Архив за юни, 2012


Да спим на открито“ – публикуван в 60-тте години и

Трябва да спим на открито“ – подготвен за печат през 1991 г. – съвършено променен и като стил, и като сюжет, и като житейска философия.

Advertisements

БОРИС АПРИЛОВ

ТРЯБВА ДА СПИМ НА ОТКРИТО

– Хей, кога си пристигнал?
– На мен ли говориш?
– На теб.
– Тази сутрин.
– С автобуса ли?
– Много ли те интересува?
– Искам да говоря, разбираш ли, да си говррим. Искам да се познаваме.
– Така ли? Тогава защо не си ми казал досега?
– Не знам, аз съм глупав човек. Не ме ли виждаш как ходя по улиците?
– Защо не дойдеш при мен?
– Аз ли?
– Ела.
Този който си беше признал, че е глупав се премести заедно с чашата си при другия.
– Седни по-близо.
– Как така си сам?
– Какво значи сам?
– Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Пиете, смеете се. Сигурно след малко ще те нападнат,
– И да ме нападнат… ще останеш и ти.
– Няма.
– Оставаш и толкоз.
– Не, не, аз съм глупак.
– Не си толкоз голям глупак. Наблюдавам те.
– Защо ме наблюдаваш?
– Знам ли, не ми обръщай внимание.
– Не разбирам от писатели, но си ми интересен, макар че си слаб.
– Писател?
– Яд ме е, че си слаб.
– И мен ме е яд. Откъде знаеш, че съм слаб?
– Разправят… И си личи,
– Така ли разправят? Защото на мен разправят друго. И от какво си личи?
– Ти си муха без глава. Ще пийнем ли?
– Винаги. – Писателят надигна чашата. – Наздраве,
– Намрази ли ме?
– Мразил съм те винаги. Говориш с другите, а мен ме подминаваше. Презираше ме, признай.
– И ти ме подминаваше. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра, да те запитам най-после защо ме подминаваш.
– Мен ме остави, аз съм особен.
Глупавият остави чашата на масата. Хубавите му далечни очи го погледнаха от дълбочината на един непознат и странно объркан свят,
– Особен?
– Направо луд.
– А много ли си луд?
– Това точно не знам.
– Искаш ли да проверим кой е по-луд?
– Е, за теб съм чувал.
– Тогава да оставим тая работа.
– Не, ти не можеш да бъдеш по-луд от мен.
– Смятах, че ако наистина си луд, ще дойдеш с мен,
– Веднага!
– Веднага! – Погледът на лудия се изостри, – Знаеш ли къде?
– Където и да е. – Писателят подразбра, че оня рови в мислите му, искаше да изчопли нещо повече. – Де да знам къде, но ще дойда навсякъде.
– Много се силиш. – Лицето на този, който минаваше за луд, или, да си го кажем направо – местния идиот, бе леко брадясало, огледало на дълбоко залегнало в него бездушие, примесено с постоянно и весело лекомислие. – Можеш ли да преспиш на фиорда?
– Мога.
– Тогава да тръгваме.
Лудият изпразни чашата си. Писателят отиде при бюфета. Затънаха му нещо много тежко и сигурно доста важно, добавиха още към него, а всичко заедно влезе в изнамерен от бюфетчията синтетичен плик. Излязоха от заведението, глупавият издърпа багажа от ръцете на писателя, тръгнаха по улицата. Писателят трябваше да се отбие до квартирата си, може би взе още някаква подробност със себе си, но лудия не можа да разбере точно какво, видя само огромната шуба. Понечи да поеме и нея, писателят отказа решително, после се отби в магазина и купи цигари.
Когато напуснаха градчето следобедното слънце постопли добре гърбовете им.
– Виж го.
Лудият даде да се разбере, че става дума за морето.
– Кво ще му гледам.
– Тогава що си се затичал насам.
– Ти никога ли не работиш?
– Не знам, не си спомням.
– От какво живееш?
– Не знам… Може би не живея.
– Не ти ли се жени?
– За какво пишеш сега?
– Не е важно. Защо да говорим за тия работи?
– Ти питаш и аз питам.
– Аха.
– Пишеш, за да живееш, нали?
– Вярно ли е, че викаш делфините?
– За пари ли пишеш или за удоволствие?
– Така говорят за теб.
– Хубаво ли е да имаш пари?
– Хубаво е да говорят за теб такива работи.
– Сигурно имаш къща и жена, да, ти имаш жена, виждал съм я.
– Може би ще имам късмет, а?
– Макар че тук не идват често с жените си, – Лудият се раздразни, писателят се усмихваше недоброжелателно, – Според теб хубаво ли е или не е хубаво човек да разговаря с делфините?
– Оттук ли ще минем? – направи се на ударен писателя.
– Край лозята – отвърна лудият.
Всъщност влязоха между лозите, там се забавиха, направиха малко тараш, намерените зърна бяха поизсъхнали, но много сладки и понеже ги откриваха трудно, смятаха ги за скъпоценни. Шубата на писателя насъбра сума ти сухолявици, когато излязоха на пътя той ги видя, но не посегна да ги почисти, стори му се излишно и абсолютно ненужно в следобед като този.
Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите.  Лудият изчезна в една дупка и измъкна няколко големи дъски, пак от там придърпа предварително натрупана морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки. На това място вълните бяха изхвърлили още дъски и един сандък с надпис „Isabelle”.
Двамата насъбраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Лудият запали кладата, а писателят нареди по–влажните дъски и сандъка близо, да съхнат. Сандъкът не му са стори толкоз влажен, писателят седна на него. Лудият стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.
– Какво гледаш?
– Коя ли ще е тая Изабел, а?
– Я марка на сапун, я нещо за пиене.  Амбалаж… Обичаш да се правиш на ударен.
– Защо?
– Питах какво гледаш?
– Ела и виж, ако забележиш нещо, значи съм гледал.
– И от тук се вижда, че няма нищо.
– Тогава?
– Често ли спиш край морето?
– Когато полудея повече.
– Ще пием ли?
– Първо ти.
– Ела на сандъка, седни.
– Тая Изабел трябва да е била много красива… Наздраве!
– Така ли смяташ?
– Ще ми се да е така. Това име носят само истинските жени… Добре че се сега за ракията.
– Няма ли да ни дойде малко?
– Не вярвам.
– Ето ти цигари.
– За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и… Кеф ти ракия, кеф ти цигари,
– Слушай, с теб може ли да се говори открито? Защо дойдохме да спим тук?
– Казах ти, често спя тук,
– Как подразбра, че ще ме повлечеш ?
– Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?
– Колко?
– Броят се на пръсти,
– Какво от това,
– На теб ли да обяснявам?г
– Огънят цяла нощ ли ще гори?
– Защо не,
– И аз мисля, че трябва.
– Трябва да ни топли, иначе ще се вдьрвим
– И да топли, и за друго.
– Не те разбрах.
– Разбра ме.
– Ти все за туй ли мислиш?
– Да.
– Как можеш да допуснеш такива глупости?
– Но огънят ще гори през нощта, нали?
– Знаеш ли кое е най-лошото когато хората спят на открито?
– Подай.
– Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.
Писателят го погледна над етикета.
– Могат да разговарят.
– За какво?
Писателят върна бутилката в протегнатата му ръка.
– В светлината на огъня надписът е по-красив.
– В светлината на нощния огън и човекът се разкрасява. Знаеш ли, че и те стана по-красив? Заприлича на добър писател. Наздраве.
– Напиваш ли се?
– Еее!…
– Някой ден ще ти дам нещо, сега вече ме амбицира да прочетеш две-три изречения.
– Остави тая работа. Ракията е сладка. – Отпиваше леко, ритуално, по настръхналата му възбудена кожка се долавяше инстинктивното оживление на поканения в топъл дом скитник. – Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек?
– Който може да спи на открито,
– Ще напишеш ли тая история?
– Ще те ударя.
– И никой няма да ти повярва?
– Кое точно не е вярване?
– Че двама души спали край морето през октомври, ей така, заради самото спане.
– Докога ще стискаш бутилката.
Лудият побърза да му я подаде,
Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на пламъците. Морето се повдигаше бавно между оковите си. Писателят го усещаше как набъбва и как се отдръпва с дъх, напомнящ отчаяние. От водата идеше топлина. Полъхът от към сушата бе сякаш по-хладен. Морската трева върху дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се, отпусна се на дясната си страна. Топлината на огъня отново го удари в гърба. С лицето си усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше лудият. Мидените черупки под дъските се трошаха и пееха. Наоколо се издигаха тъмните привидения на скалите, само по посока на морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цялата нощ трябва да се върти като на скара – ту гърбът, ту лицето към огъня, От време-навреме трябва и да става, да мята дърва върху жаравата.
За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – другият бе поддържал пламъците. Щом отвори очи, видя го да седи върху „Isabelle”.
– Добро утро.
Писателят изръмжа нещо неразбираемо, но важната част на думите му се оказа по-ясна: – Да му ударим ли по глътка?
– Има ли още?
– Изабел ще каже.
Лудият бръкна в сандъка.
– Има.
– Изабел ще ни даде и малко хляб.
– Ако искаш ще препечем филийки.
– Имаш ли нож?
– Да навадя ли малко миди? Има ги на плиткото – бъркаш само до лакти,
– Ще ти помогна.
Откъртиха май повече отколкото им се полагаше. Изтеглиха най-едрата жар настрана, наредиха мидите върху нея, те се отваряха като макове, част от водата им изтичаше върху въглените и съскаше; ухаеше на миди, препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета.
Когато се нахраниха, лудият стана малко неспокоен, той чакаше нещо като оценка, но писателят си мислеше май за свои си някои работи.
– Какво ще кажеш?
– Да пием без да си викаме наздраве.
– Ами, да,
– Какво имаш да вършиш днес?
– Както винаги.
– Нищо, нали?
– Правя каквото си искам, а нямам нищо за правене. Смешни са ми всички дето имат да вършат нещо.
– Какво ще кажеш, ако прекараме и деня тук?
– Само да искаш, и ако никой не те чака в града.
– Виж какво слънце!
– Днес ще бъде топло, ще се напечем, ако ти стиска – ще се окъпеш.
– Така съм намислил. Дай! – Писателят прегърна бутилката. – Какви са тия багри по водата?
– Видя ли ги? – лудият се ухили. – Тях може да ги види само този, който е спал до морето,
– С морето! – Огледа без да има защо еднолитровата бутилка. Беше останало малко на дъното. Питаше се дали оня знае за втората бутилка и си отговори, че знае, на лудия май му бяха известни много работи. – Тази есен ще поработиш ли?
– Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от бурята?
– Тук ли ще го пренесем?
– Решил съм да скърпя колиба в тази дупка. Трябва най–после да имам нещо собствено.
– Смях в залата.
– Говоря сериозно.
– Защо не ги повикаш?
– Да отворя ли другата?
Писателят се усмихна не само за себе си, постара се да бъде разбран. Лудият обаче остана студен като камък, но тръгна и изрови бутилката от пясъка.
Отвори я, подаде я па истинския ѝ собственик.
– Тях никой не може да ги…
– Освен тебе!
– Те са диви бе, човек! Всичко за тях е лъжа, измислица, вие ги създадохте, искахте си ги и си ги измислихте,
Писателят се изправи и прекрачи няколко камъка. Лудият го последва. Прехвърлиха зоната на скалите, слязоха на широката пясъчна ивица – нататък се простираха все известни плажове. Писателят настойчиво вървеше напред. Лудият крачеше отзад, стараеше се да спазва някаква дистанция, знаеше че му се сърдят.
Изглежда, че последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още една „Isabelle”. Дъски много, някои от тях все още киснеха във водата. Няколко пъти им се наложи да се събуят. Слънцето се издигаше, ставаше все по-топло. Пренасяха плячката във фиорда, подреждаха я да съхне. Накрая, щом свършиха работата, писателят проговори:
– Не можем да мълчим докрай.
– Добре де, какво искаш?
– Обещавам да не отроня дума по въпроса.
– А можеш ли да се скриеш зад скалите?
Писателят го погледна учудено, лицето му просветля.
– Мога.
– Ще кротуваш, докато ти дам знак.
Писателят предложи да се изкачи на брега, позволиха му, там изчезна зад млечките, виждаше цялото море, а в сухата затоплена трева се лежеше удобно.
Лудият се покатери на най-високата скала, изправи се и се обърна към хоризонта. По панорамния път профучаха камиони. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв труден за изпълнение звук. Търпеливо повтори, потрети и задържа така. Звукът, който наподобяваше скърцане на биволска кола, затрептя над гладката повърхност, повърхността на водата пъстрееше като тигрова кожа. Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, те извъртяха около час, беше станало особено приятно, почти горещо, природата бе поела майчински лудия в прегръдките си и му се радваше. Той се оказа повече отколкото трябва настойчив – скърцаше, скърцаше, с ръце край устата, приличаше на вестител и растеше, растеше, издигаше се към небето.
Писателят слезе бавно до водата, съблече се и потъна в прохладната ѝ бистрота. Поплува малко, излезе и махна към вестителя.
– Видя ли ги? – провикна се от скалата лудият.
– Да – извика писателят.

БОРИС АПРИЛОВ

ДА СПИМ НА ОТКРИТО

    – Хей, кога си пристигнал?
    – На мен ли говориш?
    – На теб.
    – Тази сутрин.
    – С автобуса ли?
    – С гемия… Много ли те интересува?
    – Не, бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да се познаваме и да се разговаряме.
    – Така ли?… Защо не си ми казал досега?
    – Защото съм един глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците?
    – Знам те… Защо не дойдеш при мен?
    Този, който си беше признал, че е глупав, се премести заедно с чашката си при другия.
    – Седни по-близо.
    – Как така си сам?
    – Не те разбирам.
    – Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят хора. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно подир малко ще те нападнат.
    – И да ме нападнат – какво? Ще останеш и ти.
    – Няма да остана, защото ме смятат за глупав.
    – Да ти кажа ли? Често съм те наблюдавал и не ми изглеждаш толкова глупав.
    – Защо ме наблюдаваш?
    – Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.
    – Знам.
    – Тогава всичко ти е ясно.
    – Не разбирам от писатели, но ти си ми симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.
    – И мен ме е яд… Отде знаеш, че съм слаб?
    – Разправят… и си личи.
    – Така ли разправят?… Не съм допускал. А от какво си личи?
    – Ходиш като бараба, личи си… Ще пийнем ли?
    – Ще пийнем… Наздраве!
    – Наздраве!… Мразиш ли ме?
    – Сега вече не. Яд ме беше – говориш с другите, а мен ме подминаваш.
    – И ти ме подминаваш. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра?
    – Мен ме остави!… Аз съм чешит.
    – Знам. Доста неща знам за теб. Имай предвид, че и аз съм чешит.
    Глупавият остави чашката и погледна писателя в очите.
    – Особен си!
    – Да.
    – Много ли си особен?
    – Така мисля.
    – Искаш ли да проверим кой е по-особен?
    – Как да проверим?
    – По-добре да оставим тая работа.
    – Защо да я оставим?
    – Ще помислиш, че съм още по-глупав.
    – Заключенията остави на мен. Кажи какво имаш предвид?
    – Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.
    – Ще дойда.
    – Ще дойдеш!… Знаеш ли къде?
    – Където и да е.
    – Много се силиш!… – Глупакът се засмя и брадясалото му лице стана хубаво. – Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?
    – Мога.
    – Тогава да тръгваме.
    – Готово!… Една бутилка за компания?
    – Може.
    Писателят отиде до тезгяха, уреди сметката и купи една бутилка сливова, купи и един хляб.
    Излязоха и тръгнаха по уличката. Отбиха се в квартирата на писателя и той си взе шубата. После накупиха цигари.
    Когато излизаха от градчето, слънцето бе паднало ниско.
    – Виж какво море!…
    – Идеално море… – съгласи се писателят. – От какво живееш?
    – Когато се наложи – работя.
    – Няма ли да се ожениш?
    – Понякога ми се жени… За какво пишеш сега?
    – Не е важно. Защо да говорим за тия работи?
    – Ти питаш и аз питам… Пишеш, за да живееш, нали?
    – Вярно ли е, че разговаряш с делфините?
    – Кой ти каза?
    – Говори се… Казват, че можеш да ги викаш.
    – Вярваш ли на такива глупости?
    – Дума да не става!… И все пак гордей се, че говорят…
    – Според теб хубаво ли е, ако човек може да разговаря с делфините?
    – Това е най-хубавото… Оттук ли ще минем?
    – През лозето. Да направим малко тараш.
    Забавиха се между лозите и отново излязоха на брега.
    Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите. Глупавият изчезна в една дупка и извади няколко големи дъски, извади и суха морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки и приятни. На това място морето беше изхвърлило още дъски и един сандък, на който пишеше Isabell.
    Двамата събраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Глупавият запали огъня, а писателят нареди сандъка и дъските близо, да съхнат. Сандъкът не беше много влажен – писателят седна на него. Глупавият в това време стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.
    – Какво гледаш?
    – Каква ли ще е тази Изабел, а?
    – Я марка за сапун, я нещо за пиене. Това е амбалаж… Много обичаш да се правиш на ударен.
    – Защо?
    – Питах те какво гледаш.
    – Ела и виж. Ако забележиш нещо, значи съм гледал.
    – И оттук се вижда, че няма нищо.
    – Тогава?
    – Често ли спиш край морето?
    – Когато ме прихванат.
    – Ще пием ли?
    – Първо ти.
    – Ела на сандъка… Седни, има място.
    – Тази Изабел трябва да е била много хубава… Наздраве!…
    – Защо да е била хубава?
    – Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени… Добре, че се сети за ракията.
    – Няма ли да ни дойде малко?
    – Не вярвам…
    – Ето ти цигари.
    – За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се – кеф ти ракия, кеф ти цигари.
    – Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим тук?
    – Казах ти – често спя тук.
    – Как разбра, че ще се повлека с теб?
    – Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?
    – Колко?
    – Броят се на пръсти.
    – Какво от това?
    – Защо да ти обяснявам? Знаеш какво.
    – Огънят цяла нощ ли ще гори?
    – Защо не!
    – И аз мисля, че трябва.
    – Трябва да ни топли.
    – И да ни топли, и за другото.
    – Сега не те разбрах.
    – Добре ме разбра.
    – За делфините ли мислиш?
    – Да.
    – Как можеш да мислиш такива глупости!…
    – Но огънят ще гори цяла нощ, нали?
    – Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?
    – Не.
    – Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.
    – Могат да разговарят.
    – За какво да разговарят?… По-добре дай шишето.
    – Ето го… В светлината на огъня надписът е по-красив.
    – В светлината на огъня и човекът се разкрасява… Знаеш ли, че сега и ти стана по-красив?… Заприлича на добър писател… Наздраве!…
    – Наздраве!… Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.
    – Остави тая работа!… Ракията е много хубава!… Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек? Като човек, който може да спи на открито.
    – Знам.
    – Смяташ ли да опишеш тази история?
    – Не.
    – И да я опишеш, никой няма да ти повярва.
    – Кое не е за вярване?
    – Че двама души спали край морето през октомври заради самото спане.
    – Няма значение… Дай бутилката…
    – Наздраве!…
    – Бутилката и цигарите ще бъдат в сандъка.
    Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се повдигаше бавно между камъните. Писателят го чувствуваше как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него идваше топлина. Полъхът откъм сушата беше хладен. Морската трева между дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се и се отпусна на дясната си страна. Топлината на огъня го удари в гърба. Кожата на лицето му усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше глупавият. Мидените черупки под дъските се трошеха и пееха. Наоколо се издигаха скали, само към морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цяла нощ трябва да се върти като на скара, ту гърбът – ту лицето към огъня. От време на време трябва да става и да мята дърва върху жарта.
    За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – оня е ставал и поддържал огъня. Щом отвори очи, видя го да седи върху Изабел.
    – Здравей!…
    – Здравей!… Да му ударим ли по глътка?
    – Има ли още?
    – “Изабел” ще каже… О-хоо!… Наздраве!…
    – “Изабел” има и хляб.
    – Знам… Наздраве!…
    – Ако искаш, можем да си го препечем на огъня.
    – Имаш ли нож?
    – У-ха!… Ей сега ще накълцам филийките… Да извадя ли малко миди? Има ги на плиткото. Бъркаш и вадиш.
    – Може. Ще ти помогна.
    Те откъртиха няколко шепи миди. Изтеглиха най-хубавата жар от огъня и ги наредиха върху нея. Мидите се отваряха като макове, водата им изтичаше върху въглените и съскаше. Ухаеше на печени миди, на препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета. Когато се нахраниха, глупавият рече:
    – Какво ще кажеш?
    – Тази е най-забележителната закуска в живота ми – отвърна писателят. – Можем ли да си пием, без да казваме наздраве?
    – Както искаш.
    – Какво имаш да вършиш днес?
    – Както винаги – нищо.
    – Да прекараме и деня тук, а?
    – Ако желаеш и ако никой не те чака в града.
    – Виж какво интересно слънце.
    – Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.
    – Ще се окъпя… Дай бутилката… Какви са тия цветове по водата?
    – Видя ли ги?… Тях може да ги види само този, който е спал до морето.
    – Искаш да кажеш – с морето… Тази есен ще работиш ли?
    – Може и да поработя… Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от морето?
    – Добре. Тук ли ще носим материала?
    – Тук. Решил съм да направя колиба в тази дупка… Трябва най-после да имам нещо собствено.
    – Не ме разсмивай!
    – Говоря ти сериозно.
    – Слушай, защо не повикаш делфините?
    – Остави тая работа…
    – Сигурен съм, че можеш да ги повикаш.
    – Никой не може да повика делфините.
    – Никой освен тебе.
    – Делфините са диви и никой не може да ги повика.
    – Добре, да тръгваме за материал.
    Писателят стана и прескочи няколко камъка. Глупавият тръгна след него. Прехвърлиха скалите и излязоха на пясъчната ивица – нататък се простираха все пясъци. Писателят вървеше напред. Глупавият го следваше на дистанция, разбрал, че му се сърдят сериозно.
    Последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още един Isabell. Имаше много дъски. Някои от тях все още плуваха във водата, затова двамата се събуха. Слънцето се издигаше и ставаше все по-топло. Няколко пъти се връщаха да пренесат плячката до фиорда, нареждаха я върху скалите да съхне. Накрая, щом свършиха работата си, писателят проговори:
    – Не можем да мълчим докрай… Обещавам, че няма да продумам повече за делфините.
    Глупавият помисли малко:
    – Можеш ли да се скриеш зад скалите?
    Писателят го погледна учудено и се поусмихна:
    – Мога.
    – И без шум… Ще стоиш там, докато ти дам знак.
    – Обещавам.
    – Залягай!
    Писателят предпочете да се изкачи на високия бряг, оттам се виждаше цялото море, беше му удобно да лежи в сухата трева и да се крие зад млечките.
    Глупавият скочи на един камък във водата, изправи се на него и се обърна към хоризонта. По панорамния път мина камион. Изчака го да отмине. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв звук. Търпеливо направи това втори, трети, четвърти път… Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, които извъртяха почти час. Не знаеше колко пъти се бе разнесъл този звук през това време. Докато го слушаше, той се мъчеше да го оприличи на нещо – може би наподобяваше скърцаща кола, може би писък или радиосигнал. Никога не бе чувал подобни звуци.
    Делфините се появиха внезапно. Стадото се показа на половин миля пред тях. Животните правеха огромни скокове. Неусетно, като си играеха във водата, те скъсяваха разстоянието до брега, ставаха все по-едри, вече се очертаваха муцуните им: най-странното беше, че писателят започна да различава техния смях; да, делфините се смееха, може би се радваха по свой, делфински начин, а глупавият махаше с ръце. Водата около стадото кипеше, в подножието на скалите морето се раздвижи и последва нещо много чудно – животните се запромъкваха във фиорда, заобикаляха плитките подводни скали, скупчиха се пред глупавия. Сега той приличаше на дете. Писателят се надигна още малко; понесен от любопитството си, ой искаше да види всичко, до най-малката подробност. Глупавият седна върху скалата и протегна напред ръка. Под магията на неговата длан делфините изпаднаха в лудост – буйно подскачаха в стремежа си да я близнат, близваха я, изтласкваха се един друг, бореха се за тази длан.
    Накрая глупавият се изправи и каза нещо, което ги поукроти, макар че животните сякаш искаха да се поглезят още малко, та трябваше да ги смъмри на своя неразбираем език. Стадото бавно започна да се оттегля. Животните заплуваха обратно, поривите им гаснеха, движенията им се успокояваха, докато най-после синият морски простор ги погълна.
    Писателят се изправи, напусна скривалището си и слезе при фиорда. Глупавият седеше върху своята Изабел. Пушеше. Писателят се приближи.
    – Е, ще пишеш ли какво видя?
    – Не! Нищо няма да пиша!…
    – Защо?… Можеш. И без туй никой няма да повярва.
    – Никой – съгласи се писателят. – Никой няма да повярва.

НА ГОСТИ

     И ето че дойде ред да ви разкажа как след като получих три писма от прочутия по цялото крайбрежие капитан Анести, приех поканата да му гостувам. Сега да седна да ви описвам капитана ще излезе дълга и широка, а започна ли да описвам големия му стар дом – отиде, че се не видя. За барба Анести се говори така: “Голям рибар. Две риби да има в морето, едната ще я улови той!” Някои от вас може би са виждали къщата му, но едва ли са имали възможност да я разгледат отвътре. Състои се от пет-шест стаи и класическо рибарско мазе, което мирише на морско дъно, и чардак, на който са се изпили осемстотин бъчви бяло вино.

    Корабчето ме стовари на малкия кей. Градчето ми се усмихна със слънчевите си покриви, с пъстрите облекла на летовниците и тъжните пискуни на гларусчетата, които само преди два-три месеца са чукали по вътрешната страна на черупката си.

    Ето го прочутият капитански дом, в който съм преживял такива хубави мигове… Чакай малко!… Този ли беше? Май че е този. Да, този е!

    Отначало не можах да позная дома на капитан Анести. В големия сенчест двор се ремонтираше някаква “Волга”. По клоните на дърветата и по въжетата съхнеха поне двайсет бански костюма. Под смокините се разхождаха млади еви по бикини. Пищяха деца. Някой гълташе въглен против разстройство. На чардака момчетии и момичета с широкополи мексикански шапки дрънкаха на китари и мешаха между струните звездите на Сан Тропе. Жрицата на дома, вярната дългогодишна другарка на капитана, леля Змарайда, пришиваше копче към ризата на плешив мъж с лице на закоравял касиер.

    Тя извика:

– Борис!… Ти дойде?

    Прегърнахме се и се целунахме. Понесох куфара по дървеното стълбище и се озовах в просторния хол, където беше мрачно и пълно с походни легла. Несвикнал с тъмнината, на бърза ръка се блъснах в едно каре за белот, извиних се и влязох в… моята стая. Любимата моя стая!… Тихата прохладна стая, с вградени старогръцки долапи, таван, пълен с микросветове на дървояди, фотографии, които разказват живота на капитана, модел на тримачтов кораб от осемнайсетото столетие, пееща табакера, която след навиване започва да те убеждава, че на света има много красиви жени. Сега всичко това бе отстъпило място на три нови кревата.

    – Тук ще спиш! – рече леля Змарайда. – Стаята е запазена за един архитект от София. Чакаме го след пет дена. Тогава ще се освободи другата стая и ще се прехвърлиш. – Погледна ме смутено. – Най-после си тук бе, момче!… Не биваше да идваш през сезона, ама…

– Къде е капитанът? – запитах аз.

– Отиде да занесе два адресни билета и да купи кисело мляко за семейството от голямата стая.

– Как живеете?

Тя се смути съвсем. Погледна ме тъй, сякаш от този поглед трябваше да разбера всичко и да простя тихомълком.

– Сашо и Методи станаха варненски зетьове.

– Знам.

– Живеят във Варна.

– Знам.

– А пък на дъщерята й излезе късметът в Карнобат. – Тук леля Змарайда преглътна и продължи: – Останахме с бай ти Анести сами и понеже курортистите… и ние – хайде!…

– Разбира се… – съгласих се вяло аз. – Всички правят така, защо и вие да не правите.

– Хайде, разположи се!… Трябва да свърша туй-онуй.

    Останах сам. Приближих се до прозореца и погледнах просторното меко море. Типично курортно море, сполучливо имитиращо плакатите на “Балкантурист”, удобно за къпане, за разходки и рисуване. Моторът на автомобила заработи. Няколко гърла извикаха облекчено. Някой от карето в хола каза: “Оня турук оправи машината!” На масата в беседката две стюардесчета гладеха рокли. Цялата къща и дворът бяха пълни с нови електрически контакти. Пред клозета имаше опашка. На скалите отсреща въдичари вадеха лапини. Много неща се виждаха оттук: и природа, и бит. Морето бе завзето от опустошителните орди на профаните. Покорителите на стихиите, синовете Сашо и Методи, плаваха към Япония и Куба, лекомислено изоставили тила си. Кой знае дали ще се върнат някога тук да гонят раци по скалите и да видят амфори, както в детските години. Калинка, тъмнооката дъщеря и сестра, която някога събираше мидички по пясъка, сега кърмеше детето си в Карнобат.

    Леля Змарайда ми донесе смокиново сладко, измъкна от долапа два чаршафа, остави ми още един гузен поглед и изчезна. В съседната стая някой се засмя на полски… Имах чувството, че съм отседнал в хотел.

    В хола се скараха и започнаха да се псуват. В двора проговориха два тигана… “Мазето!” – извиках аз. Спасението е в мазето, което мирише на морско дъно. Слязох в него. Рибарските мрежи, греблата, корабните бои, въжетата и всички други вещи, пропити с миризмата на терпентин, бяха завити с брезент и грижливо замаскирани в един ъгъл. Местата им бяха заети от неумело скован нар. Върху него хъркаше дебел червен летовник. Раменете и лицето му бяха намазани с кисело мляко.

    О, боже… не чувам ли гласа на капитана? Не е ли същият глас който съм слушал с удоволствие, и сега идва от двора: дава обяснения, че не успял да намери крем за обуща, че е подал адресните билети, че благодарение на приятелството си с управителя на закусвалнята успял да вземе триста грама кайма с надценка, а мляко ще има чак утре, но той обещава да стане още в четири, и ето – това е остатък: четирийсет и пет стотинки (неговият приятен смях) – добри сметки, добри приятели…

    Качих се в стаята си и го зачаках.

– Най-после!… Добре дошъл!

