Архив за юли, 2012


http://zhiliev.blogspot.com/

Три интервюта на Юлиан Жилиев с актьорите от Сатирата Димитър Манчев, Васил Попов и Светослав Пеев, участници в пиесата „Островът“, играна над 100 представления в Сатиричния театър…

“ОСТРОВЪТ” НА БОРИС АПРИЛОВ

(десет години от смъртта на писателя)

Борис Априлов (21.ІІІ. 1921, Малко Търново – 10. ІV. 1995, Тел Авив), романистът на знаменитата поредица “Приключенията на Лиско”, е автор на сборници с разкази и новели (“Морето е на всички”, “Докосване”, “Есенни дюни”, “Отбраната на Спарта”, “Часът на източния бриз”, “Деликатно настроение”), на повести (“Девет мили нежност”, “Бостанът”, “Убийството”, “Стената”, “Далечно плаване”, “Маймунската кожа”), на романи (“Овъркил”, “Хавайските острови”), на богато драматургично творчество за радио- и телевизионен театър, за куклената и “голямата” сцена. Печата през 40-те години разкази, очерци и отзиви за книги (с инстинското си име Атанас Джавков); до края на следващото десетилетие е редактор и фейлетонист (с псевдоними Ахасфер, А. Карабин, Лев Рубашкин) на в. “Стършел”, от чиято библиотека излизат първите му самостоятелни заглавия с хумористични творби.  От 1963 година е на свободна писателска практика. Създава шедьоври в белетристиката (в частност маринистиката) и драматургията. Забелязван и недооценяван  приживе (не винаги, разбира се); слабо, но пък с обич поменаван след смъртта си, Борис Априлов, изглежда, е от малцината големи писатели от втората половина на изминалия век със завършени и непоявили се още на бял свят  произведения. Няколко от  пиесите му са поставяни  (“Кралят отива на война”, 1957, в съавторство с В. Георгиев,  по “Новите дрехи на краля” от Андерсен; “Островът”, 1971; “Кораб с розови платна”, 1973; “Дъждът”, 1976; “Пътят за Мозамбик”, 1978; “Прерия, 1982; “Хиляда и вторият”, 1998), част от тях неотпечатани, други са публикувани в театралната периодика (“Произшествие”, 1969, “Антракт”, 1979), а трети (“Днес ще дойде Диана”, “Чар”, “Хипопотам”, , “Ловецът на жирафи”, “Сахел”), писани през 60-те и 70-те години и многократно редактирани до окончателния си вариант, се намират в архива на писателя, чакайки заедно с един по-тежък ръкопис нелишения си от таланти издател.

***

 

    През февруари 1997 г., малко преди излизането на последния му засега роман, “Хавайските острови”, имах щастливата възможност да се срещна с някои от най-известните артисти на Сатиричния театър, играли в пиеси на Борис Априлов – пиеси, представата си за които дължах само на няколко машинописни копия и на две-три рецензии, повече приглушаващи, отколкото разкриващи качествата и въздействието на спектаклите, но наемащи се в стила на тогавашната критическа задълбоченост да обяснят на какво се смее човек, когато се смее, с цел да се изкоренят социалните и нравствените недъзи (и занапред да не остане нищо смешно). Въпросите ми бяха насочени към поставянето на “Островът”, интерпретацията на образите и най-вече ролята на Хесапов, към съвместната работа на режисьора и актьорите с автора на пиесата, към спомена за Ахото, Борето, драматурга Борис Априлов. Спестявам ги тук, защото се подразбират. Пак в кафето на “Сатирата” се срещнах и с достолепната фигура на проф. Анастас Михайлов, едър, белобрад, придвижващ се бавно с помощта на бастун, с усмихващи се зад красивите си очила очи. Пожела да го съпроводя до ул. “Добруджа”, за да види още веднъж сградата на № 2, на чийто партер, вдясно, се е помещавала първата редакция на в. “Стършел”, където бе живял Б. Априлов и на чийто тавански етаж писателят бе подредил един от чудните си “кабинети” с размерите на каюта. Не много време след това и проф.  А. Михайлов, и други големи сатирици, чиито имена лентата е уловила, се преселиха на блажения си остров. През този февруари политическият хесаплък бе подходящ фон за споменна възстановка на пиесата.

 

                                                                                                                                          Ю. Ж.

ДИМИТЪР МАНЧЕВ

“Островът” бе едно достойно представление за Сатиричния театър. А това бе много, защото тогава се редуваха все силни представления. Прие се с голямо въодушевление и от колегите, и от публиката, която пълнеше салона, тъй като на празен стол ние не сме играли –  както нашият, така и другият състав, – винаги при претъпкан салон и непрекъснати аплаузи, през реплика имаше аплауз! А най-голяматата радост за артиста е да вижда, че това, което прави на сцената, намира отзвук долу: значи – работата е свършена. Достойна работа!

С Васил Попов играехме ролята на Хесапов и след като излезе постановката, Ахото идваше почти на всички представления, гледаше и се радваше, че пиесата му има такъв огромен успех. А пък Васил, когато след представление се съберяхме в клубчето, казваше в негово присъствие: “Аз съм артистът на Ахото!” “А-а, викам, Ахото каза, че аз съм неговият артист!…” И Ахото се чудеше как да реагира. Той почти не употребяваше алкохол, но сядахме, черпеше ни…добре че бяхме малко на брой – общо шест души, двата състава…

Хесапов е събирателен образ на байганьовското. Ахото го е написал така, че когато и да се играе тази пиеса, винаги ще е актуална, защото този тип хора, станали вече нарицателни, особено в България трудно ще изчезнат, за съжаление, или поне доста дълго ще ги има. Но не само Хесапов, ами Ташкова…– такъв типичен образ на българската жена, та няма къде повече – с раздвоението си между душевността на художника, от една страна,  и изгодата, от друга. И тя “еволюираше в минусите си”, тъй да се рече. Защото абсолютно както Робинзон на острова, Хесапов тръгна от едно нищо, но пък с практичния ум на еснафина направи бахчи, система за напояване, къща и точно тези неща привлякоха Ташкова. Тя не остана с художника идеалист, който едва ли не гладува, докато Хесапов има всичко на трапезата си, направи и алкохол, дрехи (кожени…е-хей!), иначе бяха голи; той постигна най-големия  възможен лукс в условията, при които бяха попаднали. Дори фаянсова облицовка: “Като поликлиника ще го направя тоя остров!” – казва. Ако имаше материали, щеше да направи и лек автомобил, за да се возят. Ами Петров, художникът, малко самовлюбен, опитващ се да открадне огъня от Хесапов (огъня на вдъхновението?)… И това също е голямото в произведението на Ахото. И трите образа са великолепни! Не че е рядкост, но когато си намерил добър образ, “докарал” си го и публиката откликва – това наистина е голяма радост. И като се видехме след премиерата – “Ахо, браво бе! Написал си образи, за които хората ръкопляскат и на нас ни е радостно да играем”. И той бе много щастлив от това. Та си мислех: то бай Насо [Анастас Михайлов] постави през 1993 г. в Сатиричния вариететен театър в Габрово вариант по “Островът”;  не знам колко се игра, но не вярвам (макар че той е много голям работяга и добър режисьор) да е станало като нашето. Повторка на това представление?… не, не мисля, че може.

Пиесата на Ахото бе доста остра, а в театъра се идваше точно заради това. Дори в препинателните знаци се търсеше, за да се открие нещо. Първата му пиеса “Кралят отива на война” беше също много остра, та никак не е чудно, че предизвика неодобрителни публикации. С неговото можене… как ще се шуми около произведенията му! Разбира се, не беше толериран от властта, в никакъв случай! Има забележително творчество, но не беше писател на върхушката. Ахото бе един честен човек, а това е много важно, защото да бъдеш честен в онова време, е повече от най-голямото качество.

ВАСИЛ ПОПОВ

Работата на нашия състав върху ролите на художника Петров, на Хесапов и на Ташкова, под режисурата на проф. Анастас Михайлов, беше много приятна. Аз съм негов ученик и му знам похватите. Борето идваше още на грубите репетиции – на маса, после започва да идва по-често, когато поставяхме мизансцена. Понякога носеше нови текстове, махахме стари; все пак повечето автори са малко ревниви към текстовете си и това, разбира се, се отнася и до Борето. Но не го казвам в лош смисъл: той е в правото си да бъде ревнив и да държи това, което е написал, да е то. Един път имах неблагоразумието да вмъкна нещичко в ролята на Хесапов – чувствах, че ми липсва едно монологче. И така, тайничко, казвам на Анастас Михайлов: “Бай Насо (аз така си му виках), тук ми се ще малко да обогатя образа, да се види какво представлява героят извън пиесата, преди да попадне на този остров.” Той ми каза да напиша нещо и да го дам на Борето да го види. И аз написах няма и страничка, в която Хесапов се развихряше и се разкриваше като един бай Ганьо, в съвременния му уродлив вид. На другия ден – “Боре, виж тук, какво ще кажеш?” Не му стана приятно. “А бе, ще опитаме…” Накрая, под давлението на А. Михайлов и на мен, който настоявах на това нещичко, макар че тук-там го поправих и посъкратих, той се съгласи. И премиерата излезе, и както винаги след премиера – направихме скромно банкетче… И тогава ми казва: “Ей, изигра ме ти мене… успя да се наложиш, макар че аз не го одобрявах!…” И доста време след това, като се видехме, ми вика: “Ей, изигра ме ти тогава с тоя монолог! Няма да ти го простя…” Разбира се, на шега. Иначе с Борето много добре се работеше, разбирахме се. Беше ведър човек, малко строг на вид с тези очила и с тази особена шапка, която носеше тогава.

После играх в другата му пиеса – “Кораб с розови платна”, в ролята на Посетителя. Участваха и Стоянка [Мутафова], и Георги Калоянчев, и доста ярки цветове от нашата палитра. Постави я Никола Петков и с нея направихме турне в Южна България, из Родопите; игра се при много голям успех. Но аз си харесвам много повече “Островът”, може би защото там бяхме трима души и то не през цялото време (обикновено сме по двойки на сцената) и пиесата вървеше така, че от първата до последната минута на всяко представление, близо два часа, държахме публиката във възторг. И дойде един нов директор, няма да му казвам името, и я свали при пълен салон. Но най-важното за мен е, че пиесите му в Сатиричния театър (първата му, “Кралят отива на война”, по Андерсен, гледах още като студент) се посрещаха с радост от публиката и от нас, актьорите. Приятно ми е да си спомням за участието си в двете му пиеси.

За последен път се видяхме, мисля, тук, на пл. “Славейков”. Беше бодър, дошъл си от Израел. “Боре, как е?…” – разцелувахме се, разприказвахме се. Разделихме се на трамвайната спирка. Рече унило, че пак ще се връща там.

СВЕТОСЛАВ ПЕЕВ

Пиесата на Борис Априлов “Островът” бе поставена през 1971 г. и се игра едновременно от два състава: първият – Васил Попов, Вели Чаушев и Жоржета Чакърова; вторият – Димитър Манчев, аз (Светослав Пеев) и Мариана Аламанчева. Най-доброто в тези двойни разпределения беше, че се получиха два спектакъла, които нямаха почти нищо общо помежду си. Който идваше да гледа единия състав, непременно идваше да гледа и другия. Пиесата имаше много голям успех. Някъде на стотното представление бе свалена на пълен, на препълнен салон; общо взето, не се нравеше на управниците, в смисъл на управниците на театъра, в Министерството, в отдел “Театър” (не говоря за висшите управници). Защото пиесата визираше простака и интелектуалеца и беше в полза на интелектуалеца, пък това не се харесваше. Хората много се смееха; оттогава само няколко пиеси са имали такъв “бум”; в салона – непрекъснат смях, ама непрекъснат смях… Пък работата с Анастас Михайлов беше великолепна, защото той е един много фин, много знаещ човек и, ей-така, на един дъх беше излято всичко.

С Ахото се познавах още отпреди. Бях приятел с неговите дъщери, едната от които, Лора, Бог да я прости, беше много близка приятелка на моя най-близък приятел Климент Денчев. Те имаха голяма любов, бяха дълго време заедно. Лора бе много интересен човек, много четеше, много знаеше, пишеше. Въобще, двете деца на Ахото бяха пример за свобода, бяха свободни хора. Самият Ахото – с неговата еврейска същност – бе човек на света, световна личност. Не можеше да търпи простотии, беше… а бе, фин, фина работа, и изобщо цялото семейство…И това страшно много се бе отразило върху децата им.

Ахото и Пецата Незнакомов (аз съм изпълнявал много техни неща) имаха уникално чувство за хумор. Ахото имаше чувство за разказ, а Пецата –  за виц. И двамата се допълваха. Има един техен разказ – отиват да вземат едно прасе, някъде на 200 км от София, със стар вартбург ли беше, москвич ли, който затъва в преспите… и, тръгнали по Коледа, се връщат чак към 6-ти, 7-ми януари: затъват, пият, ядат… и така и не успяха да донесат прасето за по Нова година. Въобще, двамата бяха много, много “смешни” хора. Вестник “Стършел” по онова време ни държеше будни и се радвам, че имах много приятели там. Ахото и Пецата бяха едни от тези хора, които не оставяха българина да заспи. Аз имам една максима: сатирата, ако не е смешна, тя не върши работа, защото тогава става злобна, тогава може да бъде спряна, може някому да не хареса. Но сатирата, която е написана с чувство за хумор, с виц, няма как да я спреш, защото тя е точно шутът, който казва на краля най-страшните неща, само че под вицова форма. Това важи и за сега. Сатирата не се харесва на никоя власт, но се приема добре от хората и винаги е нещото, което може да движи нещата напред – когато е смешна, когато е весела, когато не е със злоба. Сега е времето на сатирата със злоба, защото със злоба ни ръководят, със злоба ни изнасят, въобще – злобно, лошо време. Ахото и Пецата не са такива хора или, по-точно, не бяха такива. Те бяха от хората, които помагат, и помагаха на всички българи. А “Островът” и “Кораб с розови платна” са две пиеси – такова светло петно в българската драматургия тогава! Ахото, Пецата, Мирон [Иванов], Иван [Радоев]… те са една плеяда, едно поколение със страхотно чувство за хумор и чувство за действителността.

Но да се върнем на “Островът”. Представленията се съпровождаха и с някои неща, които се случват при нас, с неволни грешки, от които и ние се разсмивахме; смеехме се заедно с публиката. Имам страхотни спомени от това. Примерно, моят колега Мито Манчев, вместо “под един покрив живеем”, казва “под един коприв живеем”, и ние с Мариана напускахме острова. Ставаха такива неща. Или вместо “Петров, да си възпитате папагалите!”, казва: “Петров, да си възпипате патагалите!”. То беше напускане на острова…остров, пък…нали…не можехме да издържим. Фантастични преживявания! Тогава в театъра имаше страхотна атмосфера…И се живееше в театъра за разлика от сега; сега всеки си живее сам.

За мен Ахото е една велика личност, велика; много сладък, много искрен, много умен, умен човек. Най-важното – Ахото можеше да пише пиеси. Детските му неща са също фантастични. Всичко, което пишеше за куклен театър, имаше невероятен успех. И досега се играят неговите пиеси. И е хубаво децата да растат така, край такъв човек, с такава драматургия.

(в. “Аз-буки”,  бр. 20 (714), год. ХV, 18-24 май 2005 г.)                           Записа: Юлиан Жилиев

Advertisements

ДРУГА статия по темата – ТУК!

Разговор с проф. Анастас Михайлов

(Интервюто е взето от Юлиан Жилиев на 2 март 1997 г.,

в кафе-сладкарницата във фоайето на Сатирата)

 

Борис Априлов го познавам от 1952 г. Тогава по инициатива на в.“Стършел“ започна подготовката на нещо, което е предшестве­ник на сегашния Сатиричен театър. Това беше едно представление, което излезе под название „СТС“ – Стършелов театрален спектакъл. Идеята беше на Радой Ралин, който беше вдъхновителят на цялата история – от Стършелов театрален спектакъл да стане след това Сатиричен театър „Стършел“.

Един от основните автори, член на редколегията на „Стършел“, беше Борис Априлов с псевдоним Ахасфер. Оттам му викахме Ахото. Оттогава го познавам и аз, и през годините поддържахме близко познанство, (Аз съм написал едни спомени, които, ако ви интересуват, ще намерите у Радой Ралин, на ко­гото съм ги дал чрез сина ми. Те с неговия син са приятели. А и той е приятел с мене, но аз понеже съм болнав нямах време да отида у него да си прибера ръкописа; имам копие, не се безпокоя, но бихте могли да го използвате. Спомени са, има и факсимилета от представлението.)

Това беше една мисионерска история, която завърши драматично, макар че представлението не беше чак толко­ва остро критично, но времената бяха такива (то е описано в спо­мените), че дори и на невинната критика ѝ удряха сатър.

Предста­влението имаше голям успех. Игра се седемнадесет пъти и след това го свалиха. Свалиха и тогавашния ректор на ВИТИЗ Любомир Те­нев, понеже ни разрешил да участваме – аз бях втора година асистент на проф. д-р Кръстьо Мирски.

Участници бяха много популярни актьори след това – Нейчо Попов и редица други. Това беше спектакъл от миниатюри. Идеята беше да се направи нещо подобно на театъра на Аркадий Райкин в Ленин­град, сега С. Петербург, но не би, спряха ни, но след това, след няколко години, Сатиричен театър се създаде и първият му драма­тург беше Радой Ралин.

Те не се разбраха много с първия директор, и той (Радой) малко стоя. След него дойде Веселин Ханчев. По това време те ме поканиха да поставим пиеса, пак от „стършели“ написана, това беше по случай някакви избори. Материалът беше много калпав и аз махнах текста, и замених всичко с междуметия. Те се разсърдиха, но Сърчеджиев им обеща, че хонорарите им няма да се загубят от това. Това беше първият ни дебют.

След този спектакъл как продължи връзката ни с Борис Априлов…

Директор на театъра беше вече Методи Андонов. Toй малко стоя, но ми предложи да пос­тавя пиесата на Борис Априлов „Островът“. Пиесата се постави в два състава. Репетирахме я долу, където е сега камерната зала на името на Методи Андонов. Тогава беше ателие на изпълнителите-художници и на фотографа на театъра.

Някои от участниците в момента са тук. Димитър Манчев и Васил Попов бяха изпълнителите на едната роля. Славчо Пеев и Вели Чаушев бяха в ролята на Художника. Жоржета Чакърова и Мариана Аламанчева (зърнах я тук, тогава не беше така пълна) бяха в третата роля. Това бяха съставите. Директорът се смени тогава – дойде друг директор – Мирослав Ненов – и при него излезе премиерата. Представлението се игра много дълго, сто тридесет и пет пъти – имам афиш за стотното преставление, и го смъкнаха при пълни сборове. Причината беше, че Ахото даде нова пиеса и те сметнаха, което беше глупост, да свалят „Островът“, за да поставят „Кораб с розови платна“. Излишно беше да свалят тази пиеса, но тя падна, а „Кораб с розови платна“ – режисьор мисля беше Никола Петков, нямаше особен успех. Просто се проиграха шансовете на Ахото да се играе повече „Островът“. Много интересни бяха репетициите, артистите много си обичаха работата, много весело минаваха. Тогава младият Станислав Стратиев не беше прописал, посещаваше с Ахото репетициите и понеже Ахото беше много късоглед – Васко Попов беше по моя школа завършил и беше много талантлив импровизатор, добавяше някои текстове, които бяха много сполучливи, даже един цял монолог съчини с моя помощ; а Ахото отначало се сърдеше, пък Станислав ни портеше… Но както и да е, той след това се примири. Композитор на представлението беше покойния (преди година почина) Димитър Вълчев. Художник беше Стефан Савов с много интересно декоративно оформление на сцената, която се въртеше и показваше действието от различни гледни точки.

Следващата ми връзка с Ахото беше в края на 70-те или началото на 80-те години, не си спомням точно кога, в Сливенския театър, където директор беше Емил Кьостебеков и при когото Ахото беше отишъл като драматург. Никаква особена работа не свършихме, но аз поставих там една пиеса на Кольо Георгиев, която направи бум – беше след това в Плевен, после във Враца.. Идеята беше след това да продължим с Ибсеновия „Майстор Солнес“, но Стефан Гецов и Енчо Халачев направиха някаква история, в смисъл, че  „гепиха“ много голям хонорар и по този начин лишиха актьорите от премиални, което беше повод аз като главен режисьор, да се възмутя и с тихото съгласие на Кьостебеков да напусна. Та това беше контакта ни. Помня, че тук някъде живееха, ходил съм у тях. (*ул. Добруджа №2) Много беше смешно това, че в кухнята им имаше някакво гише или шубер, (**останал от Американския клуб преди в-к Стършел…) откъдето жена му подаваше това или онова. Помня дъщеричките му, те бяха малки, а и това беше преди много години. (***ТОВА е било много преди „Островът”, защото шуберът беше в частта на жилището на Теню Пиндарев, негова е била и съпругата, и дъщеричката…)

През 1993 от Габровския вариететен театър ми предложиха да поставя „Островът“ отново, почти с неизменен текст, само че в традициите на този театър. Пак Димитър Вълчев беше композитора, привлякохме една от много талантливите хореографки Роз-Мари де Мео. Представлението също имаше голям успех, но за съжаление изпълнителя на ролята на Хесапов (също мой студент, завършил преди двадесет години, само не беше гастролирал) беше заменен с друг, който беше посредствен. Представлението колко се е играло не знам, защото веднага след премиерата аз си тръгнах обратно. След като това представление се беше играло и вече нашумяло, даже ставаше дума да идва и тука да го показват, но директорът се уплашил, че композиторът ще иска хонорари, а подобно нещо нямаше, та затова се въздържаха, но тъкмо по това време Ахото се появи в България, чу за представлението, видя ме и ми хариза коригиран екземпляр. Той не е особено различен. Това беше последната ни среща на живо. След това прочетох, че е починал.

Потърсете Радой Ралин, той много неща знае за самия Борис Априлов. И друго – нека ви покаже материала, да го прочетете и да си направите извадки, тъй като ролята на Борис Априлов е много сериозна в това, за което пиша. Той и Захари Петров – Харкин бяха първите, най-верни сътрудници на Радой. Защото той срещаше голяма съпротива вътре в самата редакция. Аз съм го описал това. Мотивите на Радой са, че то не е за вестник, много научно било. Според мен не е научно, а са си спомени, подкрепени с документ. (Факсимилета).

Като драматург Борис Априлов беше много интересен, нестандартен, какъвто хора като Балабанов (Иван) не могат да разберат. Оценяваха го хора като Станислав Стратиев, който отчасти следва неговия път.  Така си мисля аз. Е, повече пиеси е писал, но имаше страст към театъра, макар че Борис Априлов беше по-многостранен – и творби за деца, и различни пиеси… С него се работеше много приятно, той не се бъркаше в работата на режисьора, което е едно хубаво качество на автора. Защото набъркването на автора в работата, особено ако не е специалист, води до лоши резултати.

Материалът (Спомените, които са у Радой) беше даден в „Литературен Форум“ и редакторът го беше затрил някъде, след това успя да го намери. Среща го жена ми и казва на Радой, а той отива и го прибира. За него пише само хубави неща. Аз и не държа да се публикува, защото времето е такова, че по-важно е да бъде запазено написаното, както съм уговорил с НАТФИЗ да ксерокопират богатия архив, който имам.

Това е.

===================  Записал Юлиан Жилиев.

(*** Забележките със „звездички” са направени от Дж. В. – дъщеря, запозната с истината около въпросното жилище. Става дума за апартамента на бившата редакция на в-к „Стършел”, който – след преместването ѝ в Полиграфическия комбинат – бе поделен между двамата бездомни сътрудници Теню Пиндарев и Борис Априлов. Въпросния „шубер” беше между общата кухня и едната стая на Пиндареви, и много скоро те го зазидаха. Режисьорът има спомени от доста по-ранен период, години преди ОСТРОВЪТ в 1970, но вече СЛЕД „Стършеловият спектакъл”, който е бил през 1953 г., а апартамента е даден за жилище през лятото на 1954. – АКО някой изобщо се интересува от това, де!  Дж. В. )

ДРУГАТА статия по темата – ТУК!


Още една статия от същия автор и за Борис Априлов ТУК!

Проф. Анастас Михайлов, режисьор

ОТ ЦИКЪЛА СПОМЕНИ, ОЗАГЛАВЕНИ

АКО НЕ МЕ ЛЪЖЕ ПАМЕТТА. . .

С Т С

(СТЪРШЕЛОВ ТЕАТРАЛЕН СПЕКТАКЪЛ)

На Радой Ралин

 

Нямаше още и година откак бях вече на постоянна работа в ДВТУ (Сегашният универсален „комбинат” за всякакъв вид „кадри”, наречен „НАТФИЗ”) като асистент на проф. д-р Кръстю Мирски. В момента той водеше клас четвъртокурсници. Сред студентите-абсолвенти имаше неколцина, които бяха по-възрастни от мен. Единият, бъдещият лидер на театралното съсловие, Любомир Кабакчиев, беше завършил право, а другият, Нейчо Попов, учил в русенското „Дойче шуле” беше вече отслужил продължителната тогава войнишка служба като моряк.

Един ноемврийски ден на 1952 г. Нейчо, без всякакви предварителни разговори ми връчи покана от хумористичния седмичник „Стършел”.

Ето текста ѝ:

приложение №1

Изненадан и недоумяващ погледнах Нейчо, който се усмихваше „под мустак”. Познавах неговата привичка да нанася изненадващ „първоначален удар” и да стъписва събеседника си с поредното свое хрумване. В много случаи това биваше чиста проба „кодош”, сиреч шега. В тази посока неговото въображение беше неизтощимо. Но това сега, видимо, не беше подобна шега. Имаше нещо „черно на бяло”. Документ! Скрепен с печат при това!!

Последвалият между нас диалог бе приблизително следният:

– Какво общо имам аз с това? – възразява моя милост. – Завършил съм актьорство. Никакви професионални прояви като режисьор не съм имал досега. А от естраден театър и понятие нямам.

– Хайде, стига си се превземал! – става сериозен Нейчо. Стига си скромничил! А кой ни разказваше за Аркадий Райкин? За Московец и Верих в Чехия? А за Стоян Миленков и Джиб? Кой ни пееше „Апаши, апаши, има ги в цял свят и тук” или пък „Ха целувки, ха милувки сладки, чиста стока –  работа кеф”? Аз нали те наблюдавах как помагаш на Мирски при „Дванадесета нощ”? (Това бе изпитна работа на класа в трети курс.) Не помниш ли как Мирски до припадък се смя на една вметната твоя бележка и каза, че въпреки нацупената си физиономия имаш твърде добро чувство за хумор? Слушай сега! Работата е сериозна.

И Нейчо с присъщия си невротичен ентусиазъм, екзалтирано и от практическа гледна точка доста убедително обоснова своята идея. Във випуска (не само нашия клас, класа на Мирски) има доста момчета подходящи за такъв тип театър. Има ги и в по-долните класове. (Например Гриша Вачков, Ицко Финци, Досю Досев). Комедийни актьори. Умници. Смешни. С хапливи мисли и пиперлии езици. Те най-добре ще се осъществят като артисти в един сатиричен театър. А такъв театър няма. Сега му е тъкмо времето да се създаде.

Нейчо умееше да убеждава. Но аз не се съгласих веднага. Скептик като всеки български селянин (аз съм си селянин, въпреки някои Горно-Оряховско – Охридски примеси в „гена” ми.) Пък и имах всички основания да се съмнявам във възможността у нас по това време да вирее сериозна сатира. Кое време беше тогава??!!!

Беше завършила „Великата Отечествена война” на СССР. Ние с „велика радост” се хвърлихме в прегръдките на новите ни „освободители”. „Бащата на народите” беше вече подарил на човечеството „гениалното” си съчинение „Икономическите проблеми на социализма”. Като всеки „всеведущ специалист” той беше разчепкал както трябва „Въпросите на езикознанието”. Същия този „гений” с бавна, достолепна и внушаваща респект походка пристъпи към трибуната на 19-я конгрес на ВКП /Б/ и с очарователен грузински акцент произнесе своята кратка последна реч. (Впрочем, от абстрактна ораторска гледна точка, тя не беше чак дотам лоша). В речта се казваше, ако помня добре видяното и чутото от кинопрегледа, че буржуазията била захвърлила един „билюк” знамена. А ние трябвало сега едно след друго да ги вдигаме и съответно да ги използуваме. Но Йосиф Висарионович Джугашвили – СТАЛИН БЕШЕ ЖИВ!

В нашата пък „обновена” Родина също беше завършила нашата си „Велика Отечествена война”, в която за кратко време загинаха над 50 (хиляди???) млади българи. И аз имах вече повиквателна и живеех в очакване. Но падна Берлин, Германия капитулира и аз извадих първия голям късмет в живота си. Хитлер бе изгорен там, в Райх-канцеларията близо до Брандербургската врата. Гъобелс и неговата вещица почерпиха със калиев цианид шестте си рожби и заедно с тях се отправиха в „Царството на Вечния Пилаф” (Д. Подвързачов). Гьоринг намаза въжето в Нюрнберг.

Нашия „принос” за победата даде основание на В. М. Молотов да измоли от победителите България да си остане в довоенните си граници. По това време участникът в подготовката на „славния” атентат, вдигнал във въздуха катедралната църква „Света Неделя” Вълко Червенков от Златица бе поел в „чистите си ръце” дизгините на новата ни държава. Пристрастен към културата и културните проблеми, той бе видял сметката на наивния „еретик” Александьр Жендов, връхлетял бе злополучните критици на романа „Тютюн” и бе „посъветвал” вещо кроткия интелигент Димитър Димов как да направи своята творба още по-добра. Но ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ БЕШЕ ЖИВ!!

Моят театрален първоучител Г. А. Стаматов беше жестоко наказан, загдето си е позволил да влезе в спор с прославения съветски театрален сплетник Б. А. Бабочкин, прославения изпълнител на Чапаев („Склочник” го нарече пред мен единият от режисьорите на филма С. Д. Василев през лятото на 1952 г. в Копривщица). На Стаматов му отнеха званията „Народен артист” и „Професор”. Изгониха го от Народния театър и от ДВТУ. Забраниха му да се занимава с онова, което бе единствено негово призвание и умение – театъра. С него можехме за мигове да се зърнем в късна доба, по тъмно. Какъв ти сатиричен театър, Господи?!!

Но хитроречивия Нейчо Попов не отстъпваше. Все по-настойчиво напираше с кандърмите си: „Най-първо ще започнем с една външна част, за да им хвърлим прах в очите. А във втората част ще се захванем с нашенските си кусури. Първом с по-дребните, а после полека лека, ако видим, че минава, с малко по-едричките”. Най-после аз кандисах и се съгласих – Нейчо побърза да ме „изчетка”: Ти като умно момче ще говориш от наше име на обсъждането и „грамотно”, „научно” както само ти можеш, ще изложиш нашите общи разбирания за такъв един сатиричен театър“.

Съгласих се и с това. В квартирата си на листчета от бележник под заглавието „Някои мисли” скалъпих едно конспектче на предстоящото си изказване. Ето какво успях да разчета от тези случайно съхранени в архива ми листчета. Преписвам ги буквално.

приложение №2

1 страничка:

Някои мисли

ЗАДАЧИ – честна, чиста, ярка, жива и злободневна проява на критика и самокритика. Популяризация на родния и чуждестранния класически хумор.

ФОРМА – Миниатюри. Малки форми. Леки. „Портативни”. Пистолетни. Обществена отзивчивост.

2 страничка:

СЪСТАВ

Примерът на големите колективи МХАТ, Вахтанговската студия и д.,

Нашият състав: Талант. Етически качества. Младост. Младост. Ентусиазъм.

На тях дължат успеха си. (заб. – имам вероятно предвид гореспоменатите колективи – Мхатовци и особено Вахтанговци – А. М.)

З страничка:

Не случайно събрани, а подбрани още в началото на работата. Такива, които биха имали приложение само в такъв театър.

Здраво и хубаво ядро.

Абсолвенти

2 курсници

3 курсници

4 страничка:

Трябва да се обогати с хора, но как?

Не случаен подбор.

Млади

С нов подход, искрени, правдиви,бързоработещи,

инициативни. С творческа инициатив.

С ново възпитание. Не хонораристи.

Да могат да издържат.

5 страничка:

Трескави темпове на работа – различни от темповете и известната

бюрократическа мудност на обикновените театри.

Способни на себеотрицание – и известна жертвеност.

От къде да се обогатява?

ДВТУ. Муз. Академия. Театрите.

6 страничка:

Актьорите САМО ТУК.

Не по съвместителство

Единен дух, възпитание, метод, подход, идейно-художествено възпитание.

С нов вкус. Чисти от плесента на старомодния буржуазен вкус и отнасяне.

7страничка:

САЛОН.

Необходимост. Изисквания. Постоянен ОРКЕСТЪР

„СТЪРШЕЛ” оглавява и репертуара и художествено театъра.

8 страничка:

КОНФЕРАНСИЕ.

И тъй, в уречения ден и доста преди уречения час тръгнахме за Добруджа №2 – аз, хванат яко „под ручка” от Нейчо Попов (сакън да не избягам) Хари Тороманов, Леон Конфино, Петър Бурунсузов, Аврам Пинкас, Павел Дубарев и още неколцина. Влязохме в редакцията през стаята на секретарката. Имало и друга врата, откъм стълбището, на която в една късна презнощ „цъфна” бившия регент Тодор Павлов. Но затова по-нататък.

Озовахме се в един тесноват и продълговал хол. Насядахме около една дълга маса. Тази маса впоследствие бе изместена вдясно, в друго съседно холно помещение, за да се отвори място, където да репетираме. Това място стана нашата репетиционна зала. Как точно протече заседанието не си спомням добре. Присътствуваха Борис Априлов (Ахасфер – Ахото), Захари Петров-Харкин, Емил Робов, Генчо Узунов, бай Хаим Бенадов и… естествено РАДОЙ РАЛИН. Той всъщност е бил в дъното на цялата работа, инициаторът и впоследствие – ПЬРВОСЪЗДАТЕЛЯТ на СТС. С Радой до тогава не се познавахме. Бях само срещал името му във вестника на нашия пръв Ректор Д. Б. Митов „Литературен глас”. Татко ми, по своя инициатива, беше ме абонирал за него и го бях получавал цели две години (1942 – 1943 г.) Той там заедно (или може би след Веселин Ханчев) завеждаше колонката, чрез която вестникът общуваше със младите кандидат-поети и писатели.

В своите стъпителни слова Радой разказа нещо, което след много години ще си припомни в няколко свои интервюта. Вместо да преразказвам по памет казаното, предпочитам да „сглобя” в едно откъслеци от две публикации. („Вървя си по своя път…” в „Български журналист” от 1983 г. брой 10. и в-к „Литературен форум” в брой 16, 21-27.IX / IV 1993г.)

Ето „сглобката”:

„…Момичето-продавачка (на грамофонни плочи – б.м. А.М.) ми ги смени с други плочи – джазова музика на Верих и Восковиц. Това са двама актрьори от Пражкия „Освободен театър”, който е съществувал от 1929 г. нататък и в чийто художествен съвет са били Фучик, Незвал… Верих и Восковиц са писали много пиеси – ревю, шоу-пиеси с песни, обаче силно политически остри и с много импровизация. Някои техни плочи съм запазил. Превеждайки песните им импровизирах. Така възникна идеята.

Отидохме в редакцията на „Стършел” (с момичето– бел. моя– АтМ.) Там беше Борис Априлов, който живееше много притеснено, можеше да пише само в редакцията и ходеше там в неделен ден. Споделих идеята да направим Сатиричен театър „Стършел”… за името на театъра. Споделих тази мисъл с Захари Петров-Харкин и ние да имаме един ОСВОБОДЕН театър… До тогава съществуваше трупата „Елате да се смеем!” при Народния театър. Те изпълняваха едноактни пиеси на Чехов, драматизирана разкази и фейлетони (На Елин-Пелин и Чудомир), които бяха хубави, но неактуализирани… Те бяха хора професионалисти – Петко Карлуковски, Георги Раданов, Лео Конфорти… Обърнахме се към същите артисти, но те се отнесоха малко надменно: „Дайте ни репертоара, ще го поставим!” А ние искахме да организираме нов театър. Тогава отидохме при студентите от ВИТИЗ.

След Радой дадоха думата на мен. Без особено да се притеснявам, тъй като „компанията” беше изключително дружелюбна, импровизирах по преписаното по-горе конспектче. Какъв е бил отклика сега не си спомням. Не помня също така кой какво е говорил след мен. Но затова, че думите ми са били възприети благосклонно, говори обстоятелството, че се взе решение незабавно да започнем работа. И без да отлагаме, НИЕ ЗАПОЧНАХМЕ.

Подочувах от склонни да слухтят и да се „осведомяват” мои съмишленици – студенти, че някои влиятелни другари от редколегията на „Стършел” гледали с недоверие на това начинание, но това не попречи на работата. Репетициите вече се провеждаха редовно и енергично.

Пак Радой свидетелствува: …„Когато във вторник на заседанието на редколегията докладвах, всички скочиха срещу мен. Валери Петров: това са глупости. И Христо Ганев, който каза, така не се правело театър. Аз обаче развивах тезата, че по-важно е да създадем колектив, а не щат. Така си мислех аз, незабелязвайки още зъбите на култа. Казаха ми да не се занимавам с такива работи. Бенадов се отдръпна… Челкаш не пречеше, но и не помагаше.”

Репетициите правехме от 10(22) часа вечерта до към 1 ч. и нещо след полунощ. По няколко причини: Редакционното помещение само по това време беше свободно. Студентите бяха заети във вечерните представления на Народния театър (предимно в постановките на Кр. Мирски – „Любов” от Орлин Василев и „Часът на щастието” от Лозан Стрелков). А в след обедните часове имаха репетици в ДВТУ. Физическото им наторване беше голямо. На мене особено ми дойде доста „нанагорно”. Сутринта в 6:30 ч. потеглях от гара София с влака за Перник. От началото на януари 1953 г. по режисьорския план на Мирски правех пьрвата си постановка в професионален театър – „Дванадесета нощ” на Шекспир. След репетицията, към 13.30 ч. с някоя „рударка” (камиони с въглища, които тръгваха от „сепарацията”) се връщах в София. Сетне от 16 ч. нататък бях на репетиции с класа. Подготвяха се за държавен изпит три пиеси. Двете се поставяха от Мирски, на когото аз асистирах („Сън в лятна нощ” пак от Шекспир и пак „Любов” от О. Василев. При това жена ми беше бременна и в отпуск по майчинство. Добре,че майка ѝ, тъща ми, се грижеше за прехраната ни. Иначе съвсем щях да закъсам. Твърде изморително е било, но нали БЯХМЕ МЛАДИ.

Групата, с която започнахме репетиции бяха: Хари Тороманов, Нейчо Попов, Ицко Финци, Петър Бурунсузов, Стефан Цонков, Леон Конфино, Аврам Пинкас, Иван Рачев, Павел Дубарев, Григор Вачков, Георги Станойков, Хулиси Касимов, Димитър Георгиев, Петър Пейков, Досю Досев.

С „кадровѝте” проблеми и като идеи (споделяни винаги с мен) – и като ангажиране се занимаваше Нейчо. Трябва да му се отдаде дължимото. Тук той проявяваше усет, разбиране, безпристрастие, съобразителност и присъщата си ловкост да убеждава.

„Дами” на първо време не включихме, не защото бяхме по принцип срещу това, не и защото нямахме на разположеше съответните текстове, но защото щеше за тях да бъде трудно – не само психически, морално, но и физически. Не искахме да обременяваме бъдещите си колежки излишно и преждевременно.

Инак репетициите протичаха леко и весело. Въпреки настъпилата сурова зима и студа. В редакцията на „Стършел” беше по-топло, отколкото в нашите собствени квартири. Беше време, когато се отоплявахме с „пернишки печки” и потребните въглища си набавяхме с бележки от „Топливо” на „Солунска” №2.

Уважаван, но като че ли повечето обичан от студентите, репетициите водех безпроблемно аз. Но моята режисура не беше „авторитарна”. Много добре съзнавах режисьорската си неопитност, неизбистрените си все още разбирания за природата на жанра, в който по силата на обстоятелствата бях нагазил. Пък и още тогава ценях, поощрявах и използувах охотно актьорската инициатива. Повечето от членовете на трупата бяха все около мене и охотно участвуваха в общата работа. Не оставаха назад и автора на скеча и „запалилите” се хора от екипа на „Стършел”.

