Архив за юни, 2012


Да спим на открито“ – публикуван в 60-тте години и

Трябва да спим на открито“ – подготвен за печат през 1991 г. – съвършено променен и като стил, и като сюжет, и като житейска философия.


БОРИС АПРИЛОВ

ТРЯБВА ДА СПИМ НА ОТКРИТО

– Хей, кога си пристигнал?
– На мен ли говориш?
– На теб.
– Тази сутрин.
– С автобуса ли?
– Много ли те интересува?
– Искам да говоря, разбираш ли, да си говррим. Искам да се познаваме.
– Така ли? Тогава защо не си ми казал досега?
– Не знам, аз съм глупав човек. Не ме ли виждаш как ходя по улиците?
– Защо не дойдеш при мен?
– Аз ли?
– Ела.
Този който си беше признал, че е глупав се премести заедно с чашата си при другия.
– Седни по-близо.
– Как така си сам?
– Какво значи сам?
– Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Пиете, смеете се. Сигурно след малко ще те нападнат,
– И да ме нападнат… ще останеш и ти.
– Няма.
– Оставаш и толкоз.
– Не, не, аз съм глупак.
– Не си толкоз голям глупак. Наблюдавам те.
– Защо ме наблюдаваш?
– Знам ли, не ми обръщай внимание.
– Не разбирам от писатели, но си ми интересен, макар че си слаб.
– Писател?
– Яд ме е, че си слаб.
– И мен ме е яд. Откъде знаеш, че съм слаб?
– Разправят… И си личи,
– Така ли разправят? Защото на мен разправят друго. И от какво си личи?
– Ти си муха без глава. Ще пийнем ли?
– Винаги. – Писателят надигна чашата. – Наздраве,
– Намрази ли ме?
– Мразил съм те винаги. Говориш с другите, а мен ме подминаваше. Презираше ме, признай.
– И ти ме подминаваше. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра, да те запитам най-после защо ме подминаваш.
– Мен ме остави, аз съм особен.
Глупавият остави чашата на масата. Хубавите му далечни очи го погледнаха от дълбочината на един непознат и странно объркан свят,
– Особен?
– Направо луд.
– А много ли си луд?
– Това точно не знам.
– Искаш ли да проверим кой е по-луд?
– Е, за теб съм чувал.
– Тогава да оставим тая работа.
– Не, ти не можеш да бъдеш по-луд от мен.
– Смятах, че ако наистина си луд, ще дойдеш с мен,
– Веднага!
– Веднага! – Погледът на лудия се изостри, – Знаеш ли къде?
– Където и да е. – Писателят подразбра, че оня рови в мислите му, искаше да изчопли нещо повече. – Де да знам къде, но ще дойда навсякъде.
– Много се силиш. – Лицето на този, който минаваше за луд, или, да си го кажем направо – местния идиот, бе леко брадясало, огледало на дълбоко залегнало в него бездушие, примесено с постоянно и весело лекомислие. – Можеш ли да преспиш на фиорда?
– Мога.
– Тогава да тръгваме.
Лудият изпразни чашата си. Писателят отиде при бюфета. Затънаха му нещо много тежко и сигурно доста важно, добавиха още към него, а всичко заедно влезе в изнамерен от бюфетчията синтетичен плик. Излязоха от заведението, глупавият издърпа багажа от ръцете на писателя, тръгнаха по улицата. Писателят трябваше да се отбие до квартирата си, може би взе още някаква подробност със себе си, но лудия не можа да разбере точно какво, видя само огромната шуба. Понечи да поеме и нея, писателят отказа решително, после се отби в магазина и купи цигари.
Когато напуснаха градчето следобедното слънце постопли добре гърбовете им.
– Виж го.
Лудият даде да се разбере, че става дума за морето.
– Кво ще му гледам.
– Тогава що си се затичал насам.
– Ти никога ли не работиш?
– Не знам, не си спомням.
– От какво живееш?
– Не знам… Може би не живея.
– Не ти ли се жени?
– За какво пишеш сега?
– Не е важно. Защо да говорим за тия работи?
– Ти питаш и аз питам.
– Аха.
– Пишеш, за да живееш, нали?
– Вярно ли е, че викаш делфините?
– За пари ли пишеш или за удоволствие?
– Така говорят за теб.
– Хубаво ли е да имаш пари?
– Хубаво е да говорят за теб такива работи.
– Сигурно имаш къща и жена, да, ти имаш жена, виждал съм я.
– Може би ще имам късмет, а?
– Макар че тук не идват често с жените си, – Лудият се раздразни, писателят се усмихваше недоброжелателно, – Според теб хубаво ли е или не е хубаво човек да разговаря с делфините?
– Оттук ли ще минем? – направи се на ударен писателя.
– Край лозята – отвърна лудият.
Всъщност влязоха между лозите, там се забавиха, направиха малко тараш, намерените зърна бяха поизсъхнали, но много сладки и понеже ги откриваха трудно, смятаха ги за скъпоценни. Шубата на писателя насъбра сума ти сухолявици, когато излязоха на пътя той ги видя, но не посегна да ги почисти, стори му се излишно и абсолютно ненужно в следобед като този.
Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите.  Лудият изчезна в една дупка и измъкна няколко големи дъски, пак от там придърпа предварително натрупана морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки. На това място вълните бяха изхвърлили още дъски и един сандък с надпис „Isabelle”.
Двамата насъбраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Лудият запали кладата, а писателят нареди по–влажните дъски и сандъка близо, да съхнат. Сандъкът не му са стори толкоз влажен, писателят седна на него. Лудият стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.
– Какво гледаш?
– Коя ли ще е тая Изабел, а?
– Я марка на сапун, я нещо за пиене.  Амбалаж… Обичаш да се правиш на ударен.
– Защо?
– Питах какво гледаш?
– Ела и виж, ако забележиш нещо, значи съм гледал.
– И от тук се вижда, че няма нищо.
– Тогава?
– Често ли спиш край морето?
– Когато полудея повече.
– Ще пием ли?
– Първо ти.
– Ела на сандъка, седни.
– Тая Изабел трябва да е била много красива… Наздраве!
– Така ли смяташ?
– Ще ми се да е така. Това име носят само истинските жени… Добре че се сега за ракията.
– Няма ли да ни дойде малко?
– Не вярвам.
– Ето ти цигари.
– За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и… Кеф ти ракия, кеф ти цигари,
– Слушай, с теб може ли да се говори открито? Защо дойдохме да спим тук?
– Казах ти, често спя тук,
– Как подразбра, че ще ме повлечеш ?
– Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?
– Колко?
– Броят се на пръсти,
– Какво от това,
– На теб ли да обяснявам?г
– Огънят цяла нощ ли ще гори?
– Защо не,
– И аз мисля, че трябва.
– Трябва да ни топли, иначе ще се вдьрвим
– И да топли, и за друго.
– Не те разбрах.
– Разбра ме.
– Ти все за туй ли мислиш?
– Да.
– Как можеш да допуснеш такива глупости?
– Но огънят ще гори през нощта, нали?
– Знаеш ли кое е най-лошото когато хората спят на открито?
– Подай.
– Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.
Писателят го погледна над етикета.
– Могат да разговарят.
– За какво?
Писателят върна бутилката в протегнатата му ръка.
– В светлината на огъня надписът е по-красив.
– В светлината на нощния огън и човекът се разкрасява. Знаеш ли, че и те стана по-красив? Заприлича на добър писател. Наздраве.
– Напиваш ли се?
– Еее!…
– Някой ден ще ти дам нещо, сега вече ме амбицира да прочетеш две-три изречения.
– Остави тая работа. Ракията е сладка. – Отпиваше леко, ритуално, по настръхналата му възбудена кожка се долавяше инстинктивното оживление на поканения в топъл дом скитник. – Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек?
– Който може да спи на открито,
– Ще напишеш ли тая история?
– Ще те ударя.
– И никой няма да ти повярва?
– Кое точно не е вярване?
– Че двама души спали край морето през октомври, ей така, заради самото спане.
– Докога ще стискаш бутилката.
Лудият побърза да му я подаде,
Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на пламъците. Морето се повдигаше бавно между оковите си. Писателят го усещаше как набъбва и как се отдръпва с дъх, напомнящ отчаяние. От водата идеше топлина. Полъхът от към сушата бе сякаш по-хладен. Морската трева върху дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се, отпусна се на дясната си страна. Топлината на огъня отново го удари в гърба. С лицето си усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше лудият. Мидените черупки под дъските се трошаха и пееха. Наоколо се издигаха тъмните привидения на скалите, само по посока на морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цялата нощ трябва да се върти като на скара – ту гърбът, ту лицето към огъня, От време-навреме трябва и да става, да мята дърва върху жаравата.
За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – другият бе поддържал пламъците. Щом отвори очи, видя го да седи върху „Isabelle”.
– Добро утро.
Писателят изръмжа нещо неразбираемо, но важната част на думите му се оказа по-ясна: – Да му ударим ли по глътка?
– Има ли още?
– Изабел ще каже.
Лудият бръкна в сандъка.
– Има.
– Изабел ще ни даде и малко хляб.
– Ако искаш ще препечем филийки.
– Имаш ли нож?
– Да навадя ли малко миди? Има ги на плиткото – бъркаш само до лакти,
– Ще ти помогна.
Откъртиха май повече отколкото им се полагаше. Изтеглиха най-едрата жар настрана, наредиха мидите върху нея, те се отваряха като макове, част от водата им изтичаше върху въглените и съскаше; ухаеше на миди, препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета.
Когато се нахраниха, лудият стана малко неспокоен, той чакаше нещо като оценка, но писателят си мислеше май за свои си някои работи.
– Какво ще кажеш?
– Да пием без да си викаме наздраве.
– Ами, да,
– Какво имаш да вършиш днес?
– Както винаги.
– Нищо, нали?
– Правя каквото си искам, а нямам нищо за правене. Смешни са ми всички дето имат да вършат нещо.
– Какво ще кажеш, ако прекараме и деня тук?
– Само да искаш, и ако никой не те чака в града.
– Виж какво слънце!
– Днес ще бъде топло, ще се напечем, ако ти стиска – ще се окъпеш.
– Така съм намислил. Дай! – Писателят прегърна бутилката. – Какви са тия багри по водата?
– Видя ли ги? – лудият се ухили. – Тях може да ги види само този, който е спал до морето,
– С морето! – Огледа без да има защо еднолитровата бутилка. Беше останало малко на дъното. Питаше се дали оня знае за втората бутилка и си отговори, че знае, на лудия май му бяха известни много работи. – Тази есен ще поработиш ли?
– Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от бурята?
– Тук ли ще го пренесем?
– Решил съм да скърпя колиба в тази дупка. Трябва най–после да имам нещо собствено.
– Смях в залата.
– Говоря сериозно.
– Защо не ги повикаш?
– Да отворя ли другата?
Писателят се усмихна не само за себе си, постара се да бъде разбран. Лудият обаче остана студен като камък, но тръгна и изрови бутилката от пясъка.
Отвори я, подаде я па истинския ѝ собственик.
– Тях никой не може да ги…
– Освен тебе!
– Те са диви бе, човек! Всичко за тях е лъжа, измислица, вие ги създадохте, искахте си ги и си ги измислихте,
Писателят се изправи и прекрачи няколко камъка. Лудият го последва. Прехвърлиха зоната на скалите, слязоха на широката пясъчна ивица – нататък се простираха все известни плажове. Писателят настойчиво вървеше напред. Лудият крачеше отзад, стараеше се да спазва някаква дистанция, знаеше че му се сърдят.
Изглежда, че последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още една „Isabelle”. Дъски много, някои от тях все още киснеха във водата. Няколко пъти им се наложи да се събуят. Слънцето се издигаше, ставаше все по-топло. Пренасяха плячката във фиорда, подреждаха я да съхне. Накрая, щом свършиха работата, писателят проговори:
– Не можем да мълчим докрай.
– Добре де, какво искаш?
– Обещавам да не отроня дума по въпроса.
– А можеш ли да се скриеш зад скалите?
Писателят го погледна учудено, лицето му просветля.
– Мога.
– Ще кротуваш, докато ти дам знак.
Писателят предложи да се изкачи на брега, позволиха му, там изчезна зад млечките, виждаше цялото море, а в сухата затоплена трева се лежеше удобно.
Лудият се покатери на най-високата скала, изправи се и се обърна към хоризонта. По панорамния път профучаха камиони. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв труден за изпълнение звук. Търпеливо повтори, потрети и задържа така. Звукът, който наподобяваше скърцане на биволска кола, затрептя над гладката повърхност, повърхността на водата пъстрееше като тигрова кожа. Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, те извъртяха около час, беше станало особено приятно, почти горещо, природата бе поела майчински лудия в прегръдките си и му се радваше. Той се оказа повече отколкото трябва настойчив – скърцаше, скърцаше, с ръце край устата, приличаше на вестител и растеше, растеше, издигаше се към небето.
Писателят слезе бавно до водата, съблече се и потъна в прохладната ѝ бистрота. Поплува малко, излезе и махна към вестителя.
– Видя ли ги? – провикна се от скалата лудият.
– Да – извика писателят.

БОРИС АПРИЛОВ

ДА СПИМ НА ОТКРИТО

    – Хей, кога си пристигнал?
    – На мен ли говориш?
    – На теб.
    – Тази сутрин.
    – С автобуса ли?
    – С гемия… Много ли те интересува?
    – Не, бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да се познаваме и да се разговаряме.
    – Така ли?… Защо не си ми казал досега?
    – Защото съм един глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците?
    – Знам те… Защо не дойдеш при мен?
    Този, който си беше признал, че е глупав, се премести заедно с чашката си при другия.
    – Седни по-близо.
    – Как така си сам?
    – Не те разбирам.
    – Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят хора. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно подир малко ще те нападнат.
    – И да ме нападнат – какво? Ще останеш и ти.
    – Няма да остана, защото ме смятат за глупав.
    – Да ти кажа ли? Често съм те наблюдавал и не ми изглеждаш толкова глупав.
    – Защо ме наблюдаваш?
    – Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.
    – Знам.
    – Тогава всичко ти е ясно.
    – Не разбирам от писатели, но ти си ми симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.
    – И мен ме е яд… Отде знаеш, че съм слаб?
    – Разправят… и си личи.
    – Така ли разправят?… Не съм допускал. А от какво си личи?
    – Ходиш като бараба, личи си… Ще пийнем ли?
    – Ще пийнем… Наздраве!
    – Наздраве!… Мразиш ли ме?
    – Сега вече не. Яд ме беше – говориш с другите, а мен ме подминаваш.
    – И ти ме подминаваш. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра?
    – Мен ме остави!… Аз съм чешит.
    – Знам. Доста неща знам за теб. Имай предвид, че и аз съм чешит.
    Глупавият остави чашката и погледна писателя в очите.
    – Особен си!
    – Да.
    – Много ли си особен?
    – Така мисля.
    – Искаш ли да проверим кой е по-особен?
    – Как да проверим?
    – По-добре да оставим тая работа.
    – Защо да я оставим?
    – Ще помислиш, че съм още по-глупав.
    – Заключенията остави на мен. Кажи какво имаш предвид?
    – Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.
    – Ще дойда.
    – Ще дойдеш!… Знаеш ли къде?
    – Където и да е.
    – Много се силиш!… – Глупакът се засмя и брадясалото му лице стана хубаво. – Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?
    – Мога.
    – Тогава да тръгваме.
    – Готово!… Една бутилка за компания?
    – Може.
    Писателят отиде до тезгяха, уреди сметката и купи една бутилка сливова, купи и един хляб.
    Излязоха и тръгнаха по уличката. Отбиха се в квартирата на писателя и той си взе шубата. После накупиха цигари.
    Когато излизаха от градчето, слънцето бе паднало ниско.
    – Виж какво море!…
    – Идеално море… – съгласи се писателят. – От какво живееш?
    – Когато се наложи – работя.
    – Няма ли да се ожениш?
    – Понякога ми се жени… За какво пишеш сега?
    – Не е важно. Защо да говорим за тия работи?
    – Ти питаш и аз питам… Пишеш, за да живееш, нали?
    – Вярно ли е, че разговаряш с делфините?
    – Кой ти каза?
    – Говори се… Казват, че можеш да ги викаш.
    – Вярваш ли на такива глупости?
    – Дума да не става!… И все пак гордей се, че говорят…
    – Според теб хубаво ли е, ако човек може да разговаря с делфините?
    – Това е най-хубавото… Оттук ли ще минем?
    – През лозето. Да направим малко тараш.
    Забавиха се между лозите и отново излязоха на брега.
    Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите. Глупавият изчезна в една дупка и извади няколко големи дъски, извади и суха морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки и приятни. На това място морето беше изхвърлило още дъски и един сандък, на който пишеше Isabell.
    Двамата събраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Глупавият запали огъня, а писателят нареди сандъка и дъските близо, да съхнат. Сандъкът не беше много влажен – писателят седна на него. Глупавият в това време стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.
    – Какво гледаш?
    – Каква ли ще е тази Изабел, а?
    – Я марка за сапун, я нещо за пиене. Това е амбалаж… Много обичаш да се правиш на ударен.
    – Защо?
    – Питах те какво гледаш.
    – Ела и виж. Ако забележиш нещо, значи съм гледал.
    – И оттук се вижда, че няма нищо.
    – Тогава?
    – Често ли спиш край морето?
    – Когато ме прихванат.
    – Ще пием ли?
    – Първо ти.
    – Ела на сандъка… Седни, има място.
    – Тази Изабел трябва да е била много хубава… Наздраве!…
    – Защо да е била хубава?
    – Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени… Добре, че се сети за ракията.
    – Няма ли да ни дойде малко?
    – Не вярвам…
    – Ето ти цигари.
    – За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се – кеф ти ракия, кеф ти цигари.
    – Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим тук?
    – Казах ти – често спя тук.
    – Как разбра, че ще се повлека с теб?
    – Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?
    – Колко?
    – Броят се на пръсти.
    – Какво от това?
    – Защо да ти обяснявам? Знаеш какво.
    – Огънят цяла нощ ли ще гори?
    – Защо не!
    – И аз мисля, че трябва.
    – Трябва да ни топли.
    – И да ни топли, и за другото.
    – Сега не те разбрах.
    – Добре ме разбра.
    – За делфините ли мислиш?
    – Да.
    – Как можеш да мислиш такива глупости!…
    – Но огънят ще гори цяла нощ, нали?
    – Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?
    – Не.
    – Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.
    – Могат да разговарят.
    – За какво да разговарят?… По-добре дай шишето.
    – Ето го… В светлината на огъня надписът е по-красив.
    – В светлината на огъня и човекът се разкрасява… Знаеш ли, че сега и ти стана по-красив?… Заприлича на добър писател… Наздраве!…
    – Наздраве!… Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.
    – Остави тая работа!… Ракията е много хубава!… Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек? Като човек, който може да спи на открито.
    – Знам.
    – Смяташ ли да опишеш тази история?
    – Не.
    – И да я опишеш, никой няма да ти повярва.
    – Кое не е за вярване?
    – Че двама души спали край морето през октомври заради самото спане.
    – Няма значение… Дай бутилката…
    – Наздраве!…
    – Бутилката и цигарите ще бъдат в сандъка.
    Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се повдигаше бавно между камъните. Писателят го чувствуваше как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него идваше топлина. Полъхът откъм сушата беше хладен. Морската трева между дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се и се отпусна на дясната си страна. Топлината на огъня го удари в гърба. Кожата на лицето му усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше глупавият. Мидените черупки под дъските се трошеха и пееха. Наоколо се издигаха скали, само към морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цяла нощ трябва да се върти като на скара, ту гърбът – ту лицето към огъня. От време на време трябва да става и да мята дърва върху жарта.
    За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – оня е ставал и поддържал огъня. Щом отвори очи, видя го да седи върху Изабел.
    – Здравей!…
    – Здравей!… Да му ударим ли по глътка?
    – Има ли още?
    – “Изабел” ще каже… О-хоо!… Наздраве!…
    – “Изабел” има и хляб.
    – Знам… Наздраве!…
    – Ако искаш, можем да си го препечем на огъня.
    – Имаш ли нож?
    – У-ха!… Ей сега ще накълцам филийките… Да извадя ли малко миди? Има ги на плиткото. Бъркаш и вадиш.
    – Може. Ще ти помогна.
    Те откъртиха няколко шепи миди. Изтеглиха най-хубавата жар от огъня и ги наредиха върху нея. Мидите се отваряха като макове, водата им изтичаше върху въглените и съскаше. Ухаеше на печени миди, на препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета. Когато се нахраниха, глупавият рече:
    – Какво ще кажеш?
    – Тази е най-забележителната закуска в живота ми – отвърна писателят. – Можем ли да си пием, без да казваме наздраве?
    – Както искаш.
    – Какво имаш да вършиш днес?
    – Както винаги – нищо.
    – Да прекараме и деня тук, а?
    – Ако желаеш и ако никой не те чака в града.
    – Виж какво интересно слънце.
    – Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.
    – Ще се окъпя… Дай бутилката… Какви са тия цветове по водата?
    – Видя ли ги?… Тях може да ги види само този, който е спал до морето.
    – Искаш да кажеш – с морето… Тази есен ще работиш ли?
    – Може и да поработя… Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от морето?
    – Добре. Тук ли ще носим материала?
    – Тук. Решил съм да направя колиба в тази дупка… Трябва най-после да имам нещо собствено.
    – Не ме разсмивай!
    – Говоря ти сериозно.
    – Слушай, защо не повикаш делфините?
    – Остави тая работа…
    – Сигурен съм, че можеш да ги повикаш.
    – Никой не може да повика делфините.
    – Никой освен тебе.
    – Делфините са диви и никой не може да ги повика.
    – Добре, да тръгваме за материал.
    Писателят стана и прескочи няколко камъка. Глупавият тръгна след него. Прехвърлиха скалите и излязоха на пясъчната ивица – нататък се простираха все пясъци. Писателят вървеше напред. Глупавият го следваше на дистанция, разбрал, че му се сърдят сериозно.
    Последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още един Isabell. Имаше много дъски. Някои от тях все още плуваха във водата, затова двамата се събуха. Слънцето се издигаше и ставаше все по-топло. Няколко пъти се връщаха да пренесат плячката до фиорда, нареждаха я върху скалите да съхне. Накрая, щом свършиха работата си, писателят проговори:
    – Не можем да мълчим докрай… Обещавам, че няма да продумам повече за делфините.
    Глупавият помисли малко:
    – Можеш ли да се скриеш зад скалите?
    Писателят го погледна учудено и се поусмихна:
    – Мога.
    – И без шум… Ще стоиш там, докато ти дам знак.
    – Обещавам.
    – Залягай!
    Писателят предпочете да се изкачи на високия бряг, оттам се виждаше цялото море, беше му удобно да лежи в сухата трева и да се крие зад млечките.
    Глупавият скочи на един камък във водата, изправи се на него и се обърна към хоризонта. По панорамния път мина камион. Изчака го да отмине. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв звук. Търпеливо направи това втори, трети, четвърти път… Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, които извъртяха почти час. Не знаеше колко пъти се бе разнесъл този звук през това време. Докато го слушаше, той се мъчеше да го оприличи на нещо – може би наподобяваше скърцаща кола, може би писък или радиосигнал. Никога не бе чувал подобни звуци.
    Делфините се появиха внезапно. Стадото се показа на половин миля пред тях. Животните правеха огромни скокове. Неусетно, като си играеха във водата, те скъсяваха разстоянието до брега, ставаха все по-едри, вече се очертаваха муцуните им: най-странното беше, че писателят започна да различава техния смях; да, делфините се смееха, може би се радваха по свой, делфински начин, а глупавият махаше с ръце. Водата около стадото кипеше, в подножието на скалите морето се раздвижи и последва нещо много чудно – животните се запромъкваха във фиорда, заобикаляха плитките подводни скали, скупчиха се пред глупавия. Сега той приличаше на дете. Писателят се надигна още малко; понесен от любопитството си, ой искаше да види всичко, до най-малката подробност. Глупавият седна върху скалата и протегна напред ръка. Под магията на неговата длан делфините изпаднаха в лудост – буйно подскачаха в стремежа си да я близнат, близваха я, изтласкваха се един друг, бореха се за тази длан.
    Накрая глупавият се изправи и каза нещо, което ги поукроти, макар че животните сякаш искаха да се поглезят още малко, та трябваше да ги смъмри на своя неразбираем език. Стадото бавно започна да се оттегля. Животните заплуваха обратно, поривите им гаснеха, движенията им се успокояваха, докато най-после синият морски простор ги погълна.
    Писателят се изправи, напусна скривалището си и слезе при фиорда. Глупавият седеше върху своята Изабел. Пушеше. Писателят се приближи.
    – Е, ще пишеш ли какво видя?
    – Не! Нищо няма да пиша!…
    – Защо?… Можеш. И без туй никой няма да повярва.
    – Никой – съгласи се писателят. – Никой няма да повярва.

НА ГОСТИ

     И ето че дойде ред да ви разкажа как след като получих три писма от прочутия по цялото крайбрежие капитан Анести, приех поканата да му гостувам. Сега да седна да ви описвам капитана ще излезе дълга и широка, а започна ли да описвам големия му стар дом – отиде, че се не видя. За барба Анести се говори така: “Голям рибар. Две риби да има в морето, едната ще я улови той!” Някои от вас може би са виждали къщата му, но едва ли са имали възможност да я разгледат отвътре. Състои се от пет-шест стаи и класическо рибарско мазе, което мирише на морско дъно, и чардак, на който са се изпили осемстотин бъчви бяло вино.

    Корабчето ме стовари на малкия кей. Градчето ми се усмихна със слънчевите си покриви, с пъстрите облекла на летовниците и тъжните пискуни на гларусчетата, които само преди два-три месеца са чукали по вътрешната страна на черупката си.

    Ето го прочутият капитански дом, в който съм преживял такива хубави мигове… Чакай малко!… Този ли беше? Май че е този. Да, този е!

    Отначало не можах да позная дома на капитан Анести. В големия сенчест двор се ремонтираше някаква “Волга”. По клоните на дърветата и по въжетата съхнеха поне двайсет бански костюма. Под смокините се разхождаха млади еви по бикини. Пищяха деца. Някой гълташе въглен против разстройство. На чардака момчетии и момичета с широкополи мексикански шапки дрънкаха на китари и мешаха между струните звездите на Сан Тропе. Жрицата на дома, вярната дългогодишна другарка на капитана, леля Змарайда, пришиваше копче към ризата на плешив мъж с лице на закоравял касиер.

    Тя извика:

– Борис!… Ти дойде?

    Прегърнахме се и се целунахме. Понесох куфара по дървеното стълбище и се озовах в просторния хол, където беше мрачно и пълно с походни легла. Несвикнал с тъмнината, на бърза ръка се блъснах в едно каре за белот, извиних се и влязох в… моята стая. Любимата моя стая!… Тихата прохладна стая, с вградени старогръцки долапи, таван, пълен с микросветове на дървояди, фотографии, които разказват живота на капитана, модел на тримачтов кораб от осемнайсетото столетие, пееща табакера, която след навиване започва да те убеждава, че на света има много красиви жени. Сега всичко това бе отстъпило място на три нови кревата.

    – Тук ще спиш! – рече леля Змарайда. – Стаята е запазена за един архитект от София. Чакаме го след пет дена. Тогава ще се освободи другата стая и ще се прехвърлиш. – Погледна ме смутено. – Най-после си тук бе, момче!… Не биваше да идваш през сезона, ама…

– Къде е капитанът? – запитах аз.

– Отиде да занесе два адресни билета и да купи кисело мляко за семейството от голямата стая.

– Как живеете?

Тя се смути съвсем. Погледна ме тъй, сякаш от този поглед трябваше да разбера всичко и да простя тихомълком.

– Сашо и Методи станаха варненски зетьове.

– Знам.

– Живеят във Варна.

– Знам.

– А пък на дъщерята й излезе късметът в Карнобат. – Тук леля Змарайда преглътна и продължи: – Останахме с бай ти Анести сами и понеже курортистите… и ние – хайде!…

– Разбира се… – съгласих се вяло аз. – Всички правят така, защо и вие да не правите.

– Хайде, разположи се!… Трябва да свърша туй-онуй.

    Останах сам. Приближих се до прозореца и погледнах просторното меко море. Типично курортно море, сполучливо имитиращо плакатите на “Балкантурист”, удобно за къпане, за разходки и рисуване. Моторът на автомобила заработи. Няколко гърла извикаха облекчено. Някой от карето в хола каза: “Оня турук оправи машината!” На масата в беседката две стюардесчета гладеха рокли. Цялата къща и дворът бяха пълни с нови електрически контакти. Пред клозета имаше опашка. На скалите отсреща въдичари вадеха лапини. Много неща се виждаха оттук: и природа, и бит. Морето бе завзето от опустошителните орди на профаните. Покорителите на стихиите, синовете Сашо и Методи, плаваха към Япония и Куба, лекомислено изоставили тила си. Кой знае дали ще се върнат някога тук да гонят раци по скалите и да видят амфори, както в детските години. Калинка, тъмнооката дъщеря и сестра, която някога събираше мидички по пясъка, сега кърмеше детето си в Карнобат.

    Леля Змарайда ми донесе смокиново сладко, измъкна от долапа два чаршафа, остави ми още един гузен поглед и изчезна. В съседната стая някой се засмя на полски… Имах чувството, че съм отседнал в хотел.

    В хола се скараха и започнаха да се псуват. В двора проговориха два тигана… “Мазето!” – извиках аз. Спасението е в мазето, което мирише на морско дъно. Слязох в него. Рибарските мрежи, греблата, корабните бои, въжетата и всички други вещи, пропити с миризмата на терпентин, бяха завити с брезент и грижливо замаскирани в един ъгъл. Местата им бяха заети от неумело скован нар. Върху него хъркаше дебел червен летовник. Раменете и лицето му бяха намазани с кисело мляко.

    О, боже… не чувам ли гласа на капитана? Не е ли същият глас който съм слушал с удоволствие, и сега идва от двора: дава обяснения, че не успял да намери крем за обуща, че е подал адресните билети, че благодарение на приятелството си с управителя на закусвалнята успял да вземе триста грама кайма с надценка, а мляко ще има чак утре, но той обещава да стане още в четири, и ето – това е остатък: четирийсет и пет стотинки (неговият приятен смях) – добри сметки, добри приятели…

    Качих се в стаята си и го зачаках.

– Най-после!… Добре дошъл!

    Беше весел, весел – лицето му се смееше, стараеше се да изглежда безгрижно. Почувствувах омекналите му длани, а ръката му не подсказваше, че е направил пет милиарда движения с весла.

– Как е в София?

– Добре.

– Какво ме гледаш?

– Нищо?

– Ти ме гледаш и искаш да ми кажеш нещо… Какво бе, какво ме гледаш?… Къщата се изпразни. Всеки тръгна, където му видят очите. В стаите бягат плъховете! Защо да не взема някой лев?

– Капитанска заплата, наднормени, синовете печелят!… Как не те е срам да превърнеш хубавата къща в хотел!… Виж се, заприличал си на сервитьор!

– Затуй ли идваш от петстотин километра? Да ми кажеш тези горчиви думи?

Замълчахме.

– Капитане! – викна някой от двора. – Нали щеше да дадеш едно чукче да си прикова подметката?

– Ей сега!…

– Бягай! – рекох аз. – Чукче ти искат… Бягай, купувай кревати и пълни стаите с тях. През зимата с леля Змарайда ще си нанкате всяка вечер на различни кревати!

– Капитан Анести!

– Сега!

– Млього лошо ютия!… Друго няма?

– Има, има!… Сега!… Германката иска ютия.

– Моля! Спокойно си върши работата!… Културното обслужване е дълг на всеки добър хотелиер.

– Като се върна, ще ти обясня…

Той се спусна по стълбището, но не с тежките господарски стъпки от миналото. Стараеше се да не вдига излишен шум.

Пак застанах на прозореца и пак погледнах към морето.

– Капитан Анести! – извика груб мъжки глас.

– Какво? – извиках и аз.

– А бе къде е този капитан?… От снощи го търсим. Да прекъсне тази отпуска най-после. Появи се сафрид!

– Няма такъв капитан! – отвърнах аз.

– Как да няма?

– Имаше, ама сега няма!

– Брей, майка му стара… Излезе сафридът, пък не можем да намерим капитана.

Човекът от риболова си отиде. Зад гърба ми като мишка се промуши леля Змарайда и прошепна:

– Капитана ли търсеха?

– Да.

– Какво им каза?

– Казах, че няма такъв капитан.

– Хубаво си казал… Ела да закусим.

– След малко слизам.

Наблюдавах морето. Риболовната флотилия се очертаваше върху синьото. Капитан Анести подаде глава от мазето и тръгна към една мъничка крехка немкиня. В ръцете си държеше ютия – нова, току-що измъкната от опаковката й.

 

 


БОРИС АПРИЛОВ

М А Й М У Н С К А Т А   К О Ж А

-повест-

1.

В късните следобедни часове София му се мярна мръсна, удавена в газове. Довлече багажа си до асансьора. Стълбището на кооперацията се оказа безлюдно, сградата тънеше в тишина, зад вратите никакви гласове, никаква музика, шанс! – избавяше се от любопитните сумрачни лица, освобождаваше се от неизбежността да изразява ненавистта си: тук всички се мразеха, пък и той мразеше всеки от тях, мразеше ги искрено и хладнокръвно. Прибра се в апартамента на третия етаж, отвори прозорците и му стана приятно. Прокара пръст по масичката – слава богу, чистачката си е свършила работата през последните три дни, беше включила и хладилника. Пусна чешмата, копнееше да се напие с източена студена вода, провери изправността на телефона. Книгите стояха кротко в библиотеката, мълчаха с мълчанието на най-невинните и приятни същества. Всичко в неговия широк наследствен апартамент, взето вкупом, го освободи магически от пътищата и работата, а най-вече от напрегнатия живот в джунглата, където напоследък му се случи да кръстосва и да боде земята; апартаментът му предоставяше уютния и отдалечен от живота затвор, в който заспиват дори амбициите и сякаш се прокрадват реалните сигнали на истинското човешко щастие.

Което си е право, никак не му се обаждаше  т а м, щеше му се да отлага колкото може повече, да речем – до края на отпуската; за него беше достатъчен и само простичкия факт, че някъде си диша една жена, която го обича, толкова, нищо повече не искаше от всекидневието си, това му трябваше за задоволяване на мъжката суета; натуралният женски допир той си получаваше другаде, срещу заплащане, от черни жени; какво са белите жени, нищо, пластмаса. И все пак, налагаше се да телефонира, предстоеше му да се ожени, изискваше го неписаният статут на външнотърговското предприятие.

– Краси!

– Петре, ти ли си!

Сякаш се бяха видели вчера.

– Откъде се обаждаш?

– Искам да се видим.

– В София ли си?

– Утре съм при тебе.

– Утре – не.

– Вдругиден?

– И вдругиден.

Тонът на гласа ѝ леко сивееше, пенливото вино на някогашното ѝ настроение се губеше някъде. Петър Манев не можеше да понася подобни ъпъркъти у жените, особено у нея.

– Кажи кога – гласът му леко омекна. – сама определи.

Вслуша се в мълчанието, искаше да долови задъхване, какъвто и да е там признак на оживление – безбройни и разновидни са тълкуванията на тия паузи – пристигането му трябваше да породи само радост, нищо друго. Тази увереност обаче се стопяваше, десетините от секундите изтичаха, той поумняваше, мъглата на неговата самонадеяност се раздвижи, в дълбочината, зад увереността му се промъкна удивлението. Интелектът и опитът с жените му инсценираха сложна, недоизградена картина от отрицателни частици.

– Добре ще бъде, ако дойдеш още тази вечер – появи се най-после гласът ѝ. – Имам да ти кажа нещо.

– Друг път не може, така ли? – Отново мълчание. – Нося ти кожата.

– Каква кожа?

– Ти тогава помоли…

Май че се усмихваше, гласът ѝ тихичко и глухо допълзя по жицата до него:

– Ела да ти обясня.

Логиката на мъжката му гордост му подсказа, че е наложително да тропне слушалката.

2.

Красимира Станева прие целувката му, тя не наруши добрия тон, но той усети как се блъсна в завесата от хладина въпреки лютия блясък на нейните издадени напред устни. Тези устни не подхождаха на нравственото ѝ досие, но какво можеше да стори горката – бог я бе надарил с тях, те стърчаха почти винаги открехнати и разкриваха гневни зъбки на зверче, а всичко туй, коронясано с бухнала руса коса, подканяше: хищна съм и ставам само за леглото. А всеки, който я познаваше, можеше да опровергае тая нелепост.

Домакинята му убягваше, гостът не усещаше познатата ѝ преданост, дотегналата му вече женска раболепност; това нейно поведение май беше предадено на мебелите в жилището, на всеки предмет – някога тук вещите се държаха като негови собствени, сега всичко му чуждееше. Без да скрива отчуждението си, Красимира го въведе в хола, но побърза и затвори вратата на детската стая. Преди туй обаче той успя да зърне афиша с лудите глави на някаква рок-група, от което си даде сметка, че хлапето е пораснало повече отколкото бе очаквал.

– Пламен?

– Няма го.

– Ще дойде ли?

– Не.

Това „не“ означаваше нещо: къде ли би могло да се намира детето ѝ?

Тя наблюдаваше пакета с изражение на крайно незаинтересуван човек, загледан в тухла или да речем, в лакът. Без да губи време, той постави подаръка на масата и започна да развързва шнуровете. Оказа се, че шнуровете са усукани като удобна дръжка, само така пакетът можеше да се пренася. По-нататък трябваше да се разопакова гланцирана зелена хартия, отстрани я, след като разлепи скочовите лентички. Между двамата на масата лъсна голяма картонена кутия. Манев я отвори. Най-горе се намираше главата, той я измъкна като я хвана за гривата и я завъртя няколко пъти, да я разгледат. Домакинята пребледня, но и Манев потръпна, резна го тъмен ужас, а после, кой знае защо, свежа непокварена светлина, незнайно възхищение от някакво предполагаемо удоволствие. Домакинята обаче пребледняваше още повече, сега тя приличаше на красива героиня от холивудска продукция на ужасите, секунда преди да постави ръка пред уплашеното си лице. Красимира Станева не извика, но все пак го помоли с извърнати към стената очи да прибере маската в кутията.

– Ти я поиска – отвърна той, докато похлупваше капака и омотаваше шнуровете. – Писа ми че Пламен по цели дни играе на Кинг-Конг.

– Да! – Красимира Станева още не бе възвърнала истинския цвят на лицето си. – Тогава децата навсякъде възпроизвеждаха историята на тази горила, аз ти писах, да, признавам, той мечтаеше да му донесеш комплекта на Кинг Конг, но знаеш ли кога беше това? – В уплашените ѝ пепелявосиви очи избиваше ледена горчивина. – Кажи де, знаеш ли?

– Преди две години – рече той сякаш не на нея, а на себе си, – при последната ми отпуска. Не помниш ли?

– Помня! – Тя не изкрещя и този път, даде му само да подразбере, че ѝ е нужно още мъничко, за да извика. – Сега Пламен не играе на Кинг Конг!…

Петър Манев се чувствуваше като дете, извършило незначителна пакост, която лесно би могла да му се прости и на бърза ръка всичко да бъде забравено. Домакинята му посочи канапето, тя седна на отсрещния фотьойл.

– Ти не си само егоист и влюбен в себе си – тя се стараеше да посъбере всичко от нервната си система, да се организира по-добре, тъй както го е обмисляла от дълго време – ти си маниак, или за по-утешително – луд… Не скачай!… Много съм те преценявала: може би твоите четирийсет и три години контрастират на младежката ти подвижност, не знам какво точно, но нещо те обърква и те прави маниак.

Красимира Станева прояви хитрост – изчезна; не му остави време да реагира. През прозореца го погледна свечеряването, зад стъклата се трупаше розовото нищо на дългия ден. Тя донесе бутилка и лед, подкани го да налее, както си е било досега. Нищото зад прозореца и скочът се оказаха в еднакъв цвят.

– Пламен е с него, така ли?

– Наздраве. – Тя вдигна чашата си. – Добре дошъл.

Манев хвана своята чаша: – На море ли са?

– На езеро.

– И ще се върнат утре.

– Да.

– Затова не биваше утре.

– Аха.

– Само тази вечер, така ли?

Петър Манев не възнамеряваше да задава още въпроси, характерът и досегашното му поведение в живота създаваха у него увереност, че ще устои на този порив.

Мислеше си: Какво всъщност искаш ти, Петър Манев, липсвал си две години, кой може да устои две години, кой си ти, какво представляваш в края на краищата, не те ли знаем – за тебе казват, че вече не ти е приятно да бъдеш човек.

– Краси, преди шест месеца все пак ти се обадих. – Манев се изненада, че Красимира го гледа уверено в очите. – Доколкото си спомням, съобщих ти нещо важно, което би могло да се случи между нас.

– Дори тогава не успя да го кажеш като хората. – Домакинята остави чашата си, тя упорито отказваше да вкуси от уискито. – А беше уверен, че ще стане на всяка цена.

– А тогава за какъв дявол тътрих тая кожа през летища и митници?

– Ами ха де.

– Обичаш ли ме?

– Трудно е да се каже обратното. Но аз съм с него, той е всичко за сина ми, а аз съм всичко и за двамата.

Петър Манев се изправи, той смяташе да се хвърли върху нея, но тя го разбра погрешно и каза: – Прибери си пакета.

Представи си боричкането, което би могло да последва, можеше да се стигне и до хапане, роклята ще се превърне в парцал, а колко силно му се искаше да скочи върху Краси, да я смачка на канапето, да ѝ остави поне един спомен на грубост и похот. Чак сега разбра какво губи: в този момент от ежедневието му се отдалечаваше не само нежното пространство от съгласуваност и женска преданост, но и възможността да преживява стотици сексуални събития, затоплени от диханието на искреното съучастничество.

3.

Като се събуди на другия ден, Петър Манев почувства облекчението, че се е отървал от мрежата на всекидневието, но въпреки туй – знаеше си го отлично – снощи, в апартамента на Красимира, той се сблъска с най-голямото събитие в своя беден на приключения и загуби живот. Който губи – печели, рече си Манев и се протегна в удобното си легло, до шкафчето с удобната за четене лампа, до удобния си радиокасетофон и най-удобното за него от всичките уискита на вселената. Лекота и свобода, простори, спокоен, уравновесен дух, изпълнен с предчувствия, че на него могат да му се случат само приятни неща, дух който обитава жилаво и сякаш достигнало максималния си цъфтеж тяло, физика на футболист, годен да скача, да пружинира, при това не на двайсет или на трийсет, а на повече от четирийсет години. Най-сигурен се чувствуваш ако си сам, ако си сам ти плуваш в комфорта на безотговорността, тогава можеш да лудуваш, да иронизираш дори живота, дори света, тъй като те са наистина смешни и жалки, те затова се правят на важни, тормозят човека, не мирясват – докато го съсипят. Велика сила е необвързаната личност. Манев се е причислявал винаги към тази категория хора, гордееше се, че е собственик на хубаво жилище, то граничи само с безкрайността, към нея го водят книгите.

Влезе под душа, времето прекарано сред струите го подсети, че трябва да обмисли летуването си. Не се колеба продължително, предпочете южното крайбрежие: можеше да задвижи колата и да тръгне на минутата, но сметна, че още не се е наситил на домашните си удобства – не бе извъртял плочите на композиторите си, не бе позовал кораво хладно тяло върху чаршафа. Още мокър, той намери верния си бележник и потърси телефонните номера на всички свои тела. Знаеше, че по това врем телата се търкалят по плажовете, но от дузината поне два телефона щяха да откликнат.

Посегна към слушалката. В същото време телефонът иззвъня. Това го накара да се усмихне и пусне хазартна репличкa:

– Олекна ми, Краси, чаках това обаждане.

– Станала е грешка – изненада се гласът от другата страна. Нещо в набирането.

– Вие не можете да грешите. – Манев се окопити светкавично. – Ако е грешка, ще се окаже нелепост на съдбата. Отсега нататък нито вие, нито аз имаме право да грешим, животът на всяко живо същество е еднократен.

Гласът назова номера.

– Същият – съгласи се Манев. Той подобряваше все повече настроението си. – Само че отпред с 44.

– Извинете – каза тя.

– Ще затворите, така ли?

– Понеже не търсех вас,

– Ами, то, аслъ, кой ли може да ме търси мен? Мен кучета ме яли, нали? Да легна да умирам.

– Ми легнете си.

– Но с вас.

– Изглеждате ми маниак. – Гласът се луташе, двоумеше се да продължи ли, или да не продължи. – Смеете ли да кажете кой сте?

– Петър Манев.

– Наистина маниак. – Манев си представи как тя мисли за горещия летен предобед с празен въздух, празни крачки на хора, скучно нажежено време. – Погрешно сме се свързали, разбрахте ли?

– Но завинаги.

– И по евтин начин.

– Тогава хлопвам слушалката!

Наистина хлопна слушалката, но сметна че е заредил достатъчно подсъзнанието ѝ не само с телефонния си номер, но и с името си.

Хавлията бе попила влагата на кожата му, захвърли я и за втори път тая сутрин ритна кутията от Лондон. Сети се, че тъкмо сега му е времето да разгледа най-после маймунската дреха изцяло. Оказа се, че комплектът се състои от девет части. Подреди ги върху килима. Първото нещо, което разбра, го изненада – кожата не бе предназначена за деца, не за детски игри бе скроена тя; в нея можеше да се побере само възрастен. Пак го бяха метнали, него навсякъде го мамеха, при всички покупки в магазините; все повече се убеждаваше, че лицето му има будалешко излъчване.

4.

Към единадесет отиде в предприятието, остави няколко писма от Африка. Шефът го прие уж за десет минути, а празнословиха до дванайсет. После се полута из улиците, те отново не му харесаха, но реши, че София е неприятна само понякога, кога точно – не можа да си отговори. Най-приятното място в този град, естествено, винаги му се струваше неговото собствено жилище. Реши да обядва в „Кристал“, просто така, да се убеди че този претенциозен ресторант наистина не е за пред хора, поне за такива като него. В сенките на паважа младежи пиеха кафе, бяха потънали в странен забързан брътвеж, който нямаше нищо общо с горещината. За какво говореха, какво ги вълнуваше, можеше ли да се долови дори искрица от мисъл в изреченията им, Манев не знаеше, откъде да знае, как?

Докато келнерите го преценяваха, преди да се приближат, той се заизмъква.

– Няма ли да останете? – запита го този, който минаваше за обер и май го познаваше.

– Ще загубя доброто си настроение – отвърна Петър Манев и така поне мъничко помрачи настроението на келнерите.

Накупи зеленчуци, сирене, хляб; у дома се съблече по гащета; приготви класическа доматена салата и се наобядва с чувството, че само заради подобно удоволствие има смисъл да долетиш от който и да е континент.

– Краси, чакам те!

И този път не се оказа Красимира, обади се Славка, пожела му добре дошъл, а след това поиска да знае доволен ли е от почистването. Осведоми я, че ластичният чорап против разширени вени е купен, може да си го вземе от чекмеджето на шкафчето. Фактът, че още един човек притежава ключ за жилището му, събуждаше особено приятно чувство у него. Славка му бе завещана от родителите, по-точно от баща му, изглежда че някога тя е била жена и за допир – Манев смътно си спомняше някои факти, тази жена тогава често се изпречваше пред него, било в кухнята, било в хола. В сюблимни моменти Славка сигурно е отменяла болнавата му майка и е доставяла необходимите мигове в напрегнатите дни на видния столичен юрист Геро Манев. Манев-младши нерядко се е питал къде ли е ставало това, сега вече за него нямаше съмнение, че сливането им се е осъществявало в таванската стаичка.

Какво ли прави тази стаичка? Представи си я затворена, прахът се трупа ли трупа върху детските му играчки и големия холандски глобус на света; тишина и застояло време, ничие време, неприкосновено, затворено. Мястото на маймунската кожа, която му струваше 140 английски лири, беше само в тази стаичка, при глобуса и стария „Диамант“. Какво ли е станало и с велосипеда? Нарами кутията, после дълго търси ключа и като не го намери, все пак понесе излишната вещ по стълбището, решил да опита всеки един от многото ключове.

Вратата обаче се оказа отворена, прозорецът на стаичката открехнат; лъхна го характерната за подобни тавански кътчета горещина, но особено го изненада подредбата: радиото, което каканижеше тихичко и вентилаторчето, с неговата слаба разхладителна струйка. Сух спретнат мъж над седемдесетте вдигна глава. Като го видя, той се изправи и му напомни, че някога са се раждали значително по-възпитани хора. На Манев му стана ясно, че непознатият поправя часовник.

– Сигурно живеете тук и аз напразно ви безпокоя.

– Не се притеснявайте, господин Манев. – Непознатият махна монокъла от окото си. – Ще напусна до един час, нямам какво толкоз да прибирам.

– Навярно сте близък на Славка.

– Да, господин Манев, много близък.

– Часовникар ли сте?

– Не може да се каже определено. Заповядайте. – Той изключи радиото, погледна посетителя и сякаш направи своята мъдра и сурова оценка. – Оставете кутията на леглото.

– Не се безпокойте. – Кой знае защо, Манев притисна кутията към гърдите си. – Долу има предостатъчно място.

– Добре дошъл, господин Манев.

– Струва ми се, че сте доста приятен човек – рече собственикът на жилището. – Добре че се качих!

– Лично аз не мога да ви обясня много неща, това по всяка вероятност ще направи Славка, но повтарям: готов съм да напусна веднага, имам къде да отида, имам дъщеря, имам син. Казвам се Ангелов.

– Спокойно, господин Ангелов, продължавайте да си поправя те часовниците, изобщо – продължавайте си и ме смятайте за човек, който може да ви желае само доброто.

– В това съм сигурен, господин Манев. – Високо окаченото вентилаторче раздвижваше тънката му ярко бяла косичка. – Уверен съм.

По този начин кутията се озова отново в хола, но тя сега не го занимаваше толкоз, собственикът на апартамента неочаквано бе принуден да си припомни онова, което двайсет и седем години успешно забравяше – една сутрин в кухнята се притисна към доверчивия разкошен гръб на Славка, понесен от слепите нощни очи, напращял от мъгливите си юношески гърчове. Както бе залепен за нея, Славка – на колко ли е била тогава? – извърна ръка назад и я постави върху главата му, изви се внимателно и го отстрани деликатно от себе си и внимаваше да не го пресече, на нея ѝ беше съвършено ясно, че той вече мокри долнището на пижамата си…

Целия следобед слуша музика, спа и чете, накрая пак настана време за душа, после потърси чукче и гвоздейчета, мамеше го обширната стена на хола, обременена само с две картини – пейзаж от развълнувано, ала хармонично прииждащо към брега море на Мутафов и няколко софийски къщи на Георги Павлов. Без да си дава сметка за това, което върши, кич ли е или не, той внимателно прикова маймунската кожа върху бялото пространство. Като се оттегли и погледна към кожата, отначало тя му заприлича на експонат в музей, а после се превърна в гоблен.

5.

Всеки божи ден, без да ще, Манев съзерцаваше кожата; тя магнетизираше жилището, привличаше вниманието на собственика, предизвикваше у него особена порода ексхибиционизъм на човек, който наблюдава свитото знаме на собственото си любовно крушение. Това обаче от една страна. След време маймунската кожа показа, че притежава и друго въздействие – пукаше му на Манев за любовното крушение, – маймунската дреха, изработена по блестящ начин, до пълното наподобяване на истинската, бе започнала да го зове. По всяка вероятност, така предположи той, маймунските кожи, където и да се намират, истински или имитации, след продължително съзерцаване се превръщат в зов. В случая мисията на висящия в хола атрибут се състоеше в това да убеди Манев, че покупката в Лондон и грешката в магазина, където му пробутаха не кожа за детска игра, а горила за карнавал, не може да се възприеме като случайност, а за трик на съдбата. Всъщност, след като се взира десетина дни в придобивката си, постепенно събуди у себе си чуждото за неговата особа нелогично мечтание да се напъха в кожата.

6.

Комплектът се навличаше лесно. Манев се убеди в това една сутрин. За голям късмет както горнището, така и долнището му прилепнаха, и то дотолкова, че го накараха да ги усети по-удобно от всеки свой костюм. Едва сега обърна по-сериозно внимание на детайлите: силно впечатление му направиха ноктите на ръцете и краката, но изражението на „лицето“ го порази, в него липсваше каквато и да е бутафорност, там създателят си бе поиграл най-много, особено при отворите на устата и очите. Като повъртя още малко главата на маймуната в ръцете си, геологът Петър Манев взе, че нахлузи меката маска, усети как маската дружелюбно го приема за свое съдържание и спокойно се приближи до огледалото.

Стенното огледало отрази в цял ръст една истинска и, може да се каже, красива в своята свирепост горила. През цепките уж гледаха неговите очи, но къде бяха те, къде бяха хлътнали, удавени под навесите на изумително моделираните челни кости и подобие на вежди? Поразтъпка се по килима – паметта на окото го въведе сред безгранична гора, в която той витаеше като персонаж с неопределена идентичност – и разбра, че няма проблеми с вървенето. Тялото му се настаняваше дoвepчивo в новата своя обвивка, след всяка измината минута той усещаше как психиката му се стараеше да напусне регламента на човешкото поведение без никакви мотиви, ей така, навярно се подчиняваше на непознати, скрити в дън душата стремежи, да се взриви най-после характеристиката на възела от системи, съставляващи комплекса „хомо сапиенс“.

Телефонът звънна, Манев погледна апарата и се поколеба, накрая го прехвърли в скута си. Докато уплашено наблюдаваше в огледалото как една горила борави с комуникационна уредба, чу женски глас. Гласът изричаше нещо, то му се струваше важно, ала Манев не можеше да се съсредоточи – продължаваше да наблюдава с вълнение, дори с ужас, техническото съоръжение в лапите на чудовището.

– Обаждам се да продължим диалога – рече гласът. – На мен ми е любопитно какво може да мисли един мъж, който не се поколебава да открие името си, след като е изрекъл глупост. – Понеже от другата страна на телефона се мълчеше, тя почти извика. – Ало, греша ли?… Петър Манев!

Петър Манев изслушваше всяка дума, но не можеше да отвърне, ценните мигове да се включи в разговора изтичаха и той правеше усилия, обаче от процепа на маймунската глава изтичаха само хрипове. Стана му ясно, че през устата на озъбената горила е немислимо да се промъкне дори най-простата човешка реч.

Непознатата каза още няколко изречения и затвори. Манев върна слушалката на мястото ѝ, употреби усилия докато освободи главата си. Съжаляваше, беше претърпял нова загуба, но този път не му се щеше да изрече на глас любимата си фраза „който губи – печели“, не можеше да се откъсне от убеждението за явна липса на късмет, напоследък живееше в очакване на този звън: кажи, как да не те е яд, тъкмо тогава да бъдеш една безсловесна маймуна, която може да пълни мембраната само с неразбираеми звуци.

И все пак раздразнението му се разсея бързо, непрекъснато прииждаха и го обсебваха нови усещания, те бяха наситени с приятна мекота и той не проумяваше с какво точно да си ги обясни – дали със студеното си интелектуализирано отношение към света, или с притаените прашинки от инфантилност.

Не мисли, глупако, каза си, не разсъждавай излишно, защото никой не те бие по главата да го правиш, а играй най-простата игра, както я играят децата; и достигна до заключението, че влизането в кожата на една маймуна може да предостави на някои хора един-единствен вариант – влизаш и нищо повече, най-много да се задушиш; но за други хора влизането в маймунската кожа разкрива известно разнообразие – от невинната весела игра, до спасителния кей за пробития кораб на някоя трагическа, или най-малкото отчаяна личност. Петър Манев обаче още с обличането на маймунската кожа откри единствения за себе си вариант – да обсеби нейния еднолинеен вътрешен смисъл: да задоволи дремещата в него религия за другата форма на живот. Ето защо, вместо да се ядоса от загубата на двете женски бедра, Петър Манев се приближи отново до огледалото и отново видя голямото, всяващо страх животно. Ала за да бъде истинско, поне по външния си вид, на животното му липсваше нещо съществено – стоеше прекалено изправено. Човекът в кожата се досети, че трябва да се поприведе, после той повдигна леко глава и отпусна ръцете си пред тялото, охо!, това е друго, туй се вместваше във вечния порядък и прилягаше на всяка уважаваща себе си горила.

– Аз съм – каза Красимира Станева – това учудва ли те?

– Никак.

– Не бъди все същия фукльо, какъвто си откакто те помня.

– Че съм фукльо, фукльо съм, но наистина не се учудвам.

– Какво правиш?

– Двоумя се.

– Глупости, винаги си предпочитал Южното крайбрежие.

– Този път се чудя на море ли да отида, или на планина.

– Ти? – Мембраната се задави от смях. – Планина? Ти? Сега пък какво те прихвана, какво има, защо на планина?

– Не знам.

– Наистина не знаеш. – Беше сигурна в искреността му. – Много се завъртя из София. Видели те в басейна на японския хотел.

– Защо се обаждаш?

– Казах на Пламен, че си му донесъл най-после кожата.

– И подскочи.

– Подскочи другият.

– Това е интересно.

– Че е подскочил другият? И той не е малко луд. Намислил е сценарий, да си играят с Пламен.

– Искаш да му я подаря ли!

– Да му я продадеш.

– Обещавам, че след две години ще му донеса.

– А тази?

– Употребявам я аз.

– Ясно. – Гласът на Красимира влезе в равномерния си всекидневен ритъм, – Извинявай, не исках да те уязвя. Искам да ме разбереш, желая искрено да ти се извиня.

– А знаеш ли, че няма за какво?

– Ще ти се обадя пак.

9.

Пежото влизаше хладнокръвно в занемарените пътища, преодоляваше ги, държеше се мъжки по неравния, враждебен за автомобилите терен. По-неспокоен беше шофиращият, той не се взираше само напред, както правят шофиращите, той въртеше глава наляво и дясно, проучваше гората край пътя. От гората идеха разочарованията, нещо в нея не му харесваше, не му се нравеха боровете, Петър Манев изобщо игнорираше боровата гора, а доколкото схващаше в момента, иглолистниците преобладаваха навсякъде. По тези мизерни височини би трябвало да лудуват букаците и габърът, такава я помнеше той местността от детството, такава очакваше да я намери. Накрая разбра, че трябва да се примири с тия открития, както се беше примирил например с някогашния поток, сега на негово място пълзеше тихота, без ромон, никаква пенливост. Накрая успя, намери една полянка, тя би му свършила работата, колата стигна до нея, да, по тоя въпрос възраженията му отпадаха. Настроението се подобри още не само заради лешниковите храсти наоколо, но и от уханието на горските цветя. Встрани зрееха едри къпини – обичани плодове пак от детството – и като се заогледа, почти се убеди, че ще открие ягоди.

Поослуша се, не можа да долови грохота на магистралата, нищо не чу, нищичко, а това го зарадва допълнително.

После срещна стареца.

– Чичо, къде отиваш?

– Горе,

– Какво има горе?

– Нищо.

Човечецът си беше бая възрастен, небръснат, с отрита капа, мръсна риза без яка и закърпено тук-там елече. Очите му отразяваха вътрешна тъмнина и отчаяна безпросветност. На кръста му висеше мизерно избеляла, отъняла от употреба торба. Магарето му, изглежда, не е било почиствано от месеци, търкаляло се е, насъбрало е по себе си вековна прах и шума. На очукания разпарцален самар висеше много стара, вероятно още от балканската война матара с трудно разчитаеми драсканици, инициали на хора, войници, падали на бойното поле или пък умирали спокойно на одъра.

– А какво ще правиш там?

– Нищо.

– Няма ли да вземеш нещо, да го донесеш долу?

– Кво да донеса, нищо няма да донеса.

– Тогава защо се качваш?

– Ми работата.

– Каква ти е работата?

– Ми, никаква.

– На колко си години?

– Минах ги.

– Кое си минал?

– Осемдесете.

– Май ще събираш съчки.

– Такава работа.

– Кога се връщаш?

– Ще си ходя на село,

– То не е ли назад?

– Напред е.

– През планината?

– През.

– Добре де, планината прехвърляш ли я?

– Може.

– Не може ли да се заобиколи?

– Може.

– Значи няма да се връщаш.

– Няма.

– Да те почерпя ли ракия?

– А, не.

Старецът затътри нозе след магарето, на което, изглежда, разговорът бе дотегнал, та взе да се отдалечава.

Манев отвори багажника и хвърли на тревата двата пакета на палатката, после бръкна в хладилния куфар, извади бутилка и глътна малко блек лейбъл, приседна върху топлата земя, загледа се в листата, между тях бледооранжевите разлистници на лешниците му напомниха, че земята все още се напъва и, слава богу, все още ражда по нещо и за катеричките, и за хората.

10.

Гората му поднасяше още приятни изненади, нейната сърцевина му натрапваше девствеността си, една непокътнатост, която той не очакваше, такава, каквато искаше да открие: митическа, разкошна ботаническа ритмика, обезобразена само в периферията. Където успя да проникне, той не видя нито един бор – широки листа, хармония, редуване на слънчеви петна със сенки, хладина и припеци, всичко потънало в шеметна тишина, ухаещо на корени и небе, на мъхове и гургуличи човки. Намери най-после ягоди, изяде шепа от тях и ако се наложеше да търси още, би могъл да открие. Разбира се, едва ли му предстоеше да стигне чак пък дотам, играта щеше да му омръзне, но колкото и да издържи – часове или дни, – на него му харесваше, нравеше му се новия образ, новата походка и не на последно място – съзнанието, че е първия човек на света, заживял доброволно като горила.