    Беше весел, весел – лицето му се смееше, стараеше се да изглежда безгрижно. Почувствувах омекналите му длани, а ръката му не подсказваше, че е направил пет милиарда движения с весла.

– Как е в София?

– Добре.

– Какво ме гледаш?

– Нищо?

– Ти ме гледаш и искаш да ми кажеш нещо… Какво бе, какво ме гледаш?… Къщата се изпразни. Всеки тръгна, където му видят очите. В стаите бягат плъховете! Защо да не взема някой лев?

– Капитанска заплата, наднормени, синовете печелят!… Как не те е срам да превърнеш хубавата къща в хотел!… Виж се, заприличал си на сервитьор!

– Затуй ли идваш от петстотин километра? Да ми кажеш тези горчиви думи?

Замълчахме.

– Капитане! – викна някой от двора. – Нали щеше да дадеш едно чукче да си прикова подметката?

– Ей сега!…

– Бягай! – рекох аз. – Чукче ти искат… Бягай, купувай кревати и пълни стаите с тях. През зимата с леля Змарайда ще си нанкате всяка вечер на различни кревати!

– Капитан Анести!

– Сега!

– Млього лошо ютия!… Друго няма?

– Има, има!… Сега!… Германката иска ютия.

– Моля! Спокойно си върши работата!… Културното обслужване е дълг на всеки добър хотелиер.

– Като се върна, ще ти обясня…

Той се спусна по стълбището, но не с тежките господарски стъпки от миналото. Стараеше се да не вдига излишен шум.

Пак застанах на прозореца и пак погледнах към морето.

– Капитан Анести! – извика груб мъжки глас.

– Какво? – извиках и аз.

– А бе къде е този капитан?… От снощи го търсим. Да прекъсне тази отпуска най-после. Появи се сафрид!

– Няма такъв капитан! – отвърнах аз.

– Как да няма?

– Имаше, ама сега няма!

– Брей, майка му стара… Излезе сафридът, пък не можем да намерим капитана.

Човекът от риболова си отиде. Зад гърба ми като мишка се промуши леля Змарайда и прошепна:

– Капитана ли търсеха?

– Да.

– Какво им каза?

– Казах, че няма такъв капитан.

– Хубаво си казал… Ела да закусим.

– След малко слизам.

Наблюдавах морето. Риболовната флотилия се очертаваше върху синьото. Капитан Анести подаде глава от мазето и тръгна към една мъничка крехка немкиня. В ръцете си държеше ютия – нова, току-що измъкната от опаковката й.

 

 


БОРИС АПРИЛОВ

М А Й М У Н С К А Т А   К О Ж А

-повест-

1.

В късните следобедни часове София му се мярна мръсна, удавена в газове. Довлече багажа си до асансьора. Стълбището на кооперацията се оказа безлюдно, сградата тънеше в тишина, зад вратите никакви гласове, никаква музика, шанс! – избавяше се от любопитните сумрачни лица, освобождаваше се от неизбежността да изразява ненавистта си: тук всички се мразеха, пък и той мразеше всеки от тях, мразеше ги искрено и хладнокръвно. Прибра се в апартамента на третия етаж, отвори прозорците и му стана приятно. Прокара пръст по масичката – слава богу, чистачката си е свършила работата през последните три дни, беше включила и хладилника. Пусна чешмата, копнееше да се напие с източена студена вода, провери изправността на телефона. Книгите стояха кротко в библиотеката, мълчаха с мълчанието на най-невинните и приятни същества. Всичко в неговия широк наследствен апартамент, взето вкупом, го освободи магически от пътищата и работата, а най-вече от напрегнатия живот в джунглата, където напоследък му се случи да кръстосва и да боде земята; апартаментът му предоставяше уютния и отдалечен от живота затвор, в който заспиват дори амбициите и сякаш се прокрадват реалните сигнали на истинското човешко щастие.

Което си е право, никак не му се обаждаше  т а м, щеше му се да отлага колкото може повече, да речем – до края на отпуската; за него беше достатъчен и само простичкия факт, че някъде си диша една жена, която го обича, толкова, нищо повече не искаше от всекидневието си, това му трябваше за задоволяване на мъжката суета; натуралният женски допир той си получаваше другаде, срещу заплащане, от черни жени; какво са белите жени, нищо, пластмаса. И все пак, налагаше се да телефонира, предстоеше му да се ожени, изискваше го неписаният статут на външнотърговското предприятие.

– Краси!

– Петре, ти ли си!

Сякаш се бяха видели вчера.

– Откъде се обаждаш?

– Искам да се видим.

– В София ли си?

– Утре съм при тебе.

– Утре – не.

– Вдругиден?

– И вдругиден.

Тонът на гласа ѝ леко сивееше, пенливото вино на някогашното ѝ настроение се губеше някъде. Петър Манев не можеше да понася подобни ъпъркъти у жените, особено у нея.

– Кажи кога – гласът му леко омекна. – сама определи.

Вслуша се в мълчанието, искаше да долови задъхване, какъвто и да е там признак на оживление – безбройни и разновидни са тълкуванията на тия паузи – пристигането му трябваше да породи само радост, нищо друго. Тази увереност обаче се стопяваше, десетините от секундите изтичаха, той поумняваше, мъглата на неговата самонадеяност се раздвижи, в дълбочината, зад увереността му се промъкна удивлението. Интелектът и опитът с жените му инсценираха сложна, недоизградена картина от отрицателни частици.

– Добре ще бъде, ако дойдеш още тази вечер – появи се най-после гласът ѝ. – Имам да ти кажа нещо.

– Друг път не може, така ли? – Отново мълчание. – Нося ти кожата.

– Каква кожа?

– Ти тогава помоли…

Май че се усмихваше, гласът ѝ тихичко и глухо допълзя по жицата до него:

– Ела да ти обясня.

Логиката на мъжката му гордост му подсказа, че е наложително да тропне слушалката.

2.

Красимира Станева прие целувката му, тя не наруши добрия тон, но той усети как се блъсна в завесата от хладина въпреки лютия блясък на нейните издадени напред устни. Тези устни не подхождаха на нравственото ѝ досие, но какво можеше да стори горката – бог я бе надарил с тях, те стърчаха почти винаги открехнати и разкриваха гневни зъбки на зверче, а всичко туй, коронясано с бухнала руса коса, подканяше: хищна съм и ставам само за леглото. А всеки, който я познаваше, можеше да опровергае тая нелепост.

Домакинята му убягваше, гостът не усещаше познатата ѝ преданост, дотегналата му вече женска раболепност; това нейно поведение май беше предадено на мебелите в жилището, на всеки предмет – някога тук вещите се държаха като негови собствени, сега всичко му чуждееше. Без да скрива отчуждението си, Красимира го въведе в хола, но побърза и затвори вратата на детската стая. Преди туй обаче той успя да зърне афиша с лудите глави на някаква рок-група, от което си даде сметка, че хлапето е пораснало повече отколкото бе очаквал.

– Пламен?

– Няма го.

– Ще дойде ли?

– Не.

Това „не“ означаваше нещо: къде ли би могло да се намира детето ѝ?

Тя наблюдаваше пакета с изражение на крайно незаинтересуван човек, загледан в тухла или да речем, в лакът. Без да губи време, той постави подаръка на масата и започна да развързва шнуровете. Оказа се, че шнуровете са усукани като удобна дръжка, само така пакетът можеше да се пренася. По-нататък трябваше да се разопакова гланцирана зелена хартия, отстрани я, след като разлепи скочовите лентички. Между двамата на масата лъсна голяма картонена кутия. Манев я отвори. Най-горе се намираше главата, той я измъкна като я хвана за гривата и я завъртя няколко пъти, да я разгледат. Домакинята пребледня, но и Манев потръпна, резна го тъмен ужас, а после, кой знае защо, свежа непокварена светлина, незнайно възхищение от някакво предполагаемо удоволствие. Домакинята обаче пребледняваше още повече, сега тя приличаше на красива героиня от холивудска продукция на ужасите, секунда преди да постави ръка пред уплашеното си лице. Красимира Станева не извика, но все пак го помоли с извърнати към стената очи да прибере маската в кутията.

– Ти я поиска – отвърна той, докато похлупваше капака и омотаваше шнуровете. – Писа ми че Пламен по цели дни играе на Кинг-Конг.

– Да! – Красимира Станева още не бе възвърнала истинския цвят на лицето си. – Тогава децата навсякъде възпроизвеждаха историята на тази горила, аз ти писах, да, признавам, той мечтаеше да му донесеш комплекта на Кинг Конг, но знаеш ли кога беше това? – В уплашените ѝ пепелявосиви очи избиваше ледена горчивина. – Кажи де, знаеш ли?

– Преди две години – рече той сякаш не на нея, а на себе си, – при последната ми отпуска. Не помниш ли?

– Помня! – Тя не изкрещя и този път, даде му само да подразбере, че ѝ е нужно още мъничко, за да извика. – Сега Пламен не играе на Кинг Конг!…

Петър Манев се чувствуваше като дете, извършило незначителна пакост, която лесно би могла да му се прости и на бърза ръка всичко да бъде забравено. Домакинята му посочи канапето, тя седна на отсрещния фотьойл.

– Ти не си само егоист и влюбен в себе си – тя се стараеше да посъбере всичко от нервната си система, да се организира по-добре, тъй както го е обмисляла от дълго време – ти си маниак, или за по-утешително – луд… Не скачай!… Много съм те преценявала: може би твоите четирийсет и три години контрастират на младежката ти подвижност, не знам какво точно, но нещо те обърква и те прави маниак.

Красимира Станева прояви хитрост – изчезна; не му остави време да реагира. През прозореца го погледна свечеряването, зад стъклата се трупаше розовото нищо на дългия ден. Тя донесе бутилка и лед, подкани го да налее, както си е било досега. Нищото зад прозореца и скочът се оказаха в еднакъв цвят.

– Пламен е с него, така ли?

– Наздраве. – Тя вдигна чашата си. – Добре дошъл.

Манев хвана своята чаша: – На море ли са?

– На езеро.

– И ще се върнат утре.

– Да.

– Затова не биваше утре.

– Аха.

– Само тази вечер, така ли?

Петър Манев не възнамеряваше да задава още въпроси, характерът и досегашното му поведение в живота създаваха у него увереност, че ще устои на този порив.

Мислеше си: Какво всъщност искаш ти, Петър Манев, липсвал си две години, кой може да устои две години, кой си ти, какво представляваш в края на краищата, не те ли знаем – за тебе казват, че вече не ти е приятно да бъдеш човек.

– Краси, преди шест месеца все пак ти се обадих. – Манев се изненада, че Красимира го гледа уверено в очите. – Доколкото си спомням, съобщих ти нещо важно, което би могло да се случи между нас.

– Дори тогава не успя да го кажеш като хората. – Домакинята остави чашата си, тя упорито отказваше да вкуси от уискито. – А беше уверен, че ще стане на всяка цена.

– А тогава за какъв дявол тътрих тая кожа през летища и митници?

– Ами ха де.

– Обичаш ли ме?

– Трудно е да се каже обратното. Но аз съм с него, той е всичко за сина ми, а аз съм всичко и за двамата.

Петър Манев се изправи, той смяташе да се хвърли върху нея, но тя го разбра погрешно и каза: – Прибери си пакета.

Представи си боричкането, което би могло да последва, можеше да се стигне и до хапане, роклята ще се превърне в парцал, а колко силно му се искаше да скочи върху Краси, да я смачка на канапето, да ѝ остави поне един спомен на грубост и похот. Чак сега разбра какво губи: в този момент от ежедневието му се отдалечаваше не само нежното пространство от съгласуваност и женска преданост, но и възможността да преживява стотици сексуални събития, затоплени от диханието на искреното съучастничество.

3.

Като се събуди на другия ден, Петър Манев почувства облекчението, че се е отървал от мрежата на всекидневието, но въпреки туй – знаеше си го отлично – снощи, в апартамента на Красимира, той се сблъска с най-голямото събитие в своя беден на приключения и загуби живот. Който губи – печели, рече си Манев и се протегна в удобното си легло, до шкафчето с удобната за четене лампа, до удобния си радиокасетофон и най-удобното за него от всичките уискита на вселената. Лекота и свобода, простори, спокоен, уравновесен дух, изпълнен с предчувствия, че на него могат да му се случат само приятни неща, дух който обитава жилаво и сякаш достигнало максималния си цъфтеж тяло, физика на футболист, годен да скача, да пружинира, при това не на двайсет или на трийсет, а на повече от четирийсет години. Най-сигурен се чувствуваш ако си сам, ако си сам ти плуваш в комфорта на безотговорността, тогава можеш да лудуваш, да иронизираш дори живота, дори света, тъй като те са наистина смешни и жалки, те затова се правят на важни, тормозят човека, не мирясват – докато го съсипят. Велика сила е необвързаната личност. Манев се е причислявал винаги към тази категория хора, гордееше се, че е собственик на хубаво жилище, то граничи само с безкрайността, към нея го водят книгите.

Влезе под душа, времето прекарано сред струите го подсети, че трябва да обмисли летуването си. Не се колеба продължително, предпочете южното крайбрежие: можеше да задвижи колата и да тръгне на минутата, но сметна, че още не се е наситил на домашните си удобства – не бе извъртял плочите на композиторите си, не бе позовал кораво хладно тяло върху чаршафа. Още мокър, той намери верния си бележник и потърси телефонните номера на всички свои тела. Знаеше, че по това врем телата се търкалят по плажовете, но от дузината поне два телефона щяха да откликнат.

Посегна към слушалката. В същото време телефонът иззвъня. Това го накара да се усмихне и пусне хазартна репличкa:

– Олекна ми, Краси, чаках това обаждане.

– Станала е грешка – изненада се гласът от другата страна. Нещо в набирането.

– Вие не можете да грешите. – Манев се окопити светкавично. – Ако е грешка, ще се окаже нелепост на съдбата. Отсега нататък нито вие, нито аз имаме право да грешим, животът на всяко живо същество е еднократен.

Гласът назова номера.

– Същият – съгласи се Манев. Той подобряваше все повече настроението си. – Само че отпред с 44.

– Извинете – каза тя.

– Ще затворите, така ли?

– Понеже не търсех вас,

– Ами, то, аслъ, кой ли може да ме търси мен? Мен кучета ме яли, нали? Да легна да умирам.

– Ми легнете си.

– Но с вас.

– Изглеждате ми маниак. – Гласът се луташе, двоумеше се да продължи ли, или да не продължи. – Смеете ли да кажете кой сте?

– Петър Манев.

– Наистина маниак. – Манев си представи как тя мисли за горещия летен предобед с празен въздух, празни крачки на хора, скучно нажежено време. – Погрешно сме се свързали, разбрахте ли?

– Но завинаги.

– И по евтин начин.

– Тогава хлопвам слушалката!

Наистина хлопна слушалката, но сметна че е заредил достатъчно подсъзнанието ѝ не само с телефонния си номер, но и с името си.

Хавлията бе попила влагата на кожата му, захвърли я и за втори път тая сутрин ритна кутията от Лондон. Сети се, че тъкмо сега му е времето да разгледа най-после маймунската дреха изцяло. Оказа се, че комплектът се състои от девет части. Подреди ги върху килима. Първото нещо, което разбра, го изненада – кожата не бе предназначена за деца, не за детски игри бе скроена тя; в нея можеше да се побере само възрастен. Пак го бяха метнали, него навсякъде го мамеха, при всички покупки в магазините; все повече се убеждаваше, че лицето му има будалешко излъчване.

4.

Към единадесет отиде в предприятието, остави няколко писма от Африка. Шефът го прие уж за десет минути, а празнословиха до дванайсет. После се полута из улиците, те отново не му харесаха, но реши, че София е неприятна само понякога, кога точно – не можа да си отговори. Най-приятното място в този град, естествено, винаги му се струваше неговото собствено жилище. Реши да обядва в „Кристал“, просто така, да се убеди че този претенциозен ресторант наистина не е за пред хора, поне за такива като него. В сенките на паважа младежи пиеха кафе, бяха потънали в странен забързан брътвеж, който нямаше нищо общо с горещината. За какво говореха, какво ги вълнуваше, можеше ли да се долови дори искрица от мисъл в изреченията им, Манев не знаеше, откъде да знае, как?

Докато келнерите го преценяваха, преди да се приближат, той се заизмъква.

– Няма ли да останете? – запита го този, който минаваше за обер и май го познаваше.

– Ще загубя доброто си настроение – отвърна Петър Манев и така поне мъничко помрачи настроението на келнерите.

Накупи зеленчуци, сирене, хляб; у дома се съблече по гащета; приготви класическа доматена салата и се наобядва с чувството, че само заради подобно удоволствие има смисъл да долетиш от който и да е континент.

– Краси, чакам те!

И този път не се оказа Красимира, обади се Славка, пожела му добре дошъл, а след това поиска да знае доволен ли е от почистването. Осведоми я, че ластичният чорап против разширени вени е купен, може да си го вземе от чекмеджето на шкафчето. Фактът, че още един човек притежава ключ за жилището му, събуждаше особено приятно чувство у него. Славка му бе завещана от родителите, по-точно от баща му, изглежда че някога тя е била жена и за допир – Манев смътно си спомняше някои факти, тази жена тогава често се изпречваше пред него, било в кухнята, било в хола. В сюблимни моменти Славка сигурно е отменяла болнавата му майка и е доставяла необходимите мигове в напрегнатите дни на видния столичен юрист Геро Манев. Манев-младши нерядко се е питал къде ли е ставало това, сега вече за него нямаше съмнение, че сливането им се е осъществявало в таванската стаичка.

Какво ли прави тази стаичка? Представи си я затворена, прахът се трупа ли трупа върху детските му играчки и големия холандски глобус на света; тишина и застояло време, ничие време, неприкосновено, затворено. Мястото на маймунската кожа, която му струваше 140 английски лири, беше само в тази стаичка, при глобуса и стария „Диамант“. Какво ли е станало и с велосипеда? Нарами кутията, после дълго търси ключа и като не го намери, все пак понесе излишната вещ по стълбището, решил да опита всеки един от многото ключове.

Вратата обаче се оказа отворена, прозорецът на стаичката открехнат; лъхна го характерната за подобни тавански кътчета горещина, но особено го изненада подредбата: радиото, което каканижеше тихичко и вентилаторчето, с неговата слаба разхладителна струйка. Сух спретнат мъж над седемдесетте вдигна глава. Като го видя, той се изправи и му напомни, че някога са се раждали значително по-възпитани хора. На Манев му стана ясно, че непознатият поправя часовник.

– Сигурно живеете тук и аз напразно ви безпокоя.

– Не се притеснявайте, господин Манев. – Непознатият махна монокъла от окото си. – Ще напусна до един час, нямам какво толкоз да прибирам.

– Навярно сте близък на Славка.

– Да, господин Манев, много близък.

– Часовникар ли сте?

– Не може да се каже определено. Заповядайте. – Той изключи радиото, погледна посетителя и сякаш направи своята мъдра и сурова оценка. – Оставете кутията на леглото.

– Не се безпокойте. – Кой знае защо, Манев притисна кутията към гърдите си. – Долу има предостатъчно място.

– Добре дошъл, господин Манев.

– Струва ми се, че сте доста приятен човек – рече собственикът на жилището. – Добре че се качих!

– Лично аз не мога да ви обясня много неща, това по всяка вероятност ще направи Славка, но повтарям: готов съм да напусна веднага, имам къде да отида, имам дъщеря, имам син. Казвам се Ангелов.

– Спокойно, господин Ангелов, продължавайте да си поправя те часовниците, изобщо – продължавайте си и ме смятайте за човек, който може да ви желае само доброто.

– В това съм сигурен, господин Манев. – Високо окаченото вентилаторче раздвижваше тънката му ярко бяла косичка. – Уверен съм.

По този начин кутията се озова отново в хола, но тя сега не го занимаваше толкоз, собственикът на апартамента неочаквано бе принуден да си припомни онова, което двайсет и седем години успешно забравяше – една сутрин в кухнята се притисна към доверчивия разкошен гръб на Славка, понесен от слепите нощни очи, напращял от мъгливите си юношески гърчове. Както бе залепен за нея, Славка – на колко ли е била тогава? – извърна ръка назад и я постави върху главата му, изви се внимателно и го отстрани деликатно от себе си и внимаваше да не го пресече, на нея ѝ беше съвършено ясно, че той вече мокри долнището на пижамата си…

Целия следобед слуша музика, спа и чете, накрая пак настана време за душа, после потърси чукче и гвоздейчета, мамеше го обширната стена на хола, обременена само с две картини – пейзаж от развълнувано, ала хармонично прииждащо към брега море на Мутафов и няколко софийски къщи на Георги Павлов. Без да си дава сметка за това, което върши, кич ли е или не, той внимателно прикова маймунската кожа върху бялото пространство. Като се оттегли и погледна към кожата, отначало тя му заприлича на експонат в музей, а после се превърна в гоблен.

5.

Всеки божи ден, без да ще, Манев съзерцаваше кожата; тя магнетизираше жилището, привличаше вниманието на собственика, предизвикваше у него особена порода ексхибиционизъм на човек, който наблюдава свитото знаме на собственото си любовно крушение. Това обаче от една страна. След време маймунската кожа показа, че притежава и друго въздействие – пукаше му на Манев за любовното крушение, – маймунската дреха, изработена по блестящ начин, до пълното наподобяване на истинската, бе започнала да го зове. По всяка вероятност, така предположи той, маймунските кожи, където и да се намират, истински или имитации, след продължително съзерцаване се превръщат в зов. В случая мисията на висящия в хола атрибут се състоеше в това да убеди Манев, че покупката в Лондон и грешката в магазина, където му пробутаха не кожа за детска игра, а горила за карнавал, не може да се възприеме като случайност, а за трик на съдбата. Всъщност, след като се взира десетина дни в придобивката си, постепенно събуди у себе си чуждото за неговата особа нелогично мечтание да се напъха в кожата.

6.

Комплектът се навличаше лесно. Манев се убеди в това една сутрин. За голям късмет както горнището, така и долнището му прилепнаха, и то дотолкова, че го накараха да ги усети по-удобно от всеки свой костюм. Едва сега обърна по-сериозно внимание на детайлите: силно впечатление му направиха ноктите на ръцете и краката, но изражението на „лицето“ го порази, в него липсваше каквато и да е бутафорност, там създателят си бе поиграл най-много, особено при отворите на устата и очите. Като повъртя още малко главата на маймуната в ръцете си, геологът Петър Манев взе, че нахлузи меката маска, усети как маската дружелюбно го приема за свое съдържание и спокойно се приближи до огледалото.

Стенното огледало отрази в цял ръст една истинска и, може да се каже, красива в своята свирепост горила. През цепките уж гледаха неговите очи, но къде бяха те, къде бяха хлътнали, удавени под навесите на изумително моделираните челни кости и подобие на вежди? Поразтъпка се по килима – паметта на окото го въведе сред безгранична гора, в която той витаеше като персонаж с неопределена идентичност – и разбра, че няма проблеми с вървенето. Тялото му се настаняваше дoвepчивo в новата своя обвивка, след всяка измината минута той усещаше как психиката му се стараеше да напусне регламента на човешкото поведение без никакви мотиви, ей така, навярно се подчиняваше на непознати, скрити в дън душата стремежи, да се взриви най-после характеристиката на възела от системи, съставляващи комплекса „хомо сапиенс“.

Телефонът звънна, Манев погледна апарата и се поколеба, накрая го прехвърли в скута си. Докато уплашено наблюдаваше в огледалото как една горила борави с комуникационна уредба, чу женски глас. Гласът изричаше нещо, то му се струваше важно, ала Манев не можеше да се съсредоточи – продължаваше да наблюдава с вълнение, дори с ужас, техническото съоръжение в лапите на чудовището.

– Обаждам се да продължим диалога – рече гласът. – На мен ми е любопитно какво може да мисли един мъж, който не се поколебава да открие името си, след като е изрекъл глупост. – Понеже от другата страна на телефона се мълчеше, тя почти извика. – Ало, греша ли?… Петър Манев!

Петър Манев изслушваше всяка дума, но не можеше да отвърне, ценните мигове да се включи в разговора изтичаха и той правеше усилия, обаче от процепа на маймунската глава изтичаха само хрипове. Стана му ясно, че през устата на озъбената горила е немислимо да се промъкне дори най-простата човешка реч.

Непознатата каза още няколко изречения и затвори. Манев върна слушалката на мястото ѝ, употреби усилия докато освободи главата си. Съжаляваше, беше претърпял нова загуба, но този път не му се щеше да изрече на глас любимата си фраза „който губи – печели“, не можеше да се откъсне от убеждението за явна липса на късмет, напоследък живееше в очакване на този звън: кажи, как да не те е яд, тъкмо тогава да бъдеш една безсловесна маймуна, която може да пълни мембраната само с неразбираеми звуци.

И все пак раздразнението му се разсея бързо, непрекъснато прииждаха и го обсебваха нови усещания, те бяха наситени с приятна мекота и той не проумяваше с какво точно да си ги обясни – дали със студеното си интелектуализирано отношение към света, или с притаените прашинки от инфантилност.

Не мисли, глупако, каза си, не разсъждавай излишно, защото никой не те бие по главата да го правиш, а играй най-простата игра, както я играят децата; и достигна до заключението, че влизането в кожата на една маймуна може да предостави на някои хора един-единствен вариант – влизаш и нищо повече, най-много да се задушиш; но за други хора влизането в маймунската кожа разкрива известно разнообразие – от невинната весела игра, до спасителния кей за пробития кораб на някоя трагическа, или най-малкото отчаяна личност. Петър Манев обаче още с обличането на маймунската кожа откри единствения за себе си вариант – да обсеби нейния еднолинеен вътрешен смисъл: да задоволи дремещата в него религия за другата форма на живот. Ето защо, вместо да се ядоса от загубата на двете женски бедра, Петър Манев се приближи отново до огледалото и отново видя голямото, всяващо страх животно. Ала за да бъде истинско, поне по външния си вид, на животното му липсваше нещо съществено – стоеше прекалено изправено. Човекът в кожата се досети, че трябва да се поприведе, после той повдигна леко глава и отпусна ръцете си пред тялото, охо!, това е друго, туй се вместваше във вечния порядък и прилягаше на всяка уважаваща себе си горила.

– Аз съм – каза Красимира Станева – това учудва ли те?

– Никак.

– Не бъди все същия фукльо, какъвто си откакто те помня.

– Че съм фукльо, фукльо съм, но наистина не се учудвам.

– Какво правиш?

– Двоумя се.

– Глупости, винаги си предпочитал Южното крайбрежие.

– Този път се чудя на море ли да отида, или на планина.

– Ти? – Мембраната се задави от смях. – Планина? Ти? Сега пък какво те прихвана, какво има, защо на планина?

– Не знам.

– Наистина не знаеш. – Беше сигурна в искреността му. – Много се завъртя из София. Видели те в басейна на японския хотел.

– Защо се обаждаш?

– Казах на Пламен, че си му донесъл най-после кожата.

– И подскочи.

– Подскочи другият.

– Това е интересно.

– Че е подскочил другият? И той не е малко луд. Намислил е сценарий, да си играят с Пламен.

– Искаш да му я подаря ли!

– Да му я продадеш.

– Обещавам, че след две години ще му донеса.

– А тази?

– Употребявам я аз.

– Ясно. – Гласът на Красимира влезе в равномерния си всекидневен ритъм, – Извинявай, не исках да те уязвя. Искам да ме разбереш, желая искрено да ти се извиня.

– А знаеш ли, че няма за какво?

– Ще ти се обадя пак.

9.

Пежото влизаше хладнокръвно в занемарените пътища, преодоляваше ги, държеше се мъжки по неравния, враждебен за автомобилите терен. По-неспокоен беше шофиращият, той не се взираше само напред, както правят шофиращите, той въртеше глава наляво и дясно, проучваше гората край пътя. От гората идеха разочарованията, нещо в нея не му харесваше, не му се нравеха боровете, Петър Манев изобщо игнорираше боровата гора, а доколкото схващаше в момента, иглолистниците преобладаваха навсякъде. По тези мизерни височини би трябвало да лудуват букаците и габърът, такава я помнеше той местността от детството, такава очакваше да я намери. Накрая разбра, че трябва да се примири с тия открития, както се беше примирил например с някогашния поток, сега на негово място пълзеше тихота, без ромон, никаква пенливост. Накрая успя, намери една полянка, тя би му свършила работата, колата стигна до нея, да, по тоя въпрос възраженията му отпадаха. Настроението се подобри още не само заради лешниковите храсти наоколо, но и от уханието на горските цветя. Встрани зрееха едри къпини – обичани плодове пак от детството – и като се заогледа, почти се убеди, че ще открие ягоди.

Поослуша се, не можа да долови грохота на магистралата, нищо не чу, нищичко, а това го зарадва допълнително.

После срещна стареца.

– Чичо, къде отиваш?

– Горе,

– Какво има горе?

– Нищо.

Човечецът си беше бая възрастен, небръснат, с отрита капа, мръсна риза без яка и закърпено тук-там елече. Очите му отразяваха вътрешна тъмнина и отчаяна безпросветност. На кръста му висеше мизерно избеляла, отъняла от употреба торба. Магарето му, изглежда, не е било почиствано от месеци, търкаляло се е, насъбрало е по себе си вековна прах и шума. На очукания разпарцален самар висеше много стара, вероятно още от балканската война матара с трудно разчитаеми драсканици, инициали на хора, войници, падали на бойното поле или пък умирали спокойно на одъра.

– А какво ще правиш там?

– Нищо.

– Няма ли да вземеш нещо, да го донесеш долу?

– Кво да донеса, нищо няма да донеса.

– Тогава защо се качваш?

– Ми работата.

– Каква ти е работата?

– Ми, никаква.

– На колко си години?

– Минах ги.

– Кое си минал?

– Осемдесете.

– Май ще събираш съчки.

– Такава работа.

– Кога се връщаш?

– Ще си ходя на село,

– То не е ли назад?

– Напред е.

– През планината?

– През.

– Добре де, планината прехвърляш ли я?

– Може.

– Не може ли да се заобиколи?

– Може.

– Значи няма да се връщаш.

– Няма.

– Да те почерпя ли ракия?

– А, не.

Старецът затътри нозе след магарето, на което, изглежда, разговорът бе дотегнал, та взе да се отдалечава.

Манев отвори багажника и хвърли на тревата двата пакета на палатката, после бръкна в хладилния куфар, извади бутилка и глътна малко блек лейбъл, приседна върху топлата земя, загледа се в листата, между тях бледооранжевите разлистници на лешниците му напомниха, че земята все още се напъва и, слава богу, все още ражда по нещо и за катеричките, и за хората.