Нейчо Попов бе неизчерпаем в хрумванията си. Неговият герой, Джо Пирсън, бе някаква смес от телохранител и агент-разузнавач. С артистически способности да се преоблича, маскира, преобразява, ту беше класически тип на американски агент, познат ни от някогашните филми, ту пиколо, ту немски ефрейтор-детектив с „хитлеровски” мустачки „ала Чарли Чаплин”, ту италиански карабинер с китара в ръце, ту анадолска ханъма…

В негово „подчинение” беше слутата му „Алфонс” – Ицко Финци. Ицко обичаше да оползотворява времето, когато го нямаше на сцената. Уединяваше се в някаква стая, зад гърба ми вдясно и си подремваше. Но при поредното извикване на „шефа” си, Нейчо Попов: „Алфонс!”, незабавно се появяваше, разтъркваше очи, тръскваше глава и бодро се включваше в репетираната сцена. Завиждах му (признавам си, и досега със завист си спомням за това) на способността му за броени минути да възстановява силите си и да бъде бодър, изобретателен, искрен. Напомняше ми един мой отдавнашен приятел, който поглеждаше часовника си и казваше: ”Много ти се моля, събуди ме след десет минути!” И събуден по часовник, беше в такава форма сякаш е почивал с часове.

Единици бяха тези, които си почиваха по време на работата. Нека да не споменавам имена. Паметта ми, макар и „злокобна”, не е до ден днешен „злобна”… Те се отделяха в съседното холно помещеше и до време тихичко играеха на шах или на карти. Но понякога се скарваха, а аз ги опомнях с няколко „благословии” – за да не ги обидя – на турски език. Родом съм от Търновския край и като ученик се занимавах с някаква „бамбашка фолклористика”. Колекционирах ругатни и псувни от родния ми „болярски“ край. И представете си, добрата половина от тях бяха на турски. Толкова бяха кирливички, че турчето, калфа на баща ми – сладкар и мой побратим Еюпчо се свенеше да ми ги превежда.

Към полунощ джамлиите врати на стаята отсреща, в която работеха главния редактор и неговите заместници широко се отваряха и бай Хаим поканваше дружината на „малка закуска” (Радой твърди, че домакинствувал Захари Петров. Може би той да е прав). Врязало се е в паметта ми, че винаги към масата, отрупана със сандвичи от „леберкез” пръв като стрела се втурваше вечно гладният Петър Бурунсузов. Не забравяйте, много гладно беше времето. Само преди месеци купонната система беше премахната. Но и парите бяха сменени, с което покупателните възможности на хората бяха още повече снижени. Нещо като сега (1995 г.) Стоки много, а пари малко.

Когато нещата се пооформиха, Радой Ралин реши да доведе Челкаш. За да го задържи до късния час в съседния до редакцията ресторант „Руски клуб”, сега „Крим”, Радой изглежда беше попрекалил с почерпката, та когато дойдоха, „новобрачният” Челкаш, който наскоро се беше задомил, беше вече „повтасал”. Изглежда не е бил от стабилните пиячи. Беше весел, благ, и дружелюбен, но не дотам адекватен. Смееше се, закачаше се с Нейчо и му викаше: „Ей, Росенски!”. Имаше тогава един популярен хуморист-зевзек Велико Росенски. „Инспекцията” на главния редактор пропадна, но това не спря работата.

Една нощ в редакцията неочаквано се появи ИЛИЯ БЕШКОВ. Никой не го бил канил. Видял човека, че прозорците на редакцията светят и се отбил да види какво става вътре. Благодаря на провидението и на тези мили светещи прозорци. Те ми дадоха възможност да се докосна непосредствено до мъдреца, големия сърдцеведец, вълшебния майстор, изящното чадо на българското село, чародея Илия Бешков.

Неговата поява на нашите репетиции ме смути. Трябваше да преодолявам голямото си душевно притеснение, за да продължа репетицията. Радой го представи и с поглед ми даваше кураж. Първата вечер Бешков не се намеси. Надвесен над своето бастунче, внимателно и дружелюбно следеше какво правим. Замисленото му и, струва ми се, скръбно изражение на лицето, бавно се разтапяше. И от тук нататък той ни гледаше с благ, приветлив поглед и ласкаво се усмихваше. На играта ли или на самите нас? Не зная. Стоя докрая. Когато си тръгнахме каза, че ако нямаме нищо против ще дойде пак. Няколко души и от студентите и от редакцията тръгнахме да го изпращаме.

Изглежда, че му беше привичка като се движи с други хора да спира, да разговаря, пак да тръгва, докато потокът на мислите му пак го накарваха да спре. Интересно, същият навик имаше и Кръстю Сарафов.

По повод на нашата репетиция заговори за ЧУВСТВОТО ЗА ХУМОР. Каза че според него то, неговото притежание е равно на ВМЕНЯЕМОСТ. Насред улицата – „Добруджа” – беше струпана купчинка боклук. – Ти ще кажеш – обърна се той надясно към мен – ей че боклук, а твоят най-близък уж приятел – посочи той колегата отляво ще рипне: Защо обиждаш?! Ще дигне той тоягата, ще те халоса по главата и ще те убие. Ще го дръпнат в съда. Аз ще стана доброволен ищец и ще кажа на съдиите: – Господа съдии! Вие нямата право да го съдите. Той не подлежи на съда. Той няма чувство за хумор!

Завихме надясно по „Аксаков”. На кръстоската с Шишман се спря и заговори за българските актьори и за техните прояви като комици. Даде за пример Кр. Сарафов в пиесата на Шекспир „Крал Хенрих IV”. В ролята на Фалстаф: актьорът мъкне трупа на убит противников войник. Изведнаж се сепва. Ами ако е жив! Обръща се към публиката, прехапва по сарафовски устни, изпищява и побягва. За актьора А.К. на наш въпрос отговори: „Неговите уста са като чекмедже, в което слагаш думите на автора. Дръпнеш чекмеджето и слагаш нови.” А за Константин Кисимов каза: „Обичам го много, но ме е страх когато го гледам. Притеснявам се много. Струва ми се, че всеки момент нещо в него може да се скъса и той да умре.” И ей така полека лека го изпратихме чак до „Орлов мост”. Той, вероятно, живееше някъде наблизо. Поразтревожи се. Заразпитва ни кой къде живее. Каза че е вече късно и ни посъветва веднага да си тръгваме, тъй като вече никакъв транспорт няма. Макар че тогава не беше като сега. Да се движиш дори през нощите сам, не беше чак толкова опасно за младежите от мъжки пол.

На другата вечер Илия Бешков пак дойде към девет и половина часа. Той, Теню Пиндарев, Асен Грозев и още един млад художник, чието име го няма в афиша на представлението (припомням си, че му викаха „Стамболето”) се отделихме в десния хол около дългата маса. Заговори се каква да бъде сценографията на „външната” част. Като разглеждаше през смъкнатите към очите му очила, Бешков заразглежда първите нахвърляни на хартия идеи на художниците. Като започна лекичко да си подсвирква, размишлявайки на глас той мърмореше: „Никаква многотия, никаква бърборковщина. С едно-две неща да се изрази характерното за страната, за нейния дух, най-характерното. Америка? Какви са тези небостъргачи, тази статуя (имаше я статуята на „Свободата”). Само една огромна каса, изрисувана на кулиса. Италия? Една прекършена Венера и през шията ѝ провесена табела с надпис „Пийте кока-кола”. Германия? Двама се бият. Един огромен полицай, (???-) който преди години беше единствения в София „полисмен” и размахваше палка, стъпил на поставка на пресечката „Царя” и „Раковска”. Сега къса билетите в Народния театър. Преквалицирал се е, сиромаха. А над тях една огромна табела, на която с готически шрифт е написано „Щрейг ферботен” – „Строго забранено”. Турция? Един полумесец, а под него филджан с димящо кафе. Франция?…

Предложението на Бешков ни поозадачи, но не се одързостихме да питаме. Предлагаше ковьор и пред него някакво мече – детска играчка. Или пък не – писоар, френски. Филмът „Клошмерл” още не бе прожектиран в България и повечето от нас нямаха конкретна представа какво е това френски писуар. Само аз си припомних, без да го кажа, че подобно нещо съм виждал във Варна през 1949 г., някъде близо до гарата. Но бай Илия сам съобрази, че за сцената нито едното, нито другото е подходящо и с гримаса на отегчение се спря на баналната емблема на франция – „Мариана” със шлем на главата и шпага в ръка.

Бешков идва още няколко пъти и на следващите репетиции. Рядко се намесваше. Предпочиташе да ни гледа, затворен в себе си. Честичко се позамисляше и поклащаше глава със някакъв тъжно-скептичен поглед. Обичах тайничко да го наблюдавам. Лицето му и неговият израз бяха впечатляващо красноречиви. Ако беше актьор, цена нямаше да има. Особено за кино. Беше му присъща богата, но тънка, дискретна изразност. След минути лицето му се проясняваше и някакво красиво сияние го озаряваше. Радой, очевидно, беше съвсем прав, когато ни обаждаше, че Бешков е изпаднал в някаква тежка душевна депресия. Не е нужно да търся и да се ровя в причините. Те са всеизвестни. И след описаната от него (Радой) среща с Г.Димитров, тя отново го е обземала. Наскоро бе на всичко отгоре изгубил и най-близкия си приятел, Константин Петканов. Пък и всичко това е съвсем лесно обяснимо за един такъв свръх чувствителен, лесно раним, с крехка душевна структура човек. Сетне за дълго изчезна. Появи се отново на показа и обсъждането във ДВТУ, за което ще стане дума по-после.

Скоро репертоарния ни „портфейл” взе да се пълни и да набъбва от нови материали за втората, „вътрешната” част на проектираното представление. Голяма отзивчивост проявиха сатириците от редакцията на „Стършел” и неговите сътрудници като Емил Робов, Генчо Узунов, Петър Незнакомов (Пецата), Николай Широв-Тарас, В. Диаватов и др. Радой не се възползува от положението си като естествен „лидер” на делото и написа един единствен текст. На песента Моят любим”… В нея поетът-сатирик волно се надсмиваше над фалшивото бодряческо „опоетизиране” на така наречената „производствена тематика”. Изпяна впоследствие от Галина Ненова, тази песен стана както сега се казва „хит”. И по Софийските улици запяха:

Ази съм спортистка

с мургави очи.

Из простора плиска

бодрост и лъчи.

Моят мил тогава

щом се влюби в мен

петстотин процента

дава всеки ден.

Със своята спонтанна, неафиширана скромност, Радой ми напомняше скъпият на сърцето ми „бай Митю” (Димитър Подвързачов), който ме е галил, когато бях хлапе, по русокосата главица. Имах тогава коса. И не беше бяла. Подвързвачов беше колега на свако ми и чрез него го познавах. Било е някъде към 1935. Та този позабравен български труженик на перото, когато редактирал през 1914 г. списание „Звено” не поместил в него нито една своя работа.

На Радой и на неговите съмишленици на „делото” хрумна интересна идея. Те отправиха писма до сродни по характер списания и вестници в бившите социалистически страни с молба да изпратят подходящи материали. Запомнил съм, че се отзоваха приятелите от немско сатирическо списание в Берлин. Изпратиха няколко книжки от това издание. Моята жена, фотографката Лоте Михайлова, германка по баща и владееща немски език, ме запозна с различните, възможни за нашата програма текстове. Спрях се на една сценка от Е. Брем, която впоследствие се появи в програмата под заглавието „Звънете телефони“ и се превърна в поанта на нашето представление. В нея се осмиваше телефономанията, която отнемаше всякаква възможност за непосредствено съприкосновение с конкретния човек. При един началник с множество телефони на бюрото идваше един повикан пак по телефона от самия него „простосмъртен” служител. Но повиканият напразно се опитваше да заговори със шефа си. Началството говореше без прекъсване с кого ли не: със съпругата си, на която нареждаше какво да сготви, на приятелката си, на която насрочваше „рандеву”; с портиера на учреждението, комуто сервираше „строго мъмрене с последно предупреждение”; с малък началник, с по-голям началник и с още по-голям началник. Нейчо Попов (той изпълняваше ролята на шефа) ставаше на крака със слушалки и на двете си уши и сред едновременно звънящите телефони съвсем оплиташе конците. А служителят (Леон Конфино) търпеливо чакаше. Но сценката нямаше финал и изгърмяния до тук барут отиваше на вятъра.

Тъкмо когато репетирахме тази сценка, при нас дойде бате Косю, любимецът на публиката и на всички нас Константин Кисимов. Доведе го Радой. В едно от споменатите по-горе свои интервюта, той така предава историята:

„Обадих се на Константин Кисимов. „Няколко души от „Стършел” сме се събрали да направим сатиричен театър”… „Ей, сатиричен театър, ами че то много хубаво, бе!”… Взе да изказва своите благословии, но когато го помолихме да дойде да ни види, каза, че е болен от грип. Моята надежда рухна изведнаж. След десет-петнайсет дена колективът вече нямаше да съществува. Но не минаха и десет минути и вънка се звъни продължително. Отваряме, гледаме с три шала увит Константин Кисимов. „Я да видим сега! Я покажете сега, момчета! Хайде, че нямам много време, болен съм, пък утре имам представление!” Видя един номер и взе да показва веднага как да стане.” /В-к „Литературен форум”, брой 16, 21-27.IV.1993 г./

Присъствието на бате Косю съвсем не ме смути. Даже ме зарадва, тъй като с него бяхме, би могло да се каже, добри познати. Той ме приближи до себе си още когато след завършването на ДВТУ станахме стажант-артисти в Народния театър. В „Под игото” по Иван Вазов той играеше ролята на Мичо Бейзадето

При репетициите на втора картина аз неволно му подсказах една думичка, когато прекъсва щерка си Събка. Думичката беше „сакън”. Той веднага я прие. Сетне ме поразпита, узна че съм от Търновския край, нарече ме „земляк” и започна да се обръща към мен ту със „Танасчо”, „Таско”, или понякога когато ставаше по-интимен „Хайвенче!”. От турското хайванин т.е. необязден кон. Това за търновлии не беше обидна дума. Когато той по свое желание заигра ролята на Юрталана, аз пък трябваше да заместя Г. Раданов в микроскопическата роличка зетя на Юрталана. Станах му нещо като „кадем”. Всеизвестни бяха неговите чудатости, които съпровождаха несъмнената му религиозност, мистицизма му и някакво твърде често срещано при тази професия, суеверие. Преди той да излезе на сцената, трябваше по някакъв особен начин да ми стистне ръката – със своята лява – моята дясна, да изтрие с десното си стъпало изтривалката пред вратата за сцената и тогава да се яви на „виход”. Един път шегобийците ме затвориха в тоалетната, но той – идващ винаги на представление в последния момент (със специално разрешение на ръководството), гримирал се набързо на две-на три, ме потърсва. Но мене ме няма. Този път се отказал да излезе на сцената преди да си направи „магията”. И шегаджиите бяха принудени да ме пуснат. Той се ръкува с мен по споменатия начин и даде знак да дигат завесата. Представлението започна.

На репетицията той предложи да му покажем нещо от това, което сме репетирали. Започнахме имено със „ЗВЪНЕТЕ ТЕЛЕФОНИ”. Когато актьорите стигнаха до липсващия ни и много нужен финал, той веднага се намеси:

– Е, щом като той не му обръща внимание, нека туй момче и то да му се обади по телефона!

Той скочи, грабна слушалката на един от телефоните и се започна една фойерверъчна импровизация. Играеше и за единия, и за другия. Пускаше едната слушалшка, грабваше друга.

Нейчо: Кой се обажда?

За Леон : Аз.

За Нейчо: Кой си ти?

За Леон: Как ти беше името, бе момче? Ханс? Ами Ханс. Я по-добре Иван. Българско име. Аз съм Иван.

За Нейчо: От къде се обаждаш?

– От тук..

– Как от тук?

– От тук. От вашата стая.

– Хайде де!

– От тук! От тука-а-а! – закрещя бате Кося в слушалката.

– По-тихо, бе ! Ще ми спукаш тъпнчетата.

Взря се най-сетне в чиновника, Леон, и изтърва слушалките.

Всички изпокапахме от смях. Един се затъркаля по килима. Бате Косю клюмна изтри с кърпа мокрото си чело и се отпусна на едно кресло.

Тази помощ на големия актьор остана за всички нас незабравима. Вероятно, силно впечатлени от нея, някои автори на спомени за нашата работа твърдят, че бил идал многократно. Лично аз не съм запомнил Кисимов да е идвал повторно.

Кисимов не беше добре с белите дробове. Само преди две години, в началото на 1951 г. той бе прекарал много тежка бронхопневмония. След катастрофата и неговата смърт, аутопсията е показала наличността на некалцирани каверни. Впрочем, Радой в цитираното интервю говори, че в писмо до Челкаш в Хисаря, написано заедно с Кисимов, актьорът бил казал: „Обещавам да стоя при момчетата…”

Не съм си водил за съжаление дневник по това време, макар че като ученик бях се „специализирал” във това твърде полезно занимание, когато започнем да си припомняме и пишем за миналото. Но фактът, че в последвалите си многобройни срещи с актьора, той никога не е отворил дума за това, говори като че ли в моя полза. Идвал е във ВИТИЗ. Сина му Георги беше в моя клас. На другия му син Васил съм бил шеф като директор на театъра в Бургас (1961-1963 г.) и Кисимов ми е гостувал като Странджата в моя постановка на „Хъшове”. Правил съм с него записи за „Балкантон” през 1961 г. (Дано да са запазени). И при всички тези срещи нито веднаж не е отворил дума за това. Всичко това е подкрепа на онова, което паметта ми е съхранила. Такова е твърдението и на някои други участници в СТС. Но както и да е. Същественото е, че помощта на Кисимов изигра много важна роля за осъществяването на нашето представление.

Неговата подкрепа, както и подкрепата на Илия Бешков, ни вдъхнаха кураж и надежди. Те поразпръснаха и скептичните настроения, които бяха започнали да обхващат хората от „Стършел” и самите нас. Към групичката „стършели” и студенти от ДВТУ започнаха да се приобщават и музиканти. И досега си мисля, че при нас ги доведе „идеята”, а не някаква корист, не халтураджийски инстинкти и печалбарски перспективи. Всички те си имаха постоянна работа и професионална реализация. Техният социален „минимум” беше осигурен. Захари Петров доведе своя съгражданин и мой земляк Емил Георгиев. Още един горно-оряховчанин се присъедини към нас, студента по фармация Иван Атанасов /Жанчо/. Той ни стана помощник-режисьор. Емил Георгиев привлече и своя колега, композиторът Атанас Бояджиев. Започна да набира и оркестранти за бъдещия оркестър на проектирания театър. Сред тях съм запомнил имената на Божидар Сакеларов – Дарчо, Никола Кокошаров, Петър Радоев, Петко Дренников, Тодор Съмналиев и не на последно място – Александър Николов, бате Сашо, САШО СЛАДУРА. Със Сашо Сладура, когато по-ранко свършвахме репетицията, заедно с други момчета се изпращахме до моята тогавашна квартира на улицата, претърпяла най-много прекръстителства. Беше „Пиротска”, сетне „Тито”, оше по-сетне „Жданов” и най-сетне пак ПИРОТСКА. В ресторантчето-кръчма на ул. „Цар Симеон”, между „Сливница” и „Хр.Ботев”, което работеше до късно след полунощ, се отбивахме на разговорна и лека почерпка за сметка на бате Сашо. Там ни радваше щедрото, неизчерпаемото остроумие, добродушния слънчев хумор на артистичния словоохотливец. Когато научих за неговата гибел, за допотопния, първобитен начин, по който е бил умъртвен, бях не само изумен, бях направо ПОТРЕСЕН. Разказаха ми го, когато минавахме с кола покрай каменоломните близо до Ловеч.

Впрочем, негодувание от това убийство открих, представете си, и у някои редови представители на властта. Иванка Грьбчева снимаше във Врачанския затвор филмовата новела „Искам да живея”. Чрез съпругата ми, която беше фотографка на филма, режисьорката ме ангажира да играя директор на затвора. Трябвал ѝ директор на затвор с „интелигентно излъчване”. Мой подчинен пристав бе сегашния прославен „дипломат и шоумен” Тодор Колев, завършил ВИТИЗ в клас, който ръководех аз. Докато чаках да ми дойде реда, се заглавиквах в разговор с един възстаричък старшина-милиционер до портала на затвора. Наблизо един дребничък мургав затворник седеше зад ваксаджийско сандъче и унило чакаше клиенти. Затворници минаваха покрай него и с отвращение го плюеха. Запитах старшината кой е този затворник и защо другите го плюят. ”Това е Шахо, убиецът на Сашо Сладура. Мръсна гадина – Животно!” – изруга старшината. Пуснем го навънка, той направи нещо и пак го при приберат. Страх го е да живее извън затвора. С право го плюят. И аз ще го заплюя. ”Старшината стана, приближи убиеца на бате Сашо, тегли му една „многоетажна” и му залепи солидна заплювка. Онзи се изтри с ръка и наново затрака с обущарските четки по сандъчето, като мърмореше под нос „Вакса-а-а!…” Привикнал беше да го плюят.

След всичко казано до тук, работата тръгна по-леко, по-бодро, по-весело. Пред вътрешния ни поглед се мержелееше сполука. В повишеното си настроение ние забравяхме, че репетираме все пак в жилищна сграда и често вдигахме голяма шумотевица. Една нощ, след като бе минало вече 12 часа, на вратата откъм стълбището се позвъни. Отворихме и видяхме… кого мислите?? Пред нас по пижама и наметнат с някаква връхна дреха стоеше бившия регент на Царство България, настоящият председател на БАН, академик Тодор Павлов. Идваше, очевидно, подсторен от „Баба Гана”, за да ни се скара за гюрултията, която вдигахме. Като разбра обаче с какво се занимаваме, Павлов притихна и с необичайна за нашите дотогавашни представи кротост помоли: „Само че, ако може по-тихичко! „Принцесата”, другарката Павлова не струва хас и се сърди.”

Обещахме.Той успокоен тръгна като додаде:

„Работете! Работете! Това дето сте го замислили не е лошо. Сега критиката и самокритиката е за нас нещо много важно! Не бива да се главозамайваме от успехите, както казва другарят СТАЛИН!”

След години, малко преди да си отиде от този свят, Тодор Павлов е осведомен от своя зет Лазар Ганев, че в Кюстендил гастролира един режисьор, който е много добре запознат с близката история на България. Поставях пиеса под заглавие „Знамение” съчинена буквално по документи от събитията в Рилското „корито” през ранната есен на 1943 г. Старецът се трогнал и по зетя си ми изпратил книгата си „Лъчи от преизподнята” с надпис: „На другаря проф. Ан. Михайлов с комунистически поздрав! Т.Д. Павлов 6.IV.1977 г.” Той, сиромахът, си е помисли вероятно, че съм партиец или поне „безпартиен комунист”, както тогава се казваше. Никак не е подозирал, че аз съм един от „гюрултаджиите”, които са смущавали спокойствието му през далечната 1952 г.

През първата половина на януарий 1953 г. показахме изработеното до този момент пред отбрана авторитетна публика. Това стана в ДВТУ на ул.”Толбухин” 45, на „голямата” сцена на тогавашния трети последен етаж. Четвъртият беше оголена от бомбардировките бетонна плоча. На нея Досю Досев си правеше „слънчеви бани”, а аз по поръчение на Д. Б. Митов му четях „Историята на ВКП/Б/”, за да се готви за изпит. Митов после застави „незабравимата” преподавателка Тафрова да му пише поне 3. На показа присътствуваха редакцията на „Стършел” „ам блок”, включително главният редактор Челкаш, „скептиците” Валери Петров и Христо Ганев, и ”ренегатът” бай Хаим Бенадов. Бяха още Атанас Стойков, Владимир Топенчаров, Любомир Пипков, Георги Димитров, тогавашния ректор на ДВГУ доц. Любомир Тенев, Стефан Сърчаджиев и, естествено, Илия Бешков. Вече не помня кой точно какво е казал, на всички преценките бяха – да не казвам силни думи – повече от положителни.

Спомням си добре само думите на Бешков. Този път, тъжен и сериозен, сякаш се противопоставяше на някого, той с натъртваща сила на гласа си потрети: „Получи се смех! Получи се смех! ПОЛУЧИ СЕ СМЕХ !!!” (Той беше от Горни-Дъбник, на запад от Вит, а там упорито „екаха”.) В израза на Бешков сякаш звучаха думите, казани впоследствие на Радой Ралин: …“Потрудихте се добре и всички около вас се потрудихме, ала спектакълът няма да мине… (вж. Марий Ягодов, „Големият по-малък син“, 1988 г., стр. 215.)

След този благоприятен резултат „Сатиричния театър” в проект оглави като художествен ръководител известният режисьор от Народния театър Стефан Сърчаджиев. Не изпитах никаква ревност. Напротив – почувствувах известно облекчение, че друг, авторитетен човек се изправя срещу вероятната съпротива, която в себе си упорито предполагах. Пък и никога до сега не съм долавял у себе си някакво желание към водаческо себеосъществяване. Чувствах се в тези времена винаги по-спокоен, когато заставах зад нечий „гръб”. Режисьорите „самодръжци”, инфантилните театрални „фюрерчета” ще се появят у нас по-късно.

Ведно със Сърчаджиев в трупата се вляха и момичета. Това бяха Леда Тасева, Люба Алексиева, Жени Филипова, Галина Ненова от ДВТУ. Гостуваше и актрисата от Народния театър Милка Янакиева.

Пак Радой обажда: …“Нямаше и помен от предишния надменен Валери Петров и изцяло скептичния Христо Ганев. Те се увлякоха и написаха пет чудесни интермедии към „Мисия в Европа”, на които композиторът Емил Георгиев направи хубава музика. Премиерата бе набелязана за първите дни на март. Използвахме всяка пролука в свободното време на студентите, за да репетираме. Разбира се, пак след като привършеше работния ден на редакцията. Сърчаджиев репетираше самостоятелно някои нови сцени от втората част и интермедиите. Хвърляше от време на време поглед и на сцените, в които аз участвувах като актьор. Оркестърът бе окончателно попълнен. Запазил съм програмата на представлението. От нея се вижда, че в този оркестър са включени следните музиканти:

…следните музиканти: Александър Христосков, Божидар Сакеларов, Борис Ненков, Васил Алипиев, Веселин Тризлов, Георги Бакърджиев, Иван Карафилов, Никола Дирециян, Николай Георгиев, Никола Кокошаров, Павел Попов, Петър Радоев, Петър Петров, Петко Дренников, Стефан Кованов, Тодор Николов, Тодор Съмналиев и АЛЕКСАНДЪР НИКОЛОВ. Общо всичко 18 души. Струва ми се, че нито тогава, нито по-сетне оркестрите към софийските драматически театри не са били с такъв голям състав.

Емил Георгиев ми просвири музиката. Сърчаджиев ми беше поверил грижите за музикалната част, тъй като уж съм бил „повече от него разбирал от тази работа”. Останал бе с това впечатление от една моя репетиция на „Дванадесета нощ” в Перник. Пък и беше ме заварвал във ДВТУ да си свиря на пианото. Е. Георгиев репетираше с момичетата, които пееха в интермедиите, а с оркестъра направи две-три общи репетиции много по-късно, преди самата премиера.

Редакцията намери от някъде малко пари и под надзора на Бешков, Пиндарев и Грозев заработиха върху подготовката на скромната сценическа декорация и другите нужни аксесоари. Къде, в какво ателие се вършеше това, не си спомням.

Представлението беше придобило вече една завършена композиция. Неговия сценарий преписвам от един опърпан, избледнял от времето лист. Написан е на моята тогавашна машинка „Хермес бейби”. Пазя си я за спомен до днес. Тя ми скъп спомен от моя татко – Михаил Атанасов, един свръх надарен несретник.

Ето текста :

I-ВЪНШНА

1. Марша – на интермедийна

2. Интермедията – преди американската.

№. Американската

4. Интермедията на Риджуей и парижката.

5. Парижката – (пеене на всички пред микрофон).

6. Интермедия Италия.

7. Италианската .

8. Немската интермедия.

9. Немската.

10. Турската.

11. Преминаване Риджуей и последната интермедия.

ПАУЗА 10 м.

II-ВЪТРЕШНА

1. Пискюлчев – пред интермедийна.

2. Къщен лъв – на сцената (пада глав.завеса)

3. Лек и подвижен – пред главната завеса – пеенето.

4. Борба за икономии – пред интермедийна завеса – пеенето.

5. Савичката (Пада главната завеса).

6. Лек и подвижен – пред главната завеса – пеенето.

7. Оздравителна критика – пред интермедийна зав.

8. Витрината – на сцената (пада главна зав.

9. Лек и подвижен – пред главната.

10. Метаморфозите – пред интермедийната.

11. Композитора – на сцена (пада. глав.зав.)

12. Щурмовщината – пред интермедийна (Пада глав.зав.)

13….. (нечетливо – бел.м. А.М.) А, да ! „Телефоните”.

14. Шлагера – пред главната зав.

15. Пискюлчев – пред интермед. зав. (Пада глав.зав.)

16. Марша – пред интермедийна зав.

Репетициите продължаваха. На мене ми ставаше все по-трудно. Премиерата на „Дванадесета нощ” в Перник бе насрочена за дата близка до датата на Софийската премиера. Но тогава бях държеливо 26 годишно „момче” и издържах. Постановката ми в Перник бе вече приета от комисия в състав Стефан Сърчаджиев и току-що завършилия ДВТУ Вл. Каракашев. Тогава се назначаваха такива комисии от КНИК. Те се произнасяха дали в политическо и „художествено” отношение всичко е в ред и даваха или не „пътен лист” на представлението, т.е. пускаха го или го спираха. Тези комисии ги премахнаха чак след 1956 г. След това с отговорността бяха възложени на директора на театъра и на художествените съвети. В тези съвети се включваха представители на партията, на О.Ф., на профсъюзите, на комсомола – хора в доста случаи некомпетентни и дребнаво придирчиви. При „извънредни” случаи се привикваха разширени комисии от София , които обсъждаха „подозрителните представления”. Така, например , беше в Бургаския театър през 1962 г. с пиесата на Стефан Цанев „Истинският Ивайло”. Представлението бе спряно и аз доста трудно се „измъкнах” от материална отговорност. За постановката бяха похарчени много средства.

И ето ни вече пред ПРЕМИЕРА. Програмката беше отпечатана, а премиерният афиш беше набран.

НО НА 3 МАРТ 1953 г. УМРЯ СТАЛИН!!!

Известието чух на гара София, рано сутринта на 3 март във влака за Перник, към 6.30 ч. Последва траур. Червени траурни кътове с черни ленти и портрети на „вожда”, пред които стояхме на почетна стража с превързани на дясната ръка също черни ленти. Стоях на такава стража и в Перник и в ДВТУ – София.

В София се състоя многолюден митинг. От балкона на бившия царски дворец Вълко Червенков говореше за нашата болка, която е „неизмерима”. Притиснат от навалицата до сегашния Унгарски културен институт срещу Руската черква, слушах по високоговорителите речта му.

Отложените мои премиери се състояха след приключването на траура. В Перник беше около 12 март, а Софийската на СТС на 16 същия месец. Афишът бе отпечатан и разлепен. Вижте го на приложение 5.

Всичко мина благополучно. Когато след тукашното представление се завърнахме с жена ми в къщи, на масичката в нашата стая намерих от хазаите бележка със следното съдържание:

Драги Анастасе, Сме във възторг.

Искрени и Сърдечни поздрави и УСПЕХ!!

Ще имате голям успех и винаги пълен салон.

София 16.111.1953 г.

Жабленови.

приложение 6.

Бележката бе писал младият хазяин, адвокатът Никола Христов Жабленов. И той се оказа прав. Имахме успех. Не само на премиерата, но и на последвалите представления. Наложи се да сменяме салоните, които използвахме, тъй като само почивния ден (обикновено понеделник) не ни беше достатъчен. Радой Ралин съвсем точно свидетелствува :

„Този спектакъл беше посрещнат със страшен интерес. Още в четвъртък „Литературен фронт” пусна статия от Веселин Андреев, тогава главен редактор, което изведнаж ни отпуши. Обади се Христо Радевски да ни поздрави, Челкаш…. Правехме по три представления дневно”… („Литературен форум”, цитираният по-горе брой.).

В общуването с нашите авторитетни зрители Радой използваше една „хватка”, възприета вероятно от някогашния главен редактор на „Литературен глас” и наш пръв ректор Д.Б. Митов. Щом като запиташе събеседника си за неговото мнение и той кажеше похвални думи, нашият неуморен и ловък пропагандатор веднага му предлагаше да напише това, което мисли. И тези събеседници, които уважаваха себе си и имаха чувство за достойнство, нямаше къде да отидат. Записваха своите преценки и ги публикуваха. Така във вестниците се появиха серия положителни отзиви: Валери Петров в „Стършел” – (неговия текст и до сега помня), Боян Дановски („Отечествен фронт”), Никола Ланков („Народна младеж”), Фердо Стоименов („Труд”), Божидар Божилов („Труд”), Крум Кюлявков („Народна младеж”), Ангел Тодоров („Работническо дело”). 3а съжаление, тези публикации не съм ги запазил. Радой, при всички случаи, ги има тъй като именно по неговата информация ги изреждам. Той, Радой, с основание обобщава: Всички подчертаваха новаторския характер на спектакъла, неговата сатирична насоченост, заразяващ жизнерадостен смях, култура и оригиналност на инвенциите. Единодушно бе посочено, че този спектакъл

СЛАГА НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКИЯ САТИРИЧЕН ТЕАТЪР. (к.м. – А.М.)

Но случваха се и неприятни неща. Първата главоболия ни създаде моето режисьорско решение на турската сцена. Когато Онбашията (Гришата Вачков) даваше команда за вдигане на знамето, заедно с байрака се понасяха нагоре и сложени за сушене някогашни долни гащи с „пращилки”. Последва протест от турската легация. Принудени бяхме да махнем от представлението цялата сцена. Подобен „гаф” допуснах след много години в Бургас. Последва сега пък нота от тамошния турски консул, който симпатизираше на театъра и лично на мен. На всяка наша премиера заемаше място на първия ред. Той протестира за гдето в сцена от „Хъшове” на Ив. Вазов, Странджата захвърляше на пода феса на младия Бръчков, а дерибеят с метла го измиташе и с фараша го изхвърляше зад кулисите. И как съм допускал всичко това при цялото си уважение и симпатии, които по ред причини съм изпитвал към турците като народ.

Придобивка за състава ни и за нашето представление като цяло бе привличането на актьора от Младежкия театър Евгени Коцев. Той изпълняваше дългият монолог „Гражданинът Пискюлчев”, написан от Челкаш специално за СТС. Коцев бил брат на главния редактор, но дойде при нас не по роднинска линия, а поканен със мое съгласие от „стършелите”. Следях редовно представленията на неговия театър. Познавах неговото очарование, неговата непретенциозност, неговата скромност. Челкаш се опита да възрази, но аз лично се противопоставих. Този монолог рамкираше цялата „вътрешна част” на представлението, но на две места се врязваше в нея. Унилият и скучен „ОФ Оратора” говореше банални, до втръсване познати неща като непрекъснато напомняше: Аз като активен член на комисията по чистотата и на помирителната комисия…

София тогава все още не беше толкова замърсена, каквото е сега. Все още в бита не бяха навлезли пластмасите и цигарите с филтър. Киселото мляко все още се продаваше насипно или в буркани.

От дългата приказка и от предполагаемия „махмурлук” гърлото на оратора често пресъхваше и той непрекъснато пиеше вода. Започваше с чаша поставена върху чинийка. Първата гаврътваше „на екс”. Поднасяха му друга – по-голяма. Сетне на ораторската катедра се появяваше цяла гарафа с вода. Милият Евгени „в името на изкуството” и нея самоотвержено пресушаваше. Как успяваше погълне такова количество течност не мога да си обясня. Задавяше се, кашляше, изтриваше устата си с една голяма кърпа „домашно производство” и продължаваше да приказва. Публиката умираше от смях.

На едно представление в профсъюзния дом на площад „Възраждане”, реквизиторът без да ме пита, сложил на катедрата цяла кофа. Актьорът се видя в чудо.

Той бе нисичък на ръст и кофата го закриваше изцяло. За да се вижда, той се подаваше ту отляво, ту от дясно на кофата. Най-сетне, изненадания от „номера” на реквизитора Евгени се досети, смъкна кофата и поля с кофата сцената. Коцев се върна към катедрата, за да продължи, но публиката се затръшка от смях и „взриви” салона с ръкоплескания и с тропане с крака. С това „Гражданинът Пискюлчев” завърши своята маниакална изява. Актьорьт се поклони учтиво и сериозно (без да се усмихне накрая – като съвременна телевизионна говорителка) и измъчен отиде зад кулисите.

На „импровизацията” с кофата аз се ядосах. Обуздах гнева си и поисках от Коцев обяснение за това хрумване. Объркан, той се извини. Направили си с него шега. Актьорите си ги обичат тези работи. И за него било изненада. Свенливо запита: „Добре ли се измъкнах?” Похвалих го, че се е оправил много добре с „изненадата”. Но се нахвърлих върху „шегаджиите”. В този момент пристигна Сърчаджиев, намеси се, и –  снизходителен към подобни театрални „кодоши”, ме възпря от по-нататъшна разправа.

Евгени Коцев беше трогателна личност. Скромен, тих и кротък. Пък и в театъра играеше кротки животни, най-вече добродушни мечоци. За вълк натюрела му не подхождаше. Вълците ги играеше колегата му Стоил Попов. Жената на Евгени беше сляпа. Няколко пъти съм го виждал по „Раковски” да я води под ръка. А в другата държеше папка с някакви картони. Узнах, че това са текстове, написани с Брайлово писмо, по които той четеше на съпругата си. Този скромен артист завърши трагично. Успал се и закъснял за представление. Представленията на детския отдел в Младежкия театър обикновено започваха в 10 часа сутринта. Актьора се втурнал към театъра, но не сварил. Представлението било вече отменено поради „заболяване на актьор”. Разочарованите деца вече шумно, на тумби напускали театъра. Тогава Младежкия театър беше на булевард „Дондуков”. Администраторите сс нахвърляли върху провинилия се актьор с какви ли не ругатни. Зашеметен от станалото, Евгени изпаднал в шок. Прекосил не на себе си улицата и влязъл в отсрещната сладкарница-кръчма. Поръчал бутилка мастика. Изпил една след друга две водни чаши, изтървал шишето, строполил се на пода и… умрял.

Потресен, Радой Ралин написа стихотворението „Погребение”. Още тогава то ми направи силно впечатление и ме просълзи. Сега го намерих в първия том на избраните му съчинения. (Том първи, София 1984 г. „Български писател”, стр. 132 – приложение 7)

Това се случи както е посочено от автора на стихотворението през 1957 г.

Нашето представление се играеше с нарастващ успех. Но и него го сполетя преждевременна, скоропостижна „смърт”. Спряха ни от най-високото място. Като гавра, като цинично издевателство ми прозвуча тогава цитата от Вълко Червенков, поместен в поканите за представлението ни. Ето го:

Преди да дам думата на човека, който би могъл и има право точно и автентично да разкаже как е „проведена” забраната, нека да кажа едно свое лично мнение. Сигурен съм, че е имало някакъв „сигнал” т.е. донос до „най-горе”, естестевено анонимен. Неговото съдържание е било приблизително следното: Редакцията на „Стършел“ се занимава с нещо, което съвсем не е нейна работа. Студентите от ДВТУ си губят времето, вместо да си гледат учението. За бруталния и безапелационен разгром на нашия самоотвержен труд бяха причина и масираните похвални отзиви на авторитетни в тогавашното ни общество личности. А и някои от тези личности минаваха по това време за не дотам благонадеждни. Още една причина беше и благосклонността, с която се приемаше спектакъла от страна на публиката. Дори кротичката наша сатира будеше възторг у нея. Нека сега да дадем думата на най-осведомения за случая човек – РАДОЙ РАЛИН.

Ето какво разказва той: „Канехме на всяко представление да дойде Червенков, но той не дойде Вместо да дойде Червенков, извикаха ни в Политбюро… Цялата редколегия на „Стършел”. Ние отидохме с настроение, че не сме направили нищо лошо. В това време чака да бъде повикан и ни се усмихва с изкуствените си зъби Рубен Аврамов.”

Да вметна нещичко. Този Рубен Аврамов по-преди се казше Леви. Като „Аврамов” го „прекръсти” по време на едно заседание на Народното събрание самият Вълко Червенков. Същият Рубен Леви на един студенски празник през 1958 г. в ДВТУ танцува твърде вещо „страстно” аржентинско танго и знаете ли с коя? С неумолимата в политическата си позиция театрална „лъвица” Петя Герганова.

