Архив за февруари, 2012


         

Борис Априлов

:

Ц И К Л А Д С К И Т Е

О С Т Р О В И

:

пътеписен роман

Това на нищо не прилича – ще повтаряме ли вечно и до втръсване
твърдението, че художествените измислици са направо жалки
пред измислиците на живота?
А н т ъ н и  Д ж е ф р и   . . . (Атанас Джавков)  :)
 

АТИНА

1.

Когато напуснах София, все пак имах в главата си смътен замисъл, нещо като програма; в плановете ми за Атина бяха определени само два дни, а вече се натрупаха седем-осем, но продължавах да се люлея в люлката на нищото. Всяка вечер се вглеждах в картата. Търсех острова си и не го намирах, не можех да реша този въпрос – всеки остров ме зовеше към себе си с крясък; оказа се, че Атина ми е омръзнала, но не заминавах най-вече от чист човешки фатализъм. Бях си внушил, че ако изменя на сладостната плажна летаргия, порцеланът на метеорологическото благополучие ще се счупи. Къпех се предиобед и следобед, не ме мързеше да пътувам до Пирея, опосках плажовете на Пасалимания, отскочих до Глифада. Там, както си лежиш на „пясъка“, всеки три минути в небето над главата ти става експлозия, след поредица от серия нови експлозии прелита огромен пътнически самолет и каца на близкото международно лeтище. Това е то прочутата Глифада, затова всяка втора обява в „Атенс нюз“ е за нея: продавам вила в Глифада. Обикалям пустите плажове, къпя се, полежавам си по мъничко, пазя зорко парите си, и почти всеки час, ако не аз, то, подсъзнанието, ме пита: кога най-после ще потеглиш и ще потеглиш ли изобщо? Продължавам да живея в „Аристидис“, напомням отново – порцеланът на метерологическата, а и психологическата ми ваза е здрав; само вечер, прибера ли се в стаята, разгъвам картата и ме обхваща най-сладкото безпокойство: къде да отида, на кой точно остров? Лесбос? Хиос? Итака? Корфу? Може би до Африка, на Крит? Какво ще кажеш за Родос? Мили мой, защо не си отплаваш отново на Идра, там няма нито един автомобил, хотелчето на мистър Дъглас – на три метра от пристанищния кей – те чака, а и мистър Дъглас те чака. Там гостите от деветте стаи всяка сутрин се събират в хола на кафе, задължително се опознават и си бъбрят сред рафтовете на книгите. В абсолютна библиотечна обстановка, тишината е гарантирана, гарантирано ти е общуването с приятни хора, а плажът е на десет крачки, плаж по вкуса ти, върху гладки терасовидни скали, скачаш направо в морето, първоначалната дълбочина е четири метра и шейсет сатиметра, връщаш се на скалата по железни стълбички, като в басейн, и тук вече единствената ти грижа е да не настъпиш някое от момичетата, които се излежават върху рогозките си… Кръстосвам всички острови с поглед, някои от тях опипвам с пръст, сякаш очаквам да ми разкажат по този начин за себе си. Но винаги старателно заобикалям и не посягам към Цикладския архипелаг, защото тайно, някак си много вътре в себе си, съм сигурен, че ще навра глава точно в неговата примка.

 ПИРЕЯ

2.

Както пеперудите усещат кога трябва да отлетят нанякъде, зa да снесат яйцата си и да умрат, така и аз усетих с всичко в моя организъм часът на тръгването, по точно – осъзнах го в еднa ранна утрин, когато станах и започнах да прибирам багажа си. Времето за бръсненето този път не ми послужи за обмисляне, стараех се да заобиколя плановете, отдавах се на опиянението от свободата си. В едно от пътническите бюра на Пирея застанах зад трима души. Все още не знаех закъде ще пътувам. Избягвах да се вглеждам в примамливите табла. По тях бяха изредени имената на трийсетина острова. Момичето пред мен си купи билет до Парос.

Щом застанах до гишето, изрекох простичко: Парос. И платих 1226 драхми.

Някой ми беше казал: Всички острови са им хубави, текстовете на песните им са хубави, а корабите им са мръсни. Този някой излезе прав, пък си го и знаех. „Наксос“ не прави изключение, но защо да се превземаме – чудесен ферибот за междуостровно плване, какво искаме от него, превозва местните хора, туристите, колите им, камионите им. Край мен гъмжи от момичета и момчета с големи дълги раници. Колко рано съм се родил!…

ПИРЕЯ

Чакаме да потеглим. Това ще стане в осем часът. Сега е седем и половина. Пирея мига сънливо в зараждащият се съботен ден на 17 октомври. В Атина бях прекарал точно осем дни. Усетил вече тръпката на пътешественическата наркоза, съжалявах за дългия престой там.

На кораба оставяш багажа където намериш за добре. Освободен от него се почувствувах още по-лек, взех си от бюфета горещо капучино и настроението ми изхвърча нагоре. Какво ти остава, остава ти да наблюдаваш Пирея от високо, белите – и сигурно много чисти – пасажерски лайнери в съседство; остава ти да се занимаваш с меланхолната мисъл, че си най-стар от всички в туристическата класа. Не без злоба се прехвърляш в бъдещето, виждаш как и тези млади хора ще остареят като теб, но сега-засега те са гъвкави, шумни, кожите им цвърчат от горещината на кръвта, гърдите на мацките са вирнати, а златните им коси тежат катастрофално към земята и ти се струва, че една такава коса може да измете тъгата на земното кълбо.

ПИРЕЯ

На палубата връхлита небръснат, мръсен продавач на гевреци промъкнал се е тайно, разтваря чувал, младите хора бърникат вътре, измъкват си или геврек, или кифла със стафиди. Продавачът показва дланите си, на едната с химикалка пише 20, на другата – 60. Дланите му са мръсни като на ваксаджия. Всеки бърка, рови избира, бръкнах и аз, стоката беше корава като цимент, стотици ръце са я обръщали и оглеждали цяла седмица, измъкнах кифла, платих шейсет драхми, останалите тук-там по кифлата стафиди бяха твърди като секретни копчета. Това е Гърция.

Туристическата класа на „Наксос“ наподобява киносалон. По меките кресла в редици седят, а най-често дремят, пътниците. Някои от тях се занимават с видеофилма – американски уестърн с надписи на гръцки език. Мисля че вече споменах – почти всички пасажери са млади, нито един не е дори на двадесет и пет. Тъй като времето днес е хубаво, те са оставили раниците и книгите си по креслата, шляят се по палубите, а има какво да се види – гръцкото море не е съставено само от вода – в полезрението винаги се натрапват големи или малки парчета от сушата.

Всеки си носи книга, това сякаш влиза в условията на пътуването. Не пропусках случаите, когато можех да погледна заглавията, по този начин успях да извърша малко „проучване“. То пък взе, че ме изненада, затуй и пиша тези редове. Очакванията ми бяха опровергани: като се изключат две или три много млади и много хубави женски патки с булевардни романчета, всичко друго четеше книги със сериозни корици, особено германчетата и скандинавчетата. Спокойно мога да заявя, че в този своеобразен „ноев ковчег“ на расите и националностите, към магическите острови на Цикладския архипелаг пътуваше младежта на света: американци, англичани, немци, скандинавци, японци, филипинци, индуси, африканци… Всички говореха тихо, смееха се прилично, общуваха вежливо, флиртуваха почти красиво, кажи-речи по детски. В продължение на месец наблюдавах внимателно, при какви ли не обстоятелства, младите туристически същества. Те бяха бедни, бих казал твърде бедни, замисляха се преди да похарчат и десет драхми, но никога не ми се случи да забележа у тях поне една проява на грубост. Контактите им бяха вежливи и винаги подплатени с необяснима за мен наивност.

Момичето, което в пътническото бюро ме бе позовало да предпочета Парос и да осъществя най-после избора си на остров, понякогато се явяваше в навалицата, прорязваше я с красотата си, но бързо се оттегляше на горната палуба, излягаше се на шезлонга и продължаваше да чете книгата си. Тогава си помислих, че при един блиц-конкурс, то без колебание, единодушно можеше да бъде избрано за „мис ферибот“; хубостта му, как да ви кажа, отразяваше един друг блясък, на някакъв друг свят, и, изкушавам се да бъда по-дързък – някакво друго мислене.

Успях да проникна в много от гънките на кораба, упорито пъхах носа си където трябва и не трябва, откривах някои неща, стараех се да си ги обясня сам, просто нямаше кого да питам. Когато влязох във втора класа да си купя сандвич от бюфета, затиснах ушите си с длани – боже, как се надвикват беседващите гъркини островитянки и как крещят децата им!…

3.

Пиша тези редове за приближаването към остров Парос като съм разтворил няколко туристически източници. Друг изход нямам, някой от читателите сигурно ще се заинтересува, затуй ще бъде добре ако знае, че Цикладските острови са пръснати в южната час на Егейско море, те са няколкостотин на брой, повечето от тях – дребни като трохи и само трийсет и три са населени. Парос се показа след като изтече шестия час на пътуването. (Не бъркайте Парос със Порос, двата острова нямат нищо общо.) Четвърти по големина в архипелага си, ако това може да ви подскаже нещо – той обхваща 187 квадратни километра суша, брегова линия 120 километра, население – 7881 души, намира се в центъра на цикладския лабиринт.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Приближаването към някой гръцки остров може да се сравни само с приближаването към друг гръцки остров. Взех куфара си и се загледах в пристанището като човек, зарадван от факта, че лотарийният му билет печели. Проследих очертанията на градчето, съставено от грозни къщи: бели еднообразни кубчета, тесни прозорчета, дълги или къси дувари, но винаги криви, всичко наблъскано, сгъчкано, разляло се където му е широко, проникнало навсякъде, където му е възможно, дори в най-тесните теснини, покачило се нагоре, внимателно заобиколило скалите, прегоряло, направо унищожено от слънцето, опоскано откъм зеленина. Но всичко взето заедно, това е вече друго; то те хваща за гушата. Там, например, вляво, се простира плаж с хотелчета, а ти не обръщаш никакво внимание на хотелите, ти зяпаш къщите на пристанището Парикя.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Вече не виждам нищо, сега съм долу, с багажа си, чакам. Най-после челюстите на ферибота се разтварят и тръгваме към кея. Слизат половината от пасажерите, другата половина продължава за остров Наксос. Важен момент, внимавай – внушавам си аз, поне се старая да си го набия в главата – спокойно, не избързвай, дори поседни и плюй на предложенията. Но се оказа невъзможно, нито можех да избягам, нито да седна в знак на протест на земята, напразно повтарях: имам стая, имам стая – хотелите „Аполон“, „Apго“ и „Алкион“ вече ме бяха притиснали. Всеки ме дърпаше към себе си. Не усетих как в ръцете ми напъхаха дипляните си. По-късно ги разгледах на спокойствие – красиви фасади до плажната ивица, снимки на барчета, на градини, на стаи с по две легла, на бани (обезателно с вана). Всеки от хотелите викаше в ушите ми, постепенно понижаваха цените от 1500 на 800, „Алкион“ слезе дори на 600. Представителите им се стараеха да ме вкарат в уморените си автобусчета. Лицата на мъжете бяха ядосани, те направо ми се караха и продължаваха да ме разкъсват. Никой не ми даваше възможност да погледна в дипляните. Винаги съм смятал, че ако попадна на подобен остров, ще си наема квартира някъде до пристанището. Но при тия съблазнителни хотелчета с извънсезонни цени!… Отказите ми означаваха чиста глупащина. Неусетно, като продължавах все пак да се съпротивлявам – трима души ме разкъсваха – аз се приближавах към микробусчето с надпис „Apro“.

– Мога ли да ви помогна?

Пред отворената врата на едно такси стоеше „Мис ферибот“. Приличаше на захарно изделие. Излята малко традиционно, тя се отдалечава от представите ни за съвременните красавици. Коя беше загадъчната сила, накарала непознатата да изрече „мога ли да ви помогна“? С тия думи, отправени към един три пъти по-възрастен от нея мъж, „Мис ферибот“ изведнъж се отдели от момичешката туристическа лавина.

– Вие може би не знаете, че искате да отидете в Науса – допълни тя, а старецът-шофьор вече скриваше куфара ми в багажника на таксито.

– Зная само, че идвам до Парос – отвърнах пообъркано.

– Но не в Парикя, нали? – Парикя сигурно е главният град на острова, осъзнавах се аз, административният му център, пристанището му. – Важното е да отидете в Науса. Аз живея от петнайсет дни там.

Таксито се движеше край уединени жилища от чисто цикладски тип, но занемарени. Асфалтовата настилка от двете ни страни бе оръфана, ръбовете й се губеха в прах. Морето се показа още няколко пъти и изчезна съвсем. Пътят проникна в монотонието на келяви хълмове с неопределен цвят и съмнителна надежда за плодородие.

Тя седеше до шофьора, през цялото пътуване бе извърната към задната седалка. Големите й тъмни очи ме гледаха открито: – За колко дни?

– Ако ми хареса…

– …ще останете повече?

– Обичам да се застоявам.

Моите думи я зарадваха. Продължавах да се учудвам. Оказа се, че е американка и това ме озадачи още повече. Винаги съм смятал, че пътешествията ми в самотата са нещо незаменимо, предпочитано, а излезе лъжа, мит – появата на „Мис ферибот“ сякаш изкрещя в ухото ми, че да си сам е глупаво, обидно, че това се равнява на поражение.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Пътят от Парикия до Науса е осем километра. През цялото време бях в плен на необяснима бъбривост, тя мелеше бавно, но продължително, стараеше се да изговаря думите отчетливо и въпреки това, голяма част от тях отлитаха неразбрани. Изясни ми подробно какви плажове има наоколо, отдели най-предпочитаните, препоръча ми ги, особено един от тях, намирал се на отсрещния бряг на залива, до там се отскача с корабче, 360 драхми за отиване и връщане, там е тихо, почти не се усеща кошмарния северен вятър, който, по думите на местните хора, тази есен упорито мете повърхността на цялото Егейско море и не стихва, всички се надяват да спре, а вятърът не спира. Каза ми, че мога да отседна в хотела на мадам Изабела – 1500 драхми – където живее тя. Благодарих, но веднага я запознах с навика си да търся нещо до пристанището.

Това й направи впечатление. Допълних, че винаги търся нещо по-евтино, това не й направи никакво впечатление.

Таксито спря, чак сега разбрах, че сме пристигнали. Спътницата ми слезе, шофьорът измъкна раницата й от багажника. Тя, естествено, поиска да знае какво дължи. Шофьорът отговори: По петстотин на двамата. Спътницата ми се изчерви: По отделно ли? Шофьорът се изчерви: По отделно. Тя плати, показа ми вдясно широко каменно стълбище, то се катереше по хълма заедно с бяло стадо цикладски къщи. Горе крещеше многоцветна фирма „Изабела Критику – апартаменти и стаи под наем“.

– Ето визитната картичка на хотела. Стая номер шест. Половин час след като ми звъннете ще бъда при вас.

Колата потегли.

– Сигурен ли сте, че от Парикя до Науса таксата ви е хиляда драхми?

Старецът не отговори.

Минута след като се разделихме с „Мис ферибот“ таксито спря на малко площадче очертано от кафенета, сладкарнички и туристически бюра. В центъра на площадчето плачеха две върби, имаше чешма, имаше и паметник. На една от върбите бе закачено разписанието на автобуса до Парикя.

– Вие ще платите четиристотин – продума накрая шофьорът.

Исках да му хвърля в лицето нещо много остро, но докато търсех израза на английски, някаква хетера отмъкна колесарчето с куфара ми.

– Хиляда! – изрече тя в движение. – Аз обаче хванах дръжката на куфара, а тя извряка: – Осемстотин!

– Пуснете багажа ми!

– На сто метра от кея!

Кривнахме в много тясна каменна уличка, хлътнахме в белота, така наречената „цикладска магия“ унищожи волята ми за съпротива. Махнах с ръка и се оставих да ме влече грозното кривогледо змиище.

4.

Оказа се, че от площадчето с плачещите върби ме е отвлякла съпругата на местния бръснар. Хотелчето им се намира над дюкяна, състои се от три стаички, скромна тоалетна с душ, в която винаги дежури по някой човек, и тясно антре. Вратите на стаичките бях остъклени, зад едното стъкло се мяркаха тихоразговарящите фигури на две немски момичета, зад другото мълчеше самотна канадка. Стори ми се, изобщо, че всички гости на Гърция гледахме да си пазим тишина и си го съзнавахме, а това ни правеше съзаклятници. Представете си тези три стаи с остъклени врати, да речем, в Несебър…

Ощастливен от привилегията да звъня когато си ща на „Мис ферибот“, от една страна, от друга страна аз бях нещастен и направо разярен заради факта, че мога да ставам лесна плячка на първите изпречили са по пътя ми хазяи. Идеше ми да изпочупя стъклата на вратите и корозиралото огледало в тоалетната, което едва побираше лицето ми. Бях наврял мутрата си в него, за да видя не само как изглежда най-глупавият от глупавите туристи, но и мъжът, предизвикал интереса на най-красивата жена от палубата на „Наксос“. Нахлузих бели джинси, бяла спортна риза, английски пуловер, сресах се и накрая предпочетох по-леко яке, то ме правеше по-изискан. Слязох на уличката, погледнах към бръснарницата на хазяите, за всеки случай; беше затворена, сетих се, че е събота, поех по каменния лабиринт. Безлюдното градче преливаше от обещания за очаквани и неочаквани вълшебства. Хладните пориви на мелтема нахлуваха дори в кривите защитени улички. Все пак успях да срещна местен човек, той определи посоката с ръка, квартирата ми наистина се намираше на пристанището. След няколко секунди се озовах на кея и чух гласът си да съска:

– Мамицата ви гръцка!

Тия думи изразяваха националната ми завист.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Да огледаме преди всичко кея. Не си го представяйте прав и голям, той е много крив, с много чупки и всяко кътче в него се открива постепенно. Представлява малко накъсано полуостровче в голям залив. Главната част на пристанището е обикновена, приютила е две товарни параходчета, два швартовани един до друг моторни кораба за туристически набези, десетки гемии от класическия, почти легендарен тип. Зарадва ме отсъствието на моторни и ветроходни яхти, туй ми говореше за по-голяма скромност и интимност на пристанището. По-интересната му част е начупена, в малките й убежища са се набутали рибарските лодки, риболовните гемийки, всичко обагрено в ослепително бяло и синьо, полегнало в прозрачна вода, заградено някъде с вековните си скали, другаде оковано в цимент,  вълноломна стена, две по-малки вълноломчета от натрупани камъни, два фара, останки от крепост, ето я и типичната за всяко гръцко пристанище – колкото и малко да е то – църквица, край църквицата обширна каменна площадка, пейки за сладки рибарски приказки, прострени да съхнат мрежи с приседналите рибари до тях, те оглежда мрежите, закърпват скъсаното, рибарите винаги кърпят и винаги бръщолевят, но какво бръщолевят, ако разбирате езика им ще си умрете от смях. С течението на времето до кейчетата са се доближили, ха, да пият вода, кръчмички, кафенета, гостилнички, натрапчиви пътнически бюра, бакалнички, в които има почти всичко – дори мотори за лодки. Времената са натрупали тук удобства до удобства предназначени да сторят живота на рибаря, а и пребиваването на госта, по-приятни. Разбира се, насам не пристават многотонажни товарни и пасажерски параходи, в пристанището няма място за тях, липсва дълбочина и това осигурява още по-голямото спокойствие на селището. То е съставено уж от скучни, убийствено еднообразни бели кубчета с мъртви очи-прозорци, грозни на вид, никакви, а всичко събрано и изсипано край водата, се превръща в бяла естетика. Човек би полудял като си помисли, че красотата е организирана от отделни грозни зарчета, защото какво по-мизерно може да има от едно миниатюрно каменно занданче…

https://www.google.com/search?q=naoussa+pics&hl=en&rlz=1T4GGHP?_enBG450BG450&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei?=8fxaT7n1LoHtsgafgrGtDA&ved=0CEYQsAQ&biw=1536&bih=708

Към мадам Анна се насочих по необходимост, нямаше как да се разминем, тя е собственичката на хотелчето „Галини“, то привлече вниманието ми щом тръгнах по крайбрежната улица за първото ми запознанство с градчето.

Хотелчето просто ми се натрапи и си казах: ще живея в него и само в него. Изкачих се по мраморното стълбище, то започваше от красивия свод на една каменна ограда, изведе ме на терасата, там грижлива стопанска ръка бе подредила средиземноморска ботаническа приумица. Обещах да се нанеса на утрешния ден. Мадам Анна каза:

– Може би няма да има никой, ние живеем отсреща, разгледайте стаите, изберете си една по вкус.

Напуснах хотела и от тук нататък май започнах да действам против здравия разсъдък, реших да платя пренощуването си на бръснаря, без да спя в скапаната му стаичка, навивах се веднага да се преместя в „Галини“. Но трябваше да получа обратно паспорта си. Така че – бръснарят! Нужен ми беше бръснарят! Да го открия, обаче, се оказа невъзможно, нямаше го никъде, уикенд. Чувствах се като в клопка, не само за една нощ, знае ли човек кога ще му скимне на семейството да се върне, след като е напълнило стаите си?

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Безлюдната Науса, хладният вятър, социалната самота на съквартирантките ми, усещането че си пленник на дребни шмекери, всичко взето заедно, ме потискаше. Зная лекарството – в такива смътни часове на съботната привечер можеш да му праснеш сто-двеста грама и готово – разкъсваш усмирителната риза на обстоятелствата… Всичко се нареждаше така, че да пропия отново, след като бях устискал цели пет месеца без капка. Озовах се при площадчето. Млади хора седяха по столовете на най-личната сладкарница. Над главите им се полюляваха тежки, уморени от лятото листа. Преброих клиентите на сладкарницата – заедно с мен, десет души. Избрах си масичка, от която можех да наблюдавам всичко. Мъжете бяхме само трима. Младите хора си дрънкаха тихичко, някои с смееха тихичко. Погледнах през площадчето. Зад ридаещите клони на върбите се мяркаше телефон. Говорещите се сменяха бързо. Беше добро време за обаждане. Прекосих площадчето, телефонът принадлежеше на една будка за цигари и други неща. Изчаках френско момиче да увери майка си, че наистина се чувства добре. Слушалката беше гореща от дланта му. Погледнах визитната картичка на мадам Изабела, номерът се оказа лесен за помнене 510-90. Освен номера на стаята, „Мис ферибот“ бе нанесла отдолу предварително с молив името си – Лена.

– Търся Лена.

– Лена?… О, сега.

Някой пееше, не радио, смееше се мъж, засмя се и жена, почаках доста, представих си как я викат от стая номер шест.

– Лена, тук е Борис.

– Борис?… Да! Чаках да се обадите! Къде сте? Идвам след петнайсет минути! Загубих търпение. Настанихте ли се? Ще видите, ще ви хареса.

Тъкмо случай да изпердаша сто грама!… Но си поръчах кафе. Лена!… Какво означава Лена? Кафето беше добро, до чешмата с върбите пристигна автобусът от Парикия, слезе един човек, две патки от съседната маса се разврякаха, изправиха се, понесоха раниците си към автобуса, влязоха, седнаха и останаха така цели десет минути. Вторачих се в автобуса. Беше ми писано в следващите дни често да го наблюдавам. Той идваше всеки час и си отиваше. Божеството, пъпната връв, която свързва Науса със Света.

Посетителите на сладкарницата не останаха безучастни към явяването на Лена. На кораба неведнъж бях свидетел как туристическото дихание по палубите се тонизираше при всяко нейно влизане. И тази вечер, тук, по масичките сякаш премина някакво събитие, което изтръгна духовете ни от достоверността и ни обеща надежда.

Преди да скрия бележника си Лена го видя и се учуди:

– Славянска азбука!

– Аз съм българин.

– А пък аз съм рускиня! – рече възбудено момичето и по този начин хвърли частична светлина върху загадката. – Московчанка. Семейството ми се изсели преди шест години в Съединените щати.

Помоли ме да стана и да тръгнем, какво говоря – издърпа ме, отказа да пие кафе, отказа водка, пъхна ръка под мишницата ми и ме поведе. С американката до мен Науса постесни размерите си и се приближи до младежките ми представи за подобни курортни места. „Мис ферибот“ се притискаше плътно, топлеше цялата дясна страна на гърдите ми през якенцето си, отровата на сладкото усещане, че рекапитулацията на живота ми се отлага, проникваше в кръвта ми, поотпуснах се, заговорих по-смело на английски, пратих по дяволите граматическите правила.

– Не бойте се – беше казала днес в таксито Лена. – Целият свят сега контактува така. Ако не се освободят от оксфордския си комплекс, хората ще се вкаменят.

– На мен той ми поиска четиристотин – рекох.

– Беше жалък – засмя се Лена и оправи косата си. Мелтемът продължаваше да си духа. – За този маршрут таксата е триста драхми и ако ти вземат повече можеш да се оплачеш на първия срещнат полицай. От туй се страхуват, отнемат им правото на таксиметър. Кога ще ми разкажете за хотела си?

Описах обстановката при мадам Анна, предложих й да напусне мадам Изабела, тъй като една разкошна стая в „Галини“ струва само осемстотин драхми.

– Не мога – тук долових някакъв особен оттенък в гласа й. Мадам Изабела е рускиня.

– Но взима двойно повече от мадам Анна.

– Бих се преместила с удоволствие при вас, но не мога.

– Искате ли да пийнем нещо? Вие – узо, а аз – пепси. Ще ми бъде приятно да гледам как някой си пие сладко и без страх за жлъчката.

– Искам да скитаме! – настоя и този път Лена. – Ще ви заведа в телефонната централа. После отново ще скитаме. Може би сте уморен?

– Ами!

– Нощта е чудесна, нали?

– Смятам, че такава нощ не може да се повтори.

– Шест дни духаше без прекъсване, за минута не спря и щях да полудея. Избягах в Атина, но само за ден. Все пак, успях да разкъсам обсадата на морето, угнетяващото усещане, че си заградена от вода…

– Островна болест – опитах се да поясня, но се досетих, че момичето ги знае по-добре от мен тия работи.

Минахме край две гостилнички, сториха ми се най-добрите, които съм виждал, вятърът люлееше висящите под навесите им светлини, зъзнещите двойки пред бутилките потъваха в полусянка, а после се появяваха отново с цялата си сила. Лодките стенеха, няколко въжета писукаха нежно, като котенца, не усещаха особен напън в туй защитено от всички страни пристанище.

– По това време на годината никога не е духало така, от сто години – за кой ли път се впусна да обяснява компаньонката ми. Това не подхождало на Егейско море, така разправят. И колко само продължава!…

– Ще се оправи – казах. – Обикновено съм късметлия.

Отначало влязохме в кривите улички, сами в селището, сами в целия свят, топлината на момичето продължаваше да прониква в кръвта ми, там ровеше нещо, подкопаваше, подготвяше някаква ужасяваща, проклета яма, в която се готвех да скоча. В момента за който говоря не можех да се задълбочавам в зейналия пред мен въпрос, бях погълнат от Науса. Градчето, потънало в светлината на нощта, показваше части от каменната си вечност, внезапно изникваха чародейни църкви с кипариси или без кипариси, изненадваха ни абстрактни чупки на огради, стълбище някое ни препъваше, току виж – спрели сме пред вятърна мелница, стоим, наблюдаваме я и в мисълта си се убеждаваме колко самотна е наистина всяка вятърна мелница. Започваме да се връщаме наново към сърцето на селището, мъча се да разчета наивните надписи и фирми на затворените до пролетта заведения.

– Животът тук се е свил до едно на сто в сравнение с лятото, така говорят.

Блазе й на „Мис Ферибот“, на мен никой нищичко не ми обяснява, представих си с какво удоволствие местните се надпреварват да й разясняват всяка подробност наоколо, а аз бях принуден да стигам до изводите – често погрешни – сам, сам си задавах въпросите, сам си отговарях.

Минахме по съвременен, много грозен мост, под нас в каменно корито течеше рекичка. Телефонната централа се оказа на другия бряг: заличка, телефонни кабини, електронни отражатели на минутите и секундите, един чиновник, нито един клиент, само ние. Седнах, отпуснах се, тук беше топло, закътано, през стъклото гласът на Лена звучеше неразбираемо, а аз си отдъхвах в откраднатите минути на безтегловност. Усещах как се затоплят ушите ми, гърдите. Тялото ми бе насъбрало вятър и напрежение, то имаше нужда от почивка, но знаех, че разговорът с Ню Джърси не ще продължава дълго, писано ми е отново да се върна при вятъра и спящия град, така е според младежкия кодекс. Тя ще напъха ръката си под ръката ми и ще забродим пак като бездомни между църкви и зазимени таверни, и отново ще настъпят моменти, когато ще започна да преценявам ще бъде ли по силите ми да понеса на ръце лекото й телце, както съм правил някога, както всеки мъж го е правил, но някога.

– Мама е добре. – Седна до мен. – Сестра ми също е добре.

– А татко?

– Татко почина— Но преди туй се бяха развели.

– Извинявай.

Бях много смутен. Лена не обърна внимание на гафа, славянският повик в нейната кръв се впусна да обяснява защо са се развели, всъщност ми казваше всичко за себе си, или се стремеше в това, без да се досеща, че не разбирам сума ти неща от бъбрене то й, а ми ставаше неудобно да я прекъсвам, не я карах да повтаря казаното, освен най-важното, и ми се струва, че повече от фактите нямаха особено значение. В Ню Джърси се посъбрали доста евреи. Преди да ми каже, бях разбрал че Лена е еврейка, но каква еврейка, приличаше ми на фантастичната синагога в Испания, превърната в джамия, а после и в католическа катедрала.

6.

В тясното хотелче на местния бръснар ние се сблъскахме няколко пъти и, както е редно, разменихме си по едно „добро утро“, но мога да се закълна, че трите ми съквартирантки тази сутрин се чувстваха като разгромени. Мен вчера всеки ме бе видял поне веднъж по уличките или пристанището. На съквартирантките не може да не им е направило впечатление как американската красавица висеше през цялото време на ръката ми. А какво ли са си помилили те, усетили стареца да се прибира в три след полунощ? Много мисли бях събудил аз у тях и цяла гама от предположения, над които сигурно се открояваше най-близкото до ума обяснение – красивата американка е геронтоманка. Както допусках и аз в надеждите си.

Така или иначе, сутринта не ми беше никак весело, понеже си представях как чудесният хотел „Галини“ стои празен на крайбрежната уличка, а аз, заради най-елементарната липса на упоритост в характера, съм се наврял в тясната клетка с прозорец към „Бар Анастаси“, също зазимен; поне това, оставаше само да загърми нощната му дискомузика. Моята потиснатост премина в тревога щом слязох на уличката. Там видях че дюкянът работеше, бръснарят сам небръснат, бръснеше клиент, други клиенти чакаха по столовете, всички се смееха, увлечени от своите приказки с местно значени

– Господине, искам да платя.