10.

Гората му поднасяше още приятни изненади, нейната сърцевина му натрапваше девствеността си, една непокътнатост, която той не очакваше, такава, каквато искаше да открие: митическа, разкошна ботаническа ритмика, обезобразена само в периферията. Където успя да проникне, той не видя нито един бор – широки листа, хармония, редуване на слънчеви петна със сенки, хладина и припеци, всичко потънало в шеметна тишина, ухаещо на корени и небе, на мъхове и гургуличи човки. Намери най-после ягоди, изяде шепа от тях и ако се наложеше да търси още, би могъл да открие. Разбира се, едва ли му предстоеше да стигне чак пък дотам, играта щеше да му омръзне, но колкото и да издържи – часове или дни, – на него му харесваше, нравеше му се новия образ, новата походка и не на последно място – съзнанието, че е първия човек на света, заживял доброволно като горила.

В началото опресняваше познанията си за гората, натрупвани през детските години: тогава природата му се изявяваше несъзнателно и еднозначно. На сегашната му възраст обаче след дългото лутане по железобетона и асфалта, подир хиляди изчетени книги и десетки философски концепции, той очакваше да проникне в заобикалящата го материя задълбочено, аналитично и диалектически. Така се бе отнесъл той за съжаление преди няколко години и към африканската джунгла – нямаше го поривът, нито опиянението от юношеските романи: всичко се оказа прагматизъм, стръв на добре дресирана геоложка хрътка. Сега опиянението бе налице – можеше да си го признае, – след като маймунската кожа му прилепна като ръкавица, усетил необяснимата надежда, че ще успее да се отскубне от човешкото си битие, мислеше само за едно – да избегне сложните преходи – ставаш горила и толкоз.

Че е луд си го знаеше, иначе как; и все пак, понякога му се струваше, че не е луд. Можеше ли да предположи, че претърпява възрастова деформация? Пък де да знае. Някакво психическо терзание? Стрес? Трагедия? Нищо подобно. Напоследък душата му ликуваше, вървеше му в работата, вървеше му в обикновението, само дето не му се женеше и тази пуста натрапчива мисъл, че си е роден за стар ерген, за самотно съществуване, без уханието на бебешките пеленки.

11.

През нощта захладня, студената лунна свежест го събуди няколко пъти. Вместо да тръгне към пежото, към опънатата за всеки случай палатка с пухен спален чувал, той измърка от щастие, само се присви още в леговището си, в шумоленето на ланските листа, събрани от мечка ли, вълк ли, един бог знае. В будните си мигове не пропускаше да се вслушва и в движението наоколо – истинско преселение на всички страни. Не желаеше да се самоизлъгва, но той бе сигурен, че някои от минаващите животинчета се спираха до него, за да преценят новото присъствие в гората на нещо колкото огромно, толкоз и непознато, примъкнало се отнякъде да ги безпокои, да отнеме част от храната им. Призори острите слънчеви шишове осветиха сърна и сърненце, зърна ги на няколко метра от леговището. Дали не може да удари с нещо малкото, а после все ще намери начин да го изяде, дори сурово. Всичко се развиваше благополучно, само това стържене в стомаха. Изправи се и раздвижи крайниците си. Жажда не изпитваше, нямаше смисъл да се спусне към поточето, зовеше го споменът за вчерашния къпинак.

Зрелите плодове заблестяха пред него и много му се щеше да се налапа набързо, но за тази цел се налагаше да оголи пръстите си, да смъкне ръкавиците на горилските ръце. Това той нямаше да стори, правилата на играта не го разрешаваха. Изяде почти всички узрели плодове бавно, стомахът му си остана празен и въпреки глада, радваше го лекотата на тялото, на движенията му. Беше удобно време за тренировки. Отначало преодоля остър скалист наклон, а после се качи на стара самотна круша. Твърдите ѝ плодове още не ставаха за ядене, но разкошно разположените клони улесняваха упражненията. Тук той започна за усвоява пребиваването по дърветата. Еластичното му тяло се справяше леко с препятствията, изобщо кожата, закупена за сто и четирийсет лири, му носеше само радост и предчувствия за неизпитвани досега вълшебства.

Мечката бе застанала на пролуката за къпинака. Наблюдаваше заниманията му – кой знае от колко време – навярно учудена и може би загрижена за съдбата си. Тя видя как между клоните шаваше уж човек, а не беше човек, човекът не може да лудува така по дърветата. Горилата, от своя страна, също съгледа мечката и също се замисли по свой начин: това, че се появи дори мечка е добре, гаранция че насам не се мяркат хора, но какво ли би се случило, ако сляза от клоните и застана мирно на земята? В същност не съществуваше голям риск – при първата заплаха горилата можеше да се върне в клонака. Така и реши тя, слезе. Стояха неподвижно по местата си и се гледаха, може би премерваха достойнството си, а може би ината. Все пак горилата бе разбрала далечната същност на диалога – да, тя стърчеше на пътя ѝ, – щом се покатери обратно на дървото, мечката мина бавно по пътеката си, която я заведе при къпинака. За съжаление там звярът не можа да намери зрели плодове. Случайно ли погледна той към ствола на крушата, горилата не съумя да отгатне, тя успя само да установи, че за къпинака, който дарява на света всеки ден зрелите си плодове, ще се породи съперничество. Това донесе допълнителни радости на Манев – ето че с появата си още на втория ден се включваше в суровото естество на гората.

12.

Двойка гривеци се настани в клоните на крушата, горилата усети пърхането им над главата си, беше чула дори свистенето им във въздуха. Погледна и видя, птиците се задъхваха в стремежа си да се налюбят. Бързината с която взе решение я изненада, горилата слезе на земята и грабна камък. Преди да го запокити, тя се поколеба, но правилата на играта я позоваваха да завърши започнатото – камъкът полетя и удари женската, слабо, силата му нагоре се бе умъртвила от земното притегляне. Мъжкият политна, ала се върна незабавно, учуден че любовницата му се мае между листата. Малко преди да падне, тя се закрепи във въздуха, после се издигна колебливо над дървото, а това подсказа на любовника, че нещо се е оправило. Злосторникът се взираше нагоре с угаснало упование, гривеците изчезнаха, без да осъзнаят какво се беше случило всъщност и как може така да им бъде прекъснато не какво да е, а непоносимото пъклено упорство да влязат един в друг.

Горилата ликуваше, тя тръгна към потока с убеждението, че е довела нещата до най-чистия им израз – запратила бе камъка точно в тялото на птицата, останалото е случайност – днес жертвата се измъкна, но утре едва ли ще ѝ се удаде; дълбоко посаденият нравствен зародиш в човешкото поведение постепенно трябва да залинее и накрая да бъде изтръгнат, иначе планината и гората не обещаваха добри времена за стомаха. Като се огледа на всички страни – вирчето на потока се намираше на открито – горилата полегна и доста трудно се напи с вода. Искаше да поостане на огряното от слънцето място. Огледа се още веднъж, водата мамеше животното, но рискът да се сблъска точно тук с най-големия му се враг, човекът, нарастваше. Излегна се на скалата, затопли се, пожела да напече настудувалите се през нощта стави. Така нямаше защо да се озърта, съблякъл кожата, вече гол, сигурен не само за безопасността си, но и за своята сила, върнал се в господарската общност на човека, Манев клекна в плиткото вирче. Водата го покри, погали тялото му, погълна солта на потта му. Изпълзя обратно на скалата. Слънцето печеше, както се полага за юли, небето гореше с трепетно сияние, всичко си беше на мястото, дори по-добре от предполагаемото, природата дишаше сърдечност и благородство, но Петър Манев сбърчи вежди и реши, че всичко е само празна празнота пред необузданото безумство да се напъха минута по-скоро в маймунската кожа.

13.

За осем дни беше отслабнал седем и половина килограма. Пристъпи под душа с намерение да прекара там поне половин час, а издържа само няколко минути; бързаше, бързаше да се нахрани. Както бе по хавлия, напълни тигана с шунка и яйца. Срам и позор – вместо да нареже хляба, той го начупи грубо и като си повтаряше: глупако, яж бавно, дъвчи прилично и спри до разумната граница, Петър Манев омете и тигана, и хляба, едва тогава дочу как касетата дрънчи Брукнер, а телефонът звъни ли, звъни.

– Подлудихте ме! – заговори тя. – Направихте ме на нищо! – Манев понечи все пак да се защити, но тя не му даде думата. – Заинтригувахте ме и звъня всеки ден. Когато го няма мъжът ми, звъня непрекъснато. Къде ходите! Трамвай ли ви блъсна? Трепя си главата и не проумявам какво можете да правите без мен. Кажете нещо, защо мълчите, говорете!

– Как ви е името?

– Мирослава.

– Вижте какво, Мирослава, вие знаете ли, че гората и планината не са в състояние да изхранят една маймуна?

– Знам, повтаряла съм го и другаде, но кой да повярва.

– Тогава, защо не ми казахте?

– Не ми дадохте думата, говорехте за „Илиадата“.

– Хей! – Сърцето му се препълни от възхищение. – Я елате насам, с вас ще могат да се направят някои неща.

– Покорихте ме с туй, че се представихте – повтори Мирослава когато Манев ѝ отвори. – Беше почти половин човече, мъничко, постно женче, можеше да се побере в чекмеджето на бюрото му, некрасиво момиченце с микроскопично вирнато носле, дребни крачета, дребни ръчички, дребни бедърца и дребни гърдички, които трудно личаха под блузката, по-скоро се предугаждаха. Загледа се в него. – Охо!

Прегърна я, отдели я от пода, докато я внасяше в хола обсипа лицето ѝ с целувки.

– Нали няма? – запита домакинът.

– Никога.

– Да си отидете?

– Обещах де, трябва ли да се повтаряме?

Целуваше го право в устата.

– Да не лъжете?

– Защо сте брадясал?

– Играя на маймуна.

Постави я в креслото.

Мирослава го изчака без да помръдне, загледана в картината на стената. Мъчеше се да реши неволно заложения в платното ребус: някакъв непознат млад художник се беше предоверил в повече на склонността си да подражава и тя сега се питаше, щеше ли да има картина, ако младият човек се беше доверил повече на таланта си. Манев се върна, пръскаше одеколон в избръснатото си лице. Отново я взе, пренесе я в спалнята. Нейната миниатюрност се оказа завършена отвсякъде, Мирослава си имаше от всичко по малко, домакинът я оприличи на арпаджик, стори му се, че ако я посее в земята, от нея догодина ще голяма сочна жена, с по-зрял и по-тежък аромат, а не като тоя – Мирослава ухаеше на пролетни мерзости.

– Приличаш ми на капчица по човката на канарче, което току що е пило вода – рече той.

– А ти ми приличаш на бизон в отпуска. И почти не си личи че си циник.

– Правя каквото мога да се превърна в маймуна – призна си Петър Манев след един час, когато се върнаха в хола. – Не зная защо, но усилено се стремя да напусна човешката си обвивка и чат-пат успявам.

– Ако успееш, като резултат ще влезеш в друга форма на живот, а от туй няма нищо по-приятно.

– Приятно? – Погледна я с подозрение, че го иронизира. – Само?

– Усещаш ли колко силно се обикнахме? – Тя отвръщаше на целувките му, той не спираше да я целува, удавен от миризмата на собственото си тяло, удавил миризмата на нейното прозрачно телце. – За мен ти си всичко, аз те обичам наистина.

– Ти си единственият човек на света…

– Знам, знам.

– …пред който разкрих тайната си и то само две минути след като те видях.

– И това разбрах, мили, ти мразиш хората и живота, но тъй като не ти липсва великодушие, мразиш и себе си.

– Искам да бъда нещо друго – замисли се той.

– Ако успееш, ще постигнеш непостижимото. Хората твърдят, че се прераждат в каквото и да е там животно. Ти ще го постигнеш обаче приживе и вместо мишка ще бродиш като горила. – Мирослава зърна ръцете си зад врата му, отново я удиви факта че са мънички, като ръцете на порцеланова кукла. – Кога заминаваш?

ВТОРА ЧАСТ

14.

Пред нея се разиграваше нещо познато, като да речем, от телевизионните научно-популярни филмчета: питонът отнасяше някакво животинче, то приличаше и на заек, и на катеричка, хрипливите крясъци наподобяваха скърцане. Захапала го за хълбочето, змията спря до ерозирал, обрасъл със суха тревица камък и започна да поглъща храната разсеяно, дори не си направи труда да я насочи към глътката си от друга, по-удобна страна. Безпомощните крясъци на нежното животинче заглъхнаха, преди да потъне в дупката; питонът се поотпусна лениво, може би си отдъхваше, по всяка вероятност вътрешностите му се гърчеха и придвижваха крехкия улов към стомаха, мозайката на кожата му потръпваше като повърхност на езеро, погалено от бриз. След като си свърни работата, питонът полежа с леко издут корем известно време под слънцето и се оттегли зад камъка. Горилата остана на мястото си със спомена за неговата зловеща, отразяваща късната светлина на следобеда пластичност, почувствува се щастлива, беше видяла класически епизод, но от друга страна, човекът в нея се усмихна иронично от мисълта, че джунглата му се разкриваше от самото начало с един от атрактивните си шаблони.

Ослуша се, шумът който чу, подсказа на човекоподобието, че нататък по пътя би трябвало да срещне река. Тръгна отново и скоро се натъкна на широк, накъсан тук-там от пяната си бъбрив водопад. На повечето места гладката завеса на водата отразяваше спокойното горене на залеза, миришеше на влага, пулсираха цветовете на дъга, падащата стихия пулверизираше облаци от воден прах и прохлада към горилата. Добро място за живеене, сметна тя, но от друга страна разсъди, че шумът на водопада постоянно ще дави опасните, застрашаващи живота ѝ шумове, а и този типичен за Африка воден спектакъл няма как да не тегли към себе си туристическата сган.

Стараеше се да проникне в невъзможни за обитаване зони, да ги прекоси, така си представяше тя – пресече ли поне една такава зона, обезателно ще се натъкне на рая. И понеже отново настъпи часът, в който ѝ се налагаше да избира мястото за нощуване, побърза да се отдалечи от водопада. Неочаквано се озова сред дървета-призраци – листовината и тънките клони на тези дървета липсваха, в безтревната сива площ стърчаха само дънери и овъглени стволове, устояли на отколешен случаен или нарочно предизвикан пожар. Щом влезе в мъртвото пространство, превърнато в застинала чугунена приказка, горилата му вдъхна обемност и го осмисли; като застана сред дърветата, тя обогати настроението на графиката с още по-дълбока безнадежност. Тук огънят бе разчистил всичко излишно и можеше да се нощува по-спокойно.

Избра място до широк, затоплен от слънцето дънер, сви се и веднага потъна в гърлото на съня.

Призори развиделяването не освежи много настроението на пейзажа – светлината изтъкна допълнително отчаянието на всяко дърво, но като се огледа, особено като се поразходи, горилата разбра, че предпочита да остане само тук. На север започваше неизвестно колко обширна полусавана; на юг – вече знаеше – водопадът, половин час път; на изток – река, а на запад изведнъж се изправяше като стена тъмната незасегната от пожара джунгла. На човекоподобието му предстоеше тепърва да обходи и проучи всичко, особено находищата на храна. Преди това обаче му се налагаше да свърши най-важното – да се отърве от пакета. Мъкнеше го вече шести ден от точката, при която го стовари таксито – началото на истинската африканска гора; там съблече дрехите си и облече кожата. Внушителен моряшки чувал от гумиран плат и неръждаеми ципове побра стратегическите му вещи, от сега нататък чувалът щеше да се превърне в метафорична поанта, пристанище по обратния път към реалния живот, в случай, че джунглата не можеше да му предостави жадувания по-съвършен свят.

15.

Торбата намери сигурното си за оцеляване място – привързана сред джунглата, прикрита отвсякъде с листа и лиани. Стъблото на избраното за тази цел дърво бе дамгосано долу с нож – три успоредни, дълбоко издълбани линии. В един от джобовете на сака се побра и бележника. На първата му страница пишеше: „Намирам се на половин час от Широкия водопад. Името на водопада е измислено от мен. Широкият водопад отстои на шест дни път от последното селище Ману. Селището Ману е крайната точка на дълъг асфалтов път в полите на планината. От селището Ману до известния град Хара има точно четиристотин километра. Изминах ги с такси. Всеки понеделник в Ману пристига автобус. Автобусът заминава на другия ден обратно. Ману можа да ми предложи единственото място за нощуване – къщата на отец Мортимър. Отец Мортимър е единственият човек на света, който знае, че съм тръгнал към най-тъмните зони на джунглата, но не знае защо. Петър Манев, България, София 1000, ул. Шейново 33.“

Щом закопча последния цип на чувала-склад, човекоподобието се спусна на земята и се запита: добре е да знам защо всъщност написах тия няколко реда и си отговори: може би ще загубя координатите на човешкото съзнание и ако случайно не съм забравил да чета, ще разбера кой съм бил и къде трябва да се върна, а в случай че съзнанието ми се е затрило съвсем, ще бъда още по-добре.

16.

Джунглата, реката и саваната внушаваха денонощното си загатване за ред, връзка и равенство. Всички физически, биологически и ботанически форми бяха строго осъразмерени и втъкани в равномерния ритъм на извечността, разбира се, без последния апостроф на опожарената зона, ала и тази досадна подробност сякаш се вместваше в пленителните мотиви на представите за черния континент. Сред свежестта и задухата, във вонята на гнилоча и аромата на орхидейните цветове, се изреждат непрестанните ритуали – от изяждането до раждането: поглъщане, рев, кръв, писъци, впръскване на отрова, задушаване, екстазна птича песен, пощене, крясъци; въздухът е наситен с нещо, което те прави сънлив, но нямаш право да заспиваш, за да не бъдеш изяден. Реката тече бистра, тя е в горното си течение, рибите подскачат, а саваната кънти от копита на бързоноги, накрая идват хиените, те се движат след леопардите и омитат всичко, дори копитата.

Горилата се научи да изравя два вида вкусни гулии, а познатото ѝ от по-рано джаму – ниски, почти пълзящи храсти с плодове малко по-едри от орехи – насищаха стомаха ѝ като хляб. Тя обелваше кафявата обвивка и лакомо изяждаше нишестето с вкус на банан и мляко. Горилата вече рядко оставаше гладна, но ето че отново започна да я тормози необяснимо изострящата се стръв към месото. Месо тя не искаше да яде, стараеше се да го заличи от менюто си, по простата причина, че не смяташе паленето на огън за любимо занимание на маймуните. И точно когато му се насъбраха десетина безмесни дни, една сутрин, недалеч от реката, погледът ѝ попадна върху гигантската земноводна жаба, наричана от камерунците виа-моа. Човекът, който се потайваше в горилата, беше чел нещо за вкусовите ѝ качества, той знаеше че гастрономите възнаграждават богато снабдителите си, заради този деликатес цяла мафия от ловци погазваха грубо забраната и малко се интересуваха, че трикилограмовите жаби са вписани в Червената книга на африканските животни. Човекът, който се потайваше в горилата, разглеждаше много внимателно екземпляра пред себе си. Тази виа-моа едва ли тежеше по-малко от два килограма. Той проучваше жабата отстрани, мислеше си за Червената книга и съжаляваше хиляди пъти, че не си е приготвил предварително едно най-примитивно копие, най-обикновена заострена тояга, тя можеше да му свърши работа, защото никой няма право при подобни обстоятелства да пренебрегва кулинарните дарове на тропика. Червената книга!… Въпросът не се свежда сега до каквито и да е книги, а до туй – какво да се прави по-нататък. Човекът се канеше да поумува още малко, но в това време горилата скочи и похлупи земноводното. Жертвата издаде някакъв може би несвойствен за нея звук, тъй като вече бе покрита от неизвестното космато и се настърви, постара се да окаже все-пак някаква съпротива с мускулатурата си, но туй не ѝ се удаде, косматата преса я притисна от всички страни и бавно промъкна пръсти към гушата ѝ. Щом се увери, че гигантската жаба вече не диша, горилата се изправи и забеляза как на смешно разстояние от нея преминават три носорога. Мъжкият водеше самката си и малкото, пристъпваха спокойно, по господарски, изобщо от трите бавни животни се излъчваше тежест и достолепна тромава красота. В естествената си среда носорозите нямаха вид нито на тъпи, нито на свирепи персони, а още по-малко на маски, които олицетворяват демоничното лице на фашизма и литературата и плакатното изкуство.

Човекоподобието вдигна улова си, стори му се, че жабата в никакъв случай не тежи по-малко от три килограма. Пренесе я в опожарената зона, там събра съчки и като употреби лупата – все смяташе, че ще бъде за последен път и все отлагаше запокитването на скъпоценната вещ – запали огън. Не знаеше как гастрономите се справят с тези лакомства; човекоподобието, въоръжено с втората си скъпоценна вещ – ножът, отдели стомашната част заедно с главата. Може би се лишаваше от някоя особено вкусна подробност, но как да узнае това – стомахът и главата бяха захвърлени. Върху жаравата легнаха четирите бута и скоро въздухът от тревата до небето се обогати.

Обгръщаше го спокойствие и тишина. Естествено, макар и неизвестно как, миризмата на печеното месо, заедно с вкусовите усещания в стомаха му изпълваха косматото човекоподобие със самовъзхищение. Докато се хранеше, то сякаш виждаше дърветата да му се кланят, но туй което видя наистина бе, че едно дребно зверче с лисича муцуна, без да отмества поглед от него, хем похапваше, хем отдалечаваше с придърпване захвърлените остатъци от жабата, а заострените му ушички през цялото туй време се извръщаха на всички страни. Зверчето внимаваше по особен начин да спази едно безопасно разстояние между двамата, но и да не се отдалечава чак пък толкоз от страшилището, в чиято компания се хранеше и което го предпазваше от други страшилища.

17.

Всичко съществуваше чрез движение: за да се нахрани човекоподобието извършваше подвизи, за да утоли жаждата си, извървяваше път до реката. Често пъти оставаше там дълго, тогава се къпеше. Петър Манев разполагаше внимателно всяка част от маймунската кожа на брега, по този начин все пак подсушаваше и проветряваше материята. Той плуваше, после се грееше на слънчевите лъчи, съзерцаваше страстното топло небе от което извираше магнетична прозрачна пустота. Извън маймунската кожа той често си спомняше за необятната предишна преданост на Красимира, за дребните твърди форми на Мирослава и за подлостите извършени от него в София. Нямаше начин да забрави как бе офейкал от дребната умна женичка, сам не можеше да проумее как стана тъй, че на бърза ръка се озова от улица „Шейново“ – в джунглата. И като продължаваше да гледа пустотата на небето, Петър Манев се стараеше да зачертае жените от живота си, но в долната част на тялото му все още тлееше твърдата сладост на спомена.

Разбра че го наблюдават, надигна се малко да се увери в това и отново се притисна до тревата, макар че тя не скри добре голото му тяло. Горилите стърчаха отвъд реката, застинали от изненада. Нито признак за безпокойство, по-скоро любопитство. Ленивата вода, горещината и тежката неподвижност на листата не предразполагаха към излишни движения и размисли. Най-после по-едрата горила се наведе да пие вода. По-дребната обаче – изглежда самката – стоеше все още загледана в непознатото притихнало същество. Мъжкарят се изправи, от сплескания му, почти отсъствуващ нос и от надочията му се стичаха капки. Без да поглежда втори път към непознатото същество самецът изчака да се напие партньорката му, след което горилите поеха пътя си срещу течението на реката – мъжкият напред, а женската след водача си – груби, достолепни, в естествената им среда, пристъпващи уверено върху своята собствена земя.

18.

Срещата със „себеподобните“, които се бяха появили в оня паметен ден отвъд реката, порази съзнанието на човекоподобието: в езерото на неговото златисто всекидневие бе хвърлен камък, повърхността му се изпълни с меки концентричини видения, възбудили безкрайната му благодарност за решението да напусне бъркотията на човешкото битие. Зарадва го поразителното сходство на неговата изкуствена маймунска кожа – докарана както по цвят, така и по косъм – с кожите на истинските горили, да не говорим за изражението на „лицето“. Трябваше да се коригира нещо, разбира се, можеше да се пожелае повече в походката: още тромавост, категорично привеждане на тялото напред и да посее оня безстрастен, а може би безстрашен блясък в погледа си, с други думи – да бъде затрита и последната човешка мъглица в очите. В оня паметен ден човекоподобието завидя на горилите, освен това направо изревнува: женската крачеше тъй предано до своя огромен и страшен покровител. Откъде идеха и къде отиваха те в своята великолепна самота? Тайна. Тази загадка обаче не обезсърчи човекоподобието, а го въодушеви до такава степен, че то понечи да си подсвирне, но не се получи нищо – от горилската уста не можа да излезе звук.

19.

Невероятно вкусното месо от кълките на гигантската камерунска жаба виа-моа вече все по-рядко обогатяваше менюто на човекоподобието. След всеки изтекъл ден човекоподобието привикваше с надземните и изкопаемите плодове, превръщаше се от всеядно във вегетарианско животно, а това внасяше допълнително въодушевление в битието му. Друго за отбелязване – упорито се отделяше от земята, приспособяваше се към ниските разклонения на дърветата – макар че статута на горилския живот не го задължаваше на това – там сви и първото си гнездо, измайстори го, доизкусури го почти като хамак от лиани и палмови листа. Свикна да търпи отровните и неотровните змии, установи правила на взаимоотношенията си с лъвовете, леопардите и слоновете, както и с гъмжилото от дребни маймуни, научи се да не обръща внимание нито на термитите, нито пък на стотиците други насекоми, впрочем, те разбраха, че е съвсем безмислено да хапят кожа, лишена от нерви и кръвоносни съдове. Човекоподобието си служеше все по-сръчно при нужда с най-важния цип на „костюма“, разположен между нозете му. Все още употребяваше ножа и лупата, но възнамеряваше да ги захвърли в близко бъдеще. В най-лошия случай щеше да ги пъхне в привързания към белязаното дърво моряшки чувал.

Отвъд реката се появиха още няколко горили. Прикрито в храстите, човекоподобието ги наблюдаваше и проучваше някои от привичките им, после ги усвояваше, това го правеше все по-щастливо, заздравяваше оптимизма му за бъдещи подвизи в другата форма на живот. Не му се вярваше че ще свикне само с една-единствена подробност – да лови и изяжда разни дребни и не толкоз дребни животинки » например попови прасета и гущерчета, – това то май никога нямаше да си позволи, макар че мисълта в едно прекрасно бъдеще да преодолее и тази бариера, го занимаваше сериозно.

Тогава… О, тогава!… Да не мечтае чак за тогава.

Дългите наблюдения го убедиха, че истинските горили обитават само отвъдната страна на реката. Тази отвъдна област постепенно се превърна за него в нещо като обетована земя, страна на мечтите. Дали ще си позволи някога лукса? Реалистичните нишки в разсъжденията, а и предчувствията го караха да мисли, че все още е рано за преплуването, все още му предстоеше да се учи на подивяване; предстоеше му едно мъчително изтръгване от духовните зони на човека, изискваше се още тренинг, за да се спусне в най-дълбоките бездни на животинството, единственият път за изминаване, преди да стигне до дверите на метаморфозата.

20.

Изнизаха се още дни, изтекоха няколко месеца, времето предостави какви ли не възможности на новия горски обитател за тренировки, но всичко можеше да приключи за миг, да отиде на вятъра; туй щеше да се случи няколко пъти, поне два от инцидентите го приближиха до гибелта, до края на играта – счупи се клон на дърво, полетя надолу, но се хвана за друг клон и се спаси; когато се изкачи на висока скала, чу рикане, на върха го чакаше разгневен леопард, човекоподобието се върна пъргаво на земята и отново се спаси.

Очите – на четири.

Оглеждай се при всяка стъпка.

Да, ще отварям очите си, ще внимавам,  аз съм щастлив и няма да загубя по глупав начин завоеванията си.

21.

Небето се оцвети в розово, по него протече тръпката на потайна невроза , но освен коварното му мълчание горе нищо не можеше да се долови. Мирише ми на нещо, ще се случи нещо – помисли си човекът в горилата, – но какво ще бъде то, едва ли ще съумея да отгатна и все пак добре е да остана спокоен.

Запъти се към реката, съблече се на своето тайно място и заплува по гръб. Хладната, ленива при този разлив вода го носеше спокойно в спокойствието, което го разтваряше в себе си. Човекът си даваше съвършено ясна представа за цената на това спокойствие по пътя на размисъла и се обезсърчаваше. Той искаше горилата да погълне човека без остатък, а човекът продължаваше да се съпротивлява, размекваше се от такива обикновени състояния като тишина и хармония. Загребваше широко и плавно, изпитваше удоволствие, че владее себе си, тишината наоколо, реката, джунглата и призрачната гора от самотни опожарени дървета, всичко побрано под небесния купол – таван на неговия дом. Замайваше го още чувството за привидната му пасивност, за златната му самота, въпреки животинското гъмжило.

Щом чу смущаващо силните писъци на маймуните, неволно ги свърза с доловената заплаха на небето. По отсрещния бряг бягаха стада от гибони и резуси. Маймуните притичваха с необяснима за възможностите им скорост, стъписваха се пред водната преграда и се объркваха. Те бягаха панически от нещо, стараеха се да се отдалечат колкото може повече от него, но тази река… Тя не се интересуваше от ужаса в очите им.

Всички гледаха с очакване към водачите, крещяха срещу тях, искаха нещо, сърдито ги подканваха да вземат решение, а водачите не се решаваха на следващата стъпка, пред тях имаше три посоки: наляво – срещу течението, надясно – по течението и направо – реката, най-големия риск, водата.

Изборът се роди пак неочаквано, наложиха го антилопите. Антилопите също спряха до реката, неспокойните им кожи лъщяха на слънцето, потта им се изпаряваше, но те се подвоумиха кратко, веднага хукнаха на изток, срещу течението на реката.

Без да губят време маймуните се хвърлиха подире им.

От сега нататък цялата бягаща по неизвестни причини фауна вече знаеше пътя си, той водеше срещу течението на реката, край десния бряг на реката.

22.

Голият човек излезе от водата и легна под лъчите на слънцето. Докато нагряваше тялото си, той не извръщаше лице от преселението на отвъдния бряг. После облече кожата, решен да изчака крайния резултат на туй ново за него явление. Очертаваше ли се някаква развръзка? До кога ще продължи паническия бяг, в който започнаха да се включват и лъвовете?