Продължава Радой: „А преди него гледаме Панчевски стои на тръне, а ние се кикотим тука, вика Челкаш! Не е на добро. Извикаха ни. Енчо Стайков беше вътре. Георги Чанков ръководеше събранието. Почна Рубен Аврамов да говори срещу театъра. Не било задача на вестника да прави свой театър. Валери направи едно доста плачливо изказване, изтърва работата… Нахвърлиха се още по-силно върху нас. Каза Енчо Стайков, че минало времето на самодейните колективи. Сега си има държава, наша, социалистическа… Станах и аз да възразя нещо, но в това време Георги Чанков извика: „Марш!” Излизаме вече и аз казах: „И все пак рано или късно Сатиричния театър ще стане дело, ще се осъществи.” „Абе, гледай, ние ги пъдим, а те говорят…” Чанков беше един доста невъзпитан човек. Колю Мирчев, който беше с нас, каза: Да вземем да си направим една самокритика.” Като искате – казах аз – да си правите самокритика, ще си я направите поимено. Аз не съм съгласен. Такива бяхме тогава.” (Всичко това Р. Ралин го е разказал пред Вихрен Чернокожев в Хисаря, април 1983 г.) (Вж. в-к „Литературен форум”, бр. 16, 21-27.IV. 199З г., стр. 4.) В сп. „Български журналист” от 1988 г. (Преди 10 ноември -!!!!- удивителните мои -А.М.) Р.Р. казва почти същото.

Не очаквах и не получих за работата си никакъв хонорар. Но инак никак не пострадах. Като дребна и неизвестна риба, минах „между капките”. И от това бях доволен. Чаках дете и се плашех от всякакви възможни злополуки в битието си! Само едно остана да ми тежи на съвестта. Моят учител и благодетел Любомир Тенев, той стана причина да си намеря работа като преподавател във ДВТУ пострада, задето ни разреши да участвуваме в тази работа, а сетне на повикването и ни поощри той „опра пешкира”. За наказание го смъкнаха от ректорския пост. След години, в един от коридорите на „НАТФИЗ“ той през смях ми разказа как Рубен Аврамов му чел решението на ПБ като прескачал пасажи от него. Тенев предложи да му ида на гости в къщи, за да ми доразкаже нещата подробно. И тъкмо да се наканя, той почина.

На злокобното заседание в Политбюро Радой се е оказал прав. През 1957 г. бе създаден Държавния сатиричен театър. Пръв директор на театъра стана Стефан Сърчаджиев, а пръв драматург Радой Ралин. От състава на СТС в трупата влязоха: Нейчо Попов, Григор Вачков, Ицко Финци, Димитър Василев, Жени Филипова, Петър Нейков, Хиндо Касимов. Радой и Сърчаджиев нещо не се разбраха и драматург стана Веселин Ханчев.

САТИРИЧЕН ТЕАТЬР ВЕЧЕ СЪЩЕСТВУВАШЕ.

Преди няколко месеца Радой, на площад „Славейков” при Делчо Чапразов ми подари своята книга „Не пей ми се, не смей ми се” с надпис:

На Анастас, един от създателите на СТС, който после…

            С Обич!

                             Радой Ралин.

                                             23.IХ.1995 г.София.

За благодарност аз също с ОБИЧ му посвещавам написаните от мен редове.

Сoфия 18 декември 1995 г.

АНАСТАС МИХАЙЛОВ

––––––––––

Още фото материали:

ИНТЕРМЕДИИТЕ

на Валери Петров и Христо Ганев

– единствено запазените текстове от спектакъла.


борис

априлов

*

ДЕЛИКАТНО

НАСТРОЕНИЕ

*

повест

1986

Взема ли решение да драматизирам “Островът на съкровищата”, винаги заминавам за морето, избирам си местенце с много скали и се облещвам срещу белия лист на машината, която в такива дни сякаш получава душа на зъл човек – зъби се, присмива ми се и редовно излиза победителка в нямата борба. Аз се разнищвам по всичките си ръбове като изразител на амбиции, но като приключение, о, в този смисъл се оживявам, напълвам се с вятър, с шум на вълни, осолявам се като бекон. В София се завръща един подивял, оглупял, но преживял хиляди авантюри мъж, който може отново да люби, да пие и спори с приятели. Още някога, на младини, си бях обещал да превърна романа в пиеса, много пъти сядах и толкова пъти отстъпвах съкрушен; така си е – някой мечтае да обиколи света, а моята мечта е да събера целия остров на съкровищата в няколко квадратни метра на сцената. Какво е направил, какво е струвал този Робърт Луиз Стивънсън, но, изглежда, успял, написал е тази дяволска библия на приключението. Сега, докато свят светува, романът ще се чете или слуша, може да се променят вкусовете, може всичко да рухне, но това ще остане, защото вътре е заложено необходимото на човека. Човекът пътува към бъдещето, той се е погрижил, всичко си е взел или ще си вземе и може би ще го потири по пътя, може да загуби дори Шекспир или Сервантес, но Стивънсън ще си го запази, няма да разбере как ще си го скъта в пазвата.

Интересното се случи, когато ми звъннаха от Пернишкия драматичен театър. Казаха ми направо: “Слушай, защо не вземеш да драматизираш “Том Сойер” за нас?” А аз им казах: “Мога да драматизирам “Островът на съкровищата”. Отсреща замълчаха и отвърнаха: “Кога ще го дадеш?…” Сега мечтата ми за драматизацията живееше по-силно отпреди. А една вечер, когато се прибрах малко пийнал от Клуба на журналистите, у дома се почувствувах толкоз сам, че без да му мисля особено, награбих торбата и тръгнах към гарата. Тролеят си пробиваше път през топла снежна виелица, вътре хората мълчаха, потънали в грижите си. На гарата пътуващите изглеждаха още по-зле, като се изключат двама пияни, зацепили в свои води пред мрачните погледи на старци, баби и всички други възрасти; някои надзъртаха през ключалката на своята бедност, други от храсталака на своите комбинации, а трети – уплашено, от дъното на своята тъмнина. Само аз единствен сред тъжния коктейл от грижи пътувах с книгата на Стивънсън към зимното море, понесъл със себе си южните ширини, пасатите и търговските ветрове. Всички тези хора щяха да бъдат изтърсени по пътя, щяха да поемат през виелицата; на някои им предстоеше да минат през затрупани със сняг пътечки нагоре към самотни къщички, повечето ще влязат в топли или студени стаи, а аз, призори, излязъл съсипан от спалното купе, се набутах в едно такси и потеглих през тъмния сънен град.

Тук също валеше сняг и това ме учуди, но утрото беше тихо, от морето към езерото прелитаха забързани патици, чух гласовете им, когато отворих прозорчето на колата, за да поема въздух. Разсъмваше се през валежа или пък така ми се струваше, може би сетивата ми, свикнали на пейзажа, усещаха отровения и обоклучен бряг между тръстиките вдясно, както и студените железни псета, нагазили в залива, очакващи реда си да влязат в пристанището. Разсъмваше се обаче; вече няма съмнение, денят се раждаше между парцалите на снеговалежа. Поглеждах към глуповатото лице на шофьора, а после към работещите чистачки и съзнавайки какво ме чака там напред, си припомних стиховете, които те грабват, щом разгърнеш страниците:

Ако с предания моряшки,
гемии, кораби, пирати,
вихрушки, подвизи юнашки
и крадено червено злато
романтиката тъй позната
от моите момчешки дни,
отново вдигнала платната,
сегашните деца плени –
за прочит тая книга става.

Мисля, че ми направи чест да пътувам сега към суровото море със “съкровището” в торбата, а вече съм на преклонна възраст, съзнанието ми е заангажирано от субстанции като Достоевски, Кафка, Пруст и Джойс, а напоследък започнах да се питам дали пък “Три сестри” не е по-велико произведение и от “Хамлет”. В тялото ми са се загнездили няколко болести, предстои ми операция и сякаш тъкмо затуй бягам в мрака на самотата, сред самотното море и самотните брегове и не такива тихи ги искам аз, а гневни, към бърлогата ми долитат солени пръски.

Но може палавците вече
да не обичат стара слава,
ни битки сред вълните млечни,
ни хубавици отдалече?
С пиратските платна тогаз
и с припевите си сърдечни
да ида вдън земята аз!

Дори от този превод, взет направо от изданието от хиляда деветстотин шейсет и трета година, си личи, че Стивънсън умее да те перне с тежка длан по рамото и да те отведе където си ще. В случая той те понася към жестоката красота на приключението, а това приключение, изглежда, е заложено в човешката ни същност, ние никога няма да му избягаме, както не може да се избяга от любовта или от смъртта. Ако се замислим върху естеството на пиратската действителност, но такава, каквато ни е сервирана от легендите, в нея неизбежно присъствуват кръвопролитието, жестоката разплата, безнравствеността. Нападаш, грабиш, пронизваш и бягаш – все срамни дейности. Но в същото време вдигаш платна, пътуваш с ветровете, сражаваш се с бурите, показваш моряшка сръчност и капитанска виртуозност, откриваш нови острови. Не напразно Дрейк е и такъв, и инакъв. Това го няма в другите професии, то лежи на отвъдната плоскост на човешкото съществуване, то плюе право в окото на бюргерството, на селската идилия, на работническо-индустриалния пейзаж, на чиновническата сага, на кантораджийството…

Минахме нос Атия и тук ми направи впечатление, че съмна докрай. Чистачките полегнаха кротко, стоманеносивата плът на морето изскочи високо и напред, изведнъж се сетих, че поне в момента не вали, но духа лекичко и то откъм гърба, от северозапад, което ми подсказа, че скоро небето няма да се изчисти. Така да е, поради липса на други приключения ще приема схватката с времето. В това отношение трябва да добавя, че ми провървя: свирепото духане започна още като се настаних там, където исках. Топлината от включената електрическа печка се издигна плахо над реотана и май че си остана там. Бунгалото беше смразено, завивките ледени, влажни, вятърът блъскаше отвън по талашитените плоскости, а на втория ден водите се вдигнаха така хубаво, че пяната на гнева им ме обливаше, щом си покажех носа навън. Често показвах носа си навън, мога да кажа дори, че не го скривах, скитах натъпкан в топлата дреха, крачех по крайбрежните пътеки, оставени от курортистите, винаги високо, над скалите и вълните, лицето ми беше мокро, студено, ала свежо. В главата ми всичко се избистряше, болките в стомаха и сърцето изчезнаха и колкото повече скитах, толкова повече усещах да расте опиянението ми от живота, което заплашваше да се превърне в особена еуфория, и мисля, че се превърна, защото един ден оставих вратата незаключена, а върху пишещата машина бележка: Ако имаш да пишеш нещо, пиши, но не изнасяй машината навън, защото имам важна работа с нея… Вече духаше североизточният, морето бе побеляло, наоколо цареше необходимият хаос и се отваряха чудесни условия за драматизация на “Островът на съкровищата”. Натиках масата в дъното на бунгалото, където би трябвало да духа най-малко, и започнах работа. Работата се състоеше в това, че поставих лист в машината и разтворих книгата. Останалото се изрази в размисъл. Преди всичко как да се размина с дикторския текст, все някъде трябваше да се разкрият някои обстоятелства, на което същността ми се противеше яростно. Години обмислях този проблем, в главата ми се въртяха няколко хватки да го реша чрез разговори, да речем двама коментатори с взаимоотношения, дори с пистолети в ръка. Но най-вече ме спъваше главният герой, момчето Джим; това е катастрофа за театъра, знам, че навсякъде ще го интерпретират актьори, отдавна забравили да бъдат деца; освен това режисьорите на детските пиеси в повечето случаи не изненадват приятно, че за тези пиеси се заделят непредставителни актьори и така нататък, обстоятелства, които ме обезсърчаваха, аз ставах, обличах се и отново тръгвах по бреговете. Те бяха сравнително закътани, с нервно раздвижена повърхност, предлагаха ми се изцяло, додето поглед стигне, но аз с късогледството си пропущах много хубави излитания и кацания на непознати птици. През моите очила те изглеждаха огромни и тайнствени, когато излитаха, се очертаваха ясно върху сивотата на гората, а после изпепеляваха в небето или, обратното, в зависимост от дневното осветление, от положението на невидимото слънце. Понякога си мислех и за слънцето, питах се дали изобщо съществува и съществува ли изобщо светът на хората. Един ден си представих, че онова е избухнало и че съм останал наистина сам. За да се уверя в това, отправих се към градчето, но като стигнах до мотела, реших да проверя именно в него дали цивилизацията съществува. Барманът ми предложи водка, изпих първите сто грама, кажи-речи, наведнъж и неочаквано открих света на хората, но това беше един далечен свят, много млад, много шумен и пълен с жаргон. Младите хора разтоварваха весело състезателните си лодки от камионите – канута, каяци и съдове за академично гребане. Между тях имаше малко жени и трябва да кажа, че бяха доста непривлекателни, но и аз от своя страна не блестях особено. Гребците нахлуваха към Ропотамо като прелетни птици, търсеха топли води да преживеят зимата, да поддържат формата си. Без да искам, подслушвах разговорите им и без да го съзнавам някак си, ми се отщя да комуникирам с когото и да е от тях. Върнах се към бармана. На втората чаша ми стана тъжно, изведнъж се досетих за какво съм дошъл, платих и тръгнах обратно към бунгалото. Морето се прибираше в гнездото си, от гънките на скалите се изцеждаше останалата тук-там вода, по дългия плаж зад дюните се виждаха изхвърлените от бурята пънове и сандъци. Омърлушени гларуси дремеха обидено край остатъците на летовищните банди: разни пластмасови опаковки на разкрасяващи и хранителни продукти, които пречат на плажовете да възвърнат девствеността си. Друго е било по времето на Джон Силвър и Били Бонс. Ех, друго е било, разбира се… Струва ми се, че най-голямото достойнство на книгата се заключава в комплектуването на героите – например: нежната момчешка душа на Джим с барутно грубата, ругаеща и псуваща пиратска сган. Позволявам си да ви занимавам с мои, по всяка вероятност субективни открития, заангажирам ви да четете за пирати. Но ако пиратите не могат да се превърнат в каквато и да е философска категория, защо да изключваме възможността с тях да се прави естетическа връзка или естетически заключения? Макар че бих се осмелил да допусна и първото, това за философията. Да оставим настрана носталгията. Ще мине още време, ще дойдат нови поколения, човечеството обаче, запътено към своята космическа одисея, не е изключено да каже: “А бе тия пикльовци от миналото дали пък не са живели по-интересно от нас, щом са написали книги като тази?… И отново моето субективно мнение: наистина, какво може да се прави в един космически кораб, може ли космическият кораб да предложи разкоша на пиратския кораб?

Разположих действуващите лица в бележника си, без да прелиствам книгата, бях ги запомнил от дългогодишното четене и мислене по тях. После подредих положителните и отрицателните герои. Дяволе, и тук отрицателните!… Налагат се, какво да правим. Нещо повече, сякаш само те се запомнят.

Най-после дойде ред до машината, натиснах един клавиш и написах първата буква на драматизацията. След това потръгна. В страница и половина обрисувах сценичните особености и странноприемницата “Адмирал Бенбоу”. За първи път от много години насам материализирах началото. Пет или шест пъти бях заминавал със заканата да започна и приключа, но нито започвах, нито приключвах, а сега вече страница и половина, и то на бърза ръка. Облегнах се доволно назад, усетих уюта на стаичката и се замислих за личността на Робърт Луиз Стивънсън, но някой отвън извика и преди да помисля каквото и да е, вратата се отвори. Напразно чаках, никой не влезе, само студен въздух. Станах от стола, излязох, огледах се на всички страни – наоколо нищо: бунгалата, голите дървета и осемте кипариса, наподобяващи самотни вдовици. Право напред и далеч, към Созопол, бързаше премръзнал риболовен кораб. Заобиколих бунгалото, извиках, но никой не откликна. Обитавах най-предното, кацнало на буруна бунгало на една почивна станция. Бях взел ключ от домакина, софиянец, по това време си живееше в София. Тръгнах към пазача. Той спеше в сградата. Намерих го да обядва. Поклати отрицателно глава, никой не е минавал през входа. Пазачът прекъсна обеда си и излезе с мен, повъртяхме се из станцията, но после всеки се прибра на топло, не можахме да открием нито човек, нито куче. Огледах бравата, направих нещо като проучване в механизма на затварянето и отварянето, нищо – защракваше се прецизно и натискът по вратата не даде резултата, бравата се поддаваше само след натискане на дръжката. Да оставим настрана, че някой беше извикал, някой чисто и просто ме беше поздравил бодро, дори чух името си; той извика и влезе, по-право, отвори вратата, но не влезе, по много тайнствени причини. Дълго разсъждавах по този въпрос, но не измислих нищо. Тръгнах отново по брега, хвърлях камъни във водата, продължавах да мисля. На края се върнах да огледам повторно затварянето на вратата. Огледът бе съпроводен с отварянето на една бутилка. След като изпих триста грама, отмерени на око, дойдох до заключението, че в живота на всеки човек една врата има право да се отвори веднъж самичка и някой да го повика, без да се покаже.

Привечер се събудих отрезнял и бодър, но тъжен; бях изправен пред нощта. Вече не се чувствувах толкоз самотен, знаех, че вън стои някой, той ще отвори в даден момент вратата и ще ме прониже с мистика. За съжаление с него не можех да говоря, а ми се говореше. Пазачът не говореше изобщо. Той няма вътрешен живот. Но има велосипед. Качих се на велосипеда и се отправих към Приморско с надежда. На Ропотамския мост спрях, двама души помпаха гума на кола. В колата имаше две жени. Слязох от велосипеда и се загледах в помпането. Реката отразяваше чудесни студени звезди.

– Гума ли?

– Един пирон, да му…

– Нямате ли резервна?

– И тя спукана, да й… Оня ден ме домързя да я лепя.

– Гумите са такова нещо – рекох мъдро аз, – като почнат да се пукат, пукат се, а после дълго не се пукат.

Мъжете напомпаха гумата и се качиха при жените. Колата тръгна. Яхнах велосипеда, но се отказах да продължа, бях си поговорил вече. Слязох на брега, отидох до хангарите. Дългите лодки на академично гребане бяха подредени внимателно. Избрах си най-красивата и я погалих. Повърхността й беше гладка като стъкло и студена. Отклоних се към кея. Ропотамо спеше в краката ми, нагнездената със звезди вода не потрепваше. Помислих си – да взема ли един каяк, да погреба. Потърсих между съдовете. Имаше няколко каяка. Залових се за работа, издърпах лодката до реката и загребах. Минах под моста, отправих се към началото на реката, взрях се в планината. Знаех, че върша нещо, което никой досега не беше вършил тук – в студената декемврийска нощ сам-самичък греба към извора на реката, наоколо освен зверове, нищо. Бреговете се приближават, коритото се стеснява, дърветата стърчат с разперени голи клони край мен, по-тъмни от тъмната нощ. Да върши нещо, което никой преди него не е вършил, изглежда, това е залегнало в психическата структура на човека…

Сутринта препуснах по белите бойни полета на листовете. Не ми трябваха ни коментатори, ни дяволи. Романът се предлагаше сам, разкриваше чаровете си като жена, която има какво да покаже. Събитията, станали в “Адмирал Бенбоу”, бяха толкоз богати, че се чудех кое да подбера. Образите идваха и заемаха местата си, характерите се открояваха от само себе си; над всички гърмеше гласът на “стария загорял от слънцето моряк с белег от сабя на лицето”:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца,
йо-хо-хо, и бутилка ром!…

Наистина, какъв е бил този Робърт? От снимките ни гледа бледото му туберкулозно лице, то ни харесва, на някого може и да не се понрави, въпрос на вкус, на усет, но какъв е бил Робърт? Чел съм доста за него и все пак твърдя, че ми е крайно много непознат. Принуден съм да обичам един непознат за мен човек, а аз наистина го обичам. Сигурен съм, че е добър човек, всички са сигурни, а всъщност нищо не ми пречи да запазя известни резерви за тази представа. Никой никого не познава. Човекът е непознаваем, той е скрита картинка, преди всичко човекът е поредица от възрасти, настроения, в него са заложени многобройни подбуди, които се тласкат от комплекси. Какъвто и да е, обаче Робърт Луиз Стивънсън ми е непознат, както Яворов или Кафка, или Пруст. Впрочем какво ли са мислили Кафка и Джойс за Стивънсън? Тези толкоз противоположни писатели, затънали до гуша в сивотата на всекидневието и калта на човешката дейност. Чели ли са го? Как им е подействувал слънчевият остров, където се гърми и действува, а сюжетът просто триумфира? Дали пък всъщност и тримата нямат нещо общо, по-общо, отколкото можем да допуснем? Дали пък Кафка не би се оказал романтик? Нищо не се знае, писателят е също непознаваем. Затова не съм склонен да повярвам изцяло на коментаторите и пътешествениците, те се стараят да ни очертаят добър човек, обичан от туземците в Самоа, богороден, сякаш всичко се изчерпва с това. Повтарям, сигурен съм, че Стивънсън е бил един прекрасен характер, но бързам да добавя, че когато се касае за писател, всичко е предположение.

В случая имаме работа с автор, пропит до кости от романтизма, всичките му книги са такива и все пак кой знае какво е мислел всъщност. В литературата е играл като романтик и спечелил. Останалите му книги може и да не се споменават, но “Островът на съкровищата” е шедьовър, той тепърва ще заблести, както се полага, и ако ми позволите да стана още по-субективен, не е изключено да се нареди в двайсетте най-добри книги на човечеството. Защо? Помислете защо, като изходите от същността на човека…

Пазачът ми донесе телеграма. Той вонеше на чесън, стори ми се, че и дрехите му са пропити от тази миризма, но какво да прави човекът – трябва да се яде и да се пести същевременно. В този край на България пестяха много, както впрочем по всички краища на България, но пазачът ядеше само хляб и чесън, Не че парите му трябваха за нещо, едва ли, но… това е човекът, непознаваем е.

Театърът ми пожелаваше успех в работата и не скриваше надеждата си, че ще може да получи пиесата до два месеца. От този момент разбрах, че поне засега драматизацията е обречена, така и ще си замина, на петнайсетата страница, понеже не мога да понасям срокове. Но все още не се предавах, облякох се, запраших към селището. Слязох направо на пристанището. Всички лодки бяха изтеглени далеч от водата, зъзнеха в студа, скътали в утробите си студени железни двигатели. Нито една мачта за вдигане на платна, само мотори, всеки осигурява прилична скорост с минимално отдалечаване от брега, колкото да се улови рибата. Лодките олицетворяваха строга насоченост, прагматизъм, човек и за момент не би допуснал, че с тях може да търси съкровища.

Върнах се отново в селището. Уличките ми се сториха обидно прави, досадно асфалтирани, набъкани от двете си страни с еклектика: от мекичарницата до супермаркета. Дворовете пустееха като уличките, нищо не се мяркаше по тях освен някоя котка; неизмазаните къщи бяха грозни с това, че бяха неизмазани, а измазаните с това, че бяха измазани. Асмите натрапваха тъжната си голота от профилирано желязо и тръби, по рамките личеше всяка връзка, всяка заварка – лозите се чувствуваха сиротни върху тези пиедестали. Прозорците на къщите гледаха безизразно, както гледат очите на безличен човек. От време на време ще излезе някой, ще вземе нещо и бърза да се шмугне на топло. Външността му подсказва, че знае какво е построил, в смисъл че е построил нещо нечувано, надвишаващо построеното от дядо му.

Озовах се до пощата, прииска ми се да се обадя на някого, да речем, в София, но на кого? Трябваше незабавно да заговоря с човешко същество. Звъннах, притаих дъх, слава богу – жицата се смили, отвърна ми необходимият за подобни случаи глас. Заговорих неспокойно, казах, че имам нужда от присъствие, че летят самолети, че се наемат таксита, разноските поемам аз. Жицата се засмя: Хей, ти как си го представяш, да не мислиш, че всички са свободни като теб, къде живееш? Казаха се и други неща, забравих ги веднага.

Отново вървя, не виждам нищо край себе си, трябва да се случи нещо, не бива да не се случи, и дума да не става за прибиране в бунгалото, а ме чакат още петдесет страници. И все пак, помислих си по едно време, трийсет години съм се канил, трийсет години съм нанасял на листа само заглавието, а ето че стигнах изведнъж на петнайсетата страница. Няма да минат дори пет години и драматизацията ще бъде готова. Но може ли сцената да придаде поне една хилядна от чара на книгата?…

Стоя на място, вдишвам с погнуса и гледам прасетата. Наредени са в кочини, кочините са наблъскани по гънките на дълбокия дол, край рекичката. Хитрите хора са ги скрили тук от забраната да отглеждат прасета. Реших да разгледам всяко прасе поотделно. Животните лежат, наоколо вони, не се понася, чуват се отделни грухтения – мир, покой, ядене. Една свиня ми направи особено впечатление преди всичко с туй, че кочината й беше високо. Оставаше да се изправи, да покачи предните си крачка на преградата, за да види морето.


борис

априлов

С Л Я П О

П Л А В А Н Е

роман

27 октомври, 1982 – Бояна II 3 стр.
27 фев. 1983 – Бояна II

1.

Още като слизахме по тесния неугледен път към пристанището, отгоре  съзрях двете металически мачти на „Ахасфер” и се успокоих, дотогава нищо не ми гарантираше, че ветроходът ще ме чака в точно определения час, тоя глупак Брилянтина като нищо можеше да е извел някоя от своите постоянно сменящи се мацки към хоризонта, той упорито уверяваше мацките, че ще им позволи да пипнат с ръката си и да се уверят, че такава черта съществува, чертата на хоризонта не е измислица. Изненадата ми се увеличи още повече, когато от кея още видях, че яхтата блести от чистота, палубите ѝ бяха подредени, всяко нещо върху тях заемаше точно определеното си място.

– Брили!– подвикнах весело аз.

От Брилянтина обаче нямаше следа. Повиках още малко, никой не ми се обади от кабините и разбрах, че ще пренеса багажите сам. В последния момент реших, че Брилянтина не би могъл да се забави където и да е, щом е оставил отворено и особено щом подухва толкова сладостно. Пренесох само нейните куфари; единият тежък като олово, но двата се оказаха леки и предположих, че са натъпкани само с рокли.

– Симпатично пристанище – рече тя – и виж каква бистра вода. Нима е възможно пристанище с толкова бистра вода? Как се нарича това пристанище?

– Мичурин – рекох аз и продължих да пренасям.

Тя все още стоеше на кея, а аз, след като стоварих куфарите на палубата, заех се да ги пренасям вътре.

Боже мой, каква чистота, Брилянтина заслужава похвала. Особено нейната кабина. Огледах чаршафите на леглото ѝ – няма грешка, нови, току-що купени и дезинфектирани, след като върху всеки от тях бяха избродирани инициалите ММ. В шкафчето бяха скътани всичките комплекти – трийсет долни, трийсет горни чаршафи и трийсет калъфки за възглавници – по един на вечер, равно на трийсет дни. Тя ми обеща толкова, месец, така се бяхме уговорили. Отворих тоалетната. Да. Чисто до втръсване, особено чинията с химическата смес отдолу, която изгаря всякакви екстреми. Върнах се в нейната кабина, огледах повторно постелята, страхувах се мръсните ръце на Брилянтина да не са оставили следи по белотата. Нищо. Всичко се оказа както трябва.

– Борис!

– Сега! – отвърнах отдолу аз.

– Спокойно – отвърна тя от кея – исках да ти кажа, че пристанището ми харесва наистина.

– Но не е много сигурно – подадох глава, от кабината – духне ли източният, става опасно.

Видях че тръгна към вълнолома, по всяка вероятност, канеше се да хвърли обзор към откритата, част на морето. Аз се прибрах и зорко заоглеждах кабините, не исках да бъда изненадан от нито една неуредица. Внезапно открих едно листче, откъснато от кесия за грозде или домати. Преди да го хвърля обаче разбрах, че това е бележка. Брилянтина ми съобщаваше: На брснар см там ще се потсриджа. Ясно, Брилянтина се подстригва и бръсне по случая. Хвърлих поглед и на основните провизии: лук, картофи, грах, дини, пъпеши, домати, грозде, краставички, червено цвекло, бял хляб, грахам, ръжен хляб, юфки, макарони, спагети, пресно агнешко месо, фъстъци; ама и аз какво съм се впуснал да изреждам – не мога всичко да ви изброя. Всъщност тя бе казала: ще гладувам докато умра от слабост, тогава ще ме съживяваш с по капка сок от целина. Изтръпнах за стерилността на всички продукти, представих си как Брилянтина, е пренасял хлябовете с мръсните си вмирисани на рибя кръв ръце, но се оказа че човекът се е погрижил до припадък, но изпълнил нарежданията ми – хлябът бил пренесен с найлънови торби, за тези три снабдителни дни моят помощник се окъпал няколко пъти с рексона.

2.

Докато извивахме край фара тя гледаше през зеленото стъкло на прозорчето, във всеки фар има нещо интересно, фаровете са толкоз еднакви и толкоз различни в самотата си, врязани в морето като смела мисъл; това е камък, стъкло, светлина и упорство. Колко ли фарове е виждала? Наистина, дали е виждала много фарове? Обръща ли им е внимание? Правят ли ѝ някакво впечатление? Изобщо, остава ли ѝ време за подобни неща? Напразно я очаквах да се появи на палубата, на бака бях поставил шезлонг, можеше да седне по бански и да се пече. Но тя не излезе вън, май че си легна.

Брилянтина държеше щурвала, той мълчеше и гледаше напред, дори да искаше не можеше да отвори устата си, ченето му се бе вкочанило, моят помощник бе чисто и просто уплашен; от както се помни, още от раждането си, Брилянтина нито е предполагал, нито пък е допускал, че може да предположи това. За мен Брилянтина беше изтребен, нямаше го, до щурвала стърчеше само неговата восъчна маска с две порязвания от бръснача. Бялата капитанска шапка бе прибрала гладката му черна коса, а мустачките му повече от всякога ми приличаха на неподвижна пеперудка, кацнала точно под носа му.  Доколкото разбирах, Брилянтина дори не можеше да диша, изкушаваше ме хрумването да го перна по главата, трябваше да се съвземе най-после, да си поеме и въздух, иначе можеше да умре на поста си в пълна бойна униформа, в открито море – вече влизахме в него – така, както си е мечтал цял живот и ми е казвал, той ми казваше често: искам да умра в морето с шапка и фланелката, на която пише АХАСФЕР.

Но да ви кажа от къде идва това Ахасфер. Той ми беше литературен псевдоним, употребявах го като начеващ хуморист в „Стършел”. Всички ме наричаха Ахасфер, после започнаха да го съкращават и ме превърнаха в Ахо. Отдавна съм се отказал от псевдонима си, но когато построих ветрохода, без да му мисля много, кръстих го с това име, което означава скитникът евреин, прокълнат цял живот да кръстосва по света без да намери пристанище и подслон за почивка. „Ахасфер” е вече стара яхта, стара концепция, само дето е по-красива, защото ни връща към удължените ветроходни форми, рязко ни отделя от съвременните  корита, с очертанията на половин яйце.

Както виждате, аз се чудя какво да правя, чудя се откъде да почна – споменах нещо за себе си, за Брилянтина, за яхтата, а трябва да започна точно и ясно романа си, но какво да правя, объркан съм, кажи речи колкото Брилянтина.

Да возиш такъв пътник на борда не е малка работа.

3.

Брилянтина все още има вид на унищожен в очакване на развръзката, очаква някакъв завършек на играта, но туй не ме интересува, нямам капка милост към него.

– Посоката! – Иска да знае накъде да потеглим и свива малко вляво, за да напълни платната, но не изрича нито дума повече.

– Няма посока!

Моят помощник прехапва устната си, след това пали цигара.

– Трийсет дни без брегове! – изяснявам се аз, сякаш му подхвърлям милостиня. – Където ни видят очите, само не на брега.

Прехапва повторно устната си, пеперудката под носа му потръпва и се кани да хвръкне. Долавям че устата му се готви да ме срази, ей сега ще изстреля някакъв аргумент.

– Не може! – заявява той.

– Може! – настоявам аз. – Тя не яде нищо, купил съм ѝ двайсет бутилки сок от целина.

Брилянтина все още се тули някъде, аз съм на седмото небе, той е толкова съсипан, че не може да намери отговор. Драскотината от бръсненето оживява, в това време очите му проследяват голямата мъртва вълна, тя е като хълм, повдига ни и се измъква изпод кила, чезне към брега.

– Няма да стане – държи на своето той – не можем да сядаме на същата тоалетна седалка, тук имаме само една тоалетна.

– Чашите винаги трябва да блестят – отвръщам аз – ще ги хващаш само отдолу и няма да пропущаш случаите да показваш по какъвто и да е начин, че ръцете ти са чисти.

Погледна ръцете си, май че остана доволен, аз също, от няколко дни Брилянтина бе неузнаваем, по повод на което след известно време ММ щеше да забележи: Нямате си представа колко сте смутени, доколкото разбирам, присъствието ми тук ви принуждава да промените начина си на живот. Помня че запазих хладнокръвие и отвърнах, че това си е в реда на нещата. Тя се усмихна: И няма нужда да сменяте чаршафите ми всеки ден.

Така потеглихме ние, с вятър върху мъртвото вълнение, завещано ни от предишната буря. Препрочитам „Идиот” на Достоевски, довършвах романа, милият запасен генерал Иволгин вече бе успял да разкаже на княза искрено и с присъщото на големите лъжци вътрешно вълнение измислените спомени за дните си, когато като дете е бил нещо като компаньон на Наполеон – едни от най-забележителните страници в световната литература.

4.

Четири дни преди отплаването, за което става дума, Мерилин Монро се яви при мен на кея и ми заяви, че бяга от света. Имаше нещо отчаяно в красотата ѝ, очите ѝ плачеха, стори ми се че световноизвестната биологическа кукла заплашва да се разпадне пред погледа ми, сякаш в нея съставните части и съставките на съставните ѝ части бяха отказали да работят. Дясната ѝ ръка потреперваше. Когато заявих сериозно, че съм готов да я приема на борда си и че ще запазя в тайна това повече от абсурдно пребиваване, великата кинозвезда ме целуна по лявата страна на лицето с топлите си, корави в своята вълшебна мекота устни.

Когато приготвих ветрохода за едномесечно пътешествие, отидох в бургаския хотел „България”; тя се криеше именно там, никъде не излизаше, беше дала в родината си сто и десет хиляди долара за фалшив паспорт, тръгваше от Патърсън, Ню-Джързи под името Кей Полинз и след десетдневна одисея по въздушните трасета на Съединените щати и Европа, се бе натресла в Бургас.

Ако не знаете точно развитието на по-нататъшните събития, може би ги разгадавате – почистихме ветрохода от последната прашинка, накупихме продукти, чаршафи за трийсет дни, дадохме ги в работилница, където избродираха инициала ММ, на горните чаршафи, на долните и на калъфките. Докато участвуваше в подготовката, Брилянтина очакваше, че ще взимаме някого, и то не кой да е; очакваше че с чаршафите ще бръмнем акъла на някаква гостенка, но хич и не допускаше, че всичко ще се развие чак в такива мащаби. Наистина, той не знаеше коя е ММ, но като я видя, тя го уби с красотата си, после го доунищожиха куфарите ѝ. От този момент събитията се заредиха като в сънищата. Вижте колко вярно реагира той: „Слушай, прошепна ми той, имаме само една тоалетна”. Милият! С такъв човек, особено след като почна да мие ръцете си, бяхме напълно готови за височайшето посещение.

– Кей, кажете, къде успяхте да заблудите журналистите.

– В Копенхаген, там загубиха следите ми.

– Сигурна ли сте?

– Борис.

/Колко сладко звънтеше в устата ѝ името ми./

– Кажете, Кей.

– Много е хубаво.

– Радвам се.

– Кабината ми е много уютна.

– Не знам дали ще ви допаднат книгите, събрах ги набързо.

– О, малко е вероятно да чета.

– Както искате, госпожо. Ще правите само това, което ви се прави.

– Наричайте ме Норма, уважаеми.

– Окей, мис Бейкър!

Двамата се засмяхме – тя от кабината си, аз от кърмата, а Брилянтина изблещи очи. Какво казахте? Защо се засмяхте? На мен ли се присмяхте? Успокоих го, уверих го доста старателно, че туй никога не може да се случи, понеже на борда си возим не коя да е, а „дамата на света”. Поиска да знае коя е точно тя и задоволих любопитството му: Норма Бейкър, каквото всъщност си беше истинското име на Мерилин Монро.

– Добре де, какво представлява? – помоли се Брилянтина. – Танцьорка, счетоводителка?

– Филмова актриса – рекох – холивудска звезда, най-великата!

– Да не си я докоснал с пръст – помоли и заплаши Брилянтина.

Този път се засмях само аз, смехът ми прозвуча, самотно.

5.

Привечер се привързахме за надводния кей на Ропотамския залив. С моя помощник поскитахме из дъбовата горичка за гъби. Цялата работа се състоеше в това, да оставим Мерилин насаме. Предполагах, че колкото повече подобни часове осигурим на красавицата, толкоз по-доволна щеше да бъде тя. За жалост не бяхме предвидили комарите. Гората сякаш ги бълваше, те се понесоха срещу ни като издухани от демон. Върнахме се със шест свежи печурки, показахме ги на гостенката и тя плесна с ръце, не зададе нито един въпрос относно това отровни ли са или не са отровни. Лицето и вече бе деформирано като нашите лица, две ухапвания на долната устна и едно по носа, мисля, ѝ бяха достатъчни. Бързо отблъснахме, навлизахме както в морето, така и в търбуха на нощта, но тук нямаше и половин комар. Лицето на Мерилин продължаваше да се деформира, най-страшното ми се стори затварянето на лявото ѝ око, то все още гледаше, но до кога? Не може да се каже, че поразеното ѝ лице не я смути, все пак, държеше се геройски, макар и огорчена, и очакваше гъбите. Според нея, тия шест гъби щели да решат вечерята ѝ, а според моите наблюдения, стори ми се, че вечерното море бе отворило апетита ѝ, а според моите рехави подозрения, Мерилин се очертаваше като жена с ясно изявен апетит и още повече изпъква упоритата ѝ съпротива на гостбите, които приготвяше през ония дни Брилянтина.

Тогава Брилянтина пламтеше от щастие и завъртя току-що измъкнатия тиган пред очите си. Заповядах му да не пържи в никакъв случай, а да ги задуши. Това го разочарова доста, но след като му изнесох лекцията си, той разбра и запомни завинаги – никога пържено, само задушено.

– Вижте, мадам – усмихна се той и метна тигана през борда. -Имаше тиган, няма тиган!

Идиотска постъпка, разбира се, но не можех да му се сърдя, такъв си беше винаги, в присъствието на жени бе готов на жестове и постъпки, насочени да вземат акъла, да предизвикат възхита.

– Нека рибите на дъното видят какво е тиган, после като ги пъхнат в него лда не се чудят.

Тази вечер ММ за първи път влезе в нашия бит, направи го почти непринудено, без да се тюхка кой знае колко за поразената си красота.

– И така бих я изкльопал – забеляза неочаквано Брилянтина, докато се занимаваше с вечерята, но аз му направих гневна забележка и той се извини по следния начин: – Говеда сме, Ахо, ние българите сме жалки сексманиаци. Вече няма да се повтаря. Момичето се държи чудесно.

Но не можах да се сдържа и прихнах. Помощникът ми ме уверяваше, че не би простил на кого – на Мерилин Монро, дори ако са я ухапали четири комара. Тук му е мястото все пак да отбележа, че този бе единствения неприличен израз, който Брилянтина си бе позволил, по-нататък той се държа като джентълмен.

И като си помисля – забеляза отново Брилянтина, – че в Ропотам-ската гора сега хвърчат четири комара, току-що вечеряли с кръвта на Мерилин Монро!…

Чудни работи стават наистина, помислих си и аз, какво ли не прави туризмът, а само преди две десетилетия тукашните комари разчитаха само на кръвта на овцете и говедатата.

Красавицата се появи с дебел тъмносин пуловер, дълъг шал яка, фиктивно коланче: – Прочетох две страници от „Повелителят на мухите“. Охо, гъбите!…

Прочутите ѝ ноздри потръпнаха в обилната светлина, заляла кокпита, присвитото ѝ ляво око придаваше известна вулгарност на лицето ѝ, която бих нарекъл чудесна. Помоли да намалим осветлението. Подчиних се веднага – и без това трябваше да щадя акумулатора.

