Архив за май, 2012


БОРИС АПРИЛОВ  (Атанас Василев Джавков)
Биографические сведения

БОРИС АПРИЛОВ /Атанас Василев Джавков/ родился 21-го марта 1921 года в городе Малко Тырново – Болгария. Рос и учился в пристанищном городе Бургасе. Там еще в своих школьных годах написал и опубликовал свои первые рассказы про моряков, рыбаков и бродяг. В той же самой школыной возрасти газета „Бургасский маяк” его назначает своим корреспондентом. Пока еще со своим именем Атанас Джавков начал слать юмористические рассказы единственной в тогдашней Болгарии, столичной юмористической еженедельной газете  „Стыршель” –  ”Шершень”.  Недолго позднее еженедельник пригласил его в Софию и назначил его редактором своего отдела культуры. Со своим новым писательском псевдонимом – Борис Априлов – на протежении 15-ти лет автор публикует свои юмористические книги: „Тревоги”, „Верх нахальства”, „Булочка начальника”, „Нокаут” и „Пиратская романтика”. Первая из упомянутых книг вышла в тираже 2000 экземпляров, а следующие – уже в 30000. Его юмор становится желанным посетителем всех газет и журналов.  Борис Априлов после того как его приняли в члены Союза болгарских писателей, он уже становится професионалом и начинает жить только на гонорары и авторские права. Он вернулся снова к море и к рыбакам… Там и строит свою парусную яхту „Ахасфер”.

Покинув рамки юмора и занимаясь уже преимущественно „серезной беллетристикой”, после 1960-ого года, он издает сборники рассказов „Море принадлежит всем”, „Прикосновение”, „Весенние дюны”, „Час восточного бриза” , „Оборона Спарты” и „Деликатное настроение”. Выпустил тоже сборники повести „Четыре повести” и „Длинное плавание” /три повести/ и романы „Переворачивание” и „Обезьяная кожа”.

В 1991-ом году по случаю семидесятилетия автора будет издан сборник рассказов и повести „Переход через великую прерию” /избранные рассказы и повести/, а также и новые романы „Великая суета” и „Цикладские острова”.

Его романы и повести для детей и юнош опубликованы в десятки раз по 50  до 80 тысяч экземпляров. Его серия „Приключения лисенка” состоит из трех романов и десяти повестей в общем объеме 1000 страниц. Все повести, превращены в анимационные фильмы, показывались по телевидению, а романы превратились в телевизионные сериалы. Они тоже служили сюжетом для радиопередач. Их издавали в /бывшем/ Советском союзе, в /бывшей/  Чехословакии, в Польше, в /бывшей/  ГДР, в Венгрии…  Один из его романов,  „Приключения лисенка в море”,  награжден в 1968- ом году национальным призом за детскую литературу.

Борис Априлов является тоже выдающимся драматургом. Известны его пьесы „Остров”, „Дожд”, „Корабль розовых парусов”, „Чими”, „Прерия” и „Путь к Мозамбику” /награждена/. Его произведения показывали в театрах всей Болгарии, а каждая из них каторую представляли в столице показывалась в более чем сто раз. Некоторые из них игрались за границе, а „Чими”, после того как ее поставили несколько театров в Германской демократицкой республике, тоже перевзошла сто представлении в Лондоне и в Леверпуле с режиссьором Паулом Германом.

Произведения автора предназначенные для детей насчитывают около тридцати пьес и сорока радиопьес. Приблизительно десять из его пьес непрестанно представлялись как в Болгарии, так и в ГДР, СССР, Чехословакии, Польше, Румынии, Венгрии и в Федеральной Германии. Некоторые из них, примерно „Шесть пингвинов”, „Не трогай чемодана”, „Малыш страуса”, „Квадратные существа”, „Динди” и другие получали премии. Некоторые, уже поставленные на сцену принимали участие в разных фестивалях и тоже получали первые награды.

Борис Априлов является автором сценария картин „Пятеро из Моби Дика”, „Бегство в Ропотамо”, „Смеркание”. Над тремя филмами работали выдающиеся режиссеры. У двух из них судьба не завидная, но первый в течение уже десяти лет ежегодно возвращается на экран.

Борис Априлов ни строка не написал на пользу коммунистического режима и не выразил ни одного хвалебного слова по отношению к важных людей власти. Одни только критики диссиденского уклона про него писали исследования и статьи. Он был професионалом во всей своей жизни и проживал только на гонорары и на авторские права в стране и за рубежом.

Хайфа, 7 июня 1990 г.


BORÍS APRÍLOV

/Atanás Vasílev Djávkov/

Datos biográficos

BORÍS APRÍLOV /Atanás Vasílev Djávkov/ ha nacido el 21 de Marzo de 1921 en Bulgaria en la ciudad de Malko Tírnovo. Creció y estudió en la ciudad portuaria de Burgás. Ahí, todavía en sus años de estudiante, escribe y publica sus primeros cuentos de marineros, pescadores y de vagabundos. En esa misma edad de estudiante el periódico “El Faro de Burgás” le designa como su corresponsal.

Atanás Djávkov camienza, todavía bajo su nombre, a enviar cuentos de humor al único en aquellos tiempos periódico humorístico en Bulgaria, el semanario capitalino “Stúrchel” (“El zángano”). Poco más tarde el semanario le invita a Sofía y le designa como redactor del Departamento de cultura. Bajo su flamante seudónimo artístico Borís Aprílov comienza a escribir y a lo largo de 15 años publica sus libros humorísticos “Angustias”, “El colmo de la insolencia”, “La media luna del jefe”, “El knock-out” y “Romántica de piratas”. El primero de los libros mencionados salió en una tirada de 2000 ejemplares, pero los siguientes ya llegaron a 30000 ejemplares cada uno.  Su humor se convirtió en un huésped deseado en todos los periódicos y revistas. Después de ser admitido en la Unión de escritores Borís Aprílov se convierte en un profesional y vive solamente de sus honorarios y de sus derechos de autor. El regresa a su mar y a sus pescadores. Es ahí donde construye su yate de velas “Ahasfer”.

Tras abandonar los límites del humor y dedicarse básicamente a la “narrativa seria”, después del año 1960 publica las colecciones de relatos “La mar pertenece a todos”, “Contacto”, “Dunas otoñales”, “La hora de la briza del este”, “La defensa de Esparta” y “Estado de ánimo delecado”. Publica también las colecciones de cuentos “Cuatro cuentos” y “Navegación distante” (tres cuentos) y las novelas “Vuelco”, y “La piel del mono”.

En 1991, en ocasión del septuagésimo aniversario del autor será publicada una colección de novelas y cuentos bajo el título “Travesía por la gran pradera” y también las nuevas novelas “La gran vanidad” y “Las islas cyclades”.

Sus novelas y narraciones para niños y adolescentes han sido publicadas decenas de veces en entre 50 y 80 mil ejemplares. La serie “Las aventuras del zorrito” consiste de tres novelas y decenas de cuentos cuyo volumen total Rabasa las mil páginas. Todas las narraciones están convertidas en películas animadas, han sido presentadas por televisión y las novelas se han convertido en series de la tele. También han servido de argumento para transmisiones de radio. Las obras se publicaban en USSR, Checoslovaquia, Polonia, RDA, Hungría… Una de sus novelas, “Las aventuras del zorrito en el mar” en 1968 ha ganado el premio nacional de narrativa para niños.

Borís Aprílov sobresale también como destacado dramaturgo. Son ampliamente conocidas sus obras “La isla”, “Lluvia”, “El bote de velas rosadas”, “Chimi”, “Pradera” y “La ruta hacia Mosambique”. La última ha sido premiada. Sus obras escénicas estaban siendo presentadas por los teatros de toda Bulgaria y figuraban en los repertorios de las escenas capitalinas por en más de cien ocasiones. Algunas incluso se presentaron en el extranjero. “Chimi”, tras numerosas presentaciones en los teatros de la RDA, también tuvo notables éxitos en Londres y Liverpool bajo la dirección de Paul Herman.

Las obras para niños cuentan más de treinta y rebasan el número de cuarenta las adaptadas para radio. Más de diez son las que permanentemente presenciaban los escenarios de Bulgaria, de la RDA, La URSS, Checoslovaquia, Polonia, Rumania, Hungría y la Alemania Federal. Algunas de ellas como por ejemplo “Los seis pingüinitos”, “No toques el maletín”, “El avestrucito”, “Criaturas cuadradas”, “Dindi” y otros recibían premios. No son pacas las obras escenificadas que participaban en diversos festivales y también ganaban los primeros premios.

Borís Aprílov es autor del guión de las películas “Los cinco de Moby Dick”, “Huida en Ropotamo”, “Anochecer”. Las tres han sido dirigidas por reconocidos directores. Dos de ellas no tienen una suerte envidiable mas la primera sigue regresando a la pantalla grande desde hace ya un decenio.

Es de destacar que Borís Aprílov no ha escrito ni una sola frase a favor del régimen comunista y no ha dicho ni una sola palabra halagüeña con respecto a los importantes del poder. Son únicamente los comentaristas disidentes los que le dedicaron estudios y comentarios. El ha sido un profesional durante toda su vida y vivía sólo de honorarios y de derechos de autor tanto en Bulgaria, como en el extranjero.

Haifa, Junio 7 de 1990


 

Яко Молхов

„АВТОГРАФИ“ – Портретни скици и етюди, 1983 г.

„Отбраната на Спарта“

от Борис Априлов

 Може би нищо не подсилва копнежа ни за морска екзотика, както споменът за това мимолетно пребиваване край морето в жаркото лято. Но какво повече? Мимолетното отшумява и остава смътно желание и надежда за повторението му. И ето идва един свидетел, за когото морето е както за селянина – земята и демаскира тази екзотика, унищожава нейната загадъчност, морето е място за работа, място, където се сблъскват човешки интереси, място, където се разбиват някои младежки илюзии. Този свидетел е Борис Априлов.

Бях на море и там край буруните на Созополския залив и плажовете му прочетох новия сборник разкази на Борис Априлов „Отбраната на Спарта”. Под това иронично заглавие авторът ни предлага своите нови наблюдения върху живота край морето, както и няколко разказа, действието на които се развива на софийски терен.

Борис Априлов е сладкодумен разказвач и повечето от героите му са малко или повече странни, малко „чешити” и по своему се противопоставят на баналното, на всекидневното, на житейската скука и повторяемост. Една от най-силните творби е „Отбраната на Спарта” – новелата, дала заглавието на цялата книга. Мародера, който поради невежеството си е избрал това прозвище и на лодката, и на себе си, макар че е искал да се нарича с престижното звание „Матадора“, се е специализирал на вадене на загубени котви от морето. Това е една странна професия, изпълнена с рискове, но е може би единствената, която в някакъв смисъл задоволява честолюбието и морската гордост на Мародера. По своему самоуверен и предизвикателен, той предизвиква „спартанците” от малкия пристанищен градец и в схватка с тях той е жестоко, немилостиво убит, без да има някаква съществена вина пред тях освен мисления флирт с една „хубава Елена”, която той съзира на терасата на една от къщите край брега, „богинята”, както той я нарича. . .

Един склонен към фантазираме и в същото време безобиден дребен авантюрист, Мародера, оскърбява лодкарите на градчето, като ги нарича „перачки на чаршафи“. И те, „перачките”, го убиват в защита на своята собственост, потъналите на дъното котви, които Мародера вади и продава тук и там като реликви на морската екзотика. Сблъскват се, както се вижда, две непримирими стихии – чувството за собственост на мнимите „спартанци” и свободния човек, преживяващия ден за ден, отдаден на фантазиите си истински син на морето, какъвто е Мародера.

Това противопоставяне е формата на критика към оеснафяването — една постоянна тема на Борис Априлов, един лайтмотив на цялото му творчество. Нелепата смърт на Мародера е един от най-силните аргументи на писателя в полза на неговата защитена с годините морална позиция.

Няма да се спирам на останалите разкази — по тема и мотив те имат родство с новелата. Иска ми се да внуша на недоверчивия читател, че с течение на времето Борис Априлов успя, някак си тихо и безшумно, да наложи своята разказваческа оригиналност както в избора на жизнения материал, така и в избора на персонажа. Неговите образи носят нещо от своеобразието на своя автор, от неговата пренесена през годините ирония и автоирония. Много често, особено в по-късите разкази, ние ще усетим, че авторът не се щади, той се самоиронизира, както това е в „Деликатно настроение” – един от най-успешните като стил, неповторимо личен и защо да не го кажа — почти съвършен като литературa, изказ. Всичко в това „деликатно настроение” говори за изтънченост на интелекта и за морално страдание, породено тъкмо от тази изтънченост. Между другото — познавам цялото прозаично творчество на Априлов – драмата на неговия дух, персонифициран в множествен и многолик герой, неговият, ако можем така да кажем, „алтер eгo” е в незадоволения копнеж към приключение, зареден още от впечатленията на крайморското детство и останал незадоволен за цял живот. И аз усещам как с натрупването на годините и неизбежната равносметка, тази незадоволеност ще се превръща все повече в една автосаркастичност, смекчена от натрупаната култура и радост от властта над словото. И ще очаквам вече зрелите и истински плодове на чудесно и несъобразимо съчетание; авантюрен дух, озаптен от висока цивилизованост на жизнения опит и литературна култура.

1983.


Анотации …
Предговор 1975
Предговор 1981
Предговор…
Епилог
Епилог


Обяснения на роптаещ човек

 Често ми казват: записвай приключенията на това лисиче и ни ги разказвай! Аз се съпротивявам, не искам да се занимавам само с Лиско, имам си друга работа, а Лиско непрекъснато си прави нови приключения.

Кажете, нямам ли право да роптая – някога написах „Приключенията на Лиско в гората, след това – „Приключенията на Лиско по море и си викам – край! Добре, но лисичето взе, че извърши друго приключение, което нарекох „Лиско в страната на квадратните същества. И тъкмо си казах – край, няма вече! – Лиско ми изтърси цели шест приключения наведнъж. Напъхах ги в отделна книга и ги подредих така: „Не пипай куфара, „Чими, „Часовникът, „Червената шапчица, „Дупката и „Питонът. Нарекох ги „Новите приключения на Лиско. Пак си казах – край, няма вече! И да му хрумне друго – няма!

Добре, но ето че се напрегнах и записах „Привидението и „Голямата награда. С надеждата, че ще бъдат последни. Имам си друга работа, не мога да се занимавам само с приключения, животът не се състои от приключения, а от сериозни неща, които се случват сериозно всеки ден.

– Добре – предаде се Лиско, – макар че на мен пък всеки ден ми се случват само приключения. На мен през деня не ми ли се случи приключение, ще пукна, не мога да си легна и си викам: днес не ми се случи приключение, ама не е на добре! Ще случи нещо лошо!

Трябва да ви поясня – под приключение Лиско разбира нещо, което започва или добре, или зле, но завършва винаги добре.

Един ден Лиско се яви при мен и каза:

– Съгласен съм, че си зает с поважни неща и няма да ти се бъркам в писането, но трябва да ти подскажа все пак, че не успяваш да записваш всичко. Ами аз имам още осем приключения, общо деветнайсет, пък ти си само на единайстото…

– Ще има да взимаш! – възразих отново. – Имам си друга работа!

И тряснах вратата на стаята си, но лисичето застана отвън, излегна се и се усмихна.

То мисли, че животът на записвача на приключения е безкраен, защото е лисиче, защото е дете, което впрочем е хубаво.

Борис Априлов

Из предговора към „Най–новите приключения на Лиско

„Обяснения на роптаещ човек“, 1975 г.

–––––––––––––о––––––––––––––

 Кратки биографични бележки за автора

 Борис Априлов е роден на 21 март 1921 г. в гр. Малко Търново.

Образованието си получава в Бургас, където още като ученик публикува в местния вестник кратки разкази, фейлетони и стихове.

Поканен на работа в редакцията на новосъздадения вестник „Стършел“, заминава да живее и работи в София. От 1956 г. вече не е в „Стършел“, минава на свободна литературна практика и до края на живота си се издържа изключително с литературна дейност. Три години работи като драматург на театъра в Сливен.

Написал е над десет детски книги, много детски пиеси за драматичен, куклен и телевизионен театър. Едновременно с това постоянно публикува за възрастни – фейлетони, повести и романи, издадени в страната и чужбина. Автор е на много пиеси, играни в наши и чужди театри. Писал е сценарии за филми и хумористичносатирични спектакли. Първата му книга за деца – „Приключенията на Лиско в гората“, излиза през 1957 г.

Любим автор на деца и възрастни, Борис Априлов получава хиляди писма на любов и признание, на които винаги отговаря с интерес и внимание.

Умира на 10 април 1995 г. в Тел Авив, Израел, където гостува на дъщерите си.

 


ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

 До другаря Цветан Пешев, редактор в издателство „Отечество“ София.

Драги другарю Пешев,

Съобщиха ми по телефона от дома, че държиш да напиша предговор към новото издание на „Приключенията на Лиско по море, на което си редактор. Искал си го само след три дни, печатницата не можела да чака. Но кажи как да стане това, сега си почивам и пиша роман за възрастните читатели, посъветвай ме как да се обърна към Лиско, с когото на всичко отгоре се ненавиждаме; тежка задача, особено ако се вземе предвид, че за мен най-трудното нещо на света са предговорите. Намирам се на четиристотин километра от София, не мога да направя справка в книгите си, не знам точно кога съм писал за патилата на Лиско по море, оттогава са изминали поне петнайсет години, а както ти споменах, с лисичето сме скарани по много причини, най-важната от които е, че настоява да бъде постоянно в центъра на вниманието ми. Вече съм издал три романа и осем повести за него, нови две повести чакат в чекмеджето на бюрото ми; то иска да ги предам за печат, аз не искам, това го обижда и в момента не си говорим.

Почивам край Созопол, водата е поносима, слънцето тези дни май липсва и макар че съм на шейсет години, всеки ден плувам по двайсетина минути, после сядам на една скала. От скалата наблюдавам гладката есенна далечина; риболовни кораби заминават или се връщат, светлеят ветроходи, мяркат се делфини. Неволно търся да зърна делфинчето Мони. Къде ли е то? Къде е Ленивия рак? Съществуват ли наистина? Понякога ми се струва, че съм ги измислил, че няма Мони, няма Ленивия рак, няма магаренцето Мокси, нито пък Лиско, има само въображение. Веднъж запитах едно дете на пет годинки, съществува ли Лиско? Детето ми отговори, че съществува. Какво е Лиско? — запитах аз. Едно нещо, което се върти. Как се върти? — учудих се аз. Ето го, рече детето и ми донесе грамофонната плоча за Лиско.

За това дете най-лесната работа е да си представи героите, но ние, другарю Пешев, какво да правим като сме възрастни? Много просто, ще кажеш, трябва да се въоръжим с вярата на децата — те са сигурни, че на света съществува доброто, благородството, героизмът, а злото е дадено за временно ползване, колкото да услужи на приказките. Ето защо и ние, писателите, когато пишем, често пъти се превръщаме в деца — иначе откъде ще се вземат книгите. И затова именно, като седя на скалата, за мен е по-лесно да погледам морето като писател за деца, отколкото като писател за възрастни, защото в първия случай ще видя чисто море, по което плават приключения, а в другия случай празна, безжизнена равнина, по чиято вмирисана на нафта повърхност делово сноват параходи с азотно-фосфатни торове и замърсяват още повече морето.

Обърна ли се, ще съгледам хълм, той е обрасъл с магарешки тръни, за някои мои герои магарешките тръни са пълни със сладост и ако тези герои се приближат откъм сушата, медените сокове ще се окажат вкусна пречка те да не видят морето; така и ще си пасат цял живот в подножието на хълма, няма и да разберат, че зад него има море, това не ги интересува. А знае се, че две трети от повърхността на планетата ни се състои от вода и само една трета е суша, така че откъдето и да тръгнеш, неминуемо ще опреш до брега на някакво море или океан, стига да ти се ще, стига да не си потеглил така, както потегли и пристигна Мокси например.

Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които нямат сили да го преодолеят, за да се потопят в приятно солената прегръдка на залива. Дори си представям как в отвъдното подножие на хълма се трупат хиляди, натискат се в жегата, борят се и се мъчат да прехвърлят хълма, да се спуснат от билото му към благодатния хлад, но това не им се отдава, не могат, нещо им пречи. Какво е то? Над този въпрос си блъска главата възрастният човек, а детето не — то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея.

Поглеждам отново към морето и си спомням какво точно се случи в него, патилата на моя герой по вълните започват да изплуват в спомена за книгата, там Лиско раздвижва спокойната повърхност, предизвиква събития, държи се дръзко пред злото, в някои моменти му се подиграва, изобщо показва ония черти от характера си, които бих искал да имам самият аз. И тогава внезапно ми хрумва, че Лиско — това е авторът, или по-точно — авторът такъв какъвто би искал да бъде.

— Разбра ли какво съм искал да ти кажа винаги? — обади се внезапно отнякъде лисичето. Ти и аз сме едно и също нещо, затова си написал тази книга за мен, но и затова ме мразиш, защото не можеш да бъдеш като мен, а аз пък не желая да бъда като теб.

Това е, другарю Пешев, на теб като редактор ти е лесно да ми поискаш един предговор и то на бърза ръка, понеже печатарите се сърдели, но вече успях да ти кажа, че писането на предговори ми е най-трудното нещо на света, особено ако засяга книга като тази, която и аз всъщност не знам какво точно иска да каже.

С поздрави на теб и на колегите ти от издателството:

 БОРИС АПРИЛОВ Созопол, 5 октомври, 1981

 (От поредното издание на „Приключенията на Лиско по море”, библ. „Златно сърце”, изд. Отечество-1981. )

 


Художник Никола Данаилов Буков 

Перевод с болгарского: Т. КОЛЕВОЙ
Под редакцией А. ПОПОВА
София-пресс
Агентство печати на иностранных  языках – 1968 год.
 

Б О Р И С .  А П Р И Л О В

ДЕВЯТ МИЛЬ НЕЖНОСТИ

СОДЕРЖАНИЕ:
1. Лодос  5
2. Воскресный поединок 16
3. Капитан 32
4. В гостях 40
5. Филе акулы 47
6. Тихое море 64
7. Уха по-рыбацки 77
8. Девять миль нежности  83
9. Осенние дюны 101
10. Надо спать под открытым небом 112
11. Еще один 124
12. Жестокость 153
13. Что-то уходит  164
14. Патетическая симфония 170

 

 

Л о д о с

Ах уж этот южный ветер!… Я не забуду один такой день в декабре – в полдень запел тростник нашей хижины, а мы с Маноли проснулись, бодрые, как никогда. В это утро, часам к семи, мы выбрали сети и вернулись с уловом в восемьсот скумбрий.

Кроме того, в море мы наткнулись на мертвого дельфина и взяли его на буксир.

Когда запел тростник, мы выбрались из хижины. Мир был полон теплого и радостного возбуждения. Ветер дул порывами, подметал поверхность реки, и темные пятна от его бреющего полета, гоняясь друг за другом, неслись к морю. Я обратил внимание, как Маноли распростер руки, вздохнул полной грудью и затем пощупал свое заросшее щетиной лицо. Маноли думал о женщине. Я усмехнулся и подошел к дельфину. Дельфин лежал рядом с лодкой. Внимательно оглядев его со всех сторон, я несколько раз нажал на него пальцем и почувствовал твердую упругость тела. Это окончательно убедило меня, что он умер недавно, по таинственной причине – на нем не было ран. Одному богу известно, как умирают дельфины.

– Сколько нам за него заплатят? – спросил я.

– Много, – ответил Маноли.

Рыбацкие лодки бесновались. На них действовал лодос. Они сновали взад и вперед по реке, груженые и пустые, куда-то спеша.

– Что будем делать? – спросил я.

Маноли не ответил, на его лице застыло отсутствующее, мечтательное выражение. Ветер трепал его рыжие волосы. Взгляд Маноли почему-то приковала лодка, которая появилась из-за поворота реки. В лодке неуклюже восседали две крестьянки. В руках у женщин были кошелки, вероятно, с картофелем, фасолью, подсолнечным маслом и ракией* – продуктами для обмена. За них они получали рыбу.

– Что будем делать теперь? – повторил я.

Маноли легонько пнул дельфина носком ботинка – носок отскочил в сторону. Ветер кинулся в тростниковую саванну, тростник полег, и синие просторы речных разливов потемнели. Оттуда взлетело несколько птиц, они покружились и снова опустились на прежнее место. Самцы чувствовали неожиданный, несвоевременный прилив нежности и греховно косились на самочек.

* ракия – плодовая водка.

 

– Ну что, будем закидывать сеть? – спросил я.

– Сначала закусим, – ответил наконец Маноли.

Он подбросил в очаг хворост. Огонь тотчас вспыхнул. Дым закружился вокруг нас, как акробат, сделал несколько сальто и поплыл по течению реки. Маноли принес закопченный котелок со вчерашней фасолью и повесил его на треножник. Обтер ладонью тарелку, наполнил ее солеными овощами и очистил – на всякий случай – две головки лука, но не удержался и тут же сгрыз одну из них. Уж очень он любил лук. Затем он отцепил двух вяленых сарганов, поставил на стол еще две тарелки и, взяв поварешку, прямо в сапогах вошел в воду. У него был вид человека, решившего вычерпать реку – так по крайней мере мне показалось. И все оттого, что дул лодос! А Маноли просто мыл поварешку. Но мыл ее долго, задумавшись, и мне начало казаться, что он в умопомрачении ласкает реку, словно играет с женщиной… Я сидел, беспомощно глядя на него, и курил сигарету. Мы все еще обедали на чистом воздухе, все еще жили по-летнему. Я не знал за что взяться, меня охватила какая-то особая лень, и в голове зарождались самые неожиданные планы… Маноли вернулся и, сунув поварешку в котелок, принялся мешать фасоль. Аппетитно запахло. Он вдыхал шедший из котелка пар и задумчиво продолжал мешать, хотя в этом не было надобности. Сначала он наполнил мою тарелку, потом свою, разделся до пояса и сел за стол. Мы приступили к обеду.

Ветер увивался вокруг нас как собака, словно ждал, чтобы мы бросили ему что-нибудь со стола. Затем мы поели немножко саргана, но этого нам показалось мало, и Маноли, поставив на угли решетку, положил на нее четырех скумбрий. Мы съели их без хлеба, вместо десерта. С чистого неба струился свет, нагой лес на холме пел какую-то песню, без всякого ритма. Ветер дул с юга, просачивался сквозь фильтр мягко очерченных гор, сгребал с них осенние ароматы и охапками бросал в нас. Может, этот ветер дул из Африки, через Средиземноморье, а, может, просто с берегов Егейского, но он был как по заказу – теплым, ласковым, мы чувствовали его на своих плечах, на своих глазах.

– Что же теперь? – снова спросил я.

– А теперь мы отправимся в Бургас, – ответил Маноли.

– А рыба?

– Мне не сидится…

– Когда такая прорва рыбы!

– Не знаю что со мной делается, но я должен ехать… В конце-то концов, не продались же мы в рабство этой рыбе! Мы все-таки мужчины.

– Хорошо, – согласился я. – Не будем спорить.

Об этом не могло быть и речи. С Маноли мы ладили. Я и сам чувствовал необходимость напиться, напиться спокойно, с размахом – так, чтобы на другой день чувствовать себя виноватым.

– Спроси, может у кого-нибудь есть свободная лодка? – сказал я. – А если хочешь, отправляйся на нашей.

– А ты?

– Я загляну в село.

– Почему бы тебе не поехать со мной?

– Да жены все равно нет: уехала в Софию.

– И другого ничего на примете?

– Пожалуй, есть.

– Тогда заводи мотор и – в путь.

– Заодно и дельфина продадим, – подхватил я. – и чего только не выдумает человек, когда у него есть что-нибудь на уме.

Маноли наполнил резервуар бензином и набил кубрик соленой и свежей рыбой. Мы столкнули лодку в воду и снова привязали к ней дельфина. Мой приятель разделся догола, облил себя водой и намылился. Сполоснувшись и вытерев тело махровым полотенцем, он надел чистое белье. Затем он тщательно расправил воротник толстого свитера, причесался, вымыл в море резиновые сапоги и набросил на плечи полушубок. Из всего этого я понял, что он намерен прежде всего зайти к какой-то женщине.

– А ты? Почему бы тебе не освежиться?

– Я вымоюсь в гостинице.

– Идеально!… Ну, что, двинулись?

Мы осторожно оттолкнулись веслами от берега. Немного погребли, а затем включили мотор на тихий ход, чтобы не повредить дельфина. Наша хижина была довольно далеко от устья реки, и мы проплыли мимо других рыбаков – на реке царило движение, слишком оживленное для этого времени года. Маноли держал румпель и пел. Тростник кланялся нам с обеих сторон, в его зарослях шнырял ветер, лианы речных джунглей раскачивались – все ожило. Мой компаньон вытащил капитанскую фуражку и усмирил ею трепавшиеся на ветру волосы. Лодки, люди – все осталось позади. Одни рыбаки выбирали рыбу из неводов, другие ели, ремонтировали моторы, латали сети.

Интересно наблюдать море в часы лодоса. Ветер дует с суши, отчего залив становится гладким, словно покрытым льдом. Кажется, будто ветер скользит по нему на коньках. Море покрывается пятнами, пятнами-скитальцами, которые, пересекая огромное пространство, снимают блеск с его поверхности. Воздух становится теплым, прозрачным и легким. Чайки мечутся, не зная, что делать с таким обилием рыбы. Им не управиться. А рыба, та тоже, ощутив в крови неведомые токи, пронзает прозрачный водный простор и чувствует, что происходит нечто необыкновенное, заставляющее ее то нестись к блестящей поверхности, то спускаться к самому дну – ей хочется что-то совершить, как-то откликнуться на таинственный призыв. Но что может сделать рыба, кроме как запутаться в сети или в ослеплении заглотать крючок? Рыбаки не ловят, а гребут лопатами. Я смотрю на них и думаю: почему мы отказываемся от этого изобилия, куда мы стремимся? И не испытываю ни капли сожаления. Маноли знает, о чем я думаю, и кричит.

– Настоящие мужчины познаются лишь в такие минуты!

– Что-то мы медленно двигаемся, – замечаю я.

– Сам вижу, – отвечает он.

– Уж больно здоров этот черт.

Из-за дельфина мы двигаемся гораздо медленнее, чем предполагали. Мы можем запоздать. Когда я слежу, как он скользит за лодкой, мне начинает казаться, что он ожил и включился в это общее безумство людей, рыбы и природы. Он подскакивает, шлепается в воду, взбивает пену, и на его гладком теле преломляются солнечные лучи. Я смотрю и думаю о его судьбе, о его жизни, полной стремительности, миллионов прыжков, любовного опьянения, борьбы за собственную жизнь, жизнь своих детенышей и своей стаи, заботы о том, как избежать свирепых пуль человека; я думаю о Моби-Дике, Мелвилле и капитане Ахаве – о судьбе тысяч маленьких и больших людей, по разным причинам пустившихся в море и даже в море оставшихся такими разными; о тех, кому удалось и не удалось из него выбраться, а затем начинаю думать о гостинице, о теплом номере, о ванной, о коллегах, которые беседуют сейчас в „Интернационале“, о своей жене, о детях – и стараюсь придумать оправдание для своего долгого отсутствия, оправдание перед той, к которой меня ведет лодос.

– Акулы совсем обнаглели! – говорит Маноли. Интересно, о чем думает он. – Глотают рыбу вместе с сетью. Превратили ее в решето. Придется чинить.

– Починим, – отвечаю я.

– Вот бы заиметь нейлоновую сеть!

– Акулы и ее разорвут.

– Все равно, страсть как хочется! – настаивает Маноли.

– Кому мы продадим дельфина?

– Ты отправляйся прямо в гостиницу. Я все улажу.

Приятно иметь дело с таким, как Маноли. Он не мелочен, не ведает лени.

– Только бы нам не встретить контролеров, – говорит он и озирается по сторонам.

– Мы дадим им часть рыбы, – замечаю я.

– Какая наивность! – смеется он. – Да они все заберут, подчистую.

– Может, попадутся хорошие парни.

– Государство, оно бесчеловечно… оцепили шоссе и море.

– Дельфин нас спасет, – успокаиваю его я.

– Дай бог, – говорит Маноли неуверенно.

Последнее время стало трудновато ускользать от бдительного ока закона. Два или три раза нам пришлось сдать рыбу по наряду. Обыскивали машины на дорогах и лодки в море. Маноли мечтал о вертолете. По его словам, только с вертолетом можно жить спокойно.

Ветер продолжал мести море. Вокруг нас, как призраки, скользили фиолетовые пятна. Если бы нам было не к спеху, мы могли бы остановиться и вдоволь налюбоваться их игрой. И тут Маноли меня поразил. Он заглушил мотор и сказал:

– Ты только погляди!

С десяток чаек сели отдыхать на воду, образовав хоровод – хорошо очерченный круг на поверхности моря. Мне показалось, что они сосредоточены и задумчивы как люди. Ветер старался их разогнать, но они упрямо противостояли его атакам и снова становились в круг.

– Что ты на это скажешь? – спросил мой приятель.

– Что говорить?

– Стали в хоровод, как люди… Чинно. Уважают друг друга.

Я не всегда улавливаю смысл слов, сказанных Маноли.

– Ладно! Давай, заводи мотор!

Маноли любит фантазировать и все ждет, чтобы в природе случилось что-нибудь необыкновенное: чтобы к нам передвинулся экватор или, скажем, наступил конец света. Он страсть как любит говорить о вечном календаре, о нашествии желтой расы, о том, как растопят антарктические льды, о знаках зодиака.

Чайки, чайки, чайки!… Создается впечатление, что ветер швыряется ими. Птицы только кажутся безпомощными, на самом же деле они ловчат – используют воздушное течение, чтобы меньше затрачивать сил. Маноли следит за ними своими желтыми глазами и произносит:

– Ветер разгладит дюны, сотрет с них следы людей и животных, засыплет арбузные корки, оставшиеся после курортников, уложит волнами пески.

Трудно угадать о чем думает этот человек. Я усмехнулся, а он, взглянув на меня, сказал:

– Ты думаешь о ней? Да?

– Может, нам пройти стороной? – спросил я сконфуженно, – избежим контроля.

-– Нет, – ответил он.

Морская даль становится фиолетовой, она полна барашков. Заливы и полуострова сменяют друг друга, мы проплываем мимо; тянется лента берега, исчезают знакомые очертания, город все еще далеко, но мы знаем, что он непременно возникнет со всеми своими зданиями, людьми, вином, жареным мясом и теплой водой, текущей из крана…

Мне везет с гостиницами, мне ни разу не отказывали. Не отказали и на этот раз. На улице уже зажигали фонари, а я плескался под теплым душем, и в ушах у меня стоял шум лифта, проникающий сквозь толщу многочисленных стен. Пока я растирался махровым полотенцем, и после, одеваясь, я думал о ней и еще о некоторых вещах, но в основном – о ней.

Ветер давал о себе знать даже здесь. На улице люди говорили громко, почти кричали. Те, кто любил друг друга, обнимались прямо на тротуарах, на глазах у прохожих, а юноши стали настолько дерзкими, что заговаривали с незнакомыми девушками.

Я миновал центр города и двинулся по знакомой уличке. По обе стороны тянулись старые греческие дома, притаившиеся в голых садах. Фасады этих домов, утомленные и облупившиеся, давно нуждаются в ремонте, но разве есть смысл их ремонтировать? Люди хотят жить в новых больших корпусах – хотят и все тут. Их не интересует, что здесь умирают дома, у которых есть биография, дома, где прошло детство таких, как я.

Ее окно, увитое плющом, светилось. Она жила среди воробьиного щебета, всегда жила там и мне кажется, будет жить до конца жизни. Как возможно такое постоянство?… Если вы заметили, есть женщины, готовые ждать до второго пришествия.

Спустя два дня, нагруженный пакетами, я сел в лодку и покрыл плечи брезентом. Шел дождь. Маноли склонился над мотором. Когда он выпрямился, я увидел его нахмуренное лицо.

– Проклятая погода! – сказал он. – Не могу понять, что нас дернуло притащиться сюда?

– Заводи! – сказал я.

– Сейчас.

Он снова склонился над мотором.

– Ну, как прошли каникулы? – спросил я.

– Хорошо… Может, отдашь конец?

Я прыгнул на причал и отвязал веревку. Маноли надел полушубок и устроился на корме. Я протянул ему сигареты.

– Вот идиоты! – заметил он. – И как это мы могли бросить реку!…

– Давай!

Маноли завел мотор. Машина затарахтела.

– Рыба шла косяками! – крикнул он, чтобы я мог его расслышать.

Мы обогнули шаланду.

– И какой черт нас дернул?… Потеряли самое малое две тысячи штук!

– Ты купил кофе?

– Купил… И соль купил.

– Нашел крупную?

– Нашел!… А теперь, дай бог, штук десять за день, да и то неизвестно.

Дождь усилился. Так уж положено – после южного ветра всегда идет дождь.

В о с к р е с н ы й    п о е д и н о к

Из фургона только что выгрузили брикеты льда и машина ушла в сторону гостиниц.

Талая вода стекает на теплый асфальт. Буфетчик, здоровенный парень в матросской блузе, стоя возле льда, наблюдает за двумя женщинами, которые направляются к пляжу и пытается определить по их загорелым телам, лишь в двух местах прикрытым кусочками материи, сколько дней они на море. У него появляется желание крикнуть им что-нибудь вдогонку, но сдержавшись, он спокойно наклоняется, берет ледяной брикет и несет его в буфет. Он укладывает часть льда под стойку и покрывает брезентом, затем разбивает два брикета на мелкие кусочки и засовывает лед в бачок, где стынут бутылки с напитками. Раннее утро, но уже жарко и холодная влага, растекшаяся по асфальту, испаряется. Вместо нее остается белесое пятно. Буфетчик полон сил. Его гладкая кожа отливает бронзой. Ему не место здесь, среди бутылок с этикетками пива, водки, коньяка, ликера, соков, минеральной воды и лимонада. Ему бы лежать сейчас где-нибудь на песке среди женских бедер.

Под тентом сидят двое иностранцев – тучный мужчина и тучная женщина. Кожа у них ослепительно белая, и жгучие солнечные лучи, сейчас еще косо падающие на поверхность спокойного моря, их пугают. Один из членов курортной спасательной команды, загорелый, плечистый детина, опустил монету в автоматический проигрыватель и теперь наслаждается блюзом. На лице его мечтательное и глупое выражение – в разгар сезона оно особенно глупое. Иностранец встает, подходит к буфетчику и, облокотившись на стойку, заказывает две порции минеральной воды с земляничным сиропом.

– Две жирные белые лилии! – выкрикивает спасатель. Буфетчик смеется.

Иностранец вот уже несколько лет подряд отдыхает в Болгарии и понимает смысл оскорбительных слов, но у него нет никакого желания поднимать скандал. Для него спасатель есть спасатель – кто знает, может, этому парню, действительно, когда-нибудь придется вытаскивать его из воды. Кроме того, он испытывает в какой-то мере чувство неполноценности перед этим коричневым исполином. Буфетчик подает два высоких стакана, кладет в них лед и прикрепляет соломинки. Тучный иностранец расплачивается и несет эти маленькие аквариумы с плавающими айсбергами за столик к жене. Они не торопятся пить. Любуются льдом и вдыхают его прохладу.

– Ну и денечек будет сегодня!… – это говорит рыбак. Он похож на сушеную скумбрию. Его неумытое, сонное лицо заросло щетиной. – Что-то с утра начало припекать, – он облокачивается на стойку. – Сегодня у нас что? Суббота?

– Воскресенье, – отвечает буфетчик.

– Мамочки!… Спасайся, кто может! Опять колхозное гулянье.

– Первый грузовик уже прибыл!

– Вот насмотримся на порты, платки да передники.

Тучный иностранец внимательно прислушивается к разговору.

Рыбак здесь опереточный, он не столько ловит рыбу, сколько потягивает спиртное. Он, что называется, „экспонат”. Иностранцы любят с ним фотографироваться, часто обнимают его, чтобы запечатлеть это мгновение на вечную память, и кладя руку ему на плечо, улавливают запах перегара. Он и местный облезлый верблюд годятся только для фотографий.

Рыбак относит рюмку с водкой на столик спасателя и вытаскивает сигарету. Драгоценную влагу следует впитывать с чувством, с толком… Никто не видел, чтобы он когда-нибудь что-нибудь ел. Те, кто его знает, все больше убеждаются, что алкоголь – продукт, который может поддерживать искру жизни в организме, если, конечно, человек не занимается физическим трудом и не ложится с женщинами. Рыбак олицетворяет собой полное равнодушие к миру, а спасатель – тупое, терзающее счастье, тонущее в море сладостных звуков саксофона.

Тучный иностранец потягивает через соломинку ледяной сироп. Уже прошло то время, когда он, подобно другим отдыхающим, считал, что жизнь этих двух мужчин – романтика. Теперь он знает, что перед ним сидят две пустые консервные банки, и ему стыдно, что он тоже когда-то с ними фотографировался и показывал снимки своим друзьям на родине.

Наконец рыбак пригубил рюмку и словно глотнул жизненного элексира.

– Что-то я вчера вечером тебя не видел…

– Не было такой возможности, – усмехается загадочно спасатель. – Я был в укромном местечке.

– С мадамой?

Коричневый полубог не отвечает, он продолжает ухмыляться, и это красноречивее всех слов.

– Все с той же?

– Сначала с той, после с другой.

Рыбака совсем не интересуют женщины, но со спасателем можно говорить только так.

– Сегодня жарища. – Это еще одна тема для разговора. – Верно, к вечеру будет гроза. Больно парит.

– На пляже уже битком…

По главной аллее группами проходят отдыхающие. На песчаном берегу устанавливают зонты. Зонты разноцветные и действительно походят на грибы. За ними ярко блестит и искрится море. Проносятся легковые автомобили, их шины шуршат по асфальту. Асфальт плавится в горячих лучах солнца, и запах его убивает запах моря и песка.

– Грузовики! – кричит буфетчик.

– Ярмарка началась! – подхватывает спасатель. – Едут!…

–И чего им не запретят сюда ездить? – спрашивает рыбак. – Только пляж поганят.

– Как же, жди… – растягивая слова, говорит буфетчик. – Да их специально посылают. Вон, даже грузовики дают. Эх!… – он указывает рукой в сторону моря. Там, на песчаной полосе, появилась группа крестьян – темное пятно, контрастирующее с яркими веселыми красками курорта.

– И когда они поднялись, когда доехали! – удивляется рыбак.

– Встают ни свет, ни заря, – замечает спасатель. – А ложатся вместе с курами.

– Ты с восьми на работе?

– Да…

– Сегодня не разживешься.

–Ты позавчера сколько штук вытащил?

– Четырех.

– Что-то я не припомню, чтоб было волнение.

– Волнения не было, просто им начало ноги сводить.

– А почем знаешь, может, сегодня тоже будет сводить?

– Может, и будет, – задумчиво говорит спасатель. – Как пойдет! Бывают дни – всем подряд сводит, просто диву даюсь, и чего это им ноги крючит.

– Что ж тут удивляться? Разве с тобой не случалось?

– Никогда.

– А со мной так случалось.

– Будешь столько пить, тебя всего скрючит.

– Может, и скрючит, да только на суше.

– Почему ты никогда не купаешься?

– Времени нет.

– Брось, просто плавать не умеешь!

– Да ты что?… – всерьез обижается рыбак.– Я в Йорданов день за крестом нырял.

Лицо у рыбака землистое. Залатанные брюки болтаются на его тощих ногах, босых, с длинными костлявыми пальцами. На нем матросская блуза, такая же, как у буфетчика, только грязная и не по росту большая, из ее широкого ворота торчат две худые ключицы. Они говорят о хроническом голоде и бедняцком эпикурействе. Зато фуражка на нем капитанская, всегда чистая, в белом чехле. Над козырьком блестят золотая эмблема и желтый шнур, притягивающие взгляды туристов и объективы фотоаппаратов. Лицо у него спокойное и честное, на нем нет и следа той вины, что отпечатана на лице буфетчика, ворующего напитки.

Музыка умолкает. Спасатель встает, подходит к проигрывателю и опускает последнюю монету. На этот раз звучит фокстрот. Фокстрот превращается в марш, словно специально зазвучавший для двух новых посетителей. Они появляются неожиданно и можно сказать, их появление производит фурор.

Буфетчик, спасатель и рыбак глядят на них, вытаращив глаза. Они онемели, они не в состоянии даже расхохотаться. Кто мог допустить!… Такое нахальство! Первым приходит в себя спасатель. Он закрывает ладонью лицо – знак крайнего удивления. За растопыренными пальцами глаза его смеются. Затем приходит в себя буфетчик, он ставит локти на стойку, кладет подбородок в раскрытые чашей ладони и глядит в упор на вошедших.

– Что ты скажешь?… – бормочет он.

– Село Нижние Грязи пожаловало в гости! – отвечает спасатель. – Зверинец открылся.

Крестьяне – мужчина и женщина – растерянно осматриваются, стараясь понять куда же они попали. На этом самом курорте полно всяких диковин. Мужчина настроен более решительно. Так и должно быть, если он настоящий мужчина и не совсем лишен героизма. Он удивленно разглядывает красивый навес, стоящие под ним столики, крытые блестящим пластиком, плетеные стулья, от которых несет легкомыслием, толстых белолицых иностранцев, коричневого спасателя, захудалого рыбака и повернувшись, устремляет взгляд на стойку. Сотни стоящих там бутылок, вероятно, напоминают ему снаряды, бар – пороховой погреб, а буфетчик – распоясавшегося часового, который в любую минуту может крикнуть: „Стой! Кто идет?” Пришелец даже готов откликнуться: „Свой!”, но он чувствует себя настолько чужим в этой обстановке, что не смеет открыть рта. В правой руке он держит хозяйственную сумку, набитую снедью. Оттуда торчит белый каравай хлеба с отломленной коркой. На крестьянине куцый пиджачишко, зато брюки – новые, широкие, они синеют свежей фабричной краской и слегка попахивают складом. Ботинки на нем грубые, не новые и не старые, они смотрят на мир своими тупыми носами. Лицо вошедшего словно высечено из сухой глины, оно жестоко выбрито, без крема и одеколона. Его соломенная шляпа, в двух местах порванная, потемнела от солнца и дождя.

Буфетчик, который стоит облокотясь на стойку, фиксирует вошедшего ленивым небрежным взглядом, вызывая у человека в соломенной шляпе еще большее смущение. Крестьянин неожиданно поворачивается к жене – оба чувствуют необходимость быть рядом. Это придает им уверенности. Жена готова взять мужа за руку, чего она не делала вот уже много лет.

– Что это ты, как эскимос? – спрашивает буфетчик, не спуская взгляда с лица мужчины.

– Чего? – не понимает тот.

– Тебе не жарко, говорю. Пиджак, свитер и тому подобное. . .

Крестьянин заливается краской, на лице его появляется улыбка, улыбка, лишенная всякой пластичности – попробуй, приведи в движение это прокаленное, загрубевшее лицо.

– Прямо из этнографического музея! – усмехается спасатель и небрежно кивает головой в сторону крестьянки.

Крестьянка одета празднично в национальный костюм, костюм этот не очень-то новый, но черная юбка отглажена, и белые рукава блузки сверкают чистотой. Женщина комкает в руках носовой платок. Она не молода, но старой ее тоже не назовешь – словом, в ней все еще есть силы – силы для крестьянской полевой работы. Лицо ее высохло, но большие глаза полны жизни. Волосы она спрятала под косынку, серый цвет которой убивает на ее лице последние остатки свежести.

– Если вы решили купить резиновые шапочки для пляжа, то магазин дальше…

Спасатель любит бросать эту фразу подобным людям, но на этот раз ее заглушает бравурный финал фокстрота. В наступившей тишине гости выглядят беспомощно. Мужчина чувствует, что не туда попал, и все же не спешит сдаваться. Он садится на стул. Жена остается стоять, ее внимание приковано к музыкальному ящику.

– Присядь маленько, – говорит мужчина, – передохнем и пойдем дальше.

– Пошли!

– Садись, садись!

Она осторожно присаживается, тело ее напряжено.

– Может, выпьем лимонада?

-– Нет, лучше пойдем.

Буфетчик весь в предвкушении интересного спектакля. Он бросает быстрые взгляды на спасателя, подмигивает ему.

– Поди сюда, – говорит буфетчик. – У нас здесь самообслуживание.

Мужчина ставит сумку на столик и направляется к стойке. Все развивается, как в захватывающей пьеске, где за отравлением героев следует финал. Мужчине в соломенной шляпе наверняка сотни раз доводилось облокачиваться о стойку деревенской корчмы, но здесь он на это не решается. Он стоит прямо, сосредоточив внимание на движениях буфетчика. Тот берет два высоких стакана, ставит их перед клиентом, вытаскивает из бачка со льдом бутылку клубничного сиропа, наливает немного в стаканы, возвращает бутылку на место и снова вытаскивает из льда две бутылки газированной воды, наполняет стаканы до краев, приносит два кусочка льда, опускает их в шипящую воду и затем подносит к стаканам две соломинки – они прилипают к гладким стенкам стаканов. Женщина в косынке чуть жива, она все ждет, что что-нибудь случится.

– Сорок стотинок! – бросает небрежно буфетчик.

Мужчина вздыхает с облегчением: „Не так уж страшно!“ Он расплачивается и несет стаканы к столику. Обернувшись, он видит лица иностранцев. Глаза их светятся теплом и как будто хотят что-то сказать. Иностранец обменивается с ним взглядом и едва заметно, глазами, указывает на стоящий перед ним стакан, наполненный той же жидкостью. Иностранка демонстративно снимает с соломинки папиросную бумажку, а мужчина своей соломинкой начинает размешивать сироп; затем он засовывает конец ее в рот и начинает пить.

Крестьянин старается быстро соображать, и все ж ему не понятно, почему следует пить через какую-то трубочку и вообще зачем нужна вся эта чертовщина. Он ставит стаканы на столик, садится и откидывается на спинку стула. Только сейчас он понимает насколько удобен этот стул и начинает убеждаться, что все, что его окружает выдумано не напрасно – этот тент, бросающий тень, эти гладкие столики, плетеные стулья, кусочки льда в сиропе и, может быть… даже эти трубочки. Его негнущиеся заскорузлые пальцы принимаются неумело разворачивать папиросную бумажку. Боже! Да это же обыкновенная ржаная солома… В первый момент он даже думает, что над ним подшутили, но затем поворачивает голову и бросает взгляд на иностранцев. Это его успокаивает. Двое толстых иностранцев еще раз успевают ему кивнуть.

Терпение „зрителей” иссякло.

– Не вздумай пускать мыльные пузыри! – говорит спасатель и толкает под столом ногу рыбака, который уже успел осушить половину рюмки. – Не дуй в соломинку, а тяни!

Женщина в косынке сидит так, словно она сделана из гипса, но муж уже разворачивает вторую соломинку. Оба принимаются размешивать сироп. Кусочки льда стучат по стеклянным стенкам стаканов – поют.

Спасатель и буфетчик разочарованы. Ничего не получилось. Никакого зрелища.

Спасатель решает перейти в наступление.

– Вы что же, хотите позагорать и искупаться?

– Да нет, просто приехали посмотреть.

– Чего же здесь смотреть?

– Да все это… Мы много слышали, вот и хотим посмотреть…

– Ах, вот что! Хорошее дело. Вы на нас посмотрите, мы на вас… полюбуемся. Полюбуемся, порадуемся.

– А что, разве запрещено?

– Да нет, не запрещено. Смотрите! Раз разрешают, смотрите, глазейте… А кто за вас работать будет? Разве сейчас не сезон? По-моему, так в самом разгаре. Народу хлеб нужен, а вы…

– Да мы уж с зерном покончили. Все убрали. Теперь ждем виноград.

– Газеты о вас каждый день пишут, – вмешивается буфетчик. – Не проявляете сознательности!

– Неужто такое пишут? – подмигивает рыбак.

Он подобрел. На дне его рюмки остались последние капли.

– И очень плохо поливаете, – продолжает иронизировать спасатель. – Сколько тебе лет?

– Пятьдесят.

– Самый подходящий возраст для работы. – Он поднимается и подходит к крестьянам. – А ну, посмотрим, как у тебя бицепсы?

– Что это, бицепсы?

– Как у тебя мускулы, говорю…

Спасатель щупает руку крестьянина.

– Ничего, намечаются. А ну, посмотри, какие у меня! – Он сгибает руку в локте и показывает свой круглый бицепс, затем начинает им играть. Кожа на мускуле блестит и отливает бронзой. – А ну, дай руку!…

– Зачем?

– Ну, будто мы с тобой здороваемся.

Мужчина в соломенной шляпе улыбается, лицо его залито краской; он ждет подвоха и тем не менее протягивает руку спасателю. Спасатель берет его ладонь в свою, как для рукопожатия.

– Давай, попробуем, кто сильнее.

– Что?

– Да вот, хочу тебе кое-что продемонстрировать. Приедешь в село, похвастаешься. Скажешь, что этому приему тебя Бако научил.

– Кто это, Баку?

– Это я, так меня величают.

Спасатель отодвигает стаканы и подсаживается к крестьянину.

– Поставь локоть на стол. Вот, как я!

– Да брось …

– Не бо-ойся…

– Не надо. Что это ты вздумал? . .

– Посмотрим, сколько у тебя силенок. Все знают, что ты без тренировки, и все же попробуй выдержать несколько секунд. Согни! Вот так! Сожми мою кисть. – Две руки образуют прямой угол. – Ты жмешь налево, я – направо. Посмотрим, кто победит.

Лицо у крестьянина бледное. Буфетчик давно уже вышел из-за стойки и стоит рядом. Подошел рыбак, держа в руке рюмку. Тучные белолицые иностранцы выглядят равнодушными, но и они наклонились вперед, довольные тем, что им все видно.

– Ты задумал что-то веселое, – говорит крестьянин. Лицо его вдруг заливается краской, он весь начеку. – Что ты хочешь?

– Жми!… Вот как я… Жми!… Вот так, хорошо! Теперь внимание…  О! Ишь ты!

Он уже не может больше шутить – всякая попытка засмеяться ослабила бы мускулы. Его лицо и тело покрылись испариной, отчего атлет действительно кажется выкованным из металла. Он наблюдает за почти черной, кое-где покрытой волосами рукой, которая сжимает его кисть, и удивляется откуда взялись эта сила, эта стальная устойчивость и спокойствие. Все в этой руке так скромно: короткий рукав, грубый темный пигмент, небольшая царапина, пересекающая напряженные жилы. Жилы! Видно, все дело в жилах – в этих кабелях, пропитанных здоровыми соками чернозема.

Прошло уже много секунд, и началась вторая длинная минута. Капельки пота на теле атлета-спасателя набухли и превратились в стекающие струйки. На лице мужчины в соломенной шляпе написано наивное удивление, даже желание извиниться, готовность сдаться. Не ослабляя руку, он обводит взглядом лица наблюдающих за поединком и не может понять, что так приковало их внимание. Что интересного в том, чтобы сидеть и вот так держаться за руки? Он не делает никакой попытки перейти в наступление. Увлекшись игрой, он просто старается не уступить, и самое смешное заключается в том, что это очень легко – и рука его, и все тело сопротивляются спокойно. Это все равно, что придержать край нагруженной телеги, пока сменяют сломанное колесо. Даже гораздо легче. Если уж говорить о напряжении, то оно куда больше чувствуется в руке паренька, которому, бог знает почему, так хочется его победить. Он рассматривает спасателя и пытается угадать: сколько же ему лет – лет двадцать пять, или меньше. Никогда не угадаешь сколько этим, городским, лет. Как ни скажешь, непременно ошибешься.

– Три минуты! – говорит буфетчик, который время от времени посматривает на часы. – Бако, тебе трудновато придется!

Бако не может говорить, а самое важное, не может применить никакой тактики. Он уже несколько раз пытался ослабить кисть, дать противнику аванс, обмануть – на эту удочку другие всегда попадались, но этот даже не думал переходить в наступление. Сидит и сжимает его кисть.

Внимательней всех следит за поединком тучный иностранец. Он хорошо знает, что победит парень. Да это можно объяснить и теоретически. Немолодой возраст способен оказывать сопротивление только до определенного момента, затем внезапно наступает усталость, износившийся мотор отказывается четко работать и побеждает молодость. Он очень удивлен, что мужчина в соломенной шляпе продолжает сопротивляться. Он радуется и чувствует, что сидящая рядом с ним жена тоже ликует. Если случайно победит крестьянин, они оба будут очень довольны. Он наблюдает за руками. От его взгляда не ускользают безразличие одной и хитрость другой, которая хорошо натренирована.

– Браво, старина! – кричит буфетчик. – Ты выдержал целых четыре минуты!

– Выдержал! – соглашается неожиданно спасатель и встает из-за столика. – Выдержал!…

– Что же ты бросил? – удивляется рыбак.

– Почему ты отказался? – недоумевает буфетчик.

– Мне пора на работу!

– Что же ты! – возмущается буфетчик. – Что же ты его не положил?

– Неважно! Я просто хотел проверить, выдержит он или нет. – Он растирает пальцы. – Это был просто эксперимент. Понимаешь?

– Понимаю, – отвечает буфетчик и бросает взгляд на крестьянина. – Ну, как старина? Силен наш Бако?

– Здоровый парень! – искренне восхищается крестьянин. – Здоровый. Крепкий… Молодец! Где мне с ним тягаться?

Спасатель устремляется к пляжу. Может, испугался, что его уволят за опоздание? Буфетчик снова возвращается в свой арсенал, наполненный блеском разноцветного стекла, жидкости и этикеток. Рыбак пересчитывает свои стотинки, собираясь заказать еще одну рюмку ракии. Тучный иностранец торжествующе подмигивает тучной белолицей иностранке и говорит ей что-то, но что, невозможно понять.

Крестьянин берет высокий стакан с ледяным сиропом.

– Пей и пойдем.

– Как бы нам наших ие потерять, – отвечает крестьянка.

Оба с жадностью пьют, прямо из стаканов, как привыкли пить всю свою жизнь.

Затем они поднимаются и, попрощавшись, выходят на раскаленный асфальт. Теперь женщина почему-то не хочет отставать, она делает несколько торопливых шагов и идет плечом к плечу с мужчиной, – может быть, она испытывает гордость оттого, что у нее такой сильный муж.

К а п и т а н

 

Мы возвращались на „Баклане”. В нашем пароходстве было четыре суденышка такого типа. Вот уже год как одно из них покоится на дне. Некоторые утверждают, что с однотипными судами всегда так: потонет одно, другие спешат за ним следом. Многие это опровергают, но поди разберись. Нас не пугали льды. Подумаешь, какие-то льдины, двигающиеся от устьев северных рек! Ударится такая льдина в броню и отскочит. Нас губил холод. Волны захлестывали правый борт, и там, где волна лизала обшивку, оставался обледенелый след. Возникала опасность сильного крена на правый борт. Мы могли совершить оверкиль – самый эффективный способ быстро достигнуть дна. Все ломали голову над тем, как обмануть море, как перебраться через него и достичь берега.

Мы везли дрова для большого порта, где были наши дома, где нас ждали близкие. Дрова походили на брикеты льда. Не дай боже выйти на палубу и попасть под брызги – прожжет до костей. Словом, ужасное, унизительное положение.

Унизительное потому что мы шли рядом с берегом. Там блестели, переливаясь, огоньки. Смотришь на них, но они тебя не согревают – между нашим суденышком и берегом вздымаются самые зловещие волны, коварно крутится прибой, скрывающий подводные скалы. Глаза всех были обращены к капитану. Он стоял в рулевой рубке, всматривался сквозь стекло и молчал. Только иногда раздавалась его команда. Мы качались как пьяные. Ветер кувыркал нас по неровному морю, а мы кувыркались по палубе: падаем, вскакиваем, пытаемся удержаться на ногах и бежим кто вниз, кто наверх. Ничего не поделаешь! Каждый старался что-нибудь делать. Всем нам казалось, что, если мы опустим руки, то никогда не доберемся до пристани. Ветер был злой – не поймешь, откуда дует. Не было сил ему противостоять. Мы никогда не попадали в такую передрягу. Двое из нас, истощенные морскою болезнью, уже валялись в кубрике. Один из них плакал и звал на помощь свою мамашу.

Вы не можете себе представить, да и понять не можете, какой личностью был наш капитан. Он не бросался дешевыми словами, вроде: „Погибнем с честью!”. Таких фраз он не говорил. С самого начала он встал в рулевую рубку и начал состязаться с морем. Правда, один раз он действительно спустился вниз, но лишь для того, чтобы дать затрещину тому, кто призывал мать, и снова поднялся на мостик. Наступил момент, когда капитан проявил недоверие к нашему лучшему рулевому, затем он начал проверять курс, чего он никогда не делал, и по одному этому мы поняли, что положение очень серьезное.

Правый борт еще держался над водой, крен был совсем легкий и слава богу, мы миновали большую часть пути. Опасность перевернуться почти исчезла, а ведь был такой момент, когда мы думали, что пропали. В такой мороз перетаскивать груз на левый борт было невыносимо. Лучше сидеть в кубрике и не показывать нос наружу. Вот исчезли, погасли огоньки на берегу – ток там, что ли, выключили или еще что, – и мы почувствовали себя как в желудке кита. Не с чем сверить курс. Мы начали ориентироваться по ветру и волнам. Они шли косо, с севера, а мы стремились на запад, значит нужно было ощущать их лишь правой стороной форштевня, или как вы называете, носа. Провалишься между двух волн, зароешься носом в одну из них, потом попробуй выберись. Мы ничего не видели, только ждали когда корпус судна снова поднимется на волну. И все же мы думали, что и на этот раз нам удастся вырваться. Хорошо еще, что в темноте мы не видели палубы, мы испугались бы этой ледяной симфонии, столько льда наросло на баке, или как вы называете, передней части палубы.

Время шло. Я лег на койку, однако разве полежишь? Я сжимаю пальцами края и меня берет зло. Над моей головой висит фотография жены, она улыбается, как будто разговаривает с Жераром Филипом, и кроме того еще одна фотография – польки, которой я увлекался этим летом. Женщины улыбаются, а мне хочется сорвать фотографии со стены, но разве это можно сделать при такой качке… Мы погибаем, а они смеются! Господи, я вспоминаю надпись на фотографии польки: „Я оставляю тебя солнцу, чтобы оно сберегло тебя только для меня, до будущего лета.” Мне хочется реветь от злости, бить себя по башке за разные глупости, которые я делал в жизни – женитьбу и флирты. Все это бледнеет и ничегошеньки не значат перед лицом смерти, когда человек отдает себе ясный отчет что в жизни важно и что – нет.

Как оставаться в кубрике? Здесь невозможно даже отдохнуть, просто сойдешь с ума! Другие тоже чувствуют себя неспокойно. Что-то тянет их наверх, к капитану. Другое дело стоять рядом с ним. По выражению его лица можно понять что нам предстоит – жить или умирать. Скажу вам откровенно: в такой момент капитаны тебе во сто крат дороже и жены, и возлюбленной. Таких бы людей да побольше!..

Я встаю с койки. Я сказал „встаю”?… Я сваливаюсь с койки, ударяюсь в стену кубрика и выругавшись от боли и страха, пытаюсь поймать дверную ручку. Я вижу ее, но не могу схватить – она ходит передо мной из стороны в сторону. Нет, на этот раз нам не спастись. Наконец я кое-как открываю дверь и иду по коридорчику, иду ударяясь в стены, всячески стараясь не стукнуться башкой. Наконец я хватаюсь за поручни лестницы (я избегаю специальных названий, потому что потом все равно пришлось бы их объяснять). Я поднимаюсь на палубу. Вы пытались когда-нибудь в такой момент карабкаться вверх по лестнице? Голова мотается из стороны в сторону, она тяжелая, как ядро, тело как будто Налито свинцом, руки натягиваются и едва удерживают тебя. Начинает казаться, что лучше всего отпустить поручни, что тогда наступит конец, полный отдых всего, что называется, внутренними органами… Но вот я наверху. Чудесно! Ветер немного стих, он почти спал, а мы продолжаем качаться, потому что одно дело, когда стихнет ветер, а другое дело, когда стихнет волнение. О! Повалил снег. Кто-то грохнулся рядом со мной. Я пытаюсь его отстранить, чтобы пройти. Он оборачивается, и я вижу полное отчаяния лицо помощника капитана. Его взгляд не похож на взгляд, его лицо не похоже на лицо, просто мутное пятно, его рвет, у него пет сил ни выругаться, ни заплакать. „Давай, давай, черт тебя подери! – кричу я. – Тебя этому в мореходке учили!”. Но, признаюсь, я ему тайно завидую. Человеку, страдающему морской болезнью, все становится безразлично, и он не чувствует страха перед смертью. Я так думаю, но не уверен, потому что мне никогда не становилось плохо в море, я просто слышал, что человеку в таком положении все безразлично… А меня разбирает страх! Всех разбирает страх, и потому мы стараемся быть подле капитана.

А он… не знаю, ну абсолютно не могу себе представить, испытывает капитан страх или нет. А может быть, и ему страшно. Как-никак – организм. Для нас важно, чтобы глядя на него, мы хоть немножко освобождались от страха. Капитан высокий и немного полный – это от пива, – смуглый и красивый, на него вечно вешаются бабы.

– Зажги мне сигарету! – приказывает он, когда я вхожу в рубку, – приказывает не глядя, просто протягивает пачку.

Снег, снег!… Я никогда не видел таких крупных хлопьев. Обрывки марли. Они залепили стекло рубки, как белая занавеска. Мы счищаем их, и все равно ничего не видно.

Я закуриваю сигарету и передаю ее капитану. Он вынимает изо рта старый окурок. Сами понимаете он курит непрерывно, и каково наше положение, понять трудно. Все равно, что мы находимся в густом тумане. В таком положении остается одно – заглушить мотор и ждать. Не будет же этот снег валить вечно. Но как остановишь машину при таком волнении? Хоть я и обычный матрос, а более или менее разбираюсь, что беспокоит капитана! Он внимательно следит с какой стороны накатывают волны. Они должны ударять нас с одной стороны, и удары их должны быть приблизительно одной силы… У нас нет лага, черт его побери! Если бы лаг был опущен, мы могли бы определить, где находится наше суденышко. А лаг испортился и его давно куда-то выбросили. Мы вообще не особенно-то обращаем внимание на современную навигацию, плаваем как бог на душу положет. Во время наших вояжей мы никогда не чувствовали необходимости в лаге и подобных глупостях. Вот и расплачиваемся за это. В этом отношении наш капитан, хотя он и выдающаяся личность, заслуживает критики.

Помощник капитана входит в рубку. Он всеми силами старается выглядеть спокойным. Мне смешно на него смотреть, хотя сейчас никому не до смеха. Уже давно наступила его вахта, но он не в состоянии был ее принять. В эту ночь все вахты взял на себя капитан. И откуда в нем столько силы? Спроси меня – и я не отвечу.

– Видно, я чего-то поел, – бормочет помощник. – Эта колбаса…

– Страдать морской болезнью, – изрекает внезапно капитан, – вполне естественно. Адмирал Нельсон тоже страдал ею.

Мы услышали голос капитана, и нам сразу же стало легче. Если капитан не только отдает приказы, а и начинает рассуждать, значит, дело идет на поправку. Это я пытаюсь сделать анализ… сделать разбор сложившихся обстоятельств. Во-первых, курс прямой, как свеча. Целых десять минут, все время, пока я стоял в рубке, капитан не изменил курса. Следовательно, мы разрезаем залив точно посередине. Во-вторых, в таком случае единственную опасность для нас представляет остров. В третьих, подумав об этом, мне стало ясно, что капитан мысленно уже нанес остров на курс и сделал легкое отклонение направо, с целью его миновать. Словом, мне становится ясно, что на этот раз мы, кажется, спасли свою шкуру.

Как только поредеет снег, мы должны увидеть впереди свет маяка. Капитан уже не так напряжен, мне кажется, он начинает насвистывать.

– А ну, позови Панчо! – приказывает он.