Сега пък засвири цигулка, далече, с най-тънките си струни, затрептяха пицикати. Накрая струните нададоха писъци, някой изстена, засъска, над полусаваната плъзна сянка, сребристият слънчев ден се превърна в приятно зелен въздух и плъпна измамата за примъкваща се из гърнето на времето необяснима прохладна струя. Слънцето прозираше през нещо особено приятно и зелено, но на края изчезна, само отражението му остана да трепти над необяснимата засега сянка.

Сянката прииждаше, уголемяваше се и ставаше все по-плътна. Пицикатото се превърна в бръмчене, земните недра едва чуто протътнаха и все още не можеше да се разбере характера на явлението;  дълго, много дълго се чудеше човекоподобието, напъваше се да го дешифрира, то не знаеше какво да прави, дали пък да не побегне като другите, да хукне подир лъвовете, да се сдружи и разтвори във фауната на Африка, по древните неписани закони, когато се налага и лъвовете и антилопите да тичат един до друг, без да си обръщат внимание.

Най-после челната вълна на облака довтаса и на свой ред, подобно преминалите преди малко животни, се стъписа пред невъзмутимата всемогъща река. Облакът се надигна, сбръчка се, нагъна се и се отдръпна, ала от задните му пространства изпъплиха нови валма от мощни пулсации.

Въпреки стъписването, тълпите се хвърлиха във водата, тя изгуби блясъка си и понесе надолу полужива зеленикава каша. Нови милиони скачаха във водата, кашата ставаше все по-гъста и в даден момент върху нея запъплиха милиардите; умираха милиони, но на другия бряг върху тях преминаваха милиарди тракащи с челюсти скакалци.

Горилата се сви в подножието на скалата, облакът я удари в гърба, но тя не трепна, зачака търпеливо развитието на нещата. Скакалците се струпваха по дърветата и тревата, по всяка възможна зеленинка, клоните натежаваха и увисваха, по-крехките се счупваха, летящите нашественици обаче не изпущаха плячката си, падаха с отломките по земята. Всичко се покри, до последния сантиметър, и все пак гощавката не започваше, горилата се учуди, че лакомниците само се настаниха и зачакаха, но какво? – още една загадка на природата.

Отговорът най-после дойде след изтичането на деня; щом падна нощта и се започна…

Призори всичко бе изядено.

След няколко часа скакалците потеглиха по широкия и дълъг път на новите опустошения. Горилата се изправи. Видя една картина от апокалипсиса, една оглозгана Африка, затрита, абсурдна, притисната от лакомо слънце, от сиво-черна несигурност. Дърветата стърчаха в чужда за тях зимна голота. Едно единствено цветно петно сред гората – моряшкият чувал.

23.

Вече трети ден горилата вървеше по пътеката на новата си одисея, край десния бряг на реката, все нагоре, по следите на побегналите антилопи и лъвове. Изтощена и гладна, далеч от моряшкия чувал – за него дори не си спомняше – тя се взираше напред, копнееше да види непознатите за нея места, недостигнати от скакалците, потънали в хлорофил и живот. Няколко пъти ѝ се мярнаха сребърни риби в реката, хвърли се да ги лови, не хвана нищо, после подостри върлина, измайстори си нещо като копие и се помъчи да харпунира каквото и да е, но и този път не успя, отказа се, зачопли земята. Напразно. Тук не намери любимите си гулии, изчопли само няколко попови прасета, които налапа без да му мисли. Горилата не помисли и по-късно върху този факт, на нея и през ум не ѝ мина, че прекрачва в нова фаза от новата форма на своя живот, че просто все повече и повече узряваше като маймуна.

Първото животно, което се блъсна в нея когато навлезе в пленителната савана на платото – как да не умреш от радост, – се оказа любимата ѝ гигантска жаба виа-моа. Скочи по привичния ѝ вече начин, похлупи жабата с тялото си, удуши я и веднага побърза да я разкъса, след това си направи пир от месо и кръв, забравила, че някъде из циповете е скътала ножче и лупа за палене на огън, не, горилата хич и не пожела да реже, нито да пече, никак, тя искаше само да яде.

24.

Отново се установи в удобна за живеене и за скиторене област, духът ѝ одобри разнообразието на местността, съставена от полусавана и полуджунгла. Същата река, същите животни, изобилие от виа-моа. Нямаше я само опожарената гора с магическата ѝ привлекателност.

Вече се надяваше, че едва ли ще е толкоз рисковано, ако си позволи някои приключения, искаше ѝ се да се движи, да изминава разстояния, изобщо, да остане вярна на природата на горилите, на техния предимно преселнически живот. Смяната на пейзажите можеше да направи самотата ѝ по-очарователна, по-достойна В душата на човекоподобието копнежите и инстинктите се спогаждаха.

Човекоподобието тръгна, запристъпя бавно с изработената си отколешна походка, озърташе се, внимаваше да не връхлети на нежелани срещи; взираше се, стомахът го предизвикваше да издирва – тук ще изрови коренче, там бубулечка – оказа се че всичко става за ядене, всичко, стига да се убедиш веднъж-завинаги в това. Зеленият свят, напръскан някъде с проблясъците на водите, брожението на сенките и лъчите, импулсите на вечната жизнена сила на земята, неочакваните срещи с известни и неизвестни животни, приятният гъдел предизвикан от несигурността за прехраната, нарастващото удоволствие да усеща, че може да поглъща апетитно дори живите гущерчета, всичко туй и още много дребни и не толкоз дребни неща, пораждаха у човекоподобието фантасмагорични моменти, в които неочаквано ферментираше чувството за всесилие, власт и непогрешимост.

ТРЕТА ЧАСТ

25.

Скитничеството, което прибави обяснимо очарование към всекидневието на горилата, превърна джунглата, планината и платото в градина, а градинската прелест на този свят породи у скитника наглото предчувствие, че предстои да изживее необикновено събитие, но горилата избягваше да се доверява на предчувствията си и си припомни това в същия миг когато двамата застанаха лице срещу лице, изненадани, направо шокирани.

Едва сега в същност проумя колко грозни животни са горилите. На няколко крачки пред човекоподобието беше застанала същата онази самка, същата – да, дето се бе появила някога отвъд реката и верноподанически следваше своя избраник и покровител, на когото, тогава още живият Петър Манев завидя. Чак сега човекоподобието забеляза колко черен е цветът на горилската козина, дълъг, безформен и тромав торс, къси криви крака – и това у една дама, боже-госеподи, това у една дама, предопределена да предизвиква, приласкава и продължава рода. В жестоките очи на звяра припламна нещо, човекоподобието не успя да го разгадае, но предположи, че може би не заслужаваше да се безпокои толкоз много. А колко важна беше следващата му крачка. Напред? Назад? Встрани? Досегашният опит от всичките срещи със зверове го подканяше да тръгне встрани, тук му се предоставяше и простор за това; не биваше да се връща, отстъплението можеше не само да го опозори, но да окуражи врага на пътеката. И естествено, дръзкият вариантът да мине кротко край самката, да демонстрира миролюбието си, след туй да се отдалечи и нищо повече.

Дързостта му обаче бе наказана, наложи му се да преодолява отвращение – от нея се отделяше непоносима воня. Докато минаваше край самката тя се извърна и ако човекоподобието подразбра, може би се обърна изцяло, за да го изгледа спокойно, докато се отдалечаваше. Наистина, запита се човекоподобието, какво ли правят две горили когато се срещат и разминават, когато всяка поема отново своя път? Казват ли си нещо? Ненавиждат ли се? Радват ли се от срещата? Или им е безразлично? Човекоподобието не искаше нищо от себеподобните освен равнодушието им, искаше да бъде в очите им само една съвсем обикновена горила, самотна горила, която дори не си прави илюзии че може да бъде приета в каквото и да е горилско общество.

Срещата със старата познайница се оказа щастлива, половин час след като повървя по склона, сред камънак и прегоряла зеленина, съгледа и бързо удуши един едър екземпляр виа-моа. Жабата се беше изпречила на пътя му не да го нахрани, а да препълни стомаха му. Човекоподобието лениво потърси място за почивка. То отнесе остатъка от улова между храстите, сметна че там е удобно и да се лежи и да не се безпокои за сигурността си. Накъса листа, уви грижливо месото, придърпа го близо, кажи-речи до главата си, на такова разстояние съществуваше малка вероятност някой да му го отнесе. Започна да се върти, търсеше най-удобното положение на тялото, тежестта в стомаха го притискаше: правилата, които спазваше някога като човек – например да похапва умерено – сега или ги бе забравило, или не им обръщаше внимание.

Приятно уморено още в началото на деня, човекоподобието лежеше откъснато от всичко в мъглявата яма на спонтанните форми и съзвучия и скоро вече нямаше да бъде в състояние да осъзнава, нито да свързва или пък да прави аналогии и само навикът, единствено навикът от всекидневното повторение щеше да му напомня, че между краката му се намира цип, който при нужда се отваря и затваря – нищожен навик свързан с благоприличието, остатък някакъв, атавизъм, атрибут към всяка добре скроена и изработена маймунска кожа в Лондон.

26.

Човекоподобието се събуди изведнъж и леко; след пълното от-почиване нишката на съня сякаш бе отсечена с нож. Посегна към месото, намери го на мястото му, вдигна го пред лицето си и без да се изправя започна да отхвърля горния пласт на листата, с мравките. Слънцето клонеше към хоризонта, но до залеза се простираха още часове. Удължените сенки на дърветата не донесоха прохлада, напротив – сега горещината се чувствуваше най-вече и въпреки туй, настроението му бе чудесно след смляната храна и изчезналата тежест в стомаха. Човекът в животното протегна ръце и пое дълбоко въздух, чу хриптене, то излизаше от собственото му гърло и го накара да усети задоволство от това. Щом надигна тяло обаче човекоподобието незабавно загуби настроението си, то усети че не лежи блажено във ваната на очарователната си самота. Приседна и се огледа. Не стана нужда да търси дълго – горилата с която се бяха разминали преди няколко часа не се прикриваше, горната половина на тялото ѝ стърчеше над триановия храст, нещо повече – лявата ѝ ръка притискаше клончетата отрупани с прегорели трианови цветове, по всяка вероятност храстът ѝ пречеше да го вижда добре. Едва сега човекоподобието разбра, че обстоятелствата от днешния ден се усложняват, че разминаването там не е било никакво разминаване и е започнало нещо като преследване. Можеше да побегне лесно, човекоподобието притежаваше пъргавината на човека, при това напълно тренирана, а преследвачът едва ли би могъл да надделее горилската си тромавост, да – човекоподобието можеше да драсне и да изчезне, в това не се съмняваше, ще изчезне, но докога? А по-нататък? После? Как ще живее в бъдеще? Отсега нататък сигурно му предстояха всекидневни срещи с побратимите, трябваше ли да бяга непрекъснато от всички? Беше ли възможно? Къде по дяволите се дяваше досегашното му спокойствие и хармонията, на която тъй искрено се радваше? Създаденият от него свят на спокойствие рухваше, блаженото време оставаше зад гърба му, започваше времето на конфликтите, на кръвопролитията, времето на истинската борба за оцеляване, заплахата на смъртта се превръщаше в негово всекидневие.

Сега-засега окачествяваше срещата на двете горили като малък епизод от предстоящия грандиозен спектакъл-борба за оцеляване, една малка сценка от която след минута човекоподобието ще се измъкне лесно. Но утре? Но вдруги ден?

Човекоподобието захвърли листата на земята и размаха пред себе си вкусното месо на камерунската жаба, искаше да го покаже добре на преследвача, после го окачи на храста и се отдалечи. Теренът тук предоставяше пътеки за бягство на всички страни, наоколо се простираха скали и храсти, равнина и хълмове, тук-там хилядолетни исполински дървета, милиони прикрития и твърди пътечки за тичане. Докато бягаше, човекоподобието усещаше край себе си животът като подмолие: дребни и не чак толкоз дребни твари се отстраняваха от пътя му, закрещяха маймуни от всички посоки, няколко по-едри екземпляра от рода на зигите го придружиха до подножието на хълма. Там човекоподобието спря, зигите се върнаха към стадото си, а човекоподобието тръгна спокойно по възвишението, вече виждаше всичко отгоре, оглеждаше голите места, по които би трябвало да мине преследвачът, но не го видя, забеляза само че слънцето бе пораснало, краят на великанския му размер вече докосваше ръба на западното възвишение, то всъщност не беше друго, а най-високата част на планината.

Както в повечето случаи, човекоподобието предпочете да нощува в подножието на едно дърво. Прецени, че дървото е удобно за катерене, опозна стволовете му още по светло. Излегна се. Преди да заспи, човекоподобието се зае да размисли; оказваше се, че няма да бъде толкова зле, ако реши да прекара на този хълм следващите няколко дни, пък и седмици, какво му пречеше, дълбоко в себе си усещаше, че околността обещава по-сериозно спокойствие, повече сигурност, тук непредвидените нашественици можеха да го изненадат по-трудно, а и дървета за катерене колкото щеш. Мислеше, обмисляше и неусетно потъваше в съня, след прекарания в приятна умора ден, след успешно измъкване от опасност и първата истинска среща със себеподобие. Изненада го неговата дива, но тъкмо затуй приятна грозота и едва не го задуши непоносимата му воня. Човекоподобието потъна не само в почивката, но и в сънищата, а то ненавиждаше сънищата си, само те, единствено те успяваха да го върнат в човешката сивота на живота, там проблясваха само две или три светлинки, две или три жени с гладки кожи, с шанелно ухаещи гърди, и там, в сънищата, те носеха категорични имена: Красимира, Мирослава и кой знае защо, Славка, прислужницата от бащиния му дом. След туй особено сутрешно усещане в подножието на удобното дърво, на удобния за отбрана хълм, когато бе предпочело Славка пред Красимира и Мирослава, човекоподобието се събуди и съгледа до себе си огромната самка. Малко силно казано „до себе си“, горилата стоеше пак на няколко метра от него – както първия път – и го наблюдаваше.

27.

Покачи се на дървото, но защо? Съществуваше ли здрав смисъл в това примитивно бягство? Преследвачът можеше да се озове до него на секундата, между клоните истинската горила щеше да се развихри по-добре. И какво всъщност искаше тя от човекоподобието? Защо не го нападна докато спеше? Защо се задоволяваше само с това – да стърчи на няколко метра от него? Защо го наблюдаваше така демонстративно? Лъчите на изгрева прорязваха пространството над главата му и се забиваха в планинския хребет, където вчера бе потънала последната светлина на деня. Стегната хладина и ведрост трептяха над хълма, старите дървета все още спяха, натежали от тропическото си великолепие. Истинската горила продължаваше да стърчи на мястото си, нито крачка напред, беше вдигнала поглед право към него.

В държането ѝ не забелязвам нищо враждебно към мен, помисли си най-после човекоподобието, тя ме преследва наистина, това си личи, но не съм сигурен че се готви за нападение, тя не ме мрази, нито подсказва с нещо, че има каквото и да е против мен.

Човекоподобието реши, че трябва да се спусне долу, то нямаше никаква работа на дървото, никакви шансове; след като бе обмислило обстоятелствата, заключи, че предимствата му сред клоните са равни на нула; наложеше ли се да бяга, туй можеше да стане само на земята. Слизането от дървото му се стори трудно, бавно се спущаше от ствол на ствол, а в особено глупаво положение изпадна като увисна, секунда преди да докосне тревата с крака. Все пак видя му се края и на туй премеждие, вече стоеше на земята, усещаше я добре под стъпалата си. Усещаше и дървото, тялото му докосваше стеблото, разчиташе то да запази гърба му. Ръцете едва забележимо стърчаха напред, с длани към предполагаемия нападател, така, както застават борците в очакване на началната схватка. И – нова причина за безпокойство – истинската горила напусна храста за първи път, откакто го дебнеше, тя застана без каквото и да е прикритие пред него, но и без да скъсява разстоянието. Човекоподобието отново тръгна по пътя си, то мислеше посоката на движението от вчера за свой път. Прецени, че е вървяло достатъчно, и се обърна, искаше по-скоро да се увери, отколкото да провери, че истинската горила продължава да го следва. Тя го следваше хладнокръвно със стъпките на някаква необяснима обреченост.

Липсата на самочувствие у човекоподобието, откакто живееше в дивата тропическа част на света, не му позволяваше да приема по-смело фактите, но тъй като главната причина за безпокойството сега крачеше по петите му кротко, все пак на края успя да го убеди, че горилата, подобно на човека в дадени обстоятелства е склонна да страда от гнетящите скрупули на самотата. Така можеше да постъпва само едно удавено в самотата си същество. Човекоподобието спря, горилата също спря, човекоподобието тръгна, горилата тръгна след него. До обед разстоянието между тях се скъси. Когато полегнаха в сянката да починат, делеше ги само един метър, но привечер, о, привечер, когато човекоподобието се излегна преуморено от продължителното движение и напрежение, този път на всичкото отгоре – гладно, в тъмното усети как нечия топлина полазва по гърба му и разбра, че до него се е допряло друго живо същество, също тъй уморено и гладно.

Не само като се събуди няколко пъти през нощта, но дори като спеше дълбоко, човекоподобието не преставаше да усеща тази жива топлина, тя се вливаше в тялото му, караше го да чувства добротата и силата ѝ в хладната ръмжаща отвсякъде нощ на високото африканско плато.

28.

Сутринта те се надигнаха и тръгнаха естествено, сякаш са били заедно от векове. Изрязаха се в сумрака на сюрреалистичния пейзаж като най-едрите движещи се фигури. Щом приближиха до него, тигърът измърка нещо и се отдалечи. Водеше ги гладът. Човекоподобието чоплеше и търсеше, както се беше научило, но не пропускаше всяка възможност да наблюдава истинската горила. Колко сръчна беше тя, а колко безпомощен нейният фалшификат!.. Кога ще се научи да измъква така майсторски коренчетата и какви са, по дяволите, тези презирани досега от него луковици? И те ли влизаха в менюто?

29.

Какво ли се е случило с великолепната супергорила, едрият самец, забелязан – преди месеци ли, години ли – отвъд реката, когато другарката му вървеше така безгрижно и любовно с него? Къде се е стопил? Загинал ли е, или е избягал подмамен от друга самка? Последното му се струваше абсурдно, горилите май бяха известни като верни един на друг партньори. И все пак къде е сега едрият самец? Защо не придружава самката си? Изглежда, че някъде, някога се е случило нещо драматично, може би страшно, то ги е разделило, но нито женската може да му обясни това, нито пък човекоподобието имаше възможност да го разбере, защото и двамата бяха безсловесни, те не можеха да изразят дори най-дребните информации един към друг. Налагаше му се да приеме младата горила направо, с нейната внезапна поява, като неочакван сюрприз и подарък на джунглата. Вече си имаше  другар, самотата бе запокитена, маймунското му битие ставаше по-истинско.

Безсловесността на двамата гарантираше анонимността на човекоподобието. Понякога го обземаше спонтанното желание да ѝ каже, че е измислил хубаво име за нея, например Джилда, а самото човекоподобие ще носи името Горил, както подобава на мъж. Всичко туй, разбира се, остана да виси само в неговото съзнание, в съзнанието на Джилда съвсем неясно се мержелееше учудването, че там, където, според нейните разбирания трябва да виси нещо много важно, не виси нищо, тъй като дивата горска самка не познаваше предназначението на циповете.

30.

Горил се научи къде да търси и как по-лесно да изравя големите маймунски лакомства, все от необятните запаси на ботаниката. Особено вкусна се оказа споменатата луковица, над земята тя извисяваше крехка мечовидна зеленина, сред нея стърчеше невзрачен бял цвят без какъвто и да е аромат. Той вкуси и от зеленината, разбира се, изяде и един цвят, те му причиниха тридневно стомашно разстройство. Луковиците обаче му се харесаха, напомняха му за сърцевината на прясно отрязано зеле. Тази храна той усети добре по много-много особен начин, тя вля в организма му допълнителни, може да се каже – демонски сили, разтърси го някакво неочаквано подмладяване, дори подлудяване, то го приканваше стремително да скача, да върлува по дърветата, опита се няколко пъти да изреве. Започнаха поредици от неприлични сънища с Мирослава, подсъзнанието му си я беше избрало самостоятелно, навярно заради сувенирната ѝ миниатюрност и лекота – Горил я понесе насам-натам из джунглата, с помощта на лианите я прехвърляше от дърво на дърво, където я любеше ненаситно, нещо което лордгрейстокският произход не позволяваше на Тарзан да върши така безразборно тия неща с Джейн.

През три, през четири дни удушаваше по някоя виа-моа и насищаше всеядността си. Джилда отказа да си хапне от това месо, на нея никак не ѝ беше известна световната кулинарна слава на камерунската жаба, тя опита и плю с отвращение, при всяка гощавка с виа-моа заставаше отстрани и къде с любопитство, къде с възхищение, наблюдаваше спътника си, радваше се като го гледаше как нагъва месото. Тя не беше заклета вегетарианка, похапваше си насекоми, гущерчета и всякакви други дребни животинки, но виа-моа – пфу!… Горил консумираше месото без да го пече, Горил вече бе забравил, че в едно от потайните джобчета на кожата си има скътана за всеки случай лупа.

31.

В тяхното безгрижно скитничество, изпълнено с перманентната радост, че са двама, Горил и Джилда на два пъти се натъкваха на други горили, групи от по десетина екземпляра. Както при първата среща, така и при втората, Горил погледна спътницата си, очакваше тя да реши – де да знае, може би Джилда ще предпочете вече да се влеят в нечие общество, – но тя, изглежда, не прояви предпочитание към средата, за което ѝ благодари, без да го изрази по някакъв начин; човекоподобието, водено от усета си, сметна, че би трябвало да страни от компанията на повече горили, предполагаше, че туй ще усложни нещата; не, на човекоподобието не му се нравеше стадата, но от друга страна, то не можеше да не се запита какви, дявол да го вземе, бяха мотивите на спътничката му, да, Джилда – защо Джилда предпочете да продължат живота си в самота, както се казва: самота по двойки?

32.

Денем и нощем те вървяха един до друг, неразделни, влизаха в периоди на монотоние и в периоди на напрежение, от време на време им се стоварваше внезапна опасност; тогава Горил, въоръжен с опита на цивилизацията, измъкваше двамата от лапите на смъртта. Джилда окачествяваше проявите му като героизъм и кавалерство, това привърза още повече самката към непознатата, съмнително скитаща единица, която при това не миришеше на горила. Беше ѝ трудно да определи на какво най-точно ѝ напомня неговата миризма.

След време туй ѝ се изясни по крайно неприятен начин. Към края на сполучлив спокоен ден връхлетяха на хора. Джилда свърза бързо миризмата на човеците с неговата, но не ѝ остана време нито да се чуди, нито да се отдава на размисли.

Доколкото Горил схвана, на преден план имаше двама души, третият се мотаеше далече от тях, между палатка с лек пясъчен цвят и солиден покрит камион, от тия, с които най-често кръстосват насам-натам пътешествениците, сафаристите или контрабандистите на слонова кост. Преди да прецени опасността по блясъка на очите им – в ръцете им нямаше оръжие – Горил бе изненадан от бягството на Джилда. Тя изчезна веднага, без да прецени, без да го погледне, направо обхваната от ужас.

Докато се отдалечаваше в обратната посока със спокоен бяг и като подбираше места по които не могат да минат дори мотоциклетите им, Горил си обясни паническото отстъпление на Джилда с това, че е препатила от човеците.

33.

Колко съразмерен и цялостен беше светът преди и колко смутни станаха пределите му след появата на човека с неговата внушителна господарска самонадеяност. Човекоподобието почувства това не само като се отдалечаваше от лагера им, но и после, много пъти, непрекъснато го усещаше в новото си лутане; отсега нататък винаги трябваше да има наум, че може да се натъкне на хората. Трябваше да се завърне в затънтените, по-затворени области, където ставаше все по-трудно да открие женската горила, тя така добре се бе превърнала в негов верен спътник, приятел, и така остро му липсваше сега. Навярно и самката го търсеше, човекоподобието вярваше в туй, но и разбираше колко трудно може да се осъществи намирането им, колко малка е вероятността на двете движещи се в джунглата, саваната и планината точки да се съберат, беше почти изключено, особено като се знае, че и двете точки са безмълвни.

Изтичаше може би месец откакто човекоподобието кръстосваше познати и непознати местности. Накрая тръгна където му видят очите, потиснато от досадната невъзможност да извика. Нито човекоподобието нито самката можеха да се позоват, чисто и просто оставаше случайността – в най-щастливия момент двете лутащи се точки трябваше да се блъснат една в друга, но съществуваше ли подобна вероятност?

Какво ли не му се случи в туй отчаяно търсене. Един ден срещна нова горилска компания – седем или осем възрастни и две бебета. Какво трябваше да стори самотникът? Можеше ли да ги запита нещо? Те можеха ли да му отвърнат? Дори да бяха виждали спътницата на самотата му, можеха ли да го информират? Той не можеше да ги попита, те не можеха да му отговорят – бяха обрече ни на животинско безмълвие и точно в туй се състоеше тихото величие на новия свят, в който бе попаднал.

Когато изтече още един месец, човекоподобието се досети повече с интуицията отколкото с разсъдъка си, че последните дни се навърта по местата, където някога се бяха срещали с горилката, направи му впечатление, че постоянствува с преспиването до едно познато нему дърво; разбира се, където и да нощуваше, призори човекоподобието редовно сънуваше Мирослава, на нейното дребничко кукловидно телце човекоподобието дължеше много и все завидни нощни празненства, но една сутрин празненството започна толкова приятно, че Горил се събуди. По гърба му се разливаше топлина, туй стана далеч преди да се разсъмне, изтокът едва розовееше, в тъмнината не можеше да види кой го гали така майчински, в полусънието си дори не се постара да разгадае тайната на невидимата нежност, но все пак се обърна и с долната част на торса си потърси доказателства за присъствието не само на живата топлина, но и на плътската горещина, на женска плътска влага, която разкри пред него истината,, че тази сутрин не става и въпрос за сънуване, нито за Мирослава, а за нещо реално. Горил усети необузданото страстно дихание на Джилда в очите си, а той самият потъна не само в щастлива плътска сладост, но и в мекотата на собствената животинска забрава.

34.

През следващите три дни Горил се възползва няколко пъти от маймунската доброта на Джилда, на четвъртия ден обаче Джилда се превърна в строга викторианска лейди, която успя да му открие не само ледената страна на характера си, но при най-настойчивия опит му се озъби.

35.

Джилда живееше край него, без да разбере че го е обидила, предлагаше му най-едрите какавиди, в студените нощи непременно допираше гърба си до неговия. Горил се отдръпваше, но самката не разбираше нищо от сърдене и отново търсеше топлината на тялото му. Стъписването премина в трайна хладина, накрая изветря и все пак Горил не можеше да забрави озъбването ѝ, да, самецът трябваше да си припомни туй предупреждение, ако искаше да се съхрани за по-дълго време в битието, до което се беше домогнал.

Продължаваха да скитат, извършваха дълги преходи, нещо обаче внушаваше на мъжкаря да си мисли, че партньорката му не кръстосва пътеките, за да търси храна или заслон, напротив, тя не проявяваше интерес към заседяването, Джилда търсеше нещо друго, но какво? Бавно и настойчиво тя разви някакво ново отношение към него, не че се отдалечи, но по явни или тайни начини му подсказа, че той не я занимава сега чак толкоз много. Това пролича добре, когато се озоваха под дървото. Озоваха се под дървото случайно, Горил почти го подмина, но белегът върху дънера от ножа, трите успоредни линии, привлякоха вниманието му. Докато човекоподобието стоеше до дънера и не знаеше какво да си помисли, приятелката му продължи пътя си и приседна да го чака на разстояние. В съзнанието на човекоподобието нещо упорито напираше да се раздвижи, трите успоредни черти се мъчеха да събудят ленив спомен, но споменът така и не изплува от мътилката на забравата, така и не му подсказа, че се намират в някогашната опожарена гора, която се е посъвзела, че наблизо е дълбоката и широка част на реката, скалите, сред които някога се излежаваше след къпане, скакалците, които опустошиха зеленината нашир и длъж, и най-после – мястото отвъд реката, където за първи път беше съзрял горилката, съпровождана от нейния изчезнал по незнаен начин покровител. Тези три черти бяха изрязани старателно не за друго, а за да отличат дървото с моряшката торба. Сега Горил би трябвало да погледне между клоните,  но той не погледна към тях, мислеше да играе докрай; позяпа известно време чертите и настигна красавицата си. Тя се изправи и закрачи с безразличие пред него. В същия момент нещо проблясна в мозъка му, но изчезна. Загубването на паметта напоследък му се случваше все по-често, туй влизаше в опиянението на играта.

36.

Най-после загадката за странното поведение на женската горила започна да се разсейва, но туй създаде основания за нови, по-сериозни тревоги. Горил подразбра кое омаловажава присъствието му пред неговата спътничка и я кара да се озърта. Горилката търсеше „общество“, тя го отклоняваше от пътя им при всяко откриване на нови горилски групи. Двамата се приближаваха до маймуните, Джилда ги оглеждаше и даваше знак да тръгват отново. Да, тя се беше наситила на компанията му, може би вече скучаеше. Но защо отхвърляше една подир друга срещнатите по пътя им групи? Имаше ли точно определена цел? Много ясно – Джилда търсеше неспокойно своето някогашно стадо. Туй предположение породи болезнено усещане за ревност у Горил. Джилда се връщаше при стари познати, може би при определен мъжкар, най-вероятно при супергорилата..

Човекоподобието започна да обмисля бягството си, то не биваше да допусне да го въвлекат в многомаймунието. Както се беше устремила, горилата сигурно търсеше възлюбения си, а той щеше да види лесно сметката на изтънчената непозната горила с фини обноски и елегантна походка, на която обаче липсваше най-важното – силният смазващ удар. Но тъй като се случи най-малко желаното – внезапно попаднаха на търсеното стадо – човекоподобието не успя да предприеме нищо за спасението си и се остави в капризните ръце на съдбата.

