БОРИС АПРИЛОВ – Биографические сведения

БОРИС АПРИЛОВ  (Атанас Василев Джавков)
Биографические сведения

БОРИС АПРИЛОВ /Атанас Василев Джавков/ родился 21-го марта 1921 года в городе Малко Тырново – Болгария. Рос и учился в пристанищном городе Бургасе. Там еще в своих школьных годах написал и опубликовал свои первые рассказы про моряков, рыбаков и бродяг. В той же самой школыной возрасти газета „Бургасский маяк” его назначает своим корреспондентом. Пока еще со своим именем Атанас Джавков начал слать юмористические рассказы единственной в тогдашней Болгарии, столичной юмористической еженедельной газете  „Стыршель” –  ”Шершень”.  Недолго позднее еженедельник пригласил его в Софию и назначил его редактором своего отдела культуры. Со своим новым писательском псевдонимом – Борис Априлов – на протежении 15-ти лет автор публикует свои юмористические книги: „Тревоги”, „Верх нахальства”, „Булочка начальника”, „Нокаут” и „Пиратская романтика”. Первая из упомянутых книг вышла в тираже 2000 экземпляров, а следующие – уже в 30000. Его юмор становится желанным посетителем всех газет и журналов.  Борис Априлов после того как его приняли в члены Союза болгарских писателей, он уже становится професионалом и начинает жить только на гонорары и авторские права. Он вернулся снова к море и к рыбакам… Там и строит свою парусную яхту „Ахасфер”.

Покинув рамки юмора и занимаясь уже преимущественно „серезной беллетристикой”, после 1960-ого года, он издает сборники рассказов „Море принадлежит всем”, „Прикосновение”, „Весенние дюны”, „Час восточного бриза” , „Оборона Спарты” и „Деликатное настроение”. Выпустил тоже сборники повести „Четыре повести” и „Длинное плавание” /три повести/ и романы „Переворачивание” и „Обезьяная кожа”.

В 1991-ом году по случаю семидесятилетия автора будет издан сборник рассказов и повести „Переход через великую прерию” /избранные рассказы и повести/, а также и новые романы „Великая суета” и „Цикладские острова”.

Его романы и повести для детей и юнош опубликованы в десятки раз по 50  до 80 тысяч экземпляров. Его серия „Приключения лисенка” состоит из трех романов и десяти повестей в общем объеме 1000 страниц. Все повести, превращены в анимационные фильмы, показывались по телевидению, а романы превратились в телевизионные сериалы. Они тоже служили сюжетом для радиопередач. Их издавали в /бывшем/ Советском союзе, в /бывшей/  Чехословакии, в Польше, в /бывшей/  ГДР, в Венгрии…  Один из его романов,  „Приключения лисенка в море”,  награжден в 1968- ом году национальным призом за детскую литературу.

Борис Априлов является тоже выдающимся драматургом. Известны его пьесы „Остров”, „Дожд”, „Корабль розовых парусов”, „Чими”, „Прерия” и „Путь к Мозамбику” /награждена/. Его произведения показывали в театрах всей Болгарии, а каждая из них каторую представляли в столице показывалась в более чем сто раз. Некоторые из них игрались за границе, а „Чими”, после того как ее поставили несколько театров в Германской демократицкой республике, тоже перевзошла сто представлении в Лондоне и в Леверпуле с режиссьором Паулом Германом.

Произведения автора предназначенные для детей насчитывают около тридцати пьес и сорока радиопьес. Приблизительно десять из его пьес непрестанно представлялись как в Болгарии, так и в ГДР, СССР, Чехословакии, Польше, Румынии, Венгрии и в Федеральной Германии. Некоторые из них, примерно „Шесть пингвинов”, „Не трогай чемодана”, „Малыш страуса”, „Квадратные существа”, „Динди” и другие получали премии. Некоторые, уже поставленные на сцену принимали участие в разных фестивалях и тоже получали первые награды.

Борис Априлов является автором сценария картин „Пятеро из Моби Дика”, „Бегство в Ропотамо”, „Смеркание”. Над тремя филмами работали выдающиеся режиссеры. У двух из них судьба не завидная, но первый в течение уже десяти лет ежегодно возвращается на экран.

Борис Априлов ни строка не написал на пользу коммунистического режима и не выразил ни одного хвалебного слова по отношению к важных людей власти. Одни только критики диссиденского уклона про него писали исследования и статьи. Он был професионалом во всей своей жизни и проживал только на гонорары и на авторские права в стране и за рубежом.

Хайфа, 7 июня 1990 г.

BORÍS APRÍLOV – Datos biográficos

BORÍS APRÍLOV

/Atanás Vasílev Djávkov/

Datos biográficos

BORÍS APRÍLOV /Atanás Vasílev Djávkov/ ha nacido el 21 de Marzo de 1921 en Bulgaria en la ciudad de Malko Tírnovo. Creció y estudió en la ciudad portuaria de Burgás. Ahí, todavía en sus años de estudiante, escribe y publica sus primeros cuentos de marineros, pescadores y de vagabundos. En esa misma edad de estudiante el periódico “El Faro de Burgás” le designa como su corresponsal.

Atanás Djávkov camienza, todavía bajo su nombre, a enviar cuentos de humor al único en aquellos tiempos periódico humorístico en Bulgaria, el semanario capitalino “Stúrchel” (“El zángano”). Poco más tarde el semanario le invita a Sofía y le designa como redactor del Departamento de cultura. Bajo su flamante seudónimo artístico Borís Aprílov comienza a escribir y a lo largo de 15 años publica sus libros humorísticos “Angustias”, “El colmo de la insolencia”, “La media luna del jefe”, “El knock-out” y “Romántica de piratas”. El primero de los libros mencionados salió en una tirada de 2000 ejemplares, pero los siguientes ya llegaron a 30000 ejemplares cada uno.  Su humor se convirtió en un huésped deseado en todos los periódicos y revistas. Después de ser admitido en la Unión de escritores Borís Aprílov se convierte en un profesional y vive solamente de sus honorarios y de sus derechos de autor. El regresa a su mar y a sus pescadores. Es ahí donde construye su yate de velas “Ahasfer”.

Tras abandonar los límites del humor y dedicarse básicamente a la “narrativa seria”, después del año 1960 publica las colecciones de relatos “La mar pertenece a todos”, “Contacto”, “Dunas otoñales”, “La hora de la briza del este”, “La defensa de Esparta” y “Estado de ánimo delecado”. Publica también las colecciones de cuentos “Cuatro cuentos” y “Navegación distante” (tres cuentos) y las novelas “Vuelco”, y “La piel del mono”.

En 1991, en ocasión del septuagésimo aniversario del autor será publicada una colección de novelas y cuentos bajo el título “Travesía por la gran pradera” y también las nuevas novelas “La gran vanidad” y “Las islas cyclades”.

Sus novelas y narraciones para niños y adolescentes han sido publicadas decenas de veces en entre 50 y 80 mil ejemplares. La serie “Las aventuras del zorrito” consiste de tres novelas y decenas de cuentos cuyo volumen total Rabasa las mil páginas. Todas las narraciones están convertidas en películas animadas, han sido presentadas por televisión y las novelas se han convertido en series de la tele. También han servido de argumento para transmisiones de radio. Las obras se publicaban en USSR, Checoslovaquia, Polonia, RDA, Hungría… Una de sus novelas, “Las aventuras del zorrito en el mar” en 1968 ha ganado el premio nacional de narrativa para niños.

Borís Aprílov sobresale también como destacado dramaturgo. Son ampliamente conocidas sus obras “La isla”, “Lluvia”, “El bote de velas rosadas”, “Chimi”, “Pradera” y “La ruta hacia Mosambique”. La última ha sido premiada. Sus obras escénicas estaban siendo presentadas por los teatros de toda Bulgaria y figuraban en los repertorios de las escenas capitalinas por en más de cien ocasiones. Algunas incluso se presentaron en el extranjero. “Chimi”, tras numerosas presentaciones en los teatros de la RDA, también tuvo notables éxitos en Londres y Liverpool bajo la dirección de Paul Herman.

Las obras para niños cuentan más de treinta y rebasan el número de cuarenta las adaptadas para radio. Más de diez son las que permanentemente presenciaban los escenarios de Bulgaria, de la RDA, La URSS, Checoslovaquia, Polonia, Rumania, Hungría y la Alemania Federal. Algunas de ellas como por ejemplo “Los seis pingüinitos”, “No toques el maletín”, “El avestrucito”, “Criaturas cuadradas”, “Dindi” y otros recibían premios. No son pacas las obras escenificadas que participaban en diversos festivales y también ganaban los primeros premios.

Borís Aprílov es autor del guión de las películas “Los cinco de Moby Dick”, “Huida en Ropotamo”, “Anochecer”. Las tres han sido dirigidas por reconocidos directores. Dos de ellas no tienen una suerte envidiable mas la primera sigue regresando a la pantalla grande desde hace ya un decenio.

Es de destacar que Borís Aprílov no ha escrito ni una sola frase a favor del régimen comunista y no ha dicho ni una sola palabra halagüeña con respecto a los importantes del poder. Son únicamente los comentaristas disidentes los que le dedicaron estudios y comentarios. El ha sido un profesional durante toda su vida y vivía sólo de honorarios y de derechos de autor tanto en Bulgaria, como en el extranjero.

Haifa, Junio 7 de 1990

„АВТОГРАФИ“ – „Отбраната на Спарта“

 

Яко Молхов

„АВТОГРАФИ“ – Портретни скици и етюди, 1983 г.

„Отбраната на Спарта“

от Борис Априлов

 Може би нищо не подсилва копнежа ни за морска екзотика, както споменът за това мимолетно пребиваване край морето в жаркото лято. Но какво повече? Мимолетното отшумява и остава смътно желание и надежда за повторението му. И ето идва един свидетел, за когото морето е както за селянина – земята и демаскира тази екзотика, унищожава нейната загадъчност, морето е място за работа, място, където се сблъскват човешки интереси, място, където се разбиват някои младежки илюзии. Този свидетел е Борис Априлов.

Бях на море и там край буруните на Созополския залив и плажовете му прочетох новия сборник разкази на Борис Априлов „Отбраната на Спарта”. Под това иронично заглавие авторът ни предлага своите нови наблюдения върху живота край морето, както и няколко разказа, действието на които се развива на софийски терен.

Борис Априлов е сладкодумен разказвач и повечето от героите му са малко или повече странни, малко „чешити” и по своему се противопоставят на баналното, на всекидневното, на житейската скука и повторяемост. Една от най-силните творби е „Отбраната на Спарта” – новелата, дала заглавието на цялата книга. Мародера, който поради невежеството си е избрал това прозвище и на лодката, и на себе си, макар че е искал да се нарича с престижното звание „Матадора“, се е специализирал на вадене на загубени котви от морето. Това е една странна професия, изпълнена с рискове, но е може би единствената, която в някакъв смисъл задоволява честолюбието и морската гордост на Мародера. По своему самоуверен и предизвикателен, той предизвиква „спартанците” от малкия пристанищен градец и в схватка с тях той е жестоко, немилостиво убит, без да има някаква съществена вина пред тях освен мисления флирт с една „хубава Елена”, която той съзира на терасата на една от къщите край брега, „богинята”, както той я нарича. . .

Един склонен към фантазираме и в същото време безобиден дребен авантюрист, Мародера, оскърбява лодкарите на градчето, като ги нарича „перачки на чаршафи“. И те, „перачките”, го убиват в защита на своята собственост, потъналите на дъното котви, които Мародера вади и продава тук и там като реликви на морската екзотика. Сблъскват се, както се вижда, две непримирими стихии – чувството за собственост на мнимите „спартанци” и свободния човек, преживяващия ден за ден, отдаден на фантазиите си истински син на морето, какъвто е Мародера.

Това противопоставяне е формата на критика към оеснафяването — една постоянна тема на Борис Априлов, един лайтмотив на цялото му творчество. Нелепата смърт на Мародера е един от най-силните аргументи на писателя в полза на неговата защитена с годините морална позиция.

Няма да се спирам на останалите разкази — по тема и мотив те имат родство с новелата. Иска ми се да внуша на недоверчивия читател, че с течение на времето Борис Априлов успя, някак си тихо и безшумно, да наложи своята разказваческа оригиналност както в избора на жизнения материал, така и в избора на персонажа. Неговите образи носят нещо от своеобразието на своя автор, от неговата пренесена през годините ирония и автоирония. Много често, особено в по-късите разкази, ние ще усетим, че авторът не се щади, той се самоиронизира, както това е в „Деликатно настроение” – един от най-успешните като стил, неповторимо личен и защо да не го кажа — почти съвършен като литературa, изказ. Всичко в това „деликатно настроение” говори за изтънченост на интелекта и за морално страдание, породено тъкмо от тази изтънченост. Между другото — познавам цялото прозаично творчество на Априлов – драмата на неговия дух, персонифициран в множествен и многолик герой, неговият, ако можем така да кажем, „алтер eгo” е в незадоволения копнеж към приключение, зареден още от впечатленията на крайморското детство и останал незадоволен за цял живот. И аз усещам как с натрупването на годините и неизбежната равносметка, тази незадоволеност ще се превръща все повече в една автосаркастичност, смекчена от натрупаната култура и радост от властта над словото. И ще очаквам вече зрелите и истински плодове на чудесно и несъобразимо съчетание; авантюрен дух, озаптен от висока цивилизованост на жизнения опит и литературна култура.

1983.

Предговори, Анотации, Епилози…

Анотации …
Предговор 1975
Предговор 1981
Предговор…
Епилог
Епилог

„Обяснение на един роптаещ човек“ 1975.

Обяснения на роптаещ човек

 Често ми казват: записвай приключенията на това лисиче и ни ги разказвай! Аз се съпротивявам, не искам да се занимавам само с Лиско, имам си друга работа, а Лиско непрекъснато си прави нови приключения.

Кажете, нямам ли право да роптая – някога написах „Приключенията на Лиско в гората”, след това – „Приключенията на Лиско по море” и си викам – край! Добре, но лисичето взе, че извърши друго приключение, което нарекох „Лиско в страната на квадратните същества”. И тъкмо си казах – край, няма вече! – Лиско ми изтърси цели шест приключения наведнъж. Напъхах ги в отделна книга и ги подредих така: „Не пипай куфара”, „Чими”, „Часовникът”, „Червената шапчица”, „Дупката” и „Питонът”. Нарекох ги „Новите приключения на Лиско”. Пак си казах – край, няма вече! И да му хрумне друго – няма!

Добре, но ето че се напрегнах и записах „Привидението” и „Голямата награда”. С надеждата, че ще бъдат последни. Имам си друга работа, не мога да се занимавам само с приключения, животът не се състои от приключения, а от сериозни неща, които се случват сериозно всеки ден.

– Добре – предаде се Лиско, – макар че на мен пък всеки ден ми се случват само приключения. На мен през деня не ми ли се случи приключение, ще пукна, не мога да си легна и си викам: днес не ми се случи приключение, ама не е на добре! Ще случи нещо лошо!

Трябва да ви поясня – под приключение Лиско разбира нещо, което започва или добре, или зле, но завършва винаги добре.

Един ден Лиско се яви при мен и каза:

– Съгласен съм, че си зает с по–важни неща и няма да ти се бъркам в писането, но трябва да ти подскажа все пак, че не успяваш да записваш всичко. Ами аз имам още осем приключения, общо деветнайсет, пък ти си само на единайстото…

– Ще има да взимаш! – възразих отново. – Имам си друга работа!

И тряснах вратата на стаята си, но лисичето застана отвън, излегна се и се усмихна.

То мисли, че животът на записвача на приключения е безкраен, защото е лисиче, защото е дете, което впрочем е хубаво.

Борис Априлов

Из предговора към „Най–новите приключения на Лиско” –

„Обяснения на роптаещ човек“, 1975 г.

–––––––––––––о––––––––––––––

 Кратки биографични бележки за автора

 Борис Априлов е роден на 21 март 1921 г. в гр. Малко Търново.

Образованието си получава в Бургас, където още като ученик публикува в местния вестник кратки разкази, фейлетони и стихове.

Поканен на работа в редакцията на новосъздадения вестник „Стършел“, заминава да живее и работи в София. От 1956 г. вече не е в „Стършел“, минава на свободна литературна практика и до края на живота си се издържа изключително с литературна дейност. Три години работи като драматург на театъра в Сливен.

Написал е над десет детски книги, много детски пиеси за драматичен, куклен и телевизионен театър. Едновременно с това постоянно публикува за възрастни – фейлетони, повести и романи, издадени в страната и чужбина. Автор е на много пиеси, играни в наши и чужди театри. Писал е сценарии за филми и хумористично–сатирични спектакли. Първата му книга за деца – „Приключенията на Лиско в гората“, излиза през 1957 г.

Любим автор на деца и възрастни, Борис Априлов получава хиляди писма на любов и признание, на които винаги отговаря с интерес и внимание.

Умира на 10 април 1995 г. в Тел Авив, Израел, където гостува на дъщерите си.

 

„Вместо предговор“ – 1981.

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

 До другаря Цветан Пешев, редактор в издателство „Отечество“ София.

Драги другарю Пешев,

Съобщиха ми по телефона от дома, че държиш да напиша предговор към новото издание на „Приключенията на Лиско по море”, на което си редактор. Искал си го само след три дни, печатницата не можела да чака. Но кажи как да стане това, сега си почивам и пиша роман за възрастните читатели, посъветвай ме как да се обърна към Лиско, с когото на всичко отгоре се ненавиждаме; тежка задача, особено ако се вземе предвид, че за мен най-трудното нещо на света са предговорите. Намирам се на четиристотин километра от София, не мога да направя справка в книгите си, не знам точно кога съм писал за патилата на Лиско по море, оттогава са изминали поне петнайсет години, а както ти споменах, с лисичето сме скарани по много причини, най-важната от които е, че настоява да бъде постоянно в центъра на вниманието ми. Вече съм издал три романа и осем повести за него, нови две повести чакат в чекмеджето на бюрото ми; то иска да ги предам за печат, аз не искам, това го обижда и в момента не си говорим.

Почивам край Созопол, водата е поносима, слънцето тези дни май липсва и макар че съм на шейсет години, всеки ден плувам по двайсетина минути, после сядам на една скала. От скалата наблюдавам гладката есенна далечина; риболовни кораби заминават или се връщат, светлеят ветроходи, мяркат се делфини. Неволно търся да зърна делфинчето Мони. Къде ли е то? Къде е Ленивия рак? Съществуват ли наистина? Понякога ми се струва, че съм ги измислил, че няма Мони, няма Ленивия рак, няма магаренцето Мокси, нито пък Лиско, има само въображение. Веднъж запитах едно дете на пет годинки, съществува ли Лиско? Детето ми отговори, че съществува. Какво е Лиско? — запитах аз. Едно нещо, което се върти. Как се върти? — учудих се аз. Ето го, рече детето и ми донесе грамофонната плоча за Лиско.

За това дете най-лесната работа е да си представи героите, но ние, другарю Пешев, какво да правим като сме възрастни? Много просто, ще кажеш, трябва да се въоръжим с вярата на децата — те са сигурни, че на света съществува доброто, благородството, героизмът, а злото е дадено за временно ползване, колкото да услужи на приказките. Ето защо и ние, писателите, когато пишем, често пъти се превръщаме в деца — иначе откъде ще се вземат книгите. И затова именно, като седя на скалата, за мен е по-лесно да погледам морето като писател за деца, отколкото като писател за възрастни, защото в първия случай ще видя чисто море, по което плават приключения, а в другия случай – празна, безжизнена равнина, по чиято вмирисана на нафта повърхност делово сноват параходи с азотно-фосфатни торове и замърсяват още повече морето.

Обърна ли се, ще съгледам хълм, той е обрасъл с магарешки тръни, за някои мои герои магарешките тръни са пълни със сладост и ако тези герои се приближат откъм сушата, медените сокове ще се окажат вкусна пречка те да не видят морето; така и ще си пасат цял живот в подножието на хълма, няма и да разберат, че зад него има море, това не ги интересува. А знае се, че две трети от повърхността на планетата ни се състои от вода и само една трета е суша, така че откъдето и да тръгнеш, неминуемо ще опреш до брега на някакво море или океан, стига да ти се ще, стига да не си потеглил така, както потегли и пристигна Мокси например.

Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които нямат сили да го преодолеят, за да се потопят в приятно солената прегръдка на залива. Дори си представям как в отвъдното подножие на хълма се трупат хиляди, натискат се в жегата, борят се и се мъчат да прехвърлят хълма, да се спуснат от билото му към благодатния хлад, но това не им се отдава, не могат, нещо им пречи. Какво е то? Над този въпрос си блъска главата възрастният човек, а детето не — то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея.

Поглеждам отново към морето и си спомням какво точно се случи в него, патилата на моя герой по вълните започват да изплуват в спомена за книгата, там Лиско раздвижва спокойната повърхност, предизвиква събития, държи се дръзко пред злото, в някои моменти му се подиграва, изобщо показва ония черти от характера си, които бих искал да имам самият аз. И тогава внезапно ми хрумва, че Лиско — това е авторът, или по-точно — авторът такъв какъвто би искал да бъде.

— Разбра ли какво съм искал да ти кажа винаги? — обади се внезапно отнякъде лисичето. – Ти и аз сме едно и също нещо, затова си написал тази книга за мен, но и затова ме мразиш, защото не можеш да бъдеш като мен, а аз пък не желая да бъда като теб.

Това е, другарю Пешев, на теб като редактор ти е лесно да ми поискаш един предговор и то на бърза ръка, понеже печатарите се сърдели, но вече успях да ти кажа, че писането на предговори ми е най-трудното нещо на света, особено ако засяга книга като тази, която и аз всъщност не знам какво точно иска да каже.

С поздрави на теб и на колегите ти от издателството:

 БОРИС АПРИЛОВ Созопол, 5 октомври, 1981

 (От поредното издание на „Приключенията на Лиско по море”, библ. „Златно сърце”, изд. Отечество-1981. )

 

„Девять миль нежности“ – рассказы 1968.

Художник Никола Данаилов Буков 

Перевод с болгарского: Т. КОЛЕВОЙ

Под редакцией А. ПОПОВА

София-пресс

Агентство печати на иностранных  языках – 1968 год.

 

Б О Р И С .  А П Р И Л О В

ДЕВЯТ МИЛЬ НЕЖНОСТИ

СОДЕРЖАНИЕ:

1. Лодос  5

2. Воскресный поединок 16

3. Капитан 32

4. В гостях 40

5. Филе акулы 47

6. Тихое море 64

7. Уха по-рыбацки 77

8. Девять миль нежности  83

9. Осенние дюны 101

10. Надо спать под открытым небом 112

11. Еще один 124

12. Жестокость 153

13. Что-то уходит  164

14. Патетическая симфония 170

 

 

Л о д о с

Ах уж этот южный ветер!… Я не забуду один такой день в декабре – в полдень запел тростник нашей хижины, а мы с Маноли проснулись, бодрые, как никогда. В это утро, часам к семи, мы выбрали сети и вернулись с уловом в восемьсот скумбрий.

Кроме того, в море мы наткнулись на мертвого дельфина и взяли его на буксир.

Когда запел тростник, мы выбрались из хижины. Мир был полон теплого и радостного возбуждения. Ветер дул порывами, подметал поверхность реки, и темные пятна от его бреющего полета, гоняясь друг за другом, неслись к морю. Я обратил внимание, как Маноли распростер руки, вздохнул полной грудью и затем пощупал свое заросшее щетиной лицо. Маноли думал о женщине. Я усмехнулся и подошел к дельфину. Дельфин лежал рядом с лодкой. Внимательно оглядев его со всех сторон, я несколько раз нажал на него пальцем и почувствовал твердую упругость тела. Это окончательно убедило меня, что он умер недавно, по таинственной причине – на нем не было ран. Одному богу известно, как умирают дельфины.

– Сколько нам за него заплатят? – спросил я.

– Много, – ответил Маноли.

Рыбацкие лодки бесновались. На них действовал лодос. Они сновали взад и вперед по реке, груженые и пустые, куда-то спеша.

– Что будем делать? – спросил я.

Маноли не ответил, на его лице застыло отсутствующее, мечтательное выражение. Ветер трепал его рыжие волосы. Взгляд Маноли почему-то приковала лодка, которая появилась из-за поворота реки. В лодке неуклюже восседали две крестьянки. В руках у женщин были кошелки, вероятно, с картофелем, фасолью, подсолнечным маслом и ракией^* – продуктами для обмена. За них они получали рыбу.

– Что будем делать теперь? – повторил я.

Маноли легонько пнул дельфина носком ботинка – носок отскочил в сторону. Ветер кинулся в тростниковую саванну, тростник полег, и синие просторы речных разливов потемнели. Оттуда взлетело несколько птиц, они покружились и снова опустились на прежнее место. Самцы чувствовали неожиданный, несвоевременный прилив нежности и греховно косились на самочек.

^{* ракия – плодовая водка.}

 

– Ну что, будем закидывать сеть? – спросил я.

– Сначала закусим, – ответил наконец Маноли.

Он подбросил в очаг хворост. Огонь тотчас вспыхнул. Дым закружился вокруг нас, как акробат, сделал несколько сальто и поплыл по течению реки. Маноли принес закопченный котелок со вчерашней фасолью и повесил его на треножник. Обтер ладонью тарелку, наполнил ее солеными овощами и очистил – на всякий случай – две головки лука, но не удержался и тут же сгрыз одну из них. Уж очень он любил лук. Затем он отцепил двух вяленых сарганов, поставил на стол еще две тарелки и, взяв поварешку, прямо в сапогах вошел в воду. У него был вид человека, решившего вычерпать реку – так по крайней мере мне показалось. И все оттого, что дул лодос! А Маноли просто мыл поварешку. Но мыл ее долго, задумавшись, и мне начало казаться, что он в умопомрачении ласкает реку, словно играет с женщиной… Я сидел, беспомощно глядя на него, и курил сигарету. Мы все еще обедали на чистом воздухе, все еще жили по-летнему. Я не знал за что взяться, меня охватила какая-то особая лень, и в голове зарождались самые неожиданные планы… Маноли вернулся и, сунув поварешку в котелок, принялся мешать фасоль. Аппетитно запахло. Он вдыхал шедший из котелка пар и задумчиво продолжал мешать, хотя в этом не было надобности. Сначала он наполнил мою тарелку, потом свою, разделся до пояса и сел за стол. Мы приступили к обеду.

Ветер увивался вокруг нас как собака, словно ждал, чтобы мы бросили ему что-нибудь со стола. Затем мы поели немножко саргана, но этого нам показалось мало, и Маноли, поставив на угли решетку, положил на нее четырех скумбрий. Мы съели их без хлеба, вместо десерта. С чистого неба струился свет, нагой лес на холме пел какую-то песню, без всякого ритма. Ветер дул с юга, просачивался сквозь фильтр мягко очерченных гор, сгребал с них осенние ароматы и охапками бросал в нас. Может, этот ветер дул из Африки, через Средиземноморье, а, может, просто с берегов Егейского, но он был как по заказу – теплым, ласковым, мы чувствовали его на своих плечах, на своих глазах.

– Что же теперь? – снова спросил я.

– А теперь мы отправимся в Бургас, – ответил Маноли.

– А рыба?

– Мне не сидится…

– Когда такая прорва рыбы!

– Не знаю что со мной делается, но я должен ехать… В конце-то концов, не продались же мы в рабство этой рыбе! Мы все-таки мужчины.

– Хорошо, – согласился я. – Не будем спорить.

Об этом не могло быть и речи. С Маноли мы ладили. Я и сам чувствовал необходимость напиться, напиться спокойно, с размахом – так, чтобы на другой день чувствовать себя виноватым.

– Спроси, может у кого-нибудь есть свободная лодка? – сказал я. – А если хочешь, отправляйся на нашей.

– А ты?

– Я загляну в село.

– Почему бы тебе не поехать со мной?

– Да жены все равно нет: уехала в Софию.

– И другого ничего на примете?

– Пожалуй, есть.

– Тогда заводи мотор и – в путь.

– Заодно и дельфина продадим, – подхватил я. – и чего только не выдумает человек, когда у него есть что-нибудь на уме.

Маноли наполнил резервуар бензином и набил кубрик соленой и свежей рыбой. Мы столкнули лодку в воду и снова привязали к ней дельфина. Мой приятель разделся догола, облил себя водой и намылился. Сполоснувшись и вытерев тело махровым полотенцем, он надел чистое белье. Затем он тщательно расправил воротник толстого свитера, причесался, вымыл в море резиновые сапоги и набросил на плечи полушубок. Из всего этого я понял, что он намерен прежде всего зайти к какой-то женщине.

– А ты? Почему бы тебе не освежиться?

– Я вымоюсь в гостинице.

– Идеально!… Ну, что, двинулись?

Мы осторожно оттолкнулись веслами от берега. Немного погребли, а затем включили мотор на тихий ход, чтобы не повредить дельфина. Наша хижина была довольно далеко от устья реки, и мы проплыли мимо других рыбаков – на реке царило движение, слишком оживленное для этого времени года. Маноли держал румпель и пел. Тростник кланялся нам с обеих сторон, в его зарослях шнырял ветер, лианы речных джунглей раскачивались – все ожило. Мой компаньон вытащил капитанскую фуражку и усмирил ею трепавшиеся на ветру волосы. Лодки, люди – все осталось позади. Одни рыбаки выбирали рыбу из неводов, другие ели, ремонтировали моторы, латали сети.

Интересно наблюдать море в часы лодоса. Ветер дует с суши, отчего залив становится гладким, словно покрытым льдом. Кажется, будто ветер скользит по нему на коньках. Море покрывается пятнами, пятнами-скитальцами, которые, пересекая огромное пространство, снимают блеск с его поверхности. Воздух становится теплым, прозрачным и легким. Чайки мечутся, не зная, что делать с таким обилием рыбы. Им не управиться. А рыба, та тоже, ощутив в крови неведомые токи, пронзает прозрачный водный простор и чувствует, что происходит нечто необыкновенное, заставляющее ее то нестись к блестящей поверхности, то спускаться к самому дну – ей хочется что-то совершить, как-то откликнуться на таинственный призыв. Но что может сделать рыба, кроме как запутаться в сети или в ослеплении заглотать крючок? Рыбаки не ловят, а гребут лопатами. Я смотрю на них и думаю: почему мы отказываемся от этого изобилия, куда мы стремимся? И не испытываю ни капли сожаления. Маноли знает, о чем я думаю, и кричит.

– Настоящие мужчины познаются лишь в такие минуты!

– Что-то мы медленно двигаемся, – замечаю я.

– Сам вижу, – отвечает он.

– Уж больно здоров этот черт.

Из-за дельфина мы двигаемся гораздо медленнее, чем предполагали. Мы можем запоздать. Когда я слежу, как он скользит за лодкой, мне начинает казаться, что он ожил и включился в это общее безумство людей, рыбы и природы. Он подскакивает, шлепается в воду, взбивает пену, и на его гладком теле преломляются солнечные лучи. Я смотрю и думаю о его судьбе, о его жизни, полной стремительности, миллионов прыжков, любовного опьянения, борьбы за собственную жизнь, жизнь своих детенышей и своей стаи, заботы о том, как избежать свирепых пуль человека; я думаю о Моби-Дике, Мелвилле и капитане Ахаве – о судьбе тысяч маленьких и больших людей, по разным причинам пустившихся в море и даже в море оставшихся такими разными; о тех, кому удалось и не удалось из него выбраться, а затем начинаю думать о гостинице, о теплом номере, о ванной, о коллегах, которые беседуют сейчас в „Интернационале“, о своей жене, о детях – и стараюсь придумать оправдание для своего долгого отсутствия, оправдание перед той, к которой меня ведет лодос.

– Акулы совсем обнаглели! – говорит Маноли. Интересно, о чем думает он. – Глотают рыбу вместе с сетью. Превратили ее в решето. Придется чинить.

– Починим, – отвечаю я.

– Вот бы заиметь нейлоновую сеть!

– Акулы и ее разорвут.

– Все равно, страсть как хочется! – настаивает Маноли.

– Кому мы продадим дельфина?

– Ты отправляйся прямо в гостиницу. Я все улажу.

Приятно иметь дело с таким, как Маноли. Он не мелочен, не ведает лени.

– Только бы нам не встретить контролеров, – говорит он и озирается по сторонам.

– Мы дадим им часть рыбы, – замечаю я.

– Какая наивность! – смеется он. – Да они все заберут, подчистую.

– Может, попадутся хорошие парни.

– Государство, оно бесчеловечно… оцепили шоссе и море.

– Дельфин нас спасет, – успокаиваю его я.

– Дай бог, – говорит Маноли неуверенно.

Последнее время стало трудновато ускользать от бдительного ока закона. Два или три раза нам пришлось сдать рыбу по наряду. Обыскивали машины на дорогах и лодки в море. Маноли мечтал о вертолете. По его словам, только с вертолетом можно жить спокойно.

Ветер продолжал мести море. Вокруг нас, как призраки, скользили фиолетовые пятна. Если бы нам было не к спеху, мы могли бы остановиться и вдоволь налюбоваться их игрой. И тут Маноли меня поразил. Он заглушил мотор и сказал:

– Ты только погляди!

С десяток чаек сели отдыхать на воду, образовав хоровод – хорошо очерченный круг на поверхности моря. Мне показалось, что они сосредоточены и задумчивы как люди. Ветер старался их разогнать, но они упрямо противостояли его атакам и снова становились в круг.

– Что ты на это скажешь? – спросил мой приятель.

– Что говорить?

– Стали в хоровод, как люди… Чинно. Уважают друг друга.

Я не всегда улавливаю смысл слов, сказанных Маноли.

– Ладно! Давай, заводи мотор!

Маноли любит фантазировать и все ждет, чтобы в природе случилось что-нибудь необыкновенное: чтобы к нам передвинулся экватор или, скажем, наступил конец света. Он страсть как любит говорить о вечном календаре, о нашествии желтой расы, о том, как растопят антарктические льды, о знаках зодиака.

Чайки, чайки, чайки!… Создается впечатление, что ветер швыряется ими. Птицы только кажутся безпомощными, на самом же деле они ловчат – используют воздушное течение, чтобы меньше затрачивать сил. Маноли следит за ними своими желтыми глазами и произносит:

– Ветер разгладит дюны, сотрет с них следы людей и животных, засыплет арбузные корки, оставшиеся после курортников, уложит волнами пески.

Трудно угадать о чем думает этот человек. Я усмехнулся, а он, взглянув на меня, сказал:

– Ты думаешь о ней? Да?

– Может, нам пройти стороной? – спросил я сконфуженно, – избежим контроля.

-– Нет, – ответил он.

Морская даль становится фиолетовой, она полна барашков. Заливы и полуострова сменяют друг друга, мы проплываем мимо; тянется лента берега, исчезают знакомые очертания, город все еще далеко, но мы знаем, что он непременно возникнет со всеми своими зданиями, людьми, вином, жареным мясом и теплой водой, текущей из крана…

Мне везет с гостиницами, мне ни разу не отказывали. Не отказали и на этот раз. На улице уже зажигали фонари, а я плескался под теплым душем, и в ушах у меня стоял шум лифта, проникающий сквозь толщу многочисленных стен. Пока я растирался махровым полотенцем, и после, одеваясь, я думал о ней и еще о некоторых вещах, но в основном – о ней.

Ветер давал о себе знать даже здесь. На улице люди говорили громко, почти кричали. Те, кто любил друг друга, обнимались прямо на тротуарах, на глазах у прохожих, а юноши стали настолько дерзкими, что заговаривали с незнакомыми девушками.

Я миновал центр города и двинулся по знакомой уличке. По обе стороны тянулись старые греческие дома, притаившиеся в голых садах. Фасады этих домов, утомленные и облупившиеся, давно нуждаются в ремонте, но разве есть смысл их ремонтировать? Люди хотят жить в новых больших корпусах – хотят и все тут. Их не интересует, что здесь умирают дома, у которых есть биография, дома, где прошло детство таких, как я.

Ее окно, увитое плющом, светилось. Она жила среди воробьиного щебета, всегда жила там и мне кажется, будет жить до конца жизни. Как возможно такое постоянство?… Если вы заметили, есть женщины, готовые ждать до второго пришествия.

Спустя два дня, нагруженный пакетами, я сел в лодку и покрыл плечи брезентом. Шел дождь. Маноли склонился над мотором. Когда он выпрямился, я увидел его нахмуренное лицо.

– Проклятая погода! – сказал он. – Не могу понять, что нас дернуло притащиться сюда?

– Заводи! – сказал я.

– Сейчас.

Он снова склонился над мотором.

– Ну, как прошли каникулы? – спросил я.

– Хорошо… Может, отдашь конец?

Я прыгнул на причал и отвязал веревку. Маноли надел полушубок и устроился на корме. Я протянул ему сигареты.

– Вот идиоты! – заметил он. – И как это мы могли бросить реку!…

– Давай!

Маноли завел мотор. Машина затарахтела.

– Рыба шла косяками! – крикнул он, чтобы я мог его расслышать.

Мы обогнули шаланду.

– И какой черт нас дернул?… Потеряли самое малое две тысячи штук!

– Ты купил кофе?

– Купил… И соль купил.

– Нашел крупную?

– Нашел!… А теперь, дай бог, штук десять за день, да и то неизвестно.

Дождь усилился. Так уж положено – после южного ветра всегда идет дождь.

В о с к р е с н ы й    п о е д и н о к

Из фургона только что выгрузили брикеты льда и машина ушла в сторону гостиниц.

Талая вода стекает на теплый асфальт. Буфетчик, здоровенный парень в матросской блузе, стоя возле льда, наблюдает за двумя женщинами, которые направляются к пляжу и пытается определить по их загорелым телам, лишь в двух местах прикрытым кусочками материи, сколько дней они на море. У него появляется желание крикнуть им что-нибудь вдогонку, но сдержавшись, он спокойно наклоняется, берет ледяной брикет и несет его в буфет. Он укладывает часть льда под стойку и покрывает брезентом, затем разбивает два брикета на мелкие кусочки и засовывает лед в бачок, где стынут бутылки с напитками. Раннее утро, но уже жарко и холодная влага, растекшаяся по асфальту, испаряется. Вместо нее остается белесое пятно. Буфетчик полон сил. Его гладкая кожа отливает бронзой. Ему не место здесь, среди бутылок с этикетками пива, водки, коньяка, ликера, соков, минеральной воды и лимонада. Ему бы лежать сейчас где-нибудь на песке среди женских бедер.

Под тентом сидят двое иностранцев – тучный мужчина и тучная женщина. Кожа у них ослепительно белая, и жгучие солнечные лучи, сейчас еще косо падающие на поверхность спокойного моря, их пугают. Один из членов курортной спасательной команды, загорелый, плечистый детина, опустил монету в автоматический проигрыватель и теперь наслаждается блюзом. На лице его мечтательное и глупое выражение – в разгар сезона оно особенно глупое. Иностранец встает, подходит к буфетчику и, облокотившись на стойку, заказывает две порции минеральной воды с земляничным сиропом.

– Две жирные белые лилии! – выкрикивает спасатель. Буфетчик смеется.

Иностранец вот уже несколько лет подряд отдыхает в Болгарии и понимает смысл оскорбительных слов, но у него нет никакого желания поднимать скандал. Для него спасатель есть спасатель – кто знает, может, этому парню, действительно, когда-нибудь придется вытаскивать его из воды. Кроме того, он испытывает в какой-то мере чувство неполноценности перед этим коричневым исполином. Буфетчик подает два высоких стакана, кладет в них лед и прикрепляет соломинки. Тучный иностранец расплачивается и несет эти маленькие аквариумы с плавающими айсбергами за столик к жене. Они не торопятся пить. Любуются льдом и вдыхают его прохладу.

– Ну и денечек будет сегодня!… – это говорит рыбак. Он похож на сушеную скумбрию. Его неумытое, сонное лицо заросло щетиной. – Что-то с утра начало припекать, – он облокачивается на стойку. – Сегодня у нас что? Суббота?

– Воскресенье, – отвечает буфетчик.

– Мамочки!… Спасайся, кто может! Опять колхозное гулянье.

– Первый грузовик уже прибыл!

– Вот насмотримся на порты, платки да передники.

Тучный иностранец внимательно прислушивается к разговору.

Рыбак здесь опереточный, он не столько ловит рыбу, сколько потягивает спиртное. Он, что называется, „экспонат”. Иностранцы любят с ним фотографироваться, часто обнимают его, чтобы запечатлеть это мгновение на вечную память, и кладя руку ему на плечо, улавливают запах перегара. Он и местный облезлый верблюд годятся только для фотографий.

Рыбак относит рюмку с водкой на столик спасателя и вытаскивает сигарету. Драгоценную влагу следует впитывать с чувством, с толком… Никто не видел, чтобы он когда-нибудь что-нибудь ел. Те, кто его знает, все больше убеждаются, что алкоголь – продукт, который может поддерживать искру жизни в организме, если, конечно, человек не занимается физическим трудом и не ложится с женщинами. Рыбак олицетворяет собой полное равнодушие к миру, а спасатель – тупое, терзающее счастье, тонущее в море сладостных звуков саксофона.

Тучный иностранец потягивает через соломинку ледяной сироп. Уже прошло то время, когда он, подобно другим отдыхающим, считал, что жизнь этих двух мужчин – романтика. Теперь он знает, что перед ним сидят две пустые консервные банки, и ему стыдно, что он тоже когда-то с ними фотографировался и показывал снимки своим друзьям на родине.

Наконец рыбак пригубил рюмку и словно глотнул жизненного элексира.

– Что-то я вчера вечером тебя не видел…

– Не было такой возможности, – усмехается загадочно спасатель. – Я был в укромном местечке.

– С мадамой?

Коричневый полубог не отвечает, он продолжает ухмыляться, и это красноречивее всех слов.

– Все с той же?

– Сначала с той, после с другой.

Рыбака совсем не интересуют женщины, но со спасателем можно говорить только так.

– Сегодня жарища. – Это еще одна тема для разговора. – Верно, к вечеру будет гроза. Больно парит.

– На пляже уже битком…

По главной аллее группами проходят отдыхающие. На песчаном берегу устанавливают зонты. Зонты разноцветные и действительно походят на грибы. За ними ярко блестит и искрится море. Проносятся легковые автомобили, их шины шуршат по асфальту. Асфальт плавится в горячих лучах солнца, и запах его убивает запах моря и песка.

– Грузовики! – кричит буфетчик.

– Ярмарка началась! – подхватывает спасатель. – Едут!…

–И чего им не запретят сюда ездить? – спрашивает рыбак. – Только пляж поганят.

– Как же, жди… – растягивая слова, говорит буфетчик. – Да их специально посылают. Вон, даже грузовики дают. Эх!… – он указывает рукой в сторону моря. Там, на песчаной полосе, появилась группа крестьян – темное пятно, контрастирующее с яркими веселыми красками курорта.

– И когда они поднялись, когда доехали! – удивляется рыбак.

– Встают ни свет, ни заря, – замечает спасатель. – А ложатся вместе с курами.

– Ты с восьми на работе?

– Да…

– Сегодня не разживешься.

–Ты позавчера сколько штук вытащил?

– Четырех.

– Что-то я не припомню, чтоб было волнение.

– Волнения не было, просто им начало ноги сводить.

– А почем знаешь, может, сегодня тоже будет сводить?

– Может, и будет, – задумчиво говорит спасатель. – Как пойдет! Бывают дни – всем подряд сводит, просто диву даюсь, и чего это им ноги крючит.

– Что ж тут удивляться? Разве с тобой не случалось?

– Никогда.

– А со мной так случалось.

– Будешь столько пить, тебя всего скрючит.

– Может, и скрючит, да только на суше.

– Почему ты никогда не купаешься?

– Времени нет.

– Брось, просто плавать не умеешь!

– Да ты что?… – всерьез обижается рыбак.– Я в Йорданов день за крестом нырял.

Лицо у рыбака землистое. Залатанные брюки болтаются на его тощих ногах, босых, с длинными костлявыми пальцами. На нем матросская блуза, такая же, как у буфетчика, только грязная и не по росту большая, из ее широкого ворота торчат две худые ключицы. Они говорят о хроническом голоде и бедняцком эпикурействе. Зато фуражка на нем капитанская, всегда чистая, в белом чехле. Над козырьком блестят золотая эмблема и желтый шнур, притягивающие взгляды туристов и объективы фотоаппаратов. Лицо у него спокойное и честное, на нем нет и следа той вины, что отпечатана на лице буфетчика, ворующего напитки.

Музыка умолкает. Спасатель встает, подходит к проигрывателю и опускает последнюю монету. На этот раз звучит фокстрот. Фокстрот превращается в марш, словно специально зазвучавший для двух новых посетителей. Они появляются неожиданно и можно сказать, их появление производит фурор.

Буфетчик, спасатель и рыбак глядят на них, вытаращив глаза. Они онемели, они не в состоянии даже расхохотаться. Кто мог допустить!… Такое нахальство! Первым приходит в себя спасатель. Он закрывает ладонью лицо – знак крайнего удивления. За растопыренными пальцами глаза его смеются. Затем приходит в себя буфетчик, он ставит локти на стойку, кладет подбородок в раскрытые чашей ладони и глядит в упор на вошедших.

– Что ты скажешь?… – бормочет он.

– Село Нижние Грязи пожаловало в гости! – отвечает спасатель. – Зверинец открылся.

Крестьяне – мужчина и женщина – растерянно осматриваются, стараясь понять куда же они попали. На этом самом курорте полно всяких диковин. Мужчина настроен более решительно. Так и должно быть, если он настоящий мужчина и не совсем лишен героизма. Он удивленно разглядывает красивый навес, стоящие под ним столики, крытые блестящим пластиком, плетеные стулья, от которых несет легкомыслием, толстых белолицых иностранцев, коричневого спасателя, захудалого рыбака и повернувшись, устремляет взгляд на стойку. Сотни стоящих там бутылок, вероятно, напоминают ему снаряды, бар – пороховой погреб, а буфетчик – распоясавшегося часового, который в любую минуту может крикнуть: „Стой! Кто идет?” Пришелец даже готов откликнуться: „Свой!”, но он чувствует себя настолько чужим в этой обстановке, что не смеет открыть рта. В правой руке он держит хозяйственную сумку, набитую снедью. Оттуда торчит белый каравай хлеба с отломленной коркой. На крестьянине куцый пиджачишко, зато брюки – новые, широкие, они синеют свежей фабричной краской и слегка попахивают складом. Ботинки на нем грубые, не новые и не старые, они смотрят на мир своими тупыми носами. Лицо вошедшего словно высечено из сухой глины, оно жестоко выбрито, без крема и одеколона. Его соломенная шляпа, в двух местах порванная, потемнела от солнца и дождя.

Буфетчик, который стоит облокотясь на стойку, фиксирует вошедшего ленивым небрежным взглядом, вызывая у человека в соломенной шляпе еще большее смущение. Крестьянин неожиданно поворачивается к жене – оба чувствуют необходимость быть рядом. Это придает им уверенности. Жена готова взять мужа за руку, чего она не делала вот уже много лет.

– Что это ты, как эскимос? – спрашивает буфетчик, не спуская взгляда с лица мужчины.

– Чего? – не понимает тот.

– Тебе не жарко, говорю. Пиджак, свитер и тому подобное. . .

Крестьянин заливается краской, на лице его появляется улыбка, улыбка, лишенная всякой пластичности – попробуй, приведи в движение это прокаленное, загрубевшее лицо.

– Прямо из этнографического музея! – усмехается спасатель и небрежно кивает головой в сторону крестьянки.

Крестьянка одета празднично в национальный костюм, костюм этот не очень-то новый, но черная юбка отглажена, и белые рукава блузки сверкают чистотой. Женщина комкает в руках носовой платок. Она не молода, но старой ее тоже не назовешь – словом, в ней все еще есть силы – силы для крестьянской полевой работы. Лицо ее высохло, но большие глаза полны жизни. Волосы она спрятала под косынку, серый цвет которой убивает на ее лице последние остатки свежести.

– Если вы решили купить резиновые шапочки для пляжа, то магазин дальше…

Спасатель любит бросать эту фразу подобным людям, но на этот раз ее заглушает бравурный финал фокстрота. В наступившей тишине гости выглядят беспомощно. Мужчина чувствует, что не туда попал, и все же не спешит сдаваться. Он садится на стул. Жена остается стоять, ее внимание приковано к музыкальному ящику.

– Присядь маленько, – говорит мужчина, – передохнем и пойдем дальше.

– Пошли!

– Садись, садись!

Она осторожно присаживается, тело ее напряжено.

– Может, выпьем лимонада?

-– Нет, лучше пойдем.

Буфетчик весь в предвкушении интересного спектакля. Он бросает быстрые взгляды на спасателя, подмигивает ему.

– Поди сюда, – говорит буфетчик. – У нас здесь самообслуживание.

Мужчина ставит сумку на столик и направляется к стойке. Все развивается, как в захватывающей пьеске, где за отравлением героев следует финал. Мужчине в соломенной шляпе наверняка сотни раз доводилось облокачиваться о стойку деревенской корчмы, но здесь он на это не решается. Он стоит прямо, сосредоточив внимание на движениях буфетчика. Тот берет два высоких стакана, ставит их перед клиентом, вытаскивает из бачка со льдом бутылку клубничного сиропа, наливает немного в стаканы, возвращает бутылку на место и снова вытаскивает из льда две бутылки газированной воды, наполняет стаканы до краев, приносит два кусочка льда, опускает их в шипящую воду и затем подносит к стаканам две соломинки – они прилипают к гладким стенкам стаканов. Женщина в косынке чуть жива, она все ждет, что что-нибудь случится.

– Сорок стотинок! – бросает небрежно буфетчик.

Мужчина вздыхает с облегчением: „Не так уж страшно!“ Он расплачивается и несет стаканы к столику. Обернувшись, он видит лица иностранцев. Глаза их светятся теплом и как будто хотят что-то сказать. Иностранец обменивается с ним взглядом и едва заметно, глазами, указывает на стоящий перед ним стакан, наполненный той же жидкостью. Иностранка демонстративно снимает с соломинки папиросную бумажку, а мужчина своей соломинкой начинает размешивать сироп; затем он засовывает конец ее в рот и начинает пить.

Крестьянин старается быстро соображать, и все ж ему не понятно, почему следует пить через какую-то трубочку и вообще зачем нужна вся эта чертовщина. Он ставит стаканы на столик, садится и откидывается на спинку стула. Только сейчас он понимает насколько удобен этот стул и начинает убеждаться, что все, что его окружает выдумано не напрасно – этот тент, бросающий тень, эти гладкие столики, плетеные стулья, кусочки льда в сиропе и, может быть… даже эти трубочки. Его негнущиеся заскорузлые пальцы принимаются неумело разворачивать папиросную бумажку. Боже! Да это же обыкновенная ржаная солома… В первый момент он даже думает, что над ним подшутили, но затем поворачивает голову и бросает взгляд на иностранцев. Это его успокаивает. Двое толстых иностранцев еще раз успевают ему кивнуть.

Терпение „зрителей” иссякло.

– Не вздумай пускать мыльные пузыри! – говорит спасатель и толкает под столом ногу рыбака, который уже успел осушить половину рюмки. – Не дуй в соломинку, а тяни!

Женщина в косынке сидит так, словно она сделана из гипса, но муж уже разворачивает вторую соломинку. Оба принимаются размешивать сироп. Кусочки льда стучат по стеклянным стенкам стаканов – поют.

Спасатель и буфетчик разочарованы. Ничего не получилось. Никакого зрелища.

Спасатель решает перейти в наступление.

– Вы что же, хотите позагорать и искупаться?

– Да нет, просто приехали посмотреть.

– Чего же здесь смотреть?

– Да все это… Мы много слышали, вот и хотим посмотреть…

– Ах, вот что! Хорошее дело. Вы на нас посмотрите, мы на вас… полюбуемся. Полюбуемся, порадуемся.

– А что, разве запрещено?

– Да нет, не запрещено. Смотрите! Раз разрешают, смотрите, глазейте… А кто за вас работать будет? Разве сейчас не сезон? По-моему, так в самом разгаре. Народу хлеб нужен, а вы…

– Да мы уж с зерном покончили. Все убрали. Теперь ждем виноград.

– Газеты о вас каждый день пишут, – вмешивается буфетчик. – Не проявляете сознательности!

– Неужто такое пишут? – подмигивает рыбак.

Он подобрел. На дне его рюмки остались последние капли.

– И очень плохо поливаете, – продолжает иронизировать спасатель. – Сколько тебе лет?

– Пятьдесят.

– Самый подходящий возраст для работы. – Он поднимается и подходит к крестьянам. – А ну, посмотрим, как у тебя бицепсы?

– Что это, бицепсы?

– Как у тебя мускулы, говорю…

Спасатель щупает руку крестьянина.

– Ничего, намечаются. А ну, посмотри, какие у меня! – Он сгибает руку в локте и показывает свой круглый бицепс, затем начинает им играть. Кожа на мускуле блестит и отливает бронзой. – А ну, дай руку!…

– Зачем?

– Ну, будто мы с тобой здороваемся.

Мужчина в соломенной шляпе улыбается, лицо его залито краской; он ждет подвоха и тем не менее протягивает руку спасателю. Спасатель берет его ладонь в свою, как для рукопожатия.

– Давай, попробуем, кто сильнее.

– Что?

– Да вот, хочу тебе кое-что продемонстрировать. Приедешь в село, похвастаешься. Скажешь, что этому приему тебя Бако научил.

– Кто это, Баку?

– Это я, так меня величают.

Спасатель отодвигает стаканы и подсаживается к крестьянину.

– Поставь локоть на стол. Вот, как я!

– Да брось …

– Не бо-ойся…

– Не надо. Что это ты вздумал? . .

– Посмотрим, сколько у тебя силенок. Все знают, что ты без тренировки, и все же попробуй выдержать несколько секунд. Согни! Вот так! Сожми мою кисть. – Две руки образуют прямой угол. – Ты жмешь налево, я – направо. Посмотрим, кто победит.

Лицо у крестьянина бледное. Буфетчик давно уже вышел из-за стойки и стоит рядом. Подошел рыбак, держа в руке рюмку. Тучные белолицые иностранцы выглядят равнодушными, но и они наклонились вперед, довольные тем, что им все видно.

– Ты задумал что-то веселое, – говорит крестьянин. Лицо его вдруг заливается краской, он весь начеку. – Что ты хочешь?

– Жми!… Вот как я… Жми!… Вот так, хорошо! Теперь внимание…  О! Ишь ты!

Он уже не может больше шутить – всякая попытка засмеяться ослабила бы мускулы. Его лицо и тело покрылись испариной, отчего атлет действительно кажется выкованным из металла. Он наблюдает за почти черной, кое-где покрытой волосами рукой, которая сжимает его кисть, и удивляется откуда взялись эта сила, эта стальная устойчивость и спокойствие. Все в этой руке так скромно: короткий рукав, грубый темный пигмент, небольшая царапина, пересекающая напряженные жилы. Жилы! Видно, все дело в жилах – в этих кабелях, пропитанных здоровыми соками чернозема.

Прошло уже много секунд, и началась вторая длинная минута. Капельки пота на теле атлета-спасателя набухли и превратились в стекающие струйки. На лице мужчины в соломенной шляпе написано наивное удивление, даже желание извиниться, готовность сдаться. Не ослабляя руку, он обводит взглядом лица наблюдающих за поединком и не может понять, что так приковало их внимание. Что интересного в том, чтобы сидеть и вот так держаться за руки? Он не делает никакой попытки перейти в наступление. Увлекшись игрой, он просто старается не уступить, и самое смешное заключается в том, что это очень легко – и рука его, и все тело сопротивляются спокойно. Это все равно, что придержать край нагруженной телеги, пока сменяют сломанное колесо. Даже гораздо легче. Если уж говорить о напряжении, то оно куда больше чувствуется в руке паренька, которому, бог знает почему, так хочется его победить. Он рассматривает спасателя и пытается угадать: сколько же ему лет – лет двадцать пять, или меньше. Никогда не угадаешь сколько этим, городским, лет. Как ни скажешь, непременно ошибешься.

– Три минуты! – говорит буфетчик, который время от времени посматривает на часы. – Бако, тебе трудновато придется!

Бако не может говорить, а самое важное, не может применить никакой тактики. Он уже несколько раз пытался ослабить кисть, дать противнику аванс, обмануть – на эту удочку другие всегда попадались, но этот даже не думал переходить в наступление. Сидит и сжимает его кисть.

Внимательней всех следит за поединком тучный иностранец. Он хорошо знает, что победит парень. Да это можно объяснить и теоретически. Немолодой возраст способен оказывать сопротивление только до определенного момента, затем внезапно наступает усталость, износившийся мотор отказывается четко работать и побеждает молодость. Он очень удивлен, что мужчина в соломенной шляпе продолжает сопротивляться. Он радуется и чувствует, что сидящая рядом с ним жена тоже ликует. Если случайно победит крестьянин, они оба будут очень довольны. Он наблюдает за руками. От его взгляда не ускользают безразличие одной и хитрость другой, которая хорошо натренирована.

– Браво, старина! – кричит буфетчик. – Ты выдержал целых четыре минуты!

– Выдержал! – соглашается неожиданно спасатель и встает из-за столика. – Выдержал!…

– Что же ты бросил? – удивляется рыбак.

– Почему ты отказался? – недоумевает буфетчик.

– Мне пора на работу!

– Что же ты! – возмущается буфетчик. – Что же ты его не положил?

– Неважно! Я просто хотел проверить, выдержит он или нет. – Он растирает пальцы. – Это был просто эксперимент. Понимаешь?

– Понимаю, – отвечает буфетчик и бросает взгляд на крестьянина. – Ну, как старина? Силен наш Бако?

– Здоровый парень! – искренне восхищается крестьянин. – Здоровый. Крепкий… Молодец! Где мне с ним тягаться?

Спасатель устремляется к пляжу. Может, испугался, что его уволят за опоздание? Буфетчик снова возвращается в свой арсенал, наполненный блеском разноцветного стекла, жидкости и этикеток. Рыбак пересчитывает свои стотинки, собираясь заказать еще одну рюмку ракии. Тучный иностранец торжествующе подмигивает тучной белолицей иностранке и говорит ей что-то, но что, невозможно понять.

Крестьянин берет высокий стакан с ледяным сиропом.

– Пей и пойдем.

– Как бы нам наших ие потерять, – отвечает крестьянка.

Оба с жадностью пьют, прямо из стаканов, как привыкли пить всю свою жизнь.

Затем они поднимаются и, попрощавшись, выходят на раскаленный асфальт. Теперь женщина почему-то не хочет отставать, она делает несколько торопливых шагов и идет плечом к плечу с мужчиной, – может быть, она испытывает гордость оттого, что у нее такой сильный муж.

К а п и т а н

 

Мы возвращались на „Баклане”. В нашем пароходстве было четыре суденышка такого типа. Вот уже год как одно из них покоится на дне. Некоторые утверждают, что с однотипными судами всегда так: потонет одно, другие спешат за ним следом. Многие это опровергают, но поди разберись. Нас не пугали льды. Подумаешь, какие-то льдины, двигающиеся от устьев северных рек! Ударится такая льдина в броню и отскочит. Нас губил холод. Волны захлестывали правый борт, и там, где волна лизала обшивку, оставался обледенелый след. Возникала опасность сильного крена на правый борт. Мы могли совершить оверкиль – самый эффективный способ быстро достигнуть дна. Все ломали голову над тем, как обмануть море, как перебраться через него и достичь берега.

Мы везли дрова для большого порта, где были наши дома, где нас ждали близкие. Дрова походили на брикеты льда. Не дай боже выйти на палубу и попасть под брызги – прожжет до костей. Словом, ужасное, унизительное положение.

Унизительное потому что мы шли рядом с берегом. Там блестели, переливаясь, огоньки. Смотришь на них, но они тебя не согревают – между нашим суденышком и берегом вздымаются самые зловещие волны, коварно крутится прибой, скрывающий подводные скалы. Глаза всех были обращены к капитану. Он стоял в рулевой рубке, всматривался сквозь стекло и молчал. Только иногда раздавалась его команда. Мы качались как пьяные. Ветер кувыркал нас по неровному морю, а мы кувыркались по палубе: падаем, вскакиваем, пытаемся удержаться на ногах и бежим кто вниз, кто наверх. Ничего не поделаешь! Каждый старался что-нибудь делать. Всем нам казалось, что, если мы опустим руки, то никогда не доберемся до пристани. Ветер был злой – не поймешь, откуда дует. Не было сил ему противостоять. Мы никогда не попадали в такую передрягу. Двое из нас, истощенные морскою болезнью, уже валялись в кубрике. Один из них плакал и звал на помощь свою мамашу.

Вы не можете себе представить, да и понять не можете, какой личностью был наш капитан. Он не бросался дешевыми словами, вроде: „Погибнем с честью!”. Таких фраз он не говорил. С самого начала он встал в рулевую рубку и начал состязаться с морем. Правда, один раз он действительно спустился вниз, но лишь для того, чтобы дать затрещину тому, кто призывал мать, и снова поднялся на мостик. Наступил момент, когда капитан проявил недоверие к нашему лучшему рулевому, затем он начал проверять курс, чего он никогда не делал, и по одному этому мы поняли, что положение очень серьезное.

Правый борт еще держался над водой, крен был совсем легкий и слава богу, мы миновали большую часть пути. Опасность перевернуться почти исчезла, а ведь был такой момент, когда мы думали, что пропали. В такой мороз перетаскивать груз на левый борт было невыносимо. Лучше сидеть в кубрике и не показывать нос наружу. Вот исчезли, погасли огоньки на берегу – ток там, что ли, выключили или еще что, – и мы почувствовали себя как в желудке кита. Не с чем сверить курс. Мы начали ориентироваться по ветру и волнам. Они шли косо, с севера, а мы стремились на запад, значит нужно было ощущать их лишь правой стороной форштевня, или как вы называете, носа. Провалишься между двух волн, зароешься носом в одну из них, потом попробуй выберись. Мы ничего не видели, только ждали когда корпус судна снова поднимется на волну. И все же мы думали, что и на этот раз нам удастся вырваться. Хорошо еще, что в темноте мы не видели палубы, мы испугались бы этой ледяной симфонии, столько льда наросло на баке, или как вы называете, передней части палубы.

Время шло. Я лег на койку, однако разве полежишь? Я сжимаю пальцами края и меня берет зло. Над моей головой висит фотография жены, она улыбается, как будто разговаривает с Жераром Филипом, и кроме того еще одна фотография – польки, которой я увлекался этим летом. Женщины улыбаются, а мне хочется сорвать фотографии со стены, но разве это можно сделать при такой качке… Мы погибаем, а они смеются! Господи, я вспоминаю надпись на фотографии польки: „Я оставляю тебя солнцу, чтобы оно сберегло тебя только для меня, до будущего лета.” Мне хочется реветь от злости, бить себя по башке за разные глупости, которые я делал в жизни – женитьбу и флирты. Все это бледнеет и ничегошеньки не значат перед лицом смерти, когда человек отдает себе ясный отчет что в жизни важно и что – нет.

Как оставаться в кубрике? Здесь невозможно даже отдохнуть, просто сойдешь с ума! Другие тоже чувствуют себя неспокойно. Что-то тянет их наверх, к капитану. Другое дело стоять рядом с ним. По выражению его лица можно понять что нам предстоит – жить или умирать. Скажу вам откровенно: в такой момент капитаны тебе во сто крат дороже и жены, и возлюбленной. Таких бы людей да побольше!..

Я встаю с койки. Я сказал „встаю”?… Я сваливаюсь с койки, ударяюсь в стену кубрика и выругавшись от боли и страха, пытаюсь поймать дверную ручку. Я вижу ее, но не могу схватить – она ходит передо мной из стороны в сторону. Нет, на этот раз нам не спастись. Наконец я кое-как открываю дверь и иду по коридорчику, иду ударяясь в стены, всячески стараясь не стукнуться башкой. Наконец я хватаюсь за поручни лестницы (я избегаю специальных названий, потому что потом все равно пришлось бы их объяснять). Я поднимаюсь на палубу. Вы пытались когда-нибудь в такой момент карабкаться вверх по лестнице? Голова мотается из стороны в сторону, она тяжелая, как ядро, тело как будто Налито свинцом, руки натягиваются и едва удерживают тебя. Начинает казаться, что лучше всего отпустить поручни, что тогда наступит конец, полный отдых всего, что называется, внутренними органами… Но вот я наверху. Чудесно! Ветер немного стих, он почти спал, а мы продолжаем качаться, потому что одно дело, когда стихнет ветер, а другое дело, когда стихнет волнение. О! Повалил снег. Кто-то грохнулся рядом со мной. Я пытаюсь его отстранить, чтобы пройти. Он оборачивается, и я вижу полное отчаяния лицо помощника капитана. Его взгляд не похож на взгляд, его лицо не похоже на лицо, просто мутное пятно, его рвет, у него пет сил ни выругаться, ни заплакать. „Давай, давай, черт тебя подери! – кричу я. – Тебя этому в мореходке учили!”. Но, признаюсь, я ему тайно завидую. Человеку, страдающему морской болезнью, все становится безразлично, и он не чувствует страха перед смертью. Я так думаю, но не уверен, потому что мне никогда не становилось плохо в море, я просто слышал, что человеку в таком положении все безразлично… А меня разбирает страх! Всех разбирает страх, и потому мы стараемся быть подле капитана.

А он… не знаю, ну абсолютно не могу себе представить, испытывает капитан страх или нет. А может быть, и ему страшно. Как-никак – организм. Для нас важно, чтобы глядя на него, мы хоть немножко освобождались от страха. Капитан высокий и немного полный – это от пива, – смуглый и красивый, на него вечно вешаются бабы.

– Зажги мне сигарету! – приказывает он, когда я вхожу в рубку, – приказывает не глядя, просто протягивает пачку.

Снег, снег!… Я никогда не видел таких крупных хлопьев. Обрывки марли. Они залепили стекло рубки, как белая занавеска. Мы счищаем их, и все равно ничего не видно.

Я закуриваю сигарету и передаю ее капитану. Он вынимает изо рта старый окурок. Сами понимаете он курит непрерывно, и каково наше положение, понять трудно. Все равно, что мы находимся в густом тумане. В таком положении остается одно – заглушить мотор и ждать. Не будет же этот снег валить вечно. Но как остановишь машину при таком волнении? Хоть я и обычный матрос, а более или менее разбираюсь, что беспокоит капитана! Он внимательно следит с какой стороны накатывают волны. Они должны ударять нас с одной стороны, и удары их должны быть приблизительно одной силы… У нас нет лага, черт его побери! Если бы лаг был опущен, мы могли бы определить, где находится наше суденышко. А лаг испортился и его давно куда-то выбросили. Мы вообще не особенно-то обращаем внимание на современную навигацию, плаваем как бог на душу положет. Во время наших вояжей мы никогда не чувствовали необходимости в лаге и подобных глупостях. Вот и расплачиваемся за это. В этом отношении наш капитан, хотя он и выдающаяся личность, заслуживает критики.

Помощник капитана входит в рубку. Он всеми силами старается выглядеть спокойным. Мне смешно на него смотреть, хотя сейчас никому не до смеха. Уже давно наступила его вахта, но он не в состоянии был ее принять. В эту ночь все вахты взял на себя капитан. И откуда в нем столько силы? Спроси меня – и я не отвечу.

– Видно, я чего-то поел, – бормочет помощник. – Эта колбаса…

– Страдать морской болезнью, – изрекает внезапно капитан, – вполне естественно. Адмирал Нельсон тоже страдал ею.

Мы услышали голос капитана, и нам сразу же стало легче. Если капитан не только отдает приказы, а и начинает рассуждать, значит, дело идет на поправку. Это я пытаюсь сделать анализ… сделать разбор сложившихся обстоятельств. Во-первых, курс прямой, как свеча. Целых десять минут, все время, пока я стоял в рубке, капитан не изменил курса. Следовательно, мы разрезаем залив точно посередине. Во-вторых, в таком случае единственную опасность для нас представляет остров. В третьих, подумав об этом, мне стало ясно, что капитан мысленно уже нанес остров на курс и сделал легкое отклонение направо, с целью его миновать. Словом, мне становится ясно, что на этот раз мы, кажется, спасли свою шкуру.

Как только поредеет снег, мы должны увидеть впереди свет маяка. Капитан уже не так напряжен, мне кажется, он начинает насвистывать.

– А ну, позови Панчо! – приказывает он.

Я спускаюсь в кубрик за Панчо и тащу его в рулевую рубку. Капитан продолжает вглядываться вперед. Он спрашивает:

– Ты понял, почему я тебя ударил?

– Понял, товарищ капитан, – отвечает Панчо.

– Даже если моряк струсил, он не имеет права призывать ни мать, ни бога!… Если все будут кричать, получится церковный хор… А теперь иди, отдыхай!

Панчо глядит на меня. Я – на него. Он уже спокоен, да и как может быть иначе, раз с ним заговорил сам капитан. Видите ли, он парень не из трусливых, но иногда случается и над человеком нельзя смеяться. Откуда ты знаешь, может, завтра и с тобой такое случится.

Как я и ожидал, вскоре открылся свет маяка. Такой снег долго валить не может. Мы снова качаемся и кувыркаемся, как грешные дьяволы в бочке, а когда это мы не качались и не кувыркались? Мы, моряки!… Ну вот, я, кажется, начал хвастаться. Мы, моряки, вообще хвастуны.

Пять часов утра. Темно, как в аппендиксе кашалота. Причаливаем к берегу и конец фильма. Грузчики бросаются к нашему суденышку и как пираты, берут его на абордаж. Они должны выполнять план. Вечером мы снова отчалим. Хоть бы погода еще больше испортилась, и мы остались на суше. Чертовски хочется хоть одну ночь выспаться в кровати, рядом с собственной женой. Ну, вот, спасли шкуру, и началась старая песня!

Мы все собрались в кают-компании и пьем горячий чай. Повар притворяется, что его совсем не интересует раскладка. Он даже вытащил маслины. Капитан снова стал молчаливым. Он тихо пьет чай, глоток за глотком, без хлеба, без брынзы, без маслин. Сейчас бы ему бутылку пива!… „Баклан“ вздрагивает, но на этот раз из-за грузчиков, которые бросают дрова на причал, а оттуда – на грузовики. Снаружи крики, а у нас – спокойствие, точно такое, о каком мы мечтали несколько часов назад…

В   г о с т я х

 

Ну, вот, пришла, наконец, очередь рассказать вам как я получил три письма от прославленного по всему черноморскому побережью капитана Анести, с приглашением приехать к нему погостить, как я принял это приглашение и что из этого получилось. Я не стану описывать вам капитана – слишком длинная получилась бы история, а тем более не стану описывать его большой старый дом – иначе мы не добрались бы до конца. О капитане Анестп говорили так: „Знаменитый рыбак. Окажись в море всего лишь две рыбы, одну из них поймает капитан Анести!” Некоторые из вас, возможно, видели его дом, но едва ли кому-нибудь довелось побывать в нем. Он состоит из пяти-шестп комнат, классического рыбацкого погреба, который пахнет морским дном, и галереи, где выпито восемьсот бочек белого вина.

Я сошел с пароходика на маленькую пристань. Городок встретил меня солнечными крышами, пестрой одеждой курортников и печальным попискиванием молодых чаек, которые каких-нибудь два-три месяца тому назад впервые постучались в яичную скорлупу.

А вот и знаменитый дом, где я пережил такие чудные мгновения… Подождите!… Этот? Да, кажется, этот… Конечно, этот!

Сначала я не мог узнать дом капитана Анести. В большом тенистом саду кто-то ремонтировал „Волгу“. На веревках и ветвях деревьев сохло, по меньшей мере, двадцать купальных костюмов. Под смоковницами расхаживали молодые евы в бикини. Пищали дети. Кому-то советовали принять таблетки от расстройства желудка. На галерее девушки и парни в широкополых мексиканских сомбреро бренчали па гитаре, вплетая в струны звезды Сан-Тропе. Жрица дома, верная старая спутница жизни капитана – тетка Змарайда, пришивала пуговицу к рубашке плешивого мужчины с лицом закоренелого счетовода.

Она воскликнула:

– Борис!… Ты приехал?

Мы обнялись и расцеловались. Я взбежал с чемоданом вверх по деревянной лестнице и оказался в просторном холле… сплошь заставленном раскладушками. Там царил полумрак. Не успев свыкнуться с темнотой, я налетел на людей, резавшихся в карты, извинился и вошел… в мою комнату. О, моя любимая комната!… Тихая и прохладная, со старинными стенными греческими шкафчиками, потолком, населенным микромирами жуков-точильщиков, с фотографиями, которые рассказывали о жизни капитана, моделью трехмачтового парусника XVIII столетия, музыкальной табакеркой – стоило завести ее пружину, и она принималась убеждать, что на свете много прелестных женщин. Сейчас все это уступило место трем новым кроватям.

– Здесь располагайся! – сказала тетка Зма-райда. – Комната приготовлена для одного архитектора, из Софии. Мы ждем его дней через пять. К тому времени освободится другая, и ты переедешь. – Она взглянула на меня смущенно. – Наконец-то ты здесь, мой мальчик!… Не следовало приезжать во время сезона, но…

– Где капитан? – спросил я.

– Пошел насчет прописки и за молоком для той семьи, что живет в большой комнате.

– Ну, как вы поживаете?

Она окончательно смутилась и взглянула на меня так, будто я по ее взгляду должен был все понять и молча простить.

– Сашо и Мефодий стали варнинскими зятьями.

– Знаю.

– Живут теперь в Варне.

– Знаю.

– А вот дочери судьба судила в Карнобате…. – Тут тетка Змарайда вздохнула и затем продолжала: – Остались мы с дядюшкой Анести одни одинешеньки, и так как курортный сезон… вот мы и решили!…

– Понимаю… – согласился я без энтузиазма. – Все так делают. Почему бы и вам не…

– Ну, устраивайся!… А у меня там кое-какие дела.

Я остался один. Подойдя к окну, я взглянул на просторное ласковое море. Типичное курортное море – удачная копия рекламы „Балкантурнста”, удобное для купанья, морских прогулок и зарисовок. Мотор автомобиля затарахтел. Из нескольких глоток вырвался крик облегчения. Кто-то из играющих в карты сказал: „Этот прохвост починил машину!” Внизу, в беседке, две молоденькие стюардессы гладили платья – повсюду в доме и во дворе были установлены новые электрические розетки. Перед уборной стояла очередь. С ближайших скал удильщики ловили рыбу. Многое можно было увидеть из моего окна: и природу, и быт. Море было оккупировано опустошительными ордами профанов. Покорители стихий, сыновья Сашо и Мефодий плыли к берегам Японии и Кубы, легкомысленно оставив без прикрытия свой тыл. Кто знает, вернутся ли они когда-нибудь сюда, чтобы гоняться по скалам за крабами или поднимать со дна древнегреческие амфоры, как они делали это в детстве. Калинка – темноглазая дочь и сестра, которая когда-то собирала на песке ракушки, сейчас выкармливала ребенка в Карнобате.

Тетка Змарайда принесла мне инжировое варенье, вытащила из шкафчика две простыни, бросила на меня еще один виноватый взгляд и исчезла. В соседней комнате кто-то засмеялся по-польски… У меня было чувство, что я остановился в гостинице.

В холле поспорили и начали переругиваться. Во дворе зашипели две сковородки… „Погреб! – воскликнул я. – Спасительный погреб, который пропах морским дном!“ Я спустился вниз. Рыбацкие сети, весла, корабельные краски, канаты – вещи, пропитанные запахом терпентина, были завернуты в брезент и старательно замаскированы в одном из углов. Их место заняли грубо сколоченные нары. На нарах храпел толстый красный курортник. Его обгоревшие плечи и лицо были намазаны простоквашей.

О, боже… Неужто это голос капитана – тот голос, который я слушал когда-то с таким удовольствием! – доносится теперь со двора. Голос объяснял, что хозяину не удалось найти в магазинах ваксу, что он уладил все с пропиской, что по знакомству купил в закусочной триста граммов фарша с наценкой, что молоко будет только завтра, но он обещает встать в четыре утра, что вот сдача – 45 стотинок (последовал его приятный смех). У добрых друзей точные подсчеты…

Я поднялся в комнату и стал дожидаться капитана.

– Наконец-то!… Добро пожаловать!

Он был весел, лицо его смеялось (он старался выглядеть беззаботным). Я почувствовал, какой вялой стала его ладонь. Ничто не говорило о том, что рука его сделала пять миллиардов взмахов веслами.

– Как в Софии?

– Хорошо.

– Что ты на меня так смотришь?

– Ничего.

– Ты мне хочешь что-то сказать? Ну, чего, чего ты на меня уставился?… Дом опустел. Все разъехались в разные стороны. В комнатах одни мыши! Почему бы не подзаработать?

– А капитанская зарплата, премии… В конце концов сыновья зарабатывают!… Как тебе не стыдно превращать свой прекрасный дом в гостилницу?… Да ты взгляни на себя, ты превратился в официанта!

– Ты проехал пятьсот километров, чтобы сказать мне эти горькие слова?

Мы замолчали.

– Капитан! – крикнул кто-то со двора. – Ты хотел дать молоток, чтобы прибить подметку.

– Одну минуту.

– Беги бегом! – сказал я. – Молоток потребовался… Покупай кровати, заставляй ими комнаты. По крайней мере зимой вы с теткой Змарайдой сможете каждую ночь спать на различных кроватях!

– Капитан Анестп!

– Сейчас!

– Отшень плохая ютюг!… Другая нет?

– Есть, есть!… Минуточку!… Немка просит утюг.

– Пожалуйста, делай свои дела… Культурное обслуживание – долг каждого метрдотеля.

– Когда вернусь, я тебе все объясню…

Он стал спускаться по лестнице, но это были не прежние тяжелые шаги хозяина. Капитан старался ступать тихо.

Я снова подошел к окну и снова взглянул на море.

– Капитан Анести! – крикнул грубый мужской голос.

– Что нужно? – отозвался я.

– Куда запропастился этот капитан?… Со вчерашнего дня разыскиваем. Когда он, наконец, прекратит свой отпуск? Пошла ставрида!

– Нет такого капитана! – ответил я.

– Как это нет?

– Да так, был и весь вышел!

– Вот те на, черт бы его побрал… Пошла ставрида, а мы не можем найти капитана.

Человек ушел. За моей спиной, как мышь, прошмыгнула тетка Змарайда.

– Капитана разыскивали? – прошептала она.

– Да.

– Что ты им сказал?

–Я сказал, что нет такого капитана.

– Молодец!… Пойдем, позавтракаешь.

– Сейчас спущусь.

Я наблюдал за морем. Рыболовецкая флотилия четко вырисовывалась на фоне синевы. Капитан Анести высунул голову из погреба, огляделся и направился к маленькой худенькой немке. В руках он держал утюг, только что вынутый из упаковки.

Ф и л е   а к у л ы

Как только двое мужчин появились на пристани, лодочник тотчас сообразил, что они могут стать его пассажирами, и уже не выпускал их из поля зрения. Приезжие потоптались возле рыбного базара и так как там было пусто, направились к рыбацкому причалу. Один – высокий плотный мужчина в очках, на нем был плащ и синий берет. Другой – низенький, тоже далеко не худенький, но уж больно юркий – он все шнырял то туда, то сюда. Одет он был очень легко: в черную нейлоновую импортную куртку. На плече его болтались два фотоаппарата и магниевая вспышка.

Стоял погожий декабрьский день: яркое солнце, гладкое море, тепло, которое заставляет сбросить пальто, и прозрачная тишина, когда даже дальний шум слышен ясно и отчетливо.

– Погодка – экстра! – крикнул бодро лодочник. Когда же приезжие подошли совсем близко, он повернул к ним свое хитрое небритое лицо и спросил: – Не желаете ли совершить прогулку по морю, а?

– Нам нужно добраться до острова, – сказал низенький.

– Будет сделано! – согласился лодочник.

– Я“ здесь разыскивал лодку рыболовецкого хозяйства, – ответил низенький. – Мы по служебным делам…

– Свободных лодок нет, – сказал, хитро глядя и притворяясь озабоченным, лодочник. – Сейчас сезон.

– Вот и я вижу, – согласился низенький. Затем добавил недовольным тоном: – Не больно-то вы гостеприимны! На остров не на чем добраться…

– Мы народ неплохой, дорогой товарищ, – ответил лодочник, – но сейчас самый сезон скумбрии.

– Как же, объелись мы вашей скумбрией! – желчно сказал низенький.

– В этом году мало, – согласился лодочник. – Не повезло вам!

– Сколько ты берешь до острова?

– По десять левов с человека.

– По пять!

– За что же это вы мне платите, товарищ? За горючее или за труд?

Только теперь вмешался высокий:

– Не становись смешным!… Поехали.

Лодочник принялся разогревать мотор. Пассажиры устроились на носу, осторожно разместив оптику. Сначала один, а потом и другой опустили пальцу в воду, и оба убедились, что вода холоднющая. Высокий снял плащ и остался в одном костюме, на нем была белая рубашка и галстук.

Низенький расстегнул молнию куртки, взял один из фотоаппаратов и принялся снимать. Наконец, мотор заработал, и они двинулись с места.

Лодочник склонился к коробке скоростей, и его худая спина изогнулась. На нем был старый заштопанный свитер, такой же старый, как мотор и сама лодка – обшарпанная, оснащенная прелыми канатами. Очкастый рассматривал лодочника, испытывая жалость к этому несчастному человеку, целиком зависящему от капризов мотора.

Другого не волновали подобные чувства, для него лодочник был обычным лодочником, который за плату должен доставить их на остров, точно также, как кучер пролетки – на вокзал или в гостиницу.

– Вы кто такие? – крикнул лодочник, стараясь перекричать шум мотора. – Чем занимаетесь?

– Этот пишет, а я фотографирую! – тоже крикнул низенький.

– Вот оно что! – ответил лодочник и ловко поймал на лету брошенную ему сигарету.

Богатый солнечный свет рождал контрасты. Лодка удалялась от берега, и город разворачивался перед пассажирами грациозно и легко – совсем, как в рекламном проспекте для туристов.

Но что поразило писателя, так это очертания возникшего перед ними острова. Он поднимался над платиновым морем: светло-коричневый, с мягкими оранжевыми пятнами скал и веселыми белыми крапинками – башней маяка и домиками. Над островом беспокойно кружились птицы. Внезапно заглох мотор, и в наступившей тишине стал слышен их неприятный гомон – резкий крик бакланов и тонкое попискивание чаек.

– Что там происходит? – спросил высокий.

– Сейчас починю, – ответил лодочник.

– Да я не о моторе! Что там, с птицами?

Склонясь над мотором, лодочник ответил, тяжело дыша:

– Такая у них жизнь… Носятся… кричат. ..

Мотор снова заработал. На этот раз его рокот звучал стройно, и хозяин вздохнул с облегчением. Он в первый раз спокойно сел у руля. Остров вырастал. Становился все реальнее, вырисовывались детали.

Лодка подошла к нему с западной стороны и пришвартовалась у баркаса. Все вокруг отражало обильный солнечный свет. Сквозь кристально чистую воду виднелось дно: бородатые камни, защищенные броней из колоний мидий, и кремовые песчаные лабиринты, которые походили на аллеи в саду водорослей. Солнце блестело на цементных ступенях, ведущих наверх, к рыбацкой хижине, – старая, устоявшая перед ветрами солидная каменная крепость купалась в солнечных лучах.

– Что-то никто не встречает, – нахмурился фоторепортер. – Необитаемый остров! . .

Он повесил.на плечо свою оптику и ступил па баркас, чтобы выбраться на причал. Писатель последовал за ним.

– Сколько времени задержитесь? – спросил лодочник.

– Часа два, не больше, – ответил писатель.

Они стали медленно подниматься по лестнице, ступени были грубые, высокие, кривые.

У писателя кружилась голова. Все больше росло его восхищение этим отдаленным от мира спокойствием. Зловещий крик птиц продолжал витать над островом, но теперь он воспринимался как симфония, прославляющая простор. Бесконечный разлив моря, нереальные очертания суши, растворившейся в зеленоватой мгле, морской горизонт и высокое легкое небо вливали в него бодрость.

– И все это на расстоянии одного дня пути от Софии! – обернулся он к спутнику. – Тебе не хочется остаться здесь вечно?

– Чушь! – ответил фоторепортер. – Вся эта красота исчезнет в один миг, если нас не угостят печеной скумбрией.

Писатель улыбнулся и погладил рукой растянутые сети, его ладонь ощутила их мягкость.

Они были уже у самого входа в хижину. Под стрехой, на изъеденных жучком балках висела вяленая рыба. Взгляд писателя скользнул по свежей траве. „Настоящая весна, – подумал он. – Разве это декабрь? Весна!” Ему показалось, что кружащиеся над островом птицы беспокоятся о своих теплых, только что снесенных яйцах.

Низенький постучал в дверь и затем отворил ее.

– Хорошенькое дело, вы тут полеживаете, а мы блуждаем. Некому даже встретить! – сказал он, как бы сердясь.

В полумраке несколько человек приподнялись с коек. Они не ожидали гостей. Четверо, игравших в покер, смущенно спрятали карты и бобовые зерна.

Низенький сел на край кровати и вытащил пачку сигарет.

– Угощайтесь! – сказал он непринужденно, протягивая пачку. Было видно, что он привык общаться с рыбаками. – В отличие от других гостей мы приехали не рыбу есть, а что-нибудь написать о вас.

Он наклонился и прикурил сигарету прямо из пасти огромной плиты. В хижине было тепло и, разумеется, душно. В южное окно просачивался скудный свет.

– Коли бы вы немножко рыбки привезли, то и мы бы с вами полакомились, – сказал высокий рыбак, который только что так ловко спрятал карты. Он открыл крышку стоявшей на плите огромной кастрюли и начал помешивать большой деревянной ложкой. Пар благоухал вареной фасолью и приправами. – А теперь вам придется есть вместе с нами фасоль.

Рыбаки засмеялись. Они покидали свои койки и собирались вокруг гостей. Глаза их были воспалены от бессонницы и дыма, и в тусклом свете у них был вид мучеников. Глядя на них, можно было предположить, что эти люди сосланы сюда, чтобы искупить свои неведомые грехи.

Стены были утыканы гвоздями. На них в хаотическом беспорядке висели куртки, ватники, кепки, ушанки. Под грубо сколоченными топчанами валялись резиновые сапоги. Одежда была изолирована от стены с помощью кинореклам, и в компании рыбаков неизменно присутствовали Жерар Филип и Фернандель.

Разглядеть их можно было только после того, как глаза привыкали к полумраку. Шедший из окна свет очерчивал лишь балки, края топчанов, печку и суровые лица людей.

– Кто здесь капитан? – самоуверенным тоном спросил фоторепортер.

– Я капитан.

Вперед вышел тщедушный мужчина, похожий на сушеную воблу. Под его бесцветной шерстяной фуфайкой вырисовывались острые костлявые плечи. Голова капитана, широкая и плоская сверху, внизу заканчивалась острой челюстью, а лицо было очень худое, со впалыми щеками, но покрытое здоровым рыбацким загаром.

Он один не улыбался. Глаза его смотрели холодно, а тонкие губы пугали своей суровостью, выдавая характер крутой и желчный.

– Мне кажется, что я тебя уже видел, – заметил фоторепортер. Самоуверенность его испарилась.

– Возможно, – сказал капитан.

– Глядя на тебя, не скажешь, что ты капитан. Не тот фасон, – сказал, приходя в себя, фоторепортер.

– Вот и мы то же самое говорим! – отозвался рыбак с ложкой. – Теряется он среди нас.

Рыбаки снова засмеялись.

– Сколько лет вы рыбачите? – вступил в разговор писатель, сознавая, что вопрос его никчемен.

– Я не подсчитывал, – холодно ответил капитан.

Писатель наблюдал за его лицом. Он все еще не мог понять, улыбается этот человек или хмурится.

– Сколько вам сейчас?

– Пятьдесят один.

Писатель чувствовал, что он заводит бесцельный разговор, а это было не в его характере. Стоило ему переступить порог этой хижины, как он понял, что из командировки ничего не получится. Ему была незнакома жизнь этих людей. Они очень отличались от строительных рабочих, с которыми после долгой практики он привык обращаться непринужденно, даже дружить. Среди строителей ему не случалось встречать такое настороженное к себе отношение. Когда он допускал какие-нибудь ошибки, из-за незнания дела или невежества, они всегда деликатно его поправляли.

А здесь он чувствовал насмешку, которая, как пот, проступала на лицах рыбаков. Казалось, этой насмешкой был пропитан сам воздух хижины.

– Вы что, собиратесь о нас писать? – спросил человек с ложкой.

– Нет, – ответил писатель, и фоторепортер понял, что он говорит правду. – Мы просто заехали в гости.

– Это он потому спросил, что о нас часто пишут, а мы смеемся над тем, что пишут, – сказал капитан.

– Разве пишут? – спросил самый старый из рыбаков, перекусывая нитку, которой он пришивал пуговицу к брюкам. Он сидел на кровати в белых кальсонах с завязками на щиколотках.

– Сегодня обо всем пишут, – засмеялся тот, что с ложкой. – Вот и о нас пишут.

– А я и не знал, – удивился старик с иглой.

– Потому что не читаешь, – сказал первый. – А некоторые читают.

– Небось никто не пишет, чтобы нас пораньше переводили на пенсию, – заметил рыбак с плоским лицом и русыми коротко остриженными волосами. Его голова появилась внезапно над чужими плечами. – Ты, например, чего не пишешь? – спросил он.

– Не могу, – просто ответил писатель.

– Почему же это не можешь? – начал хитрый фоторепортер. – Ты о разных людях писал, напишешь и о тружениках моря.

– Не стану вас обманывать, – сказал писатель. – Я плохо знаю вашу жизнь, и получится чушь.

„Я хитрю, – подумал он. – Может быть, я пытаюсь просто выбраться из этой неприятности? Просто избежать насмешек?… А может быть, я искренен? Что-то последнее время меня все тянет на искренность”.

Он снял очки и принялся протирать стекла. Рыбаки, подталкивая друг друга, глядели, как он щурит свои близорукие глаза. Писатель поспешил надеть очки. Он был раздражен. „Все они распущены, – подумал он, – озлоблены, не щадят никого. Это не что иное, как особая нравственная испорченность, которая встречается у жителей побережья.”

Снова заговорил мужчина с ложкой:

– Вы не желаете, чтобы мы показали вам, как ловим рыбу, чтобы все объяснили, а? – он подмигнул другим рыбакам.

– Может быть, запишете наши фамилии, – добавил тот, что с русыми волосами.

– Зачем? – покраснел от смущения писатель. – Нам это не нужно. Мы все равно в этом не разбираемся… Мы приехали для того, чтобы осмотреть ваш прекрасный остров. Тут так красиво и тихо.

– Чего же здесь красивого? – засмеялся русоволосый. – На этом острове ветер так нажда-чит, что ой-ой-ой!

– И все же…

– Да и бабы наши уже на других засматриваются, – захихикал мужчина с ложкой. Следом за ним зло засмеялись остальные.

– Вам лучше знать, – сдался писатель.

– Так и скажи! – сказал мужчина с ложкой, словно припечатал печатью.

– А ты, брат, умеешь изворачиваться! – бросил русоволосый.

Рыбаки громко захохотали. Им становилось интересно, даже те, кто не принимал участия в разговоре, подошли и стали слушать. Кольцо вокруг гостей сомкнулось.

– Зачем же мне изворачиваться? – резко спросил гость. – Что мне, ваше место понадобилось, или я хочу рыбу у вас отнять?… Слава богу, деньги есть, когда надо, можно и купить.

– Не обижай ты их, Георгий! – отозвался старый рыбак, который уже успел надеть брюки. – Ничего тебе плохого люди не сделали!

– А что я такого сказал? – смутился русоволосый. – Немного посмеялись, чего ж здесь обидного?

Но все почувствовали, что наступил неприятный момент. Кто-то был в этом виноват. Гости или рыбаки? Это трудно было решить. Получилась длинная мучительная пауза.

Тогда капитан, не говоря ни слова, медленно направился к своей койке. Он снял с гвоздя полушубок и накинул его на плечи. Рыбаки глядели на него с молчаливым любопытством. Вот он пошел обратно, и его маленькая фигурка понесла на себе частицу света, проникавшего в окошко.

– Собирайтесь! – сказал он спокойно. Рыбаки продолжали неподвижно стоять. – Одевайтесь, и поедем проверим, что попало в сети.

– Еще рано, – сказал кто-то. – Ведь мы собирались к четырем.

– Собирайтесь!

Капитан надел ушанку и начал застегивать полушубок. Лицо его по-прежнему было непроницаемо. Его тонкие, почти не существующие губы еще больше растянулись, и узнать их выражение мог лишь тот, кто хорошо знал капитана.

Что же касается гостей, они не понимали, что происходит, и чувствовали себя попавшими в нелепое положение. Им было стыдно и обидно. Оба молчали.

– А когда же мы будем есть? – спросил тот, что с ложкой.

– Когда вернемся… Давайте поживей, товарищи! – только теперь капитан взглянул на обескровленное лицо писателя и вытаращенные глаза его спутника – два темных пятна в полумраке помещения. – Пожалуйте, товарищи!… Мы будем вытаскивать рыбу из сетей, для вас это интересно. Заодно проверим, везучие вы или нет.

Рыбаки быстро разошлись к своим койкам, как это делают солдаты в казарме. Начали одеваться. Время отдыха истекло, предстояло приступить к ежедневной работе, ради которой они жили на этом острове.

Один за другим они проходили под висящими на стрехе сетями и спускались к стынущей морской бездне. Было ли на их лицах написано возбуждение? Писатель старался это понять и не мог. Если бы ему пришлось писать об этих людях, он мог бы написать и да и нет. „Вероятно, все же „нет”, – подумал он, шагая с рыбаками к морю. -– Они на государственной службе, обеспечены, и будет в сетях рыба – хорошо, не будет – плохо, но не катастрофа”.

Он еще раз понял, что абсолютно не способен что-либо о них написать.

Все уселись в баркас, заняв свои места, и вытащили из-под сидений весла. Писатель чувствовал, как его поддерживали с двух сторон, когда он пробирался на корму по скамейкам. Рыбаки усадили его на самое удобное место, рядом сидел его коллега, все еще сердито хмурясь. Кто-то спросил, как он себя чувствует, и он ответил, что хорошо. Обменявшись несколькими словами, гребцы погрузили весла в море и баркас отчалил.

Сейчас лица рыбаков показались писателю гораздо грубее, чем они были в полумраке помещения, и в то же время дневной свет сделал их более человечными.

На воде уже не было прежнего глянца: ветер покрыл ее легкой рябью. Волны мучительно качались без всякого ритма. Ветер смел с моря его радостное сияние. На горизонте очерчивалась темная полоса. Писатель только взглянул на нее, не обратив внимания. Чайки продолжали носиться над островом.

– Кончилось лето! – сказал рыбак, сидевший рядом, и кивнул головой в сторону горизонта.

Гость недоумевал, как может кончиться лето в декабре, и ему хотелось спросить об этом, но он предпочел молчать. Они подплыли к шесту, от которого тянулась сеть. Удары весел стали легче, и, наконец, рыбаки совсем перестали грести. Начали вытягивать веревки.

Писателя интересовало многое, и многие вопросы вертелись у него на языке, но он по-прежнему предпочел молча наблюдать. Только шепнул, наклонившись, своему спутнику:

– Почему ты не снимаешь?

– А ну их! – мрачно ответил фоторепортер. – Не видишь, что за люди?…

– И все же, сделай хоть пару снимков!

– У меня много таких… Жалею, что приехали.

– Тихо, нас могут услышать.

– А мне наплевать, пусть слышат!

Уже приближался край сети.

Они возвращались. Капитан прошел по скамейкам и сел рядом с гостями. Его маленькая голова тонула в большой ушанке. Лица почти не было видно. Он закурил.

_ Ни одной рыбешки.

– Плохой год, – сказал робко писатель.

– Плохой год, – капитан взглянул в сторону горизонта и добавил: – Конец хорошей погоде!

Темная полоса на севере набухла.

Писатель чувствовал, что вопросы которые он задает, не существенные, и все же ему было приятно ощутить ту внезапную готовность, с которой ему отвечали.

– Почему нет рыбы? – спросил он.

– Никто этого не может сказать – ответил капитан. – Иногда вот нет и нет!… Ни одной рыбешки.

Над их головами, заволакивая небо, пополз холодный туман. Солнце беспомощно отступало, и свет его гас. Остров потемнел. У скал появилась кромка пены.

Баркас привязали к причалу, и рыбаки поспешили в хижину. Все были голодны.

– Ну и погодка, – вздохнул старый рыбак. – За пять дней не поправится, а испортилась за пять минут.

Рыбаки сняли теплую одежду, сбросили сапоги. Постепенно к ним возвращалось желание разговаривать, но теперь они говорили только о погоде. На пороге появился лодочник. Он сообщил, что мотор в порядке и ветер усиливается. Писатель ощутил страх перед морем, и ему показалось, что он только теперь стал понимать, что значит жить на острове.

– Нам пора, – сказал он.

– Да, пора! – поддержал его фоторепортер.

Повар взглянул на них удивленно.

– Как?… А поесть?

– Нас ждет лодка.

– Отведайте нашей рыбацкой фасоли, – настаивал повар.

– Нам нужно успеть на вечерний поезд, – солгал фоторепортер.

И тут они увидели, что из кладовой выходит капитан. В правой руке он держал длинный кусок еще не совсем высушенного филе. Все взгляды устремились на это филе.

– Вам не довелось отведать рыбы, – сказал он, – но зато я дам вам…

– А что это? – спросил фоторепортер.

– Филе акулы! – отозвался молодой рыбак с плоским лицом и коротко остриженными русыми волосами.

– Как доказательство, что вы были в гостях у рыбаков, – сказал капитан. – Для нас это деликатес. Несколько дней тому назад в сеть попала акула… Вы его просушите. Это хорошая закуска к любому вину.

Писатель и фоторепортер глядели на длинный кусок рыбы, одним концом касавшийся пола. Затем писатель в упор взглянул на капитана, и так как обида перешла все границы, он решил вступить с ним в открытый бой. Но фоторепортер его опередил:

– Филе акулы? – он улыбнулся вызывающе, пощупал филе, вытер запачканные солью пальцы о носовой платок и сказал с видом человека, которого не проведешь:

– С каких это пор в Черном море плавают акулы?

– Всегда плавали, – спокойно ответил капитан.

– Живые?… В нашем море? – Он засмеялся ему в лицо и взглянул на приятеля, ожидая, что и тот перейдет в атаку. – Нас принимают за профанов, по-твоему это филе акулы?

Писатель продолжал пристально глядеть в лицо капитана. Глаза этого человека были по-прежнему безжизненны, а тонкие губы отталкивали своей суровостью.

Но он был писателем и как писатель, много скитался по грязным равнинам, на которых должны были родиться еще нерожденные города, он карабкался по лесам огромных далеких горных строек, вглядывался в сотни таких же непроницаемых лиц. Поэтому он сейчас молчал. И, верно, ему удалось уловить искру человеческой искренности, которая чуть блестела в глазах этого чудака-капитана.

– Филе акулы! – решительно сказал он. – В нашем море водятся акулы!

Он принял подарок и пожал руку капитана. Гости попрощались с рыбаками и вышли из хижины. Капитан зашагал с ними рядом; он казался высохшим и старым, как обломок древнего острова. Писателю хотелось сказать на прощанье несколько теплых слов, подбодрить его, но он не знал, как это сделать. Он чувствовал себя беспомощным. Его пугал тот факт, что он на острове и со всех сторон окружен незнакомой стихией – морем, да еще таким морем, от которого исходило рычание зверя.

Они остановились на площадке. Капитан спокойно сказал:

– Простите нас, товарищи, мы здесь изнервничались. Сидим без работы, рыбы нет… сами не свои.

Они попрощались еще раз. Гости спустились по ступеням к лодке.

– Филе акулы! – удивился лодочник. – Это вещь!

– Если хочешь, забирай! – сказал хмуро фоторепортер. – Я ел подобное филе, только не из акулы, а из дельфина, у меня от него изжога.

Сначала на хитром лице лодочника появилось выражение крайнего удивления, но затем он пришел в себя:

– Нет, так нельзя, товарищи!… – сказал он. – Вы должны его оставить себе. Люди подарили его вам из уважения. Это филе требует много вина и хороших песен.

– Филе мое! – сказал писатель. – И кончим об этом!…

– Ну, что, отправились?

Предварительно разогретый мотор тотчас заработал. Лодка отделилась от баркаса. Когда она вышла из-за прикрытия острова, волны подхватили ее и принялись качать.

– Не бойтесь! – крикнул сквозь шум мотора лодочник. – Не опасно.

Фоторепортер схватился за фальшборт. Даже сделал попытку усмехнуться, но крупные брызги попали ему в лицо, и у него ничего не получилось.

Мгла становилась все гуще, воздух как будто свертывался. Невидимые птицы кричали зловеще, или, может, это только казалось тем двоим в ту минуту, когда надвигался шторм.

Т и х о е   м о р е

В этот день я выехал рано. Не прошло и двух часов с восхода солнца, а я уже, сбавив ход, пробирался на моторной лодке через лабиринт мелких подводных скал. Я подыскивал место, чтобы бросить якорь и спуститься с гарпуном за кефалью. Обычно забираться сюда с лодкой рискованно, но сегодня море было гладким и прозрачным – видны были райские сады водорослей, колонии раскрытых мидий и спины рыб. В такие дни человек как бы впервые убеждается, что у моря есть дно.

Я не спешил. Мне представился случай выбрать самое удобное место. Мотор тарахтел напевно. Солнце, несмотря иа ранний час, приятно припекало. Выдался на редкость хороший день для ныряния.

Я заглушил мотор, и лодка бесшумно заскользила по прозрачной поверхности. Залитые светом, скалы блестели фантастически и, отражаясь в водной глади, как в стекле, походили на декорации. Маленькие волны, отделившись от лодки, бесшумно понеслись к скалам и размыли отражение.

Я стоял в лодке и любовался солнечными кристаллами, которые загорались и гасли на складках воды.

Тогда-то я и услышал взрыв.

Это был обыкновенный взрыв. Поднявшийся дым точно указывал место – за скалистым мысом в лагуне. Наконец-то я смогу увидеть Педро! Я слышал очень много самых невероятных легенд об этом человеке, но мне никогда не доводилось увидеть его лично. Рассказывали, что он неуловим, что он умеет исчезать бесследно с места преступления, что пограничные власти тщетно стараются собрать против него вещественные доказательства.

Я мгновенно завел мотор. Сейчас или никогда!… Лодка устремилась к буруну и круто повернула влево. Передо мной открылась лагуна, увенчанная короной из двух больших деревьев. Под ними желтела узкая песчаная полоса.

Неподалеку от этой полосы стояла лодка браконьера. Кто-то отчаянно махал мне рукой;

– Сюда, сюда!… Педро убило!

Я и без того направил лодку прямо к пиратам. Меня удивил тот факт, что у Педро был помощник. Об этом помощнике никто никогда не упоминал.

Лодка браконьера была маленькой, с дешевым подвесным мотором.

– Мы тонем! – снова крикнул человек.

Педро лежал на спине. Поза его была неудобной даже для трупа – он находился на баке, голова его уперлась в обшивку, а левая рука, свесившись через борт, концами пальцев касалась моря. Он был по пояс гол. Грудь его была исцарапана, а со свисающей руки и с подбородка стекала кровь.

В обшивке зияли два небольших отверстия, сквозь которые била вода, наполняя лодку.

– Бомба взорвалась у него в руках! – орал помощник.

– Брось кричать, – сказал я.

– Лодка пробита!

Я подплыл вплотную к их лодке и схватился за борт.

– Он сразу умер! – объяснил тревожно помощник. Он беспомощно посмотрел на меня и снова зажал босой ногой одно из отверстий.

– Он еще не умер, – сказал я. – Перенесем его в моторку.

Перенести такого, как Педро, даже в нормальных условиях было бы трудно. Нам пришлось попотеть. Помощник взял его под мышки, а я – за ноги. Лодки все время отходили друг от друга, так как в спешке я их не связал. Мы осторожно уложили Педро на дно и вытянули во весь рост – так, что ноги его упирались в моторную кабину. Я сложил одно из одеял и сунул его Педро под голову. Он был в сознании и время от времени стонал так трагически, будто собрался умирать.

Пробитая лодка наполнялась водой. Я заставил помощника завести мотор. Он сделал так, как ему было велено, и ступив в воду, сел за руль. Лодка направилась к песчаной полосе и врезалась в нее носом. Помощник браконьера соскочил на берег и с нечеловеческими усилиями принялся вытаскивать лодку. При каждом рывке, он наклонял ее и понемногу выплескивал воду.

– Готово, – сказал он, – Теперь я залатаю эти проклятые дыры.

Я завел мотор.

– Куда ты его повезешь? – спросил он.

– В Бургас.

– Отвези его лучше в Созополь. До Бургаса он может не дотянуть.

– Ничего, не умрет! – резко ответил я.

– Послушай, ты повезешь Педро! – и спустя немного добавил: – Ты ведь знаешь, что сказать пограничным властям? Он сорвался со скалы.

Я не ответил и дал полный вперед. Помощник Педро, сложив руки рупором, крикнул:

– Не забудь, что я тебе сказал!

Я повернул моторку направо и выругался.

Дно переливалось всеми цветами – идеальное для ныряния, а мне предстоял путь в Бургас. Я невольно провел ладонью по подбородку. Вот уже целая неделя, как я не брился. Моя левая рука была выпачкана кровью, я перегнулся через борт, сполоснул ее в море. Затем взглянул на раненого… Значит, это и есть Педро?… Я вытащил сигарету и закурил. Сигарета была чуть влажной, и курить было одно наслаждение. Я вообще заметил, что табак, смоченный морской водой курить вкуснее.

Солнце поднималось все выше и нежно ласкало мне спину. На небе не было ни единого облачка. Все вокруг застыло в сверкающем спокойствии, как будто море, небо и берег были сделаны из плексигласа.

Он лежал на дне лодки, спокойный на вид, прямой и длинный, как поваленный столб. Его босые ноги упирались в моторную кабину. Он был высокий, широкий в плечах, загорелый до бронзового цвета – такого цвета, какой обычно получается при загаре у рыжих людей. Руки, с чрезмерно развитыми и загрубевшими кистями, он раскинул в стороны, насколько это позволяла ширина лодки; и хотя мускулы были расслаблены, сразу видна была их стальная крепость. Лицо его было прямо-таки красиво: гладко выбритое, с небольшим прямым носом и хорошо очерченными губами.

Разумеется, на груди наличествовала неизбежная татуировка – пресловутая русалка с подвернутым хвостом дельфина и кудрявыми волосами, многократно воспетыми за столиками портовых кабаков.

Он молча наблюдал за мной. Кровь на груди его высохла и текла только из рассеченного подбородка, но совсем слабо. Струйка стекала на плечо, и сначала я подумал, что она запачкает брезент, но, наклонившись, убедился, что туда капнуло всего лишь несколько капель. Словом, не стоило беспокоиться. Серьезнее было поранено правое плечо. Оно все было изрезано, как ножом, но кровь и из этой раны уже перестала течь.

Скучно ехать по морю в такую безупречную погоду. Я мог бы начать разговор с раненым, но предпочел терпеливо ждать, пока он заговорит сам. А Педро продолжал молчать. Иногда он принимался охать, сгибая поочередно то левую, то правую ногу.. .

Сквозь кристально чистый воздух, как сквозь увеличительное стекло, отчетливо видны были подробности берега. На ближайшей песчаной полосе, словно онемев, сидели сотни чаек. Они сидели неподвижно на теплом песке, охваченные ленью. Их неподвижность означала, что вокруг – ни души, что птицы сыты и чувствуют себя в безопасности.

– Воды!…

Педро произнес это слово мучительно и тихо, покачав головой из стороны в сторону. Слово прозвучало трагично, как в приключенческом романе. Осторожно, стараясь не задеть раненого, я прошел на другой конец лодки, вытащил из кубрика бутылку и подал ее Педро.

– Я не могу сам… – мелодраматическим тоном произнес он.

– Попытайся!

– Я ранен.

– И все же, попытайся! – повторил я.

– Не могу!… Я умираю!

Я приподнял голову Педро и помог ему напиться. Он пил долго. Выпил почти всю бутылку. Я снова сел за руль и вернул лодку на правильный курс. Что-то в рокоте мотора мне не нравилось. Я испробовал все скорости, выключил мотор и снова дал ход. Лодка пошла рывками, но затем выправилась.

Небо выгорело, потеряв синеву. Горизонт растворился в молочно-белом тумане. Вода у ватерлинии была густой, как клей. Две чайки, лишенные помощи ветра, устало спешили к берегу, непрерывно размахивая крыльями.

– Где мы? – спросил браконьер.

–- В устье реки.

– Куда ты меня везешь?

– В Бургас!

– Я не дотяну…

– Я отвезу вас в Бургас.

– Я умираю… Созополь ближе.

– Во-первых, вы не умираете, а, во-вторых, там, куда я вас везу, больница лучше.

Браконьер застонал. Верно, его мучила боль, а может быть и мысль о том, что ему так глупо не повезло в такой прекрасный день. Он заскулил: „Ой, мамочки!” Затем утих. Я заметил, что он внимательно за мной наблюдает, верно пытаясь сообразить видел ли он меня когда-нибудь или нет и вообще, что я за птица. Русалка покрылась крупными каплями пота, блестевшими на солнце как жемчуг. Теперь я был уверен, что пока я держу руль и насвистываю, раненый непременно со мной заговорит. И я не ошибся. Браконьер что-то пробормотал, но я не отозвался.

– Эй! – крикнул он.

– Говорите громче! – сказал я. – А то, для того, чтобы вас слышать, мне придется заглушить мотор.

– Ты хочешь сдать меня пограничникам! – крикнул Педро.

– Почему это вы так решили?

– Потому что ты легавый.

Справа в сторону залива спешило большое товарное судно. Единственное темное пятно на светлом фоне моря. Я сделал вид, что внимательно его разглядываю и отвернувшись, сказал:

– Я должен отвезти вас в больницу.

– Я умираю! – простонал болезненно Пед-ро. – Ох!… Я сам себя прикончил!… Из меня вытекла вся кровь.

Он принялся было снова скулить как ребенок, но тут я крикнул:

– Постыдитесь!… Что вы хнычете?

– Я умру!

– К сожалению, вы еще будете жить – чтобы бомбами варварски истреблять рыбу.

Браконьера охватила ярость. Лицо его побагровело.

– Я тебя убью! – крикнул он, приподнявшись на локтях, и стал правой рукой шарить по дну лодки, как бы пытаясь найти подходящий тяжелый предмет и исполнить свою угрозу. – Я тебя прикончу!

Вместо ответа я закурил сигарету. Я выказал свое презрение таким примитивным способом, потому что в этот момент не мог выдумать ничего более достойного.

– Я тебя уничтожу!

– Вы просто трус.

– Это я-то!… – Он был поражен. – Вы когда-нибудь слышали о Педро?

– Все слышали о Педро.

– Так Педро – это я!

– Знаю.

– Я могу тебя убить… Ох, я тяжело ранен и умираю…

Мотор принялся чихать, закашлялся и заглох. Наступила внезапная и крайне нежелательная тишина. Лодка все еще скользила по инерции. Я не стал возиться с мотором, сделав вид, что бессилен устранить досадную неполадку. Настроение у меня вдруг испортилось, и я стал смотреть в воду на мягкую ватерлинию, напоминающую легкий фриз на зеркальной плоскости моря. Фриз становился все нежнее и, наконец, исчез – лодка остановилась. Она замерла на месте, превратившись в мертвую точку мертвой природы.

– Что случилось?… Почему мы стоим? – поднял голову раненый.

Я не счел за нужное ответить.

– Заглох мотор?… Отвечайте!

– Заглох.

– Свечи?

– Не знаю.

Он опустил голову на одеяло и заохал, а затем… заплакал. Я поглядел в окно кабины. Да, он действительно плакал.

– Что же теперь? – выкрикнул со слезами в голосе браконьер.

Я стал вытаскивать свечи… Разглядывал их одну за другой и спокойно ставил на место. Искра получалась каждый раз.

– Покажись!… – простонал раненый. – Слышишь?

Я высунул голову из кабины.

– Я вас слушаю.

– Что же мы будем делать?

– Попытаюсь завести мотор.

Мы были окружены прелестной тишиной природы: оранжевый песчаный пояс залива Алепу, далекие очертания Странджи, скалистый профиль Змеиного острова, выгорающее небо и стеклянная поверхность воды. Свет превратился в зной, а пейзаж –- в тишину.

– Заводи мотор! – плаксиво сказал браконьер. – Чего ты ждешь?

Я не обратил внимания на его слова.

– Чего ты тянешь? Я умираю.

Я вытер пот со лба, зачерпнул ладонями воду и остудил лицо. Но этого было недостаточно. Я разделся и прыгнул в воду. Поплавав возле лодки, я снова забрался на корму. Педро глядел на меня с изумлением. Он был оскорблен моим нахальством.

– Ой, мамочки!…

Наконец я склонился над мотором. Проверил как поступает бензин, удалил осадок.

– Сядь на весла, – сказал Педро. – На берегу реки мои друзья, они отвезут меня в Созополь.

– Сам садись за весла, – ответил я резко. – С такой тяжелой лодкой на веслах далеко не уедешь.

– Делай что сказали! – прорычал Педро. – Я убью тебя!

Он угрожающе приподнялся на локтях.

Его цепкие пальцы схватились за левое сиденье, он поджал ноги, напрягся и встал. Он был величествен и страшен – с согнутым вперед корпусом, со сжатыми кулаками, приготовленными к борьбе. Он тяжело дышал, и его выпачканная в крови грудь вздрагивала. Педро согнулся еще больше, его правая рука впилась в борт, и он сделал первый шаг вперед. По плечу его потекла свежая струйка крови; В его глазах я прочел твердую решимость меня ударить. Отступать было некуда. За спиной у меня была корма, а дальше – море.

Я инстинктивно схватил носос, поднял его и стал ждать.

– Я истекаю кровью, – заплакал Педро и опустился на скамью. Он с ужасом глядел на свежую струйку крови, стекающую с его плеча.

– Я умру.

– Кефаль, которую вы истребляете, умирает куда достойнее, – сказал я и положил насос на место. Я начал затягивать свечи. – Почему вы не работаете, как все рыбаки?

– Не твое дело!… Ой, как больно!

– Ведь вы тот самый Педро, о котором столько говорят?

– И еще будут говорить! ..

– Все рыбаки зарабатывают на хлеб тяжелым трудом.

– Все они – ничтожество! Вольно им… Пусть вкалывают.

– Ты просто трепло!

– Подожди, ты мне еще попадешься! ..

Мотор внезапно заработал, лодка дернулась и пошла вперед.

Становилось все жарче. Из-за мыса Каваци, показался парусник, переполненный туристами и направился в сторону Ропотамо.

На Созопольском пирсе было почти безлюдно. Педро повезло. Может быть, все и могло бы обойтись без лишнего шума. Я опустил якорь и привязал лодку к причалу, затем умыл лицо у колонки, напился и направился в больницу. Врач изъявил готовность тотчас последовать за мной. Пока мы шли к причалу, он несколько раз осведомлялся, не ошибся ли я, действительно ли ранен Педро. Он считал это почти невероятным, был очень взволнован и спешил. Санитары с носилками едва за нами поспевали. Чем ближе мы подходили к берегу, тем больше становилось любопытных. За нами бежали ребятишки и рыбаки. Они еще не знали, что им предстоит увидеть.

Когда мы вытаскивали Педро из лодки, на берегу уже стояла большая толпа. И все же все происходило без лишнего шума… до того момента, когда кто-то узнал браконьера и крикнул:

– Да это же Педро!

Толпа пришла в движение. Рыбаки, расталкивая ребятишек, стали пробираться вперед.

– Наконец-то! – сказал кто-то.

– Попался!

Раненый лежал на носилках и чуть приоткрывал глаза, чтобы взглянуть на окружавшие его лица.

В этот момент прибыл старшина пограничных войск, – упитанный, смуглый паренек.

– Несчастный случай? – спросил он.

– Привезли Педро, – осведомил его один из рыбаков.

– Может, это еще и не он? – добавил кто-то.

– Как это не он?… Да это Педро, я хорошо его знаю!

Санитары стояли на месте, не зная, что же им делать. Они даже не сообразили опустить носилки на землю. Врач тоже был в растерянности.

Таким образом, закон и нарушитель стояли рядом, глядя друг другу в глаза. Нарушитель не выдерживал взгляда старшины и то и дело прикрывал глаза, а из груди его вырывались стоны.

– Так значит… Педро? – удивился старшина. – Кто ж это его привез?

Я помедлил, а затем тихо сказал:

– Я.

– Что с ним стряслось?

– Он сорвался со скалы.

Старшина усмехнулся и наклонившись, стал рассматривать раны. Рыбаки громко захохотали.

– Что-то не похоже, чтобы со скалы… – сказал старшина. – Дело пахнет взрывчаткой.

Педро принялся стонать.

– Умираю!… Ой, больно!..

Рыбаки были поражены.

– Да он никак ревет!

– Боже, такой детина, а ревет, как ребенок!

Непонятно почему все разом засмеялись.

Браконьер продолжал стонать, а смех все нарастал…

Наконец, санитары понесли носилки. Часть толпы, в основном дети, двинулась следом. Ребятишки подпрыгивали и кричали:

– Дорогу Педро!

– Педро несут!

Они не знали, кто такой Педро, но, слушая их выкрики, я невольно думал о том, что легенда о всесильном прибрежном пирате могла бы закончиться более достойным образом, без этого комического хеппи-энда, который навсегда останется в бесконечных рыбацких разговорах.

У х а   п о   р ы б а ц к и

Многие из вас слышали, что уха по рыбацки – это просто объедение. А некоторые, может быть, даже пробовали ее. Я же ел такую уху много раз, но все не доводилось увидеть собственными глазами как ее варят.

Наконец счастье мне улыбнулось и я узрел этот „спектакль”.

Случилось это в весенний рыболовный сезон. В пять часов утра я сел на парусник, который двигался к Змеиному острову, чтобы отвезти туда запас пресной воды, забрать улов и взять на борт какого-то отпускника. На острове нас ждала полная шаланда хамсы. Рыбаки начали грузить хамсу на парусник, а я, сняв с борта багаж, направился к рыбацкому бараку. Погода стояла тихая, но небо было затянуто высоким серым туманом, сквозь который никак не могла пробиться заря, отчего вокруг еще было сумрачно. На поверхности гладкого, похожего на балатум моря качались лиловые и зеленые тени – хаос цветных бликов. Если все это нарисуешь как есть, тебя примут за сумасшедшего. А природу это не интересует, она, знай себе, кладет мазок за мазком.

Перед бараком у очага сидел па корточках барба^* Георгий и дул на ворох сухого хвороста. Его загорелые небритые щеки раздувались, подобно мехам кузницы. Дым спокойно поднимался кверху прямо в небо, где ему и место. Возле очага, на грубо сколоченной полке, выстроились алюминиевые и оцинкованные кастрюли и миски, лежали дешевые ложки, соль и перец, стояло подсолнечное масло и уксус. Тут же висели низка стручкового перца и всевозможная сушеная трава для приправы.

Как только вспыхнул огонь, барба сел рядом со мной на скамейку и взял предложенную сигарету.

– Добро пожаловать! – сказал он и повертел в пальцах сигарету, словно стараясь хорошенько рассмотреть, как выглядит „Арда” первого сорта. Затем добавил: – Надеюсь, ты не откажешься отведать ухи по-рыбацки.

– Не откажусь, – ответил я.

– Поди погуляй по острову, пока уха сварится.

– Чего я здесь не видел? – возразил я. – Предпочитаю побалакать, пока твоя орда грузит хамсу.

– Нет, нет, ты пойди погуляй! – настаивал он. – У меня здесь дела.

– Я отсюда не уйду! – заявил я категорическим тоном.

Барба взглянул на меня удивленно, с досадой. Затем пожал плечами и поднял котел. Он хотел было наполнить его водой, но, сообразив, что я за ним наблюдаю, понес котел к морю. Я побрел за ним, сел на камень и стал смотреть, как он его моет.

– Сам знаешь, здесь воды нет, – сказал он. – Все моем в море.

– Знаю, – сказал я.

– Я его вчера уже мыл. Сейчас только споласкиваю.

Я ему не ответил. Он продолжал:

– Эти проклятые песчинки, как прилипнут ко дну!… Вот, наконец-то!…

Мы поднялись обратно по тропке. Барба наполнил котел пресной водой и поставил на огонь. Он был закаленным рыбаком, кожа его загорела на всю жизнь, можно было подумать, что его подвергли обжигу в печи для керамических изделий. Тут одной зимы не хватит, чтобы сошел такой загар. На плечах у него была темно-синяя фуфайка, плотно облегавшая спину, а на ногах – резиновые сапоги. Ноги его твердо стояли на земле.

Я сидел на скамейке. Барба снял брезент с одного из ящиков и наполнил таз хамсой. Искоса взглянув на меня, он понес таз к морю. Я пошел следом, снова сел на камень и стал смотреть на противоположный берег, продолжая краем глаза следить за поваром. Лес по ту сторону косы, за дюнами, наливался соками, покрываясь молодой зеленью, миллионами листочков – маленьких, нежных, почти прозрачных, похожих на светло-зеленых мотыльков. Наконец, солнцу удалось растопить хлопья тумана и превратить их в пар. Пар беспомощно уносился во все стороны света. Море побелело и как будто перестало дышать.

Барба Георгий налил в таз воды и начал споласкивать рыбу. Он черпал воду пригоршнями и лил ее сверху. Вода струилась как расплавленное серебро. Затем он приподнял край таза и стал процеживать воду. Мелкая рыбешка, проскальзывая между его пальцами, падала на камни, но он не обращал на нее внимания. Подняв голову, барба заметил, что я за ним слежу, поджал губы и еще раз прополоскал рыбу.

Вода в котле уже кипела. Повар наклонил таз, и рыба перекочевала на дно котла. Пар всколыхнулся как знамя и снова успокоился. Барба приоткрыл брезент на втором ящике. В ящике лежала крупная рыба. Он взял оттуда несколько свежих скумбрий и с десяток бычков, хотел было положить их в котел, но вспомнил, что я слежу за ним, и в третий раз отправился к морю. На этот раз мне было лень за ним спускаться. Со скамейки мне было видно, как он склоняется к воде, как моет рыбу и с каким нежеланием чистит бычков. Позднее, перед тем как бросить рыбу в котел, он специально показал мне бычков (как бы между прочим), чтобы я мог убедиться, насколько хорошо они вычищены и выпотрошены. Я усмехнулся.

Наконец, повар засунул руку в третий ящик, вытащил большую камбалу, крупную писию и несколько крабов. Бросив все это на стол он взял большой нож и начал резать на мелкие кусочки. Нарезав, он со злостью смахнул куски в таз и окинув меня презрительным взглядом, в четвертый раз пошел к морю. Когда он вернулся к очагу, я спросил:

– Утомительная работка, а? – Он не ответил. Я предложил ему сигарету. Барба Георгий вытащил сигарету, замочив всю пачку, и сунул ее за ухо. Ему предстояло еще много потрудиться: нарезать лук, посолить, поперчить (на это ушли целые горсти перца), налить подсолнечного масла, положить яйца, мяты и еще какой-то неизвестной мне травы.

– Какая это трава? – спросил я.

– Морская! – огрызнулся он.

Но я ему не поверил. Я видел, что он разъярен.

– Ты не слишком посолил?

– В твою честь – одной щепоткой меньше! – ответил он.

– И сколько нужно времени, чтобы это сварилось?

– Сутки!

Оказалось, что все сварилось меньше, чем за двадцать минут. Начали подходить рыбаки, усталые, невыспавшиеся. Все они были тепло одеты, потому что команда вышла в море еще затемно. Рыбаки разбирали миски и ставили их на стол. Я поискал глазами повара. В это время он мыл мой „обеденный прибор” в море. Никогда не забуду с каким выражением иронии барба сунул мне под нос безупречно чистую эмалированную миску и как подал мне ложку, держа ее кончиками пальцев.

Уху разделили всем поровну. Количество ее было так велико, что каждой порцией могли насытиться по крайней мере четверо сухопутных. Мне налили двойную порцию…

После долгого молчания, которое царило пока все уплетали уху, капитан отодвинул пустую миску, закурил сигарету и сказал:

– Георгий, что-то нынче твоя уха не такая вкусная.

Другие были того же мнения. Барба Георгий, только что приступивший к ухе, взглянул на меня многозначительно, забрал со стола миску и пошел доедать в сторонку. Шея его была багровой ог злости.

^* Барба – старый бывалый моряк.

Д е в я т ь   м и л ь   н е ж н о с т и

Дыхание моря приподнимало лодку, и она касалась корпуса парусника. Тогда мачты приходили в движение и мертвый пирс оживал. Скрипели канаты. Я ждал. В вышине дремало теплое осеннее небо. На поверхности воды, среди нефтяных пятен, тоскливо покачивались чаши крупных медуз. Старых, раскисших, утративших прозрачность.

Наконец, я увидел Барона. Он шел со стороны поселка и хотя старался ступать твердо, мне стало ясно, что он пьян. Перебравшись через палубу парусника, он спустился в лодку. У причала не было места и мы пришвартовывались к бортам лодок покрупнее. Он избегал глядеть мне в глаза. Но я не стал ругаться. Нам предстоял долгий путь, и у меня не было никакого желания выслушивать его объяснения. Повернувшись ко мне спиной, он поставил бутыль с пресной водой под брезент и сказал:

– Тут одна женщина просится.

– Что еще за женщина?

– Не знаю. Спроси сам.

– Ты что, пообещал ей?

Барон не ответил. Уж больно он был пьян – и все оттого, что у нас сейчас было много денег. Его загорелая молодая физиономия просто сияла, хотя парикмахер все же умудрился порезать ее в двух местах.

– Куда ей? – спросил я.

– В Бургас… Подумаешь, окажем любезность… Видел бы ты ее…

Направившись к мотору, я увидел женщину. Она легко бежала к пристани и вскоре остановилась у причала чуть в стороне от парусника, чтобы мы могли ее заметить. Высокая, белолицая. Солнце ярко блестело на ее золотых волосах и золотой оправе очков.

– Товарищи!

Она замахала рукой.

Я со злостью взглянул на своего помощника, затем повернулся к ней:

-– Ну, лезьте!

– Но как? Не могу.

Я снова посмотрел на помощника. Когда он успел заснуть? Я сам вылез на причал, поднял с земли легонький чемоданчик женщины и взял ее за руку. Рука была гладкой и чистой. От этой чистоты у меня закружилась голова. Пока мы пробирались между троссами и цистернами, я спрашивал себя: что может подумать обо мне эта пеночка? И что она делала здесь, в глухом маленьком поселке, в это время года?

– До завтрашнего утра отсюда не на чем выбраться, а мне необходимо сегодня же выехать в Софию, – сказала она. – Как вы думаете, успею я на вечерний поезд?

– Мы доберемся еще засветло, – ответил я и выпустив ее руку, спрыгнул с парусника в лодку. На этот раз я протянул ей обе руки. Она крепко сжала их и доверчиво опустилась рядом со мной. Кажется волосы ее при этом коснулись моего лица, но я не уверен в этом.

– Барон, заводи!

Помощник мой лениво встал и ухватился за ручку мотора. В это время я выбирал конец. Мотор затарахтел. Барон несколько раз зевнул, улыбнулся пассажирке и опять растянулся у правого борта.

Нам открылось мягкое гладкое море. Последнее время погода стояла тихая, теплая, ясная – небывалая для ноября. В воде проносились стаи рыб. Мы шли средним ходом, надолго оставляя след на поверхности воды. Пассажирка сняла пальто и повернулась к берегу. Она смотрела на скалы, на возвышавшиеся за ними как бы чугунные холмы, окутанные маревом. А я смотрел на нее… И это человеческая кожа! Каждый ее сантиметр природа усердно отшлифовывала, чтобы добиться такого чуда. Лицо у нее было продолговатое и вплоть до крохотной извилины на ушной раковине выточенное так, что не придерешься. А что касается очков, то знаете ли, есть женщины, рожденные носить очки в золотой оправе, которая в конце концов превращается в оправу их красоты.

Незнакомка на быструю руку разыграла передо мной целую сценку „закуривание сигареты”, которую я просмотрел с удовольствием: все „артисты”, начиная от запястий и кончая десятью тонкими пальцами, исполнили свою роль блестяще. Когда руки ее доставали сигарету и подносили ее к губам, когда щелкали зажигалкой и клали ее обратно в сумочку, они походили на белых крольчат. У меня просто в голове не укладывалось, как эта женщина решилась сесть в такую грязную лодку. Вы знаете, что представляют собой лодки во время рыболовного сезона. Всюду валяются ящики, канистры с бензином, канаты, полотнища грязного брезента, на скамьях и в кубрике блестит чешуя и темнеет засохшая рыбья кровь.

Подняв рейку, я легонько стукнул ею Барона по заду. Он высунул голову, как черепаха, но сразу понял, что от него требуется. Пора было забрасывать спиннинги. Возле Масляного мыса стояли рыбачьи лодки. Они явились сюда спозаранку, чтобы не пропустить первых косяков. Наша лодка прошла мимо. Рыбаки, заметив пассажирку, заухмылялись…

– Браво! На двоих одной хватит! – крикнул кто-то.

В таких случаях лучше делать вид, что ничего не слышишь. Я так и сделал, даже отвернулся. Вот тогда-то я и увидел, что горизонт на севере теряет свои очертания. Барон, готовя спиннинги, бегло взглянул на меня и указал головой в ту же сторону. Мы сбавили ход. Барон спустил грузила в воду. Пассажирка удивилась:

– Будете ловить?

– Посмотрим, везучая вы или нет, – ответил Барон.

– Почему без наживки?

– Пеламида заглатывает крючок.

Они разговаривали, как старые друзья. Я молчал. Мне казалось, что наша лодка недовольна замедленным ходом и дрожит от нетерпения поскорее помчаться по широкому, светлому морю. Млея от удовольствия, Барон продолжал болтать. Он объяснял пассажирке все, связанное с ловлей пеламиды, рассказывал о резких переменах погоды на море, о скорости, с которой мы идем, и почему моряки считают не на километры, а на мили. Вдруг они понизили голоса и Барон посмотрел на меня. Яснее ясного – разговор пошел обо мне…

Попалась одна пеламида, я снял ее с крючка и бросил на дно лодки. Крупная рыба, как безумная, забилась на досках. Стеклянные зернышки ее зрачков, казалось, готовы были выскочить из глазниц. Тело хищницы наполнял трепет жизни. Рот ее был закрыт, но в жабрах все еще оставался кислород. Наконец, пеламида обессилела.

– Живность, – заметил Барон, потом снова указал мне на север.

Туман приближался. Мозаичная поверхность моря начала дробиться. Посвежело. Вдалеке, перед надвигающимся туманом, как гигантское полчище муравьев ползла вторая волна бриза.

– Что скажешь? – повернулся ко мне Барон.

– Трогаемся! – отрезал я.

Он начал сматывать лески. Я терпеливо ждал. Около нас появлялись новые лодки. Им некуда было спешить, и они могли еще долго пытать свое счастье.

Когда я дал полный ход, туман уже наступал. . . Он был еще не очень густым. Солнце, пронизывая его своими лучами, придавало ему какую-то легкость, эфирность. Ничего тревожного. В эту пору туманы – дело обычное.

Вдруг женщина тихонько вскрикнула. Я не сдержался и фыркнул. Рыба опять забилась о доски. Рот ее то открывался, то закрывался. Жизнь оставляла ее тело: уходила из каждого мускула, каждой поры. Так умирают рыбы. Что поделаешь… Видно, пассажирка испытывала испуг и жалость.

– Не волнуйтесь, гражданочка, – покровительственным тоном сказал Барон. – Вот она и затихла. Только не подумайте, что она окочурилась!… Еще поскачет…

– Это я от неожиданности, – ответила пассажирка.

– Берегите нервы! А то красоту потеряете.

Ну и дурак же мой помощник… А чего нужно туману? Солнце совсем скрылось в его объятиях.

* * *

– Молчи!

Барон замолчал и взглянул на меня удивленно.

– Что?

– Не сирена ли эта с маяка? – неуверенно спросил я.

– Тебе показалось.

Она сидела на лавке, накинув на плечи пальто, и казалась спокойной. Я все еще не мог понять жалеет ли она о своем легкомыслии. Мы с Бароном тоже молчали. Вне лодки было видно лишь метра два воды, черной, как в болоте, окруженной ватой тумана. Вечерние сумерки так и не наступили – просто туман уплотнился. Женщина закуталась в пальто.

– Далеко ли до Бургаса?

– Не больше девяти миль.

– Где мы находимся?

– Около Созополя. Может, в пяти метрах от него, может, в двух милях. Но это не имеет значения.

– Почему?

– Все равно мы не можем двигаться.

Она повернула голову и взглянула на меня:

– И до каких пор?

– Пока не поднимется туман.

– А когда это будет?

– Завтра… Когда пригреет солнце.

– Это правда?

– Очень жаль, – сказал я, – но вы упустили поезд.

Постепенно исчез и последний метр видимости. Мы утонули в ночи. Барон отправился на нос и тоже исчез из наших глаз.

– Оденьтесь, Становится холодно.

Женщина надела пальто и сунула руки в карманы. Она проделала это с безразличным, отчужденным видом, словно, кроме нее, никого в лодке не было.

– Теперь понимаю, что значит туман, – проговорила она и помолчав, добавила: – В самом деле действует на нервы… Для вас это впервые?

– Нет.

– И часто вы возите пассажирок?

– Нет.

– Мне кажется, что мое присутствие вам неприятно.

Я открыл дверцу кубрика и вытащил оттуда большой брезент. Потом вернулся на корму и прикрыл им мотор так тщательно, чтобы никуда не могла проникнуть влага. Барон молча прошел за моей спиной и начал откачивать собравшуюся за день воду. Такая инициатива меня крайне удивила. Он был на редкость ленив.

– Когда кончишь, закрой дверцы кабины, – распорядился я.

Он кивнул головой и зевнул. Ему хотелось спать. Сегодня он весь день ходил сонный. Как и вчера. Я вернулся к пассажирке.

– Боитесь?

– Нет.

– Очень жалеете?.. В этом году еще не было туманов.

Женщина подняла воротник и прикрыла колени полами пальто.

– Закурим, – предложил я.

– Мои сигареты кончились.

– У меня есть. Можем курить хоть всю ночь.

Ее белая рука потянулась к пачке. Я щелкнул зажигалкой. Свет озарил ее лицо. Оно было задумчивым.

Журчание выкачиваемой воды внезапно прекратилось. Барон отнес свое одеяло в кабину и забрался туда сам. Только теперь я понял причину его усердия. Ему хотелось спать в сухом месте.

– У меня есть вяленая рыба, – неожиданно сказал я.

– Я не голодна, но от такого деликатеса не откажусь.

Никаких деликатесов я ей не предлагал – обыкновенную вяленую рыбу, но незнакомка держалась не просто. Я принес рыбу и ранец с хлебом. Больше у меня ничего не было.

– Хлеб серый.

– Великолепно.

– Нарежьте его. Я займусь рыбой.

Я зажег „летучую мышь”, поставил между скамейками ящик и накрыл его газетой. Потом протянул ей хлеб и большой нож.

– А вот штопора у меня нет.

– У вас есть вино?

– Коньяк. К рыбе полагается белое вино, но у меня коньяк.

– Бог с ними, с традициями!. . Сейчас мы в исключительных обстоятельствах. Нажмите на пробку закрытым перочинным ножом. Весь мир открывает таким способом.

– Не помню куда засунул стаканчики.

– Глупости!…

– У меня есть пластмассовые стаканы.

– Зачем?… Послушайте, уж не меня ли вы стесняетесь?

– Ничуть…

– Вот так и открывают… Пейте, потом передайте мне.

Я протянул ей бутылку.

Она засмеялась.

– Пью за эту чудесную авантюру!

– На здоровье! – сказал я. – Наверно, муж ваш будет сердиться. . .

– Не будем говорить о тех, кто на суше.

– Хорошо, – согласился я и поднял бутылку.

* * *

Она лежала на скамье, завернувшись в одеяла. Под голову ей я положил свою кожаную куртку. В темноте она не заметила до чего же эта куртка грязная. Только я бодрствовал, не зная где приткнуться. Удобнее всего было бы на дне лодки. Но чем укрыться? Я уже жалел о своей чрезмерной галантности. Для меня не осталось ни одного одеяла. Пришлось лечь в том, что на мне было. Временное тепло от выпитого коньяка испарялось. Холод давал о себе знать все настойчивее. Кабина тряслась от храпа Барона. Лодка повисла в бездне – между небом и водой. Я никак не мог уснуть, холод непрерывно будил меня и я начал бояться, что дорого заплачу за свой рыцарский жест. Тогда я вспомнил о старом, бог знает во что превратившемся пальто, постланном на корме. Я осторожно пробрался за ним на корму. Укрывшись им, я тотчас успокоился. Теперь тепло моего тела оставалось под пальто и скрючившись, я наконец уснул.Верно, я спал не очень крепко, потому что услышал как женщина поднялась с лавки и улеглась на дно лодки, рядом со мной. Этого следовало ожидать – на узкой скамье спать было неудобно. Она долго размахивала руками прежде чем хорошенько укрыться одеялами. Края их прикрыли меня, и я чувствовал как мой правый бок все больше согревается. Наконец она затихла. Дыхание ее стало равномерным, я слышал его у самого уха, даже чувствовал его тепло.

– Вы спите?

Я колебался – отвечать или нет. Наконец, глухо проговорил:

– Нет!

– Холодно. Верно?

– Да.

– Завидую Барону.

– Он может спать где угодно, – сказал я. Она натянула одеяла до самого подбородка.

– Расскажите что-нибудь.

– О чем?

– О себе.

– Что же рассказать?…

– Вы все время в море?

– Почти.

– Почему не спросите что я там делала?

– Где?

– В поселке.

– Это меня не интересует.

– Вы не очень-то любезны… Вид у вас интеллигентный, а держите себя грубо. Вы всегда разговариваете таким тоном?

– Всегда.

– А иногда все же можно было бы иначе.

– Мы, рыбаки, так разговариваем.

– Нет, вы не такой как другие рыбаки.

– А какие они?

– Откровенно говоря, гораздо вежливее вас.

– Давайте кончим.

– Почему?… Раз уж вы взяли меня в лодку, так и ведите себя приличнее.

– Смотрите какой туман. Давайте кончим!

– Вы меня обижаете!…

– Не пойму чем?

– Не понимаете!… А я не понимаю почему вам нужно было уступать мне все одеяла, самому мерзнуть и в то же время так обижать меня.

– Воображаете.

– К тому же вы не искренни… Не воображайте, что только вы один трудитесь. Каждый работает, ломает голову.. .

– Вам так кажется.

– Вы считаете меня белоручкой.

– Я этого не говорил.

– Но хотите это сказать своим обращением со мной.

– Это вам кажется.

– Поймите же, я отнюдь не маменькина дочка.

– Хорошо, будем откровенны. Вот вы, лично, над чем ломаете голову?

– Я архитектор.

– Это мне ничего не говорит.

– Очень жаль, – сказала она устало. – Ведь я для того и приезжала сюда. Хочу что-нибудь создать.

Я рассмеялся.

– Если это проект поселкового ресторана, то должен вам сказать, что в местном Совете над ним потешаются.

– Сегодня над ним потешаются, а завтра перестанут! Красивое понимают не сразу.

– Разукрашивайте! – вскипел я. – Размалевывайте, превращайте побережье в ярмарочный городок.

– Мы знаем во что превратить его. Неужели вам нравятся все эти безобразные рыбацкие лачуги, которые понатыканы в самых живописных местах?

– Как люди умели, так и строили! Не без крыши же им жить!

– Эти развалюхи должны быть снесены. Вместо них мы построим рыбакам жилище по нашим проектам. Я как раз работаю сейчас над этим.

– Сносите! Другого от вас не жди.

– Все станет таким красивым! Неужели вы этого не понимаете! Вы даже не представляете себе какие способные люди у нас есть!

– Представляю… Бедное побережье!

Кто бы мог подумать, что я буду лежать рядом с такой женщиной и вести с ней разговор… о строительстве. Нет, эта нудная очкастая особа заслуживала того, чтобы я повернулся к ней спиной. Я завернулся поплотнее и успокоился. Может быть, я себе внушал, но мне казалось, что через все одеяла я чувствовал тепло ее тела. Я подумал: совсем иное дело, когда люди спят бок о бок.

– Вы спите? – преспокойно спросила она.

– Вот те на! Не так-то легко уснуть рядом с такой женщиной, как вы.

– Иногда приходится.

– Но нелегко.

– Хорошая вещь ирония. Вот теперь вы мне нравитесь… Неужели так-таки и не расскажете ничего о себе?

– О чем рассказывать?

– Завидую, что вы можете скитаться по морю в это время года. Сейчас оно интереснее, чем летом. Если бы я была мужчиной, то делала бы то же самое… Попытайтесь рассказать что-нибудь в Духе этой авантюры.

– О-го-о!… И вы тут же заявите мне, что день и ночь трудитесь во славу родины.

– Так оно и есть, – улыбнулась она. – Для меня работа – и долг и удовольствие. Поверьте!… Зачем мне вас обманывать. Карьеру себе, что ли, на этом сделаю?… О нашем поколении часто говорят не очень то восторженно. Но не всегда это справедливо. Мы думаем, работаем…

– Во славу родины?

– Да, родины.

– Для социализма?

– И для него.

Она сказала это без иронии. Потом добавила:

– Я чувствую потребность говорить. Обещаю вам, что не буду больше касаться общественных тем.

– Посмотрим… А то сейчас это просто смешно.

– Когда вы захотите, то разговариваете вполне интеллигентно. Барон шепнул мне кое-что о вас, и я знаю, что вы не тот, за кого себя выдаете.

– Теперь и я должен расточать комплименты?

– Вы любите море?

– Может быть. Но у меня нет времени думать об этом.

– Вы все время проводите в лодке?

– А как же иначе? Рыба не явится прямо ко мне домой.

– Туда, где ваша жена, дети… Не так ли?

– Вы, кажется, сами сказали что-то, что относится к тем, кто остался на суше.

Она умолкла.

– Вы уснули? – спросил я тихо.

– Интересно в этой лодке, – мечтательно проговорила она. – Канаты, мачты, руль… Это волнует. И одиночество, и туман, – они тоже волнуют. Заставляют тебя забыть весь мир, забыть прошлое и не думать о будущем. Остается только настоящее. Многие бы нам позавидовали.

Внезапно раздалось пение. Мы даже вздрогнули.

– Что это такое? – шепнула она мне на ухо.

Я приблизил свои губы к ее уху и тоже прошептал:

– Барон поет.

Она повернула ко мне голову.

– Во сне?

– Да, – снова прошептал я, почти касаясь губами ее уха. – Он влюблен в одну ресторанную певичку.

– Чудно!

Когда она в третий раз повернула ко мне голову, губы мои коснулись ее лица. В таком положении я оставался несколько мгновений, но смелость меня покинула, и я отодвинулся.

– Будем спать!

– Да, – с трудом выдавил я из себя.

* * *

Подул слабый западный ветер и глухая завеса тумана колыхнулась. Слабый солнечный свет проник сквозь нее и мы сразу очутились на дне огромного каньона. Высоко над нашими головами кружили буревестники, похожие на орлом. Вскоре, открылись серые морские коридоры, чуть взборожденные бризом, они походили на улички, мощеные булыжником. Я вглядывался в этот редкий оранжевый пух и старался понять, где мы находимся. Куда отнесли нас таинственные ночные течения моря?

Архитекторша продолжала спать. Над кубриком показалось круглое лицо Барона. Один глаз у него был прищурен – по всей вероятности, он многозначительно подмигивал мне, спрашивая: „Ну, как провели ночку?”. На правой щеке его отпечатался контур гаечного ключа. Он видел во сне свою певицу, лежа на гаечном ключе! Я подал знак заводить машину. Мотор заработал, и корпус лодки затрясся. Пассажирка открыла глаза, но увидев меня, опять закуталась с головой. Едва ли найдется близорукая женщина, которая осмелится показаться без очков, да еще когда она не выспалась.

Я сел за руль. Лодка тронулась.

– Чего вглядываешься? – спросил меня Барон.

– Не пойму, где мы находимся.

– У Святого Николы, не видишь, что ли?

Верно. Против нас едва-едва вырисовывался барак морского поста. Мы были на одной линии с селом, все еще окутанным туманом. Я слегка повернул вправо и дал полный вперед. Оставалось еще девять миль пути.

Она вытащила руки из-под одеяла и стала шарить по лавке. Пробудившиеся крольчата запрыгали, приветствуя день. Я быстро подошел и протянул им очки.

Мы то плыли в светлых залах, то снова погружались во тьму. Пересекали лабиринты, проходили под сводами, открывали по пути розовые коридоры, и все чаще над нашими головами появлялись голубые островки неба, похожие на архипелаги. Наконец мы вырвались на простор и сразу почувствовали не только чистоту и свет солнца, но и тепло его лучей. Борта лодки начали просыхать.

Когда мы, обойдя железную стену пароходов, подошли к пирсу, воздух был совсем прозрачным. Над нами носились чайки. Гавань казалась им кастрюлей с ухой. Женщина стояла в лодке уже причесанная. Она наблюдала за игрой птиц, время от времени поглядывая на свои часики. Чемодан лежал у нее в ногах. Пальто ее было страшно измято.

Я взял чемоданчик и мы ступили на причал. В город мы пошли рядом. Она взяла меня за руку. Мне казалось, что мы идем по какому-то совсем неизвестному мне порту, где никто нас не знает и где говорят на непонятном языке.

– Выпьем кофе, – предложил я. – Вон кондитерская.

– Сначала узнаем насчет самолета, – ответила она. – Я куплю билет и весь день будет в нашем распоряжении. Я предпочитаю лететь после обеда.

– Чашка кофе нам будет очень кстати.

– Надо сперва обеспечить себя билетом,– на стаивала она.

А кассирша в окошечке ТАБСО сказала:

– На дневной самолет все билеты проданы. Есть одно место на утренний. Автобус отправляется в аэропорт через минуту.

Она заплатила за билет и быстро вскочила в автобус. Я едва успел увидеть за стеклом окошка ее лицо. Оно улыбалось. Автобус тронулся. Крольчата помахали мне на прощанье. Потом исчезли. Утро стало обыкновенным. Люди заговорили по-болгарски.

Я отправился в магазин запасных частей. Вытащил блокнот и отыскал тот листочек, где было написано: „Купить – один приводной ремень, четыре свечи для мотора и лампочку для мачтовой фары”.

Меня уже дважды предупреждали, что освещение у нас не соответствует установленным правилам.

О с е н н и е   д ю н ы

 

Когда стоит такой октябрь, одно удовольствие жить, ловить рыбу, любить и даже купаться. Даже купаться удовольствие в таком мягком и солнечном октябре, когда дюны все еще теплые и их оранжевый цвет контрастирует с не очень-то синим небом. За дюнами начиналась жухлая зелень леса и глянец реки, которая в этом месте вливается в море. А знаете, что представляет собой море в такую солнечную осень! Я насчитал лодок двадцать, прибывших сюда на ловлю пеламиды. Двадцать команд – все разные люди. И правда, какого только народа ни понаехало этой осенью в устье реки! У нас подобралась прекрасная компания и так как рыбы было вдоволь, настроение у всех было превосходное, – мы все время смеялись, пили напропалую, хотя цены в ресторане были рассчитаны на иностранных туристов, монету за монетой опускали в проигрыватель и слушали музыку в собственное удовольствие. Днем мы вкалывали, а вечером попивали белое вино и учились танцевать. Особенно нам нравилась песенка о некоем дальтонике, которому удалось-таки встретить девушку своей мечты. И тут он увидел, что глаза у нее синие, волосы черные, а губы красные. Так он научился различать цвета в этом мире. Рыбаки заставили меня перевести им текст пластинки и он пришелся им по вкусу – поди ж ты! Вскоре некоторые нз нас покинули шалаши и палатки и переехали жить в мотель, с утра до вечера используя душевую. Почти все начали бриться. Вообще повели новый образ жизни – курортный. Вспоминая эти дни, я начинаю думать, что во всем этом виновата была одна женщина. Правда, у нас тогда водились деньги, и все же виновата была „Золотая женщина”, как мы все ее прозвали. Нам она, действительно, казалась золотой. Золотисто-каштановые волосы, золотисто-зеленые глаза и – губы трепетные и влажные, на которых застыл крик и таинственное молчание… И все это на нежной гладкой коже, вероятно, очень белой, но в те дни получившей от солнца совсем иной цвет – сами понимаете какой. Понимаете!… Да вам ничего не понять и не представить, раз вы ее не видели. А мы ее видели частенько. В одежде и почти нагую среди дюн, где она загорала. Мы воровски следили за ней, спрятавшись за кустами, замерев от удивления – живая русалка на мертвом песчаном фоне. Но постепенно мы потеряли интерес к обнаженной Золотой женщине. Приятней было встречать ее одетой и всегда в компании с одним и тем же мужчиной. Мы встречали их повсюду. В послеобеденные часы они бродили по берегу моря, карабкались по скалам или блуждали в зарослях тростника. Они шли рядом, часто бежали, взяв друг друга за руки или… на руки (разумеется, он ее нес, а не она его). Он нес ее легко и затем осторожно опускал на землю, да и как тут не носить на руках – она была тоненькой и хрупкой. От директора мотеля мы смогли узнать только то, что Золотой женщине сорок, а ее спутнику – сорок три. Об остальных подробностях директор умалчивал и заставлял нас теряться в догадках. Может быть, они были супругами, но… другого мужа и другой жены. Во всяком случае из того факта, что они жили в отдельных номерах, мы сделали вывод, что они не были супружеской парой.

Как-то раз, когда я регулировал карбюратор мотора, мой помощник Барон неожиданно заявил, что на свете существует множество необъяснимых вещей. Я поинтересовался, каких именно.

– Да возьмем, к примеру, жизнь рыб, – сказал он. – Нам кажется, что мы все о них знаем, по-моему так ничего не знаем. Даже ихтиологи ничего не знают…

– А что ты хочешь знать о рыбах?

– Ну, например, есть у них слух или нет, есть радар или нет – никто ничего не может сказать точно.

– Да, конечно, – согласился я.

– Или, например… эта самая миграция? – продолжал Барон. – Сейчас говорят очень много нового о миграции угрей. А что касается скумбрии и пеламиды, так тут вообще все покрыто мраком неизвестности.

– Послушай!… Давай без обиняков!…

Барон взглянул на меня хмуро. Он, верно, колебался.

– Я хочу сказать, что существуют необъяснимые вещи, – сказал он наконец. – Взять к примеру Золотую женщину и ее…. этого… Ясно, как белый день, что все здесь покрыто мраком неизвестности. Есть у каждого из них семья или нет?… Сбежали они или не сбежали?… Почему они укрываются здесь как преступники?… Может быть кто-нибудь страдает оттого, что они вместе… Наверняка, страдает… По-моему, эта связь незаконная…

– И несмотря на это… – усмехнулся я.

Барон опять нахмурился.

– И несмотря на это, оба они мне симпатичны, – закончил он. – А почему, сам не могу объяснить!

Помощник мой был прав. Золотая женщина и ее спутник вызывали у нас симпатию. Нам никогда не приходилось с ними разговаривать, мы никогда не сидели за одним столиком, не выпили вместе ни одной бутылки и несмотря на это, всем они были симпатичны. Из-за них мы даже изменили своим привычкам.

Раньше такая женщина не смела бы здесь и появиться. Места эти были заражены малярией. Но сейчас, когда болота высушены и началось курортное строительство, женщины встречались на каждом шагу. Мы могли глазеть на них сколько душе угодно, по целым дням, и особенно на нее, до обеда почти нагую, а после обеда в брючках, которые плотно облегали ее бедра. А вечером… О эти вечера, когда заводили музыку и она в бледно-голубом платье входила в салон в сопровождении своего кавалера! Они усаживались в углу зала, поднимали рюмки и шептали какие-то таинственные тосты. В такой момент их лица становились еще прекрасней. Они, конечно, не умели пить… Выпыот по пятьдесят граммов коньяка, а за ужином осушат одну бутылку вина. И все говорят, говорят… И о чем столько говорить? Не знаю. А к девяти часам они снова шли скитаться. Поднимались на дюны, спускались к лесу, огибали речную излучину как привидения, пробирались сквозь тростниковые заросли и наконец, выходили к морю. Здесь мужчина раздевался, входил в воду и поплавав несколько минут, снова вылезал на берег. Она ждала его на песке, шла навстречу, подавала махровый халат, а затем начинала швырять камешки в теплую шумящую пену.

Как-то ночью мы видели, как она подала ему халат, вернее, набросила его ему на плечи, а после поднялась на цыпочки и жадно поцеловала в мокрую шею.

– Умеет любить, негодяйка!… – прошептал Барон.

– Тихо ты! – вздохнул я.

– А он, чего это он купается ночыо, в октябре? – прошептал Барон.

– Потому что молодость его прошла, – ответил я тихо.

– Наоборот, – сказал Барон, – только молодые могут купаться в такой холоднющей воде.

– Он просто притворяется молодым, – сказал я. – Не желает сдаваться. В этом возрасте мужчины пускаются на хитрость, купаются в холодной воде и тому подобное…

– Не понимаю, – сказал Барон. – Разве он не может доказать ей свою молодость другим способом?

– Верно и доказывает.

– Убей меня, не полезу в такую воду!

– Без риска нельзя, Барон!… Тебе этого не понять. Такая любовь самоотверженна и стоит гораздо больше, чем любовь в молодости.