Я спускаюсь в кубрик за Панчо и тащу его в рулевую рубку. Капитан продолжает вглядываться вперед. Он спрашивает:

– Ты понял, почему я тебя ударил?

– Понял, товарищ капитан, – отвечает Панчо.

– Даже если моряк струсил, он не имеет права призывать ни мать, ни бога!… Если все будут кричать, получится церковный хор… А теперь иди, отдыхай!

Панчо глядит на меня. Я – на него. Он уже спокоен, да и как может быть иначе, раз с ним заговорил сам капитан. Видите ли, он парень не из трусливых, но иногда случается и над человеком нельзя смеяться. Откуда ты знаешь, может, завтра и с тобой такое случится.

Как я и ожидал, вскоре открылся свет маяка. Такой снег долго валить не может. Мы снова качаемся и кувыркаемся, как грешные дьяволы в бочке, а когда это мы не качались и не кувыркались? Мы, моряки!… Ну вот, я, кажется, начал хвастаться. Мы, моряки, вообще хвастуны.

Пять часов утра. Темно, как в аппендиксе кашалота. Причаливаем к берегу и конец фильма. Грузчики бросаются к нашему суденышку и как пираты, берут его на абордаж. Они должны выполнять план. Вечером мы снова отчалим. Хоть бы погода еще больше испортилась, и мы остались на суше. Чертовски хочется хоть одну ночь выспаться в кровати, рядом с собственной женой. Ну, вот, спасли шкуру, и началась старая песня!

Мы все собрались в кают-компании и пьем горячий чай. Повар притворяется, что его совсем не интересует раскладка. Он даже вытащил маслины. Капитан снова стал молчаливым. Он тихо пьет чай, глоток за глотком, без хлеба, без брынзы, без маслин. Сейчас бы ему бутылку пива!… „Баклан“ вздрагивает, но на этот раз из-за грузчиков, которые бросают дрова на причал, а оттуда – на грузовики. Снаружи крики, а у нас – спокойствие, точно такое, о каком мы мечтали несколько часов назад…

В   г о с т я х

 

Ну, вот, пришла, наконец, очередь рассказать вам как я получил три письма от прославленного по всему черноморскому побережью капитана Анести, с приглашением приехать к нему погостить, как я принял это приглашение и что из этого получилось. Я не стану описывать вам капитана – слишком длинная получилась бы история, а тем более не стану описывать его большой старый дом – иначе мы не добрались бы до конца. О капитане Анестп говорили так: „Знаменитый рыбак. Окажись в море всего лишь две рыбы, одну из них поймает капитан Анести!” Некоторые из вас, возможно, видели его дом, но едва ли кому-нибудь довелось побывать в нем. Он состоит из пяти-шестп комнат, классического рыбацкого погреба, который пахнет морским дном, и галереи, где выпито восемьсот бочек белого вина.

Я сошел с пароходика на маленькую пристань. Городок встретил меня солнечными крышами, пестрой одеждой курортников и печальным попискиванием молодых чаек, которые каких-нибудь два-три месяца тому назад впервые постучались в яичную скорлупу.

А вот и знаменитый дом, где я пережил такие чудные мгновения… Подождите!… Этот? Да, кажется, этот… Конечно, этот!

Сначала я не мог узнать дом капитана Анести. В большом тенистом саду кто-то ремонтировал „Волгу“. На веревках и ветвях деревьев сохло, по меньшей мере, двадцать купальных костюмов. Под смоковницами расхаживали молодые евы в бикини. Пищали дети. Кому-то советовали принять таблетки от расстройства желудка. На галерее девушки и парни в широкополых мексиканских сомбреро бренчали па гитаре, вплетая в струны звезды Сан-Тропе. Жрица дома, верная старая спутница жизни капитана – тетка Змарайда, пришивала пуговицу к рубашке плешивого мужчины с лицом закоренелого счетовода.

Она воскликнула:

– Борис!… Ты приехал?

Мы обнялись и расцеловались. Я взбежал с чемоданом вверх по деревянной лестнице и оказался в просторном холле… сплошь заставленном раскладушками. Там царил полумрак. Не успев свыкнуться с темнотой, я налетел на людей, резавшихся в карты, извинился и вошел… в мою комнату. О, моя любимая комната!… Тихая и прохладная, со старинными стенными греческими шкафчиками, потолком, населенным микромирами жуков-точильщиков, с фотографиями, которые рассказывали о жизни капитана, моделью трехмачтового парусника XVIII столетия, музыкальной табакеркой – стоило завести ее пружину, и она принималась убеждать, что на свете много прелестных женщин. Сейчас все это уступило место трем новым кроватям.

– Здесь располагайся! – сказала тетка Зма-райда. – Комната приготовлена для одного архитектора, из Софии. Мы ждем его дней через пять. К тому времени освободится другая, и ты переедешь. – Она взглянула на меня смущенно. – Наконец-то ты здесь, мой мальчик!… Не следовало приезжать во время сезона, но…

– Где капитан? – спросил я.

– Пошел насчет прописки и за молоком для той семьи, что живет в большой комнате.

– Ну, как вы поживаете?

Она окончательно смутилась и взглянула на меня так, будто я по ее взгляду должен был все понять и молча простить.

– Сашо и Мефодий стали варнинскими зятьями.

– Знаю.

– Живут теперь в Варне.

– Знаю.

– А вот дочери судьба судила в Карнобате…. – Тут тетка Змарайда вздохнула и затем продолжала: – Остались мы с дядюшкой Анести одни одинешеньки, и так как курортный сезон… вот мы и решили!…

– Понимаю… – согласился я без энтузиазма. – Все так делают. Почему бы и вам не…

– Ну, устраивайся!… А у меня там кое-какие дела.

Я остался один. Подойдя к окну, я взглянул на просторное ласковое море. Типичное курортное море – удачная копия рекламы „Балкантурнста”, удобное для купанья, морских прогулок и зарисовок. Мотор автомобиля затарахтел. Из нескольких глоток вырвался крик облегчения. Кто-то из играющих в карты сказал: „Этот прохвост починил машину!” Внизу, в беседке, две молоденькие стюардессы гладили платья – повсюду в доме и во дворе были установлены новые электрические розетки. Перед уборной стояла очередь. С ближайших скал удильщики ловили рыбу. Многое можно было увидеть из моего окна: и природу, и быт. Море было оккупировано опустошительными ордами профанов. Покорители стихий, сыновья Сашо и Мефодий плыли к берегам Японии и Кубы, легкомысленно оставив без прикрытия свой тыл. Кто знает, вернутся ли они когда-нибудь сюда, чтобы гоняться по скалам за крабами или поднимать со дна древнегреческие амфоры, как они делали это в детстве. Калинка – темноглазая дочь и сестра, которая когда-то собирала на песке ракушки, сейчас выкармливала ребенка в Карнобате.

Тетка Змарайда принесла мне инжировое варенье, вытащила из шкафчика две простыни, бросила на меня еще один виноватый взгляд и исчезла. В соседней комнате кто-то засмеялся по-польски… У меня было чувство, что я остановился в гостинице.

В холле поспорили и начали переругиваться. Во дворе зашипели две сковородки… „Погреб! – воскликнул я. – Спасительный погреб, который пропах морским дном!“ Я спустился вниз. Рыбацкие сети, весла, корабельные краски, канаты – вещи, пропитанные запахом терпентина, были завернуты в брезент и старательно замаскированы в одном из углов. Их место заняли грубо сколоченные нары. На нарах храпел толстый красный курортник. Его обгоревшие плечи и лицо были намазаны простоквашей.

О, боже… Неужто это голос капитана – тот голос, который я слушал когда-то с таким удовольствием! – доносится теперь со двора. Голос объяснял, что хозяину не удалось найти в магазинах ваксу, что он уладил все с пропиской, что по знакомству купил в закусочной триста граммов фарша с наценкой, что молоко будет только завтра, но он обещает встать в четыре утра, что вот сдача – 45 стотинок (последовал его приятный смех). У добрых друзей точные подсчеты…

Я поднялся в комнату и стал дожидаться капитана.

– Наконец-то!… Добро пожаловать!

Он был весел, лицо его смеялось (он старался выглядеть беззаботным). Я почувствовал, какой вялой стала его ладонь. Ничто не говорило о том, что рука его сделала пять миллиардов взмахов веслами.

– Как в Софии?

– Хорошо.

– Что ты на меня так смотришь?

– Ничего.

– Ты мне хочешь что-то сказать? Ну, чего, чего ты на меня уставился?… Дом опустел. Все разъехались в разные стороны. В комнатах одни мыши! Почему бы не подзаработать?

– А капитанская зарплата, премии… В конце концов сыновья зарабатывают!… Как тебе не стыдно превращать свой прекрасный дом в гостилницу?… Да ты взгляни на себя, ты превратился в официанта!

– Ты проехал пятьсот километров, чтобы сказать мне эти горькие слова?

Мы замолчали.

– Капитан! – крикнул кто-то со двора. – Ты хотел дать молоток, чтобы прибить подметку.

– Одну минуту.

– Беги бегом! – сказал я. – Молоток потребовался… Покупай кровати, заставляй ими комнаты. По крайней мере зимой вы с теткой Змарайдой сможете каждую ночь спать на различных кроватях!

– Капитан Анестп!

– Сейчас!

– Отшень плохая ютюг!… Другая нет?

– Есть, есть!… Минуточку!… Немка просит утюг.

– Пожалуйста, делай свои дела… Культурное обслуживание – долг каждого метрдотеля.

– Когда вернусь, я тебе все объясню…

Он стал спускаться по лестнице, но это были не прежние тяжелые шаги хозяина. Капитан старался ступать тихо.

Я снова подошел к окну и снова взглянул на море.

– Капитан Анести! – крикнул грубый мужской голос.

– Что нужно? – отозвался я.

– Куда запропастился этот капитан?… Со вчерашнего дня разыскиваем. Когда он, наконец, прекратит свой отпуск? Пошла ставрида!

– Нет такого капитана! – ответил я.

– Как это нет?

– Да так, был и весь вышел!

– Вот те на, черт бы его побрал… Пошла ставрида, а мы не можем найти капитана.

Человек ушел. За моей спиной, как мышь, прошмыгнула тетка Змарайда.

– Капитана разыскивали? – прошептала она.

– Да.

– Что ты им сказал?

–Я сказал, что нет такого капитана.

– Молодец!… Пойдем, позавтракаешь.

– Сейчас спущусь.

Я наблюдал за морем. Рыболовецкая флотилия четко вырисовывалась на фоне синевы. Капитан Анести высунул голову из погреба, огляделся и направился к маленькой худенькой немке. В руках он держал утюг, только что вынутый из упаковки.

Ф и л е   а к у л ы

Как только двое мужчин появились на пристани, лодочник тотчас сообразил, что они могут стать его пассажирами, и уже не выпускал их из поля зрения. Приезжие потоптались возле рыбного базара и так как там было пусто, направились к рыбацкому причалу. Один – высокий плотный мужчина в очках, на нем был плащ и синий берет. Другой – низенький, тоже далеко не худенький, но уж больно юркий – он все шнырял то туда, то сюда. Одет он был очень легко: в черную нейлоновую импортную куртку. На плече его болтались два фотоаппарата и магниевая вспышка.

Стоял погожий декабрьский день: яркое солнце, гладкое море, тепло, которое заставляет сбросить пальто, и прозрачная тишина, когда даже дальний шум слышен ясно и отчетливо.

– Погодка – экстра! – крикнул бодро лодочник. Когда же приезжие подошли совсем близко, он повернул к ним свое хитрое небритое лицо и спросил: – Не желаете ли совершить прогулку по морю, а?

– Нам нужно добраться до острова, – сказал низенький.

– Будет сделано! – согласился лодочник.

– Я“ здесь разыскивал лодку рыболовецкого хозяйства, – ответил низенький. – Мы по служебным делам…

– Свободных лодок нет, – сказал, хитро глядя и притворяясь озабоченным, лодочник. – Сейчас сезон.

– Вот и я вижу, – согласился низенький. Затем добавил недовольным тоном: – Не больно-то вы гостеприимны! На остров не на чем добраться…

– Мы народ неплохой, дорогой товарищ, – ответил лодочник, – но сейчас самый сезон скумбрии.

– Как же, объелись мы вашей скумбрией! – желчно сказал низенький.

– В этом году мало, – согласился лодочник. – Не повезло вам!

– Сколько ты берешь до острова?

– По десять левов с человека.

– По пять!

– За что же это вы мне платите, товарищ? За горючее или за труд?

Только теперь вмешался высокий:

– Не становись смешным!… Поехали.

Лодочник принялся разогревать мотор. Пассажиры устроились на носу, осторожно разместив оптику. Сначала один, а потом и другой опустили пальцу в воду, и оба убедились, что вода холоднющая. Высокий снял плащ и остался в одном костюме, на нем была белая рубашка и галстук.

Низенький расстегнул молнию куртки, взял один из фотоаппаратов и принялся снимать. Наконец, мотор заработал, и они двинулись с места.

Лодочник склонился к коробке скоростей, и его худая спина изогнулась. На нем был старый заштопанный свитер, такой же старый, как мотор и сама лодка – обшарпанная, оснащенная прелыми канатами. Очкастый рассматривал лодочника, испытывая жалость к этому несчастному человеку, целиком зависящему от капризов мотора.

Другого не волновали подобные чувства, для него лодочник был обычным лодочником, который за плату должен доставить их на остров, точно также, как кучер пролетки – на вокзал или в гостиницу.

– Вы кто такие? – крикнул лодочник, стараясь перекричать шум мотора. – Чем занимаетесь?

– Этот пишет, а я фотографирую! – тоже крикнул низенький.

– Вот оно что! – ответил лодочник и ловко поймал на лету брошенную ему сигарету.

Богатый солнечный свет рождал контрасты. Лодка удалялась от берега, и город разворачивался перед пассажирами грациозно и легко – совсем, как в рекламном проспекте для туристов.

Но что поразило писателя, так это очертания возникшего перед ними острова. Он поднимался над платиновым морем: светло-коричневый, с мягкими оранжевыми пятнами скал и веселыми белыми крапинками – башней маяка и домиками. Над островом беспокойно кружились птицы. Внезапно заглох мотор, и в наступившей тишине стал слышен их неприятный гомон – резкий крик бакланов и тонкое попискивание чаек.

– Что там происходит? – спросил высокий.

– Сейчас починю, – ответил лодочник.

– Да я не о моторе! Что там, с птицами?

Склонясь над мотором, лодочник ответил, тяжело дыша:

– Такая у них жизнь… Носятся… кричат. ..

Мотор снова заработал. На этот раз его рокот звучал стройно, и хозяин вздохнул с облегчением. Он в первый раз спокойно сел у руля. Остров вырастал. Становился все реальнее, вырисовывались детали.

Лодка подошла к нему с западной стороны и пришвартовалась у баркаса. Все вокруг отражало обильный солнечный свет. Сквозь кристально чистую воду виднелось дно: бородатые камни, защищенные броней из колоний мидий, и кремовые песчаные лабиринты, которые походили на аллеи в саду водорослей. Солнце блестело на цементных ступенях, ведущих наверх, к рыбацкой хижине, – старая, устоявшая перед ветрами солидная каменная крепость купалась в солнечных лучах.

– Что-то никто не встречает, – нахмурился фоторепортер. – Необитаемый остров! . .

Он повесил.на плечо свою оптику и ступил па баркас, чтобы выбраться на причал. Писатель последовал за ним.

– Сколько времени задержитесь? – спросил лодочник.

– Часа два, не больше, – ответил писатель.

Они стали медленно подниматься по лестнице, ступени были грубые, высокие, кривые.

У писателя кружилась голова. Все больше росло его восхищение этим отдаленным от мира спокойствием. Зловещий крик птиц продолжал витать над островом, но теперь он воспринимался как симфония, прославляющая простор. Бесконечный разлив моря, нереальные очертания суши, растворившейся в зеленоватой мгле, морской горизонт и высокое легкое небо вливали в него бодрость.

– И все это на расстоянии одного дня пути от Софии! – обернулся он к спутнику. – Тебе не хочется остаться здесь вечно?

– Чушь! – ответил фоторепортер. – Вся эта красота исчезнет в один миг, если нас не угостят печеной скумбрией.

Писатель улыбнулся и погладил рукой растянутые сети, его ладонь ощутила их мягкость.

Они были уже у самого входа в хижину. Под стрехой, на изъеденных жучком балках висела вяленая рыба. Взгляд писателя скользнул по свежей траве. „Настоящая весна, – подумал он. – Разве это декабрь? Весна!” Ему показалось, что кружащиеся над островом птицы беспокоятся о своих теплых, только что снесенных яйцах.

Низенький постучал в дверь и затем отворил ее.

– Хорошенькое дело, вы тут полеживаете, а мы блуждаем. Некому даже встретить! – сказал он, как бы сердясь.

В полумраке несколько человек приподнялись с коек. Они не ожидали гостей. Четверо, игравших в покер, смущенно спрятали карты и бобовые зерна.

Низенький сел на край кровати и вытащил пачку сигарет.

– Угощайтесь! – сказал он непринужденно, протягивая пачку. Было видно, что он привык общаться с рыбаками. – В отличие от других гостей мы приехали не рыбу есть, а что-нибудь написать о вас.

Он наклонился и прикурил сигарету прямо из пасти огромной плиты. В хижине было тепло и, разумеется, душно. В южное окно просачивался скудный свет.

– Коли бы вы немножко рыбки привезли, то и мы бы с вами полакомились, – сказал высокий рыбак, который только что так ловко спрятал карты. Он открыл крышку стоявшей на плите огромной кастрюли и начал помешивать большой деревянной ложкой. Пар благоухал вареной фасолью и приправами. – А теперь вам придется есть вместе с нами фасоль.

Рыбаки засмеялись. Они покидали свои койки и собирались вокруг гостей. Глаза их были воспалены от бессонницы и дыма, и в тусклом свете у них был вид мучеников. Глядя на них, можно было предположить, что эти люди сосланы сюда, чтобы искупить свои неведомые грехи.

Стены были утыканы гвоздями. На них в хаотическом беспорядке висели куртки, ватники, кепки, ушанки. Под грубо сколоченными топчанами валялись резиновые сапоги. Одежда была изолирована от стены с помощью кинореклам, и в компании рыбаков неизменно присутствовали Жерар Филип и Фернандель.

Разглядеть их можно было только после того, как глаза привыкали к полумраку. Шедший из окна свет очерчивал лишь балки, края топчанов, печку и суровые лица людей.

– Кто здесь капитан? – самоуверенным тоном спросил фоторепортер.

– Я капитан.

Вперед вышел тщедушный мужчина, похожий на сушеную воблу. Под его бесцветной шерстяной фуфайкой вырисовывались острые костлявые плечи. Голова капитана, широкая и плоская сверху, внизу заканчивалась острой челюстью, а лицо было очень худое, со впалыми щеками, но покрытое здоровым рыбацким загаром.

Он один не улыбался. Глаза его смотрели холодно, а тонкие губы пугали своей суровостью, выдавая характер крутой и желчный.

– Мне кажется, что я тебя уже видел, – заметил фоторепортер. Самоуверенность его испарилась.

– Возможно, – сказал капитан.

– Глядя на тебя, не скажешь, что ты капитан. Не тот фасон, – сказал, приходя в себя, фоторепортер.

– Вот и мы то же самое говорим! – отозвался рыбак с ложкой. – Теряется он среди нас.

Рыбаки снова засмеялись.

– Сколько лет вы рыбачите? – вступил в разговор писатель, сознавая, что вопрос его никчемен.

– Я не подсчитывал, – холодно ответил капитан.

Писатель наблюдал за его лицом. Он все еще не мог понять, улыбается этот человек или хмурится.

– Сколько вам сейчас?

– Пятьдесят один.

Писатель чувствовал, что он заводит бесцельный разговор, а это было не в его характере. Стоило ему переступить порог этой хижины, как он понял, что из командировки ничего не получится. Ему была незнакома жизнь этих людей. Они очень отличались от строительных рабочих, с которыми после долгой практики он привык обращаться непринужденно, даже дружить. Среди строителей ему не случалось встречать такое настороженное к себе отношение. Когда он допускал какие-нибудь ошибки, из-за незнания дела или невежества, они всегда деликатно его поправляли.

А здесь он чувствовал насмешку, которая, как пот, проступала на лицах рыбаков. Казалось, этой насмешкой был пропитан сам воздух хижины.

– Вы что, собиратесь о нас писать? – спросил человек с ложкой.

– Нет, – ответил писатель, и фоторепортер понял, что он говорит правду. – Мы просто заехали в гости.

– Это он потому спросил, что о нас часто пишут, а мы смеемся над тем, что пишут, – сказал капитан.

– Разве пишут? – спросил самый старый из рыбаков, перекусывая нитку, которой он пришивал пуговицу к брюкам. Он сидел на кровати в белых кальсонах с завязками на щиколотках.

– Сегодня обо всем пишут, – засмеялся тот, что с ложкой. – Вот и о нас пишут.

– А я и не знал, – удивился старик с иглой.

– Потому что не читаешь, – сказал первый. – А некоторые читают.

– Небось никто не пишет, чтобы нас пораньше переводили на пенсию, – заметил рыбак с плоским лицом и русыми коротко остриженными волосами. Его голова появилась внезапно над чужими плечами. – Ты, например, чего не пишешь? – спросил он.

– Не могу, – просто ответил писатель.

– Почему же это не можешь? – начал хитрый фоторепортер. – Ты о разных людях писал, напишешь и о тружениках моря.

– Не стану вас обманывать, – сказал писатель. – Я плохо знаю вашу жизнь, и получится чушь.

„Я хитрю, – подумал он. – Может быть, я пытаюсь просто выбраться из этой неприятности? Просто избежать насмешек?… А может быть, я искренен? Что-то последнее время меня все тянет на искренность”.

Он снял очки и принялся протирать стекла. Рыбаки, подталкивая друг друга, глядели, как он щурит свои близорукие глаза. Писатель поспешил надеть очки. Он был раздражен. „Все они распущены, – подумал он, – озлоблены, не щадят никого. Это не что иное, как особая нравственная испорченность, которая встречается у жителей побережья.”

Снова заговорил мужчина с ложкой:

– Вы не желаете, чтобы мы показали вам, как ловим рыбу, чтобы все объяснили, а? – он подмигнул другим рыбакам.

– Может быть, запишете наши фамилии, – добавил тот, что с русыми волосами.

– Зачем? – покраснел от смущения писатель. – Нам это не нужно. Мы все равно в этом не разбираемся… Мы приехали для того, чтобы осмотреть ваш прекрасный остров. Тут так красиво и тихо.

– Чего же здесь красивого? – засмеялся русоволосый. – На этом острове ветер так нажда-чит, что ой-ой-ой!

– И все же…

– Да и бабы наши уже на других засматриваются, – захихикал мужчина с ложкой. Следом за ним зло засмеялись остальные.

– Вам лучше знать, – сдался писатель.

– Так и скажи! – сказал мужчина с ложкой, словно припечатал печатью.

– А ты, брат, умеешь изворачиваться! – бросил русоволосый.

Рыбаки громко захохотали. Им становилось интересно, даже те, кто не принимал участия в разговоре, подошли и стали слушать. Кольцо вокруг гостей сомкнулось.

– Зачем же мне изворачиваться? – резко спросил гость. – Что мне, ваше место понадобилось, или я хочу рыбу у вас отнять?… Слава богу, деньги есть, когда надо, можно и купить.

– Не обижай ты их, Георгий! – отозвался старый рыбак, который уже успел надеть брюки. – Ничего тебе плохого люди не сделали!

– А что я такого сказал? – смутился русоволосый. – Немного посмеялись, чего ж здесь обидного?

Но все почувствовали, что наступил неприятный момент. Кто-то был в этом виноват. Гости или рыбаки? Это трудно было решить. Получилась длинная мучительная пауза.

Тогда капитан, не говоря ни слова, медленно направился к своей койке. Он снял с гвоздя полушубок и накинул его на плечи. Рыбаки глядели на него с молчаливым любопытством. Вот он пошел обратно, и его маленькая фигурка понесла на себе частицу света, проникавшего в окошко.

– Собирайтесь! – сказал он спокойно. Рыбаки продолжали неподвижно стоять. – Одевайтесь, и поедем проверим, что попало в сети.

– Еще рано, – сказал кто-то. – Ведь мы собирались к четырем.

– Собирайтесь!

Капитан надел ушанку и начал застегивать полушубок. Лицо его по-прежнему было непроницаемо. Его тонкие, почти не существующие губы еще больше растянулись, и узнать их выражение мог лишь тот, кто хорошо знал капитана.

Что же касается гостей, они не понимали, что происходит, и чувствовали себя попавшими в нелепое положение. Им было стыдно и обидно. Оба молчали.

– А когда же мы будем есть? – спросил тот, что с ложкой.

– Когда вернемся… Давайте поживей, товарищи! – только теперь капитан взглянул на обескровленное лицо писателя и вытаращенные глаза его спутника – два темных пятна в полумраке помещения. – Пожалуйте, товарищи!… Мы будем вытаскивать рыбу из сетей, для вас это интересно. Заодно проверим, везучие вы или нет.

Рыбаки быстро разошлись к своим койкам, как это делают солдаты в казарме. Начали одеваться. Время отдыха истекло, предстояло приступить к ежедневной работе, ради которой они жили на этом острове.

Один за другим они проходили под висящими на стрехе сетями и спускались к стынущей морской бездне. Было ли на их лицах написано возбуждение? Писатель старался это понять и не мог. Если бы ему пришлось писать об этих людях, он мог бы написать и да и нет. „Вероятно, все же „нет”, – подумал он, шагая с рыбаками к морю. -– Они на государственной службе, обеспечены, и будет в сетях рыба – хорошо, не будет – плохо, но не катастрофа”.

Он еще раз понял, что абсолютно не способен что-либо о них написать.

Все уселись в баркас, заняв свои места, и вытащили из-под сидений весла. Писатель чувствовал, как его поддерживали с двух сторон, когда он пробирался на корму по скамейкам. Рыбаки усадили его на самое удобное место, рядом сидел его коллега, все еще сердито хмурясь. Кто-то спросил, как он себя чувствует, и он ответил, что хорошо. Обменявшись несколькими словами, гребцы погрузили весла в море и баркас отчалил.

Сейчас лица рыбаков показались писателю гораздо грубее, чем они были в полумраке помещения, и в то же время дневной свет сделал их более человечными.

На воде уже не было прежнего глянца: ветер покрыл ее легкой рябью. Волны мучительно качались без всякого ритма. Ветер смел с моря его радостное сияние. На горизонте очерчивалась темная полоса. Писатель только взглянул на нее, не обратив внимания. Чайки продолжали носиться над островом.

– Кончилось лето! – сказал рыбак, сидевший рядом, и кивнул головой в сторону горизонта.

Гость недоумевал, как может кончиться лето в декабре, и ему хотелось спросить об этом, но он предпочел молчать. Они подплыли к шесту, от которого тянулась сеть. Удары весел стали легче, и, наконец, рыбаки совсем перестали грести. Начали вытягивать веревки.

Писателя интересовало многое, и многие вопросы вертелись у него на языке, но он по-прежнему предпочел молча наблюдать. Только шепнул, наклонившись, своему спутнику:

– Почему ты не снимаешь?

– А ну их! – мрачно ответил фоторепортер. – Не видишь, что за люди?…

– И все же, сделай хоть пару снимков!

– У меня много таких… Жалею, что приехали.

– Тихо, нас могут услышать.

– А мне наплевать, пусть слышат!

Уже приближался край сети.

Они возвращались. Капитан прошел по скамейкам и сел рядом с гостями. Его маленькая голова тонула в большой ушанке. Лица почти не было видно. Он закурил.

_ Ни одной рыбешки.

– Плохой год, – сказал робко писатель.

– Плохой год, – капитан взглянул в сторону горизонта и добавил: – Конец хорошей погоде!

Темная полоса на севере набухла.

Писатель чувствовал, что вопросы которые он задает, не существенные, и все же ему было приятно ощутить ту внезапную готовность, с которой ему отвечали.

– Почему нет рыбы? – спросил он.

– Никто этого не может сказать – ответил капитан. – Иногда вот нет и нет!… Ни одной рыбешки.

Над их головами, заволакивая небо, пополз холодный туман. Солнце беспомощно отступало, и свет его гас. Остров потемнел. У скал появилась кромка пены.

Баркас привязали к причалу, и рыбаки поспешили в хижину. Все были голодны.

– Ну и погодка, – вздохнул старый рыбак. – За пять дней не поправится, а испортилась за пять минут.

Рыбаки сняли теплую одежду, сбросили сапоги. Постепенно к ним возвращалось желание разговаривать, но теперь они говорили только о погоде. На пороге появился лодочник. Он сообщил, что мотор в порядке и ветер усиливается. Писатель ощутил страх перед морем, и ему показалось, что он только теперь стал понимать, что значит жить на острове.

– Нам пора, – сказал он.

– Да, пора! – поддержал его фоторепортер.

Повар взглянул на них удивленно.

– Как?… А поесть?

– Нас ждет лодка.

– Отведайте нашей рыбацкой фасоли, – настаивал повар.

– Нам нужно успеть на вечерний поезд, – солгал фоторепортер.

И тут они увидели, что из кладовой выходит капитан. В правой руке он держал длинный кусок еще не совсем высушенного филе. Все взгляды устремились на это филе.

– Вам не довелось отведать рыбы, – сказал он, – но зато я дам вам…

– А что это? – спросил фоторепортер.

– Филе акулы! – отозвался молодой рыбак с плоским лицом и коротко остриженными русыми волосами.

– Как доказательство, что вы были в гостях у рыбаков, – сказал капитан. – Для нас это деликатес. Несколько дней тому назад в сеть попала акула… Вы его просушите. Это хорошая закуска к любому вину.

Писатель и фоторепортер глядели на длинный кусок рыбы, одним концом касавшийся пола. Затем писатель в упор взглянул на капитана, и так как обида перешла все границы, он решил вступить с ним в открытый бой. Но фоторепортер его опередил:

– Филе акулы? – он улыбнулся вызывающе, пощупал филе, вытер запачканные солью пальцы о носовой платок и сказал с видом человека, которого не проведешь:

– С каких это пор в Черном море плавают акулы?

– Всегда плавали, – спокойно ответил капитан.

– Живые?… В нашем море? – Он засмеялся ему в лицо и взглянул на приятеля, ожидая, что и тот перейдет в атаку. – Нас принимают за профанов, по-твоему это филе акулы?

Писатель продолжал пристально глядеть в лицо капитана. Глаза этого человека были по-прежнему безжизненны, а тонкие губы отталкивали своей суровостью.

Но он был писателем и как писатель, много скитался по грязным равнинам, на которых должны были родиться еще нерожденные города, он карабкался по лесам огромных далеких горных строек, вглядывался в сотни таких же непроницаемых лиц. Поэтому он сейчас молчал. И, верно, ему удалось уловить искру человеческой искренности, которая чуть блестела в глазах этого чудака-капитана.

– Филе акулы! – решительно сказал он. – В нашем море водятся акулы!

Он принял подарок и пожал руку капитана. Гости попрощались с рыбаками и вышли из хижины. Капитан зашагал с ними рядом; он казался высохшим и старым, как обломок древнего острова. Писателю хотелось сказать на прощанье несколько теплых слов, подбодрить его, но он не знал, как это сделать. Он чувствовал себя беспомощным. Его пугал тот факт, что он на острове и со всех сторон окружен незнакомой стихией – морем, да еще таким морем, от которого исходило рычание зверя.

Они остановились на площадке. Капитан спокойно сказал:

– Простите нас, товарищи, мы здесь изнервничались. Сидим без работы, рыбы нет… сами не свои.

Они попрощались еще раз. Гости спустились по ступеням к лодке.

– Филе акулы! – удивился лодочник. – Это вещь!

– Если хочешь, забирай! – сказал хмуро фоторепортер. – Я ел подобное филе, только не из акулы, а из дельфина, у меня от него изжога.

Сначала на хитром лице лодочника появилось выражение крайнего удивления, но затем он пришел в себя:

– Нет, так нельзя, товарищи!… – сказал он. – Вы должны его оставить себе. Люди подарили его вам из уважения. Это филе требует много вина и хороших песен.

– Филе мое! – сказал писатель. – И кончим об этом!…

– Ну, что, отправились?

Предварительно разогретый мотор тотчас заработал. Лодка отделилась от баркаса. Когда она вышла из-за прикрытия острова, волны подхватили ее и принялись качать.

– Не бойтесь! – крикнул сквозь шум мотора лодочник. – Не опасно.

Фоторепортер схватился за фальшборт. Даже сделал попытку усмехнуться, но крупные брызги попали ему в лицо, и у него ничего не получилось.

Мгла становилась все гуще, воздух как будто свертывался. Невидимые птицы кричали зловеще, или, может, это только казалось тем двоим в ту минуту, когда надвигался шторм.

Т и х о е   м о р е

В этот день я выехал рано. Не прошло и двух часов с восхода солнца, а я уже, сбавив ход, пробирался на моторной лодке через лабиринт мелких подводных скал. Я подыскивал место, чтобы бросить якорь и спуститься с гарпуном за кефалью. Обычно забираться сюда с лодкой рискованно, но сегодня море было гладким и прозрачным – видны были райские сады водорослей, колонии раскрытых мидий и спины рыб. В такие дни человек как бы впервые убеждается, что у моря есть дно.

Я не спешил. Мне представился случай выбрать самое удобное место. Мотор тарахтел напевно. Солнце, несмотря иа ранний час, приятно припекало. Выдался на редкость хороший день для ныряния.

Я заглушил мотор, и лодка бесшумно заскользила по прозрачной поверхности. Залитые светом, скалы блестели фантастически и, отражаясь в водной глади, как в стекле, походили на декорации. Маленькие волны, отделившись от лодки, бесшумно понеслись к скалам и размыли отражение.

Я стоял в лодке и любовался солнечными кристаллами, которые загорались и гасли на складках воды.

Тогда-то я и услышал взрыв.

Это был обыкновенный взрыв. Поднявшийся дым точно указывал место – за скалистым мысом в лагуне. Наконец-то я смогу увидеть Педро! Я слышал очень много самых невероятных легенд об этом человеке, но мне никогда не доводилось увидеть его лично. Рассказывали, что он неуловим, что он умеет исчезать бесследно с места преступления, что пограничные власти тщетно стараются собрать против него вещественные доказательства.

Я мгновенно завел мотор. Сейчас или никогда!… Лодка устремилась к буруну и круто повернула влево. Передо мной открылась лагуна, увенчанная короной из двух больших деревьев. Под ними желтела узкая песчаная полоса.

Неподалеку от этой полосы стояла лодка браконьера. Кто-то отчаянно махал мне рукой;

– Сюда, сюда!… Педро убило!

Я и без того направил лодку прямо к пиратам. Меня удивил тот факт, что у Педро был помощник. Об этом помощнике никто никогда не упоминал.

Лодка браконьера была маленькой, с дешевым подвесным мотором.

– Мы тонем! – снова крикнул человек.

Педро лежал на спине. Поза его была неудобной даже для трупа – он находился на баке, голова его уперлась в обшивку, а левая рука, свесившись через борт, концами пальцев касалась моря. Он был по пояс гол. Грудь его была исцарапана, а со свисающей руки и с подбородка стекала кровь.

В обшивке зияли два небольших отверстия, сквозь которые била вода, наполняя лодку.

– Бомба взорвалась у него в руках! – орал помощник.

– Брось кричать, – сказал я.

– Лодка пробита!

Я подплыл вплотную к их лодке и схватился за борт.

– Он сразу умер! – объяснил тревожно помощник. Он беспомощно посмотрел на меня и снова зажал босой ногой одно из отверстий.

– Он еще не умер, – сказал я. – Перенесем его в моторку.

Перенести такого, как Педро, даже в нормальных условиях было бы трудно. Нам пришлось попотеть. Помощник взял его под мышки, а я – за ноги. Лодки все время отходили друг от друга, так как в спешке я их не связал. Мы осторожно уложили Педро на дно и вытянули во весь рост – так, что ноги его упирались в моторную кабину. Я сложил одно из одеял и сунул его Педро под голову. Он был в сознании и время от времени стонал так трагически, будто собрался умирать.

Пробитая лодка наполнялась водой. Я заставил помощника завести мотор. Он сделал так, как ему было велено, и ступив в воду, сел за руль. Лодка направилась к песчаной полосе и врезалась в нее носом. Помощник браконьера соскочил на берег и с нечеловеческими усилиями принялся вытаскивать лодку. При каждом рывке, он наклонял ее и понемногу выплескивал воду.

– Готово, – сказал он, – Теперь я залатаю эти проклятые дыры.

Я завел мотор.

– Куда ты его повезешь? – спросил он.

– В Бургас.

– Отвези его лучше в Созополь. До Бургаса он может не дотянуть.

– Ничего, не умрет! – резко ответил я.

– Послушай, ты повезешь Педро! – и спустя немного добавил: – Ты ведь знаешь, что сказать пограничным властям? Он сорвался со скалы.

Я не ответил и дал полный вперед. Помощник Педро, сложив руки рупором, крикнул:

– Не забудь, что я тебе сказал!

Я повернул моторку направо и выругался.

Дно переливалось всеми цветами – идеальное для ныряния, а мне предстоял путь в Бургас. Я невольно провел ладонью по подбородку. Вот уже целая неделя, как я не брился. Моя левая рука была выпачкана кровью, я перегнулся через борт, сполоснул ее в море. Затем взглянул на раненого… Значит, это и есть Педро?… Я вытащил сигарету и закурил. Сигарета была чуть влажной, и курить было одно наслаждение. Я вообще заметил, что табак, смоченный морской водой курить вкуснее.

Солнце поднималось все выше и нежно ласкало мне спину. На небе не было ни единого облачка. Все вокруг застыло в сверкающем спокойствии, как будто море, небо и берег были сделаны из плексигласа.

Он лежал на дне лодки, спокойный на вид, прямой и длинный, как поваленный столб. Его босые ноги упирались в моторную кабину. Он был высокий, широкий в плечах, загорелый до бронзового цвета – такого цвета, какой обычно получается при загаре у рыжих людей. Руки, с чрезмерно развитыми и загрубевшими кистями, он раскинул в стороны, насколько это позволяла ширина лодки; и хотя мускулы были расслаблены, сразу видна была их стальная крепость. Лицо его было прямо-таки красиво: гладко выбритое, с небольшим прямым носом и хорошо очерченными губами.

Разумеется, на груди наличествовала неизбежная татуировка – пресловутая русалка с подвернутым хвостом дельфина и кудрявыми волосами, многократно воспетыми за столиками портовых кабаков.

Он молча наблюдал за мной. Кровь на груди его высохла и текла только из рассеченного подбородка, но совсем слабо. Струйка стекала на плечо, и сначала я подумал, что она запачкает брезент, но, наклонившись, убедился, что туда капнуло всего лишь несколько капель. Словом, не стоило беспокоиться. Серьезнее было поранено правое плечо. Оно все было изрезано, как ножом, но кровь и из этой раны уже перестала течь.

Скучно ехать по морю в такую безупречную погоду. Я мог бы начать разговор с раненым, но предпочел терпеливо ждать, пока он заговорит сам. А Педро продолжал молчать. Иногда он принимался охать, сгибая поочередно то левую, то правую ногу.. .

Сквозь кристально чистый воздух, как сквозь увеличительное стекло, отчетливо видны были подробности берега. На ближайшей песчаной полосе, словно онемев, сидели сотни чаек. Они сидели неподвижно на теплом песке, охваченные ленью. Их неподвижность означала, что вокруг – ни души, что птицы сыты и чувствуют себя в безопасности.

– Воды!…

Педро произнес это слово мучительно и тихо, покачав головой из стороны в сторону. Слово прозвучало трагично, как в приключенческом романе. Осторожно, стараясь не задеть раненого, я прошел на другой конец лодки, вытащил из кубрика бутылку и подал ее Педро.

– Я не могу сам… – мелодраматическим тоном произнес он.

– Попытайся!

– Я ранен.

– И все же, попытайся! – повторил я.

– Не могу!… Я умираю!

Я приподнял голову Педро и помог ему напиться. Он пил долго. Выпил почти всю бутылку. Я снова сел за руль и вернул лодку на правильный курс. Что-то в рокоте мотора мне не нравилось. Я испробовал все скорости, выключил мотор и снова дал ход. Лодка пошла рывками, но затем выправилась.

Небо выгорело, потеряв синеву. Горизонт растворился в молочно-белом тумане. Вода у ватерлинии была густой, как клей. Две чайки, лишенные помощи ветра, устало спешили к берегу, непрерывно размахивая крыльями.

– Где мы? – спросил браконьер.

–- В устье реки.

– Куда ты меня везешь?

– В Бургас!

– Я не дотяну…

– Я отвезу вас в Бургас.

– Я умираю… Созополь ближе.

– Во-первых, вы не умираете, а, во-вторых, там, куда я вас везу, больница лучше.

Браконьер застонал. Верно, его мучила боль, а может быть и мысль о том, что ему так глупо не повезло в такой прекрасный день. Он заскулил: „Ой, мамочки!” Затем утих. Я заметил, что он внимательно за мной наблюдает, верно пытаясь сообразить видел ли он меня когда-нибудь или нет и вообще, что я за птица. Русалка покрылась крупными каплями пота, блестевшими на солнце как жемчуг. Теперь я был уверен, что пока я держу руль и насвистываю, раненый непременно со мной заговорит. И я не ошибся. Браконьер что-то пробормотал, но я не отозвался.

– Эй! – крикнул он.

– Говорите громче! – сказал я. – А то, для того, чтобы вас слышать, мне придется заглушить мотор.

– Ты хочешь сдать меня пограничникам! – крикнул Педро.

– Почему это вы так решили?

– Потому что ты легавый.

Справа в сторону залива спешило большое товарное судно. Единственное темное пятно на светлом фоне моря. Я сделал вид, что внимательно его разглядываю и отвернувшись, сказал:

– Я должен отвезти вас в больницу.

– Я умираю! – простонал болезненно Пед-ро. – Ох!… Я сам себя прикончил!… Из меня вытекла вся кровь.

Он принялся было снова скулить как ребенок, но тут я крикнул:

– Постыдитесь!… Что вы хнычете?

– Я умру!

– К сожалению, вы еще будете жить – чтобы бомбами варварски истреблять рыбу.

Браконьера охватила ярость. Лицо его побагровело.

– Я тебя убью! – крикнул он, приподнявшись на локтях, и стал правой рукой шарить по дну лодки, как бы пытаясь найти подходящий тяжелый предмет и исполнить свою угрозу. – Я тебя прикончу!

Вместо ответа я закурил сигарету. Я выказал свое презрение таким примитивным способом, потому что в этот момент не мог выдумать ничего более достойного.

– Я тебя уничтожу!

– Вы просто трус.

– Это я-то!… – Он был поражен. – Вы когда-нибудь слышали о Педро?

– Все слышали о Педро.

– Так Педро – это я!

– Знаю.

– Я могу тебя убить… Ох, я тяжело ранен и умираю…

Мотор принялся чихать, закашлялся и заглох. Наступила внезапная и крайне нежелательная тишина. Лодка все еще скользила по инерции. Я не стал возиться с мотором, сделав вид, что бессилен устранить досадную неполадку. Настроение у меня вдруг испортилось, и я стал смотреть в воду на мягкую ватерлинию, напоминающую легкий фриз на зеркальной плоскости моря. Фриз становился все нежнее и, наконец, исчез – лодка остановилась. Она замерла на месте, превратившись в мертвую точку мертвой природы.

– Что случилось?… Почему мы стоим? – поднял голову раненый.

Я не счел за нужное ответить.

– Заглох мотор?… Отвечайте!

– Заглох.

– Свечи?

– Не знаю.

Он опустил голову на одеяло и заохал, а затем… заплакал. Я поглядел в окно кабины. Да, он действительно плакал.

– Что же теперь? – выкрикнул со слезами в голосе браконьер.

Я стал вытаскивать свечи… Разглядывал их одну за другой и спокойно ставил на место. Искра получалась каждый раз.

– Покажись!… – простонал раненый. – Слышишь?

Я высунул голову из кабины.

– Я вас слушаю.

– Что же мы будем делать?

– Попытаюсь завести мотор.

Мы были окружены прелестной тишиной природы: оранжевый песчаный пояс залива Алепу, далекие очертания Странджи, скалистый профиль Змеиного острова, выгорающее небо и стеклянная поверхность воды. Свет превратился в зной, а пейзаж –- в тишину.

– Заводи мотор! – плаксиво сказал браконьер. – Чего ты ждешь?

Я не обратил внимания на его слова.

– Чего ты тянешь? Я умираю.

Я вытер пот со лба, зачерпнул ладонями воду и остудил лицо. Но этого было недостаточно. Я разделся и прыгнул в воду. Поплавав возле лодки, я снова забрался на корму. Педро глядел на меня с изумлением. Он был оскорблен моим нахальством.

– Ой, мамочки!…

Наконец я склонился над мотором. Проверил как поступает бензин, удалил осадок.

– Сядь на весла, – сказал Педро. – На берегу реки мои друзья, они отвезут меня в Созополь.

– Сам садись за весла, – ответил я резко. – С такой тяжелой лодкой на веслах далеко не уедешь.

– Делай что сказали! – прорычал Педро. – Я убью тебя!

Он угрожающе приподнялся на локтях.

Его цепкие пальцы схватились за левое сиденье, он поджал ноги, напрягся и встал. Он был величествен и страшен – с согнутым вперед корпусом, со сжатыми кулаками, приготовленными к борьбе. Он тяжело дышал, и его выпачканная в крови грудь вздрагивала. Педро согнулся еще больше, его правая рука впилась в борт, и он сделал первый шаг вперед. По плечу его потекла свежая струйка крови; В его глазах я прочел твердую решимость меня ударить. Отступать было некуда. За спиной у меня была корма, а дальше – море.

Я инстинктивно схватил носос, поднял его и стал ждать.

– Я истекаю кровью, – заплакал Педро и опустился на скамью. Он с ужасом глядел на свежую струйку крови, стекающую с его плеча.

– Я умру.

– Кефаль, которую вы истребляете, умирает куда достойнее, – сказал я и положил насос на место. Я начал затягивать свечи. – Почему вы не работаете, как все рыбаки?

– Не твое дело!… Ой, как больно!

– Ведь вы тот самый Педро, о котором столько говорят?

– И еще будут говорить! ..

– Все рыбаки зарабатывают на хлеб тяжелым трудом.

– Все они – ничтожество! Вольно им… Пусть вкалывают.

– Ты просто трепло!

– Подожди, ты мне еще попадешься! ..

Мотор внезапно заработал, лодка дернулась и пошла вперед.

Становилось все жарче. Из-за мыса Каваци, показался парусник, переполненный туристами и направился в сторону Ропотамо.

На Созопольском пирсе было почти безлюдно. Педро повезло. Может быть, все и могло бы обойтись без лишнего шума. Я опустил якорь и привязал лодку к причалу, затем умыл лицо у колонки, напился и направился в больницу. Врач изъявил готовность тотчас последовать за мной. Пока мы шли к причалу, он несколько раз осведомлялся, не ошибся ли я, действительно ли ранен Педро. Он считал это почти невероятным, был очень взволнован и спешил. Санитары с носилками едва за нами поспевали. Чем ближе мы подходили к берегу, тем больше становилось любопытных. За нами бежали ребятишки и рыбаки. Они еще не знали, что им предстоит увидеть.

Когда мы вытаскивали Педро из лодки, на берегу уже стояла большая толпа. И все же все происходило без лишнего шума… до того момента, когда кто-то узнал браконьера и крикнул:

– Да это же Педро!

Толпа пришла в движение. Рыбаки, расталкивая ребятишек, стали пробираться вперед.

– Наконец-то! – сказал кто-то.

– Попался!

Раненый лежал на носилках и чуть приоткрывал глаза, чтобы взглянуть на окружавшие его лица.

В этот момент прибыл старшина пограничных войск, – упитанный, смуглый паренек.

– Несчастный случай? – спросил он.

– Привезли Педро, – осведомил его один из рыбаков.

– Может, это еще и не он? – добавил кто-то.

– Как это не он?… Да это Педро, я хорошо его знаю!

Санитары стояли на месте, не зная, что же им делать. Они даже не сообразили опустить носилки на землю. Врач тоже был в растерянности.

Таким образом, закон и нарушитель стояли рядом, глядя друг другу в глаза. Нарушитель не выдерживал взгляда старшины и то и дело прикрывал глаза, а из груди его вырывались стоны.

– Так значит… Педро? – удивился старшина. – Кто ж это его привез?

Я помедлил, а затем тихо сказал:

– Я.

– Что с ним стряслось?

– Он сорвался со скалы.

Старшина усмехнулся и наклонившись, стал рассматривать раны. Рыбаки громко захохотали.

– Что-то не похоже, чтобы со скалы… – сказал старшина. – Дело пахнет взрывчаткой.

Педро принялся стонать.

– Умираю!… Ой, больно!..

Рыбаки были поражены.

– Да он никак ревет!

– Боже, такой детина, а ревет, как ребенок!

Непонятно почему все разом засмеялись.

Браконьер продолжал стонать, а смех все нарастал…

Наконец, санитары понесли носилки. Часть толпы, в основном дети, двинулась следом. Ребятишки подпрыгивали и кричали:

– Дорогу Педро!

– Педро несут!

Они не знали, кто такой Педро, но, слушая их выкрики, я невольно думал о том, что легенда о всесильном прибрежном пирате могла бы закончиться более достойным образом, без этого комического хеппи-энда, который навсегда останется в бесконечных рыбацких разговорах.

У х а   п о   р ы б а ц к и

Многие из вас слышали, что уха по рыбацки – это просто объедение. А некоторые, может быть, даже пробовали ее. Я же ел такую уху много раз, но все не доводилось увидеть собственными глазами как ее варят.

Наконец счастье мне улыбнулось и я узрел этот „спектакль”.

Случилось это в весенний рыболовный сезон. В пять часов утра я сел на парусник, который двигался к Змеиному острову, чтобы отвезти туда запас пресной воды, забрать улов и взять на борт какого-то отпускника. На острове нас ждала полная шаланда хамсы. Рыбаки начали грузить хамсу на парусник, а я, сняв с борта багаж, направился к рыбацкому бараку. Погода стояла тихая, но небо было затянуто высоким серым туманом, сквозь который никак не могла пробиться заря, отчего вокруг еще было сумрачно. На поверхности гладкого, похожего на балатум моря качались лиловые и зеленые тени – хаос цветных бликов. Если все это нарисуешь как есть, тебя примут за сумасшедшего. А природу это не интересует, она, знай себе, кладет мазок за мазком.

Перед бараком у очага сидел па корточках барба* Георгий и дул на ворох сухого хвороста. Его загорелые небритые щеки раздувались, подобно мехам кузницы. Дым спокойно поднимался кверху прямо в небо, где ему и место. Возле очага, на грубо сколоченной полке, выстроились алюминиевые и оцинкованные кастрюли и миски, лежали дешевые ложки, соль и перец, стояло подсолнечное масло и уксус. Тут же висели низка стручкового перца и всевозможная сушеная трава для приправы.

Как только вспыхнул огонь, барба сел рядом со мной на скамейку и взял предложенную сигарету.

– Добро пожаловать! – сказал он и повертел в пальцах сигарету, словно стараясь хорошенько рассмотреть, как выглядит „Арда” первого сорта. Затем добавил: – Надеюсь, ты не откажешься отведать ухи по-рыбацки.

– Не откажусь, – ответил я.

– Поди погуляй по острову, пока уха сварится.

– Чего я здесь не видел? – возразил я. – Предпочитаю побалакать, пока твоя орда грузит хамсу.

– Нет, нет, ты пойди погуляй! – настаивал он. – У меня здесь дела.

– Я отсюда не уйду! – заявил я категорическим тоном.

Барба взглянул на меня удивленно, с досадой. Затем пожал плечами и поднял котел. Он хотел было наполнить его водой, но, сообразив, что я за ним наблюдаю, понес котел к морю. Я побрел за ним, сел на камень и стал смотреть, как он его моет.

– Сам знаешь, здесь воды нет, – сказал он. – Все моем в море.

– Знаю, – сказал я.

– Я его вчера уже мыл. Сейчас только споласкиваю.

Я ему не ответил. Он продолжал:

– Эти проклятые песчинки, как прилипнут ко дну!… Вот, наконец-то!…

Мы поднялись обратно по тропке. Барба наполнил котел пресной водой и поставил на огонь. Он был закаленным рыбаком, кожа его загорела на всю жизнь, можно было подумать, что его подвергли обжигу в печи для керамических изделий. Тут одной зимы не хватит, чтобы сошел такой загар. На плечах у него была темно-синяя фуфайка, плотно облегавшая спину, а на ногах – резиновые сапоги. Ноги его твердо стояли на земле.

Я сидел на скамейке. Барба снял брезент с одного из ящиков и наполнил таз хамсой. Искоса взглянув на меня, он понес таз к морю. Я пошел следом, снова сел на камень и стал смотреть на противоположный берег, продолжая краем глаза следить за поваром. Лес по ту сторону косы, за дюнами, наливался соками, покрываясь молодой зеленью, миллионами листочков – маленьких, нежных, почти прозрачных, похожих на светло-зеленых мотыльков. Наконец, солнцу удалось растопить хлопья тумана и превратить их в пар. Пар беспомощно уносился во все стороны света. Море побелело и как будто перестало дышать.

Барба Георгий налил в таз воды и начал споласкивать рыбу. Он черпал воду пригоршнями и лил ее сверху. Вода струилась как расплавленное серебро. Затем он приподнял край таза и стал процеживать воду. Мелкая рыбешка, проскальзывая между его пальцами, падала на камни, но он не обращал на нее внимания. Подняв голову, барба заметил, что я за ним слежу, поджал губы и еще раз прополоскал рыбу.

Вода в котле уже кипела. Повар наклонил таз, и рыба перекочевала на дно котла. Пар всколыхнулся как знамя и снова успокоился. Барба приоткрыл брезент на втором ящике. В ящике лежала крупная рыба. Он взял оттуда несколько свежих скумбрий и с десяток бычков, хотел было положить их в котел, но вспомнил, что я слежу за ним, и в третий раз отправился к морю. На этот раз мне было лень за ним спускаться. Со скамейки мне было видно, как он склоняется к воде, как моет рыбу и с каким нежеланием чистит бычков. Позднее, перед тем как бросить рыбу в котел, он специально показал мне бычков (как бы между прочим), чтобы я мог убедиться, насколько хорошо они вычищены и выпотрошены. Я усмехнулся.

Наконец, повар засунул руку в третий ящик, вытащил большую камбалу, крупную писию и несколько крабов. Бросив все это на стол он взял большой нож и начал резать на мелкие кусочки. Нарезав, он со злостью смахнул куски в таз и окинув меня презрительным взглядом, в четвертый раз пошел к морю. Когда он вернулся к очагу, я спросил:

– Утомительная работка, а? – Он не ответил. Я предложил ему сигарету. Барба Георгий вытащил сигарету, замочив всю пачку, и сунул ее за ухо. Ему предстояло еще много потрудиться: нарезать лук, посолить, поперчить (на это ушли целые горсти перца), налить подсолнечного масла, положить яйца, мяты и еще какой-то неизвестной мне травы.

– Какая это трава? – спросил я.

– Морская! – огрызнулся он.

Но я ему не поверил. Я видел, что он разъярен.

– Ты не слишком посолил?

– В твою честь – одной щепоткой меньше! – ответил он.

– И сколько нужно времени, чтобы это сварилось?

– Сутки!

Оказалось, что все сварилось меньше, чем за двадцать минут. Начали подходить рыбаки, усталые, невыспавшиеся. Все они были тепло одеты, потому что команда вышла в море еще затемно. Рыбаки разбирали миски и ставили их на стол. Я поискал глазами повара. В это время он мыл мой „обеденный прибор” в море. Никогда не забуду с каким выражением иронии барба сунул мне под нос безупречно чистую эмалированную миску и как подал мне ложку, держа ее кончиками пальцев.

Уху разделили всем поровну. Количество ее было так велико, что каждой порцией могли насытиться по крайней мере четверо сухопутных. Мне налили двойную порцию…

После долгого молчания, которое царило пока все уплетали уху, капитан отодвинул пустую миску, закурил сигарету и сказал:

– Георгий, что-то нынче твоя уха не такая вкусная.

Другие были того же мнения. Барба Георгий, только что приступивший к ухе, взглянул на меня многозначительно, забрал со стола миску и пошел доедать в сторонку. Шея его была багровой ог злости.

* Барба – старый бывалый моряк.

Д е в я т ь   м и л ь   н е ж н о с т и

Дыхание моря приподнимало лодку, и она касалась корпуса парусника. Тогда мачты приходили в движение и мертвый пирс оживал. Скрипели канаты. Я ждал. В вышине дремало теплое осеннее небо. На поверхности воды, среди нефтяных пятен, тоскливо покачивались чаши крупных медуз. Старых, раскисших, утративших прозрачность.

Наконец, я увидел Барона. Он шел со стороны поселка и хотя старался ступать твердо, мне стало ясно, что он пьян. Перебравшись через палубу парусника, он спустился в лодку. У причала не было места и мы пришвартовывались к бортам лодок покрупнее. Он избегал глядеть мне в глаза. Но я не стал ругаться. Нам предстоял долгий путь, и у меня не было никакого желания выслушивать его объяснения. Повернувшись ко мне спиной, он поставил бутыль с пресной водой под брезент и сказал:

– Тут одна женщина просится.

– Что еще за женщина?

– Не знаю. Спроси сам.

– Ты что, пообещал ей?

Барон не ответил. Уж больно он был пьян – и все оттого, что у нас сейчас было много денег. Его загорелая молодая физиономия просто сияла, хотя парикмахер все же умудрился порезать ее в двух местах.

– Куда ей? – спросил я.

– В Бургас… Подумаешь, окажем любезность… Видел бы ты ее…

Направившись к мотору, я увидел женщину. Она легко бежала к пристани и вскоре остановилась у причала чуть в стороне от парусника, чтобы мы могли ее заметить. Высокая, белолицая. Солнце ярко блестело на ее золотых волосах и золотой оправе очков.

– Товарищи!

Она замахала рукой.

Я со злостью взглянул на своего помощника, затем повернулся к ней:

-– Ну, лезьте!

– Но как? Не могу.

Я снова посмотрел на помощника. Когда он успел заснуть? Я сам вылез на причал, поднял с земли легонький чемоданчик женщины и взял ее за руку. Рука была гладкой и чистой. От этой чистоты у меня закружилась голова. Пока мы пробирались между троссами и цистернами, я спрашивал себя: что может подумать обо мне эта пеночка? И что она делала здесь, в глухом маленьком поселке, в это время года?

– До завтрашнего утра отсюда не на чем выбраться, а мне необходимо сегодня же выехать в Софию, – сказала она. – Как вы думаете, успею я на вечерний поезд?

– Мы доберемся еще засветло, – ответил я и выпустив ее руку, спрыгнул с парусника в лодку. На этот раз я протянул ей обе руки. Она крепко сжала их и доверчиво опустилась рядом со мной. Кажется волосы ее при этом коснулись моего лица, но я не уверен в этом.

– Барон, заводи!

Помощник мой лениво встал и ухватился за ручку мотора. В это время я выбирал конец. Мотор затарахтел. Барон несколько раз зевнул, улыбнулся пассажирке и опять растянулся у правого борта.

Нам открылось мягкое гладкое море. Последнее время погода стояла тихая, теплая, ясная – небывалая для ноября. В воде проносились стаи рыб. Мы шли средним ходом, надолго оставляя след на поверхности воды. Пассажирка сняла пальто и повернулась к берегу. Она смотрела на скалы, на возвышавшиеся за ними как бы чугунные холмы, окутанные маревом. А я смотрел на нее… И это человеческая кожа! Каждый ее сантиметр природа усердно отшлифовывала, чтобы добиться такого чуда. Лицо у нее было продолговатое и вплоть до крохотной извилины на ушной раковине выточенное так, что не придерешься. А что касается очков, то знаете ли, есть женщины, рожденные носить очки в золотой оправе, которая в конце концов превращается в оправу их красоты.

Незнакомка на быструю руку разыграла передо мной целую сценку „закуривание сигареты”, которую я просмотрел с удовольствием: все „артисты”, начиная от запястий и кончая десятью тонкими пальцами, исполнили свою роль блестяще. Когда руки ее доставали сигарету и подносили ее к губам, когда щелкали зажигалкой и клали ее обратно в сумочку, они походили на белых крольчат. У меня просто в голове не укладывалось, как эта женщина решилась сесть в такую грязную лодку. Вы знаете, что представляют собой лодки во время рыболовного сезона. Всюду валяются ящики, канистры с бензином, канаты, полотнища грязного брезента, на скамьях и в кубрике блестит чешуя и темнеет засохшая рыбья кровь.

Подняв рейку, я легонько стукнул ею Барона по заду. Он высунул голову, как черепаха, но сразу понял, что от него требуется. Пора было забрасывать спиннинги. Возле Масляного мыса стояли рыбачьи лодки. Они явились сюда спозаранку, чтобы не пропустить первых косяков. Наша лодка прошла мимо. Рыбаки, заметив пассажирку, заухмылялись…

– Браво! На двоих одной хватит! – крикнул кто-то.

В таких случаях лучше делать вид, что ничего не слышишь. Я так и сделал, даже отвернулся. Вот тогда-то я и увидел, что горизонт на севере теряет свои очертания. Барон, готовя спиннинги, бегло взглянул на меня и указал головой в ту же сторону. Мы сбавили ход. Барон спустил грузила в воду. Пассажирка удивилась:

– Будете ловить?

– Посмотрим, везучая вы или нет, – ответил Барон.

– Почему без наживки?

– Пеламида заглатывает крючок.

Они разговаривали, как старые друзья. Я молчал. Мне казалось, что наша лодка недовольна замедленным ходом и дрожит от нетерпения поскорее помчаться по широкому, светлому морю. Млея от удовольствия, Барон продолжал болтать. Он объяснял пассажирке все, связанное с ловлей пеламиды, рассказывал о резких переменах погоды на море, о скорости, с которой мы идем, и почему моряки считают не на километры, а на мили. Вдруг они понизили голоса и Барон посмотрел на меня. Яснее ясного – разговор пошел обо мне…

Попалась одна пеламида, я снял ее с крючка и бросил на дно лодки. Крупная рыба, как безумная, забилась на досках. Стеклянные зернышки ее зрачков, казалось, готовы были выскочить из глазниц. Тело хищницы наполнял трепет жизни. Рот ее был закрыт, но в жабрах все еще оставался кислород. Наконец, пеламида обессилела.

– Живность, – заметил Барон, потом снова указал мне на север.

Туман приближался. Мозаичная поверхность моря начала дробиться. Посвежело. Вдалеке, перед надвигающимся туманом, как гигантское полчище муравьев ползла вторая волна бриза.

– Что скажешь? – повернулся ко мне Барон.

– Трогаемся! – отрезал я.

Он начал сматывать лески. Я терпеливо ждал. Около нас появлялись новые лодки. Им некуда было спешить, и они могли еще долго пытать свое счастье.

Когда я дал полный ход, туман уже наступал. . . Он был еще не очень густым. Солнце, пронизывая его своими лучами, придавало ему какую-то легкость, эфирность. Ничего тревожного. В эту пору туманы – дело обычное.

Вдруг женщина тихонько вскрикнула. Я не сдержался и фыркнул. Рыба опять забилась о доски. Рот ее то открывался, то закрывался. Жизнь оставляла ее тело: уходила из каждого мускула, каждой поры. Так умирают рыбы. Что поделаешь… Видно, пассажирка испытывала испуг и жалость.

– Не волнуйтесь, гражданочка, – покровительственным тоном сказал Барон. – Вот она и затихла. Только не подумайте, что она окочурилась!… Еще поскачет…

– Это я от неожиданности, – ответила пассажирка.

– Берегите нервы! А то красоту потеряете.

Ну и дурак же мой помощник… А чего нужно туману? Солнце совсем скрылось в его объятиях.

* * *

– Молчи!

Барон замолчал и взглянул на меня удивленно.

– Что?

– Не сирена ли эта с маяка? – неуверенно спросил я.

– Тебе показалось.

Она сидела на лавке, накинув на плечи пальто, и казалась спокойной. Я все еще не мог понять жалеет ли она о своем легкомыслии. Мы с Бароном тоже молчали. Вне лодки было видно лишь метра два воды, черной, как в болоте, окруженной ватой тумана. Вечерние сумерки так и не наступили – просто туман уплотнился. Женщина закуталась в пальто.

– Далеко ли до Бургаса?

– Не больше девяти миль.

– Где мы находимся?

– Около Созополя. Может, в пяти метрах от него, может, в двух милях. Но это не имеет значения.

– Почему?

– Все равно мы не можем двигаться.

Она повернула голову и взглянула на меня:

– И до каких пор?

– Пока не поднимется туман.

– А когда это будет?

– Завтра… Когда пригреет солнце.

– Это правда?

– Очень жаль, – сказал я, – но вы упустили поезд.

Постепенно исчез и последний метр видимости. Мы утонули в ночи. Барон отправился на нос и тоже исчез из наших глаз.

– Оденьтесь, Становится холодно.

Женщина надела пальто и сунула руки в карманы. Она проделала это с безразличным, отчужденным видом, словно, кроме нее, никого в лодке не было.

– Теперь понимаю, что значит туман, – проговорила она и помолчав, добавила: – В самом деле действует на нервы… Для вас это впервые?

– Нет.

– И часто вы возите пассажирок?

– Нет.

– Мне кажется, что мое присутствие вам неприятно.

Я открыл дверцу кубрика и вытащил оттуда большой брезент. Потом вернулся на корму и прикрыл им мотор так тщательно, чтобы никуда не могла проникнуть влага. Барон молча прошел за моей спиной и начал откачивать собравшуюся за день воду. Такая инициатива меня крайне удивила. Он был на редкость ленив.

– Когда кончишь, закрой дверцы кабины, – распорядился я.

Он кивнул головой и зевнул. Ему хотелось спать. Сегодня он весь день ходил сонный. Как и вчера. Я вернулся к пассажирке.

– Боитесь?

– Нет.

– Очень жалеете?.. В этом году еще не было туманов.

Женщина подняла воротник и прикрыла колени полами пальто.

– Закурим, – предложил я.

– Мои сигареты кончились.

– У меня есть. Можем курить хоть всю ночь.

Ее белая рука потянулась к пачке. Я щелкнул зажигалкой. Свет озарил ее лицо. Оно было задумчивым.

Журчание выкачиваемой воды внезапно прекратилось. Барон отнес свое одеяло в кабину и забрался туда сам. Только теперь я понял причину его усердия. Ему хотелось спать в сухом месте.

– У меня есть вяленая рыба, – неожиданно сказал я.

– Я не голодна, но от такого деликатеса не откажусь.

Никаких деликатесов я ей не предлагал – обыкновенную вяленую рыбу, но незнакомка держалась не просто. Я принес рыбу и ранец с хлебом. Больше у меня ничего не было.

– Хлеб серый.

– Великолепно.

– Нарежьте его. Я займусь рыбой.

Я зажег „летучую мышь”, поставил между скамейками ящик и накрыл его газетой. Потом протянул ей хлеб и большой нож.

– А вот штопора у меня нет.

– У вас есть вино?

– Коньяк. К рыбе полагается белое вино, но у меня коньяк.

– Бог с ними, с традициями!. . Сейчас мы в исключительных обстоятельствах. Нажмите на пробку закрытым перочинным ножом. Весь мир открывает таким способом.

– Не помню куда засунул стаканчики.

– Глупости!…

– У меня есть пластмассовые стаканы.

– Зачем?… Послушайте, уж не меня ли вы стесняетесь?

– Ничуть…

– Вот так и открывают… Пейте, потом передайте мне.

Я протянул ей бутылку.

Она засмеялась.

– Пью за эту чудесную авантюру!

– На здоровье! – сказал я. – Наверно, муж ваш будет сердиться. . .