– Да.

Хазяинът просто бръкна в чекмеджето под бръснарския плот измъкна паспорта ми, разбирате ли – паспортът, за който смятах че е блокиран поне до понеделник, беше вече в ръцете ми. Притиснах го до гърдите си, заклех се никога повече да не го давам на хора, които не са ме поканили, а са ме пленили. Натиках всичко в куфара и помъкнах колесарчето по каменните настилки. Най-напред излязох на площадчето с плачещите върби, оттам се отправих към крайбрежната улица, свих по нея, минах по моста – тук рекичката се влива в морето – и щом подминах гаража, който дава „Бийч буги джип“ под наем, пристигнах. Нямаше помен от мадам Анна, нито от съпруга й, нямаше го и малкият Андон, ала имах разрешение да се разположа. Избрах си стая номер три. От тераската й се виждаха доста неща: бяла църква със син купол, камбанарийка, кипарис, надясно – част от пристанището с нескопосно изградена вълноломна стена от небрежно нахвърляни камъни, второ нескопосно вълноломче заграждаше малка акватория, два фара; изобщо – едно дребно пристанище, като пощенска марка. Натежали от влага облаци скитаха по небето, все още не пускаха капка. Опнах шезлонга на тераската, излегнах се, студено, обаче се чув-ствувах толкоз щастлив от добрия обрат, че търпеливо зъзнех и дори не мислех за пропуснатия ден. Очертаваше се дата без къпане. От улицата ми маха Андон. Зад него, с неизбежната си раница на гръб, върви още една окаяница, младо самотно момиче, самотата му се долавяше от разстояние.

Към хотела...

Подреждам дрехите си в гардероба, има много място, броят на закачалките е неограничен, леглата са широки, към тях има всички видове възглавници, чаршафи, одеяла, премерих стаята – шест на пет, хем огромна, хем уютна, в нея дори картините са подбрани, ами банята! – едната й стена е в огледала, вана, цялото оборудване е комплектувано от мрамори, порцелани, кристали, кърпи за лице, кърпи за крака, огромни хавлии, всичко от памук, чистотата им може да те притесни; изобщо чистотата в хотела на мадам Анна плашеше.

Не ми се излизаше, привличаше ме тежкото бюро и стола до него, прииска ми се да напиша нещо, но какво, освен страници от дневника? Трябваше да изобразя появата на Лена в туристическата ми екзистенция, да нарисувам красотата й, а тя не се поддаваше на изобразяване, в нея липсваше каквато и да е забележителност, освен това налагаше се тъкмо в дневника да си отговоря на въпро са защо „мис Ферибот“ възнагради точно мен, от което възникваше другият, малко тревожен въпрос: нормална ли е Лена? В съзнание ми тя не фигурира ли като биологичен продукт, изплувал от стрг ниците на Достоевски? Занимавах се с дневника си до обед, след туй отново излязох на терасата. По обедните часове слънцето обикновено разкъсваше бронята на облаците, вятърът постихваше, аз се втурвах към най-близката пясъчна ивица, към най-удобната скала и взимах своето. Днес обаче, колкото и да се взирах, не открих надежда за проясняване, вятърът стържеше простите геометрични форми на къщите, той ме върна в стаята, но мисълта ми не се примири, тя продължаваше да чопли, докато накрая реших да опитам на пристанището.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Там където свършваше редицата на закотвените лодки, в чупката на вълноломчето, водата беше тиха, място само за плуване. Върнах се при рибарите, всички седяха по пейките на църквата, унесени в бъбренето си, което сякаш не бе прекъсвало от създаването на света. Попитах ги, отвърнаха, че къпането е забранено. Знаех си го, къпането в никое пристанище не е разрешено, но попиташ ли, то става още по-забранено. Знаех, че ще вляза във водата, бистротата й ме притегляше. Съблякох якето, в него бяха част от доларите, съблякох пуловера, смъкнах маратонките, после панталоните с другата част от доларите, съблякох и ризата в чието джобче се потайваха драхмите и така нататък, едно продължително събличане в хладния ветровит ден. Всяко влизане в Егейско море позовава у мен тръпката на душевно замайване. Тук водата ме затопли, най-после тялото ми се поотпусна и си дадох сметка, че при туй духане от север Цикладските острови са твърде неуютно място за живеене. Ако не включиш печка, дебелите каменни стени и мраморните настилки ще ти покажат на какво са способни в мрачните сенчести стаи. Все повече се доверявах на водата, тя настойчиво затопляше простудените ми стави. Плувах без да се обръщам към дрехите си. Пирея беше далеч, бяха далеч страховете за парите ми. В мислите ми се мяркаше Лена, идейка за разказ, или досещането, че трябва да пратя картички до близки хора, проблясваше и съпоставката с топлия октомври от миналата година, някаква мисъл за внучетата, запитах се: да скрия ли тяхното съществуване от Лена? Докато плува, човек може да си поразсъждава за какво не, а аз стигнах до там, че се опитах да зърна бъдещето на Андон извън хотела на родителите му, да речем – като литературен критик в Атина и си отговорих, че това е невъзможно; в Гърция децата от най-най-ранна възраст се включват в бизнеса на татко и мама, какъвто и да е, почти нищо не е в състояние да ги изтръгне от бакалничката или баничарницата.

Крайбрежните гостилнички винаги са ме привличали, предпочитам да сядам отвън, разбира се, но този път, за да се скрия от вятъра, влязох вътре и така понаучих нещо за собствениците. В тази гостилничка стожерът е Киро, не повече от двайсет и пет годишен, слаб и висок, с очила; когато контактува с клиентите достига до изтънченост, за него може да се каже че е мълчалив и не се усмихва никога. Две стари жени, едната сигурно е майка му, с готвачките. Приготвят главно балкански манджи, за каквито са зажаднели душите ни: мусака, имамбаялдъ, бамя яхния, слонски фасул, пълнени чушки, пълнени домати, сарми, различни риби-плакия. Гостбите са наредени в правоъгълни металически съдове под стъкло. Всеки ден си поръчвах и така наречената „гръцка салата“ от домати, едър червен лук, сирене, маслини, всичко поръсено със зехтин. Сметките ми се колебаеха от 250 до 400 драхми. Един долар беше равен на 135 драхми. Още две жени – сестрата и сестричката на Киро. Отборът се справяше с работата си добре, отвън всичко изглеждаше благополучно, но отвътре подуших някаква притаена нервност, сприхавост, склонност да се карат, от което подразбрах, но само по интуиция, че всеки, освен бизнеса, си има отделните проблеми, може би старомоминство при голямата, може би моминството при малката. Старите – със своята ретроградност. Четири жени без въображение, които пречат на Киро да се развихри на по-високо равнище. И ето го неизбежният въпрос – по-нататък? Трима са младите, един от тях все може да опита късмета си извън манджите. Обаче не. Само тук. От сутрин до късна нощ, седем дни останах в Науса, но никога не видях заведението затворено.

Поразтъпках се към площадчето. Изпих бавно едно кафе в сладкарничката. Не бързах и, без да правя впечатление, старателно наблюдавах сцената наоколо. На тази сцена актьорите играеха себе си, пред мен се разкриваха младите хора от края на осемдесетте години, бяха тихи, скромни и до такава степен, че ги подозиpax н неоправдана престореност. Те също пиеха кафетата си, разговаряха, или разглеждаха картите на Архипелага. Някои си четяха. Едно русо маце на съседната масичка се засмя високо на нещо от страницата, след което побърза да го прочете на момчето си, но то не се засмя, само се усмихна от учтивост. Умирах от желание да знам какво точно бе възпламенило кукличката, предполагах, че нещо глупаво, но можеш ли да разбереш, така и този детайл си остана загадка, както много от подробностите на пътешествието ми.

Капнал от умора – при такова пътуване човек е винаги обезсилен – ударих му още една обиколка по уличките, този път на дневна светлина, и ми се стори, че снощи, загледан в младото лице на Лена, което плуваше в сумрачието и сенките, не бях видял нищо от селището. Старата Науса се разраства, тя се попълва и допълва от нови строежи. Непривикналото око в първите дни все още не може да различи кои са старите и кои новите къщи, но после окото се тренира, взира се по-сполучливо и разликите се експонират – линиите на новите сгради са по-категорични, стените са по-гладки, прозорците – малко по-широки, все по-често ще ви се натрапят сводестите входове. Ансамбълът обаче си остава непоклатим; всичко е еднакво, повтаря се до втръсване, но това ослепително бяло каканижене край морето, покатерено по скалите, опънато около хълмовете, прилича на редове от перлени огърлици, които си имат собствен синтаксис, действуват ти като самостоятелни строфи на стихотворение, те започват да влияят на вкуса ти, създават необходимия за влюбването ти в тях усет и въпреки явната традиционна схема, всяко островно градче те бръмва по свой начин.

Преди да си легна за следобедния сън защипах мокрите гащета на въженцето и вятърът ги заблъска. Яркосиньото кубе на църквата подсказваше какъв би трябвало да бъде цветът на морето.

– Господине, моля ви.

– Разбира се, мис.

– Можете ли да ми подадете тази малка вещ?

Проследих посоката на показалеца й, предълго се взирах с късогледите си очи в мозайката на моята тераса, няколко пъти погледнах сочещия пръст и накрая открих за какво става дума.

– Вятърът, господине.

– Да, госпожице.

– Благодаря.

– Моля.

Подадох капачката през символичната преграда между моята и нейната тераса, съседката ми по стая я натика непохватно в гърлото на пластмасовата си бутилка с минерална вода, изчерви се, усмихна се и се прибра. Представих си я – прашинка в огромната стая с многозначителното присъствие на две легла, с едно панталонче, една ризка, една четка за коса, едно червило, един деодорант, една книга, една географска карта, едни маратонки, едно пуловерче, едно яке, един часовник, една пиличка за нокти, един лак за нокти, една химикалка, едно бележниче, един спален чувал, едно дунапреново дюшече, една плажна рогозчица (закупена сигурно преди три години в Испания) и така нататък – все по едно, но непременно два бански, или три.

Изпих глътка от моята бутилка „Лутраки“ и легнах. Минерал­ната вода е нещо което всеки турист носи обезателно и навсякъде със себе си. Струва от 43 до 100 драхми, кой както те прекара, обикновено – 70. През топлите месеци за двайсет дни можете да изпиете поне петнайсет бутилки: 1000 драхми или седем и половина долара. Зачетох романа в четвърта книжка от Синия бюлетин на пи­сателите. Джон Фаулз изразходваше неимоверни усилия да докаже, че ако става дума за порнографски роман, може да сложи всички колеги в джобчето на ризката си, а това, както и да е, но той се стараеше да ни го пробута за интелектуално събитие. Не можех да не се усмихна. Така, след като се усмихнах няколко пъти – преся­кох последната си усмивка наполовина и заспах дълбоко, грохнал, осолен от морето, нарочно пренебрегнал струята на душа, за да усещам сладкото щипене на солените кристалчета по кожата – един­ственото доказателство, че съм истински на море…

Стори ми се, че някой ме вика, изпървом по-тихо и неразбра­но, ала по-късно чух името си ясно и скочих. Показах се дори на терасата. Никой. Лена я нямаше. Ей, какво ще правя с тази исто­рия! Ако можех да вярвам на часовника, бях спал цели два часа. Чувствах се унищожен от умората. Приготвих си кафе, изпих го с намерението да се ободря, но не усетих такова нещо, не усетих и наслада, боляха ме очите, нещо притискаше слепоочията ми.

– Разочарова ме, Джон!… За какво те мислех, и ето че на­прави търговски жест в романите си. Засрами се и се съвземи.

От ясно по-ясно: настроението ми е никакво. Съблякох се и влязох в банята. Под острите стрелички на водата свалих солената опаковка на кожата си, задишах дълбоко и ме осени отрезвяването: повече не биваше да се държа глупаво с Лена. Каква е тази игричка! Ами че така постъпвах някога, сега всичко звучи смешно, необходимо е незабавно да й звънна.

От площадчето набрах 510-90. Обади се мадам Изабела на гръцки. Щом чу гласа ми, превключи на руски:

– Борисе, вие ли сте? Защо не се обаждате? – Започна да ми се кара. – Лена не е излизала никъде и ви чака. Къде се губите? Видели са ви да се къпете в пристанището.

Лена за първи път ми заговори на руски. Разбрахме се да се видим на площадчето.

– Изобщо, ще се чакаме само там. И ако стане недоразумение, тъй де – ако се загубим, ще се търсим в сладкарничката.

Навирих нос, прекосих площадчето по диагонал. Най-красивата жителка на Науса, една руса гепардка от представителното пътническо бюро тук, чакаше автобуса за Парикя. Видя ми се като маце от средна ръка. Влязох победоносно в сладкарницата, вътре нямах работа, търсех огледало. В огледалото се отрази един двойник на Грегори Пек, той умее да прави всичко добре, но най-добре умее да влудява младите момичета – не им звъни цял ден, настървява ги и вечерта ги пробожда с внезапно прозвучалия, дълго очакван глас.

– Следобед нарочно не пих кафе – рече Лена. – За да пием сега. Къде потънахте? Исках да ви заведа в Санта Мария.

– Какво е то?

– Манастир и плаж, намира се на другата страна на острова. При такъв вятър там е спокойно. Отива се с кораб.

7.

Тази сутрин забелязвам, че вятърът е поспаднал, слънцето се е разкрило, по залива шарят лодки. Това означава ли, че най-после навлизам в представата си за южно море и Циклади? Ето, виждам ги, пъплят, катерите кръстосват, напредват към набелязаните си рибни находища. Отсрещният бряг се е очертал ясно, небето се дави в светлина.

Тръгнах по крайбрежния асфалт, минах край „стълбището“, огледах го, то водеше към хотела на мадам Изабела. Подвоумих се: да поканя ли мацето? Отказах се, имахме фиксирана среща към дванайсет в пристанищната гостилничка.

Скалната част на градчето свърши, свършиха и къщите, оттук нататък започваше безкрайната дъга на плажа, докъдето видят очите – дъга от обли мраморни топки, големи и малки, топки за тенис и топчета за пинг-понг, неповторима белота, само при водолинията я загрозяваха мъртви, но свежи засега, изхвърлени от мелтема, водорасли. В далечината, върху дъгата лежеше един-единствен човек, някакъв такъв, като мен. Реших да не го подминавам, спрях и започнах да се събличам. Да вярвам ли на очите си – човекът започна да ми маха енергично, да, дочух дори името си, този път наистина.

Докато се приближавах към нея, Лена се изправи, постави смокиновия лист от плат там където трябва и седна. Както и предположих, тя лежеше на неизбежната си рогозка. Показа ми свободната част на постелята. Отказах енергично, уплаших се от остриетата на гърдите й. Лена затвори книгата, беше „Неточка Незванова“ Мадам Изабела предлагала много книги на руски.

Приближаваше лодка, очаквах поне сега да нахлузи горната част от своя оскъден бански, но Лена не се закри, голотата й сякаш допълняше хубавия ден, телцето й лежеше като мраморна скулптура сред реката от мраморни камъни – тежко и леко, плътско и нежно, трезво. Лодката докосна чакълестата ивица, на брега скочи юноша с кофа в ръка и заоглежда плажа. Понякога разравяше водораслите с крак. Момчето мина край нас, търсеше, но какво? Наведе се само два пъти, като че ли изрови нещо от водораслите и го хвърли в кофата. След туй се върна в лодчицата си.

– Нямате ли чувството, че ни обраха? – рече Лена. Неволно посегна към гащетата си, може би искаше да ги смъкне, но се отказа, навярно отложи пълното си събличане за друг път. – Той се наведе два пъти, разбирате ли, взе ни цели две неща.

– Мелтемът е хвърлил дребулии от дъното – опитах се да поясня аз. – Нещо, което другия сезон ще бъде продадено като сувенири от Парос. Стори ми се, че бяха сюнгери. Предполагам, че след бурите момчето събира сюнгери.

– Яд ме е – настоя Лена. – Каквото и да е, било е наше, двете неща се намираха пред нас, щяхме да си ги разделим, до края на живота биха ни напомняли за този хубав ден. Усещате ли колко е тихо? Преди няколко дни щях да полудея, никога няма да забравя денонощията, в които вятърът ме бе притиснал, тогава бях на ръба.

Започна. Отново. Темата от снощи. Колкото формите на тялото й бяха лаконични, толкоз разточителна бе мисълта й. Отведе ме на остров Санторини, дойде ред и на легендата за Атлантида. Тази легенда бях прочел не един и не два пъти, но сега наистина ми се стори по-интересна, тъй като ми я разказваше не кой да е, а студентката по история от Ню Джърси, защитила доктората си пролетес.

В ранните си блянове – както повечето деца – виждах Африка, после се появи Сан Франциско, по-късно Хавай; много географски авантюри идваха, обсебваха ме и си отиваха. Накрая ме връхлетяха Цикладите. Вече бях на петдесет, тези острови не се намираха далеч от София – два часа със самолет и още шест с параход. Докато живееше в мидата на бляновете ми архипелагът се превърна в космос и най-южният от него, остров Тира, бе заблестял като бисер. Полегнал на плажа до Лена вече знаех, че Тира няма къде да ми избяга, предстояха ми още шест часа с параход. Това добре, но къде бе изчезнало името Тира? Защо? Всеки повтаряше: Санторини, Санторини! В Атина ми казваха: Щом сте тръгнали натам, идете в Санторини, на всяка цена Санторини. Санторини се оказа другото име на Тира. Вътре в себе си знаех, че пътувам към Тира – единствената отломка от потъналата Атлантида. На 19 октомври 1987 година обаче аз все още не знаех, че на остров Тира ще се състои едно от големите събития в живота ми.

Запътих се към водата.

– По бански? – учуди се „Мис ферибот“. Всъщност не беше учудена, а шокирана. – Къпете се по бански костюм, когато няма хора?

Свалих гащетата си.

Приятно ме изненада дъното, беше пясъчно.

– Идвам! – извика „Мис ферибот“ докато смъкваше парчето плат от онова място. – Чакайте!

Заплувахме по посока на пристанището. Извърнах се и погледнах към брега. Там, самотни, едни до други лежаха нейните и моите дрехи. Във водата, самотни, един до друг – дори, като плувахме, несъзнателно се докосвахме – Лена и аз. Като младеж някога мечтаех да преживея подобно нещо в някоя лагуна на Тихия океан. Сега обаче като стар човек, преживявах наистина този филм, на остров Парос…

После седнахме под навеса, седяхме няколко двойки, всички говорехме тихо, отдавна бе излязъл вятър, слънцето бе изчезнало, надеждите ни за хубаво време се бяха скапали, лодките потръпваха нервно до кея.

Наруших сухия си режим. Нямаше сила на света, която да ме възпре. Може би заради провала на времето, рибарите по пейките се караха, бе възникнал някакъв спор, в него взеха участие всички, тези които кърпеха мрежите – също. Лицето на Киро остана каменно, той знаеше че не пия, но напълни чашите ни безмълвно. Лена се извини и си позволи малък каприз, помоли да залеят горещата риба с лимонов сок, разреден с малко вода и да хвърлят тринайсет зрънца захар. Приех еврейско-руско-американската измислица с одобрение. Рибата не стана по-вкусна от това, но проявих лицемерие.

– Надявам се, че не сте видели крепостта.

– Не съм – признах. – Как така, без вас?

– След малко ще ви я покажа.

Лена ме натири отново в историята на тукашните земи, започна от неолита, потопи ме изцяло в мъглата на периодите, но слава богу, помоли ме да запомня само Византийския период от 330 до 1204 и веднага след него Венецианското владичество от 1205 до 1537 година.

– Венецианците са оставили тази малка крепост, в която ще ви заведа. Виждате ли я?

Отдъхнах, крепостта отстоеше само на триста метра от гостилничката. Това, което бях възприел за стара вълноломна стена е било крепостта…

Дребни рачета пробягваха, за да спасяваха се от подметките ни, бързаха да се шмугнат в локвичките. Водата беше морска и лежеше по каменната настилка на овалната кула. Като се изключи дупката през която се промъквахме, понеже морето преграждаше пътя ни, от помещението към света гледаха осем дупки – сводестите прозорци на крепостта. Може би някои от тях са служили за бойници, знам ли. През тези дупки, заедно със светлината на деня, се вмъкваше и вятъра. Лена ме принуди да постоим на всеки прозорец поотделно, по този начин видяхме както главните, така и междинните посоки на света – нещо като огромен компас – аз и тя, на осем места, рамкирани от мраморни венециански сводове. При всяко преместване Лена хващаше ръката ми, притичвахме, прескачахме локвите (грайферите на маратонките ни спасяваха от подхлъзване) и заставахме кротко в поза под сводовете. Статичното състояние всъщност се напълваше с особена, лесно разбираема динамика – Лена пъхаше ръка под ръката ми, облягаше перфектно изваяната си главичка на рамото ми и се вглеждаше в далечината. Настояваше да се вглеждам и аз. Тогава тя стискаше ръката ми с длани. Стояхме. Топлината на младата й кръв проникваше, вече за кой ли път, боже мой, в тялото ми и не знаех какво да правя нататък. Трябваше ли да понаведа малко-малко лицето си към нейното? Предоставяше ли й се право на възражение ако целуна полуотворените й устнички?

Това е въпросът.

Кое е по-достойно за духа и за българската национална чест – да се въздържа или да нападна?

8.

Някаква допълнително придобита интелигентност ми диктува да не посягам – до това убеждение ме докараха следобедните мисли в леглото. Въртях се, не можех да поспя като хората и накрая станах. Но не заради банална любовна безсъница. Дразнеше ме силната светлина на деня, ококорваше ме усещането за загуба. Навярно щях да загубя много, слънцето се показваше все по-често, а аз, вместо да плувам, дъвчех ли дъвчех чаршафа. През стъклото на затворената врата виждах как яростно се мятат полуизсъхналите ми гащета на въженцето. Отворих, хавлията на мацето от съседната стая плющеше остро, студено. Долнището на банския й костюм беше мъничко, медалионче – и то, сиротното, зъзнеше на терасата. По уличката профуча „Бийч буги джип“. На асфалта се появи мадам Анна, следваше я Андон. Носеха обемисти леки вързопи. Вятърът повдигаше роклята на майката, белите свивки на краката й просветваха с хладно, неподобаващо за Егейското крайбрежие сияние.

Отново пуловер, отново зимното яке. Вървя към близкия плаж и зная, че няма да вляза във водата, но все пак ме тегли надеждата, че бог ще се смили над лудия. Дори не свърнах по посоката на морето, продължих към хълма и си казах: пък нека се разтъпча и аз малко по тази гръцка земя, да поскитам между храстите, скалите, недоразвитите диви смокини и десетки други неразраснали се, но жилави и упорити в своето отшелничество, съвсем непознати растения. Вятърът ме бута отзад, тласка ме и наклонът се топи под краката ми. Морето вдясно се разкрива все по-широко и все по-синьо, въпреки вълнението. Обърна ли се, виждам Науса, виждам пристанището с вълноломчетата и фарчетата, лодките, туристическите корабчета, виждам рибарската църквица Свети Никола и едва в този миг сякаш разбирам цената на моето пътешествие в залеза на живота ми. Аз съм тук, Лена е с мен и в студеното време продължавам да се къпя по два пъти на ден.

Вятърът ме тласка и вървя, катеря се по скали – места само за пепелянки.

Малко преди да се уморя, съдбата ме възнагради за усилията: от върха на баира огледах другата му страна; същите храсти, същите диворасляци, напечени скали. Но долу се откри другата част на залива. По тавата му препуска вятърът, всичко е кажи-речи като останалото зад гърба ми, но в скалите под мен се тули тиха водичка, жълтее се пясъчна ивичка. Белее се обърната с дъното нагоре лодка. Като огромен плажен чадър върху част от ивичката хвърлят сянка няколко скупчени дървета.

Избрах си зàветната част на заливчето, съблякох се в подножието на скалите. Можех да се скрия и зад лодката, но ми се стори че там не е тъй надеждно. Скоро разбрах че някои места са за други хора. Немкините дойдоха по моята пътечка през пущинака. Най-напред чух гласовете им, те направо се радваха – отгоре виждаха свободното си скривалище зад лодката, но все още не можеха да видят мен зад скалите. Поздравихме се, по такива места туристите обикновено измърморват по нещо и си кимат. Знаех, че преча, ако не бях аз те начаса щяха да хвърлят и долнищата на бикините си. Телата и бюстовете им бяха червено-бели, личеше си ненаситната им жажда за повече слънце… Наблизо би трябвало да има шосе, чух шумовете на мотори, мерна ми се покривът на автобус, шофьорът даде клаксон, по това разбрах, че отгоре се вижда добре мястото около лодката. Много просто – пътят Науса-Парикя! Това означаваше, че мога да го използвам, да пренебрегна пътеката през камънаците. Но пак по тази пътечка се появиха още две момичета и едно момче, явно американчета. По беглите ми изчисления плажчето можеше да побере най-много десет души. Мелтемът вършееше над главите ни, дъното се белееше със светлите си чакълести плочки, бюстовете на мацките се бяха отпуснали обидно безчувствени, момчето се зачете в книгата си. Нагазих във водата, поех въздух и изгмурках поне десетина метра. От тази по-добра гимнастика на тялото и духа не съществува, пред нея сивеят и йогите и тогите…

– Знам го туй място, то е само за лошо време. – Лена се приведе леко встрани, предоставяше възможност на хлапето от касата да ни сервира по-удобно. – „Фунията на рая“.

Изрече го на английски и на руски, помолих я да ми го дообясни. Струва ми се че успях да ви го предам точно на български, така го и записах в бележника си – „Фунията на рая“. Лена обичаше да изобретява названия, понякога наименованията на народната фантазия й се струваха брутални и тя предпочиташе да дамгосва местностите по своему.

– Така ще го наричаме с теб – заключи Лена.

– Днес морето е отново с познатата си прическа – подхвърлих аз.

С това й дадох възможност да повтори измисленото вчера.

– Афро! – изрече с удоволствие тя. – Навярно тази фризура сега е модна между– моретата.

Отскочих до будката, снабдих се с вчерашния брой на „Атенс нюз“. Огледах заглавията. Компаньонката ми не прояви интерес към събитията. Търпеливо изчакваше да изстине кафето, обикновено го изпиваше студено и на мравешки глътки. Момчетата по масите не я интересуваха, вниманието й можеше да бъде отправено само към местен, да речем, по-колоритен човек, от когото да изчопли легенда, случка, или загадъчно звучащо местно наименование.

– Опитайте сладоледа. – Съпротивлявах се, но тя напъха лъжичката в устата ми. – Заслужава си, нали?

Заслужаваше си.

Само че да бях поне шестнайсет години по-млад. За тия шестнайсет години бих продал душата си не само на дявола.

– Защо не опитаме столовете и на отсрещното кафене – рекох. – Предлагам утре да се чакаме там. Има повече слънце, струва ми се, че не духа толкоз. – Разтворих вестника съвсем. – Може би там кафето ще се окаже по-добро.

– Все тая! – Лена натика за втори път лъжичката в устата ми. Тя вършеше нещо, което изобщо ненавиждам, не понасям. При обикновени обстоятелства не бих допуснал чуждата лъжичка в устата си. Сега обаче всичко ми се стори неповторимо сладко. Спин ли? Глупости! – Онова кафене е на същите хора.

– На кои?

– На тези тук, на хлапето, което ни обслужва. Там се разпорежда по-голямата му сестра. Хлебарницата също е тяхна. Както магазина за бонбони. Целият площад е техен, разбирате ли?

– На хлапето.

– И на сестричката, и на по-голямата сестре, на майката, на бащата, на брата, на брата на майката, на брата на бащата. По-рано се интересувах, питах и научавах, сега имам какво да правя и повече не ми се пита. Може би ще разплета кълбото докрай, може би ще се окажат техни и павилиончетата, магазинът за сувенири, пътническото бюро, гаражът на „рент а кар“.

– Но вече имаш какво да правиш?…

– Ми как, вече не съм сама.

9.

Все повече се настройвах към цикламени преживявания. Студената стая, в която се събудих, ме предупреди, че бъдещето може да се окаже и неприятно. Не ми се ставаше, но нямах под ръка нещо за четене. Вятърът блъскаше терасата. Излязох от завивката, за всеки случай погледнах въженцето, гащетата ми все още се вееха там, извиваха се на всички страни и се гърчеха. Кубчето на църквата се синееше дежурно. Камбаната в камбанарийката не помръдваше; не можех да си обясня защо. Заливът беше пуст, фарчетата дремеха гуреливо, гларусите прорязваха пространството без да движат крила. Навлякох пуловер върху пижамата и се спуснах до рецепцията. На една от масичките пъстрееха забравени от гостите списания. Взех „Щерн“ и „Нюзуик“. На стълбището срещнах единствената друга жива душица в хотела. С раница на гръб, мацето напускаше мраморите и хладните чаршафи на „Галини“.

– Сироко.

– Сироко – съгласих се аз. – И се засилва.

Поставих ръка върху косичката й, безименният пръст и кутрето ми леко докоснаха ушенцето и слепоочието й. Погледнаха ме сиви безхитростни очи, те нито питаха, нито очакваха отговор, не се и страхуваха, само ме гледаха, не можах да отгатна казваха ли ми нещо или не ми казваха. Само аз й изрекох без да й го изричам на глас, че все пак двамата сме прекарали известно време в безлюдното хотелче, тихи един за друг, отделени от студена стена и символичната преграда на терасата. Прошепнах й още, че нейните пликчета, тласкани от мелтема, миналата нощ успяха да пропътуват дължината на въженцето и сутринта ги заварих да докосват слиповете ми. Каква затрогваща нежност. Не може да не е забелязала тази нощна авантюра на бельото ни; ако е имала въображение, разбира се.

Свалих ръката си. Останах съвсем сам, вече не ме съгряваше беглата сладостна мисълчица, че зад стената диша друго същество, при това женско, нежно, потънало в своята безпомощност да търси, и то като другите, ласката на Елада.

Прибрах се под завивката. Фееричните ваканционни реклами на списанията – предимно с палми и шоколадови жени – ме позамаяха. Отведох любимата си на Молукските острови, вместих я в картинката, поставих я сред телата по шезлонгите. Лена пасна навсякъде. Захвърлих „щерна“, скръстих ръце под главата си: Глупако, думай, ще се влюбиш ли? Тя ти бута сладолед в устата с нейната лъжичка. Казвай, ще се влюбиш ли? Искам да го заявиш на глас. – Не!

Опипах лицето си, прецених че няма защо да се бръсна, но се обръснах. – Не! – извиках на образа си в огледалото. А след малко допълних: – Ще бягам!.,.