– Ишь ты… Это еще почему?

– Потому что каждый умеет любить в двадцать, а попробуй полюбить в сорок? Тогда я на тебя посмотрю.

– Нет, – покачал головой, мой помощник. – Что-то я не возьму в толк!

– Подрастешь – поймешь!

Барон взглянул на меня серьезно своими молодыми глазами, и я невольно усмехнулся. Он оставался серьезным. Верно, так ничего и не понял.

Мужчина оделся и они пошли в обнимку к ресторану, где рыбаки горланили свои песни. Море наполняло тишину глубокими вздохами. Водная масса вздымалась страстно в своем логове и я думал о том, что эта страсть извечна, неутолима, что мы исчезнем навсегда, а она все будет клокотать, все чего-то жаждать…

– Неужто это так страшно? – снова спросил Барон. (В эту ночь он был сам не свой).

– Что „страшно”?

– Когда поймешь, что ты уже не молод.

– Иногда очень страшно, – ответил я.

– Почему? – удивился Барон. – Я, например, знаю многих – взять хотя бы дядюшку Митко, – которые давно состарились, а и в ус не дуют.

– Зависит от человека, – сказал я.

– Это так, – согласился Барон. – И все же, что здесь страшного?… Пошли.

По утрам мы поднимались рано, еще до света. Я просыпался первым и начинал тормошить своего помощника. Мы выбирались из палатки и садились в лодку. К этому времени просыпались все, и лодки, обычно, отчаливали одновременно. Рыбакам, которые спали в мотеле, приходилось идти через дюны, и тем не менее они приходили вовремя, и утреннюю тишину внезапно оглушал взрыв моторов. Мы с Бароном делили три пая: один получал он, два – я (так полагалось за лодку и инвентарь). Рыболовецкая армада торжественно выплывала из устья реки и затем лодки расходились в разные стороны – кто куда. Море перед тобой – плыви, пока хватает сил, а наткнешься на косяк – наполняй лодку до краев!… А в том октябре, как я уже говорил, рыбы было вдоволь, хватало и для наших и для ваших. Ладони у всех были изранены. И самая большая удача заключалась в том, что рыбьи косяки все вертелись возле Масляного мыса и Змеиного острова – рукой подать. Потому-то мы и выбирались часто на сушу и как я уже сказал, подсматривали за Золотой женщиной, загоравшей среди дюн. Не работать же круглые сутки! И мы нуждались в культурном отдыхе!…  После обеда, медленно проплывая вдоль берега, мы видели двух скитальцев на пляже, и тогда Золотая женщина махала нам рукой. В этом состоял весь наш разговор. В ресторане мы только наблюдали друг за другом.

– Черствые люди! – осудил их как-то Барон. – Далеко не арабы.

– Оставь их в покое, люди ищут тишины и уединения. Видно, у них много накопилось…

– Что накопилось?

– Кто знает какая у них житуха в Софии? Поди узнай что о них говорят.

– Ты думаешь?

– Надоели им, видать, чужие пересуды да советы. Может они считают, что и мы думаем как все.

– Вольно считать?

– В этом возрасте любовь недоверчива.

Барон взглянул на меня многозначительно:

– А ты почем знаешь?

– Вот проживешь еще десяток-другой, сам поймешь.

– Ты никак себя имеешь в виду?

– Ничуть!…

– Послушай, а как ты думаешь, этот… ревнует?

– Никогда! – ответил я. – Такие люди все испытали в жизни, устали от мелочей и сейчас им не остается ничего другого, кроме как любить и сердцем, и разумом.

– Не знаю, – вздохнул Барон. – Эта сука напоминает мне двадцатилетнюю девчонку. Черт бы их побрал, этих женщин!… Словно из инкубатора!… Попадись мне такая…

Я заверил его, что ему такая не попадется, он со мной согласился, и все же поспешил добавить, что тогда бы он послал подальше всех своих Леночек и Данечек – отдал бы с превеликим удовольствием за одну такую сорокалетнюю, красивую как… трудно даже подобрать сравнение… с такой атласной кожей и такими теплыми глазами…Такую да целовать в глаза!

– В ней есть что-то особенное, – добавил он, – что именно, не могу объяснить…

– Я тебя понимаю, – усмехнулся я. – Хочешь сказать, что она отличается от всех твоих пеночек, хотя они и молоденькие.

– Еще как отличается! – добавил он страстно. – Таких нельзя выпускать на волю, это они нас делают несчастными…

– Все должно быть представлено в этом мире, – закончил я.

– Он тоже мужик что надо… Очень молодо выглядит!

Мы недовольны были Золотой женщиной и ее партнером, их отношением к нам. Почему они не обращали на нас внимания? Пусть мы простые рыбаки, но мы умеем хранить тайны. Каждый может подсесть к нам за столик, довериться, выпить… Мы умеем молчать, как могила. Сто бутылок поставь, не выдадим.

Наконец подул северо-восточный. Избалованные хорошим сезоном, мы все же вышли в море за рыбой, но напрасно. Рыбные косяки исчезли, волны росли, и лодки одна за другой поворачивали к берегу. Наш карбюратор снова забарахлил и то не где-нибудь, а у самого буруна. Того и гляди, случится беда. Мы стали кричать и размахивать веслами. Подошла одна из лодок и взяла нас на буксир. Оказавшись, наконец, в устье реки, мы вытащили лодку на берег. Я взглянул на Барона. Он тоже глядел на меня. Мой взгляд спрашивал: „Что, займемся мотором?”. А взгляд Барона отвечал: „Ты что, рехнулся! Сейчас лучше напиться!”. Еще будучи в море, мы чувствовали как горят наши глотки, их могло погасить только трехдневное пьянство – все время, пока не стихнет ветер.

Мы спокойно двинулись через дюны, прямо к ресторану. Там уже все собрались. Рыбаки стояли между мотелем и рестораном. Видно, что-то случилось. Мы подбежали и только тогда поняли: Золотая женщина и ее спутник нас покидали. Нагруженные багажом, они вышли из мотеля. Рыбаки посторонились, давая им дорогу, ободранные, пропахшие рыбой. Все молча наблюдали как они ступают шаг за шагом, как в последний раз окидывают взглядом окрестности, где они были вдвоем, где они были свободны. Мы тоже двинулись всей гурьбой, медленно, как бы смущаясь самих себя. Я могу поклясться, что и нам, и им хотелось сказать на прощанье друг другу хотя бы пару теплых слов… Но что это были за люди, как им удалось своим молчанием сковать нас? Мы так бы и расстались, если бы не Барон! . .

Слава Барону!.. Я начинаю им гордиться! Он побежал в ресторан и через минуту оттуда донеслась мелодия „Чирио” – любимой песенки Золотой женщины.

Путники остановились и обернулись. Они не замахали нам руками – может, им мешали чемоданы, а может они действительно были очень сдержанными людьми. Мы тоже не стали махать – мы привыкли относиться к людям так же, как они относятся к нам, и все же, это были большие проводы среди торжественного молчания, если исключить усиливающийся шум прибоя и гудок автобуса, того самого, который через три минуты увез с остановки тех, без кого наша жизнь стала пустой.

Мы бросились в ресторан, к стойке. Кто-то крикнул:

– Кажись, этот ветер за три дня не спадет!

Вино было белым и холодным. Я давно заметил, что холодильники „Балкантуриста“ работают исправно.

Надо спать под открытым небом

– Эй, приятель, когда ты прибыл?

– Ты это мне?

– Тебе.

– Сегодня утром.

– Автобусом?

– На паруснике… Почему это тебя так интересует?

– Да нет… Просто хотел спросить… Понимаешь, охота с тобой познакомиться, потолковать.

– Вот как?… Чего ж ты раньше об этом не сказал?

– Да так, по дурости. Поди, видел как я хожу по улицам?

– Видел… Подсаживайся!

Тот, что признался в собственной дурости, взял рюмку и подсел к другому.

– Садись поближе.

– Чего это ты один?

– Не понимаю.

– Да сколько помню, все вокруг тебя народ толчется. Вечно ты с рыбаками толкуешь, с ними пьешь, с ними веселишься… Скоро, поди, опять насядут.

– Ну и пусть… Что с того? Ты тоже останешься.

– Нет, не останусь, потому что они меня считают чокнутым.

– Знаешь ли… Я вот частенько за тобой наблюдал, не такой уж ты чокнутый.

– Чего это ты за мной наблюдал?

– Интересно было… Да ты не удивляйся, я ведь писатель.

– Знаю.

– Тогда стало быть тебе ясно.

– В писателях я не больно-то разбираюсь, но ты мне симпатичен, хотя писатель из тебя слабый. Мне даже досадно, что ты слабый писатель.

– Мне самому досадно… А откуда ты знаешь, что я слабый?

– Так говорят… да я и сам вижу.

– Значит, говорят?… Вот уж не думал. А из чего это видно?

– Бродишь как неприкаянный, вот и видно… Выпьем?

– Выпьем… За твое здоровье!

– За твое.

– Недолюбливаешь, значит, меня?

– Прежде недолюбливал, а теперь – нет. Зло меня брало – со всеми разговариваешь, а меня обходишь.

– Да ты ж сам меня сторонился. Знаешь сколько раз мне хотелось к тебе подойти?

– Ты меня оставь!… Я особенный.

– Знаю. Я вообще многое о тебе знаю. Имей в виду, что я тоже человек особенный.

Чокнутый поставил рюмку на стол и уставился на писателя.

– Особенный, говоришь?

– Да.

– Действительно особенный?

– Думаю, что да.

– Хочешь, проверим, кто из нас особенней?

– А как это мы проверим?

– Нет, лучше, давай, бросим…

– Зачем же бросать?

– Решишь, что я совсем рехнулся.

– Ну, это посмотрим… Говори, что ты имеешь в виду?

– Я просто подумал, что коли ты и впрямь особенный, значит пойдешь вечером со мной.

– И пойду.

– Пойдешь?.. А знаешь куда?

– Куда бы то ни было.

– Ишь, какой храбрый… – Чокнутый засмеялся всем своим красивым небритым лицом. – Пойдешь спать на берег фиорда?

– Пойду.

– Тогда айда!

– Айда!… Бутылочку прихватить?

– Можно.

Писатель подошел к стойке, расплатился и взял с собой бутылку сливовой ракии и каравай белого хлеба.

Они вышли и зашагали по улочке. Завернули на квартиру писателя, и тот захватил свою шубу. Потом купили сигарет. Когда они вышли из городка, солнце стояло совсем низко.

– Посмотри какое море!…

– Идеальное… На что ты живешь?

– Когда прижмет – работаю.

– Жениться не думаешь?

– Иногда охота… Ты о чем сейчас пишешь?

– Это не важно. Зачем нам толковать о таких вещах?

– Ты спрашиваешь, и я спрашиваю… Ведь ты пишешь, чтобы кормиться?

– И да, и нет… Правда ли, что ты умеешь разговаривать с дельфинами?

– Кто это тебе сказал?

– Говорят… Говорят, будто ты можешь их вызвать.

– И ты веришь всякой чепухе?

– Конечно, нет!… И все же гордись, что о тебе такое говорят.

– Такое!… По-твоему это хорошо, если человек может разговаривать с дельфинами?

– Полагаю, что это было бы прекрасно… Тут пойдем?

– Через виноградник. Немного полакомимся.

Они задержались на винограднике и затем снова выбрались на берег. Сумерки застали их у фиорда. Море уже спало среди скал. Чокнутый шагнул в какую-то расщелину и вытащил оттуда несколько больших досок и сухую морскую траву. Он уложил доски на выброшенные морем ракушки и застелил их травой; получились мягкие, удобные постели. В этом месте море прибило к берегу еще несколько досок и добротный ящик с надписью „Isabell”.

Вдвоем они натаскали хворосту и коряг. Чокнутый развел костер, а писатель подтащил к огню доски и ящик, чтобы просохли. Ящик оказался не очень мокрым, и писатель сел на него. Чокнутый тем временем забрался на самый высокий камень и оглядел потемневшее море.

– Что ты tам высматриваешь?

– Кто это такая – Изабель?

– Может, марка мыла, а может, какого-нибудь напитка. Это упаковка… Очень уж ты любишь прикидываться чокнутым.

– Почему?

– Я спросил, на что ты смотришь.

– Иди сам погляди. Если что увидишь, значит, и я на это же смотрю.

– И отсюда видно, что там ничего нет.

– Тогда, почему ты мне не веришь?

– Ты часто ночуешь на берегу?

– Когда на меня найдет, прихожу и ночую.

– Пить будем?

– Сначала ты.

– Иди сюда… Садись на ящик, место есть.

– Изабель эта, должно, была красавицей… Ваше здоровье!

– Почему ты так думаешь?

– Просто мне хочется, чтобы так было. Это имя носят только красавицы… Хорошо, что ты вспомнил о водке.

– А хватит?

– Думаю, что хватит.

– Держи сигареты.

– Впервые буду спать по-царски. Проснешься – тут тебе и водка, тут тебе и сигареты.

– Слушай, давай говорить начистоту: зачем мы сюда пришли?

– Я же тебе сказал, что часто здесь сплю.

– Как ты догадался, что я потащусь с тобой?

– Потому что и тебе хочется спать под открытым небом. Знаешь, сколько найдется таких, которые согласились бы ночевать среди скал?

– Сколько?

– По пальцам перечтешь.

– Ну и что из этого?

– Чего тебе объяснять? Сам знаешь.

– Костер всю ночь будет гореть?

– А почему бы и нет?

– Я тоже считаю – пусть горит.

– Чтобы нас согревать.

– И еще кое для чего…

– Что-то я тебя не понимаю.

– Прекрасно понимаешь.

– О дельфинах, что ли, думаешь?

– Вот именно.

– Как ты можешь думать о такой чепухе?…

– Но ведь костер будет гореть всю ночь?

– Знаешь что хуже всего, когда люди ночуют под открытым небом?

– Нет.

– Приходится рано ложиться. Делать-то нечего.

– Можно разговаривать.

– О чем?… Дай-ка лучше бутылку.

– Держи… При свете костра этикетка стала еще красивее.

– При свете костра и человек делается красивее… Знаешь, ты тоже сейчас стал красивее… Походишь на великого писателя… За твое здоровье!…

– За твое!…Ты начинаешь меня злить. Когда-нибудь я дам тебе кое-что прочитать.

– Брось!… Хороша водочка!… Я не читаю. Неужто ты не понял, что интересуешь меня только как человек? Как человек, который может спать под открытым небом.

– Понял.

– Собираешься описать эту историю?

– Нет.

– Даже если опишешь, все равно никто не поверит.

– Чему ж тут не верить?

– Что два человека ночевали на берегу моря в октябре – просто так, ради самого спанья. Но разве это имеет значение?

– Дай бутылку.

– Ваше здоровье!…

– Бутылка и сигареты будут лежать в ящике.

– На котором написано „Изабель”?

Ночь стала совсем черная – звезды можно было видеть, лишь повернувшись спиной к костру. Среди скал медленно вздымалось и опускалось море. Писатель чувствовал, как оно бесшумно дышит. От него исходило тепло. А с суши веяло холодком. Морская трава на досках тихонько шелестела. Доски пахли смолой и червями. Писатель повернулся и прилег на правый бок. В спину ему пахнуло жаром костра, а кожа лица ощутила холодное прикосновение ночи. Чокнутый улегся по другую сторону костра. Под досками крошились и пели ракушки. Вокруг высились скалы, только со стороны моря зияла пасть фиорда. Писатель знал, что всю ночь придется вертеться как на вертеле, подставляя огню то спину, то лицо, а иногда даже вставать и подкидывать в костер хворост.

К его удивлению он проснулся лишь перед самым рассветом. Чокнутый всю ночь поддерживал костер. Открыв глаза, писатель увидел его сидящим на ящике.

– С добрым утром! ..

– Здорово!… Может, промочим горло?

– Разве еще осталось?

– Это нам скажет „Изабель”… Ого–о!

– У „Изабель” есть даже хлеб.

– Знаю… Ваше здоровье!…

– На здоровье!… Если хочешь, мы можем его поджарить на углях.

– Есть у тебя нож?

– Ага!… Сейчас нарежу ломтики… Раздобыть немножко мидий? Их здесь много у самого берега. Суешь руку и вытаскиваешь.

– Можно. Я помогу тебе.

Они собрали несколько пригоршней мидий. Нагребли раскаленных углей и положили мидии печься. Раковины раскрывались, как головки маков, вода, вытекая на угли, шипела. Пахло печеными мидиями, поджаренным хлебом и утренним морем.В раковинах, наполненных бульоном из морской воды, мясо превращалось в плотные янтарные шарики. Когда они поели, Чокнутый спросил:

– Ну, что скажешь?

– Скажу, что это самый замечательный завтрак в моей жизни, – ответил писатель. – Можно пить и не говорить „За ваше здоровье”?

– Как хочешь.

– Какие у тебя на сегодня дела?

– Как всегда – никаких.

– Давай проведем здесь весь день, а?

– Если хочешь и если никто не ждет тебя в городе.

– Посмотри какое интересное солнце.

– Сегодня будет тепло и мы позагораем. Если не боишься, можешь выкупаться.

– И выкупаюсь… Дай бутылку… Что это за цветные блики на воде?

– Заметил? Их видят только те, кто спал у моря.

– Ты хочешь сказать – с морем… Этой осенью ты собираешься работать?

– Может и поработаю… Ты мне поможешь собрать все, что выбросило море?

– Ладно. Сюда будем сносить?

– Сюда. Я решил сделать себе хибару в этой дыре… Нужно же и мне обзавестить, наконец, какой-то собственностью.

– Не смеши! ..

– Да я серьезно.

– Послушай, почему ты не вызвал дельфинов?

– Брось болтать…

– А я все больше и больше убеждаюсь, что ты способен на такое.

– Их никто не может вызвать.

– Никто, кроме тебя.

– Дельфины – дикие животные, их вызвать никто не может.

– Ну ладно, пошли за материалом.

Писатель встал и решительно направился к скалам. Чокнутый поплелся следом. Они перебрались через скалы и вышли на песчаную отмель – дальше начинались пески. Писатель шагал впереди. Чокнутый следовал за ним соблюдая дистанцию, он понимал, что на него всерьез рассердились.

Последний шторм потрудился на славу. Сначала они наткнулись на огромную желтую балку и еще одну „Изабель”. Было много досок. Некоторые из них еще плавали в воде и поэтому оба разулись. Солнце подымалось, становилось теплее. Несколько раз они возвращались с добычей к фиорду и раскладывали ее на песке, возле скал, чтобы просохла. Когда они наконец кончили работу, писатель сказал:

– Не можем же мы вот так все время молчать… Обещаю больше не заикаться об этих дельфинах.

Чокнутый немного подумал.

– Можешь спрятаться за скалами? – спросил он.

Писатель поглядел на него удивленно и усмехнулся:

– Могу.

– И никакого шума, ни единого словечка… Будешь сидеть и помалкивать, пока я не подам тебе знак.

– Обещаю.

– Ну давай, прячься.

Писатель предпочел вскарабкаться на высокий берег – оттуда открывалось все море. Ему удобно было лежать в сухой траве, укрывшись за кустами молочая.

Чокнутый влез на торчавший из воды камень, выпрямился во весь рост и повернулся лицом к горизонту. На шоссе показался грузовик. Чокнутый подождал пока он скроется и как только опять стало тихо, сложил ладони рупором, поднес их ко рту и издал какой-то звук. Он терпеливо повторил его во второй, в третий, в четвертый раз… Писатель следил за стрелками своих часов, которые отсчитали почти час. Он не помнил, сколько раз повторился этот звук. Прислушиваясь, он пытался решить на что же он похож, может быть па скрип колес, может быть на радиосигнал. Никогда еще не приходилось ему слышать такого звука.

Дельфины появились внезапно. Их стадо показалось на расстоянии полумили от берега. Писатель почувствовал дрожь. Животные делали огромные скачки, играя в воде, они незаметно сокращали расстояние до берега, становились все крупнее, уже ясно видны были их головы, даже глаза; самым удивительным было то, что писатель начал различать их смех: да, да, дельфины смеялись, быть может, они радовались на свой дельфиний манер, а Чокнутый размахивал руками. Вода вокруг стада кипела, у подножья скал море пришло в движение. И вдруг произошло нечто совершенно невероятное – животные проникли в фиорд, окружили низкие подводные скалы и сгрудились перед Чокнутым. Он походил теперь на ребенка, придумывающего самые ласковые слова. Охваченный любопытством, желая видеть все до малейших подробностей, писатель приподнялся с земли. Чокнутый уселся на скалу и протянул вперед руку. Казалось, в его ладони заключалось что-то магическое, дельфины обезумели: они подпрыгивали, стараясь лизнуть ладони, отталкивали друг друга, боролись.

Наконец Чокнутый поднялся и сказав что-то, укротил дельфинов, хотя животным явно хотелось бы еще порезвиться. Чокнутому даже пришлось пожурить их на своем непонятном языке. Стадо начало медленно удаляться. Животные поплыли обратно, порывы их гасли, движения становились спокойнее. И вот, синий морской простор поглотил их.

Писател встал, вышел из своего укрытия и спустился к фиорду. Чокнутый сидел на своей „Изабель” и с наслаждением жадно курил.

– Ну как, опишешь все что видел? – спросил он писателя.

– Нет, обещаю что ни о чем не стану писать.

– Почему?… Можешь и написать. Все равно никто не поверит.

– Никто, – согласился писатель. – Получится муть какая-то, надуманный рассказ, который никто не примет всерьез.

Е щ е   о д и н

 

Он умел спать под открытым небом. Его вытянутое тело с широко раскинутыми руками весомо покоилось па сухой земле. А ладони так доверчиво к ней прижимались, словно черпали из нее спокойствие. Голова его была покрыта свежим номером газеты „Днесь”, где на первой странице был помещен снимок: премьер министр Кьосеиванов пожимает руку военному атташе Италии. Гавань кишела бездомными бродягами. Они спали на парусниках или среди траверсов, громоздившихся в районе рыбной биржи. Обычно они покрывались па ночь гнилыми корабельными парусами, давно позабывшими, что значит сила ветра.

В порту все еще было тихо. Только на набережной отдавались сонные шаги таможенного полисмена, который расхаживал вдоль фиолетового леса мачт. В утренних сумерках корабли и море казались нарисованными.

Кто-то, прихрамывая, проковылял в ворота пристани, таща грязный мешок и бидон с нефтью. Сухой кашель рассек тишину. Несколько бродяг проснулись, выругались и снова погрузились в сон. Проснулся и Зангадора. Он смахнул с головы газету и тоже выругался. Хромой виновато удалился в сторону рыбацкого причала. Зангадора поднялся, сел на траверс и закурил. Сигарета его приободрила. Было очень рано, но ложиться снова не имело смысла. Он встал, отшвырнул ногой газету. В ноздри ему пахнуло сладким ароматом прелого моря.

Хромой, стоя на небольшом паруснике, выкачивал воду из кубрика. Черная маслянистая жидкость глухо падала в море, загрязняя его. Зангадора подошел, пнул ногой гнилую обшивку суденышка и скептически покачал головой. Хромой видел сверху как он направился к морю и затем наклонился над водой.

– Полезное дело – гигиена! – крикнул бродяга. Он плескал воду в лицо и растирал его. Фрикции – залог красоты.

Зангадора был высок, его большие руки оканчивались обмягшими от безделья кистями, тело, крупное и здоровое, было склонно к полноте, а под шерстяной фуфайкой уже вырисовывался животик. Над загорелым лбом блестели выгоревшие русые волосы. Они были кудрявыми и нестрижеными – точно по моде. Глаза у него были светлые и живые. Зеленая шерстяная фуфайка, снятая с плеч пьяного скандинавца, и оранжевые брюки, засунутые в сапоги, придавали ему вид укротителя зверей.

Зангадора перебрался на деревянный причал. Капли на его лице блестели, как звездочки.

– Чем кончилось вчера?

– Ничем! – Хромой перестал качать… – Пришли двое жандармов, им сказали, как ты его ударил, и они бросились тебя разыскивать.

– Куда?

– Откуда мне знать.

– А что, я неудачно его отделал?

– Говорят, неудачно. – Хромой принялся растирать занемевшие пальцы.

– Куда ты собрался?

– На Малую верфь грузить дрова.

– Я с тобой! – решительно заявил Зангадо-ра. – Мне лучше исчезнуть на несколько дней.

Он прыгнул на палубу „Дракона” – так назывался парусник – и принялся выкачивать воду. Хромой вошел в кубрик и стал разогревать мотор. За молом набухали нежные краски зари. Свет маяка погас. Появился едва уловимый ветерок и затем снова стих – может быть, это земля шепнула что-то морю. В районе депо засвистел паровоз. Мир начал наполняться красным соком жизни, приобретать реальный образ.

Машина заработала, тело парусника затряслось, и хозяин вздохнул с облегчением. Он был стар, худ и черен, как осколок каменного угля, его шея и одежда были грязными, а большой армянский нос загибался к подбородку. Стоило хромому вытащить чистую пачку сигарет, и она оказывалась испачканной нефтью. Все, что попадало ему в руки, тотчас становилось грязным.

Зангадора отдал конец. Парусник отвалил от берега. Хромой разложил теплый каравай хлеба и принялся резать колбасу.

– Ну и скучища на море! – крикнул Зангадора.

Он в основном не говорил, а кричал и не по привычке моряка, а просто такой уж у него был темперамент. Он принялся есть двумя руками, а ногой управлял парусником. „Дракон” слушался. Они пересекли гавань и вышли за линию маяка, перед ними раскрылась широкая водная ширь. Море действительно наводило скуку: тихое, застывшее, выжидающее, словно набирающееся сил для предстоящих осенних штормов. Над его потускневшем глянцем расплавленной медью застыла заря. На юг от залива, за линией песков, поднималась бесплотная гряда холмов. Зангадора наелся, выбросил засаленную бумагу за борт и запел. Старый парусник двигался вперед неровными толчками, вздрагивая. Можно было предположить, что мотор вот-вот взорвется. Но суденышко продолжало идти вперед, преданно исполняя свою черную работу.

Зангадора закинул за спину сапоги и пошел босиком, стараясь ступать по влажной плотной полосе песка. Иногда он шлепал прямо по воде. Это придавало бодрости. Солнце клонилось к западу, поднялся ветер, но все еще было тепло. Слева потянулись борозды полосатых как зебра дюн. Из-за них время от времени появлялась сожженная солнцем дубовая роща – жалкая поросль на месте когда-то величественного леса. Стаи чаек, сидя на песке, чистили перышки. Когда он проходил мимо, птицы лениво отлетали в сторону, а затем снова возвращались на прежнее место. Далеко впереди маячила рыбацкая хижина, сливавшаяся с желтыми пятнами дюй.

Зангадора остановился, разделся и вошел в воду. Море ластилось к его ногам, по плечам скользили мягкие струи ветра. В такие минуты оп ощущал, как природа вливает в него новые силы. Он поплыл навстречу горизонту, делая сильные взмахи руками, ныряя под волны, спускаясь в коричневые леса водорослей, снова выплывая на поверхность и шумно как кит вбирая воздух. Его охватило чувство, что он – хозяин всего этого бескрайнего мира…

Вдоволь наигравшись с морем, бродяга вышел на берег, взял свои шмотки и не одеваясь, направился к хижине. В сущности это была брошенная рыбаками лачуга, построенная когда-то в глубине залива. Возле нее были сколочены небольшие мостки для причала. Весной и осенью сюда подходили шаланды и рыбачьи лодки. От причала вверх, к гребню холма, вела выдолбленная в скале лестница с неровными ступенями. Гребень порос шиповником и молочаем. По этим ступеням рыбаки спускались с крутого берега к хижине, к морю, и только эти ступени связывали залив с сушей, с людьми.

Зангадора оделся и вошел в лачугу. Немного позднее, когда его глаза привыкли к прохладному полумраку, он понял, что в хижине есть еще кто-то.

Человек спал на нарах, сплетенных из буковых ветвей. Бродяга усмехнулся, ему стало ясно, что здесь обосновался такой же, как он, бесприютный. А там, где отдыхает один бродяга, всегда найдется место и для другого. Он растянулся на другом конце нар. Сквозь дверной проем видна была часть песчаного берега, море с линией горизонта и кусок неба – дверей не было.

Его разбудил звук, похожий на стон или крик о помощи. Зангадора повернулся на другой бок и увидел незнакомца, который отчаянно размахивал во сне руками, словно защищался.

– Эй, проснись! – крикнул Зангадора и засмеялся. – Что за страсти тебе снятся?

Незнакомец открыл глаза и тотчас вскочил на ноги. На лице его был написан страх.

– Тебе какой-то кошмар приснился, – сказал бродяга и снова повернулся лицом к стене. – Дай поспать.

Лежать на нарах было жестко. Зангадора поворочался с боку на бок и остался лежать лицом к незнакомцу. Он пытался было заснуть, но вскоре понял, что это ему не удастся, и сел на нары.

– Я прибыл сюда на яхте, – сказал он серьезно. Затем вытащил сигареты. – Я совершаю кругосветное путешествие… Мы должны сегодня вечером набрать морской травы и застелить нары.

Зангадора почесал друг о дружку ступни своих голых ног и закурил сигарету. Вечернее солнце освещало его беспечное лицо, он готов был болтать и смеяться. Незнакомец напряженно следил за каждым его движением. Он все еще не мог сбросить с себя оцепенение.

– Погода портится, – заметил бродяга.– Как по-твоему?

Незнакомец не ответил.

– Я тебя спрашиваю? Погода испортится?

– Не знаю.

-– Выйди и посмотри. Вчера вечером западный не задул, а сегодня морской идет вкривь и неизвестно когда остановится… Вот и пятки чешутся… Завтра будет дождь… Нам надо набрать сухой травы. Ты что, здесь собираешься спать?

Незнакомец продолжал молчать.

Запгадора встал и потянулся.

– До чего ж ты, братец, туп… У тебя есть чем подзакусить?

Видно, незнакомец все еще не пришел в себя. Он молча провел рукой по стриженым черным волосам. Лицо его покрывала густая, несколько дней не бритая щетина, а темные глаза казались усталыми. В сравнении с Зангадорой он казался щуплым. Он был в грязной белой рубашке – из тех, что носят с пристежными воротничками, темно-синих форменных брюках и сандалиях на босу ногу.

– Больно ты беден, – заметил бродяга, рассматривая его откровенным веселым взглядом. – Ты что? Тоже совершаешь кругосветное путешествие? .. У тебя есть с собой чего-нибудь поесть?

– Нету.

– Ну, что ж, я покажу тебе, как питался сам Крез.

От достал сверток, замотанный в обрывок рыбацкой сети, и два каравая. В промасленной бумаге была жареная рыба. Бродяга расправил бумагу и осторожно положил рыбу на нары. Потом снова поднял ее, понюхал и поднес к самому, носу незнакомца.

– Ну, как? Неплохо пахнет?

– Неплохо, – незнакомец сглотнул слюну.

– Запомни, жареная рыба долго не портится. – Он разломил каравай. – Я грузил дрова. Вот мне и заплатили. А в придачу еще сигареты дали.

Незнакомец набросился на хлеб. Смущенье его исчезло. Он ел, как животное.

– Эй, полегче! – сказал мягко бродяга. – Ты где находишься?

Незнакомец поднял лицо. Взгляд у него был злой, а на скулах набухли желваки.

– Пищеварение испортишь, – подмигнул ему Зангадора.

Пока они ели, бродяга осторожно отодвинул в сторону один каравай.

– Руки пообломаю, только тронь!

Рыба быстро исчезла. Зангадора ел спокойно и с чувством. Проглотив последний кусок, он сложил промасленную бумагу и отодвинул ее в сторону.

– Не люблю, когда трогают мои вещи… Теперь тебе еще и сигарету подавай… а?

Незнакомец утолил голод, но это не сделало его разговорчивей. Все так же молча, он взял сигарету и закурил. Зангадора уселся по-турецки на нарах.

– Мне много пришлось поскитаться, – начал он мечтательно. – Каких только людей я не встречал… но, поверишь ли, никогда еще не приходилось мне кого-нибудь угощать. А гляди-ка ты, оказывается, это просто удовольствие – накормить голодного. Верно?… Послушай, почему ты молчишь? – Бродяга пустил кольцо дыма, стараясь разглядеть сквозь него собеседника. – Если мы будем молчать, то лопнем от скуки. Мы, бродяги, всегда должны беседовать. И без того другие не желают с нами разговаривать. – Он потянулся и вдохнул в себя запах песка.

– Ужасно быть одному!… Верно?… Я тебя спрашиваю! Верно?

– Верно.

Лицо бродяги смягчилось и засияло воспоминанием чего-то прекрасного.

– Ты обедал когда-нибудь с английским консулом?

На этот раз в глазах незнакомца мелькнула искорка веселья.

– Нет.

– А я вот обедал, – сказал Зангадора. – Английский консул считал меня интересным человеком. Он даже заявил об этом бельгийскому и венгерскому консулам. Я им тогда подавал мячи на теннисном корте. Однажды он взял меня к себе на яхту. Мы с ним скитались по морю… Скитались… А когда проголодались, причалили к острову. Там и отобедали вместе.

– Ну, и что?

– Ничего, – пожал плечами Зангадора. – Шуточное ли дело – обедать с английским консулом?

Он докурил самую вкусную часть сигареты. А окурок положил на ноготь большого пальца и выстрелил им в дверной проем.

– Знаешь, чем нехороша рыба?

– Нет.

– Рыба любит воду, а до воды отсюда целых два километра. .. Видишь вон ту консервную банку на окне? . . Я тебя спрашиваю!

– Да.

– Возьмешь эту банку и пойдешь к колодцу. Тебе знакомы эти места?

– Нет.

– Ты откуда?

– Из Софии.

– Ого! – Зангадора присвистнул. – Из столицы, значит! Сухопутный! – Его лицо выразило презрение. – Стоит посмотреть на волны, начинает травить?

– Нет.

– Каким тебя ветром занесло?

Незнакомец так посмотрел на бродягу, словно хотел сказать: „Зачем ты спрашиваешь, если знаешь, что я все равно не отвечу?”.

Зангадора схватил его за руки и сказал резко:

– Что ты из себя корчишь?… Ты меня плохо знаешь! – Он клещами сжал руку. – Кто я такой? Раз ты ешь мой хлеб, ты должен отвечать! Ведь я могу одним ударом зашвырнуть тебя в море.

Незнакомец продолжал спокойно стоять. Он чувствовал железную силу пальцев бродяги и даже не пытался вырвать руку. В его взгляде, кроме решительности, можно было прочесть интерес к противнику. Это привело Зангадору в еще большую ярость.

– Ты видишь эту руку? – Зангадора указал себе на руку. – Это рука Зангадоры!

Глядя прямо в глаза бродяге, незнакомец сказал:

– Отпустите!

Он сказал это спокойно, без вызова, с достоинством. И бродяга почувствовал, что перед ним находится противник, заслуживающий уважения.

– Ты мне прямо скажи, что тебе больше нравится говорить на „вы”. Я и на „вы” могу. Кого ты из себя корчишь?… – Бродяга разжал пальцы. – Работу ищете?

Ему ответили молчанием.

– Если вы ищете работу, я могу вас устроить на каменоломню.

– А почему вы сами там не работаете?

– О-го-го, да вы, оказывается, умеете говорить! – бродяга вытащил из кармана огрызок гребенки и провел им несколько раз по волосам, слипшимся от морской соли и планктона. – Я здесь временно. Скоро уезжаю.

– Куда?

– На Соломоновы острова! Неохота здесь надрываться за какието мизера̀. А там я буду полеживать под пальмами, пить молоко из кокосовых орехов и есть плоды хлебного дерева.

– Значит, вас привлекает экзотика? – усмехнулся незнакомец.

– Полжизни готов отдать.

– Только мне кажется, что на Соломоновых островах не растет хлебное дерево.

Зангадора, собиравшийся дунуть на гребенку, так и застыл в недоумении.

– Как это нет?

– Да так думаю, что нет.

– Не может быть?! – бродяга обиделся. – Да там все есть!… Там у женщин длинные бедра и губы, как подушки.

Незнакомец захохотал.

– А в Болгарии вам не нравится?

– В Болгарии? – Зангадора плюнул с отвращением. – Что такое Болгария?… Провинция, одна голь, никакого шика!

Незнакомец совсем повеселел.

– И вы никогда не мечтаете о другой Болгарии?

– Бросьте! Какой еще Болгарии?

– Ну, скажем, Болгарии… с большим шиком.

– Что? – Зангадора так и подскочил. – Да ты рехнулся!.. Впрочем, простите, я, кажется, перешел на „ты”! Я бродяга, и мне все прощается… Знаешь что такое Соломоновы острова?

– Давай не будем друг друга раздражать. У каждого свои взгляды.

Зангадора сел на нары, посидел немножко, а потом лег на спину, заложив руки за голову.

– Это ты правду говоришь? Что там нет хлебного дерева.

– Может, и есть.

– Конечно же, есть. Разве могут быть Соломоновы острова без хлебного дерева и кокосового молока?…

Он лежал, разглядывая потолок, с балок спускалась паутина, в щели между камышовыми ветками виднелось небо; затем перевел взгляд на стены, дверей не было, очаг развалился, штукатурка облупилась. Сквозь грязное стекло оконца ничего нельзя было различить. Полуразрушенная хижина наводила на бродягу тоску. Он молчал и думал. Мрак внутри сгущался, снаружи наступали сумерки. Ветер свистел в сухой листве тростника.

– Ему пора бы перестать, – едва слышно сказал Зангадора. – Если не перестанет дуть, море завтра станет похлебкой.

– Это верно.

– А теперь скажи, что ты из себя представляешь?

– Я – обыкновенный человек.

– Не такой уж обыкновенный.

– Почему ты так думаешь?

– Ты не из наших!

– А кто это – „ваши”?

– Мы – это те, кто спит в порту! – Бродяга перевел дух. Его грудная клетка поднялась и опустилась. – Но и среди нас есть интересные люди.

– Вероятно.

– Вот, например, я.

– Что же в тебе интересного? – Незнакомец неожиданно перешел на ты.

– Не могу тебе объяснить. Но все меня считают интересным… Сунь-ка мне в рот сигаретку!

Незнакомец подчинился. Не дожидаясь следующего приказания, он зажег спичку и поднес ее к сигарете. Бродяга лежал, не меняя позы. Он лениво закурил. Видно было, что он специально тренировался курить лежа. Время шло. При каждой затяжке пепел нарастал, но не падал с сигареты, он не упал даже тогда, когда бродяга заговорил:

– За меня и царица пойдет!

– Глупости болтаешь.

Зангадора осторожно вытащил сигарету изо рта и объяснил:

– Вот видишь пепел; если он не упадет, значит царица выйдет за меня замуж.

– А тебе нужна царица?

– Да что ты!… Просто так говорится. Не могу я любить царицу.

– Почему?

– Я другую люблю.

– Ты!… Кого же?

Зангадора поморщился.

– Много хочешь знать!

– Интересно, в какую женщину ты можешь быть влюблен!

– Она далеко! – Зангадора тяжело вздохнул и устроился поудобнее.

– Она тебе пишет? – спросил незнакомец.

– Пока что нет.

– Как ее зовут?

– Жуан Крауфорд.

– Ну и люмпен же ты! – незнакомец был разочарован.

– Что значит „люмпен“?

– Сейчас я не могу тебе объяснить.

– Верно это не очень обидно. Можешь меня называть так… Звучит почти так же, как Аполлон или Посейдон…. Верно?… Видать, ты много в своей жизни прочел! Что? Угадал!

– Кто-что прочел.

– Я тоже читаю.

– Что же ты читаешь?

– Газеты в кофейнях. А романы глотаю как котлеты. Я даже других заставляю просвещаться. Только они не желают расставаться с темнотой. Это правда, что когда-то жил вор – великий поэт?

– Правда.

– И еще о нем говорят, что когда его вздернули на веревке, он понял, какая тяжелая у него задница.

– Нет, не совсем так, – засмеялся незнакомец. – Ты за это его уважаешь?

– Просто он мне симпатичен, потому что он тоже был бродягой, вроде меня. В нас, бродягах, что-то есть.

Они помолчали. Зангадора медленно курил, с удовольствием наблюдая за растущим пеплом. Но пепел внезапно рассыпался.

– Улизнула царица! – сказал Зангадора и принялся сплевывать пепел. – Но ничего, невелика потеря.

– Чем ты занимаешься? – спросил вдруг незнакомец.

– Да вот, скитаюсь.

– Значит, не работаешь!

– Случалось и работать.

– Чем же ты питаешься?

– Я редко ем. Чаще пью.

– А чем расплачиваешься?

– Я – любимец иностранных моряков.

– У тебя есть идеалы?

– Над этим вопросом я не думал. А ты так ничего и не расскажешь о себе?

– Немного терпения.

– Хитрец! – Зангадора убил севшего ему на лоб комара. – Сегодня ночью нас сожрут комары. Здесь рядом болото… А знаешь, что за болотом?

– Что?

– Бахча! Как стемнеет, мы с тобой всю хижину завалим дынями.

– Я должен оставаться здесь, – сказал незнакомец. – Я не могу выйти ни за водой, ни за дынями. – И затем добавил категорическим тоном: – И ты никуда не пойдешь.

Бродяга так и сел.

– Что ты сказал?

Незнакомца поразили его глаза. Они переливались всеми цветами радуги, искрились, загорались и гасли – не глаза, а небо, в котором отражаются все настроения дня. Бродяга, не отрываясь, глядел на незнакомца.

– Послушай, ты серьезно решил мною командовать?

Незнакомец не ответил.

– Разве тебе не хочется пить? – спросил Зангадора.

– Я умираю от жажды!

Зангадора спустил ноги на пол.

– Ты думаешь, я позволю собою командовать?

– Я не собираюсь тобой командовать. Я скоро уйду, и тогда делай, что хочешь!

Зангадора встал, засунув руки в карманы.

– Послушай, у меня чешутся руки!… Ты понимаешь, что я никому не позволю говорить со мной подобным тоном. – Затем он крикнул. – Ты знаешь, что весь портовый квартал дрожит от одного моего имени!

Но незнакомец будто не слышал. О чем он думал? Зангадора видел, как он вытянул ноги и закрыл глаза, и ему стало казаться, что мысли этого небритого молодого мужчины витают где-то очень далеко, что он говорит сейчас с какими-то другими людьми, живет в ином, бог знает, каком мире.

– Встань!

Незнакомец открыл глаза и взглянул на Зангадору. По грязной стене над головой незнакомца ползла сороконожка. Она ненадолго привлекла внимание бродяги, он проследил, как она спокойно доползла до крыши и исчезла в тростнике.

– Я тебе говорю! Встань и пойди набери травы!

Мужчина не шевельнулся. Бродяга протянул руки, сгреб на груди незнакомца рубаху и поставил его на ноги.

– Не пойдешь?

– Нет.

Зангадора замахнулся. Удар пришелся в челюсть. Затем он снова замахнулся, но не ударил. Незнакомец смотрел на него с безразличием. Из угла его губ к подбородку потекла тонкая струйка кровн. Бродяга оттолкнул его и взглянул на свою руку.

– Ты просто выродок!… Я никогда не встречал такой скотины, как ты. Больно? Отвечай! Больно тебе?

– Да.

– У тебя кровь течет, вытри.

Незнакомец провел ладонью по губам и размазал кровь.

– Пойди, умойся морской водой.

– Ничего, – незнакомец проглотил собравшуюся во рту кровь.

– Это я еще легонько тебя ударил, – сказал Зангадора. – Ты и представления не имеешь, что значит настоящий удар.

Затем он подошел к окну и взял жестяную банку.

– Я принесу тебе море, чтобы ты умылся.

Незнакомец вздрогнул.

– Не выходи!

Зангадора устремил на него полный недоумения взгляд.

– Ты что, опять за свое?

Бродяга вышел из хижины и зашагал по песку.

В однообразном рокоте волн прозвучали выстрелы. Как звон колокольчиков! Бродяга бросился обратно. Он влетел в дверной проем и ударился о нары. Незнакомец отскочил в угол. Глаза его горели. Прижавшись к стене, Зангадора прислушался: какая странная бездонная тишина… исчез даже шум моря! Но через минуту рокот прибоя стал нарастать и обрушился с новой силой. Мир монотонно закачался. Все снова стало реальным.

– Откуда стреляли? – спросил незнакомец. Он тяжело дышал.

– Сверху.

– Откуда „сверху”?

Зангадора едва перевел дух. Пальцы его дрожали. Только сейчас он почувствовал настоящий страх.

– Оттуда… Где кончаются ступени!

– Это далеко?

Ты что, не знаешь, где кончаются ступени?

– Куда попали пули?

– В песок.

– Перелетели или не долетели.

– Да чего ты меня спрашиваешь?!

– Перелетели?

– Откуда я помню!… Забились в песок, – сказал Зангадора, продолжая не отрываясь глядеть в дверной проем. – Они хотят меня прикончить, собаки!…

– Ты не видел, сколько их было? – незнакомец спрашивал отрывисто.

– Откуда мне знать!… Стреляли дважды.

– Я сам это слышал.

– Чтоб им, собакам, сдохнуть.

– Их двое, – произнес, обращаясь к самому себе, незнакомец. – Дай сигарету.

Он сел на нары, затем снова встал, так и не закурив.

– Допустим, я его убил, – сказал с беспокойством Зангадора. – Но как им удалось меня выследить?

Незнакомец ходил взад и вперед, зажав в кулаке сигарету.

– Они не имеют права прикончить меня без суда! Верно? Не имеют права!

– Замолчи!

– Сам замолчи!.. Стреляют, будто я куропатка какая.

– Замолчи! Тебе говорят! – крикнул незнакомец. Он разжал кулак, к ладони его прилипли крупные крошки табака. – Дай сигарету!

Прежде, чем взять новую сигарету, он вытер ладонь о брюки.

Бродяга чувствовал, что ему снова отдают приказание, но, занятый своими мыслями, не обратил на это внимания.

Волны, казалось, подкатывались к самому порогу хижины. Песок и море, линия горизонта и небо – все умещалось в маленькой рамке дверного проема и напоминало картину легкомысленного мариниста.

– Ну и попал же ты из-за меня в передрягу, – сказал наконец Зангадора. – Как им объяснить, что ты здесь не при чем?

Ему никто не ответил. На темнеющем небе блеснули крылья чайки. Бродяге вдруг показалось, что он остался один.

– Они прикончат нас обоих! – сказал он, обернувшись.

Незнакомец взял из его рук коробок спичек и спокойно заметил:

– Неужто не понимаешь, что вовсе не ты их интересуешь.

– Не я?

– Не ты.

– Да они давно ищут случая со мной расквитаться!… Лучше не зли меня!

Зангадора подошел к порогу и молча, насколько хватало глаз, оглядел окрестность. Незнакомец наблюдал за ним тоже молча, погруженный в свои мысли. Время шло. Его отмеряли волны, которые с шумом обрушивались на песок, исчезали и снова рождались, на месте прибоя. Ветер свистел в сухих листьях тростника… Страшно сидеть в старой хижине, когда знаешь, что весь этот простор отрезан от тебя преградой из пуль. Бродяга почувствовал себя ограбленным – у него отняли все: и дюны, и море, и небо, и солнце. Страшно сидеть вот так, скрестив руки, и ждать, что будет!

– Почему они молчат! – крикнул Зангадора. – Чего ждут?

Незнакомец сделал затяжку и криво усмехнулся.

– Не смеют!… Их только двое.

– Зато у них зулейки.

– Что это – „зулейки“?

– Ружья.

– Жандармы никогда не рискуют, – пояснил незнакомец. – Они ждут подкрепления.

– А чего они раньше в меня не стреляли?

– Когда – „раньше“?

– Когда я шел в хижину.

– Они нас только что обнаружили.

– Собаки! – крикнул Зангадора. – И как это им удалось?

– Кто-то донес – какой-нибудь крестьянин или рыбак.

– И они залегли?

– Да, обычная засада.

– Придется немного потерпеть, – покровительственным тоном сказал бродяга. – Тебе тоже не следует выходить из хижины. Они нас непременно поймают. Но ты не беспокойся. Я им все объясню, тебя-то они отпустят. – Он сел на нары. – Нужно чем-нибудь заняться. . . Будем курить и о чем-нибудь разговаривать.

Зангадора чиркнул спичкой. Свет пламени позолотил его лицо, удивительно спокойное в этот момент.

– Да, нужно чем-нибудь заняться, – повторил он. Догорающая спичка зажгла сигарету. – И как это я его прикокнул? Ведь и удар-то был не сильный. А он заслуживал, чтобы его хорошенько стукнули. . . Видишь ли, я пришел с двумя шведами. Они были моей добычей. Мы сели, собираясь выпить, попеть. Но содержатель бара сказал, чтобы я покинул заведение. Ты понимаешь?! Он вытолкал меня взашей… Тогда-то я его и ударил. – Зангадора затянулся и добавил: – Что-то я в последнее время разучился отмерять удары. Просто диву даюсь, как это я не ударил тебя еще раз. Болит еще?

– Нет.

– Ты мне нравишься. Если хочешь, мы можем вместе с тобой поскитаться немного.

– А как же с Гавайскими островами?

– Да не Гавайские, а Соломоновы. Послушай, почему ты не хочешь сказать, кто ты такой. Ты все время о чем-то думаешь? Ты какой-то особенный.

– Разве?

– Это сразу видно. Все о чем-то размышляешь. Я уважаю тебя за то, что ты все время думаешь… Можешь молчать! Меня не интересует о чем ты думаешь. Все равно скоро расстанемся. Я отсижу несколько годков и меня снова выпустят. Я всегда удивлялся, почему убийцам дают так мало. По-моему, раз ты убил человека, так н тебя следовало бы убить. А у нас иначе. Разве это справедливо?

– Многое можно сказать на эту тему. Только сейчас не время.

– Не время… – усмехнулся Зангадора. – Да мне ничего не стоит от них смыться.

Незнакомец встрепенулся.

– Каким образом?

– Стрелой проношусь через пляж и сигаю в море. А там, проплыв часа три, вылезаю в таком месте, где меня сам дьявол не разыщет.

– А затем? – незнакомец оживился.

– А затем – в Турцию. Перехожу границу, как будто прогуливаясь.

Сумерки застилали дверной проем. Наступил тот прохладный полумрак, который в это время года держится долго, смягчая резкие контуры пейзажа и всему придавая умиротворенность.

– Когда же они придут! – бродяга поддал ногой пустую жестяную банку и растер ладонью лицо. – Дьявольски хочется пить… О чем ты снова задумался? Придут, во всем разберутся и тебя отпустят.

– Заберут-то меня, – спокойно сказал незнакомец.

– Чего это ты плетешь?

– Да не тебя они подстерегают, а меня!

– Зачем ты им? – спросил Зангадора с досадой. Незнакомец вдруг сделался ему неприятен. Было что-то трусливое в его поведении. Бродяга вспомнил как стреляли. – Впервые в меня стреляют, – задумчиво сказал он. – Вот дожил! А ты тут скулишь, дрожишь за свою шкуру.

– А в меня много раз стреляли, – серьезно и тихо сказал незнакомец. – Это они меня выследили.

– Зачем ты им понадобился?

-– Я из тюрьмы бежал!

Зангадора так и подскочил.

– Это ты серьезно?… – воскликнул он. – Врешь, поди!

– Правда.

Зангадора усмехнулся:

– Вот молодец!… Как это тебе удалось?

– Долго рассказывать.

– Тогда чего они в меня стреляли?

– Они будут стрелять в каждого, кто выйдет из хижины.

– Кого ты пристукнул?

– Никого.

– Стянул чего?

– Нет, я ничего не крал.

– Послушай, не запирайся. Я же свой. Почему тебя забрали?

– На это есть свои причины.

– Какие еще причины? – удивился бродяга.– Никого ты не убивал! Ничего не крал! В чем же дело еще?… А-а, по-ни-ма-ю! – Он усмехнулся и взглянул на незнакомца разочарованно. Его тревоги показались ему вдруг жалкими и смешными, бродяга смотрел на незнакомца едва ли не так, как смотрят на проказника, слопавшего банку варенья. – И чего это вас в тюрьмы сажают?

Незнакомец ответил весело:

– За наши Соломоновы острова.

– И на сколько же тебя приговорили?

– Пожизненно.

Бродяга свистнул.

– А если тебя поймают?

– Если поймают, замучают до смерти.

– II ты ждешь, чтобы тебя поймали?

– Другого выхода нет.

– А почему бы тебе их не перехитрить?

– Каким образом?

– Да ведь я тебе только что говорил! Ты умеешь плавать?

– Умею.

– „Умею”… По-собачьи или по-настоящему?

-– Когда-то я хорошо плавал.

– Тогда ты спасен.

– Глупости.

– Разучиться плавать нельзя. Раз ты когда-то плавал, значит и теперь поплывешь.

– Нет, я не могу решиться!

Зангадора схватил незнакомца за плечи, встряхнул его и прижал к нарам, даже не пытаясь сдержать свою ярость.

– И что ты за человек? – прошипел он. – Почему ты все время выводишь меня из себя.

– Отпусти меня.

– Нет, не отпущу!… Сидишь и ждешь, а до моря рукой подать.

– Пусти меня. Я никогда не делал длинных заплывов.

– Когда человек в безвыходном положении, он может плыть и сто часов подряд! – Бродяга слегка ослабил пальцы. – Слышишь?!

Незнакомец тяжело дышал.

– Даже если я смогу долго плыть… я все равно не знаю… где мне выбраться на берег.

– Зато я знаю! Ты понимаешь?! Я знаю, где выбраться.

– Что ты хочешь сказать?

– Что слышишь!

– Тебе ничто не угрожает… Ты не должен рисковать!

– Я тебе в последний раз говорю, видишь море? – Зангадора кивнул головой в сторону моря. – Нам нужно пробежать каких-то десять метров. По песку. Они и оглянуться не успеют, как мы смоемся… Запомни, ты смело бросаешься в воду, а затем хватаешься за меня. Я буду брыкаться, но ты меня не выпускай!… Понял? – Зангадора снова встряхнул его за плечи. – Немножко наглотаешься солененькой водички… сначала тебе даже покажется, что у тебя вот-вот лопнут легкие. Тебе захочется выплыть, но ты терпи. Понял?… Положись на меня!

– Тебе ничто не угрожает, – ответил незнакомец.

– Пустяки! Я тебя спасу…

– Отпусти! Ты меня задушишь.

Незнакомец встал и перевел дух. Затем он мельком взглянул на море и снова почувствовал страх, страх сухопутного человека, который тысячелетиями смотрит на эту огромную водную стихию как на чудовище, способное только заглатывать.

– Да ты только погляди! – сказал Зангадора. – Обыкновенное море с обыкновенными волнами… Оно ласковое, как мать, мягкое, как красотка.

– И все же, что у нас общего?

– Но ведь мы друзья!

– Ты рискуешь головой.

– Никакого риска! – Бродяга снова повеселел. – Ты даже не представляешь, какое это плевое дело. Те там, наверху, с зулейками, простофили и вороны… Внезапно он стал серьезным. – Надо поторапливаться. Конечно, лучше если совсем стемнеет, но могут подойти шаферы.

– Что значит „шаферы”?

– Жандармы.

– Хорошо, я готов бежать, но только один. Я уплыву в море и выйду на берег где-нибудь далеко отсюда.

– Замолчи!

Зангадора поднялся и снял фуражку. Его огромные плечи белели в умирающем свете дня. Как будто в хижине появилось сияние.

– Снимай рубаху! – приказал он. – Давай, давай, поживее.. . Вот так!… А теперь, сандалии… Чего ты дрожишь? Спокойно!… Удивительное дело, пуль не боишься, а перед морем трясешься! Он сел на нары и взяв в руки сапоги, долго их рассматривал.

– Вот сапоги мне жаль. Ни у кого нет таких сапог, спрячу-ка я их под пары, к самой стенке.

Бродяга залез под нары и вылез оттуда весь пыльный. Он был доволен.

– Надеюсь, там их не обнаружат… А теперь надо засучить штанины. Вот так! Смотри!… И чтобы не трусить! Если ты когда-нибудь снова попадешь в Бургасский порт, спроси обо мне. Тебе каждый скажет, кто я такой… А теперь, иди сюда!

Они стояли у порога. Один – исполин, а другой – маленький и щупленький. Маленький протянул руку исполину, и исполин почувствовал силу этой руки, ее тепло. Она рассказала ему о многом. Маленький не выдержал, привстал на цыпочки и обнял исполина.

– Таких вещей я не признаю, – сказал тихо бродяга и со своей стороны крепко прижал к себе незнакомца. – Это так полагается?

– Да, полагается, – сказал незнакомец.

– Море совсем близко, – сказал Зангадора. – Ты даже не заметишь как мы до него добежим. Море – мой друг. Вот увидишь, оно нас спасет.

Они снова встали рядом.

– Меня зовут Христо, – сказал незнакомец.

– Очень приятно. А меня – Зангадора!

– К чему эта жертва?… Я уже и сам могу.

– Никакой жертвы, – ответил Зангадора. – Для меня это плевое дело… Помни только одно – по песку бежать трудно. Как только кончится берег, не ступай в воду, а прыгай.

Они бросились бежать одновременно.

Сверху раздались выстрелы. Зангадора был прав – по песку бежать было трудно. Вокруг свистели пули, а они бежали вперед, где безучастно и лениво расправляло кружево огромное, окутанное сумраком, море. Как медленно оно приближалось! ..

Незнакомец присел и прижал руку к груди.

– Чего ты садишься?! – крикнул Зангадора.

Он вернулся назад, наклонился и поднял незнакомца. Дальше он действовал так спокойно, как будто нес весла к лодке.

– Закрой рот! – крикнул он яростно. – Но сначала скажи что-нибудь! Когда ты молчишь, ты мне просто противен! . .

Он нес его вперед. Свистели пули, но теперь они казались жалкими. Ветер был прохладен и ласков, море быстро приближалось – смыться теперь было плевым делом.

Пуля вонзилась в бедро, но Зангадора успел сделать два последних шага. Он упал в воду, не выпуская из рук приятеля.

– Закрой свой проклятый рот! – заорал он. –Тебе говорят! . . Еще немножко, и поминай, как звали! Пошлем им поздравительные открытки из Стамбула!… С видами мечетей! . .

Он держал его крепко и что-то дружески тихо ему говорил. Затем стал смотреть, как приближаются те двое – медленно и трусливо, направив на него свои карабины.

– А это кто? – спросил один из жандармов.

– Откуда я знаю? – ответил другой, дрожа, а потом крикнул фальцетом: – Эй, ты кто такой?

-– Еще один! – проревел им в ответ Зангадора.

Он чувствовал освежающую ласку пены и то, как горяча вода вокруг его поясницы – ему казалось, что она горяча от крови. Море и песок тонули в густых сумерках, а небо наверху все еще сияло.

Ж е с т о к о с т ь

Дети сидят на краю мола и смотрят в сторону горизонта. Волны дробятся о стену. Ветер подхватывает пену и швыряет ее в лицо мальчуганам. Тогда они слизывают с губ соленые капли, соль сладкая, вкусная. Море кипит, но послеполуденный воздух прозрачный, а небо чистое, хотя оно и начало уже терять свою летнюю синеву.

– Ничего не видно, – говорит громко высокий мальчик и усаживается поудобнее.

– Прибудет, – отвечает тот, что пониже ростом, но голос его звучит не совсем уверенно. – Ведь ты сам слышал, что сказали в порту.

– Сказали, а что-то не видно.

– Прибудет.

– Ведь пароходы видны издалека.

Тот, что пониже, ростом, не торопится с ответом. Он не знает, видны пароходы или нет, когда они очень далеко.

– Если Земля шар, – говорит как бы размышляя мальчуган, то издалека… пароход не увидишь.

– А ты уверен, что Земля шар?

– Уверен, – отвечает все также задумчиво мальчик. – Разве ты не видел земной шар в витрине ТАБСО?

– Видел, только как бы и на этот раз не оказалось… как с аистами.

– С какими аистами?

– Так ведь говорили же сначала, будто нас аисты принесли… А после оказалось… Взрослые, они любят обманывать.

– О Земле в учебнике пишется. А об аистах пет.

– Ну, раз в учебнике пишется… Посмотри-ка!

Мальчуганы смотрят в конец мола. По его ровной поверхности идет девушка. Ветер играет подолом ее платья. Она приближается. Дети удивленно глядят друг на друга.

– Райна!

– Она!

– Чего ей здесь надо?

– А я откуда знаю.

Девушка подходит. Лицо у нее розовое. Подол платья продолжает развеваться на ветру, открывая ее белые колени. Она ступает легко, и мальчикам кажется, что ветер вот-вот подхватит ее и унесет к чайкам, которые, сидя на берегу, спокойно чистят свои перышки.

– Эй! – кричит девушка. – Что вы здесь делаете? ..

– Жду брата, – отвечает мальчик. – Он должен вернуться из Ливерпуля.

– Мать знает, что ты здесь?

– А тебе что?

– Разве ты не должен быть в школе?

– У нас занятия утром, – язвительно осведомляет ее высокий мальчик.

– А мне кажется, что вы во вторую смену.

Девушка стоит перед ними, почти заслонив собой горизонт. Всем ясно, ей хочется поболтать. Но у детей к этому нет ни малейшего желания. Они отворачиваются и продолжают вглядываться в морскую даль. Время от времени они переводят взгляд и на Райну, но просто так, из вежливости. В этом возрасте девчонки их совсем не интересуют. В глазах Райны искрятся тысячи огоньков, в голосе звучит ирония:

– У нас в квартале болтают, будто ты получил какое-то письмо от брата. Могу я узнать, что там пишется?

– Именно сейчас? – спрашивает мальчуган, делая вид, что ему не до письма, но сам уже вытаскивает его из кармана и подает девушке. – Ничего особенного. Обыкновенное письмо от брата к брату. У меня много таких.

– Ничего, дай и я прочту.

Письмо мятое. Края его потрепаны. В нем написано: „Дорогой Наско, я пишу тебе из Алжира. Порт большой, здесь полно трансокеанских чудовищ, перед которыми наше судно кажется букашкой. Мы здесь простоим три дня. Надеюсь, что мне удастся купить тебе водяной пистолет и ласты. Считай, что ты их уже имеешь. Мы вернемся к концу месяца. Учись хорошенько, а то, сам знаешь… Брат твой Николай“.

Соседские дети знают письмо наизусть. Они завидуют Наско, что у него такой брат. Мальчуган сознает свое превосходство и при каждом удобном случае подчеркивает его. И если кто-нибудь усомнится в том, что его брат настоящий моряк – как это было, например, в случае с тем нахальным мальчишкой, с которым они стояли друг против друга, собираясь затеять драку, – Наско тотчас в доказательство вытаскивает письмо…

Тогда этот нахал готов был вот-вот начать. Он был на два года старше Наско, и яснее ясного, чем должна была закончиться драка. Но Наско поглядел на него с презрением и сказал:

– Скажи спасибо моему брату. Я обещал ему не драться. А то бы я тебе показал… Брат у меня моряк.

– Моряк? – мальчишка уже занес было руку. – Моряк?

Наско ознакомил его с содержанием письма, п конфликт был улажен.

Райна возвращает ему это же самое письмо и протягивает руку, чтобы погладить мальчугана по голове. Но Наско вовремя уклоняется, и ему удается избежать этой чрезвычайно неприятной процедуры. Девушка улыбается и идет к маяку.

– Куда это она отправилась? – снова спрашивает высокий мальчик. – Там один ветер.

– А ну ее, пусть идет! – отвечает небрежно Наско.

Время бежит, дети сидят и ждут. Мимо проносится катер, направляясь к судам, стоящим на рейде. Моторная лодка пытается выйти за линию гавани, по волны начинают ее качать, человек на корме ругается и поворачивает в обратную сторону. Чайки поднимаются в поисках пищи, кружатся рядом, а затем снова возвращаются в свою тихую пристань. Дети чувствуют как солнышко припекает им спины. Приятно ощущать тепло перед заходом солнца в это время года. Ведь уж не лето.

– Райна была с часами?

– Что-то не заметил.

– Спроси-ка ее, который час.

Приятель Наско поднимается и идет по молу в сторону маяка. Он не идет, а забавляется: перепрыгивает на одной ноге с черты на черту, где сходятся бетонные плиты, которыми застлан мол, возвращается немного назад, прыгает с разбега и вот, наконец, исчезает за каменной стеной маяка. Вскоре он снова появляется.

– Пятнадцать минут пятого! – кричит издали мальчик. – Запоздание на два часа пятнадцать минут! …

Он идет снова, прыгая с черты на черту и, наконец, запыхавшийся, садится рядом с приятелем.

– Разве это запоздание? – говорит Наско. – Нам приходилось его ждать целыми сутками. Я по сто раз бегал к причалу… Если тебе надоело…

– Нет уж, дождусь!

– Чего она там делает?

– Ничего, стоит себе.

– Послушай, может, она решила… – Наско не доканчивает свою мысль.

– Что решила?

– Здесь многие топятся.

Приятель его пожимает плечами.

– Откуда я знаю… Посмотри!… Это не ко рабль?

– Идет! – кричит Наско. – Корабль!…

Дети начинают подпрыгивать как резиновые мячики, возбужденно размахивая руками. Они поворачиваются лицом к центральному пирсу и кричат; „Идет! Идет!” Им важно, чтобы и там об этом узнали.

На горизонте появляется пятнышко. Если иметь чуть побольше фантазии, то в нем можно увидеть очертания корабля. Наско подпрыгивает все более вяло и, наконец, совсем перестает. Лицо его побледнело, он закусил нижнюю губу.

– Что это ты не радуешься? – удивленно спрашивает его приятель, который все еще подпрыгивает.

– Да я радуюсь… – отвечает Наско и с еще большим ожесточением закусывает губу.

– Нет, ты не радуешься!

Наско думает, как приступить к этому очень ответственному моменту их разговора. Наконец, он произносит:

– Дичко, как причалит корабль, тебе придется сматываться.

– Почему? – мальчик удивлен. Он притих.

– Я думаю, что так захочет мой брат, – чтобы мы шли домой только вдвоем и по дороге беседовали.

– Хорошо, – отвечает с болью Дичко. – Как хочешь…

Перед ним закрылись ворота рая как раз в тот момент, когда он стоял на его пороге. Но ничего не поделаешь. Раз так велит Наско. Внезапно он ощущает отвращение, просто ненависть к приятелю. Он смотрит на него и не может узнать. Сам того не желая, Днчко начинает припоминать те моменты в их дружбе, когда Наско вел себя как эгоист.

– А я не могу пойти следом за вами?

– Следом?

– На расстоянии десяти метров. Никто и не заметит.

– Ну, ладно!

Войдя в гавань, корабль начинает двигаться так медленно, словно он стоит па одном месте. Лишь увидев его прислоненным к причалу, понимаешь, что все это был обман зрения. Наступает тот самый напряженный момент в жизни Наско, когда он, как безумный, бросается к причалу, кричит, и его не интересует, что скажут докеры. А они, верно, никогда ничего не скажут, так как заняты своим более важным делом… Вот и сейчас, они видят, как мальчуган пробирается к пароходу, слышат, как он кричит, но не обращают на него внимания. На причале вообще принято кричать

– Николай!… Николай!

Несколько человек из экипажа стоят у правого борта и ищут глазами встречающих. Наско никак не может найти среди них брата. Наконец, он слышит его голос.

– Наско, я здесь!

Мальчуган подпрыгивает:

– Спускайся скорей!

– Как дела дома?

– Все хорошо. Ты сразу же спустишься?

– Нет.

– Ничего, я тебя подожду.

– Но стоит. Лучше иди.

– Почему?

– У меня тут еще дела.

– Ничего, я тебя подожду.

– Отправляйся и жди меня дома. Скажи всем, что я жив и здоров.

– Я буду тебя ждать! – твердит мальчик.

– Нет, иди! – настаивает брат. – После я тебе объясню… Ты слышишь, что тебе сказали?

– Слышу.

Дичко выглядывает из-за угла склада, куда сгружают какие-то ящики. Наско задумчиво проходит под краном. Ему кричат, чтобы он сторонился, но он не слышит. Его отталкивают в сторону, и он видит, что над самой его головой раскачивается трактор, повисший в железной руке крана.

Мальчики направляются к выходу. Наско идет впереди, за ним шагает Дичко. Они молчат. Дичко не задает вопросов. Он все слышал, и ему неловко.

Наско останавливается и поджидает приятеля.

– У Николая дежурство, – говорит он тихо. -– Он сказал, чтобы я подождал его дома.

– Ничего, столько ждал, подождешь еще немножко.

Действительно, он очень долго его ждал, и нет ничего легче, чем подождать еще несколько часов. Но мальчик смутно понимает, что на этот раз между ним и братом разорвалась какая-то очень важная нить. Но почему? В чем причина? Он не может на это ответить, только чувствует, что что-то случилось. Они уже в городе. Наско идет и делает вид, что рассматривает витрины. Он толкает прохожих, его тоже толкают. Ему хочется плакать.

Ему очень хочется плакать и совсем не хочется идти домой. Дичко, который покорно плетется следом, становится ему крайне необходим. Наско останавливается и поджидает приятеля. Ему хочется сказать что-нибудь почти веселое, но он не находит в себе сил. Он даже печального не может выдумать. Он просто потерял способность говорить.

А дорога к дому длинная – она всегда была длинной для детей. По дороге они всегда встречают массу любопытного, на которое стоит поглазеть. И в этот вечер полно любопытных вещей, но мальчугану не до них. Он останавливается, когда останавливается Дичко, идет дальше, когда идет Дичко. Мысли его заняты моряком… Моряк не имеет права так к нему относиться, не имеет права потому, что Наско очень его любит – это могут подтвердить все, кому осточертело выслушивать Наско и читать письмо его брата.

Уже поздно, но мальчики все еще сидят на скамейке в саду и Наско все еще не может наладить обычный разговор. На небо выплыли звезды. Морской ветер стих, он веет слегка, донося запах солк и рыбы. Осенний вечер сух и прохладен.

– И что это с тобой? – произносит Дичке.

– Что?

– Он же на дежурстве. Разве ты не понимаешь?

Наско молчит.

– Ты бы на себя взглянул.

– Чего смотреть?

– Что с тобой творится?

– Ничего особенного.

– Да ты ревешь!

– Нет, я не реву.

– Ревешь.

– Нет, не реву.

–- Айда!

– Нет, я не пойду.

– Тогда и я остаюсь.

В этот момент перед ними появляется моряк, брат Наско. Его нетрудно узнать, хотя уже смеркается. Он ступает особенно – у него длинные кривые ноги.

Наско не вскакивает, не кидается к брату. Он как будто прирос к скамейке. Мальчуганы вглядываются в темноту, стараясь узнать, что это за девушка идет, прижавшись к его правому плечу. Моряк и девушка останавливаются возле скамейки. Моряк наклоняется, потому что он очень высокий. Райна встает на цыпочки, потому что она очень маленькая. Они целуются. Да, да, целуются… Один… два… три раза… Свободной рукой моряк гладит худенькое, костлявое плечико Райны, затем проводит ладонью по ее волосам. Как пришли они из темноты, так и удаляются…

– Ты видел? –- шепчет Дичко.

Младший брат моряка сидит, вцепившись пальцами в сиденье скамейки.

– И все из-за этой… – добавляет Дичко.

Наско молчит.

– Тьфу! . . Ради какой-то девчонки бросить собственного брата! – Дичко энергично возмущается и в то же время чувствует некоторое удовлетворение от развития событий… – Ну скажи, кто так поступает! – Продолжает говорить мальчик. – И ради чего? Ради бабы!

Наско вытаскивает письмо и рвет его на мелкие кусочки.

– Если это был мой брат, я на всю жизнь перестану с ним разговаривать.

Наско закусывает губу и старается не заплакать. Он чувствует ненависть. Сейчас он ненавидит многих, но сильнее всех – эту самую Райну… какую-то паршивую соседку… поступившую так подло. Райну, которая всего лишь несколько часов тому назад хотела погладить его по голове!

Он уже чувствует как глаза его наполняются слезами. В них расплываются деревья и растворяются звезды. Мальчик чувствует, что он ненавидит не только соседку, а и брата, и свою мать, и своего отца, он ненавидит весь мир за то, что с ним поступили так жестоко… Да, весь мир, со всеми его звездами и деревьями, торчащими столь бесчувственно, когда ему так больно, когда слезы стекают из глаз на язык, и вкус у них почти такой же, как вкус моря.

Ч т о – т о   у х о д и т

 

Ему снилась женщина. Точнее, ему снилось, что он бьет женщину. Но как бьют подобное существо, он не знал, да и руки во сне были тяжеленными. Словом, получалась какая-то отвратительная путаница и как только добрая фея сна решила вмешаться и разбудить его, человек поспешил открыть глаза. Опомнившись, он сообразил, что никогда в жизни не поднимал руку на женщину. Поди разберись и чего это ему приснилась та, которая много лет тому назад предпочла другого!… Боже, как давно это было!

Старик повернулся на правый бок, надеясь снова заснуть; что-то его беспокоило и сон не шел. В деревьях пели птицы. Он еще покрутился с боку на бок и встал. Чтобы добраться до кувшина с водой, ему пришлось идти через всю тростниковую хижину. По дороге он что-то опрокинул и выругался. Протянул руку в темноте, собираясь поднять упавший предмет, но так ничего и не нащупал.

Ладони его охватили холодные стенки кувшина. Он поднял его и начал пить. Вода была сладкой. Тоненькая струйка потекла ему за пазуху. Он одновременно ощутил и ее, и освежающие глотки, утолявшие жажду. Он хотел было вовремя остановиться, но не смог – пил долго, пока не почувствовал тяжесть в желудке. Затем он медленно пошел к кровати, без особого желания, потому что знал, что ему предстоит мучительная бессонница. Разумеется, по дороге он опять что-то опрокинул и пообещал себе, что завтра же приведет все в порядок и придаст наконец хижине надлежащий вид. Вот уже несколько недель как здесь не убиралось. И зачем ему такой помощник? Пробираясь в темноте к кровати, старик еще и еще раз убедился, что парень ему попался ленивый и если он не хочет постоянно раздражаться, ему следует как можно скорее взять себе нового помощника. Его раздражало даже мерное посапывание парня. Он лег и накрылся одеялом. Снаружи заливались миллионы птиц. И откуда столько птиц? Их больше, чем листьев на деревьях! Старик повертелся и снова встал. На этот раз он подошел к двери и закрыл ее. Постоял несколько секунд прислушиваясь и вернулся обратно. Но стоило ему лечь, как песни птиц понеслись с нестихающей силой. В хижине становилось душно. Старик сбросил егерскую шинель, бог знает каким образом попавшую к нему, и остался лежать под одним одеялом. Так как сон все не приходил, он решил полежать на спине и обдумать завтрашний день: нужно было высушить и починить речные сети – они свое дело сделали, теперь его звало море, с каждым днем наполняясь рыбьими косяками…

И что это она явилась ему во сне? Чтобы он ее ударил?… Что было, то было… Не десять, не двадцать – целых сорок лет прошло с тех пор… И за что он станет ее бить? А ну как на него набросятся ее сыновья!… Давно ему не снился хороший сон… Он снова начал думать о работе: о брезентовых робах, которые нужно залатать, прежде чем убрать на зиму, о неводе – пусть лежит, может, еще понадобится, о новых нейлоновых сетях – через денек-другой он впервые погрузит их в море… Вот только помощник у него ленивый. По физиономии видно, толстощекой, смуглой, и по черным курчавым волосам, на которых вечно белеет перхоть. Люди с такими курчавыми волосами не пригодны к работе. И чего это ему понадобилось нанимать его за две недели до начала сезона?

Парень на соседней кровати тяжело дышал. Птицы становились невыносимы. Старик прислушался, пытаясь установить, откуда доносится пенье. Оно слышалось отовсюду, со всех сторон, даже со стороны моря. Прислушавшись хорошенько, он понял, что море остается морем и от него не исходит никаких птичьих песен, что просто морской песок пытается подражать пернатым певцам. Самые мощные голоса неслись со стороны холма, из-за реки. Видно, там все кишело птицами. Да и где их только не было?… Но вот ему удалось различить особенно сильный голос, и он понял: злодей неистовствовал в ветвях ближайшего дерева. Какая-то птаха драла горло всего лишь в нескольких метрах от хижины.

Старик скинул одеяло и спустил ноги на пол.

– Что случилось? – спросил внезапно помощник.

– Ничего.

– Очень душно. Кто это дверь закрыл?

– Столько птиц… невозможно спать.

– Каких птиц?

– Ты что, не слышишь?

Помощник прислушался:

– Соловьи!

– Я вот им сейчас покажу!…

– Брось, – сказал парень. – Что с ними сделаешь?

– А вот посмотрим!…

Старик открыл дверь и вышел в одних носках. Мир был наполнен молодостью – от земли до звезд. Молодые листочки на деревьях, молодая трава, молодой тростник исходили соком и ароматом. Буйная зелень насыщала силой сам воздух, он стал гуще и как бы начал бродить вбирая тысячи опьяняющих ароматов. Легкое дуновение ветра, шедшее со стороны холма, подхватывало эти запахи и отяжелев от них, падало на землю, изнемогая. Когда глаза старика свыклись с мраком, он понял, что это вовсе не мрак, а сине-зеленая прозрачность, точно такая, как на дне моря. В молодости он часто нырял на дно за устрицами и часто погружался в такую вот сине-зеленую прозрачность, только тогда вокруг царила полная тишина, а здесь природа затеяла грандиозную ночную ярмарку.

Соловей на ближайшем дереве, действительно, пел громче всех. Из болота поднималось нежное кваканье лягушек, страстное курлыканье болотных птиц и зловещий хохот водяных черепах… Разве можно было заснуть в такую ночь? А завтра вставать спозаранок, от такого помощника с курчавыми волосами работы не дождешься. Все самому делать придется.

Одинокий соловей пришел в исступление, и старик подумал, что птица вот-вот упадет, обессилев в заросли ежевики. Ничего подобного! Певец перевел дух и начал с новой силой. Старик выругался и, наклонившись, стал шарить по земле. Наконец он нашел камень и яростно зашвырнул его в густую крону дерева. Следом за ним полетели все лежавшие вокруг камни. Старик не пожалел даже пробковые поплавки для сетей. Он швырял, орал, ругался во все горло до тех пор, пока птица наконец не улетела. Да что там! Подобной ругани испугался бы даже орел. Старик испустил последний – победный – крик и вернулся в хижину.

Когда он лег и укрылся одеялом, ему стало казаться, что он погружается в сон, но вскоре он поймал себя на том, что снова слушает соловьиное пение, доносящееся со всех сторон: со стороны холма, болотных зарослей и прибрежного кустарника. Только на востоке было спокойно – там раздавались аккорды моря. Старик поджал ноги и накрылся с головой…

Утром у него болело темя. Первое, что он услышал, это была тишина. Он вышел из хижины и почесал в затылке. Помощник уже развел огонь в летнем очаге.

– Не подметено, не прибрано! – проворчал старик.

– Чего?

– Не повезло мне, говорю, с тобой.

– И удивительный же вы народ, пенсионеры! – ответил парень, бреясь. – Чего вам еще нужно?

– Я хочу порядка!

– Хорошо, будет тебе порядок.

– Как же, от тебя дождешься!…

Старик наклонился над очагом, но прежде чем он успел дунуть, хворост вспыхнул у него под носом.

– И чего ты суешься? – сказал парень. – Разве не видишь, что горит?

– Где же горит!

Высоко поднялись языки пламени. Старик открыл кран умывальника и принялся мыться.

Появилась кошка, изо рта ее торчали перья. Парень выругался и пнул кошку в живот. Затем наклонился и поднял мертвую птицу.

– Кого ты пинаешь? – рассердился старик. – Ты где находишься!

– Соловья поймала!…

– На то она и кошка, – сказал старик и вошел в хижину. Парень посмотрел на безжизненного певца, повертел его в руках и бросил в заросли ежевики. Соловей повис, раскачиваясь, на колючей ветке.

П а т е т и ч е с к а я   с и м ф о н и я

Сразу далее и не скажешь, кто из них был более жалок – он или его лодка, во всяком случае они были в плачевном состоянии; о нем и говорить нечего, а от лодки несло гнилью: заплата на заплате -– доска за доской сменялись год за годом; вместо клиньев по бортам торчали щепки, краски на обшивке было больше, чем самого дерева, а двигатель походил на буржуйку. Под машиной всегда плескалась лужа бензина и масла. Рыбак протянул свою тощую руку к стартеру со слабой надеждой получить искру, а как известно, без искры лодка никогда не двинется с места. Мотор, действительно, отказывался работать: последнее время он испытывал мистический ужас перед морем и, стоило ему только подумать, что на него рассчитывают, как он старался не давать искры. А в это время от причала уже отделялись лодки и уходили в море, растворяясь в утренней дымке. Ветер стих еще вчера, и сейчас укрощенное море покачивалось, как с похмелья, разбитое трехдневным безумством. Слева от острова рождался апатичный свет солнца, он ложился на мягкие волны и позволял себя укачивать. Море всплывало из-темноты ночи, как гигантская живая плоть, – огромнее мира, беспредельнее фантазии, сильнее воображения, тверже земли; оно простиралось за границы реального и было слито с другими морями и океанами; оно манило и кричало, кричало таинственным голосом глубин с их солями и холодом, ароматом и загадочными течениями, в которых реют планктон и киты, со своим черным дном, с которого иногда поднимаются из других эр забытые чудовища. Его воды рождают суеверия и легенды, дерзость открывателей, подлость и благородство, низость и величие. Море – это самое эфирное и самое зловещее чудо, оно красивее земли, но иногда и ужаснее ее. В него вливаются все нечистоты суши: смрад и кровь боен, содержимое городских клоак, нечистоты кораблей, отбросы фабрик, в него стекает человеческая усталость, над его чудодейственной поверхностью звучат самые гнусные ругательства, и все же оно остается самым чистым, самым могучим, самым всепрощающим.

Так вот, в это самое море и хотел выйти этот захудалый оборванный рыбак на своей разбитой посудине. Ему нужно было добраться до острова, куда шторм наверняка выбросил горы мидий. Он хотел собрать мидии и продать на фабрику, где из них мололи зерно, то самое, которым откармливают кур… то есть, я хочу сказать, он отправлялся отнюдь не на поединок с китом, и вы не подумайте бог знает что.

Ко всеобщему удивлению, мотор неожиданно подал признаки жизни, и он, действительно, заработал бы, не появись в последнюю секунду тощий мальчишка – что-то вроде второго издания этого самого рыбака. Мальчишка подбежал к причалу и крикнул:

– Батя, сестренка вернулась!…

– Что?

– Сестренка, говорю, вернулась!

– Как это вернулась?

– Да так!

– Она что, дома?

– Дома… Пришла и ревет… Он ее выгнал.

– Что?

– Он опять ее выгнал.

– Ах вот как?… Ну, я ему покажу!… Он у меня, сукин сын, попляшет!… – Рыбак наклонился и сполоснул руки в воде. – Беги спать, я сам резберусь!…

Мальчишка побежал обратно, вверх по крутой уличке. Его длинные ноги сплетались и расплетались на бегу, или просто так казалось в утреннем полумраке. Рыбак закурил сигарету и побрел по той же уличке в город. Ему навстречу спускались рыбаки с веслами. На автобусной остановке толпились заспанные пассажиры. Какой-то пузатый дядька катил по мостовой бочку и нельзя было понять бочку ли он катит или свое собственное пузо. Из пекарни несло запахом слоек и сдобы. Несколько буревестников беспричинно драли глотки на крыше. Нельзя было понять отчего кричат эти птицы. Да никто и не пытался в этом разобраться.

Наконец рыбак отворил калитку. Фламенго мыл свое огромное лицо у колонки. Большая оранжевая хризантема терлась о его голое плечо. Он приоткрыл один глаз и взглянул на незваного гостя, его лицо было намылено.

– Душегубец! – крикнул рыбак. – Ты опять, за свое?

– Ты кого это называешь душегубцем? Ты, устрица!. .

Незваный гость понял, что ему лучше уйти под прикрытие железной ограды, и тотчас ретировался.

– Тебя, тебя… – подтвердил он. – Что ты моей дочерью швыряешься: то берешь, то возвращаешь!… Никто тебе ее не навязывал, ты сам ее взял!

Фламенго смывал с лица мыло. На руках его играли мускулы.

– Я и раньше тебе говорил, – сказал он, вытирая лицо, – не могу я!… Пробовал и так, и сяк, не могу… не могу я жить с твоей дочерью.

– Это еще почему? Чего ей, девке, недостает?

– Не могу!

– Да, почему, почему, скажи!… Кого хочешь в городе спроси, каждый тебе скажет, что дочь моя самая порядочная девушка.

– Ты что, не слышал, что я тебе сказал!… Не могу!

– И почему ты в конце концов не скажешь, чем она плоха?

– Ни на черта она не годится! Вот и все.

В соседских окнах появились лица любопытных. Из домишка выскочила мать Фламенго, здоровая, статная женщина, немного раскосая.

– Вот и я ему твержу, – вмешалась она, – честнее девушки ему не сыскать, да не слушает. Что я тебе, Иван, сегодня утром говорила? Почему мы с тобой поругались?

– Не почему, – ответил Иван (это было настоящее имя Фламенго). – Вовсе мы не ругались.

– Просто не могу я понять, этого моего… проклятущего! Что она тебе сделала? Скажешь ты когда-нибудь или нет?

– Ничего… Вот проснулся и выгнал ее… Никакая она не женщина…

– Это еще почему не женщина?

– Женщина, да только больно страшна!… Чего тут говорить?…

– А когда ты ее брал, она для тебя не была страшна! – снова ворвался в калитку рыбак.

– И тогда была… Что поделаешь? Не могу я! Три месяца женаты, а я уже кляну себя… Говорю вам, давайте кончим. Если не кончим, еще хуже будет… Добрая она, тихая, только я не могу…

– Уж не думаешь ли, что сам-то ты красавец! – крикнул отец. – На себя полюбуйся!

– Не знаю!… Может, и не красавец.

– Ты просто дурак! – кричал отец, и к тому же довольно смело, чего от такого, как он, нельзя было ожидать. – Идиот!…

– А-а, вот как?! – Фламенго быстро натянул рубашку – в то время, когда его назвали идиотом, она закрывала ему лицо. – Хочешь, чтобы я тебе влепил?

Парень направился к калитке, но мать предусмотрительно загородила ему дорогу, правда, в этом уже не было необходимости: автор обидных слов драпал в сторону пристани. Буревестники продолжали кричать, поднявшиеся спозаранку рыбаки уплетали теплые слойки, вместе с ними уплетал слойку и пузатый дядька, а солнце уже показало свой бок над горизонтом. Такой маленький кусочек солнца, а столько света! Что же будет дальше? Рождался прекрасный светлый день – в такой день только в море выходить.

Приземистый, кривоногий рыбак в коричневой кепке (боже, с какой быстротой распространяются новости в этом городишке) настиг его возле самой лодки.

– Что стряслось?

– Да ничего. Но, я ему дал понять…

– Так ему и нужно, этому пройдохе.

– Уж я его проучил… Будет меня помнить.

Рыбак снова протянул руку к мотору. Свечи дали искру, машина работала. Посудина понеслась вперед… с найменьшей возможной скоростью – вперед к солнцу, к открытым просторам океана. Само собой разумеется, что выйдя за границу гавани, мотор заглох, но затем он снова оглушительно затарахтел, и лодка взяла курс на остров, за большим бизнесом – мидиями, из которых делают муку для откорма кур. Море приняло и этого человека. А вы что думаете? Что в него могут уходить только люди, подобные капитану Ахаве и Старбеку? … Ошибаетесь. У каждого есть свой Моби-Дик, поймите это.

–––––––––оо–––––––––

Худ. редактор Дим. Карталев

 Техн. редактор Тр. Янчева

Корректор Из. Томова

*

Формат бумаги 71/100/32   Печ. л. 11      Тираж 21,150 экз.

„София-пресс“. Агентство печати на иностранных языках

София, ул. Левского, 1

*

Государственная типография

им. .Георгия Димитрова“ – София

Юлий Йорданов, „Геройството да бъдеш ангажиран” 1988 г.

ГЕРОЙСТВОТО ДА БЪДЕШ АНГАЖИРАН

Когато за първи път дава „литературна свобода”¹ на своето непокорно лисиче, Борис Априлов има вече зрели прояви в прозата за възрастни. Той е минал през популярността на фейлетониста, познал е някои от тайните на късия разказ, а психологическите му находки в морската тематика го обещават като един от майсторите на нашата словесна маринистика. В творческия портфейл на писателя надеждите за бъдещи успехи стоят скътани тъкмо между преградките на „сериозната” литература и затова първата приказка за Лиско не превишава значението на един епизод, на случайна „драска” при шлифоването на перото. Такива са намеренията на Борис Априлов по онова време, ала кой знае защо, нахалното лисиче не бърза да се отстрани от пътя на своя автор. С годините то все по-упорито засяда в съзнанието му, намества се в кроежите му, обсебва единствено за себе си търсенията и сполуките му… И така – докато насъбраното творческо бреме се трансформира в оня приказен „сериал”, който днес е известен под названието „Приключенията на Лиско”. Тази поредица, разбира се, не пресича изявите на писателя в литературата за възрастни – в белетристиката и драматургията, – но тя извършва решителна корекция в неговите интимни стремежи, като прехвърля за активно „обръщение” името му главно в каталога на детската литература.

Подобни „преноси” на популярността са ставали и в други времена, и с много други писатели. Нашата и световната литературна история познават достатъчно такива примери. И все пак, при цялата универсалност на случаите, какви са по-точно ония специфични предпоставки, които отреждат на „Лиско” предно място в четенето на българските (пък и не само на българските) деца? В търсенето на отговора ние сигурно ще си припомним и сгъстената приключенска канава на разказа, и комично-карикатурната кройка на героите, че и дръзко изменената семантика на фолклорните парадигми. Срещу ехидността и коварството на баснения първообраз, Борис Априлов предлага благородство и добротворчество, а тази полемика с традиционната представа за лисицата е достатъчна, за да предизвика любопитство. Споменатите изходни особености играят несъмнено важна роля при „подкупването” на читателя, но те едва ли ще разкрият докрай секрета на обаянието, ако не прибавим към тях и новите черти, които привнася писателят в понятията „героик”“ и „приказен подвиг”.

В общия поход към нравствените „целини” на нашето съвремие, Борис Априлов търси неутъпкани пътеки. Той съзнателно страни от парадно-баталната трактовка на героизма и се насочва към „тиловите” измерители на неговата стойност. Така, като изследва подвига предимно в неговите нравствено-духовни параметри, писателят го характеризира повече като борба на вътрешни мотиви, като преодоляване на психологически препятствия – и по-малко като външен физически сблъсък. Окончателно освободен от негативните белези, които вековете са наслоили върху образа на лисицата, централният герой в приказните повести и новели на Борис Априлов придобива по тази посока напълно положителен и при това актуално съвременен облик. На първо място Лиско е един неизтощим борец срещу всичко, което застрашава ЧОВЕЧНОСТТА в нейната най-широка и прогресивна вместимост. Той е очарователният Дон Кихот на гората, тръгнал да спасява човечеството от неговото „овеществяване” и духовна униформация („Часовникът”, „Лиско при квадратните същества”); той е самотният воин на фронта срещу набезите на консумативната стихия („Голямата награда”), срещу отчуждението и пълзящото равнодушие, бронирано в черупката на егоизма („Червената шапчица”, „Питонът”). И най-после, Лиско е пленник на вечния фаустовски порив към познанието и откривателството, който въпреки рисковете, всякога е носил на крилете си даровете на човешкия прогрес („Не пипай куфара”, „Привидението”).

В борбата със силите на злото и неправдата Лиско не разчита на нищо свръхестествено. Напротив, за разлика от фолклорните юнаци с хиперболизирана сила той е едно съвсем обикновено лисиче – може би недотам агресивно, може би по-интелигентно и по-хуманно от своите побратими, но нищо повече. Борис Априлов не е освободил своя герой дори от една такава повседневна човешка слабост, каквато е страхът, например. И тъкмо в този ход виждаме да се появява новото разбиране на автора за пределите на приказния героизъм. Макар и последен, Лиско също побягва подир своите откровено боязливи другари в случаите, когато го заплашва неведома опасност („Новите приключения на Лиско”, „Привидението”). Но героичното у него е в това, че той все пак намира сили да се върне…

 „Не се страхува само

последният глупак.

Да, всеки се страхува,

но важното е – как.”

 Този рефрен из любимите „тонизиращи” мелодии, композирани от винаги будната гражданска съвест на Лиско, разкрива един съществен нюанс в характера и философията на героя. Именно той го разграничава от неговите „съдружници” и го превръща в живо потвърждение на парадокса, че „другото име на страха е смелост”! Върху тази психологическа плоскост е обособеното и основното морално и социално задължение на Лиско: да неутрализира страха и егоизма у другите (Мокси, Димби и Домби) и да пресича със собствения си пример тяхното перманентно бягство от „полесражението”, от неизвестността и отговорността към лоното на спокойствието и еснафското благоразумие.

Многозначителен подтекст, изцяло вграден в мотива за бягството от ангажимента, се съдържа и в Борис Априловата интерпретация на „Червената шапчица”. Тук със средствата на една последователна и пълна деромантизация и дегероизация на популярния приказен сюжет, т. е. чрез създаването на някаква анти-Червена шапчица, писателят постига неочакван сатиричен ефект. Оказва се, че Ловецът – този Спасител и Герой, предопределен от многовековното народно предание да се изправи срещу насилието и да присъди възмездие – не представлява нищо повече от един ординерен, благоразумно „специализиран” преследвач на дребен дивеч. (Той не рискува да излезе срещу вълка под предлог, че бил „зайчар”…) Така по силата на философския силогизъм, лансиран от автора, традиционните негативни черти на вълка се пренасят изцяло към образа на ловеца, докато неговата роля на благороден спасител се приема не от друг, а от лисицата. При това карикатурно „разместване на кубчетата” Борис Априлов не се задоволява само с веселата атрактивност, а отива и по-надалеч. Чрез своята парадоксална инсценировка той цели да покаже преди всичко нарушената интегралност на понятието „героизъм”, което в наши дни черпи смисъл главно от нравствените ресурси на личността. В непрестанна борба с лъжеловците от всякакъв род и с тяхната (не)социалистическа мирогледна позиция, Лиско реализира целите и предназначението на своето житейско приключение. През всичките приказки на писателя той преминава като верен рицар на активната доброта, на ангажираността и отговорността, за да дефинира в живо действие скрижалите на комунистическия морал. (По-скоро да ги разобличи… Д. В.)

Периметърът на Лисковата съпричастност към „делата на света” има широки измерения, ала особено важен е той в оня участък, който разкрива отношението на героя към остро злободневните въпроси на технократизма и тоталната машинизация. Посредством приключенията на Лиско при Квадратните същества, разгънати в познатия ни приказен план, но с чести пародийни отпратки към научната фантастика, Борис Априлов приобщава малките читатели към собствения си протест срещу отдалечаването от природното начало и произлезлите от това душевни и емоционални деформации. В тази своеобразна предупредителна антиутопия се промъкват и известни неорусоистки пориви, изразени като жалба по загубената първичнохуманна адекватност. Но колкото и гротескни да са фетишите на технопрагматизма, авторът стои далеч от извода, че отстраняването на опасните тенденции ще се осъществи чрез спирането на материалния и научно-техническия прогрес, и чрез някакво връщане „назад към природата”. В епиложния „хоризонт” на романа той достатъчно ясно определя становището си. Отхвърляйки абсурдите на „квадратния строй”, героите му не смятат да приемат като единствена алтернатива пасторално-идиличния, иконописния модел на страната Ламариния. Хипертрофията на двете вероятности им помага да направят своя избор и ги кара отново да търсят пътеки към все още хармоничната уредба на родния край. При все това, посредством „рупора” на Лисковите размисли предупреждението добива такава сила, че дори и с иносказателните си намеци то може да събуди читателя от унеса му по „чудесата” на технотронния „Ханаан”.

Обикновено правилата на „литературния сериал” не предполагат някакво по-осезателно развитие на образите. Най-често от „свитък” към „свитък” героите преминават със завършени вече характеристики и главно мястото на действието е компонентът, който подлежи на постоянна промяна. Най-общо погледнато, Лиско също стои „затворен” в границите на една относителна статичност — поне що се отнася до факта, че „не расте” във физическия смисъл на думата. Но като си остава все същото малко лисиче, „кавалерът” на гората, на морето и на фантастичните селения показва едно постъпателно съзряване като характер и духовно съдържание. Тази възходяща промяна може да се види и в реакциите, и в поведението, и в разсъжденията на героя, но най-отчетливо изразена е тя при вътрешните подтици на действията му. В първите две повести Лиско е все така пасивна жертва на агресията (той е отвлечен от орела и е нагълтан от акулата).

С умножаването на приключенията си обаче лисичето се окопитва като самостойна фигура и само̀ започва да търси стълкновения с несправедливостта. Първоначално злото е обективирано, то е вън от него, но с разширяването на психологическите пространства героят започва да го съзира и дълбоко в собственото си „аз” – т. е. там, където оголва понякога нокти първичният, необлагороденият негов пра-двойник. Това развитие на образа показва всъщност и основните съставни степени на героизма, който от по-низшата форма на съпротива срещу външните сили, се превръща при Лиско в по-висша проява на автономната борба за самоусъвършенствуване.

От друга страна, забележимото напоследък изместване на приказно-чудесното от външносъбитийната повърхност – към недрата на вътрешнопсихологическото изживяване доразкрива Борис Априлов и като майстор на психологическата приказка. За да изтъкнем ефекта на това стилово качество, ние ще избегнем пунктуалните коментари и ще се опрем на оня деветгодишен читател, който при една анкета върху творчеството на писателя бе посочил като най-интригуващ момент яденето на ягоди в новелата „Голямата награда”. Наглед това мнение (покриващо се с още десетина подобни между 40 анкетирани деца) изглежда малко странно, тъй като посред многобройните авантюри на Лиско тази приказка е най-оскъдна откъм действия и разнообразни постъпки. Дори нещо повече, може да се твърди, че идейните и емоционалните акценти на „Голямата награда” са осмислени от автора изцяло в интроспективно сечение и като подтекстова същност новелата представлява едно остроумно, но чисто психологическо прощудиране на консумативния синдром. Какво бе произлязло тогава във въпросната анкета, какво бе приковало вниманието на нашия малчуган точно към тази творба? От допълнителния разговор, който проведохме, се изясни, че нещата стоят на постоянните си места – само дето ние сме робували на измислени постулати. Оказва се, че приказката действително не съдържа някакво интензивно събитийно движение, но за сметка на това пък предлага напрегнато градиране и детайлна психологическа нюансировка на състоянията. Тя проследява бушуващите в душата премеждия на чувствата, естетизира отмъщението на безмерната пресита, а това, при наличието и на една подкупваща шаржова „промивка” на приказния драматизъм, в не по-малка степен е способно да подбуди любопитството на малкия читател. Борис Априлов е доказан майстор на приключението (та нали и повечето от книгите му са озаглавени все така: „новите”, „по-новите”, „най-новите” и прочие приключения на Лиско!) Но тук (и в някои други свои приказки) писателят е потърсил приключенските ефекти не в обективното действие, а в субективното състояние на героите. Когато печели с помощта на Лиско наградата в конкурса за най-дълго име, Чимиджимичамиджоми отпъжда своите приятели и остава „насаме” с жадуваните от всички сладки горски ягоди. В този върхов за приказката момент, авторът прекъсва поточността на случките и като при забавен кинематографичен каданс показва движещите сили на поуката единствено чрез отношението към гастрономическото свещенодействие. Като се впуска в една обстойна обрисовка на „голямото плюскане”, олицетворено чрез Чими, и като пресъздава в най-разнообразни ракурси формата и големината на плодовете и начина на поглъщането им от лакомия жабок, Борис Априлов онагледява всъщност и цялата сложна гама от рефлексии, емоционални импулси и мисловни движения, която предизвиква яденето у всеки негов герой. Тук и скрупульозните подробности в описанието, и преднамерената разтегленост и статична „разкадровка” на епизода, и цялата тази хипертрофия на гледката – всичко е впрегнато в услуга на т. нар. „ехова” или огледална психологическа характеристика. Тя забавя действието, но уплътнява характерите; отминава постъпките, но се спира на мотивите – и като резултат, чрез нея авторът постига много по-голяма степен на внушение, на трайно въздействие, отколкото, ако беше поел пътя на събитийната надпревара.

Живият, занимателният, съвременно „разкроеният” образ на Лиско представлява една прелестна находка в творчеството на Борис Априлов. За неговото зримо-пластическо очертание видимо са „работили” различни оръдия на писателската похватност. Тук са казали своята дума и силно изразената драматургичност на повествованието (та нима приказките не наподобяват някаква върволица от сценки, скечове и интермедии), и диалогът, който благодарение на поривността и ярката си нюансираност движи с еднакво темпо както характерите към тяхната индивидуалност, така и действието към неговите кулминации. Над всичко обаче – едновременно като зародиш на конкретна идея и като организираща сила за нейната художествена реализация – стои хуморът в тези приказки. Борис Априловият хумор е извлечен не само от определени характери и ситуации; в своя комплексен ефект той разчита повече на детския нонсенс, на ексцентризма и буфонадата, породени от една провокирана в устоите си логика (подобно на Луис Карол и Алън А. Милн). И макар навремени шаржовият рисунък да ни напомня познати черти (най-вече в приликата на магарето Мокси с магарето Йори от „Мечо Пух”), в своята обща идейна насоченост той се определя от чисто нашенски и лично авторски подбуди.

Да се виждаш отговорен означава да си дълбоко нравствен! Това утвърждение пронизва като червена нишка идеите, образите и сюжетите на всички приказки за Лиско. И ако може да се твърди, че героят на Борис Априлов „кореспондира” с известните в световната литература символи на детето-Човек каквито са Алиса, Мечо Пух и Малкият принц, то тъкмо това верую го разграничава от друга страна и като нов, самобитен член на знаменитата приказна компания. В едно време, когато животът пулсира под знака на трудно разчленими компликации, синонимизирането на героиката и романтиката с нравствения подвиг бележи висшите принципи на социалистическия хуманизъм. В областта на детската литература то изразява едновременно и светоотношението на писателя, и равнището на неговата гражданска отзивчивост. А когато всичко това се олицетворява от образ като този на Лиско, то става свидетелство още и за величината на писателското дарование.

––
Юлий Йорданов, „Портрети от книжната лавица” – сборник есета върху българската литература за деца, 1988 г.

Last biography of Boris Aprilov, a Bulgarian writer, playwright and satirist.

Brief biographical details: 1990, Hayfa, Israel.

BORIS APRILOV (Atanas Vassilev Djavkov)

BORIS APRILOV (Atanas Vassilev Djavkov) was born on March 21, 1921 in Malko Tarnovo* – Bulgaria. He grew up and studied in the port city of Burgas*. There, as a student, he wrote and published his first short stories of sailors, fishermen and travelers. Even at school age the newspaper “Burgas Lighthouse*” appointed him as a reporter. Still under the name Atanas Djavkov he began sending humorous stories to the satirical weekly newspaper “Hornet*”q the only one of its kind. Soon the journal summoned him to Sofia and appointed him editor of their cultural department. With his new pen name – Boris Aprilov*, in the following fifteen years he went on to publish his humourous books Concerns, The Height of Insolence, The Chief’s Muffin, Knockout and Pirate Romance. The first of these books was published in only 2000 copies, but the rest went up to 30,000. His kind of humour became a welcome guest in all newspapers and magazines. Boris Aprilov was admitted to the Union of Bulgarian Writers, became a professional and started making a living from royalties and copyrights. He returned back to the themes for the seaside and the fishermen, and soon built his beloved yacht, Ahasver.

Having left the confines of humour, and having dedicated himself mainly to serious fiction, from 1960 onwards he published collections of short stories: “The Sea Belongs to Everyone” “Touch”, “Autumn Dunes”, “The Hour of the Eastern Breeze”,  “Sparta’s Defense” and “A Delicate Mood”. Collections of novelettes: “Four Novelettes”, “Distant Sailing” (containing three novelettes). Novels: “The Overturn” and “Monkey Skin”.

“Crossing the Great Prairie” (selected short stories and novelettes) and his new novels, “The Great Vanity” and “Cyclades” were published in 1991 to coincide with his seventieth birthday.

His novels and novelettes for children and adolescents were published in print-runs of 50,000 to 80,000 copies. The series “The Adventures of Foxie” includes three novels and ten novelettes, and amounts to 1,000 pages. All novelettes have been broadcast on television as animated and puppet theater productions, and the novels as serials. There were also numerous radio adaptations. His books have been published in the USSR, Czechoslovakia, Poland, East Germany and Hungary. One of his novels – “The Adventures of Foxie at Sea” – won the National Prize for Children’s Literature in 1968.

As a playwright Boris Aprilov is known for his plays “The Island”, “The Rain,” “A Ship with Pink Sails”, “Chimi”, “Prairie” and “The Road to Mozambique” (prize-winning). His plays have been performed in theaters all over Bulgaria, each one exceeding a hundred performances. Some of them have been played abroad; “Chimi”, after being staged at eight locations in West Germany, had a hundred performances in London and Liverpool, directed by Paul Herman.

He has written about 30 plays and 40 radio plays for children and young adults. Ten of his plays are played continuously at the moment – both in Bulgaria and East Germany, Russia, Czechoslovakia, Poland, West Germany, Romania, Hungary. Some of them, The Six Penguins, Don’t Touch the Suitcas, The Little Ostrich, Square Creatures, Dindie and others, have won prizes. Others, primarily as theatre productions, have been awarded first prizes at various festivals.

Boris Aprilov wrote the screenplays for the films “The Moby Dick Five”, “Escape to Ropotamo” and “Dusk”. All three films have been directed by first-rate directors. The latter two did not achieve greatness, but the first one has returned to screens nationwide once a year for ten years straight.

Boris Aprilov has not written a single line in favour of the communist regime and has not delivered any eulogy to prominent people in power. Studies and articles about him have been written only by dissident-minded critics. Throughout his creative life he was a professional and earned his living only from royalties and copyrights, from both home and abroad.

Haifa, June 7, 1990

He died on April 10, 1995 in Tel Aviv, Israel.

 

„ФОРМИ НА ЦЕНЗУРА…“ – статия.

ЗА НЯКОИ ОСОБЕНИ ФОРМИ НА ЦЕНЗУРА В ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ

доц. д-р Вихрен Чернокожев – Институт за литература – БАН

Вихрен Чернокожев е роден на 5 юли 1951 г. в Пловдив; литературен историк и критик. Ст.н.с. в Института за литература при БАН. Заместник-директор на Института за литература (от 2000). Автор на: “Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов” (1986), “Българският смях” (1994 – отличена с Национална награда “Райко Алексиев”), “Антология на българския смях” (1995, съвм. с Р. Чернокожева), “Врати към смисъла” (2000), “Другият бряг на думите” (2002).

Стара колкото света, още отпреди книгопечатането, цензурата – идеологическа, религиозна, нравствена – е възнаграждение за страха, педагогическа поема, знамена на кулите.

Звучи неясно? Но пък е съвсем лично преживяно. В далечната 1965 г., когато бях на 14, трябваше продължително да се лекувам в санаториум. Там имаше сравнително богата библиотека, в която, привлечен най-напред от характерните илюстрации на Йозеф Лада, бях забелязал „Приключенията на храбрия войник Швейк”. Когато поисках да я прочета, получих назидателно-категоричен отказ. Като най-подходящи за възрастта ми настоятелно-инструктивно ми бяха връчени „Педагогическа поема” и Знамена на кулите” от превъзпитателя на малолетни престъпници Антон Семьонович Макаренко. Впрочем в санаториума ние самите, различните, бяхме старателно контролирани, направо цензурирани като усърдно ни криеха от нормалния свят навън. Изглежда, че различните деца и досега са за съвременната ни литература някаква срамна тайна, която не бива да смушава обществения морал.

Пред строя на нещо като „вечерна проверка” бях публично порицан за интереса си към „лоши думи” и „нездрава литература”. Чудя се, как ли би реагирала някогашната ни санаториумна възпитателка, ако знаеше, че днес в Канада напр. има книги за тийнейджъри със сексуално съдържание, спокойно описващи нудизъм или еднополови родители. (Този вид литература е старателно скриван в някои местни училища и библиотеки в Канада).

Същият сценарий с порицание „пред строя” се повтори след  време и с „Тил Ойленшпигел”. Така приключиха първите ми ясно осъзнати срещи с един от най-активните инструменти на табуто – цензурата. Преди години в издателското каре на книгите за деца и юноши задължително се отбелязваше за „начална училищна възраст”, за „средна училищна възраст” или за „горна училищна възраст” са предназначени те. Не е нужно една книга да бъде цензурирана; достатъчно е тя да бъде тайна, скрита, недостъпна, за сметка на друга, активно препоръчвана от библиотекаря. Или пък включена в познатите библиотечни препоръчителни списъци – най-масовата и най-лесната цензура, която по-скоро пречи на развитието на интереса към четене, към знание и творчество, отколкото да ги насърчава. Винаги по-интересни за четене са били и ще бъдат „извънсписъчните”  автори и книги.

Тук може би трябва да спомена и адаптациите за деца като специфична форма на цензура. Преразказите на Ерих Кестнер на „Тил Ойленшпигел”, на „Дон Кихот” или „Пътешествията на Гъливер”. Колкото и талантливо преразказани да са, това все пак са адаптации на различна дистанция от оригиналния текст. Преброил ли е някой колко са преразказите на Библията, или на „Илиада”, „Одисея” за юноши. И все пак всичко това е само предверие към големите класически творби, предверие, което мнозина така и не изпитват любопитство да прекрачат.

Би трябвало да очакваме, че цензурата – идеологическа, религиозна, нравствена, която от векове е болест на цивилизацията, ще има най-малко работа в полето на литературата за деца и юноши. Та нали тя е преди всичко литература на желанието възрастният да не забрави изгубващия се като вода в пясъка език на сънищата от детството. Би трябвало, но в България желязната пета на политическата цензура не е отминала и литературата за деца и юноши. В прословутия „Списък на фашистката, упадъчна, религиозна, малоценна литература”, издадена в периода от 1944 до 1951 г., подлежаща на изземване, срещаме напр. името на най-популярния български приказник Ангел Каралийчев с антологичната му книга „Птичка от глина” (1943). В същия строго забранителен списък са и книгите на Емил Коралов „Жари в Африка”(1942), „Към свободната страна”(1942), „Неравна борба. Роман за деца и юноши”(1942), тематични антологии, като напр. „Добруджанче. Златни строници за златна Добруджа”(1940).

Като  упадъчни под забрана по политически причини в същия списък са и книги на Карл Май, на „краля на модерния трилър” Едгар Уолъс („Кинг-Конг”), приключенските романи на Емилио Салгари. Не са пощадени дори буквари и първи читанки, съставени от лоялните към деветосептемврийския режим Тодор Самодумов и Асен Босев. Една любопитна подробност: между книгите, набелязани за изземване от обществените библиотеки, е и «Значението на българския скаутски девиз «Бъди готов» (Ловеч, 1926) от Г. Иванов. Но съвсем същия анатемосван скаутски девиз ще възприеме по-късно и пионерската организация, носеща името на «вожда и учителя» Георги Димитров. Комунистическият режим, където «ура!» беше ехо от «цензура» (Радой Ралин), ще остане в историята с херостратовската си слава на унищожител на културата.

Казвали са ми хора сведущи, че един от тогавашните специални затвори за книги се е намирал тук, в Сливен. Отдавна го няма. По страшен обаче е един друг затвор без дебели стени и яки решетки. Затворът на книги за деца, отказвани да бъдат четени. Неотдавна в пресата бяха публикувани обобщеи резултати от едно проучване на Стив Хорнси сред 2000 родители в САЩ, според което все повече родители категорично отказват да четат старите класически приказки на децата си, «защото били прекалено страховити». Трудно е за малкия човек, който в «Червената шапчица» през сълзи слуша как вълкът изяжда бабата, да разбере защо това се случва. И защо ловецът пълни с камъни вълчия корем.  Зигмунд Фройд и Бетелхайм тук не могат много да помогнат на невръстния слушател.

Дори на петгодишните, за които се предполага, че вече могат по-активно да възприемат класическите приказни сюжети без страх, родителите отказвали да четат напр. «Хензел и Гретел», защото сюжетът е свързан с болезнената в съвременното общество тема за отвличане на деца. Пак според интервюираните от Хорнси родители в «Снежанка и седемте джуджета» думата «джудже» е неприемлива. Любопитно би било да се проследи дали и съвременните преводи на старите класически приказки не са удобен повод за цензура, под благовидния предлог, че намаляват естествените детски страхове от насилието, от смъртта.

Литературата обаче ( в частност литературата за деца и юноши) може да бъде незаменим посредник в справянето със страха, в разрешаването на конфликтите в семейството и училището. Така че да има по-малко насилие в клас, подобрени умения за общуване, за възприемане и разбиране на света наоколо. Една от най-енергично оспорваните книги през последното десетилетие е поредицата романи на Джоан Роулинг за Хари Потър. Не само в Ню Мексико църковните служители са виждали Хари Потър като лицето на сатанинското зло, дяволът, който унищожава хората. Поредицата може да е според някои книжен хамбургер, но успехът й едва ли се дължи само на мащабната рекламна кампания. Хари Потър дава на децата неназованото още усещане за метафизическа свобода тъкмо в едно по принцип подчиняващо, цензуриращо свободата на мнения и съмнения пространство, каквото е училището, пансионът, а в немалко случаи и семейството. „Хари Потър”е нестандартно решение за справяне с насилието, униженията, гнева. И опитите да бъде наложена цензурска забрана само провокира любопитството на децата, неосъзнатия им още стремеж да бъдат креативни, необичайно свободни мислители в необятното пространство между наслаждението и страха.

В САЩ цензурират и «Хъкълбери Фин» на  Марк Твен, нищо че този роман е писан много  преди негрите да бъдат наричани афроамериканци. У нас, за да сме «политически коректни», трябва ли сега да поправим, т.е. да цензурираме, приказката на Славчо Красински за циганина, дето искал да стане цар? В тази приказка, писана през 30-те години, няма и следа от днешния обиден език и расистки призиви към различните по етнос сънародници в някои улични графити. А ругателствата избиват в графитите, защото не само правителствата литературата ни се преструваше, че не съществуват и се опитваще да скрие асимилаторските претенции.

Дотук всъщност говорихме за силом налагани или доброволно приети различни форми на цензурата на паметта. Или по скоро за цензурата на безпаметството. Колко десетилетия трябваше да минат, за да се върнем отново към ценностния смисъл в стиховете за деца на Йордан Стубел например. Асен Босев беше с декрет обявен за виден представител на тая литература, а Стубел дълго време си остана невидим. Отказът да бъде прочетена една книга, особено пък за деца, отказът да бъде тя снабдена със смисъл, също е цензура. Не по-малко вярно е и обратното – че цензурата също е вид интерпретативно четене, на което дължим опазването на литературното наследство, включително и в литературата за деца. Един соцреалистичен прочит напр. на Подвързачовата поема «Крачун и Малчо в София» би убил целия й колорит. И добре, че беше преиздадена чак в началото на 90-те, когато отпадна кодекса на забраната.

За щастие цензурата не може да прочете всички книги. Забравата, наложена около имената на автори, писали за деца като Симеон Андреев, Димитър Шишманов, Сава Попов, Никола Никитов, Стефания Цанкова всъщност опази от изхабяване тяхното недопрочетено или пък направо неизвестно творчество за деца, колкото и парадоксален да е на пръв поглед този извод.

Миналата 2011 година – пак на тази Кръгла маса имахме повод да говорим за още една специфична форма на цензура. Цензурата на илюстрацията, илюстрацията,  която не само в комикс-литературата може да бъде съавтор, сътворител, но в немалко случаи и активен заличител на литературния текст. Тук не става дума напр. само за «цензуриране» на голите гърди на русалката от приказката на Андерсен, а за илюстрацията, която редактира, чете наопаки или направо фалшифицира, подменя информацията, смисъла на текста. Сексуалността – в частност процеса на опознаването на собствената сексуалност – си остава една от основните теми-табу в днешната българска литературата за деца и юноши.

Няма как да отминем и цензурата на съвременните масмедии – царството на популярната, лесно адаптирана и адаптираща се интернет- култура. Дали пък интернет, където цензурата е само привидно невъзможна, не е походът на съвременната цивилизация срещу книгата? Подреждайки в дигитални колекции едни, забравяме други. В тези нетрайни, бъзопреходни хранилища на памет властва един особен вид цензура, която трупа, трупа и трупа някакъв вид сдъвкано на каша знаене. Знаене най-често от сферата на човешката долница, но не и познание, което да произвежда духовна памет.

Инструменти на цензурата не са само огнените клади, цензурския печат, удостоверяващ, че «книгата не съдържа държавни тайни». Цензурата и в литературата за деца най-често не гори книги, не унищожава знанието. Но тя може по безброй начини да го тъпче, да демострира властта си, като го унижи. Налагайки му например автоцензурата в лабиринта на езопския език, където в края на краищата всичко завършва с въпрос. Там, където писането на басни е израз на гражданска смелост,  може ли да се говори за свобода?

Борис Априлов – един от безспорните класици в съвременната ни литература за деца – е между малцината автори, които успяха да заобиколят едно от основните табута на соцреализма. Забраната това наоколо да се назовава не със същинските си имена, а с лишени и постоянно лишавани от смисъл евфемизми. 

По времето, когато свободното придвижване на хора и на идеи беше конституциоанно закрепено в НРБ табу, и дори един от секретарите на тогавашния Държанав съвет – Никола Манолов – пишеше епиграми и басни, Борис Априлов създаде серията романи-притчи «Приключенията на Лиско» – най-съкровеното си лично пространство, за да остане свободен в лабиринта на родната гора, от която не го пускаха да излезе.

За екзистенциалната криза на човека през ХХ век, в соцреалистичната ни литература тогава, можеше да се говори само с езоповски език. Борис Априлов написа «Лиско при квадратните същества» (1975), за да се противопостави не само на консуматорската стихия във „вечно миризливия град”, а за да каже високо и достатъчно ясно, че съвременният човек е изгубил посоките си, сериозно са накърнени идентичностите. В страната Квадратия – страната на еднаквостите, където неквадратните са бурени –  е забранено да се пише, да се смее, да се пее.

Не е забранено единствено да се плаче.

Затова там всичко е задръстено, няма никакво движение. Най-интересното там е техниката, не мислите и чувствата. Квадратните се страхуват от изкуството, защото чрез него ставаш, както казват в Квадратия, „неположителен човек”. Квадратните са лишени от идентичностите си, обезличностени са, но пък живеят охолно; пред отговорността да бъдеш, те са избрали щастието да си имат напр. хладилник, пълен с минерална вода.

Един-единствен неквадратен още не е изгубил посоката си и гледа с копнеж към морето в страната Квадратия. Ала и той е принуден да произвежда серийно само глинени пеперуди, които никога няма да полетят.

Спътникът на Лиско, Александър – художникът на „Илиада” и „Дон Кихот”, придава изненадваща, неопровержима, почти документална достоверност на тази цензурирана, строго охранявана НРБ-територия.

Напомням: годината е 1975, когато соцреализмът, педагогическа поема със задължителните знамена на кулите, беше безалтернативен, единствено правилен и неоспорим метод.

За интелигентния читател не е трудно да се досети, че Александър –  художникът на „Илиада” и „Дон Кихот”, както изрично е посочено в книгата, е художникът Александър Денков, герой и в сценариите на Борис Априлов за деца. Наричат Борис Априлов „българския Екзюпери”. Може би точно заради неговото Лисиче, което никой не е опитомил.

Ключът към класическата литература за деца е, че тя е не само за деца. Онова, което в грозните цензорски несвободни времена, когато се плаши всяка свобода, е невъзможно да бъде директно изречено, често пъти се споделя само с децата.

В света на детето култовите хора и предмети престават да бъдат култови; единствените и задължителни норми съвсем не са единствени и задължителни.

В поредицата романи на Борис Априлов „Приключенията на Лиско” дори физическите закони престават да действат; и цензурата, която вместо памет произвежда единствено кухи авторитети, чугунени паметници, които губят памет, страх, страх и страх, лесно може да бъде обезсилена.

Около 90-годишнината на Борис Априлов, (роден Атанас Джавков в Малко Търново)  през миналата 2011 г. дъщерята на писателя – Д. В., която живее в Израел, имаше идея: да реставрира Борис-Априловата яхта „Ахасфер” и да я покачи върху най-високия малкотърновски хълм.

По-изразителен нашенски паметник на несвободата, върху която се крепи цензурата, аз не познавам!…

ДЪЖДЪТ – пиеса 1984.

ТУК! – .rtf file  за изтегляне на театралната пиеса…

ТУК! – вариантът за телевизия… (скоро!)

БОРИС АПРИЛОВ

 Д Ъ Ж Д Ъ Т

 Театрална пиеса за възрастни

Място на действието: хол на вила в околностите на София. Време: наши дни, края на лятото.

Времетраене: два часа, от 21 до 23 часа. (Всъщност само една минута; нещо, което трябва да се разбере от добрата част на публиката. Ако не се разбере, няма особено значение.)

 ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА

по реда на появяването им:

МАРИЯ – 35-годишна

ИВАН – 40-годишен

ЕЛИЗА – 35-годишна

ЕРИК – 40-годишен

ПАП – 40-годишен

З а б е л е ж к а: Да не се подценява ролята на Пап: напротив – да се интерпретира от добър актьор.

Пиесата да не се тълкува в никакъв случай като фантастика.

Абсолютна тъмнина.

Първото нещо, което чуваме, е дъждът. Вали отдавна и сякаш няма намерение да спре. Когато вече сме се наслушали на дъжда, намесва се шумът на мотора. Някаква кола се приближава към нас. През процепите на прозоречните капаци се промъква светлината на фаровете, осветяват се кътчета от хола. Светлината угасва. Моторът още работи. Някой вън отваря желязната врата. Колата минава, разбираме по шума. Вратите се затварят отново. После пак шумът на колата. Отваря се врата на гараж, колата влиза в него, разбираме това по шума. Някой говори тихо. Това са гласовете на мъж и жена. Отново ромонът на дъжда, примесен с говоренето на мъжа и жената.

ИВАН (само гласът му). Отвори и почакай.

МАРИЯ (гласът ѝ). Защо? Ще се бавиш ли?

ИВАН. Да не те е страх?

МАРИЯ. Ами!… От какво?

ИВАН. Знам ли… Ключът на осветлението е вляво от вратата.

МАРИЯ. Да, да… Спомням си.

Чуваме как Мария отупва обущата си пред входа. Чуваме как се завърта ключът в бравата. Вратата се отваря. Светлина. Мария е до отворената врата. Ръката й все още е на клюна на осветлението. Останала за няколко секунди в тази поза, тя сякаш разглежда обстановката. Това е обикновен хол от вила. Какво ли няма в него: голяма маса с тежки столове, библиотечен шкаф, пред него писалищна маса с телефон, две картини от съвременни художници, диван и пр. Няколко врати водят към съседните помещения: кухнята, сервизните и спалнята. В дясната си ръка Мария държи платнен куфар. Облечена е в шлифер. Дрехата й стои добре. Фигурата й е по-скоро дребна, но е както трябва, лицето й е красиво, косата й подредена с вкус. В момента тя я отърсва от дъждовните капки. Оставя куфара на пода, съблича шлифера си и излиза в антрето, където трябва да го окачи. Връща се в хола. Насочва се към електрическата печка и я включва. Чуваме дъжда. Сега в края на лятото и началото на есента не е толкова студено, но този дъжд. . . Чуваме как Иван отупва обущата си на циментовата площадка вън. Ето че влиза и той, по яке и спортен панталон. В ръката му дрънчат ключовете на колата. Мария все още оглежда обстановката.

 

ИВАН (сякаш долавя някакво особено нейно състояние на жена, влязла в дома на мъж, който принадлежи по закон на друга жена). Мария, какво?

МАРИЯ (отнесено и малко тъжно). Нищо.

ИВАН. Да проветрим ли?

МАРИЯ. Можеш ли да отвориш нещо?

ИВАН. Всичко… Врати… Прозорци…

МАРИЯ. Не трябва ли да угасим светлината?

ИВАН. Ами!… Процепите на капаците и без това пропускат.

МАРИЯ. На твое място не бих допуснала това.

ИВАН. Цяло лято ги е пекло слънцето.

МАРИЯ. Като си представя, че всички съседни вили…

ИВАН (безгрижно). Хайде!

МАРИЯ. Всеки ще разбере, че тук има хора.

ИВАН. И без това ще разберат.

МАРИЯ. Но ще допуснат, че си сам.

ИВАН (иронично). Така би трябвало… да допуснат.

МАРИЯ. Смяташ ли, че …

ИВАН. В този дъжд? Наоколо нямаше жива душа.

МАРИЯ. Кой знае …

ИВАН (безгрижно, поне привидно). Хайде! (Вдига я на ръце.) Никога не сме били по-сигурни!

МАРИЯ (обвива врата му). Защо не отвориш прозореца към градината?

ИВАН (целува слепоочието ѝ). Точно така!… (Поставя я на земята, целува другото ѝ слепоочие.)

МАРИЯ. Но без капака.

ИВАН (усмихнато). Еее, ама ти да не мислиш, че три дни ще се крием непрекъснато!…

МАРИЯ. А ти да не мислиш, че ще се покажа навън?

Иван отваря прозореца. Гръмотевица. Изслушват я.

 

(След пауза.) А ти?

ИВАН. Ще се покажа демонстративно. Тази вила има реноме. В нея се работи и се почива. Тук никога никой не се е целувал. (Прегръща я и я целува.)

Тя отвръща на целувката му, но зоркият ѝ поглед не пропуска да забележи нещо ново на бюрото.

МАРИЯ. Какво е това?

ИВАН (все още я прегръща). Кое?

МАРИЯ. На бюрото ти?

ИВАН (освобождава я от прегръдката си). Една интересна вещ.

МАРИЯ. Наистина интересна…

ИВАН. Иначе не бих я купил… Какво чакаш?

МАРИЯ. Какво искаш?

ИВАН. Багажа.

МАРИЯ (вдига куфара си). Искам да извадя личните си вещи.

ИВАН. Иди в спалнята.

МАРИЯ. Аз – в твоята, а ти – където щеш.

ИВАН. Не искаш заедно?

МАРИЯ (поглежда го и му натрапва нещо, което той трябва да знае). Аз спя винаги сама!

ИВАН (взима чантата и куфара от антрето, донася ги в хола.

Торбата е пълна с продукти. Показват се гърлата на няколко

бутилки.) Мислиш ли, че продуктите ще стигнат?

МАРИЯ. Ако не проявяваш лакомия . . .

ИВАН. Знаеш какво разбирам под продукти, нали?

МАРИЯ. Имаме седем бутилки.

ИВАН. И две в хладилника… (Оставя багажа на пода и я целува.)

МАРИЯ. Трябва да включиш хладилника.

ИВАН. Сега.

Двамата взимат целия багаж и изчезват към кухнята. Иван се връща и поставя една бутилка и две чаши на масата. Отново изчезва. Влиза Мария. Сресва косата си в движение. Вижда статуетката на бюрото и се приближава. Вглежда се. След това я взима. Влиза Иван. Заварва я в това положение.

 

(В движение.) Отворих прозореца на спалнята ти.

МАРИЯ. Тази статуетка провокира.

ИВАН. А, страшна е!…

МАРИЯ. Точно така.

ИВАН. Индуско божество, закупено в Сирия… Абсолютен ерзац.

МАРИЯ (разглежда статуетката). Сигурен ли си?

ИВАН. Оригинали вече не останаха.

МАРИЯ (продължава да гледа статуетката). Напоследък фал-шификатите се изработват по-добре от оригиналите.

ИВАН. Експертите са в паника. (Налива в чашите.) Не могат да разграничат истинското от… Тази бутилка ми се стори по-хладна… (довършва мисълта си)... фалшивото.

Мария оставя статуетката на масата и сяда на стола. Продължава да се реши.

 

Не мога да подреждам хладилници.

МАРИЯ. Остави на мен… Сода?

ИВАН. Забравих. (Бързо излиза към кухнята.)

МАРИЯ. (вика след него). Прибор за отваряне!

ИВАН (гласът му). Отварачка, да! (Появява се с две бутилки.) Имаш нова нощница.

МАРИЯ. Глупако, защо две?

ИВАН (учудено). Какво – две?

МАРИЯ. Една сода е достатъчна.

ИВАН. Добре де, ще я върна… За теб отделно ли?

МАРИЯ. А чашите за содата?

ИВАН. Съсипа ме! (Тръгва, връща се, взима едната сода и я понася към кухнята. Връща се с чаша.)

МАРИЯ. Глупако, защо една?

ИВАН. За теб. Ще пия без сода… И моля ти се, бързо!… Нещо съм се разсъхнал. (Вдига чашата си.)

МАРИЯ. (идва на масата). Отвори ли содата?

ИВАН. Ох!… (Остава чашата си, отваря содата и налива в

голяма чаша.)

МАРИЯ. (усмихва се). Сега може.

ИВАН (вдига чашата). Наздраве!…

МАРИЯ. Много е топла.

ИВАН. (тъкмо да пие). Не мога да чакам.

МАРИЯ. (сякаш си играе). Истинските любовници, когато канят дами във вилата си, идват предварително, проветряват, зареждат хладилника и чак тогава посрещат гости.

ИВАН. А истинските жени, когато идват на гости във вилата на любовниците си, носят точно онези нощници, които им са подарени от истинските им любовници. Те никога не идват с нощници, подарени им от случайни съпрузи. Има си елементарна етика, която трябва да се спазва.

МАРИЯ. Истинските любовници трябва да бъдат преди всичко мъже. А истинският мъж трябва да помни добре.

ИВАН. Да бе, права си… Мина ми през ум, но не се надявах…

МАРИЯ. При това и цветът е лош, да оставим настрана, че е демодирана.

ИВАН. И оттогава не съм ти купил нова?

МАРИЯ. Истинският мъж не купува нощници на чужди съпруги. Това е закон. През цялото време съм я държала у приятелката си.

ИВАН. Тази глупава нощница е от мен?

МАРИЯ. Да.

ИВАН (вдига чашата си). Наздраве!

МАРИЯ. Къде е лимонът?

ИВАН (съкрушено). Мария!

МАРИЯ (спокойно). Какво!

ИВАН. И сега ли?

МАРИЯ. Знаеш как пия водката.

ИВАН (почти ядосано). Знам! (Оставя чашата и тръгва към кухнята.)

МАРИЯ (усмихнато подвиква). И цедката.

ИВАН (връща се). Какво?

МАРИЯ. Нещо за изцеждане на лимона.

ИВАН. Боже мой, сигурно има!

МАРИЯ. Но знаеш как пия водката, нали?

ИВАН (троснато). Знам! . ..

МАРИЯ. Добре, дай само лимон.

ИВАН (тръгва към кухнята). Дявол да го вземе, заради една цедка ще си провалим прекарването. (Изчезва. Появява се с лимон.)

МАРИЯ (гледа го и свива рамене). Все пак това е твоя работа.

ИВАН (учудено). Сега пък какво?

МАРИЯ. Може би смяташе, че лимонът се употребява, без да се реже?

ИВАН. Нож! (Излиза отново и се появява с нож и лимон.) Знаеш ли как ми се пие?… С това шофиране човек пресъхва и после… (Реже лимона и изцежда в чашата на Мария.) Ето, ръката ми трепери.

МАРИЯ (усмихнато). Тогава да пием. Защо се бавиш? (Поднася водката към устата си.)

МАРИЯ (тъжно). Внезапно си спомних нещо.

ИВАН (смъква чашата си, без да е пил). Мария!…

МАРИЯ (замечтано). Беше много красиво!

ИВАН (хванат натясно). Зайче!

МАРИЯ (не му обръща внимание). Ах, как ги измисляше!… Чакай! (Започва с вдигане на чашата.) Наздраве!… Така започваше… Да, наздраве, казваше ти… (Присвива очи и сякаш изпада в транс.) За нас двамата и за това, което е с нас. И против всичко, което е против нас!…

ИВАН (подхваща). Очите на чашата гледат към небето!

МАРИЯ (продължава с умиление). И търсят място за нас на една зелена планета със сини езера…

ИВАН (продължава). …с пъстърви…

МАРИЯ. Щом земята се оказа мащеха за нашата любов…

ИВАН. …и отвърна очи…

МАРИЯ. …от нашата нежност!

Пият.

(Изведнъж, някак уплашено.) Иване! . . .

ИВАН (изпил вече добра глътка, смъква чашата от устата си). Какво има? (Проследява погледа й, отправен към бюрото му.)

МАРИЯ (хваща ръката му, сякаш търси закрила). То се усмихна!

ИВАН. Да, мила, то може да се усмихва.

МАРИЯ (притиска се към Иван). Но то се усмихва странно!…

ИВАН. Божествата се усмихват винаги странно.

МАРИЯ (притиска се уплашено към него). Ехидно! И ме уплаши. Нямаш си представа как ме погледна и се усмихна!

ИВАН. Успокой се, зайче!… (Взима статуетката в ръката си.) Затова съм я купил. В това лице е събрана цялата философия на Изтока… Виж.

МАРИЯ. Боже мой!

ИВАН. Усмихва се и се мръщи, смирена е като будист, а виж какъв непукизъм! О, ето и дълбоката замисленост на Лао Дзъ. (Върти статуетката.)

МАРИЯ. Моля ти се, тя е лекомислена!

ИВАН. Виж каква искреност! Забележи какво коварство!… До утре може да изброяваме! Художникът е събрал в лицето всички настроения. То плаши и очарова, натъжава и весели, буди скептицизъм, поражда оптимизъм.

МАРИЯ. И все пак… върни я на мястото ѝ.

ИВАН (усмихва се и тръгва към бюрото). Това е най-ценното, което имам… След тебе, разбира се.

МАРИЯ. Обърни я с гръб!

ИВАН (поставя статуетката на мястото й с гръб и се обръща с весело лице към Мария). Цяла вечност, откакто не сме се целували!

МАРИЯ (не обръща внимание на ръцете му, които я обгръщат). Искам да я видя!

ИВАН (учудено). Пак?

МАРИЯ. Дай ми я!

ИВАН (взима статуетката и я подава). Надявам се, че няма да я счупиш.

МАРИЯ (държи статуетката и я гледа). Странно!

ИВАН (прегръща я през кръста, откъм гърба и също гледа статуетката). Интересно е само лицето.

МАРИЯ. И ръцете. И те искат да кажат нещо.

ИВАН. Все пак всичко е в лицето, мила… Пълно с песимизъм.

МАРИЯ (замислено). Кой знае.

ИВАН. Точно така… Защото това е всъщност оптимизъм.

МАРИЯ. Боже мой, и едното, и другото! …

ИВАН (отегчено). Да пием! . ..

МАРИЯ (не му обръща внимание, гледа статуетката). Как е възможно!…

ИВАН (гали с лице нейния врат). Понякога очите се смеят, друг път плачат… Ако се взреш, ще откриеш истината, взреш ли се по-дълбоко, ще потънеш в лъжата на света.

МАРИЯ. Невероятно!

ИВАН. Художникът е мъдрец. (Иска да я целуне с чаша в ръка.)

МАРИЯ (отдръпва се). В такива моменти не умирам да ме третираш като жена.

ИВАН. Тази статуетка призовава към искреност, а?

МАРИЯ (троснато). Точно така!

ИВАН (взима бутилката). Такава е функцията ѝ.

МАРИЯ. Да омаловажава казаните думи.

ИВАН (налива в чашата). Не те разбирам.

МАРИЯ (отнесено). Думите си текат на една страна, а чувствата на друга.

ИВАН. Малката, не така!… Не искам да се съмняваме в чувствата си. (Подава й чашата.) Да му отперем по няколко чаши, а?

МАРИЯ (трепва). Чакай!

ИВАН (учудено). Какво?

МАРИЯ. Не чу ли нещо?

ИВАН. Например? МАРИЯ. Някакъв шум?

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Знам ли?… Навън.

ИВАН (весело). Важното е да не е вътре!… Навън си е пълно с шумове: дъжд, вятър, закъснели еснафи, бездомни кучета, а може би и кукумявки…

МАРИЯ (унесено). Да, така си е…

ИВАН (иска да се разведри обстановката). Вън е светът, а светът си шуми.

МАРИЯ (с болка). Как искам да забравя това!

ИВАН (с тревога). Мария! Хайде, миличка!… Не започвай… Стига!… Това е водка!…

МАРИЯ (гледа в друга посока, протяга напосоки ръка). Дай!

ИВАН (поставя чашата в ръката й). Наздраве! (Пие.)

МАРИЯ (изпива до дъно). Трябва да приготвя вечерята.

ИВАН. Прави каквото щеш, само не започвай!… Нали казахме – три дни само смях!

МАРИЯ. А не си казал нищо смешно.

ИВАН (налива). Ако ми осигуриш спокойствие…

МАРИЯ. Какво разбираш под спокойствие?

ИВАН. Ами достатъчно е само да не започнеш.

МАРИЯ. Какво?

ИВАН. Темите.

МАРИЯ (недружелюбно). Кои теми?

ИВАН (с уплаха, но и леко троснато). Твоите!

МАРИЯ (заядливо). Нима не са и твои?

ИВАН. Е, всичко е наше…

МАРИЯ. Боже, как искаше да разграничиш нещата!

ИВАН. Хайдеее, започваме! (Ядовито, но примирено.) Но нищо, ще се изтрае и това!

МАРИЯ (заядливо). И това ли ще се изтрае?

ИВАН. Аз само ще пия! (Пие.)

МАРИЯ (отнесено, иронично). Три дни само смях.

ИВАН (като леко пийнал, но си личи, че маркира). Ох, как си убодох пръста! – казала жирафата и изведнъж се сетила, че няма пръсти! . ..

МАРИЯ (без да му обърне каквото и да е внимание). Трябва да се направи нещо.

ИВАН. Ей, не чу ли смешката?

МАРИЯ (сякаш на себе си). Ние непрекъснато бездействуваме.

ИВАН. Всъщност не е кой знае каква, но ще измисля и повесела.

МАРИЯ (на своето). Далеч от всички!… Не може да няма…

ИВАН (унило). Да, знам…

МАРИЯ. …за нас закътано местенце… Но ние не правим ннщо да го намерим.

ИВАН (не му остава нищо друго, освен да се засмее). Вече сме в темата.

МАРИЯ (едва сега го поглежда). Моята тема.,

ИВАН. Добре де – твоята… Хайде, аз съм само наблюдател.

МАРИЯ. Точно така! Не си направил нищо.

ИВАН. Знаех си.

МАРИЯ. Дори не мислиш по този въпрос, а нервите ми вече са пред скъсване.

ИВАН. А моите?

МАРИЯ. Ключът е в твои ръце.

ИВАН. Но много неща зависят от теб.

МАРИЯ (поглежда го продължително). Как не те е срам!…

ИВАН (тряска чашата на масата). Тогава кажи!

МАРИЯ. Казала съм го сто пъти!

ИВАН. Добре!

МАРИЯ. И ти си казал сто пъти „добре”.

ИВАН. Стига!… Съгласих се!

МАРИЯ. Всъщност толкоз ли е трудно?

ИВАН. И това съм го казал. Първи го казах. Ти само го повтори.

МАРИЯ. Но само го каза.

ИВАН. Разбери, това не може да не стане. Рано или късно – ще стане. Защото зависи от нас.

МАРИЯ. Само от нас.

ИВАН. Тогава?

МАРИЯ. Какво тогава?

ИВАН. Да пием! Три дни ще пием, ще се целуваме и ще се смеем!

МАРИЯ. И само лека храна!

ИВАН. Съвсем лека!… (Победоносно.) Отслабнах триста грама!

МАРИЯ (тъжно). А аз пълнея ли, пълнея!…

ИВАН (весело). Ето ти и другата тема! (Злъчно, подигравателно.) Лоша обмяна!

МАРИЯ (машинално, безобидно). Простак!

ИВАН (иронично). Лоша обмяна поради лош характер. Освен това – подозрителност и ревност.

МАРИЯ. Ха-ха!… Ревнив си като слон!

ИВАН. Не знаех, че слоновете са ревниви.

МАРИЯ. Но ако са – ревността им щеше да бъде огромна.

ИВАН (вдига чашата). Така те искам, весела, пиеща, целуваща! За нас двамата!

МАРИЯ. За нас двамата!

ИВАН (включва транзисторния приемник). Ще танцуваме ли?… Или ще готвим вечерята?

МАРИЯ (влиза в прегръдката му). Какво предпочиташ?

ИВАН (лъже, но така, че и да се разбере). Да танцуваме.

МАРИЯ. Гаден си и лъжеш като прозорец!

ИВАН. Танцува ми се.

МАРИЯ (нежно). Знаеш, че няма да падна толкоз ниско… да танцувам във вила, и, второ…

Телефонът. Двамата трепват, поглеждат към апарата. Телефонът звъни повторно.

(Сякаш казва на трети човек.) Така се звъни от морето. ИВАН (сякаш с извинение). Аха!

МАРИЯ. Какво чакаш?

ИВАН. Знам ли?

МАРИЯ. Най-добре е да се обадиш.

ИВАН. Смяташ ли?

МАРИЯ (с тон на разумна жена). Разбира се. (Тактично изчезва към кухнята.)

Иван оставя чашата си на масата, тръгва към бюрото, отмества пишещата машина и сяда, след което вдига слушалката.

ИВАН. Снеже, здравей!

СНЕЖА (гласът ú). А, страшен си!

ИВАН. Какво става там?

СНЕЖА. Звъних у дома и разбрах, че си на вилата.

ИВАН. Току-що влизам.

СНЕЖА. Ще работиш ли?

ИВАН. Утре започвам.

СНЕЖА. Пътува ли добре?

ИВАН. Ами!… В Пазарджик…

СНЕЖА. Нещо лошо ли?

ИВАН. Жигльора!… (Пауза.) Тук вали.

СНЕЖА (изненадано). Глупости!… Тук е такова море и едни звезди!… Не знам с какво да ги сравня.

ИВАН (смее се). С елмази.

СНЕЖА. Е, чак пък такъв шаблон!

ИВАН. Тогава като копчета! (Смее се.) Завиждам ви.

СНЕЖА. Слушай, при теб наистина ли вали?

ИВАН. Непрекъснато.

СНЕЖА. Нищо, ще работиш.

ИВАН. Ще опитам.

СНЕЖА. Намерих ти химикалката.

ИВАН. Така ли? Къде?

СНЕЖА. В шкафчето на Ники.

ИВАН. Голям калпазанин!…

СНЕЖА. Заради него се обаждам.

ИВАН (тревожно). Какво?

СНЕЖА. Иска да ходи на бар.

ИВАН (наистина се успокоява). А така!…

СНЕЖА. Да бе, изведнъж ми дигна скандал.

ИВАН. Ами да ходи.

СНЕЖА. Какво?

ИВАН. Пусни го!

СНЕЖА. На бар?

ИВАН. Пускай го да върви!… Където ще.

СНЕЖА. Ти си луд!

ИВАН. Не знам, аз бих го пуснал. Помисли.

СНЕЖА. Добре. Да проветриш вилата.

ИВАН. Бъди спокойна.

СНЕЖА. И да оправиш стаята… Лека нощ!

ИВАН. Лека нощ! (Поставя слушалката на вилката. Към кухнята.) Ей, малката, ще танцуваме ли?

МАРИЯ (явява се с нож и картоф). Може.

ИВАН (смее се). Този разговор… малко… не те ли…

МАРИЯ (трепва, обръща глава към прозореца). А!…

ИВАН (учудено). Какво има?

МАРИЯ. Сега – не чу ли?

ИВАН. Какво, какво?

МАРИЯ. Слушай!

ИВАН (ослушва се). Да.

МАРИЯ. Какво беше?

ИВАН (спокойно). Шум.

МАРИЯ. Откъде?

ИВАН. Откъде!… Де да знам откъде!… Всеки има право да си шуми. Стига да е навън. Ние сме тук, разбираш ли?… Затворени.

МАРИЯ. Чакай!… (Ослушва се.) Нищо.

ИВАН. Дъждът!

МАРИЯ (озадачено). Дъждът… и нещо друго.

ИВАН. Зайче, остави хората да си шумят! Ние сме затворени между стени. Моята вила е моята крепост!…

МАРИЯ (не му обръща внимание). Ето и сега.

Ослушват се.

ИВАН. Нищо!

МАРИЯ. Не съм сигурна.

ИВАН. Добре де, откъде?

МАРИЯ. Не знам.

ИВАН (тръгва). Ако искаш да проверя.

МАРИЯ. Глупости!… Заключил ли си?

ИВАН (целува я нежно и прошепва тайнствено). При подобни случаи винаги заключвам.

МАРИЯ (контрира). Ааа, не такъв, не точно такъз хумор, мили!

ИВАН (целува я по устата). С тази станаха осемстотин хиляди!…

МАРИЯ. Точно?

ИВАН. Горе-долу… Мисля, че това беше юбилейната.

МАРИЯ (започва да бели картофа, играе). Осемстотин хиляди!

ИВАН. Това е световен рекорд!

МАРИЯ. Ах, тези мъже и техните статистики!

ИВАН (сепнато). Отде знаеш?

МАРИЯ (прави се на ударена). Кое?

ИВАН. Тия неща.

МАРИЯ. А ти?

ИВАН (с хумор). Аз съм мъж.

МАРИЯ (обръща гръб и тръгва към кухнята). А пък аз съм жена!

ИВАН (изсъсква злобно зад гърба й, но не наистина). Жена с минало.

МАРИЯ (както е с гръб, сякаш рецитира някаква известна мисъл). Миналото зад гърба ми, а бъдещето пред мен!

ИВАН (играе, злобно, извън себе си). Проклетнице проклета и гадна – ще те убия!

МАРИЯ (подава му назад ножа, без да се обръща). Забий го в гърба ми, но остави предната ми част все тъй красива!

ИВАН (взима ножа). За кого, красива мизернице?

МАРИЯ (все още с гръб към него). За тия, които чакат реда си!

ИВАН (сяда сломено на стола, рухва, играе). Ех, ти! (С велика болка.) Боже господи!

МАРИЯ (чака с гръб). Хайде, кога ще ме убиеш?

ИВАН. Вече не мога… Аз съм убит!

МАРИЯ (спокойно, с подигравателен тон). Ние сме все още по-силните! (Тръгва.)

ИВАН (повдига немощно глава, както е рухнал). Кои вие?

МАРИЯ (извръща пренебрежително лице и изстрелва). Жените. (Спира.) Красивите. (Изчезва.)

Иван търси музика в приемника.

(Гласът на Мария от кухнята.) Говори ми нещо.

ИВАН (отказва се от музиката). Какво?

МАРИЯ (гласът ѝ). Каквото и да е.

ИВАН (прави се на ударен). Защо?

МАРИЯ (гласът ѝ). Защото ме е страх.

ИВАН (въодушевено). Знам чудна история за подобни случаи!

МАРИЯ (гласът ѝ). Хайде!

ИВАН. Ще ти разкажа приказката за зловещото лице.

МАРИЯ (гласът ѝ, иронично). Само че по-меланхолно.

ИВАН (отново сяда на стола). Това се случило в графството Кент, в старинен замък, който имал толкова лоша слава, че цялата му прислуга го напуснала с проклятия. Там останала да живее само старата графиня, известна със странното си поведение…

МАРИЯ (с бодър глас от кухнята). И какво му било странното на това поведение?

ИВАН. Ами как да ти кажа… Имала необяснимо хоби – вечеряла с печени прилепи. (Пауза.) Пропуснах една подробност. Когато вечеряла, до нея винаги висял трупът на обесения ѝ съпруг.

МАРИЯ (бързо влиза). Забавната част започва. (Сяда.) И точно в такъв момент…

Звънецът на входа иззвънява. Мария сподавя вик, изправя се, но се овладява и сяда отново. Иван поглежда към входа. Звъни се за втори път.

ИВАН (спокойно). Не отварям. (Пауза.) Все едно, че няма никой.

Мълчат.

МАРИЯ (със заглъхнал глас). Чудно! (Пауза.) Кой ли може да бъде?

ИВАН (след пауза). Някой простак.

МАРИЯ (след пауза). Какъв простак?

ИВАН. От виладжиите.

Дълго мълчание.

Ето че се отказа. (Вдига чаша, иска да разведри настроението.) За нас!

МАРИЯ (бързо хваща своята чаша и пие след него). Да ти кажа правата, много сме наплашени. (Пауза.) Не ни остава време да бъдем щастливи. (Пауза.) Непрекъснато треперим.

ИВАН (уж небрежно). Като нас са милиони.

МАРИЯ. Да де, казвал си го.

ИВАН. За да не помислиш, че казваш нещо оригинално.

МАРИЯ (рязко). Знам!… Е, все пак за какво е туй безпокойство, това криене, с какво го компенсираме?…

ИВАН (става, надвесва се над нея и я целува). С целувки!… Усещането на една целувка изтрива времето на три дни неспокойствие. Една целувка се равнява на трийсет и две житейски неприятности, съдържа хиляда и шестстотин калории…

МАРИЯ. Мили! (Прегръща го и го целува.)

ИВАН (също я прегръща). Не разбирам как може да те тревожи едно нищо и никакво звънене. (Целува я.) Някой иска да звъни? (Целува я.) Да звъни!… Затова са звънците.

Звънецът звъни и за трети път.

МАРИЯ (трепва и се отдръпва от него). Пак!

ИВАН. Чух.

МАРИЯ (натъртва). Добре!

ИВАН. Ще звъни и ще си тръгне, не може да звъни до сутринта, я!

МАРИЯ. Де да знаеш.

ИВАН (нервно). Мария!

МАРИЯ (сякаш се извинява). Не съм спокойна!

Мълчат. Ослушват се. Нищо.

ИВАН. Всеки що-годе културен човек… (разглежда уж нехайно чашата си), когато звъни някъде (отпива) и не му отварят, и си отива.

МАРИЯ. Ами ако не е културен?

ИВАН. На простаци не отварям.

МАРИЯ. Ами ако не е и простак?

ИВАН. Познавам само интелигентни и простаци – други не познавам.

МАРИЯ. Не се прави на ударен.

ИВАН. Искаш да кажеш… някой… който иска… да ни…

МАРИЯ. Аха!

ИВАН. Голяма работа!… Да не сме първите?… И това трябва да стане някой ден. Нищо не е безкрайно.

МАРИЯ (просветва). Мили!

ИВАН. Ще си кажем истината и толкоз.

МАРИЯ (притиска лице до неговото). Затова те обичам, такъв те обичам!

Звъни се продължително. Двамата поглеждат отново към входа. Звъни се продължително, без прекъсване.

(След като най-после звънецът е млъкнал.) Боже мой!

ИВАН. Мария!… (Поглежда я въпросително.)

МАРИЯ (учудено). Какво?

ИВАН. Мислиш ли?… (Тръска глава.) Не!

МАРИЯ (отначало не може да загрее, но след като се е досетила). Това е изключено!

ИВАН. Сигурна ли си?

МАРИЯ. Познаваш неговата деликатност… Дори да знае… пак… Не! Не би дошъл!… Освен това той е повече от сигурен, че в момента пътувам към морето, в спално купе.

ИВАН. Повече вярвам на неговата деликатност.

МАРИЯ. Иване! Да не излезе нещо съвсем друго?

ИВАН. Например?

МАРИЯ. От другите работи.

ИВАН. Преди да изтърсиш глупост – помисли.

МАРИЯ. Наистина.

ИВАН (усмихнато). Убийство, туй-онуй.

МАРИЯ (въздъхва). Ох! . . .

ИВАН. Главата си режа, ако някой от съседите не е дошъл за кибрит или олио! Лично аз съм правил такива идиотщини за цигари!

Звъни се. Този път съвсем без прекъсване.

(Решително.) Влез в кухнята!

МАРИЯ (уплашено). Не!

ИВАН. Ще го отпратя веднага! (Изтиква я бързо, но леко към кухнята с една-две целувки по косата.) Хайде!… Виж сега какво става!

Мария се връща бързо и грабва бутилката и чашата от масата.

Царица си!…

Мария изчезва към кухнята. Иван се отправя решително към входа, където продължава да се звъни.

(Все още на сцената.) Кой звъни?

Пауза.

 

Ало, кой звъни?

ЕЛИЗА (гласът ú). Ами как да ви кажа… (Чувствува неудобство да обяснява.) Не ме познавате.

ИВАН. Момент! (Излиза.)

Влизат Елиза и Иван.

ЕЛИЗА (с приятен, изпълнен с деликатност глас). Извинете за безпокойството, но трябваше да вляза… Нямате си представа как вали. ..

ИВАН (не особено любезен). Знам как вали.

ЕЛИЗА (с усмивка, която извира от нейната красота и нейните трийсет и пет години). Тези, които са на топло, едва ли знаят.

ИВАН (чуди се какъв тон да държи). Не е особено топло.

ЕЛИЗА (с милващ глас и усмивка). Лъжете се. Тук е особено топло. (Разглежда обстановката.) Топлината не идва само от печката.

ИВАН. И все пак – само от нея.

ЕЛИЗА. Не, вие лъжете, тази топлина има особено име. Бих казала…

ИВАН (и учудено, и с прикрито раздразнение). Знаете ли как ви слушам?

ЕЛИЗА (наивно и мило). Как?

ИВАН. С нетърпение.

ЕЛИЗА. Да кажа нещо и да си изляза, нали?

ИВАН. Имам ли вид на мъж, който може да се изрази така?

ЕЛИЗА. А аз имам ли вид на жена, която не разбира от намеци?

ИВАН. Никак.

ЕЛИЗА (сякаш на себе си). Топлината тук се излъчва от присъствието… Ще позволите ли да ви се извиня още веднъж?