– Не будем говорить о тех, кто на суше.

– Хорошо, – согласился я и поднял бутылку.

* * *

Она лежала на скамье, завернувшись в одеяла. Под голову ей я положил свою кожаную куртку. В темноте она не заметила до чего же эта куртка грязная. Только я бодрствовал, не зная где приткнуться. Удобнее всего было бы на дне лодки. Но чем укрыться? Я уже жалел о своей чрезмерной галантности. Для меня не осталось ни одного одеяла. Пришлось лечь в том, что на мне было. Временное тепло от выпитого коньяка испарялось. Холод давал о себе знать все настойчивее. Кабина тряслась от храпа Барона. Лодка повисла в бездне – между небом и водой. Я никак не мог уснуть, холод непрерывно будил меня и я начал бояться, что дорого заплачу за свой рыцарский жест. Тогда я вспомнил о старом, бог знает во что превратившемся пальто, постланном на корме. Я осторожно пробрался за ним на корму. Укрывшись им, я тотчас успокоился. Теперь тепло моего тела оставалось под пальто и скрючившись, я наконец уснул.Верно, я спал не очень крепко, потому что услышал как женщина поднялась с лавки и улеглась на дно лодки, рядом со мной. Этого следовало ожидать – на узкой скамье спать было неудобно. Она долго размахивала руками прежде чем хорошенько укрыться одеялами. Края их прикрыли меня, и я чувствовал как мой правый бок все больше согревается. Наконец она затихла. Дыхание ее стало равномерным, я слышал его у самого уха, даже чувствовал его тепло.

– Вы спите?

Я колебался – отвечать или нет. Наконец, глухо проговорил:

– Нет!

– Холодно. Верно?

– Да.

– Завидую Барону.

– Он может спать где угодно, – сказал я. Она натянула одеяла до самого подбородка.

– Расскажите что-нибудь.

– О чем?

– О себе.

– Что же рассказать?…

– Вы все время в море?

– Почти.

– Почему не спросите что я там делала?

– Где?

– В поселке.

– Это меня не интересует.

– Вы не очень-то любезны… Вид у вас интеллигентный, а держите себя грубо. Вы всегда разговариваете таким тоном?

– Всегда.

– А иногда все же можно было бы иначе.

– Мы, рыбаки, так разговариваем.

– Нет, вы не такой как другие рыбаки.

– А какие они?

– Откровенно говоря, гораздо вежливее вас.

– Давайте кончим.

– Почему?… Раз уж вы взяли меня в лодку, так и ведите себя приличнее.

– Смотрите какой туман. Давайте кончим!

– Вы меня обижаете!…

– Не пойму чем?

– Не понимаете!… А я не понимаю почему вам нужно было уступать мне все одеяла, самому мерзнуть и в то же время так обижать меня.

– Воображаете.

– К тому же вы не искренни… Не воображайте, что только вы один трудитесь. Каждый работает, ломает голову.. .

– Вам так кажется.

– Вы считаете меня белоручкой.

– Я этого не говорил.

– Но хотите это сказать своим обращением со мной.

– Это вам кажется.

– Поймите же, я отнюдь не маменькина дочка.

– Хорошо, будем откровенны. Вот вы, лично, над чем ломаете голову?

– Я архитектор.

– Это мне ничего не говорит.

– Очень жаль, – сказала она устало. – Ведь я для того и приезжала сюда. Хочу что-нибудь создать.

Я рассмеялся.

– Если это проект поселкового ресторана, то должен вам сказать, что в местном Совете над ним потешаются.

– Сегодня над ним потешаются, а завтра перестанут! Красивое понимают не сразу.

– Разукрашивайте! – вскипел я. – Размалевывайте, превращайте побережье в ярмарочный городок.

– Мы знаем во что превратить его. Неужели вам нравятся все эти безобразные рыбацкие лачуги, которые понатыканы в самых живописных местах?

– Как люди умели, так и строили! Не без крыши же им жить!

– Эти развалюхи должны быть снесены. Вместо них мы построим рыбакам жилище по нашим проектам. Я как раз работаю сейчас над этим.

– Сносите! Другого от вас не жди.

– Все станет таким красивым! Неужели вы этого не понимаете! Вы даже не представляете себе какие способные люди у нас есть!

– Представляю… Бедное побережье!

Кто бы мог подумать, что я буду лежать рядом с такой женщиной и вести с ней разговор… о строительстве. Нет, эта нудная очкастая особа заслуживала того, чтобы я повернулся к ней спиной. Я завернулся поплотнее и успокоился. Может быть, я себе внушал, но мне казалось, что через все одеяла я чувствовал тепло ее тела. Я подумал: совсем иное дело, когда люди спят бок о бок.

– Вы спите? – преспокойно спросила она.

– Вот те на! Не так-то легко уснуть рядом с такой женщиной, как вы.

– Иногда приходится.

– Но нелегко.

– Хорошая вещь ирония. Вот теперь вы мне нравитесь… Неужели так-таки и не расскажете ничего о себе?

– О чем рассказывать?

– Завидую, что вы можете скитаться по морю в это время года. Сейчас оно интереснее, чем летом. Если бы я была мужчиной, то делала бы то же самое… Попытайтесь рассказать что-нибудь в Духе этой авантюры.

– О-го-о!… И вы тут же заявите мне, что день и ночь трудитесь во славу родины.

– Так оно и есть, – улыбнулась она. – Для меня работа – и долг и удовольствие. Поверьте!… Зачем мне вас обманывать. Карьеру себе, что ли, на этом сделаю?… О нашем поколении часто говорят не очень то восторженно. Но не всегда это справедливо. Мы думаем, работаем…

– Во славу родины?

– Да, родины.

– Для социализма?

– И для него.

Она сказала это без иронии. Потом добавила:

– Я чувствую потребность говорить. Обещаю вам, что не буду больше касаться общественных тем.

– Посмотрим… А то сейчас это просто смешно.

– Когда вы захотите, то разговариваете вполне интеллигентно. Барон шепнул мне кое-что о вас, и я знаю, что вы не тот, за кого себя выдаете.

– Теперь и я должен расточать комплименты?

– Вы любите море?

– Может быть. Но у меня нет времени думать об этом.

– Вы все время проводите в лодке?

– А как же иначе? Рыба не явится прямо ко мне домой.

– Туда, где ваша жена, дети… Не так ли?

– Вы, кажется, сами сказали что-то, что относится к тем, кто остался на суше.

Она умолкла.

– Вы уснули? – спросил я тихо.

– Интересно в этой лодке, – мечтательно проговорила она. – Канаты, мачты, руль… Это волнует. И одиночество, и туман, – они тоже волнуют. Заставляют тебя забыть весь мир, забыть прошлое и не думать о будущем. Остается только настоящее. Многие бы нам позавидовали.

Внезапно раздалось пение. Мы даже вздрогнули.

– Что это такое? – шепнула она мне на ухо.

Я приблизил свои губы к ее уху и тоже прошептал:

– Барон поет.

Она повернула ко мне голову.

– Во сне?

– Да, – снова прошептал я, почти касаясь губами ее уха. – Он влюблен в одну ресторанную певичку.

– Чудно!

Когда она в третий раз повернула ко мне голову, губы мои коснулись ее лица. В таком положении я оставался несколько мгновений, но смелость меня покинула, и я отодвинулся.

– Будем спать!

– Да, – с трудом выдавил я из себя.

* * *

Подул слабый западный ветер и глухая завеса тумана колыхнулась. Слабый солнечный свет проник сквозь нее и мы сразу очутились на дне огромного каньона. Высоко над нашими головами кружили буревестники, похожие на орлом. Вскоре, открылись серые морские коридоры, чуть взборожденные бризом, они походили на улички, мощеные булыжником. Я вглядывался в этот редкий оранжевый пух и старался понять, где мы находимся. Куда отнесли нас таинственные ночные течения моря?

Архитекторша продолжала спать. Над кубриком показалось круглое лицо Барона. Один глаз у него был прищурен – по всей вероятности, он многозначительно подмигивал мне, спрашивая: „Ну, как провели ночку?”. На правой щеке его отпечатался контур гаечного ключа. Он видел во сне свою певицу, лежа на гаечном ключе! Я подал знак заводить машину. Мотор заработал, и корпус лодки затрясся. Пассажирка открыла глаза, но увидев меня, опять закуталась с головой. Едва ли найдется близорукая женщина, которая осмелится показаться без очков, да еще когда она не выспалась.

Я сел за руль. Лодка тронулась.

– Чего вглядываешься? – спросил меня Барон.

– Не пойму, где мы находимся.

– У Святого Николы, не видишь, что ли?

Верно. Против нас едва-едва вырисовывался барак морского поста. Мы были на одной линии с селом, все еще окутанным туманом. Я слегка повернул вправо и дал полный вперед. Оставалось еще девять миль пути.

Она вытащила руки из-под одеяла и стала шарить по лавке. Пробудившиеся крольчата запрыгали, приветствуя день. Я быстро подошел и протянул им очки.

Мы то плыли в светлых залах, то снова погружались во тьму. Пересекали лабиринты, проходили под сводами, открывали по пути розовые коридоры, и все чаще над нашими головами появлялись голубые островки неба, похожие на архипелаги. Наконец мы вырвались на простор и сразу почувствовали не только чистоту и свет солнца, но и тепло его лучей. Борта лодки начали просыхать.

Когда мы, обойдя железную стену пароходов, подошли к пирсу, воздух был совсем прозрачным. Над нами носились чайки. Гавань казалась им кастрюлей с ухой. Женщина стояла в лодке уже причесанная. Она наблюдала за игрой птиц, время от времени поглядывая на свои часики. Чемодан лежал у нее в ногах. Пальто ее было страшно измято.

Я взял чемоданчик и мы ступили на причал. В город мы пошли рядом. Она взяла меня за руку. Мне казалось, что мы идем по какому-то совсем неизвестному мне порту, где никто нас не знает и где говорят на непонятном языке.

– Выпьем кофе, – предложил я. – Вон кондитерская.

– Сначала узнаем насчет самолета, – ответила она. – Я куплю билет и весь день будет в нашем распоряжении. Я предпочитаю лететь после обеда.

– Чашка кофе нам будет очень кстати.

– Надо сперва обеспечить себя билетом,– на стаивала она.

А кассирша в окошечке ТАБСО сказала:

– На дневной самолет все билеты проданы. Есть одно место на утренний. Автобус отправляется в аэропорт через минуту.

Она заплатила за билет и быстро вскочила в автобус. Я едва успел увидеть за стеклом окошка ее лицо. Оно улыбалось. Автобус тронулся. Крольчата помахали мне на прощанье. Потом исчезли. Утро стало обыкновенным. Люди заговорили по-болгарски.

Я отправился в магазин запасных частей. Вытащил блокнот и отыскал тот листочек, где было написано: „Купить – один приводной ремень, четыре свечи для мотора и лампочку для мачтовой фары”.

Меня уже дважды предупреждали, что освещение у нас не соответствует установленным правилам.

О с е н н и е   д ю н ы

 

Когда стоит такой октябрь, одно удовольствие жить, ловить рыбу, любить и даже купаться. Даже купаться удовольствие в таком мягком и солнечном октябре, когда дюны все еще теплые и их оранжевый цвет контрастирует с не очень-то синим небом. За дюнами начиналась жухлая зелень леса и глянец реки, которая в этом месте вливается в море. А знаете, что представляет собой море в такую солнечную осень! Я насчитал лодок двадцать, прибывших сюда на ловлю пеламиды. Двадцать команд – все разные люди. И правда, какого только народа ни понаехало этой осенью в устье реки! У нас подобралась прекрасная компания и так как рыбы было вдоволь, настроение у всех было превосходное, – мы все время смеялись, пили напропалую, хотя цены в ресторане были рассчитаны на иностранных туристов, монету за монетой опускали в проигрыватель и слушали музыку в собственное удовольствие. Днем мы вкалывали, а вечером попивали белое вино и учились танцевать. Особенно нам нравилась песенка о некоем дальтонике, которому удалось-таки встретить девушку своей мечты. И тут он увидел, что глаза у нее синие, волосы черные, а губы красные. Так он научился различать цвета в этом мире. Рыбаки заставили меня перевести им текст пластинки и он пришелся им по вкусу – поди ж ты! Вскоре некоторые нз нас покинули шалаши и палатки и переехали жить в мотель, с утра до вечера используя душевую. Почти все начали бриться. Вообще повели новый образ жизни – курортный. Вспоминая эти дни, я начинаю думать, что во всем этом виновата была одна женщина. Правда, у нас тогда водились деньги, и все же виновата была „Золотая женщина”, как мы все ее прозвали. Нам она, действительно, казалась золотой. Золотисто-каштановые волосы, золотисто-зеленые глаза и – губы трепетные и влажные, на которых застыл крик и таинственное молчание… И все это на нежной гладкой коже, вероятно, очень белой, но в те дни получившей от солнца совсем иной цвет – сами понимаете какой. Понимаете!… Да вам ничего не понять и не представить, раз вы ее не видели. А мы ее видели частенько. В одежде и почти нагую среди дюн, где она загорала. Мы воровски следили за ней, спрятавшись за кустами, замерев от удивления – живая русалка на мертвом песчаном фоне. Но постепенно мы потеряли интерес к обнаженной Золотой женщине. Приятней было встречать ее одетой и всегда в компании с одним и тем же мужчиной. Мы встречали их повсюду. В послеобеденные часы они бродили по берегу моря, карабкались по скалам или блуждали в зарослях тростника. Они шли рядом, часто бежали, взяв друг друга за руки или… на руки (разумеется, он ее нес, а не она его). Он нес ее легко и затем осторожно опускал на землю, да и как тут не носить на руках – она была тоненькой и хрупкой. От директора мотеля мы смогли узнать только то, что Золотой женщине сорок, а ее спутнику – сорок три. Об остальных подробностях директор умалчивал и заставлял нас теряться в догадках. Может быть, они были супругами, но… другого мужа и другой жены. Во всяком случае из того факта, что они жили в отдельных номерах, мы сделали вывод, что они не были супружеской парой.

Как-то раз, когда я регулировал карбюратор мотора, мой помощник Барон неожиданно заявил, что на свете существует множество необъяснимых вещей. Я поинтересовался, каких именно.

– Да возьмем, к примеру, жизнь рыб, – сказал он. – Нам кажется, что мы все о них знаем, по-моему так ничего не знаем. Даже ихтиологи ничего не знают…

– А что ты хочешь знать о рыбах?

– Ну, например, есть у них слух или нет, есть радар или нет – никто ничего не может сказать точно.

– Да, конечно, – согласился я.

– Или, например… эта самая миграция? – продолжал Барон. – Сейчас говорят очень много нового о миграции угрей. А что касается скумбрии и пеламиды, так тут вообще все покрыто мраком неизвестности.

– Послушай!… Давай без обиняков!…

Барон взглянул на меня хмуро. Он, верно, колебался.

– Я хочу сказать, что существуют необъяснимые вещи, – сказал он наконец. – Взять к примеру Золотую женщину и ее…. этого… Ясно, как белый день, что все здесь покрыто мраком неизвестности. Есть у каждого из них семья или нет?… Сбежали они или не сбежали?… Почему они укрываются здесь как преступники?… Может быть кто-нибудь страдает оттого, что они вместе… Наверняка, страдает… По-моему, эта связь незаконная…

– И несмотря на это… – усмехнулся я.

Барон опять нахмурился.

– И несмотря на это, оба они мне симпатичны, – закончил он. – А почему, сам не могу объяснить!

Помощник мой был прав. Золотая женщина и ее спутник вызывали у нас симпатию. Нам никогда не приходилось с ними разговаривать, мы никогда не сидели за одним столиком, не выпили вместе ни одной бутылки и несмотря на это, всем они были симпатичны. Из-за них мы даже изменили своим привычкам.

Раньше такая женщина не смела бы здесь и появиться. Места эти были заражены малярией. Но сейчас, когда болота высушены и началось курортное строительство, женщины встречались на каждом шагу. Мы могли глазеть на них сколько душе угодно, по целым дням, и особенно на нее, до обеда почти нагую, а после обеда в брючках, которые плотно облегали ее бедра. А вечером… О эти вечера, когда заводили музыку и она в бледно-голубом платье входила в салон в сопровождении своего кавалера! Они усаживались в углу зала, поднимали рюмки и шептали какие-то таинственные тосты. В такой момент их лица становились еще прекрасней. Они, конечно, не умели пить… Выпыот по пятьдесят граммов коньяка, а за ужином осушат одну бутылку вина. И все говорят, говорят… И о чем столько говорить? Не знаю. А к девяти часам они снова шли скитаться. Поднимались на дюны, спускались к лесу, огибали речную излучину как привидения, пробирались сквозь тростниковые заросли и наконец, выходили к морю. Здесь мужчина раздевался, входил в воду и поплавав несколько минут, снова вылезал на берег. Она ждала его на песке, шла навстречу, подавала махровый халат, а затем начинала швырять камешки в теплую шумящую пену.

Как-то ночью мы видели, как она подала ему халат, вернее, набросила его ему на плечи, а после поднялась на цыпочки и жадно поцеловала в мокрую шею.

– Умеет любить, негодяйка!… – прошептал Барон.

– Тихо ты! – вздохнул я.

– А он, чего это он купается ночыо, в октябре? – прошептал Барон.

– Потому что молодость его прошла, – ответил я тихо.

– Наоборот, – сказал Барон, – только молодые могут купаться в такой холоднющей воде.

– Он просто притворяется молодым, – сказал я. – Не желает сдаваться. В этом возрасте мужчины пускаются на хитрость, купаются в холодной воде и тому подобное…

– Не понимаю, – сказал Барон. – Разве он не может доказать ей свою молодость другим способом?

– Верно и доказывает.

– Убей меня, не полезу в такую воду!

– Без риска нельзя, Барон!… Тебе этого не понять. Такая любовь самоотверженна и стоит гораздо больше, чем любовь в молодости.

– Ишь ты… Это еще почему?

– Потому что каждый умеет любить в двадцать, а попробуй полюбить в сорок? Тогда я на тебя посмотрю.

– Нет, – покачал головой, мой помощник. – Что-то я не возьму в толк!

– Подрастешь – поймешь!

Барон взглянул на меня серьезно своими молодыми глазами, и я невольно усмехнулся. Он оставался серьезным. Верно, так ничего и не понял.

Мужчина оделся и они пошли в обнимку к ресторану, где рыбаки горланили свои песни. Море наполняло тишину глубокими вздохами. Водная масса вздымалась страстно в своем логове и я думал о том, что эта страсть извечна, неутолима, что мы исчезнем навсегда, а она все будет клокотать, все чего-то жаждать…

– Неужто это так страшно? – снова спросил Барон. (В эту ночь он был сам не свой).

– Что „страшно”?

– Когда поймешь, что ты уже не молод.

– Иногда очень страшно, – ответил я.

– Почему? – удивился Барон. – Я, например, знаю многих – взять хотя бы дядюшку Митко, – которые давно состарились, а и в ус не дуют.

– Зависит от человека, – сказал я.

– Это так, – согласился Барон. – И все же, что здесь страшного?… Пошли.

По утрам мы поднимались рано, еще до света. Я просыпался первым и начинал тормошить своего помощника. Мы выбирались из палатки и садились в лодку. К этому времени просыпались все, и лодки, обычно, отчаливали одновременно. Рыбакам, которые спали в мотеле, приходилось идти через дюны, и тем не менее они приходили вовремя, и утреннюю тишину внезапно оглушал взрыв моторов. Мы с Бароном делили три пая: один получал он, два – я (так полагалось за лодку и инвентарь). Рыболовецкая армада торжественно выплывала из устья реки и затем лодки расходились в разные стороны – кто куда. Море перед тобой – плыви, пока хватает сил, а наткнешься на косяк – наполняй лодку до краев!… А в том октябре, как я уже говорил, рыбы было вдоволь, хватало и для наших и для ваших. Ладони у всех были изранены. И самая большая удача заключалась в том, что рыбьи косяки все вертелись возле Масляного мыса и Змеиного острова – рукой подать. Потому-то мы и выбирались часто на сушу и как я уже сказал, подсматривали за Золотой женщиной, загоравшей среди дюн. Не работать же круглые сутки! И мы нуждались в культурном отдыхе!…  После обеда, медленно проплывая вдоль берега, мы видели двух скитальцев на пляже, и тогда Золотая женщина махала нам рукой. В этом состоял весь наш разговор. В ресторане мы только наблюдали друг за другом.

– Черствые люди! – осудил их как-то Барон. – Далеко не арабы.

– Оставь их в покое, люди ищут тишины и уединения. Видно, у них много накопилось…

– Что накопилось?

– Кто знает какая у них житуха в Софии? Поди узнай что о них говорят.

– Ты думаешь?

– Надоели им, видать, чужие пересуды да советы. Может они считают, что и мы думаем как все.

– Вольно считать?

– В этом возрасте любовь недоверчива.

Барон взглянул на меня многозначительно:

– А ты почем знаешь?

– Вот проживешь еще десяток-другой, сам поймешь.

– Ты никак себя имеешь в виду?

– Ничуть!…

– Послушай, а как ты думаешь, этот… ревнует?

– Никогда! – ответил я. – Такие люди все испытали в жизни, устали от мелочей и сейчас им не остается ничего другого, кроме как любить и сердцем, и разумом.

– Не знаю, – вздохнул Барон. – Эта сука напоминает мне двадцатилетнюю девчонку. Черт бы их побрал, этих женщин!… Словно из инкубатора!… Попадись мне такая…

Я заверил его, что ему такая не попадется, он со мной согласился, и все же поспешил добавить, что тогда бы он послал подальше всех своих Леночек и Данечек – отдал бы с превеликим удовольствием за одну такую сорокалетнюю, красивую как… трудно даже подобрать сравнение… с такой атласной кожей и такими теплыми глазами…Такую да целовать в глаза!

– В ней есть что-то особенное, – добавил он, – что именно, не могу объяснить…

– Я тебя понимаю, – усмехнулся я. – Хочешь сказать, что она отличается от всех твоих пеночек, хотя они и молоденькие.

– Еще как отличается! – добавил он страстно. – Таких нельзя выпускать на волю, это они нас делают несчастными…

– Все должно быть представлено в этом мире, – закончил я.

– Он тоже мужик что надо… Очень молодо выглядит!

Мы недовольны были Золотой женщиной и ее партнером, их отношением к нам. Почему они не обращали на нас внимания? Пусть мы простые рыбаки, но мы умеем хранить тайны. Каждый может подсесть к нам за столик, довериться, выпить… Мы умеем молчать, как могила. Сто бутылок поставь, не выдадим.

Наконец подул северо-восточный. Избалованные хорошим сезоном, мы все же вышли в море за рыбой, но напрасно. Рыбные косяки исчезли, волны росли, и лодки одна за другой поворачивали к берегу. Наш карбюратор снова забарахлил и то не где-нибудь, а у самого буруна. Того и гляди, случится беда. Мы стали кричать и размахивать веслами. Подошла одна из лодок и взяла нас на буксир. Оказавшись, наконец, в устье реки, мы вытащили лодку на берег. Я взглянул на Барона. Он тоже глядел на меня. Мой взгляд спрашивал: „Что, займемся мотором?”. А взгляд Барона отвечал: „Ты что, рехнулся! Сейчас лучше напиться!”. Еще будучи в море, мы чувствовали как горят наши глотки, их могло погасить только трехдневное пьянство – все время, пока не стихнет ветер.

Мы спокойно двинулись через дюны, прямо к ресторану. Там уже все собрались. Рыбаки стояли между мотелем и рестораном. Видно, что-то случилось. Мы подбежали и только тогда поняли: Золотая женщина и ее спутник нас покидали. Нагруженные багажом, они вышли из мотеля. Рыбаки посторонились, давая им дорогу, ободранные, пропахшие рыбой. Все молча наблюдали как они ступают шаг за шагом, как в последний раз окидывают взглядом окрестности, где они были вдвоем, где они были свободны. Мы тоже двинулись всей гурьбой, медленно, как бы смущаясь самих себя. Я могу поклясться, что и нам, и им хотелось сказать на прощанье друг другу хотя бы пару теплых слов… Но что это были за люди, как им удалось своим молчанием сковать нас? Мы так бы и расстались, если бы не Барон! . .

Слава Барону!.. Я начинаю им гордиться! Он побежал в ресторан и через минуту оттуда донеслась мелодия „Чирио” – любимой песенки Золотой женщины.

Путники остановились и обернулись. Они не замахали нам руками – может, им мешали чемоданы, а может они действительно были очень сдержанными людьми. Мы тоже не стали махать – мы привыкли относиться к людям так же, как они относятся к нам, и все же, это были большие проводы среди торжественного молчания, если исключить усиливающийся шум прибоя и гудок автобуса, того самого, который через три минуты увез с остановки тех, без кого наша жизнь стала пустой.

Мы бросились в ресторан, к стойке. Кто-то крикнул:

– Кажись, этот ветер за три дня не спадет!

Вино было белым и холодным. Я давно заметил, что холодильники „Балкантуриста“ работают исправно.

Надо спать под открытым небом

– Эй, приятель, когда ты прибыл?

– Ты это мне?

– Тебе.

– Сегодня утром.

– Автобусом?

– На паруснике… Почему это тебя так интересует?

– Да нет… Просто хотел спросить… Понимаешь, охота с тобой познакомиться, потолковать.

– Вот как?… Чего ж ты раньше об этом не сказал?

– Да так, по дурости. Поди, видел как я хожу по улицам?

– Видел… Подсаживайся!

Тот, что признался в собственной дурости, взял рюмку и подсел к другому.

– Садись поближе.

– Чего это ты один?

– Не понимаю.

– Да сколько помню, все вокруг тебя народ толчется. Вечно ты с рыбаками толкуешь, с ними пьешь, с ними веселишься… Скоро, поди, опять насядут.

– Ну и пусть… Что с того? Ты тоже останешься.

– Нет, не останусь, потому что они меня считают чокнутым.

– Знаешь ли… Я вот частенько за тобой наблюдал, не такой уж ты чокнутый.

– Чего это ты за мной наблюдал?

– Интересно было… Да ты не удивляйся, я ведь писатель.

– Знаю.

– Тогда стало быть тебе ясно.

– В писателях я не больно-то разбираюсь, но ты мне симпатичен, хотя писатель из тебя слабый. Мне даже досадно, что ты слабый писатель.

– Мне самому досадно… А откуда ты знаешь, что я слабый?

– Так говорят… да я и сам вижу.

– Значит, говорят?… Вот уж не думал. А из чего это видно?

– Бродишь как неприкаянный, вот и видно… Выпьем?

– Выпьем… За твое здоровье!

– За твое.

– Недолюбливаешь, значит, меня?

– Прежде недолюбливал, а теперь – нет. Зло меня брало – со всеми разговариваешь, а меня обходишь.

– Да ты ж сам меня сторонился. Знаешь сколько раз мне хотелось к тебе подойти?

– Ты меня оставь!… Я особенный.

– Знаю. Я вообще многое о тебе знаю. Имей в виду, что я тоже человек особенный.

Чокнутый поставил рюмку на стол и уставился на писателя.

– Особенный, говоришь?

– Да.

– Действительно особенный?

– Думаю, что да.

– Хочешь, проверим, кто из нас особенней?

– А как это мы проверим?

– Нет, лучше, давай, бросим…

– Зачем же бросать?

– Решишь, что я совсем рехнулся.

– Ну, это посмотрим… Говори, что ты имеешь в виду?

– Я просто подумал, что коли ты и впрямь особенный, значит пойдешь вечером со мной.

– И пойду.

– Пойдешь?.. А знаешь куда?

– Куда бы то ни было.

– Ишь, какой храбрый… – Чокнутый засмеялся всем своим красивым небритым лицом. – Пойдешь спать на берег фиорда?

– Пойду.

– Тогда айда!

– Айда!… Бутылочку прихватить?

– Можно.

Писатель подошел к стойке, расплатился и взял с собой бутылку сливовой ракии и каравай белого хлеба.

Они вышли и зашагали по улочке. Завернули на квартиру писателя, и тот захватил свою шубу. Потом купили сигарет. Когда они вышли из городка, солнце стояло совсем низко.

– Посмотри какое море!…

– Идеальное… На что ты живешь?

– Когда прижмет – работаю.

– Жениться не думаешь?

– Иногда охота… Ты о чем сейчас пишешь?

– Это не важно. Зачем нам толковать о таких вещах?

– Ты спрашиваешь, и я спрашиваю… Ведь ты пишешь, чтобы кормиться?

– И да, и нет… Правда ли, что ты умеешь разговаривать с дельфинами?

– Кто это тебе сказал?

– Говорят… Говорят, будто ты можешь их вызвать.

– И ты веришь всякой чепухе?

– Конечно, нет!… И все же гордись, что о тебе такое говорят.

– Такое!… По-твоему это хорошо, если человек может разговаривать с дельфинами?

– Полагаю, что это было бы прекрасно… Тут пойдем?

– Через виноградник. Немного полакомимся.

Они задержались на винограднике и затем снова выбрались на берег. Сумерки застали их у фиорда. Море уже спало среди скал. Чокнутый шагнул в какую-то расщелину и вытащил оттуда несколько больших досок и сухую морскую траву. Он уложил доски на выброшенные морем ракушки и застелил их травой; получились мягкие, удобные постели. В этом месте море прибило к берегу еще несколько досок и добротный ящик с надписью „Isabell”.

Вдвоем они натаскали хворосту и коряг. Чокнутый развел костер, а писатель подтащил к огню доски и ящик, чтобы просохли. Ящик оказался не очень мокрым, и писатель сел на него. Чокнутый тем временем забрался на самый высокий камень и оглядел потемневшее море.

– Что ты tам высматриваешь?

– Кто это такая – Изабель?

– Может, марка мыла, а может, какого-нибудь напитка. Это упаковка… Очень уж ты любишь прикидываться чокнутым.

– Почему?

– Я спросил, на что ты смотришь.

– Иди сам погляди. Если что увидишь, значит, и я на это же смотрю.

– И отсюда видно, что там ничего нет.

– Тогда, почему ты мне не веришь?

– Ты часто ночуешь на берегу?

– Когда на меня найдет, прихожу и ночую.

– Пить будем?

– Сначала ты.

– Иди сюда… Садись на ящик, место есть.

– Изабель эта, должно, была красавицей… Ваше здоровье!

– Почему ты так думаешь?

– Просто мне хочется, чтобы так было. Это имя носят только красавицы… Хорошо, что ты вспомнил о водке.

– А хватит?

– Думаю, что хватит.

– Держи сигареты.

– Впервые буду спать по-царски. Проснешься – тут тебе и водка, тут тебе и сигареты.

– Слушай, давай говорить начистоту: зачем мы сюда пришли?

– Я же тебе сказал, что часто здесь сплю.

– Как ты догадался, что я потащусь с тобой?

– Потому что и тебе хочется спать под открытым небом. Знаешь, сколько найдется таких, которые согласились бы ночевать среди скал?

– Сколько?

– По пальцам перечтешь.

– Ну и что из этого?

– Чего тебе объяснять? Сам знаешь.

– Костер всю ночь будет гореть?

– А почему бы и нет?

– Я тоже считаю – пусть горит.

– Чтобы нас согревать.

– И еще кое для чего…

– Что-то я тебя не понимаю.

– Прекрасно понимаешь.

– О дельфинах, что ли, думаешь?

– Вот именно.

– Как ты можешь думать о такой чепухе?…

– Но ведь костер будет гореть всю ночь?

– Знаешь что хуже всего, когда люди ночуют под открытым небом?

– Нет.

– Приходится рано ложиться. Делать-то нечего.

– Можно разговаривать.

– О чем?… Дай-ка лучше бутылку.

– Держи… При свете костра этикетка стала еще красивее.

– При свете костра и человек делается красивее… Знаешь, ты тоже сейчас стал красивее… Походишь на великого писателя… За твое здоровье!…

– За твое!…Ты начинаешь меня злить. Когда-нибудь я дам тебе кое-что прочитать.

– Брось!… Хороша водочка!… Я не читаю. Неужто ты не понял, что интересуешь меня только как человек? Как человек, который может спать под открытым небом.

– Понял.

– Собираешься описать эту историю?

– Нет.

– Даже если опишешь, все равно никто не поверит.

– Чему ж тут не верить?

– Что два человека ночевали на берегу моря в октябре – просто так, ради самого спанья. Но разве это имеет значение?

– Дай бутылку.

– Ваше здоровье!…

– Бутылка и сигареты будут лежать в ящике.

– На котором написано „Изабель”?

Ночь стала совсем черная – звезды можно было видеть, лишь повернувшись спиной к костру. Среди скал медленно вздымалось и опускалось море. Писатель чувствовал, как оно бесшумно дышит. От него исходило тепло. А с суши веяло холодком. Морская трава на досках тихонько шелестела. Доски пахли смолой и червями. Писатель повернулся и прилег на правый бок. В спину ему пахнуло жаром костра, а кожа лица ощутила холодное прикосновение ночи. Чокнутый улегся по другую сторону костра. Под досками крошились и пели ракушки. Вокруг высились скалы, только со стороны моря зияла пасть фиорда. Писатель знал, что всю ночь придется вертеться как на вертеле, подставляя огню то спину, то лицо, а иногда даже вставать и подкидывать в костер хворост.

К его удивлению он проснулся лишь перед самым рассветом. Чокнутый всю ночь поддерживал костер. Открыв глаза, писатель увидел его сидящим на ящике.

– С добрым утром! ..

– Здорово!… Может, промочим горло?

– Разве еще осталось?

– Это нам скажет „Изабель”… Ого–о!

– У „Изабель” есть даже хлеб.

– Знаю… Ваше здоровье!…

– На здоровье!… Если хочешь, мы можем его поджарить на углях.

– Есть у тебя нож?

– Ага!… Сейчас нарежу ломтики… Раздобыть немножко мидий? Их здесь много у самого берега. Суешь руку и вытаскиваешь.

– Можно. Я помогу тебе.

Они собрали несколько пригоршней мидий. Нагребли раскаленных углей и положили мидии печься. Раковины раскрывались, как головки маков, вода, вытекая на угли, шипела. Пахло печеными мидиями, поджаренным хлебом и утренним морем.В раковинах, наполненных бульоном из морской воды, мясо превращалось в плотные янтарные шарики. Когда они поели, Чокнутый спросил:

– Ну, что скажешь?

– Скажу, что это самый замечательный завтрак в моей жизни, – ответил писатель. – Можно пить и не говорить „За ваше здоровье”?

– Как хочешь.

– Какие у тебя на сегодня дела?

– Как всегда – никаких.

– Давай проведем здесь весь день, а?

– Если хочешь и если никто не ждет тебя в городе.

– Посмотри какое интересное солнце.

– Сегодня будет тепло и мы позагораем. Если не боишься, можешь выкупаться.

– И выкупаюсь… Дай бутылку… Что это за цветные блики на воде?

– Заметил? Их видят только те, кто спал у моря.

– Ты хочешь сказать – с морем… Этой осенью ты собираешься работать?

– Может и поработаю… Ты мне поможешь собрать все, что выбросило море?

– Ладно. Сюда будем сносить?

– Сюда. Я решил сделать себе хибару в этой дыре… Нужно же и мне обзавестить, наконец, какой-то собственностью.

– Не смеши! ..

– Да я серьезно.

– Послушай, почему ты не вызвал дельфинов?

– Брось болтать…

– А я все больше и больше убеждаюсь, что ты способен на такое.

– Их никто не может вызвать.

– Никто, кроме тебя.

– Дельфины – дикие животные, их вызвать никто не может.

– Ну ладно, пошли за материалом.

Писатель встал и решительно направился к скалам. Чокнутый поплелся следом. Они перебрались через скалы и вышли на песчаную отмель – дальше начинались пески. Писатель шагал впереди. Чокнутый следовал за ним соблюдая дистанцию, он понимал, что на него всерьез рассердились.

Последний шторм потрудился на славу. Сначала они наткнулись на огромную желтую балку и еще одну „Изабель”. Было много досок. Некоторые из них еще плавали в воде и поэтому оба разулись. Солнце подымалось, становилось теплее. Несколько раз они возвращались с добычей к фиорду и раскладывали ее на песке, возле скал, чтобы просохла. Когда они наконец кончили работу, писатель сказал:

– Не можем же мы вот так все время молчать… Обещаю больше не заикаться об этих дельфинах.

Чокнутый немного подумал.

– Можешь спрятаться за скалами? – спросил он.

Писатель поглядел на него удивленно и усмехнулся:

– Могу.

– И никакого шума, ни единого словечка… Будешь сидеть и помалкивать, пока я не подам тебе знак.

– Обещаю.

– Ну давай, прячься.

Писатель предпочел вскарабкаться на высокий берег – оттуда открывалось все море. Ему удобно было лежать в сухой траве, укрывшись за кустами молочая.

Чокнутый влез на торчавший из воды камень, выпрямился во весь рост и повернулся лицом к горизонту. На шоссе показался грузовик. Чокнутый подождал пока он скроется и как только опять стало тихо, сложил ладони рупором, поднес их ко рту и издал какой-то звук. Он терпеливо повторил его во второй, в третий, в четвертый раз… Писатель следил за стрелками своих часов, которые отсчитали почти час. Он не помнил, сколько раз повторился этот звук. Прислушиваясь, он пытался решить на что же он похож, может быть па скрип колес, может быть на радиосигнал. Никогда еще не приходилось ему слышать такого звука.

Дельфины появились внезапно. Их стадо показалось на расстоянии полумили от берега. Писатель почувствовал дрожь. Животные делали огромные скачки, играя в воде, они незаметно сокращали расстояние до берега, становились все крупнее, уже ясно видны были их головы, даже глаза; самым удивительным было то, что писатель начал различать их смех: да, да, дельфины смеялись, быть может, они радовались на свой дельфиний манер, а Чокнутый размахивал руками. Вода вокруг стада кипела, у подножья скал море пришло в движение. И вдруг произошло нечто совершенно невероятное – животные проникли в фиорд, окружили низкие подводные скалы и сгрудились перед Чокнутым. Он походил теперь на ребенка, придумывающего самые ласковые слова. Охваченный любопытством, желая видеть все до малейших подробностей, писатель приподнялся с земли. Чокнутый уселся на скалу и протянул вперед руку. Казалось, в его ладони заключалось что-то магическое, дельфины обезумели: они подпрыгивали, стараясь лизнуть ладони, отталкивали друг друга, боролись.

Наконец Чокнутый поднялся и сказав что-то, укротил дельфинов, хотя животным явно хотелось бы еще порезвиться. Чокнутому даже пришлось пожурить их на своем непонятном языке. Стадо начало медленно удаляться. Животные поплыли обратно, порывы их гасли, движения становились спокойнее. И вот, синий морской простор поглотил их.

Писател встал, вышел из своего укрытия и спустился к фиорду. Чокнутый сидел на своей „Изабель” и с наслаждением жадно курил.

– Ну как, опишешь все что видел? – спросил он писателя.

– Нет, обещаю что ни о чем не стану писать.

– Почему?… Можешь и написать. Все равно никто не поверит.

– Никто, – согласился писатель. – Получится муть какая-то, надуманный рассказ, который никто не примет всерьез.

Е щ е   о д и н

 

Он умел спать под открытым небом. Его вытянутое тело с широко раскинутыми руками весомо покоилось па сухой земле. А ладони так доверчиво к ней прижимались, словно черпали из нее спокойствие. Голова его была покрыта свежим номером газеты „Днесь”, где на первой странице был помещен снимок: премьер министр Кьосеиванов пожимает руку военному атташе Италии. Гавань кишела бездомными бродягами. Они спали на парусниках или среди траверсов, громоздившихся в районе рыбной биржи. Обычно они покрывались па ночь гнилыми корабельными парусами, давно позабывшими, что значит сила ветра.

В порту все еще было тихо. Только на набережной отдавались сонные шаги таможенного полисмена, который расхаживал вдоль фиолетового леса мачт. В утренних сумерках корабли и море казались нарисованными.

Кто-то, прихрамывая, проковылял в ворота пристани, таща грязный мешок и бидон с нефтью. Сухой кашель рассек тишину. Несколько бродяг проснулись, выругались и снова погрузились в сон. Проснулся и Зангадора. Он смахнул с головы газету и тоже выругался. Хромой виновато удалился в сторону рыбацкого причала. Зангадора поднялся, сел на траверс и закурил. Сигарета его приободрила. Было очень рано, но ложиться снова не имело смысла. Он встал, отшвырнул ногой газету. В ноздри ему пахнуло сладким ароматом прелого моря.

Хромой, стоя на небольшом паруснике, выкачивал воду из кубрика. Черная маслянистая жидкость глухо падала в море, загрязняя его. Зангадора подошел, пнул ногой гнилую обшивку суденышка и скептически покачал головой. Хромой видел сверху как он направился к морю и затем наклонился над водой.

– Полезное дело – гигиена! – крикнул бродяга. Он плескал воду в лицо и растирал его. Фрикции – залог красоты.

Зангадора был высок, его большие руки оканчивались обмягшими от безделья кистями, тело, крупное и здоровое, было склонно к полноте, а под шерстяной фуфайкой уже вырисовывался животик. Над загорелым лбом блестели выгоревшие русые волосы. Они были кудрявыми и нестрижеными – точно по моде. Глаза у него были светлые и живые. Зеленая шерстяная фуфайка, снятая с плеч пьяного скандинавца, и оранжевые брюки, засунутые в сапоги, придавали ему вид укротителя зверей.

Зангадора перебрался на деревянный причал. Капли на его лице блестели, как звездочки.

– Чем кончилось вчера?

– Ничем! – Хромой перестал качать… – Пришли двое жандармов, им сказали, как ты его ударил, и они бросились тебя разыскивать.

– Куда?

– Откуда мне знать.

– А что, я неудачно его отделал?

– Говорят, неудачно. – Хромой принялся растирать занемевшие пальцы.

– Куда ты собрался?

– На Малую верфь грузить дрова.

– Я с тобой! – решительно заявил Зангадо-ра. – Мне лучше исчезнуть на несколько дней.

Он прыгнул на палубу „Дракона” – так назывался парусник – и принялся выкачивать воду. Хромой вошел в кубрик и стал разогревать мотор. За молом набухали нежные краски зари. Свет маяка погас. Появился едва уловимый ветерок и затем снова стих – может быть, это земля шепнула что-то морю. В районе депо засвистел паровоз. Мир начал наполняться красным соком жизни, приобретать реальный образ.

Машина заработала, тело парусника затряслось, и хозяин вздохнул с облегчением. Он был стар, худ и черен, как осколок каменного угля, его шея и одежда были грязными, а большой армянский нос загибался к подбородку. Стоило хромому вытащить чистую пачку сигарет, и она оказывалась испачканной нефтью. Все, что попадало ему в руки, тотчас становилось грязным.

Зангадора отдал конец. Парусник отвалил от берега. Хромой разложил теплый каравай хлеба и принялся резать колбасу.

– Ну и скучища на море! – крикнул Зангадора.

Он в основном не говорил, а кричал и не по привычке моряка, а просто такой уж у него был темперамент. Он принялся есть двумя руками, а ногой управлял парусником. „Дракон” слушался. Они пересекли гавань и вышли за линию маяка, перед ними раскрылась широкая водная ширь. Море действительно наводило скуку: тихое, застывшее, выжидающее, словно набирающееся сил для предстоящих осенних штормов. Над его потускневшем глянцем расплавленной медью застыла заря. На юг от залива, за линией песков, поднималась бесплотная гряда холмов. Зангадора наелся, выбросил засаленную бумагу за борт и запел. Старый парусник двигался вперед неровными толчками, вздрагивая. Можно было предположить, что мотор вот-вот взорвется. Но суденышко продолжало идти вперед, преданно исполняя свою черную работу.

Зангадора закинул за спину сапоги и пошел босиком, стараясь ступать по влажной плотной полосе песка. Иногда он шлепал прямо по воде. Это придавало бодрости. Солнце клонилось к западу, поднялся ветер, но все еще было тепло. Слева потянулись борозды полосатых как зебра дюн. Из-за них время от времени появлялась сожженная солнцем дубовая роща – жалкая поросль на месте когда-то величественного леса. Стаи чаек, сидя на песке, чистили перышки. Когда он проходил мимо, птицы лениво отлетали в сторону, а затем снова возвращались на прежнее место. Далеко впереди маячила рыбацкая хижина, сливавшаяся с желтыми пятнами дюй.

Зангадора остановился, разделся и вошел в воду. Море ластилось к его ногам, по плечам скользили мягкие струи ветра. В такие минуты оп ощущал, как природа вливает в него новые силы. Он поплыл навстречу горизонту, делая сильные взмахи руками, ныряя под волны, спускаясь в коричневые леса водорослей, снова выплывая на поверхность и шумно как кит вбирая воздух. Его охватило чувство, что он – хозяин всего этого бескрайнего мира…

Вдоволь наигравшись с морем, бродяга вышел на берег, взял свои шмотки и не одеваясь, направился к хижине. В сущности это была брошенная рыбаками лачуга, построенная когда-то в глубине залива. Возле нее были сколочены небольшие мостки для причала. Весной и осенью сюда подходили шаланды и рыбачьи лодки. От причала вверх, к гребню холма, вела выдолбленная в скале лестница с неровными ступенями. Гребень порос шиповником и молочаем. По этим ступеням рыбаки спускались с крутого берега к хижине, к морю, и только эти ступени связывали залив с сушей, с людьми.

Зангадора оделся и вошел в лачугу. Немного позднее, когда его глаза привыкли к прохладному полумраку, он понял, что в хижине есть еще кто-то.

Человек спал на нарах, сплетенных из буковых ветвей. Бродяга усмехнулся, ему стало ясно, что здесь обосновался такой же, как он, бесприютный. А там, где отдыхает один бродяга, всегда найдется место и для другого. Он растянулся на другом конце нар. Сквозь дверной проем видна была часть песчаного берега, море с линией горизонта и кусок неба – дверей не было.

Его разбудил звук, похожий на стон или крик о помощи. Зангадора повернулся на другой бок и увидел незнакомца, который отчаянно размахивал во сне руками, словно защищался.

– Эй, проснись! – крикнул Зангадора и засмеялся. – Что за страсти тебе снятся?

Незнакомец открыл глаза и тотчас вскочил на ноги. На лице его был написан страх.

– Тебе какой-то кошмар приснился, – сказал бродяга и снова повернулся лицом к стене. – Дай поспать.

Лежать на нарах было жестко. Зангадора поворочался с боку на бок и остался лежать лицом к незнакомцу. Он пытался было заснуть, но вскоре понял, что это ему не удастся, и сел на нары.

– Я прибыл сюда на яхте, – сказал он серьезно. Затем вытащил сигареты. – Я совершаю кругосветное путешествие… Мы должны сегодня вечером набрать морской травы и застелить нары.

Зангадора почесал друг о дружку ступни своих голых ног и закурил сигарету. Вечернее солнце освещало его беспечное лицо, он готов был болтать и смеяться. Незнакомец напряженно следил за каждым его движением. Он все еще не мог сбросить с себя оцепенение.

– Погода портится, – заметил бродяга.– Как по-твоему?

Незнакомец не ответил.

– Я тебя спрашиваю? Погода испортится?

– Не знаю.

-– Выйди и посмотри. Вчера вечером западный не задул, а сегодня морской идет вкривь и неизвестно когда остановится… Вот и пятки чешутся… Завтра будет дождь… Нам надо набрать сухой травы. Ты что, здесь собираешься спать?

Незнакомец продолжал молчать.

Запгадора встал и потянулся.

– До чего ж ты, братец, туп… У тебя есть чем подзакусить?

Видно, незнакомец все еще не пришел в себя. Он молча провел рукой по стриженым черным волосам. Лицо его покрывала густая, несколько дней не бритая щетина, а темные глаза казались усталыми. В сравнении с Зангадорой он казался щуплым. Он был в грязной белой рубашке – из тех, что носят с пристежными воротничками, темно-синих форменных брюках и сандалиях на босу ногу.

– Больно ты беден, – заметил бродяга, рассматривая его откровенным веселым взглядом. – Ты что? Тоже совершаешь кругосветное путешествие? .. У тебя есть с собой чего-нибудь поесть?

– Нету.

– Ну, что ж, я покажу тебе, как питался сам Крез.

От достал сверток, замотанный в обрывок рыбацкой сети, и два каравая. В промасленной бумаге была жареная рыба. Бродяга расправил бумагу и осторожно положил рыбу на нары. Потом снова поднял ее, понюхал и поднес к самому, носу незнакомца.

– Ну, как? Неплохо пахнет?

– Неплохо, – незнакомец сглотнул слюну.

– Запомни, жареная рыба долго не портится. – Он разломил каравай. – Я грузил дрова. Вот мне и заплатили. А в придачу еще сигареты дали.

Незнакомец набросился на хлеб. Смущенье его исчезло. Он ел, как животное.

– Эй, полегче! – сказал мягко бродяга. – Ты где находишься?

Незнакомец поднял лицо. Взгляд у него был злой, а на скулах набухли желваки.

– Пищеварение испортишь, – подмигнул ему Зангадора.

Пока они ели, бродяга осторожно отодвинул в сторону один каравай.

– Руки пообломаю, только тронь!

Рыба быстро исчезла. Зангадора ел спокойно и с чувством. Проглотив последний кусок, он сложил промасленную бумагу и отодвинул ее в сторону.

– Не люблю, когда трогают мои вещи… Теперь тебе еще и сигарету подавай… а?

Незнакомец утолил голод, но это не сделало его разговорчивей. Все так же молча, он взял сигарету и закурил. Зангадора уселся по-турецки на нарах.

– Мне много пришлось поскитаться, – начал он мечтательно. – Каких только людей я не встречал… но, поверишь ли, никогда еще не приходилось мне кого-нибудь угощать. А гляди-ка ты, оказывается, это просто удовольствие – накормить голодного. Верно?… Послушай, почему ты молчишь? – Бродяга пустил кольцо дыма, стараясь разглядеть сквозь него собеседника. – Если мы будем молчать, то лопнем от скуки. Мы, бродяги, всегда должны беседовать. И без того другие не желают с нами разговаривать. – Он потянулся и вдохнул в себя запах песка.

– Ужасно быть одному!… Верно?… Я тебя спрашиваю! Верно?

– Верно.

Лицо бродяги смягчилось и засияло воспоминанием чего-то прекрасного.

– Ты обедал когда-нибудь с английским консулом?

На этот раз в глазах незнакомца мелькнула искорка веселья.

– Нет.

– А я вот обедал, – сказал Зангадора. – Английский консул считал меня интересным человеком. Он даже заявил об этом бельгийскому и венгерскому консулам. Я им тогда подавал мячи на теннисном корте. Однажды он взял меня к себе на яхту. Мы с ним скитались по морю… Скитались… А когда проголодались, причалили к острову. Там и отобедали вместе.

– Ну, и что?

– Ничего, – пожал плечами Зангадора. – Шуточное ли дело – обедать с английским консулом?

Он докурил самую вкусную часть сигареты. А окурок положил на ноготь большого пальца и выстрелил им в дверной проем.

– Знаешь, чем нехороша рыба?

– Нет.

– Рыба любит воду, а до воды отсюда целых два километра. .. Видишь вон ту консервную банку на окне? . . Я тебя спрашиваю!

– Да.

– Возьмешь эту банку и пойдешь к колодцу. Тебе знакомы эти места?

– Нет.

– Ты откуда?

– Из Софии.

– Ого! – Зангадора присвистнул. – Из столицы, значит! Сухопутный! – Его лицо выразило презрение. – Стоит посмотреть на волны, начинает травить?

– Нет.

– Каким тебя ветром занесло?

Незнакомец так посмотрел на бродягу, словно хотел сказать: „Зачем ты спрашиваешь, если знаешь, что я все равно не отвечу?”.

Зангадора схватил его за руки и сказал резко:

– Что ты из себя корчишь?… Ты меня плохо знаешь! – Он клещами сжал руку. – Кто я такой? Раз ты ешь мой хлеб, ты должен отвечать! Ведь я могу одним ударом зашвырнуть тебя в море.

Незнакомец продолжал спокойно стоять. Он чувствовал железную силу пальцев бродяги и даже не пытался вырвать руку. В его взгляде, кроме решительности, можно было прочесть интерес к противнику. Это привело Зангадору в еще большую ярость.

– Ты видишь эту руку? – Зангадора указал себе на руку. – Это рука Зангадоры!

Глядя прямо в глаза бродяге, незнакомец сказал:

– Отпустите!

Он сказал это спокойно, без вызова, с достоинством. И бродяга почувствовал, что перед ним находится противник, заслуживающий уважения.

– Ты мне прямо скажи, что тебе больше нравится говорить на „вы”. Я и на „вы” могу. Кого ты из себя корчишь?… – Бродяга разжал пальцы. – Работу ищете?

Ему ответили молчанием.

– Если вы ищете работу, я могу вас устроить на каменоломню.

– А почему вы сами там не работаете?

– О-го-го, да вы, оказывается, умеете говорить! – бродяга вытащил из кармана огрызок гребенки и провел им несколько раз по волосам, слипшимся от морской соли и планктона. – Я здесь временно. Скоро уезжаю.

– Куда?

– На Соломоновы острова! Неохота здесь надрываться за какието мизера̀. А там я буду полеживать под пальмами, пить молоко из кокосовых орехов и есть плоды хлебного дерева.

– Значит, вас привлекает экзотика? – усмехнулся незнакомец.

– Полжизни готов отдать.

– Только мне кажется, что на Соломоновых островах не растет хлебное дерево.

Зангадора, собиравшийся дунуть на гребенку, так и застыл в недоумении.

– Как это нет?

– Да так думаю, что нет.

– Не может быть?! – бродяга обиделся. – Да там все есть!… Там у женщин длинные бедра и губы, как подушки.

Незнакомец захохотал.

– А в Болгарии вам не нравится?

– В Болгарии? – Зангадора плюнул с отвращением. – Что такое Болгария?… Провинция, одна голь, никакого шика!

Незнакомец совсем повеселел.

– И вы никогда не мечтаете о другой Болгарии?

– Бросьте! Какой еще Болгарии?

– Ну, скажем, Болгарии… с большим шиком.

– Что? – Зангадора так и подскочил. – Да ты рехнулся!.. Впрочем, простите, я, кажется, перешел на „ты”! Я бродяга, и мне все прощается… Знаешь что такое Соломоновы острова?

– Давай не будем друг друга раздражать. У каждого свои взгляды.

Зангадора сел на нары, посидел немножко, а потом лег на спину, заложив руки за голову.

– Это ты правду говоришь? Что там нет хлебного дерева.

– Может, и есть.

– Конечно же, есть. Разве могут быть Соломоновы острова без хлебного дерева и кокосового молока?…

Он лежал, разглядывая потолок, с балок спускалась паутина, в щели между камышовыми ветками виднелось небо; затем перевел взгляд на стены, дверей не было, очаг развалился, штукатурка облупилась. Сквозь грязное стекло оконца ничего нельзя было различить. Полуразрушенная хижина наводила на бродягу тоску. Он молчал и думал. Мрак внутри сгущался, снаружи наступали сумерки. Ветер свистел в сухой листве тростника.

– Ему пора бы перестать, – едва слышно сказал Зангадора. – Если не перестанет дуть, море завтра станет похлебкой.

– Это верно.

– А теперь скажи, что ты из себя представляешь?

– Я – обыкновенный человек.

– Не такой уж обыкновенный.

– Почему ты так думаешь?

– Ты не из наших!

– А кто это – „ваши”?

– Мы – это те, кто спит в порту! – Бродяга перевел дух. Его грудная клетка поднялась и опустилась. – Но и среди нас есть интересные люди.

– Вероятно.

– Вот, например, я.

– Что же в тебе интересного? – Незнакомец неожиданно перешел на ты.

– Не могу тебе объяснить. Но все меня считают интересным… Сунь-ка мне в рот сигаретку!

Незнакомец подчинился. Не дожидаясь следующего приказания, он зажег спичку и поднес ее к сигарете. Бродяга лежал, не меняя позы. Он лениво закурил. Видно было, что он специально тренировался курить лежа. Время шло. При каждой затяжке пепел нарастал, но не падал с сигареты, он не упал даже тогда, когда бродяга заговорил:

– За меня и царица пойдет!

– Глупости болтаешь.

Зангадора осторожно вытащил сигарету изо рта и объяснил:

– Вот видишь пепел; если он не упадет, значит царица выйдет за меня замуж.

– А тебе нужна царица?

– Да что ты!… Просто так говорится. Не могу я любить царицу.

– Почему?

– Я другую люблю.

– Ты!… Кого же?

Зангадора поморщился.

– Много хочешь знать!

– Интересно, в какую женщину ты можешь быть влюблен!

– Она далеко! – Зангадора тяжело вздохнул и устроился поудобнее.

– Она тебе пишет? – спросил незнакомец.

– Пока что нет.

– Как ее зовут?

– Жуан Крауфорд.

– Ну и люмпен же ты! – незнакомец был разочарован.

– Что значит „люмпен“?

– Сейчас я не могу тебе объяснить.

– Верно это не очень обидно. Можешь меня называть так… Звучит почти так же, как Аполлон или Посейдон…. Верно?… Видать, ты много в своей жизни прочел! Что? Угадал!

– Кто-что прочел.

– Я тоже читаю.

– Что же ты читаешь?

– Газеты в кофейнях. А романы глотаю как котлеты. Я даже других заставляю просвещаться. Только они не желают расставаться с темнотой. Это правда, что когда-то жил вор – великий поэт?

– Правда.

– И еще о нем говорят, что когда его вздернули на веревке, он понял, какая тяжелая у него задница.

– Нет, не совсем так, – засмеялся незнакомец. – Ты за это его уважаешь?

– Просто он мне симпатичен, потому что он тоже был бродягой, вроде меня. В нас, бродягах, что-то есть.

Они помолчали. Зангадора медленно курил, с удовольствием наблюдая за растущим пеплом. Но пепел внезапно рассыпался.

– Улизнула царица! – сказал Зангадора и принялся сплевывать пепел. – Но ничего, невелика потеря.

– Чем ты занимаешься? – спросил вдруг незнакомец.

– Да вот, скитаюсь.

– Значит, не работаешь!

– Случалось и работать.

– Чем же ты питаешься?

– Я редко ем. Чаще пью.

– А чем расплачиваешься?

– Я – любимец иностранных моряков.

– У тебя есть идеалы?

– Над этим вопросом я не думал. А ты так ничего и не расскажешь о себе?

– Немного терпения.

– Хитрец! – Зангадора убил севшего ему на лоб комара. – Сегодня ночью нас сожрут комары. Здесь рядом болото… А знаешь, что за болотом?

– Что?

– Бахча! Как стемнеет, мы с тобой всю хижину завалим дынями.

– Я должен оставаться здесь, – сказал незнакомец. – Я не могу выйти ни за водой, ни за дынями. – И затем добавил категорическим тоном: – И ты никуда не пойдешь.

Бродяга так и сел.

– Что ты сказал?

Незнакомца поразили его глаза. Они переливались всеми цветами радуги, искрились, загорались и гасли – не глаза, а небо, в котором отражаются все настроения дня. Бродяга, не отрываясь, глядел на незнакомца.

– Послушай, ты серьезно решил мною командовать?

Незнакомец не ответил.

– Разве тебе не хочется пить? – спросил Зангадора.

– Я умираю от жажды!

Зангадора спустил ноги на пол.

– Ты думаешь, я позволю собою командовать?

– Я не собираюсь тобой командовать. Я скоро уйду, и тогда делай, что хочешь!

Зангадора встал, засунув руки в карманы.

– Послушай, у меня чешутся руки!… Ты понимаешь, что я никому не позволю говорить со мной подобным тоном. – Затем он крикнул. – Ты знаешь, что весь портовый квартал дрожит от одного моего имени!

Но незнакомец будто не слышал. О чем он думал? Зангадора видел, как он вытянул ноги и закрыл глаза, и ему стало казаться, что мысли этого небритого молодого мужчины витают где-то очень далеко, что он говорит сейчас с какими-то другими людьми, живет в ином, бог знает, каком мире.

– Встань!

Незнакомец открыл глаза и взглянул на Зангадору. По грязной стене над головой незнакомца ползла сороконожка. Она ненадолго привлекла внимание бродяги, он проследил, как она спокойно доползла до крыши и исчезла в тростнике.

– Я тебе говорю! Встань и пойди набери травы!

Мужчина не шевельнулся. Бродяга протянул руки, сгреб на груди незнакомца рубаху и поставил его на ноги.

– Не пойдешь?

– Нет.

Зангадора замахнулся. Удар пришелся в челюсть. Затем он снова замахнулся, но не ударил. Незнакомец смотрел на него с безразличием. Из угла его губ к подбородку потекла тонкая струйка кровн. Бродяга оттолкнул его и взглянул на свою руку.

– Ты просто выродок!… Я никогда не встречал такой скотины, как ты. Больно? Отвечай! Больно тебе?

– Да.

– У тебя кровь течет, вытри.

Незнакомец провел ладонью по губам и размазал кровь.

– Пойди, умойся морской водой.

– Ничего, – незнакомец проглотил собравшуюся во рту кровь.

– Это я еще легонько тебя ударил, – сказал Зангадора. – Ты и представления не имеешь, что значит настоящий удар.

Затем он подошел к окну и взял жестяную банку.

– Я принесу тебе море, чтобы ты умылся.

Незнакомец вздрогнул.

– Не выходи!

Зангадора устремил на него полный недоумения взгляд.

– Ты что, опять за свое?

Бродяга вышел из хижины и зашагал по песку.

В однообразном рокоте волн прозвучали выстрелы. Как звон колокольчиков! Бродяга бросился обратно. Он влетел в дверной проем и ударился о нары. Незнакомец отскочил в угол. Глаза его горели. Прижавшись к стене, Зангадора прислушался: какая странная бездонная тишина… исчез даже шум моря! Но через минуту рокот прибоя стал нарастать и обрушился с новой силой. Мир монотонно закачался. Все снова стало реальным.

– Откуда стреляли? – спросил незнакомец. Он тяжело дышал.

– Сверху.

– Откуда „сверху”?

Зангадора едва перевел дух. Пальцы его дрожали. Только сейчас он почувствовал настоящий страх.

– Оттуда… Где кончаются ступени!

– Это далеко?

Ты что, не знаешь, где кончаются ступени?

– Куда попали пули?

– В песок.

– Перелетели или не долетели.

– Да чего ты меня спрашиваешь?!

– Перелетели?

– Откуда я помню!… Забились в песок, – сказал Зангадора, продолжая не отрываясь глядеть в дверной проем. – Они хотят меня прикончить, собаки!…

– Ты не видел, сколько их было? – незнакомец спрашивал отрывисто.

– Откуда мне знать!… Стреляли дважды.

– Я сам это слышал.

– Чтоб им, собакам, сдохнуть.

– Их двое, – произнес, обращаясь к самому себе, незнакомец. – Дай сигарету.

Он сел на нары, затем снова встал, так и не закурив.

– Допустим, я его убил, – сказал с беспокойством Зангадора. – Но как им удалось меня выследить?

Незнакомец ходил взад и вперед, зажав в кулаке сигарету.

– Они не имеют права прикончить меня без суда! Верно? Не имеют права!

– Замолчи!

– Сам замолчи!.. Стреляют, будто я куропатка какая.

– Замолчи! Тебе говорят! – крикнул незнакомец. Он разжал кулак, к ладони его прилипли крупные крошки табака. – Дай сигарету!

Прежде, чем взять новую сигарету, он вытер ладонь о брюки.

Бродяга чувствовал, что ему снова отдают приказание, но, занятый своими мыслями, не обратил на это внимания.

Волны, казалось, подкатывались к самому порогу хижины. Песок и море, линия горизонта и небо – все умещалось в маленькой рамке дверного проема и напоминало картину легкомысленного мариниста.

– Ну и попал же ты из-за меня в передрягу, – сказал наконец Зангадора. – Как им объяснить, что ты здесь не при чем?

Ему никто не ответил. На темнеющем небе блеснули крылья чайки. Бродяге вдруг показалось, что он остался один.

– Они прикончат нас обоих! – сказал он, обернувшись.

Незнакомец взял из его рук коробок спичек и спокойно заметил:

– Неужто не понимаешь, что вовсе не ты их интересуешь.

– Не я?

– Не ты.

– Да они давно ищут случая со мной расквитаться!… Лучше не зли меня!

Зангадора подошел к порогу и молча, насколько хватало глаз, оглядел окрестность. Незнакомец наблюдал за ним тоже молча, погруженный в свои мысли. Время шло. Его отмеряли волны, которые с шумом обрушивались на песок, исчезали и снова рождались, на месте прибоя. Ветер свистел в сухих листьях тростника… Страшно сидеть в старой хижине, когда знаешь, что весь этот простор отрезан от тебя преградой из пуль. Бродяга почувствовал себя ограбленным – у него отняли все: и дюны, и море, и небо, и солнце. Страшно сидеть вот так, скрестив руки, и ждать, что будет!

– Почему они молчат! – крикнул Зангадора. – Чего ждут?

Незнакомец сделал затяжку и криво усмехнулся.

– Не смеют!… Их только двое.

– Зато у них зулейки.

– Что это – „зулейки“?

– Ружья.

– Жандармы никогда не рискуют, – пояснил незнакомец. – Они ждут подкрепления.

– А чего они раньше в меня не стреляли?

– Когда – „раньше“?

– Когда я шел в хижину.

– Они нас только что обнаружили.

– Собаки! – крикнул Зангадора. – И как это им удалось?

– Кто-то донес – какой-нибудь крестьянин или рыбак.

– И они залегли?

– Да, обычная засада.

– Придется немного потерпеть, – покровительственным тоном сказал бродяга. – Тебе тоже не следует выходить из хижины. Они нас непременно поймают. Но ты не беспокойся. Я им все объясню, тебя-то они отпустят. – Он сел на нары. – Нужно чем-нибудь заняться. . . Будем курить и о чем-нибудь разговаривать.

Зангадора чиркнул спичкой. Свет пламени позолотил его лицо, удивительно спокойное в этот момент.

– Да, нужно чем-нибудь заняться, – повторил он. Догорающая спичка зажгла сигарету. – И как это я его прикокнул? Ведь и удар-то был не сильный. А он заслуживал, чтобы его хорошенько стукнули. . . Видишь ли, я пришел с двумя шведами. Они были моей добычей. Мы сели, собираясь выпить, попеть. Но содержатель бара сказал, чтобы я покинул заведение. Ты понимаешь?! Он вытолкал меня взашей… Тогда-то я его и ударил. – Зангадора затянулся и добавил: – Что-то я в последнее время разучился отмерять удары. Просто диву даюсь, как это я не ударил тебя еще раз. Болит еще?

– Нет.

– Ты мне нравишься. Если хочешь, мы можем вместе с тобой поскитаться немного.

– А как же с Гавайскими островами?

– Да не Гавайские, а Соломоновы. Послушай, почему ты не хочешь сказать, кто ты такой. Ты все время о чем-то думаешь? Ты какой-то особенный.

– Разве?

– Это сразу видно. Все о чем-то размышляешь. Я уважаю тебя за то, что ты все время думаешь… Можешь молчать! Меня не интересует о чем ты думаешь. Все равно скоро расстанемся. Я отсижу несколько годков и меня снова выпустят. Я всегда удивлялся, почему убийцам дают так мало. По-моему, раз ты убил человека, так н тебя следовало бы убить. А у нас иначе. Разве это справедливо?

– Многое можно сказать на эту тему. Только сейчас не время.

– Не время… – усмехнулся Зангадора. – Да мне ничего не стоит от них смыться.

Незнакомец встрепенулся.

– Каким образом?

– Стрелой проношусь через пляж и сигаю в море. А там, проплыв часа три, вылезаю в таком месте, где меня сам дьявол не разыщет.

– А затем? – незнакомец оживился.

– А затем – в Турцию. Перехожу границу, как будто прогуливаясь.

Сумерки застилали дверной проем. Наступил тот прохладный полумрак, который в это время года держится долго, смягчая резкие контуры пейзажа и всему придавая умиротворенность.