Малкият пристанищен град Парикя ми се стори шумен, раздвижен, и въпреки туй – далеч по-автентичен от Науса. В него не видях много нови къщи. Два часа ми бяха достатъчни да обиколя по-живописните улички и туристическите средища. Пъстроцветната младежка сган кръстосваше край мен, всеки или идваше от вътрешността на острова, или отиваше нататък, или пък чакаше корабите към другите острови. Тук бяха отворени все още много магазини, стоките им заприщваха уличките, зяпачите убиваха сполучливо времето си край тях.

Поскитахме малко заедно, изпихме по една пепси-кола, помълчахме си. Бяхме седнали в „свърталището“ и чакахме кораба й за Пирея. Пак повтарям – мълчахме. Бившата ми съседка от хотела наблюдаваше втренчено вятърната мелница отсреща и мога да се закълна, че я възприемаше само като вятърна мелница, а не като туристическо бюро в каквото я бяха превърнали. Щеше ми се да й разкрия, че тя, и само тя е истинската ми любовна авантюра за петте поредни години, в които посещавам Гърция – онова докосване до косичката и ушенцето, нейното безмълвно очакване!… Може би и момичето си мислеше сега за този момент.

Моят автобус се появи преди нейният кораб. Сбогувахме се…

Когато седнах да обядвам, лицето на Киро, както винаги, си остана непроницаемо, но майката, лелята и сестрата, о, техните очи ми разкриха това, което очаквах.

Скоро се появи и упрекът:

– Защо не ме взе в Парикя?

Тя си ощипа едно картофче от гарнитурата.

– Тръгнах рано, смятах че спиш.

– А мислиш ли, че мога да спя, когато съм в такова напрегнато очакване?

Мамицата ти еврейска! Побърка ме. Как да разбирам думите ти? А даваш ли си сметка за моето напрежение?

Изпратих я до стълбището на нейния хотел, върнах се в стаята си, прелистих списанието и заспах. Събуди ме някакво извикване. Замаян изскочих на терасата. Лена сочеше наоколо. Небето и морето се пропукваха от силна слънчева светлина.

– Не духа ли?

– Какво от туй?

Разчистеното от облаците небе топлеше мащенски земята. Още един подарък, още един ден за къпане. Отправихме се към Фунията на рая. В гънката на най-голямата скала като миди се потайваха две розови голи тела. До лодката лежеше трето голо тяло. До третото голо тяло се въргаляше мърляв, дебело облечен – май че с два пуловера – местен гларус. На него сякаш не му се бръснеше, не му се разговаряше, направо не му се живееше. Спеше му се. Младежът сигурно се чудеше как да се отлепи от изконсумираната жертва, да се поприбере малко у дома, поне за кратък отдих. Но въпреки ситостта си, гларусът огледа твърде обстойно Лена, без да се съобрази с моето присъствие. Изглежда си знаеше от друг път, че с Лена хаби напразно енергия и я огледа по навик, без надежда, но повтарям – не му пукаше за мъжа до нея. Гларусът след малко се оттегли в дрямката си, но аз останах да се мятам в яростта на възрастния любовник. Мене гларусът не ме изобщо броеше, все едно че ме нямаше, за него старчето отсъстваше. И отново, за кой ли път в живота си, проклех бога, че не ме е създал здравеняк – да крачна до мърляча, да го шляпна с опакото на ръката си. Лена, браво на нея, прави й чест, този път легна на пясъка с двете парчета на бикините. Влязох в морето, заплувах, както се казва – наплувах се. Отделих се от заливчето и изчезнах от полезрението. В откритата част водата се оказа студеничка, левият бъбрек ме понаболяваше, но продължавах маратона към отсрещния бряг, исках да покажа на ленивото копеле, че спадам към неизвестна нему категория от възрастни хора, от тия, дето, ехееее…

10.

Късметът, който всички извадихме тази година в егейските острови, е направо невероятен; вятърът просто се изсипа върху Науса, зайчетата припкат по моравото море, всички врати на „Галини“ се тресат. Особено моята. Неизвестен демон настоява да влезе в стаята ми. Седем и половина. Само. Слънцето обаче започва да се промушва, навярно подир обед ще се повтори вчерашната история, ще взема да се окъпя отново за сметка на бъбреците. Ето, светлината се залепи по стените на църквата. Понякога идвам до убеждението, че градовете тук са крещящо бели тъкмо по тия причини – да поддържат оптимизма в мрачните островни дни, когато няма къде да избягаш. Психическото въздействие на отразената от стените светлина – когато вятърът насилва вратата ти – е поразяващо.

Мръднах до павилиона, купих си вестник и се хванах за сърцето. Само туй оставаше. Да, вятърът натискаше и там, клаустрофобията ме беше спипала за гърлото, усещах пръстите й, започнах да си повтарям: не се плаши, не се плаши. Направих опит да се усмихна, повиках на помощ самоиронията – старият мъж и момичето… Напразно, бях застанал пред прага на паниката, а тя ме насочваше към куфара, към автобуса.

Но тази внезапно пламнала любов? Да побегна от Лена? Сега? Когато ми е заявила, че живее в напрегнато очакване?

И все пак, въпросите отпаднаха пред уплахата, че може би съм свършен. Островът продължаваше да ме души. Днес е шестият ми ден в Науса. Двадесет и първият за Лена. Какво търси тя в тази малка точка на Гърция? Чака ли някого?

Отново нямам възможност да си задавам въпроси, островът ме притиска, задушавам се, старая се да вървя бавно. Пъхам се под завивката. В страха си пред внезапната смърт си задавам друг въпрос: Ами сега? Ти имаш среща на пристанището. По обед трябва да се намираш там. Ще отидеш ли?

Абсурд.

Към единайсет обаче старият човек се изправи и тръгна, любовникът потегли. Под небето се бяха разместили неведоми атмосферни пластове, светлината на деня стана категорична, гърдите ми се отвориха.

Седя на пейка, тук е припек, завет, пак наблюдавам лодките и рибарите. Кърпят, скатават мрежите. Гърбът ми се е подпрял на църквицата. Вратата й е отворена. Лена подава ръката си в движение, повлича ме. Вътре е празно, кажи-речи – нищо; четири кичови икони, очукан свещник, до него купчина свещи, лоясал шкаф с цепка за монетите. Пущаме. Взимаме си свещи. Запалваме ги от единствената, която гори. Нещо ни гнети.

– Рибарите са изправени пред сериозни изпитания – отбелязва Лена.

– Още малко, съвсем мъничко им е нужно – съгласявам се аз – и ще превърнат църквата в склад.

– За склад е чудесна – съгласява се Лена.

– Ако си наблюдателна, обаче…

– Вече са струпали мрежи в ъгъла, да.

– И все пак църквата се брани.

– Свети Никола ги респектира.

– А колко е красива отвън!

– Тук много от нещата са красиви отвън.

Днес няма да умра, мисля си аз, тъй като усещам глада. Киро е застанал до масичката ни. Слуша.

– Отвън е чудесна!

Киро отива да изпълни поръчката.

– Отвътре е обидно делнична – подхвърля Лена.

Настоявам да повтори бавно на английски, после на руски, искам да разбера безпогрешно трудния израз, в хотела ще го запиша точно.

Лена гледа слънчевия блясък по лодките.

– Днес май ще ти свирна отново.

– Естествено – отвръщам аз.

– Все пак си полегни. Ще те събудя.

– Естествено. – Смеем се. – Фунията на рая ни чака.

– Но днес няма да ме оставиш като вчера на пясъка сама, обещай.

– Обещавам.

Лена ми подава визитната си картичка.

– Това означава ли, че довечера ще се разхождаме до късно из Науса за сбогуване?

– Естествено.

Никой не се смее.

 11.

,,Свърталището“ на Парикия се намира там, където започват асфалтовите изходи към пасажерските кейове. В Свърталището по необходимост престояват повечето туристи. Сладкарницата е просторна, масичките в нея са много, макар че навън те са десет пъти повече. Машините за кафе и тостерите за сандвичи бълват непрекъснато, братята с жените си и братята на жените им залягат мъжки, те са и шофьорите на камионетките и сладкарите, те пекат предпочитаните от клиентите кифлички – пред черния вход към заведението не секва потокът от тавите, касите с газираните напитки, гюмовете. Тук се консумира всичко, в големи количества, освен алкохолът. Ако сте забелязали, старая се да ви описвам поведението на младежите край мен, те привличат вниманието ми от самото начало на пътешествието. И ето че се натъкнах на сензационно откритие: като се изключи някъде някоя бира или бутилка рацина в интимна гостилничка, не видах момчетата и момичетата да пият.

Споменах вече, броят на масите отвън е по-голям. В момента са заети само няколко, всичко се е прибрало на топло, при това отвън е и прашно. Не можах да разбера откъде мелтемът довява праха, не ми се и пита.

Сякаш се радвам на свободата си.

В 11.15 часа фериботът „Наксос“ отнесе Лена към Атина. Поогледах пасажерките, по-красива от нея не видях, така че й предстоеше отново да се превърне в „мис ферибот“. Пак съм сам по неясно очертания ми път из Цикладието. На гръцки това означава нещо като окръжност и означава още, че мога да се въртя в окръжността до края на живота си, ако не буквално, поне в спомените си, щом съм допуснал лекомислието да се нахендря в любовната мъка.

По разписание моят кораб трябва да пристигне в 14 часа, да ме вземе и да ме отведе в обратната на Лена посока. До тогава има два часа. Оставих спокойно колесарчето си пред сладкарницата. Открих и купих разширена карта на Архипелага. Погледнах. Тира ми вдъхна надежда, от Тира до Крит разстоянието ми се стори назначително, туй означаваше, че се спущам още по-наюг. Тоя дето духаше обезсилваше духа ми, принуждаваше го да слиза колкото може по-ниско, към топлата Африка, към упованието, че там духането ще се стопи и духът ми най-сетне ще се успокои. Повтарям: останах сам с подмолното ликуване за освобождаване. Цяла нощ бях скитал по студените улички на Науса. Лена бе увиснала на дясната ми ръка, дълго, до сутринта. Сега ме гази нещо като мускулна треска и всяка фибра на тялото ми е нагнездена със студ.

12.

„Тира“ се вряза в развълнуваното море достойно, като стара аристократка с овехтели дрехи, която се е подчинила на съдбата, отдадена на самотните си еднообразни разходки. Хубаво-лошо времето, фериботът поглъща безропотно определеното му разстояние. Нощува само на две места: на остров Тира и в Пирея.

Много скоро спряхме на Наксос. Този остров си го бях заплюл, смятах да го помета на връщане. Потеглихме отново. Закусих в бюфета, позяпах някакъв екзотичен филм, след туй поседнах на десния подветрен борд, вторачих се в раздвижената вода. Едва след закуската и кафето, скрит на завет, започнах да усещам удоволствието от факта, че пътувам по Егейско море. Пред взора ми нямаше само вълни, наблизо винаги се намираха любопитни опорни точки за окото – сухи безименни островчета, голи самотни скали. Заглеждах се в някоя от тях – стърчи сиротна и ненужна, пречка се на вълните, дебне корабите с твърдата си опасна красота. Птица само ще кацне на нея, нищо повече; лоциите предупреждават да я заобикаляме. Освен подобните на нея скали, освен голите отчаяни в изолацията си островчета, погледът ми си беше намерил допълнителна опорна точка – неподвижното сурово лице на една жена.

Облегната спокойно на стола, жената се разграничаваше от туристите, преди всичко по възраст – четирийсет си ги беше набавила отнякъде всякак. Можеше да се поспори само дали да й се добавят оше пет отгоре. Тя не кръстосваше палубите и салоните, не се взираше в огледалце, не четеше, само седеше в ъгъла, до входа за туристическата класа, сякаш позираше на художник. Нито красива, нито грозна, нелишена от самочувствие, жената внушаваше усещането за непревзимаемост, кестенявата й коса се сгромолясваше зад облегалката, дебелият пуловер и прекалено широката горна дреха от дънков плат огрубяваха и без това едрото й тяло с дълги ръце и дълги, не по женски източени пръсти.

Заговорих я след като напуснахме остров Иос. Плавахме в абсолютна тъмнина и шом усетих, че „Наксос“ се готви да влезе в пристанище, изненадан от бързото пристигане, скочих на крака. Но преди да нарамя чантата си, съвсем непринудено, запитах;

– Това Тира ли е?

– Не, господине, това е Сикинос.

– Благодаря Ви.

В тъмнината нито ми се бърникаше в чантата, нито имах желание да се взирам в картата, но вие можете да погледнете във вашата карта и да разберете за какво става дума. От остров Иос се открива един-единствен път – право към Тира. Кой да предположи, че корабът ни ще се отклони до Сикинос.

Върнах се на стола си, вече не можех да виждам нищо в морето, не ме интересуваше как ще пристанем на Сикинос в тъмнината, бях обхванат от неизвестността наречена Тира. Непознатата, която така учтиво ме беше осведомила къде точно се намираме, обитаваше все тъй неподвижно своя ъгъл. Поразтъпках се, от скука изядох една баничка в бюфета на първа класа. Когато се върнах на мястото си, позата й си беше останала непроменена. Жената все повече ме интригуваше, след разменените между нас думи тя сякаш се отдалечи още от мен, прекалено забулена от мрака. Доколкото успях да схвана тогава, двамата бяхме вече съвсем сами в тази част на парахода. Преди да се разположа на стола си, „Наксос״ отново изяви намерение да спре. Този път нямаше никакво съмнение, презрамчих чантата и се приготвих да подкарам колесарчето по палуби и вити стълбички към изхода.

– Господине, това не е Тира.

– И това ли? – изненадах се аз. – Тогава какво може да бъде?

https://www.google.com/search?q=FOLEGANDROS&hl=en&client=gmail&rls=gm&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei=FmtaT-O5FIbIsgav2OCLDA&ved=0CHsQsAQ&biw=1287&bih=980

– Фолегандрос.

– Чак Фолегандрос! Отишли сме толкоз встрани? Според мен, не пътуваме, а обикаляме.

– Все пак и по тия острови живеят хора.

В тъмнината, на крачка от мен, се потайваше един човек, с него бяхме разменили няколко думи; подир Лена и немското момиче от хотелчето, за трети път нарушавах мълчанието си. Това ми достави радост, някак си ми потръгваше. Но по-нататък разговорът продължи тромаво и не само поради факта че събеседникът ми се оказа норвежка. Долавях други причини, далеч по-сериозни и от класовите: чисто и просто норвежката принадлежеше към най-висшата категория на човешката общество, към кастата на интелектуалците.

Отначало ме взе за алжирец и ми даде рязко да разбера, че разговорът е свършил до тук. Три минути мислих по този въпрос, накрая, кой знае кое ме накара да повторя:

– Не „Алжерия“, мис, ״България“! Някакъв шум ви попречи да чуете добре.

– Аха.

Пояснението не допринесе кой знае колко за благоприятното продължение на разговора, само усетих, със сигурност мога да кажа, че събеседничката ми се поуспокои, може би подразбра, че няма да бъде отвлечена, изнасилена и посечена.

Трудно, с пот на челото изкопавах сведенията: художник, Осло, под наем вила на Тира, за осем месеца.

– Подвиг – рекох аз.

– Защо?

Този беше първият въпрос, който тя ми зададе, вече не питах само аз, бях довел все пак работата донякъде. Защо да крия от вас, към този човек се втурнах със всичките си сили, понякога участвах долнопробно, превръщах се в жалък созополски гларус, атакувах не само жената, подсъзнателно се стремях към вилата на топлия остров, към приятното задължение да нося триножника й из архипелага – тя рисува, аз кръстосвам наоколо. Представих си как се обаждам в Австралия на братовчедката си за пари, изчислих каква сума ще ми е нужна за цялата зима.

– Равнява се на подвиг с доста рискове – настоях аз. – Задуха ли продължително, нали разбирате, нарича се „островна клаустрофобия“.

– Не съм чувала за подобно нешо, но съм взела други неща предвид, че може да ми стане непоносимо от самота.

– Ако има летище, добре.

– Има.

– Взимате самолета и се спасявате.

Тази моя предвидливост и някои други неща, които й казах – имайте предвид, че ограниченият английски на двама ни, повторенията, дообясненията, образуваха мъгла сред която трудно можехме да се ориентираме за реалната интелектуална стойност на другия – тази моя предвидливост й се понрави, ала норвежката скала стърчеше непрестъпно сред мрака и хладината.

Поканих я в бюфета. Отказа. Подпален от „скандинавския синдром״ и сагите за северните жени, започнах по доста недостоен начин да говоря за себе си. За първи път в моите пътувания разкрих, че съм писател – дотогава навсякъде се представях за главен счетоводител на завод – казах че съм автор на много книги и драматург, пиесите ми се играят не само в България. Това май направи някакво впечатление, но нищо повече. И ето, че се хвърлих напред с последния си резерв: моя пиеса се играе по сцените на Германия, а накрая и бомбата – над сто представления в Лондон. Другото може би е заобиколило ухото й, но Лондон, постановка в Лондон! – туй се оказа идеалният ключ за портата. Бях леко послъгал, естествено, стоте представления в Англия бяха приключили предишния сезон, а не този. Попитах дали е излагала в Лондон. Край! Напуснахме тъмнината. В светлината на бюфета норвежката спечели, едрите форми на лицето й се сглобиха сполучливо и я превърнаха в една почти хубава жена, от тия, дето будят размисъл и даряват спокойствие на интериора.

– Ако това ви интригува, наричам се Борис.

И следа от усмивка…

– Моето име е Рус.

– Толкоз мъничко?

Щеше ми се да добавя „за такава голяма жена“.

– Кои художници харесвате?

– Шагал – отвърнах аз. – Брак – излъгах аз. – Русо митничаря… Освен, разбира се, импресионистите, които поставям пред тях, а класиците поставям преди всички изброени.

Не се засмя, но явно остана доволна от отговора. Ясно – подлагаше ме на тест, и все заради собствената си цялост, от страх да не допусне до себе си било злодей, било некомпетентен. На нея не й минаваше и през ум, че по този начин сама се разкрива. Вече знаех, че не е блестящ ум, оставаше ми да проверя дали е талантлива. И едното и другото не ме интересуваше особено – достатъчно ми бе, че съм успял все пак да проникна в света на една известна скандинавка. По всичка личеше, че ще проникна и в островната й вила.

– Излиза ви по-евтино да живеете тук, нали?

– Много по-евтино. – Изглежда че разговори като този й се нравеха. Западноевропейците обичат да изтъкват печалбите си от тоя род. Събеседничката ми се впусна да описва вилата, удобствата й, до най-незначителната подробност и чак накрая спомена за тишината, идиличността. – Ще рисувам през цялата зима, по всички острови.

– На Парос дълго ли престояхте?

– Пет дни!

– Не ви ли се струва че тук градчетата си приличат повече отколкото е необходимо?

Замисли се. Загледах се в очите й, които не преливаха нито от красота, нито от топлина, при това миглите й бяха възкъсички, редички. Не отговори на въпроса.

– Гоген или Ван Гог? – Все едно че питах „Моцарт или Бах“ както в примитивните интервюта. – Въпросът е лесен, признайте.

Събеседничката ми продължаваше да мълчи досущ като норвежка и мисля, че преценяваше дали не се старая да й наложа някакво превъзходство.

Преиграх, да, дотам я докарах, тя се отдръпна много бдително в себе си, настъпи една обидна според разбиранията ми пауза. Реших да не я нарушавам. Стори ми се приятно занимание – мълчим, колко удобно и за двама ни, не се обременяваме с въпроси, нито с отговори, уморените ни вече от пътуването умове не търсят английските думи-кошмари, боже мой, ами ако това е нещо като „великата мъдрост на северните народи“? Ако това е почивката им? Разтоварването им?

Тишина.

Млади глупави американчета се занимаваха с някаква ученическа игра на карти. Започнах да се вслушвам в смеха им, но тя – никак. Мина някаква длъжност от офицерския състав на кораба, събеседничката ми го попита къде ще акостираме – на Фира или на някакво „друго име“. (Това име аз не запомних.)

– Мадам, закъсняхме и ще спрем направо на Фира.

– На осем километра от дома ми – обърна се скандинавката към мен. Това явно я безпокоеше. – Трябва да взимам такси.

– Ще вземете – изрекох безгрижно аз.

– С този багаж!…

– Ще ви помогна.

Туристическата орда се раздвижи, раниците се подреждаха; книги, карти, чаши – всичко зае местата си в тях, преместваха се, запазваха се удобни изходни позиции към стълбищата. Кой знае защо, дори в тази част на света, по време на почивката си, младите представители на изтъкнати цивилизовани нации се готвеха да щурмуват огромната паст на ферибота, и то – отвътре навън, да стъпят секунда по-бързо на брега. Защо? Знам ли. Не можех да си обясня също защо и аз се понесох към изхода.

Норвежката пристъпваше бавно, никога в живота си не съм виждал по-натоварено животно. Приближих се до нея. Помолих да ми даде най-голямата чанта. Отказа. Горката, сега ми се струваше твърде жалка, но много-много мъжка и самостоятелна. Четири чанти, триножник, два пакета, на всичко отгоре най-главното – исполинска папка с картоните, които сигурно вече бяха превърнати в картини.

„Тира״ закрета на заден към кея, кърмата отвори огромния си капак с вериги, капакът се превърна в мост към сушата. В търбуха на ферибота припряно ръмжаха камионите и автомобилите, те знаеха че са длъжни да пуснат хората пред себе си и това ги вбесяваше. Притиснаха ме отвсякъде, притиснаха и скандинавката, стараех се уж да я пазя – най-вече папката с картините – но това ми се удаваше трудно. Някаква лава от хора се вклини между нас, разделиха ни, а общата лава от хора ни изтласка на кея. Там пък ни посрещна бойката стремглава орда на аборигените. Беше тъмно, ръмеше, получих усещането че се намирам в бетонобъркачка – завъртяха ме и в мрака започнаха да ме манипулират. Забих нозе в асфалта, напразно, те ме събориха, търкулнаха, вдигнаха. Никакви викове за помощ не биха помогнали сред хаоса от крясъци, сякаш не пристигахме на остров, а потъвахме с „Титаник“.

– Борис!

Далече! Зад мен!

– Борис!

Тя викаше, зовеше ме и точно в този момент разбрах, че я обичам, че залагам всичко на тази любов с такава хубава разлика от двайсет и три години помежду ни, а не онези фрапиращи четирсет и една години, както в случая с Лена.

– Рус!

– Борис!

Гласът й чезнеше, по всяка вероятност похитителите вече се гавреха с нея, може би затискаха с ръце устата й.

– Руууус!

Името й никак не го биваше за викане.

– Руууууууус!

– Борис!

Здрави ръце ме хванаха, разтърсиха ме, след малко едната ръка ме поотпусна и награби колесарчето.

– Руууууууус!

Никакъв отговор.

Здравите ръце ме теглеха или бутаха, зависеше от туй, дали успявах да им се изплъзна, докопваха ме наново – някой не искаше да се откаже от мен, за нищо на света.

– Руууус!… Руууус!

13.

Хлопна капак или врата, багажът ми беше похлупен. До мен влезе и седна човек. Той дръпна вратата и натисна клаксона. Моторът си работеше, бяха го включили предварително, преди да ме отвлекат. Бавно, с помощта на клаксона – наоколо свирукаха десетки клаксони – пресякохме кипящата лава на навалицата. Някаква светлина се промъкна при нас, видях мустакато лице. Зад гърба ми изскочиха фаровете на друга кола, извърнах се напразно, зърнах само силуетите на три глави – на задната седалка стърчаха трима души. Прах, твърд пясъчен или мраморен прах, покриваше облегалката и таблото, усещах го с пипане, с дишането си, по-късно го усетих с устата си. Изглежда с тази кола се пренасяха ту хора, ту строителни материали, може би цимент, моме би отломъци от мозайка. Нова светлина нахлу отстрани. Учтиво-неучтиво, извърнах се. Видях ангелските лица на млада, може би влюбена двойка. И бъдещата ми хазяйка. Не беше едра жена, тогава как успя да ме довлече през навалицата и да ме наблъска в мръсното им комби? Предположих, че с влюбените се беше справил мустакатият, който шофираше.

Изкачвахме се, комбито не вървеше, а преодоляваше стръмнина, завоите се редяха един след друг по серпентината, свиваха рязко, тогава успявах да се убедя, че пред нас и зад нас се е нанизала върволица от светлини, давеше ни гъст мирис на нафта и бензин, всички машини ръмжаха яростно, особено автобусите, катерехме се катерехме се, и, боже господи, отивахме, на небето ли?, на остров ли бях пристигнал или на планински курорт? След угнетителното двайсет минутно катерене колите се успокоиха, веригата се поразкъса, клаксоните млъкнаха. Повечето от светлините пред нас се отбиха вляво, ние обаче завихме вдясно. Отърсено от алпийското си напрежение, комбито сякаш препусна, май се бяхме озовали на плато, доколкото можех да преценя в тъмното, движехме се през хълмове. Пресякохме слабоосветени селища, отново тъмнина. Половин час след тръгването колата спря.

– Тук! – заяви бодро хазяйката.

Тя първа стъпи на земята. През отворената врата нахлу студен вятър и нещо ме удари в слепоочията. Бавно, бавно разбирах, че съм наранен от милиардния залп на щурци. Остър мирис на животински тор. В междуоблачните пространства, горе, с неизразимо бисерен блясък, на всички страни щъкаха, пробягваха като рибки в аквариум, звезди и телекомуникационни спътници. Повтарям, не висяха на равно небе, виждах ги стереоскопично. Младите влюбени заговориха оживено помежду си на немски. Мустакатият измъкваше багажите. Изрева магаре. Влюбените заговориха още по-бързо. Аз се питах: да се зарадвам ли или да не се зарадвам? Хазяйката започна да ни запознава с обстоятелствата и ме сломи.

– Надолу по хълма има бакалница, нагоре – също, утре ще ги видите. Всеки час има автобус.

– За къде? – учудих се аз.

– За Фира – учуди се хазяйката.

– Защо? Не сме ли във Фира?

– Фира! – засмя се хазяйката. – Фира е на осем километра. Във Фира е скъпо, наемите са по две хиляди драхми. Автобусът ще ви води там когато пожелаете.

Хазяите в Гърция владеят специален английски, състои се от сто думи, всичките точни, категорични. Освен туй, разстоянията по островите са все по осем километра, всичко отстои на осем километра.

– Тръгнал съм за Фира – настоях аз.

– Две хиляди – разбирате ли? А тук – осемстотин.

В светлината на селищната лампа погледнах часовника си.

– Сега има ли автобус?

– Има утре.

– Ще ви платя осемстотин.

– Утре, от шест.

Бях не само уморен, бях утрепан, сърцето ми искаше да се пукне от яд, не към хазяйката, а към мен самия, към бунака – на кея трябваше да падна, да умра, но да не се предавам. Как успя, как успя да ме отвлече тази сколофендра!

14.

Освен с усещането за студ, малката мраморна стаичка ме изненада с чистотата си. Всичко вътре беше ново, самата сградичка беше новопостроена, обаче студена и прашна. В символичната баня потече топла вода. Не посмях да взема душ. Какво щях да правя мокър в студа? Липсваше кърпа, а нямах намерение да отварям куфара, стоеше си привързан към колесарчето, чаках да съмне и да тръгна. Слава богу, пижамата си държах в чантата, набутах се под тънката завивка, изплюх известно количество пясък, станах, облякох пуловер, легнах повторно, пак станах, затворих единственото прозорче – двайсетсантиметрово – вятърът престана да вие, метнах върху завивката якето си. Не можах да затворя очи, вече разбирах, че тази нощ няма да спя, разкъсваше ме яростта от новата несполука. Повъртях се още в неуютния, неулегнал креват, пак станах, набутах един реланиум в устата си.

Таблетката ме отнесе за три часа. Зареден с предубеждения и страхове, отворих очи след полунощ. Събуди ме изплувалата от подсъзнанието тревога, че днес е петък, а утре е събота. Доколкото имах представа, в събота повечето хазяи изчезват, отиват на гости. И се връщат в неделя вечер. Добре, но кои са моите хазяи, какво да кажа утре в полицията за отвличането ми? Облякох зимното яке. Вън отново бръскаше дъждовна влага. Разгледах владенията на хазяите – броеница от новопостроени цикладски кубчета, някъде на два етажа, двор, заграден с нетолкоз безвкусно изплетена железна решетка. Прозорецът на немците светеше, „младоженката“ стенеше задъхано. Яростта ме обхвана още по-силно. Леко спокойствие в настръхналото ми състояние внесе комбито. Стоеше си на мястото, хазяите все още не бяха отпътували. Записах си номера на колата, по този номер полицията всякак щеше да открие имената на измамниците. Полицията в Гърция зачита сериозно оплаквания от този род.

15.

Разсъмна се с много светлина, това разбрах едва след като излязох от мрачната мраморна гробница. Вън нямаше улици, нямаше селище, жилищата и градините бяха пръснати по хълмовете. Разпокъсаното на малки кварталчета и отделни къщи селце висеше бодро под небето. Магарето пасеше до писана каручка пред отсрещния дом, домът бе коронясан от няколко широколистни дървета и гигантски чимшири. Чист въздух с чисти миризми докосваше лицето ми. От незнайно място долетя камбанен звън, тишината се разлюля, обади се магарето, пропяха и петли, но скоро шумовете се прибраха в руслото си, а над хълмовете остана да виси акварелно обещание за слънце.

Комбито обаче беше изчезнало, нямаше го, предположенията ми се сбъдваха. Не ми оставаше друго освен да опитам късмета си на градинската порта. Натиснах звънеца, приготвих се да го натискам дълго, но вратата на дома се открехна. Хазяйката се показа и изчезна, след туй пресече двора и отвори. Паспортът беше в ръцете й.

– Няма ли да закусите?

– Не.

Подадох парите, неочаквано ми стана ясно, че съм свободен.

– Автобусната спирка?

Посочиха ми и ми обясниха.

Задърпах колесарчето зад себе си. В края на въображаемата уличка спрях да си поема дъх от изненада: В гнездото си между баирите, като пухкаво пиленце спеше бяло селце с голяма църква. За нищо на света не можех да пристъпя напред, не ми се тръгваше, стоях и гледах как селцето уж лежи на мястото си, а и потръпва, диша някак си, подобно на всички наивни здрави същества призори, преди да се раздвижат. Защо да ви обяснявам къде ме прободе, сигурно разбирате сами – стоиш пред едно чуждоземно селце, то не е българско; първо – понеже е гръцко и второ – ние вече нямаме такива чисти, ама чисти във всяко отношение селца. На него нищо не му тежеше, нито фабрика някоя, нито цех, нито угрозата на миграцията. Отдалеч се забелязваха белезникавите кòзи пътеки по хълмовете. Сякаш само те бяха достатъчни да ми кажат всичко. Изрекох си, едва ли не наглас:

– Ето го, това е, ти си вече при него! Сто пъти си повтарял, че искаш да намериш едно мъничко-мъничко селце, обезателно в Гърция, да си наемеш една стаичка и да напишеш най-после онова, което отлежава в главата ти.