ИВАН (наблюдава слисано как непознатата отърсва шлифера си от дъжда). Позволявам ви да се извинявате колкото щете, но вие ще ми позволите ли да ви открия, че не ви познавам?

ЕЛИЗА (оправя косата си). И аз не ви познавам.

ИВАН. И мислите ли, че до утре ще разговаряме за това, колко много не се познаваме?

ЕЛИЗА. Защо? С мен може да се разговаря и за други неща.

ИВАН. А знаете ли колко страшно сте сгрешили вилата, на която е трябвало да звъните?

ЕЛИЗА. Досадно е да се допусне. (Разглежда обстановката.)

ИВАН. Тук стават грешки.

ЕЛИЗА. За такива грешки си има хора. Ей, наистина ми харесва! (Пак разглежда обстановката.) А грешки стават, разбира се… Това е холът, нали?

ИВАН (иронично). Да, това е холът.

ЕЛИЗА. Нахално звъних, нали?

ИВАН. Повече от допустимото.

ЕЛИЗА. Извинете, наложи се.

ИВАН. Не знам какво може да ви наложи да звъните десет пъти.

ЕЛИЗА (учудено). Десет?

ИВАН. Е, пет.

ЕЛИЗА (спокойно). Аз звънях само един път.

ИВАН (бързо). Какво?

ЕЛИЗА (нехайно). Я да успокоим атмосферата!

ИВАН. А другите четири пъти?

ЕЛИЗА (спокойно). Аз звъних само последния път.

ИВАН (съвсем изненадано). Глупости! Вие звъняхте… Ей, кой е звънял преди вас?

ЕЛИЗА (взима статуетката и я разглежда). Друг.

ИВАН (понечва да каже нещо, но се овладява, прави многозначителна пауза, мъчи се да измисли достоен отговор). О, ясно!

ЕЛИЗА (разглежда статуетката). Какво е ясно?

ИВАН (натъртва). Другият!

ЕЛИЗА (вдига статуетката, показва му я). Това не може да бъде.

ИВАН. Ясно, че другият. Дама като вас едва ли може да направи крачка сама.

ЕЛИЗА (искрено учудена). Защо? Какво ми е?

ИВАН (изтърсва го). Много сте шик.

ЕЛИЗА (делнично). Знам… Затова съм тук.

ИВАН (объркано поглежда към кухнята). Ха!… (Високо.)

Вие знаете защо сте тук?

ЕЛИЗА. Извинете, но предпочитам да говорим само за онова, което би представлявало интерес за нас.

ИВАН. За вас!

ЕЛИЗА (спокойно). За мен… и някои други.

ИВАН (след кратка пауза). Позволявате ли да ви оставя за три секунди сама?

ЕЛИЗА. Ще заключите ли?

ИВАН (откровено). Да.

ЕЛИЗА. Защо?

ИВАН (в движение към вратата). Понеже споменахте за други. (Излиза и се връща. Демонстративно пъха ключа в джоба си.) Сега вече другите могат да влязат само през комина.

ЕЛИЗА. Лицето на божеството не ми излиза от ума. В него има всичко: радост, скръб, лъжа, истина, лицемерие, благородство, пъзливост, героизъм…

ИВАН. Завиждам ви.

ЕЛИЗА. Този път за какво?

ИВАН. За времето, с което разполагате.

ЕЛИЗА. Понеже изброявам?

ИВАН. Спокойно, обширно…

ЕЛИЗА. Представям си оригинала.

ИВАН (внезапно). Слушайте, коя сте вие?

ЕЛИЗА (най-спокойно). Елиза.

ИВАН. Как?

ЕЛИЗА. Е-ли-за!

ИВАН. Само?

ЕЛИЗА. Какво повече?

ИВАН. Аха!… (С ирония, но и респектирано.) А къде сте се научили да сте умна?

ЕЛИЗА. Много го усукахме, да ви кажа… Мисля, че е време да започнем… Преди всичко да ви се извиня още веднъж. Да се влиза в чужда къща и да се нарушава спокойствието на стопаните е неприсъщо нито за мен, нито за Ерик.

ИВАН. За кого?

ЕЛИЗА. За Ерик… Да не говорим за Пап, който би заобиколил дори мравуняка от страх да не го стъпче.

ИВАН (иронично). Такъв ли е Пап?

ЕЛИЗА. Да.

ИВАН (все тъй иронично). Не вярвам.

ЕЛИЗА. Ще се уверите.

ИВАН (прави някакво движение на слабост). Кога?

ЕЛИЗА. След малко.

ИВАН (леко, сякаш му доставя удоволствие да се шегува). Елиза, мила, тук има нещо, от което се нуждаете безкрайно много.

ЕЛИЗА. За какво говорите?

ИВАН (смее се). Не виждате ли? Ето!… (Сочи телефона.) Просто казвате номера, ще звъня в една сграда, където ще се раздвижат няколко бели ангели. Те ще бъдат много бели и бързи, движенията им ще бъдат чевръсти… Жозефина, повярвайте, те идват винаги!… (Тръгва към телефона.) Клеопатра, позволете!…

ЕЛИЗА (започва да се смее от сърце, чисто и очарователно). Иване, седнете!

ИВАН. А! (Ухилено.) Името ми прозвуча като звънче.

ЕЛИЗА. Седнете и слушайте!

ИВАН (въпреки учудените погледи, които й отправя, се подчинява и сяда). Авантюра за милиони!

ЕЛИЗА. Работата е там, че за да не ви изплашим в тази дъждовна нощ, първо се появих аз. Дама. Красива. Кой би се изплашил от мен?

ИВАН (поглежда я). Наистина. (Пауза.) Само аз.

ЕЛИЗА. Ако съм успяла вече…

ИВАН. Разчитате на прекалено бързи успехи.

ЕЛИЗА. Ако вече съм успяла да спечеля доверието ви (натъртва), кажете на вашата дама да се появи.

ИВАН (прави се на ударен). Може ли вече?

ЕЛИЗА. А пък аз ще повикам Ерик и да почнем.

ИВАН (след пауза). Вашият хумор ме очарова.

ЕЛИЗА. Тогава Ерик направо ще ви плени.

ИВАН. Непрекъснато ми говорите за някакъв Ерик. Кой е той?

ЕЛИЗА. Човекът, който от деликатност още продължава да стои под дъжда.

ИВАН. Ще влезе и той, така ли?

ЕЛИЗА. Разбира се.

ИВАН. Но кой е този Ерик?

ЕЛИЗА. Човекът, който ще преговаря с вас.

ИВАН. Извинете, но наистина съм изумен… Та за коя дама казахте, че трябва да се появи?

ЕЛИЗА. Тази, която скрихте.

ИВАН. Нямам навик да крия дамите си.

ЕЛИЗА. Това си е ваша работа.

ИВАН. А кое е ваша работа?

ЕЛИЗА. Казах ви… Моята работа е почти свършена. Сега трябва да влязат Ерик и Пап.

ИВАН (подскача). И Пап?

ЕЛИЗА. И той.

ИВАН. Други няма ли?

ЕЛИЗА. Не… Ерик, Пап и Аз.

ИВАН. Всичко трима.

ЕЛИЗА. Мисля, че сме достатъчно.

ИВАН. И ще ни убиете?

ЕЛИЗА. Ще преговаряме.

ИВАН. Но главно Ерик, така ли?

ЕЛИЗА. Е, да.

ИВАН. Той е шеф на бандата.

ЕЛИЗА (поглежда го с лека досада и свива рамене). Да… Повикайте дамата си.

ИВАН (вика към кухнята). Мария!

Мария се появява, спокойна на вид, пък и изглежда добре, нещо се е понаправила, защото е разбрала, че работата няма да мине без нея. Двете жени се наблюдават известно време така, както могат да се наблюдават само жени.

(Леко объркано.) Мария, това е Елиза!

МАРИЯ. Добър вечер.

ЕЛИЗА. Добър вечер, мадам!… Имате чудна кожа.

МАРИЯ. Да, но при вас всичко е чудно.

ЕЛИЗА. Понеже при нас това е лесно, мадам. (Към Иван.) Ще поканите ли господата, които са под дъжда?

ИВАН (поглежда я, поглежда въпросително и Мария, която не знае как да реагира). Просто не знам защо ви се подчинявам.

ЕЛИЗА. Защото сте кавалер.

Иван тръгва и излиза.

(Поглежда към Мария.) Ще позволите ли… (измъква от пазвата си една праскова)… да изям това във ваше присъствие?

МАРИЯ (почти шокирана). Моля.

ЕЛИЗА. Вкусни праскови, откъснахме ги от дървото в градината. (Яде сладко, но изящно.) Какъв лак употребявате?

МАРИЯ (смутено поглежда ноктите си). Нищо особено… Светъл.

ЕЛИЗА (показва ръката си като дете). И моят е светъл. Ако ни остане време, ще бъдете ли любезна да ми покажете козметиката си?

МАРИЯ. С удоволствие, но ще ви разочаровам. Аз съм делова жена и стоя настрана от тия неща.

ЕЛИЗА (както яде). Но все пак сте жена… И ми харесвате. Лично аз предпочитам жените, които не са само жени, макар че напоследък се налагат жените, които са само жени. (Смее се на каламбура си.)

МАРИЯ (усетила смътно разположение към нея). Това е голям въпрос и спорен. Ако го наченем, ще ни отнеме време.

ЕЛИЗА. Впрочем всичко ми е ясно… А на вас?

МАРИЯ. На мен не всичко ми е ясно.

ЕЛИЗА. Защо?… То е толкова просто. . . Като въпроса за дългите крака…

МАРИЯ. Моля?

ЕЛИЗА. Никога няма да излязат от мода… (Смее се.)

МАРИЯ (през смях). Права сте. Напоследък ги носят много.

Тримата влизат и заварват жените, овладени от смях. Ерик и Пап са високи, красиви мъже. Пристъпват с лека атлетическа походка. Иван, който ги следва, макар че не е лош, сякаш избледнява. Новодошлите са облечени по последните изисквания на модата. Ерик и Пап дояждат прасковите си, поставят костилките в пепелника.

ЕРИК. Добър вечер!

Пап се покланя безмълвно.

 

(Към Мария.) Имате странно одухотворено лице.

ЕЛИЗА (към Мария). Това е Ерик, за когото ви говорих.

МАРИЯ. Добър вечер.

ЕЛИЗА. А това е Пап. (Усмихва се.) Какво да ви кажа?… Ерик обича да говори, а Пап обича да мълчи.

Ерик и Пап отърсват шлиферите си и ги смъкват. Иван ги отнася в антрето. Всеки заема стола си. Гостите сядат един до друг на едната страна на масата, а Иван и Мария заемат срещуположната страна, може би се страхуват от нещо, може би –по тази причина предпочитат да се чувствуват един до друг. Ерик оглежда любопитно обстановката, а Пап седи неподвижно и сякаш нищо тук не го интересува.

ЕРИК (любезно). Мога ли да погледна книгите ви?

ИВАН (изненадан). Ако ви интересува…

ЕРИК (изправя се). Книгите ме интересуват.

ИВАН (язвително). Така ли?

ЕРИК (както е станал, поглежда го с полуусмивка). Вие сте изненадан?

ИВАН (откровено). Да.

ЕРИК (готви се да отвърне нещо с усмивка, но съглежда статуетката). А! (Отива до бюрото и я взема.) Елиза, видя ли това?

ЕЛИЗА. Да, Ерик.

ЕРИК (към другия). Пап, какво ще кажеш!

Пап поклаща утвърдително и многозначително глава.

ЕЛИЗА (към Ерик). Представяш ли си оригинала?

ЕРИК. Взе ми думите от устата.

Иван и Мария се споглеждат.

Ерик разглежда статуетката съсредоточено. Лицето му сякаш потъмнява, опечалява се. Той бавно връща божеството на мястото му.

 

ЕЛИЗА (с лека тревога). Ерик!…

Ерик застава с гръб към тях, до бюрото.

Ерик, моля те!…

ЕРИК (връща се към масата, но не сяда. Към Пап.) Стана ми малко тъжно, Пап.

ЕЛИЗА (за да прогони неловкото положение). Вече се извиних за прасковите.

ЕРИК. Добре.

Елиза. (Поглежда домакините.) Можем да започнем. Най-напред да се оправдаем – неканени гости, в неудобно време. Нахални. Но след малко ще разберете. (Сяда.)

ИВАН (слага покровителствено ръка върху рамото на Мария). Да сме наясно. Няма да се поддадем на каквито и да са клопки. Ако сте дошли за шантаж, ще ви помоля да се ометете.

ЕРИК (отправя му поглед и заявява бавно). Нашата мисия има друг характер.

ИВАН. Мисия? (Става.) Каква мисия?

ЕРИК (спокойно). Може би приятна.

ИВАН. Не говорете глупости!… Няма да ни уплашите! (Изглежда, че му се е събрало много в последните години.) Омръзна ни да се крием! И всичко останало ни омръзна! (Яростно към тримата.) Никой не може да ни уплаши!… Най-малко вие! (Смело.) Ето ни – тук сме! Обичаме се и… Какво искате?… Убийте ни! Смачкайте ни!… И без това ни е омръзнало да се крием като плъхове.

Мария избухва в плач. Гостите гледат изненадано.

(Отново покровителствено прегръща Мария.) Разберете – не ни плашите!… Никак!… Това, което сте намислили, няма да стане!

ЕЛИЗА. Откъде знаете какво сме намислили?

ИВАН (вика). Не знам!… Вие знаете!

Елиза се готви да каже нещо, но Ерик я прекъсва с жест.

(Продължава с висок глас.) Казвам ви го и си го запишете: няма сила, която да ни раздели! (Омеква.) Макар че за тия неща не бива да се крещи. В момента никак не ми е приятно да парадирам с любовта си… (Леко повишава тон.) Знам, че сте дошли да ни спасявате. В необичайно време, но в удобни за вас обстоятелства. Но се чудя на акъла ви, на стила ви… Постъпката ви е не само необяснима, но и хлапашка… старомодна. (Извиква.) Да, другари!… Няма да мине!… Ако трябва да отговаряме, ще отговаряме първо пред съвестта си. Ако се наложи, ще отговаряме и пред обществото. Но така… с тайнствени посещения и мистификации – никога!… Няма да се предадем!

Мария изхлипва.

 

(Той погалва косата й.) Забранязам ти да плачеш пред тия!

Посетителите наблюдават как Иван бърше с нежност сълзите ѝ, как тя се притиска до гърдите му и търси закрила.

 

(Кротко.) Това е, другари!… Напуснете вилата.

ЕРИК (въздъхва). Мисля, че точно на това място се пие кафе.

ИВАН (достойно). А пък аз мисля, че другарите точно на това място от разговора трябва да се изметат.

ЕРИК. Ние не сме другари.

Иван и Мария трепват. Тревожна музика. Мария инстинктивно се притиска до Иван, който я притиска още по-силно до себе си.

 

(Спокойно.) Не сме другари и няма да си излезем лесно.

ИВАН. Така ли мислите?

ЕРИК (кротко). Да.

ИВАН. Разчитате на числено превъзходство?

ЕРИК (сериозно и съсредоточено се изправя, отива при Иван и просто ״изстрелва“ в лицето му). Десет години сме се готвили за този момент!

Тревожна музика. Ерик се връща на мястото си. Елиза сякаш чувствува необходимост да подскаже с усмивка, че положението не е толкоз тревожно; дори протяга ръка и погалва ръката на Мария, която рязко се отдръпва. Само Пап е неразбираем – камък.

Казах ви, че точно на това място се пие кафе.

ЕЛИЗА. Боже мой, не разбрахте ли, че трябва да приготвите кафе?… За Пап – двойно! .. . (Усмихнато.) Нали, Пап?

Пап потвърждава с кимване.

 

ЕРИК (усмихнато). И никаква захар!

ЕЛИЗА (пояснява тактично). Що се отнася до нашите кафета.

ИВАН (след дълга пауза). Мария… (погалва косите ú), приготви кафе. (Понеже тя не реагира, целува я по страната.) Хайде, мила! (Иронично.) Гостите, които имат числено превъзходство, настояват за кафе.

Мария бавно излиза от прегръдката му, тръгва към кухнята, спира, обръща се, поглежда всички и изчезва. Ерик въздъхва и се отпуска на стола. Елиза става и се присламчва към библиотеката. Пап също става, приближава се до бюрото и взима статуетката. Първото нещо, което чуваме в настъпилата тишина, е дъждът. Ерик се изправя и отива до прозореца. Взира се през процепите на капака, ослушва се. Елиза измъква една книга, обръща се и спира погледа си на Ерик. Иван взима кутията с цигари, отваря я, но тя се оказва празна. Става и тръгва към бюрото. Пап, без да иска, пречи на отварянето, тъй като се е захласнал в статуетката. Иван го поглежда. Пап не го вижда, но усеща полуотвореното чекмедже до бедрото си, спокойно се отмества, без да се извини. Иван измъква пакетче цигари, затваря чекмеджето и се връща при масата. Пап го проследява с поглед. Иван пали цигара. Вдъхва жадно дима. Среща погледа на Елиза. Пап се приближава до Елиза, понесъл отворен албум с репродукции на Пикасо. Иска да покаже нещо. Забелязва погледа й, отправен към Иван. Елиза усеща, че искат да й покажат нещо, поглежда отворените страници. Гръмотевица. Ерик напуска прозореца и се връща при масата. Сяда. Иван става. Сега той отива до прозореца. Застава с гръб към нас, суети се, изчезва в кухнята. Тримата неканени гости се споглеждат. Но само за момент. Елиза и Пап продължават да разглеждат албума. Ерик вдига пакетчето с цигари, измъква цигара. Налапва я и я запалва. Всмуква, закашля се, смачква цигарата в пепелника. Елиза, която е видяла опита му да пуши, се усмихва. Пап също е видял този опит, но остава равнодушен. Иван се връща от кухнята, разхожда се на-пред-назад. Просто няма какво да прави. Мария се появява от кухнята. Носи поднос с пет чаши. Нарежда ги върху масата. Този път Пап е този, който пръв се насочва към кафето. Веднага разбира коя е неговата чаша – тя е огромна. Взима я и сяда на бюрото. Останалите четирима сядат около масата. Елиза се усмихва. Пап е този, който първи започва да пие. Жадно. Забелязваме как настроението му се подобрява. Цялата му същност се изпълва с доволство. Елиза му се усмихва. Усмивката на тази жена сякаш успява да успокои атмосферата. Дъждът шуми.

Иван вдига глава и отваря уста да каже нещо. Гръмотевица.

ИВАН (след заглъхването на гръмотевицата). Вие сте спокойни, нали? (Повишава тон.) Ако не сте другари, какво сте?

МАРИЯ. И тези имена! …

Мълчание. Всеки пие кафето си.

ИВАН (изкрещява). Разбирате ли?

МАРИЯ (изкрещява). Що за чудовища?!

ЕЛИЗА (обезпокоено към Ерик). Ерик?

ЕРИК (меко). Да, Елиза. (Остава чашата си на масата. Измъква от вътрешния джоб на сакото си нещо като табакера. Поставя го в средата на масата. Натиска някакъв бутон.)

Тишина. Чува се съскане. Шум от вълни, крясъци на чайки, жена се смее щастливо. Тя идва към нас.

ЗАПИС:

МАРИЯ (задъханият ѝ глас, след смеха). Морето е топло като ръката ти!…

ИВАН (гласът му, ленив). Не ме пръскай!

МАРИЯ (гласът ѝ, закачлив). Ще те пръскам!

ИВАН (гласът му). И се дръпни от слънцето.

МАРИЯ. Няма!

ИВАН. Тогава ме целуни!

МАРИЯ. Няма!

ИВАН. Обрала си водораслите на цялото море.

МАРИЯ. Нека!

ИВАН. Седни на пясъка!

МАРИЯ. Не искам!

ИВАН. Онова там човек ли е?

МАРИЯ. Еее, пъзльо, на целия плаж сме сами.

ИВАН (настоява). Онова е човек!

МАРИЯ. Това е пън, изхвърлен от вълните.

ИВАН. Красив ли е?

МАРИЯ. Комфортен.

ИВАН. Обичам да седя на комфортни пънове.

МАРИЯ. Ще отидем ли?

ИВАН. Ако ме вдигнеш.

МАРИЯ. Хитрецо жалък – искаш да ме целунеш!…

Магнетофонът съска. Мария и Иван се споглеждат. Ерик, както пие кафе, им дава знак да мълчат и слушат. Шумът на вълните. Този път по-силно.

ИВАН. Хубаво е да седиш на пън и да риташ морето!…

МАРИЯ. Седиш си и си риташ морето! Риташ го, риташ го, а то…

ИВАН. Не знае, че го риташ.

МАРИЯ. Не те забелязва.

ИВАН. За него си нещо като пън.

МАРИЯ. Тресчица.

ИВАН. Онова там… МАРИЯ (безгрижно). Кое?

ИВАН. Не е ли човек? МАРИЯ. Не, глупако!… Сами сме.

ИВАН. Омръзна ми да се крия.

МАРИЯ. И на мен.

ИВАН. Умирам за едно особено място.

МАРИЯ (безгрижно). Какво например?

ИВАН. Красиво и тихо.

МАРИЯ. Закътано.

ИВАН. Да, където да бъдем сами… Ама много сами…

МАРИЯ. Съвсем.

ИВАН. Да.

МАРИЯ. Мислиш ли, че съществува такова… особено място?…

ИВАН. Сигурно.

МАРИЯ. Най-напред да ликвидираме висящите въпроси.

ИВАН. Изчезнем ли, въпросите ще се ликвидират сами… Те ще свикнат без нас… Може би наистина съществува едно местенце край морето или в планината… Сами, разбираш ли?

МАРИЯ. Всичко зависи от теб.

ИВАН. Хайде де!

МАРИЯ. Предложи и ще видиш.

 

Ерик натиска бутона. Край на записа. Тишина.

ЕРИК. По-нататък се целувате и се уверявате в любовта си.

Иван и Мария си отдъхват.

Хареса ли ви записът?

ИВАН (злобно). Долен шпионаж!

МАРИЯ. Шантаж!

ИВАН (поглежда гостите). Е?… Ние сме в ръцете ви.

Ерик безмълвно поставя магнетофончето в пръстения пепелник. Взима запалката на Иван от масата. Щрака и поднася към „апаратурата”. Малко дим, пламък – всичко изгаря без остатък.

ЕРИК. Толкова по въпроса за шантажа!

МАРИЯ (изненадано). Тогава?

ЕРИК. Какво тогава?

МАРИЯ. Защо беше това?

ИВАН. Какво искате?

МАРИЯ. За какво сте дошли?

ЕРИК (след пауза). Дошли сме да изправим една грешка.

ИВАН (след пауза). Наша?

ЕРИК (въздъхва). Наша!… (Пали цигара.) Една голяма грешка! (Закашля се и отново гаси цигарата.)

 

Елиза и Пап са навели глави.

Грешка, допусната преди няколко хиляди години.

ЕЛИЗА. Ваши ли бяха гласовете от записа?

ИВАН. Да.

ЕРИК (внезапно става, прави няколко крачки). Вие ли търсите местенце за спокойствие и щастие?

Иван иска да каже нещо, но Ерик избързва.

Далеч от всичко… И от всички?

Пауза.

ИВАН. Това си е наша, лична работа.

ЕРИК. Дошли сме да разговаряме открито! (Сяда на стола си.) И реално.

Иван отново понечва да се обади.

 

От три години вие ли бъбрите за усамотение?

ИВАН. И какво?

ЕРИК. Питам – вие ли?

ИВАН. Ние!

ЕРИК. Двамата?

МАРИЯ. Да.

ЕРИК. Тогава…

ИВАН (изведнъж). Разберете ни, обичаме се, а непрекъснато трябва да се крием!…Искаме да бъдем заедно, а не можем. Сто неща ни пречат!… Нервите ни са разбити. Кажете – как да обясним на хората? (Става.) Да играем честно… Но как? Какво да кажем на обществото и какво на близките? Всеки на нашето място…

ЕРИК. Би потърсил разрешението!

ИВАН (троснато). Да!

ЕРИК (продължава). И мястото!

МАРИЯ. Да, да!

ЕРИК (продължава). Където няма да дава отчет на никого!

ИВАН и МАРИЯ (заедно). Да!

Иван сяда на стола.

ЕРИК- Не ми се карайте.

ИВАН (избухва). Аз ли ви се карам!… Аз?… Вие нахълтахте без покана, вие пуснахте магнетофона, вие говорите неясно!…

МАРИЯ (крещи). А един от вас през цялото време мълчи като пукал и още не можем да разберем функциите му!

ЕРИК. Защо? Човекът обича да мълчи.

ИВАН (вика). Тогава излезте и мълчете вън!

ЕРИК. Ей, вие още ли не разбрахте, че сме дошли да ви помогнем?

МАРИЯ. Мерси! Омръзна ни да ни помагат!

ЕЛИЗА (кипва). Ерик, защо го усукваш?

ЕРИК (извиква). Елиза!

ЕЛИЗА. Защо не кажеш на хората?

ЕРИК (строго). Елиза, тази вечер ти изобщо говореше повече от необходимото!

ЕЛИЗА. А ти си неузнаваем и не те разбирам!… Досега да сме свършили.

ЕРИК. Това е чисто моя работа!

ЕЛИЗА. Така ли?

ЕРИК (властно). Млъкни! (Гледа я строго.)

ЕЛИЗА (търси подкрепата на Пап). А ти няма ли да си отвориш устата?

Пап е спокоен, все едно, че не е ставало дума за него.

Боже, Пап, какво става с теб?… Ерик, погледни го!…

Пап не излиза от непроницаемото си спокойствие.

ЕРИК. Мълчи!… Защото говориш и заради него.

ЕЛИЗА. Не знам кой говори и не казва нищо.

ЕРИК. Елиза!…

ЕЛИЗА. Какво – „Елиза”?! (Става и тя.) Виж ги! (Сочи домакините.) Още не знаят нищо!… Кажете, знаете ли нещо?

ИВАН. Не.

ЕЛИЗА (към Ерик). А времето минава.

ЕРИК. Ако не спреш, ще прекратя преговорите и ще се махна!

ЕЛИЗА. И ще направиш добре!

ИВАН. Ооо, преговори!…

ЕРИК (на Елиза). Казвам ти!

ЕЛИЗА. Казваш… Ерик, разбери, неузнаваем си… И Пап! Пули се!… Мълчи като риба!…

Пап се окашля.

 

(Засмива се.) Добре, че каза нещо.

Пап се оттегля, сяда на бюрото и отново взима божеството в ръцете си.

ЕРИК (не сдържа усмивката си, породена от действията на Пап). Остави ме да продължа. (Към домакините, които гледат учудено ту единия, ту другия.) Направо към въпроса!… Дошли сме да ви предложим място за двама.

В настъпилата тишина Иван и Мария поглеждат към Елиза.

ЕЛИЗА (кима приятелски). Да.

ЕРИК (продължава). Едно място, пред което бледнее дори представата ви за рая.

ИВАН (окопитва се). Така ли?

ЕРИК. Едно чудесно място!

ИВАН. Интересува ме защо тъкмо вие ни предлагате това?!

ЕРИК. Защо трябва да се интересувате?

ИВАН. Интересува ме и какво ще спечелите от сделката?

ЕРИК. Нима не е достатъчно, че вие двамата ще спечелите?

ИВАН (иронично). Когато трима непознати идват в дома ти и ти предлагат рая, човек не може да не си зададе някои въпроси.

ЕРИК. Добре. Изгодата ще бъде взаимна. Това удовлетворява ли ви?

ИВАН (иронично). Значи няма да мине без изгоди?

ЕРИК. Естествено.

ИВАН. За двете страни.

ЕРИК. Ще спечелим и ние… (Пауза.) Дори повече от вас.

ИВАН. Такава откровеност ми харесва.

ЕРИК (с надежда). Тогава?

ИВАН. Какво тогава?

ЕРИК. Ще преговаряме ли?

ИВАН. За щастието си не преговарям!

ЕРИК (въздъхва). И трябва да започнем отначало?

ИВАН. Мисля, че сме свършили.

ЕЛИЗА (извън себе си). Ерик, кажи останалото!

ЕРИК (на Иван). Слушайте, знаем всичко за вас. Колко се обичате и колко сте нещастни в щастието си, обвързани с условността. Знаем за стремежа ви да се съберете, да се осъществите . ..

ЕЛИЗА (извиква). Направо!

ЕРИК. Предлагаме ви кът с море и планина, залив, пясъци, бризи в клоните на кедрови дървета, ливади, прохладни гори, скали, дюни, ручеи и водопади!

ЕЛИЗА. Поток, който пада направо в залива!…

ЕРИК. Никаква зима!…

ЕЛИЗА. Лятото е пролет, а пролетта – лято!

ЕРИК. Цял живот по бански гащета… Водите на залива гъмжат от риба, в потоците – пъстърва, в горите – сърни и елени …

ЕЛИЗА. И само двамата!

ЕРИК. Единствените хора сред рая!

Пауза.

ИВАН (поразен от сериозността на тона му). И какво ще искате срещу това?

ЕРИК (спокойно). Да се обичате.

МАРИЯ- Само?

ЕРИК- Да.

ИВАН (развеселен). А така!…

МАРИЯ. Друго нещо?

ЕРИК. Нищо.

ИВАН. Че ние се обичаме и тук.

ЕРИК. Да, но ние искаме да се обичате там.

ИВАН. Става забавно!… Мария, става очарователно!… Господин Ерик, вече не съжалявам, че нарушихте спокойствието ни… Мария, ще кажеш ли нещо?

МАРИЯ. Струва ми се, че присъствувам на холивудски мюзикъл!…

ЕРИК (сериозно). Трябва ли да го нарисувам отново?

ИВАН. Такъв пейзаж не съществува в България.

МАРИЯ. Поне на нас не ни е известен.

ЕРИК (сериозно). Не говоря за България!

Тревожна музика.

ИВАН (окопитва се след смущението). Аха!… Започвате да се изяснявате.

МАРИЯ. Но такова нещо няма дори на планетата ни!

ЕРИК (спокойно и сериозно). Не говоря и за планетата.

Подчертано тревожна музика.

Едва сега Иван и Мария се вглеждат, както подобава, в гостите. Нещо повече – едва сега се притискат истински един към друг, да се почувствуват, да си вдъхнат кураж. Мария трепти в прегръдките му, Иван я стиска здраво.

Пап идва при масата, взима неизпитото кафе на Елиза и се връща при бюрото, където го изпива на една глътка.

 

ЕЛИЗА (нарушава тишината). Браво, Ерик!… Реабилитира се. Беше просто блестящ.

ЕРИК (измъква кърпичка и забърсва потта по челото си). Какво?… Не вярвате ли?

ИВАН (сломено). Това е поразително!… (Взира се в гостите.)

ЕРИК. Спомнете си дъжда.

ИВАН. Какво… дъжда?

ЕРИК. Как заваля внезапно …

МАРИЯ (глухо). Наистина …

ЕРИК (спокойно). И ще спре внезапно …

ИВАН. Кккак?

ЕРИК. В първата секунда . . .

ЕЛИЗА. След излизането ни.

ИВАН (объркано). Аз… (Разтрива лицето си.) Мария!… Аз…

Мария го погалва.

Пап се раздвижва. Иван и Мария не го забелязват. Гостите с учудване следят как смъква обувката си, отърсва я и я обува отново. Поглежда ги невъзмутимо, помръдва рамене, сякаш казва: „Какво да правя, нещо влезе в обувката ми.”  Елиза се усмихва.

 

(Облегнат на масата и скрил лице в дланите си.) И казвате, че ще спре след излизането ви?

ЕРИК. Да.

ИВАН (вдига глава). Мечтая за стихването на дъжда.

ЕРИК. Пак ли ни гоните?

ИВАН (мъчи се да разкопчае яката си). А, гоня… Кой може да ви изгони? И какво значение, че ви гоня?… Вие сте силни… Ние сме ваши пленници…

ЕЛИЗА. Нима допускате … че …

ЕРИК (силно възмутен). Ооо, не така! (Става решително.)Само не така!… Вие не разбрахте с какви хора имате работа!… (Решително.) Елиза!

ЕЛИЗА (с тревога). Ерик, моля те!

ЕРИК (с болка). Хайде, Пап!… Те не ни разбраха.

ЕЛИЗА. Ерик, седни!

ЕРИК (настойчиво и сериозно). Хайде!… Тръгваме!…

ЕЛИЗА. Съвземи се!

ЕРИК. Те мислят, че са жертви!… (Към своите, понеже те стоят.) Чувате ли?

ЕЛИЗА. Ерик, успокой се!

ЕРИК. Те помислиха, че сме дошли да си послужим с насилие.

ЕЛИЗА (маневрира). Добре! Ще си отидем. Но преди туй да кажем всичко, до последната подробност. (Към Иван.) Вижте какво, нямате ли нещо за пиене?

ИВАН (учудено). Какво?

ЕЛИЗА. Алкохол!

ИВАН (сам не разбира как го изтърсва). Имаме водка.

ЕЛИЗА (бързо, почти весело). Дайте водка!

ИВАН (готви се да тръгне към кухнята). Сега!

МАРИЯ (извиква). Не!

ИВАН. Страхуваш ли се?

Мълчание.

ЕЛИЗА. Позволявате ли… аз?

ИВАН. Бутилките са в хладилника. Веднага ще видите чашите.

Докато всички мълчат, Елиза отива в кухнята и се връща. Носи бутилка и чаши.

 

ЕЛИЗА (подрежда чашите и дава на Пап бутилката, който я отваря сръчно). Точно така! (Весело.) Да се получи обстановка за преговори! (Подрежда чашите.) А то какво беше?… Недомлъвки, страх, нерви… (Започва да налива.) За Пап отново двойна доза. (Докато действува, бъбри непрестанно с приятния си глас.) Точно така!… Малко алкохол на масата – повече самочувствие в главата… И лекота…

ИВАН (почувствувал вина за досегашното състояние на нещата). На вас тримата (приятелски, весело) самочувствие не ви липсва.

ЕЛИЗА (отмерва течността в чашите). Искате да кажете (весело) нахалство.

ЕРИК. Пак бъбриш!

ЕЛИЗА. Защото съм жена.

ЕРИК (весело). Тук има и други жени, остави ги за побъбрят и те.

ЕЛИЗА (весело). С удоволствие, но не взимат думата. Ерик, ако не съм аз… А Пап ме съсипа!… Пап, чаровен си, какво ти е станало?… Обади се най-после! (Взима чашата си.) Ще те помислят за глухоням… (Вдига чашата си.) За преговорите!…

Всички взимат чашите си, но тук Пап ненадейно си позволява един неочакван жест – избързва, взима чашата на Мария и ú я подава, след което взима своята и се оттегля до бюрото. Мария го проследява с поглед и едва се съвзема от изненадата, за да му благодари с кимане. С някаква полуусмивка тя вдига чашата направо с адрес към него, но Пап отново е непроницаем – вдига чашата си, но без какъвто и да е намек за усмивка.

ЕРИК (весело). Доколкото знам – водката се пие наведнъж.

ИВАН (весело). Доста неща знаете.

ЕРИК. Мисля, че споменах…

ЕЛИЗА. Вече казахме – подготвяли сме се десет години.

ИВАН. За тази среща?

ЕРИК. Да.

ИВАН. Правите ни чест.

Всички пият и връщат чашите на масата.

ЕРИК (започва да налива отново, весело, с дружеска ирония). Протоколи ще водим ли?

ЕЛИЗА (весело). Ще докажем, че може и без протокол.

ИВАН (дружески). При тия магнетофончета!…

ЕРИК (пие и след това весело). Горките земни жители!…

ЕЛИЗА (весело). Започваме преговори, а не дискусия!

МАРИЯ (шеговито). Пап, моля ви! (Сочи чашата си.)

Пап скача и бързо налива на Мария.

ЕЛИЗА. Ерик, какво става с нашия?

МАРИЯ. Умирам да му чуя гласа.

ЕЛИЗА. Пап, дамата моли да кажеш нещо.

ЕРИК. Поне една дума… Елиза, да му измислим дума.

ЕЛИЗА. Защо? Той си има любима дума. Пап, кажи я! …

ПАП (внезапно). Началник.

Спонтанен смях.

ЕРИК. Тази дума му направи впечатление.

ЕЛИЗА (пояснява). Просто като звучене.

Смях. Само Пап остава невъзмутим.

Друго няма да каже. Дори да го убием.

ИВАН (весело). Оставете го да си почине.

ЕРИК. И така ние ви предложихме пейзажа.

Пауза, абсолютна тишина.

Намира се на нашата планета. Тя има същите условия за живот …

ЕЛИЗА (поправя го). Почти същите.

ЕРИК. С тази разлика, че нашата планета е поне три пъти по-красива. Ако се съгласите да ви вземем, ще поставим само едно условие.

ЕЛИЗА. Едно единствено!

ИВАН. Дявол да го вземе – винаги някакво условие!

ЕЛИЗА. Чакайте!

ЕРИК. Не сте го чули и бързате.

МАРИЯ. Иване, да го чуем.

ИВАН. Кажете.

ЕРИК. Условието е да се обичате.

ЕЛИЗА. Там.

ИВАН (след пауза). Ха!… (Пауза. Към Мария.) Чу ли?

МАРИЯ. Ние се обичаме навсякъде.

ИВАН. Защо държите да се обичаме точно там?

ЕРИК. Много е важно.

Пауза.

ИВАН. И само да се обичаме?

ЕРИК (след пауза). Е!… И последиците от любовта, разбира се.

МАРИЯ. О, и последиците… Наздраве, Пап!…

ИВАН. Какво разбирате под „последиците”?

ЕРИК. А сега де… (Сякаш раздразнен, че не могат да разберат такова просто нещо.) Според нас и според природата естественият завършек на любовта са децата.

ЕЛИЗА. И това ли не знаете?

ЕРИК. Или сте го забравили?

ИВАН (към Мария). Ще ме скъсат!…

МАРИЯ (отпива). Става по-забавно!

ИВАН. Глей да не се нафиркаш.

МАРИЯ (чаровно). Наздраве, Пап!

ИВАН (към Ерик). Защо не казахте отначало, че ви трябват деца?

МАРИЯ (в дяволско настроение). Аз съм първата жена, която флиртува с мъж от друга планета!

ИВАН. Мария, слушай!… Тук става въпрос за нещо, което засяга теб.

МАРИЯ. Да де, разбрах… Искат деца. Ще им дадем…

ИВАН (весело и доволно). Оппалааа!… Моята Мария!…

ЕРИК (настойчиво). Трябва да се съсредоточим!… Разговорът издребня. (Към Пап.) Пап, ако не престанеш, ще те изгоня!

Пап вдига рамене.

МАРИЯ. Оставете момчето! Не виждате ли, че аз го закачам!

ИВАН. Мария, моля те!

МАРИЯ. Добре де… Ще им дадем! (Отпива и се обръща към Ерик.) Колко ви трябват?

ЕРИК (отчаяно). Кой измисли тая водка?

ЕЛИЗА. Глупако, не виждаш ли, че работата потръгна?… (Към Мария.) Вие се оказахте по-мила, отколкото предполагах.

ИВАН. А, тя може да бъде още по-мила… (Към Ерик.) Моля?

ЕРИК. Аз казах.

ИВАН. Така де, искате деца.

ЕРИК. Не точно…

ИВАН. Да де, ще искате да ви населим планетата.

ЕЛИЗА. Друго нещо си е преговори с водка!

ЕРИК (към Иван). Нашата планета е достатъчно населена.

ИВАН. Тогава?

МАРИЯ. А сега де?!…

ЕРИК (след продължително мълчание). Работата е там, че ще трябва да оправите една грешка.

ИВАН. Да, споменахте за някаква грешка.

ЕРИК. Която сме допуснали.

ЕЛИЗА. Преди две хиляди години.

Иван подсвирква.

МАРИЯ. Големи мащаби вадите, но квото заповядате!

ИВАН (отнема ѝ чашата). И ние с Мария трябва да… оправим… цялата работа?

МАРИЯ (взима чашата си). Дадено!…

ИВАН (отнема чашата ѝ). Не ви ли се струва, че ни будалкате?

ЕРИК. Чували ли сте за генетичното инженерство?

ИВАН. Учил съм.

ЕРИК. Знаете какво значи, нали?

ИВАН. Да.

ЕРИК (въздъхва). Преди две хиляди години там се увлякохме по него. Решихме да създадем само подбрани жители на майката-планета. Красиви и благородни, талантливи и честни. (Спокойно.) Каним ви да прекарате живота си между нас.

ЕЛИЗА. Това е!

ЕРИК. Далеч от всичко и всички!

ЕЛИЗА. Както сте си мечтали!

ЕРИК (категорично). Да се убеждаваме ли повече?

ЕЛИЗА. Корабът ни е на триста метра оттук. Качваме се и тръгваме. След четири дни ще бъдем на билиони километри от Земята…

Пауза.

ЕРИК. И се чудя защо не сте подскочили от радост!?

ЕЛИЗА. Идеалната ви възможност!

ИВАН. Но не разбрах за какво ви са нашите деца?

ЕРИК (въздъхва). Ох!…

ЕЛИЗА. Най-болният въпрос!

Продължителна пауза, в която Ерик сякаш обмисля това, което ще каже – как да го изложи най-ясно.

ЕРИК. Макар че е сложно, ще се постарая да го обясня просто… Казах ви за генетичния подбор, нали?

ИВАН. Да.

ЕРИК. Казах ви, че го осъществихме.

ИВАН. Да, и е интересно… Прекрасно!

ЕРИК (рязко). Глупости!

ИВАН (изненадано). Моля?

ЕРИК. Исках да кажа – напротив.

ИВАН. Е, вие си знаете.

ЕРИК (въздъхва отново). Грешката, за която споменах!… На нашата планета е вече скучно. Всички сме високи, красиви, умни, благородни, никой не лъже… Да изброявам ли още?

ЕЛИЗА (спокойно). Стана малко скучно.

ИВАН. Тук ли?

ЕЛИЗА. Там!

ЕРИК. Бих казал – отвратително скучно… Изчезнаха нюансите, изненадите, интересните реакции…

ИВАН. И решихте да отнесете една изненада от Земята. (Възмутено и хапливо.) Да внесете чрез нас всичко долно от човешките характери, всичко, което ви липсва!…

ЕЛИЗА (изведнъж). Стоп!… Наливаме!… Мария, ваш ред!

МАРИЯ. Готово! (Грабва шишето.) Наливаме!… Пап, чашата!… Иване, донеси нова бутилка!… (Налива на всички.)

В това време Иван донася нова бутилка и я дава на Пап, специалиста по отварянето.

Сега разбирам за какво сте взели Пап – да отваря бутилките!

ИВАН. Този път ще пием само ние (взема ú чашата).

МАРИЯ (не протестира). Ще ми дадеш да си близна от твоята.

ИВАН. Ха! (Подава ѝ.)

МАРИЯ (отпива от чашата). Ако се напием, няма да се скараме.

ЕРИК. Да.

МАРИЯ. Ще се ступаме!… Наздраве!

ЕЛИЗА (вдига чашата). Наздраве!

ЕРИК (вдига чашата). Наздраве!

Пап вдига чашата мълчаливо.

ИВАН (вдига чашата). Компанията стана.

Пият. Оставят чашите на масата.

Хайде, Ерик!… Разкажете какви каши сте забъркали там.

ЕРИК (неочаквано сериозно за настроението, което се е получило). Ние искаме да възстановим човешката природа на човека.

ИВАН. Чрез нашите деца.

ЕРИК (твърдо). Да!… Вашите деца ще се женят за нашите деца. След години човешката природа на нашата планета ще бъде опреснена, ние ще бъдем спасени.

ЕЛИЗА. Да станем отново хора.

ЕРИК. Като вас.

ЕЛИЗА. Вече знаете всичко.

ЕРИК. Следихме вашия личен живот. Знаем колко много се обичате, как копнеете да се осъществите като влюбени. Вашите семейства са осигурени, децата ви са големи, ако изчезнете от земята и от живота им, няма да стане катастрофа.

Пауза.

Решавайте!

Пауза.

 

Ние чакаме.

Тишина. Иван и Мария са навели глави. Пап отпива и ги поглежда над чашата. Ерик вдига крак, завързва връзката на обувката си, Елиза отива при Пап, оправя вратовръзката му. После отново взима албума. Двамата с Пап разглеждат репродукциите. Ерик тръгва към бюрото, взима статуетката. Иван и Мария дори не мислят да се погледнат. В тишината чуваме дъжда.

 

ЕЛИЗА. Ерик, нали? …

ЕРИК. Да… (Към домакините.) Справедливостта изисква всеки да реши поотделно.

ИВАН. Как поотделно?

ЕРИК. Сам за себе си.

ИВАН. Но ние сме едно цяло!

ЕРИК. И все пак – нека поотделно. Първо единият, после – другият. И вие, и тя ще се чувствувате по-свободни, по-искрени.

ЕЛИЗА. Защото достатъчно е единият да не се съгласи и – край.

МАРИЯ. Какъв край?

ЕРИК. Мисията ни пропада.

ИВАН. И какво ще правите?

ЕРИК (измъква цигара от пакетчето, налапва я, без да я пали). Ще търсим друга двойка.

ИВАН. И все пак не разбирам защо тъкмо ние…

ЕЛИЗА. Вашата възраст създава най-пълноценни деца! ЕРИК. Най-красивите, най-интересните… Не знаете ли това?

ИВАН. Чувал съм го.

МАРИЯ. Значи е вярно.

ЕРИК. Кой ще говори пръв.

Иван и Мария едва сега се поглеждат.

ИВАН. Безразлично ни е.

МАРИЯ. Все едно.

ЕРИК (на Иван). Моля ви да отидете в кухнята.

Иван отправя успокояващ поглед към Мария, усмихва й се, тръгва към кухнята, обръща се, още веднъж я успокоява и изчезва. Елиза се приближава към Мария, хваща я подръка, подарява ѝ подкупващата си, успокояваща усмивка и я повежда към масата. Поканва я да седне на стола, след това полага ръка върху рамото ѝ.

ЕРИК. Навярно разбрахте, че ви отправяме покана. Но когато поканят някого някъде, той има пълна свобода да приеме или да не приеме. (Поставя незапалената цигара в пепелника.) Чухте условията. Ако е необходимо, ще повторя някои неща. Но най-важното е това: вие търсите своя рай, а ние ви го предлагаме.

МАРИЯ (глухо). Знам.

ЕРИК. Доколкото разбирам от земна психология, вашият партньор е вече съгласен. Доколкото разбирам от женска земна психология, вие също сте съгласна. Все пак, трябва да изразите съгласието си категорично.

Мария мълчи. Пауза.

Нещо важно… (усмихва се)… може би не сте съвсем… трезва. Вие малко така… пийнахте.

МАРИЯ (сериозно). Аз съм трезва.

ЕРИК. Сигурна ли сте?

МАРИЯ. Нима не разбрахте? Исках да разведря атмосферата.

ЕРИК. Добре го направихте… (Меко.) Слушам ви.

МАРИЯ (навежда глава, полага я върху дланите си, изцяло скрива лицето си). Боже мой!… (Вдига глава, усеща, че така не е чак толкоз прилично.) И все пак… Боже мой!… (Отново скрива глава в дланите си.)

ЕЛИЗА (погалва косата ѝ). Спокойно… Тук никой не бърза. (Сяда на стола си.)

МАРИЯ (повдига глава, но избягва погледите им). Все пак… Това е толкова необикновено предложение!… Разбирате ли?

Мълчаливо я наблюдават.

Сега… Точно в такъв момент… Искам да кажа – неочакван …

ЕРИК. Но удобен, нали?… Дрехите са в куфара ви, вие сте „отпътувала” за морето. Онова есенно море, най-доброто за вас.

ЕЛИЗА. Все едно, че сте заминала наистина, с тази разлика, че няма да се върнете.

МАРИЯ (изтървава думите). Там е работата!

ЕРИК (поглежда Елиза и после към Мария). Дъщеря ви е пораснала, няма нужда от вас… Съпругът ви е с отлично обществено положение, ще я осигури. Всичко у дома ви е наред. Заявявали сте го сто пъти.

ЕЛИЗА (нежно). Когато мечтаехте за бъдещето си с Иван…

МАРИЯ (рязко). Да, да!… Това е така!

ЕЛИЗА (спокойно, нежно). И тъй като обичате Иван повече от всичко …

МАРИЯ (бързо). Разбира се!… (По-спокойно.) Не виждам живота си без него.

ЕРИК. И той не може без вас.

МАРИЯ. Знам… Ние сме се разбрали… Казвали сме си го… Искам да кажа, когато… Вие го казахте – в бляновете …

ЕРИК. Чудесно!… Чакаме!

МАРИЯ (кръстосва ръце около бюста си, притиска ги към себе си). Ох!… Има редица неща… И все пак аз ще… Разбирате ли?

ЕРИК. Обичате ли го?

МАРИЯ. Има си хас!…

ЕРИК. Понеже се колебаете…

МАРИЯ. Ох!…

ЕРИК (към Елиза). Елиза?

ЕЛИЗА (ласкаво). Мария! (Накланя се към нея.)

Мария усеща ласкавия ѝ тон, интимното обръщение, дори по-галва с лицето си ръката на непознатата, дава ѝ да разбере, че е схванала женската солидарност и топлина.

Вие ще бъдете с него… цял живот!… Спокойна и щастлива.

МАРИЯ (унесено гледа пред себе си). Да. Наистина това е най-хубавото.

ЕЛИЗА. Без страхове и задръжки …

МАРИЯ. Да, да… Ах, как дойде изведнъж! Не мога да ви го обясня. (Кърши ръце.) Струва ми се, че се нуждая от отсрочка… Малко по-късно . .. Ще видите как ще се съглася. Обещавам ви!… Наистина ви обещавам!

ЕРИК. Знаете, че подобни решения се вземат най-ефикасно изведнъж. Обичате ли – добре е да тръгнете веднага.

МАРИЯ (глухо). Нямате си представа колко сте прав.

ЕРИК. Освен ако не обичате истински.

МАРИЯ (извиква). Обичам го! Не мога без него!

ЕРИК. Остава да го докажете.

МАРИЯ (искрено). Обичам го, разберете.

ЕРИК (тихо). Знам.

МАРИЯ (бързо). Тогава?

ЕРИК. Помъчете се да бъдете още по-искрена.

МАРИЯ. Мислите ли, че може повече от това?

ЕРИК. Да.

МАРИЯ (изумено). Вие се съмнявате в любовта ми към Иван?

ЕРИК. Там са заложени картите ни. Обратното би довело до пропадане на мисията ни… (Рязко.) Слушайте!

Мария го поглежда плахо.

Сигурна ли сте, че сте наясно в себе си за другия?

МАРИЯ. Моля? (Сякаш се събужда от сън.) Какъв друг?

ЕРИК (ясно). Говоря за мъжа ви.

МАРИЯ (объркано). Кккккакво?

ЕРИК (спокойно). Струва ми се, че там нещата не са много изяснени.

Мария мълчи.

Внимавайте!

МАРИЯ. Да знаете колко е сложно.

ЕРИК. Колко?

МАРИЯ. Боже мой!…

ЕРИК. А! Вие обичате мъжа си!…

МАРИЯ. Не знам!… Той е бил петнайсет години до мен.

ЕРИК. Това ни е известно.

МАРИЯ. Знаете ли какво са петнайсет години?

ЕРИК. Мисля, че знам.

МАРИЯ. Той е най-деликатният човек… Не искам да му отвърна с… Не заслужава… (Въздъхва.) Да знаете как съм объркана.

ЕРИК. Но вие ме изненадахте.

МАРИЯ. С кое?

ЕРИК. С това, че обичате мъжа си.

МАРИЯ (отпуска глава върху скръстените на масата ръце). Боже мой, боже мой!…

ЕРИК. А се кълнете, че обичате Иван.

МАРИЯ (извиква). Обичам го!

ЕРИК. А мъжа си?

МАРИЯ. Не знам… Не знаех…

Пап се изправя. Идва до масата и си налива водка. Докато мислим, че най-после ще каже нещо, той се връща и сяда на бюрото – неговото любимо място. Елиза наблюдава само Мария – втренчено, захласнато.

ЕРИК. Елиза!

ЕЛИЗА (като пробудена от сън). Не викай!

ЕРИК. Не викам!

ЕЛИЗА. Викаш!

Пауза.

Какво искаш от мен?

ЕРИК (вика). Да се намесиш!

ЕЛИЗА. Напоследък много викаш!

ЕРИК. Ти си абсолютен наблюдател.

ЕЛИЗА. Сам каза, че говоря повече, отколкото трябва.

ЕРИК. Точно сега трябва… Според мен не искаш, правиш се на ударена!

ЕЛИЗА. Млъкни!

ЕРИК. Ужасно се правиш на липсваща.

ЕЛИЗА. Мисля, че се намесвах достатъчно.

ЕРИК. Не! Ти само съзерцаваш и се правиш на ударена!

ЕЛИЗА. Това го кажи на Пап… Откакто сме влезли …

ЕРИК (крещи). Пап, стига си смукал!

Пап спокойно вдига чашата и отпива. Ерик става, грабва чашата и я поставя на масата. Пап се приближава и си я взима. Ерик му я отнема и хвърля съдържанието ѝ на пода. Пап невъзмутимо си взима чашата и още по-невъзмутимо си я напълва.

ЕЛИЗА. Спрете!… Това е клоунада!

ЕРИК. Ааа, успя да отклониш разговора…

ЕЛИЗА. Казахме, че ще говориш ти!… Пап, това ли решихме?

Пап потвърждава с глава.

ЕРИК. Млъкни, Пап!

ЕЛИЗА. Той пък, като е проговорил! …

ЕРИК (многозначително). Виж какво, не съм тъй наивен, както мислиш.

ЕЛИЗА. Знам. Остави ме на мира!

ЕРИК. Мислиш ли, че не усещам?

ЕЛИЗА. То пък би трябвало и да не усещаш.

ЕРИК (изкрещява). Млъкни!

ЕЛИЗА. Но ми дойде до гуша! Сякаш не виждам какво става.

ЕРИК. Млъкни, Елиза!

ЕЛИЗА. И аз имам очи.

ЕРИК. За Пап ли говориш?

ЕЛИЗА. Знаеш за кого.

ЕРИК. Нямаш право.

ЕЛИЗА (примирено). Добре де, разбрах.

ЕРИК. Не, ти искаш да кажеш нещо.

ЕЛИЗА. Нищо!… Разбрахме!… Продължавай!

ЕРИК. Какво да продължавам?… (Поглежда Мария.) Всичко е ясно.

ЕЛИЗА (безчувствено). Тогава да си вървим.

ЕРИК (отново към Мария). Преди да си вървим, ще ви кажа, че успяхте да ни заблудите умело и отдавна.

Мария навежда глава.

И напразно сме заложили на вас. Загубихме цели три години.

Мария извръща глава.

ЕЛИЗА (някак строго). Вие сте по-наясно с Иван, отколкото с мъжа си.

ЕРИК. Но ״по-наясно“ не означава, че е наясно.

ЕЛИЗА (делово). Да приключим: да или не?!

МАРИЯ. Не мога!… Той има нужда от мен.

ЕРИК. Изведнъж се превърнахте в самарянка.

МАРИЯ. Не е и това.

ЕЛИЗА. Обичате ли мъжа си?

МАРИЯ (въздъхва). Не знам… той не може без мен. Като дете е… Аз му трябвам.

ЕЛИЗА (към Ерик). Това е, Ерик!… (На Пап.) Пап, разбра ли?… Мъжът ѝ е като дете и не може без нея.

ЕРИК. Мария, това си е лично ваша работа, но вие лъжете и единия, и другия… Бъдете спокойна, на Иван няма да кажем нищо. Ще заявим, че сме се отказали от мисията си. (С променен тон.) Елиза, Пап, тръгваме!…

ПАП (неочаквано). Момент!

Всички го поглеждат с учудване.

 

(Той напуска мястото си и се приближава до масата.) Ерик, повикай другия.

ЕРИК (учудено). Пап!

ПАП. Моля те, Ерик!

ЕРИК. Пап, да не го усукваме. Не искам да им разваляме хубавите отношения.

ПАП. Ерик, доведи другия!

Ерик тръгва.

 

(Към Елиза.) Елиза, заведи дамата в кухнята!

Някъде по средата на сцената се срещат и разминават Иван и Мария. Двамата са навели глави, избягват погледите си. Интересен момент. На сцената са всички, без Мария. Кой знае защо, Иван е усетил, че Пап е централната фигура сега, и вниманието му е приковано към него.

ПАП (спокойно, дори мило, приятно усмихнат, слага ръка на рамото му). Седнете тук и да приключим. Мария се съгласи, но това означава, че въпросът е уреден наполовина. Трябва ни и вашето съгласие. Корабът чака. Можем да тръгнем веднага. След четири дни двамата ще имате обещания рай… (Още по-приветливо.) Мария е мила жена. Тя ви обича и ви завиждам… Ще пийнем ли? (Налива сръчно в чашите.) Наздраве!… Ерик, Елиза, какво зяпате?…

Ерик и Елиза се сепват и бързо взимат чашите си. Иван бавно протяга ръка към своята.

Пия за вашето щастие сред един залив, където вълничките идват като панделки и си отиват като зайчета!…

Иван вдига чашата си, но не пие. Погледът му е сведен към масата.

Там водата е пълна с риба. От риба просто няма място за вода. Зад гърба ви – планина. В планината – елени. На стената висят харпуни и пушки. Питаш се кое да вземеш – харпуна или пушката. Риба или дивеч?… Това е въпросът. Други въпроси няма. Целуваш се и се размножаваш. За десетина години седем-осем деца са достатъчни. На слука!… (Пие.)

 

Ерик и Елиза също. Иван държи чашата пред себе си, седи с наведена глава. Вниманието на тримата е насочено към него.

 

Говорете!

Пауза. Иван продължава да мълчи.

(Спокойно.) Всъщност знаем, че сте съгласен. Отговорът ви е само формалност. Вие трябва да го дадете. Това е толкоз просто.

Пауза.

ИВАН (оставя чашата). Нямате си представа колко сложен е този прост въпрос.

ПАП. Моля?

ИВАН (въздъхва). Да, да!…

ПАП. Може.

ИВАН. В кухнята имах възможност да размисля.

ПАП. Още по-добре. Не искаме да тръгнете, без да сте размислили трезво, дълбоко!

ИВАН. Мария е съгласна, нали?

ПАП. Тя е щастлива, че най-после ще бъдете сами и волни, далеч от страховете, че ще се държите за ръка и ще се целувате, без да се озъртате.

ИВАН. Да, да… При нея всичко е просто и ясно.

ПАП. Защо?

ИВАН. Тя е жена.

ПАП. Е, да.

ИВАН. Жените участвуват изцяло, без остатък. При тях всичко е ясно, просто, категорично.

ПАП. Според мен човек или обича, или не обича.

ИВАН (поглежда го). Така ли мислите?

ПАП. А как другояче.

ИВАН (опитва се да прави хумор). Има още петнайсет неща.

ПАП (контрира). Обичате ли Мария?

ИВАН (ясно, уверено). Обичам я.

Пауза.

 

Доказал съм го.

ПАП (рязко). Не ме интересува какво сте доказали досега!… Искам да знам какво мислите в момента!

ЕЛИЗА. Вътре в себе си.

ПАП (поглежда строго Елиза и се обръща към Иван). Обичате ли я или не я обичате?

ИВАН (поглежда го малко остро). Вие, които ми задавате този въпрос, знаете ли през какъв огън минавам, за да осигуря нашето щастие?

ПАП (дяволски равнодушно и строго). Обичате ли жената, която обичате, или не я обичате?

ИВАН (искрено). Обичам я!

ПАП (след пауза). Това исках да знам.

ИВАН. Извинете, но историята започна да мирише на разпит.

ПАП. И вие извинете, но историята изобщо започна да мирише.

ЕРИК (високо). Пап!

ПАП. Мълчи, Ерик!

ЕРИК (настойчиво). Какво искаш?

ПАП (най-после го поглежда). Да млъкнеш!

ЕРИК. Мисля, че е време да се разберем и с теб.

ПАП. Ще се разберем, не бързай.

ЕРИК. Аз бързам.

ПАП. Първо да свършим с тези.

ЕРИК. Значи ще оставим въпроса за горе?!

ПАП. Това ще реша аз!

ЕРИК. Ти си комендант на кораб, но аз отговарям за мисията!… Искам да знам ще имаме ли възможност да говорим горе?

ПАП. Не знам.

ЕРИК. Категоричен ли си?

ПАП. А ти?… А Елиза? . .. Мислите ли, че не разбирам?

ЕРИК (изкрещява). Ти се съмняваш в мен?

ЕЛИЗА. И в мен?

ПАП (вика). А вие спокойни ли сте за мен?

ЕРИК (решително). Не!

ПАП. И с право… Но и аз не съм спокоен за вас.

ЕРИК. Но ти ни даваш повод да се усъмним.

ПАП. С какво?

ЕРИК. С този разпит. Задаваш въпроси, които не интересуват мисията.

ПАП. Искам да знам някои неща за Земята.

ЕРИК. Които ще ти послужат ли?

ПАП. Това си е моя работа.

ЕЛИЗА (изплюва камъчето). Ти си длъжен да ни отведеш!

ПАП (гледа я слисан). Така ли?

ЕЛИЗА. Да… Ще ни върнеш и тогава…

ПАП (учудено). А пък аз мислех…

ЕРИК. Какво мислеше?

ПАП. Че вие… Подозирах ви през цялото време.

Иван следи разговора им с нарастващ интерес. Гледа ту единия, ту другия. Мъчи се да отгатне нещо. Може би се докопва до някое зрънце от истината.

ЕЛИЗА. Пап, не забравяй, че ни гледат.

ПАП. Нека!… А ние не ги ли гледаме?… Оставете ме да завърша разговора.

ЕЛИЗА. Разпита!

ПАП. Добре, разпита!… (Към Иван.) Разбрахме ли се с вас?

ИВАН. Ако смятате …

ПАП. Отказвате?

ИВАН. Не съм го заявил.

ПАП. Но ще го заявите.

ЕРИК (ядосано). Отново този полицейски тон!

ПАП (привидно спокойно и тихо). Ще ме оставите ли да си довърша най-после работата, или…

ЕЛИЗА. Или?… (Гледа го предизвикателно.)

ПАП. Или искате да се върнете сами на вашата стерилна планета, където …

ЕРИК (изкрещява). Спри!… Тук трябва да млъкнеш на всяка цена!

ПАП. Но ме оставете да довърша! (Към Иван.) Отказвате ли?

ИВАН. Не съм го заявил.

ПАП. Но ще го заявите.

ИВАН. Мисля, че разговаряме приятелски.

ПАП (иронично). А пък аз мисля, че искате само да разговаряме.

ИВАН (бързо). Искам да ме изслушате.

ПАП (на своето). А не да решаваме.

ИВАН. Искам да ви обясня.

ПАП. Знаете ли колко сте ясен?

ИВАН (почти ядосано). Разберете, готов съм да умра за Мария!

Пауза.

ПАП (спокойно, многозначително, но искрено). Тук ви вярвам… Но, никой не желае да умирате, а да живеете с нея!

ИВАН. Казах, че съществуват още петнайсет подробности.

ПАП (нервно). Хайде да не се разиграваме!

ЕЛИЗА (намесва се). Защо не го оставиш да говори?

ПАП (обяснява ѝ). Защото ни разиграва. Знаем какво ще каже. Според мен няма никакъв смисъл. (Иронично към Иван.) Наистина ли имате да кажете нещо?

ИВАН. И то доста важно!

ПАП. И при това – важно!?… И какво може да бъде това важно нещо?

ИВАН. Вие дори за миг не допуснахте, че човек като мен може да има убеждения.

ПАП (изненадано). Моля?

ИВАН (продължава). Представете си, че имам.

Пап се почесва и поглежда другарите си.

Убеждения, които не са само мои, но и на хората, които ме забикалят. Представете си, че тези убеждения са наистина мой морален кодекс.

ПАП (след пауза). Само вие нямате убеждения.

ИВАН (спокойно). Сигурно.

ПАП. Всеки има убеждения.

ИВАН. Не отричам.

ПАП. Поне би трябвало да има.

ИВАН. Но моите са особени.

ПАП. Смятате ли, че не знаем това, както знаем и другите подробности?

ИВАН. Добре де, тогава защо не си помислите? Не можете ли поне за миг да допуснете, че това усложнява нещата?

ПАП (раздразнено). Нещата ги усложнявате вие, не убежденията ви!

ИВАН (високо, нервно). Моите убеждения, драги непознати, представляват един непрекъснат стремеж. И този стремеж е същевременно стремеж на много други като мен. Заедно с тях аз участвувам в процес, който променя живота и всичко, свързано с него. Ние сме бойци в сражение за бъдещето на нашия свят. Никой няма право да напусне боя до победата.

 

Всички мълчат. Пап е навел глава.

 

(Поглежда го триумфиращо.) Представете си, че имам идеи, които тежат тук, на Земята! (Отново триумфиращ поглед.) Никъде другаде!…

ПАП (след настъпилата пауза). Да… (Въздъхва.) Това е вече аргумент. (Разперва ръце, сякаш вече се предава.) Няма как . . .

ИВАН (победоносно). Да приключим ли въпроса?

ПАП. И все пак… (Млъква.)

ИВАН. Какво все пак?

ПАП (въздъхва). Шикалкавите.

ИВАН. Аха… Може би лично за вас идеите са само подробности?

ПАП (рязко, сякаш подскача). Вие шикалкавите наистина, защото знаете, или пък, ако не знаете, достатъчно сте умен да предположите, че вашите идеи са ни известни.

ИВАН. Още по-добре.

ПАП (дръзко, достойно). И ги уважаваме.

ИВАН (също дръзко). Тогава?

ПАП. Въпросът е деликатен… Иначе… щях… да ви… кажа нещо.

ИВАН. Кажете де, слушам!

ПАП. Не! (Към своите.) Хайде… Да се чупим.

ИВАН. Преди да се „чупите”, трябва да знаете най-важното.

ПАП (рязко). Разбрахме го!

ИВАН (нервно). Вие сте луди!… Допускате ли, че човек като мен може да напусне полесражението?

Пап се усмихва очарователно и потупва Иван по рамото, после грабва цигарите и подобно на Ерик в другата сцена запалва, всмуква, кашля. Триумфиращият Иван с усмивка му помага в угасването на цигарата и открито се смее на несръчността му.

ИВАН. Научете се да пушите.

ПАП. Шикалкавите и ще ви го докажа.

Иван трепва обидено.

Спокойно, спокойно… Сега дискутираме. (Прави няколко крачки с ръце на гърба и спира.) И така – вие ме обидихте.

ИВАН (учудено). Как?

ПАП. Да. Обиденият в случая съм аз.

ИВАН (пали цигара и се усмихва). Нима?

ПАП. Вие допуснахте, разбирате ли, вие предположихте за мен, и то най-безцеремонно, че съм в състояние да пренебрегна идеите ви, да ви изтръгна от човешките ви задължения, да плюя на убежденията ви и да ви отмъкна на майната си!… (Остро.) Спокойно! Понеже нямаме време. (Сам успокоява с тона си играта.) А аз не мисля така… Елиза, допускаш ли, че мога така? (Докато Елиза се кани да отговори, той продължава.) Мислех, че вие като човек, отворен към явленията и тайните на света, ще се зарадвате.

ИВАН (както пуши, сяда). Аха!…

ПАП. Да… Ще се зарадвате!

ИВАН. И защо?

ПАП. Заради възможностите, които ви се откриват.

ИВАН (старае се да остане спокоен и да не разбере логиката, която всъщност вътрешно го е поразила). Възможности?

ПАП (бързо, леко). Защото ще видите нов свят, ще бъдете първият човек, проникнал в далечината, ще стъпите на една обаятелна майка-планета, по-красива от останалите светове на Вселената!… Друга галактика, друг пейзаж, други живи същества… Може би по-интересно от всичко, което бихте допуснали. (Пауза.) И най-важното… (Пауза.) Тази красива планета ви чака да ѝ помогнете, да я спасите. Да я върнете към естественото човешко начало, да изправите една грешка! (Пауза. Принизен тон.) Всеки от вашите съмишленици ще ви прости, че сте напуснали редовете им. Нещо повече – ще ви завиди.

ИВАН (след настъпилата пауза). За мен няма по-красива и удобна планета от Земята.

ПАП. Може… Но не ви ли блазни мисията да спасите друга планета? Защо пък да не се пожертвувате?

ИВАН. Не знам… всеки тежи на планетата си.

ПАП. Я не го усуквайте! И не измисляйте оправдание… Защо не си признаете направо, че не сте наясно с Мария.

ИВАН (подскача). Нямате си представа колко съм наясно с Мария!

ПАП (след пауза, дяволито, с неочаквано напипан тон). А с жена си?

ИВАН (сепнато). Какво с жена ми?

ПАП (направо, рязко). Обичате ли жена си?

ИВАН. Това интересно ли е?

ПАП (гадно). Много.

ИВАН. Така ли смятате?

ПАП. А вие?

ИВАН. Сега не става дума за жена ми.

ПАП (спокойно, но настойчиво). Обичате ли я?

ИВАН. Обичам Мария!

ПАП. Питам – обичате ли жена си? Знам, че обичате Мария.

ИВАН. Така ли?… А как си представяте тая работа?

ПАП. Вие ще кажете… Готов ли сте да напуснете жена си?

ИВАН. Признавам, че е малко комплицирано. ПАП. Колко?

ИВАН. Е, не е толкоз просто.

ПАП. Кого обичате повече?

ИВАН. Това не е въпрос. И няма да ни изведе доникъде.

ПАП. Обичате ли жена си?

ИВАН. От години не съм и помислял по това.

ПАП. А сега?

ИВАН. Вижте какво…

ПАП. Това „вижте какво” в устата на земен жител говори много. И казва почти всичко.

ИВАН. Нямате си представа колко съм наясно с Мария.

ПАП. А с жена си?

ИВАН. Жена ми е прекрасно и благородно същество, което не е заслужило огорченията…

ПАП. Какви огорчения?

ИВАН. По-скоро трагедия!… Напускам я изведнъж и завинаги. Неочаквано. Тя не го е заслужила. Нищо не ми е сторила. Какво е виновна, че аз и Мария… Тук трябва да ме разберете без думи.

ПАП. Тогава защо шикалкавите?

ИВАН. Жена ми е благородно същество…

ПАП. Идвате ли или не идвате?… (Пауза.) Мария чака.

ИВАН (след пауза). Вижте какво.

ПАП. Обичате ли жена си?

ИВАН. Не знам…

ПАП (към Ерик). Ерик, доведи я!

Ерик излиза и се връща с Мария. Иван и Мария не смеят да се погледнат.

 

(Енергично, с едва доловима ирония.) Готово!… Понеже единият от вас се съгласи, а другият отказа, нашата мисия пропадна… Няма как, ударихме на камък!… Ще трябва да идваме пак… да търсим друга влюбена двойка. Но ще продължим усилията. Да спасим нашето скучно общество, създадено по много прехвален начин. При нас всичко е ясно – так, так! А при вас – няма так, так! Искреността е посолена с мъничко лъжа, смелостта – с мъничко страх, взаимоотношенията, особено любовните – са забулени. Под дебелия пласт от истина се потайва приятното зрънце на лъжата. При нас няма изненади, разбирате ли? А при вас – има… Това искахме да купим и да го отнесем. Макар че единият от вас отказва да напусне Земята – и двамата се обичате. В това съм сигурен и мога да се подпиша… Ето тази измама искахме да отнесем и разпространим сред нашите нови поколения… И прасковите ви са други, друг дъх, друг вкус. Преди да ги изядеш, трябва да избършеш неприятния прашец… При нас – късаш, ядеш. От вашия дом ще отнесем само статуетката. Ако не я дадете, ще я отмъкнем насила. (Взима я и я показва.) Това лице с нюансите на човешкото поведение ни интересува… Забравете ни с добро, не ни споменавайте с лошо!… Моля ви да се оттеглите в кухнята. Ще уредим един въпрос между нас. На Земята бяхме цели десет години, прихванахме туй-онуй. Преди да заминем, трябва да се пречистим. Благодаря за вниманието.

Иван и Мария се оттеглят в кухнята.

(Налива си.) Е? Какво стана? Трици!

ЕРИК (налива си). Те не са наясно.

ЕЛИЗА. Мъжът ѝ бил като дете.

ЕРИК (пие). А жена му не заслужавала огорченията.

ПАП. И двамата се обичат искрено. Главата си режа, ако могат един без друг.

ЕЛИЗА (пие). Чиста работа!… Ако можеш да я разбереш. Ще скитат насам-натам, ще хленчат, ще се оплакват, че им пречат, и ще продължават да се крият… (С променен тон.) Това допада и на мен.

ЕРИК (с тревога). Но ти обеща да се върнеш?!…

ЕЛИЗА. А ти, Пап?

ПАП. Абе, как да ви кажа… Ерик?

ЕРИК (стреснато). Какво?

ПАП. Имам чувството, че като излезем оттук, ще кривнеш някъде.

ЕРИК (неубедено). Глупости!

ПАП (с усмивка). Да не говорим за Елиза…

ЕЛИЗА (объркано). Аз… Аз… малко… Да, аз… признавам, че малко се бях замислила, но…

ПАП. Ясно!… Но тази работа си има и плюсове, и минуси.

ЕЛИЗА. Мислех, че ще мога да се приспособя.

ПАП. Мислеше ли, или мислиш?

ЕЛИЗА. А ти?

ПАП (маха с ръка). Да не говорим. След пет минути ще разберем. Ще видим кой ще се качи на кораба. (Гледа ги внимателно, изпива наведнъж водката от чашата си.) Ще видим… (Въздиша.) Нещо се научихме да лъжем… Елиза, повикай „жертвите”!

Елиза излиза и се връща с Иван и Мария, които продължават да мълчат и избягват погледите си.

(Към тях.) Мили деца на любовта, ние заминаваме.

ЕРИК. Сбогом!

ЕЛИЗА. Сбогом!

Ерик и Елиза тръгват. На входа спират и се споглеждат тревожно. Пап е останал на мястото си. Втренчил е очи в Мария.

ЕРИК (с подозрение). Пап!

ЕЛИЗА (отива и го хваща подръка). Моля те.

Без да ги погледне, Пап се отскубва от ръката й, приближава до Мария, прегръща я и я целува по устата, след което тръгва към изхода.

ЕРИК (смутено усмихнат). Извинете, от негово име! Пап – нали си го знаете (усмихва се) – искаше да опита вкуса на земната жена… Сбогом!

Излизат.

Иван и Мария не отговарят на нито едно сбогуване. Продължават да мълчат. Мислите им са заети с далеч по-важни неща . .. Наблюдават изхода и сякаш не им се вярва, че са се отървали тъй лесно… Но вече не влиза никой.

ИВАН (в неловко положение). Мария, не настръхваш ли при мисълта, че могат да се върнат?

Мълчание. Пауза.

 

Може би… да те целунат отново… (Опит за хумор.) Никога не съм допускал, че някой ще те целуне истински пред очите ми… (Мълчание.) Ах, този Пап и номера, който им изигра – да ги остави завинаги с това съмнение помежду им!…

В очите на Мария – сълзи.

(Неловко.) Това е… Представлението свърши. Нещата са изяснени. От цялата история излязохме с печалба за теб.

МАРИЯ (схваща думите му като упрек за целувката, сломено). Всичко се разви… тъй неочаквано… (Бърше сълзите си.) Спусна се изведнъж… Повярвай, не бих позволила!…

ИВАН. О, ти за целувката!…

МАРИЯ (захлипва и след пауза). За всичко!

ИВАН. Кажи ми, но откровено… Много ли съм жалък?

МАРИЯ. Защо, каква е твоята вина? (Плаче.) Ти трябва да ме разбереш!… Аз… все пак… опитах.

ИВАН (прекъсва я). Не!… Ти трябва да ме разбереш!

МАРИЯ (извръща се в плача си). За мен това е краят, който си заслужих…

ИВАН. И все пак да се опитаме без сълзи.

МАРИЯ. Не мога!… (Рухва на масата. Раменете й се тресат.)

ИВАН. Настоявам!… Макар че… както виждаш… картите ми са бити.

МАРИЯ (вдига глава от масата, бърше сълзите си). Обичам те!… Макар че съм жалка.

ИВАН (отпаднал). При това положение?

МАРИЯ. Повярвай! Не мога без теб. (Изправя се на крака, тръгва бавно, излиза и се връща с шлифера си.)

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Знам ли… (Изчезва към спалнята и се връща с куфара си.) Моля те да повикаш такси.

ИВАН (с чувство за непоправима вина). Все пак… Ако искаш… ще те отведа…

МАРИЯ (поглежда го учудено). Не.

ИВАН. Както съм те довел, така ще те отведа…

МАРИЯ. Не мога повече. Нямам сили.

ИВАН (с надежда). А защо каза, че ме обичаш?

МАРИЯ. За да смекча присъдата ти.

ИВАН (не разбира същността на думите й). Моля те! (Извиква.) Пощади ме!

МАРИЯ. Затова си отивам.

ИВАН. За последен път те питам – мислиш ли, че това е краят?

МАРИЯ. А ти как мислиш?

ИВАН (уверено). Не виждам живота си без теб!

МАРИЯ (сломено). След всичко, което се случи?

ИВАН (който е вдигнал слушалката – тряска я върху вилката). Не знам как стана! (Още по-високо.) Убий ме – не разбирам!… Сам не знам как се поддадох…

МАРИЯ (отрязва). Това не е важно… Важното е, че се случи, че го допуснах.

ИВАН. И как ще живеем занапред?

МАРИЯ. Мислиш ли, че можем да живеем заедно?

ИВАН. Знаеш, че не зависи от мен.

МАРИЯ. А от мен?… На всичко отгоре ме и целунаха. Да, някой ме целуна пред теб…

ИВАН (рязко). Престани да бъдеш жестока!

МАРИЯ (горчиво). Жестока!… Повикай таксито!

ИВАН. Настоявам да те отведа.

МАРИЯ. От това благородство боли… Жената, която се отказва от теб, не заслужава.

ИВАН. Стига!

МАРИЯ. Звънни на 142!

ИВАН (объркано). Слушай, Мария… Тези неща са дълбоко скрити в нас и не подозираме, че съществуват. (Въздъхва.) Като си представих, че я напускам завинаги… Какво ми е сторила тя!… Аз съм виновният спрямо нея!…

МАРИЯ. Знам… (Сломено.) Разбери, помолих ги за отсрочка… Да, може би щях да се съглася.

ИВАН (учудено). На какво?

МАРИЯ. Да замина.

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Там.

ИВАН. Къде там?

МАРИЯ. Където ни предлагаха.

ИВАН (възмутено). Какво, клопки ли поставяш?…

МАРИЯ. Обяснявам защо не те последвах.

ИВАН (ядовито). Слушай, предлагам да се разделим без иронии. И без това аз съм този, който ще отнесе жестоките последици! (Грабва куфара ѝ.) Но къде да те водя?… Трябва да ти наема хотел.

МАРИЯ. Не.

ИВАН. Защо?

МАРИЯ. При това положение ще се върна у дома.

ИВАН. При него?

МАРИЯ. Ще му разкажа всичко.

ИВАН. Кажи му!… Всичко!… Вече ми е безразлично. (С променен тон.) И аз ще се върна… при морето. Няма да разкажа всичко, но ще се върна.

МАРИЯ (ослушва се). Какво е това?

ИВАН. Кое?

МАРИЯ. Този особен шум.

ИВАН (ослушва се). Нищо – дъждът.

Мълчание. Пауза. Нежният приглушен шум на дъжда.

 

(Трепва.) Мария!

МАРИЯ. Какво?

ИВАН (изненадано). Боже мой, спомняш ли си какво казаха?

МАРИЯ (с проясняване в гласа). Да… те казаха нещо за дъжда!

ИВАН (енергично). Казаха, че дъждът ще престане веднага след излизането им!

МАРИЯ. А той си вали!

ИВАН (слуша дъжда). Интересно! (Слуша и размисля.) Отидоха си… (Ослушва се.) А дъждът си вали… (Размишлява.) Което означава… (Оставя куфара и шлифера и разтърква лице.) Мария!

МАРИЯ (тихо). Кажи.

ИВАН. Може би… Ох, дявол да го вземе!… Може би… Да! Може би те никога не са били тук.

МАРИЯ (сякаш излиза от сън). Какво ме питаше?

ИВАН. Нищо. Ти говореше нещо.

МАРИЯ. Какво точно?

ИВАН. Не знам.

МАРИЯ. И аз не знам.

ИВАН. Не можеш ли да си спомниш?

МАРИЯ (вдига багажа си). Какво зяпаш?… (С предишния си глас, сякаш нищо не е било.) Къде ще оставиш багажа ми?

ИВАН. Ей, Мария, ние влизаме ли, или излизаме?

МАРИЯ. Глупако, влизаме!… (Оглежда обстановката.) Искам да проветриш добре!

ИВАН. И да ни видят всички, нали?

МАРИЯ. Не ме интересува!… Въздухът е застоял.

ИВАН. Но ще угасим светлината.

МАРИЯ. Смяташ ли, че са ме видели?

ИВАН. В този дъжд – никога!… Наоколо нямаше жива душа.

МАРИЯ. Кой знае.

ИВАН (безгрижно). Хайде!… (Вдига я на ръце.) Никога не сме били по-сигурни!

Гръмотевица.

 

МАРИЯ. Къде ме носиш?

ИВАН. Интересува ме къде е водката.

МАРИЯ. В чантата.

ИВАН (както я държи на ръце). Пие ми се!…

МАРИЯ (вижда статуетката). Каква е тази статуетка? ИВАН (весело, поставя Мария на пода). Купих я в Дамаск… Древен индийски майстор… Мъдрец!

 КРАЙ

Театрална библиотека, бр. 5, 1985 г.

„ПИРАТСКА РОМАНТИКА“ – библиотека „Стършел“ 1964.

Б О Р И С   А П Р И Л О В

ПИРАТСКА РОМАНТИКА

МОЯТ СЪУЧЕНИК

Когато седнах да напиша това, което ще прочетете сега, пред мене ясно изпъкна една картина от моя ученически живот, свързана с другаря Григор Петров, за когото ще се помъча да ви разкажа нещо. Преди дванадесет години за нас, неговите съученици, Григор Петров не беше Григор Петров, а просто Гриша. Гриша беше честен, прогресивен ученик, който не признаваше никакви компромиси с буржоазията.

Помня, че имахме класно упражнение по математика. Гриша седеше пред моя чин, а пред него седеше Веско, син на известен винопроизводител. Гриша и аз бяхме безнадеждно слаби по математика, а Веско решаваше дяволски бързо задачите. Докато определените четиридесет и пет минути изтичаха, аз рисувах върху попивателната, си незабравки и параходчета, а Веско вече довършваше третата задача.

– Препиши! – наведох се към Гриша. – Препиши поне една задача и дай и на мене!… Не виждаш ли? Момчето нарочно се навежда да препишем.

Гриша обаче мълчеше и не предприемаше нищо. Той тайно си четеше под чина Вапцаровия вестник „Литературен критик”.

Двамата предадохме празни тетрадки. В междучасието яростно се нахвърлих срещу Гриша,

– Глупако, защо не преписа?

– Не ща нито меда, нито жилото на буржоазията! – отвърна безгрижно моят съученик Гриша. – Не мога да се унижа пред сина на един винопроизводител.

Оттогава минаха много години.

Оня ден ми се случи да срещна същия този Гриша, облечен в мек балтон, мека шапка и меко шалче.

– Гриша! – извиках аз. – Здравей бе, Гриша!… Къде си, какво правиш? …

Но, дявол да го вземе, как беше презимето му? – Облях се в пот. Брей, как беше презимето му? . ..

Докато си блъсках главата, той ми каза, че работи в едно министерство, че има вътрешен номер 213 и че се обажда на „инспектор Петров”.

– А ти – продължи той покровителствено – нещо там списваш в „Щурец”, доколкото чух.

Изумих се. Това сякаш не бе казано от някогашния Гриша, който имаше сериозни литературни интереси, а от някой частник дърводелец. Тогава се вгледах в облеклото му и разбрах, че зад неговия блясък ясно прозира дърводелският вкус.

– Ако искаш да си поговорим – предложи Петров, – ела у дома, понеже точно след пет минути там имам важна среща… Колко ти е часът?

– И двадесет – отвърнах аз.

– Двадесет и две – поправи ме той, като погледна своя часовник. – Моят е швейцарски.

Петров живееше наблизо, в хубава жилищна кооперация с мозайки и с абажури по стълбището.

– У нас е топло – забеляза Петров. – Имаме парно отопление.

Качихме се в апартамента. Парното действително облъхваше приятно умерена, малко суха топлина.

– Изтрий си краката, понеже скоро циглихме паркета…

– Женен ли си? – запитах аз.

– Жената и детето отскочиха до тъщата в Пловдив. Ще разпродават някакъв имот… Ако имаш да се обаждаш по спешна работа, телефонът е в хола… Брей! Коя дата сме днес?… Всеки петнадесет дни обръщаме килима. Той е с две лица и като се обръща, се освежава… В моята стая съм си поставил цокъл от рогозки. Сега е модерно. Пашев от външното също си постави.

Влязохме в хола.

– Седни на тази кушетка!… Извинявай за безпорядъка, но без жена…

Той ме почерпи с някакви безвкусни, луксозни цигари и отново погледна часовника си.

Позвъни се. Петров стана и отвори външната врата. В хола влезе стара, пълничка жена с жълти коси и смешна, демодирана шапка с милион цветни карфици върху нея. Лицето ѝ имаше вид на току-що измъкната от саламура кисела зелка. Моят познат хвана пръстите на ръката ѝ и паред изумения ми поглед целуна изпълнената със сини жилки и лунни петна кожа.

– Може би закъснях, господин Петров, да?

– Навреме сте, фрау Енкер… Моля, запознайте се с моя приятел!

Подадох ръка и почувствувах изстиващата вече кръв на старицата.

– Фие навярно учител по пиано на малка, как се казфаше тоз дете… Жулиета, да?

– Не, фрау Енкер! Това е мой приятел от ученичество… Жулиета се казва дъщеря ми – обърна се Петгроз към мене.

– Вижте, хер Петров, аз съгласна да дам под наем роял на фас.

– Браво, фрау Енкер! Благодаря!… Остава да се спазарим за наема.

– Наем, както други плаща – сто и шейсет.

– Тя има предвид в стари пари – осведоми ме отново Петров. – Обикновено се плаща по сто и двайсет – обърна се той към нея. – Сто и двайсет лева.

Старицата пипна без нужда косата си.

– За сто и двайсет – пиано, а мойто – роял. Лакирано… Просто приказка. Вундербар! . . . Фие, господин Петров, нали дофолен от килим?

– Килимът е хубав – съгласи се Петров.

– Ас продава все хубафо нещо.

Пред мене започна епохален пазарлък. В него постоянно се чуваха „господин Петров, фий много мил, но” и „фрау Енкер, аз ви уважавам, но” и пр. и пр. Най-после двамата се споразумяха на сто и четиридесет лева.

Фрау Енкер получи първата вноска, натъпка я в стара чанта с десетки поделения и си отиде.

– А сега да ти сваря едно чисто кафе – предложи Петров и изчезна в кухнята.

Погледнах претенциозните, но безвкусни картини по стените, глупаво подбраните цветове на демодираните кресла, изобилието от също така отживели времето си огледала и неволно си спомних за чистосърдечния, някогашния Гриша, който четеше „Литературен критик” и не приемаше компромиси с буржоазията. В хола още миришеше на отвратителния парфюм, напомнящ за фрау Енкер, дошла някога от далечна Бавария, за да играе ролята на муза и снабдителка на възрастния Гриша, инспектор Петров, който се обажда на вътрешен 213.

ПИРАТСКА РОМАНТИКА

 Макар че ״Бурният залив“ няма опушен таван и обезобразени от ножове маси, клиентелата на кръчмата се състои само от гемиджии и рибари, както и моряци  от крайбрежното или далечното плаване. „Бурният залив” междинна станция на границата на почивката и работата. Оттук или се отива у дома, или се влиза в морето. По всяка вероятност има и клиенти, които нито си отиват у дома, нито влизат в морето, а просто пият, може би от сътворението на света. Облъхна ме присъщата за такива кръчми романтика.

Винаги съм считал, че морето облагородява. За мен хората на водната стихия са носители на възвишени човешки добродетели. На такова място и при такива хора животът сякаш е другояче оцветен – ругатните звучат като шепот на вълни, псувните като хавайска китара, а нескопосните татуировки ми приличат на графични шедьоври.

Масите бяха заети. Можех да седна само до едно дребно, черно  човече, което дремеше самотно в ъгъла. То имаше сухо, брадясало лице и бе облечено в дочени дрипи.

Поисках разрешение. Той ме разгледа с интерес и за да ми стори място, отмести чашката си

– Ти кой си? – запитах направо аз.

– Как – кой?

– Как ти викат? Нали тук всеки се нарича особено?

Непознатият се усмихна:

– Аз съм Копенхагена!

Погледнах го с възхищение:

– Знаеш ли. че мъничко приличаш на град Копенхаген!

– Като нищо!… Ти няма ли да пиеш една плодова?

– Искаш да почерпиш?

– Не бе, ти да почерпиш.

Поръчах ракия. Започнахме типичен крайморски разговор: за времето, за риболова и за пиенето. Най-после реших да мина към целта.

– Ще ми се да половя малко попчета. Можеш ли да ми намериш лодка?

– Готово! – отвърна Копенхагена. – Ще излезем с моята лодка

– Ти имаш лодка?

– Най-хубавата в залива. Кога искаш да излезем?

– Ако е възможно утре. А колко ще ми струва?

Туй Копенхагена се обиди и тръгна да си върви, та стана нужда да го притегля отново на масата.

Настъпи неловко мълчание, през което обидата се утаи от лицето му и той проговори:

– Трябва да бутнеш само 3 за бензин.

Подадох му деликатно банкнотите, той ги пое и отиде да купи бензин. Останах да чакам.

Секунди след това до мене се изправи русокос исполин и ме запита дали говоря английски. Отвърнах му, че говоря и той каза, че можем да продължим разговора на български. С прецизни движения исполинът разчисти двете чашки на Копенхагена сякаш се гнусеше от тях и сложи лакти върху покривката.

– Извинете, че се намесвам, но преди малко видях как този мошеник ви измъкна пари.

– Отиде да купи бензин. Утре излизаме на риболов.

Исполинът се засмя широко и както се смееше, поръча половин литър ракия.

– Искам да бъдете мой гост – рече той и напълни чашката ми. – А за Копенхагена да не говорим. Това е редовният му атракцион. И никога не е имал лодка. Навярно сте от София?

– Да.

– Артист?

– Писател?

– Познавам всички писатели и артисти. Как се казвате? На мене ми викат Делфина.

Казах името си.

– А, вие ли сте?

Лицето му беше приятно и честно, обгорено чак до вътрешната част на ушите. Говореше с лекота, макар че гласът му бе малко грапав, вероятно прояден от мъглите. Пиеше смело, на големи професионални глътки.

– Чудни хора сте софиянците. Деца!… Защо позволявате да ви лъжат?

Обясних му, че вярвам в благородството на морските хора, които стихията направила искрени и честни.

Делфина се засмя отново:

– Какъв морски е Копенхагена бе, другарю! Пренасял въглища с гемия. Пясъчна бълха! Кръводарител на ропотамските комари. Такива излагат бранша.

– А вие?

– Аз съм от Далечното.

– На кой кораб?

– На много! Защо не пиете?

– Пих достатъчно.

– Извинете, че се наливам, но какво да правя. Ние от Далечното, по цели месеци виждаме само вода. Вода напред, вода отстрани, вода зад нас. Гледаш я и по неволя я намразваш. Затова излезам ли на сушата – жулим ракия. Последният път в Анверс направихме международно състезание по пиене. Паднах последен на пода. След бразилеца.

Русокосият говореше сладко. Думите му опиваха. Заредиха се разкази, които постепенно ме откъснаха от „Бурният залив” и ме отнесоха в непознати пристанища, където еднокраки амбулантни продавачи предлагат маймунки, проститутки от малайски произход ви спират на всяка крачка и в главата ви разбиват бутилки. Кой знае защо, той натъпка разказа си и с пиратска романтика. Едно само ме смущаваше – докато говореше, ризата му се разтваряше пред гърдите и разкриваше едаа унизителна татуировка: обикновена кирка с надпис „Пета трудовашка рота – Провадия”. Но това не бе в състояние да затъмни преживяването. Накрая Делфина, след като изпи всичката ракия, обеща да ме изведе на риболов с известния презокеански кораб „Бургас” и излезе да извърши необходимата подготовка, като забрави да си плати ракията.

Топлото му още място се зае от мургав юначага с къси крака и ръце.

– Приятно ми е! – каза той. – Лапината. Без да искам, подслушах разговора ви с Делфина. Преди години се опита да отиде по море до Созопол, но му прилоша и се върна с автобус… Лани, като бях в Марсилия…

– Стига! – извиках аз и платих сметката.

Излязох. Пред мене мигаха светлините на пристанището, а над тях звездопади. Беше романтично, дявол да го вземе! Имах чувството, че съм се измъкнал от ръцете на пирати.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТИЯТ

Сега вече всичко е факт. Аз си купих обувки. Но денят на покупката бе добре запълнен ден. Тогава обиколих осем магазина, мерих тридесет и девет чифта обувки, запознах се с дванадесет продавачки (три с приятна външност и девет под равнището на нормалната женска красота у нас, от които две доста учтиви).

Отначало проявих леко, почти нехайно отношение към покупката. На лицето ми имаше и усмивка. По-сетне усмивката ми се превърна в гримаса, а на края – в омраза към всичко, което може да има нещо общо с обущата.

– Искам едни мъжки обуща! – казах в първия магазин.

– Със или без? – запита продавачката.

– Със! – отвърнах аз.

– Нямаме със! – рече тя.

– Дайте ми тогава без1

– Кой номер?

– Четиридесет и три.

– Този номер нямаме!

Влязох във втори магазин.

– Искам мъжки обуща с гьон, четиридесет и трети номер!

Продавачката ми показа два чифта обувки с думата „последните” и аз отвърнах:

– Нима имам вид на човек без вкус?

А тя рече:

– Не.

В третия магазин започна голямото обуване и събуване. Тук попаднах на обувки с кантове, тегели, дупки, ромбоиди, квадрати, мозайки и най-разнообразен гьон. Харесах си едни, но те бяха четиридесет и четвърти номер. Поклатих отчаяно глава.

– Все пак премерете ги! – покани ме продавачката – Номерът не е гаранция.

– Защо? – запитах аз.

– Номерата са малко объркани.

Изпълнен с оптимизъм, пъхнах крака си в номер четиридесет и четири. В тази обувка моят умерено голям крак се чувствуваше като в празен оперен салон. Поисках да ми дадат четиридесет и втори номер. Той по нищо не се различаваше от четиридесет и четвърти.

– Дайте номер четиридесет и едно!

Пъхнах крака си в тези обувки и извиках:

– Идеално! . . . Завийте ми този чифт!

Продавачката обаче ме помоли да пробвам и лявата обувка.

– Защо? – запитах аз.

– Имам си съображения.

Премерих левия крак. Той за нищо на света не искаше да влезе.

– Има разлика! – прошепнах учудено аз.

– Има, я!

Сбогувах се и си излязох.

Започнах дълго скитане от магазин в магазин, придружено с безкрайно обуване и събуване. Привлечени от отчаяните ми вопли, с мене тръгнаха няколко души, които съчувствено ми помагаха при избора и при меренето. Те се нареждаха в конвейер от стола до продавачката и ми подаваха обувките.

В осмия магазин с ужас видях, че петата иа съвършено новия ми чорап е вече протрита. Реших се на отчаяна постъпка: да купя или да умра.

Щастливец излезе тридесет и деветият чифт, който премерих този ден. Едната обувка бе четиридесет и трети номер и ми прилепна. Но другата!… О, другата не пожела да прилепне!… Наведох уморено глава и като се изправих, срещнах милия поглед на продавачката. В очите ѝ имаше сълзи. Тя измъкна носна кърпичка, избърса засрамено бисерните капчици от клепачите си и рече през серия от хълцане:

– Ще направя нещо, което е противно на практиката. Ще ви дам една лява обувка от номер четиридесет и четвърти!

Поех с трепет обувката. Публиката, която ме наблюдаваше, притаи дъх. Един пенсионер със зелено шалче се наведе към мене и ме обу. Последва ново мълчание. Погледите питаха: да или не?… Моят поглед отвърна „да” и в магазина се чу победоносно „ура”. Платих, поисках кутия, отвърнато ми бе, че не може, и със завитите в книга обувки помъкнах благородната публика в близката сладкарница да я почерпя по случай победата.

Вече си имам доста прилични обувки. Десният ми крак носи обувка номер четиридесет и три, а левият – четиридесет и четири, но не е изключено дефектът да е у мене.

ЗАБРАНЕНАТА СТАЯ

 

Всичко в този дом бе известно на малкия петгодишен хлапак: и спалнята, и холът, и кухнята, и антрето, където звънеше едно чудно металическо полукълбо. Той знаеше къде криеха сладкото, лесно отваряше гардероба и обличаше старите дрехи на баща си, понякога въртеше до насита надупченото колелце на телефона или пък се вмъкваше в камината и дълго гледаше нагоре, за да открие пътя, по който всяка година пристига Дядо Мраз. Една единствена стая беше неизвестна за малкото дете – стаята, където всеки ден се затваряше баща му и откъдето се чуваше някакво неразбираемо за малчугана металическо чаткане.

Често пъти хлапакът се изправяше пред заключената врата и дращеше по нея. Тогава отвътре се понасяше гласът на баща му:

– Ленче, пречат ми!

Секунда след това се появяваше майката, хващаше го за ръчичка и го отвеждаше с думите:

– Недей, майче, недей! Татко работи.

Една вечер малчуганът се събуди внезапно и се изплаши, защото разбра, че е самичък в целия дом. Той се изправи по пижама в леглото и се приготви да реве. „Ако ще плача, да плача поне на светло” – каза си той и щракна осветлението. Какво беше учудването му обаче, когато разбра, че не е съвсем самичък в стаята. До леглото бе изправено едно друго дете, облечено в старинни приказни дрехи и островърха шапчица. В ръцете си непознатото дете държеше иръскалка, прилична на инжекция.

– Здравей, Мишо! – каза то. – Аз съм Оле-Затвориочички. Никой на света не знае толкова приказки, както аз. А това в ръцете ми е пръскачката, с която пръскам мляко в очите на децата, залепвам клепачите им и ги приспивам… Твоите родители са на кино. Хайде, да ти разкажа една приказка и да заспиш!

– Моля те, Оле-Затвориочички, не ми разказвай приказка, а ми покажи онази стая, в която не ме пущат да влизам.

Оле-Затвориочички хвана детето за ръка и го заведе при забранената стая. Отвори му я и го въведе вътре.

– Оу-у! – удиви се Оле-Затвориочички. – Това е работен кабинет.

Децата се приближиха до работната маса. Върху нея стоеше една пишеща машина с много изписани и неизписани листа. Наоколо се търкаляха изрезки от вестници, детски книжки, броеве от вестник ״Септемврийче“ и десетки детски снимки.

– Баща ти е писател! – забеляза тайнствено Оле-Затвориочички.

– Писател? – повтори след него Мишо.

– Детски писател.

– Детски писател?… По какво се различават обикновените писатели от детските?

– Детските писатели са тези, които пишат за деца – поясни авторитетно Оле-Затвориочички. – Чакай малко!… Баща ти пише детска повест.

– Виж ти! А аз да не зная! – учуди се Мишо. По какво разбра, че е повест?

– Така изглежда! Много листи е изписал… Охо, ето тук и контрактацията с издателството… Да, повест пише.

– Оле-Затвориочички, прочета ми нещо от татковата повест!

Оле-Затвориочички прочете една страница от повестта на ума си и поклати глава.

– Няма да та прочета нито ред.

– Защо?

– Не желая да оставаш с лоши впечатления от баща си.

Мишо наведе глава и се натъжи.

– Оле-Затвориочички – обърна се той към приятеля си, – какви са тези парчета от вестници?

– Това са изрезки от ״Септемврийче“. Дописки от разни пионерски организации. По тях баща ти се ориентира за живота на новите деца.

– Ами тези книги тук?

– Те са от прочути съветски писатели, които пишат за деца… Изглежда, че баща ти често наднича в тях.

– Защо наднича?

– Ти пък искаш да знаеш всичко. Още си малък.

– A-а, разбрах! – оживи се Мишо. – Така както мама гледа в готварската книга… А защо е наредил тези снимки на деца по масата?

Оле-Затвориочички погледна още веднъж снимките.

– Това се мъча да разбера и аз.

Оле-Затвориочички сложи десния си показалец пред челото и се замисли. Той мисли дълго, много дълго, оттук до морето, и най-после извика:

– Сетих се!… Това е персонажът му. Нещо като склад за герои… Виждаш ли? Тук има най-различни деца. Мургави, руси, кестеняви, момченца, момиченца, по-възрастни, по-малки… Какъвто тип потрябва на баща ти за герой, такъв си избира. Когато описва героя си, той просто описва снимката… Боже мой, чувам шум в антрето!… Родителите ти пристигат!…

Оле-Затвориочички измъкна Мишо от стаята, заключи я и сложи малчугана отново в леглото. След това той изгаси лампата и се измъкна, вероятно през комина.

Мишо се вслуша. В хола се водеше някакъв разговор.

– Ако ги склоня да направят второ издание, ще си купим хладилник – каза баща му.

– Защо не напишеш детски сценарий? – каза майка му.

– Не виждаш ли, че не мога още да предам повестта?… Не върви и туй то. Чувствувам, че не ми достига нещо, ама какво – още не мога да разбера.

Малчуганът вкара глава под одеялото да не слуша повече. Беше му мъчно, че на баща му не достига нещо.

ЧУДО

От петнайсет дни нашето село, Пърпорец, е затрупано под снега и откъснато от света. Нямаме телефон и електричество, никой не може да припари до нас, пък и ние не можем да отидем до друго населено място. Най страшното обаче е, че Ботьо Каработев го няма. По една нелепа случайност човекът, без-когото е немислимо да се проведе каквато и да е акция – от най-голямата до най-малката, великият организатор, двигателят на пърпорецкия обществен и културен живот, бе заминал за окръжния център, където го завари снеговалежът. И няма как – остана си там. Сега живеем без него. Представяте ли си как живеем?… Няма кой да ни свика, да ни разпредели задачите, да каже откъде да започнем и къде да свършим, да градира мероприятията, да ги отчете и ако щете – да удари по масата и да каже къде сме сбъркали.

Първите дни изпаднахме в униние и дори в уплаха! Седим и се гледаме. Чудим се какво да правим, сиротни, изоставени на произвола на съдбата.

По едно време някой се почеса по врата и рече:

– Другари, да опитаме да се справим някак си сами.

Погледнахме го строго и той се сви на стола си като еретик.

– Така си е – подхвана тихо друг. – Да се опитаме сами. Ако сгрешим някъде, ще си отнесем последствията. Другарят Каработев ще ни дръпне ушите, ще ни смъмри, но трябва да опитаме

– И аз мисля така – обади се трети.

Постепенно решихме да опитаме сами. Най-напред решихме да пробием път до кошарите. Изумувахме една заповед къде-къде по-неграмотна от заповедите, които издаваше Каработев, ала все пак от нея се разбираше, че е желателно селяните да се явят на другия ден с лопати пред читалището. Дълго умувахме дали да пишем отдолу „Който не се яви, да му мисли!”, но се отказахме, защото някой забеляза:

– Това си е собствен израз на другаря Каработев. Нямаме право да го употребяваме без негово знание. То за него си е нещо като авторско право

И пуснахме заповедта така.

Майчице, да видите на другия ден какво стана! Цялото село – мъже и жени, барабар с децата, без пеленачетата, се яви пред читалището и до обед не само разчистихме пътя до кошарите и до пчелина, ами прокарахме пътеки по всички улици. Бързо натоварихме фуража на колите и го разпределихме по места.

На втория ден от акцията без писмена заповед – просто така решихме, както разговаряхме, започнахме да пробиваме преспите към града. Най-здравите се заеха с преспите, а останалите взеха да уреждат туй-онуй в селото и най-важното – за да покажем, че човек е по-силен от стихията, за да се изсмеем над нея, вечерта му ударихме една импровизирана забава в читалищния салон. Гръмнахме се от изненада!… Забавата мина както никога. Че декламирахме, че пяхме, имитирахме, че играхме хора и танцувахме, а към двайсет и два часа младите започнаха да се учат на нови танци, пък ние гледахме отстрана, навивахме грамофона и поддържахме петромаксовите лампи. За отбелязване е, че нея вечер на веселбата дойдоха и хора, дето хич не предполагахме, че могат да дойдат.

На третия ден от акцията като по чудо всички спорни въпроси в стопанството се изгладиха от само себе си и де що имахме хър-мър между стопаните, изчезна.

На четвъртия ден се разбра, че работите са тръгнали много леко, че можело да се живее и без организаторския талант на другаря Каработев, че без него се живее дори по-добре, но мълчаливо си решихме да не си го казваме един на друг, защото според духа на новото време не е прилично да се говори зад гърба на отсъствуващия.

Сега разчистването на пътя до града продължава и вече е към своя край. По този път ще мине другарят Каработев – да си се прибере при нас, да направи равносметка на извършеното в негово отсъствие и да ни нагълчи за грешките, които сигурно сме допуснали. Ние не знаем кои са ни грешките. Той ще ни ги каже. Ала и ние ще му кажем някои работи направо в лицето.

НЕВЕРОЯТНО

 Завчера ми се наложи да вися на опашка в един оптически магазин. Нямате си представа каква нервна опашка си направихме! На всичко отгоре бяхме и премръзнали. Вън бушуваше снежна буря. Вратата се отваряше и затваряше. Влизаха нови клиенти. Цялото ни внимание обаче бе насочено към щандистката. Тя облече бялата си престилка и застана на мястото си. Беше мургаво момиче с приятна външност, с хубави артистични пръсти и кокетен пръстен на лявата ръка.

– Сега да започнем, другари – каза тя и погледна весело водача иа опашката. – Искате очила?… Постойте така да ви видя. Един момент гледайте право към мене. Спокойно ме гледайте!… Да, на вас ще ви отиват черни рамки… Например тези. Сложете ги, другарю. Сега погледнете в мене!… Нямате си представа как ви отиват. Тук ще ги подвия малко да не ви убиват на ушите… С тези очила ставате два пъти по-привлекателен. Не се оглеждайте в огледало. Нищо няма да видите с вашето късогледство. Доверете се на мене. Аз имам вкус.

Гражданинът се усмихна. Ние, намръщените и готови да вдигаме скандали, също се поусмихнахме. По протежението на опашката премина бодра тръпка. Гражданинът благодари и отиде на касата да плати.

– Сега да видим вас, другарю – обърна се тя към втория клиент. – Охоо, това стъкло е видяло зор. Как го счупихте?

– Изтървах очилата си на тротоара – отвърна клиентът.

– Почти ви повярвах – засмя се тя, а ние също се засмяхме. – Платете на касата! Утре ще бъде готово.

– Нима имате стъкла? – изненада се клиентът. – Навсякъде ме връщаха.

– Представете си – ние имаме!… Я ти, малчуган, какво си изкривил така окото? Защото не ядеш, разбра ли?… Поне слушаш ли майка си?

– Слушам – наведе глава малчуганът. Майка му също потвърди, че слуша.

– На тебе ще ти отиват тези светли рамки. Препоръчвам ви, другарко, да му поставим зеленикави уро-цайс стъкла. Напоследък са модерни и са много практични… Знае ли стихотворение?… Жалко, че нямаме врзме да го чуем. Другарите ще се разсърдят. Вижте ги какви са само настървени… На касата, другарко!

Ние, настървените, гледахме учудено продавачката и не вярвахме нито на очите си, нито на ушите си. Уверявам ви, както беше успяла да ни разведри тогава, бяхме готови да изслушаме и стихотворение.

Един по един заставахме прел нея и с нетърпение чакахме какво ще измисли за всеки от нас тази весела жена с тези хубави артистични пръсти, които чевръсто поемаха очилата и ги обработваха. Бяхме пратили лошото си настроение по дяволите. Почувствувахме, че в магазина стана топло и приятно. Беше цял спектакъл. Лично аз пропуснах пред себе си двама души, за да бъда по-дълго при нея.

И все пак ние, които бяхме в края на опашката, недоумявахме.

– Какво ѝ стана на тази? – прошепна гражданинът до мене.

– Може би току-що се е оженила – отвърна тихо друг гражданин.

– Невероятно! – забеляза трети гражданин. – Навярно е пияна.

– Или пък ненормална – рече първият гражданин.

Какво ли не си казахме за момичето в него студен ден.

Какви ли предположения не направихме. Но никой не искаше да се съгласи, че това е чисто и просто една продавачка на място, такава, каквато трябва да бъде всяка продавачка у нас и в целия свят, за да бъде животът ни по-лек и по-приятен. Толкова невероятен беше случаят в оптическия магазин и толкова отчаяни скептици бяхме ние. Така ли е?

ВОЛЕЙБОЛ

 

Излязъл съм от заседание и съм гладен. Влизам в ресторант за самообслужване, двайсет минути преди да го затворят. Пренасям блюдата на масата и започвам да се храня. Около мене шетат две жени. Те са здрави, мощни и смело размахват метлите. Едната е по-чевръста и след няколко секунди се озовава до мене.

– Другарю, иди на другата маса да пометем! – казва тя.

Премествам се далеч от нея. Продължавам да се храня. Втората метачка също насочва огъня си към мене Скоро тя се пъха под краката ми, повдига нагоре глава и казва:

– Другарче, мани се бе! Не виждаш ли, че метем?

Премествам се на друга маса, където предполагам, че е вече изметено. Продължавам да се храня. Изведнъж усещам, че под краката ми има нещо. Поглеждам надолу. Долу е първата масивна жена, този път с мокър парцал в ръка. Забърсва цимента.

– Ти па не мож си намериш место, ей!… Много си улав бе, другарче!

Премествам се на четвърта маса и продължавам да се храня. Пристига младо хубаво момиче с панделка. Тя забърсва масите. Присламчва се до един от ъглите на моята маса и започва да бърше. Премества блюдата ми наляво и надясно, трака с тях, жонглира с тях, маха ги от погледа ми, пак ги връща и най-после казва:

– Другарю, много се извинявам! Ако обичате да се преместите на съседната маса!

Премествам се на петата маса, и то с удоволствие, защото към мене се обърнаха с неподозирана учтивост, за каквато бях зажаднял.

Десерта си изядох вън от ресторанта, където бях изтласкан. След като го изядох, почуках на вратата, отключиха ми и върнах приборите. Момичето с панделката каза:

– Благодаря! – и заключи отново вратата.

Опиянен от учтивостта на девойката, радостно тръгнах по улицата.

В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА

Наоколо цареше хаос. Дядо Мраз стоеше пред огледалото и ругаеше по телефона. През вратите, които водеха към неговата стартова площадка, влизаха и излизаха отговорници на цехове, специалисти, шивачи и фризьори.

– Безсрамие! – викаше старецът. – Нищо не е готово! Ще ме провалите!… Всички сте некадърници!

Той трасна слушалката и тя стана на парчета. Старецът се обърна към двамата, изправени зад гърба му.

– Кои сте вие?

– Конструкторите на шейната. Викали сте ни.

– Вие ли сте?… Елате тук!… Погледнете! Това шейна ли е? – Двамата се пулеха над шейната. – Питам ви – това шейна ли е?

– Има някои, дефекти – съгласи се първият конструктор, – но късно ни одобриха плановете… Минаха през ръцете на пет комисии.

– Късно ни спуснаха материалите – смутолеви вторият.

Дядо Мраз вдига безпомощно ръце:

– Добре де, това според вас плазове ли са?… Ще катастрофирам на първия завой!… Вижте тук, това заварки ли са?

– Лоши електроди! – рече първият конструктор. – Такива дават.

– Къде са хубавите?

– Не знам – вдигна рамене конструкторът. – Мисля, че ги крадат.

– Казах ли ви да уволните крадците?

– Уволнихме ги. Назначихме други. И те крадат.

– Добре, електродите ги крадат. А кой направи тази лоша извивка тука?!

Конструкторите погледнаха виновно:

– Сгрешихме изчисленията.

– Марш навън!

Конструкторите изхвърчаха през вратата. Дядо Мраз грабна втория телефон:

– Началникът на конструкторите?

– Заповядайте!

– Какви са тези конструктори, дето са ми направили шейната?

– Единствените.

– Кой ги назначи?

– Вие подписахте.

– Къде са завършили?

– Нямат дипломи. Имат заслуги.

– Като нямат ценз, защо не ги уволните?

– Сега готвим обявата за вестниците. Предоставили сме на пропагандното бюро да съобщи, че търсим двама конструктори.

– Защо се бавите?

– Чакаме да стилизират обявлението. Не знаят къде да сложат пълния член…

– Некадърници! – изрева Дядо Мраз и счупи и втория телефон. Разярените му очи срещнаха невинните погледи на фризьорите: – Какво зяпате? Работете!

Фризьорите се нахвърлиха върху брадата на стареца. Зачаткаха ножици, заиграха гребени и четки, засъскаха пулверизатори. Докато той ръкомахаше и въртеше шайбата на третия телефон, те се провираха към него от всички страни, докопваха брадата му и я обработваха.

– По-късо! – викаше той. – По модата1

– Не знаем каква е модата – отвърна първият фризьор.

– Как? Нали бяхте на специализация в чужбина?

– Други заминаха вместо нас. Вредиха се началници.

– Ще ме влудите!

Когато третият телефон ставаше на парчета, нахлуха тези, с чувалите.

– Подпишете, че получавате стоката! – каза този. който ги водеше.

Дядо Мраз измъкна стилото си и запита:

– Какво получавам?

– Подаръци за децата.

– Да ги видя.

– Заповядайте!

Дядо Мраз погледна в чувалите и измъкна няколко играчки. Лицето му посиня:

– Защо такива?

– Какви?

– Все едни и същи, и лоши!… Това играчка ли е според вае? Къде е красотата ѝ? Къде е лекотата ѝ?… Това кон ли е? Това камион ли е?… Това ли са куклите ви? – той тръшкаше играчките върху пода и ги риташе. Размахваше юмруци и се мъчеше да стигне с тях мутрите на помощниците си, но те, както всяка година по това време, отскачаха бодро назад и майсторски отбягваха допира си с него. По-обиграните издебваха момента и ловко товареха чувалите върху, шейната. Отнякъде се промъкваха конярите и подло впрягаха елените.

– Засрамете се, хаймани!. . . Това няма да го дам на невинните дечица! Няма да се излагам пред милите същества!…

Но щом погледна часовника си, вечно младият старец рипна върху капрата и хвана поводите на елените.

– Животните и те са мършави! – проплака той. – Ребрата им се броят! – И тъй като шейната вече пълзеше по стартовата площадка, Дядо Мраз се извърна и изрева към помощниците си: – Некадърници!…  Негодници!…

После шейната полетя през тихата снежна нощ.

*

Един час след това Дядо Мраз, смъкнал торба номер едно от гърба си, стоеше до елхата пред зяпналите от възторг деца и редеше с благия си глас:

– Добър вечер, мили деца!… Аз ида отдалеч, за да ви поднеса чудно хубавите си подаръци. Ще дам подарък на всеки от вас, който е слушал през годината…

Беше нежен и мил, чародеен, също като в приказките и картичките.

?

САМО СЛАВЕИТЕ НИ БЯХА СВИДЕТЕЛИ

 

Моят син Иванчо се върна от училище и вместо да каже както обикновено „какво ще ям”, каза:

– Мамо, утре нашият клас има бригада! Родителският съвет е избрал тебе да ни водиш и да ни контролираш.

– Това е лошо – обърнах се аз към жена си, а после казах на Иванчо: – Нали знаеш, че майка ти е болна? Защо не ги осведоми?

– Осведомих ги, ама те казаха, че отдавна е нейният ред.

Погледнах жена си. Тя също ме погледна.

– Ами сега?

– Хванати сме на тясно – рекох аз. – Ти действително си болна, но как да ги уверим?

Замислихме се.

– Какво ще ям? – запита Иванчо.

– Отивай в кухнята – обърна се към него жена ми. – Сега ще дойда.

Останали насаме, решихме да предприемем нещо. Трябваше да се действува светкавично. Седнах на стола и на бърза ръка си припомнихме всички случаи, от които досега сме се измъквали. Както и да поглеждахме на въпроса, задачата, възложена ни от родителския съвет, трябваше да бъде изпълнена.

– Знаеш, че наистина съм болна – рече жена ми. – Какво да правим?

– Какво да правим! – станах от стола аз. – Ще направим това, че аз ще те заместя!

– Виж, това е хубаво – съгласи се жена ми. – Утре след обед си свободен, грабваш класа на Иванчо и потегляш. Да се отсрамим там някак, че после да можем поне две години да клинчим… Освен това за този клас, който е станал вече пословичен със своето непослушание, е необходима тъкмо твоята стоманена ръка.

– Ще ги науча аз тях! – заканих се злобно и отидохме да обядваме.

На другия ден точно в два часа влязох в училищния двор. Учителката на Иванчо засия от радост:

– Това се казва изненада! Ще ви посочим за пример като единствен мъж. който се отзовава.

– Къде са децата? – запитах мрачно аз.

– Тук са, но се мъча да ги събера. Другарю баща на Иванчо, може би знаете, че нашият клас е доста немирен. Имайте това предвид. – Тя се обърна към двора: – Деца, няма ли най-после да се строите? Днес на бригада ще ни води бащата на Иванчо.

Децата ме наобиколиха, като ме гледаха с интерес, и криво-ляво започнаха да се нареждат, но, уверявам ви, това не бе редица, а хаос.

– Другарко, къде трябва да ги заведа?

– Там, където свършва Паркът на свободата, имаме едно кътче, определено за нашия клас. Трябва да засипете една засъхнала вада, за да превърнем мястото в игрище. Инструменти ще вземете от къщичката, която е наблизо… Тъй като в момента ме чакат на съвет, пожелавам ви успех и ви оставям. Децата знаят пътя… Довиждане!

Тя се обърна и влезе в училищната сграда.

Останах сам с децата.

Иванчо в това време ме поглеждаше крадешком и леко се подхилваше. Все още не можех да разбера беше ли горд, че баща му ще води класа на бригада, или се срамуваше.

– Строй се! – извиках аз.

– Не бой се! – подвикна някое от децата, но кое – не можах да разбера.

– Строй се! – извиках смразяващо аз.

– Не бой се! – повтори този път плахо ехото, подло скрито в редицата, която кривуличеше като планинска пътека.

Тръгнах. Децата се затътриха зад мене. Някой от тях прибягваха напред-назад, бутаха се или се ритаха, дърпаха палтата си или пък хвърляха шапките на другарчетата си по паважа. Кипях от ярост, но нямаше какво да се прави. Все още бяхме в центъра на града и все още не можех да приложа метода си, без да създам зрелище на гражданите.

Една от моите младежки мечти някога беше да стана учител и да формирам деликатното тесто – деца, по моя воля и по мой вкус. Това ми се удаваше едва сега. Вече имах възможност да осъществя кристалната си мечта, макар само за един следобед, за кратко време, но пък и аз вече не съм младеж, а зрял и умен мъж. След известно време успях да вкарам децата в парка, където беше безлюдно и тишината се бродираше само от песните на славеите.

– Спри! – изревах яростно аз.

„Редицата” се олюля няколко пъти, набъбна, разточи се колебливо и се установи на едно място. Палавниците ме погледнаха предизвикателно. По лицата им пробягваха тръпките на присмеха и желанието в най-скоро време да ми скроят нещо неочаквано, по всяка вероятност да изчезнат в лабиринта на алеите или пък дявол знае какво.

– Слушайте – започнах аз, – излъгали сте се много жестоко, ако смятате да ми се качите на главата. На нас ни е възложена задача, която ще доведем докрай! Ясно ли е?

– Ясно е! – отвърнаха две-три деца.

– Ясно ли е? – повторих мощно аз.

– Ясно е! – отвърнаха всички.

– За да изпълним задачата ефикасно, още тук, на това безлюдно място, където само славеите са ни свидетели, ще се разберем веднъж завинаги. Още тук ще ви дам да разберете, че няма да се спра пред нищо… Иванчо, ела насам!

Моят син се отдели от групата и застана пред мене.

– Преди всичко трябва да ви покажа как знам да бия – казах аз и стоварих два шамара на сина си, и то така, че шапката му отхвръкна настрана.

Въпреки изненадата Иванчо се наведе да вземе шапката си, но аз го смразих изведнъж:

– Стой!… Ти поиска ли разрешение да си вземеш шапката?

Иванчо ме погледна още по-учудано и рече:

– Мога ли да си взема шапката?

– Можеш – отвърнах аз и той си я взе.

Погледнах строго класа.

– Но повечето от вас мислят, че шамари имам право да удрям само на сина си. – Погледнах момчето, което бе най-близко до мене. – Ела тук!

Момченцето направи две крачки напред и застана до мене. Ударих му два шамара, придружени с думите „марш на мястото си”. Децата стояха безмълвни и удивени. След като прочетох в очите на всяко от тях достатъчно страх, продължих поредицата от заповеди:

– Строй се!

Оттук нататък работата тръгна идеално. Децата изправиха редицата и мълчаливо потеглиха в крак.

Веднага издадох следната заповед: да се обикаля два часа по часовник около тенискортовете в строг маршов ритъм, придружен от песента „Тих бял Дунав”. В продължение на два часа всички обитатели на тази част от парка избягаха, а състезателите тенисисти прекъснаха тренировките си, захвърлиха ракетите си и се спуснаха към града по гащета. Децата обикаляха, пееха и удряха крак, докато не изтече и последната секунда от срока, след което издадох нова команда:

– Напред към щурмуването на обекта: площадка на класа за игри и удоволствие!

На мястото, което се оказа чудна полянка с мека зелена трева, пристигнахме грохнали от умора. Инструменти получихме от бараката-склад, както беше указанието. Пристъпихме към пренасянето на пръстта от близката горичка, но децата отново показаха старите си недостатъци – започнаха да говорят и да се смеят. Потърпях няколко минути и изревах: – Прекрати!… Строй се!

След като се строиха, веднага преминах към налагане на ново наказание:

– Тъй като вие не разбирате от добро и от човешко отнасяне към вас, прилагам наказание – два часа стоеж ,,мирно” без каквото и да е обръщане на главата вляво или вдясно, без каквото и да е говорене! При изпитване на евентуален сърбеж по тялото – безмълвно и стоическо понасяне!

Когато наказанието изтече, над парка се беше спуснал приятен синкав здрач, придружен от далечно квакане на жаби и съвсем близки щастливи песни на славеи. Тъй като и работният ден отдавна бе изтекъл, издадох инструментите, строих злодейчетата в права като шпага редица и ги подкарах към училищната сграда.

Щом излязохме в уличката на училището, дадох заповед за „Тих бял Дунав” и за стройна маршировка. Вече бе доста късно и родителите на децата заедно с учителката, по всяка вероятност обезпокоени, ни чакаха под светлината на уличната лампа. Щом ни видяха да пристигаме с песен и особено като видяха стройната ни редица, всички се изненадаха и започнаха да ръкопляскат.

– Как е възможно? – чувах ги да се питат те.

– Този ли е най-немирният клас?

Учителката изтича до мене и ми стисна благодарствено ръката.

– Вие извършихте чудо!… Как е възможно?

– Свободни сте! – обърнах се първо към децата, а после казах строго на учителката: – Предавам ви ги коренно променени. Да не сте посмели да ги развалите отново!

– А задачата изпълнена ли е? – запита усмихнато тя.

– Задачата не е толкова важна пред другото – по-голямото! – отвърнах аз. – Иванчо, след мене!

Усмивката от лицето на учителката изчезна, замени се с изненада, а веднага след това – с тревога.

Прибрахме се у дома. Иванчо не пожела да вечеря. Отправи се към леглото.

– Как мина? – запита нетърпеливо жена ми.

– Твоят другар ни преби – рече Иванчо, – съсипа ни!… То… ако ставало така – ехеее…

– Вярно ли е? – намръщи се жена ми. – Кажи ми какво си направил?

Замълчах. Как да им обясня, че всеки си има отделни педагогически похвати. Седнах на трапезата, сложих глава върху масата и заспах. Толкова бях уморен, че не можех да се поддам на угризенията на съвестта.

КОГАТО СЕ СТРОЕШЕ ГРАДЪТ

От запъхтения заснежен влак между многото пътници слязоха и осемте души от културната бригада: лекторът, писателят-хуморист, певицата от операта, актьорът, народният певец, артистката от концертната дирекция, акордеонистът и студентката от музикалната академия. Снегът тук се топеше. По безпаважните улици шуртяха води. При това ръсеше студен, зимен дъжд. Новият град показваше част от лицето си чрез десетина жилищни блока, заобиколени от кал, вода и сняг.

– Не виждам никакъв град – каза певицата, която усърдно прилепяше носната кърпичка към устата си, за да запази от сгуда това, което в операта, пък и другаде, наричат глас. – Краката ми са премръзнали!

– Аз пък не виждам колата, която трябва да ни отведе – забеляза лекторът, който бе водач на групата и отговаряше както за гласа на певицата, така и за удобствата на останалите изпълнители.

– Не е никак весело – добави хумористът. – Аз виждам града и това ме изпълва с тревога.

– Защо? – запита актьорът.

– Защото това, което прилича на град, отстои на пет километра оттук – хей там, вдясно.

– Аз пък виждам град вляво – намеси се народният певец.

– Ами това в средата какво е? Не е ли град? – обади се студентката от музикалната академия.

– Град е – съгласи се хумористът. – За пръв път попадам едновременно в пет града.

Всъщност всички знаеха добре, че това са отделните квартали от бъдещия голям град.

– А как ще преминем през това водно пространство, другари? – простена певицата.

Този въпрос занимаваше всички членове на бригадата. Те гледаха калта и у всеки се загнезди предчувствието за едно неприятно и пълно с неудобства турне, в което певците ще изгубят гласовете си, хумористът – последните останки от хумора си, а останалите – изпълнителския огън, така необходим за един концерт пред народа.

– Предчувствувах аз – клатеше глава лекторът. – предчувствувах, че ще ни измамят за превозното средство. На тръгване говорят все големи работи.

– В хотела ще бъде студено – добави актьорът.

– Салонът ще бъде празен – притури народният певец.

Изпълнителите подскачаха и правеха усилия да се сгреят. Певицата изписка болезнено и тъжно.

– Какво има? – обърна се към нея разтревоженият водач.

– Искам да се убедя, че гласът ми все още живее – отвърна тя.

– Повечето пъти е така – подхвана лекторът-водач. – Никаква организация, никаква тревога, че пристигат артисти от София… Вършѝ всичко сам, ако не искаш да пропадне спектакълът… Ето на – чакаме сега колата, кефа на някакъв шофьор и кога ще дойде той? Ще дойде ли въобще?…

Чу се трясък, шум от мотор и съскане на гуми в разкашкания сняг. Пред групата спря внезапно, сякаш връхлетя от небето, тежък камион, покрит с брезент.

– Изпръска палтото ми! – извика актрисата. – Ей, не можеш ли по-внимателно да минаваш?

Вратата на кабината се отвори енергично. Показа се закръглена, червендалеста шофьорска глава, която се засмя и огледа бързо групата.

– Не минавам, а спирам! – извика весело той. – Вие ли сте артистите?

– Ние сме!

– Качвай се!

– Сбъркал си адреса!… Нас ще ни вземе лека кола!

Шофьорското туловище, напъхано в дебела агнешка шуба, се заклати от жесток, първобитен смях.

– От коя пиаца, моля, си ангажирахте кола?… „Победа” или „Шкода”?… Хайде, другари! Да не ставаме смешни! Не виждате ли,че строим нов град?… Качете се отзад внимателно, а пък аз ще ви затворя капака да не изпадате някъде… Аз съм също певец. Някога пях в „Риголето” Затова ви говоря като на колеги. Да не мислите, че имам лошо отношение към изкуството?… Боже упази, както е казал Верди…

Кой знае защо, но този рязък тон не обиди никого. Дори жените не се обидиха. Един по един цялата бригада се качи под брезента.

– Засрамете се – извика актьорът към кабината на шофьора. – Поне пейки да бяхте сложили!…

От кабината се понесе ария из операта „Травиата”:

Налейте да вдигнем пълни чаши!…

 

Певиците не изтраяха. След тях запяха и мъжете. Пеещият камион подскачаше по неравния път.

– Гласът ми не е паднал! – извика радостно певицата от операта.

– Другари, погледнете през дупките на брезента!… Вляво цял квартал от високи сгради!.. .

– Другари, ура за новия град1 …

– Ура-а-а!…

Но в ресторанта настроението отново се понижи. Тук беше студено. Нямаше сливова ракия, а само гроздова. Винен коняк за сгряване също нямаше.

Кулминацията дойде в момента, в който певицата, измъчвана от непоносима жажда, поиска чаша топла вода.

Келнерът донесе студена.

– Но аз ви поисках топла! – изплака тя.

– Топла няма! Тук всички пием студена!

– Но аз съм певица!

– Вярвам ви, другарко, но топла вода нямаме…

Шофьорът, който вече не се отделяше от бригадата, стана и кой знае откъде донесе канче топла вода. Някой опита гроздовата ракия и доложи, че никога в живота си не е пил по-добра. От съседната маса група работници изпратиха на бригадата четири бутилки червено вино с бележка: „На народните артисти. Това замества всякаква вода и отваря гласа“. Чашите се напълниха. Работници и артисти се изправиха на крака. Един работник, облечен с неизбежната памуклийка, вдигна чаша:

– Другари, да пием за здравето на артистите от София, които дойдоха при нac!

Ръкопляскания. Пиене. Не щеш ли – акордеонистът измъкна инструмента си и засвири естрадна мелодия.

Колоратурният сопран на квалифицираната артистка се виеше горе и нижеше искрици вокални серпентини върху здравата основа, образувана от несигурните, но силни гласове на работниците. Шофьорът захвърли настрана шубата, зачервен от виното и необикновено приятното за него приключение. Ръкомахаше, командуваше и пееше. От време на време той прекъсваше пеенето, за да каже на хумориста:

– Пял съм в Неапол!

Хумористът отвръщаше:

– Вярвам, вярвам!

По едно време шофьорът каза:

– Другарю, аз съм пял и в „Миланската окала”.

– Това не вярвам! – отвърна хуморисгьт.

– Уверявам те, другарю!… Тогава бяха бояджия и боядисвах салона на операта! – После добави сериозно: – Вие се смеете, но тогава у нас нямаше същите възможности, каквито имат днешните младежи! Къде да бях сега с двайсет години по-млад!.. .

Песента завърши. Постъпиха предложения за нови песни. Акордеонистът подхвана народна песен. Народният певец се засмя и запя със сладкия си меден глас, който редовно слушате по радио София.

Вечерта, на отиване към салона, където трябваше да бъде изнесен концертът, настроението отново падна. По улицата водата навлизаше през обущата. Духаше равен, студен вятър, който обещаваше да скове в лед земята за по-малко от час. Акордеонистът затъна в някаква локва и извика:

– И това ако е град! …

– Има си хас цялата публика да е такава – каза хумористът, като посочи няколко кадъни, тръгнали към киносалона, – те няма да разберат хумора ми.

Лекторът се изплаши. Как ли ще шумят през време на неговото половинчасово слово?

Слава богу! В салона беше затоплено. Но къде е публиката?… На средните редове бяха седнали двайсетина души. Между тях ясно се очертаваше групата на ханъмите.

– Пак ни извозиха с организацията! – шепнеше актьорът. – Така е било и така ще си остане.

До вдигането на завесата оставаха само двадесетина минути. Обхванати от тежки предчувствия, изпълнителите се оттеглиха в стаичката за гримиране. Студентката навличаше арменска национална носия, тъй като ѝ предстоеше да изпълни арменски народни песни. Певицата пробваше гласа си и непрекъснато повтаряше: „Струва ми се, че е паднал”. Хумористът трескаво разгръщаше книгата си и се чудеше какво да чете на тази „особена” публика. По-спокойни бяха само народният певец и акордеонистът.

Завесата се отвори. Лекторът излезе на сцената. Останалите изпълнители се умълчаха в стаичката, заслушани към салона… Бурни ръкопляскания.

– Салонът е пълен! – изрева извън себе си актьорът.

След половин час лекторът се върна засиял през все още долитащите ръкопляскания и скандирания.

– Прекрасна публика! – говореше той. – Да знаете само как слуша!… Ах, прекрасен е нашият народ!…

Започна и художествената програма. Певците и певиците не можеха да слязат от сцената. Салонът гърмеше от бисове.

Хумористът се върна от сцената една педя по-висок и с далеч по-голямо самочувствие. А когато народният певец каза: „Сега ще ви изпея ваша, местна народна песен”, публиката се разсмя и с право – местните хора в този град се броят на пръсти.

Шом излезе студентката, ханъмите се съживиха.

– Франсухи! – извика една от тях. – Това момиче е от нашата маала, от Хасково! Какво правиш тук, ма?… Другари, това момиче работеше на тутуневия склад при нас!. . .

Студентката се засмя, махна за поздрав с ръка и запя.

Това исках да ви разкажа, пък вие си помислете и кажете заслужава ли то да се напише и чете.

В УСТАТА НА ВЪЛЦИТЕ

 

Влакът спря. На гара Трепетлика слязоха само двама пътници – закръглена съпружеска двойка, хора от средна ръка, вече пенсионери. Над заснежената земя висеше черната смола на небето, отрупано с искрещи звезди. Откъм север, където се потайваше невидимата сега планина, духаше студен, бръснещ вятър. Той загребваше снежен прах и шеговито ръсеше съпружеската двойка.

Старият Петранов сложи куфара на земята, вдигна яката на балтона около врата си и се огледа.

– Не го виждам, Сийке.

Гражданката Петранова погледна недоумяващо заснежената градинка на гаричката, оградена с летвички и изпълнена с пчелни кошери.

– Не може да бъде!… Я да извикаме… Кирчоо!

– Киро-о, Кириле! – Петранов дори направи фуния с ръце около устата си и извика още няколко пъти.

Най-после от малката чакалня изскочи тъмен силует на човек с ямурлук и тръгна към тях.

– Кирил го няма – чу се грубичък женски глас. – Аз ще ви водя. Ха добре дошли!

Жената с ямурлука подаде здрава селска ръка.

– Божичко – изплаши се Петранова. – Какво е стенало с Кирил?

– Ншцо няма, другарко… Отиде на визитация.

– Но нали знае, че пристигаме?

– Знае, знае!… Затова съм тук с каруцата. Ще ви водя в село.

– Каква визитация по това време?

– Ами като му е такъв занаятът!… Елате да се качваме.

Жената с ямурлука ги поведе по отъпкана пътека, която изви зад градинката. Двамата пътници вървяха до непознатата и ругаеха на ума си. Зад градинката, откъдето започваше едва очертаващ се в тъмнината и снега път, кротуваха два накачулени коня, впрегнати в нова селска каруца с чергило. Жената свали чергите от гърбовете на добичетата, вмъкна ги под седалката, взе куфара от ръцете на Петранов, пъхна го под чергилото и каза:

– Качете се оттук, внимателно… Тпру!… Къде тръгваш, Неделчо?… Тук стъпи, другарко!… Стой, Неделчо, стой да се качат другарите!… Ха сега влезте вътре и се завийте с козяците.. .

Двамата Петранови се вмъкнаха непохватно под чергилото. Другарката Петранова напипа в тъмното козяците и подаде единия на мъжа си.

– Хайде сега, Неделчо! – Жената се извърна към пасажерите си: – Наместихте ли се?

– Добре сме – отвърна Петранова и се помъчи да погледне напред, където се простираше студената кърска нощ.

– Щях да ви посрещна с шейна, ама още не е готова. Разхлопана е от миналата зима. Сега ще слушате само звънчетата.

Звънците вече пееха жизнерадостно под ритъма на конския тръс. Колелетата се движеха безшумно, сякаш се плъзгаха, а козяците топлеха приятно. Чу се далечно, глухо изсвирване на влак.

– Чия е тази каруца? т- запита другарката Петра-нова.

– На стопанството.

– На кое стопанство?

– Как на кое стопанство? На нашето текезесе.

– А нашият Кирил къде бил, казвате?

– На визитация. Дядо Димитър получил атака в жлъчката… Каза да извинявате. Ще се чакате в квартирата му.

– Удобна ли е кзартирата му?

– Квартира като квартира. Аз не съм влизала вътре, ама трябва да е хубава, щом е докторска.

– Кой е този дядо Димитър? – намеси се и Петра-нов

– Той е от съседното село. На два километра от нашето

– И Кирил – в тази виелица! – изуми се Петранова.

– Нищо му няма на Кирил, другарко… Хайде-е, Неделчо!… Тук хайванчетата малко забавят. Баир е.

Каруцата тръгна бавно нагоре. Старата съпружеска двойка се умълча, изпълнена с тревога за единственото си чедо. Дълги години никой от тях двамата не бе напущал София. За живота на село те имаха далечни и смътни представи. Вятърът засвири още по-силно. В чергилото нахълта снежна пудра. Петранова чувствуваше как палецът на десния ѝ крак измръзва и наболява.

– Ти каква си в стопанството? – обърна се тя към жената.

– Сега съм каруцарка.

– Колко път остава?

– Десетина минути я има – я няма… Вие идвате чак от София да видите сина, а? Харно, харно!… A-а, Кирчо е пешкин. Добро момче. На добър доктор попаднахме.

Към билото на хълма колата съвсем забави хода си. Оттук се откриваше почти цялото звездно небе. Напред и надолу като догасваща жарава мъждееха светлините на няколко села. Вятърът свиреше равномерно и метеше хълбоците на възвишението.

Изведнъж конете спряха и уплашено доближиха главите си, сякаш се мъчеха да стоплят заледените си муцуни. Каруцарката се наведе напред и се ослуша. Нрез острия резлив писък на вятъра се открои проточен и жален вой: „Ау-у-у-у!” Виенето идваше отдалеч и звучеше зловещо в мрака на нощта

– Брей, отрано тръгнаха тази зима гладниците! Чакай да кажа аз утре да направят хайка.

– К-какво е това? – Гласът на Петранова бе глух и тревожен

– Вълци, другарко.

– Вълци?

– Всяка зима слизат от балкана, колкото да вършат пакости.

– Хора нападат ли? – запита бързо Пеграяов.

– Ами!… Добитъка гонят те, добитъка.

– Продане – дочу се отново гласът на Петранова.

– Кажи .

– Имаш ли кибрит?

– Имам. Защо питаш?

– Чувала съм, че вълците се страхуват от огън.

– И от разпасан селски пояс се страхували – добави оживено Петранов. – Няма ли тук някакъв пояс?

Каруцарката се засмя с пълен глас и шибна канете.

– Няма опасно, другарко… Не бойте се!

Каруцата прехвърли възвишението и се спусна надолу. Звънците запяха весело. Каруцарката заговори нещо – на конете ли, на себе си ли, не можеше да се разбере.

– На два километра ли било туй село? – отново започна Петранова.

– Толкова

– С автомобил ли отиде?

Каруцарката се извърна и пак се засмя.

– Пеша си отиде момчето. Аз трябваше да го возя, ама той ме изпрати да посрещна вас.

– Пеша?

– Че колко му е! Една разходка. Той обича да върви пеш. Като обуе едни дебели обуща с големи габъри, като нахлузи един тесен панталон…

– Аз му сложих клина в куфара – прекъсна я доволна от себе си Петранова

– … Че като тръгне. Върви и пее.

– А кашля ли? Той си има бронхит от малък.

– По-рано покашлюваше, ама сега не съм го чувала.

Конете пак спряха. Отново се чу зловещото виене. Този път то беше по-слабо и по-далечно

– В гората са, зверовете им проклети! Ще кажа там да ги дирят.

Тя шибна конете. Животните, усетили, че наближават селото, препуснаха. Петранова се прекръсти в тъмното.

– Казах ти аз да потичаш малко повече, ами ти… На, сега – оставихме Кирил на вълците.

Петранов не отвърна нищо и жена му разбра, че се чувствува гузен.

– Казах ти – бягай в министерството, намери хора…

– Другите като бягаха, та останаха в София, нали?

– Останаха, останаха! О-о, колко останаха.

– Останаха, ама като станаха келнери.

– Нека бъде келнер, ама да си е при нас в София. Чунким сега да си лекар е келепир. Трепят се по калища и снегове.

– Ти все много знаеш!

– Знам я!… Ти пък колко пъти си казал нещо умно!

– Стига!

– Гони сега детето си по кърищата. Какъвто си е слабичък и с този бронхит… Един познат в министерството не можа да намериш!.. .

– Той сам пожела, разбираш ли!…

– Кирил е дете. Децата вършат глупости.

– Млъкни, че станахме за смях!

Конете свиха вляво по един мост. Блеснаха няколко светлинки. Разля се кучешки лай.

– Пристигнахме вече – чу се гласът на каруцарката. – Ще ви оставя пред квартирата му. Вие си влезте направо. И електриката е запалена, и печката бумти… Хазайката му ви е свила баница… Тя не знае де да тури докторчето. И с право. Спаси й живота вашият Кирчо.

* * *

Гостенката огледа критично обстановката и изглежда, че остана доволна. Запалена печка, маса за работа, етажерка с книги, прилично легло, а на пода пъстри селски черги.

Пуши! – каза тя, като погледна пепелника с угарките.

Но истинската тревога дойде от другаде. На масата, в малка металическа рамка със стъкло, от онези рамки, които се продават по сергиите в провинциалните магазинчета, се усмихваше кестеняво момиче с високо чело, въздълги прави коси и тънки устни.

Петранова измъкна снимката от рамчицата и погледна гърба ѝ. Майчиният инстинкт не я излъга. Тя прочете: „На милия Кирил от Станка. 13 ноември, с. Трепетлика”.

– Чети! – каза Петранова и подаде снимката на мъжа си.

Мъжът ѝ погледна надписчего, обърна да види лицето на момичето и каза малко нервирано:

– Е? .. .

– Казах ли да да бягаш в министерството?… Видя ли сега?

– Какво да видя?

– Край! Това е краят!…

– Защо пък край?

– Глупчо, тук мирише на женитба!

Петранов премигна няколко пъти.

– Тъй ти се струва… Има да ги лъже още…

– Щe ти кажа аз тъй ми се струва!

– Голяма работа!

– Какво?

– Какво му е на момичето? – Петранов отново погледна снимката.

– Какво му е на момичето ли?… Стаика!… Нямам доверие в такива имена… И пуши! Божичко-о, пуши!

– Той си пушеше оше в гимназията.

– Изтървахме момчето, Продане! – Петранова започна да рови книгите. – Пиеси!… „Любов” от Орлин Василев… Има подчертано. – Тя внезапно закри с ръка отворената си уста. – Има си хас да го е ударил на селски театър!

– То… Така става със селската интелигенция.

– Трябва да е отслабнал. На сцената е толкова прашно

– Ти пък отде знаеш?

– Квартирантът на Ленчето нали е артист. Не го ли чувам какво разправя… Но къде ли е детето сега?…

Тя свали палтото си и излезе от стаята. В антрето беше тъмно. Петранова разпери ръце от страх да не пребие носа си и изпищя. Мъжът й пристигна веднага, наполовина свалил балтона си.

– Продане. Понка, напипах нещо гадно!… Намерѝ ключа на лампата!

Петранов дълго опипва студената стена и най-после електрическият ключ щракна. От ниския таван надолу като сталактити висяха грамадни кехлибарено-жълти гроздове с леко набръчкани зърна.

– Грозде! – удиви се Петранова и откъсна едно зърно. – Афуз!

– Какво си се разпищяла! – смъмри я Петранов. – Изкара ми акъла.

– Помислих, че е змия бе, Продане. В село е пълно със змии.

Тя изяде още няколко зърна и реши да продължи пътешествието си из непознатия селски дом, но когато се накани да отвори още една врата, зад гърба ѝ влезе някой. Беше светло, червенобузесто момиченце, изцапано на брадичката с мастило.

– Докторът върна ли се? – запита то.

– Питай, че да ти кажем – отвърна Петранова. – Пращат го насам-натам сред вълците.

– Ще го почакам. Трябва да прегледа татко. Ще го водя у дома.

– Водете го, водете го!… Съсипете здравето му!…

– Сийче, мълчи! – смъмри я тихо Петранов.

– Да мълча ли?. .. Видя ли къде го доведохме с нашето мълчание и с нашата честност! Вместо да намерим някой началник от министерството…

– Стига с твойто министерство!… Момиченце, как се казваш?

– Марулка.

– Докторът е наш син.

– Той отишъл до съседното село – каза Марулка, без да сваля поглед от интересната жена насреща ѝ.

– Божичко, дали няма да го настигне бялата смърт! – Петранова се вслуша във вятъра, който продължаваше да свири вън. – Ще си го приберем още утре!

– Няма да го пуснат – усмихна се момиченцето. – Много си го харесахме.

Петранова хвана Марулка за ръката и я поведе към стаята на сина си. Без да каже нито дума, тя взе снимката и я показа:

– Коя е тази?

– Нашата агрономка.

– Сега цъфнахме! – почти извика Петранова. – Прибирам си го! Още утре си го прибирам! . . .

Момиченцето гледаше учудено широкото бемчесто лице на непознатата енергична жена, дебелия, почернял от тлъстини нос и черния мъх под него, без да знае какво трябва да каже.

– Ами парички падат ли?

Момиченцето стоеше все така учудено.

– Частна практика има ли синът ми – туй ме интересува.

Петранов се намръщи.

– Не се излагай! Де ще ти знае детето тия работи!

– Знае то, знае! Не ги познаваш днешните деца!

В антрето се чу шум. След това в стаята влезе Кирил. Беше облечен в тъмносин клин, тежки туристически обуща, винтяга и вълнена скиорска шапка. Продълговатото му възхубавичко лице бе зачервено от студа. Той влезе усмихнат и готов да се извинява.

– Напълнял е – прошепна Петранова на стария и се хвърли да целува сина си, когото не беше виждала цели шест месеца. – Нищо не те извинява! – започна да го мъмри тя. – Идват твоята майка и твоят баща, а ти… Забранявам ти такива екскурзии по виелиците!…

Докторът се откопчи от прегръдките на майка си и подаде ръка на баща си. Той просто не знаеше какво да каже.

– Добре дошли! – засуети се младежът. – Разсъблечете се и се чувствувайте у дома си!… Хазайката е завъртяла баница… Марулке, пак баща ти ли? – Малката поклати утвърдително глаза. – Идвам веднага!… А вие, майко, ще ме почакате още малко. После ще си говорим нашироко… Извинявайте, но баща ѝ е болен… Хайде, Марулке!…

– Той сложи ръка върху косата на момиченцето и го поведе навън. Докато отиваше към вратата, родителите не без удоволствие забелязаха, че гърбът на техния син е станал някак си по-широк и че въобще това не е някогашният Кирилчо. а един възмъжал, малко чужд за двамата момък.

– Не го е срам! – възмути се Петранова. – Заряза родателите си. От шест месеца не съм го виждала…

– Такъв му е занаятът – каза весело Петранов. – Щe му се нагледаш, бъди спокойна.

Бащата се изтегна на леглото, без да слуша повече думите на жена си. Той я познаваше добре. Двамата имаха вече тридесетгодишен съвместен живот.

 

В СЛАДКАРНИЦАТА

Да ви разкажа точно как беше.

Пред мене стоеше касиерът-маркировач, седнал зад гишето, а вдясно – продавачката, на която виждах само раменете и главата, отрупана с фиби, фуркети и шноли. Между мене и продавачката беше щандът, отрупан с пасти, баклави, щрудели, кифли, шоколади и бонбони. В ръката ми беше банкнотата.

Касиерът гледаше към щандистката:

– Манолов преди всичко няма право да се меси в тия работи, защото аз казах на събранието пред всички и ако трябва, ще го кажа пак, че ако продължава така – да дойде той да си получава стоката…

– Същата работа стана и с отпуската ми – рече продавачката – и аз го казах на събранието, ама ще го кажа пак, защото Манолов си позволява да държи такъв тон и на Кичка, и на Пешо… Пешо се е отказал да говори въобще с него. На следващото събрание аз…

– Една паста – казах аз и поставих банкнотата пред касиера-маркировач.

– Пешо ми разказа цялата работа и на мене. И за фиданките ми каза, как си ги носил в автобуса за Бистрица да ги сади, и разговорът станал пред целия автобус. Манолов повишил тон и станала цялата дандания.

– От завист – рече продавачката. – Защото му завижда… Не знаеш ли случая с трите метра плат на Кичка?

– Това не знам и те са си техни частни работи, ама ако продължава все така, аз ти заявявам, ще се откажа да получавам стоката. Щом дойде камионът, все ни свиват такива номера и все пред клиентите…

– Една паста и една боза – настоях аз. Отново поставих банкнотата пред него.

– Те преди всичко нямат основание и за Ефрем, защото човекът си каза и си го заяви, че ачик му ядат от почивката и ако не се уреди въпросът, ще го повдигне още един път и ще изфиряса.

– Ами Калчев няма ли да изфиряса? Защо само аз, казва той, да страдам от вашите неуредици и ги заплаши… Има си готово място в „Плод-зеленчук” и току-виж – хвръкнал.

– И бай Сандо май ще си отива. Манолов му казал, че тук не е място за сеирджии, пък ти си го знаеш бай Сандо и всички го знаят, че той каквото прави, го прави по съвест и такъв работник няма да намерят и да търсят.

– Другарю, вие ще купувате ли нещо? – запита ме глас зад мене. Обърнах се. Зад мене, на опашка, се бяха наредили петима души.

– Ще купувам – отвърнах аз.

– Ами хайде де!

– Една паста и една средна боза – казах аз.

– Те ще се наредят работите, ама един ден трябва да откажем да приемем стоката, че тогава да писнат и клиентите, и ние да си кажем ачик на Манолов, защото разправяме ние на събранието, ама като не взимат отношение, ние сами трябва да откажем и тогава да повдигнем въпроса и да кажем, че клиентите страдат от това.

– Една пас…

– Много им дреме тях за клиентите! – каза продавачката. – Ами помниш ли, когато им каза…

– Другарко, вие ще продавате ли, или ще се разправяте? – запита някой от опашката, която вече бе нараснала с още двама души.

– Не се бъркайте, другарю, като не знаете каква е работата – рече продавачката. – Платете първо на касата!

– Въобще на следващото събрание ще видиш – рече касиерът. – Какво искате вие?

– Една паста и една средна боза.

Той вдигна ръка да маркира.

– И Стоянов е същата зодия – продължи касиерът. – Да не мислиш, че е нещо по-друго?

– И той е същият – съгласи се продавачката.

В това време на улицата изръмжа камион и спря до входа на сладкарницата. Касиерът и продавачката излязоха на тротоара. Когато ги запитахме какво ще правят там, те ви отвърнаха, че ще приемат стоката, и учтиво ни помолиха да почакаме.

ЕЗИСВЕЩМОДИ

 При другаря Тотев може да попадне всеки от вас, за щото той е в такъв сектор, където мнозина попадат. Когато почуках на вратата и влязох в кабинета му, той едновременно говореше по телефона, изслушваше информация и даваше нареждане: да се придвижва, отмисля и отреагира.

Пет минути след това останахме сами и другарят Тотев каза:

– В притежание съм на вашата молба.

– Трябва да добавя – рекох аз, – че получих най-после бележка и от Софийски строежи.

Другарят Тотев ме погледна някак особено, сякаш не е дочул добре.

– Какви са тези Софийски строежи? – запита той.

– Софстрой! – поясних аз.

– Аа. Софстрой!… Така кажете. Друга бележка носите ли?

– Взех бележка и от Централния съвет на професионалните съюзи. Също така и от Издателството на професионалните съюзи.

Лицето на другаря Тотев за втори път изрази учудване:

– Чакайте, чакайте… Пак нищо не разбрах. Какви са тези съюзи?

– От цесепесе и от Профиздат – поправих се аз.

– Ами така кажете, да ви разбере цял свят! Друго?

– От Трудово-производителните кооперации също издадоха бележка. Мисля, че и тя ще потрябва.

– Бележката сигурно ще потрябва, но откъде беше издадена? Това пък какво е, дето го споменахте?

– Как да не знаете: тепека!

– Сега ми е ясно. Като се изразявате по-човешки, веднага ви разбирам.

– След това сметнах за необходимо да си взема бележка и от Управлението на автомобилния транспорт.

– Какво е това управление? За първи дъх чувам… Вие сте решили да ме подлудите.

– УАТ! – извиках аз. – Толкова ли не можете да разберете, че ви говоря за УАТ?

– Вече разбрах и няма защо да крещите! – Другарят Тотев се изправи, облегна ръце на бюрото, фиксира ме с острия си делови поглед. Една от вените на врата му започна нервно да пулсира: – Вижте какво, защо не говорите като хората, правилно, ами измисляте едни нови думи, които ме карат да гадая. Аз съм достатъчно зает и не разполагам с време за решаване на словесни кръстословици.

– Виноват! – отвърнах кротко аз. – След това отидох в КУС.

– Добре сте направили – рече доволно той.

– След това – в БУС,

– Така!

– След това – в АВТОБУС1

– Добре. Това е достатъчно. Ето парафа ми върху вашата молба! – Той подписа широко и волно. – Идете да ви натракат удостоверението.

Благодарих му и взех молбата си. На излизане, щом натиснах дръжката на вратата, обърнах се към него и запитах:

– Извинете, знаете ли какво означават КУС, БУС и АВТОБУС?

– Разбира се – погледна ме учудено той. – Всичко е наред.

Като излязох в коридора, бях почти изплашен.