– Когда же они придут! – бродяга поддал ногой пустую жестяную банку и растер ладонью лицо. – Дьявольски хочется пить… О чем ты снова задумался? Придут, во всем разберутся и тебя отпустят.

– Заберут-то меня, – спокойно сказал незнакомец.

– Чего это ты плетешь?

– Да не тебя они подстерегают, а меня!

– Зачем ты им? – спросил Зангадора с досадой. Незнакомец вдруг сделался ему неприятен. Было что-то трусливое в его поведении. Бродяга вспомнил как стреляли. – Впервые в меня стреляют, – задумчиво сказал он. – Вот дожил! А ты тут скулишь, дрожишь за свою шкуру.

– А в меня много раз стреляли, – серьезно и тихо сказал незнакомец. – Это они меня выследили.

– Зачем ты им понадобился?

-– Я из тюрьмы бежал!

Зангадора так и подскочил.

– Это ты серьезно?… – воскликнул он. – Врешь, поди!

– Правда.

Зангадора усмехнулся:

– Вот молодец!… Как это тебе удалось?

– Долго рассказывать.

– Тогда чего они в меня стреляли?

– Они будут стрелять в каждого, кто выйдет из хижины.

– Кого ты пристукнул?

– Никого.

– Стянул чего?

– Нет, я ничего не крал.

– Послушай, не запирайся. Я же свой. Почему тебя забрали?

– На это есть свои причины.

– Какие еще причины? – удивился бродяга.– Никого ты не убивал! Ничего не крал! В чем же дело еще?… А-а, по-ни-ма-ю! – Он усмехнулся и взглянул на незнакомца разочарованно. Его тревоги показались ему вдруг жалкими и смешными, бродяга смотрел на незнакомца едва ли не так, как смотрят на проказника, слопавшего банку варенья. – И чего это вас в тюрьмы сажают?

Незнакомец ответил весело:

– За наши Соломоновы острова.

– И на сколько же тебя приговорили?

– Пожизненно.

Бродяга свистнул.

– А если тебя поймают?

– Если поймают, замучают до смерти.

– II ты ждешь, чтобы тебя поймали?

– Другого выхода нет.

– А почему бы тебе их не перехитрить?

– Каким образом?

– Да ведь я тебе только что говорил! Ты умеешь плавать?

– Умею.

– „Умею”… По-собачьи или по-настоящему?

-– Когда-то я хорошо плавал.

– Тогда ты спасен.

– Глупости.

– Разучиться плавать нельзя. Раз ты когда-то плавал, значит и теперь поплывешь.

– Нет, я не могу решиться!

Зангадора схватил незнакомца за плечи, встряхнул его и прижал к нарам, даже не пытаясь сдержать свою ярость.

– И что ты за человек? – прошипел он. – Почему ты все время выводишь меня из себя.

– Отпусти меня.

– Нет, не отпущу!… Сидишь и ждешь, а до моря рукой подать.

– Пусти меня. Я никогда не делал длинных заплывов.

– Когда человек в безвыходном положении, он может плыть и сто часов подряд! – Бродяга слегка ослабил пальцы. – Слышишь?!

Незнакомец тяжело дышал.

– Даже если я смогу долго плыть… я все равно не знаю… где мне выбраться на берег.

– Зато я знаю! Ты понимаешь?! Я знаю, где выбраться.

– Что ты хочешь сказать?

– Что слышишь!

– Тебе ничто не угрожает… Ты не должен рисковать!

– Я тебе в последний раз говорю, видишь море? – Зангадора кивнул головой в сторону моря. – Нам нужно пробежать каких-то десять метров. По песку. Они и оглянуться не успеют, как мы смоемся… Запомни, ты смело бросаешься в воду, а затем хватаешься за меня. Я буду брыкаться, но ты меня не выпускай!… Понял? – Зангадора снова встряхнул его за плечи. – Немножко наглотаешься солененькой водички… сначала тебе даже покажется, что у тебя вот-вот лопнут легкие. Тебе захочется выплыть, но ты терпи. Понял?… Положись на меня!

– Тебе ничто не угрожает, – ответил незнакомец.

– Пустяки! Я тебя спасу…

– Отпусти! Ты меня задушишь.

Незнакомец встал и перевел дух. Затем он мельком взглянул на море и снова почувствовал страх, страх сухопутного человека, который тысячелетиями смотрит на эту огромную водную стихию как на чудовище, способное только заглатывать.

– Да ты только погляди! – сказал Зангадора. – Обыкновенное море с обыкновенными волнами… Оно ласковое, как мать, мягкое, как красотка.

– И все же, что у нас общего?

– Но ведь мы друзья!

– Ты рискуешь головой.

– Никакого риска! – Бродяга снова повеселел. – Ты даже не представляешь, какое это плевое дело. Те там, наверху, с зулейками, простофили и вороны… Внезапно он стал серьезным. – Надо поторапливаться. Конечно, лучше если совсем стемнеет, но могут подойти шаферы.

– Что значит „шаферы”?

– Жандармы.

– Хорошо, я готов бежать, но только один. Я уплыву в море и выйду на берег где-нибудь далеко отсюда.

– Замолчи!

Зангадора поднялся и снял фуражку. Его огромные плечи белели в умирающем свете дня. Как будто в хижине появилось сияние.

– Снимай рубаху! – приказал он. – Давай, давай, поживее.. . Вот так!… А теперь, сандалии… Чего ты дрожишь? Спокойно!… Удивительное дело, пуль не боишься, а перед морем трясешься! Он сел на нары и взяв в руки сапоги, долго их рассматривал.

– Вот сапоги мне жаль. Ни у кого нет таких сапог, спрячу-ка я их под пары, к самой стенке.

Бродяга залез под нары и вылез оттуда весь пыльный. Он был доволен.

– Надеюсь, там их не обнаружат… А теперь надо засучить штанины. Вот так! Смотри!… И чтобы не трусить! Если ты когда-нибудь снова попадешь в Бургасский порт, спроси обо мне. Тебе каждый скажет, кто я такой… А теперь, иди сюда!

Они стояли у порога. Один – исполин, а другой – маленький и щупленький. Маленький протянул руку исполину, и исполин почувствовал силу этой руки, ее тепло. Она рассказала ему о многом. Маленький не выдержал, привстал на цыпочки и обнял исполина.

– Таких вещей я не признаю, – сказал тихо бродяга и со своей стороны крепко прижал к себе незнакомца. – Это так полагается?

– Да, полагается, – сказал незнакомец.

– Море совсем близко, – сказал Зангадора. – Ты даже не заметишь как мы до него добежим. Море – мой друг. Вот увидишь, оно нас спасет.

Они снова встали рядом.

– Меня зовут Христо, – сказал незнакомец.

– Очень приятно. А меня – Зангадора!

– К чему эта жертва?… Я уже и сам могу.

– Никакой жертвы, – ответил Зангадора. – Для меня это плевое дело… Помни только одно – по песку бежать трудно. Как только кончится берег, не ступай в воду, а прыгай.

Они бросились бежать одновременно.

Сверху раздались выстрелы. Зангадора был прав – по песку бежать было трудно. Вокруг свистели пули, а они бежали вперед, где безучастно и лениво расправляло кружево огромное, окутанное сумраком, море. Как медленно оно приближалось! ..

Незнакомец присел и прижал руку к груди.

– Чего ты садишься?! – крикнул Зангадора.

Он вернулся назад, наклонился и поднял незнакомца. Дальше он действовал так спокойно, как будто нес весла к лодке.

– Закрой рот! – крикнул он яростно. – Но сначала скажи что-нибудь! Когда ты молчишь, ты мне просто противен! . .

Он нес его вперед. Свистели пули, но теперь они казались жалкими. Ветер был прохладен и ласков, море быстро приближалось – смыться теперь было плевым делом.

Пуля вонзилась в бедро, но Зангадора успел сделать два последних шага. Он упал в воду, не выпуская из рук приятеля.

– Закрой свой проклятый рот! – заорал он. –Тебе говорят! . . Еще немножко, и поминай, как звали! Пошлем им поздравительные открытки из Стамбула!… С видами мечетей! . .

Он держал его крепко и что-то дружески тихо ему говорил. Затем стал смотреть, как приближаются те двое – медленно и трусливо, направив на него свои карабины.

– А это кто? – спросил один из жандармов.

– Откуда я знаю? – ответил другой, дрожа, а потом крикнул фальцетом: – Эй, ты кто такой?

-– Еще один! – проревел им в ответ Зангадора.

Он чувствовал освежающую ласку пены и то, как горяча вода вокруг его поясницы – ему казалось, что она горяча от крови. Море и песок тонули в густых сумерках, а небо наверху все еще сияло.

Ж е с т о к о с т ь

Дети сидят на краю мола и смотрят в сторону горизонта. Волны дробятся о стену. Ветер подхватывает пену и швыряет ее в лицо мальчуганам. Тогда они слизывают с губ соленые капли, соль сладкая, вкусная. Море кипит, но послеполуденный воздух прозрачный, а небо чистое, хотя оно и начало уже терять свою летнюю синеву.

– Ничего не видно, – говорит громко высокий мальчик и усаживается поудобнее.

– Прибудет, – отвечает тот, что пониже ростом, но голос его звучит не совсем уверенно. – Ведь ты сам слышал, что сказали в порту.

– Сказали, а что-то не видно.

– Прибудет.

– Ведь пароходы видны издалека.

Тот, что пониже, ростом, не торопится с ответом. Он не знает, видны пароходы или нет, когда они очень далеко.

– Если Земля шар, – говорит как бы размышляя мальчуган, то издалека… пароход не увидишь.

– А ты уверен, что Земля шар?

– Уверен, – отвечает все также задумчиво мальчик. – Разве ты не видел земной шар в витрине ТАБСО?

– Видел, только как бы и на этот раз не оказалось… как с аистами.

– С какими аистами?

– Так ведь говорили же сначала, будто нас аисты принесли… А после оказалось… Взрослые, они любят обманывать.

– О Земле в учебнике пишется. А об аистах пет.

– Ну, раз в учебнике пишется… Посмотри-ка!

Мальчуганы смотрят в конец мола. По его ровной поверхности идет девушка. Ветер играет подолом ее платья. Она приближается. Дети удивленно глядят друг на друга.

– Райна!

– Она!

– Чего ей здесь надо?

– А я откуда знаю.

Девушка подходит. Лицо у нее розовое. Подол платья продолжает развеваться на ветру, открывая ее белые колени. Она ступает легко, и мальчикам кажется, что ветер вот-вот подхватит ее и унесет к чайкам, которые, сидя на берегу, спокойно чистят свои перышки.

– Эй! – кричит девушка. – Что вы здесь делаете? ..

– Жду брата, – отвечает мальчик. – Он должен вернуться из Ливерпуля.

– Мать знает, что ты здесь?

– А тебе что?

– Разве ты не должен быть в школе?

– У нас занятия утром, – язвительно осведомляет ее высокий мальчик.

– А мне кажется, что вы во вторую смену.

Девушка стоит перед ними, почти заслонив собой горизонт. Всем ясно, ей хочется поболтать. Но у детей к этому нет ни малейшего желания. Они отворачиваются и продолжают вглядываться в морскую даль. Время от времени они переводят взгляд и на Райну, но просто так, из вежливости. В этом возрасте девчонки их совсем не интересуют. В глазах Райны искрятся тысячи огоньков, в голосе звучит ирония:

– У нас в квартале болтают, будто ты получил какое-то письмо от брата. Могу я узнать, что там пишется?

– Именно сейчас? – спрашивает мальчуган, делая вид, что ему не до письма, но сам уже вытаскивает его из кармана и подает девушке. – Ничего особенного. Обыкновенное письмо от брата к брату. У меня много таких.

– Ничего, дай и я прочту.

Письмо мятое. Края его потрепаны. В нем написано: „Дорогой Наско, я пишу тебе из Алжира. Порт большой, здесь полно трансокеанских чудовищ, перед которыми наше судно кажется букашкой. Мы здесь простоим три дня. Надеюсь, что мне удастся купить тебе водяной пистолет и ласты. Считай, что ты их уже имеешь. Мы вернемся к концу месяца. Учись хорошенько, а то, сам знаешь… Брат твой Николай“.

Соседские дети знают письмо наизусть. Они завидуют Наско, что у него такой брат. Мальчуган сознает свое превосходство и при каждом удобном случае подчеркивает его. И если кто-нибудь усомнится в том, что его брат настоящий моряк – как это было, например, в случае с тем нахальным мальчишкой, с которым они стояли друг против друга, собираясь затеять драку, – Наско тотчас в доказательство вытаскивает письмо…

Тогда этот нахал готов был вот-вот начать. Он был на два года старше Наско, и яснее ясного, чем должна была закончиться драка. Но Наско поглядел на него с презрением и сказал:

– Скажи спасибо моему брату. Я обещал ему не драться. А то бы я тебе показал… Брат у меня моряк.

– Моряк? – мальчишка уже занес было руку. – Моряк?

Наско ознакомил его с содержанием письма, п конфликт был улажен.

Райна возвращает ему это же самое письмо и протягивает руку, чтобы погладить мальчугана по голове. Но Наско вовремя уклоняется, и ему удается избежать этой чрезвычайно неприятной процедуры. Девушка улыбается и идет к маяку.

– Куда это она отправилась? – снова спрашивает высокий мальчик. – Там один ветер.

– А ну ее, пусть идет! – отвечает небрежно Наско.

Время бежит, дети сидят и ждут. Мимо проносится катер, направляясь к судам, стоящим на рейде. Моторная лодка пытается выйти за линию гавани, по волны начинают ее качать, человек на корме ругается и поворачивает в обратную сторону. Чайки поднимаются в поисках пищи, кружатся рядом, а затем снова возвращаются в свою тихую пристань. Дети чувствуют как солнышко припекает им спины. Приятно ощущать тепло перед заходом солнца в это время года. Ведь уж не лето.

– Райна была с часами?

– Что-то не заметил.

– Спроси-ка ее, который час.

Приятель Наско поднимается и идет по молу в сторону маяка. Он не идет, а забавляется: перепрыгивает на одной ноге с черты на черту, где сходятся бетонные плиты, которыми застлан мол, возвращается немного назад, прыгает с разбега и вот, наконец, исчезает за каменной стеной маяка. Вскоре он снова появляется.

– Пятнадцать минут пятого! – кричит издали мальчик. – Запоздание на два часа пятнадцать минут! …

Он идет снова, прыгая с черты на черту и, наконец, запыхавшийся, садится рядом с приятелем.

– Разве это запоздание? – говорит Наско. – Нам приходилось его ждать целыми сутками. Я по сто раз бегал к причалу… Если тебе надоело…

– Нет уж, дождусь!

– Чего она там делает?

– Ничего, стоит себе.

– Послушай, может, она решила… – Наско не доканчивает свою мысль.

– Что решила?

– Здесь многие топятся.

Приятель его пожимает плечами.

– Откуда я знаю… Посмотри!… Это не ко рабль?

– Идет! – кричит Наско. – Корабль!…

Дети начинают подпрыгивать как резиновые мячики, возбужденно размахивая руками. Они поворачиваются лицом к центральному пирсу и кричат; „Идет! Идет!” Им важно, чтобы и там об этом узнали.

На горизонте появляется пятнышко. Если иметь чуть побольше фантазии, то в нем можно увидеть очертания корабля. Наско подпрыгивает все более вяло и, наконец, совсем перестает. Лицо его побледнело, он закусил нижнюю губу.

– Что это ты не радуешься? – удивленно спрашивает его приятель, который все еще подпрыгивает.

– Да я радуюсь… – отвечает Наско и с еще большим ожесточением закусывает губу.

– Нет, ты не радуешься!

Наско думает, как приступить к этому очень ответственному моменту их разговора. Наконец, он произносит:

– Дичко, как причалит корабль, тебе придется сматываться.

– Почему? – мальчик удивлен. Он притих.

– Я думаю, что так захочет мой брат, – чтобы мы шли домой только вдвоем и по дороге беседовали.

– Хорошо, – отвечает с болью Дичко. – Как хочешь…

Перед ним закрылись ворота рая как раз в тот момент, когда он стоял на его пороге. Но ничего не поделаешь. Раз так велит Наско. Внезапно он ощущает отвращение, просто ненависть к приятелю. Он смотрит на него и не может узнать. Сам того не желая, Днчко начинает припоминать те моменты в их дружбе, когда Наско вел себя как эгоист.

– А я не могу пойти следом за вами?

– Следом?

– На расстоянии десяти метров. Никто и не заметит.

– Ну, ладно!

Войдя в гавань, корабль начинает двигаться так медленно, словно он стоит па одном месте. Лишь увидев его прислоненным к причалу, понимаешь, что все это был обман зрения. Наступает тот самый напряженный момент в жизни Наско, когда он, как безумный, бросается к причалу, кричит, и его не интересует, что скажут докеры. А они, верно, никогда ничего не скажут, так как заняты своим более важным делом… Вот и сейчас, они видят, как мальчуган пробирается к пароходу, слышат, как он кричит, но не обращают на него внимания. На причале вообще принято кричать

– Николай!… Николай!

Несколько человек из экипажа стоят у правого борта и ищут глазами встречающих. Наско никак не может найти среди них брата. Наконец, он слышит его голос.

– Наско, я здесь!

Мальчуган подпрыгивает:

– Спускайся скорей!

– Как дела дома?

– Все хорошо. Ты сразу же спустишься?

– Нет.

– Ничего, я тебя подожду.

– Но стоит. Лучше иди.

– Почему?

– У меня тут еще дела.

– Ничего, я тебя подожду.

– Отправляйся и жди меня дома. Скажи всем, что я жив и здоров.

– Я буду тебя ждать! – твердит мальчик.

– Нет, иди! – настаивает брат. – После я тебе объясню… Ты слышишь, что тебе сказали?

– Слышу.

Дичко выглядывает из-за угла склада, куда сгружают какие-то ящики. Наско задумчиво проходит под краном. Ему кричат, чтобы он сторонился, но он не слышит. Его отталкивают в сторону, и он видит, что над самой его головой раскачивается трактор, повисший в железной руке крана.

Мальчики направляются к выходу. Наско идет впереди, за ним шагает Дичко. Они молчат. Дичко не задает вопросов. Он все слышал, и ему неловко.

Наско останавливается и поджидает приятеля.

– У Николая дежурство, – говорит он тихо. -– Он сказал, чтобы я подождал его дома.

– Ничего, столько ждал, подождешь еще немножко.

Действительно, он очень долго его ждал, и нет ничего легче, чем подождать еще несколько часов. Но мальчик смутно понимает, что на этот раз между ним и братом разорвалась какая-то очень важная нить. Но почему? В чем причина? Он не может на это ответить, только чувствует, что что-то случилось. Они уже в городе. Наско идет и делает вид, что рассматривает витрины. Он толкает прохожих, его тоже толкают. Ему хочется плакать.

Ему очень хочется плакать и совсем не хочется идти домой. Дичко, который покорно плетется следом, становится ему крайне необходим. Наско останавливается и поджидает приятеля. Ему хочется сказать что-нибудь почти веселое, но он не находит в себе сил. Он даже печального не может выдумать. Он просто потерял способность говорить.

А дорога к дому длинная – она всегда была длинной для детей. По дороге они всегда встречают массу любопытного, на которое стоит поглазеть. И в этот вечер полно любопытных вещей, но мальчугану не до них. Он останавливается, когда останавливается Дичко, идет дальше, когда идет Дичко. Мысли его заняты моряком… Моряк не имеет права так к нему относиться, не имеет права потому, что Наско очень его любит – это могут подтвердить все, кому осточертело выслушивать Наско и читать письмо его брата.

Уже поздно, но мальчики все еще сидят на скамейке в саду и Наско все еще не может наладить обычный разговор. На небо выплыли звезды. Морской ветер стих, он веет слегка, донося запах солк и рыбы. Осенний вечер сух и прохладен.

– И что это с тобой? – произносит Дичке.

– Что?

– Он же на дежурстве. Разве ты не понимаешь?

Наско молчит.

– Ты бы на себя взглянул.

– Чего смотреть?

– Что с тобой творится?

– Ничего особенного.

– Да ты ревешь!

– Нет, я не реву.

– Ревешь.

– Нет, не реву.

–- Айда!

– Нет, я не пойду.

– Тогда и я остаюсь.

В этот момент перед ними появляется моряк, брат Наско. Его нетрудно узнать, хотя уже смеркается. Он ступает особенно – у него длинные кривые ноги.

Наско не вскакивает, не кидается к брату. Он как будто прирос к скамейке. Мальчуганы вглядываются в темноту, стараясь узнать, что это за девушка идет, прижавшись к его правому плечу. Моряк и девушка останавливаются возле скамейки. Моряк наклоняется, потому что он очень высокий. Райна встает на цыпочки, потому что она очень маленькая. Они целуются. Да, да, целуются… Один… два… три раза… Свободной рукой моряк гладит худенькое, костлявое плечико Райны, затем проводит ладонью по ее волосам. Как пришли они из темноты, так и удаляются…

– Ты видел? –- шепчет Дичко.

Младший брат моряка сидит, вцепившись пальцами в сиденье скамейки.

– И все из-за этой… – добавляет Дичко.

Наско молчит.

– Тьфу! . . Ради какой-то девчонки бросить собственного брата! – Дичко энергично возмущается и в то же время чувствует некоторое удовлетворение от развития событий… – Ну скажи, кто так поступает! – Продолжает говорить мальчик. – И ради чего? Ради бабы!

Наско вытаскивает письмо и рвет его на мелкие кусочки.

– Если это был мой брат, я на всю жизнь перестану с ним разговаривать.

Наско закусывает губу и старается не заплакать. Он чувствует ненависть. Сейчас он ненавидит многих, но сильнее всех – эту самую Райну… какую-то паршивую соседку… поступившую так подло. Райну, которая всего лишь несколько часов тому назад хотела погладить его по голове!

Он уже чувствует как глаза его наполняются слезами. В них расплываются деревья и растворяются звезды. Мальчик чувствует, что он ненавидит не только соседку, а и брата, и свою мать, и своего отца, он ненавидит весь мир за то, что с ним поступили так жестоко… Да, весь мир, со всеми его звездами и деревьями, торчащими столь бесчувственно, когда ему так больно, когда слезы стекают из глаз на язык, и вкус у них почти такой же, как вкус моря.

Ч т о т о   у х о д и т

 

Ему снилась женщина. Точнее, ему снилось, что он бьет женщину. Но как бьют подобное существо, он не знал, да и руки во сне были тяжеленными. Словом, получалась какая-то отвратительная путаница и как только добрая фея сна решила вмешаться и разбудить его, человек поспешил открыть глаза. Опомнившись, он сообразил, что никогда в жизни не поднимал руку на женщину. Поди разберись и чего это ему приснилась та, которая много лет тому назад предпочла другого!… Боже, как давно это было!

Старик повернулся на правый бок, надеясь снова заснуть; что-то его беспокоило и сон не шел. В деревьях пели птицы. Он еще покрутился с боку на бок и встал. Чтобы добраться до кувшина с водой, ему пришлось идти через всю тростниковую хижину. По дороге он что-то опрокинул и выругался. Протянул руку в темноте, собираясь поднять упавший предмет, но так ничего и не нащупал.

Ладони его охватили холодные стенки кувшина. Он поднял его и начал пить. Вода была сладкой. Тоненькая струйка потекла ему за пазуху. Он одновременно ощутил и ее, и освежающие глотки, утолявшие жажду. Он хотел было вовремя остановиться, но не смог – пил долго, пока не почувствовал тяжесть в желудке. Затем он медленно пошел к кровати, без особого желания, потому что знал, что ему предстоит мучительная бессонница. Разумеется, по дороге он опять что-то опрокинул и пообещал себе, что завтра же приведет все в порядок и придаст наконец хижине надлежащий вид. Вот уже несколько недель как здесь не убиралось. И зачем ему такой помощник? Пробираясь в темноте к кровати, старик еще и еще раз убедился, что парень ему попался ленивый и если он не хочет постоянно раздражаться, ему следует как можно скорее взять себе нового помощника. Его раздражало даже мерное посапывание парня. Он лег и накрылся одеялом. Снаружи заливались миллионы птиц. И откуда столько птиц? Их больше, чем листьев на деревьях! Старик повертелся и снова встал. На этот раз он подошел к двери и закрыл ее. Постоял несколько секунд прислушиваясь и вернулся обратно. Но стоило ему лечь, как песни птиц понеслись с нестихающей силой. В хижине становилось душно. Старик сбросил егерскую шинель, бог знает каким образом попавшую к нему, и остался лежать под одним одеялом. Так как сон все не приходил, он решил полежать на спине и обдумать завтрашний день: нужно было высушить и починить речные сети – они свое дело сделали, теперь его звало море, с каждым днем наполняясь рыбьими косяками…

И что это она явилась ему во сне? Чтобы он ее ударил?… Что было, то было… Не десять, не двадцать – целых сорок лет прошло с тех пор… И за что он станет ее бить? А ну как на него набросятся ее сыновья!… Давно ему не снился хороший сон… Он снова начал думать о работе: о брезентовых робах, которые нужно залатать, прежде чем убрать на зиму, о неводе – пусть лежит, может, еще понадобится, о новых нейлоновых сетях – через денек-другой он впервые погрузит их в море… Вот только помощник у него ленивый. По физиономии видно, толстощекой, смуглой, и по черным курчавым волосам, на которых вечно белеет перхоть. Люди с такими курчавыми волосами не пригодны к работе. И чего это ему понадобилось нанимать его за две недели до начала сезона?

Парень на соседней кровати тяжело дышал. Птицы становились невыносимы. Старик прислушался, пытаясь установить, откуда доносится пенье. Оно слышалось отовсюду, со всех сторон, даже со стороны моря. Прислушавшись хорошенько, он понял, что море остается морем и от него не исходит никаких птичьих песен, что просто морской песок пытается подражать пернатым певцам. Самые мощные голоса неслись со стороны холма, из-за реки. Видно, там все кишело птицами. Да и где их только не было?… Но вот ему удалось различить особенно сильный голос, и он понял: злодей неистовствовал в ветвях ближайшего дерева. Какая-то птаха драла горло всего лишь в нескольких метрах от хижины.

Старик скинул одеяло и спустил ноги на пол.

– Что случилось? – спросил внезапно помощник.

– Ничего.

– Очень душно. Кто это дверь закрыл?

– Столько птиц… невозможно спать.

– Каких птиц?

– Ты что, не слышишь?

Помощник прислушался:

– Соловьи!

– Я вот им сейчас покажу!…

– Брось, – сказал парень. – Что с ними сделаешь?

– А вот посмотрим!…

Старик открыл дверь и вышел в одних носках. Мир был наполнен молодостью – от земли до звезд. Молодые листочки на деревьях, молодая трава, молодой тростник исходили соком и ароматом. Буйная зелень насыщала силой сам воздух, он стал гуще и как бы начал бродить вбирая тысячи опьяняющих ароматов. Легкое дуновение ветра, шедшее со стороны холма, подхватывало эти запахи и отяжелев от них, падало на землю, изнемогая. Когда глаза старика свыклись с мраком, он понял, что это вовсе не мрак, а сине-зеленая прозрачность, точно такая, как на дне моря. В молодости он часто нырял на дно за устрицами и часто погружался в такую вот сине-зеленую прозрачность, только тогда вокруг царила полная тишина, а здесь природа затеяла грандиозную ночную ярмарку.

Соловей на ближайшем дереве, действительно, пел громче всех. Из болота поднималось нежное кваканье лягушек, страстное курлыканье болотных птиц и зловещий хохот водяных черепах… Разве можно было заснуть в такую ночь? А завтра вставать спозаранок, от такого помощника с курчавыми волосами работы не дождешься. Все самому делать придется.

Одинокий соловей пришел в исступление, и старик подумал, что птица вот-вот упадет, обессилев в заросли ежевики. Ничего подобного! Певец перевел дух и начал с новой силой. Старик выругался и, наклонившись, стал шарить по земле. Наконец он нашел камень и яростно зашвырнул его в густую крону дерева. Следом за ним полетели все лежавшие вокруг камни. Старик не пожалел даже пробковые поплавки для сетей. Он швырял, орал, ругался во все горло до тех пор, пока птица наконец не улетела. Да что там! Подобной ругани испугался бы даже орел. Старик испустил последний – победный – крик и вернулся в хижину.

Когда он лег и укрылся одеялом, ему стало казаться, что он погружается в сон, но вскоре он поймал себя на том, что снова слушает соловьиное пение, доносящееся со всех сторон: со стороны холма, болотных зарослей и прибрежного кустарника. Только на востоке было спокойно – там раздавались аккорды моря. Старик поджал ноги и накрылся с головой…

Утром у него болело темя. Первое, что он услышал, это была тишина. Он вышел из хижины и почесал в затылке. Помощник уже развел огонь в летнем очаге.

– Не подметено, не прибрано! – проворчал старик.

– Чего?

– Не повезло мне, говорю, с тобой.

– И удивительный же вы народ, пенсионеры! – ответил парень, бреясь. – Чего вам еще нужно?

– Я хочу порядка!

– Хорошо, будет тебе порядок.

– Как же, от тебя дождешься!…

Старик наклонился над очагом, но прежде чем он успел дунуть, хворост вспыхнул у него под носом.

– И чего ты суешься? – сказал парень. – Разве не видишь, что горит?

– Где же горит!

Высоко поднялись языки пламени. Старик открыл кран умывальника и принялся мыться.

Появилась кошка, изо рта ее торчали перья. Парень выругался и пнул кошку в живот. Затем наклонился и поднял мертвую птицу.

– Кого ты пинаешь? – рассердился старик. – Ты где находишься!

– Соловья поймала!…

– На то она и кошка, – сказал старик и вошел в хижину. Парень посмотрел на безжизненного певца, повертел его в руках и бросил в заросли ежевики. Соловей повис, раскачиваясь, на колючей ветке.

П а т е т и ч е с к а я   с и м ф о н и я

Сразу далее и не скажешь, кто из них был более жалок – он или его лодка, во всяком случае они были в плачевном состоянии; о нем и говорить нечего, а от лодки несло гнилью: заплата на заплате -– доска за доской сменялись год за годом; вместо клиньев по бортам торчали щепки, краски на обшивке было больше, чем самого дерева, а двигатель походил на буржуйку. Под машиной всегда плескалась лужа бензина и масла. Рыбак протянул свою тощую руку к стартеру со слабой надеждой получить искру, а как известно, без искры лодка никогда не двинется с места. Мотор, действительно, отказывался работать: последнее время он испытывал мистический ужас перед морем и, стоило ему только подумать, что на него рассчитывают, как он старался не давать искры. А в это время от причала уже отделялись лодки и уходили в море, растворяясь в утренней дымке. Ветер стих еще вчера, и сейчас укрощенное море покачивалось, как с похмелья, разбитое трехдневным безумством. Слева от острова рождался апатичный свет солнца, он ложился на мягкие волны и позволял себя укачивать. Море всплывало из-темноты ночи, как гигантская живая плоть, – огромнее мира, беспредельнее фантазии, сильнее воображения, тверже земли; оно простиралось за границы реального и было слито с другими морями и океанами; оно манило и кричало, кричало таинственным голосом глубин с их солями и холодом, ароматом и загадочными течениями, в которых реют планктон и киты, со своим черным дном, с которого иногда поднимаются из других эр забытые чудовища. Его воды рождают суеверия и легенды, дерзость открывателей, подлость и благородство, низость и величие. Море – это самое эфирное и самое зловещее чудо, оно красивее земли, но иногда и ужаснее ее. В него вливаются все нечистоты суши: смрад и кровь боен, содержимое городских клоак, нечистоты кораблей, отбросы фабрик, в него стекает человеческая усталость, над его чудодейственной поверхностью звучат самые гнусные ругательства, и все же оно остается самым чистым, самым могучим, самым всепрощающим.

Так вот, в это самое море и хотел выйти этот захудалый оборванный рыбак на своей разбитой посудине. Ему нужно было добраться до острова, куда шторм наверняка выбросил горы мидий. Он хотел собрать мидии и продать на фабрику, где из них мололи зерно, то самое, которым откармливают кур… то есть, я хочу сказать, он отправлялся отнюдь не на поединок с китом, и вы не подумайте бог знает что.

Ко всеобщему удивлению, мотор неожиданно подал признаки жизни, и он, действительно, заработал бы, не появись в последнюю секунду тощий мальчишка – что-то вроде второго издания этого самого рыбака. Мальчишка подбежал к причалу и крикнул:

– Батя, сестренка вернулась!…

– Что?

– Сестренка, говорю, вернулась!

– Как это вернулась?

– Да так!

– Она что, дома?

– Дома… Пришла и ревет… Он ее выгнал.

– Что?

– Он опять ее выгнал.

– Ах вот как?… Ну, я ему покажу!… Он у меня, сукин сын, попляшет!… – Рыбак наклонился и сполоснул руки в воде. – Беги спать, я сам резберусь!…

Мальчишка побежал обратно, вверх по крутой уличке. Его длинные ноги сплетались и расплетались на бегу, или просто так казалось в утреннем полумраке. Рыбак закурил сигарету и побрел по той же уличке в город. Ему навстречу спускались рыбаки с веслами. На автобусной остановке толпились заспанные пассажиры. Какой-то пузатый дядька катил по мостовой бочку и нельзя было понять бочку ли он катит или свое собственное пузо. Из пекарни несло запахом слоек и сдобы. Несколько буревестников беспричинно драли глотки на крыше. Нельзя было понять отчего кричат эти птицы. Да никто и не пытался в этом разобраться.

Наконец рыбак отворил калитку. Фламенго мыл свое огромное лицо у колонки. Большая оранжевая хризантема терлась о его голое плечо. Он приоткрыл один глаз и взглянул на незваного гостя, его лицо было намылено.

– Душегубец! – крикнул рыбак. – Ты опять, за свое?

– Ты кого это называешь душегубцем? Ты, устрица!. .

Незваный гость понял, что ему лучше уйти под прикрытие железной ограды, и тотчас ретировался.

– Тебя, тебя… – подтвердил он. – Что ты моей дочерью швыряешься: то берешь, то возвращаешь!… Никто тебе ее не навязывал, ты сам ее взял!

Фламенго смывал с лица мыло. На руках его играли мускулы.

– Я и раньше тебе говорил, – сказал он, вытирая лицо, – не могу я!… Пробовал и так, и сяк, не могу… не могу я жить с твоей дочерью.

– Это еще почему? Чего ей, девке, недостает?

– Не могу!

– Да, почему, почему, скажи!… Кого хочешь в городе спроси, каждый тебе скажет, что дочь моя самая порядочная девушка.

– Ты что, не слышал, что я тебе сказал!… Не могу!

– И почему ты в конце концов не скажешь, чем она плоха?

– Ни на черта она не годится! Вот и все.

В соседских окнах появились лица любопытных. Из домишка выскочила мать Фламенго, здоровая, статная женщина, немного раскосая.

– Вот и я ему твержу, – вмешалась она, – честнее девушки ему не сыскать, да не слушает. Что я тебе, Иван, сегодня утром говорила? Почему мы с тобой поругались?

– Не почему, – ответил Иван (это было настоящее имя Фламенго). – Вовсе мы не ругались.

– Просто не могу я понять, этого моего… проклятущего! Что она тебе сделала? Скажешь ты когда-нибудь или нет?

– Ничего… Вот проснулся и выгнал ее… Никакая она не женщина…

– Это еще почему не женщина?

– Женщина, да только больно страшна!… Чего тут говорить?…

– А когда ты ее брал, она для тебя не была страшна! – снова ворвался в калитку рыбак.

– И тогда была… Что поделаешь? Не могу я! Три месяца женаты, а я уже кляну себя… Говорю вам, давайте кончим. Если не кончим, еще хуже будет… Добрая она, тихая, только я не могу…

– Уж не думаешь ли, что сам-то ты красавец! – крикнул отец. – На себя полюбуйся!

– Не знаю!… Может, и не красавец.

– Ты просто дурак! – кричал отец, и к тому же довольно смело, чего от такого, как он, нельзя было ожидать. – Идиот!…

– А-а, вот как?! – Фламенго быстро натянул рубашку – в то время, когда его назвали идиотом, она закрывала ему лицо. – Хочешь, чтобы я тебе влепил?

Парень направился к калитке, но мать предусмотрительно загородила ему дорогу, правда, в этом уже не было необходимости: автор обидных слов драпал в сторону пристани. Буревестники продолжали кричать, поднявшиеся спозаранку рыбаки уплетали теплые слойки, вместе с ними уплетал слойку и пузатый дядька, а солнце уже показало свой бок над горизонтом. Такой маленький кусочек солнца, а столько света! Что же будет дальше? Рождался прекрасный светлый день – в такой день только в море выходить.

Приземистый, кривоногий рыбак в коричневой кепке (боже, с какой быстротой распространяются новости в этом городишке) настиг его возле самой лодки.

– Что стряслось?

– Да ничего. Но, я ему дал понять…

– Так ему и нужно, этому пройдохе.

– Уж я его проучил… Будет меня помнить.

Рыбак снова протянул руку к мотору. Свечи дали искру, машина работала. Посудина понеслась вперед… с найменьшей возможной скоростью – вперед к солнцу, к открытым просторам океана. Само собой разумеется, что выйдя за границу гавани, мотор заглох, но затем он снова оглушительно затарахтел, и лодка взяла курс на остров, за большим бизнесом – мидиями, из которых делают муку для откорма кур. Море приняло и этого человека. А вы что думаете? Что в него могут уходить только люди, подобные капитану Ахаве и Старбеку? … Ошибаетесь. У каждого есть свой Моби-Дик, поймите это.

–––––––––оо–––––––––

Худ. редактор Дим. Карталев

 Техн. редактор Тр. Янчева

Корректор Из. Томова

*

Формат бумаги 71/100/32   Печ. л. 11      Тираж 21,150 экз.

„София-пресс“. Агентство печати на иностранных языках

София, ул. Левского, 1

*

Государственная типография

им. .Георгия Димитрова“ – София


ГЕРОЙСТВОТО ДА БЪДЕШ АНГАЖИРАН

Когато за първи път дава „литературна свобода”1 на своето непокорно лисиче, Борис Априлов има вече зрели прояви в прозата за възрастни. Той е минал през популярността на фейлетониста, познал е някои от тайните на късия разказ, а психологическите му находки в морската тематика го обещават като един от майсторите на нашата словесна маринистика. В творческия портфейл на писателя надеждите за бъдещи успехи стоят скътани тъкмо между преградките на „сериозната” литература и затова първата приказка за Лиско не превишава значението на един епизод, на случайна „драска” при шлифоването на перото. Такива са намеренията на Борис Априлов по онова време, ала кой знае защо, нахалното лисиче не бърза да се отстрани от пътя на своя автор. С годините то все по-упорито засяда в съзнанието му, намества се в кроежите му, обсебва единствено за себе си търсенията и сполуките му… И така – докато насъбраното творческо бреме се трансформира в оня приказен „сериал”, който днес е известен под названието „Приключенията на Лиско”. Тази поредица, разбира се, не пресича изявите на писателя в литературата за възрастни – в белетристиката и драматургията, – но тя извършва решителна корекция в неговите интимни стремежи, като прехвърля за активно „обръщение” името му главно в каталога на детската литература.

Подобни „преноси” на популярността са ставали и в други времена, и с много други писатели. Нашата и световната литературна история познават достатъчно такива примери. И все пак, при цялата универсалност на случаите, какви са по-точно ония специфични предпоставки, които отреждат на „Лиско” предно място в четенето на българските (пък и не само на българските) деца? В търсенето на отговора ние сигурно ще си припомним и сгъстената приключенска канава на разказа, и комично-карикатурната кройка на героите, че и дръзко изменената семантика на фолклорните парадигми. Срещу ехидността и коварството на баснения първообраз, Борис Априлов предлага благородство и добротворчество, а тази полемика с традиционната представа за лисицата е достатъчна, за да предизвика любопитство. Споменатите изходни особености играят несъмнено важна роля при „подкупването” на читателя, но те едва ли ще разкрият докрай секрета на обаянието, ако не прибавим към тях и новите черти, които привнася писателят в понятията „героик”“ и „приказен подвиг”.

В общия поход към нравствените „целини” на нашето съвремие, Борис Априлов търси неутъпкани пътеки. Той съзнателно страни от парадно-баталната трактовка на героизма и се насочва към „тиловите” измерители на неговата стойност. Така, като изследва подвига предимно в неговите нравствено-духовни параметри, писателят го характеризира повече като борба на вътрешни мотиви, като преодоляване на психологически препятствия – и по-малко като външен физически сблъсък. Окончателно освободен от негативните белези, които вековете са наслоили върху образа на лисицата, централният герой в приказните повести и новели на Борис Априлов придобива по тази посока напълно положителен и при това актуално съвременен облик. На първо място Лиско е един неизтощим борец срещу всичко, което застрашава ЧОВЕЧНОСТТА в нейната най-широка и прогресивна вместимост. Той е очарователният Дон Кихот на гората, тръгнал да спасява човечеството от неговото „овеществяване” и духовна униформация („Часовникът”, „Лиско при квадратните същества”); той е самотният воин на фронта срещу набезите на консумативната стихия („Голямата награда”), срещу отчуждението и пълзящото равнодушие, бронирано в черупката на егоизма („Червената шапчица”, „Питонът”). И най-после, Лиско е пленник на вечния фаустовски порив към познанието и откривателството, който въпреки рисковете, всякога е носил на крилете си даровете на човешкия прогрес („Не пипай куфара”, „Привидението”).

В борбата със силите на злото и неправдата Лиско не разчита на нищо свръхестествено. Напротив, за разлика от фолклорните юнаци с хиперболизирана сила той е едно съвсем обикновено лисиче – може би недотам агресивно, може би по-интелигентно и по-хуманно от своите побратими, но нищо повече. Борис Априлов не е освободил своя герой дори от една такава повседневна човешка слабост, каквато е страхът, например. И тъкмо в този ход виждаме да се появява новото разбиране на автора за пределите на приказния героизъм. Макар и последен, Лиско също побягва подир своите откровено боязливи другари в случаите, когато го заплашва неведома опасност („Новите приключения на Лиско”, „Привидението”). Но героичното у него е в това, че той все пак намира сили да се върне…

 Не се страхува само

последният глупак.

Да, всеки се страхува,

но важното е как.

 Този рефрен из любимите „тонизиращи” мелодии, композирани от винаги будната гражданска съвест на Лиско, разкрива един съществен нюанс в характера и философията на героя. Именно той го разграничава от неговите „съдружници” и го превръща в живо потвърждение на парадокса, че „другото име на страха е смелост”! Върху тази психологическа плоскост е обособеното и основното морално и социално задължение на Лиско: да неутрализира страха и егоизма у другите (Мокси, Димби и Домби) и да пресича със собствения си пример тяхното перманентно бягство от „полесражението”, от неизвестността и отговорността към лоното на спокойствието и еснафското благоразумие.

Многозначителен подтекст, изцяло вграден в мотива за бягството от ангажимента, се съдържа и в Борис Априловата интерпретация на „Червената шапчица”. Тук със средствата на една последователна и пълна деромантизация и дегероизация на популярния приказен сюжет, т. е. чрез създаването на някаква анти-Червена шапчица, писателят постига неочакван сатиричен ефект. Оказва се, че Ловецът – този Спасител и Герой, предопределен от многовековното народно предание да се изправи срещу насилието и да присъди възмездие – не представлява нищо повече от един ординерен, благоразумно „специализиран” преследвач на дребен дивеч. (Той не рискува да излезе срещу вълка под предлог, че бил „зайчар”…) Така по силата на философския силогизъм, лансиран от автора, традиционните негативни черти на вълка се пренасят изцяло към образа на ловеца, докато неговата роля на благороден спасител се приема не от друг, а от лисицата. При това карикатурно „разместване на кубчетата” Борис Априлов не се задоволява само с веселата атрактивност, а отива и по-надалеч. Чрез своята парадоксална инсценировка той цели да покаже преди всичко нарушената интегралност на понятието „героизъм”, което в наши дни черпи смисъл главно от нравствените ресурси на личността. В непрестанна борба с лъжеловците от всякакъв род и с тяхната (не)социалистическа мирогледна позиция, Лиско реализира целите и предназначението на своето житейско приключение. През всичките приказки на писателя той преминава като верен рицар на активната доброта, на ангажираността и отговорността, за да дефинира в живо действие скрижалите на комунистическия морал. (По-скоро да ги разобличи… Д. В.)

Периметърът на Лисковата съпричастност към „делата на света” има широки измерения, ала особено важен е той в оня участък, който разкрива отношението на героя към остро злободневните въпроси на технократизма и тоталната машинизация. Посредством приключенията на Лиско при Квадратните същества, разгънати в познатия ни приказен план, но с чести пародийни отпратки към научната фантастика, Борис Априлов приобщава малките читатели към собствения си протест срещу отдалечаването от природното начало и произлезлите от това душевни и емоционални деформации. В тази своеобразна предупредителна антиутопия се промъкват и известни неорусоистки пориви, изразени като жалба по загубената първичнохуманна адекватност. Но колкото и гротескни да са фетишите на технопрагматизма, авторът стои далеч от извода, че отстраняването на опасните тенденции ще се осъществи чрез спирането на материалния и научно-техническия прогрес, и чрез някакво връщане „назад към природата”. В епиложния „хоризонт” на романа той достатъчно ясно определя становището си. Отхвърляйки абсурдите на „квадратния строй”, героите му не смятат да приемат като единствена алтернатива пасторално-идиличния, иконописния модел на страната Ламариния. Хипертрофията на двете вероятности им помага да направят своя избор и ги кара отново да търсят пътеки към все още хармоничната уредба на родния край. При все това, посредством „рупора” на Лисковите размисли предупреждението добива такава сила, че дори и с иносказателните си намеци то може да събуди читателя от унеса му по „чудесата” на технотронния „Ханаан”.

Обикновено правилата на „литературния сериал” не предполагат някакво по-осезателно развитие на образите. Най-често от „свитък” към „свитък” героите преминават със завършени вече характеристики и главно мястото на действието е компонентът, който подлежи на постоянна промяна. Най-общо погледнато, Лиско също стои „затворен” в границите на една относителна статичност — поне що се отнася до факта, че „не расте” във физическия смисъл на думата. Но като си остава все същото малко лисиче, „кавалерът” на гората, на морето и на фантастичните селения показва едно постъпателно съзряване като характер и духовно съдържание. Тази възходяща промяна може да се види и в реакциите, и в поведението, и в разсъжденията на героя, но най-отчетливо изразена е тя при вътрешните подтици на действията му. В първите две повести Лиско е все така пасивна жертва на агресията (той е отвлечен от орела и е нагълтан от акулата).

С умножаването на приключенията си обаче лисичето се окопитва като самостойна фигура и само̀ започва да търси стълкновения с несправедливостта. Първоначално злото е обективирано, то е вън от него, но с разширяването на психологическите пространства героят започва да го съзира и дълбоко в собственото си „аз” – т. е. там, където оголва понякога нокти първичният, необлагороденият негов пра-двойник. Това развитие на образа показва всъщност и основните съставни степени на героизма, който от по-низшата форма на съпротива срещу външните сили, се превръща при Лиско в по-висша проява на автономната борба за самоусъвършенствуване.

От друга страна, забележимото напоследък изместване на приказно-чудесното от външносъбитийната повърхност – към недрата на вътрешнопсихологическото изживяване доразкрива Борис Априлов и като майстор на психологическата приказка. За да изтъкнем ефекта на това стилово качество, ние ще избегнем пунктуалните коментари и ще се опрем на оня деветгодишен читател, който при една анкета върху творчеството на писателя бе посочил като най-интригуващ момент яденето на ягоди в новелата „Голямата награда”. Наглед това мнение (покриващо се с още десетина подобни между 40 анкетирани деца) изглежда малко странно, тъй като посред многобройните авантюри на Лиско тази приказка е най-оскъдна откъм действия и разнообразни постъпки. Дори нещо повече, може да се твърди, че идейните и емоционалните акценти на „Голямата награда” са осмислени от автора изцяло в интроспективно сечение и като подтекстова същност новелата представлява едно остроумно, но чисто психологическо прощудиране на консумативния синдром. Какво бе произлязло тогава във въпросната анкета, какво бе приковало вниманието на нашия малчуган точно към тази творба? От допълнителния разговор, който проведохме, се изясни, че нещата стоят на постоянните си места – само дето ние сме робували на измислени постулати. Оказва се, че приказката действително не съдържа някакво интензивно събитийно движение, но за сметка на това пък предлага напрегнато градиране и детайлна психологическа нюансировка на състоянията. Тя проследява бушуващите в душата премеждия на чувствата, естетизира отмъщението на безмерната пресита, а това, при наличието и на една подкупваща шаржова „промивка” на приказния драматизъм, в не по-малка степен е способно да подбуди любопитството на малкия читател. Борис Априлов е доказан майстор на приключението (та нали и повечето от книгите му са озаглавени все така: „новите”, „по-новите”, „най-новите” и прочие приключения на Лиско!) Но тук (и в някои други свои приказки) писателят е потърсил приключенските ефекти не в обективното действие, а в субективното състояние на героите. Когато печели с помощта на Лиско наградата в конкурса за най-дълго име, Чимиджимичамиджоми отпъжда своите приятели и остава „насаме” с жадуваните от всички сладки горски ягоди. В този върхов за приказката момент, авторът прекъсва поточността на случките и като при забавен кинематографичен каданс показва движещите сили на поуката единствено чрез отношението към гастрономическото свещенодействие. Като се впуска в една обстойна обрисовка на „голямото плюскане”, олицетворено чрез Чими, и като пресъздава в най-разнообразни ракурси формата и големината на плодовете и начина на поглъщането им от лакомия жабок, Борис Априлов онагледява всъщност и цялата сложна гама от рефлексии, емоционални импулси и мисловни движения, която предизвиква яденето у всеки негов герой. Тук и скрупульозните подробности в описанието, и преднамерената разтегленост и статична „разкадровка” на епизода, и цялата тази хипертрофия на гледката – всичко е впрегнато в услуга на т. нар. „ехова” или огледална психологическа характеристика. Тя забавя действието, но уплътнява характерите; отминава постъпките, но се спира на мотивите – и като резултат, чрез нея авторът постига много по-голяма степен на внушение, на трайно въздействие, отколкото, ако беше поел пътя на събитийната надпревара.

Живият, занимателният, съвременно „разкроеният” образ на Лиско представлява една прелестна находка в творчеството на Борис Априлов. За неговото зримо-пластическо очертание видимо са „работили” различни оръдия на писателската похватност. Тук са казали своята дума и силно изразената драматургичност на повествованието (та нима приказките не наподобяват някаква върволица от сценки, скечове и интермедии), и диалогът, който благодарение на поривността и ярката си нюансираност движи с еднакво темпо както характерите към тяхната индивидуалност, така и действието към неговите кулминации. Над всичко обаче – едновременно като зародиш на конкретна идея и като организираща сила за нейната художествена реализация – стои хуморът в тези приказки. Борис Априловият хумор е извлечен не само от определени характери и ситуации; в своя комплексен ефект той разчита повече на детския нонсенс, на ексцентризма и буфонадата, породени от една провокирана в устоите си логика (подобно на Луис Карол и Алън А. Милн). И макар навремени шаржовият рисунък да ни напомня познати черти (най-вече в приликата на магарето Мокси с магарето Йори от „Мечо Пух”), в своята обща идейна насоченост той се определя от чисто нашенски и лично авторски подбуди.

Да се виждаш отговорен означава да си дълбоко нравствен! Това утвърждение пронизва като червена нишка идеите, образите и сюжетите на всички приказки за Лиско. И ако може да се твърди, че героят на Борис Априлов „кореспондира” с известните в световната литература символи на детето-Човек каквито са Алиса, Мечо Пух и Малкият принц, то тъкмо това верую го разграничава от друга страна и като нов, самобитен член на знаменитата приказна компания. В едно време, когато животът пулсира под знака на трудно разчленими компликации, синонимизирането на героиката и романтиката с нравствения подвиг бележи висшите принципи на социалистическия хуманизъм. В областта на детската литература то изразява едновременно и светоотношението на писателя, и равнището на неговата гражданска отзивчивост. А когато всичко това се олицетворява от образ като този на Лиско, то става свидетелство още и за величината на писателското дарование.

––
Юлий Йорданов, Портрети от книжната лавица” – сборник есета върху българската литература за деца, 1988 г.


Brief biographical details: 1990, Hayfa, Israel.

BORIS APRILOV (Atanas Vassilev Djavkov)

BORIS APRILOV (Atanas Vassilev Djavkov) was born on March 21, 1921 in Malko Tarnovo* – Bulgaria. He grew up and studied in the port city of Burgas*. There, as a student, he wrote and published his first short stories of sailors, fishermen and travelers. Even at school age the newspaper “Burgas Lighthouse*” appointed him as a reporter. Still under the name Atanas Djavkov he began sending humorous stories to the satirical weekly newspaper “Hornet*”q the only one of its kind. Soon the journal summoned him to Sofia and appointed him editor of their cultural department. With his new pen name – Boris Aprilov*, in the following fifteen years he went on to publish his humourous books Concerns, The Height of Insolence, The Chief’s Muffin, Knockout and Pirate Romance. The first of these books was published in only 2000 copies, but the rest went up to 30,000. His kind of humour became a welcome guest in all newspapers and magazines. Boris Aprilov was admitted to the Union of Bulgarian Writers, became a professional and started making a living from royalties and copyrights. He returned back to the themes for the seaside and the fishermen, and soon built his beloved yacht, Ahasver.

Having left the confines of humour, and having dedicated himself mainly to serious fiction, from 1960 onwards he published collections of short stories: “The Sea Belongs to Everyone” “Touch”, “Autumn Dunes”, “The Hour of the Eastern Breeze”,  “Sparta’s Defense” and “A Delicate Mood”. Collections of novelettes: “Four Novelettes”, “Distant Sailing” (containing three novelettes). Novels: “The Overturn” and “Monkey Skin”.

“Crossing the Great Prairie” (selected short stories and novelettes) and his new novels, “The Great Vanity” and “Cyclades” were published in 1991 to coincide with his seventieth birthday.

His novels and novelettes for children and adolescents were published in print-runs of 50,000 to 80,000 copies. The series “The Adventures of Foxie” includes three novels and ten novelettes, and amounts to 1,000 pages. All novelettes have been broadcast on television as animated and puppet theater productions, and the novels as serials. There were also numerous radio adaptations. His books have been published in the USSR, Czechoslovakia, Poland, East Germany and Hungary. One of his novels – “The Adventures of Foxie at Sea” – won the National Prize for Children’s Literature in 1968.

As a playwright Boris Aprilov is known for his plays “The Island”, “The Rain,” “A Ship with Pink Sails”, “Chimi”, “Prairie” and “The Road to Mozambique” (prize-winning). His plays have been performed in theaters all over Bulgaria, each one exceeding a hundred performances. Some of them have been played abroad; “Chimi”, after being staged at eight locations in West Germany, had a hundred performances in London and Liverpool, directed by Paul Herman.

He has written about 30 plays and 40 radio plays for children and young adults. Ten of his plays are played continuously at the moment – both in Bulgaria and East Germany, Russia, Czechoslovakia, Poland, West Germany, Romania, Hungary. Some of them, The Six Penguins, Don’t Touch the Suitcas, The Little Ostrich, Square Creatures, Dindie and others, have won prizes. Others, primarily as theatre productions, have been awarded first prizes at various festivals.

Boris Aprilov wrote the screenplays for the films “The Moby Dick Five”, “Escape to Ropotamo” and “Dusk”. All three films have been directed by first-rate directors. The latter two did not achieve greatness, but the first one has returned to screens nationwide once a year for ten years straight.

Boris Aprilov has not written a single line in favour of the communist regime and has not delivered any eulogy to prominent people in power. Studies and articles about him have been written only by dissident-minded critics. Throughout his creative life he was a professional and earned his living only from royalties and copyrights, from both home and abroad.

Haifa, June 7, 1990

He died on April 10, 1995 in Tel Aviv, Israel.

 


ЗА НЯКОИ ОСОБЕНИ ФОРМИ НА ЦЕНЗУРА В ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ

доц. д-р Вихрен Чернокожев – Институт за литература – БАН

Вихрен Чернокожев е роден на 5 юли 1951 г. в Пловдив; литературен историк и критик. Ст.н.с. в Института за литература при БАН. Заместник-директор на Института за литература (от 2000). Автор на: “Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов” (1986), “Българският смях” (1994 – отличена с Национална награда “Райко Алексиев”), “Антология на българския смях” (1995, съвм. с Р. Чернокожева), “Врати към смисъла” (2000), “Другият бряг на думите” (2002).

Стара колкото света, още отпреди книгопечатането, цензурата – идеологическа, религиозна, нравствена – е възнаграждение за страха, педагогическа поема, знамена на кулите.

Звучи неясно? Но пък е съвсем лично преживяно. В далечната 1965 г., когато бях на 14, трябваше продължително да се лекувам в санаториум. Там имаше сравнително богата библиотека, в която, привлечен най-напред от характерните илюстрации на Йозеф Лада, бях забелязал „Приключенията на храбрия войник Швейк”. Когато поисках да я прочета, получих назидателно-категоричен отказ. Като най-подходящи за възрастта ми настоятелно-инструктивно ми бяха връчени „Педагогическа поема” и Знамена на кулите” от превъзпитателя на малолетни престъпници Антон Семьонович Макаренко. Впрочем в санаториума ние самите, различните, бяхме старателно контролирани, направо цензурирани като усърдно ни криеха от нормалния свят навън. Изглежда, че различните деца и досега са за съвременната ни литература някаква срамна тайна, която не бива да смушава обществения морал.

Пред строя на нещо като „вечерна проверка” бях публично порицан за интереса си към „лоши думи” и „нездрава литература”. Чудя се, как ли би реагирала някогашната ни санаториумна възпитателка, ако знаеше, че днес в Канада напр. има книги за тийнейджъри със сексуално съдържание, спокойно описващи нудизъм или еднополови родители. (Този вид литература е старателно скриван в някои местни училища и библиотеки в Канада).

Същият сценарий с порицание „пред строя” се повтори след  време и с „Тил Ойленшпигел”. Така приключиха първите ми ясно осъзнати срещи с един от най-активните инструменти на табуто – цензурата. Преди години в издателското каре на книгите за деца и юноши задължително се отбелязваше за „начална училищна възраст”, за „средна училищна възраст” или за „горна училищна възраст” са предназначени те. Не е нужно една книга да бъде цензурирана; достатъчно е тя да бъде тайна, скрита, недостъпна, за сметка на друга, активно препоръчвана от библиотекаря. Или пък включена в познатите библиотечни препоръчителни списъци – най-масовата и най-лесната цензура, която по-скоро пречи на развитието на интереса към четене, към знание и творчество, отколкото да ги насърчава. Винаги по-интересни за четене са били и ще бъдат „извънсписъчните”  автори и книги.

Тук може би трябва да спомена и адаптациите за деца като специфична форма на цензура. Преразказите на Ерих Кестнер на „Тил Ойленшпигел”, на „Дон Кихот” или „Пътешествията на Гъливер”. Колкото и талантливо преразказани да са, това все пак са адаптации на различна дистанция от оригиналния текст. Преброил ли е някой колко са преразказите на Библията, или на „Илиада”, „Одисея” за юноши. И все пак всичко това е само предверие към големите класически творби, предверие, което мнозина така и не изпитват любопитство да прекрачат.

Би трябвало да очакваме, че цензурата – идеологическа, религиозна, нравствена, която от векове е болест на цивилизацията, ще има най-малко работа в полето на литературата за деца и юноши. Та нали тя е преди всичко литература на желанието възрастният да не забрави изгубващия се като вода в пясъка език на сънищата от детството. Би трябвало, но в България желязната пета на политическата цензура не е отминала и литературата за деца и юноши. В прословутия „Списък на фашистката, упадъчна, религиозна, малоценна литература”, издадена в периода от 1944 до 1951 г., подлежаща на изземване, срещаме напр. името на най-популярния български приказник Ангел Каралийчев с антологичната му книга „Птичка от глина” (1943). В същия строго забранителен списък са и книгите на Емил Коралов „Жари в Африка”(1942), „Към свободната страна”(1942), „Неравна борба. Роман за деца и юноши”(1942), тематични антологии, като напр. „Добруджанче. Златни строници за златна Добруджа”(1940).

Като  упадъчни под забрана по политически причини в същия списък са и книги на Карл Май, на „краля на модерния трилър” Едгар Уолъс („Кинг-Конг”), приключенските романи на Емилио Салгари. Не са пощадени дори буквари и първи читанки, съставени от лоялните към деветосептемврийския режим Тодор Самодумов и Асен Босев. Една любопитна подробност: между книгите, набелязани за изземване от обществените библиотеки, е и «Значението на българския скаутски девиз «Бъди готов» (Ловеч, 1926) от Г. Иванов. Но съвсем същия анатемосван скаутски девиз ще възприеме по-късно и пионерската организация, носеща името на «вожда и учителя» Георги Димитров. Комунистическият режим, където «ура!» беше ехо от «цензура» (Радой Ралин), ще остане в историята с херостратовската си слава на унищожител на културата.

Казвали са ми хора сведущи, че един от тогавашните специални затвори за книги се е намирал тук, в Сливен. Отдавна го няма. По страшен обаче е един друг затвор без дебели стени и яки решетки. Затворът на книги за деца, отказвани да бъдат четени. Неотдавна в пресата бяха публикувани обобщеи резултати от едно проучване на Стив Хорнси сред 2000 родители в САЩ, според което все повече родители категорично отказват да четат старите класически приказки на децата си, «защото били прекалено страховити». Трудно е за малкия човек, който в «Червената шапчица» през сълзи слуша как вълкът изяжда бабата, да разбере защо това се случва. И защо ловецът пълни с камъни вълчия корем.  Зигмунд Фройд и Бетелхайм тук не могат много да помогнат на невръстния слушател.

Дори на петгодишните, за които се предполага, че вече могат по-активно да възприемат класическите приказни сюжети без страх, родителите отказвали да четат напр. «Хензел и Гретел», защото сюжетът е свързан с болезнената в съвременното общество тема за отвличане на деца. Пак според интервюираните от Хорнси родители в «Снежанка и седемте джуджета» думата «джудже» е неприемлива. Любопитно би било да се проследи дали и съвременните преводи на старите класически приказки не са удобен повод за цензура, под благовидния предлог, че намаляват естествените детски страхове от насилието, от смъртта.

Литературата обаче ( в частност литературата за деца и юноши) може да бъде незаменим посредник в справянето със страха, в разрешаването на конфликтите в семейството и училището. Така че да има по-малко насилие в клас, подобрени умения за общуване, за възприемане и разбиране на света наоколо. Една от най-енергично оспорваните книги през последното десетилетие е поредицата романи на Джоан Роулинг за Хари Потър. Не само в Ню Мексико църковните служители са виждали Хари Потър като лицето на сатанинското зло, дяволът, който унищожава хората. Поредицата може да е според някои книжен хамбургер, но успехът й едва ли се дължи само на мащабната рекламна кампания. Хари Потър дава на децата неназованото още усещане за метафизическа свобода тъкмо в едно по принцип подчиняващо, цензуриращо свободата на мнения и съмнения пространство, каквото е училището, пансионът, а в немалко случаи и семейството. „Хари Потър”е нестандартно решение за справяне с насилието, униженията, гнева. И опитите да бъде наложена цензурска забрана само провокира любопитството на децата, неосъзнатия им още стремеж да бъдат креативни, необичайно свободни мислители в необятното пространство между наслаждението и страха.

В САЩ цензурират и «Хъкълбери Фин» на  Марк Твен, нищо че този роман е писан много  преди негрите да бъдат наричани афроамериканци. У нас, за да сме «политически коректни», трябва ли сега да поправим, т.е. да цензурираме, приказката на Славчо Красински за циганина, дето искал да стане цар? В тази приказка, писана през 30-те години, няма и следа от днешния обиден език и расистки призиви към различните по етнос сънародници в някои улични графити. А ругателствата избиват в графитите, защото не само правителствата литературата ни се преструваше, че не съществуват и се опитваще да скрие асимилаторските претенции.

Дотук всъщност говорихме за силом налагани или доброволно приети различни форми на цензурата на паметта. Или по скоро за цензурата на безпаметството. Колко десетилетия трябваше да минат, за да се върнем отново към ценностния смисъл в стиховете за деца на Йордан Стубел например. Асен Босев беше с декрет обявен за виден представител на тая литература, а Стубел дълго време си остана невидим. Отказът да бъде прочетена една книга, особено пък за деца, отказът да бъде тя снабдена със смисъл, също е цензура. Не по-малко вярно е и обратното – че цензурата също е вид интерпретативно четене, на което дължим опазването на литературното наследство, включително и в литературата за деца. Един соцреалистичен прочит напр. на Подвързачовата поема «Крачун и Малчо в София» би убил целия й колорит. И добре, че беше преиздадена чак в началото на 90-те, когато отпадна кодекса на забраната.

За щастие цензурата не може да прочете всички книги. Забравата, наложена около имената на автори, писали за деца като Симеон Андреев, Димитър Шишманов, Сава Попов, Никола Никитов, Стефания Цанкова всъщност опази от изхабяване тяхното недопрочетено или пък направо неизвестно творчество за деца, колкото и парадоксален да е на пръв поглед този извод.

Миналата 2011 година – пак на тази Кръгла маса имахме повод да говорим за още една специфична форма на цензура. Цензурата на илюстрацията, илюстрацията,  която не само в комикс-литературата може да бъде съавтор, сътворител, но в немалко случаи и активен заличител на литературния текст. Тук не става дума напр. само за «цензуриране» на голите гърди на русалката от приказката на Андерсен, а за илюстрацията, която редактира, чете наопаки или направо фалшифицира, подменя информацията, смисъла на текста. Сексуалността – в частност процеса на опознаването на собствената сексуалност – си остава една от основните теми-табу в днешната българска литературата за деца и юноши.

Няма как да отминем и цензурата на съвременните масмедии – царството на популярната, лесно адаптирана и адаптираща се интернет- култура. Дали пък интернет, където цензурата е само привидно невъзможна, не е походът на съвременната цивилизация срещу книгата? Подреждайки в дигитални колекции едни, забравяме други. В тези нетрайни, бъзопреходни хранилища на памет властва един особен вид цензура, която трупа, трупа и трупа някакъв вид сдъвкано на каша знаене. Знаене най-често от сферата на човешката долница, но не и познание, което да произвежда духовна памет.

Инструменти на цензурата не са само огнените клади, цензурския печат, удостоверяващ, че «книгата не съдържа държавни тайни». Цензурата и в литературата за деца най-често не гори книги, не унищожава знанието. Но тя може по безброй начини да го тъпче, да демострира властта си, като го унижи. Налагайки му например автоцензурата в лабиринта на езопския език, където в края на краищата всичко завършва с въпрос. Там, където писането на басни е израз на гражданска смелост,  може ли да се говори за свобода?

Борис Априлов – един от безспорните класици в съвременната ни литература за деца – е между малцината автори, които успяха да заобиколят едно от основните табута на соцреализма. Забраната това наоколо да се назовава не със същинските си имена, а с лишени и постоянно лишавани от смисъл евфемизми. 

По времето, когато свободното придвижване на хора и на идеи беше конституциоанно закрепено в НРБ табу, и дори един от секретарите на тогавашния Държанав съвет – Никола Манолов – пишеше епиграми и басни, Борис Априлов създаде серията романи-притчи «Приключенията на Лиско» – най-съкровеното си лично пространство, за да остане свободен в лабиринта на родната гора, от която не го пускаха да излезе.

За екзистенциалната криза на човека през ХХ век, в соцреалистичната ни литература тогава, можеше да се говори само с езоповски език. Борис Априлов написа «Лиско при квадратните същества» (1975), за да се противопостави не само на консуматорската стихия във „вечно миризливия град”, а за да каже високо и достатъчно ясно, че съвременният човек е изгубил посоките си, сериозно са накърнени идентичностите. В страната Квадратия – страната на еднаквостите, където неквадратните са бурени –  е забранено да се пише, да се смее, да се пее.