Постоях, помислих си още малко, па тръгнах. Надолу. Навлизах в тесни каменни улички. Позната картина – бели къщички, бели зидове, бели църквички, кипариси – всичко скърпено и по този начин здраво скрепено от светли мраморни плочи, от бял цимент. Малки магазинчета, малки кафененца, тук-там някакви асиметрични разширения на уличката – наречете ги площадчета; тук-там по някоя камионетка от японски произход, магарета, кози, мяркат се и човешки лица, всеки ти казва „добро утро“, брилянтна светлина, не духа, не вали, боже мой, запява ти се, истина ви казвам!… Разглеждах на слизане, разглеждах на изкачване, прекосих цялото селце и се въззех на билото, при автобусната спирка. На спирката, разбира се – отворена бакалничка. Един свещеник, той ме поздрави светски. Въздебеличък бакалин. Радва се на петгодишната си внучка.

– Хубаво време! – казва свещеникът.

– Хубаво време! – казвам аз.

– Няма вятър – казва бакалинът.

Мина камионетка, отнесе свещеника. Останахме с бакалина и внучката. Поисках си пепси-кола и пакетче бисквити. Внучката поиска от мен бисквит. Поднесох й. Тя си взе и ми поиска отново. Поднесох й. Бакалинът се зарадва на апетита й. Поиска ми отново. Дадох й. Бакалинът се зарадва още повече, но най-много се зарадва когато внучката му изяде всичките ми бисквити.

Отнякъде като насекомо изпълзя русоляво маце с къса и права, некултивирана коса. Очите му мигаха сънливо. Тръсна тежката раница на плочника, влезе в бакалничката и излезе с пепси и бисквити. Внучката си поиска бисквит. Мацето не му обърна внимание.

– И вие ли сте жертва? – запитах аз.

Само шведски, мацето не си служеше с друг език. И трийсет английски думи. Вгледах се по-внимателно в селското му недоизкусурено лице.

Платила седемстотин. Пожела да знае колко съм платил аз.

Казах: осемстотин.

Това май подобри настоението й.

Внучката на бакалина ни наблюдаваше. Голямо забавление в скучното детско всекидневие. Така и не запитах за името на селището, после го търсих на картата, но знам ли откъде се изкачихме в снощната тъмнина до него, нито знам на кое пристанище слязохме от кораба.

Спря такси. Поиска ни триста. Дадох две по сто. Шведката даде също две по сто. Таксистът й върна едната стотачка: Ще се разберете помежду си.

Приятно пътуване, леко, таксито ни остави в пъпа на Фира. Шведката тръгна да раздробява банкнотата. Засмях се и махнах с ръка. Мацето се изуми, не можа да скрие доволството си. Три дни след тази случка го срещнах няколко пъти из града, все саминко и все гледаше на обратната страна.

Дълго стоях до колесарчето си, никой не ме нападна да ме отвлече, това ме зарадва. Бях сред тълпа, навалица от младост и многоезичие, пънково-хипешко пъстроцветие. Стана ми горещо, съблякох якето, най-после се постоплих и разбрах, че има господ. До мен спря мотор. Две момчета.

– Господине, стая ли търсите?

Нали съм глупак:

– Да.

– Елате. – Едното момче слезе от мотора, хвана ръчката на колесарчето. – Насам.

– Колко?

– Хиляда и шестотин.

– Хиляда.

Момчето стисна ръчката и ме поведе. Хубаво слънце, съблякох и пуловера. Отново разбрах, че има господ, но разбрах също, че възможността да открия Рус в тази лятна шумотевица в най-добрия случай е незначителна.

Остров Тира напоследък упорито бива наричан Санторини заради Света Ирена – Агиа Ирини – Санта Ирини – Санторини. Сериозните хора, които обичат този остров задочно и отдавна, обаче, ще си го наричат винаги Тира. Така го пише и в сериозните географски карти. Една от най-южните точки на архипелага. Намерете го на картата и ще видите колко е оскърбителен за въображението като контур, никой не може да определи на какво прилича, но мнозина са готови да ви убедят, че той е наистина остатък от потъналта Атлантида. Много туристически агенции твърдят: „Тира е най-красивият и най-фантастичният остров на света.“ Жители – осем хиляди. Главен град – Фира. В него се намирам, живея в стая с две легла, маса, два стола, една слаба лампа, кошче за боклук; вън е горещо, но вътре е студено, както вече се досещате – мраморно. В този полуподземен етаж – де да беше лято! – има три стаи и една баня. До мен се е настанило младо датско семейство, а срещу мен – младоженци гърци; пристигнали от пътуване в Африка – това разбрах докато простирахме прането си на покрива – карат медения си месец. Понякога гръцките острови се посещават и от гърци. Най-вече – Тира.

Друго какво да ви разкажа в тази осведомителна част? За история? За археология? За наслоените култури? Не. Ще ви запозная само с афоризма отразен в дипляните на споменатите туристически агенции: „На Санторини има повече магарета отколкото жители, повече църкви отколкото къщи и повече вино отколкото вода.“ Това за църквите е абсолютна истина.

16.

„Свърталището“ на града се намира точно там, където ме остави таксито. От туй площадче можеш да вземеш всички автобуси, за всички населени места, за пристанищата и за плажовете. От тук можеш да слезеш долу (към ниската част на Фира), или да се изкачиш горе (към високата част), можеш да продължиш на север и на юг по главната улица. На това място обикновено се предприемат замислите, или пък се губи времето – купуваш си нещо от кафенетата, отнасяш го на масата и се превръщаш в съзерцател. От ранно утро до късна нощ има какво да се гледа. Тук за един час се изпиват стотици кафета и разхладителни течности, на ден се изяждат хиляди пици и сандвичи. На туриста са му под ръка всички видове магазинчета, по-голямата част от пътническите бюра. На туй площадче се създават плановете за по-нататъшното скитане, определят се срещите; тези които са се загубили по островите се търсят тук. Да не говорим, че в „свърталището“ можеш да чакаш този, който ще те догони, да речем, от Делхи.

На две големи табла се залепят обявите. Прочетох десетина бележки и вече знаех какво трябва да правя. Скъсах два листа от бележника си.

На първия лист написах: „РУС, ПОТЪРСИ АНГЛИЙСКИЯ МЛАДЕЖКИ ПАНСИОН И ПИТАЙ ЗА КЪЩАТА НА МАДАМ НОРА. БОРИС.“ Втората бележка: „АКО ЗНАЕТЕ НЕЩО ЗА НОРВЕЖКАТА ХУДОЖНИЧКА РУС, КОЯТО ЖИВЕЕ В НАЕТА ИЗВЪНСЕЗОНА ВИЛА, МОЛЯ ОСВЕДОМЕТЕ МЕ НА ТОЗИ ЛИСТ.“ Купих габърчета, забодох съобщенията на дъската.

Да отида ли или да не отида в полицията? Отказах се от хрумването си. В полицията щяха да ми се изсмеят, регистрацията на туристите не е популярна в Гърция.

Наскитах се, навървях се, накрая реших че така не бива да продължава; и утре е ден, и утре ще се ветрея, защо да бързам, за днес главата ми преливаше от впечатления. Освен това бях отчаян и трябваше някакси да се разведря.

До тази катастрофа в настроението ми се стигна така:

Отначало уличките ме поеха леко, сякаш на шега, разходка като другите разходки – това да видя, онова да разгледам, вървях край сергии и магазинчета, все нагоре, без да знам, че вървя по пътя към отчаянието. Проучвах случайните дворчета в които винаги се потайваше нещо интересно, влизах в църквите, запознавах се с менютата на ресторантчетата, в книжарницата хвърлих поглед на световната преса, купих си „Атенс нюз“ и отново нагоре, все нагоре, всички лазеха нагоре.

Най-после стъпих на билото и отчаянието ме прободе. За по-малко от секунда ми се натрапи лошо режисирания и несръчно монтиран филм на моя живот: жалко детство, бледо юношество, бедна младост и тръпчиво-горчива старост в комунистическа държава, живот в смрадливо мазе, така ми се стори той пред гледката, която се откри от билото. Дълбоко в пропастта, под краката ми, с мъртва светлина блестеше морето. Към хоризонта, като стражи, сякаш пазеха да не избяга нито една подробност от пейзажа, мълчаха остров Тиразия и дребното ненаселено островче Аспрониси. Между тях и мен, като стари черни дяволи, на смешна близост, не повече от двеста-триста метра, зловещо стърчаха вулканичните поразии Неа Камени и Палеа Камени. От двете угаснали сгурии полъхваше усещането за смърт и предупреждение. Това видях отгоре, от каменната крайбрежна алея. След това се вцепених сред вцепенените край мен, но продължавах да виждам и останалото: белия глетчер от къщички, микрохотели, кафенета и ресторантчета, вкопчени като репеи в почти отвесната скала. Те се спущаха смело по скалата, но там където спущането ставаше невъзможно, прекъсваха – човекът се бе предал на шеметната пропаст, нямаше как да строи повече, а е рентабилно, доходоносно, цените нарастват заради гледката; една стая в някой от реномираните панорамни хотели на това място е осем хиляди. На площадката до мен дремеха охранени потни мулета с разкошни твърди самари. До тях, снажни, по-здрави от мулетата, с мургави гладки кожи, черни коси, черни очи и черни мустаки, безмълвно стърчаха мулетарите в крещящи спортни фланелки с отличителни знаци на някой американски колеж или бейзболен отбор. Докато стоях там, само един проговори, изрече заучена английска фраза, крайно необходима за професията:

– Слизане с мулета до кея и връщане, седемстотин драхми.

Кеят! Също бял. До него три-четири бели туристически катера, бели в катранено-черната вода. Много долу, много ниско. Виждахме ги сякаш от птичи полет.

И изведнъж разбрах откъде се взима отчаянието – преди всичко, заради факта, че не може да бъде описано. Как да го опишеш? Как да го изобразиш? Купих десет различни картички, разгледах ги; нищо!, никаква представа. Сам не проумяваш как намразваш този град, острова, те ти стават враждебни заради туй, че ти се изплъзват. Видяното, с което ви занимавам сега, е само за един човек, остава само за тебе, ти нито можеш да го опишеш, нито да го разкажеш, а най-малко ще дадеш представа за него ако го фотографираш; височината не може да се изобрази; загубил своята стереоскопичност, пейзажът се превръща в плоска пощенска картичка.

Подслушах разговор на немски:

– Чудно!

– Вълшебно!

– Това е невъзможно!

– Чудесно е!

– Застани там да те снимам с вулкана.

Момичето приседна върху предпазния каменен парапет.

– Господине?

– Може.

Подадоха ми нагласения фотоапарат, щракнах и какво – в Щутгарт ще се видят един до друг на парапета, ще видят и действащия вулкан, но няма до видят точно това, което са искали и което ни прави тъжни – пронизващата убийствена красота.

Донесох си два албума от Тира ( на тях пише Санторини), там островът е фотографиран от всички възможни точки, включително с хеликоптер, по всяко време на деня, при най-различно осветление. Резултат никакъв.

Друга двойка, този път на японски:

– О, Санторини! (Предполагам че тя казва това.)

– Невиждано! (Предполагам че той изрича това.)

– Хайде! (Предположение.)

– Сега! (Предполагаема дума.)

Томико не нагласява фотоапарата, той се нагласява сам, електрониката работи вместо Томико. Преди да ме поканят, поемам снимаческото чудо, въоръжено със всички видове обективи. Двойката се усмихва и за снимката, и за мен. После се усмихвам и аз – и за тях, и за мен. Получих акуратно снимката. Високопрофесионална, всички цветове. Вулканът се зъби до левия ми лакът. И повече нищо.

Колко много снимки на колко много двойки направих тогава аз, имах чувството че за това съм се изкачил горе, да бъда полезен на хората в самотата си.

Стоях един час на алеята, разхождах се по нея, променях ъглите на виждане, сядах отново на парапета, дълго време проучвах дали парапетът наистина може да те предпази от падане при най-шеметните места; наблюдавах островите отсреща, настръхналите таралежообразни натрупвания на вулканите, черната повърхност на морето, обсипана със сребърните люспи на светлината, катерите-брошки в абсолютната чернота долу (там нямаше вятър и нищо не пречупваше лъчите на слънцето), мулетата, левентите мулетари, вдишвах мириса на мулешката урина, напоила от векове площадката. Под мен, по белите тераси на белите заведения, опънали бели крака по отсрещните празни столове, мацките се мъчеха да наберат тен. Момчетата не откъсвала очи от вулкана. Келнери разнасяха сладоледи. Те минаваха край запретнатите рокли на мацките и деликатно заобикаляха краката им. Отгоре виждах всичко, виждах и серпентината от забравих вече колко стъпала. По нея слизаха две мулета.

Смазан от отчаянието си, аз се прибрах в Свърталището, върнах се в реалния свят. В топлия ден младежите лежаха върху раниците си. Хвърлих поглед на обявите и седнах на тротоара. Младите се разговаряха тихичко. Някои четяха книгите си. Пристигна автобус. Слязоха хора. Огледах ги. Рус не беше между тях, но вярвах, че ще се появи, най-късно до утре. Да тръгна да я търся, не можех. Селищата на Тира са двайсет, вилите, навярно хиляди. Младите хора се надигнаха с раниците си и се качиха в автобуса. Индуска група заля площадчето. Тя донесе нова вълна от мълчание. Сладко ухаеше на кафе, на доброкачествени сандвичи, на пици. Споходи ме аромат на водка. Огледах се, никой не пиеше, отчаянието ми го искаше.

Стараех се да не мисля за туй, което бях видял от билото. Защо живееш, запитах се аз, защо се мъчиш на този твой мизерен свят? Дори да дойде Рус, какво?

СПУЩАНЕТО

18.

В понеделник, на 26 октомври, мелтемът задуха отново, плъзгащите се врати на къщата затракаха по особен начин, не както вратите на хотелчето в Науса. Седнах да пиша картичките си до София. Вятърът се провираше през пролуките на вратата, пронизваше ме и изчезваше навън през вечно отворената капандура на покрива. Радиото тихичко пееше неизбежните си гръцки песни, съставени от сто хиляди отделни мелодии – гювеч, в който се месеха популярни френски шансони, американски рагтайми, италиански канцонети, игриви немски кондиторайски фокстроти, разляти в мечтателния сагапо-сироп. Чух и „Подмосковные вечера“. Изпълнена на гръцки, в споменатия сагапо-маниер, песничката бе превърната в таверно-кръчмарска измислица. Пишех си картичките и си мислех за особените асимилаторски дарби на някои нации.

Мислех си освен това, че бяха изтекли цели три дни без да плувам. Най-невероятното за град Фира – а сигурно и за останалите селища на острова – е, че наблизо няма море. То те е заградило отвсякъде, виждаш го, чуваш го, но не можеш да слезеш до него. Ако настояваш да го достигнеш, трябва да се спуснеш като алпинист по стометровите отвесни скали. А това не означава ли че Тира е „сух“ остров, остров без флота, без рибари? Погледнат отстрани той прилича на торта, гарнирана отгоре с бял крем. Белият крем са селищата му. Хората щъкат по уличките и не могат да се доберат до водата.

Младото датско семейство от съседната стая, обаче, ми каза какво да направя. Нарамих чантата и тръгнах.

– Ясу! – Хазяйката ме поздрави бодро и ми се усмихна. Понякога тя се мяркаше към нас, млада, красива жена, отгледала левенти синове. – Не можете да перете, не можете!…

Усмихнах се и аз, тогава не разбрах какво иска да ми каже, макар че проследих погледа й. На терасата се ветрееха две мои ризи, бях ги изпрал сутринта. Усмихнах се още веднъж и се отдалечих.

Хванах Главната улица, право към „свърталището“: фурната, супермаркетът, туристическото бюро, златарският магазин, кръчмата в която – интересно защо – влизат само местни хора, пак туристическо бюро, пак златарски магазин, бар, гараж за „рент а кар“, където се наемат и мотоциклети, пак туристическо бюро, фотомагазин, златарски магазин, магазин за телевизори, златарски магазин, радиоапарати и електроника, сладкарница, златарски магазин, някаква специална религиозна мисия, но свързана с туризма, дискобар, златарски магазин и така нататък. След още пет туристически бюра пристигнах на любимото „площадче на надеждата“. Там са струпани още четири туристически бюра и шест златарски магазина. Пътищата на бюрата водят навсякъде. Моят път, обаче, беше смешно къс – само осем километра, тия прословути осем километра! – до плажа.

Намерих обявите си такива, каквито ги бях оставил. Другите обяви се движеха, сменяха се, в тях кипеше живот, те събираха хората, осведомяваха ги, направляваха ги, само Рус се потайваше. Колкото пъти си спомнях за нея, толкова пъти чувах нейното отчаяно: „Борис! Борииииис!“

Седнах пред витрината с екзотични плодове, изпих кафето си, нагледах се на група пънкове и автобусът дойде. Накачихме се. Всички пътувахме за Камàри и платихме по шейсет драхми на шофьора. Плажът на Камари е голям, много пуст и много черен. Открай до край дъгата му представлява щедра траурна лента, която погълна без остатък хората от автобуса. Загубихме се така един за друг, че спокойно се съблякохме голи. Въпросната траурна лента, по която налягахме, е съставена от черен вулканичен чакъл, тук-там се забелязват черни пясъчни килими, кошмарно място за непосветените, благодат за посветените, в късното октомврийско лято този плаж събира повече слънчева топлина; отпущаш се върху него и се топлиш. Дъното е черно, водата е черна, но като загребеш с шепи, убеждаваш се в нейната непорочна прозрачност. Гмурнах се, потънах и чак тогава сякаш поизтрезнях, тялото ми се освободи от някаква неизвестна тежест, безтегловността поразшири черепната ми кухина, там запърхаха оптимистични мисли, най-важното – кожата ми се отвори и се затопли.

Щом напуснах водата полегнах върху тънка ивица пясък. Колко хубава беше моята Рус! Жена като фиорд. Колко хубаво щяхме да изявяваме интелектуалните си пристрастия. Видях я много ясно, точно в този момент Рус прекоси „площадчето на надеждата“, приближи се до таблото с обявите и написа на едната от тях: „Борисе, чакай ме привечер. Тук. Само тук. Рус. 26 октомври, 12 ч.“ Придърпах обувката си, измъкнах часовника. Точно дванайсет. Времето в което обикновено се явяват такива като Рус.

Облякох се, запътих се към спирката, повървях малко и си казах: Автобусът още не е дошъл. Имам и двайсет минути път. Дотогава Рус ще отиде да обядва. Не, не можем да се видим сега. Ще я чакам привечер. Съблякох се и заплувах. Така, че този ден ми станаха общо две къпания; тъй ги и записах в календара си.

Автобусът ме свали на Свърталището към три часа. Нямате си представа колко самонадеяно тръгнах към обявите. Рус обаче не се оказа на мястото си. Започнах да си мисля лоши неща за норвежците, например че са тъпи и то много, щом като Рус не се досеща, че в град Фира не може да няма едно свърталище, където хипитата от цял свят си оставят бележки, намират се и започват да се целуват.

Целия следобед прекарах на билото отдаден на учудването, че на света може да съществува такава свирепа светлина, с такива черни острови, които всеки миг могат да забълват лава, дим. И тези стръмни мулешки пътеки! И толкоз много смазани от отчаянието хора, способни да намерят утеха само като се върнат у дома и позабравят ефекта. Спуснах се към Свърталището. Рус и този път не се оказа на мястото си. Прибрах се. Отдалеч си личеше, че ризите ми са изсъхнали. Качих се да ги прибера. Тогава ми направи впечатление, че са поставени на по-хубави закачалки, а белотата им е перфектна и се досетих, че се е намесила хазяйката. Такова нещо по нашето Черноморие вече – не, никога.

19.

Събудих се в пет сутринта, не защото се бях наспал, а от внезапния порив да тръгна на път. Паспортът лежеше в чантата ми, благослових вчерашната си предвидливост, тогава платих на хазяйката за трите дни. Вече нямах работа тук. Човек не бива да се застоява във Фира. Не се наемам да споря дали Санторини е най-изумителния остров на света, може би е така, но тук има голямо движение; пристигат, заминават, по улиците – навалица; този остров е може би като водопадът Виктория – виж го, нагледай му се един ден и си върви, какво ще правиш повече сред тълпата. И винаги на сто-двеста метра над морето!

Въздухът беше свеж. Мелтемът си върлуваше по главната улица, на него само един ден му беше почивката. По осветените витрини познах фурната с магазина за хляб, супермаркета, туристическото бюро, златарския магазин и така нататък – до площадчето.

На Свърталището, въпреки ранния час, вече дъвчеха или пиеха по нещо двадесетина души. Прииждаха нови хора. Приближих се до моето табло. Рус я нямаше там. Скъсах старите си послания до нея. Написах нова бележка: „Сбогом, Рус. Обичам те! 27 октомври 1987 г. Борис.“

На площадчето всички бюра работеха, конкурираха се. Купих си билет до остров Иос за 450 драхми. Заех мястото си пред магазина за екзотични плодове. Кой знае защо, изпитвах особена тъга. Пицата беше гореща, кафето беше горещо, но тъгата ме докосваше лекичко, настойчиво; все пак, напусках един мечтан през живота си остров. Вятърът довяваше като отбрулени листа още млади хора, трупаше ги край мен. Хич не ми беше ясно как ще ни побере автобусът. Никой не произнасяше дума, хората бяха превърнати в силуети, облизвани от светлините на витрините.

Автобусът пристигна. Една от вратите му се отвори. Зейна цялата му задна част. Тогава разбрах, че тя е без седалки. Именно там се появи шофьорът. Спокойно, сякаш се бяха уговорили, момчетата и момичетата безмълвно се появяваха пред отворената врата, подаваха раниците си и се оттегляха. Шофьорът ловко подреждаше багажите по най-оптималния начин. Дойде и моят ред. Подадох колесарчето. Шофьорът изрече нещо весело. Младежите спонтанно извикаха в чест на единствения куфар, но по такъв приятен начин, че ми доставиха удоволствие. Сетне все така хладнокръвно и подредено започнахме да влизаме през предната врата – в Гърция се влиза все през тази врата – пущахме по сто драхми в ръката на шофьора и се настанявахме. Колата се препълни, правостоящите се притиснаха здраво, повече отколкото можете да си представите. Обаче – нито дума. Няколко момичета изстенаха тихичко и се засмяха.

Осветените витрини ми подсказаха, че се движим по главната улица, по всекидневния мой маршрут. Но после потънахме в абсолютна тъмнина. И тишина. Още по-късно дочух да се шепти. Без да зная защо, заложих надеждите си в здравината на спирачките. Най-много ме учуди фактът, че младите хора край мен изпитваха страх. Предположих, че те не само знаят по какви серпентини се спущаме, но сигурно бяха подочули и нещо повече. Автобусът, според мен, се спускаше неблагоразумно – прекалено бързаше и после рязко забавяше ход на завоите, а завоите бяха повече от остри и нямаха свършване. Половин час напрежение, но какво напрежение!… Щом слязохме на пристанището всички изръкопляскаха, възнаграждаваха гърка с аплодисменти, сякаш не бе шофьор на автобус, а главен пилот на джъмбо.

Слязохме. Разсъмваше. Огледах се. Бях най-възрастният в навалицата – единственият куфар сред раниците-самари.

Старият познайник „Тира“ лежеше тежко до кея, огромен за малкия залив, самотен, пренебрегнат, загубил надежда за някакво сериозно подновяване – най-много да му теглят една боя, нищо повече. Като видях ферибота на туй уединено място, убедих се в неизбежната му обреченост. Влязохме в него доверчиво, бяхме сигурни, че ще ни скрие от вятъра, че ще ни предостави мек стол за отдих. Санторини се отдалечаваше, сега ми се стори че островът стърчи още по-високо, а градът Фира ми заприлича на снежен калпак върху темето му. Не избързах ли малко, не го ли изоставях лекомислено? По този въпрос можех да умувам дълго. Пък и да се кая. Но нямах време – пред вълнореза на кораба се появи Фолетандрос и погълна любопитството ми. Фериботът не влезе в пристанището на туй малко островче с 567 жители, той направи среща с моторна лодка на сто метра от брега. От лодката взехме две местни женици, двама мъже – единият от тях носеше кафез – и червенокосо туристче, което гледаше света през очила с прекалено дебели лещи. В замяна, срещу получените хора, дадохме на острова мърляв свещеник и дребен куц абориген с кафез. Потеглихме секунда след размяната. Тук му е мястото да отбележа, че по гръцките острови и корабите често срещах ловци на пойни птички, много птички се ловят по тия места и не знам туй хубаво ли е или лошо. Пристанището, което напуснахме, беше миниатюрно, незначително и ме позова; алчността ми към тихи, скрити за света местенца се обади и този път. А след половин час закопнях за следващия, остров Сикинос, където отново спряхме – 290  жители. Но къде по-напред, можех ли да обиколя архипелага?

Към Иос се приближавах сляпо. Не знаех нищо за него. Бях си купил билет и толкоз. Затова, щом видях край мен да минава четвъртият капитан, запитах:

– Извинете, според вас, да сляза ли на Иос или да продължа към Наксос?

– С Иос не сте сгрешили, господине. – И преди да отмине, офицерът допълни сякаш съзаклятнически. – Никак.

20.

Остров Иос!… 1451 жители. (Не бива да го бъркате с големия остров Хиос, по источното крайбрежие.) В тия месеци на годината той предлага доста от това, което може да си поиска една що годе завършена и успокоена личност. Преди всичко, става въпрос за едноименното градче Иос, то представлява хармонично разбирателство между един конусообразен хълм и гениална, макар и простичка на вид строителна дейност. Тя е подредила през вековете върху споменатия хълм с форма на изумително изваян конус, къщички, улички, зидове, църкви, кипариси, чешмички с имена на светии, вятърни мелници, стръмни каменни стъпала – всичко бяло, бяло, бяло – тръгнало нагоре, па се уплашило от надвесените при върха скали и спряло стъписано, но се успокоило в равен зелен двор с една гигантска палма, поне на триста години, и един синкавобял храм, чиято камбанария се вижда сигурно от Пирея. Нагоре могат да се катерят само козите, мулетата и здравите хора. А бабичките? – кажете как се черкуват бабичките?…

Но да се върна малко назад, да започна от момента в който фериботът ме изплю на кея. Щом стъпих на кея, на мен доста неща ми станаха ясни и си казах: четвъртият капитан на „Тира“ ми е открехнал истината; което си е право – и този път печелившият бях аз. Само че тогава все още не знаех истинската цена на печалбата си. Гледах сградичката с надпис „хотел“, неизбежните пътнически бюра наоколо, кафенетата, сладкарниците, после се извърнах наляво и обхванах с поглед огромния пясъчен плаж. За първи път ми се случваше да зърна в Гърция обширен пясъчен плаж. Цялата му дължина бе обрамчена от чиста кетонена алея. Край алеята се редяха заведенията; хотел до хотел, таверни, тихи скромни гостилнички, пансиони, всичко подредено, потънало в цитрусова зеленина; сега, разбира се, затворено. Вниманието ми се раздвои между пристанищния хотел и автобуса. Хотелът ми казваше:

– Ето ме, такьв, какъвто ме искаш – празен, на пристанище, какво повече?

– Прекалено си празен, обаче – отвърнах му аз. – И пристанището ти е празно.

Влязох в автобуса и подадох петдесет драхми на шофьора.

Вътре грачеха три много млади момичета с надменно изражение на лицата, лица които не зачитат никаква жива душа, ако тя не е на двайсет и пет години. Внезапнопородената ми злоба към тях се утешаваше с подозрението, че и трите патки бяха обречени на пълнеене и да ги питам тогава какво ще правят такива тлъсти в своята Америка.

Автобусът потегли и веднага влезе в цяла серия от завои. След всеки завой пристанищният залив и плажът придобиваха допълнителна импозантност, след всеки завой американките крещяха все по-възторжено, а с това сякаш заличаваха част от неприятното ми впечатление от тях. Щом заливът остана изцяло зад гърба ни, ние видяхме градчето. Лично аз изпитах чувството за директно отправена обида, чисто и просто, исках да зная, защо тази картина все още не ми е известна от туристическата пропаганда, защо я няма в учебниците и докога тази страна ще вади по непозволен начин неочаквани „кари-аса“ из ръкавите си.

Автобусът спря до сградата на общината. В нея се помещават също полицията и пощата. По-късно случайно щях да разбера, че стаята на полицията е заключена. В пощата работеха двама чиновници, единствената им работа бе да очакват петъчния ден, за да се ометат.

Нещо, което подразбрах веднага: на хълма се намира стария град, а в дясно от пътя – новата му част. Тръгнах след момичетата. В първата пряка уличка те запитаха за женския американски пансион на мадам Мери. Естествено, нямах работа там. Постоях малко да се съвзема и раздвоението ме обхвана веднага – в стария град е живописно, ала в новата му част квартирите са винаги по-съвременни. Докато се колебаех, женски глас до мен изрече:

– Елате.

Бях в ръцете на поредната хазяйка. Хрумна ми да окажа поне лека съпротива, но студеният вятър ме подгони по стръмния път, после заизкачвахме стъпала, минахме край дома на хазяйката, озовахме се във вътрешния двор, там изгря фасадата на традиционно десетстайно хотелче. Стая номер четири: чиста, блестяща, две легла, белота, мраморност. Банята също мраморна. Хазяйката отвори чешмата, потече топла вода. Осемстотин. Дори не попита за паспорта. Щом останах сам, отворих прозореца. Той гледаше към каменист баир. Срещнах погледа на един петел. Край него кълвяха пясък три кокошки. Вятърът нахлу и ме смрази. Затворих. Включих транзистора си. Гърците говореха за „охи дей“, това е голям празник, на този ден, 28 октомври, забравих коя година, през втората световна война, Гърция каза „не“ на Мусолини и доказа че е нация. Охи на гръцки означава не, охи-дей – денят в който Гърция каза не.

Прочетох нещо от „Морски обреди“ на Голдинг и заспах, но не задълго, ставаше ми се – навън имаше непознат град, зовеше ме да го обходя. Облякох се дебеличко. На уличката спрях. Загледах се в конусообразния Иос отсреща. Тогава усетих, че вятърът не пронизва, слънцето грееше силно, както се случваше почти всеки ден в ранните следобедни часове. Не ми оставаше нищо друго освен да се върна. Почуках на вратата. Хазяйката отвори и, както трябва да се предполага, усмихна се.

– Кафе?

– Не, мадам, плажът.

– Отивате при пощата.

– Да.

– Чакате автобуса.

– Да.

– Качвате се.

– В коя посока?

– В която и да е.

– А така!

Хазяйката се засмя, веднага след нея се засмя и хазяинът, защото и той цъфна на прага.

– Ако е насам – тя посочи с ръка – ще се окъпете на плажа до пристанището.

– Да.