В началото опресняваше познанията си за гората, натрупвани през детските години: тогава природата му се изявяваше несъзнателно и еднозначно. На сегашната му възраст обаче след дългото лутане по железобетона и асфалта, подир хиляди изчетени книги и десетки философски концепции, той очакваше да проникне в заобикалящата го материя задълбочено, аналитично и диалектически. Така се бе отнесъл той за съжаление преди няколко години и към африканската джунгла – нямаше го поривът, нито опиянението от юношеските романи: всичко се оказа прагматизъм, стръв на добре дресирана геоложка хрътка. Сега опиянението бе налице – можеше да си го признае, – след като маймунската кожа му прилепна като ръкавица, усетил необяснимата надежда, че ще успее да се отскубне от човешкото си битие, мислеше само за едно – да избегне сложните преходи – ставаш горила и толкоз.

Че е луд си го знаеше, иначе как; и все пак, понякога му се струваше, че не е луд. Можеше ли да предположи, че претърпява възрастова деформация? Пък де да знае. Някакво психическо терзание? Стрес? Трагедия? Нищо подобно. Напоследък душата му ликуваше, вървеше му в работата, вървеше му в обикновението, само дето не му се женеше и тази пуста натрапчива мисъл, че си е роден за стар ерген, за самотно съществуване, без уханието на бебешките пеленки.

11.

През нощта захладня, студената лунна свежест го събуди няколко пъти. Вместо да тръгне към пежото, към опънатата за всеки случай палатка с пухен спален чувал, той измърка от щастие, само се присви още в леговището си, в шумоленето на ланските листа, събрани от мечка ли, вълк ли, един бог знае. В будните си мигове не пропускаше да се вслушва и в движението наоколо – истинско преселение на всички страни. Не желаеше да се самоизлъгва, но той бе сигурен, че някои от минаващите животинчета се спираха до него, за да преценят новото присъствие в гората на нещо колкото огромно, толкоз и непознато, примъкнало се отнякъде да ги безпокои, да отнеме част от храната им. Призори острите слънчеви шишове осветиха сърна и сърненце, зърна ги на няколко метра от леговището. Дали не може да удари с нещо малкото, а после все ще намери начин да го изяде, дори сурово. Всичко се развиваше благополучно, само това стържене в стомаха. Изправи се и раздвижи крайниците си. Жажда не изпитваше, нямаше смисъл да се спусне към поточето, зовеше го споменът за вчерашния къпинак.

Зрелите плодове заблестяха пред него и много му се щеше да се налапа набързо, но за тази цел се налагаше да оголи пръстите си, да смъкне ръкавиците на горилските ръце. Това той нямаше да стори, правилата на играта не го разрешаваха. Изяде почти всички узрели плодове бавно, стомахът му си остана празен и въпреки глада, радваше го лекотата на тялото, на движенията му. Беше удобно време за тренировки. Отначало преодоля остър скалист наклон, а после се качи на стара самотна круша. Твърдите ѝ плодове още не ставаха за ядене, но разкошно разположените клони улесняваха упражненията. Тук той започна за усвоява пребиваването по дърветата. Еластичното му тяло се справяше леко с препятствията, изобщо кожата, закупена за сто и четирийсет лири, му носеше само радост и предчувствия за неизпитвани досега вълшебства.

Мечката бе застанала на пролуката за къпинака. Наблюдаваше заниманията му – кой знае от колко време – навярно учудена и може би загрижена за съдбата си. Тя видя как между клоните шаваше уж човек, а не беше човек, човекът не може да лудува така по дърветата. Горилата, от своя страна, също съгледа мечката и също се замисли по свой начин: това, че се появи дори мечка е добре, гаранция че насам не се мяркат хора, но какво ли би се случило, ако сляза от клоните и застана мирно на земята? В същност не съществуваше голям риск – при първата заплаха горилата можеше да се върне в клонака. Така и реши тя, слезе. Стояха неподвижно по местата си и се гледаха, може би премерваха достойнството си, а може би ината. Все пак горилата бе разбрала далечната същност на диалога – да, тя стърчеше на пътя ѝ, – щом се покатери обратно на дървото, мечката мина бавно по пътеката си, която я заведе при къпинака. За съжаление там звярът не можа да намери зрели плодове. Случайно ли погледна той към ствола на крушата, горилата не съумя да отгатне, тя успя само да установи, че за къпинака, който дарява на света всеки ден зрелите си плодове, ще се породи съперничество. Това донесе допълнителни радости на Манев – ето че с появата си още на втория ден се включваше в суровото естество на гората.

12.

Двойка гривеци се настани в клоните на крушата, горилата усети пърхането им над главата си, беше чула дори свистенето им във въздуха. Погледна и видя, птиците се задъхваха в стремежа си да се налюбят. Бързината с която взе решение я изненада, горилата слезе на земята и грабна камък. Преди да го запокити, тя се поколеба, но правилата на играта я позоваваха да завърши започнатото – камъкът полетя и удари женската, слабо, силата му нагоре се бе умъртвила от земното притегляне. Мъжкият политна, ала се върна незабавно, учуден че любовницата му се мае между листата. Малко преди да падне, тя се закрепи във въздуха, после се издигна колебливо над дървото, а това подсказа на любовника, че нещо се е оправило. Злосторникът се взираше нагоре с угаснало упование, гривеците изчезнаха, без да осъзнаят какво се беше случило всъщност и как може така да им бъде прекъснато не какво да е, а непоносимото пъклено упорство да влязат един в друг.

Горилата ликуваше, тя тръгна към потока с убеждението, че е довела нещата до най-чистия им израз – запратила бе камъка точно в тялото на птицата, останалото е случайност – днес жертвата се измъкна, но утре едва ли ще ѝ се удаде; дълбоко посаденият нравствен зародиш в човешкото поведение постепенно трябва да залинее и накрая да бъде изтръгнат, иначе планината и гората не обещаваха добри времена за стомаха. Като се огледа на всички страни – вирчето на потока се намираше на открито – горилата полегна и доста трудно се напи с вода. Искаше да поостане на огряното от слънцето място. Огледа се още веднъж, водата мамеше животното, но рискът да се сблъска точно тук с най-големия му се враг, човекът, нарастваше. Излегна се на скалата, затопли се, пожела да напече настудувалите се през нощта стави. Така нямаше защо да се озърта, съблякъл кожата, вече гол, сигурен не само за безопасността си, но и за своята сила, върнал се в господарската общност на човека, Манев клекна в плиткото вирче. Водата го покри, погали тялото му, погълна солта на потта му. Изпълзя обратно на скалата. Слънцето печеше, както се полага за юли, небето гореше с трепетно сияние, всичко си беше на мястото, дори по-добре от предполагаемото, природата дишаше сърдечност и благородство, но Петър Манев сбърчи вежди и реши, че всичко е само празна празнота пред необузданото безумство да се напъха минута по-скоро в маймунската кожа.

13.

За осем дни беше отслабнал седем и половина килограма. Пристъпи под душа с намерение да прекара там поне половин час, а издържа само няколко минути; бързаше, бързаше да се нахрани. Както бе по хавлия, напълни тигана с шунка и яйца. Срам и позор – вместо да нареже хляба, той го начупи грубо и като си повтаряше: глупако, яж бавно, дъвчи прилично и спри до разумната граница, Петър Манев омете и тигана, и хляба, едва тогава дочу как касетата дрънчи Брукнер, а телефонът звъни ли, звъни.

– Подлудихте ме! – заговори тя. – Направихте ме на нищо! – Манев понечи все пак да се защити, но тя не му даде думата. – Заинтригувахте ме и звъня всеки ден. Когато го няма мъжът ми, звъня непрекъснато. Къде ходите! Трамвай ли ви блъсна? Трепя си главата и не проумявам какво можете да правите без мен. Кажете нещо, защо мълчите, говорете!

– Как ви е името?

– Мирослава.

– Вижте какво, Мирослава, вие знаете ли, че гората и планината не са в състояние да изхранят една маймуна?

– Знам, повтаряла съм го и другаде, но кой да повярва.

– Тогава, защо не ми казахте?

– Не ми дадохте думата, говорехте за „Илиадата“.

– Хей! – Сърцето му се препълни от възхищение. – Я елате насам, с вас ще могат да се направят някои неща.

– Покорихте ме с туй, че се представихте – повтори Мирослава когато Манев ѝ отвори. – Беше почти половин човече, мъничко, постно женче, можеше да се побере в чекмеджето на бюрото му, некрасиво момиченце с микроскопично вирнато носле, дребни крачета, дребни ръчички, дребни бедърца и дребни гърдички, които трудно личаха под блузката, по-скоро се предугаждаха. Загледа се в него. – Охо!

Прегърна я, отдели я от пода, докато я внасяше в хола обсипа лицето ѝ с целувки.

– Нали няма? – запита домакинът.

– Никога.

– Да си отидете?

– Обещах де, трябва ли да се повтаряме?

Целуваше го право в устата.

– Да не лъжете?

– Защо сте брадясал?

– Играя на маймуна.

Постави я в креслото.

Мирослава го изчака без да помръдне, загледана в картината на стената. Мъчеше се да реши неволно заложения в платното ребус: някакъв непознат млад художник се беше предоверил в повече на склонността си да подражава и тя сега се питаше, щеше ли да има картина, ако младият човек се беше доверил повече на таланта си. Манев се върна, пръскаше одеколон в избръснатото си лице. Отново я взе, пренесе я в спалнята. Нейната миниатюрност се оказа завършена отвсякъде, Мирослава си имаше от всичко по малко, домакинът я оприличи на арпаджик, стори му се, че ако я посее в земята, от нея догодина ще голяма сочна жена, с по-зрял и по-тежък аромат, а не като тоя – Мирослава ухаеше на пролетни мерзости.

– Приличаш ми на капчица по човката на канарче, което току що е пило вода – рече той.

– А ти ми приличаш на бизон в отпуска. И почти не си личи че си циник.

– Правя каквото мога да се превърна в маймуна – призна си Петър Манев след един час, когато се върнаха в хола. – Не зная защо, но усилено се стремя да напусна човешката си обвивка и чат-пат успявам.

– Ако успееш, като резултат ще влезеш в друга форма на живот, а от туй няма нищо по-приятно.

– Приятно? – Погледна я с подозрение, че го иронизира. – Само?

– Усещаш ли колко силно се обикнахме? – Тя отвръщаше на целувките му, той не спираше да я целува, удавен от миризмата на собственото си тяло, удавил миризмата на нейното прозрачно телце. – За мен ти си всичко, аз те обичам наистина.

– Ти си единственият човек на света…

– Знам, знам.

– …пред който разкрих тайната си и то само две минути след като те видях.

– И това разбрах, мили, ти мразиш хората и живота, но тъй като не ти липсва великодушие, мразиш и себе си.

– Искам да бъда нещо друго – замисли се той.

– Ако успееш, ще постигнеш непостижимото. Хората твърдят, че се прераждат в каквото и да е там животно. Ти ще го постигнеш обаче приживе и вместо мишка ще бродиш като горила. – Мирослава зърна ръцете си зад врата му, отново я удиви факта че са мънички, като ръцете на порцеланова кукла. – Кога заминаваш?

ВТОРА ЧАСТ

14.

Пред нея се разиграваше нещо познато, като да речем, от телевизионните научно-популярни филмчета: питонът отнасяше някакво животинче, то приличаше и на заек, и на катеричка, хрипливите крясъци наподобяваха скърцане. Захапала го за хълбочето, змията спря до ерозирал, обрасъл със суха тревица камък и започна да поглъща храната разсеяно, дори не си направи труда да я насочи към глътката си от друга, по-удобна страна. Безпомощните крясъци на нежното животинче заглъхнаха, преди да потъне в дупката; питонът се поотпусна лениво, може би си отдъхваше, по всяка вероятност вътрешностите му се гърчеха и придвижваха крехкия улов към стомаха, мозайката на кожата му потръпваше като повърхност на езеро, погалено от бриз. След като си свърни работата, питонът полежа с леко издут корем известно време под слънцето и се оттегли зад камъка. Горилата остана на мястото си със спомена за неговата зловеща, отразяваща късната светлина на следобеда пластичност, почувствува се щастлива, беше видяла класически епизод, но от друга страна, човекът в нея се усмихна иронично от мисълта, че джунглата му се разкриваше от самото начало с един от атрактивните си шаблони.

Ослуша се, шумът който чу, подсказа на човекоподобието, че нататък по пътя би трябвало да срещне река. Тръгна отново и скоро се натъкна на широк, накъсан тук-там от пяната си бъбрив водопад. На повечето места гладката завеса на водата отразяваше спокойното горене на залеза, миришеше на влага, пулсираха цветовете на дъга, падащата стихия пулверизираше облаци от воден прах и прохлада към горилата. Добро място за живеене, сметна тя, но от друга страна разсъди, че шумът на водопада постоянно ще дави опасните, застрашаващи живота ѝ шумове, а и този типичен за Африка воден спектакъл няма как да не тегли към себе си туристическата сган.

Стараеше се да проникне в невъзможни за обитаване зони, да ги прекоси, така си представяше тя – пресече ли поне една такава зона, обезателно ще се натъкне на рая. И понеже отново настъпи часът, в който ѝ се налагаше да избира мястото за нощуване, побърза да се отдалечи от водопада. Неочаквано се озова сред дървета-призраци – листовината и тънките клони на тези дървета липсваха, в безтревната сива площ стърчаха само дънери и овъглени стволове, устояли на отколешен случаен или нарочно предизвикан пожар. Щом влезе в мъртвото пространство, превърнато в застинала чугунена приказка, горилата му вдъхна обемност и го осмисли; като застана сред дърветата, тя обогати настроението на графиката с още по-дълбока безнадежност. Тук огънят бе разчистил всичко излишно и можеше да се нощува по-спокойно.

Избра място до широк, затоплен от слънцето дънер, сви се и веднага потъна в гърлото на съня.

Призори развиделяването не освежи много настроението на пейзажа – светлината изтъкна допълнително отчаянието на всяко дърво, но като се огледа, особено като се поразходи, горилата разбра, че предпочита да остане само тук. На север започваше неизвестно колко обширна полусавана; на юг – вече знаеше – водопадът, половин час път; на изток – река, а на запад изведнъж се изправяше като стена тъмната незасегната от пожара джунгла. На човекоподобието му предстоеше тепърва да обходи и проучи всичко, особено находищата на храна. Преди това обаче му се налагаше да свърши най-важното – да се отърве от пакета. Мъкнеше го вече шести ден от точката, при която го стовари таксито – началото на истинската африканска гора; там съблече дрехите си и облече кожата. Внушителен моряшки чувал от гумиран плат и неръждаеми ципове побра стратегическите му вещи, от сега нататък чувалът щеше да се превърне в метафорична поанта, пристанище по обратния път към реалния живот, в случай, че джунглата не можеше да му предостави жадувания по-съвършен свят.

15.

Торбата намери сигурното си за оцеляване място – привързана сред джунглата, прикрита отвсякъде с листа и лиани. Стъблото на избраното за тази цел дърво бе дамгосано долу с нож – три успоредни, дълбоко издълбани линии. В един от джобовете на сака се побра и бележника. На първата му страница пишеше: „Намирам се на половин час от Широкия водопад. Името на водопада е измислено от мен. Широкият водопад отстои на шест дни път от последното селище Ману. Селището Ману е крайната точка на дълъг асфалтов път в полите на планината. От селището Ману до известния град Хара има точно четиристотин километра. Изминах ги с такси. Всеки понеделник в Ману пристига автобус. Автобусът заминава на другия ден обратно. Ману можа да ми предложи единственото място за нощуване – къщата на отец Мортимър. Отец Мортимър е единственият човек на света, който знае, че съм тръгнал към най-тъмните зони на джунглата, но не знае защо. Петър Манев, България, София 1000, ул. Шейново 33.“

Щом закопча последния цип на чувала-склад, човекоподобието се спусна на земята и се запита: добре е да знам защо всъщност написах тия няколко реда и си отговори: може би ще загубя координатите на човешкото съзнание и ако случайно не съм забравил да чета, ще разбера кой съм бил и къде трябва да се върна, а в случай че съзнанието ми се е затрило съвсем, ще бъда още по-добре.

16.

Джунглата, реката и саваната внушаваха денонощното си загатване за ред, връзка и равенство. Всички физически, биологически и ботанически форми бяха строго осъразмерени и втъкани в равномерния ритъм на извечността, разбира се, без последния апостроф на опожарената зона, ала и тази досадна подробност сякаш се вместваше в пленителните мотиви на представите за черния континент. Сред свежестта и задухата, във вонята на гнилоча и аромата на орхидейните цветове, се изреждат непрестанните ритуали – от изяждането до раждането: поглъщане, рев, кръв, писъци, впръскване на отрова, задушаване, екстазна птича песен, пощене, крясъци; въздухът е наситен с нещо, което те прави сънлив, но нямаш право да заспиваш, за да не бъдеш изяден. Реката тече бистра, тя е в горното си течение, рибите подскачат, а саваната кънти от копита на бързоноги, накрая идват хиените, те се движат след леопардите и омитат всичко, дори копитата.

Горилата се научи да изравя два вида вкусни гулии, а познатото ѝ от по-рано джаму – ниски, почти пълзящи храсти с плодове малко по-едри от орехи – насищаха стомаха ѝ като хляб. Тя обелваше кафявата обвивка и лакомо изяждаше нишестето с вкус на банан и мляко. Горилата вече рядко оставаше гладна, но ето че отново започна да я тормози необяснимо изострящата се стръв към месото. Месо тя не искаше да яде, стараеше се да го заличи от менюто си, по простата причина, че не смяташе паленето на огън за любимо занимание на маймуните. И точно когато му се насъбраха десетина безмесни дни, една сутрин, недалеч от реката, погледът ѝ попадна върху гигантската земноводна жаба, наричана от камерунците виа-моа. Човекът, който се потайваше в горилата, беше чел нещо за вкусовите ѝ качества, той знаеше че гастрономите възнаграждават богато снабдителите си, заради този деликатес цяла мафия от ловци погазваха грубо забраната и малко се интересуваха, че трикилограмовите жаби са вписани в Червената книга на африканските животни. Човекът, който се потайваше в горилата, разглеждаше много внимателно екземпляра пред себе си. Тази виа-моа едва ли тежеше по-малко от два килограма. Той проучваше жабата отстрани, мислеше си за Червената книга и съжаляваше хиляди пъти, че не си е приготвил предварително едно най-примитивно копие, най-обикновена заострена тояга, тя можеше да му свърши работа, защото никой няма право при подобни обстоятелства да пренебрегва кулинарните дарове на тропика. Червената книга!… Въпросът не се свежда сега до каквито и да е книги, а до туй – какво да се прави по-нататък. Човекът се канеше да поумува още малко, но в това време горилата скочи и похлупи земноводното. Жертвата издаде някакъв може би несвойствен за нея звук, тъй като вече бе покрита от неизвестното космато и се настърви, постара се да окаже все-пак някаква съпротива с мускулатурата си, но туй не ѝ се удаде, косматата преса я притисна от всички страни и бавно промъкна пръсти към гушата ѝ. Щом се увери, че гигантската жаба вече не диша, горилата се изправи и забеляза как на смешно разстояние от нея преминават три носорога. Мъжкият водеше самката си и малкото, пристъпваха спокойно, по господарски, изобщо от трите бавни животни се излъчваше тежест и достолепна тромава красота. В естествената си среда носорозите нямаха вид нито на тъпи, нито на свирепи персони, а още по-малко на маски, които олицетворяват демоничното лице на фашизма и литературата и плакатното изкуство.

Човекоподобието вдигна улова си, стори му се, че жабата в никакъв случай не тежи по-малко от три килограма. Пренесе я в опожарената зона, там събра съчки и като употреби лупата – все смяташе, че ще бъде за последен път и все отлагаше запокитването на скъпоценната вещ – запали огън. Не знаеше как гастрономите се справят с тези лакомства; човекоподобието, въоръжено с втората си скъпоценна вещ – ножът, отдели стомашната част заедно с главата. Може би се лишаваше от някоя особено вкусна подробност, но как да узнае това – стомахът и главата бяха захвърлени. Върху жаравата легнаха четирите бута и скоро въздухът от тревата до небето се обогати.

Обгръщаше го спокойствие и тишина. Естествено, макар и неизвестно как, миризмата на печеното месо, заедно с вкусовите усещания в стомаха му изпълваха косматото човекоподобие със самовъзхищение. Докато се хранеше, то сякаш виждаше дърветата да му се кланят, но туй което видя наистина бе, че едно дребно зверче с лисича муцуна, без да отмества поглед от него, хем похапваше, хем отдалечаваше с придърпване захвърлените остатъци от жабата, а заострените му ушички през цялото туй време се извръщаха на всички страни. Зверчето внимаваше по особен начин да спази едно безопасно разстояние между двамата, но и да не се отдалечава чак пък толкоз от страшилището, в чиято компания се хранеше и което го предпазваше от други страшилища.

17.

Всичко съществуваше чрез движение: за да се нахрани човекоподобието извършваше подвизи, за да утоли жаждата си, извървяваше път до реката. Често пъти оставаше там дълго, тогава се къпеше. Петър Манев разполагаше внимателно всяка част от маймунската кожа на брега, по този начин все пак подсушаваше и проветряваше материята. Той плуваше, после се грееше на слънчевите лъчи, съзерцаваше страстното топло небе от което извираше магнетична прозрачна пустота. Извън маймунската кожа той често си спомняше за необятната предишна преданост на Красимира, за дребните твърди форми на Мирослава и за подлостите извършени от него в София. Нямаше начин да забрави как бе офейкал от дребната умна женичка, сам не можеше да проумее как стана тъй, че на бърза ръка се озова от улица „Шейново“ – в джунглата. И като продължаваше да гледа пустотата на небето, Петър Манев се стараеше да зачертае жените от живота си, но в долната част на тялото му все още тлееше твърдата сладост на спомена.

Разбра че го наблюдават, надигна се малко да се увери в това и отново се притисна до тревата, макар че тя не скри добре голото му тяло. Горилите стърчаха отвъд реката, застинали от изненада. Нито признак за безпокойство, по-скоро любопитство. Ленивата вода, горещината и тежката неподвижност на листата не предразполагаха към излишни движения и размисли. Най-после по-едрата горила се наведе да пие вода. По-дребната обаче – изглежда самката – стоеше все още загледана в непознатото притихнало същество. Мъжкарят се изправи, от сплескания му, почти отсъствуващ нос и от надочията му се стичаха капки. Без да поглежда втори път към непознатото същество самецът изчака да се напие партньорката му, след което горилите поеха пътя си срещу течението на реката – мъжкият напред, а женската след водача си – груби, достолепни, в естествената им среда, пристъпващи уверено върху своята собствена земя.

18.

Срещата със „себеподобните“, които се бяха появили в оня паметен ден отвъд реката, порази съзнанието на човекоподобието: в езерото на неговото златисто всекидневие бе хвърлен камък, повърхността му се изпълни с меки концентричини видения, възбудили безкрайната му благодарност за решението да напусне бъркотията на човешкото битие. Зарадва го поразителното сходство на неговата изкуствена маймунска кожа – докарана както по цвят, така и по косъм – с кожите на истинските горили, да не говорим за изражението на „лицето“. Трябваше да се коригира нещо, разбира се, можеше да се пожелае повече в походката: още тромавост, категорично привеждане на тялото напред и да посее оня безстрастен, а може би безстрашен блясък в погледа си, с други думи – да бъде затрита и последната човешка мъглица в очите. В оня паметен ден човекоподобието завидя на горилите, освен това направо изревнува: женската крачеше тъй предано до своя огромен и страшен покровител. Откъде идеха и къде отиваха те в своята великолепна самота? Тайна. Тази загадка обаче не обезсърчи човекоподобието, а го въодушеви до такава степен, че то понечи да си подсвирне, но не се получи нищо – от горилската уста не можа да излезе звук.

19.

Невероятно вкусното месо от кълките на гигантската камерунска жаба виа-моа вече все по-рядко обогатяваше менюто на човекоподобието. След всеки изтекъл ден човекоподобието привикваше с надземните и изкопаемите плодове, превръщаше се от всеядно във вегетарианско животно, а това внасяше допълнително въодушевление в битието му. Друго за отбелязване – упорито се отделяше от земята, приспособяваше се към ниските разклонения на дърветата – макар че статута на горилския живот не го задължаваше на това – там сви и първото си гнездо, измайстори го, доизкусури го почти като хамак от лиани и палмови листа. Свикна да търпи отровните и неотровните змии, установи правила на взаимоотношенията си с лъвовете, леопардите и слоновете, както и с гъмжилото от дребни маймуни, научи се да не обръща внимание нито на термитите, нито пък на стотиците други насекоми, впрочем, те разбраха, че е съвсем безмислено да хапят кожа, лишена от нерви и кръвоносни съдове. Човекоподобието си служеше все по-сръчно при нужда с най-важния цип на „костюма“, разположен между нозете му. Все още употребяваше ножа и лупата, но възнамеряваше да ги захвърли в близко бъдеще. В най-лошия случай щеше да ги пъхне в привързания към белязаното дърво моряшки чувал.

Отвъд реката се появиха още няколко горили. Прикрито в храстите, човекоподобието ги наблюдаваше и проучваше някои от привичките им, после ги усвояваше, това го правеше все по-щастливо, заздравяваше оптимизма му за бъдещи подвизи в другата форма на живот. Не му се вярваше че ще свикне само с една-единствена подробност – да лови и изяжда разни дребни и не толкоз дребни животинки » например попови прасета и гущерчета, – това то май никога нямаше да си позволи, макар че мисълта в едно прекрасно бъдеще да преодолее и тази бариера, го занимаваше сериозно.

Тогава… О, тогава!… Да не мечтае чак за тогава.

Дългите наблюдения го убедиха, че истинските горили обитават само отвъдната страна на реката. Тази отвъдна област постепенно се превърна за него в нещо като обетована земя, страна на мечтите. Дали ще си позволи някога лукса? Реалистичните нишки в разсъжденията, а и предчувствията го караха да мисли, че все още е рано за преплуването, все още му предстоеше да се учи на подивяване; предстоеше му едно мъчително изтръгване от духовните зони на човека, изискваше се още тренинг, за да се спусне в най-дълбоките бездни на животинството, единственият път за изминаване, преди да стигне до дверите на метаморфозата.

20.

Изнизаха се още дни, изтекоха няколко месеца, времето предостави какви ли не възможности на новия горски обитател за тренировки, но всичко можеше да приключи за миг, да отиде на вятъра; туй щеше да се случи няколко пъти, поне два от инцидентите го приближиха до гибелта, до края на играта – счупи се клон на дърво, полетя надолу, но се хвана за друг клон и се спаси; когато се изкачи на висока скала, чу рикане, на върха го чакаше разгневен леопард, човекоподобието се върна пъргаво на земята и отново се спаси.

Очите – на четири.

Оглеждай се при всяка стъпка.

Да, ще отварям очите си, ще внимавам,  аз съм щастлив и няма да загубя по глупав начин завоеванията си.

21.

Небето се оцвети в розово, по него протече тръпката на потайна невроза , но освен коварното му мълчание горе нищо не можеше да се долови. Мирише ми на нещо, ще се случи нещо – помисли си човекът в горилата, – но какво ще бъде то, едва ли ще съумея да отгатна и все пак добре е да остана спокоен.

Запъти се към реката, съблече се на своето тайно място и заплува по гръб. Хладната, ленива при този разлив вода го носеше спокойно в спокойствието, което го разтваряше в себе си. Човекът си даваше съвършено ясна представа за цената на това спокойствие по пътя на размисъла и се обезсърчаваше. Той искаше горилата да погълне човека без остатък, а човекът продължаваше да се съпротивлява, размекваше се от такива обикновени състояния като тишина и хармония. Загребваше широко и плавно, изпитваше удоволствие, че владее себе си, тишината наоколо, реката, джунглата и призрачната гора от самотни опожарени дървета, всичко побрано под небесния купол – таван на неговия дом. Замайваше го още чувството за привидната му пасивност, за златната му самота, въпреки животинското гъмжило.

Щом чу смущаващо силните писъци на маймуните, неволно ги свърза с доловената заплаха на небето. По отсрещния бряг бягаха стада от гибони и резуси. Маймуните притичваха с необяснима за възможностите им скорост, стъписваха се пред водната преграда и се объркваха. Те бягаха панически от нещо, стараеха се да се отдалечат колкото може повече от него, но тази река… Тя не се интересуваше от ужаса в очите им.

Всички гледаха с очакване към водачите, крещяха срещу тях, искаха нещо, сърдито ги подканваха да вземат решение, а водачите не се решаваха на следващата стъпка, пред тях имаше три посоки: наляво – срещу течението, надясно – по течението и направо – реката, най-големия риск, водата.

Изборът се роди пак неочаквано, наложиха го антилопите. Антилопите също спряха до реката, неспокойните им кожи лъщяха на слънцето, потта им се изпаряваше, но те се подвоумиха кратко, веднага хукнаха на изток, срещу течението на реката.

Без да губят време маймуните се хвърлиха подире им.

От сега нататък цялата бягаща по неизвестни причини фауна вече знаеше пътя си, той водеше срещу течението на реката, край десния бряг на реката.

22.

Голият човек излезе от водата и легна под лъчите на слънцето. Докато нагряваше тялото си, той не извръщаше лице от преселението на отвъдния бряг. После облече кожата, решен да изчака крайния резултат на туй ново за него явление. Очертаваше ли се някаква развръзка? До кога ще продължи паническия бяг, в който започнаха да се включват и лъвовете?

Сега пък засвири цигулка, далече, с най-тънките си струни, затрептяха пицикати. Накрая струните нададоха писъци, някой изстена, засъска, над полусаваната плъзна сянка, сребристият слънчев ден се превърна в приятно зелен въздух и плъпна измамата за примъкваща се из гърнето на времето необяснима прохладна струя. Слънцето прозираше през нещо особено приятно и зелено, но на края изчезна, само отражението му остана да трепти над необяснимата засега сянка.

Сянката прииждаше, уголемяваше се и ставаше все по-плътна. Пицикатото се превърна в бръмчене, земните недра едва чуто протътнаха и все още не можеше да се разбере характера на явлението;  дълго, много дълго се чудеше човекоподобието, напъваше се да го дешифрира, то не знаеше какво да прави, дали пък да не побегне като другите, да хукне подир лъвовете, да се сдружи и разтвори във фауната на Африка, по древните неписани закони, когато се налага и лъвовете и антилопите да тичат един до друг, без да си обръщат внимание.

Най-после челната вълна на облака довтаса и на свой ред, подобно преминалите преди малко животни, се стъписа пред невъзмутимата всемогъща река. Облакът се надигна, сбръчка се, нагъна се и се отдръпна, ала от задните му пространства изпъплиха нови валма от мощни пулсации.

Въпреки стъписването, тълпите се хвърлиха във водата, тя изгуби блясъка си и понесе надолу полужива зеленикава каша. Нови милиони скачаха във водата, кашата ставаше все по-гъста и в даден момент върху нея запъплиха милиардите; умираха милиони, но на другия бряг върху тях преминаваха милиарди тракащи с челюсти скакалци.

Горилата се сви в подножието на скалата, облакът я удари в гърба, но тя не трепна, зачака търпеливо развитието на нещата. Скакалците се струпваха по дърветата и тревата, по всяка възможна зеленинка, клоните натежаваха и увисваха, по-крехките се счупваха, летящите нашественици обаче не изпущаха плячката си, падаха с отломките по земята. Всичко се покри, до последния сантиметър, и все пак гощавката не започваше, горилата се учуди, че лакомниците само се настаниха и зачакаха, но какво? – още една загадка на природата.

Отговорът най-после дойде след изтичането на деня; щом падна нощта и се започна…

Призори всичко бе изядено.

След няколко часа скакалците потеглиха по широкия и дълъг път на новите опустошения. Горилата се изправи. Видя една картина от апокалипсиса, една оглозгана Африка, затрита, абсурдна, притисната от лакомо слънце, от сиво-черна несигурност. Дърветата стърчаха в чужда за тях зимна голота. Едно единствено цветно петно сред гората – моряшкият чувал.

23.

Вече трети ден горилата вървеше по пътеката на новата си одисея, край десния бряг на реката, все нагоре, по следите на побегналите антилопи и лъвове. Изтощена и гладна, далеч от моряшкия чувал – за него дори не си спомняше – тя се взираше напред, копнееше да види непознатите за нея места, недостигнати от скакалците, потънали в хлорофил и живот. Няколко пъти ѝ се мярнаха сребърни риби в реката, хвърли се да ги лови, не хвана нищо, после подостри върлина, измайстори си нещо като копие и се помъчи да харпунира каквото и да е, но и този път не успя, отказа се, зачопли земята. Напразно. Тук не намери любимите си гулии, изчопли само няколко попови прасета, които налапа без да му мисли. Горилата не помисли и по-късно върху този факт, на нея и през ум не ѝ мина, че прекрачва в нова фаза от новата форма на своя живот, че просто все повече и повече узряваше като маймуна.

Първото животно, което се блъсна в нея когато навлезе в пленителната савана на платото – как да не умреш от радост, – се оказа любимата ѝ гигантска жаба виа-моа. Скочи по привичния ѝ вече начин, похлупи жабата с тялото си, удуши я и веднага побърза да я разкъса, след това си направи пир от месо и кръв, забравила, че някъде из циповете е скътала ножче и лупа за палене на огън, не, горилата хич и не пожела да реже, нито да пече, никак, тя искаше само да яде.

24.

Отново се установи в удобна за живеене и за скиторене област, духът ѝ одобри разнообразието на местността, съставена от полусавана и полуджунгла. Същата река, същите животни, изобилие от виа-моа. Нямаше я само опожарената гора с магическата ѝ привлекателност.

Вече се надяваше, че едва ли ще е толкоз рисковано, ако си позволи някои приключения, искаше ѝ се да се движи, да изминава разстояния, изобщо, да остане вярна на природата на горилите, на техния предимно преселнически живот. Смяната на пейзажите можеше да направи самотата ѝ по-очарователна, по-достойна В душата на човекоподобието копнежите и инстинктите се спогаждаха.

Човекоподобието тръгна, запристъпя бавно с изработената си отколешна походка, озърташе се, внимаваше да не връхлети на нежелани срещи; взираше се, стомахът го предизвикваше да издирва – тук ще изрови коренче, там бубулечка – оказа се че всичко става за ядене, всичко, стига да се убедиш веднъж-завинаги в това. Зеленият свят, напръскан някъде с проблясъците на водите, брожението на сенките и лъчите, импулсите на вечната жизнена сила на земята, неочакваните срещи с известни и неизвестни животни, приятният гъдел предизвикан от несигурността за прехраната, нарастващото удоволствие да усеща, че може да поглъща апетитно дори живите гущерчета, всичко туй и още много дребни и не толкоз дребни неща, пораждаха у човекоподобието фантасмагорични моменти, в които неочаквано ферментираше чувството за всесилие, власт и непогрешимост.

ТРЕТА ЧАСТ

25.

Скитничеството, което прибави обяснимо очарование към всекидневието на горилата, превърна джунглата, планината и платото в градина, а градинската прелест на този свят породи у скитника наглото предчувствие, че предстои да изживее необикновено събитие, но горилата избягваше да се доверява на предчувствията си и си припомни това в същия миг когато двамата застанаха лице срещу лице, изненадани, направо шокирани.

Едва сега в същност проумя колко грозни животни са горилите. На няколко крачки пред човекоподобието беше застанала същата онази самка, същата – да, дето се бе появила някога отвъд реката и верноподанически следваше своя избраник и покровител, на когото, тогава още живият Петър Манев завидя. Чак сега човекоподобието забеляза колко черен е цветът на горилската козина, дълъг, безформен и тромав торс, къси криви крака – и това у една дама, боже-госеподи, това у една дама, предопределена да предизвиква, приласкава и продължава рода. В жестоките очи на звяра припламна нещо, човекоподобието не успя да го разгадае, но предположи, че може би не заслужаваше да се безпокои толкоз много. А колко важна беше следващата му крачка. Напред? Назад? Встрани? Досегашният опит от всичките срещи със зверове го подканяше да тръгне встрани, тук му се предоставяше и простор за това; не биваше да се връща, отстъплението можеше не само да го опозори, но да окуражи врага на пътеката. И естествено, дръзкият вариантът да мине кротко край самката, да демонстрира миролюбието си, след туй да се отдалечи и нищо повече.

Дързостта му обаче бе наказана, наложи му се да преодолява отвращение – от нея се отделяше непоносима воня. Докато минаваше край самката тя се извърна и ако човекоподобието подразбра, може би се обърна изцяло, за да го изгледа спокойно, докато се отдалечаваше. Наистина, запита се човекоподобието, какво ли правят две горили когато се срещат и разминават, когато всяка поема отново своя път? Казват ли си нещо? Ненавиждат ли се? Радват ли се от срещата? Или им е безразлично? Човекоподобието не искаше нищо от себеподобните освен равнодушието им, искаше да бъде в очите им само една съвсем обикновена горила, самотна горила, която дори не си прави илюзии че може да бъде приета в каквото и да е горилско общество.

Срещата със старата познайница се оказа щастлива, половин час след като повървя по склона, сред камънак и прегоряла зеленина, съгледа и бързо удуши един едър екземпляр виа-моа. Жабата се беше изпречила на пътя му не да го нахрани, а да препълни стомаха му. Човекоподобието лениво потърси място за почивка. То отнесе остатъка от улова между храстите, сметна че там е удобно и да се лежи и да не се безпокои за сигурността си. Накъса листа, уви грижливо месото, придърпа го близо, кажи-речи до главата си, на такова разстояние съществуваше малка вероятност някой да му го отнесе. Започна да се върти, търсеше най-удобното положение на тялото, тежестта в стомаха го притискаше: правилата, които спазваше някога като човек – например да похапва умерено – сега или ги бе забравило, или не им обръщаше внимание.

Приятно уморено още в началото на деня, човекоподобието лежеше откъснато от всичко в мъглявата яма на спонтанните форми и съзвучия и скоро вече нямаше да бъде в състояние да осъзнава, нито да свързва или пък да прави аналогии и само навикът, единствено навикът от всекидневното повторение щеше да му напомня, че между краката му се намира цип, който при нужда се отваря и затваря – нищожен навик свързан с благоприличието, остатък някакъв, атавизъм, атрибут към всяка добре скроена и изработена маймунска кожа в Лондон.

26.

Човекоподобието се събуди изведнъж и леко; след пълното от-почиване нишката на съня сякаш бе отсечена с нож. Посегна към месото, намери го на мястото му, вдигна го пред лицето си и без да се изправя започна да отхвърля горния пласт на листата, с мравките. Слънцето клонеше към хоризонта, но до залеза се простираха още часове. Удължените сенки на дърветата не донесоха прохлада, напротив – сега горещината се чувствуваше най-вече и въпреки туй, настроението му бе чудесно след смляната храна и изчезналата тежест в стомаха. Човекът в животното протегна ръце и пое дълбоко въздух, чу хриптене, то излизаше от собственото му гърло и го накара да усети задоволство от това. Щом надигна тяло обаче човекоподобието незабавно загуби настроението си, то усети че не лежи блажено във ваната на очарователната си самота. Приседна и се огледа. Не стана нужда да търси дълго – горилата с която се бяха разминали преди няколко часа не се прикриваше, горната половина на тялото ѝ стърчеше над триановия храст, нещо повече – лявата ѝ ръка притискаше клончетата отрупани с прегорели трианови цветове, по всяка вероятност храстът ѝ пречеше да го вижда добре. Едва сега човекоподобието разбра, че обстоятелствата от днешния ден се усложняват, че разминаването там не е било никакво разминаване и е започнало нещо като преследване. Можеше да побегне лесно, човекоподобието притежаваше пъргавината на човека, при това напълно тренирана, а преследвачът едва ли би могъл да надделее горилската си тромавост, да – човекоподобието можеше да драсне и да изчезне, в това не се съмняваше, ще изчезне, но докога? А по-нататък? После? Как ще живее в бъдеще? Отсега нататък сигурно му предстояха всекидневни срещи с побратимите, трябваше ли да бяга непрекъснато от всички? Беше ли възможно? Къде по дяволите се дяваше досегашното му спокойствие и хармонията, на която тъй искрено се радваше? Създаденият от него свят на спокойствие рухваше, блаженото време оставаше зад гърба му, започваше времето на конфликтите, на кръвопролитията, времето на истинската борба за оцеляване, заплахата на смъртта се превръщаше в негово всекидневие.

Сега-засега окачествяваше срещата на двете горили като малък епизод от предстоящия грандиозен спектакъл-борба за оцеляване, една малка сценка от която след минута човекоподобието ще се измъкне лесно. Но утре? Но вдруги ден?

Човекоподобието захвърли листата на земята и размаха пред себе си вкусното месо на камерунската жаба, искаше да го покаже добре на преследвача, после го окачи на храста и се отдалечи. Теренът тук предоставяше пътеки за бягство на всички страни, наоколо се простираха скали и храсти, равнина и хълмове, тук-там хилядолетни исполински дървета, милиони прикрития и твърди пътечки за тичане. Докато бягаше, човекоподобието усещаше край себе си животът като подмолие: дребни и не чак толкоз дребни твари се отстраняваха от пътя му, закрещяха маймуни от всички посоки, няколко по-едри екземпляра от рода на зигите го придружиха до подножието на хълма. Там човекоподобието спря, зигите се върнаха към стадото си, а човекоподобието тръгна спокойно по възвишението, вече виждаше всичко отгоре, оглеждаше голите места, по които би трябвало да мине преследвачът, но не го видя, забеляза само че слънцето бе пораснало, краят на великанския му размер вече докосваше ръба на западното възвишение, то всъщност не беше друго, а най-високата част на планината.

Както в повечето случаи, човекоподобието предпочете да нощува в подножието на едно дърво. Прецени, че дървото е удобно за катерене, опозна стволовете му още по светло. Излегна се. Преди да заспи, човекоподобието се зае да размисли; оказваше се, че няма да бъде толкова зле, ако реши да прекара на този хълм следващите няколко дни, пък и седмици, какво му пречеше, дълбоко в себе си усещаше, че околността обещава по-сериозно спокойствие, повече сигурност, тук непредвидените нашественици можеха да го изненадат по-трудно, а и дървета за катерене колкото щеш. Мислеше, обмисляше и неусетно потъваше в съня, след прекарания в приятна умора ден, след успешно измъкване от опасност и първата истинска среща със себеподобие. Изненада го неговата дива, но тъкмо затуй приятна грозота и едва не го задуши непоносимата му воня. Човекоподобието потъна не само в почивката, но и в сънищата, а то ненавиждаше сънищата си, само те, единствено те успяваха да го върнат в човешката сивота на живота, там проблясваха само две или три светлинки, две или три жени с гладки кожи, с шанелно ухаещи гърди, и там, в сънищата, те носеха категорични имена: Красимира, Мирослава и кой знае защо, Славка, прислужницата от бащиния му дом. След туй особено сутрешно усещане в подножието на удобното дърво, на удобния за отбрана хълм, когато бе предпочело Славка пред Красимира и Мирослава, човекоподобието се събуди и съгледа до себе си огромната самка. Малко силно казано „до себе си“, горилата стоеше пак на няколко метра от него – както първия път – и го наблюдаваше.

27.

Покачи се на дървото, но защо? Съществуваше ли здрав смисъл в това примитивно бягство? Преследвачът можеше да се озове до него на секундата, между клоните истинската горила щеше да се развихри по-добре. И какво всъщност искаше тя от човекоподобието? Защо не го нападна докато спеше? Защо се задоволяваше само с това – да стърчи на няколко метра от него? Защо го наблюдаваше така демонстративно? Лъчите на изгрева прорязваха пространството над главата му и се забиваха в планинския хребет, където вчера бе потънала последната светлина на деня. Стегната хладина и ведрост трептяха над хълма, старите дървета все още спяха, натежали от тропическото си великолепие. Истинската горила продължаваше да стърчи на мястото си, нито крачка напред, беше вдигнала поглед право към него.

В държането ѝ не забелязвам нищо враждебно към мен, помисли си най-после човекоподобието, тя ме преследва наистина, това си личи, но не съм сигурен че се готви за нападение, тя не ме мрази, нито подсказва с нещо, че има каквото и да е против мен.

Човекоподобието реши, че трябва да се спусне долу, то нямаше никаква работа на дървото, никакви шансове; след като бе обмислило обстоятелствата, заключи, че предимствата му сред клоните са равни на нула; наложеше ли се да бяга, туй можеше да стане само на земята. Слизането от дървото му се стори трудно, бавно се спущаше от ствол на ствол, а в особено глупаво положение изпадна като увисна, секунда преди да докосне тревата с крака. Все пак видя му се края и на туй премеждие, вече стоеше на земята, усещаше я добре под стъпалата си. Усещаше и дървото, тялото му докосваше стеблото, разчиташе то да запази гърба му. Ръцете едва забележимо стърчаха напред, с длани към предполагаемия нападател, така, както застават борците в очакване на началната схватка. И – нова причина за безпокойство – истинската горила напусна храста за първи път, откакто го дебнеше, тя застана без каквото и да е прикритие пред него, но и без да скъсява разстоянието. Човекоподобието отново тръгна по пътя си, то мислеше посоката на движението от вчера за свой път. Прецени, че е вървяло достатъчно, и се обърна, искаше по-скоро да се увери, отколкото да провери, че истинската горила продължава да го следва. Тя го следваше хладнокръвно със стъпките на някаква необяснима обреченост.

Липсата на самочувствие у човекоподобието, откакто живееше в дивата тропическа част на света, не му позволяваше да приема по-смело фактите, но тъй като главната причина за безпокойството сега крачеше по петите му кротко, все пак на края успя да го убеди, че горилата, подобно на човека в дадени обстоятелства е склонна да страда от гнетящите скрупули на самотата. Така можеше да постъпва само едно удавено в самотата си същество. Човекоподобието спря, горилата също спря, човекоподобието тръгна, горилата тръгна след него. До обед разстоянието между тях се скъси. Когато полегнаха в сянката да починат, делеше ги само един метър, но привечер, о, привечер, когато човекоподобието се излегна преуморено от продължителното движение и напрежение, този път на всичкото отгоре – гладно, в тъмното усети как нечия топлина полазва по гърба му и разбра, че до него се е допряло друго живо същество, също тъй уморено и гладно.

Не само като се събуди няколко пъти през нощта, но дори като спеше дълбоко, човекоподобието не преставаше да усеща тази жива топлина, тя се вливаше в тялото му, караше го да чувства добротата и силата ѝ в хладната ръмжаща отвсякъде нощ на високото африканско плато.

28.

Сутринта те се надигнаха и тръгнаха естествено, сякаш са били заедно от векове. Изрязаха се в сумрака на сюрреалистичния пейзаж като най-едрите движещи се фигури. Щом приближиха до него, тигърът измърка нещо и се отдалечи. Водеше ги гладът. Човекоподобието чоплеше и търсеше, както се беше научило, но не пропускаше всяка възможност да наблюдава истинската горила. Колко сръчна беше тя, а колко безпомощен нейният фалшификат!.. Кога ще се научи да измъква така майсторски коренчетата и какви са, по дяволите, тези презирани досега от него луковици? И те ли влизаха в менюто?

29.

Какво ли се е случило с великолепната супергорила, едрият самец, забелязан – преди месеци ли, години ли – отвъд реката, когато другарката му вървеше така безгрижно и любовно с него? Къде се е стопил? Загинал ли е, или е избягал подмамен от друга самка? Последното му се струваше абсурдно, горилите май бяха известни като верни един на друг партньори. И все пак къде е сега едрият самец? Защо не придружава самката си? Изглежда, че някъде, някога се е случило нещо драматично, може би страшно, то ги е разделило, но нито женската може да му обясни това, нито пък човекоподобието имаше възможност да го разбере, защото и двамата бяха безсловесни, те не можеха да изразят дори най-дребните информации един към друг. Налагаше му се да приеме младата горила направо, с нейната внезапна поява, като неочакван сюрприз и подарък на джунглата. Вече си имаше  другар, самотата бе запокитена, маймунското му битие ставаше по-истинско.

Безсловесността на двамата гарантираше анонимността на човекоподобието. Понякога го обземаше спонтанното желание да ѝ каже, че е измислил хубаво име за нея, например Джилда, а самото човекоподобие ще носи името Горил, както подобава на мъж. Всичко туй, разбира се, остана да виси само в неговото съзнание, в съзнанието на Джилда съвсем неясно се мержелееше учудването, че там, където, според нейните разбирания трябва да виси нещо много важно, не виси нищо, тъй като дивата горска самка не познаваше предназначението на циповете.

30.

Горил се научи къде да търси и как по-лесно да изравя големите маймунски лакомства, все от необятните запаси на ботаниката. Особено вкусна се оказа споменатата луковица, над земята тя извисяваше крехка мечовидна зеленина, сред нея стърчеше невзрачен бял цвят без какъвто и да е аромат. Той вкуси и от зеленината, разбира се, изяде и един цвят, те му причиниха тридневно стомашно разстройство. Луковиците обаче му се харесаха, напомняха му за сърцевината на прясно отрязано зеле. Тази храна той усети добре по много-много особен начин, тя вля в организма му допълнителни, може да се каже – демонски сили, разтърси го някакво неочаквано подмладяване, дори подлудяване, то го приканваше стремително да скача, да върлува по дърветата, опита се няколко пъти да изреве. Започнаха поредици от неприлични сънища с Мирослава, подсъзнанието му си я беше избрало самостоятелно, навярно заради сувенирната ѝ миниатюрност и лекота – Горил я понесе насам-натам из джунглата, с помощта на лианите я прехвърляше от дърво на дърво, където я любеше ненаситно, нещо което лордгрейстокският произход не позволяваше на Тарзан да върши така безразборно тия неща с Джейн.

През три, през четири дни удушаваше по някоя виа-моа и насищаше всеядността си. Джилда отказа да си хапне от това месо, на нея никак не ѝ беше известна световната кулинарна слава на камерунската жаба, тя опита и плю с отвращение, при всяка гощавка с виа-моа заставаше отстрани и къде с любопитство, къде с възхищение, наблюдаваше спътника си, радваше се като го гледаше как нагъва месото. Тя не беше заклета вегетарианка, похапваше си насекоми, гущерчета и всякакви други дребни животинки, но виа-моа – пфу!… Горил консумираше месото без да го пече, Горил вече бе забравил, че в едно от потайните джобчета на кожата си има скътана за всеки случай лупа.

31.

В тяхното безгрижно скитничество, изпълнено с перманентната радост, че са двама, Горил и Джилда на два пъти се натъкваха на други горили, групи от по десетина екземпляра. Както при първата среща, така и при втората, Горил погледна спътницата си, очакваше тя да реши – де да знае, може би Джилда ще предпочете вече да се влеят в нечие общество, – но тя, изглежда, не прояви предпочитание към средата, за което ѝ благодари, без да го изрази по някакъв начин; човекоподобието, водено от усета си, сметна, че би трябвало да страни от компанията на повече горили, предполагаше, че туй ще усложни нещата; не, на човекоподобието не му се нравеше стадата, но от друга страна, то не можеше да не се запита какви, дявол да го вземе, бяха мотивите на спътничката му, да, Джилда – защо Джилда предпочете да продължат живота си в самота, както се казва: самота по двойки?

32.

Денем и нощем те вървяха един до друг, неразделни, влизаха в периоди на монотоние и в периоди на напрежение, от време на време им се стоварваше внезапна опасност; тогава Горил, въоръжен с опита на цивилизацията, измъкваше двамата от лапите на смъртта. Джилда окачествяваше проявите му като героизъм и кавалерство, това привърза още повече самката към непознатата, съмнително скитаща единица, която при това не миришеше на горила. Беше ѝ трудно да определи на какво най-точно ѝ напомня неговата миризма.

След време туй ѝ се изясни по крайно неприятен начин. Към края на сполучлив спокоен ден връхлетяха на хора. Джилда свърза бързо миризмата на човеците с неговата, но не ѝ остана време нито да се чуди, нито да се отдава на размисли.

Доколкото Горил схвана, на преден план имаше двама души, третият се мотаеше далече от тях, между палатка с лек пясъчен цвят и солиден покрит камион, от тия, с които най-често кръстосват насам-натам пътешествениците, сафаристите или контрабандистите на слонова кост. Преди да прецени опасността по блясъка на очите им – в ръцете им нямаше оръжие – Горил бе изненадан от бягството на Джилда. Тя изчезна веднага, без да прецени, без да го погледне, направо обхваната от ужас.

Докато се отдалечаваше в обратната посока със спокоен бяг и като подбираше места по които не могат да минат дори мотоциклетите им, Горил си обясни паническото отстъпление на Джилда с това, че е препатила от човеците.

33.

Колко съразмерен и цялостен беше светът преди и колко смутни станаха пределите му след появата на човека с неговата внушителна господарска самонадеяност. Човекоподобието почувства това не само като се отдалечаваше от лагера им, но и после, много пъти, непрекъснато го усещаше в новото си лутане; отсега нататък винаги трябваше да има наум, че може да се натъкне на хората. Трябваше да се завърне в затънтените, по-затворени области, където ставаше все по-трудно да открие женската горила, тя така добре се бе превърнала в негов верен спътник, приятел, и така остро му липсваше сега. Навярно и самката го търсеше, човекоподобието вярваше в туй, но и разбираше колко трудно може да се осъществи намирането им, колко малка е вероятността на двете движещи се в джунглата, саваната и планината точки да се съберат, беше почти изключено, особено като се знае, че и двете точки са безмълвни.

Изтичаше може би месец откакто човекоподобието кръстосваше познати и непознати местности. Накрая тръгна където му видят очите, потиснато от досадната невъзможност да извика. Нито човекоподобието нито самката можеха да се позоват, чисто и просто оставаше случайността – в най-щастливия момент двете лутащи се точки трябваше да се блъснат една в друга, но съществуваше ли подобна вероятност?

Какво ли не му се случи в туй отчаяно търсене. Един ден срещна нова горилска компания – седем или осем възрастни и две бебета. Какво трябваше да стори самотникът? Можеше ли да ги запита нещо? Те можеха ли да му отвърнат? Дори да бяха виждали спътницата на самотата му, можеха ли да го информират? Той не можеше да ги попита, те не можеха да му отговорят – бяха обрече ни на животинско безмълвие и точно в туй се състоеше тихото величие на новия свят, в който бе попаднал.

Когато изтече още един месец, човекоподобието се досети повече с интуицията отколкото с разсъдъка си, че последните дни се навърта по местата, където някога се бяха срещали с горилката, направи му впечатление, че постоянствува с преспиването до едно познато нему дърво; разбира се, където и да нощуваше, призори човекоподобието редовно сънуваше Мирослава, на нейното дребничко кукловидно телце човекоподобието дължеше много и все завидни нощни празненства, но една сутрин празненството започна толкова приятно, че Горил се събуди. По гърба му се разливаше топлина, туй стана далеч преди да се разсъмне, изтокът едва розовееше, в тъмнината не можеше да види кой го гали така майчински, в полусънието си дори не се постара да разгадае тайната на невидимата нежност, но все пак се обърна и с долната част на торса си потърси доказателства за присъствието не само на живата топлина, но и на плътската горещина, на женска плътска влага, която разкри пред него истината,, че тази сутрин не става и въпрос за сънуване, нито за Мирослава, а за нещо реално. Горил усети необузданото страстно дихание на Джилда в очите си, а той самият потъна не само в щастлива плътска сладост, но и в мекотата на собствената животинска забрава.

34.

През следващите три дни Горил се възползва няколко пъти от маймунската доброта на Джилда, на четвъртия ден обаче Джилда се превърна в строга викторианска лейди, която успя да му открие не само ледената страна на характера си, но при най-настойчивия опит му се озъби.

35.

Джилда живееше край него, без да разбере че го е обидила, предлагаше му най-едрите какавиди, в студените нощи непременно допираше гърба си до неговия. Горил се отдръпваше, но самката не разбираше нищо от сърдене и отново търсеше топлината на тялото му. Стъписването премина в трайна хладина, накрая изветря и все пак Горил не можеше да забрави озъбването ѝ, да, самецът трябваше да си припомни туй предупреждение, ако искаше да се съхрани за по-дълго време в битието, до което се беше домогнал.

Продължаваха да скитат, извършваха дълги преходи, нещо обаче внушаваше на мъжкаря да си мисли, че партньорката му не кръстосва пътеките, за да търси храна или заслон, напротив, тя не проявяваше интерес към заседяването, Джилда търсеше нещо друго, но какво? Бавно и настойчиво тя разви някакво ново отношение към него, не че се отдалечи, но по явни или тайни начини му подсказа, че той не я занимава сега чак толкоз много. Това пролича добре, когато се озоваха под дървото. Озоваха се под дървото случайно, Горил почти го подмина, но белегът върху дънера от ножа, трите успоредни линии, привлякоха вниманието му. Докато човекоподобието стоеше до дънера и не знаеше какво да си помисли, приятелката му продължи пътя си и приседна да го чака на разстояние. В съзнанието на човекоподобието нещо упорито напираше да се раздвижи, трите успоредни черти се мъчеха да събудят ленив спомен, но споменът така и не изплува от мътилката на забравата, така и не му подсказа, че се намират в някогашната опожарена гора, която се е посъвзела, че наблизо е дълбоката и широка част на реката, скалите, сред които някога се излежаваше след къпане, скакалците, които опустошиха зеленината нашир и длъж, и най-после – мястото отвъд реката, където за първи път беше съзрял горилката, съпровождана от нейния изчезнал по незнаен начин покровител. Тези три черти бяха изрязани старателно не за друго, а за да отличат дървото с моряшката торба. Сега Горил би трябвало да погледне между клоните,  но той не погледна към тях, мислеше да играе докрай; позяпа известно време чертите и настигна красавицата си. Тя се изправи и закрачи с безразличие пред него. В същия момент нещо проблясна в мозъка му, но изчезна. Загубването на паметта напоследък му се случваше все по-често, туй влизаше в опиянението на играта.

36.

Най-после загадката за странното поведение на женската горила започна да се разсейва, но туй създаде основания за нови, по-сериозни тревоги. Горил подразбра кое омаловажава присъствието му пред неговата спътничка и я кара да се озърта. Горилката търсеше „общество“, тя го отклоняваше от пътя им при всяко откриване на нови горилски групи. Двамата се приближаваха до маймуните, Джилда ги оглеждаше и даваше знак да тръгват отново. Да, тя се беше наситила на компанията му, може би вече скучаеше. Но защо отхвърляше една подир друга срещнатите по пътя им групи? Имаше ли точно определена цел? Много ясно – Джилда търсеше неспокойно своето някогашно стадо. Туй предположение породи болезнено усещане за ревност у Горил. Джилда се връщаше при стари познати, може би при определен мъжкар, най-вероятно при супергорилата..

Човекоподобието започна да обмисля бягството си, то не биваше да допусне да го въвлекат в многомаймунието. Както се беше устремила, горилата сигурно търсеше възлюбения си, а той щеше да види лесно сметката на изтънчената непозната горила с фини обноски и елегантна походка, на която обаче липсваше най-важното – силният смазващ удар. Но тъй като се случи най-малко желаното – внезапно попаднаха на търсеното стадо – човекоподобието не успя да предприеме нищо за спасението си и се остави в капризните ръце на съдбата.

Джилда не беше губила напразно времето си в продължителното търсене, горилското стадо, в което попаднаха, се оказа най-голямото – може би двадесетина екземпляра, без да се броят двете горилчета. Едното от тях, току що родено, имаше живи, светли очи, те се заглеждаха във всеки, който се заглеждаше в тях и с това създаваше впечатление у Горил за бъдещо интелектуално надмощие. Едва сега, след като съпостави своята самка на останали те жени от стадото, той се увери, че Джилда е наистина красавица, а туй си личеше и от погледите, които всички мъже ѝ отправяха. Супергорилата, мъжкарят от когото новоприобщеният се страхуваше, засега не се мяркаше никъде. С връщането си в стадото Джилда възвърна и интереса си към Горил, всеки ден, всеки час тя изтъкваше публично, че принадлежи само нему, а с това недвусмислено пресече насочените към тялото ѝ апетити. Горил постепенно се убеждаваше, че животът възвръща свежите си настроения. Една заран, след като отново влезе в безумствата на съновиденията си, където малтретираше Славка от юношеските си години, Красимира от вчера или Мирослава от днешния ден, той се обърна към Джилда и задиша горещо в лицето ѝ. Горилката обаче го изтласка, това тя извърши почти заспала, съвсем непринудено и за втори път смачка самочувствието му. Отново последва период на хладно отношение към Джилда, което тя и този път не разбра, а Горил се върна пак при Мирослава, тя, горката, трябваше да понесе целият удар на натрупания в слабините му сексуален гняв.

37.

Докато най-после се отвориха и неговите очи; най-после Горил започна да забелязва туй, което останалите горили отдавна знаеха, накрая и на него му направиха впечатление някои промени в походката на Джилда, известна нейна тромавост, някакво непривично за младостта ѝ спокойствие; забеляза още, че апетитът ѝ расте, а линията ѝ се заобля. Отначало Горил допусна че любимата му напълнява от лакомия, но в края на краищата все пак успя да се досети, че красавицата е бременна, а като се впусна в размисъл, неизбежно му се наложи да допусне и немислимото – поне дотогава, – че виновникът за нейната деформация може да бъде само той и никой друг, колкото и невероятно да звучеше, колкото и силно да противоречеше на биологичните постулати.

38.