Не е забранено единствено да се плаче.

Затова там всичко е задръстено, няма никакво движение. Най-интересното там е техниката, не мислите и чувствата. Квадратните се страхуват от изкуството, защото чрез него ставаш, както казват в Квадратия, „неположителен човек”. Квадратните са лишени от идентичностите си, обезличностени са, но пък живеят охолно; пред отговорността да бъдеш, те са избрали щастието да си имат напр. хладилник, пълен с минерална вода.

Един-единствен неквадратен още не е изгубил посоката си и гледа с копнеж към морето в страната Квадратия. Ала и той е принуден да произвежда серийно само глинени пеперуди, които никога няма да полетят.

Спътникът на Лиско, Александър – художникът на „Илиада” и „Дон Кихот”, придава изненадваща, неопровержима, почти документална достоверност на тази цензурирана, строго охранявана НРБ-територия.

Напомням: годината е 1975, когато соцреализмът, педагогическа поема със задължителните знамена на кулите, беше безалтернативен, единствено правилен и неоспорим метод.

За интелигентния читател не е трудно да се досети, че Александър –  художникът на „Илиада” и „Дон Кихот”, както изрично е посочено в книгата, е художникът Александър Денков, герой и в сценариите на Борис Априлов за деца. Наричат Борис Априлов „българския Екзюпери”. Може би точно заради неговото Лисиче, което никой не е опитомил.

Ключът към класическата литература за деца е, че тя е не само за деца. Онова, което в грозните цензорски несвободни времена, когато се плаши всяка свобода, е невъзможно да бъде директно изречено, често пъти се споделя само с децата.

В света на детето култовите хора и предмети престават да бъдат култови; единствените и задължителни норми съвсем не са единствени и задължителни.

В поредицата романи на Борис Априлов „Приключенията на Лиско” дори физическите закони престават да действат; и цензурата, която вместо памет произвежда единствено кухи авторитети, чугунени паметници, които губят памет, страх, страх и страх, лесно може да бъде обезсилена.

Около 90-годишнината на Борис Априлов, (роден Атанас Джавков в Малко Търново)  през миналата 2011 г. дъщерята на писателя – Д. В., която живее в Израел, имаше идея: да реставрира Борис-Априловата яхта „Ахасфер” и да я покачи върху най-високия малкотърновски хълм.

По-изразителен нашенски паметник на несвободата, върху която се крепи цензурата, аз не познавам!…


ТУК! – .rtf file  за изтегляне на театралната пиеса…

ТУК! – вариантът за телевизия… (скоро!)

БОРИС АПРИЛОВ

 Д Ъ Ж Д Ъ Т

 Театрална пиеса за възрастни

Място на действието: хол на вила в околностите на София. Време: наши дни, края на лятото.

Времетраене: два часа, от 21 до 23 часа. (Всъщност само една минута; нещо, което трябва да се разбере от добрата част на публиката. Ако не се разбере, няма особено значение.)

 ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА
по реда на появяването им:
МАРИЯ – 35-годишна
ИВАН – 40-годишен
ЕЛИЗА – 35-годишна
ЕРИК – 40-годишен
ПАП – 40-годишен

З а б е л е ж к а: Да не се подценява ролята на Пап: напротив – да се интерпретира от добър актьор.

Пиесата да не се тълкува в никакъв случай като фантастика.

Абсолютна тъмнина.

Първото нещо, което чуваме, е дъждът. Вали отдавна и сякаш няма намерение да спре. Когато вече сме се наслушали на дъжда, намесва се шумът на мотора. Някаква кола се приближава към нас. През процепите на прозоречните капаци се промъква светлината на фаровете, осветяват се кътчета от хола. Светлината угасва. Моторът още работи. Някой вън отваря желязната врата. Колата минава, разбираме по шума. Вратите се затварят отново. После пак шумът на колата. Отваря се врата на гараж, колата влиза в него, разбираме това по шума. Някой говори тихо. Това са гласовете на мъж и жена. Отново ромонът на дъжда, примесен с говоренето на мъжа и жената.

ИВАН (само гласът му). Отвори и почакай.

МАРИЯ (гласът ѝ). Защо? Ще се бавиш ли?

ИВАН. Да не те е страх?

МАРИЯ. Ами!… От какво?

ИВАН. Знам ли… Ключът на осветлението е вляво от вратата.

МАРИЯ. Да, да… Спомням си.

Чуваме как Мария отупва обущата си пред входа. Чуваме как се завърта ключът в бравата. Вратата се отваря. Светлина. Мария е до отворената врата. Ръката й все още е на клюна на осветлението. Останала за няколко секунди в тази поза, тя сякаш разглежда обстановката. Това е обикновен хол от вила. Какво ли няма в него: голяма маса с тежки столове, библиотечен шкаф, пред него писалищна маса с телефон, две картини от съвременни художници, диван и пр. Няколко врати водят към съседните помещения: кухнята, сервизните и спалнята. В дясната си ръка Мария държи платнен куфар. Облечена е в шлифер. Дрехата й стои добре. Фигурата й е по-скоро дребна, но е както трябва, лицето й е красиво, косата й подредена с вкус. В момента тя я отърсва от дъждовните капки. Оставя куфара на пода, съблича шлифера си и излиза в антрето, където трябва да го окачи. Връща се в хола. Насочва се към електрическата печка и я включва. Чуваме дъжда. Сега в края на лятото и началото на есента не е толкова студено, но този дъжд. . . Чуваме как Иван отупва обущата си на циментовата площадка вън. Ето че влиза и той, по яке и спортен панталон. В ръката му дрънчат ключовете на колата. Мария все още оглежда обстановката.

 

ИВАН (сякаш долавя някакво особено нейно състояние на жена, влязла в дома на мъж, който принадлежи по закон на друга жена). Мария, какво?

МАРИЯ (отнесено и малко тъжно). Нищо.

ИВАН. Да проветрим ли?

МАРИЯ. Можеш ли да отвориш нещо?

ИВАН. Всичко… Врати… Прозорци…

МАРИЯ. Не трябва ли да угасим светлината?

ИВАН. Ами!… Процепите на капаците и без това пропускат.

МАРИЯ. На твое място не бих допуснала това.

ИВАН. Цяло лято ги е пекло слънцето.

МАРИЯ. Като си представя, че всички съседни вили…

ИВАН (безгрижно). Хайде!

МАРИЯ. Всеки ще разбере, че тук има хора.

ИВАН. И без това ще разберат.

МАРИЯ. Но ще допуснат, че си сам.

ИВАН (иронично). Така би трябвало… да допуснат.

МАРИЯ. Смяташ ли, че …

ИВАН. В този дъжд? Наоколо нямаше жива душа.

МАРИЯ. Кой знае …

ИВАН (безгрижно, поне привидно). Хайде! (Вдига я на ръце.) Никога не сме били по-сигурни!

МАРИЯ (обвива врата му). Защо не отвориш прозореца към градината?

ИВАН (целува слепоочието ѝ). Точно така!… (Поставя я на земята, целува другото ѝ слепоочие.)

МАРИЯ. Но без капака.

ИВАН (усмихнато). Еее, ама ти да не мислиш, че три дни ще се крием непрекъснато!…

МАРИЯ. А ти да не мислиш, че ще се покажа навън?

Иван отваря прозореца. Гръмотевица. Изслушват я.

 

(След пауза.) А ти?

ИВАН. Ще се покажа демонстративно. Тази вила има реноме. В нея се работи и се почива. Тук никога никой не се е целувал. (Прегръща я и я целува.)

Тя отвръща на целувката му, но зоркият ѝ поглед не пропуска да забележи нещо ново на бюрото.

МАРИЯ. Какво е това?

ИВАН (все още я прегръща). Кое?

МАРИЯ. На бюрото ти?

ИВАН (освобождава я от прегръдката си). Една интересна вещ.

МАРИЯ. Наистина интересна…

ИВАН. Иначе не бих я купил… Какво чакаш?

МАРИЯ. Какво искаш?

ИВАН. Багажа.

МАРИЯ (вдига куфара си). Искам да извадя личните си вещи.

ИВАН. Иди в спалнята.

МАРИЯ. Аз – в твоята, а ти – където щеш.

ИВАН. Не искаш заедно?

МАРИЯ (поглежда го и му натрапва нещо, което той трябва да знае). Аз спя винаги сама!

ИВАН (взима чантата и куфара от антрето, донася ги в хола.

Торбата е пълна с продукти. Показват се гърлата на няколко

бутилки.) Мислиш ли, че продуктите ще стигнат?

МАРИЯ. Ако не проявяваш лакомия . . .

ИВАН. Знаеш какво разбирам под продукти, нали?

МАРИЯ. Имаме седем бутилки.

ИВАН. И две в хладилника… (Оставя багажа на пода и я целува.)

МАРИЯ. Трябва да включиш хладилника.

ИВАН. Сега.

Двамата взимат целия багаж и изчезват към кухнята. Иван се връща и поставя една бутилка и две чаши на масата. Отново изчезва. Влиза Мария. Сресва косата си в движение. Вижда статуетката на бюрото и се приближава. Вглежда се. След това я взима. Влиза Иван. Заварва я в това положение.

 

(В движение.) Отворих прозореца на спалнята ти.

МАРИЯ. Тази статуетка провокира.

ИВАН. А, страшна е!…

МАРИЯ. Точно така.

ИВАН. Индуско божество, закупено в Сирия… Абсолютен ерзац.

МАРИЯ (разглежда статуетката). Сигурен ли си?

ИВАН. Оригинали вече не останаха.

МАРИЯ (продължава да гледа статуетката). Напоследък фал-шификатите се изработват по-добре от оригиналите.

ИВАН. Експертите са в паника. (Налива в чашите.) Не могат да разграничат истинското от… Тази бутилка ми се стори по-хладна… (довършва мисълта си)... фалшивото.

Мария оставя статуетката на масата и сяда на стола. Продължава да се реши.

 

Не мога да подреждам хладилници.

МАРИЯ. Остави на мен… Сода?

ИВАН. Забравих. (Бързо излиза към кухнята.)

МАРИЯ. (вика след него). Прибор за отваряне!

ИВАН (гласът му). Отварачка, да! (Появява се с две бутилки.) Имаш нова нощница.

МАРИЯ. Глупако, защо две?

ИВАН (учудено). Какво – две?

МАРИЯ. Една сода е достатъчна.

ИВАН. Добре де, ще я върна… За теб отделно ли?

МАРИЯ. А чашите за содата?

ИВАН. Съсипа ме! (Тръгва, връща се, взима едната сода и я понася към кухнята. Връща се с чаша.)

МАРИЯ. Глупако, защо една?

ИВАН. За теб. Ще пия без сода… И моля ти се, бързо!… Нещо съм се разсъхнал. (Вдига чашата си.)

МАРИЯ. (идва на масата). Отвори ли содата?

ИВАН. Ох!… (Остава чашата си, отваря содата и налива в

голяма чаша.)

МАРИЯ. (усмихва се). Сега може.

ИВАН (вдига чашата). Наздраве!…

МАРИЯ. Много е топла.

ИВАН. (тъкмо да пие). Не мога да чакам.

МАРИЯ. (сякаш си играе). Истинските любовници, когато канят дами във вилата си, идват предварително, проветряват, зареждат хладилника и чак тогава посрещат гости.

ИВАН. А истинските жени, когато идват на гости във вилата на любовниците си, носят точно онези нощници, които им са подарени от истинските им любовници. Те никога не идват с нощници, подарени им от случайни съпрузи. Има си елементарна етика, която трябва да се спазва.

МАРИЯ. Истинските любовници трябва да бъдат преди всичко мъже. А истинският мъж трябва да помни добре.

ИВАН. Да бе, права си… Мина ми през ум, но не се надявах…

МАРИЯ. При това и цветът е лош, да оставим настрана, че е демодирана.

ИВАН. И оттогава не съм ти купил нова?

МАРИЯ. Истинският мъж не купува нощници на чужди съпруги. Това е закон. През цялото време съм я държала у приятелката си.

ИВАН. Тази глупава нощница е от мен?

МАРИЯ. Да.

ИВАН (вдига чашата си). Наздраве!

МАРИЯ. Къде е лимонът?

ИВАН (съкрушено). Мария!

МАРИЯ (спокойно). Какво!

ИВАН. И сега ли?

МАРИЯ. Знаеш как пия водката.

ИВАН (почти ядосано). Знам! (Оставя чашата и тръгва към кухнята.)

МАРИЯ (усмихнато подвиква). И цедката.

ИВАН (връща се). Какво?

МАРИЯ. Нещо за изцеждане на лимона.

ИВАН. Боже мой, сигурно има!

МАРИЯ. Но знаеш как пия водката, нали?

ИВАН (троснато). Знам! . ..

МАРИЯ. Добре, дай само лимон.

ИВАН (тръгва към кухнята). Дявол да го вземе, заради една цедка ще си провалим прекарването. (Изчезва. Появява се с лимон.)

МАРИЯ (гледа го и свива рамене). Все пак това е твоя работа.

ИВАН (учудено). Сега пък какво?

МАРИЯ. Може би смяташе, че лимонът се употребява, без да се реже?

ИВАН. Нож! (Излиза отново и се появява с нож и лимон.) Знаеш ли как ми се пие?… С това шофиране човек пресъхва и после… (Реже лимона и изцежда в чашата на Мария.) Ето, ръката ми трепери.

МАРИЯ (усмихнато). Тогава да пием. Защо се бавиш? (Поднася водката към устата си.)

МАРИЯ (тъжно). Внезапно си спомних нещо.

ИВАН (смъква чашата си, без да е пил). Мария!…

МАРИЯ (замечтано). Беше много красиво!

ИВАН (хванат натясно). Зайче!

МАРИЯ (не му обръща внимание). Ах, как ги измисляше!… Чакай! (Започва с вдигане на чашата.) Наздраве!… Така започваше… Да, наздраве, казваше ти… (Присвива очи и сякаш изпада в транс.) За нас двамата и за това, което е с нас. И против всичко, което е против нас!…

ИВАН (подхваща). Очите на чашата гледат към небето!

МАРИЯ (продължава с умиление). И търсят място за нас на една зелена планета със сини езера…

ИВАН (продължава). …с пъстърви…

МАРИЯ. Щом земята се оказа мащеха за нашата любов…

ИВАН. …и отвърна очи…

МАРИЯ. …от нашата нежност!

Пият.

(Изведнъж, някак уплашено.) Иване! . . .

ИВАН (изпил вече добра глътка, смъква чашата от устата си). Какво има? (Проследява погледа й, отправен към бюрото му.)

МАРИЯ (хваща ръката му, сякаш търси закрила). То се усмихна!

ИВАН. Да, мила, то може да се усмихва.

МАРИЯ (притиска се към Иван). Но то се усмихва странно!…

ИВАН. Божествата се усмихват винаги странно.

МАРИЯ (притиска се уплашено към него). Ехидно! И ме уплаши. Нямаш си представа как ме погледна и се усмихна!

ИВАН. Успокой се, зайче!… (Взима статуетката в ръката си.) Затова съм я купил. В това лице е събрана цялата философия на Изтока… Виж.

МАРИЯ. Боже мой!

ИВАН. Усмихва се и се мръщи, смирена е като будист, а виж какъв непукизъм! О, ето и дълбоката замисленост на Лао Дзъ. (Върти статуетката.)

МАРИЯ. Моля ти се, тя е лекомислена!

ИВАН. Виж каква искреност! Забележи какво коварство!… До утре може да изброяваме! Художникът е събрал в лицето всички настроения. То плаши и очарова, натъжава и весели, буди скептицизъм, поражда оптимизъм.

МАРИЯ. И все пак… върни я на мястото ѝ.

ИВАН (усмихва се и тръгва към бюрото). Това е най-ценното, което имам… След тебе, разбира се.

МАРИЯ. Обърни я с гръб!

ИВАН (поставя статуетката на мястото й с гръб и се обръща с весело лице към Мария). Цяла вечност, откакто не сме се целували!

МАРИЯ (не обръща внимание на ръцете му, които я обгръщат). Искам да я видя!

ИВАН (учудено). Пак?

МАРИЯ. Дай ми я!

ИВАН (взима статуетката и я подава). Надявам се, че няма да я счупиш.

МАРИЯ (държи статуетката и я гледа). Странно!

ИВАН (прегръща я през кръста, откъм гърба и също гледа статуетката). Интересно е само лицето.

МАРИЯ. И ръцете. И те искат да кажат нещо.

ИВАН. Все пак всичко е в лицето, мила… Пълно с песимизъм.

МАРИЯ (замислено). Кой знае.

ИВАН. Точно така… Защото това е всъщност оптимизъм.

МАРИЯ. Боже мой, и едното, и другото! …

ИВАН (отегчено). Да пием! . ..

МАРИЯ (не му обръща внимание, гледа статуетката). Как е възможно!…

ИВАН (гали с лице нейния врат). Понякога очите се смеят, друг път плачат… Ако се взреш, ще откриеш истината, взреш ли се по-дълбоко, ще потънеш в лъжата на света.

МАРИЯ. Невероятно!

ИВАН. Художникът е мъдрец. (Иска да я целуне с чаша в ръка.)

МАРИЯ (отдръпва се). В такива моменти не умирам да ме третираш като жена.

ИВАН. Тази статуетка призовава към искреност, а?

МАРИЯ (троснато). Точно така!

ИВАН (взима бутилката). Такава е функцията ѝ.

МАРИЯ. Да омаловажава казаните думи.

ИВАН (налива в чашата). Не те разбирам.

МАРИЯ (отнесено). Думите си текат на една страна, а чувствата на друга.

ИВАН. Малката, не така!… Не искам да се съмняваме в чувствата си. (Подава й чашата.) Да му отперем по няколко чаши, а?

МАРИЯ (трепва). Чакай!

ИВАН (учудено). Какво?

МАРИЯ. Не чу ли нещо?

ИВАН. Например? МАРИЯ. Някакъв шум?

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Знам ли?… Навън.

ИВАН (весело). Важното е да не е вътре!… Навън си е пълно с шумове: дъжд, вятър, закъснели еснафи, бездомни кучета, а може би и кукумявки…

МАРИЯ (унесено). Да, така си е…

ИВАН (иска да се разведри обстановката). Вън е светът, а светът си шуми.

МАРИЯ (с болка). Как искам да забравя това!

ИВАН (с тревога). Мария! Хайде, миличка!… Не започвай… Стига!… Това е водка!…

МАРИЯ (гледа в друга посока, протяга напосоки ръка). Дай!

ИВАН (поставя чашата в ръката й). Наздраве! (Пие.)

МАРИЯ (изпива до дъно). Трябва да приготвя вечерята.

ИВАН. Прави каквото щеш, само не започвай!… Нали казахме – три дни само смях!

МАРИЯ. А не си казал нищо смешно.

ИВАН (налива). Ако ми осигуриш спокойствие…

МАРИЯ. Какво разбираш под спокойствие?

ИВАН. Ами достатъчно е само да не започнеш.

МАРИЯ. Какво?

ИВАН. Темите.

МАРИЯ (недружелюбно). Кои теми?

ИВАН (с уплаха, но и леко троснато). Твоите!

МАРИЯ (заядливо). Нима не са и твои?

ИВАН. Е, всичко е наше…

МАРИЯ. Боже, как искаше да разграничиш нещата!

ИВАН. Хайдеее, започваме! (Ядовито, но примирено.) Но нищо, ще се изтрае и това!

МАРИЯ (заядливо). И това ли ще се изтрае?

ИВАН. Аз само ще пия! (Пие.)

МАРИЯ (отнесено, иронично). Три дни само смях.

ИВАН (като леко пийнал, но си личи, че маркира). Ох, как си убодох пръста! – казала жирафата и изведнъж се сетила, че няма пръсти! . ..

МАРИЯ (без да му обърне каквото и да е внимание). Трябва да се направи нещо.

ИВАН. Ей, не чу ли смешката?

МАРИЯ (сякаш на себе си). Ние непрекъснато бездействуваме.

ИВАН. Всъщност не е кой знае каква, но ще измисля и повесела.

МАРИЯ (на своето). Далеч от всички!… Не може да няма…

ИВАН (унило). Да, знам…

МАРИЯ. …за нас закътано местенце… Но ние не правим ннщо да го намерим.

ИВАН (не му остава нищо друго, освен да се засмее). Вече сме в темата.

МАРИЯ (едва сега го поглежда). Моята тема.,

ИВАН. Добре де – твоята… Хайде, аз съм само наблюдател.

МАРИЯ. Точно така! Не си направил нищо.

ИВАН. Знаех си.

МАРИЯ. Дори не мислиш по този въпрос, а нервите ми вече са пред скъсване.

ИВАН. А моите?

МАРИЯ. Ключът е в твои ръце.

ИВАН. Но много неща зависят от теб.

МАРИЯ (поглежда го продължително). Как не те е срам!…

ИВАН (тряска чашата на масата). Тогава кажи!

МАРИЯ. Казала съм го сто пъти!

ИВАН. Добре!

МАРИЯ. И ти си казал сто пъти „добре”.

ИВАН. Стига!… Съгласих се!

МАРИЯ. Всъщност толкоз ли е трудно?

ИВАН. И това съм го казал. Първи го казах. Ти само го повтори.

МАРИЯ. Но само го каза.

ИВАН. Разбери, това не може да не стане. Рано или късно – ще стане. Защото зависи от нас.

МАРИЯ. Само от нас.

ИВАН. Тогава?

МАРИЯ. Какво тогава?

ИВАН. Да пием! Три дни ще пием, ще се целуваме и ще се смеем!

МАРИЯ. И само лека храна!

ИВАН. Съвсем лека!… (Победоносно.) Отслабнах триста грама!

МАРИЯ (тъжно). А аз пълнея ли, пълнея!…

ИВАН (весело). Ето ти и другата тема! (Злъчно, подигравателно.) Лоша обмяна!

МАРИЯ (машинално, безобидно). Простак!

ИВАН (иронично). Лоша обмяна поради лош характер. Освен това – подозрителност и ревност.

МАРИЯ. Ха-ха!… Ревнив си като слон!

ИВАН. Не знаех, че слоновете са ревниви.

МАРИЯ. Но ако са – ревността им щеше да бъде огромна.

ИВАН (вдига чашата). Така те искам, весела, пиеща, целуваща! За нас двамата!

МАРИЯ. За нас двамата!

ИВАН (включва транзисторния приемник). Ще танцуваме ли?… Или ще готвим вечерята?

МАРИЯ (влиза в прегръдката му). Какво предпочиташ?

ИВАН (лъже, но така, че и да се разбере). Да танцуваме.

МАРИЯ. Гаден си и лъжеш като прозорец!

ИВАН. Танцува ми се.

МАРИЯ (нежно). Знаеш, че няма да падна толкоз ниско… да танцувам във вила, и, второ…

Телефонът. Двамата трепват, поглеждат към апарата. Телефонът звъни повторно.

(Сякаш казва на трети човек.) Така се звъни от морето. ИВАН (сякаш с извинение). Аха!

МАРИЯ. Какво чакаш?

ИВАН. Знам ли?

МАРИЯ. Най-добре е да се обадиш.

ИВАН. Смяташ ли?

МАРИЯ (с тон на разумна жена). Разбира се. (Тактично изчезва към кухнята.)

Иван оставя чашата си на масата, тръгва към бюрото, отмества пишещата машина и сяда, след което вдига слушалката.

ИВАН. Снеже, здравей!

СНЕЖА (гласът ú). А, страшен си!

ИВАН. Какво става там?

СНЕЖА. Звъних у дома и разбрах, че си на вилата.

ИВАН. Току-що влизам.

СНЕЖА. Ще работиш ли?

ИВАН. Утре започвам.

СНЕЖА. Пътува ли добре?

ИВАН. Ами!… В Пазарджик…

СНЕЖА. Нещо лошо ли?

ИВАН. Жигльора!… (Пауза.) Тук вали.

СНЕЖА (изненадано). Глупости!… Тук е такова море и едни звезди!… Не знам с какво да ги сравня.

ИВАН (смее се). С елмази.

СНЕЖА. Е, чак пък такъв шаблон!

ИВАН. Тогава като копчета! (Смее се.) Завиждам ви.

СНЕЖА. Слушай, при теб наистина ли вали?

ИВАН. Непрекъснато.

СНЕЖА. Нищо, ще работиш.

ИВАН. Ще опитам.

СНЕЖА. Намерих ти химикалката.

ИВАН. Така ли? Къде?

СНЕЖА. В шкафчето на Ники.

ИВАН. Голям калпазанин!…

СНЕЖА. Заради него се обаждам.

ИВАН (тревожно). Какво?

СНЕЖА. Иска да ходи на бар.

ИВАН (наистина се успокоява). А така!…

СНЕЖА. Да бе, изведнъж ми дигна скандал.

ИВАН. Ами да ходи.

СНЕЖА. Какво?

ИВАН. Пусни го!

СНЕЖА. На бар?

ИВАН. Пускай го да върви!… Където ще.

СНЕЖА. Ти си луд!

ИВАН. Не знам, аз бих го пуснал. Помисли.

СНЕЖА. Добре. Да проветриш вилата.

ИВАН. Бъди спокойна.

СНЕЖА. И да оправиш стаята… Лека нощ!

ИВАН. Лека нощ! (Поставя слушалката на вилката. Към кухнята.) Ей, малката, ще танцуваме ли?

МАРИЯ (явява се с нож и картоф). Може.

ИВАН (смее се). Този разговор… малко… не те ли…

МАРИЯ (трепва, обръща глава към прозореца). А!…

ИВАН (учудено). Какво има?

МАРИЯ. Сега – не чу ли?

ИВАН. Какво, какво?

МАРИЯ. Слушай!

ИВАН (ослушва се). Да.

МАРИЯ. Какво беше?

ИВАН (спокойно). Шум.

МАРИЯ. Откъде?

ИВАН. Откъде!… Де да знам откъде!… Всеки има право да си шуми. Стига да е навън. Ние сме тук, разбираш ли?… Затворени.

МАРИЯ. Чакай!… (Ослушва се.) Нищо.

ИВАН. Дъждът!

МАРИЯ (озадачено). Дъждът… и нещо друго.

ИВАН. Зайче, остави хората да си шумят! Ние сме затворени между стени. Моята вила е моята крепост!…

МАРИЯ (не му обръща внимание). Ето и сега.

Ослушват се.

ИВАН. Нищо!

МАРИЯ. Не съм сигурна.

ИВАН. Добре де, откъде?

МАРИЯ. Не знам.

ИВАН (тръгва). Ако искаш да проверя.

МАРИЯ. Глупости!… Заключил ли си?

ИВАН (целува я нежно и прошепва тайнствено). При подобни случаи винаги заключвам.

МАРИЯ (контрира). Ааа, не такъв, не точно такъз хумор, мили!

ИВАН (целува я по устата). С тази станаха осемстотин хиляди!…

МАРИЯ. Точно?

ИВАН. Горе-долу… Мисля, че това беше юбилейната.

МАРИЯ (започва да бели картофа, играе). Осемстотин хиляди!

ИВАН. Това е световен рекорд!

МАРИЯ. Ах, тези мъже и техните статистики!

ИВАН (сепнато). Отде знаеш?

МАРИЯ (прави се на ударена). Кое?

ИВАН. Тия неща.

МАРИЯ. А ти?

ИВАН (с хумор). Аз съм мъж.

МАРИЯ (обръща гръб и тръгва към кухнята). А пък аз съм жена!

ИВАН (изсъсква злобно зад гърба й, но не наистина). Жена с минало.

МАРИЯ (както е с гръб, сякаш рецитира някаква известна мисъл). Миналото зад гърба ми, а бъдещето пред мен!

ИВАН (играе, злобно, извън себе си). Проклетнице проклета и гадна – ще те убия!

МАРИЯ (подава му назад ножа, без да се обръща). Забий го в гърба ми, но остави предната ми част все тъй красива!

ИВАН (взима ножа). За кого, красива мизернице?

МАРИЯ (все още с гръб към него). За тия, които чакат реда си!

ИВАН (сяда сломено на стола, рухва, играе). Ех, ти! (С велика болка.) Боже господи!

МАРИЯ (чака с гръб). Хайде, кога ще ме убиеш?

ИВАН. Вече не мога… Аз съм убит!

МАРИЯ (спокойно, с подигравателен тон). Ние сме все още по-силните! (Тръгва.)

ИВАН (повдига немощно глава, както е рухнал). Кои вие?

МАРИЯ (извръща пренебрежително лице и изстрелва). Жените. (Спира.) Красивите. (Изчезва.)

Иван търси музика в приемника.

(Гласът на Мария от кухнята.) Говори ми нещо.

ИВАН (отказва се от музиката). Какво?

МАРИЯ (гласът ѝ). Каквото и да е.

ИВАН (прави се на ударен). Защо?

МАРИЯ (гласът ѝ). Защото ме е страх.

ИВАН (въодушевено). Знам чудна история за подобни случаи!

МАРИЯ (гласът ѝ). Хайде!

ИВАН. Ще ти разкажа приказката за зловещото лице.

МАРИЯ (гласът ѝ, иронично). Само че по-меланхолно.

ИВАН (отново сяда на стола). Това се случило в графството Кент, в старинен замък, който имал толкова лоша слава, че цялата му прислуга го напуснала с проклятия. Там останала да живее само старата графиня, известна със странното си поведение…

МАРИЯ (с бодър глас от кухнята). И какво му било странното на това поведение?

ИВАН. Ами как да ти кажа… Имала необяснимо хоби – вечеряла с печени прилепи. (Пауза.) Пропуснах една подробност. Когато вечеряла, до нея винаги висял трупът на обесения ѝ съпруг.

МАРИЯ (бързо влиза). Забавната част започва. (Сяда.) И точно в такъв момент…

Звънецът на входа иззвънява. Мария сподавя вик, изправя се, но се овладява и сяда отново. Иван поглежда към входа. Звъни се за втори път.

ИВАН (спокойно). Не отварям. (Пауза.) Все едно, че няма никой.

Мълчат.

МАРИЯ (със заглъхнал глас). Чудно! (Пауза.) Кой ли може да бъде?

ИВАН (след пауза). Някой простак.

МАРИЯ (след пауза). Какъв простак?

ИВАН. От виладжиите.

Дълго мълчание.

Ето че се отказа. (Вдига чаша, иска да разведри настроението.) За нас!

МАРИЯ (бързо хваща своята чаша и пие след него). Да ти кажа правата, много сме наплашени. (Пауза.) Не ни остава време да бъдем щастливи. (Пауза.) Непрекъснато треперим.

ИВАН (уж небрежно). Като нас са милиони.

МАРИЯ. Да де, казвал си го.

ИВАН. За да не помислиш, че казваш нещо оригинално.

МАРИЯ (рязко). Знам!… Е, все пак за какво е туй безпокойство, това криене, с какво го компенсираме?…

ИВАН (става, надвесва се над нея и я целува). С целувки!… Усещането на една целувка изтрива времето на три дни неспокойствие. Една целувка се равнява на трийсет и две житейски неприятности, съдържа хиляда и шестстотин калории…

МАРИЯ. Мили! (Прегръща го и го целува.)

ИВАН (също я прегръща). Не разбирам как може да те тревожи едно нищо и никакво звънене. (Целува я.) Някой иска да звъни? (Целува я.) Да звъни!… Затова са звънците.

Звънецът звъни и за трети път.

МАРИЯ (трепва и се отдръпва от него). Пак!

ИВАН. Чух.

МАРИЯ (натъртва). Добре!

ИВАН. Ще звъни и ще си тръгне, не може да звъни до сутринта, я!

МАРИЯ. Де да знаеш.

ИВАН (нервно). Мария!

МАРИЯ (сякаш се извинява). Не съм спокойна!

Мълчат. Ослушват се. Нищо.

ИВАН. Всеки що-годе културен човек… (разглежда уж нехайно чашата си), когато звъни някъде (отпива) и не му отварят, и си отива.

МАРИЯ. Ами ако не е културен?

ИВАН. На простаци не отварям.

МАРИЯ. Ами ако не е и простак?

ИВАН. Познавам само интелигентни и простаци – други не познавам.

МАРИЯ. Не се прави на ударен.

ИВАН. Искаш да кажеш… някой… който иска… да ни…

МАРИЯ. Аха!

ИВАН. Голяма работа!… Да не сме първите?… И това трябва да стане някой ден. Нищо не е безкрайно.

МАРИЯ (просветва). Мили!

ИВАН. Ще си кажем истината и толкоз.

МАРИЯ (притиска лице до неговото). Затова те обичам, такъв те обичам!

Звъни се продължително. Двамата поглеждат отново към входа. Звъни се продължително, без прекъсване.

(След като най-после звънецът е млъкнал.) Боже мой!

ИВАН. Мария!… (Поглежда я въпросително.)

МАРИЯ (учудено). Какво?

ИВАН. Мислиш ли?… (Тръска глава.) Не!

МАРИЯ (отначало не може да загрее, но след като се е досетила). Това е изключено!

ИВАН. Сигурна ли си?

МАРИЯ. Познаваш неговата деликатност… Дори да знае… пак… Не! Не би дошъл!… Освен това той е повече от сигурен, че в момента пътувам към морето, в спално купе.

ИВАН. Повече вярвам на неговата деликатност.

МАРИЯ. Иване! Да не излезе нещо съвсем друго?

ИВАН. Например?

МАРИЯ. От другите работи.

ИВАН. Преди да изтърсиш глупост – помисли.

МАРИЯ. Наистина.

ИВАН (усмихнато). Убийство, туй-онуй.

МАРИЯ (въздъхва). Ох! . . .

ИВАН. Главата си режа, ако някой от съседите не е дошъл за кибрит или олио! Лично аз съм правил такива идиотщини за цигари!

Звъни се. Този път съвсем без прекъсване.

(Решително.) Влез в кухнята!

МАРИЯ (уплашено). Не!

ИВАН. Ще го отпратя веднага! (Изтиква я бързо, но леко към кухнята с една-две целувки по косата.) Хайде!… Виж сега какво става!

Мария се връща бързо и грабва бутилката и чашата от масата.

Царица си!…

Мария изчезва към кухнята. Иван се отправя решително към входа, където продължава да се звъни.

(Все още на сцената.) Кой звъни?

Пауза.

 

Ало, кой звъни?

ЕЛИЗА (гласът ú). Ами как да ви кажа… (Чувствува неудобство да обяснява.) Не ме познавате.

ИВАН. Момент! (Излиза.)

Влизат Елиза и Иван.

ЕЛИЗА (с приятен, изпълнен с деликатност глас). Извинете за безпокойството, но трябваше да вляза… Нямате си представа как вали. ..

ИВАН (не особено любезен). Знам как вали.

ЕЛИЗА (с усмивка, която извира от нейната красота и нейните трийсет и пет години). Тези, които са на топло, едва ли знаят.

ИВАН (чуди се какъв тон да държи). Не е особено топло.

ЕЛИЗА (с милващ глас и усмивка). Лъжете се. Тук е особено топло. (Разглежда обстановката.) Топлината не идва само от печката.

ИВАН. И все пак – само от нея.

ЕЛИЗА. Не, вие лъжете, тази топлина има особено име. Бих казала…

ИВАН (и учудено, и с прикрито раздразнение). Знаете ли как ви слушам?

ЕЛИЗА (наивно и мило). Как?

ИВАН. С нетърпение.

ЕЛИЗА. Да кажа нещо и да си изляза, нали?

ИВАН. Имам ли вид на мъж, който може да се изрази така?

ЕЛИЗА. А аз имам ли вид на жена, която не разбира от намеци?

ИВАН. Никак.

ЕЛИЗА (сякаш на себе си). Топлината тук се излъчва от присъствието… Ще позволите ли да ви се извиня още веднъж?

ИВАН (наблюдава слисано как непознатата отърсва шлифера си от дъжда). Позволявам ви да се извинявате колкото щете, но вие ще ми позволите ли да ви открия, че не ви познавам?

ЕЛИЗА (оправя косата си). И аз не ви познавам.

ИВАН. И мислите ли, че до утре ще разговаряме за това, колко много не се познаваме?

ЕЛИЗА. Защо? С мен може да се разговаря и за други неща.

ИВАН. А знаете ли колко страшно сте сгрешили вилата, на която е трябвало да звъните?

ЕЛИЗА. Досадно е да се допусне. (Разглежда обстановката.)

ИВАН. Тук стават грешки.

ЕЛИЗА. За такива грешки си има хора. Ей, наистина ми харесва! (Пак разглежда обстановката.) А грешки стават, разбира се… Това е холът, нали?

ИВАН (иронично). Да, това е холът.

ЕЛИЗА. Нахално звъних, нали?

ИВАН. Повече от допустимото.

ЕЛИЗА. Извинете, наложи се.

ИВАН. Не знам какво може да ви наложи да звъните десет пъти.

ЕЛИЗА (учудено). Десет?

ИВАН. Е, пет.

ЕЛИЗА (спокойно). Аз звънях само един път.

ИВАН (бързо). Какво?

ЕЛИЗА (нехайно). Я да успокоим атмосферата!

ИВАН. А другите четири пъти?

ЕЛИЗА (спокойно). Аз звъних само последния път.

ИВАН (съвсем изненадано). Глупости! Вие звъняхте… Ей, кой е звънял преди вас?

ЕЛИЗА (взима статуетката и я разглежда). Друг.

ИВАН (понечва да каже нещо, но се овладява, прави многозначителна пауза, мъчи се да измисли достоен отговор). О, ясно!

ЕЛИЗА (разглежда статуетката). Какво е ясно?

ИВАН (натъртва). Другият!

ЕЛИЗА (вдига статуетката, показва му я). Това не може да бъде.

ИВАН. Ясно, че другият. Дама като вас едва ли може да направи крачка сама.

ЕЛИЗА (искрено учудена). Защо? Какво ми е?

ИВАН (изтърсва го). Много сте шик.

ЕЛИЗА (делнично). Знам… Затова съм тук.

ИВАН (объркано поглежда към кухнята). Ха!… (Високо.)

Вие знаете защо сте тук?

ЕЛИЗА. Извинете, но предпочитам да говорим само за онова, което би представлявало интерес за нас.

ИВАН. За вас!

ЕЛИЗА (спокойно). За мен… и някои други.

ИВАН (след кратка пауза). Позволявате ли да ви оставя за три секунди сама?

ЕЛИЗА. Ще заключите ли?

ИВАН (откровено). Да.

ЕЛИЗА. Защо?

ИВАН (в движение към вратата). Понеже споменахте за други. (Излиза и се връща. Демонстративно пъха ключа в джоба си.) Сега вече другите могат да влязат само през комина.

ЕЛИЗА. Лицето на божеството не ми излиза от ума. В него има всичко: радост, скръб, лъжа, истина, лицемерие, благородство, пъзливост, героизъм…

ИВАН. Завиждам ви.

ЕЛИЗА. Този път за какво?

ИВАН. За времето, с което разполагате.

ЕЛИЗА. Понеже изброявам?

ИВАН. Спокойно, обширно…

ЕЛИЗА. Представям си оригинала.

ИВАН (внезапно). Слушайте, коя сте вие?

ЕЛИЗА (най-спокойно). Елиза.

ИВАН. Как?

ЕЛИЗА. Е-ли-за!

ИВАН. Само?

ЕЛИЗА. Какво повече?

ИВАН. Аха!… (С ирония, но и респектирано.) А къде сте се научили да сте умна?

ЕЛИЗА. Много го усукахме, да ви кажа… Мисля, че е време да започнем… Преди всичко да ви се извиня още веднъж. Да се влиза в чужда къща и да се нарушава спокойствието на стопаните е неприсъщо нито за мен, нито за Ерик.

ИВАН. За кого?

ЕЛИЗА. За Ерик… Да не говорим за Пап, който би заобиколил дори мравуняка от страх да не го стъпче.

ИВАН (иронично). Такъв ли е Пап?

ЕЛИЗА. Да.

ИВАН (все тъй иронично). Не вярвам.

ЕЛИЗА. Ще се уверите.

ИВАН (прави някакво движение на слабост). Кога?

ЕЛИЗА. След малко.

ИВАН (леко, сякаш му доставя удоволствие да се шегува). Елиза, мила, тук има нещо, от което се нуждаете безкрайно много.

ЕЛИЗА. За какво говорите?

ИВАН (смее се). Не виждате ли? Ето!… (Сочи телефона.) Просто казвате номера, ще звъня в една сграда, където ще се раздвижат няколко бели ангели. Те ще бъдат много бели и бързи, движенията им ще бъдат чевръсти… Жозефина, повярвайте, те идват винаги!… (Тръгва към телефона.) Клеопатра, позволете!…

ЕЛИЗА (започва да се смее от сърце, чисто и очарователно). Иване, седнете!

ИВАН. А! (Ухилено.) Името ми прозвуча като звънче.

ЕЛИЗА. Седнете и слушайте!

ИВАН (въпреки учудените погледи, които й отправя, се подчинява и сяда). Авантюра за милиони!

ЕЛИЗА. Работата е там, че за да не ви изплашим в тази дъждовна нощ, първо се появих аз. Дама. Красива. Кой би се изплашил от мен?

ИВАН (поглежда я). Наистина. (Пауза.) Само аз.

ЕЛИЗА. Ако съм успяла вече…

ИВАН. Разчитате на прекалено бързи успехи.

ЕЛИЗА. Ако вече съм успяла да спечеля доверието ви (натъртва), кажете на вашата дама да се появи.

ИВАН (прави се на ударен). Може ли вече?

ЕЛИЗА. А пък аз ще повикам Ерик и да почнем.

ИВАН (след пауза). Вашият хумор ме очарова.

ЕЛИЗА. Тогава Ерик направо ще ви плени.

ИВАН. Непрекъснато ми говорите за някакъв Ерик. Кой е той?

ЕЛИЗА. Човекът, който от деликатност още продължава да стои под дъжда.

ИВАН. Ще влезе и той, така ли?

ЕЛИЗА. Разбира се.

ИВАН. Но кой е този Ерик?

ЕЛИЗА. Човекът, който ще преговаря с вас.

ИВАН. Извинете, но наистина съм изумен… Та за коя дама казахте, че трябва да се появи?

ЕЛИЗА. Тази, която скрихте.

ИВАН. Нямам навик да крия дамите си.

ЕЛИЗА. Това си е ваша работа.

ИВАН. А кое е ваша работа?

ЕЛИЗА. Казах ви… Моята работа е почти свършена. Сега трябва да влязат Ерик и Пап.

ИВАН (подскача). И Пап?

ЕЛИЗА. И той.

ИВАН. Други няма ли?

ЕЛИЗА. Не… Ерик, Пап и Аз.

ИВАН. Всичко трима.

ЕЛИЗА. Мисля, че сме достатъчно.

ИВАН. И ще ни убиете?

ЕЛИЗА. Ще преговаряме.

ИВАН. Но главно Ерик, така ли?

ЕЛИЗА. Е, да.

ИВАН. Той е шеф на бандата.

ЕЛИЗА (поглежда го с лека досада и свива рамене). Да… Повикайте дамата си.

ИВАН (вика към кухнята). Мария!

Мария се появява, спокойна на вид, пък и изглежда добре, нещо се е понаправила, защото е разбрала, че работата няма да мине без нея. Двете жени се наблюдават известно време така, както могат да се наблюдават само жени.

(Леко объркано.) Мария, това е Елиза!

МАРИЯ. Добър вечер.

ЕЛИЗА. Добър вечер, мадам!… Имате чудна кожа.

МАРИЯ. Да, но при вас всичко е чудно.

ЕЛИЗА. Понеже при нас това е лесно, мадам. (Към Иван.) Ще поканите ли господата, които са под дъжда?

ИВАН (поглежда я, поглежда въпросително и Мария, която не знае как да реагира). Просто не знам защо ви се подчинявам.

ЕЛИЗА. Защото сте кавалер.

Иван тръгва и излиза.

(Поглежда към Мария.) Ще позволите ли… (измъква от пазвата си една праскова)… да изям това във ваше присъствие?

МАРИЯ (почти шокирана). Моля.

ЕЛИЗА. Вкусни праскови, откъснахме ги от дървото в градината. (Яде сладко, но изящно.) Какъв лак употребявате?

МАРИЯ (смутено поглежда ноктите си). Нищо особено… Светъл.

ЕЛИЗА (показва ръката си като дете). И моят е светъл. Ако ни остане време, ще бъдете ли любезна да ми покажете козметиката си?

МАРИЯ. С удоволствие, но ще ви разочаровам. Аз съм делова жена и стоя настрана от тия неща.

ЕЛИЗА (както яде). Но все пак сте жена… И ми харесвате. Лично аз предпочитам жените, които не са само жени, макар че напоследък се налагат жените, които са само жени. (Смее се на каламбура си.)

МАРИЯ (усетила смътно разположение към нея). Това е голям въпрос и спорен. Ако го наченем, ще ни отнеме време.

ЕЛИЗА. Впрочем всичко ми е ясно… А на вас?

МАРИЯ. На мен не всичко ми е ясно.

ЕЛИЗА. Защо?… То е толкова просто. . . Като въпроса за дългите крака…

МАРИЯ. Моля?

ЕЛИЗА. Никога няма да излязат от мода… (Смее се.)

МАРИЯ (през смях). Права сте. Напоследък ги носят много.

Тримата влизат и заварват жените, овладени от смях. Ерик и Пап са високи, красиви мъже. Пристъпват с лека атлетическа походка. Иван, който ги следва, макар че не е лош, сякаш избледнява. Новодошлите са облечени по последните изисквания на модата. Ерик и Пап дояждат прасковите си, поставят костилките в пепелника.

ЕРИК. Добър вечер!

Пап се покланя безмълвно.

 

(Към Мария.) Имате странно одухотворено лице.

ЕЛИЗА (към Мария). Това е Ерик, за когото ви говорих.

МАРИЯ. Добър вечер.

ЕЛИЗА. А това е Пап. (Усмихва се.) Какво да ви кажа?… Ерик обича да говори, а Пап обича да мълчи.

Ерик и Пап отърсват шлиферите си и ги смъкват. Иван ги отнася в антрето. Всеки заема стола си. Гостите сядат един до друг на едната страна на масата, а Иван и Мария заемат срещуположната страна, може би се страхуват от нещо, може би –по тази причина предпочитат да се чувствуват един до друг. Ерик оглежда любопитно обстановката, а Пап седи неподвижно и сякаш нищо тук не го интересува.

ЕРИК (любезно). Мога ли да погледна книгите ви?

ИВАН (изненадан). Ако ви интересува…

ЕРИК (изправя се). Книгите ме интересуват.

ИВАН (язвително). Така ли?

ЕРИК (както е станал, поглежда го с полуусмивка). Вие сте изненадан?

ИВАН (откровено). Да.

ЕРИК (готви се да отвърне нещо с усмивка, но съглежда статуетката). А! (Отива до бюрото и я взема.) Елиза, видя ли това?

ЕЛИЗА. Да, Ерик.

ЕРИК (към другия). Пап, какво ще кажеш!

Пап поклаща утвърдително и многозначително глава.

ЕЛИЗА (към Ерик). Представяш ли си оригинала?

ЕРИК. Взе ми думите от устата.

Иван и Мария се споглеждат.

Ерик разглежда статуетката съсредоточено. Лицето му сякаш потъмнява, опечалява се. Той бавно връща божеството на мястото му.

 

ЕЛИЗА (с лека тревога). Ерик!…

Ерик застава с гръб към тях, до бюрото.

Ерик, моля те!…

ЕРИК (връща се към масата, но не сяда. Към Пап.) Стана ми малко тъжно, Пап.

ЕЛИЗА (за да прогони неловкото положение). Вече се извиних за прасковите.

ЕРИК. Добре.

Елиза. (Поглежда домакините.) Можем да започнем. Най-напред да се оправдаем – неканени гости, в неудобно време. Нахални. Но след малко ще разберете. (Сяда.)

ИВАН (слага покровителствено ръка върху рамото на Мария). Да сме наясно. Няма да се поддадем на каквито и да са клопки. Ако сте дошли за шантаж, ще ви помоля да се ометете.

ЕРИК (отправя му поглед и заявява бавно). Нашата мисия има друг характер.

ИВАН. Мисия? (Става.) Каква мисия?

ЕРИК (спокойно). Може би приятна.

ИВАН. Не говорете глупости!… Няма да ни уплашите! (Изглежда, че му се е събрало много в последните години.) Омръзна ни да се крием! И всичко останало ни омръзна! (Яростно към тримата.) Никой не може да ни уплаши!… Най-малко вие! (Смело.) Ето ни – тук сме! Обичаме се и… Какво искате?… Убийте ни! Смачкайте ни!… И без това ни е омръзнало да се крием като плъхове.

Мария избухва в плач. Гостите гледат изненадано.

(Отново покровителствено прегръща Мария.) Разберете – не ни плашите!… Никак!… Това, което сте намислили, няма да стане!

ЕЛИЗА. Откъде знаете какво сме намислили?

ИВАН (вика). Не знам!… Вие знаете!

Елиза се готви да каже нещо, но Ерик я прекъсва с жест.

(Продължава с висок глас.) Казвам ви го и си го запишете: няма сила, която да ни раздели! (Омеква.) Макар че за тия неща не бива да се крещи. В момента никак не ми е приятно да парадирам с любовта си… (Леко повишава тон.) Знам, че сте дошли да ни спасявате. В необичайно време, но в удобни за вас обстоятелства. Но се чудя на акъла ви, на стила ви… Постъпката ви е не само необяснима, но и хлапашка… старомодна. (Извиква.) Да, другари!… Няма да мине!… Ако трябва да отговаряме, ще отговаряме първо пред съвестта си. Ако се наложи, ще отговаряме и пред обществото. Но така… с тайнствени посещения и мистификации – никога!… Няма да се предадем!

Мария изхлипва.

 

(Той погалва косата й.) Забранязам ти да плачеш пред тия!

Посетителите наблюдават как Иван бърше с нежност сълзите ѝ, как тя се притиска до гърдите му и търси закрила.

 

(Кротко.) Това е, другари!… Напуснете вилата.

ЕРИК (въздъхва). Мисля, че точно на това място се пие кафе.

ИВАН (достойно). А пък аз мисля, че другарите точно на това място от разговора трябва да се изметат.

ЕРИК. Ние не сме другари.

Иван и Мария трепват. Тревожна музика. Мария инстинктивно се притиска до Иван, който я притиска още по-силно до себе си.

 

(Спокойно.) Не сме другари и няма да си излезем лесно.

ИВАН. Така ли мислите?

ЕРИК (кротко). Да.

ИВАН. Разчитате на числено превъзходство?

ЕРИК (сериозно и съсредоточено се изправя, отива при Иван и просто ״изстрелва“ в лицето му). Десет години сме се готвили за този момент!

Тревожна музика. Ерик се връща на мястото си. Елиза сякаш чувствува необходимост да подскаже с усмивка, че положението не е толкоз тревожно; дори протяга ръка и погалва ръката на Мария, която рязко се отдръпва. Само Пап е неразбираем – камък.

Казах ви, че точно на това място се пие кафе.

ЕЛИЗА. Боже мой, не разбрахте ли, че трябва да приготвите кафе?… За Пап – двойно! .. . (Усмихнато.) Нали, Пап?

Пап потвърждава с кимване.

 

ЕРИК (усмихнато). И никаква захар!

ЕЛИЗА (пояснява тактично). Що се отнася до нашите кафета.

ИВАН (след дълга пауза). Мария… (погалва косите ú), приготви кафе. (Понеже тя не реагира, целува я по страната.) Хайде, мила! (Иронично.) Гостите, които имат числено превъзходство, настояват за кафе.

Мария бавно излиза от прегръдката му, тръгва към кухнята, спира, обръща се, поглежда всички и изчезва. Ерик въздъхва и се отпуска на стола. Елиза става и се присламчва към библиотеката. Пап също става, приближава се до бюрото и взима статуетката. Първото нещо, което чуваме в настъпилата тишина, е дъждът. Ерик се изправя и отива до прозореца. Взира се през процепите на капака, ослушва се. Елиза измъква една книга, обръща се и спира погледа си на Ерик. Иван взима кутията с цигари, отваря я, но тя се оказва празна. Става и тръгва към бюрото. Пап, без да иска, пречи на отварянето, тъй като се е захласнал в статуетката. Иван го поглежда. Пап не го вижда, но усеща полуотвореното чекмедже до бедрото си, спокойно се отмества, без да се извини. Иван измъква пакетче цигари, затваря чекмеджето и се връща при масата. Пап го проследява с поглед. Иван пали цигара. Вдъхва жадно дима. Среща погледа на Елиза. Пап се приближава до Елиза, понесъл отворен албум с репродукции на Пикасо. Иска да покаже нещо. Забелязва погледа й, отправен към Иван. Елиза усеща, че искат да й покажат нещо, поглежда отворените страници. Гръмотевица. Ерик напуска прозореца и се връща при масата. Сяда. Иван става. Сега той отива до прозореца. Застава с гръб към нас, суети се, изчезва в кухнята. Тримата неканени гости се споглеждат. Но само за момент. Елиза и Пап продължават да разглеждат албума. Ерик вдига пакетчето с цигари, измъква цигара. Налапва я и я запалва. Всмуква, закашля се, смачква цигарата в пепелника. Елиза, която е видяла опита му да пуши, се усмихва. Пап също е видял този опит, но остава равнодушен. Иван се връща от кухнята, разхожда се на-пред-назад. Просто няма какво да прави. Мария се появява от кухнята. Носи поднос с пет чаши. Нарежда ги върху масата. Този път Пап е този, който пръв се насочва към кафето. Веднага разбира коя е неговата чаша – тя е огромна. Взима я и сяда на бюрото. Останалите четирима сядат около масата. Елиза се усмихва. Пап е този, който първи започва да пие. Жадно. Забелязваме как настроението му се подобрява. Цялата му същност се изпълва с доволство. Елиза му се усмихва. Усмивката на тази жена сякаш успява да успокои атмосферата. Дъждът шуми.

Иван вдига глава и отваря уста да каже нещо. Гръмотевица.

ИВАН (след заглъхването на гръмотевицата). Вие сте спокойни, нали? (Повишава тон.) Ако не сте другари, какво сте?

МАРИЯ. И тези имена! …

Мълчание. Всеки пие кафето си.

ИВАН (изкрещява). Разбирате ли?

МАРИЯ (изкрещява). Що за чудовища?!

ЕЛИЗА (обезпокоено към Ерик). Ерик?

ЕРИК (меко). Да, Елиза. (Остава чашата си на масата. Измъква от вътрешния джоб на сакото си нещо като табакера. Поставя го в средата на масата. Натиска някакъв бутон.)

Тишина. Чува се съскане. Шум от вълни, крясъци на чайки, жена се смее щастливо. Тя идва към нас.

ЗАПИС:

МАРИЯ (задъханият ѝ глас, след смеха). Морето е топло като ръката ти!…

ИВАН (гласът му, ленив). Не ме пръскай!

МАРИЯ (гласът ѝ, закачлив). Ще те пръскам!

ИВАН (гласът му). И се дръпни от слънцето.

МАРИЯ. Няма!

ИВАН. Тогава ме целуни!

МАРИЯ. Няма!

ИВАН. Обрала си водораслите на цялото море.

МАРИЯ. Нека!

ИВАН. Седни на пясъка!

МАРИЯ. Не искам!

ИВАН. Онова там човек ли е?

МАРИЯ. Еее, пъзльо, на целия плаж сме сами.

ИВАН (настоява). Онова е човек!

МАРИЯ. Това е пън, изхвърлен от вълните.

ИВАН. Красив ли е?

МАРИЯ. Комфортен.

ИВАН. Обичам да седя на комфортни пънове.

МАРИЯ. Ще отидем ли?

ИВАН. Ако ме вдигнеш.

МАРИЯ. Хитрецо жалък – искаш да ме целунеш!…

Магнетофонът съска. Мария и Иван се споглеждат. Ерик, както пие кафе, им дава знак да мълчат и слушат. Шумът на вълните. Този път по-силно.

ИВАН. Хубаво е да седиш на пън и да риташ морето!…

МАРИЯ. Седиш си и си риташ морето! Риташ го, риташ го, а то…

ИВАН. Не знае, че го риташ.

МАРИЯ. Не те забелязва.

ИВАН. За него си нещо като пън.

МАРИЯ. Тресчица.

ИВАН. Онова там… МАРИЯ (безгрижно). Кое?

ИВАН. Не е ли човек? МАРИЯ. Не, глупако!… Сами сме.

ИВАН. Омръзна ми да се крия.

МАРИЯ. И на мен.

ИВАН. Умирам за едно особено място.

МАРИЯ (безгрижно). Какво например?

ИВАН. Красиво и тихо.

МАРИЯ. Закътано.

ИВАН. Да, където да бъдем сами… Ама много сами…

МАРИЯ. Съвсем.

ИВАН. Да.

МАРИЯ. Мислиш ли, че съществува такова… особено място?…

ИВАН. Сигурно.

МАРИЯ. Най-напред да ликвидираме висящите въпроси.

ИВАН. Изчезнем ли, въпросите ще се ликвидират сами… Те ще свикнат без нас… Може би наистина съществува едно местенце край морето или в планината… Сами, разбираш ли?

МАРИЯ. Всичко зависи от теб.

ИВАН. Хайде де!

МАРИЯ. Предложи и ще видиш.

 

Ерик натиска бутона. Край на записа. Тишина.

ЕРИК. По-нататък се целувате и се уверявате в любовта си.

Иван и Мария си отдъхват.

Хареса ли ви записът?

ИВАН (злобно). Долен шпионаж!

МАРИЯ. Шантаж!

ИВАН (поглежда гостите). Е?… Ние сме в ръцете ви.

Ерик безмълвно поставя магнетофончето в пръстения пепелник. Взима запалката на Иван от масата. Щрака и поднася към „апаратурата”. Малко дим, пламък – всичко изгаря без остатък.

ЕРИК. Толкова по въпроса за шантажа!

МАРИЯ (изненадано). Тогава?

ЕРИК. Какво тогава?

МАРИЯ. Защо беше това?

ИВАН. Какво искате?

МАРИЯ. За какво сте дошли?

ЕРИК (след пауза). Дошли сме да изправим една грешка.

ИВАН (след пауза). Наша?

ЕРИК (въздъхва). Наша!… (Пали цигара.) Една голяма грешка! (Закашля се и отново гаси цигарата.)

 

Елиза и Пап са навели глави.

Грешка, допусната преди няколко хиляди години.

ЕЛИЗА. Ваши ли бяха гласовете от записа?

ИВАН. Да.

ЕРИК (внезапно става, прави няколко крачки). Вие ли търсите местенце за спокойствие и щастие?

Иван иска да каже нещо, но Ерик избързва.

Далеч от всичко… И от всички?

Пауза.

ИВАН. Това си е наша, лична работа.

ЕРИК. Дошли сме да разговаряме открито! (Сяда на стола си.) И реално.

Иван отново понечва да се обади.

 

От три години вие ли бъбрите за усамотение?

ИВАН. И какво?

ЕРИК. Питам – вие ли?

ИВАН. Ние!

ЕРИК. Двамата?

МАРИЯ. Да.

ЕРИК. Тогава…

ИВАН (изведнъж). Разберете ни, обичаме се, а непрекъснато трябва да се крием!…Искаме да бъдем заедно, а не можем. Сто неща ни пречат!… Нервите ни са разбити. Кажете – как да обясним на хората? (Става.) Да играем честно… Но как? Какво да кажем на обществото и какво на близките? Всеки на нашето място…

ЕРИК. Би потърсил разрешението!

ИВАН (троснато). Да!

ЕРИК (продължава). И мястото!

МАРИЯ. Да, да!

ЕРИК (продължава). Където няма да дава отчет на никого!

ИВАН и МАРИЯ (заедно). Да!

Иван сяда на стола.

ЕРИК- Не ми се карайте.

ИВАН (избухва). Аз ли ви се карам!… Аз?… Вие нахълтахте без покана, вие пуснахте магнетофона, вие говорите неясно!…

МАРИЯ (крещи). А един от вас през цялото време мълчи като пукал и още не можем да разберем функциите му!

ЕРИК. Защо? Човекът обича да мълчи.

ИВАН (вика). Тогава излезте и мълчете вън!

ЕРИК. Ей, вие още ли не разбрахте, че сме дошли да ви помогнем?

МАРИЯ. Мерси! Омръзна ни да ни помагат!

ЕЛИЗА (кипва). Ерик, защо го усукваш?

ЕРИК (извиква). Елиза!

ЕЛИЗА. Защо не кажеш на хората?

ЕРИК (строго). Елиза, тази вечер ти изобщо говореше повече от необходимото!

ЕЛИЗА. А ти си неузнаваем и не те разбирам!… Досега да сме свършили.

ЕРИК. Това е чисто моя работа!

ЕЛИЗА. Така ли?

ЕРИК (властно). Млъкни! (Гледа я строго.)

ЕЛИЗА (търси подкрепата на Пап). А ти няма ли да си отвориш устата?

Пап е спокоен, все едно, че не е ставало дума за него.

Боже, Пап, какво става с теб?… Ерик, погледни го!…

Пап не излиза от непроницаемото си спокойствие.

ЕРИК. Мълчи!… Защото говориш и заради него.

ЕЛИЗА. Не знам кой говори и не казва нищо.

ЕРИК. Елиза!…

ЕЛИЗА. Какво – „Елиза”?! (Става и тя.) Виж ги! (Сочи домакините.) Още не знаят нищо!… Кажете, знаете ли нещо?

ИВАН. Не.

ЕЛИЗА (към Ерик). А времето минава.

ЕРИК. Ако не спреш, ще прекратя преговорите и ще се махна!

ЕЛИЗА. И ще направиш добре!

ИВАН. Ооо, преговори!…

ЕРИК (на Елиза). Казвам ти!

ЕЛИЗА. Казваш… Ерик, разбери, неузнаваем си… И Пап! Пули се!… Мълчи като риба!…

Пап се окашля.

 

(Засмива се.) Добре, че каза нещо.

Пап се оттегля, сяда на бюрото и отново взима божеството в ръцете си.

ЕРИК (не сдържа усмивката си, породена от действията на Пап). Остави ме да продължа. (Към домакините, които гледат учудено ту единия, ту другия.) Направо към въпроса!… Дошли сме да ви предложим място за двама.

В настъпилата тишина Иван и Мария поглеждат към Елиза.

ЕЛИЗА (кима приятелски). Да.

ЕРИК (продължава). Едно място, пред което бледнее дори представата ви за рая.

ИВАН (окопитва се). Така ли?

ЕРИК. Едно чудесно място!

ИВАН. Интересува ме защо тъкмо вие ни предлагате това?!

ЕРИК. Защо трябва да се интересувате?

ИВАН. Интересува ме и какво ще спечелите от сделката?

ЕРИК. Нима не е достатъчно, че вие двамата ще спечелите?

ИВАН (иронично). Когато трима непознати идват в дома ти и ти предлагат рая, човек не може да не си зададе някои въпроси.

ЕРИК. Добре. Изгодата ще бъде взаимна. Това удовлетворява ли ви?

ИВАН (иронично). Значи няма да мине без изгоди?

ЕРИК. Естествено.

ИВАН. За двете страни.

ЕРИК. Ще спечелим и ние… (Пауза.) Дори повече от вас.

ИВАН. Такава откровеност ми харесва.

ЕРИК (с надежда). Тогава?

ИВАН. Какво тогава?

ЕРИК. Ще преговаряме ли?

ИВАН. За щастието си не преговарям!

ЕРИК (въздъхва). И трябва да започнем отначало?

ИВАН. Мисля, че сме свършили.

ЕЛИЗА (извън себе си). Ерик, кажи останалото!

ЕРИК (на Иван). Слушайте, знаем всичко за вас. Колко се обичате и колко сте нещастни в щастието си, обвързани с условността. Знаем за стремежа ви да се съберете, да се осъществите . ..

ЕЛИЗА (извиква). Направо!

ЕРИК. Предлагаме ви кът с море и планина, залив, пясъци, бризи в клоните на кедрови дървета, ливади, прохладни гори, скали, дюни, ручеи и водопади!

ЕЛИЗА. Поток, който пада направо в залива!…

ЕРИК. Никаква зима!…

ЕЛИЗА. Лятото е пролет, а пролетта – лято!

ЕРИК. Цял живот по бански гащета… Водите на залива гъмжат от риба, в потоците – пъстърва, в горите – сърни и елени …

ЕЛИЗА. И само двамата!

ЕРИК. Единствените хора сред рая!

Пауза.

ИВАН (поразен от сериозността на тона му). И какво ще искате срещу това?

ЕРИК (спокойно). Да се обичате.

МАРИЯ- Само?

ЕРИК- Да.

ИВАН (развеселен). А така!…

МАРИЯ. Друго нещо?

ЕРИК. Нищо.

ИВАН. Че ние се обичаме и тук.

ЕРИК. Да, но ние искаме да се обичате там.

ИВАН. Става забавно!… Мария, става очарователно!… Господин Ерик, вече не съжалявам, че нарушихте спокойствието ни… Мария, ще кажеш ли нещо?

МАРИЯ. Струва ми се, че присъствувам на холивудски мюзикъл!…

ЕРИК (сериозно). Трябва ли да го нарисувам отново?

ИВАН. Такъв пейзаж не съществува в България.

МАРИЯ. Поне на нас не ни е известен.

ЕРИК (сериозно). Не говоря за България!

Тревожна музика.

ИВАН (окопитва се след смущението). Аха!… Започвате да се изяснявате.

МАРИЯ. Но такова нещо няма дори на планетата ни!

ЕРИК (спокойно и сериозно). Не говоря и за планетата.

Подчертано тревожна музика.

Едва сега Иван и Мария се вглеждат, както подобава, в гостите. Нещо повече – едва сега се притискат истински един към друг, да се почувствуват, да си вдъхнат кураж. Мария трепти в прегръдките му, Иван я стиска здраво.

Пап идва при масата, взима неизпитото кафе на Елиза и се връща при бюрото, където го изпива на една глътка.

 

ЕЛИЗА (нарушава тишината). Браво, Ерик!… Реабилитира се. Беше просто блестящ.

ЕРИК (измъква кърпичка и забърсва потта по челото си). Какво?… Не вярвате ли?

ИВАН (сломено). Това е поразително!… (Взира се в гостите.)

ЕРИК. Спомнете си дъжда.

ИВАН. Какво… дъжда?

ЕРИК. Как заваля внезапно …

МАРИЯ (глухо). Наистина …

ЕРИК (спокойно). И ще спре внезапно …

ИВАН. Кккак?

ЕРИК. В първата секунда . . .

ЕЛИЗА. След излизането ни.

ИВАН (объркано). Аз… (Разтрива лицето си.) Мария!… Аз…

Мария го погалва.

Пап се раздвижва. Иван и Мария не го забелязват. Гостите с учудване следят как смъква обувката си, отърсва я и я обува отново. Поглежда ги невъзмутимо, помръдва рамене, сякаш казва: Какво да правя, нещо влезе в обувката ми. Елиза се усмихва.

 

(Облегнат на масата и скрил лице в дланите си.) И казвате, че ще спре след излизането ви?

ЕРИК. Да.

ИВАН (вдига глава). Мечтая за стихването на дъжда.

ЕРИК. Пак ли ни гоните?

ИВАН (мъчи се да разкопчае яката си). А, гоня… Кой може да ви изгони? И какво значение, че ви гоня?… Вие сте силни… Ние сме ваши пленници…

ЕЛИЗА. Нима допускате … че …

ЕРИК (силно възмутен). Ооо, не така! (Става решително.)Само не така!… Вие не разбрахте с какви хора имате работа!… (Решително.) Елиза!

ЕЛИЗА (с тревога). Ерик, моля те!

ЕРИК (с болка). Хайде, Пап!… Те не ни разбраха.

ЕЛИЗА. Ерик, седни!

ЕРИК (настойчиво и сериозно). Хайде!… Тръгваме!…

ЕЛИЗА. Съвземи се!

ЕРИК. Те мислят, че са жертви!… (Към своите, понеже те стоят.) Чувате ли?

ЕЛИЗА. Ерик, успокой се!