Интересно е, мислех си аз, как ли е разбрал другарят Тотев какво означават КУС, БУС и АВТОБУС, когато ги измислих в момента и сам не зная какво се крие зад тези думи?

А що се отнася до заглавието, то означава: Език свещен на моите деди.

СЪДЪРЖАНИЕ

Моят съученик 3

Пиратска романтика 7

Тридесет и деветият 13

Забранената стая 16

Чудо 20

Невероятно 23

Волейбол 26

В последната минута 28

Само славеите ни бяха свидетели 32

Когато се строеше градът 39

В устата на вълците 46

В сладкарницата 57

Езисвещмоди 60

НОКАУТ – библиотека „Стършел“ – 1959.

Б О Р И С   А П Р И Л О В

 НОКАУТ

СЪДЪРЖАНИЕ:

По закона за скачените съдове

Маргарита

Почивка

V Нокаут

Транзит

у Да капо ал фине

Тревога

Глад

Историята за остров Тананука .

ПО ЗАКОНА ЗА СКАЧЕНИТЕ СЪДОВЕ

Щом работите в село Чешмяно тръгнаха добре, изведнъж се появи завистта. Тя се появи след като Станко Лапето си построи голяма къща на два етажа. Той я изтъпанчи смело до самата улица, а не както беше старата му къщурка в дъното на двора. Боядиса я в два цвята, без да се брои ведрият син цвят, с който блеснаха всички дървени части. По този начин къщата на Станко Лапето стана симфония, особено като я обиколи с една весела тухлена ограда, наподобяваща гердан. После направи градинката и голям хубав чардак, но отстрани – да не закрива фасадата. Много често Станко излизаше на улицата, гледаше новия си дом и се чудеше какво му липсва. Най-после се досети: липсваше му годината на раждането. Без да се мае, той написа релефно върху фасадата – 1955. По този начин в селото се появи завистта.

Оттогава съседът му Дончо, на когото не мога да си спомня второто име, тръгна като замаян. Той поглеждаше крадешком бижуто, блеснало в двора на съселянина си, и чувствуваше как в душата му се заражда завистта. Един ден Дончо се свърза с архитект от града, докара го в селото и му каза:

– Виждаш ли къщата на Станко Лапето?

– Виждам.

– Ако можеш да ми измислиш една по-хубава – казвай, да влизаме при бъчвата и да се черпим. Ако не можеш – ето ти пари за рейса и за амортизация на времето, което ти отнех, пък се махай в града!…

Архитектът погледна новата къща, почеса се по врата, усмихна се и рече:

– Къде ти е бъчвата с виното?

Така се появи и къщата на Дончо: по-хубава, по-модерна и дори тук-там модернистична.

И понеже хорската завист е голяма, чешмянци започнаха да строят поголовно все нови и хубави къщи. Чешмяно се преобрази за три-четири години. Който от вас е минавал през него, може да потвърди това. Аз съм виждал това село при залез слънце и ви уверявам, че няма по-голяма красота от тази, да гледаш как лъчите осветяват стените, прозорците, оградите, терасите и зеленината, пламнала между тях. В такъв момент селото прилича на пропаганден плакат на ״Балкантурист“.

Селото се промени, получи нов външен и вътрешен облик. Не се промени само селкоопът. Постегнаха го и него, подредиха го, но там все не достигаше нещо, да речем – стоки. Тук се беше намесил субективният фактор. Името на субективния фактор беше Стоянчо Латерната – вечно усмихнат, винаги в добро настроение, продавач. Ако влезеш при него и поискаш нещо, примерно – жилетка, той ще ти отвърне с подкупващата си усмивка:

– Ей, ти пък не можа да измислиш нещо друго! Баща ти едно време все жилетки е носил. Я да ти дам една риза от модерните!

И ти си излизаш с една от онези карирани ризи, каквито носят всички от село.

Откъде извираше веселото настроение на този човек, на какво се дължеше оптимизмът му, никой не знаеше. Той можеше да изговаря в кратко време толкова много думи, че на клиента се струваше, че ги смъква от рафтовете като стоки.

Но един ден в магазина влезе Станко Лапето и каза:

– Латерна, дай ми една лека кола марка „Москвич” !

Стоянчо Латерната се надигна от стола си, след това се наведе под тезгяха, потършува там няколко секунди и рече:

– Съжалявам, ама нямам в какво да ти я увия. В понеделник ми пристига амбалаж. Тогава ела!

– Латерна – пое въздух Станко Лапето, – искам да си купя един „Москвич”!

Продавачът го изгледа по-обстойно и отвърна:

– Току-що пристигнаха автоматични писалки. Купи си една да си пишеш спомените.

– А с тях може ли да се пише в оплаквателната книга? – запита Лапето. – Ти разбираш ли, че искам „Москвич”?

– Хайде де!…  Ами като нямам да ти върна ресто?

– Парите съм приготвил точно! – И Станко издумка на тезгяха двадесет и две хиляди и петстотин лева.

Стоянчо Латерната погледна банкнотите и седна да си поеме дъх.

– Ти разбираш ли бе, човек! – Лапето удари с юмрук върху банкнотите: – Да не мислиш, че се шегувам?

Латерната реши, че крайно време да се нервира на свой ред:

– Нямам! – удари с две ръце той. – Такава стока нямам!

– А защо нямаш?

– Ако искаш, купи си един буркан гликоза. Укрепва сърцето.

– А защо нямаш, питам!

– На магарешки въпроси не отговарям!

Лапето прибра отчаяно парите си.

– И сега, според теб, за една кола трябва да ходя в София?… Да правя разноски?

– Който иска да се вози на кола, първо трябва да се вози на влак… Такъв е законът на природата! Колата е мъртва стока. Нямам време да замразявам капитали!

– И това ми било селкооп! – изруга Лапето и си излезе.

Стоянчо Латерната погледна към изхода, през който бе излязъл омразният клиент, опипа неволно носа си, понечи да се усмихне, както правеше някога, но изведнъж се намръщи и изсъска нещо неразбрано.

– Защо ме псуваш? – запита внезапно влезлият Дончо, съседът на Лапето, оня, на когото все още не мога да си спомня второто име.

– Ще псувам! – отвърна Латерната. – Хората вече полудяха! Не знаят какво искат!… Този твой съсед Лапето нещо не е с всичкия си, а?

– Защо?… Какво му е?

– Иска да си купи от мен „Москвич”… Ти какво желаеш? Казвай, че нервите ми са разстроени! Трябва да затворя за малко магазина.

– Ами че… просто не знам как да започна, Латерна… Дошъл съм да му намерим начина…

– Начин ще намерим… да си купя и аз един „Москвич”. Много не му придирям за цвета. Държа само да е с радио, както му е редът.

Продавачът захапа неволно един къс хартия, сдъвка го, след това го изплю и измъкна ключовете:

– Затварям! – рече той. – Работното време изтече. Коли продавам от пет до три… Марш оттук, спекулант!… Такива подигравки със социалистическата търговия няма да ви позволим!… Охоо!

Веднага след като затвори магазина, продавачът се отправи към канцеларията на кооперацията. Той беше в лошо настроение. Но веселостта му се върна лесно: преди всичко беше хубав ден – нито студен, нито топъл, с високи бели облачета и свеж ветрец, който носеше уханието на зеленината от градините и освежителната влага от кротката, пълна с риба река. Той успя да забрави нахалството на клиентите и сега всичко му се видя смешно, достойно да бъде разказано в счетоводството като виц. Опѝт от младостта на природата, Латерната не усети как затанцува блуса като танго:

… а гледа надалече

и мъничко встрани,

където чезнат вече

онези дни.

 

В канцеларията се намираха няколко души. Те разглеждаха писмото на цирк „Глобус”, който канеше стопанството в града да посети спектакъла му. Желаещите бяха много и ръководството се тюхкаше откъде да намери достатъчно камиони.

– Не знам как е при вас, но при мен има неприятности – рече Латерната. – В магазина започнаха да търсят леки коли!… Селото става шантаво!…

– Какви коли? – запита счетоводителят.

– Такива… дето приличат на автомобили.

– Кой иска автомобили?

– Станко Лапето и Дончо.

– Стига си лъгал!

– Сериозно ви казвам!… Сега ги изгоних. Искат „Москвич”. Удрят с пари върху масата.

Присъствуващите започнаха да се смеят: отначало тихо, неорганизирано, почти плахо, като не знаеха къде ще ги отведе този смях. Но после се отприщиха и започнаха да се смеят с всичка сила: високо, спонтанно, като от време на време някой издигаше гласа си и минаваше в соло. Най-стихийно се смееше счетоводителят.

– Нахалите им с нахали! – кискаше се той. Автомобили, а?… С четири колелета?

– И с радио! – добави Латерната и също се закиска.

– Че нашият селкооп да не е ЦУМ? – продължаваше през смеха си счетоводителят. – Да не сме център? .. . Ха-ха-ха!

– Хо-хо-хо! – пригласяше хорът.

– Да купуват лъжици и салфетки . . .

– … капани за мишки . . .

– … чорапи!

И когато смехът достигна най-високата си точка, счетоводителят изведнъж стана сериозен. Той се изправи. Лицето му доби цвят на печено кафе.

– Стой! – извика той. – Защо се смеете?

– И ти се смееш – рече Латерната.

– Не виждате ли, че вече не се смея?

– А защо да не се смееш?… Смей се!… Сега му е времето.

– Вие сте глупаци!

– Защо да сме глупаци?

– Защо сте слаби диалектици!

При тази малко смътна обида на идейна почва в канцеларията настъпи внезапна тишина.

– Не знаем да търгуваме и туй то! – прошепна счетоводителят. – Никак не знаем.

– Кой… аз ли?… – обиди се Латерната. – Аз… ехеее…

– Двама души искат да си купят коли, така ли? – запита счетоводителят.

– Двама!

Счетоводителят каза равно и сякаш на себе си:

– Две коли – четиридесет и пет хиляди! – Той седна на стола и положи брадичка върху ръката си:

– Ето ти изпълнен план за няколко месгца… Минчо, пиши писмо до центъра да ни изпратят две коли!

Всички го гледаха втрещено. Той повдигна глава:

– Латерна, бягай и доведи двамата клиенти тук!… Живи или мъртви – докато не са се обърнали към някой друг селкооп!… Веднага напиши и закачи на магазина картон с надпис: „Тук се продават леки коли”.

Присъствуващите се гледаха учудено. Все някой трябваше да възрази. Най-после това стори Минчо:

– Как си я представяш ти тая, а?

– Картонът да цъфне на магазина и толкоз!… Познавам ги аз чешмянци. Завистта ги разяжда тях. Сигурен съм, че историята с новите къщи ще се повтори по закона на… скачените съдове!… Ние трябва да бъдем готови.

Стоянчо Латерната се измъкна тихо от канцеларията и хукна да гони клиентите си.

Такава завист върлуваше в село Чешмяно: без анонимни писма и без тайнствено шептене на ухо.

МАРГАРИТА

В нашето предприятие всичко вървеше добре, включително и многотиражката, на която бях редактор. Вестникът излизаше редовно, печелеше си приятели, всички ме обичаха и въобще беше удоволствие да се работи с такива хора.

Особено симпатична личност между нас беше другарят Станивойски – вече стар човек с тихи мирянски очи и тънък, източен врат, от който лъха вегетарианска доброта. Аз бях влюбен в този човек. Където и да се появеше, той носеше атмосфера на оптимизъм, а щом заговореше, около тебе сякаш се понасяше най-хубавото от Моцартовото наследство, придружено от ангелски хорове.

Видеше ли ме по коридора на предприятието, той неизбежно се усмихваше и казваше:

– Редакторе, как сме?

– Добре сме, другарю Станивойски! – отвръщах аз.

– Все така да сме! – добавяше той. – А аз ти готвя една изненада!…

И като махаше заканително с пръст, Станивойски отминаваше, отнасяйки със себе си моцартовите мотиви.

След такива срещи винаги се запитвах каква ли е изненадата, която ми готви този светъл човек, но веднага след това работата около вестника ме поглъщаше и забравях приятната му закана.

Тогава дори не допусках, че върху хоризонта на моята редакторска работа се заражда оня черен облак, от който по-късно се разрази бурята и се изсипа студен ноемврийски дъжд.

Всичко започна в един приятен следобед, когато есенните облаци, пременени с блестящо червените яки на залеза, прежѝвяха като кротки стада по небето, приспани от спокойствието и безветрието.

Вратата на редакторската ми стая се отвори и при мене влезе

въпросният другар Станивойски, облечен в официалния си тъмен костюм и черни обуща – премяна, с която той се явяваше на празненствата по случай Девети септември и Октомврийската революция.

– По какъв случай така официално? – запитах аз, като стисках тънките му изящни пръсти

– Изненадата! – усмихна се той и добави: – За мен това е един малък празник.

И в следващия миг, сякаш плод на илюзионна манипулация, в дългите му пръсти, които напомняха струни на арфа, се появи бял, чист като лебед отвън ръкопис.

Изненадан от бързо развилите се приятни събития, аз станах и тържествено поех листите. Погледнах прекрасния човек в очите и разтворих ръкописа. Редовете, нанесени с пишеща машина, бяха толкова нагъсто, че буквите сякаш чувствуваха своята притесненост, произлязла от жестокостта на автора, който бе сковал техния полет. Новите редове започваха, от началото на листа, пряката реч започваше пак оттам и вместо с тирета беше с кавички. Така пишеха хората без опит. Хвърлих поглед на заглавието и изтръпнах, макар че се усмихнах: МАРГАРИТА. Така се казваше разказът. Прочетох още веднъж заглавието – може би съм се излъгал. Но то стоеше упорито срещу мене и заслизах надолу по редовете, които мъчно ме пропускаха сред себе си и трябваше да положа доста труд, за да се провра в джунглата на мисълта на този благороден възрастен човек.

Разказваше се за някаква любов, героинята на която бе Маргарита. По мелодраматичен начин се описваше трагедията на това момиче, което накрая умира, похитено от брутален търговец, редовен клиент на бар „Етоал”.

Наведох глава. Заблуждавах: продължавах уж да чета, а мислех. Какво да кажа на моя любим приятел?

– Ти защо така досега не си казал – вдигнах решително глава и се усмихнах, – че пишеш?

– Ами! – рече другарят Станивойски. – Това е първият ми разказ.

– Първият? – удивих се аз. – Като начало е добро.

Старият симпатичен човек тогава ми каза, че приятелите му са на същото мнение. За многотиражката разказът ще бъде малко дългичък, но той е чел и по-дълги работи в нея.

Тогава аз му казах, че творбата не подхожда на характера на нашия всстник, че разказът в края на краищата все още носи белезите на неопитната ръка и че сега, когато всички материали: дописки, репортажи и очерци са насочени към единствената цел да се подпомогне изпълнението на петилетката в съкратени срокове, ще бъде просто недомислие да поднасяме на читателите някогашната трагедия на злощастната Маргарита.

– Това схващане ме учудва! – рече Станивойски и лицето му придоби внззапна сивота. – Нека младите знаят какво е било по-рано.

Но аз бях непреклонен и реших да режа решително. Това щеше да спаси стареца от по-нататъшни грехове. Свих ръкописа и му го върнах. Той прехапа посинелите си устни и излезе навън.

От този ден рядко ми се случваше да зърна фигурата на автора на ״Маргарита“, и то отдалеч. Но бях спокоен. При такива случаи времето лекува най-добре и старото приятелство се възвръща и заблестява още по-ярко.

Седмица след събитието бях помолен да се явя при главния счетоводител.

Главният счетоводител, човек жизнен, непрекъснато живял сред параграфите и яростно защищавал своята стоманена линия на икономии, сега бе просто объркан.

– Тук постъпи този документ, подписан от другаря Станивойски – каза той.

Веднага познах разказа ״Маргарита“. Той лежеше съвсем неподходящо върху масата, покрита с ордери, сметкоразписки, бордера и сметачни машини, подобно нарцис, израсъл в лаборатория за противо-чумен серум.

– Какво търси този разказ тук? – запитах аз.

– Изпратен е от другаря Станивойски. По всяка вероятност това е копие от оригинала, изпратен до директора. Молбата на другаря Станивойски е да го прочета и да направя необходимото.

– Прочетохте ли го? – запитах аз.

– Прочетох го – беше отговорът.

– И?

– Другарю редактор – започна главният счетоводител, – това за мен не е нищо друго освен документ, който трябва да уредя. Всички документи при нас са уредени. Сега чакаме ревизия и при едно внезапно посещение ще бъдем атакувани. Аз държа на порядъка при една ревизия.

– Другарят Станивойски иска да печатаме този разказ в многотиражката – подхванах аз. – Вие одобрявате ли го?

Главният счетоводител сбръчка чело и направи опит да се замисли.

– Вижте какво – рече той. – Най-добре ще бъде да го отпечатате. По този начин ще мога да го изрежа от вестника и да го представя като редовен документ с надпис: уредено.

– Одобрявате ли разказа? – настоях аз.

Главният счетоводител направи втори, този път отчаян, опит да се замисли.

– Увлече ме – каза той. – Аз не съм специалист и мога да кажа само това. Вие сте този, който ще решите дали има или няма формализъм. Важното е въпросът да бъде разрешен, защото всеки момент чакам ревизия.

Станах и си излязох. Аз съм човек с дълъг редакторски стаж и знам каква злоба може да породи един отхвърлен ръкопис, но да бъде озлобен така лесно слънчевият характер на другаря Станивойски – това не допусках. Не допусках, че литературната амбиция притежава такава потенция, и плахо започнах да чакам още по-тревожни изненади.

Десетина дни след това секретарката ми съобщи, че трябва да се явя при директора. Оставих некоригираната шпалта и се изкачих в кабинета на нашия ръководител.

Директорът ни е човек, който предизвиква възхищение. Той бе главната причина нашето предприятие да върви добре. Нямаше по-затънал в работата служител от него. Още като влязох в кабинета му. той се усмихна и каза:

– Седни!

След това измъкна изпод календара злощастната „Маргарита” и хвърли поглед ^,върху ръкописа… – А бе редакторе. какво да правим с тази работа?

– За „Маргарита” ли става дума?

– Да. Другарят Станивойски иска да му се даде компетентна оценка.

– Мисля, че моята оценка е компетентна! – рязко отвърнах аз. – Това е глупост и още по-голяма глупост е упоритостта на нейния автор!

– Чакай, чакай!… Ти все много бързаш!… Така не се подхожда към хората!… В края на краищата това е един стар предан служител, който след една година ще се пенсионира.

– Кой му пречи да се пснсионира? – рекох аз.

– Работата е там – започна тихо директорът, – че ние също знаем слабостите на Станивойски. Напоследък и службата му не върви добре, но ще изтраем до пенсията. Аз като директор съм задължен да помагам на хората си, да проявявам грижа към човека.

– Каква грижа? – продължих да кипвам аз. – Какво ще спечели той, ако му напечатаме разказа в многотиражката ?

– Там е работата, че ще спечели. Както пише в изложението си, другарят Станивойски смята, че пенсията му няма да бъде особено голяма. Той няма собствен дом, плаща наем, има автобусни разноски до центъра на града, голямо семейство и така нататък.

– Но каква връзка има всичко това с разказа?

– Другарят Станивойски смята, след като се пенсионира, да пише. Така правел един негов колега. Така правел и неговият съсед. Защо да му отнемем това право?

– Извинете, другарю директор! Вие прочетохте ли „Маргарита”?

– Да.

– Какво е вашето мнение?

– Според мен трагедията е предадена добре. Там, където не е толкова гладко, ще помогнеш… Така е сега, редакторе, ще помогнем на човека!…

Отричаш ли, че Станивойски е един .добър, обичан от всички човек?

– Не отричам. Но представяте ли си вие такъв разказ в нашата многотиражка?

– Слушай!… Измисли там някаква рубрика и го пусни!… А от него ще поискаме да обещае, че ще е за последен път. Да покажем просто, че сме готови да помогнем.

Погледнах мрачно пред себе си.

– А ако откажа?

– Ако откажеш, грехът ще тежи върху тебе самия. Ние, останалите, изпълнихме дълга си… Представи си само: скучни пенсионерски години. Дай да осмислим живота на стареца, братко!…

Излязох от кабинета, без да обещая нещо. Вън, като размислих добре, реших да не пусна ״Маргарита“. Това решение отстоях докрай. Ръководството на предприятието не взе мерки срещу мене, но прояви резервираност в по-нататъшните ни отношения.

Най-страшното дойде от редовите хора на предприятието. Те ме намразиха. Всеки от тях обичаше другаря Станивойски и без да е чел „Маргарита”, определи държанието си към мене.

Веднъж портиерът бай Райчо ми каза:

– Ти си безжалостен . . Как ти позволи съвестта да отхвърлиш романа на такъв добър и уважаван човек като другаря Станивойски?… Аз те презирам за това!

В края на месеца подадох оставката си. Какво е станало по-нататък с „Маргарита“ – не знам.

ПОЧИВКА

ИЗ  ДНЕВНИКА  НА  ЕДИН  НЕЗАМЕСТИМ  ДИРЕКТОР

25 юли. Корабчего най-после се долепи до пристана на Созопол. Аз, жената, синът, дъщерята и багажът слязохме. Моята мечта най-после се осъществи! Вече съм на почивка. За първи път на море, и то на частни начала. Далеч от работата и напрегнатата атмосфера в предприятието!… Ще ходя бос по пясъка, ще се плацикам по вълните, ще слушам гръцки рибарски песни и ще събирам мидички!… Ще се опитам да стана един кафяв морски вълк с обветрено лице – герой от произведенията на капиталистическия, но прогресивен американски писател Джек Лондон… До кея се приближи едно момче и запита дали от корабчето не е слязъл някой си другар на име „другарят Чифтетабанов”. Казах, че аз съм този другар. Момчето ме помоли веднага да го придружа до пощата. Викали ме по телефона от София.

Беше главният счетоводител Иванов. Съобщи, че пратката пристигнала, и ме запита какво да правим. Аз му казах да я освободят. Той ме помоли да си намеря квартира близо до пощата, за да не куца работата на предприятието.

Настанихме се в една хубава квартира близо до пощата, с изглед към морето. Нахранихме се в ресторанта, починахме си и отидох до пощата. Трябваше да съобщя созополския си адрес на Иванов… Между другото той ме запита къде да стовари пратката и аз му наредих да я стовари под навеса, където се стоварват всички пратки. Той благодари за съвета и ме запита почивам ли добре. Казах му, че почивам.

26 юли. Сутринта се събудих рано и погледнах морето. Там, където върху него падаха слънчевите лъчи, то бе по-светло, но където не падаха, то имаше цвят на сини канцеларски пликове, от големите, но по-скоро приличаше на мастило марка ״Пеликан“, леко разредено с вода, за да му се вземе малко от гъстотата. Утрото предвещаваше добър ден за къпане. Казах на децата, че днес ще се къпем и те се зарадваха. Закусихме и се приготвихме за плажа. Решихме да отидем на пясъка отрано, тъй като тогава слънчевите лъчи са слабопроизводитслни и не са в състояние да нанесат особени нравствени и материални вреди на кожната тъкан. Излязохме от квартирата и тръгнахме по пясъка, но по пътя ни настигна онова услужливо момче от пощата. Каза, че ме викат по телефона от София. Заедно със семейството влязохме в пощата да проведем разговора, но за беда линията бе прекъсната и седнахме да чакаме нейното възстановяване. Към единадесет часа повредата бе поправена, но линия не можахме да вземем чак до един часа следобед. През това време се скарах с всичките си деца и жената повиши тон. Каза, че е дошла да почива, а не да говори по телефона. Аз ѝ отвърнах мотивирано. Както и да е, към един часа успях да взема линия, но ми съобщиха, че Иванов е в обедна почивка. Членовете на моето семейство се оплакваха от умора и ги освободих да си полегнат. До късно вечерта не взех линия. Беше претрупана.

27 юли. Към единадесет часа се свързах с Иванов. С разтревожен глас той ме запита къде съм сложил ключа от чекмеджето на бюрото. Обясних му по заобиколен начин къде съм го сложил. Стараех се телефонистките да не разберат. Понеже изгладняхме много, заведох семейството си да обядваме и уморени легнахме да спим. Обещах, че след обед ще ги заведа на плажа, но тогава излезе вятър и по морето се появиха бели петънца, които много ми заприличаха на клавиши на пишеща машина „Адлер”, от стария тип.

28 юли. Избрахме си едно много хубаво безлюдно кътче от плажа, твърде отдалечено от града, и решихме да се установим там. Предварителното изследване на мястото от специално излъчената за тази цел комисия в състав аз, жена ми и децата установи, че дъното е чисто, водорасли не се забелязват и че наклонът на плажа отговаря за установения стандартен тип. Напомпахме гумения лебед и започнахме да се събличаме. Изведнъж съгледах едно малко петънце, което се появи откъм града в края на пясъчната ивица. Петънцето се приближаваше към нас и все повече се уголемяваше. Постепенно се очертаха човешки крайници и се оформи глава. Горните крайници започнаха да се размахват, сякаш искаха да ми кажат нещо. Оказа се, че това е услужливото момче от пощата. То ми съобщи, че ме викат по телефона от София. Бързо проведох разговор с Иванов. Той ми съобщи, че протоколът за бракуването на двадесет и пет броя бъчви бил готов, но членовете на комисията отказвали да го подпишат без моя подпис. Решихме домакинът Кетапов да замине още тази вечер с влака за Бургас. Аз също трябваше да тръгна за Бургас, кълето щяхме да се срещнем с него. Веднага след разговора се прибрах в квартирата и се стегнах за път. На жената оставих следната бележка: „Аз съм в Бургас. Ще посрещна Кетапов да сложа подписа си на един протокол. Връщам се в други ден”.

29 юли. Посрещнах Кетапов на гарата. Той ми се оплака, че цялата нощ пътувал на един крак и че бил много уморен. Каза още, че ми завижда, задето си почивам и събирам калории за зимата. Подписах протокола и той се качи на обратния влак за София. Подаде глава през прозореца и се оплака, че влакът е отново претъпкан и че трябва отново да пътува на един крак. Попитах го на кой крак е пътувал нощес. Той ми каза, че е пътувал на десния. Посъветвах го сега да пътува на левия… Когато отидох на пристанището да взема кораба за Созопол, оказа се, че го няма на кея. Видях го подло да се измъква зад фара. Реших да пренощувам и тази нощ в Бургас, но тъй като пак нямаше място в хотелите, спах на една пейка в градината.

30 юли. Пътувам за Созопол. От кея до фара корабчето се движеше спокойно, но щом излязохме в открито море, ми прилоша. Всички пътници пееха и казваха, че имало делфини, но аз не ги видях, защото бях нито жив, нито умрял, и не зная как съм слязъл на пристанището. Посрещна ме разтревоженото семейство. То започна да ме прегръща и целуна, като непрекъснато ме питаше дали съм жив. Отговарях, че съм жив, но че съм капнал за сън.

Съобщиха ми, че вчера и днес се разсипали да ме търсят от София. Изглежда, че било много тревожно, тъй като се обадили не по-малко от петнадесет пъти.

Веднага се дотътрих до пощата и разбрах, че един екип в състав: Иванов, Кетапов и Прошков са тръгнали с кола към мене. Трябвало да се обсъди предложението ни до министерството за създаване на ремонтна база към нашето предприятие.

31 юли. Екипът пристигна. Веднага влязохме в заседание под асмата в Двора на хазяите. Има някаква чародейна романтика в това да

заседаваш под асма. Над главите ни висят зелени гроздове, напръскани със син камък, до нас приижда неотменният полъх на морския вятър, а до слуха ни долита ромонът на морето, който обаче не пречи на изказванията.

Направиха се задълбочени анализи от мене и Иванов. Наблегнахме на финансовия ефект, като цитирахме редица цифри. Кетапов се опита да прокара старото си схващане за безсмислието от една такава база към предприятието, като също се облегна на цифрите. Разбихме на прах неговия песимизъм. Към полунощ той отстъпи. Сутринта екипът си замина обратно за София.

1 август. Отново съм сам със семейството си и със задачата. Трябва да изготвя обстоен доклад по създаването на базата, с който доклад трябва да убедим министерството в правотата на нашата кауза. Седнах и започнах. Писах мъжки, като прекъсвах само за да отида до пощата за разговор със София. Докато пишех, понякога вдигах глава от листите и пред очите ми се появяваше вечното, хладното, тайнственото, мъдрото море.

2 август. Прекъсвам писането на доклада само заради разговори със София.

3 август. Пиша доклад.

4 август. Доклада.

5 август. Докл.

6 август. Д.

7 август. Четох доклада пред жената и децата. Разсърдиха се, понеже изгубиха плажа си.

8 август. Корекция на доклада.

10 август. Отново в София. Въпросите ме поглъщат веднага. Задачите са хиляди. Всичко в предприятието е объркано. Действително се получава впечатление, че открай време предприятието ми тъне в хаос. Не мога да разбера защо. Та нали сам решавам всичко? Дето се казва: на море отидох, без да видя морето, не си почивах заради задачите и пак нищо не е в ред, пак се говори в министерството, че щели да ме местят на неотговорна работа… Иди ги разбери!

НОКАУТ

 

Това се случи в хубавото градче Б. през седмицата на детската книга. Литературното четене на нашата писателска група се състоя в читалището, натъпкано до краен предел от пионери. Децата седяха прилежно ио местата и почти не шумяха. Между тях се открояваха доволните, празнично усмихнати лица на ръководителите им. Още при влизането ни направи впечатление дисциплината, която цареше тук. Децата се изправиха едновременно и едновременно извикаха: „Добре дошли, скъпи писатели!” След това седнаха едновременно и настъпи рядка за такива случаи тишина. Представиха ни и започнахме да четем.

Първи чете стар детски белетрист. След него – известна българска поетеса. И двамата успяха да изтръгнат възторжените ръкопляскания на слушателите. Последен се явих аз. Трябваше да чета хумор. Бях избрал най-ефектния си разказ, изпробван поне в десетина подобни турнета. Този разказ навсякъде предизвикваше оживление и изтръгваше от възторжените слушателчета гръмогласен смях.

Спокойно се облегнах на трибуната, приятелски изгледах жадната слушателска маса и произнесох заглавието. След това започнах да чета – хладнокръвно и ясно. Чувствувах приятен гъдел от факта, че ей сега, след малко ще нагазя в оня пасаж от разказа, който ще предизвика спонтанен залп от смях. И наистина, аз нагазих в него… Ослушах се. По дяволите! Защо не се смеят?… И тъкмо да избухне смехът, чух осторожните ръководители, които го прорязаха като с нож:

– Шшшт!…

Това „шшшт” се понесе нашир и надлъж по салона и отново се въдвори тишината. Плъзнах обиден поглед върху многоглавата слушателска ламя и видях как децата седят като заковани по столовете. Зърнах и някои от лицата на ръководителите. Изражението им бе победоносно.

Изпитах желание да изръмжа, но успях да запазя самообладание. Наближаваше вторият, още по-смешен пасаж от разказа. Нагазих и в него. Децата се опитаха да се засмеят, но ръководителите отново зашъткаха. Най-жестоко шъткаше главната ръководителка, която седеше на първия ред и въобще нито гледаше към трибуната, нито слушаше, а дебнеше… Изпитах смут. „Как е възможно? – запитах се аз. – Тук смехът е стопроцентов. Какво става долу?” И от дълго време насам, за първи път усетих страх от слушателите. Вече четях механично и повечето размишлявах.

Но дълбоко в себе си, тайно се надявах на три съвсем смешни пасажа, при които теоретически бе невъзможно човек да остане сериозен. Наближавах вече към първия от тях. „Сега ще ви питам! – помислих си аз. – Ще ви дам да разберете!“ И яростно го прочетох.

Но ръководителите се бяха изхитрили. Извърнати здраво назад, те изшъткаха заедно с произнасянето на вица. За смях не можеше да става и дума.

На следващия, най-смешния пасаж от целия разказ две от децата не издържаха и прихнаха с напълно освободени от всякакви канони души. Но това не им се размина. Главната ръководителка скочи енергично от мястото си и извика:

– Пионери, на какво прилича това׳׳… Другарите писатели идват чак от София и вярвам, че с нищо не са заслужили нашето неуважение към тях! Като каза това, тя седна. Дотогава никога не бях мразил човек така, както мразех нея в момента.

Буквите вече бягаха пред очите ми. Прибледнях. Почувствувах как се потя. Започнах да чета бавно неизразително, препъвах се, гласът ми потъмня, а коленете ми буквално се подкосяваха. Късият разказ ми се стори повест. Започнах да мечтая за финала. За съжаление той все не идваше и не идваше…

Вече започнах да се срамувам. Но най-страшното настъпи, когато започнах да се чувствам виновен пред милите и открити лица на децата. „Ти си престъпник! – мислех си аз, като продължавах да чета. – Защо се натрапваш на тези невинни създания?”…

Разбира се, краят най-после дойде. Прочетох с облекчение последното изречение и почувствувах, че лицето ми е обезкървено. Поклоних се виновно и тръгнах да заема мястото си до колегите.

Залата гърмеше от ръкопляскания. Децата викаха ,,бис”. Седнах, но овациите не стихваха. Станах и се поклоних непохватно.

Четенето беше завършило. Един пионер произнесе добре заучено слово, написано от ръководителите, с което ни поучаваше как да пишем, за кого да пишем и да не се откъсваме никога от народа. След това започна обсипването ни с цветя

Обгърнали грамадни букети от люляци и лалета, накичени с пионерски връзки, ние най-после слязохме от сцената и веднага бяхме заобиколени от пионерските ръководители. Главната ръководителка се приближи до мене, стисна ръката ми и каза:

– Поздравявам ви! – И добави: – Не знам вие как мислите, но според мене четенето мина при добър ред!… Другаде едва ли ще видите по-дисциплинирани деца!

Погледнах своя противник, който бе успял да ме нокаутира така блестящо, и не можах да отвърна нищо. Лицето на главната ръководителка сияеше така, както сияе лицето на всеки победител.

 

ТРАНЗИТ

От двете страни на шосето се простираше студено поле, осеяно с плодни дръвчета, чиито черни силуети се очертаваха върху тънкия снежен бинт. От север духаше остър, смразяващ вятър.

Мъжът, сгушен в мек ямурлук от австралийска вълна, стоеше безпомощно пред колата и проклинаше. Зад стъклото гледаше спокойното лице на хубава млада жена е платинена коса. Над главата ѝ висеше миниатюрна конфекционна маймунка с карикатурен вид – талисман на колата. Мъжът седна зад волана и се опита да приведе за сетен път колата в движение. Напразно. Повредата бг необяснима и той направи всичко възможно да сдържи яростта си. Момичето запали цигара и се усмихна. Човекът в ямурлука също се усмихна. А положението бе отчайващо: бе започнало да се здрачава, нищо не можеше да се стори в тази ледена пустиня.

Двамата пътници мълчаха. За него бе по-трудно да играе на спокойствие. В мислите си той проклинаше загдето лекомислено бяха напуснали топлия софийски хотел тъкмо днес. Според картата турско-българската граница бе далеч. Наоколо се стелеше само сняг. На петстотин метра пред тях се виждаха къщите на някакво село, но това не ги успокояваше. Може би щяха да се появят и вълци? Що за страна? Трябваше ли да се разчита на помощ от селото? Какви хора живееха там? Ами ако ги нападнат?… „Ако стане и това, ще отнеса въпроса в ООН” – помисли си мъжът.

Някой почука на стъклото- Очерта се едро лица на стара жена, увито в дебел черен шал. Бабата правеше някакви знаци с ръце. Мъжът отвори. Непознатата се приведе и каза:

– Автомобилът се е счупил, а? Двамата се спогледаха.

– Здравата сте загазили!

Никакъв отговор.

– Не сте българи, а?… Чехи ли сте?… Че какво търсите посред зима в България? Нито море, нито Пловдивски панаир… Ей сега ще ви докарам помощ!

Най-напред се окопити момичето. То повдигна рамене в знак, че не е разбрало нищо. Мъжът измъкна термус и докато пиеше горещо шварц-кафе, учудено гледаше гърба на старата жена, която бе тръгнала към селото.

След половин час откъм селото се зададе същата бабка, придружена от петима младежи. Момчетата весело затикаха колата, а на недоумяващите зад волана не им оставаше нищо друго, освен да направляват. В настъпилия вече мрак колата се озова сред селото. Бабката покани пътниците да слязат и им посочи нова, неизмазана отвън къща на два етажя Чужденците разбраха, че трябва да влязат в къщата, и се подчиниха с чувството, че им е писано да преживеят дявол знае какво приключение.

В кухнята бе топло. Върху готварската печка весело подскачаше капакът на чайника. Ухаеше на ошаф.

– Имате късмет! – рече бабката. – Младите са на конференция в Пловдив и ще им заемете леглото. Ще ви напаля печката и ще спите като къпани… Аз съм баба Райна!

Чужденците се усмихнаха.

– Не можем да се разберем, ама пратих да викат Гочо Мексиканеца. Той е преводачът на селото ни. Сума ти години изгуби по Америка и се върна… Искате ли да видите спалнята?

Чужденците избъбриха нещо и повдигнаха рамене.

– Добре, де! Той Мексиканеца, ще опрайи работата.

Гочо Мексиканеца, петдесетгодишен мъж с дребно брадясало лице, се появи изведнъж примрял от щастие, че ще практикува малко езиците. Още след първото му изречение на английски чужденците си отдъхнаха и започнаха да обясняват как стои работата.

Били холандци. Младоженци. Тръгнали на сватбено пътешествие от Амстердам до Истанбул, където мъжът имал брат. Последната нощ и почти целия днешен ден прекарали в София. Колата им необяснимо се повредила тук.

– Кажи им, Гочо, речи им, че утре заран момчето ми ще се върне от Пловдив, ще им поправи автомобила, да си продължат здрави и живи. Речи им, че ще нощуват на топло, върху бели чаршафи и ако искат, могат да видят помещението.

Холандците благодариха и като се успокоиха съвсем, последваха домакинята в спалнята. В новопостроената къща всичко бе ново. В обширната бяла стая централно място заемаше двойно ясеново легло, голяма пернишка печка лъщеше в единия ъгъл.

– От каква народност бяха другарите? – запита баба Райна.

– Холандци – отвърна Мексиканеца.

– Аха! – ухили се баба Райна. – Капиталисти! … Тъкмо ги хванахме натясно.

Скоро в кухнята стана още по-топло и весело. Домакинята донесе препечена ракия, туршия, ябълки и сушено грозде. Тя наточи домашно вино и наряза няколко червени пържоли от прасето. Докато шеташе, тя непрекъснато поддържаше разговора:

– Кажи им, че селото ни се казва Копърка!

– Казах им – усмихна се Мексиканеца.

– Кажи им, че всичките ни къщи са все такива нови!

Мексиканеца преведе. Чужденците поклатиха одобрително глави.

– Каква казаха? – запита баба Райна.

– Разбраха.

– Кажи им, че в салона има нов гардероб и разтегателна маса с шест стола!

– За тях това е в реда на нещата – отвърна Мексиканеца, като се стараеше да не допусне някоя конфузия.

– За тях може да е в реда на нещата, ама за нас не беше в реда на нещата!… Кажи им всичко да ги проагитираме!

Мексиканеца се зае да превежда.

– Кажи им за стопанството, за уедряването, за възнагражденията…

– Ама ти искаш всичко да им кажа!

– Всичко ще им кажеш!… А утре и ще им покажем!… Мира няма да им дадем, докато не ги проагитираме!

Изглежда, че мълвата за интересните гости на баба Райна се пръсна мигновено из селото. В къщата започнаха да прииждат най-любопитните.

Домакинята се оживи съвсем. Шеташе пъргаво. Вадеше каквото трябва и каквото не трябва. Подканяше. Рекламираше плодовете на Пловдивското поле, ракията, виното. Потупваше младоженците по гърба. Караше преводача да им говори за съкратените срокове. А всеки от новодошлите искаше да се чукне лично с чужденците. Мексиканеца превеждаше неуморно и грееше от щастие.

– Забравих да им покажа радиото! – плесна с ръце баба Райна и като сложи ръка на кутията, рече: – Радио!

Порядъчно пийналите младоженци поклатиха благосклонно глави.

– Питай ги имат ли там радио? – нареди тя на преводача.

– Имат, бабо Райно! – засмя се преводачът.

– Кажи им тогава, че и ние имаме!… ״Ор-фе-й“!… Българско радио!… Осем лампи!… Хваща целия свят!

Холандците бяха поразени от оказаното им гостоприемство. Учудваше ги топлотата, с която всеки от присъствуващите ги ограждаше. Изведнъж изчезна неприятното чувство на студеното поле от пейзажа и мисълта за вълците. Напусна ги желанието да играят на предвзети мълчаливци. Тук трябваше да се говори, да се отговаря на въпроси, да се яде, да се пие и да се реагира на шеги.

Колкото и да се стараеха, те не можеха дори да си представят образа на тази чудна баба Райна сред пейзажа на тяхната страна. Ами тези лица? Всеки от присъствуващите притежаваше достойнството и самочувствието, че е допринесъл нещо за родината си.

Когато им поднасяха грозде, те казваха: „Вижте какво грозде роди миналата година стопанството ни!” Когато им поднасяха вино: „От това вино имаме един милион литри в избата на стопанството!”

Младоженците пожелаха да отидат до колата си. Оттам се върнаха натоварени с южни плодове, уиски, кафе, сиропи, оранжади, сувенири и дъвка. Пет минути след това всички задъвкаха. Всеки от селяните получи по един малък подарък. Започна обдаряването на баба Райна. Най-напред върху раменете й метнаха голям италиански шал. След т׳ва ѝ поднесоха холандска жилетка от чиста вълна. Най-големият смях падна, когато на нозете ѝ обуха извити индийски чехли.

Баба Райна се просълзи. Тя непрекъснато повтаряше: „Нямаше защо, нямаше защо!”, но не откъсваше очите си от огледалото.

На другия ден започнаха посещенията из селото.

Искаха всичко да нм покажат: читалището, училището, родилния дом, строежите на стопанството, блоковете и градините. А да се замине – не можеше. Трябваше да се присъствува на една сватба.

Заминаването стана чак на третия ден.

Гостите стояха пред колата, обляни от лъчите на внезапно изгрялото слънце, а селяните носеха подаръци. Те вмъкваха всичко в задната част на колата. Вече се правеха прощалните снимки и се разменяха адресите.

Настъпи последният момент. Баба Райна целуна младоженците, те се качиха на колата и тя потегли по своя дълъг път. Дълго след това всички стояха на шосето и махаха.

– Разбрани хора! – мълвеше баба Райна. – Когато хората седнат на една маса, всичко тръгва добре!

В колата ухаеше на плодове. Машината работеше прецизно и полето блестеше в своята снежна броня.

– Никога няма да забравя тези дни! – прошепна младоженката.

– Това бяха най-красивите мигове от нашето сватбено пътешествие! – добави той. – Този въпрос заслужава да бъде отнесен в ООН…

Гумите съскаха приспивно.

ДА КАПО АЛ ФИНЕ

Нашето учреждение се премести е нова, голяма кокетна сграда, която миришеше на прясна боя. Приятно бе да се работи в нея. Толкова бе приятно, че оставахме там и след работно врзме. Всички ни завиждаха и казваха: „Блазе им!”

Един ден в коридора се появи черта. Тя започваше от мозаичния под, който се раздели на две, катереше се по дясната стена, лъкатушеше по гипсовия таван и стремително се спущаше по лявата стена.

– Ще се продъним! – извика някой. – Ще измрем като жаби!

Никой не бе виждал как умират жаби, но се изплашихме. В суматохата дотичаха майсторите, който бяха правили сградата. Те погледнаха чертата и се засмяха:

– Пъзльовци!… Не виждате ли, че няма опасност за живота ви?

– А какво означава това? – запитахме ние.

– Нищо!… Пукнатина, която ей сега ще отстраним!…

През следващите три дни ние прескачахме кофи, цимент, пясък и вар. Паркетът и килимите побеляха. В края на третия ден на мястото на пукнатината се появи пряснобяла мазилка, която лъкатушеше и ясно се отделяше от старата мазилка. Майсторите изчезнаха. По стаите и салона плъзнаха чистачки и перачки. Едните чистеха паркета, а другите перяха килимите.

Отново се успокоихме и заживяхме с бялата кръпка. Пак започнаха да ни завиждат и да ни казват: „Блазе им!” Но сега ни изненада стълбището. Козирките на стъпалата започнаха да се откъртват и политахме заедно с тях надолу. Изпаднали в ужас, ние се нахвърлихме към асансьора, но той спря. Бързо пристигнаха майсторите. Те погледнаха стъпалата и казаха:

– Какъв народ, ей?! Не знае да стъпя!

Ние се засрамихме и те сърдито започнаха да кърпят стъпалата. Пристигна бригада да оправи асансьора. В сградата отново закипя трудов подем. Нас ни пропускаха горе на групи, през определени минути на деня. Върху паркета се появи познатият киречен цвят, а шарките на килимите отново изчезнаха. Седмица след това всичко утихна отново.

Но един ден началникът ни заяви нервирано:

– Вратата ми не може да се затваря, а работата ми е такава, че се налага понякога да водя поверителни разговори.

Този път се засмяхме и ние. Нашите врати отдавна не можеха да се затварят. Нахълтаха дърводелците. Захвърча талаш. Вратите бяха смъкнати и започнаха да ги пасват. Оказа се, че трябва да ги разместваме. Вратата с надпис ״началник“ пасна с вратата на деловодството, а тяхната пасна с вратата на началника и т. н. Добре, но четири врати не паснаха и започнаха да правят нови Учреждението закънтя от арии на оперети и опери. Оказа се, че дърводелците са пеещ народ. Заедно е тях запяхме и ние. Пяхме от сутрин до вечер. Най-после песните замлъкнаха. Дърводелците ги отнесоха със себе си. Останаха да пеят само вратите, които при всяко отваряне и затваряне скърцаха

Три дни след това началникът излезе в коридора и извика: – Газ!

Домакинът и закупчикът тръгнаха из помещенията с газени тенекии да мажат пантите. Помещението замириса на лагер за откриване на петрол. Най-после вратите млъкнаха и се заехме с ключалките. Намръщени и зли пристигнаха ключалкаджиите:

– Какво толкоз ви е потрябвало да заключвате! – ръмжаха те. – Нямате доверие в човека!

Те оправиха ключалките и си отидоха, като плюеха яростно по пода. Пристигнаха специалистите по ватерклозетите. И имаше защо.

Всички сифони започнаха да съскат. Водата потече по коридора. Тя си образува странични и главни притоци, които даваха възможност да се очертае главно течение. То бе пълноводно и спокойно, проби си път надолу по стълбите. Ние нахлузихме щушоните. Мазилката започна да се кърти. На шестия ден пред главния вход се яви некролог. Той оповестяваше трагичната кончина на специалиста ватерклозетор, който загинал от удавяне при изпълнение на служебния си дълг. Тогава открихме къде е кранът и спряхме водата, но късно – вече бе дадена първата жертва. Запазихме една минута мълчание в памет на удавения, а след това началникът апелира за повече мъжество и предпазливост. Той каза, че за учреждението настъпват върховни моменти и трябва да мобилизираме силите си.

Но как да мобилизираме силите си, когато смъртта започна да

ни дебне из най-непредвидени места!… Започнаха да падат абажурите. А те бяха тежки абажури. И скъпи… Сгромолясваха се изведнъж, като издебваха долустоящите.

Пристигнаха абажурмайсторите. Те казваха:

– Няма на света абажур, който да издържи едно такова падане!

Ние казахме:

– Добре, но защо падат?

По силата на земното притегляне! – беше отговорът.

След това ги махнаха, поставиха обикновени крушки и си отидоха.

Най-после поправиха асансьора. Пуснаха го. Той веднага се изкачи на керемидите и спря.

– Как ще ни обясните това? – нахвърлихме се към асансьор-майсторите.

– Вие сте виновни! – оправдаваха се те. – Защо не. ни казахте, че сградата има само четири етажа. Ако знаехме, нямаше да сложим бутони за седми етаж!

Сега в нашата нова сграда кипи наново труд. Оправят я. И понеже ние не можем да прекъснем ежедневната си работа, слизаме и се качваме в нея по въжета, спуснати през прозорците. При това положение, както е бяла, нашата мила сграда, като се погледне отстрани, прилича на кораб.

ТРЕВОГА

 При ръководителя на строежа, чиято изкопна работа бе започнала преди три дни, запъхтяно дотича работник-копач и каза:

– Другарю ръководител, ударихме на тухла!

Ръководителят, който в този момент сортираше двадесетина разписки, без да повдигне глава, запита:

– Каква тухла?

– Тухли някакви се показаха.

– Ей сега идвам!

Той набута разписките в джоба си и притича при копачите. Работниците се бяха събрали при най-дълбокото място на изкопа и с интерес разглеждаха строежа, който се бе показал изпод земята.

– Какво става тук?… Защо не работите? – запита ръководителят.

– Показа се някаква старина – отвърна един от тях.

– Някаква римска работа! – добави друг.

– Изкопах тази кана – рече трети и показа старинно глинено гърне, изцапано с кал и плесен.

– Сега я втасахме! – извика ръководителят и трасна гърнето в земята. – Работи и не говори! – заповяда той. – Аз ще се върна ей сега.

Той изтича до телефона, набра номера на инженера и съобщи тревожно:

– Дамяне, ела веднага!… Ударихме на старина!… А бе все на нас ли се случват тези неприятности?

Слушалката се трасна и пет минути след то!за дотича и инженерът.

– Всичко да се затрие! – зафуча той. – Да се разруши и разкара с камиони! – Той запали цигара. и добави отчаяно: Дявол да ги вземе тези римляни! Строили, строили – та не мислили!… Виж какво, Василе, ако трябва и нощна смяна ще пуснем, само да разчистим всичко преди да са ни угадили от музеите.

– Дадено!

– Много неприятности ни причиняват, ей!… Дано не ни усетят от музеите. Ще се домъкнат професори, ще спрат строежа и после – иди се оправяй!… Като какво представлява?

– Дявол знае!… Къща ли е, гробница ли е!… Ще опухаме всичко.

Дойде работник и съобщи, че са изкопали гола жена.

– Чупете! – извика инженерът. – Безсрамни порнографи и циници! Друга работа си нямали…

Когато след два дни всичко беше ״опухано“ и разчистено с камиони, инженерът и ръководителят на строежа си отдъхнаха спокойно. Опасността окончателно бе минала.

Ръководителят отново започна да сортира разписките, внимателно, номер но номер, както трябва, както му е редът, за да не влезе в затвора.

ГЛАД

 

Най-после мистър Трелони реши да се заеме със себе си. Той тежеше сто и четиридесет килограма. Деформацията му бе рязка. Мистър Трелони вече представляваше мъчно подвижна топка. Червеното му лице приличаше на плондер, а бузите му лежаха върху раменете като спасителен пояс. Никое огледало не можеше да го побере целия. А апетитът растеше. Лекарят клатеше безнадеждно глава:

– Вашето не се дължи на нарушени функции, сър! – И подчертаваше: – Вие трябва да гладувате!

Мисис Трелони, деликатна, нежна и тънка съпруга, настоя решително за това. Тя заяви, че е крайно време вече да разполага с истински съпруг. Това наклони везните. Бизнесменът направи отчаяната стъпка.

Най-напред премина към лишаване от закуска. До единадесет часа всичко вървеше горе-долу добре. Но точно в единадесет часа мистър Трелони иззвъняваше яростно да му донесат закуска и всичко пропадаше. Веднъж успя да изгладува до четиринадесет часа и се почувствува толкова горд, че незабавно си даде банкет в чест на този успех. Един ден той осъмна на сто четиридесет и четири килограма. Мисис Трелони му каза направо, че през нощта е сънувала млад, подчертано слаб мъж и, разбира се, произлезе скандал.

– Забранявам ти да сънуваш! – изрева съпругът. – Това е началото на греха!… Така се започва!…

Мистър Трелони можеше да направи всичко. Не можеше само да отслабне. Отпуснат в креслото, потънал в отчаяние, той с отвращение пиеше лимонов сок и завиждаше на стария си слуга, мистър Пинсли, изправен пред него като копие – тънък, почти мършав, с костелив нос на интелигент.

– Кажи тайната си, Джек! – прош:пна мистър Трелони. – Защо си тъй слаб?

– Не зная, сър! – отвърна Джек. – Все пак, доколкото си спомням, на младини гладувах много.

Бизнесменът погледа отвратителния лимонов сироп и остана дълго така с наведена глава. През прозореца се виждаше как заливът се топи в здрача, а Сан-Франциско се покрива с електрически скреж. Трябва да се предполага, че господарят мислеше. По туловището му се появи трепет, той повдигна глава, усмихна се и рече:

– Свършено, Джек! Открих!

– Радвам се – отвърна мистър Пинсли.

– Знаеш ли какъв е световният рекорд на гладуване?

– Мисля, сър… че… около един месец.

– Тъй! – оживи се бизнесменът. – А пък аз няма да гладувам тридесет, а десет дни.

Мистър Пинсли направи стъпка назад:

– Но вие, сър, не можете да изгладувате дори половин ден!

– Защото нямам условия – ухили се мистър Трелони. – Защото съм разглезен и веднага посягам към храната… А знаеш ли защо посягам? Защото имам възможност да посегна… Представи си сега, че около мене няма храна.

– Храна около вас има винаги в голямо количество – натърти мистър Пинсли.

Но господарят сякаш не го слушаше:

– Ти знаеш ли ловната ми хижичка в Сиера Невада?

– Знам я, сър.

– Тя е отдалечена на сто мили от последното населено място! – бизнесменът щастливо потърка ръце: – Колата ще ни остави там без храна и ще се върне да ни вземе точно след десет дни!

Мистър Пинсли побледня.

* * *

Като се прехвърли планината откъм град Джексън и се пътува по източното ѝ протежение, и след гова се стигне до подножието на най-високия връх Уйтни, откъдето започва Долината на смъртта, ще се стигне онази гориста, почти непроходима местност, осеяна с потоци и населена с мечки. На това място се намира ловната хижа на мистър Трелони. Тук няма хора или пък ако има, това са проходящи беглеци от затворите и случайни скитници с нечиста съвест. Тук важи само законът на джунглата: ще ядеш, ако убиваш.

На това място един ден спря колата на бизнесмена. От нея слязоха мистър Трелони и слугата му Джек Пинсли. Първият беше весел, а вторият унил, изпълнен с лоши предчувствия. Мистър Трелони махна за сбогуване на шофьора и му подвикна:

– Точно след десет дни! Нито минута по-рано!

Шофьорът отвърна, че е разбрал и колата изчезна. След това мистър Трелони пребърка джобовете на своя слуга, измъкна оттам буца кухненски шоколад, нарече слугата си хитрец и безгрижно хвърли шоколада в потока, а Джек прошепна недоволно, че шоколадът съдържа калории.

Хижичката беше плътно затворена с капаци и секретни ключове. Вратата изхлипа болезнено. Вътре бе мрачно, а въздухът застоял. Джек отвори капаците и прозорците. Веселият мистър Трелони, обхванат от внезапна подвижност, грабна ловната пушка и въдиците. И тях той хвърли в реката, като си тананикаше стара песничка от Дивия запад,

Приказно хубаво бе в склоновете на Сиера Невада! Птиците замрежваха тишината с песни и се мъчеха да надвикват потоците. Небето се синееше високо, неопетнено.

– Джек! – извика опияненият бизнесмен. – Колко губим с това откъсване от природата!… Всичко друго е суета!…

Мистър Трелони облече карирана риза и кожен коубойски панталон, пипна брадвата и започна да цепи дърва. През листата се изцеждаше брилянтната светлина на слънцето. Светлите петна падаха върху милионера и му придаваха вид на пантера.

– Най-малко тридесет килограма за десет дни! – радваше се той. – След това ще повторя и потретя!… Цикъл от гладни периоди!

Като се поумори, бизнесменът легна до потока, потопи лице във водата и започна да смуче. След това избърса уста и се изправи. „Това е именно раят! – помисли си той. – А защо не избягам от Сан-Франциско завинаги?… Защо се оставям на цивилизацията да ме убива?” Колко дребни му се виждаха сега обикновените грижи! Хората от неговия кръг му се струваха акули, дребни същества, машини за трупане на пари. Той почувствува, че се издига над дребнавостите, а грешните помисли на мисис Трелони му се струваха като детска палавост.

* * *

На другия ден привечер бизнесменът протегна ръце, прозина се и рече:

– Гладен съм!

Джек погледна господаря си право в очите:

– Сър, не мога да разбера защо намесихте и мене в тази история? Аз не се нуждая от гладуване.

– Гладен съм, Джек – усмихна се милионерът, – и това ми доставя удоволствие!

Седнаха край масичката на верандата и започнаха да играят карти.

– Ти гладувал ли си, Джек? – запита мистър Трелони, докато раздаваше картите.

– Години наред!… Три чипа, сър!

– Плаща, Джек!… А защо гладуваше?

– Нямах работа!… Каре от седмици, сър!

– А пък аз не съм гладувал… Да видя карето, Джек.

На Джек идваха добри карти. След няколко кръга той забогатя с шестотин долара и това вбеси бизнесмена. Той се хвърляше сляпо в играта и все повече губеше.

Привечер слънцето пропадна зад планината и стана хладно. Мистър Трелони навлече пуловер и съобщи, че е гладен. И понеже нямаше нищо за вечеря, решиха да си легнат.

* * *

Но да прескочим първите няколко дни и да видим как протече петият ден.

Хубаво е сутрин в Сиера Невада, Слънцето изгрява сред прозрачен въздух. Нито помен от мъгла Боровете тръпнат като изкъпани…

За съжаление, нямаме възможност да правим описания на пейзажи, защото мистър Трелони вече е буден. Той навлича коубойския си панталон и поглежда недружелюбно спящия мистър Пинсли.

– Ставай! – извика той.

– Спи ми се, сър!

– Спи ти се, но аз съм гладен!

– Когато човек спи, гладът не се чувствува.

– Гладен съм! – изгуби търпение бизнесменът.

Мистър Пинсли стана и потърка очите си:

– И аз съм гладен!

– Искам да ям! – натърти бизнесменът. – Намери нещо за ядене!

– Намерете си! – отвърна спокойно слугата. Господарят се наклони към него:

– Какво?

– Казах: който е гладен, да си намери и да ме остани на мира!

Мистър Трелони погледна верния си дългогодишен слуга с широко отворени очи.

– Мога ли да смятам това за бунт? – гласът му беше съскащ, макар и тих.

– Това си е ваша работа! – отвърна Джек.

Отговорите на Джек бяха тъй нахални, че бизнесменът се замисли. В размътеното му от глада съзнание сякаш се утаи една истина. Едва сега мистър Трелони разбра какво означава гладът. Едва сега проумя бунтовете, стачките и комунистическите идеи. Резкият тон на Джек извираше сякаш от дъното на празния му стомах. В него имаше толкова решителност, че не си заслужаваше труда да му се иска сметка.

– Джек, разбери – приплака бизнесменът. Гладен съм, а ти се сърдиш… Кога най-после ще дойде тази проклета кола!… И защо се набутах сам в това положение? – Той погледна острите върхове на планината. – Като си представя как в момента другите бизнесмени закусват по цял час!… Гласът му стана нежен и мечтателен: – Дюпон-син например обича пастет от гъши дроб. Чъзлуит обича млечни произведения. Бълти-стария обича всичко. Той яде каквото му попадне и го полива с френски вина… Джек, знаеш ли как съм гладен!

– Знам! Няма защо да ми повтаряте!… И аз съм гладен.

– Искам да ям, Джек!

– И аз искам да ям!

Бизнесменът погледна повторно слугата си.

– Ти, Джек, започна нещо да отвръщаш… Тонът ти е променен.

– Гладен съм, сър!… Защо замесихте и мене в тази история?

– А защо отговаряш така невъзпитано?

– Какво възпитание искате от гладен човек!

Двамата поиграха малко покер и Джек спечели нови седемстотин долара. Мистър Трелони подписа новия чек и заяви, че е гладен. Джек отвърна, че и той е гладен. Бизнесменът му заповяда да намери нещо за ядене. Джек отвърна: който иска, да си намери. Мистър Трелони тропна с крак. Джек каза, че сър може да тропа до утре, но няма смисъл, тъй като от това се губи енергия. Мистър Трелони заяви, че ще увoлни шофьора си, задето закъснява. Джек отвърна, че по разписание шофьорът ще дойде след пет дни. Бизнесменът се прокле и пусна радиото. Радиото съобщи, че преди три дни от затвора е избягал опасният касоразбивач Бъди Спенсер, известен на хората от подземния свят под прякора Скорбута.

В утрото на седмия ден се появиха облачета, по изчезнаха към океана. Както винаги мистър Трелони се събуди пръв и заяви, че е гладен. Джек отвори очи и изгледа мрачно господаря си. В джоба му имаше чекове за двадесет хиляди долара, честно спечелени на покер. Горкият Джек! Той бе мършав като сушена змиорка. Очите му гледаха апатично света, но в тях се четеше дръзка решителност да се бори за остатъка от живота си. Външността на мистър Трелони също бе променена: дрехите му бяха някак си нарасли и сгърчени. Освен това той беше брадясал и… гладен.

– Защо е устроен така светът, Джек? – запита внезапно той.

– Как, сър?

– Някои могат да ядат колкото си щат, а други гладуват и никой не им протяга ръка.

– Така е – отвърна Джек.

– А защо? … Това не е правилно.

– Аха!

– Не е честно. – Изведнъж гладната ярост го хвърли във философски разсъждения. – Джек, разбери, хората трябва да се различават от животните, аащото… те са хора, а не животни. – Бизнесменът се удиви от сложните си размишления: – Човекът е господар на природата и не бива да гладува… Той твори благата, храната, хвърчи във въздуха и достига дълбочините на океана…

– Жалко, но факт! – рече внезапно Джек и прекъсна потока на мислите му. Самият той се изразяваше лаконично, защото беше гладен.

Милионерът измъкна празни чекове, върху които трябваше да се сложи само подписът му, и каза:

– Давам хиляда долара за парче хляб!

– И аз давам.

Мистър Трелони прибра чековете в джоба си и рече вяло:

– Джек, мислиш ли, че ще издържим още четири дни?

– Вече ми е безразлично. Не мога нито да правя движения, нито да мисля.

– Значи си примирен?

– Да.

Милионерът неочаквано хвърли поглед върху мършавата фигура на прислужника си:

– Джек – рече с мъка той, – да се разберем като джентълмени.

– Не ви разбирам, сър! – отвърна с известно подозрение в гласа прислужникът.

Мистър Трелони направи усилие и седна на леглото.

– Джек, струва ми се, че след четиридесет и осем часа и двамата ще бъдем трупове… Особено ти.

– Защо тъкмо аз? – изправи се Джек.

– Ти вече нямаш сили и най-късно утре ще свършиш.

– Какво искате да кажете, сър? – Джек тревожно погледна към вратата.

– Ако наистина си верен слуга, както твърдиш…

– Нищо не твърдя!

– … ще се пожертвуваш за господаря си.

– Да не сте посмял! – рече Джек.

Той стъпи на крака, направи две стъпки и уплашено стисна тежкия стол:

– Ще се боря!… С вас пред смъртта сме равни!

– Джек – прошепна умолително мистър Трелони, – ти си ми служил вярно. Изпълни дълга си и сега. Някога те спасих от гладна смърт. Помниш ли като те приех на служба?… Сега е твой ред да ме спасиш.

– Не! – изкрещя мистър Пинсли. – Това го забранява и църквата, и цивилизацията!

– Кой ти гледа в такъв момент църквата и цивилизацията, Джек. Аз имам млада жена, която ме обича, солидно предприятие, което без мене ще пропадне… А ти си сам-самичък на този грешен свят.

– Сър Трелони, уверявам ви, че се лъжете по отношение на съпругата ви. Тя нито ви обича, нито ви е вярна!

– В такъв случай трябва да остана жив, за да ѝ отмъстя. Джек, помогни ми да извърша това благородно възмездие!

– Но как, сър?

– Ще те опека и ще те изям!

Джек отстъпи назад и хвана дръжката на вратата.

– Вие няма да сторите това! Ще се браня до последна капка кръв!

– Безполезно, Джек!

– Сега я разбирам напълно.

– Кого, Джек?

– Прогресивната преса, сър… Тя има право като нарича бизнесмените зверове и канибали!

– Видя ли?… Сега няма защо да се браниш.

Мистър Трелони направи крачка напред и разтвори пръстите на ръцете си. Джек пусна вратата и грабна една ваза с остри ръбове:

– Ще се браня!… Не забравяйте, че мършавите са по-издръжливи на глад. Аз имам тренинг.

Като изрече това, Джек Пинсли отвори с крак вратата и излезе навън. Бизнесменът невъзмутимо тръгна след него. През цялото време той непрекъснато му говореше за вярност към господаря. Джек повтаряше, че за един господар не е прилично да излиза навън по пижама. Най-после Джек спря и заяви, че ако мистър Трелони се приближи, ще счупи вазата в главата му. Решителният тон изненада бизнесмена.

– Значи – бунт!… Революция!

– Ще ви убия в момент на самоотбрана и ще лежа само шест месеца!

– И ще се оставиш да те гризе съвестта, така ли, Джек?

– А вас няма ли да ви гризе?

– Ти знаеш, че нямам съвест, Джек!… Хайде, да не ставаме смешни!…

На това място от диалога ненадейно се появи трети човек. Но трудно е да го наречем човек. Съществото, което приближи почти пълзешком, гледаше с безсилен, угасващ поглед. Косата му бе остригана ниско, а брадата му бе израсла обилно. Тя скриваше половината от голям стар белег, който започваше от носа и слизаше почти до адамовата ябълка, очертавайки красива, правилно извита дъга. На тялото му се клатушкаха мръсни, кални дрехи, а обущата му зееха като уста на туземски идоли. От непознатия лъхаше изтощение и слабост. Той имаше една единствена сила и тя се намирашз в дясната му ръка – модерен десетмилиметров „Броунинг” с автоматически

пълнител и усъвършенстван заглушител. Впрочем в тази дива планина от заглушителя нямаше и нужда.

– Дайте ми хляб или ще ви пречукам! – изръмжа окъсаното полуживотно. – Аз съм Бъди Скорбута. Вече съм осъден на смърт и нямам от какво да се боя.

– Нямаме хляб! – рече троснато мистър Трелони.

– Не държа да бъде непременно хляб. Може… месо, шоколад, консерви.. . Каквото се намери в хладилника.

– Нямаме нищо за ядене и умирам от глад – изохка бизнесменът.

– Нямате за ядене? – повторно изръмжа беглецът. – А знаете ли, че мога да ви нахраня с олово, ако продължавате да се шегувате?

– От шест дни не сме хапнали нищо – отвърна равнодушно милионерът.

– Моят господар иска да ме изяде! – оплака се мистър Пинсли. – Иска да ме изпече.

– Защо?

– Защото умираме от глад.

– И иска да ви изяде?

– Да.

Скорбута погледна дебелия бизнесмен, плю с отвращение и пълзешком потъна в гората.

– Видяхте ли, сър? И той се отврати от вас.

– Не ме интересува! Гладен съм!

– Вие не сте човек, а животно!

– Животно съм!

– Вие и вашите колеги сте животни!… Комунистите не напразно ще ви видят сметката!

– Аха-а-а! Заплашваш с комунизъм?

– Заплашвам, хайде де!

– За това ще отговаряш!

– Заплашвам в положение на самоотбрана.

– Значи ти си таен комунист!… Значи съм държал змия в пазвата си!…

Мистър Трелони пристъпи спокойно и решително към слугата си. Джек спокойно и решително направи крачка назад.

* * *

На десетия ден, когато колата на бизнесмена пристигна отново при хижата, шофьорът видя следната потресающа картина: господарят и слугата лежаха върху тревата, на два метра един от друг. Мистър Трелони шепнеше с последни сили: „Предай се, Джек!” – „Ела ме вземи!” – отвръщаше безсилно слугата, въобразявайки си, че все още стиска вазата в ръцете си. „Защо ми говориш на ти?” – шепнеше милионерът. „Гладът не признава учтивата форма!” – шепнеше Джек.

Шофьорът поклати учудено глава, свали палтото си и започна да пренася „труповете” в колата. Малко преди да запали мотора, той чу печален вой на непознато животно и изтръпна. Между дърветата се появи Бъди Скорбута, нарамил малко, крехко сърненце, пронизано от точен изстрел в главата.

– Имате ли кибрит? – запита учтиво беглецът.

– Заповядайте! – отвърна шофьорът и подаде запалката си. – Подарявам ви я!

Бъди Скорбута благодари и после добави:

– Ще опека тази сърничка. Тя ще ме спаси от гладна смърт. Вие знаете ли, че преди няколко дни на това място видях истински човекоядец? – той тръгна да си върви, но се обърна: – Уверявам ви! Истински човекоядец!. . .

Шофьорът се усмихна, махна ръка за сбогуване и даде ход на колата, за да върне човекоядеца в цивилизования свят.

ИСТОРИЯТА ЗА ОСТРОВ ТАНАНУКА

Нямам вкус към подобни островни истории, при това разказвани от втора ръка, особено като се вземе предвид, че на въпросната история липсва цялата първа част, но все пак ще се опитам да ви разкажа тази смешна драма. На мене ми я разказа един англичанин в Лондонската зоологическа градина. Двамата с него седнахме уморени в бюфета да пием чай. Той изпразни две чаши и съвсем внезапно се обърна към мене:

– Вие знаете ли историята за остров Тананука?

– Не – отвърнах аз съвсем учудено. И добавих от учтивост: – Изглежда, че е интересна.

– Твърде интересна, пък и поучителна. Аз си я спомням винаги, когато се заговори за приятелство между американци, англичани и французи, или пък когато започнат да превъзнасят Атлантическия пакт.

– Но защо искате да я разкажете тъкмо на мене?

– Защото изпитвам желание да разкажа най-после нещо на един съ׳зсем непознат човек.

– Тогава говорете. Аз ви слушам.

– Жалко, че на тази история липсва цялата първа част. Тя не е много важна, но човек с право се запитва по какъв начин един американец, един англичанин и един французин са попаднали в тази малка лодка сред океана. Може би някое корабокрушение или пък дявол знае какво… Но лодката блуждаела върху тихата повърхност на океана цяла седмица, носена от течението. Тримата нещастници били гладни, жадни и уморени. Мистър Денгби, англичанинът, изгубил хладнокръвието си, мосю Терие – французинът изгубил чувството си за хумор, а мистър Пристли – американецът, както трябва да се предполага, загубил нахалството си. Всички гледали безмълвно безкрайната шир на океана и очаквали на хоризонта да се появи някакво тъмно петънце, за да извикат едновременно: „Земя!” Най-после, на деветия ден, това петънце се появило, те го видяли и извикали с пълен глас: – Земя! И тогава мистър Денгби, англичанинът, възвърнал хладнокръвието си, мосю Терие, французинът, чувството си за хумор, а мистър Пристли, американецът, нахалството си.

Мистър Денгби казал: – Страшно ми се пие един силен чай.

Мосю Терие се усмихнал: – Има си хас това петънце да не излезе земя, а някой радиоапарат!

Мистър Пристли изръмжал: – Американските войници от нашата база на острова ще ни посрещнат и настанят прекрасно!

А в това време към тях се устремили няколко бързо плъзгащи се по водата туземски лодки. Скоро се очертали силуетите на двадесетина чернокожи. Едната половина от тях стискала веслата, а другата половина насочвала към нещастниците стрели, по всяка вероятност намазани с отрова. Лодките наобиколили белите и настъпило неловко мълчание.

– Как се казва този остров? – нарушил мълчанието мистър Пристли – американецът.

– Тананука! – отвърнал един от туземците.

– Тананука! – зарадвал се мосю Терие – французинът. – Това е старо френско владение!… Господа, все едно че сте в моя дом!

– Имате грешка! – обадил се и мистър Денгби – англичанинът. – От 1844 година остров Тананука принадлежи на Британската империя! Не си ли спомняте как ви изтласкахме от него след един хубав пердах?… Тук разработихме оловни мини.

– Тананука е френско владение! – настоял французинът.

– Тихо! – изревал американецът. – Защо се карате за нещо, което скоро ще бъде притежание на Съединените щати… Ако продължавате да говорите в този дух, ще ви наплескам пред тези черни джентълмени! – И едва сега се обърнал към туземците, които наблюдавали всичко с детинско любопитство: – Момчета, пригответе ни нещо хубаво за ядене, пригответе банята и ни застелете меки легла! Имаме намерение да спим двадесет и четири часа без прекъсване. Ще пръсна тиквата на всеки от вас, който се осмели да ни събуди по-рано!

Половин час след изричането на тези думи тримата бели се озовали в центъра на туземското селище, привързани към три млади стройни палми. Йерархията била запазена: в средата – мистър Пристли – американецът, от дясната му страна – мистър Денгби – англичанинът, – и отляво – мосю Терие – французинът. Всичко се развивало по установения ритуал: в далечината думкали тамтами, зад гърбовете им ситнели тарамбуци. а около тях се извивал обреден дивашки танец. Тримата имали чувството, че се намират на пищен етнографски фестивал. По едно време танцуващите изчезнали, за да се появят отново, наредени във верига. Този път всеки от изпадналите в унес диваци носел на лицето си маска, а в ръката си запалена главня. Танануканците оставили главните пред пленниците си и изведнъж лумнал огън. Върху огъня се появил казанът и една гигантска дървена лъжица. Тогава ритмичното думкане секнало из един път, пеенето затихнало и наоколо се настанила пълна, наситена с напрежение тишина.

Туземците свалили маските си. Те наобиколили Своите жертви и напред излязъл главатарят им – висок, силен и млад, съвсем различен от всички традиционни главатари, които, както знаем от четивата, са винаги стари.

– Вярвам, че разбрахте вече какво ще стане по-нататък – казал той на чист английски език, много близък до този на Оксфордския университет. – Ние ще ви сварим в казана и щз ви изядем.

– Един културен дивак никога не би постъпил така – проплакал англичанинът. – Доколкото ми е известно, чавекоядството вече е изчезнало.

– Ние си имаме традиции – отвърнал дивакът. – Отдавна вече не сме канибали, но всяка година по веднъж ядем човешко месо, за да поддържаме традициите. От вас се научихме на традиции.

Мистър Денгби най-после се решил да зададе въпроса, който най-много го интересувал:

– Няма ли тук англичани?. . .

– Няма, мистър!… След като вашите съотечественици изгониха от острова французите, дойдоха много, но щом изчезна последната оловна жилка, изчезнаха и те.

– Мосю – рекъл мосю Терие, – аз съм французин. Имате ли нещо против мене?

– Французите донесоха на острова срамните болести и изнасяха черни танцьорки за вариететата.

Мистър Пристли, който смятал, че съвестта му е чиста поне в тази точка на света, се опитал да поспори:

– За мене е необяснимо това, което вършите. Знаете ли, че аз съм американец?

– Личи си – отвърнал вождът.

– Как си представяте тогава тази работа?… Защо съм привързан на тази палма?

– За да влезете в казана – усмихнал се дивакът.

– А по силата на каква логика?… Аз съм първият американец стъпил на вашия бряг. Следователно Америка не ви е причинила нищо. Вие имате сметки за разчистване само с моите колеги. Настоявам да ме освободите.

– Нищо не ни гарантира, че американците няма още утре да отнемат острова от англичаните! – отвърнал канибалът.

Мистър Пристли не отстъпил:

– Ако вие си имате традиции да ядете един път годишно човешко месо, защо не ядете ваши съотечественици, а палите огън само за бели. В това аз не виждам нищо друго, освен долнопробна расова дискриминация към белите. Не е ли обидно за вас и за цивилизацията това инкриминиране по наш адрес заради факта, че сме имали нещастието да се родим с бяла кожа?

– Ако искате да ви запушим устата, ей сега щз ви донесем няколко ваши вестници, където в снимки и текст се изнасят редица изстъпления върху негри от щата Джорджия!

Огънят се разпалил съвсем добре. В далечината отново призивно задумкали тамтамите. Този път ритъмът бил сменен. Сякаш се прздизвестявало, че ритуалът влиза в нова, съдбоносна фаза.

– Изяжте само колегите ми! – извикал внезапно мистър Пристли. – Аз мога да се откупя с долари!… Ако ме пуснете, ще асфалтирам всичките ви пътища!

– Нямаме пътища! – отвърнал вождът.

– Ще ви подаря един „Кадилак” и ще ви прекарам пътища! – продължавал да вика мистър Пристли. – Давам ви да изядете тези двамата.

– Кой сте вие, че ще ме подарявате да ме ядат! – извикал мосю Терие. – Не се намирате в щаба на НАТО!… Келеме такова!

– Парвеню такова! – извикал и мистър Денгби.

– Ние сме ви били и пак ще ви бием!… Простак такъв! Знаеш ли кой е авторът на „Джокондата“?

– На мене ли викате? – запитал мосю Терие.

– На този тъп американец викам!

– Защото ако се отнасяше до мене, щях да ви напомня много позорни страници от днешните ви изстъпления в Кения!

– А вие какво правите в Алжир бе, мерзавци!

И се започнала една нечувана караница между тримата, които в момента представлявали бялата раса на този остров.

Главатарят на канибалите послушал още малко и извикал:

– Всички в казана!… Това не може да се понася!…

* * *

Непознатият англичанин, който ми разказваше всичко това, млъкна изнгднъж и добави:

– Това е историята за остров Тананука. – И като се изправи, той плати двата си чая. – Отивам да разгледам зебрите.

Аз също си платих и се отправих към жирафите. До вечерта непрекъснато мислих за тази история. Преди всичко се питах: откъде-накъде да ми я разкаже тъкмо англичанин? Питах се: щом като тримата са били изядени, кой е разказал всички тези подробности? И колкото понече въпроси си задавах, толкова идвах до заключението, че историята за остров Тананука е измислена. Но трябва да се признае, че е твърде поучителна.

Затова я разказвам на вас. Може би вие, като изходите от нейната правдоподобност, ще дойдете до заключение, че историята е напълно достоверна.

„Бургазки Фаръ“ и А.Дж.

        Най ранните му публикации са във в-к „Бургазки Фаръ“ в годините 1939–1945, намерени в Националната библиотека в София от изследователя на неговото творчество Юлиан Жилиев – литературен критик и преводач.

        Макар написани от ученик на възраст между 16 и 19 години, явно личат признаците на един силен талант, който още не познава добре правописа, но намира невероятни гледни точки и нюанси на описаните от него събития, впечатления и гледки!…

        За онези, които са любопитни ще бъде интересно преживяване.

 

бр. ? – НА КОТВА, 1941; .pdf link;  линк .doc    – бива го…

бр. 5857-5858 – РОПОТАМО, 5+6.06.1941; .pdf link;  link .doc  – бива го…

бр. 5861 – „ПЛАНЕТА“, 25.06.1941; .pdf link;  link .doc  – моряшки живот. Доста добро за 18 годишен писател…

бр. 5867, ТЕМИДА, 19.06.1941; .pdf link;  link .doc   – бива го…

бр. 5872, ДВЕТЕ НАПРЕД, 25.06.1941; .pdf link;  link .doc   – бива го.

бр. 5881 – ДЕБЮТ, 1941; .pdf link;  link .doc;  Чел е много Юго…

бр. 5883 – ГЕНКО ГЕНКОВ, 1941; .pdf link;  link .doc  – Художникът Генко Генков му е съученик. Добро!

бр. 5887 – БОРЮ, 1941; .pdf link;  link .doc; – влияние от Клетниците?…

бр. 5894 – В ТЪРСЕНЕ НА ТЕМА, .pdf link;   23.07.1941; link .doc – не особено…

бр. 5898 – БУРГАЗ ЧЕТЕ, 1841; .pdf link;  link .doc – бива го…

бр. 5912+5922 – НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ 1+2, 1941; .pdf link;  link .doc;   доста добро – само 2 епизода, а после забранено? Военна цензура?

бр. 5924 – НAЖЕЖЕН ПЯСЪК, 26.08.1941; .pdf link;  link .doc;  – средна работа…

бр. 5930 – ЦИГАНИТЕ, 03.09.1941; .pdf link;  link .doc – ако не бяха днешните цигани…

бр. 5957 – ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР, 07.10.1941; .pdf link;  link .doc – чудесно!

бр. 6036 – ЗАБЕЛЕЖКА, 13.01.1942; .pdf link;  link .doc – малко претенциозно и неясно.

бр. 6127 – ИЗТОЧЕН ВЯТЪР, 06.05.1942; .pdf link;  link .doc – бива го, трагедии… френска литература…

бр. 6153 – МАЙСКА ВЕЧЕР, 09.06.1942; .pdf link;  link .doc – средна работа…

бр. 6161 – БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ, 19.06.1942; .pdf link;  link .doc – първи стъпки в сатирата… :)))

 

 

ТРЕВОГИ – първа книга, хумористични разкази 1953.

БОРИС АПРИЛОВ

 ТРЕВОГИ

(хумористични разкази и фейлетони)

Изд. “Народна младеж”, 1953; Редактор: Петър Незнакомов; Корица и илюстрации: Георги Анастасов

(Вижте годината, вижте възрастта  на автора – и бъдете снизходителни!)

СЕНКИ ОТ МИНАЛОТО

ПО ПЪТЯ

По мекия път, който води от Косилово към шосето за околийския град, бавно се влачи каруцата на Теню Коручешмеджиев, побелял вече, твърде поотслабнал мъж, който мълчаливо пуши и гледа навъсения хоризонт. Духа хладен, силен вятър. Той не може да раздвижи сплъстените облаци, а само разнася ситни капчици дъжд. Дали от капчиците или заради това, че каруцата му вече петнадесет минути върви все през безкрайните кооперативни блокове, но лицето на Коручешмеджията е сгърчено от горчива гримаса, в която има и ледено презрение към света, и безнадеждно отчаяние. Кончето пристъпва спокойно, учудено, че стопанинът му не прави дори опит да го плесне с камшика. Зад каруцата, също така бавно и замислено, върви Вълчан, рунтав, стар пес, с проскубана на места, сякаш оядена от молци козина.

Коручешмеджията чува как някой го вика по име и повдига глава. Отстрани на пътя стои Козяка, мършав, мустакат селянин от съседното село Биково. Козяка е облечен в тесни полуградски дрехи, направени от дебел плат. Избръснатото му лице, макар и мършаво, изглежда някак си освежено. Очите му, разположени почти едно до друго, светят бодро и когато поглежда към Коручешмеджията, малко присмехулно.

– Да се кача ли, Чешмеджи? И аз съм към града.

Коручешмеджията дава съгласието си и забавя хода. Козяка пъргаво скача в каруцата и сяда върху чергата до стопанина.

– Брей – търка ръце той, – студено!…

Коручешмеджията не отговаря нищо. Огънят на угарката вече се допира до пръстите му. Той усеща това, опитва се да всмукне за последен път и като не успява, леко опарен, бързо хвърля угарката.

– Ти по работа, а? – пита Козяка, който никак не обича да мълчи и с това е известен в околните села. – А пък аз на покупки.

Лицето на Коручешмеджията едва забележимо се оживява.

– Чаршията ли ще купуваш?

– Чаршията няма да купувам, ами едни сандали на детето ще купя.

– Сега парите не вървят.

– Още вървят – усмихва се Козяка. – Имам шест бона в джоба… Изгоряхме, брате, с тази обмяна… – И очите му блясват насмешливо.

Коручешмеджията продължава да мълчи. Лицето му отново добива израза на ледено презрение и отчаяние.

– Ти си по-добре – продължава Козяка. – Едно време си имаше пари, ама сега си гол като пищов. Толкова ти и струва, че ще има обмяна… Ех, какви пари имаше ти, Чешмеджи!…

– Може и сега да имам – процежда Коручешмеджията и нервно запалва нова цигара.

– Хайде де? – учудва се Козяка. – Всеки знае, че ти от години вече нямаш пари.

– Кой ти каза?

– Сам си разправял на всички…

– Разправял съм… Само аз си знам какво имам.

– А бе, то вярно, че е така – съгласява се Козяка. – Всеки знае себе си. – Козяка се подсмихва. – Кой, примерно де, може да каже каква са и колко са моите пари?

В навъсеното лице на Коручешмеджията се появява нещо като полуусмивка.

– Твоите ратайски пари всеки ги знае.

– Ама сега не съм ратай, я!

– Е, колко можеш да спечелиш за две години?

– Защо за две?

– Да не си нещо от повече в текезето?

– Всеки знае само себе си… Само че – Козяка се оглежда, хитро примижал, в ляво и дясно, – аз ще оставя две три хилядарки от старите настрана.

– За какво ти са?

– Де да знаеш – дяволито въздъхва Козяка. – Всичко става.

– Какво става?

– Не ща да се изтървавам пред тебе.

– Твоя работа.

Коручешмеджията отново се заглежда в зеления килим на блоковете. Вятърът вече е поотслабнал, защото каруцата слиза по надолнището и хълмът пази завет. Кончето върви по-бързо. Небето е все така тъмно и все така ръси тъжна, студена влага.

– Ама няма какво да ти разправям – махва с ръка Козяка. – Ти вече нямаш пари… Ако беше по-рано – иди-дойди.

– Кой ти каза, че нямам? – отвръща с хладно спокойствие Коручешмеджията.

– Нямаш ти, Чешмеджи, нямаш.

– Нямам, казваш, а? А знаеш ли сега на какво седиш, ратайско пале?

Козяка променя цвета на лицето си. Той се тръсва два пъти върху чергата и едва сега усеща, че седалката му е приятно мека като възглавница. Нещо прошумолява едва чуто. Някакъв далечен, сладък шум погъделичква слуха му и той усеща как под дебелите му тесни дрехи се появява пот.

– Пари? – унесено пита той.

– Пари – отвръща безчувствено Коручешмеджията.

– Колко са?

– Четири милиона.

Лицето на Козяка пламва, но той бързо се окопитва, измъква синя, не много чиста кърпа, и го избърсва. Четири милиона!… Колко сиромашки труд и колко сиромашка пот има в тези пари, върху които той сега седи. И негова пот има… Козяка си спомня някогашното време. Коручешмеджията, тогава пълен и мазен, поглъщаше едно след друго парченцата бедняшка земя. Имаше ниви, мелници…

И чак сега на Козяка му става ясно защо е тази обмяна, макар чуе агитаторът снощи изясняваше и чертаеше до късно в читалището.

– Четири милиона?

– Четири и нещо – изрича Коручешмеджията и отново потъва в своето равно, почти безчувствено вече състояние.

– А къде ги държа?

– Закопани в плевника.

Веселото настроение на Козяка се връща отново. В очите му пак заиграват хитри пламъчета.

– Къде ще ги носиш?

– Ще ги обменя в града.

– На твое място, Чешмеджи, не давам парите на държавата.

– За какво ще са ми тези книжки? – поглежда с интерес Коручешмеджията.

– Не знам, но ако съм на теб, няма да ги сменя.

– Защо?

Козяка поглежда уж настрани и плюва, сякаш обмисля да се издаде ли или не.

– Може да се сменят времената.

– Какво да се смени?

– Времената.

Този път по лицето на бившия богаташ ясно излиза на бял свят кисела усмивка, която раздвижва отслабналото му, тлъсто някога лице, осеяно сега с бръчки и две торбички под очите.

– Свърши се вече, Козяк!… – Коручешмеджията за пръв път размахва камшика и сякаш за пръв път излива сърцето си пред чужд човек. – Нищо няма да се смени… Как не чаках!… Радио си купих да слушам. Нищо няма да се смени!…

Той плясва кончето и каруцата бързо излиза на бялото равно шосе.

Козяка разбира всичко и му става радостно. Какво бе някога Коручешмеджията и какво стана! Гледа там да спаси каквото може от парите., пропити с потта и труда на такива като него. “Сега си умърлушен, мисли си Козяка, ама утре пак ще се озъбиш”, а гласно казва:

– Чешмеджи, я дай една цигара.

Коручешмеджията подава цигарите си на бившия ратай. Козяка си избира една мекичка, запалва я и поглежда към града, който вече се подава в края на полето.

СТАР КАДЪР

    Коста Апостолов, някогашен подофицер от артилерията, наметнат с полушубка от дебело войнишко одеяло, упорито поправяше изтърбушения от снеговете дворски плет, който заграждаше голямата му, неизмазана отвън къща. Наведен към своя дом, той бе обърнал широкия си фелдфебелски гръб на целия свят. Носеше поизтъркан вече брич, втъкнат в кончовите на отдавна небоядисани офицерски ботуши. Стопанката, суха женица с плитки, облечена по градски, бъркаше трици за прасето. По прозореца бяха залепени лицата на дечурлигата им, които жадно гледаха последните остатъци от снега, разположени тук-там като кръпки под веселите слънчеви лъчи.

– Тато-у, нека изляза вън, бе-е! – измънка най-голямото.

– Млък! – извика бащата. – Само да си посмял!…

– Коста, я погледни да познаеш кой иде към нас!

Старият подофицер се изправи и се извърна към изпръхналата селска улица. Откъм горната част на селото, зад наредените като мъниста гъски, които бавно пристъпваха с проточени нагоре шии, усмихнат и спретнат се приближаваше високичък, бодро крачещ войник. За да го види по-добре, подофицерът измъкна очилата си.

– Васката иде, Магде!… Влизай и приготвяй туй-онуй!…

Той избърса ръце о брича и оправи шубата си.

– Хайде де, хайде де! Откога те чакаме…

Едрите му космати отгоре ръце обхванаха ръката на момъка. В антрето войникът дълго отрива обущата си пред опулените дечурлига.

– Стига си търкал, влизай!

Васката влезе в топлата, намирисваща на кисело зеле къща.

– Тати каза, че искаш да ме видиш.

Момъкът се ръкува с Костовица и погали русите перчеми на хлапетата.

– Тук ли да седна?

– Там седни… Магде, налей винце!… Вие бягайте да играете!…

– Ама вън ли бе, тато?

– Вън!

Васката, син на големия му брат, постъпил преди една година в казармата, със зачервени като на момиче страни, свали фуражката си и се разположи на коравото миндерче.

– Служим на републиката, а? – смигна старият подофицер, като вдигна на коляното си една бензинова туба и напълни чашите с вино. – Тубата ли гледаш?… Шестнайсет години служих на родината – кое-що, обзаведох се.

Но Васката вече не гледаше тубата, а солидните кожени наколенки върху брича му и си казваше: “Тези мешини са от футляр, ама футляр от батарейна тръба ли или от далекомер – това не мога да разбера.”

– Всяка майка артилерист не ражда, Магде-е! – Коста почеса червендалестото си брадясало лице. – Артилерия – все едно висше образование! Планшети, траектории, синуси, косинуси… Знаеш ли ги тия работи, Васка?

– Зная ги.

– Вятър знаеш!… Една армия сте сега – еша си нямате.

– Кой ти каза? – Васката се засмя и пийна вино.

– Чувам, че и с политика ви занимават, вярно ли е?

– Вярно е.

– А-а, видя ли?… С офицерите ходите по разходки, пеете. – Коста Апостолов събу ботушите си, скръсти нозе върху миндера и през дебелите вълнени чорапи почеса петите си. – Каква стана тя тогава, Васка? Няма дисциплина значи.

– Сега дисциплината е съзнателна – отвърна Васката и изтърси пепелта от цигарата си в една бронзова гилза от снаряд.

– Ой, ой – от българина съзнание!… Докато не му сдрусаш два от упор…

– Такива работи вече няма, чичо.

Коста Апостолов се усмихна дяволито и вдигна чашата си.

– Ти за балама ли ме смяташ?… Казарма без бой!…

– Е да, ама няма вече бой.

Старият кадър разкопча едно от копчетата на брича си. Дебелата му долна устна висеше лениво със залепена на нея мокра угарка.

– Не е на добро туй, Васка. В една казарма няма ли бой… Как да кажа… То вече не е армия, а училище ли ще го наречеш, как ще го наречеш, не зная.

– Също като в училище сме, чичо Коста.

– Туй вече не е армия… Магде, я донеси малко сланинка… Не напсуваш ли ти войника на майка, не го ли накараш на лицева опора… Васка, Васка-а, какви наказания зная, чичовото… Карал съм с уста оборка да правят. Като кучета лазят по земята и де що видят фас и прочее – лапай с уста. Ама най-хубавото наказание беше да го накарам да ми удари шамар… Заповядвам ти да ми удариш шамар – казвам аз. Той ме гледа като чалнат… Ти знаеш ли какво е заповед на началник?… Оня примигне два-три пъти и цап – лекичко… А-а, вдигаш ръка против началството? Писмо ли да подам или да те набия?… И го набивам, ама както си зная.

– И това ти доставяше удоволствие? – запита с отвращение Васката.

– Има си хас да бия за удоволствие – пообиди се старият кадър. – Бих го да го направя човек. Както и мен са ме били. Както са били и баща ти.

– Чудна работа – поклати глава младежът. – При нас нито бой, нито “легни-стани”, а всичко си върви от добре по добре.

– Тогава как ви възпитават! – недоумяваше подофицерът. – Ами когато някой открадне?

– От една година съм в казармата и не съм чувал някой да открадне.

– Вятър! – старият кадър тръгна по чорапи около масата. – Според мен българинът не може да живее без кражба!

Костовица донесе сланина. В едно бъбрековидно алуминиево канче, върху което бяха издълбани няколко войнишки имена и инициали, накълцаха кисело зеле. Вече успокоен, Коста Апостолов отново седеше на миндерчето и режеше на тънки, почти прозрачни парченца сланината.

– Все още я караме – заговори той и за себе си. – Добре, че си имаме малко земичка и туй-онуй като пчели и прочее… Баща ти влезе в стопанството. Нека си чука главата… Ти как си? В комсомола нещо там, а?… Тук не можаха да те объркат с днешните, ама в казармата те объркаха.

– Изявих желание и понеже съм отличник, приеха ме при младежите.

– Изневерихте на рода вие с баща ти! – старият кадър бъркаше с пръсти между зъбите си и се мъчеше да улови нещо. – Парекцеланц корен имаме ние. Лично аз съм бъхтал какви ли не хора!… Някои станаха лекари. Двама работят в банка… Ей пък що съм върдалял едного!… Той сега пишел книги в София…

– Време е да отивам в читалището – изправи се Васката.

Коста Апостолов нахлузи ботушите и започна да го увещава да остане. Как не въртя, как не сука, но младежът обеща да мине друг път и си тръгна.

– Всичко разбирам, Васка, ама… ей ти фуражката… ама “критика и самокритика” в казармата – туй хептен не го разбирам.

– Няма и да го разбереш – усмихна се войникът, като си слагаше фуражката. – И аз не разбирам как са я карали някога войниците.

– Ех, някога! – въздъхна старият кадър и сложи ръка върху рамото му.

– Довиждане, чичо!

Коста Апостолов застана пред вратника и погледна залязващото слънце, което пропадаше зад новопостроеното училище. Откъм центъра на селото идваше някаква глъчка. Някой говореше нещо. Някой спореше. Някой се смееше. Но това не влизаше в работата на стария подофицер. Единственото нещо, което го интересуваше сега, бе неизмазаната къща, неговата къща, обзаведена до най-малките подробности с предмети от вещевите складове на негово величество.

– Апостоле!

– Оу!

– Прибирай се!

– Няма!

– Едно!… Две!… Три!…

Малкият Апостолчо хвърли снежната топка, хвана братчето си за ръка и хлапетата се прибраха в топлата стая.

Васката крачеше към читалището. С всяка измината крачка той чувствуваше как се отърсва от тежкото настроение, което го беше обхванало. Нещо радостно и хубаво го теглеше към читалищната сграда, но какво – никой освен той самият не можеше да каже.

КРАЙ ЧЕШМАТА

    Край бялото прашно шосе до заглъхналата от памтивека воденица скъпернически изцежда водата си стара чешма с четири чучура, които пълнят дълго циментово корито за водопой на добитъка. Върху топлата още земя, близо до чешмата, са полегнали трима селяни от Салкъмово. И тримата са опрели лактите си на овързаните с канапи черги. Те пушат и мълчат. Откъм далечните, почти невидими сега планини повява слаб ветрец, който ласкаво гали гърба на земята, обрасла с корава, едва поникнала след последните дъждове трева. В зеленясалата вода врякат жаби.

– Да бяхме поели вече! – предлага Кольо Троскота.

Той се изправя и хвърля угарката си, която описва дъга и угасва в коритото на чешмата. Троскота е нисък рус селянин с бяла риза и панталони от дебел домашен плат. Широкият му кръст е стегнат с дебел кожен колан, задигнат на времето от по-големия му брат от казармата.

– Де го още влака-а! – прозява се и се обтяга първият приятел на Троскота, Спас Маринчев, който вади от брича си часовник с дебели капаци. – Още четири часа до влака, а пътят ни е най-много час… Да полежим още.

Третият от селяните не проговаря. Той има дребно добродушно лице. Прихлупеният напред каскет закрива цялото му чело. Под носа му висят два остри черни мустака. На гърба си носи шарена риза и окърпен елек. Под късия му панталон се подават дебели вълнени чорапи, обути в терлици, които са вмъкнати в прашни галоши.

– Илия, ти какво ще кажеш? – обръща се Троскота към него.

– Вие решавайте.

– Троскот, сядай! – подканва го Спас.

Троскота подлага шепите си под чучура, изчаква да се напълнят и не много жадно започва да смуче вода. Той избърсва брадата си и отново ляга върху багажа си.

Откъм воденицата, в тъмните сенки на брястовете, се обажда славей, но жабите усилват ревниво крясъците си и нощният любовник обидено млъква.

– Да изврякате на умряло! – ругае Спас и търси да зафучи нещо към барата.

– Работата сигурна ли е там? – обръща се към него Илия.

– Ех, пък и ти!… Не чу ли какво разправят?… Там плачат за работна ръка.

– А в нашето село не плачат ли?

– Нашето село ти за село ли го смяташ?… Беше тя някога…

– И в нашето текезесе има нужда от работници.

– Има, ама ако чакаш на нашето стопанство, гол и бос да си тръгнал. Илия млъква смутено. Тримата привечер бяха напуснали село на път за гарата. Без да ги види никой, с денкчета и торбички на рамо, през салкъмовата горичка те се опътиха към далечна Добруджа, за която бяха чували толкова хубави неща. Напоследък от някои съседни села бяха заминали по трима-четирима души. Пръсна се мълва, че в добруджанските стопанства се забогатявало лесно.

– Аз пък къде съм тръгнал с вас? – каза сякаш на себе си Илия. – Не съм вън от текезесето като вас… Вие бягате, защото в село ви знаят кирливите ризи, ама аз защо да бягам?…

– Да спечелиш пари бе, ахмак!…

– Остави го, Спасе! – обажда се Троскота. – Израсъл си е в нямане и в нямане ще си умре.

Илия се замисля. Тия двамата цял живот са плували в богатство. Там, дето е текло, може пак да потече, та белким и на него да му провърви.

– Текезесето с този председател няма да прокопса – издига гласа си Спас. – Кой го обича, кажи де?…

– Вълчо е лош човек! – съгласява се Илия.

– Всички са лоши!…

– Ами, всички!… Какви председатели има!… А членовете ни са много добри.

– На власт ли е – не ми го хвали! – въздъхва Троскота и ляга върху земята.

Все повече се стъмнява. Приближава се кола. Стопанинът, който седи на колата, поздравява, спира конете си пред самото корито и дълго им подсвирква, докато се напият. После слиза и той, пие, отново се качва и подкарва. След каруцата във въздуха остава да плува бял прах, който бавно се отдалечава от шосето и се губи в тъмнината.

– Идат пешаци! – съобщава Спас. – Да се крием ли?

– Не ще да са нашенци – отвръща лениво троскота. – Пък и късно е вече да се крием.

Двамата пътници вървят бавно и се разговарят високо. Гласовете им кънтят силно в нощната тишина.

– Ей – изправя се малко Троскота, – туй не е ли Монката?

– Кой? Тракториста ли?

– Аха!

– Той е! – тихо казва Илия и продължава да се вслушва. – Ами другият кой ли ще е?… Чакайте!… Май че е Христо Перчема…

– Той нали е войник? – тръпне от смущение Спас.

– Войник не войник – той е!

– Ще кажем, че пътуваме до Плевен – мъчи се да ги успокои Троскота.

Двамата пътници приближават, поздравяват и се навеждат да пият вода. Високият плещест тракторист пие на големи глътки от шепите си. Той преглъща шумно, вдига глава да поеме въздух и отново пие.

– Ех, благословена чешма!… Я! Това били нашенци!…

– Здравейте, нашенци! – поздравява войникът.

Той има черно, здраво лице. Войнишката му рубашка е разкопчана на шията.

– Здравейте, казахме! – припряно извиква Монката.

– Здрасти! – отвръщат неохотно Троскота и Спас.

– Накъде сте?

– Към Плевен – бърза да отговори Троскота

– Към Плевен ли?… Че кой влак ще гоните?

– Тръгнахме, пък който ще да е влак! – прави опит да се засмее Спас.

Христо Перчема сяда на земята и пали цигара. Движенията му са лениви, уморени, но очите му гледат внимателно и зорко.

– Много багаж сте помъкнали към Плевен.

Троскота, без да ще, прави опит да закрие вързопа си.

– Хлебец ще ви трябва повече! – смее се Монката. – Къде е чак Добруджата…

– Че кой отива там?

– Вие, кой!… Де да не сме видели и други да отиват!…

Монката Тракториста също сяда. От дрехите му леко лъха на бензин. Той полага силните си плещи на тревицата, изпъва ръце назад и дълбоко поема захладения вече въздух. Тъмен кичур виси на високото му чело.

– Тия двамата че са тръгнали – добър им път, ама ти, бай Илия?… Какво си се повел по акъла им?

Илия мълчи. Главата му е оклюмана надолу и сенникът на каскета закрива почти цялото му лице.

– Той открай време има слабост към думбазите! – усмихва се Перчема. – Не си знае мястото човекът.

– Я! Каза го!… Малко ражда нашата земя – оправдава се Илия.

– Брей-брей! Малко раждала!

– А тази година кой знае…

– Тия ли ти казаха?… Ти взе ли си пая от стопанството?

– Взех го.

– Лошо ли ти беше?… От колко време си кооператор?

– Една година.

– Опънал се човекът – намесва се Монката. – Като слуша тия!…

– Председателят не е човек, Монка! – изрича с мъка Илия. – Гледа повече по роднинство.

– Ти за тази работа не се безпокой!… Неговата се свърши вече.

– Е, чу се, че го обследвали, ама все пак… – смънка Илия.

– Видя ли?… Чул си, че работите ще се оправят и пак бягаш с тези… Значи към Добруджа, а?

– Татък – признава Спас. – И тук българско, и там българско. Така ли е?

– Ех, какви сте ми вие! – протяга се и се прозява Перчема. – Хитри сте, ама няма вече накъде… Така сте си постлали в родното село, че не ви се живее там… Хайде, Монка!

Монката става и започва да изтърсва гърба си.

– И аз ще дойда с вас! – тихо казва Илия.

– Какво? – прави се, че не е дочул Монката.

– Ще се върна с вас – спокойно повтаря Илия.

Той се навежда и започва да прибира багажа си. Презрамчва торбичката, мята денка на гръб и без да погледне гурбетчиите, тръгва след тракториста и войника.

– Да не си забравил нещо при тях? – смее се Монката.

– Нищо нямам при тях.

– Дай тогава да ти помогнем.

Илия сваля торбето, подава го на Монката и тръгва след него.

– По-леко ли ти е сега? – смее се Перчема.

– По-леко е.

Тримата крачат по прашното бяло шосе. Шуртенето на чучурите вече не се чува. Ветрецът, който на възвишението се усеща повече, носи далечни пшенични ухания и милиони припеви на щурци. Пиринчените гласове на жабите лъхнат назад, където са останали двамата. Високо звездите слушат полските певци и тръпнат от наслада.

МОРАЛ

    Баба Каля, бивша собственичка на голям двор, изпълнен с вехти, прилични на курници къщички и пристройки, които преди закона за едрата градска собственост тя даваше под наем на дребни занаятчии, низши служещи и ученици, се озова пред входа на милиционерския участък. Без да обръща внимание на часовоя, тя влезе в градинката. Часовоят, мургав кокалест момък с големи бакембарди, излезе бързо от будката и я върна.

– Къде дават така, бабке?… Не знаеш ли, че приемният час свърши?

Баба Каля разпери умокрения си от дъжда шал, загъна се по-добре и навири големия си нос към момъка.

– Отивам при началника.

– Не може по това време. Утре ела.

– Утре ли?… Вършат се престъпления, момчето ми… Не може утре.

Часовоят погледна острото хищническо лице на старицата.

– Ще ми се карат, ако те пусна.

– Ох, света Варвара!… Кажи на началника, че баба Каля, дето има син, женен в Унгария, чака вън… Господин старши!… Господин… другарю…

Старшият, който служеше от дълги години в този участък и познаваше хората на целия квартал, пълничък, изцяло плешив мъж, излязъл за малко до караулното помещение, се обърна, позна посетителката и се засмя:

– Пак ли те убиват, бабушкеро?

Дребното зло лице на старицата се сви и носът й се проточи още по-напред като клюн.

– Беззакония се вършат, господин… другарю старши. Спокойствие не ми дават на мен, старицата… Ако беше тук синът ми, който е женен в Унгария, господ здраве да му дава, а аз съм саминка между цял двор разбойници…

Тя заплака и измъкна изпод шала си голяма синя кърпа. От снишеното декемврийско небе ситнеха остри хапливи капчици, примесени със сняг.

Старшията вдигна с досада рамене и с неудоволствие се приближи към будката на милиционера.

– Какво иска тая? – обърна се той към часовоя.

– Иска да я пусна при началника – момчето говореше, без да сваля поглед от ридаещата баба, изглежда доста трогнато от сълзите й. – Пък, мисля си, ако кажете вие на началника, белким я приеме.

Старшият помисли малко и изчезна в сградата. Без да се бави много, той отново се появи на стълбището и извика:

– Ела, ама без фантасмагории!…

Работният ден на началника бе изтекъл отдавна, но той все още не напущаше стаята си. Пишеше някаква статия за милиционерското списание. Неговото младо, едро лице, със силно руса, начупена коса и светли тънки мустачки, бе преуморено, а по страните му светлееха космичките на небръснатата му от два дни брада.

Щом му съобщиха за посетителката, младият човек стана, изправи се пред бюрото и закопча куртката си. Още с влизането си баба Каля грабна ръката му, падна на колене и започна да нарежда думи за светии и за убийства. Младият човек повтори няколко пъти: “Успокойте се и разкажете всичко”, отскубна ръката си и мина зад бюрото. Изведнъж почувства досада. Човешката развалина, която седна на стола, хлипаше, поглеждаше го нервно със зеленикавите си очи и потъркваше скулите си с краищата на шала.

– Не живея вече спокойно, господине. Старите хора си искат спокойствието, ама де ти го него?…

– Разкажете всичко, бабке. Ние сме за това – да изслушваме и да пазим реда.

– Не зачитат старостта, господин… другарю мили – продължаваше, без да го слуша старицата. – Мъчителствуват, подиграват се и не зачитат молитвата на човека… Де го син ми да ме пази… Той, ако ти е известно, другарю, се ожени в Унгария. И зестра взе, и добре печели. Той е примерен човек. На връх богородица ми изпрати фотографии на тамкъшни светии, а и фистанлък ми изпрати…

– Разкажете направо, бабичко – прекъсна я началникът.

– Син ми е праведен човек. И постите спазваше, и жената почиташе, а те, господин началник, живеят неморално и ме тормозят…

– Кой живее неморално? – оживи се младият мъж.

– Целият двор живее неморално, господине!… Иванка и дърводелецът, например, не се венчаха в църква… Димо също живее неморално – пие ракия, господин началник… Чадърджията работи в неделя. Шивачът и той живее грешно – едно добър ден не казва… Дечурлигата и те станали едни – правят пързалки в двора… Ама сега най-неморално живеят Станчо и Зефир.

– Кои са тия Станчо и Зефир?

– Дето живеят до подофицера Гунов. Той също е лош човек, господин… другарю. Уж е казармен, а и той нормира наема си. Такива времена – на кого да вярваш.

– Разкажете за Станчо и Зефир.

– А-а, те живеят най-неморално. Всеки ден мъкнат жени… Елате…

– Какви жени мъкнат?

– Неморални жени, господине – студентки.

Младият мъж затвори перодръжката си.

– Какво работят Станчо и Зефир?

– Нищичко, нищичко… Следват.

Началникът прибра перодръжката си, стана, облече се и като съжаляваше сто пъти, задето бе приел тази старица, излезе заедно с нея.

*

    Ей тук живеят – шепнеше баба Каля, като придръпваше леко младия мъж след себе си. – Този е прозорецът им… Всичко ще чуем. Те говорят все неморални изречения… Аха, и други са им дошли… Слушайте!…

Началникът гледаше с отвращение калния двор. През гъстата мрежа на засилилия се сняг се виждаше как едно момче шляпа из локвите и гризе парче хляб, намазан с мармалад. От една врата излезе някаква жена. Щом ги видя, тя влезе обратно в стаичката си и започна да наблюдава зорко през прозореца.

От стаята на студентите, чийто прозорец бе на метър и половина от земята, наистина долиташе странен шум. Нищо не можеше да се разбере. Говореха едновременно няколко души, смееха се… Най-после изведнъж настъпи тишина. Думите, които се чуха след това, предизвикаха удоволствие по лицето на старицата, а по лицето на началника се изписа тревога и учудване.

Един мъжки глас каза:

“Аз нямам удоволствието да бъда нито ваш съпруг и нито ваш годеник и затова не ми правете сцени, моля ви се. Не обичам тия неща.”

Гневен женски глас почти извика:

“Вие седнахте?”

Спокоен мъжки глас:

“Да, седнах.”

Женският глас извика пак:

“Моля, излезте вън”.

Мъжкият глас:

“Моля, платете ми парите.”

– Гласът на Станчо – прошепна баба Каля.

Началникът бе изпаднал в пълно недоумение.

– Какво следва този Станчо?

– Театралности следват и двамата, господине… Тихо, да чуем по-нататък.

– Мога да ви кажа какво ще стане по-нататък – засмя се младият мъж. – Това е Чехов.

– Не го познавам. И него ли ще арестувате?

– Вие си вървете. Аз ще разследвам случая.

Той почука на вратата. Никой не му отвори, а в настъпилото мълчание някой каза високо и напевно “влез”. Стаята беше задимена. В нея цареше странен безпорядък.

– Мога ли да ви послушам малко? На този свят най-много обичам театъра.

Младежите и девойките, насядали по леглото и двата единствени стола, кой знае защо, изръкопляскаха, което накара младият мъж да се изчерви. Висока, наметната с яке девойка му предложи стола си, а сама се сбута до леглото.

– Отново – каза тя. – Станчо, дай от самото начало.

Баба Каля, притаена до прозореца, изострила слуха си, поглъщаше всяка думичка. Вътре започнаха пак да се смеят. По едно време се издигна и гласът на началника:

“Другари, тук ми се струва, че малко театралничите.”

“Напротив, другарю. Този пасаж се играел в “Малий театър” по съвършено същия начин – чу се непознат глас. – Нарочно малко театрално.”

Старицата се прекръсти бързо и изхлипа:

– Света богородице! Уж началник, а и той неморален човек!…

Тя изчезна в една от къщичките с намерение да разкаже на полупарализираната старица Кера колко неморални са днешните млади и колко злини ще изпрати господ-бог по този случай на грешната земя.

ГОСТ

    Седмокласникът Петьо, високо момче с очила, зад които гледаха големи и жадни да опознаят целия свят очи, тази вечер бе особено неспокоен. Родителите му очакваха гост. Всяка минута звънецът можеше да позвъни и да влезе вуйчо му, инженер Сава Дъбов – стар ерген, веселяк, който вече цяла година не бе идвал в София.

Петьо си спомняше смътно своя вуйчо. Но сега този негов роднина бе придобил нова цена. Сава Дъбов бе инженер, един от ръководителите на голям национален обект някъде в планината. Само преди една седмица момчето бе чело “Далеч от Москва” и веднага свърза образа на вуйчо си с образа на Ковшов.

В кухнята приготовляваха салатите, а Петьо лежеше по лице върху кушетката и напразно се мъчеше да прочете няколко реда от географията. Мисълта му бе заета с друго. Момчето си представяше как ще запомни всяка дума на инженера и как утре ще разкаже всичко на своите съученици. Те, разбира се, ще му завидят. Да имаш вуйчо инженер сега е по-важно дори от това, да имаш вуйчо капитан от далечното плаване…

Сигналът на звънеца прозвуча. Момчето скочи бързо и отвори вратата.

Пред него стоеше вуйчо му – висок, рано побелял човек, но изискано облечен, с мек балтон, пъстро вълнено шалче и ръкавици.

– Охо-о, Петя, коман са ва! – каза високо гостът, след което погали момчето по главата и се съблече.

Родителите на Петьо се появиха от кухнята.

– Добре дошъл, Сава! – каза майка му и прегърна брат си.

– Хубаво мирише на гозба! – забеляза гостът и стисна ръката на Петьовия баща. – Господин учителю, слушат ли те учениците?

– Другарю учителю! – поправи го усмихнат бащата.

Всички влязоха в салончето и седнаха около масата. Петьовият татко почерпи цигари, гостът очука папиросата добре на палеца си, извади запалката, щракна и поднесе пламъка към цигарата на учителя. Майката се извини и изчезна в кухнята.

Петьо наблюдаваше само госта.

– Тук е рай! – възхити се инженерът, като гледаше подреденото салонче, приятно затоплено от нагорещената до зачервяване печка. – Да знаете само в какво гнездо на скуката живея аз!…

– Скука ли? – учуди се учителят. – Къде има скука?

– На обекта.

– На обекта скука?… Сава, ти се шегуваш!…

– Никаква шега, брат!… Студ, липса на топла вода, кораво и тясно легло. А концерти, театър, вана, интелигентни хора – всичко това е далеч от нас, брат… Около мен само работници и плакати. Туй да свършим предсрочно, онуй да форсираме, ударничество-мударничество…

Той се отпусна назад и всмукна дълбоко дим, който после бавно издуха през носа и устата.

Петьо, притихнал и превърнал се на слух, поглъщаше всяка дума на госта. Нещо у него се бе прекършило. Той и не мислеше да сравнява инженер Ковшов с този бърборещ и хленчещ нос. В сърцето му се промъкна някаква с нищо незаслужена обида.

– А как работят младежите? – запита Петьо.

– Хвърчаща работа! – усмихна се гостът. – Не желаят да взимат под внимание обективните пречки. А на събрания отварят едни уста за критика!… Мислел съм бавно, работел съм бавно… Аз кажа един срок, а те – прас! – отрежат го наполовина… Наричат ме инженер от Средновековието…

Петьо се усмихна доволно.

– Казвам им винаги – продължи инженерът: – Другари, дайте условия за живот и тогава искайте работа!…

– Нима работите без всякакви условия? – запита учителят.

– Какви ти условия! Ако ти кажа, че от цял месец не съм видял топла течаща вода, няма да повярваш, нали?

– Ти пък – течаща вода! – каза Петьовият баща. – Какво ще му търсиш топла вода в Балкана!

– А това, че не мога да слушам концерти?… Нито Бах, нито Хайдн, нито дявол!…

– Туй да ти е дертът! – забеляза отново Петьовият баща.

– Все пак не бива да се забравя, че аз съм човек със западно образование. Научен съм да работя по мои темпове, без да ми се месят нито партийни секретари, нито наши домашни инженери, нито младежки организации… Това скъсяване на сроковете ме подлудява!

– Не може ли да се работи с по-къси срокове? – запита учителят.

– Строителството си има закони. Не мога да отида против професор Волф.

– Кой е той? – заинтересува се учителят.

– Белгийски професор по конструкция.

– А има ли други инженери, които не споделят твоите схващания за сроковете?

– Всички останали…

– Те казват, че сроковете могат да бъдат скъсявани? – усмихна се учителят.

– Не само казват, ами ги скъсяват! Не четеш ли вестниците?…

Майката на Петьо влезе с поднос, върху който димеше топла гозба. Петър стана, заяви, че не му се яде, родителите му вдигнаха учудено рамене и той се оттегли в стаята си. Съблече се бавно и се мушна в хладните завивки. На съседното легло кротко спеше сестричката му. Мисълта за разбитите му илюзии го тормозеше. Той едва сдържаше готовите да бликнат от обида сълзи. Но когато поразмисли малко, Петьо се сети за останалите инженери и за младежите, които въпреки професор Волф скъсяваха сроковете, и се успокои. Дори се усмихна. Вуйчо му с неговото “коман са ва, Петя” и с неговия белгийски професор трябваше да отстъпят… те вече отстъпиха пред новите хора. Петьо се усмихна за втори път и в изблик на радост не усети как каза полугласно в тъмното:

– Коман са ва, Сава?

След това трепна и погледна сестричката си. В оранжевата светлина, която идваше от уличното осветление, лицето й беше хубаво и щастливо.

ПАЛАВНИК

    Госпожа Ванилиева отвори вратата и комисията, която събираше подаръци за корейските деца, влезе в “Дом Ванилиеви”.

– Ние ви чакаме – каза тържествено домакинята и покани трите жени в хола.

Тук, облечен по домашному, в халат и с “Работническо дело” в ръка, се показа Ванилиев – усмихнат исполин с къдрава сива коса и съвсем малки мустачки.

– Живо-здраво! – поздрави широко той и стисна подред ръцете на жените, но с такава сила, сякаш имаше намерение да ги смачка.

Третият и последен член на домакинството, шестгодишният Гого Ванилиев, изскочи отнякъде и застана пред всички. Той тътреше зад себе си разбит дървен камион – едно идеално изобретение за вдигане на шум. Хлапето бръкна с пръст в носа си и започна да разглежда посетителите.

– Бедните корейски деца! – натъжи се госпожа Ванилиева. Готова съм да дам всичко за тях!…

Като каза това, тя притегли своя син до полата си и започна да гали ласкаво главата му. Гого я погледна учудено, защото не знаеше на какво дължи тази нежност. Само преди три минути той бе изял един здрав, ободрителен бой, задето бе скочил от разтегателната маса върху голямата бакърена тава.

– Ще дадем, другари! – видът на Ванилиев бе силно възмутен. – Нека се пръснат от яд американските убийци, които благодарение на добрата си военна техника превръщат Корея в развалини! – Ванилиев размаха вестника. – Нека разберат, че дори нашата бедна, търпяща лишения България идва на помощ!…

– Макартър като им бухне една атомна!… – извика разпалено Гого. – Ох! Щипеш ма, мамо!…

– Горкичките деца! Те сигурно гладуват! – каза бързо Ванилиев и ядосано смачка вестника.

– Да изпукат от глад! – чу се отново гласът на хлапето.

Госпожа Ванилиева гледаше с ужас ту членовете на комисията, ту мъжа си, който всеки миг можеше да направи нещо, което не трябваше да прави пред чужди хора.

– Боже мой, Гошко!… Кой те научи на тези варварщини?…

– Татко казва така, когато говори радио София!…

– Мълчи, куче! – изрева исполинът.

От веселия и широк по характер Ванилиев не бе останало нито помен. Лицето му бе сгърчено и от очите му като от очи на модерен Посейдон в халат излизаха светкавици. Но малчуганът не разбираше нищо и се чудеше защо майка му така силно го стиска по лакътя.

– Боли! – изкрещя най-после Гого. – Ой, пусни ме!… Ще хапя!…

Като се стараеше да се усмихне, госпожа Ванилиева пусна своя син, който весело заобиколи масата, дърпайки след себе си дървеното камионче.

– Сега ще донеса малко дрешки, другари! – предложи Ванилиева.

Тя бършеше изпотеното си лице и с тревога продължаваше да наблюдава своя съпруг. Светкавиците в очите на Ванилиев бяха угаснали. Изглежда, че безгрижно заигралото се дете го успокои. Домакинята се извини и отиде в антрето, откъдето се върна с две смачкани палтенца.

– Само това имаме… Нека го носят със здраве!

Гого, който бе прекъснал играта си и гледаше с интерес как палтенцата преминават в ръцете на комисията, каза:

– Мамо, нали няма да им дадем здравите, дето са в гардероба?

Именно тук гражданинът Ванилиев, този, който имаше исполински ръст, същият, когото преди малко назовахме Посейдон, не издържа. Той хвърли вестника и залепи една здрава и шумна плесница върху лявата буза на Гого…

*

    – Бедният Гого!… Няма да му се размине леко… – забеляза една от жените на комисията, след като вратата се затвори зад гърба им.

А в апартамента Ванилиев даваше вече последни нареждания на жена си:

– Затвори прозореца, да не чува махалата… Ха така!… Пусни радиото, но силно!… Дай го сега насам!…

Той навря главата на малчугана между краката си и започна да го налага отзад.

– Макартър, а?… Нà ти Макартър!… Атомна, а?… Нà ти за атомната!… Нà, нà, нà!…

Гого ревеше с всичка сила, но писъците му се смесваха със звуците на радиото, което гърмеше маршове. И налагането щеше да продължи дълго, ако не бе ударила минутата за “гласа на Америка”. Тогава Ванилиев пусна жертвата си и кротко седна пред радиоприемника.

Палавникът, който за наказание бе затворен в банята, хлипаше и все още не разбираше в какво се състоеше вината му.

ЗАХАРНИЯТ АПАРТАМЕНТ

    От дете зная няколко приказки, в които се разказва за захарни къщички. Но като дете аз бях малко нещо недоверчив и си казвах:

“Все пак захарните къщички са измислица. Та те не биха издържали дори един-единствен дъжд.”

Сега съм на двадесет и девет години.

И изведнъж оня ден се сблъсках не със захарна къщичка, а с цял захарен апартамент.

Това се случи, когато посетих родствените на мен старци Делибатакови. Те са двама добре прекарали живота си пенсионери – старецът Делибатаков и бабичката Делибатакова, които живеят в затворено за външния свят апартаментче, разменят си по погрешка изкуствените си челюсти, вслушват се в “Гласът на Америка” и се тътрят по земята, колкото да износят ластикотинените си дрехи, ушити още през време на испанската война.

Позвъних и зачаках. След известно време в антрето отекнаха няколко бавни стъпки и след като мина цяла вечност, чух недоверчивия глас на бабката:

– Кой е вън?

– Аз съм, бабке!… Борко!… Синът на Пена от Малко Търново.

Отново тишина.

– Кой е вън?

– Борето, бабке, Борето!…

Вратата се отвори и ме лъхна ухание на таскебап.

Бабка Делибатакова изблея: “Да те убие господ! Защо не ми каза, че си ти? – изфъфли: – Ух, че си порасъл!” – и ме пусна в антрето.

Свалих балтона си и се упътих към закачалката. На тази закачалка висеха пет-шест вехти палта и… дявол да го вземе, всички джобове бяха пълни с нещо. С движения на ловък илюзионист бързо опипах джобовете и се убедих, че те действително бяха пълни. Бръкнах в единия – захар. Бръкнах в другия – захар.

– Хайде, Боре! Ела да видиш стария! – покани ме бабката и аз минах пред нея.

Стоп!… Нещо проскърца под подметките ми. Вгледах се добре. Захар!

– Мишо!… Мишка!… Виж кой е дошъл!…

На кухненската врата се появиха виолетови тиранти и лъсна едно съвсем обръснато от живота теме, което блестеше като керамика.

– Ето го и Борката! – потърка ръце старчето. – Къде се губиш като минерална вода?

Той стисна ръката ми и ме потупа по рамото.

– Не сядай там! – каза бързо бабката. – Това канапе е старо и виж че си паднал на земята!…

– Не на земята, а на пода! – поправи я весело дядката.

Седнах на един стол и погледнах с интерес канапето. Старо, похабено вече канапе. Вгледах се по-добре – цялото задръстено с пълни захарни кесии. Захарни зрънца блестяха около краката му, тънки захарни пътечки също като млечен път водеха към бюфета, към стария мек стол, покрит с мръсен, жълт някога калъф. Дълго тъпкана, мачкана с чехли, обуща и галоши, пръснатата по пода захар на места бе превърната в захарно брашно и подът приличаше на гигантска торта, поръсена със захар на пудра.

– Кажи нещо ново – започна старчокът и като намигна дяволито, добави: – Нещо за ударничеството и да речем, кой търси под вола телеграф.

Познавах пенсионерското чувство за хумор на дядо Михаил, разнасяно дълго време по военните домакински канцеларии, затова не се учудих на начина му да се изразява.

– Дошъл съм за стария фамилен албум – казах спокойно аз. – Трябва ми снимка на покойната баба Катерина.

– Албумът е в гардероба! – обади се бабката. – Ей сега ще ти го донеса.

Тя изчезна в другата стая и след две минути се върна, като търкаше кориците на ценното фамилно съкровище с края на полата си. Поех го и не без трепет разтворих дебелите му страници, върху които бяха налепени и мои детски снимки, каквито аз самият вече нямах. Между страниците лъснаха захарни зрънца. Започнах да прелиствам. Старият албум, толкова скъп за мене, бе изцяло захаросан. Върху една съвсем избледняла моя снимка, която представляваше Борко Априлов на четири години, имаше само три зрънца и те бяха кацнали точно на устата ми…

– Хайде да вечеряме! – каза старчокът.

Вечерята беше сложена на масата. Дръпнах стола си към нея и с досада усетих стария котарак между краката си. Стиснах опашката му, за да го прогоня. Странно – цялата опашка бе полепнала със захар.

– Заповядай, Боренце! – покани ме бабката. – Ще си хапнем мусака и туршия. А десерт няма и няма да има, докато на пазара липсва захар.

Накратко, ето какво преживях в апартамента на старите мои родствени Делибатакови. Приказките за захарните къщички бяха отмъстени.

СЛУЧКА В “САВОЯ”

    Както се случваше почти всеки следобед, Цеца, Мики и Дики влязоха в сладкарница “Савоя”. Мики вървеше напред и с пренебрежителен поглед търсеше празна маса. След него вървеше Цеца, която бе заета единствено с това да дига нагоре и да сваля надолу клепките си. На голям интервал зад тях се поклащаше Дики, който си тананикаше песничката “Отвори вратата, Ричард…”

– Няма празна маса – каза Мики. – Да седнем на оная, заета от другарчето.

Мики поиска разрешение и тройката зае празните столове. Посетителят, без да удостои с поглед компанията, повика келнера, плати и си излезе.

– Тук има някакви ръкавици! – каза Цеца и като хвана внимателно с два пръста едната ръкавица, бавно я отмести настрана.

– Американецът си е забравил ръкавиците – осведоми ги келнерът. – Дайте ги на касата.

– Какъв американец? – учуди се Дики. – Нима у нас все още има американци?

– Той си е баш българин, ами аз го наричам американец, защото се завърна преди шест месеца от Канада.

Трите чифта очи, които дотогава гледаха презрително ръкавиците, жадно се впиха в тях.

Цеца грабна една от ръкавиците.

– Вундербар!… Божествена симфония на кройка, десен и качество!

– Идеални шевове! – забеляза Мики. – Тези ръкавици отговарят напълно на мъжкото ми достойнство!

– Ухаят на бобър! – намеси се Дики. – Ухаят на свобода, палми и джаз!…

Ръкавиците тръгнаха из ръцете на тримата почитатели на хубавото. Цеца потърка меката кожа по лицето си и каза:

– Изпитвам чувството, че ме гали Дон Амичи!

Мики сложи едната на ръката си и затвори очи.

– Тихо!… Оставете ме да почувствувам всичко!… Ръката ми е като в пух от канарчета!… Ах, Америка, Америка!…

– Виждате ли какви ръкавици правят подпалвачите на войни? – смигна Цеца.

Ръкавиците пътешествуваха от ръка на ръка, бяха галени, целувани, извръщани с подплатата навън – гризеха ги със зъби, опитваха ги на тежина, издигаха ги да видят как изглеждат на светло, после как изглеждат под масата на разсеяна светлина, след това на полуразсеяна и пр., и пр.

– Няма какво да се чудите – наруши мълчанието Мики и започна да пие своя “шварц”. – Такива неща могат да бъдат изработени само в Америка!…

– Въобще на Запад! – въздъхна Цеца. – Божичко, американецът идва!

“Американецът” се доближи до масата и запита учтиво:

– Да сте намерили някакви ръкавици?

Цеца подаде угоднически ръкавиците на бившия канадски гражданин.

– Извинете, господине… Ние… аз бих желала да зная колко струват тези ръкавици в Америка?

По лицето на гражданина се появи недоумение:

– Ръкавиците ли?

– Тези ръкавици.

– Че тези ръкавици не са американски.

– Какво? – подскочиха тримата.

– Италиански? – подсказа галено Цеца. – И там се правят хубави неща.

– Може да се правят, но тези ръкавици са български… Купих си ги от “Нармаг”… Довиждане!

Цеца наведе глава и почти заплака. С рязко мъжествено движение на ръката Мики изгълта горещия “шварц” и изохка.

КРИТИКА И САМОКРИТИКА

СЛУЧАЯТ ИВАН ЗАЙКОВ

    Завчера пред входа на жилищната ни кооперация срещнах предания и добросъвестен член на бюрото при кварталната ни организация другаря Зайков. Той не ме поздрави както обикновено весело, а някак гузно.

– Другарю Зайков – казах аз, – струва ми се, че нещо с вас не е в ред.

Другарят Зайков се спря, погледна ме през мътните си очила и се смути.

– Имате вид на човек, който преди пет минути е извършил престъпление – добавих аз.

– Прав сте, младий момко – отвърна другарят Зайков. – Преди десет минути напуснах едно заседание.

– И таз хубава! – усмихнах се аз. – Какво от това?

Моят съкварталец свали очилата си и ги потърка с носната си кърпа, като присвиваше нервно миглите си.

– Младий момко, работата е там, че събранието още не е завършило… Сега четат доклада.

– Аха, аха… Все пак нищо не разбирам.

Другарят Зайков въздъхна дълбоко и двусмислено.

– Повярвайте, никога досега не съм напущал по такъв начин заседание. – Той въздъхна отново. – Казва ви го човек, който посещава седмично девет заседания и който е лъгал само пред полицията.

– Какъв беше докладът?

– За делото на Левски по случай годишнината от обесването му.

Повдигнах недоумяващо рамене.

– Вие, младий момко, се занимавате с писане и предполагам, че сте интелигентен човек, но кажете, можете ли да изслушате осем пъти един и същ доклад?

– Не! – почти извиках аз. – Напълно изключено!…

Симпатичният активист от нашия квартал се усмихна и продължи:

– Осем пъти поред, младежо, и то не от различни докладчици, а от един и същ човек.

– Говорите невероятни работи!…

– Повярвайте, започнах вече да го сънувам.

– Кого сънувате?

– Този тип – Александър Ягодов.

– Кой е този Александър Ягодов?

– Докладчикът.

Другарят Зайков измъкна за втори път кърпата си, изсекна се в нея и ми даде следните подробности:

– Преди три месеца, както му е редно, чествувахме годишнината от обесването на Левски. По този случай другарят Ягодов изнесе доклад в партийната ни организация. Два дни след като чух доклада в партийната организация, на събрание на единната ни организация отново чух същия доклад. След една седмица посетих събрание на Българо-съветското дружество. Незнайно откъде и как в дневния ред фигурираше и името на Ягодов. Изслушах отново доклада. Минаха не минаха десетина дни и хоп – същия доклад със същия докладчик в профорганизацията.

Другарят Зайков сви вежди и ме погледна изпитателно.

– Слушайте! Да не ви отегчавам?

– Напротив – успокоих го аз. – Продължете!…

– Често посещавам събрания и на женското дружество. Това става, когато трябва да прибера моята бабичка, която заради ревматизма мъчно изкачва стълбите на кооперацията. Влизам аз тихичко в залата и сядам на крайния стол. Знаете, неудобно е – там все женоря. Сядам значи и чувам едни думи, които сякаш цял живот съм чувал. Един много познат глас говори за обесването на Левски. “Това е Ягодов” – казвам си и поглеждам към трибуната… Същият!… Острата му брадичка се люшка като метла, сякаш мете мислите по хартията… Няма що – изслушах още веднъж доклада. Същият доклад, само че накрая специално заключение за жените: “Нека всички български жени последват примера на великия апостол на свободата, като сами се превърнат на апостоли и в пек, и в мраз да бранят своите идеали!”… Къде ли не ме намери този Ягодов? Един-единствен път отидох да видя как работят нашите младежи – и там ме настигна. Дотегна ми докладът, но повече от всичко ми дотегна докладчикът. Годишнината бе минала отдавна. На Левски, както подобава, бе отдадена почит. Пред нас лежаха десетки други задачи. А другарят Ягодов, назубрил веднъж една тема, не пожела да се откаже от нея. В събрание на Червен кръст, в контактния комитет – навсякъде ме намираше и ме изтормози до такава степен, че започнах да го сънувам… По едно време изчезна. Появил се в друг район. Олекна ми, младий момко. Помислих, че се е отскубнал завинаги от изтерзаната ми старческа душа. Не щеш ли – преди седмица на една вечеринка брадичката му изникна изневиделица, ръчичките му запрелистваха ситно написаните листове и ни приспа до полунощ. Простих му целия този тормоз. Нека се порадва старецът на слава! Простих му дори, че провали вечеринката… Но когато днес не другаде, а на физкултурно събрание ми се изтъпанчи този доклад с този брадат Мефистофел – не изтраях.

Другарят Зайков се изкашля няколко пъти.

– Виж какво, младий момко. Моите сметки с обществото са чисти. От заседания не бягам, членския си внос плащам редовно, търпя критика и мога да си правя жестока самокритика. Какви ли не заседания съм изкарал!… Но когато днес, вече три месеца от чествуването на Левски, разбираш ли?… Кипнах и напуснах събранието. Сега разбирам, че съм проявил недисциплинираност и ми е малко гузно. И пак съм готов да му простя на този окаяник, ако съм сигурен, че повече няма да го срещна… Хайде довиждане!…

Иван Зайков започна да се изкачва по стълбището. Аз все още стоях на входа и гледах гърба на съзнателния, предан другар, когото всички уважавахме. Удивлявах се на неговото търпение, дисциплинираност и готовност да прощава. После се обърнах към улицата и както се казва, потънах в ежедневната си работа.

Три дни след тази случка аз и няколко мои колеги бяхме поканени на някакво тържество в един от крайните квартали, където трябваше да прочетем по нещо. Салонът беше пълен. Ние позакъсняхме малко. Когато влязохме вътре, председателствуващият тъкмо съобщаваше:

– Другарки и другари, давам думата на другаря Александър Ягодов, който ще ви прочете доклад по случай годишнината от обесването на Левски… След това ще се състои литературно четене.

Зад трибуната се изправи дядка с остра, пожълтяла брадичка. Стиснах здраво облегалото на предния стол, за да не падна, и… изслушах доклада.

В ЕДНА ВЕЧЕР

    Преди известно време попаднах в хубаво подбалканско градче с големи стрехи и турски керемиди. Там вечерите пристигаха с мучене на крави. В привечерната тишина чешмите шуртяха непрекъснато и придаваха на тишината старовремски колорит. Хората там нямаха нищо против тези старинни особености. Те се стараеха да ги запазват и въпреки това новият бит се настаняваше в пазвите на това градче.

Една вечер, мисля, че това бе на петия ден от моето пристигане там, заедно с председателя на местни народен съвет седяхме в градинката на ресторанта, отдадени на разговор, в който най-често се промъкваха изразите “запланували сме”, “трудодни”, “предсрочно”, “каптаж” и въобще целият реквизит от изрази, с които изобилствуват репортажите на нашата преса. Председателят беше млад човек с приятни, бдителни очи и верен, придобит още от затворническите години ишиас. Говореше за мъчнотиите, които се срещат при създаването на новия кадър.

– А нямате ли си местни сили? – запитах го озадачено аз.

Той допря чашата до устните си и я остави на масата, без да пие.

– Имахме отличен местен кадър и това ни изяде главата.

– Нищо не разбирам – отвърнах аз.

– Няма нищо за неразбиране тук – усмихна се председателят. – Но видите ли, другарю – всичко способно, всичко енергично, което работеше на различни сектори тук, постепенно се измъкна към столицата. Получава се такова нещо значи: виждаш как даден другар работи, удивляваш му се, помогнеш му да напредне още повече и един ден – хоп, явява се той при теб и те моли за двудневен отпуск. Дадеш му отпуска, той заминава за София, опича си там хляба, дето се казва, и после – “досвиданя, друг мой, досвиданя”. Обере си багажа и с първия влак отлетява към столицата… После научаваш, че постъпил в деловодството на някое министерство. При нас беше горд орел, лъв, тигър, а там, братко, започнал да гризе параграфите… Изгубва се в праха на книжата… Та казвам ти, брат: кое е по-достойно за духа, както се изразява Хамлет – да бъдеш пръв между живите хора или последен в регистратурата?… Какво пък има в тази София, а?… Ти идеш оттам. Кажи какво има?…

Аз замълчах гузно, а проницателният поглед на председателя безмилостно се впи в мен, след което той тихичко и подигравателно се усмихна.

– И ти, братко, и ти си оставил провинцията! Виждам аз.

Тогава към нашата маса се приближи приятен на вид младеж, с мека, възруса коса, по риза и зелен дочен панталон. Като се ръкува с нас, той каза:

– Вие, другарю, сте от София, а?

Аз потвърдих.

– Другарят е представител на местния ДСНМ – обясни събеседникът ми. – Цялата околия се възхищава от него. Винаги пръв в акциите и душа на организацията.

– Извинете, ей сега ще се върна! – каза смутено младежът и изтича към младежката група, която в това време мина по уличката.

– Видяхте ли го? – заговори след настъпилото мълчание председателят. – Огън момче! – И после добави с въздишка: – Изглежда, че скоро ще го загубим!… А вие не казахте дали сте софиянец.

– Не съм софиянец – наведох глава аз.

– Както и да е!… Много се говори за провинцията. Казва се, че София не е България… Имахме един другар – отличен по културните въпроси. Получаваше списания направо от Москва. Пишеше агитки. По време на кампаниите беше душата и сърцето на агитацията… Всичко се развиваше добре, докато един ден пристигнаха писатели от София. Залепи се той до тях и какво му говориха, какво струваха – не зная, но веднъж той влезе в кабинета ми и каза:

– Другарю председател, както ви е известно, аз се занимавам с литература – проза, драма и поезия. А и роман пиша.

– Радвам се – казах аз. – Успехите на нашите съграждани са и наши успехи.

– Аз трябва да замина за София – отвърна тихо той. – Тук се задушавам. Нямам просперитет. Тъй да се каже, тук няма плацдарм за изкуството.

Скочих на крака и започнах да го разубеждавам. Какво ли не му казах. Казах му, че тук именно се строи клетковият социализъм, че в провинцията клокочи истински живот, че провинцията не трябва да бъде изоставяна. Изглежда, че съм бил много убедителен. Той наведе глава и каза:

– Добре тогава! Ще остана да спася провинцията!

След този красив жест от негова страна мина доста време. Изкарах още една кампания с него, изкарахме и изборите и тук както винаги той се прояви. Неговата естрада беше летяща в буквалния смисъл на думата.

Но един ден той отново влезе в кабинета ми и като отвори някакъв професионален вестник, извика:

– Крепостта падна, другарю председател!

– Какво е паднало? – запитах аз.

– Китайските стени са разрушени!… София ме призна!… Вижте тук!

Погледнах вестника. Бяха напечатали някакво негово стихотворение.

– Поздравявам те! – казах чистосърдечно аз. – Радвам се заедно с теб.

– И за това ще ми помогнете! – светна неговият поглед. – Аз трябва да бъда спасен и вярвам, че ще ме освободите!

След това злополучно стихотворение нищо вече не помогна. Той замина.

– Успя ли да се издигне? – запитах заинтригувано аз.

– Казват, че влязъл в един от литературните кръжоци. Майка му пък казва, че напечатал още две стихотворения и работел в някакво данъчно поделение…

– Сега разбирам всичко – проговорих аз в настъпилото мълчание, през което ние изпихме бирата си и като си почивахме, слушахме брътвежите по масите.

– Разбира се, не е само неговият случай – проговори пак събеседникът ми. – През последната година имаме няколко случая… Е, то се знае, не всеки тръгва като поет… Все пак няма човек в градчето ни, който да не е използувал най-малката роднинска или партийна връзка със столицата… Ние буквално осиротяваме. Непрекъснато създаваме и кърпим, а София като гладна ламя гълта нашите хора… Иванчо, дай още бира.

Хладната полупланинска вечер, напоена с дъх на орехови листа, безобразничеше в градината на хоремага. Някъде пееха младежи. Скърцаха щурци.

Председателят на местния ДСНМ се върна, седна при нас, поръча си лимонада и каза:

– Уредихме волейболна среща с Терликово… Та вие значи сте журналист от София, а?… Как е животът там?

– Добър е! – усмихнах се аз. – Непрекъснато се отварят прекрасни гастрономически магазини…

– Оставете това!… Казват, че Музеят на революционното движение бил подреден изящно, че сградата на Ректората ставала цял палат, от друга страна – литературни четения, изложби… Скоро ще прескоча за два-три дни.

– Казах ли ви? – засмя се председателят на народния съвет. – Хайде наздраве!…

Младежът ни погледна недоумяващо, вдигна пълната с лимонада чаша и каза: “Наздраве!”

СЛЕД ПОЧИВКАТА

    Моню Лаптев, директор на предприятието “Гилпром”, се завърна от летен отпуск. Освен двата килограма в тежината на тялото си и слънчевия загар, който му придаваше вид на морски вълк, Монь Лаптев донесе от морето енергия да се справи веднага с висещите въпроси на предприятието. На път към предприятието той си мислеше: домакини и снабдители имаме четири – следователно двама в повече, което ще рече – излишни. Имаше никому ненужни куриери, малко повече, отколкото трябваше референти, а броят на машинописките – ето това той съвсем не знае. Спомня си добре две машинописки с естествено руси коси и една с оксиженирана, но кестенявите и брюнетките дявол ги знае колко са.

Щом влезе в предприятието, Моню Лаптев се учуди на оживлението, което царуваше там. Удиви го не само грамадният брой служещи, които се шляеха по стълбището и салона, но и редица непознати за него хора, които го приветствуваха с “добре дошъл” и изчезваха в лабиринта от стаи и коридори.

– Ах, какъв сте почернял, другарю Лаптев! – извика касиерката Вероника Събева, като пляскаше ръце и подскачаше около него.

– Морето оказа въздействието си – отвърна скромно Лаптев, отваряйки с пиратска дързост вратата на кабинета си.

Един след друг се изредиха да го поздравят трима референти, двама корреференти, закупчиците и четири от машинописките. Последната от машинописките каза нежно:

– Вашият вид ми нашепва за героите от романите!… Представям си как сте порили вълните…

Лаптев поглади бързо оскъдната си перушинеста косица и каза мечтателно:

– Наистина беше вълшебно.

– А роман преживяхте ли си? – запита още по-нежно машинописката, като присви очите си и притисна куп чернови и индига към сърцето си?

– Въобще беше добре – небрежно отвърна Лаптев. – Но както е казал поетът: обстоятелствата бяха такива… Я, Ламбрева, повикайте заместника ми!…

– Ей сегичка, другарю директоре!… Но нима забравихте, че моето име не е Ламбрева, а Нейчева?

“Много свят сме изпоназначили – помисли си Лаптев, след като остана сам. – Мъчно е да се запомнят имената им. Трябва незабавно да се премине към съкращаване, защото рано или късно ще ми теглят ушите.”

Заместникът му, главният администратор Григор Гатев, човек нагазил вече пределната възраст, улегнал, даващ да се разбере от пръв поглед, че познава работата си, влезе при него и се ръкува с достойнство.

– Гатев, как беше в мое отсъствие?

– Благополучно, другарю директоре.

– А бе, Гатев, не ти ли се струва, че предприятието е отрупано с излишни хора?

– Обективен факт! – съгласи се администраторът.

– Решил съм енергично да уволня няколко партиди!…

– Крайно време беше – съгласи се Гатев и погледна небрежно потъмнялото лице на шефа си.

– Слушай – Лаптев се оживи, – я седни тук и кажи кой назначи оня, високия закупчик?

– Кой? Дето не може да изговаря буквата “р” ли?… Вие го назначихте.

– Хайде бе, сигурен ли си?

– Препоръчал ви го вашият вуйчо.

– А?… А-а, да, да… Спомних си. Остави го него. Той си разбира от службата… Давай по-нататък! Има една машинописка Ламбрева. Тя как се назначи?

– По най-обикновен начин. Нима забравихте, че тя е сестра на един ваш познат, с когото бяхте на почивка миналата година в Пампорово?…

– Аха, аха! О-о, да, да!… Как щях да се изложа пред този човек! Той има два доктората… Давай по-нататък, Гатев! Но по-решително! Както изисква класовата бдителност… Има една машинописка, такава… изписана и гледам… навън се движи с нездрава среда…

– Ако не се лъжа, става дума за Моника Себастиян… Тя е дъщеря на ваша бивша учителка по френски език.

– Брей! Какво щяхме да направим! – Директорът Лаптев се наведе напред. – Ами, Гатев, тази… Нейчева пак аз ли я назначих?

– Тя е годеница на ваш пръв братовчед.

– Ясно! По-нататък! Давай по-смело!… Референтът Джамбазов например…

– Той е назначен по настояване на майка ви.

– Да минем по-нататък, Гатев…

След като изброи още десетина служещи, Лаптев се убеди, че чиновническият персонал на “Гилпром” е компактен и не бива да се пипа с пръст.

– Виждате, Гатев – каза той. – Нашият чиновнически ансамбъл е непоклатим. Трябва да съкратим нещо от работилницата.

Тук Гатев, който иначе бе тих и спокоен човек, стана.

– И дума да не става… В работилницата са най-зле. Там имаме глад за хора!…

– А как тогава ще понижим себестойността на продукцията? – запита не по-малко енергично Лаптев. – Дошъл съм от морето с непоколебимо решение да извърша нужните съкращения. Това го изисква правилната политика на предприятието. Не виждате ли как сме набъчкани в стаите?…

Като резултат от този разговор още на следния ден бе уволнен един от преносвачите. Уволнението му бе мотивирано обширно. В мотивите се споменаваше за петилетки, за понижение на себестойността, за класова бдителност и т. н.

Такова бе последствието от енергията, която директорът Моню Лаптев донесе от морето. Той се успокои и заграден от любовта на своя чиновнически ансамбъл, заживя щастливо чак до уволнението си.

ПРЕЛЕТНА ПТИЦА

    Въпреки че тук не става дума за гражданина Колев, а за гражданина Кирил Коджабуков, ние ще започнем разказа с гражданина Колев, защото не друг, а той се изкачи един ден до кабинета на гражданина Коджабуков и почука на вратата.

Кабинетът отговори с мълчание, но тъй като гражданинът Колев не бе вчерашен, отвори спокойно вратата и влезе в стаята, заставайки по този начин лице с лице пред директора на “Лимиздел”. Лицето на гражданина Колев изрази безкрайно учудване, но все пак той попита:

– Къде е другарят директор?

Човекът зад бюрото, мъж с щрайгерен костюм от вносна вълна и кафява връзка с бели райета, отговори:

– Пред вас е директорът и като тъй – говорете!

– И въпреки всичко – съвсем учудено започна посетителят – според вас… аз значи не съм сгрешил и… тъй да се каже, действително се намирам в дирекцията на “Лимиздел”?…

– Въпреки всичко – да! – забарабани с пръсти директорът.

– А видите ли, аз съм останал с впечатление, че директорът на това предприятие е другарят Кирил Коджабуков…

– Беше – пресече го щрайгарният костюм, – но от три дни се премести в “Плод-зеленчук”, където изпълнява ролята на директор!… Друго, тавариш?

– Друго – здраве! – усмихна се гражданинът Колев, след което се поклони, сбогува се и излезе в коридора.

Щом излезе в коридора, той се замисли. Мислеше горе-долу по следния начин: “Сега нямам нито минута време да го търся. (Той бе извадил бележника си и трескаво диреше из свободните си дати и часове.) Чак след седем дни във вторник!” Той извади молив и записа: “Вторник 10 часа да се видя с др. Коджабуков в “Плод-зеленчук”.

И ето че вие искате да запитате: защо му е на него гражданинът Коджабуков? Това е къса история и може да се разкаже с няколко думи.

Гражданинът Колев е касиер в кооперация “Дъб”, където гражданинът Коджабуков бе в продължение на дванадесетина дни началник. Един ден преди да напусне, за да се озове на нова служба, Коджабуков си получи заплатата от касата и съвсем случайно забрави да се подпише на ведомостта. Този факт означаваше две неща:

Първо: касиерът Колев трябваше да заплати сумата от 18 000 лева.

Второ: кариерата на гражданина Колев щеше да бъде опетнена.

Ето защо той се интересуваше от своя бивш шеф, с когото вече нямаше нищо общо.

След седем дни, с ведомост под мишница, гражданинът Колев почука на вратата на директорът Коджабуков. Никакъв глас не отговори, но тъй като гражданинът Колев не бе вчерашен, влезе в кабинета и застана пред директора на “Плод-зеленчук”.

– Трябва ми директорът – каза вежливо гражданинът Колев.

– Заповядайте, аз съм директорът – отвърна любезно директорът.

– А другарят Коджабуков?

– Преди три дни стана директор на “Стройобединението”.

– Тюх да му се не види! – нервира се гражданинът Колев.

– Какво казахте?

– Нищо не казах, другарю директоре!… Хайде довиждане!

Вън касиерът Колев, решен да се бори за своята чест, се съгласи мълком да отложи една конференция, но на всяка цена да срещне Коджабуков в четвъртък.

На определения ден и час гражданинът Колев се озова в “Стройобединението”, почука на вратата на бившия си шеф, пак не чу отговор, но понеже не беше вчерашен, влезе вътре, където разбра, че съдбата положително си прави с него някаква шега. Зад бюрото стоеше друг, а не Коджабуков, вследствие на което гражданинът Колев запита направо:

– Къде е преместен другарят Коджабуков?

Новият директор го погледна учудено.

– Кой каза, че е преместен?

– Нима не е преместен? – зарадва се нашият касиер.

– Разбира се, че не е преместен!… Той сам се премести!… Аз поех неговата длъжност от тази сутрин.

Гражданинът Колев наведе глава и излезе от кабинета, без да каже довиждане, после бързо се върна, отвори вратата и запита:

– А къде е преместен?

– Казах, че не е преместен, а сам се премести, ако не се лъжа, в завода “Тъкан”.

Гражданинът Колев изхвръкна вън, непоколебимо решен още сега да измери бившия си шеф. Той се спусна по стълбището като алпийски мистрал, префуча по улиците като мотоцикъл и половин час след това остави личната си карта в пропуска на завода “Тъкан”.

“Ами ако отрече? – мислеше си касиерът. – Ами ако кажа, че не е получил никаква заплата?” Все пак гражданинът Колев се успокои.

Първо: имаше свидетели.

Второ: това беше глупава мисъл.

Той се покачи по стълбите, почука с трепет на вратата и пак не чу отговор, но Колев не бе вчерашен и влезе в кабинета. Кабинетът беше празен в смисъл, че вътре нямаше никой. Имаше бюро, кресла, килими и маслени картини, но човек нямаше. Гражданинът Колев излезе в коридора и се натъкна на разсилния.

– Къде е директорът? – запита бързо нашият касиер.

– Новият ли?

– Новият.

– Ако става дума за новия, той иде по стълбата. Сега ще му се представям.

Директорът се оказа съвсем непозната за нашия касиер личност. Той поздрави учтиво и влезе кротко в кабинета си.

– Този, дето мина, ли е? – запита предчувствуващият нещо лошо Колев.

– Тъй верно! – отговори разсилният, като гледаше втренчено вратата.

– А другарят Коджабуков?

– Заповядайте?… А-а, него не можахме да го видим. Чу се, че ще идва, ама се размина, без да му видим лицето. Подписа акта за встъпване в длъжност, ама после се възгещисал и станал директор на фабрика в Габрово.

– Вапцахме я! – едва успя да каже гражданинът Колев.

– Заповядайте!… Казахте ли нещо?

Гражданинът Колев излезе от завода с наведена глава.

По-нататък не знам какво стана. Говори се, че гражданинът Колев уловил следите на бившия си шеф и решен на всяка цена да защити кариерата си, заминал да го търси. Щом стигнал в Габрово, той взел влака и се озовал в Бургас. От Бургас заминал за град Сталин. След като бил забелязан някъде във Видинско, според едни веднага заминал за Пловдив, а според други – за Русе. Едно може да се каже с по-голяма положителност обаче: в Сливен нашият касиер узнал, че най-после екс-шефът му пристигнал в София. “Оттам няма накъде!” – казал си касиерът и заминал за столицата. Оня ден се обадил на домашните си за пари.

Желанието на касиера Колев да остане честен е налице. Но вие вярвате ли, че на този свят може да съществува такава волева личност, която да намери някъде хвърчащия директор Коджабуков? А хора като него все още се срещат тук-таме из страната ни. Такива едни прелетни птици, които още не могат да си харесат служба.

ПО ВЪРШИТБА

    Към обед, щом овърша снопите на малоимотните стопани от селото, машинистът Съби Каръсъбев изпъна токмачестите си ръце, прозя се и като се обърна към помощника си, каза:

– Няма лабаво!… Започваме вече с кулаците!… Въртят ме те, верицата им!

Той избърса надве-натри омаслените си ръце, изсекна се шумно и излезе от двора. Съби, който преди половин час бе ял калая от оперативното бюро по прибиране на реколтата, бе решил на всяка цена да ликвидира по-напред кулашките снопи, както изискваше директивата. Той влезе за малко в хоремага, изпи две бири и се отправи към къщата на Сандю Балъка.

Къщата на Балъка бе изолирана от външния свят с четири дворни зида, една тежка, винаги залостена порта и две зли, овълчени кучета, които той караше да лаят най-силно, когато слушаше американския глас по радиото.