Започнаха прекалено приятни минути, в които Брилянтина, който знаеше само трийсет и пет английски думи, без да владее глагола „get”, се постара да обясни на гостенката, че България е била петстотин години под турско робство, че територията ѝ е сто и единайсет хиляди квадратни километра, че през цяла България минава Стара планина, която дели страната на две половини – Северна България и Южна България. Досети се за картата, влезе при щурманската маса, донесе я и я разгъна. Така успя да обясни всичко, след което се впусна да обяснява, че българинът е трудолюбив и честен, стараеше се да ѝ го обясни, стараеше се също да ѝ обясни, че първите години на социализма са трудни, после, кой знае защо, този път съвсем без връзка, отскочи на зимните ни курорти, оплете се в името Пампорово, караше я да го произнесе правилно и накрая прехвърли темата на собствената си личност – заяви, че е петдесетгодишен, пожела да узнае нейната възраст. Тук по необходимост се намесих аз. Разказах за популярността на моя помощник, популярност, която граничи със славата, а славата пък от своя страна кажи-речи се доближава до легендата. Той вече е толкоз легендарен, че му биват приписвани чужди анекдоти за негови, на което той отначало се съпротивляваше, но по-късно започна да преглъща и премълчава, особено ако приписваните му анекдоти биваха добри. Разказах за прочутите отклонения на героя, запознае ли се с чужденка на плажа, където е старши на спасителите, обикновено я кани на „яхтинг” – чисто и просто я въвежда в моя „Ахасфер”, отвежда я в отдалечено заливче и заживява екзотично, а аз в това време търся ли търся ветрохода си. Гостенката се посмя добре, а после прояви интерес към екзотичните бягства на помощника ми. Пожела да узнае колко е продължило най-дългото бягство. Казах – петнайсет дни. ММ отново показа засмените си бисерни зъби – на нея такава почивка и се струвало дълга колкото столетие. Осведомих я, че животът на Брилянтина представлява непрекъсната и безметежна почивка. Обикновено живее на някакво корабче: една живописна фланелка на гърба, една капитанска шапка на главата и нищо повече, лете, зиме – той е украшение за всяка маса, за всеки ресторант в Бургас, канят го, не може да им насмогне.

6.

Към единайсет часът, преди да се оттегли в кабината си, Мерилин Монро ме помоли да си помисля и ако е възможно утре да ѝ представя списък от десетте най-добри световни писатели, по мой вкус. Те обичали да играят на тази игра с мъжа си Артър Милър, тази игра била доста популярна в интелектуалните и неинтелектуалните среди на Съединените щати. Възразих ѝ: може да бъде сигурна, че подобни игри се практикуват може би навсякъде, на което ММ отвърна: не оспорвам.

– Лека нощ – рече тя, а после се извърна към Брилянтина, който миеше съдовете – лека нощ, Брили.

– Гуд найт, мадам.

Погледнах небето, върху него се бе напластил тонът на септемврийската нощ, и звездите бяха септемврийски, самото море ухаеше по свой, характерен само за септемврийски… начин.

Налях си малко уиски и се вслушах в шепота на килватера, зад нас нещо съскаше, часовникът на нашето движение в тъмнината работеше приспивно.

– Легни си – рекох аз.

Брилянтина се съгласи и сякаш ми благодари, че съм готов да остана дежурен, горкият, спеше му се, бяхме прекарали тежък ден на снабдяване и последни приготовления. За да ви стане още нещо ясно, трябва да ви кажа, че ние обитавахме първата кабина, до кокпита, между нашата и Нейната кабина се намираше „буферната“ зона на тоалетната и складчето за платната и куфарите.

Мерилин Монро се промъкна през отдушника на нейната кабина и излезе на предната част на яхтата, след което легна в шезлонга. Беше по пижама, наметната с големия свой пуловер. Грота я закри, но лесно си я представях как лежи на стола и гледа през носа на „Ахасфер”, към тъмнината на нощта и към тъмнината на собствената си безизходица. Знаех, че ще лежи дълго така, страда от безсъница, а се старае да не погълне някоя от безбройните си таблетки. Една от целите на нейното бягство, между другото, беше, да прекара поне пет нощи без приспивателни специалитети.

И така: Кои са моите предпочитания за Великата десятка?

От една страна, можеш да си кажеш – това е много трудно да се каже, а от друга страна – струва ти се, че е най-лесното нещо. Нито убиваш човек ако сбъркаш, нито пък някой може да убие тебе. Казал си – казал си. Така си мислил, така си изредил имената. Понякога ставам подвластен на Робърт Луи Стивънзън. Това се случва обикновено, когато взема решение да драматизирам „Островът на съкровищата”. Тогава винаги заминавам за морето.

(ТУК като част от романа е отбелязано да  следва неговият разказ „Деликатно настроение” – ДАЛИ е писан към този вълнуващ НЕДОПИСАН роман? – надявам се да намеря още записки в архива?…)

7.

Няма да го предвидя, спокойно, няма да вместя моя Стивънсън в десетката! Вместо него…  Един момент: танкерът се движи срещу нас, осветен е като коледна елха. Може би са ни забелязали. Все пак, внимавам. Насочил се е право към нефтеното пристанище. Разминаваме се по всички правила.

За какво говорех?

– Борис, знаете ли?

– Знам, Норма – усмихнах се аз – очите ви се затварят.

– Невероятно, но факт.

Тя потъна през отвора в кабината си. След малко прибрах шезлонга. Останах сам. Зад кърмата водата продължаваше да шуми. Брилянтина подхъркваше. Бях му обещал да го събуждам при такива случаи, но не изпълних обещанието си, нека си хърка, кинозвездата се оказа свестен човек, искаше ни такива, каквито сме си.

В три часът трябваше да го събудя и да му предам дежурството, но се отказах, все още бях бодър, чоплех с поглед звездното небе и изравях едно след друго имената от паметта си, от времето, от великия мемориал на човешкото великолепие и извисяване; имената тупват едно след друго върху палубата, като уловени риби: Омир, Шекспир, Сервантес, Гогол, Достоевски, Чехов, Мелвил, Кафка, Пруст, Джойс.

В подобен избор пристрастията са най-вероятни, субективността е неизбежна; ако няма субективност, тогава защо ще правим избора, нали е по-добре да се разпространяват хвърчащи списъчета за сведение на читателите?…


Вместо да четете книгите за Лиско – и да се забавлявате неимоверно! – ви се предлага да препишете темата от сайта „ПОМАГАЛО“ – и ако учителите ви не познаят прочетения вече в други тетрадки текст – да изкарате изпита си, но и да си запазите за БЪДЕЩЕТО безкрайното удоволствие на прочита на книгите за Лиско! НЯКОГА, когато писателят Борис Априлов – също Ахото и Баща ми – носеше някоя новозакупена книга у дома – ми я подаваше с думите: Да знаеш КАК ти завиждам, че ЩЕ Я ПРОЧЕТЕШ ЗА ПЪРВИ ПЪТ! – и гледаше малко тъжно през очилата си – но и с видима радост, че ми дава такава прекрасна възможност! И аз – като него, макар и да не съм ви баща, НИТО дори и майка – създадох този блог – за да ви доставя безкрайното удоволствие ДА ПРОЧЕТЕТЕ – за първи път, НО И ИЗОБЩО – книгите на Борис Априлов, защото НИКОЙ ДРУГ от сега нататък няма да го направи! Издателствата, които се съгласиха да го издадат, ми предложиха тиражи по 250 до 500 бройки! – а тук са влизали – надявам се – И ЧЕЛИ – почти 13 000 читатели!!! Надявам се и ВИЕ да се присъедините към тях! Но да ви предоставя и ПОМАГАЛОТО!!! – И БОГ ДА ВИ Е НА ПОМОЩ! – ДАНО  ви се падне един ден и на матурата!  :) Дж. В. ============== „ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО…”  ОТ Б. АПРИЛОВ  – ПОВЕСТВОВАТЕЛЕН СТИЛ И ХУДОЖЕСТВЕН СМИСЪЛ :)))  Авторът е един чудесен човек – Доц. Д-р Петър Стефанов, с когото се запознах тази година покрай честванията на Борис Априлов; написал е тази чудесна статия по въпроса, но в сайта „ПОМАГАЛО“  вероятно са ви дали възможността И ВИЕ да напишете – без много-много да си давате зор да четете книги!? Поне ще прочетете един добър текст, дано ви помогне!! Поредицата от романи и повести на Борис Априлов  с общо заглавие  „Приключенията на Лиско…”, която може да се определи като своеобразен приказен епос (*), е без съмнение едно от най-значителните постижения на нашата детска литература от времето на социализма. Още появата на първата книга от този цикъл става важен знак за търсенето на нови духовни пространства, за стремежа да се погледне отвъд предписанията и догмите, отвъд тоталитарното царство на представите за човека и света. Като стъпва върху традициите на класическата приказка – народна  и литературна, писателят отива далеч в обновяването на жанра и извеждането му до една интелектуално извисена хуманистична концепция.  Макар героите да са познати – Мецан, жабокът Скокльо, Главния славей, Кукувицата, вълкът Кафявко, заекът Сивко, свраката Нешка и, разбира се, Лиско, писателят овладява непознати територии на приказното – и във формата, и в идеите. Освобождава се от всякакъв вид патерналистични художествени стандарти и създава повествование, което отвежда към шедьоври като „Малкия принц” и „Мечо Пух”. Всичко тук е бистро, леко, одухотворено, искрящо, защото е осветено от любопитната детска същност и е отворено напред и нагоре – към морето, към небето, към приключенията на духа. Основен вече  е топосът на Тихата гора, а не на Дивата гора, ако хвърлим мост към известното заглавие на О.Василев – знаково противопоставяне, израз на съвършено други художествено-педагогически намерения, и в същото време достатъчно двусмислено, съдържащо алюзия и към съвременната реалност. Когато авторът е започнал своята приказна история, едва ли е предполагал докъде ще стигне първоначалният замисъл. Трите романа за Лиско, уж напълно достатъчни, за да се изчерпи  „идеята”, са последвани от десет повести, факт, който ни  дава възможност да потърсим и начина, по който еволюира художествената концепция  в тази приказна сага. След „Приключенията на Лиско в гората” (1957) театърът на действие се разширява съобразно порастването на търсещия дух на протагониста. Последвалите  приключения на героя, тръгнал с магарето Мокси да обикаля света,  ще ни отдведат най-напред до морето, където след интересни запознанства и авантюри главният герой  ще се срещне дори със своя автор („Приключенията на Лиско по море”). Воден от неутолимата жажда за силни преживявания, малко по-късно той ще се озове в чудноватата страна Квадратия, за да ни направи съпричастни на една антиутопия за човешкото съществуване. След края  на това невероятно пътешествие повествованията за Лиско ще се съсредоточат отново  някъде около Тихата гора  и без да разширяват особено географията си, ще разширяват непрекъснато своя вътрешен смисъл. С времето писателят все по-често ще търси изненадата и очудняването в пределите на познатото, както и  в играта с приказната условност, при което ще се отключват множество значения.  Постепенно агоналността ще бъде някак минимизирана или поне в по-голяма степен обърната навътре – в борба на героите със самите себе си. Изображението ще се премества подчертано в игровото пространство на езика и ума, показвайки как понякога животът и приказките могат удивително да се объркат. Все по-често ще отсъстват ярките  антагонисти като орела Каменар или Синята акула, а като „опоненти” ще се появяват образи като  „проклетия” жабок Чими, който е повече жертва и обект на помощ, отколкото противник. Когато все пак се появи такъв (вълкът от Червената шапчица), видян през множество огледала от художествени условности,  поне за читателя той ще звучи някак „по на уж”, от което злото ще изглежда  овладяно и дисциплинирано. Ще се появят – незнайно откъде – важни нови актанти – Димби и Домби, които ще пречупят онтологичния статус на приказните герои и ще формират една устойчива и много забавна персонажна система, носеща корелативни хипостази  на детското. В „Червената шапчица”, за да прогонят скуката,  героите започват свой куклен театър, при това в „брехтовски” ключ. Освен че пребивават в собственото си приказно пространство, в него те разиграват втори приказен сюжет, създавайки го в момента. Ролята на главната героиня се „играе” от една обикновена маргаритка, а един  кръвожаден пън е в ролята на вълка. Тези два сюжета са допълнени от още един,  първичен спрямо оня, който разиграват. Неочаквано се появява истинската героиня  от всеизвестната приказка. Докато се питат, удивени от преживяното, била ли е сред тях Червената шапчица, или не, идва и Вълкът. След като успяват да го насочат в погрешна посока, героите решават да се заемат със спасяването на любимото на всички деца момиченце и т.н. Всичко в тази приказка онагледява детското (човешкото)  възприятие и въображение, което може да бъде активно, да вижда по-дълбоко и пълно, да досътворява действителността. Тук се обиграва идеята за преодоляване на миметичното начало, за утвърждаване на изкуството на намека и тънката асоциация. Лиско убеждава своите приятели, че ако си отворят очите, ще видят и  кошничката на маргаритката-Червена шапчица, и успява да  зарази с идеята за голямото значение на творчеството даже вечния скептик Мокси. Имитирйки най-общо схемата на традиционната приказка, авторът при всяка стъпка се стреми да наруши тази логика, да влезе в противоречие с рецептивния стереотип. Налице е подчертан  стремеж да се превъзмогне клишето – повествователно, сюжетно, фразеологично. Във всеки момент от разгръщането на текста е налице някакъв вид очудняване – в темпоритъма, фабулните детайли, диалозите. Периодично сюжетът спира движението напред (нещо подобно има и в народната приказка) и смисълът започва да осцилира в „отношение” към ставащото, героите започват да  рефлектират върху ситауцията и да се охарактеризират  сами. В прелестните и подчертано продължителни диалози езикът странно се разширява,  а действието става вътрешно действие. Чрез способността да субективизира нещата и по  този начин да чете себе си, съзнанието на героите твори втори план на художествената реалност. Върху традиционно приказното се наслагава още нещо – проява на модерно естетическо мислене, в което се отваря подчертано място за иронията, парадокса, двусмислицата. Текстът на всяка крачка предизвиква метафори, създава преносни значения, ражда иносказателност. Отделните образи, ситуации или съждения създават символични пространства, фигурализират идеи – морални, философски, социални. Много често образите и ситуаците получават необикновена изразителност, зазвучават с притчово-афористична дълбочина, вместват архетипен нравствено-психологически опит и екзистенциален смисъл. Формират се паралелни смислови структури, снопове от значения, които се застигат, застъпват, блъскат, опровергават и трудно могат да бъдат отчетливо артикулирани. У читателя се утаява чувството, че авторът може  да продължава тази игра, колкото си иска, да разтяга този увлекателен „парасюжет” като в телевизионен сериал. Обширните диалози на героите – важна част от приказната поетика – са по същество една грандиозна ретардация, която от време на време се прекъсва, защото първичният сюжет има нужда  все пак да се премества. Естествено тази важна стъпка не може да стане без активното участие на Лиско. Бидейки в повече от необходимото за една „нормална” комуникация, това забавяне създава абсурдистки елемент, превръща се в език на комичното, тъй като най-често служи за прикриване страха на героите от неизвестността. В „Чими” Димби и Домби чуват, че някой вика за помощ. От варела с надпис „Нафта” се обажда „чимиджимичамиджоми” и молбата му да го извадят от там се разтяга в продължителен разговор, в който става дума всичко, но не и за желание на двете момчета да откликнат на този призив за помощ. Задават се всякакви въпроси, проясняващи сюжетната ситуация, но липсва каквото и да е желание за действие. В основата си това е едно говорещо мълчание: мълчание – доколкото забавя прекия отговор; говорещо – доколкото отваря множество семантични валенции. При бързото превключване към неочаквани теми възникват допълнителни несъответствия от комично естество, очертават се различни нравствено-психологически типове и отношения, всеки от които звучи много познато, страшно напомняйки нашите „възрастни” нрави. (Не случайно смехът е във философското самосъзнание на приказната поредица. В „Лиско при квадратните същества” той е провидян като една от главните ценности за справяне със света на безчувствената цивилизация.) Високите идеи и намерения получават такава трактовка, в която, без да престават да бъдат високи, не изглеждат приповдигнато-патетични. Този леко бурлесков стил е неотделим от иронията, която (наред с играта с езикови клишета от различни области и с поведенческите стереотипи)  чрез елегантния намек отключва дълбоки пространства за вибрация на смисъла.  (Лиско, например, се обръща към опашката си по следния начин: „Стига си стърчала. И без това ме е срам да те разнасям насам-натам. У по-висшите животни опашките са изчезнали. Да не говорим за човека. Ясно ли е?”.) Интересно е, че първата книга за Лиско е  стилово неединна докрай – новият приказен стил е заявен, но като че ли не е окончателно избистрен. И това е разбираемо. Току- що литературата е започнала да се освобождава от схематизма и опростителството и да търси връщане към едно по-проникновено и психологически по-убедително преживяване, както и по- нееднозначно отношение към  света. Тук прави впечатление съчетаването на два самостойни плана на разказване – един многогласен, за който говорим, и друг – по-еднопланов. В епизодите с борбата срещу орела Каменар романът във формата на  задъхано едногласово емоционално-драматично описание  цитира достатъчно престижен стилов регистър, елемент на „високата” естетическа матрица. Този стилов регистър е презентиран  в миналото от повествования като „Дивата гора” на О. Василев, а в тогавашното настояще от творби като  „Бригадата на  майстор Чук” от Анастас  Павлов – приказка, появила се впрочем през същата 1957 г.  И за трите  произведения е характерно драматично пресъздадено колективно действие, свързано с постигането на някаква високо нравствена цел и граничещо с подвига. Подобно  напрежение от съполагането на различни стилови формации  липсва в следващите книги за Лиско, което е свидетелство за начина, по който приказният стил на Б. Априлов се ражда от традицията или, най-малкото, се опитва да се оразличи от нея. Вероятно достатъчно младият тогава писател бързо си е дал сметка, че това съполагане вече е намерило синтез в модерната интонация на неговия приказен дискурс и няма нужда от допълнителна експликация. Б. Априлов се домогва  до стил, почиващ върху специфичен знаков механизъм  на постоянни дискурсивни преображения. В непрекъснато преобръщане на нещата, в показване им от неочаквана страна светът разрушава своята застиналост и става богат и многомерен, непривичен, безумно интригуващ. Тук се корени до голяма степен антитоталитарният патос на тази приказна сага. Както в приказките на Валери Петров, и тук наблюдаваме като траен принцип в смислово-композиционното изграждане равноправието на всички градивни единици., отказа от йерахичното степенувене на мотиви,  на проблемно-тематични звена, от противопоставянето  сериозност-несериозност, възрастно-детско. Светът е  удивително богат, няма една абсолютна истина; естествената мъдрост на детето понякога надвишава  книжната мъдрост на големите; и най-мъдрият си е малко прост; светът, природата, човекът и животните са една  непрекъсната верига от загадки. Подобен смислотворен механизъм е разчетен на алегоричния и иносказателен прочит, страгегия, характерна въобще за приказното творчество от онова време, доколкото то е естествено податливо на мимикрията и  алегорията. Тук би могло навярно да се каже, че Борис Априлов е намерил подходящ начин да води подмолна битка с идеологемата, че едва ли не това са творби за възрастни, които се маскират като детска литература. Подобно допускане едва ли може да бъде прието, защото епосът за Лиско издава същностни характеристики на творчеството за деца. Работата е в това,  че като  истинско произведение за деца то отговаря на  утвърденото отдавна правило – хубавата детска книга да се харесва и на възрастните.  Съвсем естествено е много от посланията на тази поредица да са едновременно насочени към всички възрасти. Нали, ако използвам думите на Емилиян Станев, „няма нищо, което да обединява така всички възрасти както детската литература, защото самата душа е чиста, детска”. В повествователния дискурс, вплел множество от интенции, господства оня иронично-закачлив тон, изразяващ отношение на родителска симпатия – авторът полага ценностното си отношение преди всичко върху очарованието на ограничения детски опит. Познатите от фолклора герои са леко модернизирани, но по един достъпен начин, и това ги прави интересни за децата. Вълкът Кафявко подновява козината си и гледа все пак нравът му да си остане същият. Таралежко се учи да мирише цветята: като вдишва, той се превръща в голямо кълбо, а като издишва, отново става продълговат и т.н. Димби и Домби са уникално съчетание на безпомощността на  малкото дете пред опасностите на живота и в същото време на привилегията  да бъдат там, където стават важните събития. А и Лиско е преди всичко образ на умното и любопитно дете, притежаващо способността да се удивлява на всичко в света – онази човешка способност, от която се  ражда философията. Пред нас е един лъчезарен и очарователен хитрушко, подвижен, енергичен, вгледан в себе си и света около него и правещ открития, свойствени на детето, което опознава заобикалящата действителност,  задаващ си най- различни въпроси, които често изглеждат нонсенсови, но  неочаквано се докосват до най-важните въпроси на съществуването. Разбира се, детското тук е не само психология на детето, но и философски концепт за детето и детството, поради което много от моралните и екзистенциални послания са насочени към читателите с по-голям жизнен опит. Подобно на приказките на В. Петров, например, където  възрастният се завръща към изконната чистота на детската натура, проверявайки собствените си морални критерии, Б. Априлов изцяло полага своя морален и екзистенциален идеал в света на детското, свят безвъзвратно загубен от големите, съществуващ за тях само като утопия. Имаме работа с един от ония случаи, в които творецът дава израз на умението си да да се адаптира към детската публика, да изяви нови страни на писателското си майсторство, удовлетворявайки свои духовни потребности., т. е. да каже нещо за себе си, опирайки се на детския код. „За да се родят герои като Мокси, делфинчето Мони, Ленивия Рак, писателите често се превръщат в деца – иначе откъде ще се вземат книгите”, признава авторът. И още нещо. В леко бурлесково-абсурдисткия стил на повествованието не е винаги ясно дали  малкото е представено като голямо или голямото като малко. За да узнае какво е светът, Лиско отива при Великия Детектив Костенурко, у когото по мярата на диалектиката между „детско” и „възрастно” се наблюдават амбивалентни черти.  В неговите наглед банални поучения се разкриват най-важните черти на човешкото битие, двата основни начина да се живее:  по посока на вятъра и срещу вятъра. Неговата мъдрост в никакакъв случай не е абсолютна (даже многократно е иронизирана) и няма отговор на всички детски въпроси („Вие възрастните ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много”, му казва Лиско). Великият Детектив дори не е виждал морето, защото, за да отиде до него и да се върне, ще са му нужни шест години, но какво да се прави – това е ограничеността на човека въобще, който не може да излезе от кожата си. Все пак тази ограниченост не му пречи да пътува с мисълта си. Философът Кант например цял живот е гледал само съседната сграда от своя прозорец , без да е ходил почти никъде. В същото време Костенурко е мното самотен и неуверен, затова постоянно произнася фразата: „Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез”. Лиско най-накрая разгадава тази „професионална тайна” на възрастните – те са несъвършени и самотни и съвсем не са толкова проницателни, колкото изглеждат в очите на децата. В тази своя поредица Борис Апралов е в рамките на „високия” идеал на времето – живот, изпълнен с дълбок нравствен и битиен смисъл. Неговият герой  е алтруист, който води борба за по-добър свят. По-явните или по-скрити алюзии против несъвършенствата  и абсурдите на обществото са в името на този идеал. Повечето от тези послания надхвърлят конкретно-историческия контекст и се превръщат в размисъл за съдбата на човека: отношението цвилизация и природа, опасностите на техническия прогрес и т.н. Страната Квадратия е образ на онова, до което може да доведе абсолютизацията на материално-техническото съдържание на идеята за прогреса. Не случайно първият човек, когото срещат в Ламариния, е един брадясал мъж, който седи по турски и вече петдесет години се двоуми и не може да реши къде е по-добре: там, откъдето идват, или там, накъдето отиват. Други двама пък спорят има ли спиране, това което започне, или няма.  А и този варел с надпис „Нафта”, в който и около който стават главните събития в повестта „Чими”,  не току така е попаднал в гората и създава „проблеми” на нейните обитатели. Високата мяра за човешко поведение, утвърждаването на донкихотовското начало (Лиско освен всичко друго е и един малък Дон Кихот) е неотделимо обаче от едно снизходително разбиращо  отношение към човека, от  съзнанието, че идеалът е непостижим за множеството. За писателя всяко поведение е по-своему оправдано и уместно, стига да не вреди на другите. Всеки, и най-безталантният наглед, е ценност за света  със свое предназначение и носи в себе си възможността за духовен полет.  Дори липсата на „вкус” към промяната и движението  може да бъде извинена. Уви, магарето не може да бъде кон – това самопризнание на магарето Мокси е същевремнено морално убеждение и на самия автор.   Мокси е един завършен Санчо, прагматик и мърморко. Новите начинания го уморяват, не е готов на продължително усилие в гоненето на една цел („Хоризонтът непрестанно се местеше и това най-много дотегна на магарето”).   Макар че и в неговото съзнание има проблясъци на чувството за свобода и волност. Не му тежи да носи Лиско на гърба си, но като си помисли, че носи някого, става му тягостно. Въпреки ината му, и него го обхваща  страстта да пътува, и т.н. В тази двоякост на оценките също може да се съзре антитоталитарен импулс,  доколкото в литературата от онова време се изразяваше открито неодобрение и дори презрение  към „пасивността”, „еснафските амбиции”, „дребнавото живуркане” и пр. Като остава в рамките на идеала за високото предназначение на човека, за обществено служене, Борис Априлов  го облагородява и хуманизира, освобождава го от нормативно-императивния му характер, изпълва го вълнуващ екзистенциален смисъл. В предговора към втория роман той представя смисъла на творбата по следния образен начин: „Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които имат сили да го преодолеят, за да се потопят в приятно солената прегръдка на залива. Добре си представям как в отвъдната падина на хълма се трупат хиляди, натискат се в житата, борят се и се мъчат да прехвърлят хълма, да се спуснат от билото му към благодатния хлад, но това не им се отдава, не могат, нещо им пречи. Какво е то!? Над този въпрос си блъска главата възрастният човек, а детето не – то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея.” С тази проста наглед метафора-притча писателят казва всичко за своя герой и за поредицата като цяло и по този начин напълно обезкуражава оня, който е решил да дава някакво свое обяснение. Обраслият с тръни хълм между сушата и морето не е ли фигура на екзистенциалната участ на човека, сбрала в едно свободата и робството, божествената му предзададеност и всичко онова, което му пречи да бъде истински – въпроси, около които векове се блъска художествено-философската мисъл. Това е въпросът за битието, за това, че човекът (възрастният) се е затворил за него. Колко голямо е морето (пространството на свободния дух) и колко малко хора се издигат до него. Някой мъдрец бе казал, че най-голямото чудо в живота е това, че въпреки хилядите смърти и нещастия, които ни заобикалят, човек живее така, сякащ това не се отнася за него. Ето този фундаментален екзистениал – „това не се отнася за мен” – персонифицира  Лиско. Той е непоправим оптимист, предпочитащ движението само за себе си,  изпълнен е с радост, отворен е постоянно за приключението.  Той е борец срещу преградите, стереотипите и рутината, пример за това как да се живее, образ на неосъществено ни аз, водач в царството на свободата. В текста на Б. Априлов самото понятие ”съществуване” се тематизира, създавайки отделно ниво на смисъла, което в същото време е неразграничено от общите правила на семиозис.  Във връзка с това, че Червената шапчица не познава Лиско (а както е известно, той е прочут далеч от границите на Тихата гора, за него се пишат дори книги), той прави многозначителното умозаключение, че тогава самата тя не съществува: „Някой не ме ли познава, значи не съществува”. За Лиско животът не  е нещо дадено завинаги, което може да се потребява ей така, колкото поискаш. Той е някакво, чудо, за което трябва да си даваш сметка, и героят показва, че умее да изпитва радостта от съществуването. („Да се живее е хубаво” – многократно настоява той.) Да съществуваш обаче, значи не само да пропускаш през себе си битието, но и да се себепревъзмогваш, да се издигнеш над  „страха, който изпитваш всеки ден, най-страшния страх”. Затова кредото на Лиско  съдържа висок нравствено-духовен потенциал: физическата сила не е решаваща, важна е силата на духа; не вярвай в прехвалени авторитети; винаги имаш възможност да се държиш достойно, ако презреш смъртта; няма беда, от която да не може да се измъкнеш – все истини, принадлежащи  на един морално-героичен лексикон. Най-яркият нравствен и символичен контрапункт на тази философия са медузите, които не мислят за нищо, носят се по течението, не усещат болка, не изпитват чувства и явно съществуват, за да бъдат сочени като негативен пример. Пред най-страшната опасност Лиско запазва присъствие на духа, великото достойнство на смъртен, презрял подлия страх за живота, или, по-точно – с детска невинност повярвал в своето безсмъртие. Като някаква свързваща мисъл през цялото повествование минава рефренът: ”Аз съм безсмъртен! Орли са ме яли, акули са ме гълтали и пак съм жив”. Издигнал се до мъдростта на детето над природния закон за себеизяждането (”Не може ли да се живее някакси другоче. Така, без да се ядем”) той е готов  на саможертва в името на другия ( ”Изпадне ли някой в беда, спасяваш”; ”Този, който те вика за помощ, значи има нужда от теб. Ако имаш възможност – спасяваш. И не мислиш”). С всичко това Лиско е безспорният авторитет в Тихата гора, към когото се обръщат при всяка неординерна ситуация – право, спечелено с изстрадан опит, с многобройни изпитания и морални жертви. Той е като някаква социална институция, осъществяваща инициация, създаваща порядък. При това  той е не просто  крепител на порядъка, а преди всичко фактор на необходимата промяна, на антизастоя. Точно в тази негова функция се проявява трикстерската му природа, неговият архетипен геном. Въпросният геном е леко смекчен в отношенията с неговите приятели, но се разкрива ярко при срещата му с техните антагонисти – орела, акулата, вълка. В тези случаи Лиско, подобно на хитреците във фолклора, дискредитира ценностната система на опонента и с това я обезсилва. Хитроумно убеждава вълка, че не си струва да ги яде (познат фолклорен мотив), а накрая му провежда истинска психоатака, върха на неговата храброст. Вместо да бяга като другите, Лиско казва: „Изяж ме, да видим какво ще стане”, едно решение, което внася смут в ценностните стереотипи  на вълка, предизвиква у него страх  и го принуждава унизително да се оттегли. Лиско надделява идейно и психологически и над Синята акула, като я разобличава  и  посрамва: ”Посиняхте от яд, защото не ме е страх да умра. Вие и подобните сте силни само пред страхливите. (…) Време е акулите да преминат на водорасли. Така ще се оправи светът”. Жив упрек срещу „слабостта” на човека да бъде не само благороден, но и жалък, не само милосърден, но и жесток, не само героичен, но и подъл, Лиско излъчва нещо много притегателно и чаровно, което прелъстява читателя. За всички ония, станали подвластни на магията на неговия образ, Лиско е любов и поради това не може да не бъде обичан. В същото време неговата история ни казва, че има неща, които не са във властта на човека, но на които той се оставя, за да усети великата тайна на своето присъствие  тук на земята. Това са онези най-дълбоки чувства, които са заложени в неговата изначална конституция, предзададени от загадката на битието. Преди всичко това е тъгата, която се появява изненадващо, непонятно, за да ни обхване в своята омаломощаваща прегръдка. Тя се ражда неочаквано, може би когато изведнъж почувстваме, че няма разлика между „абсолютния шум или абсолютната тишина”, „между абсолютното безгрижие или абсолютната мъка”, или пък когато осъзнаем безответствеността, липсата на споделимост, неизбежността на разделите. Тук без съмнение е най-дълбокото във ”възрастния” план на смисъла. Не случайно при срещата си с автора Лиско ще го упрекне за тъжното в книгите и многобройните  раздели. Този план се имплицира по множество начини в движението на сюжета: с леки намеци, сравнения, дребни случки или пък цели повествователни блокове, представляващи лирико-романтични поетизации на любовта и саможертвата. Делфините се появяват на хоризонта „като малки черни точки, както се появява плачът”.  Когато Лиско стига до оранжевата планина, където на места звукът (ответността) изчезва, го обхваща тъга. Като самостоятелен текст, сякаш дошъл от творчеството на Оскар Уайлд, звучи удивителната история на делфина с прозвището Мечтателя. Ако потърсим все пак някаква по базисна идея в творбата, доминираща над останалите, то можем да кажем, че „Приключенията на Лиско…”  е преди всичко  приказка за самопревъзмогването.  Писателят предупреждава, че това не е лесно, но е възможно. Защото какво  е този хубав свят без човешкото самопревъмогване.  И още: важно е да се връщаш. „Защото ако не се връщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ти, все едно, че нищо не си”. Със способността за елегантна игра с образите и идеите, с невероятното чувство за мъдростта на езика, с богатия философски подтекст на своята поредица Б. Априлов обезцени традиционния тип приказност. Обръщането към нея става вече неблагодарно занятие, защото неминуемо  отпраща в зоната на тривиалното. И по всичко личи, именно поради това с времето „Приключенията на Лиско” не само няма да губят от  цената си, а напротив – ще я  увеличават. Знаем, че човекът е склонен да се люшка от едно робство към друго, а свободата – инвидуална и колективна,  е винаги в дефицит. Пълната свобода е илюзия и това ще прави винаги актуален въпроса за нея. Децата винаги ще имат нужда от любов и от някого, който да ги води към непознатото, да ги съпричастява с морето на духа. Ето защо винаги ще има нужда от Лиско, който като всеки значителен  художествен образ е по-голям от самия себе си. Защото е казано: „Някой не ме ли познава, значи не съществува!”. *  В пълното издание на издателство „Фют” (1999-2000) „Приключенията на Лиско…” обемат шест тома по 150 страници, факт, говорещ, че в случая не става дума за обикновена приказка с продължение, а за нещо много повече. *** (Отдавна изчерпана по магазините, освееен…  ако… все ощеее… знам ли?…)  Дж. В.


Поставям този вариан специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия, този тук, съм сложила ПЪРВАТА АВТОРОВА редакция – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

И третата версия е вече напечатаното в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984.

 

 

БОРИС АПРИЛОВ

О В Ъ Р К И Л

1.

Пътниците си купуваха книжки и списания от гарата; по всяка вероятност единственото четиво в живота им – изглежда, че някои хора четат само когато пътуват или когато се явяват на изпити за шофиране. Те бяха спокойни, дори в добро настроение, и може би щастливи, а той, който бе прочел всичко, пътуваше мрачно към едно самоубийство.

И така, животът е безцветна луга, спотаена в невидими съсъди; отвратителна слуз от неизвестен произход и още по-неизвестно предназначение; той не извира, нито се влива някъде, накрая само се съсирва и толкоз. Знаеха ли тези хора, че всъщност не става въпрос за друго, а само за слуз?

Вече не бива да мисли за това, достатъчно време му е отделял, сега пътува за последен път и за последен път се любува на хората – неприятни гадини, изпълнени с неоправдано чувотво за превъзходство над останалите гадини. Да вземем глупака, който от две минути се мъчи да разгъне вестника, но не може, защото иска да го стори по най-сложния начин, а на всичко отгоре после му предстои и да го подгъне, за да остане насаме само със спортната рубрика. Страниците се съпротивляват, изтезават го, но не го нервират нито с упорството си, нито с шумотевицата си. Най-после! Победа!… Глупакът, който прилича на прасе, потъва в спортните вести, но както потъва, така се измъква от тях, захвърля всекидневника и този път разгъва топъл овлажнен пакет. Замирисва на горещи кебапчета. Прасето ги разполага върху масичката, където предварително е заела място бутилка евтина бира. Ами да, разбира се – кебапчета и бира; бира и скара. А някъде кебапчетата са заменени от кренвирши. Понякога му е хрумвало и това, че животът е само една бира-скара.

Седи на мястото си, без да ще наблюдава прасето, което яде сладко, а после надига бутилката по оня невероятен начин. Винаги се е учудвал на умението на народа да пие от бутилката без да я вдига високо; сто пъти се е опитвал, но се е отказвал, защото и сто пъти му се е струвало невъзможно. да пие от бутилка без да вдига глава.

Но стига е мислил за другите – да се позанимае и със себе си, например да помисли за своята сладка наивност. Такива неща на тази възраст? И точно на днешния ден? Да стигне чак дотам, че преди да напусне дома…

По едно време преди да излезе напусне дома си, неочаквано му хрумна, че може да изгори книгите си. Щеше ли да изрази нещо пред света? Може би, но лесно ли се изгарят четири хиляди тома с огнеупорни мисли? Звънна в „Балкан” и с учудване научи, че самолетите към морето не летят; мъгла. Трябваше ли да отложи? Ами! , ами! Щом няма самолети – има влакове. , макар че А от години не е пътувал с влак – за него железницата беше забравено превозно средство. Напоследък бе подочул някакви басни, говореха за експреси, прелитащи до Бургас за по-малко от пет часа. Звънна, и провери – слуховете се оказаха верни. Какво го забавя повече? Може да грабне багажа. Куфарът стоеше върху килима, върху куфара – шлиферът, а върху шлифера – очилата против слънце. Излишни предмети, но трябваше да ги вземе; случайно срещнатите познати трябваше да бъдат убедени, че заминава. Нима този поглед към кабинета е последен? Нима вече няма да седне до бюрото си? Там, до образците на световната литература, има кътче за неговите книги, написани от неговата ръка, видяни с неговото въображение. Вдигна багажа. Когато затвори вратата на кабинета, най-скъпият кът беше вече зад гърба му. По-нататък е сравнително лесно – остава да се преодоляват само разстояния, например – до външната врата, край банята и клозета. Трябваше ли да хвърли поглед и там? Нали уж без сантименталности? Дръпна вратата на апартамента. Тя щракна категорично. И тъй като ключът ѝ лежеше вътре, върху бюрото, той вече можеше да се върне у дома само чрез взлом. Натисна бутона. Асансьорът не реагира. Тръгна пеша. Ще срещне ли някого от съседите? Кой ще бъде късметлията да разкаже, че го е видял последен? Стълбището се оказа пусто.

На улицата нямаше и помен от мъгла, ясен ден от ранното лято; защо го бяха метнали ония от „Балкан”? Но мъглата може би съществува наистина. Там, в ранните летни дни, понякога се образуват такива неприятни подробности. „Балкан” си го каза ясно, какъв смисъл да лъже.

Отправи се към спирката на автобуса. Качи се с тълпата, която тя го всмукна, повдигна, понесе и притисна както си знаеше – плътно и отвсякъде. По това време хората още бяха с връхни палта, сгорещените тела миришеха силно на пот. Остави се да го притискат както си щат, но някои го обвини че се притиска той. Не сметна за необходимо да се извинява, дори се усмихна и схвана, че усмивката му предизвика известно раздразнение. В следващия миг го изтласкаха отново в съвсем друга среда. Там никой не се сърдеше, а понасяше безропотно неудобствата. Автобусът трещеше, и скрибуцаше. На спирките отваряше вратите си, поглъщаше бензиновата воня на улицата и адските трясъци на моторите. Шлиферът му се изплъзваше заедно с телата на две пълни дами. Реши да го остави. Но преди да слезе, някой му го подаде.

– Това е вашия шлифер!

– Така ли мислите?

Слезе. Оказа се че е избързал, до гарата се точеха още две спирки, но а време колкото щеш. И Тръгна пеша. Сбогуваше се с един град, който макар да не го бе родил, бе го създаде като писател. Беше си същият град, особено в тази част; да се нарече неприветлив е малко. В осем часът сутринта през ранното лято обикновено всичко е свежо, но не и тук, където отвсякъде те заграждат стари дворове на овехтели къщи с оръфани стени и окапали мазилки. По тях блещукат мръсните стъкла на прозорците. Новата зеленина вече е прашна. а и бензинът бърза да я порази. От мръсните входове на жилищата дъхти на пияна, току що повърнала уста. Омърляна Мърлява котка излиза отнякъде, изпружва се и се свива – става още по-мърлява. Погледът ѝ е враждебен, така гледат всички котешки очи. котките са от малкото домашни животни, които не се поддават на магията-човек. Тук-там деца бързат за училище. Техният вид е по-приветлив, те са спретнати, за туй са се погрижили родителите. – децата са винаги мили, те трябва да бъдат такива, да си осигуряват родителските грижи, така го иска природата, за да се съхрани. Несимпатични деца няма, но има доста несимпатични възрастни.

Будките за Афишите отразяваха мизерен театрален и концертен сезон. От заглавията и от имената лъхаше тръпчивост, и бездарие. а Името на Шекспир го накара да се усмихне; Шекспир е като сладоледа през горещините – дори да не го правят добре, разхлажда. Изобщо, с външния си вид тази част на града поощряваше настойчиво решението му.