ЕРИК. Те помислиха, че сме дошли да си послужим с насилие.

ЕЛИЗА (маневрира). Добре! Ще си отидем. Но преди туй да кажем всичко, до последната подробност. (Към Иван.) Вижте какво, нямате ли нещо за пиене?

ИВАН (учудено). Какво?

ЕЛИЗА. Алкохол!

ИВАН (сам не разбира как го изтърсва). Имаме водка.

ЕЛИЗА (бързо, почти весело). Дайте водка!

ИВАН (готви се да тръгне към кухнята). Сега!

МАРИЯ (извиква). Не!

ИВАН. Страхуваш ли се?

Мълчание.

ЕЛИЗА. Позволявате ли… аз?

ИВАН. Бутилките са в хладилника. Веднага ще видите чашите.

Докато всички мълчат, Елиза отива в кухнята и се връща. Носи бутилка и чаши.

 

ЕЛИЗА (подрежда чашите и дава на Пап бутилката, който я отваря сръчно). Точно така! (Весело.) Да се получи обстановка за преговори! (Подрежда чашите.) А то какво беше?… Недомлъвки, страх, нерви… (Започва да налива.) За Пап отново двойна доза. (Докато действува, бъбри непрестанно с приятния си глас.) Точно така!… Малко алкохол на масата – повече самочувствие в главата… И лекота…

ИВАН (почувствувал вина за досегашното състояние на нещата). На вас тримата (приятелски, весело) самочувствие не ви липсва.

ЕЛИЗА (отмерва течността в чашите). Искате да кажете (весело) нахалство.

ЕРИК. Пак бъбриш!

ЕЛИЗА. Защото съм жена.

ЕРИК (весело). Тук има и други жени, остави ги за побъбрят и те.

ЕЛИЗА (весело). С удоволствие, но не взимат думата. Ерик, ако не съм аз… А Пап ме съсипа!… Пап, чаровен си, какво ти е станало?… Обади се най-после! (Взима чашата си.) Ще те помислят за глухоням… (Вдига чашата си.) За преговорите!…

Всички взимат чашите си, но тук Пап ненадейно си позволява един неочакван жест – избързва, взима чашата на Мария и ú я подава, след което взима своята и се оттегля до бюрото. Мария го проследява с поглед и едва се съвзема от изненадата, за да му благодари с кимане. С някаква полуусмивка тя вдига чашата направо с адрес към него, но Пап отново е непроницаем – вдига чашата си, но без какъвто и да е намек за усмивка.

ЕРИК (весело). Доколкото знам – водката се пие наведнъж.

ИВАН (весело). Доста неща знаете.

ЕРИК. Мисля, че споменах…

ЕЛИЗА. Вече казахме – подготвяли сме се десет години.

ИВАН. За тази среща?

ЕРИК. Да.

ИВАН. Правите ни чест.

Всички пият и връщат чашите на масата.

ЕРИК (започва да налива отново, весело, с дружеска ирония). Протоколи ще водим ли?

ЕЛИЗА (весело). Ще докажем, че може и без протокол.

ИВАН (дружески). При тия магнетофончета!…

ЕРИК (пие и след това весело). Горките земни жители!…

ЕЛИЗА (весело). Започваме преговори, а не дискусия!

МАРИЯ (шеговито). Пап, моля ви! (Сочи чашата си.)

Пап скача и бързо налива на Мария.

ЕЛИЗА. Ерик, какво става с нашия?

МАРИЯ. Умирам да му чуя гласа.

ЕЛИЗА. Пап, дамата моли да кажеш нещо.

ЕРИК. Поне една дума… Елиза, да му измислим дума.

ЕЛИЗА. Защо? Той си има любима дума. Пап, кажи я! …

ПАП (внезапно). Началник.

Спонтанен смях.

ЕРИК. Тази дума му направи впечатление.

ЕЛИЗА (пояснява). Просто като звучене.

Смях. Само Пап остава невъзмутим.

Друго няма да каже. Дори да го убием.

ИВАН (весело). Оставете го да си почине.

ЕРИК. И така ние ви предложихме пейзажа.

Пауза, абсолютна тишина.

Намира се на нашата планета. Тя има същите условия за живот …

ЕЛИЗА (поправя го). Почти същите.

ЕРИК. С тази разлика, че нашата планета е поне три пъти по-красива. Ако се съгласите да ви вземем, ще поставим само едно условие.

ЕЛИЗА. Едно единствено!

ИВАН. Дявол да го вземе – винаги някакво условие!

ЕЛИЗА. Чакайте!

ЕРИК. Не сте го чули и бързате.

МАРИЯ. Иване, да го чуем.

ИВАН. Кажете.

ЕРИК. Условието е да се обичате.

ЕЛИЗА. Там.

ИВАН (след пауза). Ха!… (Пауза. Към Мария.) Чу ли?

МАРИЯ. Ние се обичаме навсякъде.

ИВАН. Защо държите да се обичаме точно там?

ЕРИК. Много е важно.

Пауза.

ИВАН. И само да се обичаме?

ЕРИК (след пауза). Е!… И последиците от любовта, разбира се.

МАРИЯ. О, и последиците… Наздраве, Пап!…

ИВАН. Какво разбирате под „последиците”?

ЕРИК. А сега де… (Сякаш раздразнен, че не могат да разберат такова просто нещо.) Според нас и според природата естественият завършек на любовта са децата.

ЕЛИЗА. И това ли не знаете?

ЕРИК. Или сте го забравили?

ИВАН (към Мария). Ще ме скъсат!…

МАРИЯ (отпива). Става по-забавно!

ИВАН. Глей да не се нафиркаш.

МАРИЯ (чаровно). Наздраве, Пап!

ИВАН (към Ерик). Защо не казахте отначало, че ви трябват деца?

МАРИЯ (в дяволско настроение). Аз съм първата жена, която флиртува с мъж от друга планета!

ИВАН. Мария, слушай!… Тук става въпрос за нещо, което засяга теб.

МАРИЯ. Да де, разбрах… Искат деца. Ще им дадем…

ИВАН (весело и доволно). Оппалааа!… Моята Мария!…

ЕРИК (настойчиво). Трябва да се съсредоточим!… Разговорът издребня. (Към Пап.) Пап, ако не престанеш, ще те изгоня!

Пап вдига рамене.

МАРИЯ. Оставете момчето! Не виждате ли, че аз го закачам!

ИВАН. Мария, моля те!

МАРИЯ. Добре де… Ще им дадем! (Отпива и се обръща към Ерик.) Колко ви трябват?

ЕРИК (отчаяно). Кой измисли тая водка?

ЕЛИЗА. Глупако, не виждаш ли, че работата потръгна?… (Към Мария.) Вие се оказахте по-мила, отколкото предполагах.

ИВАН. А, тя може да бъде още по-мила… (Към Ерик.) Моля?

ЕРИК. Аз казах.

ИВАН. Така де, искате деца.

ЕРИК. Не точно…

ИВАН. Да де, ще искате да ви населим планетата.

ЕЛИЗА. Друго нещо си е преговори с водка!

ЕРИК (към Иван). Нашата планета е достатъчно населена.

ИВАН. Тогава?

МАРИЯ. А сега де?!…

ЕРИК (след продължително мълчание). Работата е там, че ще трябва да оправите една грешка.

ИВАН. Да, споменахте за някаква грешка.

ЕРИК. Която сме допуснали.

ЕЛИЗА. Преди две хиляди години.

Иван подсвирква.

МАРИЯ. Големи мащаби вадите, но квото заповядате!

ИВАН (отнема ѝ чашата). И ние с Мария трябва да… оправим… цялата работа?

МАРИЯ (взима чашата си). Дадено!…

ИВАН (отнема чашата ѝ). Не ви ли се струва, че ни будалкате?

ЕРИК. Чували ли сте за генетичното инженерство?

ИВАН. Учил съм.

ЕРИК. Знаете какво значи, нали?

ИВАН. Да.

ЕРИК (въздъхва). Преди две хиляди години там се увлякохме по него. Решихме да създадем само подбрани жители на майката-планета. Красиви и благородни, талантливи и честни. (Спокойно.) Каним ви да прекарате живота си между нас.

ЕЛИЗА. Това е!

ЕРИК. Далеч от всичко и всички!

ЕЛИЗА. Както сте си мечтали!

ЕРИК (категорично). Да се убеждаваме ли повече?

ЕЛИЗА. Корабът ни е на триста метра оттук. Качваме се и тръгваме. След четири дни ще бъдем на билиони километри от Земята…

Пауза.

ЕРИК. И се чудя защо не сте подскочили от радост!?

ЕЛИЗА. Идеалната ви възможност!

ИВАН. Но не разбрах за какво ви са нашите деца?

ЕРИК (въздъхва). Ох!…

ЕЛИЗА. Най-болният въпрос!

Продължителна пауза, в която Ерик сякаш обмисля това, което ще каже – как да го изложи най-ясно.

ЕРИК. Макар че е сложно, ще се постарая да го обясня просто… Казах ви за генетичния подбор, нали?

ИВАН. Да.

ЕРИК. Казах ви, че го осъществихме.

ИВАН. Да, и е интересно… Прекрасно!

ЕРИК (рязко). Глупости!

ИВАН (изненадано). Моля?

ЕРИК. Исках да кажа – напротив.

ИВАН. Е, вие си знаете.

ЕРИК (въздъхва отново). Грешката, за която споменах!… На нашата планета е вече скучно. Всички сме високи, красиви, умни, благородни, никой не лъже… Да изброявам ли още?

ЕЛИЗА (спокойно). Стана малко скучно.

ИВАН. Тук ли?

ЕЛИЗА. Там!

ЕРИК. Бих казал – отвратително скучно… Изчезнаха нюансите, изненадите, интересните реакции…

ИВАН. И решихте да отнесете една изненада от Земята. (Възмутено и хапливо.) Да внесете чрез нас всичко долно от човешките характери, всичко, което ви липсва!…

ЕЛИЗА (изведнъж). Стоп!… Наливаме!… Мария, ваш ред!

МАРИЯ. Готово! (Грабва шишето.) Наливаме!… Пап, чашата!… Иване, донеси нова бутилка!… (Налива на всички.)

В това време Иван донася нова бутилка и я дава на Пап, специалиста по отварянето.

Сега разбирам за какво сте взели Пап – да отваря бутилките!

ИВАН. Този път ще пием само ние (взема ú чашата).

МАРИЯ (не протестира). Ще ми дадеш да си близна от твоята.

ИВАН. Ха! (Подава ѝ.)

МАРИЯ (отпива от чашата). Ако се напием, няма да се скараме.

ЕРИК. Да.

МАРИЯ. Ще се ступаме!… Наздраве!

ЕЛИЗА (вдига чашата). Наздраве!

ЕРИК (вдига чашата). Наздраве!

Пап вдига чашата мълчаливо.

ИВАН (вдига чашата). Компанията стана.

Пият. Оставят чашите на масата.

Хайде, Ерик!… Разкажете какви каши сте забъркали там.

ЕРИК (неочаквано сериозно за настроението, което се е получило). Ние искаме да възстановим човешката природа на човека.

ИВАН. Чрез нашите деца.

ЕРИК (твърдо). Да!… Вашите деца ще се женят за нашите деца. След години човешката природа на нашата планета ще бъде опреснена, ние ще бъдем спасени.

ЕЛИЗА. Да станем отново хора.

ЕРИК. Като вас.

ЕЛИЗА. Вече знаете всичко.

ЕРИК. Следихме вашия личен живот. Знаем колко много се обичате, как копнеете да се осъществите като влюбени. Вашите семейства са осигурени, децата ви са големи, ако изчезнете от земята и от живота им, няма да стане катастрофа.

Пауза.

Решавайте!

Пауза.

 

Ние чакаме.

Тишина. Иван и Мария са навели глави. Пап отпива и ги поглежда над чашата. Ерик вдига крак, завързва връзката на обувката си, Елиза отива при Пап, оправя вратовръзката му. После отново взима албума. Двамата с Пап разглеждат репродукциите. Ерик тръгва към бюрото, взима статуетката. Иван и Мария дори не мислят да се погледнат. В тишината чуваме дъжда.

 

ЕЛИЗА. Ерик, нали? …

ЕРИК. Да… (Към домакините.) Справедливостта изисква всеки да реши поотделно.

ИВАН. Как поотделно?

ЕРИК. Сам за себе си.

ИВАН. Но ние сме едно цяло!

ЕРИК. И все пак – нека поотделно. Първо единият, после – другият. И вие, и тя ще се чувствувате по-свободни, по-искрени.

ЕЛИЗА. Защото достатъчно е единият да не се съгласи и – край.

МАРИЯ. Какъв край?

ЕРИК. Мисията ни пропада.

ИВАН. И какво ще правите?

ЕРИК (измъква цигара от пакетчето, налапва я, без да я пали). Ще търсим друга двойка.

ИВАН. И все пак не разбирам защо тъкмо ние…

ЕЛИЗА. Вашата възраст създава най-пълноценни деца! ЕРИК. Най-красивите, най-интересните… Не знаете ли това?

ИВАН. Чувал съм го.

МАРИЯ. Значи е вярно.

ЕРИК. Кой ще говори пръв.

Иван и Мария едва сега се поглеждат.

ИВАН. Безразлично ни е.

МАРИЯ. Все едно.

ЕРИК (на Иван). Моля ви да отидете в кухнята.

Иван отправя успокояващ поглед към Мария, усмихва й се, тръгва към кухнята, обръща се, още веднъж я успокоява и изчезва. Елиза се приближава към Мария, хваща я подръка, подарява ѝ подкупващата си, успокояваща усмивка и я повежда към масата. Поканва я да седне на стола, след това полага ръка върху рамото ѝ.

ЕРИК. Навярно разбрахте, че ви отправяме покана. Но когато поканят някого някъде, той има пълна свобода да приеме или да не приеме. (Поставя незапалената цигара в пепелника.) Чухте условията. Ако е необходимо, ще повторя някои неща. Но най-важното е това: вие търсите своя рай, а ние ви го предлагаме.

МАРИЯ (глухо). Знам.

ЕРИК. Доколкото разбирам от земна психология, вашият партньор е вече съгласен. Доколкото разбирам от женска земна психология, вие също сте съгласна. Все пак, трябва да изразите съгласието си категорично.

Мария мълчи. Пауза.

Нещо важно… (усмихва се) може би не сте съвсем… трезва. Вие малко така… пийнахте.

МАРИЯ (сериозно). Аз съм трезва.

ЕРИК. Сигурна ли сте?

МАРИЯ. Нима не разбрахте? Исках да разведря атмосферата.

ЕРИК. Добре го направихте… (Меко.) Слушам ви.

МАРИЯ (навежда глава, полага я върху дланите си, изцяло скрива лицето си). Боже мой!… (Вдига глава, усеща, че така не е чак толкоз прилично.) И все пак… Боже мой!… (Отново скрива глава в дланите си.)

ЕЛИЗА (погалва косата ѝ). Спокойно… Тук никой не бърза. (Сяда на стола си.)

МАРИЯ (повдига глава, но избягва погледите им). Все пак… Това е толкова необикновено предложение!… Разбирате ли?

Мълчаливо я наблюдават.

Сега… Точно в такъв момент… Искам да кажа – неочакван …

ЕРИК. Но удобен, нали?… Дрехите са в куфара ви, вие сте „отпътувала” за морето. Онова есенно море, най-доброто за вас.

ЕЛИЗА. Все едно, че сте заминала наистина, с тази разлика, че няма да се върнете.

МАРИЯ (изтървава думите). Там е работата!

ЕРИК (поглежда Елиза и после към Мария). Дъщеря ви е пораснала, няма нужда от вас… Съпругът ви е с отлично обществено положение, ще я осигури. Всичко у дома ви е наред. Заявявали сте го сто пъти.

ЕЛИЗА (нежно). Когато мечтаехте за бъдещето си с Иван…

МАРИЯ (рязко). Да, да!… Това е така!

ЕЛИЗА (спокойно, нежно). И тъй като обичате Иван повече от всичко …

МАРИЯ (бързо). Разбира се!… (По-спокойно.) Не виждам живота си без него.

ЕРИК. И той не може без вас.

МАРИЯ. Знам… Ние сме се разбрали… Казвали сме си го… Искам да кажа, когато… Вие го казахте – в бляновете …

ЕРИК. Чудесно!… Чакаме!

МАРИЯ (кръстосва ръце около бюста си, притиска ги към себе си). Ох!… Има редица неща… И все пак аз ще… Разбирате ли?

ЕРИК. Обичате ли го?

МАРИЯ. Има си хас!…

ЕРИК. Понеже се колебаете…

МАРИЯ. Ох!…

ЕРИК (към Елиза). Елиза?

ЕЛИЗА (ласкаво). Мария! (Накланя се към нея.)

Мария усеща ласкавия ѝ тон, интимното обръщение, дори по-галва с лицето си ръката на непознатата, дава ѝ да разбере, че е схванала женската солидарност и топлина.

Вие ще бъдете с него… цял живот!… Спокойна и щастлива.

МАРИЯ (унесено гледа пред себе си). Да. Наистина това е най-хубавото.

ЕЛИЗА. Без страхове и задръжки …

МАРИЯ. Да, да… Ах, как дойде изведнъж! Не мога да ви го обясня. (Кърши ръце.) Струва ми се, че се нуждая от отсрочка… Малко по-късно . .. Ще видите как ще се съглася. Обещавам ви!… Наистина ви обещавам!

ЕРИК. Знаете, че подобни решения се вземат най-ефикасно изведнъж. Обичате ли – добре е да тръгнете веднага.

МАРИЯ (глухо). Нямате си представа колко сте прав.

ЕРИК. Освен ако не обичате истински.

МАРИЯ (извиква). Обичам го! Не мога без него!

ЕРИК. Остава да го докажете.

МАРИЯ (искрено). Обичам го, разберете.

ЕРИК (тихо). Знам.

МАРИЯ (бързо). Тогава?

ЕРИК. Помъчете се да бъдете още по-искрена.

МАРИЯ. Мислите ли, че може повече от това?

ЕРИК. Да.

МАРИЯ (изумено). Вие се съмнявате в любовта ми към Иван?

ЕРИК. Там са заложени картите ни. Обратното би довело до пропадане на мисията ни… (Рязко.) Слушайте!

Мария го поглежда плахо.

Сигурна ли сте, че сте наясно в себе си за другия?

МАРИЯ. Моля? (Сякаш се събужда от сън.) Какъв друг?

ЕРИК (ясно). Говоря за мъжа ви.

МАРИЯ (объркано). Кккккакво?

ЕРИК (спокойно). Струва ми се, че там нещата не са много изяснени.

Мария мълчи.

Внимавайте!

МАРИЯ. Да знаете колко е сложно.

ЕРИК. Колко?

МАРИЯ. Боже мой!…

ЕРИК. А! Вие обичате мъжа си!…

МАРИЯ. Не знам!… Той е бил петнайсет години до мен.

ЕРИК. Това ни е известно.

МАРИЯ. Знаете ли какво са петнайсет години?

ЕРИК. Мисля, че знам.

МАРИЯ. Той е най-деликатният човек… Не искам да му отвърна с… Не заслужава… (Въздъхва.) Да знаете как съм объркана.

ЕРИК. Но вие ме изненадахте.

МАРИЯ. С кое?

ЕРИК. С това, че обичате мъжа си.

МАРИЯ (отпуска глава върху скръстените на масата ръце). Боже мой, боже мой!…

ЕРИК. А се кълнете, че обичате Иван.

МАРИЯ (извиква). Обичам го!

ЕРИК. А мъжа си?

МАРИЯ. Не знам… Не знаех…

Пап се изправя. Идва до масата и си налива водка. Докато мислим, че най-после ще каже нещо, той се връща и сяда на бюрото – неговото любимо място. Елиза наблюдава само Мария – втренчено, захласнато.

ЕРИК. Елиза!

ЕЛИЗА (като пробудена от сън). Не викай!

ЕРИК. Не викам!

ЕЛИЗА. Викаш!

Пауза.

Какво искаш от мен?

ЕРИК (вика). Да се намесиш!

ЕЛИЗА. Напоследък много викаш!

ЕРИК. Ти си абсолютен наблюдател.

ЕЛИЗА. Сам каза, че говоря повече, отколкото трябва.

ЕРИК. Точно сега трябва… Според мен не искаш, правиш се на ударена!

ЕЛИЗА. Млъкни!

ЕРИК. Ужасно се правиш на липсваща.

ЕЛИЗА. Мисля, че се намесвах достатъчно.

ЕРИК. Не! Ти само съзерцаваш и се правиш на ударена!

ЕЛИЗА. Това го кажи на Пап… Откакто сме влезли …

ЕРИК (крещи). Пап, стига си смукал!

Пап спокойно вдига чашата и отпива. Ерик става, грабва чашата и я поставя на масата. Пап се приближава и си я взима. Ерик му я отнема и хвърля съдържанието ѝ на пода. Пап невъзмутимо си взима чашата и още по-невъзмутимо си я напълва.

ЕЛИЗА. Спрете!… Това е клоунада!

ЕРИК. Ааа, успя да отклониш разговора…

ЕЛИЗА. Казахме, че ще говориш ти!… Пап, това ли решихме?

Пап потвърждава с глава.

ЕРИК. Млъкни, Пап!

ЕЛИЗА. Той пък, като е проговорил! …

ЕРИК (многозначително). Виж какво, не съм тъй наивен, както мислиш.

ЕЛИЗА. Знам. Остави ме на мира!

ЕРИК. Мислиш ли, че не усещам?

ЕЛИЗА. То пък би трябвало и да не усещаш.

ЕРИК (изкрещява). Млъкни!

ЕЛИЗА. Но ми дойде до гуша! Сякаш не виждам какво става.

ЕРИК. Млъкни, Елиза!

ЕЛИЗА. И аз имам очи.

ЕРИК. За Пап ли говориш?

ЕЛИЗА. Знаеш за кого.

ЕРИК. Нямаш право.

ЕЛИЗА (примирено). Добре де, разбрах.

ЕРИК. Не, ти искаш да кажеш нещо.

ЕЛИЗА. Нищо!… Разбрахме!… Продължавай!

ЕРИК. Какво да продължавам?… (Поглежда Мария.) Всичко е ясно.

ЕЛИЗА (безчувствено). Тогава да си вървим.

ЕРИК (отново към Мария). Преди да си вървим, ще ви кажа, че успяхте да ни заблудите умело и отдавна.

Мария навежда глава.

И напразно сме заложили на вас. Загубихме цели три години.

Мария извръща глава.

ЕЛИЗА (някак строго). Вие сте по-наясно с Иван, отколкото с мъжа си.

ЕРИК. Но ״по-наясно“ не означава, че е наясно.

ЕЛИЗА (делово). Да приключим: да или не?!

МАРИЯ. Не мога!… Той има нужда от мен.

ЕРИК. Изведнъж се превърнахте в самарянка.

МАРИЯ. Не е и това.

ЕЛИЗА. Обичате ли мъжа си?

МАРИЯ (въздъхва). Не знам… той не може без мен. Като дете е… Аз му трябвам.

ЕЛИЗА (към Ерик). Това е, Ерик!… (На Пап.) Пап, разбра ли?… Мъжът ѝ е като дете и не може без нея.

ЕРИК. Мария, това си е лично ваша работа, но вие лъжете и единия, и другия… Бъдете спокойна, на Иван няма да кажем нищо. Ще заявим, че сме се отказали от мисията си. (С променен тон.) Елиза, Пап, тръгваме!…

ПАП (неочаквано). Момент!

Всички го поглеждат с учудване.

 

(Той напуска мястото си и се приближава до масата.) Ерик, повикай другия.

ЕРИК (учудено). Пап!

ПАП. Моля те, Ерик!

ЕРИК. Пап, да не го усукваме. Не искам да им разваляме хубавите отношения.

ПАП. Ерик, доведи другия!

Ерик тръгва.

 

(Към Елиза.) Елиза, заведи дамата в кухнята!

Някъде по средата на сцената се срещат и разминават Иван и Мария. Двамата са навели глави, избягват погледите си. Интересен момент. На сцената са всички, без Мария. Кой знае защо, Иван е усетил, че Пап е централната фигура сега, и вниманието му е приковано към него.

ПАП (спокойно, дори мило, приятно усмихнат, слага ръка на рамото му). Седнете тук и да приключим. Мария се съгласи, но това означава, че въпросът е уреден наполовина. Трябва ни и вашето съгласие. Корабът чака. Можем да тръгнем веднага. След четири дни двамата ще имате обещания рай… (Още по-приветливо.) Мария е мила жена. Тя ви обича и ви завиждам… Ще пийнем ли? (Налива сръчно в чашите.) Наздраве!… Ерик, Елиза, какво зяпате?…

Ерик и Елиза се сепват и бързо взимат чашите си. Иван бавно протяга ръка към своята.

Пия за вашето щастие сред един залив, където вълничките идват като панделки и си отиват като зайчета!…

Иван вдига чашата си, но не пие. Погледът му е сведен към масата.

Там водата е пълна с риба. От риба просто няма място за вода. Зад гърба ви – планина. В планината – елени. На стената висят харпуни и пушки. Питаш се кое да вземеш – харпуна или пушката. Риба или дивеч?… Това е въпросът. Други въпроси няма. Целуваш се и се размножаваш. За десетина години седем-осем деца са достатъчни. На слука!… (Пие.)

 

Ерик и Елиза също. Иван държи чашата пред себе си, седи с наведена глава. Вниманието на тримата е насочено към него.

 

Говорете!

Пауза. Иван продължава да мълчи.

(Спокойно.) Всъщност знаем, че сте съгласен. Отговорът ви е само формалност. Вие трябва да го дадете. Това е толкоз просто.

Пауза.

ИВАН (оставя чашата). Нямате си представа колко сложен е този прост въпрос.

ПАП. Моля?

ИВАН (въздъхва). Да, да!…

ПАП. Може.

ИВАН. В кухнята имах възможност да размисля.

ПАП. Още по-добре. Не искаме да тръгнете, без да сте размислили трезво, дълбоко!

ИВАН. Мария е съгласна, нали?

ПАП. Тя е щастлива, че най-после ще бъдете сами и волни, далеч от страховете, че ще се държите за ръка и ще се целувате, без да се озъртате.

ИВАН. Да, да… При нея всичко е просто и ясно.

ПАП. Защо?

ИВАН. Тя е жена.

ПАП. Е, да.

ИВАН. Жените участвуват изцяло, без остатък. При тях всичко е ясно, просто, категорично.

ПАП. Според мен човек или обича, или не обича.

ИВАН (поглежда го). Така ли мислите?

ПАП. А как другояче.

ИВАН (опитва се да прави хумор). Има още петнайсет неща.

ПАП (контрира). Обичате ли Мария?

ИВАН (ясно, уверено). Обичам я.

Пауза.

 

Доказал съм го.

ПАП (рязко). Не ме интересува какво сте доказали досега!… Искам да знам какво мислите в момента!

ЕЛИЗА. Вътре в себе си.

ПАП (поглежда строго Елиза и се обръща към Иван). Обичате ли я или не я обичате?

ИВАН (поглежда го малко остро). Вие, които ми задавате този въпрос, знаете ли през какъв огън минавам, за да осигуря нашето щастие?

ПАП (дяволски равнодушно и строго). Обичате ли жената, която обичате, или не я обичате?

ИВАН (искрено). Обичам я!

ПАП (след пауза). Това исках да знам.

ИВАН. Извинете, но историята започна да мирише на разпит.

ПАП. И вие извинете, но историята изобщо започна да мирише.

ЕРИК (високо). Пап!

ПАП. Мълчи, Ерик!

ЕРИК (настойчиво). Какво искаш?

ПАП (най-после го поглежда). Да млъкнеш!

ЕРИК. Мисля, че е време да се разберем и с теб.

ПАП. Ще се разберем, не бързай.

ЕРИК. Аз бързам.

ПАП. Първо да свършим с тези.

ЕРИК. Значи ще оставим въпроса за горе?!

ПАП. Това ще реша аз!

ЕРИК. Ти си комендант на кораб, но аз отговарям за мисията!… Искам да знам ще имаме ли възможност да говорим горе?

ПАП. Не знам.

ЕРИК. Категоричен ли си?

ПАП. А ти?… А Елиза? . .. Мислите ли, че не разбирам?

ЕРИК (изкрещява). Ти се съмняваш в мен?

ЕЛИЗА. И в мен?

ПАП (вика). А вие спокойни ли сте за мен?

ЕРИК (решително). Не!

ПАП. И с право… Но и аз не съм спокоен за вас.

ЕРИК. Но ти ни даваш повод да се усъмним.

ПАП. С какво?

ЕРИК. С този разпит. Задаваш въпроси, които не интересуват мисията.

ПАП. Искам да знам някои неща за Земята.

ЕРИК. Които ще ти послужат ли?

ПАП. Това си е моя работа.

ЕЛИЗА (изплюва камъчето). Ти си длъжен да ни отведеш!

ПАП (гледа я слисан). Така ли?

ЕЛИЗА. Да… Ще ни върнеш и тогава…

ПАП (учудено). А пък аз мислех…

ЕРИК. Какво мислеше?

ПАП. Че вие… Подозирах ви през цялото време.

Иван следи разговора им с нарастващ интерес. Гледа ту единия, ту другия. Мъчи се да отгатне нещо. Може би се докопва до някое зрънце от истината.

ЕЛИЗА. Пап, не забравяй, че ни гледат.

ПАП. Нека!… А ние не ги ли гледаме?… Оставете ме да завърша разговора.

ЕЛИЗА. Разпита!

ПАП. Добре, разпита!… (Към Иван.) Разбрахме ли се с вас?

ИВАН. Ако смятате …

ПАП. Отказвате?

ИВАН. Не съм го заявил.

ПАП. Но ще го заявите.

ЕРИК (ядосано). Отново този полицейски тон!

ПАП (привидно спокойно и тихо). Ще ме оставите ли да си довърша най-после работата, или…

ЕЛИЗА. Или?… (Гледа го предизвикателно.)

ПАП. Или искате да се върнете сами на вашата стерилна планета, където …

ЕРИК (изкрещява). Спри!… Тук трябва да млъкнеш на всяка цена!

ПАП. Но ме оставете да довърша! (Към Иван.) Отказвате ли?

ИВАН. Не съм го заявил.

ПАП. Но ще го заявите.

ИВАН. Мисля, че разговаряме приятелски.

ПАП (иронично). А пък аз мисля, че искате само да разговаряме.

ИВАН (бързо). Искам да ме изслушате.

ПАП (на своето). А не да решаваме.

ИВАН. Искам да ви обясня.

ПАП. Знаете ли колко сте ясен?

ИВАН (почти ядосано). Разберете, готов съм да умра за Мария!

Пауза.

ПАП (спокойно, многозначително, но искрено). Тук ви вярвам… Но, никой не желае да умирате, а да живеете с нея!

ИВАН. Казах, че съществуват още петнайсет подробности.

ПАП (нервно). Хайде да не се разиграваме!

ЕЛИЗА (намесва се). Защо не го оставиш да говори?

ПАП (обяснява ѝ). Защото ни разиграва. Знаем какво ще каже. Според мен няма никакъв смисъл. (Иронично към Иван.) Наистина ли имате да кажете нещо?

ИВАН. И то доста важно!

ПАП. И при това – важно!?… И какво може да бъде това важно нещо?

ИВАН. Вие дори за миг не допуснахте, че човек като мен може да има убеждения.

ПАП (изненадано). Моля?

ИВАН (продължава). Представете си, че имам.

Пап се почесва и поглежда другарите си.

Убеждения, които не са само мои, но и на хората, които ме забикалят. Представете си, че тези убеждения са наистина мой морален кодекс.

ПАП (след пауза). Само вие нямате убеждения.

ИВАН (спокойно). Сигурно.

ПАП. Всеки има убеждения.

ИВАН. Не отричам.

ПАП. Поне би трябвало да има.

ИВАН. Но моите са особени.

ПАП. Смятате ли, че не знаем това, както знаем и другите подробности?

ИВАН. Добре де, тогава защо не си помислите? Не можете ли поне за миг да допуснете, че това усложнява нещата?

ПАП (раздразнено). Нещата ги усложнявате вие, не убежденията ви!

ИВАН (високо, нервно). Моите убеждения, драги непознати, представляват един непрекъснат стремеж. И този стремеж е същевременно стремеж на много други като мен. Заедно с тях аз участвувам в процес, който променя живота и всичко, свързано с него. Ние сме бойци в сражение за бъдещето на нашия свят. Никой няма право да напусне боя до победата.

 

Всички мълчат. Пап е навел глава.

 

(Поглежда го триумфиращо.) Представете си, че имам идеи, които тежат тук, на Земята! (Отново триумфиращ поглед.) Никъде другаде!…

ПАП (след настъпилата пауза). Да… (Въздъхва.) Това е вече аргумент. (Разперва ръце, сякаш вече се предава.) Няма как . . .

ИВАН (победоносно). Да приключим ли въпроса?

ПАП. И все пак… (Млъква.)

ИВАН. Какво все пак?

ПАП (въздъхва). Шикалкавите.

ИВАН. Аха… Може би лично за вас идеите са само подробности?

ПАП (рязко, сякаш подскача). Вие шикалкавите наистина, защото знаете, или пък, ако не знаете, достатъчно сте умен да предположите, че вашите идеи са ни известни.

ИВАН. Още по-добре.

ПАП (дръзко, достойно). И ги уважаваме.

ИВАН (също дръзко). Тогава?

ПАП. Въпросът е деликатен… Иначе… щях… да ви… кажа нещо.

ИВАН. Кажете де, слушам!

ПАП. Не! (Към своите.) Хайде… Да се чупим.

ИВАН. Преди да се „чупите”, трябва да знаете най-важното.

ПАП (рязко). Разбрахме го!

ИВАН (нервно). Вие сте луди!… Допускате ли, че човек като мен може да напусне полесражението?

Пап се усмихва очарователно и потупва Иван по рамото, после грабва цигарите и подобно на Ерик в другата сцена запалва, всмуква, кашля. Триумфиращият Иван с усмивка му помага в угасването на цигарата и открито се смее на несръчността му.

ИВАН. Научете се да пушите.

ПАП. Шикалкавите и ще ви го докажа.

Иван трепва обидено.

Спокойно, спокойно… Сега дискутираме. (Прави няколко крачки с ръце на гърба и спира.) И така – вие ме обидихте.

ИВАН (учудено). Как?

ПАП. Да. Обиденият в случая съм аз.

ИВАН (пали цигара и се усмихва). Нима?

ПАП. Вие допуснахте, разбирате ли, вие предположихте за мен, и то най-безцеремонно, че съм в състояние да пренебрегна идеите ви, да ви изтръгна от човешките ви задължения, да плюя на убежденията ви и да ви отмъкна на майната си!… (Остро.) Спокойно! Понеже нямаме време. (Сам успокоява с тона си играта.) А аз не мисля така… Елиза, допускаш ли, че мога така? (Докато Елиза се кани да отговори, той продължава.) Мислех, че вие като човек, отворен към явленията и тайните на света, ще се зарадвате.

ИВАН (както пуши, сяда). Аха!…

ПАП. Да… Ще се зарадвате!

ИВАН. И защо?

ПАП. Заради възможностите, които ви се откриват.

ИВАН (старае се да остане спокоен и да не разбере логиката, която всъщност вътрешно го е поразила). Възможности?

ПАП (бързо, леко). Защото ще видите нов свят, ще бъдете първият човек, проникнал в далечината, ще стъпите на една обаятелна майка-планета, по-красива от останалите светове на Вселената!… Друга галактика, друг пейзаж, други живи същества… Може би по-интересно от всичко, което бихте допуснали. (Пауза.) И най-важното… (Пауза.) Тази красива планета ви чака да ѝ помогнете, да я спасите. Да я върнете към естественото човешко начало, да изправите една грешка! (Пауза. Принизен тон.) Всеки от вашите съмишленици ще ви прости, че сте напуснали редовете им. Нещо повече – ще ви завиди.

ИВАН (след настъпилата пауза). За мен няма по-красива и удобна планета от Земята.

ПАП. Може… Но не ви ли блазни мисията да спасите друга планета? Защо пък да не се пожертвувате?

ИВАН. Не знам… всеки тежи на планетата си.

ПАП. Я не го усуквайте! И не измисляйте оправдание… Защо не си признаете направо, че не сте наясно с Мария.

ИВАН (подскача). Нямате си представа колко съм наясно с Мария!

ПАП (след пауза, дяволито, с неочаквано напипан тон). А с жена си?

ИВАН (сепнато). Какво с жена ми?

ПАП (направо, рязко). Обичате ли жена си?

ИВАН. Това интересно ли е?

ПАП (гадно). Много.

ИВАН. Така ли смятате?

ПАП. А вие?

ИВАН. Сега не става дума за жена ми.

ПАП (спокойно, но настойчиво). Обичате ли я?

ИВАН. Обичам Мария!

ПАП. Питам – обичате ли жена си? Знам, че обичате Мария.

ИВАН. Така ли?… А как си представяте тая работа?

ПАП. Вие ще кажете… Готов ли сте да напуснете жена си?

ИВАН. Признавам, че е малко комплицирано. ПАП. Колко?

ИВАН. Е, не е толкоз просто.

ПАП. Кого обичате повече?

ИВАН. Това не е въпрос. И няма да ни изведе доникъде.

ПАП. Обичате ли жена си?

ИВАН. От години не съм и помислял по това.

ПАП. А сега?

ИВАН. Вижте какво…

ПАП. Това „вижте какво” в устата на земен жител говори много. И казва почти всичко.

ИВАН. Нямате си представа колко съм наясно с Мария.

ПАП. А с жена си?

ИВАН. Жена ми е прекрасно и благородно същество, което не е заслужило огорченията…

ПАП. Какви огорчения?

ИВАН. По-скоро трагедия!… Напускам я изведнъж и завинаги. Неочаквано. Тя не го е заслужила. Нищо не ми е сторила. Какво е виновна, че аз и Мария… Тук трябва да ме разберете без думи.

ПАП. Тогава защо шикалкавите?

ИВАН. Жена ми е благородно същество…

ПАП. Идвате ли или не идвате?… (Пауза.) Мария чака.

ИВАН (след пауза). Вижте какво.

ПАП. Обичате ли жена си?

ИВАН. Не знам…

ПАП (към Ерик). Ерик, доведи я!

Ерик излиза и се връща с Мария. Иван и Мария не смеят да се погледнат.

 

(Енергично, с едва доловима ирония.) Готово!… Понеже единият от вас се съгласи, а другият отказа, нашата мисия пропадна… Няма как, ударихме на камък!… Ще трябва да идваме пак… да търсим друга влюбена двойка. Но ще продължим усилията. Да спасим нашето скучно общество, създадено по много прехвален начин. При нас всичко е ясно – так, так! А при вас – няма так, так! Искреността е посолена с мъничко лъжа, смелостта – с мъничко страх, взаимоотношенията, особено любовните – са забулени. Под дебелия пласт от истина се потайва приятното зрънце на лъжата. При нас няма изненади, разбирате ли? А при вас – има… Това искахме да купим и да го отнесем. Макар че единият от вас отказва да напусне Земята – и двамата се обичате. В това съм сигурен и мога да се подпиша… Ето тази измама искахме да отнесем и разпространим сред нашите нови поколения… И прасковите ви са други, друг дъх, друг вкус. Преди да ги изядеш, трябва да избършеш неприятния прашец… При нас – късаш, ядеш. От вашия дом ще отнесем само статуетката. Ако не я дадете, ще я отмъкнем насила. (Взима я и я показва.) Това лице с нюансите на човешкото поведение ни интересува… Забравете ни с добро, не ни споменавайте с лошо!… Моля ви да се оттеглите в кухнята. Ще уредим един въпрос между нас. На Земята бяхме цели десет години, прихванахме туй-онуй. Преди да заминем, трябва да се пречистим. Благодаря за вниманието.

Иван и Мария се оттеглят в кухнята.

(Налива си.) Е? Какво стана? Трици!

ЕРИК (налива си). Те не са наясно.

ЕЛИЗА. Мъжът ѝ бил като дете.

ЕРИК (пие). А жена му не заслужавала огорченията.

ПАП. И двамата се обичат искрено. Главата си режа, ако могат един без друг.

ЕЛИЗА (пие). Чиста работа!… Ако можеш да я разбереш. Ще скитат насам-натам, ще хленчат, ще се оплакват, че им пречат, и ще продължават да се крият… (С променен тон.) Това допада и на мен.

ЕРИК (с тревога). Но ти обеща да се върнеш?!…

ЕЛИЗА. А ти, Пап?

ПАП. Абе, как да ви кажа… Ерик?

ЕРИК (стреснато). Какво?

ПАП. Имам чувството, че като излезем оттук, ще кривнеш някъде.

ЕРИК (неубедено). Глупости!

ПАП (с усмивка). Да не говорим за Елиза…

ЕЛИЗА (объркано). Аз… Аз… малко… Да, аз… признавам, че малко се бях замислила, но…

ПАП. Ясно!… Но тази работа си има и плюсове, и минуси.

ЕЛИЗА. Мислех, че ще мога да се приспособя.

ПАП. Мислеше ли, или мислиш?

ЕЛИЗА. А ти?

ПАП (маха с ръка). Да не говорим. След пет минути ще разберем. Ще видим кой ще се качи на кораба. (Гледа ги внимателно, изпива наведнъж водката от чашата си.) Ще видим… (Въздиша.) Нещо се научихме да лъжем… Елиза, повикай „жертвите”!

Елиза излиза и се връща с Иван и Мария, които продължават да мълчат и избягват погледите си.

(Към тях.) Мили деца на любовта, ние заминаваме.

ЕРИК. Сбогом!

ЕЛИЗА. Сбогом!

Ерик и Елиза тръгват. На входа спират и се споглеждат тревожно. Пап е останал на мястото си. Втренчил е очи в Мария.

ЕРИК (с подозрение). Пап!

ЕЛИЗА (отива и го хваща подръка). Моля те.

Без да ги погледне, Пап се отскубва от ръката й, приближава до Мария, прегръща я и я целува по устата, след което тръгва към изхода.

ЕРИК (смутено усмихнат). Извинете, от негово име! Пап – нали си го знаете (усмихва се) – искаше да опита вкуса на земната жена… Сбогом!

Излизат.

Иван и Мария не отговарят на нито едно сбогуване. Продължават да мълчат. Мислите им са заети с далеч по-важни неща . .. Наблюдават изхода и сякаш не им се вярва, че са се отървали тъй лесно… Но вече не влиза никой.

ИВАН (в неловко положение). Мария, не настръхваш ли при мисълта, че могат да се върнат?

Мълчание. Пауза.

 

Може би… да те целунат отново… (Опит за хумор.) Никога не съм допускал, че някой ще те целуне истински пред очите ми… (Мълчание.) Ах, този Пап и номера, който им изигра – да ги остави завинаги с това съмнение помежду им!…

В очите на Мария – сълзи.

(Неловко.) Това е… Представлението свърши. Нещата са изяснени. От цялата история излязохме с печалба за теб.

МАРИЯ (схваща думите му като упрек за целувката, сломено). Всичко се разви… тъй неочаквано… (Бърше сълзите си.) Спусна се изведнъж… Повярвай, не бих позволила!…

ИВАН. О, ти за целувката!…

МАРИЯ (захлипва и след пауза). За всичко!

ИВАН. Кажи ми, но откровено… Много ли съм жалък?

МАРИЯ. Защо, каква е твоята вина? (Плаче.) Ти трябва да ме разбереш!… Аз… все пак… опитах.

ИВАН (прекъсва я). Не!… Ти трябва да ме разбереш!

МАРИЯ (извръща се в плача си). За мен това е краят, който си заслужих…

ИВАН. И все пак да се опитаме без сълзи.

МАРИЯ. Не мога!… (Рухва на масата. Раменете й се тресат.)

ИВАН. Настоявам!… Макар че… както виждаш… картите ми са бити.

МАРИЯ (вдига глава от масата, бърше сълзите си). Обичам те!… Макар че съм жалка.

ИВАН (отпаднал). При това положение?

МАРИЯ. Повярвай! Не мога без теб. (Изправя се на крака, тръгва бавно, излиза и се връща с шлифера си.)

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Знам ли… (Изчезва към спалнята и се връща с куфара си.) Моля те да повикаш такси.

ИВАН (с чувство за непоправима вина). Все пак… Ако искаш… ще те отведа…

МАРИЯ (поглежда го учудено). Не.

ИВАН. Както съм те довел, така ще те отведа…

МАРИЯ. Не мога повече. Нямам сили.

ИВАН (с надежда). А защо каза, че ме обичаш?

МАРИЯ. За да смекча присъдата ти.

ИВАН (не разбира същността на думите й). Моля те! (Извиква.) Пощади ме!

МАРИЯ. Затова си отивам.

ИВАН. За последен път те питам – мислиш ли, че това е краят?

МАРИЯ. А ти как мислиш?

ИВАН (уверено). Не виждам живота си без теб!

МАРИЯ (сломено). След всичко, което се случи?

ИВАН (който е вдигнал слушалката – тряска я върху вилката). Не знам как стана! (Още по-високо.) Убий ме – не разбирам!… Сам не знам как се поддадох…

МАРИЯ (отрязва). Това не е важно… Важното е, че се случи, че го допуснах.

ИВАН. И как ще живеем занапред?

МАРИЯ. Мислиш ли, че можем да живеем заедно?

ИВАН. Знаеш, че не зависи от мен.

МАРИЯ. А от мен?… На всичко отгоре ме и целунаха. Да, някой ме целуна пред теб…

ИВАН (рязко). Престани да бъдеш жестока!

МАРИЯ (горчиво). Жестока!… Повикай таксито!

ИВАН. Настоявам да те отведа.

МАРИЯ. От това благородство боли… Жената, която се отказва от теб, не заслужава.

ИВАН. Стига!

МАРИЯ. Звънни на 142!

ИВАН (объркано). Слушай, Мария… Тези неща са дълбоко скрити в нас и не подозираме, че съществуват. (Въздъхва.) Като си представих, че я напускам завинаги… Какво ми е сторила тя!… Аз съм виновният спрямо нея!…

МАРИЯ. Знам… (Сломено.) Разбери, помолих ги за отсрочка… Да, може би щях да се съглася.

ИВАН (учудено). На какво?

МАРИЯ. Да замина.

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Там.

ИВАН. Къде там?

МАРИЯ. Където ни предлагаха.

ИВАН (възмутено). Какво, клопки ли поставяш?…

МАРИЯ. Обяснявам защо не те последвах.

ИВАН (ядовито). Слушай, предлагам да се разделим без иронии. И без това аз съм този, който ще отнесе жестоките последици! (Грабва куфара ѝ.) Но къде да те водя?… Трябва да ти наема хотел.

МАРИЯ. Не.

ИВАН. Защо?

МАРИЯ. При това положение ще се върна у дома.

ИВАН. При него?

МАРИЯ. Ще му разкажа всичко.

ИВАН. Кажи му!… Всичко!… Вече ми е безразлично. (С променен тон.) И аз ще се върна… при морето. Няма да разкажа всичко, но ще се върна.

МАРИЯ (ослушва се). Какво е това?

ИВАН. Кое?

МАРИЯ. Този особен шум.

ИВАН (ослушва се). Нищо – дъждът.

Мълчание. Пауза. Нежният приглушен шум на дъжда.

 

(Трепва.) Мария!

МАРИЯ. Какво?

ИВАН (изненадано). Боже мой, спомняш ли си какво казаха?

МАРИЯ (с проясняване в гласа). Да… те казаха нещо за дъжда!

ИВАН (енергично). Казаха, че дъждът ще престане веднага след излизането им!

МАРИЯ. А той си вали!

ИВАН (слуша дъжда). Интересно! (Слуша и размисля.) Отидоха си… (Ослушва се.) А дъждът си вали… (Размишлява.) Което означава… (Оставя куфара и шлифера и разтърква лице.) Мария!

МАРИЯ (тихо). Кажи.

ИВАН. Може би… Ох, дявол да го вземе!… Може би… Да! Може би те никога не са били тук.

МАРИЯ (сякаш излиза от сън). Какво ме питаше?

ИВАН. Нищо. Ти говореше нещо.

МАРИЯ. Какво точно?

ИВАН. Не знам.

МАРИЯ. И аз не знам.

ИВАН. Не можеш ли да си спомниш?

МАРИЯ (вдига багажа си). Какво зяпаш?… (С предишния си глас, сякаш нищо не е било.) Къде ще оставиш багажа ми?

ИВАН. Ей, Мария, ние влизаме ли, или излизаме?

МАРИЯ. Глупако, влизаме!… (Оглежда обстановката.) Искам да проветриш добре!

ИВАН. И да ни видят всички, нали?

МАРИЯ. Не ме интересува!… Въздухът е застоял.

ИВАН. Но ще угасим светлината.

МАРИЯ. Смяташ ли, че са ме видели?

ИВАН. В този дъжд – никога!… Наоколо нямаше жива душа.

МАРИЯ. Кой знае.

ИВАН (безгрижно). Хайде!… (Вдига я на ръце.) Никога не сме били по-сигурни!

Гръмотевица.

 

МАРИЯ. Къде ме носиш?

ИВАН. Интересува ме къде е водката.

МАРИЯ. В чантата.

ИВАН (както я държи на ръце). Пие ми се!…

МАРИЯ (вижда статуетката). Каква е тази статуетка? ИВАН (весело, поставя Мария на пода). Купих я в Дамаск… Древен индийски майстор… Мъдрец!

 КРАЙ

Театрална библиотека, бр. 5, 1985 г.


Б О Р И С   А П Р И Л О В

ПИРАТСКА РОМАНТИКА

МОЯТ СЪУЧЕНИК

Когато седнах да напиша това, което ще прочетете сега, пред мене ясно изпъкна една картина от моя ученически живот, свързана с другаря Григор Петров, за когото ще се помъча да ви разкажа нещо. Преди дванадесет години за нас, неговите съученици, Григор Петров не беше Григор Петров, а просто Гриша. Гриша беше честен, прогресивен ученик, който не признаваше никакви компромиси с буржоазията.

Помня, че имахме класно упражнение по математика. Гриша седеше пред моя чин, а пред него седеше Веско, син на известен винопроизводител. Гриша и аз бяхме безнадеждно слаби по математика, а Веско решаваше дяволски бързо задачите. Докато определените четиридесет и пет минути изтичаха, аз рисувах върху попивателната, си незабравки и параходчета, а Веско вече довършваше третата задача.

– Препиши! – наведох се към Гриша. – Препиши поне една задача и дай и на мене!… Не виждаш ли? Момчето нарочно се навежда да препишем.

Гриша обаче мълчеше и не предприемаше нищо. Той тайно си четеше под чина Вапцаровия вестник „Литературен критик”.

Двамата предадохме празни тетрадки. В междучасието яростно се нахвърлих срещу Гриша,

– Глупако, защо не преписа?

– Не ща нито меда, нито жилото на буржоазията! – отвърна безгрижно моят съученик Гриша. – Не мога да се унижа пред сина на един винопроизводител.

Оттогава минаха много години.

Оня ден ми се случи да срещна същия този Гриша, облечен в мек балтон, мека шапка и меко шалче.

– Гриша! – извиках аз. – Здравей бе, Гриша!… Къде си, какво правиш? …

Но, дявол да го вземе, как беше презимето му? – Облях се в пот. Брей, как беше презимето му? . ..

Докато си блъсках главата, той ми каза, че работи в едно министерство, че има вътрешен номер 213 и че се обажда на „инспектор Петров”.

– А ти – продължи той покровителствено – нещо там списваш в „Щурец”, доколкото чух.

Изумих се. Това сякаш не бе казано от някогашния Гриша, който имаше сериозни литературни интереси, а от някой частник дърводелец. Тогава се вгледах в облеклото му и разбрах, че зад неговия блясък ясно прозира дърводелският вкус.

– Ако искаш да си поговорим – предложи Петров, – ела у дома, понеже точно след пет минути там имам важна среща… Колко ти е часът?

– И двадесет – отвърнах аз.

– Двадесет и две – поправи ме той, като погледна своя часовник. – Моят е швейцарски.

Петров живееше наблизо, в хубава жилищна кооперация с мозайки и с абажури по стълбището.

– У нас е топло – забеляза Петров. – Имаме парно отопление.

Качихме се в апартамента. Парното действително облъхваше приятно умерена, малко суха топлина.

– Изтрий си краката, понеже скоро циглихме паркета…

– Женен ли си? – запитах аз.

– Жената и детето отскочиха до тъщата в Пловдив. Ще разпродават някакъв имот… Ако имаш да се обаждаш по спешна работа, телефонът е в хола… Брей! Коя дата сме днес?… Всеки петнадесет дни обръщаме килима. Той е с две лица и като се обръща, се освежава… В моята стая съм си поставил цокъл от рогозки. Сега е модерно. Пашев от външното също си постави.

Влязохме в хола.

– Седни на тази кушетка!… Извинявай за безпорядъка, но без жена…

Той ме почерпи с някакви безвкусни, луксозни цигари и отново погледна часовника си.

Позвъни се. Петров стана и отвори външната врата. В хола влезе стара, пълничка жена с жълти коси и смешна, демодирана шапка с милион цветни карфици върху нея. Лицето ѝ имаше вид на току-що измъкната от саламура кисела зелка. Моят познат хвана пръстите на ръката ѝ и паред изумения ми поглед целуна изпълнената със сини жилки и лунни петна кожа.

– Може би закъснях, господин Петров, да?

– Навреме сте, фрау Енкер… Моля, запознайте се с моя приятел!

Подадох ръка и почувствувах изстиващата вече кръв на старицата.

– Фие навярно учител по пиано на малка, как се казфаше тоз дете… Жулиета, да?

– Не, фрау Енкер! Това е мой приятел от ученичество… Жулиета се казва дъщеря ми – обърна се Петгроз към мене.

– Вижте, хер Петров, аз съгласна да дам под наем роял на фас.

– Браво, фрау Енкер! Благодаря!… Остава да се спазарим за наема.

– Наем, както други плаща – сто и шейсет.

– Тя има предвид в стари пари – осведоми ме отново Петров. – Обикновено се плаща по сто и двайсет – обърна се той към нея. – Сто и двайсет лева.

Старицата пипна без нужда косата си.

– За сто и двайсет – пиано, а мойто – роял. Лакирано… Просто приказка. Вундербар! . . . Фие, господин Петров, нали дофолен от килим?

– Килимът е хубав – съгласи се Петров.

– Ас продава все хубафо нещо.

Пред мене започна епохален пазарлък. В него постоянно се чуваха „господин Петров, фий много мил, но” и „фрау Енкер, аз ви уважавам, но” и пр. и пр. Най-после двамата се споразумяха на сто и четиридесет лева.

Фрау Енкер получи първата вноска, натъпка я в стара чанта с десетки поделения и си отиде.

– А сега да ти сваря едно чисто кафе – предложи Петров и изчезна в кухнята.

Погледнах претенциозните, но безвкусни картини по стените, глупаво подбраните цветове на демодираните кресла, изобилието от също така отживели времето си огледала и неволно си спомних за чистосърдечния, някогашния Гриша, който четеше „Литературен критик” и не приемаше компромиси с буржоазията. В хола още миришеше на отвратителния парфюм, напомнящ за фрау Енкер, дошла някога от далечна Бавария, за да играе ролята на муза и снабдителка на възрастния Гриша, инспектор Петров, който се обажда на вътрешен 213.

ПИРАТСКА РОМАНТИКА

 Макар че ״Бурният залив“ няма опушен таван и обезобразени от ножове маси, клиентелата на кръчмата се състои само от гемиджии и рибари, както и моряци  от крайбрежното или далечното плаване. „Бурният залив” междинна станция на границата на почивката и работата. Оттук или се отива у дома, или се влиза в морето. По всяка вероятност има и клиенти, които нито си отиват у дома, нито влизат в морето, а просто пият, може би от сътворението на света. Облъхна ме присъщата за такива кръчми романтика.

Винаги съм считал, че морето облагородява. За мен хората на водната стихия са носители на възвишени човешки добродетели. На такова място и при такива хора животът сякаш е другояче оцветен – ругатните звучат като шепот на вълни, псувните като хавайска китара, а нескопосните татуировки ми приличат на графични шедьоври.

Масите бяха заети. Можех да седна само до едно дребно, черно  човече, което дремеше самотно в ъгъла. То имаше сухо, брадясало лице и бе облечено в дочени дрипи.

Поисках разрешение. Той ме разгледа с интерес и за да ми стори място, отмести чашката си

– Ти кой си? – запитах направо аз.

– Как – кой?

– Как ти викат? Нали тук всеки се нарича особено?

Непознатият се усмихна:

– Аз съм Копенхагена!

Погледнах го с възхищение:

– Знаеш ли. че мъничко приличаш на град Копенхаген!

– Като нищо!… Ти няма ли да пиеш една плодова?

– Искаш да почерпиш?

– Не бе, ти да почерпиш.

Поръчах ракия. Започнахме типичен крайморски разговор: за времето, за риболова и за пиенето. Най-после реших да мина към целта.

– Ще ми се да половя малко попчета. Можеш ли да ми намериш лодка?

– Готово! – отвърна Копенхагена. – Ще излезем с моята лодка

– Ти имаш лодка?

– Най-хубавата в залива. Кога искаш да излезем?

– Ако е възможно утре. А колко ще ми струва?

Туй Копенхагена се обиди и тръгна да си върви, та стана нужда да го притегля отново на масата.

Настъпи неловко мълчание, през което обидата се утаи от лицето му и той проговори:

– Трябва да бутнеш само 3 за бензин.

Подадох му деликатно банкнотите, той ги пое и отиде да купи бензин. Останах да чакам.

Секунди след това до мене се изправи русокос исполин и ме запита дали говоря английски. Отвърнах му, че говоря и той каза, че можем да продължим разговора на български. С прецизни движения исполинът разчисти двете чашки на Копенхагена сякаш се гнусеше от тях и сложи лакти върху покривката.

– Извинете, че се намесвам, но преди малко видях как този мошеник ви измъкна пари.

– Отиде да купи бензин. Утре излизаме на риболов.

Исполинът се засмя широко и както се смееше, поръча половин литър ракия.

– Искам да бъдете мой гост – рече той и напълни чашката ми. – А за Копенхагена да не говорим. Това е редовният му атракцион. И никога не е имал лодка. Навярно сте от София?

– Да.

– Артист?

– Писател?

– Познавам всички писатели и артисти. Как се казвате? На мене ми викат Делфина.

Казах името си.

– А, вие ли сте?

Лицето му беше приятно и честно, обгорено чак до вътрешната част на ушите. Говореше с лекота, макар че гласът му бе малко грапав, вероятно прояден от мъглите. Пиеше смело, на големи професионални глътки.

– Чудни хора сте софиянците. Деца!… Защо позволявате да ви лъжат?

Обясних му, че вярвам в благородството на морските хора, които стихията направила искрени и честни.

Делфина се засмя отново:

– Какъв морски е Копенхагена бе, другарю! Пренасял въглища с гемия. Пясъчна бълха! Кръводарител на ропотамските комари. Такива излагат бранша.

– А вие?

– Аз съм от Далечното.

– На кой кораб?

– На много! Защо не пиете?

– Пих достатъчно.

– Извинете, че се наливам, но какво да правя. Ние от Далечното, по цели месеци виждаме само вода. Вода напред, вода отстрани, вода зад нас. Гледаш я и по неволя я намразваш. Затова излезам ли на сушата – жулим ракия. Последният път в Анверс направихме международно състезание по пиене. Паднах последен на пода. След бразилеца.

Русокосият говореше сладко. Думите му опиваха. Заредиха се разкази, които постепенно ме откъснаха от „Бурният залив” и ме отнесоха в непознати пристанища, където еднокраки амбулантни продавачи предлагат маймунки, проститутки от малайски произход ви спират на всяка крачка и в главата ви разбиват бутилки. Кой знае защо, той натъпка разказа си и с пиратска романтика. Едно само ме смущаваше – докато говореше, ризата му се разтваряше пред гърдите и разкриваше едаа унизителна татуировка: обикновена кирка с надпис „Пета трудовашка рота – Провадия”. Но това не бе в състояние да затъмни преживяването. Накрая Делфина, след като изпи всичката ракия, обеща да ме изведе на риболов с известния презокеански кораб „Бургас” и излезе да извърши необходимата подготовка, като забрави да си плати ракията.

Топлото му още място се зае от мургав юначага с къси крака и ръце.

– Приятно ми е! – каза той. – Лапината. Без да искам, подслушах разговора ви с Делфина. Преди години се опита да отиде по море до Созопол, но му прилоша и се върна с автобус… Лани, като бях в Марсилия…

– Стига! – извиках аз и платих сметката.

Излязох. Пред мене мигаха светлините на пристанището, а над тях звездопади. Беше романтично, дявол да го вземе! Имах чувството, че съм се измъкнал от ръцете на пирати.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТИЯТ

Сега вече всичко е факт. Аз си купих обувки. Но денят на покупката бе добре запълнен ден. Тогава обиколих осем магазина, мерих тридесет и девет чифта обувки, запознах се с дванадесет продавачки (три с приятна външност и девет под равнището на нормалната женска красота у нас, от които две доста учтиви).

Отначало проявих леко, почти нехайно отношение към покупката. На лицето ми имаше и усмивка. По-сетне усмивката ми се превърна в гримаса, а на края – в омраза към всичко, което може да има нещо общо с обущата.

– Искам едни мъжки обуща! – казах в първия магазин.

– Със или без? – запита продавачката.

– Със! – отвърнах аз.

– Нямаме със! – рече тя.

– Дайте ми тогава без1

– Кой номер?

– Четиридесет и три.

– Този номер нямаме!

Влязох във втори магазин.

– Искам мъжки обуща с гьон, четиридесет и трети номер!

Продавачката ми показа два чифта обувки с думата „последните” и аз отвърнах:

– Нима имам вид на човек без вкус?

А тя рече:

– Не.

В третия магазин започна голямото обуване и събуване. Тук попаднах на обувки с кантове, тегели, дупки, ромбоиди, квадрати, мозайки и най-разнообразен гьон. Харесах си едни, но те бяха четиридесет и четвърти номер. Поклатих отчаяно глава.

– Все пак премерете ги! – покани ме продавачката – Номерът не е гаранция.

– Защо? – запитах аз.

– Номерата са малко объркани.

Изпълнен с оптимизъм, пъхнах крака си в номер четиридесет и четири. В тази обувка моят умерено голям крак се чувствуваше като в празен оперен салон. Поисках да ми дадат четиридесет и втори номер. Той по нищо не се различаваше от четиридесет и четвърти.

– Дайте номер четиридесет и едно!

Пъхнах крака си в тези обувки и извиках:

– Идеално! . . . Завийте ми този чифт!

Продавачката обаче ме помоли да пробвам и лявата обувка.

– Защо? – запитах аз.

– Имам си съображения.

Премерих левия крак. Той за нищо на света не искаше да влезе.

– Има разлика! – прошепнах учудено аз.

– Има, я!

Сбогувах се и си излязох.

Започнах дълго скитане от магазин в магазин, придружено с безкрайно обуване и събуване. Привлечени от отчаяните ми вопли, с мене тръгнаха няколко души, които съчувствено ми помагаха при избора и при меренето. Те се нареждаха в конвейер от стола до продавачката и ми подаваха обувките.

В осмия магазин с ужас видях, че петата иа съвършено новия ми чорап е вече протрита. Реших се на отчаяна постъпка: да купя или да умра.

Щастливец излезе тридесет и деветият чифт, който премерих този ден. Едната обувка бе четиридесет и трети номер и ми прилепна. Но другата!… О, другата не пожела да прилепне!… Наведох уморено глава и като се изправих, срещнах милия поглед на продавачката. В очите ѝ имаше сълзи. Тя измъкна носна кърпичка, избърса засрамено бисерните капчици от клепачите си и рече през серия от хълцане:

– Ще направя нещо, което е противно на практиката. Ще ви дам една лява обувка от номер четиридесет и четвърти!

Поех с трепет обувката. Публиката, която ме наблюдаваше, притаи дъх. Един пенсионер със зелено шалче се наведе към мене и ме обу. Последва ново мълчание. Погледите питаха: да или не?… Моят поглед отвърна „да” и в магазина се чу победоносно „ура”. Платих, поисках кутия, отвърнато ми бе, че не може, и със завитите в книга обувки помъкнах благородната публика в близката сладкарница да я почерпя по случай победата.

Вече си имам доста прилични обувки. Десният ми крак носи обувка номер четиридесет и три, а левият – четиридесет и четири, но не е изключено дефектът да е у мене.

ЗАБРАНЕНАТА СТАЯ

 

Всичко в този дом бе известно на малкия петгодишен хлапак: и спалнята, и холът, и кухнята, и антрето, където звънеше едно чудно металическо полукълбо. Той знаеше къде криеха сладкото, лесно отваряше гардероба и обличаше старите дрехи на баща си, понякога въртеше до насита надупченото колелце на телефона или пък се вмъкваше в камината и дълго гледаше нагоре, за да открие пътя, по който всяка година пристига Дядо Мраз. Една единствена стая беше неизвестна за малкото дете – стаята, където всеки ден се затваряше баща му и откъдето се чуваше някакво неразбираемо за малчугана металическо чаткане.

Често пъти хлапакът се изправяше пред заключената врата и дращеше по нея. Тогава отвътре се понасяше гласът на баща му:

– Ленче, пречат ми!

Секунда след това се появяваше майката, хващаше го за ръчичка и го отвеждаше с думите:

– Недей, майче, недей! Татко работи.

Една вечер малчуганът се събуди внезапно и се изплаши, защото разбра, че е самичък в целия дом. Той се изправи по пижама в леглото и се приготви да реве. „Ако ще плача, да плача поне на светло” – каза си той и щракна осветлението. Какво беше учудването му обаче, когато разбра, че не е съвсем самичък в стаята. До леглото бе изправено едно друго дете, облечено в старинни приказни дрехи и островърха шапчица. В ръцете си непознатото дете държеше иръскалка, прилична на инжекция.

– Здравей, Мишо! – каза то. – Аз съм Оле-Затвориочички. Никой на света не знае толкова приказки, както аз. А това в ръцете ми е пръскачката, с която пръскам мляко в очите на децата, залепвам клепачите им и ги приспивам… Твоите родители са на кино. Хайде, да ти разкажа една приказка и да заспиш!

– Моля те, Оле-Затвориочички, не ми разказвай приказка, а ми покажи онази стая, в която не ме пущат да влизам.

Оле-Затвориочички хвана детето за ръка и го заведе при забранената стая. Отвори му я и го въведе вътре.

– Оу-у! – удиви се Оле-Затвориочички. – Това е работен кабинет.

Децата се приближиха до работната маса. Върху нея стоеше една пишеща машина с много изписани и неизписани листа. Наоколо се търкаляха изрезки от вестници, детски книжки, броеве от вестник ״Септемврийче“ и десетки детски снимки.

– Баща ти е писател! – забеляза тайнствено Оле-Затвориочички.

– Писател? – повтори след него Мишо.

– Детски писател.

– Детски писател?… По какво се различават обикновените писатели от детските?

– Детските писатели са тези, които пишат за деца – поясни авторитетно Оле-Затвориочички. – Чакай малко!… Баща ти пише детска повест.

– Виж ти! А аз да не зная! – учуди се Мишо. По какво разбра, че е повест?

– Така изглежда! Много листи е изписал… Охо, ето тук и контрактацията с издателството… Да, повест пише.

– Оле-Затвориочички, прочета ми нещо от татковата повест!

Оле-Затвориочички прочете една страница от повестта на ума си и поклати глава.

– Няма да та прочета нито ред.

– Защо?

– Не желая да оставаш с лоши впечатления от баща си.

Мишо наведе глава и се натъжи.

– Оле-Затвориочички – обърна се той към приятеля си, – какви са тези парчета от вестници?

– Това са изрезки от ״Септемврийче“. Дописки от разни пионерски организации. По тях баща ти се ориентира за живота на новите деца.

– Ами тези книги тук?

– Те са от прочути съветски писатели, които пишат за деца… Изглежда, че баща ти често наднича в тях.