– Кой е? – извика Балъка, щом чу, че на портата се похлопа.

– Отваряй, Балък!… Дойдох да те предупредя, че ще вършеем в твоя двор! – извика отвън Съби Карасъбев.

Големите кучета се хвърляха яростно към входа и Съби чу как острите им нокти дращят бързо дъската. Балъка, който седеше под лозницата, налегнат от обедната жега, напъха ризата в панталона си и каза:

– Кате, отваряй!

Дъщеря му, бялото Кате, излезе от стаята, изтрополи с чехлите по стълбището, натири кучетата, открехна портата и погледна Съби право в очите.

“Туй не са очи, а фенери! – помисли си машинистът. – Знае как да ги върти дяволицата, няма що!”

– Дойде върховният момент, батинка! – каза весело Съби, като се вмъкна в двора. – Ще те бръснем!

Той чу как портата щракна зад гърба му.

– Кате, дай сливовица! – заповяда Балъка. – Нарежи доматки!

– С оцет или без оцет? – запита невинно Катето, оправяйки косата си, при което белите й лакти светнаха.

– Питай него!… Какво питаш мен!… С оцет или без оцет бе, аратлик?

Съби погледна косматите крака на Балъка, които се разхлаждаха с леген кладенчова вода. Лозницата хвърляше пъстра сянка върху затлъстялата му, дебела и запотена фигура. Съвсем лек ветрец, изникнал бог знае откъде, леко поклати листата, които започнаха да гъделичкат едрите, още зелени гроздове. “Само тук е хладно – помисли си машинистът. – Затвориха вратата зад гърба ми. Пленник ме направиха, тяхната вяра дяволска!”

От къщата дъхаше на парлива гозба и топъл препечен хляб.

– На теб говоря! – обади се отново Балъка. – С оцет или без оцет?

Кучето се прозя право срещу лицето му. Пъстрата сянка трептеше като копринен плат. Отпуснат на пейката, кулакът го гледаше с тънка усмивка.

– Да бъде с оцет! – реши Съби.

– С оцет, Кате!… И чушки препечи!… Динята охлажда ли се?

– Охлажда се! – отвърна дъщеря му и изтича под навеса.

Машинистът Съби Карасъбев седна на пейката до Балъка и отпусна големите си ръце зад облегалото. Мургавото му, малко прашно и небръснато, но хубаво и мъжествено лице изразяваше завист към това благополучие, където нищо, съвсем нищо не липсваше.

– Няма лабаво вече, другарю Балък!… Вършах, вършах в Долната махала, па гледам, по едно време идва един от околийския комитет и вика: “Ти ли си славният машинист Съби?” – “Аз съм” – казвам. “Овърша ли кулашките снопи?” – “Не” – казвам аз. – Сега карам в долните махали.” – “Никакви долни махали! – вика той. – Кой ви каза да вършеете първо на малоимотните?… Първо да вземем зърното на кулаците, защото се пишат хитри!… Разбра ли?” – “Разбрах – викам аз. – Голямо говедо излязох и отчитам грешката си. Щом свърша тези няколко снопи, и одма при кулаците!…”

– Кате!… Кате!… Обади се, като те викам!… Дай от старата ракия! – Балъка бутна цигарите си пред Съби. – Чушките на слаб огън, чу ли, Кате?

– Трябва да разбереш, Балък – продължаваше Съби. – Държавните интереси налагат да приберем първо вашето зърно…

Нещо в сърцето му трепна. Бялнаха се пак нейните лакти и препеченицата го жегна с парливия си лъх. Чашките затропаха по масата. Съби наведе глава и погледна жълтите й чехли.

– Да бяхме се чукнали, а? – поде Балъка. – Хайде бог доброто!

Радиото пропука и засвири. Съби изгълта препеченицата и не видя как чашката се напълни отново. Все повече и повече ухаеше на гозба. Кучето се домъкна и легна в краката му. Катето се появи отново и той видя по гушката й капчици сребърна пот.

– Бог доброто! – чу се отново ласкавият глас на Балъка.

*

    – Жертва на класовата борба! – викаше председателят на оперативното бюро. – Антоний от селски мащаб… Продаде се за един килограм ракия!

– И гозба – допълни председателят на селсъвета. – Продаде се за паница таскебап!

Съби Карасъбев, проснал се върху пейката в една от стаите на селсъвета, мокър като пиле, защото преди това го бяха поливали с вода, за да изтрезнее, отваряше отвреме-навреме очи и хленчеше:

– Оженвам се, Кате, за тебе!…

– Каква е тази Катя? – запита в недоумение председателят на бюрото.

– Нашата селска Клеопатра! – отговори председателят на селсъвета. – Дъщеря е на този хитър Балък, който напи момчето и го накара отново да вършее в Долната махала…

Съби отвори за последен път очи, каза нещо неразбрано и заспа. Настъпи тишина, в която се понесе равномерното тракане на вършачката, която този път под командата на верен капитан вършееше в двора на Балъка.

ДОКЛАД

    Счетоводителят Замфир Лаков влезе в бюрото на профкомитета, свали очилата си и каза:

– Другари, вярно ли е, че съм натоварен да направя доклад за мира?

– Вярно е! – засмя се председателят. – Спряхме се на теб.

– Все пак… разбирате ли, друг път не съм правил доклад… О, добре поне, че темата е лесна. Иначе аз освен числата и балансите друго нещо едва ли зная.

Определиха датата, стиснаха му ръцете, пожелаха му, с една дума, успех и Лаков отново се върна при своите операционни бележки.

Дните минаваха един след друг. Седмица преди просветното събрание Лаков си каза: “Хайде сега, другарю счетоводител, да се заемем с доклад!”

Той си купи три кутии цигари “Родопи”, натрупа куп листи върху холната маса, вмъкна се в един вехт халат, нахлузи чехлите си, напълни самописката, приготви си сироп от конфитюр, седна на стола и написа заглавието: “Борбата за мир”.

Щом нанесе заглавието, Замфир Лаков запали цигара и се облегна доволно назад. “А сега – да започвам!” – прошепна си той, след което стана и започна да се разхожда около масата. Дебеличката му очилата фигура крачеше замислено по килима. Ръцете, както изискваше правилникът на мисленето, бяха скръстени отзад, цигарата си димеше и… само в дълбочината на мислите му не се раждаше нищо достойно да бъде записано и разбира се, прочетено.

Неговата жена Лалка минаваше на пръсти през хола и поглеждаше мъжа си с благоговение. Дванадесетгодишният му син, който се върна от училище, бе посрещнат още на входа, бяха му дадени пари, като му се каза да отиде на кино и да си купи тригуни.

– Нищо не разбирам! – каза учудено синът.

– Ш-шт! Баща ти пише доклад!…

В същото време Лаков бе успял вече да седне върху масата, където прекара десетина минути. По този начин той дойде до мисълта, че най-добре ще бъде, ако изпие чаша сироп. Той слезе от масата, изгълта двеста грама сироп и в резултат на това, щом седна отново на стола, написа следното: “Днес целият свят се бори за мир.”

– Неправилно, Лалке! – извика той и жена му се показа на вратата. – Политически неправилно!… Излиза, че и империалистите се борят за мир!…

– Точно така! – потвърди жена му и изчезна в кухнята.

Той зачерта изречението и написа ново: “Днес обикновените хора от целия свят се борят за мир.”

А по-нататък?… “Не е толкова лесно – дойде до заключение Лаков. – Наистина всеки ден се пише и говори за мира. Аз съм чел поне двеста статии на тази тема… Тогава, пиши де!… Вятър си чел ти, Замфире, щом не можеш да напишеш нищо!”

И счетоводителят първа степен, Замфир Лаков, член на ръководството на кварталната отечественофронтовска организация, безпартийният, но честен гражданин разбра, че спада към оная категория граждани, които не си правят труд да разберат борбата за мир, както трябва.

“Имаш отношение, нападаше се мислено той, – а само едно отношение нищо не значи!… Пасивно отношение и нищо повече!… Дори децата познават всички въпроси на мира!”

– Мирът ще победи войната! – извика високо той. – Войната не е неизбежна!… Това зная аз!

Осеяната с масурчета, навита мокра коса на жена му се показа отново:

– Викаш ли ме, Замфирчо?

– Казах, че само това зная аз!… Нищо друго не зная!…

– Че защо бе, Замфирчо?

– И за Корея зная малко!… Пфу!

Той скочи и пак започна да обикаля масата.

– Никой да не ме безпокои!… Какво си се завряла тук да ми пречиш?

Госпожа Лакова изчезна мигновено при чиниите си.

Навън вече се здрачаваше. В бръшляна бясно чуруликаха всички врабци на света. Радиоапаратът на съседите гърмеше маршове.

Замфир Лаков изпи още една чаша сироп и отчаяно седна до прозореца. Ръцете му хванаха някаква тетрадка, а погледът му безсмислено следеше котката, която се облизваше на отсрещния перваз. На малката масичка до прозореца бяха грижливо подредени учелниците и тетрадките на Любчо. Като ги видя, без да има защо, той се замисли за своя син…

Какво ли прави неговият малчуган напоследък?… В каква среда се движи?… Как върви в училище? Лаков се ужаси от малкото неща, които знае за своя син. Той прелисти корицата на тетрадката, която държеше, и… скочи.

Очите му се разшириха, дъхът му спря и той нямаше сили да прелисти по-нататък, а продължаваше да се взира в написаното. На първата страница с грижливо изработени букви бе написано: “Светът се бори за мир”. Доклад от Любомир З. Лаков”.

Като се съвзе, Лаков започна да чете.

– Боже мой, това хлапе пише като партиен агитатор!…

Той прелистваше:

– Как само дава конкретната политическа обстановка!… Има и за Раймонда Диен!… За докерите, за отношението на управляващите от западните страни!…

Щом прочете доклада, Замфир Лаков се огледа грижливо на всички страни и като повтаряше мислено “спасен съм”, на пръсти мина в спалнята. Тук той легна на кревата, притисна силно доклада, който бе свит в пазвата му, и реши още утре да купи футболна топка на своя син. После не се стърпя, отиде при жена си и каза:

– Нищо не сме ние с тебе, Лалке!… Ние с тебе сме съзерцатели, наблюдатели!… Хлапетата ни засрамиха нас!…

– Замфирчо, какво става? – учуди се жена му.

– Срамувам се, казвам ти!… Само едно отношение и нищо повече!… От утре ставам борец за мир!…

Госпожа Лакова се замисли и май че догади нещо, защото се усмихна и каза:

– Правилно, другарю Лаков!

ПОЕТЪТ И ОГЛЕДАЛОТО

    Имало едно време един поет, който написал една много хубава стихосбирка и се прославил. Стиховете му били хубави, мислите му се нижели като кехлибарена броеница, а римите му звънтели като висулки на полилей. Той казал много мъдри неща и призовавал хората към борба. Хората четели стиховете на поета и се чувствували щастливи, че живеят на една и съща земя с него.

Минали години от издаването на стихосбирката. Чакали хората нова стихосбирка, чакали, но понеже нова стихосбирка не се появила, те започнали да забравят поета. А поетът, вместо да напише нови стихотворения, продължавал да си живее със спомените за първите успехи. Той ходел по клубовете, ядял агнешко печено, взимал участие в диспутите на секцията си и отвреме-навреме отскачал зад граница.

В списанията и вестниците започнали да се появяват млади поети, на които старият ветеран гледал с полуусмивка. Хората започнали да четат и рецитират тези поети. Техните имена започнали да се споменават все по-често, а името на поета с много хубавата стихосбирка почти не се чувало вече.

Огорчен от това, един ден поетът се затворил в стаята си, отишъл пред вълшебното огледало, което познаваме от приказките, огледал се в него и запитал:

– Кажи ми ти, вълшебно огледало, има ли в нашата страна по-добър поет от мен?

– Попитай някого от критиците! – отвърнало вълшебното огледало.

– Но нали всеки ден се срещам с тях в клуба? Те казват, че няма… Истина ли казват?

– Не можеш ли сам да познаеш дали казват истината?

– Не мога, брат!

– И искаш аз да ти кажа истината?… Ти питаше дали в твоята страна има по-добър поет от тебе?

– Да.

– Има, има, и то не само един, а цяла дузина!…

– Млъкни, лъжецо! – извикал поетът и се огледал встрани. – Ще те счупя!…

Той замахнал с ръка и счупил огледалото. При вида на строшените стъкла поетът се успокоил. Освен вълшебното огледало никой около него не смеел да му каже истината в лицето. И отново си заживял той щастливо, като се обаждал отвреме-навреме с някоя статия във вестниците.

А всеки един от читателите, след като прочитал статиите му, поглеждал отдолу подписа и си казвал:

– Чудно нещо!… Това име ми се вижда познато, но откъде – не мога да си спомня.

НАТЮРЛИХ

    В директорския кабинет на завод “Коноп” връхлетя ръководителят на самодейния колектив при предприятието Мирослав Коцев, млад мъж с предивременно побеляла къдрава коса, красиви тъмномаслинени очи и тънки като цигарени книжки уши.

– Обличай се! – извика той. – Направих епохално откритие!…

Без да чака повече подробности, директорът на завода Моню Момчев телефонира на шофьора да държи “фиатката” под пълна пара, заключи две-три чекмеджета, грабна балтона си и бързо се понесе надолу по стълбите след ръководителя на колектива.

– Бас или тенор? – запита той, докато бягаше.

– Бас! – извика Коцев.

– Мъж или жена?

– Басите са само мъже!

– Не разбираш от шега, ей! – усмихна се Момчев. – Не виждаш ли, че съм в добро настроение?…

Двамата мъже се вмъкнаха във “фиатката”, Момчев заповяда на шоф,ора да кара към столицата и веднага след това се обърна към ръководителя на самодейния колектив:

– Добър?

– Цял Шаляпин и Михайлов заедно!

– Карай тогава по-бързо, Мицо!… А конкуренти имаме ли?…

– Засега борбата се води между нас и някакъв машинен завод…

– Карай тогава по-бързо, Мицо!… Знаеш ли къде живее твоят бас?

– Бъди спокоен!

След петнадесет минути “фиатката” акустира до една висока жилищна кооперация някъде около площад “Славейков”. Една минута след това ръководителят на самодейния колектив натискаше звънеца, над който пишеше: “Цеко Неаполитанов – певец”.

Вратата отвори пълен, нисък мъж, с напреднала плешивост, месест нос и големи, дебели бърни.

– Здравейте, Неаполитанов! – извика бодро Коцев.

– Сервус, другари! – отвърна басово басът. – Заповядайте!

– Някой да ни е изпреварил? – тихичко се осведоми Коцев.

– Не – засмя се басово басът. – Седнете тук!… Моля, не пуша!

– Извинете – започна Момчев, като поглеждаше набързо картините по стената, представляващи изгледи от различни столици, – вие къде сте завършил?

– Френската консерватория – отвърна басово басът. – Ако желаете дипломата?…

– Моля, моля!… А пял ли сте в чужбина?

– Натюрлих!… В една екскурзия до Италия през цялото време пях във влака!…

– Искате ли да постъпите в самодейния колектив на завод “Коноп”? – запита Момчев.

– Зависи от заплатата – отвърна дискантово басът.

– Осемнадесет? – запита отново Момчев.

– Деветнадесет! – отвърна басово басът.

– Дайте си ръката! – каза весело Момчев. – Ще наредим някак въпроса с щата… А бихте ли желали едно договорче?

– Натюрлих! – отвърна басът. Тримата се наведоха над хартията, която ръководителят на самодейния колектив вече бе измъкнал.

Когато слизаха по стълбите със сияещи от щастие лица, директорът и ръководителят на колектива срещнаха изкачващите се нагоре представители на машинния завод.

– Късно, другари! – усмихна се Момчев. – Басът е в нашия джоб!

– Нима? – запита директорът на завода. – Нима?

Момчев показа набързо договора и весело се заспуща надолу. Представителите на машинния завод седнаха отчаяно на стълбището.

Ето как самодейният колектив на завод “Коноп” се снабди с дипломиран, завършил на Запад бас. Разбира се (натюрлих), той не можа да пее в хора. Още преди генералната репетиция партийният секретар, подпомогнат от членовете на профорганизацията, разнищиха цялата работа. От Момчев и Коцев бе потърсена отговорност. Какво да се прави – днес за всичко и от всеки се търси отговорност.

ЕДИН И ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

    Това съм аз. Искам да кажа, че съм висок един метър и осемдесет и четири сантиметра. При това имам добре развит гръден кош и не напразно понякога ме смятат за състезател от националния отбор по баскетбол.

Гордея се със своя ръст, макар че по улиците твърде често срещам мнозина като мен, а дори и по-високи.

В началото на октомври отидох да си купувам балтон и костюм.

Влязох в магазина за конфекция. Продавачката, едно мило и учтиво момиче, ме погледна и поклати безнадеждно глава.

– Нима? – запитах аз.

– Да – отвърна тя.

– Нямате?

– Нямаме.

– А костюм?

– И костюм нямаме.

Сбогувах се учтиво, тя запита дали не ми трябва колан или чифт чорапи, на което аз отговорих, че не ми трябват такива неща и излязох вън.

Влязох в друг магазин.

– Много сте израсъл – посрещна ме с усмивка едно също така приятно и мило момиче.

– Искате да кажете?…

– Искам да кажа, че балтон за вашия ръст нямаме.

– И костюм нямате, така ли?

– Имаме доста добри костюми, но за такива като вас… как да ви кажа…

– А идват ли такива като мен? – прекъснах я аз.

– Често идват.

– Прощавайте! – казах аз.

– Извинявайте! – каза тя.

В третия магазин момичето беше още по-мило и аз реших, че ако ми предложи за всеки случай колан и чорапи, едва ли бих отказал.

– Вие сте висок един и осемдесет и четири? – засмя се девойката.

– Изумихте ме! – съгласих се аз – Как познахте?

– Вие сте десетият, който идва днес… Първите двама бяха щастливци.

– Защо?

– Имахме два балтона за вашия ръст и те ги грабнаха.

– Да ги носят със здраве – прошепнах аз.

– И аз им казах същото.

– А кога ще чуя да кажете и на мен така?

– Минавайте всеки ден. Може би ще донесат балтони и за вашия ръст.

И аз започнах да минавам. Минавам вече втора седмица. Милата продавачка се казва Маргарита, магазинът има голям оборот, вчера там донесоха хубави кожухчета, а продавачът от дамската конфекция ме гледа накриво, понеже е влюбен в Маргарита. Тук се запознах с още двадесетина души, които са високи над един и осемдесет. Събрани на едно място, ние приличаме на новобранци, определени за гвардията. Приличаме си не само по високия ръст, но и по това, че все още ходим с къси палта.

Оня ден единият от нас не изтърпя и си купи най-големия балтон, който се намери в магазина. Ще го познаете лесно по улицата. В този балтон той прилича на хубав строен кренвирш.

Често се застояваме в магазина. Наблюдаваме как в мъжката конфекция пристигат клиенти със среден ръст, избират си палта с кройки и десени по желание, заплащат си и ги отнасят пред жадно разширените ни очи. В такива моменти аз лично заставам пред огледалото, гледам се и мислено проклинам своя ръст.

Маргарита се усмихва и ми казва:

– Здравейте, един и осемдесет и четири!

ДАВИД И ГОЛИАТ

    – Писаха ме във вестника! – извика в мембраната директорът Стоянов. – Ела незабавно!… Не, тук ще се разправяме!… Не го познавам! Сигурно някой хлапак…

Той тръсна слушалката, стана и както трябва да се очаква, започна да се разхожда пред бюрото. След това отиде до отворения прозорец, втикна ръце в джобовете и започна да клати нервно коляното си. Слънцето бе излязло над градеца. Щъркелите от отсрещното гнездо вече тракаха с клюновете си, някакъв камион премина долу с трясък, готвачът на ресторанта дереше в задния двор голям тлъст овен, а реката все така тихо плакнеше намалялата от сушата вода.

Главният счетоводител Запрянов, мъж с руса остра глава, почти връхлетя като сокол от горния етаж и бързо поиска да види вестника. Стоянов отчаяно му посочи бюрото, върху което лежеше разтвореният брой. В рубриката за критика с големи букви бе набрано заглавието: “Директорът Стоянов трябва да отговори”.

– Наплескало те е това хлапе! – каза успокоено главният счетоводител, след като прочете статията и видя, че за него няма нито ред. – Кой ли е този Петър Попов?…

– Знам ли? – Директорът се тръшна в креслото и безцелно отвори и затвори автоматичната си писалка.

– Май че го зная! – оживи се Запрянов. – Туй трябва да е даскалският син Петърчо. Той пишеше стихове в гимназията. Въобще пописваше… Да пратя ли да го повикат?

– Веднага да дойде тук!

Главният счетоводител излезе да търси разсилния. Той не се забави много, върна се на другия стол и двамата замълчаха в очакване.

– Изпрати ли го? – наруши мълчанието директорът.

– Изпратих го.

– Каза му да го намери, така ли?

– Жив или мъртъв – да го доведе.

Директорът се изправи отново:

– Ще ми докара някоя беля това хлапе.

– Ще го накараш да опровергае!

Отново настъпи мълчание.

Разсилният подаде главата си и каза, че синът на даскала, Попето, още отрано отишъл към машинотракторната станция.

– Казвай да впрягат!… Хайде, Запрянов, ще гоним този пакостник по полето.

Директорът Стоянов облече бялото си палто, помисли малко, сгъна вестника и го сложи в джоба си.

Бялото палто, за което споменахме по-горе, слезе от грамадните плещи на Стоянов още по средата на пътя. Слънцето напече толкова силно, че директорът запретна ръкавите на ризата си и всяка минута бършеше лицето си с кърпа.

Но когато наближиха станцията, Стоянов облече палтото отново. Главният счетоводител се замисли за това, каква огромна сила е печатът, който накара всемогъщия ръководител на районния кооперативен съюз лично да отиде при някое си голобрадо още момче, Попето. Запрянов знаеше, че неговият шеф не слага напразно в това топло време палтото си. С това палто Стоянов ставаше още по-внушителен и официален.

Двуколката спря в двора на МТС. Стоянов скочи чевръсто на земята, избърса отново пълния си врат и влезе в стаята на директора. Те се ръкуваха приятелски и докато се наместваше върху стола, Стоянов каза:

– Има ли тук някакво хлапе, което драска във вестниците?

– Попето на даскала – допълни Запрянов.

– Има – засмя се директорът на МТС.

– Какво прави тук?

– От два дни обследва станцията.

– Обследва ли? – кипна Стоянов. – Ти какво чакаш, че не го изхвърлиш навън?

– Нека си работи момчето. Това му е занаятът.

– А-а, искаш и тебе да насади на пачи яйца!…

– Ако трябва – да ме насади. Добре е да се вслушваме в критиката.

– Я ми го повикай тук, да му дам аз една критика!…

– Изсилваш се!… Но ако искаш, излез там, на навесите, поговорете си… А аз, братко, тук не мога да ти помогна.

Стоянов дълго се въртя между трактори, вършачки, редосеялки и комбайни, докато най-после му посочиха хлапака. Отначало той видя само краката му, понеже кореспондентът бе легнал под трактора заедно с техника и двамата човъркаха нещо в машината.

– Я излез да си поговорим малко бе, аратлик! – почти извика Стоянов. – Не ти, другият ми трябва… Ти, ти!… Какво се правиш на ударен?…

Попето се измъкна изпод трактора. Отръска се, оправи косата си и веднага позна този, който го викаше.

Двамата “врагове” стояха вече един срещу друг. Трябваше човек да види едрата силна фигура на директора и дребничкият ръст на очилатия младеж, за да му стане ясно, че силите съвсем не бяха равни и че за кореспондента оставаха само две възможности: или да капитулира, или да плюе на петите си и да бяга.

– Ти ли написа статията! – извика директорът.

– Аз я написах! – не съвсем решително отвърна младежът.

– Кой ти позволи да пишеш за мен?

Младежът не успя да отговори веднага. Без да има защо, той измъкна кърпичката си, избърса носа си и като успя през това време да се окопити, каза:

– За тази цел не се изискват специални разрешения!

Стоянов почервеня:

– Но защо… казвай защо написа всичко това?

– Защото трябваше да се пише за вас.

– За да ме направиш смешен пред врага, затова ли писа?

– Едва ли някой ще си извади такива заключения, когато разбере, че вие още не сте заплатили доставките на ТКЗС.

Стоянов се наклони малко напред, върна се в предишното си положение и оправи перчема си.

– А на кого му трябва да чете за мен?… Щом искаш да пишеш – пиши други неща… Романи пиши, куплети пиши!… Хайде, младок – усмихна се подкупващо той. – Дай да се разберем като съграждани… Да опровергаем, братко!…

– Нищо няма да опровергая, отвърна твърдо младежът.

– Какво?… Няма да опровергаеш?

– Няма да опровергая!

Заетите с ремонта работници бяха зарязали работата си и наблюдаваха с интерес двубоя.

– За своите грешки аз отговарям единствено пред правителството и пред централното управление и затова те задължавам да опровергаеш!

– Ще почакаме анкетата! – тихо отвърна младежът. – Тя ще си каже думата.

– Ти ли ще заплашваш с анкета бе, хапльо… Не виждаш ли, че нямаш за един шамар място?…

– Много се изсилвате! – обади се един от работниците, а останалите се засмяха.

– Ще опровергаеш! – изрева Стоянов.

– Няма да опровергая! Вие ще отговаряте и за това!…

Лицето на Стоянов побледня. Докато всички очакваха гръм, Стоянов се обърна, свали палтото си и яростно закрачи към двуколката. След него, като се извръщаше отвреме-навреме назад, потичваше главният му счетоводител.

Горкият Запрянов! Той познаваше добре силата на своя шеф и още не можеше да разбере защо този Голиат отстъпи пред това довчерашно учениче. Щом седнаха в двуколката, счетоводителят разбра само едно – директорът беше изплашен. И за всичко бе виновно онова момче, което сега сигурно се смееше доволно, заобиколено от работниците.

МЕМБРАНИТ

    В кабинета на заводския лекар рано-рано влезе, кой мислите – да му се ненадяваш – здравият като чук, всемогъщият началник на снабдителния отдел Никифор Панов Керезов.

Само теб не очаквах да видя тук! – удиви се лекарят.

Домакинският лъв имаше помрачено лице.

– Болят ме ушите, докторе…

– Седни да видим. – Лекарят го настани на стола и седна до него. – Как вървят работите, другарю Керезов?

– Объркахме се в нашия снабдителен отдел… Нямам минута свободна.

Лекарят се усмихна с усмивка, известна в литературата като многозначителна. Той сложи рефлектора на челото си и се наведе към лявото ухо на Керезов.

– Боли, а?

– От десетина дни ме наболяват и двете.

– Ще те болят я!…

– Какво имам, другарю докторе?

Ех, къде бяха сега подведомствените да видят изражението на своя шеф.

– Имаш мембранит – каза колкото може по-равнодушно заводският лекар.

– Ой! – изхлипа Керезов.

– Нищо страшно, другарю домакин – усмихна се лекарят. – Ще приложим едно просто лечение и за двадесетина дни ще мине.

– Какво лечение?

– Трябва да изоставиш всякакви телефонни разговори.

Керезов отвори широко очите си, погледна недоумяващо лекаря и изведнъж започна да се смее.

– Друго нещо да измислиш?… Ами че ако зарежа телефона, работите съвсем ще изостанат. За мен телефонът е нещо като хляба и солта в живота.

– Остани тогава без слух! – сухо каза лекарят и свали рефлектора.

Никифор Керезов стана от мястото си и тъжно погледна човека в бяло. Лицето на лекаря бе неумолимо. Керезов излезе от кабинета и бавно тръгна по коридора.

Той отвори вратата на своя кабинет. Върху тежкото дъбово бюро едновременно и отчаяно звъняха двата директни телефона. Секунда след това яростно заръмжа и номераторът. Керезов посегна към най-близкия телефон, но си спомни за лекаря и машинално притисна ухото си с ръка. Директните телефони звъняха още известно време и занемяха. Остана само номераторът.

“Така звъни само Янев” – помисли си началникът на снабдителния отдел и бързо излезе по посока на склад № 2. “Мембранит – продължаваше да си мисли той, – какво ли ще е това?… Я чакай да питам лекаря.” Керезов отново влезе в кабинета на заводския лекар или по-право казано, подаде само главата си.

– Извинявай, братко, ама какво е туй мембранит?

– Възпаление на тъпанчето – охотно отвърна лекарят. – Получава се от много говорене по телефона… От пукането на мембраната в близост тъпанчето на ухото.

– Аха…

Керезов затвори вратата и тръгна към склад № 2.

*

    – Ще звъниш, докато му спукаш тъпанчетата! – викаше домакинът на склад № 2. – Другарке, на тебе казвам!… Непрекъснато!… Непрекъснато… Да зареже директните!… Вагоните чакат на гарата!…

Янев изведнъж се обърна, сякаш усети, че в стаята му е влязъл човек. Той тракна слушалката във вилката на апарата. Облото му потно лице бе изненадано.

– Двайсет минути те търсят… Ламарината пристигна…

– Крака нямаш ли? – внезапно запита Керезов.

– Какво? – Янев ококори очи, сякаш се мъчеше да разбере кой именно е насреща му. Той се изправи и трескаво започна да закопчава големия си кожен колан, като се мъчеше да прибере изскочилата навън риза.

– Двайсет минути не ти се обаждам, а за двайсет минути двайсет пъти да си ме потърсил!… Баща ти все по телефона говореше, нали?

През отворената врата на стаичката Керезов гледаше вътрешността на складовото помещение. Хладината, която полъхна оттам, сякаш му спомни, че той отдавна не се е отбивал тук. Погледът му попадна на празните варели.

– Янев, какво търсят варелите тук?

– Кое? Вар-релите ли?… Утре…

– А-а, утре-утре!… А по телефона ми каза, че са вече експедирани… В Пловдив нека чакат варели.

Телефонът на Янев иззвъня. Магазинерът взе слушалката.

– Тебе търсят. – Той му поднесе лъскавия бакелит.

– Кой ме търси?

– Дърводелната.

– Кажи им, че след малко ще мина край тях… Дай да подпиша товарителницата и бягай за вагоните…

Никифор Керезов тръгна по заводския двор. Той гледаше цъфналите вече дръвчета и чувствуваше необяснима лекота. После пресният мирис на талаш в дърводелната, равномерното стържене на рендетата и трионите – всичко това го ободри още повече. Керезов започна да си подсвирква.

Главният майстор-дърводелец го поздрави учудено. Той сложи молива над ухото си и се изправи.

– Здрасти, Пенчо!… Какво работите сега?

– Маси за столовата, бай Никифоре.

– Аха!… Стой! Маси ли каза?

– Ей ги нà – маси!

– Не ги ли предадохте още миналата седмица?

– Каква ти минала седмица? Вчера ги започнахме.

– Магаре! – извика Керезов.

– Какво? – изуми се майсторът.

– Дончев е магаре!… Подведе ме по телефона.

– Точно затова те търсим. В стенвестника щели да ни пишат, а Дончев ги поръча едва оня ден.

– Но той ми каза по телефона… Ах, ще го чукна с четвърт заплата аз!…

Майсторът се усмихваше.

– Само по телефона не се управлява, бай Никифоре.

– Кой казва, че управлявам само по телефона?

– Е! Кой казва… Всички разправят.

Керезов измъкна голямата си гладена кърпа и я допря до челото си.

– Говорят значи, а?

– Народът се шегува, бай Никифоре… Ти пък да не го вземеш навътре.

“Разгащили са се долу без мен – помисли си бай Никифор. – Трябва да стегна възела. Една-две глоби няма да бъдат зле… А и подиграват на телефон.”

Никифор Керезов излезе на двора и пак погледна цъфналите дръвчета. Непознатото досега леко чувство отново го обзе и внезапно си спомни за лекаря. “Мембранит, а?… Някаква модерна болест трябва да е тя.”

*

    Двадесетина дни след описаното събитие пред входа на домакинството заводският лекар случайно се сблъска с началника на снабдителния отдел Керезов.

– Бай Никифоре, как са ушите?

– Отлично, докторе!… Ха здравей! – Той стисна ръката му.

– А предписанието изпълни ли?

– Кое? Да не говоря по телефона ли? – Бай Никофор се наведе към лекаря и прошепна: – Братко, откакто престанах да си служа с телефона кога трябва и не трябва, оправих отдела. – Той смигна. – Ама и ти си един дявол…

И жизнерадостният освежен Керезов се отдалечи към очакващия го камион, като махаше закачливо с показалец.

ПИЛЕ

    При портиера на Н-ското обединение се яви нисък на ръст селянин с умни сини очи и голямо, разширяващо се нагоре чело. В ръката си той държеше пиле – обикновено пиле, бъдеща кокошка – едно от ония пилета, които ходят на сурии по къра и чоплят тревицата. Селянинът се наведе към прозорчето на портиерската будка.

– Трябва ми да видя другаря Киряков.

Портиерът се замисли няколко секунди.

– Киряков значи?… А малкото му име знаеш ли?

Посетителят премести пилето от едната в другата ръка, измъкна някаква бележка и я прелисти.

– Киряков само… Така пише: Киряков.

Портиерът се замисли отново, махна с ръка и каза:

– Я се качи в архивата. На първия етаж. – Той се показа през прозорчето и извика зад потеглилия нагоре по стълбите посетител: – Стая номер четири. Чу ли?

Селянинът с пилето застана пред вратата на стая № 4, прокара ръка по разрошената си коса и почука. Женски глас извика “да”. Посетителят отвори вратата и влезе в архивата на обединението.

– Нужен ми е другарят Киряков…

Зад покритата с кафяв табак бедничка писалищна маса вдигна глава млад чиновник.

– Заповядайте!

Селянинът пристъпи до масата, повдигна пилето, за да го покаже по-добре, и започна:

– Много здраве от село Дъсково! Другарят Киров, при когото си бил на гости, ти изпраща това пиле… Пиленце…

Архиварят погледна пилето и се смути.

– Не ще да е за мен това пиле. Не познавам никого в Дъсково… Пък и… никога не съм бил там.

Подобно на портиера той също се замисли:

– Я, чичко, иди в стая номер девет на същия етаж. Там също има един Киряков – деловодител.

Посетителят се измъкна тихо в коридора. В сумрака той примижаваше и търсеше номера.

– Влез! – извика отвътре силен глас. – Заповядай, батинка! Какво те води насам?

– Киров ти праща това пиле – отново започна селянинът и отново вдигна ръка, при което животното леко изпляска с пъстрите си крилца.

– Киров ли?… Кой Киров?

– Счетоводителят на стопанството ни в Дъсково. Преди две седмици си му бил на гости.

Деловодителят погледна крехкото пиленце и поклати глава:

– Жалко, батинка!… Хубаво пиле, но не е за мен.

– За кого ще е тогава? – отчаяно попита посетителят. – В бележката пише Киряков, обединението е същото, улицата и номерът същите…

– Горе, батинка! При счетоводителя се качи! Стая номер две.

– И той ли се казва Киряков?

– Качвай се и много не питай…

Посетителят започна да се изкачва към още по-горния етаж. Пилето висеше унило надолу и едва чуто къркаше нещо на своя кокоши език.

Счетоводителят като повечето счетоводители носеше очила, гледаше нервно и въобще бе зает. Той свали очилата, разтърка ги с кърпа и погледна с уморен поглед новодошлия.

– Е?

– Ти ли си Киряков?

– Аз съм.

– Другарят Киров ти праща туй пиле.

– Добре. Остави го.

Селянинът започна да търси някое кюшенце.

– Другарят Киров каза, че горната седмица ще дойде в София и ще си поговорите по оная работа.

Учуден, счетоводителят сложи отново очилата си.

– По коя работа?

– Ти нали си Киряков?

– Остави кой съм, ами кажи кой Киров?

– От Дъсково, бе! Бил си му на гости. Нали се казваш Киряков?

– Киряков съм, ама има още един Киряков.

– Още един?

– Директорът също се казва Киряков. Бягай при него в стая номер едно. За него ще е пилето. Той тези дни ходи в командировка.

Селянинът понесе пилето към стая номер едно. На вратата пишеше: Запрян Киряков – директор.

Нашият посетител прекара десет минути при директора. Когато се появи отново, ръцете му бяха празни. Пилето беше останало горе.

– Как е? Свърши ли си работата? – запита го портиерът.

– А бе, другарю, каква е тая работа?… Много Киряковци, много нещо в това обединение.

Портиерът се засмя. Селянинът му подаде цигара и двамата запушиха.

– Изморих се – пое въздух посетителят. – Много Киряковци.

Портиерът му прошепна усмихнато:

– Киряковците са по мъжка линия. По женска линия са повече, ама са с различни имена, че не бият на очи.

Селянинът също се засмя:

– Роднини ли са?

Портиерът поклати глава. Селянинът всмукна още няколко пъти от цигарата, сбогува се и излезе на улицата.

СИЛУЕТИ ОТ НОВОТО ВРЕМЕ

ИНСПЕКЦИЯ

    Дърводелците, които работеха върху основите на бетонния завод, забелязаха как по мекия път, който води към обекта, се зададе непозната фигура и се учудиха. Техникът, дребен, светлокос момък с цирей на врата, превързан с не дотам чист бинт, се изправи и с интерес започна да следи движенията на приближаващия се селянин. Непознатият премина в забранената зона на строежа, излезе до самата язовирна стена и уверено закрачи към скелята, където работеха дърводелците.

– Те ти, булке, спасовден! – обади се един висок, кокалест мъжага от Тревненските села. – Хей, байно, къде дават така?

Непознатият се качи върху скелята. Беше едър, изпечен от полски труд селянин, към петдесетгодишен, с накълцано от бръснача лице, свити, но пъргави очи и големи здрави ръце. Той свали торбичката си върху кофража, изтри челото си с кърпа и без да обръща внимание на работниците, огледа целия обект: долу – реката, багерите и вагонетките; горе – върховете на балкана и светлосиньото, закърпено с няколко розови облачета небе.

Техническият ръководител, същият оня момък с цирей на врата, погледна работниците, след което и те го погледнаха, сви рамене, след което и те свиха рамене: “Ха сега де!”

Момъкът хвърли цигарата си и се приближи до селянина.

– Чичко, ти по какъв случай насам, а?

Без да го погледне, като наблюдаваше лакомите челюсти на багера, които ръбаха брега като торта, непознатият каза:

– Значи туй е то язовирът!

– Ама ти как дойде тук! – раздразни се младежът.

Лицето на непознатия стана строго. Той изгледа всеки един от работниците и каза:

– Ха сега, кажете кога ще бъдете готови!…

Дърводелците приеха такъв вид, сякаш някой им бе ударил плесница.

– Я кажи как дойде тук? – повиши глас техническият ръководител.

– Как дойдох? С цървули!… – Селянинът се засмя и бръснатото му изпечено лице се изпълни с бръчки.

– Питам кой те пусна на обекта!… Не знаеш ли, че без разрешение на главния директор е забранено?

– Забранено ли?… Кой забранява?

– Правилникът забранява! Входът за външни лица е забранен!

– Че аз да не съм външно лице?

– А какво си?

– Вътрешно лице! – дяволито смигна селянинът и допълни: – Аз съм Стоян Райков от Чучулигово!

– Ей, човек, ти сякаш не искаш да разбереш някои работи!

– Кой ти каза? Дошъл съм да разбера най-важните работи… Къде е вашият директор?

Работниците се закискаха. По лицето на техническия ръководител се появи усмивка и четинестата му брада трепна.

– Директорът ей сега ще ти се яви на рапорт! – каза някой.

Работниците се засмяха с пълен глас.

– Ако искаш да се обадим и на Министерския съвет, а?

Над скелята се понесе нова вълна от смях.

– Защо се смеете? – запита селянинът. – Аз съм бил в Министерския съвет. А и с другаря Димитров съм разговарял.

Работниците прекъснаха смеха си и погледнаха сериозно селяка, който вече тържествуваше.

– Какво искаш от нас? – запита техническият ръководител.

– Дошъл съм по инспекция – отвърна селякът, след което седна на кофража и запали цигара.

– Какво каза?

– Кооператорите от нашето село ме изпратиха да направя една инспекция на строежа… Един вид – делегат! – Той смигна и всмукна дим от цигарата. – Чуваме ние значи по радиото и четем във вестника, че горе в балкана се строи язовир, та решихме да видим какво става.

Кофражистите насядаха около него и запушиха, изненадани от това, което бяха чули.

– Ние – започна селякът – даваме на държавата, пък и тя дава на нас… Така ли е?

– Така е! – отговориха няколко гласа.

– Тъй да се каже, ние орем земята, засяваме, жънем я и тя ражда, доколкото може. Все пак – природа, какво да я правиш! Когато пуска – пуска, а когато засече, иди прави попски молебени, ако си нямаш работа!… Така ли е?

– Така е! Така е!

– Друго нещо било язовирът. Пущаш, колкото си щеш, вода и започваш един вид ти да командуваш природата, а не тя тебе… Та казаха ми селяните: иди, кай, бай Стояне, в балкана и виж какво правят ония! Работят ли както трябва или са засекли някъде, че сега е преходен период и сегиз-тогиз стават неща, които не трябва да стават… Язовирът, кай, е наш и като е наш, ние имаме право да си го инспектираме и да му се радваме… Да ви кажа, аз много-много не ги разбирам вашите работи, ама вие няма да ме излъжете, я! Каквото ми кажете – това ще им кажа.

– Хайде, момчета! – каза техническият ръководител. – Започвайте работата, пък аз ще разведа бай Стоян из строежа!

– Ами като нямам писмено разрешение от директора? – засмя се селякът.

– Ех, че си и ти! – усмихна се младежът. – Нали сам каза, че си вътрешен човек…

Двамата се изправиха и младежът вдигна напред ръка:

– Тази постройка, който е под нас, е бетонният завод. Грамадно нещо! Без него язовирната стена не може да се построи. Но построим ли веднъж язовира, заводът ще остане под водата…

– Брей, брей! – удиви се старецът. – Чудна работа!…

И двамата тръгнаха надолу, където лъкатушеше светлата лента на реката.

БЕГЛЕЦ

    – Другарю Бонев, Боян се върна!…

Младежът се наведе и леко разтърси рамото на бригадира. Но бригадирът спеше дълбоко.

– Върна се Боян, другарю Бонев!…

Младежът се стараеше хем да събуди бригадира, хем да не събуди останалите хора от смяната, които спяха върху нарите на дългите дъсчени бараки.

– К-какво?… Какво те е прихванало?

– Боян се върна!… Като ти казват – вярвай!…

Широкото, още сънливо лице на Бонев не разбираше нищо. Той с мъка отваряше клепачите си. По миглите и по веждите му имаше бял гранитен прах, донесен от най-трудното място на тунела. Изведнъж по лицето на бригадира премина лъч на прояснение. Той се изправи и навлече панталона си.

– Боян си дошъл?…

– Видях го с очите си.

Бонев се обу, грабна палтото си и бързо тръгна след младежа между нарите.

Двамата напуснаха помещението, прескочиха рекичката, изчакаха да мине дрезината и започнаха да се катерят по хълма. Последното вагонче от композицията изчезна в тунела, когато те видяха Боян.

Той седеше върху куфара си, настрана от пътя, и гледаше обекта: работилниците, токохранилището, което даваше енергия за пистолетите в забоите, ремонтната работилница, трапезариятта с агиттаблата и канцеларията, върху фасадата на която бе опънат овехтял вече лозунг: “Гордостта на нашия обект Боян Иванов ще се върне при нас като строителен инженер!”

Бонев тихо се приближи зад гърба на Боян и сложи ръка на рамото му.

– Здрасти и добре дошъл!

– Здравей, другарю Бонев!

Замълчаха. Бригадирът извади цигарите си. Боян му поднесе своята угарка да запали, но Бонев запали с кибрита си.

– Ти се изплаши, а?… Направи два месеца в школата и… ресто паприкаш!…

Боян продължаваше да мълчи.

– А ние за изпроводяк… цветя, лозунги…

Бригадирът посочи фасадата на канцеларията.

– Събуди бригадата, Марине!… Докарай всички! – обърна се той към младежа.

Младежът погледна със съжаление “госта”, вдигна рамене и по склона се спусна към помещението.

Докато бригадирът Бонев пушеше и неспокойно крачеше напред-назад, “гостът” жадно следеше дрезината, която писукаше в дола. Ето инженерът, облечен в миньорски дрехи, влиза в тунела. След малко в черното гърло на обекта се втурна и помощникът му. Той закопчава последното копче на дочената куртка и прихлупва добре шапката си, защото иска да запази косата си чиста. “Конте, но работи добре” – помисли си беглецът. Боян издигна нагоре големите си здрави ръце и пое широко въздух. Той е висок младеж от Радомирско, с големи, упорито очертани скули, меки, кажи го, почти зелени очи и прави твърди коси.

– Гледаш обекта, а? – започна отново Бонев.

– Гледам го – съгласи се “гостът”. – Нека и аз като хората да го видя целия отвън… Все вътре, все вътре…

Работниците от бригадата търкаха сънливите си неотспали очи и се катереха към тях. Те недоумяваха за какво ги вика Бонев и сега, като виждаха Боян, не знаеха да вярват ли или да не вярват на очите си. Повечето се усмихваха и му стискаха ръката.

– Учудвайте се! – вече гърмеше Бонев. – Пристигна си хубавецът! Изплашил се сигурно от геометрията. А ние тук бъхтаме и за него – да го правим инженер…

– Ти пък – обади се покровителствено крепачът бай Любен. – Изплашило се момчето – върнало се. То не е за всеки работа. За науката си има специални хора.

– Какво?… Специални хора ли?… Да дадем тогава инженерството на буржоите!…

– Бригадата посрещна думите на Бонев с одобрение, а бай Любен измънка нещо неразбрано, което се посрещна със смях. Навел глава, Боян ринеше меката почва с обувката си и мълчеше.

– Може да има и други причини – намеси се крепачът Стоил. – При нас е герой. Златен орден, туй-онуй. А там, в школата, всички са герои и златни ордени, колкото щеш.

– Там има Маруси, Лиляни…

– Я да разкаже всичко! – предложи забойчикът Станчо.

– Разкажи! – обадиха се няколко гласове.

– Няма нищо за разказване – каза най-после Боян. – Пристигнах и започнах.

– Туй то!… Започнал! Какво започна?

– Започнах учението… Най-много ми хареса математиката. Събуди ме посреднощ и ще ти докажа Питагоровата теорема.

Работниците занемяха. Бригадирът повдигна каската си, смачка угарката под стъпалото си и мина пред групата.

– Какво ще докажеш?

– Питагоровата теорема – усмихна се Боян. – Основна теорема, без която не може. Хипотенузата на квадрат е равна на сбора от квадратите на катетите.

Широкото лице на Бонев, строго и непристъпно до този момент, се смекчи.

– Друго нещо знаеш ли? – запита той. – Например… по история. Аз най-обичах историята.

– По история мога да ви разкажа за робовладелческия строй например. Но… другари, най-много ме учуди старогръцкият поет Омир, който е бил сляп, а е виждал повече от нормалните хора…

Бонев смъкна каскета до носа си. С нечистите си длани той се мъчеше, колкото се може по-скришно да изтрие влагата, която се бе появила в очите му.

– Защо тогава избяга?

– Не съм избягал – наведе отново глава Боян.

– Кажи, братче, защо се върна? – съвсем меко запита забойчикът Станчо.

– Да поработя. Затова дойдох!…

Групата зашумя. Боян вдигна каскета над челото си.

– Как тъй… да поработя? – недоумяваше той.

– Четох във вестниците, че нашият обект изживявал решителни дни…

– Че изживяваме – изживяваме!…

– Ето защо дойдох!… Казах си: сега нашата славна бригада се бие, а аз… Не издържах – туй е всичко.

– И сега какво?

– Ще помогна три дни и ще се върна в школата.

– Неправилно, братленце – нежно говореше Бонев, а очите му се овлажняваха все повече и повече. – Ти трябва да бъдеш там, непокорнико!… Дай си куфара!… Ами какво си помъкнал този багаж?…

Бонев го прегърна с едната си ръка. Започнаха да слизат към трапезарията.

*

    Втората смяна влече влизаше в тунела. Пред всички вървеше бригадата на Бонев. След бригадира, навлякъл миньорското облекло, като газеше в калта с гумените си ботуши и като вдишваше жадно въздуха на работното място, крачеше Боян. Вагонджиите викаха:

– Видяхте ли? Нашият Боян!…

– Нашият инженер!… Нашият инженер!…

Боян махаше с ръка и люлееше широко карбидната лампа.

ТРЕВОГИ

    Сирената изсвири и напрежението във фабриката намаля. Работниците от първата смяна започнаха да се изправят един по един. Минавайки през леярната, те се отправяха към изхода и тогава хвърляха любопитни погледи към плочите на двамата първенци. Бай Цветан пусна за последен път пресата, след това вдигна ръчката и отливката блесна пред него – топла, плътна, без шупли. Той я опипа добре и после нанесе още една тебеширена чертичка върху своята плоча. В ляво от него стърчеше ударническото му знаменце, а хризантемите, напъхани в пръстената вазичка, белееха весело. Над главата му с наивни букви отговорникът по нагледната агитация бе написал: “На съревнование по случай рождения ден на др. Сталин”.

Майсторът нареди отливката върху купчината и седна върху нея. След това запали цигара и погледна крадешком към съперника си, който в това време оглеждаше своята отливка. По лицето на младежа бе цъфнала усмивка, която дразнеше стария майстор.

Както обикновено се случваше по това време, партийният секретар се появи в леярната. Той вървеше бавно и оглеждаше помещението, като се спираше около купчините. Както правеше винаги, той се застоя най-напред до младежа, размени няколко думи с него, отиде при майстора и каза весело:

– Как сме за днес?

Без да става от мястото си, бай Цветан отговори:

– По-добре от вчера.

Този отговор се харесваше на младия човек. Като бършеше ръце със снопче кълчища, той погледна сбръчканото очилато лице на ударника. След това хвърли кълчищата в пещта, наведе се към събеседника си и запали цигара.

– Интересно съревнование – забеляза секретарят.

– Кое му е интересното? – запита майсторът.

– Това момче те гони по петите и непрекъснато ми заявява: “Ще си говорим на финала”.

Без да иска, бай Цветан опипа мустаците си:

– Пилците се броят наесен!…

Партийният секретар се засмя, но после лицето му стана по-сериозно и той каза:

– Не съм доволен от начина, по който се съревновавате двамата. Това не е истинската форма на благородното съревнование.

– А ти какво искаш? – протестира старият човек. – Да се прегръщаме и съревноваваме, тъй ли?

– Горе-долу това искам.

– На теб ти е лесно да го кажеш… Но още от деня на онова събрание, в което това хлапе предизвика мене, неговия майстор… Виж тук – бай Цветан взе една отливка в ръцете си, – виждаш ли някакви шупли?… Остави ме да го прегазя, пък после критикувайте, колкото си щете, на отчетното…

Лицето на партийния секретар отново доби своята обикновена веселост:

– Да, но момчето работи и по други линии. Виждам как води младежите от предприятието, в квартала се хванал с агитация, а планът му за самообразование не куца никъде…

Майсторът захвърли угарката си. В това време заместникът му изникна внезапно до пресата, като си дояждаше филия, намазана с конфитюр, и вече хващаше дръжката.

– По-леко с дръжката, момче! – забеляза му бай Цветан. – Няма какво да се озорваш… Щрак и готово… Хайде, другарю секретар!…

Двамата отидоха в къпалнята и започнаха да се мият. Като плискаше лицето си с хладката вода, бай Цветан изведнъж се обърна към секретаря:

– Какви са тези нови условия?

– Кои условия? – на свой ред прекъсна да се мие секретарят.

– Когато обявихме съревнованието, никой не спомена и за другите линии.

Без да отваря очи, тъй като лицето му бе насапунисано, партийният секретар каза:

– При отчитането не можем, без да вземем под внимание и просветната работа на младежа.

Бай Цветан започна да търка ожесточено мокрите си лакти. Очилата му стояха смешно върху един от крановете.

*

    Небето бе задръстено от звезди. Ноемврийската вечер беше хладна, но ясна и приятна. Работниците бързаха към трамвайната спирка и шумяха весело, а сенките им ту растяха, ту се свиваха под висещите лампи на заводския двор. Група работнички от съседното предприятие пееха не много сполучливо някаква недоучена в хора песен, а металиците се заливаха с невъздържан смях. Трамваите идваха и заминаваха – светли, претъпкани, шумни.

На спирката бай Цветан се сбогува със секретаря и се качи в ремаркето. Навалицата го блъскаше бавно напред към изхода и той, потънал в мислите си, не се съпротивляваше. Като зяпаше лозунгите и плакатите, закачени в колата, майсторът мислеше за онова хлапе, което, вместо да си гледа агитките и докладите, го бе предизвикало и по думите на работниците посягаше към флагчето му. А да изчезне това флагче на първенството от неговата преса, старият майстор не ще позволи за нищо на света.

Той слезе на спирката си и като прекоси голяма част от работническия квартал, влезе у дома.

*

    Когато партийният секретар се отдалечи, Младен предаде пресата на другаря си от нощната смяна, изми се набързо и увисна върху стъпалото на трамвая.

В кварталния клуб вече репетираха.

– Закъсняваме – ревеше и дъвчеше парливата пура, чийто дим упорито влизаше в ноздрите му. – Дявол го взел тоя Чърчил с неговата страст към пурите!… Атомната бомба да излиза на сцената! – Режисьорът пляскаше с ръце и тогава пурата падаше, но той умело я улавяше и продължаваше да вика: – Атомната бомба на сцената!…

“Атомната бомба” се покачи на сцената и това предизвика смях. Цял обвит в черни картони, културпросветникът на организацията едва успяваше да се движи.

– Не така! – недоволствуваше режисьорът. – Обърни надписа към публиката.

“Атомната бомба” обърна гърба си към публиката, която впрочем я нямаше, защото това бе обикновена репетиция. Върху картона бе написано: “Made in USA”.

– Труман готов ли е? – извика отново режисьорът.

– Тук съм – обади се физкултурният отговорник.

Като навличаше работния си комбинезон, Младен се приближаваше към сцената. Очите му жадно търсеха хърстовата журналистка Джейн, която в живота беше само седмокласничката Дафинка. Най-после я зърна и примря.

Докато идваше насам, Младен мислеше само за очилатия майстор, който не само че не се даваше лесно, но все още водеше в съревнованието. И сега, щом видя Дафинка, младежът се запита: за кого са обективните условия – за стария майстор, който водеше улегнал семеен живот, или за него – младежа, който в пиесата играеше работник, смъкващ маската на империализма, който в частния си живот имаше два седмични кръжока, две заседания и тази, внезапно пламнала в разгара на сталинското съревнование любов.

“Чърчил” все така яростно ревеше:

– На кого е притрябвал този син рундхоризонт!?!… Искам мрачния фон на империализма!…

– Искаш, ама няма боя! – извика художникът.

– Купете боя!

– Свършиха парите! – намеси се касиерът, боядисан като негър.

– Поискайте от организацията! – настояваше режисьорът. – Тито и Труман на сцената!…

*

    Полунощното небе, задръстено от звезди, покриваше спящия град. Дафинка вървеше съвсем малко пред Младен с ученическа чанта в ръка, като се стараеше да забавя крачките си, и той чувствуваше това и се радваше. Но какво да говори? Как да се натъкне на тема? Най-после Младен каза:

– Ето че аз те изпращам!

– Да – отвърна тя. – Тъмнината е много страшна… Колко момичета си изпращал досега?

– Това е съвсем друго изпращане – каза той.

– В какъв смисъл друго?

– Няма защо да търсиш смисъла! – добави момъкът. – Това е съвсем друго изпращане… Някой ден ще ти обясня.

Тя застана пред електрическия стълб. Жълтата светлина падаше върху кестенявата й, късо подстригана коса. Покритите й с нежен мъх скули на лицето, носът, малките устни – всичко блестеше. Младен гледаше това мъничко, цялото обсипано със светлина лице и си мислеше…

– Какво мислиш? – запита внезапно момичето.

– Мисля си как именно ще се справиш с ролята на американска журналистка.

Тя притисна чантата си с две ръце до гърдите.

– Защо пък да не се справя?

– Кой знае!… Струва ми се, че си твърде далеч от тази действителност…

– Виж какво – прекъсна го тя. – Искам сега да ми кажеш.

– Какво да ти кажа?

– Това, което одеве мислеше.

– Друг път ще ти кажа… Ти знаеш, че аз нямам образование, нали?

– Как да не зная!… Но ти няма ли да се запишеш във вечерна гимназия?

– Това има ли значение за теб?

– Как да няма… Нали всеки трябва да има образование?

От радост Младен удари с юмрук електрическия стълб.

– Какво правиш? – стресна се тя.

– Радвам се! – отвърна той.

– Защо се радваш?

– Ще ти кажа утре на репетицията.

– Обещаваш ли?

– Обещавам.

– Лека нощ тогава!

Двамата стиснаха ръце и той хукна към дома си.

Преди да си легне, Младен застана пред огледалото и започна да се разглежда. Мислеше да си остави ли мустачки или да не си остави. Реши, че няма да си остави. А защо да не си остави – това не знаеше. После си легна и щом затвори очи, изведнъж пред него застана партийният секретар. След това се появи бившият му майстор бай Цветан. Бай Цветан отливаше бързо парче след парче и бъбреше: “Ще му дам аз да разбере на това хлапе!”… – “Ще видим. Ще видим!” – отвръщаше в полусънно състояние младежът.

– Какво има, Младене?

Гласът беше на майка му.

– Нищо няма! – отвърна в тъмното той.

– Мъчи ли те нещо?

– Не, бъди спокойна!…

Щом влезе у дома си, бай Цветан тихо се промъкна до миндерчето и се излегна. Жена му кълцаше зеле, а дъщеря му, шестнадесетгодишната Катя, разучаваше стихотворение от Вапцаров. Тя затваряше учебника и викаше:

“Ето, аз дишам, живея и стихове пиша…”

– Какво те тревожи? – запита жена му, без да се обръща към него.

– Нищо не ме тревожи!… Гледай си там зелките!

Катя остави учебника и погледна учудено баща си.

– Как върви съревнованието, татко?

– Гледай си книгите!…

– Да, но в училище знаят, че си ударник и ме карат да пиша съчинение на тема: “Как моят баща участвува в сталинското съревнование”.

Мустаците му шавнаха. “Виж ги пък тия!” В училището се интересували от него. Приятна вълна от щастие се разля по тялото му. Облегна глава назад и изведнъж… “Как си, бай Цветане?… И аз ги вадя без шупли, а?” Това хлапе пак се завря в мислите му! Стана и започна да се разхожда по стаята, а Катя все още го наблюдаваше учудено.

– Къде са книгите на батко ти? – запита ударникът.

– На етажерката са! Отдолу са неговите, а отгоре моите.

Той измъкна две-три книги и погледна първата от тях. Катя скочи и изпълнена с любопитство, назърна към книгите.

– Отивай при уроците! – смъмри я той и се натегна отново на миндерчето. Но какво да пиша за тебе?

– Пиши, каквото знаеш!… Марш сега!…

“Основите на ленинизма” беше в ръцете му и той вече избираше най-удобното положение за четене. Намести очилата си и като прие вид на човек, за когото четенето е всекидневно занимание, остана дълго така, докато жена му продължаваше да кълца зелето. А Катя все още наблюдаваше необичайната поза на своя баща. Бай Цветан поглъщаше съдържанието на книгата и се изправи едва като го повикаха на вечеря.

– По-бързо слагай масата! – каза той, като гледаше часовника си. – Ще ходя в клуба.

– Тази вечер няма събрание – каза жена му.

– Кой ти гледа събранието, жено? В клуба човек все може да научи нещо повече. Ще поискам да ме запишат в някой от кръжоците.

– И защо всичко туй? – продължаваше да се учудва жена му.

– Защо ли?… Защото ние от старата генерация понакуцваме в теорията… Ще му кажа аз на това хлапе!…

Жена му се засмя и влезе в кухнята, Катя също се смееше. Преди да дойде на масата, тя затвори за последен път учебника и извика:

– Вяра!… От Никола Вапцаров!…

– Сега ще вечеряме – засмя се бай Цветан и посочи стола на дъщеря си.

Когато се появи жена му с чиниите, той каза престорено строго:

– Пак четири чинии!… Кога ще престанеш да забравяш, че синът ти е войник?

Сега вече всички се засмяха заедно. Това за него беше най-милата домашна обстановка.

НЕДОУМЕНИЕ

    – Говорете, другарю! – каза директорът на металния завод, като погледна бързо посетителя – дребен, възрастен човек, с посивели вече, демодирани мустаци и очила, зад които гледаха две строги очи. Посетителят се намести в креслото, сложи лактите си върху облегалката и кръстоса краката си.

– Казвам се Сретени Колев.

– Говорете, другарю Колев!…

– Отговорник съм на вила от първа смяна на “Отдих и култура”.

– Ясно.

– Преди десетина дни нашата група се настани в жълтата вила до морето. Може би я знаете?…

– Не я знам – отвърна нетърпеливо директорът на завода, – продължавайте.

– Назначен съм за отговорник на вилата. Вие, естествено, не ме познавате и трябва да ви се представя с две думи: аз обичам реда… Имайте малко търпение!… Ще опра на същността… Обичам ясните положения и затова правя този увод… Ако знаех, че аз, старецът, ще бъда разиграван по този начин от другаря Балев, нямаше да ставам отговорник.

– Какъв Балев? – директорът бе разбрал, че пред него се намира човек с характер и че най-добре ще бъде, ако го изслуша търпеливо.

– Малко търпение и ще узнаете всичко… Благодаря, не пуша… Този Балев иска да прати моя ред по дяволите… Що за отговорник ще съм аз, ако не се справя с него? Редът ще бъде възстановен… Какво се иска от мен?… В толкова часа ставане. Закуска в еди-колко си часа – ще закусваме… Малко търпение… Когато е времето за пясъка – ще се печем, стане ли време за водата – влизайте, другари, във водата. Така го иска медицината и така ще бъде… А видите ли?… Как беше името ви?…

– Йосифов се казвам – директорът забарабани с пръсти върху масата.

– Видите ли, товарищ Йосифов, намират се и такива, без съмнение, с които си имах неприятности. Справих се, разбира се. Сега всичко е по часовник… Но този Балев, знаеш, ме превърна на пазач…

– Но аз имам ли нещо общо с този ваш Балев?

– Имате, разбира се. Тогава защо ще идвам при вас… Той пристигна от София. Млад човек Казвам му: “Ще се къпем ли, другарю Балев?” той казва: “Ще се къпем.” Чувате ли как казва? А на практика какво се получава? Излапва набързо закуската и тук Балев, там Балев – няма Балев… Изчезне сутринта и чакай го, ако си нямаш работа, чак привечер… Аз кипя… Добър производственик, знаеш, а виж какъв пример дава на останалите.

– Прощавайте, другарю Колев, но всичко туй излезе доста дълго…

– Трябва да разбера истината – вдигна ръка отговорникът на вилата. – Извиквам го настрана, изкарвам му две-три евангелия, а той навежда глава и дума: “Няма вече, другарю Колев”. А на другия ден пак същото… Заплаших го, че ще подам писмо, пак обеща и пак изчезна – посетителят изведнъж промени гласа си и започна някак тайнствено: – Днес реших да го проследя. Реших да видя каква е тази мистериозна личност, какво крои и ако трябва, значи да се вземат мерки… На пръсти на пръсти, той напред, аз след него и – хоп… вмъкна се във вашето предприятие. Чудна работа… Почаках малко и право при вас.

Посетителят вплете пръстите на ръцете си.

– Кажете сега какво става?

Директорът събра леко веждите си, поотпусна ги и пак ги събра. Едва доловима усмивчица шавна в ъгъла на устните му. Посетителят му се видя интересен.

– Другарю Колев, портиерът лесно ли ви пусна?

– А че лесно, я. Взе ми личната карта.

– Сега ще преминем към разгадаване на мистерията – директорът вдигна телефонната слушалка и поиска да го свържат с портиера. – А него как го пусна?

– Кого, Балев ли?… Засмя се и му каза: “Здравейте, другарю Балев”.

– Чудна работа! – замисли се директорът. – Ало, ало!… Писков!… Ела при мен… Да, в кабинета ми.

Директорът остави слушалката и запали втора цигара. Той сякаш бе забравил посетителя си и гледаше през прозорците покривите на града, над които висеше бяла мъглица от изпарението на морето. Настъпваше горещ ден.

След почукване в стаята влезе челнооко момче с много гъста тъмна коса, облечено в зелени дочени дрехи.

– Писков, в момента има ли чужд човек в завода?

– Има, другарю директор! – младежът погледна посетителя.

– Освен другарят друг някой намира ли се?

– Не.

– Помисли си по-добре… Някакъв човек от София?

– Е, да не става дума за другаря Балев?

– Какво като е другарят Балев? – сряза го директорът. – Какво прави той тук?

– Че ние него не го смятаме за чужд човек!…

– Кой ти нареди да го пускаш?

– Главният майстор Маринов.

– Я повикай Маринов!…

Главният майстор влезе почти с гръб към вратата, като говореше с някого в коридора. Той затвори с лакът вратата, поздрави енергично и захвърли кълчищата, с които бе избърсал омаслените си ръце. Като погледна непознатия, той се усмихна и показа мръсните си пръсти, с което искаше да каже, че му е невъзможно да се ръкува.

– Здравей, Маринов! – отвърна на поздрава му директорът. – Има ли при тебе някакъв Балев от София?

– Има.

– Къде е сега?

– В стругарното отделение.

– Какво прави там?

– Обменяме опит.

– Какво обменяте? – Сретени Колев почти подскочи от креслото.

– Опит обменяме – изговори спокойно главният майстор. – Ние режем метали по особен начин.

– А вие не знаете ли, че другарят Балев е изпратен на почивка? – повиши глас посетителят.

– Това си е негова работа.

– Искам да ме заведете при него!…

– Ако желаете, ще ви заведа.

– И аз ще дойда – усмихна се директорът. – Този Балев започна да ме интересува.

Директорът и отговорникът на вилата тръгнаха след главния майстор. Сретени Колев подскачаше зад двамата и викаше:

– Нищо не разбирам, другари!… Пращат го на почивка, а той се бутнал пак в завода!… Какво става с тези хора?…

– Нови хора – забеляза директорът.

– Нови-нови, ама почивката си е почивка!… Правилно ли е?

– Правилно е – съгласи се усмихнато директорът.

– За обмяна на опит си има специални командировки!… Ще подам писмо!… Почивката не е лукс, а задължение за трудещите се…

Щом стигнаха пред входа, директорът на завода се отмести настрана и с весело изражение на лицето каза:

– Заповядайте, другарю Колев. Това е стругарното отделение…

ДЪЖД

    Нашето отделение за командуване напусна котата, където бяхме провели заниманието на взвода, и слезе в полето. Учението бе проведено добре, всички бяхме доволни и както вървяхме без строй между жълтеещите вече ниви, започнахме да пеем, без да бъде даден знак – ей така, защото чувствувахме необходимостта от една хубава песен. Приятен вятър люлееше полските цветя и никой не се сърдеше на облачното небе, което бе започнало да пръска ситни капки.

Взводният командир, дребен на ръст младеж със светлокафяви очи и тънки, съвсем руси вежди бе прегърнал двама от войниците и с всичка сила пееше “В защиту мира”. Момичетата, които работеха в блока на стопанството, се изправяха, смееха се и ни махаха с ръце.

Изведнъж заваля бързо и гъсто. Взводният пусна войниците, които бе прегърнал, и извика:

– Подслони се в обора на стопанството!

Ние затичахме по размекнатата от снощния валеж земя и преди да се намокрим, насядахме под навеса на обора.

Тук почиваха четирима кравари от стопанството, захапали цигари, мъже на различни възрасти, с небръснати, обгорели лица. Те ни направиха бързо място до себе си на пейките, като поглеждаха учудено и с едва сдържана усмивка нашия младши лейтенант.

– Такъв момчиляк да те бъхта, а? – смигна към другарите си най-разговорчивият от краварите.

Той беше много пълен. Запотените му бузи пращяха от кръв.

Ние се засмяхме на шегата.

– Другарю младши лейтенант – обади се нисичък прашен кравар, – интересува ни значи, ако е възможно, значи… имаме ли катюши, де?

– Това е военна тайна – отвърна взводният и усмихнато погледна дъжда.

– Ти пък какво задаваш такива въпроси? – скара се бузестият на колегата си. – Иди на първомайския парад в София и гледай – кеф ти катюши, кеф ти танкове.

Дъждът блестеше на слънчевата светлина, която струеше обилно през пролуката на облаците. От навеса шуртяха тежки бистри струи. В настъпилата тишина сред шума на дъжда все по-често и по-често се чуваше мученето на добитъка.

Единият от краварите, който бе изчезнал за малко, излезе от обора, седна до нас и каза:

– Младошка работа!… Кара се, сякаш се намира в казармата.

– Кой? – по лицето на взводния ни се появи загриженост.

– Един от вашите. Намърдал се в обора.

Заинтересувани от думите му, ние влязохме в краварника. Тук за пръв път разбрахме що за човек е редникът Тоню, който беше най-мълчаливият войник във взвода.

Сега той бе съвсем променен. Вмъкнал се преди нас тук, съблечен по зелена войнишка фланелка, Тоню решеше слаба, пъстра крава, която отвреме-навреме извръщаше глава и като продължаваше да дъвче храната си, му изпращаше дълбок и влажен благодарствен поглед.

В обора беше топло и миришеше на добитък и тор. Мършави, замърсени животни мучаха неспокойно, сякаш се оплакваха от лошите грижи на стопаните. Земята под краката им бе разгизната и те затъваха до глезените.

Щом ни видя, Тоню се изправи и обърса запотеното си чело:

– Другарю младши лейтенант, разрешете да доложа: за такива кравари като тези тук трябва да се прилага военният правилник…

Той погледна мрачно домакините, които повдигнаха рамене.

– Няма условия – едва прошепна дребният измърсен кравар и с типичен жест почеса пълната си с осили коса.

– Не е вярно, другарю младши лейтенант! – Тоню идеше застрашително към нас, помъкнал някаква кофа. – Нов обор им построили, а те какво… замърсили го… Тфу!… Елате към нашия край да видите как се гледа добитък.

– И туй ми било отношение към социалистическата собственост – намеси се дългият Върбан.

– Оборът в наше село е по-стар, ама лъщи като часовник, другарю младши лейтенант.

Обадиха се още няколко войници. Краварите бяха навели глави и само повдигнаха рамене, объркани и смутени от възмущението на войниците.

– Грабвай по една кофа и за вода!… – изкомандува Тоню.

– Няма кофи – отвърна пълният кравар. – Нали ви казваме… нищо няма…

– Давам ви пет минути да намерите бакъри! – извика Тоню. – На всеки шест секунди ще искам по едно ведро вода!

– Ще потърсим в селото – измънка дребният кравар.

Втори се съблече взводният командир. След него се разголихме и ние. Намерихме лопати и започнахме да ринем така, както се рине сняг. Редникът Тоню сновеше от единия край до другия, наблюдаваше, направляваше и сам работеше. Като минаваше край добичетата, той потупваше любовно мършавите им хълбоци и непрекъснато поглеждаше дъжда.

– Стихна – каза най-после той. – Сега ще изведем хайванчетата.

През вратата на постройката се виждаше светлият ден. Изцеждаха се само последните бисерни капки от покрива.

Една по една кравите започнаха да излизат към освеженото поле. Почувствували, че тук става нещо необикновено и приятно, те промучаваха успокоено.

Войниците работеха енергично и към изхода бързо се придвижи пряспа тор. Когато изчистихме пода, започнахме измиването на циментовите и дъсчените площадки, а Тоню избра няколко помагачи и започна с почистването на добитъка.

Привечер, когато отново излязохме на шосето и тръгнахме под строй към поделението, Тоню пак бе станал обикновеният редник, който говори малко и скромно марширува до своите другари. Аз чувах как неговият силен, но неуверен глас се мъчи да вземе колкото се може по-малко фалшиво мелодията на стиха “Атомной бомбой народ не убить”.

Край нас, като спазваха, без да щат, такта на песента, вървяха краварите.

– Засрамихте ни, другарю младши лейтенант – подскачаше до взводния ни дебелият кравар. – Все така чист ще държим обора, повярвай!…

Взводният се усмихваше.

Краварите спряха до мостчето. Тук те вдигнаха ръце и започнаха да викат “ура”. Както пеехме, ние се извръщахме и също махахме с ръце.

НАШИТЕ ДЕЦА

ПЕДАГОГИЧЕСКО

    Може би вие още не знаете, че аз имам дъщеря на пет годинки, която се казва Лидка. Взимам си бележка от това и ще ви се разсърдя. Вие също така не знаете, че моята Лидка е на съхранение в седмичния детски дом, откъдето я взимам всяка събота. А понеже майката на Лидка е заета и неделен ден главно с домакинската работа, със заниманието и с възпитанието на детето се занимавам аз.

Това става така.

Обикновено преди обед са баскетболните или волейболните състезания. Купувам на Лидка вафли, дъвчащи и недъвчащи бонбони, балонче, фъстъци и книжна въртележка, за себе си купувам вестник и тръгваме по кортовете. След като изгледаме няколко състезания, ние се връщаме у дома, където обядваме и след това отиваме на футболното игрище. Тук Лидка е в своя апотеоз.

Тя вика най-много от всички. Особено много я възмущават фаулите.

– Този чичко със синята фанелка е Кумчо Вълчо! – каза един ден тя.

– Защо? – запитах я аз.

– Защото рита по коленете! – отвърна моята дъщеря.

След фаулите най-много я възмущават реферите. А можете ли да си представите колко я възмущават играчите от нападението, които на два метра пред вратата, при положение, че вратарят е паднал някъде в страни, бият високо – на пет метра от горната греда. Тогава Лидка се мъчи да свири с уста и почти винаги си имам неприятности със стоящите пред нас.

И така ад стоварих на плещите си най-тежкия бащински грях – направих от собственото си дете запалянко. Това ми навлече беда. Лидка започна да се дърпа, просто започна да избягва детския дом. Понеделниците, когато рано сутринта трябва да я водя там, станаха най-черните ми дни.

Искам да разкажа за един такъв понеделник.

И така аз облякох детето и то каза:

– Къде ще ме водиш, татко?

– На мач – отговорих аз.

Лидка се дръпна назад:

– Не искам в детския дом!…

– Бъди спокойна – започнах аз. – Нямаш ли ми доверие?

– Не! – отвърна твърдо Лидка.

Това ме наскърби. Огледах се на всички страни. Никой не бе чул.

Потеглихме към трамвая. Лидка се натъжи.

– Ти ме водиш в детския дом!…

– Не, Лидка, отиваме на мач с Унгария.

– Лъжеш!… Такъв мач няма тази година.

Шляпнах леко лявата й бузка. Лидка заплака. В трамвая тя плака непрекъснато, но когато слязохме и видя улицата, водеща към детския дом, дъщеря ми просто зарева. Аз я дърпах напред, тя се дърпаше назад и това горе-долу се понасяше, но Лидка започна да сяда на земята. Плачът и обляното й в сълзи лице обръщаха внимание на минувачите. Ядосан, аз продължавах да я тегля напред и страшно се изкушавах да я шляпна още веднъж.

Тогава отнякъде изникна една млада и хубава гражданка, която отне Лидка от ръцете ми и като я прегърна, запита:

– Кажи сега защо плачеш, детето ми?

– Не искам да ходя в детския дом! – отговори Лидка.

– Как може такива работи? – нацупи се закачливо девойката. – Майчето ти работи ли?

– Работи! – отвърна през сълзи Лидка.

– А татенцето ти?

– Не, той е писател.

– Вярно ли е това? – обърна се девойката към мен.

– Вярно е, но нали…

– Ясно! – прекъсна ме девойката. – Как е името ти, детенце?

– Лидка.

– Виж какво, Лидке, ти нали знаеш, че сега строим социализъм?

– Зная.

– Знаеш, че всички бащи и майки трябва да работят, а всички деца да се учат.

– Точно така – съгласи се дъщеря ми, като изтриваше сълзите си.

– Кажи тогава, щом твоят баща и твоята майка работят, кой ще се грижи за теб?

Детето замълча.

– Знаеш ли песничката “Да се учим, да работим”? – продължи девойката.

– Знам я… В детския дом учим много песни.

– А тогава защо отказваш да ходиш там?

– Защото е лошо дете! – намесих се аз, за да подпомогна добрата гражданка.

– Вие не се обаждайте! – скара ми се тя. – Можете да си ходите!… Аз ще заведа Лидка на детския дом… Ама че инженер на човешката душа!… Ще дойдеш ли с мен, Лидке?

– Ще дойда! – отвърна с готовност Лидка и я прегърна.

Непознатата млада гражданка и дъщеря ми тръгнаха към детското общежитие. Аз се качих в трамвая. Размишлявах върху две неща:

1. Не можех ли аз да кажа на детето си думите, които му каза непознатата?
2. Тази непозната не е ли в същност един нов човек, за който може да се напише поне един разказ?

Прибрах се у дома, седнах пред машината и написах това, което прочетохте. След като се двоумих дълго, поставих му заглавието “Педагогическо”.

ДЕЦА

    Както трябва да се предполага, това се случи през една зимна вечер. Хазяите отидоха на кино и ме оставиха да пазя децата. Аз се съгласих, защото те не бяха обикновени хазяи, а добри и не ме караха да минавам през хола на пръсти.

Останахме сами с децата. Моето отношение към най-малките е известно. Аз смятам, че те са създадени да правят бели, да плачат, да чупят и да бъдат наплесквани.

Ето защо още с влизането си в стаята реших да парирам тази напаст, да я сплаша и да не позволя на палавниците да ми се качат на главата. Щом затворих вратата зад гърба си, казах:

– Вашите родители са на кино и не ще позволя отсъствието им да се превърне в хаос… Наредете се до стената и никой да не мърда, защото ще отнесе боя!…

Тримата палавници ме погледнаха учудено и не помръднаха.

– Пръснете се по ъглите на стаята! – заповядах със страшен глас аз. – Едно!… Ще се пръснете ли?… Две!… Ще се пръснете ли?… Три!…

Извадих колана си, разкрачих се и сложих ръце на кръста като американски плантатор. Това оказа влияние. Децата си избраха по един ъгъл и застанаха мирно, обърнати към мен, с широко отворени и гледащи ме недружелюбно очи.

Избутах едно кресло в центъра на стаята и се разположих в него. Времето затече в идеална тишина. Отворих книгата си и започнах да чета. Коланът беше до мен, печката топлеше приятно, а старата котка мъркаше нежно в краката ми. С нетърпение зачаках завръщането на родителите, за да им покажа тази мила стайна обстановка…

Но изведнъж най-малкото дете, шестгодишният Любчо, заплака. Заплака внезапно и тъй силно, че смрази кръвта ми. Реших да пристъпя към действия. Показах му колана, викнах два-три пъти, но напразно. Малкият зарева още по-силно. Това не бях предвидил. Велзевулчето трябваше да млъкне на всяка цена. Уверявам ви, на този свят няма нищо по-досадно от едно ревящо дете. В това време най-голямото дете, дванадесетгодишният Лазар, ме наблюдаваше със своя строг, още по-недружелюбен поглед. Без да обръща внимание на моите жестоки заплашвания, осемгодишната Нели отиде при Любчо, прегърна го и също заплака. Ето че на този свят има нещо по-страшно от едно ревящо дете, а именно – две ревящи деца. Мисълта ми работеше трескаво, така както работи мисълта на човека при пожар или корабокрушение. Тактиката трябваше да се смени на всяка цена.

– Лазо – започнах аз с глас, който уж няма нищо общо със създадената обстановка, – ти чел ли си нещо за Винету и за Поразяващата ръка?

Хлапакът отвърна презрително:

– Не съм чел!…

– Ама нищичко ли не си чел за тях?

Лазо мълчеше.

– Чел съм за Тимур и неговата команда – отвърна най-после той.

Ревящите до този момент хлапета млъкнаха и се вслушаха.

– Значи ти не можеш да ми кажеш нищо за вожда на апахите? – запитах уж крайно много изненадан аз.

– Зная само за вожда на прогресивното човечество – отвърна Лазко.

Съжалих това поколение, което расте без книгите на нашето детство.

– Елате, деца! – поканих ги любезно аз. – Елате тук! Ще ви разкажа за прочутия бял ловец на Дивия запад – Червената карабина!…

– Зная го, зная го! – подскочи весело Нели. – Той е снайперист от Великата отечествена война!…

– Не! – отсякох аз. – Лъжете се!…

– Как ще се лъжем! – извика Лазко. – Чел съм как снайперистът Смолячков убил в един бой 121 немци!…

– Това не е същото – обясних аз. – Червената карабина е бил прочут ловец, който е стрелял безпогрешно…

– По тези, които са нападнали неговата родина ли? – прекъсна ме Лазко.

– Не – отвърнах аз.

– Тогава снайперистът Смолячков е по-важен от него.

Забелязах, че децата вече се бяха успокоили. Ние вече се разговаряхме като приятели. Но крепостта на моето детско поколение аз за нищо на света не желаех да предам. Романтиката на Дивия запад, прерийната екзотика – всичко това, което вълнуваше моето някогашно детство, не биваше да се пренебрегва. Колко нощи, колко игри ми струваше тази романтика!

Преминах по-нататък.

– Искате ли да ви покажа една игра?

Буен възторг и премятания презглава посрещнаха моето предложение. Изглежда, че децата обичат игрите. Съблякох палтото си.

– Ще играем на трапери и команчи – започнах отново аз. – Команчите са най-кръвожадното индианско племе, което е избило много бели…

– Че защо ще ги убиват? – запита Нели.

– Ей така нà!… Заграждали са ги и са ги избивали!…

– Убивали са ги, защото са защищавали земята си! – каза високо Лазко.

Да. Това бе казано от дванадесетгодишният Лазар. И на мен именно тогава ми направи впечатление, че моето поколение никога не си задаваше въпроса: защо команчите убиват белите и какво търсят белите в тяхната страна?

Седнах на креслото и след като помислих две минути, предложих:

– Ще ви науча да се ориентирате за посоките на света, когато се намирате в гората, а също така да познавате какво ще бъде времето.

– Това знаем от пионерския лагер! – прекъсна ме пак Лазко. – Знаем как да се ориентираме по мъха, да си вадим заключения от гъстотата на омарата, да вземаме под внимание чистотата на звездите…

– Ами знаете ли как се пали огън без кибрит? – казах внезапно аз и зачаках да проверя ефекта от последния си въпрос.

– Бабини дивитини! – засмя се Лазко. – Добиването на огън без помощта на кибрит е извънредно трудно. Защо да се мъча по този начин, когато мога да си купя на всяка крачка кибрит?… Дори ни водиха да видим как го произвеждат!…

– Тогава ще ви кажа как се играе на апаши и стражари. Някога ние обичахме много тази игра.

– Но къде има сега стражари? – удиви се Лазко. – По-добре да играем на борци за мир и на полицаи!… Аз ще бъда френски работник, който пише лозунги по стените!…

– Добре – съгласих се най-после аз. – Да играем на тази нова игра.

– Аз ще бъда негърка! – извика Нели.

– А полицай кой ще бъде? – запитах аз.

Всички млъкнахме и започнахме да се споглеждаме. Повечето гледахме към малкия Любчо, който сякаш разбра, че се готвим да му предложим нещо неприятно, защото заплака отново.

– Защо плачеш? – приближи се към него Лазко.

– Не искам да бъда полицай! – отвърна през сълзи хлапакът. – Какво лошо съм направил?… Нали днеска слушах?

– На ужким – обясни Лазко.

– Не искам и на ужким! – отвърна през размазаните си сълзи хлапето. – Нека бъде чичко Борис!…

Трепнах. Може би разбрахте, че “чичко Борис” бях аз. Съгласих се и последваха нови премятания презглава.

– А сега да потърся тебешира – съобщи Лазко, като пъхаше ризата си в панталона.

– Защо ти е тебешир? – учудих се аз.

– С него пишем лозунгите – отвърна той и хукна към салона.

Такива интересни деца.

ПУЛОВЕРЪТ

    На втория етаж на нашата жилищна кооперация живее гражданката Невена Горчева- Шулц, къдрокоса видра на четиридесет години, която все още мисли, че гумените топки се берат направо от каучуковите дървета и че столицата на Букурещ е Румъния. Освен тези неща гражданката Невена Горчева-Шулц знае, че самобръсначките, които нейният мъж навремето внасяше от Германия, са най-добрите, защото в апартамента все още се търкалят няколко реклами, съчинени лично от Шулц. Хер Шулц знаеше повече неща от жена си, но той отдавна се пресели в Западната германска зона, където сега поправя автоматични писалки.

– О, господин Майски! – спря ме вчера фрау Шулц на стълбището.

– Априлов – поправих я аз.

– Господин Априлов, мога ли да ви запитам?… Говори се за акция.

– Да – казах аз. – Ще има акция за подпомагане на корейския народ с облекло.

– О, това е друго! Защото аз помислих, че ще има някаква акция и знаете ли, господин Майски, страхувам се тази акция да не попречи на моята виза. Чакам виза за Западната зона.

Успокоих я, като й казах, че тази акция няма да има нищо общо с нейната виза.

– О, прекрасно, господин Майски!… Значи акцията няма да попречи на моята виза?

– Бъдете напълно спокойна!

– Благодаря! Довиждане!

Тя влезе в стаята си и по всяка вероятност веднага заспа с книгата “Заедно и разделени” в ръце, от която за два месеца бе прочела четири страници (според думите на портиерката, която е честна и уважавана жена).

Аз също влязох в моята ергенска стая и се залових за кръжочните си записки. Успях да прочета една страница, когато чух сигнала на звънеца и отворих.

– Здравей, Фимчо! – казах аз и се учудих за какво съм притрябвал на този малчуган от третия етаж, който, право да си кажа, ми беше симпатичен, макар че жителите на кооперацията го ненавиждаха по няколко причини:

1. По стълбите той никога не слизаше, а се спущаше.
2. Когато неговата детска команда имаше “занимания” на улицата, никой от съжителите не можеше да ползува правото си на следобедна почивка.
3. Непрекъснато свиреше с уста.
4. По разни други причини.

Малчуганът каза, че има да ми говори и аз още по-учудено го въведох в стаята си, където му предложих стол, и на шега му поднесох цигарите си.

– Изглежда, че вие имате лошо мнение за мен – наведе глава хлапакът.

– Нищо подобно! – отвърнах аз – Не съм пуритан.

– К-какъв не сте?

– Пуритан… Искам да кажа, че не съм ограничен и смятам лудориите ти за напълно естествени.

Малчуганът измъкна малък бележник и с бавен неукрепнал почерк написа: “Пуритан – да си ограничен”. Следих ръката му и се радвах. Той прибра бележника си, облегна се на масата и каза:

– Сега да преминем на въпроса.

Аз се поклоних [скептично – зачертано] да му подчертая, че съм на неговите услуги.

– Искам да поговорим като мъже! – подчерта Фимчо. – Вие работите в хумористичен вестник, който чета, и затова ви смятам за сериозен човек.

– А ти и твоята команда можете да шумите по-малко в неделя следобед, когато трудещите се спят!

Хлапакът почервеня от срам.

– Това е наша слабост – призна той. – Смятам, че в най-скоро време ще я ликвидираме.

– Майка ти се оплаква, че губиш много време на пързалката.

– Майка ми е… как го казахте вие?… Произлизаше от пура. О, да – засмя се хлапакът, – майка ми е малко нещо пуритан. Не вижда добрите ми бележки и работата ми в пионерската организация, а вижда само, че обичам да карам кънки и да играя баскетбол… Дойдох при вас да ми направите една услуга.

Фимчо ме гледаше изпитателно с будните си очи и се стараеше да разбере какво мога да си помисля. Аз действително бях заинтригуван.

– Предполагам, че можете да пазите тайна.

– Да оставим предположенията! Говори направо.

На пръв поглед Фимчо гледаше единствено разхвърляните по масата и рафтовете книги.

– Искам да скрия тук един пуловер! – каза внезапно той.

– Далеч не мисля, че си откраднал – казах аз.

– Разбира се – смути се малчуганът. – Пуловерът е мой.

Той измъкна изпод палтото си нов, мек детски пуловер със син цвят, на чиято предница бяха втъкани два елена и няколко бели ромбчета.

– Този пуловер ще предам на комисията, която събира дрехи за корейския народ.

– Щом искаш, предай го, но защо месиш и мен в тази работа?

Фимчо се облегна на стола. Вместо да отговори направо, той каза:

– Знаете сега какво става в Корея. Аз също зная какво става там. Корейският народ се бори геройски срещу бандитите, но засега на него му трябват дрехи.

– Ти откъде знаеш това?

– Който се интересува, знае всичко.

– Кажи тогава, защо си дошъл при мен?

Малчуганът взе една книга от масата, прелисти я и аз почувствувах как той печели време, за да обмисли думите си.

– Този пуловер е нов – започна той. – Мама ми го уплете за Нова година. Сега в къщи всичко, което трябва да бъде предадено на комисията, е изгладено и подредено. Но аз и моите другари…

– И твоите другари?

– Да, ние смятаме така: вехтичките неща се подаряват по-лесно. Ние пък решихме да подарим нови дрехи. Харесвам си пуловера. Зная, че мама го изплете от дълго пазена прежда и все пак ще пратя тъкмо него в Корея. Аз ще нося стария.

Нещо упорито ме хвана за гърлото и ме задави. То ме стискаше така силно, че очите ми се намокриха и едва успях да скрия всичко това от зоркия поглед на хлапака.

– Ти спомена, че и другарите ти са намислили нещо подобно? – с мъка запитах аз.

– Да. Всичко ще скрием във вашата квартира.

– А на майка си какво ще кажеш за пуловера?

– Ще кажа, че съм го изгубил на пързалката. Там се сгорещяваме дотолкова, че се събличаме по риза. – Хлапакът се засмя. – Най-много да изям един бой… Но като си помисли човек, че ние тук живеем в мир, на топло, а там е фронт…

– А тогава защо свиркаш по стълбите? – прекъснах го остро аз.

Малчуганът бе навел глава и с всички сили стискаше пръстите си.

– Друго ще ми казваш ли? – запитах аз.

Фимчо стана, направи две крачки към вратата и каза:

– Друго няма. Утре ще дойдем с другарите.

Той отвори вратата, изхфръкна в хола, отвори и затвори след себе си вратата на апартамента и в следващия миг по стълбището на кооперацията се разнесе толкова силно и победоносно изсвирване, щото човек би помислил, че по улицата минава пожарна команда.

Седнах на стола и се помъчих да се върна към записките си. Пуловерът лежеше пред мен и еленовите глави сякаш ми се усмихваха. Поех меката детска дрешка. Спомних си за четиридесетгодишната госпожа Невена, която мисли, че Румъния е столица на Букурещ, и разбрах колко по-голям от нея е малкият Фимчо от третия етаж.

Тогава излязох от стаята си и позвъних у Фимчови. Майката на Фимчо ми отвори и ме покани в кухнята, където миришеше на червен пипер и лук. Бавно и внимателно аз й разказах цялата история с пуловера. Когато завърших, тя избърса с длани очите си и каза:

– Този лук пари страшно на очите!…

Но аз не се лъжа така лесно. Нова бяха чисто и просто майчини сълзи.

В АТЛАНТИЧЕСКОТО ТРЕСАВИЩЕ

БЯЛО И ЧЕРНО

    Тълпата се блъскаше, ругаеше и се съпротивяваше. Тя идеше отдолу, от подземието на небостъргача, запотена, разсъблечена и възбудена. Хората излизаха по стълбите към авенюто, където полицията бе направила шпалир към камионите.

– Грубиян!… Къде се намираш? – пищеше висока като мачта мис, която все още развяваше в едната си ръка каре от деветки.

Изпод съдраната й рокля се подаваше постно, кокалесто рамо, за което се мъчеше да се залови някакъв облечен в бяло аржентинец.

– Не зяпай, Джо! – гърмеше гласът на сержант Стивън. – Ще разкъсат кордона!…

Задачата на сержант Стивън не бе лека. На него бе заповядано да се справи с нощното игрално заведение “Фор старс” и сега той се стараеше. Заловените в подземието не се изплашиха много-много, защото това не им се случваше за пръв път. Те се съпротивяваха и го заплашваха, че още утре ще му изстине мястото. В суматохата няколко ръце бяха успели да се промъкнат към него. Една от тях хвана ухото му и като го изви, започна упорито да го дърпа.

Най-после всички бяха изтикани на тротоара. Кордонът се сключи и остана отворен само към камионетките. Един дебелак, на когото някъде бяха пропаднали очилата, присвиваше постоянно очите си и фъфлеше с пиянски глас:

– П… погазва се к… кон… Лейдис и джентълмен… погазва се к… кон…

Той сигурно искаше да каже, че се погазва конституцията на Съединените американски щати, но понеже сложната дума не се подаваше на надебелелия му език, гражданинът предоставяше правото на тълпата сама да отгатва какво се погазва.

– Моят мъж ме чака! – викаше здрава едробюстова южнячка, като разтърсваше силно раменете на млад полицай.

– Не хапете, мисис! – протестираше младият човек. – Не се намирате пред съпруга си!…

– Тишина! – изрева най-после сержантът.

Тълпата се умълча. Сержант Стивън излезе напред и като оправяше амуницията си и опипваше зачервеното си ухо, заповяда:

– Влизай в колата!

Хазартаджиите спокойно започнаха да пълнят първата кола. Един тънък рафиниран картоиграч се показа на вратата и поиска цигари.

– Забравих цигарите си в суматохата – обясни той, – извинявайте!

Най-после, когато в колата влезе и Дени Ревера, главен съдия по бокс и акционер на заведението, сержант Стивън нареди на шофьора да тръгва и с учтив жест показа на останалата част втората кола.

– Не се нуждая от помощ! – възнегодува стара дама с дълги конски зъби. – Сама ще си вляза.

Дамата мина по стълбището и ловко се вмъкна в камионетката, но една секунда след това нощта бе раздрана от силен писък, наподобяващ едновременно и клаксон, и сирена, и дъскорезница. На входа се показа изплашено, готово завинаги да изстине от ужас лице. Дамата скочи на тротоара и като се отпусна в ръцете на полицая, извика:

– Вътре има негър!

Тълпата изведнъж се дръпна назад.

– Какво казахте, мисис? – запита този път напълно трезво дебелакът, който държеше за конституцията.

Дамата бавно идваше на себе си. С притворени очи тя лежеше в ръцете на закона и приличаше на едва успяло да се отскубне от лапите на котката канарче.

– В колата има черен! – проговори отново тя.

Между хазартаджиите настъпи оживление. Мисис Селвър, която вече двадесет години мамеше мъжа си с деветнадесетгодишни хлапаци от крайните квартали, прегърна един мускулест, приличен на булдог младеж, и близкостоящите до нея чуха звъна на четири златни гривни, които създаваха илюзия, че на ръцете й постоянно има белезници. Гражданинът, който държеше за конституцията, се обърна към сержанта и поиска обяснение.

– Прибрахме го от улицата! – вдигаше рамене Стивън. – Ще го разпитаме какво търси късно по улиците.

– И вие искате да пътуваме в една кола с негър? – проплака някой.

– Боже мой! – извика мисис Селвър, притискайки своя булдог. – Бях жива да изпитам и това!

Някой в дъното припадна.

Из тълпата излезе нисък, напълно плешив човек. Той мълчаливо отиде до колата, надникна вътре и се върна и се върна при сержанта.

– Уверих се сам! – каза той. – Господин сержант, утре целият свят ще научи за това беззаконие!… Имам чест да ви се представя: Георг Дъмпбъл – журналист и литературен критик!…

– Като сте литературен критик какво търсите в игрално заведение?

– Когато играя, господин сержант, аз злоупотребявам със своите лични средства, а вие злоупотребявате със спокойствието на гражданите!… Питам, господин сержант, как посмяхте?

Сержант Стивън повдигна безпомощно рамене.

– Няма достатъчно коли. Тази нощ имаме акция в целия град.

– В такъв случай решавайте: или ние, или вашият негър!

– Господин Дъмпбъл – повиши гласа си сержант Стивън, – този негър не е мой, а е арестуван и моля не правете публични доноси!… Не мога да освободя негъра, защото това не се е случвало в нашата практика.

– В такъв случай ние не мърдаме оттук, нали, господа?

– За нищо на света! – каза гражданинът, който държеше за конституцията.

Зад гърба му тълпата зашумя одобрително. Сержантът помисли няколко секунди и предложи:

– Ще питам шефа.

Нервиран от внезапно появилото се затруднение тъкмо в момента, когато акцията се развиваше идеално, сержантът се запъти към най-близкия телефонен пост.

Докато чакаха, няколко смелчаци от тълпата извадиха зарове и започнаха да хвърлят върху тротоара. Дори изчезна някакъв портфейл и някой се кълнеше, че го е дигнал именно джентълменът, който се придържаше към конституцията. Дамата, която преди малко припадна, заяви, че човек, който борави тъй леко с конституцията на Съединените щати, не бива да бъде петнен лекомислено.

Най-после сержантът пристигна.

– Лейдис и джентълмен, вие сте свободни! – каза той… – Негърът ще бъде отведен, защото тази нощ на много стени по града са написани лозунги за мир.

Той изкозирува и се качи в колата в твърде весело настроение.

Тълпата се върна в заведението.

ОСТРОВЪТ НА ЩАСТИЕТО

    Големият пътнически параход, който обслужва една тихоокеанска линия, спря внезапно сред океана. Пасажерите се учудиха и напразно потърсиха някакъв остров наоколо. Дамата от първа класа, която сменяше всеки два часа тоалетите си и от два дни непрекъснато флиртуваше с втория комендант на борда, изплашено прибяга до него, за да се осведоми за неминуемото нещастие.

– Успокойте се, мис – усмихна се офицерът, – спряхме за пет минути да свалим един смахнат калифорниец.

– Ще го хвърляте във водата ли? – успокоено запита дамата.

– Ще го спущаме, мис. Той си има собствен сал… Някакъв смахнат мистър Стюарт, който твърди, че Съединените щати приличат на голяма атомна лудница. Щял да търси свой остров на щастието.

В това време от левия борд на парахода крикът вече спущаше един гумен сал, в който бе седнал калифорниецът Денис Стюарт. Салът се разположи върху гладката повърхност на океана, крикът го пусна и някой от палубата извика:

– Пожелаваме ви щастие, мистър Стюарт.

Човекът от сала махна прощално с ръка. Осведомените вече пасажери, скупчени на левия борд, развяваха шалове и пращаха въздушни целувки. Дамите го наричаха герой и се осведомяваха за причините, които са накарали този иначе сериозен на вид мъж да избяга от американската цивилизация. Вторият механик обясни на всички простата идея на калифорниеца: доведен до начална лудост от непрекъснатата атомна истерика, която го преследвала всеки ден по радиото и пресата, преситен и изплашен от брошурите от рода на тези “Какво трябва да правим при атомно нападение”, мистър Стюарт си купил сал, снабдил го с провизии за един месец и решил да се впусне в тихия океан. Океанът бил пълен с хубави островчета. На един от тези островчета той щял да изгради своето лично щастие, далеч от брошурата “Луната – най-ефикасното скривалище за атомни нападения”… Влюбената в помощник-коменданта дама махаше нежна кремава кърпичка с прецизно избродирани инициали.

Човекът от сала махна още веднъж прощално с ръка. Нашир и длъж се простираше необятна, гладка морска пустиня. Мистър Стюарт, понеже беше добър християнин, се прекръсти и загреба…

След като греба така две денонощия, той разбра, че на света едва ли има по-щастлив човек от него. Мускулите му закрепваха. В него умираше хилавият интелигент и бързо се възраждаше гордият свободен човек, укрепнал и телом, и духом. Тук той разбра с колко невидими нишки го е стягала и душела прочутата, възпятата и разтръбената по цял свят американска свобода… И когато на третия ден в дъното на хоризонта се показа нежно кафяво петънце, мистър Стюарт остави греблата, изправи се на крака и като размаха широко тропическата си кака, извика:

– Ура-а, на хоризонта земя!…

Няколко часа по-късно той стъпи на брега. Островът от пръв поглед му се видя привлекателен и тъкмо реши да го пообиколи, пред него лъснаха дулата на два автомата. Зад автоматите стояха двама американски войника с обгорени, скучаещи лица.

– Аз съм американски гражданин! – заяви гордо мистър Стюарт.

Какво търсите тук? – запита остро по-високият войник, който имаше дръгливи и при това твърде космати крака.

Докато разглеждаше гащетите и ризите на войниците и си казваше на ум: “Значи такава е лятната униформа на нашите войници”, мистър Стюарт отвърна:

– Търся безлюдно островче, да изкова щастието си.

– Ковете другаде щастието си! – заповяда войникът. – Не знаете ли, че тук има американска военна база?

Мистър Стюарт се върна в сала, погледна навигационните си уреди и отново загреба.

След нови три денонощия той сложи ръка над очите си и извика с прегракнал вече глас:

– На хоризонта земя!…

Когато салът се допря до твърдата почва, между палмите се показаха три дула. Освен дулата не се виждаше нищо друго. Един не много учтив глас извика:

– Даваме ви две минути, да се махнете от това място!…

– Какво е това тук? – сломено запита мистър Стюарт.

– Намирате се на 416 американски муниционен пункт.

– Извинете, не знаех… – каза мистър Стюарт и отново се хвана за греблата.

В галоните имаше само пет литра вода. Консервите бяха на привършване. Но все пак трябваше да се гребе. Тук калифорнийският гражданин разбра, че провизиите, които в цивилизацията можеха да стигнат за един месец, внезапно развихрилият се в океана апетит можеше да унищожи за по-малко от петнадесет дни.

И ето че той пак сложи ръка над очите си и извика с угаснал глас:

– Земя-а…

На острова го посрещнаха дулата на четири автомата и сред вълшебното чуруликане на птичките един глас изрева:

– Назад, докато не сме ви пречукали!…

Мистър Стюарт не запита какво ума тук. Той погледна кулата на радарната станция (подобни илюстрации бе виждал в списанията), разбра, че по всяка вероятност е попаднал на някой от радарните подслушвателните точки и се върна на сала.

Пръстите му опипаха безупречно напомпаните гуми. Няма какво да се каже – салът беше издръжлив. Закоравелите му длани обгърнаха дръжките на веслата…

Безкрайни са човешките сили. Вече шестнадесет денонощия, откакто салът е напуснал парахода. От три денонощия в галоните няма капка вода. Океанът е противно широк и дълъг. Никакъв ветрец. От двете страни на сала спокойно, сякаш разбрали осигурената плячка, плуват две акули. Мистър Стюарт гледа блестящите им перки и се изпотява. Очите му напразно търсят каквото и да е облаче…

Но… добрият калифорнийски гражданин запява едва чуто детски църковен рефрен. На хоризонта отново се е появило спасителното петънце на сушата. Той няма сили да извика “земя”. Мистър Стюарт продължава да си тананика мислено църковния рефрен, събира последните си сили, още малко, още малко… виждат се палмите виждат се палмите… рифовете… боже мой, какъв вълшебен остров… може би има вода… непременно има вода…

Салът акостира. Акулите ядовито тръснаха перки и се върнаха. На сушата слезе неузнаваем, брадясал човек с угаснал поглед. Той не можа да се задържи прав, падна на пясъка и бавно започна да лази към вътрешността на острова.

От този именно ден започна островното щастие на мистър Стюарт. На острова имаше кристално чист ручей, дивна зеленина, дивеч и плодове. Водата край брега гъмжеше от риба и костенурки. Щом възстанови силите си, мистър Стюарт обиколи острова и разбра, че тук не е стъпвал човешки крак. За два дни той си построи колиба, в която сложи огледало и се избръсна. В този далечен кът той разбра, че дължи всичко на всевишния. Всяка сутрин и всяка вечер мистър Стюарт възпяваше величието на бога, гълташе печено козе месо и пиеше сок от южни орехи. Това щастие продължи десет дни.

На десетия ден недалеч от брега спря огромен линеен кораб, над който се вееше американско знаме. Като видя знамето, мистър Стюарт, който бе обработен иначе добре от учебниците и пресата, изпита нечувана национална гордост и извика силно за величието на Съединените щати. Корабът спусна лодки и в следващите минути нашият щастлив Робинзон радостно прегръщаше “смелите”, както той ги нарече, американски офицери. Най-старшият от офицерите обаче го изтръгна от прегръдките си и запита:

– Какво търсите тук?

– Щастие.

– Давам ви пет минути срок да си дигате парцалите!

– Но защо?… Аз обичам самотата.

Именно затуй ще се разкарате от това място, мистър… Ние едва ли ще ви гарантираме самота.

– Въздушна база ли ще строите?

– Не е ваша работа, мистър!… Хайде!…

Мистър Стюарт напълни галоните с вода, натъпка сала с костенурки и кокосови орехи и отново загреба.

Моряците, които пътуват по тихоокеанските линии, разказват, че твърде често им се случва да срещат в океана един гумен сал, в който седи и гребе някакъв брадат, тънък като вейка мъж. Този мъж категорично отказвал да се качи на корабите и винаги повтарял, че Съединените американски щати са превърнати в просторна атомна лудница. По всяка вероятност касае се за мистър Стюарт, който и до ден днешен продължава да търси своя остров на щастието.

ПУШЕЧНО МЕСО

    Откъм малкия градски парк на Уайтън се зададе млад, прашен скитник, който тъпчеше земята с две леви обувки с дявол знае какъв цвят. Лицето му беше обрасло с рядка червеникава брада и съвсем малки, оставени отскоро мустачки, под които се усмихваше голяма уста с напукани от слънцето бърни. Скитникът излезе на площадчето и като видя групата, насядала по пейките, леко поздрави и седна върху цимента на фонтана.

– Работа ли дават? – запита младият човек.

Няколко души от групата, все американски граждани, от които никой не можеше да се похвали с повече от двадесет навършени години, го изгледаха учудено, без да му отговорят.

– Знаете ли английски? – запита повторно скитникът. – Ако предлагат работа, и аз ще се наредя.

– Каква ти работа! – отвърна някой. – Чакаме за наборна комисия!

Щом чу това, скитникът скочи на крака, свали прашните си обувки и изчезна по посока на широкото поле…

Лекарят Мейсън в това време вече слагаше бялата си мантия. Той допуши цигарата си, погледна през прозореца новобранците и каза:

– Поканете момчетата!

Вратата на стаята се отвори и пред комисията застана висок, дълголик младеж в каубойска риза. Той подаде картона си и поиска една цигара. Доктор Мейсън го погледна бързо, но после се успокои, засмя се и му поднесе цигарите си.

– Вие се казвате Морис Малтби? – запита той, като гледаше в картона.

– Нищо подобно! – отвърна младежът. – Кой казва това?

– Този картон ваш ли е?

– Мой. Защо питате?

– Тук пише, че се казвате Морис.

– Има някаква грешка! – издуха дим младежът. – Аз съм Сервантес.

– Кой Сервантес?

– Този, който се подписва с псевдоним Дон Кихот.

Докторът Мейсън погледна членовете на комисията, усмихна се леко и смигна.

– Добре започнахме – прошепна той. – Да се изпрати в болницата.

Представителят на войската, поручик Хеган, сви вежди и кимна на двамата ефрейтори. Последните хванаха младежа за ръцете и го отведоха.

Вторият младеж гледаше гордо над главите на комисията и непрекъснато бъркаше в джобовете на дебелия си балтон, докато вън слънцето припичаше.

– Ще служим ли? – запита доктор Мейсън.

– Ще служим! – отговори високо младежът. – Само че ако можем да свършим всичко за пет минути.

– Имате неотложна работа?

– Разбира се!

– Мога ли да зная каква работа? – намеси се поручик Хеган.

– У дома няма никой – започна младежът, – а махараджата на Ранчипур и Винету – вождът на апахите, искат да ми откраднат хвърчащото килимче…

– С такива какво да правим? – обърна се Мейсън към поручика. – Предполагах си, че в този набор ще има повече мръднали… Знаете… атомната ера изисква по-дебели нерви…

– На първо време ще ги пъхаме в съседната стая – отговори мрачно поручик Хеган. – Откарайте го!…

Членовете на комисията трескаво започнаха да пребъркват джобовете си, откъдето измъкваха табакери и запалки.

– Да влиза третият! – извика високо доктор Мейсън и се изправи на крака.

Чу се силен кучешки лай, вратата се отвори и в стаята с пълзене влезе нежно пълничко момче. Понеже наборната му карта бе прехапана от двата реда зъби, момчето вече не лаеше, а се задоволяваше да ръмжи главно срещу поручика, който бе пребледнял и нервно дъвчеше края на папиросата си.

– Ставай! – изгърмя гласът му. – Не се преструвай, защото ей сега ще те напълня с олово!

Поручик Хеган извади пистолета си и го насочи към пълзящия към него млад американски гражданин. Вместо да се изплаши, младежът изплю картата и яростно захапа хълбока му.

– Не стреляй! – бързо извика доктор Мейсън. – Хеган, вразумете се!

Двамата ефрейтори успяха да отделят зъбите на младия американец от хълбока на Хеган. “Кучето” гледаше щастливо усмихнато. От устата му висеше парче габардин.

– Защо ме спряхте? – викаше поручикът. – Аз в самоотбрана…

– А комунистите? – ревеше на свой ред Мейсън. – Те още утре ще научат, че в наборната комисия стрелят по новобранците. “Дейли Уоркър ще пише… навсякъде ще пишат!… Отведете този симулант!

– Аз те запомних добре! – каза поручик Хеган. – Ти ще ми паднеш в ръцете!…

Без да сваля щастливата усмивка от лицето си, младият американец остави да го изведат, кото подскачаше бодро на ръце и крака.

Членовете на наборната комисия мълчаха. Поручикът мажеше захапания си крак с йод и бъбреше, че все пак трябва още днес да се бие серум, защото откъде да знаеш… Доктор Мейсън едва сдържаше смеха си.

– Всички се преструват – говореше помощникът му. – Гадни симуланти!

Зад вратата се понесе химнът на Съединените американски щати. Някой пееше и удряше енергично вратата. Чу се глас:

– Отворете! Искам да служа!… Защо затваряте вратата под носа на един честен човек, който иска да служи на родината си?…

Гласът млъкна и отново се понесе химнът. Ударите по вратата зачестиха.

– Искам да вляза в армията!… Искам да браня свободата!…

– Този наистина е луд – забеляза някой от комисията.

– Този е само най-хитър! – каза доктор Мейсън. – Всички са дезертьори! Не искат да служат и това си е.

Отново се понесе химнът, който все повече и повече заглъхваше с отдалечаването на младия “патриот”.

– Какво да правим? – запита доктор Мейсън. – Смятате ли да продължаваме?

Вместо отговор поручикът отиде до прозореца и погледна чакащите вън.

– Елате! – каза той. – Не мога да приемам такива хора!

Мейсън се приближи до него и също погледна навън.

Долу на малкото градско площадче се откриваше следната картина.

Пет-шест момчета вървяха на ръце, двама души търкаха устите си със сапун и се питаха дали приличат на бесни. Докато говореха, от устните им излизаха сапунени балончета. Някой се мъчеше да отхапе ухото си. Друг ревеше силно, че е обиден, задето го смятат за Наполеон. Пъпчив хулиган бе пуснал въдица в басейна на фонтана и спокойно, без да обръща внимание на шума, чакаше да улови риба.

Около тях бе образуван пръстен от минувачи и безработни, които се забавляваха.

– И от мен се иска да вкарам тази паплач във войската! – озъби се поручик Хеган.

– Ще ги вкараме, господин поручик – забеляза тихо доктор Мейсън. – Но как ще ги накараме да се бият? Това се питам аз.

“АНА КАРЕНИНА”

    Джолиън Мейсън, един от редакторите при издателството на Херберт М. Александър, четиридесетгодишен атлет с бяла риза и голяма връзка с изображение на конска глава, разглеждаше ръкописа на криминалния роман “Сърцето не е засегнато”, когато при него влезе помощникът му Крейзи.

– Донесох новия превод на “Ана Каренина” от Толстой – каза Крейзи. – Намалих романа до шестдесет и четири страници. Повече не мога да го синтезирам. Оригиналът има шестстотин страници.

– Дай го насам!

Крейзи наведе широкото си жирафово тяло напред и постави ръкописа на редакторската маса.

– Обстановката и интригата са променени така, както си поръчал. Вмъкнахме и автомобили, Вронски и Ана си правят среща с модерен “Крайслер”.

– Няма да бъде “Крайслер”! – пресече го редакторът Мейсън. – Фирмата “Пакард” плати повече… Харесва ли ти този трик с автомобилите?

– Страхувам се, че тогава не е имало автомобили, Мейсън.

– С този страх ти няма да отидеш далеч, Крейзи!… Виж какво, доведе ли художника за корицата?

– Чака да го приемеш. Мисля, че спи в коридора.

Художникът, на който долната устна висеше заплашително към пода, сякаш всеки момент готова да тупне върху килима, влезе тромаво в кабинета, поздрави с едва забележимо помръдване на показалеца си и падна в креслото.

– Вие ли ще рисувате корицата? – запита Мейсън.

– Аз. Защо питате?

– Защото се съмнявам, че ще се справите със задачата си.

– Имал съм и по-тежки задачи.

– Все пак, разбирате ли, това е Толстой!…

– Добре ще бъде, ако ме запознаете с този момък. Ще ми даде някои указания.

Редакторът и помощникът му започнаха да се смеят. Художникът се задоволи да ги удостои с един безстрастен поглед и прие вид на човек, който след една секунда ще заспи.

– Младежо – започна Мейсън през смеха си, – Толстой е умрял преди сто години в дуел с един благородник!…

– Ама че го каза и ти! – засмя се още по-силно Крейзи. – Сбърка го с Гогол.

– Ей, вярно! Сбърках го с автора на “Дворянско гнездо”… А ти знаеш ли, че директорът настоява да издадем романа от името на някой руски емигрант, който е избягал от червения терор?… Някой скитник, който написва изведнъж романа и става знаменитост.

– Прави, каквото искаш, но аз се страхувам, че критиката може да открие фалшификацията.

Няколко месеца след това романът излезе с името на Толстой. В предговора се споменаваше, че авторът на романа е млад съветски лейтенант, избягал в Западната германска зона. На корицата бяха изобразени Ана Каренина и Вронски, които се целуваха. Героите бяха облечени в скиорски екипи. Върху пуловерите им бяха избродирани елени, а Каренина носеше синя вълнена шапчица с копче на върха. Светлият снежен фон бе поставен, за да се спази действителността. Както е известно, в Съветския съюз през по-голямата част от годината има сняг.

ДВУБОЙ

    Виктория Саймън, дъщеря на шефа на шивашкия тръст за стандартни мъжки костюми с по два панталона Гордон Саймън, се омъжи за журналиста Ралф Кейн. Те живяха извънредно щастлив съвместен живот цели осем месеца, след което се разделиха. Бракоразводното дело предизвика голям шум. Шумът започна, след като Ралф Кейн публикува във вестник “Дейли Телеграф” едно любовно писмо, отправено от приятеля на Виктория Саймън до нея. Текстът на писмото беше следният:

“Мила Вики,

Довечера ще те чакам с кола на Квакерската уличка. Щом приближиш към мен, припадни. Аз ще скоча, ще те взема в колата си, уж за да те закарам в болницата. Ако наблизо няма хора, едва ли ще трябва да припадаш. Качи се бързо в отворената кола. Вярвам, че твоят морж все още не подозира нищо.

Целува те: Чарли!”

Нюйоркското общество, на което често сервираха подобни бракоразводни истории, настръхна от блаженство. За всеки беше ясно, че следващите дни ще донесат редица приятни изненади.

И действително още на другия ден в следобедния “Ивнинг Телеграм” се появи бомбата, която публикува бившата госпожа Кейн. Както трябваше да се предполага, бомбата се оказа също писмо:

“Скъпи златокъдри Ралф,

Тази сутрин се завърнах от Флорида. Ще те чакам на старото място в нашия час. Предполагам, че твоята скрипя все още не знае за мен. Моят мъж също не подозира нищо.

Твоя: Корнелия!”

На другия ден в “Дейли Телеграф” се появи друго писмо, дадено за печат от Ралф Кейн:

“Виктория, покровителко моя,

Очаквам в най-скоро време да ми изпратиш издръжката от 750 долара, ако не желаеш съпругът ти да узнае как двама с теб сме броили звездите край брега на Хъни ривър.

Твоята нежна мечта: Мърфи – боксьор средна категория.”

На това писмо Виктория Саймън отговори не в “Ивнинг Телеграм”, а в “Ивнинг Минътст”, понеже последният бе откупил на баснословна сума правото да печата изобличителните писма на бившата госпожа Кейн. Тя публикува само една бележка:

“Ралф,

Как можа да излезеш такъв идиот? Бележникът, който си забравил у дома, е вече в ръцете на мъжа ми. Заминавам за Италия, за да избягна скандала.

Дейзи.”

На следващия ден Ралф публикува откъс от служебния протокол на частния детектив:

“Господин Кейн,

От двадесет дни по ваше поръчение наблюдавам жена Ви. Тя се среща с деветнадесетгодишното хлапе Роберт Тарзана. Учи го да шофира на нейната кола. Направи му пет костюма от европейски плат.

Продължавам да ги следя.

Ваш довереник: Хъмфри Сноу.”

Виктория Саймън публикува следното:

“Уважаеми господин Кейн,

Научих, че Вие се готвите да пишете изобличителна статия против Бейли Соумс, застъпник на нашата партия в изборните бюра. Моля ви най-учтиво да ми съобщите какво ще Ви платят нашите противници за това. Ние бихме Ви платили двойно повече, ако на бял свят се появи статия, която да изтъква добродетелите на Бейли Соумс.

Искрено ваш: Дърг Билигъм – председател на VІІ сектор на демократическата партия, Ню Йорк.”

Към писмото бе напечатана без съкращения статията на Ралф Кейн, поместена в един от зимните броеве на “Дейли Хералд Трибюн”. В нея се разказваше за личния чар на Бейли Соумс. Опровергаваше се изрично твърдението на някои, че Соумс членувал в изнудваческата банда за недвижими имоти на Форстър и категорично се правеше предложение застъпникът на демократическата партия да бъде избран за почетен гражданин на Ню Йорк.

Всички смятаха, че този път Ралф е ударен здраво. Напоследък американските читатели не бяха имали такъв публичен случай на раздвоена журналистическа съвест. Ралф напечата следното писмо от частния си детектив:

“Господин Кейн,

Обаждам Ви се от планините на Дивия запад, където следя вашата съпруга. Тя изживява романтична любов с индианеца Рото Али-яка от племето “сиу”. Тя го изтръгна от панаирната палатка в Чикаго, където индианецът бе показван на публиката срещу заплащане от десет цента.

Ваш довереник: Хъмфри Сноу.”

Ефектът от писмото беше съмнителен. Висшето общество превъзмогна раздразнението си от поруганото расово чувство на американеца заради факта, че това все пак бе една красива любов, развихрена на фона на Далечния запад.

Виктория Саймън хладнокръвно отговори със следното писмо:

“Уважаеми господин Кейн,

На Ваша сметка в банката съм депозирал сумата от десет хиляди долара. Моите хора са доволни от държането Ви през време на процеса. Отървахме се леко – две години – благодарение на Вашите репортажи, които разказаха на човечеството как ние сме прекарвали целия си живот в мизерия и как тази мизерия ни е втикнала в пътя на касоразбивачеството. Надяваме се, че Вашето перо ще успее да ни отърве в скоро време от затвора, ако напишете още една серия от репортажи за нас. Споменете в тях, че съм сираче и прочее.

Ако Ви трябват още средства за преживяване, обърнете се към отец Пирсън, който е наш застъпник и живее на Шортстрийт 17.

Искрено Ваш: Том Селдърс – Шефа.”

Обществото се развълнува. Докато документите на Ралф против Виктория бяха само невинни любовни авантюри, документите на Виктория против Ралф ставаха все по-сериозни, проникваха дълбоко и раздрусваха. Общото мнение беше, че Ралф ще направи най-добре, ако се предаде.

Но Ралф не се предаде. Той напечата писмото-снаряд…

Още същия ден след като бе напечатано писмото, клубовете, в които членуваше Виктория Саймън, се събраха на извънредни заседания, за да пристъпят към нейното изключване. Няколко фирми телеграфически съобщиха на баща й, че не искат да имат по-нататък работа с него. Висшето общество, което дори след случая с индианеца бе останало вярно на Виктория, този път се отдръпна ужасено от нея.

Самата Виктория, която имаше още изобличителни писма, от които се виждаше, че журналистът Ралф Кейн е забъркан в мошенически истории със съдии, сенатори, доставчици и дори президенти, разбра, че каквото и да направи по-нататък, всичко ще бъде напразно. Ралф отново се бе издигнал на висота. Той отново бе “гражданинът както трябва”, добрият журналист Ралф Кейн. Тя остави бракоразводното си дело в ръцете на адвокат и замина за Филипинските острови в очакване на нов бракоразводен процес, който да хвърли в забвение нейния блам.

Ето писмото, което я бламира и уби:

“Важно за тези, които следят документите по нашия развод!

Моята бивша жена Виктория Саймън е втора братовчедка на адвоката, който защищаваше пред съда единадесетте комунисти.

Ралф Кейн.”

ИНТЕРВЮ

    Били принадлежеше към категорията на ония млади американци, които бяха дошли в Корея, за да пипнат тридесет и осмия паралел с ръка. Сега, когато лежеше до картечницата, чувствувайки хъркащия Джо до рамото си, по липса на тридесет и осмия паралел Били пипаше с ръка цицината, която се бе появила на челото му. На пет метра от тях някаква пресована и суха като шперплат кореспондентка разпитваше група войници. Още по-нататък дулото на едно ракетно оръдие бе разцъфнало като хризантема.

Джо се размърда, махна сънно с ръка пред носа си, сякаш да прогони нещо неприятно, прекъсна хъркането си и отвори очи, поглеждайки учудено ту синьото небе, ту стоящия до картечницата Били.

– Този път пътувах в първа класа! – усмихна се Джо, протягайки ръцете си назад.

Били го погледна за миг, измъкна цигарите си, налапа една от тях, бутна друга в устата на приятеля си и каза:

– Пак ли сънува море?

Джо повдигна бавно долната част на гърба си, измъкна запалка и я поднесе към цигарата на Били.

– Сънувах един голям океан с голям бял параход, а аз – в първа класа и… право към дома!…

Напоследък голяма част от войниците, които провеждаха “наказателната акция” в Корея, сънуваха все океани, параходи и малките бащини къщички, забутани в разните части на Съединените щати.

Кореспондентката, която през това време разказваше вехти цинични вицове на почиващите бойци, изведнъж посочи Били с пръст и ги запита:

– А, боже мой, кажете кой е този симпатичен войник?

– Това е Били, мис! – осведоми я някой. – Нали ти си, Били?

– Здравейте, мис! – отвърна Били, без да става и без да я погледне дори. – Това съм именно аз.

Кореспондентката отбеляза в бележника си:

“Героят от картечницата се запозна с мен, без да маха погледа си от посоката на неприятеля.”

– Били – започна отново пресованата мис, след като нанесе горната фраза, – кое те накара да напуснеш родината си и да се озовеш в Корея?

– Повиквателната заповед, мис!

Кореспондентката отбеляза:

“Корея, мис, та това е предният пост, от който зависи величието на моята родина! Както всички, така и аз не можах да остана безчувствен към нейния зов! – отвърна Били, продължавайки да гледа по посока на неприятеля.”

В това време Били гледаше ноктите си и си мислеше: “Дявол да го вземе, тия нокти пак избуяха нагоре!”

– Доколкото виждам, Били, вие сте ранен. Къде и при какви обстоятелства получихте раната върху челото си?

– Каква рана? – учуди се Били. – Това не е никаква рана, мис, а цицина, която получих от удара на сержанта, защото бях заспал на поста!…

Кореспондентката записа:

“Американският войник нито обръща внимание на раните си, нито обича да говори за тях. Той не обича да хленчи за драскотините си, в същия момент когато хиляди герои умират в бой с червените! – каза Били.”

Журналистката прочете още веднъж последното изречение и замръзна от страх. Как е могла глупачката да пише “хиляди”, когато трябва да се получи впечатлението, че жертвите на американците в Корея са незначителни? Тя задраска бързо тази дума и писа над нея “десетки”.

– Кажете, скъпи Били, сега, когато се биете тук, на хиляди мили от Америка, сигурен ли сте, че вашата служба в родния щат е запазена?

Били за пръв път погледна кореспондентката.

– Каква служба! – учуди се той. – Всеки знае, че аз съм безработен!…

Кореспондентката записа:

“При този въпрос Били за пръв път обърна лице към мен и ме погледна с дълбоките си усмихнати очи, в които се четеше учудване. – Излишен въпрос – каза той. – Този въпрос може да обиди всеки американски войник!… Отказвам да отговоря на него, мис, и лично се чувствувам обиден! – Тук, тъй далеч от родината, аз се изчервих от срам. Имах ли право да оскърбя този честен американски войник, като му зададох излишния въпрос за неговата тилова сигурност?”

– Какво мислите за червените бандити, Били?

– Не съм мислил по този въпрос, мис – отвърна Били и се прозя от скука. – Най-много мисля за един бял параход, който да ме отведе у дома, далеч от това глупаво и досадно място!…

Кореспондентката нанесе на листа:

“При този въпрос Били скочи на крака и аз можах да разгледам атлетическото му телосложение. – Запишете, мис! – каза яростно той. – Никой американски войник не ще бъде спокоен за своята сигурност, докато не премахне и последния червен от Корея!… Лично аз не ще помисля за дома, докато не избия 816 парчета от тях! – Били каза това и аз се удивих от божествения плам, който извираше от очите му.”

Журналистката пожела да зададе още няколко въпроса, но вече беше късно. Били спеше. Сложил глава на рамото му, Джо хъркаше и сънуваше белите параходи.

Мис Шперплат се качи на “джипа” си и изчезна по пътя за Фузан, където имаше хладни аперитиви, чисто бельо, вана и един декласиран шофьор, изпречил се на жизнения й път в разцвета на нейната напреднала възраст.

СТРЕЛЕЦЪТ ОТ “МОСКИТО”

    Оливър Крейзън се появи леко на света, налапа беберона, записа се в училище, изгониха го за три кражби от втори разряд и след него като се опита последователно в цирка, на боксовия ринг, на билярда и в бар “Метро”, постъпи в авиацията.

От всички епизоди в живота на Оливър най-интересен бе епизодът, през който той по странно стечение на обстоятелствата щеше да стане човек.

Беше по време на наводнението в Корксити. Тогава малкият Оли видя десетки трупове на жени и деца. Крехкото му сърце не можа да издържи. Той се уедини в един кът около разлятата река и плака дълго с тънкото си гласче. “На света има толкова много страдания – каза си Оли. – Ще се боря против тях.” Тогава беше пролет и го учуди обстоятелството, че докато той ревеше с пълен глас, птиците над главата му ронеха съвсем весели и безгрижни ноти. Това несъответствие в природата нарани споменатото по-горе крехко сърце. Тогава се случи и нещо друго, което попречи на малкия Оли да стане човек. Без да ще, той видя как съвсем близо до него Дългия Стречи и Гумения Поли си разделиха един куп пари, задигнати от касата на неделното училище, докато всички бяха заети с наводнението. Докато Оли си представяше какво би казал отец Мойзи изведнъж стана нещо страшно. Дългия Стречи погледна завистливо парите на Гумения Поли и когато Поли се обърна с гръб към него, той го светна с едно дърво по главата, отне му парите и избяга. Детето примря от страх, но после се съвзе, приближи се до Гумения Поли и намокри главата му с вода. Поли се раздвижи, отвори очи, видя детето и запита: “Какво търсиш тук, магаре?” Детето отвърна: “Грижа се за вас, мистър.” Поли стана и като каза: “Нямаш ли си друга работа?”, ритна Оли, който полетя в тинята. Поли се отърси и изчезна в леса.

За Оливър този урок бе от решително значение. Още с излизането от водата то си каза: “Сега разбирам защо татко често повтаря, че в Америка не бива да се живее честно”. След като изстиска дрехите си, след като ги изсуши на слънцето и след като се облече, дванадесетгодишният хлапак стисна юмрука си и го показа заканително на света.

Два месеца след тази случка в същия лес намериха Гумения Поли. Той лежеше по гръб върху зелената трева и сякаш спеше. Щом повдигнаха главата, разбраха, че тя едва ли би могла да му служи повече: тилът беше пръснат с тъпо оръжие. Още два месеца след това в околността на Корксити станаха три последователни кражби от втори за възрастните и от екстрен за малолетните престъпници разряд. Без да бъде доказано, само по съмнение Оли бе изключен от училище.

Отец Мойзи го повика при себе си и му каза:

– Ти ли извърши кражбите?

– Аз, отче! Макар че никой не може да докаже това.

– Оли, погледни ме в очите!… Така ли те учих в неделното училище?

В очите на детето се появи недоумение:

– Нима някой е помислил, че сте ме учил да крада?

– Не, Оли, но нали ви учех само на добро?…

– За това ви се плаща, татко Мойзи… Вие ни учехте на смирение и подчинение. За това най-много ви се плаща… Но вижте какво, отче, в Америка не бива да се живее честно… Довиждане!…

Оттук последва влизането в манежа на цирка.

След цирка дойде рингът. Качването на ринга стана в Чикаго. Оливър Крейзън дебютира, преди да почне един от тогавашните големи мачове. Дебютира, за да запълни времето на посетителите. Той запълни не само времето на посетителите, но и ринга – с кръв. Характерно за него беше, че се биеше стръвно и толкова безсмислено жестоко, че изплаши дори чикагската публика. С адско озлобление той би само веждата на противника си дотогава, докато я разцепи. Щом видя появилата се кръв, Оливър се нахвърли още по-жестоко все към отворената рана… Облян в кръв, противникът му рухна на тепиха и Оливър зарегистрира своя първи нокаут. По същия начин той победи много противници и стана любимец на чикагската публика, докато най-после се запозна с тридесетгодишната боксова меценатка Долорес – жена от мексикански произход, любовница на лансиращия се вече гангстер Ник Полезния. Ник Полезния изпрати един куршум в китката му и сложи край на боксовата му кариера.

Оливър отново се върна в цирка, където хвърля няколко месеца ножове. Този период, както и периодът като съдържател на билярдна зала, минаха без сериозни епизоди. Нямаше нищо интересно и в живота му като акционер в бар “Метро”, ако се изключи една подробност – пълният банкрут на бара, който го изхвърли на улицата без петак в джоба.

Оливър Крейзън реши да постъпи на военна служба. Той беше едва двадесет и пет годишен, едър, с цъфтящо здраве, макар и с лек дефект в китката. Решението си да постъпи в авиацията той взе така:

Хилда донесе втора халба бира на масата му и каза:

– Ти не си за флотата, Оли.

– Служи ми се във флотата, Хилдо – отвърна Оливър.

– Не си за флотата, Оли… Ти си жесток и ще се чувствуваш най-добре в авиацията.

Оливър се опита да се замисли. Той само се опитваше, защото въобще не можеше да мисли.

– Добре – каза най-после той, – ще постъпя в авиацията… Намери ми едно момиче да изживея последните си свободни дни.

Хилда се усмихна и изтри ръце от престилката си. Тя беше най-добрата съдържателка на заведение, където можеше да се пие за малко пари.

*

    Моторите бяха вече в действие. Около “москитите” вече шаваха само бордовите стрелци, които бяха най-дисциплинираните. Командите заглъхваха в рева на моторите. Чуваха се заплахи. Някакъв командир ревеше и споменаваше името на Оливър.

– Няма го още – извика от самолета първият пилот. – Измъкнете го от това проклето уиски!

Дежурният по летище изпсува и прибяга до барчето на пилотите. След малко той излезе оттам с някакъв човек под ръка. Изглежда, че този човек беше Оливър… Да, да, това беше Оливър! Същият вървеж. Същата коса. Но изражението на лицето не беше същото. Това бе изражение на човек, специализирал се в “ниското косене” с картечница.

– Къде е нашата машина?… Хари!… Говедо, къде е нашата машина?

– Тук е, пияна мишко!… Не виждаш ли къде сме?…

Дежурният по летище го избута на борда. Машините се заизкачваха една по една. Оливър разтърка слепоочията си и погледна картата на Корея.

– Пак няма набелязани военни обекти, Хари?

– Както винаги напоследък, Оли… Тези летения са специални, за тебе.

Оливър се прозя и опипа картечницата.

Като се издигнаха още по-високо, “москитите” минаха пренебрежително над бойните линии, прелетяха с насмешка гари и заводи и се насочиха на север. На север, където бе най-спокойно и където играеха деца…

Най-после водачът на ятото се спусна и самолетите се пръснаха.

Почувствувал дивата ярост на човека, който бе намразил света, същия, който някога сваляше в нокаут само с постоянни удари във веждата, Оливър впи очи около брега на реката, където вече бягаха възрастни и деца…

Спусък.

– Кър-р-р-р!…

Същият Оли, който някога като дете плачеше за удавените от наводнението. Оливър Крейзън от въздушните войски на Съединените американски щати, потомъкът на Линколн и възпитаник от неделното училище на отец Мойзи.

ПРЕДВАРИТЕЛНИ МЕРКИ

    Инспектор Макълбери Мичел е нисък, почти квадратен мъжага, с големи, прекомерно дебели ръце и стабилен къс врат, на който е поставена голямата му глава. Коравите му, извърнати навън бърни стискат здраво вечно горящата му пура, която окажда енергичните му кафяви мустачки. Друго особено нещо у него няма. Трябва само да се прибави великолепната фраза, която инспекторът често повтаря: “Момчета, работата е наред – остава само да открием и заловим убиеца!” Тази фраза той изговаря в най-съдбоносните за кариерата му моменти, без да се усмихва, и затова подчинените му смятат, че той притежава чувство за хумор. Между нас казано обаче, дори тази единствено оригинална фраза не е негова. Той я бе научил някога от своя балтиморски шеф Харвей – един достоен представител на старото полицейско поколение от времето на сухия режим.

Инспектор Мичел израсна и се затвърди на поста си изключително по криминална линия благодарение на блестящия си шанс. Престъпниците просто сами се пъхаха в ръцете му.

Годината ,947 обаче донесе прелом в неговата кариера.

Това стана така:

Един ден в кабинета му влезе висок и гъвкав като змиорка мъж, който, без да чака покана, седна на неговия стол и започна да драска със стилото на инспектора подметките си. По необясними причини инспекторът остана до края на разговора прав.

– Вие ли сте така нареченият инспектор Мичел? – запита безстрастно непознатият, изобразявайки едно кокиче на подметката си.

– Аз съм, мистър!… С какво мога да ви бъда полезен?

– Вие мъчно можете да бъдете полезен! – продължи непознатият, без да вдига главата си. – Вие сте в криминалния отдел, нали?

– Да, мистър!…

– Отсега нататък ще бъдете пак криминален инспектор, но ще изпълнявате политически задачи.

– Тоест… Как? – обърка се старият полицай.

– Като откривате конспирации, разпръсквате манифестации и прочее… Слушайте, знаете ли конституцията на Щатите?

Инспекторът прегриза края на пурата си. Минаха две минути, без да каже нищо. Лицето му се обля с кръв и под мустачките му се появиха капчици пот.

– Изглежда, че не я знаете – подигна главата си непознатият.

– Да си кажа правичката – започна инспектор Мичел, – от училището си спомних нещо като “хората са равни пред законите” и нищо повече…

– Забравете и това! – каза заповеднически непознатият. – Оставете криминалната част на помощника си и се заловете с политическите престъпници…

Като каза това, непознатият си отиде. Останал сам, инспекторът дълго гледаше вратата, през която изчезна посетителят, после издърпа един стол, седна на него и пъхна глава между ръцете си.

Инспектор Мичел не разбираше нищо от политика. Идеите за него бяха артикул, потребен на хора, които си нямат работа, а той си имаше достатъчно занимания с убийците и касоразбивачите. Той разбра само едно – етикетираният като криминален инспектор Макълбери Мичел може да свърши добра работа като инспектор от политическия отдел. Той си подсвирна лекичко и се залови за работа.

Преди всичко Макълбери Мичел намери броя на “Лук”, в който бе поместена статията “Как да познаваме комунистите”. След това нареди да му се изпрати календар с подчертани дати от рода на “Първи май”, “Великата френска революция”, “деня на Октомврийската революция”, “Парижката комуна”, “издаването на Комунистическия манифест”, “рождения ден на Сталин”, “смъртта на Ленин”, “падането на Сталинград” и пр. и пр.

На инспектор а направи впечатление, че датата на Октомврийската революция бе подчертана с две черти и няколко удивителни. На свой ред той също удари една черта под тази дата и сложи календара на бюрото си.

*

    От деня, в който непознатият мъж посети инспектора, минаха две години. Ето няколко страници от дневника на инспектор Мичел от този период:

“Събудих се както винаги навреме, избръснах се и отидох в кабинета си. Първото нещо, което направих, беше да погледна календара си. Един месец ни делеше от деня на Октомврийската революция. Казах “хм” и се залових за работа.

Повиках помощниците си и ги запитах:

– Знаете ли коя дата сме днес?

Тримата от тях не знаеха, но двамата казаха, че сме седми октомври. Направих забележка на първите, като ги упрекнах в липса на наблюдателност.

– Добре – продължих аз, – а знае ли някой от вас какво ще се случи след един месец.

Никой от тях не знаеше какво ще се случи след един месец и аз ги нарекох “говеда”. След това им обясних, че след един месец, на седми ноември, ще има октомврийска революция. Помощниците ме запитаха защо е нужно октомврийската революция да става на седми ноември, на който въпрос аз не можах да отговоря, защото и тези, които стоят над мене, не са обяснили това. Според мен на този факт може да се даде едно единствено обяснение, което открих след дълъг размисъл едва на петнадесети октомври същата година. Комунистите, понеже работят конспиративно, нарочно наричат революцията “октомврийска”, а всеки знае, че тя е станала през ноември. Това те вършат, за да заблудят полицията.

Но да преминем към целта. Аз казах на момчетата:

– Ясно, нали?… Ще постъпвате като срещу Първи май!…

Те казаха, че всичко им е ясно и аз добавих:

– Тогава всичко е наред, момчета! Остава само да издирим и заловим убиеца! Но те казаха: “Откъде накъде убиец?” Кипнах и като ги нарекох “говеда”, обясних, че това е мой стар маниер на изразяване, на което те ми отвърнаха, че вече не съм криминалист, а помощник на Федералното бюро и ще трябва да си измисля нов традиционен израз. Пак кипнах и пак ги нарекох “говеда”.

Щом изпратих помощниците, веднага си сложих очила, едно старо палто и каскет. Мушнах пистолета в един от джобовете, помолих се, както прави нашият президент при тежки държавнически актове, и излязох на улицата.

Денят беше малко облачен. По нищо не личеше, че след един месец ще има революция. Също така по нищо не личеше, че по улицата се движи самият инспектор Мичел.

Озовах се на пристанището и започнах да се разхождам по кей номер 14, като четях широко разтворения “Дейли Уоркър”. Изведнъж до мен се приближи едно лице със старо палто, каскет и очила, което каза: “Последвайте ме!” и насочи един пистолет към мен, но през джоба си, както обикновено правя аз. Веднага познах по гласа моя помощник Хари и го нарекох “говедо”. Пратих го на кей номер 19, а сам започнах да циркулирам из моя участък.

Работниците седяха на групи върху балите и се разговаряха. Приближих се до тях и започнах да търся кой от групите чете “Дейли Уоркър”. В статията “Как да познаваме комунистите” точка първа гласи: “Комунистите се познават най-добре по това, че четат “Дейли Уоркър”. В джоба на един от работниците видях един сгънат брой от този вестник. Седнах до него и търпеливо зачаках момента, в който той ще започне да чете, за да го арестувам. Понеже работникът не направи това, аз казах: “Пише ли нещо ново във вестника?” Той отвърна: “Другарю, заповядайте!” и ми подаде броя. В този момент до мен се приближи един работник със старо палто, очила и каскет, който извика: “Последвайте ме!… В ареста ще ми разкажете как се готвите за Октомврийската революция!” Нарекох Боб “говедо” и му заповядах веднага да върви в ареста на вода и хляб.

Тръгнах по-нататък. Озовах се до нова група докери. Един младеж четеше “Уоркър” – неделното издание на “Дейли Уоркър”. Замислих се. В статията не се споменаваше дали трябва да се арестува за неделното издание. Но аз проявих самоинициатива: “Младежо, последвайте ме, да си поговорим за бъдещето!” – казах аз. – “Работа ли ще ми предложите?” – засмя се младежът. Изтеглих го настрана и започнах да го разпитвам: “Колко сте на брой?” – “Не разбирам нищо!” – отвърна младият човек. – “Как върви подготовката?” – запитах вече съвсем ясно аз. – “Нищо не разбирам!” – отново отговори той. – “Тези всички като вас ли са?” – “Разбира се!” – Всичко беше ясно. Арестувах цялата група и започнах разпит.

Разпитът продължи пет часа. През това време помощниците ми докараха нови 130 докери и телефонирах в къщи, че ще закъснея. На въпросите ми в ход ли е подготовката за манифестацията на седми ноември, плакатите готови ли са и клубът украсен ли е вече всички отговаряха със свиване на рамене. Точка седма от статията “Как да разпознаваме комунистите” гласи: “На всички въпроси комунистите отговарят със свиване на рамене”. Това ми даде право да натикам всички в ареста до свършването на революцията.

Късно през нощта, когато се прибрах при моята Сицилия, по навик, още като я видях, запитах: – “Как върви подготовката?” – Тя ме погледна в недоумение и сви рамене. – “Няма да свиваш рамене! – изревах аз. – Нима не знаеш седма точка от статията на “Лук”? – Ядосан от всичко това, отказах всякаква вечеря и си легнах.

БЕЛИ ОБЛАЧЕТА

    Тук всичко бе проникнато от дъха на разцъфналите кестени. Тук всичко беше френско: и Сена, и старите кейчета, и шлеповете, и прострените да съхнат на слънце чорапи, и далечните удари на църквата “Сен Мартен” – всичко до най-малките подробности. Не беше типична тук само голямата реклама на питието “Кока-кола”, която стърчеше над стария въглищен склад. Под тази реклама една жена със старомодно подстригана коса и вратовръзка от тези, които носеха преди тридесет години, убеждаваше с големи букви: “Пушете само “Честърфийлд”! Но в замяна на това децата, които пристигнаха на брега, говореха на чист френски език, макар че пушеха американски цигари (не тези от рекламата, а “Кямел”) и се псуваха на коубойски жаргон.

Алберт се излегна на оръфаната като стар килим трева, загледа се в белите облачета, плъзнали по небето, всмукна дълбоко дим и каза:

– Не съм предразположен да търпя възражения! Който не е съгласен със законите на нашата банда, да отива при Пиер!… – Той се повдигна на лакътя си. – Има ли такива?… Рене, приготви се да пишеш диктовката ми!…

Рене, тринадесетгодишен хлапак с чипо носле и големи, щръкнали напред уши, приседна до шефа си, измъкна от пазвата една тетрадка и като побърка дълго в задния джоб на панталона си, извади едно канапче, кутийка за грамофонни иглички, две зелени стъкла за очила и едно моливче. Той върна всичко обратно, а остави на тревата само молива. Останалите трима членове на бандата приседнаха до тях и наостриха уши.

Алберт сбръчка челото си, както правят възрастните, когато мислят, пое дълбоко въздух, изгаси угарката си, затвори кафявите си очи и настъпи дълбока тишина, в която се чу само далечното мучене на един катер. После Алберт проговори:

– Пиши, Рене!… Уважаеми господин Жоньо, Детето ви се намира в наши ръце, с повишен апетит и с желание час по-скоро да ви целуне. Удава ви се отличен случай да прегърнете сина си. Достатъчно е само да предадете сумата от две хиляди франка на нашия пратеник, който ще ви донесе писмото. От само себе си се разбира, че най-глупаво ще бъде, ако уведомите полицията и пр. Както виждате, сумата е смешна в сравнение с това, което се взема в Америка…

– Не бързай толкова, Бети! – каза Рене, като записваше чевръсто диктовката.

– … което се взема в Америка – продължи Алберт. – Написа ли?…

Рене кимна.

– … Само няколко часа след предаването на сумата и при положение, че вие сте благоразумен, детето ще бъде при вас. Начинът, по който ще ви върнем скъпата рожба, е добре обмислен от нас. Опитате ли обаче да правите мизерии, веднага ще получите само лявото краче на сина си, което ще познаете по белега над глезена. Имайте пълно доверие в нас. Бандата ни работи честно и няма нищо общо с мерзавците, които понастоящем действуват в разни квартали на Париж. Освен това обещаваме ви, че синът ви занапред не ще изчезва повече от детския дом, където го пращате и откъдето го измъкнахме. Нещо повече, вашият мил Едмон ще има покровителството на нашата група… Детето ви е в сигурни ръце и разчита на вас. Оставаме с искрени към вас почитания: “Чикагските бандити”.

Хлапетата слушаха със зяпнали уста стройната и остроумна реч на главатаря си, която той знаеше от стотиците преводи от английски на френски, печатани всекидневно във френската преса. Облачетата продължаваха монотонния си ход по равното синьо небе – чисти и светли като душите на деца. Катерът вече минаваше съвсем близо, кестените продължаваха да ухаят, а Сена си течеше едва забележимо надолу, пълна с отпадъци и дълбоката мъдрост на времето…

– Бети – прошепна едва чуто Жан, – ти си умен… Уверявам те, умен си като големите хора!…

Жан клатеше възторжено глава. Другите двама членове на бандата също клатеха глави в знак на одобрение.

Само Алберт се излегна по-добре, измъкна отнякъде цигара, пъхна я в устата си и каза:

– Огън!

Една запалка щракна и цигарата пусна дим. После запалката обходи всички цигари поред. Една американска запалка, която палеше цигарите на френските деца.

– Хайде, Жан – подкани поразително безстрастно Алберт. – Знаеш всички подробности. Погледни как е детето и тичай при бащата!… Бон шанс!

Подражавайки на шефа си, напълно спокоен и с решително изражение на лицето Жан сгъна записката, пъхна я в джоба си и се изправи.

– Довиждане!… Бъдете напълно спокойни!

Бандата каза “довиждане”. Само Алберт не каза “довиждане”. Той каза:

– Дайте картите!

*

    Парите отдавна бяха разпределени. Очакваха да се завърне само Рене, който бе отвел “пленника” при баща му. Децата бяха залегнали зад борда на един много стар, изваден на сушата шлеп. Те зорко наблюдаваха онова място, където трябваше да се покаже Рене. Сърцата им трепкаха от вълнение. Листата на кестените се люлееха под напора на пролетния вятър, който освен цветовете караше да се разцъфтяват и най-светлите детски мечти. И всичко си беше пак по старому: и Сена, и шлеповете, и далечните удари на църквата “Сен Мартен”, оповестяващи вечерня. Тогава се зададе Рене и каза спокойно:

– Боли ме стомах от този сладолед.

– Предаде ли сина?

– Не виждате ли, че се връщам с празни ръце? Ти си гениален, Бети. Оставих го в “Савоя”, поръчах му сладолед и телефонирах на бащата…

– Седни, Рене.

Иначе напълно френски пейзаж, като се изключат двете реклами, цигарите, запалката и записката за изнудване, които бяха американски. Колкото се отнася до облачетата, те продължаваха да си плуват в потъмняващата вечерна синева – меки, нежни, както казахме вече, като душите на деца…

ПРОИЗШЕСТВИЕ В ПАРИЖ

    Такива неща се случват на сто години може би веднъж, но все пак случват се. Преди един месец на някаква парижки площад се срещнаха господин Христофор Колумб и господин Америко Веспучи.

– Здравей, Америко! – поздрави Колумб.

– О-о, здравей, Хрис! – поздрави Веспучи.

– Как си? – запита Колумб.

– Аз съм добре, ами ти как си? – отвърна Веспучи.

– Живея си със славата – гордо осведоми Колумб.

– Каква слава? – учуди се Веспучи. – Това, че пренесе тютюна в Европа ли?

– Не само това – рече колкото се може по-скромно Колумб. – Доколкото ми е известно, през 1492 година аз открих Америка.

– Хайде де – засмя се Америко Веспучи, – всеки знае, че заслугата за откриването на Америка е само моя.

– Виж ти, виж ти! – удиви се Колумб. – И това не бях чул, и това чух… не знаеш ли поне американския шлагер, който пее:

…Мила, ти си най-голямото откритие,

което светът познава от 1492 насам.

Колумб откри Америка,

а аз открих тебе…

– Говориш глупости, да не кажа нещо по-силно! – забеляза учтиво Америко Веспучи. – А защо тогава казват “Америка”, а не “Колумбия”?

– Това не знам – почеса се замислено по врата Колумб. – Изглежда, че има някакво недоразумение. Ако отвориш който и да е учебник по география или история, ще видиш, че Америка е открита от мен.

– Америка е открита само от мен! – изкрещя учтиво, но извън себе си Америко Веспучи. – Ако продължаваш да твърдиш обратното, ще се отнеса до съда.

– Какво искаш ти бе, удавнико? – извика учтиво, но още по-силно Колумб. – Знаеш ли колко като теб са минавали през ръцете ми?

– Подмазвач на испанската кралица!…

– Ти си подмазвач!…

– Смееш ли да запитаме минувачите?

– Какво да ги запитаме?

– Да питаме кой е открил Америка.

Докато се караха на свеж ренесансов стил, около великите откриватели, привлечени от крясъците, започнаха да се трупат много парижки граждани, които заради безработицата бяха напълно свободни и се развличаха главно с подобни улични сцени.

– За какво се карате? – запита оръфан интелигент с очила.

– Моля, господине – започна Колумб, – кой според вас откри Америка?

– Ех, ако ми падне само в ръцете! – обади се един работник.

– Какво ако ви падне? – запита Веспучи.

– Ще му извия врата!…

Присъствуващите започнаха да се смеят. Откривателите едва забележимо опипаха вратовете си.

– Но защо така… господа? – поиска да се осведоми Колумб.

– Защото ако не бе открил Америка, в Париж нямаше да има американци.

– Я погледнете – обади се някакво старче и посочи един американски офицер, който отваряше вратата на леката си кола пред едно френско момиче.

– Обърнаха сърцето на Франция в изложба на реклами! – излезе на преден план девойка с яке и някакъв опасен за откривателите пламък в очите.

– Вместо министри ни сложиха кукли!…

– Изпотровиха ни с конски консерви!…

– Не е прилично да се говори така за американците – каза един от откривателите.

Тълпата погледна с интерес двамата субекти в средновековно облекло, избухна в спонтанно негодувание и се втурна срещу тях.

– Стойте! – изписка Колумб. – Аз не съм открил Америка!… Аз мислех, че Америка е Индия!… Този господин откри Америка!…

Той посочи господин Веспучи.

– Аха, аха! – изчерви се Веспучи. – Парижани, този господин е Христофор Колумб!… Трябва ли към това да се добави нещо? Аз съм само жалък плагиатор…

– Лъже, господа! – извика Колумб. – Тогава защо Америка се нарича “Америка”, а не “Колумбия”?…

– Всеки учебник ще ви докаже, че откривателят на Новия свят е Колумб!…

– Засрамете се! – извика една бабичка. – И двамата се отричате от позора си!…

Докато тълпата се канеше да вземе решение, великите мореплаватели издуха платната си и хукнаха по страничния булевард.

– Завий в ляво! – крещеше бежешком Колумб. – Сега в дясно!…

Тълпата нададе яростни викове и по улиците на Париж се започна незапомнена в историята на човечеството гонитба.

*

    – Карай сега направо!…

– Да си починем малко, Колумбе.

Великите откриватели на Новия свят спряха до една сграда. Тълпата нито се виждаше, нито се чуваше. Бегълците дишаха бързо и дълго не можеха да си проговорят.

– Нищо не разбирам – започна най-после Веспучи.

– Не проумявам какво са направили в наше отсъствие тези американци – задъхано каза Колумб. – Я, какво пише тук?…

Америко Веспучи се обърна към стената и започна да чете:

– “Американци, отивайте си в Америка!”… “Риджуей, иди при Айзенхауер!”

– Трябва да е станало нещо – замисли се Колумб. – Хайде да си вървим.

Христофор Колумб и Америко Веспучи тръгнаха бавно по глухата уличка със своята клатеща се моряшка походка, като си даваха вид, че са обикновени, незначителни, смахнати минувачи, върху които за нищо на света не бива да се стоварва вината за откриването на Америка.

ИДИОТИ

1

    Един ден фоторепортерът Милотин Милотинович съвсем внезапно разбра, че навън е пролет. Пролетта в Югославия се познава само по цъфналите дървета. Иначе по нищо не може да се разбере кога е пролет, кога е есен. Милотин грабна фотоапарата си и тръгна из околностите на Белград. Хълмовете на Авала бяха застлани с млада трева, по която лежаха най-разнообразни по вид и възраст скитници, всички с по една тревичка в устата, заслушани в песните на славеите. Милотин също легна по корем, също налапа една тревичка и също се унесе. По шосето се зададоха двама удбовци. Птиците веднага млъкнаха. Удбовците минаха и любовните славееви трели отново затрептяха между натежалите от цвят клони.