Джилда не беше губила напразно времето си в продължителното търсене, горилското стадо, в което попаднаха, се оказа най-голямото – може би двадесетина екземпляра, без да се броят двете горилчета. Едното от тях, току що родено, имаше живи, светли очи, те се заглеждаха във всеки, който се заглеждаше в тях и с това създаваше впечатление у Горил за бъдещо интелектуално надмощие. Едва сега, след като съпостави своята самка на останали те жени от стадото, той се увери, че Джилда е наистина красавица, а туй си личеше и от погледите, които всички мъже ѝ отправяха. Супергорилата, мъжкарят от когото новоприобщеният се страхуваше, засега не се мяркаше никъде. С връщането си в стадото Джилда възвърна и интереса си към Горил, всеки ден, всеки час тя изтъкваше публично, че принадлежи само нему, а с това недвусмислено пресече насочените към тялото ѝ апетити. Горил постепенно се убеждаваше, че животът възвръща свежите си настроения. Една заран, след като отново влезе в безумствата на съновиденията си, където малтретираше Славка от юношеските си години, Красимира от вчера или Мирослава от днешния ден, той се обърна към Джилда и задиша горещо в лицето ѝ. Горилката обаче го изтласка, това тя извърши почти заспала, съвсем непринудено и за втори път смачка самочувствието му. Отново последва период на хладно отношение към Джилда, което тя и този път не разбра, а Горил се върна пак при Мирослава, тя, горката, трябваше да понесе целият удар на натрупания в слабините му сексуален гняв.

37.

Докато най-после се отвориха и неговите очи; най-после Горил започна да забелязва туй, което останалите горили отдавна знаеха, накрая и на него му направиха впечатление някои промени в походката на Джилда, известна нейна тромавост, някакво непривично за младостта ѝ спокойствие; забеляза още, че апетитът ѝ расте, а линията ѝ се заобля. Отначало Горил допусна че любимата му напълнява от лакомия, но в края на краищата все пак успя да се досети, че красавицата е бременна, а като се впусна в размисъл, неизбежно му се наложи да допусне и немислимото – поне дотогава, – че виновникът за нейната деформация може да бъде само той и никой друг, колкото и невероятно да звучеше, колкото и силно да противоречеше на биологичните постулати.

38.

Като всеки шок този също му причини известно изтрезняване, така че Петър Манев наново се увери колко сериозна бе станала играта, в началото той никога не бе допускал подобно развитие – разрушаваха се границите на вероятното. Петър Манев знаеше, че не участвува в представление на фантастиката (ненавиждаше фантастиката във всичките ѝ прояви), просто и естествено допусна най-невероятното: че понякога няма нищо по-вероятно от невероятното. Ето – в утробата на дивата и грозна до немай къде горила-красавица, от динамичен, жаден за приключения, готов да излапа всичко край себе си, негов собствен сперматозоид, се оформя едно горилче, дете, което, само да посмее, о, само да посмее да бъде мъжко, като нищо ще заноси името Геро, по този начин баща му, Геро Трендафилов Манев, ще престане да се премята в гроба и ще заспи щастливо във вечността.

39.

Изтрезняването приключи. Петър Манев се прибра в маймунската си кожа, превърна се в нежен съпруг. Съпруг той никога не бе желал да бъде. В староергенската си хралупа не бе мечтал да се жени, най-малко пък да има дете. Тези неща сега се оказаха проста, но велика радост, защо? – не можеше да си отговори, нямаше възможност повече да търси отговора. Върнал се отново в дълбочините на маймунското съзнание, Горил търчеше да дири известните лакомства за Джилда.

Една сутрин Горил се набута в най-гъстия храсталак, там намери напълно узрели латити. Топките на плода, големи колкото мандарини, винаги радваха горилите. Имаше доста, той напълни шепите си и щом напусна храсталака, видя да се приближава този, за когото не знаеше подробности, нито къде е изчезнал, само знаеше че е заел мястото му до горилката.

Загубеният се появяваше по особен начин, приближаваше на четири крака,, направо пълзеше, мъкнеше нещо голямо със себе си. Застанаха един срещу друг. Супергорилата втренчи поглед в латитите, те може би му напомниха миналите дни. Горил се изненада от омършавелия вид на някогашния красавец, само жестокият черен блясък на очите му напомняше за него. Супергорилата може би реши, че няма защо да се занимава повече с непознатия и тръгна. Тя много старателно влачеше огромна топкообразна неясност със себе си. Когато се разминаха Горил погледна подир величието и изпита коварна радост – левият крак на съперника се влачеше безжизнено заедно с облата неясност отзад. При всяка нова „крачка“ сакатият го придърпваше, кракът се тътреше по земята и отново изоставаше, тази част от тялото вече не му трябваше, но горилата не можеше да я захвърли. Можеше да захвърли топкообразната неясност, но не захвърляше и нея – бавно, упорито напредваше към мястото, където най-вероятно би могъл да открие близките си.

Горил изпотъпка набраните плодове. Внимателно, макар и разстроен от възбуда, много внимателно, решен този път да се бие на живот и смърт, той последва съперника си.

Водачът на тайфата съгледа новодошлия преди другите, това си беше неговата работа, негово главно задължение. Появата на изчезналия и забравен вече член на задругата бе усетена постепенно, но някак естествено, тя направи впечатление дори на новородените, които не знаеха нищо за него. Животните се откъсваха от мързеливите си занимания едно след друго, повечето от горилите бяха заети от прозявки, за тях всичко се състоеше от една даденост – нямаше какво да се върши, нямаше какво да се гледа, трябваше само да се съществува.

Горилите довтасваха постепенно, бъбреха нещо неразбрано, наобикаляха сакатия, поглеждаха водача си, макар да знаеха, че не могат да очакват от него каквото и да е решение. Сакатият имаше право да живее сред тях колкото си ще, той е добре дошъл, само че защо е така изкривен и най-важното – какво носи със себе си? Вниманието на Сакатия обаче беше насочено единствено към НЕЯ. Горилката не даваше да се разбере по какъвто и да е начин, че е обезпокоена, навярно не чувствуваше естественото при такива срещи вълнение, нейната майчинска същност се занимаваше само с онуй в утробата ѝ. Въпреки всичко горилите се обърнаха внезапно към нея, задругата не можеше да пропусне шанса за едно допълнително зрелище, пък си беше и напълно в реда на нещата самката да направи още сега и тук избора си. Тия, които очакваха по-напрегнати и проточени моменти, се разочароваха. Горилката пренебрегна демонстративността и отброи само няколко крачки. Тези крачки я изправиха до Горил. Новодошлият все още не разбираше какво се е случило, той по-скоро почувствува, че е подминат и се обърна. Сакатият видя любимата си до оная наглед мъжка горила, помнеше я от пътя си край храстите, шепите ѝ бяха пълни с латити; особена беше тя, ужким всичко у нея изглеждаше горилско, но нещо ѝ липсваше. Някогашната му вярна партньорка обаче стоеше невъзмутимо до тоя самозван мъжкар и, което е още по-невероятно, в корема, където някога отлежаваха неговите горилчета – вече да се убие не може да ги разпознае, нито те него, нито пък можеха да разпознаят майка си – сега отлежаваше последицата на една чужда страст, бяха го изместили, в момента той стоеше настрана и не знаеше какво да стори, сакат, смазан от обида и мъка, след като бе оцелял заради нея, след като бе преодолял какви ли не болки и извървял милиони пътеки към диханието ѝ.

40.

Края на епизода поставиха дечурлигата, на тях появата на пълзящата маймуна им се стори интересна, но далеч по-забавно се оказа това, която тя донесе. Не беше камък, нито храна, не беше и растение, а нещо хем твърдо, хем меко, изобщо – една голяма неясност. Скоро възрастните изместиха малчуганите и заеха местата им. Всеки искаше да мине напред, да пипне неяснотата, по– старите я вдигаха от земята и дълго се вглеждаха в непознатата материя, удивляваха се на никаквата ѝ форма.

Водачът остана при Сакатия. Той все още не можеше да намери жеста, с който да го утеши. На него не му се стоеше там, не му се искаше да се гледат и да не знаят какво да си кажат, всичко е тъй просто – нямало го е, никой не знаеше какво е станало с него и ще се завърне ли, намерил се някой, сменил го и – край. На Водача му се ходеше при тълпата. Както му се струваше отстрани, горилите бяха силно възбудени, току що попадналият в ръце те им предмет ги вълнуваше. И докато се чудеше как би могло да завърши мълчанието между двамата, Сакатия тръгна и изчезна. Беше се появил по пътеката край храстите и изчезна по пътеката към тръстиката. В обширната бамбукова територия имаше място за всички, тя даваше подслон на много животни, приютяваше всеки, който искаше да се скрие.

41.

След като премина през всички и след като Водача я върдаля продължително в ръцете си – та я натиска, та я дърпа, мачка, гриза, дори я подхвърли и пусна на земята с надежда да я направи на парчета – топката бе изоставена, горилите сметнаха, че не им предлага нищо забавно. Чак тогава към нея се присламчи Горил. На него тя му беше позната, той дръпна едно метално езиче. Зъбчетата на ципа запяха, моряшката торба се отвори и в същия момент най-любопитните горили се нахвърлиха към нея.

От хралупата на гумирания моряшки чувал изскочи един наглед спокоен свят, населен с предмети – от самобръсначката до химикалката, – свят който създава впечатление, че е равнозначен по идиличността си на маймунския: всяка сутрин човекът се бръсне под ромона на радиото и всеки ден химикалката нанася върху успокояващо белия лист на бележника някоя красива мисъл. Това обаче не е вярно, човекът се бръсне бързо, преди да затича по улицата, докато се бръсне радиото го заплашва, че скоро ще бъде унищожен, а с химикалката нанася лаконично в бележника какво му предстои да върши през деня.

От чувала излязоха транзисторче, риза, пуловер, панталони, обуща, чорапи, бельо, часовник, спиртник, фенерче, одеколон, крем, карта на Африка, пари, медикаменти и още един пакет, той не се поддаваше на отваряне, така си остана облепен със скочове. Горил го гледа, гледа, но не можа да го отвори, не можа да се сети също, че пакетът съдържа втората маймунска кожа,, закупена преди завръщането му в Африка, да смени първата, след нейното износване.

Вещите бяха проучени от горилите и, разбира се, захвърлени. Тогава именно Горил успя да разгледа всеки предмет по-добре, съдържанието на чувала докосна по особен начин съзнанието му, но не събуди носталгия. Накрая човекоподобието вдигна от тревата бележника, там пишеше всичко, бяха нанесени и координатите на местоположението му, по тях човекоподобието би трябвало да открие пътя към дома на отец Мортимър, към цивилизацията и улица „Шейново“ в София.

Край него – по тревата, храстите и камънаците – бе разхвърляна самоличността му.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

42.

Денят на Геро предизвика традиционна звънливост и старинно опиянение в съзнанието на Горил, поведението му пред стадото доказваше, че не забелязва никого, в маската му се появи гъргоренето, което, в подобни на този случаи искаше да се превърне във вик. У Горил се събуди задрямалата дотогава човешка склонност към ексцентричност – да открие лицето си, да извика пред всички, че има син. Новороденото му се стори красиво, мило същество, Горил го взе в ръцете си и за малко да хукне през гората с него, слава богу, Джилда го изтръгна от прегръдката му, след което горилчето незабавно налапа цицката ѝ.

Шокът, който бе предизвикал новото изтрезняване у Петър Манев, не приключи с това, Петър Манев напусна пределите на стадото и затича към горното течение на реката, там се съблече за първи път от векове насам и се джасна във водата, по стара негова привичка се обърна по гръб и запя към тихото небе не какво да е, а песничката „От днес имам вече нови панталонки“ и отново си помисли, че песничката е чудесна, макар че няма на света нито семки, нито бонбонки, които да дрънкат.

– Аз съм баща! – скара се той на небето. – Баща на син! А баща ми има внуче!

С кого да разговаря освен с небето? Кой друг можеше да го чуе?

Само Сакатия. Той минаваше в туй време край реката, чу звуците, но като се увери, че онова във водата е човек, побърза да се отдалечи, колкото може повече. Левият, премазан кой знае при какви обстоятелства крак, се тътреше след него.

Навика се Петър Манев, нарева се и се наигра добре, но привечер – почти цял ден прекара като гол човек – той се прибра в кожата, много трудно натика брадата и косата в маската, огледа ходилата си – все още се държаха, но докога – и потърси зрели латити.

43.

Картината, в която се блъсна „у дома“, май искаше да му подскаже нещо. Горил почти се докосна до нейната истинска светлина, но така си остана само с докосването, така и не можа да я възприеме както трябва. Разположена върху постеля от бамбукови листа, доверчиво облегната на дънера, Джилда бе навела красивата си глава надолу. На скута ѝ, обхванато от изящните ѝ ръце, седеше горилчето, загледано в този, който идваше. Още мъничко, съвсем мъничко му трябваше на Горил да свърже гледката с картините на мадоните и младенците, така богато наситили духовната дейност на човеците.

Без да го интересува как ще реагира майката, Горил се наведе, изтръгна младенеца от лапите ѝ, притисна го към гърдите си и го целуна.

44.

Случи се и събитието, в което Водача доказа способностите си. Горилите чуха грохот, той идеше от земята под тях и от върховете на планината, после планината като че ли изпъшка, сякаш някой я беше хванал за гушата, сетне притъмня, денят постепенно се превърна в нощ, а накрая лумна огнена червенина, въздухът откъм върховете засвистя, свистенето се понесе над главите им и западаха камъни. Откъм бамбуковата гора просветна, вече можеха да виждат падащите димящи късове, те подлудиха тайфата, треперещите от уплаха горили се притискаха към Водача, той не беше по-спокоен от тях, но знаеше че е водач и туй се оказа достатъчно. Като се увери, че всички поданици са събрани, Водача ги поведе смело под огнената градушка, право към пещерата. С това той потвърди привилегията си да ги ръководи. Сакатия ги настигна пред дупката, издъхваше от умора, рамото му кървеше, засега само той бе улучен от Небето, на него не му вървеше, очертаваше се като горила-неудачник.

Горилите влизаха в спасителната тъмнина, изненадани, че измъкването от бедата било толкоз просто нещо, а никой не се досети, освен Водача, добре че си имат умен водач. Той стоеше все още отвън, подаваше ръка на уморените, внимателно оглеждаше дали няма съвсем изостанали, готов да се върне, да помогне още, ако трябва, макар че горещите камъни продължаваха да падат навсякъде и в цялата околност не се виждаше по-удобно скривалище. Подаде лапа и на Джилда. Горил обаче притича към тях и, както се беше научил вече, измъкна горилчето от прегръдката ѝ. Горил показа с държането си, че за нищо на света няма да влезе в пещерата, нещо повече – спусна се, измъкна и партньорката си, подаде ѝ детето, влезе в подслона, там прояви упоритост, която учуди всички, но успя да измъкне в предверието двете майки с децата им, после с допълнителни усилия, все пак се наложи: майките и мъжете им не можеха да си обяснят защо му се подчиняват, но поведението на Горил бе така категорично, че накара известна част от стадото да го последва. Водача наблюдаваше началото на „бунта“ с известно учудване, учудването прерастна в раздразнение, но малко преди да се разпали яростта му, стана късно – в пещерата нахлуха двадесетина уморени и наранени планински горили, кръвта от раните им сълзеше по дългите косми на телата. Нахлуването на втората задруга в дупката предизвика допълнителни бъркотии, вълната на новодошлите изтласка Водача навътре. Горил прецени, че моментът е подходящ и бързо поведе „убедените“ .

Валежът на камъните се усилваше, наоколо ту притъмняваше, ту проблясваше огнената светлина, при тези проблясъци свистенето във въздуха се усилваше, камъните тупаха по тревата, пронизваха короните на дърветата, разкъсваха листата. И какво предлагаше Горил на тия, които се бяха доверили на упорството му? – Нищо, катерене по склона, все нагоре, там не се виждаше никаква пещера, само сиви отвесни скали, те пламваха и гаснеха – декори от Вагнерова опера. В свистенето на камъните се вляха всички звуци на уплашени животни, ревове на ударени биволи, крясъци на маймунски орди, хипопотами се търкаляха по нанадолнището, лъвове и зебри се мяркаха навсякъде, пронизвани от мимолетни ярки светлини.

Горил заедно с горилчето се притисна в подножието на скалата. Джилда се залепи до него. Тя видя, че детето им, поне засега, се намира в безопасност, сгушено между мъха на скалата и тялото на бащата. Тя видя още как всеки правеше като тях – сгушваше се в подножието на скалите и колко и тясно да му беше, чувствуваше, че е защитен; стихията идваше косо; макар да прелитаха близо, камъните не ги засягаха. Непрекъснатото притискане до скалата уморяваше, но време за връщане нямаше, вече всяка горила разбра, че колкото и да е изтощително, трябва да остане в тази поза, а после, то се знае, ще последва разчистване на сметките. Водача не може да не убие самозванеца, натикал ги под тази височина, прави и треперещи от страх, докато всички в пещерата са се разположили удобно и могат да изчакат края на всяко бедствие. Техните посестрими, планинските горили, например, дотичаха от високите плата и какъв късмет – навреме, за да видят, че могат и те да се набутат в тъмния, но съвсем надежден подслон. Притиснатите до скалите горили се учудиха на една подробност — Сакатия бавно пълзеше към тях. Той пък защо пълзи насам, кое го тегли? Когато се приближи видяха втора рана от камък, този път кървеше главата му. Сакатия може би изпитваше силна болка, но стремежът му да бъде близо до любимата си, го тласкаше към риска.

Човекоподобието знаеше че камъните летят на сантиметри от гърба му, най-напред те трябваше да поразят него, а при туй положение, горилчето, чиято тънка топлинка сега докосваше сърцето му, ще остане живо,.

Свистенето бе удавено в катастрофален грохот – огромна хала се задаваше, тя се спускаше по наклона, стичаше се по улея на двете възвишения, притискаше почвата, чупеше дърветата и като митичен змей облъхваше с горещина поднебесието, а от ноздрите му струеше дим.

45.

Два дни и две нощи горилите висяха под лекия наклон на скалите. Някои, където почвата позволяваше, успяха да изровят леговища в подножията, там се свиха и усещаха само щипането на глада. Другите си останаха прави и бдящи. Горил беше един от тях. Той и Джилда изровиха ниша за нея и малкия, но през цялото време на каменната градушка бащата будуваше, закрепен в отредената му теснотия.

В настъпилата тишина бащата усети не само че повече не падат камъни, но че закрепените по скалите горили поглеждат към него. Горил обаче не мръдна, изчака още няколко часа и чак тогава даде знак. В момента, когато напусна заслона и вдигна ръката си, той знаеше всичко.

Побързаха надолу, затичаха към пещерата. Нямаше я, не съществуваше. Големият и толкоз удобен вход бе циментиран от лавата. Над нейното ниво зееше процеп. От процепа долитаха крясъците на влудени дребни маймуни. Горилите, които стояха отвън и можеха да се считат за спасени, гледаха уплашено как през тясното отворче се провират разкървавени пръсти. Горилите отвътре учудени че голямата дупка е изчезнала, правеха отчаяни усилия да разширят отвора, да влезе поне въздух, малко повече въздух, поне това. Те не знаеха, нито спасените отвън знаеха туй, което бе известно само на човекоподобието, че всички в пещерата са зазидани, обречени на тъмнина и смърт; освен това човекоподобието знаеше, че вече е водач на задругата, да, дотук повествованието се развиваше благоприятно, само че, боже мой, епизодът с вулкана не биваше да се състоява: каменната градушка, спасителната акция и особено процепът, през който се провираха пръстите на обречените, възпламениха в съзнанието му едно неочаквано проясняване, а то не беше никак нужно нито за съзиданото с толкова упоритост душевно равновесие, нито за постигнатия в момента триумф.

46.

Въпреки грижите за детето, Джилда инстинктивно постопли малко отношението си към Горил. Освен че повиши авторитета си. Горил наследи една доста приятна привилегия: като водач можеше да ухажва която си иска самка, без да среща откази. Сега обаче не му беше до любов – отговорностите се оказаха наистина големи, проблемите безброй. Най-важният проблем се състоеше в предстоящото емигриране, лавата бе опустошила райските места на леговищата им, налагаше се да плюят на петите си. Това го искаше обаче горилата, а човекоподобието в горилата забавяше тръгването, човекът в човекоподобието все още не можеше да напусне зазиданата пещера – горилата можеше да изостави живите твари вътре, човекът – не. Пред недоумяващите погледи на поданиците си Горил береше плодове и ги напъхваше през процепа. Знаеше, че туй се равнява на капката в морето, знаеше че всички вътре са обречени, но нещо в него го караше да продължава. Съществуваше, разбира се, и най-обикновено човешка любопитство, заложената в човека жажда за откривателство – искаше да разбере ще го ударят ли горилите накрая на канибализъм, което за човеците бе доказано десетки пъти.

47.

Но устоява ли се на погледите, лесно ли е да долавяш всяка минута, че си в центъра па вниманието им? Бяха го избрали за водач, бяха затрили свободата му, сега той се грижеше не само за семейството си, отговаряше за цялото стадо, а то се чувствуваше осиротяло, бездомно, останало наполовина, плюс Сакатия – някогашният красавец. Сакатия се върна от бамбуковата гора, може би уплашен от самотата си, но по вероятно бе, че умираше да се навърта край Джилда. Горил знаеше какво го тегли към нея, разбираше го, от висотата на повишеното си самочувствие той му пращаше своята вътрешна горчива усмивка.

Малко преди да пламнат броженията – защо се моташ край тая пещера, зарежи обречените, спасявай нас – Горил даде знак и поведе тайфата: девет възрастни и три деца.

Обичаше да наблюдава самостоятелните занимания на синчето си. Минута преди да потеглят Геро прелистваше задграничния паспорт на баща си, по-точно, дърпаше и се стараеше да го измъкне от лавата. Половината му страници бяха циментирани в нея, а другата половина се ветрееха, ветрееше се и снимката му. Само туй бе останало от съдържанието на моряшкия чувал, всичко бе залято от магмата. Горил вдигна наследника си, откъсна го от заниманието му и го понесе. След това го подаде на Джилда, Геро бе наедрял, тежеше, бащата избягваше да го носи.

Като се отдалечаваха от старото местонахождение съзря друга вещ от разсипаната си самоличност – ножицата. Опита се да я изтръгне от лавата, но не успя. Всеки случай, вече знаеше за какво служи ножицата, а и паспортът – беше му ясно какво бе загубил с моряшкия чувал, но можеше ли да стори нещо, реализирал мечтата си докрай, сега той, освен че водеше живот на горила, но изкристализира като водач на стадо, имаше за съпруга горила и чаровно дете горилче. Тогава защо преди малко му се дояде хляб? Наместил се изцяло в другия живот, усетил търсения психологически баланс, изненада го внезапното хрумване за хляба.

Движеха се успоредно на бамбуковата гора по равен, осеян с храсти и уединени дървета терен, наоколо жълтееха свежите топки на латитите. Плодовете отбиваха преселниците от пътя им. Горил виждаше отдалече как Джилда понякога се осмелява да остави Геро на земята, приканваше го самичък да влезе между храстите, да си откъсне. След няколко такива опита синчето им най-после прояви някаква интелигентност. Това накара другите майки да опитат същото с дъщеричките си, но усилията им отидоха напразно, щерките им стояха пред плодовете и не посягаха, чакаха, бяха свикнали да поставят лакомствата направо в устите им.

Водачът се учеше на водаческия занаят, опитваше се да включи наблюденията си в рефлекторната система на своя организъм, а беше трудно, много трудно му се струваше тази висша организация на таланта да не изпуща от погледа си нито един от членовете на тайфата, да се вслушва и вглежда с невидими очи в пространството и едновременно с това да мисли за бъдещото поселище. Слава богу, поне туй му беше известно, Горил знаеше къде ги води: през дългите скитания по тия места той бе запомнил удобна за настаняване местност, можеше да им я предложи само след един ден, но защо да бързат? – колко хубаво се движат сега горилите, спокойни са, те изведнъж му се довериха, безрезервно, навярно си спомняха за ония в пещерата. Те спомняха ли си наистина за ужаса да бъдеш жив погребан? На Горил му се струваше че са забравили, у тях е останало само доверието им към него, нищо повече, другото е днешният ден и това сякаш е най-привлекателното от битието на животните – съществува само днешният ден, „сегато“, моментът. Както и друг път си е мислил по този въпрос – те не знаят какво е това – бъдещето, а вчерашният ден бива изтриван незабавно в съзнанието им, такива глупости като спомените не съществуват, за какво са им?

Само един ден трябваше да вървят и да стигнат. Но защо? Горил определи за този поход три залеза на слънцето. Той искаше да им каже нещо важно, но как? Искаше да им внуши, че тези дървета наоколо са хубави, че хребетите на планината са хубави, че бамбуковата гора, край която минават, е хубава, че трябва да я запомнят, може би вече никога няма да се върнат тук, а бамбукови гори не се срещат чак толкоз често, искаше да им втълпи, че нищо не им пречи да запомнят и този слънчев ден, денят на преселението; той принадлежи на тях, но и на света, принадлежи на Африка, великата черна Африка, тя може би ще остане, ала нищо чудно да изсъхне, да се спаружи, затова трябва да я запомнят такава, със сенките ѝ, с латитите, с хиените, които в момента минават отсреща. О, как искаше да внуши туй на синчето си, да вземе главичката му в дланите си, да го погледне в очите и да му прошепне с мисълта си: сине мой, това което виждаш е светът, той все още е жив, не е умрял, това е земята, по нея вървим, а горе е небето, то ни е предоставено за гледане – има неща за пипане, има неща за гледане, разбираш ли?

От тази сутрин, малко преди да потеглят, Горил можеше да полудее от яд, че няма как да внуши тези и много други подробности на сина си, в краен случай да му внуши, че бистрата вода, която пие, не е много просто нещо. По едно време му се струваше възможно да втълпи на сина си, че светът не се състои само от дървета и латити, о, как му се искаше да го отведе настрана, да му се покаже гол, да му докаже, че освен горилите съществуват други живи същества. Невъзможността да предаде тази информация на своя наследник го обезсърчаваше, внасяше тръпчива горчивина в щастливите часове на вървене, на опознаване и ядене.

48.

Сенките се удължиха достатъчно, Горил се надигна и реши, че вече може да прекъсне безгрижните часове на почивка, откриваха им се хладни пътеки през отворени пространства, в тях би трябвало и да нощуват, без заплахата от неприятни изненади. Джилда още спеше. Горил трепна. Горилчето им го нямаше, нито в ръцете ѝ, нито наблизо. Огледа се, видя го пак там, разбира се: лакомничето сучеше сока на любимите си плодове. Хубаво, и това беше хубаво, чудесен ден.

Докосна рамото на жена си, Джилда спокойно отвори очи и притисна ръце към гърдите си, но между ръцете и гърдите нямаше нищо, въздух. Тя скочи, Горил постави длан на рамото ѝ. Джилда усети спокойствието, после сама откри малкия, подаваше се и чезнеше между храстите. Джилда май на свой ред разбра, че е хубаво Събуждаш се, търсиш синчето, синчето го няма, трепваш и го съзираш как лапа плодове, далеч от теб, но все пак пред погледа ти. Джилда протегна ръка, малко остана да погали съпруга си, мъничко ѝ трябваше да се разнежи излишно, а с това да подчертае още повече превъзходството на партньора си, който напоследък и без туй е станал толкоз важен.

В това време Горил оглеждаше крайчеца на ходилото си, там маймунската кожа се беше протрила. Напоследък се правеше на сляп, маймунското му облекло цъфтеше по ръбовете и какво можеше да последва занапред, само господ знаеше. Но в такъв приятен ден не заслужаваше да се обсъжда този въпрос. Днес, например, за първи път сънува Мирослава по време на следобедната дрямка, въпреки дертовете покрай стадото и придвижването във великата неизвестност, само затуй, че денят беше забележителен и най-вече – защо да не си го признае – заради още по-великото съзнание, че в края на краищата Горил успя да спаси част от стадото.

49.

Джилда едва не подскочи, нещо я уплаши. Горил на свой ред чу шума на мотора и веднага видя хеликоптера. Стадото се раздвижи. Горил и Джилда, без да губят време, се насочиха към малкия. Но сред латитовите храсти хлапакът не се оказа на мястото си.

Настъпи тишина, моторът беше млъкнал, от точката на кацането към стадото тичаха двама бели и един чернокож. В опита си да прецени опасността от извършения десант, Горил разбра, че хеликоптерът принадлежи на Щутгардската зоологическа градина, прочете го на корпуса. Туй сякаш го поуспокои, но защо, все още не можеше да си отговори. Горилите се затичаха към бамбуковата гора, това бе най-правилното решение, поданиците му постъпваха разумно, по инстинкт.

Човеците се поразгънаха сякаш самостоятелно, без предварителни уговорки, от тях чернокожият прояви по-голяма съобразителност и се устреми също към гигантското бамбуково скривалище. Той знаеше, че спасението на животните можеше да дойде само от там, но надяваше ли се на успех? Засега горилите се придвижваха с по-голяма бързина, тъй като нападателите бяха сглупили малко с приземяването, не налучкаха най-добрата точка за тази цел. Но къде по дяволите е горилчето?

Към бамбуковия лес засега уверено бягаха първите от поданиците му. За съжаление, мадоните с бебетата липсваха сред тях. Къде ли се намираше техният син? Трябваше да го открият тепърва и после да тичат, можеха да се окажат последни, при по-добро развитие на събитията имаха възможност да подминат само Сакатия.

Нападателите напредваха към стадото с уинчестерите си, разговаряха се с викане, крещяха, бяха се отказали от всякаква дискретност.

– Няма да стреляш, Франк!

– Кажи го на черния!

– Той го знае добре.

– Гуму, няма да стреляш!

– Няма, няма.

Човеците не можеха да се придвижват толкоз лесно между храс– тите, бяха отдалечени един от друг, чувствуваха необходимост да изказват гласно мислите си, може би изпитваха страх от исполинската мощ на горилите, от свирепите им лица.

Най-сетне синчето се появи, беше излязло много напред, на открито, малчуганът се двоумеше да последва ли върволицата на тичащите или да търси мама. На него повече му се тичаше, струваше му се по-интересно, само че го уплашиха устремените към тях особени горили.

– Франк! – Дребният бял човек с очила и нежно лице не плашеше, напротив, предизвикваше да го гледаш и да се възхищаваш на това, че собствената ти представа за човешка интелектуалност се изяснява с него. – Франк, виж!

– Да, Вили, ясно! – Франк беше грамаден, плещест здравеняк, много мъж, отломък от касов приключенски филм, в ръцете му пушката стоеше естествено, изящно продължение на тялото му. – Да знаеш, че ще стрелям!

– Не, Франк, моля те!

– Не може, Вили, възрастните ще се намесят и ще запаткам.