– Защо наднича?

– Ти пък искаш да знаеш всичко. Още си малък.

– A-а, разбрах! – оживи се Мишо. – Така както мама гледа в готварската книга… А защо е наредил тези снимки на деца по масата?

Оле-Затвориочички погледна още веднъж снимките.

– Това се мъча да разбера и аз.

Оле-Затвориочички сложи десния си показалец пред челото и се замисли. Той мисли дълго, много дълго, оттук до морето, и най-после извика:

– Сетих се!… Това е персонажът му. Нещо като склад за герои… Виждаш ли? Тук има най-различни деца. Мургави, руси, кестеняви, момченца, момиченца, по-възрастни, по-малки… Какъвто тип потрябва на баща ти за герой, такъв си избира. Когато описва героя си, той просто описва снимката… Боже мой, чувам шум в антрето!… Родителите ти пристигат!…

Оле-Затвориочички измъкна Мишо от стаята, заключи я и сложи малчугана отново в леглото. След това той изгаси лампата и се измъкна, вероятно през комина.

Мишо се вслуша. В хола се водеше някакъв разговор.

– Ако ги склоня да направят второ издание, ще си купим хладилник – каза баща му.

– Защо не напишеш детски сценарий? – каза майка му.

– Не виждаш ли, че не мога още да предам повестта?… Не върви и туй то. Чувствувам, че не ми достига нещо, ама какво – още не мога да разбера.

Малчуганът вкара глава под одеялото да не слуша повече. Беше му мъчно, че на баща му не достига нещо.

ЧУДО

От петнайсет дни нашето село, Пърпорец, е затрупано под снега и откъснато от света. Нямаме телефон и електричество, никой не може да припари до нас, пък и ние не можем да отидем до друго населено място. Най страшното обаче е, че Ботьо Каработев го няма. По една нелепа случайност човекът, без-когото е немислимо да се проведе каквато и да е акция – от най-голямата до най-малката, великият организатор, двигателят на пърпорецкия обществен и културен живот, бе заминал за окръжния център, където го завари снеговалежът. И няма как – остана си там. Сега живеем без него. Представяте ли си как живеем?… Няма кой да ни свика, да ни разпредели задачите, да каже откъде да започнем и къде да свършим, да градира мероприятията, да ги отчете и ако щете – да удари по масата и да каже къде сме сбъркали.

Първите дни изпаднахме в униние и дори в уплаха! Седим и се гледаме. Чудим се какво да правим, сиротни, изоставени на произвола на съдбата.

По едно време някой се почеса по врата и рече:

– Другари, да опитаме да се справим някак си сами.

Погледнахме го строго и той се сви на стола си като еретик.

– Така си е – подхвана тихо друг. – Да се опитаме сами. Ако сгрешим някъде, ще си отнесем последствията. Другарят Каработев ще ни дръпне ушите, ще ни смъмри, но трябва да опитаме

– И аз мисля така – обади се трети.

Постепенно решихме да опитаме сами. Най-напред решихме да пробием път до кошарите. Изумувахме една заповед къде-къде по-неграмотна от заповедите, които издаваше Каработев, ала все пак от нея се разбираше, че е желателно селяните да се явят на другия ден с лопати пред читалището. Дълго умувахме дали да пишем отдолу „Който не се яви, да му мисли!”, но се отказахме, защото някой забеляза:

– Това си е собствен израз на другаря Каработев. Нямаме право да го употребяваме без негово знание. То за него си е нещо като авторско право

И пуснахме заповедта така.

Майчице, да видите на другия ден какво стана! Цялото село – мъже и жени, барабар с децата, без пеленачетата, се яви пред читалището и до обед не само разчистихме пътя до кошарите и до пчелина, ами прокарахме пътеки по всички улици. Бързо натоварихме фуража на колите и го разпределихме по места.

На втория ден от акцията без писмена заповед – просто така решихме, както разговаряхме, започнахме да пробиваме преспите към града. Най-здравите се заеха с преспите, а останалите взеха да уреждат туй-онуй в селото и най-важното – за да покажем, че човек е по-силен от стихията, за да се изсмеем над нея, вечерта му ударихме една импровизирана забава в читалищния салон. Гръмнахме се от изненада!… Забавата мина както никога. Че декламирахме, че пяхме, имитирахме, че играхме хора и танцувахме, а към двайсет и два часа младите започнаха да се учат на нови танци, пък ние гледахме отстрана, навивахме грамофона и поддържахме петромаксовите лампи. За отбелязване е, че нея вечер на веселбата дойдоха и хора, дето хич не предполагахме, че могат да дойдат.

На третия ден от акцията като по чудо всички спорни въпроси в стопанството се изгладиха от само себе си и де що имахме хър-мър между стопаните, изчезна.

На четвъртия ден се разбра, че работите са тръгнали много леко, че можело да се живее и без организаторския талант на другаря Каработев, че без него се живее дори по-добре, но мълчаливо си решихме да не си го казваме един на друг, защото според духа на новото време не е прилично да се говори зад гърба на отсъствуващия.

Сега разчистването на пътя до града продължава и вече е към своя край. По този път ще мине другарят Каработев – да си се прибере при нас, да направи равносметка на извършеното в негово отсъствие и да ни нагълчи за грешките, които сигурно сме допуснали. Ние не знаем кои са ни грешките. Той ще ни ги каже. Ала и ние ще му кажем някои работи направо в лицето.

НЕВЕРОЯТНО

 Завчера ми се наложи да вися на опашка в един оптически магазин. Нямате си представа каква нервна опашка си направихме! На всичко отгоре бяхме и премръзнали. Вън бушуваше снежна буря. Вратата се отваряше и затваряше. Влизаха нови клиенти. Цялото ни внимание обаче бе насочено към щандистката. Тя облече бялата си престилка и застана на мястото си. Беше мургаво момиче с приятна външност, с хубави артистични пръсти и кокетен пръстен на лявата ръка.

– Сега да започнем, другари – каза тя и погледна весело водача иа опашката. – Искате очила?… Постойте така да ви видя. Един момент гледайте право към мене. Спокойно ме гледайте!… Да, на вас ще ви отиват черни рамки… Например тези. Сложете ги, другарю. Сега погледнете в мене!… Нямате си представа как ви отиват. Тук ще ги подвия малко да не ви убиват на ушите… С тези очила ставате два пъти по-привлекателен. Не се оглеждайте в огледало. Нищо няма да видите с вашето късогледство. Доверете се на мене. Аз имам вкус.

Гражданинът се усмихна. Ние, намръщените и готови да вдигаме скандали, също се поусмихнахме. По протежението на опашката премина бодра тръпка. Гражданинът благодари и отиде на касата да плати.

– Сега да видим вас, другарю – обърна се тя към втория клиент. – Охоо, това стъкло е видяло зор. Как го счупихте?

– Изтървах очилата си на тротоара – отвърна клиентът.

– Почти ви повярвах – засмя се тя, а ние също се засмяхме. – Платете на касата! Утре ще бъде готово.

– Нима имате стъкла? – изненада се клиентът. – Навсякъде ме връщаха.

– Представете си – ние имаме!… Я ти, малчуган, какво си изкривил така окото? Защото не ядеш, разбра ли?… Поне слушаш ли майка си?

– Слушам – наведе глава малчуганът. Майка му също потвърди, че слуша.

– На тебе ще ти отиват тези светли рамки. Препоръчвам ви, другарко, да му поставим зеленикави уро-цайс стъкла. Напоследък са модерни и са много практични… Знае ли стихотворение?… Жалко, че нямаме врзме да го чуем. Другарите ще се разсърдят. Вижте ги какви са само настървени… На касата, другарко!

Ние, настървените, гледахме учудено продавачката и не вярвахме нито на очите си, нито на ушите си. Уверявам ви, както беше успяла да ни разведри тогава, бяхме готови да изслушаме и стихотворение.

Един по един заставахме прел нея и с нетърпение чакахме какво ще измисли за всеки от нас тази весела жена с тези хубави артистични пръсти, които чевръсто поемаха очилата и ги обработваха. Бяхме пратили лошото си настроение по дяволите. Почувствувахме, че в магазина стана топло и приятно. Беше цял спектакъл. Лично аз пропуснах пред себе си двама души, за да бъда по-дълго при нея.

И все пак ние, които бяхме в края на опашката, недоумявахме.

– Какво ѝ стана на тази? – прошепна гражданинът до мене.

– Може би току-що се е оженила – отвърна тихо друг гражданин.

– Невероятно! – забеляза трети гражданин. – Навярно е пияна.

– Или пък ненормална – рече първият гражданин.

Какво ли не си казахме за момичето в него студен ден.

Какви ли предположения не направихме. Но никой не искаше да се съгласи, че това е чисто и просто една продавачка на място, такава, каквато трябва да бъде всяка продавачка у нас и в целия свят, за да бъде животът ни по-лек и по-приятен. Толкова невероятен беше случаят в оптическия магазин и толкова отчаяни скептици бяхме ние. Така ли е?

ВОЛЕЙБОЛ

 

Излязъл съм от заседание и съм гладен. Влизам в ресторант за самообслужване, двайсет минути преди да го затворят. Пренасям блюдата на масата и започвам да се храня. Около мене шетат две жени. Те са здрави, мощни и смело размахват метлите. Едната е по-чевръста и след няколко секунди се озовава до мене.

– Другарю, иди на другата маса да пометем! – казва тя.

Премествам се далеч от нея. Продължавам да се храня. Втората метачка също насочва огъня си към мене Скоро тя се пъха под краката ми, повдига нагоре глава и казва:

– Другарче, мани се бе! Не виждаш ли, че метем?

Премествам се на друга маса, където предполагам, че е вече изметено. Продължавам да се храня. Изведнъж усещам, че под краката ми има нещо. Поглеждам надолу. Долу е първата масивна жена, този път с мокър парцал в ръка. Забърсва цимента.

– Ти па не мож си намериш место, ей!… Много си улав бе, другарче!

Премествам се на четвърта маса и продължавам да се храня. Пристига младо хубаво момиче с панделка. Тя забърсва масите. Присламчва се до един от ъглите на моята маса и започва да бърше. Премества блюдата ми наляво и надясно, трака с тях, жонглира с тях, маха ги от погледа ми, пак ги връща и най-после казва:

– Другарю, много се извинявам! Ако обичате да се преместите на съседната маса!

Премествам се на петата маса, и то с удоволствие, защото към мене се обърнаха с неподозирана учтивост, за каквато бях зажаднял.

Десерта си изядох вън от ресторанта, където бях изтласкан. След като го изядох, почуках на вратата, отключиха ми и върнах приборите. Момичето с панделката каза:

– Благодаря! – и заключи отново вратата.

Опиянен от учтивостта на девойката, радостно тръгнах по улицата.

В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА

Наоколо цареше хаос. Дядо Мраз стоеше пред огледалото и ругаеше по телефона. През вратите, които водеха към неговата стартова площадка, влизаха и излизаха отговорници на цехове, специалисти, шивачи и фризьори.

– Безсрамие! – викаше старецът. – Нищо не е готово! Ще ме провалите!… Всички сте некадърници!

Той трасна слушалката и тя стана на парчета. Старецът се обърна към двамата, изправени зад гърба му.

– Кои сте вие?

– Конструкторите на шейната. Викали сте ни.

– Вие ли сте?… Елате тук!… Погледнете! Това шейна ли е? – Двамата се пулеха над шейната. – Питам ви – това шейна ли е?

– Има някои, дефекти – съгласи се първият конструктор, – но късно ни одобриха плановете… Минаха през ръцете на пет комисии.

– Късно ни спуснаха материалите – смутолеви вторият.

Дядо Мраз вдига безпомощно ръце:

– Добре де, това според вас плазове ли са?… Ще катастрофирам на първия завой!… Вижте тук, това заварки ли са?

– Лоши електроди! – рече първият конструктор. – Такива дават.

– Къде са хубавите?

– Не знам – вдигна рамене конструкторът. – Мисля, че ги крадат.

– Казах ли ви да уволните крадците?

– Уволнихме ги. Назначихме други. И те крадат.

– Добре, електродите ги крадат. А кой направи тази лоша извивка тука?!

Конструкторите погледнаха виновно:

– Сгрешихме изчисленията.

– Марш навън!

Конструкторите изхвърчаха през вратата. Дядо Мраз грабна втория телефон:

– Началникът на конструкторите?

– Заповядайте!

– Какви са тези конструктори, дето са ми направили шейната?

– Единствените.

– Кой ги назначи?

– Вие подписахте.

– Къде са завършили?

– Нямат дипломи. Имат заслуги.

– Като нямат ценз, защо не ги уволните?

– Сега готвим обявата за вестниците. Предоставили сме на пропагандното бюро да съобщи, че търсим двама конструктори.

– Защо се бавите?

– Чакаме да стилизират обявлението. Не знаят къде да сложат пълния член…

– Некадърници! – изрева Дядо Мраз и счупи и втория телефон. Разярените му очи срещнаха невинните погледи на фризьорите: – Какво зяпате? Работете!

Фризьорите се нахвърлиха върху брадата на стареца. Зачаткаха ножици, заиграха гребени и четки, засъскаха пулверизатори. Докато той ръкомахаше и въртеше шайбата на третия телефон, те се провираха към него от всички страни, докопваха брадата му и я обработваха.

– По-късо! – викаше той. – По модата1

– Не знаем каква е модата – отвърна първият фризьор.

– Как? Нали бяхте на специализация в чужбина?

– Други заминаха вместо нас. Вредиха се началници.

– Ще ме влудите!

Когато третият телефон ставаше на парчета, нахлуха тези, с чувалите.

– Подпишете, че получавате стоката! – каза този. който ги водеше.

Дядо Мраз измъкна стилото си и запита:

– Какво получавам?

– Подаръци за децата.

– Да ги видя.

– Заповядайте!

Дядо Мраз погледна в чувалите и измъкна няколко играчки. Лицето му посиня:

– Защо такива?

– Какви?

– Все едни и същи, и лоши!… Това играчка ли е според вае? Къде е красотата ѝ? Къде е лекотата ѝ?… Това кон ли е? Това камион ли е?… Това ли са куклите ви? – той тръшкаше играчките върху пода и ги риташе. Размахваше юмруци и се мъчеше да стигне с тях мутрите на помощниците си, но те, както всяка година по това време, отскачаха бодро назад и майсторски отбягваха допира си с него. По-обиграните издебваха момента и ловко товареха чувалите върху, шейната. Отнякъде се промъкваха конярите и подло впрягаха елените.

– Засрамете се, хаймани!. . . Това няма да го дам на невинните дечица! Няма да се излагам пред милите същества!…

Но щом погледна часовника си, вечно младият старец рипна върху капрата и хвана поводите на елените.

– Животните и те са мършави! – проплака той. – Ребрата им се броят! – И тъй като шейната вече пълзеше по стартовата площадка, Дядо Мраз се извърна и изрева към помощниците си: – Некадърници!…  Негодници!…

После шейната полетя през тихата снежна нощ.

*

Един час след това Дядо Мраз, смъкнал торба номер едно от гърба си, стоеше до елхата пред зяпналите от възторг деца и редеше с благия си глас:

– Добър вечер, мили деца!… Аз ида отдалеч, за да ви поднеса чудно хубавите си подаръци. Ще дам подарък на всеки от вас, който е слушал през годината…

Беше нежен и мил, чародеен, също като в приказките и картичките.

?

САМО СЛАВЕИТЕ НИ БЯХА СВИДЕТЕЛИ

 

Моят син Иванчо се върна от училище и вместо да каже както обикновено „какво ще ям”, каза:

– Мамо, утре нашият клас има бригада! Родителският съвет е избрал тебе да ни водиш и да ни контролираш.

– Това е лошо – обърнах се аз към жена си, а после казах на Иванчо: – Нали знаеш, че майка ти е болна? Защо не ги осведоми?

– Осведомих ги, ама те казаха, че отдавна е нейният ред.

Погледнах жена си. Тя също ме погледна.

– Ами сега?

– Хванати сме на тясно – рекох аз. – Ти действително си болна, но как да ги уверим?

Замислихме се.

– Какво ще ям? – запита Иванчо.

– Отивай в кухнята – обърна се към него жена ми. – Сега ще дойда.

Останали насаме, решихме да предприемем нещо. Трябваше да се действува светкавично. Седнах на стола и на бърза ръка си припомнихме всички случаи, от които досега сме се измъквали. Както и да поглеждахме на въпроса, задачата, възложена ни от родителския съвет, трябваше да бъде изпълнена.

– Знаеш, че наистина съм болна – рече жена ми. – Какво да правим?

– Какво да правим! – станах от стола аз. – Ще направим това, че аз ще те заместя!

– Виж, това е хубаво – съгласи се жена ми. – Утре след обед си свободен, грабваш класа на Иванчо и потегляш. Да се отсрамим там някак, че после да можем поне две години да клинчим… Освен това за този клас, който е станал вече пословичен със своето непослушание, е необходима тъкмо твоята стоманена ръка.

– Ще ги науча аз тях! – заканих се злобно и отидохме да обядваме.

На другия ден точно в два часа влязох в училищния двор. Учителката на Иванчо засия от радост:

– Това се казва изненада! Ще ви посочим за пример като единствен мъж. който се отзовава.

– Къде са децата? – запитах мрачно аз.

– Тук са, но се мъча да ги събера. Другарю баща на Иванчо, може би знаете, че нашият клас е доста немирен. Имайте това предвид. – Тя се обърна към двора: – Деца, няма ли най-после да се строите? Днес на бригада ще ни води бащата на Иванчо.

Децата ме наобиколиха, като ме гледаха с интерес, и криво-ляво започнаха да се нареждат, но, уверявам ви, това не бе редица, а хаос.

– Другарко, къде трябва да ги заведа?

– Там, където свършва Паркът на свободата, имаме едно кътче, определено за нашия клас. Трябва да засипете една засъхнала вада, за да превърнем мястото в игрище. Инструменти ще вземете от къщичката, която е наблизо… Тъй като в момента ме чакат на съвет, пожелавам ви успех и ви оставям. Децата знаят пътя… Довиждане!

Тя се обърна и влезе в училищната сграда.

Останах сам с децата.

Иванчо в това време ме поглеждаше крадешком и леко се подхилваше. Все още не можех да разбера беше ли горд, че баща му ще води класа на бригада, или се срамуваше.

– Строй се! – извиках аз.

– Не бой се! – подвикна някое от децата, но кое – не можах да разбера.

– Строй се! – извиках смразяващо аз.

– Не бой се! – повтори този път плахо ехото, подло скрито в редицата, която кривуличеше като планинска пътека.

Тръгнах. Децата се затътриха зад мене. Някой от тях прибягваха напред-назад, бутаха се или се ритаха, дърпаха палтата си или пък хвърляха шапките на другарчетата си по паважа. Кипях от ярост, но нямаше какво да се прави. Все още бяхме в центъра на града и все още не можех да приложа метода си, без да създам зрелище на гражданите.

Една от моите младежки мечти някога беше да стана учител и да формирам деликатното тесто – деца, по моя воля и по мой вкус. Това ми се удаваше едва сега. Вече имах възможност да осъществя кристалната си мечта, макар само за един следобед, за кратко време, но пък и аз вече не съм младеж, а зрял и умен мъж. След известно време успях да вкарам децата в парка, където беше безлюдно и тишината се бродираше само от песните на славеите.

– Спри! – изревах яростно аз.

„Редицата” се олюля няколко пъти, набъбна, разточи се колебливо и се установи на едно място. Палавниците ме погледнаха предизвикателно. По лицата им пробягваха тръпките на присмеха и желанието в най-скоро време да ми скроят нещо неочаквано, по всяка вероятност да изчезнат в лабиринта на алеите или пък дявол знае какво.

– Слушайте – започнах аз, – излъгали сте се много жестоко, ако смятате да ми се качите на главата. На нас ни е възложена задача, която ще доведем докрай! Ясно ли е?

– Ясно е! – отвърнаха две-три деца.

– Ясно ли е? – повторих мощно аз.

– Ясно е! – отвърнаха всички.

– За да изпълним задачата ефикасно, още тук, на това безлюдно място, където само славеите са ни свидетели, ще се разберем веднъж завинаги. Още тук ще ви дам да разберете, че няма да се спра пред нищо… Иванчо, ела насам!

Моят син се отдели от групата и застана пред мене.

– Преди всичко трябва да ви покажа как знам да бия – казах аз и стоварих два шамара на сина си, и то така, че шапката му отхвръкна настрана.

Въпреки изненадата Иванчо се наведе да вземе шапката си, но аз го смразих изведнъж:

– Стой!… Ти поиска ли разрешение да си вземеш шапката?

Иванчо ме погледна още по-учудано и рече:

– Мога ли да си взема шапката?

– Можеш – отвърнах аз и той си я взе.

Погледнах строго класа.

– Но повечето от вас мислят, че шамари имам право да удрям само на сина си. – Погледнах момчето, което бе най-близко до мене. – Ела тук!

Момченцето направи две крачки напред и застана до мене. Ударих му два шамара, придружени с думите „марш на мястото си”. Децата стояха безмълвни и удивени. След като прочетох в очите на всяко от тях достатъчно страх, продължих поредицата от заповеди:

– Строй се!

Оттук нататък работата тръгна идеално. Децата изправиха редицата и мълчаливо потеглиха в крак.

Веднага издадох следната заповед: да се обикаля два часа по часовник около тенискортовете в строг маршов ритъм, придружен от песента „Тих бял Дунав”. В продължение на два часа всички обитатели на тази част от парка избягаха, а състезателите тенисисти прекъснаха тренировките си, захвърлиха ракетите си и се спуснаха към града по гащета. Децата обикаляха, пееха и удряха крак, докато не изтече и последната секунда от срока, след което издадох нова команда:

– Напред към щурмуването на обекта: площадка на класа за игри и удоволствие!

На мястото, което се оказа чудна полянка с мека зелена трева, пристигнахме грохнали от умора. Инструменти получихме от бараката-склад, както беше указанието. Пристъпихме към пренасянето на пръстта от близката горичка, но децата отново показаха старите си недостатъци – започнаха да говорят и да се смеят. Потърпях няколко минути и изревах: – Прекрати!… Строй се!

След като се строиха, веднага преминах към налагане на ново наказание:

– Тъй като вие не разбирате от добро и от човешко отнасяне към вас, прилагам наказание – два часа стоеж ,,мирно” без каквото и да е обръщане на главата вляво или вдясно, без каквото и да е говорене! При изпитване на евентуален сърбеж по тялото – безмълвно и стоическо понасяне!

Когато наказанието изтече, над парка се беше спуснал приятен синкав здрач, придружен от далечно квакане на жаби и съвсем близки щастливи песни на славеи. Тъй като и работният ден отдавна бе изтекъл, издадох инструментите, строих злодейчетата в права като шпага редица и ги подкарах към училищната сграда.

Щом излязохме в уличката на училището, дадох заповед за „Тих бял Дунав” и за стройна маршировка. Вече бе доста късно и родителите на децата заедно с учителката, по всяка вероятност обезпокоени, ни чакаха под светлината на уличната лампа. Щом ни видяха да пристигаме с песен и особено като видяха стройната ни редица, всички се изненадаха и започнаха да ръкопляскат.

– Как е възможно? – чувах ги да се питат те.

– Този ли е най-немирният клас?

Учителката изтича до мене и ми стисна благодарствено ръката.

– Вие извършихте чудо!… Как е възможно?

– Свободни сте! – обърнах се първо към децата, а после казах строго на учителката: – Предавам ви ги коренно променени. Да не сте посмели да ги развалите отново!

– А задачата изпълнена ли е? – запита усмихнато тя.

– Задачата не е толкова важна пред другото – по-голямото! – отвърнах аз. – Иванчо, след мене!

Усмивката от лицето на учителката изчезна, замени се с изненада, а веднага след това – с тревога.

Прибрахме се у дома. Иванчо не пожела да вечеря. Отправи се към леглото.

– Как мина? – запита нетърпеливо жена ми.

– Твоят другар ни преби – рече Иванчо, – съсипа ни!… То… ако ставало така – ехеее…

– Вярно ли е? – намръщи се жена ми. – Кажи ми какво си направил?

Замълчах. Как да им обясня, че всеки си има отделни педагогически похвати. Седнах на трапезата, сложих глава върху масата и заспах. Толкова бях уморен, че не можех да се поддам на угризенията на съвестта.

КОГАТО СЕ СТРОЕШЕ ГРАДЪТ

От запъхтения заснежен влак между многото пътници слязоха и осемте души от културната бригада: лекторът, писателят-хуморист, певицата от операта, актьорът, народният певец, артистката от концертната дирекция, акордеонистът и студентката от музикалната академия. Снегът тук се топеше. По безпаважните улици шуртяха води. При това ръсеше студен, зимен дъжд. Новият град показваше част от лицето си чрез десетина жилищни блока, заобиколени от кал, вода и сняг.

– Не виждам никакъв град – каза певицата, която усърдно прилепяше носната кърпичка към устата си, за да запази от сгуда това, което в операта, пък и другаде, наричат глас. – Краката ми са премръзнали!

– Аз пък не виждам колата, която трябва да ни отведе – забеляза лекторът, който бе водач на групата и отговаряше както за гласа на певицата, така и за удобствата на останалите изпълнители.

– Не е никак весело – добави хумористът. – Аз виждам града и това ме изпълва с тревога.

– Защо? – запита актьорът.

– Защото това, което прилича на град, отстои на пет километра оттук – хей там, вдясно.

– Аз пък виждам град вляво – намеси се народният певец.

– Ами това в средата какво е? Не е ли град? – обади се студентката от музикалната академия.

– Град е – съгласи се хумористът. – За пръв път попадам едновременно в пет града.

Всъщност всички знаеха добре, че това са отделните квартали от бъдещия голям град.

– А как ще преминем през това водно пространство, другари? – простена певицата.

Този въпрос занимаваше всички членове на бригадата. Те гледаха калта и у всеки се загнезди предчувствието за едно неприятно и пълно с неудобства турне, в което певците ще изгубят гласовете си, хумористът – последните останки от хумора си, а останалите – изпълнителския огън, така необходим за един концерт пред народа.

– Предчувствувах аз – клатеше глава лекторът. – предчувствувах, че ще ни измамят за превозното средство. На тръгване говорят все големи работи.

– В хотела ще бъде студено – добави актьорът.

– Салонът ще бъде празен – притури народният певец.

Изпълнителите подскачаха и правеха усилия да се сгреят. Певицата изписка болезнено и тъжно.

– Какво има? – обърна се към нея разтревоженият водач.

– Искам да се убедя, че гласът ми все още живее – отвърна тя.

– Повечето пъти е така – подхвана лекторът-водач. – Никаква организация, никаква тревога, че пристигат артисти от София… Вършѝ всичко сам, ако не искаш да пропадне спектакълът… Ето на – чакаме сега колата, кефа на някакъв шофьор и кога ще дойде той? Ще дойде ли въобще?…

Чу се трясък, шум от мотор и съскане на гуми в разкашкания сняг. Пред групата спря внезапно, сякаш връхлетя от небето, тежък камион, покрит с брезент.

– Изпръска палтото ми! – извика актрисата. – Ей, не можеш ли по-внимателно да минаваш?

Вратата на кабината се отвори енергично. Показа се закръглена, червендалеста шофьорска глава, която се засмя и огледа бързо групата.

– Не минавам, а спирам! – извика весело той. – Вие ли сте артистите?

– Ние сме!

– Качвай се!

– Сбъркал си адреса!… Нас ще ни вземе лека кола!

Шофьорското туловище, напъхано в дебела агнешка шуба, се заклати от жесток, първобитен смях.

– От коя пиаца, моля, си ангажирахте кола?… „Победа” или „Шкода”?… Хайде, другари! Да не ставаме смешни! Не виждате ли,че строим нов град?… Качете се отзад внимателно, а пък аз ще ви затворя капака да не изпадате някъде… Аз съм също певец. Някога пях в „Риголето” Затова ви говоря като на колеги. Да не мислите, че имам лошо отношение към изкуството?… Боже упази, както е казал Верди…

Кой знае защо, но този рязък тон не обиди никого. Дори жените не се обидиха. Един по един цялата бригада се качи под брезента.

– Засрамете се – извика актьорът към кабината на шофьора. – Поне пейки да бяхте сложили!…

От кабината се понесе ария из операта „Травиата”:

Налейте да вдигнем пълни чаши!…

 

Певиците не изтраяха. След тях запяха и мъжете. Пеещият камион подскачаше по неравния път.

– Гласът ми не е паднал! – извика радостно певицата от операта.

– Другари, погледнете през дупките на брезента!… Вляво цял квартал от високи сгради!.. .

– Другари, ура за новия град1 …

– Ура-а-а!…

Но в ресторанта настроението отново се понижи. Тук беше студено. Нямаше сливова ракия, а само гроздова. Винен коняк за сгряване също нямаше.

Кулминацията дойде в момента, в който певицата, измъчвана от непоносима жажда, поиска чаша топла вода.

Келнерът донесе студена.

– Но аз ви поисках топла! – изплака тя.

– Топла няма! Тук всички пием студена!

– Но аз съм певица!

– Вярвам ви, другарко, но топла вода нямаме…

Шофьорът, който вече не се отделяше от бригадата, стана и кой знае откъде донесе канче топла вода. Някой опита гроздовата ракия и доложи, че никога в живота си не е пил по-добра. От съседната маса група работници изпратиха на бригадата четири бутилки червено вино с бележка: „На народните артисти. Това замества всякаква вода и отваря гласа“. Чашите се напълниха. Работници и артисти се изправиха на крака. Един работник, облечен с неизбежната памуклийка, вдигна чаша:

– Другари, да пием за здравето на артистите от София, които дойдоха при нac!

Ръкопляскания. Пиене. Не щеш ли – акордеонистът измъкна инструмента си и засвири естрадна мелодия.

Колоратурният сопран на квалифицираната артистка се виеше горе и нижеше искрици вокални серпентини върху здравата основа, образувана от несигурните, но силни гласове на работниците. Шофьорът захвърли настрана шубата, зачервен от виното и необикновено приятното за него приключение. Ръкомахаше, командуваше и пееше. От време на време той прекъсваше пеенето, за да каже на хумориста:

– Пял съм в Неапол!

Хумористът отвръщаше:

– Вярвам, вярвам!

По едно време шофьорът каза:

– Другарю, аз съм пял и в „Миланската окала”.

– Това не вярвам! – отвърна хуморисгьт.

– Уверявам те, другарю!… Тогава бяха бояджия и боядисвах салона на операта! – После добави сериозно: – Вие се смеете, но тогава у нас нямаше същите възможности, каквито имат днешните младежи! Къде да бях сега с двайсет години по-млад!.. .

Песента завърши. Постъпиха предложения за нови песни. Акордеонистът подхвана народна песен. Народният певец се засмя и запя със сладкия си меден глас, който редовно слушате по радио София.

Вечерта, на отиване към салона, където трябваше да бъде изнесен концертът, настроението отново падна. По улицата водата навлизаше през обущата. Духаше равен, студен вятър, който обещаваше да скове в лед земята за по-малко от час. Акордеонистът затъна в някаква локва и извика:

– И това ако е град! …

– Има си хас цялата публика да е такава – каза хумористът, като посочи няколко кадъни, тръгнали към киносалона, – те няма да разберат хумора ми.

Лекторът се изплаши. Как ли ще шумят през време на неговото половинчасово слово?

Слава богу! В салона беше затоплено. Но къде е публиката?… На средните редове бяха седнали двайсетина души. Между тях ясно се очертаваше групата на ханъмите.

– Пак ни извозиха с организацията! – шепнеше актьорът. – Така е било и така ще си остане.

До вдигането на завесата оставаха само двадесетина минути. Обхванати от тежки предчувствия, изпълнителите се оттеглиха в стаичката за гримиране. Студентката навличаше арменска национална носия, тъй като ѝ предстоеше да изпълни арменски народни песни. Певицата пробваше гласа си и непрекъснато повтаряше: „Струва ми се, че е паднал”. Хумористът трескаво разгръщаше книгата си и се чудеше какво да чете на тази „особена” публика. По-спокойни бяха само народният певец и акордеонистът.

Завесата се отвори. Лекторът излезе на сцената. Останалите изпълнители се умълчаха в стаичката, заслушани към салона… Бурни ръкопляскания.

– Салонът е пълен! – изрева извън себе си актьорът.

След половин час лекторът се върна засиял през все още долитащите ръкопляскания и скандирания.

– Прекрасна публика! – говореше той. – Да знаете само как слуша!… Ах, прекрасен е нашият народ!…

Започна и художествената програма. Певците и певиците не можеха да слязат от сцената. Салонът гърмеше от бисове.

Хумористът се върна от сцената една педя по-висок и с далеч по-голямо самочувствие. А когато народният певец каза: „Сега ще ви изпея ваша, местна народна песен”, публиката се разсмя и с право – местните хора в този град се броят на пръсти.

Шом излезе студентката, ханъмите се съживиха.

– Франсухи! – извика една от тях. – Това момиче е от нашата маала, от Хасково! Какво правиш тук, ма?… Другари, това момиче работеше на тутуневия склад при нас!. . .

Студентката се засмя, махна за поздрав с ръка и запя.

Това исках да ви разкажа, пък вие си помислете и кажете заслужава ли то да се напише и чете.

В УСТАТА НА ВЪЛЦИТЕ

 

Влакът спря. На гара Трепетлика слязоха само двама пътници – закръглена съпружеска двойка, хора от средна ръка, вече пенсионери. Над заснежената земя висеше черната смола на небето, отрупано с искрещи звезди. Откъм север, където се потайваше невидимата сега планина, духаше студен, бръснещ вятър. Той загребваше снежен прах и шеговито ръсеше съпружеската двойка.

Старият Петранов сложи куфара на земята, вдигна яката на балтона около врата си и се огледа.

– Не го виждам, Сийке.

Гражданката Петранова погледна недоумяващо заснежената градинка на гаричката, оградена с летвички и изпълнена с пчелни кошери.

– Не може да бъде!… Я да извикаме… Кирчоо!

– Киро-о, Кириле! – Петранов дори направи фуния с ръце около устата си и извика още няколко пъти.

Най-после от малката чакалня изскочи тъмен силует на човек с ямурлук и тръгна към тях.

– Кирил го няма – чу се грубичък женски глас. – Аз ще ви водя. Ха добре дошли!

Жената с ямурлука подаде здрава селска ръка.

– Божичко – изплаши се Петранова. – Какво е стенало с Кирил?

– Ншцо няма, другарко… Отиде на визитация.

– Но нали знае, че пристигаме?

– Знае, знае!… Затова съм тук с каруцата. Ще ви водя в село.

– Каква визитация по това време?

– Ами като му е такъв занаятът!… Елате да се качваме.

Жената с ямурлука ги поведе по отъпкана пътека, която изви зад градинката. Двамата пътници вървяха до непознатата и ругаеха на ума си. Зад градинката, откъдето започваше едва очертаващ се в тъмнината и снега път, кротуваха два накачулени коня, впрегнати в нова селска каруца с чергило. Жената свали чергите от гърбовете на добичетата, вмъкна ги под седалката, взе куфара от ръцете на Петранов, пъхна го под чергилото и каза:

– Качете се оттук, внимателно… Тпру!… Къде тръгваш, Неделчо?… Тук стъпи, другарко!… Стой, Неделчо, стой да се качат другарите!… Ха сега влезте вътре и се завийте с козяците.. .

Двамата Петранови се вмъкнаха непохватно под чергилото. Другарката Петранова напипа в тъмното козяците и подаде единия на мъжа си.

– Хайде сега, Неделчо! – Жената се извърна към пасажерите си: – Наместихте ли се?

– Добре сме – отвърна Петранова и се помъчи да погледне напред, където се простираше студената кърска нощ.

– Щях да ви посрещна с шейна, ама още не е готова. Разхлопана е от миналата зима. Сега ще слушате само звънчетата.

Звънците вече пееха жизнерадостно под ритъма на конския тръс. Колелетата се движеха безшумно, сякаш се плъзгаха, а козяците топлеха приятно. Чу се далечно, глухо изсвирване на влак.

– Чия е тази каруца? т- запита другарката Петра-нова.

– На стопанството.

– На кое стопанство?

– Как на кое стопанство? На нашето текезесе.

– А нашият Кирил къде бил, казвате?

– На визитация. Дядо Димитър получил атака в жлъчката… Каза да извинявате. Ще се чакате в квартирата му.

– Удобна ли е кзартирата му?

– Квартира като квартира. Аз не съм влизала вътре, ама трябва да е хубава, щом е докторска.

– Кой е този дядо Димитър? – намеси се и Петра-нов

– Той е от съседното село. На два километра от нашето

– И Кирил – в тази виелица! – изуми се Петранова.

– Нищо му няма на Кирил, другарко… Хайде-е, Неделчо!… Тук хайванчетата малко забавят. Баир е.

Каруцата тръгна бавно нагоре. Старата съпружеска двойка се умълча, изпълнена с тревога за единственото си чедо. Дълги години никой от тях двамата не бе напущал София. За живота на село те имаха далечни и смътни представи. Вятърът засвири още по-силно. В чергилото нахълта снежна пудра. Петранова чувствуваше как палецът на десния ѝ крак измръзва и наболява.

– Ти каква си в стопанството? – обърна се тя към жената.

– Сега съм каруцарка.

– Колко път остава?

– Десетина минути я има – я няма… Вие идвате чак от София да видите сина, а? Харно, харно!… A-а, Кирчо е пешкин. Добро момче. На добър доктор попаднахме.

Към билото на хълма колата съвсем забави хода си. Оттук се откриваше почти цялото звездно небе. Напред и надолу като догасваща жарава мъждееха светлините на няколко села. Вятърът свиреше равномерно и метеше хълбоците на възвишението.

Изведнъж конете спряха и уплашено доближиха главите си, сякаш се мъчеха да стоплят заледените си муцуни. Каруцарката се наведе напред и се ослуша. Нрез острия резлив писък на вятъра се открои проточен и жален вой: „Ау-у-у-у!” Виенето идваше отдалеч и звучеше зловещо в мрака на нощта

– Брей, отрано тръгнаха тази зима гладниците! Чакай да кажа аз утре да направят хайка.

– К-какво е това? – Гласът на Петранова бе глух и тревожен

– Вълци, другарко.

– Вълци?

– Всяка зима слизат от балкана, колкото да вършат пакости.

– Хора нападат ли? – запита бързо Пеграяов.

– Ами!… Добитъка гонят те, добитъка.

– Продане – дочу се отново гласът на Петранова.

– Кажи .

– Имаш ли кибрит?

– Имам. Защо питаш?

– Чувала съм, че вълците се страхуват от огън.

– И от разпасан селски пояс се страхували – добави оживено Петранов. – Няма ли тук някакъв пояс?

Каруцарката се засмя с пълен глас и шибна канете.

– Няма опасно, другарко… Не бойте се!

Каруцата прехвърли възвишението и се спусна надолу. Звънците запяха весело. Каруцарката заговори нещо – на конете ли, на себе си ли, не можеше да се разбере.

– На два километра ли било туй село? – отново започна Петранова.

– Толкова

– С автомобил ли отиде?

Каруцарката се извърна и пак се засмя.

– Пеша си отиде момчето. Аз трябваше да го возя, ама той ме изпрати да посрещна вас.

– Пеша?

– Че колко му е! Една разходка. Той обича да върви пеш. Като обуе едни дебели обуща с големи габъри, като нахлузи един тесен панталон…

– Аз му сложих клина в куфара – прекъсна я доволна от себе си Петранова

– … Че като тръгне. Върви и пее.

– А кашля ли? Той си има бронхит от малък.

– По-рано покашлюваше, ама сега не съм го чувала.

Конете пак спряха. Отново се чу зловещото виене. Този път то беше по-слабо и по-далечно

– В гората са, зверовете им проклети! Ще кажа там да ги дирят.

Тя шибна конете. Животните, усетили, че наближават селото, препуснаха. Петранова се прекръсти в тъмното.

– Казах ти аз да потичаш малко повече, ами ти… На, сега – оставихме Кирил на вълците.

Петранов не отвърна нищо и жена му разбра, че се чувствува гузен.

– Казах ти – бягай в министерството, намери хора…

– Другите като бягаха, та останаха в София, нали?

– Останаха, останаха! О-о, колко останаха.

– Останаха, ама като станаха келнери.

– Нека бъде келнер, ама да си е при нас в София. Чунким сега да си лекар е келепир. Трепят се по калища и снегове.

– Ти все много знаеш!

– Знам я!… Ти пък колко пъти си казал нещо умно!

– Стига!

– Гони сега детето си по кърищата. Какъвто си е слабичък и с този бронхит… Един познат в министерството не можа да намериш!.. .

– Той сам пожела, разбираш ли!…

– Кирил е дете. Децата вършат глупости.

– Млъкни, че станахме за смях!

Конете свиха вляво по един мост. Блеснаха няколко светлинки. Разля се кучешки лай.

– Пристигнахме вече – чу се гласът на каруцарката. – Ще ви оставя пред квартирата му. Вие си влезте направо. И електриката е запалена, и печката бумти… Хазайката му ви е свила баница… Тя не знае де да тури докторчето. И с право. Спаси й живота вашият Кирчо.

* * *

Гостенката огледа критично обстановката и изглежда, че остана доволна. Запалена печка, маса за работа, етажерка с книги, прилично легло, а на пода пъстри селски черги.

Пуши! – каза тя, като погледна пепелника с угарките.

Но истинската тревога дойде от другаде. На масата, в малка металическа рамка със стъкло, от онези рамки, които се продават по сергиите в провинциалните магазинчета, се усмихваше кестеняво момиче с високо чело, въздълги прави коси и тънки устни.

Петранова измъкна снимката от рамчицата и погледна гърба ѝ. Майчиният инстинкт не я излъга. Тя прочете: „На милия Кирил от Станка. 13 ноември, с. Трепетлика”.

– Чети! – каза Петранова и подаде снимката на мъжа си.

Мъжът ѝ погледна надписчего, обърна да види лицето на момичето и каза малко нервирано:

– Е? .. .

– Казах ли да да бягаш в министерството?… Видя ли сега?

– Какво да видя?

– Край! Това е краят!…

– Защо пък край?

– Глупчо, тук мирише на женитба!

Петранов премигна няколко пъти.

– Тъй ти се струва… Има да ги лъже още…

– Щe ти кажа аз тъй ми се струва!

– Голяма работа!

– Какво?

– Какво му е на момичето? – Петранов отново погледна снимката.

– Какво му е на момичето ли?… Стаика!… Нямам доверие в такива имена… И пуши! Божичко-о, пуши!

– Той си пушеше оше в гимназията.

– Изтървахме момчето, Продане! – Петранова започна да рови книгите. – Пиеси!… „Любов” от Орлин Василев… Има подчертано. – Тя внезапно закри с ръка отворената си уста. – Има си хас да го е ударил на селски театър!

– То… Така става със селската интелигенция.

– Трябва да е отслабнал. На сцената е толкова прашно

– Ти пък отде знаеш?

– Квартирантът на Ленчето нали е артист. Не го ли чувам какво разправя… Но къде ли е детето сега?…

Тя свали палтото си и излезе от стаята. В антрето беше тъмно. Петранова разпери ръце от страх да не пребие носа си и изпищя. Мъжът й пристигна веднага, наполовина свалил балтона си.

– Продане. Понка, напипах нещо гадно!… Намерѝ ключа на лампата!

Петранов дълго опипва студената стена и най-после електрическият ключ щракна. От ниския таван надолу като сталактити висяха грамадни кехлибарено-жълти гроздове с леко набръчкани зърна.

– Грозде! – удиви се Петранова и откъсна едно зърно. – Афуз!

– Какво си се разпищяла! – смъмри я Петранов. – Изкара ми акъла.

– Помислих, че е змия бе, Продане. В село е пълно със змии.

Тя изяде още няколко зърна и реши да продължи пътешествието си из непознатия селски дом, но когато се накани да отвори още една врата, зад гърба ѝ влезе някой. Беше светло, червенобузесто момиченце, изцапано на брадичката с мастило.

– Докторът върна ли се? – запита то.

– Питай, че да ти кажем – отвърна Петранова. – Пращат го насам-натам сред вълците.

– Ще го почакам. Трябва да прегледа татко. Ще го водя у дома.

– Водете го, водете го!… Съсипете здравето му!…

– Сийче, мълчи! – смъмри я тихо Петранов.

– Да мълча ли?. .. Видя ли къде го доведохме с нашето мълчание и с нашата честност! Вместо да намерим някой началник от министерството…

– Стига с твойто министерство!… Момиченце, как се казваш?

– Марулка.

– Докторът е наш син.

– Той отишъл до съседното село – каза Марулка, без да сваля поглед от интересната жена насреща ѝ.

– Божичко, дали няма да го настигне бялата смърт! – Петранова се вслуша във вятъра, който продължаваше да свири вън. – Ще си го приберем още утре!

– Няма да го пуснат – усмихна се момиченцето. – Много си го харесахме.

Петранова хвана Марулка за ръката и я поведе към стаята на сина си. Без да каже нито дума, тя взе снимката и я показа:

– Коя е тази?

– Нашата агрономка.

– Сега цъфнахме! – почти извика Петранова. – Прибирам си го! Още утре си го прибирам! . . .

Момиченцето гледаше учудено широкото бемчесто лице на непознатата енергична жена, дебелия, почернял от тлъстини нос и черния мъх под него, без да знае какво трябва да каже.

– Ами парички падат ли?

Момиченцето стоеше все така учудено.

– Частна практика има ли синът ми – туй ме интересува.

Петранов се намръщи.

– Не се излагай! Де ще ти знае детето тия работи!

– Знае то, знае! Не ги познаваш днешните деца!

В антрето се чу шум. След това в стаята влезе Кирил. Беше облечен в тъмносин клин, тежки туристически обуща, винтяга и вълнена скиорска шапка. Продълговатото му възхубавичко лице бе зачервено от студа. Той влезе усмихнат и готов да се извинява.

– Напълнял е – прошепна Петранова на стария и се хвърли да целува сина си, когото не беше виждала цели шест месеца. – Нищо не те извинява! – започна да го мъмри тя. – Идват твоята майка и твоят баща, а ти… Забранявам ти такива екскурзии по виелиците!…

Докторът се откопчи от прегръдките на майка си и подаде ръка на баща си. Той просто не знаеше какво да каже.

– Добре дошли! – засуети се младежът. – Разсъблечете се и се чувствувайте у дома си!… Хазайката е завъртяла баница… Марулке, пак баща ти ли? – Малката поклати утвърдително глаза. – Идвам веднага!… А вие, майко, ще ме почакате още малко. После ще си говорим нашироко… Извинявайте, но баща ѝ е болен… Хайде, Марулке!…

– Той сложи ръка върху косата на момиченцето и го поведе навън. Докато отиваше към вратата, родителите не без удоволствие забелязаха, че гърбът на техния син е станал някак си по-широк и че въобще това не е някогашният Кирилчо. а един възмъжал, малко чужд за двамата момък.

– Не го е срам! – възмути се Петранова. – Заряза родателите си. От шест месеца не съм го виждала…

– Такъв му е занаятът – каза весело Петранов. – Щe му се нагледаш, бъди спокойна.

Бащата се изтегна на леглото, без да слуша повече думите на жена си. Той я познаваше добре. Двамата имаха вече тридесетгодишен съвместен живот.

 

В СЛАДКАРНИЦАТА

Да ви разкажа точно как беше.

Пред мене стоеше касиерът-маркировач, седнал зад гишето, а вдясно – продавачката, на която виждах само раменете и главата, отрупана с фиби, фуркети и шноли. Между мене и продавачката беше щандът, отрупан с пасти, баклави, щрудели, кифли, шоколади и бонбони. В ръката ми беше банкнотата.

Касиерът гледаше към щандистката:

– Манолов преди всичко няма право да се меси в тия работи, защото аз казах на събранието пред всички и ако трябва, ще го кажа пак, че ако продължава така – да дойде той да си получава стоката…

– Същата работа стана и с отпуската ми – рече продавачката – и аз го казах на събранието, ама ще го кажа пак, защото Манолов си позволява да държи такъв тон и на Кичка, и на Пешо… Пешо се е отказал да говори въобще с него. На следващото събрание аз…

– Една паста – казах аз и поставих банкнотата пред касиера-маркировач.

– Пешо ми разказа цялата работа и на мене. И за фиданките ми каза, как си ги носил в автобуса за Бистрица да ги сади, и разговорът станал пред целия автобус. Манолов повишил тон и станала цялата дандания.

– От завист – рече продавачката. – Защото му завижда… Не знаеш ли случая с трите метра плат на Кичка?

– Това не знам и те са си техни частни работи, ама ако продължава все така, аз ти заявявам, ще се откажа да получавам стоката. Щом дойде камионът, все ни свиват такива номера и все пред клиентите…

– Една паста и една боза – настоях аз. Отново поставих банкнотата пред него.

– Те преди всичко нямат основание и за Ефрем, защото човекът си каза и си го заяви, че ачик му ядат от почивката и ако не се уреди въпросът, ще го повдигне още един път и ще изфиряса.

– Ами Калчев няма ли да изфиряса? Защо само аз, казва той, да страдам от вашите неуредици и ги заплаши… Има си готово място в „Плод-зеленчук” и току-виж – хвръкнал.

– И бай Сандо май ще си отива. Манолов му казал, че тук не е място за сеирджии, пък ти си го знаеш бай Сандо и всички го знаят, че той каквото прави, го прави по съвест и такъв работник няма да намерят и да търсят.

– Другарю, вие ще купувате ли нещо? – запита ме глас зад мене. Обърнах се. Зад мене, на опашка, се бяха наредили петима души.

– Ще купувам – отвърнах аз.

– Ами хайде де!

– Една паста и една средна боза – казах аз.

– Те ще се наредят работите, ама един ден трябва да откажем да приемем стоката, че тогава да писнат и клиентите, и ние да си кажем ачик на Манолов, защото разправяме ние на събранието, ама като не взимат отношение, ние сами трябва да откажем и тогава да повдигнем въпроса и да кажем, че клиентите страдат от това.

– Една пас…

– Много им дреме тях за клиентите! – каза продавачката. – Ами помниш ли, когато им каза…

– Другарко, вие ще продавате ли, или ще се разправяте? – запита някой от опашката, която вече бе нараснала с още двама души.

– Не се бъркайте, другарю, като не знаете каква е работата – рече продавачката. – Платете първо на касата!

– Въобще на следващото събрание ще видиш – рече касиерът. – Какво искате вие?

– Една паста и една средна боза.

Той вдигна ръка да маркира.

– И Стоянов е същата зодия – продължи касиерът. – Да не мислиш, че е нещо по-друго?

– И той е същият – съгласи се продавачката.

В това време на улицата изръмжа камион и спря до входа на сладкарницата. Касиерът и продавачката излязоха на тротоара. Когато ги запитахме какво ще правят там, те ви отвърнаха, че ще приемат стоката, и учтиво ни помолиха да почакаме.

ЕЗИСВЕЩМОДИ

 При другаря Тотев може да попадне всеки от вас, за щото той е в такъв сектор, където мнозина попадат. Когато почуках на вратата и влязох в кабинета му, той едновременно говореше по телефона, изслушваше информация и даваше нареждане: да се придвижва, отмисля и отреагира.

Пет минути след това останахме сами и другарят Тотев каза:

– В притежание съм на вашата молба.

– Трябва да добавя – рекох аз, – че получих най-после бележка и от Софийски строежи.

Другарят Тотев ме погледна някак особено, сякаш не е дочул добре.

– Какви са тези Софийски строежи? – запита той.

– Софстрой! – поясних аз.

– Аа. Софстрой!… Така кажете. Друга бележка носите ли?

– Взех бележка и от Централния съвет на професионалните съюзи. Също така и от Издателството на професионалните съюзи.

Лицето на другаря Тотев за втори път изрази учудване:

– Чакайте, чакайте… Пак нищо не разбрах. Какви са тези съюзи?

– От цесепесе и от Профиздат – поправих се аз.

– Ами така кажете, да ви разбере цял свят! Друго?

– От Трудово-производителните кооперации също издадоха бележка. Мисля, че и тя ще потрябва.

– Бележката сигурно ще потрябва, но откъде беше издадена? Това пък какво е, дето го споменахте?

– Как да не знаете: тепека!

– Сега ми е ясно. Като се изразявате по-човешки, веднага ви разбирам.

– След това сметнах за необходимо да си взема бележка и от Управлението на автомобилния транспорт.

– Какво е това управление? За първи дъх чувам… Вие сте решили да ме подлудите.

– УАТ! – извиках аз. – Толкова ли не можете да разберете, че ви говоря за УАТ?

– Вече разбрах и няма защо да крещите! – Другарят Тотев се изправи, облегна ръце на бюрото, фиксира ме с острия си делови поглед. Една от вените на врата му започна нервно да пулсира: – Вижте какво, защо не говорите като хората, правилно, ами измисляте едни нови думи, които ме карат да гадая. Аз съм достатъчно зает и не разполагам с време за решаване на словесни кръстословици.

– Виноват! – отвърнах кротко аз. – След това отидох в КУС.

– Добре сте направили – рече доволно той.

– След това – в БУС,

– Така!

– След това – в АВТОБУС1

– Добре. Това е достатъчно. Ето парафа ми върху вашата молба! – Той подписа широко и волно. – Идете да ви натракат удостоверението.

Благодарих му и взех молбата си. На излизане, щом натиснах дръжката на вратата, обърнах се към него и запитах:

– Извинете, знаете ли какво означават КУС, БУС и АВТОБУС?

– Разбира се – погледна ме учудено той. – Всичко е наред.

Като излязох в коридора, бях почти изплашен.

Интересно е, мислех си аз, как ли е разбрал другарят Тотев какво означават КУС, БУС и АВТОБУС, когато ги измислих в момента и сам не зная какво се крие зад тези думи?

А що се отнася до заглавието, то означава: Език свещен на моите деди.

СЪДЪРЖАНИЕ

Моят съученик 3

Пиратска романтика 7

Тридесет и деветият 13

Забранената стая 16

Чудо 20

Невероятно 23

Волейбол 26

В последната минута 28

Само славеите ни бяха свидетели 32

Когато се строеше градът 39

В устата на вълците 46

В сладкарницата 57

Езисвещмоди 60


Б О Р И С   А П Р И Л О В

 НОКАУТ

СЪДЪРЖАНИЕ:

По закона за скачените съдове
Маргарита
Почивка
V Нокаут
Транзит
у Да капо ал фине
Тревога
Глад
Историята за остров Тананука .

ПО ЗАКОНА ЗА СКАЧЕНИТЕ СЪДОВЕ

Щом работите в село Чешмяно тръгнаха добре, изведнъж се появи завистта. Тя се появи след като Станко Лапето си построи голяма къща на два етажа. Той я изтъпанчи смело до самата улица, а не както беше старата му къщурка в дъното на двора. Боядиса я в два цвята, без да се брои ведрият син цвят, с който блеснаха всички дървени части. По този начин къщата на Станко Лапето стана симфония, особено като я обиколи с една весела тухлена ограда, наподобяваща гердан. После направи градинката и голям хубав чардак, но отстрани – да не закрива фасадата. Много често Станко излизаше на улицата, гледаше новия си дом и се чудеше какво му липсва. Най-после се досети: липсваше му годината на раждането. Без да се мае, той написа релефно върху фасадата – 1955. По този начин в селото се появи завистта.

Оттогава съседът му Дончо, на когото не мога да си спомня второто име, тръгна като замаян. Той поглеждаше крадешком бижуто, блеснало в двора на съселянина си, и чувствуваше как в душата му се заражда завистта. Един ден Дончо се свърза с архитект от града, докара го в селото и му каза:

– Виждаш ли къщата на Станко Лапето?

– Виждам.

– Ако можеш да ми измислиш една по-хубава – казвай, да влизаме при бъчвата и да се черпим. Ако не можеш – ето ти пари за рейса и за амортизация на времето, което ти отнех, пък се махай в града!…

Архитектът погледна новата къща, почеса се по врата, усмихна се и рече:

– Къде ти е бъчвата с виното?

Така се появи и къщата на Дончо: по-хубава, по-модерна и дори тук-там модернистична.

И понеже хорската завист е голяма, чешмянци започнаха да строят поголовно все нови и хубави къщи. Чешмяно се преобрази за три-четири години. Който от вас е минавал през него, може да потвърди това. Аз съм виждал това село при залез слънце и ви уверявам, че няма по-голяма красота от тази, да гледаш как лъчите осветяват стените, прозорците, оградите, терасите и зеленината, пламнала между тях. В такъв момент селото прилича на пропаганден плакат на ״Балкантурист“.

Селото се промени, получи нов външен и вътрешен облик. Не се промени само селкоопът. Постегнаха го и него, подредиха го, но там все не достигаше нещо, да речем – стоки. Тук се беше намесил субективният фактор. Името на субективния фактор беше Стоянчо Латерната – вечно усмихнат, винаги в добро настроение, продавач. Ако влезеш при него и поискаш нещо, примерно – жилетка, той ще ти отвърне с подкупващата си усмивка:

– Ей, ти пък не можа да измислиш нещо друго! Баща ти едно време все жилетки е носил. Я да ти дам една риза от модерните!

И ти си излизаш с една от онези карирани ризи, каквито носят всички от село.

Откъде извираше веселото настроение на този човек, на какво се дължеше оптимизмът му, никой не знаеше. Той можеше да изговаря в кратко време толкова много думи, че на клиента се струваше, че ги смъква от рафтовете като стоки.

Но един ден в магазина влезе Станко Лапето и каза:

– Латерна, дай ми една лека кола марка „Москвич” !

Стоянчо Латерната се надигна от стола си, след това се наведе под тезгяха, потършува там няколко секунди и рече:

– Съжалявам, ама нямам в какво да ти я увия. В понеделник ми пристига амбалаж. Тогава ела!

– Латерна – пое въздух Станко Лапето, – искам да си купя един „Москвич”!

Продавачът го изгледа по-обстойно и отвърна:

– Току-що пристигнаха автоматични писалки. Купи си една да си пишеш спомените.

– А с тях може ли да се пише в оплаквателната книга? – запита Лапето. – Ти разбираш ли, че искам „Москвич”?

– Хайде де!…  Ами като нямам да ти върна ресто?

– Парите съм приготвил точно! – И Станко издумка на тезгяха двадесет и две хиляди и петстотин лева.

Стоянчо Латерната погледна банкнотите и седна да си поеме дъх.

– Ти разбираш ли бе, човек! – Лапето удари с юмрук върху банкнотите: – Да не мислиш, че се шегувам?

Латерната реши, че крайно време да се нервира на свой ред:

– Нямам! – удари с две ръце той. – Такава стока нямам!

– А защо нямаш?

– Ако искаш, купи си един буркан гликоза. Укрепва сърцето.

– А защо нямаш, питам!

– На магарешки въпроси не отговарям!

Лапето прибра отчаяно парите си.

– И сега, според теб, за една кола трябва да ходя в София?… Да правя разноски?

– Който иска да се вози на кола, първо трябва да се вози на влак… Такъв е законът на природата! Колата е мъртва стока. Нямам време да замразявам капитали!

– И това ми било селкооп! – изруга Лапето и си излезе.

Стоянчо Латерната погледна към изхода, през който бе излязъл омразният клиент, опипа неволно носа си, понечи да се усмихне, както правеше някога, но изведнъж се намръщи и изсъска нещо неразбрано.

– Защо ме псуваш? – запита внезапно влезлият Дончо, съседът на Лапето, оня, на когото все още не мога да си спомня второто име.

– Ще псувам! – отвърна Латерната. – Хората вече полудяха! Не знаят какво искат!… Този твой съсед Лапето нещо не е с всичкия си, а?

– Защо?… Какво му е?

– Иска да си купи от мен „Москвич”… Ти какво желаеш? Казвай, че нервите ми са разстроени! Трябва да затворя за малко магазина.

– Ами че… просто не знам как да започна, Латерна… Дошъл съм да му намерим начина…

– Начин ще намерим… да си купя и аз един „Москвич”. Много не му придирям за цвета. Държа само да е с радио, както му е редът.

Продавачът захапа неволно един къс хартия, сдъвка го, след това го изплю и измъкна ключовете:

– Затварям! – рече той. – Работното време изтече. Коли продавам от пет до три… Марш оттук, спекулант!… Такива подигравки със социалистическата търговия няма да ви позволим!… Охоо!

Веднага след като затвори магазина, продавачът се отправи към канцеларията на кооперацията. Той беше в лошо настроение. Но веселостта му се върна лесно: преди всичко беше хубав ден – нито студен, нито топъл, с високи бели облачета и свеж ветрец, който носеше уханието на зеленината от градините и освежителната влага от кротката, пълна с риба река. Той успя да забрави нахалството на клиентите и сега всичко му се видя смешно, достойно да бъде разказано в счетоводството като виц. Опѝт от младостта на природата, Латерната не усети как затанцува блуса като танго:

… а гледа надалече

и мъничко встрани,

където чезнат вече

онези дни.

 

В канцеларията се намираха няколко души. Те разглеждаха писмото на цирк „Глобус”, който канеше стопанството в града да посети спектакъла му. Желаещите бяха много и ръководството се тюхкаше откъде да намери достатъчно камиони.

– Не знам как е при вас, но при мен има неприятности – рече Латерната. – В магазина започнаха да търсят леки коли!… Селото става шантаво!…

– Какви коли? – запита счетоводителят.

– Такива… дето приличат на автомобили.

– Кой иска автомобили?

– Станко Лапето и Дончо.

– Стига си лъгал!

– Сериозно ви казвам!… Сега ги изгоних. Искат „Москвич”. Удрят с пари върху масата.

Присъствуващите започнаха да се смеят: отначало тихо, неорганизирано, почти плахо, като не знаеха къде ще ги отведе този смях. Но после се отприщиха и започнаха да се смеят с всичка сила: високо, спонтанно, като от време на време някой издигаше гласа си и минаваше в соло. Най-стихийно се смееше счетоводителят.

– Нахалите им с нахали! – кискаше се той. Автомобили, а?… С четири колелета?

– И с радио! – добави Латерната и също се закиска.

– Че нашият селкооп да не е ЦУМ? – продължаваше през смеха си счетоводителят. – Да не сме център? .. . Ха-ха-ха!

– Хо-хо-хо! – пригласяше хорът.

– Да купуват лъжици и салфетки . . .

– … капани за мишки . . .

– … чорапи!

И когато смехът достигна най-високата си точка, счетоводителят изведнъж стана сериозен. Той се изправи. Лицето му доби цвят на печено кафе.

– Стой! – извика той. – Защо се смеете?

– И ти се смееш – рече Латерната.

– Не виждате ли, че вече не се смея?

– А защо да не се смееш?… Смей се!… Сега му е времето.

– Вие сте глупаци!

– Защо да сме глупаци?

– Защо сте слаби диалектици!

При тази малко смътна обида на идейна почва в канцеларията настъпи внезапна тишина.

– Не знаем да търгуваме и туй то! – прошепна счетоводителят. – Никак не знаем.

– Кой… аз ли?… – обиди се Латерната. – Аз… ехеее…

– Двама души искат да си купят коли, така ли? – запита счетоводителят.

– Двама!

Счетоводителят каза равно и сякаш на себе си:

– Две коли – четиридесет и пет хиляди! – Той седна на стола и положи брадичка върху ръката си:

– Ето ти изпълнен план за няколко месгца… Минчо, пиши писмо до центъра да ни изпратят две коли!

Всички го гледаха втрещено. Той повдигна глава:

– Латерна, бягай и доведи двамата клиенти тук!… Живи или мъртви – докато не са се обърнали към някой друг селкооп!… Веднага напиши и закачи на магазина картон с надпис: „Тук се продават леки коли”.

Присъствуващите се гледаха учудено. Все някой трябваше да възрази. Най-после това стори Минчо:

– Как си я представяш ти тая, а?

– Картонът да цъфне на магазина и толкоз!… Познавам ги аз чешмянци. Завистта ги разяжда тях. Сигурен съм, че историята с новите къщи ще се повтори по закона на… скачените съдове!… Ние трябва да бъдем готови.

Стоянчо Латерната се измъкна тихо от канцеларията и хукна да гони клиентите си.

Такава завист върлуваше в село Чешмяно: без анонимни писма и без тайнствено шептене на ухо.

МАРГАРИТА

В нашето предприятие всичко вървеше добре, включително и многотиражката, на която бях редактор. Вестникът излизаше редовно, печелеше си приятели, всички ме обичаха и въобще беше удоволствие да се работи с такива хора.

Особено симпатична личност между нас беше другарят Станивойски – вече стар човек с тихи мирянски очи и тънък, източен врат, от който лъха вегетарианска доброта. Аз бях влюбен в този човек. Където и да се появеше, той носеше атмосфера на оптимизъм, а щом заговореше, около тебе сякаш се понасяше най-хубавото от Моцартовото наследство, придружено от ангелски хорове.

Видеше ли ме по коридора на предприятието, той неизбежно се усмихваше и казваше:

– Редакторе, как сме?

– Добре сме, другарю Станивойски! – отвръщах аз.

– Все така да сме! – добавяше той. – А аз ти готвя една изненада!…

И като махаше заканително с пръст, Станивойски отминаваше, отнасяйки със себе си моцартовите мотиви.

След такива срещи винаги се запитвах каква ли е изненадата, която ми готви този светъл човек, но веднага след това работата около вестника ме поглъщаше и забравях приятната му закана.

Тогава дори не допусках, че върху хоризонта на моята редакторска работа се заражда оня черен облак, от който по-късно се разрази бурята и се изсипа студен ноемврийски дъжд.

Всичко започна в един приятен следобед, когато есенните облаци, пременени с блестящо червените яки на залеза, прежѝвяха като кротки стада по небето, приспани от спокойствието и безветрието.

Вратата на редакторската ми стая се отвори и при мене влезе

въпросният другар Станивойски, облечен в официалния си тъмен костюм и черни обуща – премяна, с която той се явяваше на празненствата по случай Девети септември и Октомврийската революция.

– По какъв случай така официално? – запитах аз, като стисках тънките му изящни пръсти

– Изненадата! – усмихна се той и добави: – За мен това е един малък празник.

И в следващия миг, сякаш плод на илюзионна манипулация, в дългите му пръсти, които напомняха струни на арфа, се появи бял, чист като лебед отвън ръкопис.

Изненадан от бързо развилите се приятни събития, аз станах и тържествено поех листите. Погледнах прекрасния човек в очите и разтворих ръкописа. Редовете, нанесени с пишеща машина, бяха толкова нагъсто, че буквите сякаш чувствуваха своята притесненост, произлязла от жестокостта на автора, който бе сковал техния полет. Новите редове започваха, от началото на листа, пряката реч започваше пак оттам и вместо с тирета беше с кавички. Така пишеха хората без опит. Хвърлих поглед на заглавието и изтръпнах, макар че се усмихнах: МАРГАРИТА. Така се казваше разказът. Прочетох още веднъж заглавието – може би съм се излъгал. Но то стоеше упорито срещу мене и заслизах надолу по редовете, които мъчно ме пропускаха сред себе си и трябваше да положа доста труд, за да се провра в джунглата на мисълта на този благороден възрастен човек.

Разказваше се за някаква любов, героинята на която бе Маргарита. По мелодраматичен начин се описваше трагедията на това момиче, което накрая умира, похитено от брутален търговец, редовен клиент на бар „Етоал”.

Наведох глава. Заблуждавах: продължавах уж да чета, а мислех. Какво да кажа на моя любим приятел?

– Ти защо така досега не си казал – вдигнах решително глава и се усмихнах, – че пишеш?

– Ами! – рече другарят Станивойски. – Това е първият ми разказ.

– Първият? – удивих се аз. – Като начало е добро.

Старият симпатичен човек тогава ми каза, че приятелите му са на същото мнение. За многотиражката разказът ще бъде малко дългичък, но той е чел и по-дълги работи в нея.