Като всеки шок този също му причини известно изтрезняване, така че Петър Манев наново се увери колко сериозна бе станала играта, в началото той никога не бе допускал подобно развитие – разрушаваха се границите на вероятното. Петър Манев знаеше, че не участвува в представление на фантастиката (ненавиждаше фантастиката във всичките ѝ прояви), просто и естествено допусна най-невероятното: че понякога няма нищо по-вероятно от невероятното. Ето – в утробата на дивата и грозна до немай къде горила-красавица, от динамичен, жаден за приключения, готов да излапа всичко край себе си, негов собствен сперматозоид, се оформя едно горилче, дете, което, само да посмее, о, само да посмее да бъде мъжко, като нищо ще заноси името Геро, по този начин баща му, Геро Трендафилов Манев, ще престане да се премята в гроба и ще заспи щастливо във вечността.

39.

Изтрезняването приключи. Петър Манев се прибра в маймунската си кожа, превърна се в нежен съпруг. Съпруг той никога не бе желал да бъде. В староергенската си хралупа не бе мечтал да се жени, най-малко пък да има дете. Тези неща сега се оказаха проста, но велика радост, защо? – не можеше да си отговори, нямаше възможност повече да търси отговора. Върнал се отново в дълбочините на маймунското съзнание, Горил търчеше да дири известните лакомства за Джилда.

Една сутрин Горил се набута в най-гъстия храсталак, там намери напълно узрели латити. Топките на плода, големи колкото мандарини, винаги радваха горилите. Имаше доста, той напълни шепите си и щом напусна храсталака, видя да се приближава този, за когото не знаеше подробности, нито къде е изчезнал, само знаеше че е заел мястото му до горилката.

Загубеният се появяваше по особен начин, приближаваше на четири крака,, направо пълзеше, мъкнеше нещо голямо със себе си. Застанаха един срещу друг. Супергорилата втренчи поглед в латитите, те може би му напомниха миналите дни. Горил се изненада от омършавелия вид на някогашния красавец, само жестокият черен блясък на очите му напомняше за него. Супергорилата може би реши, че няма защо да се занимава повече с непознатия и тръгна. Тя много старателно влачеше огромна топкообразна неясност със себе си. Когато се разминаха Горил погледна подир величието и изпита коварна радост – левият крак на съперника се влачеше безжизнено заедно с облата неясност отзад. При всяка нова „крачка“ сакатият го придърпваше, кракът се тътреше по земята и отново изоставаше, тази част от тялото вече не му трябваше, но горилата не можеше да я захвърли. Можеше да захвърли топкообразната неясност, но не захвърляше и нея – бавно, упорито напредваше към мястото, където най-вероятно би могъл да открие близките си.

Горил изпотъпка набраните плодове. Внимателно, макар и разстроен от възбуда, много внимателно, решен този път да се бие на живот и смърт, той последва съперника си.

Водачът на тайфата съгледа новодошлия преди другите, това си беше неговата работа, негово главно задължение. Появата на изчезналия и забравен вече член на задругата бе усетена постепенно, но някак естествено, тя направи впечатление дори на новородените, които не знаеха нищо за него. Животните се откъсваха от мързеливите си занимания едно след друго, повечето от горилите бяха заети от прозявки, за тях всичко се състоеше от една даденост – нямаше какво да се върши, нямаше какво да се гледа, трябваше само да се съществува.

Горилите довтасваха постепенно, бъбреха нещо неразбрано, наобикаляха сакатия, поглеждаха водача си, макар да знаеха, че не могат да очакват от него каквото и да е решение. Сакатият имаше право да живее сред тях колкото си ще, той е добре дошъл, само че защо е така изкривен и най-важното – какво носи със себе си? Вниманието на Сакатия обаче беше насочено единствено към НЕЯ. Горилката не даваше да се разбере по какъвто и да е начин, че е обезпокоена, навярно не чувствуваше естественото при такива срещи вълнение, нейната майчинска същност се занимаваше само с онуй в утробата ѝ. Въпреки всичко горилите се обърнаха внезапно към нея, задругата не можеше да пропусне шанса за едно допълнително зрелище, пък си беше и напълно в реда на нещата самката да направи още сега и тук избора си. Тия, които очакваха по-напрегнати и проточени моменти, се разочароваха. Горилката пренебрегна демонстративността и отброи само няколко крачки. Тези крачки я изправиха до Горил. Новодошлият все още не разбираше какво се е случило, той по-скоро почувствува, че е подминат и се обърна. Сакатият видя любимата си до оная наглед мъжка горила, помнеше я от пътя си край храстите, шепите ѝ бяха пълни с латити; особена беше тя, ужким всичко у нея изглеждаше горилско, но нещо ѝ липсваше. Някогашната му вярна партньорка обаче стоеше невъзмутимо до тоя самозван мъжкар и, което е още по-невероятно, в корема, където някога отлежаваха неговите горилчета – вече да се убие не може да ги разпознае, нито те него, нито пък можеха да разпознаят майка си – сега отлежаваше последицата на една чужда страст, бяха го изместили, в момента той стоеше настрана и не знаеше какво да стори, сакат, смазан от обида и мъка, след като бе оцелял заради нея, след като бе преодолял какви ли не болки и извървял милиони пътеки към диханието ѝ.

40.

Края на епизода поставиха дечурлигата, на тях появата на пълзящата маймуна им се стори интересна, но далеч по-забавно се оказа това, която тя донесе. Не беше камък, нито храна, не беше и растение, а нещо хем твърдо, хем меко, изобщо – една голяма неясност. Скоро възрастните изместиха малчуганите и заеха местата им. Всеки искаше да мине напред, да пипне неяснотата, по– старите я вдигаха от земята и дълго се вглеждаха в непознатата материя, удивляваха се на никаквата ѝ форма.

Водачът остана при Сакатия. Той все още не можеше да намери жеста, с който да го утеши. На него не му се стоеше там, не му се искаше да се гледат и да не знаят какво да си кажат, всичко е тъй просто – нямало го е, никой не знаеше какво е станало с него и ще се завърне ли, намерил се някой, сменил го и – край. На Водача му се ходеше при тълпата. Както му се струваше отстрани, горилите бяха силно възбудени, току що попадналият в ръце те им предмет ги вълнуваше. И докато се чудеше как би могло да завърши мълчанието между двамата, Сакатия тръгна и изчезна. Беше се появил по пътеката край храстите и изчезна по пътеката към тръстиката. В обширната бамбукова територия имаше място за всички, тя даваше подслон на много животни, приютяваше всеки, който искаше да се скрие.

41.

След като премина през всички и след като Водача я върдаля продължително в ръцете си – та я натиска, та я дърпа, мачка, гриза, дори я подхвърли и пусна на земята с надежда да я направи на парчета – топката бе изоставена, горилите сметнаха, че не им предлага нищо забавно. Чак тогава към нея се присламчи Горил. На него тя му беше позната, той дръпна едно метално езиче. Зъбчетата на ципа запяха, моряшката торба се отвори и в същия момент най-любопитните горили се нахвърлиха към нея.

От хралупата на гумирания моряшки чувал изскочи един наглед спокоен свят, населен с предмети – от самобръсначката до химикалката, – свят който създава впечатление, че е равнозначен по идиличността си на маймунския: всяка сутрин човекът се бръсне под ромона на радиото и всеки ден химикалката нанася върху успокояващо белия лист на бележника някоя красива мисъл. Това обаче не е вярно, човекът се бръсне бързо, преди да затича по улицата, докато се бръсне радиото го заплашва, че скоро ще бъде унищожен, а с химикалката нанася лаконично в бележника какво му предстои да върши през деня.

От чувала излязоха транзисторче, риза, пуловер, панталони, обуща, чорапи, бельо, часовник, спиртник, фенерче, одеколон, крем, карта на Африка, пари, медикаменти и още един пакет, той не се поддаваше на отваряне, така си остана облепен със скочове. Горил го гледа, гледа, но не можа да го отвори, не можа да се сети също, че пакетът съдържа втората маймунска кожа,, закупена преди завръщането му в Африка, да смени първата, след нейното износване.

Вещите бяха проучени от горилите и, разбира се, захвърлени. Тогава именно Горил успя да разгледа всеки предмет по-добре, съдържанието на чувала докосна по особен начин съзнанието му, но не събуди носталгия. Накрая човекоподобието вдигна от тревата бележника, там пишеше всичко, бяха нанесени и координатите на местоположението му, по тях човекоподобието би трябвало да открие пътя към дома на отец Мортимър, към цивилизацията и улица „Шейново“ в София.

Край него – по тревата, храстите и камънаците – бе разхвърляна самоличността му.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

42.

Денят на Геро предизвика традиционна звънливост и старинно опиянение в съзнанието на Горил, поведението му пред стадото доказваше, че не забелязва никого, в маската му се появи гъргоренето, което, в подобни на този случаи искаше да се превърне във вик. У Горил се събуди задрямалата дотогава човешка склонност към ексцентричност – да открие лицето си, да извика пред всички, че има син. Новороденото му се стори красиво, мило същество, Горил го взе в ръцете си и за малко да хукне през гората с него, слава богу, Джилда го изтръгна от прегръдката му, след което горилчето незабавно налапа цицката ѝ.

Шокът, който бе предизвикал новото изтрезняване у Петър Манев, не приключи с това, Петър Манев напусна пределите на стадото и затича към горното течение на реката, там се съблече за първи път от векове насам и се джасна във водата, по стара негова привичка се обърна по гръб и запя към тихото небе не какво да е, а песничката „От днес имам вече нови панталонки“ и отново си помисли, че песничката е чудесна, макар че няма на света нито семки, нито бонбонки, които да дрънкат.

– Аз съм баща! – скара се той на небето. – Баща на син! А баща ми има внуче!

С кого да разговаря освен с небето? Кой друг можеше да го чуе?

Само Сакатия. Той минаваше в туй време край реката, чу звуците, но като се увери, че онова във водата е човек, побърза да се отдалечи, колкото може повече. Левият, премазан кой знае при какви обстоятелства крак, се тътреше след него.

Навика се Петър Манев, нарева се и се наигра добре, но привечер – почти цял ден прекара като гол човек – той се прибра в кожата, много трудно натика брадата и косата в маската, огледа ходилата си – все още се държаха, но докога – и потърси зрели латити.

43.

Картината, в която се блъсна „у дома“, май искаше да му подскаже нещо. Горил почти се докосна до нейната истинска светлина, но така си остана само с докосването, така и не можа да я възприеме както трябва. Разположена върху постеля от бамбукови листа, доверчиво облегната на дънера, Джилда бе навела красивата си глава надолу. На скута ѝ, обхванато от изящните ѝ ръце, седеше горилчето, загледано в този, който идваше. Още мъничко, съвсем мъничко му трябваше на Горил да свърже гледката с картините на мадоните и младенците, така богато наситили духовната дейност на човеците.

Без да го интересува как ще реагира майката, Горил се наведе, изтръгна младенеца от лапите ѝ, притисна го към гърдите си и го целуна.

44.

Случи се и събитието, в което Водача доказа способностите си. Горилите чуха грохот, той идеше от земята под тях и от върховете на планината, после планината като че ли изпъшка, сякаш някой я беше хванал за гушата, сетне притъмня, денят постепенно се превърна в нощ, а накрая лумна огнена червенина, въздухът откъм върховете засвистя, свистенето се понесе над главите им и западаха камъни. Откъм бамбуковата гора просветна, вече можеха да виждат падащите димящи късове, те подлудиха тайфата, треперещите от уплаха горили се притискаха към Водача, той не беше по-спокоен от тях, но знаеше че е водач и туй се оказа достатъчно. Като се увери, че всички поданици са събрани, Водача ги поведе смело под огнената градушка, право към пещерата. С това той потвърди привилегията си да ги ръководи. Сакатия ги настигна пред дупката, издъхваше от умора, рамото му кървеше, засега само той бе улучен от Небето, на него не му вървеше, очертаваше се като горила-неудачник.

Горилите влизаха в спасителната тъмнина, изненадани, че измъкването от бедата било толкоз просто нещо, а никой не се досети, освен Водача, добре че си имат умен водач. Той стоеше все още отвън, подаваше ръка на уморените, внимателно оглеждаше дали няма съвсем изостанали, готов да се върне, да помогне още, ако трябва, макар че горещите камъни продължаваха да падат навсякъде и в цялата околност не се виждаше по-удобно скривалище. Подаде лапа и на Джилда. Горил обаче притича към тях и, както се беше научил вече, измъкна горилчето от прегръдката ѝ. Горил показа с държането си, че за нищо на света няма да влезе в пещерата, нещо повече – спусна се, измъкна и партньорката си, подаде ѝ детето, влезе в подслона, там прояви упоритост, която учуди всички, но успя да измъкне в предверието двете майки с децата им, после с допълнителни усилия, все пак се наложи: майките и мъжете им не можеха да си обяснят защо му се подчиняват, но поведението на Горил бе така категорично, че накара известна част от стадото да го последва. Водача наблюдаваше началото на „бунта“ с известно учудване, учудването прерастна в раздразнение, но малко преди да се разпали яростта му, стана късно – в пещерата нахлуха двадесетина уморени и наранени планински горили, кръвта от раните им сълзеше по дългите косми на телата. Нахлуването на втората задруга в дупката предизвика допълнителни бъркотии, вълната на новодошлите изтласка Водача навътре. Горил прецени, че моментът е подходящ и бързо поведе „убедените“ .

Валежът на камъните се усилваше, наоколо ту притъмняваше, ту проблясваше огнената светлина, при тези проблясъци свистенето във въздуха се усилваше, камъните тупаха по тревата, пронизваха короните на дърветата, разкъсваха листата. И какво предлагаше Горил на тия, които се бяха доверили на упорството му? – Нищо, катерене по склона, все нагоре, там не се виждаше никаква пещера, само сиви отвесни скали, те пламваха и гаснеха – декори от Вагнерова опера. В свистенето на камъните се вляха всички звуци на уплашени животни, ревове на ударени биволи, крясъци на маймунски орди, хипопотами се търкаляха по нанадолнището, лъвове и зебри се мяркаха навсякъде, пронизвани от мимолетни ярки светлини.

Горил заедно с горилчето се притисна в подножието на скалата. Джилда се залепи до него. Тя видя, че детето им, поне засега, се намира в безопасност, сгушено между мъха на скалата и тялото на бащата. Тя видя още как всеки правеше като тях – сгушваше се в подножието на скалите и колко и тясно да му беше, чувствуваше, че е защитен; стихията идваше косо; макар да прелитаха близо, камъните не ги засягаха. Непрекъснатото притискане до скалата уморяваше, но време за връщане нямаше, вече всяка горила разбра, че колкото и да е изтощително, трябва да остане в тази поза, а после, то се знае, ще последва разчистване на сметките. Водача не може да не убие самозванеца, натикал ги под тази височина, прави и треперещи от страх, докато всички в пещерата са се разположили удобно и могат да изчакат края на всяко бедствие. Техните посестрими, планинските горили, например, дотичаха от високите плата и какъв късмет – навреме, за да видят, че могат и те да се набутат в тъмния, но съвсем надежден подслон. Притиснатите до скалите горили се учудиха на една подробност — Сакатия бавно пълзеше към тях. Той пък защо пълзи насам, кое го тегли? Когато се приближи видяха втора рана от камък, този път кървеше главата му. Сакатия може би изпитваше силна болка, но стремежът му да бъде близо до любимата си, го тласкаше към риска.

Човекоподобието знаеше че камъните летят на сантиметри от гърба му, най-напред те трябваше да поразят него, а при туй положение, горилчето, чиято тънка топлинка сега докосваше сърцето му, ще остане живо,.

Свистенето бе удавено в катастрофален грохот – огромна хала се задаваше, тя се спускаше по наклона, стичаше се по улея на двете възвишения, притискаше почвата, чупеше дърветата и като митичен змей облъхваше с горещина поднебесието, а от ноздрите му струеше дим.

45.

Два дни и две нощи горилите висяха под лекия наклон на скалите. Някои, където почвата позволяваше, успяха да изровят леговища в подножията, там се свиха и усещаха само щипането на глада. Другите си останаха прави и бдящи. Горил беше един от тях. Той и Джилда изровиха ниша за нея и малкия, но през цялото време на каменната градушка бащата будуваше, закрепен в отредената му теснотия.

В настъпилата тишина бащата усети не само че повече не падат камъни, но че закрепените по скалите горили поглеждат към него. Горил обаче не мръдна, изчака още няколко часа и чак тогава даде знак. В момента, когато напусна заслона и вдигна ръката си, той знаеше всичко.

Побързаха надолу, затичаха към пещерата. Нямаше я, не съществуваше. Големият и толкоз удобен вход бе циментиран от лавата. Над нейното ниво зееше процеп. От процепа долитаха крясъците на влудени дребни маймуни. Горилите, които стояха отвън и можеха да се считат за спасени, гледаха уплашено как през тясното отворче се провират разкървавени пръсти. Горилите отвътре учудени че голямата дупка е изчезнала, правеха отчаяни усилия да разширят отвора, да влезе поне въздух, малко повече въздух, поне това. Те не знаеха, нито спасените отвън знаеха туй, което бе известно само на човекоподобието, че всички в пещерата са зазидани, обречени на тъмнина и смърт; освен това човекоподобието знаеше, че вече е водач на задругата, да, дотук повествованието се развиваше благоприятно, само че, боже мой, епизодът с вулкана не биваше да се състоява: каменната градушка, спасителната акция и особено процепът, през който се провираха пръстите на обречените, възпламениха в съзнанието му едно неочаквано проясняване, а то не беше никак нужно нито за съзиданото с толкова упоритост душевно равновесие, нито за постигнатия в момента триумф.

46.

Въпреки грижите за детето, Джилда инстинктивно постопли малко отношението си към Горил. Освен че повиши авторитета си. Горил наследи една доста приятна привилегия: като водач можеше да ухажва която си иска самка, без да среща откази. Сега обаче не му беше до любов – отговорностите се оказаха наистина големи, проблемите безброй. Най-важният проблем се състоеше в предстоящото емигриране, лавата бе опустошила райските места на леговищата им, налагаше се да плюят на петите си. Това го искаше обаче горилата, а човекоподобието в горилата забавяше тръгването, човекът в човекоподобието все още не можеше да напусне зазиданата пещера – горилата можеше да изостави живите твари вътре, човекът – не. Пред недоумяващите погледи на поданиците си Горил береше плодове и ги напъхваше през процепа. Знаеше, че туй се равнява на капката в морето, знаеше че всички вътре са обречени, но нещо в него го караше да продължава. Съществуваше, разбира се, и най-обикновено човешка любопитство, заложената в човека жажда за откривателство – искаше да разбере ще го ударят ли горилите накрая на канибализъм, което за човеците бе доказано десетки пъти.

47.

Но устоява ли се на погледите, лесно ли е да долавяш всяка минута, че си в центъра па вниманието им? Бяха го избрали за водач, бяха затрили свободата му, сега той се грижеше не само за семейството си, отговаряше за цялото стадо, а то се чувствуваше осиротяло, бездомно, останало наполовина, плюс Сакатия – някогашният красавец. Сакатия се върна от бамбуковата гора, може би уплашен от самотата си, но по вероятно бе, че умираше да се навърта край Джилда. Горил знаеше какво го тегли към нея, разбираше го, от висотата на повишеното си самочувствие той му пращаше своята вътрешна горчива усмивка.

Малко преди да пламнат броженията – защо се моташ край тая пещера, зарежи обречените, спасявай нас – Горил даде знак и поведе тайфата: девет възрастни и три деца.

Обичаше да наблюдава самостоятелните занимания на синчето си. Минута преди да потеглят Геро прелистваше задграничния паспорт на баща си, по-точно, дърпаше и се стараеше да го измъкне от лавата. Половината му страници бяха циментирани в нея, а другата половина се ветрееха, ветрееше се и снимката му. Само туй бе останало от съдържанието на моряшкия чувал, всичко бе залято от магмата. Горил вдигна наследника си, откъсна го от заниманието му и го понесе. След това го подаде на Джилда, Геро бе наедрял, тежеше, бащата избягваше да го носи.

Като се отдалечаваха от старото местонахождение съзря друга вещ от разсипаната си самоличност – ножицата. Опита се да я изтръгне от лавата, но не успя. Всеки случай, вече знаеше за какво служи ножицата, а и паспортът – беше му ясно какво бе загубил с моряшкия чувал, но можеше ли да стори нещо, реализирал мечтата си докрай, сега той, освен че водеше живот на горила, но изкристализира като водач на стадо, имаше за съпруга горила и чаровно дете горилче. Тогава защо преди малко му се дояде хляб? Наместил се изцяло в другия живот, усетил търсения психологически баланс, изненада го внезапното хрумване за хляба.

Движеха се успоредно на бамбуковата гора по равен, осеян с храсти и уединени дървета терен, наоколо жълтееха свежите топки на латитите. Плодовете отбиваха преселниците от пътя им. Горил виждаше отдалече как Джилда понякога се осмелява да остави Геро на земята, приканваше го самичък да влезе между храстите, да си откъсне. След няколко такива опита синчето им най-после прояви някаква интелигентност. Това накара другите майки да опитат същото с дъщеричките си, но усилията им отидоха напразно, щерките им стояха пред плодовете и не посягаха, чакаха, бяха свикнали да поставят лакомствата направо в устите им.

Водачът се учеше на водаческия занаят, опитваше се да включи наблюденията си в рефлекторната система на своя организъм, а беше трудно, много трудно му се струваше тази висша организация на таланта да не изпуща от погледа си нито един от членовете на тайфата, да се вслушва и вглежда с невидими очи в пространството и едновременно с това да мисли за бъдещото поселище. Слава богу, поне туй му беше известно, Горил знаеше къде ги води: през дългите скитания по тия места той бе запомнил удобна за настаняване местност, можеше да им я предложи само след един ден, но защо да бързат? – колко хубаво се движат сега горилите, спокойни са, те изведнъж му се довериха, безрезервно, навярно си спомняха за ония в пещерата. Те спомняха ли си наистина за ужаса да бъдеш жив погребан? На Горил му се струваше че са забравили, у тях е останало само доверието им към него, нищо повече, другото е днешният ден и това сякаш е най-привлекателното от битието на животните – съществува само днешният ден, „сегато“, моментът. Както и друг път си е мислил по този въпрос – те не знаят какво е това – бъдещето, а вчерашният ден бива изтриван незабавно в съзнанието им, такива глупости като спомените не съществуват, за какво са им?

Само един ден трябваше да вървят и да стигнат. Но защо? Горил определи за този поход три залеза на слънцето. Той искаше да им каже нещо важно, но как? Искаше да им внуши, че тези дървета наоколо са хубави, че хребетите на планината са хубави, че бамбуковата гора, край която минават, е хубава, че трябва да я запомнят, може би вече никога няма да се върнат тук, а бамбукови гори не се срещат чак толкоз често, искаше да им втълпи, че нищо не им пречи да запомнят и този слънчев ден, денят на преселението; той принадлежи на тях, но и на света, принадлежи на Африка, великата черна Африка, тя може би ще остане, ала нищо чудно да изсъхне, да се спаружи, затова трябва да я запомнят такава, със сенките ѝ, с латитите, с хиените, които в момента минават отсреща. О, как искаше да внуши туй на синчето си, да вземе главичката му в дланите си, да го погледне в очите и да му прошепне с мисълта си: сине мой, това което виждаш е светът, той все още е жив, не е умрял, това е земята, по нея вървим, а горе е небето, то ни е предоставено за гледане – има неща за пипане, има неща за гледане, разбираш ли?

От тази сутрин, малко преди да потеглят, Горил можеше да полудее от яд, че няма как да внуши тези и много други подробности на сина си, в краен случай да му внуши, че бистрата вода, която пие, не е много просто нещо. По едно време му се струваше възможно да втълпи на сина си, че светът не се състои само от дървета и латити, о, как му се искаше да го отведе настрана, да му се покаже гол, да му докаже, че освен горилите съществуват други живи същества. Невъзможността да предаде тази информация на своя наследник го обезсърчаваше, внасяше тръпчива горчивина в щастливите часове на вървене, на опознаване и ядене.

48.

Сенките се удължиха достатъчно, Горил се надигна и реши, че вече може да прекъсне безгрижните часове на почивка, откриваха им се хладни пътеки през отворени пространства, в тях би трябвало и да нощуват, без заплахата от неприятни изненади. Джилда още спеше. Горил трепна. Горилчето им го нямаше, нито в ръцете ѝ, нито наблизо. Огледа се, видя го пак там, разбира се: лакомничето сучеше сока на любимите си плодове. Хубаво, и това беше хубаво, чудесен ден.

Докосна рамото на жена си, Джилда спокойно отвори очи и притисна ръце към гърдите си, но между ръцете и гърдите нямаше нищо, въздух. Тя скочи, Горил постави длан на рамото ѝ. Джилда усети спокойствието, после сама откри малкия, подаваше се и чезнеше между храстите. Джилда май на свой ред разбра, че е хубаво Събуждаш се, търсиш синчето, синчето го няма, трепваш и го съзираш как лапа плодове, далеч от теб, но все пак пред погледа ти. Джилда протегна ръка, малко остана да погали съпруга си, мъничко ѝ трябваше да се разнежи излишно, а с това да подчертае още повече превъзходството на партньора си, който напоследък и без туй е станал толкоз важен.

В това време Горил оглеждаше крайчеца на ходилото си, там маймунската кожа се беше протрила. Напоследък се правеше на сляп, маймунското му облекло цъфтеше по ръбовете и какво можеше да последва занапред, само господ знаеше. Но в такъв приятен ден не заслужаваше да се обсъжда този въпрос. Днес, например, за първи път сънува Мирослава по време на следобедната дрямка, въпреки дертовете покрай стадото и придвижването във великата неизвестност, само затуй, че денят беше забележителен и най-вече – защо да не си го признае – заради още по-великото съзнание, че в края на краищата Горил успя да спаси част от стадото.

49.

Джилда едва не подскочи, нещо я уплаши. Горил на свой ред чу шума на мотора и веднага видя хеликоптера. Стадото се раздвижи. Горил и Джилда, без да губят време, се насочиха към малкия. Но сред латитовите храсти хлапакът не се оказа на мястото си.

Настъпи тишина, моторът беше млъкнал, от точката на кацането към стадото тичаха двама бели и един чернокож. В опита си да прецени опасността от извършения десант, Горил разбра, че хеликоптерът принадлежи на Щутгардската зоологическа градина, прочете го на корпуса. Туй сякаш го поуспокои, но защо, все още не можеше да си отговори. Горилите се затичаха към бамбуковата гора, това бе най-правилното решение, поданиците му постъпваха разумно, по инстинкт.

Човеците се поразгънаха сякаш самостоятелно, без предварителни уговорки, от тях чернокожият прояви по-голяма съобразителност и се устреми също към гигантското бамбуково скривалище. Той знаеше, че спасението на животните можеше да дойде само от там, но надяваше ли се на успех? Засега горилите се придвижваха с по-голяма бързина, тъй като нападателите бяха сглупили малко с приземяването, не налучкаха най-добрата точка за тази цел. Но къде по дяволите е горилчето?

Към бамбуковия лес засега уверено бягаха първите от поданиците му. За съжаление, мадоните с бебетата липсваха сред тях. Къде ли се намираше техният син? Трябваше да го открият тепърва и после да тичат, можеха да се окажат последни, при по-добро развитие на събитията имаха възможност да подминат само Сакатия.

Нападателите напредваха към стадото с уинчестерите си, разговаряха се с викане, крещяха, бяха се отказали от всякаква дискретност.

– Няма да стреляш, Франк!

– Кажи го на черния!

– Той го знае добре.

– Гуму, няма да стреляш!

– Няма, няма.

Човеците не можеха да се придвижват толкоз лесно между храс– тите, бяха отдалечени един от друг, чувствуваха необходимост да изказват гласно мислите си, може би изпитваха страх от исполинската мощ на горилите, от свирепите им лица.

Най-сетне синчето се появи, беше излязло много напред, на открито, малчуганът се двоумеше да последва ли върволицата на тичащите или да търси мама. На него повече му се тичаше, струваше му се по-интересно, само че го уплашиха устремените към тях особени горили.

– Франк! – Дребният бял човек с очила и нежно лице не плашеше, напротив, предизвикваше да го гледаш и да се възхищаваш на това, че собствената ти представа за човешка интелектуалност се изяснява с него. – Франк, виж!

– Да, Вили, ясно! – Франк беше грамаден, плещест здравеняк, много мъж, отломък от касов приключенски филм, в ръцете му пушката стоеше естествено, изящно продължение на тялото му. – Да знаеш, че ще стрелям!

– Не, Франк, моля те!

– Не може, Вили, възрастните ще се намесят и ще запаткам.

– Хер Рюман— долетя гласът на чернокожия – а другите две?

– Ще убием майките! – предложи мъжагата.

– Там ще стреляме, да – съгласи се очилатият – но внимателно, да не раним малките.

Дори да не беше чул разговора им, Петър Манев знаеше точно за какво са дошли нашествениците, знаеше кога ще стрелят и при какви обстоятелства можеше да се мине без кръвопролития, шансът беше минимален.

Стрелбата започна от чернокожия, той нямаше друг изход, първата самка вече наближаваше неопределената граница на гората, съществуваше опасност да отнесе бебето си и два от куршумите попаднаха в тялото ѝ. Майката рухна, но се намеси бащата и още двама от мъжете, които самоотвержено изчакаха да помогнат на горилчетата. Бащата грабна дъщеричката си. Неговата намеса се оказа ефикасна, по всяка вероятност работите тръгвха добре, макар че го улучиха. Манев видя как мъжкарят се олюля точно когато навлизаше в сенките, малко преди да падне той се закрепи и изчезна. Човекът с очилата се разкрещя, грубостите му се отнасяха до кадърността на черния, обвини го в безперспективност, него и Африка, нещо подобно.

– Вили, млъкни! – ядоса се накрая Франк. Неговият речник се оказа по-горещ, мръсните му думи нервираха очилатия. Вили му напомни, че е шеф на хайката и му е позволено да храчи каквото си ще, но няма да позволи това на наемниците.

От хеликоптера слязоха още двама чернокожи, те може би чакаха първите изстрели, за да се включат. Не бяха въоръжени, нещо като носачи, вардачи, гонячи и тем подобни.

За проклетия, горилчето отнесено от баща му, се върна от гората, баща му беше свършил въздуха си, малкото излезе на открито и предизвика допълнителна бъркотия. Двамата мъжкари се притекоха към него, на всичко отгоре в групата връхлетя втората майка с бебето си, с бащата на бебето и още един мъжкар. Загърмяха всички пушки, затъркаля се кълбо от горили, горилчета и куршуми, един грабна сирачето и падна, втори грабна сирачето, но то май беше вече безжизнено, после падна другата майка, бащата и този, който искаше да спасява, а накрая можеше лесно да се отгатне, че и второто горилче не диша.

Точно тогава, навярно в най-подходящия момент, Манев стигна до синчето си и раздвои вниманието на стрелците. Горилчето, както винаги, му се стори тежичко, сърчицето му тупаше спокойно и сладко. Манев го притисна към гърдите си, наведе лице към неговото, усети нежното издишване на детето си и се извърна с гръб към Франк. От ясно по-ясно, Франк, пък ако е речено и шефът, бяха задължени да стрелят в него, всичко бе пресметнато, така както може да го реши само човекът. Петър Манев вече не можеше да чува за какво крещят европейците, оттатък чернокожият запатка усилено, тъй като една от дъщеричките се оказа жива, две горилки още бяха живи, те се надигнаха и усложниха за втори път обстановката. Чернокожият сякаш отначало се двоумеше, но когато белите откриха огън в „кашата“, побърза да се включи. Така че не се разбра кой успя да убие двете живи мъжки и дъщеричката. Моментът ставаше все по-удобен за Манев, прикриваха го няколко храста, а Джилда се оказа почти по петите му, някакви си три метра зад него, ако горилата не бе в състояние да спаси горилчето, то човекът в горилата можеше да приложи сензационен трик. Манев видя жестоките очи на Франк и недоумяващите проблясъци в очилата на Вили, който вече сигурно допускаше, че експедицията може да завърши и безуспешно. Боже мой, човекът наистина е велик, те наистина не искаха да стрелят, а стреляха и щяха да стрелят; бяха дошли от далечините да отнесат поне едно бебе в Щутгарт, на тях дърти горили не им трябваха. Манев знаеше, че Франк ще запее с пушката си и отново се обърна с гръб, за да защити по-ефикасно сина си. Така обърнат той видя и Джилда, всичко беше мелодраматично, такова нещо другият живот не можеше да му сервира по никой начин, Той заплака, никога не беше плакал, плачеше и напредваше към живописните бамбукови дървета, секундите му се струваха часове, газеше тъмна мръсна кръв, край него се озъбваха в грозна животинска смърт няколко направени на решето горили. Долови прохладата на гората. Пушките на белите затрещяха едновременно. Един от куршумите попадна в гърба му, Манев не го усети, само допусна, че е улучен, понеже си беше песимист. Тогава, докато все още имаше сила и се държеше на крака, той протегна напред ръце с горилчето. Джилда излезе от храста, грабна го и се втурна. Манев се обърна към Франк и Вили. Знаеше, че ще спаси живота на сина си, горилите в случая бяха безсилни, направо пушечно месо, но човекът пазеше големия свой трик за развръзката. Тържествено, като преценяваше резултата от действието си, Манев вдигна ръка да смъкне маймунската си маска. Уви, маската не пожела да се изхлузи, тя се беше сраснала със сплъстената коса, брадата и кожата на главата, вече не можеше да се нарича маска, а лице. Изненадата не се състоя, необходимото време за бягство не бе отвоювано, Джилда беше обречена. Да, точно така, секундите течаха, кръвта му изтичаше, белите насочваха пушките към него, засега само той беше преградата към малкото и неговата майка.

Манев вдигна повторно дясната си ръка точно когато ония насочваха пушките си. Доколкото можа, сви горилските си пръсти, прибра върховете на палеца и показалеца, за да изрази международния знак на леководолазите „окей“ – всичко се развива добре. Франк се опули. Били извика. Манев поклати глава, все още държеше високо ръката и знакът, пратениците на зоологическата градина не знаеха какво да предприемат, а Джилда бягаше ли бягаше.

Манев рухна изведнъж, той усещаше сили в себе си, но падна и не помръдна, искаше да мине за умрял, само така можеше да задоволи човешкото си любопитство, да види развръзката докрай. Божичко, оръжията трещяха и подскачаха яростно, но Джилда хлътна невредима в бамбуците. След нея, да не повярваш – Сакатия. Изчезнаха, изпариха се, тримата чернокожи ги последваха.

След малко двамата от тях се върнаха, те тичаха без да се обръщат, крещяха.

– Защо се връщате? – извика Франк. – Гонете!

– Убиха Гуму!

– Кой го уби?

– Куцата горила! – Чернокожият гоняч се мъчеше да поеме дъх.

– Черепа! – допълни вторият гоняч.

– Идиоти!

Белите не можеха да кажат нищо друго, Франк и Били изчезнаха в здрача на леса. Чернокожите се спогледаха и ги последваха

Настъпи тишината: не, това все още не беше смъртта, ами че той може би нямаше и рана, нищо не го болеше, ядеше му се хляб. Започна да лази, изпълзя върху близката бабунка, от нея се виждаше отлично прохладната арка на гората. Двете момиченца лежаха бездиханни, един от мъжкарите риташе, една майка хъркаше, от гърлото ѝ бликаше червено гейзерче. Другите горили бяха мъртви, на тях не им минаваше през ум да се преструват. Но той се оказа любопитен, искаше да види истинския край. Пунтираше мъртвец, а главата му лежеше удобно, очите му нямаше да изпуснат нито една подробност. Беше доволен, знаеше, че ще го сполети човешка смърт. Преди да хвърлят труповете в ямата и заличат злодеянието, чернокожите щяха да отрежат лапите и главите на жертвите, за да ги изсушат и продадат като сувенири. Така че нямаше как да не направят откритието си. Тогава можеха да си обяснят и знакът на десницата му.

Накрая преследвачите се върнаха от гората с празни очи и още по-празни ръце.

Петър Манев усети последната си минута; преди да издъхне съвсем, той си припомни само приятни неща: предаността на Джилда, сърцето на рожбата си да тупа до гърдите му, и се зарадва като си представи колко бързо, почти светкавично, Сакатия побягна след нея.


ПЪРВОМАЙСКА КАНОНАДА

След като се нахраниха добре на общинската трапеза, дадена по случай първи май, кметът Спирдон Савов, новият директор на мелницата Иван Топаров и старши милиционерът Тако Китапов си смигнаха незабелязано от никого и един по един се измъкнаха навън. Леко нарязан, кметът прегърна другарите си и сякаш през сълзи, каза:

– Ние сме, тъй да се каже, водещата интелигенция на Букьовци. Мозъкът и силата на властта. Нали така, Тако?

– Така е, кмете, – рече старшията, –  дай да те нацелувам, защото си арабия и си харен да си правим с теб колектив.

– Ама и аз съм арабия, нали Тако? – обиди се директорът на мелницата.

– Какво разправяш бе, Топар, – целуна го старшията. – Ти си директорът на света!

– Ние, ако може тъй да се каже, сме нещо като горна камара на Букьовци! – трогна се Иван Топаров.

И като пустна на воля гласовете си, колективът изкара такова трио,  че дори кучетата се изплашиха и се потаиха.

По такъв начин горната камара на Букьовци се вмъкна в мелницата,  заключи се и отвори една каса „монопол”.

Това беше към един часа. Към пет и нещо вратата на мелницата се отвори и под царственото майско небе се показа кметът. Неговият гастрол започна зле. Той откърши мощна снага и тупна в циментовия свинарник. Породистата йорк– шайрска свиня, гордоста на селото, с риск да изпорти напредналата си бременост,  се приближи до трупа, погледна го с интерес, лизна с влажната си муцуна челото му и сякаш плю с отвращение.

След няколко минути от мелницата излезе старшията, като пееше: „Да живей, живей труда…“. После се умълча, замаян от свежия пролетен въздух и се провикна:

– Поркан съм, майко, поркан съм!

Но хлорофилът на природата го тупна по лявото слепоочие и той се търкулна два метра пред изхода.

Директорът на света, скъпата рожба на национализацията, излезе спокойно от мелницата с две бутилки в ръце, тръшна вратата зад себе си, сложи кротко глава върху униформата на старшията и като я поотмести малко – за да не му убиват копчетата, изпъна крака.

Над безжизнените спартанци небето простря сини ръце и ги благослови майчински.

Пръв се събуди старшията. Той пустна главата на директора върху земята и бавно се запъти към селото. Но той не изостави съвсем другарите си. Скоро се върна при тях, нарамил една картечница.

– Хайде, ставай!… Ще правим канонада! Другари, ставайте!… А бе, вие няма ли да ставате, вашата…

И тишината се наруши от весел картеч. Труповете повдигнаха глави и погледнаха изплашено.

– Да живей празника на труда-а! – ревеше старшията Китапов. –  Смърт на капиталните империалисти!… А-а-а!

Кметът скочи като ужилен и се прехвърли зад кочината. Директорът на света превзе със щурм мелницата и се развика като побъркан в празната сграда. Виковете му отекваха бясно между трансмисиите и цилиндрите. А старшията даваше серия откоси и продължаваше да вика:

– Да живей работническата-а-а!

А картечницата: – Так-так-так!

– Смърт на бюрокрацията-а-а!

Так– так– так!

– А-а-а-а-а!

Най-после, след като поизтрезняха малко, двамата членове от горната камара разбраха каква е работата. Стана им ясно че това е замислената от тях първомайска канонада, и излязоха от скривалищата си.

Тримата изкачиха дружески картечницата на хълма и я обърнаха към селото. Директорът на света размаха бутилките и напомни, че отдавна не са пили. Те изпиха и тях. Кметът каза, че от казармата не е стрелял с картечница и залегна зад нея.

– Чакай! –  каза старшията. –  Чакай да им ревна като Боримечката!

Горната камара прие предложението с буен възторг. Старшията се изтъпанчи пред картечницата и викна с пълен глас към селото:

–  Другари и другарки-и!… Нали знаете… Да живей първи май! Ние ще стреляме! Картечницата ЕМ ГЕ ще гръмне! Варда, варда-а! Женурята и децата да се пазят,  значи… Да живей, значи, интернационала!

Той се отмести на страна и картечницата затрака яростно. Куршумите полетяха към селото. Обсипаха дворища, покриви, огради. Писъците се понесоха на шир и длъж по селото. Всичко живо се изпокри в мазета, в огнища, под маси.  А при всяко млъкване на канонадата, над селото се понасяше героичния глас на старшията:

– А! А! А-а-а!

А. КАРАБИН


Борис Априлов
Ч И М И  – Пиеса за деца.
Действуващи лица:
Лиско – лисиче
Димби – човече
Домби – човече
Мокси – магаре
Чими – проклетник
Полянка в гората.

Под голямо засъхващо дърво е изправен огро­мен тенекиен варел.

Влиза Димби, застава до варела, гледа часовника си – по-точно мястото, където обикновено се но­сят ръчните часовници. Вслушва се в песен­та на птиците. Отново поглежда „часовника“ ои. Но тъй като не идва никой излиза си.

От противоположната страна на сцената влиза Домби. Спира при варела. Чака три секунди, след което си тръгва с думите: „Ей, какви хора! В края на крайщата въпрос на възпитание.“ (Излиза и се връща, за да подхвърли) „И на други неща“.