– Хер Рюман— долетя гласът на чернокожия – а другите две?

– Ще убием майките! – предложи мъжагата.

– Там ще стреляме, да – съгласи се очилатият – но внимателно, да не раним малките.

Дори да не беше чул разговора им, Петър Манев знаеше точно за какво са дошли нашествениците, знаеше кога ще стрелят и при какви обстоятелства можеше да се мине без кръвопролития, шансът беше минимален.

Стрелбата започна от чернокожия, той нямаше друг изход, първата самка вече наближаваше неопределената граница на гората, съществуваше опасност да отнесе бебето си и два от куршумите попаднаха в тялото ѝ. Майката рухна, но се намеси бащата и още двама от мъжете, които самоотвержено изчакаха да помогнат на горилчетата. Бащата грабна дъщеричката си. Неговата намеса се оказа ефикасна, по всяка вероятност работите тръгвха добре, макар че го улучиха. Манев видя как мъжкарят се олюля точно когато навлизаше в сенките, малко преди да падне той се закрепи и изчезна. Човекът с очилата се разкрещя, грубостите му се отнасяха до кадърността на черния, обвини го в безперспективност, него и Африка, нещо подобно.

– Вили, млъкни! – ядоса се накрая Франк. Неговият речник се оказа по-горещ, мръсните му думи нервираха очилатия. Вили му напомни, че е шеф на хайката и му е позволено да храчи каквото си ще, но няма да позволи това на наемниците.

От хеликоптера слязоха още двама чернокожи, те може би чакаха първите изстрели, за да се включат. Не бяха въоръжени, нещо като носачи, вардачи, гонячи и тем подобни.

За проклетия, горилчето отнесено от баща му, се върна от гората, баща му беше свършил въздуха си, малкото излезе на открито и предизвика допълнителна бъркотия. Двамата мъжкари се притекоха към него, на всичко отгоре в групата връхлетя втората майка с бебето си, с бащата на бебето и още един мъжкар. Загърмяха всички пушки, затъркаля се кълбо от горили, горилчета и куршуми, един грабна сирачето и падна, втори грабна сирачето, но то май беше вече безжизнено, после падна другата майка, бащата и този, който искаше да спасява, а накрая можеше лесно да се отгатне, че и второто горилче не диша.

Точно тогава, навярно в най-подходящия момент, Манев стигна до синчето си и раздвои вниманието на стрелците. Горилчето, както винаги, му се стори тежичко, сърчицето му тупаше спокойно и сладко. Манев го притисна към гърдите си, наведе лице към неговото, усети нежното издишване на детето си и се извърна с гръб към Франк. От ясно по-ясно, Франк, пък ако е речено и шефът, бяха задължени да стрелят в него, всичко бе пресметнато, така както може да го реши само човекът. Петър Манев вече не можеше да чува за какво крещят европейците, оттатък чернокожият запатка усилено, тъй като една от дъщеричките се оказа жива, две горилки още бяха живи, те се надигнаха и усложниха за втори път обстановката. Чернокожият сякаш отначало се двоумеше, но когато белите откриха огън в „кашата“, побърза да се включи. Така че не се разбра кой успя да убие двете живи мъжки и дъщеричката. Моментът ставаше все по-удобен за Манев, прикриваха го няколко храста, а Джилда се оказа почти по петите му, някакви си три метра зад него, ако горилата не бе в състояние да спаси горилчето, то човекът в горилата можеше да приложи сензационен трик. Манев видя жестоките очи на Франк и недоумяващите проблясъци в очилата на Вили, който вече сигурно допускаше, че експедицията може да завърши и безуспешно. Боже мой, човекът наистина е велик, те наистина не искаха да стрелят, а стреляха и щяха да стрелят; бяха дошли от далечините да отнесат поне едно бебе в Щутгарт, на тях дърти горили не им трябваха. Манев знаеше, че Франк ще запее с пушката си и отново се обърна с гръб, за да защити по-ефикасно сина си. Така обърнат той видя и Джилда, всичко беше мелодраматично, такова нещо другият живот не можеше да му сервира по никой начин, Той заплака, никога не беше плакал, плачеше и напредваше към живописните бамбукови дървета, секундите му се струваха часове, газеше тъмна мръсна кръв, край него се озъбваха в грозна животинска смърт няколко направени на решето горили. Долови прохладата на гората. Пушките на белите затрещяха едновременно. Един от куршумите попадна в гърба му, Манев не го усети, само допусна, че е улучен, понеже си беше песимист. Тогава, докато все още имаше сила и се държеше на крака, той протегна напред ръце с горилчето. Джилда излезе от храста, грабна го и се втурна. Манев се обърна към Франк и Вили. Знаеше, че ще спаси живота на сина си, горилите в случая бяха безсилни, направо пушечно месо, но човекът пазеше големия свой трик за развръзката. Тържествено, като преценяваше резултата от действието си, Манев вдигна ръка да смъкне маймунската си маска. Уви, маската не пожела да се изхлузи, тя се беше сраснала със сплъстената коса, брадата и кожата на главата, вече не можеше да се нарича маска, а лице. Изненадата не се състоя, необходимото време за бягство не бе отвоювано, Джилда беше обречена. Да, точно така, секундите течаха, кръвта му изтичаше, белите насочваха пушките към него, засега само той беше преградата към малкото и неговата майка.

Манев вдигна повторно дясната си ръка точно когато ония насочваха пушките си. Доколкото можа, сви горилските си пръсти, прибра върховете на палеца и показалеца, за да изрази международния знак на леководолазите „окей“ – всичко се развива добре. Франк се опули. Били извика. Манев поклати глава, все още държеше високо ръката и знакът, пратениците на зоологическата градина не знаеха какво да предприемат, а Джилда бягаше ли бягаше.

Манев рухна изведнъж, той усещаше сили в себе си, но падна и не помръдна, искаше да мине за умрял, само така можеше да задоволи човешкото си любопитство, да види развръзката докрай. Божичко, оръжията трещяха и подскачаха яростно, но Джилда хлътна невредима в бамбуците. След нея, да не повярваш – Сакатия. Изчезнаха, изпариха се, тримата чернокожи ги последваха.

След малко двамата от тях се върнаха, те тичаха без да се обръщат, крещяха.

– Защо се връщате? – извика Франк. – Гонете!

– Убиха Гуму!

– Кой го уби?

– Куцата горила! – Чернокожият гоняч се мъчеше да поеме дъх.

– Черепа! – допълни вторият гоняч.

– Идиоти!

Белите не можеха да кажат нищо друго, Франк и Били изчезнаха в здрача на леса. Чернокожите се спогледаха и ги последваха

Настъпи тишината: не, това все още не беше смъртта, ами че той може би нямаше и рана, нищо не го болеше, ядеше му се хляб. Започна да лази, изпълзя върху близката бабунка, от нея се виждаше отлично прохладната арка на гората. Двете момиченца лежаха бездиханни, един от мъжкарите риташе, една майка хъркаше, от гърлото ѝ бликаше червено гейзерче. Другите горили бяха мъртви, на тях не им минаваше през ум да се преструват. Но той се оказа любопитен, искаше да види истинския край. Пунтираше мъртвец, а главата му лежеше удобно, очите му нямаше да изпуснат нито една подробност. Беше доволен, знаеше, че ще го сполети човешка смърт. Преди да хвърлят труповете в ямата и заличат злодеянието, чернокожите щяха да отрежат лапите и главите на жертвите, за да ги изсушат и продадат като сувенири. Така че нямаше как да не направят откритието си. Тогава можеха да си обяснят и знакът на десницата му.

Накрая преследвачите се върнаха от гората с празни очи и още по-празни ръце.

Петър Манев усети последната си минута; преди да издъхне съвсем, той си припомни само приятни неща: предаността на Джилда, сърцето на рожбата си да тупа до гърдите му, и се зарадва като си представи колко бързо, почти светкавично, Сакатия побягна след нея.


ПЪРВОМАЙСКА КАНОНАДА

След като се нахраниха добре на общинската трапеза, дадена по случай първи май, кметът Спирдон Савов, новият директор на мелницата Иван Топаров и старши милиционерът Тако Китапов си смигнаха незабелязано от никого и един по един се измъкнаха навън. Леко нарязан, кметът прегърна другарите си и сякаш през сълзи, каза:

– Ние сме, тъй да се каже, водещата интелигенция на Букьовци. Мозъкът и силата на властта. Нали така, Тако?

– Така е, кмете, – рече старшията, –  дай да те нацелувам, защото си арабия и си харен да си правим с теб колектив.

– Ама и аз съм арабия, нали Тако? – обиди се директорът на мелницата.

– Какво разправяш бе, Топар, – целуна го старшията. – Ти си директорът на света!

– Ние, ако може тъй да се каже, сме нещо като горна камара на Букьовци! – трогна се Иван Топаров.

И като пустна на воля гласовете си, колективът изкара такова трио,  че дори кучетата се изплашиха и се потаиха.

По такъв начин горната камара на Букьовци се вмъкна в мелницата,  заключи се и отвори една каса „монопол”.

Това беше към един часа. Към пет и нещо вратата на мелницата се отвори и под царственото майско небе се показа кметът. Неговият гастрол започна зле. Той откърши мощна снага и тупна в циментовия свинарник. Породистата йорк– шайрска свиня, гордоста на селото, с риск да изпорти напредналата си бременост,  се приближи до трупа, погледна го с интерес, лизна с влажната си муцуна челото му и сякаш плю с отвращение.

След няколко минути от мелницата излезе старшията, като пееше: „Да живей, живей труда…“. После се умълча, замаян от свежия пролетен въздух и се провикна:

– Поркан съм, майко, поркан съм!

Но хлорофилът на природата го тупна по лявото слепоочие и той се търкулна два метра пред изхода.

Директорът на света, скъпата рожба на национализацията, излезе спокойно от мелницата с две бутилки в ръце, тръшна вратата зад себе си, сложи кротко глава върху униформата на старшията и като я поотмести малко – за да не му убиват копчетата, изпъна крака.

Над безжизнените спартанци небето простря сини ръце и ги благослови майчински.

Пръв се събуди старшията. Той пустна главата на директора върху земята и бавно се запъти към селото. Но той не изостави съвсем другарите си. Скоро се върна при тях, нарамил една картечница.

– Хайде, ставай!… Ще правим канонада! Другари, ставайте!… А бе, вие няма ли да ставате, вашата…

И тишината се наруши от весел картеч. Труповете повдигнаха глави и погледнаха изплашено.

– Да живей празника на труда-а! – ревеше старшията Китапов. –  Смърт на капиталните империалисти!… А-а-а!

Кметът скочи като ужилен и се прехвърли зад кочината. Директорът на света превзе със щурм мелницата и се развика като побъркан в празната сграда. Виковете му отекваха бясно между трансмисиите и цилиндрите. А старшията даваше серия откоси и продължаваше да вика:

– Да живей работническата-а-а!

А картечницата: – Так-так-так!

– Смърт на бюрокрацията-а-а!

Так– так– так!

– А-а-а-а-а!

Най-после, след като поизтрезняха малко, двамата членове от горната камара разбраха каква е работата. Стана им ясно че това е замислената от тях първомайска канонада, и излязоха от скривалищата си.

Тримата изкачиха дружески картечницата на хълма и я обърнаха към селото. Директорът на света размаха бутилките и напомни, че отдавна не са пили. Те изпиха и тях. Кметът каза, че от казармата не е стрелял с картечница и залегна зад нея.

– Чакай! –  каза старшията. –  Чакай да им ревна като Боримечката!

Горната камара прие предложението с буен възторг. Старшията се изтъпанчи пред картечницата и викна с пълен глас към селото:

–  Другари и другарки-и!… Нали знаете… Да живей първи май! Ние ще стреляме! Картечницата ЕМ ГЕ ще гръмне! Варда, варда-а! Женурята и децата да се пазят,  значи… Да живей, значи, интернационала!

Той се отмести на страна и картечницата затрака яростно. Куршумите полетяха към селото. Обсипаха дворища, покриви, огради. Писъците се понесоха на шир и длъж по селото. Всичко живо се изпокри в мазета, в огнища, под маси.  А при всяко млъкване на канонадата, над селото се понасяше героичния глас на старшията:

– А! А! А-а-а!

А. КАРАБИН


Борис Априлов
Ч И М И  – Пиеса за деца.

Действуващи лица:

Лиско – лисиче
Димби – човече
Домби – човече
Мокси – магаре
Чими – проклетник

Полянка в гората.

 

Под голямо засъхващо дърво е изправен огро­мен тенекиен варел.

 

Влиза Димби, застава до варела, гледа часовника си – по-точно мястото, където обикновено се но­сят ръчните часовници. Вслушва се в песен­та на птиците. Отново поглежда „часовника“ ои. Но тъй като не идва никой излиза си.

 

От противоположната страна на сцената влиза Домби. Спира при варела. Чака три секунди, след което си тръгва с думите: „Ей, какви хора! В края на крайщата въпрос на възпитание.“ (Излиза и се връща, за да подхвърли) „И на други неща“.

 

 Излиза. След малко влизат двамата едновременно от сре­щуположните посоки на сцената.

ДИМБИ (с поглед в ръката си, където трябва да бъ­де часовникът). Ей, Домби, пак закъсня.

ДОМБИ. Обратно.

ДИМБИ. Когато дойдох, нямаше никой.

ДОМБИ. И аз като дойдох, нямаше никой.

ДИМБИ. Защото си бях тръгнал.

ДОМБИ. Ами и аз си бях тръгнал, преди да дойдеш.

ДИМБИ. Добре, че се сетих да се върна.

ДОМБИ. И аз. Абе, викам си, ние с Домби имаме ли среща пред варела, или нямаме. И понеже помня много добре, че имаме, върнах се.

ДИМБИ. Да, ама аз бях тук.

ДОМБИ. Но когато ме нямаше.

ДИМБИ. Но и теб те нямаше, когато ме имаше.

ДОМБИ. Мен ме нямаше по-късно, а теб те нямаше по-рано.

ДИМБИ. Добре де, нали се срещнахме!

ДОМБИ. Друг път да не закъсняваш.

ДИМБИ (поглежда ръката си). И ти.

ДОМБИ. Добре, ама друг път трябва да идваш, кога­то идвам и аз, а не аз да идвам, а ти да си дошъл, но да те няма, и трябва два пъти да идваме. Омръзна ми да отивам и да идвам.

ДИМБИ. Какво смяташ да правим сега?

ДОМБИ. Какво, ще се къпем.

ДИМБИ. А после?

ДОМБИ. Отново ще се къпем.

ДИМБИ. До вечерта ли?

ДОМБИ. Докато се случи нещо по-интересно. Тога­ва ще започнем да се занимаваме с по-интересното не­що.

ДИМБИ. Няма ли да берем лешници?

ДОМБИ. И лешници.

Чува се вик за помощ.

ДИМБИ. А!

ДОМБИ. Какво?

ДИМБИ. Не чу ли?

ДОМБИ. Какво?

ДИМБИ. Май че някой вика. За по.. .

ДОМБИ. (учудено). Че кой може да вика? (Оглежда се.) За по…

Отново се чува викът за помощ.

ДИМБИ. Ето!… Чуй!… (Двамата се ослушват.) Предлагам незабавно да си вървим… (Тръска глава, задето е сбъркал). Да помогнем.

ДОМБИ. Да, Димби, прав си – да вървим!

ДИМБИ. Да, Домби, но не е ли малко прибързано едно незабавно връщане назад, към някакво си място, къдете някой си вика за помощ!

ДОМБИ. Така е. Незабавно ще помогнем, но първо да помислим, защото де да знаеш какво може да се случи. Когато някой вика за помощ, положението око­ло него не е добро.

ДИМБИ. Ами да, то ако е добро, защо ще вика за помощ. (Докато разсъждават, двамата постепенно се озовават до варела.)

ДИМБИ (неубедено). Май че ни се е сторило.

ДОМБИ (съгласява се). Точно така.

ГЛАСЪТ (който преди малко викаше за помощ). Ами!

ДИМБИ (тихо, уплашено). Ало, кой иска помощ!

ГЛАСЪТ. Аз.

ДИМБИ. Кой си ти?

ГЛАСЪТ. Чимиджимичамиджоми!

Димби и Домби гледат към варела.

ДИМБИ. Какво?

ДОМБИ. Кой си?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ДИМБИ (учудено). Какво е това?

ЧИМИ. Кое?

ДИМБИ. Дето го каза?

ЧИМИ. Не казах нищо.

ДИМБИ. Не, не… Ти говореше нещо дълго.

ДОМБИ. Обширно.

ЧИМИ, Казах името си.

ДИМБИ (плахо). Домби?

ДОМБИ (несигурно). Вярваш ли?

ДИМБИ. Де да знам. (Поглежда към варела.) Доб­ре, де, какво искаш?

ДОМБИ (провиква се). Изобщо къде си?

ДИМБИ (вика). Откъде се обаждаш?

Пауза.

ЧИМИ. От варела.

Димби и Домби зяпват.

ДОМБИ (бързо). Как от варела?

ЧИМИ. Така!

ДИМБИ (страхливо). Вътре ли?

ЧИМИ. Вътре.

Димби и Домби страхливо заобикалят варела и го разглеждат.

ДИМБИ. Слушай!

ЧИМИ. Какво?

ДИМБИ. Ти наистина ли си вътре?

ЧИМИ. Нямате си представа колко съм вътре.

ДИМБИ. Добре де – какво искаш?

ЧИМИ. Да ме извадите!

ДИМБИ. Защо?

ЧИМИ. Защото вън е по-добре, отколкото вътре.

ДИМБИ. Но защо ние?

ЧИМИ. А кой?

ДИМБИ. Защо не си излезеш сам?

ЧИМИ. Не мога.

ДОМБИ (отсича). Да си излезе, както е влязъл!… Така де… Защо не си излезеш? Както си влязъл, така ще си…

ЧИМИ. Абе, влизането беше горе-долу лесно (Пауза), но излизането.

ДИМБИ. И защо си влязъл?

ЧИМИ. Понеже се разхождах.

Димби и Домби се споглеждат.

ДИМБИ. И ние се разхождахме…

ДОМБИ. … но не влизаме във варели.

ЧИМИ (учудено). Защо?

ДИМБИ. Заобикаляме ги.

ДОМБИ Този варел знаеш ли откога стои тук и ви­наги го заобикаляме. Досега никой не е влизал в него.

ДИМБИ (възмутено). 1Це влиза във варели! Хайде де! … Види варел – влиза! … Че ако всички започ­нем да се пъхаме по варелите.. .

ЧИМИ (любопитно). Какво ще стане? ДИМБИ (замисля се, най-после). Няма да остане празен варел. Нали, Домби!

ДОМБИ (потвърждава). Нито един. Навсякъде ще се напълни с пълня варели.

ДИМБИ. Точно така, Домби!

ДОМБИ (възмущава се и започва да се навива). Ще влиза във варели! Слушай бе, как те наричаха?…ЧИМИ (с готовност). Чимиджимичамиджоми!

Димби и Домби се споглеждат.

ДОМБИ. Слушай бе, Чими… и… така нататък. Как успя да влезеш във варела?

ЧИМИ. Амиии, как да ви кажа.

ДИМБИ. Не го усуквай!

ЧИМИ (невъзмутимо.) Както си вървях, варелът се изпречи пред мен.

ДИМБИ. Аха, изпречи!

ЧИМИ. Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?

ДИМБИ. Да, да, разбираме.

ЧИМИ. И си викам да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда от­вътре. ..

ДИМБИ (ядосано). Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре?

ЧИМИ. Никой.

ДОМБИ (нетърпеливо). Продължавай!

ЧИМИ. Покачих се и гледам: отгоре – дупка.

Димби и Домби се закискват.

ДИМБИ. Че кой варел няма дупка?

ДОМБИ (потвърждава). Варел без дупка е като… не знам какво.

ДИМБИ. Остави го да продължава… Продължавай! ЧИМИ. Погледнах през дупката. Гледам – тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и.. . край!

ДОМБИ (внезапно). Като стол без крак.

ДИМБИ (учудено). Домби, какво говориш?

ДОМБИ. Понеже го намислих. Варел без дупка е ка­то тенджера без капак!

ДИМБИ. Не прекъсвай съществото, което говори!… (Обръща се към варела.) Какво имаше в тъмното?

ЧИМИ (разочаровано). Нищо! Цялото тъмно – празно. За първи път виждам такова празно тъмно. (Чука по варела.) Чувате ли?

ДИМБИ. Чуваме!

ЧИМИ. Празно.

ДИМБИ (почесва се по главата). Домби.

ДОМБИ. Кажи, Димби.

ДИМБИ. Какво ще кажеш?

ДОМБИ. Амии… Трябва да го спасим.

ДИМБИ (към варела). Слушай, ще те спасим!… Ще потърсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?

ЧИМИ. Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя?… За­що ви е приятел?

ДИМБИ. Защото не можем. Варелът е висок.

ДОМБИ. Ще потърсим някой висок приятел. ЧИМИ. Добре.

ДИМБИ. Да не вземеш да изчезнеш?

ЧИМИ. Къде повече? …

ДОМБИ (съгласява се). И ги си прав.

Димби и Домби се отдалечават в другия край на сцената.

ДИМБИ (поглежда часовника си). Ей, часът е 38, а още не сме го спасили. Чудя се, Домби, кой от приятели­те ни може да мине за висок, ама толкова висок, че да стигне до горната част на варела.

ДОМБИ. Ами виж сега, Димби, от ниска гледна точ­ка Мокси е висок и строен. Предлагам да го намерим и да го доведем.

ДИМБИ. Чудесна идея. Да намерим Мокси!

Двамата излизат.

Влиза Мокси. Лениво се приближава до варела. Спира, прозява се и се почесва на него.

ЧИМИ. Ей, какво става?

Мокси уплашено отскача настрана и се оглежда. Ос­лушва се. Никой. Внимателно заобикаля няколко пъти варела, чуди се. Изведнъж го ритва и варелът извънтява.

ЧИМИ. Защо рнташ?

Мокси бързо избягва на почетно разстояние от ва­рела, мисли известно време и бавно се връща, като застава на достатъчно безопасно място настрана.

МОКСИ (най-после се престрашава). Ей, бъчво!

ЧИМИ. Какво?

МОКСИ (трепва и прави крачка назад). Бъчва така­ва!

ЧИМИ. Ти си бъчва!

МОКСИ (прави втора крачка назад). Брей!… Аз съм магаре! … А ти… такова… Какво… там… та­кова?

ЧИМИ. Какво такова?

МОКСИ. Бъчва… пък… говориш.

ЧИМИ (смее се). Хе-хе! Бъчва!

МОКСИ. Варел!

ЧИМИ. Баба ти е варел! …

МОКСИ. Баба ми не е варел.

ЧИМИ. Аз съм Чимиджимичамиджоми!

МОКСИ (ядосано прави трета крачка назад). Ей!

ЧИМИ. Какво?

МОКСИ. Няма да… таковаш!

ЧИМИ. Да каковам?

МОКСИ. Какво само… таковаш?

ЧИМИ. Какво, бе?… Какво искаш?

МОКСИ. Чуваш ли какво ти казвам?

ЧИМИ. Чувам.

МОКСИ. Ами, какво… таковаш, тогава?

ЧИМИ. Ти таковаш!

МОКСИ. Нищо подобно!…Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж.. .

ЧИМИ. Какво бе, какво изведнъж?

МОКСИ. Таковаш.

ЧИМИ. Какво?

МОКСИ. Говориш.

ЧИМИ. Че няма само ти да говориш! … Ха!… Са­мо той ще говори!

МОКСИ (вика неочаквано). Ти си бъчва! Варел!… Знаеш ли, ако те ритна!

ЧИМИ. Ритни де!

МОКСИ. Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копи­то – ще видиш!

ЧИМИ. Засили се, де!

МОКСИ. Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!

ЧИМИ. Чакам.

МОКСИ (ядосано). Сега ще видиш!

Започва да се засилва, като забравя да се върне и

изчезва по посоката, от която е дошъл.

Тишина, мълчание. Чуват се песните на птиците.

ЧИМИ. Хайде де!… Какво стана?

Мълчание. Само песента на птиците.

ЧИМИ. Ей, къде си?

Някои от птиците млъкват.

ЧИМИ. Щеше да риташ?

Млъкват и останалите птици. Димби и Домби влизат.

ЧИМИ. Хе!… Хе-хе!… Хайде де!.. . Ще рита!… Хе-хе!

Димби и Домби учудено слушат.

Най-после Димби се приближава и почуква по ла­марината.

ЧИМИ. Влез!

ДИМБИ (осведомява го). Аз съм Димби.

ЧИМИ. Какво бе, ще ме спасявате ли?

ДИМБИ. Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме.

МОКСИ (появява се). Домби, защо разговаряте с та­зи презряна бъчва?

ДОМБИ. Ела ,ела!

ДИМБИ (зарадвано). Мокси! Чакаме те!

МОКСИ (прошепва). Димби!

ДИМБИ. Какво?

МОКСИ. С кого разговаряте?

ДИМБИ. Амии, с този… Как ти беше името?

ЧИМИ (с удоволствие). Чимиджимичамиджоми!

ДИМБИ (пояснява). С него разговаряме.

МОКСИ (приближава се още малко). Че какво е то? Същество ли е, нещество ли е?… Магаре?

ДИМБИ. И аз не знам. (Към варела.) Чимибими… димилими… и така нататък, какво представляваш?

ЧИМИ. Нищо. . . Аз съм само Чимиджимичамиджо­ми!

ДОМБИ (пояснява). Това е!

МОКСИ (учудено). Ха!

ДОМБИ (приближава до самия варел, любопитно). Добре де – животно ли си, човек ли си?

ДИМБИ. Предмет ли си?

ЧИМИ. Нали ви казах – Чимиджимичамиджоми!

ДОМБИ (въздъхва). Ох!… (Пауза.) Искаме да зна­ем голям ли си, малък ли си?

ЧИМИ. Глупаци!

ДИМБИ. Домби, не ставай смешен. Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти на­пример не можем да влезем. Мокси – също, следова­телно Чимиджими и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.

ДОМБИ. Да, Димби, но името му, името му как е влязло? Такова име едва ли може да се побере във ва­рел от този тип. Все ми се струва, че част от него е ос­танала да виси навън и ако погледнем по-добре, нищо чудно да я открием.

ДИМБИ. Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?

ДОМБИ. Амиии!… Трябва ми поне седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го до­върша. Да не говорим за средната част, която е ужас.

ЧИМИ. Какво?

ДИМБИ. Можеш ли да го кажеш отново?

ЧИМИ (бързо). Чимиджимичамиджоми! Най-обикно­вено име.

ДИМБИ. Я го повтори, но бавно.

ЧИМИ. Чи-ми-джи-ми-ча-мн-джо-ми!

ДИМБИ. Чм-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.

ДОМБИ (съгласява се). А, нататък е невъзможно.

ЧИМИ (иска да знае). Добре де, а кога ще ме спася­вате? Не мога да стоя тук до края на живота си!

ДИМБИ. Това е най-лесното. (Обръща се към Мок­си.) Мокси!

МОКСИ (изпълнен с лоши предчувствия). Какво?

ДИМБИ. Предложи нещо.

МОКСИ. Аз?

ДИМБИ. Ти!

МОКСИ. Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито чо­век, нито предмет.

ДОМБИ. Добре, де, според теб какво е?

МОКСИ. Според мен това е едно нищо.

ДОМБИ. Глупости!… Щом има име?

ДИМБИ. И толкоз дълго!

ДОМБИ. Когато едно нещо е нищо, то няма име.

МОКСИ (отсича). Вятър! Срещал съм толкова н и- щ о н ц и с имена! Гледаш го – има си име, има си всичко, а пък – нищо… Според мен – да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова нищо, което е във варела, знам и песничка. Песничка за нищото.

ПЕСНИЧКА ЗА НИЩОТО

която Мокси изпява, вместо да се заеме със спасяването на Чими

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
н и щ о, а пък идва къмто теб.
Питаш го: как си бе, н е щ о.
То разговаря горещо,
всъщност не казва то нищ о,
н и щ о, а говори си със теб.
На това място и Димби и Домби също запя­ват:
От нищото нещо не става,
защото си е нищо то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.

ЧИМИ (изкрещява). За мен ли пеете?

Триото млъква.

ДОМБИ (смутено се оправдава). Мокси запя и… ние…

ДИМБИ (оправдава се). Нали трябва… когато… на някои места в песента… нали трябва да пеят и други…

ДОМБИ (пояснява). Да се получи песен.

ЧИМИ (крещи ядосано). И какво? Ще пеете ли, или ще ме спасявате?

ДОМБИ. Моля ти се, ще те спасяваме!

ЧИМИ. Тогава? … Аз чакам, а вие пеете!

ДОМБИ. Добре. (Смотолява.) Добре.

ДИМБИ (строго към Мокси). Мокси, ти ли започна?

МОКСИ (примигва). Не си спомням.

ДИМБИ. Той започна.

МОКСИ (започва да се оправдава). Ами!…

ДОМБИ. Димби, чу ли как отказва?

ДИМБИ (моли го). Мокси, признай си! Чими…

ДОМБИ (поправя го). Мичиджуми!

ДИМБИ. Не е чемеджуми, но както и да е. Чимича- ми чака да го спасим, а Мокси се разпя.

МОКСИ (навежда глава). Пак Мокси. Всички пях­ме.

ДИМБИ. Да, ами кой почна?

ДОМБИ (възмутено). Мокси почна.

МОКСИ (веднага отрича). Не!

ДИМБИ (преглътва). Мокси, признай си! Чими е в беда, а ти изведнъж започна да пееш, и то една доста обидна песен.

МОКСИ (инатчийски) Вие почнахте!

Димби и Домби възмутено се споглеждат.

ДИМБИ (ядосано). Ние, а?

МОКСИ (вика). Вие! Аз си мълчах, а вие извед­нъж… Според мен…

ДИМБИ. Мокси, как не те е срам?

ДОМБИ (решително). Димби, чакай! Ще му докажа, че той започна пръв… Мокси, ти стоеше тук, така ли?

МОКСИ (смутолевя). Не знам.

ДИМБИ. Тук ли стоеше, кажи?… Виж къде сочи пръстът ми!

МОКСИ (съгласява се). Добре де, тук!

ДОМБИ (сочи). А ние с Димби стояхме тук? Тук ли стояхме?

МОКСИ (съгласява се). Добре де, тук!

ДОМБИ. И както стояхме, ти изведнъж започна да пееш така: (Показва как, като запява.)