Тогава аз му казах, че творбата не подхожда на характера на нашия всстник, че разказът в края на краищата все още носи белезите на неопитната ръка и че сега, когато всички материали: дописки, репортажи и очерци са насочени към единствената цел да се подпомогне изпълнението на петилетката в съкратени срокове, ще бъде просто недомислие да поднасяме на читателите някогашната трагедия на злощастната Маргарита.

– Това схващане ме учудва! – рече Станивойски и лицето му придоби внззапна сивота. – Нека младите знаят какво е било по-рано.

Но аз бях непреклонен и реших да режа решително. Това щеше да спаси стареца от по-нататъшни грехове. Свих ръкописа и му го върнах. Той прехапа посинелите си устни и излезе навън.

От този ден рядко ми се случваше да зърна фигурата на автора на ״Маргарита“, и то отдалеч. Но бях спокоен. При такива случаи времето лекува най-добре и старото приятелство се възвръща и заблестява още по-ярко.

Седмица след събитието бях помолен да се явя при главния счетоводител.

Главният счетоводител, човек жизнен, непрекъснато живял сред параграфите и яростно защищавал своята стоманена линия на икономии, сега бе просто объркан.

– Тук постъпи този документ, подписан от другаря Станивойски – каза той.

Веднага познах разказа ״Маргарита“. Той лежеше съвсем неподходящо върху масата, покрита с ордери, сметкоразписки, бордера и сметачни машини, подобно нарцис, израсъл в лаборатория за противо-чумен серум.

– Какво търси този разказ тук? – запитах аз.

– Изпратен е от другаря Станивойски. По всяка вероятност това е копие от оригинала, изпратен до директора. Молбата на другаря Станивойски е да го прочета и да направя необходимото.

– Прочетохте ли го? – запитах аз.

– Прочетох го – беше отговорът.

– И?

– Другарю редактор – започна главният счетоводител, – това за мен не е нищо друго освен документ, който трябва да уредя. Всички документи при нас са уредени. Сега чакаме ревизия и при едно внезапно посещение ще бъдем атакувани. Аз държа на порядъка при една ревизия.

– Другарят Станивойски иска да печатаме този разказ в многотиражката – подхванах аз. – Вие одобрявате ли го?

Главният счетоводител сбръчка чело и направи опит да се замисли.

– Вижте какво – рече той. – Най-добре ще бъде да го отпечатате. По този начин ще мога да го изрежа от вестника и да го представя като редовен документ с надпис: уредено.

– Одобрявате ли разказа? – настоях аз.

Главният счетоводител направи втори, този път отчаян, опит да се замисли.

– Увлече ме – каза той. – Аз не съм специалист и мога да кажа само това. Вие сте този, който ще решите дали има или няма формализъм. Важното е въпросът да бъде разрешен, защото всеки момент чакам ревизия.

Станах и си излязох. Аз съм човек с дълъг редакторски стаж и знам каква злоба може да породи един отхвърлен ръкопис, но да бъде озлобен така лесно слънчевият характер на другаря Станивойски – това не допусках. Не допусках, че литературната амбиция притежава такава потенция, и плахо започнах да чакам още по-тревожни изненади.

Десетина дни след това секретарката ми съобщи, че трябва да се явя при директора. Оставих некоригираната шпалта и се изкачих в кабинета на нашия ръководител.

Директорът ни е човек, който предизвиква възхищение. Той бе главната причина нашето предприятие да върви добре. Нямаше по-затънал в работата служител от него. Още като влязох в кабинета му. той се усмихна и каза:

– Седни!

След това измъкна изпод календара злощастната „Маргарита” и хвърли поглед ,върху ръкописа… – А бе редакторе. какво да правим с тази работа?

– За „Маргарита” ли става дума?

– Да. Другарят Станивойски иска да му се даде компетентна оценка.

– Мисля, че моята оценка е компетентна! – рязко отвърнах аз. – Това е глупост и още по-голяма глупост е упоритостта на нейния автор!

– Чакай, чакай!… Ти все много бързаш!… Така не се подхожда към хората!… В края на краищата това е един стар предан служител, който след една година ще се пенсионира.

– Кой му пречи да се пснсионира? – рекох аз.

– Работата е там – започна тихо директорът, – че ние също знаем слабостите на Станивойски. Напоследък и службата му не върви добре, но ще изтраем до пенсията. Аз като директор съм задължен да помагам на хората си, да проявявам грижа към човека.

– Каква грижа? – продължих да кипвам аз. – Какво ще спечели той, ако му напечатаме разказа в многотиражката ?

– Там е работата, че ще спечели. Както пише в изложението си, другарят Станивойски смята, че пенсията му няма да бъде особено голяма. Той няма собствен дом, плаща наем, има автобусни разноски до центъра на града, голямо семейство и така нататък.

– Но каква връзка има всичко това с разказа?

– Другарят Станивойски смята, след като се пенсионира, да пише. Така правел един негов колега. Така правел и неговият съсед. Защо да му отнемем това право?

– Извинете, другарю директор! Вие прочетохте ли „Маргарита”?

– Да.

– Какво е вашето мнение?

– Според мен трагедията е предадена добре. Там, където не е толкова гладко, ще помогнеш… Така е сега, редакторе, ще помогнем на човека!…

Отричаш ли, че Станивойски е един .добър, обичан от всички човек?

– Не отричам. Но представяте ли си вие такъв разказ в нашата многотиражка?

– Слушай!… Измисли там някаква рубрика и го пусни!… А от него ще поискаме да обещае, че ще е за последен път. Да покажем просто, че сме готови да помогнем.

Погледнах мрачно пред себе си.

– А ако откажа?

– Ако откажеш, грехът ще тежи върху тебе самия. Ние, останалите, изпълнихме дълга си… Представи си само: скучни пенсионерски години. Дай да осмислим живота на стареца, братко!…

Излязох от кабинета, без да обещая нещо. Вън, като размислих добре, реших да не пусна ״Маргарита“. Това решение отстоях докрай. Ръководството на предприятието не взе мерки срещу мене, но прояви резервираност в по-нататъшните ни отношения.

Най-страшното дойде от редовите хора на предприятието. Те ме намразиха. Всеки от тях обичаше другаря Станивойски и без да е чел „Маргарита”, определи държанието си към мене.

Веднъж портиерът бай Райчо ми каза:

– Ти си безжалостен . . Как ти позволи съвестта да отхвърлиш романа на такъв добър и уважаван човек като другаря Станивойски?… Аз те презирам за това!

В края на месеца подадох оставката си. Какво е станало по-нататък с „Маргарита“ – не знам.

ПОЧИВКА

ИЗ  ДНЕВНИКА  НА  ЕДИН  НЕЗАМЕСТИМ  ДИРЕКТОР

25 юли. Корабчего най-после се долепи до пристана на Созопол. Аз, жената, синът, дъщерята и багажът слязохме. Моята мечта най-после се осъществи! Вече съм на почивка. За първи път на море, и то на частни начала. Далеч от работата и напрегнатата атмосфера в предприятието!… Ще ходя бос по пясъка, ще се плацикам по вълните, ще слушам гръцки рибарски песни и ще събирам мидички!… Ще се опитам да стана един кафяв морски вълк с обветрено лице – герой от произведенията на капиталистическия, но прогресивен американски писател Джек Лондон… До кея се приближи едно момче и запита дали от корабчето не е слязъл някой си другар на име „другарят Чифтетабанов”. Казах, че аз съм този другар. Момчето ме помоли веднага да го придружа до пощата. Викали ме по телефона от София.

Беше главният счетоводител Иванов. Съобщи, че пратката пристигнала, и ме запита какво да правим. Аз му казах да я освободят. Той ме помоли да си намеря квартира близо до пощата, за да не куца работата на предприятието.

Настанихме се в една хубава квартира близо до пощата, с изглед към морето. Нахранихме се в ресторанта, починахме си и отидох до пощата. Трябваше да съобщя созополския си адрес на Иванов… Между другото той ме запита къде да стовари пратката и аз му наредих да я стовари под навеса, където се стоварват всички пратки. Той благодари за съвета и ме запита почивам ли добре. Казах му, че почивам.

26 юли. Сутринта се събудих рано и погледнах морето. Там, където върху него падаха слънчевите лъчи, то бе по-светло, но където не падаха, то имаше цвят на сини канцеларски пликове, от големите, но по-скоро приличаше на мастило марка ״Пеликан“, леко разредено с вода, за да му се вземе малко от гъстотата. Утрото предвещаваше добър ден за къпане. Казах на децата, че днес ще се къпем и те се зарадваха. Закусихме и се приготвихме за плажа. Решихме да отидем на пясъка отрано, тъй като тогава слънчевите лъчи са слабопроизводитслни и не са в състояние да нанесат особени нравствени и материални вреди на кожната тъкан. Излязохме от квартирата и тръгнахме по пясъка, но по пътя ни настигна онова услужливо момче от пощата. Каза, че ме викат по телефона от София. Заедно със семейството влязохме в пощата да проведем разговора, но за беда линията бе прекъсната и седнахме да чакаме нейното възстановяване. Към единадесет часа повредата бе поправена, но линия не можахме да вземем чак до един часа следобед. През това време се скарах с всичките си деца и жената повиши тон. Каза, че е дошла да почива, а не да говори по телефона. Аз ѝ отвърнах мотивирано. Както и да е, към един часа успях да взема линия, но ми съобщиха, че Иванов е в обедна почивка. Членовете на моето семейство се оплакваха от умора и ги освободих да си полегнат. До късно вечерта не взех линия. Беше претрупана.

27 юли. Към единадесет часа се свързах с Иванов. С разтревожен глас той ме запита къде съм сложил ключа от чекмеджето на бюрото. Обясних му по заобиколен начин къде съм го сложил. Стараех се телефонистките да не разберат. Понеже изгладняхме много, заведох семейството си да обядваме и уморени легнахме да спим. Обещах, че след обед ще ги заведа на плажа, но тогава излезе вятър и по морето се появиха бели петънца, които много ми заприличаха на клавиши на пишеща машина „Адлер”, от стария тип.

28 юли. Избрахме си едно много хубаво безлюдно кътче от плажа, твърде отдалечено от града, и решихме да се установим там. Предварителното изследване на мястото от специално излъчената за тази цел комисия в състав аз, жена ми и децата установи, че дъното е чисто, водорасли не се забелязват и че наклонът на плажа отговаря за установения стандартен тип. Напомпахме гумения лебед и започнахме да се събличаме. Изведнъж съгледах едно малко петънце, което се появи откъм града в края на пясъчната ивица. Петънцето се приближаваше към нас и все повече се уголемяваше. Постепенно се очертаха човешки крайници и се оформи глава. Горните крайници започнаха да се размахват, сякаш искаха да ми кажат нещо. Оказа се, че това е услужливото момче от пощата. То ми съобщи, че ме викат по телефона от София. Бързо проведох разговор с Иванов. Той ми съобщи, че протоколът за бракуването на двадесет и пет броя бъчви бил готов, но членовете на комисията отказвали да го подпишат без моя подпис. Решихме домакинът Кетапов да замине още тази вечер с влака за Бургас. Аз също трябваше да тръгна за Бургас, кълето щяхме да се срещнем с него. Веднага след разговора се прибрах в квартирата и се стегнах за път. На жената оставих следната бележка: „Аз съм в Бургас. Ще посрещна Кетапов да сложа подписа си на един протокол. Връщам се в други ден”.

29 юли. Посрещнах Кетапов на гарата. Той ми се оплака, че цялата нощ пътувал на един крак и че бил много уморен. Каза още, че ми завижда, задето си почивам и събирам калории за зимата. Подписах протокола и той се качи на обратния влак за София. Подаде глава през прозореца и се оплака, че влакът е отново претъпкан и че трябва отново да пътува на един крак. Попитах го на кой крак е пътувал нощес. Той ми каза, че е пътувал на десния. Посъветвах го сега да пътува на левия… Когато отидох на пристанището да взема кораба за Созопол, оказа се, че го няма на кея. Видях го подло да се измъква зад фара. Реших да пренощувам и тази нощ в Бургас, но тъй като пак нямаше място в хотелите, спах на една пейка в градината.

30 юли. Пътувам за Созопол. От кея до фара корабчето се движеше спокойно, но щом излязохме в открито море, ми прилоша. Всички пътници пееха и казваха, че имало делфини, но аз не ги видях, защото бях нито жив, нито умрял, и не зная как съм слязъл на пристанището. Посрещна ме разтревоженото семейство. То започна да ме прегръща и целуна, като непрекъснато ме питаше дали съм жив. Отговарях, че съм жив, но че съм капнал за сън.

Съобщиха ми, че вчера и днес се разсипали да ме търсят от София. Изглежда, че било много тревожно, тъй като се обадили не по-малко от петнадесет пъти.

Веднага се дотътрих до пощата и разбрах, че един екип в състав: Иванов, Кетапов и Прошков са тръгнали с кола към мене. Трябвало да се обсъди предложението ни до министерството за създаване на ремонтна база към нашето предприятие.

31 юли. Екипът пристигна. Веднага влязохме в заседание под асмата в Двора на хазяите. Има някаква чародейна романтика в това да

заседаваш под асма. Над главите ни висят зелени гроздове, напръскани със син камък, до нас приижда неотменният полъх на морския вятър, а до слуха ни долита ромонът на морето, който обаче не пречи на изказванията.

Направиха се задълбочени анализи от мене и Иванов. Наблегнахме на финансовия ефект, като цитирахме редица цифри. Кетапов се опита да прокара старото си схващане за безсмислието от една такава база към предприятието, като също се облегна на цифрите. Разбихме на прах неговия песимизъм. Към полунощ той отстъпи. Сутринта екипът си замина обратно за София.

1 август. Отново съм сам със семейството си и със задачата. Трябва да изготвя обстоен доклад по създаването на базата, с който доклад трябва да убедим министерството в правотата на нашата кауза. Седнах и започнах. Писах мъжки, като прекъсвах само за да отида до пощата за разговор със София. Докато пишех, понякога вдигах глава от листите и пред очите ми се появяваше вечното, хладното, тайнственото, мъдрото море.

2 август. Прекъсвам писането на доклада само заради разговори със София.

3 август. Пиша доклад.

4 август. Доклада.

5 август. Докл.

6 август. Д.

7 август. Четох доклада пред жената и децата. Разсърдиха се, понеже изгубиха плажа си.

8 август. Корекция на доклада.

10 август. Отново в София. Въпросите ме поглъщат веднага. Задачите са хиляди. Всичко в предприятието е объркано. Действително се получава впечатление, че открай време предприятието ми тъне в хаос. Не мога да разбера защо. Та нали сам решавам всичко? Дето се казва: на море отидох, без да видя морето, не си почивах заради задачите и пак нищо не е в ред, пак се говори в министерството, че щели да ме местят на неотговорна работа… Иди ги разбери!

НОКАУТ

 

Това се случи в хубавото градче Б. през седмицата на детската книга. Литературното четене на нашата писателска група се състоя в читалището, натъпкано до краен предел от пионери. Децата седяха прилежно ио местата и почти не шумяха. Между тях се открояваха доволните, празнично усмихнати лица на ръководителите им. Още при влизането ни направи впечатление дисциплината, която цареше тук. Децата се изправиха едновременно и едновременно извикаха: „Добре дошли, скъпи писатели!” След това седнаха едновременно и настъпи рядка за такива случаи тишина. Представиха ни и започнахме да четем.

Първи чете стар детски белетрист. След него – известна българска поетеса. И двамата успяха да изтръгнат възторжените ръкопляскания на слушателите. Последен се явих аз. Трябваше да чета хумор. Бях избрал най-ефектния си разказ, изпробван поне в десетина подобни турнета. Този разказ навсякъде предизвикваше оживление и изтръгваше от възторжените слушателчета гръмогласен смях.

Спокойно се облегнах на трибуната, приятелски изгледах жадната слушателска маса и произнесох заглавието. След това започнах да чета – хладнокръвно и ясно. Чувствувах приятен гъдел от факта, че ей сега, след малко ще нагазя в оня пасаж от разказа, който ще предизвика спонтанен залп от смях. И наистина, аз нагазих в него… Ослушах се. По дяволите! Защо не се смеят?… И тъкмо да избухне смехът, чух осторожните ръководители, които го прорязаха като с нож:

– Шшшт!…

Това „шшшт” се понесе нашир и надлъж по салона и отново се въдвори тишината. Плъзнах обиден поглед върху многоглавата слушателска ламя и видях как децата седят като заковани по столовете. Зърнах и някои от лицата на ръководителите. Изражението им бе победоносно.

Изпитах желание да изръмжа, но успях да запазя самообладание. Наближаваше вторият, още по-смешен пасаж от разказа. Нагазих и в него. Децата се опитаха да се засмеят, но ръководителите отново зашъткаха. Най-жестоко шъткаше главната ръководителка, която седеше на първия ред и въобще нито гледаше към трибуната, нито слушаше, а дебнеше… Изпитах смут. „Как е възможно? – запитах се аз. – Тук смехът е стопроцентов. Какво става долу?” И от дълго време насам, за първи път усетих страх от слушателите. Вече четях механично и повечето размишлявах.

Но дълбоко в себе си, тайно се надявах на три съвсем смешни пасажа, при които теоретически бе невъзможно човек да остане сериозен. Наближавах вече към първия от тях. „Сега ще ви питам! – помислих си аз. – Ще ви дам да разберете!“ И яростно го прочетох.

Но ръководителите се бяха изхитрили. Извърнати здраво назад, те изшъткаха заедно с произнасянето на вица. За смях не можеше да става и дума.

На следващия, най-смешния пасаж от целия разказ две от децата не издържаха и прихнаха с напълно освободени от всякакви канони души. Но това не им се размина. Главната ръководителка скочи енергично от мястото си и извика:

– Пионери, на какво прилича това׳׳… Другарите писатели идват чак от София и вярвам, че с нищо не са заслужили нашето неуважение към тях! Като каза това, тя седна. Дотогава никога не бях мразил човек така, както мразех нея в момента.

Буквите вече бягаха пред очите ми. Прибледнях. Почувствувах как се потя. Започнах да чета бавно неизразително, препъвах се, гласът ми потъмня, а коленете ми буквално се подкосяваха. Късият разказ ми се стори повест. Започнах да мечтая за финала. За съжаление той все не идваше и не идваше…

Вече започнах да се срамувам. Но най-страшното настъпи, когато започнах да се чувствам виновен пред милите и открити лица на децата. „Ти си престъпник! – мислех си аз, като продължавах да чета. – Защо се натрапваш на тези невинни създания?”…

Разбира се, краят най-после дойде. Прочетох с облекчение последното изречение и почувствувах, че лицето ми е обезкървено. Поклоних се виновно и тръгнах да заема мястото си до колегите.

Залата гърмеше от ръкопляскания. Децата викаха ,,бис”. Седнах, но овациите не стихваха. Станах и се поклоних непохватно.

Четенето беше завършило. Един пионер произнесе добре заучено слово, написано от ръководителите, с което ни поучаваше как да пишем, за кого да пишем и да не се откъсваме никога от народа. След това започна обсипването ни с цветя

Обгърнали грамадни букети от люляци и лалета, накичени с пионерски връзки, ние най-после слязохме от сцената и веднага бяхме заобиколени от пионерските ръководители. Главната ръководителка се приближи до мене, стисна ръката ми и каза:

– Поздравявам ви! – И добави: – Не знам вие как мислите, но според мене четенето мина при добър ред!… Другаде едва ли ще видите по-дисциплинирани деца!

Погледнах своя противник, който бе успял да ме нокаутира така блестящо, и не можах да отвърна нищо. Лицето на главната ръководителка сияеше така, както сияе лицето на всеки победител.

 

ТРАНЗИТ

От двете страни на шосето се простираше студено поле, осеяно с плодни дръвчета, чиито черни силуети се очертаваха върху тънкия снежен бинт. От север духаше остър, смразяващ вятър.

Мъжът, сгушен в мек ямурлук от австралийска вълна, стоеше безпомощно пред колата и проклинаше. Зад стъклото гледаше спокойното лице на хубава млада жена е платинена коса. Над главата ѝ висеше миниатюрна конфекционна маймунка с карикатурен вид – талисман на колата. Мъжът седна зад волана и се опита да приведе за сетен път колата в движение. Напразно. Повредата бг необяснима и той направи всичко възможно да сдържи яростта си. Момичето запали цигара и се усмихна. Човекът в ямурлука също се усмихна. А положението бе отчайващо: бе започнало да се здрачава, нищо не можеше да се стори в тази ледена пустиня.

Двамата пътници мълчаха. За него бе по-трудно да играе на спокойствие. В мислите си той проклинаше загдето лекомислено бяха напуснали топлия софийски хотел тъкмо днес. Според картата турско-българската граница бе далеч. Наоколо се стелеше само сняг. На петстотин метра пред тях се виждаха къщите на някакво село, но това не ги успокояваше. Може би щяха да се появят и вълци? Що за страна? Трябваше ли да се разчита на помощ от селото? Какви хора живееха там? Ами ако ги нападнат?… „Ако стане и това, ще отнеса въпроса в ООН” – помисли си мъжът.

Някой почука на стъклото- Очерта се едро лица на стара жена, увито в дебел черен шал. Бабата правеше някакви знаци с ръце. Мъжът отвори. Непознатата се приведе и каза:

– Автомобилът се е счупил, а? Двамата се спогледаха.

– Здравата сте загазили!

Никакъв отговор.

– Не сте българи, а?… Чехи ли сте?… Че какво търсите посред зима в България? Нито море, нито Пловдивски панаир… Ей сега ще ви докарам помощ!

Най-напред се окопити момичето. То повдигна рамене в знак, че не е разбрало нищо. Мъжът измъкна термус и докато пиеше горещо шварц-кафе, учудено гледаше гърба на старата жена, която бе тръгнала към селото.

След половин час откъм селото се зададе същата бабка, придружена от петима младежи. Момчетата весело затикаха колата, а на недоумяващите зад волана не им оставаше нищо друго, освен да направляват. В настъпилия вече мрак колата се озова сред селото. Бабката покани пътниците да слязат и им посочи нова, неизмазана отвън къща на два етажя Чужденците разбраха, че трябва да влязат в къщата, и се подчиниха с чувството, че им е писано да преживеят дявол знае какво приключение.

В кухнята бе топло. Върху готварската печка весело подскачаше капакът на чайника. Ухаеше на ошаф.

– Имате късмет! – рече бабката. – Младите са на конференция в Пловдив и ще им заемете леглото. Ще ви напаля печката и ще спите като къпани… Аз съм баба Райна!

Чужденците се усмихнаха.

– Не можем да се разберем, ама пратих да викат Гочо Мексиканеца. Той е преводачът на селото ни. Сума ти години изгуби по Америка и се върна… Искате ли да видите спалнята?

Чужденците избъбриха нещо и повдигнаха рамене.

– Добре, де! Той Мексиканеца, ще опрайи работата.

Гочо Мексиканеца, петдесетгодишен мъж с дребно брадясало лице, се появи изведнъж примрял от щастие, че ще практикува малко езиците. Още след първото му изречение на английски чужденците си отдъхнаха и започнаха да обясняват как стои работата.

Били холандци. Младоженци. Тръгнали на сватбено пътешествие от Амстердам до Истанбул, където мъжът имал брат. Последната нощ и почти целия днешен ден прекарали в София. Колата им необяснимо се повредила тук.

– Кажи им, Гочо, речи им, че утре заран момчето ми ще се върне от Пловдив, ще им поправи автомобила, да си продължат здрави и живи. Речи им, че ще нощуват на топло, върху бели чаршафи и ако искат, могат да видят помещението.

Холандците благодариха и като се успокоиха съвсем, последваха домакинята в спалнята. В новопостроената къща всичко бе ново. В обширната бяла стая централно място заемаше двойно ясеново легло, голяма пернишка печка лъщеше в единия ъгъл.

– От каква народност бяха другарите? – запита баба Райна.

– Холандци – отвърна Мексиканеца.

– Аха! – ухили се баба Райна. – Капиталисти! … Тъкмо ги хванахме натясно.

Скоро в кухнята стана още по-топло и весело. Домакинята донесе препечена ракия, туршия, ябълки и сушено грозде. Тя наточи домашно вино и наряза няколко червени пържоли от прасето. Докато шеташе, тя непрекъснато поддържаше разговора:

– Кажи им, че селото ни се казва Копърка!

– Казах им – усмихна се Мексиканеца.

– Кажи им, че всичките ни къщи са все такива нови!

Мексиканеца преведе. Чужденците поклатиха одобрително глави.

– Каква казаха? – запита баба Райна.

– Разбраха.

– Кажи им, че в салона има нов гардероб и разтегателна маса с шест стола!

– За тях това е в реда на нещата – отвърна Мексиканеца, като се стараеше да не допусне някоя конфузия.

– За тях може да е в реда на нещата, ама за нас не беше в реда на нещата!… Кажи им всичко да ги проагитираме!

Мексиканеца се зае да превежда.

– Кажи им за стопанството, за уедряването, за възнагражденията…

– Ама ти искаш всичко да им кажа!

– Всичко ще им кажеш!… А утре и ще им покажем!… Мира няма да им дадем, докато не ги проагитираме!

Изглежда, че мълвата за интересните гости на баба Райна се пръсна мигновено из селото. В къщата започнаха да прииждат най-любопитните.

Домакинята се оживи съвсем. Шеташе пъргаво. Вадеше каквото трябва и каквото не трябва. Подканяше. Рекламираше плодовете на Пловдивското поле, ракията, виното. Потупваше младоженците по гърба. Караше преводача да им говори за съкратените срокове. А всеки от новодошлите искаше да се чукне лично с чужденците. Мексиканеца превеждаше неуморно и грееше от щастие.

– Забравих да им покажа радиото! – плесна с ръце баба Райна и като сложи ръка на кутията, рече: – Радио!

Порядъчно пийналите младоженци поклатиха благосклонно глави.

– Питай ги имат ли там радио? – нареди тя на преводача.

– Имат, бабо Райно! – засмя се преводачът.

– Кажи им тогава, че и ние имаме!… ״Ор-фе-й“!… Българско радио!… Осем лампи!… Хваща целия свят!

Холандците бяха поразени от оказаното им гостоприемство. Учудваше ги топлотата, с която всеки от присъствуващите ги ограждаше. Изведнъж изчезна неприятното чувство на студеното поле от пейзажа и мисълта за вълците. Напусна ги желанието да играят на предвзети мълчаливци. Тук трябваше да се говори, да се отговаря на въпроси, да се яде, да се пие и да се реагира на шеги.

Колкото и да се стараеха, те не можеха дори да си представят образа на тази чудна баба Райна сред пейзажа на тяхната страна. Ами тези лица? Всеки от присъствуващите притежаваше достойнството и самочувствието, че е допринесъл нещо за родината си.

Когато им поднасяха грозде, те казваха: „Вижте какво грозде роди миналата година стопанството ни!” Когато им поднасяха вино: „От това вино имаме един милион литри в избата на стопанството!”

Младоженците пожелаха да отидат до колата си. Оттам се върнаха натоварени с южни плодове, уиски, кафе, сиропи, оранжади, сувенири и дъвка. Пет минути след това всички задъвкаха. Всеки от селяните получи по един малък подарък. Започна обдаряването на баба Райна. Най-напред върху раменете й метнаха голям италиански шал. След т׳ва ѝ поднесоха холандска жилетка от чиста вълна. Най-големият смях падна, когато на нозете ѝ обуха извити индийски чехли.

Баба Райна се просълзи. Тя непрекъснато повтаряше: „Нямаше защо, нямаше защо!”, но не откъсваше очите си от огледалото.

На другия ден започнаха посещенията из селото.

Искаха всичко да нм покажат: читалището, училището, родилния дом, строежите на стопанството, блоковете и градините. А да се замине – не можеше. Трябваше да се присъствува на една сватба.

Заминаването стана чак на третия ден.

Гостите стояха пред колата, обляни от лъчите на внезапно изгрялото слънце, а селяните носеха подаръци. Те вмъкваха всичко в задната част на колата. Вече се правеха прощалните снимки и се разменяха адресите.

Настъпи последният момент. Баба Райна целуна младоженците, те се качиха на колата и тя потегли по своя дълъг път. Дълго след това всички стояха на шосето и махаха.

– Разбрани хора! – мълвеше баба Райна. – Когато хората седнат на една маса, всичко тръгва добре!

В колата ухаеше на плодове. Машината работеше прецизно и полето блестеше в своята снежна броня.

– Никога няма да забравя тези дни! – прошепна младоженката.

– Това бяха най-красивите мигове от нашето сватбено пътешествие! – добави той. – Този въпрос заслужава да бъде отнесен в ООН…

Гумите съскаха приспивно.

ДА КАПО АЛ ФИНЕ

Нашето учреждение се премести е нова, голяма кокетна сграда, която миришеше на прясна боя. Приятно бе да се работи в нея. Толкова бе приятно, че оставахме там и след работно врзме. Всички ни завиждаха и казваха: „Блазе им!”

Един ден в коридора се появи черта. Тя започваше от мозаичния под, който се раздели на две, катереше се по дясната стена, лъкатушеше по гипсовия таван и стремително се спущаше по лявата стена.

– Ще се продъним! – извика някой. – Ще измрем като жаби!

Никой не бе виждал как умират жаби, но се изплашихме. В суматохата дотичаха майсторите, който бяха правили сградата. Те погледнаха чертата и се засмяха:

– Пъзльовци!… Не виждате ли, че няма опасност за живота ви?

– А какво означава това? – запитахме ние.

– Нищо!… Пукнатина, която ей сега ще отстраним!…

През следващите три дни ние прескачахме кофи, цимент, пясък и вар. Паркетът и килимите побеляха. В края на третия ден на мястото на пукнатината се появи пряснобяла мазилка, която лъкатушеше и ясно се отделяше от старата мазилка. Майсторите изчезнаха. По стаите и салона плъзнаха чистачки и перачки. Едните чистеха паркета, а другите перяха килимите.

Отново се успокоихме и заживяхме с бялата кръпка. Пак започнаха да ни завиждат и да ни казват: „Блазе им!” Но сега ни изненада стълбището. Козирките на стъпалата започнаха да се откъртват и политахме заедно с тях надолу. Изпаднали в ужас, ние се нахвърлихме към асансьора, но той спря. Бързо пристигнаха майсторите. Те погледнаха стъпалата и казаха:

– Какъв народ, ей?! Не знае да стъпя!

Ние се засрамихме и те сърдито започнаха да кърпят стъпалата. Пристигна бригада да оправи асансьора. В сградата отново закипя трудов подем. Нас ни пропускаха горе на групи, през определени минути на деня. Върху паркета се появи познатият киречен цвят, а шарките на килимите отново изчезнаха. Седмица след това всичко утихна отново.

Но един ден началникът ни заяви нервирано:

– Вратата ми не може да се затваря, а работата ми е такава, че се налага понякога да водя поверителни разговори.

Този път се засмяхме и ние. Нашите врати отдавна не можеха да се затварят. Нахълтаха дърводелците. Захвърча талаш. Вратите бяха смъкнати и започнаха да ги пасват. Оказа се, че трябва да ги разместваме. Вратата с надпис ״началник“ пасна с вратата на деловодството, а тяхната пасна с вратата на началника и т. н. Добре, но четири врати не паснаха и започнаха да правят нови Учреждението закънтя от арии на оперети и опери. Оказа се, че дърводелците са пеещ народ. Заедно е тях запяхме и ние. Пяхме от сутрин до вечер. Най-после песните замлъкнаха. Дърводелците ги отнесоха със себе си. Останаха да пеят само вратите, които при всяко отваряне и затваряне скърцаха

Три дни след това началникът излезе в коридора и извика: – Газ!

Домакинът и закупчикът тръгнаха из помещенията с газени тенекии да мажат пантите. Помещението замириса на лагер за откриване на петрол. Най-после вратите млъкнаха и се заехме с ключалките. Намръщени и зли пристигнаха ключалкаджиите:

– Какво толкоз ви е потрябвало да заключвате! – ръмжаха те. – Нямате доверие в човека!

Те оправиха ключалките и си отидоха, като плюеха яростно по пода. Пристигнаха специалистите по ватерклозетите. И имаше защо.

Всички сифони започнаха да съскат. Водата потече по коридора. Тя си образува странични и главни притоци, които даваха възможност да се очертае главно течение. То бе пълноводно и спокойно, проби си път надолу по стълбите. Ние нахлузихме щушоните. Мазилката започна да се кърти. На шестия ден пред главния вход се яви некролог. Той оповестяваше трагичната кончина на специалиста ватерклозетор, който загинал от удавяне при изпълнение на служебния си дълг. Тогава открихме къде е кранът и спряхме водата, но късно – вече бе дадена първата жертва. Запазихме една минута мълчание в памет на удавения, а след това началникът апелира за повече мъжество и предпазливост. Той каза, че за учреждението настъпват върховни моменти и трябва да мобилизираме силите си.

Но как да мобилизираме силите си, когато смъртта започна да

ни дебне из най-непредвидени места!… Започнаха да падат абажурите. А те бяха тежки абажури. И скъпи… Сгромолясваха се изведнъж, като издебваха долустоящите.

Пристигнаха абажурмайсторите. Те казваха:

– Няма на света абажур, който да издържи едно такова падане!

Ние казахме:

– Добре, но защо падат?

По силата на земното притегляне! – беше отговорът.

След това ги махнаха, поставиха обикновени крушки и си отидоха.

Най-после поправиха асансьора. Пуснаха го. Той веднага се изкачи на керемидите и спря.

– Как ще ни обясните това? – нахвърлихме се към асансьор-майсторите.

– Вие сте виновни! – оправдаваха се те. – Защо не. ни казахте, че сградата има само четири етажа. Ако знаехме, нямаше да сложим бутони за седми етаж!

Сега в нашата нова сграда кипи наново труд. Оправят я. И понеже ние не можем да прекъснем ежедневната си работа, слизаме и се качваме в нея по въжета, спуснати през прозорците. При това положение, както е бяла, нашата мила сграда, като се погледне отстрани, прилича на кораб.

ТРЕВОГА

 При ръководителя на строежа, чиято изкопна работа бе започнала преди три дни, запъхтяно дотича работник-копач и каза:

– Другарю ръководител, ударихме на тухла!

Ръководителят, който в този момент сортираше двадесетина разписки, без да повдигне глава, запита:

– Каква тухла?

– Тухли някакви се показаха.

– Ей сега идвам!

Той набута разписките в джоба си и притича при копачите. Работниците се бяха събрали при най-дълбокото място на изкопа и с интерес разглеждаха строежа, който се бе показал изпод земята.

– Какво става тук?… Защо не работите? – запита ръководителят.

– Показа се някаква старина – отвърна един от тях.

– Някаква римска работа! – добави друг.

– Изкопах тази кана – рече трети и показа старинно глинено гърне, изцапано с кал и плесен.

– Сега я втасахме! – извика ръководителят и трасна гърнето в земята. – Работи и не говори! – заповяда той. – Аз ще се върна ей сега.

Той изтича до телефона, набра номера на инженера и съобщи тревожно:

– Дамяне, ела веднага!… Ударихме на старина!… А бе все на нас ли се случват тези неприятности?

Слушалката се трасна и пет минути след то!за дотича и инженерът.

– Всичко да се затрие! – зафуча той. – Да се разруши и разкара с камиони! – Той запали цигара. и добави отчаяно: Дявол да ги вземе тези римляни! Строили, строили – та не мислили!… Виж какво, Василе, ако трябва и нощна смяна ще пуснем, само да разчистим всичко преди да са ни угадили от музеите.

– Дадено!

– Много неприятности ни причиняват, ей!… Дано не ни усетят от музеите. Ще се домъкнат професори, ще спрат строежа и после – иди се оправяй!… Като какво представлява?

– Дявол знае!… Къща ли е, гробница ли е!… Ще опухаме всичко.

Дойде работник и съобщи, че са изкопали гола жена.

– Чупете! – извика инженерът. – Безсрамни порнографи и циници! Друга работа си нямали…

Когато след два дни всичко беше ״опухано“ и разчистено с камиони, инженерът и ръководителят на строежа си отдъхнаха спокойно. Опасността окончателно бе минала.

Ръководителят отново започна да сортира разписките, внимателно, номер но номер, както трябва, както му е редът, за да не влезе в затвора.

ГЛАД

 

Най-после мистър Трелони реши да се заеме със себе си. Той тежеше сто и четиридесет килограма. Деформацията му бе рязка. Мистър Трелони вече представляваше мъчно подвижна топка. Червеното му лице приличаше на плондер, а бузите му лежаха върху раменете като спасителен пояс. Никое огледало не можеше да го побере целия. А апетитът растеше. Лекарят клатеше безнадеждно глава:

– Вашето не се дължи на нарушени функции, сър! – И подчертаваше: – Вие трябва да гладувате!

Мисис Трелони, деликатна, нежна и тънка съпруга, настоя решително за това. Тя заяви, че е крайно време вече да разполага с истински съпруг. Това наклони везните. Бизнесменът направи отчаяната стъпка.

Най-напред премина към лишаване от закуска. До единадесет часа всичко вървеше горе-долу добре. Но точно в единадесет часа мистър Трелони иззвъняваше яростно да му донесат закуска и всичко пропадаше. Веднъж успя да изгладува до четиринадесет часа и се почувствува толкова горд, че незабавно си даде банкет в чест на този успех. Един ден той осъмна на сто четиридесет и четири килограма. Мисис Трелони му каза направо, че през нощта е сънувала млад, подчертано слаб мъж и, разбира се, произлезе скандал.

– Забранявам ти да сънуваш! – изрева съпругът. – Това е началото на греха!… Така се започва!…

Мистър Трелони можеше да направи всичко. Не можеше само да отслабне. Отпуснат в креслото, потънал в отчаяние, той с отвращение пиеше лимонов сок и завиждаше на стария си слуга, мистър Пинсли, изправен пред него като копие – тънък, почти мършав, с костелив нос на интелигент.

– Кажи тайната си, Джек! – прош:пна мистър Трелони. – Защо си тъй слаб?

– Не зная, сър! – отвърна Джек. – Все пак, доколкото си спомням, на младини гладувах много.

Бизнесменът погледа отвратителния лимонов сироп и остана дълго така с наведена глава. През прозореца се виждаше как заливът се топи в здрача, а Сан-Франциско се покрива с електрически скреж. Трябва да се предполага, че господарят мислеше. По туловището му се появи трепет, той повдигна глава, усмихна се и рече:

– Свършено, Джек! Открих!

– Радвам се – отвърна мистър Пинсли.

– Знаеш ли какъв е световният рекорд на гладуване?

– Мисля, сър… че… около един месец.

– Тъй! – оживи се бизнесменът. – А пък аз няма да гладувам тридесет, а десет дни.

Мистър Пинсли направи стъпка назад:

– Но вие, сър, не можете да изгладувате дори половин ден!

– Защото нямам условия – ухили се мистър Трелони. – Защото съм разглезен и веднага посягам към храната… А знаеш ли защо посягам? Защото имам възможност да посегна… Представи си сега, че около мене няма храна.

– Храна около вас има винаги в голямо количество – натърти мистър Пинсли.

Но господарят сякаш не го слушаше:

– Ти знаеш ли ловната ми хижичка в Сиера Невада?

– Знам я, сър.

– Тя е отдалечена на сто мили от последното населено място! – бизнесменът щастливо потърка ръце: – Колата ще ни остави там без храна и ще се върне да ни вземе точно след десет дни!

Мистър Пинсли побледня.

* * *

Като се прехвърли планината откъм град Джексън и се пътува по източното ѝ протежение, и след гова се стигне до подножието на най-високия връх Уйтни, откъдето започва Долината на смъртта, ще се стигне онази гориста, почти непроходима местност, осеяна с потоци и населена с мечки. На това място се намира ловната хижа на мистър Трелони. Тук няма хора или пък ако има, това са проходящи беглеци от затворите и случайни скитници с нечиста съвест. Тук важи само законът на джунглата: ще ядеш, ако убиваш.

На това място един ден спря колата на бизнесмена. От нея слязоха мистър Трелони и слугата му Джек Пинсли. Първият беше весел, а вторият унил, изпълнен с лоши предчувствия. Мистър Трелони махна за сбогуване на шофьора и му подвикна:

– Точно след десет дни! Нито минута по-рано!

Шофьорът отвърна, че е разбрал и колата изчезна. След това мистър Трелони пребърка джобовете на своя слуга, измъкна оттам буца кухненски шоколад, нарече слугата си хитрец и безгрижно хвърли шоколада в потока, а Джек прошепна недоволно, че шоколадът съдържа калории.

Хижичката беше плътно затворена с капаци и секретни ключове. Вратата изхлипа болезнено. Вътре бе мрачно, а въздухът застоял. Джек отвори капаците и прозорците. Веселият мистър Трелони, обхванат от внезапна подвижност, грабна ловната пушка и въдиците. И тях той хвърли в реката, като си тананикаше стара песничка от Дивия запад,

Приказно хубаво бе в склоновете на Сиера Невада! Птиците замрежваха тишината с песни и се мъчеха да надвикват потоците. Небето се синееше високо, неопетнено.

– Джек! – извика опияненият бизнесмен. – Колко губим с това откъсване от природата!… Всичко друго е суета!…

Мистър Трелони облече карирана риза и кожен коубойски панталон, пипна брадвата и започна да цепи дърва. През листата се изцеждаше брилянтната светлина на слънцето. Светлите петна падаха върху милионера и му придаваха вид на пантера.

– Най-малко тридесет килограма за десет дни! – радваше се той. – След това ще повторя и потретя!… Цикъл от гладни периоди!

Като се поумори, бизнесменът легна до потока, потопи лице във водата и започна да смуче. След това избърса уста и се изправи. „Това е именно раят! – помисли си той. – А защо не избягам от Сан-Франциско завинаги?… Защо се оставям на цивилизацията да ме убива?” Колко дребни му се виждаха сега обикновените грижи! Хората от неговия кръг му се струваха акули, дребни същества, машини за трупане на пари. Той почувствува, че се издига над дребнавостите, а грешните помисли на мисис Трелони му се струваха като детска палавост.

* * *

На другия ден привечер бизнесменът протегна ръце, прозина се и рече:

– Гладен съм!

Джек погледна господаря си право в очите:

– Сър, не мога да разбера защо намесихте и мене в тази история? Аз не се нуждая от гладуване.

– Гладен съм, Джек – усмихна се милионерът, – и това ми доставя удоволствие!

Седнаха край масичката на верандата и започнаха да играят карти.

– Ти гладувал ли си, Джек? – запита мистър Трелони, докато раздаваше картите.

– Години наред!… Три чипа, сър!

– Плаща, Джек!… А защо гладуваше?

– Нямах работа!… Каре от седмици, сър!

– А пък аз не съм гладувал… Да видя карето, Джек.

На Джек идваха добри карти. След няколко кръга той забогатя с шестотин долара и това вбеси бизнесмена. Той се хвърляше сляпо в играта и все повече губеше.

Привечер слънцето пропадна зад планината и стана хладно. Мистър Трелони навлече пуловер и съобщи, че е гладен. И понеже нямаше нищо за вечеря, решиха да си легнат.

* * *

Но да прескочим първите няколко дни и да видим как протече петият ден.

Хубаво е сутрин в Сиера Невада, Слънцето изгрява сред прозрачен въздух. Нито помен от мъгла Боровете тръпнат като изкъпани…

За съжаление, нямаме възможност да правим описания на пейзажи, защото мистър Трелони вече е буден. Той навлича коубойския си панталон и поглежда недружелюбно спящия мистър Пинсли.

– Ставай! – извика той.

– Спи ми се, сър!

– Спи ти се, но аз съм гладен!

– Когато човек спи, гладът не се чувствува.

– Гладен съм! – изгуби търпение бизнесменът.

Мистър Пинсли стана и потърка очите си:

– И аз съм гладен!

– Искам да ям! – натърти бизнесменът. – Намери нещо за ядене!

– Намерете си! – отвърна спокойно слугата. Господарят се наклони към него:

– Какво?

– Казах: който е гладен, да си намери и да ме остани на мира!

Мистър Трелони погледна верния си дългогодишен слуга с широко отворени очи.

– Мога ли да смятам това за бунт? – гласът му беше съскащ, макар и тих.

– Това си е ваша работа! – отвърна Джек.

Отговорите на Джек бяха тъй нахални, че бизнесменът се замисли. В размътеното му от глада съзнание сякаш се утаи една истина. Едва сега мистър Трелони разбра какво означава гладът. Едва сега проумя бунтовете, стачките и комунистическите идеи. Резкият тон на Джек извираше сякаш от дъното на празния му стомах. В него имаше толкова решителност, че не си заслужаваше труда да му се иска сметка.

– Джек, разбери – приплака бизнесменът. Гладен съм, а ти се сърдиш… Кога най-после ще дойде тази проклета кола!… И защо се набутах сам в това положение? – Той погледна острите върхове на планината. – Като си представя как в момента другите бизнесмени закусват по цял час!… Гласът му стана нежен и мечтателен: – Дюпон-син например обича пастет от гъши дроб. Чъзлуит обича млечни произведения. Бълти-стария обича всичко. Той яде каквото му попадне и го полива с френски вина… Джек, знаеш ли как съм гладен!

– Знам! Няма защо да ми повтаряте!… И аз съм гладен.

– Искам да ям, Джек!

– И аз искам да ям!

Бизнесменът погледна повторно слугата си.

– Ти, Джек, започна нещо да отвръщаш… Тонът ти е променен.

– Гладен съм, сър!… Защо замесихте и мене в тази история?

– А защо отговаряш така невъзпитано?

– Какво възпитание искате от гладен човек!

Двамата поиграха малко покер и Джек спечели нови седемстотин долара. Мистър Трелони подписа новия чек и заяви, че е гладен. Джек отвърна, че и той е гладен. Бизнесменът му заповяда да намери нещо за ядене. Джек отвърна: който иска, да си намери. Мистър Трелони тропна с крак. Джек каза, че сър може да тропа до утре, но няма смисъл, тъй като от това се губи енергия. Мистър Трелони заяви, че ще увoлни шофьора си, задето закъснява. Джек отвърна, че по разписание шофьорът ще дойде след пет дни. Бизнесменът се прокле и пусна радиото. Радиото съобщи, че преди три дни от затвора е избягал опасният касоразбивач Бъди Спенсер, известен на хората от подземния свят под прякора Скорбута.

В утрото на седмия ден се появиха облачета, по изчезнаха към океана. Както винаги мистър Трелони се събуди пръв и заяви, че е гладен. Джек отвори очи и изгледа мрачно господаря си. В джоба му имаше чекове за двадесет хиляди долара, честно спечелени на покер. Горкият Джек! Той бе мършав като сушена змиорка. Очите му гледаха апатично света, но в тях се четеше дръзка решителност да се бори за остатъка от живота си. Външността на мистър Трелони също бе променена: дрехите му бяха някак си нарасли и сгърчени. Освен това той беше брадясал и… гладен.

– Защо е устроен така светът, Джек? – запита внезапно той.

– Как, сър?

– Някои могат да ядат колкото си щат, а други гладуват и никой не им протяга ръка.

– Така е – отвърна Джек.

– А защо? … Това не е правилно.

– Аха!

– Не е честно. – Изведнъж гладната ярост го хвърли във философски разсъждения. – Джек, разбери, хората трябва да се различават от животните, аащото… те са хора, а не животни. – Бизнесменът се удиви от сложните си размишления: – Човекът е господар на природата и не бива да гладува… Той твори благата, храната, хвърчи във въздуха и достига дълбочините на океана…

– Жалко, но факт! – рече внезапно Джек и прекъсна потока на мислите му. Самият той се изразяваше лаконично, защото беше гладен.

Милионерът измъкна празни чекове, върху които трябваше да се сложи само подписът му, и каза:

– Давам хиляда долара за парче хляб!

– И аз давам.

Мистър Трелони прибра чековете в джоба си и рече вяло:

– Джек, мислиш ли, че ще издържим още четири дни?

– Вече ми е безразлично. Не мога нито да правя движения, нито да мисля.

– Значи си примирен?

– Да.

Милионерът неочаквано хвърли поглед върху мършавата фигура на прислужника си:

– Джек – рече с мъка той, – да се разберем като джентълмени.

– Не ви разбирам, сър! – отвърна с известно подозрение в гласа прислужникът.

Мистър Трелони направи усилие и седна на леглото.

– Джек, струва ми се, че след четиридесет и осем часа и двамата ще бъдем трупове… Особено ти.

– Защо тъкмо аз? – изправи се Джек.

– Ти вече нямаш сили и най-късно утре ще свършиш.

– Какво искате да кажете, сър? – Джек тревожно погледна към вратата.

– Ако наистина си верен слуга, както твърдиш…

– Нищо не твърдя!

– … ще се пожертвуваш за господаря си.

– Да не сте посмял! – рече Джек.

Той стъпи на крака, направи две стъпки и уплашено стисна тежкия стол:

– Ще се боря!… С вас пред смъртта сме равни!

– Джек – прошепна умолително мистър Трелони, – ти си ми служил вярно. Изпълни дълга си и сега. Някога те спасих от гладна смърт. Помниш ли като те приех на служба?… Сега е твой ред да ме спасиш.

– Не! – изкрещя мистър Пинсли. – Това го забранява и църквата, и цивилизацията!

– Кой ти гледа в такъв момент църквата и цивилизацията, Джек. Аз имам млада жена, която ме обича, солидно предприятие, което без мене ще пропадне… А ти си сам-самичък на този грешен свят.

– Сър Трелони, уверявам ви, че се лъжете по отношение на съпругата ви. Тя нито ви обича, нито ви е вярна!

– В такъв случай трябва да остана жив, за да ѝ отмъстя. Джек, помогни ми да извърша това благородно възмездие!

– Но как, сър?

– Ще те опека и ще те изям!

Джек отстъпи назад и хвана дръжката на вратата.

– Вие няма да сторите това! Ще се браня до последна капка кръв!

– Безполезно, Джек!

– Сега я разбирам напълно.

– Кого, Джек?

– Прогресивната преса, сър… Тя има право като нарича бизнесмените зверове и канибали!

– Видя ли?… Сега няма защо да се браниш.

Мистър Трелони направи крачка напред и разтвори пръстите на ръцете си. Джек пусна вратата и грабна една ваза с остри ръбове:

– Ще се браня!… Не забравяйте, че мършавите са по-издръжливи на глад. Аз имам тренинг.

Като изрече това, Джек Пинсли отвори с крак вратата и излезе навън. Бизнесменът невъзмутимо тръгна след него. През цялото време той непрекъснато му говореше за вярност към господаря. Джек повтаряше, че за един господар не е прилично да излиза навън по пижама. Най-после Джек спря и заяви, че ако мистър Трелони се приближи, ще счупи вазата в главата му. Решителният тон изненада бизнесмена.

– Значи – бунт!… Революция!

– Ще ви убия в момент на самоотбрана и ще лежа само шест месеца!

– И ще се оставиш да те гризе съвестта, така ли, Джек?

– А вас няма ли да ви гризе?

– Ти знаеш, че нямам съвест, Джек!… Хайде, да не ставаме смешни!…

На това място от диалога ненадейно се появи трети човек. Но трудно е да го наречем човек. Съществото, което приближи почти пълзешком, гледаше с безсилен, угасващ поглед. Косата му бе остригана ниско, а брадата му бе израсла обилно. Тя скриваше половината от голям стар белег, който започваше от носа и слизаше почти до адамовата ябълка, очертавайки красива, правилно извита дъга. На тялото му се клатушкаха мръсни, кални дрехи, а обущата му зееха като уста на туземски идоли. От непознатия лъхаше изтощение и слабост. Той имаше една единствена сила и тя се намирашз в дясната му ръка – модерен десетмилиметров „Броунинг” с автоматически

пълнител и усъвършенстван заглушител. Впрочем в тази дива планина от заглушителя нямаше и нужда.

– Дайте ми хляб или ще ви пречукам! – изръмжа окъсаното полуживотно. – Аз съм Бъди Скорбута. Вече съм осъден на смърт и нямам от какво да се боя.

– Нямаме хляб! – рече троснато мистър Трелони.

– Не държа да бъде непременно хляб. Може… месо, шоколад, консерви.. . Каквото се намери в хладилника.

– Нямаме нищо за ядене и умирам от глад – изохка бизнесменът.

– Нямате за ядене? – повторно изръмжа беглецът. – А знаете ли, че мога да ви нахраня с олово, ако продължавате да се шегувате?

– От шест дни не сме хапнали нищо – отвърна равнодушно милионерът.

– Моят господар иска да ме изяде! – оплака се мистър Пинсли. – Иска да ме изпече.

– Защо?

– Защото умираме от глад.

– И иска да ви изяде?

– Да.

Скорбута погледна дебелия бизнесмен, плю с отвращение и пълзешком потъна в гората.

– Видяхте ли, сър? И той се отврати от вас.

– Не ме интересува! Гладен съм!

– Вие не сте човек, а животно!

– Животно съм!

– Вие и вашите колеги сте животни!… Комунистите не напразно ще ви видят сметката!

– Аха-а-а! Заплашваш с комунизъм?

– Заплашвам, хайде де!

– За това ще отговаряш!

– Заплашвам в положение на самоотбрана.

– Значи ти си таен комунист!… Значи съм държал змия в пазвата си!…

Мистър Трелони пристъпи спокойно и решително към слугата си. Джек спокойно и решително направи крачка назад.

* * *

На десетия ден, когато колата на бизнесмена пристигна отново при хижата, шофьорът видя следната потресающа картина: господарят и слугата лежаха върху тревата, на два метра един от друг. Мистър Трелони шепнеше с последни сили: „Предай се, Джек!” – „Ела ме вземи!” – отвръщаше безсилно слугата, въобразявайки си, че все още стиска вазата в ръцете си. „Защо ми говориш на ти?” – шепнеше милионерът. „Гладът не признава учтивата форма!” – шепнеше Джек.

Шофьорът поклати учудено глава, свали палтото си и започна да пренася „труповете” в колата. Малко преди да запали мотора, той чу печален вой на непознато животно и изтръпна. Между дърветата се появи Бъди Скорбута, нарамил малко, крехко сърненце, пронизано от точен изстрел в главата.

– Имате ли кибрит? – запита учтиво беглецът.

– Заповядайте! – отвърна шофьорът и подаде запалката си. – Подарявам ви я!

Бъди Скорбута благодари и после добави:

– Ще опека тази сърничка. Тя ще ме спаси от гладна смърт. Вие знаете ли, че преди няколко дни на това място видях истински човекоядец? – той тръгна да си върви, но се обърна: – Уверявам ви! Истински човекоядец!. . .

Шофьорът се усмихна, махна ръка за сбогуване и даде ход на колата, за да върне човекоядеца в цивилизования свят.

ИСТОРИЯТА ЗА ОСТРОВ ТАНАНУКА

Нямам вкус към подобни островни истории, при това разказвани от втора ръка, особено като се вземе предвид, че на въпросната история липсва цялата първа част, но все пак ще се опитам да ви разкажа тази смешна драма. На мене ми я разказа един англичанин в Лондонската зоологическа градина. Двамата с него седнахме уморени в бюфета да пием чай. Той изпразни две чаши и съвсем внезапно се обърна към мене:

– Вие знаете ли историята за остров Тананука?

– Не – отвърнах аз съвсем учудено. И добавих от учтивост: – Изглежда, че е интересна.

– Твърде интересна, пък и поучителна. Аз си я спомням винаги, когато се заговори за приятелство между американци, англичани и французи, или пък когато започнат да превъзнасят Атлантическия пакт.

– Но защо искате да я разкажете тъкмо на мене?

– Защото изпитвам желание да разкажа най-после нещо на един съ׳зсем непознат човек.

– Тогава говорете. Аз ви слушам.

– Жалко, че на тази история липсва цялата първа част. Тя не е много важна, но човек с право се запитва по какъв начин един американец, един англичанин и един французин са попаднали в тази малка лодка сред океана. Може би някое корабокрушение или пък дявол знае какво… Но лодката блуждаела върху тихата повърхност на океана цяла седмица, носена от течението. Тримата нещастници били гладни, жадни и уморени. Мистър Денгби, англичанинът, изгубил хладнокръвието си, мосю Терие – французинът изгубил чувството си за хумор, а мистър Пристли – американецът, както трябва да се предполага, загубил нахалството си. Всички гледали безмълвно безкрайната шир на океана и очаквали на хоризонта да се появи някакво тъмно петънце, за да извикат едновременно: „Земя!” Най-после, на деветия ден, това петънце се появило, те го видяли и извикали с пълен глас: – Земя! И тогава мистър Денгби, англичанинът, възвърнал хладнокръвието си, мосю Терие, французинът, чувството си за хумор, а мистър Пристли, американецът, нахалството си.

Мистър Денгби казал: – Страшно ми се пие един силен чай.

Мосю Терие се усмихнал: – Има си хас това петънце да не излезе земя, а някой радиоапарат!

Мистър Пристли изръмжал: – Американските войници от нашата база на острова ще ни посрещнат и настанят прекрасно!

А в това време към тях се устремили няколко бързо плъзгащи се по водата туземски лодки. Скоро се очертали силуетите на двадесетина чернокожи. Едната половина от тях стискала веслата, а другата половина насочвала към нещастниците стрели, по всяка вероятност намазани с отрова. Лодките наобиколили белите и настъпило неловко мълчание.

– Как се казва този остров? – нарушил мълчанието мистър Пристли – американецът.

– Тананука! – отвърнал един от туземците.

– Тананука! – зарадвал се мосю Терие – французинът. – Това е старо френско владение!… Господа, все едно че сте в моя дом!

– Имате грешка! – обадил се и мистър Денгби – англичанинът. – От 1844 година остров Тананука принадлежи на Британската империя! Не си ли спомняте как ви изтласкахме от него след един хубав пердах?… Тук разработихме оловни мини.

– Тананука е френско владение! – настоял французинът.

– Тихо! – изревал американецът. – Защо се карате за нещо, което скоро ще бъде притежание на Съединените щати… Ако продължавате да говорите в този дух, ще ви наплескам пред тези черни джентълмени! – И едва сега се обърнал към туземците, които наблюдавали всичко с детинско любопитство: – Момчета, пригответе ни нещо хубаво за ядене, пригответе банята и ни застелете меки легла! Имаме намерение да спим двадесет и четири часа без прекъсване. Ще пръсна тиквата на всеки от вас, който се осмели да ни събуди по-рано!

Половин час след изричането на тези думи тримата бели се озовали в центъра на туземското селище, привързани към три млади стройни палми. Йерархията била запазена: в средата – мистър Пристли – американецът, от дясната му страна – мистър Денгби – англичанинът, – и отляво – мосю Терие – французинът. Всичко се развивало по установения ритуал: в далечината думкали тамтами, зад гърбовете им ситнели тарамбуци. а около тях се извивал обреден дивашки танец. Тримата имали чувството, че се намират на пищен етнографски фестивал. По едно време танцуващите изчезнали, за да се появят отново, наредени във верига. Този път всеки от изпадналите в унес диваци носел на лицето си маска, а в ръката си запалена главня. Танануканците оставили главните пред пленниците си и изведнъж лумнал огън. Върху огъня се появил казанът и една гигантска дървена лъжица. Тогава ритмичното думкане секнало из един път, пеенето затихнало и наоколо се настанила пълна, наситена с напрежение тишина.

Туземците свалили маските си. Те наобиколили Своите жертви и напред излязъл главатарят им – висок, силен и млад, съвсем различен от всички традиционни главатари, които, както знаем от четивата, са винаги стари.

– Вярвам, че разбрахте вече какво ще стане по-нататък – казал той на чист английски език, много близък до този на Оксфордския университет. – Ние ще ви сварим в казана и щз ви изядем.

– Един културен дивак никога не би постъпил така – проплакал англичанинът. – Доколкото ми е известно, чавекоядството вече е изчезнало.

– Ние си имаме традиции – отвърнал дивакът. – Отдавна вече не сме канибали, но всяка година по веднъж ядем човешко месо, за да поддържаме традициите. От вас се научихме на традиции.

Мистър Денгби най-после се решил да зададе въпроса, който най-много го интересувал:

– Няма ли тук англичани?. . .

– Няма, мистър!… След като вашите съотечественици изгониха от острова французите, дойдоха много, но щом изчезна последната оловна жилка, изчезнаха и те.

– Мосю – рекъл мосю Терие, – аз съм французин. Имате ли нещо против мене?

– Французите донесоха на острова срамните болести и изнасяха черни танцьорки за вариететата.

Мистър Пристли, който смятал, че съвестта му е чиста поне в тази точка на света, се опитал да поспори:

– За мене е необяснимо това, което вършите. Знаете ли, че аз съм американец?

– Личи си – отвърнал вождът.

– Как си представяте тогава тази работа?… Защо съм привързан на тази палма?

– За да влезете в казана – усмихнал се дивакът.

– А по силата на каква логика?… Аз съм първият американец стъпил на вашия бряг. Следователно Америка не ви е причинила нищо. Вие имате сметки за разчистване само с моите колеги. Настоявам да ме освободите.

– Нищо не ни гарантира, че американците няма още утре да отнемат острова от англичаните! – отвърнал канибалът.

Мистър Пристли не отстъпил:

– Ако вие си имате традиции да ядете един път годишно човешко месо, защо не ядете ваши съотечественици, а палите огън само за бели. В това аз не виждам нищо друго, освен долнопробна расова дискриминация към белите. Не е ли обидно за вас и за цивилизацията това инкриминиране по наш адрес заради факта, че сме имали нещастието да се родим с бяла кожа?

– Ако искате да ви запушим устата, ей сега щз ви донесем няколко ваши вестници, където в снимки и текст се изнасят редица изстъпления върху негри от щата Джорджия!

Огънят се разпалил съвсем добре. В далечината отново призивно задумкали тамтамите. Този път ритъмът бил сменен. Сякаш се прздизвестявало, че ритуалът влиза в нова, съдбоносна фаза.

– Изяжте само колегите ми! – извикал внезапно мистър Пристли. – Аз мога да се откупя с долари!… Ако ме пуснете, ще асфалтирам всичките ви пътища!

– Нямаме пътища! – отвърнал вождът.

– Ще ви подаря един „Кадилак” и ще ви прекарам пътища! – продължавал да вика мистър Пристли. – Давам ви да изядете тези двамата.

– Кой сте вие, че ще ме подарявате да ме ядат! – извикал мосю Терие. – Не се намирате в щаба на НАТО!… Келеме такова!

– Парвеню такова! – извикал и мистър Денгби.

– Ние сме ви били и пак ще ви бием!… Простак такъв! Знаеш ли кой е авторът на „Джокондата“?

– На мене ли викате? – запитал мосю Терие.

– На този тъп американец викам!

– Защото ако се отнасяше до мене, щях да ви напомня много позорни страници от днешните ви изстъпления в Кения!

– А вие какво правите в Алжир бе, мерзавци!

И се започнала една нечувана караница между тримата, които в момента представлявали бялата раса на този остров.

Главатарят на канибалите послушал още малко и извикал:

– Всички в казана!… Това не може да се понася!…

* * *

Непознатият англичанин, който ми разказваше всичко това, млъкна изнгднъж и добави:

– Това е историята за остров Тананука. – И като се изправи, той плати двата си чая. – Отивам да разгледам зебрите.

Аз също си платих и се отправих към жирафите. До вечерта непрекъснато мислих за тази история. Преди всичко се питах: откъде-накъде да ми я разкаже тъкмо англичанин? Питах се: щом като тримата са били изядени, кой е разказал всички тези подробности? И колкото понече въпроси си задавах, толкова идвах до заключението, че историята за остров Тананука е измислена. Но трябва да се признае, че е твърде поучителна.

Затова я разказвам на вас. Може би вие, като изходите от нейната правдоподобност, ще дойдете до заключение, че историята е напълно достоверна.


        Най ранните му публикации са във в-к „Бургазки Фаръ“ в годините 1939–1945, намерени в Националната библиотека в София от изследователя на неговото творчество Юлиан Жилиев – литературен критик и преводач.
        Макар написани от ученик на възраст между 16 и 19 години, явно личат признаците на един силен талант, който още не познава добре правописа, но намира невероятни гледни точки и нюанси на описаните от него събития, впечатления и гледки!…
        За онези, които са любопитни ще бъде интересно преживяване.
 
бр. ? – НА КОТВА, 1941; .pdf linkлинк .doc    – бива го…
бр. 5857-5858 – РОПОТАМО, 5+6.06.1941; .pdf link link .doc  – бива го…
бр. 5861 – „ПЛАНЕТА“, 25.06.1941; .pdf link;  link .doc  – моряшки живот. Доста добро за 18 годишен писател…
бр. 5867, ТЕМИДА, 19.06.1941; .pdf link;  link .doc   – бива го…
бр. 5872, ДВЕТЕ НАПРЕД, 25.06.1941; .pdf link;  link .doc   – бива го.
бр. 5881 – ДЕБЮТ, 1941; .pdf link;  link .doc;  Чел е много Юго…
бр. 5883 – ГЕНКО ГЕНКОВ, 1941; .pdf link;  link .doc  – Художникът Генко Генков му е съученик. Добро!
бр. 5887 – БОРЮ, 1941; .pdf link;  link .doc; – влияние от Клетниците?…
бр. 5894 – В ТЪРСЕНЕ НА ТЕМА.pdf link;   23.07.1941; link .doc – не особено…
бр. 5898 – БУРГАЗ ЧЕТЕ, 1841; .pdf link;  link .doc – бива го…
бр. 5912+5922 – НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ 1+2, 1941; .pdf link;  link .doc;   доста добро – само 2 епизода, а после забранено? Военна цензура?
бр. 5924 – НAЖЕЖЕН ПЯСЪК, 26.08.1941; .pdf link;  link .doc;  – средна работа…
бр. 5930 – ЦИГАНИТЕ, 03.09.1941; .pdf link;  link .doc – ако не бяха днешните цигани…
бр. 5957 – ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР, 07.10.1941; .pdf link;  link .doc – чудесно!
бр. 6036 – ЗАБЕЛЕЖКА, 13.01.1942; .pdf link;  link .doc – малко претенциозно и неясно.
бр. 6127 – ИЗТОЧЕН ВЯТЪР, 06.05.1942; .pdf link;  link .doc – бива го, трагедии… френска литература…
бр. 6153 – МАЙСКА ВЕЧЕР, 09.06.1942; .pdf link;  link .doc – средна работа…
бр. 6161 – БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ, 19.06.1942; .pdf link;  link .doc – първи стъпки в сатирата… :)))
 
 

БОРИС АПРИЛОВ

 ТРЕВОГИ

(хумористични разкази и фейлетони)

Изд. “Народна младеж”, 1953; Редактор: Петър Незнакомов; Корица и илюстрации: Георги Анастасов

(Вижте годината, вижте възрастта  на автора – и бъдете снизходителни!)

СЕНКИ ОТ МИНАЛОТО

ПО ПЪТЯ

По мекия път, който води от Косилово към шосето за околийския град, бавно се влачи каруцата на Теню Коручешмеджиев, побелял вече, твърде поотслабнал мъж, който мълчаливо пуши и гледа навъсения хоризонт. Духа хладен, силен вятър. Той не може да раздвижи сплъстените облаци, а само разнася ситни капчици дъжд. Дали от капчиците или заради това, че каруцата му вече петнадесет минути върви все през безкрайните кооперативни блокове, но лицето на Коручешмеджията е сгърчено от горчива гримаса, в която има и ледено презрение към света, и безнадеждно отчаяние. Кончето пристъпва спокойно, учудено, че стопанинът му не прави дори опит да го плесне с камшика. Зад каруцата, също така бавно и замислено, върви Вълчан, рунтав, стар пес, с проскубана на места, сякаш оядена от молци козина.

Коручешмеджията чува как някой го вика по име и повдига глава. Отстрани на пътя стои Козяка, мършав, мустакат селянин от съседното село Биково. Козяка е облечен в тесни полуградски дрехи, направени от дебел плат. Избръснатото му лице, макар и мършаво, изглежда някак си освежено. Очите му, разположени почти едно до друго, светят бодро и когато поглежда към Коручешмеджията, малко присмехулно.

– Да се кача ли, Чешмеджи? И аз съм към града.

Коручешмеджията дава съгласието си и забавя хода. Козяка