– Ако автобусът е обърнат нататък – посочи – ще се окъпете в Милопотас.

– Какво е то?

– Ще видите.

– Автобусът минава всеки час – допълни хазяинът.

Автобусът ме чакаше пред Пощата. С гръб към пристанището.

Дадох петдесет. Шофьорът погледна часовника си. С това той искаше да ме увери, че спазва разписание. Започнахме да се спущаме и да лъкатушим, слалом. Слязохме чак до пясъка. Поехме по бяла бетонна алея. Долових погледа на шофьора. Искаше да му дам знак. Кимнах.

– Доколкото разбрах, разполагам с един час.

– Оставете това. Кога да дойда?

– След час и половина?

Отдалечи се на заден. Направи маневра. Закатери се обратно към Пощата. От Пощата към пристанището. После от Пристанището към Пощата. И така нататък. Мисълта за това ме потопи в спокойствие, възкреси самочувствието ми, накара ме да се усетя голям човек, почти равен на Бога.

А как бях зажъднял за море!… При подобни случаи започвам да се събличам трескаво, та чак късам по някое копче от ризите си. Но този път…

Този път се загледах към висините.

На едно място във „Вълшебната планина“ Томас Ман се вайка пред проблема дали „може да разкаже времето“, а пък аз си блъскам главата пред проблемчето как да ви разкажа увлекателно и правдиво нещичко, само нещичко за Цикладските острови, като разбирам добре, че в някои глави често ви занимавам с кафененцата, сладкарничките и гостилничките. Но да знаете само колко важно нещо е туй за туриста, както е важно да речем и туй, да добиете поне малка представа за Милопотас. Защото, какво ви пречи да се запалите и вие покрай мен по Иос, нищо чудно да ви подкокоросам, а попаднете ли там, ще ми благодарите за това описание. Аз например, замина ли отново за Гърция, ще прескоча всичко по пътя си и ще се затичам направо към Иос, ще се спусна в тази почти окръжност от пясък, казах „почти“, тъй като заливът все пак трябва да диша с някакъв отвор към откритото море. Не е подкова, разбирате ли, това е окръжност. И така – сам в хотелчето, сам в автобуса, а ето ме сега и сам-самичък в най-големия и най-красив плаж, който съм виждал в живота си. Състоянието „сам“ пред грандиозната скалиста и назъбена планина, която ме е заградила отвсякъде, пред гигантската пясъчна лента и защитеното гладко море ме карат да усетят как на петите ми порастват копитца, на гърба ми опашка, а на главата ми рогца; дивата планина кара дивашката течност в остатъците на моята мъжественост да напира и какво – най-много да измуча като бик. И понеже, ако потърся, няма какво да намеря нито в пясъка, нито в планината, аз се обръщам, джаскам се в морето с неутолимия копнеж да изкрещя към всички приятели и читатели, и най-вече към мацките на моя живот: вижте бе, вижте къде съм попаднал!…

21.

Градчето Иос има нещо като порта, единствената точка през която се прониква в старата част. Портата се оформя от църквите близначки: Св. Катерина и Св. Анна. Добре, но кой знае защо, до едната от тях е залепен огромният храм Св. Пелагия. Три светици на едно място – разточителство. Вътре в градчето сигурно са се разположили още поне петдесет светици. Отсам портата, преди да се влезе в истинския град, има трънясъл площад, там се търкалят в праха и чакат мулета. Какво чакат, не разбрах, все не искам да питам. Бих нарекъл келявия площад „свърталище на мулетата“. В този град няма свърталище за туристи, поне сега, тъй като няма и туристи. От време на време се мярка по някоя изтощена посърнала двойка, какво да правят горките в студа, покажат се, купят си нещо от бакалницата и бързат обратно в леглото.

Градчето зове, мами, не те оставя на мира докато не го изтърбушиш открай до край. Най-вече те дърпа нагоре, предлага ти изненада след изненада, на всяка крачка спираш, пулиш се, четеш надписите по сръчно изработените чешмички и се чудиш откъде са се взели. И откъде вода в прочутото по безводието си Цикладие. Опипваш с ръка настилката, търсиш дупка между стените и циментираните плочи по които се движиш, не можеш да пъхнеш пръст, да напипаш земя, всичко е като един каменен улей, който се влива в друг улей, в трети, четвърти и така нататък. Понякога се появява местен човек, поздравявате се, това ти доставя удоволствие, разговаряш. И продължаваш нагоре. Там ще минеш под арка, оттатък ще изкачиш вито каменно стълбище, няма коли, няма мотори, чувстваш се господар на тишината, нагоре всичко се стеснява, смалява се, ти също се смаляваш от умора, но си амбициран и стъпка по стъпка – сегис-тогис задминат от натоварено муле – стигаш до края. До споменатия вече храм. Той слага точка върху града. Заставаш под палмата, отправяш поглед към залива Милопотас, после към залива на пристанището и ти се струва че искаш да останеш с часове тук, под палмата, да се нарадваш и на полуострова и на себе си, но вятърът прави опити да те унищожи физически, подгонва те надолу, където тесните криви улички отново поемат закрилата ти.

Здрачът ме изпревари, но все пак смятам, че се прибрах навреме в гостилничката на Андрос. Стараех се да удължа престоя си там, беше топличко, гостбите ухаеха, етикетите на вината ми смигаха, вече съм узрял да пропия отново, създадена беше абсолютна психологическа обстановка. Позамислих се бая сериозно. Младата немска двойка на съседната маса пиеше, другата двойка на близката маса – холандци ли, шведи ли – също пиеше. Станах и отидox при гостбите. Андрос изчакваше търпеливо избора ми, не ме подкани, не похвали стоката си. Повечето от манджите бяха вчерашни или завчерашни, знаех го добре, но туй нямаше особено значение; за кого да готви човекът, през деня я влязат, я не влязат десетина клиенти. Помолих го да ми забърка една гръцка салата, но с повече лук, посочих му и тенджерата с бамята. Пред очите ми попарваше скариди. Поръчах си и от тях.

Андрос погледна към ,бутилките.

Поклатих отрицателно глава.

Той вдигна рамене и посегна към колата.

Поклатих утвърдително глава.

Андрос же погледна със съжаление.

Посочих му мястото на моя черен дроб, а после и жлъчката.

Андрос ме погледна с разбиране и посочи стомаха си.

Наградих го с нямо съчувствие.

В същата секунда немкинята поднесе розовата течност към устничките си, кристалната чаша се долепи до тях. Това ме накара да я напсувам, но в съзнанието си.

22.

Ако човек пренебрегне автобуса и тръгне към пристанището пеша – но не по шосето, а по стълбището – ще спечели; стъпалата и безбройните площадки към тях лъкатушат по надолнището между старинни вили с пищни звлени дворове, провират се край олеандри, жасмини, палми и гора, истинска гора от кактуси, това е един протрит от милиони подметки мраморен път и човек едва ли би могъл да мине по него, без да поспре задъхан от разнообразието на формите и ароматите, от безгрижието и строгостта на създаденото, от парадоксалността на крайния резултат, тъй като строителството е било извършвано най-педантично по план, но по-късно хората не са могли да сторят нищо пред необузданата греховна страст на растителността – развилнелите се растения вече се сплитаха горе в сводове, стъпалата и плочите се пукаха под напора на коренищата.

Съблякох се на един дансинг, там не духаше, напротив – в прикритието между две таверни слънцето печеше до изгаряне. Прекосих неизбежната бетонна алея, която свързва фасадите на хотелите и увеселителните заведения край плажа, стъпих на пясъка – тук вече си духаше с пълна сила – и влязох в прозрачността. Докато плувах проследих една яхта, тя нахлу в залива с всичките си платна, после направи ловка маневра, обезветри, огледа се, разузна обстановката и с включен двигател се отправи към кея.

Ветроходът се оказа шведският „Ариел 3“ от Ломма. Момиченце на четири или пет години помагаше съсредоточено на татко си, той опъваше въженца между някои от щаговете. Докато се чудех за какво могат да им послужат тези въженца, от кабинката на яхтата изникна майчето. Шведката постави леген с пране до себе си, тя се навеждаше, слабичкото й тяло се опъваше по джинсите, ръцете й измъкваха по някоя дрешка. Съпругът поемаше отърсените от нея дрешки и вършеше останалото. Щом простряха всичко и го предоставиха на вятъра, момиченцето скочи на кея, там се заигра. Майчето слезе в кабината и се появи отново. Този път ръцете й носеха мълчаливо, послушно бебе. То завъртя бавно главичка, сякаш огледа обстановката, може би сравняваше, де да знам. В туй време капитанът-баща изнесе детска количка, пъхнаха паячето в нея и майчето по най-прозаичен начин се зае да го разхожда. Преди да изчезнат в някоя от сладкарниците, момиченцето ги настигна. Бащата отново се зае с подреждането на палубата. Горките. И четиримата. Искам да кажа – петимата, защото изневиделица се пръкна и едно кученце, което приличаше на пуканка. И хората и кученцето се надяваха да прекарат приятна зима на юг, далеч от снеговете на Швеция, така са правили хиляди преди тях.

Кученцето неочаквано припна на кея и се затича към количката. Бащата го зърна късно за да го върне, само го проследи с поглед и като се убеди, че беглецът е вече при дъщеричката, отново се наведе над въжетата.

23.

Заживях в прегръдките на студения вятър и студената стая с чувството за временно изгубен рай. Всеки нов ден ме убеждаваше, че въпреки безобразното време, аз се намирам в единствената мечтана и премечтана точка на света. Обърнах гръб на пристанището, предпочетох всекидневните преходи до Милопотас. Уви, останаха ми само разходките. Вече не смеех да се къпя. Да зарежем болките в бъбреците, нямаше го слънцето. Мелтемът домъкна дебели светли облаци, които като обложиха небето, станаха сиви, дори черни. Празничните тонове на рая Иос избягаха. Всичко продължаваше да си бъде красиво, но без плуването аз осиротях, а самотата ми се превърна в прекалено тежък товар.

Една сутрин, като видях че в прозореца се блъска не само вятърът, но и дъждът, извиках нещо неразбираемо. От ярост. След туй казах на мокрия скалист баир, че го мразя.

– И ще се махна от тук, да знаеш, ще си замина!

Мокро бяло магаре мина бавно по билото, много бавно, и все пак очерта нещо като специфична магарешка треактория.

24.

Неврастеникът е дошъл още в 7.45 на пристанището, а корабът ще пристигне и замине след десет. Сутринта неврастеникът беше единственият пътник в автобуса. Сега се разхожда по кейовете и следи рибните ята, хвърля им бисквити. През нощта е валяло, всичко е мокро, морето е гладко, лилаво, след дъжд. Рибите подскачат над водата и блестят като лъжици. Неврастеникът все още не си е купил билет, той все още се пита да се отбие ли на остров Наксос или да цепи направо за Пирея.

В кокпита на яхтата се появява капитанът й. Неврастеникът сякаш едва сега забелязва, че шведът е много млад. Той се навежда, поема пекинезчето и го отнася на кея. Пекинезчето хуква нетърпеливо, уж не знае накъде, насам-натам, насам-натам, и ето го до железния осветителен стълб. Шведът го изчаква. После пекинезчето се приближава към господаря си, гледа го право в очите, двамата се любуват един на друг и се прибират при шведката, при шведчетата.

С неприятно, бих казал гадно подозрение, че неврастеникът съм може би аз, мернах най-отдалечения кът на кея. Там, незнайно кога, се беше присламчила втора яхта, но каква яхта, боже мой, един парцал и нищо повече. Отправих се към нея. Едномачтов шлюп. Отрепана работа. Гротът беше неприбран, разпилян, но и така си личеше, че платното е съдрано. Стакселът – също съдран – ветрееше се и плющеше. Що за стопанин е собственикът? Защо не го е спуснал? Вълнорезът бе разбит с хубав челен удар. Къде? Кога? Лошо привързаният съд се блъскаше в ръба на кея, коремната част на корпуса се лющеше. Без да мисля много дали е в реда на нещата, скочих на палубата и прибрах стаксела. Плющенето престана, настъпи тишина. Взех един кранец от свободния десен борд и го преместих на левия, пъхнах го там където корпусът се блъскаше в бордюра. Отстраняването на дразнещите шумове промени настроението на ветрохода. Можех ли да сторя нещо повече? Засега не, никой не ми бе дал разрешение за това. Върнах се на сушата. Отзад се вееше скъсаното знаме на Съединените американски щати. Няколко от звездите май липсваха. Гръцкото знаме на грота ми се видя ново, непокътнато. На кърмата пишеше: „Долopeс“ Сан Диего. Гневът ми сякаш се разсея – „Долорес“ идваше от другия край на света. Представих си прехода й: Тихият океан, Панамският канал, Карибско море, Атлантическият океан, Средиземно и Егейско море.

Поседнах на влажната пейка, бях длъжен да почакам, капитанът на тази развалина би трябвало да се появи, аз би трябвало все пак да му дам някакви обяснения, да се оправдая за качването си на неговата палуба. Гротът, с който бе покрит кокпита, се раздвижи при скъсаното, платното се отмести от една ръка и се показа леко оплешивяла глава.

– Извинете – обадих се аз.

Главата измърмори нещо сънливо.

– Помислих че няма никой – допълних. – Наложи се да сваля стаксела.

Младият човек погледна към посоката, измърмори повторно, май че нещо като благодарност.

– И тук. – Посочих ръба на кея. – Жалко за яхтата.

– Имате ли цигари?

– Да, но преди тринайсет години. Съжалявам.

– Нищо, аз и без туй не пуша.

– Разговорът ни напомня за „Алиса“.

– На мен наистина ми се припуши.

– Ферщевентът ви е обезобразен.

Младият човек отметна част от платното, с това разкри както кокпита, така и себе си.

– Някъде сте се блъснали.

– Блъснах се на много места.

– През нощта ли пътувате?

– Блъскам се и денем.

Капитанът на „Долорес“ предизвикваше симпатиите ми. Тялото му се оказа по-едричко, малко тромаво, раменете по-теснички от необходимото, с други думи, капитанът на „Долорес“ нямаше основание да се перчи с особена физическа красота.

– Стакселът вдигаше много шум.

– С това ме приспиваше.

– Съжалявам.

– Спокойно.

– Чакам „Тира“.

– Какво е то?

– Ще се прибера към Атина.

– Защо?

– Измръзнах.

– Защо не дойдете с мен?

– Какво?

– На остров Парос.

– Бях.

– Какво от това?

– Какво ще правите на Парос?

– Нищо.

– Живях в Науса.

– Там отивам.

– Науса?

– Нямам нито грам кафе.

– Почакайте.

Отидох при багажа си. Измъкнах от чантата моето вечно нескафе.

– Вода имате ли?

– Мисля, че напълних в Ираклион.

– От Крит ли идвате?

– Срещу вятъра.

– Не ви завиждам. Кога потеглихте?

– Вече не помня. Защо не донесете багажа си?

– Ще взема кораба за Атина. Плюя вече на Цикладските острови.

– И аз.

25.

Как да ви кажа, мразя яхтите, те предизвикват у мен отвращение. Дълго време ветроходите бяха крайната цел на съществуването ми. Построяването на „Ахасфер“ динамизира годините от преклонната ми възраст, благодарение на тази лично моя, създадена по моя поръчка яхта, аз преживях най-голямото щастие в живота си. Но заедно с това, пак „Ахасфер“ причини най-продължителния тормоз на духа ми, стовари купища ядове на главата ми. Като ставаш собственик на яхта в България, ти ставаш собственик на нещастия. Ето защо, мерне ли се пред мен задръстено с мачти пристанище, извръщам поглед; харесвам празните пристанища; безобидните рибарски лодки.

Орисия – правя-струвам, все до ветрило ще се озова. Така се случи, че през последните години сюжетите ми се въртят все край мачтите. А тази история направо ми се натресе, за да потвърди впечатлението, че Цикладските острови наистина са се превърнали в омагьосан кръг, от който не мога и не мога да се измъкна.

Навярно сте подразбрали, в края на краищата приех поканата на Дейвид Ашкрофт, пренесох багажа си в предната кабина, там ми предоставиха койка, която застелих с изрядно и чисто бельо. Веднага ме вкопчи подозрението, че това бельо е било предназначено за определен и много специален гост, този гост обаче не се е появил и отсега нататък надали щеше да се появи.

Разберете ме, бях много сам, прекалено; туй отначало се понасяше дори с известна доза ентусиазъм, но накрая започна да ме потиска, стана ми обидно, че се движа в общност от природа и хора, където никой не ми обръща внимание.

– Добре – отвърнах аз – ще донеса багажа си.

– Чудесно – каза Дейвид – омръзна ми да си говоря сам. Освен това, не разбирам от ветроходство.

– Моля? Не идвате ли от Сан Диего?

– Аз съм… – Направи пауза, въпросът ми май го обиди. -Аз съм от центъра на Манхатън.

– А яхтата?

– Продадоха ми я на остров Крит за две хиляди. Разбирате ли? Без пари!…

– И все пак, от Крит до Иос сте дошли сам.

– С мен беше Джей.

– Джей… Къде е Джей?

– Не знам, бяхме двамата, може би е изчезнал.

Взрях се старателно в очите зад очилата му: – По пътя ли, тук ли?

– Не знам.

– Боже мой!

– От известно време не го виждам.

– Багаж нямаше ли?

– И него не виждам.

– Имаше ли?

– Ами да, може да е дошъл без багаж. Поканих го, казах му, ела ме придружи до Науса, там имам работа. Идваш ли? Идвам. Повече – нищо. Така, като теб. Не разбирам от ветрове и компаси. Предложиха ми я евтино и се полъгах. А те защо ми я продадоха евтино, не знам. Направо без пари. Една яхта сега струва…

– Знам колко струва. Къде е Джей?

– Сигурно ме е изоставил.

– Разбираше ли от яхти?

– Много повече.

– От кого?

– От мен.

26.

Щом животът ти на шейсет и шест годишен мъж може да бъде сравняван с неподвижно блато, и щом в този унизителен застой получиш покана за приключение под витрила в непознато за теб море, от една точка до друга точка, хайде да го определим по-ясно – от остров Иос до остров Парос, а то не е повече от трийсет и шест мили, ти си в състояние или да отклониш поканата – най-разумното, тъй като вятърът е абсолютно насрещен – или дa приемеш, за да докажеш не на друг, а на себе си, че в теб все още има хляб. Подчинявах се на заложен в духа ми копнеж, да бъда признат и приет от млад човек; освен това, вътрешните ми очи виждаха в младежа отсреща личност, и не само поради факта, че някъде из кабината ми се мярна списание и разказ, подписан с името Дейвид Ашкрофт.

След като стопанинът на „Долорес“ ме убеди, за кой ли път, че има две леви ръце и не може да ми окаже помощ – санким аз не знаех това – предложи да накупи поне продуктите.

– Но да не напълните чантите с глупости!

– Няма – отвърна неубедено Дейвид, а плешивината та темето му поруменя и успях да видя това защото бях в кокпита, а той бърникаше долу в кабината и измъкваше саковете. – Поне това.

Предстоеше ми да извърша оглед, да реша окончателно, разумно ли е ако потеглим с такава ударена яхта срещу вятъра. Преди това обаче трябваше да вместя багажа си. Дневникът и колекцията от медикаменти реших да осигуря в най-сухото за целта шкафче – на височината на очите. Само да не е заключено. Дръпнах внимателно, вратичката не беше заключена, шкафчето зейна; махагоново, празно. На обратната страна на вратичката нескопосно, със скоч, бе прилепена голяма цветна снимка на изумително красиво момиче по бикини. Вгледах се – Лена. Момичето се оказа Лена.

27.

Форшевенът се нуждаеше от кръпка, там зееше рана. В складчето на яхтата намерих епоксидна смола и втвърдител. Представих си как можеше да изглежда бившата красавица след моята козметична намеса и не й завидях. Преди да срещна Дейвид Ашкрофт, винаги съм се смятал за пословично несръчен човек. Единственото нещо, което умеех да правя горе-долу добре на „Ахасфер“, бяха салатите към водката. За всичко друго си имах роби, пък и робини. Около един ветроход постоянно се навъртат работливи хорица, никой не може да разбере как се появяват и как изчезват те, винаги се намираше някой да вдигне котвата, платната, а накрая и да швартова; да не говорим за ремонтите. Сега обаче робът трябваше да бъда аз, друго разрешение не съществуваше. Погледнах още веднъж „раната“, форшевенът беше наистина цъфнал; но тъй като ремонтът тегнеше само на моите ръце, го пренебрегнах; прецених, че можем да си пътуваме и така. Големите вълни щяха да впръскват по малко водичка във форпика, но туй не пречеше за въртенето на Земята. Върнах смолата на мястото й. Втурнах се към платната. Прострях старателно грота на кея, след него – стаксела. Съдраното се очерта ясно, и гротът и стакселът бяха сцепени. Да се захвана ли с техния кърпеж? Не, разбира се. Забутах се в утробата на „Долорес“, отворих всички складови клетки, а те ми разкриха съкровищата си. Имах избор. Най-важното, измъкнах на бял свят куп резервни платна, намерих и топчета от дакронови ленти. С тия ленти можех да подлепя всяко съдрано ветрило. Резервният грот и стакселът бяха силно замърсени, многократната им употреба ги бе деформирала, но и туй не пречеше особено за въртенето на Земята. За всеки случай, на бърза ръка облепих с ленти всичко съдрано. Оставих платната прострени да съхнат, лепилото по протежението на лентите трябваше да свърши работата си. Съблякох се, предстоеше ми твърде неприятно слизане под водата. През ле-ководолазните очила проучих обрастванията по цялата невидима част на корпуса. Ракушка и водорасли!… С дървена шпатула ракушката се изтръгваше трудно. Отказах се от почистването, обрастваният на подводната част щяха да затормозват хода ни, но и това не пречеше за въртенето на Земята; не бързах за никъде, макар че мисълта за тромавия ход ме дразнеше. Подсуших се, облякох се и си сервирах горещо кафе. Посръбвах и наблюдавах двигателя. Не знам какво е отношението на Дейвид Ашкрофт към смъртта, но на мен все още не ми се умираше. Един добър двигател и повече гориво в тубите можеха да ме отдалечат от еластичната мисъл, че съдбата е решила да ме остави завинаги в челюстта на тези острови. Пообиколих пристанището и мисля, че попаднах на подходящ човек. Помолих го да ме последва. По пътя му намекнах, че не разбирам нищо от двигатели, без да му обяснявам, че ги ненавиждам. С него разговорът вървеше тежко, рибарят знаеше само няколко английски думи, но с пояснения и допълнения, все пак доведохме работата донякъде. Използвам случая да ви заявя, че разговорите ни с Дейвид Ашкрофт, които ви изглеждат гладки, също са резултат на подобни допълнения и доизяснявания, все заради моя сакат английски, обаче автентичността им не е за подценяване и почти никъде не ви лъжа.

Рибарят потупа бащински машината с ръка.

– Калб!… Гуд!

Това си го знаех. Бавно и упорито му обясних какво точно ме интересува. Захвана да „пали“ и „гаси“. Двайсет пъти! Наблюдавах ръцете му с тъпия си за техниката акъл. После започнах да върша същото със събствените си ръце. Двайсет пъти! Благодарих на човека. Напълних две чаши с бърбън. Той не забеляза, че не пия. Моят номер – поръчвам си, или си пълня, но не пия. Не ми е приятно да минавам за въздържател.

На сбогуване гостът посочи флага на Съединените американски щати.

– Знам – казах аз.

Според морските правилници тия работи трябва да са винаги здрави и в прилично състояние. Отворих складчето на знаменцата. Окачих на кърмата нов флаг, на този флаг всичките му звезди бяха по местата си.

Когато Дейвид Ашкрофт се върна, нарамихме тубите и се отправихме към нафтата.

– Ще можем ли да потеглим днес?

– Не искам да пътувам през нощта, Дейвид. Много ли бързаш?

– Да.

– Да, но бързаш много бавно.

Собственикът на „Долорес“ сякаш понечи да се усмихне, за малко да видя как просветва лицето му.

28.

Построена в началото на седемдесетте години според остарялата вече проектантска концепция, „Долорес“ все пак се държеше добре и доказваше качествата си на истински расов шлюп. Деформираните платна и обрастванията на подводната част не позволяваха на шлюпа да „катери“ оптимално, ние падахме и се възземахме, но, може да се каже, че напредвахме срещу суровия вятър. В открито море вятърът се оказа още по-студен. Дейвид Ашкрофт лежеше на койката си, но аз не можех да напусна кокпита, нито да оставя румпела. Посрещах вихрите с лицето си и само час подир потеглянето ме споходи втръсналата ми вече мисъл, че глупакът си остава глупак, дори като застарее. На днешния ден, 4 ноември, можех да лежа завит в хотел „Аристидис“ в Атина, или да се скрия на остров Наксос, да си чета книжки и да правя каквото си искам, щом имам суша под краката си, а не осемдесет метра вода, както ме уверяваше морската карта на Гърция. Сгушен в непромокаемата мушама от задължителната аварийна екипировка на ветрохода – със всеки допир до лицето мушамата предизвикваше не само допълнително усещане на студ, но и погнуса – аз се взирах в синкавата пяна на мрачното море и си повтарях злостно, че съм се насадил по собствена воля на най-логичния завършек, че съм изпросил от съдбата най-подходящата точка за последното изречение на мизерната ми цикладска новела.

– Дейвид.

Дъждът, който ни изненада сутринта, а по-късно »превърна в колебливо тъничко ръмене, започна да се засилва отново.

– Моля.

– Облечи се.

– Защо?

– Да ме смениш.

– За колко време?

– Докато приготвя чай.

– Ще ти го приготвя.

– Искам да се постопля.

– Студено ли ти е?

– Мисля, че е време да похванеш румпела.

– Включи машината.

– Горивото трябва да се пести.

В жълтата аварийна мушама собственикът на „Долорес“ не изглеждаше толкоз тромав, капишонът скриваше плешивостта му, на бял свят оставаше само хубавото му очилато и брадато лице.

– Дейвид, ще внимаваш, не бива да падаме много.

– Не мога, казах ти какъв съм, няма да се справя.

– Какъв си?

– Знаеш.

– А аз как мога? На тази възраст.

– На теб психиката ти позволява.

– Каква е психиката ми?

– Робска.

– Какво? – С лицето си усещах студения дъжд и топлите плисни на морето. – Кажи, какво?

– Вие там всички имате робска психика.

– Кои ние?

– В тези държави всички сте роби и ви се харесва да бъдете роби.

– Ти мен за роб ли ме броиш?

– Да.

– Понеже ти върша черната работа.

– Разбери, не мога нищо, не умея. Сега ще хвана руля и ще видиш, че ще паднем от курса. После ти отново ще трябва да наваксаш.

– Ще наваксам.

Слязох в кабината.

Тук са вградени две койки. Едната е неприкосновена, за собственика. На другата е спал Джей. Кабината към носовата част е била също неприкосновена, цялата, специално запазена за някого. Сега там съм аз. Завивките и чаршафите за този „някого“ завиват мен. Готварският кът е към кабината на Дейвид. Водата за чая вече е кипнала. Отварям една опаковка. Замирисва на остров Цейлон. Животът е хубав. Тук е топло, има книги, списания, библиотеката е била продадена на Дейвид заедно с яхтата, със завивките и съдовете; по чашите и чиниите фабрично е вписано „Долорес“. Този който е продал всичко туй за две хиляди долара е бил или луд, или притиснат от обстоятелствата. Не желая да обременявам собственика с въпроси. Мога само да му благодаря, че ми е предоставил цялата кабина. Неговата е разхвърляна, хаос, обаче моята „стаичка“ е подредена, завивките са прибрани в рундука, двете койки са изрядни в светлосивия си плюш, на етажерката до главата ми лежи „Морски обреди“ на Голдинг. Чета романа бавно, на час по лъжичка, трябва да ми стигне до деня за самолета. Джей! Какво е това Джей?… Вълните блъскат левия борд, разтърсват корпуса. Чудесно е, студът и влагата са вън, тук е сухо, светло.

Понесох нагоре чая на собственика. Подадох му чашата без да напускам прикритието. Брадата на Дейвид е мокра. Хем от дъжда, хем от пяната на вълните.

– Защо казваш, че е студено? – пита той.

– Студено е.

– Измисляш си.

Отварям списанието и се постаравам да проникна в разказа на Дейвид Ашкрофт. Трудно ми е. Две трети разбирам, една трета не разбирам. Пия своя чай. Едва сега свалям якето.

Излягам се. Вълните шамаросват стъклото на илюминатора. Всичко край мен е пълнозвучно, равновесието извън убежището ми изглежда непоклатимо: кренът е като гипсиран, успокоява се и духът ми, най-после е намерил опора в десния безветрен борд. Колко хубаво е когато едно човешко същество бди вместо теб на руля.

Но „Долорес“ се разколебава, яхтата започва да импровизира, сякаш се предава и се разклаща.

Подадох глава.

– Какво правиш?

– Не мога.

– Можеш!… Хвърли тая чаша.

Забравя че празната чаша не му е повече нужна. Стакселът потръпва несигурно.

– Опирай се на вятъра. Не го изтървавай.

– Не ме бива.

– Бива те!

Прибрах се, излегнах се. Кренът бе възстановен, закован. Прочетох няколко реда и заспах.

29.

– Искам да ти кажа нещо.

Дейвид Ашкрофт ме погледна с презрение.

– Може ли да си поговорим?

Май че се учуди.

– Помирисах разказа ти в „Гранд стрийт“. – Презрението в очите му ее сгъсти. – Защо? Забранено ли е. Списанието лежеше койката. Помниш ли какво ми каза? Да ти припомня ли какво каза, когато не пожелах да те придружа? Хайде да не ти припомням

– С теб мога да разговарям само за плаването до Науса, мога да ти заповядвам и да ти се карам, ако пресолиш супата.

– Пък аз исках да си разправяме за „Гранд стрийт“.

– Ти си счетоводител. – Както му бях заявил. – А и не знаеш добре английски.

– Но мога да ти отворя малко очите.