Гледаш – към теб идва нещо,
викаш си – о, туй е нещо,
взираш се – то било нищо,
нищо, а пък идва срещу теб.

ДИМБИ (пояснява). А след туй започва вторият ку­плет. Ей така! (Запява.)

Питаш го – как си бе, нищо?
То отговаря горещо,
всъщност не казва нищо,
нищо… нищо, а говори нещо с теб!

МОКСИ (ядосано). Добре де, така беше, но вие не подхванахте ли по-нататък?… (Запява.)

От нищото нещо не става,
защото си е нищо то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.

Димби и Домби не устояват и се присъединяват към финала на песента. Тримата пеят:

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
н и щ о, а пък идва къмто теб.

Песента свършва, тримата млъкват и се споглеж­дат.

Пауза.

ЧИМИ (горчиво). Е? Какво стана?

Пауза.

ДИМБИ (виновно). Какво стана?

ЧИМИ. Ами, уж се скарахте на магарето, защото ме обиди, пък… Отново ми изпяхте тази позорна песен.

ДИМБИ. Чими, не разбра ли?

ДОМБИ. Да му докажем, че почна пръв.

ЧИМИ (тъжно). Да де. Той почна, вие свършихте… Карай да върви! ДИМБИ (настоява). Докажи му, че почна!

ЧИМИ (въздъхна бавно и продължава мисълта си). Не е важно кой почна. Важно е кой свърши…

Неловка пауза.

ДИМБИ (поглежда варела). Чими, как да ти го обяс­ня… Просто ни се пееше.

ДОМБИ. Знаеш ли откога не сме пели?

ЧИМИ. Пейте си, бе! Пейте си!… А кой ще ме спа­сява? Баба ми!

ДОМБИ (весело). А, спасяването е лесно!

ДИМБИ. Това е най-лесното.

ДОМБИ. Ей сега! Мокси!…

МОКСИ (с лоши предчувствия). Какво?

ДИМБИ. Хайде!

МОКСИ. Какво – хайде!

ДИМБИ. Да го спасим.

МОКСИ. Спасявайте го… Нямам нищо против.

ДИМБИ. Трябва ни едно високо животно.

Димби и Домби заоглеждат магарето. Мокси се смущава.

МОКСИ. Какво има?

ДИМБИ (кани го). Застани до варела.

МОКСИ. Защо?

ДОМБИ. Хайде, хайде!

Мокси застава до варела без желание.

Пауза, в която Мокси гледа умолително приятели­те си.

ДИМБИ (заключва, като се почесва). Не си високо животно.

ДОМБИ. Сега какво?

ДИМБИ. Домби, не е ли по-добре вместо високото животно да намерим някое умно животно?

ДОМБИ. Това си викам и аз. Тази работа може да свърши само някое от по-умните животни.

ДИМБИ. Предлагай!

МОКСИ (намесва се). Абе, как да ви кажа, знам та­кова животно!

ДОМБИ. Кажи го!

МОКСИ. И умно. ..

ДОМБИ. И хитро…

ДИМБИ. Аха.

ДОМБИ (въздъхва). Но го няма…

ДИМБИ. Търсихме го.

МОКСИ. Какво ни струва да го извикаме.

ДОМБИ. Да бе! Да го повикаме!

ДИМБИ. Едноо, двеее. ..

ДОМБИ. Три!

ТРИМАТА (викат). Лиско! Никой не отговаря. Лискооооо!

Никакъв отговор.

Лискооооо!

ЛИСКО (гласът му). Каквоооо?

ТРИМАТА. Елаааа!

ЛИСКО (влиза). Охаа, три умни същества на едно място.

ДИМБИ. Лиско, здравей!

ДОМБИ. Добре, че дойде.

МОКСИ. Сега ще става, каквото ще става!

ЛИСКО. Защо? (Прозява се.) Да не би да се е слу­чило нещо?

ДИМБИ. Да.

ДОМБИ. Случи се.

МОКСИ. Ще видиш какво.

ЛИСКО. Така е добре. Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин събуждам се и си викам: вре­мето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?

ТРИМАТА. Добре сме!

ДИМБИ (подхваща задъхано). Лиско, знаеш ли? Пре­ди малко…

ЛИСКО. Спокойно!

МОКСИ. Да, ама. ..

ЛИСКО. Не бързай, Мокси.

Димби припряно поглежда ръката си на онова мяс­то, където обикновено се поставят ръчните часов­ници.

ЛИСКО. Димби, защо поглеждаш ръката си?

ДИМБИ. Тренировка.

ЛИСКО. Аха!

ДИМБИ. Понеже ще ми подаряват часовник.

ЛИСКО. Аха, аха!

ДИМБИ. Упражнявам се. Уча се как да поглеждам часовника, като ми го подарят.

ЛИСКО. Да, Димби. .. Да.

ДИМБИ. Разбираш ли?

ЛИСКО. Разбирам… Кога ще ти го подарят?

ДИМБИ. Не знам.

ЛИСКО. А кой ще ти го подари?

ДИМБИ. И това не знам.

ЛИСКО. Аха, аха!

ДИМБИ. Абе, нали все някога на някого подаряват часовник!. ..

ЛИСКО. Прав си, Димби… Много часовници се по­даряват напоследък.

ДОМБИ (нетърпеливо тъпче от крак на крак). Не мо­га да рязбера защо говорите за часовници, когато. ..

ЛИСКО. Домби, спокойно. (Прозява се.) За всичко има време.

МОКСИ. Това им казвам.

ДОМБИ (не издържа). А кога ще го… Той е в беда.

ЛИСКО (изглежда всеки поотделно). Кого?

ДОМБИ. Чими!

ЛИСКО. Какво е Чими?

МОКСИ. Едно абсолютно нищо.

ЛИСКО. Как така – нищо!

МОКСИ. Нещо много неопределено. На такива аз казвам – нищо.

ЧИМИ. Ти си нищо! (Гласът му прозвучава неочаква­но и остро.)

ЛИСКО (изненадано поглежда варела). Кой се обаж­да?

ЧИМИ. Аз.

ЛИСКО (шепти на приятелите си). Той каза аз.

ДИМБИ (тюхка се). Не мога и не мога да кажа име­то му!

ДОМБИ. Някакво нещо, което се вмъкнало през една дупка.

МОКСИ (настоява). Едно нищо!

ЛИСКО (спокойно). Не, Мокси. Не си прав… Това нищо каза: аз. Щом едно нещо каже за себе си аз, зна­чи нещото си е нещо, а не Нищо… Мокси! .. .

МОКСИ. Какво, Лиско?

ЛИСКО. Кажи: Аз!

МОКСИ. Аз!

ЛИСКО. Видя ли? (Усмихва се.) Ти каза Аз, значи си нещо. Има ли Аз, има нещо. ..

МОКСИ. Е, за мен всеки знае…

ЛИСКО (настоява). Но и той също е Аз. (Сочи с глава варела.) Той също е…

ЧИМИ (ядосано). Абе… Вие!… Ще ме спасявате ли?

ЛИСКО. Кротко!… Кой се обажда?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО (усмихва се). Охоо! Започва се… Ей!

ЧИМИ. Какво?

ЛИСКО. Името ти е най-малко три метра.

ДОМБИ. Трябва да го изговаря на почивки.

ЛИСКО. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.

ЧИМИ (с гордост). Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Ако не почиваш, разбира се… Във варела ли се намираш?

ЧИМИ. Да!

ЛИСКО. И как стана тая работа?

ЧИМИ. И на теб ли да ти обяснявам, глупако?

ЛИСКО. Охо!

Напрегната пауза.

ЧИМИ. Ами, както си вървях, гледам – пред мен ва­рел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Кач­вам се, гледам – нищо няма на варела. Само дупка.

ЛИСКО. Там е работата.

ЧИМИ. Там е работата, я!… Викам си – чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката – тъмно. Викам си – чакай да видя какво има в тъмно­то, спущам се през дупката – туп!. ..

ЛИСКО. На дъното.

ЧИМИ. В тъмното.

ЛИСКО. И какво има в тъмното?

ЧИМИ. Нищо.

ЛИСКО. Не е то нищо.

ЧИМИ. Глупако, разбери, нищо няма!

ЛИСКО. В момента в тъмното има едно врескало. Как се казваше?

Ч И А’. И. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо! . .. Умирам за такова.

ЧИМИ (радостно). Нали?

ЛИСКО. Можеш да си го увиваш около врата като шал.

ДОМБИ. Лиско!

ЛИСКО. Какво, Домби?

ДОМБИ (изумено). Уби ме!… Как го запомни!

ДИМБИ. Невероятно!

МОКСИ. Можеш ли да го повториш?

ЛИСКО. Чимиджимичамиджоми!

ЧИМИ. Ееей!

ЛИСКО. Какво?

ЧИМИ (провиква се). Браво! За първи път ми се случва.

ЛИСКО (спокойно). Това не е нищо. Когато бях на море, имаше една медуза, казваше се Глагоабазубадуза. Оттам се научих да помня дългите имена, Чими!

ЧИМИ. Кажи, глупако!

ЛИСКО. Можеш ли да кажеш какво представляваш от само себе си?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Като животно какво представляваш?

ЧИМИ. Пак същото.

ЛИСКО. Как!… Това ти е името, нали?

ЧИМИ. И името, и другото.

Пауза.

МОКСИ (прошепва). Предлагам да бягаме.

ЛИСКО. Мокси, кротувай! (Към варела.) В къщи как ти викат?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. На баща ти как му викат?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. А на майка ти?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Чудна работа!…

МОКСИ (шепне). Да се измитаме, докато е време.

ДОМБИ. Мокси е прав. На мен подобни истории с неизвестни същества също не са ми по характера и въз­питанието.

ЛИСКО. Така ли смяташ?

ДОМБИ. Има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но аз не спадам към тях.

ЛИСКО. Добре, какво да правим?

ДОМБИ. При такива случаи разумните живи съ­щества си плюят на петите и бягат, докато им стигат силите. Нали, Димби?

ДИМБИ. Ако вземете решение за отстъпление, аз бих драснал пръв, но все пак, каквото решат всички.

ЛИСКО (обръща се към варела). Чими.

ЧИМИ. Кажи, глупако!

ЛИСКО. Баща и майка имаш ли?

ЧИМИ. Не знам.

Пауза.

МОКСИ. Казах ли ви?

ЛИСКО (към Чими). Сираче ли си?

ЧИМИ. Не знам.

ЛИСКО. Братчета и сестпичета имаш ли?

ЧИМИ. Откъде да знам, бе, глупаци?

ДИМБИ (намесва се). Как да не знаеш? Или имаш, или нямаш?

ЧИМИ (ядосано). Не знам, казах!

МОКСИ (категорично). Тая работа не ми харесва!

ДИМБИ и ДОМБИ (едновременно). И на мен!

Пауза.

ЛИСКО (към варела). Чими!

ЧИМИ. Да!

ЛИСКО. Слушай, моето момче!

ЧИМИ (крещи). Абе, вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?

ЛИСКО. Ще те спасяваме!

МОКСИ. Тая работа ще стане без мен, защото след малко ще бъда поне на три километра оттук, защото това проклето същество, което от бъчвата нарича спа­сителите си глупаци, ако е на свобода, кой знае какво би могло да стори.

ДОМБИ. Да, вътре има някакво проклето същество от неизвестен произход. То си позволява да бъде про­клето, когато е вътре, представете си колко по-проклето ще стане навън. Защото все пак има разлика между вътре и вън нали?

ЛИСКО. Разбира се, разликата е огромна. (Към Дим­би.) Димби, имаш думата.

ДИМБИ. Смятам, че трябва да помислим.

ЛИСКО. Когато се спасява, се бърза.

МОКСИ (крещи). Не съм съгласен. Не искам!

ЛИСКО. Мокси, какво те прихвана?

МОКСИ. Преди всичко не знам кого спасяваме. До­ри не знам какво спасяваме. Може да е нещо, което не е за спасяване.

ЛИСКО (клати глава). Мокси, Мокси, няма такова нещо, което да не е за спасяване. Ако някой се нуждае от помощ, спасяваш и не мислиш!

МОКСИ (гледа го накриво). Така ли?

ЛИСКО. Така.

МОКСИ. Домби, какво ще кажеш?

ДОМБИ. Само да не съжаляваме.

ЛИСКО. Приятели, законът е такъв: изпадне ли ня­кой в беда, спасяваш!… Трябва… Такъв е зако­нът!…

МОКСИ (смутолевя). Едва ли.

ДИМБИ (намесва се). Лиско, как можеш да спася­ваш нещо, което не е определено?

ЛИСКО. Разбери, Домби! … Този, който те вика за помощ, значи се нуждае от тебе. Ако имаш възмож­ност –спасяваш. И не мислиш… Хайде!…

ДОМБИ. Какво хайде?

ЛИСКО. Донеси въжето!

ДИМБИ. Аз ще го донеса. (Излиза).

Лиско, Мокси и Домби сядат на камъка.

МОКСИ. Димби няма да се върне.

ЛИСКО. Защо смяташ така?

МОКСИ. Този, който сам предлага да отиде за въже, просто отива и забравя да се върне.

ЛИСКО. Глупости.

ДОМБИ. Лично аз, ако ме поканят да донеса въже, ще се зарадвам, понеже ще се отдалеча поне за малко от този проклет варел.

МОКСИ. И все пак – да помислим. Всичко трябва да се обмисли.

ЛИСКО. Дори когато протягаш ръка за помощ?

МОКСИ. Да.

ЧИМИ (крещи). Стига!

Тримата поглеждат към варела. Лиско е слисан,

Мокси скача на крака, а Домби се разтреперва.

ЧИМИ (крещи). Престанете!

ЛИСКО (окопитва се). Чими, какво ти става?

ЧИМИ. Много дрънкате!… Обсъждате!… Във ва­рел ли съм попаднал, или на събрание?… Да го спа­сим, че да не го ли?… Плямпате, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате!

ЛИСКО. Потрай малко. Ще те спасим.

ЧИМИ. Аз чакам, а те бъбрят!… Лежа във варела, чудя се какво да правя, а те – дискутират, заседа­ват!… Заседаващи такива! Засрамете се!…

ЛИСКО (усмихва се). Добре де, засрамихме се.

ЧИМИ. Изляза ли веднъж, ще ми станете само на философи!

МОКСИ (вика). Чу ли?

ЧИМИ (вика). Некадърници!

МОКСИ (кипва). Лиско! Нищо ли не чуваш?

ЛИСКО. Мокси, не съм глух.

МОКСИ. Отивам си!

ЧИМИ (вика). Отивай си, бе глупак!

МОКСИ. Кой е глупак?

ЧИМИ. Ти!… Откакто съм във варела, все си оти­ваш!

МОКСИ. Млъкни! (Изревава и ритва варела.)

ЧИМИ. Глупако!

МОКСИ (нахвърля се яростно срещу варела и ри­та). Млъкни, ти казвам!

ЧИМИ. Знаеш само да риташ!… И все празни варе­ли. Защо не ритнеш мен?

МОКСИ. Ела, де, ела да те ритна!

ЧИМИ. Изкарай ме и ме ритни!

МОКСИ (гледа безпомощно приятелите си). Ще се пукна!… Казвам ви да се махаме. Домби, какво мис­лиш?

ДОМБИ. Според мен това зло, дето е вътре, не за­служава да го спасяваме.

МОКСИ. Лиско, чу ли?

ЛИСКО. Да почакаме Димби с въжето. Макар че въже няма да ни трябва, защото измислих друг на­чин.

МОКСИ. Не мисли повече начини!… Няма да спася­ваме това зло!

ДИМБИ (влиза запъхтяно). Още ли не сте взели определено решение?

МОКСИ (оплаква се). Димби, докато те нямаше, оно­ва зло във варела ме предизвикваше, обиждаше ни и аз ритнах варела.

ДИМБИ. Значи във варела се намира някакво зло и аз напразно тичах за спасяването му.

МОКСИ (насърчено). Работата е от ясна, по-ясна.

ДИМБИ. Доколкото разбирам от тайнствени науки, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро вещество, което се преструва на същество.

МОКСИ (към Лиско). Е? Още ли смяташ да го спа­сяваме?

ЛИСКО. Трябва, макар че, да ви кажа правата, и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.

МОКСИ. Не в беда, а във варел!

Л ИСКО. Все едно.

МОКСИ. И все пак искам да знам какво му е тряб­вало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? Димби и Домби защо не се пъхат?… Видим ли варел, зао­бикаляме го. Нали, Димби?

ДИМБИ. Лично аз заобикалям варелите.

ДОМБИ. Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.

МОКСИ. А той – вътре!

ЛИСКО (философски). Разни животни, разни идеа­ли, Мокси!

МОКСИ (крещи). Не!

ЛИСКО. И все пак длъжни сме да оказваме помощ на всекиго… Хайде!

ТРИМАТА. Какво?

ЛИСКО. Почваме спасителната акция!

МОКСИ. Хайде!

ЛИСКО. Какво „хайде“, Мокси?

МОКСИ. Да си вървим!

Тръгва и си излиза.

ДОМБИ. Лиско!

ЛИСКО. Какво, Домби?

ДОМБИ. Разбери, че ме е страх… Това нещо вътре не ми вдъхва доверие.. . Според мен… Хайде да ме каз­вам…

ЛИСКО. Кажи, кажи!

ДОМБИ. Според мен това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.

ЛИСКО. Ясно, Домби!… Свободен си.

ДОМБИ. Извинявай, но… Довиждане.

Домби си излиза бавно.

ЛИСКО. Е, Димби? Имаш ли да кажеш нещо?

ДИМБИ. Извинявай, Лиско, но…

ЛИСКО. Не се оправдавай!

ДИМБИ. Много те уважавам, но ме е страх. Не зна­еш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!…Довиждане!

ЛИСКО. Довиждане, Димби!… (И понеже Димби се­ди.) Защо не тръгваш?

ДИМБИ. Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката.

Димби изчезва от сцената.

Тишина.

Лиско се отпуска на камъка и вторачва поглед въз

варела. Обмисля как да постъпи по-нататък.

Едва-едва църкат птички.

Лиско въздъхва шумно.

ЧИМИ. Ей!…

Лиско трепва.

ЧИМИ. Ей!…

Лиско се усмихва.

ЧИМИ. Ей, спотайваш ли се?…

Лиско стои неподвижно.

ЧИМИ. Абе, един от тия глупаци не остана ли?… Къ­де сте?…

Лиско си трае.

ЧИМИ (уплашено). Помощ!… Помощ!… Олеле, по­мощ!…

ЛИСКО (обажда се най-после). Викай!… Повикай си!…

ЧИМИ. А, тук ли си?… Защо мълчиш?

ЛИСКО. Прави ми кеф!

ЧИМИ (тревожно). Защо мълчиш?

ЛИСКО. Да ти натрия мутрата! Затова!

Чими мълчи. Размисля.

ЧИМИ (най-после). Ей!… Кой си ти, бе? (Предава се.) С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?

ЛИСКО. Аз съм Лиско!… Така че няма смисъл…

ЧИМИ. Какво има?

ЛИСКО. Няма смисъл да ми продаваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм и в стомаха на аку­ла… Къде не съм бил!

ЧИМИ. Във варел не си бил!

ЛИСКО. И макар че си някакво неизвестно нищоже­ство, ще те спася.

ЧИМИ. Моля те.

ЛИСКО (поставя ръка на ухото си). Искам да чуя името си.

Дълга пауза.

ЛИСКО. Не чух.

ЧИМИ. Моля те, Лиско!

ЛИСКО (засмива се). Вече ми харесваш… И без оби­ди към приятелите!… Ние те спасяваме, а ти…

ЧИМИ. Няма вече, обещавам.

ЛИСКО . Да чуя името си!

ЧИМИ. Обещавам, Лиско!

ДИМБИ (влиза). Лиско! Аз се върнах.

ЛИСКО (без да се обръща). Знам.

ДИМБИ. И наистина, когато някой е изпаднал в бе­да, какъвто и да е той… Нали разбираш!…

ЛИСКО. Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак!

ДОМБИ (появява се). Лиско. Аз… такова…

ЛИСКО. Ти се върна Разбрах.

ДОМБИ. Понеже…

ЛИСКО. Без понеже!

ДОМБИ. Добре без понеже!

ЛИСКО. Домби, трябва да измислим начин за из­мъкването на този кръгъл глупак… (Мокси също се по­явява на сцената зад гърба на Лиско.) Кажи, Мокси! (Лиско казва това, без да се обръща). Кажи, де! МОКСИ. Нищо. ЛИСКО (весело). Добре.

МОКСИ. Понеже…

ЛИСКО. Без понеже.

МОКСИ (троснато). С понеже! Понеже размислих… Няма как – трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.

ЛИСКО (едва сега се обръща към тях). Така ми ха­ресваш, Мокси! И ето че трябва да обмислим спасява­нето на този невероятен нахал.

ЧИМИ (не издържа). Лиско, моля ти се, обиж­даш!…

ЛИСКО. Млъкни!

ЧИМИ (кротко). Добре.

Димби, Домби и Мокси зяпват от изненада.

ДИМБИ (прошепва плахо). Май си го усмирил!

ДОМБИ. Направил го е памук.

ЛИСКО (бодро). Чими, ще пеем ли?

ЧИМИ. Как да пеем?

ЛИСКО. Ще пеем ние, ще пееш и ти!

ЧИМИ. Моля ти се, не.

ЛИСКО. Песента за капитана.

ЧИМИ. Не искам.

ЛИСКО. Пей! (Сам запява.)

Капитане, твойта шапка падна във морската вода.

Пет пари не давам, юнга, туй за мен не е беда.

Чими, пей!

ДВАМАТА. Капитане, тоя кораб е пробит на две места!

ВСИЧКИ. Пет пари не давам, юнга! Туй за мен не е беда.

ЛИСКО. Катастрофа, капитане.

Блъснала ни е скала.

ВСИЧКИ. Пет пари не давам, юнга! И това не е беда.

САМО ЧИМИ. Капитане, капитане, падна твоята лула!

ВСИЧКИ. Е, това е вече друго, туй е истинска беда!

Край на песента.

Тишина.

Пауза.

МОКСИ. Лиско, Чими е преобразен. Превърнал си го в друг Чими.

ЛИСКО. (усмихва се). Малко го обработих, Мокси. Готов е да бъде спасен… Донесете една стълба.

ДИМБИ. Защо ти е стълба?

ЛИСКО. Ще видите… Хайде, Мокси!… Стълба!

МОКСИ. Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво ка­за Лиско.

Димби и Домби поглеждат многозначително ма­гарето. Домби понечва да каже нещо, но Димби го дръпва след себе си и излизат.

ЛИСКО. Мокси, много силно се впрягаш в работа.

МОКСИ. Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.

ЛИСКО. Ти си славно магаре!

ЧИМИ (внезапно извиква). Голямо!

МОКСИ (побутва Лиско и го обръща с лице към варела). Чу ли?… Отново.

ЧИМИ (оправдава се). Какво казах? Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!

МОКСИ (обидено). Мисли, че не разбирам от тънки обиди.

ЧИМИ. Не съм те обидил!

МОКСИ. А сега! Ще се препираме!

ЛИСКО (строго). Чими, извини му се!

ЧИМИ. Изсикявай, Мокси. Не си толкоз голямо ма­гаре.

МОКСИ. Лиско, пак!…

ЛИСКО (вика). Чими!…

ЧИМИ. Чух!… Мокси, извинявай!

ЛИСКО (към Мокси). Доволен ли си?

МОКСИ (усмихва се). Това е друго.

Димби и Домби излизат със стълбата. Поставят я на земята.

ЛИСКО. Прекрасно!… Момчета, какво донесохте?

ТРИМАТА. Стълба!

ЛИСКО. И за какво ни е тази стълба?

МОКСИ (повтаря). И за какво ни е?

ЛИСКО (тържествено си отговаря). За спасителната акция. Един от нас на всяка цена трябва да стъпи вър­ху варела. Той е висок, не можем да го стигнем, но през стълбата ще се качим на него и готово!

– Ей!

– Чудесно!

– Идеално!

ЧИМИ. Браво, Лиско!

Лиско млъква и започва да оглежда приятелите си.

ЛИСКО. Домби!

ДОМБИ. Кажи, Лиско?

ЛИСКО. Ти ще бъдеш!

ДОМБИ. Мммоля?

ЛИСКО. Тебе ще качим!

ДОМБИ. Ккккак?

ЛИСКО. Ще ти обясня. Димби, Мокси – облегнете стълбата върху варела. (Тя я облягат. Тя е доста ви­сока и стърчи над варела, стига до големите клони на дъба.) Такаа… Домби, ела… Стъпи на първото стъпа­ло, стъпи не се бой!

ДОМБИ. Така ли?

ЛИСКО. Точно така?

ДОМБИ. Защо?

ЛИСКО. За да се изкачиш нагоре.

Изведнъж Домби хуква да бяга, Лиско го хваща и го връща.

ДОМБИ (връща се). Димби е по-пъргав!

Лиско упорито го качва върху стълбата.

ЛИСКО (строго). Домби! ДОМБИ. Ккккакво?

ЛИСКО. Какво ще правиш, като се изкачиш по стъл­бата?

ДОМБИ. Ще стъпя върху варела. ЛИСКО. Аха!

ДИМБИ (предупреждава го). Гледай да не уцелиш дупката!

ДОМБИ (който е вече на половината път, разтрепер- ва се). Лиско, чу ли? ЛИСКО. Какво, Домби?

ДИМБИ. Той каза, че мога да умеря дупката. ЛИСКО (почесва се замислено). Малко вероятно е. Дупката не е толкова голяма.

ДОМБИ (спрял е). Но, все пак… Не е ли по-добре вместо мен да се изкачи Димби. Забелязал съм, че той г.о-рядко пада в дупки.

ДИМБИ (крещи). Не е вярно! Падал съм! .. . Непре­къснато падам в дупки! Видя ли дупка –право в нея! ДОМБИ (проплаква). Лиско! ЛИСКО. Какво, Домби? ДОМБИ. Знаеш ли как лъже?

МОКСИ (намесва се). Пада! Двамата сме падали!… Нали, Димби? ДИМБИ. Да.

ЛИСКО (извиква ядосано). Домби, смело! Иначе – не знам!

Домби бързо се качва, отминава горния край на варела и яхва най-долния дъбов клон, който се на­мира малко над варела. Другите изненадано и бър­зо дръпват стълбата.

МОКСИ (окопитва се). А!

ДИМБИ (съвзема се). О!

ДОМБИ. Какво стана?

ЛИСКО (чеше се). Питай, че да ти кажа! От страх се качи на клона.

ДОМБИ (крещи). Не искам на клона!

ЛИСКО. Спокойно, Домби!

ДОМБИ. Свалете ме!

ЛИСКО. Ама защо се качи там?

ДОМБИ. За да не падна в дупката.

ЛИСКО (нервирано). Обърка ни работата!

ЧИМИ (обажда се). Ей, спасявате ли ме?

ЛИСКО. Трай!… Димби!

ДИМБИ (плахо). Кажи!

ЛИСКО. Бягай за въже!

ДИМБИ. Забрави ли, че донесох?

ЛИСКО. Нещо се шашнах.

ДИМБИ. Ако искаш да донеса второ!

ЛИСКО. Защо ни е второ въже?

ДИМБИ. За по-сигурно!

МОКСИ (предлага). Аз ще отскоча за второ. (Тръг­ва).

Лиско го настига и безмълвно го връща при ва­рела.

ДОМБИ. Лиско!

ЛИСКО .Кажи, Домби?

ДОМБИ. Как мислиш?… Докога ще вися на този

клон?

ЛИСКО (успокоява го). Лесна работа! Ще те спа­сим!

ЧИМИ (крещи). Какво? Друг ли спасявате?

ЛИСКО. Трай там!

ЧИМИ. Оставихте ме и хукнахте да спасявате друг! Зарязахте ме! Заради някой си друг! ЛИСКО. Млъкни!

Тишина.

ДОМБИ (както си виси). Лиско, на мен ли каз­ваш?

ЛИСКО. Не, Домби.

ДОМБИ. Защото аз си мълча. ЛИСКО. Търпение, Домби…

ДОМБИ (жално). Чакам.

ЛИСКО. Спокойно.

ДОМБИ. Не знам… Чакам да видя докога ще вися като мокър чорап.

ЛИСКО. Търпение.

ДОМБИ. Имам чувството, че като узрял ще падна.

ЛИСКО. Зависи от Мокси. Ако не бяга, всичко ще бъде наред.

ДОМБИ. А ако бяга?

ЛИСКО. Тогава не всичко ще бъде наред.

ДОМБИ. Какво разбираш под Не всичко?

ЛИСКО. Ще тупнеш на варела.

ДОМБИ. Не искам.

ЛИСКО. Зависи от приятеля ти… Сега мисля.

ЧИМИ (неочаквано). Лиско!

Мълчание. Напрегната тишина.

ЧИМИ. Хайде, де! Защо не си попеете?… На това място се пее.

ЛИСКО (вика). Ще ме ядосаш!

ЧИМИ. Понеже обичате да пеете.

Лиско ядосано тръгва към въжето. Взима го, за­вързва камък на единия му край, прехвърля го през клона и подава свободния край на Димби.

ДИМБИ. Какво ще правя с въжето?

ЛИСКО. Ще го държиш.

ДИМБИ. До кога?

ЛИСКО. Ще ти кажа. Дръж здраво!

ДОМБИ. Ръцете ми омаляха!

ЛИСКО. Още малко!

ДОМБИ. Не мога!

ЛИСКО (вика). Можеш!

ДОМБИ. Добре де, мога.

ЛИСКО (вдига глава към клона). Сега можеш да се спуснеш на варела.

ДОМБИ. По въжето ли?

ЛИСКО. По въжето, разбира се.

Домби се хваща за въжето и се пуща, просто пада върху варела, но тежестта му повлича лекичкия Димби нагоре.

Сега вече Димби виси във въздуха и безпомощно мята крака. Мокси хваща краката му и ги дръпва. Този път от варела нагоре към клона изхвърчава Домби.

ЛИСКО. Мокси, махни се!

Мокси пуща Димби. Домби натежава, отново се из­дига Димби. Вика нещо, клати отново нозе.

ДИМБИ. Лиско! Сега?

ЛИСКО (обърква се). Домби, пусни!

Домби пуща въжето и застава върху варела, а Димби пада на земята. Чими примира от смях.

Мокси ядосано отива при варела и яростно го сритва.

ДИМБИ. Паднах!

ЛИСКО. Видяхме.