Купи си билет със запазено място, поразтъпка се по из гарата, мина във втората зала и по навик заразглежда книжарските сергии. Единствените по-интересни неща му се сториха пътеуказателите, макар че бяха издадени по безобразен начин. Купи от всички видове. Погледна парите си. Какво ли би станало ако ги хвърли на земята? Отказа се, ще ги намери някое говедо и ще ги трупне при другите. Дори да попаднат в ръцете на бедняк – ще се зарадва, ще ги похарчи и после? Почувствува се като герой от книгите на първите десетилетия на века, стори му се че се докосва и до Фьодор Максимович и му стана приятно от допира до една стабилна, предпочитана от него епоха, в която ново нещо се окачествява като откритие; поне му се струваше така, че всяко ново нещо бе действително ново, не като сега, когато и старото и новото се ритмуват и повтарят до гадене.

Удиви, го, че по гарите все още преобладават хора от народа. И наистина, това което е прието да се нарича народ не е някаква фикция, и друг път се е натъквал на този факт – народът си съществува; той сигурно продължава да оре земята, да я сее, да я дълбае и да се бута в ония тъмни или светли сгради на производството, където изработва необходимите неща. Тайно в себе си винаги е смятал, че народът е именно за това – да създава реалните блага за другите. Сигурно е така, не може да бъде другояче. Боже мой, хората все още спят върху пейките, по цели нощи чакат своите влакове. И все още се мяркат шалвари, дори фереджета, а тук-там се срещат и оръфани каскети от шаяк. Светът е мръднал само на сантиметър. всъщност целият прогрес е за отбраните.

Но ако мисълта му продължава да се връща на едно и също настроение, пътуването ще заприлича на нищо. Поне сега, когато решението е взето, добре е да се върне към нещо по-весело, да речем, когато на деветгодишна възраст купи онази елхичка…

Прииждаха нови пътници, взираха се в билетите си, и минаваха край купето или нахлуваха с усещането за собственост. Гълтачът на кебапчета се посместваше, местата се запълваха, и скоро вече никой няма да ги безпокои. ..

До него седна някаква пощенска чиновничка с чиста свежа кожа. Лицето ѝ изразяваше спокойствие и самочувствие. Ако не е чиновничка в пощата, сигурно работи в някоя вносно-износна централа.

Боже, колко плешиви мъже населяват земята! Само в купето – петима.

Устните на пощенската чиновничка са очертани ясно, извивките им са категорични, изпъкват предизвикателно, а под червилото напират сокове. Виж ти какви устни у пощенска чиновничка и какво гладко лице. , с прекалено ситни пори. Съблечена ще заприлича на обелена ябълка, а търкулната в леглото до плешивия съпруг може да свърши доста приятна работа. Да бе, плешивите мъже се женят винаги само за сочни жени. със сочни устни и сочни очи. Тя пътуваше сама и сигурно до Пловдив, там е фрашкано с подобни…

Кебапчетата бяха изядени, бирата изпита, прасето притискаше амбалажа между дланите си, пресоваше го и поглеждаше под масичката. Там зееше огромна кутия за отпадъци, може би достатъчно голяма да погълне и самото прасе. Но то хвърли амбалажа и си остана на мястото. Постоя неподвижно няколко секунди, изправи се, смъкна великанска мръсна раница от багажника и натика празната бирена бутилка в един от джобовете ѝ. Отново погледна към вестника. Кирливите му Грубите му пръсти се плъзнаха по тъмната плешивост на главата. Прасето сигурно работи на открито, но какво? Как да отгатне това, как да изпълни ритуала си? Веднъж бе запитал някого: извинете, не сте ли точилар механик и оня учудено отвърна: откъде знаете. знам, понеже съм сигурен, бе отвърнал той. Но туй беше отдавна, по времето на шегаджийския му период, когато младият човек смята че чувството за хумор трябва да бъде изнесено силно напред. Ах, колко несправедлив е бил тогава към хората тогава, какво лекомислие е изливал срещу и тяхното драматично всекидневие; колко жестока е младостта!…

Дали пък не е тракторист? Не. Изкопчия? Не. Този човек работи само за себе си и от работене за себе си почти не му остава време да работи за държавата. Че в момента строи къща е повече от сигурно; огромна, достатъчна да побере двеста души – за собствени нужди. От там са тези груби ръце, поразени от цимента и варта. Празната бутилка ще отиде на мястото си в мазето, при другите празни бутилки и какви ли не буркани, и всичко туй всяка есен ще бъде пълнено, запечатвано, подреждано.

Заслужава внимание и костеливият човек в ъгъла, до вратата на купето. Пътува с гръб към посоката на движението. Въпреки топлия ден, той не сваля шлифера – износена дреха с кожена яка, пагони и колан – завещан от сина или зетя. Този костелив старец носи на гърба си празна раничка, която тя виси като издъхнала гайда. Под адамовата му ябълка е закопчана риза със старомодна яка, украсена с кафява вратовръзка. На този стар човек, сигурно му отиват всички цветове и всички вратовръзки, защото е изтънчено побелял, макар и плешив; за него вече няма значение никой цвят и никоя вратовръзка, той се е примирил и с цветовете и с вратовръзките. Писателят се впусна в неволни сравнения. Освен разликата в годините, разграничаваха ги много други подробности, но старият човек с раничката бе прекалено красив: ведри очи, светли ябълчни възвишения, прецизни устни, хубав костелив нос на интелигент и особена, приятна косичка, неподстригана, спуснала се кротко зад тила, с меката белота и нежността на спокойната старост. Плешивостта наистина накърняваше хармонията на образа, но каскетчето от шлиферен плат в ръката му винаги можеше да я скрие. Пощенската чиновничка обаче наистина не е за изхвърляне – от серията меки леговищни жени. А старецът е билкар, разбира се. Билкарите, колкото и да са глупави, щат не щат, с течение на времето започват да отразяват благородството на природата.

Във всяко купе има и по един войник. Тук войничето бе нещастно, плешиво – не много, но с обещание за бъдещето. Войникът не заслужаваше вниманието му, униформените хора не го занимаваха много… Но този войник…

И ето че влакът потегли.

Откога не е пътувал по релси. Боже, колко лесно бе забравил гаровите квартали! Те винаги са му навявали тъга. Има ли нещо по-унизително за човека от това да обитава гаров квартал? Туй важи навсякъде – от София до Сан Франциско. Струва ти се, че в къщичките на подобни квартали хората само живеят и нищо повече, тук никога не може да проникне поезията или пък искрата на науката, човекът няма време за тях, той има да се справя само с едно  с нещо вечно бедствие – да оцелее в заточението.

– Другарю, може ли вестника?

Беше гласът на човека седнал между войничето и пощенската чиновничка. Той искаше да почете, ала прасето вече подхъркваше. и сънуваше собствената къща с капаците за двеста души.

Писателят взе вестника и го подаде.

– Да видим в коя група сме – поясни човекът, седнал между войничето и пощенската чиновничка. Ако и този път нямаме шанс!…

– За кого става дума? – запита писателят.

– За нас, българите.

– Ужас! – обади се войникът. – Снощи съобщиха жребият.

– Така ли? – Младият човек, който седеше между войничето и пощенската чиновничка посърна. Вече търсеше заглавието.

– Тежка група! – поясни войникът. – Без аутсайдъри.

– Аз смятам обаче, че ще се справим. Напоследък ставаме все по-добри.

– А нападението?

– Ще оправим и него.

– Никога не сме имали нападение.

– Ще видите, че ще го оправим.

– Пък и отбраната…

Оптимистът, който мислеше че нападението може да бъде оправено, най-после намери заглавието и зацъка: Язък, няма да стане! Тежка група, не ни виждам и на второ място.

– Ще берем ядове – затюхка се и войничето.

Оптимистът, седнал между пощенската чиновничка и войничето, беше също плешив, на около трийсет години, с будно лице, приличаше на закупчик от голямо проспериращо предприятие. Имаше тънки ръце и ярки, спуснати надолу мустаци. Бледата кожа на лицето му загатваше болнавост или поне предричаше разклатено здраве за цял живот. Писателят забеляза, че гладката пощенска чиновничка не го интригуваше ни най-малко закупчика. Закупчикът беше и облагодетелствуван – освен пощенската чиновничка отдясно, точно срещу него, до билкаря, седете ученичка от последните класове на гимназията, с хубаво тъпичко лице…

– Извинете – обади се внезапно войникът и погледна право в очите на писателя – вие не сте ли писател?

Отрече рязко, без да се усмихне.

– Много, ама много приличате на един писател – въздъхна войникът. – Забравих как се казваше, виждал съм му снимката.

Повторно отрече с глава.

– Всеки случай, имате голяма прилика.

Ученичката изглеждаше безпомощна, направо си личеше че е глупава, дори повече от пощенската чиновничка. Представи си я в телефонна будка, подскачаща заедно със слушалката, задавена от кикот, а в същото време вън чакат няколко души.

Пощенската чиновничка се извърна и го погледна за да разбере какво толкоз писателско може да има у него. Стори му се много земна и обикновена, от категорията на жените, с които не е имал работа от младини. Демодирани в последно време, всички подобни жени не го интересуваха, интересуваха го само кльощавите, осведомени по главните точки на главните въпроси. Пощенската чиновничка изведнъж му напомни за пресни ухаещи курабии, удари го с уханието на забравени неща и той ненадейно усети копнеж да има поне още една такава преди да умре. Какво ли би станало, ако я убеди да го последва до Бургас?

Това приличаше на вик.

Нещо го бе позовало към естественото начало. Пълното бяло сияние до него бе яло без да спазва диети, то сигурно нямаше задръжки от подобен характер; освен задръжките с които е задръстена средната класа. Тя нямаше да се озове на поканата му, и нямаше да продължи до Бургас, за нейния прост мозък той е много стар мъж. Оставаше му да отгатне най-важното – изменя ли на съпруга си? Например, кого от купето би предпочела, да речем че всички присъствуващи попаднат на самотен остров до края на живота си, кого би предпочела? Закупчика, разбира се. Закупчикът е неин тип, освен ако ѝ е дошло до гуша от плешивост. Аз съм единствения неплешив мъж в купето, помисли, си писателят. Косата ми е гъста и бяла, но съм поне двайсет години по-възрастен от нея…

Ееее, ама страшно интересни мисли ме вълнуват вече!

И то – само няколко дни преди самоубийството.

Влакът напредваше сред зелени ниви, в един рядко хубав ден; той ще премине през цяла държава, която има претенциите да бъде негова родина; ще се отскубне от Софийското поле, ще влезе във възвишенията на Средногорието, ще се измъкне от тях, ще припне сред зеленчукови и овощни градини, сред рози и лавандула, край много парници и все край синия фас на Родопите, а после пак сред ниви, през скучните равнини на предморието, за да спре на осемдесет метра от морето. Това нещо, което експресът прекосява, има претенциите да бъде негова родина. Някога тя му се струваше голяма и сигурна, представляваше солидна, непоклатима реалност, възпята в песни и идеализирана в съчинения, преразказани после в ученическите тетрадки.

Родината!… Как не!... Родината!... Пфу!… Тя не е нито в планините, нито в равнините, нито в реките и моретата, родината е съставена от хора, а какви са хората на неговия народ, народът на неговата родина? Нищо – животни, които се борят за залък хляб;  други животни. които се стремят към пълни хладилници и гаражи, и трети, които се бият за постове. Всичко що годе добро, ако не се удави в морето на кариеризма, ще остане да тлее в самота, разкъсано от челюстите на въпросите. Страшно е да знаеш всичко, така както е страшно да остаряваш. А ужасът на мъдрите? Които, остаряват по-рано, след като са проникнали в глупостта на Всичкото? И после какво им остава освен самоубийството? Но никой не се самоубива. А това е едно от най-тъжните неща на света.

Движението по релсите предразполага към вътрешни диалози, помисли си писателят. Той си припомни няколко подобни пътувания, само че тогава продължаваха по цели петнайсет часа, с пътнически влак, защото не му достигаха парите за бързите влакове. А помни едно пътуване след войната, когато прекара цели дванайсет часа на крака. Композицията пълзеше през същата тази линия., само че в обратна посока – към София – във вагоните цареше абсолютна тъмнина, може ли да издържи подобно пътуване сега? И на каква цена? Няма такава цена. Което означава че няма и за какво да се живее. Но само след няколко дни, само да стигне там и този въпрос ще намери логичното си решение. А Тогава той пътуваше към Столицата, към живите писатели, готов да плати най-скъпата цена, само да може да ги зърне отнякъде. Още на другия ден младият ентусиаст застана пред входа на ресторанта. Стоеше и чакаше. Един. двама. трима!. Четирима!. Четири идола минаха за три часа пред погледа му и нея нощ не можа да заспи от вълнение. Боже мой, добре ли е за един младеж да се вълнува така? Същите писатели, някогашните му идоли, сега са най-обикновени идиоти, а произведенията им са оплюти сто пъти от него самия. Защото са слаби, той се беше се учил от слаби писатели., а и самият той не е нищо друго освен един много слаб писател, пишещ глупак, предъвкващ това, което предъвкват хиляди те пишещи същества.

За какво тогава да живее?

Пощенската чиновничка не е на трийсет, на повече е. Прасето подхърква щастливо. В купето има доста щастливи хора, такива хора са необходими на света – те ще продължат човешкия род. Може би пълни трийсет и пет, но тя е млечна жена с гладко дребнопореста кожа, такива жени могат да правят чудеса. Ето на, ученичката няма и осемнайсет, но е лишена от редица необходими компоненти. Билкарят е свикнал да разговаря по влаковете и като нищо може да започне, вече оглежда присъстващите; по всяка вероятност ще захване от войничето. Закупчикът се сресва. Ето каква била работата – За него най-интересното нещо в купето са коленете на ученичката. Пощенската чиновничка измъква някакви документи и ги прелиства върху скута си. Срещу нея седи петият плешив спътник. който Той може спокойно да пропътува и десет часа без да бъде забелязан. А!. Писателят трепна. Билкарят го оглеждаше. Писателят допря глава на облегалката и притвори очи. Пощенската чиновничка ухае на люляк, а неговите жени ухаят на тънки парфюми, прилягащи повече на силно изтънени, кажи-речи излъчвани от прозрачни тела. Бонтонът изисква на всяка цена кльощава жена. В пощенската чиновничка, например, могат да се вместят спокойно две негови познати, да речем – Райна и Неси. Какво ли си мисли в момента Неси?… Слава богу, билкарят вече разговаря бъбри с войничето. Информира го, че има внук войник, който има бебе, негов правнук… Какво ли прави в момента Неси, след двудневие напразно двудневно звънене по телефона телефониране Да,  Той беше прекъснал връзката си със света. През дистанцията на последните два дни Неси неочаквано му се стори велика, заслужавала повече внимание. Видя я отново да се приближава към него, осветена от божествено сияние, оставила детето зад гърба си; видя я още веднъж идваща през вълните, скулптирана върху вълнореза на кораб, дъхтяща на липово дърво; видя я да души детето зад гърба си и да се качва с асансьора към неговото жилище, видя я да пада в краката му с мокро, сълзливо лице, готова да извърши още престъпления в името на един-единствен идеал – да остане в краката му. Същата Неси, която понякога старателно подсилваме самотата му с прекаленото си присъствие и която се нанася точно два пъти в масата на пощенската чиновничка.

-– Това е вярно – намеси се неочаквано безличният човек и всички чуха безличния му глас – вие приличате на един писател.

Писателят се съгласи, било наистина така, но какво се прави – приликата си е прилика. където и да отиде му я напомнят.

Тогава закупчикът заяви, че би било по-добре ако прилича на някой от актьорите, но не обясни защо. Безличният поиска да знае защо.

– По-добре – отвърна закупчикът.

Притвори повторно очи. Влакът напредваме бързо и леко в пространството, вагонът не скърцаше, беше удобен и чист, облицован изцяло със синтетични плоскости, лишен от приятното присъствие на истинското дърво. Дървото бавно, но сигурно изчезваше от всекидневието. Но там и двете кабини са облицовани с бор. Вътре винаги мирише на планина и сред острите миризми на морето неизменно го придружава сладкото ухание на горите. В първата рубка се влиза направо от кокпита; вътрешността ѝ веднага разкрива своя уют. Двете койки са широки и меки, изкуствената кожа, която ги покрива, е кафява. Ако си легне на дясната копка, над главата му остава малкото шкафче, под което е залепена картата на Черно море. Като се върти нощем в съня си, косата му мете водните простори, посреща теченията, скита по бреговете и се преплита в рибните пасажи. В същото време краката му са протегнати къд гардероба. В гардероба е сдиплено резервното бельо, там са одеялата и възглавниците за останалите три койка, няколко книги и пижамата на Неси. Остъклението е покрито с бели перденца, те са необходими, скриват го от любопитните очи на пристанищата. Лявата койка пък се допира до готварския кът с пропан-бутановата печка. На една от стените виси бинокъла, по-нататьк виси е барометърът, който комбиниран с хигрометър и термометър. Оказа се, че барометърът служи повече за украса, тъй като температурата и влажността на въздуха почти не го интересуваха, а промените на времето се извършват незабелязано от барометъра, който в повечето случаи остава бездушен, сякаш се усмихва и смига дяволито: видя ли какво стана? През малка вратичка се преминава във втората кабина. Там са сковани още две легла, но едното не се употребява, служи главно като платформа за сгъване на платната; там лежат платната да се проветряват, да бъдат винаги под ръка. От тази кабина през люка се минава направо върху бака, до подножието на мачтата…

Вече спи. Не е спал две нощи подред, тъй като трябваше да подготви всичко, до най-малките подробности –  за едно подобно самоубийство мероприятие човек трябва е задължен да се приготви сам, никой не може да му помогне, няма как. Предстояха му сума ти неща, да обмисли редица положения, да приеме ила отхвърли куп хрумвания, някои от тях от глупави по- глупави.

Спеше и спътниците му можеха да го разгледат спокойно, а имаше и какво да се види – писателят се отличаваше рязко от тях, по всичко. За учепичката той беше много стар, побелял човек, гладко избръснат и чист, облечен с вкус: бяло вълнено поло, тъмносин блейзър и светлосин панталон, металическите копчета по блейзъра просветваха закачливо, косата мму пламтеше, подчертана от тъмните му очила. Да, за нея той беше безумно стар, може би на три хиляди години. За билкаря обаче елегантният господин с полото беше много млад, младееше; гъвкав и подвижен побелял мъжага, съумял да съчетае бодростта на изминалите години с неизбежността. Всеки случай – мислеше си билкарят – у него има нещо неприятно, може би не толкоз неприятно, отколкото несимпатично и нищо чудно, ако се окаже наистина писател.

2.

Рано пристигнали чужденци по намалената тарифа на Балкантурист пъплеха из улиците на Бургас. Некадърно лустросан и безвкусно освежен от неуките си стопани, градът мъркаше котешки под светлата юнска топлина. Чул гласа на първия гларус, той трепна. Всъщност, това беше истински знак на водата. Преди да види морето го чуваше, така както го е чувал преди много години, в детството. Ето нещо, което ще му липсва завинаги в смъртта – този вик на отчаяние. Преди да събуди надеждите за далечните брегове, викът предупреждаваше; подсказваше, че морето е там, че то съществува, но не бива да се забравя, че е само обещание. То се изтяга в леговището си и винаги обещава, стига да му вярваш. Но той вече не вярва и на морето. Какво е морето – нищо: вода. /Както сушата пък е пръст./ Огромни количества натриев хлорид. Нека младите го боготворят, ще дойде време, и те ще проникнат в прозата му, възрастта ще им я разкаже. Водород, кислород, натрий, хлор и още няколко елемента които е забравил – това е морето; химическа и физическа смес. Като живота, който пък е смес от други неща. Може би по същата тая улица е вървял като юноша, когато за първи път чу най-смешната от всички възможни смешни фрази: животът е илюзия. По-късно му се случваше да чуе тази смешка много пъти и все от устата на ограничени хора. Тя предизвикваше неговото възмущение, беше смешка-фраза на пиячите по кръчмите, на кретените по пазарите, дори на циганите изкупващи старите вещи. И чак сега, на петдесет и пет, прочел вече всичко, което трябваше да се прочете и написал всичко, което можеше да напише, той разбра, че тази е едничката истина за живота, че животът наистина е илюзия.

Там. Необходимо е да кривне в онази уличка и спомените ще се разлистят за незнам койси път. Продадена преди четирийсет години от баща му, родната къща продължава да стои на калдаръмовата уличка – пропуква се и я кърпят, срутва се и я подпират, бедна и глупава, изчакваща реда си да бъде бутната от новия строителен план. Всъщност лъжа ли е, че е живял истински само на тази уличка? И лъжа ли е че животът се състои в туй, което изживее човек като дете? Друго няма, другото е илюзия. Човекът – това е детството му, останалото е кошмар!…

Беше ранен следобед и влезе в уличката, повикан от внушението, че застава за последен път пред къщичката. Между калдаръма вече не никнеше трева, тук-там се забелязваха петна от машинно масло, три автомобила дремеха до кривите тротоари, а върху керемидите писукаха гларусчета. И точно те овлажнижа очите му. Значи, покривите продължаваха да произвеждат птици. Виждал ги е всякакви – излизащи от яйцата, след туй като голички крехки късчета месце с млечнорозови клюнчета, после като пухкави пиленца, после като палави пъстри гларусчета с хитър защитен цвят, вече достатъчно глупави и подвижни да падат по улиците. Божичко, каква олелия се вдигаше тогава, как всички възрастни гларуси се стичаха да помагат, а и децата от махалата се втурваха, крещяха и искаха да уверят птиците, че помагат, че нямат намерение да похитят децата им, но разбират ли диви птици от добро  – чудесни слънчеви дни на обещания и трепети.

Видя и черницата. Учуди се на стоицизма ѝ. И тя, горката, се съпротивляваше, раждаше и продължаваше да хвърля сянката си, да приютява други деца, новоизлюпени човешки гларусчета, може би по-добре облечени, може би с повече знания, но и те като предците си вярващи, че животът е прелестен шедьовър с един единствен недостатък – нощите. Наистина, за какво са нощите? Кому са потребни те? Тогава не може да играе, трябва да се спи…

Боже мой, боже мой – това дете, което из-ли-за от неговата къща! Това детенце с ру-са-та ко-сич-ка, което гризе филията си и накуцва, защото той винаги накуцваше, единият крак беше винаги наранен и превързан.

– Ела тук,.

– Аз ли?

– Ти, ами кой!. Ела тук..

Момченцето се приближи. Беше на седем години. Върху долната му устна стърчеше трохичка. Самоубиецът протегна ръка и оправи косичката му.

– Не си много сресан!

– Мама ме среса.

– Но не си стоял, бързал си. Не можеш ли сам?

– Може и да мога.

– Знаеш ли кой съм аз?

– Не.

– И дори не подозираш, че ще умреш психически преди да умреш фактически, нали?

Момченцето се усмихна и едва сега го погледна над филията.

– И не вярваш, че съм твоят труп, нали?

Момченцето започна да го разглежда по-обстойно.

– Каква е тази лента на ръката ти?

– Траурна.

– Кой е умрял?

– Чичо ми.

– Какво? Какви ги разправяш?

– Е, не четохте ли вестника? Беше капитан на параход „Варна” и един пиян гръцки кораб го блъсна в Мраморно море. Всички загинаха.

– Слушай, сигурен ли си в това което разправяш?

– Че как, не четохте ли? Пишеше във всички вестници.

– Това знам, но сигурен ди си че капитанът на „Варна” е твой чичо?

– Сигурен съм.

– Не си ли въобразяваш?

– Не. Чичо ми загина и затова нося черна лента.

– Ти си едно много въобразяващо си момче.

– Моля?

– Ти си чаровно момче! – Той приклекна и си отхапа от филията. Хлябът му дъхна на истински хляб, мармаладът не беше конфитюр. – Ти си чудесно момче!

– Може ли да си вървя?

– Къде?

– Да поиграя.

– Добре де, ама като пораснеш какъв ще станеш?

– Капитан!

– А нещо друго?

– И каубой, по цял ден ще убивам!

– Но ще станеш съвсем друго – подхвърли писателят зад тичащото момченце. – И няма да убиеш никого, освен себе си.

На тази уличка бе донесъл елхичката, закупена от голямата улица…

3.

В пристанището и в акваторията на яхтклуба водата спеше, но извън вълноломната стена духаше лек бриз; подсказваха го платната в залива. Седнал в дежурната лодка, той наблюдаваше нескопосните загребвания на пазача. Пазачът го обсипваше с думи. Не бяха се виждали цял месец, съобщаваше му редица новини: някой си умрял, някакъв рибар изгорял пиян в бараката си, виждаш ли я там, едно черно петно – това остана от него. Пазачът не пропусна да му съобщи, че лично измивал палубите и покрива на рубката, защото гларусите са като черниците – цапат. Освен това, подсушавал е одеялата и всички дрехи, проветрявал е кабините, така че сега няма да усети дъх на застояло, както миналата година и този път няма да се скарат. Вместо с думи, писателят изрази задоволството си от чутото като постави своя шлифер на пейката пред гребеца. Гребецът се ококори. За малко да каже, че това е съвсем нова дреха, но се сдържа, вече знаеше, че шлиферът е негов, тъй като дарителят открай време си е будала. Правеше големи жестове за нищо и никакво проветряване на кабината. Слава богу, когато преди три дни отиде да открадне бутилка ром от запасите на яхтата, отвори всички врати и люкове, изнесе завивките и чаршафите, дори ветрилата, изсуши ги и. Шлиферът е шик.

Писателят скочи на “Психея” и освободи лодката. Пазачът загреба обратно. Писателят седна в кокпита и запали цигара; както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени, дълги юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето  – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки, обезплътени от собственото си доверие към светлината. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите с.и и пикаят мръсна вода на рейда. Още по-конкретни ги правят имената им и имената на родните им пристанища. Параходът е измерен от началото до края, до сантиметър; той гази толкоз сантиметри и измества толкоз кубически метри вода; на него могат да се товарят еди колко си тона, повече нито грам – не позволяват документите. На кораба единственото неконкретно нещо са моряците.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм. Александър. Сега ще направим нещо много конкретно, ще изнесем платната, ще ги вдигнем, ще хванем ветреца и ще отплаваме до центъра на Черно море. Там Александър ще пробие една дупка в обшивката ти и ще отидем на дъното. И никога няма да излезем горе, никое течение не ще ни изтръгне обратно, ще лежим на хиляди метра под водата, а светът да прави каквото си ще без нас. Александър всмукна от цигарата. – Този мръсен свят, с познатите ни до втръсване трикове.

Най-сладко се пуши в кокпита, това е известно отдавна.

– Ще бъде не самоубийство, а шедьовър!

Александър метна крак върху седалката.

– Кажи, Психея, как мислиш, ще повторим ли някого? Смяташ ли, че някой пред нас?. . Ако питаш мене – да, под слънцето наистина няма нищо ново!. и все пак, ще ми се да вярвам, че поне подобни самоубийства не превишават пръстите на две ръце. А може би съм първият, а? Твоят Александър не можа да напише нещо запред хората, но поне ще бъде първият човек легнал по собствено желание сред най-дяволското от всички дяволски морета. Снобско, но чудесно – лежиш под хиляда метра вода, вместо под два метра пръст. По-добре мъртъв на дъното, отколкото жив, но смешен по земята; защото, Психея, човекът е смешен, а тези които смятат, че не са смешни, са още по-смешни.

Ключът влезе весело в ключалката, тя изквича и вратата се отвори. Наистина не мирише на застояло. Прекоси предната кабина, премина във втората и отвори люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше, почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с копнеж и молба, молеха го да я вземе завинаги тук, точно тук, при „нашата плаваща мансарда“.

– Хубаво момиче!…

Гротът и стакселът бяха изхвърлени един след друг през люка; бяха мръсно бели и ухаеха на ветрове. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна да търси определения край на стаксела. Завърза го за кнехта, после завърза другия край на платното за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете, право в кокпита. Ето че стакселът беше готов за вдигане и се зае с грота. Най-напред наниза долната му шкаторина в ликпаза на гика, после завърза фаловия му ъгъл за фаловото въже, пристегна всичко, провери го добре и ето – ветрилата бяха готови за вдигане.

Александър се усмихна: всичко му напомняше пародия на морски разказ.

Най-напред вдигна грота, след туй – стаксела, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на яхтата, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв незабележим полъх. Че се движи, разбираше само по шамандурата, която се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Когато заобикаляше рейдовите кораби отдалеч, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

– Страшно момиче е Неси!

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът проработи и този път поривът беше продължителен, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата във финките; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите впрягаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

4.

Небето беше много високо и много ниско, с големи и малки звезди, простряно като пустиня и райска градина. Оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където се пресичаха началото и края се намираше “Психея”. Платната висяха отчаяно, като бръчки по лицето на старец. В затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника, два след полунощ.

След деветчасово препускане с умерен вятър, ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да преставлява: безлюдност и тъжно безгрижие; в подобен унил свят никой не може да унизи никого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепере от страх пред смъртта, или да страда от капризите на простатата жлеза. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди мили, Александър продължаваше да носи светлосиния панталон, тъмносиньото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно си помисли за самобръсначката в шкафчето. За консервите мислеше отдавна. Разбира се, на самоубийците им е все едно дали са бръснати, безразлично им е дали са гладни, но какао му пречи да се нахрани, щом яхтата пращи от запаси; нужни са му сили, мястото на самопотопяването се намира далеч, предстоят му няколко дни напрегнато пътуване. Е, може да се самопотопи и тук, но кое му гарантира че теченията няма да го отнесат на някои плаж, да речем, точно на писателския плаж във Варна, в краката на колегите.

Хайде, къде се бавиш?. Той вече усещаше вятъра в ноздрите си, подушваше го, чувствуваше го в ставите си, така както младият човек предугажда любовта. Бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, бонети ще дойде – да, ще опъне платната, ще го изнесе далеч от пътя на корабите. На това място да се стои е опасно, тук могат да ти отнемат дори правото на самоубийство, защото параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия и слабия? Заслужава ли да се взираш в тъмнината, да напрягаш нервите си, за да пощадиш някаква си лодка?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на бака и извика поаторно срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!. И нежността!. Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви ми е нужен вятър. А няма. Чакам го, но не идва!

На връщане към руля си спомни за пощенската чиновничка и това го порази. Тя е плътна и едра като погача, покрита е с тънка бяла кожа. Такива жени му харесваха някога, преди да стане сноб. По-късно, не само от снобизъм, а и от органическа необходимост, консумираше само изящни същества. И защо тази маса от плът. сега. на петдесет и пет. само няколко дни преди да се самоубие?. Преди всичко, подобни дами не подхождат на тези нощи с такива звезди и с обещание за вятър. Те са само за леглото. Всъщност, не се знае, неведнъж са го лъгали. Боже мой, защо всички мъже в купето бяха плешиви?. Драсна клечката и я поднесе към дюзата, печката пламна и замириса на газ. Като постави после джеззето на пламъка, той изтича в кокпита и извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя! Заради вас гълтам кафета и будувам като караконджул!. Проклети нафти!…

Като се навика добре, Александър се върна в кабината. Полегна си. Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часът след полунощ, може пък наистина да е пощенска чиновничка, а? И все пак, трябваше да я покани със себе си.

Както беше станало с Неси.

Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси. разправяше, че го познава от разказите. Той слушаше дълго и не се стърпя: добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Преди пет години Неси и не подозираше че съществува нещо наречено “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години Неси не излезе от там. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина. Така беше създадена „нашата плаваща мансарда”. Неси – да, но откъде накъде пощенската чиновничка?

Кафето кипна. Заедно с това, вятърът удари платната. “Психея” изстена. Александър изскочи от кокпита с чашка в ръка, изви руля и премести стаксела на левия борд. Ветрилата направиха пеперуда. Предстоеше му курс фордевинд, към открито море. Водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда и сладост, така както се беше случило преди малко с яхтата. Всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, трите тона чугун под кила, всеки болт и всяка оковка въздъхнаха, наместиха се и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път. Пет години вече откакто си задава въпроса: кое е по-съвършено – тялото на Неси или тялото на Психея, а отговорът е бил един – усмивката на собственик, който притежава и двете.

От няколко години водите под кила са безрибни, а небесата – без птици и ако отиде още по-нататък, ще види че и звездите са безлюдни. Колкото и да се напрягаше, а той се е опитвал хиляди пъти да зърне някакви същества по звездите, всичко остана напразно – не можа да открие никаква жива душа, никакъв признак на живот. Лично той вече е сигурен, че целият хаос е пустинен, че глупаците напразно насочват слушалките да чуят сигнали. Няма сигнали. Там няма никой, тъй както няма нищо в живота, предоставен ни да го изживеем. Както и да бъде уреден, светът ще си остане пуст – комфортно обзаведен, но пуст и изолиран. Ненапразно Земята е извергната от останалата част на вселената защото е покрита със струпеи, обрасла е със зараза. Докато цивилизацията ѝ не изчезне, Земята едва ли ще бъде приета отново в общността на вселената, където няма радост, но няма и мъка, няма светлина, но няма и мрак. Мъртвилото е безчувствен покой, сам по себе си страшен, но какво от туй – като го няма Оня, да го почувствува?…

Отегчителният курс фордевинд го изпълни с досада. Александър сви леко настрана и върна стаксела на мястото му. Новият курс бакщаг го отклоняваше малко, но му предоставяше редица удобства. След няколко операции, които приложи към румпела, рулят се превърна в полуавтоматичен. Вече можеше да плава без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше по ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше Алеесандър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне, да се изтърколи през борда; Психея ще отмине и всичко ще свърши без протакане. Би го извършил с удоволствие, но знаеше че морето по най-мръснишки начин ще го върне на брега, подпухнал и бял като призрак. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката при другите чашки, прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори сллаба, премести газовата лампа, усили струята ѝ. Вече можеше и да чете, но не смяташе да премине към тази глупост, поне до края на живота си. Искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в кубрика, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната край грота, по бикини, Неси наподобяваше втора мачта. По-голяма глупачка от тази жена-момиче не е срещал: топло и предано същество, което в безропотния си устрем към него не се спира пред нищо; дори не иска да знае, че между тях лежат двайсет и осем години…

Една сутрин като се събуди, му направиха впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин, и че на срещуположната койка спи Неси.

Разтърка очи, и повдигна рамене. Когато се събуди повторно, отдавна събудената Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита вой.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи, когато се качих на самолета, си казах; боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам. – За да се увери че това е невъзможно Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?. Призрак ли си, кажи!…

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, тъй като съм била най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш, ли че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата. Търсих мачтата ти.

– Но ако бях отишъл в Несебър, както смятах?…

– Ходих, и там. Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че си Мичурин?. Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках, но си бил пиян.

– Да бе, защо се нафирках?. Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам. Нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно е хора.

– Цялата нощ прекарах на кея, върху куфара. Разбираш ли   – цяла нощ, седя и гледам Психея. Мили, беше и страшно, и зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало,

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата рибарска лодка. която тръгваше за риба ,да ме отведе при теб. Но не посмях да те събудя, И не можех – никога не си спал така.

– А защо съм по пижама?

– Някакви си сто метра…

– Аз бях много облечен.

– Кой беше при тебе?

– Питам те!

– Не знаеш ли кой е бил при тебе?

– И, казваш, вече. свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе. Иначе не можеше.

– Но защо чай.

– Пие ми се чай.

– Можеш ли да го превърнеш в кафе?

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна, знаеш ли?. Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти, особено в психеи.

– Не издържах, какво да нравя.

– Отиде Вики!…

– Къде е кафето?

– По-долу. Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава. Защо не пиеш и кафе, и чай?

– Наспа ли се?

– Пет часа сън.

– За мен е предостатъчно.

– Партньорките на дъртаците навикват също да спят малко. Нося ти „Септември”. На мен ми хареса, знаеш ли? Но открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Исках да ти кажа, че…

– Не ти отива!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!. Докатосъм жив ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си, вдигна моста във въздуха и просто хариза детето си! . И за какво?. Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук. Имаш много хора, но как им е хрумнало да ме съблекат и да ми облекат пижамата?

– Това е невъзможно.

– Да съм го сторил аз?…

– По-вероятно.

– Не си спомням.

– Може би никои. Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!. добре, тогава кой ме е съблякъл?

– Повтарям ти го и сега – в теб живеят двама души.

– Недей!

– Единият те съблича, а другият те облича.

– Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея. След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, човек, над петдесетте не може да целува при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали?

– Бъди тактична с целувките.

– Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена в живота ми! Това са двайсет и осем години!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му: Мили, разбери, този когото оставих е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с тебе. Ти си един свят, а той е едно нищо. Е, добре ще е ако си по-млад, но какво да правим, станалото – станало; може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат доста лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не едно нищо…

5.

В продължение на четири денонощия, като използуваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, “Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето препече отрано. Александър не беше сигурен. че онова можеше да се зададе непременно, но когато се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново и да изкара още един сън, или пък излегнат в постелята, да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се усмихна подигравателно, просто му подхвърли идеята и се оттегли. Идеята остана в мозъка му и започна да се разполага като у дома ся – протяга се, покашля се иронично, тръгне да си отива, а не си отива, връща се и пита: какво, не става ли пиеса? Четири или пет дни преди смъртта – пиеса; когато цял живот дори не си и помислял за такова нещо. Това е гадна провокация на съдбата и не се казва Александър този, който ще се поддаде. Ето защо, вместо да легне, Александър се зае с грота. Разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване. Ставаше все по-забавно това… с пиесата, драмата изобщо не го е привличала никога и пиесата, появила се така неочаквано, го изплаши с фаталността си. Въпреки съпротивата му, подробностите изникваха изневиделица и което е най-страшното – мигновено добиваха стройни очертания, бликаха като чиста изворна вода, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света…

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност фалшкилът да се омотае в нейното въже. Наведе се от бака. Прозрачната вода му позволяваше да види всичко. Сега- засега въжето беше окей, рязко потънало надолу, на разстояние от фалшкила. Но не е ли по-добре да го прибере и да го фиксира с конец? Започна да го изтегля. Навиваше го на кравай върху бака и щом го прибра до необходимия предел, фиксира го за кнехта с конец. При внезапно връхлитане на вятъра, конецът ще се скъса и въжето ще се протегне от тежестта на плаващата котва безопасно. В пиесата нещата просто зовяха, викаха да бъдат нанесени върху листовете. Когато привърза и румпела, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и се джасна във водата.

Мислеше си за това, как ще се разхлади и как ще си поспи още, най-после да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Праведниците се пазят от дявола, страхуват се, пропъждат дори най-дребната помисъл за него. Сега-засега неговият дявол е мисълта за пиесата… Разбира се, може да духне изведнъж. Макар и обезплатнена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми, особено ако скоростта ѝ превишава леко скоростта на неговото плуване. Какво по-комично от това един самоубиец да гони една яхта, за да спаси живота си…

Така се роди експериментът…

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород.

Може би тук тя си е винаги чиста, може би не е чак толкоз близък денят, в който океанът ще се превърне в блато. Ароматният хлад проникваше през кожата чак в сърцето. Дишаше леко, плуваше му се страстно, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори  –  ако е лотария, да е лотария. Експеримент за милиони.

Отдалечава се, мислеше си той, Психея се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море. Какво ли прави сега пощенската чиновничка? А „плаващата мансарда” се отдалечава. Подобна мека и пространа жена е потребна понякога, става и за море, и за планина. Боже мой, трябва ли да търси някакво предзнаменование във факта, че всички мъже с изключение на него в купето бяха плешиви? Наистина, отразява ли се бензинната мараня на косопада. Преди всичко, не е сигурно дали косопадът се увеличава. Плешиви мъже е имало и ще има, както и глупаци които да мислят за тях, вместо да си плуват. Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? запита първият път той. Където свършат силите си, отвърна тя, там ще те прегърна и ще потънем. Защо? поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той. В момента пощенската чиновничка удря ли удря печати по разни места. На нея дясната ѝ ръка сигурно е страшно развита от печатите. Бяла и дребнопореста, закръглена и пухкава, от ония жени, които си презирал толкоз много. И ето, че дойде време да ги харесваш. Да бе, защо стана така?… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Не е вярно, че кислородът е безцветен – той е син и червен, жълт и зелен, той е много цветен и много необходим – както за света, така и за всяко живо същество, а може би и за него… Колко ли се е отдалечил? А може ли човешкото присъствие да замени кислорода? Необходими ли са хората за живота му? Никак: Човекът или трябва да се наведе и заживее на четири крака, или да се превърне в единак. Тогава ще изчезнат глупостите, страданието ще се стопи в животинските нагони. Най-смешното нещо е човекът. Особено възрастният, който е още по-смешен. Да се обърне ли назад? Не. Не подухна ли? Че кой знае. Този не е ли последният ден от живота ми? Нищо чудно. Достоен ли съм вече за уважение? Да, доказах, че съм сериозен самоубиец. Та, за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея. Психея е някъде на майната си. Ей, с кого се надбягваш? На кого тези номера? Ако е духнал ветрец, Психея се отдалечава още повече. Но и да не е духнал – каква полза – вече е невъзможно да я стигнеш. Нима? Дори да си е на мястото? Ами да.