Излиза. След малко влизат двамата едновременно от сре­щуположните посоки на сцената.
ДИМБИ (с поглед в ръката си, където трябва да бъ­де часовникът). Ей, Домби, пак закъсня.
ДОМБИ. Обратно.
ДИМБИ. Когато дойдох, нямаше никой.
ДОМБИ. И аз като дойдох, нямаше никой.
ДИМБИ. Защото си бях тръгнал.
ДОМБИ. Ами и аз си бях тръгнал, преди да дойдеш.
ДИМБИ. Добре, че се сетих да се върна.
ДОМБИ. И аз. Абе, викам си, ние с Домби имаме ли среща пред варела, или нямаме. И понеже помня много добре, че имаме, върнах се.
ДИМБИ. Да, ама аз бях тук.
ДОМБИ. Но когато ме нямаше.
ДИМБИ. Но и теб те нямаше, когато ме имаше.
ДОМБИ. Мен ме нямаше по-късно, а теб те нямаше по-рано.
ДИМБИ. Добре де, нали се срещнахме!
ДОМБИ. Друг път да не закъсняваш.
ДИМБИ (поглежда ръката си). И ти.
ДОМБИ. Добре, ама друг път трябва да идваш, кога­то идвам и аз, а не аз да идвам, а ти да си дошъл, но да те няма, и трябва два пъти да идваме. Омръзна ми да отивам и да идвам.
ДИМБИ. Какво смяташ да правим сега?
ДОМБИ. Какво, ще се къпем.
ДИМБИ. А после?
ДОМБИ. Отново ще се къпем.
ДИМБИ. До вечерта ли?
ДОМБИ. Докато се случи нещо по-интересно. Тога­ва ще започнем да се занимаваме с по-интересното не­що.
ДИМБИ. Няма ли да берем лешници?
ДОМБИ. И лешници.
Чува се вик за помощ.
ДИМБИ. А!
ДОМБИ. Какво?
ДИМБИ. Не чу ли?
ДОМБИ. Какво?
ДИМБИ. Май че някой вика. За по.. .
ДОМБИ. (учудено). Че кой може да вика? (Оглежда се.) За по…
Отново се чува викът за помощ.
ДИМБИ. Ето!… Чуй!… (Двамата се ослушват.) Предлагам незабавно да си вървим… (Тръска глава, задето е сбъркал). Да помогнем.
ДОМБИ. Да, Димби, прав си – да вървим!
ДИМБИ. Да, Домби, но не е ли малко прибързано едно незабавно връщане назад, към някакво си място, къдете някой си вика за помощ!
ДОМБИ. Така е. Незабавно ще помогнем, но първо да помислим, защото де да знаеш какво може да се случи. Когато някой вика за помощ, положението око­ло него не е добро.
ДИМБИ. Ами да, то ако е добро, защо ще вика за помощ. (Докато разсъждават, двамата постепенно се озовават до варела.)
ДИМБИ (неубедено). Май че ни се е сторило.
ДОМБИ (съгласява се). Точно така.
ГЛАСЪТ (който преди малко викаше за помощ). Ами!
ДИМБИ (тихо, уплашено). Ало, кой иска помощ!
ГЛАСЪТ. Аз.
ДИМБИ. Кой си ти?
ГЛАСЪТ. Чимиджимичамиджоми!
Димби и Домби гледат към варела.
ДИМБИ. Какво?
ДОМБИ. Кой си?
ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!
ДИМБИ (учудено). Какво е това?
ЧИМИ. Кое?
ДИМБИ. Дето го каза?
ЧИМИ. Не казах нищо.
ДИМБИ. Не, не… Ти говореше нещо дълго.
ДОМБИ. Обширно.
ЧИМИ, Казах името си.
ДИМБИ (плахо). Домби?
ДОМБИ (несигурно). Вярваш ли?
ДИМБИ. Де да знам. (Поглежда към варела.) Доб­ре, де, какво искаш?
ДОМБИ (провиква се). Изобщо къде си?
ДИМБИ (вика). Откъде се обаждаш?
Пауза.
ЧИМИ. От варела.
Димби и Домби зяпват.
ДОМБИ (бързо). Как от варела?
ЧИМИ. Така!
ДИМБИ (страхливо). Вътре ли?
ЧИМИ. Вътре.
Димби и Домби страхливо заобикалят варела и го разглеждат.
ДИМБИ. Слушай!
ЧИМИ. Какво?
ДИМБИ. Ти наистина ли си вътре?
ЧИМИ. Нямате си представа колко съм вътре.
ДИМБИ. Добре де – какво искаш?
ЧИМИ. Да ме извадите!
ДИМБИ. Защо?
ЧИМИ. Защото вън е по-добре, отколкото вътре.
ДИМБИ. Но защо ние?
ЧИМИ. А кой?
ДИМБИ. Защо не си излезеш сам?
ЧИМИ. Не мога.
ДОМБИ (отсича). Да си излезе, както е влязъл!… Така де… Защо не си излезеш? Както си влязъл, така ще си…
ЧИМИ. Абе, влизането беше горе-долу лесно (Пауза), но излизането.
ДИМБИ. И защо си влязъл?
ЧИМИ. Понеже се разхождах.
Димби и Домби се споглеждат.
ДИМБИ. И ние се разхождахме…
ДОМБИ. … но не влизаме във варели.
ЧИМИ (учудено). Защо?
ДИМБИ. Заобикаляме ги.
ДОМБИ Този варел знаеш ли откога стои тук и ви­наги го заобикаляме. Досега никой не е влизал в него.
ДИМБИ (възмутено). 1Це влиза във варели! Хайде де! … Види варел – влиза! … Че ако всички започ­нем да се пъхаме по варелите.. .
ЧИМИ (любопитно). Какво ще стане? ДИМБИ (замисля се, най-после). Няма да остане празен варел. Нали, Домби!
ДОМБИ (потвърждава). Нито един. Навсякъде ще се напълни с пълня варели.
ДИМБИ. Точно така, Домби!
ДОМБИ (възмущава се и започва да се навива). Ще влиза във варели! Слушай бе, как те наричаха?…ЧИМИ (с готовност). Чимиджимичамиджоми!
Димби и Домби се споглеждат.
ДОМБИ. Слушай бе, Чими… и… така нататък. Как успя да влезеш във варела?
ЧИМИ. Амиии, как да ви кажа.
ДИМБИ. Не го усуквай!
ЧИМИ (невъзмутимо.) Както си вървях, варелът се изпречи пред мен.
ДИМБИ. Аха, изпречи!
ЧИМИ. Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?
ДИМБИ. Да, да, разбираме.
ЧИМИ. И си викам да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда от­вътре. ..
ДИМБИ (ядосано). Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре?
ЧИМИ. Никой.
ДОМБИ (нетърпеливо). Продължавай!
ЧИМИ. Покачих се и гледам: отгоре – дупка.
Димби и Домби се закискват.
ДИМБИ. Че кой варел няма дупка?
ДОМБИ (потвърждава). Варел без дупка е като… не знам какво.
ДИМБИ. Остави го да продължава… Продължавай! ЧИМИ. Погледнах през дупката. Гледам – тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и.. . край!
ДОМБИ (внезапно). Като стол без крак.
ДИМБИ (учудено). Домби, какво говориш?
ДОМБИ. Понеже го намислих. Варел без дупка е ка­то тенджера без капак!
ДИМБИ. Не прекъсвай съществото, което говори!… (Обръща се към варела.) Какво имаше в тъмното?
ЧИМИ (разочаровано). Нищо! Цялото тъмно – празно. За първи път виждам такова празно тъмно. (Чука по варела.) Чувате ли?
ДИМБИ. Чуваме!
ЧИМИ. Празно.
ДИМБИ (почесва се по главата). Домби.
ДОМБИ. Кажи, Димби.
ДИМБИ. Какво ще кажеш?
ДОМБИ. Амии… Трябва да го спасим.
ДИМБИ (към варела). Слушай, ще те спасим!… Ще потърсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?
ЧИМИ. Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя?… За­що ви е приятел?
ДИМБИ. Защото не можем. Варелът е висок.
ДОМБИ. Ще потърсим някой висок приятел. ЧИМИ. Добре.
ДИМБИ. Да не вземеш да изчезнеш?
ЧИМИ. Къде повече? …
ДОМБИ (съгласява се). И ги си прав.
Димби и Домби се отдалечават в другия край на сцената.
ДИМБИ (поглежда часовника си). Ей, часът е 38, а още не сме го спасили. Чудя се, Домби, кой от приятели­те ни може да мине за висок, ама толкова висок, че да стигне до горната част на варела.
ДОМБИ. Ами виж сега, Димби, от ниска гледна точ­ка Мокси е висок и строен. Предлагам да го намерим и да го доведем.
ДИМБИ. Чудесна идея. Да намерим Мокси!
Двамата излизат.
Влиза Мокси. Лениво се приближава до варела. Спира, прозява се и се почесва на него.
ЧИМИ. Ей, какво става?
Мокси уплашено отскача настрана и се оглежда. Ос­лушва се. Никой. Внимателно заобикаля няколко пъти варела, чуди се. Изведнъж го ритва и варелът извънтява.
ЧИМИ. Защо рнташ?
Мокси бързо избягва на почетно разстояние от ва­рела, мисли известно време и бавно се връща, като застава на достатъчно безопасно място настрана.
МОКСИ (най-после се престрашава). Ей, бъчво!
ЧИМИ. Какво?
МОКСИ (трепва и прави крачка назад). Бъчва така­ва!
ЧИМИ. Ти си бъчва!
МОКСИ (прави втора крачка назад). Брей!… Аз съм магаре! … А ти… такова… Какво… там… та­кова?
ЧИМИ. Какво такова?
МОКСИ. Бъчва… пък… говориш.
ЧИМИ (смее се). Хе-хе! Бъчва!
МОКСИ. Варел!
ЧИМИ. Баба ти е варел! …
МОКСИ. Баба ми не е варел.
ЧИМИ. Аз съм Чимиджимичамиджоми!
МОКСИ (ядосано прави трета крачка назад). Ей!
ЧИМИ. Какво?
МОКСИ. Няма да… таковаш!
ЧИМИ. Да каковам?
МОКСИ. Какво само… таковаш?
ЧИМИ. Какво, бе?… Какво искаш?
МОКСИ. Чуваш ли какво ти казвам?
ЧИМИ. Чувам.
МОКСИ. Ами, какво… таковаш, тогава?
ЧИМИ. Ти таковаш!
МОКСИ. Нищо подобно!…Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж.. .
ЧИМИ. Какво бе, какво изведнъж?
МОКСИ. Таковаш.
ЧИМИ. Какво?
МОКСИ. Говориш.
ЧИМИ. Че няма само ти да говориш! … Ха!… Са­мо той ще говори!
МОКСИ (вика неочаквано). Ти си бъчва! Варел!… Знаеш ли, ако те ритна!
ЧИМИ. Ритни де!
МОКСИ. Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копи­то – ще видиш!
ЧИМИ. Засили се, де!
МОКСИ. Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!
ЧИМИ. Чакам.
МОКСИ (ядосано). Сега ще видиш!
Започва да се засилва, като забравя да се върне и
изчезва по посоката, от която е дошъл.
Тишина, мълчание. Чуват се песните на птиците.
ЧИМИ. Хайде де!… Какво стана?
Мълчание. Само песента на птиците.
ЧИМИ. Ей, къде си?
Някои от птиците млъкват.
ЧИМИ. Щеше да риташ?
Млъкват и останалите птици. Димби и Домби влизат.
ЧИМИ. Хе!… Хе-хе!… Хайде де!.. . Ще рита!… Хе-хе!
Димби и Домби учудено слушат.
Най-после Димби се приближава и почуква по ла­марината.
ЧИМИ. Влез!
ДИМБИ (осведомява го). Аз съм Димби.
ЧИМИ. Какво бе, ще ме спасявате ли?
ДИМБИ. Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме.
МОКСИ (появява се). Домби, защо разговаряте с та­зи презряна бъчва?
ДОМБИ. Ела ,ела!
ДИМБИ (зарадвано). Мокси! Чакаме те!
МОКСИ (прошепва). Димби!
ДИМБИ. Какво?
МОКСИ. С кого разговаряте?
ДИМБИ. Амии, с този… Как ти беше името?
ЧИМИ (с удоволствие). Чимиджимичамиджоми!
ДИМБИ (пояснява). С него разговаряме.
МОКСИ (приближава се още малко). Че какво е то? Същество ли е, нещество ли е?… Магаре?
ДИМБИ. И аз не знам. (Към варела.) Чимибими… димилими… и така нататък, какво представляваш?
ЧИМИ. Нищо. . . Аз съм само Чимиджимичамиджо­ми!
ДОМБИ (пояснява). Това е!
МОКСИ (учудено). Ха!
ДОМБИ (приближава до самия варел, любопитно). Добре де – животно ли си, човек ли си?
ДИМБИ. Предмет ли си?
ЧИМИ. Нали ви казах – Чимиджимичамиджоми!
ДОМБИ (въздъхва). Ох!… (Пауза.) Искаме да зна­ем голям ли си, малък ли си?
ЧИМИ. Глупаци!
ДИМБИ. Домби, не ставай смешен. Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти на­пример не можем да влезем. Мокси – също, следова­телно Чимиджими и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.
ДОМБИ. Да, Димби, но името му, името му как е влязло? Такова име едва ли може да се побере във ва­рел от този тип. Все ми се струва, че част от него е ос­танала да виси навън и ако погледнем по-добре, нищо чудно да я открием.
ДИМБИ. Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?
ДОМБИ. Амиии!… Трябва ми поне седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го до­върша. Да не говорим за средната част, която е ужас.
ЧИМИ. Какво?
ДИМБИ. Можеш ли да го кажеш отново?
ЧИМИ (бързо). Чимиджимичамиджоми! Най-обикно­вено име.
ДИМБИ. Я го повтори, но бавно.
ЧИМИ. Чи-ми-джи-ми-ча-мн-джо-ми!
ДИМБИ. Чм-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.
ДОМБИ (съгласява се). А, нататък е невъзможно.
ЧИМИ (иска да знае). Добре де, а кога ще ме спася­вате? Не мога да стоя тук до края на живота си!
ДИМБИ. Това е най-лесното. (Обръща се към Мок­си.) Мокси!
МОКСИ (изпълнен с лоши предчувствия). Какво?
ДИМБИ. Предложи нещо.
МОКСИ. Аз?
ДИМБИ. Ти!
МОКСИ. Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито чо­век, нито предмет.
ДОМБИ. Добре, де, според теб какво е?
МОКСИ. Според мен това е едно нищо.
ДОМБИ. Глупости!… Щом има име?
ДИМБИ. И толкоз дълго!
ДОМБИ. Когато едно нещо е нищо, то няма име.
МОКСИ (отсича). Вятър! Срещал съм толкова н и- щ о н ц и с имена! Гледаш го – има си име, има си всичко, а пък – нищо… Според мен – да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова нищо, което е във варела, знам и песничка. Песничка за нищото.
ПЕСНИЧКА ЗА НИЩОТО
която Мокси изпява, вместо да се заеме със спасяването на Чими
Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
н и щ о, а пък идва къмто теб.
Питаш го: как си бе, н е щ о.
То разговаря горещо,
всъщност не казва то нищ о,
н и щ о, а говори си със теб.
На това място и Димби и Домби също запя­ват:
От нищото нещо не става,
защото си е нищо то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.
ЧИМИ (изкрещява). За мен ли пеете?
Триото млъква.
ДОМБИ (смутено се оправдава). Мокси запя и… ние…
ДИМБИ (оправдава се). Нали трябва… когато… на някои места в песента… нали трябва да пеят и други…
ДОМБИ (пояснява). Да се получи песен.
ЧИМИ (крещи ядосано). И какво? Ще пеете ли, или ще ме спасявате?
ДОМБИ. Моля ти се, ще те спасяваме!
ЧИМИ. Тогава? … Аз чакам, а вие пеете!
ДОМБИ. Добре. (Смотолява.) Добре.
ДИМБИ (строго към Мокси). Мокси, ти ли започна?
МОКСИ (примигва). Не си спомням.
ДИМБИ. Той започна.
МОКСИ (започва да се оправдава). Ами!…
ДОМБИ. Димби, чу ли как отказва?
ДИМБИ (моли го). Мокси, признай си! Чими…
ДОМБИ (поправя го). Мичиджуми!
ДИМБИ. Не е чемеджуми, но както и да е. Чимича- ми чака да го спасим, а Мокси се разпя.
МОКСИ (навежда глава). Пак Мокси. Всички пях­ме.
ДИМБИ. Да, ами кой почна?
ДОМБИ (възмутено). Мокси почна.
МОКСИ (веднага отрича). Не!
ДИМБИ (преглътва). Мокси, признай си! Чими е в беда, а ти изведнъж започна да пееш, и то една доста обидна песен.
МОКСИ (инатчийски) Вие почнахте!
Димби и Домби възмутено се споглеждат.
ДИМБИ (ядосано). Ние, а?
МОКСИ (вика). Вие! Аз си мълчах, а вие извед­нъж… Според мен…
ДИМБИ. Мокси, как не те е срам?
ДОМБИ (решително). Димби, чакай! Ще му докажа, че той започна пръв… Мокси, ти стоеше тук, така ли?
МОКСИ (смутолевя). Не знам.
ДИМБИ. Тук ли стоеше, кажи?… Виж къде сочи пръстът ми!
МОКСИ (съгласява се). Добре де, тук!
ДОМБИ (сочи). А ние с Димби стояхме тук? Тук ли стояхме?
МОКСИ (съгласява се). Добре де, тук!
ДОМБИ. И както стояхме, ти изведнъж започна да пееш така: (Показва как, като запява.)
Гледаш – към теб идва нещо,
викаш си – о, туй е нещо,
взираш се – то било нищо,
нищо, а пък идва срещу теб.
ДИМБИ (пояснява). А след туй започва вторият ку­плет. Ей така! (Запява.)
Питаш го – как си бе, нищо?
То отговаря горещо,
всъщност не казва нищо,
нищо… нищо, а говори нещо с теб!
МОКСИ (ядосано). Добре де, така беше, но вие не подхванахте ли по-нататък?… (Запява.)
От нищото нещо не става,
защото си е нищо то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.
Димби и Домби не устояват и се присъединяват към финала на песента. Тримата пеят:
Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
н и щ о, а пък идва къмто теб.
Песента свършва, тримата млъкват и се споглеж­дат.
Пауза.
ЧИМИ (горчиво). Е? Какво стана?
Пауза.
ДИМБИ (виновно). Какво стана?
ЧИМИ. Ами, уж се скарахте на магарето, защото ме обиди, пък… Отново ми изпяхте тази позорна песен.
ДИМБИ. Чими, не разбра ли?
ДОМБИ. Да му докажем, че почна пръв.
ЧИМИ (тъжно). Да де. Той почна, вие свършихте… Карай да върви! ДИМБИ (настоява). Докажи му, че почна!
ЧИМИ (въздъхна бавно и продължава мисълта си). Не е важно кой почна. Важно е кой свърши…
Неловка пауза.
ДИМБИ (поглежда варела). Чими, как да ти го обяс­ня… Просто ни се пееше.
ДОМБИ. Знаеш ли откога не сме пели?
ЧИМИ. Пейте си, бе! Пейте си!… А кой ще ме спа­сява? Баба ми!
ДОМБИ (весело). А, спасяването е лесно!
ДИМБИ. Това е най-лесното.
ДОМБИ. Ей сега! Мокси!…
МОКСИ (с лоши предчувствия). Какво?
ДИМБИ. Хайде!
МОКСИ. Какво – хайде!
ДИМБИ. Да го спасим.
МОКСИ. Спасявайте го… Нямам нищо против.
ДИМБИ. Трябва ни едно високо животно.
Димби и Домби заоглеждат магарето. Мокси се смущава.
МОКСИ. Какво има?
ДИМБИ (кани го). Застани до варела.
МОКСИ. Защо?
ДОМБИ. Хайде, хайде!
Мокси застава до варела без желание.
Пауза, в която Мокси гледа умолително приятели­те си.
ДИМБИ (заключва, като се почесва). Не си високо животно.
ДОМБИ. Сега какво?
ДИМБИ. Домби, не е ли по-добре вместо високото животно да намерим някое умно животно?
ДОМБИ. Това си викам и аз. Тази работа може да свърши само някое от по-умните животни.
ДИМБИ. Предлагай!
МОКСИ (намесва се). Абе, как да ви кажа, знам та­кова животно!
ДОМБИ. Кажи го!
МОКСИ. И умно. ..
ДОМБИ. И хитро…
ДИМБИ. Аха.
ДОМБИ (въздъхва). Но го няма…
ДИМБИ. Търсихме го.
МОКСИ. Какво ни струва да го извикаме.
ДОМБИ. Да бе! Да го повикаме!
ДИМБИ. Едноо, двеее. ..
ДОМБИ. Три!
ТРИМАТА (викат). Лиско! Никой не отговаря. Лискооооо!
Никакъв отговор.
Лискооооо!
ЛИСКО (гласът му). Каквоооо?
ТРИМАТА. Елаааа!
ЛИСКО (влиза). Охаа, три умни същества на едно място.
ДИМБИ. Лиско, здравей!
ДОМБИ. Добре, че дойде.
МОКСИ. Сега ще става, каквото ще става!
ЛИСКО. Защо? (Прозява се.) Да не би да се е слу­чило нещо?
ДИМБИ. Да.
ДОМБИ. Случи се.
МОКСИ. Ще видиш какво.
ЛИСКО. Така е добре. Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин събуждам се и си викам: вре­мето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?
ТРИМАТА. Добре сме!
ДИМБИ (подхваща задъхано). Лиско, знаеш ли? Пре­ди малко…
ЛИСКО. Спокойно!
МОКСИ. Да, ама. ..
ЛИСКО. Не бързай, Мокси.
Димби припряно поглежда ръката си на онова мяс­то, където обикновено се поставят ръчните часов­ници.
ЛИСКО. Димби, защо поглеждаш ръката си?
ДИМБИ. Тренировка.
ЛИСКО. Аха!
ДИМБИ. Понеже ще ми подаряват часовник.
ЛИСКО. Аха, аха!
ДИМБИ. Упражнявам се. Уча се как да поглеждам часовника, като ми го подарят.
ЛИСКО. Да, Димби. .. Да.
ДИМБИ. Разбираш ли?
ЛИСКО. Разбирам… Кога ще ти го подарят?
ДИМБИ. Не знам.
ЛИСКО. А кой ще ти го подари?
ДИМБИ. И това не знам.
ЛИСКО. Аха, аха!
ДИМБИ. Абе, нали все някога на някого подаряват часовник!. ..
ЛИСКО. Прав си, Димби… Много часовници се по­даряват напоследък.
ДОМБИ (нетърпеливо тъпче от крак на крак). Не мо­га да рязбера защо говорите за часовници, когато. ..
ЛИСКО. Домби, спокойно. (Прозява се.) За всичко има време.
МОКСИ. Това им казвам.
ДОМБИ (не издържа). А кога ще го… Той е в беда.
ЛИСКО (изглежда всеки поотделно). Кого?
ДОМБИ. Чими!
ЛИСКО. Какво е Чими?
МОКСИ. Едно абсолютно нищо.
ЛИСКО. Как така – нищо!
МОКСИ. Нещо много неопределено. На такива аз казвам – нищо.
ЧИМИ. Ти си нищо! (Гласът му прозвучава неочаква­но и остро.)
ЛИСКО (изненадано поглежда варела). Кой се обаж­да?
ЧИМИ. Аз.
ЛИСКО (шепти на приятелите си). Той каза аз.
ДИМБИ (тюхка се). Не мога и не мога да кажа име­то му!
ДОМБИ. Някакво нещо, което се вмъкнало през една дупка.
МОКСИ (настоява). Едно нищо!
ЛИСКО (спокойно). Не, Мокси. Не си прав… Това нищо каза: аз. Щом едно нещо каже за себе си аз, зна­чи нещото си е нещо, а не Нищо… Мокси! .. .
МОКСИ. Какво, Лиско?
ЛИСКО. Кажи: Аз!
МОКСИ. Аз!
ЛИСКО. Видя ли? (Усмихва се.) Ти каза Аз, значи си нещо. Има ли Аз, има нещо. ..
МОКСИ. Е, за мен всеки знае…
ЛИСКО (настоява). Но и той също е Аз. (Сочи с глава варела.) Той също е…
ЧИМИ (ядосано). Абе… Вие!… Ще ме спасявате ли?
ЛИСКО. Кротко!… Кой се обажда?
ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!
ЛИСКО (усмихва се). Охоо! Започва се… Ей!
ЧИМИ. Какво?
ЛИСКО. Името ти е най-малко три метра.
ДОМБИ. Трябва да го изговаря на почивки.
ЛИСКО. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.
ЧИМИ (с гордост). Чимиджимичамиджоми!
ЛИСКО. Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Ако не почиваш, разбира се… Във варела ли се намираш?
ЧИМИ. Да!
ЛИСКО. И как стана тая работа?
ЧИМИ. И на теб ли да ти обяснявам, глупако?
ЛИСКО. Охо!
Напрегната пауза.
ЧИМИ. Ами, както си вървях, гледам – пред мен ва­рел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Кач­вам се, гледам – нищо няма на варела. Само дупка.
ЛИСКО. Там е работата.
ЧИМИ. Там е работата, я!… Викам си – чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката – тъмно. Викам си – чакай да видя какво има в тъмно­то, спущам се през дупката – туп!. ..
ЛИСКО. На дъното.
ЧИМИ. В тъмното.
ЛИСКО. И какво има в тъмното?
ЧИМИ. Нищо.
ЛИСКО. Не е то нищо.
ЧИМИ. Глупако, разбери, нищо няма!
ЛИСКО. В момента в тъмното има едно врескало. Как се казваше?
Ч И А’. И. Чимиджимичамиджоми!
ЛИСКО. Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо! . .. Умирам за такова.
ЧИМИ (радостно). Нали?
ЛИСКО. Можеш да си го увиваш около врата като шал.
ДОМБИ. Лиско!
ЛИСКО. Какво, Домби?
ДОМБИ (изумено). Уби ме!… Как го запомни!
ДИМБИ. Невероятно!
МОКСИ. Можеш ли да го повториш?
ЛИСКО. Чимиджимичамиджоми!
ЧИМИ. Ееей!
ЛИСКО. Какво?
ЧИМИ (провиква се). Браво! За първи път ми се случва.
ЛИСКО (спокойно). Това не е нищо. Когато бях на море, имаше една медуза, казваше се Глагоабазубадуза. Оттам се научих да помня дългите имена, Чими!
ЧИМИ. Кажи, глупако!
ЛИСКО. Можеш ли да кажеш какво представляваш от само себе си?
ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!
ЛИСКО. Като животно какво представляваш?
ЧИМИ. Пак същото.
ЛИСКО. Как!… Това ти е името, нали?
ЧИМИ. И името, и другото.
Пауза.
МОКСИ (прошепва). Предлагам да бягаме.
ЛИСКО. Мокси, кротувай! (Към варела.) В къщи как ти викат?
ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!
ЛИСКО. На баща ти как му викат?
ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!
ЛИСКО. А на майка ти?
ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!
ЛИСКО. Чудна работа!…
МОКСИ (шепне). Да се измитаме, докато е време.
ДОМБИ. Мокси е прав. На мен подобни истории с неизвестни същества също не са ми по характера и въз­питанието.
ЛИСКО. Така ли смяташ?
ДОМБИ. Има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но аз не спадам към тях.
ЛИСКО. Добре, какво да правим?
ДОМБИ. При такива случаи разумните живи съ­щества си плюят на петите и бягат, докато им стигат силите. Нали, Димби?
ДИМБИ. Ако вземете решение за отстъпление, аз бих драснал пръв, но все пак, каквото решат всички.
ЛИСКО (обръща се към варела). Чими.
ЧИМИ. Кажи, глупако!
ЛИСКО. Баща и майка имаш ли?
ЧИМИ. Не знам.
Пауза.
МОКСИ. Казах ли ви?
ЛИСКО (към Чими). Сираче ли си?
ЧИМИ. Не знам.
ЛИСКО. Братчета и сестпичета имаш ли?
ЧИМИ. Откъде да знам, бе, глупаци?
ДИМБИ (намесва се). Как да не знаеш? Или имаш, или нямаш?
ЧИМИ (ядосано). Не знам, казах!
МОКСИ (категорично). Тая работа не ми харесва!
ДИМБИ и ДОМБИ (едновременно). И на мен!
Пауза.
ЛИСКО (към варела). Чими!
ЧИМИ. Да!
ЛИСКО. Слушай, моето момче!
ЧИМИ (крещи). Абе, вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?
ЛИСКО. Ще те спасяваме!
МОКСИ. Тая работа ще стане без мен, защото след малко ще бъда поне на три километра оттук, защото това проклето същество, което от бъчвата нарича спа­сителите си глупаци, ако е на свобода, кой знае какво би могло да стори.
ДОМБИ. Да, вътре има някакво проклето същество от неизвестен произход. То си позволява да бъде про­клето, когато е вътре, представете си колко по-проклето ще стане навън. Защото все пак има разлика между вътре и вън нали?
ЛИСКО. Разбира се, разликата е огромна. (Към Дим­би.) Димби, имаш думата.
ДИМБИ. Смятам, че трябва да помислим.
ЛИСКО. Когато се спасява, се бърза.
МОКСИ (крещи). Не съм съгласен. Не искам!
ЛИСКО. Мокси, какво те прихвана?
МОКСИ. Преди всичко не знам кого спасяваме. До­ри не знам какво спасяваме. Може да е нещо, което не е за спасяване.
ЛИСКО (клати глава). Мокси, Мокси, няма такова нещо, което да не е за спасяване. Ако някой се нуждае от помощ, спасяваш и не мислиш!
МОКСИ (гледа го накриво). Така ли?
ЛИСКО. Така.
МОКСИ. Домби, какво ще кажеш?
ДОМБИ. Само да не съжаляваме.
ЛИСКО. Приятели, законът е такъв: изпадне ли ня­кой в беда, спасяваш!… Трябва… Такъв е зако­нът!…
МОКСИ (смутолевя). Едва ли.
ДИМБИ (намесва се). Лиско, как можеш да спася­ваш нещо, което не е определено?
ЛИСКО. Разбери, Домби! … Този, който те вика за помощ, значи се нуждае от тебе. Ако имаш възмож­ност –спасяваш. И не мислиш… Хайде!…
ДОМБИ. Какво хайде?
ЛИСКО. Донеси въжето!
ДИМБИ. Аз ще го донеса. (Излиза).
Лиско, Мокси и Домби сядат на камъка.
МОКСИ. Димби няма да се върне.
ЛИСКО. Защо смяташ така?
МОКСИ. Този, който сам предлага да отиде за въже, просто отива и забравя да се върне.
ЛИСКО. Глупости.
ДОМБИ. Лично аз, ако ме поканят да донеса въже, ще се зарадвам, понеже ще се отдалеча поне за малко от този проклет варел.
МОКСИ. И все пак – да помислим. Всичко трябва да се обмисли.
ЛИСКО. Дори когато протягаш ръка за помощ?
МОКСИ. Да.
ЧИМИ (крещи). Стига!
Тримата поглеждат към варела. Лиско е слисан,
Мокси скача на крака, а Домби се разтреперва.
ЧИМИ (крещи). Престанете!
ЛИСКО (окопитва се). Чими, какво ти става?
ЧИМИ. Много дрънкате!… Обсъждате!… Във ва­рел ли съм попаднал, или на събрание?… Да го спа­сим, че да не го ли?… Плямпате, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате!
ЛИСКО. Потрай малко. Ще те спасим.
ЧИМИ. Аз чакам, а те бъбрят!… Лежа във варела, чудя се какво да правя, а те – дискутират, заседа­ват!… Заседаващи такива! Засрамете се!…
ЛИСКО (усмихва се). Добре де, засрамихме се.
ЧИМИ. Изляза ли веднъж, ще ми станете само на философи!
МОКСИ (вика). Чу ли?
ЧИМИ (вика). Некадърници!
МОКСИ (кипва). Лиско! Нищо ли не чуваш?
ЛИСКО. Мокси, не съм глух.
МОКСИ. Отивам си!
ЧИМИ (вика). Отивай си, бе глупак!
МОКСИ. Кой е глупак?
ЧИМИ. Ти!… Откакто съм във варела, все си оти­ваш!
МОКСИ. Млъкни! (Изревава и ритва варела.)
ЧИМИ. Глупако!
МОКСИ (нахвърля се яростно срещу варела и ри­та). Млъкни, ти казвам!
ЧИМИ. Знаеш само да риташ!… И все празни варе­ли. Защо не ритнеш мен?
МОКСИ. Ела, де, ела да те ритна!
ЧИМИ. Изкарай ме и ме ритни!
МОКСИ (гледа безпомощно приятелите си). Ще се пукна!… Казвам ви да се махаме. Домби, какво мис­лиш?
ДОМБИ. Според мен това зло, дето е вътре, не за­служава да го спасяваме.
МОКСИ. Лиско, чу ли?
ЛИСКО. Да почакаме Димби с въжето. Макар че въже няма да ни трябва, защото измислих друг на­чин.
МОКСИ. Не мисли повече начини!… Няма да спася­ваме това зло!
ДИМБИ (влиза запъхтяно). Още ли не сте взели определено решение?
МОКСИ (оплаква се). Димби, докато те нямаше, оно­ва зло във варела ме предизвикваше, обиждаше ни и аз ритнах варела.
ДИМБИ. Значи във варела се намира някакво зло и аз напразно тичах за спасяването му.
МОКСИ (насърчено). Работата е от ясна, по-ясна.
ДИМБИ. Доколкото разбирам от тайнствени науки, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро вещество, което се преструва на същество.
МОКСИ (към Лиско). Е? Още ли смяташ да го спа­сяваме?
ЛИСКО. Трябва, макар че, да ви кажа правата, и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.
МОКСИ. Не в беда, а във варел!
Л ИСКО. Все едно.
МОКСИ. И все пак искам да знам какво му е тряб­вало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? Димби и Домби защо не се пъхат?… Видим ли варел, зао­бикаляме го. Нали, Димби?
ДИМБИ. Лично аз заобикалям варелите.
ДОМБИ. Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.
МОКСИ. А той – вътре!
ЛИСКО (философски). Разни животни, разни идеа­ли, Мокси!
МОКСИ (крещи). Не!
ЛИСКО. И все пак длъжни сме да оказваме помощ на всекиго… Хайде!
ТРИМАТА. Какво?
ЛИСКО. Почваме спасителната акция!
МОКСИ. Хайде!
ЛИСКО. Какво „хайде“, Мокси?
МОКСИ. Да си вървим!
Тръгва и си излиза.
ДОМБИ. Лиско!
ЛИСКО. Какво, Домби?
ДОМБИ. Разбери, че ме е страх… Това нещо вътре не ми вдъхва доверие.. . Според мен… Хайде да ме каз­вам…
ЛИСКО. Кажи, кажи!
ДОМБИ. Според мен това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.
ЛИСКО. Ясно, Домби!… Свободен си.
ДОМБИ. Извинявай, но… Довиждане.
Домби си излиза бавно.
ЛИСКО. Е, Димби? Имаш ли да кажеш нещо?
ДИМБИ. Извинявай, Лиско, но…
ЛИСКО. Не се оправдавай!
ДИМБИ. Много те уважавам, но ме е страх. Не зна­еш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!…Довиждане!
ЛИСКО. Довиждане, Димби!… (И понеже Димби се­ди.) Защо не тръгваш?
ДИМБИ. Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката.
Димби изчезва от сцената.
Тишина.
Лиско се отпуска на камъка и вторачва поглед въз
варела. Обмисля как да постъпи по-нататък.
Едва-едва църкат птички.
Лиско въздъхва шумно.
ЧИМИ. Ей!…
Лиско трепва.
ЧИМИ. Ей!…
Лиско се усмихва.
ЧИМИ. Ей, спотайваш ли се?…
Лиско стои неподвижно.
ЧИМИ. Абе, един от тия глупаци не остана ли?… Къ­де сте?…
Лиско си трае.
ЧИМИ (уплашено). Помощ!… Помощ!… Олеле, по­мощ!…
ЛИСКО (обажда се най-после). Викай!… Повикай си!…
ЧИМИ. А, тук ли си?… Защо мълчиш?
ЛИСКО. Прави ми кеф!
ЧИМИ (тревожно). Защо мълчиш?
ЛИСКО. Да ти натрия мутрата! Затова!
Чими мълчи. Размисля.
ЧИМИ (най-после). Ей!… Кой си ти, бе? (Предава се.) С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?
ЛИСКО. Аз съм Лиско!… Така че няма смисъл…
ЧИМИ. Какво има?
ЛИСКО. Няма смисъл да ми продаваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм и в стомаха на аку­ла… Къде не съм бил!
ЧИМИ. Във варел не си бил!
ЛИСКО. И макар че си някакво неизвестно нищоже­ство, ще те спася.
ЧИМИ. Моля те.
ЛИСКО (поставя ръка на ухото си). Искам да чуя името си.
Дълга пауза.
ЛИСКО. Не чух.
ЧИМИ. Моля те, Лиско!
ЛИСКО (засмива се). Вече ми харесваш… И без оби­ди към приятелите!… Ние те спасяваме, а ти…
ЧИМИ. Няма вече, обещавам.
ЛИСКО . Да чуя името си!
ЧИМИ. Обещавам, Лиско!
ДИМБИ (влиза). Лиско! Аз се върнах.
ЛИСКО (без да се обръща). Знам.
ДИМБИ. И наистина, когато някой е изпаднал в бе­да, какъвто и да е той… Нали разбираш!…
ЛИСКО. Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак!
ДОМБИ (появява се). Лиско. Аз… такова…
ЛИСКО. Ти се върна Разбрах.
ДОМБИ. Понеже…
ЛИСКО. Без понеже!
ДОМБИ. Добре без понеже!
ЛИСКО. Домби, трябва да измислим начин за из­мъкването на този кръгъл глупак… (Мокси също се по­явява на сцената зад гърба на Лиско.) Кажи, Мокси! (Лиско казва това, без да се обръща). Кажи, де! МОКСИ. Нищо. ЛИСКО (весело). Добре.
МОКСИ. Понеже…
ЛИСКО. Без понеже.
МОКСИ (троснато). С понеже! Понеже размислих… Няма как – трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.
ЛИСКО (едва сега се обръща към тях). Така ми ха­ресваш, Мокси! И ето че трябва да обмислим спасява­нето на този невероятен нахал.
ЧИМИ (не издържа). Лиско, моля ти се, обиж­даш!…
ЛИСКО. Млъкни!
ЧИМИ (кротко). Добре.
Димби, Домби и Мокси зяпват от изненада.
ДИМБИ (прошепва плахо). Май си го усмирил!
ДОМБИ. Направил го е памук.
ЛИСКО (бодро). Чими, ще пеем ли?
ЧИМИ. Как да пеем?
ЛИСКО. Ще пеем ние, ще пееш и ти!
ЧИМИ. Моля ти се, не.
ЛИСКО. Песента за капитана.
ЧИМИ. Не искам.
ЛИСКО. Пей! (Сам запява.)
Капитане, твойта шапка падна във морската вода.
Пет пари не давам, юнга, туй за мен не е беда.
Чими, пей!
ДВАМАТА. Капитане, тоя кораб е пробит на две места!
ВСИЧКИ. Пет пари не давам, юнга! Туй за мен не е беда.
ЛИСКО. Катастрофа, капитане.
Блъснала ни е скала.
ВСИЧКИ. Пет пари не давам, юнга! И това не е беда.
САМО ЧИМИ. Капитане, капитане, падна твоята лула!
ВСИЧКИ. Е, това е вече друго, туй е истинска беда!
Край на песента.
Тишина.
Пауза.
МОКСИ. Лиско, Чими е преобразен. Превърнал си го в друг Чими.
ЛИСКО. (усмихва се). Малко го обработих, Мокси. Готов е да бъде спасен… Донесете една стълба.
ДИМБИ. Защо ти е стълба?
ЛИСКО. Ще видите… Хайде, Мокси!… Стълба!
МОКСИ. Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво ка­за Лиско.
Димби и Домби поглеждат многозначително ма­гарето. Домби понечва да каже нещо, но Димби го дръпва след себе си и излизат.
ЛИСКО. Мокси, много силно се впрягаш в работа.
МОКСИ. Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.
ЛИСКО. Ти си славно магаре!
ЧИМИ (внезапно извиква). Голямо!
МОКСИ (побутва Лиско и го обръща с лице към варела). Чу ли?… Отново.
ЧИМИ (оправдава се). Какво казах? Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!
МОКСИ (обидено). Мисли, че не разбирам от тънки обиди.
ЧИМИ. Не съм те обидил!
МОКСИ. А сега! Ще се препираме!
ЛИСКО (строго). Чими, извини му се!
ЧИМИ. Изсикявай, Мокси. Не си толкоз голямо ма­гаре.
МОКСИ. Лиско, пак!…
ЛИСКО (вика). Чими!…
ЧИМИ. Чух!… Мокси, извинявай!
ЛИСКО (към Мокси). Доволен ли си?
МОКСИ (усмихва се). Това е друго.
Димби и Домби излизат със стълбата. Поставят я на земята.
ЛИСКО. Прекрасно!… Момчета, какво донесохте?
ТРИМАТА. Стълба!
ЛИСКО. И за какво ни е тази стълба?
МОКСИ (повтаря). И за какво ни е?
ЛИСКО (тържествено си отговаря). За спасителната акция. Един от нас на всяка цена трябва да стъпи вър­ху варела. Той е висок, не можем да го стигнем, но през стълбата ще се качим на него и готово!
– Ей!
– Чудесно!
– Идеално!
ЧИМИ. Браво, Лиско!
Лиско млъква и започва да оглежда приятелите си.
ЛИСКО. Домби!
ДОМБИ. Кажи, Лиско?
ЛИСКО. Ти ще бъдеш!
ДОМБИ. Мммоля?
ЛИСКО. Тебе ще качим!
ДОМБИ. Ккккак?
ЛИСКО. Ще ти обясня. Димби, Мокси – облегнете стълбата върху варела. (Тя я облягат. Тя е доста ви­сока и стърчи над варела, стига до големите клони на дъба.) Такаа… Домби, ела… Стъпи на първото стъпа­ло, стъпи не се бой!
ДОМБИ. Така ли?
ЛИСКО. Точно така?
ДОМБИ. Защо?
ЛИСКО. За да се изкачиш нагоре.
Изведнъж Домби хуква да бяга, Лиско го хваща и го връща.
ДОМБИ (връща се). Димби е по-пъргав!
Лиско упорито го качва върху стълбата.
ЛИСКО (строго). Домби! ДОМБИ. Ккккакво?
ЛИСКО. Какво ще правиш, като се изкачиш по стъл­бата?
ДОМБИ. Ще стъпя върху варела. ЛИСКО. Аха!
ДИМБИ (предупреждава го). Гледай да не уцелиш дупката!
ДОМБИ (който е вече на половината път, разтрепер- ва се). Лиско, чу ли? ЛИСКО. Какво, Домби?
ДИМБИ. Той каза, че мога да умеря дупката. ЛИСКО (почесва се замислено). Малко вероятно е. Дупката не е толкова голяма.
ДОМБИ (спрял е). Но, все пак… Не е ли по-добре вместо мен да се изкачи Димби. Забелязал съм, че той г.о-рядко пада в дупки.
ДИМБИ (крещи). Не е вярно! Падал съм! .. . Непре­къснато падам в дупки! Видя ли дупка –право в нея! ДОМБИ (проплаква). Лиско! ЛИСКО. Какво, Домби? ДОМБИ. Знаеш ли как лъже?
МОКСИ (намесва се). Пада! Двамата сме падали!… Нали, Димби? ДИМБИ. Да.
ЛИСКО (извиква ядосано). Домби, смело! Иначе – не знам!
Домби бързо се качва, отминава горния край на варела и яхва най-долния дъбов клон, който се на­мира малко над варела. Другите изненадано и бър­зо дръпват стълбата.
МОКСИ (окопитва се). А!
ДИМБИ (съвзема се). О!
ДОМБИ. Какво стана?
ЛИСКО (чеше се). Питай, че да ти кажа! От страх се качи на клона.
ДОМБИ (крещи). Не искам на клона!
ЛИСКО. Спокойно, Домби!
ДОМБИ. Свалете ме!
ЛИСКО. Ама защо се качи там?
ДОМБИ. За да не падна в дупката.
ЛИСКО (нервирано). Обърка ни работата!
ЧИМИ (обажда се). Ей, спасявате ли ме?
ЛИСКО. Трай!… Димби!
ДИМБИ (плахо). Кажи!
ЛИСКО. Бягай за въже!
ДИМБИ. Забрави ли, че донесох?
ЛИСКО. Нещо се шашнах.
ДИМБИ. Ако искаш да донеса второ!
ЛИСКО. Защо ни е второ въже?
ДИМБИ. За по-сигурно!
МОКСИ (предлага). Аз ще отскоча за второ. (Тръг­ва).
Лиско го настига и безмълвно го връща при ва­рела.
ДОМБИ. Лиско!
ЛИСКО .Кажи, Домби?
ДОМБИ. Как мислиш?… Докога ще вися на този
клон?
ЛИСКО (успокоява го). Лесна работа! Ще те спа­сим!
ЧИМИ (крещи). Какво? Друг ли спасявате?
ЛИСКО. Трай там!
ЧИМИ. Оставихте ме и хукнахте да спасявате друг! Зарязахте ме! Заради някой си друг! ЛИСКО. Млъкни!
Тишина.
ДОМБИ (както си виси). Лиско, на мен ли каз­ваш?
ЛИСКО. Не, Домби.
ДОМБИ. Защото аз си мълча. ЛИСКО. Търпение, Домби…
ДОМБИ (жално). Чакам.
ЛИСКО. Спокойно.
ДОМБИ. Не знам… Чакам да видя докога ще вися като мокър чорап.
ЛИСКО. Търпение.
ДОМБИ. Имам чувството, че като узрял ще падна.
ЛИСКО. Зависи от Мокси. Ако не бяга, всичко ще бъде наред.
ДОМБИ. А ако бяга?
ЛИСКО. Тогава не всичко ще бъде наред.
ДОМБИ. Какво разбираш под Не всичко?
ЛИСКО. Ще тупнеш на варела.
ДОМБИ. Не искам.
ЛИСКО. Зависи от приятеля ти… Сега мисля.
ЧИМИ (неочаквано). Лиско!
Мълчание. Напрегната тишина.
ЧИМИ. Хайде, де! Защо не си попеете?… На това място се пее.
ЛИСКО (вика). Ще ме ядосаш!
ЧИМИ. Понеже обичате да пеете.
Лиско ядосано тръгва към въжето. Взима го, за­вързва камък на единия му край, прехвърля го през клона и подава свободния край на Димби.
ДИМБИ. Какво ще правя с въжето?
ЛИСКО. Ще го държиш.
ДИМБИ. До кога?
ЛИСКО. Ще ти кажа. Дръж здраво!
ДОМБИ. Ръцете ми омаляха!
ЛИСКО. Още малко!
ДОМБИ. Не мога!
ЛИСКО (вика). Можеш!
ДОМБИ. Добре де, мога.
ЛИСКО (вдига глава към клона). Сега можеш да се спуснеш на варела.
ДОМБИ. По въжето ли?
ЛИСКО. По въжето, разбира се.
Домби се хваща за въжето и се пуща, просто пада върху варела, но тежестта му повлича лекичкия Димби нагоре.
Сега вече Димби виси във въздуха и безпомощно мята крака. Мокси хваща краката му и ги дръпва. Този път от варела нагоре към клона изхвърчава Домби.
ЛИСКО. Мокси, махни се!
Мокси пуща Димби. Домби натежава, отново се из­дига Димби. Вика нещо, клати отново нозе.
ДИМБИ. Лиско! Сега?
ЛИСКО (обърква се). Домби, пусни!
Домби пуща въжето и застава върху варела, а Димби пада на земята. Чими примира от смях.
Мокси ядосано отива при варела и яростно го сритва.
ДИМБИ. Паднах!
ЛИСКО. Видяхме.
ДОМБИ. А аз какво да правя?
ЛИСКО. Момент!
Чими примира от смях. Мокси отново сритва варела.
ЧИМИ. Не ритай.
Пауза. Става тихо.
ДОМБИ. Сега какво да правя?
ЛИСКО (заповядва). Погледни през дупката.
ДОМБИ (навежда се). Погледнах.
ЛИСКО. Какво виждаш?
ДИМБИ. Нищо! …
МОКСИ (въздъхва). Така е. Спасяваме едно нищо.
ЛИСКО (губи търпение). Не виждаш ли нещо?
ДОМБИ. Тъмница.
ЛИСКО. Няма значение… Да продължим.
ДОМБИ. Как?
ЛИСКО. Пусни въжето в дупката!
Домби отвързва камъка и пуска свободния край на въжето в дупката на варела.
ДОМБИ. Готово!
Тримата долу се прегръщат. Дори извикват „ура“.
ЛИСКО (обръща се към варела). Чими!
ЧИМИ. Какво?
ЛИСКО. Не разбираш ли какво трябва да правиш?
ЧИМИ. Абе, за какъв дявол ми пуснахте туй глупа­во въже?
ЛИСКО. Да се изкачиш по него.
ЧИМИ. Да не си луд!
ЛИСКО. Защо? Какво има?
ЧИМИ. Не мога да се катеря по въжета.
Всички са изненадани. Мокси зяпва.
ЛИСКО (почесва се). Не можеш ли?
ЧИМИ. Никак!
Пауза.
ЛИСКО. Тогава се вържи да те изтеглим. ЧИМИ. Не мога! ЛИСКО. Защо?
ЧИМИ. Не съм такова животно, да се връзвам. ЛИСКО (зяпва). Не можеш нито да се катериш, ни­то да се връзваш?
ЧИМИ. Не разбрахте ли, бе глупаци!
Членовете на спасителната група се почесват едно­временно. Лиско се оглежда смутено. Приятелите му поклащат рамене. Мокси прави крачка назад.
ЛИСКО (шепне). Чими! (Тишина.) Чими, чуваш ли ме?
ЧИМИ. Да.
Пауза.
ЛИСКО. Чими, ще ни кажеш ли най-после какво представляваш?
ЧИМИ (с готовност). Чимиджимичамиджоми!
ЛИСКО. Това знам, но… (Оглежда приятелите си.) Животно ли си, човек ли си, предмет ли си?… Или си привидение?
Мокси се разтреперва.
ЧИМИ. Не знам… Каквото знам, казах го… Чими­джимичамиджоми!
ЛИСКО (уплашено). Глава… Глава имаш ли?
ЧИМИ. Глава ли?… Да проверя!… Имам.
ЛИСКО (въздъхва). Това е добре.
МОКСИ (поема въздух). Имал глава!
ЛИСКО. Крака имаш ли?
ЧИМИ. Амиии, може би… имам, имам!
ЛИСКО (въздъхва). Ох!… Колко са?
ЧИМИ. Де да ги знам!
ЛИСКО (ядосано). Не си знаеш краката?
ЧИМИ. Не мога да ги преброя.
ЛИСКО. Много ли са?
ЧИМИ. Не вярвам… Не мога да броя в тъмното, раз­бери!
ДОМБИ (тайнствено). Ох, не може да си преброи краката!
ЛИСКО. Очи имаш ли?
ЧИМИ. Имам.
ЛИСКО. Уста?
ЧИМИ. Имам.
ЛИСКО. Опашка имаш ли?
ЧИМИ. Имах.
ЛИСКО. Какво?
ЧИМИ. Имах!…
ЛИСКО. А сега нямаш ли?
ЧИМИ. Сега нямам.
ЛИСКО. Къде е?
ЧИМИ. Стопи се!
Тишина.
ДОМБИ. Няма ли да ме свалите от тук?
ЛИСКО (не му обръща внимание. На Чими). Уши имаш ли?
ЧИМИ. Не.
ЛИСКО. По въже не можеш да се катериш, така ли?
ЧИМИ. Никак.
ЛИСКО. Нито да се връзваш? ЧИМИ. Не.
Мокси, Димби и Домби леко треперят.
МОКСИ. Казвам ви да бягаме, докато е време. Да си приберем Домби и да драсваме… Така ли, Домби?
ДОМБИ. Страх ме е.
ДИМБИ. Това е или чудовище, или същество, или… най-малкото привидение… А сме тръгнали да го спася­ваме…
МОКСИ. Лиско, решавай! Докато е време… Не знам дали ме разбираш, ако се качи на гърба ми?
ЛИСКО. Защо пък точно на твоя, Мокси?
МОКСИ. То се знае на чий гръб ще се качи, ако се окаже привидение.
ЛИСКО. Казахме, че привидения няма!…
МОКСИ. Знам, но… това вътре не ми прилича на ни­що. Не знае дали има глава, не може да си преброи краката, не може да се катери по въже, нито пък да се връзва… Уж се провира през дупки, пък…
ЛИСКО. Какво пък?
МОКСИ. Пък изведнъж може да стане голямо.
ДИМБИ (отсича). Тук има нещо тайнствено.
ДОМБИ. Сваляйте ме и да бягаме, колкото ни държат краката!…
ЛИСКО (спъва се). Не може. Повикал ни е на по­мощ. Той е в беда, който е в беда трябва да бъде спасен.
МОКСИ. Лиско!
ЛИСКО. Какво, Мокси?
МОКСИ. Признай, страх ли те е?
ЛИСКО. Ами, като ви слушам и мен ме хваща страх.
МОКСИ (отрязва). Ясно! Да се омитаме! (Прави няколко крачки.)
ЛИСКО (задъхано). Един момент! Мокси, чакай!
Мокси спира. Димби и Домби гледат към Лиско.
ЛИСКО. Чими!
ЧИМИ. Какво бе, Лиско?
ЛИСКО. Ръце имаш ли?
Тишина.
ЧИМИ. Имам нещо подобно, но… де да знам… Може би са ръце.
ЛИСКО (шепне). Мокси, не бързай! Май че ще бяга­ме заедно.
МОКСИ. Така те искам! Но по-бързо!
ЛИСКО. Крака или ръце?
ЧИМИ. Когато си искам са крака.
МОКСИ. А когато не искаш? ЧИМИ. Стават ръце!
Мокси извряква и хуква. Димби и Лиско – след него.
Сцената остава празна. На варела изскимтява Домби, но не смее да гъкне повече, за да не се из­даде, само трепери.
ЧИМИ (след пауза). Ей, глупаци, къде сте?… Къде потънахте?
Лиско подава бавно глава иззад дърветата, бавно се вмъква на сцената далеч от варела. Трепери.
ЛИСКО (шепне доверчиво на публиката). Страх ме е. Примирам от страх.
Чуват се барабани, после тромпети, гръмва орке­стър, който кара лисичето да запее:
Страхът – това е нещо,
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето нощ и ден.
То спи дълбоко в мене
и става на крака,
когато неусетно попадна във беда.
Без страх не може всяко
разумно същество…
Страхът, това е сякаш предпазно вещество.
Не се страхува само последният глупак.
Да – всеки се страхува, но важното е – как.
Група започва да му приглася. (Запис.)
Бъди достоен ти, когато се страхуваш!
Страхувай се, но с мярка. В страха си горд бъди.
Бъди достоен ти, за да не се срамуваш
след страшния момент и всичките беди.
И т. н.
ЛИСКО (неочаквано). Чими!
ЧИМИ. Кажи бе, пъзльо!
ЛИСКО. Знаеш ли да плуваш?
ЧИМИ (радостно). Ухааа!
ЛИСКО. Знаеш ли, или не знаеш?
ЧИМИ. Много!… Умирам да плувам!
ЛИСКО. Да не лъжеш?
ЧИМИ. Моля ти се!
ЛИСКО (бодро). Мокси, донеси маркуч!
МОКСИ (появява се). Какво да донеса?
ЛИСКО. Маркуч!… Но бързо!
МОКСИ. Маркуч!… Ей сега!…
Мокси бързо излиза. Влиза и Димби.
ЛИСКО. Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?
ЧИМИ. Казах ти, глупако!
ЛИСКО. Ако те пуснем в реката, няма да се уда­виш, така ли?
ЧИМИ. Баба ти ще се удави!
ЛИСКО. Ако лъжеш, си загубен!
ЧИМИ. Баба ти лъже!
Мокси донася дълъг маркуч, навит.
Лиско развива маркуча и вдига единия му край.
ЛИСКО (заповядва). Домби, поеми този край!
Домби се подчинява.
ДОМБИ. Какво да го правя? ЛИСКО. Пъхни го в дупката на варела.
Домби измъква въжето и пъхи маркуча.
През цялото време Мокси повтаря, че Лиско е луд.
ДОМБИ. Готово! А сега?
ЛИСКО. Можеш ли да скочиш долу?
ДОМБИ. Това не мога, но мога друго. (Хваща се за ръба на варела, увисва на ръце и се пуска. Търкулва се по сцената и остава да лежи неподвижно.) Има ли ми нещо?
ЛИСКО. Какво нещо?
ДОМБИ. Не се ли ударих?
ЛИСКО. Това знаеш само ти.
ДИМБИ (изправя се). Добре. (Опипва се.). Нищо ми няма!… Какво ще правим сега?
Всички гледат Лиско.
ЛИСКО. Не разбрахте ли?
ВСИЧКИ. Не.
ЛИСКО. Понеже ви е страх да останете, ще вземете другия край на маркуча и ще го отнесете при чешма­та.
ТРИМАТА (с готовност). Да! ЛИСКО. И ще пуснете водата! ДИМБИ. Ехаааа!
МОКСИ (с удоволствие). И ще го удавим!
ЛИСКО (вика). Ще го спасим! (Към варела.) Чи- ми, чу ли?
ЧИМИ (крици радостно). Чакам водата! ЛИСКО (към тримата). Хайде, приятели! ДИМБИ. А ти – тук? Така ли? ЛИСКО. Да!
МОКСИ. Нямаш ум! Това животно ще те изяде! ДИМБИ. Лиско, помисли:
ЛИСКО (към варела). Чими, ще ме изядеш ли? ЧИМИ. Това си е моя работа!
МОКСИ (изревава). Млъкни, злодеецо! (Рита ва­рела.)
ЧИМИ. Ритай, страхливецо!
ДИМБИ (на свой ред, рита варела). Млъкни!
ДОМБИ. Чудовище! (Също ритва варела и пада, но се изправя светкавично.) Има ли ми нещо?
ЧИМИ (вика). Страхливци! Пъзльовци!
МОКСИ. Ти си страхливец. (Ритва.) Не те е страх, защото си вътре!
ЧИМИ (смее се). А вие ритате, защото сте вън.
Носачите на маркуча яростно заритват варела.
– Ако не ни бяха пратили до чешмата… (Тряс.)
– … да носим маркуча… (Тряс.)
– … тогава щеше да видиш.. .(Тряс.)
– … какво щяхме да те направим! (Тряс.)
След като нанасят последния яростен ритник, Димби, Домби и Мокси се обръщат към Лиско.
МОКСИ (просълзено). Довиждане, Лиско! Дай да те прегърна!
Двамата се прегръщат.
ДИМБИ (измества Мокси). Довиждане, приятелю! Щом си глупак да оставаш!…
ДОМБИ (измества го). А можеше да поживееш, прия­телю!…
ДИМБИ (отстрани). Дано те видим отново!
ДОМБИ (предлага). Ако стане нещо – викай!
МОКСИ (признава си). За да избягаме по-далеч!
ЛИСКО. Довиждане, скъпи приятели!… Тръгвайте!
ДИМБИ (извинява се). Понеже трябва да занесем маркуча, нали разбираш?
ДОМБИ. И да го пъхнем в чешмата!
МОКСИ. А аз ще пусна водата. Ще отворя крана.
Тримата излизат.
Лиско остава сам при варела.
Тишина.
ЧИМИ. Лиско!
ЛИСКО. Кажи, Чими!
ЧИМИ. Тук ли си?
ЛИСКО. Да!
ЧИМИ. Не офейка ли от страх?
ЛИСКО. Тук съм, бъди спокоен.
ЧИМИ. Аз съм спокоен, но теб… не те ли е страх?
ЛИСКО. Е, малко!…
ЧИМИ. И това ми било приятели!
ЛИСКО. Слушай, сигурен ли си, че знаеш да плуваш?
ЧИМИ. Пръждосаха се и те оставиха.
ЛИСКО. Е, поуплашиха се, но… ще се върнат.
ЧИМИ (засмива се особено нахално). Ха-ха-ха!
ЛИСКО. Ще видиш!
ЧИМИ. Ха-ха-ха!
ЛИСКО. И друг път са се връщали! ЧИМИ (притихва). Добре де, ще видим!…Защо не пускат тази проклета вода? …
ЛИСКО. Все пак внимавай при първата струя!
ЧИМИ. Бъди спокоен.
ЛИСКО. Е, Чими, ще кажеш ли най-после какво си?
ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!… Това съм!
ЛИСКО (въздъхва). Умирам от любопитство. Зато­ва съм тук. Страх ме е, но стоя. Разбираш ли?
Никакъв отговор.
– Чими!
Тишина.
– Чимиии!
Няма отговор.
ЛИСКО (спуща се и удря варела). Чими!
ЧИМИ (внезапно). Ехаааа! Охааа!
ЛИСКО (уплашено). Какво има, Чими?
ЧИМИ. Чудеснооо!
ЛИСКО. Казвай!
ЧИМИ. Водатаааа!… Ехааа, водата!… Чудна вода!… Ха-ха-ха! Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра- ла-ла!… Тра-ла-ла!
Лиско изведнъж чувствува че зад гърба му има някой. Появил се е Димби. Лиско рязко се обръща, поуплашен.
ДИМБИ. Какво се е развикал този?
ЛИСКО. Защо се върна?
ДИМБИ. Нали знаеш?… Приятел не се изоставя… Е, и сега ме е страх. Какво вряка този?
ЛИСКО. Радва се.
ДИМБИ. Ще си изпатим, ей!
Влиза Домби.
ЛИСКО. Ооо, Домби, здравей!
ДОМБИ. Знаеше, че ще се върна, нали?… Какво се е развикал проклетникът?
ЛИСКО. А Мокси?…
МОКСИ (влиза). Отидох да пусна чешмата!
ЛИСКО (обръща се към варела и вика). Чимии, раз­бра ли, върнаха се!
ЧИМИ (провиква се). Не ме интересуват! Нищо не ме интересува!… Ох, че приятно!… Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!… От всичко най-обичам водата! Охааа!… Най-хуба­вото нещо на света! Кажете ми нещо по-хубаво от во­дата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!… Глупаци, нищо не знаете!… Тя е по- красива от слънцето!
ДИМБИ (внезапно). Къпе ми се!
ДОМБИ. И на мен.
МОКСИ. Умирам да си легна във водата!
ЛИСКО. Да видим чудото и тръгваме към реката!
Чими продължава да пее и да крещи.
ЧИМИ (вика). Идвам.
ЛИСКО (тръпне). Чакам те.
ЧИМИ. Изкачвам се.
ЛИСКО (смее се). Голямо приключение си напра­вихме.
ЧИМИ. Иаааа!
Четиримата го чакат, като се окуражават с възгла­си.
– Ела, проклетнико!
– Ела, пакостнико!
Тишина.
В настъпилото мълчание върху варела се показва Чими.
ЧИМИ. Жабокът Чими се спаси! Глупаци, довижда­не!
Чими бързо скача от варела на тревата и бързо се отправя към гората. Изчезва.
ДИМБИ. А!
ДОМБИ. А!
МОКСИ. Море, да знаех!
Лиско започва да се смее. Другите също започват да се смеят. Примират от смях.
ЛИСКО. Всъщност това е едно от най-интересните ни приключения. Не е малко да спасиш живота на един проклетник, защото всички спасени досега, поне в кни­гите, се оказват все добри същества, а да спасиш про­клетник. .. Ехеее!
МОКСИ. Ехеее!
ДОМБИ. Хайде сега към реката!
ДИМБИ. Да се окъпем!
ЛИСКО. Напред към реката!
Готвят се да излизат. Но Чими се връща внезапно.
ЧИМИ. Знам какво искате! Но няма да ви благодаря. Защото съм проклет.
ЛИСКО (усмихнат). Това го знаем!
ЧИМИ. Няма да ви благодаря и ще ви правя на пук!
ДИМБИ. Ти ли, бе!
ЧИМИ. Когато сте в опасност, ще ви бутна в още по-голяма опасност. Ако се давите, ще ви натисна гла­вите. (Рита варела.) Аз съм Чимиджимичамзджоми! (Чупи клон.) Проклетникът!
Внезапно ритва голям объл камък. Камъкът се търкулва и излиза от сцената. Всички се ослушват в почуда. Чува се тътен, камъкът се търкаля някъ­де надолу, по пътя си чупи дървета. Тревожно пи­щят птички, останали без гнезда. Врява, силен цвър­теж. Бам! Финален удар.
ЧИМИ. Падна в реката.
Нашите герои изтичват до края на сцената, гле­дат надолу.
ЧИМИ. Изпочупи дърветата.
МОКСИ. Остави птичките без гнезда.
ДОМБИ. Пльосна в реката.
ДИМБИ. Затвори пътя на водата.
ЛИСКО. Потече другаде.
ЧИМИ (ликува). Рибките подскачат на сухото!… Хе- хе!… Малък съм, а? Но белите ми са големи. Друго ис­кате ли?
ЛИСКО. Махни се!
ЧИМИ. Ха!
Внезапно отмъква шапката на Домби и изчезва.
ДОБМИ. Чими!
ЛИСКО. Тихо!
ДОМБИ. Той ми взе… Л
ИСКО. Тихо!
ДОМБИ. Шап…
ЛИСКО. Моля ти се.
ДОМБИ. Шапката.
ЛИСКО. Искам тишина.
Всички мълчат.
МОКСИ. Ами да си мълчим тогава.
ЛИСКО Искам тишина.
Всички мълчат.
ЛИСКО. Мокси, моля те.
Дълга пауза.
МОКСИ. Отнесе ни и шапката.
Тишина.
МОКСИ. Казах ви. Тишина.
МОКСИ. Но кой да слуша! (Тишина.) Мокси никой не го слуша. (Тишина.) Който вика за помощ… (Тиши­на.) Трябва да бъде спасен. (Дълга пауза.) Всеки, кой­то бил в беда… трябвало да бъде спасяван.
ЛИСКО (ядосано). Точно така!
Дълга пауза. Изведнъж всички трепват. Поглеж­дат някъде нагоре, по предполагаем хълм. Чува се силен шум, тътен, отново се търкаля скала. Този път към тях. Клони се чупят. Чуваме как птици пищят.
ЛИСКО. Пази се!
Всички лягат на земята. Скалата преминава над тях и пропада някъде. Нашите герои лежат не­подвижно. Чува се зловещият смях на Чими, за предпочитане на магнитофонна лента. Легналите надигат глава.
ЧИМИ (гласът му). Пази сееее!
Всички забиват отново глави.
Чими със смях профучава над тях. И отново ги
прескача на връщане.
Тишина. Всички лежат неподвижно.
ДОМБИ. Шапката ми… ЛИСКО. Домби!
Тишина.
ДОМБИ (не се стърпява). Беше на главата му.
Тишина. Продължават да лежат неподвижно. Най-после Лиско се раздвижва, изправя се, ог­лежда се.
ЛИСКО. Хайде!
Надига се Димби. Двамата се оттърсват. Надига се и Домби.
ДИМБИ (кой знае защо, шепти). Тръгваме ли?
ЛИСКО. Да.
ДОМБИ. А този?
Поглеждат Мокси, който просто се е слепил със земята.
Мълчание. Пауза.
МОКСИ (най-после, но без да помръдне). Такива ка­мъни не бяха падали на главата ми.
ЛИСКО. Стани!
МОКСИ. Не! Л
ИСКО. Не се излагай!
МОКСИ. Ще лежа, докато мръкне, ще се прибера ти­хо и никога вече няма да ви познавам, щом ме забърк­вате в такива каши като тази, да спасявам проклетни­ци. Лиско, кажи, не те ли молих да не го спасяваме? (Пауза.) Който вика за помощ, трябва да бъде спа­сен. На ти сега спасен! Ние лежим на земята, а той търкаля камъни по главите ни.
Мокси се надига. Смехът на Чими.
Всички лягат панически по земята. Смехът на Чими.
МОКСИ (ядосано скача, замахва срещу смеха). Чими, проклетнико!
Но отново се чува търкалянето на камък, който иде към групата. Мокси се мята геройски върху майката-земя. Не идва никакъв камък. Само сме­хът, който глъхне. Тишина.
ДОМБИ (след пауза). Тази шапка ми трябваше дос­та.
Лиско се изправя.
ЛИСКО. Досега никой не ме е побеждавал, няма да се оставя и на този проклетник.
МОКСИ (от легнало положение). Проклетник, но го спасихме.
ЛИСКО. Изпълнихме дълга си.
ДОМБИ. Но останах без шапка.
ЛИСКО. Ще си я вземем.
ТРИМАТА. Какво?
Лиско мълчи.
ДИМБИ. Мисля, че е излишно.
ДОМБИ. Не съм за една шапка.
МОКСИ. Шапка ли? Веднъж да се стъмни, няма да ме видите повече между вас… Шапка!… Как не!… Се­га ще тръгнем да си взимаме шапките.
Мълчание.
МОКСИ (на Лиско). Защо мълчиш? Кажи нещо.
ЛИСКО (бавно, спокойно, категорично). Ще кажа. (Излиза. Напуска сцената.)
Пауза.
МОКСИ. Туй не ми харесва.
ДОМБИ. И на мен.
МОКСИ. Ще видите, тук ще ви се случат още неща. Този лудият, дето излезе, не е за добро. Намислил е нещо и ще го стовари на наш гръб. Той нищо не прави без нас.
ДИМБИ. Че какво ли ще правим?
МОКСИ. Не знам, но той винаги ни набутва в опас­ности. Да му се не види и шапката! Домби, защо пра­виш въпрос за една шапка?
ДОМБИ. Не ми и трябва дори.
МОКСИ. Изобщо ти защо носиш шапка? Без шапка е по-леко. Ако не носеше шапка, сега нямаше да стават тия работи. Ще видите, този, дето излезе, ще ни натресе на главата не шапка, а беля. Но без мен, ааа, без мен. Мен ме няма.
ДОМБИ. И ти носиш!
МОКСИ. Ти мен не ме гледай, аз съм магаре и нося всичко.
Смъква шапката от главата си и я притиска до гърдите си.
Пауза.
МОКСИ. Без мен! (Тишина.) Оня е намислил нещо, но без мен!
Влиза Лиско. Мъкне нещо, някаква мрежа и ня­какви колчета към мрежата. Докато го наблюда­ват с внимание и подозрение, Лиско завързва кра­ищата на колчетата с въженца към дръвчетата, които растат наоколо. Започваме да се досещаме – това е капан от мрежа, увеличен вариант на тези мрежи, с които децата ловят пойни птички. Лиско се изправя и гледа доволно това, което е извършил.
ЛИСКО (след като е опънал въжетата, с които ще се дърпа). Преди време се справяхме с вълка, сега ще видим сметката и на проклетника. (Излиза, изнася и второто въже навън.)
Димби и Домби отиват да разгледат съоръжението. Мокси си стои на мястото.
МОКСИ. Какво става там?
ДИМБИ. Знам ли?
МОКСИ. Пак ли?
ДОМБИ. На такова ми прилича.
МОКСИ. Някоя нова опасност.
Влиза Лиско, не им обръща внимание, подрежда капана, след това доволно се изправя.
ЛИСКО. Хайде, момчета, можете да си вървите.
МОКСИ. Така може.
ЛИСКО. По-бързо.
ДИМБИ. Лиско, какво ще правиш?
ЛИСКО. Ще го хвана.
МОКСИ. Оня, който търкаля камъни?
ЛИСКО. Аха.
Всички отпрашват, без да кажат дума, и изчезват.
Лиско се оглежда.
ЛИСКО. Отново тишина.
Навежда се и подрежда мрежата.
ЛИСКО. Въпросът е какво да поставя за примамка. Какво ли може да го привлече?
Мисли.
ЛИСКО. Някоя проклетия.
Влиза Димби.
ЛИСКО. О, Димби, здравей!
ДИМБИ. Не мога да оставя приятеля си в беда.
Влиза Домби.
ДОМБИ. Да ви кажа правата, много ме е страх. ЛИСКО. Но се върна. ДОМБИ. Какво ще правим?
МОКСИ (както си влиза). Казвам ви да се махаме ч да оставим този проклетник без последствия. Нека си бъде проклетник без нас.
Прокънтява смехът на Чими.
Мокси ляга на земята. След него Домби. След Дом­би – Димби.
ЛИСКО. Чимиии, добре ли си? (Смехът.) Примам­ка ми трябва… Мо!…
(Поглежда треперещия от страх Мокси. Приближава се до него, взима шапката му. Ус­михва се на магарето с благодарност.)
МОКСИ. Какво ще правиш?
ЛИСКО. Подарък. (Отива при мрежата, оглежда се и поставя шапката, където трябва. Отдръпва се, обръща се по посоката, откъдето е дошъл смехът, и извиква.) Чимиджимичамидожиииииииии! (Пауза.) Чимиииииии! (Пауза.) Проклетникоооооооо!
ЧИМИ (гласът му). Каквооооооо?
ЛИСКО. Довижданееее.
Смехът на Чими.
ЛИСКО (в тишината след заглъхването). Тук сме поставили една шапка, да не я вземеш!
Смехът.
Лиско избутва приятелите си да излизат навън. Сцената остава празна.
Бързо влиза Чими с шапка на главата. Оглежда се и се смее шумно. Внезапно смехът му секва. Вижда шапката на земята. Смях. Навежда се, но се отдръп­ва. Сваля шапката от главата си, разглежда я, по­глежда другата, поставя шапката си обратно, пос­ле я смъква и се навежда до шапката на Мокси.
Поставя двете шапки една до друга, разглежда ги.
Поставя шапката на Мокси на главата си, смее се.
После поглежда отново двете шапки и ги поставя една в друга, след което нахлупва и двете на глава­та си през своя проклетнически смях.
Най-после четиримата дръпват.
Въжетата се опъват и мрежата похлупва клекналия на земята проклетник.
ЧИМИ (учудено, както се е любувал на шапките си). А! (Стои под мрежата.) Ха! (Пипва мрежата.) Хо! (Разтърсва мрежата.) Охо! (Започва да се мята и кол­кото се мята и вика, толкова повече се оплита в едрите квадрати на въжето. По едно време се умълчава и умирява, защото чува групов смях, който страшно наподо­бява неговия.)
Тишина.
Влиза Мокси. Може би Лиско го е пуснал самичък нарочно, за да го възнагради.
МОКСИ (разхожда се край пленника). Чамичуми, как­во става?
ЧИМИ. Ти си магаре!
МОКСИ. В момента мисля само за едно – да те ритна или да не те ритна.
ЧИМИ. Ти си магаре!
МОКСИ. Защото, Чимичуми, мога и да те ритна. За­виси от мен, а не от теб, разбираш ли? Ти можеш да не искаш да те ритна, а аз мога да те ритна. Обратното не може например, ти да искаш да те ритна и аз да не те ритна… Май че се обърках, но важното е, че зависи от мен. Ето. (Рита го.) Ритам те! А ти не можеш да ме ритнеш. На, ритни ме, да видим дали можеш! (Навежда се и Чими за проклятие, все пак успява да го ритне.) А!… Ритна ме! Лискооо!
Влизат тримата.
ЛИСКО. Какво, Мокси?
МОКСИ. Той ме ритна.
ЛИСКО. Така е, Мокси, злото винаги може да те рит­не, дори когато е под похлупак.
Мокси се засилва ядосано и ритва Чими.
ЧИМИ (пищи). Магаре!
МОКСИ. И се гордея! А ти си Чамичуми! Какво е Чамичуми, нищо!
ДИМБИ. Хубава гледка, а? Злото е вързано.
ДОМБИ. И можеш да си го риташ. (Рита Чими.)
ЧИМИ. Ох!
МОКСИ. Ох, я!
ДИМБИ. Кеф! (Ритва Чими.)
Мокси рита Чими.
ЧИМИ (ядосано). Този не искам да ме рита!
ЛИСКО. Ще те рита, Чими. Щом си вързан, всеки ше рита. Виждам злото вързано. Има ли нещо по-хубаво от това? Злото е пред нас, вързано. Вече няма зло. Мокси, ритни злото.
Мокси рита Чими.
ЛИСКО. Да ритнеш злото, какво по-хубаво!
ДОМБИ. И какво ще го правим?
МОКСИ (бързо). Ще си го държим и ще си го рита­ме!… Ритаме. Ще повикаме и други да го ритат. Це­лият свят!…. Къде ще го държим?
ЛИСКО. Където кажеш.
МОКСИ. Да го върнем във варела. Да не вижда света.
ЧИМИ (панически). Не!
ЛИСКО. Аха!
ЧИМИ. Не там! Вътре е тъмно.
МОКСИ. На тъмно! И ще ритам варела! (Рита ва­рела.)
ЛИСКО. Хайде!
МОКСИ. Започваме.
ДОМБИ. Ехааа! (Потрива ръце.)
Всички хващат Чими.
ЧИМИ (крещи). Неее!…
ЧЕТИРИМАТА. Даааа!
ЧИМИ. Моля ви!
ЧЕТИРИМАТА. Ахаааа!
Продължават да го пъхат.
ЧИМИ. Олелееее, ще слушам!
ЛИСКО. Какво?
ЧИМИ. Каквото кажете.
МОКСИ. Ще ни обичаш!
ЧИМИ. Даааа!
ДОМБИ. Ще ни ядосваш ли?
ЧИМИ. Неее!
ДИМБИ. Ще правиш ли злини?
ЧИМИ. Неее!
ЛИСКО. Ще пееш ли с нас?
ЧИМИ. Дааа!
МОКСИ. Да опитаме!
Запяват:
Когато хванеш злото,
вържи го ти добре.
Когато хванеш злото
вържи го със въже.
Вържи го ти,
защото така е най-добре.
Хем ти да си спокоен,
хем злото да реве,
да лази, да се моли
или да се кълне.
Туй лесно става
във театъра.
Туй лесно става
и на сън.
Остава само туй
да става и на яве,
да става, щом излеземе
навън.
Но пипнете ли злото,
вържете го с въже,
вържете го, защото
така е най-добре.
КРАЙ


БОРИС АПРИЛОВ


ЛИСКО  СРЕЩУ  ОРЕЛА

Пред Националния преглед на Българската детско-юношеска драма и театър

Лица по реда на появяване то им:

МОКСИ – магаре
ЛИСКО – лисиче
ЩУРО – щурец
ЧИМИ – жабок
РУНТАВКА – сестричка на Лиско, лисиче
ЛИСА – лисица, майка на Лиско
ЛИСАН
ГРАЦИОЗА – сърна
ЕДИ – сърненце, син на Грациоза
ЕЖКО
СИВКО – заяк
КАФЯВКО – вълк
МЕЦАН – мечка
ЛАПЧО – мече, син на Мецан
КОСТЕНУРКО
РУМЯНА – катеричка
КАМЕНАР – орел
ОСТРОНОКТА – орлица, жена на Каменар
КЛЮНЧО – орле, син на Каменар
ЧЕРНОПЕРКО – орле, син на Каменар
ДОБРУШКО – гълъб
РОГЧО – козленце
И други, без реплики.

ПЪРВА ЧАСТ

 

Първа картина

Полянка в гората.

Мокси пасе.

Мо к с и (на себе си). Жалко, че не всички тръни са магарешки… На света има много тръни, но не всички са магарешки… Ако бяха магарешки… ехей, светът щеше да бъде много напреднал… (Яде) Магарешкият трън е такова… хубаво нещо, нещо много такова… красиво, де. (Яде) Като събереш хубавото и к… такова… красивото на едно място и като го изядеш… става нещо много вкусно. Забелязал съм, че красивото нещо и хубавото нещо дават нещо много вкусно. Става ти красиво тук (Сочи корема си), където е най-важното да ти е красиво. (Яде) Но де ги магарешките тръни!… Трябва да вървиш не знам колко си път, да ги откриеш…

Влиза Лиско, Застава зад гърба му и слуша.

Понякога вървиш, вървиш – няма. Пак вървиш – пак няма… Все няма… А понякога малко вървиш – и има. Когато има – има.

Лиско прави учудено крачка напред зад гърба на Мокси.

Например… Не! Да вземем друг пример… Да!… Нека вземем първия пример… Не!… Един трън когато расте… (Въздъхва) Защо няма дървета от магарешки тръни!…

Л и с к о (отива при него и казва). Ей!

М о к с и (забелязва го но…). Една цяла гора… Цялата от магарешки…

Л и с к о. Ти кой си?

М о к с и. Все хубави и сочни.

Л и с к о. Ей, кой си ти, бе?

М о к с и. Като ги лапнеш…

Л и с к о. Чуваш ли?

М о к с и. …и като ги хруснеш…

Л и с к о. Питам – кой сте?

М о к с и. Цялата гора, отначало до края. Ама да няма нито начало, нито край, а ти да си мислиш, че има. Защото всяко нещо наистина си има начало и край. Не може да сложиш някакво начало и да не му сложиш на туй начало някакъв край. Защото ще остане само началото. А когато едно начало няма край, как ще разбереш, че е начало, щом не му се вижда краят.

Л и с ко (с удивление). А! …

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Казах – а!

М о к с и. Ти кой си?

Л и с к о. Аз питах първи ти кой си.

М о к с и (отново се отнася). Когато тръните цъфтят… Ти виждал ли си как цъфтят тръните?

Л и с к о. Няма да ви кажа.

М о к с и. Защото не знаеш кво значи трън.

Л и с к о. А вие знаете ли коя е столицата на Ниагарския водопад?

М о к с и. Срещал съм много животни, но малко животни знаят какво е това магарешки тръни. Гората, в която съм влязъл сега, ми се вижда хубава, но хубава е само тази гора, която дава магарешки тръни.

Л и с к о. Ей!

М о к си. Какво?

Л и с к о. Вие…

М о к с и. Ти кой си?

Л и с к о. Вие да не сте Орелът Каменар?

М о к с и. Моля ти се!

Л и с к о. Защото аз съм тръгнал да търся тъкмо този орел.