ДОМБИ. А аз какво да правя?

ЛИСКО. Момент!

Чими примира от смях. Мокси отново сритва варела.

ЧИМИ. Не ритай.

Пауза. Става тихо.

ДОМБИ. Сега какво да правя?

ЛИСКО (заповядва). Погледни през дупката.

ДОМБИ (навежда се). Погледнах.

ЛИСКО. Какво виждаш?

ДИМБИ. Нищо! …

МОКСИ (въздъхва). Така е. Спасяваме едно нищо.

ЛИСКО (губи търпение). Не виждаш ли нещо?

ДОМБИ. Тъмница.

ЛИСКО. Няма значение… Да продължим.

ДОМБИ. Как?

ЛИСКО. Пусни въжето в дупката!

Домби отвързва камъка и пуска свободния край на въжето в дупката на варела.

ДОМБИ. Готово!

Тримата долу се прегръщат. Дори извикват „ура“.

ЛИСКО (обръща се към варела). Чими!

ЧИМИ. Какво?

ЛИСКО. Не разбираш ли какво трябва да правиш?

ЧИМИ. Абе, за какъв дявол ми пуснахте туй глупа­во въже?

ЛИСКО. Да се изкачиш по него.

ЧИМИ. Да не си луд!

ЛИСКО. Защо? Какво има?

ЧИМИ. Не мога да се катеря по въжета.

Всички са изненадани. Мокси зяпва.

ЛИСКО (почесва се). Не можеш ли?

ЧИМИ. Никак!

Пауза.

ЛИСКО. Тогава се вържи да те изтеглим. ЧИМИ. Не мога! ЛИСКО. Защо?

ЧИМИ. Не съм такова животно, да се връзвам. ЛИСКО (зяпва). Не можеш нито да се катериш, ни­то да се връзваш?

ЧИМИ. Не разбрахте ли, бе глупаци!

Членовете на спасителната група се почесват едно­временно. Лиско се оглежда смутено. Приятелите му поклащат рамене. Мокси прави крачка назад.

ЛИСКО (шепне). Чими! (Тишина.) Чими, чуваш ли ме?

ЧИМИ. Да.

Пауза.

ЛИСКО. Чими, ще ни кажеш ли най-после какво представляваш?

ЧИМИ (с готовност). Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Това знам, но… (Оглежда приятелите си.) Животно ли си, човек ли си, предмет ли си?… Или си привидение?

Мокси се разтреперва.

ЧИМИ. Не знам… Каквото знам, казах го… Чими­джимичамиджоми!

ЛИСКО (уплашено). Глава… Глава имаш ли?

ЧИМИ. Глава ли?… Да проверя!… Имам.

ЛИСКО (въздъхва). Това е добре.

МОКСИ (поема въздух). Имал глава!

ЛИСКО. Крака имаш ли?

ЧИМИ. Амиии, може би… имам, имам!

ЛИСКО (въздъхва). Ох!… Колко са?

ЧИМИ. Де да ги знам!

ЛИСКО (ядосано). Не си знаеш краката?

ЧИМИ. Не мога да ги преброя.

ЛИСКО. Много ли са?

ЧИМИ. Не вярвам… Не мога да броя в тъмното, раз­бери!

ДОМБИ (тайнствено). Ох, не може да си преброи краката!

ЛИСКО. Очи имаш ли?

ЧИМИ. Имам.

ЛИСКО. Уста?

ЧИМИ. Имам.

ЛИСКО. Опашка имаш ли?

ЧИМИ. Имах.

ЛИСКО. Какво?

ЧИМИ. Имах!…

ЛИСКО. А сега нямаш ли?

ЧИМИ. Сега нямам.

ЛИСКО. Къде е?

ЧИМИ. Стопи се!

Тишина.

ДОМБИ. Няма ли да ме свалите от тук?

ЛИСКО (не му обръща внимание. На Чими). Уши имаш ли?

ЧИМИ. Не.

ЛИСКО. По въже не можеш да се катериш, така ли?

ЧИМИ. Никак.

ЛИСКО. Нито да се връзваш? ЧИМИ. Не.

Мокси, Димби и Домби леко треперят.

МОКСИ. Казвам ви да бягаме, докато е време. Да си приберем Домби и да драсваме… Така ли, Домби?

ДОМБИ. Страх ме е.

ДИМБИ. Това е или чудовище, или същество, или… най-малкото привидение… А сме тръгнали да го спася­ваме…

МОКСИ. Лиско, решавай! Докато е време… Не знам дали ме разбираш, ако се качи на гърба ми?

ЛИСКО. Защо пък точно на твоя, Мокси?

МОКСИ. То се знае на чий гръб ще се качи, ако се окаже привидение.

ЛИСКО. Казахме, че привидения няма!…

МОКСИ. Знам, но… това вътре не ми прилича на ни­що. Не знае дали има глава, не може да си преброи краката, не може да се катери по въже, нито пък да се връзва… Уж се провира през дупки, пък…

ЛИСКО. Какво пък?

МОКСИ. Пък изведнъж може да стане голямо.

ДИМБИ (отсича). Тук има нещо тайнствено.

ДОМБИ. Сваляйте ме и да бягаме, колкото ни държат краката!…

ЛИСКО (спъва се). Не може. Повикал ни е на по­мощ. Той е в беда, който е в беда трябва да бъде спасен.

МОКСИ. Лиско!

ЛИСКО. Какво, Мокси?

МОКСИ. Признай, страх ли те е?

ЛИСКО. Ами, като ви слушам и мен ме хваща страх.

МОКСИ (отрязва). Ясно! Да се омитаме! (Прави няколко крачки.)

ЛИСКО (задъхано). Един момент! Мокси, чакай!

Мокси спира. Димби и Домби гледат към Лиско.

ЛИСКО. Чими!

ЧИМИ. Какво бе, Лиско?

ЛИСКО. Ръце имаш ли?

Тишина.

ЧИМИ. Имам нещо подобно, но… де да знам… Може би са ръце.

ЛИСКО (шепне). Мокси, не бързай! Май че ще бяга­ме заедно.

МОКСИ. Така те искам! Но по-бързо!

ЛИСКО. Крака или ръце?

ЧИМИ. Когато си искам са крака.

МОКСИ. А когато не искаш? ЧИМИ. Стават ръце!

Мокси извряква и хуква. Димби и Лиско – след него.

Сцената остава празна. На варела изскимтява Домби, но не смее да гъкне повече, за да не се из­даде, само трепери.

ЧИМИ (след пауза). Ей, глупаци, къде сте?… Къде потънахте?

Лиско подава бавно глава иззад дърветата, бавно се вмъква на сцената далеч от варела. Трепери.

ЛИСКО (шепне доверчиво на публиката). Страх ме е. Примирам от страх.

Чуват се барабани, после тромпети, гръмва орке­стър, който кара лисичето да запее:

Страхът – това е нещо,

поставено във мен,

което аз си нося

в сърцето нощ и ден.

То спи дълбоко в мене

и става на крака,

когато неусетно попадна във беда.

Без страх не може всяко

разумно същество…

Страхът, това е сякаш предпазно вещество.

Не се страхува само последният глупак.

Да – всеки се страхува, но важното е – как.

Група започва да му приглася. (Запис.)

Бъди достоен ти, когато се страхуваш!

Страхувай се, но с мярка. В страха си горд бъди.

Бъди достоен ти, за да не се срамуваш

след страшния момент и всичките беди.

И т. н.

ЛИСКО (неочаквано). Чими!

ЧИМИ. Кажи бе, пъзльо!

ЛИСКО. Знаеш ли да плуваш?

ЧИМИ (радостно). Ухааа!

ЛИСКО. Знаеш ли, или не знаеш?

ЧИМИ. Много!… Умирам да плувам!

ЛИСКО. Да не лъжеш?

ЧИМИ. Моля ти се!

ЛИСКО (бодро). Мокси, донеси маркуч!

МОКСИ (появява се). Какво да донеса?

ЛИСКО. Маркуч!… Но бързо!

МОКСИ. Маркуч!… Ей сега!…

Мокси бързо излиза. Влиза и Димби.

ЛИСКО. Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?

ЧИМИ. Казах ти, глупако!

ЛИСКО. Ако те пуснем в реката, няма да се уда­виш, така ли?

ЧИМИ. Баба ти ще се удави!

ЛИСКО. Ако лъжеш, си загубен!

ЧИМИ. Баба ти лъже!

Мокси донася дълъг маркуч, навит.

Лиско развива маркуча и вдига единия му край.

ЛИСКО (заповядва). Домби, поеми този край!

Домби се подчинява.

ДОМБИ. Какво да го правя? ЛИСКО. Пъхни го в дупката на варела.

Домби измъква въжето и пъхи маркуча.

През цялото време Мокси повтаря, че Лиско е луд.

ДОМБИ. Готово! А сега?

ЛИСКО. Можеш ли да скочиш долу?

ДОМБИ. Това не мога, но мога друго. (Хваща се за ръба на варела, увисва на ръце и се пуска. Търкулва се по сцената и остава да лежи неподвижно.) Има ли ми нещо?

ЛИСКО. Какво нещо?

ДОМБИ. Не се ли ударих?

ЛИСКО. Това знаеш само ти.

ДИМБИ (изправя се). Добре. (Опипва се.). Нищо ми няма!… Какво ще правим сега?

Всички гледат Лиско.

ЛИСКО. Не разбрахте ли?

ВСИЧКИ. Не.

ЛИСКО. Понеже ви е страх да останете, ще вземете другия край на маркуча и ще го отнесете при чешма­та.

ТРИМАТА (с готовност). Да! ЛИСКО. И ще пуснете водата! ДИМБИ. Ехаааа!

МОКСИ (с удоволствие). И ще го удавим!

ЛИСКО (вика). Ще го спасим! (Към варела.) Чи- ми, чу ли?

ЧИМИ (крици радостно). Чакам водата! ЛИСКО (към тримата). Хайде, приятели! ДИМБИ. А ти – тук? Така ли? ЛИСКО. Да!

МОКСИ. Нямаш ум! Това животно ще те изяде! ДИМБИ. Лиско, помисли:

ЛИСКО (към варела). Чими, ще ме изядеш ли? ЧИМИ. Това си е моя работа!

МОКСИ (изревава). Млъкни, злодеецо! (Рита ва­рела.)

ЧИМИ. Ритай, страхливецо!

ДИМБИ (на свой ред, рита варела). Млъкни!

ДОМБИ. Чудовище! (Също ритва варела и пада, но се изправя светкавично.) Има ли ми нещо?

ЧИМИ (вика). Страхливци! Пъзльовци!

МОКСИ. Ти си страхливец. (Ритва.) Не те е страх, защото си вътре!

ЧИМИ (смее се). А вие ритате, защото сте вън.

Носачите на маркуча яростно заритват варела.

– Ако не ни бяха пратили до чешмата… (Тряс.)

– … да носим маркуча… (Тряс.)

– … тогава щеше да видиш.. .(Тряс.)

– … какво щяхме да те направим! (Тряс.)

След като нанасят последния яростен ритник, Димби, Домби и Мокси се обръщат към Лиско.

МОКСИ (просълзено). Довиждане, Лиско! Дай да те прегърна!

Двамата се прегръщат.

ДИМБИ (измества Мокси). Довиждане, приятелю! Щом си глупак да оставаш!…

ДОМБИ (измества го). А можеше да поживееш, прия­телю!…

ДИМБИ (отстрани). Дано те видим отново!

ДОМБИ (предлага). Ако стане нещо – викай!

МОКСИ (признава си). За да избягаме по-далеч!

ЛИСКО. Довиждане, скъпи приятели!… Тръгвайте!

ДИМБИ (извинява се). Понеже трябва да занесем маркуча, нали разбираш?

ДОМБИ. И да го пъхнем в чешмата!

МОКСИ. А аз ще пусна водата. Ще отворя крана.

Тримата излизат.

Лиско остава сам при варела.

Тишина.

ЧИМИ. Лиско!

ЛИСКО. Кажи, Чими!

ЧИМИ. Тук ли си?

ЛИСКО. Да!

ЧИМИ. Не офейка ли от страх?

ЛИСКО. Тук съм, бъди спокоен.

ЧИМИ. Аз съм спокоен, но теб… не те ли е страх?

ЛИСКО. Е, малко!…

ЧИМИ. И това ми било приятели!

ЛИСКО. Слушай, сигурен ли си, че знаеш да плуваш?

ЧИМИ. Пръждосаха се и те оставиха.

ЛИСКО. Е, поуплашиха се, но… ще се върнат.

ЧИМИ (засмива се особено нахално). Ха-ха-ха!

ЛИСКО. Ще видиш!

ЧИМИ. Ха-ха-ха!

ЛИСКО. И друг път са се връщали! ЧИМИ (притихва). Добре де, ще видим!…Защо не пускат тази проклета вода? …

ЛИСКО. Все пак внимавай при първата струя!

ЧИМИ. Бъди спокоен.

ЛИСКО. Е, Чими, ще кажеш ли най-после какво си?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!… Това съм!

ЛИСКО (въздъхва). Умирам от любопитство. Зато­ва съм тук. Страх ме е, но стоя. Разбираш ли?

Никакъв отговор.

– Чими!

Тишина.

– Чимиии!

Няма отговор.

ЛИСКО (спуща се и удря варела). Чими!

ЧИМИ (внезапно). Ехаааа! Охааа!

ЛИСКО (уплашено). Какво има, Чими?

ЧИМИ. Чудеснооо!

ЛИСКО. Казвай!

ЧИМИ. Водатаааа!… Ехааа, водата!… Чудна вода!… Ха-ха-ха! Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра- ла-ла!… Тра-ла-ла!

Лиско изведнъж чувствува че зад гърба му има някой. Появил се е Димби. Лиско рязко се обръща, поуплашен.

ДИМБИ. Какво се е развикал този?

ЛИСКО. Защо се върна?

ДИМБИ. Нали знаеш?… Приятел не се изоставя… Е, и сега ме е страх. Какво вряка този?

ЛИСКО. Радва се.

ДИМБИ. Ще си изпатим, ей!

Влиза Домби.

ЛИСКО. Ооо, Домби, здравей!

ДОМБИ. Знаеше, че ще се върна, нали?… Какво се е развикал проклетникът?

ЛИСКО. А Мокси?…

МОКСИ (влиза). Отидох да пусна чешмата!

ЛИСКО (обръща се към варела и вика). Чимии, раз­бра ли, върнаха се!

ЧИМИ (провиква се). Не ме интересуват! Нищо не ме интересува!… Ох, че приятно!… Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!… От всичко най-обичам водата! Охааа!… Най-хуба­вото нещо на света! Кажете ми нещо по-хубаво от во­дата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!… Глупаци, нищо не знаете!… Тя е по- красива от слънцето!

ДИМБИ (внезапно). Къпе ми се!

ДОМБИ. И на мен.

МОКСИ. Умирам да си легна във водата!

ЛИСКО. Да видим чудото и тръгваме към реката!

Чими продължава да пее и да крещи.

ЧИМИ (вика). Идвам.

ЛИСКО (тръпне). Чакам те.

ЧИМИ. Изкачвам се.

ЛИСКО (смее се). Голямо приключение си напра­вихме.

ЧИМИ. Иаааа!

Четиримата го чакат, като се окуражават с възгла­си.

– Ела, проклетнико!

– Ела, пакостнико!

Тишина.

В настъпилото мълчание върху варела се показва Чими.

ЧИМИ. Жабокът Чими се спаси! Глупаци, довижда­не!

Чими бързо скача от варела на тревата и бързо се отправя към гората. Изчезва.

ДИМБИ. А!

ДОМБИ. А!

МОКСИ. Море, да знаех!

Лиско започва да се смее. Другите също започват да се смеят. Примират от смях.

ЛИСКО. Всъщност това е едно от най-интересните ни приключения. Не е малко да спасиш живота на един проклетник, защото всички спасени досега, поне в кни­гите, се оказват все добри същества, а да спасиш про­клетник. .. Ехеее!

МОКСИ. Ехеее!

ДОМБИ. Хайде сега към реката!

ДИМБИ. Да се окъпем!

ЛИСКО. Напред към реката!

Готвят се да излизат. Но Чими се връща внезапно.

ЧИМИ. Знам какво искате! Но няма да ви благодаря. Защото съм проклет.

ЛИСКО (усмихнат). Това го знаем!

ЧИМИ. Няма да ви благодаря и ще ви правя на пук!

ДИМБИ. Ти ли, бе!

ЧИМИ. Когато сте в опасност, ще ви бутна в още по-голяма опасност. Ако се давите, ще ви натисна гла­вите. (Рита варела.) Аз съм Чимиджимичамзджоми! (Чупи клон.) Проклетникът!

Внезапно ритва голям объл камък. Камъкът се търкулва и излиза от сцената. Всички се ослушват в почуда. Чува се тътен, камъкът се търкаля някъ­де надолу, по пътя си чупи дървета. Тревожно пи­щят птички, останали без гнезда. Врява, силен цвър­теж. Бам! Финален удар.

ЧИМИ. Падна в реката.

Нашите герои изтичват до края на сцената, гле­дат надолу.

ЧИМИ. Изпочупи дърветата.

МОКСИ. Остави птичките без гнезда.

ДОМБИ. Пльосна в реката.

ДИМБИ. Затвори пътя на водата.

ЛИСКО. Потече другаде.

ЧИМИ (ликува). Рибките подскачат на сухото!… Хе- хе!… Малък съм, а? Но белите ми са големи. Друго ис­кате ли?

ЛИСКО. Махни се!

ЧИМИ. Ха!

Внезапно отмъква шапката на Домби и изчезва.

ДОБМИ. Чими!

ЛИСКО. Тихо!

ДОМБИ. Той ми взе… Л

ИСКО. Тихо!

ДОМБИ. Шап…

ЛИСКО. Моля ти се.

ДОМБИ. Шапката.

ЛИСКО. Искам тишина.

Всички мълчат.

МОКСИ. Ами да си мълчим тогава.

ЛИСКО Искам тишина.

Всички мълчат.

ЛИСКО. Мокси, моля те.

Дълга пауза.

МОКСИ. Отнесе ни и шапката.

Тишина.

МОКСИ. Казах ви. Тишина.

МОКСИ. Но кой да слуша! (Тишина.) Мокси никой не го слуша. (Тишина.) Който вика за помощ… (Тиши­на.) Трябва да бъде спасен. (Дълга пауза.) Всеки, кой­то бил в беда… трябвало да бъде спасяван.

ЛИСКО (ядосано). Точно така!

Дълга пауза. Изведнъж всички трепват. Поглеж­дат някъде нагоре, по предполагаем хълм. Чува се силен шум, тътен, отново се търкаля скала. Този път към тях. Клони се чупят. Чуваме как птици пищят.

ЛИСКО. Пази се!

Всички лягат на земята. Скалата преминава над тях и пропада някъде. Нашите герои лежат не­подвижно. Чува се зловещият смях на Чими, за предпочитане на магнитофонна лента. Легналите надигат глава.

ЧИМИ (гласът му). Пази сееее!

Всички забиват отново глави.

Чими със смях профучава над тях. И отново ги

прескача на връщане.

Тишина. Всички лежат неподвижно.

ДОМБИ. Шапката ми… ЛИСКО. Домби!

Тишина.

ДОМБИ (не се стърпява). Беше на главата му.

Тишина. Продължават да лежат неподвижно. Най-после Лиско се раздвижва, изправя се, ог­лежда се.

ЛИСКО. Хайде!

Надига се Димби. Двамата се оттърсват. Надига се и Домби.

ДИМБИ (кой знае защо, шепти). Тръгваме ли?

ЛИСКО. Да.

ДОМБИ. А този?

Поглеждат Мокси, който просто се е слепил със земята.

Мълчание. Пауза.

МОКСИ (най-после, но без да помръдне). Такива ка­мъни не бяха падали на главата ми.

ЛИСКО. Стани!

МОКСИ. Не! Л

ИСКО. Не се излагай!

МОКСИ. Ще лежа, докато мръкне, ще се прибера ти­хо и никога вече няма да ви познавам, щом ме забърк­вате в такива каши като тази, да спасявам проклетни­ци. Лиско, кажи, не те ли молих да не го спасяваме? (Пауза.) Който вика за помощ, трябва да бъде спа­сен. На ти сега спасен! Ние лежим на земята, а той търкаля камъни по главите ни.

Мокси се надига. Смехът на Чими.

Всички лягат панически по земята. Смехът на Чими.

МОКСИ (ядосано скача, замахва срещу смеха). Чими, проклетнико!

Но отново се чува търкалянето на камък, който иде към групата. Мокси се мята геройски върху майката-земя. Не идва никакъв камък. Само сме­хът, който глъхне. Тишина.

ДОМБИ (след пауза). Тази шапка ми трябваше дос­та.

Лиско се изправя.

ЛИСКО. Досега никой не ме е побеждавал, няма да се оставя и на този проклетник.

МОКСИ (от легнало положение). Проклетник, но го спасихме.

ЛИСКО. Изпълнихме дълга си.

ДОМБИ. Но останах без шапка.

ЛИСКО. Ще си я вземем.

ТРИМАТА. Какво?

Лиско мълчи.

ДИМБИ. Мисля, че е излишно.

ДОМБИ. Не съм за една шапка.

МОКСИ. Шапка ли? Веднъж да се стъмни, няма да ме видите повече между вас… Шапка!… Как не!… Се­га ще тръгнем да си взимаме шапките.

Мълчание.

МОКСИ (на Лиско). Защо мълчиш? Кажи нещо.

ЛИСКО (бавно, спокойно, категорично). Ще кажа. (Излиза. Напуска сцената.)

Пауза.

МОКСИ. Туй не ми харесва.

ДОМБИ. И на мен.

МОКСИ. Ще видите, тук ще ви се случат още неща. Този лудият, дето излезе, не е за добро. Намислил е нещо и ще го стовари на наш гръб. Той нищо не прави без нас.

ДИМБИ. Че какво ли ще правим?

МОКСИ. Не знам, но той винаги ни набутва в опас­ности. Да му се не види и шапката! Домби, защо пра­виш въпрос за една шапка?

ДОМБИ. Не ми и трябва дори.

МОКСИ. Изобщо ти защо носиш шапка? Без шапка е по-леко. Ако не носеше шапка, сега нямаше да стават тия работи. Ще видите, този, дето излезе, ще ни натресе на главата не шапка, а беля. Но без мен, ааа, без мен. Мен ме няма.

ДОМБИ. И ти носиш!

МОКСИ. Ти мен не ме гледай, аз съм магаре и нося всичко.

Смъква шапката от главата си и я притиска до гърдите си.

Пауза.

МОКСИ. Без мен! (Тишина.) Оня е намислил нещо, но без мен!

Влиза Лиско. Мъкне нещо, някаква мрежа и ня­какви колчета към мрежата. Докато го наблюда­ват с внимание и подозрение, Лиско завързва кра­ищата на колчетата с въженца към дръвчетата, които растат наоколо. Започваме да се досещаме – това е капан от мрежа, увеличен вариант на тези мрежи, с които децата ловят пойни птички. Лиско се изправя и гледа доволно това, което е извършил.

ЛИСКО (след като е опънал въжетата, с които ще се дърпа). Преди време се справяхме с вълка, сега ще видим сметката и на проклетника. (Излиза, изнася и второто въже навън.)

Димби и Домби отиват да разгледат съоръжението. Мокси си стои на мястото.

МОКСИ. Какво става там?

ДИМБИ. Знам ли?

МОКСИ. Пак ли?

ДОМБИ. На такова ми прилича.

МОКСИ. Някоя нова опасност.

Влиза Лиско, не им обръща внимание, подрежда капана, след това доволно се изправя.

ЛИСКО. Хайде, момчета, можете да си вървите.

МОКСИ. Така може.

ЛИСКО. По-бързо.

ДИМБИ. Лиско, какво ще правиш?

ЛИСКО. Ще го хвана.

МОКСИ. Оня, който търкаля камъни?

ЛИСКО. Аха.

Всички отпрашват, без да кажат дума, и изчезват.

Лиско се оглежда.

ЛИСКО. Отново тишина.

Навежда се и подрежда мрежата.

ЛИСКО. Въпросът е какво да поставя за примамка. Какво ли може да го привлече?

Мисли.

ЛИСКО. Някоя проклетия.

Влиза Димби.

ЛИСКО. О, Димби, здравей!

ДИМБИ. Не мога да оставя приятеля си в беда.

Влиза Домби.

ДОМБИ. Да ви кажа правата, много ме е страх. ЛИСКО. Но се върна. ДОМБИ. Какво ще правим?

МОКСИ (както си влиза). Казвам ви да се махаме ч да оставим този проклетник без последствия. Нека си бъде проклетник без нас.

Прокънтява смехът на Чими.

Мокси ляга на земята. След него Домби. След Дом­би – Димби.

ЛИСКО. Чимиии, добре ли си? (Смехът.) Примам­ка ми трябва… Мо!…

(Поглежда треперещия от страх Мокси. Приближава се до него, взима шапката му. Ус­михва се на магарето с благодарност.)

МОКСИ. Какво ще правиш?

ЛИСКО. Подарък. (Отива при мрежата, оглежда се и поставя шапката, където трябва. Отдръпва се, обръща се по посоката, откъдето е дошъл смехът, и извиква.) Чимиджимичамидожиииииииии! (Пауза.) Чимиииииии! (Пауза.) Проклетникоооооооо!

ЧИМИ (гласът му). Каквооооооо?

ЛИСКО. Довижданееее.

Смехът на Чими.

ЛИСКО (в тишината след заглъхването). Тук сме поставили една шапка, да не я вземеш!

Смехът.

Лиско избутва приятелите си да излизат навън. Сцената остава празна.

Бързо влиза Чими с шапка на главата. Оглежда се и се смее шумно. Внезапно смехът му секва. Вижда шапката на земята. Смях. Навежда се, но се отдръп­ва. Сваля шапката от главата си, разглежда я, по­глежда другата, поставя шапката си обратно, пос­ле я смъква и се навежда до шапката на Мокси.

Поставя двете шапки една до друга, разглежда ги.

Поставя шапката на Мокси на главата си, смее се.

После поглежда отново двете шапки и ги поставя една в друга, след което нахлупва и двете на глава­та си през своя проклетнически смях.

Най-после четиримата дръпват.

Въжетата се опъват и мрежата похлупва клекналия на земята проклетник.

ЧИМИ (учудено, както се е любувал на шапките си). А! (Стои под мрежата.) Ха! (Пипва мрежата.) Хо! (Разтърсва мрежата.) Охо! (Започва да се мята и кол­кото се мята и вика, толкова повече се оплита в едрите квадрати на въжето. По едно време се умълчава и умирява, защото чува групов смях, който страшно наподо­бява неговия.)

Тишина.

Влиза Мокси. Може би Лиско го е пуснал самичък нарочно, за да го възнагради.

МОКСИ (разхожда се край пленника). Чамичуми, как­во става?

ЧИМИ. Ти си магаре!

МОКСИ. В момента мисля само за едно – да те ритна или да не те ритна.

ЧИМИ. Ти си магаре!

МОКСИ. Защото, Чимичуми, мога и да те ритна. За­виси от мен, а не от теб, разбираш ли? Ти можеш да не искаш да те ритна, а аз мога да те ритна. Обратното не може например, ти да искаш да те ритна и аз да не те ритна… Май че се обърках, но важното е, че зависи от мен. Ето. (Рита го.) Ритам те! А ти не можеш да ме ритнеш. На, ритни ме, да видим дали можеш! (Навежда се и Чими за проклятие, все пак успява да го ритне.) А!… Ритна ме! Лискооо!

Влизат тримата.

ЛИСКО. Какво, Мокси?

МОКСИ. Той ме ритна.

ЛИСКО. Така е, Мокси, злото винаги може да те рит­не, дори когато е под похлупак.

Мокси се засилва ядосано и ритва Чими.

ЧИМИ (пищи). Магаре!

МОКСИ. И се гордея! А ти си Чамичуми! Какво е Чамичуми, нищо!

ДИМБИ. Хубава гледка, а? Злото е вързано.

ДОМБИ. И можеш да си го риташ. (Рита Чими.)

ЧИМИ. Ох!

МОКСИ. Ох, я!

ДИМБИ. Кеф! (Ритва Чими.)

Мокси рита Чими.

ЧИМИ (ядосано). Този не искам да ме рита!

ЛИСКО. Ще те рита, Чими. Щом си вързан, всеки ше рита. Виждам злото вързано. Има ли нещо по-хубаво от това? Злото е пред нас, вързано. Вече няма зло. Мокси, ритни злото.

Мокси рита Чими.

ЛИСКО. Да ритнеш злото, какво по-хубаво!

ДОМБИ. И какво ще го правим?

МОКСИ (бързо). Ще си го държим и ще си го рита­ме!… Ритаме. Ще повикаме и други да го ритат. Це­лият свят!…. Къде ще го държим?

ЛИСКО. Където кажеш.

МОКСИ. Да го върнем във варела. Да не вижда света.

ЧИМИ (панически). Не!

ЛИСКО. Аха!

ЧИМИ. Не там! Вътре е тъмно.

МОКСИ. На тъмно! И ще ритам варела! (Рита ва­рела.)

ЛИСКО. Хайде!

МОКСИ. Започваме.

ДОМБИ. Ехааа! (Потрива ръце.)

Всички хващат Чими.

ЧИМИ (крещи). Неее!…

ЧЕТИРИМАТА. Даааа!

ЧИМИ. Моля ви!

ЧЕТИРИМАТА. Ахаааа!

Продължават да го пъхат.

ЧИМИ. Олелееее, ще слушам!

ЛИСКО. Какво?

ЧИМИ. Каквото кажете.

МОКСИ. Ще ни обичаш!

ЧИМИ. Даааа!

ДОМБИ. Ще ни ядосваш ли?

ЧИМИ. Неее!

ДИМБИ. Ще правиш ли злини?

ЧИМИ. Неее!

ЛИСКО. Ще пееш ли с нас?

ЧИМИ. Дааа!

МОКСИ. Да опитаме!

Запяват:

Когато хванеш злото,

вържи го ти добре.

Когато хванеш злото

вържи го със въже.

Вържи го ти,

защото така е най-добре.

Хем ти да си спокоен,

хем злото да реве,

да лази, да се моли

или да се кълне.

Туй лесно става

във театъра.

Туй лесно става

и на сън.

Остава само туй

да става и на яве,

да става, щом излеземе

навън.

Но пипнете ли злото,

вържете го с въже,

вържете го, защото

така е най-добре.

КРАЙ