Сърцето на фоторепортера трепна. По асфалтираното шосе се зададе семейство на велосипеди. Най-отпред яздеше бащата, след него майката, следвани от дъщерята и седемгодишното синче, което много приличаше на дъщерята, която пък от своя страна страшно много приличаше на бащата. И четиримата колоездачи имаха благополучен вид на хора, тъпкали се цял живот с колбаси, бекони и чисто краве масло… Тук Милотин бе озарен от една завидна идея: да фотографира колоездачите и да помести снимката в “Неделни илюстровани новини” с текст: “Югославско трудово семейство на пролетна разходка.  Снимка: М. Милотинович”… Фоторепортерът залегна, насочи обектива и щракна…

“А бе, аз, докато си почивам, не мога ли да направя един фоторепортаж за пролетта?” – запита се Милотин и като си отговори сам, че може, мързеливо легна на хладния зелен килим… Но този ден въпреки леността му пролетният репортаж просто се пъхаше в обектива му. Милотин знаеше, че за цъфнали дръвчета никой нямаше да му плати хонорар, но ако под цъфналите дръвчета можеха да се сложат симпатични на режима неща?… А според него симпатичен за режима факт беше фактът, че една лъскава кола се отби от пътя, спря в тревата и от отворената врата излезе любовна двойка. Наистина мъжът бе твърде старичък, а момичето едва ли имаше двадесет годинки, но те седнаха така симпатично до колата, че снимката стана неизбежна. Милотин Милотинович започна бавното и мъчително “пълзящо заобикаляне”. Като попълзя четвърт час, той се доближи до влюбените и скрит зад парковия храст, провря обектива. Влюбените седяха на тревата и пушеха. Зад тях бе колата, а над нея като весел бял водопад висеха обсипаните с цветове кони… Щрак!… От радост Милотин едва не подсвирна. Той си представи надписа: “Расте стандартът на трудещите се в нашата страна. Снимка: М. Милотинович.”

Като попълзя така още известно време и като отбягваше грижливо в обектива му да не попадне някой окъсан скитник, Милотин Милотинович направи още няколко снимки, в които имаше и пролет, и утвърждаване на режима.

На другия ден той особено взискателно отдели от целия баласт трите най-добри по сюжет снимки и ги отнесе в “Неделни илюстровани новини”. Редакторът погледна снимките и каза:

– Браво, Мило, това е твоят шедьовър.

Фоторепортерът наведе скромно глава:

– Признавам, че се постарах повечко.

– Старанието ти ще бъде възнаградено – каза редакторът.

2

    Шедьовърът на Милотин Милотинович, оригиналният фоторепортаж, зае горната половина на първата страница на вестника. Надписите си останаха такива, каквито той сам предложи. В снимките имаше и пролет (клонките с цветовете), и нарасналото благосъстояние на югославския народ (охранените лица, велосипедите и колата).

3

    – Идиоти! – изрева мистър Алън. – Идиоти!…

Той яростно натисна звънеца. В кабинета на американския посланик влезе един от секретарите. Алън му подаде “Неделни илюстровани новини”. Секретарят погледна първата страница, седна на креслото и изкрещя:

– Идиоти!… Просто да ги пребиеш!…

Алън вдигна слушалката и поиска да го свържат с Ранкович. Десет минути след това Ранкович допълзя в краката му.

– Идиот, чете ли този вестник?

– Не, мистър, аз не обичам да чета.

– Виж тук!

Ранкович погледна снимките, хвана трескаво вестника, смачка единия му край и след една минута нададе вой:

– Идиоти… Пуснете ме да се разправя с тях…

4

    Тъкмо слагаше чорапите си, купени с хонорара от репортажа, Милотин Милотинович не без интерес разбра, че го арестуват.

5

    – Познаваш ли хората на тази снимка с надпис: “Белградски ударници на пролетен пикник?”

Милотин се понаведе и разгледа снимката, на която, разположени сред високата трева, седяха четирима мъже, разстлали нещо бяло под себе си.

– Не ги познавам, господине. На мен ми се видя интересна тази компания, която обядва на тревата.

– Идиот! Това е диверсионна четворка, усвояваща на практика ориентирането по карта без помощта на компас… А тази снимка какво представлява според теб?

– Любовна двойка пред кола.

– Хубава любовна двойка – кипна разпитвачът. – Това е шефът на английското разузнаване в нашата страна в момента, когато получава сведения от първата си сътрудничка Кица Доротич… А това семейство на велосипеди познаваш ли го?

– Не.

– Знаеш ли кой е бащата на така нареченото от теб югославско семейство?

– Кой е?

– Полковник Ханс Финцлер от танковия корпус на Хитлер, изпратен от американците при нас като специалист… Видя ли как ни изложи?…

Милотин Милотинович виждаше. Той усети бързите удари на сърцето си и конвулсивно хвана с ръка шията си.

КЪСИ РАЗКАЗИ

В  П а р и ж

    – Не, младий момко – усмихна се аптекарят, – няма да ви продадем отрова! Потърсете друг начин за самоубийство!…

Младият човек напусна аптеката. С наведена глава той прекоси площад “Конкордия”. И дълго вървя той по улиците, с ръце в джобовете на вехтото си палто.

Най-после, като бе обмислил всичко, младият човек влезе в един магазин, измъкна последните няколко франка, които му бяха останали, и си купи една американска консерва, изпратена според плана Маршал, за подпомагане на гладуваща Европа.

Продавачът каза горчиво:

– Защо не се хвърлите в Сена, младий момко?

– Аз съм отличен плувец! – отвърна младият човек.

– Съжалявам – допълни продавачът. – С тези консерви е напълно сигурно, но болките в стомаха са страхотни… Любов или безработица?…

Младият човек не отвърна нищо и пак закрачи по улиците. Щом стигна в квартирата си, той се заключи, отвори консервата, изяде я и спокойно зачака смъртта.

В  Н ю  Й о р к

    А полицейският сержант Мелвън взе, че умря. Инспектор Харвей нареди да му се извърши подобаващо тържествено погребение и сам пожела да присъствува.

Процесията вървеше бавно към гробищата. Птичките чуруликаха, по синьото небе дремеха малки розови облачета, кипарисите по алеите се зеленееха, току-що оросени и свежи, специален хор пееше ангелски песни, няколко жени плачеха и всичко се развиваше по протокол, както го бе нагодило погребално бюро “Уатсън и син” за 185 долара, с оросени кипариси и скрити славеи между дърветата…

Но изведнъж пред инспектор Харвей застана сержант Сидней и каза разтревожено:

– Инспектор Харвей, попаднали сме в конспирация!

– Изразете се правилно, сержант! – извика инспекторът и хвана верния си “Колт”.

– Наредете да спрат процесията и ме последвайте!

Процесията бе спряна. Ангелският хор млъкна, славеите между дърветата прекъснаха птичата си симфония и от клоните се спуснаха платените “птички”, облечени в шлифери, които гледаха недоумяващо и изплашено.

Сержант Сидней отведе инспектора напред и му показа една колона, обрасла с бръшлян.

– Четете! – каза спокойно сержантът.

Инспектор Харвей прочете, потърка очите си, отново прочете и като се опомни, изрева:

– Заградете бързо гробищата!… Градинският персонал да се обискира! Управителят да се арестува!… Обявявам извънредно положение!…

След петнадесет минути в гробищната църква под личното ръководство на инспектор Харвей започна дълъг разпит.

И всичко това само заради надписа върху обраслата с бръшлян колона, върху която с позлатени букви бе написано: “Алея ВЕЧЕН МИР”.

В  К о р е я

    Хасан пристигна в Корея и започна да се окопава. Когато превземаха хълма, той се окопа четири пъти. Когато напущаха хълма, Хасан се окопа два пъти. При едно заграждение Хасан се окопа три пъти. При едно отстъпление той се окопа шест пъти.

И най-после, след като направи петнадесет сполучливи окопавания, Хасан бе закопан един-единствен път.

НА ТЕРАСАТА

Жесток разказ на мистър Арчибъл Кийтс

    Когато гостите се умориха да танцуват, домакинята, мисис Бети Лоутън, каза с приятния си ирландски акцент:

– Каня ви на терасата, където Хилда ще ви поднесе студено кафе.

Гостите започнаха да стават от креслата и през широко отворения портал на вилата преминаваха към силно осветената веранда. Тук имаше само меки разтегателни столове и масичка за прислугата, върху която, преди да бъдат сервирани, се поставяха подносите. Поради силното осветление океанът не се виждаше. Чуваше се само едва доловимият му плясък.

Приятно изморени от танците, гостите насядаха върху столовете. Почти никой не желаеше да говори сега. Дори синът на известния фабрикант на леко оръжие млъкна и за известно време се отказа да флиртува с едрата жълтокоса жена, която преди две седмици бе успяла да вземе развод от втория си мъж, външнополитически редактор на един от безбройните “таймсове”. Настъпи момент на вълнуващите разкази.

– Жадувам за един жесток разказ! – въздъхна мис Коринтия Слоуб, изпъвайки снобично мраморните си ръце, по които скромно издрънчаха четири златни и две диамантени гривни.

– Стига да желаете – осведоми ги домакинята. – Между нас се намира маститият Арчибъл Кийтс, страстен родолюбец, който е излагал неколкократно живота си за отечеството… Има ли нещо във вашите спомени, което би могло да се нарече жесток разказ, мистър?

Арчибъл Кийтс наведе дългата си смела глава, постоя така една минута, сякаш за да бъде разгледан добре от гостите, повдигна я отново и каза:

– Не зная как бихте нарекли моя разказ, който ще чуете след малко. Надявам се, че след изслушването му към моята организация ще бъде спечелено още известно число симпатии.

– Коя е вашата организация? – запита коринтия Слоуб.

Мистър Кийтс пое поднесеното му кафе, отпи малко, за да го опита, и отговори:

– Ку-клукс-клан!

– О-о! – извикаха няколко от присъствуващите. – Очарователно!…

– Да – започна мистър Кийтс, – беше очарователна джорджийска нощ. Тъкмо се бях прибрал от едно организационно събрание, когато Феликс почука на вратата ми…

– Кой е този Феликс? – попита мис Слоуб.

– Организационният ни секретар, мис… Той влезе и…

– Хубав ли е той? – жадно запита мис Слоуб.

– Твърде хубав и способен момък… Феликс влезе и каза: “Подгонихме Дик. Ще падне интересна забава. Желаете ли да присъствувате?” Естествено, че се съгласих. Гонитба на негри не бяхме имали от седмици и предложението беше възбудително. Повечето от присъствуващите тук господа са участвували в гонитба на дивеч и знаят сладостите на лова… Облякох се, взех белите си одежди, отвързах вярното си куче Топси и тръгнах след Феликс… Момчетата бяха очертали вече колоните на преследването. Както винаги, начело бе Томи, следван от Макер. Гласът на Уйбър се чуваше най-често, пак както винаги. Красивата нощ, тихото шумолене на ветреца, теменужните облачета…

– Уйбър красив ли е? – прекъсна го мис Слоуб.

– Необикновено красив, с белег от нож по цялото лице… теменужните облачета – всичко това предразполагаше към приключение, което трябваше да завърши само с кръв… Топси се откъсна от мен и полетя напред…

– Топси красив ли е? – прошепна мис Слоуб.

– Казах, че Топси е моето вярно куче, мис… Дик сигурно бягаше далеч напред…

– Дик красив ли е?

– Мис Коринтия Слоуб – извика възмутено мистър Кийтс, – Дик се наричаше негърът, който преследвахме… Той сигурно се е отдалечил напред, мислех си аз, и продължавах да бягам. Бягахме вече извън града. Трябва да забележа, че практиката на нашата организация изисква всестранно развити младежи и особено добри спринтьори, затова често тренирах хората си в бягане. Но да не се отклоняваме. Бягахме вече извън града. Пътят извиваше между китни овощни градини и вили. Най-после настигнах хората си. Те бяха събрани пред някакви развалини, по-точно, бяха се вкупчили пред една твърде широка сметопроводна тръба. “Какво има?” – запитах аз.

“ – Изглежда, че се е пъхнал в тръбата, шефе – отвърна един от моите хора. – Тук се е пъхнал, защото аз бях начело и видях как изчезна изведнъж. Само тук може да бъде.” Помислих малко и заповядах да ми дадат нещо като пръчка. Дадоха ми. Аз се наведох.

– Към тръбата ли?

– То беше канал, мисис Лоутън… Краят на пръчката ми потъна в нещо меко. Някой изскимтя нечовешки. Скочих и извиках: “Въоръжете се с шишове. Не можем да го измъкнем, но ще прободем на сто места това черно куче.” Хората ми се разпръснаха да търсят остри железа. Диво възбуждение бе обхванало всеки един от нас. Близостта на кръвта дразнеше патриотичното ни чувство. Скоро пристигна Джим (никак не е красив, мис Слоуб), който донесе куп железни шишове от някаква стара сграда. Разпределихме си ги и започнахме да мушкаме… Това беше истинско блаженство. Не зная дали някога някой от вас ще има щастието да попадне на такъв случай. Тържествувахме. Ужасно красива е гледката да видиш как от шиша капе червена, позлатена от лунната светлина кръв. Обзети от щастие, каквото рядко може да сполети човека, хората ми се наредиха в кръг и заиграха традиционното кърваво хоро на организацията. Викахме, лудувахме и пак, и пак мушкахме топлата още негърска плът… Представяте ли си, господа и дами, удивителната гледка: мъжествени хора, облечени в еднакви бели одежди и качулки, да пеят и да реват под светлината на безчувствената, нищо не разбираща луна?… В такива моменти аз трябва да бъда особено внимателен. Понякога озверените от вакханалията момчета се сгризват за гърлата, а това, както знаете, противоречи с устава на нашата организация и е противочовешко!… Тук ни завари утрото. Студените слънчеви лъчи осветиха околността. Уморени от танца, ние бяхме насядали за малък отдих. Тогава именно реших да погледна в канала. Не само да усещаш, а и да видиш удоволствието си това е златното правило на нашата организация. Наведох се и извиках от ужас.

– Боже мой! – изхлипа домакинята. – Говорете по-бързо!…

– В канала, господа и дами, напъхано достатъчно навътре и обърнато с гръб към изхода, превърнато в потресаващо окото маса, немееше моето вярно, умно, произлязло от смесването на три чисти раси куче, Топси.

Гостите на госпожа Лоутън извикаха отчаяно. Мис Слоуб плачеше и нежно отриваше сълзите си, а гривните й дрънчаха и пригласяха на хленча й.

– Горкото куче! – плачеше едрата жълтокоса жена. – Това е ужасно! Боже мой, как сте си позволили това?

– Как сме си позволили? – наведе глава Арчибъл Кийтс. – Нали ви казах? Повярвайте, през цялото време бяхме сигурни, че в канала е Дик. Иначе бихте ли допуснали?…

– Ужасно! Ужасно! – повтаряше мис Слоуб.

– Страшно жесток, нечовешки разказ! – намеси се и синът на фабриканта на леко оръжие.

Арчибъл Кийтс погледна към спокойната тъмнина, където се простираше Тихият океан, запали пура и каза:

– Слава богу! Смъртта на моето куче бе изкупена две седмици след това със смъртта на двама негри… Успокойте се. Единият от тях се казваше Дик.

Гостите въздъхнаха и се успокоиха.

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СЕНКИ ОТ МИНАЛОТО

По пътя…………………………………………………………………………………………………    7

Стар кадър…………………………………………………………………………………………….  13

Край чешмата………………………………………………………………………………………..  19

Морал……………………………………………………………………………………………………  26

Палавник……………………………………………………………………………………………….  36

Захарният апартамент…………………………………………………………………………….  40

Случка в “Савоя”……………………………………………………………………………………  43

КРИТИКА И САМОКРИТИКА

Случаят Иван Зайков……………………………………………………………………………… 49

В една вечер…………………………………………………………………………………………..  53

След почивката………………………………………………………………………………………  58

Прелетна птица………………………………………………………………………………………  62

По вършитба…………………………………………………………………………………………..  67

Доклад……………………………………………………………………………………………………  72

Поетът и огледалото……………………………………………………………………………….  76

Натюрлих……………………………………………………………………………………………….  79

Един и осемдесет и четири……………………………………………………………………..  82

Давид и Голиат……………………………………………………………………………………….  85

Мембанит……………………………………………………………………………………………….  91

Пиле……………………………………………………………………………………………………….. 97

СИЛУЕТИ ОТ НОВОТО ВРЕМЕ

Инспекция……………………………………………………………………………………………… 103

Беглец……………………………………………………………………………………………………. 107

Тревоги………………………………………………………………………………………………….. 112

Недоумение……………………………………………………………………………………………  122

Дъжд………………………………………………………………………………………………………  127

НАШИТЕ ДЕЦА

Педагогическо………………………………………………………………………………………..  135

Деца……………………………………………………………………………………………………….  139

Пуловерът……………………………………………………………………………………………….  145

В АТЛАНТИЧЕСКОТО ТРЕСАВИЩЕ

Бяло и черно……………………………………………………………………………………………. 153

Островът на щастието……………………………………………………………………………… 158

Пушечно месо…………………………………………………………………………………………. 164

“Ана Каренина”………………………………………………………………………………………. 169

Двубой…………………………………………………………………………………………………….  172

Интервю………………………………………………………………………………………………….. 177

Стрелецът от “Москито”……………………………………………………………………………. 181

Предварителни мерки………………………………………………………………………………. 186

Бели облачета…………………………………………………………………………………………… 192

Произшествие в Париж…………………………………………………………………………….. 197

Идиоти……………………………………………………………………………………………………..  202

Къси разкази…………………………………………………………………………………………….. 207

На терасата………………………………………………………………………………………………. 210

БИОГРАФИИ през годините неподредени…

Намирам постоянно автобиографии, писани по най-различни поводи и необходимости, от ранното му начало на „служещ“ – до опити да излезе извън границата. Интересно ми е да чета промените – според случая – и да ги сравнявам с истината.

Но между редовете изникнаха и много факти, които бяха неуточнени, или дори неизвестни.

Научих много за него от тези записи.

Ще ги слагам както ми попаднат при сканирането, а някога дори може и да ги подредя по години…     /Дж.В.

1.

БОРИС АПРИЛОВ

Роден съм на 21 март, 1921 година в Малко Търново, в една от най-ниските и нежни планини на света – Странджа, но на две годишна възраст родителите ми ме отвеждат в пристанищния град Бургас. Този град ме отглежда до двайсет и пет годишната ми възраст. След това ме поема София. София ми предлага редакторско място в хумористичния седмичник „Стършел“, осигурява ми издателства за книгите и сцени за пиесите. Автор съм на няколко сборника с разкази и повести: „Тревоги“, „Морето е на всички“, „Докосване“, „Есенни дюни“, „Отбраната на Спарта“, „Четири повести“ и „Часът на източния бриз“. Не обичам хумористичните си разкази и не ги споменавам. Написал съм няколко пиеси, от тях държа само на „Островът“, „Дъждът“, „Кораб с розови платна“ и „Прерия“. Не съм особено популярен, знаят ме главно децата заради повестите ми от поредицата „Приключенията на Лиско“. Няма да е излишно, ако спомена и част от куклените си пиеси: „Шестте пингвинчета“, „Чими“, „Яйцето“, „Динди“ и така нататък. Освен това на Черно море си имам ветроход, който се нарича „Ахасфер“.

==============================================

 

2.

ХАРАКТЕРИСТИКА

на БОРИС АПРИЛОВ /АТАНАС ВАСИЛЕВ ДЖАВКОВ/

 

Другарят Атанас Василев Джавков участвува активно в нашия литературен живот под псевдонима Борис Априлов. Повикан от студентския литературен кръжок „ЖАР“ в редакцията на в-к „Стършел“, той става редактор в културния му отдел, където в продължение на 12 години непрекъснато пише фейлетони и разкази, бичуващи недъзите в нашия живот, и проявява особена активност на външнополитически теми.

Издал е пет книги в сатирично-хумористичния жанр, а от известно време се е отдал на морската тема, като описва живота на нашите моряшц и рибари. Всички негови разкази на тази тема излизат след един месец в сборника му „Морето е на всички“, издание на „Български писател“.

Последните пет години Атанас Джавков беше на работа в дирекцията на Българския цирк като главен драматург, изпратен там да затвърди клоунадата.

От една година насам той е на свободна писателска практика.

Като редактор в „Стършел“ и драматург, той е посетил служебно и частно Унгария, Чехословакия, ГДР, Англия, Италия, Франция, Югославия и други страни.

Настоящето му се дава да му послужи пред Народната милиция, във връзка с желанието му да вземе участие в средиземноморската екскурзия на „Балкантурист“.

1963.

==========================================

 

3.

Биографични сведения за

БОРИС АПРИЛОВ

/Атанас Василев Джавков/

 

БОРИС АПРИЛОВ /Атанас Василев Джавков/ е роден на 21 март 1921 год. в гр. Малко Търново – България. Израства и учи в пристанищния град Бургас. Там, като ученик, пише и печати първите си разкази за моряците, рибарите и скитниците. Още в ученическата му възраст вестник „Бургаски фар“ го назначава за свой репортер. Все още под името Атанас Джавков започва да изпраща хумористични разкази на столичния, единствен в България хумористичен седмичник „Стършел“. Скоро седмичникът го повиква в София и го назначава за редактор на културния отдел. С новото си писателско име – Борис Априлов, авторът в продължение на 15 години издава хумористичните си книги: „Тревоги“, „Върхът на нахалството“ „Кифлата на началника“, „Нокаут“ и „Пиратска романтика“. Първата от споменатите книги излиза само в 2000 екземпляра, а следващите в 30.000. Хуморът му става желан гост на всички вестници и списания. Борис Априлов е приет за член на Съюза на българските писатели, става професионалист, започва да живее само от хонорари и авторските си права, отново се връща при морето и рибарите, построява си ветроходната яхта „Ахасфер“.

Напуснал пределите на хумора, заел се предимно със сериозната белетристика, от 1960 година нататък той издава сборниците с разкази: „Морето е на всички“, „Докосване“, „Есенни дюни“, „Часът на източния бриз“, „Отбраната на Спарта“ и „Деликатно настроение“. Сборници с повести: „Четири повести“, „Далечно плаване“ /съдържа три повести/. Романи: „Преобръщането“ и „Маймунската кожа“.

През 1991, по случай Седемдесетгодишнината на автора ще бъде издадена „Прекосяването на великата прерия“ /избрани разкази и повести/, както и новите му романи: „Великата суета“ и „Цикладските острови“.

В десетки издания с тиражи по 50 и 80.000 са издадени романите и повестите му за деца и юноши. Поредицата „Приключенията на Лиско“ е съставена от три романа и десет повести, възлиза на 1000 страници. Всички повести са излъчени по телевизията като рисувани и куклени филми, а романите като сериали; прозвучали са по радиото, издадени са в СССР, Чехословакия, Полша, ГДР, Унгария. Един от романите му – „Приключенията на Лиско по море“ – спечели националната награда по детска литература през 1968 година.

Като драматург Борис Априлов е известен с пиесите си „Островът“, „Дъждът“, „Кораб с розови платна“, „Чими“, „Прерия“ и „Пътят към Мозамбик“ /наградена/. Пиесите му са поставени по театрите на цяла България, като всяка една на столична сцена е прехвърлила стоте представления. Някои от тях са играни в чужбина, а „Чими“, след като бе поставена на седем-осем места в Западна Германия, направи сто представления в Лондон и Ливърпул, под режисурата на Пол Хърмън.

Детската драматургия на автора обхваща около 30 пиеси и 40 радиопиеси. Десетина от пиесите му се играят непрекъснато, в момента – както в България, така и в ГДР, СССР, Чехословакия, Полша, Западна Германия, Румъния, Унгария. Някои от тях – „Шестте пингвинчета“, „Не пипай куфара“, „Щраусчето“, „Квадратните същества“, „Динди“ и др. са награждавани. Други, вече като постановки, са печелили първите награди на фестивалите.

Борис Априлов е написал сценариите на филмите „Петимата от „Моби Дик“, „Бягство в Ропотамо“, „Здрачаване“. И трите филма са поставени от известни режисьори. Двата нямат блестяща съдба, но първият от тях от десет години насам всяка година се връща на екраните по цялата страна.

Борис Априлов не е написал нито ред в полза на комунистическия режим, не е изразил нито едно хвалебствие към изтъкнатите хора на властта. Изследвания и статии за него са написани само от дисидентски настроени критици. През целия си творчески живот е бил професионалист, препитавал се е само с хонорари и авторски права, както от страната, така и от чужбина.

 

Хайфа, 7 юни 1990

                                                                       

====================================================

4.

БОРИС АПРИЛОВ

Биографични данни

 

Роден през 1921 година в пристанищния град на Черно море, Бургас, започва да пише и печати още като ученик в местните вестници разкази и репортажи за живота на рибарите и моряците. Особено го влече нерадостното битие на бездомниците и скитниците, които населяват тогава пристанищния квартал. Той е непрекъснато сред тях и отразява впечатленият си във в-к „Бургаски фар“.

През 1946 година се преселва да живее в София, където се отдава на хумора. Става редактор в хумористичния вестник „Стършел“. Издава следните хумористични книги: „Тревоги“ – 1953, „Върхът на нахалството“, „Приключенията на Лиско“ – 1957, детска хумористична повест, „Нокаут“ – 1959, „Пиратска романтика“ – 1964. През това време той пише и комедията „Новите дрехи на краля“, която се играе в Държавния сатиричен театър, София и Народния театър в Русе.

Процесът на творческото му узряване се характеризира с непрекъснато проявяваща се носталгия към морето и морските хора. Борис Априлов скъсва с хумора и се връща към „сериозната белетристика“. Това връщане се изразява и буквално – той се връща на морския бряг и започва да се проявява като маринист. През 1963 година излиза сборникът с разкази „Морето е на всички“, следван от втори сборник „Докосване“ 1965. В двете си книги авторът ни поднася тридесетина разказа за „солената вода“, като решително бяга от всичко помпозно и празнично и търси само суровото ежедневие.

Предстоящо е излизането на третата му книга „Кеят на малките кораби“ и романът „Солената вода“.

1965.

=============================================================

 

5.

БОРИС АПРИЛОВ

(Атанас Василев Джавков)

Роден съм на 21 март 1921 година в Малко Търново. Семейството ми се състоеше от баща – Васил Ат. Джавков, военноинвалид, който се препитаваше с продажба на цигари и марки в будка, дадена му по привилегия, член на БКП и по него време домакин на клуба на Комунистическата партия в Бургас; (почина при операция през 1953 г.); майка Нанка Георгиева Джавкова, домакиня и по-малък брат Георги В. Джавков, сега работник в Силнотоковия завод „В.Коларов”.

Семейството ми се преселва в Бургас през 1922 година. Тук  завършвам първоначално училище и гимназия, както и военната си служба като обикновен войник в Бреговия артилерийски полк.

Започнах да пиша още в ученическите години. Отразявах живота на рибарите и пристанищните скитници, които познавах много добре, тъй като семейството ми живееше в пристанищния квартал на града. Усилено четях прогресивна наша и преводна литература, в което непрекъснато ми помагаше редакторът на местния вестник, известният журналист комунист Светлозар Ловджиев, нещо което ме предпази от някои увлечения към национализма, появили се у мен през 1938 година.

9 септември 1944 година ме завари в казармата. Тогава на мен ми бе гласувано доверие и заедно с още трима войника от батареята бях изпратен да патрулирам в града за запазването на реда и спокойствието.

След уволнението си от военна служба, което стана в началото на 1945 година, постъпих на работа като библиотекар в Бургаската народна библиотека, а на обществени начала участвувах в културния отдел на тогавашната Младежка комисия на ОФ.

По това време вече пишех разкази и хумор, с които сътрудничех на централния печат, главно във вестник „Стършел“.

Когато през 1946 година, заедно с жена си Рашел Аврам Коен се преместих в София, за да следвам право в Софийския университет, започнах да участвувам дейно в работата на студентския литературен кръжок „ЖАР“.

По-късно, през 1947 година, бях назначен на длъжността редактор в културния отдел на „Стършел“.  Тук работих активно в продължение на 12 години (до 1958 г.) и написах над 600 разказа, фейлетони и памфлети на върешно-политическа и външно-политическа тема. През този период издадох следните книги: „Тревоги“ – хум. разкази и фейлетони, „Приключенията на Лиско“ – хумористична повест за деца, „Върхът на нахалството“ – хум. разкази, и „Нокаут“ – хум. разкази и фейлетони. През 1953 година доброволно напуснах редакцията.

Веднага след това заех длъжността драматург на Дирекцията на Българските циркове, където се постарах да издигна нашата циркова  клоунада на по-висок етап, но всяко придвижване напред се постигаше трудно, с много напрежение, всичко беше свързано с непрекъснати пътувания от град на град, пълно разбиване на свободното ми време за писателска работа. В продължение на тези пет години аз се откъснах от сериозното творчество.

Затова в началото на 1963 година аз си подадох оставката и реших да прекарам поне едва година на самоиздръжка. Това освобождаване от държавна служба ми позволява да се застоявам продължително в набелязаните от мен обекти по Черноморието, да заживея по-близо до героите си, тъй като реших да се върна отново към старата си тема за морето.

В момента съм предал ръкописите на два сборника, отразяващи живота на рибарите – единият в сериозен жанр „Морето е на всички“ (изд. Български писател), а другият в хумористичен жанр – „Пиратска романтика“ (Профиздат). Усилено работя върху романа си „Солена вода“.

Извършил съм следните задгранични пътувания: Румъния, Чехословакия, Югославия, ГДР, Англия, Франция, Италия и Унгария през периода от 1954 до 1962 година.

Семейството ми е четиричленно. Жена ми е домакиня, едната ми дъщеря е ученичка, а другата  в момента е кандидат-студентка.

1963.

=============================================================

6.

БОРИС АПРИЛОВ

Роден е през 1921 година в пристанищния град Бургас, където живее до двайсет и петата си годишна възраст. Започва да пише в последните класове на гимназията репортажи и разкази за живота на рибарите, моряците и бездомните скитници от пристанищния квартал, който сам обитава. Тези ранни творби авторът печати във местните вестници „Бургаски фар“ и „Вечерна поща“.

През 1947 година Априлов се преселва със семейството си в София и постъпва на работа като редактор в седмичния хумористичен вестник „Стършел“.

Отдал се изцяло на хумора и сатирата, Борис Априлов през този период издава няколко книги от хумористични разкази и фейлетони: „Тревоги“, „Върхът на нахалството“, „Нокаут“ и „Пиратска романтика“. Тогава написва и първата част на хумористичната повест за деца „Приключенията ка Лиско“, преведена в Съветския съюз, Полша и Япония, освен това, драматизирана и излъчена в програмите на Московската и Балгарската телевизия.

Автор е на комедията „Кралят тръгва на война“, поставена в Софийския Държавен сатиричен театър и Народния театър в Русе. Той и сега сътрудничи редовно на Българското радио и Телевизията .

През последните години писателската зрялост на автора събужда носталгията му към морето, връща го към суровия живот на моряците и рибарите.

Сбогувал се окончателно със сушата, Борис Априлов е всецяло погълнат от тематиката на младежките му години, отново заживява сред морските простори, било като наблюдател, било като участник със своята моторна лодка „Сириус“.

През 1964 година излязоха разказите му, събрани в книга под заглавие „Морето е на всички“, а през 1966 година втората му книга от морски разкази „Докосване“. Предстоящо е излизането на другата негова книга „Кеят на малките кораби“, както и втората част от „Приключенията на Лиско“, обещана на малките читатели още през 1957 година.

Морето на Борис Априлов е лишено от празничния му син цвят, а и светът на героите му е делничен, но мъжествен,пропит с умело замаскирана нежност и мечтатедност, свят, в който не липсват   дискретните жилки, през които минават соковете на хумора, съхранен от периода на вестник „Стършел”.

1968 (?)

========================================

7.

ХАРАКТЕРИСТИКА

на БОРИС АПРИЛОВ /Атанас Василев Джавков/

Борис Априлов е член на Съюза на българските писатели, който пише активно в периодичния и ежедневен печат, проявява се като белетрист с ярко изразено чувство към съвремеността, непрекъснато търси и открива чертите на новия човек, неговото мислене и готовността му да действува.

Априлов е започнал литературната си кариера като редактор в хумористичния ни седмичник „Стършел“, където работи тринайсет години и издава последователно сатиричните книги : ТРЕВОГИ, ВЪРХЪТ НА НАХАЛСТВОТО, НОКАУТ и ПИРАТСКА РОМАНТИКА. Автор е на комедията КРАЛЯТ ТРЪГВА НА ВОЙНА, играна в Държавния сатиричен театър и провинциални театри. В областта на естрадното творчество той е написал спектаклите: ОГЛЕДАЛОТО НА ДЯВОЛА (в съавторство с Радой Ралин), СТЪРШЕЛОВ СПЕКТАКЪЛ (в съавторство с Радон Ралин), СОФИЙСКИ МЕРИДИАН и др.

От няколко години той се е отдал на свободна писателска практика, все по-често се връща към морето, където наблюдава живота на моряците и рибарите в своя роден град Бургас. Книги от този период: МОРЕТО Е НА ВСИЧКИ, ДОКОСВАНЕ, КЕЯТ НА МАЛКИТЕ КОРАБИ. В момента пише своя роман ЧАСТ ОТ СВЕТА.

По сключен договор с Държавния сатиричен театър, тази есен авторът трябва да предаде за поставяне комедията СКОК ВЪВ ВОДА. Редовно сътрудничи на Радиото и Телевизията, главно с хумор.

=======================================================

8.

БОРИС АПРИЛОВ

Роден съм на 21 март, 1921 година в Малко Търново, в една от най-ниските и нежни планини на света – Странджа, но на две годишна възраст родителите ми ме отвеждат в пристанищния град Бургас. Този град ме отглежда до двайсет и пет годишната ми възраст. След това ме поема София. София ми предлага редакторско място в хумористичния седмичник „Стършел“, осигурява ми издателства за книгите и сцени за пиесите. Автор съм на няколко сборника с разкази и повести: „Тревоги“, „Морето е на всички“, „Докосване“, „Есенни дюни“, „Отбраната на Спарта“, „Четири повести“ и „Часът на източния бриз“. Не обичам хумористичните си разкази и не ги споменавам. Написал съм няколко пиеси. от тях държа само на „Островът“, „Дъждът“, „Кораб с розови платна“ и „Прерия“. Не съм особено популярен, знаят ме главно децата заради повестите ми от поредицата „Приключенията на Лиско“. Няма да е излишно ако спомена и част от куклените си пиеси: „Шестте пингвинчета“, „Чими“, „Яйцето“, „Динди“ и така нататък. Освен това на Черно море си имам ветроход, кой| то се нарича „Ахасфер“.

==============================================

2.

ХАРАКТЕРИСТИКА

на БОРИС АПРИЛОВ /АТАНАС ВАСИЛЕВ ДЖАВКОВ/

Другарят Атанас Василев Джавков участвува активно в нашия литературен живот под псевдонима Борис Априлов. Повикан от студентския литературен кръжок „ЖАР“ в редакцията на в-к „Стършел“, той става редактор в културния му отдел, където в продължение на 12 години непрекъснато пише фейлетони и разкази, бичуващи недъзите в нашия живот, и проявява особена активност на външнополитически теми.

Издал е пет книги в сатирично-хумористичния жанр, а от известно време се е отдал на морската тема, като описва живота на нашите моряши и рибари. Всички негови разкази на тази тема излизат след един месец в сборника му „Морето е на всички“, издание на „Български писател“.

Последните пет години Атанас Джавков беше на работа в дирекцията на Българския цирк като главен драматург, изпратен там да затвърди клоунадата.

От една година насам той е на свободна писателска практика.

Като редактор в „Стършел“ и драматург, той е посетил служебно и частно Унгария, Чехословакия, ГДР, Ахглия, Италия, Франция, Югославия и други страни.

Настоящето му се дава да му послужи пред Народната милиция, във връзка с желанието му да вземе участие в средиземноморската екскурзия на „Балкантурист“.

==========================================

3.

Биографични сведения за

БОРИС АПРИЛОВ

/Атанас Василев Джавков/

БОРИС АПРИЛОВ /Атанас Василев Джавков/ е роден на 21 март 1921 год. в гр. Малко Търново – България. Израства и учи в пристанищния град Бургас. Там, като ученик, пише и печати първите си разкази за моряците, рибарите и скитниците. Още в ученическата му възраст вестник „Бургаски фар“ го назначава за свой репортер. Все още под името Атанас Джавков започва да изпраща хумористични разкази на столичния, единствен в България хумористичен седмичник „Стършел“. Скоро седмичникът го повиква в София и го назначава за редактор на културния отдел. С новото си писателско име – Борис Априлов, авторът в продължение на 15 години издава хумористичните си книги: „Тревоги“, „Върхът на нахалството“ „Кифлата на началника“, „Нокаут“ и „Пиратска романтика“. Първата от споменатите книги излиза само в 2000 екземпляра, а следващите в 30.000. Хуморът му става желан гост на всички вестници и списания. Борис Априлов е приет за член на Съюза на българските писатели, става професионалист, започва да живее само от хонорари и авторските си права, отново се връща при морето и рибарите, построява си ветроходната яхта „Ахасфер“.

Напуснал пределите на хумора, заел се предимно със сериозната белетристика, от 1960 година нататък той издава сборниците с разкази: „Морето е на всички“, „Докосване“, „Есенни дюни“, „Часът на източния бриз“, „Отбраната на Спарта“ и „Деликатно настроение“. Сборници с повести: „Четири повести“, „Далечно плаване“ /съдържа три повести/. Романи: „Преобръщането“ и „Маймунската кожа“.

През 1991, по случай Седемлесетгодишнината на автора ще бъде издадена „Прекосяването на великата прерия“ /избрани разкази и повести/, както и новите му романи: „Великата суета“ и „Цикладските острови“.

В десетки издания с тиражи по 50 и 80.000 са издадени романите и повестите му за деца и юноши. Поредицата „Приключенията на Лиско“ е съставена от три романа и десет повести, възлиза на 1000 страници. Всички повести са излъчени по телевизията като рисувани и куклени филми, а романите като сериали; прозвучали са по радиото, издадени са в СССР, Чехословакия, Полша, ГДР, Унгария. Един от романите му – „Приключенията на Лиско по море“ – спечели националната награда по детска литература през 1968 година.

Като драматург Борис Априлов е известен с пиесите си „Островът“, „Дъждът“, „Кораб с розови платна“, „Чими“, „Прерия“ и „Пътят към Мозамбик“ /наградена/. Пиесите му са поставени по театрите на цяла България, като всяка една на столична сцена е прехвърлила стоте представления. Някои от тях са играни в чужбина, а „Чими“, след като бе поставена на седем-осем места в Западна Германия, направи сто представления в Лондон и Ливърпул, под режисурата на Пол Хърмън.

Детската драматургия на автора обхваща около 30 пиеси и 40 радиопиеси. Десетина от пиесите му се играят непрекъснато, в момента – както в България, така и в ГДР, СССР, Чехословакия, Полша, Западна Германия, Румъния, Унгария. Някои от тях – „Шестте пингвинчета“, „Не пипай куфара“, „Щраусчето“, „Квадратните същества“, „Динди“ и др. са награждавани. Други, вече като постановки, са печелили първите награди на фестивалите.

Борис Априлов е написал сценариите на филмите „Петимата от „Моби Дик“, „Бягство в Ропотамо“, „Здрачаване“. И трите филма са поставени от известни режисьори. Двата нямат блестяща съдба, но първият от тях от десет години насам всяка година се връща на екраните по цялата страна.

Борис Априлов не е написал нито ред в полза на комунистическия режим, не е изразил нито едно хвалебствие към изтъкнатите хора на властта. Изследвания и статии за него са написани само от дисидентски настроени критици. През целия си творчески живот е бил професионалист, препитавал се е само с хонорари и авторски права, както от страната, така и от чужбина.

Хайфа, 7 юни 1991

====================================================

4.

БОРИС АПРИЛОВ

Биографични данни

Роден през 1921 година в пристанищния град на Черно море, Бургас, започва да пише и печати още като ученик в местните вестници разкази и репортажи за живота на рибарите и моряците. Особено го влече нерадостното битие на бездомниците и скитниците, които населяват тогава пристанищния квартал. Той е непрекъснато сред тях и отразява впечатленият си във в-к „Бургаски фар“.

През 1946 година се преселва да живее в София, където се отдава на хумора. Става редактор в хумористичния вестник „Стършел“ . Издава следните хумористични книги: „Тревоги“ – 1953, „Върхът на нахалството“, „Приключенията на Лиско“ – 1957, детска хумористична повест, „Нокаут“ – 1959, „Пиратска романтика“ – 1964. През това време той пише и комедията „Новите дрехи на краля“, която се играе в Държавния сатиричен театър, София и Народния театър в Русе.

Процесът на творческото му узряване се характеризира с непрекъснато проявяваща се носталгия към морето и морските хора. Борис Априлов скъсва с хумора и се връща към „сериозната белетристика“. Това връщане се изразява и буквално – той се връща на морския бряг и започва да се проявява като маринист. През 1963 година излиза сборникът с разкази „Морето е на всички“, следван от втори сборник „Докосване“ 1965. В двете си книги авторът ни поднася тридесетина разказа за „солената вода“, като решително бяга от всичко помпозно и празнично и търси само суровото ежедневие.

Предстоящо е излизането на третата му книга „Кеят на малките кораби“ и романът „Солената вода“.

===========================================

5.

БОРИС АПРИЛОВ

(Атанас Василев Джавков)

Роден съм на 21 март 1921 година в Малко Търново. Семейството ми се състоеше от баща – Васил Ат, Джавков, военноинвалид, който се препитаваше с продажба на цигари и марки в будка, дадена му по привилегия, член на БКП и по него време домакин на клуба на Комунистическата партия в Бургас; (почина при операция през 1953 г.); майка Нанка Георгиева Джавкова, домакиня и по-малък брат Георги В. Джавков, сега работник в Силнотоковия завод „В.Коларов”.

Семейството ми се преселва в Бургас през 1922 година. Тук  завършвам първоначално училище и гимназия, както и военната си служба като обикновен войник в Бреговия артилерийски полк.

Започнах да пиша още в ученическите години. Отразявах живота на рибарите и пристанищните скитници, които познавах много добре, тъй като семейството ми живееше в пристанищния квартал на града. Усилено усилено четях прогресивна наша и преводна литература, в което непрекъснато ми помагаше редакторът на местния вестник, известният журналист комунист Светлозар Ловджиев, нещо което ме предпази от някои увлечения към национализма, появили се у мен през 1938 година.

9 септември 1944 година ме завари в казармата. Тогава на мен ми бе гласувано доверие и заедно с още трима войника от батареята бях изпратен да патрулирам в града за запазването на реда и спокойствието.

След уволнението си от военна служба, което стана в началото на 1945 година, постъпих на работа като библиотекар в Бургаската народна библиотека, а на обществени начала участвувах в културния отдел на тогавашната Младежка комисия на ОФ.

По това време вече пишех разкази и хумор, с които сътрудничех на централния печат, главно във вестник „Стършел“.

Когато през 1946 година, заедно с жена си Рашел Аврам Коен се преместих в София, за да следвам право в Софийския университет, започнах да участвувам дейно в работата на студентския литературен кръжок „ЖАР“.

По-късно, през 1947 година, бях назначен на длъжността редактор в културния отдел на „Стършел“.  Тук работих активно в продължение на 12 години (до 1958 г.) и написах над 600 разказа, фейлетони и памфлети на върешно-политическа и вънщно-политическа тема. Пре този период издадох следните книги: „Тревоги“ – хум. разкази и фейлетони, „Приключенията на Лиско“ – хумористична повест за деца, „Върхът на нахалството“ – хум. разкази, и „Нокаут“ – хум. разкази и фейлетони. През 1953 година доброволно напуснах редакцията.

Веднага след това заех длъжността драматург на Дирекцията на Българските циркове, където се постарах да издигна нашата циркова  клоунада на по-висок етап, но всяко придвижване напред се постигаше трудно, с много напрежение, всичко беше свързано с непрекъснати пътувания от град на град, пълно разбиване на свободното ми време за писателска работа. В продължение на тези пет години аз се откъснах от сериозното творчество.

Затова в началото на 1963 година аз си подадох оставката и реших да прекарам поне едва година на самоиздръжка. Това освобождаване от държавна служба ми позволява да се застоявам продължително в набелязаните от мен обекти по Черноморието, да заживея по-близо до героите си, тъй като реших да се върна отново към старата си тема за морето.

В момента съм предал ръкописите на два сборника, отразяващи живота на рибарите – единият в сериозен жанр „Морето е на всички“ (изд. Български писател), а другият в хумористичен жанр – „Пиратска романтика“ (Профиздат). Усилено работя върху романа си „Солена вода“.

Извършил съм следните задгранични пътувания: Румъния, Чехословакия, Югославия, ГДР, Англия, Франция, Италия и Унгария през периода от 1954 до 1962 година.

Семейството ми е четиричленно. Жена ми е домакиня, едната ми дъщеря е ученичка, а другата  в момента е кандидат-студентка.

1963.

================================================

6.

БОРИС АПРИЛОВ

Роден е през 1921 година в пристанищния град Бургас, където живее до двайсет и петата си годишна възраст. Започва да пише в последните класове на гимназията репортажи и разкази за живота на рибарите, моряците и бездомните скитници от пристанищния квартал, който сам обитава. Тези ранни творби авторът печати във местните вестници „Бургаски фар“ и „Вечерна поща“.

През 1947 година Априлов се преселва със семейството си в София и постъпва на работа като редактор в седмичния хумористичен вестник „Стършел“.

Отдал се изцяло на хумора и сатирата, Борис Априлов през този период издава няколко книги от хумористични разкази и фейлетони: „Тревоги“, „Върхът на нахалството“, „Нокаут“ и „Пиратска романтика“. Тогава написва и първата част на хумористичната повест за деца „Приключенията ка Лиско“, преведена в Съветския съюз, Полша и Япония, освен това, драматизирана и излъчена в програмите на Московската и Балгарската телевизия.

Автор е на комедията ״Кралят тръгва на война“, поставена в Софийския държавен сатиричен театър и Народния театър в Русе. Той и сега сътрудничи редовно на Българското радио и Телевизията .

През последните години писателската зрялост на автора събужда носталгията му към морето, връща го към суровия живот на моряците и рибарите.

Сбогувал се окончателно със сушата, Борис Априлов е всецело погълнат от тематиката на младежките му години, отново заживява сред морските простори, било като наблюдател, било като участник със своята моторна лодка „Сириус“.

През 1964 година излязоха разказите му, събрани в книга под заглавие „Морето е на всички“, а през 1966 година втората му книга от морски разкази „Докосване“. Предстоящо е излизането на другата негова книга „Кеят на малките кораби“, както и втората част от „Приключенията на Лиско“, обещана на малките читатели още през 1957 година.

Морето на Борис Априлов е лишено от празничния му син цвят, а и светът на героите му е делничен, но мъжествен,пропит с умело замаскирана нежност и мечтатедност, свят, в който не липсват   дискретните жилки, през които минават соковете на хумора, съхранен от периода на вестник „Стършел”.

1969.

================================================

7.

ХАРАКТЕРИСТИКА

на БОРИС АПРИЛОВ /Атанас Василев Джавков/

Борис Априлов е член на Съюза ьа българските писатели, който пише активно в периодичния и ежедневен печат, проявява се като белетрист с ярко изразено чувство към съвремеността непрекъснато търси и открива чертите на новия човек, неговото мислене и готовността му да действува.

Априлов е започнал литературната си кариера като редактор в хумористичния ни седмичник „Стършел“, където работи тринайсет години и издава последователно сатиричните книги : ТРЕВОГИ, ВЪРХЪТ НА НАХАЛСТВОТО, НОКАУТ и ПИРАТСКА РОМАНТИКА. Автор е на комедията КРАЛЯТ ТРЪГВА НА ВОЙНА, играна в Държавния сатиричен театър и провинциални театри. В областта на естрадното творчество той е написал спектаклите: ОГЛЕДАЛОТО НА ДЯВОЛА (в съавторство с Радой Ралин), СТЪРШЕЛОВ СПЕКТАКЪЛ (съавторство с Радон Ралин), СОФИЙСКИ МЕРИДИАН и др.

От няколко години той се е отдал на свободна писателска практика, все по-често се връща към морето, където наблюдава живота на моряците и рибарите в своя роден град Бургас. Книги от този период: МОРЕТО Е НА ВСИЧКИ, ДОКОСВАНЕ, КЕЯТ НА МАЛКИТЕ КОРАБИ. В момента пише своя роман ЧАСТ ОТ СВЕТА.

По сключен договор с Държавния сатиричен театър, тази есен авторът трябва да предаде за поставяне комедията СКОК ВЪВ ВОДА. Редовно сътрудничи на Радиото и Телевизията, главно с хумор.

=======================================================

8.

БОРИС АПРИЛОВ – АХАСФЕР

Минибиография

    Реших да ви представя автора, драги читатели, и му звъннах по телефона:

– Ахо (така го наричат приятелите му), кажи нещо за себе си?

– Появил съм се на тоя свят в Малко Търново през 1921 година. Прописах като ученик в Бургас. Обичах да пиша за морето, но през 1946 г. изпратих мои хумористични материали и до “Стършел”. Изглежда са се харесали, защото станах редактор в “Стършел” и поработих 11 години.

– И библиотека “Стършел” ти издаде четири книжки: “Върхът на нахалството”, “Нокаут”, “Пиратска романтика” и “Кифлата на началника” – нали?

– Точно така. Работих и като драматург в “Български циркове” 4 години, а после захванах сериозно да пиша.

– И какво написа? Доколкото знам “Приключенията на Лиско” (3 романа и 8 повести), сатиричните пиеси “Островът” и “Кораб с розови платна”, играни в Сатиричния театър, “6-те пингвинчета” пиеса за куклен театър.

– Писах също радио и телевизионни пиеси, няколко книжки с приказки и разкази за деца и възрастни… и, моля те, стига въпроси, че се стягам за море.

– Твоето хоби?

– Ветроходство! Цяло лято съм край Созопол и Мичурин с моя ветроход “Ахасфер”. Ако се видим там, ще те нагостя с печен черноморски кефал и… созополски памид.

– Щастливо плаване, Ахо!

Н. Котов (кн. %… на библ. Стършел „История с лебед“)

Биография от 1990 г., Хайфа, Израел.

Биографични сведения за писателя, написани от самия него за предстоящото издание на 5 тома „Избрани съчинения“ послучай 70 годишнината му през 1991 г.;  за съжаление, това издание не се осъществи, заради политическите промени в страната през 1989-1990 г., „избухването“ на т.н. демокрация и разграбването на паричните фондове, вкл. и на Съюза на българските писатели, където по традиция се печатаха всички подобни издания. 

Биографични сведения за писателя

БОРИС АПРИЛОВ

/Атанас Василев Джавков/

БОРИС АПРИЛОВ /Атанас Василев Джавков/ е роден на 21 март 1921 год. в гр. Малко Търново – България.

Израства и учи в пристанищния град Бургас. Там, като ученик, пише и печати първите си разкази за моряците, рибарите и скитниците. Още в ученическата му възраст вестник “Бургаски фар” го назначава за свой репортер. Все още под името Атанас Джавков започва да изпраща хумористични разкази на столичния, единствен в България хумористичен седмичник “Стършел”.

Скоро седмичникът го повиква в София и го назначава за редактор на културния отдел.

С новото си писателско име – Борис Априлов (1949 г.), авторът в продължение на 15 години издава хумористичните си книги: “Тревоги”, “Върхът на нахалството” “Кифлата на началника”, “Нокаут” и “Пиратска романтика”. Първата от споменатите книги излиза само в 2000 екземпляра, а следващите в 30.000. Хуморът му става желан гост на всички вестници и списания. Борис Априлов е приет за член на Съюза на българските писатели, става професионалист, започва да живее само от хонорари и авторските си права, отново се връща при морето и рибарите, построява си ветроходната яхта “Ахасфер”.

Напуснал пределите на хумора, заел се предимно със сериозната белетристика, от 1960 година нататък той издава сборниците с разкази: “Морето е на всички”, “Докосване”, “Есенни дюни”, “Часът на източния бриз”, “Отбраната на Спарта” и “Деликатно настроение”. Сборници с повести: “Четири повести”, “Далечно плаване” /съдържа три повести/. Романи: “Преобръщането” и “Маймунската кожа”.

През 1991, по случай Седемлесетгодишнината на автора ще бъде издадена “Прекосяването на великата прерия” /избрани разкази и повести/, както и новите му романи: “Великата суета” и “Цикладските острови”.

В десетки издания с тиражи по 50 и 80.000 са издадени романите и повестите му за деца и юноши. Поредицата “Приключенията на Лиско” е съставена от три романа и десет повести, възлиза на 1000 страници. Всички повести са излъчени по телевизията като рисувани и куклени филми, а романите като сериали; прозвучали са по радиото, издадени са в СССР, Чехословакия, Полша, ГДР, Унгария. Един от романите му – “Приключенията на Лиско по море” – спечели националната награда по детска литература през 1968 година.

Като драматург Борис Априлов е известен с пиесите си “Островът”, “Дъждът”, “Кораб с розови платна”, “Чими”, “Прерия” и “Пътят към Мозамбик” /наградена/. Пиесите му са поставени по театрите на цяла България, като всяка една на столична сцена е прехвърлила стоте представления. Някои от тях са играни в чужбина, а “Чими”, след като бе поставена на седем-осем места в Западна Германия, направи сто представления в Лондон и Ливърпул, под режисурата на Пол Хърмън.

Детската драматургия на автора обхваща около 30 пиеси и 40 радиопиеси. Десетина от пиесите му се играят непрекъснато, в момента – както в България, така и в ГДР, СССР, Чехословакия, Полша, Западна Германия, Румъния, Унгария. Някои от тях – “Шестте пингвинчета”, “Не пипай куфара”, “Щраусчето”, “Квадратните същества”, “Динди” и др. са награждавани. Други, вече като постановки, са печелили първите награди на фестивалите.

Борис Априлов е написал сценариите на филмите “Петимата от “Моби Дик”, “Бягство в Ропотамо”, “Здрачаване”. И трите филма са поставени от известни режисьори. Двата нямат блестяща съдба, но първият от тях от десет години насам всяка година се връща на екраните по цялата страна.

Борис Априлов не е написал нито ред в полза на комунистическия режим, не е изразил нито едно хвалебствие към изтъкнатите хора на властта. Изследвания и статии за него са написани само от дисидентски настроени критици. През целия си творчески живот е бил професионалист, препитавал се е само с хонорари и авторски права, както от страната, така и от чужбина.

Хайфа, 7 юни 1991

Autobiography, written for his anniversary  five books collection „Collected Works“ on the occasion of his 70th anniversary in 1991, but that never happened because of the fall of the political authority in Bulgaria in 1989 and the subsequent pillaging of the funds of the Writers’ Union in Bulgaria…

BORIS APRILOV
(Atanas Vassilev Djavkov)

BORIS APRILOV (Atanas Vassilev Djavkov) was born on March 21, 1921 in Malko Tarnovo* – Bulgaria. He grew up and studied in the port city of  Burgas*. There, as a student, he wrote and published his first short stories of sailors, fishermen and travelers. Even at school age the newspaper Burgas Lighthouse* appointed him as a reporter. Still under the name Atanas Djavkov he began sending humorous stories to the satirical weekly newspaper Hornet* the only one of its kind in those years. Soon the journal summoned him to Sofia and appointed him editor of their cultural department. With his new pen name – Boris Aprilov*, in the following fifteen years he went on to publish his humourous books Concerns, The Height of Insolence, The Chief’s Muffin, Knockout and Pirate Romance. The first of these books was published in only 2000 copies, but the rest went up to 30,000. His kind of humour became a welcome guest in all newspapers and magazines. Boris Aprilov was admitted to the Union of  Bulgarian Writers, became a professional and started making a living from royalties and copyrights. He returned back to the themes for the seaside and the fishermen, and soon built his beloved yacht, Ahasver.

Having left the confines of humour, and having dedicated himself  mainly to serious fiction, from 1960 onwards he published collections of short stories: The Sea Belongs to Everyone, Touch, Autumn Dunes, The Hour of the Eastern Breeze,  Sparta’s Defense and A Delicate Mood. Collections of novelettes: Four Novelettes, Distant Sailing (containing three novelettes).Novels: The Overkill and The Monkey Skin.

Crossing the Great Prairie (selected short stories and novelettes) and his new novels, The Great Vanity and Cyclades were published in 1991 to coincide with his seventieth birthday.**

His novels and novelettes for children and adolescents were published in print-runs of 50,000 to 80,000 copies. The series The Adventures of Foxie includes three novels and ten novelettes, and amounts to 1,000 pages. All novelettes have been broadcast on television as animated and puppet theater productions, and the novels as serials. There were also numerous radio adaptations. His books have been published in the USSR, Czechoslovakia, Poland, East Germany and Hungary. One of his novels – The Adventures of Foxie at Sea – won the National Prize for Children’s Literature in 1968.

As a playwright Boris Aprilov is known for his plays The Island, The Rain, A Ship with Pink Sails, Chimi, Prairie and The Road to Mozambique (prize-winning). His plays have been performed in theaters all over Bulgaria, each one exceeding a hundred performances. Some of them have been played abroad; Chimi after being staged at eight locations in West Germany, had a hundred performances in London and Liverpool, directed by Paul Herman.

He has written about 30 plays and 40 radio plays for children and young adults. Ten of his plays are played continuously at the moment – both in Bulgaria and East Germany, Russia, Czechoslovakia, Poland, West Germany, Romania, Hungary. Some of them, The Six Penguins, Don’t Touch the Suitcas, The Little Ostrich, Square Creatures, Dindie and others, have won prizes. Others, primarily as theatre productions, have been awarded first prizes at various festivals.

Boris Aprilov wrote the screenplays for the films The The five from “Moby Dick”, Escape to Ropotamo and Dusk. All three films have been directed by first-rate directors. The latter two did not achieve greatness, but the first one has returned to screens nationwide once a year for ten years straight.

Boris Aprilov has not written a single line in favour of the communist regime and has not delivered any eulogy to prominent people in power. Studies and articles about him have been written only by dissident-minded critics. Throughout his creative life he was a professional and earned his living only from royalties and copyrights, from both home and abroad.

Haifa, June 7, 1990

* He died on April 10, 1995 in Hayfa, Israel.
** That never happend because of the changes in the political life and  plundering of the Writers’ Union funds in Bulgaria…

Борис Априлов;
Атанас Джавков;
Малко Търново, България;
Бургас, България;
в-к Бургаски фар;
в-к Стършел;

Последна автобиография – 1991, Хайфа.

БИОГРАФИЧНИ ДАННИ на Борис Априлов, написани от самия него за престоящото пълно издание на съчиненията му за 70 годишнината му през 1991 г. Това издание не се състоя, поради „Избухването на Демокрацията“ и разграбването на всички парични фондове, вкл. на СБП.

– на Български
– на русском языке
– en español
– in English

Сценарии за игрални филми

(Някои ги нямам на сценарий…)

Петимата от „Моби Дик“  – сценарий.
                                  .      Тук целият филм OnLine. – Е, постоянно го махат, но все някой го слага наново – потърсете го с Гугъл…  и тук: http://bit.ly/W9VM6s

Бягство в Ропотамо – линк към филма и втора част.

Здрачаване:   Част 1  , Част 2   1980 г. – киноновела.
и на YOUTUBE:  https://www.youtube.com/watch?v=QDPc22yoFmw

New! СМЯХ ЗА ДВАМА  – къса ТВ новела…
New! ОСТРОВЪТ – ТВ сценарий в 3 епизода, 1978.
New!  ДЕВЕТ МИЛИ НЕЖНОСТ 
New! ДВУБОЙ В НЕДЕЛЯ СУТРИНТА или МАЛЪК БАР ДО ПЛАЖА  – TV сценарий.
New! КЕЯТ НА МАЛКИТЕ КОРАБИ – детска ТВ новела…

ПЕТИМАТА ОТ „МОБИ ДИК“ – сценарий за филм, 1968.

ПЕТИМАТА ОТ „МОБИ ДИК“ – сценарий за игрален филм.
реж. Гриша Островски,

Публиката в спортната зала е разгорещена до краен предел. Някои от зрителите неудържимо се изправят на крака, съседите им ги дърпат назад, залата гърми от викове.

Нa втория ред сред зрителите са седнали четирима от нашите герои: Николета, хлапето Наско, Олга и Иван, една особено заинтересована от състезанието група, тъй като се касае за участието на техния приятел Лазар. По всяка вероятност той изживява критични моменти. Нe виждаме каква е спортната дисциплина, защото не можем да откъснем погледа си от Васко. Хлапето е сериозно, напрежението го е вцепенило. То се смалява върху пейката. Виолета е прехапала устни, Олга ръкомаха и се възмущава от нещо. Само Иван е по-спокоен, може би защото снима упорито със своя фотоапарат.

Върху боксовия ринг, където динамично се бият двама юноши, минават

първите надписи на филма

след които започват да викат мълчаливите досега зрители.

Лазар, с бели гащета и фланелка, минава в контраатака и със сполучливо дясно кроше праща противника си на пода.

Съдията брои, Иван снима, Виолета и Олга скачат и викат, а Васко брои заедно със съдията, само че по-бързо, ако искате да знаете, доста по-бързо; когато съдията изрича ПЕТ, хлапето вече е казало ДЕВЕТ и АУТ.

Сега върху фона от ръкопляскаща публика на открит стадион се нижат

вторите надписи на филма

 после виждаме как Лазар дава последния изстрел с пистолет в мишената, а четиримата бягат към него, прегръщат го, хлапето търси начин да го докопа между телата им, но успява да докопа само пистолета от ръката на брат си, вдига го и стреля във въздуха…

…след което състезателите от гладкото бягане политат от старта. Докато бягат, върху тях и пистата се нижат

третите надписи

но ние изведнъж виждаме, че на финала пръв докосва стената на басейна пак нашият Лазар, който се измъква задъхано усмихнат и мокър, а Васко се надвесва да го прегърне и пада във водата.

Четиримата изцеждат дрехите на хлапето, решат косата му и се смеят или правят снимки. Върху този фон минават

последните надписи

Лазар се облича. Иван сменя филма на фотоапарата си. Виолета и Олга доизцеждат ризката на хлапето. Васко върти в ръцете си купата на Лазар и я разглежда. От време на време забърсва с опакото на ръката си капките, които се спущат от косата му. Четиримата са сами до басейна и …

… накрая ги виждаме наредени един до друг да се отдалечават към изхода. Следим ги откъм гърба: Лазар носи спортната си торба, а Иван е натоварен с апаратурата за снимане. Между тях са Виолета и Олга – всички на седемнайсет години. След тях, с купата в ръка, крачи хлапето, облечено с анорака на брат си, който стига под коленете му. Васко накуцва, изостава, нещо го стиска сандалът, но всичко се оправя, когато се събува бос и грабва сандалите в свободната си ръка. Бърза да настигне групата.

Заглавието на филма

УЛИЦА

На другия ден. Слънчев ден. Улица, почти безлюдна.

Виолета, Олга и Наско ближат сладолед и гледат фасадата на висока учрежденски сграда.

О л г а (както ближе сладоледа си) : Не вярвам ла ви изхвърлят.

В и о л е т а (ближе сладолед): Спокойно… Ще ви поемем.

В а с к о (застанал пред Лазар и Иван) : На кой стаж е?

О л г а : Четвъртия.

В а с к о (налапал фунийката): Височко е.

Лазар влиза пръв. Иван след него. После Васко.

Изкачват се по стълбището.

Спират се пред врата с надпис НАЧАЛНИК. Споглеждат се. Кой ще набере кураж да почука? Лазар дава знак на Васко, който се дръпва назад… Сега се споглеждат двамата юноши. Иван му заявява с поглед: Да не си луд. Лазар вдига рязко ръка и почуква. Женски глас отвътре отвръща с едно строго „Да“.

Лазар отваря вратата. Той и Иван се озовават в стаята на секретарката. Лазар се връща и подканя хлапето. То влиза, понесло втория сандал в ръката си. Веднага сяда на стола и започва да се обува.

С е к р е т а р к а т а (вдига глава от телефонната слушалка) : При другаря Вълчанов ли?

И в а н : Да.

С е к р е т а р к а т а : Седнете и почакайте.

Тримата сядат. Секретарката оставя слушалката на мястото ѝ. Взира се в лицето на малчугана, който от своя страна също я фиксира. Три, четири секунди… Навежда смутено глава, по детски. После я поглежда отново в очите и отново свежда глава.

От кабинета долита вбесеният глас на началника:

– Какво бе, какво с вагона?

– С вагона… такова…

– Какво такова?

– Ние му викаме какво става, а той вика, какво да ви кажа, вика…

– Кой вика?

– Той вика.

– Кой?… Вагонът ли?

– Стоянов.

– Какво вика Стоянов?

– Ние му викаме, слушай, викаме, а той вика, лесна работа, вика…

– И вика, документа, вика – намесва се друг глас. – Ние му таковаме документа, а той вика, мина времето, вика… Така ли е, викаме ние, ще видиш, викаме, пред другаря Вълчанов, а той вика, вагонът…

– Стоянов ли?

– Вагонът, вагонът!

– Къде е вагонът?

– Вагонът… такова…

Силен удар по масата. Посетителите се изправят.

– Хайвани! (Още по-силен удар по масата. Васко е вече при вратата и хваща дръжката.) Таковахте ми нервите!…

С е к р е т а р к а т а (прикрива усмивката си) : Сега ще се освободи.

Двамата сядат. Васко пуща дръжката.

– Марш оттука! – реве вътре гласът. – Ако не го откриете, да си взимате шапките и да ви няма!

Вратата на кабинета се отваря. Излитат две сламени шапки, носени от невидими ръце. След тях се появяват двама здравеняци, които ги нахлупват на главите си и профучават към изхода. Секретарката ги проследява с усмихнат поглед.

С е к р е т а р к а т а (към онемелите посетители) : Заповядайте!

Хлапето прави опит да побегне отново, но ръката на Лазар го връща. Ръката на Иван нерешително отваря.

Мрачното лице на началника не предвещава нищо добро. Без да удостои с поглед посетителите, като разчиства бюрото си, казва рязко:

– Сядай!

Тримата сядат като подкосени.

Без да ги гледа: – Какво има?

Хлапето прави опит да побегне, но Лазар го придърпва.

И в а н (сам не знае как минава към целта) : Ние сме от кръжока по ботаника.

Н а ч а л н и к ъ т (сякаш сега ги зърва, и то само с крайчеца на окото си) : Е, и?

Погледът му попада върху лицето на Васко, което има такова изражение, че човек не може да не се засмее.

И в а н : Трябва да отидем на един остров за пет дни.

Н а ч а л н и к ъ т : Че идете!… Какво ме интересува.

Л а з а р : Понеже там растат… кактуси.

Н а ч а л н и к ъ т : Нека си растат!

И в а н : Те са единствени в страната ни…

Л а з а р : …които растат в естествени условия.

Н а ч а л н и к ъ т : И какво от това?

И в а н (по-смело) : Става въпрос да пуснете Олга.

Началникът (като че започва да проумява): Олга ли?… Аха! (оглежда тримата) Кой от вас е Иван?

И в а н (навежда глава): Аз.

Н а ч а л н и к ъ т (мрачно) : Вие ли звъните по телефона?

И в а н . Може би аз.

Н а ч а л н и к ъ т (завършва подло мисълта си) : И все когато легна да почивам.

И в а н (объркано) : Извинете… Не съм и допус…

Н а ч а л н и к ъ т (пресича го): Как ще отидете на острова?

И в а н : С платноходка.

Н а ч а л н и к ъ т : Разбирате ли от тия работи?

Юношите мълчат.

В а с к о : Батко всичко разбира!…

Н а ч а л н и к ъ т (рязко) : Не питам теб!… (Кой знае защо Васко слага ръце пред очите си, сякаш да се предпази от удар.) – Значи… (началникът става да се разходи, а всъщност това му е необходимо да скрие усмивката си)… решили сте да водите Олга по разни ми ти острови?

Тримата се изправят.

Н а ч а л н и к ъ т (рязко) : Седнете! (Сядат. Още една-две крачки и внезапно обръщане към Иван.) Как се казвате?

И в а н : Иван Петров.

Н а ч а л н и к ъ т : Трите.

И в а н: Иван Мишев Петров.

Н а ч а л н и к ъ т : Един момент. (Излиза.)

Останали сами, тримата се споглеждат с нямо учудване. Никой не смее да проговори. Кой знае защо хлапето пристяга колана на панталонките си.

В стаята на секретарката се пише бясно на машина. Едва-едва се дочува гласът на началника, който ѝ диктува. След малко се появява с някакъв лист в ръка и го поставя на бюрото.

Н а ч а л н и к ъ т (мрачно, след косо поглеждане към Иван) : Подпишете тук!

Иван грабва подадената му перодръжка и като последен новак се надвесва за подпис.

Н а ч а л н и к ъ т : Преди това прочетете на глас!

И в а н (вдига листа и започва да чете) : Разписка… Подписаният Иван Мишев Петров, ученик от десети клас, обещавам да върна жива съученичката си Олга Станева Вълчанова точно след пет дни от острова, където отиваме на експедиция. Декларатор… Подпис …

Иван поглежда Лазар и подписва.

Н а ч а л н и к ъ т (прибира документа) : Разписката ще си получите, когато мп върнете дъщерята… Друго?

И в а н : Друго няма.

Н а ч а л н и к ъ т (мрачно) : Тогава довиждане.

Смутолевят по едно „довиждане“ и се измъкват. Хлапето се връща при началника и казва:

– Аз нямам нищо общо с тях.

Едва сега началникът прихва и погалва косичката му, но Васко не обича да му се подмазват и побягва.

•

Малко по късно. Площадка от стълбището на жилищна кооперация. Последният етаж.

Лазар звъни на звънец с надпис:

Любомир Баев

научен работник

 

Домакинът, който им отваря, е нисък, набит мъж, към петдесетте, без очила, макар че е научен работник.

Посетителите изричат по едно подмазваческо „добър ден“, на което домакинът отвръща учтиво.

Л а з а р : Ние сме от кръжока по ботаника …

И в а н : Трябва да видим кактусите…

В а с к о : Единствените в България.

Л а з а р : Намират се на един остров…

В а с к о : И трябва да пуснете Виолета…

Б а е в (широко усмихнат): Браво, момчета!… Заповядайте, да се разберем!…

Всички са в работната му стая, по чиито етажерки е пълно с книги в строга, невесела подвързия, подредени като войници, енциклопедии и нито една цветна корица, поне що се касае до книгите, които лежат на бюрото. От тях и от стаята вее хлад и строга научност.

Женски глас от хола: Любчо, пак ли те смущават?

Б а е в (отговаря на гласа) : Спокойно, Марче!

Г л а с ъ т : Аз съм спокойна. Да видим ти какво ще правиш, като ти изтича срокът, а си още на петата страница.

Баев затваря вратата и се обръща към посетителите.

Б а е в : Е, ребята, кой от вас е Лазар?

Л а з а р (като шамаросан) : Аз… Защо?

Б а е в : Вие ли сте обещал се ожените за Виолета?

Л а з а р (смутено, след пауза) : Имаше нещо подобно… отдавна, още в трети клас.

Б а е в (кръстосва ръце зад гърба си и започва да се разхожда, като лектор) : Момчета, вие сте млади и трябва да знаете, че само бракът е естественият завършек на любовта. Любовта в нейния най-чист, почти кристален аспект краси човека, а в наше време краси и обществото… Трябва да краси, разберете това!… Обществото, което изграждаме, се нуждае от непокварени отношения. Откъде ще вземем тия отношения? Разбира се, че от младостта. Младостта е изворът, тя дава зрънцето, което по-късно ще поникне и ще се разлисти… Ние, както се казва, ви даваме спокойствието, необходимия стандарт, клубовете и организацията, а от вас искаме чисти отношения. (Сепва се.) Къде ще отидете?

Л а з а р : На остров.

Б а е в (продължава): На остров?… И острови ви предоставяме… Какво искаме от вас?… Чисти, непокварени, достойни за съвременната ни младеж отношения! …

Влиза Баева – едра жена с грандиозен бюст и пищен пеньоар.

Б а е в а : Любо, кой от тях е Лазар?

Б а е в . Момчета, кой беше Лазар?

Л а з а р (смутено) : Аз… Защо? …

Б а е в а : Нищо… Питам… Любо, продължавай!

Б а е в : Марче, аз им говоря за отношенията …

Б а е в а : Говори де! Нали това казвам! (Тъкмо Баев си отваря устата) Баща ви какво работи?

Л а з а р : Инструктор по ветроходство.

Б а е в а (учудено) : Че кво е то?

В а с к о : Батко е шампион по плуване и стрелба!

Б а е в а (към Лазар) : Момченцето е ваше братче, така ли?

Л а з а р : Да … То също идва с нас.

Б а е в а (към мъжа си) : Любо, говори!

Б а е в (продължава с нова мисъл, която му е хрумнала) : Тук става въпрос за поколенията, разбирате ли?… За антагонизма…

Б а е в а (към Лазар) : В собствен апартамент ли живеете?

Л а з а р (стреснато) : Да.

Б а е в а : Другарката на вашия баща работи ли нещо?

Л а з а р : Кой?

Б а е в а : Майка ви.

Л а з а р : Учителка. Предава френски език.

Б а е в а (към мъжа си) : Любо! (С глава го подсеща за нещо).

Баев излиза.

Б а е в а : Вашите отношения с Виолета, макар и да са кристално чисти, дават отражение на успеха ѝ… Според мен догодина ви предстои матура и трябва да се замислите.

Л а з а р (машинално) : Ще се замислим.

Б а е в а : Колко дни ще останете на острова?

Л а з а р : Пет.

Б а е в а : Взели сте мерки за безопасност, нали?

В а с к о : Освен ако не излезе буря!

Лазар поглежда братчето си с поглед, който може да убие. Влиза Баев с кутия бонбони.

В а с к о . Ако искате, ще ви дадем разписка и срещу Виолета!

ДЕН ПЪРВИ

Кеят на яхтклуба.

Необходимо е доста въображение, за да открием изящната линия на някогашната красавица в тази закърпена отрепка, завързана на кея, носеща претенциозното име „МОБИ ДИК“. По всяка вероятност Лазар е закупил яхтата от втора или трета ръка, на безценица. Старината си личи и под натрупаната замаскировъчна боя. Но истинският ужас е в платната: неумело закърпени, комбинирани от няколко вида тъкани.

И все пак тя е готова за път, натъпкана до краен предел с палатки, надувни дюшеци, леководолазни уреди, апарати за подводно плуване, харпуни, маски и шнорхели. Всичко е предвидено за тази експедиция.

Кокпитът на яхтата. Виолета и Олга.

На кея са се изправили двама спортни гребци с гребла.

П ъ р в и я т : Ще пътуваме ли?

В и о л е т а : Може и да пътуваме.

В т о р и я т : Сами ли ще бъдем?

О л г а : Ами, зависи.

П ъ р в и я т (сочи яхтата) : С този кютук ли?

В и о л е т а : Ако се наложи…

П ъ р в и я т (към колегата си) : Няма как… ще трябва да спасяваме…

О л г а (към кабината) : В а с к о !

От кабината излиза Васко: – Трябвам ли ви?

О л г а : Господата се интересуват от теб.

П ъ р в и я т (прави се на сконфузен) : Извинете …

В т о р и я т : Не знаехме, че сте с мъж.

Тръгват си със смях.

В а с к о (вика след тях) : Защо бягате?… Почакайте батко!

Появяват се Лазар и Иван. Лазар носи торба с хляб, а Иван своята подвижна фотолаборатория.

Отблъсването от кея и следващите процедури ни убеждават, че екипажът на „Моби Дик“ не се шегува. Лазар действува като образцов яхтмен. Иван му асистира ловко. Удоволствие е да се наблюдава първото улавяне на вятъра и прецизното заобикаляне на шамандурите. Вляво се изнизват кейовете на пристанището с крановете.

•

Фаровата кула е вече зад кърмата. Пред нас блести откритият хоризонт. Ветеранът ляга на десния си борд, платната се издуват.

Васко хвърля в морето парчета хляб, чайките се спущат, това забавлява хлапето.

Виолета е седнала до Лазар, който е на руля.

Иван и Олга са на носовата част. Инан усилено прави снимки на лицето ѝ отблизо; на врата му висят два апарата, с които той борави като професионалист.

•

Обедните часове. Морето е гладко, горещо е, платната са клюмнали, „Моби Дик“ е жалък и безсилен срещу затишието – най-неприятното явление при платноходството. Островът е там, само на седемстотин или осемстотин метра, изправен сред блесналата водна шир. Петимата го наблюдават. Иван току-що е на шравил снимка и смъква фотоапарата си. Всички са по бански костюми или по гащета. Уморени са, по намръщените им лица струи пот.

Един час по-късно.

Яхтата не е мръднала на сантиметър. Върху кувертата на кабината лежат момичетата и Васко. В койката се е отпуснал Лазар. До него, седнал, Иван изцежда в пет пластмасови чаши лимон.

Разгънато списание, хванато от две женски ръце. Едро: снимка на Жаклин Кенеди и усмихнатия до нея Онасис.

Гласът на Виолета: Завиждам  ѝ.

О л г а (седнала срещу нея, оправя косата си) : Той има флот от пет милиона тона.

В и о л е т а (иронично) : А няма дори седемдесет години!…

О л г а (иронично) : Е, такъв късмет се пада само на жени като Джаки.

В и о л е т а : А ние гинем в… малшанс! (Все с ирония.)

Гласът на Олга (върху снимката с уедрен Онасис) : Представяш ли си да се омъжиш за седем-осем такива парчета?

В и о л е т а : И да те цитират в докладите на Комсомола!

О л г а : Умирам да колекционирам старчета!… Вече съм на седемнайсет, а нямам хоби.

В и о л е т а : Но Иван има.

О л г а : Според човека и хобито!… (както лежи): Най-страшното е, че никой не казва нищо.

В и о л е т а : И нищо не предприема.

О л г а (след пауза, мързеливо) : Вили, имаш ли чувството, че пътуваме смъже?

В и о л е т а (сякаш убита от отегчение) : Ако имаше такива, щяха да измислят нещо.

О л г а (прозява се) : И отдавна да сме на острова.

В а с к о (впряга се) : Какво, да духаме в платната ли?

Л а з а р (с яд) : Васко!

Васко разбира намека и ляга на мястото си, от което се е понадигнал

•

Островът изглежда зловещо недостигаем в маранята. Иван забърква лимоновата смес в чашите. Прелетява чайка.

В и о л е т а (надига се на лакът, към Олга) : Оли.

О л г а : Кажи, Вили.

В и о л е т а : Капитанът и фотографчията не ти ли приличат на улегнали мъже?

О л г а : Да, те все чакат някакъв вятър…

В и о л е т а : Все проучват откъде ще духне…

О л г а (играе на прозявки) : …и накъде.

И в а н : Не говори за баща си!

О л г а (спокойно) : Тук казаха нещо за баща ми.

И в а н (подава ѝ чашата) : Нещо разхладително.

Чайката изпищява.

В а с к о : Како Оли, вие богати ли сте?

•

След петнайсет минути.

Л а з а р (изпива последната глътка от цитронадата) : Хайде!

И в а н (пие бавно п сладко) : Какво?

Л а з а р (категорично) : Ще гребем.

И в а н (изумено) : Цял километър?

Но Лазар се е навел и измъкна първото гребло.

•

Двамата гребат. По телата им се стича пот. Яхтата напредва бавно.

В и о л е т а (разхлажда се, потопила ръка във водата) : Оли, ще си шиеш нещо за зимата?

О л г а (включва светкавично) : Да… Нещо по-дебело, да ми топли.

В и о л е т а : И аз… Вълнено, да ТОПЛИ.

По телата на гребците шурти пот. Двамата се споглеждат.

О л г а (невъзмутимо) : Свържи ме с някой, който пътува в чужбина.

В и о л е т а (с тон на светска дама) : Разполагам с няколко дипломати.

О л г а (недоволно) : Нямаш ли нещо по… такова?…

В и о л е т а : Уви, не.

О л г а : Тогава може и дипломати… Искам прежда за пуловер. Да ми  т о п л и..

В и о л е т а : Един дебел пуловер ще ти топли добре.

О л г а : Обичам да ми е топло.

Лазар прекъсва гребането.

И в а н (също спира да гребе, поглежда момичетата, бърше потта си и към Лазар) : Какво, впрегна ли се?

Л а з а р : Не плямпат в такт, объркват ни гребането.

И в а н : Да, бе, ще заговорят и за араби!…

И в а н (безстрастно, като оглежда морето) : Това спокойно море не ти ли напомня за Изолда?

Л а з а р (сбръчква вежди) : Изолда!… Коя беше Изолда?

И в а н (безстрастно) : Е, дето пише много писма и все отегчителни.

Л а з а р : О, да… Голяма лепка.

И в а н : Извинявай, че ти припомних.

Л а з а р: Да, бе. Все забравям как се казваше приятелката  ѝ?

И в а н : Да не говорим повече. (Играе на смутен.)

Виолета е явно ядосана, а Олга нещо повече – очите ѝ святкат.

Л а з а р (доволен, протяга се) : … Васко!

В а с к о (който досега е слушал внимателно) : Какво?

Л а з a р: Покажи какво е такт!

Васко се оживява, започва да удря в такт по палубата.

След това запява:

Капитане, твойта шапка

падна в морската вода!

Л а з а р  и  И в а н (едновременно) :

Пет пари не давам, юнга!

Туй за мен не е беда!

(Започват бодро да гребат.)

В а с к о (пее) :

Капитане, твоя кораб

е пробит на две места!

Л а з а р  и  И в а н:

Пет пари не давам, юнга!

И това не е беда!

В а с к о :

Катастрофа, капитане!

Блъснала ни е скала!

Д в а м а т а :

Пет пари не давам, юнга!

Пука ми!… Не е беда!

В а с к о (високо):

Капитане, капитане,

падна твоята лула!

В с и ч к и (заедно с момичетата, квартет):

Е, това е вече, юнга,

най-голямата беда!

З а в ъ р ш в а щ  а к о р д :

Най-голямата беда!

 

Островът наблизо: вижда се кейчето на южната му страна и наклонената му линия, издигаща се от юг на север, със скалите, плажчето, платаните.

•

Островът, на който петимата от ״Моби Дик“ ще прекарат своите няколко дни, е малък, но притежава интересна брегова линия. Високите скали на североизток му придават импозантност, югозападната му страна е полегата, спокойно ляга във водата и се превръща в малък пясъчен плаж. Наблизо до плажа растат смокинови дръвчета и няколко платана. По-нагоре е царството на храстите и кактусите. В центъра се белеят развалините на древен параклис.

•

Яхтата се приближава до кея, Лазар скача в движение, обръща се към нея и хваща във въздуха подхвърленото му от Иван въже. Лазар връзва ловко „Моби Дик“ за релсата, в това време Иван хвърля котвата и също скача на кея, откъдето поема „дамите“.

Лагерът е почти готов. Палатките са опънати под платаните, чаршафите и завивките са прострени на слънце. Съдините, продуктите и леководолазните уреди са подредени грижливо. Момчетата надуват гумените дюшеци. Върху газения примус кипва чайник.

В и о л е т а (отхлупва чайника) : … защото ненавиждам фразите.

Л а з а р (запушва напомпания дюшек) : Но фразата си е фраза.

О л г а (подрежда чашите върху масичката) : Някой ден ще дойде някой, ще оспори и това, което казахме… Къде е Васко?

Л а з а р (захвърля дюшека) : На скалите… И все пак този някой не идва.

В и о л е т а : Нес или турско.

И в а н (отдалеч, пълни окачената гумена мивка на дървото) : Нес!

Л а з а р : Според мен най-важното си остава самочувствието.

В и о л е т а : Лудите имат най-много от него… Захар?

Л а з а р : Половин лъжичка… Да не мислиш, че изключвам лудите?

В и о л е т а : Тогава и маниаците. (Слага захар в чашите.)

Л а з а р : Разликата е нищожна… (Поема чашата си.)

О л г а (вдига чайника с кипналата вода) : Трудно различавам маниаците от обикновените хора.

И в а н (приближил се) : Лазар винаги е разчитал на това… За какво говорите? (Грабва чаша.)

О л г а : За щастието. (Слага ръка на чашата му.) Другата.

И в а н : Извинявам се. (Взима другата чаша.)

Л а з а р (на Иван) : На теб няма да ти е удобно в ерата на кибернетиката.

И в а н (наивно) : Защо?

Л а з а р : При това море ще избием рибата! (Извиква към скалите.) …Васко!

Г л а с (отдалеч) : Ида!

Л а з а р : Оказа се, че засега кибернетичната машина разпознава безпогрешно само глупците.

И в а н : Добре съм… Ще бъда назначаван навсякъде.

Дотичва Васко.

В и о л е т а : На теб колко лъжички?

В а с к о : Половин.

В и о л е т а (учудено) : Какво те прихваща? Нали обичаш сладко?

В а с к о : А бе, обичам, ама ще ме помислите за простак.

В пълна ловна екипировка, с изкусни движения на плавниците Иван прекосява сравнително плиткото място, осеяно с камъни и водорасли, и навлиза в дълбоката вода. Под него се очертават ясните контури на подводните скали, тъмнеят лабиринти от падини, плавно се полюляват подводни прерии. Тук-там проблясва някоя рибка.

Екипираният Васко е нагазил до колене и вече се спуща във водата.

Лазар е приседнал на пясъка и навлича плавниците си. Зад него са се изправили Виолета и Олга, готови за къпане.

– Цивилизацията! – извиква Олга и сочи с ръка към открито море.

Там минава бял кораб.

Иван се гмурка рязко надолу, секунда след това изшумява издуханата през шнорхела вода.

Виждаме го под водата как гони морска котка. Изстрел. Главата му се показва над повърхността. Маха с ръка.

Готовият за влизане Лазар вижда как му махат и бързо се насочва към Иван. Иван е повлечен от улова. Лазар се приближава, гмурва се и също дава изстрел в тялото на котката.

Огромното тяло на котката лежи върху скалата. До нея Виолета и Олга изцеждат водата от мокрите си тела. Приклекнал до улова, Васко страхливо опипва тръбните хрущяли.

В а с к о : Ако искам да се самоубия, мога да натисна този шип – и край!

В и о л е т а (както се бърше с кърпа, през смеха си) : Да, ама защо да се самоубиваш?

В а с к о (сериозно) : Ами… ако ми омръзне живота…

Момичетата се смеят. Понесена от неочаквано бликнал порив, Виолета прегръща малчугана, но той я отблъска, така както правят малките деца, които мразят подобни нежности.

•

Особено красив е островът привечер. От изток е изгряла голямата луна. Морето е гладко, с лунна пътека. Петромаксовата лампа на дървото хвърля достатъчно светлина. Транзисторният приемник осигурява музика. Върху скарата се пекат едри риби, а Иван прави своята нощна снимка със светкавица. Докато момичетата подреждат масичката за вечеря, Иван прави нова снимка, този път на рибите. Нов блясък на светкавицата.

•

Под дървото, в светлината на петромаксовата лампа.

Вечерята е минала и започва сладкото време край огнището. Васко рови жаравата, Виолета се люлее на шезлонга, Лазар и Иван са се отпуснали на земята. На пет-шест метра от тях Олга мие съдовете под струйката на гумираната мивка.

И в а н (ляга по гръб и се протяга) : Голям кеф!… Ловиш си риба, ядеш си и не ти пука за никого!… Ако се изолираш на остров, можеш да живееш без мангизи. Понякога ще отскачаш до града.

В а с к о : За какво?

И в а н : За членския внос на Комсомола.

В а с к о : Бат’ Ванка, какво ще стане с разписката, ако не върнем кака Оли на баща ѝ?

И в а н : Ще има да взема една дъщеря. Най-много да я причисли към перо „амортизационни отчисления“.

В а с к о : Ама там бая ви се разтрепераха гащите.

В и о л е т а (с ирония) : Пъзльовци!… Били сте готови да подпишете каквото ви поднесат…

В а с к о: Ама я измъкнахме!…

О л г а (както се мие, без да се обръща) : Представяш ли си какви ще бъдат след време?

В и о л е т а : Недай си боже да разчиташ на тях!

О л г а (без да се обръща) : Представям си!

В и о л е т а : Или пък сега… да стане нещо…

Л а з а р (рови жаравата) : Какво?

В и о л е т а : Някой да ни нападне …

Л а з а р : Аз съм шампион на гладко бягане . ..

Олга извиква внезапно.

И в а н (леко надигнат) : Защо викаш?

Олга притичва до тях:

– Видях човек!

Л а з а р (иронично) : Истински ли?

О л г а (задъхано) : Да!… Една фигура!…

Л а з а р : Отначало беше човек.

О л г а (развълнувано) : Фигура, която се мярна.

И в а н : Ами, фигурите това знаят – да се мяркат

О л г а (настойчиво) : Чувате ли какво ви казвам?

В и о л е т а (към момчетата) : Стига клоунади!

Лазар и Иван се изправят.

И в а н : Спокойно!… (играе) Лазе, ти ли ще се заемеш със случая или го даваш на мен?

Л а з а р (играе) : Аз съм по човеците. Фигурите отстъпвам па помощниците си.

И в а н (покланя се) : Благодаря! (Към Олга) И така, лейди, можете ли да кажете къде стояхте?

О л г а (съвсем сериозна, не разбира, че я поднасят) : До мивката.

И в а н (с тон на велик детектив) : Да отидем при мивката. (Всички отиват с него.) Къде точно стояхте?

О л г а : Тук. (Показва.)

И в а н : А фигурата?

О л г а : Появи се над храстите.

Л а з а р : И после?

О л г а : После изчезна.

Л а з а р (връща се към мястото си) : С изчезнали фигури не се занимаваме.

В и о л е т а (нервирана от момчетата) : Оли, сигурна ли си?

О л г а : Абсолютно!… Не сме сами на острова! Видях човек!

Л а з а р : Преди малко беше фигура.

В и о л е т а (ядосана) : Вместо да умувате, проверете!

Л а з а р : Къде?

В и о л е т а (сочи тъмнината) : Там!

Л а з а р (втурва се) : Фигуро, къде си?

И в а н (след него) : Къде си, фигуро?

Тъмнината ги е погълнала. Чуват се само гласовете им, които се забавляват:

– Ти ли си фигурата?

– Не съм.

– Тогава къде е фигурата?… Трябва ми една фигура. Фигуро, тук! Фигуро, там!

Пародия с арията на Фигаро.

Дори Виолета и Васко, останали в светлината на петромакса. се усмихват. Само Олга стои настрана от играта и иронията. Никоя фигура или привидение не заслужават подобен присмех.

•

Палатката на момчетата.

Иван вече спи. Лазар наглася завивките и също се покрива. Ръката му се протяга към висящата батерия.

В а с к о (подава глава от завивката) : Батко, какво е това фигура?

Л а з а р : Фигуративно изображение на въображението.

В а с к о : Аха.

Ръката щрака копчето на батерията. Тъмнина.

Един поглед върху острова ни убеждава, че е наистина безлюден, че Олга си е въобразила.

ДЕН ВТОРИ

Хубаво морско утро.

Североизточната част на острова – в противоположната страна на лагера и кея

Кътче, обрасло с пожълтяла вече трева. Олга е седнала върху нея. В ръцете ѝ – учебник по английски език.

О л г а : Повтори!

Г л а с ъ т  н а  И в а н: Ай тейк дъ бас енд гоу ту май хауз.

О л г а (крайно недоволна) : Произношение на аржентинец от Сан Франциско!… Васко!…

Гласът на Васко: Ай тейк да бас енд гоу ту май хауз.

О л г а (недоволно) : Говориш като багер!

Сега става ясно: Олга води разговор с две глави, поставени на тревата с темето надолу. Тези глави говорят английски. Да се взрем внимателно… Да, главите на Иван и Васко. Двамата са се изправили с краката нагоре – четвъртия етап от упражнението на  йогите (״сиршазана“).

Главата на Иван: Къде е Лазар?

О л г а : Лови риба… Кажи го на английски.

И в а н : Май френд из фишинг.

О л г а (отегчено) : Докога ще стоите така?

И в а н : Докато оросим мозъците си… Сега е модерно да се оросява. Щом човек оросява земята, защо да не оросява и мозъка си… Един оросен мозък се равнява на два килограма говеждо месо, на шест литра боза…

В а с к о : На десет пресни яйца…

И в а н : …Или на осем порции таскебап!

Виолета дебне групата с фотоапарат. Приближава внимателно, готова за снимка.

И в а н (продължава да се шегува) : Оросената земя ражда фасул, а оросеният мозък – мисли…

В а с к о : Бат’ Ванка, не се ли оросихме достатъчно?

Виолета натиска бутона за снимка и извиква.

Последователите на  йогите бързо заемат нормално положение.

Л а з а р (изтеглил едър сафрид) : Много викате, ей!…

Виолета гледа пред себе си с разширени от ужас очи.

И в а н : Какво има?

В и о л е т а (уплашено) : Видях едно лице!…

О л г а (разтревожено) : Къде?

В и о л е т а : Зад скалите!… Черно! …

Л а з а р (доволен от улова) : Черно с брадавица, нали? (Замята въдицата.)

В и о л е т а (дръзко и вече не толкова изплашено) : Глупаци!… Видях го с очите си!…

Категоричният тон и спокойствието на момичето накарват Лазар да остави въдицата. Без да възрази, Иван поглежда към скалите.

Лазар е вече при тях.

И в а н : Дявол да го вземе, да претърсим най-после този остров, че да им затворим устите!…

О л г а : Казах ви, че не сме сами!…

В и о л е т а (напълно хладнокръвно) : Гледаше към нас.

Л а з а р (ядосано) : Защо все жените виждат фигури!… Защо на мен не ми се мерне нещо! …

В а с к о : Или на мен.

Л а з а р (ядосано към Васко) : Ти мълчи, че… в тази жега!… Ще се пукна от яд!… (Към Иван) Хайде!

КРАСИВ КЪТ СРЕД СКАЛИТЕ

(Разсъждения на две момчета за психиката на жените.)

И в а н (мъчи се да измъкне някакво трънче от петата си) : Чувал съм за хора, които си почиват добре с жени…

Л а з а р : И аз съм чувал.

И в а н : И се питам не е ли пропаганда… Откакто съществува светът, жените викат. По всякакъв повод. Види красив пейзаж – вика. Види мишка пак вика … Не ги разбирам, да ти кажа.

Л а з а р (разглежда едно раче) : Аз пък не разбирам защо дойдохме с жени! Можехме да си прекараме славно и по цял ден да се гмуркаме… Сега гмуркаме се, гмуркаме се, но гледаме да излезем на суша, защото двете чакат.

И в а н : Налапал си джама, да ти кажа правата.

Л а з а р : Ти си налапал!… Като те видях само как подписа, майчице, утре-другиден можеш да подпишеш смъртната си присъда в гражданското.

И в а н (поглежда го) : Знаеш, че нося шеги, но не и сатира.

Л а з а р : А бе, и двамата сме от един дол дренки.

И в а н : Всички мъже сме такива.

Л а з а р : Трончовци… Да търсим ли още?

И в а н : Какво да търсим! …

Л а з а р : Казват, че жените нямат въображение.

И в а н: Когато искат – имат …. Слушай!

Л а з а р : Какво?

И в а н : Ако има някакво черно лице… то е… там.

Л а з а р (учудено) : Къде?

И в а н : Там, където става магията.

Л а з а р (гледа го втренчено) : Иване … Слънцето…

И в а н (прекъсва го) : Ако има, то си стои сега там, където светът влиза през една малка дупчица и се обръща наопъки…

Л а з а р (с намек) : Иване, на кого ме оставяш?

И в а н (изправя се) : Ела!…

Тръгва. Лазар се изправя, поглежда рачето в ръката си и го хвърля в морето.

КЪТЧЕТО С ПОЖЪЛТЯЛАТА TРЕВА

Иван се приближава към Виолета и грабва фотоапарата от ръката ѝ. Застава посредата на групата, поглежда всеки един поотделно.

О л г а (учудено) : Лазаре?

Л а з а р (хваща се за главата) : Иване, моля те!… И тук ли?

И в а н (загадъчно) : И тук, Лазаре.

Л а з а р (умоляващо) : Нe може ли без това?

И в а н (сочи с пръст фотоапарата) : Тук е тайната.

Л а з а р (умоляващо) : Не можеш ли сам?

Иван бърза към голямата палатка на момичетата.

ПРЕД ПАЛАТКАТА НА МОМИЧЕТАТА

Виолета, Олга и Васко седят на столчета.

В и о л е т а (приведена, чертае с клечка по земята) : Знам, всички разправът, всеки ден се пише и се говори за него, но понеже го учим от училище, не мога да разбера кое му е голямото…

О л г а : И аз. Някои казват, че след години ще го прочетем отново и ще разберем защо е голям.

Виолета: Може да е най-великото нещо, но като го предават в училище, умирам от скука. (Към палатката.) Какво става?

Г л а с ъ т  н а Л а з а р (отвътре) : Това не пречи на Шекспир да си е велик, нали?

В и о л е т а : Може, но щом ме карат да правя класно за него!… Защо мълчите?

И в а н (отвътре) : Трябва да се вярва на човечеството, щом го признава.

Л а з а р : Изобщо на човечеството трябва да се вярва.

В и о л е т а (с ирония) : Да, ама като си представя, че всички бащи и учители принадлежат към човечеството…

Л а з а р : Под „човечество“ се разбира само умните хора.

О л г а : Кога ще излезете?

И в а н : Когато се появи черното лице.

В а с к о : Како Вили, защо не говорите нещо по-детско, че и аз…

Л а з а р : Така е, Васко… Ти не разбираш нас, ние не разбираме тях…

И в а н (вътре, делово) : Внимавай! Ще бутнеш всичко!

О л г а : Напразно си губите времето.

И в а н : Щом го е видяла в момента на снимането, трябва да е тук!… Обективът се нарича обектив, защото отразява обективно… (Внезапно млъква.)

Тримата навън се ослушват.

О л г а : Какво става там?

В и о л е т а : Лазаре!

В палатката – абсолютна тишина.

О л г а (разтревожено) : Защо мълчите?

В а с к о : Батко, ще заплача!

Процепът на палатката се отваря и през него се показва лицето на Лазар.

Л а з а р (усмихнат) : Ура!

В и о л е т а (с лошо предчувствие) : Какво има?

Л а з а р (тържествено) : Островът е населен!

Излиза Иван с мокрия филм в ръка. Виолета, Олга и Васко се спущат към него. Без да каже дума, „фотографът“ посочва въпросната снимка. После с края на нокътя си посочва непознато лице зад скалите. На преден план – Иван и Васко в стойка „сиршазана“.

Л а з а р (пие вода) : Още един мъж!… Все мъже! (След като пие). А казват, че жените били повече.

ДО ПАРАКЛИСА

 

Лазар, Виолета и Васко се довличат и просто падат на земята от умора. Малко след това от другата страна на острова пристигат Иван и Олга.

Всички мълчат, почиват.

И в a н (безжизнено) : Ilo едно време оглеждах и пукнатините ни скалите.

Мълчание. Иван следи полета ни гларусите. После спира вниманието си на всяко лице поотделно. По стар навик той се отпуща по гръб и слага ръце под главата си.

И в а н (на Лазар, с притворени очи) : Вместо да дремеш, хвърли един поглед на кактусите.

Л а з а р : Какво им е на кактусите?

И в а н : Разгледай и доложи на шефа си.

Лазар обхваща с поглед кактусите, трепва и се изправя. Приближава се до тях, навежда се и отново се връща на мястото си.

И в а н : Какво ще доложиш?

Л а з а р : Голяма част от тях са изсечени.

И в а н : Всеки вижда, че са изсечени, но кога, драги Холмс?

Л а з а р (нервно) : Гледай си работата!

О л г а (която заедно с другите също е хвърлила поглед от място): Може би преди два дни или пък вчера.

И в а н : Повтори му да чуе… Може би ще се сети. (Изправя се). Да тръгваме.

Един по един четиримата стават и тръгват сдед него.

Л а з а р (спира) : Ванка, ще дойда след малко.

И в а н (шепнешком) : Не се излагай!… Там търсихме най-много. (Тръгва след другите.)

Лазар се връща при параклиса, обикаля го и влиза в него. Покривът на старата постройка липсва. Правоъгълникът, затворен от дебелите стени, е обрасъл с трева и млечка. В единия ъгъл обаче, зад китка магарешки тръни, се вижда бъзов храст. Той именно привлича вниманието на момчето. С туристическата брадвичка, която е носил през време на търсенето, Лазар открехва тръните и внимателно изследва храста. По изражението на лицето му не разбираме нищо. Напротив, Лазар се връща назад и сяда върху камък, настрана от бъзовината.

Л а з а р (с отегчено лице) : Днес едва кандардисах дамите да направят палачинки с конфитюр.

Тишина.

Л а з а р : Умирам за палачинки!… Леко препържени, навити, ама в голямо количество. Да ядеш и да останат.

Нищо. Тишина.

Л а з а р : Дамите обещаха, а обяд отдавна мина и сега ще трябва да нагъвам пържени яйца.

Нищо. Тишина.

Л а з а р (поглежда часовника си) : Заради вас!

Нищо. Тишина.

Л а з а р : Не е честно… Лежите си долу, гледате си кефа, а ние обърнахме острова, знаеш… Да ви кажа правата, на нищо не прилича. Това не е възпитание.

Тишина.

Л а з а р : И сега ми губите времето, а съм дошъл на почивка като всеки трудещ се, да си отдъхна малко.

Тишина.

Л а з а р (рязко) : Ако не излезете, ще повикам прочутия фотограф Иванчо и ще съжалявате!…

Храстът се полюлява. През дупката, която бъзовината закрива, се показват две черни ръце, вкопчени за почвата.

ДО ОГНИЩЕТО

Иван подклажда огъня. Васко му подава съчки. Виолета и Олга ще приготвят обяд.

Иван е приседнал с гръб към тях и не може да види какво става.

Другите трима обаче занемяват от изненада.

Откъм параклиса се приближават двама души. Лазар и още един човек, когото ще се опитаме да опишем, макар че е трудно.

Суха подвижна фигури, със силно мургаво лице, симпатично, изпълнено с милион бръчици. Косата е прошарена – човекът може би минава петдесетте – въздълга, неподстриганаот доста време. Прилепнал около краката дочен панталон. Непознатият се приближава е приветлива усмивка, бос, спокойно застава пред момичетата и хлапака.

II е д р о т о (протяга ръка към Виолета и говори отчетливо) : Приятно ми е – Педрото… Благодаря. (После се ръкува с Олга.) Приятно ми е – Педрото… Благодаря!… (Протяга ръка към Васко.)

В а с к о (изпреварва го) : Приятно ми е – Васко… Благодаря.

П е д р о т о (погалва косичката му) : Здравей, фъстък!

В и о л е т а (усмихнато) : Значи, вие сте Педрото…

О л г а : … за когото се говори.

П е д р о т о : Понеже позволявам, мадам… Лз съм единственият човек, който позволява да говорят всичко за него. Разбира се, преувеличават. Смятат ме за бог, а това не е напълно вярно. (Вниманието му е привлечено отдавна от Иван, който продължава да стои с гръб към него). Господинът ми е нещо сърдит, нали?

И в а н (все още с гръб) : Да.

II е д р о т о : Задето продавам кактуси на чужденците, нали?

И в а н : Сигурно.

П е д р о т о : За пръв път ми се случва да разговарям с такъв приятен гръб.

И в а н : Ще ви дадем възможност да разговаряте и с властта.

П е д р о т о : Властта е като морето. Морето ласкае този, който го обича. На властта сечено не правя.

И в а н (обръща се) : Но сечеш кактуси.

П е д р о т о : Поради липса на образование. На времето бедният ми баща рибар искаше да завърша в Кембридж, а аз му казах: чакай първо да завърша второ отделение… Тогава Кембридж казвахме на Карнобат. Веднъж в Соломоновите острови…

Л а з а р (пресича го) : Разправят, че не си ходил.

П е д р о т о (веднага се съгласява) : Възможно. Какво ли не разправят за мен.

Л а з а р: Казват, че дори не си напущал България.

П е д р о т о : Може… Педрото носи шеги.

В и о л е т а : Голяма шега ни направи.

П е д р о т о : Ама и вие ме изкоркахте!… Де да знам, че сте мои хора!… Нещо за пиене?

В а с к о: Вода!

П е д р от о : Водата е за слаборазвитите народи… Цигари?

О л г а : Уви!

П е д р о т о : Не знаете да живеете!… С такава младеж не виждам прогреса на нацията.

НАСТРАНА ОТ ГРУПАТА

 

Лазар и Иван. Иван гризе нещо.

И в а н (личи си, че още не му е минал ядът) : Добре де, какво търси на строва?

Л а 3 а р: Знаеш какво. И в а н: Защо не е заминал?

Лазар (многозначително): По технически причини. (Иван престава да дъв-•• Ли 1.1 р приближава устата си до ухото му.): Лодката му е изчезнала. Иван (изведнъж): Какво?

Л а з а р: От два дни скита по острова… Чакал вятър, да открадне нашата лодка.

И в а н (кипи) : Ами не знае ли, че ще го убия?

Л а з а р : Де да знае човекът! (Многозначително и на ухото му) Кълне се, че видял дяволи.

ПРИ ОГНИЩЕТО

Всички.

Педрото яде лакомо.

И в а н : Кварталният отговорник ми донесе, че си искал да ни откраднеш лодката.

П е д р о т о : Намаше вятър. (Преглъща). Иначе…

В и о л е т а  : А твоята как изчезна?

П е д р о т о : Питай, че да ти кажа…

О л г а : При това спокойно море?

И в а н : Беше ли вързана?

П е д р о т о : Значи, пристигам и я вързвам, значи…

Л а з а р : Може ли без „значи“?

П е д р о т о : Може… Значи… Не мога без „значи“.

В и о л е т а : Карай със „значи“!…

П е д р о т о : Пристигам, значи, и връзвам лодката.

Л а з а р : Морето?

П е д р о т о : Морето – балатум… Напълних един чувал с кактуси…

О л г а : Само един?

П е д р о т о (усмихнато) : Дотолкоз са ме учили да броя…

В а с к о : И после?

И в а н (строго) : Не хвърли ли бомби за кефали?

П е д р о т о (оглежда наобиколилите го и се примирява) : Една.

Л а з а р : Последно?

П е д р о т о : Две.

В и о л е та: Бракониер!… Как не те е срам!

П е д р о т о (виновно) : Навик, мадам!… Остатък от капитализма, значи…

В а с к о : После, после!

П е д р о т о : После, какво… Отивам с кактусите на кея, скивам – лодката на кино.

Л а з а р: Морето – балатум!

П е д р о т о : Зехтин… Лодката на кино с Марчело Мастрояни!…

В и о л е т а : Бракониер, какво да те правим?

О л г а (ядосано) : Кажи сам!

И в а н (спокойно) : В Созопол, на граничните.

В и о л е т а : Веднага го отведете!…

П е д р о т о (поглежда я с подкупващо усминато лице) : Мадам, такива думи в устата на дама!… И то за Педрото, любимеца на вълните и русалките!… Досега съм измъкнал петстотин парчета и съм им правил изкуствено дишане. Още получавам колети, мадам… Недей така. (Мълчание). Извадил съм двама заместник-министри, един началник от Комитета по изкуство. (Ядосано) Не така, мадам! (Навива се). Не с тоя номер. Сутрин вълните шептят: Педро… Педро… Педро!… Не така, мадам!… Ще се разсърдя!…

И в а н (непримиримо) : Този, който ти е взел лодката, е знаел какво върши.

П е д р о т о : Дяволите я взеха!… Тук има дяволи, ви казвам!

Л а з а р : Сега ще те дадем на дяволите в Созопол!… Хайде! (Към Иван) Иване, хайде!

ПО НАКЛОНА КЪМ КЕЯ

Шестимата се спущат по наклона. Виолета, Васко и Олга са се отделили напред.

Втората групичка, която е изостанала, се състои от Лазар, Педрото и Иван.

П е д р о т о (пристъпва бавно между двамата) : Не мога, джентълмени! (Спира. Двамата съшо спират). Видя ли риба, вадя бомбите… Такъв съм от рождение!

И в а н : Това ще обясниш на граничните.

П е д р о т о (весело) : Как да обясня, като нямам факти?

Л а з а р : Нали си призна?

П е д р о т о (ликуващ) : Да, ама хората искат факти!… Риба, бомби, момби… Такива неща. А факти няма.

И в а н : Нямаш ли малко доблест?

П е д р о т о (ядосано) : Кой ти иска доблест!… Искат факти.

Виолета, Васко и Олга са спрели върху скалата, от която се вижда морето, накъдрено от току-що излезлия вятър. Нещо се суетят. Разговарят оживено, но какво – не можем да чуем. Най-после Васко се отделя от тях и затичва нагоре, обратно към момчетата.

– Батко – започва развълнувано хлапето – „Моби Дик“ го няма!

Л а з а р : (поглежда го разсеяно) : Какво?

И в а н : Как го няма?

В а с к о (крещи) : Няма го, не разбирате ли?

Всички хукват към кейчето.

•

От лодката няма и следа. Нашир и длъж само набразденото море, с неговата особена прелест в тия часове на следобеда, когато е духнал източният вятър.

Това е все още поглед отгоре и все още никой не иска да повярва, че „Моби Дик“ го няма.

Затова всички се спущат на кейчето, имат нужда просто да стъпят на него и да се уверят отблизо.

НА САМИЯ КЕЙ

Шестимата. Погледите търсят навсякъде.

Лазар оглежда внимателно релсата, на която е било вьрзано въжето.

В и о л е т а : Кой върза лодката?

О л г а : Вярно! Кой върза лодката?

Л а з а р (ядосано) : Аз я вързах!… Какво искате?

И в а н : Искат да кажат, че не знаеш да си връзваш работата.

В и о л е т а : Добре де, къде е лодката?

Л а з а р : Предлагам да помълчим и да помислим.

Н а с к о (заплаква) : Батко, къде е „Моби Дик“?

Л а з а р (строго) : Васко!…

Хлапето преглъща плача си, поглежда го, навежда глава и бърше очи с длани.

Л а з а р (към Педрото) : Педро, ти хвърли ли котва на твоята?

П е д р о т о : Ти как мислиш?

Л а з а р : Може би .. . е на дъното.

П е д р о т о (разперва два пръсга на ръката си) : Два пъти далдисах!… (Иска да каже, че не търпи възражения.)

Лазар смъква ризата си, събува джапанките. Иван събува джапанките.

Хвърлят се във водата.

ДЪНОТО

Кръстосват, търсят. Излизат на повърхността, поемат въздух и пак на дъното.

НА КЕЯ

 

Шестимата.

Л а з а р (към Иван) : Ако крадеш лодка, ще губиш ли време да вдигаш котвата или ще режеш въжето?

И в а н (към Педрото) : Педро, как мислиш?

П е д р о т о : Ако този някой бърза, ще реже.

О л г а : Ясно е, че нашият не е бързал.

И в а н : А как ще се приближи до острова?… С какво?

О л г а : Без да го видим?… Невъзможно!

И в а н : Изключено!

Л а з а р (нервно) : Изключено, а лодката я няма!

П е д р о т о : Кой ще краде лодки, бе?… От години не е изчезвала лодка!

Виолета: И изведнъж за три дни – две.

И в а н (извън себе си) : Дявол да го вземе, къде отиват тия лодки?

П е д р о т о : Казах ви, ама не вярвате…

Л а з а р: Какво?

П е д р о т о : Дяволите ги взимат.

ЛАГЕРЪТ

Всички спят в палатките. Само Педрото хърка върху надувния дюшек под дървото.

От палатката на момчетата излиза Лазар по пижама и сяда на столчето пред огнището.

Полунощ е, излязла е късната луна, въздухът сребрее от светлината ѝ.

Пердото хърка непоносимо. Лазар се навежда, взема отместената настрана възглавница, повдига главата на „морския вълк“ и му я подлага. Сега Педрото не хърка, тихо е, приятно е.

От палатката на момичетата излиза Виолета, също по пижама. Лазар се усмихва и придърпва едно столче до себе си. Виолета се приближава и сяда.

Л а з а р (тихо) : Сякаш сме се уговорили. (Слага ръка на рамото ѝ, притегля главичката и към своята.) Откога не сме се целували?

В и о л е т а : Може би сто години… Мама ми е казала, докато не пипна дипломата в ръка, никакви целувки! Какво ли е станало с „“оби Дик“?

Л а з а р : Ти си много далеч от родителите си.

В и о л е т а : Те са далеч от мен.

П е д р о т о (бълнува) : Аннализа, щоне медхен!…

Виолета и Лазар се усмихват от сърце.

П е д р о т о : Аннализа! …

Л а з а р : Прави анализа на чувствата си.

Мълчат, ослушват се, но Педрото е млъкнал.

В и о л е т а : Защо си я кръстил „Моби Дик“?

Л а з а р : Хареса ми!

В и о л е т а : Прочетох книгата …

Л а з а р : С прескачане?

В и о л е т а (усмихва се) : Прескачах… Но там Белият кит е олицетворение на злото.

Л а з а р : Не е така. Белият кит е това, което зове човека да го покори: Монт Еверест, Луната… Хиляди хора кръстосват океаните с малки лодки. Кое ги кара да рискуват?… Според мен всеки има по един Моби Дик в себе си.

В и о л е т а (язвително) : Според теб!… Тези работи ги знаеш от баща си.

Л а з а р : Той само ми е отворил очите.

В и о л е т а : Умирам за баща като твоя… И го мразя същевременно.

Л а з а р : Защо?

В и о л е т а : Защото е малко луд и ще видиш, че ще те пусне да заскиташ с някоя лодка по моретата.

Л а з а р : Няма как – съдба!…

В и о л е т а (гали ръката му) : Страх ме е.. .

Л а з а р : Глупости! …

В и о л е т а : Лодките не изчезнаха току-тъй!

Л а з а р: Тихо (Стиска ръката ѝ).

От палатката на момчетата се появява Иван.

И в а н (вижда ги и говори шелнешком) : Смешни сте, да ви кажа правата. (Понеже те мълчат) Излагате се.

Л а з а р : Къде си тръгнал?

И в а н : Гладен съм, та три не виждам. (Тръгва към продуктите.) Къде е кашкавалът?

В и о л е т а : Никой не знае по-добре от теб.

И в а н : И ти си права (тършува). Къде сте бутнали хляба?

В и о л е т а : В синята торба. (На Лазар) Ще заминеш и ще ме оставиш, така ли?

Л а з а р : Две години не са нищо.

И в а н (приближава се с парче хляб и кашкавал) : Как нищо, бе!… Две години били нищо!… Почерни живота на детето!…

О л га (появила се внезапно) : Пак ли ядеш?

И в а н (смутено, стреснато) : Къде си тръгнала посреднощ?

О л г а (гледа луната) : Чудя се защо не мога да заспя, а тя била там!

В а с к о (гласът му, който бълнува) : Ритни го!… Ритни го отзад!…

О л г а (стреснато) : Какво става?

И в а н (Яде): И децата си имат проблеми.

Тишина. Песен на щурци. Нежен шепот на море.

И в а н (замечтано, както яде) : В такава нощ да тръгнеш под звездите, че…

Л а з а р : …да ядеш, да ядеш, да не се наядеш!…

И в а н (с яд) : Глупак!… Шекспир също е ял.

В и о л е т а : Да не говорим за Хемингуей.

О л г а : Който е пил… пил…

П е д р о т о (приседнал) : Но не вода като вас.

И в а н (През смях) : И ти ли не спиш?

П е д р о т о : Тия звезди горе ми приличат на дървеници по таван… Веднъж старшината ми каза…

Лазар изшътква отново. Дава знак на всички да мълчат. От палатката излиза и Васко. Само че съвсем няма вид на момче, което се е събудило. Петимата с учудване виждат как хлапето, без да им обърне внимание, тръгва по пътеката към кея.

II едрото (авторитетно): Тихо!… Ако го събудите, ще го чалдисате!

Тръгват след него.

Васко минава по пътеката, слиза при кея и сяда на един камък. Петимата се споглеждат. Педрото им дава знак да мълчат на всяка цена. Бавно се приближава до него, внимателно го обхваща с грубите си ръце и го вдига. После още по-внимателно тръгва нагоре, следван от другите.

Пред палатката той спира и с умиление наблюдава детското лице, осветено от луната.

В а с к о (внезапно) : Батко, какво искат?… Защо ни крадат лодките?

Педрото се навежда и влиза с детето в палатката. След малко се връща в групата.

Л а з а р : Какво прави?

П е д р о т о : Продължава да кърти.

ДЕН ТРЕТИ

ЛАГЕРЪТ

Утро. Вятърът е паднал, морето отново е гладко и ласкаво, време само къпане и удоволствия. По всяка вероятност водата е прозрачна, има кристална видимост и дъното разкрива всяка своя гънка.

Момичетата разтребват масичката след закуската.

Лазар, Иван и Васко са заети с леководолазното съоръжение, всеки приготвя уредите си.

Единствен Педрото няма какво да прави, седнал е до масичката и кой знае защо се е задълбочил в книгата на Екерман за Гьоте.

От първата секунда на кадрите Иван си работи и пее песента за стария капитан:

Катастрофа, капитане!  

Блъснала ни е скала!

Пет пари не давам, юнга!

Туй за мен не е беда!

 

Капитане, капитане,

падна твоята лула!

Е, това е вече, юнга,

най-голямата беда.

Л а з а р (нанизал част от балансовите тежести на колана) : Най-после! (отдъхва си).

И в а н : Свърши ли?

Л а з а р : Песента свърши.

Върху масичката има черупки от яйца. Виолета замахва с кърпа да ги разчисти, но Педрото я изпреварва и бързо грабва черупката на едно яйце. Докато го поглеждат учудено, той я налапва и сладко я схрупква.

П е д р о т о (Усмихва се пред изненаданите им лица) Калций! (Хруска) За организъма.

За да не остане назад, Васко мигновено налапва парче от черупка и на свой |ред започва да дъвче. Готови да избухнат от смях, всички следят развоя па събитието – хлапето сякаш е съжалило за необмислената си постъпка, дъвче с отвращение и преглъща с мъка, но станалото станало, връщане няма, парчето от черупка е изядено, а наблюдателите вече се смеят от сърце.

П е д р о т о (потупва хлапака по рамото) : Какво се смеете?.. Организъм. И той се нуждае от нещо.

В и о л е т а : Цар си, Педро!… Харесва ли ти книгата!

П е д р о т о (скромно) : За почивка на ума.

О л г а : Тази ли книга?

П е д р о т о : Понеже не я разбирам, мислите ми си почиват.

В и о л е т а : Познаваш ли някоя Аннализа?

П е д р о т о : Най-голямата любов в живота ми.

В и о л ет а : Колко продължи?

П е д р о т о : Четири дни… Снощи я сънувах, идва и ми носи лодката.

Л а з а р : Казахме да не говорим за лодки!

О л г а (протестира) : Защо да не говорим?

В и о л е т а : Изобщо мислите ли какво да правим?

Л а з а р (към Иван) : Хайде! (нарамва плавниците)

И в а н : Стига с това „хайде“! (изправя се и взима уредите си).

Л а з а р (престорено) : Идеално време!…

И в а н : Ще избием рибата!

Л а з а р : Педро, препоръчвам ти да не се отделяш от дамите.

П е д р о т о : О, кей!

АКВАТОРИЯТА КРАЙ ОСТРОВА

Лазар и Иван проучват дъното. Плуват по повърхността с потопени маски. Кръжат, събират се, разделят се. Постепенно се отдалечават от сушата, навлизат на двеста-триста метра в морето.

Сега следим Иван, по-точно наблюдаваме дъното през неговата маска. Тук все още не е особено дълбоко, всичко се вижда отчетливо – и скалите, и водораслите. Но тук-там се мяркат и тъмни, зеленикави бездни.

Вече следим Лазар. Той е налучкал рядко живописна „местност “ – сравнително плитко дъно, осветено от слънце.

Отново при Иван. Под маската му дълбочината става зловеща, особено при това положение на нещата…

Носът на потопената лодка се изпречва внезапно под него. Иван се гмурка бързо, спуща се, спуща се и обхваща форщевена с ръка. Лодката е потънала с кърмата към дъното, натежала от мотора си.

Но въздухът вече е привършил. Иван изскача на повърхността, поема шумно дъх и размахва ръце. И тъй като Лазар все още не го забелязва, Иван извиква:

– Лазаре!

Лазар се устремява към него.

Иван му сочи с ръка надолу. Двамата се спущат. Тови път Иван не се спира при форщевена, а продължава надолу, следван от приятеля си. Откритие: кърмата е пълна с камъни.

Момчетата изскачат на повърхността задъхани. Регулират дишането си. Този път Лазар сочи надолу, дава знак, че се спуща.

Виждаме ги долу, изследват корпуса. Лазар докосва рамото на приятеля си, след туй му сочи дупка в обшивката. Иван му показва друга дупка, провира показалеца си в нея. Ясно се виждат десетина такива дупки в обшивката на лодката.

ПОВЪРХНОСТТА

Гмуркачите излизат стремително, дишат интензивно, постепено нормализират дъха си.

Л а з а р (Задъхано) : А „Моби“?

И в а н (Задъхано) : Ще го търсим.

ЛАГЕРЪТ

Чаршафите и одеялата са прострени за проветряване. На огъня ври гозба, момичетата се проявяват добре. В момента вършат нещо интересно разпределят си дрехите на момчетата. Защо? Не знаем.

Педрото дреме пад книгата. Васко издебва някакъв момент и тръгва …

П е д р о т о (изведнъж вдига глава) : Васко, къде!

В а с к о : Малко в морето.

П е д р о т о (решително) : Никакво море!

В а с к о : Защо?

П е д р о т о : Едно време, каго бях спасител на плажа, един като тебе, само че майор, влиза в морето, а вълните като Стара планина. Свиря му, свиря му… той идва при мен и вика: Слушай бе, ти на кого свириш? На теб, викам, защото ако е ти свиря сега, утре ще ти свири военна музика!

Момичетата избухват в смях.

Н а с к о (наивно) : Защо ще му свири?

П е д р о т о : Защото ще го носят с краката напред, а носът му ще стърчи между цветята.

В а ско (наивно) : Защо ще го носят?

П е д р о т о : По технически причини.

Н а с к о (наивно) : Защо с краката напред?

П е д р о т о : Защото ще бъде морто!

В а ско : А защо военна музика?

П е д р о т о : Защото е военен!

В а с к о (наивно) : Какво е това МОРТО?

П е д р о т о (хваща се за главата) : Това дете ми отнесе акъла!

Момичетата примират от смях.

АКВАТОРИЯТА

Отново шарене по повърхността. Този път Лазар дава знак и се спуща. „Моби Дик“ е кацнала правилно на дъното, мачтата ѝ стърчи нагоре. Момчетата я изследват внимателно: в кокпита има няколко големи камъка, обшивката е надупчепа на десетина места…

Иван дава знак, че излиза горе. Лазар все още се бави около обшивката, изглежда, че нещо е привлякло вниманието му, но въздухът е свършил… Ново излизане на повърхността. Ново гмуркане. Виждаме го пак до обшивката. Този път успява да отхвърли един от камъните. Нищо повече. Бързо към повърхността!…

НА МАЛКОТО ПЛАЖЧЕ

Лазар излиза на пясъка. Там вече лежи Иван. Лазар смъква плавниците си и се изляга до него. Двамата дишат зачестено. Слънцето ги топли.

Л аз а р (притваря очи под слънцето) : Думай!

И в а н (с присъщото му спокойствие и леност) : Дума дупка не прави.

Л а з а р (разтрива гърдите си ): С какво?

И в а н (спокойно) : Бургия.

Л а з а р (спокойно) : Не.

И в а н (с ирония, хладно) : Риба меч!

Л а з а р (спокойно): Не.

И в а н (пее) : И това не е беда!

Л а з а р (повдига се на лакът, приближава по навик уста до ухото му и прошепва) : Пневматичен харпун!

И в а н (сепва се) : А?

Л а з а р (продължава със злорадство) ; Последна дума на техниката! (Отново ляга по гръб и блажено трие гърдите си.)

И в а н (след пауза) : Глупак!

Без да продума, както си лежи, Лазар бръква в джобчето на банските си гащета и му подава някакво металическо късче.

И в а н (разглежда го и дори го помирисва) : Връхче от стрела на харпун!…

Л а з а р (спокойно и с леко злорадство) : Счупен в бързината… Някой е бързал да измъкне стрелата от „Моби “.

И в а н (запява) : Е, това е вече, юнга, най-голямата беда!

ПЪТЕКАТА КЪМ  ЛАГЕРА

Лазар и Иван, натоварени с такъмите си, се прибират. Настроението им не е блестящо.

И в а н (спира и поглежда металното късче) : Мама миа, какво става на този остров?

Л а з а р : Затвори си мелницата!… Те и без това са разтревожени.

Вече се вижда лагерът. Двамата спират изненадано, тъй като не виждат жива душа. Споглеждат се.

И в а н (извиква колкото може по-весело) : Оли!

Вървят.

Л а з а р : Виолета!

Никакъв отговор. Притичват. Жива душа наоколо…

Л а з а р : Васко!…

И в а н : Педро!…

Нищо.

Разтичват се насам-натам и изведнъж…

ЗАД КЪПИНОВИТЕ ХРАСТИ

(Отмъщението на момичетата)

Има нещо апокалиптично в зрелището. Нещо страшно и тъжно.

Виолета и Олга с разпуснати на всички страни коси, с разкъсани, наподобяващи животински кожи парчета плат около кръста и гърдите, с дивашки блясък в очите, мръсни, седнали на земята, работят нещо: едната шие парче кожа с игла от рибена кост, а другата трие между два камъка брашно. С дълги старейшински коси, направени от водорасли, и с безумен поглед, също така обгърнат около кръста с окъсан, наподобяващ кожа плат, по турски е седнал Педрото и се пощи. Настрани от тях, като наказан, с подобно парче плат около кръста, кривоглед и мръсен, е седнал Васко и гризе ли, гризе някакъв кокал.

Никой не обръща внимание на новодошлите. Нито капка внимание. Всеки си върши съсредоточено работата.

Впечатлението върху Лазар и Иван е поразяващо, но двамата постепенно се съвземат и отново проявяват своята интелигентност.

И в а н (сериозно, въпреки че играе) : Разбери къде сме попаднали.

Л а з а р (с готовност) : Веднага, господине.

Приближава се. Четиримата вдигат глави към тях – погледите им са строги, убиващи.

Л а з а р : Господинът иска да знае какво представлявате.

В и о л е т а (безизразно) : Уата руба руба мум, атала!

Л а з а р (към Иван) : Казва, че не знае нищо. Откакто се помнят са все тук. Съществува някакво предание за падащи огнени предмети от небето, след което всичко им се губи.

И в а н (безцеремонно) : Атомната война, глупако!… Питай ги какъв обществен строй имат.

Л а з а р : Абута, бута, чомо?

В и о л е т а : Хамута адуна раба.

Л а з а р : Първобитно общинен строй.

И в а н : Завиждам на учениците им. Няма да учат нищо по история.

В и о л е т а : Тагура там-там, абуна, виетнам.

Л а з а р : Каза, че всичко годно да носи оръжие заминало за. . . Последната дума не можах да разбера… Не го разбирам това – виетнам. Казват, че почнала някаква война, далеч…

И в а н : Щом е далеч, не е важно…

В и о л е т а : Духа ата мао мао чахаба.

И в а н (уплашено) : Каза нещо за Мао! …

Л а з а р : Нищо подобно, спокойно!… Този старият бил търтеят на общината и го държали на дотации.

И в а н : Пенсионер… А малкият защо стои така като наказан?

В и о л е т а (сочи Васко) : Рума-рума, асиба матака.

Л а з а р (усмихва се) : Благодаря! (Към Иван) Болният въпрос за старите и младите. Старите са го наказали.

И в а н : Защо?

Л а з а р : Непрекъснато повтарял, че земята има форма на кълбо. . .

О л г а (внезапно) : Бадаба муа, хариба?

И в а н : Какво иска тази?

Л а з а р (привидно смутен) : Пита те нещо.

И в а н : Какво?

Л а з а р : Този, глупавият, вика, може ли да ни каже къде са лодките.

ЛАГЕРЪТ

Педрото и Васко са седнали един до друг, подгънали колене.

В а с к о : Чичо Педро, цацата, ако се храни по-добре, може ли да стане паламуд?

П е д р о т о : Ако транзисторът стане трамвай – да.

Чува се далечна корабна сирена.

В далечината рейсовото корабче минава по редовното си разписание.

В а с к о (изправя се) : Корабчето!

В а с к о (сяда) : Ти бил ли си при човекоядци?

П е д р о т о: Та разказвах за старшината… (Изведнъж млъква)

Към живописната двойка се приближават Олга и Виолета. Олга е насочила фотоапарата. Стои и чака. Педрото се сковава, лицето му замръзва, станало е сериозно.

В и о л е т а : Говори!

Педрото не иска да чуе, заел сдървена поза.

О л г а (недоволно) : Говори, отпусни се!

Педрото си знае своето –  мълчи и позира. Момичетата се смеят.

В и о л е т а : Не можеш ли да застанеш естествено?

Не. Той продължава да позира, погледът му е сериозно вперен напред.

О л г а (въпреки недоволството си прави снимката) : Голям левак си, Педро!

П е д р о т о (едва сега) : Два милиона снимки са ми правени, на всички се гипсирам… Аз съм артист в живота!

Олга прави внезапен опит да го заснеме, но напразно – Педрото се е „гипсирал“ на секундата.

Момичетата се приближават.

В и о л е т а : Кофти си, Педро, кофти!…

П е д р о т о : Казах, че не съм бог… Два пъти съм се излагал пред дами: сега и първия път…. Не мога да си спомня!…

ИЗ ОСТРОВА

Въоръжени с харпуни, Лазар и Иван обикалят острова. Търсят нещо, трябва да има нещо. Навеждат се, оглеждат, изследват терена, търсят следи, пъхат се в процепите на скалите.

И в а н (уморено) : Гладен съм.

Л а з а р : Да потърсим още малко.

И в а н : Добре, но какво да търсим?

Л а з а р (сяда де него) : Знам ли?… (замислено) Трябва да има нищо,

И в а н : Какво?

Л а з а р (замислено) : Не може да няма нищо…

И в а н : Мама миа, кой ни погажда тия номера!…

Л а з а р (изправя се) : Хайде!

И в а н (става) : Стига с това „хайде “!

ЛАГЕРЪТ (ИНТЕРВЮТО)

В и о л е т а : Любимият ти автор?

П е д р о т о : (лежи под дървото, наобиколен от тримата: Виолета, Олга и Васко): Авторът на „Граф Моите Крнсто“.

О л г а : Любимият ти герой?

П е д р о т о: Граф Моите Кристо.

В и о л е т а : Любимото ти ядене?

П е д р о т о: Кебапчета.

В а с к о : И на мен!

П е д р о т о : Ние с теб си приличаме.

О л г а : Любимият ти киноактьор?

П е д р о т о : Граф Монте Кристо.

– Палачинки! – извиква Иван и тръшва харпуните на тревата. – Искам палачинки!…

Л а з а р : Любимото му ядене е палачинки.

П е д р о т о (поглежда новодошлите с презрение) : Тука говорим за Граф Монте Кристо, а те… палачинки!

В и о л е т а (иронично) : Няма вече романтика, Педро! (Към Лазар) : Нищо ли?

Л а з а р : Абсолютно! (Захвърля харпуна и грабва маската.)

В и о л е т а : Къде?

Л а з а р : Ще се разхладя.

В следващия момент го виждаме да бяга към морето, нарамил плавниците. По неговите стъпки притичва и Виолета с плавниците си.

МОРЕТО

Допирът с морето освобождава двамата млади хора от притаената тревога, кара ги да си припомнят, че в края на краищата се обичат, и започва чудна игра с водата, която сега блести особено в светлината на залязващото слънце. Редуват се фигури над водата с фигури под водата, както при акваревю, наситени с лирика.

Дори другите четирима, които се спущат с шум и крясък по склона към морето, за да се изкъпят, един по един занемяват, загледани в тяхната игра, в красотата, която излъчва светлината, двете тела и морето.

Тези номера не минават само на Васко, който не се трогва ни най-малко и казва:

– Мразя кака Виолета!

П е д р о т о : Чуваш ли се какво говориш?

В а с к о : Ако иска, да си намери брат, а не да отнема моя… единствен!

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

 

ПРИ ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Тук е най-удобното място за влизане във водата с леководолазна екипировка. Момчетата са готови, апаратите със сгъстен въздух са на гърбовете им. В момента мият стъклата на маските си.

Л а з а р : Разбрахме ли се?

И в а н : Стига наставления!

Л а з а р (притяга тежестите на колана си ): За днес имам някакви предчувствия.

И в а н (все още годен да се шегува) : Защо не му удари един-два кръста?

Л а з а р : Обичам симпатичните глупаци. На вас принадлежи светът.

И в а н : Светът е на паникьорите!

Л а з а р : Ще пестим ли въздуха?

И в а н : Ще пестим!

Л а з а р : След двайсет минути среща тук.

И в а н : Мама миа, ако някога ми станеш началник!

Л а з а р (преди да се покрие с маската) : Тръгвам на запад!

И в а н : Глей да не се разложиш!

Лазар се потопява. Иван се покрива с маската и също се потепява. Виждаме ги как се разделят. Всеки поема своя дял от акваторията на острова.

ЛАГЕРЪТ

П е д р о т о : Хлапето ти е сърдито.

В и о л е т а (шие копче на Васковото яке) : Знам.

П е д р о т о : Страхува се да не му гепиш брата.

В и о л е т а (към палатката) : Васко! (няма отговор) Васко!

В а с к о (отвътре) : Какво?

В и о л е т а (строго) : Излез!

В а с к о (отвътре) : Не искам!

О л г а (която излиза от другата палатка) : Излез веднага!

В а с к о (появява се) : Какво има?

В и о л е т а (строго) : Вземи си якето! (подава го)

В а с к о (поема го) : Благодаря.

В и о л е т а : Защо ми се сърдиш?

В а с к о : Презирам всички жени!

Педрото се смее от сърце.

ДЪНОТО

Дъното на север е наситено с лабиринти. Лазар се спуща все по-надолу. Навлиза в подводен каньон, моделиран от красиви скали. Водораслите се поклащат леко. Момчето ги докосва с тялото си. Абсолютна тишина.

ЛАГЕРЪТ

Педрото и Васко.

Васко (гледа татуираната сирена върху ръката на Педрото) : Това кой ти го нарисува?

П е д р о т о: Леонардо да Винчи от Бургас!… Нямаш ли цигари?

В а с к о: Казах ти, че не пуша.

П е д р о т о : Знаеш ли какво значи пети ден без цигара?

В а с к о : Знам.

П е д р о т о  (сепнато) : Откъде знаеш бе, сачма такава?

В а с к о : Надуха ми главата да ми говорят против цигарите.

П е д р о т о : Е?

В а с к о: Изглежда, че е нещо приятно.

П е д р о т о : Слушай бе, какавидо, защо се сърдиш на кака си Виолета?

В а с к о : Да не си задаваме въпроси. Аз питам ли те дали си бил на Соломоновите острови?

П е д р о т о (удря се по главата) : Лелей, какво ни чака с тия дробинки!

ПОД ВОДАТА

Само за част от секундата Лазар съзира два плавника вдясно. Само два плавника, появили се пред погледа му, преди да изчезнат зад огромната скална маса, където преди това е изчезнало тялото на непознатия.

Момчето се приютява до скалата и прекъсва дишането си. Над главата вече няма мехури. Внимателно пропълзява към дясната част па скалата. Чака.

Неизвестният леководолаз се появява. Облечен в тъмен ноепренов костюм и екипиран с кислороден апарат. (Заб. Кислородните леководолазни апарати са изхвърлени от употреба за спортни цели заради отравянето, което причиняват. Но те имат предимство при някои секретни акции – тъй като не отпращат към повърхността издайнически мехури.) Тайнственият гмуркач продължава пътя си, като следи стрелката на компаса, прикрепен към лявата му ръка. В дясната той льржи солиден пневматичен харпун.

Лазар предпазливо тръгна след него.

Непознатият набира дълбочина, изчезва. Лазар е учуден. На това място вече започва твърдата маса на острова. Но време за размисъл няма. Момчето се спуща рязко надолу и потъва в гъст зеленикав сумрак. После настъпва мрак По всяка вероятност той се движи в неизвестен за него проход. Къде ще се озове? Тласъците на плавниците не са тъй енергични. Може би се е появило колебание? Страх? Изведнъж пред очите му отново затрептява светлина. С всеки тласък на плавниците светлината се засилва, става все по-плитко. Сега може да докосне дъното на провлака с ръката си. А какво ще стане, ако повдигне глава?

Лазар повдига глава. Повърхността на водата се оказва под брадата му. Той се намира в ярко осветена пещера с размери на огромна стая. Оглежда се и колкото може по-безшумно започва да се измъква от водата. Подът на пещерата е гладък и се спуща във водата плавно, за да се превърне в дъно. Изкачва се и излиза на сухо.

…Нещо твърдо и остро се допира до гърба му. Трепва и… вдига ръце…

ПЕЩЕРАТА

Някаква ръка се протяга на рамото му и му отнема харпуна.

Ние пак сме свидетели на това, което става зад гьрба му. Непознатият е към трийсетте – строен,  подвижен, на ръст като Лазар. Леководолазната маска е смъкната от лицето му. В момента държи два харпуна – своя и харпуна на момчето. Прави крачка назад и стреля с отнетия харпун във водата, за да го обезвреди. После набира влакното и захвърля оръжието върху гумения дюшек зад гърба си. Двоуми се малко, запраща и своя на дюшека.

Нещо в държането му ни показва, че здравето му не е в ред. По лицето му преминават гримаси, гърдите му поемат въздуха тежко, тялото му се олюлява. Но Лазар не може да види това, което виждаме ние.

Следват още няколко допълнителни движения: той смъква кислородния си апарат, разкопчава ципа на костюма, съблича неопреновата одежда. Сега непознатият не чувствува притеснение от облеклото и съоръженията. Застанал е зад Лазар по бански гащета… Нов пристъп на неизвестното за нас физиологическо страдание. Загребва малко вода и намокря лицето си. Да, нещо не му е добре.

Първите му думи:

– Съблечете се и свалете апарата!

Гласът му е приятен и малко ласкав. Едва сега, докато смъква маската и апарата, Лазар може да погледне нападателя си: хубаво, обгоряно от слънцето лице, руса, късоподстригана коса.

Момчето разглежда с интерес и обстановката. Пещерата представлява заличка, ограничена с четири почти еднакви по големина скални стени, достатьчно висок таван и под, който се състои от скала и вода. В дъното на пещерата са нахвърляни четири гумени дюшека и всички възможни леководолазни уреди. Освен това грижливо са подредени няколко непромокаеми торби с оловни тежести за баланс във водата, касетки за храна и медикаменти, завивки, бидони за сладка вода, малка алкохотека, някаквн неизвестни за него апаратури и модерна портативна радиостанция. Две батерийни тела на вътрешната стена насищат помещението със светлина.

Н е п о з н а т и я т (като пали цигара) : Е?

Л а з а р : Не знам кой сте и как да говорим.

Н е п о з н а т и я т : А разбрахте ли в какво неудобство ни поставяте?

Л а з а р (смутен от покровителствения тон, в който има нотки на бащиискн упрек) : Казах ви!

Н е п о з н а т и я т : Аха!.. . Искате да знаете и кой съм… Друго да искате?

Лазар мълчи.

Н е п о з н а т и я т: Да ви кажем какво става тук?… Да ви поканим, а?… Ще искате да разгледате?… Да ни заместите? (Понеже Лазар мълчи). Може би искате да вършите нашата работа, а ние да се разхождаме с лодки, така ли?

Л а з а р (с чувство за лека вина) : Какво като се разхождаме?

Н е п о з н а т и я т : А, нищо… Разхождате се и пъхате гагата си където не трябва. (Мълчание). Така ли е?… Пъхате ли гагата си? (Отчаяно) Какво да ви правим сега? (Понеже Лазар мълчи). Кажете де!… Мълчите! (Разхожда се нервно и рита един дюшек)

Л а з а р (по-решително) : Какво може да ни правите?

Н е п о з н а т и я т (ядосано) : Винаги ще се намери някой да пречи и после… ние виновни!… Толкова ли сте глупави, бе, толкова ли не се досещате?… Потопихме ви флотата, дадохме ви да разберете…

Л а з а р : Защо не ни казахте? Можеше и без потопяване на флотите.

Н е п о з н а т и я т : Мълчи!… (Оглежда го строго) Сами щяхме да ви кажем какво да правите.

Л а з а р : Но какво сме сгрешили?

Н е п о з н а т и я т : Мълчете! (тюхка се) Майка му стара, какво да те правя?… Ще чакам другите да решим.

Л а з а р : Пуснете ме горе. Ще си мълча, докато свършите.

Н е п о з н а т и я т (прави знак с ръка) : Да не си луд!

Л а з а р : Какво? Тук ли ще ме държите?

Н е п о з н а т и я т : Други ще решат въпроса…

ЛАГЕРЪТ

Педрото. Зает с нещо важно.

В а с к о (само гласът му) : Това става ли? (В кадъра влиза ръката му, която поднася малко суха тревичка.)

П е д р о т о (поема тревата и я разглежда) : Кофти! (хвърля я)

Пръстите му чевръсто завиват в късче тоалетна хартия малко суха, стрига шума, залепват я. Към устата на Педрото се издига импровизирана цигара.

С треперещи ръчички хлапето пали клечка кибрит и я поднася към цигарата. В кадъра – само ръцете му. Педрото всмуква и поглъща дим.

Пълното с преживяване лице на Васко.

Отново само Педрото. Пуши и прави гримаси.

В а с к о (само гласът му) : Как е?

П е д р о т о (с гримаса на отчаяние) : Идеално!

В а с к о (в кадъра) : Завиждам ти!

П е д р о т о : Чувствувам се като принц… от приказките… когато го изяждат… людоедите.

ПРИ ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Иван е излязъл от водата. Мрачното му лице оглежда морето. Държи апарата и плавниците в ръце. Хвърля поглед на часовника си.

Притичват Педрото, Виолета, Олга и Васко. Застанали зад гърба му, оглеждат морето.

И в а н (задъхан, без да се обръща) : Трябва да преместим лагера! (Обръща се към тях) Незабавно!

О л г а : Къде?

И в а н : В параклиса!… Палатките ще оставим на местата им. Все едно че нищо… Педро!

П е д р о т о : Разбрах!

И в а н : Много бързо!

В и о л е т а : Къде е той?

И в а н (оглежда се) : Това гледам!… Трябваше да излезе тук… Бягайте н носете!… Идвам!

ПАРАКЛИСЪТ

Багажът е нахвърлян между оцелелите стени. Педрото чисти тръните и камъните. Васко му помага. Олга и Виолета трупат продуктите в ъгъла.

Влиза Иван.

В и о л е т а : Няма ли го?

И в а н : Не!… Никой да не излиза оттук! (Сякаш на себе си, като гледа апарата си) Въздух за двайсет минути… (на другите) Пестете продуктите…

В и о л е т а : А въздухът на Лазар?

О л г а : Неговият е свършил!

В и о л е т а (като в бълнуване) : Значи той?…

И в а н (никой не разбира какво усилие му струва спокойният тон) : He мога да си представя най лошото… Всеки знае, че го очаква голямо бъдеще… Педро!

П е д р о: А!

И в а н: Тук трябва да има нещо като пещера.

П е д р о т о : А бе, разправят, че имало някаква дупка в скалите, която свири…

И в а н : Как свири?

П е д р о т о : При вълнение, свири!

И в а н : Не се отделяй от хората! (тръгва)

О л г а : Къде?

И в а н : Знам ли?… Ще свиря сигнала по острова. Ако има дупка…

В и о л е т а : Какво, ако има дупка?

И в а н : Нещо ми подсказва… Довиждане! (Излиза)

ПЕЩЕРАТА

Непознатият пуши, а Лазар жадно гълта подробности от „интериора„. Сега например той вижда някаква карта, закачена на една от стените и се мъчи да я проумее, но не може, чертежът едва си личи от това разстояние. После започва да следи пътя на пушека.

Н е п о з н а т и я т (угадил мисълта му, с лека усмивка) : Горе има отвор. Пещерата диша оттам… Пушите ли?

Л а з а р (обидено) : Аз съм ученик.

Н е п о з н а т и я т (уморено усмихнат : От Бургас ли сте?

Л а з а р : Да.

Н е п о з н а т и я т : Велик град!…

Л а з а р : И вие ли?

Н е п о з н а т и я т : Това не е важно.

Л а з а р : Извинете!

Н е п о з н а т и я т : Къде се навирате бе, момчета!…

Л а з а р : Ще ни бутнете ли в пандиза?

Н е п о з н а т и я т (възмутен и развеселен) : Утре ще свършим, ще ви измъкнем лодките и готово!… За какви ни смяташ?

Л а з а р : Де да знам…

ОСТРОВЪТ

Иван върви и свири сигнала, откъс от „Песента за стария капитан“.

ПЕЩЕРАТА

Л а з а р : Не съм и допущал, че има такава пещера… Баща ми не я знае…

Н е п о з н а т и я т (многозначително) : А ние я знаем. . .

Л а з а р : Сега разбирам.

Н е п о з н а т и я т : Какво разбрахте?

Л а з а р : При какви обстоятелства пропушват хората.

Н е п о з н а т и я т : Цигара ли искате?

Л а з а р : Да, но с големи извинения.

Непознатият му подхвърля цигара. Лазар я улавя ловко. След това запалката… и момчето скача по всички правила напред, като нанася първия удар в движение. Непознатият отвръща от неудобно положение. Развива се хубав бой между подвижни противници, от които единият е по-силен, но другият е по-трениран. Нанасят си добри и красиви удари, замахват епично, както в най-добрите филми, намират стомасите си, лицата, диафрагмите, нагазват до кръста във водата, потопяват се изцяло в нея и отново се появяват. Накрая Лазар смъква на „ринга“ един омаломощен противник, с когото вече може да прави всичко.

Замаян от инкасираните удари, Лазар опипва лицето си, търси местата, които го наболяват, после опипва зъбите си, търси някаква повреда и накрая изплаква лицето си във водата.

Бързо отива под отвора на пещерата и изсвирва два пъти сигнала.

В кадър: ръцете му бърникат из багажа, при въжетата. Измъкна въжета от различни дебелини, подбира си подходящо и започна да „пакетира“ жертвата.

– Във всички филми вързаните се развързват – заявява той, – но вие няма да успеете.

„Пакетът“ е готов. Момчето го домъква към дъното на пещерата, полага го върху скалата.

– Сега да видим какво пише на картата!…

Едър план на картата: Нанесен е островът и неговите подробности. На 210 метра от него, североизточно, към открито море, е нанесена точка. По пунктира, очертаващ пътя от входа на пещерата до точката, са нанесени координатите.

Лазар подсвирква, после се прбилижава към опакования.

– Някакви обяснения?

Непознатият го гледа право в очите и мълчи.

– Ще ме улесните.

Мълчание.

Лазар повдига рамене, демонстрира известно безгрижие и се залавя за следните действия:

1. Избърсва се с една хавлия.

2. Талкира неопреновия костюм на жертвата си.

3. Избира си един кислороден апарат и компас.

4. Налапва един шоколад.

Ето го облечен и екипиран. Какво още?… Излишните харпуни и апарати захвърля в най-дълбоката вода на пещерното дъно.

– А сега радиостанцията! – Прикляка до нея, разглежда я, нищо не разбира и се задоволява само с отвинтването на една от лампите. – Отначало наистина ви помислих за наши.

Последен поглед върху непознатия.

– Ще ви оставя малко сам, а?… Ще се присъедините ли към нас?

Мълчание.

– Тогава ще ви предам на Иванчо, който ще ви говори четири часа за чиста фотография… Ще изкажете не само майчиното си мляко, но и номера иа паспорта си.

Мълчание.

– Чао!

Отново във водата Набиране на дълбочина. Отново тъмнина, после сумрак и просветляване. Поглед към компаса. Влизане в курса.

ПАРАКЛИСЪТ

Момичетата са се потрудили добре. Всичко е почистено и подредено, параклисът е добил уют.

Всички мълчат, не може да се каже, че настроението е весело. В момента Виолета натрупва дюшеците един върху друг, а Олга се занимава със спалните чували. Васко е седнал до Педрото. Наблюдава го с нарастващ интерес, по детски.

П е д р о т о (облегнат на стената, замечтано) : На този ден, преди двайсет години, извадих шест парчета!…

В а с к о: Откъде?

П е д р о т о : Четири бала вълнение… Един от тях се оказа началник на застрахователен институт. Като го вдигнах за краката да му извадя водата, изпадна му акордеонът.

В а с к о (наивно) : Той с акордеон ли се къпеше?

П е д р о т о : Говоря за ченето. (Показва) Десет клавиша чисто злато. Викам му: с това желязо в устата, другарче, и в тиха вода ще потънеш…

ДЪНОТО

Лазар следи компаса на ръката си, напредва метър по метър. Ловко заобикаля скалите и отново влиза в курса – все напред и напред.

О х о о ,  к а к в а  б и л а  р а б о т а т а !…

Едни военен катер е кацнал на дъното.

Лазар забавя придвижваното си. Вече не обръща внимание на компаса.

Па палубата се въртят трима души в неопренови костюми. Търкат с ножовки по резето и рамката на вратата, която би трябвало да ги отведе в кают-компанията.

Лазар спокойно се приближава. Кой може да разбере, че в неопрена и под маската не е този, който би трябвало да бъде? Двамата го поглеждат. Лазар хладнокръвно им прави с ръка международния знак на леководолазите: ДОБРЕ СЪМ.

Двамата му махат за поздрав и продължават работата си.

Сега най-високият от тях измъква железен лост. Двамата се отстраняват, правят му място до вратата. Високият успява да пъхне острието на лоста в отверстието на ключалката. Тримата се навеждат на лоста… Включва се и Лазар… Напън… Още веднъж… Вратата бавно се открехва. Отваря се… Единият дава знак, че ще влезе в помещението на кораба. Влиза. Тримата остават навън.

ОСТРОВЪТ

Иван обикаля територията на острова. Взира се във всяка пукнатина между камъните. От време на време – сигналът.

НА КОРАБА, ПОД ВОДАТА

Тримата продължават да стоят пред вратата. Този, който е влязъл в помещението, бързо излиза и настойчиво прави международния леководолазен знак с ръка: ЗЛЕ СЪМ. ИМАМ ГЪРЧОВЕ. Лазар избързва да предложи услугите си, подхваща го под мишницата, сочи към острова с харпуна си, дава му знак, че ще го отведе в пещерата. Най-високият член от експедицията клати одобрително глава. Потупва Лазар по рамото. Момчето повежда неразположения.

ДЪНОТО

Неразположеният плува бавно до Лазар. Лазар следи компаса. По едно време подава ръка и поема харпуна от болния, да го облекчи. След това спокойно минава зад гърба му, опира острието на своя харпун в тила му. Болният прави безцелен опит за съпротива. Лазар натиска по-сериозно харпуна.

НА ОСТРОВА, ПРИ ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Лазар измъква жертвата си, нанася ѝ два удара с плавника си по главата. Изсвирва сигнала… Тича към лагера… Уви!… Намира само две празни палатки. Оглежда се, изсвирва още два пъти, трескаво се озърта и влиза обратно във водата.

Иван, който е чул сигнала, хуква към плажчето. Педрото също.

Двамата дотичват при болния, който е в безсъзнание. Надвесват се над него.

По силата на навика Педрото се заема да прави изкуствено дишане.

И в а н (изненадан) : Какво правиш?

П е д р о т о : Съживявам го!

И в а н : Мама мия!… Нали знаеш, че мъртвият не ни е враг!

П е д р о т о (весело) : Това значи, че Лазар е жив!… (Хващат го за мишците и краката.)

ПЕЩЕРАТА

Лазар се появява в пещерата. Трескаво търси из багажа, намира два пистолета, поставя ги настрана. Изглежда, че това, което го интересува, го няма.

Л а з а р (пъха запалена цигара в устата на Непознатия, който жадно всмуква два пъти) : Къде са автоматичните ви пушки?

Мълчание.

Л а з а р (настойчиво) : Къде е оръжието ви?

Н е п о з н а т и я т : Не знам.

Л а з а р (дръзко) : Кой знае?

Мълчание.

Момчето хвърля ядосано цигарата и влиза във водата.

ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Иван, екипиран с апарат, се гмурква във водата.

На десетина метра от мястото, където той ее е гмурнал, се появява Лазар. Бърза. Излиза от морето и хуква към палатките… Къде са хората?… Защо няма никой?… Изпълнен с тревожни предчувствия за нещо лошо, засвирва дигнала.

От параклиса изхвърчава Педрото:

– Блудният син се завръща!

Момичетата и Васко излизат вън.

ПАРАКЛИСЪТ

Пленникът е „опакован“ добре. Васко гъделичка със сламка ухото му.

Л а з а р (удря ръката му) : Друго забавление нямаш ли?

В а с к о : Нямам.

В и о л е т а : Ще се пукне от скука.

О л г а : Но няма да мъчи пленниците!

Л а з а р : Те са под закрилата на Червения кръст. (Към вьрзания) Къде е оръжието ви?

Мълчание. Лазар повтаря въпроса си на английски. Мълчание.

В а с к о : Ако го подложим на мъчения, ще проговори!

Л а з а р (към Педрото) : Можеш ли да плуваш?

П е д р о т о (с болка) : Жестоко са ме обиждали само два пъти в живота… Вторият път е сега.

В и о л е т а : А първият?

П е д р о т о : Не си спомням… (След пауза) Все пак повече от сто мили, едва ли.

Л а з а р : Само три километра!… Да посрещнеш корабчето и да алармираш граничните войски.

П е д р о т о (радостно) : Ще омахам пет цигари наведнъж!

Л а з а р : До появяването на кораба имаш три часа.

П е д р о т о : Ами ако не ме забележат?

Л а з а р (мрачно) : Ще се върнеш!…

П е д р о т о (смъква ризата си) : Винаги са ме забелязвали, аз съм забележителен.