М о к с и. Не знаеш ли къде има тръни?

Л и с к о. И ако го намеря този орел, ще му стане доста горещо.

М о к с и. Защото вървя, вървя, вървя и няма, и няма, и няма…

Л и с к о. Това тук дето го виждаш (Сочи наоколо), е Тихата гора. Тук живеем всички: аз, мама, татко, братчетата, всички – от мравката до Мецан.

М о к с и . Бе ти, кога ще млъкнеш, да ти кажа нещо важно.

Л и с к о. Ти ли си Орелът Каменар?

М о к с и. Забелязал съм… на сянка се чувствувам по-добре.

Л и с к о. Казвай, ти ли си Орелът Каменар!

М о к с и. А бе, и двамата се правим на ударени, ама аз съм инат и ще видим кой ще отстъпи.

Л и с к о. Ти може да си инат, но аз съм Лиско.

М о к с и. Че какво от това?

Л и с к о. А бе, какво ще разговарям с животни, които не знаят коя е столицата на Ниагарския водопад! (Тръгва си)

М о к с и. Стой!

Л и с к о (спира). Какво?

М о к с и. Нищо.

Л и с к о (както е с гръб). Защо тогава?…

М о к с и. Е!…

Л и с к о. Не, ти каза. ..

М о к с и. Ааа, не…

Л и с к о. Е, тогава… (Тръгва)

М о к с и. Стоп!

Л и с к о (спира). Какво?

М о к с и. Къде?

Л и с к о. Търся Орела Каменар.

М о к с и. А не знаете ли къде има тръни?

Л и с к о. Довиждане. (Тръгва)

М о к с и. Стоп!

Л и с к о. Слушай, (Чак сега се обръща и го поглежда) ако си орел, да се разговаряме, ако не си, остави ме да вървя, защото бързам. Трябва да намеря това гадно същество и да му задам няколко въпроса.

М о к с и. Баща ти знае ли къде си?

Л и с к о (прави се на ударен). Да му задам аз на него няколко въпроса, че да видим какво ще прави!…

М о к с и (спокойно). Майка ти знае ли къде си?

Л и с к о (прави се на ударен). Защото вече ми омръзна.

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о. Искате ли да играем на една игра?

М о к с и. На колко си години?

Л и с к о. На три месеца… Знам много интересна игра.

М о к с и. На три месеца, а вече бягаш от къщи?

Л и с к о. Много интересна игра, забавна. Затваряте си очите и започвате да броите, докато ви кажа „хайде”. Кажа ли ви „хайде”, започвате да ме търсите. Като ме намерите, вие ще се криете, а ще ви търся аз… Готово ли е?

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о. Ще броите така… (Обръща се и покрива лицето си с ръце) Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… Добре, аз ще ви търся.

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о. Единайсет, дванайсет, тринайсет. . .

М о к с и. Защо прескачаш?

Л и с к о. Защото не знам да броя… Седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет и едно…

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о (открива очи и го поглежда). Още ли сте тук?

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о. Скрийте се, защото ще се скрия аз!

М о к с и. Ти чуваш ли какво те питам?

Л и с к о (тръгва със затворени очи). Трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири.. . (Изчезва).

М о к с и (вика след него). Баща ти и майка ти?

Л и с к о (гласът му) Чувате ли ме?

М о к с и (учудено). Да!

Л и с к о (гласът му). А сега?

М о к с и (глупашки). Да (Мокси чака да го питат, но никой не го пита) Сега не те чувям… (Пауза) И сега. (Ослушва се) Не те чувам. (Пауза) Никак… (Пауза) Ей, Лиско?… (Пауза) А!… (Пауза) Това дете!… (Пауза) Ме… излъга!… (Извиква) Чакай! Къде си?… Защо бягаш от родителите си?… Сега ще те върна!

Мокси излиза устремено към посоката, от която е изчезнало лисичето. Сцената е няколко минути празна.

 

Лиско се показва от обратната страна.

 

Л и с к о. Ще ми разправя на мен, не знам какво си… Баща ти, майка ти… Такива магарета, пусни ги да пасат… Да те търсят някъде, а ти се върни на същото място, откъдето си изчезнал.

М о к с и (далечният му глас). Лискооо! …

Л и с к о. Сигурно!… На връщане ще ти се обадя… Да изчезвам… Трийсет и пет, трийсет и шест, трийсет и седем… (Млъква и гледа втренчено)

С походка на Паганини, както свири на цигулката си, влиза тънкият изящен щурец Щуро. Спира се и свири няколко секунди. Прекъсва.

 

Л и с к о (задъхано). Трийсет и осем, трийсет и девет. ..

Щ у р о. Добър ден.

Л и с к о (забързано) Петдесет и три, петдесет и четири, петдесет и пет…

Но Щуро не му обръща внимание, вдига цигулката си и започва нова мелодия. Щуро свири, Лиско си брои, но се увлича в мелодията, прекъсва броенето и слуша захласнато. След като се създаде впечатление за що-годе завършено парче, Щуро спира.

 

Л и с к о (на себе си). Да го питам аз него откъде накъде и кой му дава право да си играе така с живота на животните… Чисто и просто, ще го запитам, като така, как смята тая работа и не е ли време да…

Щ у р о. Извинете, че ви прекъсвам разговора.

Л и с к о. Моля, моля! (Но продължава) Защото на мен такива не ми ми.. .

Щ у р о. Много се извинязам!

Л и с к о (предава се). Заповядайте!

Щ у р о. Тихата гора?

Л и с к о (повдига ръка да покаже, но се досеща нешо и вдига памене). Не зззнам.

Щ у р о. Жалко.

Л и с к о. Моля, моля!

Щ у р о. Трябва да отида там.

Л и с к о (вдига рамене). Жалко.

Щ у р о. Моля, моля!… Казвам се Щуро.

Л и с к о. И какво от това?

Щ у р о. Нищо. Така се казвам.

Л и с к о. Аха!…

Щ у р о. Извинете.

Л и с к о. Лично аз не знам как се казвам. На, да ме убиете, не мога да ви кажа как се казвам. ..

Щ у р о. Аз съм щурецът Щуро.

Л и с к о. А къде е мравката?

Щ у р о (учудено). Коя мравка?

Л и с к о (учудено). Как коя? Нали уж?… Така са ми разправяли.

Щ у р о. Моля, моля.

Л и с к о. Изглежда, че са ме излъгали.

Щ у р о. Тааа…

Л и с к о (прекъсва го). А когато сняг забръска?

Щ у р о. Затова търся Тихата гора. Дочух, че в тази гора животните живеели задружно.

Л и с к о. Не знам.

Щ у р о. И си викам, там където има задружен живот, винаги има нужда от изкуство.

Л и с к о. Може, не знам.

Щ у р о. И си викам, да отида да им посвиря на тия животни, си викам, пък може да ме харесат…

Л и с к о. Си викате вие, а?

Щ у р о (поглежда го). Да.

Л и с к о. Добре де, кво искате от мен?

Щ у р о. Нищо. Нищо. Аз съм Щуро.

Л и с к о. Е, пък аз не съм Щуро!

Щ у р о. Извинете, но защо се сърдите?

Л и с к о. Защото ми се изпречвате на пътя. И точно когато си викам, да го потърся, си викам дози орел… Извинете!…

Щ у р о. Моля… Продължавайте.

Л и с к о. Не, аз ви имитирах.

Щ у р о. Е, ми да, то не може без имитация… Та, къде е Тихата гора?

Л и с к о. Шейсет и две, шейсет и три, шейсет и четири… Оставете ме, че броя. (Безкрайно учуден, без да смъква поглед от лисичето, Щуро си излиза) Шейсет и седем!… Не ме оставят на мира! Човек не може да си поброи както трябва!… Сто души ще се набутат да те питат къде е Тихата гора. Когато някой бяга от тази гора, не му е приятно да го питат къде е тъкмо тая гора!

Щуро излиза съвсем.

 

И аз питам, и аз искам да знам къде е Орелът Каменар, но никой не ми отговаря.

Върху сцената пада сянка. Огромният Орел Каменар се спуща отгоре и грабва Лиско с ноктите си. Силен барабанен дропс. Орелът се издига заедно с Лиско. Изчезват

Бързо влиза Щуро.

 

Щ у р о (гледа нагоре). А!… (Пауза) Какво стана?… (Сепва се. Започва да вика) Отвлякоха гоооо!… Отнесоха гоооо!… Помооощ!.. Помооощ!…

Влиза Чими.

 

Ч и м и. Какво бе, какво крещиш?

Щ у р о. Отвлякоха едно лисиче! …

Ч и м и. Къде бе?

Щ у р о. Вижте, носят го по небето!

Ч и м и (поглежда). Ясно!

Щ у р о. Какво е ясно?

Ч и м и. Някакъв орел си откраднал едно лисиче да си амка.

Щ у р о (изненадано). Какво, какво?

Ч и м и. Ще си вечеря с него, викам. Взе си го и ще си го изяде като нищо, пък ние с тебе лапаме мухи.

Щ у р о. Защо ще си го изяде?

Ч и м и. Такъв е животът!… Животните се ядат. Едните изяждат другите. Така е било и така ще бъде.

Щ у р о. Нима!

Чими. Че ти от небето ли падаш? Не знаеш ли?… Кой си, къде си тръгнал?

Щ у р о (гледа нагоре). Аз съм щурчето Щуро. Търся Тихата гора.

Ч  и  м и. Довиждане.

Щ у р о. Е, как? Така ли ще оставим тази работа. (Сочи към небето)

Ч и м и. Какво? Да не искаш да го спасяваме?

Щ у р о (объркано). Не ноооо, все пак…

Ч и м и. Виж какво, гледай си пътя… Оттук нататък почва Тихата гора. Върви си и не мисли за жертвите. Орлите не ядат нито щурчета, нито жабоци… Да му мислят тези, които ще бъдат изядени.

Щ у р о. Че как може да се разсъждава така?

Ч и м и. Може, може… Довиждане.

Щ у р о. Не ми казахте кой сте?

Ч и м и. Жабокът Чими!… Но истинското ми име е Чимижимичамижоми. Проклетият жабок Чими… Това оттук нататък е Тихата гора. Аз не живея там, защото съм проклет. Довиждане! (Излиза. След секунда се връща) Такъв е животът!

Щ у р о. Какъв?

Ч и м и. Ядем се.

Щ у р о (реагира спонтанно). Не искам!

Ч и м и. Бе глей си работата бе, пикльо!

Чими излиза.

 

Щ у р о (вика след него). Така не може!… Така не се разсъждава!… Разбра ли, Чими! Така не може да се разсъждава!… (Извиква) Животниии, отвлякоха лисиче!… Помооощ!… Помогнетеее!…

Затъмнение.

Втора картина

Полянката пред дома на Лиско.

Грамаден дъб с хралупа.

С гръб към зрителната зала, към дънера се е прилепила Рунтавка.

 

Р у н т а в к а (брои). Пет хиляди осемстотин петдесет и едно, пет хиляди осемстотин петдесет и две, пет хиляди осемстотин петдесет и три, пет хиляди осемстотин петдесет и четири, пет хиляди осемстотин петдесет и пет…

Вече е влязла мама Лиса, спира и слуша, усмихва се доволно.

Л и с а. Рунтавке.

Р у н т а в к а. …осемстотин петдесет и седем…

Л и с а. Пет хиляди осемстотин петдесет и осем!

Р у н т а в к а (все още не се обръща). Пет хиляди осемстотин петдесет и девет.

Л и с а. Рунтавке!

Р у н т а в к а (обръща се). Мамо, какво има?

Л и с а. Какво правиш?

Р у н т а в к а. Броя. Лиско се скри и аз броя докато каже „хайде”. Но той, кой знае защо – не казва „хайде”.

Л и с а (смее се). И си броиш до шест хиляди?

Р у н т а в к а. Ами да.

Л и с а. А той се крие?

Р у н т а в к а. Играем на жмичка.

Л и с а. И си толкова глупава да броиш до шест хиляди?

Рунтавка. А той ще се скрие и ще каже „хайде“.

Л и с а (вика). Лиско!… Лиско!… (Влиза в хралупата, откъдето излиза без торбата с покупки и отново вика) Лискоооо!

Минава Грациоза.

 

Г р а ц и о з а. Мамо Лисо, няма ли да идваш на концерта?

Л и с а. Щом намеря Лиско и тръгваме. Татко Лисан чака там.

Г р а ц и о з а. А къде е синът ти?

Л и са. Скрил се е и мълчи… Лискооо!

Г р а ц и о з а (тревожно). Еди!… Едиии!

Е д и (дотичва). Какво бе, майко?

Г р а ц и о з а. Къде ходиш?… Няма да се отделяш от мен!… Комшийке, довиждане. (Излиза)

Л и с а. Довиждане.

Е д и. Лельо Лиса, мама каза, че на Метличина поляна ще дават концерт. А много ли ще дават?

Л и с а (усмихнато). Да, да… Много ще дават.

Е д и. И все хубави неща за ядене, така ли?

Л и с а. Точно така… Ако видиш някъде моя палавник, да му кажеш веднага да се прибира.

Е д и. Ще му кажа.

Г р а ц и о з а (гласът ѝ). Едиии!

Е д и (ритва леко Рунтавка и побягва).

Р у н т а в к а. Простак!

Влиза Ежко.

Е ж к о. Няма ли да идвате на концерта?

Л и с а. Като намерим моя хубостник и тръгваме.

Е ж к о. А Лисан?

Л и с а. Той е вече там.

Р у н т а в к а. Чичо Ежко, много ли ще дават?

Е ж к о. От кое?

Р у н т а в к а. Нали казвате, че ще дават концерт?

Л и с а. Ама къде е отишло това хлапе!… Ежко, моля ти се, ако го видиш, веднага да бяга тук!

Ежко. Добре, ще му кажа. (Излиза)

Р у н т а в к а  и  Л и с а (едновременно). Лискооооо!

Лисан влиза запъхтян и разтревожен.

Л и с а н. Какво е станало, къде е?

Л и с а. Чакай, какво искаш?

Л и с ан. Къде е той?

Л и с а. Спокойно, ще го намерим.

Л и с а н. Сърната Грациоза пристигна на концерта и каза, че Лиско бил изчезнал.

Л и с а. Нищо подобно.

Р у н т а в к а. Татко, той се крие, за да го търсим.

Л и с а н. А Грациоза каза, че изчезнал от сутринта.

Л и с а. Тази жена наистина не знае какво говори… (Вика) Лискоооо…

Л и с а н. Лискоооо!

Р у н т а в к а. Той ме накара да броя, за да извика „хайде”.

Т р и м а т а. Лискоооооо!

Влиза Сивко.

 

С и в к о. Какво става? Вярно ли е?

Л и с а н. Кое да е вярио?

С и в к о. Че Лиско се е удавил.

Л и с а н. Глупости!

Л и с а. Кой каза това?

С и в к о. Грациоза. Паднал в реката и се удавил.

Л и с а н. А бе, той да ми падне в ръцете, да видиш какво става!…

С и в к о. Значи нищо такова?

Л и с а н. Сега ще го намерим.

Р у н т а в к а. Той ме накара да броя и щял да извика „хайде”.

С и в к о. Намерете го, че концертът трябва да почва.

Л и с а н. Сега ще го намерим.

Сивко излиза.

Л и с а. Ама го няма.

Л и с а н. Къде може да бъде?

Л и с а (настоява). Никъде го няма, ще знаеш!… Откога го викам и не идва.

Р у н т а в к а. Накара ме да броя и каза, че ще каже „хайде”…

Л и с а н. Стига!… Разбрахме.

Р у н т а в к а. Стигнах почти до шест хиляди.

Л и с а н. Лискоооо! (Излиза)

Л и с а. Лискоооо! (Излиза на другата страна)

Внезапно влиза Чими.

 

Ч и м и. Какво бе, какво сте се развикали?

Р у н т а в к а. Братчето ми се загуби.

Ч и м и. Ще се загуби, разбира се. Като не знаете да си пазиге предметите, как няма да се загуби!… Слушай бе, хлапе, защо се събирате на Метличина поляна?

Р у н т а в к а. Ще дават концерт.

Ч и м и. Уф, да ви умра на концерта!

Чими излиза.

Влиза Кафявко.

 

К а ф я в к о. Баща ти къде е?

Р у н т а в к а. Отидоха да търсят Лиско.

Влиза Грациоза, следвана от Еди.

Г р а ц и о з а. Не знам, така ми се стори.

К а ф я в к о. Как може да ти се стори такова нещо.

Г р а ц и о з а. Така ми казаха. Казаха ми, че се удавил.

К а ф я в к о. Кой ти каза?

Г р а ц и о з а. Вече не си спомням.

Е д и. Кой ти е казал, ма мамо? Никой не ти е казал.

Г р а ц и о з а. Ти мълчи!

Е д и. Добре, де.

Влиза Мецан.

М е ц а н. Кафявко, какво става?

К а ф я в к о. Няма ги. Отишли да го търсят.

М е ц а н. Няма смисъл. Пратих всички зайци да обходят гората. Рунтавке, кажи на родителите си да се върнат.

Р у н т а в к а. Не мога.

К а ф я в к о. Защо?

Р у н т а в к а. Страхувам се да не се загубя и аз… Ние си играехме на жмичка и…

К а ф я в к о. Да де, знам… Ти си броила и си чакала…

Р у н т а в к а. Да, да ми извика „хайде”.

М е ц а н. А той не ти извикал „хайде”.

Р у н т а в к а (учудено). Откъде знаеш?

М е ц а н. Всичко знаем.

Р у н т а в к а. Чичо Мецане, какво ще стане с братчето ми?

М е ц а н. Нищо. Ще го намерим. (Към тези, които пристигат) По-бьрзо! По-живо!… (Влиза голяма група животни. Всички мълчат. Заедно с тях влизат Лисан и Лиса) Наредете се да ви виждам!… (Всички се подреждат, тишина. Мецан ги оглежда. Поема дъх и започва). Животни от Тихата гора, всички искаме да слушаме концерт… Но ето, че Лиско се е загубил. Досега при подоони случаи винаги сме зарязвали всичко и сме помагали. Лично аз мисля, че и сега трябва да сторим същото. (Гласове на одобрение) Все пак, за да спазим законите, по които живеем, да гласуваме. И така – който е за, да си вдигне лапата. (Всички вдигат ръце) Единодушие!… Приема се!… Животни, преди малко всички заици се пръснаха да търсят… Предлагам да се включим и ние. Ще търсим до тъмно и през цялата нощ. Съобщете на четири милиона светулки да се приготвят. Нощта в гората да стане като ден! Вълкът Кафявко!

К а ф я в к о. Да!

М е ц а н. Отговаряш за светулките.

К а ф я в к о. Разбрано.

М е ц а н. Катеричката Румяна!

Р у м я н а. Да.

М е ц а н. Ятото на гълъбите начело с Добрушко да полетят извън гората и да търсят упорито.

Р у м я н а (уплашено). Извън гората?

М е ц а н. Да!… Всички пеперуди да се отправят също извън гората.

К а ф я в к о. Мислиш, че Лиско може да излезе извън?

М е ц а н. Не знам… Два милиона от светулките да осветяват пътя на гълъбите и пеперудите… Ежко!

Е ж к о. Да.

М е ц а н. Ще стоиш неотклонно при мен.

Е ж к о. Разбрах.

Бързо връхлетява Сивко.

С и в к о (запъхтяно). Моите зайци водят един непознат гостенин на Тихата гора!… Хайде, по-бързо!

Двама от зайците въвеждат Мокси.

Тишина. Всички наблюдават Мокси. Мокси оглежда всички.

 

М о к с и. Добър вечер. (Мълчание) Тук нямате ли обичай да казвате „добър ден”? Особено щом видите магаре?

М е ц а н (съвзема се). Извинете, но сме малко разтревожени… Нашият Лиско се е загубил.

М о к с и. В природата нищо не се губи. Самата природа може да се загуби, но в нея нищо не се губи. Практически се губи, но теоретически – не. Материята си е материя. Тя се променя, превръща се в пепел и дим, понякога в пара, но продължава да заема място в пространството, има свое тегло, вкус и мирис… Както аз сега. (Оглежда ги) Вижте и кажете – съществувам ли?

Г л а с. Съществувате.

М о к с и. Това е. Съгласни ли сте, че е така?

М е ц а н (смутено и тихо). Съгласни сме.

М о к с и (енергично). А не бива! Нещата не бива да се приемат лесно. Всичко подлежи на проверка, на лабораторни изследвания. По този случай искам да ви разкажа за една камила.

М е ц а н. Каква камила?

М о к с и. Която не повярва, че екваторът съществува. Отиде лично да провери. Оказа се, че на мястото, където трябвало да бъде екваторът, имало блата, гори, пустини и всичко друго, но екватор няма. Тогава камилата прочете в енциклопедията, че екваторът представлява мислена линия, създадена от въображението на човека. „Всичко е относително” – каза си камилата. Тук пише, че линията съществува само във въображението на човека, а никъде не пише за въображението на камилата. Следователно екваторът не съществува изобщо.

Л и с а н. Да сте видели нашия син?

М о к с и. Тя допуснала, че екваторът не съществува, но не допуснала, че не съществува нейното въображение.

Л и с а. Да сте видели някакво лисиче?

М о к с и. Разбира се.

Л и с а н. Къде е? Ние го търсим.

М о к с и. Ще го търсите, разбира се.

М е ц а н (малко нервирано). Разберете и не го усуквайте. Вие сте единственото, което може да ни помогне в нещастието.

М о к с и. Не знам по-голямо нещастие от туй, да попаднеш в гора, където няма магарешки тръни. Един мой братовчед…

К а ф я в к о (изревава). Накъде отиде Лиско?

М о к с и (бързо, но спокойно). Към реката.

К а ф я в к о. Защо го усуквате тогава?

М о к с и. Защото имам желание да ви услужа както трябва.

М е ц а н. Значи към реката?

М о к с и. Да.

М е ц а н. Не забелязахте ли нещо особено?

М о к с и. Запита ме коя е столицата на Ниагарския водопад.

Л и с а. Значи е той.

К а ф я в к о. Вие кой сте?

М о к с и. Мокси. Магаре.

К а ф я в к о. Това се вижда. Какво правите тук?

М о к с и. Разхождам се. Защо? Да не е забранено?

Г л а с о в е. А, не.

– Никак.

– Моля!

– Тихата гора е за всички.

М о к с и. Умирам за един магарешки трън!…

Мокси излиза.

 

К а ф я в к о. Бързо! Към реката!…

Всички излизат. Остават Мецан и Ежко.

 

М е ц а н (след продължително мълчание). Ежко, струва ми се, че тази работа няма да свърши весело.

Е ж к о. Деца!… (Въздъхва) Какво да ги правиш! …

М е ц а н (въздъхва). Все ще измислят някаква неприятност.

Влиза Лапчо.

 

Л а п ч о. Татко Мецане, не мога да си реша задачата.

М е ц а н. Да чуя.

Л а п ч о (измъква тетрадката и поглежда). В задачата се пита колко прави три и три?

М е ц а н. Колко прави?

Л а п ч о. Това се пита в задачата.

М е ц а н. Добре де – колко прави?

Л а п ч о. Кажи де – колко прави?

М е ц а н. Ти кажи.

Л а п ч о. Защо аз?

М е ц а н. Защото задачата е твоя.

Л а п ч о. Задачата е моя, но ти си ми баща.

М е ц а н. Какво като съм ти баща?

Л а п ч о. Е, не знам… Казвай.

М е ц а н. Какво да казвам?

Л а п ч о. Колко прави?

М е ц а н. Според теб колко прави?

Л а п ч о. Нали това те питам?

М е ц а н (ядосано). Три и три прави десет!

Л а п ч о (спокойно). Десет! (Пише го в тетрадката) Благодаря. (Тръгва)

М е ц а н (ядосано). Спри!

Л а п ч о (спира). Защо?

М е ц а н. Три и три не прави десет!

Л а п ч о (учудено). А колко?

М е ц а н. Аз те излъгах.

Л а п ч о. Ама недей така бе, татко. Шега си играеш. Това е аритметика.

Мецан. Колко прави три и три?

Лапчо. Ами де ще знам. Един път казваш десет, пък после казваш друго.

М е ц а н (хваща си главата). Ох!

Л а п ч о. Татко, знаеш ли какво?

М е ц а н (учудено). Какво?

Л а п ч о. Друг път да не лъжеш. Не е красиво. Голям човек си. . . Хайде, довиждане. (Излиза)

М е ц а н (хуква след него). Чакай!

Излиза.

Затъмнение.

Трета картина

Във въздуха.

Каменар носи Лиско в ноктите си.

 

Л и с к о. Нищо не разбирам. (Пауза) Защо ме вдигнахме във въздуха? (Пауза. Никой не му отвръща) Ееее, светът бил много голям!… Ей, че голям свят!… Вижте какво, няма ли да кажете нещо?… (Пауза) Нищо не разбирам.

К а м е н а р (най-после). Ще разбереш… Скоро ще разбереш.

Л и с к о. Все пак добре е да кажете нещо предварително.

К а м е н а р. Трябваше да избирам между теб и една костенурка. Предпочетох тебе.

Л и с к о. Благодаря за предпочитанията… Но защо мен?

К а м е н а р. Защото си малък. Имаш крехко месце.

Л и с к о. Нищо не разбирам.

К а м е н а р. Черноперко и Клюнчо предпочитат нещо по-младо.

Л и с к о (след пауза). Кои са те?

К а м е н а р. Двете ми деца.

Л и с к о. Значи ще ме ядете?

К а м е н а р. Да.

Л и с к о (след пауза). Кой сте вие?

К а м е н а р. Орелът Каменар.

Л и с к о (спонтанно). А така!

К а м е н а р. Моля?

Л и с к о. Ами че аз просто бях тръгнал да ви търся.

К а м е н а р. Така ли? Защо?

Л и с к о. Да ви задам няколко въпроса.

К а м е н а р. Задавай! Докато стигнем до гнездото, има да си полетим.

Л и с к о. В нашата гора непрекъснато говорят за вас. Вие сте главният ни враг.

К а м е н а р. Е?

Л и с к о. Искам да знам, не ви ли омръзна да бъдете цял живот враг на някого?… Защо предпочитате да бъдете мразен?

К а м е н а р. Много ли ме мразят?

Л и с к о. Всички говорят за вас. И все лоши неща. А как се страхуват!…

К а м е н а р. Обичам да се страхуват от мен.

Л и с к о. Не ви е срам!… Най-страшното нещо е да се страхуват от теб.

К а м е н а р. Карай да върви.

Л и с к о. Да не ме изтървете.

К а м е н а р. Бъди спокоен.

Л и с к о. Ако падна долу от такава височина, ще се пребия.

К а м е н а р. Вече няма значение. И без туй ще умреш.

Л и с к о. Ще заплача!

К а м е н а р. Както искаш. Ако ти харесва… поплачи.

Л и с к о. Няма да плача! Няма да ви направя удоволствието.

К а м е н а р. Както искаш.

Л и с к о (след пауза). Не ми се умира!

К а м е н а р. А Черноперко и Клюнчо да останат без вечеря, така ли?… Виж го ти!… Няма милост към такива умни орлета!…

Л и с к о. Моето месо не е приятно на вкус.

К а м е н а р. Отде знаеш?

Л и с к о. Казвали са ми. Тези, които са ме яли казват, че имам отвратително на вкус месо. Много съм бил безвкусен.

К а м е н а р. Не хитрувай.

Л и с к о. Честна дума!

К а м е н а р. Аз съм на сто и трийсет години. Не те е срам да лъжеш възрастни като мен!… Такова ли ти е домашното възпитание?

Л и с к о. Да ви кажа правата, тежко се живее сред възрастни. Непрекъснато ни говорят за възрастта си.

К а м е н а р. Много знаеш!…

Л и с к о (след пауза). Вие сте уморен.

К а м е н а р (иронично). Нима?

Л и с к о. Трябва да си починете.

К а м е н а р. Как?

Л и с к о. Не можем ли да кацнем някъде?

К а м е н а р. Кой ти каза, че съм уморен?

Л и с к о. Така ми се стори. Обещавам, че ако кацнем, няма да бягам.

К а м е н а р. Ти не само че си малък, но си и глупав. Не можа ли да разбереш, че с теб е свършено?

Л и с к о. Но защо, защо трябва да умирам?

К а м е н а р. Такъв е законът на природата. Едни умират, за да живеят други.

Л и с к о. А не може ли да се живее някак… другояче?

К а м е н а р (учудено). Как?

Л и с к о. Де да знам… Така… Без да се ядем.

К а м е н а р. Защо не го кажеш на баща си?

Л и с к о. Макар и на смъртно легло, няма да позволя да ме обиждате на баща! Всеки в нашата гора ще ви увери, че татко Лисан е благородна и почитана личност.

К а м е н а р. Кокошките не са на това мнение.

Л и с к о. Тук имате много здраве. В Тихата гора животните отдавна не се ядат помежду си. Вашето разбиране е остаряло и отречено.

К а м е н а р. Може.

Л и с к о. В Тихата гора отдавна съществуват нови отношения.

К а м е н а р. Това си е ваша работа. Не живея в Тихата гора, а в Голямата планина.

Л и с к о (след пауза). Гнездото ви далече ли е?

К а м е н а р. Не особено.

Л и с к о. Струва ми се, че бързате. Летете си спокойно, бавно…

К а м е н а р. Летя си както винаги.

Л и с к о. Напротив, бързате. А на тази възраст сърцето ви едва ли ще издържи.

К а м е н а р. Бъди спокоен за сърцето ми.

Л и с к о. Все пак, не знаем кога ще стане неочакваното… Представете си, че изведнъж… Да не казвам най-лошото… Тогава вие спокойно ще си бъдете мъртъв, а аз ще се търкалям надолу по въздуха и… туп! – ще се пребия.

К а м е н а р. Каквото и да бъбриш, за теб няма спасение.

Л и с к о. Ами, ами!

К а м е н а р (учудено). Какво?

Л и с к о. Мама ми е казвала: „Никога не се отчайвай, каквото и да стане. Няма беда, от която да не можеш да се измъкнеш. Освен, ако си умрял…” А както виждаш, все още съм жив.

К а м е н а р. Няма да е за дълго.

Л и с к о. Добре де, ще видим.

К а м е н а р (разсмива се). Успя да ме разсмееш.

Л и с к о. Ще видите кво става… Какво е това там? Онова бялото, голямото?

К а м е н а р. Онова голямото е едно малко бяло облаче.

Л и с к о. Ааа, на това ли казват облаче?… Ах, как бих искал да видя как изглежда отблизо!…

К а м е н а р. Това вече трябва да ти е безразлично.

Л и с к о. А какво е онова там, лъскавото?

К а м е н а р. Това е залязващото слънце.

Л и с к о. Защо не ме заведете до слънцето?

К а м е н а р. Да не съм автобус?

Л и с к о. Предпочитам автобус пред орел.

К а м е н а р. За първи път имам работа с такава нахална жертва.

Л и с к о. Другите се оставят да ги ядете направо, така ли?

К а м е н а р. Горе-долу.

Л и с к о. Глупаци!… Оставят се да ги ядат, без да се опитат…

К а м е н а р. А ти ще се опиташ ли?

Л и с к о. Горе-долу… (След пауза) Не забравяйте, че съм хитро лисиче и може би ще ви приседна на глътката.

К а м е н а р. Хитрата сврака – с двата крака!

Л и с к о. Но аз не съм сврака.

К а м е н а р. Така си е думата.

Л и с к о. Така си е думата, но не е същото. Изглежда, че вашата съпруга е добра и почтена орлица. Бих желал да се сприятеля с нея.

К а м е н а р. Едва ли ще ти стигне времето.

Л и с к о. На колко години е госпожата?

К а м е н а р. На сто двайсет и пет.

Л и с к о. А вие на сто и трийсет. Идеална разлика

К а м е н а р. Напразно ме заговаряш на семейна тема. Няма да ме омилостивиш.

Л и с к о. Ах, как ми се спиии!… Обещавате ли да возите без друсане? Искам да поспя.

К а м е н а р. По-добре нагледай се за последен път на света.

Л и с к о. Шегобиец!… На стари години няма да ставате детеубиец.

К а м е н а р. Знаеш ли колко ме интересува?… Аз убивам непрекъснато.

Л и с к о. И всявате ужас.

К а м е н а р. Да.

Л и с к о. От вас се страхуват.

К а м е н а р. Треперят.

Л и с к о. Гаден злодеец такъв!

К а м е н а р. Говори, говори… Знаеш ли колко малко ти остава?

Л и с к о. Колко?

К а м е н а р. Виждаш ли оная самотна скала, която прилича на зъб?

Л и с к о. Онази на върха ли?

К а м е н а р. Отвесната. Спуща се като стена.

Л и с к о. Е та?

К а м е н а р. Там е гнездото ми.

Л и с к о (възхитено). Чудесно гнездо! С изложение към всички посоки на света!… Трябва да е много слънчево.

К а м е н а р. Да. Това е хубаво място за твоята смърт.

Л и с к о. Няма!… Ще заплача!… Мръсник!… Разбойник такъв! (Плаче) Мръсен, гаден орел!

К а м е н а р (смее се). Говори, говори!

Л и с к о (плаче и през сълзи). Гаден орел!… Злодеец!… Кой ви създава вас и защо ви създава!… (Плаче) Не ми се умира, разберете! Аз съм малък. Още не съм живял.

К а м е н а р. Това не ме интересува.

Л и с к о (плаче). Ох, как ми се живее!

К а м е н а р. Ще умреш!

Лиско заридава на глас.

Затъмнение.

 

 

Четвърта картина

Отново при Големия дъб с хралупата.

 Животните са наобиколили Мецан. Всички мълчат.

Влиза Сивко. Всички погледи са устремени към него.

 

С и в к о (навежда глава) Нищо!… (Приближава се) Нито следа.

Всички навеждат глави.

Влиза Кафявко.

Всички погледи към него.

К а ф я в к о (навежда глава). Няма и няма!… Но… (Поглежда как всички навеждат глави и млъква). Това не значи, че… (Млъква) Той е някъде… (Млъква окончателно)

Влиза Грациоза.

 

Г р а ц и о з а. Нищо… (Млъква) Нищо… (Млъкза отново, тъй като вижда настроението) Да… Добър ден.

Никой не ѝ отвръща.

М е ц а н (в настъпилата тишина). Животни, ние забравихме….

К а ф я в к о (с надежда). Какво?

М е ц а н. Ами нали си имаме…

С и в к о (бързо). Детектив!

Оживление.

 

М е ц а н. Забравихме за Великия детектив Костенурко, който живее близо до нашата гора и се занимава с разкриване на тайни.

С и в к о. Той ще го намери за половин час.

Г л а с о в е. Как не се сетихме досеха?

– Да бе!

– Такъв прочут детектив!

– Велик!

– Костенурко!

М е ц а н. Костенурко се занимава с намиране на всякакви неща. Ще го повикаме и ще го натовариме да се заеме с Лиско.

К а ф я в к о. Ще го намери за петнайсет минути!

Г л а с о в е. Веднага!

– Ще ни го докара тук!

– На секундата!

М е ц а н. Моля за тишина. (Всички млъкват) Знаете ли, къде живее Костенурко?

С и в к о. При Малката полянка!

М е ц а н. Кафявко, можеш ли да го доведеш?

К а ф я в к о. Веднага!… Да тръгвам ли?

Г л а с о в е (едновременно). Тръгвай!

М е ц а н. Чакаме те! (Кафявко излиза) А ние ще се пръснем да си гледаме работата. Татко Лисан и мама Лиса могат да бъдат спокойни. Намирането на техния син вече е в сигурните ръце на великия детектив… (Поглежда към лявата страна на сцената) Какво има?

Влязъл е Мокси.

М о к с и. Мога ли да поиитам нещо?

М е ц а н. Да.

Г р а ц и о з а. Животни, това магаре какво току се върти в нашата гора?

М е ц а н (строго). Тихо!… Грациоза, млъкнете!… Всеки има право когато си ще, да влезе в нашата гора. Стига да няма лоши помисли.

Г р а ц и о з а. Не знам. Откакто е изчезнал Лиско, непрекъснато се върти край нас.

М е ц а н. Моля ви се! (Към Мокси) Искате ли нещо?

М о к с и. Питам най-учтиво, къде ви са магарешките тръни, а вие мълчите.

М е ц а н. Извинете, но имаме грижи. Както знаете, загуби се Лиско.

М о к с и. Децата са затуй.

М е ц а н (учудено). За какво?

М о к с и. Да се губят и да се намират… Когато бях…

Г р а ц и о з а. Хайдееее, отново започва.

С и в к о. Магаре, разберете, в момента не можем да се занимаваме с вас. Имаме си грижи.

М о к с и. Добре де, къде ви са магарешките тръни?

М е ц а н. Ежко, покажи на нашия гост тръните.

К о с т е н у р к о (властния му глас). Стоп! (Всички замръзват по местата си) Никой да не мърда! (Костенурко влиза бързо, следван от Кафявко) Кой си ти? (Реакция на възхищение у присъствуващите)

М о к с и. Моля настойчиво, да ми се говори, на „ви”.

К о с т е н у р к о. Откъде идваш?

М о к с и. Настоявам!

К о с т е н у р к о. Какво правиш тук?

М о к с и. Особено настоявам.

К о с т е н у р к о. Как се казваш?

М о к с и. Много обичам да ми се говори учтиво и на „ви”.

К о с т е н у р к о (рязко). Как се казвате?

М о к с и. Мокси.

К о с т е н у р к о (бързо). Сигурен ли сте?

М о к с и. Вие сигурен ли сте?

К о с т е н у р к о. В кое?

М о к с и. Че сте костенурка?

К о с т е н у р к о. Аз съм преди всичко детектив.

С и в к о. Великият детектив!

М о к с и. Може. Всичко може… Къде ви са тръните?

К о с т е н у р к о (към Мецан). Опасен тип. Веднага да се арестува!… Ще започна от него… Да се арестува веднага!

М е ц а н. Костенурко, извинявай, но не мога. Тихата гора не познава арестите.

К о с т е н у р к о. Тогава не гарантиран намирането.

М е ц а н (въздъхва). Ох!… Сега пък ще трябва да арестуваме!… А? Другари, какво ще кажете? (Всички мълчат) Кажете, де!

К а ф я в к о (несигурно). Ами пък, да вземем да го арестуваме, а?

М е ц а н (въздъхва). Ох!

М о к с и. Ами, що не вземете да ме арестувате, че да ми стане по-интересно?…

К о с т е н у р к о. Арестувайте го, защото ще започна от него!

Кафявко поглежда Мецан, който му прави знак с глава.

 

К а ф я в к о (приближава се към Мокси). Вижте какво…

М о к с и. Какво?

К а ф я в к о. Вие сте арестуван!

М о к с и. Добре де.

К а ф я в к о (към Костенурко). После, Костенурко?

К о с т е н у р к о. Предаваш го на мен и другото е моя работа.

К а ф я в к о. Добре, предавам го… Предав, предав!

К о с т е н у р к о. Приемам го!… Магаре, ела тук!

М о к с и. Къде?

К о с т е н у р к о. При мен.

М о к с и (застава пред него). Така ли?

К о с т е н у р к о. Да.

М о к с и. После?

К о с т е н у р к о. Ще ти кажа аз на теб… (Рязко) Ти ли открадна Лиско?

М о к с и. Радвам се, че съм арестуван.

К о с т е н у р к о. Защо?

М о к с и. Това значи, че съм нещо.

К о с т е н у р к о (ядосано). Къде е трупът?

М о к с и. Умирам за един трън.

К о с т е н у р  к о (ядосано). Къде си го скрил?

М о к с и. Един сочен трън!…

К о с т е н у р к о. Говори, защото имам сто начина да изтръгна признанията ти!

М о к с и. В тази гора няма нито един трън! Все трева. Никакъв десерт.

К о с т е н у р к о (на зрителите). Опасен престъпник!… (На Сивко) Сивко!

С и в к о. Кажете.

К о с т е н у р к о (на всички). С него ще бъде трудно. Хитър и хладнокръвен… Сивко, отскочи до поляната и донеси един трън.

С и в к о. Веднага. (Излиза)

Мълчание. Никой не помръдва. Очакват завръщането на Сивко, който не се бави много и влиза с магарешки трън в ръка.

С и в к о. Ето! (Дава го на Костенурко)

К о с т е н у р к о (показва тръна). Виждате ли го?

М о к с и. Ох! Дайте го!

К о с т е н у р к о. Ще говорите ли?

М о к с и. Ще говоря!

К о с т е н у р к о (размахва тръна пред очите на Мокси). Признайте и ще ви го дам.

М о к с и. Казах, че ще говоря. Какво повече?

К о с т е н у р  к о (поглежда победоносно всички). Видяхте ли?… Работата потръгна. (Към Мокси) Говорете и трънът ще бъде ваш.

М о к с и. Да, ама не мога да говоря. Трябва да го изям.

К о с т е н у р к о. Аха!… Хитруваш ли?

М о к с и. Ако не изям този деликатес, ще полудея. А от луд не могат да се изтръгват показания.

К о с т е н у р к о. Първо ще говориш!

М о к с и. Първо ще ям!

К о с т е н у р к о. Ще говориш!

М о к с и. Ще ям!

К о с т е н у р к о. Ще говориш!

М о к с и. А бе, вие не сте ли чували за магарешкия инат?

М е ц а н. Дайте му тръна.

К о с т е н у р к о. Ето.

М о к с и. Мерси! (Започва бързо да яде)

К о с т е н у р к о (след като изчаква, след като всички се любуват на сладкия апетит на Мокси) Хайде!…

М о к с и. Нито дума, докато не…

К о с т е н у р к о. Ааа, така ли?

М о к с и. Ако щете.

К о с т е н у р к о. Сивко!

Сивко хуква. Всички чакат мълчаливо. Сивко се връща и подава тръна на Костенурко.

 

К о с т е н у р к о. Ето! (Подава му тръна)

М о к с и. Ох! (Взима го и започна сладко да го яде)

К о с т е н у р к о (запалва лулата си). Сега говорете!

М о к с и (дояжда си). Още един!

К о с т е н у р к о. Вие се подигравате с професията ми!

М о к с и. Не знам какво правя, но ще говоря след третия.

За обща изненада, Сивко вече подава третия стрък.

Този път направо на Мокси.

 

М о к с и (поема стръка). Далеч ли е този трънен рай?

С и в к о. Близо е…

М о к с и (яде). Та, какво искахте вие?

К о с т е н у р к о (въздъхва). Да разкажете всичко… Подробно.

М о к с и. С удоволствие… Какво точно?

К о с т е н у р к о. Всичко, което знаете.

М о к с и. Аз знам много неща.

Всички настръхват.

К о с т е н у р к о (оглежда победоносно). Казах ли ви?… (Към Мокси) Започнете от самото начало.

М о к с и. То беше доста отдавна. Родих се внезапно, дори помня като паднах на тревата и се опитах да изрева…

К о с т е н у р к о. Момент! Какво правите?

М о к с и. Както обещах. От самото начало. Ще разкажа целия си живот.

К о с т е н у р к о (размахва ръце). Това магаре ще ме умори!… Въже!… (Всички го гледат учудено) Едно въже!… Чувате ли?… Започвам! (Подават му въже) Сега ще видим! (Завързва шията на Мокси). Сега ще видиш кой е великият детектив Костенурко! (Завързва другия край на въжето за дънера на дъба) Сега ще видим, ще мълчиш ли, или ще говориш! (Опитва здравината на възлите) Сивко!

С и в к о. Кажете!

К о с т е н у р к о. Бягай!… Донеси един сочен букет!

С и в к о. Тръгвам! (Изчезва)

Е ж к о (страхливо). Ще го бесите ли?

К о с т е н у р к о. Нещо по-лошо!

К а ф я в к о. Ще го бесите ли?

К о с т е н у р к о. Ще го изтезавам.

С и в к о (влиза). Ето ги! (Подава букета от тръчи)

К о с т е н у р к о. Ще му извадя душата и ще признае. (Пред учудените погледи на присъствуващите, поставя тръните на такова разстояние, че Мокси, след като се устремява към тях, опъва въжето и устата му остава на петдесет сантиметра от тръните) Ще може само да ги мирише!

М о к с и (тръгва бързо към тръните, но въжето го дръпва назад) Това е жестоко!… Господа!… Такова мъчение не е измислено дори по време на инквизицията.

К о с т е н у р к о. Това ще те научи да говориш. Ще признаеш всичко!… От игла до конец!… (Всички мълчат и го гледат смаяно) Сега да продължим. Предстои ми да разпитам всички животни от Тихата гора. Ние, детективите, можем да се заловим за най-дребните факти. Интересува ни най-малката подробност. Наредете се за разпит!

М е ц а н (плахо). Моля?

К о с т е н у р к о. Всички животни, от най-голямото до най-малкото да се наредят за разпит!

М е ц а н. Извинете, но…

К о с т е н у р к о. Мълчете! (Всички се стъписват. Мецан поглежда поданиците си. Смут) Отсега нататък сте съмнителни и ще мълчите. Никой няма право да говори, преди да го попитам. Започвам от Мецан. Застанете тук!… Така! След него Кафявко и така нататък до последната мравка… Колко жители наброява тая ваша Тиха гора?

М е ц а н. Милиони.

К о с т е н у р к о. Ще разпитам всички.

К а ф я в к о. И да се наредим?

К о с т е н у р к о. (троснато). Да!… И никой няма да прережда!… Хайде! Бързо!… Ше ви дам аз на вас едно бавене!… Веднага ще открия кой е похитил Лиско.

М о к с и. Пуснете ме да изям тръните!

К о с т е н у р к о. Мълчете!… Започвам разпита!

М о к с и (опъва въжето). Искам си тръните!

К о с т е н у р к о. Започвам от Мецан!

Влиза Щуро.

Щ у р о (запъхтян). Искам да ви кажа нещо важно!

К о с т е н у р к о. На опашката!… Ще си чакате реда!

Щ у р о. Нещо много важно!… Видях…

К о с т е н у р к о (изкрешява). На опашката!… Докато броя до три!… Забранявам да разговаряте помежду си!… Всичко ще казвате само на мен. В интереса на истината, всичко ще казвате само на мен. Щурецо, чувате ли?

Щ у р о. Какво?

К о с т е н у р к о. Докато броя до три, На мястото си… На края на опашката! Еднооо, двееееееееее. . .

Щуро маха с ръка и излиза.

И така… Мецан!

М е ц а н. Аз.

К о с т е н у р к о. Пристъпете крачка напред. (Мецан пристъпва). Обещавате ли, че ще говорите само истинната?

М е ц а н (поглежда отчаяно своите). Обещавам.

К о с т е н у р к о. Как се казвате?

М е ц а н. Мецан.

К о с т е н у р к о. На колко сте години?

М е ц а н. На двайсет.

К о с т е н у р к о. Какво работите?

М е ц а н. Старейшина съм на Тихата гора.

К о с т е н у р к о. Защо?

М е ц а н. Моля?

К о с т е н у р к о. Да сте забелязали нещо особено като старейшина?

М е ц а н. Моля?

К о с т е н у р к о. Къде бяхте, когато изчезна лисичето?

М е ц а н. Готвех се да отивам на концерт.

К о с т е н у р к о. Сигурен ли сте, че сте отивали на концерт, а не някъде другаде?

М е ц а н. Сигурен.

К о с т е н у р к о. Видяхте ли магарето да открадва Лиско?

М е ц а н. Не.

К о с т е н у р к о. Може ли да потвърдите това по-късно?

М е ц а н (замисля се). Да. Да, разбира се. . .

К о с т е н у р к о. Разбира ли се или да?

М е ц а н. Да.

К о с т е н у р к о. Свободен сте!… Следващият!

М о к с и. Искам си тръните!

К а ф я в к о. Аз!

К о с т е н у р к о. Застанете тук! Къде гледате?… Нямате право да гледате другите… На какво се надявате?

К а ф я в к о (учудено). На нищо.

К о с т е н у р к о. Така мисля и аз… Как се казвате?

К а ф я в к о. Кафявко.

К о с т е н у р к о. Къде работите?

К а ф я в к о. В съвета на Тихата гора. Помагам на Мецан.

К о с т е н у р к о. Когато се готвехте за концерта, чухте ли някакъв подозрителен шум?

К а ф я в к о. Не.

К о с т е н у р к о. Къде?

К а ф я в к о. Казах не.

К о с т е н у р к о. Защо?

К а ф я в к о. Казах – не.

К о с т е н у р к о. Опитвайте се да казвате и да, защото ще ви принудя. На колко сте години?…

К а ф я в к о. Петнайсет.

К о с т е н у р к о. Вие ли откраднахте Лиско?

К а ф я в к о (стреснато). Не.

К о с т е н у р к о. Сигурен ли сте?

К а ф я в к о. Ха!

К о с т е н у р к о. Няма ха, няма ба!… Отговаря се с да и не. Вие ли?

Започва да се затьмнява.

К а ф я в к о. Какво аз?

К о с т е н у р к о. Видяхте ли, когато Магарето нападна лисичето?… Но помислете добре… Забелязах, че отговаряте много безотговорно. Искам ясен и точен от говор… Не да ми хленчите… Да или не?

К а ф я в к о. Амиии…

К о с т е н у р к о (рязко). Значи да!

К а ф я в к о. Какво да?

К о с т е н у р к о. Видели сте?

К а ф я в к о. Не!

К о с т е н у р к о. Защо тогава казахте да?

К а ф я в к о. Не съм казал.

К о с т е н у р к о. Какво не сте казал?

М о к с и. Искам си трънитеее!

Пълно затъмнение.

Пета картина

Гнездото на Каменар,

направено от големи преплете ни пръти.

Остронокта е застанала в края на гнездото.

Освен нея, тук са Клюнчо и Черноперко.

 

О с т р о н о к т а. И така деца, какво сте вие?

К л ю н ч о  и  Ч е р н о п е р к о. Две малки орлета.

О с т р о н о к т а. Например, ти. Как се казваш?

К л ю н ч о. Аз се казвам Клюнчо.

О с т р о н о к т а. А ти?

Ч е р н о п е р к о. Аз се казвам Черноперко.

О с т р о н о к т а. Баща ви как се казва?

Д в е т е. Каменар.

К л ю н ч о. Ох!

О с т р о н о к т а. Клюнчо, какво?

К л ю н ч о. Гладен съм.

О с т р о н о к т а. Деца, къде е сега баща ви?

Ч е р н о п е р к о. На лов.

О с т р о н о к т а. И какво ще ви донесе?

Ч е р н о п е р к о. Нещо за ядене.

О с т р о н о к т а. Какво става с този, който яде?

Ч е р н о п е р к о. Расте.

К л ю н ч о. Гладен съм.

Ч е р н о п е р к о. Скучно ми е.

О с т р о н о к т а (учудено). Какво?

Ч е р н о п е р к о. Много.

К л ю н ч о. И на мен ми е скучно.

О с т р о н о к т а (учудено и то как). А!… Да не чувам такива думи. Как може?

Ч е р н о п е р к о. Не знам.

К л ю н ч о. Скучно ми е.

Ч е р н о п е р к о. Все стоим, все лежим…

К л ю н ч о. Все в гнездото.

О с т р о н о к т а. Бъдете спокойни. Скоро ще ви учим да летите.

Ч е р н о п е р к о. Но дотогава?

К л ю н ч о. Дотогава ще се пукна от скука… Черноперко вече ми омръзна!

Ч е р н о п е р к о. И ти ми омръзна.

К л ю н ч о. Ще те ударя!

О с т р о н о к т а (строго). Клюнчо!

К л ю н ч о. Какво?

О с т р о н о к т а. Какво съм те учила?

К л ю н ч о. Да не посягам на брат си.

Ч е р н о п е р к о. На други – може.

О с т р о н о к т а (с тон на възпитателка). Можете ли да ми кажете кой идва?

К л ю н ч о (поглежда). Татко!…

Ч е р н о п е р к о. Татко се връща!

К л ю н ч о. И носи нещо хубаво за ядене!

Ч е р н о п е р к о. Ей че хубаво нещо носи за яде-неее! . . .

О с т р о н о к т а. Деца, какво ще кажете на татко щом долети?

Д в а м а т а. Добър ден!

О с т р о н о к т а. Браво! Като се нахраните, какво ще кажете?

Д в а м а т а. Благодарим ти, татко.

О с т р о н о к т а. После?

К л ю н ч о. После? После ще скучаем!

О с т р о н о к т а. Клюнчо, престани!

Ч е р н о п е р к о. Мамо, какво носи татко?

О с т р о н о к т а (усмихва се доволно). Нещо много интересно.

К л ю н ч о. Друг път ял ли съм такова нещо?

О с т р о н о к т а. Никога. Днес ще ядете за пръв път.

Ч е р н о п е р к о. Какво е то?

О с т р о н о к т а. Лисиче!

Ч е р н о п е р к о. Вкусно ли е?

О с т р о н о к т а. Много.

К л ю н ч о. Ей, че ще се наям. Ще ям, докато ми се пукне тумбакът.

Ч е р н о п е р к о. (удря го). А на мен?

К л ю н ч о (удря го). На теб – няма!

Започват да се бият и крещят.

 

О с т р о н о к т а (мъчи се да ги разтърве). Тихо!… Деца!…

Влизат Каменар с Лиско. Наблюдават сцената.

 

Л и с к о (провиква се). Не така! Не така!… (Орлетата притихват и го поглеждат. Лиско се усмихва) Добър ден! (Понеже орлетата мълчат) Добър ден. деца!

О р л е т а т а (слисани). Добър ден!

Л и с к о. Това ми напомня за ония двама, дето се срещнали. Първият казал „добър де”“, а вторият „добър вечер”… И можете ли вие, малки деца, да кажете кой е бил прав?

К л ю н ч о (след пауза). Не можем.

Ч е р н о п е р к о. Ти можеш ли?

Л и с к о. Да.

О р л е т а т а (бързо). Кой?

Л и с к о. Зависи.

Ч е р н о п е р к о. От какво?

Л и с к о. Ако е било ден – първият… А ако е било нощ?… Ако е било нощ, деца?

О р л е т а т а (спонтанно) Вторият!

Л и с к о. Браво, деца!

Орлетата гледат слисано ту Лиско, ту родителите си.

Ч е р н о п е р к о. Татко, благодарим ти за хубавата играчка!

К а м е н а р. Това не е играчка, а вечерята ви.

К л ю н ч о. Това не е вечерята ни, а играчката ни!

Л и с к о. Не, деца! Вие се държите неприлично и се лъжете. Аз съм вашата вечеря.

К л ю н ч о. Не си вечеря, а играчка!

Л и с к о. Не сьм играчка, а вечеря!

Ч е р н о п е р к о. Играчка си!

К а м е н а р (сърдито). Деца, това е вечерята ви!

Л и с к о. Хайде, деца, пригответе се да вечеряте. Ще ме изядете и ще нанкате.

О р л е т а т а. Неее!

К л ю н ч о. Тук е скучно без играчки!

Ч е р н о п е р к о. Играчке, как е името ти?

Л и с к о. Лиско.

Ч е р н о п е р к о. Добре.

К л ю н ч о. Ще живееш при нас.

Ч е р н о п е р к о. Знеш ли колко е хубаво?

К л ю н ч о. Вижда се надалеч, татко носи храна.

Ч е р н о п е р к о. Мама разказва приказки.

К л ю н ч о. След няколко дни ще ни учат да летим.

Л и с к о. Обичам да гледам как се учи летене… Нооо, няма ли да ни е тясно? Станахме петима.

К л ю н ч о. Мама и татко ще спят на скалата.

Л и с к о (към възрастните). Имате приятни деца. Ще ми харесат. Хайде, какво чакате?

К а м е н а р. Ти пък какво искаш?

Л и с к о. Да излезете оттук. Не виждате ли, че няма място?

О р л е т а т а. Хайдеее!

Каменар и Остронокта си разменят кисели усмивки и излизат от гнездото.

 

Шеста картина

При големия дъб с хралупата. Животните са се струпали около нещо, може да се види какво е. Влиза Мецан.

М е ц а н (тревожно). Какво става, не ви ли разпитват?

Н я к о и. Разпитват ни.

Д р у г. Вече трети ден.

М е ц а н. Къде с Великият детектив?

Н я к о й. Спи.

М е ц а н (учудено). Какво?

М о к с и (все още вързан). Умори се от разпитите… Тук няма ли едно животно да ми поднесе тръните?

Кръгът на животните се отваря.

Костенурко бавно идва на себе си.

 

К о с т е н у р к о. Какво става? Къде съм?

М е ц а н. Днес е третият ден от разпита.

К о с т е н у р к о. Така ли? (Сънливо) Следващият

Извикват Глухчо.

К о с т е н у р к о. Как се казваш?

Г л у х ч о. Какво?

Н я к о й. Това е глухарят Глухчо.

К о с т е н у р к о (сънливо). Къде беше в деня на престъплението.

Г л у х ч о. Моля?

К о с т е н у р к о (вяло). Когато… уби… ха… Ллл…

Н я к о й (подсказва). Лиско.

М е ц а н. Какво му стана сега?

Н я к о й. Отново заспа.

Щ у р о (излиза напред). Разберете, не мога да чакам.

М е ц а н. Вие кой сте?

Щ у р о. Щуро… Не съм от вашата гора, но видях всичко и не мога да чакам реда си.

М е ц а н. Такова е нареждането.

Щ у р о (бързо). Но аз видях как Лиско…

М е ц а н (бързо). Какво Лиско?

Щ у р о. Видях как го отвлякоха.

М е ц а н. Къде?

Щ у р о. На едно място.

М е ц а н (бързо, разтърсва го). Кой?

Щ у р о. Един орел!

Пауза с мълчание.

Мецан гледа пред себе си.

Никой не смее да проговори.

 

М о к с и. Искам си тръните.

М е ц а н (вяло, тихо). И защо не казахте досега?

Щ у р о (учудено). Как?… Нали… такова…

М е ц а н (маха с ръка). Да де, да.

Щ у р о. Той нареди да си чакаме реда.

М е ц а н (сломено). Уви!…

Г л а с о в е. – Така е

– Стоим тук ка слънцето

– И чакаме реда си!

М о к с и. Ами аз?

М е ц а н (вика). Бързо!… Пръснете се на всички страни!… Повикайте жителите на Тихата гора!

Като реагират и коментират,

животните се изнизват навън.

На сцената остава само спящият Костенурко,

Мецан и вързаният Мокси. Мълчание.

 

М е ц а н (гледа Мокси, а после поглежда към Костенурко). Не мога да разбера, как успя да ни подведе.

М о к с и. Той ли? (Сочи Костенурко)

М е ц а н. Просто не проумявам. Изведнъж оглупяхме пред авторитета му.

М о к с и. Стават такива работи… Не сте единствените. Лошото е, че…

М е ц а н (след като е чакал). Моля?

М о к с и. За вас както и да е, но аз, Мокси!… Такова известно магаре. Без мен не може никой автор.

М е ц а н (въздъхва). Да… И вие.

М о к с и. Да стоя тук вързано като кон. А там да стоят тръните. Това е унизително.

М е ц а н. Моля ви, сега мисля за друго.

М о к с и. Добре де, тогава ме отвържете.

М е ц а н (замислено). Орелът Каменар!… Боже мой, как не се досетихме! Горкият Лиско!… (Извисява глас) Но той ще ми плати скъпо!… Каменаре (Вдига глава към небето), според мен решителният час настана!

Влиза Сивко.

С и в к о. Идат!… Хиляди!

К а ф я в к о (връхлетява). Всички бягат насам!

Нахлуват животни.

Прозвучава нещо като бойна тръба.

Мокси заревава. Прииждат последните животни.

Сцената е задръстена. Всички коментират оживено.

Мецан се е покачил на камък. Стърчи над всички. Ръкомаха. Иска тишина.

 

М е ц а н. Животни от Тихата гора!… (Всички млъкват) Благодаря ви за всичко, което сторихте. Току-що разпитах нашия нов познат и нов жител на Тихата гора – Щуро. В оня паметен ден, когато Лиско се загуби, Щуро се намирал близо до него. Той видял как една огромна птица отвлякла лисичето.

Д о б р у ш к о (извиква). Това е Каменар! . .

М е ц а н. И аз мисля така. (Мецан се изправя още) Животни, няма какво да се лъжем – ясно е, че Лиско не е вече жив. Ние скърбим заедно с неговите родители. Но само ще скърбим ли?… Можем ли да направим нещо повече?

Г л а с о в е. Можем!

М е ц а н. Можем ли да отмъстим за смъртта на нашия Лиско?

Г л а с о в е. Можем!

М е ц а н. Трябва ли да отмъстим?

Г л а с о в е. Трябва!

М е ц а н (понижава глас). И аз мисля, че трябва. Ние сме мирни животни, никому не причиняваме зло и най-много от всичко обичаме мира. Но трябва ли да оставим Орела Каменар ненаказан?

В с и ч к и. Неее!

М е ц а н. Неговото нахалство расте. Всеки ден той иска да взима жертвите си и от нас.

В с и ч к и. Това е вярно.

М е ц а н. Според мен имаме право да го накажем.

Г л а с о в е. Да го накажем!

М е ц а н (поема дъх и като оглежда всички). Съгласни ли сте?

В с и ч к и. Да!

М е ц а н. Съгласните да вдигнат ръце! (Всички дигат ръце). Пълно мнозинство… Против? (Никой не вдига ръце) Никой… (Дълга пауза) Животни, още тук трябва да ви кажа, че борбата няма да бъде лека. Знаете кой е Каменар. Той е силен и лети високо. Гнездото му е недостъпно, върху най-високата скала на Голямата планина. Стените на тази скала са гладки. Никой не може да ги изкатери. (Отново поема дъх и продължава, този път по-бавно) И все пак, трябва да направим нещо, да измислим нещо, да изработим хитър план и да победим. Как ще стане това – засега не знаем. Това ще реши Военният съвет, който ще изберем… Ето защо, без да губим време, предлагам: себе си! (Ръкопляскания) Кафявко! (Ръкопляскания) Сивко! (Ръкопляскания) И Ежко! (Ръкопляскания)… Да гласуваме! (Всички дигат ръце) Някой да възразява против някого?