– Отвори твоите! Отвори очите на всички там, дето сте се навели…

Лошо, морската карта беше при него. А не желаех да се усъмни. Вече търсех най-близкия бряг. Влезли в шаблона на плаването срещу вятъра, след като напуснахме пристанищния залив, ние се отворихме силно на запад, минахме над нос Малта на остров Сикинос. Изчаках хладнокръвно да се отворим още и преди да паднем нежелателно, направих поврът. Започнах втория шев от гигантската лавировка. Тя заплашваше да погълне силите ни. За мен беше любопитно да разбера, ще я бива ли „Долорес“, ще успее ли само на един халс да ни изхвърли отвъд назъбените северни скали на Иос. И тъй като вече май виждах точно тия скали под десния ни борд, не ми оставаше друго, освен да погледна картата. Надзърнах в моята туристическа, най-обикновена карта, закупена от будка. Уверих се, че съм прав. Трябваше да продължа на същия халс. Този халс ми предлагаше на тепсия остров Иракли. Ах, как се нуждаех в момента от една морска карта с подробности, но тя все още беше в ръцете на господаря. Туристическият диплян на Цикладските острови ми разказа оскъдни неща: Остров Иракли – 95 жители, пещера на име Св. Иван, забележителни сталактиди… Подразбрах още, че селището Иракли се намира в центъра на острова, пунктирът на морския път влизаше в едва забележимо на картата заливче, никакъв знак за пристанище. Там сигурно има някакво хотелче, не може да няма. А по-нататък? Къде да ги търся тия деветдесет и пет души? Докога ще чакам – почти самичък – кораб да ме отведе? На този незначителен остров духането не звучи ли по-зловещо от другаде? И все пак, нищо не можеше да застане между мен и замисъла ми. Господарят бе започнал да се зъби, ще му избягам.

„Долорес“ си имаше автоматичен пилот, но доколкото разбирах – всъщност не разбирах нищо от автоматични пилоти – той беше повреден. Оставаше ми да импровизирам полуавтомат. Привързах румпела към шкота на голямото платно и се отдалечих от руля. Яхтата трябваше да докаже расата си и да изкара поне половин час без каквато и да е наша намеса. Слязох в моята кабина, там разбрах, че куфарът ми е горе-долу прибран. Планът ми се отличаваше с трогателна яснота.

– Да се върнем на думата си, сахиб. – Избърсах мокрото си лице, свалих гумираните одежди. – Решил съм да ти отворя очите.

– Върни се при руля.

– Забрави руля! Отсега нататък ще бъдем на полуавтомат.

– Ще направиш ли отново чай?

– Ще го направиш ти, а в това време ще ти говоря за твоя разказ в „Гранд стрийт“. Не можах да преведа заглавието.

Влязох в неговата кабина, седнах.

Дейвид Ашкрофт се беше изправил до печката, стараеше се да разбере дали има достатъчно вода в чайника.

– Сахиб, ти тоя Джей уби ли го?

Балансирах на ръба, дълбока пропаст зееше до мен, младият американец излъчваше якост и сила; резултатът от един двубой можеше да се предугади лесно, стига да погледнех масивните му ръце и моите тънки свирки до тях. Да се сгромолясаш от яд! – превъзхождаше ме физически, по младост и – както смяташе той – по интелект. Последното ме дразнеше най-вече. За Дейвид аз бях дивак. В един мой роман, пак на ветроход, бях събрал литературния си герой-писател с истински дивак. Странна ирония на живота: на „Долорес“ пътуват също двама, този път обаче ролята на дивака се изпълнява от автора на романа. Това именно ме накара да напиша всички тия страници за Цикладските острови, този невероятен реванш на действителността.

– В твоя разказ, сахиб, става дума за някакъв квартален месар. Тоя месар получава стоката и я разпределя в магазина си по качествата й и по части от животинската анатомия. Сюжетът се състои в това – да бъде сортирано и разпределено животното. Героят реже с брадвичка и ножове, той е целия в кръв. Идват клиенти, обслужва ги, запознаваш ни и с трима жители на Бруклин, клиентите си отиват, а твоят герой продължава да реже и разпределя, изцяло потънал в кръв, сред своя особен свят, за който ти искаш да ни убедиш, че е вселена.

Дейвид Ашкрофт едва сега успя да напълни чайника; през цялото време се туткаше, търсеше отворена бутилка с минерална вода. Подадох глава под гика. Платната „спяха“ притиснати от вятъра. Ветроходът се врязваше във вълните, палубата се заливаше с пяна и пръски. Огледах кръпките по ветрилата. Нищо особено. В душата ми се промъкна позабравено усещане за бодрост.

– Борисе, ти наистина ли си счетоводител? – Презрението в очите му не беше войнствено. – В някакъв завод?…

– Придържай го, Дейвид!

– Придържам го.

Чайникът обаче падна. Част от водата се разсипа. Изпреварих спътника си, продължих вместо него работата до печката.

Не знам защо той се наливаше с чай, но с чая аз отпъждах бутилката. В подобно ветроходно време на човек му се появява желание да изпие водката на света. В шкафчето имаше и уиски, и водка, и вино; напразно очаквах младежът да посегне към тях, за сега той не им обръщаше внимание.

Думата „битие“ ми се губеше някъде. Отворих българо-англий-ския речник и я намерих.

– Дейвид, знаеш ли какво представлява битието?

– Всичко! – намръщи се той. – Битието може да представлява всичко, каквото ти хрумне, най-вече това, което сам си пожелаеш.

– Да, но битието не представлява нищо друго освен повторение. Това ти го казвам аз.–

– Да, но ти си стар човек.

Разгневявам се щом ми намекнат че съм стар. Ясно ви е какво изпитах, когато Дейвид Ашкрофт ми го каза направо и искрено.

– Вие, там, от ония страни – продължи той – прониквате до истините по-късно. Това, което ние научаваме в младежките години, до вас достига в старешките. Нямате си и литература от която да усвоите нещо навреме. Представям си и преводите ви. Ужас!…

Дейвид Ашкрофт махна с ръка, сякаш отпъждаше нелепа палячовщина, без да ще, той насочи към мен най-силното си психологическо оръжие – съжалението.

– Доколкото можах да схвана, сахиб, твоят разказ е силен, мъдър, да оставим настрана, че е написан талантливо; той принадлежи към гъстата многословна проза, наситена с много плътна психология. – Тези изрази дето изброявам сега са трудни за моя английски, но аз ги излагах опростено: вместо „плътна психология“ употребявах „дебела психология“ и, уверявам ви, усетът ми подсказваше, че така съм по-убедителен, разбирате ли, вместо „гъстата многословна проза“ пласирах: „много думи на тясно място“. – И все светли думи, сахиб. Ако думите ти бяха тъмни, щеше да се получи катастрофа, но думите ти са светли, може би и в мисленето ти се потайва нещо добро.

– Това не е никак важно, всеки може да бъде добър.

– Въвеждаш читателите в свят от месо и кръв, във остриета на брадви и ножове, полепваш по ръцете им кръвясали животински косми, костен мозък и съсирена лимфа. – Дейвид Ашкрофт ококори очи, там където лицето му не бе окосмено, побледня. – И в този много мръсен касапски момент влиза чистата, стерилна бруклинчанка мис Хейт. Купува си котлет, благодари, и месарят благодари, мис Хейт си отива у дома. Чудесно. Мислиш, че ще се случи нещо евтино и понеже не се случва нищо – нито евтино, нито криминално – читателят въздъхва и си казва „браво“, хубав разказ, умен. И нито една реплика, сахиб, нищо; пряката реч, колкото и оскъдна да е тя, би отнела частица от загадката, би открехнала завесата, би внесла простота, а туй за твоята литературна възраст е направо обидно.

– Виж какво, ти не си счетоводител, но не си и умен, не се смятай за голям умник.

– Искам да ти кажа само, че важно нещо в битието на човека е повторяемостта.

– Оу, моля те!…

– Понеже ми подражаваш.

– Какво??? – Дейвид Ашкрофт се превърна в разгневено момче. – Какво каза?

– „Гранд стрийт“ е престижно списание.

– Чак престижно – Ние с теб нямаме нищо общо.

– Е, как, нали сме обичали една и съща жена?

– Стой, каква жена?

– Мис Хейт – заблудих го аз. – Зърнах я за една минута в касапницата, макар и стара мома, нейната закоравяла вече гордост ме плени. А ти я обичаш отдавна.

– Говориш каквото ти скимне.

Вслушах се преднамерено, не се излъгах – стакселът вече потръпваше, „Долорес“ се канеше да кривне встрани. Излязох в кок-пита, привързах повторно шкота към румпела. Остров Иракли все още не се забелязваше напред. Щеше ми се да постоя малко на палубата, но бях по пуловер и на бърза ръка можех да се превърна в мокра кокошка.

– Недоумявам – Дейвид Ашкрофт плакнеше чашите, естествено, с минерална вода, а резервоарът ни беше пълен. – Никак не сте ми ясни всички там, в ония страни, как понасяте партийното насилие… И как ти подражавам?… Къде сме обичали заедно?

– Сахиб, смятам да ви напусна.

– Разбрах.

– След малко ще се появи остров.

– Всеки е свободен – подигна рамо той.

– Ти си хем маниак, хем изглупял от младост.

– И ти си глупав.

– А тоя… Джей… уби ли го?

– Напротив.

– Той ли искаше да те убие?

– Помоли ме да го убия.

– И не те досрамя да му откажеш?

– Не настоя.

– Как ще продължиш до Науса?

– Длъжен съм.

Като размисли човек – младежът не употребяваше алкохол, нито наркотици, какво имах против Дейвид, кое у него ме озлобяваше? А и разказът му не беше съвсем лош. Ами жестът да хвърлиш пари, за да се появиш на срещата с яхта? Не можех да си представя, че след час ще се разделим. Всъщност, за къде бързам? Съдбата ми предоставяше такъв забележителен случай.

– Оставам!

– Виждаш ли колко е хубаво, когато имаш право на избор – каза Дейвид. – За мен е по-добре да си ти, свикнал си да бъдеш роб, от туй печеля.

– Джей не беше ли роб?

– Не беше и не е, кучият син! Затова не е щастлив. На него, горкият, също като на мен, нищо не му е ясно. На свободния човек нищо не му е ясно. На роба всичко му е ясно и е щастлив. Ти си свикнал да бъдеш роб, затуй оставаш при мен, затуй се и съгласи да тръгнеш, ти скучаеш без господар.

– Ще затънеш някъде бе, копеле!

– Фактът, че идваш при мен, е красноречив – аз съм собственикът на платната, аз съм купил храната, водата и виното. Знаеш, че си на моя борд и съзнаваш, че си ми роб, свикнал си да бъдеш роб.

– Ветровете ще те хвърлят на някоя скала.

– За теб туй плаване не е естетическо преживяване.

– А за теб?

– Мен ме остави! Аз трябва да се явя някъде!… А за теб туй плаване е служене.

– В твоя разказ неяснотата е издигната в култ. Мистичните нишки в него не водят доникъде. Заравяш се в една яма, хвърляш пръст върху главата си и мислиш, че ставаш интересен. Всъщност, погребваш се на трийсет години, със самочувствието на новатор. Всички сме мислили като теб, всички сме откриватели. Битието не представлява нищо друго, освен повторение. Предимството ми е, че ти ще повториш мен, а аз теб никога.

30.

Най-после остров Иракли се показа и ми направи впечатление. В мрачния предиобед той пулсираше със своя собствена, несигурна и нежна сред суровото море светлина. Минахме високо над него. Видях няколко къщички на брега – може би пристанище – нямах време да изследвам и да си задавам въпроси; предстоеше ни поврът. Започвахме третия шев от голямото катерене на север. Дъждът и стихваше, и не стихваше, но вятърът – никога. Преди десет години в тази обстановка бих измучал от щастие, но сега, о, сега можех само да оплаквам лекомислието си и ако „господарят“ посмееше дг прибави дори думичка след наговореното, щях да го чукна с нещо по главата. Мокрите платна, мокрият рул, лебедките, талрепите, всяка подробност от сексапилното тяло на „Долорес“ напластяваше нова омраза към старата ненавист, към всичко носещо ветрила.

Оставаше ми Дейвид, единствената утеха в подземието от изнурителен труд, от безцелните разрушителни усилия да се придвижим срещу мелтема, да достигнем фиксираната точка от предварително заречения остров Парос. Боже мой, аз се влюбвах! В какво се влюбвах обаче – в една безпомощност и непригодност; Дейвид знаеше, че никога няма да достигне Науса, а продължаваше да се катери по паралелите, макар по най-неуместния, бих добавил – комичен начин. Беше ли туй плаване съществено нещо в живота на този младеж? Не знаех, не допусках. Дейвид Ашкрофт ми се струваше непоносимо разсеян. От друга страна неговата разсеяност не означаваше нищо, с тази своя разсеяност той се движеше навсякъде, дори в заблудите си.

Не можах да видя откъде бе измъкнал бордовия дневник, толкоз съм го търсил, още от първия ден. Нанесе нещо по него, вероятно отбеляза факта, че сме направили поврът северно от Иракли. Бордовият дневник на „Долорес“, ето кое дразнеше интереса ми, не за друго, исках да проследя пътя на яхтата от Сан Диего до Крит.

– Дневникът не бива да попада в ръцете ми, така ли?

– Да.

– Капитанът съм аз!

– Аз пък съм продуцентът!

– Нямаш право да нанасяш данни от интимен характер.

Дейвид Ашкрофт ме погледна с разсеяните си очи.

– Изглеждаш разгневен, предизвикал съм те, струва ми се, че ако не беше толкоз стар, щяхме да се бием.

– Както с Джей.

Наведе се над дневника, избяга. Прибрах се в моята кабина и легнах, този път на койката при наветрената страна. Вълните разтърсваха борда, имах усещането че нанасят ударите си по тялото ми.

Събуди ме неритмично люлеене. Отворих очи. „Продуцентът“ надничаше в моята кабина, готвеше се да ме извика.

– Голямото платно се скъса.

Нахлузих мушамата. Гротът бе съдран близо до залепената лента. Островът не се виждаше, заради далечината или дъжда. Гикът фучеше над главата ми, дръпваше нервно шкота, „Долорес“ се поклащаше рязко, заканваше се да ме изплюе в морето. Неприятен момент, можех да полудея, да грабна секирата и да троша, докато превърна всичко на парчета.

– Заемам се с мотора. Прибери платната.

– Не мога.

– Тогава се удави!

Доставяше ми обяснимо удоволствие да го ругая. Докато се борех със запалването, успях да измърморя още няколко обиди. Той притискаше корабния дневник до гърдите си и се вслушваше в шумовете на бедствието, а не в ругатните.

Най-после моторът се предаде, това освежи настроението. Свалих платната, натиках ги в склада, палубата се оголи. Чиста работа! Напред към Парос! Без романтика, без ветрила! В замяна – без тегели по морето, без отклонения!… Направо! През вълните!

31.

След сгъването на платната кастово-идеологическите брожения на борда се уталожиха. Господарят замлъкна, той сякаш си призна, че цял живот не ще успее да развърже гордиевия възел, който го задушава. Замлъкна и слугата, който пък съзнаваше, че предпочита да общува не чрез логична човешка реч, а чрез шаради. Вятърът и дъждът блъскаха лицето му, но той не слезе на топло в кабините, не можеше да зареже руля. На всичко отгоре и това островче!

Туй, че келявото парченце от суша цъфна пред насъне означаваше нещо особено, но знае ли човек? По «м чужди )морета се

страхувах от всяка промяна.

Извивах. Дейвид Ашкрофт подаде глава до краката ми, беше

без очила, затова побърза да изчезне и ми се показа повторно.

– Картата!… Донеси я разгъната.

Слава богу!

– Само този ли е? – заинтересува се Дейвид.

– Няма подводни скали. На картата са нарисувани и други, но са далеч.

– Искам да спрем! Побърках се.

– Къде?

– На туй шибано островче.

Стараех се да вникна в красивото му и привидно флегматичнс лице. какво искаше той? Смяташе ли да продължаваме с шегата? Използвах момента, че господарят се оттегли долу.

– Сахиб, направи ми един сандвич.

Господарят се показа, този път бе помъкнал сака си. Разтвори ципа, вмъкна вътре корабния дневник и се качи при мен. – Хайде.

– Дейвид… – Замръзналият ми мозък не съумяваше да реагира веднага. – Доколкото чух, искаш да спра на островчето, добре, но това нещо там не е островче, нито сухо парче земя, това е скала, разбираш ли, скала! Приставането е немислимо.

Гледаше ме, мога да кажа, направо с лоши очи. – Забрави тази лудория. Като стигнем Парос ще те оставя да импровизираш много, да откриваш колкото искаш нови земи. Хайде, приготви ми сандвича. Твоят слуга е гладен.

– АЗ съм собственика…

Да, де, продуцент. Но няма да стане. Нито мога да те поставя на скалата, нито мога да те взема оттам.

Подадох му руля. Бях си направил сметката, докато приготвя сандвича „продуцентът“ да измръзне и копнежът му да стъпва пръв някъде да се изпари. Но можех ли да разчитам на умението му?… Нарязох малко сирене, отворих бурканче с конфитюр. Всъщност, налудничавото намерение на господаря ми харесваше, представях си скалата: самотна от сътворението на света, само птиците горе и рибите в подводната й част. Май си заслужаваше. Чисто и просто, бях забравил, че Дейвид Ашкрофт е млад. Стана ми още по-симпатичен. Обиквах го, наистина.

– Идваш ли?

Островчето имаше и нямаше двайсетина метра дължина. Приближавахме се откъм подветрената му част. Туй хич не означаваше, че можехме да се допрем до него.

– Дълбочината е добра, нали?

– Но ще се разбием.

– Мила ти е кожата, така ли?

– Мила ми е.

– Не се ли наживя?

– Никак.

– Какво искаш още?

– Трябва да скочиш доста.

– Готово.

– На връщане обаче ще поплуваш.

Беше открил стъпало. От яхтата до това стъпало можеше да скочи всеки млад човек, но такъв като Дейвид…

Дълбоко е, да, отдолу не ни заплашваше нищо. Прегърнал чантата си, Дейвид отиде на носа. Форщевенът лудееше. Мисля че включих задния ход навреме. Дейвид скочи и в същия миг, сам не зная по какъв начин, ме осени прозрението, че на младежа сякаш му беше все едно дали ще разбие главата си в скалата. Усетих и останалото, но вече беше късно…

Господарят се наведе бързо. Слава богу, успя да притисне очилата върху коленете си. В следващия миг залитна, олюля се и се задържа. Покатери се по скалата, седна. Очилата кацнаха върху носа му.

– По-бързо! – подканих го аз. Но вече, казах ви това, бях усетил истината. – Разглеждай и да тръгваме!…

Скоростите, стопът и задният ход на яхтата работеха безупречно, това ми позволяваше да балансирам на косъм от брега.

– Дейвид!

Неговите очи гледаха право в моите очи, проницателността му се забиваше дълбоко в мен, събуждаше юношески смут в душата ми. В същото време жонглирах с руля и скоростната кутия, беше много опасно, ала не намирах сили да извърна погледа си.

– Успокой се, човеко! Хайде, разтъпчи се по скалата и да тръгваме. Не ме поглеждай с наглост. – Напсувах го на български. – Не ме обвинявай, никого не обвинявай. Чакам те. – Дейвид Ашкрофт приседна на мократа скала, дъждът продължаваше да вали върху него, а неразгадаемото безмълвие се трупаше върху бледото му чело. – Ти нямаш право, разбра ли, трябва да изчакаш. Писателят трябва да живее и разбере предишните си заблуди!…

Не трепна.

– Много си болен, Дейвид, но на оня свят ще се тръшкаш от яд, че не си вървял докрая.

Абсолютно нищо, все едно, че ме нямаше.

– Махни се от очите ми!

Вятърът ме беше свлякъл малко, дадох преден, след туй стоп и заден. Отново се приближих до скалата и видях, че някакво растение се бе загнездило в нея.

– Хайде.

– Иди си на Парос!

Много восък имаше по кожата на растението и оня предпазен прашец, дъждовните капки отскачаха от него без да го намокрят, солените пръски също го достигаха, но не успяваха да го поразят.

Няколко пъти вятърът ме смъкна надолу и докато се връщах още няколко пъти, опитах се да отклоня младежа от гибелния му замисъл. По едно време Дейвид Ашкрофт се заоглежда, може би потърси камък да ме удари.

32.

В Наксос пристигнах малко преди полунощ. Пристанището беше осветено добре, ориентирах се сравнително лесно. Кейовете бяха пусти, безлюдни. Швартовах се хладнокръвно. Всички възли направих спокойно, просто ги изработих. Поизтеглих всяко въже, спуснах точно необходимите кранци. Изобщо не можех да бързам, гнетеше ме умората и безсънието. Мокрите дрехи ме свличаха надолу.

Като се стараех да не забравя нито една вещ, затворих куфара и го вдянах в ластика на колесарчето. Не ми беше ясно къде ще преспя в късната нощ. Бързах да зарежа кошмарният предмет „Долорес“.

Пресякох крайбрежната алея. Обърнах се и видях дъжда, зад дъжда пулсираше мълчаливото сияние на „Наксос“ – фериботът, който можеше да ме отнесе към Атина, в някой ден, в някой час, само ако успея да разкъсам лаокоонската съдбовност на Цикладите.

Натъкнах се на местното „свърталище“. Прониза ме усещането за безветрие, тишина, аромат на бюреци. Към мен се приближи непривлекателен, брадясъл островитянин.

– Стая, господине?

– Само ако е близо до пристанището.

– На десет метра от морето, господине.

Непоправим!

По-нататък – раздрънканата му камионетка, миризми на бензин и на цимент, което означава че аборигенът достроява „хотела“ си. Къщата на поредния ми хазяин се оказа точно на десет метра от морето, но на километър от пристанището. Въпреки късния час, смътно долових движение на млади хора край мен, напрежение, недоволство, закана още утре да напуснат хотела. Не разгледах интериора, мокър и облечен, паднах в леглото. Стори ми се, че съм попаднал в най-студената стая на света.

33.

Когато се събудих на другия ден в десет часа, всичките стаи на къщата мълчаха. Съблякох се, изнесох влажните дрехи на терасата. Под прозореца морето се тръшкаше като ранено животно. Облаците сякаш олекваха, не валеше, вълните събличаха нимбите си и прииждаха към града развенчани. Пясъкът между камъните изпръхваше, там се раждаше смътно обещание. Взех горещ душ, обръснах се, а като се обличах, забелязах че панталонът ми е нещо оширочал. Коремчето ми беше изчезнало, дишах леко, движех се по-гъвкаво, в огледалото се харесах, а това ме поуравновеси. „В Гърция си – казах си аз – но нямаш много дни, здрав си и хич не ти трябва да търсиш обяснения на някои неща. Погледай старата вятърна мелница отсреща, опитай се да изтръгнеш някаква поука и от нея.“

В Свърталището заварих познатата всекидневна суетня. Всичко се състоеше от движения, говор и смях. Насам-натам се придвижваха млади кожи, млади очи, коси, звънтяха приятни гласове на всички езици, смехът беше внимателен, бих казал едва ли не равнодушен, на хора, които сякаш са се уговорили да участват в нещо приятно, в съзаклятие за уют.

Отскочих до кея. „Долорес“ лежеше в тъмната вода – похитена и напусната жена. Загърбих я за втори път. Наоколо нито помен от пристанищни власти.

Пънково-хипешките свърталища по тия места са еднакви по дух, но заведенията са твърде различни. В главната сладкарница например тук предлагаха ароматни бюреци. Седнах, но видях, че облаците се сцепват. Отначало – далеч в морето, а после и върху главите ни, падна огромна и много тежка слънчева светлина, мракът се оттегли и всички в Свърталището разбрахме, че ноемврийските дни имат и друго лице. Не можах да схвана какво точно се случи, но явно нещо наоколо не беше в ред. По един, по двама, а после и повече, младите хора се изправяха и тръгваха към вълнолома. Тръгнах и аз. Сакън, да не изтърва нито една подробност. Вървяхме, небето продължаваше да се раздира. Сваляхме дреха подир дреха. А ето че ни притисна и горещината. Първите, които стигнаха до вълнолома, потеглиха по блоковете му. По цялото протежение на ниската каменна стена спеше плитка бисерна вода с накъдрено пясъчно дъно.

Събличаха се и влизаха, събличаха се и влизаха – изпървом момичетата оставаха само по долната част на бикините, но после захвърляха и тях. Момчетата помислиха не повече от секунда и също хвърляха гащетата си.

Всички нагазихме в бистротата. Водата дойде до пишките на мъжете и до делтите на жените. Каквото и да ми разправяте, светът трябва да си остане малко глупав, а чак тогава наситен с идеала за честността и истината. Момичешките гърди стърчаха като знамена и сочеха все напред. Любопитните очи поглеждаха и към стария мъж. Нямате си представа колко се радвах, че съм отслабнал, но все пак глътнах стомаха си. Човекът е преди всичко суета.

И в този момент, струва ми се, какво говоря – почти съм сигурен – някой запя, а останалите поехме след него „Гуд морнинг съншайн“, пронизани от шока на поредната измама.

Щях да забравя: Остров Наксос. Втори по големина в Цикладския архипелаг. 14 037 жители. Храм на Аполон. Византийски монастири, венециански крепости, стари църкви. Зевсова пещера. Главен град и пристанище – Наксос.“

1988.


WomanBeing: Басейнът
Author:    woman_being
Date:      10/09/1998
Forums:    soc.culture.bulgaria

––––––––––––––––––––––––

Б А С Е Й Н Ъ Т

– спомен за Ахото –

Не знам дали споменах, че Ахото беше маниак да купува най-различни дивотии. Но най-много купуваше книги. Страшна работа! Книжарниците бяха пълни с разни чувствителни  WomanBeing-и, които бяха готови на всякакви саможертви, само и само той да си купува книгите ТОЧНО от тях. Дали затова се случваше да се появяват в къщи по два, а и повече екземпляра на една и съща книга? Той наистина не можеше да отказва на жени. Нито пък те на него. Закваската, получена в Бургас е нещо, дето с времето само се закалява. Но не изчезва до последния ден. Проверена работа!

Интересно, че МАМА се беше избарала страхотно да не забелязва НИЩО от тези неща. И много четеше, съответно… Какво ѝ оставаше. Но пък запази брака си – непрекъснато атакуван от амбициозни КандидатСъпружескиСъщества.

Умна жена беше майка ми!

Аз се постарах да разгубя голяма част от книгите, като ги давах на приятели да ги четат – и те, обикновено, така се привързваха към прочетеното, че не го връщаха никога. Какви чудесни книги затрих! Но иначе си беше невъзможно.

Целият живот на дома се въртеше все около „библиотеката“.  Не в книжен смисъл, а в дървесно-рафтъчен.

Избираше се за начало място.  Започна се от метър и половина – колкото да се запуши един излишен портал.

Ахото, без изобщо да подозира, че някога ще измислят професията Designer, седеше по цели денонощия с „Блок #2“, молив 2B, подострен страхотно красиво – поне 3 см. преди графита, а и самият графит – най-малко сантиметър; гумичка… – много бяха гадни гумичките тогава, само мацаха, а не триеха; дървена линийка от 20 см.

Сядаше на „бюрото“ си – страхотна два кв. м. маса – „виенска“, стил Италиански ренесанс – учихме я после в Академията.

Разбира се, бедната ми баба от Бургас нямаше такива мебели, нито пък недоешалонираната ми втора баба. Масата, заедно с още няколко страхотни стилни мебели, Ахото купи по молба на една много интересна жена, наследничка на поне осем богаташки фамилии, които по различни класово-борчески причини бяха очистени от лицето на земята, или пък „разпределени“ извън София. За наказание имотите им бяха конфискувани от СофЖилФонд и някои по-бездомни БорциПротивФашизма, та мебелите бяха струпани на купчини в дома на въпросната дама. И тя беше принудена да се моли на приятели да си купят от тях. На безценица. Хич не се търсеха тогава! Казваше се Ани Мосинова…

Та Ахото донесе 5-6 от тези бижута у дома – за голям мой срам! Тогава на мода бяха едни страхотни „модерни“ мебели – бъбрековидни трикраки ниски масички с бъбрековидно дебело стъкло отгоре и трикраки арматурно-желязни стоящи лампи! Но прекалено скъпи за един млад мъж, който издържа шест членно семейство – жена, две деца + две осиротели баби – само с едното голо изкуство.

А и книгите… А и Руския клуб… А и Клуба на Културните дейци… А и Клуба на Журналистите…

/Имайте предвид, че седнах да пиша за съвсем друго!…/

Домът ни имаше само две стаи, защото беше поделен между две семейства. Отчужден от Врагове на народа – позабавлявал за кратко, за много кратко, уви!, американските офицери в Бг – и останал ненужен след скоропостижното им отстъпление в последствие, той е даден за редакция на силно респектиращия вестник „Стършел“. Където работеше и Ахото с голям хъс, чак докато го уволниха… за шпионаж!…

Когато построиха Полиграфическия комбинат, „Стършел“ се премести там и в 1953 г.  апартаментът бе разделен между двамата млади и бездомни сътрудници – карикатуристът Теню Пиндарев и Ахото, по онова време – носител на няколко псевдонима млад сатирик. На нас, като шестчленно семейство, се падна по-голямата част. Състоеше се от ОГРРРОМЕН „хол“, където се приемаха външните лица, и малка стая, в която спяхме накуп баба+дете, баба+дете.

Много котки влачехме от улицата също, но те все „бягаха“ след някой и друг ден! И кученце си имахме.

Превръщахме се в буржуи. Загнивахме!

За живота в общите апартаменти могат да се разкажат епопеи! Но не ща!

Само ще спомена, че карикатуристът много скоро си купи друго жилище, а пратиха при нас да споделяме живота едно семейство на полковник от БНА, слава Богу не МВР или КДС – но преподавател по Полит-нещо си във Военната академия, съпругата – бивша партизанка от Михайловградския отряд, по нейните думи… Много енергична! Веднага ни оправи режима!…

А най-гадното беше синът им – мой свръх неприятен съученик, обсипан с пъпки и сексуално озадачен пелтек. Бе КАК не дойде Стефан Данаилов, който също учеше в моето училище – да делим жилище, а такъв един!…

Молехме се всяка вечер преди сън Господ да се смили и да ни прати други съседи, предполагайки, че не може да има нещо по-гадно.

Приятели! Никога не се бъркайте в делата Господни!

ДОЙДОХА други!!!! – Старшина-шофьорът на „генерало“ от милицията!!! От някакво влашко село, неграмотен, с три деца, но… брат на полковник от КДС!!!

Честна дума! Пешо Рангелов се казваше. Пешо е легенда в нашия живот! И за него ми е жал, че ще бъде забравен, когато изчезна и аз – последната, която го оценява. Пазете ме, приятели, като Резерват на Невероятни Образи! На изчезване съм! А с мен и всички те ще изчезнат. Невероятни са!

Че ходеха боси из къщи е нищо, нормално! Но целта на живота на това семейство беше НИКОГА да не се секне и да крепи некъв двумесечен секрет под носа си, смело експериментирайки – аха-ахааа, да го загубят след миг, но вещо да си го прибират обратно тъкмо навреме, пред неразумно отклонилите се от обедните ни чинии очи! Много обичаха да ни наблюдават докато се храним. Не знам защо.

Та в тази смесена обстановка – баща ми проектираше етажерки!