Л а з а р (внезапно) : Трябва да бягам! Излиза и хуква към морето.

ПОД ВОДАТА

Иван кръстосва между подводните скали.

ПРИ КАТЕРА

Сега тук работят само двама. Високият е вътре, пуснал е в действие оксижена. Другият пази отвън.

Внезапно съглежда Иван. Почуква по обшивката на кораба. Високият се показва. Посочва му нищо неподозиращия Иван. Двамата се скриват в помещението и затварят вратата зад себе си.

ПОВЪРХНОСТТА НА МОРЕТО

Педрото плува към линията на рейсовото корабче.

ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Лазар се гмурка.

ПАРАКЛИСЪТ

Виолета гледа през северното прозорче на „крепостта“. Олга е заела южното. Васко е застанал до пленника. Двамата се наблюдават. Васко държи в ръката си плавник. Изпълнен е с напрежение.

В а с к о: Кога да го ударя?

О л г а : Само ако се раздвижи.

В а с к о : Не е ли по-добре да го цапна, преди да се е раздвижил?

В и о л е т а ( както си гледа навън) : Не е хуманно.

В а с к о (нещо се присвива) : Како Оли, ще ме смениш ли за малко?

О л г а : Умори ли се?

В а с к о (присвива се) : Трябва да изляза.

Олга поема плавника и застава до пленника. Васко излиза и след малко се връща: Готово!

О л г а (подава му плавника) : Днес излизаш за четвърти път.

В а с к о : Нервно напрежение! (Към Виолета) Како Вили, искаш ли да cе сдобрим?

В и о л е т а (както наблюдава) : Зависи от условията.

В а с к о : Ще ти позволя да се ожениш за батко.

В и о л е т а (изумена) : Какво?

В а с к о : И без това героите на филми накрая се женят.

ПОД ВОДАТА, БЛИЗО ДО КАТЕРА

Иван съглежда катера и незабавно се отправя към него. Все пак проявява елементарна предпазливост, като го заобикаля веднъж, но после по най-глупав начин се приближава до вратата. Пъха пръст в процепа, мъчи се да я отвори. Една ръка в неопренова ръкавица се подава, сграбчва неговата ръка, издърпва я и я затиска с вратата.

ПОД ВОДАТА

Лазар напредва към катера.

ВЪТРЕШНОСТТА НА КАТЕРА

Зад вратата, в светлинката на леководолазната лампа. По-ниският от два мата държи притиснатата ръка на Иван. Високият продължава да работи с оксижена, мъчи се да отвори вратата на желязна каса.

ДЪНОТО

Лазар се приближава към катера. Никога не е предполагал, че ще види приятеля си в подобно положение. Иван, който е съгледал Лазар, не го разпознава в неопреновия костюм. Свободната му ръка насочва харпуна към него. Непознатият водолаз обаче му прави чудновати знаци: имитира снимане с фотоапарат, праща му целувки и пр. Иван разбира каква е работата, навежда харпуна и Лазар приближава. Почти допира маската си до неговата. Лазар се хили, смита му, поема харпуна му и изчезва.

Виждаме го как се озовава при илюминатора на корабното помещение, в което работят ония. Чука по стъклото. Бандитите се извръщат и виждат в илюминатора как Лазар, като избягва да показва лицето си, им прави знаци. Най-после те разбират за какво става дума, когато им показва двата харпуна: АЗ СЬМ ГО РАЗОРЪЖИЛ. Високият прави знак на по-ниския да пусне ръката на заловения.

Лазар се връща при Иван, опира стрелата си на гърба му и го отвежда „в плен“. Двамата бандити излизат за малко вън, гледат след тях и продължават работата си.

ПЕЩЕРАТА

Лазар и Иван се озовават под свода на пещерата. Иван учудено разглежда обстановката.

Л а з а р (подава му неопренов костюм) : Какво се пулиш?

И в а н (започва да се облича) : Що за мистерия?

Л а з а р (измъква кислороден апарат) : Търсят нещо в кораба. Там има един вързан. Ще го отведеш в параклиса.

И в а н : А ти?

Л а з а р: Ще разбера какво търсят… Пренеси колкото можеш багаж, но преди всичко – пистолетите.

И в а н : Защо не гн нападнем веднага?

Л а з а р : Трябва да открия оръжието им… Скрито е някъде вън. (Подава му четири пистолета.) Всичко е опаковано. (Заб. Всичко е опаковано в специални найлонови и металически обвивки.)

Развързват непознатия и му дават кислороден апарат.

Л а з а р (шеговито към пленника) : Този е Иван фотографчията. (Иван се покланя.) Ще ви заведе горе. Подчинявайте се, защото е страшен… Впрочем къде държите автоматите си?

Мълчание.

И в а н (слага ръка на ухото си) : Каква народност имаше „експедицията“ ви?

Непознатият мълчи и го гледа в очите.

Л а з а р (взима камък) : Ще се разнежите ли, ако разбия радиостанцията? (В очите на непознатия – тревога.) Мога ли да знам как ще повикате подводницата да ви прибере? (Тръгва към радиостанцията, но фиксира непознатия с надежда.) Тя е някъде в открити води, нали?

Мълчание.

Лазар измъква предварително отвинтената радиолампа и я разбива в скалата. Непознатият издава тих звук.

Л а з а р (усмихнато) : Заболя ли ви? (Към Иван) : Ще отнесем радиостанцията горе!

Н е п о з н а т и я т (започва да върти глава) : Въздух!

И в а н: Сега ще ви отведа сред природата!

Н е п о з н а т и я т (вече уплашено) : Какво ще ме правите?

И в а н (наивно) : Не знам … Те ще ви правят.

Н е п о з н а т и я т : Кои?

И в а н (небрежно) : Ония, със сините шапки… Татко ми е казал, намеря ли нещо на улицата или в някоя пещера, да го предам на бюрото за загубени вещи.

Н е п о з н а т и я т (примирено) : Наеха ме само да им покажа пещерата.

Л а з а р : Кой сте вие?

Н е п о з н а т и я т : Тайфуна, от Бургас.

И в а н (чувствува задоволство от кръстосания разговор) : Къде живеете?

Т а й ф у н а : В чужбина.

Л а з а р : Народносттта на приятелите ви?

Т а й ф у н а : Не знам… Говорят три езика.

И в а н : Какво търсите в потъналия катер?

Мълчание.

Л а з а р : Какво има там?

Т а ѝ ф у н а (отчаяно) : Злато и диаманти.

И в а н : На нас не минават!…

Т а й ф у н а (спокойно) : Задигнати от евреи през Втората световна война Момчетата се споглеждат.

Л а з а р : Катерът немски ли е?

Т а й ф у н а : Да… Командирът му решил да побегне с него в Истанбул. Открили го и го потопили.

И в а н: Откъде наехте подводница?

Т а ѝ ф у н а : Някаква държава им я е отпуснала.

Л а з а р : Подводница и частна експедиция?… Вие криете нещо.

Мълчание.

Л а з а р : Ако не говорите, ще ви дам на Иванчо, който ще ви занимава пет часа с портретна фотография с периферно осветление!

Т а й ф у н а (отчаяно) : В касата имало и списъци.

И в а н : Списъци на? . ..

Т а й ф у н а (тихо) : Германски сътрудници на английското разузнаване.

Иван подсвирва.

Л а з а р : Високият ли ви води?

Т а й ф у н а (с безразличие) : Да… Казва се Свен. Хвърлил е много пари за експедицията. Очаква да вземе още повече.

И в а н : Къде е оръжието?

Т а й ф у н а (тихо) : Свен… Само той знае.

Л а з а р (към Иван) : Хайде!

И в а н (ядосано) : Стига „хайде“!

Л а з а р (спокойно) : Отведи го!…

И в а н : А ти?

Л а з а р : Оръжието… Ще преровя водораслите.

ДЪНОТО ПРЕД ПЕЩЕРАТА

Лазар претърсва всяко кътче.

– – – – – –

Иван води Тайфуна пред себе си.

– – – – – –

Лазар рови из водораслите.

Иван изнася багаж от пещерата.

ПРЕД ПАРАКЛИСА

Иван и Олга пренасят огромен пакет. От параклиса внезапно излиза Васко с насочен към тях пистолет:

– Горе ръцете!

И в а н (с изненада) : Васко, хвърли го веднага!

В а с к о (продължава играта) : Горе ръцете!

И в а н : Глупак, зареден е!…

В а с к о (смее се от сърце) : Това е подводен пистолет и не може да стреля във въздуха!… (Насочва го към небето.) Вижте!…

Пистолетът изгърмява. Изплашеното хлапе захвърля оръжието и побягва към параклиса, от който е излязла изплашената Виолета. Васко се хвърля в прегръдките ѝ.

Пребледнелият Иван вдига оръжието от земята. Към него тича Лазар:

– Какво става? . .. Защо стреляте?

И в а н (окопитва се) : Правихме учения… Защо си тук?

Л а з а р : Кислород!

И в а н : Давам ти нов апарат! (Изчезва в параклиса и се връща с апарат.) Идвам с теб!.. .

Л а з а р : Остани да ги пазиш! (Бърза към морето.)

ПОД ВОДАТА

Лазар следи компаса. Плува бързо, но спокойно.

Изненада!… Съвсем неочакван обрат!…

Срещу него се появяват двамата, които доскоро са работили на катера. Няма две мнения – сетили са се, че става нещо, и бързат към пещерата. Лазар оползотворява загубеното за окопитването им време и се обръща към брега. Вече няма нужда нито от апарат, нито от харпун. Захвърля ги и излиза на повърхносттта.

Сега можем да го видим какво представлява като състезател.

За съжаление по-ниският от бандитите не плува зле. Той също се е освободил от апарата и харпуна. Стилът му не е блестящ, но бързината му е задоволителна. Разстоянието между двамата не се увеличава, напротив… Последни метри до брега. Преследвачът сякаш ще докосне с ръка плавниците на момчето. С последни сили предследваният успява да избяга още малко напред. Виждаме го как се хваща за скалата, готов да се метне вън. Но преследвачът успява да го издърпа във водата.

Започва втори бой на двама потопени до кръста във вода. Удари от двете страни. Опити за потопяване на главата – ту единия, ту другия. Най-после Лазар успява да нанесе солиден удар в лицето и се измъква. Веднага след него се измъква и преследвачът.

Нов бой, този път на сухо. Бият се двама души в крайно неудобно облекло. Нова серия от удари и двамата се изреждат да паднат по един път на земята. Разбира се, в края на краищата боксьорската тренировка на момчето си казва думата. Лазар успява да намери брадата му както трябва. Преследвачът се просва върху камъните. Задъхан, Лазар си наваксва въздух и отново се спуща към него, да го довърши. Но в този момент съзира как от водата се появява Свен с харпун.

Трябва да се бяга!… Тук само бягането му е майката, защото Свен се прицелва… Но Лазар се е скрил зад висока скала и водачът на експедицията се надвесва над колегата си.

ПАРАКЛИСЪТ

Лазар връхлита в „крепостта“:

– Пистолетите!

Пада уморено на земята, едва успява да поеме въздух. Съобразителният Иван спокойно взима един нож и тръгва към него.

Храс, храс!… Неопреновата риза е разкъсана.

НА БРЕГА

Свен нетърпеливо чака с харпун в ръка, обръща се назад и оглежда морето. Ниският го няма.

ПАРАКЛИСЪТ

Тук отново се подреждат багажите. „Крепостта“ се готви за отбрана.

И в а н (уморен и запотен, поглежда „пакетираните“ бандити) : Ами тези?

В и о л е т а : Остави ги там. Не пречат.

И в а н : Ще ми се да ги употребя за нещо, но не знам за какво?

НА БРЕГА

Ниският се появява от водата с два пакета. Свен започва нещо да крещи. Ниският му дава обяснения. Свен отново крещи. После влиза в морето и изчезва.

На брега е останал само ниският. Той снема опаковката. Студено блесва стоманата на два великолепни автомата.

ПАРАКЛИСЪТ

Момичетата и Васко са се сгушили в дъното на параклиса, където се предполага, че е най-безопасно. Настрана от тях лежат пленниците.

Лазар и Иван са заели позиции на двете прозорчета, които сега ще играят роля на амбразури.

В зрителните полета пред тях е безлюдно. Още няма никакъв признак, че нападателите са предприели нещо.

И в а н (обръща се) : Завиждам на майка ти, Тайфуне.

Л а з а р (учудено): Какво бъбриш?

И в а н : Най-после щс си види сина .

Л а з а р: А, да… На процеса.

И в а н : Десет години не го е виждала.

Л а з а р: Гледай прел себе си!

О л г а (сгушена до Васко) : Разсейваш се!

И в а н (играе на отегчен) : Уви, никой не се появява.

В и о л е т а (сгушена от другата страна на хлапето) : Иване, дразниш ме!

Иван се усмихва и поглежда през „амбразурата“. Никой. Пусто.

НА БРЕГА

Свен излиза от водата. Лицето му е мрачно. Ядосано захвърля амунициите на земята. Прикляка и разопакова. Касетки: пълнители с куршуми.

Свен дава някакво нареждане. Тръгват по скалите и излизат па малкото плажче. Залягат.

Оттук се вижда параклисът.

Свен натиска спусъка и открива стрелбата.

ПАРАКЛИСЪТ

Лазар отвръща с два изстрела. Бясна стрелба отвън. Стените закънтяват.

Лазар спокойно отвръща с два изстрела през амбразурата.

Л а з а р (към момичетата) : Защо не вземате по един харпун?

В и о л е т а (подава на Иван харпун да го зареди) : Така ли трябва?

Л а з а р (уж на шега) : Ако се наложи близък бой.

И в а н (както зарежда) : Ще се целите в пъпа.

О л г а (поема харпуна, който ѝ се полага): Мерси.

В а с к о (обидено) : А на мен?

И в а н : На теб това. (Подава му ножа от леководолазното снаряжение) Ще търсиш главно гърлото.

В а с к о : Не ме учи, знам!

Л а з а р (с усмивка) : Вземи си и столче.

В а с к о (наивно) : Защо?

Л а з а р : Да стигнеш по-лесно целта.

Рекуширал куршум пробива апарат със сгъстен въздух. Адско свистене.

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Все още близо до морето, което значи все още далеч от параклиса, Свен съблича неопреновия костюм.

ПАРАКЛИСЪТ

Лазар бърше запотеното си лице с кърпа. Сега при неговата амбразура е дошъл и Иван. Той отвръща на един откос.

И в а н : Да пестя ли куршумите?

Л а з а р (захвърля кърпата) : Имаме достатъчно.

И в а н (спокойно) : Кофти стрелци! (Отвръща на откос)

Л а з а р (с нотки на присмех) : Защото са „научни работници“.

И в а н (към Тайфуна) : Правят си експедиции. (Поглежда през амбразурата.) Защо се връща?

Лазар също поглежда.

Нападателите вече са по гащета. Ниският нарамва апарата и влиза в морето.

Л а з а р : За дрехи и амуниции. (С нотки на упрек.) Като не можахме да им вземем всичко…

И в а н (оправдава се) : Ами нямахме време.

Свен отправя нов откос към параклиса.

И в а н (отвръща с два изстрела) : Огънят ни е къс.

Л а з ар: Но ги държи на разстояние. (Взима дрехите си.)

И в а н : Докога?

Л а з а р (обува панталона си) : Зависи от тебе. Усилена стрелба.

И в а н (стреля в отговор) : Кога най-после нещо ще записи и от тебе!… (Стреля усилено. Вика.) Преди да умрем, ще ви избием!

Л а з а р (навлича риза) : Нервната система на човека е в тясна зависисимост от манталитета му.

И в а н : Знаеш, че съм човек без нерви.

Л а з а р (закопчава ризата си) : Но и без манталитет. (Към момичетата.) Да сте виждали самобръсначката ми?

В и о л е т а (нервно) : Дразниш ме!… Сега ли ще се бръснеш?

Л а з а р : Когато човек се сражава, трябва да бъде красив.

Енергична стрелба отвън. При затишието Олга показва спалния чувал, където е заседнал куршум:

– Започнаха да улучват.

Л а з а р : Рекушет!… Завийте се със спалните чували.

И в а н : Ще дадем една-две жертви… Няма как.

НА ПЛАЖЧЕТО

Нападателите говорят нещо оживено, което ние не чуваме. Свен ръкомаха енергично.

ПАРАКЛИСЪТ

Пълно затишие. Виолета, Олга и Васко са се завили в спалните чували. Момичетата, както са седнали с изправени харпуни в ръце, страшно приличат на кубински войнички.

Л а з а р (от амбразурата, към Иван) : Какво си намислил?

И в а н (насочва фотоапарата към момичетата) : След време никой няма да вярва. Ще помислят, че им разказваме филм. (Щрака)

О л г а : Косата ми е само за снимки!

В а с к о (към Тайфуна) : Чичко, ти ли потопи нашия „Моби“? (Тайфуна мълчи гузно) Знаеш ли как плаваше?

Л а з а р : И пак ще плава! (Към момичетата) Защо стоите без работа?

В и о л е т а : Какво да правим?

Л а з а р : Плетете пуловер на Иван. Трябва да се мисли за зимата.

Чужденецът иска да знае какво се говори. Тайфуна му превежда тихо. Чужденецът прави учудено лице. Изобщо той наблюдава бранителите на „крепостта“ с нарастващ интерес.

И в а н (докато превъртява филма) : Вярваш ли, че Педрото е успял?

Л а з а р: Това засега знае само Педрото… (Фиксира Тайфуна) Иване, ако срещнеш трудности с пистолета, Тайфуна ще ти покаже туй-онуй. (Тайфуна отмества поглед.)

В а с к о : Не го закачайте!

Л а з а р : Това дете проявява странна слабост към врага.

В а с к о (неочаквано) : Симпатичен ми е.

И в а н (уж с тревога) : Другари, редиците ни започнаха да се разлагат.

О л г а : Незабавно – съвещание.

В и о л е т а: Да направим изводи…

О л г а : … и да заклеймим!

В а с к о (сериозно): Досега не съм участвувал в съвещание. Направете да видя какво е.

Смях.

И в а н (който наблюдава нападателите) : Ниският донесе още неща.

Л а з а р : Какво правят?

И в а н : Високият тръгва нанякъде. Намислил е нещо. (Притичва на другата амбразура.)

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Високият е намислил да заобиколи параклиса и да стреля по другата им амбразура. Там повръхността е също така гладка и неудобна, но все пак трябва да се направи нещо.

ПАРАКЛИСЪТ

И в а н (стреля преди нападателя, който се отказва от намерението си и побягва) Върнах го… (сяда) Не разбирам на какво разчитат.

Л а з а р : На огнената си мощ.

В и о л е т а : Защо им трябва да нападат?

О л г а : Тук има двама от техните.

И в а н : Много им дреме на тях!…

Л а з а р : А радиостанцията?

Нова стрелба отвън. Иван става, отвръща и отново сяда:

– Дали са извадили съкровището?

Л а з а р : Имат още малко работа.

И в а н (прозява се) : Гладен съм!

О л г а : Чухте лп го?… Отново…

Л а з а р : Оставете човека да си живее!… Веднъж е младост.

И в а н (оглежда всичките си приятели и продължава да играе на скука. Отправя поглед и към чужденеца.) : Ду ю спийк инглиш? (Чужденецът го зяпа с нямо учудване.) Шпрехен зи дойч? (Оня навежда глава.)

В и о л е т а : Къде е Педрото, да го застърже на истински немски!

И в а н : Тайфуне, кажи нещо!… Скучно ми е. (Тайфуна примигва.) Ако я караме така, ще умрем не от куршуми, а от скука!… (С ирония) Хайде, кажете на компанията защо напуснахте родината си… (замисля се) Как се казваше тя?… Мисля, че България… България ли се казваше родината му, Лазаре?

Л а з а р (от амбразурата) : Мисля, че така… Изпитал е носталгия…

И в а н : … към едно съкровище.

Л а з а р (без да се обръща) : Мухльо, КОРЕКОМ чака само теб – да дойдеш и да ти бутне златото!…

Лазар сяда. Иван застава на амбразурата.

И в а н : Ние се чудим как да изцицаме чужденците, а те…

Отвън енергична стрелба. Иван спокойно се отмества.

Л а з а р (на Иван) : Отвърни им!

И в а н : Все аз, все аз!… Поработи малко и ти!…

Л а з а р (изправя се неохотно) : Ще искаш да ядеш… (Стреля три пъти и се обръща) : Виолета!

В и о л е т а: Кажи!

Л а з а р : Помниш ли какво бе казал капитан Ахав от романа „Моби Дик“?

В и о л е т а : БИХ ДИГНАЛ РЪКА ДОРИ СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО, АКО МЕ ПРЕДИЗВИКА!

Л а з а р : Затова обичам този капитан… И затова смятам, че Белият кит не е олицетворение на злото.

О л г а : Повтаряш мислите на баща си.

Л а з а р : Добре е всички да имат такива бащи. Така няма да губим време за откриване на истини… Това ми хрумна СЕГА и затова зачекнах темата.

И в а н : Сега ли намери да се разбъбриш?

Л а з а р : Какво от туй?

И в а н (иронично) : Врагът чака само туй – да се размекнеш.

В а с к о : Батко, нашият татко е голям човек, нали?

И в а н : Хайдее!… И малкият.

В а с к о : Какво?… Не е ли тъй?… Ако се върнем живи, ще го целуна.

И в а н (отчаяно) : С това семейство не се излиза на глава!…

Л а з а р : Вили!

В и о л е т а : Кажи!

Л а з а р : Раздай на народа малко музика!

В и о л е т а (изненадано) : Какво?

Л а з а р : Едно маане от Истанбул!

Виолета присяга към транзиегорния приемник, взима го в скута си и го включва. Загърмява шейк. Това е сякаш най-хубавият шейк на света.

Л а з а р (доволен) : Усили го! (Музиката вече трещи.) Иванчо!

И в а н : Какво, дядка?

Л а з а р : Хайде!

И в а н : Стига с това „хайде“!…

Л а з а р (невъзмутимо) : Покажи им!…

Иван става, подава ръка на Олга, която не я приема, но се изправя изпълнена с учудване. Иван започва. След него Олга… Играят чудесно!… В лицата на пленниците –  изумление.

Л а з а р (изправен и облегнат на стената до амбразурата, вее си с пистолета) : Идеална почивка!… (Вика, за да надвика музиката) Море, жени, танци!… (Иван и Олга танцуват, та се късат.) Упадъчна младеж!… (Към пленниците) Пфу!… България разчита на тях!…

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Залегналите нападатели са буквално шокирани от музиката. Споглеждат се, сякаш не вярват на ушите си. Свен мръщи лице и прави някакви тикове с глава.

Ниският ядосано изпраща солиден откос, после втори, трети… Свен го удря по рамото. Стрелбата секва.

ПАРАКЛИСЪТ

Шейкът също секва. Този път се понася нежна, напомняща южно небе мелодия.

Лазар пъха пистолета в джоба си и се покланя пред Виолета. Двамата се понасят по „дансинга“. Плавен, ефирен блуз.

В и о л е т а (скланя глава на рамото му) : Много сме зле, нали?

Л а з а р : Как разбра?

В и о л е т а : Много си спокоен.

Л а з а р : И те не са добре.

В и о л е т а : Ще умрем ли?

Л а з а р (шеговито) : Преди да прекося океана с „Моби“?…

В и о л е т а : Защо ТРЯБВА да го прекосяваш?

Л а з а р : В момента го прекосяват хиляда като мен. Между тях поне двайсет старци.

В и о л е т а : С твоята седемметрова лодка?

Л а з а р : С нея.

В и о л е т а (притиска се леко) : Ако си все такъв, има опасност да те обикна

Л а з а р : Откога чакам.

В и о л е т а : Защо не нападат?

Л а з а р : Чакат да се стъмни…

В и о л е т а : Счупи радиостанцията!

Л а з а р : Сигурно имат уговорен срок. Подводницата им ще тръгне без покана.

В и о л е т а : Кога?

Л а з а р : Може би утре.

Започва бясна стрелба. Трясъкът на оръжието заглушава мелодията. Виолета трепва и се отдръпва.

Л а з а р (рязко я притегля) : Къде?

В и о л е т а : Страх ме е.

Л а з а р (шеговито) : Какво ще си помислят чужденците? (Сочи ги с глава)

Танцуват сред канонадата. Иван обаче не издържа и стреля с харпуна.

Л а з а р (както танцува) : Иванчо се вълнува.

В и о л е т а: Какво ли е станало с Педрото?

Л а з а р: Завиждам му.

В и о л е т а : Защо?

Л а з а р : Ще има какво да разправя на полякините.

Мелодията секва. Иван поглежда през амбразурата. Бандитите закусват.

И в а н : Гладен съм! (Смях) При обсада трябва да се яде!

О л г а (като реже хляба) : Слънцето се кани да залязва.

Л а з а р : За пръв път един залез ми е противен.

Виолета прави сандвичи с шунка.

Всички закусват.

Бандитите също закусват с някакви консерви.

Васко предлага сандвичи ни пленниците. Получчава отказ.

В а с к о : Яд ме е, като свърши денят. Трябва да си лягам.

И в а н : Добре е да си легнеш и сега.

В а с к о (хваща се и поглежда брат си) : Не!

О л г а (шеговито) : Защо не?

В а с к о : Искам да гледам.

В и о л е т а : Какво да гледаш?

В а с к о : Какво ще стане.

О л г а : Какво може да стане?

В а с к о : Нали уж ще умираме?

О л г а : О, да… Забравих.

Отново стрелба.

И в а н : Конфитюр няма ли?

О л г а : Сега.

Става и донася един буркан. Подава го на Иван. Рекуширал куршум. Бурканът става на парчета. Иван поглежда с яд по посока на стрелбата и си облизва пръстите.

Свирепа пукотевица. Стените отвън са обсипани с куршуми. Летят каменни отломки. Нападателите са се раздвижили. Зигзагообразни прибежки. Стараят се да изплашат обсадените. Но изглежда, че търпението на самите нападатели е изчерпано.

Слънцето е близо до хоризонта.

В параклиса всички са се свили накуп. Виолета и Олга се опитват да пищят. Васко проплаква.

Л а з а р (извиква) : Иване!

И в а н (вика) : Какво?

Л а з а р (вика) : Вдигни бяло знаме!

Иван го гледа право в очите, старае се да прецени нещо, може би успява да прецени това нещо и безмълвно взима един харпун. Все така 6езмълвно той издърпва една риза и я поставя на върха на харпуна.

Пленниците са безкрайно изненадани. По лицето на чужденеца пропълзява ехидна усмивчица. Тайфуна е изпълнен с тревожно любопитство.

О л г а (към Иван) : Какво правиш?

В и о л е т а : Предаваме ли се?

О ч и т е ѝ търсят да срещнат погледа на Лазар, който обаче предпочита да гледа другаде.

Иван промушва ризата през амбразурата.

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Нападателите прекратяват стрелбата. Разменят си доволни погледи, кимват си, запалват цигари. Нещо им е подсказало, че битката е свършила.

ПАРАКЛИСЪТ

О л г а (към Иван) : Не очаквах това!

В и о л е т а (с укор) : Лазар го предложи.

Л а з а р (вика) : Слушайте, деца, необходима ми е тишина, да ви кажа, че не търпя крясъци и паника!… Разбрано ли е?

Момичетата мълчат. Васко гледа с просълзени очи.

Л а з а р (настойчиво) : Разбрано ли е?

В и о л е т а (спокойно) : Разбрано.

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Нападателите спокойно пушат и от гордост дори не поглеждат към параклиса.

ПАРАКЛИСЪТ

Всички мълчат. Пленниците недоумяват. Тук би трябвало все пак да, последва нещо.

Л а з а р (зарежда пълнителите) : Иване!

И в а н (зарежда пистолета) : Много ме споменаваш.

Л а з а р : Колко време спечелихме?

И в а н (поглежда часовника си) : Две минути.

Л а з а р : Две — две!… Кой ти ги дава.

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Нападателите са нещо озадачени. Продължават да не поглеждат към обсадените, но пък поглеждат часовниците си. Ниският хвърля цигарата си и пали нова. Свен изпълнява своя трик с тиковете.

ПАРАКЛИСЪТ

Пленниците наблюдават зорко момчетата. Чужденецът е леко разтревожен.

Л а з а р (замечтано) : Обичам тишината!…

И в а н : Тишината е велико нещо!

Л а з а р : Позволява ти да се замислиш… Да вземеш решения.

И в а н : В една подобна тишина реших да смая света.

Л а з а р :  И?

И в а н : И си купих тиранти.

Л а з а р : Какво ги направи?

И в а н : Чакам да дойдат на мода.

– Оуп! – чува се вик отвън.

JI а з а р (отива при амбразурата) : Оуп!

Г л а с   о т в ъ н (на английски) : Какво става?

Л а з а р (през амбразурата на английски) : Готови ли сте да се предадете?

Г л а с  о т в ъ н (на английски) : Не разбрах какво питате?

Л а з а р (на английски): Мистър Иван Фотографчията пита ще слагате ли оръжието, или ще продължавате да го дразните?

Отговор: яростна стрелба. Лазар отвръща. Затишие.

И в а н (поглежда часовника си) : Цели пет минути!

Л а з а р : Пет – пет!… Кой ти ги дава!…

В и о л е т а : Какво ли е станало с Педрото?

О л г а : Или се е качил на кораба, или…

В и о л е т а : Тогава трябва да се върне.

Л а з а р : Само туй ни липсваше!…

•

Този път обаче стрелбата е направо адска. Нито Лазар, нито Иван имат възможност да отвърнат. Крепостта се тресе. Виолета, Олга и Васко представляват купчина, завита в гумените чували, върху която падат отломки и прах. Лазар и Иван също са легнали до стената.

И все пак Лазар се надига, започва да пълзи към изхода.

И в а н (крещи) : Къде си тръгнал?

Л а з а р (крещи) : Да видя!

Пълзи към изхода, който е защитен, защото такова е разположението му. Трудно можеш да се приближиш отвън, докато не падне нощта.

Наистина, докато огънят е съсредоточен върху прозорчето, Лазар успява да подаде глава през вартата. Достатъчни са му две секунди да зърне нападателите, които го съглеждат и преместват огъня върху входа. Лазар пълзи обратно като лалугер.

И в а н (крещи) : Казвай!…

Л а з а р (крещи) : Наближават!

Изправя се встрани от амбразурата, обляга се до стената и започва да диша тежко. Може би на нас ни се струва така. Може би диша облекчено.

Иван го гледа в очите. Лазар гледа приятеля си в очите.

И в а н (крещи) : Какво има?

Л а з а р (крещи) : Живее ми се!…

И в а н : Тогава, живей!…

Лазар започва да се съблича спокойно, сякаш цялата тази история му е дотегнала. Поглежда пистолета в ръката си, той му пречи да се съблича добре, захвърля го като непотребна вещ. Смъква ризата си.

В и о л е т а (с ужас) : Лазаре!

Момчето не отвръща. Канонадата е страшна. Получава се чувството, че бандитите вече нахлуват. В очите на чужденеца блестят ликуващи пламъчета. Тайфуна е озадачен.

О л г а (крещи) : Съвземи се!

Иван мълчаливо наблюдава поиятеля си и се старае да дешифрира момента. Васко заплаква. Лазар не обръща внимание на никого. Всички наблюдават нервната криза на този, който би трябвало да рухне последен. А той вече съблича и панталона, остава по бански гащета.

В и о л е т а (крещи) : Какво правиш?

Л а з а р : Време е да се изкъпя като хората.

О л г а : Боже мой!… Иване!

Иван вдига безпомощно рамене.

Л а з а р (оправя ластика на гащетата) : Сега водата е най-топла…

И в а н (също полудял) : Най-приятна! (Съблича се)

О л г а : Иване! (Става и го хваща.)

И в а н (отблъсва я) : Дошли сме да се къпем…

Л а з а р : …а не да се стреляме.

Виолета препречва пътя му. Лазар я отхвърля настрана.

– Плува ми се!

В а с к о (крещи през сълзи) : Ще те обадя на татко!

Но Лазар излиза навън …

Момичетата се гледат, изпълнени с ужас. Нямат сили да викат и на Иван, който е останал по гащета.

И каква е тази тишина?

ВЪН

Бандитите са се обърнали към морето. Държат автоматите си като тояги. Свен, високият водач на „експедицията“, непрекъснато прави тикове. Лазар спира до него и казва на английски: – Извинете, цигари?

Свен объркано вади пакетче. Лазар разглежда кутията и клати отрицателно глава:

– Аз пуша „Ротман“. Тръгва към морето…

…за да се приближи Иван, който взима пакетчето от ръката му, поглежда го, клати отрицателно глава и след като му го връща, казва:

– За мен са слаби!

Свен стои като истукан. Бягащият към него Васко убожда крачето си на трънче, залита, обляга се с една ръка на задника му, с другата ръка измъква трънчето и побягва към брат си…

…който гледа безстрастно дебаркиращите на брега десетина войника от граничните части, напуснали катера. До него спира майорът.

Л а з а р (сочи бандитите) : Освен тези в Параклиса сме ви приготвили два пакета… Вземете ги .. .

И в а н (минавайки) : Момичетата са за нас!

Бандитите са вдигнали ръце, обградени от войниците.

Лазар прави красив скок във водата. Слънцето залязва. Иван прави красив скок във водата. Васко нагазва.

От катера, с грозен вик, както си е облечен, във водата скача Педрото. Сега и шестимата са в морето. Лазар и Иван са взели преднина.

Васко се мъчи да ги догони със своя кроул-пародия.

П е д р о т о (както плува между момичетата) : Тогава… старшината каза: Ако не беше ти на този свят!…

В и о л е т а : Само това ли?

П е д р о т о : Че малко ли е?

В а с к о (вика след двамата): Батко, чакай! . ..

Л а з а р (който дотогава се е обърнал по гръб, отново започва да плува кроул) : Хайде!

И в а н : Стига с това „хайде“!…

Шестимата плуват навътре, срещу залязващото слънце.

 сп. КИНОИЗКУСТВО, 4/1969.

Маринистът Борис Априлов

следва

Тайните на явното; смислови центрове в „Приключенията на Лиско“.

Тодор Каракашев  –  „Бащата на Лиско“

Борис Априлов не минава, слава Богу, все още към полузабравените наши автори за деца. Него приживе се опитаха да го забравят. Но Лиско не позволи това да се случи. Той отново прояви своенравния си, но и благороден характер и защити своя благодетел пред огромната читателска маса.

ЗА ПРОИЗВЕДЕНИЯТА.

Когато споменем Борис Априлов, в съзнанието ни веднага се появява Лиско и обратно, кажем ли Лиско, се сещаме за Борис Априлов. Доколко е правилно това твърдение е повече въпрос на субективен анализ, факт е обаче, че лисичето заема централно място в творчеството на писателя, който от своя страна дължи известността си най-вече на Лиско. Стигаме до старата добра традиция от световната литература героят да бъде по-популярен от своя автор. Развитието на историите потвърждава това впечатление и оборва скептицизма към вездесъщото присъствие на героя. Това присъствие определя връзката между художествения факт и атрибутите на реалността, а конкретното й изражение е нейното въздействие върху детето-читател. Можем да кажем, че става въпрос за един изключително важен елемент от творчеството за деца. Борис Априлов наред с естетическите, влага и силно социални аспекти, продиктувани от желанието да социализира читателя, като го предразположи към по-традиционните в повествователно отношение теми за справедливостта и добротворството.

Изобщо, цялата поредица за Лиско е една морална история. В нея авторът поставя проблема за „изкуството на живота”, изразено в умението да защитиш нравствената си идентичност при всякакви обстоятелства. Другата възможна комбинация обхваща съответствията и опозициите между света на детето и този на героите. Тя е обективирана във външността на Лиско където няма нищо героично или суперменско, а по-скоро обратното. Същото може да се каже и за детето. Така че като визия той е много по-близо до едно обикновено дете, отколкото до един необикновен литературен герой. А това ражда спонтанна симпатия и нещо още по-важно – взаимно доверие.

Да тръгнем оттам, че Лиско живее в една идеализирана среда, където липсват лоши. Орелът Каменар и Синята акула са единствените гадни същества и героят не пропуска да ни го припомня при всеки повод. Може да се каже, че писателят представя света в неговите две крайности – или добро, или лошо. Героите пребивават в добрата му страна. Но когато обстоятелствата им налагат да преминат границата, те се оказват неподготвени за злодеянията и негативизма, и тогава се налага намесата на Лиско, който временно оправя нещата. Вижда се, че при тази обстановка липсват психологически нюанси под формата на притворство, дяволуване или използване на полуистини. За разлика от Лиско, другите персонажи са безхитростни и в голяма степен наивни. По такъв начин Борис Априлов приближава художествената действителност до света на детето, което на тази възраст вярва безрезервно в силата на доброто и все още е с наивни представи за живота и отношенията в обществото.

При всички случаи в произведенията се забелязват силни асоциации с Алън Милн. И при него има един основен герой (Мечо Пух), заобиколен от група приятели. Само че там момчето е едно; Кристофър Робин), а при Борис Априлов те са две. Прилики откриваме и в сюжета, който и при двамата автори е съчетание от отделни епизоди без пряка и последователна връзка между тях. Тука може да се каже, че както единият, така и другият се придържат към техниката на обрамчения разказ, като положението при Борис Априлов изглежда доста по-усложнено от гледна точка на казуистиката. Той непрекъснато нарушава повествователната логика, като природата на приключението се променя от събитийно на психологическо ниво. А дали различните епизоди ще са в една книга или под формата на различни истории, е вече по волеизявата на самия автор.

Повтаря се и друг от персонажите – магаренцето, с което приликите са на път да свършат.

В историите на англичанина компанията непрекъснато се увеличава с нови герои, идващи незнайно откъде, които след това остават и за по-нататък. Докато при Борис Априлов ако случайно се появи някой извън Групата, това е временно и знаем от къде е пристигнал, тоест авторът не оставя никаква възможност за случайности или недоизказаност.

И накрая – разликата по отношение на мястото на събитията. Както в единия, така и в другия случай, гората е естествената среда на участниците в разказа. Само че в „МЕЧО ПУХ” те докрая си остават в нея. Явно, обаче, че за Лиско тя често се оказва тясна, тъй като от време на време изчезва за нови приключения, а тогава и приятелите му тръгват с него, което е сигурна предпоставка за нещо интересно, което предстои да се случи. Всичко това се казва не за да се изтъкнат сходствата, а за да се покаже автентичното и уникалното в творчеството на Борис Априлов на фона на близки (но нищо повече), литературни произведения.

Следващата стъпка е да разгледаме някои от с в о й с т в а т а на прозата в която не само търсим логиката на събитията, а и художествената интерпретация на абсурдите и прелестите живота, които и в двата случая едни използват за лична употреба, а други в полза на обществото. Тяхното тълкуване ще ни позволи да си отговорим на въпроса – кое прави разказът убедителен и достъпен?

При Борис Априлов и най-сложните загадки имат просто обяснение. Това препраща читателя към невидимите връзки между реалността и фантазията, които взаимно се проникват както в литературата, така и в живота. А на много места го и предразполага към търсенето им. Друга особено важна забележителност е, че авторът отмахва негативизма към една част от горските обитатели, набедени от предразсъдъците за лоши, кръвожадни и прочее, като ги реабилитира в детското съзнание. Вълкът, мечокът и някои други като тях които по същество са си хищници, сега са в центъра на добрите действия. Нещо повече – често пъти именно те организират и провеждат най-опасните спасителни мисии. Между другото писателят не сегрегира героите си по външни признаци. Малки или големи, силни или слаби – няма значение; той се влияе единствено от съпричастността им към определена кауза и адекватните на това действия. Най-добрият пример намираме при епизода с калинките. Сами по себе си те са нищо и никакви същества и няма по-беззащитни от тях, но обединени при нужда или опасност, са способни на чудеса.

За интеграцията на тези теми в света на произведенията Борис Априлов, може би на подсъзнателно ниво, се ориентира към търсене на символния език. Перфектното доказателство за това е Тихата гора. В идеята за нея авторът е проектирал ценностите на демократичното общество. Там никой никого не спира или ограничава, а новите са добре дошли, стига да не влияят по лош начин на установения социален ред. А явно той е добър, след като се приема безусловно и спазва доброволно от нейните жители.

Всичките аспекти на познавателния процес се съдържат в няколко основни смислови центъра. Те са пазителите на смисъла и помагат да се открият вътрешните свойства и закономерности на творчеството, които не са произволни, а си остават подчинени на главните идеи и теми в него:

1. Приключението.
2. Опасността.
3. Страхът.
4. Приятелството.
5. Предопределеността.

Към т. 1: ПОЗОВАВАНЕТО НА ВЪОБРАЖАЕМОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ ВИНАГИ ИМА ЕФЕКТ.

Кодовата дума за допускане на читателя до разбирането на произведенията е п р и к л ю ч е н и е т о. Тя е ключът за опознаване на вътрешния смисъл на събитията, Лиско и останалите герои. Честото й повтаряне в текстовете не само че предлага богата вариативност, но показва и колко многообразен и двусмислен може да бъде човек при различни обстоятелства.

Виждаме, че авторът навсякъде нарича своите истории приключения, което има съществено значение за анализа. Това радикално променя статута на разказа, оказвайки влияние на ефекта от разбирането, а по-късно и при тълкуването:
при Борис Априлов приключенията започват с действие и завършват с идея. Този метод е обратен на конвенционалната подредба в приказния жанр: идея (замисъл) -действие (промяна) – възстановяване на справедливостта (възмездие) – поука.

Изразено по друг начин, в приказките се поставя условие (т.е. априорно, /и/ има обекти- вен характер), а в текстовете на Лиско се създава условие (причинява се в момента и нещо субективно). Този начин на изразяване ни показва един интересен художествен факт – Борис Априлов никога не започва историите си с Лиско. Най-често там са Димби, Домби и/или Мокси. През това време Лиско се намира в подхода към приключението, което вече витае в приятелското обкръжение като съдбовна пред- определеност. И отново писателят загърбва стандартните подходи в развитието на сюжета. Той изоставя описателните методи и поддържа равновесието в художественото пространство с двете най-важни според него категории – действието и пряката реч.

Макар и всички да участват в някаква степен, Лиско е истинското олицетворение на Приключението. Неговата философия е: ДА ПРЕВЪРНЕМ НЕПРИЯТНОСТИТЕ В ПРИКЛЮЧЕНИЯ. В перифразиран вид подобно е и мотото на Групата: ИСКАМ ПРИКЛЮЧЕНИЕ. С изключение на Мокси – при него въпросът изисква допълнително разяснение. На него първите думи са: „Не искам приключение.”, а вторите,; непосредствено след първите – „Предлагам да бягаме!”. Тоест, той се опитва да избяга не само от предполагаемата опасност, но и от личната отговорност за това.

Същевременно той участва във всяко начинание. При това положение се очертава особеното му отношение към приключението – да иска и да не иска. От една страна съществуват достатъчно и убедителни предпоставки за смут в душата му, от друга, е заразен от общото настроение, а от трета, самият той скучае, да не говорим за това, колко много е любопитен. Така че, в крайна сметка участва във всичко, видимо против волята си, но така или иначе, участва. Това е неговата малка, лична и най-сладка победа, в сравнение с останалите герои. Защото ако не искаше да се меси, просто щеше да си тръгне по живо, по здраво и да остави другите да се потят пред опасността. Но го прави, с което потвърждава житейската истина, че НАЙ-ЖЕЛАНИТЕ НЕЩА ОБИКНОВЕНО БЪРКАТ АДРЕСА. В конкретния случай, най-силната емоция отива при онзи, който най-малко я желае.

Тука няма как да се подмине една съществена характеристика на темата, касаеща отношенията между Лиско и приключенията. Те до такава степен са свързани, че едното не може без другото. Може да се каже, че героят не е просто любител на приключенията, той е венчан за тях. И противно на очакванията причината за това е не в него, а в самите приключения. Сякаш не той ги търси, а те отиват при него, а после и при останалите от компанията. Спрямо него приключенията са повсеместни и нескончаеми. Те са неговият живот. Например, на всяко място, в което се окаже по волята на обстоятелствата, той открива неща, които дотогава сякаш не са съществували или поне са останали незабелязани. Освен това е пълен с идеи, компенсиращи емоциите в ония моменти, когато по някаква случайност не се случва нищо интересно. „А Лиско винаги измисля планове.” (Димби.)

Анализирайки смисъла на Приключението, трябва да се спрем и на две други негови, много важни категории – местопребиваването и еволюцията.. Тяхното интегриране в разказа не само улеснява достъпа до разбирането на Приключението, но и определят вътрешната му същност като основен двигател на интригата. Именно те правят възможен прехода от една история в друга, тъй като на практика героите са постоянна величина.

За местопребиваването на приключенията.

За да вникнем в смисъла на Приключението трябва да потърсим отговор на въпроса за вътрешното значение на мястото, където То се случва. След практическото му приложение в контекста на сюжетното действие имаме втори тип причинност, преминаваща на психологическо ниво. За изясняването на това твърдение трябва да се спрем на двете най-характерни качества на Приключението: 1) то е повсеместно, 2) то е показател за порастването на участниците в разказа.

Като цяло, историите са позиционирани или в Тихата гора, или в далечни и непознати територии. Тука формалните прилики и разлики между тях не са от значение, тъй като и двете възможности си остават далече от детската среда, което автоматически предразполага към загадъчност и приключения, тайни и опасности. Много съществен е и другият аспект – именно в нестандартна, често пъти изключителна обстановка се проявява истинската същност на героите. За да се изправят пред предизвикателствата, са необходими определени качества, като смелост, съобразителност, издръжливост, самопожертвователност и, по възможност, самочувствие. От друга страна елементарната обстановка предполага елементарно поведение.

Но където и да се случат приключенията – в естествената среда на персонажите (Тихата гора) или по непознати селения (страната на квадратните същества, морето и прочее), явно, че между тях има нещо общо, което ги свързва. И това е едно много важно качество с чисто функционален смисъл – авторът на всяка цена държи да ни убеди, че приключения могат да се случат навсякъде. Те са горските ягоди – има ги със сигурност наблизо, но можеш да ги откриеш само ако имаш желание, усет и търпение за това. При подобно положение може да се каже, че най-истинската територия на Приключението е душата на героите.

Приключението като показател за промяна.

Между Приключението и участниците в него съществува симетрия. Връзката между тях освен по време и място, е обусловена от определени условия и състояния, които водят до промяна както в едната, така и в другата категория. Нека да за- почнем от природата на самото Приключение. Във всяко едно от произведенията се случва някакво изключително събитие, което изведнъж прекъсва естествения ход на живота:

1) поставя героите в съвършено нова обстановка;

2) изисква от тях да взимат решения;

3) води до пропукване на външната обвивка на тяхната същност и изкарва на светло качества, които те не са припознавали като лични, или каквито даже не са подозирали, че носят;

4) съдържа скрити препратки към обективната действителност;

5) поставя на изпитание определени модели на поведение.

А истината е, че героите от всичко си правят приключение. Тука не става въпрос за това, кой как участва в него, нито какво е отношението му и прочее. В Приключението са събрани всички елементи, които придават значението на разказа. А пък колкото до отношението, тука разликата е очевидна – в опозицията между уюта, респ. сигурността и любопитството, приятелите избират първото, а Лиско – второто. Той винаги е различен, те пък почти никога или ако реагират по адекватен начин, то е палиативно и със закъснение. Даже и когато Лиска разказва за преживелиците си, думите му изглеждат като измислица, макар че всичко в тях е вярно. Начинът на изразяване на героя допуска съмнение в истинността на думите, като смисълът им се схваща от другите в техния корелативен вариант – истината се възприема като лъжа. Причината – Лиско притежава прекалено въображение, а приятелите му – дефицит на такова, като при това всеки възприема само собствената си гледна точка.

На първо време приключенията са следствие на детски лудории, безразсъдство или обичайното за тази възраст любопитство. Освен това героите са лесно податливи на предизвикателството към приключения – в „ГОРАТА” причината е изчезването от къщи, в „МОРЕТО” тя е още по-тривиална – една бележка без кой знае какво значение. Все още опозицията опасност/страх-спасение/сигурност е дълбоко застъпена в повествователното действие. В еволюцията на приключението се наблюдава определена закономерност. Първоначално са страшни, някои дори смъртно опасни (напр. двете отвличания на Лиско), постепенно стават овладяеми, макар и само до определена степен (епизодите с Чими или куфара, да речем), а накрая са направо красиви.

От какво е обусловена тази промяна? Естествено, като следствие на самата действителност. Но не е само това защото, както ще видим, нещата добиват доста по- комплициран характер.

Когато приятелите заговорят за Лиско, първите им думи обикновено са – какво е намислил? Това е твърде важен елемент, над който си заслужава да поразсъждаваме тъй като има пряко отношение към промяната.
„Намислил” се отъждествява с „приключение” (респ. преживяване, емоции…). Затова в художествената реалност на произведенията съдържанието му приема конкретно значение – не декларира „мислене” (логически разсъждения с цел умозаключения с практическа цел и значение)а „намисля” (ново начинание, игра, забава), като по-близкото до него е „измисля” (начин на спасение, оттегляне с достойнство) Оттук започва интересното.

Понякога „намислил” без да изменя на традиционното си значение, в потока на действието придобива нов статут. Преди всичко то се превръща в антином на „скука”. Именно скуката е истинският кошмар за Лиско и компания, по-страшна и от най-силния страх. Затова и пред приключението отпадат всички прегради, а героите изведнъж надмогват (в интерес на истината, някои само временно), най-гадните си пороци, дори и онези, от които се срамуват. При това положение приключението от забавление приема формата на начин на превъзпитание. И тъй като не някой друг, а именно Лиско е в основата на всяка нова авантюра, той се превръща в превъзпитател на приятелите си и то по един крайно нестандартен, но затова пък привлекателен и доста ефективен начин. С измъкването от опасността – за себе си и за останалите, Лиско открива пътя към промяната. Следователно зад чисто импулсивния характер на реакциите му се крият и чисто функционални причини – да променя средата и околните. Отделен е въпросът дали има право на това, но явно има, щом като то води до положителни резултати.

За връзката между приключението и героите.

Ще започнем с предварителната уговорка, че този път Приключението не е мотиватор, а показател за определени прояви и реакции. При всяко ново начинание Групата е разединена. От едната страна е Лиско – куражлия, непреодолимо любопитен и готов да се впусне във всяка авантюра, стига в нея да има нещо интересно, непознато и предизвикателно. От другата страна е Мокси – плашлив до безобразие, ограничен, готов да хукне при най-малката опасност. Да не говорим, че през цялото време внася песимизъм и разкол в миниатюрното ни общество. А по средата са Димби и Домби, които клонят ту на едната, те на другата страна, според моментни- те обстоятелства и интереси. Все пак най-хубавото накрая е, че Мокси и сродните му души се доближават до поведението на Лиско, а не обратното.
Другата особеност е, че Приключенията по принцип имат външен произход. Това донякъде оневинява героите. Но и Лиско, и останалите, са консуматори на приключения. В „ПРИВИДЕНИЕТО” имаме единственият случай, когато някой от Групата е организатор на Приключението. Както знаем, това не е Лиско, което прави историята още по-интригуваща.

Всяко приключение на практика представлява изпитание за съобразителността и възможностите на участниците в действието, като много често демонстрирането им е равностойно на спасение. В своя инициационен път героите не срещат само хищници или злодеи, с които трябва да се преборят. Приключението не е непременно извор на опасност. По-скоро има характера на предизвикателство, в което те трябва да покажат определени умения и компетентности, гарантиращи им тяхното, а по възможност и колективно спасение.

Както виждаме от текстовете, обстоятелствата често налагат на героите да пред- приемат определени действия като реакция от самата действителност. При една част от героите те са съзнателни и целенасочени, но при друга, са по принуда. Неумението или нежеланието на вторите да вземат адекватни решения правят възможен достъпа на п е с е н т а до интригата, което всъщност повече прилича на едно емоционално отклонение от общия контекст и временно разведрява обстановката в миговете на напрегнатост или очакване. Но тука веднага ще кажем, че присъствието й има по-различно значение от общоприетите представи. Това дори не е песен, а само определени мотиви, което вече намеква за функционалност. Тя се включва в разказа през най-решителните моменти, под формата на временно настроение. Героите я използват като външна реакция срещу страх („ДУПКАТА”, „ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА”), колебание („ЧИМИ”), удовлетворение след преживяна опасност („ЧАСОВНИКЪТ”) и т.н.

Така че, Песента при Борис Априлов е нещо повече от песен. Вместо като начин за показване на емоции, тя се превръща в израз на вътрешни състояния, неподвластни на волята. Песента е границата между намерения и възможности. Тя въвежда във философията на разказа, от който вместо настроение се излъчва обърканост. Например:

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
нищо, а пък идва къмто теб.

Или пък:

Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм Домби, Домби, дим!

Кратко, просто и… смущаващо. С малко думи се казва повече от това, което се казва в нея. Сякаш героят иска чрез песента да отклони вниманието от проблемите, които са го обсебили.

Светът през приказките на Борис Априлов

Светлана Стойчева

*Приключенията на Лиско, приключенията на автора

Двадесет години Борис Априлов издава поредицата „Приключенията на Лиско” и никак не иска да се раздели с този си образ, превръщайки го в неразделната си сянка. И както винаги, всичко започва на шега – подзаглавието на първата книга е „хумористична повест”. Какво означава това – редакторът на в. „Стършел” е можел да пише само „хумористични” неща, или през 1957 г. да предложиш нещо извън бригадирската, пионерската или партизанската тематика и то да бъде отпечатано, е било възможно само ако е под етикета „хумористично”? Към следващите книги това жанрово подзаглавие повече не се появява.

Днес дори е забавно да открием културата на 50-те г. на ХХ в., тънко пародирана от „хумористичната” гледна точка на писателя. Например: ходенето на плаж се коментира от свраката и катеричката (общественото мнение) като „буржоазна привичка”; някои реплики са буквални цитати на високите партийни клишета, но в съвършено друг контекст (от рода: „Живеем в напрегнат и динамичен век.” или: „В тихата гора животните не се ядат помежду си. Вашето разбиране е остаряло и отречено.”); магарето бяга от баснописците, които са го погнали да го използват колкото може (намек за бума на нравоучителния жанр през 50-те); безкрайните събрания като форма на обществен контрол („ Има животни, които сякаш се раждат само за това … Дай им заседания, комитети, приветствия – нищо друго не правят”); изборът на специална „делегация” да отиде при детектива; рецензията на песента на Лиско от свраката Нешка; песните, които ще се пеят за „подвига” на гъбките и „нашите деди ще учат в училищата”; дори „сериозната” поезия за деца от 50-те, която няма нищо общо с Лисковите импровизирани речитативи. Примерите са много. Подобни намеци са впечатляващи за десетилетието, когато и Багряна, и Елин Пелин, и Фурнаджиев, и Ран Босилек, и кой ли не „новонагласят” своята „гусла” и запяват „Нова песен” (по заглавието на стихосбирка на Ран Босилек от 50-те).

Всъщност Борис Априлов открива езоповския социален език на приказката в най-опасното за отклонения от директивното и лозунгово писане време и също като Асен Разцветников „заиграва” с литературата на безсмислицата – представям си как „припява” нонсенсовите песнички на героя си с „там-та-рам” и каква душевна почивка и зареждане му е било впускането в това си именно художествено приключение.

Следващото подзаглавие, което използва Борис Априлов за „Приключенията на Лиско по море”, е „роман за деца и възрастни”. Обикновено подобно жанрово подзаглавие означава приказка и притча едновременно, двойно послание, „четете между редовете”. Читателят дете е по-лесен – той или ще се впусне в приключенията на Лиско, или няма. Но възрастният не съвсем лесно ще се хване за всякакви игри. Борис Априлов не му предлага интелектуални игри под маската на наивни истории – даже езоповският му език отива на по-заден план, за да го насочи главно към едно: към оживотворяването на костеливия му и мъртвеещ език, т.е. на виждането му на света.

Опитът и съветите на възрастните, изказани почти винаги в клишета, обикновено се припомнят, когато детето попадне в беда. Те се пародират по същия начин, по който се пародира езикът на 50-те години на ХХ в. (език, който по същество също принадлежи на възрастния) и звучат като „двоен урок”: „Защо използвате притесненото ми положение, за да обиждате на семейна чест” – пита Лиско в гнездото на орела, очевидно не със „своя” глас; „Постоянно ми говорят за някакво си време… Изглежда, че времето е нещо, което идва и което обезателно се разваля”; „Обикновено всеки лъже, че е добре, макар и да не е толкоз добре”; „С теб човек не може да завърже един светски разговор.” и т.н.

Езикът на възрастните не остава без коментар в книгите (ненатрапчивата ирония най-вече върши тази работа). „Състезанието” между езика на детето и езика на възрастния естествено завършва с явната „победа” на детското виждане и чувстване. Детето няма опита на възрастния: „Всичко си е уредено в живота, само че ние, малките, не знаем” – но пък съществува и осъзнаването на детското можене: „Ние сме деца… и можем да бъдем навсякъде. Възрастните не могат, но ние можем.”. Ето защо в романите няма как да не се появи и знаменитата реплика: „Не искам да порасна”.

Самият автор ни дава този „ключ” на четене в предговора си към „Приключенията на Лиско по море”:

„И затова именно, като седя на скалата, за мен е по-лесно да погледам морето като писател за деца, отколкото като писател за възрастни, защото в първия случай ще видя чисто море, по което плават приключения, а в другия случай – празна, безжизнена равнина, по чиято вмирисана на нафта повърхност делово сноват параходи…Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които нямат сили да го преодолеят, … а детето не – то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея… там Лиско раздвижва спокойната повърхност, предизвиква събития, държи се дръзко пред злото, в някои моменти му се подиграва, изобщо показва ония черти от характера си, които бих искал да имам самият аз. И тогава внезапно ми хрумна, че Лиско – това е авторът, или по-точно – авторът, такъв, какъвто би искал да бъде.”

Разбира се, че на това място не е възможно да не си спомниш собственото си митологично детство и собствения митологичен свят, който няма да срещнеш никога повече, освен зачитайки подобни текстове като „Мечо Пух” или книгите с „Приключенията на Лиско”. И тук мястото на действието е някъде „на края на света”, най-често в Тихата гора, край Резедавия вир (за да се различава от всичките сини вирове, обяснява ни разказвачът), в средата на детството, където всяка вещ е вечна, подобно на лулата на Великия детектив, и където се учиш на много специални познания: как да се миришат цветята, как да се пише и усеща вкусът на думата, как да разговаряш първо с вътрешния си глас, за да вземеш решение и неотклонно да го следваш, как да разговарят двама приятели чрез тиктакането на сърцата си.

Асоциации с други текстове могат да се направят всякакви – така, както магарето се оказва „изтръгнато” от ноктите на баснописците, така и образът на Лиско може да се пречупи през какви ли не традиции – от фолклорните приказки до средновековния сатиричен епос „Роман за лисицата”, до Жул-Верновите приключенски романи, до „Алиса в страната на чудесата”, но най-сериозна връзка може да се направи наистина с „Мечо Пух” (напомня я самият герой Лиско, магарето Мокси и останалите приятели като Димби, Домби, Чими, делфинчето Мони, Ленивия рак, илюстраторът Александър, диалозите и песните им). В „импровизираната” среща между автора и Лиско в края на „Приключенията на Лиско по море” Лиско задава и този въпрос на своя автор – за подхвърляната от читателите връзка. Отговорът е конкретен: „…Може би си приличате. Все пак ти си друго нещо. Пух ни забавлява, а ти се бориш и ставаш причина да победи доброто.”

Метатекстовото равнище на творбата е впечатляващо за произведения, предназначени за деца, но никак не е объркващо. Повествованието се самокоментира, самоуправлява (разказвачът вмята: „Мразя отклоненията!”), самонаблюдава (затова и толкова често и толкова лесно в тази бележка цитирам самия текст – каквото и да поиска да коментира критикът, текстът ВСИЧКО казва). Фигурата на автора се обективира и мистифицира на нивото на текста, авторът може да заговори с героя си, да му отговори на въпроси. От друга страна, Лиско е разказваческата маска на Борис Априлов и може компетентно да „обясни” как смешните неща се измислят много по-трудно от сериозните, как има „много животни и много хора без чувство за хумор”. Свободата на разказвача да поставя и героите си в метапозиция спрямо разказа: „Не виждате ли, че повестта свършва… авторът ще трябва да пише нова повест!” подчертава играта, самото заиграване в писането, където автор, разказвач и герой могат да си сменят позициите.

Най-сетне кой е Лиско? – играещото дете (разказвачът го нарича и „малчуганът”), което има много по-развито въображение от възрастния и знае как съвсем истински да играе „на двама”, подобно на магарето Мокси, което пък знае как да разговаря с опашката си. Играещото дете създава измислени светове („Фантазирай! — извика в ухото му Лиско. — То си няма, но ти си мисли, че има!… Наужким, разбираш ли?” А Мокси, влязъл в играта, адекватно му отговаря: „Намерих един коравосърдечен пън, но си спомних, че търсим кръвожаден, и го хвърлих.”).

Лиско е непослушното дете, защото: „Интересно, да бъдеш послушен, на пръв поглед изглежда лесно — трябва да стоиш на едно място, да не подскачаш, да не вършиш героични дела, които никой няма да ти признае. Просто трябва да стоиш и да изпълняваш това, което искат татко и мама… Добре, но само това ли е широкият свят? Само това, което видях от гнездото на орела?”

Лиско значи движение: „Главното е да се движим… страшно е цял живот на едно място…” (никой критик не би упрекнал Борис Априлов в „котловинност”). Но по кой път ще тръгне, остава личен избор на всеки. Възможните два пътя, назовани по думите на Великия детектив Костенурко, са: „по посока на вятъра” или „срещу вятъра”. Самият Костенурко смята, че е грешно да се мисли, че всичко вече е открито, напротив: „нищо не е открито и всеки ден трябва да се открива. Дори Париж трябва да се открива.” И Лиско прави точно това: открива Черно море, Оранжевата планина, лабиринти, привидения, магически куфари, открива цели държави като Квадратия и Ламариния. Откривателството никога не се засища. Ето защо:

Лиско значи откривателство и приключение. След приключението в гнездото на орела Каменар, следват приключенията в корема на Синята акула, в подземния лабиринт, при квадратните същества. Ако приключение няма – ще го измисли. А от всичките възможни, най-любимото на героя е спасението („И понеже нямаме приключение, пак ще трябва да спасяваме някого.”). Затова и завръзката на историите никога не е някакъв външен тласък, а се корени в естественото детското любопитство да види и да си обясни света: „Какво е поток?”, „А какво е вода?” и т.н., и естествено от неукротимия „сърбеж в петите”.

Приключенията на Лиско могат да имат и напълно импровизиран характер (без да губят смислеността си), напомнящ на комедия дел’арте, скеч и други подобни свободни театрални форми (тук драматургът Борис Априлов има думата).

Какво дават тези приключения? – не само познание за света, но най-вече познание за себе си, подтиквайки към един от основните философски въпроси, който героят наистина си задава: „Кой съм аз?”. Приключенията приличат на изпитанията на приказния герой, когато след тях той винаги излиза по-укрепнал и с по-добро самочувствие. Изправил се пред вълка в „Червената Шапчица”, Лиско не се уплашва, а му припомня всичките си премеждия – посвещавания в храброст, които е имал. След приключението героят излиза поумнял, възмъжал, с още и още стремежи, с много поуки за приятелството, дълга, завистта, страха („Не се страхува само//последният глупак.//Да, всеки се страхува,// но важното е — как?…”); разбира какво значи равнодушие, безчовечност, апатия, дехуманизация или машинизация, или превръщане на „съществото във вещество”, както е при квадратните същества. Ето какво обобщение направи една студентка за произведенията на Борис Априлов: „Най-малкото, което могат да направят тези литературни творби за читателя си, е да задоволят неговата естествена потребност от приключения и нови откривателства. Наред с удовлетворението обаче, детето ще получи и немалко житейски уроци за това, как да извоюва и отстоява позициите си в нашето нелеко съвремие; как по примера на Лиско да се превърне във верен рицар на доброто и непримирим борец срещу всичко, което застрашава ЧОВЕЧНОСТТА.”

И защото това е наистина книга, която не само разказва приключения, но и дарява с техните уроци; книга, пълна с открити авторови послания, краят на това представяне отново ще бъде на автора: „Слънцето не е било нито в гнездото на орела, нито в устата на акулата, а лисичето е било, и където е ходило, винаги е раздвижвало живота, създавало е настроение, от което все пак се ражда малко истина и малко красота… Важно е да се връщаш… – Където и да отиваш, да се връщаш било в Тихата гора, било другаде. Защото ако не се завръщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ТИ, все едно, че нищо не си. И Защо е така, трудно може да се обясни”.

Биографични и литературни лабиринти – няколко статии за Борис Априлов.

М А Я –  Г О Р Ч Е В А

Юлиан Жилиев, критик и преводач – за Борис Априлов…

Ю Л И А Н – Ж И Л И Е В

„Борис Априлов в литературата за деца и юноши“ – „Борис Априлов, Добри Жотев, Иван Рудников – биобиблиографски очерци“, издание на „Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши“, София, 1989 г.

Колко е хубаво да се върви!

Колко е хубаво да не стоиш!

(из песента на Лиско)

Когато героите започват да спорят със своя създател и в продължение на години нито една от страните не успява да надделее, нека не предричаме какъв ще бъде крайният изход, преди да се освободим от усещането си, че вече сме спечелили този чужд спор. А това едва ли е възможно, тъй като за нас, читателите, поражението е нещо като художествена измислица, приляга ни единствено победата, често извоювана в полемика, чийто развой безпристрастно сме следили. Но макар в повечето случаи да сме само свидетели на нечий конфликт, какъвто е неразрешимият до момента спор между Борис-Априловия Лиско и Лисковия Борис Априлов, предпочитаме, като лисицата от известната приказка, справедливо да разделим „литературната пита“ — трошица за автора, трошица за героя. Поравно, за да няма пререкания. . .

Въпреки обективността ни (може би заради нея и писатели, и критици твърдят, че съдът на читателите е най-страшен) вече тридесет години — от излизането на „Приключенията на Лиско“ (1957 г.) до днес — спорът не стихва, сякаш за да се досетим най-после, че и продължителността му е негово ценно качество, когато е изграден на принципа „двама се карат — третият печели“. А трошиците — оскъдният дар за повествователното и драматургичното майсторство на писателя, и скъперническн израз на лисичата ни признателност — малко по малко се трупат след излизането на приказките „Топка в морето“ (1965 г.), „Кончето Пончо“ (1967 г.), „Папагалчето и пеперудката“ (1968 г.), „Едно малко бяло облаче“ (1970 г.), които утвърждават щедрия талант на белетриста. Дори Лиско не би могъл да възроптае срещу лукавата ни справедливост след записването на „Новите…“ (1971 г.) и „Най-новите…“ (1975 г.) му приключения, увеличили славата му на „един от любимите герои“ (Н. Янков) и „неизтощим борец срещу всичко, което застрашава човечността“ (Ю. Йорданов). И само неговият приятел Мокси не е в състояние да оцени огромността на нищожното, което има свойството да се натрупва, тъй като нали не става дума за магарешки тръни, а за останки от някаква консумация, било то и духовна. (Тоест — съвсем въображаеми). Пък и отблизо, както казва Светлозар Игов, огромното не може да се види. Необходимо е да се върнем в годините преди написването на пиесите „Шестте нингвинчета“, „Яйцето“, „Не пипай куфара“, „Чими“, „Подземието“ и др., когато съмненията са се превръщали в катализатор на… нови съмнения, по-плодотворни, довели до очертаването на идейно-нравствената проблематика в детското творчество на автора. Ако съумеем поне с малко да подкрепим прозрението на Димби, че „мравка по мравка мравуняк става“, то нека това бъде скромният ни принос в художествения свят на книгите му.

След като издава два сборника с хумористични разкази за възрастни, Борис Априлов предлага на малките читатели една твърде сериозна по жанрово съдържание и значимост на внушенията творба. Тя е определена като „хумористична повест“, по по своята същност е вариант на повествователната ни реалистика с ясно изразен алегоричен характер. Фантазните моменти естествено допълват правдоподобното развитие на сюжета, който е твърде безусловен за хумористично по замисъл произведение. Но „Приключенията на Лиско“, макар и да обгръща читателя с топлината на веселите епизоди и остроумния диалог, с обратите на авторовата мисъл към иронично или пародийно осветляване на ситуациите, е творба–интерпретация на идеята за един безконфликтен свят — света на Тихата гора.

Дори не винаги сполучливата номинация на обитателите й може да ни подскаже отсъствието на „борба за оцеляване“ — смисловата антонимия между „заек“ и „вълк“ е напълно разрушена в собствените имена Сивко и Кафявко, изведени като че ли от най-същественото различие между двете животни. В контекста на произведението този факт не изглежда необичаен, напротив — по законите на литературната утопия това е един от преките пътища, по които до съзнанието достигат хуманистичните послания на твореца. В крайна сметка, не трябва да се забравя, че Борис Априлов се стреми към художествената реализация на добротворческите сили на живота и въпроси като „може ли хищникът да стане вегетарианец?“ в случая нямат актуална стойност, тъй като не съответствуват на литературната конвенционалност. В този смисъл понятия като реалистично или правдиво изображение далеч надхвърлят в семантичния си обем представите ни за обективната действителност или, казано иначе, колкото повече авторът разширява перспективата на образа, толкова повече се доближава до същността на обекта. Не случайно още в първата си книга за деца Борис Априлов съзнателно се отклонява от всички фолклорни и литературни наслоения върху героите главно от приказното творчество. Той ги съживява в представите ни и ги подготвя за новите им роли на откриватели и защитници на истината, доброто и прекрасното. После се отклонява, без напълно да оспорва характерните черти от жанровата им биография, защото за писателя навярно много по-ценна е кореспонденцията между сегашното им обновено и отдавна утвърденото им битуване като образи. Тази връзка ги прави несравнимо по-богати и сложни, а с това и по-функцнонални, отколкото абсолютната оригиналност в поведението и нрава им, която би могла да охлади очакванията на безкомпромисната детска аудитория.

Все пак трудно е с помощта на литературната терминология да се обясни очарованието на тази книга, тъй като изглежда неподвластно на писателското умение, или поне не дотолкова, че да може да се постигне съзнателно, когато авторът пожелае. Например великолепната словесна клоунада, внезапните параболи в развитието на идеята и последвалите иронични репризи в мислите на героите от „Не пипай куфара“, „Червената шапчица“ или „Питонът“, както и социално-психологическите алюзии в „Чими“ и „Привидението“ някак по-дискретно ни въздействуват, повече провокират интуитивните способности на съзнанието ни, отколкото да се стремят към завладяване на емоционалния ни свят.

В същото време очарованието на първото Лисково приключение не е и плод на читателско проникване в съдържанието на образите, колкото и голямо да е удоволствието ни от подобен интелектуален „шпионаж“. Вероятността да се измъкнем от конкретния отговор би била твърде голяма, ако кажем, че се дължи на съвършената спойка между отделните компоненти на творбата, на единството между тема и идея, сюжет и подтекст, език и стил, дори и на съзвучието между слово, шрифт и илюстрации (худ. Вадим Лазаркевич). Но това ще бъде само част от истината, само един поглед от разстояние към тайната, която отвътре озарява произведението и се тули според мен в рядкото му качество да поглъща „смешното“ и да трансформира хуманистичната му енергия в жизнеутвърждаващ призив към света. В тази връзка и Борис Априлов с пълно основание би могъл да заяви, че няма нищо по-сериозно от хумора като житейска и творческа позиция, когато е роден от раните на битието. Та нали Лиско успява да избегне смъртта благодарение именно на остроумието си, докато неговият автор хладнокръвно насочва действието по неумолимите закони на природата, без ни най-малко да се замисля за известната още от древногръцката трагедия „деус екс махина“?! (За наша радост спорът между писателя и героя е безкомпромисен).

„Жестокият очилат човек“, когото Лиско след години ще срещне, явно иска да накаже лисичето заради непослушанието му. Но тъкмо в гнездото на орела Каменар то защитава правото си на живот, а оттук и на литературна самостоятелност. Авторът е почувствувал „вината“ си и решава веднъж-завинаги да ликвидира своя герой, дебнейки удобен случай да го напъха този път в стомаха на някоя акула. Отмъщението за своеволията на непокорното лисиче е прецизно замислено, тъй като героят не знае да чете и не би могъл да разбере, че в туловището на морския хищник понякога не е толкоз тъмно и страшно, дори при повече приключенско щастие може освен пламъка на свещ да види и родния си баща . . . Но какъв ужасен късмет — би изтръпнал Лиско! — Да избягаш от къщи, да се озовеш в стомаха на акула и … да попаднеш на онзи, който, макар и „тук“, навярно няма да пропусне възможността да те „ограмоти“ с помощта на някои недотам нежни педагогически похвати. (Ще оставим Лиско да се убеди, че неговият автор не е толкова „жесток“, колкото изглежда от пръв поглед, даже би могло да се каже, че е мил и по своему обича героя си, след като го дарява със самота в непрогледния мрак.)

Спорът на Борис Априлов с Лиско, без да има „тургеневски“ измерения, обещава да продължи вечно, тъй както са вечни и обещанията на детето да изпълнява предписанията на родителите си. Колко хубаво е за малките читатели, че рядко техните връстници вършат онова, което говорят, и колко тъжно би било, ако героите не се изплъзваха от съдбата си на марионетки. Лиско успя, но време е зад подвизите му да забележим усмивката на писателя. „Лиско е безсмъртен“, защото (Борис Априлов казва едно, но ние знаем и „другото“) … защото олицетворява безкрайния стремеж на детето към правдата, завидната му игривост, жар за битки със злото и жизнелюбието му.

След класическия си дебют в детската литература, писателят обръща поглед към жанра на приказката, който се оказва особено благодатен за образната дефинируемост на нравствено-духовните опори на битието. Вярата в победата на доброто, обединяващата сила на светлата идея, прозрението за вечно обновяващия се живот, необходимостта и щастието да си свободен — така съвсем накратко, като се има предвид богатството от смислови акценти на художествената реализация, може да се определи насоката на авторовите внушения.

Разгледани отделно, извън контекста на Априловата проза, творби като „Топка в морето“ или „Едно малко бяло облаче“ едва ли биха направили впечатление сред голямото количество илюстровани детски книжки, чийто щастлив край веднага ни кара да забравим перипетиите и критичните ситуации около героите и да се почувстваме леки-леки, та чак празни. Познавайки обаче белетристичните търсения на Априлов, навярно ще бъдем в състояние да доловим в щастливия завършек на творбите му и тревогата за съдбата на света (повестта „Шестте пингвинчета“ — 1978 г.), и тъжния резонанс от възраждането на красотата („Папагалчето и пеперудката“), и предупредителния знак на дисоциация между хората („Кончето Панчо“), и мрачния блясък на разпилените парченца от дяволското огледало на Андерсен, попаднали в душите ни („Часовникът“, „Дупката“, „Питонът“, „Голямата награда“ от поредните Лискови приключения). По същия начин изпод оптимистичния воал и на споменатите приказки се оглеждат в нас неспокойните очи на съвремието и трябва да сме изключително суетни като читатели, за да не можем да открием в малките повествователни форми художествената парадигма за бъдещите творби на белетриста в жанра на романа.

И ако в първата приказка на Борис Априлов от 1965 г. заменим „топката“ с Лиско, а „рибата-меч“ със Синята акула, ще постигнем в уедрен план сюжетно-персонажната ос нова на ״Приключенията на Лиско по море“ (1968 г.). Разбира се, писателят не повтаря, а обогатява и нюансира внушенията си. Присъствието на вече познатите герои-въплъщения на действено-творческото начало (лисичето) и консумативната страст (магарето) внася един извънсюжетен двубой — за цената и смисъла на съществуването. Той едновременно осветлява и конфликта между доброто и злото в повествователните граници на романа, и рицарския дуел между автора и безсмъртното му създание (а може би и негов двойник, вървящ винаги напред, винаги към неизвестното?).

Но дори ״новото“ в творбата да бяха само главите ״По сините пътеки на света“, ״Чудно нещо е приятелството“ или ״Лиско задава въпроси“, съвсем достатъчно би било, за да наредим това произведение до най-хубавите в детско-юношеската ни прюза. Защото, както можем да се убедим, сюжетната му основа, колкото и да е интригуваща, нямаше даима особена стойност без меките извивки на словесния рисунък, без поетичните страници за любовта и приятелството, без пъстроцветната дъга на хумора, изгряла над опасностите и премеждията.

Свидетели сме как с вървежа на годините Борис Априлов постепенно задълбочава проблематиката на своите творби, насочвайки вниманието си към не така лесно разрешими в художествено отношение въпроси от нравствения и духовния хоризонт на живота. Не че досега интерпретацията на етичните опозиции се е извършвала без творческите усилия на автора (в литературата за деца степента им често неправилно се измерва със занимателността на ״четивото“), но в първите две Лискови приключения проблемите, които поставя писателят, изискват друго решение. Стремежите на героите му биха се обезсмислили, а и самото развитие на повествованието би станало невъзможно, докато белетристът не направи съществена корекция в начина, по който ще изрази идеята на творбата си. )

Преди да стане дума за следващото, повече или по малко ״философско“ приключение на безсмъртния герой, наречено ״Лиско при квадратните същества“ (1975 г.), трябва да открия пристрастията си към тази творба, както и към публикувания година по-рано и издаден на български език през 1980 г. роман от Робърт Пърсиг ״Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет“, чието заглавие няма особено значение за автюра му, който държи на подзаглавието ״Изследване на ценностите“. Твърде дълга би могла да се окаже съпоставката между двете произведения и твърде приятно учудването ни, че българската детска литература вече си има свое „изследване“, нераздвижило за съжаление критическата мисъл, за разлика от художествено-философския труд на Пърсиг.

״Лиско при квадратните същества“ е роман за истинските стойности в битието, роман за необходимостта от възпитание на духовните стремежи на човека. Борис Априлов успява да осъществи своеобразен пробив в човешкото съзнание чрез откривателската страст на Лиско и неговия Вергилий — Александър, спуснали се в пещерния ад на екзистенциалните ни потребности и амбиции. Художествената визия на автора прегрупира духовните ценности, като проектира съдържанието им под формата на две, противопоставени едно на друго общества. В случая няма и следа от залитания по фантастиката, въпреки тоталната автоматизация на Квадратая и илюзорността на Ламариния.

В субективен план авторът ясно очертава две противоположни тенденции, достигнали в творбата му своята предупределителна крайност по отношение на домогванията, начина на живот и поведението на личността. Но трябва да отбележим, че качествените противопоставяния между света на техниката и света на изкуството не са прокарани последователно и се намират в неравновесие. Естествено е в една творба за деца Борис Априлов да идеализира вечния празник на красотата, хармонията и благородните пориви за сметкана״квадратизма“, консуматорската жажда и емоционалната обездвиженост на технократичното общество. Но творецът не се самоизмамва, виждайки безперспективността в изкуството на ламарианците, изящната му форма и удивителна безпроблемност. Поведението на Лиско отново става критерий за реалните ценности в живота — той решава да избяга от призрачния рай на Ламариния и завръщането му към ежедневната борба за справедливост наистина е съпроводено с одисеевска непреклонност. И докато в мислите на вечно осъдения на бездействие Двоумвират неизменно тежат въпросите ״къде и как да живеем?“, от дълбочината на произведението до нас достига третият, съвършено различен въпрос, койго ни спестява безкрайността на „за“ и „против“ — „към какво да се стремим?“. Този въпрос има значението на отговор.

В епилога на произведението си Борис Априлов разбива надеждата за безконфликтна неутрализация на качествените опозиции, като възстановява в обективния план на повествованието условната представа за Квадратия. Тенденцията към „квадратизиране“ на съвременното общество е повече от очевидна. Внушението на автора няма стойност на констатация, а на повик към огромната творческа енергия на хората и към самообричаието им на изкуството и хумора, единствено съхраняващи човечността. Светлината на този роман ще ни помогне с вълнение и съпричастност да обгледаме безкрайната пътека към доброто и прекрасното, прокарана от Лиско в единадесетте му битки срещу нравствената и душевната нищета.

====================================

ДРАМАТУРГИЯТА НА ГЛАСА (Акустика на словото у Борис Априлов)

Отношенията между слово и текст и между слово и сцена навярно са извиквали стотици пъти проблема за драматизацията на литературното произведение. В подобно изречение, както и да са поставени връзките между литература и театър, всичко изглежда твърде разбираемо. Може би само думата “извиквали” ще изостри читателското внимание. Или пък думата “поставени” от второто изречение? Не, нищо особено, просто така си се пише и говори – с ежедневни метафори, повечето от които поставят езика на сцена и извикват реалността да му обърне поне малко внимание, тъй като читателите вече се умориха. Остават слушателите: радио, телевизия, театър, кино – където думите не само се чуват, но и могат да бъдат “показани”, т. е. след “сцената на писането” да се подготвим за “визията на гласа”, колкото това връщане от Дерида към Сосюр да не ни изглежда дотам безпроблемно, че да можем да валоризираме “акустичния образ” на нивото на писмения знак.

Борис Априлов е автор на многожанрово белетристично творчество: фейлетони и разкази, новели, повести и романи, но и на още толкова богато и ценно творчество, съдържащо неговите “акустични текстове”, ако използвам едно нестандартно определение: репризи, скечове, интермедии, сценарии за филми и забавни програми, телевизионни и радиопиеси, творби за куклен театър и за “голямата” сцена. Между белетристичните и театралните му произведения за деца и между прозата и драматургията му съществуват трудно наблюдаеми отвън жанрови взаимодействия и трансформации, останали непроследени било поради специализирането на критиката в по-тесни творчески гилдии, било поради (което в случая е и донякъде оправдано) невъзможността да се съпоставят отделни творби, някои от които са публикувани само в периодиката, а други са “прочетени” само като спектакъл. Удоволствието ми да се потопя в пълнотата на ръкописното му наследство едновременно ме и смущава с неизбежните изводи, които всеки на мое място би направил, за чувствителността на българската култура към звука на словото, към акустичното пространство на текста и към онези жанрове, които най-добре са развили и съхранили акустичния му образ.

Едно отклонение: изглежда ми не чак дотам надеждно решението, което У. Еко предлага за обяснение в любов пред образована жена; “както би казал Лиала, обичам те безумно” наистина има всички шансове да бъде декодирано и разбрано като постмодерно послание, но това, че може да остане само прочетено, вместо и чуто, едва ли ще направи някоя образована жена по-щастлива. Ако ли пък, да не повярваш, така изказаното бъде чуто и предизвика слабо доловим трепет, трябва да сме сигурни, че той се дължи на мигновената й догадка, че цитираме У. Еко, при това на български и дори може би от текст на И. Дичев, а не самия Лиала, за когото единствено се знае, че нито образованите жени, нито образованите мъже някога са чели. В такъв случай се налага отново да съкратим фразата до “обичам те безумно” с надеждата, че макар многократно да я е слушала или чела, удоволствието да я срещне изписана с различен почерк, но най-вече да я чуе от нов глас превъзхожда всичко останало.

Така българската култура би почувствала и гласа, и мълчанието на този особен род слово, чийто живот на сцената, в ефира или на екрана се откъсва от литературната си текстовост. И това слово е интересно тъкмо като присъствие на гласа, присъствие, в което мълчанието е само един “преддиалог” или “вътрешни драматични действия, чието изплуване е диалогът”/1/.

Най-общо, два основни типа жанрови промени се наблюдават у Борис Априлов: драматизация на белетристични творби и белетризиране на драматургични текстове, като при всички случаи адаптирането на произведението за литературен, сценичен, телевизионен или акустичен прочит засяга не само текстурата, но и структурата и кодовете на творбата. От приказка в радиопиеса авторската преработка се свързва със заглавията “Кончето Пончо” (1967 – 1970) /2/, “Едно малко бяло облаче” (1970 – 1977), “Папагалчето и пеперудката” (1968 – 1970); от разказ в радиопиеса – “Да спим на открито” (1963 – 1983), “Другият” (1963 – 1974), “Синьо” (1965 – 1983), “Страх” (1973 – 1986), “Изкачването” (1981 – 1987); от разказ в телевизионна пиеса – “Двубой в неделя сутрин” (1965 – 1970), “Девет мили нежност” (1960 – 1971). В тази група драматизации се включват романовите приключения на Лиско, както и една от първите постановки на Сатиричния театър – “Кралят тръгва на война” (1957) в съавторство с Венцеслав Георгиев по “Новите дрехи на краля” от Андерсен.

Към другата и по-голяма група жанрови трансформации, отбелязващи движението от драматургия към проза, се отнасят шестте нови приключения на Лиско, създадени като пиеси през 1970 г. и на следващата година получили белетристичния си вариант в жанра на повестта. Сходен тип авторски преход от пиеса към повест разкриват текстовете на “Шестте пингвинчета (1969 – 1975), “Яйцето” (1974 – 1981), “Привидението” (1972 – 1973), “Убийството” (1975 – 1982), “Прерия” (1975 – 1982). Написан за пантомима, текстът на “Следобедът на едно чудовище” оживява година по-късно (1981) и се запазва като новела. Посочвам тези заглавия и преходи, тъй като освен за творческия процес при Борис Априлов като непрестанно избликваща диалогичност, по тях може да се съди и за механизмите в културата, предопределящи рецептивните нагласи; защото се оказват значими именно модусите на читателско проектиране на текстовете в различни естетически кодове наравно с формите и жанровете, в които оцелява и въздейства изкуството. А известно е, че драматичните заглавия се издават и преиздават(?) далеч по-рядко от поезията, което пък от своя страна снижава хоризонта на цялостното четене и маргинализира ролята на гласа и интонацията в творбата.

Без да проследявам по-нататъшните трансформации на писмото, нито постановъчните и режисьорските варианти или пък възвратите към първоначалния жанр, само ще надникна в акустиката на авторското слово. Ясно е, че макар и малцина да са оставали верни само на една муза, съчетанието на белетристична и драматургична дарба всъщност не е чак толкова често срещано качество – и между писателите от 60-те до 80-те и 90-те г. на века Борис Априлов присъства в малката компания на Й. Радичков, Г. Марков, Г. Мишев, Ст. Стратиев, К. Топалов и по-младите сценаристи и драматурзи, белетристи и режисьори като Любомир Чолаков, Красимир Крумов, Влади Киров и Людмил Тодоров. Ако се опитаме по един невъобразим начин да интерпретираме творчеството им като цялостен епос или театър в контекста на социалното време, ще забележим, че стилистиката им се пречупва в драматично движение от хумора през иронията до гротеската и абсурда.

Как се прави радиопиеса? Не съм съвсем сигурен, но мисля, че трябва да има диалог. (Смях.) Няколко въвеждащи изречения на Б. Априлов или бележки към режисьора указват твърде точно авторската интенция и визия за гласа. Например, в началото на радиопиесата ”Да спим на открито”: “Да речем – Созопол. Кръчма. Привични шумове. Дочуваме частици от разговори… Тези изречения пронизват общия шум. Но един глас ни прозвучава по-ясно, проличава си, че влизаме в тъканта на драматургията.” В “Едно малко бяло облаче” авторът се обръща към режисьора с думите: “Пиесата да се постави спокойно, плавно, почти нежно. Да се внимава при увода и края – да се предаде тайнствената особеност на движението на облаците. Разговорът им също да се различава по тоналност и техника, но да се разбира какво казват. Това не важи за действащите лица, които говорят естествено.” И тези редове съдържат достатъчна интерпретативна насока, за да имат нужда от допълване. Но няма как да ни убегне метафората, че “действащите лица” са гласовете. Не е професионален жаргонизъм.

Нюансирането и детайлизирането на звуковата картина у Б. Априлов е абсолютно точно премерено и с чаровна настоятелност авторът пише за радиопиесата си “Другият”: “Тихо морско утро в пристанището на Бургас. Изсвирва параход. Чайки. Но без ефекти от вълни или прибой, нали? Защото е тихо морско утро.” Няколко страници по-нататък, когато срещам ремарката – “Сега вече прибоят.”, – разбирам, че заедно с героите-гласове съм излязъл от пристанището. Усещането за протичане на време (шумът на мотора и диалогът) и за пространството между “тихо” и “прибой” би позволило на един математик да изчисли акваторията на Бургаското пристанище, но предполагам, че радиослушателите по-скоро биха се интересували за дълбочината на илюзията, били те вещи или не в морските работи. Но ако първоначално не е възможно да се преведе “тихо” като знак за “пристанище”, което е напълно естествено, тъй като “тихо” придобива значение само в опозиция с “прибоят”, то тогава две звукови метонимии – “изсвирването” на парахода и “крясъкът” на чайки едновременно подчертават тишината и указват “пристанище”. Звуковата илюзия се изгражда в строго и последователно наслагване на непротиворечиви помежду си знакови компоненти – с достатъчна фреквентност, за да бъдат уловени в значението си и от по-разсеян слушател, но и с нужната мяра, за да не почувства, че му е отредена ролята на глупака в радиопиесата. Излизането от пристанището е означено с още един звуков образ, този път на нивото на диалога – с думата “плитчини”. Подразбира се, че за такава многобройна аудитория, каквато жанрът предполага, всеки знак ще бъде в различна степен дешифриран, но още тук, на петата страница от текста, е несъмнено, че радиопиесата е структурирана по различен начин в сравнение с едноименния разказ, което обаче съвсем не води до извода, че прочитът трябва да отхвърли потенциалните жанрови реторики и авторски стратегии, заложени във всеки един словесен текст. Напротив, той би бил истински богат, ако можеше да ги разиграе едновременно, да види словото и гласа в различните му проекции, без да смята, че авторът е бързал да съобщи нещо важно на народа или на човечеството. Впрочем за Борис Априлов разговорът между двама души, познати или непознати, чертае границите на света. Но в този свят за двама винаги се вмъква Другият или Другите; този свят е неверифицируем без трета гледна точка, без инстанцията на възприемащия; най-сетне и самото мълчание е смислотворящата граница на диалогичния свят (освен ако не си мислим, че безкрайно говорещите (си) казват нещо), но като мълчание е и особено драматично “действие” между две думи, между два гласа.

Разказът “Да спим на открито” се изгражда в диалог между Писателя и Глупавия с лекотата на анекдот. Текстът експлицира въпросите дали някой ще повярва, че двама души ей-така, за идеята, са отишли на малкия фиорд, за да спят на открито, и дали има смисъл Писателят да напише за това какво е видял (покрай всичко друго той е видял как Глупавия е извикал делфините и е говорил с тях), след като никой няма да повярва. Наличието на текста само по себе си не е доказателство, но той е в състояние да “акушира” истината от душата на читателя, който под този текст може би е в състояние да види друг, дискретно свързващ само няколко думи: мрак и слънце, спя и будувам, пещера и открито, огън и подражание. Така истината на думите е освободена и излиза “на открито” като референция между два текста, като драматургия на мълчанието между действащите лица-гласове. Ако не вярваме на Писателя, как тогава да вярваме на Платоновите диалози? В текста на едноименната радиопиеса обаче гласовете могат да подражават единствено на себе си. А нали нито един слушател не се пита дали не е глух, макар и да е сигурен, че не е чул нищо повече от езика на изкуството. И все пак в акустичен план остава един нерешен въпрос: на какъв демократичен език Глупавия е извикал делфините и разговарял с тях през 1969 или през 1983 година? На старогръцки ли? (Смях.)

_________________

1. Натали Сарот, “Обърната ръкавица”, сп. “Знак”, кн. 2, 1990;

2. Първата година отбелязва публикуването, втората – завършената преработка. В следващата група творби първата година се отнася до първоначалния вариант. (в. “Литературен вестник”, бр. 29, 1997)

===============================================

“ОСТРОВЪТ” НА БОРИС АПРИЛОВ

(десет години от смъртта на писателя)

Борис Априлов (21.ІІІ. 1921, Малко Търново – 10. ІV. 1995, Тел Авив), романистът на знаменитата поредица “Приключенията на Лиско”, е автор на сборници с разкази и новели (“Морето е на всички”, “Докосване”, “Есенни дюни”, “Отбраната на Спарта”, “Часът на източния бриз”, “Деликатно настроение”), на повести (“Девет мили нежност”, “Бостанът”, “Убийството”, “Стената”, “Далечно плаване”, “Маймунската кожа”), на романи (“Овъркил”, “Хавайските острови”), на богато драматургично творчество за радио- и телевизионен театър, за куклената и “голямата” сцена. Печата през 40-те години разкази, очерци и отзиви за книги (с инстинското си име Атанас Джавков); до края на следващото десетилетие е редактор и фейлетонист (с псевдоними Ахасфер, А. Карабин, Лев Рубашкин) на в. “Стършел”, от чиято библиотека излизат първите му самостоятелни заглавия с хумористични творби. От 1963 година е на свободна писателска практика. Създава шедьоври в белетристиката (в частност маринистиката) и драматургията. Забелязван и недооценяван приживе (не винаги, разбира се); слабо, но пък с обич поменаван след смъртта си, Борис Априлов, изглежда, е от малцината големи писатели от втората половина на изминалия век със завършени и непоявили се още на бял свят произведения. Няколко от пиесите му са поставяни (“Кралят отива на война”, 1957, в съавторство с В. Георгиев, по “Новите дрехи на краля” от Андерсен; “Островът”, 1971; “Кораб с розови платна”, 1973; “Дъждът”, 1976; “Пътят за Мозамбик”, 1978; “Прерия, 1982; “Хиляда и вторият”, 1998), част от тях неотпечатани, други са публикувани в театралната периодика (“Произшествие”, 1969, “Антракт”, 1979), а трети (“Днес ще дойде Диана”, “Чар”, “Хипопотам”, , “Ловецът на жирафи”, “Сахел”), писани през 60-те и 70-те години и многократно редактирани до окончателния си вариант, се намират в архива на писателя, чакайки заедно с един по-тежък ръкопис нелишения си от таланти издател.

През февруари 1997 г., малко преди излизането на последния му засега роман, “Хавайските острови”, имах щастливата възможност да се срещна с някои от най-известните артисти на Сатиричния театър, играли в пиеси на Борис Априлов – пиеси, представата си за които дължах само на няколко машинописни копия и на две-три рецензии, повече приглушаващи, отколкото разкриващи качествата и въздействието на спектаклите, но наемащи се в стила на тогавашната критическа задълбоченост да обяснят на какво се смее човек, когато се смее, с цел да се изкоренят социалните и нравствените недъзи (и занапред да не остане нищо смешно). Въпросите ми бяха насочени към поставянето на “Островът”, интерпретацията на образите и най-вече ролята на Хесапов, към съвместната работа на режисьора и актьорите с автора на пиесата, към спомена за Ахото, Борето, драматурга Борис Априлов. Спестявам ги тук, защото се подразбират. Пак в кафето на “Сатирата” се срещнах и с достолепната фигура на проф. Анастас Михайлов, едър, белобрад, придвижващ се бавно с помощта на бастун, с усмихващи се зад красивите си очила очи. Пожела да го съпроводя до ул. “Добруджа”, за да види още веднъж сградата на № 2, на чийто партер, вдясно, се е помещавала първата редакция на в. “Стършел”, където бе живял Б. Априлов и на чийто тавански етаж писателят бе подредил един от чудните си “кабинети” с размерите на каюта. Не много време след това и проф. А. Михайлов, и други големи сатирици, чиито имена лентата е уловила, се преселиха на блажения си остров. През този февруари политическият хесаплък бе подходящ фон за споменна възстановка на пиесата.

Ю. Ж.

ДИМИТЪР МАНЧЕВ

“Островът” бе едно достойно представление за Сатиричния театър. А това бе много, защото тогава се редуваха все силни представления. Прие се с голямо въодушевление и от колегите, и от публиката, която пълнеше салона, тъй като на празен стол ние не сме играли – както нашият, така и другият състав, – винаги при претъпкан салон и непрекъснати аплаузи, през реплика имаше аплауз! А най-голяматата радост за артиста е да вижда, че това, което прави на сцената, намира отзвук долу: значи – работата е свършена. Достойна работа!

С Васил Попов играехме ролята на Хесапов и след като излезе постановката, Ахото идваше почти на всички представления, гледаше и се радваше, че пиесата му има такъв огромен успех. А пък Васил, когато след представление се съберяхме в клубчето, казваше в негово присъствие: “Аз съм артистът на Ахото!” “А-а, викам, Ахото каза, че аз съм неговият артист!…” И Ахото се чудеше как да реагира. Той почти не употребяваше алкохол, но сядахме, черпеше ни…добре че бяхме малко на брой – общо шест души, двата състава…

Хесапов е събирателен образ на байганьовското. Ахото го е написал така, че когато и да се играе тази пиеса, винаги ще е актуална, защото този тип хора, станали вече нарицателни, особено в България трудно ще изчезнат, за съжаление, или поне доста дълго ще ги има. Но не само Хесапов, ами Ташкова…– такъв типичен образ на българската жена, та няма къде повече – с раздвоението си между душевността на художника, от една страна, и изгодата, от друга. И тя “еволюираше в минусите си”, тъй да се рече. Защото абсолютно както Робинзон на острова, Хесапов тръгна от едно нищо, но пък с практичния ум на еснафина направи бахчи, система за напояване, къща и точно тези неща привлякоха Ташкова. Тя не остана с художника идеалист, който едва ли не гладува, докато Хесапов има всичко на трапезата си, направи и алкохол, дрехи (кожени…е-хей!), иначе бяха голи; той постигна най-големия възможен лукс в условията, при които бяха попаднали. Дори фаянсова облицовка: “Като поликлиника ще го направя тоя остров!” – казва. Ако имаше материали, щеше да направи и лек автомобил, за да се возят. Ами Петров, художникът, малко самовлюбен, опитващ се да открадне огъня от Хесапов (огъня на вдъхновението?)… И това също е голямото в произведението на Ахото. И трите образа са великолепни! Не че е рядкост, но когато си намерил добър образ, “докарал” си го и публиката откликва – това наистина е голяма радост. И като се видехме след премиерата – “Ахо, браво бе! Написал си образи, за които хората ръкопляскат и на нас ни е радостно да играем”. И той бе много щастлив от това. Та си мислех: то бай Насо [Анастас Михайлов] постави през 1993 г. в Сатиричния вариететен театър в Габрово вариант по “Островът”; не знам колко се игра, но не вярвам (макар че той е много голям работяга и добър режисьор) да е станало като нашето. Повторка на това представление?… не, не мисля, че може.

Пиесата на Ахото бе доста остра, а в театъра се идваше точно заради това. Дори в препинателните знаци се търсеше, за да се открие нещо. Първата му пиеса “Кралят отива на война” беше също много остра, та никак не е чудно, че предизвика неодобрителни публикации. С неговото можене… как ще се шуми около произведенията му! Разбира се, не беше толериран от властта, в никакъв случай! Има забележително творчество, но не беше писател на върхушката. Ахото бе един честен човек, а това е много важно, защото да бъдеш честен в онова време, е повече от най-голямото качество.

ВАСИЛ ПОПОВ

Работата на нашия състав върху ролите на художника Петров, на Хесапов и на Ташкова, под режисурата на проф. Анастас Михайлов, беше много приятна. Аз съм негов ученик и му знам похватите. Борето идваше още на грубите репетиции – на маса, после започва да идва по-често, когато поставяхме мизансцена. Понякога носеше нови текстове, махахме стари; все пак повечето автори са малко ревниви към текстовете си и това, разбира се, се отнася и до Борето. Но не го казвам в лош смисъл: той е в правото си да бъде ревнив и да държи това, което е написал, да е то. Един път имах неблагоразумието да вмъкна нещичко в ролята на Хесапов – чувствах, че ми липсва едно монологче. И така, тайничко, казвам на Анастас Михайлов: “Бай Насо (аз така си му виках), тук ми се ще малко да обогатя образа, да се види какво представлява героят извън пиесата, преди да попадне на този остров.” Той ми каза да напиша нещо и да го дам на Борето да го види. И аз написах няма и страничка, в която Хесапов се развихряше и се разкриваше като един бай Ганьо, в съвременния му уродлив вид. На другия ден – “Боре, виж тук, какво ще кажеш?” Не му стана приятно. “А бе, ще опитаме…” Накрая, под давлението на А. Михайлов и на мен, който настоявах на това нещичко, макар че тук-там го поправих и посъкратих, той се съгласи. И премиерата излезе, и както винаги след премиера – направихме скромно банкетче… И тогава ми казва: “Ей, изигра ме ти мене… успя да се наложиш, макар че аз не го одобрявах!…” И доста време след това, като се видехме, ми вика: “Ей, изигра ме ти тогава с тоя монолог! Няма да ти го простя…” Разбира се, на шега. Иначе с Борето много добре се работеше, разбирахме се. Беше ведър човек, малко строг на вид с тези очила и с тази особена шапка, която носеше тогава.

После играх в другата му пиеса – “Кораб с розови платна”, в ролята на Посетителя. Участваха и Стоянка [Мутафова], и Георги Калоянчев, и доста ярки цветове от нашата палитра. Постави я Никола Петков и с нея направихме турне в Южна България, из Родопите; игра се при много голям успех. Но аз си харесвам много повече “Островът”, може би защото там бяхме трима души и то не през цялото време (обикновено сме по двойки на сцената) и пиесата вървеше така, че от първата до последната минута на всяко представление, близо два часа, държахме публиката във възторг. И дойде един нов директор, няма да му казвам името, и я свали при пълен салон. Но най-важното за мен е, че пиесите му в Сатиричния театър (първата му, “Кралят отива на война”, по Андерсен, гледах още като студент) се посрещаха с радост от публиката и от нас, актьорите. Приятно ми е да си спомням за участието си в двете му пиеси.

За последен път се видяхме, мисля, тук, на пл. “Славейков”. Беше бодър, дошъл си от Израел. “Боре, как е?…” – разцелувахме се, разприказвахме се. Разделихме се на трамвайната спирка. Рече унило, че пак ще се връща там.

СВЕТОСЛАВ ПЕЕВ

Пиесата на Борис Априлов “Островът” бе поставена през 1971 г. и се игра едновременно от два състава: първият – Васил Попов, Вели Чаушев и Жоржета Чакърова; вторият – Димитър Манчев, аз (Светослав Пеев) и Мариана Аламанчева. Най-доброто в тези двойни разпределения беше, че се получиха два спектакъла, които нямаха почти нищо общо помежду си. Който идваше да гледа единия състав, непременно идваше да гледа и другия. Пиесата имаше много голям успех. Някъде на стотното представление бе свалена на пълен, на препълнен салон; общо взето, не се нравеше на управниците, в смисъл на управниците на театъра, в Министерството, в отдел “Театър” (не говоря за висшите управници). Защото пиесата визираше простака и интелектуалеца и беше в полза на интелектуалеца, пък това не се харесваше. Хората много се смееха; оттогава само няколко пиеси са имали такъв “бум”; в салона – непрекъснат смях, ама непрекъснат смях… Пък работата с Анастас Михайлов беше великолепна, защото той е един много фин, много знаещ човек и, ей-така, на един дъх беше излято всичко.

С Ахото се познавах още отпреди. Бях приятел с неговите дъщери, едната от които, Лора, Бог да я прости, беше много близка приятелка на моя най-близък приятел Климент Денчев. Те имаха голяма любов, бяха дълго време заедно. Лора бе много интересен човек, много четеше, много знаеше, пишеше. Въобще, двете деца на Ахото бяха пример за свобода, бяха свободни хора. Самият Ахото – с неговата еврейска същност – бе човек на света, световна личност. Не можеше да търпи простотии, беше… а бе, фин, фина работа, и изобщо цялото семейство…И това страшно много се бе отразило върху децата им.

Ахото и Пецата Незнакомов (аз съм изпълнявал много техни неща) имаха уникално чувство за хумор. Ахото имаше чувство за разказ, а Пецата – за виц. И двамата се допълваха. Има един техен разказ – отиват да вземат едно прасе, някъде на 200 км от София, със стар вартбург ли беше, москвич ли, който затъва в преспите… и, тръгнали по Коледа, се връщат чак към 6-ти, 7-ми януари: затъват, пият, ядат… и така и не успяха да донесат прасето за по Нова година. Въобще, двамата бяха много, много “смешни” хора. Вестник “Стършел” по онова време ни държеше будни и се радвам, че имах много приятели там. Ахото и Пецата бяха едни от тези хора, които не оставяха българина да заспи. Аз имам една максима: сатирата, ако не е смешна, тя не върши работа, защото тогава става злобна, тогава може да бъде спряна, може някому да не хареса. Но сатирата, която е написана с чувство за хумор, с виц, няма как да я спреш, защото тя е точно шутът, който казва на краля най-страшните неща, само че под вицова форма. Това важи и за сега. Сатирата не се харесва на никоя власт, но се приема добре от хората и винаги е нещото, което може да движи нещата напред – когато е смешна, когато е весела, когато не е със злоба. Сега е времето на сатирата със злоба, защото със злоба ни ръководят, със злоба ни изнасят, въобще – злобно, лошо време. Ахото и Пецата не са такива хора или, по-точно, не бяха такива. Те бяха от хората, които помагат, и помагаха на всички българи. А “Островът” и “Кораб с розови платна” са две пиеси – такова светло петно в българската драматургия тогава! Ахото, Пецата, Мирон [Иванов], Иван [Радоев]… те са една плеяда, едно поколение със страхотно чувство за хумор и чувство за действителността.

Но да се върнем на “Островът”. Представленията се съпровождаха и с някои неща, които се случват при нас, с неволни грешки, от които и ние се разсмивахме; смеехме се заедно с публиката. Имам страхотни спомени от това. Примерно, моят колега Мито Манчев, вместо “под един покрив живеем”, казва “под един коприв живеем”, и ние с Мариана напускахме острова. Ставаха такива неща. Или вместо “Петров, да си възпитате папагалите!”, казва: “Петров, да си възпипате патагалите!”. То беше напускане на острова…остров, пък…нали…не можехме да издържим. Фантастични преживявания! Тогава в театъра имаше страхотна атмосфера…И се живееше в театъра за разлика от сега; сега всеки си живее сам.

За мен Ахото е една велика личност, велика; много сладък, много искрен, много умен, умен човек. Най-важното – Ахото можеше да пише пиеси. Детските му неща са също фантастични. Всичко, което пишеше за куклен театър, имаше невероятен успех. И досега се играят неговите пиеси. И е хубаво децата да растат така, край такъв човек, с такава драматургия.

(в. “Аз-буки”, бр. 20 (714), год. ХV, 18-24 май 2005 г.) Записа: Юлиан Жилиев

 

За романа ВЕЛИКАТА СУЕТА на Борис Априлов – психоаналитично.

Р О С И Ц А  – Ч Е Р Н О К О Ж Е В А, Институт за литература – БАН

ЗА РОМАНА НА БОРИС АПРИЛОВ “ВЕЛИКАТА СУЕТА” – ПСИХОАНАЛИТИЧНО

Преди време в есето на Зигмунд Фройд  „Налудната идея и сънищата в новелата „Градива” от В. Йенсен „ /1907/ срещнах следното великолепно изречение: „Това той (героят)  е подслушал положително от самия живот…”. А и самото заглавие на есето би стояло сполучливо като подзаглавие на настоящия текст – „налудната идея и сънищата”.

Ето началото на романа на Борис Априлов „Великата суета”, датиран в края – 1979 година: „Един ден, както си лежах върху тревата, някой ме потупа по рамото, събуди ме и ми каза, че в гората има шейсет мъже за мен. Не отвърнах нищо, обърнах се на другата страна и притворих очи, но непознатият ме потупа повторно по рамото, за да ми напомни, че ми подарява шейсет мъже, които чакали в гората, било му неудобно да ми ги покаже точно тук, на открито.”

Абсурдно и ефектно.

И по нататък – „Събудих се по обед, когато рибата кълве най малко ….”

Макар, че  краят на романа  не е обрамчен отново със събуждане, бихме могли да разглеждаме случващото се като един сън, или по-точно като редуване на съновидения и реалност. Знаем колко тънка е границата мeжду тях и по колко пъти в денонощието я преминаваме. Говорим и за сън наяве. Самият герой го нарича – видение, халюцинация, уморено съзнание. Борис Априлов е избрал най-сполучливата форма за изразяване на  диадата съзнавано/несъзнавано, реалистичност  и лудост, желане и сбъдване, която носим всички в себе си. Сънят и налудната идея произхождат от един и същи източник, от изтласканото. Сънят е физиологичната налудна идея на нормалния човек. Сънят ни помага най-добре да опознаем несъзнаваното в психиката. Като най-сполучлива находка на автора чувствам възможността  всеки от нас да вмести оставеното му парченце от общия пъзел, да настани там собствените си време, въжделения, крахове, любови. Структурата на романа, характерът на наратива дават възможност той да се възприеме и като драматургичен текст.

Якоб Леви Морено, създателят на психодрамата, говори основно за ролите в живота на всеки от нас. Във всеки един момент от линиарното време, което човекът е приел за удобство и подреденост, ние сме в някаква роля. И тук виждаме героя в различните му роли – творец, част от гражданското общество, мъжът-любовник, а описанията на природна и градска среда са своеобразни ремарки. Освен това, романът е уплътнен с многобройни мисли, които могат да се извадят от контекста, звучащи като афоризми. Всичко това – в неделима цялост, в която рефлектират екзистенциалните ни търсения.  Това, с подарените шейсет (впоследствие те се оказват шейсет и двама) души е движещият мотив в романа. Той се вплита във фабулната тъкан и не остава само като излишна украса – орнамент. Те нахлуват в съзнанието на героя, качват се на сцената като живите лица в Пиранделовата пиеса „Шест лица търсят автор” и изиграват своята роля – живот.

Първото впечатление от тях е, че излъчват сила, напомнят викинги и одисеевци, различаващи се от „безличните граждани, взети от коя да е улица на градската тълпа”. Откъде изплуват тези викинги – от потъналата Атлантида, от изтласканото несъзнавано в сънищата, в мита, в приказките. Какъв символ са? Налудната идея – казва Фройд – „трябва да се мери с друга мярка. Дали сме в трезвия, подчинен на науката свят или сме въведени в друг, фантастичен, където духовете и призраците имат право на съществуване. …Ние сме готови, без колебание да последваме писателя”.

Още тук, на първата страница авторът недвусмислено заявява отношението си за унификацията от онези години. Няма да разглеждам текста само  като политически роман, защото той е много повече от това. Но ще видим как от тези шейсет човека, мислени в началото като един компактен персонаж, се отделят някои и добиват свои индивидуални съдби. В началото тези шейсет мъже са скромно облечени и оскъдно нахранени. Сдобилият се по такъв необичаен начин главен герой първо ги нахранва с каквото разполага в момента – два хляба. Не е ли това препратка към Христовото чудо от библията. Нарязването  на равни шейсет парченца наподобава приготвянето на нафора, знак, че ще се приеме плът от плътта на  Спасителя. Не е ли това тяхното първо причастие. Когато тази „маса” от човеци е задоволена на битово ниво, те гледат своя благодетел „предано”, ”кучешки всеотдайно” и „с готовност да следват”. В очите им се таи страх, че ще бъдат изоставени. И най-важното: те нямат имена .

Така, човек е никой. Той доброволно и съзнателно се поставя във владение, в подчиненост. Това мазохистично чувство за малоценност и нищожество е типично невротична проява. Това бягство от свободата е резултат от страха да поемеш отговорността за собствения си живот. Какво да прави с тях – да ги предаде на държавата, да ги продаде (колко струва един такъв здрав екземпляр?) За него те са „навлеци” – тези нахранени, мълчаливи, безропотни, самотни мъже.

И тогава отива при Дора – жената, „която може да обича по сто причини”. Сега този петдесет годишен мъж е в ролята на  любовника. Там, в „оазиса на събличането”, авторът създава великолепната еротична сцена с „безкрайните зелени пампаси на очите й”, сцена на „лукавост и нежност, на шемет и спокойствие”. Едва сега Борис Априлов определя статуквото на своя герой – скулптор, син на художник, изпълнявал в областта на изкуството, както изискваше времето на социализма, договорни поръчки, поддал се на конвейра. Сам определя творбите си като: „устремени, винаги напрегнати”; „размахваха ръце, вдига юмруци, хвърляха нещо, скачаха в басейн или се разгърдваха достойно пред врага”. Ето я безпощадната, но и малко тъжна равносметка на художествените достойнства на монументалната ни скулптура  на соцреализма. Затова постоянно му се натрапва като контрапункт скулптурна група на антилопа и заобикалящи я леопарди.

Какво изпитва – чувството на застрашена жертва, или досега с величието на дивата природа. Седнал в градинката пред Народния театър, нашият главен герой наблюдава живота наоколо.

Симптоматично е , че той никъде не е назован по имe (разказът се води от първо лице) – т.е. това може да бъде всеки един интелектуалец, творец, всеки един мислещ човек, всеки, на когото е чужд „екзистенциалния вакуум”, човек, неприемащ диктата.

Мисълта го връща към неговата собственост – тези „готови” хора, които можеш да качиш на кран, на кораб, да копаят в рудника, да бъркат бетон, да създават ценности, или да … покоряват. Дори да ги използва за пъклени планове, като наемни убийци: „Впрегнати в работа  ще сторят чудеса”. Като апотеозен заключителен акорд на оратория  за човека, който покорява, звучи това. Но този човек има и своята драма. Чувството за независимост (от природата и битието), същевременно го тласка към самота и изолация, изпълва го със съмнения и страх, въвлича го в нов вид подчинения, в натрапливи, ирационални дейности.

Големият мислител на  ХХ век Ерих Фром казва: ”Очаровани сме, че постигаме свобода от силите извън нас и сме заслепени по отношение на вътрешните наши ограничения, непреодолими импулси и страхове”.

И ето, че на пейката, „където е целувал поне петдесет момичета” се появявя Неди – поредната жена в романа. Дребничка, миниатюрна, упорито кандидатстваща три години да стане актриса. Самоуверена с физиката и младостта си, обсебваща всичко в жилището на един петдесетгодишен мъж, в един момент досадливо  трябва да ѝ се напомни, че „освен за събличане, дрехите служат и за обличане”. Когато отново е със своето притежание – шейсетте – чувства, че е достатъчно да заповяда „идете и умрете, те ще отидат и ще умрат. Идете и убийте, те ще отидат и ще убият…”. Ето, той може садистично да господства над някого и може да го обземе чувството за могъщество.

Фройд приема, че садо-мазохизмът е всъщност сексуален феномен и че при възрастния е фиксация на едно по-ранно равнище, или на по-късна регресия в този процес. В по-сетнешен етап на теорията си, бащата на психоанализата приема, че е и влечение към смъртта. Историята сочи, че садизмът е типичен за бедната прослойка на средната класа в Германия и други европейски страни, ставащ основа на нацистките идеи. Така фашистката система  е авторитарна поради господстващата роля на авторитета в нейната социална и политическа структура. Другият момент е, че хората не могат да носят бремето на „свободата от” и търсят възможности за бягство в подчинение на един водач, както става във фашистките държави и принудително приспособяване в демократичните.

А нашите шейсетима здравеняци са подредини в редици и започват да маршируват. Гледат с обожание, разбират, че скуката си отива и …маршируват. Създават йерархията. Затова са и думите на Ерих Фром: „Чувството за малоценност, фундаменталната неспособност на личността да разчита на собствените си сили и потребността да се подчинява са в основата на Хитлеровата идеология.” Напразно скулпторът им говори, че това не е добро: „пеем в един глас, вървим като един, завиваме едновременно, в една посока, ухото започва да привиква към заповедите, към подчинението”. Готови са на всичко.

Но ето, процесът продължава. Свободата, която е дълбоко заложена у човека, започва да дава знак за себе се – както припомня Виктор Франкъл – виенският психиатър, създателят на логотерапията. През есента и зимата ги спохождат музите – първо са певците, после –художниците: „В погледите на двама се долавя закана, която обикновено отправят към света решените да пропишат”. Но има и други двама – началниците от „късия фашистки период”, със скритата си носталгия по маршируването.

Афористично звучат думите на Борис Априлов и вероятно негово кредо: „Светът притежава друг аромат, а животът трябва да се живее меко, без крясъци, без заповеди и налагане на чужда воля.”

Всеки човек е отделен свят и нюансите са най-важното. Отново е споходен от усещането не е ли това само един сън. „Онзи скитник –дарителят, не е ли един от скитащите демони, не бяха ли демони и тези до мен?” А отговорът може би е друг – това са демоните, които всеки от нас носи в душата си. Ето я отново налудната идея. Фройд поставя въпроса могат ли да се тълкуват по един и същи начин сънищата на героя и сънищата, измислени от писатели и поети. Мисля, че в пълна мяра може да се отнесе към романа на Борис Априлов, написаното от З. Фройд: „Един писател, който не знае нищо за психоанализата, създава творба, чиято постройка и действие потвърждават и изясняват, без доказателства и понятийна тежест, правдоподобността на  онова, което той (психоаналитикът) с много труд е създал в теоретичен план. ”

Още в 1924  Фройд разбира значението на психоанализата като „дълбинна психология“, т.е. да излезе от попечителството на медицината и да намери приложение в други области, особенно хуманитарните.

И ето, един от групата се отделя. Чете, разглежда албуми, проявява любопитство и интерес, проявява  избирателност. Започва да се оформя като личност, да търси своята идентичност. Диалогът на едно ново начало:

– Ти ми направи впечатление – казах тихо аз. – Искам да ти измисля име. Кажи си как да те наричам?

– Гоген!

– Настояваш!

– Гоген, да.

– Добре, ще те наричам Гоген.

Новонареченият Гоген разглежда Рембранд, Ван Гот, Гоген, Пикасо. Казва, че те го карат да мечтае. Но Бош и Магрит го вълнуват – те разказват неща, които другите премълчават. Започва да рисува. Рисува непрекъснато. На авторът му се струва, че има работа с маниак-многознайник. Сънят – налудна идея – оставя следи  и в будния живот. Обажда се  на Дора, но тя отказва да се срещнат. „Леопардът е доста обиден… Антилопата Дора го нарани “. Но леопардът-самец трябва да получи вечерята си.  Пие жадно в клуба – да си навакса. Алкохолът смекчава лицата, ръбовете на масите. И тогава, когато е най-уязвим се появява тя – новата жена – Ванда. Изкуствоведка, с несиметрично лице, тежко изковани ръце и известен примитивизъм.

Не се ли объркаха ролите. Кой е плячката и кой похитителят? Или сме едновременно и двете. И любовта го сграбчва за гърлото. В есето си за Градива, Фройд апелира: „ …да не пренебрегваме любовта като възможност за лечение на налудната идея. “ Подарените хора на нашия герой започват да му тежат. Чувства се като Христос, понесъл кръста си към Голготата. Какво става тук – шейсет и двама срещу една жена, срещу една любов.

И се случва  великолепието – да обходи Венеция с жена – една негова мечта. Дали не и на всекиго – взаимното споделяне – любов и Венеция. Тези две глави за страстта и интелектуално споделеното чувство са един от върховете в романа на Борис Априлов. Реалността / фантазия  е подготвила нов шок за героя. Гоген е нарисувал картина, която условно ще нарекат „Мраморната тераса“. Нарисувал и бащината му къща, която излъчва „непонятно трептене като в  описание от Пруст“ и в която нарисуваното му разказва много повече за детството, отколкото истинската, реално обитавана от него.

Скулпторът, чието мото на живота е „Не се очудвай на нищо“ е стъписан. Тогава той ще каже: „Този до мен ми се водеше роб, беше мой подчинен, а всеки миг бях готов до падна в краката му“. Той започва да го нарича „Създателя“. Всички от обкръжението на нашия скулптор, за когото е било като публична тайна, че е слаб в занаята, изведнъж единодушно признават, че тлеещият у него талант на художник е избухнал. Всички мислят, че той е създателят на шедьовъра „Мраморната тераса“. А той пита Създателя: „…Откъде носиш това, къде си видял тези барокови врати, които не водят до никъде?“

Тази иреалност, тази абсурдност на ситуацията, постоянните отсъствия – това една влюбена жена не може и не иска да проумее. Нейни са пророческите: „Рано или късно човекът излиза на една подобна тераса“.

Това е краят, но може би тук по-леко се диша, въпреки болката. Любовта по необясним начин се превръща в омраза. Ванда удря, и удря, и удря с гняв лицето на любимия си , удря до кръв,  а той разбира (за кой ли път), че жената е същото неразгадаемо същество, както и мъжът.

А творецът е обладан от демоните да създава, да се стреми кам съвършенство, към непостижимото, с тайния копнеж да остане и след като умре. Драмата на изкушения от изкуството. Но тук се развива и още една друга драма – Създателя е унищожил всички платна, с обяснението – „сега знам как да рисувам“. Съзидаването и рушенето, неразривните Ерос и Танатос.  И скулпторът го убива – „човек без име и дом“.

„Пред мен се беше простнал един хубав мъжки екземпляр с красиво светло лице и мека коса. Бог. Един мъртъв Леонардо“. Кого убива героят? Не е ли това част от него. Не е ли това известното в психоанализата „разцепване на Аза“ ? През 1927 г. З.Фройд въвежда този термин за определяне на противоречивата позиция в рамките на Аза – диадата: отричане на действителността и приемането й. По-късно терминът добива друго съдаржание при Мелани Клайн и особено при Лакан, където субектът се разделя два пъти: първо се отделя въображаемото Аз и второ – вписва се във вътрешността на субекта на несъзнаваното.

Всичко е на границата на абсурдното – мъртвият пие поднесеното питие до изсъхналите му устни, брадата му през деня расте, както брадата на героя. Кулминацията на конфликта идва, когато Създателят започва да рисува портрет на своя благодетел. Скулптурът все повече вижда  на платното не себе си, а „това което иска да бъде.“ Светът престава да съществува за двамата, остава само нанасянето на бои, създаването, в името на което е „пратил по дяволите дори такива сладострастни биологични скулптори като Дора, Неди и Ванда“. Дори любовта като въможност за лечение не го спасява от налудната идея, както апелира в трактовката на „Градива“ бащата на психоанализата.

Кой от двамата рисува? И дали са двама. Всички започват да говорят за шедьовъра „Автопортрет“.  И тогава Създателя ще изрече: „Понякога ми се струва, а може би си е така, че суетата е по- могъща от инстинкта за самосъхранение“. Великата суета!

И тогава става страшно. Другите шестдесет и един са „останалите“, те не могат да послужат за нищо, дори за публика. Те са тор. Единствено фашистите чувстват превъзходството си и чакат часа си.

В есето си „Психология на масите и анализа на Аза“, писано през 1920г., Фройд отхвърля класическото противопоставяне на индивидуална психология и социална психология, или психология на масите. Индивидуалната психология винаги е социална. Шейсет и едининият сами изкопават ямите. Двамата фашисти свършват „процедурата“, както се изразява авторът. И всичко това в красива лунна обстановка. Като че ли сме в кошмарите на Вим Вендерс. „“Хората умираха примирено, защото знаеха, че ми доставят удоволствие.“

Тук текстът се задъхва от натурализъм и цинизъм. Наистина не достига въздухът. В упоменатото есе Фройд уподобява връзката на масите с авторитарния водач на такава, между хипнотизирания и хипнотизатора. От друга страна, поради взаимната идентификация на индивидите от масите, това може да се уподоби на  любовна връзка, чието сексуално измерение е сублимирано. В разсъжденията му за политическия авторитаризъм се съзира не толкова описание на социалдемократизма, бъдещия фашизъм по това време в Германия, колкото едно изпреварващо предсказание за установяващата се болшевишка  диктатура в СССР. Той пише: „Ако религиозната спойка на масите бъде заместена от друга, което в момента, изглежда, се удава на социалистическата, ще се появи отново същата нетолерантност към хората извън общността, както в епохата на религиозните войни…“.

А светът продължава да стои на мястото си, земята се върти. Героят усеща, че „истинският създател си е винаги самотен и мълчалив“ и когато „разбере, че умее, той вече не принадлежи на себе си“. Всички описания на действията в романа са толкова достоверни, че  може да носят подзаглавието „психиатрична студия“, пише Фройд за произведението на Йенсен и то важи с пълна мяра и тук.

Създателят и скулпторът се вкопчват в предсмъртна схватка. Светът се превърта в съзнанието  на героя като кинолента: подарените роби, мяркащи се жени, всичко прегазено – само за да се изяви. После труп, който влачи труп до ямата. Дъждът вали „прилежно“. „ …Тътрех се като гъсеница… Тялото ми и волята ми се хванаха за един от краката на статива. Тъкмо туй беше най-бавното ми и страдалческо изкатерване нагоре по триножника, чак до момента, който чистото равно платно се оказа на височината на гардите ми. Насочих четката към него. Боже мой, какво великолепно нещо може да се нарисува върху тази чистота!“

Видяхме, че изграденият сюжет е върху една невероятна предпоставка (както например прави Шекспир в „Крал Лир“), а образите са между изтласканото и доминиращото, във вид на фантазми. Сега бихме могли да повярваме на думите на Зигмунд Фройд: „ Писателите имат ценни прозрения. Те знаят твърде много неща между небето и земята.“

СТАТИИ за Борис Априлов и творчеството му.

1983:
.          – Яко Молхов,“АВТОГРАФИ“ – Портретни скици и етюди, 1983 г.  „Отбраната на Спарта“ от Борис Априлов;

1988:
.           – Юлий Йорданов, „Геройството да бъдеш ангажиран“ – из „Портрети от книжната лавица” – сборник есета върху българската литература за деца, 1988 г.;

 1997:

.            – проф. Анастас Михайлов – ”Спомен за Борис Априлов…” 

1998:

.           – Марин Бодаков – Краят на мачизма

2006:
.         – Стоян Вълев – КНИГИ NEWS: БОРИС АПРИЛОВ: Част от потъналата в забрава Атлантида…

2011, 2012…
1. доц. д-р Вихрен Чернокожев – Институт за литература – БАН
          – „Изборът да бъдеш Ахасфер. Две източни пиеси на Борис Априлов”;
          – „За някои особени форми на цензура в литературата за деца и юноши”;
.         – „Бургаската проза през 2012 година”;
2. Росица Чернокожева – Институт за литература – БАН
           – „За романа „Великата суета на Борис Априлов – психоаналитично”;
3. Юлиан Жилиев – литературен критик и преводач 
         –  „Борис Априлов в литературата за деца и юноши”; 
         –  „Драматургията на гласа. (Акустика на словото у Борис Априлов)”;
.           – „ОСТРОВЪТ” на Борис Априлов  (десет години от смъртта на писателя)”;
4. доц. д-р Петър Стефанов – ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”; 
           – „Повествователен стил и художествен смисъл в „Приключенията на Лиско” от Борис Априлов”;
5. гл. ас. д-р Мая Горчева – ПУ- Филиал „Любен Каравелов“;
– „Деликатните настроения на Борис Априлов.“ – от подготвената за печат книга…
6. проф. д-р Светлана Стойчева – СУ :Климент Охридски“: 
          – „Светът през приказките на Борис Априлов”; 
7. Георги Ингилизов – сп. МОРЕ, бр. 1 от 2012 г.;
– „Моите срещи с Борис Априлов“;
8. Тодор Каракашев – автор за деца и литературен критик:
          – „Тайните на явното; смислови центрове в „Приключенията на Лиско“.
9. проф. Михаил Неделчев – НБУ ?

ИЗБОРЪТ ДА БЪДЕШ АХАСФЕР (Две източни пиеси на Борис Априлов)

ИЗБОРЪТ ДА БЪДЕШ АХАСФЕР (Две източни пиеси на Борис Априлов)

Вихрен Чернокожев е роден на 5 юли 1951 г. в Пловдив; литературен историк и критик. Ст.н.с. в Института за литература при БАН. Заместник-директор на Института за литература (от 2000). Автор на: „Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов“ (1986), „Българският смях“ (1994 – отличена с Национална награда „Райко Алексиев“), „Антология на българския смях“ (1995, съвм. с Р. Чернокожева), „Врати към смисъла“ (2000), „Другият бряг на думите“ (2002).

Вихрен Чернокожев

9 Януари 2012

Във времето на задължителната котловинна епигонска уседналост, принудително изисквана от соцреалистичната ни литература, на Атанас Василев Джавков от Малко Търново е наложен литературният псевдоним Борис Априлов. Въпреки че той вече се подписва Ахасфер – без да е евреин – с еврейски произход е съпругата му. Изборът да бъдеш Ахасфер – прокълнатият вечно да се скита ничий, неразбран далече от родината, е доброволно понесен тежък жребий, макар че Априлов никога не е имал намерение да емигрира. Кръстникът  Димитър Чавдаров – Челкаш, се опитва с благоразумно съчинения априлски псевдоним да спаси младия сътрудник на „Стършел” от черните списъци на неблагонадеждните. Само защото с досие на бивш «ратник» е имал неблагоразумието да изучава английски език и в годината на уж размразяването – 1956-а – да надникне извън „желязната завеса”, да посети по своя воля и със свои средства Лондон, Париж и Рим.

Всъщност много преди да бъде охранително прекръстен на Борис Априлов, нароченият от бургаски източник за английски шпионин Атанас Василев Джавков избира да е Ахасфер в едно затворено и строго охранявано тоталитарно пространство на Изток от Рая, което с гордост се самоназоваваше лагер, прилагателно социалистически. Във в. „Стършел”, където през 1947 г е поканен и насърчен от Радой Ралин да работи, Атанас Василев Джавков можеше да бъде Ахасфер. Ахасфер – вечният скитник между световете. Скитник между фикции, които излъчват не бит, а тревожно отбожествено битие. Битие без място за отдих и мир. Не случайно още първата му издадена книга – хумористични разкази и фейлетони – е озаглавена „Тревоги” (1953). Имало защо – сатиричната парабола също е скитница като Ахасфер – не стои на едно място.

Малко известен факт е, че през октомври 1952 г.. Борис Априлов, наричан от най-близките си Ахото, заедно с Радой Ралин, Захари Петров – Харкин, Димитър Чавдаров-Челкаш Валери Петров, Петър Незнакомов, Христо Ганев, Стефан Гечев (с псевдоним Диаватов) е един от активните осъществители на идеята за Стършеловия Сатиричен театър – първият български театър на сатиричната миниатюра по подобие на Освободения театър на Ян Верих и Иржи Восковиц по онова време в Чехословакия и Театъра на сатиричната миниатюра на Аркадий Райкин. Стършеловият Сатиричен театър е предвестник на днешния Сатиричен театър и средище на антикултовската сатира. В разговорите ни във все още неиздадената литературна анкета, която по-късно сам озаглави „Просто живях” (1983) Радой Ралин си спомня:

„Отидохме в редакцията на „Стършел”. Там беше Борис Априлов или Ахото, както нежно го наричахме. Дошъл от Бургас, живееше доста притеснено с тъща, жена и две деца. Можеше да пише само в редакцията и ходеше там неделен ден. Споделихме му идеята и заговорихме да основем Сатиричен театър „Стършел”. Това беше 1952 г., октомври”. (До сцената на сетнешния Сатиричен театър Радой Ралин обаче така и никога няма да бъде допуснат).

Към идеята, за която Ахото е вече спечелен, са привлечени младите тогава артисти Петко Карлуковски, Георги Раданов, Лео Конфорти, Ицхак Финци, Досю Досев, Стоянка Мутафова. Съучастници и съдейственици в делото са Константин Кисимов, Илия Бешков, композиторите Панайот Пипков. Емил Георгиев, Атанас Бояджиев. „Аврам Пинкас доведе Нейчо Попов, Гришата Вачков, Петър Бурунсузов, Анастас Михайлов” – добавя Радой Ралин. В програмата на първия Стършелов театрален спектакъл през 1953 г. Борис Априлов заедно със Захари Петров – Харкин е посочен като автор на музикалния „скеч в шест картини” „Мисия в Европа”. Художествен ръководител е Стефан Сърчаджиев – режисьор в Народния театър и лауреат на Димитровска награда.

Радой Ралин разказва пак в анкетата: „Захари Петров – Харкин и Борис Априлов се заловиха с големия скеч „Мисия в Европа” за мисията на тогавашния военен министър на САЩ ген. Риджуей в Европа. Ицко Финци взе немалката роля – лакеят на Риджуей. Вечер канехме Илия Бешков, който страдаше страшно от самота… Бешков така се увлече в скеча, че го режисираше неуморно, изпъстряйки забележките си ту с бликнали в момента афоризми, ту с благ или сардонически смях. По инерция Финци третираше лакея като нашенски или балкански слуга. Бешков казваше: „Запомни, Ицко, ти не си в Ориента, а си в Америка! Ти не си жалък гавазин, а си вечния лакей! Той е временния бос; утре като го изхабят – ще го изметат господарите. Ти, лакеят, можеш без него; той без тебе не може. Играй сериозно, отмерено, ценейки всяка своя секунда срещу парите, които ти плащат”.

Трабваше да се напише марш на спектакъла и Валери ми предложи да го напишем двамата. Свити зад едно бюро, за пет минути го изготвихме:

            Кой там твърди,

            че в наште среди

            хуморът бил се привършил?

            С първа пиеса

            свойта завеса

вдига театърът „Стършел”.

Не забавиха музиката си и Емил Георгиев и  Атанас Бояджиев”.

Отзивите са възторжени, на спектакъла е поканен и Вълко Червенков, но – както казва Радой – „вместо да дойде Червенков, извикаха нас в Политбюро”. Предизвестения край на Стършеловия сатиричен театър е история, която си струва да бъде разказана другаде„

* * *

През 1957 г. в съавторство с Радой Ралин Борис Априлов създава сатиричния спектакъл „Дяволското огледало”. Няма запазен ръкопис, но за съдържанието на спектакъла до известна степен може да се съди от разказа на Радой Ралин във вече споменатата литературна анкета от 1983 г.:

„Дяволското огледало” имаше следния сюжет. В Ада е настъпила паника. Честват годишнината на Дявола, но подаръка, който са му приготвили – едно огромно, специално огледало, което вижда всичко по света – се счупва. Знаейки, че ще има жестока разправа от страна на Дявола, неговите подчинени сатани се впускат из света да търсят отделните парчета. Тези отделни парчета са интермедиите, съставящи спектакъла. Идеята за рамката беше моя… Събрахме се с Борис Априлов и за 10 дни написахме спектакъла. Беше голямо удоволствие за нас. Смеехме се, импровизирахме. Сюжетите бяха из семейния, обществения живот. Най-накрая, когато събират всички парчета, дяволът отсича: „Брей, какво правим ние! Ние много сме грешили, бе! Допуснали сме отвратителни дела! Не може така, трябват нови методи вече!” И всичките сатани запяваха „Самокритикаааа, самокритикааа, самокритикааа, като от дяволи се превръщат в ангели. …Действително някои хора така се бяха компрометирали със своите кланета, ще кажа направо, защото имаше и такива случаи, със своите убийства, а изведнъж станаха херувими. Музиката към интермедиите написа Емил Георгиев. Той беше ярък композитор и днес можеше да бъде един от най-големите, ако сам не се отдръпна. Представлението имаше голям успех.”Дяволското огледало” се игра в Театъра на трудовата повинност. Чудехме се как мина, но в този театър начело беше ген. Димов, честен човек, който в Съветския съюз е бил в лагери. Когато спектакъла го удариха в „Работническо дело”, ген. Димов продължи да стои зад него. След няколко месеца го „пенсионираха”.

Пак през 1957 г. Борис Априлов заедно с Венцеслав Георгиев пише още една от своите непубликувани в книга, но особено актуални днес източни пиеси – комедията в 8 картини „Новите дрехи на краля”. 120 години след знаменитата Андерсенова приказка „Новите дрехи на краля” във версията на Борис Априлов и Венцеслав Георгиев е „за страха от гласно изговорената истина” – както двамата автори ще напишат в програмата на спектакъла. Политическа сатира (поприкрита зад водевилни елементи и традиционната народната борба „за повече хляб”) срещу абсурдните игри, манипулативната природа и социалното лицемерие на авторитарната власт. Но и притча за колективното бягство, колективния отказ от отговорност за истината и свободата в хралупата на страха. Притча за колективния страх да се познае и признае очеведното; за страха да бъдеш себе си, потискайки гласа на съвестта. По-лисно е да се приспособяваш безропотно и към най-абсурдните условия в тоталитарното предверие – авторитарната държава.

Кралят – това е неоспоримия Баща на народа, символ на абсолютната власт, която не служи за нищо, освен нарцистично да се оглежда в суетата си. Във версията на Борис Априлов и Венцеслав Георгиев Кралят-баща на народа е пародия на властта. Един крал, който няма име, няма лице, няма фигура. Министърът на търговията е и министър по преобличането на краля. Символите и ритуалите на соцреализма тук са пародийно преобърнати,  карикатурно снизени. Придворният хуморист е наречен Кофражио – явна ирония към онази помпозна бетонно-кофражна словесност, която беше основен крепежен елемент на „народно-демократичната” власт не само през 1957 г. Първият министър е именуван Палачино. Двусмислието е съзнателно избрано – хем палачинка, накъдето и да я объръщат, хем палач. Назоваването отвежда по-скоро към фигурата на Палача. Може би не е излишно да припомним: през 1957 г. министър-председател в Народната република България е Антон Югов – пряко отговорен за репресиите срещу опозицията. През 1962 г. Югов е свален за „антипартийна дейност”, но през 1982-а вече фанфарно е произведен герой на социалистическия труд.

Шивачите-измамници и въобразената кралска дреха в пиесата на Борис Априлов и Венцеслав Георгиев всъщност символизират Метода. Метода, наречен социалистически реализъм – никой не разбираше, какво точно означава тази вездесъща силово идеологически наложена по съветски образец мантра, но почтии всички писатели й се покоряваха. Единици, бяха несъгласните, като Атанас Далчев напр. който през 1974 г. на висок глас каза пред студенти в клуба на Софийския университет: „Аз не разбирам какво е това социалистически реализъм”.

Съвсем както е и в пиесата на Борис Априлов и Венцеслав Георгиев, никой дори и не си и помисляше да спори с Метода и неговите шивачи, да каже, че кралят е гол, а шивачите са измамници. Нали сам Кралят е благословил абсурдното им дело. Фундамент на мълчанието сред приближените му е пак страхът. Страхът, който дава сигурност и дажба хляб – сега и веднага. Докато свободата е несигурна.

Приказното е една от извечните територии на независимост и свобода. Само на тази територия Борис Априлов е свободен пародиино да снизи символите и ритуалите не само на Антон-Юговата тоталитарна държава, която по онова време изглеждаше вечна (Тодор Живков също обидено се разпознавал в пиесата). Ето част от заседанието на Коронния съвет:

Министър на съкровището – Добро ли е настроението на Негово Величество?

Палачино – Отлично!

М-р на приобличането – Значи ще можем да му съобщим, че страната е пред стопански фалит?

Палачино – Днес може да му се съобщи всичко!

Министър Спокойствие – Че народът е недоволен?

Палачино – Зависи под каква форма ще му го съобщите.

Министър Спокойствие – Днес, като минавах през пазара, върху каляската ми бе хвърлен камък.

Палачино – На негово Величество ще съобщим, че са ви замеряли с книжно топче.

Министър Спокойствие – Някой извика: „У-у-у!” и тълпата пое след него.

Палачино – На Негово Величество ще съобщим, че някой извикал „У-у-у!”, но тълпата не извикала.

Спокойствието – Вчера получих анонимно писмо, в което пишеше: „Ще ви изметем с революция!”

Палачино – Забранено е тази дума да се споменава пред Негово Величество!

По нататък министрите предлагат „революция” да се замени с въстание, брожение, недоволство, докато министърът на спокойствието предлага революция да се замени с манифестация.

Палачино – Това вече е нещо друго. Само че пред манифестация трябва да се сложи думичката „тържествена”. Ще му кажете, че в писмото пише: „Ваше благородие, скоро ще ви изненадаме с една тържествена манифестация.”

Пародийното снизяване на революцията до тържествена манифестация, до „плат и прът”, както ще напише по-късно Валери Петров, е достатъчно директна сатирична парабола. В това пространство Човекът с идеите от Априловата пиеса няма как да е друго освен епизодично появяващ се – защото волнодумството му е опасно за устоите на кралството. Фундамент на мълчанието и подчинението на кралските министри е страхът да се изрече и признае очевидното. Но това е страх, който и в тоталитарната държава дава не само известна сигурност за оцеляване, а и почести и слава за шивачите на Метода, добрали се до трапезата на авторитарната власт, която скоро ще се разпростре тоталитарно.

Пиесата на Борис Априлов и Венцеслав Георгиев има само две представления през 1957 г. в Народния театър “Сава Огнянов” в Русе. Играна е и в Сатиричния театър в София (реж. Стефан Сърчаджиев), но под по-неутралното и като че ли безопасно-водевилно заглавие „Кралят тръгва на война” – заглавие на почетно разстояние от възможната опасна алюзия за автоеротизма на авторитарната власт, която скоро ще се разпростре тоталитарно. Дотолкова, че през същата 1957 г. ще надзирава заповедно дори личната хигиена на българина, строго вменявайки му следните здравни задължения:

«Дръж се чисто!   Пази чистота в жилището, заведението! Преобличай се веднъж в седмицата, изкъпвай се на всеки 15 дена и си измивай главата и краката поне един път в седмицата! Измивай всеки ден лицето и по-често ръцете!   Поддържай косата си чиста, брадата бръсната, ноктите ниско изрязани.» И накрая във всеобщата здравна книжка следва заплашителната поанта: «При неизпълнение на горните правила, ти увреждаш здравето си и може да бъдеш отстранен от работа!». Ето това – чисто и просто – се казва соцреализъм в действие, а не заимстваните от съветското литературознание теории на Васил Колевски. Нечистите най-силно викаха: «Дръж се чисто!» Де да беше парадокс, а то – всекидневие!

В архива на Борис Априлов е запазено негово писмо от 14 януари 1958 г. до Стефан Сърчаджиев. В подробните си почти режисьорски бележки Априлов детайлно анализира как „актьорите запачват борба с авторите”; как „се освобождовот от игото на текста и все повече и повече налагат своите хрумвания”, като „всеки иска да направи ролята си по-централна”. Така авторовият текст – според Априлов – „глъхне и се отдалечава от ухото на зрителя”, разтваряйки се „в халтурата”. Като оценява подробно играта на Енчо Багаров, Лео Конфорти, Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Леда Тасева, Стоянка Мутафова – „една от най-талантливите и необходими комедиини актриси”, но и най „необуздана, най-склонна да не се спре пред нищо” – Борис Априлов не скрива разочарованието си от самодейното по принцип, „забавното хлътване на актьора в лекото и външното”.

Писмото до Сърчаджиев не е израз на накърнено авторско самолюбие. Тук Борис Априлов отново защитава свободата и отговорността за своята личностна същност – да бъде такъв, какъвто е; авторската си, а и чисто човешката си отговорност за всяка дума, за всеки изписан ред, за всяка страница. Защото те остават в паметта на времето като своеобразно битие в свободата по време на несвобода. Независимо от това дали, кога и как някой ще ги издири, прочете и осмисли. Те вече са битие в свободата.

Казват, Борис Априлов пишел с неистова страст – в надпревара с времето и със себе си… Сцената е за него е една възможност за освободено пространство, което му дава шанса да се противопостави на тоталитарните колективистични утопии – без непременно да афишира антитоталитарно борчество.

А не е ли в крайна сметка творчеството най-сигурната форма на съществуването?

* * *

Атанас Джавков, преименуван защитно на Борис Априлов, но всъщност Ахасфер, наричан от приятелите си Ахото, може да се съпротивлява на несвободата и насилието и без непременно да бъде дисидент. Стига му гордостта и независимостта на човек „сполучливо изработил – по собствените му думи – през годините своята неприкосновеност”. Иронията може би е най-изпитаният инструмент за укротяване на илюзии не само в пространството на сцената.. Ирониите на Ахото обаче са пак заради онова забранявано опиянение от забраняваните и строго охранявани далечини в лагера, наречен социалистически. Опиянението да си вечният скитник между брегове и светове. Да се откъснеш далеч от брега – въпреки изричната забрана, въпреки автоматите на граничарите – навътре в морето, което е винаги на върха си. Сам да си бъдеш капитан. Не случайно първата частна яхта в България е на Борис Априлов и носи пак най-истинското му име – Ахасфер.

В един от последните си романи – „Хавайските острови” (1997), публикуван посмъртно от Любен Петков, Ахото вече не с езика на притчата, както в „Новите дрехи на краля” през 1957 г, а съвсем директно заговаря за „годините в които се започна и завърши пълната идиотизация на страната”. Годините, които подготвиха по неговите думи „дисниленда на посткомунистическа България”. „Идеологията ни внушаваше, че се осъществява социалистическа революция. Беше ни направен комплимент, че ние и само ние имаме честта да останем в историята като гробокопачи на капитализма. Така започнахме да виждаме в съседа и приятеля най-напред гробаря. Огромно гробище. Копаем”.

Хавайските острови може и да са непостижими – важен е пътят към тях. По този свой хавайски път Ахото върви и в пиесата „Хиляда и вторият”, писана през 1974-1980 г. и свалена – според Ели Бакалова – след само един сезон от сцената на Старозагорския драматичен театър ”Гео Милев”. Като „жив пример за мъртъв театър”, както прокурорски се произнася тагавашния в. „Народна култура”. Защо ли толкова се е зловидела на надзирателите по културата историята на осъденият на смърт чрез изгаряне (като особено опасен за здравето на обществото вещер) епиграмист Плинт и неговия професионален палач Калот? Палачът Калот също е осъден – маската да му бъде лице, да не може напр. „да се разхожда по лице” в градината.

Един от ключовете към разбирането на „Хиляда и вторият” е скрит в самата именна система на пиесата. Плинт, както е наречен осъденият на изгаряне епиграмист (пиесата е посветена на Радой Ралин, без това да е изрично посочено), плинт на английски означава пиедестал, колона за статуя. Калот – както се именува професионалният палач – е пустинна местност в Индия. Жената на палача е Никея – лекомислена, фриволна и невярна, лесно минаваща, както се казва в пиесата, „през всички одъри”. Тук да поясним: Никея съвсем не е богинята на победата Нике, а укрепен с високи крепостни стени античен град в Мала Азия.

Пустинна, празна, неутрална, безизразна и безутешна в еднаквостта си равнина се е простряла и в началната сцена от пиесата. Досущ като дотегливите еднаквости в бита на народната ни република! Нищо, освен една забита в земята греда; встрани от нея съчки и дърва, готови за бъдещата клада. Плинт е с кенарена риза и вързани ръце, Калот – палачът – с маска на лицето. След три дни вървеж заедно, двамата са си станали почти по братски близки, дори необходими един на друг. Същинският палач на непокорния епиграмист Плинт обаче не са дори ония властници, който указват на народа кой е той, за да му прибавят още една тежка верига. Същинският палач на Плинт е тълпата. Неин говорител е бабата – глас народен, но дали и Божи – убедена, че убийството е „държавна работа”, държавата, „ако не убива, е пиклива държава”, никаква държава, щом не убива поданиците си”. А епиграмистът Плинт, волнодумецът Плинт, човекът на духа, според нея е безполезен престъпник. Престъпник, който така и така ще бъде изгорен, за да не остане ни вест ни кост от него, ами поне преди да умре да свърши нещо полезно за народа; да стегне рухващата къщурка, да извади картофите, да изоре нивата. (Тока преди години един виден председател на Профкомитета на БАН съвсем сериозно ни убеждаваше, че ще изкараме повече пари, ако на поляната пред Института за литература отглеждаме зеле).

Какво ще каже измисления ляв мит, наричан народопсихология за тази обичайно скривана част от диалога народ-интелигенция? Палачът Калот отказва да предаде Плинт, защото като осъден бил вече собственост „на държавата”, държавен престъпник. „Добре де, дай ми го да го употребя и пак ще си бъде на държавата. – пазари се инатливо бабата – Довечера ще ти го върна – уморен, уморен да го гориш. Уморените горят добре, пращят като съчки”.

Sancta simpliitas! – това вече не е свещената простота на бабичката, която безпаметно притуря съчки в кладата на Ян Хус, а безумната зловеща простота,  убиваща простотия, упадък които разчитат не на интелекта, а на грубата сила в бягството си от свободата. Съвсем естествено е във финалната сцена Плинт да предпочете пиедестала на кладата пред перспективата да е паметник, кралски пудел, официално признат, държавно издаван и награждаван сатирик. Дори палачът, дори палачът Калот въпреки всичко ще признае правото му на другомислие, но не и държавата. Личността си личи отдалече тъкмо поради невъзможността да бъде тиражирана и претопена в масата и класата. Пред перспективата да е един перфидно унижаван и унищожаван с държавни почести сатирик, Плинт предпочита да е опорна колона не за паметник – за неудобна памет. Във финалната сцена в огъня влиза и палачът Калот – без своята жертва той е ограбен, той е никой, излишен, обезсилен, обезсмислен.

Изтъкнах тук само фрагменти от неразбраната през 80-те години на миналия век антитоталитарна гротескова ирония на Борис Априлов в „Хиляда и вторият”. Сигурно и днес пиесата не би се задържала много на сцената. Защото и в постоталитарните общества има генерали, които на язвителната Плинтова реплика: „Народът е като тревата, трябва да се тъпче!” отговарят както в пиесата: „Народа ние не можем да го тъпчем, защото е банално. Вижда се, разбира се, отвсякъде. Народът се подстригва, както се подстригва тревата. А тъпчем вас.”

Какво повече да добавя към написаното през соцреалистичната по оруеловски 1984-а от Атанас Василев Джавков, който имаше волята да бъде Ахасфер, да бъде свободен в едно като че ли завинаги затворено, затворнически охранявано лагерно пространство на принудата и лъжата.

СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДНО ЧУДОВИЩЕ 1982 – чудесна повест! .

 

 

БОРИС АПРИЛОВ

СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДНО ЧУДОВИЩЕ

повест

Младата жена чу телефонния звън още на стълбището и побърза, но в подобни моменти ключът обикновено се намира трудно, дупката на бравата бяга, а времето изтича. Вътре телефонът мълчеше по обиден начин и въпреки това младата жена вдигна слушалката. Нищо, само сигналът на свободната линия. Остави торбата с покупките върху масичката, за да набере номера, този номер винаги набираше с нетърпение, искаше да се свърже с него в службата му, почака, заслушана в сигнала, но накрая разбра, че няма смисъл да стои със слушалка в ръка. Изнесе торбата в кухнята, върна се, набра повторно, зачака, а си знаеше, че и този път няма да има резултат, освободи прибраната си досега коса, косата се сгромоляса край раменете, съблече роклята си и остана само по гащета, но после махна и тях, изрита обущата си, захвърли чорапите си; останала гола, обаче, младата жена не почувствува, че се охлажда особено, затова отвори прозореца, постоя срещу топлия петъчен следобед, срещу съботата и неделята, над покривите, в приглушения привичен шум на града, с далечните трамваи и автомобили, и близкия плясък на гугутките. Както седеше до прозореца, тя се загледа в бакелитовия апарат, но се отказа, според нея вече нямаше особен смисъл да върти непрекъснато, нека се обади той в края на краищата. Натисна клавиша на магнетофона, ритъмът я удари по ханшовете, беше в онази възраст, когато жените усещат силно телата си. Танцуваше между чорапи, обувки и пликчета, в движение пусна вентилатора и когато се приближаваше към него, косата ѝ оживяваше. Без да излиза от ритъма, навеждаше се, прибираше вещите си от килима, отнасяше ги в спалнята и се връщаше, играеше, докато мелодията свърши и почна друга, безинтересна. Влезе в банята, тук, между керамиката и фаянса се потайваше хладинка, крановете и душът бяха почти студени. Младата жена опипа с длани металните детайли, преди да чуе призивното съскане на струята и добие усещането, че влиза в оазис. Стърча под душа векове с плажна шапка, когато облече хавлията вече я наболяваше от студ. В хола следобедът блестеше в отворения прозорец, всяка вещ стоеше на мястото си и мълчеше, включително телефонът. Протегна ръка, смени касетата, топлината на деня вече ѝ доставяше удоволствие, настроението ѝ се промени, нямаше нужда от вентилатор; щом съблече хавлията, тя влезе в кухнята и отвори хладилника. Надделя решението да изпие чаша оранжада, пъхна една сламка в течността и се върна в хола. За нея холът беше най-съществената част oт жилището, там се намираха телефонът, телевизорът, радиото.

Завъртя шайбата, ослуша се, не чу нещо особено, върна слушалката на мястото ѝ, но когато налапа сламката, стресна я така очакваният звън. Гласът му вибрираше от нежелание, каза, че нещата не се нареждат по удобен за двамата начин, по-нататък нямаше защо и да слуша; обясненията се свеждаха до едно: тази вечер е изключено, но утре, о, за утре вече шансовете са значителни, ще ѝ звънне някъде по обед, ще я осведоми, утре по обед тя ще знае точния резултат. Чакай, не искаш ли да поизлезеш, разходи се някъде, иди на кино. О, не, мили, не се безпокой, ще стоя и ще чакам. Слушай, ти ме плашиш, тези работи не са ми толкоз приятни, излез. Не се безпокой, скъпи, ще чакам да ми се обадиш. Гласът отсреща като чо ли изръмжа и последва едно щрак, сякаш затръшваха врата. Все пак той се беше обадил, чу гласа му, заявиха ѝ открито, че поне за утре съществуват възможности, може би е сигурно. Беше взела телефонния апарат в скута си, бакелитът се допираше до най-интересните гънки на тялото ѝ, тя го върна върху масичката и изпита желание да долее нещо в оранжадата, например сто грама от неговата бутилка. Понякога си приготвяше тази смес, феята на първата чаша духваше в лицето ѝ, всички мисли загубваха твърдостта си, втората чаша размекваше света, а в главата ѝ започваха да пърхат радости, промъкваха се розовите думи: не си струва, не си струва, не си струва; краката ѝ обуваха пантовките на Пепеляшка, страховете изчезваха, животът се оказваше превземаем.