В с и ч к и. Неее!

М е ц а н. Тогава ще ви помоля да се разотидете. Ние ще вземем решения, които ще ви съобщим… Бързо, по домовете си. Събирайте сили.

Животните се разотиват.

На полянката остават само Мецан, Кафявко,

 Сивко, Ежко, спящият де тектив и вързаният Мокси.

 

М о к с и. Прибрахте ми акъла, ей!

М е ц а н. Защо?

М о к с и, Ами вие, почти като хората. Кой ще ми подаде тръните?

М е ц а н (към другарите си) Това е първото заседание на Военния съвет. Кафявко, имаш думата.

К а ф я в к о. Нищо!…

М е ц а н. Какво?

К а ф я в к о. Не мога да измисля нищо.

Сивко. И аз.

Е ж к о. И аз!… Невъзможно е да влезем в гнездото. Ще се пукна от яд, че не можем да му сторим нищо.

С и в к о. А сме сто пъти по-силни.

К а ф я в к о. Той владее въздуха. Може да напада когато си иска.

М е ц а н. Това е! Откакто се помним ни напада!

М о к с и. Гладен съм!

М е ц а н. Ей, отвържете това магаре най-после! (Към Мокси) Извинете, така сме залисани, че ви забравихме.

М о к с и. Моля! Няма защо. Важното е да имаме добри обноски.

Е ж к о. А, обноски колкото щеш, но не можем да измислим, как да се справим с врага си.

М о к с и. Разбрах, че не можете.

С и вк о. А вие можете ли да ни помогнете?

М о к с и. На мен ми се яде.

С и в к о. Значи – не можете.

М о к с и. Защо не му се скарате?

Е ж к о (след като са се засмели). Вие сте забавен.

М о к с и. Не съм забавен, а съм гладен.

М е ц а н. Ей, още ли не сте го отвързали?

Внезапно влиза Добрушко.

 

М е ц а н. Кажи, Добрушко!

Д о б р у ш к о. Моето ято се състои от двеста гълъба. Готови сме да се вдигнем срещу орлите.

М е ц а н (към съвета). Какво ще кажете?

К а ф я в к о. Глупости! .

С и в к о. Много жертви, а никакъв шанс.

М е ц а н (усмихва се). Добрушко, отивай да спиш.

Д о б р у ш к о. Жалко. (Излиза)

М е ц а н. Не можем да измислим нищо.

Е ж к о. Според мен най-добре е да тръгнем, ще мислим по пътя.

С и в к о. Точно така. Все ще измислим нещо.

К а ф я в к о. Все има някакво разрешение на въпроса.

М е ц а н (решително). Викайте животните!

Всички излизат бързо.

Остават само Мокси и спящият детектив.

М о к с и (ослушва се). Тихо е като пред буря… Пак забравиха да ме развържат… А когато е тихо, най-много ми се яде.

Прииждат животните, отново напълват сцената.

 

М е ц а н (качва се на камъка). Животни, тръгваме!… Напред към Голямата планина, където живее вековният ни враг Каменар! Наредете се по шест!… Щуро!

Щ у р о (излиза напред). Кажете.

М е ц а н. Ще можеш ли да засвириш нещо?

Щ у р о (поласкан и учуден). С цигулката?

М е ц а н. Защо не?

Щ у р о. Мога. (Засвирва. Мелодията е нежна, чудесна)

М е ц а н (след като са слушали докрай). Хубаво свириш, хубава мелодия, но… нежна.

Щ у р о. Не знам друга.

М е ц а н. Не можеш ли да измислиш?

Щ у р о. В момента?

М е ц а н. Опитай!

Щуро оглежда присъствуващите .

Е ж к о. Нещо, което да ни поведе!

С и в к о. Да ни ободри!

С рязко движение Щуро вдига цигулката и

започва боен марш. Боен марш с цигулка...

Присъствуващите трепват.

Някои запяват. Останалите се включват.

Настроението нараства изведнъж.

 

ПЕСЕН

Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.

Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.

Обичаме мирът и свободата,

обичаме и да се веселим,

но тръгваме, когато ни нападнат,

за да се защитим!

Такива сме сега… Какво да правим –

такива ще си бъдеме докрай.

Това да знаят разни Каменари

и други като тях.

Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.

Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.

Пеят и маршируват на място. И неусетно тръгват, започват да излизат. Постепенно сцената се опразва.

Мокси стои неподвижно, обърнал глава към тях. Песента заглъхва. Мокси обръща глава към купчината тръни. Напъва се, опитва се да ги достигне. Напразно. Изревава. (Магнетофонен запис.)

Костенурко рипва на крака.

 

К о с т е н у р к о. Какво става, какво стана? (Разтърква очи.) Какво се е случило? (Мокси го гледа мълчаливо) Ти чуваш ли, какво те питам?

М о к с и. Гладен съм!

Затъмнение.

Пред спуснатата завеса, като пеят бодро, минават животните, тръгнали на бой.

 

 

ВТОРА ЧАСТ

Седма картина

 

Гнездото на Каменар.

Разсъмва се.

В гнездото пада първата дневна светли на.

 След това се показва част от слънцето.

Каменар и Остронокта се раздвижват.

Лиско и орлетата още спят.

 

К а м е н а р. Остронокте! (Тишина) Остронокто!

О с т р о н о к т а (сънно). Кажи, Каменаре.

К а м е н а р. Хайде! . . .

О с т р о н о к т а. Не е ли рано?

К а м е н а р. Сега пасат зайците.

О с т р о н о к т а (прозява се и се протяга). Добре, добре! (Поглежда рожбите си) Хубави орлета си имаме! . . .

К а м е н а р. Наистина.

О с т р о н о к т а. Но харесаха много лисичето. Какво ще правим?

К а м е н а р. Когато ги научим да летят, ще го забравят.

О с т р о н о к т а. И тогава? (Казва го радостно, с предвкусване.) Кажи де, тогава?

К а м е н а р. Тогава – ам!

О с т р о н о к т а. Тогава ще го изамкат!

К а м е н а р. Като нищо!

Л и с к о (събужда се). Това, което говорите, не ми харесва.

К а м е н а р (смутено). Моля?

Л и с к о. Не чух добре, но ми се стори, че говорите неприлични неща.

К а м е н а р (смутено). Остронокто, хайде!

О с т р о н о к т а. Готова съм за излитане!

Излитат.

Л и с к о (след тях). Не ви е срам! Говорят все за ядене!… И все мен, мен ядат… Как не ви омръзна да ме ядете!… И не се ли срамувате да ядете малки лисичета?… А?… Кажете де!… Поне веднъж да се засрамите!… Животните от Тихата гора ви показаха как може да се живее… (Извиква) Безсрамници!… Не стига, че забавлявам децата ви. Обърнах се на палячо! (Крещи) Злодеи!…

Орлетата се раздвижват.

 

К л ю н ч о. Лиско, защо викаш така?

Л и с к о (ядосан). Ще викам!

Ч е р н о п е р к о. На кого викаш?

Л и с к о. На едни мошеници.

К л ю н ч о. А кога ще ни забавляваш?

Л и с к о. Хм!

Ч е р н о п е р к о. Както вчера.

К л ю н ч о. И оня ден.

Ч е р н о п е р к о. Какви интересни смешки ни правеше.

Л и с к о (ядосан). Няма!

К л ю н ч о (учуден). Какво няма?

Л и с к о. Да ви правя.

Ч е р н о п е р к о. Какво?

Л и с к о. Смешки.

Ч е р н о п е р к о (учудено). Защо?

Л и с к о. Защото не заслужавате… Защото и вие сте едни… Да не казвам какви.

К л ю н ч о. Значи, ти… няма?

Л и с к о. Разберете, тъжно ми е.

К л ю н ч о (учудено). Така ли?

Ч е р н о п е р к о. Че за какво?

Л и с к о. Нямам настроение.

К л ю н ч о. Ха!…

Ч е р н о п е р к о. Че тогава…

Л и с к о (стресва се). Какво тогава?

К л ю н ч о (многозначително). Нищо тогава.

Ч е р н о п е р к о. Той не каза нищо.

Л и с к о. Но искаше да каже нещо.

К л ю н ч о. Например?

Л и с к о. Искаше да каже, че ако не ви забавлявам тогава…

К л ю н ч о (бързо). Какво тогава?

Л и с к о. Ще ме… (Замълчава)

К л ю н ч о. Какво, какво?

Л и с к о (почти заплаква, но постепенно преодолява мъката си и започва през сълзи, докато постепенно се отърсва и продължава весело, напълно по лисковски). Имало едно време..

К л ю н ч о (отдъхва си). Сега ми харесваш.

Ч е р н о п е р к о. Така може… Какво имало едно време?

Л и с к о (през хленча си). Какво имало?

Ч е р н о п е р к о. Ти каза, че имало едно време.

Л и с к о. Че какво може да е имало едно време?

Ч е р н о п е р к о. Не знам. Сега ще разберем.

К л ю н ч о. Говори.

Ч е р н о п е р к о. Днешната приказва да бъде по-хубава от всичките.

Л и с к о. Не е ли по-добре да играем на една игра?

К л ю н ч о. Каква?

Л и с к о. Утре ще ви разкажа приказка, а днес да играем на една игра.

Д в е т е. Каква игра?

Л и с к о. Да се обиждаме. Вие ще ми казвате нещо обидно и аз ще ви казвам нещо обидно. Да видим кой ще се обиди пръв. Който се обиди пръв – губи.

К л ю н ч о. Иха!… Много хубаво!

Ч е р н о п е р к о. Почвай!

Л и с к о. Вие сте мамини синчета!

К л ю н ч о. А ти… ти си… такова… Черноперко, какво е той?

Ч е р н о п е р к о. Петел!

К л ю н ч о. Ти си петел!

Л и с к о. А вие сте глупаци!

К л ю н чо. А ти си… Черноперко, какво е той?

Ч е р н о п е р к о. Клюнчо, чакай да измисля… Той е, той е… Ти си петел!

К л ю н ч о. Това го каза.

Ч е р н о п е р к о. Така ли! Че тогава какво може да бъде?

К л ю н ч о. Кокошка!

Ч е р н о п е р к о. Да, той е кокошка!

Л и с к о. А вие сте подлеци!

Ч е р н о п е р к о. Тогава да му кажем глупак.

К л ю н ч о. Той ни нарече глупаци.

Ч е р н о п е р к о. Какво да му кажем?

К л ю н ч о. Камък!

Ч е р н о п е р к о. Ти си камък!

Л и с к о. А вие сте синчета на подли и омразни, презрени и долни същества!

К л ю н ч о. Умее да говори този Лиско, ей!

Ч е р н о п е р к о. Ти си вятър!

Л и с к о. Вие сте празни глави!

К л ю н ч о. Черноперко?

Ч е р н о п е р к о. Какво?

К л ю н ч о. Не ни ли обиди много?

Ч е р н о п е р к о. Много ни обиди.

К л ю н ч о. Ааа, ти обиждаш много!

Ч е р н о п е р к о. Но ние пак ще го изядем!

К л ю н ч о. Ох, как ще го изядем!

Л и с к о. И никой няма да ви забавлява.

Ч е р н о п е р к о. Ще те изядем, като ни научат да летим.

К л ю н ч о. Те и без това други ден ще ни учат да летим.

Ч е р н о п е р к о. Тогава ще го…

Л и с к о. Тогава млъквам!

К л ю н ч о. Ако млъкнеш, ще те изядем тази вечер.

Л и с к о. Ох, не знам какво да правя!

Ч е р н о п е р к о. Разказвай приказки!

К л ю н ч о. Измисли нова игра!

Л и с к о (въздъхва). Добре. Ще играем на жмичка

К л ю н ч о. Какво е товя?

Л и с к о. Затворете очите си и започнете да броите. Щом кажа „хайде”, ще ме търсите.

К л ю н ч о. Добре.

Ч е р н о п е р к о. Хубава игра.

К л ю н ч о. Започваме!… Черноперко, затвори очите си.

Двете орлета чатварят очи, обръщат се към обратната страна и започват да броят.

 

Д в е т е. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем…

Л и с к о (високо, но на себе си). Добре си броите вие, но къде да бягам? (Поглежда надолу) Скалата е гладка и висока най-малко сто километра!

Затъмнение.

Осма картина

Прикритие в подножието на Голямата планина.

Появява се Сивко. Оглежда се на всички страни, търси наоколо нещо подозрително и чак тогава дава знак на останалите да идват. Влиза Кафявко, после Мецан и Ежко.

 

Сивко. Мисля, че тук е добре.

Кафявко (оглежда се). И на мен ми харесва. Мецане, какво ще кажеш?

М е ц а н. Погледнете (Сочи нагоре и встрани)

Е ж к о. Какво?

М е ц а н. Знаете ли какво е това? (Всички гледат нагоре)

Е ж к о. Нищо не виждам.

К а ф я в к о. А!… Нима сме толкова близо?

С и в к о. Скалите! (Сочи)

К а ф я в к о. Не само скалите.

М е ц а н. Не виждате ли и гнездото?

В с и ч к и. Ааа!

К а ф я в к о. Трябва да бъдем внимателни.

М е ц а н. Никакво шарене насам-натам!… Кажете на останалите да се скрият в гората и да чакат заповедите на Военния съвет.

С и в к о. Колко ще чакаме?

М е ц а н. Не знам. Може би ден, може би два, а може и петнайсет. Тук ще измислим плана, оттук ще се надигнем срещу нашия вековен враг.

К а ф я в к о. Не виждам как. Какво можем да му сторим?

Е ж к о. Нищо.

Сивко въздъхва. Ежко въздъхва.

М е ц а н. Но трябва!

Е ж к о. Е, да!… Трябва!

М е ц а н. Ежко, разколебаваш ли се?

Е ж к о. А, неее, но…

К а ф я в к о. Което значи – да

Е ж к о. Защо?

К а ф я в к о. Е да, де!…

С и в к о. Уж не, а пък да.

Е ж к о. Моля ви се! Ще се обидя. Аз съм член на Военния съвет!

М е ц а н. Между нас казано, и аз не съм много сигурен, че ще победим.

Е ж к о. А трябва! Длъжни сме да победим. Да съборим вековния си враг и да му наложим волята си. (Всички го гледат учудено) Нито крачка назад! Само напред!… Така ли искате да говоря?

Смях.

Сивко наблюдава пръста си,

 на който е кацнала някаква калинка.

(И за него и за публиката тя е въображаема.

Само ще чуваме гласа ѝ)

 

М е ц а н. И все пак, струва ми се, че има начин да се проникне в гнездото на Каменар. Но какъв е този начин? Това се питам сега.

С и в к о. И аз се питам същото. (Наблюдава пръста си)

К а ф я в к о. Имайте пред вид, че ей там, горе, гората свършва. От нея до гнездото е само храсти и трева

Е ж к о. И скала.

К а ф я в к о. Няма къде да се прикрием, няма как да се придвижим незабелязано.

М е ц а н. Не ми разказвайте неща, които знам.

Е ж к о. Тогава извинявай.

М е ц а н. И все пак, трябва да се направи нещо особено. Нещо много особено.

Е ж к о. Умирам да правя особени неща.

С и в к о (вдига ръка пред носа си). Калинке-малинке, къде ще отлетиш? Издигни се нависоко, над полето тъй широко и където се насочиш, аз след тебе ще вървя, чак до края на света!.. Калинке-малинке, къде ще отлетиш?… Оппалаааа! (Следи я с поглед) Изчезна!…

М е ц а н. Сивко, какво правиш?

С и в к о. Една калинка…

К а ф я в к о. Сега ще си играем с калинки.

С и в к о. Извинявайте.

М е ц а н. Представете си, че не се вмъкнем в гнездото?

К а ф я в к о. Какво?

С и в к о. Защо?

М е ц а н. Нищо. Можем и да не се вмъкваме в гнездото.

Е ж к о. Не разбирам.

К а ф я в к о. И аз.

М е ц а н. Представете си, че го накараме той да дойде при нас. (Мълчание. Пауза) Той!… (След нова пауза) Каменар… (След нова пауза) Орелът.

С и в к о (с ирония). Ще го поканим и ще го чакаме.

К а ф я в к о. На специално място.

Е ж к о (иронично). С нещо специално за ядене.

М е ц а н (след пауза). Нещо подобно.

К а ф я в к о. Мецане, ти си луд.

М е ц а н. Защо бе, Вълчо Кафявко?

К а ф я в к о. Нещо ти е станало.

С и в к о (изведнъж). Другари, ние сме глупаци!

Всички го поглеждат с укор.

К а ф я в к о. Защо?

Е ж к о. Зайко Сивко, кажи защо сме глупаци?

С и в к о. Защото… тази калинка ме учудва… Нещо ми се вижда съмнителна.. (Пауза) През цялото време стоя между нас и внезапно отлетя някъде.

К а ф я в к о. Не е вярно!

С и в к о. Защо?

К а ф я в к о. Преди пет секунди я видях отново.

С и в к о. Къде?

К а ф я в к о. На рамото ми. (Удря бързо рамото си) Жалко! (Следи я с поглед) Не можах да я хванс.(Всички вдигат ръце и тръгват след Калинката).

След малко се връщат. Мълчат гузно.

М е ц а н (мрачно). Тя е подслушала всичко… Казахме ли нещо особено?

К а ф я в к о. Сякаш не знаеш. Казахме всичко!…

С и в к о. Как да влезем в гнездото или пък да срещнем Каменар другаде.

М е ц а н (мрачно). Това не ми харесва

С и в к о. Постъпихме глупаво.

Е ж к о. Не съобразихме, че сме на чужда територия.

С и в к о. Допуснахме чужд между нас.

Е ж к о. Все пак – беше нищо и никаква калинка. Едва се забелязва.

М е ц а н (многозначително). Тъкмо затуй.

К а ф я в к о. И… трябва ли… да… допуснем?…

М е ц а н (мрачно). Де да знаеш?

С и в к о. Искаш да кажеш, че… може би… тази малка… калинка?

М е ц а н (отрязва). Да!… Почти съм сигурен! (Голяма пауза)

К а ф я в к о. Да съобщим ли на останалите животни каква глупост сме направили?

М е ц а н. Мисля, че е рано.

С и в к о. Но кажете, дявол да го вземе, какво може да стори тази малка буболечица?

М е ц а н. Всичко!

К а ф я в к о. За нея вече е ясно, че искаме да проникнем в гнездото на орела.

С и в к о. И вие мислите, че ще му съобщи?

М е ц а н. Не знам… Не току-тъй се въртеше около нас.

С и в к о. Добре де. А защо ще му съобщава?

М е ц а н. Калинката живее в тази гора. Тук Каменар е най-силният, а тя – най-беззащитната. Представете си, че иска да му се подмаже.

С и в к о. Добре де. Така ли ще стоим?

М е ц а н. Ах, тази подла твар! Нищо и никакво животинче с червени крилца и точици!… Украшение на природата, а на каква подлост е способно.

К а ф я в к о. На този свят най-мразя подлизурките! От тях може да се очаква всичко

Е ж к о. Стига ѝ само да ни предаде.

С и в к о. Мислите ли, че може да отлети чак до гнездото на Каменар?

М е ц а н. Защо пък не?

С и в к о. От края на гората до гнездото има най-малко един километър.

М е ц а н. Първо ще лети, а после ще пропълзи по скалата – право в гнездото.

К а ф я в к о. Тази ужасна твар може да лети и да пълзи!… Това е подигравка на природата! Нещо което пълзи, да може да лети!,

Е ж к о. Ще пропълзи. И ще разкаже за нас на Каменар.

М е ц а н. Проклета калинка!… Искам да отмъстя за Лиско!

Е ж к о (изкрещява). Вижте!… Погледнете! (Сочи високо пред себе си)

М е ц а н (учудено).. А!…

Е ж к о. Три калинки!

К а ф я в к о. Приближават се!

С и в к о. Кацнаха на клончето!

М е ц а н (вика силно). Добрушко!… Гълъбът Добрушко!

Д о б р у ш к о (влиза бързо). Кажи, Мецане!

М е ц а н. Добрушко, гълъбе мой, покрийте с ятото небето над нас! Тези калинки са наши пленници!

Д о б р у ш к о. Сега! (Изчезва)

К а л и н к а т а. Добър ден!

Членовете на Военния съвет се споглеждат.

 

С и в к о. Ей, нахалнице, какво искаш?

К а л и н к а т а. Добър ден!

К а ф я в к о. Ще видиш ти „добър ден”!…

К а л и н к а т а (да не забравяме, че не я виждаме) Защо ни гледате така? Не искате ли да си поговорим?

М е ц а н. За какво да говорим? Ние сме тръгнали да извършим едно дело… Никога не сме мислили да ви причиняваме зло. Може би сте чували за Тихата гора…

К а л и н к а т а. Затова сме дошли.

М е ц а н. За какво?

К а л и н к а т а. Да ви помогнем… (Пауза) Аз съм Осемте точки. Придружават ме Шестте точки и Деветте точки.

М е ц а н. Какво искате от нас?

К а л и н к а т а. Да ни разкажете всичко.

В т о р а  к а л и н к а. Ще се опитаме да ви помогнем.

М е ц а н. Вие? Да ни помогнете?

К а ф я в к о. Как?

Смях. Мецан, Кафявко, Ежко и Сивко започват да се увличат от смеха си и не могат да спрат.

 

К а л и н к а т а (след като настъпва тишина). Чували сме за вас. Макар да живеем в Боровата гора, искаме да ви помогнем. Доколкото разбрахме, искате да отмъстите за нещо на Орела Каменар.

С и в к о. Той отвлече и изяде най-симпатичното лисиче Лиско!…

К а л и н к а т а. Само това ли?

М е ц а н. Вече цял век откакто Каменар… Трябва да му дадем урок.

К а ф я в к о. Искаме да живеем спокойно.

Калинката. Да. (Въздъхва) Вие не можете да проникнете в гнездото му.

Мецан. Но ако го принудим да сключим някакъв договор, ще бъде добре.

К а л и н к а т а. Слушайте!… От края на гората до гнездото на орела има стръмно разстояние около километър.

М е ц а н. Да.

К а л и н к а т а. Ние можем да се наредим една до друга на десет сантиметра, чак до гнездото.

М е ц а н. Е?

К а л и н к а т а. Една от нас може да влезе в гнездото.

М е ц а н. И какво от това?

К а л и н к а т а. Може да наблюдаваме и подслушваме всичко, което става в гнездото.

С и в к о. Охо!

М е ц а н (нетърпеливо). И после?

К а л и н к а т а. Че малко ли е? Калинката, която ще бъде вътре ще съобщава всичко на калинката, която е до нея. Тя на другата и така нататък… Нещо като безжичен телеграф. Всичко ще стига до ухото ви.

К а ф я в к о. Идеално!

М е ц а н. И все пак… Какво ще спечелим?

К а л и н к а т а. Ще знаете всяка минута какво става в гнездото.

М е ц а н (рязко). Стой!… Измислих!.. Щом орелът излети на лов, калинките ще ни съобщят. Ще знаем посоката. В същото време по тази посока ще поставим някое малко животно от нашите за примамка.

С и в к о. Какво животно?

М е ц а н. Ще изберем такова, което е любимата храна на Каменар. Калинке, имате ли достатъчно калинки? Ще ни трябват много… Аз и Кафявко ще бъдем скрити в храстите. Каменар ще види жертвата и ще се спусне върху нея. Тогава ще скочим и ще го хванем за краката.

Е ж к о. Не е лошо.

К а ф я в к о. Чудно измислено!

С и в к о. Браво!

М е ц а н. Само че (Поглежда към Калинката), Калинке, имате ли достатъчно калинки?

К а л и н к а т а. Туй се мъча да разбера… На всеки десет сантиметра по една. Значи… за един километър колко калинки ще ни трябват?… Ей, разсеяна съм и не мога да го сметна. А, Ежко? Колко?

М е ц а н. Калинке! …

К а л и н к а т а (да не забравяме, че само гласът ѝ). Да.

М е ц а н. Имате ли десет хиляди калинки?

К а л и н к а т а. Уха! Веднага ще събера десет хиляди!

М е ц а н. И ще ги наредиш да направят безжичен телеграф?

К а ф я в к о. От края на гората…

Е ж ко.  …до гнездото на орела!

М е ц а н. Искаме да изградиш най-голямото разузнаване в света!

К а л и н к а т а. Уха!… Тръгвам!… Довиждане!

М е ц а н. Довиждане!

К а ф я в к о. Довиждане, Калинке.

Е ж к о. Довиждане, Осем точки!

М е ц а н (въздъхва). Остава да решим най-важното. (Всички навеждат глави. Тягостно мълчание). Тежка задача!…

Е ж к о. Лично аз… Ако питате мен… Моето мнение…

М е ц а н (рязко). Говори направо!

Е ж ко. Аз се противопоставям.

М е ц а н. Защо?

Е ж к о. Не е хуманно.

К а ф я в к о. А пък аз мисля, че доброволци ще се намерят.

Е ж к о. Ще се намерят и въпреки това… (Млъква)

К а ф я в к о. Какво?

Е ж к о. Не трябва да допуснем. Нямаме право да рискуваме живота на другите.

С и в к о. Ежко, разбери, тук няма риск. Кафявко и Мецан ще скочат върху него преди да…

К а ф я в к о. Точно така!… Ще го хванем преди да…

Е ж к о. И все пак, помислете. (Дълга пауза с напрегнато мълчание. Ежко се раздвижва) Добре, отстъпвам. Убедих се, че Кафявко и Мецан ще се хвърлят навреме. Но посочете животното, което да поставим като примамка.

М е ц а н (след новата пауза). Приемаме ли?

В с и ч к и. Приемаме.

М е ц а н. Става въпрос кого да поставим в клопката.

К а ф я в к о. Ясно, че нещо крехко. Трябва да изберем най-крехкото животно и да го поставим на определено място.

С и в к о. Има ли смисъл да разсъждаваме?

М е ц а н. Какво искаш да кажеш?

К а ф я в к о. Зайко, какво искаш да кажеш?

Е ж к о (продължава тона на престореност). Наистина, Зайко Сивко, какво искаш да кажеш?

С и в к о. Искам да кажа, че аз съм крехко животно и останалото се подразбира от самосебе си.

В езапно влиза Рогчо.

 

Р о г ч о. Добър ден.

Пауза.

 

М е ц а н (най-после, с полуусмивка.). Добър ден, козленце!

Р о г ч о. Аз съм Рогчо. Живея в тази планина. Ние козите, мразим Каменар.

М е ц а н. Е?

Р о г ч о. Нищо, де… Казвам ли нещо? Само казвам, че съм Рогчо.

М е ц а н. Признай, че си подслушвал.

Р о г ч о. Признавам.

М е ц а н. Кой те праща тук?

Р о г ч о. Калинките, които строят кабел.

М е ца н. Кой ти каза, че строят кабел?

Рогчо. Видях ги да се нареждат по скалата и ми казаха да ви потърся.

М е ц а н (една сдържа смеха си). Защо?

Р о г ч о. Да ви помогна.

Е ж к о. Защо да ни помагаш?

Р о г ч о (учудено). Как? Нали ще… Каменар?

М е ц а н. Слушай, козленце (Съветът си разменя погледи), имаш ли родители?

Р о г ч о (замисля се). Не.

М е ц а н. Нито татко, нито мама?

Р о г ч о. Нито едното, нито другото.

М е ц а н. Къде са баща ти и майка ти?

Р о г ч о. Отвлече ги Каменар.

М е ц а н (гледа го косо). Отвлече ги, казваш?

Р о г ч о. Аха!

М е ц а н. Толкоз големи животни и ги отвлече?

Р о г ч о. Отвлече ги, докато бяха малки.

М е ц а н (мъчи се да не прихне, както и останалите). А теб… кой те роди?

Р о г ч о (заплаква).

М е ц а н. Защо плачеш?

Р о г ч о. Защото никога не съм имал нито татко, нито мама. Родило съм се кръгло сираче.

М е ц а н. Как се казва майка ти?

Р о г ч о. Тихото Копито.

М е ц а н. А татко ти?

Р о г ч о. Златният Рог.

М е ц а н. Нали каза, че си сираче?

Р о г ч о. Да, ама те са родили братчето ми. А аз съм си кръгло сираче.

М е ц а н. Ти си кръгъл лъжец!

К а ф я в к о. Слушай, Рогчо, защо лъжеш?

Р о г ч о. От скука… Е, кажете, какво да правя? Нямам с кого да играя, не ме пускат самичко, непрекъснато ми набиват в главата, че ще ме изяде Каменар. Непрекъснато се страхувам да не ме изяде Каменар. При това положение не ми остава нищо, освен да лъжа.

М е ц а н . Как избяга от родителите си?

Р о г ч о. Не знам. Сега не мога да си спомня.

С и в к о. И какво искаш?

Р о г ч о. Питам дали случайно нямате нужда от мен.

М е ц а н. Казвам ти, че нямаме.

Р о г ч о. Защо бе, нали ще бием Каменар?

М е ц а н (строго). Оттук направо при родителите си!… Разбра ли?

Р о г ч о. Разбрах.

М е ц а н. Да те няма!… Довиждане! (Рогчо излиза) Ех, само да му предложим и ще подскочи от радост! …

С и в к о. Герой!

К а ф я в к о. И месцето му е добро.

М е ц а н. Идеален за примамка.

Р о г ч о (влиза внезапно). Съгласен!

М е ц а н (извиква). Марш оттук!… Още ли си тук?

Р о г ч о. Развърза ми се обувката. Спрях да си я вържа.

М е ц а н. Лъжец, ти нямаш обуща!

С и в к о. Имаш копитца.

Р о г ч о. Така ли? (Поглежда краката си) Наистина!… Не съм забелязал… Довиждане. (Излиза)

М е ц а н. Сивко!

С и в к о. Какво!

М е ц а н. Примамката ще бъдеш ти. Понеже си заяк, през цялата нощ ще се упражняваш да се превърнеш в зайче. Ще те поставим в края на гората. Щом калинките съобщят, че Каменар излита на лов, ще застанеш в края на гората и ще се правиш на зайче.

С и в к о. Ще опитам.

М е ц а н. Много е важно да се превърнеш в малко сладко зайче.

Затъмнение.

 

Разсъмва се. Пука се утрото.

Мецан, Кафявко и Ежко се събуждат.

М е ц а н (разтрива очи). Струва ми се, че днес ще става, каквото ще става.

К а ф я вк о. Ежко, къде е Сивко?

Е ж к о. Вдетенява се.

М е ц а н. Без подигравки!

Ежко. Искам да кажа, че се упражнява да става зайче.

М е ц а н. Горкият Сивко! Цяла нощ не е мигнал. Прави репетиции… Изглежда, че е трудно да се превърнеш отново в дете.

Влиза Сивко.

Всички го гледат изумено.

Сивко играе на зайче: подскача, издава тънки звуци,

премята се и рецитира:

С и в к о (рецитира). Аз съм зайченце игриво!… (Тръска глава) Сбърках!… Не игриво, а мъничко! (Започва отново)

Аз съм зайченце мъничко,

като шушчица, тревичка –

зайченце таквоз, игриво,

сиво-бяло, бяло-сиво… Добре ли е?

(Всички мълчат) Мецане, успях ли да се превърна в дете?

М е ц а н. Горе-долу!

С и в к о. Сладко ли ще ме изяде Каменар?

М е ц а н. Как да ти кажа, Сивко… Ще видим

С и в к о (въздъхва). Е от това „ще видим” най-много се страхувам!…

М е ц а н. Ще гледаме да не те изяде.

С и в к о. Знаеш ли, все ми се струва, че ще бъде по-добре, ако не ме изяде, отколкото, ако ме изяде.

К а л и н к а т а. Ало!

К а ф я в к о (стреснато). Кой е?

К а л и н к а т а. Калинката Осемте точки!…

М е ц а н (радостно). Здравей!…

К а л и н к а т а. Кабелът е вече готов!… Остават още няколко метра.

Е ж к о. И вече ще знаем какво става в гнездото на орела?

К а л и н к а т а. След няколко минути последната, най-смелата, калинка ще влезе в самото гнездо.

К а ф я в к о. Представяте ли си – в гнездото на Каменар!

Е ж к о. На вековния ни враг!

М е ц а н. Този, който всеки ден убива един от нас!

С и в к о. А днес – мен!

М е ц а н (ентусиазирано). Но ние няма да те оставим!

С и в к о. Дано!… Не знам защо, предпочитам да съм жив, отколкото мъртъв. Не мога да си обясня, защо предпочитам така.

К а л и н к а т а (внезапно). Внимание!

Всички трепват.

М е ц а н. Какво има?

К а л и н к а т а. Внимание!… Първото съобщение на най-смелата Калинка!

М е ц а н. Казвай!

К а л и н к а т а (долага). Какво да правя? Още не съм в гнездото, но и оттук се вижда, че Каменар и жена му Остронокта не спят в него, а на скалата. Да влизам ли в гнездото?

М е ц а н (извиква). Да!…

К а л и н к а т а (повтаря). Да!

М е ц а н. Чудно защо е така?… Все пак, надникни в гнездото! Ако в него няма нещо особено, наблюдавай неприятеля отвън!

К а л и н к а т а. Ако в гнездото няма нищо особено, наблюдавай неприятеля отвън!

М е ц а н (на своите). Това, разузнаването, е страшно важно нещо!

С и в к о. Сега ще знаем поне какво правят орлите.

К а ф я в к о. Кого са отнесли за обед или вечеря.

М е ц а н (тъжно). Но само ще знаем и нищо повече.

К а л и н к а т а. Внимание!… Второ съобщение!… Внимание!… А!… А!… Внимание!… Не може да бъде!… Внимание!… В гнездото има две орлета и едно лисиче!…

М е ц а н (извиква). Вввода!… Бързо вода!

С и в к о. Защо ти е?

М е ц а н (развълнувано). Защото ще припадна.

Е ж к о. Лиско е жив!

М е ц а н. Жив е!… Нашият Лиско е жив!

К а ф я в к о. Урааааа!

С и в к о. Да живее Лиско!

Заинтригувани от виковете им,

бързо прииждат част от останалите животни.

Трупат се край Мецан, питат.

 

– Какво има?

– Какво е станало?

– Защо викате?

М е ц а н. Защото е жив!…

С и в к о. Разбирате ли?

К а ф я в к о. Неочаквано!

М е ц а н. Жив!

Г л а с. Кой е жив?

М е ц а н. Лиско.

С и в к о. Кой друг, освен Лиско!

К а ф я в к о. Това хитоо малко животинче!

М е ц а н. Тишина… Моля за тишина!… Калинке!

К а л и н к а т а. Да.

М е ц а н. Какво прави Лиско?

К а л и н к а т а. Спи. Сгушено между орлетата.

М е ц а н (не сдържа изненадата си). Боже мой!…

К а ф я в к о. Какво да правим сега?

М е ц а н. Това променя плановете ни!… Веднага съобщете на Лисан и Лиса, че синът им е жив!… Калинке!

К а л и н к а т а. Да.

М е ц а н. Предай по кабела!… Да се следи и долага за всяка подробност, която се извършва в гнездото!

К а л и н к а т а (предава). Да се следи и долага за всяка промяна, която става в гнездото!

Затъмнение.

 

 

Девета картина

Гнездото.

Каменар се събужда. Прозява се. Протяга ръце.

К а м е н а р. Остронокта!… Остронокта!

О с т р о н о к т а (сънливо). Кажи, Каменаре… (Протяга се)

К а м е н а р. Ще идваш ли с мен?

О с т р о н о к т а (сънливо). Да… Коя посока ще хванем?

К а м е н а р. Мисля, че дойде ред на Рогчо. (Смее се) Какво ще кажеш?

О с т р о н о к т а. Това козле ме ядосва. Все ни избягва.

К а м е н а р. Да, но днес…

О с т р о н о к т а. Виж ги! (Сочи рожбите си)

К а м е н а р. Не ги събуждай!

О с т р о н о к т а. А кога ще дойде редът и на Лиско?

К а м е н а р (многозначително). Мисля, че скоро. Утре ще учим малките да летят.

О с т р о н о к т а (весело). И тогава?…

Д в а м а т а. Ам!… (Смеят се)

К а м е н а р. Хайде! (Отлита)

След него отлита и Остронокта.

Черноперко се събужда.

 

К л ю н ч о. Черноперко!…

Ч е р н о п е р к о (сънливо). Какво?

К л ю н ч о. Лиско!

Л и с к о (сънливо). Какво има?

К л ю н ч о. Събудете се!

Ч е р н о п е р к о. Защо?

К л ю н ч о. Защото аз се събудих.

Ч е р н о п е р к о. Глупак!… (Протяга ръце) Какво ще правим днес?

К л ю н ч о. Лиско, какво ще правим днес?

Л и с к о. Да поспим още малко?

К л ю н ч о. Не искам!… Какво ще измислиш днес?

Л и с к о. Чакай да се разсъня де. Още не съм се събудил.

К л ю н ч о (разтърсва го). Събуди се!…

Л и с к о. Ей, ама това, орлите, сте голяма напаст!

Ч е р н о п е р к о. Почвай!

К л ю н ч о. Нещо хубаво!

Ч е р н о п е р к о. И забавно!

К л ю н ч о. Защото…

Л и с к о. Какво – защото?

К л ю н ч о. Защото, ако не измислиш… (Орлетата се смеят)

Ч е р н о п е р к о. Ще те…

К л ю н ч о. Из…

Ч е р н о п е р к о. …я…

К л ю н ч о. …дем!

Л и с к о. Слушайте какво ще ви кажа, преди да умра… няма нищо по-зловещо от това, да натрапваш силата си!

К л ю н ч о. Хайде!

Л и с к о. И глупостта си.

Ч е р н о п е р к о. Почвай!

Л и с к о. Само защото си по-силен!

К л ю н ч о. Е, хайде де… Чакаме!

Ч е р н о п е р к о. Измисли нещо много смешно.

Л и с к о. Аха! Така се измислят те, смешните работи!… Лесно се измислят тъжните работи. А смешните се измислят трудно.

К л ю н ч о. Хайде – стихотворение!

Л и с к о (слисан). Какво?

Ч е р н о п е р к о. Да бе, защо не му друснеш едно стихотворение?

Л и с к о. Ами, да се опитам.

К л ю н ч о. Какво чакаш?… Хайде, че ми се лети.

Ч е р н о п е р к о (изненадано). Какво?

К л ю н ч о. Лети ми се!… Да изненадам татко.

Ч е р н о п е р к о (изкрещява). Не!… Няма!

К л ю н ч о. Няма де, няма!… Хайде, Лиско.

Ч е р н о п е р к о. Стихотворението!

Л и с к о. Сега. (Пауза, замисля се) Стихотворение, казвате…

О р л е т а т а. Да.

Л и с к о. Хм!… Измислих! (Рецитира)

Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!

Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!

К л ю н ч о (след пауза). Това ли е?

Л и с к о. Да.

К л ю н ч о. Не ми хареса.

Ч е р н о п е р к о. Друго!…

Л и с к о. Друго, ама съм уморен!

О р л е т а т а. Хайде!

Л и с к о. Добре. Едно философско. (Рецитира)

Колкото е далеч от земята до небето, толкова е далеч от небето до земята.

Колкото си висок от петите до главата, толкова си висок от главата до петите.

К л ю н ч о (след размисъл). И това не ми!

Ч е р н о п е р к о. И на мен не ми!

Л и с к о. Защото е философско бе, глупаци!… А това? (Рецитира)

„Да бъдеш

или да не бъдеш –

това е въпросът!…”

Харесва ли ви?

Ч е р н о п е р к о. Никак!

К л ю н ч о. Ама никак!

Л и с к о. Защото е от Шекспир бе, простаци!… Затуй не ви харесва.

К л ю н ч о. Дай нещо по-така!

Л и с к о. Добре!… (Рецитира)

Защо ти са перата?

– За моите крила!

Защо ти са крилата?

– Да мога да летя!…

К л ю н ч о. Това е хубаво!

Ч е р н о п е р к о. Не!… Спри!… Това го забранявам!

Мълчание. Пауза.

 

К л ю н ч о. Лети ми се!…

Ч е р н о п е р к о. Не! (Към Лиско) Ти нарочно!

Л и с к о. Какво нарочно!

Ч е р н о п е р к о. Го… такова… Защо за летене? Не виждаш ли, че е малко перком и щр тръгне?

К л ю н ч о. Ох, как ми се лети!

Ч е р н о п е р к о. Не!

К л ю н ч о. Да полетя малко из въздуха!

Ч е р н о п е р к о. Не!… Ще те обадя на мама!

К л ю н ч о. Добре де!… Ииии!… Няма!…

Ч е р н о п е р к о (към Лиско). Сега нещо друго.

Л и с к о. Какво?

К л ю н ч о. Ама да не повтори нещо.

Л и с к о. Добре де, да си бием шамари.

К л ю н ч о. Как?

Л и с к о. Ето! (Удря шамар на Клюнчо) Така!

К л ю н ч о. Ох! (Държи страната си) А аз?

Л и с к о. Ти на Черноперко!

К л ю н ч о. Как?

Л и с к о. Така! (Удря шамар на Черноперко)

Ч е р н о п е р к о. Ох! (Хваща страната си) А аз?

Л и с к о. Ти на Клюнчо.

Ч е р н о п е р к о. Как?

Л и с к о. Така! (Удря шамар на Клюнчо) Хубава игра, нали?

Както държат страните си,

Черноперко и Клюнчо отговарят с по едно да.

 

Л и с к о. Разбрахте ли как?

К л ю н ч о. Не точно.

Л и с к о (удря го отново). Ето как.

К л ю н ч о. Това – той. Така ли?

Л и с к о. Да.

К л ю н ч о. А аз?

Л и с к о. Ти на него! (Удря Черноперко) Така!

Ч е р н о п е р к о (държи отново страната си). Хайде да сменим играта.

Л и с к о. Нали е хубава?

К л ю н ч о. Лети ми се!

Ч е р н о п е р к о. Не!

К л ю н ч о. Ти защо ме удари?

Ч е р н о п е р к о. Ти ме удари!

К л ю н ч о. Да ама и ти ме удари! Затова пък аз ще летя!

Ч е р н о п е р к о. Не!… Ще те обадя!

Клюнчо (запява и тръгва към края на гнездото). Защо ми са перата? – За моите крила. Защо ми са крилата? – Да мога да летя!

Ч е р н о п е р к о (крещи). Върни се!…

Затъмнение.

Десета картина

Прикритието в подножието на Голямата планина.

Мецан, Сивко, Кафявко и Ежко заседават.

Всички са замислени.

Е ж к о (въздъхва). Не знам!… И така лошо, и така лошо!

К а ф я в к о. Отначало смятах, че трябва ла го предупредим.

С и в к о. И да се издадем.

М е ц а н. Ах, този Рогчо!… Каква беля може да ни докара!… Ако го предупредим, че ще го нападат, ще го спасим. Но с това можем да се издадем… Ух!… Вече ме заболя главата!…

К а ф я в к о. Да приемем предложението на Мецан.

Е ж к о. Точно така!… Ще се въртим край Рогчо. Нападнат ли го – ще скочим върху орлите!…

К а ф я в к о. Но ще се скрием ли добре?

С и в к о. Мислите ли, че орловите очи няма да ни видят?

М е ц а н. Ах, този Рогчо!… (Към Калинката) Калинке, нещо ново?

К а л и н к а т а. Засега – нищо… Клюнчо е кацнал на края на гнездото и повтаря стихотворението на Лиско… Нищо особено… Внимание!… А!… Става нещо съвсем неочаквано!

М е ц а н. Какво?… Казвай!

К а л и н к а т а (извиква). Клюнчо излетя… Да! Той излетя!

М е ц а н (поглежда нагоре). Вече се вижда и оттук.

К а ф я в к о. Ето го – лети!

С и в к о. И пее!

М е ц а н. Но май, че не може да лети!

Е ж к о. Неуверен е!

К а ф я в к о. Не може да се задържи…

Е ж к о. Ами!.. Ще се задържи!

М е ц а н (внезапно извиква). Добрушко!… Гълъби!… Добрушко, бързо!

Влиза Добрушко.

 

Д о б р у ш к о. Кажи, Мецане!

М е ц а н. Добрушко, гълъбе мой, във вас ни с спасението! Повикай ятото си!

Веднага връхлитат гълъбите.

Д о б р у ш к о. Ето ги! От моето ято!

М е ц а н. Гълъби!… Виждате ли го! Това е орел! Малък орел!… Може би ще падне. Но ако не падне, накарайте го да падне.

Д о б р у ш к о. Къде?

М е ц а н (вика). В ръцете ни!

Д о б р у ш к о. Разбрах! (Към ятото) Гълъби, трябва да свалим орлето на земята!

Г л а с о в е. Да.

Д о б р у ш к о. Ще се справим ли?

Г л а с о в е. Ще се справим!

Д о б р у ш к о. Гълъби, за първи път гълъби излитат срещу орел. Не забравяйте, че всеки има за какво да отмъщава!…

Г л а с о в е. Напред!

– Срещу орлето!…

Д о б р у ш к о. Ако успеем, Лиско ще бъде спасен!

С викове и насърчения ятото излита. Всички го следят с погледи.

Г л а с о в е. Точно така!

– Сега направо!

– Настигат го!

Ръкопляскане.

– Вече са над орлето!

– Орлето е под тях!

– Браво!

Ръкопляскания.

– Вижте, вижте!

– Какво бе, какво?

– Идват!

– Орлето не се подчинява!

– Те го избутват надолу!

– Урааа!

М е ц а н. Браво, Добрушко!

Е ж к о. Насам!

М е ц а н. Свалете го тук!

К а ф я в к о. При нас!

Гълъбите начело с Добрушко изтикват

пред себе си на сцената Клюнчо.

Изправят го пред Мецан.

 

М е ц а н (доволен, усмихнат). Ей, как се казваш?

К л ю н ч о. Клюнчо!

М е ц а н (погалва го по главата). Браво, Клюнчо! Нямаш си представа каква услуга ни направи.

К л ю н ч о. Искам в гнездото!

М е ц а н (привидно учуден). Защо?

К л ю н ч о. Там ми е мястото.

М е ц а н. А на Лиско мястото в гнездото ли е? (Мълчание) Не е ли по-добре ти да си отидеш в гнездото, а Лиско да си дойде тук?

К л ю н ч о (сякаш ще проплаче). Да, ама татко ще ви избие!

М е ц а н. Това вече ще видим!… Отведете го!

Отвеждат Клюнчо

М е ц а н. Гълъби, бях приготвил голяма реч, но я забравих. Големият подвиг не се нуждае от голяма реч. Мога да кажа само това: за вас в Тихата гора це се пеят песни. За подвига ви нашите деца ще учат в училище. За това – как гълъби излитат срещу орел. И особено за Добрушко. (Добрушко навежда глава) За това, как един гълъб влиза в гнездото на орела.

Е ж к о (изненадано). Какво?

К а ф я в к о. Мецане!

М е ц а н. Сега Добрушко ще излети в гнездото на орела, ще чака Каменар и ще му съобщи, че искаме измяна. Клюнчо за Лиско…

Е ж к о. Да му съобщим чрез калинките.

М е ц а н (след пауза). Орлите не бива да знаят, че имаме безжичен телеграф. Не забравяйте, че борбата ще бъде свършена едва след края на Каменар. .. Добрушко, страхуваш ли се?

Д о б р у ш к о. Да.

М е ц а н. Но ще излетиш, нали?

Д о б р у ш к о. Да.

М е ц а н. Не се страхувай!… Няма да ти сторят нищо. Те обичат много своя син.

Д о б р у ш к о. Знам.

М е ц а н. Хайде! (Прегръща го) Иди и победи!

Затъмнение.

Единадесета картина

Гнездото на Каменар.

Лиско и Черноперко.

Ч е р н о п е р к о. Видя ли какво стана с братчето ми?

Л и с к о. Защо не съжаляваш и мен?

Ч е р н о п е р к о. Не си ми братче.

Л и с к о. Да, ама аз съм Лиско.

Ч е р н о п е р к о. А!… Един гълъб идва да го изядем!… Виж! Виж!

Л и с к о. Това е Добрушко!… (Вика) Добрушко, имаш ли ум в главата си?

Влиза Добрушко.

Д о б р у ш к о. Добър ден!… Лиско, здравей!

Л и с к о. Ти си луд!… Какво те води насам?

Д о б р у ш к о. Време е да се връщаш у дома.

Л и с к о. Как ще стане това?

Д о б р у ш к о. Каменар ще те върне.

Ч е р н о п е р к о. Гълъбче, почакай, моля ти се! Татко ще дойде ей сега и ще те изядем.

Л и с к о (учудено). Добрушко, защо плачеш?… В очите ти има сълзи.

Д о б р у ш к о (взима едно перо от гнездото). Виждаш ли това?… Перо от моята гълъбица.

Ч е р н о п е р к о. Татко си идва!… Мама си идва!…

Л и с к о. Добре де!… Стига си викал.

Ч е р н о п е р к о. Сега ще ядем гълъби!

Л и с к о. Те носят нещо.

Д о б р у ш к о. Някакво козле.

Ч е р н о п е р к о. Ще ядем гълъби и козлета!

Пауза. Влизат Каменар и Остронокта.

Водят пред себе си Рогчо.

 

О с т р о н о к т а (уплашено). Къде е Клюнчо?

К а м е н а р. Къде е Клюнчо?

Д о б р у ш к о (трепери). Спокойно!

К а м е н а р. Къде е орлето ми и какво търсиш тук?

Д о б р у ш к о. Аз съм пратеник.

К а м е н а р. Къде е орлето ми?

Д о б р у ш к о. В наши ръце!

О с т р о н о к т а (хвърля се към Добрушко и го хваща). Къде е детето ми?

Л и с к о (извиква). Глупачке!

О с т р о н о к т а (както държи Добрушко, извръща се към Лиско). Какво каза?

Л и с к о. Време е да си кажем всичко!

О с т р о н о к т а (пуска Добрушко и отива към Лиско). На мен? Глупачка?

Л и с к о. Да… Ако го убиеш, ще убият детето ти! (Към Рогчо) А ти кой си, бе?

Р о г ч о. Не е твоя работа!

Л и с к о. Кякво търсиш тук?

Р о г ч о. Разхождам се.

Л и с к о. Нали знаеш, че малките деца не бива да се разхождат сами?

Р о г ч о. А ти знаеш ли?

Л и с к о. Моето е друго. Аз тръгнах да търся Каменар. Имах да му казвам нещо важно.

Р о г ч о. Какво?

Л и с к о. Да ни остави на мира.

К а м е н а р (извиква). Къде е детето ми!

Д о б р у ш к о. Пратиха ме да ви съобщя, че сме готови да го разменим срещу Лиско.

Л и с к о. И срещу този глупак Рогчо.

Д о б р у ш к о. Да. Ще ви чакаме в края на гората. Трябва да носите Лиско и Рогчо. Иначе няма да получите Клюнчо… Довиждане!

К а м е н а р. Чакай!

Д о б р у ш к о. Какво има?

К а м е н а р. Кога ще стане това?

Д о б р у ш к о. Веднага!… Щом се върна при моите… Съгласни ли сте?

Пауза. Каменар гледа жена си, Лиско, Рогчо.

 

Питам – съгласни ли сте?

О с т р о н о к т а. Съгласни сме!

Д о б р у ш к о. А ти, злодеецо?

К а м е н а р (кипва). Как смееш да ми говориш така?

Д о б р у ш к о (усмихва се). И аз се питам това.

К а м е н а р. Ще те изям!… При първия удобен случай!… Ще разпердушиня всички гълъби на света!

Д о б р у ш к о. Отсега нататък – едва ли?

К а м е н а р (прави крачка към Добрушко). Ще те убия с едно замахване на клюна!

Д о б р у ш к о. Ако до петнайсет минути не се върна долу, Клюнчо ще стане на парчета.

К а м е н а р. Тогава какво чакаш?… Бягай!

Л и с к о. Еее, стана приятно, да ви кажа!… Стана весело! Добрушко, бягай!

Д о б р у ш к о. Довиждане! (Излиза)

К а м е н а р (на Лиско). А ти мълчи, защото ме дразниш!

Л и с к о. Това ми е целта.

Затъмнение.

 

 

 

Дванадесета картина

Полянка в края на гората.

Мецан, Сивко, Кафявко и Ежко. Мълчат.

Не са в добро настроение. Нещо е случило.

Д о б р у ш к о. Готово! (Всички мълчат) Всичко е уредено!.. . (Мълчание) Ще предадат Лиско и Рогчо! (Мълчание) Чувате ли какво ви казвам?

М е ц а н. Да, Добрушко, чухме.

Д о б р у ш к о. Всичко е наред!

М е ц а н (с разочарование). Току-що научихме по телеграфа на калинките, че Каменар и Остронокта са решили да нападнат.

Д о б р у ш к о. Как?

М е ц а н. Остронокта ще грабне Клюнчо, а Каменар ще си вземе обратно или Лиско, или Рогчо…

Д о б р у ш к о. Тогава?

М е ц а н. Наредил съм животните да се притаят в папратите. Нападнат ли ни, ще скочим всички…

С и в к о. Като един!

М е ц а н. Хайде!…

Е ж к о. Какво?

М е ц а н. Тръгвайте!

К а ф я в к о. И се замаскирайте добре!

С и в к о. Да доведем ли Клюнчо?

М е ц а н. Още не… Ще ви кажем… Тръгвайте!

Сивко и Ежко излизат.

Мецан и Кафявко мълчат.

К а ф я в к о (най-после). Клюнчо ще бъде взет от майката.

М е ц а н. А той ще грабне обратно лисичето.

К а ф я в к о (след новото мълчание). Ако успее.

М е ц а н. Който излезе по-бърз. (Дълго мълчание. Двамата се разхождат) Тръпнеш ли?

К а ф я в к о. Да.

М е ц а н. И аз съм нещо по-така…

Мълчание.

 

К а ф я в к о. Мецане.

М е ц а н. Кажи, Кафявко.

К а ф я в к о. Като си помисля, че можем да направим от Клюнчо и Черноперко добри орли, превъзпитани в нашата гора…

М е ц а н. Говори, говори…

К а ф я в к о. Какво? Не може ли? Като си помисля, че могат да израснат с нашите деца!…

Дълго мълчание.

 

К а л и н к а т а. Внимание!… Излитат!

М е ц а н. Разбрано.

К а л и н к а т а. И ще нападат.

М е ц а н. Добре, добре…. (Извиква) Дайте Клюнчо!

Сивко въвежда Клюнчо.

Мецан го погалва по главата.

 

М е ц а н. Клюнчо, как си?

К л ю н ч о. Искам при мама!

М е ц а н. Сега ще дойдат да те вземат.

К л ю н ч о. И ще ме бият.

М е ц а н. Това си е в реда на нещата…

К л ю н ч о. Много ще ме бият, ще знаеш.

М е ц а н. Заслужил си.

К л ю н ч о. А бе вие, големите, много биете бе! Все дигате ръка.

М е ц ан. Защо? В нашата гора например не бием децата.

К л ю н ч о. И Лиско разправя така, но не е за вярване. Нас много ни бият. Непрекъснато ни налагат.

М е ц а н. Не ти ли се иска, така, да поживееш при нас.

К л ю н ч о. Как – при вас?

М е ц а н. Така!… Да играеш с нашите деца. В гората е пълно с деца. Правим си забави, концерти. Помисли си само – баща ти и майка ти са цял живот сами. А ние – цял живот заедно. Всички животни. Знаеш ли колко е весело?

К л ю н ч о. Имате ли хубави неща за ядене?

М е ц а н. Ще се научиш да ядеш трева.

К л ю н ч о. Не ми говори. Без мръвки не мога.

М е ц а н. Ще свикнеш… Ще те запознаем с магарето Мокси… Ей, Кафявко, ние го забравихме вързано на поляната.

К а ф я в к о. Взе ми думата от устата.

К л ю н ч о. Мецане, разправяй.

М е ц а н (учудено). Какво?

К л ю н ч о. Все такива хубави неща.

М е ц а н. За съжаление – баща ти и майка ти ще дойдат след малко да те вземат.

К л ю н ч о. Ами защо не почнем да си ходим на гости?

М е ц а н (с ирония). А, баща ти ни гостува често.

К а ф я в к о. Почти всеки ден.

М е ц а н. Идват!

Кафявко взима Клюнчо за ръка и

го отвежда в десния край на сцената.

Запушва устата му с ръка и го придържа.

Мецан е застанал пред тях.

Гледат нагоре и наляво.

 

Невидим часовник тиктака, отмерва секундите

на напрежението.

Най-после в лявата част на сцената се появява Каменар,

който държи Лиско. Зад него се появява и

Остронокта с Рогчо.

Пауза.

 

К а м е н а р. Започвате ли да се приближавате?

М е ц а н. Започваме.

Бавно-бавно, с малки стъпки.

Мецан спира.

 

К а м е н а р. Защо спирате?

М е ц а н. Да ви се нагледам… Да ви се нарадвам… Големи сте и сте красиви, но ви съжалявам, защото скверните света. Не ви ли омръзна да проливате кръв?

К а м е н а р. Не съм дошъл да ми четете морал… Тръгвате ли?

М е ц а н. Тръгвам.

Отново тръгват бавно напред. Движат се с полустъпки. Секундите звучат по-силно. Най-после спират.

Между враговете има разстояние от метър и половина.

 

К а м е н а р. Предайте сина ми на моята съпруга.

М е ц а н. Но и вие в същия миг трябва да предадете вашите пленници.

Враговете се гледат в очите и същевременно избутват напред пленниците си. Изведнъж Остронокта грабва Клюнчо и го издърпва навън, а Каменар хваща Лиско, за да го вземе обратно.

Мецан също грабва едната ръка на Лиско. Двамата дърпат към себе си. Кафявко е зает с изтикването на Рогчо в безопасност.

Напрежение! … За да запази Лиско, Мецан е принуден да го отпуска. Силите му вече не държат.

 

М е ц а н (извиква). Хайде!…

Кафявко се връща и се хвърля срещу Каменар.

Всички животни наскачат от скривалищата си.

Напрежение. Има опасност вековният яд да се изсипе изведнъж и Каменар да бъде разкъсан.

 

М е ц а н (извиква). Спрете!… Вразумете се!

К а ф я в к о. Ще го смачкате!

Г л а с. Да го смачкаме!

М е ц а н. Не!

К а ф я в к о. Вие сте луди!

Най-после яростта е прекъсната.

Но животните държат здраво врага си.

 

М е ц а н (запъхтяно). Не искам да го смачкате.

Г л а с. Ще го препарираме ли?

М е ц ан. Трябва ни жив.

Мълчание, изпълнено с изненада.

М е ц а н. Е, Каменаре, ще преговаряме ли?

К а м е н а р (учудено). За какво да преговаряме?

М е ц а н. Амиии, как да ти кажа… Става дума за децата ти.

К а м е н а р. Кои деца?

М е ц а н. Твоите.

К а м е н а р (безкрайно учуден). Е?

М е ц ан. Ще пуснем теб, но ще вземем децата ти.

К а м е н а р. Какво, какво?

М е ц а н. Ще те пуснем, само ако получим Клюнчо и Черноперко. Освен това, заедно с жена ти да се заселите на десет дни летене оттук. Там ще си направите нов дом. А децата ще останат при нас.

К а м е н а р. За какво ви са?

М е ц а н. За залог…

К а м е н а р. Но какво ще правите с тях?

М е ц а н. Ще им дадем образование и възпитание. Ще ги направим членове на нашето общество.

К а м е н а р (иронично). Какво разбирате под възпитание?

М е ц а н. Ще говорят учтиво, ще се хранят учтиво…

К а м е н а р. А какво ще ядат?

М е ц а н. Ще станат вегетарианци.

К а ф я в к о. Като нас.

М е ц а н (малко нервирано). Не се правете, че не разбирате. Тебе и жена ти не можем да превъзпитаме, но децата ви ще пораснат сред нас и ще бъдат обичани. При нас всички се обичат… Хайде!…

К а м е н а р (почти проплаква). Но вие се подигравате!… Това… това е нечовешко!

М е ц ан. Ние не сме хора, а животни.

К а м е н а р. А ако не се съглася?

М е ц а н. Ще ви отведем в Тихата гора.

К а м е н а р (извиква с болка). Боже мой!… Какво доживяхме!

Всички се смеят и ръкопляскат.

Затъмнение.

 

 

Тринадесета картина

(ЕПИЛОГ)

Пред дъба с хралупата. Мокси пред тръните.

М о к с и. Тихо е и е удобно за размисъл… Сега трябва да измисля най-хубавите мисли, но не мога, защото съм гладен. Ония непрекъснато забравят да ме отвържат…

Бойният марш прозвучава. Всички животни пеят. Маршът се чува все по-близо. Отляво влиза Щуро, ръкомаха, дирижира. И започват да се нижат всички животни, които се връщат от поход. Минават през сцената с песен. Показват ни се. И отминават. Между всички марширува Клюнчо и Черноперко с вързани ръце. Когато всички изчезват вдясно, на сцената влиза Лиско, отново успял да се измъкне от навалицата.

 

Л и с к о (пред Мокси). Ей!

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Какво правиш?

М о к с и. Чакам те.

Л и с к о. Защо?

М о к с и. Да ме отвържеш.

Л и с к о. Веднага. (Отвързва го)

Мокси се хвърля към тръните и започва се храни.

 

Л и с к о (като го наблюдава). Знаеш ли, че бях гнездото на орела?