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината, сред чудесния юнски ден – Психея.

Заплува бавно и спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си, но най-важното бе, че на север се очертаваше онова тъмно нещо, което в деведесет от сто случая се превръща в шквал. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да си купи жилище, най-после ще успее да умре поне както си е пожелал. Всъщност, ако е въпрос за рекапитулация, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия от всичко създадено през вековете – и една преданост, наречена Неси. Ако не се смята мисълта за пощенската чиновничка. Да бе, какво търси тази дама в подсъзнанието му в моменти като тоя? Това го обижда, кара го да мисли че не е завършен дори и като сноб. Какво търси тази подсладена домашна пита в изящното му съзнание? Да, човекът е смешен и само децата могат да не бъдат смешни. Докато плува безнадежно към далечната Психея, за милионен път ще помисли за децата и за милионен път ще се съгласи, че човекът живее само докато е дете. Останалото е подлост. Защото животът е подлост. Невъзможно е да живееш без да бъдеш подлец. И това, което разправят хората, че животът е илюзия, също е вярно. Всеки ден очакваш да се случи хубавото, а то не се случва. Най-после бе успял да си купи елха. Като другите. Е, хората купуваха свежи, зелени дръвчета и то преди Нова година, а той успя да си купи една увяхнала и употребена елха, десет дни подир Нова година. Иглите ѝ капеха, но вече я държеше в ръцете си, имаше я на безценица, тичаше с нея към дома…

Дявол да го вземе, бялото петно Психея се приближава, изглежда че няма вятър, който да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще стигне до него. И може би няма да умре. Ако става въпрос за днес. Може би му е писано да изиграе докрай красивата игра с потопяването на ветрохода. Психея ще се спусне като хиликоптер със своя тритонов баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава специфика. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка… нищо напомнящо за живот, само красивият бял мавзолей с оковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко необходимо на човека да живее далеч от хората, в една плаваща мансарда. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините и ако погледне през илюминатора, ще види, не може да не види брадясалото лице на капитана, седнал пред навигационната масичка, нанесъл последните географски данни и последното изречение в корабния дневник. Какво е то никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината, яхтата и бледният брадясъл капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината като в музей на мадам Тисо и не казвай какво си написал в дневника, дневникът е нещо интимно, то трябва да си остане интимно дори когато принадлежи на мъртвец. Ако някога някой глупак прочете книгите, които си написал горе и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството – запази присъствие, капитане, остани си на дъното, защото и това което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое, понеже всичко, ама абсолютно всичко са го казали извергите преди тебе. Разбираш ли жестокостта на всичкото? То е по-жестоко, отколкото можеш да си го помислиш. Е, сигурно знаеш да умираш по-оригинално от тях. И това все пак е нещо. То да ти е утехата. Затуй – без нови хрумвания, не се отделяй от Психея…

Слънцето се издигаше, водата край него беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а яхтата стоеше самотна в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха много бели, силно сбръчкани и сякаш готови да се разкъсат. Висеше на десния борд и дишаше, но умората не си отиваше, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия във водата, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно самоубийство може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят? Какво беше то? Творчеството никога не е било и никога няма да бъде за масата. То се прави за шестима. Важното е да се хареса на тях. Другото важно нещо е дали ще прозвучи правдоподобно. Може ли човек да се самоубие, ако не е предварително зареден със самоубийство? Защо не, известни са стотици случаи на революционери, избрали смъртта пред палачите. Както е с него сега, защото какво е животът, ако не палач.

Започна изкачването. Бавно поставяше ходилата върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си. Извън водата тялото му натежаваше още. При опита да прехвърли борда, рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето, дълго си почива преди да натрупа сили за ново движение. Напрегна мускули; гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда, кървеше; още малко напрежение; най-после успя да се строполи в кокпита, и заспа.

Събуди се късно следобед, без каквито и да е причини – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи, може би се беше наспал достатъчно и усетил болки, които съвсем не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла от слънцето. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи, се сети, че водата трябва да се пести. Отсега-нататък започваше нов живот на самотен мореплавател с оскъдни продукти. Постара се да ги изчисли, но се отказа, не успя да се съсредоточи: може би половин бидон вода, три пакета юфка, два пакета макарони, няколко консерви телешко варено, пет пакета бисквити и четири кутии кафе. Друго засега не можа да си спомни. Е, и бутилките, разбира се, много бутилки – за цяло околосветско пътешествие.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът. Никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорелите места го боляха непоносимо още сега, а как ще се чувствува утре, един дявол знае. Викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката. Налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко прочетено по книгите за яхти, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност.  Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с мичела и към нейното влакно привърза чипарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото. Десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно, до горе, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газа в бутилките. Докато изваждате сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане утре с рибата. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до прозрачно чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката. В тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите. Поглъщаше ги„ тикаше ги в устата си, подскачаше от болки, духаше, а щом се понасити, посегна и към бутилката с вино. Надигна я и я преполови – насищаше жажда.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля гъст барабанен ритъм срещу тях. Той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, танцуващ повече под тласъка на алкохола, отколкото от екзалтация. Брадясъл, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, със бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се щастливо с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че

под коравите устни на Джуди,

се крие меко сърце,

 сякаш на звездите не им бе известно и това, както всичко останало.

В бутилката вече се поклащаха само няколко грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия на всички страни, а по едно време дори понечиха да го съборят. Александър преодоля гордо и това, успя да се хване за вантите и така, паднал на колене с поглед устремен право в очите на бога, извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не ме упреквай, че съм човек, който само се прехранва. Разбра ли бе, говно такова? Не си въобразявай. И не вярвам в теб. Но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж каква нощ, какви звезди! А аз? Като плужек сред тях. Единственото живо същество на триста мили наоколо. За това ли си създал този полилей, а? Тези триста мили от света за мен ли си ги направил? Да ги обитавам така, такъв един… пикаещ, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята, падаща в морето: – Бог! Говно! Жалко нищожно копеле! Измамник! Лъжец! Поставяч на капани! На! – Той показа среден пръст на бога. – На, ще ме хванеш на мук!… В капана си. Ще се самоубия и ще си легна под водата, защото не съм преритал нито за рая ти, нито за пикливия ти ад. Предпочитам да си лежа долу в сероводорода, но плюя на тебе!… Хайде де, какво чакаш, защо не пратиш огън, защо не пратиш буря?… Таратанци! Не ми пука, разбра ли? Вече съм свободен и хич не ми пука от тебе. Няма храна, нямам вода и пак не ми дреме на това. – Александър показа на кое и си го прибра. – Разбра ли бе, гъз? Какво наказание можеш да ми пратиш? Ще измислиш ли нещо по-особено? Мълчиш, твойта кожа гъзовска!

Бавно, опипващ вантите по пътя си, той се спусна в кабината и падна върху койката, но изохка и после извика – болеше го навсякъде, по всички изгорени места.

Нови три денонощия в абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, да зърне онова възсиво петно, пълно с прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да му се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. “Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството, като въздушен кораб. Плаващата котва беше винаги пусната, капитанът не желаеше да бъде изненадан от внезапен шквал.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди грота в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с ледени топчета. Благословен шквал, навременен, тъкмо да напълни съдовете; отсега нататък животът започваше отново с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денят се бе превърнал в нощ раздирана от светкавици. Вантите пищяха зловещо, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Навързани, макар и безжизнени, те си оставаха верни на стадния инстинкт. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия, известяващ идването на слънцето. Блясъкът на лъчите този път беше брилянтен, подквасен от лудия мирис на колендро. Александър пълнеше съдовете с лед, усещаше как лудостта го обхваща и иска да запее.

– Аз съм на петдесет и пет! – извика внезапно той към слънцето. – И мога да разгадавам всеки ваш ход, там, на цялата ви пасмина от слънца, луни, морета и небета! Така ли е? Мълчиш… И ако наистина представлявате нещо като драматургия, знайте, че няма да го бъде, няма да ви позволя да ме въвлечете; кажете го на вашия велик драматург!… Разбрахте ли, ще ви преодолея и ще легна по собствено желание на дъното.

Викаше му се още, но се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря, внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа и се зае да постави мокрите. Влажните шкаторини на грота влизаха трудно във влажните ликпазове. И все пак голямото ветрило зае мястото си. По късно то бе последвано от стаксела. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд „Психея успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не само, че се задържа, но се и усили. Александър седна до румпела, решен да държи курс към югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използува западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Забременелите с вятър платна се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъци край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на “Психея” заработи и увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му се радваше на дърпането на шкота, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците, разбира се, преди всичко и над всичко доминираше лудешкото булбукане на килватера.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталона и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна се в огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръсната си от дълго време брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – не се обаждат нито сърцето, нито бъбреците, нито артериите; органите си мълчаха, спотайваха се, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за пощенската чиновничка.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по неересаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: Косата ти е чудна, обичам побеляващи коси. За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става един роман, но от онова хрумване наистина може да излезе нелоша пиеса, може би по-добра от пиесите на колегите драматурзи. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината и… Пишещата машинка я няма, но какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се струпват, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много дейетвуващи лица, колкото побере сцената! Вече се очертават някои по-важни характери, те ще доминират през цялата пиеса, ще създадат философското ядро. В края на краищата кой друг, ако не те, ще изразят всичко, което би трябвало да бъде изразено? Между отделни личности ще се породят стълкновения, дори любов – без това няма да се размине. Защото в зрителната зала не може да има само шест души, пълният салон е необходим за актьорите.

От романа му засега се очертава само началото. Изглежда, няма да бъде достатъчен единственият факт, че някакъв си умен иначе човек, напуща света на път към самоубийството си. И тук трябва да се случи нещо, да се включат някои епизоди. Но какви? Какво би могло да се случи на самотника в морето? Някаква среща. Да срещне някого? Някой риболовен кораб? Но защо риболовен? Ами ако срещне една яхта? да речем, някакъв американски милионер и семейството му. Голяма бяла яхта с две мачти и бизан – изцяло автоматик. Като „Браслет”. „Браслет” беше от Филаделфия, отби се в Бургас, искала да види и тази част на света. Ще измисли друго име на яхтата, персоналът може да остане същия: милионерът, съпругата, трите му деца и няма как – една любовница.

И така, имаме отчаян възрастен мъж, който пътува към смъртта си, имаме и жизнерадостен възрастен милионер, сред своя плаващ разкош. Готов е да даде милиони, ако може да продължи живота си макар и с една година. Двете яхти се срещат, спират, канят се на гости. Самоубиецът се качва на милионерската хала. Пият уиски с лед. От дума на дума, стига се до спора за щастието. Тук самоубиецът хвърля зърното на съмнението в идилията на милионера и си отива. „Браслет” продължава пътя си. Милионерът вече гледа мрачно и семейството, и любовницата, хоризонтите му потъмняват, бутилките летят изпразнени през борда. Самоубиецът свършва със себе си, доволен, че е отворил очите на още един човек,..

Ето как може да се изгради част от разговор в романа:

– Доколкото разбирам, господин Строубери, вие пътувате с жена си и любовницата си.

– Личи ли? – запита Строубери без да се усмихне.

– Не – призна твърдо самоубиецът – замаскирано е добре. Давам ви пълно право, пътешествието ви ще трае цели три години. Само със собствената…

– Би трябвало да се предположи, нали?

– Би трябвало да се предположи обаче и това, че съпругата ви няма да предположи същото…

– Искам да вярвам. Все пак, Лиз минава за моя секретарка. Жена ми вярва в това.

– Но децата?

– Макар и деца, те би трябвало да мислят същото. Иначе бих се почувствувал неудобно. В една яхта моралът трябва да бъде на висота.

– Щастлив ли сте?

– Ами вижте – жена, деца, любовница, море, вятър, декор, който се сменя…

– На колко сте?

– Петдесет и пет. Аз съм един от малкото умни милионери. Имам достатъчно, защо да не поскитам. Яхтите са в кръвта ми. Аз съм известен състезател от миналото.

– Знам.

– Яхтите не са ми хоби, а съдба.

– И това знам.

– А вие накъде?

– А, аз съм тръгнал да се самоубивам.

– Какво? – Джоузъф Строубери вдигна изпразнената чаша, върна я обратно на масичката и си наля. – Защо?

– Трябва.

– Аха… Е, добре, наздраве. Сигурно има причини. Предполагам, че съображенията ви са солидни, за да напуснете света. Не казвам живота. И точно в разцвета на възрастта си? Животът може да се напусне по-лесно, ала светът, драги господине, едва ли. Като си представя, че ще настъпи най-после моментът, в който няма да виждам въздуха, ми прилошава. Разбирате ли – въздуха!

– Аргументът святе по-значителен от аргумента живот, наистина е така. С тези думи вие се издигнахте в очите ми. Изглежда че сте един от умните милионери. Но какво е светът, господин Строубери? Светът е едно нищо, ние сме едно нищо и може би изобщо не съществуваме.

– А кое съществува?

– Нашият сън, нашата представа за света, за природата и за екзис-тенцията ни. Все ми се струва, че няма свят, няма вселена, защото къде може да бъде тя? Къде е началото ѝ, къде е краят ѝ, на какво се крепи, подпира ли я нещо, ако я подпира, какво е то, а онова пък което се подпира на него какво е то? Докъде стига, краят му става ли начало, или си остава така – без начало и без край, без началото и краят да се допират някъде, поне в някоя мислена точка? Това нещо има ли ръбове или е заоблено. Защо? Нима облата оформеност е най-функционална за този вид неща?… Ще кажете – то не е това, което го мислите, а е времето, или пък движението, хаосът от черни дупки, кванти и тутикванти… Ето, тази неизвестност ме обижда, това е подигравка. Главата си режа, че е направено с едничката цел да ни потиска и, помислим ли случайно за някои по-особени неща, вдигнем ли взор нагоре, да си кажем: е няма как, не може, предавам се. Така че, светът е нищо, ние сме едно нищо, няма вселена, няма живот, нито семена, нито амеби, всичко е сън, експеримент.

– Експеримент на кого?

– На някого, който също не съществува.

– Слушайте, господине – Джозеф Строубери се наведе леко напред. – Като милионер и човек-реалист мога да заявя, че както аз, така и вие, и светът, съществуваме.

– Тогава е много тъжно – въздъхна самоубиецът.

– Това е по-друго вече.

– Тогава е страшно!

– Добре, кое му е страшното?

– Ами туй, че на петдесет и пет поумняваме. А първата работа на човека като поумнее, е да разбере, че е смешен. Да вземем вас, например – един красив милионер. Приличате ми на мъжествен човек, който има много и може да го употреби умно. Сигурно ви завиждат, защото какво си нямате вие, какво ви липсва, нищо не ви липсва; пожелаете ли, можете да се озовете във всяка точка на земното кълбо, във всеки климат, а това не е малко. За вас светът е един гигантски еркондишън. Едва ли ще се намери жена, която би се отказала от възможността да ви стане любовница. На всичко отгоре – красива съпруга с благородни маниери, красиви деца, милиони бутилки уиски, айсберги от лед. Но вие си знаете онова.

– Кое?

– Че всъщност сте смешен.

– Пред кого?

– Най-вече пред себе си. Възрастният мъж разбира, че всеки ден става все по-смешен и по-смешен, и то пред себе си, което е най-драматичното, защото от себе си не можеш да се скриеш.

– Госдодине, приемам, че размислите ви не са лишени от логика, в тях е залегнала древна истина, но аз се вглеждам внимателно във фактите край мен и да ви кажа откровено, нямам сериозни основания да се отчайвам. Да вземем Лиз. – Александър се усмихна. – Тя е на двайсет. -– Александър поклати утвърдително глава. – И ме обича до припадък.

– Знам, знам, защото и моята Неси ме обича до смърт.

– Така че Лиз едва ли би ми се присмяла за нещо, тя е сляпа за всичко на света; за нея аз съм и малко нещо сатрап, неизбежно тирани-ческо присъствие. Като потискаш някого, не му даваш възможност да ти се присмива. Истинските мъже потискат партнъорките си. Това е тяхната хитрост. Кажете, как ще ви се присмее този, когото потискате?

– От самосебе си.

– Как о т самосебе си?

– Присмехът се заражда вътре, може би не и в мозъка, може би в стомаха или нещо подобно. Нищо чудно у жените присмехът да се ражда там, откъдето се раждат децата. Говоря грубо.

– Вижда се… Изобщо вие, славяните, усложнявате повече от необходимото.

– Тук не става въпрос за племена. Гордият знае, че е смешен, няма значение славянин ли е, или американец, ще го схване. Освен ако му липсва интелигентност. Човек без вродена интелигентност не може да го почувствува. Като писател аз също се чувствувам смешен, знам че всичко е написано, но продължавам да пиша, пет пъти по-лошо от първообраза, но продължавам – задоволявам инстинкт, прехранвам се и най-важното: фукам се. Някои читатели се възхищавам доста от една моя книга. Вместо да им отворя очите, мълча си, не издавам истината.

– Каква е тя?

– Всичко, което им харесва, е взето от другаде. Разбира се, че тайно предпочитам не толкоз умните читатели, които ме смятат за добър, искат ми автографи, давам им, макар че се срамувам. Аз също имам моя Лиз, повърхностно, заблудено момиче, то никога няма да узрее докрай и ще бъде дълго моя пленница. Вместо да му отворя очите, поддържам заблудата. Лиз ви обича заради вашата сила, тя ви смята за вълк, поразява я и туй, че сте срастнат с пяната на морето, това импонира. И все пак ви се присмива или ви съжалява. Старостта е смешна, знаете си го.

Джоузеф Строубери въздъхна и се усмихна. Красивата му гривеста глава на герой от комикс се заклати над чашата. Алекаандър гледаше здравите му изпечени ръце.

– И си го знаете – продължи той. – Разбирате го, когато отидете дори по нужда. Не мога да си представя нещо по-смешно от един милионер в клозета. За Лиз клозетът е подробност, а за вас – стряха. Ами страхът от смъртта?

– Това е страшното – съглааи се милионерът – но тук вече не става и въпрос за смях.

– Така ви се струва.

– И вас ли ви гложде това? – Джоузъф Строубери сякаш изстена. – Ако го нямаше този страх, животът би бил по-добър. Понякога ми се струва, че вече съм умрял; и то – когато съм най-щастлив.

– Е, да някой умира години преди да умре. Слиза в гроба, разполага се, създава си мрачен уют и подава глава от там. Това е най-унизителното. На туй трябва да се тури край. Разбирате ли? Защото, на шега наистина, вашата Лиз всъщност целува и обича един мъж, който се е подал наполовина от гроба.

Милионерът погълна три четвърти от съдържанието на чашата. Беше гладко избръснат и ухаеше на най-добри от добрите мъжки одеколони, помещенията на яхтата му даваха възможност да се бръсне всеки ден и да се къпе по два пъти на ден. Тук имаше две бани и всеки на борда притежавате отделна кабина.

– Знаете ли, че ние, богаташите на Америка, сме обявили един милиард долара награда на този хитрец, който успее да ни предложи средство против страха от смъртта?

– Ами и богаташите имате нужда от шеги, нали?

– Уви, говоря сериозно.

– Понякога ставате по-смешни от нас.

– Това е ужас! Смешни!…

– Отчаянието ражда глупащина, господин Строубери. Когато човек притежава милиони, е готов да шобеснее, че не може да се освободи от един нищо и никакъв страх, залегнал в него самия, вътре, страх на който може да се заповяда.

– Теоретически.

– Е, да. Практинески можете само да се самоубиете.

– Предпочитам да живея и така. Все пак, животът ми предлага доста.

– Не вярвам.

– Бие ме мразите. Мразите ме с естествената омраза на хората към милионерите и просто искате да ме изплашите, да ме унизите.

– Мечтаете ли?

– Това е изключено.

– Според мен човек живее само докато мечтае. Край на мечтите  – край на живота. Загубим ли склонността си към заблудите – край.  –Сега и Александър отпи голяма глътка. – Говорим си и сме смешни. Милиони хора са водили същите разговори, повтаряме повтаряни до припадък слова, а аз най-безсрамно бях решил да го опиша. За да се знае, че го знам. Мечтата изчезва с изчезването на заблудите. Остаряваш, поумняваш, заставаш над заблудата. Сега знаеш, че любовта на младите, които се целуват в трамваите, е смешна, че раждането на деца е смешно – всичко предложено от природата е смешно. С течение на времето, изчезнат ли заблудите, си казваш: човекът е наистина сам, той е сам не само когато е сред тълпата, но и когато е насаме със себе си.

– Е, да! – въздъхна Джоузъф Строубери.

– Животът е капан, верига от гадни трикове; светът ненапразно е изваян красив! Нарочно! Да разколебава!

– Кого?

– Очите искат да гледат – това е.

– Животните затова не се самоубиват – рече милионерът – край тях все красота, как да я напуснат.

– Може би на шега казахте истина. И те като хората. Ние не се самоубиваме по същите причини. Самоубиват се само кодираните и интелигентни люде, с елитарна чувствителност.

– Карате ме да се замисля, господине.

– След като се разочаровах от всичко – продължи Александър – хвърлих се в утехата, че истината е творчеството, какво по-хубаво от туй да създаваш красота. Часовете пред пишещата машина – ето сладостта от съществуването. Наоколо всичко е страшно, но седни до машинката и се спаси. Три часа пред нея и два часа в компанията на Неси, туй е моя контейнер.

– При мен е същото – съгласи се пламенно Джозеф Строубери. – Шест часа борба за увеличаване на печалбите и два часа борба с Лиз – това е моето спасение!

– Да, но скоро разбрах, че и творчеството е заблуда. Природата ми го беше подхвърлила, за да ме отклони от отчаянието.

– Според вас, излиза, че самоубийството е върховен акт.

– Вие също се заблуждавате с печалбите… добре де, ще ги направите десет милиарда – и какво?

– Да знаете само колко баналности си разменяме!

– Е затова се самоубивам, защото сае налага да се повтарям!

– Добре де, защо не погледнете морето, има ли по-висше удоволствие писателят.

– А при мен този акт ще вземе размерите на световно събитие. С кинокамера.

– Изглежда, че сме разговаряли напразно – въздъхна Александър и проследи как Лиз се шмугна обратно в кабината. – Мислех, че разговаряме.

– Все пак, едно такова самоубийство би трябвало да се превърне в епика.

– Но да остане и за наследниците, нали?

– Важното е, че си решил, че ще реша да умра така.

– Чакайте де, още не сте се самоубили.

– Да де, понеже вие сте се!

– Извинете господине, но аз ще се!

– Да, но все още живеете.

– Ако знаете само колко много съм самоубит!

– Не знам, за мен сте още жив.

…и така нататък, все неща от този род. Ясно, че от неговото самоубийство не става никакъв роман – ще прекипи от мухлясали истини, изразени вече от други и то, далеч по-добре.

Но пиесата го привличаше. Тя заслужаваше.

7.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост, реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход „Психея” се бе превърналаВ жалка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаща стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не хвърли проклетата плаваща котва в проклетото море – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота, те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Превързан по всички правила с предпазно въже, самозванецът-самоубиец участвуваше за първи път в подобна битка с морето и постепенно се превръщаше в изпечен, професионален самоубиец. И кой вече може да се усъмни в искрените му намерения? Ето го, няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през шпунтовия пояс ще нахлуе вода, вятърът всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до далака му. Освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше всички вещи, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене. С винаги напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси. Безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив. Може би най-после е престанал да бъде смешен!

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази. Никога не беше се извисявал така. Беглите изчисления по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това? Нима туй самоубийство е по-малко красиво от другото? Привързано към яхтата, тялото му не бе заплашено да бъде изхвърлено на брега, „Психея” ще го повлече с тежестта на чугунения си фалшкил…

Най-после се случи и това. Най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее. Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са останали живи, де – все още се кълнат, че изобщо не са сигурни да се е случило.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси изсипаната майонеза по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно че таванът е бил долу и майонезата е паднала върху него…..

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Преживя го на руля. Успя навреме да пусне румпела и се хвана за лееринга. Стисна се здраво и започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето. Смътно дочу няколко слаби механични шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантата, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов. Сега паразитните организми полепени по фалшкила са учудени. – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан – те с изненада наблюдават света сред въздуха, който ги задушава. Може би за тях това пребиваване в сухотата е като вечност. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е много сух и недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му харесва. Тя го затопли, беше нежна като майка и плътна като дългогодишна любовница, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в презрения сух свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше три тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя „Психея” около надлъжната ѝ ос. Палубата ѝ се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжетата и ванти. Мачтата бе прекършена по всички правила, върхът ѝ вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Гротът и стакселът бяха свършили. Александър продължаваше да стиска лееринга, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е разбита главата му не можеше да разбере, и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил..

Но той не последва. В крайна сметка, строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртяване. Вече можеше да пусне лееринга, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. Ха сега открий, ако можеш, плаващата котва, намери я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към задната кабина. Започна да гази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторния радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за една кутия с бисквити. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на „Психея”, нещо не обобено леко за изпълнение сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното и усукано въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината си? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добро от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече от необходимото количество вода и нивото сигурно намалява с милиметри, но това ще се разбере едва утре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие, беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели в други морета; но с него? Никога не е свършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организма му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсва и кръв.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Хиляда неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, продължаваха да следват „Психея”, която продължаваше да трие стройното си тяло по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Някога, може би преди седем или осем години, му се струваше че Психея го привлича като жена. Един ден, както плуваше в бистрата вода под корема ѝ, той се притисна към нея, обгърна я и започна да я целува, милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа случката на някого, той го погледна с учудване и отвращение: нарече го перверзник. Още по-късно разправи туй и на Неси, която реагира с прекалено разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува и че предпочита да изпитва такава наслада от нея самата: наистина ли отдели нещо от себе си или лъжеш? Наистина, рече той, видях белотата му да се изкачва по бистрата вода, тя мина край подводната заобленост на Психея и изплува на повърхността. От него ден ми се струва, че по моретата може би плуват микроорганизми или риби, носещи частица от мен и моите гени. Ти си мръсник, извика тогава Неси, и в престорения ѝ гняв не липсваха проблясъците на възбудата.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода. Фалшбордите бяха нищожна преграда срещу наплива. Александър работеше безупречно, като машина, просто искаше да провери докъде ще стигне и как ще стане онова, изчерпването на силите, как именно ще грохне. Но каквото и да се случи, смяташе се за победител. Ако някой някога му кажеше, че ще извърши такова пътуване, че в разгара на осемте бала ще направи преобръщане и ще си дойде отново на мястото подобно оловните човечета, нямаше да повярва, а ето че стана и това, то беше факт – зад гърба му. За него свидетелства счупената мачта – върхът ѝ се удря по десния борд, а зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат. Би трябвало да се започне нещо, дявол знае какво, да се сложи някакъв ред на нещата…

Никога не се е извисявал толкоз пред собствените си очи.

Ако го опише ще му повярват ли? Никога. И дума да не става. Подвигът си остава само за него, той е почти герой, никога не се е чувствал по-добре; ситуацията може би граничеше някъде с величието. Александре, глупако мой, ти вече не си смешен, и можеш ли да ми кажеш по какво се отличаваш от ония, които след подобни пътешествия пишат по една, а и повече книги? Хайде, момчето ми, напиши един роман, та да грабнеш акъла на хората.

Но като изхвърли още вода, отново се убеди, че ако напише такова нещо, ще повтори по жалък начин мнозина. Виж, онова заслужава. В подмолието на съзнанието му, вместо романа, бавно и упорито се надигаше тестото на невероятна пиеса, за която си заслужаваше дори да се живее.

Ами да, отново един от поредните трикове на природата – да му пусне мухата и да го задържи жив. Иди разправяй, че човекът не е клоун по рождение и по призвание. Нима затуй бе инсценирано цялото му възвисяване, внушителния подем на духа – да се откаже от дъното на морето, от едно тъй добре омбислено и красиво развиващо се мероприятие? Нима това не идва да потвърди тезата му, че природата понякога е по-хитра дори от самата себе си? Да, понякога, ако се наложи, тя надминава и себе си, ще изтръгне изпод кожата си дори абсурда и пак ще побед. Защото, какво по-абсурдно от това да станеш автоматично смешен, тъкмо в момента когато смяташ, че си величествен.

Остави кофата и седна до румпела. Ето едно ненужно нещо – руля; имаш го, необходим ти е, но не ти трябва. Защото няма движение. Рул без движение е нищо, дърво. Вярна на правилата, обърната срещу вълните и вятъра благодарение на плаващата котва, „Психея” стоеше на място и изчакваше да отминат трудните часове. А рулят е ненужен, необходим е само когато има движение. Виж сега – площадна философия! Глупостите се въртят в главата му, кръвта е спряла да тече, челото само го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът му не е ветроход, а парцал, вятърът свири и вдига тонове вода по пътя си, мачтата стърчи жалка, като пречупена гордост, а в черепната му кутия зрее ли зрее вече и вторият план на пиесата… А? Кажи бе, Алекоандре, какво да те правя, защо не си запалиш поне цигара, нали така се прави в подобни момеити? Глупости – отвърна на това Александър,– ще запалиш цигара утре! Всичко е мокро, може би из кутиите съществува никое непромокаемо място с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш – кой ще та остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Непромокаемо място – нима в живота няма подобни непромокаеми места, в които живуркат непромокаеми животни, щастливи животни с непромокаеми интереси. А ти твърдиш, че щастието не съществува. Съществува разбира се, не съществува само непромокаемо място, където да съхраниш поне една идейка или солидна мисъл. Защото какво си бъбреш сега, защо разсъждаваш като човек седнал до камината, щом не си нищо повече от един жалък корабокрушенец. Рул без движение е нищо, глупост. Непромокаемите места са заети, но се строят нови, има много средства, отпуснати за тях, строят се нови убежища, ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край. Вятърът, който духа, трябва да спре, защото в противен случая откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да духне другият? А какво ще кажеш за една подобна плаваща котва в живота – наоколо страшно, мислиш че не можеш да преживееш, но пуснеш ли котва и край – държи те винаги срещу вълните и ветровете, няма опасност от обръщане, от овъркил. На кое нещо от живота би могла да прилича тази котва, а? Кажи де, нали знаеш много? Виж какво ще ти гукна аз на тебе, мили: слабият писател се залива от слаби съждения. Ами фалшкилът? Има ли нещо по-интересно от него? Тежи ти не отгоре, а отдолу, което е твърде различно от онова. Повалят те, но фалшкилът те изправя, събарят те, но той те издига отново, а наоколо ти ръкопляскат. Да, на изправящите се им ръкоплескат? Но кой успява да се изправи?…

Александър се опита да стане, но не можа, безсилието му го повлече отново, полегна сред мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се. Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втори план.

8.

Действащите лица се трупаха. Та /засега той нямаше да каже на публиката къде/ да речем – на сцената. Трябваше да ги рисува едро, с ярки черти, както се рисува по калканите на сградите, всички си имат проблеми, грижи, а някои от тях и радости. Сюжетната линия може да се прониже с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко – това: зрителят бавно се открива, пред него постепенно се изяснява, че вниманието на всеки от героите е насочено към нещо, което лежи оттатък. Може би далеч, може би близо, но то лежи, или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги посрещне и нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. /Но всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее като символ./ Някои от зрителите по-рано, а руги по-късно – според интелигентността си – ще открият, че морето което търсят да ги разхлади в жегата не е нищо друго освен един символ. В главата на зрителя още нищо не крещи. Не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесната увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата вече започнат да се подразбират, дискретността отива по дяволите, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига дотам, че всички почват да крещят едновременно. А след туй и да беснеят. Стига се дотам, че се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица да мине нататък, поне да надзърне към него, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята в която живее…

Заливана и мятана от вълните, „Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това което засега все още бе останало от стопанина ѝ, се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той падаше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му. Но изхвърлянето продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи без храна.

След като поваля, най-после попросветна. Слънцето освети гигантско то движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността като отчаяние. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и се лелееше шумно, всичко крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите усетили лъча, Александър долази върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградата, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше бясно, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина. Александър знаеше, че ще изгори, но му липсваше воля да се противопостави на топлината; знаеше че ще изгори не само кожата му, но и символът на неговата мьжествсност.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях да се мятат на вълните, внезапно му хрумна, че е прикован като Преметей и птиците ей сега ще изровят очите от дупките им и ще ги погълнат, но заспа отново, защото бе особено приятно да усещаш топлината на слънцето, която те изсушава чак до червата. При второто си събуждане видяи залязващото слънце, усети, че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава ла се люлее. При третото си събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно и мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и „Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва тази изящна розова тишина? Ослуша се, „Психея” се издигна и като слезе долу, водата в стомаха ѝ се разбълника. Какво мислиш, Александре, не разбра ли – ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен, отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по кожата и душата, внезапно го порази гледката наоколо – ужас, това се нарича крушение – върхът на мачтата продължаваше да плава до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти, платната приличаха на дрипи, поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата бе наред.

Но кабината!

Водата стигаме почти до койките. Всички важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежала на дъното. Най-напред посегна към корабния дневннк, който си плаваше, взе го и направи гримаса при вида на неговата херметичност. Да – корабът продължаваше да си има корабен днезник. А колко ли неща бяха изхвърлени през борда? И сега какво? По-нататък още веднъж почувства необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика:

– Господи, копеле гадно, ти който нямаш въображение за друго, освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, плаващия, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха красив и подвижен, лежат в морето. Психея е разрушена, което означава, че и аз съм разрушен! Освен това съм гладен, разбра ли бе, говньо, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа. Тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. Психея я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом имам воля, ще те псувам и ще се самоубивам колкото си ща! Разбра ли бе, диарио – ще стане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик. Извика зловещо и реално.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Викаше от болки и се обличаше. Болката в символа на неговата мъжественост го накара да изпищи. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление, психиката му, с която се бе изперчил преди малко, наистина не е на ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още малко, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на местото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се и вкара ръка вьв водата. Напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър – зелената пластмасова кофа плава пред очите ми! Измъкни я, изцеди солената вода от нея и си налей сладка вода! И си говори, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви, но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето. Все пак, голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платното можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени а конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно това е гибелно за изтощения му организъм. Наистина, Александре, поне в десет книги си чел за аналогични случаи с мореплаватели, които след гладуване се подхранват постепенно. Какво мислиш, ще ти се размине ли?

Чакай, откога започна пътуването, изтекоха ли вече поне триста години? Май повече. Оттогава не бе взимал лекарства, всичко което вършеше го вършеше все на пук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката, обвивката на тялото му.

Погледни се в огледалото, де! Няма! Гледката ще ме накара да заплача. Отправи се към помпата. Натисна няколко пъти лоста, но се отказа, нарече се глупак и хвана кофата. Какво ли представлява амбалажа ми, а? И остава ли за цял живот? Остава, разбира се. Но какво означава туй – цял живот?

Изхвърляше водата.

Поданиците на пиесата минаваха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… да позволи ли поне един от тях да извика? Не, още е рано, все още не е дошло време да се извика… Ето го и бинокъла. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един. Някои заемаха определените си места, други биваха подреждани за подсушаване, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха за нищо. Понечи да хвърли и транзистора, но в последния миг се сети че някъде е спастрил резервни батерии и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртника, Александър заряза изчерпването на водата, зае се с него. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подсуши цялата Психея, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, на всичко ще му дойде реда, но преди туй – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше че ще го заболи. Безспорно това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата на „плаващата мансарда”. А господ си крещеше, разбира се, лаеше си някъде и го дразнеше. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана (мъртвото вълнение), които минаваха отвреме-навреме, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да шепти. Може би там именно се излюпваше и гласът на господа, от там го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, със стомах натъпкан с корави сушени сафриди, не ходил по нужда от десетилетия, Александър обладаваше самочувствие на господар. Не, той не е жалък, не е смешен. Туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето, разбира се, ще си го пие сред руините, както му се полага, още повече, че изглежда красиво отстрани…

Пиеше горещата горчива течност и се вслушваше в бъбренето на увиращата юфка. Отвреме-навреме дочуваше как някой се стреми да му извика нещо, но знаеше че това е господ – говняната същност на всичко струпало се върху главата му.

Утрото на другия ден намери „Психея” на същото място, отрупана с одеала и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заеспи продължително бе завършвал с крах – болките по кожата го караха да подскача и да скимти. Освен това, на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухов мираж, че друго освен звезди нима. Нищичко. Тогава долови аромата на акацията – един друг мираж, на обонянието.

Никой не бе успял да отговори на въпроса му – нито лекарите, нито психиатрите – на какво можеше да се дължи това странно явление; в детството, дори през зимата, често пъти е долавял чудесния мирис на пресен акациев цвят. И точно сега, в тази нощ, излязъл в кокпита да разбере вика ли някои или не вика, той долови този мирис и изведнъж проумя колко много акациев аромат бе проникнал в него оня ден, когато пристъпваше по релсата и държеше ръката на Надка Хаджиандреева. Двамата вървяха по железопътната линия под арка от цъфнали акации. Защо става така? Защо човекът не се жени за момичето от детската си любов? Изтощеното му съзнание разбра чак сега, че ароматът на акацията го шиба по душата като упрек. Почти всички и все хубави детски любови се погребват и върху тяхната рохка купчина от пръст поникват по-нататъшните любови, нещо което не е нито красиво, нито етично.

Затова усещаш този странен мирис на акация след осемстотин години и то – сред океана, разбра ли?

Най-сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се че не е чак  толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на листото ѝ, как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне до там и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна върху дясната полупалуба. Оставаше да захвърли остатъците от ветрилата, всичко отиде в морето – и грота, и стаксела. Слава богу, притежаваше много ветрила, най-мокрите съхнеха заедно с одеалата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всьщност, имало ли е или е нямало овъркил? Беше ли се преметнал във водата? Сигурно. Излишно е да се дъмнява. Изобщо, с него напоследък се случват толкоз невероятни неща. И все пак, въпреки всичко, в туй непрекъснато отстъпление, сред хаоса на разгрома, узряваше и се изправяше на крака една пиеса; този презрян досега жанр – драматургията, се бе промъкнал в същостта му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие, когато можеше да отрази единствено само собственото си самоубийство, изведнаж се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът? Режисьорът – ето нещо без което може  да се преживее, ако не е необходим и онаследен.

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла а работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

9.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата. Предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е а ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И вече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. Само да обуе гумените обувки. Предстои му да се катери по мачтата. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега в шестата десетица от живота си му било писано да се катери по мачта, но не за удоволствие, а от крайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете не издържат, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината.  Спря да си почине. От височината му се откри по-голяма акватория, хоризонтьт отстъпи още назад и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този дмомент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността, стори му се, че вече е забравил как изгледа сушата с материците и градовете., Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в кунвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено. Ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек, как не, на тебе не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш грота, поне грота, та като излезе вятър, да не го посрещнеш невъоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успееш. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво.  През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура, на смолата, която му напомни за новогодишно елхово дръвче. Тогава той успя да купи това дръвче, защото мечтаеше да внесе най-после една елхичка у дома. Така правеха много хора в много къщи; една елхичка да му напомни за далечните планини. Малко го интересуваше него, че е минала Нова година, че дръвчето вече е изсъхнало, важното бе че му го продадоха за стотинки. Понесе го тичешком и се развика още от двора. Баща му се показа на прага, беше доста учуден човекът и като научи каква е работата, го нахока: купува боклуците от хората, не виждаш ли, че е сухо, бодлите му капят, махни го навън. И откъде взе пари да го купиш, а? Баща му се ядоса още повече, излезе на двора, натроши елхичката и я изгори. Смолата и игличките запукаха в печката и замириса замайващо на планина. Това му бе останало от реализираната мечта – уханието на боровата смола. А сега притежава тринайсет метрова мачта, изработена чрез слепване на лайсни от няколко мури. И пак му се плаче. Как да не напсуваш този живот!… И как да не се отвратиш.

– Вика ли никой?

Никой мучеше.

– Кой е?

Мучеше, да.

– Къде си бе, тикво?

Никои не му отвърна, ала този път Александър твърдо разбра, че вече не става въпрос нито за морски духове, нито за богове – чисто и просто някакъв човек викаше в морето. Взе бинокъла и огледа пустоша. Ами да – на седемстотин метра от Психея имаше човек във водата. Като се взря по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Да бе – човек.

Във водата. Там.

Това усложняваше всичко.