По-късно започна да ги нарича „Библиотечки“. Всеки път все по-големи. С различни видове рафтчета – според наличните формати. И си ги надписваше – кой рафт – коя литература да поеме. После се търсеше дърводелец: a бе НИКАКВИ дърводелци нямаше тогава???, че превоз, после пристигаше „Библиотеката“ в центъра на огромния хол. А Ахото сядаше да обмисля Стратегията и Тактиката на поставянето ѝ. Мобилизирани – всички стояхме примирено и местехме мебелите наоколо безброй пъти, докато се мернеше в Мозъка Му идеалното решение. И тогава поставяхме „Библиотеката“ на някое място. Но не я пълнехме с книги още дълго, поучени от предишни уроци, че Нищо Не Е Напълно Съвършено на този свят!

После Ахото обявяваше демобилизация, за да започне дълго да Експериментира Разни Стилове На Библиотечното Дело. Бил е за кратко библиотекар в ранната си възраст в Бургас, та му бяха останали някои професионални увреждания…

Чатърката ЛилиБ попита веднаж: – Искаш ли да ти го обясня с чертеж? – и ми рукнаха едни мили спомени!

Ахото много обичаше да ми обяснява с чертеж!

И с това ми нанесе непоправима травма още от първи клас, та намразих училището – само веднаж! – но завинаги.

Не си спомням всички поводи, но помня многобройните мъчителни вини, когато той ме питаше: „Разбра ли, бе!… Гадче!???“ – с много покъртителен глас.

А нещо ме спираше да си призная, че не!

Усещах, че с това ще го отчая от Живота в Семейство с Деца и може да го тласна право в ръцете на друго Кандидат-MotherBeing! Затoва казвах: – Aхъъъм! /Което значи нещо като „да“, ама много особено да!/

Но той – същински самоук Дзержински – искаше и да Провери, и казваше: – Обясни сега ти!

И с това разваляше цялата работа.

Сега да не ме обвините в Тъпота. Бе не, бе! – ПАК това Несъответствие на Светогледа между разните Being-и! Онова, което за Ахото беше „просто като чертеж“ – за мен беше невероятна нелепица! Ами имам болезнено силно чувство за Логика от малка.

Само един пример ще ви дам – ОНАЯ задача, дето Басейнът се пълни с вода за четири часа през едната тръба, а през другата – кой знае защо – за три!!! И не се казваше причината за тази аномалия – а децата ИСКАТ да я ЗНАЯТ!!!!

Рисуваше ми той с „ПосоченитеПоГореПособия“  (по-нататък – ППГП) един правоъгълник и питаше: – Това е басейнът, налиииииииииииии????

Аз неохотно казвах: – Ъхъм!

После две малки пръчици на едната му страна и казваше:  – А това са тръбитеее!… Така ли????

Аз гледах подозрително и пак казвах Ъхъъм! – ама вече се мъчех да предугадя защо, аджиба, са нужни две тръби за един басейн? Защо не се задоволят само с по-бързата? Защо, ако са недоволни от времето – не засилят крана малко повече; или да пуснат и двата заедно. Или да носят вода и с други средства – маркуч, кофи… Бе не си измислям, помня и досега тази нелепа „задача“ и неразбирателствата, които причини!

После Ахото се досети да нарисува едната пръчица по-дебела – та малко ми просветна, че май има логика. И пристъпихме към пълненето.

Той раздели правоъгълника на четири части и ми обясни, че за първия час ще се напълни ей тая, първата част на басейна! За втория – ей тая, втората, за третия…

И тогава загуби доверието ми завинаги!

Вече бях виждала неща да се пълнят! И то не ставаше ТАКА! – НИКОГА водата не заставаше в единия край на Нещото, и да оставя другите три части празни! – ами нааай-спокойно си се разстилаше равномерно по дъното, насъбираше се, и като те издебнеше да се заблееш – протичаше по де що завърне!

Но си мълчах!

Поглеждах го много тайно – „периферно“ – дано открия познатите следи от подигравка, както когато ми погаждаше някой от гадните си номера на По-ВъзрастенBeing над Повереното Му Беззащитно ДетеBeing, след което се хилеше безкрайно развеселено и разправяше на целия свят как ме е объркал!

Но този път не видях нищо такова. Видях обаче ДРУГИ много познати следи, както когато съвсем скоро ще започне да БлъскаСтилниМаси, да вика на MotherBeing-a:   – Махни го това тъпаче от тук! Не ща да му обяснявам нищо повече! – и да скубе красиво надиплените вълни на вълнуващата си коса!

Започнаха едни фалцетни въпроси (той беше Овен!)  – Защо мълчиш, бе! Пак ли се правиш на Митко Палаузов! – и други идеологически намеци, целящи да дискредитират дискретно Пионерската Ми Ръководителка.

Накрая, за да я защитя – изпуснах малка информация, под формата на въпроса: Какво ще накара водата да се събира „ТАКА“, а не „Така“???

Никаква ехидност нямаше в гласа ми! Най-прост отрезвителен намек, че ТЯ ТАЯ не става вече ТАКА, както са ги учили ТЯХ-ЕДНО-ВРЕМЕ!

Той млъкна, изгледа ме, и без да каже дума – стана и отиде да си купува още книги.

И ме остави да се оправям без чертежи в Лабиринта на Живота.

Аз тържествувах! Защитих, все пак, Честта На Пагона!

––––––-

Но после и аз обяснявах на децата си с чертежи. Много е удобно, наистина! Но вече рисувах „басейна“ в разрез!…

Представям си колко са се чудели децата ми КАК се събира вътре водата, щом басейнът е срязан на две!

Woman_Being /Плахо, все още, Същество, опитващо се да РазведриАтмосферата!/

(Из чат-архивите  на миналия век…)


КНИГАТА „ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКО“ БЕ ИЗДАДЕНА ВЪВ ВТОРО ЧУДЕСНО ИЗДАНИЕ,  НАПЕЧАТАНО ОТНОВО НА ХАРТИЯ.

КАКТО И „ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА“ В НОВО ЛУКСОЗНО ИЗДАНИЕ.

ДЕВЕТТЕ ТОМА ОТ ПОРЕДИЦАТА „ИЗБРАНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ“ СЪЩО СА НАЛИЧНИ В ДВАЙСЕТ-ТРИЙСЕТ БРОЙКИ, А СА ПУБЛИКУВАНИ И В БЛОГА В ЕЛЕКТРОНЕН ВАРИАНТ.  

С ВЪПРОСИ СЕ ОБРЪЩАЙТЕ КЪМ ФЕЙСБУК-САЙТА НА АВТОРА, ИЛИ НА Е-МЕЙЛ: b.aprilov@gmail.com

ЛИНК КЪМ КНИГИТЕ:  E-BOOKS to read and download

https://borisaprilov.files.wordpress.com/2012/12/0-1-lisko-kufara.pdf

0-1 LISKO KUFARA   *
0-2 CHIMI READY     *
0-3 CHASOVNIKUT      *
0-4 CHERVENATA SHAPCICA        *
0-5 DUPKATA  *

0-7 PRIVIDENIETO      *

0-9 STENATA     *
0-10 SINYOTO FLAMINGO LAST LAST     *


Борис  Априлов

И З К А Ч В А Н Е Т О

– повест –

      Градчето е упорито вкопчано в глината, залепено е по скалите като лишей. По кривите му улички е гъмжило, хората кръстосват насам-натам без работа, нямат какво да вършат, най-често се излежават на слънце или си отдъхват в сянката на покривите. Това са ниски жилави човечета, известни на света като херфи. Изискванията на херфите към живота са незначителни, за тях най-важното условие е да се включат поне в две експедиции годишно, повече не им трябва, останалото е вървене по уличките и зяпане пред хотелите. В хотелите са отседнали потеглилите към върховете. По предварително изработен ред от тук тръгват много групи, походите започват от всички страни на върховете, дори от невъзможните за преодоляване, всеки се старае да извърши нещо, което никой преди него не е вършил, особено пък ако предишният се е провалил, ако се е върнал предивременно или ако е загинал. Някои не загиват, само изчезват, остават след себе си шум в световноизвестните вестници. Върховете приемат и не приемат покорителите си, понякога се съпротивляват почти злостно, ненапразно пътеките към тях са осеяни с вкочанени трупове. И въпреки туй всеки връх, след като е устоял десетилетия на набезите, накрая се предава, човекът стъпва на него, а след това често пъти започва буквалното му прегазване от нови експедиции. Качват се десетки хора, развихря се голямата подигравка с непостижимото. На това херфите не възразяваха, не се сърдеха никому, напротив, радваха се, наемаха ги постоянно, те бяха носачите на денкове по базите, те бяха и водачите. Планината и херфите бяха приятели, допълваха се и нито херфите можеха без планината, нито планината можеше без херфите.

Ето защо, когато напролет пристигна бледият мъж, пребиваването му в градчето по-сетне се изрази в сензация. Бледият мъж пристигна с много багаж, отначало той не заяви за какво е дошъл, но с течение на времето хората започнаха да го подозират, че ще изкачва, особено когато научиха, че е закупил четири яка. Така в Баманду плъпна мълвата, че някакъв съвсем смахнат самотник ще си поиграе на покоряване без херфи, посмяха се на това и го отстраниха от вниманието си; нямаха време да се занимават с него, всеки ден пристигаха групи, сезонът на изкачванията чукаше на вратата. Забравен от всички, бледият мъж сякаш се затвори в себе си, между яковете – в края на града, и хотелската стая – в центъра. В стаята той прекарваше по-голямата част от времето си, подреждаше вещите, уредите, изчисляваше товара в килограми, разпределяше го в денкове, подреждаше консервите, комплектуваше ги по калории и витамини, навиваше въжета, изчисляваше дължината им, стараеше се да не остане и сантиметър в повече, във всичко търсеше неговата оптималност, то биваше нанасяно в тетрадки, описвано; в тетрадките се сортираха и индикациите на медикаментите. На един стол в центъра на стаята бяха изправени бутилките с кислород. От време на време, но не по-малко от два пъти дневно, бледият мъж взимаше една бутилка в ръцете си и я наблюдаваше в позата на Хамлет. С бутилка или без бутилка? – това е въпросът. Освен туй той взимаше камерата и по същия начин се питаше: с камера или без камера? Ако трябва да доказвам на някого, необходимо е да взема камера, но защо да го доказвам, какъв е смисълът, нали това интересува само мен? И така, кое е по-важно за изкачването – да го реализирам за себе си или за другите? Ако го направя заради сензацията, ще предизвикам шум и ще спечеля пари, но ще продължавам ли да бъда и тогава аз? Всъщност какво е човекът, не е ли преди всичко суета?

В същото време Баманду се тресеше от шумотевицата на журналистите. Членовете на експедицията избягваха да правят изявления, но водачите им бъбреха и заради тях. Всяка експедиция биваше субсидирана или от кралско дружество, или от нещо друго. В шумотевицата бледият мъж изчезна съвсем. Продал наскоро жилището си, пестил в продължение на десет години, с такива скромни средства бе подготвил своята съвсем частна експедиция просто защото така му се искаше, такава беше природата му.

Налагаше се да чете много книги, проучваше опита на миналите преди него по пътеките, вникваше в неуспехите на тия, които не са се върнали. Запознаваше се с всяка точка за лагеруване, върху скиците на своя маршрут рисуваше лагерите и описваше вещите, които трябваше да остави на всеки от тях. Яковете ще изнесат багажа до мястото, където могат да стигат якове, там ще го чакат. Колко ли дълго може да чака един як? Ето още един допълнителен въпрос. В края на краищата трябва да реши и тази задача – колко време биха го чакали яковете, какво е тяхното търпение и разбиране, да не кажем чувство за отговорност. Ужас, хиляди въпроси и въпросчета. Но самотният мъж мислеше за всичко съсредоточено и упорито нанасяше всяка подробност в бележниците. Заети с големите експедиции, журналистите рядко го зърваха тук или там, понякога правеха и опити, той само ги поглеждаше с тъжния си поглед на самотник, те махаха с ръка и притичваха към по-интересните обекти. Въпросите към него обикновено се свеждаха до това, дали чака някого, тези, които чака, колко са на брой, от каква националност са и накрая винаги: внимавай, ей, да не си намислил нещо съвсем оригинално и да ни изиграеш.

Бледият мъж често гледаше от прозореца си към планината, потънала до гуша в легенди. Беше проучил поне сто от тях, не му направиха особено впечатление, на него такива не му минаваха, гледаше иронично на мистицизма, намираше го за белег на страх, бедните на преживявания местни хора бяха бедни и на мислене. Планината наистина криеше много загадки, но легендите имаха формални връзки с тях; снежни човеци не го интересуваха, интересуваше го само да намери най-благоприятните места за минаване, през най-благоприятните дни (дори и часове), при най-благоприятни атмосферни условия и особено благоприятно здравословно състояние.

Вече копнееше за изкачването, катеренето за него беше най-висшата форма на човешката страст, то запалваше най-елитните центрове на емоционалната му дейност, възпламенена от десетки алпийски одисеи преди това. Бледият мъж отначало участвуваше в групови походи, но с течение на времето и омъдряването – то не можеше да не дойде на четирийсет и пет годишна възраст – той се отдели от навалицата и потъна във философската същина на катеренето, в болезнено сладкото усещане за предимството на уединяването. Какво ли не изкачи тогава той, но винаги сам и тайно. Веднъж на някакъв връх го завари група от четирима задъхани, погледнаха го изненадано и го запитаха какво дири самичък тук, а той им отвърна, че откакто се помни, си е тук, оттегли се надолу и изчезна. След като го срещнаха на няколко подобни места, хората допуснаха, че е дух или халюцинация, породена от кислородната разреденост и някак спонтанно го нарекоха Бледен мъж, други отидоха по далеч и го клеймосаха с прозвището Високият призрак.

В очакване на лятото бледият мъж скиташе в полите на планината, тренираше, поддържаше здравината на мускулите си, изпитваше всяка нова дреха, новите си обуща. Не пропускаше нито една пресконференция. Сгушен сред слушателите, попиваше всяка изтървана в повече дума, стараеше се да долови някои от секретите на експедициите, връщаше се в хотела и отново прехвърляше (за кой ли път) дневниците на предшествениците. Понякога висеше над случайно измъкната маршрутна скица и я наблюдаваше, отначало съсредоточено, след това разсеяно, вече сто пъти обсъдил от всички страни своя собствен вариант.

На четирийсет и пет годишна възраст, сред самотата и планината, в тренировките и спокойствието, един ден високият бледен мъж усети пролетта, тя го докосна една сутрин с нежността на съня. Това го накара да забележи журналистката. Обикновено тя го преследваше, а той се изплъзваше. Изглежда, че журналистката бе доста опитна като жена и много бързо разбра, тя просто угади настроението. За подобни случаи разполагаше с добро въоръжение – бедра, наподобяващи пейзаж, и спокойни гърди, които се извисяваха като стряха. Знаеше, че трябва да го улесни, виждаше колко е самотен и му заяви: Защо в хола на хотела, защо не дойдете в стаята ми? Или пък аз да дойда при вас? Но при вас е много разхвърляно. Номерът на стаята ми е триста и единайсет. Нямаше какво друго да прави, трябваше да приеме, по улиците на Баманду се разхождаха само мъже, жените тук приличаха на мъже.

Въпросите се оказаха неприемливи, журналистката искаше да разбере най-важното, с други думи – всичко. Такава цена той никога не е и мислел да даде на жена за каквото и да е. И не само на жена. Извини се и си излезе, тя извика и тръгна след него, заяви му, че ще намали броя на въпросите, но бледият мъж бе изтрезнял, в края на краищата за какво му бяха тия якове, нали яковете стават за всичко?Беше трудно, разбира се, ако планината можеше да говори, би разказала редица комични подробности, но работата все пак потръгна и журналистката остана на сухо.

Най-после пристигна писмото, викаха го за справка, той замина за столицата, там се яви пред комисия от трима души. Поканиха го да седне и отвориха папката с молбата му.

Много сте висок, рече някой от комисията.

Бледият мъж не отвърна нищо.

Подали сте молба да изкачите най-трудния връх – Пама.

Да, отвърна той, там съм описал всичко.

Но не обяснявате нищо, а се шегувате; тук например пише, че ще бъдете сам.

Това съм искал да кажа.

Тримата го погледнаха.

Много сте висок, повтори някой от тях.

Чакам да ми определите дати, отвърна бледият мъж. Искам да изкача Пама по най-обикновения маршрут, там вече никой не върви, но аз ще мина по него.

Сам.

Сам.

Ние сме тук обаче да издаваме разрешения за изкачване, а не за самоубийства.

Без група е немислимо да достигнете Пама.

Моята цел е тази.

Обичате сензациите.

Обичам да съм сам. За моето изкачване няма да правя пресконференция, само вие знаете за какво съм пристигнал в Баманду, вдигне ли се шум, изобщо няма да тръгна.

Добре, но можете ли да запознаете комисията с начина?

Например как ще щурмувате върха.

Кой ще бъде последният ви лагер?

Бледият мъж ги погледна разсеяно и заяви, че си има точен план.

Можете ли да изчислите шансовете си в проценти?

Може би пет на сто.

И настоявате за разрешение?

Смятам, че ще успея.

На кого ще продадете филма?

Ще мина без филм.

Дори… без… филм?

А как ще документирате?

Как ще докажете?

Няма да доказвам.

Добре, обади се най-после председателят на комисията, колко херфи ще наемете?

Нито един.

Става въпрос… донякъде.

Купил съм четири яка.

Какво?

Двамата, без председателя, се изправиха. Стаята излъчваше необходимата тържественост: меки кресла, тежък килим, полилей, край прозорците падаха тъмнозелени завеси, между завесите се вместваха небе, вишна, камбанария на католическа църква и далечен сняг върху суров планински масив. На една от стените висеше знамето на държавата, под него – ликът на държавния глава, това бе представителна зала, тук посрещаха хора от цял свят, и то не какви да е хора, все корави мъжаги с нашумели имена, със силно пигментирани лица, познати от илюстрованите списания и рекламите за оборудване по алпинизъм. Шефът на комисията, човек с уморено умно лице, също се изправи и отиде до прозореца, но едва ли видя нещо интересно навън. Помощниците го гледаха право в гърба. Тъкмо тогава бледият мъж седна в посоченото му още от самото влизане кресло. Дългите му крака изскочиха напред, ръцете му полегнаха върху облегалките. Бледият мъж подразбра, че съдбата му зависи само от шефа на комисията, който в момента се правеше, че се взира силно в кръста на католическата мисия. Другите двама са украшение, протокол, ако разчита на тях, по-добре да си тръгне веднага, те никога няма да обърнат внимание на молбата му, а сега с учудване се питат защо пък чак толкоз се е замислил шефът, защо не реже, вън чакат представители на друга експедиция, тя ще им отнеме четири часа. Шефът на комисията се обърна към стаята и започна да се любува на русата му, почти детска косичка.

Без херфи, прошепна той, разбирате ли какво означава това без херфи? Равнява се на революция, досега нямаме подобен случай. Може би нямате да им платите?

Изкачването е скъпо удоволствие, отвърна бледият мъж, и който няма пари, изобщо не бива да тръгва.

Вие сте фанатик?

Да.

Наясно ли сте какво означава да тръгнете без херфи, това означава, че ви изчезват дори тези пет процента за успех.

Ще опитам

С якове.

Държа да бъдат якове, не хора.

Досега никой не се е изкачвал без херфи, не е и помислял, дори не е допуснал мисълта, че може да помисли.

Бледият мъж замълча, двамата членове на комисията отвориха усти, но шефът им ги прекъсна със знак. Той напусна мястото край прозореца и се отправи към съседното кресло. Сега вече можеше да вижда посетителя в лицето, особено ако посетителят се извърнеше малко. Бледият мъж се извърна, той бе усетил, че има за какво да разговаря с човека до него.

Искате ли да запушим?

Не пуша.

Уиски?

Малко.

Може би думата уиски да е била подаденият знак, но двамата подгласници просто отвориха вратата и излязоха. Шефът на комисията се върна зад бюрото, промъкваше се към цигарите и удобствата, дребните му розови пръсти отвориха чекмеджето, поровиха и измъкнаха малка извита луличка. Докато той палеше луличката, бледият мъж се възхищаваше на сръчността, с която пръстите извършваха необходимите манипулации. Щом се появи димът, пръстите се успокоиха.

Може би разбрахте, че ще получите разрешението, за което сте дошли при нас. – По изваяното му сякаш от порцелан лице не се забелязваше нито един дефект, никаква пъпчица. – Ще ви го издам на моя отговорност, ако щете – мой риск, без да се съобразявам с мнението на подгласниците си. – Бледият мъж остана неподвижен, не направи и опит да благодари. – Но искам да си поговорим откровено, никак не ви виждам при катеренето.

Това е моя луда необходимост, отвърна бледият мъж.

Тя е необходимост за мнозина, тези алпийски подвизи са подвластни на суетата, а вие…

Вратата се отвори, подгласниците изтикаха напред масичка с колелца, настаниха я до бюрото и отново излязоха. Шефът на комисията наля в чашите и погледна своя гост, гостът кимна, ледът звънна в чашите.

Принадлежим на две различни раси, подхвана домакинът, а сме почти еднакви.

Вдигна чашата пред себе си.

Бледият мъж също.

За покоряването на върховете си има хора, рече домакинът, те сякаш са родени за туй, извън катеренето биха били нищо. Но вие… Да продадете къщата си… Пама не можете да изкачите и си го знаете, рекорд не можете да поставите; ако успеете, ще бъде подвиг за векове, но няма да успеете, сам никой не би дръзнал, пък да предположим, че успеете, веднага ще се превърнете в сензация, а сензациите не ви интересуват.

Никак.

Тогава защо?

Бледият мъж повдигна искрено рамене, но този жест му се стори неучтив и побърза да изрече също тъй искрено: Не знам, вие сте човекът, на когото бих казал, но не знам.

Изкачването с херфи не е само необходимост, това е и традиция, свещено право, ако щете – монопол.

Мислите ли, че не знам?

Една истина, като всички простички истини – като гората, като водата.

Колко деца имате?

Шест.

В кръвта ви тече ли нещо от херфите?

Не бих имал нищо против.

Те имат много деца.

Ако заемете поне двама, ще бъде съвсем друго.

Мисля, че ще ви огорча.

Ще огорчите тях, ще им нанесете удар. Представяте ли си, прекъсвате традицията. Да оставим настрана, че им отнемате по някой лев.

И все пак предпочитам яковете.

Мизантроп ли сте?

Направихте много за мен, отвърна посетителят, без документи не бих могъл да започна изкачването.

*  *  *

Натовари багажа си на яковете. Бледият мъж остана сам срещу планината. Постара се всеки як да получи по равни килограми. Една палатка бе опъната да го чака, палатката се намираше на 3430 метра. Сбогува се с нея и се отправи към четири хиляди и шестстотинте метра, точката, до която можеха да му служат животните. Там разтовари багажа, опъна нова палатка, оборудва я, привърза яковете към забити в земята клинове, пренощува и на другия ден започна да пренася пакетите на гърба си. След три дни успя да изкачи всичките си вещи до базовия лагер на 5340 метра; тук разположи най-голямата палатка, монтира най-удобната печка, подреди главната част от провизиите и медикаментите. Докато работеше, усещаше възбудата, туй беше кипящото от радост тяло, ясното просто усещане, че е щастлив. Нататък му предстоеше да построи четири по-малки лагера. Работеше стегнато, внимателно, пестеше силите си, подчиняваше се на спартанска методика, спеше достатъчно и всичко се развиваше по предварителния замисъл. Не бързаше, не целеше да изпревари прогнозирани метеорологически условия, за времето си нямаше график – движеше се на късмет. На бърза ръка преживя два ледени вихъра. Първия прекара на път, вторият го връхлетя на завет, в палатката. При първия вихър се притаи в пукнатина на скала; когато вихърът отмина, в разсеяната светлина пред него се появиха орел и орлица, те се любеха на издатината встрани, бледият мъж бе един от малцината на света, видели такова чудо. Той стоеше в пукнатината и наблюдаваше скромното отдаване на орлицата, без каквото и да е кокетство, в достойнството си тя не си позволяваше особено подчертани движения, най-често търсеше да допре шията си в неговата, отъркваше се нежно и сладостно, докато орелът бесуваше. Май че по някое време го зърнаха, така му се стори поне, ала най-сладкия миг преодоля и в този случай инстинкта за самосъхранение, орлите отлетяха едва след като мъжкият се насити. Бледият мъж си мислеше, че тези птици не живеят чак толкоз високо, гнездото им е сигурно поне две хиляди метра по-надолу. Тогава защо се качват във висините да се съешават? Заслужаваше да си помисли върху тази загадка, но къде време за това?

Беше се започнало.

Вървеше по отъпканите пътеки на няколко експедиции, нямаше нужда да забива клинове по стените, намираше си ги готови, по тях висяха дори въжетата, той им се доверяваше, защото обичаше да рискува, неговото изкачване можеше да завърши успешно само през риска, на това разчиташе; като тръгваше, той си знаеше, че ще се движи със стръвта на мародер. В една гънка намери опъната палатка, вътре имаше всичко, храната беше непокътната, палатката все още чакаше стопаните си, които никога нямаше да се завърнат. Разчисти снега, вмъкна се в нея, запали печката и преспа. Вечерта и сутринта яде от собствените припаси, остави всичко непокътнато за своето завръщане. Въпреки студа, виелиците и умората усещаше познатата бодрост, просто помирисваше как най-трудната точка, ревниво пазена от ледници, отвесни стени, пропасти, мъгли и връхлитащи ледени бури, се приближава. Поне досега не можеше да се порадва на някаква поносима температура, през цялото време зъзнеше, а какво ли му предстои занапред?

Но последва абсурден период, в решителните последни фази настъпи небивало затишие, заблестя слънце и всяка мъчнотия го подканяше: ела и ме преодолей. Той преодоляваше при незапомнени атмосферни условия, незарегистрирани в историята на изкачванията. Продължаваше да открива безпогрешно стари клинове и въжета, това го развесели, изпадна в еуфоричност и захвърли кислородната маска. Олекна му още повече, вече си подсвиркваше и си мислеше, че когато човек види любовното опиянение на орли, неизбежно му потръгва. Захвърли и фотоапарата, отказа се да документира, работеше за собствено удоволствие, нямаше никакво намерение след години да разказва за подвига си пред камината на някой клуб.

Когато застана на върха, отначало го обхвана страх, че може да полудее от възбуда, а след това трябваше да преодолява внезапно обзелото го чувство да се поддаде: Да остави ли, или да не остави белег? Наоколо беше пълно с такива неща, тук бе отразена не само личната суета, но и суетата на нациите. Една минута прекара на Пама и всяка секунда от тази минута се изрази с вътрешния наплив и вътрешната му съпротива да преодолее поривите си към парадност. А светът лежеше в краката му спокойно, балансирано, потънал във великолепната си тишина, един от редките мигове на върха, подарен само на него, награда за безшумния му подвиг. Подобни метеорологически явления тук се появяват сигурно веднъж на столетие. В тази минута бледият мъж допусна за частица от секундата, че се е превърнал в бог.

*  *  *

Вестниците и туристическите бюлетини на Баманду шумяха за четири експедиции, трите от тях бяха наели по триста и петдесет, а четвъртата петстотин херфи, радиото гърмеше, всеки от водачите на групите допускаше до трийсет процента за неуспехи, а няколко дни преди потеглянето благоприятните възможности слязоха на петдесет процента; началото на сезона бе отбелязано с три жертви и осем измръзвания на крайници; сред катераческите общества плъзна мрачният полъх на песимизма. Бледият мъж спеше вече трето денонощие и прислугата на хотела напразно се услушваше пред вратата на стаята му. Събуди се на четвъртия ден по обед, усещаше, че е гладен, премазан от изтощение и че по крайно необясними причини му се влиза в жена, например в журналистката. Дълго преди да се изправи на крака, тъй като се събуждаше в поредици от часове, той се люлееше между видения от орли, якове, въжета, глетчери, журналистката, вихрите. Вмъкваше се постепенно в реалния свят на стаята, осъзна, че над него има таван, край него – стени, сигурност, на пода се простира персийски килим, а отвори ли вратата, на всяка цена ще срещне една вана. След като завъртя крана, видя в огледалото високото си омършавяло, просто стопено тяло, загубило поне петнайсет килограма от теглото си – направо скелет. Брадясалото му лице продължаваше да създава впечатление на бледост, но по какъв начин, трудно можеше да се разбере – с напластения загар. Скелетът потъна във водата, покри се с нейната мекота. Завет, никакъв вятър, пръстите на краката му се движеха по негова воля, пръстите на ръцете му усещаха предметите при докосване; радиоприемникът му даряваше музика, нещо като Дебюси, който прииждаше от стаята. Затвори очи и видя келнерите, те сновяха по мокета на долния етаж, тикаха колички с напитки, разнасяха сребърни табли с гореща храна, от чистите им тихи дрехи дъхтеше на вечност.

Предпочете овнешко бутче без гарнитура и салатата отделно, нищо повече, от вината избра френско червено; стремеше се да поглъща спокойно, сдъвкваше бавно и гледаше пред себе си, през пространството със стерилно бели покривки. През сигурната стъклена витрина се виждаше планината, увенчана с чист сняг. Сега планината му се струваше близка и крехка, като дълго желана холивудска звезда, с която вече е преспал. Нахълта неспокойна журналистическа група, тишината отиде по дяволите, след групата влезе журналистката, махна му отдалеч и се уедини през една маса. Стори му се по-хубава отпреди, а деловитите й иначе движения бяха сякаш затоплени от дремеща все пак във вътрешността й женска природа. Тя остави камерата и записната уредба до себе си, избра нещо от менюто и потъна в страниците на бележника си. Надойдоха още хора, говореха високо, бледият мъж долови изречения, от които разбра, че току-що е потеглила най-голямата експедиционна формация, че Пама ще бъде атакуван по две посоки едновременно и че преди час пристигнала неприятна вест: на връх Мунца – нови четири жертви. Телефоните на хотела бяха изпратили тези новини по всички краища на света, Баманду се тресеше от тревожно напрежение, никой сезон не можеше да се равнява по нещастни случаи с тазгодишния, над улиците и къщите виснеше заплахата на нови нещастия. Херфи намериха наядени от лешояди три трупа на якове – това също се изнесе в пресата; някои се заеха да разнищят загадката, страниците на вестниците се кичеха с хипотези, но всички трябваше да започнат отново, тъй като един ден в крайнините на града се появи четвърти як, беше жив и здрав, но като всички останали якове на света крайно мълчалив, нито знаеше откъде иде, нито можеше да съобщи накъде отива.