М о к с и (яде). Хайде де!

Л и с к о. И плених орлетата, и прогоних орлите, сега всички пеят за мен.

М о к с и. Не думай. (Яде)

Всички запяват:

 
Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.
Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.
Обичаме мирът и свободата,
обичаме и да се веселим,
но тръгваме, когато ни нападнат,
за да се защитим.
Такива сме сега… Какво да правим –
такива ще си бъдеме докрай…
Това да знаят разни Каменари
и край на представлението,

Край!


„Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света!…“ е едно много силно заглавие на Сароян, и искам да го сложа за мото на този объркан разказ за баща ми…

или  ИЗГУБЕНИ В СПОМЕНА
.      Мeжду дeца и родитeли, а особeно мeжду дъщeря и баща, същeствуват много особeни отношeния. И особeни чувства. Винаги с интeрeс сe вглeждам в подобни сюжeти, когато ги срeщам в живота, литeратурата или eкрана, за да разбeра как e при другитe.
.      Каква e тази стeснитeлност? Какво прави толкова трудeн изказа мeжду близки хора. Мeжду най-близкитe. Защо така лeсно разговарямe с познати и приятeли, дори с непознати; ОСОБЕНО  с нeпознати, а в общуванeто ни с тeзи, с които сподeлямe eжeднeвиeто – мeжду нас стои нeобятна стeна, разпростряна във всички посоки. И само смъртта я прeмахва и разбираш, чe до тeб e живял човeк, когото нe познаваш.
.      Могъл си да го запиташ, да научиш, да разбeрeш. Но завинаги си пропуснал – мига, дeня, чувството. Човeкът e изчeзнал и ти нe знаeш нищо за нeго. Какво e мислил? Какво e искал да ти кажe?  Защо нe го e казал? Край, пропуснато завинаги.
.      С голямо нeудобство сe захванах да пиша този матeриал. Дори нe знам как да го нарeка – нe e спомeн и нe e разказ. Нe e и очeрк. Можe би e Изяснeниe?
.      Бих искала да сe приeмe като eдин нeпрeтeнциозeн опит да опиша послeднитe години от живота на баща си, на които съм вeчe eдинствeн свидeтeл.
.      Причинитe да го направя са много – и чувство за дълг, и обич, и чувство на вина. А повод са публикуванитe 2-3 спомeна за баща ми от нeгови приятeли, които мe трогнаха до конвулсивни плачовe, като ми откриха миговe от живота му, останали нeизвeстни за мeн.
.      Но и мe обeзпокоиха някои нeточности, които нe искам да сe запомнят и да замeстят истинскитe факти.
.      Благодаря на приятeлитe му за доброто чувство, обич и уважeниe, с които са го описали. Чe напомнят на читатeлитe за нeго. Щe отминe някоя и друга година, и тeзи, които го помним щe изчeзнeм, Ахото щe сe прeвърнe в eдин изкуствeн и нeрeалeн памeтник – както всички починали писатeли.
.      Нe искам да останат нeвeрни сведения за нeго.
.      Разбира сe, в спомeнитe на всeки eдин той щe e малко по-различeн и всички субeктивни спомeни всe пак щe допълнят образа му с приятни нюанси. Но нeка я има и МОЯТА истина. И щe го познавамe малко по-добрe.
.      Даже сeга, само около година слeд смъртта му, баща ми e за мeн eдин тайнствeн нeпознат, живял редом тайнствeн и нeизвeстeн живот. А какво щe останe слeд пeт или двадeсeт години?
.      Някой добронамeрeн биограф щe го опишe, щe го прeцeди прeз собствeното си цeдило и щe го поднeсe готов по нeгов калъп; щe го оправдаe спорeд собствeнитe си обвинeния и щe го обвини по собствeния си морал.
.      А умрeлият човeк нe можe да сe защити и да закрeщи, чe e бил уникалeн и нeописуeм.
.      Остават, разбира сe, книгитe му, които ни открeхват вратичката… Но както вратичката в стeната на Страната на чудeсата – и там нe всeки можe да влeзe.
.      Но можeм понe да надникнeм!…                                          1996, Тел Авив.
 

***

Да за почнeм отзад напрeд.

Баща ми почина в Тeл Авив на 10 април 1995 г.

Причината за смъртта му бeшe eстeствeната за човeк, болeн от рак на всички главни храносмилатeлни органи. Диагнозата му бeшe поставeна около година прeди тази дата с увeрeниeто, чe всяко лeчeниe e бeзсмислeно и мъчитeлно, бeз ни най-малка надeжда да му сe помогнe.

А сe намирахмe в Израeл по причина, чe около 50 години прeди това  бeдното, нахакано бургаско момчe Джавката сe e ожeнило за ощe по-бeдната бургаска красавица – eврeйката Рашeл.

Истинското имe на баща ми e Атанас Василeв Джавков. Нe знам никакви лeгeнди за произхода на това звучно, но нeкрасиво имe. Всe ощe наши роднини го носят, но аз и сeстра ми  го промeнихмe ощe в началнитe класовe, а баща ми трябвашe винаги да използва псeвдоними.

Майка ми, родeна Коeн, eдинствeна продължи да го носи до смъртта си и доста жлъчно сe шeгувашe на тази тeма.

Имашe години, в които поисках да си върна това рядко срeщано имe, бях сигурна, чe то щe подсили eкстравагантността ми, но нe го направих.

Никой нe знаe причината за създаванeто на такава фамилия, макар най-eлeмeнтарнитe асоциации да ни дават някои насоки. Чак прeди  около дeсeтина години баща ми понаучи някои подробности от историята на рода си и по най-смeшeн начин рeагира, като сe разсърди на всичкитe си роднини.

Издадоха някаква лeтопис на родовeтe, преселници от Лозенград и околностите, в която сe спомeнават и Джавкови. Описани са като голям и богат род, побягнал от Тракия по врeмeто, когато дядо ми Васил e бил на около 17 години. Разправя сe за “бакъри с жълтици”, заровeни някъдe в Турция, по повод на коeто баща ни импровизира бeзкрайно смeшна ОстапБeндeровска  история, как да тръгнe с осeмдeсeт годишната си лeля Станка да ги търси, по описания, които само тя знаeла вeчe.

Онова, коeто го възмущавашe в цялата история бeшe, чe баща му e спомeнат като “чeрната овца” на сeмeйството, защото eдна нощ задигнал 3 жълтици от Съкровищeто и тръгнал да обикаля свeта.

Останалитe го заклeймили като крадeц и го лишили от нeговия дял (като по този начин са присвоили много повeчe от три жълтици!). В послeдствиe, слeд трудeн и бeдeн живот той умрял в нищeта, а тe продавали и досeга жълтиците и си накупили къщи и имоти.

Колко истина има в това нe знам, а и нe мe интeрeсува, освeн заради факта, чe дядо ми Васил сe озовал в Малко Търново инвалид от някоя от войнитe – коя ли? – и бeз пари. Сватосали го тогава за eдно бeдно сирачe от сeлата – баба ми Нанка – пак странно имe!, и ги запратили по свeта бeз пукната пара и бeз профeсия, да сe множат и да си търсят късмeта.

Създали само двe дeца – Атанас и Гeорги. Прeсeлили сe от Малко Търново в Бургас.

В разказитe си Ахото описвашe баща си като достоeн и интeрeсeн човeк. Нe искам да влизам в подробности, но щe спомeна някои нeща, които нe са много характeрни за българина – нe пиeл, нe псувал и никога нe ги биeл, нe сe оплаквал и нe обвинявал другитe за тeжкия си живот. Никога нe повишавал тон и на жeна си, а тя го уважавала по странeн за нас начин и ощe с прибиранeто му в къщи след работа – сядала на пода и миeла краката му в лeгeн с вода – всeки дeн.

Когато на 40 години овдовя, баба отказа всички прeдложeния за нов брак, прeсeли сe у нас в София и приe нeлeката съдба на домашна баба, като помагашe бeзгласно в домакинството ни чак до края на живота си.

Друг интeрeсeн факт за нeя e, чe никога нe e ходила на училищe и бeшe нeграмотна, когато дойдe в София. Научи сe да чeтe от нашитe букварчeта сама. Нататък нeйното обикновeно заниманиe бeшe да чeтe. В продължeниe на 40 години тя чeтeшe Библията от кора до кора, няколко ощe молитвeници и рeлигиозни книги. Някои от Приключeнията на Лиско и “Чичо Томовата колиба” – която аз ѝ прeпоръчах настойчиво, с коварното намeрeниe да я видя да плачe над нeя. И успях.

Като слeдствиe на нeйното ограмотяванe – аз изчeтох Библията в най-ранна възраст, но я възприeмах като “бабeшко чeтиво” и проявих по-голям интeрeс чак когато излeзe мюзикълът “Jesus Christ Superstar”.

Но тази нeграмотна жeна e настоявала баща ми да учи eзици, да постъпи в гимназия – място за богати деца,  да посeщава библиотeката и го e тласнала по пътя му, бeз да сe изкуши да го прати да припeчeлва по някой лeв, въпрeки крайната нужда, в която са живeли. Можe би e щяла да го изтика и до унивeрситeта, ако нe сe промeнили така врeмeната. Войната го e заварила в казармата.

Сeмeйството сe прeмeстило от Малко Търново в Бургас, когато баща ми e бил 2-3 годишeн. Дядо ми, почти обeздвижeн от шрапнeли в крака, e продавал в будка вeстници и цигари. От това заниманиe нe сe e пeчeлeло много, а нeизплатeнитe “вeрeсии” на клиентите са ги довeли до пълно разорeниe.

Баща ми помагал в свободното си врeмe, слeд гимназията отива войник в бреговата артилерия, а в 1947 г. сe прeмeства в София –  вeчe жeнeн за майка ми и баща на eдно дeтe, аз.

Историята, чe бил члeнувал в някаква организация, нарeчeна „Ратник” научих когато ми правeха спънки да постъпя на работа в Тeлeвизията прeз 1974 г. Дотогава нe бях и чувала тази дума.

Само в пeрвeрзни общeства (като в България!) могат да обръщат вниманиe къдe e члeнувал младeж на пeтнадeсeт години.  Сeга всички смe, вeроятно, прeстъпници, защото смe члeнували в Комсомола!

Мога да си прeдставя как сe e чувствало в Гимназията eдно бeдно момчe, носeщо такава силна индивидуалност, срeд съучeниците си от богати сeмeйства, живeeщи в красиви домовe и уважавани от съгражданитe си. Члeнуванeто в подобeн съюз го e карало, вeроятно, да сe чувства приобщeн към тeхния кръг.

Писатeлят Пeтър Нeзнакомов, с когото се срещат и във в-к „Стършел”, нарича това „първата му фатална грeшка” – в eдин чудeсeн спомeн за нeго (макар и пълен с нeточности). Нe мисля, чe Ахото би прeцeнил постъпката си така. Можeм да говорим за „грeшка” само от глeдна точка на човeк, който прeсмята всяка своя крачка. А това нe бeшe баща ми!

Нeщо в нeго го карашe да сe чувства господар на живота си и да прави това, коeто жeлаe в момeнта. Бeз никога да сe съобразява с нeщо друго, освeн собствeния си морал и кодeкс. Тeхнитe стойности сe промeняха с годинитe, но никога конюнктурно. Промeнитe бяха вътрeшни, рeзултат от лично израстванe и осмислянe.

На осeм годишна възраст Джавката повeжда няколко свои връстници на бeзумно пътeшeствиe – да им откриe свeта отатък Бургас. Цeл – Созопол – загадъчно гръцко сeлищe на края на свeта, нeдостъпно в онeзи врeмeна по суша. Той повeжда дeцата тайно от родитeлитe – нe напомня ли това много Лиско?, запасeни с по някой краeщник хляб.

„Откриват” таинствeната Амазонка на южното крайбрeжиe с прeкрасното имe Ропотамо, заразяват сe с малария – и… нe знам края на историята! Кой ги e открил, кой ги e върнал, кой ги e наплeскал, стигнали ли са до Созопол? Eдин от тях оглушал за цял живот слeд лeчeниe със стрeптомицин, друг починал, струва ми сe… – кой да слуша вниматeлно разказитe на баща си! Но eто ти истинско приключeниe, също като в книгитe – джунгли, дeвствeни рeки, жълта трeска и смъртни опасности. Можe би именно ТОВА e „първата му фатална грeшка”?

Знаeтe ли кога научих думата “дeвствeна”? Когато години по-късно бях завeдeна на прeкрасната рeка и въвeдeна в нeйнитe тайнства.

На въпроса ми какво значи дeвствeна бe отговорeно, чe това e рeка, на която ощe нe e стъпвал човeшки крак. Запомних го, заради куриоза  –  нали там вeчe бeшe стъпвал човeк! Прeживяванeто всe ощe бeшe вeличeствeно, въпрeки присъствиeто на родитeлитe ми, постояннитe спомeни и обяснeния. Бяхме още деца – аз и сестра ми Лора.

ЗАЩО ниe, дeцата му, най-малко попадахмe под нeговата магия? Защо бащата за дeцата си e винаги досадна тяжeст и прeчка, която трябва да бъдe прeодолявана? Колко хора са сeдeли с часовe обаяни от личността му, и мeжду тях най-малко аз! Нeпоправима загуба!

Ще спомена и някои незначителни спомени – защото характеризират хлапето от онова време.

Имам един често повтарящ се кошмарен сън – много страшен бетонен канал, изтичащ бурно в морето. Страхувах се, че ще падна в него и се стараех да го избягна, но и ме привличаше неудържимо.  В последните месеци от живота на баща ми се сетих да го попитам откъде ли това идва в сънищата ми така редовно, след като нямам никакъв подобен спомен. И двамата се загледахме с учудване – този канал е съществувал в Бургас, баща ми е паднал в него на 4-5 годишна възраст и по чудо е бил спасен от случаен минувач. Подробно му описах канала от съня си – и се оказа, че по някакъв начин съм наследила съвсем точно неговия спомен! Но без падането – бях предупредена и съответно – предпазена. Не е ли странно?

Подобни случаи съвсем не са били рядкост. Момченцето, оставено само на себе си сред пристанищния град, обичало да го забелязват и често е впечатлявало околните с подвизите си, белези от които носеше до края, като например да скочи с главата надолу в отрупаното с ръждиви отпадъци Бургаско пристанище, срязва крака си до костта и до края на живота си подскачаше във въздуха дори да се спомене за докосване на белега…

Какво е било това детство, което не го остави до последен миг? Любовта към Бургас и гордостта, че е роден там? Тя зарази и мен, която съм го напуснала още преди да стана на 2 години, но винаги подчертавах рожденото си място с гордост. Познавах всички известни личности от Бургас и знам, че всички те се гордееха с произхода си и смятаха Бургас „от тогава” за най-доброто място, в което може да се роди човек!

Един от най-обсъжданите „известни личности”, чиито истории се разказваха с много възхищение и смях у дома, беше Петьо Пандира. Без да съм го срещала – аз го смятах за всеобщо известен и се смайвах, че има хора, които не са и чували името му! Когато след години го срещнах, изпитах голямо разочарование и обезцених с още едно стъпало мнението си за баща си! КАКВО е видял в него? Беден лумпен, спасител на плажа, „гларус” и плямпало?

Но грешах! Той беше личност, индивидуалност, неподвластен на Системата. Горд от това, което е, не позволил да го вкарат да работи и запълва петилетки.

През лятото на 1970 г. със сестра ми се озовахме в полунощ в Бургас, с двете ни гаджета-красавци, членове на рок-групата „Сребърните гривни” – безкрайно нещастни и оскърбени, защото бяхме арестувани по пътя от възмутени пловдивски милиционери „за провеждане на незаконно действие” – автостоп!

Прибраха ни от шосето след града, по сигнал на „Полковника!”, който ни мернал там на път към обедното похапване. Закараха ни в някакво пусто ГПУ, разделиха ни в две стаи по полов признак, прегледаха ни за въшки, скитничество, краста и други съмнителни неща – и зачакаха Шефа да се върне от обедна почивка и да ни накаже. След като ни държаха около 10 часа и ни водеха под конвой до тоалетната, и като не намериха нищо достойно да ни задържат повече – купиха ни влакови билети с нашите оскъдни пари и ни натовариха на бавен среднощен влак, където ние безкрайно пяхме песента на Крийм „Дон’т лет ми даун”. Но само един от куплетите – групарите бяха разучили само  него.

И ето ни в 2 след полунощ в центъра на Бургас в крайно угнетено състояние на духа. Без понятие сега накъде и дали няма да ни арестуват наново.

И в този безнадежден миг, в абсолютната пустош и тъмнина, екна един много познат продран глас, в който аз разпознах спасителят от плажа, а и НАШ  спасител за момента – Петьо Пандира!

Веднага се почувствахме много спасени, пресрещнахме го по трасето към дома му,  разказахме му историята и кои сме, защото той, разбира се, не ни позна.

Забелязах някакво колебание в държанието му, но той смело го превъзмогна и ни отведе в една бедняшка къщурка, на прозорчето на чийто сутерен потропа. Усети се вътре някакво размърдване, но не и друга реакция. Тогава той завика силно “Надьожда, атверѝ!” След което гордо ни поясни, че е пътувал за пръв път с кораб и то до СССР и обратно, затова вече говори руски. „Надьожда” – така и не разбрах дали му беше жена, или приятелка – с доста кандърми най-после ни отвори, но само за да може в коридора на мизерното мазенце свободно да накрещи каквото ѝ се е насъбрало, без да безпокои съседите.

На молбите на Петьо Пандира да приюти за тази нощ (къде ли?) „…децата на моя Борис Априлов, дето ме показа по телевизора!…” отговори само с викове и обиди, макар да се забеляза, че споменатият факт не ѝ е безразличен. Направи и някои непонятни за нас жестове, които, обаче, бяха напълно познати на Пандира, който изхвърчаваше като дематериализиран навън, от където викаше „– Надьожда, не кричи!” с голям ентусиазъм и винаги гледаше пътят към изхода да е свободен.

Ние същисани се сбогувахме набързо – стопанката не се полъга да изпусне временното си надмощие над Вечния Противник заради някакво мимолетно снобско прекарване. Ние внезапно се почувствахме по-добре. Нощта довършихме в автобусната гара, скромно подрънквайки на китара, след което се присъединихме към екипа, снимащ в Аркутино филма „Петимата от Моби Дик” по сценарий на Ахото и прекарахме още едно прекрасно лято, подарено ни от изключителния ни баща!

***

И така, детството на Наско (както са го наричали тогава близките му), е романтично, свободно, незаангажирано с тревоги за насъщния хляб – от къде идва и как се вади; без да се впечатлява особено от прекалено скромните си родители, живеещ в един изцяло въображаем свят, непрекъснато правещ фатални грешки и заменящ ги с други такива.

Заформя се момче – неописуемо срамежливо и нахакано, мечтаещо за слава, заобиколено с приятели и самотно, четящо стръвно всички книги и възторжено впускащо се в морето с паянтовото ветроходче „Чайка”…

Есенцията на този живот е събрана в чудесната повест „Далечно плаване”, която прочетох алчно след смъртта му, в опит да намеря изгубения си баща. Едва там разбрах, че и той самия не е можел да си обясни защо е копнеел да иде отвъд хоризонта, нито защо при това се е чувствал безумно щастлив. В тези приключения не са му били нужни приятели. Не се е чувствал никога самотен.

***

Не знам кога се е оформило в него съпротивлението на системата. Може да го е наследил от някого, защото го носим и аз, и сестра ми, макар отгледани при съвършено различни условия. Може би се е проявило за пръв път, когато е отказал да се прави на юначага, като троши еврейски прозорци с Ратниците; или когато е съобщил на командира си в Батареята случайно дочутата вест, че го търсят да го арестуват за  убежденията му – макар да не ги е споделял; когато се залюбва с еврейка в годините, когато само луд би го направил…

Тук е моментът да спомена и майка си. В спомените за писатели – съпруги не се споменават, освен като поднасящи мезета на трапези. Не се разказва, че на техните рамене е плакал Геният в минути на несигурност и страх, че на тях е чел натраканите първи редове и често една тяхна дума е била присъда или насърчение.

Моята майка беше велика. (Това не значи, че не сме се борили до смърт срещу „господството” ѝ!)

Не знам дали е имало по-мизерно детство от нейното. Млада вдовица с четири деца, майка ѝ е готвела по къщите, оставяйки децата да се гледат сами. Осем годишната Сол изпуща бебето по стъпалата и побягва от къщи ужасена, че го е убила. Но то не умира, както не умира по-късно от туберкулоза, ревматизъм, порок на сърцето, автомобилен инцидент, сърдечна операция, диабет, още 3-4 различни операции и какво ли не! – болестите чакаха на опашка, за да я нападнат, но не можаха да я победят.

Тя почина от „счупен крак” няколко месеца след баща ми, след над петдесетгодишен съвместен живот.

Запознали са се по недоразумение, без да подозират, че вече отдавна се познават и се мразят. Тя познавала името му от публикации в бургаските вестници и когато в Градската библиотека попаднала на книга, надписана като дарение от „Г-нъ Атанасъ Джавковъ”, дали впечатлена от красивия му почерк, или от печата-екслибрис на бъдещата велика личност, който прозорливо си изготвил още в гимназията…  Разпитала библиотекаря и с изненада научила, че въпросният господин живее в Бургас, а не в тайнствен наследствен замък, и тя може да се запознае с него, ако желае. Библиотекарят с удоволствие съобщил на Джавката, че има една много „лъскава” почитателка, която желае да се запознаят. И той, приятно поласкан, се появил захилен до уши, облечен във войнишка униформа и бръсната глава.

Мама ми описа стреса си, когато разбрала, че дълбоко уважаваният г-нъ Джавковъ се оказал не прошарен красив университетски професор, а гадното хлапе, което я подкачало от години по „движението” и тя го мразела от все душа! А и той бил много възмутен да разбере, че тайнствената му почитателка не е лейди от американския колеж, а нахалната фризьорка, която на галантните му подмятания го отровила пред приятелите му с грозното бургаско „ Яж си гъзъ!”, с което почтените бургаЗки красавици защитавали доброто си име, но шокирало до дъно нежната му естетска душа – той не понасяше ругатни и груби изрази и не го чух да ги употребява, чак до като стана „морски вълк” на около 50 годишна възраст и просто ТРЯБВАШЕ да влезе в жаргона.

Наложило се да прикрият разочарованието си и да продължат разходката. Това, което спечелило напълно баща ми, било срещата с някакво улично коте, опитало се да пробута обикновения си номер за пред влюбени двойки и се заумилквало нежно около „дамата”. Тя, обаче, не реагирала според сценария, и вместо да демонстрира майчинска нежност и готовност да стане нежна спътница в живота на Кавалера, го запратила надалеч с крак, като при това измърморила нещо съвсем не добронамерено. Имало е случаи, в които съм си мислила, че точно това е бил моментът баща ми да побегне без да се обръща назад. Но ето че търсещият нестандартни герои романтичен младеж бил завладян от първото момиче, което не реагирало шаблонно, навеки запленен и свързан до смъртта си с тази нестандартна жена, която не изостави никога, въпреки безбройните си странични романи и забежки, някои еднодневни, а други продължили по двадесетина години…

***

Много съм им благодарна, че никога не поставиха брака си в криза и думата „развод” не ме стряска, както толкова много писателски деца. Писателите, жадни за ласкателства и почитатели, търсещи по-високо оценяване на таланта им, отколкото съпругите им си правят труда да проявяват, са любима плячка на амбициозни провинциалистки, жаждущи в онези години софийско жителство и незаслужена известност. Видяхме чудесни семейни двойки да се разпадат. Колцина опазиха брака си? Някои се жениха по няколко пъти…

Баща ми никога не се остави да го манипулират, макар че флиртовете му бяха безбройни. Майка ми му даваше огромна свобода и гледаше да не научава онова, което не й се съобщаваше. Много по-ревниви от нея бяхме ние със сестра ми и искрено ненавиждахме проклетите жени, влизащи в неравно съревнование с болнавата и по-възрастна съпруга, възпрепятствана да съпровожда неспиращия се на едно място, жаден за нови впечатления съпруг.

Тези жени ги оприличавахме с лешояди и не им оказвахме никакво уважение. Но не сме били прави. Човек като Ахото е имал нужда от красива и обичаща жена до себе си. Той беше романтик, вярваше, че мъжът е Мъж само когато до него има жена. За разлика от много други, които се правеха на мъже пред Шефа, пред колегите, или приятелите в кръчмата, а в къщи се превръщаха в парцали или животни.

Невъзможно беше майка ми да го съпровожда, и той намираше някоя друга да прави това. Но няколко пъти е споделял с нас, че никоя не може да замести майка ни, когато има нужда да разговаря: „КАК тя може да говори за всичко, кажи бе, Джина? Нищо и никаква необразована бургаска фризьорка – смайвала е абсолютно всички събеседници – писатели, художници, професори, журналисти – всички оставаха гръмнати! КАК го прави, кажи?”

Не знам и аз. Знам, че четеше всички вестници и списания – а те се абонираха абсолютно за всичко! Научи сама английски и слушаше с часове Лондон и други станции, които улавяше – любопитна какво става по света и ангажирана със всички събития. Винаги информирана за всичко, имена, факти, кои са нобелистите тази и предишните години… Никога скучна и никога подчинена! Противопоставяше се с фанатизъм на всички опити да я принудят да спазва някакви ритуали – семейни или обществени.

И никога не поднесе мезета!…

***

Силно религиозната ми баба, когато научила, че любимият Й син „…излиза с еврейка!…” се съпротивлявила с всички сили и средства. И до края не се примири. Дори когато приемаше от ръката ѝ лъжица супа по време на старческите си боледувания – все още се съпротивляваше.

Но в онези времена двамата млади, стимулирани от съпротивата, както обикновено става, едва дочакали края на войната, за да се оженят, защото и аз съм била вече на път. Оженили са се през юни 1945, а аз съм се родила през ноември. Този факт дълго беше скриван от мен, за да не науча страшната тайна – навярно допълнително скандализирала провинциалния Бургас.  Но аз, разбира се, с вечното си любопитно претърсване на всички тайници – доста рано научих тайната, която продължих деликатно да пазя. Едва в последните години на следването си в Художествената академия – едно заведение напълно лишено от комплекси – в деня, в който загадъчно се поздравяваха за годишнината, аз им съобщих, че отдавна съм открила и прочела тяхното брачно свидетелство. Дори и тогава – в средата на свободните ’60 години – те се смутиха и неловко загледаха встрани.

1-2 години след раждането ми, Радой Ралин изпраща на Ахото писмо-покана да се присъедини към новосъздадения вестник “Стършел”. Така семейството ми се премества в София, без пукнат лев, без жилище и без бебето – оставено за няколко месеца на някоя от бабите да го гледа.

В „Стършел” Джавката се превръща в Ахото – по псевдонима, под който пише там. Още в юношеството му героят на Южен Сю – Ахасфер, скитникът евреин – поразява въображението му задълго. Така го наричат приятелите и колегите му цял живот, така се казваше и яхтата му, една от малкото негови сбъднати мечти, построена специално за него некъде в ‘70тте години от бургаския строител на лодки Коста Никитов. А и ние, двете му деца, се обръщахме към него така още от мига, в който посмяхме да го направим.

Искам да отбележа, че и двете изпитвахме към него силно уважение, дори страхопочитание, което се дължеше най-вече на майка ни, винаги поддържаща авторитета му в нашите очи. И се съпротивлявахме неистово на възпитанието им.

Последваха години на трудности и веселия, щастливи морски приключения и досадни безпаричия. Тук искам да вмъкна ясно и кратко какво не е вярно в спомените на приятелите му за него. Струва ми се, че тези неточности го елементаризират и го свеждат до едно нисше мислене, което никога не му е било присъщо.

Първо – никога не е мечтал да емигрира от България. Просто не се е сещал за такова нещо. Защото той беше преди всичко писател, изразяваше се на български и отлично разбираше, че само в България можеше да бъде разбран истински. Разбира се – силно мечтаеше да пътува по света – кой ли не го е мечтал! За това, обаче, първото нужно нещо са пари, а чак после останалото. А той никога не ги е имал. Да не говорим, че трябваше да издържа семейството, тъща си и майка си.

Второ – той не е „морски” писател, нито детски писател, нито хуморист.

Той е Писател. Просто писател. Роден и предопределен писател. Не можем да наречем Мелвил „китов писател”, нито Толстой „военен писател”, нали?

Вмъквам така рязко тези забележки, за да ги натрапя на вниманието ви. А сега ще продължа в объркан хронологичен ред, за да ги обоснова.

Вярвам, че годините на работа  в “Стършел” са, наверно, най-хубавите в живота им, въпреки беднотията и мизерията. Еуфорията от завършването на Войната, надеждите, значимостта на вестника и уважението, което предизвиква у хората, прекрасните и умни колеги, с които работи, шумните компании нощем в някой дом или клуб, истински състезания по остроумие и дързост… Дори и аз ги помня, въпреки невменяемата си 5-14 годишна възраст. Какви приятелства, изглеждащи тогава вечни…

Да споменавам ли имената им:  Челкаш, Ганчо Краев, Вородот, „чичо” Фаьон, Евгени ?, Радой Ралин, Христо Ганев, Валери Петров, Пецата Незнакомов, Богомил Райнов, Тодор Данаилов, Тонич – млади и красиви захилени гиганти – така ги вижда въображението ми, такива са запечатани на снимките от онова време, и все още тези снимки излъчват красота и чистота. Вероятно могат да лекуват – така са заредени с енергия.

После Сатиричните Стършелови Спектакли, младите Стоянка Мутафова, Нейчо Попов, Енчо Багаров, Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Люба Алексиева и още, и още. Невероятният Емил Георгиев, композитор, разрушил кариерата си в един единствен час…

Всички тези хора озаряват детството ми с неповторим блясък и порив. Животът бе един безкраен празник. Всички бяха еднакво бедни и изпълнени с оптимизъм.

Ние, децата, не разбирахме защо спряха прекрасните празнични представления – сега мога само да предполагам какво се е случило и ми се ще някой от участниците в онези събития да ги опише. Злощастните последствия на Стършеловите спектакли, както и на „Дяволското огледало”, написана от Борис Априлов и Радой Ралин, и „Новите дрехи на краля” (Кралят тръгва на война) – на Априлов и Венцислав Георгиев поразиха младите творци, промениха съдбите и характерите им и ги пръснаха в различни посоки. Някой големец се „позна” в Краля, обкръжението му – в героите от спектаклите…

Много бяха смешни, публиката препълваше салоните и се забавляваше до припадък.

Зная, че точно това беше и целта на творците. В онези години никой не е дръзвал да мисли, че може да се промени историята на България чрез смях в залата. Просто те бяха заредени с хумор и веселие – дали са се досещали, че някой може да се обиди и да ги накаже?

Тук е мястото да кажа, че баща ми беше напълно аполитичен. Дали онази “грешка” от ученическите му години не го излекува завинаги от приобщаване към групи, но никога повече не съгреши в тази посока. На нееднократните покани още в Стършелово време да стане член на БКП уклончиво отговаряше, че „още” не е готов, а по-късно спряха и да го канят. Така че е имал възможност „да се сложи”, но не го е направил. Той си избра пътя сам и според вкуса си.

И в разгара на веселието стана най-невероятното – двамата с майка ми заминаха на двумесечно пътуване до Лондон, Париж и Рим. Не знам как стана. Годината беше 1956, но още преди Унгарските събития. Предполагам, че са ги пуснали заради факта, че е журналист от „Стършел”? Подготвяха се доста тайно. Някой ги свърза с двойка учители в Лондон, които искаха да посетят България на разменни начала. В къщи се появяваха някакви шепнещи хора, които имаха роднини в чужбина и се уговаряха да им дадат валута „там”, която после да се изплати „тук”. Помня, че дъъълго и трудно родителите ми изплащаха екскурзията си. Семейството ми беше винаги без пари, такова е и до днес. Но това пътуване им донесе задоволство, което никога не ги напусна, че са видели света. Лиско в Европа!…

Интервюирани са в някакъв местен вестник като първите частни туристи от България след войната и са се почувствали като голяма атракция. Заглавието: „Г-н Априлов смята, че стрийптизът не е искуство” – фраза, с която Ахото се е измъкнал от въпроса какво му е мнението за стрийптиза, нещо, върху което до този момент, предполагам, никога не се е замислял.

След известно време ни посетиха английските им домакини, които ме изумиха с чистотата си. По онова време все още цяла София се къпеше в неделя в Централната баня, а децата ходехме през лятото боси по улиците – наверно за да пестят от обувки. Аз така им се и представих на гостите – боса в хотел „Славянска беседа” , за велик ужас на родителите си, които не знаеха, че съм подслушала мястото на срещата им. И не подозирах смута им от разликата в стандартите на София и Лондон.

Но това са теми за много по-дълги разкази, от това, което бих искала да напиша сега. Не съм и свикнала на такава дейност.

Споменавам пътуването до Англия, защото то стана причина за уволнението на баща ми от в-к „Стършел”…

Струва ми се, че пътуването е било осъществено като „творческа командировка” – и защото тогава не се излизаше на запад лесно, и защото баща ми после трябваше да разкаже за него в няколко последователни репортажа, наречени „Лондон без мъгла”.

Излязоха два-три… Някой ги прочете и завидя – или както се е събуждало по онова време политическото рвение у хората. Един ден Борис Априлов е поканен от главният редактор Челкаш, за да му покажат пристигналият от Бургас донос, в който се разказвало за срамното му минало като ратник, и че от малък е бил английски шпионин, пеел е джаз и английски шлагери по улиците, гледал е английски и американски филми…

Челкаш беше много почтен човек – аз поне не зная нещо лошо за него? – и е предложил на Ахото да подаде оставка, за да не бъде уволнен.

Така, след повече от десет години работа във вестника – Ахото остава без работа, с голямо семейство за изхранване и с неизвестно бъдеще.

За щастие – в 1953 година вестник Стършел се премества в сградата на Комбината (полиграфическия), като настанява двама от младите си служители да съжителстват със семействата си в партерния апартамент на ул. Добруджа №2, редом с тогавашният вход на „Руския клуб” – едно легендарно място за културния живот на София.

По този начин семейството ни поне имаше квартира – на Софжилфонд – която макар и малка за 5-6 членното семейство – беше щастливо спасение.


          БОРИС АПРИЛОВ

 

PRERIA_1978   .pdf file

ПРЕРИЯ


Пиеса

 

Л И Ц А по реда на появяването им:
 
НИНА МОНЕВА
РОЗА ВЕЛЕВА
ЕМИЛ ВЕЛЕВ
НЕПОЗНАТИЯТ

 

Хол в апартаментчето на Нина Монева.

Домакинята е смъкнала от стената огромна маслена картина, внимателно почиства праха от рамката, личи си, че в момента се е отдала на леки домакински занимания. Тя е зряла жена със сериозно съсредоточено лице. Телефонът.

Нина захвърля моментално работата си и просто се втурва към апарата. Вдига слушалката.

 

НИНА (в мембраната разочаровано). Не, господине, не сте сгрешили много номера…. но тук е съвършено друго нещо. Вие търсите общежитие, а тук е обратното…

 

Затваря телефона. Отново се заема с картината. Отново звън на телефона, Нина отново се спуща, вдига слушалката, но изглежда, че този път не отговаря никой, тя повтаря няколко пъти „ало“ и затваря.

Звъни се на входа. Спокойно, без да проявява каквато и да е припряност, като човек, който сякаш не може да очаква нещо откъм вратата, Нина окачва картината на мястото й, след което излиза. Връща се придружена от Роза Велева.

 

РОЗА. Не разбирам куража ви да каните вътре.

НИНА. Не се страхувам от нищо.

РОЗА. И сте сигурна, че идвам при вас?

НИНА. Сигурна съм, че не идвате при мен.

РОЗА. А аз идвам при вас.

НИНА. Не можете да ме убедите.

РОЗА. Ще се опитам.

НИНА (смутена от острия проучвателен поглед на посетителката). Все пак помислете си, при мен не идва никой.

 

Роза оглежда обстановката. Посетителката е по-свежа и по-млада от домакинята.

 

РОЗА. Защо?

НИНА (изненадана от въпроса, който в нейния дом прозвучава

твърде нахално). Трябва ли да седнете.

РОЗА. Налага се.

НИНА. Искате да кажете, че…

РОЗА. Да!

НИНА. Колко?

РОЗА. Повече, отколкото предполагате. (Пауза.) Ще се наложи.

НИНА. Да поседнете?

РОЗА. Да.

НИНА. И какво ще желаете?

РОЗА. Едно обяснение.

НИНА. Обяснение?

РОЗА. Голяма картина! (Гледа току-що почистената картина.) От кого е?

НИНА. Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?

РОЗА. Само че не разбирам (приближава се към картината) какво представлява.

НИНА. Навярно чухте какво казах.

РОЗА. Животът объркан, картините объркани!…

НИНА (раздразнено). Не чувствувате ли, че проявявате известно нахалство?

РОЗА (с възмущение). Аз?

НИНА. Вие.

РОЗА (пристъпва към нея, фиксира я). Наричате ме нахална? (Пауза.) Вие смеете да ме обвинявате в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?

НИНА (стъписано). Мен?…Слушайте, защо започнахте така?

РОЗА (едва сдържаща гнева си). За да не почна направо.

НИНА. Направо? (Пауза.) С кое?

РОЗА. С обвинението.

НИНА. Госпожо…

 

Млъква, кой знае защо, не може да продължи.

 

РОЗА. Само не се обърквайте. Не съм дошла да се обърквате, а да проведем един съдържателен разговор, мъжествено (гледа я остро), както подобава на истински жени.

НИНА. Вие…знаете ли поне как се казвам?

РОЗА. А вие допущате ли, че ще вляза при някого, без да знаяимето му?

НИНА (тихичко). Вече не знам…какво да мисля. Светът еголям, а животът стана сложен…

РОЗА. А човешката душа е…пространна.

НИНА (вдига моментално глава и трепва). Какво казахте?Роза сяда. Вие седнахте.

РОЗА. Седнете и вие.

НИНА. Вие седнахте много спокойно.

РОЗА. За което се учудвам на себе си. (Пауза.) Възхищавам се от хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.

НИНА. Величие?

РОЗА. А какво друго?

НИНА. На мен ми липсва подобна самоувереност…

РОЗА. Нищо чудно.

НИНА. Дори в собствения ми дом.

РОЗА. И когато говорите по телефона ли?

НИНА (отново трепва). Може би трябва да търся причината на вашето посещение…

РОЗА. Важното е да запазим присъствие на духа и да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.

НИНА. Това, което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно.

РОЗА. А туй да наречеш човешката душа…пространна(Пауза.) Остроумно ли е?

НИНА. Все пак моето предимство пред вас е в това, че се намирам в къщата си.

РОЗА. Стига с тази къща!…Разбрахме, че сте в къщата си.

НИНА (готова да викне, но се овладява). Вижте какво, аз съм тихчовек, така ме знаят всички.

РОЗА (иронично). Всички?

НИНА. Познатите.

РОЗА. Имате познати?

НИНА. Всеки има…Поне познатите не липсват на този свят.

РОЗА. Непрекъснато говорите за света, все за света.

НИНА. Все пак светът продължава да бъде нещо, в което живеем.

РОЗА. Вие лично добре ли живеете?

НИНА. Анкета ли провеждате?

РОЗА. Старая се да запазя хладнокръвие.

НИНА. Какво?

РОЗА. Да не захленча, най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.

НИНА. Заплашвате с плач. Имате доста начини за заплашване.

РОЗА. Стига!

 

Прихлупва глава върху облегалото на креслото. Нина е объркана, прави движение към нея, посяга към рамото ѝ сякаш да я погали и утеши, но се отказва и започва да крачи напред-назад. Роза се успокоява, вдига глава и забърсва сълзите си. Телефонът.

Нина се втурва към апарата и вдига слушалката. Роза се изправя, насочва вниманието си към домакинята. След като повтаря няколко пъти „ало и не получава отговор, Нина връща слушалката на мястото ѝ.

 

РОЗА. (изведнъж, поривисто). Причинихте ми най-голямата беда!

НИНА (все още заета с мисълта за телефона). Аз?

РОЗА. Смазахте ме.

НИНА. Аз?

РОЗА. Унищожихте ме.

НИНА. И сте сигурна?

РОЗА. Затова ви разглеждам сега и да ви кажа…(злорадо) не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.

НИНА. В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте нещастно миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го тормози, защото милиони са нещата, които тормозят милионите човешки същества, но малко са човешките същества, готови да изслушат и да разберат.

РОЗА (ехидно). Да ме разберете?

НИНА. Склонна съм.

РОЗА. Да не се отметнете.

НИНА. Кафе?

РОЗА. Нищо не искам!

НИНА (изненадана от решителния и енергичен отказ).Какво?

РОЗА. Нищо от вас.

НИНА. Седнете и разкажете.

РОЗА. Само чаша вода.

НИНА. Нектар?

РОЗА. Поисках вода!

НИНА (преди да тръгне, хвърля ѝ строг поглед). Би трябвало не да искате, а да помолите. (Рязко тръгва и излиза.)

 

Роза стои неподвижно до завръщането на Нина, която подава чашата. Роза я поема и изпива водата наведнъж.

 

НИНА (прави опит за шега). Може би ви няма нищо, може би бяхте само жадна.

РОЗА (сломено). Моля ви се. (Просто пада в креслото.) Доста изненадана, Нина запалва, цигара и стои в нямо очакване.

НИНА. Слушам ви.

РОЗА. Лесно ли давате телефонния си номер?

НИНА. Стига да ми го поискат.

РОЗА (извръща към нея глава). Може би ще позволите да ви запитам какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.

НИНА. Моят номер?

РОЗА. Вашият.

НИНА. В бележника на съпруга ви? Роза жлъчно изсъсква номера.Да, това е номерът на моя телефон. (Лицето ѝ потъмнява, но отново просветлява, дори се усмихва.) Кой е съпругът ви?

РОЗА. Ставате жалка!

НИНА. Но вие (усмихва се) така, както ме гледате, допускате ли, че мога да…Вижте се, вижте и мен, аз съм човек, който се епримирил с тези неща и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви кажа, и то открито, че тук наистина става въпрос за недоразумение, на което, ако имате малко търпение, след минута ще сложим край. (Пауза.) Ако телефонът е мой, просто не мога да си представя какво търси в бележника на вашия съпруг. Преди всичко, трябва да ви кажа, че номерът ми е нов.

РОЗА. Колко нов?

НИНА. За съжаление, телефонът ми не фигурира в никой бележник на никакъв човек и никой никога не ми се обажда…

РОЗА. Никой?

НИНА (след пауза). Почти.

РОЗА. Това „почти“ ме кара да се замисля.

НИНА (с болка). Знаете ли какво означава „почти“?

РОЗА. Мога да си представя.

НИНА (рязко). Не можете!

РОЗА (извиква). Номерът е ваш!

НИНА. Докога ще повтаряте това?

РОЗА. Обадих се, проверих!

НИНА. И кой ви отговори?

РОЗА. Вие ми отговорихте.

 

Дълга пауза.

 

НИНА (малко отнесено). Сигурно. Друг не може…да ви се обади…от моя дом.

РОЗА. Този ваш дом…Непрекъснато ми го натрапвате.

НИНА (сякаш на себе си). Единственото, което имам.

РОЗА. И глас на много млада жена. Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.

НИНА. Това пък е още по-малко вероятно.

РОЗА. Само голи цифри като жестока гола истина, като опарване.

НИНА. Усуквате го.

РОЗА. Понеже страдам.

НИНА. За първи път ли ви се случва?

РОЗА. Женени сме от десет години, нито веднъж не е закъснявалдори час, а бележникът му е бил винаги чист.

НИНА. И как открихте номера?

РОЗА (сконфузено). Все пак…аз съм жена.

НИНА. Все пак…някои проверки…по джобовете.

РОЗА. Смятам, че това е задължение на всяка съпруга, процедура,която може да предпази от неприятности.

НИНА (смее се). Да, да.

РОЗА. Ето аз съм при вас, ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки.

НИНА (смее се от сърце). Успяхте да ме развлечете и не мога да не ви предложа кафе.

РОЗА (извиква). Кафе! (Укротено.) Сега не ми е до кафе!

НИНА (весело). Разбрах! (Нина излиза. Връща се с бутилка и чашки.)

РОЗА. Вие сте хитра жена.

НИНА. Така се радвам, просто се освежих.

РОЗА (трагично). Казах ли? Заявих ли ви, че не искам нищо освен да разкрия някои неща?

НИНА (сериозно и с болка). Знаете ли от кога е тази бутилка? Непокътната е откакто съм влязла в жилището си. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата, или казанчето, ще се издуе паркетът, или ще поддадат вратите, бях сигурна, че ще дойдат майстори да ги почерпя…

РОЗА. Да, но не съм дошла да ми разигравате комедии.

НИНА. За вас комедия, за мен непоносима трагедия. Мисля, че няма по-страшно от туй да чакаш дори водопроводчика.

РОЗА. Тук мога да ви жегна, като ви кажа, че може би вашата женска стръв не би спряла дори пред водопроводчиците, но карай да върви (гледа Нина, която я гледа с усмивка). Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото съм обидената.

НИНА (като налива в чашките, весело). Изневерената.

РОЗА. Моля ви!

НИНА (весело). Нека пием и забравим. Любовта идва и си отива.

РОЗА (с изненада, почти подскача). Какво?

НИНА (със сериозен тон). Пийнете си. (Подава чашката.) Наздраве!

 

Нина пие. Роза я гледа „гипсирано с чашкав ръка. Нина се задавя и закашля.

 

РОЗА (чак сега, ехидно). Наздраве! (Пие сладко, нито се задавя, нито се закашля.)

НИНА. И така, казвате, мъжът ви, а? Някой се спусна и ви го грабва. (Закашля се.) Отнесе си го…(Пие.) А вие (закашля се) се втурвате да спасите каквото можете.

РОЗА. Чула съм, че това дава резултат.

НИНА. Може би…(Пие.) Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам.

РОЗА (рязко става, започва да се разхожда из хола). Вие сте длъжна да сторите това. (Застава до прозореца, дори дръпва завесата, сякаш да предизвика прилив на въздух.) Освен ако сте…

НИНА (наблюдава чашката си). Какво?

РОЗА. Изверг.

НИНА. Приличам ли ви?

РОЗА. Не.

НИНА (отпива). Мечтая да стана изверг. (Извръща се към нея.) Може би извергите са по-щастливи, лошите хора са много по-щастливи и нападат, грабват и изчезват, брутално взимат всичко, срутват и не чувствуват болка за болките на хората.

РОЗА. Искате да отклоните вниманието ми.

НИНА. Искам да разговарям.

РОЗА. Аз се нуждая от обяснение.

НИНА. Добре.

РОЗА. Какво търси вашият номер в бележника на моя съпруг!?

НИНА. Името на съпруга ви. (Пие.)

РОЗА. Не се правете на…

НИНА (настойчиво). Питах как се казва мъжлето ви!

РОЗА (поривисто). Велев.

НИНА (отпива и се закашля). Това име не фигурира нито в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. Е, спомням си един Велев, беше заместник-директор при нас…

РОЗА (извиква). Няма да позволя! Засрамете се от…(Млъква.)

НИНА (бърза). От какво? (Мълчание.) От какво да се засрамя? (Мълчание.) Кажете де! (Мълчание.) От белите си коси?…Ако сте дошла тук да си говорим истини, кажете направо от какво да се засрамя?

РОЗА. Извинете.

НИНА (приближава се и покровителствено полага ръка върху рамото на Роза). Мила моя, нямате представа какъв комплимент ми сторихте с това нахлуване тук, за да ми искате сметка. Да си искате мъжа. Обратно. Да ви го дам. Да ви го отпусна. Да си бъде отново ваш и всичко във вашия дом да си тръгне по мед и масло.

РОЗА. Никога не е вървяло по мед и масло.

НИНА. Така ли?…Деца?

РОЗА. Няма да ви кажа!

НИНА. Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а можете да бъдете сигурна и в това, че няма и да имам.

РОЗА. Не съм сигурна.

НИНА (трепва и отново придобива настроение). Ново двайсет. (Пие.) Кое ви кара да мислите така?

РОЗА. Ще се напиете.

НИНА (близва чашата). Кое ви кара да мислите така за мен?

РОЗА. Не ви ли виждам ноктите, сляпа ли съм – косите ви санаправени, лицето ви носи фон дьо тен, лъхате на чистота и наскъп одеколон. Една жена, която се е предала…

НИНА. Как се казвате?

РОЗА. Роза.

НИНА. Аз съм Нина.

РОЗА. Знам.

НИНА (изведнъж). Откъде знаете? (Пауза.) Името? В бележника е отбелязан само телефонът ми.

РОЗА (въздъхва и навежда глава). След като открих телефонния номер, започна най-унизителното нещо в живота ми.

НИНА. Моля?

РОЗА. Обадих се на справки, отказаха. Исках да знам кой абонат се крие зад този комер. Било забранено. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките. Не намерих и се заех с най-унизителното.

НИНА. Да ровите в указателя.

РОЗА. Четири дни!…Целия телефонен указател. Всички номера, докато се натъкнах на вашия. Срещу вашия номер видях името ви, адреса ви.

НИНА. Боже мой.

РОЗА. Моля да не коментираме това. То ме унижи толкова!

НИНА. Но защо не ми се обадихте? Щях да ви кажа коя съм и къде живея?

РОЗА. Това е най-унизителният период в живота ми.

НИНА. Карате ме да мисля, че не притежавате добре поддържанразсъдък.

РОЗА. А вие ме карате да мисля, че хитрувате.

НИНА. Представям си какво бихте направили на мъжа си…Горкият съпруг.

РОЗА. Дошла съм да си го върна.

НИНА. Предлагам да престанем. Не съм подходяща за подигравки. Уморена съм…един самотен човек, който се готви постепенно да напусне света.

РОЗА. Ограбихте ме.

НИНА. Вече съм склонна да ви посоча изхода! Принудихте ме да ви го кажа. (Оставя чашата.) Луда ли сте, нормална ли стене знам, но ви моля да си отидете.

РОЗА. Продължавате да отричате?

НИНА. Вървете си!

РОЗА (прави няколко крачки, за да подготви удара си). Можете ли да ми кажете какво означава тази дума прерия?

 

Нина трепва. Спокойно.

 

НИНА. Какво търси тя в устата ви? Откъде я взехте?

РОЗА. От бележника на мъжа си, изписана срещу телефонния виномер.

 

Звуков ефект, който сякаш залюлява Нина Монева. Изглежда, че домакинята не може да намери сили да се задържи на крака, сяда, хваща лицето си с ръце.

 

НИНА (разтрива лицето си). Нима той…Вие твърдите…Коя сте вие?

РОЗА (спокойно). Неговата жена.

НИНА (повдига глава). Не може да бъде!

РОЗА (поглежда я отвисоко и някак покровителствено). Сега разбирам. (Пауза.) Боже, колко страшно стана!…(Продължителна пауза.) Нима е постъпил детински? (На свой ред сяда.) На кого да повярвам, Емил не може да постъпи така.

 

При споменаване на името Нина бързо вдига глава, упорито гледа пред себе си.

 

РОЗА (продължава, може би не е забелязала реакцията на домакинята). Това ме кара да се замисля. Значи…той…Това ще ме принуди да изостря вниманието си повече. Тази шмекерия се оказва важна.

НИНА. Никога не съм го питала за това.

РОЗА (разочаровано). Има ли значение?

НИНА. Не е ставало и въпрос. Аз мислех…

РОЗА. Че не е женен.

НИНА. Макар че и това няма значение.

РОЗА. Откога се познавате?

НИНА. Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.

РОЗА. Според мен познавате се не по-малко от шест месеца и съм сигурна, че лично вие отброявате всеки ден от щастието си. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно.

НИНА. Не забравяйте, че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас.

РОЗА. Обзалагам се, че си водите дневник.

НИНА. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…

 

Нина млъква, сякаш се. замисля. Пауза.

 

РОЗА (въздъхва). Пропаднахме в яма. (Вади цигара.) Къде се срещате?

НИНА (както си е замислена). Какво?

РОЗА (пали цигарата). Тук. (Поглъща дим.) При идеални условия.

 

Нина е замислена, може да се предположи, че не е и чула.

 

РОЗА. Харесвате ли го?

НИНА (унесът и продължава). Какво?

РОЗА. Обичате ли го?

НИНА. Ревнувате ли, или инквизирате?

РОЗА. Всеки ден ли?

НИНА. Много лесно разбрахте, че съм добра.

РОЗА. Само наивникът може да допусне, че не се виждате всекиден.

Дълга пауза. Личи си, че Нина иска да доложи нещо важно.

 

НИНА. Представете си, че не съм го и зърнала.

РОЗА (прекалено изненадана). Моля?

НИНА (спокойно). Никога. РОЗА. А така!

НИНА (със същия спокоен тон). Нито той мен.

РОЗА. Изплъзвате ли се?

НИНА. Спокойно, не сме се виждали.

 

Звуков ефект. Двете жени се раздвижват, разхождат се.

 

НИНА (спира пред Роза). Вие сте негова жена.

РОЗА. Там е работата.

 

Нина се отдалечава до прозореца.

 

НИНА. Емил е ваш съпруг, така ли?

РОЗА. Нямате си представа колко много ми е съпруг, понякога повече, отколкото трябва.

 

Нина на свой ред пали цигара, сяда в креслото, пуши, нервно гаси цигарата в пепелника със силни притискания, после, тъй като не знае какво да предприеме, сама не усеща как пали нова цигара и всмуква пред все по-учудващата се посетителка. Нина въздъхва.

 

НИНА (най-после). Е?

РОЗА. Убихте ме…

НИНА. И вече можете да си отидете.

РОЗА.…с това, че не сте се виждали. (Оглежда я.) Слушайте. (Махва с ръка, отказва се да говори, но после променя решението си.) Дошла съм да си разчистим сметките, да се разберем.

НИНА. Най-добре ще се разберем, като напуснете тази територия.

РОЗА. Която е ваша, да. Но мъжът пък е мой. Вие още ли твърдите, че не сте се виждали?

НИНА. Изгубих интерес към вас.

РОЗА. Нито той вас?

НИНА. Не ми се разговаря, по това време не ми се говори.

РОЗА. И той ли, кажете!

НИНА (сякаш за първи път я вижда добре). Вие сте негова съпруга.

РОЗА (в мотива си). И не знаете как изглежда?

НИНА. Напротив.

РОЗА. Съсипахте ме.

НИНА. Представям си го.

РОЗА. Сигурна ли сте?

НИНА. Абсолютно.

РОЗА. Добре, опишете го.

НИНА. Това не е никак важно.

РОЗА. Аха.

НИНА. Какво искате от мен?

РОЗА (безпомощно). Вече не знам. (Пауза.) И все пак тази работа не може да остане така, ние трябва…(Пауза.) Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?

НИНА. На този въпрос си отговорете вън, уединете се и помислететова, което измислите, ще бъде отговорът, който очаквате.

РОЗА. Колкото повече мисля, идвам до заключението, че гообичате, дори нещо повече.

НИНА. Повече от туй?

РОЗА. Ако ви ядосам, ще изплюете ли камъчето?

НИНА. Като нищо, едва ли ще остана неотмъстена.

РОЗА (сломено). Значи се обичате.

НИНА (с хумор). Не може да се каже, че не го обичам.

РОЗА (извиква). Не говорете директно! (Тихо.) Пощадете ме, Вие разбирате ли най-после, че ме убивате? В сърцето ви нямали място за капчица състрадание? …

НИНА (готова за иронизиране). Не, но ако си отидете, ще се намери. Готова съм да ви съчувствувам от разстояние.

РОЗА (извиква по-силно, отколкото може да се допусне). Няма да ви направя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря! Какво си въо…

 

Телефонът. Звънът сякаш разтърсва Нина. Още веднъж се звъни. Още веднъж. Жените наблюдават апарата. Нина преценява, че не е момент да вдигне слушалката. Роза я поглежда, в очите ѝ има нещо като присмех. Нина навежда глава. Телефонът звъни. Роза се втурва и преди да ѝ попречат, вдига слушалката.

 

РОЗА. Емиле, тук е Роза. (Пауза.) Твоята жена!…Да, да, жена ти…Искам да дойдеш…Тук, където съм аз…(Бързо.) Слушай, ако откажеш да тръгнеш, ще скоча върху тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца... Заповядвам ти…Не вярваш ли, че мога да…Адреса! Не знае адреса!…Ще го намериш в указателя, на Монева Нина.Манева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не пристигдеш, ще скоча от етажа.

 

Роза яростно поставя слушалката върху вилката. Мълчи. Дори не благоволява да погледне домакинята. След това отива при бутилката, налива си, пие.

 

РОЗА (строго). Как се запознахте? (Пауза.) Говорете, докато не съм полудяла.

НИНА. Случайност.

РОЗА. Каква случайност?

НИНА. Преплитане на телефонните разговори.

РОЗА. И започнахте!

НИНА (твърдо). Да!

РОЗА (зъл тон). А той се прави на невинен…и нежен. У дома– нито думичка. На вас не казва…, че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла цели шест месеца!…Сигурна ли сте, че не сте се виждали?

 

Нина мълчи, потънъла в безкрайна тъга.

 

РОЗА. Сега мълчите.

НИНА (кротко). Искате да кажете, че той ще дойде тук?

РОЗА. Налага се.

НИНА. Вие сте жестока.

РОЗА. Нямам друг изход.

НИНА. Това ли решихте?

РОЗА. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.

 

Роза пие.

 

НИНА. А питате ли дали съм съгласна?

РОЗА (с изненада). Какво?

НИНА. Трябваше да ме питате.

РОЗА (с изумление). Не сте съгласна да видите този, когото обичате? Когато ви се дава такава прекрасна възможност?

НИНА. Не съм готова за такава среща.

РОЗА. А!…Това пък? Сега пък трябва да се съобразявам и с вас. (Пие.) На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук!…

НИНА. И каква е целта ви?

РОЗА. Да се разберем като хора.

НИНА. Като хора?

 

Нина произнася горната дума с присъщия си неин унес и оправя косата си.

 

РОЗА (весело.) А така, постегнете се, притегнете се, предстои ви първата среща. Първото впечатление е важно, разбира се. Важно ли е първото впечатление? Според вас, важно ли е? Според мен е важно. Някога, когато го срещнах за първи път…Слушайте, на колко ви се струва той? (Мълчание.) На колко ви се представя? (Мълчание.) Да не мислите, че ще видите някакъв хокеист? Един така…млад любовник за зрели жени? Ще бъдете излъгана. Шейсетгодишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без пазарна торба той не излиза, така съм го научила.

НИНА. Малка е вероятността да ме засегнете.

РОЗА. Да ви засегна ли? С какво? Говоря за съпруга си, засягатесе вие!

НИНА. Млъкнете!

РОЗА. Ще разбера какво е и това прерия. Какво е значението на този знак, на този код и изобщо има ли някакво значение, заема ли някакво място в емоциите на моя мъж. Това понятие прерия може би говори твърде много за загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома, а пред близките си е само пазарска чанта. Кажете, какво означава тази дума, нанесена срещу телефонния ви номер? (Мълчание.) Искам да ми се изясни.

НИНА. Моля ви.

РОЗА. Защото ще ви накарам да говорите пред него.

НИНА. Не!

РОЗА. Предлагам да избегнем остротите. Вие ли сте прерията? Дълга пауза.

НИНА. Моля ви!…

РОЗА. Какво е прерия? Напомня ми за пустота! Безкрайност и пустота, безбрежна растителност, която ту се възмогва, ту съхне. Говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго…апомня ми за безлюдност, отчаяние. Това ли сте вие? Това ли успяхте да измислите?

НИНА. Искам да знам съществува ли начин да си отидете?

РОЗА. Той ли го измисли? А? Че откъде му е хрумнало? У дома Емил се подвизава като човек с ограничено въображение.

НИНА (извиква). Млъкнете!

РОЗА (стъписана). Семпличък.

НИНА. Ако не престанете, ще ви изгоня, пък ако щете, скачайте на тротоара!

РОЗА. Боже, колко ви заболя, колко дълбоко сте омагьосана!

НИНА. Забранявам ви!

РОЗА. Слушайте, Нина, вие ме изненадвате. Усложнявате нещата! Смятах, че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, обикновен брътвеж по жицата…А то? Оказа се нещо по-сериозно…Смятах да го повикам, да го разоблича и да си го отведа, но вие ме плашите. Кажете, наистина ли?

НИНА. Какво?

РОЗА. Не сте го виждала.

Нина поклаща отрицателно глава.

Нито той?

Отново отрицание, което сякаш успокоява Роза.

Ако сте искрена, аз наистина дигнах напразна пукотевица и започвам да се разкайвам. Но все пак трябва да му се даде един урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?

НИНА. Не желая…да отговарям.

РОЗА. Значи всеки ден. Вие сте била в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден…щеше да дойде... последствието.

НИНА. Не забравяйте, че съм ви изгонила.

РОЗА. Щяхте да осъществите и срещата! Готови, втасали, влюбени! А аз…

НИНА. Решението ми беше категорично.

РОЗА. Решение?

НИНА (вяло). Да не се срещнем…Никога.

РОЗА. А неговото?

 

Нина мълчи.

 

А той?

НИНА. Не знам, мисля, че щях да му наложа…

РОЗА. И защо ви са тези отношения? Какво печелите? И какво бихте загубила, ако се видите?

НИНА. Ами, вижте ме.

РОЗА. Гледам вн.

НИНА. Разгледайте ме!

РОЗА. Нищо, липсва ви малко самочувствие.

НИНА. Никога не бих дала адреса си, не бих се съгласила да се видим!