Обръщаше авантюрата с главата надолу.

Смиташе се за мъртъв още от деня в който бе напуснал „Психея” с плуване. Това че ветроходът тогава го бе дочакал е чиста случайност, това че не излезе вятър, че нямаше и подходящо течение е просто събитие – едно на един милион. Сега зовяха мъртвеца да спаси някого си. На път към самоубийство си трябваше да спасява някакъв нещастник, който впрочем може би виха за помощ от няколко дни…

Това, разбира се, няма да стане, няма да спасява никого, все едно, че Александър отсъства, липсва. Както си е всъщност.

Да, точно така, мога да му предложа „Сюркуф”. Заедно с веслото. С един бидон вода и една въдица. Промуши се под бака и издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста, камерите се изпънаха криво ляво, но повече и да го убиеш не може – не му достигаха силите. Боже мой, Длександре, как ще спасяваш, щом ти самия не си спасен! Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си на път към кончината си. Някъде далеч континентите се огьваха под тежестта на предрасъдъците, а от тях бягаше, а ето че се впряга да им служи в момент, когато се е считал за свободен. А е толкоз просто – остави удавника да си пукне, заслужава си го. Не може бе, Александре, не разбираш ли, че ще ти съсипе нервите от викане. Близо е, няма да те остави на мира.

Загреба спокойно. Стараеше се да дообмисли случая. Пред него се простираха няколко стотин метра. Но нищо не му идеше в главата. Напротив, напасваше простото нещо монтирано в същността на човешката природа – любопитството. Не за първи път спасява човек. Още като ученик в гимназията, през лятната ваканция, работеше като пясъкчия – товареха пясък във вагони някъде в индустриалната част  на Бургас, дотичаха и съобщиха, че се дави човек. Работниците зададоха няколко въпроса, но не се помръднаха от местата си. Втурна се само той. Измъкна на брега старец, нищо и никакъв човечец, простря го на плажната ивица и се зае да му прави изкуствено дишане. Работниците го наобиколиха. Някои насядаха да кибичат. Всички зяпаха. Уморен от бързото плуване, той едва успяваше да вдига и смъква ръцете на удавника. Няколко пъти погледна към пясъкчиите, но те продължаваха да си блеят. Най-после някой рече: не виждаш ли, че е хвърлил топа, какво се мъчиш? Друг добави, че мъртвец пусне ли си водата, вече е мъртъв. Той седна до трупа. Поемаше жадно дъх. Беше горещо, вълните се разливаха лениво на пясъка, работниците се прозяваха, а малки сини мушици вече се навираха а бездиханните ноздри на стареца. По-късно го викаха десет пъти в полицейския участък да дава показания, май че съществуваше възможност и за по-големи неприятности, как се размина после – не разбра.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. От потопеното му тяло над водата се подаваха глава, рамене и огромни ръце, обсипани с мускули. Кожата на непознатия беше тъмна, косата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо нито с тялото, нито с нервната му система.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър. – Ще хванеш внимателно задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха изражението си. – Виж какво, номадино, ще те замъкна до яхтата, но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем, Виж, едва се крепи над водата. Нищо не разбираш. Какъв си ти, бе? Що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, или Чнгизхан. Казвай, монголецо, на какъв език да ти говоря?

Непознатият изръмжа, Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Оле, какъвто си здрав, като нищо ще докачиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че ми приличаш не на брат, а на отломка от миналото.

Раменете и ръцете на удавника блестяха с блясъка на стара медна отливка. По тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението, тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение. Той приближи „Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше само това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата ѝ. Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с великански черни и неизрязани нокти. В адския си порив да вчепкат спасението, те яростно потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя, а всъщност опасността не идеше от там, тя идеше от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката. Докато успее да извика или реагира…

– Не! – изпищя Александър…

Смачканата предница отиде под водата и морето бясно нахлу в лодката. Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай, изверг! – изрева от водата спасителят. – Що за животно си, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монгольт изръмжа отново и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, което му подсказа, че удушването му е въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне. Глупости. Още веднъж. Изключено. Да, това е вече краят – този звяр а паническия си страх от липса на опора сред водата, ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът от нямай къде, доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи все под вода от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе жадно въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна. Малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си своя проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път Психея си го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга. Но ако доскоро на него му беше безразлично дали ще се върне, сега Александър бързаше, искаше да се спаси и се стахуваше да не подухне отнякъде.

И на какво може да се дължи това? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. – Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат. Какво, не е ли тъй? Той искаше да ме свърши. Един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нескафе. Нямаше сили, нямаше и нерви да чака увирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето, или пък само добро – Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от ня-какъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се. Нищо. Обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше спасителната му лодка, до нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне във водата и да ги прибере. Прекрачи борда и замря, дивакът стискаше стълбичката. В погледа му се четеше безумие. Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу с омраза. Най-после се наведе и протегна ръка, дивакът от своя страна протегна десница. Александър започна да дърпа, искаше да му подскаже какво трябва да прави и оня може би подразбра, но въпреки туй, отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго освен да донесе предпазния колан, привърза го за подмишниците, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостснин почиваше потопен във водата, домакинът успя с помощта на канджата, без да се мокри, да прибере лодката и веслото.

Малко иреди да се свечери гостът подсказа, че си е починал и че почва да се придвижва нагоре. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегли метален блок. Тъмното чудовище падна върху „Сюркуф” във кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружини и се опъна върху напомпаните бордове на ловката, едва сега Александър разбра, че гостът му не е чак гигант, гигантска беше само силата му, единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закьрпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосна татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката бяха раздалечени. Това го накара да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!… Малко.

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и страшно схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна а стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!…

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човек?…

Нумиан лежеше неподвижно, излят сякаш от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло без каквато и да е атлетическа хармония; неугледно скроен, грубо изработен татарин.

10.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре в утробата на Психея замириса на сухо. Случи се нецо странно – цом смени батериите, транзисторният приемник, престоял известно време под водата, заработи. Това даде възможност на самоубиеца да свери часовника си и да послуша музика. Прояви неочаквана воля, не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време, или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила втория вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, Психея можеше да го понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се самоубие ли, или да остане? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А какво ще стане, ако приеме друг вариант – да скита по водната пустиня, докато го покосят бурите. Виж колко хубаво е като ги побеждава, мъжко е и е достойно за духа. Накрая да рухне, но чак след като е изиграл такава велика игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва и запълва съзнанието му…

Александър вади пълните чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж. Публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите. Предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие, или пък самото щастие. Към него се стремят човеците, затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към плажа… Главата си режа, ако и това не е написано – помисли си Александър – всичко е написано, дори и туй което не е написано. Дори най-глупавите каламбури…

Но лошо ли е да гониш бурите по морето, да ги преодолявш, да се втурваш срещу им с вдигнати платна? Велик бяс, великолепно усещане!

Надхвърляш себе си.

Добре де, беше ли успял да надхвърли вече себе си? Не шикалкави ли? Не бяга ли от предишния замисъл? Обгорен, покрит с рани, брадясал и отслабнал – не се ли е превърнал в още по-ярка карикатура на глупак, който играе на герой? Сигурно, майка му стара, ако не е тъй – главата си режа! Природата е куртизанка, ще ми набута някоя залъгалка и ще ме отбие от великия замисъл…

Малко преди единайсет пейзажът се избистри съвсем. Полъхна неубедително, но въздухът отново увисна неподвижно. Морето се отпусна обезверено, меланхолично. Капитанът на „Психея” беше сигурен, че се появява източният, редовният вятър, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време на лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира като жена, предвкусваща любовта. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро нежно море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е неооходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да се напъха на всяка цена под мухъла на пръстта, а те си останат във времето векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила. И най-неочаквано се появи фрегатата.

Ееее, това е невероятно! След петнайсетгодишно отсъствие!…

Цели петнайсет години е преживял без нея; все години на поумняване, омъдряване и остаряване.

Тя се приближи и се долепи леко с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата ѝ – просто напусна „Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а румпелът се подчиняваше на най-нежното докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и плът на мулатки.

Като привърза румпела, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната па гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Май че се изненада. Признай, че предпочиташ мулатките.

– Признавам.

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от теб цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след теб. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай, защо фрегата? Защо не „Психея”? Къде е Психея?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата. Идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега идва с петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред теб, или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една единствена и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета и то… навсякъде.

– Добре добре – стивам си. Важното е че се появи огново, че отново пьтуваш с фрегатата. Разбиращ ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е Психея?

– Там.

– Кьде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан,

– Какво?

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък откъде се взе? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се опъти към централната зона на Черно море, но дявол го знае защо, се бави.

Защото не бяха поставени фаловете.

Той грабна раксите и макарите, и се насочи към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди до някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше вече втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете бяха поукрепнали.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е окей.

Фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне както щормовия грот, така и щормовия кливер. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният. Бризи колкото щеш, пресни, охлаждащи и тялото, и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действа равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да усети яхтата като пришпорена кобилка.

Дланите го сърбяха за меката твърдина на шкота.

Щом усети въжето в ръката си, той без да ще легна на курс бакщаг; знаеше че не е задълго, този курс го водеше точно в обратната посока, към присяанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Усетил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар от преди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей с една обезобразена мачта се връщаше в пристанището си. Но вече не толкоз смешен. А може би горд. Лесно е да се преодолее Атлантическия океан. Ела да минеш това малко Черно море и се похвали. Чакай, става ли от туй един роман? Не става, разбира се! Бъъррр! Блудкава история. Но пиесата?

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщаането. Напълни голямата тенджера с морска вода и сафрид, обвари сто парчета и изяде поне четирийсет – горещи-горещи. Бялото месо на рибите блестеше с белотата на женска гръд и ухаеше с всичките аромати на морето. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се отдаде и този дребен наглед факт го накара да се почувства човек. Предстоеше му доста работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше под здравите ванти на десния борд и поне засега не пречеше. Трябваше ли ла го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак, това беше част от тялото на Психея, нека си лежи там, може пак да потрябва. Добре де, глупако, къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – цепим към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса, да ти е ясно!

Трябваше да спасява кожата си и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време докато намери подходящ крем,

Намаза се навсякъде доколкото можа и все плътно. Тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява една не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен мъж с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с канджата; редно е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще дигне канджата и срещу делфините, живее му се, а докато стигне брега де да знае какво ще им хрумне на ветровете, де да знае и докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди, няма да спи вечно я!… И ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям, или ще замахна с канджата. Другите от стадото ще разпространят мълвата за мен, навсякъде и моментално, ще достигне до ушите на моите делфини, които ме познават от години. Боже мой, как ще ги погледна в очите? Ще намеря ли сили за това? Ще намеря ли лесно и харпуните, или ще трябва да употребя канджата? Добре де, сега не мисли за това, още никой не се е приближил. За всеки случай той стана и придърпа канджата. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание, Не е на добре, помисли си Александър, тия работи едва ли могат да означават нещо добро. Дали пък многопрехвалените глупаци, за които се изсипаха реки от мастило, не бяха доловили мислите му? Дали в техните големи мозъци не бе се извършила някаква реакция? Нима сензациите на научните списания ще се окажат реалност? Групата отплува на изток, черните точки изчезнаха, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата където се предполага че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари, запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал до румпела, загледан в платната, изящно откроени върху синия равен пейзаж, Малки, мизерни, импровизирани ветрила! Ниската мачта понася само малки платна. Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Заедно е живия товар и пиесата. Нещата а нея продължаваха да се избистрят, нюансите се увеличаваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако дневникът падне през борда? Какво ли биха си помислили хората като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, които нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, които е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК.Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК. Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне, за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК /въздъхва/. Дано,

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК /едва не подскача/. Какво?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Обичам я!

11.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори не се и опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна един анкерпласт.

– Ти си изверг, изрод и подьл печенег!… И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, молголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър – да умра не по собствено желание и не в борба със стихията, а от инфекция.

Погледите им най-после се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш, а?… На! – В момент като този печенегът едва ли бе а състояние да проумее какво може да означава един показан пръст, колкото и да минава за среден. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти и откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш. Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиам, как го измислих?… Внимавай сега!… Хоп!

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне уста към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя, не достигнаха силите.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстта, рибката изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изамка всичко, пък и него самия, заедно с въжетата и мачтата, заедно с железните оковки.

– Слушай, варварино, кажи докато е време – не върша ли грешка като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред самотно море и само двама на борда. Единият е  дивак, няма вода, няма храна. Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си? Кажи де, как си представяш нещата?…

Людоедьт мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно, решил да прати най-сетне по дяволите госта си, който продължаваме да лежи върху полунапомпаната спасителна лодка в кокпита.

В дни като тези, заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, ведро, след малко ще излезе и вятърът, сафридите скачат като бесни над водата, бризът ще омете омарата на хоризонта и изворно чист ще се втурне към мръсните брегове да им отнесе прохладата си, да погали скалите и пясъците, градовете и селата – всички чисти и мръсни места, ще опипа телата по плажовете, напоени с мазила, бензини и миризми, и натежал от отрови – ще рухне сред нажежените полета.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Защото няма. Разбери – няма. Има сурови, верените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, аз пък не се сетих. Боже мой, как не се сетих, че искаш сурови!… Ето!

Суровата рибка бе схрускана стръвно, сладко като другите преди малко. Започна поголовно хвърляне на рибки в пещта. Челюстта и зъбите работеха яростно, устата се пълнеше с кръв, кръвта потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си самоубиецът: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създадеш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв – зависи от обстоятелството. Така можеш да служиш на две епохи, на две идеи, на двама господари.

– Ще получа мускулна треска на ръката, дивако. Изяде цяла кофа сурови, край! Няма! Затваряме! Остана само един леген, за вечеря. Сърди се, ритаи, ръмжи – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън. Александър се съблече, поплува и се освежи, после се излегна върху кабината и усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го паническн страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си спомни за пощенската чиновничка. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела, които стават за всички годишни сезони. С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде  и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане, Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, копнее да бъде показвана, настоява за мястото си в „плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако ѝ предложи да се самоубият заедно, ще подскочи от радост и ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще се постарае самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, го изсуши и лиши от философската му същност. Като нищо ще го извърти на любовна основа. Снобизмът е велико нещо, иначе нациите с традиции отдавна биха го изтръгнали от битието си.

Той мислеше за пощенската чиновничка, за Неси и за снобите, ала тичинката на творчеството, опрашена с нещо съвсем ново, го теглеше към кабината. По-едрите видения се очертаваха, както очакваше – пламна и пейзажът, защото беше наистина като пожар – единствен и единен пейзаж. Образите заливяха в него спонтанно – роди се разказът за елин плаващ в морето организъм.

Александър издърпа масичката. Всичко зрееше, зародишът набъбваше с минути. Чисто и просто, предстоеше му да нанесе в корабния дневник идеята за самотата на един кораб. Ръката му вдигна нежно химикалката, тя изщрака и показа писеца си. Сега зависеше какво ще изтече през дупчица на острието – умна или глупава течност.

Ето какво скицира:

Тук всичко е подчинено на тишината, дори вятърът не свири, нито съска, а вълните се разбиват безшумно, просто разцъфтяват и белите цветчета на пяната даряват въздуха с благоухания. Мачтата не скърца, вантите не свирят, платната не плещят – корабът се движи безшумно, сякаш е лишен от атмосфера, сигурно за да ни внуши, че действието може да се развива както сред космическото пространство. Корабът, направен от вечна материя, лети с ветровете, кръстосва без почивка и пристанища, никога не среща никого, справя се с бурите и затишията, приема даровете на дъждовете и плодовете на морето. Съществува. Понякога е весел, почти винаги е тъжен, но абсолютно винаги – в своя пашкул от самота. Каква е целта му, за какъв дявол обикаля – туй никой не знае.

Нито тия, които са на борда.

Капитан Бурлиан е олицетворение на изящната мисъл, а морякът Нумиан олицетворява грубата физическа сила. Двамата се допълват добре, те са еднакво необходими за съществуването и за движението на кораба. Капитанът Бурлиан чете дебели книги и се опива от красотата им. Нумиан, когато не вдига платна и не изчерпва вода от трюма, стои на палубата и гледа тъпо пред себе си. Но капитанът, след като изчита всички книги на корабната библиотека, сам започва да пише. Пише, пише, пише. Но след като натрупва много страници, Бурлиан изведнъж усеща, че написаното трябва да стане достояние на някого. На кого? Без да ще, той поглежда към Нумиан. В това време Нумиан зяпа към празното пространство пред себе си. Бурлиан започва да му чете. Нумиан е добър човек, той желае искрено да слуша и слуша внимателно. Но не разбира нищо, мислите минават през него без да го засегнат. И когато след дълго четене Бурлиан вдига глава да разбере какво впечатление произвежда върху спътника си, разбира уви, че спътникът му спи. Капитанът оставя ръкописа настрана, заема се да просветли съзнанието на своя екипаж. Зареждат се години и векове на адски труд. Нумиан успява да усвои азбуката. Той може вече да срича, но четенето на книги му създава непоносими мъчения. Горкият дивак!… Той пада на колене и моли господаря си сьс сълзи на очи да му възлага най-тежката работа, но да го освободи от бремето на четенето.

Корабът лети, вековете се нижат, Бурлиан твори, поглежда с надежда към Нумиан. Нумиан мига срещу погледа му, започват нови опити за облагородяване на дивака, нови молби за пощада, и все така и все така, вековете си текат – Бурлиан си е Бурлиан, а Нумиан – Нумиан: живеят си хармонично, обичат се, но никога не могат да проникнат в душевността си, живеят самотни на самотния кораб, който броди през бурите и затишията. Нито корабът, нито Нумиан могат да разберат безутешната тъга на капитана, който за да отвърне на своя вътрешен глас и отчаянието си, продължава да пише, после отново се заема да просвети добрия екипаж, екипажът прави нови искрени опити, но отново рухва на колене и моли сьс сълзи на очи да не го мъчат.

Минават милиони години, корабът плава през водите на вселенската пустиня, подвластен на тишината. Дори вятърът не свири, нито съска. Вълните се разбиват безшумно, разцъфтяват и заливат въздуха с аромати, мачтата не скърца, платната не плющят, никакво пристанище, нито една среща с друго живо същество. Едва сега Бурлиан разбира, че твзорчеството му е безмислено, че страданието му е било напусто, че Нумиан винаги е бил и ще бъде по-щастлив от него…

12.

Александър усети резкия удар на бриза върху грота. Изскочи в кокпита и едва не удари главата си в гика, който според новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше като кожата на жребец преди препускането.

Но онова нещо, което би трибвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на бака. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше. Гледаше към домакина и лапаше.

– Нумиане, пак ли бе?

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече хапни си!

Бялото на очите му лъщеше.

– Яж, но не гледай така! Гледаш като куче, което се бои че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческа треска, забременял с една пиеса и един разказ, Александър издърпа още фала. Гикът се повдигна повече. Стакселът и без това си потръпваше на необходимия за потеглянето галс. Върна се при руля и хвана шкота. „Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да могат да летят. И все пак, зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да корегира направлението – центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумишн изгледа дъното на празния леген и се изправи. Голата част на тнлото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, които сигурно притежаваха коравината на чакъл. Нищо в движенията му не издаваше пластичност, Нумиан представляваше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на вековни мазнини. Вонята на тези мазнини се сливаше с миризмите на животинската кожа, от която бе ушит панталона, плюс специфичната миризма от потта. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред, можеш да си го представиш на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александрийски книги, похищава жени в токущо нападнато селище, или участва в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупките на ушите. Ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци, разбира се, можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С този гъон ти в кабината ми няма да влезеш, а още по-малко да легнеш върху койката! Разбра ли бе, печенег? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунди. – Ето ти този анцунг, изхвърли животинската кожа в морето, макар че има опасност да изтровиш рибата!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и белъо, разбра ли?

Вместо да му отвърне с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна при бака. Поседя известно време, може би размислеше как да постъпи, после се изправи, взе анцуга и го хвърли към Александър, домакинът хвана дрехата във въздуха.

– Без такива номера! – извика Александър. – Трябва да се подчиняваш!…

Печенегьт се обърна с гръб и се изпика върху бака. Александър го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, напълни я с море и яростно заля бака.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?…  С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е поправило на домакина, но продължителното викане,с което го заливаха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи от там, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво ще заприлича, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма – ако не дванайсет, седем – но килограми, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това, смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша като бебе и се развива хармонично.

Панегирическото бръщолевене наистина оказа въздействие, дивакът се позасрами. И сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и без да погледне дарителя си, повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче вместо да се върне на бака, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се казва, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно, в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение утригур, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична „скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание към дивака, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори и необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата но честна природа на миналото, примитив, реликва, Натисна с палец косата му и доби чувството, че се е докосва до вековет…

Но в крайна сметка Александър виждаше в лицето на госта си необходимия багер, който ще вдигне счупения връх на мачтата, ще го отнесе горе като перце и ще го закове, да хванат най-сетне пълния вятър, да тръгнат като хората.

Но къде?

Купчина мръснокафяви мускули! Това не е ли олицетворение на неговия отдавна изразен копнеж към миналото, екзотиката към която често се е запътвал с мисълта си? Е, добре – ето я екзотиката, лежи в краката му и набира сили,

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото на дивака? Ще бъдеш ли по-щастлив като Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащият дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на Битието са прозрачни и монотонни – смешният Александър, който знае всеки момент колко е смешен, който е разбрал най-жестоката от жестоките истини, че няма човек на земята, който да не е смешен.

И живеещите в мизерия ли? залита се той.

И те, отвърна си той. И жалките бедни хорица и те дори са спешни.

Добре, а Нумиан?

Нумиан – не, диваците и животните не могат бъдат смешни. Пръстите на песимистическия скептицизъм го заопипваха отново, при-тиснаха се към лицето му, впиха се а брадата му, нервно обхванаха шията му.

Къде се връщаш? Накъде си тръгнал? Натам ли? На брега? Нататък ли бързаш? Към онези ли? Дето все още продължават да мислят, че животът е спирала? Там ли? При гърчещите се в спазми, предизвикани от собствените им удобства? При бреговете на помията и тъгата? При измамите? При илюзиите? Там ли, където дори детството е престанало да бъде обещание за нещо? И те са измама, и децата – измама за окото и душата, капан за чувствата, уникален стремеж на природата да се съхрани. Всяко мислещо същество, което може да отглежда деца, е смешно. И животните са смешни! И вълците, и мравките…

Къде се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила. А може да е сложила край на живота си, тя е способна на такива неща заради теб, тази сантиментална глупачка, която заряза съпруг-божество и дете-ангел, заради един запек на 55.

Къде, Александре ? Отново ли ще се навреш в гарсониерата, да пишеш за първи път това, което е написано за стотен път? Майка му стара, Александре, да се поддадеш на една глупава пиеса и един празен разказ!…

Добре де, съгласен съм – съгласи се Александър – но какво да правя с Нумиан?

А?

Кажи де!

Какво ще правиш с Нумиан!… Нищо няма да правиш!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един интелектуалец! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как се е получило туй на практика, а?

13.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом  изтеглиха осемте рибки от зводата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата самоубиецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми. Яж ги направо. Ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото а морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – Преди да те убия, ще те науча на интересни неща!

Главната мисъл която терзаеше домакина: има ли право да убие този, когото бе спасил и взел на борда си.

Имам разбира се: той се изпречи на пъти ми! Застана между мен и самоубийството ми. Да, но Нумиан няма вина, за да умира, добре де, какво да го правя? Закарай го на първия срещнат бряг. И после? Можеш да се върнеш обратно. Караш ме да усложнявам – тръгнал съм да свърша със себе си и фактът, че животното ми се натрапи по пътя няма да ме спре. Не знам, помисли. Да му дам лодката с водата и чипарето? По-добре от туй – здраве!… Ами, ами – все едно, че го осъждаш на смърт, но да умре, щом ми се пречка!…

– Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и разплете куките. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Дивакът изръмжа и потъна в заниманията си.

Какво ли си мислеше той? Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан засищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Няма ли да се обади нещо друго у него, освен стомаха? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чапарето.

– Видя ли?

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта. Като зрял плод. Цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата си вече имаше загадка, свой тунгуски метеорит. Въпроси колкото щеш: първо – откъде се е взел Нумиан, второ – какво представлява като степен на развитие, трето – принадлежи ли към познатите му народностни групи, четвърто – каква националност.

Амбула! На какъв език? Далечен? Близък?

– Амбула! – извика Алекеандър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава.

Каква ли е възрастта му? Трийсет? Четирийсет? Ако не беше огромния корем, вероятна последица от примитивно хранене, Нумиан можеше да блести с чудесно телосложение.

Неси.

Всеотдайност и вярност. И как ѝ се отплати? Бутна я през борда. Както е замислил да бутне дивака. Два трупа по пътя му към края. Едно нежно цвете и една скална отломка, която може само да ръмжи. Няма как. Ще ги принесе в жертва, защото… Най-милото и най-близкото същество заедно с някакъв утригур, по чиито гърди се чернее засъхнала кръв. Колко близка му е тя и колко далечен му е номадът. И колко много се лъже. Колко много е отдалечен от Неси, колко много досада и какво упорито отчуждение от нея, колко много любопитство и обещания за нови открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маложавен въпрос. Реликва? Резерват? Чергарство? Чингизханщина? Или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост? В крайна сметка – нещо по-интересно от Неси. Усещането за Нумиан се превърна в умиление и нежност към една онеправданост, благоговение към една балада с вкус на бакър и ятаган.

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват мили и свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, после схема за разказ, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същостта на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извая по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направи го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърни го в свое куче.

Но съдбата му праща печенега за да му се изсмее.

Печенегът трябва да умре.

„Психея” стоеше на място, Александър не смееше да прекъсне риболовната вакханалия на госта си – трябваше да натрупат много храна. Нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Александър окачваше сафридените връзки по всички възможни места на яхтата да се сушат – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирузите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазняна с цвят на кехлибар, която обезобразяваше палубата, но имаше ли значение? Психея вече няма да се върне на брега, една дупка при кила ще я прати в най-дълбокия кладенец на морето и никой никога повече няма да ахне пред стройната ѝ линия,

Александър гледаше на Нумиан като на бъдеща жертва. Дивакът му приличаше на нищожно морско свинче, обречено на смъртоносен опит. Не бързаше. Съсредоточено и хладно търсеше, по-скоро, изчисляваше тласъкът на необходимия жест. Той трябва да бъде силен и категоричен, печенегът трябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случаи не бива да се вкопчи по някакъв начин за фалшборда и да се задържи, туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, убиецът ще се превърне в жертва, в смачкана жаба. Бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, дори тези за пиесата и разказа, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се изработят методично.  А не може ли един единствен удар по главата? Може, разбира се, всеки глупак би предпочел това, но умният убиец е сигурен, че не съществува удар със сила достатъчна да ликвидира чудовище като Нумиан. А пробождането с нож? Докато спи? Боже, кой нож може да прободе скалната маса от мускули и кости, а само дяволът може да знае какво представлява обвивката на неговото сърце. Трудно е да се убие Нумиан със сила, но лекичко побутване през борда ще бъде ефикасно; да речем, когато се изправи и започне да откача рибките от чипарето.

Може би Неси не е вече между живите.

Новината за гибелта на „Психея” сигурно отдавна е възприета като факт и Неси е побързала да сложи край на живота си. Освен ако прословутото вътрешно чувство, да, като нищо – нейното вътрешно чувстзо е в състояние да ѝ подскаже, че Александър е все още жив, и нещо повече – че ще се върне.

Друг никой не го чака на брега.

Баща му, майка му – двамата лежат в гробището, отишли си по реда по най-обнкновен начин, като повечето обикновени хорица, неразбрани от сина си и неразбиращи сина си.

Друг никой не го чака на брега. Ужас, само Неси и той би трябвало да…

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан се изправи светкавично и, боже мои, как се промуши, как намери канджата /по-какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това/ той запълзя през кокпита над фалшборда, очите му следяха делфина. Замахна светкавично и направи дупка в гърба на жмнотното. Но нищо повече, не можа да го закачи с куката за устата.

Нумиан ръмжеше недоволно.

– Уви! – бъбреше домакиньт. – Амбула се приближи защото вярваше а нашата доброта. Повече нима да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна канджата на мястото ѝ и отново се залови за риболова.

Тази канджа дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахне с нея и пак остава открит въпроса – ще успее ли да прободе мускулите му. Виж, да го бутне с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа оня, само да не я хване с ръце! Гадно е да умреш от ръката на дивак, който дори не би и помислил, че убива мислещ бог: система от нежност, комплекси и интелект, едно усещане както за нищожество, така и за величие, верига от унижения, смехория, мощ и мизерно безсилие, една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Най-вероятното е тук амбула да нямаха никакъв пръст, но сафридите изчезнаха и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж. Потъва.. Няма я. Никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата. И то е тайна, разбираш ли, както небето и вселената. Никои не знае защо изчезват рибите, никой не знае какво е вселената. Ако ти мислиш, че земята е плоска, аз пък знам, че земята е кълбо. Ако ти мислиш че горе има небе за твоя бог, аз знам че небето е само планетен бульон, А моят бог е вътре, тук, в мене! И това е трагичното! Ти можеш да принасяш жертви на своя бог и да го омилостивяваш, но какво да правя аз с моя, който се е заврял страшно жестоко в мен?

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху мекия дюшек на лодката.

Александър напълни платната с вятър и пусна „Психея” по пътя ѝ. И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или към сушата?

– Към дъното! – извика Александър, доволен че напоследък има на кого да бъбре без да го разбират, защото по-рано говореше тия неща на Психея, но Психея подразбираше туй-онуй, все пак беше яхта, одушевен предмет, по интелигентност далеч над неканения гостенин. – Отиваме към централната зона, Нумиан. Там е най-дълбоко. Ще легнем сред сероводородните пространства, където цари смърт и неподвижност. Там няма течения, те не ще успеят да изтръгнат ковчега ни, да го разнасят насам-натам… Нумиане, разбери, страшно е, и е безпредметно… Всичко!… Разбираш ли, дори когато смяташ че си отчужден, ще се появи нещо да те излъже че не си, за да разбереш после още веднъж че си отчужден и ако намериш нова залъгалка, отново ще разбереш старата истина и тъй – докато полудееш. Разбираш ли, братко, не желая да ставам посмешище, аз сьм сноб и не мога да понеса това. Разбираш ли бе, говнъо, ти който пристигаш пресен-пресен от историята?

Уморен от рязане на глави и въртене на ятагани, от набези и пожари, от обезчестявания и грабежи, от изтърбушаане на бременни жени и изтръгване на детски мозъци, Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част, В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечния изток и къде почва далечния запад…

Удобен ли е този момент?

Беше ли вече дошъл?

С нож ли?

Ами ако номадът все още съхранява рефлексът против хладното оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави румпела и тихомълком се вмъкна в кабината. Намери острия стоманен нож и тръгна обратно. Когато подаде глава навън, замръзна. Нумиан бе отворил широко очи и гледаше с любопитство към него.

Дивакът беше зареден от вековете с предчувствието за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, което и без това беше невидимо за жертвата. Ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър взе транзистора и намери музика. Отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на „Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди, на него не му минаваха подобни брамсиади.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не може да напише. Задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на пет пъти повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Едната от линиите сигурно беше най-сполучлива, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него, там където се намираше предполагаемия негов бог, разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха за да чуят ясно прибоя му, чуха шумотевица от друга тичаща тълпа. Какао ставаше там? А!… Припадаха хора, много хора, тълпи които идваха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по добре, дори щастливо.

14.

Това е написано, разбира се, и то – поне деветстотин пъти. Макар че никъде не го е чел. Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил на пьт към своята голгота и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Битието беснееше от ярост, че не може да го отклони от пътя му. „Психея” напредваше добре, ватърьт духаше добре, риба вече нямаше. Нумиан посягаше на запасите от сушения сафрид. Сутришните изчисления подсказаха на капитана че до центъра на морето има не повече от шейсет мили. При най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собственият си вътрешен проблем, а не да мисли как да храни гостите и къде да ги дене.

Чакай, харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? И двата лежаха под койката на малката кабина, чак в яйчниците на Психея, но за колко ще ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци. Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът който държи сега е курс към небитието. Нима и като умира човек трябва да преодолява вятъра? Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опита чистия начин – през борда. А такава пиеса като замислената, все още не е написана, разбира се. Защо пък да не я напише той? С харпуна ще развие отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му хвърля лодката. Ами ако вместо дивак съдбата му бе пратила една пощенска чиновничка? И нея през борда! И тя да се пържи в лодката като корабокрушенец, докато се олющи, далеч от апартамента, от спестяванията за кола и други подобни неща. Майко моя, как се забива острието на харпу…

– Абу!

– Какво?

– Абу!

– Не те разбирам, Нскаш ли нещо?

– Абу!

– Келеш, какво е това абу?

– Абу!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърбите си – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу!

– Много си сигурен, чее получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, застана като статуя. Напоследък и погледът и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възтановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му, изобщо. Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън – статут, който слава богу, засега се спазваше добре.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовище, което сигурно играе всяка игра без правила, отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу!

– Няма абу! – изкрещя Александър. – Ще чакаш!

– Абу! – изкрещя на свой ред Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя повторно Александър.

Останалото бе игра на нерви. Въпросът се състоеше в това – кой ще отстъпи. В тишината „Психея” търкаше сладострастно белия си корем в синкавата плът на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред за да продължи триенето. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настои ли чудовището или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да му отпусне Още абу. И край. Борбата ще бъде загубена. Всъщност, развоят на събитията се заключваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е господар на положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти, ток изръмжа. Александър дебнеше зорко да не изтърве момента, да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Татаринът подгъна колене и седна. Канчето все още висеше в ръката му.

Александър се върна при румпела, обзет от чувството че неприятността не се е разминала, какво ще предприеме оня с канчето? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс висяха през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александроаци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика. Но не я повърна. Извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Ох!… Отдалечи се към форщевена.

Премеждието беше отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами до утре? При това, Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна.

Оставаше само надеждата, че през нещта западният ще оправи работата.

И вместо туй, какао? По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите се разбичка. След като вятърът се стопи, „Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се като ранен глиган и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата, Нумиан го взе тьй, както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу? – усмихна се Александър,

– Абу, абу!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Беше употребил крайно необходим тактически ход, иначе лошо. Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Комедията клонеше към своя край. Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща, най-после беше разбрал, че се е превърнал в карикатура, обитаваща огромно находище на мъки. Животът се бе оказал мизерен флипър – залагаш всичко за да играеш и разбира се, губиш, но ако само губиш – нищо, ти се и разпадаш.

– Това е Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Тук ще стане оная работа! Шегувах се, знаеш че няма да те убия. Защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра, И няма да позволя да попречиш на снобската ми смърт. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата Психея ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам Психея, с нея си имаме тайни, защото понякога я употребявах и като жена. Банкрутът ми се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за койхо знаех, но не вярвах че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва. Невежите се блъскат към морето с надеждата че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Но не само аз ти завиждам за това, завиждат ти дори спътниците ми от купето – завиждат за косата ти, която е гъста и няма да окапе до края на света. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказаам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и идеите за произведения.

– Улу!

– Какво?

– Ул, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казващ улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го биха разбрали, Нумиан грабна въдицата и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър – риба! Ули – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата и зяпочна да измъква кукичките от корка.

– Вече знам три думи от твоя език!. – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбула, абу, улу!… Дори не поглеждаш. Амбула!… Абу!… Виж как се набутвам в шамарите! Една от думите означава вода и ти ще поискаш, нали?…

Ставаше все по-горещо. Безцветното море спеше, а мъртвото помътено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си накрая на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане:

Господарят на „Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрасванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изкочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска, дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Тои искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на „Психея” се изтегна по лице върху бака. Топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и съннта люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Още веднъж му замириса на акация. Вдъхна дълбоко от уханието, и зад къдриците на Надка Хаджиандреева се появи фрегатата.

Боже мой, петнайсет години ни веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата, притича до руля и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомали!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомали, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив. А аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смутолеви той – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам гадно с теб, но разбери, смешен съм.

– Никога не си бил сменен.

– Тъй мислиш само ти.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле. Дори направих овъркил. И въпреки туй… Всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко. Не признавам жалката си родина и мизерната си държава… За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Само ти заслужаваш, но хайде, остави своя старец да си изработи самоубийството докрай.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето ѝ, а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на пощенската чиновничка. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?… Аха!…

– Какво – аха?

– Юношеската ми мечта.

– Защо, лошо ли е?

– Не, но вече търся само изящни неща, аз съм изтънчен!

– Извинете, но хич не умирам за старчоци! Нито за гемии…

– Неси е десет пъти по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала че съм стар.

– Защото е глупачка. Вие сте стар. Тя не иска го забележи. Това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. Слел като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото ѝ.

Работите потръгват, мислеше си господарят на „Психея”: и пиеса измисли, и разказ, и фрегатата започна да ти се появява отново, и Нумиан се учи на цивилизация. Къде си тръгнал да се самоубиваш?

Слънцето топлеше гърба му. Вече не съществуваше опасност за кожата, беше си обезобразена, и най-важното – свикнала. И все пак, цялото щастие, което изпитваше в момента бе една от поредните примки на битието, което се старае да го изтръгне от небитието. На стотици мили от тук пъшкаха и стенеха четири милиарда същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред, в очакване утрето да бъде по-добро от днес.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше. По гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава?

Удиви го особения блясък в очите му. Така може да гледа само този, който гледа беззлобно, ала странно.

15.

Появата на рибните ята просто удари дивака тъй, както южнякът напролет удря гората. Нумиан разцъфтя, силите му може би достигнаха своя зенит, ловеше и ядеше. Кръвта на сафридите отиваше направо в неговата кръв, тялото му започна да възвръща част от младежката си пластичност. Мътният досега поглед през който надничаше мракът на историята се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Само тъй не! Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, макар че играта се замърсява.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на бака, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш опрости замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро. Какво ме гледаш? 3ащо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, на втория ден от появата на рибите, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва останалите по съдовете сафриди. Нещо му бе прошепнало че рибите идват и си отиват, но стомахът остава. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги накачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни. И Александър на няколко пъти едва не се надигна.

„Психея” заприлича на подвижна сушилния. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което беше като люлка на целия му живот.

Всъщност, аз нямам родина, помисли си капитанът, моята родина е морето, макар че по-късно и то като всичко се оказа премного реално, гола жестокост след залеза на илюзиите…

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати и бензинна мараня.

На „Психея” ѝ предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор. Всичко е обмислено. Капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по вертикалния му разрез, ще остане на мястото си до последния миг, ако е възможно и до края на времето. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида, но стигне ли до раменете му, водата ще престане да се покачна – ще се образува водната камбана с въздух за дишане. Въздухът ще се изцежда през невидими процепи, а водата ще се покачва вече с милиметри. Капитанът ще умре от недостиг на въздух – така предпочита, главата му да остане до последния миг на сухо: очите да гледат. Очите искат да умрат последни, всичко умира, но те не искат – наблюдават докрай чудото наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мигове,

Въздухът и морето излъчваха безметежност. Комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира. Тихата лятна нечер обещаваше да прати на света леко звездно небе.

мМоже би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на „Психея” си помисли, че емдин подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, рехавото небе, безплътното море, симфонията и великолепното усешане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на „Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега, малко смях след упарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместта. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си. Домакинът на свой ред го гледаше леко усмихнат и си мислеше: няма да ме омилосхивиш, ще умреш, така както си слушаш симфонията, ще свършиш, полуоблагороден.

И се усмихна докрай, радваше се, че човешкият блясък в очите на утригура се сгъстява.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята тъмна бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра на борда – твърде реални в аморфните очертание на нощта? Кой прати тази музика и туй равномерно дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?…Кажи, бе, дивако, изречи едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо. Потните му рамене отразиха светлините на мощта. Замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред и дланта ѝ легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Твоята протегната ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията. А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце§.

– Ееее!…

Господарят се чудеше какво да прави след иовил изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце. Хвана ги и докато шептеше усмихнах наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго. Ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта „Психея” наведе глава за да избегне една крайно нежелана целувка и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне. Изправи се.

– Какво бе, какво има!

Нумиан издебна най-подходящия момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и още след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зарови оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на „Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията вече го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и другия харпун. При залостена врата той се услуша продължително. Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като чу отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия. Последва нова напрегната тишина и най-после чу хъркането. Престорено или истинско, то идеше от най-отчалечената точка на борда. Останалото е ясно: Александър има лек сън, можеше да чуе и най-слабия натиск върху вратата, харпуните лежаха до него, можеше да улучва добре.