Но този път, след като пийна само две глътки от първата чаша, погледът ѝ откри, че на прозореца се е подало нещо заоблено: изгряващо слънце или крайчецът на неразгадаемо по материя кълбо. Малко вероятно ѝ се струваше от долния етаж шегобиец да ѝ показва картонен кръг, прикован към летва. В опияненото ѝ съзнание се породи предчувствието, че непознатото нещо подава само частица от себе си, а останалото е безформено и плахо, така че не си заслужава човек да извика от страх. За всеки случай обитателката на самотното апартаментче покри с ръце най-рехавата местност на тялото си и побърза да изчезне към спалнята.

Непознатото кълбовидно нещо остана на прозореца, все още неподвижно, очакващо, но тъй като не се случи каквото и да е събитие, неканеният посетител започна да се изтегля, стопяваше се сантиметър по сантиметър, изхлузваше се надолу.

Младата жена се върна бавно от спалнята, вече в халат, пристъпваше колебливо към хола, но дори първият поглед към прозоречната рамка я убеди, че там повече няма нищо, колкото и да се учудваше – нито следа от нечие пребиваване. Изтича до прозореца и направи необходимия оглед, пипна с ръка, надвеси се над петте етажа, върна се при канапето и притисна длани към слепоочията си, надяваше се, че някакъв, макар и елементарен масаж, може би ще възвърне способността ѝ да се усети като реално същество в реалния свят. В същност за какви дяволи се беше изплашила, какви необясними сили я бяха прогонили да се облече, имаше ли нещо чак толкоз страшно, нима можеше да се сравни то с убийствената самота и скука на започналия, но безкраен тягостен уикенд, който може би обещава едно едничко събитие – да ѝ се обадят, за да ѝ обещаят ново обаждане? Вдигна чашата и я изпразни наведнъж, наля си повторно, този път чисто, както го пиеше ТОЙ. Колко много ѝ бяха ясни нещата за НЕГО и колко безпомощна беше тя след внезапните пориви да възприеме истината и вземе решение. Включи радиото и заскита по скалата; избра си музика по вкус, тръгна с ритъма, този път бързо, темпераментно. Можеше ли да отиде довечера там и да се натанцува? – можеше; можеше ли да се посмее заедно с другите в киното? – можеше; не, тя предпочита да лети по килима си и да отпива от чашата, да бъде свързана единствено с радиостанцията, чието име не знае.

Сега то е полегнало на прозоречния праг с повече от своите части, но това не са и части, това е тесто. Непознатото същество и младата жена се наблюдаваха, макар че непознатото същество не можеше да вижда, нямаше очи, нищо нямаше; тесто.

Здравей, прошепна младата жена, понеже се страхуваше, че ще го прогони. Какво правиш? Тя изпи по-добра глътка. Стоиш, стой там, полежи си и ме остави да те погледам; ако не си ти, какво да гледам, градът ли? Познавам всичко, което се вижда от този прозорец. Моля ти се, стой, почти извика младата жена, тъй като съществото потегли. Ето, отдръпвам се на разстояние, макар че не ми е известно с кое точно те плаша. Виж, пийвам си малко, връзките със света се разсейват, а без нишките към света добивам самочувствие. Знаеш ли какво е самочувствие? Там, където работя, го имам в изобилие, но тук, където живея, ми липсва. Тесто си ти и не разбираш. Тесто? Откъде? Да ти търся ли обяснението? Не, разбира се, на този свят всичко има правото си да бъде. Не бягай, няма да те изям.

Тя направи две крачки към прозореца, съществото се опита да прояви безстрашие, но не издържа и се скри. Стопанката на апартаментчето изтича повторно към прозореца и успя да го зърне как изчезва с лекота зад ъгъла на сградата. Тя се върна при канапето, разкопча халата си, отново включи вентилатора; всичко вършеше с чаша в ръка. Щом седна, погледна към прозореца, усмихна се и пийна мъничко, просто да опари устата си.

Този път съществото се подаде още по-страхливо в горната част на прозореца. Без да се изправя, младата жена протегна ръка и изключи вентилатора, остана само музиката от радиото, трябваше да изключи и нея, но не биваше да се движи, това не се харесваше на посетителя. Отново натрапчивото усещане, че се фиксират. Над града изтрещя самолет, съществото побягна, ала се появи след време. За да му покаже, че е настроена приятелски, младата жена вдигна плавно чашата към устата си, устните ѝ прошепнаха: Ела. То не помръдна. Защо тогава се издигаше на прозореца? Какво го привличаше? Между широко разтворения халат се показваше розовото ѝ тяло – от шията, до пръстите на краката, едната гръд стърчеше самотно, по-надолу, коремчето, пъпа и долината на женската съкровеност. Чакаше напразно, съществото упорито отказваше да контактува. Имаше ли начин да бъде откъснато от рамката на прозореца? Младата жена взе една круша от фруктиерата и я хвърли на килима, след което се оттегли в спалнята; през открехнатата врата можеше да наблюдава поведението на госта си, безлюдният хол май че го насърчи, освен това, плодът на килима благоухаеше. Тестото се спусна от горната част на рамката, то сякаш потече върху прозоречния праг, където се струпа, и може би чак сега се показа в целия си ръст, но какво значи ръст? – тук тази дума се обезценява, няма ръст, съществото можеше да се изправя, колкото си ще нагоре; няма форма – съществото се разтягаше, свиваше, разливаше и събираше. Най-после то слезе на пода и се разстла като дюшек; да, дебел дюшек за единично легло – на това можа да го оприличи младата жена от дъното на скривалището си. Правоъгълното му очертание я разочарова, тя глътна мъничко от чашата си и ѝ се дощя да му кресне, да го обвини в липса на вкус, беше ясно, че съществото е взело преднамерено тази форма, в стремежа си да ѝ се хареса. Но така си остана да лежи на метър от крушата, все още упорствуваше да се приближи. Младата жена от засадата си изгуби търпение, но щом пожела да се появи, направи го извънредно внимателно, не допусна нито едно рязко движение, а това се оказа важно – като я видя, съществото прояви явно безпокойство, набъбна и се превърна от дюшек в кълбо, по-точно в яйце, огромно меко яйце. Жената избута с крак крушата към него и зачака. Съществото запази неподвижността си дълго – жената и съществото стояха в застинали пози край крушата чак до момента, в който съществото се престраши; повърхността на яйцето някъде набъбна, появи се нещо като цирей, циреят се уголеми и се превърна в сетиво, което се протегна напред и се допря до крушата, то я опипа отвсякъде, а може би я помириса, но уханието на плода не му направи впечатление, пипалото избута крушата, дезинтересира се от нея и се прибра. Непознатият гост доказа още веднъж, че е направен от силно пластична материя, а ето че бе демонстрирал и рефлекси, които го карат да приема каквато си иска форма. А усещания? Чувства?

Като се увери, че неканеният гостенин в хола е труден за покоряване, домакинята измъкна една книга от библиотеката, тръшна се на канапето и се зачете, без да чете, тя се замисли за чудесното свойство на чашата да разрушава остриетата на реалността, замисли се върху факта, че напоследък все по-често прибягва до наливането на нещо по-силно в чашата и я порази споменът за прочетеното, в което самотните героини прекарват следобедите си по същия начин, само че без пластични същества на килима. Но то бе потеглило, съществото се насочваше към канапето с едно силно удължение на част от себе си, едно огромно пипало се протегна нагоре и докосна книгата. Неканеният следобеден гостенин проявяваше необясним интерес не към нея, а към предметите, допрели се до ръцете ѝ. Протегнатото към книгата сетиво проучи добре корицата, отърка се до страниците и скоро се отказа от тях. Затова пък се отправи към масичката, тръгна по нея и допря върха си до чашата. Домакинята съумя да удържи смеха си, само се усмихна и зачака. Върхът на пипалото се изкачи по стъклената преграда, после увисна към течността, близна я и след това цялото същество отскочи до прозореца, там материята му затрепера, може би от отвращение, може би от болка.

Горещината и смехът изправиха младата жена на крака, тя остави книгата, захвърли халата, влезе в банята, взе си втория за следобеда душ. Когато попиваше капките от тялото си с хавлията, зърна съществото. Този път се беше наместило в креслото, може би, усетило благоразположението иа домакинята, както винаги недоверчиво и съвсем чуждо на уюта в широкия стол – купчина пластелин; създаваше впечатление, че не заема част от пространството, придвижваща се безшумно, безплътно.

Ти си една мъглявина, усмихна се домакинята; тя подсушаваше подмишията си; ти си едно минаващо през въображението облаче, повикано от скуката, ти си подвластно на самотата и тъгата, но имай пред вид, че не съм тъжна, аз съм млада, аз съм много красива, само че съм подчинена на един мъж, когото обичам до обезумяване, а знам, че не ме заслужава, о, аз зная всичко… Развличаш ме, разбери, харесва ми любопитството ти, твоето чисто присъствие, ти си като котенце, разбираш ли?

Отначало вкупчено, с изтичането на минутите съществото започна да намира мястото си в креслото, може би се отърсваше от вцепенението си, разполагаше се, то „седна“. Младата жена наля още малко течност в чашата си и седна иа канапето. По този начин двамата се настаниха досущ като домакиня и гост. Този път обаче изпищя чайникът в кухнята, гостът настръхна и слезе на пода, озърна се и потегли към прозореца, но домакинята изтича пред него и го затвори, а после влезе в кухнята. Когато се върна в хола с подноса за чай, завари го да опипва стъклата, които го отделяха от външния свят. То се извърна безпомощно към нея, тя се смееше и подреждаше сервиза върху масичката, след това издърпа масичката между канапето и креслото. Съществото наблюдаваше движенията на младата жена, но едва ли разбираше, че тя е увлечена от ритуала на гостоприемството, оживена, гола, забравила за самотата си. Много ясно, че гостът не можеше да остане повече до прозореца като страничен наблюдател, приятното потракване иа чинийките, чашите, лъжичките, уханията и сиянието на домакинята, която не преставаше да се усмихва, го повикаха повторно, гостът се върна и се настани по познатия вече начин в креслото, но този път той сякаш се облакъти на облегалките. Като забеляза това, домакинята се постара да не прихне и така се увлече от представата си че има гости, че ха – да проговори за времето, например за горещините през последните три дни. Тя поднесе чая по всички правила, както го правят в Англия и както е правила това с НЕГО. А и непознатият все повече взимаше участие, вече отделяше крака, да, той пущаше крака към пода, от тесто наистина, но сега наподобяваше седнал човек, така би могъл да седне, да речем, ТОЙ; лактите започнаха да се превръщат в ръце, по-скоро – израстъци, прилични на ръце. Съществува ли още повод за тревога? Младата жена сипваше захарта и подлагаше явлението на оценка, ио накрая реши, че е поне неоправдано да се страхува – пред нея седеше един бивш дюшек, нищо повече; една забава, пародия на авантюра в скучните часове на уединението; по-добре това, отколкото нищото, нищото е по-страшно от всичко останало.

Сега малко чай, усмихна се младата лейди и пипна дръжката на чашата с изящните си пръсти, опитайте, може да ви хареса, чаят няма нищо общо с изгарящата течност в стъклената чаша. Освен това е качествен, на мен ми харесва, подариха ми го наскоро и ми се струва, че в него има ясно определен аромат, нито следа от каквито и да са опити за букет. Не ви ли се струва, че букетите крият обикновени хитрини, които с повече смелост можем да наречем фалшификации? Не ви питах за захарта. Лично аз – половин лъжичка, по-скоро – на върха на лъжичката… Голяма задуха, днес е ужасно горещо. На вас не ви ли е горещо? По това време се чувствувам най-добре на залива Арапя, но на носа, там винаги духа, дори прекалено. Вие къде прекарвате лятото? За съжаление, разполагам само с двайсет дни, едно лято ТОЙ беше с мен, после успя да открадне нови десет дни, говоря за второто лято и все ме водеше в Арапя, където духа добре, а някои следобеди трябва да се влиза в палатката, иначе е невъзможно, просто студено!… Тя се засмя с кокетство и кокетно посръбна. Не чух къде прекарвате летните си дни. Казват, че в Гърция е горещо, чувала съм баснословни думи за Бахамите, но как – само двайсет дни отпуска. Сега той не може да открадне дори пет дни, взимат му всичко у дома, те го обсебват, но искате ли да бъда откровена, понеже сте много учтив и дискретен слушател: той се прави на обсебен, по-рано те нямаха власт над него, властта беше моя, но, както знаете, човешките отношения са сложно нещо, не говоря само за любовните, а изобщо, вие знаете де, може би по-добре, защото сигурно сте по-възрастен от мен. Говоря ви спокойно за възрасти, понеже съм много млада и е лесно да бъдете по-възрастен от мен. Той също е по-възрастен от мен. Пийте, защо не пиете?

Гостът не помръдна.

Тогава ще пия сама, ще пия и ще ви гледам, ще се гледаме и ще разговаряме все така увлекателно за времето, за любовта, а може да подхванем и други теми. Слушайте, вие разумно същество ли сте? За другите, които са вън, може би сте чудо, но за мен сте гост и няма да търся начини да ви квалифицирам. Смятам, че имате мислене на джентълмен, приемете ме за дама, колкото и да съм гола, не ме взимайте за чудо, много съм обикновена.

Съществото бавно се изсипа на пода.

Моля ви, не бягайте, много ви моля, прозорецът е затворен. Разберете, оттук ще излезете, когато кажа аз.

Съществото обаче тръгна към канапето.

Тук ли предпочитате?

Тестото се смали, обхвана го досегашната неувереност.

Май че се двоумите? Младата жена посегна над чая си и напипа стъклената чаша.

Съществото се придвижи още малко напред, спря се отново, сякаш проучваше дали няма да му реагират. Не последва нищо, домакинята седеше на мястото си, отпиваше от стъклената чаша и го наблюдаваше. Престраши се и този път се приближи до подножието на канапето.

Качете се, не се смущавайте.

Съществото, което сега наново наподобяваше нещо като дюшек, се заиздига, то се стремеше към лявата част на канапето, нагърчи се там, прие обичайната си свенлива форма на купчина, но след като изтече малко време, прекарано в неподвижност, спусна „краката“ си на килима.

Наздраве, пошегува се младата лейди и си пийна.

Тази приветлнвост може би бе изтълкувана погрешно от съществото – то се помести едва забележимо към домакинята. Тя дръпна чашата от устата си. Съществото прояви досетливост и се върна в своя ляв ъгъл.

Трябва ли да се изплаша? – запита се младата жена. Има ли нещо страшно в необикновения факт, че през прозореца ми е влязло животно от неорганизирана материя (която е под съмнение) и боязън? Това тесто там е с душата на зайче и ако реша да го помилвам, така ще си полудее от ужас. Преди всичко, нямам никакви гаранции, че в хола има друго живо същество освен мен. Всичко у него е под съмнение, живеем във време на символи, повечето явления край нас са метафорични, знаем, че животът е глупост и въпреки туй го живеем, знаем, че обитаваме празнотата и продължаваме да я обитаваме; тогава – има ли повод за безпокойство? – няма, напротив – забавно е, следобедът най-после се получи: уискито, горещината, обидата и самотничеството могат да породят само това там облаче; без него какво – без него не само че няма да се случи нищо, но липсват и изгледи за това.

Въпреки туй реши да изостри бдителността си, някои симптоми вече ѝ бяха подсказали, че съществото се колебае между страховете си и нещо много смътно, залегнало в дълбочината на неясната му засега душа… Аха, съществото засилва склонността си към метаморфозните закачки – туй, което е на пода, все повече наподобява крака, а ето че и горе се очертават израстъци, които по-наглата фантазия би могла да приеме за ръце. Или лапи. Вече става по-забавно, една бездиханна доскоро маса, едно никакво тесто, си позволява да се самоизвайва, да еволюира. На музиката ли се дължи? На красотата, която излъчва тялото ѝ? Трябва ли да предположи, че красотата на тялото ѝ е в състояние да очовечи материята? Тази многозначност на явлението я озадачаваше.

Слушай, Същество, да не би пък случайно да съм аз Красивото Живо Нещо за тебе? Защото за себе си съм само Едно Глупаво Нещо. Ти знаеш ли, че ТОЙ сега може би не е при жена си и децата си, може да е някъде другаде, а аз дори нямам правото да го проверя. Единственото, което мога, е да странствувам гола по килима, да слушам музика, да включа телевизора или пък да си избера един край по желание. В същност чакам звън. Но не на вратата, о, това се случва толкоз рядко, аз се вслушвам само в телефона, ако го нямаше и телефонът, не знам, навярно щях да полудея.

Съществото слушаше. И се местеше. Тя продължаваше да го осведомява, а то се местеше сантиметър по сантиметър. Докато разказваше за Неговите три деца, младата жена разсеяно зърна как по облегалката бе плъзнала една от лапите. Лапата се движеше бавно, внимаваше да не прекали, лапата се страхуваше. Когато младата жена разказваше за най-малкото дете, крайчецът на лапата докосна рамото ѝ. Остана неподвижна в своето велико допиране. Младата жена усети докосването на непознатата материя, но така н не позна излъчва ли се от нея топлина, или не се излъчва. И докога ще продължава това? Лапата разбра, че е прекалила, тя се оттегли, младата жена въздъхна, отново се усмихна, усетила, че съществото бе готово да се разпадне от щастие; то не можеше да изрази удоволствието, не знаеше как, само се превърна отново в топка, после в яйце, яйцето се раздвижи, разпусна се, в него нещо започна да пулсира, материята се разтегна в дължина, след това се издигна нагоре, целуна тавана, сниши се, просна се в ширина и това ѝ заприлича на протягане; гостът изразяваше опиянение, радост. И пак започна да демонстрира краката си, отново показа лапите си, а този път отгоре май че поникна и глава. Интересно, помисли си Красивото Живо Нещо, има си хас! . . .

Лапата потегли отново на път по облегалката. Когато стигна до косата, тя потръпна, остана няколко секунди в покой. Красивото Живо Нещо пазеше самообладание. Лапата най-сетне се допря до косата и замря, потънала в блаженство. Младата жена си помисли тогава, че никой не е галил по-нежно и обожествяващо косата ѝ, тя бе удивена от деликатността на своя гост, но всичко у нея сега не е ли суета? Не се ли възхищава от възможностите си да събужда копнежи дори в една тестообразна смес?

Тя извърна глава към него, лицето ѝ изрази приветливост и доброта. Тази приветливост, изглежда, поощри надеждите на ухажьора, той помилва плътно косата, а в това време формата му се удължаваше упорито, придобиваше все повече очертанията на човешкото тяло.

Моята красота е ненужна за Оня, помисли си младата жена, притежавам вътрешно присъствие и очарователно човешко дихание, което възбужда дори материята, а Оня не иска и да знае.

Но от тук нататък? Мога ли да спра развитието на събитията? Мога, аз съм силна, поне в този случай съм господар на положението, ухажорът ми е жалък, той се свива при най-лекото ми реагиране и все търси път към прозореца.

Младата жена избягваше неудобни мисли от рода на тази, да речем, че следобедната и авантюра може да бъде резултат само на женска суета, окачествяваше я като победа на нейния чар, на стремежа ѝ безстрашно да изживее извън-планетно приключение – всичко май се свеждаше до нещо подобно. О, боже, всичко е тъй объркано. Дясната лапа продължаваше да гали косата ѝ. Но ето че по своя неизвестен засега път, потегли и лявата лапа; тя нарастваше и се изкачваше нагоре, пак по облегалото и полегна върху лявото рамо на домакинята, домакинята този път се помъчи да усети топлина по нея, но не усети, лапата не беше нито студена, нито топла, само беше нежна, нежност пулсираше в цялото „тяло“ на ухажора, младата жена вече беше сигурна, че никой не ѝ е дарявал подобен устрем. Главата обаче, главата, както до този момент се държеше като кротка заоблена изпъкналост, неочаквано се проточи, допря се до косата на домакинята и започна да я обсипва с целувки. Младата жена плесна леко немирника по „страната“ и се изправи. Немирникът се оттегли в своя кът на канапето, сви се в невинна малка топка. Топката плахо наблюдаваше нервните крачки на младата жена по килима, по едно време тя рязко отвори прозореца и посочи с пръст. Топката постоя още малко на канапето, не ѝ се излизаше, по всяка вероятност на нея пък и беше скучно там, където я пращаха, там няма нищо друго, освен един следобед, а може би и нощ, безкрайни дни и нощи без нищо, Но тъй като младата жена посочи повторно навън, неканеният пластелинов гостенин се спусна на пода и се отправи към прозореца. Мина бавно край краката иа голата млада жена, дори поспря, трудно му се стори да се откъсне от магията на своя идол. Озовал се до прозореца, изпъденият започна да набъбва, изнесе по-голямата си част на перваза и погледна към идола си. Домакинята сякаш не можа да издържи „погледа“ му, обърна се към радиоапарата, намери нова музика. Непознатата материя стоеше скупчена на прозоречния праг. Домакинята се отпусна на канапето и зарида в шепите си. Непознатата материя потръпна, избра най-подходящия момент, отправи прощален поглед към голата плачеща плът и започна да изчезва към празнотата на открития град.

Младата жена се изправи и извика, сякаш изкрещя душата ѝ. Душата и искаше да внуши на излитащата непозната фикция-гост, че не бива да я напуска, тъй като без него ще стане още по-страшно и непознатата фикция-гост, изглежда, разбра това, върна се на перваза, откъдето видя как младата жена падна на канапето, потъна в риданията си.

Изчезнала в риданията си, младата жена не можа да разбере най-обезпокояващото, тя не видя колко смело се свлече на пода непознатата материя, и вече като поканена, колко дръзко се източи нагоре, от нея отново се отделиха израстъци, прилични на ръце, те рязко затръшнаха прозореца и го затвориха с превъртяване на дръжката.

Тя усещаше неопределено, че до нея става нещо още по-нелогично, долови го може би по това, че светлината на прозореца намаля – там вече стоеше не същество, а чудовище. То се стремеше да се превърне в човек. Докато младата жена се стараеше да осъзнае новосъздаденото положение, Чудовището притича до вратата, чисто и просто пресече пътя ѝ към другата част па апартамента. Радиото разбра, че моментът не е подходящ за музика и млъкна, но след няколко секунди напълни хола с най-нежната мелодия на света. Чудовището направи първата си стъпка. Тя се дръпна назад, а след туй се втурна към прозореца, отвори го и извика, но почти не чу гласа си, чу само града, неговия оръдеен изстрел от грохот и глъч. Чудовищното тесто се свлече в краката ѝ. Както би трябвало да се предположи, Чудовището бе паднало пред нея на колене, лапите му обгърнаха глезените ѝ, то вече бе хванало своя блян и изглежда, нямаше намерение да го пусне. Младата жена трудно направи няколко стъпки към средата на хола, тя тътреше краката си, влачеше тестото със себе си, а тестото неусетно пълзеше нагоре по тялото ѝ, все по-определено се превръщаше в човек и това все не му се отдаваше, получаваше се нещо като горила – еволюция на тестената маса в допира ѝ до топлата женска плът. Израстъците-ръце, след като се удължиха достатъчно, отделиха от себе си пръсти, подобно нещо се случи и с израстъците-крака, после дойде ред на главата – масата упорито се стремеше към хармонията на мъжкото тяло, изглежда Чудовището страстно желаеше да бъде харесано от идола си, докато идолът гледаше да се измъкне от примката и никак не желаеше да знае, че допирът до него предизвиква най-чудесната магия – очовечаването. Може би е потребно още мъничко, само вътрешното съгласие на жертвата. Докато Чудовището обсипваше лицето и очите ѝ с целувки, жертвата би трябвало да отвърне само на една от тях, но тя нямаше нито желание, нито смелост за това, жертвата бе жертва на предубежденията си към чудовищата. Нападателят пламтеше от любов и обожание, той целуваше, целуваше и тръпнеше, и само един подаден от жертвата знак може би щеше да го превърне в Херкулес, но това за сега не ставаше. Като продължаваше да я притиска и целува, ръцете му усещаха, че топлината на младата жена чезне, а тялото ѝ ставаше все по-тежко и все по-негово. Накрая похитителят хвана раменете ѝ, взря се в лицето ѝ, потърси живота в очите ѝ, разтърси я, но тъй като не намери ни най-малката искрица от него, обхвана тялото ѝ и го вдигна. Главата, ръцете и краката на младата жена увиснаха. Чудовището я разтърси още веднъж и сякаш се озърна безпомощно, чудеше се какво да предприеме, а накрая се изправи пред отворения прозорец. То вдигна жертвата високо, може би я показваше на града. Видя покривите, чу далечното боботене, постоя още малко, целуна челото на жената и прекрачи перваза. Но преди да излезе, удари го звънът на телефона. Чудовището се върна заедно с тялото, вдигна непохватно слушалката, без да знае какво да прави с нея. Докато я разглеждаше, през слушалката се чу далечен глас: Мила, разбери ме, не мога и утре, нито други ден, чак в понеделник. Ще пием кафе там. Чуваш ли? Защо не говориш? Казах ти нещо, говоря ти, реагирай. Ало, защо мълчиш? Върви по дяволите!…

Чудовището погледна още известно време замлъкналата слушалка в ръката му, сякаш се чудеше какво да я прави, накрая просто я пусна. Слушалката падна край масичката и се залюля на шнура си. Чудовището грижовно и с любов прегърна жертвата си, прекрачи за сетен път прозореца и понесе своя красив товар срещу нахлуващия шум.

сп. ТРАКИЯ 1/83.

ПЛАВАЩАТА МАНСАРДА – повест 1984.

БОРИС АПРИЛОВ

ПЛАВАЩАТА МАНСАРДА

    1.

В един пролетен ден на хиляда деветстотин седемдесет и първа година напуснахме София с кола и се отправихме към Родопите. Шофираше Рангел Вълчанов, до него седях аз, а на задната седалка проблясваха очилата на Коко. По него време той не носеше контактни лещи. По-сетне вие ще познавате Коко като капитан Николай Джамбазов, а още по-късно той ще заобиколи нос Хорн със своята “Тангра”, за да регистрира най-големия подвиг в нашата мореплавателска история.

Пътувахме с вдъхновение, смеехме се, Рангел имаше грижата за това, тогава и нямахме особени причини да не бъдем весели – приближавахме се към важен етап, зад гърба си отмятахме редица проблеми, нещо се отхвърляше към миналото. След около два часа можехме да стиснем ръката на една важна за нас личност, сега- засега обаче тази личност все още се намираше далече, преди всичко трябваше да стигнем на гара Септември.

Като стигнахме, паркирахме и зачакахме влака от Бургас. Цели четирийсет минути! Цяла вечност! Най-после влакът пристигна. В навалицата трудно открихме дребната фигура на Коста Никитов, облечен в тъмен костюм. Странно, Коста Никитов носеше чадър. По-късно щеше да ми се изясни – пазеше главата си от слънцето. Извънредно странен факт за един морски тигър, прочут състезател по ветроходство и още по-прочут майстор на плавателни съдове – ръцете му бяха изваяли цяла флотилия. Забелязах, че той е по-нисък, отколкото ми се е струвало, но в ония години възхищението ми от този човек бе така безгранично, че възприемах това като преимущество: просто го виждах как се катери по мачтите, промушва се между платна и такелаж, притичва светкавично по палубата.

Настанихме се в ладата и се отправихме към планината. Нощувахме в Пампорово. Вечерта в ресторанта на хотела развързахме приказките, много неща си разказахме, но главно слушахме Коста Никитов, в неговата уста някои истини около измайсторяването на една лодка звучаха като закони. Той споменаваше и името на баща си бай Никита, още по-известен корабостроител – главно гемии, – име, превърнало се вече в легенда; естествено, обречено на забрава, защото какво друго освен забвение може да очаква ония хубави времена на честните корабостроители, които с тесла и трион вършеха вълшебства? В морето вече рядко, но все пак може да се зърне как плава някоя тяхна гемия или пък на сушата как доизгниват проядени от червеи ребрата на стари скитници с известни някога имена. Стопяват се и последните веществени доказателства, това, което е останало, тлее в паметта на стари моряци или рибари, но и то ще изчезне, а ще се намери ли някъде някой доброволец да документира поне частица от миналото? Няма такива! Участниците в гемиджийството, особено в гемиджийството с платна, са скарани с писането, пък и с четенето, така че тази епоха ще умре безславно и безпощадно и, да ви кажа правата, като пиша тия редове, плаче ми се. Защо, о, господи, защо е наредено така, че ония от бъдещето няма да вкусят сол от истинско море, да чуят плясъка на ветрило, направено от истински плат!

Веднъж в Созопол, спомням си, като да бе вчера, хайде да го уточним – през лятото на хиляда деветстотин седемдесет и четвърта, – далеч преди да стане капитан на “Кор Кароли”, Георги Георгиев изникна до кърмата на моя ветроход. Стоеше на кея и гледаше към мен. Аз се изтезавах с някаква отворена бутилка, в смисъл питах се мога ли, или не мога да започна, макар че бе горещо, а в горещо време не е прието да се отварят бутилки от тоя вид. Жоро ми се представи направо – капитан на пътническото корабче “Калиакра”, ей го там, на корабния кей, а после изрече горе-долу следното:

– Ние сме малко, ние сме толкоз малко на брой, че сме длъжни да се издирим и опознаем. – Направи ми впечатление, че едва забележимо заеква. – Значи това е “Ахасфер”, производство на Коста Никитов?

Отворихме бутилката, тя се оказа първата, на която е било орисано да изпием заедно. Жоро поглеждаше от време на време към кораба си и отбелязваше с тъга, че зората на ветроходството у нас не е документирана, а и сега се пропущат много факти.

– Ето – допълни той, – да вземем твоя “Ахасфер”. Струва ми се, че това е първата яхта у нас, поръчана на майстор; частно лице си поръчва, плаща си и му я построяват.

– Иначе щях да умра – отвърнах. – Бях полудял, нощем не можех да спя, напусках леглото и тръгвах да вървя, където ми видят очите; ако не тръгвах, сядах до масата и започвах за милионен път да чертая, все една и съща просъница – непременно с две кабини, четири легла. Ако не чертаех, разтварях протритите от прелистване яхтенски списания, взирах се в снимките и търсех идеалния за мен вариант.

– Разбирам те – прошепна Жоро. – Аз съм по-щастлив от тебе. Във Варна има няколко яхти, които са ми винаги подръка.

Но и Жоро в него момент ремонтираше саморъчно един стар йолинкройцер, за свои лични нужди; беше открил захвърленото корито край язовир Искър. Да се разберем, говоря за хиляда деветстотин седемдесет и четвърта.

2.

Както винаги Рангел спеше непробудно, а аз се въртях в хотелското легло и мислех, мислех, все за другия ден. Сутринта закусихме в ресторанта, тръгнахме рано. Взирах се в боровите гори край пътя, снежните петна между дърветата ме караха да потръпвам от неприятния спомен за току-що изминалата зима. Планината ми се стори негостоприемна, сурова, сезонът горе беше такъв – нито зима, нито пролет. Най-после влязохме в Девин и се врязахме в делника на градчето, но за кратко време, колкото да питаме къде се намира дъскорезницата.

Колко много трупи!… Отсечени борове, които идваха и се нареждаха пред кланицата си; безропотни, примирени, красиви, някои от тях още носеха нагнезден сняг в корите си. В дола шуртеше силна река. Подухвах премръзналите си пръсти, потичвах на място да постопля краката си и макар че наблюдавах отдалеч, стараех се да не пропусна нито една подробност от спектакъла. Защото какво друго освен спектакъл можеше да се нарече това, което Коста Никитов ни представяше! Той си набелязваше най-стройните трупи, приближаваше се към всяка една поотделно, оглеждаше ги за всеки случай по още веднъж, после отиваше към по-широката им отрязана страна, вглеждаше се в годишните кръгове, но не така, както предполагате, а задълбочено, мислеше си нещо и после – после най-неочаквано завираше нос в дървесината и я душеше.

– Хубавото дърво мирише на хубаво – заяви той, – а лошото дърво мирише лошо.

И така, като лазеше между купчините, като се взираше и помирисваше, постепенно и много бавно, не бих казал, че не и без тържественост, той отдели трупите, които му бяха нужни за построяването на две яхти – най-напред по споразумение щеше да изработи “Ахасфер”, а след това “Ани” на Рангел. Избраните трупи бяха довлечени при гатера, той ги пое с похотлива страст и ги превърна в дъски с нежен лимоновожълт цвят. Какво правеше в това време Николай Джамбазов ли? Николай Джамбазов през цялото време бе следвал Коста Никитов по петите, задаваше въпрос след въпрос, засищаше любопитството си, попиваше и трябва да ви кажа, че след няколко години той ни порази, като построи сам, с двете си големи ръце, “Тангра”.

Аз и Рангел стояхме край гатера от учтивост, като чисти работодатели, тъй като нямаше къде другаде да се денем.

3.

Родопската експедиция се оказа първата, но не и последната. По-късно посетихме Странджа, в корабостроителницата на град Мичурин открихме чудесно закривени дъбови трупи, точно такива му били нужни на Коста Никитов за форщевена на яхтата, имаше, разбира се, и прави, за кила, но първите се оказаха идеални и за ребрата. Заминахме и за Русе, там поръчахме да ни изтъкат специално, така нареченото сухарно платно. Такъв плат някога се е произвеждал само за нуждите на войската, вече никой не го употребява, само Коста Никитов се интересуваше от него, трябваше му необработен, както си е с мъха, така бил по-здрав, от него щял да скрои стаксела и грота – с други думи: предното и задното ветрило. На Коста Никитов му бяха нужни триста метра (за двете яхти), поръчахме ги в завода, и то след непосилно тичане, чрез връзки в Министерството на леката промишленост. Министърът на вътрешната търговия ни отпусна плоска и валцована неръждаема стомана и може би най-главното – водоупорен авиационен шперплат, който трябваше да покрие палубите и кабините. Мисля, че е излишно да изброявам всичко, читателят може би ще се отегчи, не бяха един, нито два, бяха стотици и все дефицитни материали; успяхме да се снабдим с необходимото, но само заради популярността на Рангел Вълчанов, без неговото име развитието на събитията сигурно щеше да се проточи до безкрайност.

А така строежът на “Ахасфер” продължи само две години и два месеца. Период на изнемощяване. През тия години бях на път да загубя равновесието си, позволих от време на време на отчаянието си да ме навестява, допуснах да ме овладее омразата. Но и Коста Никитов ме намрази, намразихме се до такава степен, че нещата стигнаха до бой и ако не беше самопожертвувателната намеса на жена му Златка, която се хвърли като лъвица да ни разтървава, събитията можеха да се развият фатално. Явно губех търпение, а яхтата ми не искаше да се роди. Намесваха се десетки обективни и още повече субективни причини. Понякога си казвах така: сега ще изчакам цели три месеца и чак тогава ще се появя в Бургас, да видим какво ново е направено. Изчаквах, взимах самолета, пристигах в Бургас и вече съвсем нетърпеливо припвах към кейовете на яхтклуба, където бе работилницата му. Натискам вратата, работилницата затворена; поглеждам през прозорчето и какво да зърна – нито една нова дъсчица не е прибавена, всичко си стои, както съм го оставил. Къде ли е Коста Никитов? След продължително търсене го откривам все на абсурдни места, повечето пъти е направил главата и сладко-сладко говори, пленява всички с преживелиците си, едва ли има втори като него по крайбрежието с повече авантюри. Тогава той беше собственик на гемията “Богатир”, на две лодки и една платформа за сондиране на морското дъно. Тази платформа прехранваше него и семейството му. Нека се разберем, Коста Никитов е абсолютен продукт на морето, на взаимоотношенията между водата, сушата, ветровете и всички други капризи на времето; той не е далечен мореплавател, неговите схватки с щормовете са се състоявали, кажи-речи, до брега, но тия, които познават морските работи, знаят, че това не ги омаловажава и в никакъв случай не понижава степента на опасностите. Трябва да се води борба за спасяване на платформата, “Богатир” трябва да бъде прекаран през бурята до пристанището, непокътнат, разбирате ли – той храни жената и дъщерите; изобщо прехраната и пиенето излизат само от морето, Коста Никитов не може и да помисли за други източници. Е, той влиза в стихията и като състезател. Тук пък друга трагедия – все втори и все втори, пред него винаги се класира един и същи човек – Николай Александров-Никоса, обаче Никоса се състезава с италиански “летящ холандец”, а летящият холандец на Коста Никитов е направен саморъчно от него. Зли езици твърдяха, че ако двамата национални състезатели разменят съдовете си, навярно ще се получи обратен резултат, но тава ще си остане завинаги в сферата на предположенията, към размяната никога не се е пристъпило и второто място ме е карало да гледам особено на тази орис – през цяла една състезателска дейност да бъдеш втори и нито веднъж първи, е, как да не го уважаваш този Коста Никитов и как да му се сърдиш, че вместо да ти работи поръчката, ниже омайните си думи за платна и бризи, а тайфата го слуша със зяпнали уста.

4.

Понякога съм склонен да мисля, че животът ми се дели на следните периоди:

времето на “Чайка”,

времето на “Сириус”,

времето на петметровата яхтичка тип “йола” и

времето на “Ахасфер”.

Когато съм бил на две години, родителите ми са се преселили от Малко Търново в Бургас. Първият ми спомен от морето – четиригодишен, тогава бягах от дома и ме намираха на пристанището. При едно такова намиране майка ми ме уплаши добре, уж че ме хвърля от кея във водата. Представете си ужаса: плача надвесен над водата.

Когато бях пък в шести клас на бургаската реална гимназия, което ще рече на около шестнайсет години, закупих една русалка. Тогава русалки наричахме днешните каяци. Вече не си спомням кой ми я беше продал, знаех само, че в миналото е била собственост на Младен Марков, една друга морска личност; по-късно Младен Марков ще стане капитан от крайбрежното плаване. Слуховете говореха, че моята русалка е била строена в Румъния. И досега не съм разбрал това за комплимент ли се смяташе. Без да се колебая, разбира се, с юношеския си акъл кръстих лодката “Чайка”. Може би знаете какво представляват каяците – двуместно тясно и дълго изящество, в което сядаш сам или с някой друг. Въртят се едно или две гребла. В повечето случаи предното място се предоставяше на момичетата. Доста се поскитах с нея, имам и спомени, и снимки; от снимките винаги ме гледа собственото ми усмихнато и до болка младо лице, ръцете размахват греблото, а отпред е неизбежното момичешко присъствие. Бях грозен юноша, момичетата идваха и се возеха с удоволствие, но “Чайка” така и не можа да ми осигури поне една целувка, никакво сърдечно приключение освен една любовна драма. С тази лодка възмъжавах, правех мускули и прониквах в солената магия. Вадех я на стария бургаски плаж, оттам я бутах във водата, всяка сутрин започваше ново празненство – поглеждах сините коридори, по тях подскачаше слънчев блясък, потръпвах от младежки възторг, потеглях. Къде? Ами навътре, въпросът се свеждаше до единственото – да съм заобиколен от вода. После започнах да откривам не особено далечни, но съвсем непознати за мен брегове – на юг до остров Света Анастасия или нос Атия, на запад Отманли с неговите бисерни заливчета, а още по на запад – езерата. Там смущавах необичайни, невиждани дотогава от мен птици. Спокойно мога да кажа, че от пет до двайсет и пет годишната си възраст съм се чувствувал неотменна подробност от морето, влизал съм в него и съм излизал от него естествено, както го прави, да речем, едно раче. Как съм се научил да плувам и да боравя с лодки, не знам, знам само едно, че усещането за шеметно щастие, което те прави пиян, съм изпитвал само в морето. “Чайка” ми разкри простора, завоевателството, аз покорявах непознати, скрити за живеещия на сушата тайни – капризи на брега, пещери, пейзажи. Но никога няма да забравя един заспал сякаш есенен ден, над който се очертаваше ясно доловим знак за съдбовност. Бях сам, усещах мощ в ръцете си, размахвах греблото, от него се процеждаха светли топли капки, острият нос на лодката се врязваше сладко в гладката вода, разделяше я, край Чайка израстваха две калаени крила, вдишвах дръзко въздуха на моя собствен свят, на моята младост и макар да знаех, че напредвам само към устието на Мандренското езеро, струваше ми се, че така устремен, като нищо мога да изхвърча до Сингапур. Тогава в един неподлежащ на описание миг по-скоро усетих, отколкото чух някакво необяснимо неземно шумолене. Може би така ефирно шумолят крилете на ангелите. Само след секунда слънцето се скри, шумоленето се засили, наоколо направо притъмня. Инстинктивно поставих греблото върху бордовете, вдигнах глава и видях, че над мен летят пеликани, хиляда пеликана се плъзгаха във въздуха и беше притъмняло като в параклис и продължаваше незабравимият шум на крилете им, той никога няма да утихне в ушите ми, нито пък ще забравя как слънцето се показа отново, а облака от птици изчезна по посока на езерото. Бях на шестнайсет или седемнайсет, беше вероятно 1937 година, времето, когато над главата ти можеха да прелетят хиляда пеликана.

5.

Не му е сега моментът да описвам изброените периоди на живота си, ще го сторя, да речем, ако ми се наложи да пиша спомени, тук ви говоря за “Ахасфер”, най-голямото събитие в морското ми битие – малка плаваща къщичка, в нея възнамерявах да живея, дори да пиша, съпътствуващата годините ми мечта, сега-засега – в грубите мургави ръце на майстора; той си играеше брутално с нея, надсмиваше ми се; като забавяше осъществяването й, хвърляше ме в неописуема паника; нито можех да пиша като хората, нито бях годен да се грижа за семейството си; на петдесет години аз се чувствувах чужденец в заобикалящия ме реален свят и само купувах всичко необходимо и ненужно за оборудването, като се почне от пропанбутановия примус, та се стигне до най-дребните шегелчета. Шегели и талрепи например натрупах не за една, а за двайсет яхти, днес още раздавам от тях на ентусиастите, които прекарват тази болест сега. Нощем се въртях в постелята и възкликвах: Боже господи, нима някога съм допускал, че ще мога да се оставя в ръцете на човек като Коста Никитов; един писател, който, ако не друго, е създал мъничко радост поне на младите читатели, сега се огъва в ръцете на случайно изпречил се на пътя му тип и няма, и няма отърваване. А колко лесно може да свърши цялата работа, достатъчно е Коста Никитов да прояви капчица добросъвестност, да се съсредоточи, още два месеца са му нужни, дори по-малко… Ах, кога ще вдигна ветрилата, та те не са и скроени, платът все още лежи на топ в омразното му жилище. Не зная какви проклятия съм излял върху себе си, задето навремето съм напуснал Бургас да ставам писател в София, можех да си живея цял живот край морето, сам да си измайсторя мечтата. И тичах, купувах компаси, трупах барометри, сакън, само туй ми липсваше, чунким не знаех по-добре от всекиго, че компасите и барометрите ще ми трябват най-малко от всичко; беше ми известно, че няма да пресичам Атлантика.

6.

И все пак в началните месеци на хиляда деветстотин седемдесет и трета година започна да ми се мержелее краят. При едно посещение в работилницата обиколих няколко пъти корпуса, проврях се в кабината и в рубката и се убедих, че отсега нататък няма начин да не стане; само най-нарочната злонамереност можеше да попречи. С Коста не разменяхме думичка, посещавах строежа само в негово отсъствие, което беше лесно, той винаги отсъствуваше. Трябва да ви призная, че си отдъхнах; каквото, ама каквото и да става отсега нататък, мечтата ми ще бъде реализирана, ако не по-рано, то до есента.

Върнах се в София, хукнах подир задълженията си, сутрин залягах над ръкописа, трябваха ми пари, нуждаех се от тях като никога. Така вървеше, докато един юнски ден някакъв познат ми се обади по телефона; осведоми ме, че пристига от Бургас, яхтата ми била на вода, плавала. След като зададох няколко въпроса, за да се уверя, че ми казват истината, аз се разтреперах, щеше ми се да изрева от радост, но запазих благоразумие и незабавно се отправих към околовръстното шосе. Там, зад ограда от храсти, в малка ниска къщичка под дърветата, самотно и, бих добавил, скотски живееше Николай Джамбазов. Какво значи самотно, при него винаги беше пълно с луди като мен! Казах му новината, той натисна газта на своя утрепан запорожец и начаса се озовахме в Княжево. Слава богу, Божидар Станоев като никога беше у дома си. Божидар Станоев е друга фигура, пленява те в първата минута. Най-важното за него е да помага всекиму, когато и да е, за каквото и да е. Лошото е, че едновременно се хваща за трийсет и девет дела, та не му остава време да свърши поне едното.

Божидар предложи да тръгнем на минутата с неговия фолксваген. Успях да отложа за утре. Смятах, че е редно да поканя поне един човек от семейството си. Тази жертва се оказа дъщеря ми Лора.

7.

Не знам съществува ли второ яхтено пристанище на света като бургаското. Добре защитено от ветровете, като се изключи южният, неговата неповторимост се състои в това, че мирише на лайна; в акваторията му се излива един от мръсните канали на града, водата му винаги прилича на боза. Тук никой никога не потапя тялото си освен при крайна нужда – да извади от дъното паднал инструмент, да откачи заплетено във фалшкила въже. И все пак от сутрин до вечер има оживление, шават хора, проблясват стройните тела на яхтичките, белите ветрила.

“Ахасфер” лежеше добре във водата, привързан към шамандура, на стотина метра от кея. Божидар, Коко, Лора и аз го наблюдавахме безмълвно. Стараех се да не заплача. Взехме дежурната лодка и загребахме. Мисля, че първи на палубата стъпи Коко. Търпеливо изчаках да се качат и другите, кой знае защо имах нужда да наблюдавам яхтата още, сякаш следях държането й при всяко ново качване. Стори ми се малко лека, несериозна, но това бях почувствувал дълбоко в себе си, неосъзнато. Пък и не исках да придирям много. Беше ли готова? Беше. Имаше ли в нея рубка и кабина с четири легла? Имаше. За останалото можех да се погрижа допълнително. Какво бих могъл да правя по-нататък в живота си освен допълнения? Просто усещах как Божидар тръпне от нетърпение да дооборудва. Докато Коко се впусна да обследва всичко с критичния си поглед, аз само седях на кърмата и гледах към Бургас, града, който ме беше изкалъпил такъв, кажи-речи, никакъв: на петдесет и две години, вместо да си построя жилище като хората и да залегна в него до машинката, аз вършех тъкмо обратното – обръщах гръб на сигурната суша и се отдалечавах към вероломното, пълно с ядове и загуби, неуредено още за яхти море, където в най-добрия случай можеш да се измъкнеш само с неврастения.

Бургас шаваше някъде пред погледа ми, невидимо, съглеждах само автомобилите му, а най-вероятно така ми се е струвало, обаче тътенът на града се чуваше от ясно по-ясно, тътенът на града, в който бях израснал и неизлечимо заболял от лудостта да уловиш вятъра в платната си. Без да искам, си спомних тясната и дълга като копие “Чайка”, тромавата моторница “Сириус”, с която гонех паламудите, и петметровата безименна йола, която в продължение на шест години ми бе разкрила радостите на ветроходството.

8.

Коста Никитов пристигна с бутилка ракия и неизбежната тумба от предани обожатели. Прегърнахме се спонтанно, притиснахме се продължително и усетих стоманената коравина на мускулите му. Неволно си помислих какво ли би станало, ако жена му Златка тогава не бе застанала между нас да ни разтървава, дали нямаше да бъда убит с първия удар? Питомците му (с тях станахме тринадесет на борда) измъкнаха от рубката окъсани ветрила от “дракон”, вдигнаха ги, Коста Никитов освободи шамандурата и “Ахасфер” улови неуверено слабия вятър. Платната бяха кирливи и ми се струваше, че като се допира до тях, чистият източен бриз се замърсява. Както държеше руля, Коста Никитов подаде бутилката за отваряне. Потомците я отвориха и му я върнаха, но той подаде бутилката на мен. Този жест май изтри и последните остатъци на разменените обиди. В продължение на само на няколко секунди си представих трудния живот на този дребен, дори смешен на ръст, а иначе истински морски гигант; борбата му да оцелее заедно със семейството и необходимите бутилки, а на всичко отгоре цял живот да бъде все втори, все зад гърба на презрения сухоземен софиянец, който бе и петнайсетина години по-млад. Ах, защо не се състоя тази размяна на яхтите! Сега е вече късно, експериментът никога не може да се осъществи, постоянните съперници вече не се състезават и ветроходните потомства никога няма да узнаят реалното съотношение на силите. Единият е наредил у дома си двайсетина купи за първото място, другият – двайсетина отличия за второто място. Кажете, това търпи ли се?

Бутилката пътуваше от ръка на ръка, аз стоях в кокпита до Майстора, но тайно успях да намеря погледа на Коко. Николай Джамбазов ми смигна незабележимо за другите, издебнах момент, приближих се до него и чух как изговаря тихо на ухото ми:

– Вървим добре, макар че платната не са оригиналните; яхтата е лека, подчинява се незабавно на руля и се катери достойно срещу вятъра. Интериорът е ужасен, но ще го подобрим.

Потомците на Никитовата ветроходна школа се изредиха да стискат ръката ми. От време на време проследявах браздата на килватера, после, като огледах контурите на брега, трепнах. Бяхме се озовали на онова място в морето, близо до Мандренското езеро, където преди повече от три десетилетия бях видял как над главата ми прелетяха хиляда пеликана. Сега небето ми се стори сиво, а и водата беше сива и вонеше. Дявол да го вземе, какво търсим тук, трябва час по-скоро да измъкна “Ахасфер” от клопката и да го поведа към чисти заливи.

9.

Но не се оказа лесно. Коста Никитов не желаеше да се раздели със своето творение под предлог, че ветрилата не са готови. Той канеше нови хора всеки ден, искаше да покаже “Ахасфер”, ако не на целия град, поне на професионалистите. Изпитваше разбираема за мен творческа радост, такава радост сигурно облива писателя, довършил новия си роман. Досега от ръцете на този корабостроител бяха излезли гемии, лодки и състезателни яхтички, тази му беше първата туристическа яхта, а виж ти – движи се като състезателна.

Всеки ден излизахме и търсехме ветрове, все по-често плавахме сами – той и аз. Душата на Коста Никитов се оказа открита, лесна за проучване, бих добавил безинтересна; между нас не можеше да се породи някакво особено приятелство; като се изключи морето, ние нямахме друга обща тема, но с него си отдъхвах, беше ми приятно, все още го идеализирах, отъждествявах го с Хари Морган на Хемингуей. Ако някъде ми се наложи да потвърдя, че Коста Никитов е един от най-морските хора на нацията ни, няма да се поколебая.

Струва ми се, че той имаше пренебрежително отношение към моряшкия ми опит, за него може би си оставах само един писателствуващ, някъде там, в столицата, глезльо някакъв, хрантутник и пр. Така поне мисля, сигурно съм повече, отколкото трябва, мнителен. И все пак след около една година най-после успях да изтръгна от студеното му достолепие нещо прилично на одобрение.

Движех се с хубав, почти силен източен от Созопол към Бургас. “Богатир” се изпречи на пътя ми. Махнах на собственика му и продължих пътя си. Но Коста Никитов се провикна след мен, искаше да го почакам. Извърнах се срещу курса си и обезветрих платната. Времето минаваше, а гемията все не се приближаваше. Зачудих се какво ли може да я задържи. Най-после “Богатир” се дотътри.

– Вземи ме на буксир – помоли се Коста Никитов. – Моторът ми прави въртели.

Извърших маневрата, както се полага, и хвърлих въжето право в ръцете му. Коста се завърза, но не определи дистанцията между двата съда, остави това на мен. Прецених разстоянието и завързах, после се извърнах по посока на вятъра и “Ахасфер” започна да тегли гемията.

– Охо! – чух зад себе си гласът на собственика й.

– Каза ли нещо? – провикнах се аз.

– Добре, добре!

И усетих, че “Ахасфер” се втурва напред олекнал, Коста бе освободил буксирното въже и се смееше, моторът на гемията му работеше. Разбрах, че ме е подложил на малък внезапен изпит.

Притежаваше особено чувство за хумор.

Веднъж, като приставах на остров Болшевик, проявих небрежност, бях еуфорично настроен от чудесното пътуване, забравих, че трябва да се съсредоточавам, и позволих на яхтата да се чукне в кея. Два или три месеца след това, като минавах край сондата му с малък вятър, чух Коста да се провиква:

– И ако някой ден решиш да отидеш на острова, потърси го десетина метра в дясно!

Предчувствувах нещо, но за да му доставя удоволствие, запитах:

–      Защо?

– Защото някакъв софиянец го ударил и го изместил.

Продължих пътя си, беше ми станало весело от хапливия му хумор и от факта, че заливът е пълен с негови агенти. Те са навсякъде, донасят му всичко, но като истински бургазлии предпочитат да преувеличават.

10.

Обръчът около мен се разхлабваше, усещах, че опекунът ми се готви да ме пусне на свобода. Новите ветрила бяха заели местата си. “Ахасфер” се бялна още повече. Копнеех за чистите води на юг, ние плавахме и там, но всяка вечер се прибирахме в миризливата акватория на ахтклуба. (По-късно, когато се прехвърлих в Созопол, закопнях за Бургас, созополското пристанище вонеше на нафта, водата му лъщеше мазно с метален блясък, котвата, въжетата и бордовете почерняваха като от катран.) Докато изчаквах обаче, аз не стоях със скръстени ръце, а товарех. Всичко, купувано и трупано с годините, пренесох с десетина брезентови чувала. Обзет от неизказана възбуда, разполагах вещите по шкафовете, пълнех всяко празно кътче. Ако ви изброя пренесените багажи, няма да ми стигнат и пет страници – от леководолазните и риболовните уреди през спалните чували, чаршафите и одеялата до тубите и кофите, но какво друго? Всичко! Всичко, каквото бихте могли и не бихте могли да си представите. Може би петстотин предмета.

– Ще потънем – забеляза Коста Никитов един ден, но не добави нищо повече.

Туй не ми попречи да продължа. Новодомец, мания за обзавеждане. Трупах, скатавах, подреждах гардероба, разпределях спасителните ризи, фиксирах компаси, провисвах бинокли, изправях книгите в библиотечката (там бяха всички мореплаватели от поредиците), тенджери, тигани, чинии, прибори за кафе (кафе се пиеше в индустриални количества), сервизи за водка и вино – стараех се да създам всички удобства в моята плаваща деветметрова мансарда.

11.

Един ден неочаквано ме удари минутно изтрезняване. Рекох си: Що за човек съм станал, намирам се в Бургас, това е градът, в който съм пораснал и възмъжал, защо не взема да изляза поне веднъж по улиците му, да срещна познат или приятел? Обръснах се и слязох на кея, извървях по наниза на няколко вагонни композиции, минах край гарата, после през пристанището и се озовах в градинката. На това място ми трябваше малко време да намеря точката на моето “отстоене”. Чак тогава позволих на една сълза да се подаде от окото ми.

Баща ми беше военноинвалид. Военноинвалидите някога имаха привилегията да търгуват с цигари, марки и вестници. Притежаваха остъклени павилиончета, будки, в тях седяха почти неподвижно и продаваха. В тази дейност бях включен и аз, баща ми започна да ме оставя в малкото прозрачно затворче. Научих се да се справям. Нашата килийка в продължение на осем години се намираше на едно и също място – точката, върху която капна сълзата него ден, през минутното изтрезняване. (Тази точка се падна на баща ми по жребий, военноинвалидите теглеха жребий за местата на павилионите.) По този начин ми бе отсъдено да прекарам няколко години пред входа на пристанището; не става въпрос за днешния вход, а за някогашния, истинския. То бе важно стратегическо място. Освен че носеше необходимите за преживяване приходи на семейството, павилионът се бе превърнал в мой наблюдателен пункт, батискаф. Седях си вътре, изчитах всички вестници и списания и наблюдавах живота. Край мен минаваха пристанищните служители, хамалите, моряците, капитаните, гемиджиите, търговците на риба, персоналът на рибната борса, скитниците (о, тогавашните скитници!), митническите чиновници, митническите стражари, проститутките, пътешествениците. На двайсет метра от мен се намираше гарата, точно пред очите ми, с разтворените си врати зееха бар “Македония” и бар “Америка”, утрепаната гостилница “Корона”, претъпканият с ония жени хотел “Виктория”, десетки параходни агенции, зад гърба ми – един ламаринен писоар, до него – оживената градинка, сутрин пълна с презервативи. Всички новопостроени гемии в града бяха длъжни да минат край мен, за да влязат в морето; това ставаше с тикане по намазани с масло греди, с много шум и олелия, но се създаваше една незабравима празничност. Имаше и няколко кафенета, винаги пълни с бездомници, окаяни люде, снабдяваха се от казармата с чорба, донасяха я с консервни кутии и я изяждаха надробена; лъжиците им бяха протрити от употреба, алуминиеви. Знаех всичките прякори на проститутките, най-интересният прякор бе Дан Колов, жената, която го носеше, наистина приличаше на бореца Дан Колов, цената й бе една кариока, кутийка с осем цигари. Горката жена, нямаше си нищичко, спеше под открито небе между купчините траверси на рибната борса; там спяха всички скитници, включително Мими. Мими е смешно име за скитник, на него по му подхождаше да му викат Зангадора или нещо подобно; имаше достойнство, плътен глас, блестяща руса коса, сини очи и пленителна бронзова кожа. Нито веднъж не ме завлече, давах му редовно цигари на вересия, забавяше, но не забравяше. Докато един служител в пристанищното управление, в когото се бях влюбил заради капитанската му шапка, когато се премести на работа в Русе, забрави, че ми дължи триста петдесет и пет лева. За тях, разбира се, баща ми не знаеше, родителите ми знаеха твърде малко неща за мен; те например и не подозираха, че много пъти съм затварял павилиона, за да скитам по пристанището и рибната борса; заставах до някой заминаващ параход и се колебаех до лудост да замина или да не замина. През есенните дни се изправях пред гемиите, наоколо миришеше на паламуд, водата е гладка, прозрачна и призивна, време е поне за малки преживявания – идеше ми да тръгна към Созопол или Ахтопол, далечни-далечни пристанища, до тях се стигаше само по това призивно и сладко море, което при брега е пълно с вътрешностите на изтърбушени паламуди, а нататък разкрива чудесии.

Но да се върна в павилиона. Там четях до усмъртяване, продавах стоката слепешката, не вдигах очи от книгите и как не успяхме да фалираме още тогава, а чак след десетина години, още не може да ми се изясни. Сегашните павилиони ги затварят по светло, но тогава стоях до полунощ, влакът докарваше ежедневниците от София, продавах ги всичките, а после вървяха главно цигарите. Алъшверишът се правеше от хамалите, дошли за нощна смяна, и блуждаещите насам-натам моряци. В късните часове, за които ви говоря сега, животът в двата бара се нажежаваше; оксиженираната певица в бар “Македония” (абсолютна кръчма) вече пищеше и отскачаше истерично – от моята наблюдателница се виждаше всяка маса, изражението на музикантите – полудяването на моряците. Тези моряци отначало сядаха кротко, после се оживяваха, а накрая, при песента “Роземунда”, освен че пропяваха, но изчезваха за действителността. Обикновено тогава почваха и побоищата. От моя наблюдателен пункт съм виждал много битки, някои от тях се състояваха непосредствено до стъклата на нашия павилион, обстоятелство, което ме е приканвало често да напиша нещо върху психологията на тогавашните моряшки скарвания и схватките, които произтичаха след това; те са особени, те нямат нищо общо със сегашните кокошкарски свади, при които се вадят и ножчета. Това, което ми се демонстрираше някога, бе като в забавена прожекция: спокоен замах на ръката, удар, и ето че се дава възможност на противника също да удари, понеже е негов ред, ставаше буквална размяна на юмруци, никой не бързаше за никъде, всичко се изработваше и се вършеше със замах, красиво: удрям аз – удряш ти, пак аз – пак ти, така се биеха шведите и норвежците, изобщо скандинавците; да ти е драго да гледаш, нямаше я днешната вихрушка на дребно. Спазваше се и численото равновесие – един срещу един, двама срещу двама. Падне ли някой на земята, боят се прекратява, липсват ритници по устата на падналия, помагат му да се изправи, в повечето случаи си подаваха ръце и спорът приключваше; прегърнати, се връщаха при певицата. Хубави битки бяха, нито веднъж не счупиха стъклата ни. Същото важеше и за бар “Америка” (абсолютна кръчма), само че там нямаше такава пищна певица. Единственото неестетично нещо – моряците обичаха да се изпикават пред витрината на бюрото за световен туризъм “Европа” на Йорданов. Какво ми казваха с това, така и не разбрах.

Чуйте нещо и за Гошо Хъшлака, гавроша на рибната борса. Появи се с песен още като юноша, от скитник израсна в гемиджия и така си го запомнихме, с песен на уста; така и умрял, казват, с песен на уста; млад, зелен, изтърбушен от мизерията, но с песен на уста. Мими също пееше; виж, с него не знам какво е станало; изчезна той, затри го животът някъде, но не вярвам да е стигнал до Хавайските острови, за които обичаше да бръщолеви. Боже мой, какво ли е станало с Мими?

Стоя на “точката”, усещам как се ражда и втората сълза, а имам толкоз много неща да си спомня за Бургас; стоя си аз на “точката” и по какво се различавам от Мими? Той мечтаеше за далечните острови, аз вече не мечтаех за тях, мечтаех само за едно – да бъда колкото може по-близо до разголената кожа на водата.

12.

Пристигна Рангел Вълчанов; струва ми се, че се беше откъснал от поредния си филм. Искаше да види “Ахасфер” и да проведе сериозен разговор с майстора за своята “Ани”. Вдигнахме ветрилата и тръгнахме безцелно. Към Рангел имах голям грях, именно аз бях този; той упорито и с право се съпротивляваше на ветроходната лудост, но случи му се да прекара две лета в моята йола и туй реши всичко. Човек никога не подозира откъде може да му се струпа тази беля, някои я наричат болест. Тогава седяхме с него в кокпита и от време на време се споглеждахме. Рангел се чудеше как да започне разговора си с Коста. А аз какво можех да му кажа, как да му влея надежда, сам бях убеден, че неговата няма да се осъществи. Но ето че съм се излъгал. Не минаха нови четири години, и “Ани” влезе в морето. Тя бе по-усъвършенствувана яхта, с по-високи бордове и най-важното – имаше мотор.

13.

Най-после се изтръгнах от лапите на Коста Никитов. Това се случи на осми септември, три месеца след построяването на “Ахасфер”. Беше и Коко, простихме се мислено с Бургас, край на вонящото пристанище, хубав западен вятър ни подгони, посоката ни бе категорична – Созопол. Минахме край параходите от рейда, попадахме във ветровите им сенки, измъквахме се и продължавахме. Времето чудесно, само нещо във въздуха смущаваше. През септември и октомври човек никога не трябва да вярва на вятъра, нито пък да предвижда промените. Споменавам това, тъй като този ден се случиха точно такива неща… Към остров Болшевик силата на западния понамаля. Слязохме на кея, ние рядко подминавахме острова, там винаги имаше някой за виждане, ако не друг – фаропазача Стамат или пък Май Сяров. Май Сяров отдавна живееше в София, но искаш ли да го видиш, по-добре е да отскочиш до Болшевик. Той е един от малцината, които, ако се хванат сериозно, ще съумеят да отразят на книга ерата на бургаското гемиджийство; познава материята добре и помни неща, отдавна забравени от мен.

Островът е свързан най-вече с юношеството ми. Май че споменах преди, посещавал съм го главно с моята “Чайка”. Стъпя ли на територията му днес, хваща ме яд на мен самия и както се казва, започвам да си блъскам главата заради огромното си тъпоумие, невежество и липсата на елементарна прозорливост. Помня неговото запустение, десетки години там не живееше ни човек, ни куче. Вратата на неповторимата манастирска църква зееше, полюшвана от вятъра; вляза ли вътре, потискаха ме отчаяните лица на светиите; иконите висяха безпомощно в полумрака и примирено чакаха бавната си кончина. Скъпоценни старинни книги и евангелия – на гръцки и църковнославянски език, – подвързани, илюстрирани, надписани от дарителите, в повечето случаи украсени с главозамайващи метални обковки, бяха струпани на олтара. Какво ли нямаше в старинната каменна църква, а аз в редицата посещения там гледах как всичко се руши, пред очите ми просто се стопяваха ценности и не можех, и не можех да проумея това. Жестока невежествена младост! Да не говорим за един хладен ден с остър вятър. На острова заварих чепарджийска група. Рибарите бяха насядали под неповторимия църковен навес. Бъбреха си, сръбваха си ракийка и се грееха на огън. Като погледнах, какво да видя – горят евангелия. С течение на годините, естествено, като свършиха томовете, дойде ред и на иконите. Сега често се вайкам и си викам: Говедо си, да знаеш, безпросветен тъпак и глупак; трябваше да отнесеш всичко, и книгите, и иконите, да ги присвоиш, нека после те съдят по създадените след десетилетия закони.

Докато разказвах тези истории на Коко, вятърът стихна още малко, налагаше се да отплаваме. Отвързахме се. Бяхме щастливи, свободни, придружени от сладостното усещане за осъществената мечта. Изобщо с Коко прекарвахме часове и дни, без да си омръзнем, темата на общата ни болест е безкрайна. Помня, времето за разговори не достигаше, случвало се е, отивах с него в завод “Витоша”. Там през време на нощното му дежурство (наблюдаваше за повреди в машините), продължавахме да си бъбрем до изтичане на смяната. Е, той обича да споменава често малката думичка “аз” и да се заканва със силни изрази на бъдещето, но както видяхме по-късно, заканите му се материализираха и “азът” зае мястото си в историята на българския яхтинг. Николай Джамбазов е човекът, който не само че осъществи, но и надхвърли призрачната висота на бляновете си.

По обед увиснахме, както се казва, като паяци между Атия и Черноморец. Пълно затишие, мъртвило. Обядвахме, приготвихме си кафе и бръщолевехме, бръщолевехме – нямаше свършване. Но нямаше край и затишието. Стояхме като забодени с карфица, като перличка върху емайлната гръд на морето. Който си няма мотор – чака.

– Предпочитам да чакам денонощия, но да не поставям мотор – заявих на Коко. – Ненавиждам шума, не понасям миризмата на нафтата.

Той знае това, декларирал съм поне сто пъти, че никога няма да допусна подобен резил. Уви, десет години по-късно Божидар Станоев успя да се наложи и под претекст, че пристанищните наредби налагат това, той се промъкна в утробата на яхтата и монтира един италиански “акме”, удължи корпуса с един метър и увеличи мачтите на две, а платната на три.

Липсата на мотор често ми е докарвала излишни и неприятни преживявания. Веднъж нощувах на петстотин метра от фара на Приморско – не можеше и не можеше да се влезе в пристанището; друг ден, на път за Ропотамо, се гипсирах някъде към Змийския остров и край – какво можех, само да чакам. В замяна срещу тези неудобства каква е наградата – нищо не ти бръмчи, въздухът край теб и в кабината не вони на бензин, върнал си се в пубертета на платната; легни си, поспи си и чакай. Е, пропускаш влаковете, самолетите излитат без тебе за София, но какво от това? Маневрираш дълго и се блъскаш като муха в лампа – но какво от това?

Тъкмо както си чакахме и губехме надежда, вятърът взе, че излезе, но обратен, точно срещу курса ни, при това – силен. Започнахме да лавираме. И какво лавиране, завоювахме метър по метър. По него време лавирането не ни отегчаваше, считахме го за мъжествена схватка с морето и нищо повече.

Колко мислите, десет часа ни бяха необходими да се вмъкнем в Созополския залив. Тук друга беда – абсолютно затишие, завет. Още два часа! Улавяхме случайни повеи. А как се въртяхме около мигалката! Но не това вече ни безпокоеше. Тревожеше ни другото – в тъмната нощ към нас се бяха насочили два мощни прожектора. Те ни заслепяваха. Просто ни връщаха назад. Край нас витаеше необяснима тревога.

Накрая успяхме да се докопаме до кея. Там нещата се изусниха: чакаха ни въоръжени моряци и войници от граничните войски. Взели сме им акъла – гледат, през нощната тъмнина в пристанището се вмъква бял ветроход без име и без граничен номер, със загасен мотор и най-важното – без предварителна заявка, а както е известно, бреговата ни ивица понякога не представлява нищо друго освен граница на България. Дълго се двоумяха да ни арестуват ли, или да не ни арестуват. Надделяха морските – да не ни арестуват.

– Ще правим ли кафе – обърнах се към Коко, но той вече спеше.

Рухнах на другата койка, иначе можех да падна в кокпита.

14.

Вече сме жители на созополското пристанище, завързваме се там, където някога приютявах йолата. Споменах нещо за това пристанище, при спокойно време акваторията му блести от нафтови и маслени облагания, но е защитено, доказало се е през вековете и най-важното – оттук разстоянието до предпочитаните ми точки от южния бряг на залива се скъсява с девет мили. Едно е да блъскаш от Бургас до Ропотамо, съвсем друго е от Созопол до Ропотамо. Наистина, в Бургас хората се делят на неприятни и приятни, но карай да върви, ще гледаме да стоим повече в морето.

Но да оставим шеговитите намеци; Созопол както за мнозина, така и за мен се е очертавал като жизнена стратегия на духа. С него съм свързан от ранната си младост. Всяка година по два пъти повеждах приятелите си съученици на походи до Ропотамо. Тогава отиването до реката, ако не ставаше по море, можеше да се нарича само поход. Мъничко корабче ни отвеждаше до Созопол, там нарамвахме багажа си и тръгвахме пешком, само този беше начинът и изминавахме осемнайсет километра до устието. Какви бяха тия километри обаче. Капвахме от умора Пясъците на дюните ни съсипваха и защо това? За да отидем там, където една малка, смешна за представите на чужденците река извършва своя простичка магия. Тя ни привличаше наистина като магнит. Отивахме, дивеехме по няколко дни край нея. И всички до един, и петимата, хванахме малария, после се мъкнахме по маларични институти, инжекции, тресеше ни, най-младият от нас Коста Светлия почина, но продължихме да посещаваме устието, да откриваме всяка нова гънка на природата за първи път. И винаги се отбивахме при самотника Игнат, наречен от пресата Робинзон, гостувахме му в колибата край блатото Алепу, обезателно виждахме домашния му смок, който го бранеше от мишките. Очите на ловеца (той снабдяваше царската зоологическа градина с животни) бяха въоръжени със смешни многодиоптрови очила, а ръцете му с още по-смешна ловна пушка, май че някъде пристегната с ръждива тел. Но как убиваше тая пушка! По него време впрочем и слепите можеха да убиват дивеч, наоколо гъмжеше, имаше всичко, а сега – зловещо! Пред хиляда деветстотин осемдесет и втора година направих пешеходен преход от Аркутино до устието на реката, този път сам, но точно през споменатата година ме порази ужасът, че пък съм съвършено сам: нямаше пеперуди, нямаше бръмбари, нито веднъж не шавна гущерче, нито една змия във водата, само комари в листата на дъбчетата. Как мислите, какво ще стане по-нататък, какво ни предстои?

Пак в Созопол, в бившето морско училище на остров Св. Кирил, прекарах четири месеца, пратиха ни от бреговата артилерия на обучение в кандидатподофицерската школа. Бяхме като в затвор, духнеше ли североизточният, вълните заливаха вълноломната стена, а по нея единствено се отиваше в града. Помня, при един щорм два дни цялата школа бе откъсната от света. Помня и други случаи, когато ни пускаха в градски отпуск. Заставаш на вълнолома, чакаш вълната, пробягваш и отново чакаш, дебнеш да се промушиш пред втората, третата и четвъртата вълна, не успееш ли – тежко ти, на секундата ставаш мокър, а не дай си боже стихията да те събори в предветрената част на стената. Живеехме под неизбежния подофицерски тормоз, скатавахме шинели, подреждахме шкафчета, миехме се в морето поради липсата на сладка вода, но бяхме млади, край нас се разстилаше симфония от скали, пред очите ни мигаше синият безкрай и една реалност – близкият остров Св. Иван, – където провеждахме стрелбите с пушки. Почти всеки ден с маршировка прекосявахме градчето, за да отидем на учение, по кривите мрачни и осеяни с помийни ями улички гърмеше “Велик е нашият войник”, а свитите от войната хорица ни гледаха със студени очи, отдръпнати, уплашени и подгонени, ако щете, само заради това, че говорят родния си гръцки език. Щях да забравя, морето беше минирано, в него не се мяркаха кораби. В една студена, много бурна нощ откъсната от гнездото си мина експлодира във вълнолома. Експлозията счупи прозорците на градчето, няколко души в спалното ни помещение паднаха от леглата на пода, а вятърът побърза да нахлуе през дупките на счупените стъкла. Имаше и момичета тогава, през време на градския ни отпуск те ни гледаха от мрака на порутените си къщи и естествено нещо е пламвало вътре в тях, по необходимост нещо пламваше и в нас, но този контакт бе почти мистичен, да не говорим за отчаяното му безплодие. Над мръсното миризливо градче освен туберкулозата витаеше и пуританската строгост на родителите, на традицията. Така си кръстосвахме по уличките, шляехме се и ако някой тогава се намереше да ни каже, че вървим по пътеките на бъдещата курортна фурия, можехме само да му се изсмеем. Но имаше и вятърни мелници тогава, те стърчаха навсякъде, бяха стари, красиви и най-важното здрави. И те, горките, си отидоха, и те изгоряха, кажи-речи, пред очите ми, в продължение на годините успявах да зърна как хората си откъртват от тях гориво, особено за варене на петмез.

15.

Стори ми се невероятно да бъда събуден тъкмо от този шум, но като се ослушах, уверих се, че по обшивката се удрят вълнички. И къде, боже господи, отиде снощната свежа вечер? Какво стана с черното стъкло на морето, което отразяваше всички пристанищни светлини? Тогава си пиех нещо, почивах си и слушах разговорите на летовниците. Те разправяха, че не са виждали по-приятна вечер. Добре де, какво стана с нея? Ослушах се още и разбрах, че няма място за съмнения – това, което блъска по корпуса, е кипналото море. Но дори и не мислех да ставам, спеше ми се много. Обърнах се на другата страна и притеглих одеялото под брадата си. Отсега нататък и спях, и чувах шумовете, а те се усилваха, “Ахасфер” вече се полюшваше неритмично, по възможно най-неприятния начин. В полусън си мислех, че от няколко дни се каня да купя батерии за електрическите фенерчета и да дам чаршафите за пране. Изглежда, мисълта за чистите чаршафи ме е приспала отново, но не след дълго се събудих повторно, този път разтърсен от силни удари. Почаках, ударите не се подновиха и заспах, за да се събудя за трети път от няколко неизвестни труса. Явно, че в корпуса се блъскаше нещо, може би някоя съседна лодка. Щракнах фенерчето, но светлината му се оказа смешна и запалих свещта. Погледнах часовника – един и половина след полунощ. Силните удари бяха потънали вдън земя, останаха само неприятните отривисти поклащания и непрекъснатите плесници на вълничките. Все пак изскочих навън. Северозападният, разбира се!… Духаше ли, духаше в тъмнината. И ръмеше. Горе нямаше нито една звезда, просто усещах присъствието на плътните облаци върху невидимото небе. Огледах бордовете. Нищо не се блъскаше в тях. Тогава? Какво ли е било онуй? Легнах, но веднага станах и отново запалих свещта. Глупако, от ясно по-ясно е, че имаше някакви удари!… Облякох една шуба. Мойто момче, щом НИЩО не се блъска в тебе, значи ТИ се блъскаш в нещо. Погледнах кърмата. Трябва да ви обясня още сега, че към кея се привързвам с кърмата, като използувам две въжета, а носовата част се държи за котва, която съм хвърлил навътре, така че яхтата е разположена перпендикулярно на кея. Наблюдавах кърмата и чаках… Разстоянието между кърмата и сушата намаляваше, стопяваше се, после изчезна съвсем и кърмата се чукна в кея. И още веднъж. Котвата е поддала!… Сигурно ще поддаде още и след известно време задната част на “Ахасфер” ще се разбие. Беше се случило най-нежеланото. Просто извиках от яд. Ръмежът се превърна в дъжд, вятърът се усилваше. Грабнах някаква шапка, защитих главата си, скочих на кея и подложих крак на металната лайсна, очертаваща ръба на кърмата. Едва успявах да задържа корпуса. Яхтата подскачаше като див кон срещу мен и сякаш не искаше да знае за нищо друго освен за едно – как да се удари и да се разбие. Бях чувал за животни самоубийци, но поне до този момент не ми беше известен случай на самоубиец предмет.

Натисках с пета. Какво да предприема? Засега положението, както се казва, бе спасено, ала какво ще стане по-късно? Дъждът се усилваше и проникваше все по-дълбоко в шубата. Созопол се зъбеше срещу мен с няколкото си осветени от пристанищните светлини къщи. Тъй кротките снощи рибарски лодки сега лудуваха, но постоянните им мъртви котви гарантираха тяхната сигурност. Право срещу мен лежаха осветените военни кораби, нищо не ги заплашваше, бяха у дома си, както и риболовните кораби, както и корабът на Червения кръст и огромната стара гемия. Вратата и капакът на люка ми бяха отворени, в кабината на “Ахасфер” валеше, а светлината на свещта примигваше, заплашваше да угасне. Можех да виждам чак до преградата на втората кабина. На тези прегради висяка картата на българското Черноморие, барометърът, хигрометърът и термометърът. На пода се търкаляше чашка за кафе, някаква лъжичка потракваше по нея.

Кракът ми се мокри от дъжда, мъча се да покрия крачолът на пижамата с пеша на шубата. Шубата е много стара, два пъти съм се отказвал от нея, захвърлял съм я и съм я връщал в кабината и ето, писано е било да се намеси в тази решителна, бих казал, направо съдбоносна битка за яхтата. Все още не мога да измисля нещо, нищичко не ражда мократа ми глава, но поне мога да затворя люка. Скачам на палубата и дръпвам силно капака; в кабината вече не вали или почти не вали, тъй като вратата е отворена и трябва да остане отворена. Оглеждам обстановката вътре. Нищо особено за безпокоене: свещта си гори и осветява най-обикновен безпорядък, характерен за всяка кабина. Бързам да се върна на кея. Заемам мястото си и започвам да наблюдавам придвижването на кърмата. Тя се придвижва към циментовия ръб постепенно, дявол знае по силата на какъв закон, за да се удари три-четири пъти, да се отдалечи и да започне новото приближаване. Чакам, наблюдавам и отново издебвам последната секунда да подложа крак. Но съжалявам – едва успявам да предотвратя удара. Това означава, че трябва да се намесвам отрано.

Нищо, ама абсолютно нищо не може да се направи, освен да се чака до сутринта. Когато ще се появят хората. Поне до пет или шест часа, за да опитам късмета си; все някой ще се съгласи да подпира малко вместо мен, а аз ще намеря лодка, ще отплавам до котвата, за да я изнеса далеч напред, да обезсиля напъните на вятъра. Необходимо е да изчакам някакви си четири или пет часа. Ще ги изчакам, разбира се, друг изход нямам, ще престоя така с опънат крак, ще извърша своя малък подвиг, но ще спася имуществото си, което е всичко за мен – моят дом, моята крепост!…

Поглеждам ръката си, часовника ми го няма, влизам в кабината и го взимам. Часът е един и трийсет и пет – пет минути откакто стоя на дъжда и вятъра; само пет! Майко моя, какво предстои да стане!… Оглеждам се, не се вижда никакъв човек, наоколо няма жива душа, само лампите, определени да осветяват пустоша, наречен пристанище. Вече се олюляват и риболовните кораби. Ударите върху петата ми стават още по-силни, за да устоя, трябва да ги посрещам отдалеч. Ужас, моят ветроход, който обичам с неестествена, фанатична любов, за който съм дал всичко на този свят – мечти, време и пари, – ми нанесе ненадеен удар по крака, след това се изплъзна и се стовари върху кея. Добре, извиках високо аз, много добре, изревах в нощта аз, удряй се, чупи си главата, щом ми правиш напук! Кърмата се бе отдалечила и може би очакваше своята девета вълна, яхтата сигурно събираше сили, но този път ще я оставя да се счупи, нека, щом ме издебва и ми се изплъзва!… Но не изпълних заканата си – когато кърмата се втурна срещу кея, аз се намесих.

Гадно време, вятърът се извъртя и се превърна в чист северен, студеният дъжд ме удря по лицето, през шията вече се стича в тялото. Вдигам яката на шубата, но е късно – тя е мокра. Поглеждам към града. Десетина къщи до пристанището са нови, вътре спят много хора, почиват си блажено, защото е хладно, не ги безпокои горещината, телата им са сухи, лицата спокойни и може би щастливи. Да, само на няколко метра от мен хъркат поне триста души, а в целия град може би двайсет хиляди. Мразя ги всичките и ги проклинам. Какво, никой ли няма да се втурне към мен? Градът в момента ми се струва като вселена, в която няма нито едно живо същество. Никой ли не иска да се затича към мен? Да извикам ли? Не викам, няма кой да ме чуе, пък и да ме чуе, ще хукне ли към мене в дъжда? Знаеш ли какво е да се събудиш от сладък сън и да се затичаш към нещо, което не те интересува? Представи си, че си ти, че спиш и чуваш вик за помощ. А?… Мръсен свят!… Добре де, за какво да идват, какво да спасяват? Яхтата? Какво е това яхта? Нещо свързано с безделието и удоволствието!… Както ТИ завиждаш на НЕГОВИЯ обширен дом, така ще ти завижда и ТОЙ… Спокойно! Подпирай с крак и чакай. Ще съмне, не може да не съмне, тогава ще склониш някого да виси вместо теб, а ти все ще помолиш за някоя лодка, да изнесеш котвата си.

Ударите по обшивката са лишени от каквато и да е последователност. Това е нещо като идеалната машина за измъчване, защото има ли нещо по затормозяващо от неритмичните звуци? Вали чак вътре в мен. В момента усещам как капе върху черния ми дроб. Зад вълнолома се надига голяма вода, която утре ще започне да го прехвърля. Краката ми са изтръпнали и мокри. Крачолите на пижамата са прилепнали към глезените.

Погледнах часовника – минали са още десет минути, половин час откакто браня своята осемнайсет квадратни метра територия върху вода. Трябва да издържа още осем пъти по половин час, което ми се струва невероятно, немислимо и най-важното – глупаво. Да, съгласен съм да правя подвизи, да речем, сред океана, но тук, на брега, в пристанището, само на няколко метра от хората? Иде ми да завия от гняв! Нима не съществува нито един човек, когото мога да събудя? Прехвърлям в мисълта си познатите, претеглям ги и ги изхвърлям от вниманието си… Тъмнината рязко се сгъстява, няколко лампи угасват, човечеството пести електроенергията си, отнема ми възможността вече да се справям и с часовника. Поглеждам циферблата. Да, нищо не се вижда, ето че спря да тече и времето… Той блъска яхтата отстрани, по целия борд, което е най-лошото. Друг е въпросът, ако успея да я извърна поне малко срещу вятъра, но не мога, това сега е немислимо без помощта на още един човек.

Вече се страхувам, че въжетата, които придържат кърмата към кея, могат да се скъсат от обратните напъни. Зарязвам позицията си и отново се вмъквам в кабината. Ох че приятно е тук – сухо, топло, има постеля, светлината на свещта е коледна, ето го и пропанбутановото огнище, запали го и кеф ти кафе, кеф ти чай. Но трябва да се бърза към кея; вълната, която условно наричам девета, наближава. В последния момент ми хрумва нещо, отварям шкафа и грабвам бутилката. Никак не ми се напуща кабината, но излизам и скачам на сушата. Безцеремонно сядам на мокрия цимент, протягам крак в очакване на удара и отварям бутилката. Но за какво бях влязъл в кабината? За въжета, глупако! Оставям бутилката и се връщам в кабината. Ровя се във въжетата. Намирам подходящо, грабвам го и бягам на кърмата, където привързвам единия му край. Другия край отнасям на кея, навеждам се, напипвам желязната халка. Сядам и протягам крак към яхтата. Същевременно посягам към бутилката. Първата глътка ми се стори гигантска, тя наистина се разля във вътрешността ми и ме затопли. Още една!… Нещо ми олекна. Още една… Нима наистина положението е толкова сериозно? Чак пък толкоз! Ами ако си легна и оставя нещата да се разрешат сами? Например тази метална лайсна не случайно опасва целия ръб на кърмата, затова е поставена – да посреща ударите, да пази с риск да се изкърти. Добре де, нека се изкърти и яхтата. По-добре тя, отколкото да хвана пневмония… Защото една пневмония е нещо по-различно от една изкъртена яхта… Това е лоша болест с лоши изненади. Прибирам бутилката, вмъквам се в кабината и смъквам шубата. “Вандреди трез”, което на български означава “Петък тринайсети”, препуска с огромните си бели стаксели през океана. Около тази яхта е топло, носят я пасатите, плъзгат се по ветрилата, скроени сякаш от модната къща “Карден”. Чак сега забелязвам, че корпусът на тази яхта е черен, той ми се мярна, докато навличах сух пуловер и бързах да вляза под завивката. Жан-Ив Терлен е бил сам-самичък върху трийсет и деветте метровия съд, но всичко около него е автоматизирано, или както Коста оня ден бе казал: това не е яхта, а перверзия!… Внимавай, доста си пиян, казвам си аз. Много ти е топло и си много пиян. Забрàви да духнеш свещта, ти си толкоз пиян, че забрави да видиш дори колко е часът. С “Вандреди трез” можеш да прекосиш и ада, и пъкъла, и преизподнята, бе казал Коста.

Хубави и леки мисли посещават човека, когато си пийне, става му топло и, разбира се, зарязва глупавите пози като тази, да подпира някаква си яхта, с някакъв си крак. Ще крепиш яхта с крак! Как не! Откъде-накъде? На когото му е писано да се разбие, ще се разбие. Слабото и немощното да си върви, да открива път на здравото и годното… Сладостното потъвах в съня, тъй както се потъва в снежната смърт. Малко преди да заспя, дочух ударите. Удря се, рекох си аз в полусън, щом й е писано да се удря, ще се удря, няма защо да висиш там с протегнат крак като някое висящо същество, нали така?…

Стори ми се, че падам от леглото… Трас!… Ей, момчето ми, ставай и бягай навън! Не се излагай, по-добре умри от пневмония, но спаси мечтата си, дълга девет и двайсет и пет, широка два и шейсет. Скачам и навличам панталон, след туй – върху пуловера – гумирана мантия с капишон. Третият силен удар ме завари навън. Залитнах, не можах да се задържа и паднах. Ударих си главата в нещо, хванах се за удареното и бързо се прехвърлих на кея. Седнах за не знам кой път на цимента и протегнах крак. Металната лайсна бе полуоткъртена, а под нея махагоновият транец – наранен. Сърцето ми се сви. Огледах се отново – наоколо никой. Хораа, къде сте? Какво правите? Защо спите? Не виждате ли какво става с брат ви? Имуществото му се руши!… Никой, разбира се – жива душа! Само дежурните лампи на пристанището и безстрастната светлина на островния фар, който на равни трезви интервали мята заревото си над вълноломната стена. Пипнах главата си, пръстите ми се овлажниха с кръв. Ами вие там, военните, защо сте, а? Защо са ви тия големи кораби, когато на крачка от вас един мирен човек загива?… Дъждът се плъзга по гумираната мантия и се стича по краката ми. Водата в пристанището клокочи, тя е черна и само там, където отразява светлинките, пламва отровният й блясък. Няма по-мръсно нещо от морето, гадно нещо е то; и то като бога – тъкмо когато си станал най-добър, ти се отплаща със зло.

Стори ми се, че някой минава по кея за пасажерските кораби.

– Другарюууу! – извика устата ми.

Дълго виках, но напразно, човекът мина и замина, без да ми обърне внимание. Може би думите ми бяха отнесени от вятъра, може би минаващото да не е било човек, по всяка вероятност не е минавал никой. Къде ще ходи по това време? Какъв кораб ще взима от пасажерския кей и закъде? Викал съм напразно, за тоя, дето духа. Взрях се в циферблата, нищо не се вижда. Влязох в кабината – два и четирийсет. Майко моя, нима течащото време е изчезнало и е останало само с метеорологическото?

Кракът ми вече трепери, сменям го, но и другият трепери, краката ми са уморени, а е необходимо да издържа още три пъти по толкоз. Мачтата потръпва, понякога се олюлява; някои от вантите свирят, падащото въже бие по кръстачката и всички тия шумове ме дразнят, защото са една зловеща аритмия на природата… Хрумва ми да рискувам. Какво ли би станало, дали няма да сполуча, ако изтегля яхтата по котвеното въже, да я отделя поне с половин метър от сушата? Минах по протежението на палубата и се озовах на носовата част. Наведох се и грабнах въжето. И изведнъж се разколебах. Това е може би най-глупавият вариант. Ами ако котвата се изплъзне още? Върнах се на моето си място и протегнах крак. По време на екскурзията до носовата част кърмата бе понесла още два удара. Слушай, мойто момче, казах си аз, защо ти е този съд? Нима удоволствието ти от скитането по море не се заплаща прескъпо само с това нощно бдене и с пневмонията, която ти се готви отвътре? Изобщо какво търсиш в морето? Подвизи ли? Това са глупости. В момента си заплашен, а човечеството се търкаля в топлото си легло.

И защо, да те пита човек, не се обърнеш за помощ към бай Лефтер лодкаря? Този човек винаги ще скочи от сън. Да бе! Как не се сетих досега. Тръгнах към градчето. Влязох в уличката, където беше тихо и дъждецът ръмеше приятно. Сушата е комфортно нещо, тук всичко си е уредено, закътано. Да не говорим за къщите, в които е още по-закътано, при тава – сухо и най-важното – нито един дом не се люлее, къщите си стоят по местата, здраво забити м почвата, непоклатими во веки веков. Калдъръмът е мокър, мокри са лозниците над главата ми, през оградите надничат мокри смокинови листа, между тях – мокри плодове. Тази мокрота милва душата, в нея не можеш да се удавиш. Къде живееше моят спасител? Вървя и оглеждам старите някога, сега нови, но имитиращи старинност жилища и търся една фасада с котва. Брей, че тишина! И колко е топло, а? Разкопчавам мантията, смъквам капишона, дъждът, който роси по косата, ме ободрява. Ето я къщата. Бай Лефтер живее в мазето, заобиколен от сто хиляди предмета, събирани по плюшкиновски из бреговете и пристанищата.

Почуках на прозорчето.

– Бай Лефтере, ставай!

Спасителят не дойде лесно на себе си, но постепенно се оправи. Учуди го фактът, че духа силно и вали. Той си ляга в светло и помни времето от вчера, а вчера беше най-тихото време за сезона.

Разбираме се с няколко думи и бягам обратно на пристанището, сядам на кея и протягам крак, яхтата ме ритва злобно, чакам и се взирам по посока на пасажерския кей. Най-после там се появи познатата лодка за разходка. Моят спасител гребе, пести бензин, трудно се гребе срещу вятъра, едва напредва, но той пести бензин. Движенията му са сръчни, древни, при този човек в морето не могат да стават грешки.

Ето го, кажи-речи, пред яхтата. Лодката продължава да напредва бавно и малко косо. Оставих кърмата и притичах на носа. Бай Лефтер хвана котвеното въже и започна да се обира по него. Все към котвата. Приготвих се. Той се изтегли до края и измъкна котвата. Чух я как се удари в лодката му. После загреба навътре, по посока на военните кораби. Лодката се отдалечаваше. Най-после старецът пусна котвата на желаната далечина. Започнах да тегля въжето, чувствувах как този път лапите захапват здраво, усещах ги как се забиват. Яхтата се намираше вече на няколко метра от кея. Фиксирах котвеното въже и се върнах при кърмата, където фиксирах и швартовите въжета. Готово. Всичко беше о кей.

– Чуден човек си – възмути се моят спасител, – не разбирам защо се мъчиш, когато можеш да ме събудиш и – готово. Защо се трепеш като грешен дявол, нали за това сме хора, да си помагаме. В края на краищата – човещина.

Беше десети септември, два дни след като пристигнах в Созопол. Един ден след като Коко си бе заминал за София.

16.

Движех се несигурно, бих добавил – непохватно; вятърът се колебаеше, стихваше, прибираше се в загадъчния си недостъпен замък. Но все още имаше движение, то ми позволяваше криво ляво да се вмъкна в пристанището. Така и стана, накрая се промуших зад фара и под неприятното прикритие на вълноломната стена зачаках милостта на случайните повеи. Не бързах, нямах работа, нямах цел. Спокойно се долепих към кея. Никакви други кораби, само катерът на граничните войски. Няколко глупаци ловяха риба, бяха въоръжени със спининги, смешни с модерната си автоматика срещу дребосъците, които от време на време измъкваха. Пристанището на Мичурин винаги ми е харесвало, можеш да скочиш направо от борда, да се освежиш, водата е чиста. Колко пъти съм решавал да се прехвърля от Созопол в Мичурин! Но туй пристанище е застрашено от източния вятър, така са ми казвали, не можеш да оставиш лодката и да прескочиш за няколко дни до София, винаги си неспокоен.

Изкачих се по стълбището до града и още в първия момент се запитах какво търся тук. Не искам да твърдя, че Мичурин е неприятно място, напротив, но всичко в него ми е много познато и лишено от изненади. В подобни моменти човек неволно си спомня афористичната мисъл: “Ветроходството е най-трудният, най-бавният и най-скъпият начин да се придвижите от едно пристанище в друго, където при това нямате никаква работа.” Влязох в бакалницата, след това в хлебарницата, на път за сладкарницата се отбих в книжарницата, там се взирах в заглавията. Не открих нищо. В тихия следобед последните летовници се шляеха пред пощата.

Старици в сиви дрехи, повечето от тях забрадени в черно, седяха пред домовете си. Вехтите им, спечени до болка земни лица напоследък са лишени от проблясващото някога в погледите им любопитство, няма го вече интереса в очите им, има неосъзната тревога, да не кажем, страх пред бъдещето. Стариците и малобройните старци вече са разбрали своята обреченост. Прокудени някога от Беломорска Тракия, те са населили черноморския бряг, заживели са в построени от тях или от държавата малки къщички-гнезда, в които са настанили посуда, деца, традиции. Градчетата и селцата са ги залюлели в люлката на годините, на всекидневието. Звучат тракийски и странджански песни, животът тече в руслото си. И ето го курортния бум! Мамо, къщата ни е малка. Добре, сине, съборете я. Едно след друго падат гвездата, угасват пъстрите пламъци в градинките, днес тук, утре там – една след друга израстват триетажни сгради с по десет-дванайсет стаи, три бани, три тоалетни, двайсет и пет легла. Мамо, през лятото ще се посвием. Добре, сине, добре, дъще. Старците се завират в най-тъмните апендикси на жилището и сякаш изчезват, превърнали се в сенки. Привечер, преди залез, призраците изпълзяват от скривалищата си, заемат столовете пред къщите и сякаш не виждат, не чуват. В стаите зад тях е светло, там шумят хора от други планети, по въженцата съхнат бански костюми, хавлии, касетофоните и радиото блъскат покоя, нараняват нежната и мила психика на дядовците и бабите, пронизващо пищят ватерклозетите, свистят душовете, бръмчат хладилниците, нощем под лозниците се пее на всички езици и отново касетофоните – небето над градчето се тресе, старците подскачат в бърлогите си, измъчени, обезсънени, да не говорим за патилата на тия, които са принудени да спят навън под навеса; всичко туй още повече засилва обидата и усещането им, че отдавна са ненужни. Сивата тъкан на крайбрежието – така наричам аз туй все още живуркащо малцинство, което не може да бъде скрито от погледите, – тази сива тъкан изплува привечер и опасва градчето, тя има цвят на прилеп, тази сива тъкан мълчи и крее пред пъстротата на автомобилите, федербалите, надувните дюшеци, топките, харпуните, плажните чанти и тоалетите на другоземците. Синовете, дъщерите и внуците сякаш не забелязват това, не съзнават колко са брутални. Мамо, ще ти постелем в мазето. Добре дъще. В мазето е тъмно и влажно, мазилката тук е още мокра, старите кости всмукват мрака, ставите болят, омършавелите тела се въртят върху одъра, а над главите им са се подредили десетки слънчеви, отдавна изсъхнали стаи. Но там е бизнесът на децата. Как да им направиш забележка, сам виждаш, че и те са се наврели в кухнята. Мълчи си и си трай. Така че сивата тъкан на Черноморието ни, съставена все от мили нежни душици, тлее и гасне в мъката си. Всяка къща си има своята черна пеперуда на входа, снимките от некролозите показват, че нежните душици ни напущат, отлитат от гнездата си огорчени.

А бизнесът все още не е показал истинските си зъби.

Понякога ми се дощява, както си вървя по асфалтираните улички на Мичурин или Ахтопол, пък и другаде, да се отбия две крачки встрани и да целуна скупчените върху тояжката ръце. Но туй си остава в сферата на минутната слабост, то се поддава по-лесно на описване, отколкото на реализиране.

17.

Вечерях в ресторант. Нервиран, както се полага от келнерите, тръгнах бавно към пристанището. Неизказано тиха октомврийска нощ. Само далечен тътен на дискотека. Пристанищните светлини се отразяват в кристал. “Ахасфер” е осветен от тях, яхтата е придобила нещо като призрачна глазура, станала е още по гиздава и този път наистина ми заприлича на Мерилин Монро. Така са ми казвали: яхтата ти прилича на Мерилин Монро. Днес вече ми е ясно, че стройната източена линия на “Ахасфер” е остаряла, тя стои несериозно до десетките навъдили се модерни фабрични конструкции – тумбести, широки и дълбоки, но удобни за обитаване. А хубостта на Мерилин Монро не остарява, в нея е втъкана устойчивост срещу времето. Колко смешни ни изглеждат днес някогашните филмови звезди, прорязали небосклона с красотата си, ни е се чудим на какво сме се възхищавали; демодирани са те, демодирана е обстановката, дрехите, начинът на снимане. Само тя остава незасегната от коварството на времето, като произведенията на класиката, без да носи, разбира се, някакво особено послание, но очарова и сега, възприемаме я като съвременна.

Повъртях се в кокпита, па се мушнах в кабината и отворих една бутилка да си допия. В тия плаващи къщички ако не друго, поне се пийва добре. “Ахасфер” стои като закован, скитникът евреин най-после е намерил покой. Фарът плюе светлинката си. Музика? Не. Вестникът, който си купил? Не. Оставù се на самотата, подай пръстче на тъгата си, пък и не си и толкоз самотен бе, мама му стара, със сянката си ставате двама, какво искаш повече? Запалил съм свещ. Сянката ми шава край мен, гърчи се, пречупва се, изкорубва се. Тази вечер нощта ми е достатъчна, нямам нужда от фенер. Оскъдната светлина помага и на кинозвездата, тя напуска мисълта ми и сяда на койката. Мога да си я представя отлично, тъй като съм я виждал на живо през август на хиляда деветстотин петдесет и шеста година в Лондон, когато правеше рекламната си покупка от магазина за вълнен трикотаж на Риджънстрийт. Виж кой е там, оживи се внезапно жена ми и двамата пресякохме улицата. Обзалагам се, че никой не може да устои, дори Айнщайн, и той би пресякъл улицата. На тротоара пред магазина, малко преди да влязат в колата си, сияеха кожата, устните, косата, очите, ноздрите, раменете, краката – всички съставки на общността Мерилин Монро. Поразиха ни не те, а откритието, че тази жена на паважа е по-красива от екранната, какво говоря – тя просто пронизва. Усмивката, очите, устните, кожата са неподатливи, камерата не може да ги експлоатира докрай, все остава нещо недоизказано, което и тогава, докато я гледахме, оставаше недоловимо за мисълта, то е подвластно може би само на шестото чувство.

– Да ви налея ли?

Поклащане на косата, Мерилин Монро се настанява удобно срещу мен и оглежда обстановката. Наливам и благославям полумрака, гостенката ми няма да забележи, че чашата не е измита блестящо.

– Ще ме приемете ли за един месец при вас? – Този път глава поклащам аз. – Искам да избягам от всичко, навсякъде биха ме намерили, само тук не, искам да си отдъхна, да се наспя.

– Успокойте се – рекох аз.

Имах чисти чаршафи, но преди отплаването трябваше да закупя още трийсет горни и трийсет долни чаршафа от магазина и да ги занеса някъде, да избродират на всички ММ. Точно така, трийсет денонощия, трийсет чифта чаршафи. Ами храната? Какво да й купя за ядене?

– Целина! – отгатна мислите ми тя. – Целина, домати и няколко дини, разбрахте ли?

Естествено. Щом си казах “естествено”, усетих как ме пробожда мисълта, че кинохимерата не е вече жива, да, тя е в земята, тя се самоубила, но щом седи на койката…

– Наздраве!

Повдигам чашата си, гледаме се в очите. Какво ли си мисли за мен? Косата й фосфоресцира. Ще те питам аз как ще фосфоресцираш след няколко дни без вана, кремове и масажи!…

– Ще се опитам да мина без тях – отговаря на мисълта ми Мерилин Монро. – Вие разбирате ли, аз съм скапана, иде ми да сложа край на живота си.

Плаче, разтърсва рамене, как ми се иска да положа длан върху рамото й!

– Знаете ли – не обръщам внимание на хлипането й, – присъствието ви тук ми подсказва факта за вечната неуловимост на идеята. Пламне ли идея в главата ми, напиша ли я, винаги, ама винаги ме заболява до смърт от това, че не съм изказал намисленото докрай, все остава нещо недоизказано и все не знам как да нарека това нещо, което не съм успял да разкрия. Туй сигурно важи и за екранния ви образ. Като ви гледам и сравнявам с екрана, въпреки магията на Холивуд идвам до усещането, че киното ви е длъжник, вие губите туй, което бихте могли да спечелите от реалния контакт с тълпата.

– Вземете ме – бърше сълзи тя, – ще ви помагам на палубата, ще ви готвя!…

– Е, щом ще ми готвите, съгласен! – успокоявам я аз и се изтягам на койката.

Какво пречи? Нещо ми пречи. Ставам и духвам свещта. Фиркан съм, но ще спя добре. Всъщност съм се излъгал, сънят не идва и не идва. Затварям очи и започвам да броя.

И чувам:

Кръц-кръц.

18.

Не бива така, това е удар под пояса! Но дали не съм се излъгал? Ослушвам се. Кръц-кръц-кръц… Лицето ми се налива с горещина, сърцето не може да си намери място. Да стана ли? Ослушвам се повторно. Къса пауза, а след това: кръц-кръц-кръц… Боже мой! Спущам крака на пода, сядам, ръцете ми обхващат главата, сещам се, че реагирам като жена, но нямам сили да се стегна. И колко бързо съм изтрезнял! Кръц-кръц-кръц… Дали пък не скърца въже? Излизам в кокпита, никакво въже, светът е като умрял, нищо не помръдва, линолеумът на морето някъде светлее, отразява мичуринските светлини; пристанищните лампи са угасени. Безсмислено е да се отдалечавам до кърмата, вън скърцането не се чува, не съществува. Сядам до руля. Ще ми бъде ли възможно да оживея, ще мога ли отново да се върна към предишните си радостни дни? Беше само преди пет минути, не повече от пет, едно нищо и никакво “кръц-кръц” обаче постави край на безгрижието. Възможно ли е? Трябва да проверя пак. Връщам се в кабината, ослушвам се, чакам, чувам сърцето си, другото е тишина… И ето: кръц-кръц-кръц… До безкрайност. Секва и започва наново.

19.

Излязох на кея, покрусата ме поведе в нощта, трябваше да вървя, да се отдалечавам. Спокойно минах през пристанищната част на града, заобиколих покрай дъгата на залива и влязох в стария квартал. В далечината, върху гърбицата на брега, ми се мярна известната гръцка църква. С тази църква също ме свързва спомен. В едно мое скитане по тия места през 1961 година попаднах тук и бях поразен от отчайващото безотговорно отношение на местната общественост и гражданите към небезинтересното находище на реликви. Намерих портата отворена, вътрешността на църквата зееше, върху пода й имаше слама, а на сламата лежаха две магарета, криеха се от лъчите на горещото слънце. Прекрачих входа и ме залюля смях, а може би плач, по-вероятно и едното, и другото, беше хем комично, хем трагично: магаретата ме гледаха с отегчение, а зад тях свободно нахлулата дневна светлина блъскаше цяла колекция от икони; дърво, натежало от плодове – на такова нещо ми заприлича църквата тогава. В Бургас написах гневен фейлетон по този повод и го поместих в “Черноморски фронт”.

На другата година ми се случи отново път със “Сириус” край стария квартал и ми хрумна да направя и аз един удар в живота си. Накарах Арон да се промъкнем между скалите. Морето беше спокойно, нищо не пречеше на намеренията ми. Арон Коен е брат на жена ми, все едно че ви говоря за Дани от “Тортила флет” на Стайнбек; тогава той се грижеше за движението на моторницата; от мотори не разбирах. Помолих го да ме чака, нарамих брезентов чувал и скочих на скалата. Спокойно се изкачих до църквата. Преди да се приближа до нея, си казах: “Ако вратата е затворена, ще се върна.” Добре, но вратата и този път беше широко отворена, просто ме канеше да вляза. Сламата жълтееше на пода, магаретата липсваха, огледах се и видях само едното – пасеше на източната страна. Трепнах от възбуда, пътят към големия удар бе открит. Влязох и огледах светиите. От кого да започна? Иконите една от друга по-хубави. Все големи. И толкова много, че ми налагаха поне десет слизания до “Сириус”, докато ги отнеса. Място за безпокойство нямаше, навън се стелеше запустение и безмълвие. Само гларусите. Но и те мълчаха. Вълнението ми идеше отдругаде – предстоеше ми да се докосна до едно съкровище. Но от кого да започна? А да бъде от св. Никола, той е покровител на морските труженици. Откачих иконата. В следващата секунда от нея заваля прах, св. Никола се изпари, изръси се на земята, в ръцете ми остана всичко друго освен изображението. Не помня дълго ли трая вцепенението ми, погледнах още малко дървенията в ръцете си и я захвърлих. Посегнах към втора икона. Щом я откачих, боята също се отлепи и се изръси на земята, но във въздуха остана облаче от пудра, виждах го ясно във обилната дневна светлина. Реших да се изхитря, отправих се към другата страна на помещението. И там се случи същото, богородиците, светиите и апостолите със сериозни лица се възнасяха, аз хвърлях ненужните рамки и накрая разбрах, че трябва да прекъсна грабежа, бях напълно убеден, че съкровището на църквата е поразено, но от какво, от нарушения режим във вътрешността? Може би през зимите тук шурти вода? Не знам, предоставям думата на специалистите.

Това приключение от времето на “Сириус” си спомних десет години по-късно, в нощта на покрусата, когато видях прочутата Василиковска църква на хълма…

Ами сега накъде? Реших да събудя Васил Станилов, да се наприказвам – гладкото море и космическата тишина ме влудяваха. Знаех как се отваря вратата на двора му, вмъкнах се и се озовах под навеса на вилата. В тъмнината напипах известната на мнозина маса от тежко дърво. Наместих се на пейката, все пак би трябвало да обмисля намерението си, изглежда, не е толкоз лесно да събудиш човек и да го занимаваш със себе си. От масата намирисваше на риба, върху плота й са изядени не един и не два кефала, край него понякога са сядали и двайсет души. Вече не помня събудих ли сатирика, но помня разговора, който проведохме, както си бях седнал на пейката и облегнат на масата.

– Кажи, Ахо, какво те вълнува? – Ахо идва от Ахасфер, псевдонимът ми от стършеловия период. – Защо ме събуди?

– Случи се нещо непоправимо, в обшивката се появи червей.

– Сигурен ли си?

– Току-що го чух, той гризе дървото.

– Неприятно – забеляза сатирикът. – Как си допуснал?

– Не става въпрос за подводната част, там е чисто, не става въпрос за морски червей, а за дървояд, сух червей, разбираш ли? Някъде над главата ми. Но скърца, дълбае, все едно че пробива душата ми.

– Къде точно?

– До покрива на кабината.

– Може би не е толкоз страшно.

– Засега не, но после?

Васил повдигна ръка, може би искаше да почеше главата си, но се отказа, навярно си е спомнил, че е шаблонно. Сетих се, че и аз трябва да го запитам нещо.

– Днес удари ли риба?

– Не съм излизал, посрещах гости… Над главата, викаш.

– Над койката.

– Ще го унищожиш. Да, ще го откриеш и ще го ликвидираш?

– Как?

– Не може да няма начин.

– Сигурно няма. – Бях готов да се вайкам. – Чувал съм, влезе ли веднъж червей в дървото, отърваване няма. Ще направи обшивката на сюнгер.

– Чудно, как е попаднал този червей, не подбирахте ли дъските?

– Ходихме чак в Родопите, Коста Никитов пълзеше и помирисваше, той познава дървото по миризмата му, дърветата миришат приятно и неприятно, нашите дъски миришеха само приятно.

– Какво ми говориш?

– Говоря ти, че дъските миришат приятно и неприятно.

Замълчахме. Васил като че се прозя. Изправих се и тръгнах в безгласната нощ. Вървях, вървях и стигнах до църквата. На вратата имаше катинар. Някой се приближи зад гърба ми. Защо да се обръщам, знам, че е магарето. Продължих пътя си, изправих се на ръба, под мен бяха скалите, още по-долу – морето; вляво – светлините на Мичурин. Нещо шумеше. Какво пък шуми? Нали е най-тихата нощ? В скалите се плискаха вълнички. Ами събуди се бе, Ахо!… Излязъл е вятър!

Това е вече друго, при тези обстоятелства мога да се прибера. Заспах и тръгнах край залива, заобиколих го по обратния път, спуснах се в кабината и легнах. Естествено ослушах се, но напразно, морето и вятърът бяха създали дълбоко подмолно шумолене, достатъчно да покрие скърцането на презрения дървояд.

20.

На сутринта вантите запяха – вятър от запад. Швартовото въже се превърна в струна, а яхтата потръпваше – жребец, надушил кобилка. Навлякох шубата и отидох в контролно-пропусквателния пункт. Без да му мисля много, задавен от яростта си, направих заявка за Бургас, но как ще стане това срещу вятъра, не си дадох сметка; тайно се надявах на промени, през октомври ветровете менят посоките си по няколко пъти на ден. Отвързах се от кея. Докато вдигах грота, усетих удара върху котвеното въже – жребецът вече риеше пред себе си. Измъкнах котвата и се понесох. Не усетих кога вълноломната стена остана зад гърба ми. Стисках здраво румпела и се радвах на скоростта си, но, общо взето, настроението ми беше лошо, мисълта за червея в корпуса бе минирала съзнанието ми – край на спокойствието, край на радостта. За по-малко от три минути извърших простата манипулация с шкота и румпела, нагодих си полуавтомата. На него ме бе научил Коко. “Ахасфер” легна на курс към нос Емине, а аз се освободих, поне за един час. Приготвих конска доза кафе, напълних чашата и я изпих в кабината на топло. Порових в книгите, все някъде можеше да пише нещо за червеите. Оказа се, че никъде, сегашният морски свят не се интересуваше от тия животинки, живеем във времето на пластмасите, дървото все по-рядко влизаше във вниманието на яхтостроителите. Отново седнах на руля, бях паднал малко от курса. Коригирах. Край мен минаваха лодки, чепарджиите се връщаха в Мичурин с обидени лица, вятърът им бе изиграл лоша шега. Връщаха се и риболовните кораби; завиждах им, имаха път само до Созопол, а аз може би ще лавирам до вечерта, предстоеше ми да прокарвам шевове по морето, до побъркване. Пътят ми е око петнайсет мили, но с този вятър ще ми се наложи май да правя четирийсет. За първи път съжалих, че нямам мотор; нали ви казвам – гневът ме душеше.

При последната точка от вряза на първия тегел, когато се намирах най-далеч от сушата, малко преди повръта, вятърът неочаквано предупреди, че си отива. Не мина половин час и той изпълни заканата си. Отново, не знам за кой път в живота си, увиснах. Стана топло, отначало се показа някакво подобие на слънцето, но то узря и се превърна в истинско слънце. Раздвиженото море придоби ведър цвят. Захвърлих шубата. Наблизо мина самотен риболовен кораб, някой ме повика по прякор. Мина и замина. Да беше ме взел на буксир!…

Слънцето се изявяваше, небето край него стана златисто, облаците се оттегляха далече. Водата полегна, по нея мина светла жизнена ласка, сякаш огромно паламудно стадо излезе на повърхността за глътка кислород. Съблякох се и се джаснах. Поплувах малко наоколо. Като се отдалечих, погледнах своя осъществен блян. С чистата си бяла боя ветроходката ми заприлича на милосърдна сестра, истинска красавица, която дори не подозира, че е болна от неизлечима болест. Мъката ме притисна с познатата си хватка, издигнах глава над водата и с пълен глас отправих ругатня към Коста Никитов.

21.

Наистина, защо се случва така в живота и какво бе попречило на съдбата ми да подмине тази дребна подробност, да не инжектира микроскопичното червейче в корпуса на моята мечта? И защо е необходимо винаги да не достига нещо за пълното тържество на щастието? Спонтанно бликналата ярост възбуди духа ми и задвижи отдавна ръждясали скрипци на съзнанието ми; с груба дивашка сила, с разтърсваща езическа мощ ме покори омразата, която накрая придоби сценариен завършек – виждах се как разтварям треперещи от гняв пръсти, докопвам шията му и стискам, докато езикът и очите изскочат от проклетите им дупки.

Заплувах към яхтата. Тя вече не беше кротката бяла хубавица отпреди няколко минути, а боен кораб на възмездието и наказанието. Войнствената й красота ме зовеше на поход. Изхвърлих се от водата на кърмата, подсуших тялото си с хавлията и се облякох. Ето го и вятъра към града – най-после ми провървя – духна толкоз, колкото ми трябваше, платната въздъхнаха, а вантите скръцнаха със зъби; “Ахасфер” усети, че му се възлага странната мисия и правото да наруши един установен ред – да попадне в зоната на граничната ситуация, да вземе участие в едно убийство, заедно с мен да сложи край на една несправедливост. Моравите призраци у мен, които дремеха във всяка човешка душа, се надигнаха, отвориха мътни гуреливи очи. След като омразата бе успяла да раздвижи изцяло енергията на същността ми, нататък, за собствената ми философия, се оказа по-леко. В края на краищата защо да не полудея, нима не мога да дам божествена багра на гнева си и да прекрача отвъд линията на досегашното си поведение? Нима ще бъде лошо, ако навляза в моравите пространства на друга житейска тоналност, на други, драстично различни от досегашните ми усещания и преживявания?

Пред мен се изпречи свят за покоряване, предоставяше ми се възможност да се превърна в господар на силни страсти, да разголя епично душата си в космическа тържественост, сред силно контрастни, бели и черни цветове. В света, който се втурвах да превземам, щях най-после да бъда свободен, сладостно подчинен само на разтърсващи съзнанието емоции.

Да, приемам предизвикателството на съдбата, щом тя бе проявила мръсната си наглост да постави червей в ароматната ябълка на моето щастие!

22.

Морето се солидаризира с мен, промени се и неговото настроение, то почерня, но преди това почерня небето, над главата ми се струпаха железни, натоварени с гибел облаци. Превърнал се в чист северен, вятърът затъркаля яхтата пред себе си. Пред себе си той търкаляше и хиляди голи жени, на това ми приличаше пяната на вълните, на бели съблечени гърли, които се премятат с писъци по неравната повърхност, потъват и пак се появяват, безпомощни да прикрият голите си форми, безпомощни да се заловят за нещо. Огромната маса вода неудържимо се стремеше да изхвърли всички бели красавици на брега, изобщо да изтласка цялата водна пустиня на сушата, да удави де що срещне, да извърши всички възможни злодеяния. Заедно с морето препускаше и времето, но то ми се виждаше уморено въпреки вечността си, жизнените му сили ми се струваха изчерпани, в лицето на това време не се четеше никакво безпристрастие, липсваше строгият съдник, обратното – само жаждата за мъст и зловещото намерение да прояви пагубната си несправедливост, като помете с безстрастен замах не само некадърното, но и кадърното.

– И нека! – извиках към ветрилата аз. – Така ще бъде по-добре, щом възхваляваме и носим на ръце глутница бездарници, да ги удавим и тях; по-добре да изчезне всичко, иначе няма начин да бъдат унищожени хлебарките недоносчета, накичили се с щедро раздадените им ореоли…

И виждах как гневното море-време безпощадно дави плеядата почетени самодоволници, а те крещяха и се молеха да им вземат ореолите, но да им върнат живота и никак не ги утешаваше фактът, че до тях също умираха премълчаваните дотогава кадърни хора, за които знаеха, че са кадърни.

Омразата ми към един-единствен човек вече преливаше и се насочваше към човека изобщо. То се знае, може да се подразбере веднага, причислявах се към пренебрегнатите. Към естествено породената у мен мизантропия се прибавяше и ненадейно изплувалата, дявол знае къде спотаявалата се до този момент злост.

Стисках румпела и се взирах напред, но колкото и да се съсредоточавах, откривах само едно – светът се превръщаше в смес от плесен, тиня и ръжда.

23.

Нощта падна рязко, без здрачаване, на всичко отгоре липсваха каквито и да са брегови светлини, напразно търсех познатите фарови импулси – напред и вляво мержелееше една-единствена светлинка, но тя не премигваше, усилията ми да я вкарам в дузината познати характеристики на пристанищата и островите се оказаха безплодни. Погледнах компаса, той блуждаеше, стрелката му се бе освободила от притеглянето на Полярната звезда. И докато се досетя, че съм влязъл в шантавата област на рудниците, усетих под краката си и чух как флашкилът застърга по дъното. Тогава светлините на целия бургаски залив се запалиха отново. През уплахата ме порази кристално ясната мисъл, че съм заседнал в плитчините на Биволите. “Биволите” моряците наричат перфектно загладените и излъчващи гранитен блясък черни камъни, които в спокойно време се подават над водата и приличат на полегнали в морето биволи. Може да ги видите винаги пред нос Свети Никола. В техните плитчини са намерили гибелта си десетки кораби. В навигационните карти е нанесена магнитната аномалия на местността, но дали по тази или по “друга причина” корабите стават зян там? “Другата причина”, за която споменах, не е толкова невинна; упорито се носи от уста на уста, че нощем, в мъгла или в бурно време, светиниколци поставят измамни светлини на подходящи места по брега, насочват корабите в плитчините и търпеливо чакат спасените екипажи да бъдат отведени до Бургас. Тогава светиниколци нападат безлюдните съдове и ги разграбват. Не бях ли подмамен така и аз от подобна светлина? Но тия събития са се случвали някога, когато селото не се е наричало Черноморец, а Свети Никола. Какво всъщност бе сполетяло “Ахасфер”?

Сега имам време да ви занимавам с минали събития и ще се върна повторно на тях, но тогава не ми беше до легенди и слухове; тогава аз направо скочих при платната и трескаво заработих. Както трябва да се очаква при такива случаи, гротът заяде, но все пак се справих, спасих яхтата от излишно по-силно накреняване. Вълните блъскаха корпуса, на моменти “Ахасфер” се накланяше застрашително и упорито се стремеше да загребе вода с левия фалшборд.

Не биваше да губя дори секунди. Започнах да се събличам. Ръцете ми трепереха от уплаха, пръстите отказваха да разкопчават, зъбите затракаха не от студ, а от възбуда. Спуснах се от подветрения борд и се гмурнах в абсолютната тъмнина. Разчитах на опипването. Намерих с пръсти мястото, където чугуненият фалшкил лежеше върху килим от нискостеблени водорасли и дребни мидички. “Ахасфер” бе легнал върху сравнително равния гръб на подводна канара. Поех глътка въздух и се гмурнах повторно, с опипване се постарах да отгатна къде свършва скалата. Слава богу, между фалшкила и бездната нямаше повече от два метра. Това обаче означаваше, че незабавно трябва да се върна на палубата. Изхвърлих се по моя си начин от водата на кърмата и както постъпих през деня след къпането, подсуших се с хавлията. Навлякох вълнени дрехи. Преди да се затопля, както се полага, заех се да вдигна отново платната. Без вдигнати платна бях направо загубен, “Ахасфер” се олюляваше от тласъците на вълните и както предположих, отместваше се сантиметър по сантиметър към ръба на скалата. Без да ми е известно бързо или бавно, предстоеше му да се озове в дълбоката вода, а дълбоката вода означаваше каналът между Биволите и близкия бряг. Като казвам близкия бряг, разбирайте двайсет-трийсет метра. В тях ми предстоеше да извърша (ако мога) няколко бързи маневри, да опитам късмета си. Ще успея ли да се измъкна? Как ще стане това в тъмнината, не знаех, но бях длъжен да се подготвя, бях длъжен да изчакам събитията с вдигнати платна, иначе как да се отърва, отивах право в брега.

Ветрилата попляскваха, стараех се да ги държа хем свободни, хем немного свободни, така поне мислех, че е правилно. Можех да опитам и друг вариант – да ги натегна за много силен крен, това положително би ме изтласкало от капана, но пусти страх, как да го преодолея! Разчитах на бавното придвижване към ръба на скалата, яхтата да се откачи и да потегли. И колко да чакам така? Кога ще настъпи моментът?

24.

Небесната алхимия сутринта ми поднесе един златен изток. Вятърът като да бе тръгнал на разходка върху лениво, наситило се на злодеяния море. “Ахасфер” лежеше килнат наляво, вълничките му нанасяха закачливи шамарчета. Войнствената красота на бойния кораб, тръгнал да отмъщава, се беше стопила. Загубил надежда, че вятърът може да я откърти от скалата, оглеждах плаващата мансарда с отчаяние. Щеше ми се да заплача неудържимо, на глас, както в детските градини. Ставаше все по-ясно, че в личната ми жизнена сфера всичко се разнебитва и рухва. Много близкият бряг, по който различавах подробности, да речем, като зрелите млечки между камъните, отвори уста и ме предупреди: “Слушай, наивнико, вече ми досаждаш, позволи ми да ти дам един съвет, я зарежи “разкоша” на морето и слезни в “мизерията” на презряната от теб земя; ритни каика си по задника, виж докъде я докара. Това е моето предупреждение, днес те заметнаха върху скалата, но си невредим, утре може да ти се случи и по-лошото. Вслушай се в думите на старата си мащеха земя – плюй на лудориите!”

Обаче аз плюх по посока на брега.

Цяла нощ не бях мигнал, лицето ми се вцепеняваше от изтощение. Влязох в кабината и се опънах на лявата койка, заради наклона тя бе по-удобната.

Отворих очи към единайсет. Стоплих си малко кафе и излязох в кокпита. Не ми оставаше друго, освен да затопля този топъл октомври, слънчевият ден ми се натрапваше с умиротвореното си море, набръчкано от светъл като сребро бриз. На мен тогава ми бяха нужни не бризи, а силни плещести вълни – да разклатят корпуса, да го подигнат и запратят в тъмните дълбочини на спасението.

И все пак не можех да се въртя само в кокпита и да чакам, трябваше да измисля бързи и умни мерки, да докарам хора, много хора, да ги наредя като бурлаки по брега, да забият нозе в сушата, да усучат въже през рамо, да се напрегнат. Съзирах някаква надежда в разклащането на каика, в неговото издърпване, да влезе най-после в дълбоката вода и да се сбъдне прословутото пожелание “три фута под кила”.

Залових се да помпам гумената лодчица.

25.

Обикалям по уличките на селото. От половин час се питам къде всъщност се намирам. Ако трябва да си призная искрено, почти съм сигурен, че се намирам в кошмар. Колко слабо съм познавал Черноморец! Защо? Заради глупавия ми страх от радиацията. Близо до това село, в чудесен, огромен пясъчен залив, между нос Свети Никола и нос Атия, се влива невинна микрорекичка. Тази рекичка идва от мина Росен. Тя има ръждив, понякога оранжев цвят, за нея казват, че е силно радиоактивна; водата й в мината се използувала за флотация, а след туй най-безотговорно я отпращат към морето. Споменатият залив е вълшебен, но почти безлюден. Казвам почти, защото през лятото съм виждал в него стотици наивници, предимно чужденци, които не могат да прочетат табелата “къпането забранено”; плуват, играят си безгрижно с вълничките, децата им крещят от възторг. Защото никой не ги е предупредил. Щом радиацията в повечето случаи е равнозначна на смъртта, какво да търся в село Черноморец?

Сега търся двадесетина здравеняци или един трактор. Не виждам обаче нито едното, нито другото; уличките са пусти, всичко край мен е забулено в сумрачина. Вече не знам колко пъти по половин час са изтекли и повече не става дума как да намеря двадесетина души или един трактор, а как да се измъкна обратно от капана. Струва ми се невъзможно. Поне да срещна някой, никой не се мярка по уличките. Кого да питам за изхода към пристана? Няма никакъв човек, няма и кокошка. Продължавам да вървя, казвам си – напредвам ли по надолнището, ще намеря пристана, където съм оставил милата ми надувна лодчица. Но уличките са прокарани по енигматичен начин; на най-ниската точка, дето трябва да се предполага, че лежи пристанището, не лежи нищо, изправяш се, да речем, пред къща и трябва да се връщаш обратно по нагорнището. Добре, връщаш се, но горе също няма нищо, отново къща и трябва да избираш – или наляво, или надясно Добре, каквото и да избереш, пак ще се върнеш на старото място. Напразно дириш площадче, няма площадче.

Почувствувах се уморен. Седнах направо на земята. Замислих се. Всичко бе започнало от този презрян червей. Той бе предизвикал гнева ми, гневът бе предизвикал омразата, омразата бе предизвикала яростта ми, яростта ме беше вкарала в своя бесен мрак и оттам се заредиха последвалите го нещастия – засядането върху канарата, а после – влизането ми в кафкианския лабиринт.

И къде в този хаос се намираше Майстора? Имаше ли начин да го открия? Ето, отново мисля за Него и забравям, че нямам възможност да изляза от селото.

Скочих на крака, взех един камък и го запратих в прозореца на най-близката къща. Стъклото се строши, шумът от чупенето се превърна в трясък, след туй настъпи познатата тишина. Но прозорецът се отвори. Показа се пресушено от пости и полска работа, леко докоснато от слънцето лице на жена със забрадка.

– Другарко – извиках, – вече полудявам! Кажете ми как мога да напусна проклетото ви село!

Лицето на жената изчезна, прозорецът се затвори.

Наведох се, затърсих втори камък. Но този път долу се отвори стара, опасана с ръждиви окови порта.

Пред мен застана нисък, навързан сякаш от мускули мъж с брадясало, широко кокалесто лице. Сплесканият му костелив нос заемаше логичното си положение между силно изпъкнали крайочия. Приказносините му очи гледаха по детски, светлината в тях се състоеше от истина и наивност. Нищо и никакъв шаячен панталон, без цвят;  възкъсичък и възтесничък пуловер от груба прежда, с оръфано биè, продупчен от молци. Под пуловера стопанинът на къщата носеше риза без яка, също безцветна. Поведението му ме зовеше да вляза. Прекрачих под керемидения свод на портата и се озовах в дворче, което в никакъв случай не можеше да се назове градинка, макар че там растяха няколко хризантеми. На хризантемите им беше тясно да виреят в педята земя, между натуриите. Преди всичко, преди да зърна останалите предмети, в очите ми влезе вехта спасителна лодка. Вгледах се внимателно за надписа, но не го открих, беше наивно маскиран от дебела катранена мазка, така и не разбрах тази лодка на кой параход е принадлежала. Много бъчонки имаше, бяха навсякъде, ония весели качèта от жълти липови дъски с още по-весели дървени обръчета. Помня ги от някогашните години, с тях в страната ни се внасяха маслини. В дворчето имаше и тенекиени кутии с надписи от топлите ширини на земното кълбо, пак за маслини. Докато си отговоря, съгледах спасителните пояси. Те лежаха един върху друг в преддверието на избата. Този път успях, разчетох надписа, беше името на италианския Кампидолио”. Изтръпнах. Ако ви се случи да разлистите стари броеве на “Бургаски фар” или “Вечерна поща”, не може да не ви направи впечатление описанието за гибелта на “Кампидолио”. Той бе завършил скитническия си живот в плитчините на Биволите.

Но не това е краят, историята има свое продължение. Както се случва обикновено по силата на неписаната традиция, едноличният собственик или италианската параходна компания – мисля, че се именуваше “Лонд Триестино” – поръчва друг кораб и му дава същото име “Кампидолио”. Колко години е плавал и вторият “Кампидолио” по морските си пътища, не ми е известно, но в даден час и той се подчинява на съдбата си, отправя се към същите тия Биволи, нанизва се на същите плитчини.

И вече е въпрос на подробности дали от първия или от втория “Кампидолио” са плячкосани бъчонките, спасителната лодка и спасителните пояси; вероятно от двата. Нямах време да разгледам останалите трофеи, стопанинът ме поведе към избата. Придружени от характерната за подобни помещения миризма на мухъл, терпентин, старо дърво и паяжини, започнахме да се изкачваме към горния етаж. Направи ми впечатление, че стълбата не скърца, огледах я по-внимателно и какво да видя – корабна стълба.

Стаята, в която ме въведоха, се оказа просторна, но ми се натрапи несъвършеното й обзавеждане. Железният персон и половина креват заемаше обичайното си място. Ковьорът над кревата ми се стори сбъркан, изработката и цветовете май бяха скъсали корените си със селото. И креватът, и ковьорът обаче не можеха в никакъв случай да се вържат с щурвала, облегнат на масата. Как е бил демонтиран този щурвал от командния мостик на парахода, само свети Никола можеше да разкрие. И какво търси в тази стая, как може да се обясни присъствието на радиослушалките и корабния часовник? Мъртвите стрелки ми подсказаха, че и часовникът не върши работа. Огромната карта на света ме порази с удивителното си по техника и яркост оцветяване. Приближих се да разгадая произхода й. Географските наименования се оказаха на английски. Гумирани моряшки манти и капишони се търкаляха пред краката ми. На пода береше душа персийски килим. В мизерен, кремаво боядисан кухненски бюфет събираше прах превъзходен винен сервиз. За да го разгледам по-добре, разместих два стола от неръждаема стомана и черна кожа. Отворих остъклените вратички на бюфета. В една от чашите гранясваше олио, в олиото плаваше кръстачка с тапички и фитил, стопанката в даден момент се бе принудила да импровизира кандило. Върху три грозни кухненски стола бяха скатани десетина одеяла. Разлистих ъглите им и открих предполагаемите инициали на латиница, но буквите бяха отчаяно преплетени и не успях да ги разгранича.

Влезе стопанката, тя внесе със себе си повея на древна тракийска кротост и съпружеска преданост. Носеше огромна табла за сервиране. Върху таблата потракваха кристални чинийки със сладко от зелени доматчета, кристални чаши с вода, сребърни лъжички и порцеланова кана. В каната сигурно имаше още вода.

Доколкото разбирах от обикновена човешка психология, собствениците на този дом се гърчеха в самотата си, по лицето на жената сякаш бе изразено чувството за вина заради нейната безплодност. Наистина, наоколо не ми се мярна дете, а и галерията от снимки не ми подсказа каквото и да е детско присъствие.

– Искам да се махна от селото ви – заявих. Поех чинийката и лъжичката. – Трябва да ми посочите пътя към пристанището.

– Лесна работа – рече мъжът.

– Лесна работа! – казах сякаш на себе си. – Три часа се въртя по илиците, лесна работа!…

– Няма страшно – успокояваше ме мъжът.

Доматчетата в моята чинийка бяха трички, захаросани, навярно сладкото е било приготвено по-миналото лято; то не ми се понрави, преглъщах.

– Селото ви има лоша слава – забелязах. Пиеше ми се вода, но се отказах, кристалът ми се стори недоизмит от предишни употреби на чашата. – Много лошо се говори за вас.

– Не знам – отвърна мъжът.

– Как да не знаете, не сте ли чували?

– Не.

– Доколкото ми е известно, бургаският съд се занимава само с вас.

– А!

Металната дантела, която обрамчваше таблата, с положителност бе позлатена; от плоскостта й, между чашите и каната, надничаше одалиската на Енгър; наистина хубава жена, но прашна.

– Това например откъде е?

– Кое?

– Кормилото! – Посочих щурвала. – С него управляват параходите.

– Не знам – рече мъжът, – намерих го.

Посочих часовника.

– А това?

– Намерих го.

– Бе много лесно ги намирате тия хубави неща! – реагирах аз. – Кажете къде, и ние да си намерим.

– В селото – отвърна мъжът.

– И сервизите.

Мъжът поклати глава.

– Във всяка къща ли има подобни предмети?

Преди да отвърне, мъжът помисли.

– Не във всяка.

Чак сега той посегна към доматчетата. Захрупка с удоволствие. Докато той се занимаваше със сладкото, тръгнах да разглеждам снимките по стените. Много от тях бяха чудесно обрамчени. Особено една. Между рамката от слонова кост ме погледнаха благородна възрастна дама и достолепен мъжествен старец – забележителна, поживяла вече на света двойка. Дамата седеше в солидно тапицирано кресло зад тънкокрака, доказала расата си масичка. Вляво от жената стърчеше другарят й. За разлика от други идентични снимки старецът не бе положил ръка върху рамото на дамата си. Беше подгънал десница под елегатна куртка без пагони. Пръстите на десницата стискаха без видимо напрежение стародавна флотска фуражка.

Постарах се да намеря кураж за ирония:

– Това са сигурно родителите ви.

– А!…

– Тогава кои са? – настоях аз.

– Не знам.

– А тази лодка?

Посочих надувната лодка. Тя лежеше върху медальона на килима, което ще рече – в средата на стаята. Греблата й бяха подпрени на поомекналите бордове.

– Това нещо лодка ли е? – заинтересува се искрено мъжът и върна празната чинийка в подноса. Надвеси се над лодката. – С жената се чудехме какво ли може да бъде.

– И нея ли я намерихте?

– И нея.

– Къде?

– На пристанището.

Искрен човек.

– И я прибрахте?

– Ми какво да сторим?

– И да знаете случайно на кого е?

– Не знаем.

– Моя е.

Надувната лодка минаваше за най-функционалния придатък към “Ахасфер”. С нея излизах на плажовете. Мъжът гледаше ту лодката, ту мен.

– Беше на пристанището – настоя той. – Захвърлена.

– Не беше захвърлена, а оставена.

– Чакай сега, твоя ли е?

– Моя е!

– Не знаех – рече незаангажирано мъжът. – Ако си я оставил ТИ на кея, вземи си я.

– Ще си я взема, разбира се.

– Извинявай.

Това “извинявай” за малко не ме разсмя. Овладях се. Щях да се усмихна за първи път, откакто чух червея в корпуса и паднах в мрака на гнева.

Разположих греблата по-надеждно, подхванах левия борд с дланта на дясната си ръка и се изправих. За да не се допира лодката до пода, подгънах леко ръката си.

– Накъде да вървя?

– Към пристанището.

– Къде е то? Три часа се лутам.

– Надолу.

– Какво значи надолу?

– Спущаш се.

– Добре, но като се спущам, уличката долу свършва без пристанище, а като продължа по другата, тя пък започва да се връща обратно.

– Къде обратно?

– Нагоре.

– Трябва надолу.

– Питам, къде е пристанището?

– Където си оставил лодката.

Махнах с ръка.

26.

И какво стана, отново вървя сред селото-инкрустация, в музейна светлина и тишина, само че този път натоварен, наказан да влача двайсет килограма, сякаш някаква неприкосновена сила ме подлага на допълнителни и увеличаващи се изпитания. Кога най-после ще намеря пристанището? Засега търся нещо, после ще търся заседналата, килната настрана яхта. О, веднъж да стигна до нея, да изпия едно кафе, да полегна, да се завия! Но какво стана с големия ми устрем? Бях тръгнал да изсипя гнева си върху майстора, да го убия и да го излежа – да докажа на света, че най-после се е намерил един човек, осъществил възмездието, поне един под небето е успял, отмъстил е на злото, което дръзва да минира щастието.

Къщите край мен са без прозорци, трябва да се вгледам, за да ги видя; зидовете на дворовете са без врати, трябва да се съсредоточа, за да ги открия. Небето е рехаво, безцветно, обезгларусено. Слава богу, мирише на море, носът ми долавя присъствието му, но къде е то?

Копнеех да видя жива душа, стига да не е някой от моите морави призраци, населяващи моравата селва на духа ми. Къде се дява мизантропията ми?

Този, който се зададе срещу мен обаче, не приличаше на призрак, призраците не носят шуби, главите им не са декорирани с шапки на норвежкия търговски флот.

Застанах на пътя му.

– Къде?

Онделните съставни части и техните най-прости съединения на този не толкова млад, но не и толкова стар човек бяха скрити под шубата. Между шубата и шапката надзъртаха свирепи черни очи, зееше разцепена от удар горна устна, в чийто отвор сговорчиво се потайваха два кафяви зъба.

– Къде отиваш, питам.

– Тази лодка е на Христо – рече човекът с шубата. – Къде я носиш? Тя е на Христо.

– Не е на Христо.

– На Христо е, той първи я видя и си я взе.

– А ти откъде си взе това?

Посочих газовата бутилка и котлона с двете гривни. На въпросните гривни сполучливо си правех кафето и гозбите. Целият пропанбутанов комплект беше в ръцете на непознатия светиниколец. Той ме наблюдаваше в упор, нещо преценяваше.

– От каика ли ги взе?

– Той беше захвърлен.

– Къде?

– Там.

– На Биволите!

– Аха.

– И как отиде?

– Имам си лодка, аз съм рибар.

– Тази шуба, тази шапка?

– Намерих ги вътре.

– В каика?

Примигваше.

– Знаеш ли чии са? – казах.

Двата зъба ме гледаха и май се съвещаваха, сигурно се питаха този да го ударим ли с нещо по главата, или да не го ударим.

– Ние там си намираме много неща – отвърна гласът му.

– Откога?

– Баща ми си е намирал, дядо ми…

– И що маслини сте изяли!… Ти колко бъчонки си свил?

– Ние си ги намираме – каза гласът му, сякаш светиниколецът нямаше нищо общо с него.

– Сваляй шубата!

Двата кафяви зъба заспориха припряно – да го ударим или да не го ударим. Въпреки уплахата си стоях невъзмутимо срещу тях и привидно нищо не можеше да ме накара да отстъпя. Пропанбутановата печка, шубата и шапката бяха част от моето имущество, компоненти от моя плаващ минирай.

Светиниколецът остави печката на земята, свали шапката от главата си, съблече шубата.

– Сега ще ми кажеш ли как да се добера до пристанището? – запитах.

– Надолу! – той махна с ръка към посоката, от която се беше появил.

Не можах да му кажа какво мислех за неговото “надолу”, той си отиде, изчезна нагоре; музейният декор от мъртви къщи и огради го погълна.

27.

Но се появи друг. Носеше одеялата и възглавниците. Наложи се да поспорим: той твърдеше, че са негови, аз го уверявах, че са мои. Докато дискутирахме, оглеждаше струпаните наоколо вещи и те го разколебаваха. В даден момент опонентът ми хвърли товара си в общия куп, усети, че му олеква, и си отдъхна. Какво ли ми трябваше – взех, че му се скапах. Отвори една уста!…

Нарече ме неблагодарник, обиждал съм го, наместо да му благодаря, задето ми ги носи на крака.

Възразих му.

Той отново настоя, че ми ги носи наготово, направо от каика, просто ми ги поставя в краката.

Поисках да зная какво значи наготово.

– Без да си правиш труда.

– Благодаря ти.

Тогава той се отдалечи.

Но се появи друг, той ми остави тенджерите и тиганите.

Привечер, малко преди да се стъмни, на купчината легна последната задигната вещ – рамкираната снимка на “Вандреди трез”. Донесе я човекът с най-кръвожадната външност, притискаше я нервно под мишницата си. Повлиян от свирепото му лице, неволно огледах десницата му. Логично очаквах вместо пръсти да зърна кука. Предположенията ми обаче не се потвърдиха, човекът нямаше кука, имаше си ръка.

– Извинявай за проявеното любопитство – рекох, – но… само това ли… успя да…

– Закъснях – отвърна той, – днеска водих детето на лекар в Бургас. Като се върнах…

– Каикът бе ометен, викаш.

– Да.

– Само картината.

– За да не се прибирам с празни ръце.

Очите му шареха между покъщнината ми.

– Можеш да си я задържиш – омекнах аз.

– А, моля ти се.

– Тогава избери си нещо по-интересно.

– Моля ти се!…

Отиде си, тесният му гръб с клюмнало дясно рамо хлътна в една от преките на лабиринта.

28.

Налагаше се да изпреваря тъмнината. Измъкнах от купчината един дунапренов дюшек и го разположих на земята. Подредих шестте одеяла като листа на баница. Върху дюшека разположих две пухени възглавници, до тях – електрическото фенерче и радиото. Съблякох пуловера си, останах по поло. Мушнах се под одеялата. Повъртях се наляво и надясно, а накрая се разположих по гръб. Туй положение ми се стори най-удобно за заспиване. Затоплих се. Ослушах се. Познатата, втръснала ми се вече тишина! И тъмнина, разбира се, къщите край мен не светеха. По едно време ми се счу шум, наподобяваше стържене, някой сякаш точеше острието на огромен нож, може и ятаган. Вслушах се по-съсредоточено – нищо, тишина. Изглежда – слухова халюцинация. Щеше ми се небето да се пооткрехне, да покаже някоя звездичка, мечтаех да се заловя за светлинка, разчитах да ми помогне, да освети поне една от нишките, да лумне някоя спасителна мисъл, да се задействува логическата верига на задачата. Въпреки тъмнината обаче вътрешният ми взор бе замрежен от сложен рисунък, в него нахлуваха съзвездия от орнаменти и арабески, развихрени линии и пунктири, млечни пътища и галактики, накрая погълнати от убийственото всмукване на една черна дупка. Погледнах в дъното й – там весело и безгрижно като в детски трикфилм подскачаше мъничко, безкрайно симпатично червейче. То си подскачаше и подсвиркваше, но само докато се появи злото, олицетворено от Майстора. Щом се появи Мастора, червейчето загуби безобидния си характер, в отворената и пееща дотогава устичка израснаха остри зъбчета, в оченцата трепна проклетия. Майстора се наведе, постави червейчето в дланта си и се огледа, търсеше къде да го пъхне. Наоколо се появиха улици с големи сгради и къщички с градинки, автомобили, отрупани с плодове дървета, в канали и заливи плаваха кораби, дефилираха мебели и замъци от слонова кост.

Разнородността на тази фантастика не ми се хареса, нито символиката ми допадна, реалността крещеше по-силно от тях – едно мизерно червейче бе запратило на бърза ръка каика ми на скалите, а мен сред село Черноморец, легнал на улицата, обграден от вещите си, купувани и събирани с такава любов през годините…

Разсъних се съвсем и станах. Припуши ми се. Потърсих цигари. Някъде бях скътал една кутия за всеки случай. Две години откакто бях загасил последната цигара. И какво – започвах отново. Слава богу, не намерих кутията. Наметнах се с едно одеяло и тръгнах по улицата, трябваше да се поразтъпча, да огледам все пак къщите, може би някоя светеше.

Никъде не светеше, така пропадна лудото ми решение за зачупя прозорци, докато ми отворят и допуснат до светлината. Говореше ми се с някого – в края на краищата не всички в това село са пирати и в още по-крайна сметка – не се ли бях отпуснал в топлата пазва на легендата, не плащах ли в момента заради склонността си да манипулирам с измислиците?

Върнах се и отново се сгуших под одеялата. Този път заспах и се събудих кой знае кога, от студ. Някой бе задигнал завивките, вече имах смътното усещане, че могилката от вещите е изчезнала, протегнах ръка и не напипах радиото, нито фенерчето.

Затрещяха мотори.

Изправих се. Няма да ми е студено ли? – завивката беше паднала долу. Изтръпнал от страх, че може да ме сполети незабавно беля, излязох в кокпита. Успокоих се. Светлината ми дежуреше, фенерът висеше прилежно на бакщага. Това, значи, съм го предвидил вчера. Край мен врякаха лодките на чепарджиите от Черноморец. Сред гръмотевичния шум на моторите фигурките на човеците ми се струваха жалки и особено мълчаливи. Никой не ми махна за “добро утро”, но и аз не махнах на никого.

29.

Бургас се потайваше в дъното на залива. Светлините му се скапваха, опръскани от напрежението на зората. Откъм Отманли блъвна нов залп, ново ято от лодки. Всичко се устремяваше към паламудните стада. Засега стадата плаваха само във въображението на рибарите, по-точно – в спомените им. Погледнах още веднъж към тъмната повърхност на морето. Цимент! Върнах се в кабината. Запалих свещ. Вдигнах завивката от пода. Налях в чашата няколко грама. Неочаквано се почувствувах човек. Намирах се на каика си. Той беше здрав, плаваше, имуществото му си беше разположено вътре по най-удобния начин.

Изпразних чашата и сипах още един пръст.

Къде бързаш, собственико? Накъде си се засилил? На кого ще отмъщаваш. Защо позволи на дивашката си ярост да те превземе? Добре, че ветровете ти помогнаха. Ветровете се погрижиха да не стигнеш навреме, отправиха те в лабиринта на легендата, натикаха те в ръцете на светиниколци. Помисли си още веднъж, може би не бива да се дразниш и задето не ти обръщат внимание като писател. Ти си скромна пишеща машинка, в написаното от теб шават скромни мисли, радвай се, че си сред морето, разчупил си поне шаблоните на жизнената система.

Лодките отминаха, шумът на моторите отлетя с тях. Вслушах се в тишината, исках да доловя спящите хора на Бургас.

И дочух: скръц-скръц.

Той напредваше там и се хранеше без прекъсване, дълбаеше своите тунелчета в дъската, плетеше мрежата на разрушението, гризеше душата ми, вмъкваше се под най-дълбоките й пластове, събуждаше опасните й гибелни страсти, задрямали в подмолието на спотаения убиец. Какво програмно отношение сме си изработили към убийството! Човек поне веднъж в живота си трябва да разтегне докрай регистъра на битието си, да убие поне един себеподобен.

Захвърлих чашата, треперещ от страх, че ръцете ми няма да останат празни, за да обвия пръсти около шията му.

О, как ми трябва вятър сега!

Но този път вятърът не ме пощади, нахлу драматично и ме понесе право към бърлогата на злото.

30.

Коста Никитов седеше върху сандъче от гвоздеи. Дъсчиците на сандъчето някога са били ласкаво бели, ясно са личели жилките на дървесната нервна система и кръвоносните съдове, по които вместо кръв е пулсирала смола. Сега страните на сандъчето са потъмнели, по тях са останали отпечатъците на стотици човешки ръце, хората са придърпвали сандъчето, намествали са го удобно и са сядали на него, зяпали са действията на майстора. Уравновесеният посетител на това място може да седи с часове неподвижно, да следи хармонията от движения и творчество; неуравновесеният пък може да се откъсне от дразнителите си, да получи уроци по спокойствие. На кибика тук може да му се стори, че е попаднал сред строги математически и правилни форми, които замайват приятно главата му и го въвеждат в чертозите на фокусничеството. Теслата, трионът и рендето извършват неотменните си тайнствени заклинания, упойващо мирише на талаш и стърготини, трионът звучи като соната, иска ти се тези меки и сигурни удари на теслата да не секват, ако си имал главоболие, може да ти помине, а и болест някаква, мога ли да кажа каква, да ти се размине.

Точно срещу Коста Никитов, върху тежки мазни траверси, подпрян от двете страни с летви, за да не се катурне, лежи “Богатир”. Горката стара гемия, съвсем утрепана, в ракушки и водорасли, нито едно светло петънце по нея! Нещо от горната част на кубрика го нямаше, в подводната част на корпуса, отстрани, зееха две дупки – едната колкото кофа, другата колкото две кофи. Какво ли се беше случило? Господарят на старата дама мълчеше. Самият той беше скапан и опожарен; дребен, брадясал, с изпито сиво лице и изпъкнали повече от всякога скули. Погледът му беше угаснал, тъмен и подвластен на отчаянието.

Най-после ме погледна, както се полага, прониза ме с презрение, и в момент като този, когато нахълтах при него запъхтян и готов да стрелям.

– Тогава пълзеше, нали? – Старанията ми да се овладея отидоха на вятъра. – Лазеше по трупите и душеше! – Колко трудно ми беше да поема въздух. – Душеше и позираше! Правеше се на палячо! Взимаше акъла на непосветените!

Презрението в очите му се сгъстяваше.

– Спомни си! Там! В Родопите! Когато купувахме дъските!…

Известно недоумение.

– Когато ни правеше маймунджулуци!

Недоумението нарастваше.

– И какво се оказа? – Отсега нататък викането ми се превърна в крясък. – Оказа се, че в прехвалените ти и дълго подбирани дъски има червей! Разбра ли? Този червей сега дълбае каика и ще го направи на решето! Сърцето ми също ще стане решето!… Разбираш ли какво си направил?

Тъмното му кавказко лице се сви, стана ясно, че в следващите мигове ще се втурнем един срещу друг, но тъй като бях готов да го ударя с теслата, не се уплаших.

– Червей ли? – Гласът му в този момент се оказа смачкан, мидерен. – Червей в ахасфера?

– Да!

Замисли се, преценяваше думите ми.

– Ти чуваш ли се какво говориш?

– И въпреки туй червеят скърца там, чопли!

Замисли се още. Жилата, която се спущаше от лявата част на челото му до гърлото, поомекна.

– Аха, прояснява ми се. – Гласът му се поочисти. – Къде точно?

– Горе! – извиках с всички сили аз. – Под покрива на кабината!

– Представям си колко ме мразиш. – Гласът му отново потъмняваше. – Намразил си ме силно, ядосвал си се, не зная как не си се задавил от гняв. Напразно си ме мразил, напразно си пръскал отрова, Ахо.

– Стига пози, миличък мой, известно ми е, че се готвиш отново да ме баламосаш Не знам кога, но яхтата, с която се фукаше пред целия град, ще се разпадне!

– Няма да се разпадне. – Коста Никитов се канеше наистина отново да ме срази с някоя от формулите си: – Сега си спомням: двете кници под покрива ги направих от отлежали дъски. Нищо чудно да съм ти цвъкнал и едно червейче. Но туй червейче не е опасно, Ахо.

Искрата на надеждата проблесна: Не е?

– То не се размножава, самичко е, няма с кого. Живее си в дъската и не върши бели. – Зяпнах. Топлата струя на надеждата се разливаше в тялото ми. Коста Никитов продължи тихичко и необичайно спокойно: – Каквото изяде до пролетта, това ще му остане. Напролет ще забележиш дупчица в борда. Горе!… Червейчето е излетяло през дупчицата.

– Как излетяло?

– Махай се от главата ми!

31.

Не вървях, а летях.

Бургас ми се струваше прелестен, град без кусури, хората – ангели; ако щете, вярвайте, но наистина ми се искаше да ги прегърна, както в стиховете на ентусиастите.

Чудесното чувство за освобождаване от гнета на безмилостната съдба ме теглеше да посетя споменни места, например морската градина или сградата, където съм работил като библиотекар; исках да споходя всяко пътче, обвеяно от младостта, дори дебелите лелки, някогашните ученически фиданки, дулцинеите, които може би не знаеха, че съм ги обичал, нито са и подозирали, че съм дежурял пред жилищата им, но и да знаеха – все тая, тогава нямаше да благоволят.

Най-много ме теглеше към някоя маса с приятели и непременно – вино, никакви концентрати. Приятелите, разбира се, по това време на деня бяха на работа; оставаше само Христо Фотев, само той можеше да ме разбере, но с концентрати.

Влязох в клубчето на бургаските писатели. Оказа се хем отворено, хем празно. Седнах и придърпах няколко вестника към себе си. По особеното мълчание на стаята долових, че Христо Фотев ще се върне всеки момент – беше десет, най-късно до петнайсет часа можеше да се появи. Аз ще му разкажа нещо, той ще ми разкаже, че е роден в Инстанбул, и ще се разкрепостим.

Докато го чаках в мълчанието на празното клубче, мислите ми се върнаха към Коста Никитов. Горещ вятър полъхна в душата ми, сърцето ми клокна и ме заболя.

Той седи на сандъчето. Срещу него лежи гемията му. Двамата се оглеждат. Лицето на майстора, както вече се изразих, е подвластно на отчаянието. Защо? Може би заради дупките в обшивката на гемията. А какво е гемията за него? Всичко. Тя и сондата му са главните опорни точки на семейството му. С тях Коста Никитов осигурява прехраната; няма ли ги – катастрофа, без тях той е само една наведена към земята глава. Нещо бе сполетяло гемията, “Богатир” бе прекарал тежко премеждие, дупките отдолу крещяха ясно за това. На моя приятел сега му е мъчно, може би преживява непоносимо тежки минути, а за беля – при него няма нито един от поданиците.

Само аз го посетих, наругах го и си отидох, след като ми даде утехата си. Нещата ми отново се бяха оправили, отново се наместих в удобното си собственическо ложе, а опожареният Коста Никитов седеше срещу пробития свой “Богатир” и се чудеше откъде да започне. Аз седях в клубчето и се удивлявах на жестокостта си.

Станах.

Влязох в един магазин.

Купих две бутилки.

Помислих си за съпругата му Златка, тя се противопоставяше винаги на тия жестове. Какво да се прави обаче, прецених, ситуацията този път е малко по-различна.

Коста Никитов продължаваше да седи на сандъчето си, поражението го бе изгърбило съвсем. Приближих се, поставих бутилките на такова място, че да ги забележи. Забеляза ги, разбира се, но не трепна и не ги удостои с внимание. Това ме размаза изцяло. Приклекнах и го прегърнах. Допрях лице до лицето му, усетих порасналата му брада, а после стоманата у него се затопли, тялото му поомекна, той раздвижи ръцете си и на свой ред ме прегърна. Страната ми усети студените му татарски сълзи.

1984 г.