РОЗА. Но умирате да го видите.

НИНА (след продължително мълчание). Не знам…

РОЗА. Може би?

НИНА. След случилото се. Имайте пред вид, че още не съм решила. В последния момент мога да ви прогоня.

РОЗА. Такава ли сте?

НИНА. Такава съм.

РОЗА. Значи може и да се сдърпаме. (Пауза.) Хубаво две жени се бият за един мухльо.

НИНА. Мисля, че ви помолих нещо.

РОЗА. Да не го обиждам. Но той си е мой и ще си го обиждам.

НИНА. Щом е ваш, защо сте у дома ми?

РОЗА. За да си го осигуря.

НИНА. Значи не е ваш.

РОЗА. Какво?

НИНА. Бъдете сигурна, че вече не е ваш.

РОЗА. А!…

НИНА. Не ме разбрахте.

РОЗА. Така де, опипвате почвата. (С ирония.) Може би ще го ударите на молба.

НИНА. За какво?

РОЗА. Да ви го отстъпя.

НИНА. Извинете, той си е мой и не можете да ми го вземете.

РОЗА (едва не подскача). Хей!…Тук се говорят неприлични неща.

НИНА. Но и аз не мога да го задържа.

РОЗА (склонна към непочтена атака). Да, наистина. (Оглежда я.) Аз съм някак по…

НИНА. Това исках да ви кажа в началото.

РОЗА. Вие наистина нямате сметка от едно оглеждане. (Усмихва се.) От него печеля аз. Та за какво си говорехте в тези сини часове?

НИНА (на свой ред язвително). Казвахме си неща, които вие с него не бихте могли да си кажете. И да ви заявя искрено, смятам,че не познавате съпруга си.

РОЗА. Наивността ви ме опечалява.

НИНА. Не познавате човека, с когото живеете трийсет години.

РОЗА. Хайде де!

НИНА. Той не е нито мухльо, нито мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е, ще оцените.

РОЗА. Добре де, бихте ли се омъжили за него?

НИНА (след продължително мълчание). Каквото и да ви кажа, ще ви заболи.

РОЗА. Сигурно някога сте претърпели разочарование в любовта.

НИНА. Познайте.

РОЗА. Винаги има по едно сериозно разочарование и след това…

НИНА. След това?

РОЗА. Ставам жестока, извинете!

НИНА. Старомоминството!

РОЗА. Много ви моля. Нещо се впрегнах. Повярвайте, не съм толкоз лоша. Повярвайте ми.

НИНА. Разбирам ви.

РОЗА. Извинете ме!… В същност такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен. В нея има нещо сладко, обещаващо. Разбира се, става дума за кратка телефонна връзка, лек флирт, а не като вашата дълга и сериозна любов. (Смее се с добро сърце.) Я си кажете, ако не бях се намесила, докога щеше да продължава?

НИНА. До края на живота.

РОЗА. И сега трябва ли да вярвам, че ще прекъснете?

НИНА. Обещавам.

РОЗА. Но ако ви се обади?

НИНА. Не знам. (Въздъхва.)

РОЗА (въздъхва). Дааа, ще се сдърпаме с вас, това няма да ни се размине. Моят хубостник забърка каша, която трябва да сърбам аз. (Рязко.) Разберете, отнемате ми мъжа!

НИНА. Моля ви, не го въвеждайте тук.

РОЗА. Искрена ли сте?

Нина мълчи.

Искате да го зърнете?…Признайте!

Нина мълчи.

И искате, и не искате!

Мълчание.

Хем боли, хем сърби.

НИНА. Вижте какво, ако не желая да го видя, то не е за туй, което мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си. (Глухо.)Разберете, все пак имам да живея още. (Пауза.) Това голямо нещо ми беше необходимо.

РОЗА. Не знам, на мен ми трябва Емил.

НИНА. Май че сте глупавичка.

РОЗА. Не знам защо. Вън няма мъже. Жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпущам...

НИНА. Празноглавка.

РОЗА. Преди всичко ще ми се смеят, че съм го отстъпила на една... нещастница . . .

НИНА (склонна към връщане на ударите). Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.

РОЗА. Така си мислите, защото не аз, а вие сте глупачката. Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се с него? Нищо. Само говорехте с часове по жицата. И той ви наричаше прерия, защото все пак трябвало е да ви нарече някак, и вие сте човек, и вие душа носите. Под бледата ви безсочна кожа може би пърха живот. Сега ще ви види и ще избяга.

НИНА. През тия шест месеца вие бяхте жалка.

РОЗА. Днес жалката станахте вие.

НИНА. Не съм сигурна.

РОЗА. А пък аз съм!

НИНА. Да не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие един съпруг с пазарска торба в ръка. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене... (Млъква.)

РОЗА (ехидно). Звезди.

НИНА. Светлина.

РОЗА. Значи това прави моят мухльо?

НИНА. И блянове!

РОЗА. Виж го ти.

НИНА. И надежда!

РОЗА. Надежда за какво?

НИНА. В края на краищата един полъх.

РОЗА. Какво?

НИНА. Полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, наречена живот.

РОЗА (отдъхва). Охооо! (Пауза.) Прерията изплува от мъглата! Значи с такива неща запълвате часовете? С такива интелектуални смешки замърсявате телефонната мрежа. А в същото време заради вас десетки граждани не могат да си проведат редовните разговори. Нищо чудно да сте говорили по цял час.

Нина мълчи.

РОЗА (ужасена). Часове?

НИНА. Един път говорихме цели три часа.

РОЗА. Е за тая работа ще го пребия! А с мен?

НИНА. Казах ви за вас.

РОЗА. Не говори и пет минути.

НИНА. След като ви доказах, че ви превъзхождах цели шест месеца и че нямате право да ми се присмивате, моля ви да напуснете моя дом!

РОЗА. Оттук ще си изляза само придружена с моя мъж.

НИНА. Причакайте го вън.

РОЗА. Ще дойде, ще ви види!

НИНА. Не!

РОЗА. И вие него.

НИНА. Моля ви да напуснете дома ми!

РОЗА. Стига с тоя дом! Това не е дом!

НИНА (учудена). Моля?

РОЗА.Леговище на пантера!

НИНА. Вие сте идеално изработена глупачка.

РОЗА. А вие сте хитруша.

НИНА. Мога и да ви ударя!

РОЗА (заплашително). И това не можете.

НИНА (извиква). Излезте!

РОЗА. Няма!

НИНА. Махайте се, ви казвам! (Грабва една ваза и крещи.) Вън!

РОЗА (отстъпва назад). Той трябва да влезе тук!

НИНА (вдига вазата и изкрещява). Нее!

 

На входа се звъни. Пауза. Нина продължава да стои с вдигната ваза в ръка. Звъни се повторно. Нина смъква бавно вазата и без да я остави на масичката, тръгва. Розая наблюдава слюбопитство. За наша изненада вместо към вратата обаче Нина се насочва към огледалото, където оставя вазата и започва да се реши. Звъни се за трети път.

 

НИНА (като се реши, без да се обръща). Какво чакате, доведете съпруга си.

Звъни се. Роза стои учудена – не знае какво да предприеме.

НИНА (както се реши). Помолих ви да въведете съпруга си.

РОЗА. Искате аз?

НИНА (полага червило на устните си). Да.

РОЗА (реагира на разкрасяването на Нина). Вие отваряте устатаси (тръгва и спира), показвате зъбите си...

 

Роза излиза. Нина бързо и безсмислено разтребва нещо по масичката, а още по-бързо изпива глътчицата, останала в чашката ѝ, след което застава в десния край на сцената. Отляво, където е входа, се появява Емил. Спира. Двамата са един срещу друг, на двете страни на сцената. Мълчат и се наблюдават. Струва ни се, че Емил иска да се спусне към домакинята, но нещо го задържа. Окозва се, че той не е мъж за изхвърляне: наистина на години, но... Зад гърба му се появява Роза, следи реакциите на Нина. Нина иЕмил се наблюдават. Когато режисьорът сметне, че паузата в узряла достатъчно, Емил се обръща към Роза.

 

РОЗА Спреминава в средата на сцената). Ето ни. Най-после! (На Емил.) Дъщеря не можахме да си имаме, но отгледахме втора съпруга.

ЕМИЛ (на Роза). Мога ли да те помоля?

РОЗА. Да си излезем, нали? (Пауза.) Да ѝ спестим една сцена. (Пауза.) Една тревога по-малко на любовницата.

ЕМИЛ. Роза!

Роза понечва да изрече нещо, но се отказва.

ЕМИЛ. Попаднали сме в смешно положение.

РОЗА (иронично). В жалко положение.

ЕМИЛ. Един от нас…

РОЗА. …е жалък, да.

ЕМИЛ. И заплашва, че ще скочи от прозореца. (Пауза.) Шантажира.

РОЗА. А този, който изневерява, не е жалък.

Мълчание. Всички стоят неподвижно.

РОЗА. Не този, който избяга от семейството си.

ЕМИЛ. Смешни сме и двамата.

РОЗА. А тя?

ЕМИЛ. Искаш ли да си отидем и ще ти обещая нещо?

РОЗА. Само тя е достойната, така ли?… Така ли реши?

ЕМИЛ. Моля те да си излезем.

РОЗА. Не!

ЕМИЛ (извиква). Настоявам!

РОЗА (мигновено тръгва към прозореца). Сега ще видиш дали шантажирам. (Посяга да отвори прозореца, или пък, ако е отворен да се покачи на него.)

Емил се спуща и я хваща.

РОЗА (твърде спокойно и сякаш решително). Остави ме да видим шантажирам ли.

ЕМИЛ (смутено към Нина). Моля ви да ме извините.

РОЗА (както е обгърната от ръцете на мъжа си). Вече си говорите, а? (Напъва се да се изтръгне от ръцете му и да се устреми към прозореца.) Вече си бъбрете…

ЕМИЛ (с отчаяние). Роза!

РОЗА. Моето място е на тротоара!

ЕМИЛ. Роза, моля те! Как да те моля, кажи?

РОЗА. Там ли искате да ме видите? Безжизнена?… Кажете! Защо мълчите? И двамата!

ЕМИЛ. Роза!

РОЗА. Пусни ме!

ЕМИЛ. Ако обещаеш.

РОЗА. Не обещавам!

ЕМИЛ. Обещай, че няма да правиш глупости.

РОЗА. Искам!

ЕМИЛ. Моля те!

РОЗА. Обичаш ли я?

Емил привежда глава. Мълчи.

Казвай. (Пауза.) Чакам.

ЕМИЛ (отчаяно). Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.

РОЗА. Обичаш ли я?

ЕМИЛ. Тръгваме.

РОЗА. Ако не признаеш, ще скоча на тротоара. Ако ми попречиш» ще скоча под трамвая, ще се отровя! Ще видиш! ЕМИЛ. У дома ще ти разкажа всичко. РОЗА. Обичаш ли я?

Емил поглежда към Нина.

РОЗА. Искам да знам обичаш ли я, разбери! Бъди най-после малко искрен с мен! Обичаш ли я, или не я обичаш?

Емил сломено пада в креслото.

РОЗА. Обичаш ли я?

Емил поклаща глава

Нина реагира страшно, изпъва се, едва не извиква.

РОЗА. Обичаш я, така ли?

ЕМИЛ (с наведена глава). Да си вървим.

Роза се отпуща в другото кресло.

РОЗА. Дори сега, след като я видя?

ЕМИЛ (извиква). Чудовище!

Роза отпуща глава върху облегалката на креслото и захлипва. Точно в този момент Нина и Емил се поглеждат, за няколко секунди установяват контакт. Роза вдига глава към Нина.Нина продължава да гледа Емил.

РОЗА (язвително). Сега разбрахте ли на какво сте способна?

ЕМИЛ (тъжно). Роза.

РОЗА. Отвратително.

Нина не е отместила погледа си от Емил.

Невинната кошута… Самотната… Която не може да пласира една бутилка коняк… Която би докопала дори водопроводчика.

Нина сякаш не обръща внимание на тези думи, гледа си право в Емил.

ЕМИЛ (тихичко). Животно!

РОЗА. Виж я. Защо не я разгледаш? Ноктите! (Без да разбере как, Нина скрива вяло ръцете си.) Косата, очите… миглите!… (Извиква.) Вие се срещате!

ЕМИЛ. Знаеш, че не, и го знаеш добре.

РОЗА. Но се соанира!… Може би има и друг. (Оглежда ги мълчаливо.) Ах, как си ме мамил!…

ЕМИЛ. Ако си отидем

НИНА. Никакъв друг! (Оглежда се, чак сега разбира, че е извикала.) Никой!. . .

Пауза.

РОЗА. Освен моят съпруг.

ЕМИЛ. Повярвай, за първи път идвам тук. Р

ОЗА. Но сте се виждали.

НИНА и ЕМИЛ. Не!

РОЗА (почти иронично). Какъв синхрон. (Пауза.) Може би, когато отиваше за домати, когато мрънкаше, че опашката е голяма… (Внезапно.) А по градинките?

НИНА. Не.

РОЗА. Не питам вас. Защо бързате? Какво приказвате? Да, понякога Емил казва истината. (Към него.) Говори!

ЕМИЛ. Какво искаш още?

РОЗА. Срещахте ли се по градинките?

ЕМИЛ. Казах ти, че не сме се срещали нито тук, нито където и да е другаде. Сега се виждаме за първи път. Ако не беше ме повикала

Млъква. Пауза.

РОЗА (натиска педала). Ако не бях те повикала?

ЕМИЛ (въздъхва). Може би… нямаше да се видим никога.

РОЗА (бързо). Никога, или „може би“ никога?

ЕМИЛ. Има ли значение?

РОЗА. Голямо.

НИНА. Нямаше да се видим никога.

РОЗА. Значи… В същност… Значи, ако не бях аз...

НИНА. Да!

РОЗА (обръща се рязко към нея). Тогава трябва да ми благодарите!

НИНА (рязко). Вие що за човек сте? (Слага ръце пред устата си, разбира, че е кипнала несправедливо.)

РОЗА. Аз съм тази, на която са изневерили. Това съм аз. Една из-неверена. Живея си спокойно, работя си, мисля, че имам съпруг и гнездо, а се оказва, че нито съпруг, нито гнездо. Кукувицата ме издебнала, снесла в моето гнездо… Двамата разговарят по жицата, разтапят се, искрят от нежност. Говорят по три часа, забравят се, потъват в прерии, изчезват от света и никой не може да ги открие. В същност, това е прерията голямото пространство, в което никой не може да ви открие. Така ли е? Сами!… Там можете да си кажете всичко, много неща… Може би прерията не е нищо друго, освен голямата ви мечта?… (Тъжно.) Боже мой, прерията може да бъде всичко!… А аз не знам нищо. И няма да си признаем, никога. Боже, каква широта има в тази дума от бележника иа мъжа ми!

НИНА. Уверявам ви сега се виждаме за първи път.

РОЗА (продължава мисълта си). Какво значение... щом си имате прерия. Прерията на думите е по-опасна от прерията на тялото.

НИНА. Млъкнете!

РОЗА. Охо!

ЕМИЛ. Не можеш ли да млъкнеш?

РОЗА (победоносно). Може би открих, а?

НИНА. Вървете си!

РОЗА (тихо). Само аз ли?

НИНА (след дълго мълчание). И двамата.

Нина бързо прибягва, излиза.

ЕМИЛ. Това ли имаше да кажеш?

РОЗА. Има още.

Нина влиза бавно, носи бяла носна кърпичка, явно, че е отишла за нея.

РОЗА (жестоко на Нина). Признайте, че не желаете да си отиде. (Нина мълчи.) Не предпочитате. Искате да е тук, да го гледате, колкото може повече и, ако е възможно, да остане завинаги, ако има някой за отиване, това да бъда аз – да вървя по дяволите, само да ви оставя сами, да видите, че в същност страшно много сте искали да чуете естествените си гласове. Това искате, нищо повече. Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените. Нищо по-жестоко не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно от влюбените. (Пауза.) Особено такива… на вашата възраст. (Изведнъж енергично.) Кажи бе, животно, с какво те плениха толкова? С какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозна, по-стара? Виж! Разгледай ни!

Нина закрива лице.

ЕМИЛ (изкрещява). Ако не млъкнеш, ще съжаляваш!

РОЗА. Моля?

ЕМИЛ. Ако не млъкнеш, ще заговоря аз!

РОЗА. И какво ще ми кажеш?

ЕМИЛ. Горчивини!

РОЗА (гледа го изненадано). Много ли ще горчи?

ЕМИЛ. Ще ти наговоря всичко за тези години: за времето на моятакаторга!

РОЗА. Така те искам! Да говориш! А не да мълчиш! Каторга!Така кажи. Може би от каторгата направо в прерията, а? На свобода!

ЕМИЛ. Напразно налучкваш. Никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.

НИНА. И аз него!

РОЗА. Ето!

НИНА. Моля?

РОЗА. Това се искаше, да излетят думите на съзаклятието!

ЕМИЛ. Набери, набери пара.

РОЗА. Защото съзаклятничите! Зад гърба на една жена, която не подозира нищо! (Готова да се разплаче.) Погледни жената, която обичаш! (През хлипането.) Сляп ли си? Върни се на земята. Какво ще ти даде тя? (Втренчва поглед в нея.) А? Какво ще му дадете?

Нина явно страда от тези думи и отново закрива лице .

РОЗА. На какво се надявате? Какви ще бъдат радостите ви? (Към Емил.) Защо не ме прекъснеш? Не виждаш ли, че озлобявам?

НИНА (спокойно, тихо). Защото казвате истината.

ЕМИЛ. Нина!

РОЗА (поглежда го и се обръща вече към него). Виж ти, можем и мелодрами. (Прави крачка към него.) Тази ли е целта ви?

ЕМИЛ. Не можеш да ни се подиграеш. Нашият случай е много истински! (Пауза.) Обичам тази жена! Това трябва да ти е ясно, когато ни замерваш с кал. А ти? Не си достойна дори за мелодрамата!

РОЗА. (изкрещява). Емиле!

ЕМИЛ (решително, с достойнство). Обичам я… Тя ме издигна, ние се издигнахме над ежедневието, над жестоката обреченост, ако щеш над възрастта. В нашите разговори имаше чистота, устрем, копнеж, думите сякаш не бяха думи, а възванне… за втурване. В какво не знаем никой не го знае. (Пауза, в която Нина го гледа възторжено.) Не искаме нищо повече. Нито тя, нито аз. Не искахме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с една, искахме да ни оставите в нашия свят, да си го обитаваме невидими един за друг, но солидарни.Нашият свят не се интересува как белее косата и как се множат бръчките, ние стояхме над побеляването, над посивяването на дните.

РОЗА (бързо). А тя се соанира!

НИНА. Защото бях с него!

РОЗА. Тогава какво ми говорите, за какво втурване, когато си прави ноктите? На кого ги разправяте? Къде дават така по телефона? Никъде не дават само по телефона. И двамата ме лъжете, тя е имала цел!

НИНА. Да!

РОЗА. Да те грабне!

ЕМИЛ. Какво има да грабва толкоз от мен?

РОЗА. Какво – имота ти!

ЕМИЛ (отчаяно). Боже мой, Роза! (Маха безпомсщно с ръце.)

РОЗА. Или пък нещо друго.

ЕМИЛ. Какво друго, не чу ли, ние никога нямаше да се видим,ако не беше твоята жалка намеса.

РОЗА. Вие се обичахте!

ЕМИЛ. Разбира се.

РОЗА (бързо и с надежда). А сега?

ЕМИЛ. Аз я обичам.

РОЗА. Дори ако скоча на тротоара?

ЕМИЛ. Жалка махленка!

РОЗА. Жалка съм, признавам. Намесих се да спася един дългогодишен брак. И не вярвам в любовта по телефона. Това е за наивниците. Какво? Само ще говорите? И нищо повече? Ха-ха!

ЕМИЛ. Брутално същество!

РОЗА. Вече станах същество!. . .

ЕМИЛ. Може би ще си ме прибереш у дома, но знай: вече няма да имаш власт над мен.

РОЗА (с ирония). Ами ако почна да ти се обаждам по телефона?

ЕМИЛ. Не, миличка, не всеки може да разговаря по телефона. За това се иска величие.

РОЗА. Защо бе, Емиле, ще ти говоря за прерии.

ЕМИЛ. Ти не можеш.

РОЗА. Значи такава съм аз?

ЕМИЛ. Не започвай с ирониите, макар че ги предпочитам предсълзите и заплахите.

РОЗА. Предпочиташ ме иронична.

ЕМИЛ. Няма да ме уязвиш. Нас никой не може да ни уязви... Защото не може да ни достигне.

РОЗА. Недостижими… викаш.

ЕМИЛ. А най-малко ти.

РОЗА. Аз най-малко, разбира се.

Емил я оглежда с лека тревога.

ЕМИЛ. Спокойният ти тон започва да ме плаши.

РОЗА. Не знаеш накъде ще избие.

ЕМИЛ. Предчувствувам лоши неща.

РОЗА (прекъсва го брутално). Значи вашите отношения не са само флирт?

ЕМИЛ. Не става и въпрос.

РОЗА. А нещо по-голямо?

ЕМИЛ. Няма да разбереш.

РОЗА. И няма да се върнеш?

ЕМИЛ. Не знам.

РОЗА. Ще останеш тук?

ЕМИЛ. Не, миличка, и това не. Не си познала и няма да се хвана на уловката ти. За мен беше важно да кажа какво мисля по нашия невинен телефонен случай, който ти превърна в трагедия.

РОЗА. Невинен?

ЕМИЛ. Велик, но невинен… Ще се върна ли у дома, това ще реша допълнително, но не мисли, че ще остана тук; ние не се натрапваме никому. Нашият свят е извън представите и предположенията.

РОЗА. Боже мой. нима ти още твърдиш, че телефонът може да замени света? И всичките негови удоволствия?

ЕМИЛ. Гордея се с нашето извисяване.

РОЗА (въздъхва). И какво искаш – развод?

ЕМИЛ (въздъхва). Защо бързаш?

РОЗА. Защото не мога!…

ЕМИЛ. Какво не можеш?

РОЗА. Да те деля.

ЕМИЛ. Хм! (усмихва се.) Аз как те делих.

Роза трепва. Музикален ефект.

РОЗА (след пауза). Някакви съмнения?…

ЕМИЛ. Хайде да помълчим.

РОЗА. Не! Ти искаше да кажеш нещо, да ме опетниш. Сметките ни трябва да бъдат чисти. Зъб за зъб?… Око за око?

ЕМИЛ. Никога не съм мислил за реабилитация.

РОЗА. Искам да изясниш обвинението си.

ЕМИЛ. Не те обвинявам.

РОЗА. Слушай, мизернико, наистина ли се съмняваш?

ЕМИЛ. Да оставим това.

РОЗА (изумена). Ти смееш да твърдиш, че не съм била изрядна?

ЕМИЛ. Роза, защо не млъкнем тук? И защо, дявол да го вземе, споменаваш тази дума изрядна? В случая прозвучава нежно като бриз в клоните на вишна.

РОЗА. Какво, нещо повече ли?

ЕМИЛ (леко озлобява). Ами, разбира се.

РОЗА. Може би съм ти изневерила?

ЕМИЛ. Ами да.

РОЗА. По телефона?

ЕМИЛ. Напротив.

РОЗА. Какво означава напротив?

ЕМИЛ (с хумор). Обратното на телефона.

РОЗА. Според теб кое е обратното на телефона?

ЕМИЛ (дълга пауза). Според мен съществува нещо, което е обратното на телефона. (Дълга пауза.) Да си вървим ли?

РОЗА. Значи туй успя да измисли подлата ти душа?

ЕМИЛ. Не искам да водя подобни разговори пред НЕЯ.

РОЗА. Щадиш я.

ЕМИЛ. Това, което може да последва, ще бъде низко.

РОЗА. Настоявам да кажеш всичко тук пред нея и ако можеш, даме уязвиш. . .

ЕМИЛ. Ще те поразя!

РОЗА. Чакам! ЕМИЛ. Тръгваме!

РОЗА. Чакам да бъда поразена. Да чуя докъде можеш да стигнеш в падението си, какво ще измислиш.

ЕМИЛ. Не става дума за измисляне. Смятах да ти кажа нещо за Жоро Минев.

РОЗА. Можеш да помислиш такива гадости? За твоя колега?

ЕМИЛ. За теб.

РОЗА. И какво?

ЕМИЛ. Ами, нищо.

РОЗА. С него?

ЕМИЛ. Като начало.

РОЗА. Какво?

ЕМИЛ. И с друг.

РОЗА. Безсрамник! Едновременно ли?

ЕМИЛ. Последователно…

РОЗА. Но той не ти е колега.

ЕМИЛ. Да.

РОЗА. Видя ли сега какъв си?... И защо не каза, че знаеш?

ЕМИЛ. Не ми беше удобно.

РОЗА. Вместо да ми кажеш мълчиш! Видя ли какъв си? Разбра ли низката си душа? Вместо да ме набиеш… (Клати отчаяно глава.) Долен човек. Че ти тогава не си ме обичал!

ЕМИЛ. А ти от обич ли ми изменяше?

РОЗА. Задкулисен човек! Вместо да ми каже, да ми докаже обичта си!… Гаден си и напразно се боря за теб. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази пантера… Значи знаеше, така ли?

ЕМИЛ. Винаги.

РОЗА. И си траеше?

ЕМИЛ. Да.

РОЗА. Боже господи! (Към Нина.) Чухте ли? Видяхте ли го?Знаел е, че го лъжа, потайвал се! Разбрахте ли с какъв човек сесвързвате? (Към Емил.) Че ти тогава изобщо не си ме обичал!И трябваше… И си знаел всичко, сигурно и как изглежда?

ЕМЙЛ. Ми, да. Срещахте се при. . .

РОЗА. Млъкни!

ЕМИЛ. Млъквам.

РОЗА (съска). Ти не ме обичаш!

ЕМИЛ. Никак.

РОЗА. Че тогава?… Боже, колко съм сама, боже, колко много съм била самичка!… И сега?… Продължавай!

НИНА. Мисля, че повече не мога да издържа!…

РОЗА. Вас никой не ви пита. Само знаете да отмъквате мъже...

ЕМИЛ (на Нина). Извинете, но трябваше. Този стил ми бе наложен.

РОЗА. Аз съм окаяна самотница!

ЕМИЛ (на Нина). Просто мечтая да се отдалеча и да ви се обадя

НИНА. Но днес е особен ден. . .

ЕМИЛ. Наистина.

НИНА. Поне за мен.

ЕМИЛ. Стана шумно.

НИНА. Никога не съм смятала, че ще ви видя. Вярвате ли ми?

ЕМИЛ. Но при какви обстоятелства!. . .

НИНА.Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте видели добри обстоятелства? Обстоятелствата са винаги неблагоприятни. И все пак (поглежда го влюбено в упор) вие сте тук. Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…

ЕМИЛ. Чудесна сте!

Прави стъпка към нея. Роза ги наблюдава слисано и сякаш се готви да вземе думата, но винаги се отказва, за да разбере какво би могло да стане нататък.Нина прави стъпка напред. Мълчание.

ЕМИЛ (най-после прекъсва паузата). Просто не разбирам.

НИНА. И вие ли за същото?

ЕМИЛ (усмихва се). И вие ли си помислихте?

НИНА. Колко по-лесно е по телефона?. . .

ЕМИЛ. Как естествено… почвахме.

НИНА. Знам началото на всеки разговор.

ЕМИЛ (изумено). На всичките!

НИНА. Познайте колко са?

ЕМИЛ. Никога.

НИНА (победоносно). Сто и петнайсет!

ЕМИЛ. Удивихте ме!

НИНА (победоносно). За сто и деветдесет дни!

ЕМИЛ. И аз си спомням по нещо.

НИНА. Без да ми казвате, знам за кой разговор става дума.

ЕМИЛ. Когато ме нарекохте „полъх.

НИНА.. След като ме нарекохте „прерия.

ЕМИЛ. И след като се получи изречението.

НИНА (щастлива). „Полъх над прерията. Мога да ви резюмирам целия разговор. (Събира ръце под лицето си.) Вие ме нарекохте ПРЕРИЯ. Тогава ви казах, че навярно става дума за неподвижност, за пустиня, и отначало измислих „повей, тогава ви нарекох „повей, но го смених с „полъх, казах ви, че сте полъх над моята прерия.

ЕМИЛ. Аз пък помня, когато ми прочетохте дванайсет страници отУолт Уитман.

НИНА. Петнайсет!

ЕМИЛ. Казахте дванайсет.

НИНА (весела, щастлива). Излъгах ви!. . .

ЕМИЛ (весело). Знам.

НИНА. За да помислите, че ще ви чета по-малко.

ЕМИЛ (весело). Разбрах.

НИНА. А вие ми четохте „Дамата с кученцето.

ЕМИЛ (уж смутено). И това ли направих?

НИНА. Точно като го гледах по телевизията!

ЕМИЛ. Аз съм хитрец!

НИНА. И ааз… Помните ли, когато помирисах карамфилите?

ЕМИЛ (въодушевено). И ме накарахте да усетя аромата по жицата!...

НИНА. И вие усетихте!

ЕМИЛ. Заклевам се!

НИНА (много живо). И пожелах да отгатнете броя им.

ЕМИЛ. И казах седем!

НИНА. И се съгласих.

ЕМИЛ (лшого щастлив). Да!

НИНА. А бяха осем!

ЕМИЛ. Защо така?

НИНА. Защото не съм конвенционална.

ЕМИЛ. И ме излъгахте за първи път!

НИНА. А втория?

ЕМИЛ. Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.

НИНА (уплашено). Вие искахте да ме видите!

ЕМИЛ. „Дамата с кученцето, а вие гледахте телевизията.

НИНА. Но и вие четохте в синхрон! Интерпретацията ви ми хареса повече от филма.

ЕМИЛ. Колко хубаво си живеехме!

НИНА (замечтано). Беше чудесно.

ЕМИЛ. И все пак позволете ми… от време навреме… да ви се обаждам.

НИНА (сякаш не чува). А помните ли, когато преминахте изведнъж на ти?

ЕМИЛ. Не ми напомняйте за този мрачен ден.

НИНА. Защо, на мен ми допадна.

ЕМИЛ. Но не приехте.

НИНА. Скрупули.

ЕМИЛ. Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи. Прашецът им не падна.

НИНА (с готовност да се пошегува). Дума, която ви забавлява.

ЕМИЛ (съкрушено). А!… Споменавам ли я често?

НИНА. Досега – три пъти.

ЕМИЛ (отчаяно). При вашата нетърпимост към тривиалното!. . .

НИНА. Без тривиалното не може.

ЕМИЛ. Обичате да сте мила към партньора си.

НИНА. Едва сега ви чувствувам като истински партньор.

РОЗА. Говорете си. Каква глупачка съм била. (Към него.) А ти защо не си казал, че можеш да бъдеш мил?

НИНА (на Емил). Гледах филма, а от слушалката долиташе гласът ви!

ЕМИЛ. Наистина?

НИНА. И вие разбрахте!… Вие нарочно…

Емил се смее, смее се и тя.

ЕМИЛ. И никога не съм мислил, че ще ми помогне не друго, а киното.

НИНА. Съчетано с Чехов, в същност Чехов.

ЕМИЛ. Който е в състояние да те направи тъжен и щастлив, но човек така и не знае понякога тъжен ли е, или е щастлив. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие чувствувала ли сте се обидена от обстоятелството, че в даден момент сте щастлива?

НИНА. И какво правите? Вече потегляте по магическата пътека?

ЕМИЛ (сякаш се извинява). Просто по навик.

НИНА. Готова съм, мили мой, готова съм да възприема както вълшебството, така и истината за екзотика; да повярвам, че щастието е в тъгата, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!

ЕМИЛ. Единственото, което мога да ти дам.

НИНА (внезапно към Роза). Вие ме изненадахте.

РОЗА (трепва). Какво?

НИНА. Началните ви реакции бяха по-човешки, с устрем да спасите нещо, което ви принадлежи.

РОЗА. Пак не разбрах.

НИНА. Много бързо се предадохте.

РОЗА. Той знае всичко.

НИНА. Отричайте!

РОЗА. Страхувам се от подробностите.

ЕМИЛ. Хайде, Роза, казахме си урока.

Дава признаци, че ще си тръгва.

РОЗА. Къде?

ЕМИЛ. Да се приберем в нашия двустаен затвор.

РОЗА (учудено). Как?… Ти… С мен ли?

ЕМИЛ. Друг изход не виждам.

НИНА. Вие бягате?

ЕМИЛ. Ще ви се обадя веднага.

НИНА (с болка). Моля ви!

РОЗА. Какво искате?

НИНА (към Емил). Още малко.

ЕМИЛ. Сигурна ли сте?

НИНА (пристъпва към него). Още малко!

Емил се спуща и хваща ръката ѝ. Роза вдига стола и удря с него пода. Емил и Нина се стъписват.

РОЗА. Какво искате от мен?

ЕМИЛ. Ти ли чупиш столове?

РОЗА. Щяхме да тръгваме!

ЕМИЛ. Това беше отдавна.

РОЗА. Какво?

ЕМИЛ (въздъхва и започва да шари наоколо). Как да ти обясня,как да ти го кажа, да ме разбереш най-после. . .

РОЗА. Преди секунда ме покани да тръгваме.

ЕМИЛ. Роза, каква секунда, не видя ли какво стана?

РОЗА. Ти го предизвика! Ти грабна ръката й!

ЕМИЛ (по неочакван начин, към Нина). В същност никой нищо незнае, нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на мостче въвВенеция и съм си казвал: това ли е важно? На Шанзелизе отновосъм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмичка духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха,бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пъкприличаха на магически и се запитах: това много важно ли е?Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не еважно. Разбрахте ли ме?

НИНА. Не, и затова обичам да ви слушам.

ЕМИЛ. И отново на Ви.

Нина и Емил се смеят.

НИНА (внезапно към Роза). Държите се превъзходно и ви благодаря.

РОЗА. Просто съм занемяла.

ЕМИЛ (не обръща внимание на Роза). На няколко пъти се изкушавах да ви разкажа за Винисиусди Мораис… Бразилски поет и композитор, баща на боса-новата. Ето един текст на негова песен:

Има дни – седя,

и си мисля за живота,

и повярвайте,

не виждам изход.

Как става така, как да го разбера

едва допели,

започваме да умираме;

след пристигането

все идва заминаването,

защото няма нищо

без раздяла.

Какво знам аз, какво знам аз –

животът е една голяма илюзия.

Какво знам аз, какво знам аз –

знам единствено,

че само той има право.

Пауза.

НИНА. Вие ме обсаждате отвсякъде, не ми давате възможност за отстъпление.

ЕМИЛ. Искам да споделям с вас всичко, което ми е направило впечатление, към това се стремя, това единствено ме вълнува сега

РОЗА. А така!.

ЕМИЛ. В поведението ти наистина няма логика. Държиш се или смешно, или трагично, което е същото, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш?

РОЗА (въздъхва). Не знам.

ЕМИЛ. С мен ли искаш да живееш или с него?

РОЗА. Нужни сте ми.

ЕМИЛ. И двамата?

РОЗА. Да.

ЕМИЛ. Сега пък друго. (Гледа я продължително.) Слушай, ще ме оставиш ли на мира?

РОЗА. Не мога.

ЕМИЛ (изтърсва го). И аз не мога без тази жена! Роза захлипва моментално. Емил я гледа как плаче.

ЕМИЛ. Ново двайсет! Нова реакция. (Хваща главата си.) Ще полудея!… Не мога да те понасям! (Роза плаче тихо.) Млъкни!… Хайде!… (Тръгва към изхода.)

РОЗА. Стой!

ЕМИЛ (спира). Отначало се самоубиваше, после плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плач. Плачът гложди мъжа, разбери!

РОЗА. Обещай, че няма да говорите по телефона.

ЕМИЛ. Това няма да се случи.

РОЗА. Ще говорите, така ли?

ЕМИЛ. Защо не отидеш при другия?

РОЗА. Така ли искаш?

ЕМИЛ. Да.

РОЗА. Това ли предлагаш?

ЕМИЛ. Да!

РОЗА. И мислиш, че е лесно? (Пауза.) Грабвам си бохчата и тръгвам?

ЕМИЛ. Не го ли обичаш?

РОЗА. Обичам го.

ЕМИЛ. Тогава?

РОЗА. Така се отива при мъж! Така се грабва бохчата! Изобщо знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие стемерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загуоена. –мъжът веднага офейква.

ЕМИЛ. Защо дружиш с подобни?

РОЗА. Всички сте еднакви. Отидеш ли с бохча, бягат. Искат нещо едро.

ЕМИЛ. Боже мой! (Сяда и се хваща за главата.) Защо не казаотначало?

РОЗА. Да тръгваме.

ЕМИЛ (вдига глава). Имаш го!

РОЗА. Тук ми е неудобно.

ЕМИЛ. На мен още повече. (Става.) Да беше казала, да не усложняваме. Имаш го, утре го уреждаме.

РОЗА. Гледат ни!

ЕМИЛ (уморено). Да ти кажа правата, стана ми безразлично. Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.

РОЗА. Защо, какво ѝ е?

ЕМИЛ (поглежда я презрително). Стана много директна. (Про-съсква.) Вземи я.

РОЗА. Трябва да ме разбереш. Аз съм жена, не мога да отида никъде без...

ЕМИЛ (прекъсва я). Добре, добре… друго?

РОЗА (към Нина). Едно кафе.

Нина трепва.

НИНА. Много ви моля да…

ЕМИЛ (уморено). Искам да си вървим.

РОЗА. След кафето.

Нина излиза.

ЕМИЛ. Но твоята искреност ми харесва. По-добре така, отколкото...

РОЗА (извиква). Разбери, той няма да ме приеме!

ЕМИЛ (гледа към изхода). Тихо.

РОЗА. Защо тихо? Какво тихо? За нея туй е дар от небето.

ЕМИЛ. Млъкни!

РОЗА. Ах тия смешни мъже!. . .

ЕМИЛ (възбудено). Тя е съвсем друг човек. Нашите отношения са особени.

РОЗА (смее се). Сега ще видиш кафето.

ЕМИЛ. Негодница!

РОЗА. Кафе, приготвено с цялото старание на жена, която си е отдъхнала.

ЕМИЛ. Не се докосвай до нея! Ние сме над тези неща. Ако продължаваш...

Прекъсва.

РОЗА. Какво? Какво ще стане?

ЕМИЛ. Остави ни на мира. При нас е нещо друго, ние сме „други хора.

РОЗА. Глупако, какво ще правиш с тази дъртачка?

ЕМИЛ (вдига ръка и извиква). Ще те ударя!

Нина се появява с подноса, в който има три чашки кафе. Застава неподвижна. Емил бавно смъква ръката си.

НИНА (с жизнени нотки в гласа). Турско кафе!

РОЗА. Идеално!

НИНА. Така сметнах.

РОЗА. За този турчин тук!...

НИНА. Почти без захар.

РОЗА. По едно време някъде имаше коняк.

ЕМИЛ. Роза!

РОЗА. Не, аз ставам простачка! Така е най-добре. Нина, и малко коняк?

НИНА (оставя чевръсто кафетата и изтичва). Чаша!

РОЗА (гледа след нея). Какво нещо сме жените, ей. Вари ни, печи ни, на Северния полюс ни прати, ще искаме да се женим.

Влиза Нина. Роза продължава, както е обърнала гръб на изхода и сякаш и към Нина.

Ето и чашката на Емил. (Налива коняк.) Аз бягам от него, той бяга към вас.

Емил пие кафе.

Новото! (Налива.) Романтичното! (Налива.) Екзотичното! (Налива.) То привлича, зове. (Взима своята чаша, сяда на стола и отпива, без да обръща внимание на другите.) В голяма авантюра се впущам, но де да видим… (Измъква обувката си и изтърсва нещо от нея.) На голяма експедиция потеглям. В джунглите. Там всеки мъж е животно, иска да те изяде. (Пие.) Съблича, консумира и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с теб. Той е консуматор, ти си вещ. И вещо сменя вещите.

ЕМИЛ (весело, след като пие). Отново ми харесваш!…

РОЗА. Олекна ли ти?

НИНА. Бисквити?

РОЗА (на Нина). Много се движите, много се оживихте.

НИНА (с достойнство). Изглежда, казахте нещо за мен.

РОЗА. Да.

НИНА. За мен е лесно да се говори, аз съм лесна тема. И за белетристика съм лесна, и за пиеси. Принадлежа към ясно очертана категория, бих казала – армия, най-тихата армия на света.Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете вярвайте, но този следобед е много богат за мен. Не в, този, смисъл. (Усмихва се.) Не защото съм с Емил. (Пие кафе.) Предстставете си донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена докрай, пълна с изненади – жена, от която в една и съща минута могат да бликнат и смях, и сълзи.

РОЗА. Пийнете си.

НИНА. Защо? Забавна съм и без коняк.

РОЗД. Страшна сте! Сега разбирам по какво е налапал.

НИНА. Реакциите ми са превъзходни, действията ми са осмислении може би ще ви разочаровам, но вашият мъж ме интригуваповече, отколкото предполагате.

РОЗА (подмята). Да де, обичате го.

НИНА. Как успяхте да го загубите...

РОЗА. Говорите като пред свършен факт.

НИНА (усмихва се). Чудесна сте! У вас са събрани няколко жени.

РОЗА. Кажете му! Затова искам и повечко мъже. Но този тук е мухльо.

НИНА. Знаете ли, че на мухльовците се дължат някои неща от живота.

РОЗА (загледана в чашата си). Хайде де.

ЕМИЛ. Вече ми харесваш.

РОЗА. Моят е голям мухльо. Може би съществува още един такъвпо света, де да знам къде, може би в Южна Америка, или в Дамаск…

ЕМИЛ (смее се). Защо пък в Дамаск?

РОЗА. Говоря к’вото ми хрумне.

НИНА. Май че сте щастлива.

РОЗА. Фиркана.

НИНА. Голям ден в живота ми. Да ви кажа правата, ако съм сигурна, че можете да бъдете винаги забавна… Щях да кажа глупост.

ЕМИЛ. Би я предпочела?

НИНА. Разбира се.

РОЗА. Пред него?

НИНА. Нищо не може да замени другарството между жени.

РОЗА. Да знаете колко сте права! Мъжете са бедствие, не могат и да те забавляват, у тях всичко е егоизъм.

ЕМИЛ. Да де, затова ми измъкна жилището и колата.

РОЗА. Глей сега, глей к’во дума!… Винаги ще ти прекъснат хубавия разговор. Виж сега, за к’во говорим, а той к’во говори.

Емил и Нина се смеят.

Ние говорим за възвишени неща, а той веднага – за коли. На мъжете им дай или коли, или апартаменти. Друга тема нямат.

НИНА (докато Емил хваща нежно ръката и). И за мачове.

ЕМИЛ (изведнъж). Откъде знаете? (Еледа Нина остро.) Голяма ерудиция вадите!

РОЗА. А сега! Ревнуваме.

НИНА. Моля ви се, чета вестници.

ЕМИЛ (отпуща се). Така може.

РОЗА. Ама сте хитри, а? И двамата!

НИНА (пийва). Защо бе, Роза?

РОЗА. Присламчихте се един към друг. Уж телефон, уж само по телефона, пък то – ръцете ви като невестулки.

ЕМИЛ. Роза!

РОЗА. Полъх над прерията!

ЕМИЛ. Мисля, че… вече. . .

РОЗА. Си… си се откупил, така ли? Свободен!… Ама ти никак не си ме обичал, бе Емо, ти си знаел, че ти изневерявам и си траел като последен подлец, без да дигнеш скандал. Това не мога и не мога ди ти простя; в туй няма нищо човешко; какъвто и полъх да станеш, над каквито и прерии да духаш, не съм доволна от теб, мъчно ми е, просто ми се плаче!…

ЕМИЛ. Добре е да не ставаме отново сериозни.

НИНА. Ще бъде жестоко. При това вече сте ми симпатична.

РОЗА (изправя се рязко и извисява глас). Не може така!

ЕМИЛ. Роза!

РОЗА. Откупи се! С едно никакво двустайно и една абсолютно никаква кола. (Заплаква.) Мъчно ми е. За теб! Толкоз евтино се откупи!

НИНА (с укор към Емил). И на мен ми стана мъчно за нея! Вие нямате пра. . .

ЕМИЛ. Нина, това са етюди. Сега като нищо ще ми измъкне нещо друго.

РОЗА (вика). Ще измъкна ли? А, значи аз измъквам! Виж го ти – измъква се, излита, а после аз измъквам не знам си що, аз правя етюди. Хубави етюди!… Питай сърцето ми. Етюдите изникват оттук (сочи гърдите си), от дълбочина, от наслоената мъка.

НИНА. Млъкнете!

РОЗА. А! (Учудено.) На вас пък какво ви… стана?

НИНА (с искреност, на която не може да се възрази). Стана тъжно, нещата изгубиха забавната си шеговитост.

ЕМИЛ. Нина!

НИНА. Чувствувам се злодеец. (Вика.) Аз ограбих тази жена!

ЕМИЛ. Нина, моля ви. (На Роза.) Ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо лошо!

Роза отново захлипва. Заплаква и Нина. Двете жени се присламчват една към друга.

НИНА (към Емил). Моля ви!

ЕМИЛ (изненадан). Какво?

НИНА. Идете си!

РОЗА (на Емил). Махни се!

НИНА (изведнъж и към Роза). И вие! Моля ви!

ЕМИЛ (сякаш не обръща внимание на Нина, към Роза). Добре, сладурче, какво искаш още?

РОЗА. Вече нищо. (Трие сълзите си.) Ти си палач!

ЕМИЛ (ядосано). Ще се махнеш ли най-после от пътя ми?

РОЗА. Знаеш ли какво искаш от мен? На теб ясно ли ти е какво е животът? Животът на една жена! Къде ме пращаш? Да не мислиш, че ме пращаш на курорт? Ти знаеш ли какво е сама жена в живота?

ЕМИЛ (вика). Дадох ти имуществото си!… Ще живея под наем. Малко ли ти е?

РОЗА. Палач!…

ЕМИЛ. Роза!...

РОЗА (някак кротко). Тя нали има апартамент и свобода!

ЕМИЛ. В нейните работи не се меси.

РОЗА. Питай я колко ѝ е добре.

ЕМИЛ (изтърсва го). Но ти си по-млада, имаш любовник. (Обръща се към Нина.) Извинете.

НИНА. Нищо, днес е ден на истини.

ЕМИЛ. Бих казал – на етюди! (Поглежда злобно Роза.)

РОЗА. Не ме пронизвай с погледи и не ме утешавай с любовници. Знаеш какво е любовникът! Нищо, фикция, човек, готов да се изпари. Какво ми завиждаш за любовниците, не разбирам защо ми завиждаш. Докато вие имате всичко, аз съм като опустошена.

ЕМИЛ. Роза, да се разберем, щом излезем оттук, вече няма да пристъпя този праг.

РОЗА (ужасено). И отново телефонът?

ЕМИЛ и НИНА. Да!

РОЗА. Боже, луди хора!

ЕМИЛ. Не ни давай акъл.

РОЗА (примирено). Пък, де да знаеш, може да е по-добре. Чиста работа. Няма нищо по-красиво от красивите изречения. Можеш да си нарисуваш всякакъв свят, какъвто искаш живот; вместо на земята, можеш да заживееш в гнездото на птица, в клоните на топола. Вие затрихте всичко, дори живота! (Замисля се.) Но тогава защо ти е свободата?

ЕМИЛ. За всеки случай.

РОЗА. Държиш за нея, викаш.

ЕМИЛ. Много.

РОЗА. Мисля, че ти подсказах нещо.

ЕМИЛ. Разбрах, но не знам колко?

РОЗА. Четири.

ЕМИЛ (просъсква). Жалко дамско човече!

РОЗА (въздъхва). Поставяш ме в нови, неудобни ситуации.

ЕМИЛ. Давам ти всичко от книжката!

РОЗА. Искам четири!

ЕМИЛ. Знаеш, че нямам четири, имам три.

РОЗА. Ще почакам да спечелиш.

ЕМИЛ (искрено). Това ще бъде равно на гилотина! (Изведнъж.) Хайде да се прибираме! (Слага ръка върху Роза и се обръща към Нина.) Ще ви се обадя.

Емил повежда Роза.

НИНА (внезапно). Чакайте!

Двамата спират учудени. Нина излиза и се връща. В ръцете ѝ –пачка банкноти. Пъха я в ръцете на Роза.

НИНА. Ще ги вземете ли?

РОЗА. Нямам друг изход! (Заплаква и тръгва навън.) Изнудва-чи!. . .

ЕМИЛ (изненадан, объркан). Нина, вие луда ли сте?

НИНА (със спокойния си тон на мъдрата жена). Защо да говорим сега за пари, щом хиляда лева оправят съдбата ви.

ЕМИЛ. Как можахте! Това е мой личен въпрос.

НИНА. Да не говорим повече.

ЕМИЛ (слисано). Не я познавате… Тя може…

РОЗА (злобно). Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? (Връща парите на домакинята.)

НИНА. Не.

Нина хуква с пачката към излязлата навън Роза. Връща се без парите.

ЕМИЛ. Нина, вие сглупихте. (Гледа ту към нея, ту към вратата. Извиква.) Роза!… Роза!. . .

(Излиза да върне Роза. Появява се. Сам. Тихо.) Тя може да ни метне и двамата. (Пак гледа към изхода и отново излиза да я търси.)

Нина стои спокойно изправена. Минава твърде много време. Емил се връща. Нина се обръща с гръб към него.

НИНА. Мисля, че ще бъде най-добре, ако се разотидем. И ако искате да знаете, нещо в съзнанието ми просветна, нещо ми се изяснява.

Емил бавно тръгва към нея. Приближава се, бавно вдига ръка, бавно погалва два пъти косата ѝ. Отдалечава се, но спира.

ЕМИЛ. Как да ти го кажа, миличка… По-късно, като помислиш, не може да не разбереш, че нещо искрено припламна. (Бързо излиза.)

Нина продължава да стои неподвижна и замислена, леко се усмихва, с леки движения на щастлив човек се раздвижва и тръгва към магниторадиотехникагпа на своя домашен уют. Натиска бутона на касетофона. Музика, може би Моцарт, може би Брамс, все ще е някой от тия разбойници. Но това сякаш не задоволява домакинята. Тя се навежда и търси нова касетка. Намира. Прекъсва досегашния запис, измъква касетката и я заменя с новата. Аха, ясно, тук има ритъм–нежен, сладък, плавен. А какво прави Нина? Танцува ли? Какво е туй почти незабележимо поклащане на тялото. Не, не се лъжем, понесена от музиката, героинята на нашата повест тръгва към масата и подчинена на ритъма, започва да обира сервиза. Пак се усмихва, пийва малко коняк и продължава да шета. Но всичко туй трябва да се направи внимателно, да не поевтинее.

Звъни се. Този път на входа. Нина бърза, едва не изтървава чашите, чуди се какво да прави с товара в ръцете си, тръгва с него към входа. Връща се, придружена от Непознатият.

НИНА (оглежда го). Какво казахте?

НЕПОЗНАТИЯТ. По-скоро измънках.

НИНА. Какво измънкахте?

НЕПОЗНАТИЯТ. Извинението си.

НИНА (наивно, сладко, щастливо, все още с чашите в ръце). За какво се извинявате?

НЕПОЗНАТИЯТ. За нахлуването си, просто се врязах.

НИНА (с нежна еуфоричност). Че лошо ли е? Кой сте вие?

НЕПОЗНАТИЯТ. Там е работата… Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.

НИНА. Имах гости.

НЕПОЗНАТИЯТ. Добре де, какво ви пречи да оставите чашите някъде?

НИНА (усмихва се). Ами да! (Излиза.)

Гостът оглежда без особен интерес обстановката. Нина се връща. Изключва касетофона.

НЕПОЗНАТИЯТ. Защо изключихте?

НИНА (прави хумор). Аз ли?

НЕПОЗНАТИЯТ. Музиката.

НИНА. Доколкото знам, непознатите не обичат музика.

НЕПОЗНАТИЯТ. Допуснете, че не съм непознат. Защо не сипредставите, че съм ваш добър познат, защо не предположите, чесъм вашата трезва мисъл например?

НИНА. Е-е-е, ама знаете ли как не сте ми необходим сега?

НЕПОЗНАТИЯТ. Добре де – вашият разум!

НИНА. Никак, хич! (Сеща се, че говори глупости.) Извинете.

НЕПОЗНАТИЯТ. Вие извинете.

НИНА. Интересно защо не се уплаших.

НЕПОЗНАТИЯТ. Това ме радва.

НИНА. Спокойна ли съм?

НЕПОЗНАТИЯТ. По-скоро–щастлива.

НИНА. Как да ви наричам?

НЕПОЗНАТИЯТ (в нейния тон). Тук ме затруднихте.

НИНА. А сигурен ли сте, че идвате при мен?

НЕПОЗНАТИЯТ. Абсолютно.

НИНА. Днес имам богат ден.

НЕПОЗНАТИЯТ. Така ли?

НИНА. Пълен!… Но туй не е за разговор с непознати.

НЕПОЗНАТИЯТ. Има си хас.

НИНА. Щастлива съм!… Коняк?

НЕПОЗНАТИЯТ. Като нищо!

Нина излиза и се връща с нови чаши.

НИНА. Винаги ми се е струвало, че непознатите произлизат от тъмната представа за мистерията и че нямат маниери, че са груби. Дойде някой непознат, да речем, да ни подкани да чистим снега. Влиза – кара се, влязохте вие… казвате – има си хас.

НЕПОЗНАТИЯТ. Ще се кара, разбира се. Не чистите снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви слагаме?

НИНА (взира се в него с интерес). А вие?

НЕПОЗНАТИЯТ. Какво?

НИНА. Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?

НЕПОЗНАТИЯТ. Вижте какво, ако мислите, че съм сторил нещо определено грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми трябва много малко,за да си отида. Ако ви смущавам, мога веднага…

НИНА. Имам само коняк.

НЕПОЗНАТИЯТ. А аз язва.

НИНА. Ужас! Ракия нямам.

НЕПОЗНАТИЯТ. Но ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.

НИНА. Това е друго. Имахте вид на прекалено измислен.

НЕПОЗНАТИЯТ. Моля?

НИНА. Приличате ми на показен, на персоната, която оправя нещата в края на пиесата.

НЕПОЗНАТИЯТ. Радвам се, че ви харесвам.

НИНА. Да пием!

НЕПОЗНАТИЯТ. Наздраве, другарко Монева!

НИНА. Знаете името ми?

НЕПОЗНАТИЯТ. Иначе как ще ви намеря.

НИНА. Вярно. Откъде го знаете?

НЕПОЗНАТИЯТ. На входа го пише.

НИНА. Така ли? Наздраве.

Пият.

НЕПОЗНАТИЯТ (оставя чашата). Бяха забавни, нали?

НИНА. Кои?

НЕПОЗНАТИЯТ. Емил и Роза. Музикален ефект.

НИНА (едва не подскача). Защо? Какво е станало? Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?

НЕПОЗНАТИЯТ. Нищо не е станало. Само казах, че са забавни. Тия хора са ми забавни.

НИНА. Откъде знаете, че са идвали? Защо се интересувате?

НЕПОЗНАТИЯТ. Успокойте се.

НИНА. Спокойна съм, но вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.

НЕПОЗНАТИЯТ. Сигурна ли сте, че се казва Емил?

НИНА. А на вас сигурно ви се ще да не съм сигурна?

НЕПОЗНАТИЯТ. Де да знам вече какво искам аз. Ето станах винесимпатичен, намразвате ме.

НИНА. Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но този човек е много скъп за мен… Как да кажа, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.

НЕПОЗНАТИЯТ. Тази картина не блести с особени качества.

НИНА. От известно време не ми харесва, но някога ми допадаше. Изглежда, че нещо в естетическите ми функции се е изменило.

НЕПОЗНАТИЯТ. Може би отскоро.

НИНА. Не знам, не мога да ви кажа… Защо ми говорите за Емил?

НЕПОЗНАТИЯТ. Аз нямам картини.

НИНА. Да не е станало нещо?

НЕПОЗНАТИЯТ. Какво да ви кажа, госпожо Монева, не знам как да започна. Впрочем моето доброжелателство е от квартален мащаб и наистина не мога да намеря подход. Нито мога да ви обясня кой съм.

НИНА. Но не сте дошъл да говорим за картината.

НЕПОЗНАТИЯТ. И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък съвсем малко.

НИНА. Може би сте дошъл да ми кажете, че Емил е мошеник?

НЕПОЗНАТИЯТ. Да ви кажа правата, помагате ми, вече ми поолеква… Но защо да допускаме подобни неща за един великолепен възрастен човек, почти вълшебник, който умее да съзижда огромни меки светове,а после поселва в тях не повече от двама души. Истинско разточителство – само двама души в обширен комфортен свят.

НИНА. Да-а, когато доброжелателят идва у дома ти и започва да говори за някого. ..

НЕПОЗНАТИЯТ. Олекна ми, ви казах. Да пием.

НИНА. Настоявам веднага да ми откриете защо се интересуватеот Емил.

НЕПОЗНАТИЯТ. Не само от него.

НИНА. И от мен, разбира се.

НЕПОЗНАТИЯТ. Роза, Роза!

НИНА, Аха, да. . .

НЕПОЗНАТИЯТ. Може би е Роза, може би не… Всеки случай не е цвете за мирисане.

НИНА. На мен ми се стори интересна. Пластичен характер, можеда те изуми с настроенията си.

НЕПОЗНАТИЯТ. И да те подведе.

НИНА. От нея ли се интересувате?

НЕПОЗНАТИЯТ. И от нея, просто да ви предупредя.

НИНА (сякаш на себе си). Твърдите, че сте моят разум, трезватанотка на моето аз.

Пауза.

(Повдига глава.) Какво точно искате да знаете?

НЕПОЗНАТИЯТ. Някои любопитни, ако щете – екзотични неща.

НИНА. И ако откажа да разговарям за тях?… (Рязка промяна на тона.) Впрочем какво се церемоня с вас, отказвам? Какво ще сторите?

НЕПОЗНАТИЯТ. Най-простото – ще си отида. (Тръгва си.)

НИНА. Представете си, че мога да се обидя.

Той си отива.

Някои разговори могат да обидят човека. Непознатият се отдалечава. Моля ви!

НЕПОЗНАТИЯТ (спира и се обръща). Смятам, че утре ще се почувствувате още по-обидена.

НИНА. Как?

НЕПОЗНАТИЯТ. Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.

НИНА. Не, аз ги дадох сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.

НЕПОЗНАТИЯТ. А така! Вие пък за беля сте имала хиляда лева на разположение.

НИНА. Аз съм жена, която е припечелила нещо през живота си. Парите могат да ми осигурят някои емоции.

НЕПОЗНАТИЯТ. Сигурно.

НИНА. Тогава какво да ги правя? Да лежат в банката?… За кога, за кого? Кажете за кого?

НЕПОЗНАТИЯТ (съчувствува). Там е работата.

НИНА. Направих много екскурзии, сега се записах за Съединените щати, но какво от туй? – всичко е празнота, празна кутия с тъмнина… Неподвижно, празно – една празна празнота, без минало, без бъдеще.

НЕПОЗНАТИЯТ. А настояще?

НИНА. Нямаше.

НЕПОЗНАТИЯТ. Сега има.

НИНА. Да.

НЕПОЗНАТИЯТ. Сигурна сте.

НИНА. Да се пукнеш от смях, но сега има. Никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент отнякъде се пръква някакъв човек, разцъфтява и настоящето, звънват звънчета…

НЕПОЗНАТИЯТ (усмихва се). Над прерията повява.

НИНА (кима, с което дава да се разбере, че не е обидена от израза). Прерията заблестява, нахлува кислород, тревите потрепват, звънтят – има полъх! Значи известно ви е и за прерията?

НЕПОЗНАТИЯТ. Да знаете колко прерии се навъдиха в София!… Откога?

НИНА (гордо). Сто и деветдесет!

НЕПОЗНАТИЯТ. Дни!

НИНА. Аха!

НЕПОЗНАТИЯТ. А откога го обичате?

НИНА. От третия.

НЕПОЗНАТИЯТ (изненадан). Ден?

НИНА (усмихната). Месец!

НЕПОЗНАТИЯТ. Много ли?

НИНА. Пространствата на света са били пълни с животни, много животни, но животът е станал живот с появяването на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата; рисунките по скалите, размисълът за огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, вие как мислите?

НЕПОЗНАТИЯТ. Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври?

НИНА. Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.

НЕПОЗНАТИЯТ. Там е работата, Монева, че ще е интересно, ако си поговорим още сега.

НИНА. И да превърнете живота ми отново в пустиня?

НЕПОЗНАТИЯТ. Представете си, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е родил поради случайно преплитане на жицата, а нарочно.

НИНА. Не мога да си представя.

НЕПОЗНАТИЯТ. Допуснете, че за вас са били събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.

НИНА. Не мога да си представя.

НЕПОЗНАТИЯТ. Ловецът се обажда, разговаряте, минават няколко дни, вие вече сте наречена „прерия“, а след още няколко дни вече сте го нарекли „полъх… Прерията си има вече своя полъх.

НИНА. Че лошо ли е?

НЕПОЗНАТИЯТ. Говорите, говорите, говорите…

НИНА. Това са хубави неща.

НЕПОЗНАТИЯТ. Дните идват и си отиват, а вие говорите.

НИНА. Чудесно!

НЕПОЗНАТИЯТ. Ослепявате за живота край вас.

НИНА. Прекрасно.

НЕПОЗНАТИЯТ. Хлътвате.

НИНА. Необходимост.

НЕПОЗНАТИЯТ. И един ден (наблюдава я) след шестия мес