16.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и влезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава, доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощният инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща. Преди всичко, още сега можеше да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дьното, но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. Но имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за изблик на нежност? Ами ако печенегите изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го простреля веднага. Но как да убие човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземемеше натегнатия харпун, а още по лесно е да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит. Разбира се, без да се отдалечава от кабината. Зад шкафчето лежаха харпуните, ако оня опита отново – край, жаждата му за мъст е дива, и дявол да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света, може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един утригур, пролял потоци кръв, обезчестил стотици жени и опожарил десетки александрийски библиотеки.

Очертава се още един хубав ден. Вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до „Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават. Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нщо срещу това. Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе, в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега. Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. „Психея” стои с отпуснати платна. Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще потече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху бялата палуба.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе накарало да извика, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на природата. Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър. Така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване, а после мога и да се удавя.

Вадеше вода с кофа и се обливаше. През падащите струи нещата блестяха освежени. Боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света? В нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!…

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива. Дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър – да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е боял от Александър. Може би няма по-голямо падение за личността от туй да предизвикаш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне а кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан промължаааше да го глема, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него. Снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше позече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на „Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата. Постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна съдчето на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна от там и прибра канчето.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после момента? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна в лодката. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител. Нумиан спеше или се преструваше, че спи. Всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да му каже: накъпи се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък, ще видим,

– Платната!

Нумиан скочи уплашено и се озърна.

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо. Александър плуваше бясно към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към фаловете.

Успя.

Смогна да спусне платната, привърза грота към гика, а стаксела приюти в малката кабина, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе лодката в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни догоре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на ловката, Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече на домакина тихо, но постоянно ръмжене. Отвреме-навреме дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Алекаандър, че печенегът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживял такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа николко кофи с вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направи същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурух!

– Аха, мурух!… Радвам се че те е страх.

– Мурух!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър – не ме пипай… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята, и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря да си почине,

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, всичко е готово, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене сно-щи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… На! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо. Не можа да проумее жеста. Гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше. Александър изпуши почти цялата цигара без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се състояват…

Ударът едва не го изхвърли в морето. „Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха. За първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че утригуръг му е подарен от никакъв скорошен „Мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Изведнъж се появи неудържимият копнеж по сушата.

Да бе, каква е тази работа – откъде-накъде, точно в този момент, сред шквала – взрив от мисли по сушата. Защо му се обади брегът, и защо изведнъж – какво го зове там?

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицего на господаря. Може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине. Все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна аълни, а избръсна повърхността на водната пустош. „Психея” се наведе няколко пъти, но общо взето посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта!… Ха-ха-ха!

Брегът!

Какво става там? Какво прави Неси?

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака. Всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печено агне на тава, а носле го смъкваше обратно в локвата, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден. На Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени  в морето.

Вятърът позатихна, но големият дълго чакан дъжд така си остана да виси като въпрос. Поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой. Росеше като из пулверизатор и изведнъж, да се не надяваш, излезе източният.

Източният омете облаците от небето и пяната от морето.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и ще го пазиш. Отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да преливат водата от легените и тубите. Загребваха я с канчетата. Нищо работа. Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си. Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

17.

Източният се оказа силен и ги подкара добре. Ветрилата се опънаха яко. „Психея” успя да се накрени – настъпиха приятни дни на постоянен плещест вятър, който ги тласкаше право към целта. През нощта духваше обратният, но по това време на годината той беше по-слаб. Александър го преодоляваше с лавировки, или като спущаше платната. С източния отново се втурваха напред, наваксваха загубеното през нощт. Обикновено рибуваха привечер, в затишието. Капитанът държеше да имат много риба, повече храна – повече спокойствие.

Копнежът по сушата нарастваше. Капитанът правеше наблюдения и изчисляваше пътя си, просто мечтаеше да зърне Маслен нос. Корабният дневник се пълнеше с нови подробности за пиесата.

Възстановената нишка към живота събуди интереса му и към новините. Следеше бюлетините. Те не поднасяха изненади, но го приобщаваха към човечеството.

– Ще те поставя в клетка! – Нумиан вадеше сафридите, те проблясва със среброто си в сумрака. – Ако кротуваш, ако не вдигаш бунт за храна и вода, ще те отведа в Созопол. Там ще те разгадаят и ще те върнат в родината ти. – Номадът ловеше бързо, знаеше че след малко ще падне нощта. – И ще разкажа на всички как трепереше от страх и разчиташе само на мен. Ятаганист, а трепере. Ще те поставя в клетка и ще те показвам срещу двайсет стотинки. Пък може и да те продам. На Академията…

Чипарето излезе празно. Започна да навива влакното. Нумиан, който следеше движенията на господаря си, също се отказа от риболова.

В тихия вечерен час преди да полъхне обратният вятър, Александър се вмъкна в кабината и надигна бутилката.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка а бутилката. Запали цигара. Услуша се. Ятаганистът бе затихнал в леговището си.

Простако гаден, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му. Може би тьрсеше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че а кабината започна приятна вечер с цигара и водка, пред увиращата вода за калфето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка. Източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото ѝ. – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – целуна косата ѝ. – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади жестоко, а през илюминатора нощта му заприлича на зала, на онази зала от оня замък в Англия, където усети влечение към Патриша. Патриша бе австралийска комунистка и работеше в ежедневника на партията. Бяха му я придали и му казаха, че може да разполага с един чудесен гид. Тогава той бе само на трийсет, бе представител на една сравнително източна страна и не му бе съвсем ясно какао означава туй да разполага с един гид. Чисто и просто, беше помислил, че може и да си го приземи.

– О – засмя се развеселената Патриша – поканих ви у дома да пием чай, а не да разговаряме за коне!

Извини ѝ се искрено и добави:

– Наистина, Патриша, да се говори непрекъснато за коне е грозно.

– Въпреки че съм прекалено сама – отвърна австралийката. – Партията побърза да се възползува от това и ме направи една от ревностните си жертви, но съм много сама.

– Тогава ще ми разкажете живота си.

Нямаше как, той изслуша разказа за живота ѝ от Сидни до Лондон, до тази стая с тъмнозелени завеси и чудесен изглед към един кооперативен магазин.

– Представете ли си – рече Патриша – ние сме кооператори в този магазин и участваме в печалбите му!

Но защо я сравни с Неси? Коя жена може да се сравнява с нея? Боже мой, на Неси ѝ липсват дори най-обикновените рефлекси за самосъхранение. Тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта, дори съпругът ѝ, когато Неси го зарязваше, продължаваше да твърди, че тя е едно много добро момиче, което прави комплимент на света. Плачеше и повтаряше туй, като отвреме-назреме добавяше, че е и глупава.

Нумиан бе клекнал пред входа.

– Какво има?

Очите му бяха втренчени в очите на Господаря. Отначало Александър помисли,че дивакът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почди гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица подмамена от светлината, като куче привлечено от топлината, идва за да приклекне и наблюдава господаря си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милиони години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали наивни отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните биха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото жертваяа.

Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да сс затвърди.

– Нумиане, не се занасяй!

Панталонът му беше мръсен и вонящ.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

–Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо, бе, аНумиане? Не пиеш ли? – Проклинаше притъпената си бдителност. Ах, как успя да остави оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха демонстративно пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това. Не направи дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на „Психея” така и не разбра дали дивакът ѝ обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало,

ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще нападне, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се спрови нито с платната, нитхо о ветровете, а най-малко с посоките. Наоколо нямаше никаква суша, липсваше. Засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все още в господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойното оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак, с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше. Кракът му лежеше върху горното стъпало. Ноктите стърчаха напред, мигащата светлина освети няколко огромни бактерии, които се разхождаха между пръстите му. Нокътят на палеца бе ужасно деформиран, просто гъбясал…

Не можа да го изпревари и толкоз. Ножът си остана на масата. Нападателят се втурна светкавично и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нидо – само въртеше глава, всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обхвана ужас пред крайното безсилие, беше невъзможно да се противопостави на неимоверната сила.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя – боже мой, в момента не прилича ли на жена? Да, отбраняваше се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от него жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, една от ръцете се спусна надолу, започна да къса панталона му. Секунди за противодействие. Александър ги издебна и се почувствува извън клещите, но туй сякаш ядоса номада. Без да му мисли много, той стовари юмрук върху главата му.

Дявол да го взема! Нима е за вярване – третираха го като жена, стя

раеха се да му наложат една от ония процедури, така често налагани върху жените…

18.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, монастирите на Монголия. Не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че лежи в локва от кир и гной, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи, дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болката от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от проблеми, океан от филистерски комплекси и едно мрачно усещане за обиск, за конфискация, една нелепост – да вика безпомощно след жестокия секвестор. А най-безутешното бе, че не ставаше въпрос за епизод, а за цял бъдещ цикъл от който няма измъкване. И над всичко – може би комплексите на сноба.

Картина: надвесва се над Неси, прегръща я и я целува. Неси шепти: Зангадоре, пирате мой мъжествен, целуни ме още веднъжЪ

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да предизвика смях и да умре. Кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги право пропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях.

Вън е тихо. Но защо? Нима западният вятър му прави номера? Трябва да се стана, за да се живее или да се мре. Едно от двете. Трябва да се става, необходимо е да се премахне калта и гнуста от тялото; едва ли би могъл да преживее дори един час повече с тази омърсена кожа.

Александър се надигна и седна. Болките се раздвижиха с него. Прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужаваше ли да му придава такова значение? Каква е тази орисия на интелигента, способността му да си създава по всяко време собствен пъкъл? Пустинята на невежеството е безкрайна, просвещението ще продължи до края на безкрайността.

Излезе в кокпита. Нощта обещаваше вятър. Звездната вис му се стори по-безчувствена от когато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе на бака. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо вградено в организма му, Нумнан се събуди и надигна глава. Гледаха се без да се виждат в тъмницата, но знаеха че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода – чиста, погълнала далечният зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излиза от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността. Слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше с загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените течения, в които се реят и планктонът, и китовете, с черното си дъно от което понякога излизат забравени от други ери чудовища, от водите му изплуват суеверия и дегенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародеината му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни, и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го. Физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения. Там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към „Психея” и всичко му стана ясно. Внезапно завихряне я беше подгонило. Издутите ѝ платна я носеха под звездите, белотата ѝ се стопяваше в тъмнината – чисто и просто, яхтата изчезваше, изоставаше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, румпела!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досешаш, простако?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан ие го виждаше. Александър трябваше да вика, Нумиан също викаше и то добре, раздираше се от викане, защото изпитваше ужаса на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, виковете отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианеееееее!

– Нумиааааааааааан!

– Нумиинииийиииииииииии!… Страх ли те ееееее?… Трепери, мръснико, пукни от страх!…

Дивакът ревеше като пред явна гибел, изглежда че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианееееееее!

– Ханнаааааааааааааа!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоят Ханна. Твоят Ханна е сам сред тъмнината, така както беше ти преди да те спасят, само че върху греда. А Ханна – стар, побелял, покрит с рани и циреи, гол и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочени. Тази топла вода, Мумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото. Тя ще го накара да побелее, после ще посинее и ще се озъби. Ти издържа по-дълго, твоето тяло е тяло на животно, но Ханна е нежно животно, той се чувствува добре само между други нежни животни.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, а не тази прилепнала пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Нищо. Нумиан мълчеше.

Това е. Туй преживяване, за което често е ставало дума – да остане сам в океана – го е занимавало поне сто пъти, а ето че дойде ред и за него, било му писано да изпита и него. Предполагаше че ще бъде страшно, ала никога не е допускал, че ще е ужасно. Особено в нощ като тази когато утрото се бави, бави…

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи да се самоубие, доказа му че е по-силната и че е решила да го убие. Може ли сега пък ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня*, от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумканееееееее!… Къде си?

* Мартин Идън! – както и предположих, още преди да прочета текста…

19.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посоката на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчаках идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен дрн от живота му. Тогава ще се намеси и светлината, ще прогони страха от сърцето му. Сърцето. Как добре си работи, и стомахът си действува, пък и черният дроб. Наистина, какво се беше случило напоследък? Той не взимаше лекарства, лекарствата бяха захвърлени и въпреки туй – ето го него: плува към безкрайното, на петдесет и пет, побелял, покрит с рани и циреи, окльощавял и осквернен, но в замяна на това – натежал с една пиеса и една новела! Трябваше ли да удави и тях в дълбочините? Имаше ли право на туй? Глупости: право, пиеса – всичко е глупости и заблуда. Подобни пиеси има поне сто. Но каквао от това? Той трябва да занесе и СВОЯТА на брега, да напише след това и новелата. Това са дарове, които могат да свършат работа на хората.

Александре, знаеш ли какво си леке? Защо? Ами, спомни си колко мизерен е животът, колко си жалък с твоя страх пред смъртта и трагичната неизбежност да си смешен. Може, отвърна си Александър, може наистина да е тъй, а може би в това се заключва щастието на умния човек – да знае че е тъй, и все пак, да създаде пиеса, да каже на хората, че спасителният плаж е мираж.

А с новелата ще им покаже как корабът лети през пустоша и носи двама толкоз различни и тъй потребни един на друг люде.

Никой никому не е потребен! Ти мислиш литературно. По-добре ще бъде ако…

Какво е това, което се удари в ръката му? Заприлича му на сламка, в която се лови удавника, по-скоро – на пън, или, по-точно…

Греда.

Вкопчи се за нея и задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, солидна. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше.

Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под права ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-скоро на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му напомня нещо, че му е позната, беше я пипал и друг път, тази извивка му беше известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианеееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхне дървото. Поседя така, но му стана студено. Зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и тя му се стори топла като майчипа утроба. Висеше тъй може би от трийсет минути – честица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува. Но е висял и е чакал без да прави изчисления, както Адександър, който пресмяташе вероятностите. Като стар скептик, знаеше че вероятности изобщо няма, пък и да има те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше добре как прониква студът в тялото; тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другихе деца и с потракаащи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата. Този спомен заслужава внимание – как се гмуркаха и пипаха краката на хубавите момичета и то на най-безинтересното място – бедрото над коляното, допирът тогава се равняваше на сто негови жени по-късно. Но защо бяха толкоз дръзки под водата?… Когато крачеше с Надка Хаджиандреева по релсите и вдъхваше уханието на акациите дори не помисли да протегне ръка към нейното бедро. Анонимността е велика сила. Под водата никой не ги виждаше, нападаха, опипваха и изчезваха в навалицата на плажа… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено. Съмва се, повърхността на морето се отваря. Слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави. Все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, набъбваше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слъинцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш бавно, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко красиво е наоколо и колко не е за оставяне.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и Психея; защо се навря във вакуума на нищото? Къде си тръгнал да се самоубиваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега – нека други, нека този утригур Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил и неприкосновения запас от консерви. Да, но как ще ги отвори? Как – ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко погълнато от Нумиан се превръща бързо в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката ѝ!

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чаики. Ето ги, те виках така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, красив ден, достоен завършек за един писател, който ако не е написал нещо добро, поне се е стремил към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханаааааааа!

– Нумианеееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – частицата от време му позволи да зърне „Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е „Психея”? Точка. Какво е гредата? Точка. Две точки в безкрая на морето. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Xаннааааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от незнам какво греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би не се досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защото е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Или да пуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риск да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– …а после къде ще търся гредата.

– Хаана! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх. Сега ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си. Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до „плаващата мансарда”. Зъбите му потракваха, студът беше навлязъл подло в тялото му, пневмонията не му мърдаше.

Успя да се хване за стълбичката. Вече беше докопал част от Психея. В този момент, извън умората и усещането за стула, той си обеща да не напуска борда на своя кораб, каквото и да става, ако ще да умира от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и с лекотата на багер го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката изработена от бор, мек дунапрен и чаршаф.

20.

Усещането за покой, както и усещането за движение обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от гибелното стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Огледа кабината. Нищо не му подсказа дали Нумиан се е възползувал от нея. На пода се върдаляше панталон. Съдран с две мощни дръпвания на една ръка. Някога е бил негов, прикривал е неговата голота, но ето че се бе оказал пречка за някого, който бе премахнал тази пречка. Трябваше ли да изтича при мачтата и да удари главата си в нея? Щеше му се. Щеше му се и да си поплаче, високо, да зареве и да се облее в сълзи, но не можеше, дори тук, сред зоната на нищото. Защото на борда имаше втори човек.

Измъкна друг панталон и го обу. Вдигна дрипите от пода и ги хвърли в морето.

Оня си беше все там, на бака – вадеше сафрид, дори не погледна към него.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна. Един до друг, две чудесни марки, известни, реномирани, заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото, запали цигара. Не му оставаше друго, освен да чака търпеливо. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек. Вън слънцето печеше.

И така – защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле, ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си, – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли че е същото? Ами, какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало лда се чувствува сит. Нищо подобно – можеше ла изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре е него се разтвори неочаквано, а нещо което също беше вътре в него, дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките. По-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата, събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духнат, пък и сега не е толкоз лошо, де – винаги си е мечтал да се намира в подобно обстоятелство сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкуса на телешкото. Освен това, положението доби нов, по-тъньк и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, говно такова, кажи бе лайно, не си ли едно говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде и да сере? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало в новия савят? Какво ще чиниш в него с тази психика на говняр и осквернител?… Какво ме гледаш? Какво мислиш? Презираш ли ме?… Жалък ли ти изглеждам? Приличам ли ти на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Виж го ти! Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… такова! После да ме нападнеш неочаквано, Както си знаеш. Както са те учили. Не, бате, туй няма да ти позволя. Ще те убия, макар че никой не знае, пък и надали някой шще узнае някога за падението ми, ще те убия. Не знам как би постъпил на мое място героят на Достоевски, но аз ще те убия!…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие. Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – пейзаж от страх и нищожество. Нумиан ревеше. Не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището. Виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смих на вселената.

– Полоний, не се крий, покажи се!… Хамлет не прощава! Хамлет забавя, но не забравя.

Нумиан сякаш се свличаше ох страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– А, ти знаеш какво е харпун! Че откъде? Това ме изненада… Хайде, момченце, хайде пикльо – покажи се, за да умреш. Да те вядя! Искам да видя как падаш като пикня ох страх.

Приведе се към лебедката и я отпусна. Брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и изпълваше с крясъци горещия ден.

Господарят на плаващата мансарда бъбреше каквото му падне, но и мислеше. Той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги. Оказа се, че дивакът познава пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно. Един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъшност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е било уж на шега – оня няма и да го разбере. И така, какво се казваше за случаи като този: извадиш ли оръжие – употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения. Сега пък трябваше и да убие. Всичко го водеше натам, дивакът е подъл, притежава рядка пъргавина, като нищо можеше да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само се скрие зад мачтата.

Ще стреля, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни, макар и утригур, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние на натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на „Психея” викаше повече от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй почти изглежда не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за уду! Да си ловиш уду!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата. Не се бави!. Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го подучиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Ломката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо! Адам трябваше да напусне рая, макар и прокуден не от бога, а от самата Ева. Ех, щом не стреля и при тази забавна мисъл, Александре, загубен си!… Дивакът се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!…

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо. Но продължаваше да виси., Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата, Нумиан го хвана и се свлече по него. Замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и уповаиие, покисна повечко във водата. За да се разхлади.

20.

„Психея” се превърна в обширен комфортен кораб. Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще на бака, без угрозата да се сблъска с никакви дремещи там утригури. Важна територия от яхтата му беше възвърната, той можеше да си лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкавосивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране, според него, бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си, дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. „Сюркуф” се намираше на десетина метра от яхтата – въпреки всичко, те не можеха да се разделят, можеше да ги раздели само вятърът, а той все още не бе дори една синкавосива тръпка на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаме, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше пълно спокойствие на Ханна. Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето, бягаха, изчезваха. Но къде да побегне „Психея”? Никъде. Тя стоеше и чакаше потръпването на платната.

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките в кабината, подреди покъщнината, изми косата си с пенофикс и усети, че главата му олеква, а пред очите му просветна. Макар че беше горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Е, бдителността му трябваше да бъде изострена, но временно, до излизането на вятъра.

Налови риба, запашли спиртника – замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше водка. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре в своята плаваща мансарда. Какво му липсваше? Нищо, разбира се. Само да се отдалечи от печенега, от неговата тиха заплаха.

При залез слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а вьв въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочакзвано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Повдигна глава, дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе, какво гледаш? Виждаш ли това? – Александър показа харауна. – Само да посмееш!

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна. Седеше и наблюдаваме своя бивш домакин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на „Психея” размаха оръжието. – Само да си посмял! Ще те прострелям без да ми мигне окото! От три метра! Да знаеш, няма да те допусна до себе си!…

Спеше му се, но за сън не можеше и да помисли, беше решил да спи само докато чува хъркането на врага си; секне ли хъркането – ще секне а неговия сън, нямаше как, трябва да навиква тъй, докато излезе вятърът. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с вечната заплаха на едно мръснокафяво животно? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада. Да, Александре, цял живот в застойл, в непрекъснат страх, че Нумиан може да нахлуе чрез абордаж.

Капиталът прибра стълбичката на яхтата, което не означаваше нищо – гигантът можеше да скочи в кокпита и без нейната помощ.

– Ханна!…

А!

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от „Сюркуф” продължаваше да го гледа.

През дните прекарани на „Психея” Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част нна лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а? Настъпва часът на набезите?…

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица, ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– А може би те е страх? Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили, но още по-тежко е да не си невежа. Тогава изобщо няма начнн да не си сам.

Ръмженето вече не секна. Отвреме-навреме само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено щом се появиха първите звезди. В ръмженето се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия, мръснишкия нагон на самеца и може би кроткият копнеж за нечие присъствие.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше от поглед жълтеникавата материя на „Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше седнал на пейката с оръжие в ръка, главата му климаше, очите му се притваряха, но не смееха да се затворят, клепачите му трептяха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра. Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на ветреца. Голямото платно вече тръпнеше от радост, а „Психея” налиташе на „”Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като земята на степта, муден като вековете и дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхтата, но краката му не напущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му. Номадът я погледна учудено и извика. Отпусна се, сви колене, приклекна в лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на „Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият. Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стрелата от тялото.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничък усет за хармония и не бе извикал.

„Психея” и „Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай, ти казвам!… Разбери, ще ги направя на пихтия!…

Ръката се пусна изведнъж и бързо сграби края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

„Психея” и „Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, тук някой упорствуваше, искаше да живее…

Трябваше да пусне веслото.

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на „Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво дивако, какво искаш от мен?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнаааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да използува цялата сила на слабия ветрец, поне засега трябваше да се придържа към курса изток-севвроизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само така можеше да ое отдалечи от кошмара наречен Нумиан. Като се увери, че румпелът е закрепен, измъкна вода с кофата и изми лицето си. Няколко кофи разля по палубата.

Кръвта на номеада изтече през шпигатите.

22.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието и си почина, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и десет духна хубав източен към България, Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеално място за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Заради пиесата! Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Ами Неси? Какво е виновна тя, защо да страда заради хищния ми егоизъм да умра? Има време за всичко, ше се намери малко и за едно самоубийство. Вече видях как човекът стъпва на друга планета, ще видя и нещо друго. Къде бързаш, Алекеандре?… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море и колко много делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва да има музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате пейте!… Но и вие не сте нищо друго, освен легенда, малка надежда на човека, утешителната му печалба…

Александър измъкна приемника, включи го, намери музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясъл и брадясъл човек, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно поради скъсената мачта, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивка и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш че го имаш, а го нямаш. Но фактите се трупаха там където трябваше, запълваха сините коридори на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкоз ведри. Изоставила пустинните простори, „Психея” може би вече препускаше във води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи, всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяваха пестеливо и само а кабината, как да се пази от корабите? Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в измислица, но не го пазеха.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото „звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Порази го факта, че знае почти толкова колкото и Анаксагор, който преди две хиляди и петстотин години твърдеше, че звездите са горели камъни откъснати от въртенето на земята. Сега Александър знае че са небесни тела и че земята не е център на вселената. Нищо повече. А един Нумиан, двайсет и пет века по-късно след гърка, би казал, че звездите са душите на умрелите. Хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър, но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката? За да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другите поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той никога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш, можеш само да я преглътнеш.

Знаеше си, че е банално и срамно да мисли за звездната вис, но какво да прави – звездната вис висеше над главата му и просто издърпваше въпросите от мълчанието му. Огромните разстояния отново го бяха накарали да се чувствува унизен и наново да се осъмни в смисъла на съществуването си. Особено като си спомни, че на сушата прогнозираха някакъв бъдещ човек, вече пораствал някъде и щял да носи друга, различна от неговата емоционалност. Предричаше се дори гибелта на сегашното изкуство, за литературата пък да не говорим – там всичко щяло да бъде затрито докрай.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество защо да жиаееш? Не виждаш ли, че си червей, който се гърчи в знойния зной на въпросите? Да оставим настрана,че като творец Александър служи на най-нискостоящия олтар на изящността – литературата. Там нещата трябва да се изразяват ясно, но за жалост, проклетниците преди него са ги изразили много по-нсно и отдавна, да те е срам да мислиш колко е изтекло от тогава.

Опита се да изяде една сурова риба, като Нумиан. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории, суровата плът на рибата му предлага влагата си. Водата в тубата привършване, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден, или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-косно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли или да се смее, да сс гордее или да се самобичува заради това. От една страна му ставаше тъжно за човека, а от друга – тържествуваше пред зараждалото се в него нумианстао. Не помни вече колко пъти в миналото е копнял да се превърне в дивак – ето ти го сега дивака: граби от кофата и лапа, а ъгълчето на устата му се е появила капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!… Не си само ти!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, въздухът е чист и напоен с тичинките на водорастлите, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надеждата да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да се мисли. Видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните „Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който ще иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане голямата драма на вечното му скитничество. В обзелото го безумие имаше нещо гордо, привлекателно. Съществува ли нещо по-достойно за умът от туй да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта и повече от всякога да сумтиш за млада женска плът? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този заяр който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, потайваше се гнъсно без отговор. Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваааше н се катереше с детинска лекота по мачтата, съжаляваше че мачтата свършва скоро и все на най-лесното мдото. Подобно на китобойците от миналото писателят стърчеше горе с часове – стъпил на краспицата, жадуващ за още по-широк хоризонт и за още нещо.

– Несииииииниии!

Ах, как му трябва тази жена!…

Къде си, миличка? Защо те няма при мен? Вярно, требваш ми за малко, не повече от час, но си ми нужна така, както кислородът за живота. Ела да видиш как спринтирам в морето и тичам по мачтата. Дай ми мачта до небето – ще отскоча и до там, ще го разроша с ръка това небе, звездите да изпадат като гниди!… Кажи, какво ми стана? Не взимам лекарства, сърцето ми е бомба, не ми дреме от инфаркти, нито от мозъчни удари, кръвното ми е като на Херкулес и ми се струва че никога няма да остарея!…

Магическата екзистенция щеше да свърши доста трагично една нощ, но слава богу, танкерът мина на пет метра от „Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена на парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към псувните и заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората, Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

23.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветреното море? Кога най-после ще се добере до брега.

Дъждецът и задухаха вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хораха. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира дъждд, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежно го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта, и към мисълта че човекът не е нищо друго освен жалък лакей на живота. А така, коя се оказа всъщност дръзката сила, застанала между него и единстаеното правилно решение? Кое точно го бе накарало да се превърне отново в комик и да приеме позора си?

Тикво, един мотор на борда можеше да реши всичко, сега нямаше да ти пука, че има затишие и брегът щеше да се осъществи три пъти по-бързо.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника. Разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настоение, отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата, пътувай в купе с петима плешивци и една пощенска чиновничка! Боже мой, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото, кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта? Колко тъжно му е сега сред екзистенцията в мрака и колко по-тъжно ще му бъде сред екзистенцията на другия мрак, озвучен от гласовете на хората!…

Всичко написано ще остарее, ще натежи като бреме, никой няма да намира време дори за образците. Дон Кихот ще спи пресован между страниците. Хамлет няма да има възможност дори да въздъхне! Всичко ще бъде превърнато в тор, в музей. Бъдещият човек, колкото и възпитан да е, колкото и да има чувство за такт, не ще успява при всички положения да прикрива усмивката си. Наследството ще предизвиква само смях. Тогава? За какво да пиша? След като не съм дори един Сервантес? За какво ми е тази пиеса? Щом творчеството се превръща в тор за какъв дявол пишеш, а щом като ти е необходимо да пишеш глупости за какъв дявол живееш? За какво препускаш към брега?

Спеше му се с жена. Неси го наблюдаваше от снимката – до низост земна, с нечисти помисли в бюста си, който обидено напираше сред ароматния затвор на банския – плът готова да изхвърчи и закрещи.

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кожата се стичаше плаха мътна струйка вода, която не става за пиене; тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капки. Не беше ли подобна и мисията на досегашното човечество, което тръбна да почисти планената от мъката и невежеството, да я подреди и да я поднесе в приличен вид на идващите готовановци, да им я предостави за приятен живот, тъй както камериерката отваря подредената хотелска стая на госта с пожелание за приятно прекарване? Никой не знае дали не е така. Може би съществуват двама или трима прозрели бъдещето, които не могат да изплуват над рекламната помия. В този мръсен живот има няколко възможности: иди да се затвориш в топла стая с Неси, като се утешаваш, че това е временно, или да твориш нещо с чувството че и това е временно, или да се самоунищожищ, като знаеш че туй също е временно: защото, ето, слагаш край на всичко, но вече си мъртъв и не можеш да му усетиш сладостта на този край; реализирал си най-героичната постъпка в живота си, а не можеш да и се нарадваш, нито да се изфукаш. Безумно трагична история, да се пръснеш от ярост!…

Водката обаче събужда другия човек у тебе. Успокояваш се и ето, отново се връщаш към детството, към дните когато постави черна лента на ръкава си и като те питаха кого жалиш, отвръщаше: моят чичо. Не четохте ли, капитанът на „Варна” загина с кораба и с целия екипаж… По-късно, когато се нагледа на цирк, превърна се в цирков ездач. Фучеше по манежа, премяташе се върху гърба на коня, а Надка Хаджиандреева седеше в ложата и ръкопляскаше или се свиваше от страх за живота на любимия си повелител. Ах, тази Надка Хаджиандреева, която не пожали нищо, за да се превърне в дебела съпруга на дебел чиновник, майка на дебело момченце с моряшка барета и панделка, живееща в етажа над фурната за бюреци. Надка, същата, която превързваше раните му сред прерията и вадеше отровните стрели от хълбока му.

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на бака, насапуниса тялото си, натърка се с дунапрен, премахна солта от порите, кожата задиша леко.

Тъгата за брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре.

Всяка тъжна мисъл мигновено биваше заливана с нова глътка, всичко тъжно биваше удавяно и унищожавано докрай. Остана само ефирната лекота на новия му характер, един съвсем нов Александър, който чу гласа си да бъбре, че този който мисли много за живота е абсолютен глупак, че животът си е живот, редовен и сладък, че остарелите хора трябва да умират, а който остане трябва да живее в сладост.

Стоиш на едно място? Че какво от това?

Безчестен си? Че какво от това? Щом има честни, ще има и безчестни. Честният човек е смешен, безчестният не е.

В живота трябва да има и мръсници, и подлизурки, и гадни души – в края на краищата, животът е може би резерват; може би е потребен някому, някой може би иска да докаже нещо с него – засега не знаем на кого, тайна, ако трябва – ще я научим, ако не – ще си остане тайна. Може би, като свърши експериментът, всички хора ще станат добри и животът ще се насели само от добряци. Но ще станем ли щастливи?

– Мисля че ще станем! – извика Александър и отпово налапа шишето. – Не е вярно че няма да станем!… Или пък, ако станем… Не, не може да бъде! Животът… Когато цялото земно кълбо се превърне в…

Ами те едно ли са, две ли са кълбетата? Нощем не можеш да ги преброиш. На, честен кръст – не можеш! Колко пъти съм се опитвал, ио стигна ли до два милиона – заспивам… А, сега пък подухна!… Как не!… Как няма да ти скоча сега и да ти излиза вън, да ти ловя вятъра аз на тебе! Как не!… Да не съм луд! Само с вятьр ще се занимавам, друга работа си нямам – ще се занимавам с вятъра!… И само завися! От вятъра. Вече умирам да не завися от вятъра!…

Вън подухваше и „Психея” леко поемаше по един път, който иаистииа не водеше никъде, защото някъде – това е правилният курс, а никъде – това е обратният на домашното огнище курс. Отдавна препълнената кофа преливаше от доволство, а бистрата струя на дъжда се пукаше от яд, че се излива в кокпита и от там – в морето.

Гол като бебе, налапал празната бутидка като биберон, собственикът на плаващата мансарда спеше и сънуваше всичко каквото му попадне – ох фрегатата с малайките, до туй което имаше претенции да се нарича негова родина, но накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала. Искам в охлюва си, и немпременно на спирала, на пружина, за да се напружния!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност, гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а „Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Да ти еба майката, Александре! – изрева Александър. – Проспа такъв хубав вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, една не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха в един момент и яхтата усети оня приятен удар, който ѝ обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете, Подобно жена угадила хладката прегръдка на чаршафа в стаята на любимия, „Психея” се протегна и изскимтя. Вълничките обсипваха с мръснишки целувчици бедрата ѝ.

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо,  към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Нямаше никакво съмнение – приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата па харпуна, Нумиан гребеше бясно към „Психея“. Просто да не вярваш – зад кърмата на „Сюркуф” имаше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг,

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последната минута, Александър потръпваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно разбира се в туй съвсем голо старческо тяло, което, сред своя махмурлук, трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гумената лодка се приближи и гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време Александър замахна с канжата и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднъж, не обърна внимание и на кръвта по пръстите си, нито на болките.

Започна бавно да се надига. Александър разбра, че друг избор няма – трябваше да употреби канджата като копие.

Стоманеният връх се заби един път, после още веднъж, трети път. Кръвта шуртеше, но Нумиан се надигаше – като символ, като възмездие. И успя, разбира се, донякъде, поне успя да докопа канджата, леко я издърпа от ръцете на интелектуалеца,

Александър побягна назад. Трескаво затърси нещо, което би могло да му послужи за отбрана, Нямаше нищо наблизо. Хрумна му да скочи във водата, да обсеби „Сюркуф“ и да побегне с гребане.

Но защо такива усложнени действия, когато има втори харпун? Отвори гардеробчето и бързо се върна в кокпита.

Нумиан бе стъпил на кърмата. С едната ръка се държеше за щага, а с другата притискаше новата рана върху гърдите си. Беше изтощен, дишаше тежко, изглеждаше зловещо – един гигант с желязна пръчка, влизаща никъде под сърцето и излизаща на гърба му.

Александър стреля.

Втората стрела мина под първата и също се показа зад гърба на осквернителя.

Нумиан се олюля и се изхлузи във водата.

Когато видя туй, което стана след това, Александър помисли че сънува, но знаеше че всичко се развива наяве.

Да се неначудиш – макар и несръчно, Нумиан направи няколко маха с ръце и доплува до лодката си.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само безкрайните сили на номада. Ето го, сяда и взима греблото. Оставя го и се привежда напред. Иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раните кръв. Тя бликва и… Боже мой, цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата. „Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Дали пък няма, в уречен ден и час?… Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си… да се яви отново?… А?…

– Ханнаааааааааааааа!…

Александър заплака.

24.

Неси знаеше, че има цял час, но предпочете да си плати и да излезе. В кафенето бе пълно с пронизващи погледи на млади местни нахали. Созопол бе претъпкан с летовници, тя никога не е била тук по това време на лятото и никога не е предполагала, че между хилядната тълпа няма да срещне дори едно познато лице, за разлика от септември, когато между хилядната тълпа не можеше да зърне поне едно непознато лице.

Живееше в стаята на Александър, имаше си ключ. Вече трийсет и няколко дни очакваше морето да ѝ върне туй, което трябваше да ѝ бъде върнато. Не може така, не бива такава голяма обич като нейната да бъде подиграна. Александър си има хрумвания, те се отличават доста от хрумванията на останалите хора, но така и трябва да бъде: на него му е позволено да прави всичко, защото твори. Хрумнало му да тръгне далеч без дредупреждение, не се обадил дори на портовия надзор – нека пътува, да върши своите особени лудории. Но винаги ще се връща при нея. Защото го обича.

Неси не беше чак толкоз глупава, нещо ѝ  подсказваше и другото, че той е вече етар, а тя е много млада и неприлично красива, неща които Александър не може да не оцени. Освен това и тя не е по-малко луда от него – подробност доста важна за хора като Александър.

Много неща знаеше Неси, но и много не знаеше. Например – знаеше че той е тръгнал на пътешествие към самотата, но не знаеше че не се касае до пътешествие, а до самоубийство. Засега не знаеше и подробностите за спасяването му. Казаха и само, че военен катер ще го доведе, и ще го остави на кея, но как се е развило събитието а морето, не знаеше. Липсваха подробностите. А, то и едрите неща липсваха. Защото, не е дребен факт и този, например, че „Психея” е вече на дъното, тъй като не може да се стои дълго време и безнаказано нощем без светлини на пътя на корабите. Дори не подозираше, че Александър бе видял танкера, бе крещял с всички сили срещу него, но кой можеше да го чуе? Огромното вонящо на нефт чудовище прегазило крехкото изящно телце на „Психея”. Край на плаващата мансарда!…

Неси не знаеше, а щеше да научи с положителност и останалите подробности, най-вече това как Александър паднал вьв водата /слава богу – със спасителна риза/ и как, за голям късмет, при зазоряване го открил риболовния кораб „Керч”, прибрал го и съобщил на един военен катер.

Заедно с Неси на пристанището пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело, че след малко щели да докарат един удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, а друго поясняваше че не бил жив, но щели да го свестит в школата за спасяване, където майката на малчугана работела като чистачка. Децата поспориха дълго могат ли удавените да възкръсват или не могат. Някои твърдяха, че ако им се извади водата могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само като умират а къщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните местни хора посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя. Какво, загубил яхтата си? Тогава като нищо ще започне да строи нова.

Местните жени не откъсваха очи от Неси. За повечето от тях тя беше нещастно същество, обречено да ляга с дъртака, принудена, от страх пред побои или нещо друго. За други жени Неси беше чисто и просто парясница и уличница, защото – на, той е на осемдесет и пет, а тя на двайсет. Не на двайсет ма, повече, защото как тогава ще има дете? Добре де, повече от двайсет.

Привикнала да слуша всичко, дори и верните неща, Неси беше принудена да преглътне и другата версия – че е тайна дъщеря на писателя, това беше нещо съвършено прясно, чу го преди малко, както и другото – че не била никаква дъщеря, а обикновена сметкаджийка, решила да се ожени за парите му. И как го чака, кучката, а? Вече цял месец, всеки ден отива на пристанището и чака заради наследството, защото знае че ще му кажат как е идвала и той най-после ще се смили, ще се ожени за нея, за да ѝ даде спестовната си книжка в която имало триста хиляди, останали му след като купил сградата на турската легация…

Александър стъпи на кея. Не можа да направи и крачка напред. Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба. Прегърна го и започва да обсипва с целувки едно смалено, жалко и грозно обраснало лице.  Сред него блещукаха две мътни и трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и а подаде на тълпата,

– Неси, Несиии, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей. Не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна далечните хълмове над градчето.  – Нима само толкова?

Струваше му се, че е отсъстауаал от сушата повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда че е станала някаква магия, съвсем обратна на космическите одисеи. Трийсет и… Не… Невъз…

– Мили, защо направи тоаа?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в поглед ѝ. – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Знаеш, че бих дошла навсякъде, цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че, тогава…

– Какво тогава!

– Може би не сьм остарял.

– Никак – изльга мигновено Неси, – Ти са моето немирно момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-жалък от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и много очи.

– Пирате мой! – шепнеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае че животът е само една слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момченце!

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без кораб…

– Закрила моя!…

…осквернен по най-безжалостния начин.

Неси му шептеше още чудесни неща, а той тръгна към София, спря се пред входа на жилището си, но се досети че няма ключ, беше го оставил върху бюрото, нарочно, до пишещата машинка, защото нямаше да му трябва никога вече. А колко много му трябваше. Принуден е да натисне с рамо. Откъртва вратата на собственото си жилище. И вместо към бюрото, или към душа, отправя се към клозетната чиния. Налагаше се да седне незабавно.

– Ти си бог! Докоснал си се до божественото!…

Неси плачеше от радост, а Алекеандър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може ма стане още по-смешен.