Бледият мъж продължаваше да живее в хотела, той все тръгваше и все не тръгваше към родината си, бездействието сякаш му беше необходимо, внушаваше си, че още се възстановява. Средствата за масова информация го бяха забравили, бледият мъж се чувствуваше по-самостоятелен от всякога. Само журналистката веднъж го запита дали няма някаква връзка между оръфаните от лешоядите якове и неговите. Подведен от повишеното си настроение, той отвърна весело, че връзка съществува само женския як и нея. И още лоши новини – горе се подхлъзваха, премръзваха, изчезваха, чу се за два счупени гръбнака, появиха се стъпки на снежен човек. Лоша година, до този момент нито една победа. Силни, натежали от загар мъже с тъмни очила и бради се завръщаха с виновни погледи, махаха безпомощно ръце, което понякога трябваше да се приеме като единственият им отговор. Заговори се, че все пак трябва да се подбудят някои следствия, подочуха се слухове за изоставени другари, някъде зачестиха случаите на необичайно малодушие в решителни моменти, другаде – направо за проявен страх, но най-често се споменаваше за проявен егоизъм. Като се вслушваше във всичко, бледият мъж разбираше, че великанът Пама се съпротивлява ожесточено и същевременно предизвиква; не по-гостоприемно се държаха и останалите осемхилядници; май настъпваха времена, в които на човек е предоставена възможността да разбере, че не бива да се перчи с особено могъщество, че понякога на природата й кипва и започва да се брани, като не държи сметка и за смъртоносните си удари.

Всеки отминал ден увеличаваше цената на неговия успех; както се развиваха нещата, логичната мисъл едва ли можеше да допусне, че тази година ще бъде записан някакъв победен поход до Пама, а който би допуснал това да бъде извършено от сам човек, поне до сто години, направо би минал за луд. Бледият мъж бе отбелязал не само световен рекорд, той бе постигнал непостижимото. Стоеше му се в Баманду, не му се заминаваше от мястото на реализираното си величие, сред суетата и снобизма; обичаше да се надсмива тайно на всички. Но един ден, както се бръснеше, пламна осенението му, че стоенето в Баманду, че това безпричинно киснене в този скучен град не е съвсем невинно, че това прилича на мазохизъм. Като продължаваше да се бръсне обаче, той се опита да докаже на себе си, че поне досега е действувал безкористно.

Нима е малко това, че преодолях порива си да оставя белег?

Във великите секунди на върха бледият мъж, тренирал скромността си в продължение на десетилетия, се побори мъжки и потисна колебанията си. Там той се оказа на сантиметър от срама – за малко да забие в скалата свой собствен клин с инициалите на името си. Но сега вече е чист, бледият мъж няма как да докаже изкачването и работите на неговия вътрешен човешки баланс са наред.

Но това, че продължавам да вися тук и се подсмивам по пресконференциите, какво е? Това е любов, оправдаваше се той, аз вече обичам и не заминавам заради нея. Но скоро рухна и това оправдание. Една сутрин журналистката заудря по вратата му, не мога повече, заяви журналистката, нуждая се от мъж, не издържам повече, потребен ми е мъж, сънувам еротични измислици, ако ще е мъж, бъди поне ти, харесваш ми и умееш да мълчиш. Беше по пижама, топлината от постелята още лепнеше по нея, щом се вкопчиха, не се пуснаха три часа, чак до минутата, в която бледият мъж се убеди, че не а е обичал, и то никак, че любовта му към нея е била само претекст. Тя се надигна, намери някаква бутилка и отсипа в чашите.

Така може да се живее, въздъхна тя, сега спокойно бих могла да върша работата си, а и друг път ще прибягвам към вас, тъй като сте дискретен и хубав. Ако трябва, ще си платя.

Погледна я отдолу нагоре, както се гледа връх, в нея нямаше нищо розово, нито нежно, тялото й отразяваше кафявия блясък на светските плажове, кожата й крещеше от загар, гърдите й също бяха кафяви, личеше си, че не е обличала бански костюм, а горнищата им не е обличала дори на публични места. Подаде му чашата и легна до него, той близна, искаше само да усети вкуса на уискито, но това събуди желанието му да си пийне, стана му приятно, само дето вече чувствуваше, че жената до него му е малко излишна. Тя говореше: планината гъмжала от събития, непрекъснато връхлитат новини, вест след вест, нещастие след нещастие; отделът на вестника й наредил да стои в Баманду до второто пришествие и все пак не може само да се стои, трябва и да се полегне. Беше осведомена за всичко, заредена с невероятни подробности; херфите се изнервили, годината била фатална, злите духове от ледниците се събудили, очаквало се снежният човек този път да покаже лошата страна на характера си. Снежният човек според херфите е много силен, пръстите му хващат за гърлото и стискат, докато езикът ти изхвръкне навън, после очите; или пък сплесква главата, мозъка. Тя описвала всичко туй и го пращала, но не може само да се пише, трябва и да се полегне. За любов между двамата не можело и да се помисли, тя е готова да му заплати, илюзиите са изключени, вестникарската й деловитост създавали от само себе си стоманените й принципи. Бледият мъж изслуша всичко това и заяви, че няма да й вземе нито грош.

Той продължаваше да обитава хотела и не знаеше какво би могъл да предприеме по-нататък, не знаеше накъде да тръгне, къде да отиде – никъде, досега го мамеха върховете, сега най-трудният бе легнал под него, отваряше се място за досадата, но минаваше още време и след досадата се отваряше място за по-страшни чувства. Сега накъде? – питаше се бледият мъж. Какво още да покоря?

Тя идваше и лягаше до него, предоставяше му часове на акробатика, уискито му се услаждаше все повече. Освен това привикваше с подробностите на тялото й, с капризите й върху чаршафа, започнаха да се разбират без думи, неочаквано усетиха, че са се домогнали до естествен синхрон. Планината сипеше още изненади, но най-голямата се изрази в това, че експедициите приключиха с крах. Краят на катераческия сезон настъпваше. Отделът й нареди да се завърне в редакцията, Баманду се обезлюдяваше, колоритните личности, които бяха успели да се изтръгнат от смъртта, изчезваха.

В един безцветен ден тя пак легна до него, двамата погледнаха към тавана.

Все забравям да ви питам за името, рече той, тъй като разбра, че е настъпил часът на раздялата, как се казвате?

Миранда, отвърна тя.

Не е чак толкоз лошо.

Името ли?

А, другото е ужасно.

Не ви се ще да замина, нали?

Е, ще се справя някак.

Защо не дойдете с мен?

Какво има там?

Ще бъдем заедно. Тя се изметна нагоре и издърпа гащетата си. Впрочем вие защо се появихте, какво търсите в Баманду?

Дойдох да изкачвам.

Кое?

Той мълчеше.

Мен ме изкачихте добре, нали?

Дойдох да изкача Пама.

Пама!

Журналистката се изправи, грабна гащетата си и бледият мъж разбра, че се е изплашила. Обличаше се бързо, ръцете й потреперваха, на нея никак не й се щеше да бъде нарязана на парчета от непознат маниак, този неясен, висок и бледен мъж вече показваше зъбите си, през оскъдните му по брой думи тя зърна в далечината психопата.

Излезе си, без да се дооблече, напоследък така преминаваше коридорите, недооблечена и сладко уморена. Бледият мъж лежеше, зяпаше тавана и отпийваше от чашата, мислите му го носеха към шефа на тричленната комисия, която издава разрешенията на експедициите, шефът се очертаваше като единственият човек на света, с когото вероятно е възможно и да не се скучае.

На обед тя седна до него, оказа се, че са сами в ресторанта, върховете зад витрината изглеждаха по-бели отпреди, а келнерите по-услужливи от всякога.

Днес уискито ви дойде малко повече, усмихна се журналистката. Храната ви е сервирана, защо не почвате?

Вярно е, че съм малко повече, съгласи се той.

Там някъде е Пама, посочи тя с глава.

Да.

И ви предстои.

Не отговори.

Кажете най-после какво искате, какво търсите тук!

Бяхте сензация, след туй – нищо, по едно време изчезнахте, но сте тук, без да сте журналист. Кажете какво сте, защо ви бяха тези якове, защо говорите малко, докога ще останете?

По едно време изчезнах, съгласи се бледият мъж.

Как се казвате? Поне това да знам.

Ерик.

Ери, така ли?

Но вие помните, че по едно време изчезнах.

Искам да зарежем масата и да се прехвърлим в стаята. Заминавам утре, не разбрахте ли? На вас не ви ли е вече достатъчно ясно, че започвам да ви обичам? Ери! Слушате ли ме?

Не можете ли още днес?

Ще замина утре, разберете, а сега ще отидем в стаята ви! Тя грабна чашата от ръцете му. И съм сигурна, че не се наричате Ерик, нито Ери, нито нещо близко до това…

Държеше главата му и търсеше отговор на загадката в очите му, там се потайваха неизследвани мрачини и много фанатизъм, съпротива, бавно и неизвестно защо гаснеща жизненост. За първи път в живота си Миранда полудяваше от гняв, че не може да подчини някого на амбициите си и сякаш в полусън разбираше, че става тъкмо обратното, затова в даден момент допусна, че се намира близо до сатаната и ако не беше склонният й към авантюризъм характер – довел я впрочем до алпийския профил на вестника, – би побягнала повторно, а тя вече преодоляваше страха си и бързаше да усети как сатаната ще влезе в нея. От гънките на планината идеше той и може би след малко, след като я налюби, ще се превърне в космата горила, която тъпче девствените снегове и оставя загадки зад гърба си.

Помните ли, когато ме нямаше? – запита внезапно той.

Помня, целунете ме.

Тогава ме нямаше, рече той, без да я целуне. Тя скочи върху него и започна да го целува. Отсъствувах, каза той и се отбраняваше, огъваше се под тежестта й, понякога успяваше да се измъкне, но тя наново връхлиташе. Нямаше ме, защото бях на Пама, успя да изръмжи той, а тя жадно търсеше устата му, като съзнаваше, че няма да замине от Баманду, че постави на карта не само кариерата си на световна журналистка, но и живота си. Изкачих Пама, успя да повтори той и тя, въпреки дълбокото си страстно дишане, го чу, но продължаваше да диша шумно и точно когато изблещи очи, той изстена: изкачих се сам, без херфи!

Тя се отпусна до него, полегна от дясната му страна и се почувствува като в топъл, наситен с теменужни аромати басейн. Не виждаше по-нататък бъдещето си без него, не можеше да си представи, че утре няма да милва рамото му, тя загиваше без диханието му и още сега трябваше да подхване разговор, да го повлече със себе си. Докато обмисляше първите думи на апела си, неочаквано си спомни, че в кулминацията на тяхното заедно той я убеждаваше, че е изкачил Пама, сам, без херфи. Усещането за едно нищо незначещо твърдение постепенно се превръщаше в нещо, по което можеше поне да се помъдрува. Човекът до нея бе изрекъл: изкачих се до най-трудния връх сам. Това изкачване бе недопустимо, то нямаше нищо общо с действителността. От друга страна изказваше го човек, който говори оскъдно или изобщо не говори. Край нея плаваха лилии, цветовете им се отваряха и продължаваше да ухае на теменуги, костеливото му жилаво тяло беше отпусната струна, в стаята беше тихо, тишината притискаше целия град, от далечните върхове се отронваха лавини, лавините се свличаха, повикани от присъствието му. Боже мой, загубена съм, обърквам живота си, той ще ме подчини.

Миранда ли се казвате?

Преди малко ме убеждавахте, че сте изкачили Пама.

Само ви осведомих.

Гоните ли ме?

Защо?

Все едно че ме подканяте.

Той й заяви, че преди двайсет и шест дни се е изкачил на Пама, сам, без херфи, само четири якове до базовия лагер; запозна я с навика си да върши всичко сам, да живее далеч от шумотевиците, само така се чувствува щастлив, поне така е било досега, защото след изкачването на Пама не може да се похвали, че се чувствува щастлив.

Вие твърдите, че сте изкачили върха, в който този сезон се разбиха две експедиции, придружени от осемстотин херфи?

Да.

Ери!

Тя изтри с длан във въздуха изреченото име.

Ерик ли се казвате?

Не.

Оставихте ли знак?

Той отвърна, че не оставя следи по върховете, призна си, че тъкмо на Пама се е двоумял, мъничко му е трябвало да се приобщи към стадото. Слава богу – преодолял се и сега гледа спокойно света в очите. Вие вярвате ли, че се изкачих?

Не.

Удари градски часовник, звуците му направиха града по-уютен, всеки звук отекна в тялото й, бедрата й потръпнаха, чашата на устните й се олюля, след часовниковите звуци стана тъжно и празно.

Никой няма да ви повярва.

Знаете ли колко ме интересува!

Ще дойдете ли с ме?

Къде?

В един голям град.

Заминете сама, може и да дойда.

Защо не с мен?

Трябва да разбера.

Какво става с вас самия ли?

Да.

Смятате ли, че с вас става нещо?

Бледият мъж продължаваше да лежи неподвижно, тя напразно очакваше да се извърне към нея, да я докосне поне с края на пръстите си. Стана и се облече. Не можа да схване дали е видял, че очите й са печални, той само лежеше.

Когато разбра, че отново е сам, бледият мъж се изправи; стаята беше пълна догоре с тъга; той включи касетата с Моцарт, но скоро сметна, че Моцарт не върви на пейзажа в прозореца и все пак го остави, защото знаеше, че Моцарт върви на всичко. По стъклата потече водичка, валеше. Влезе във ваната, покисна в тъгата си, излезе, изсуши се и почна да се облича. Ами сега? Сега накъде? Помоли да го свържат с най-авторитетното списание, свързаха го за минута, той каза на спортния редактор, че е изкачил Пама. Спортният редактор го напсува и затвори телефона. Пред хотела както винаги висяха една или две дузини херфи, но от по-главните, но от по-главните, водачите – бледият мъж им каза, че преди няколко седмици е изкачил Пама. Погледнаха го унесено. Той им изброи всички предмети, оставени от другите експедиции. Херфите мълчаха, всеки знаеше от пресата и телевизията какво има горе. Бледият мъж влезе в дневния бар и поръча уиски. Аз изкачих Пама, каза той. Барманът примигна и се съгласи. Не вярвате, но го изкачих, настоя бледият мъж. Радвам се, рече барманът. Вие сте длъжен да ми вярвате, извика бледият мъж, затова са ви поставили тук – да вярвате, аз никога не съм лъгал.

Само три дни бяха достатъчни за града, там всеки разбра, че самотникът с бледото лице е изкачил върха, той умислено твърдеше, че се е промушил през най-благоприятните дни, и то в сезона на големите несполуки. Миранда отлагаше заминаването си, тя вървеше подир избраника си и присъствуваше почти на всеки разговор – той разказваше ли разказваше. Те не вярват, обръщаше се той печално към нея, изслушват ме, но едва сдържат присмеха си, а аз се изкачих наистина, видях света отгоре, видях как се любят орли, ти разбираш ли, орлите се стопиха в страстта си пред очите ми!…

Знам, каза шефът на тричленната комисия, която издаваше разрешенията на експедициите, казаха ми, че сте изкачили Пама. Седнете. Уиски, обърна се той към подгласниците си и те напуснаха кабинета.

Вече знаете, учуди се бледият мъж.

Новината за вашето изкачване достигна при нас като смях.

Посмяхте ли се?

Лично аз не, аз съм сигурен, че сте го изкачили.

Защо сте сигурен?

Вие не знаете да лъжете. Защо чака вън? Дамата ви може да влезе. Той целуна ръката на журналистката и посрещна с открити очи погледа й: кажете какво да правим?

Не знам, отвърна журналистката, боли ме, обичам го и ме боли. Просто не знам кога ще му мине, предполагам, че е временно, криза.

Имайте предвид, мадам, че този човек е изкачил Пама, и то съвсем сам.

И ще му  издадете сертификат?

Едва ли, усмихна се порцелановото лице на шефа, сертификатът няма да му послужи, няма да му го издам, ще сметнат и мен за луд, веднага ще ме уволнят.

Видях как се любят орел и орлица, рече с детски възторг бледият мъж, те тръпнеха, пред очите, на края на света, където може само да се умира.

Вие извършихте подвига на всички времена, шефът на комисията хвана ръката му, и за всички хора. Горе се двоумяхте, нали?

Доста.

Но няма да ви издам документа, за който сте дошъл.

Дойдох само да ви кажа, предположих, че ще ми повярвате.

Бледият мъж и журналистката напуснаха държавната сграда, те тръгнаха бавно през непознатия град, тя с чувството, че крачи до един луд, но необикновен мъж, когото обича, плюла на предишните си земни амбиции; той – пред полудяване, защото беше постигнал непостижимото, а никой не му вярваше и много му се искаше да заблъска главата си в първия изпречил му се зид, задето не бе оставил следа за подвига си на върха. О, само да тръгне веднъж с мене, казваше си тя, ще го отведа при много известни психиатри, а те знаят как да избият фикциите от главата му. Журналистката не вярваше, че измамата, с която си бе послужило порцелановото лице, може да се приеме за друго освен за ход с лечебна цел, тя нито за момент не допускаше, че порцелановото лице е говорило истината.

В това време подгласниците се върнаха в кабинета на шефа си, намериха го с гръб към тях, загледан през прозореца в мъжа и жената, които се отдалечаваха; подгласниците се стараеха да потиснат смеха си, вън се бяха насмяли достатъчно.

Не може, рече шефът им и се обърна с лице към тях, невъзможно е, никой не може да устои.


БОРИС АПРИЛОВ

ОТБРАНАТА НА СПАРТА

-новела-

Той имаше собствена мъртва котва в акваторията на ветроходната база, сред воняща мътна вода, където се изтичаше мръсният канал на града. На тази котва, на сто метра от брега, завързваше своя “Мародер” – някогашна спасителна лодка на презокеански параход, чудесен велбот: осем и половина на два и половина метра. Двигателят на велбота беше дизелов. Собственикът му се гордееше много с просторната кабина и продълговатите илюминатори с перденца.

Ще кажете, що за име на плавателен съд, защо пък мародер? Там е работата, че едва след като името бе нанесено в регистрите на пристанищната инспекция, а художникът го измайстори по бордовете, чак тогава собственикът разбра, че този, който се бори с биковете, не се нарича мародер, както е смятал, а матадор, но махна с ръка и заяви: пък аз да не съм нещо друго? Така остана позорното име на лодката, което, според желязното правило на традицията, прикачиха и на него.

Тази сутрин Мародера пренесе веслата в малката помощна лодка, загреба и се отправи към велбота. Прехвърли на него няколко дини, туба с вода и една чанта от панамериканските въздушни линии. В чантата имаше хляб, домати, сирене и пет пакетчета “Арда. Запали мотора, отвърза голямата лодка от шамандурката, привърза към нея малката и се отправи към открито море.

В безслънчевия октомврийски ден морето и въздухът бяха меки, водата край бордовете се огъваше като клей. Половин час след потеглянето той успя да мине зад острова, опиянен от скоростта си, но там стана нещо, което го забави; там той спря и започна да съзерцава стадо делфини. Опита се да ги заговори. Делфините мълчаха упорито, един от тях едва не отърка десния борд, но никой не пожела да проговори, макар че Мародера им наприказва сто и две неща, като не забрави и да им се извини от името на човечеството; между другото упрекна ги и в неучтивост, а на края и в липса на проницателност, защото ако биха били по-проницателни, щели да разберат колко много обича той делфините и рибите, изобщо – всичко, което живее в морето, дори медузите. Верни на поведението си, делфините продължаваха да мълчат и Мародера им заяви, че те не са никакви интелигенти на животинския свят и че ако минават за такива, това трябва да се сметне за още една заблуда на човечеството, което всъщност, откакто се помни, живее в непрекъснати заблуди.

Когато стадото се стопи в далечината, Мародера запали повторно мотора и се понесе по пътя си. Към девет наближи градчето, но вместо да влезе в пристанището като хората, той заобиколи вълноломната стена и хвърли котва в заливчето сред скалите. Котвата влезе плавно в дълбоката вода. Щом се убеди, че всичко е о’кей, Мародера седна при кабината си и разряза първата диня. Не прояви лакомия, изяде само четвърт от нея. Ядеше и разглеждаше къщите над скалите.

Две години не беше идвал насам, за тези две години старовремските дървени къщи бяха пометени. На техните места се издигаха съвременни жилищни фасади с веранди, балкони и тераси.

Една от терасите му хареса особено. Там имаше жена. Другите тераси бяха пусти и сякаш мъртви, тая биеше на очи с присъствието на млада жена, която шеташе по нея. Прибра динята под седалката и понечи да хвърли корите в морето, но се отказа. Наблъска ги в кофата и започна да се съблича. Жената беше много млада и много руса, а тези качества той ценеше особено. Пушеше и се събличаше спокойно. Към това зовеше спокойствието на деня. Гол до кръста, той се сети нещо, наведе се през борда и пипна водата. Мòре, не беше толкова топла! Прибра се в кабината, махна панталона, събу долните си гащи и обу бански гащета.

Тя е сама, помисли си Мародера и излезе от кабината. Младата жена побърза да изчезне в къщата. Малката, не те ли е страх в това голямо учреждение, а? На твое място ще загина от страх… Ти какво си застанал тука, право срещу мен? – запита жената от дълбокия лабиринт на къщата. Той седна и запуши. Тялото му излъчваше здраве и красота, известно тяло, наградено на две поредни Нептунови тържества, но вече готово да напълнее – под гръдния кош се зараждаше нещо като коремче. Не бързаше. Цигарата му се услаждаше винаги – и преди, и след гмуркането. Щом я допуши докрай, облече стар вълнен пуловер, постави маската и налапа шнорхела.

Преди да скочи, зърна красавицата, която изнасяше пластмасов леген на терасата. Тази пък не позната лодка какво ли търси тук? – запита тя. Мародера, който вече набираше дълбочина, отвърна: ще видиш ма, кукло, не бързай и ще разбереш какво търси тази стара лодка тук. И докога ще стоиш под моя дом, а? Ами, де да знам, зависи. От кого? – запита тя. От тебе, отвърна той…

Дъното, по което шеташе, му беше познато до втръсване. Долу лежаха няколко обширни, плоски скали, между които се въдеха дънни риби – добро място за лов на попчета с лодка. Оловото и куките можеха да падат леко върху гладката скална повърхност. Легнала сред ливадата от водорасли, белезникавата стръв се забелязваше отдалеч. Тук се въдеха по-дребни парчета. Рибарите предпочитаха това място само в краен случай, когато не можеха да отидат другаде, защото дъното беше истински капан за котвите им.

Ето едно въже! Мародера го улови и тръгна по него. То го заведе при щока на котвата. Натисна го. Напразно. Не се поддаде, бяха се затегнали двата рога. При това положение котвата никога не би могла да бъде изтеглена вертикално и рибарите правилно са я прежалили, заедно с тринайсетина метра въже. Голям зор са видели те, доста са се мъчили, такава котва не се оставя лесно.

Кислородът в гръдния му кош свърши. Мародера се устреми нагоре, без да изпуска въжето от ръката си. Изскочи над водата и шумно глътна въздух. Морето го бе изхвърлило като зряла череша кокичката си. Господарката на терасата гледаше право към него. Той й се ухили под стъклото на маската. Бях малко на дъното, кукло! Точно единайсет метра дълбочина! Мъжът ти да се убие – не може. Ти била ли си някога там? Дъното е много хубаво нещо и ако си послушна, някой ден ще те заведа.

Ръката му държеше края на обраслото с ракушки въже. Но като заплува към лодката, разбра, че тая работа няма да стене – въжето не достигаше. Като е нямал акъл в главата, трябва да го пусне отново на дъното и да го вади повторно. И всичко заради тази там, на терасата. Кукло, не видя ли какво направих? Заплеснах се по тебе и слязох на долния етаж без помощна връвчица. Мародера се опита да запомни мястото на котвата и се качи в лодката. Свали маската, съблече пуловера и се отпусна върху седалката. От опит знаеше, че първото спущане е винаги най-резултатно. Отсега нататък всяко ново отиване до дъното ще бъде по-краткотрайно.

Ръмеше едва забележимо, приятно време, може да се каже – негово време: в подобен ден да седнеш край масата, че да не станеш. Но за спущане под вода – не, няма видимост. Облече шубата. После измъкна всички въженца с всички разноцветни пластмасови топки, определени да играят ролята на шамандурки. Грабна жълтата топка, хвърли я във водата и като бутна шубата на сухо в кабината, скочи повторно към дъното. Лесно откри въжето на котвата и ловко привърза към него връвчицата на шамандурката. Сега вече мястото на трофея бе набелязано. Имаше достатъчно кислород и тръгна към котвата. Но и повторното съприкосновение с нея го убеди, че няма да бъде лесно. Изскочи на повърхността и шумно налапа въздух. Когато успокои дишането си, Мародера погледна бегло към терасата, не видя нищо, пое отново въздух и този път се спусна право към котвата. Да, тя беше залостена яко и само няколко дръпвания надолу можеха да оправят работата. Започна да дърпа надолу. Нещо запука в ушите му – рогчетата късаха връзката си със скалата и се освобождаваха от леговищата си; тригоната се трошеше, а морският мъх се късаше. Тази котва му осигуряваше двайсет или трийсет лева, зависи на кого ще я продаде. А пипне ли някого от онези с яхтите, нищо чудно да откопчи и четирийсет.

Изскочи на повърхността щастлив. Кукло, донесе ми късмет, знаеш ли? Тя простираше пране. Той изброи три нежни пликчета и един чорапогащник. В мрачния ден косата й светеше като слънце, пък и лицето й светеше, но най-силно се натрапваше нейният бюст. Макар и под блузката, той светеше по-силно от всички слънца на всички вселени, взети заедно. Главата си залагам, че е сама! Сама е в цялата къща и дълго време ще бъде сама, цели месеци, и да ми отрежат ушите, ако не е бременна. Такива ги напомпват и ги оставят да перат, докато мъжете им направят валута по траулерите. Че как се оставя подобна сексуална империя сама на терасата, а? Макар че терасата е скрита за погледите на града, ето, намери се един пират да нападне откъм морето!…

Сърцето му изравни ударите си, дишането му се успокои. Вече можеше да направи третото спущане към дъното, но защо не опита чрез издърпване на въжето? Качи се на лодката и започна да тегли. Невъзможно. Трябваше да скача наново. Този път се озова зад котвата и започна да я изтегля надолу, после рязко нагоре. Щокът се освободи. С последни усилия изнесе цялата котва върху скалата и драсна нагоре. Струваше му се, че ей сега ще се пръсне на парчета под водата и от него няма да остане следа, или пък ще остане един бездиханен труп, който ще скита цяла зима по дъното на морето и влачен от теченията, ще изскочи чак през късна пролет, когато се стоплят водите, за ужас на гларусите, при някой пуст плаж. После гларусите ще свикнат и спокойно ще пощят перата си до него. Представяш ли си – лежиш наполовина във водата, а гларусите се пощят спокойно край теб или се любят… и цвъкат… Не само въздух нямаше в тялото му, нямаше и топлина. Дънните пластове на водата бяха студени, дявол знае какво щеше да става тази година, сигурно зимата ще настъпи рано.

Мародера заплува ускорено към лодката. Преметна се на палубата, захвърли маската, махна пуловера и се набута в шубата. Ръмеше. Ах, как се нуждае сега от едно жарко слънце, да го напече, че да разтопи чак бъбреците му. Но ръмеше. През рехавите облаци дифузираше далечна слънчева светлина. Императрицата си беше на сухо, вътре,  в някоя от залите на двореца, движеше се достойно сред стотиците накупии от Гибралтар и Халифакс, същите накупии, които украсяват стаите на съседните къщи, на всички домове в градчето: от покривките за легла до сувенирните коралови късчета. Макар че горните етажи на палата бяха пò шик, чудно защо, императрицата обитаваше само долния етаж. Горните са за чужденците, извика Мародера. Там са многото легла и фаянсите. Може да си хубава, може да приличаш на императрица, но си най-обикновена хотелиерка! Разбираш ли?… Той се прибра в кабината… Камериерка си!… Тя излезе отново на терасата с вид на жена, която не се интересува от това, че пред къщата й е закотвена лодка…

Въженцето на шамандурката измъкна на повърхността въжето. Той го хвана. Изработено от синтетични влакна, това въже можеше да издържи тежестта на всяка котва. Тази, която идваше нагоре, сета напущаше дългогодишното си леговище и се връщаше в сухия свят. Физическото напрежение раздвижваше мускулите и кръвта на Мародера, тялото му бавно се загряваше. Както бе предположил, котвата се оказа фабрична изработка, адмиралтейски тип, от ония, които ги имат яхтклубовете. И никога по-малко от трийсет лева…

А градчето сякаш е изградено повторно – всички къщи са нови, изглежда, че жителите му наистина са фрашкани с пари. Ами да, те продават бяла чаршафна площ – всяка нощ по два лева на чаршаф… А ти ма, кукло, вместо да спиш горе, на огромно легло, най-малко четири декара, спиш долу, в кухнята, за да инкасираш повече! Язък ти за красотата! Ако си моя, няма да позволя. Никога!… Тя се появи отново на терасата и за миг му се стори, че не е бременна. Ако не е бременна, то мъжът й е тук. А може и да не работи в океана. Може да е в бакалията или зеленчука. Да, май че не е бременна. Но подобни красиви жени ги взимат главно океанджиите… Ами ако тя няма нищо общо с тази къща? А? Представи си, че е нещо друго, да речем – нещо, което се явява по терасите и само дразни моряците? Ами ако е богиня? Тази нежна кожа и тази руса коса не може да имат нещо общо с града, който е пълен с продавачи на чаршафни площи; неземно хубав град, населен с камериерки и камериери. Тя не може да бъде камериерка. Ако беше такава, щеше да бъде бременна. Защото кой океанец ще остави камериерката си така, ако не е бременна? Богиньо, извика Мародера, бременна ли си, или не? Тя поливаше цветята. Не съм бременна, отвърна камериерката и отново се превърна в богиня. Това накара ловеца на котви да влезе в кабината. Тук той смъкна шубата и измъкна своята жълта хавлия. Виж каква хавлия имам, рече той и влезе в нея. Беше се затоплил задоволително, беше изпушил две цигари. Русата богиня изтърсваше някакво чердже. Мародера палеше третата цигара. Тя изтърсваше черджето настрана от пликовете и чорапогащника. Виж каква хавлия имам, рече Мародера. Освен шубата!… Сега тя изтърсваше малко килимче, от тия, дето се постилат пред леглото. Морето спеше кротко под краката й. Крака или нозе, а? Кажи ма, богиньо, какво носиш долу, крака или нозе? Защото знам, че краката са само за хората. Виж ма, виж каква хубава хавлия имам! И какво тяло!

Мародера хвърли хавлията и остана по гащета. Той не скри хавлията в кабината, нямаше смисъл, вече не ръмеше. Взе маската и шнорхела. Изправи се на седалката и стоя дълго така. Богинята трябваше да се увери, че тялото му е наистина забележително и ненапразно е печелило конкурсите за Аполон на плажа. Виж как скачам в студената вода и слизам на дъното, където търся котви, рече Мародера. И допълни: защото съм горд и никога няма да продавам чаршафни площи.

Той скочи във водата. Но тя, заета с работата си, не видя нищо. Нищо не видя ти, мислеше си Мародера на път към дъното. Язък! Край него се полюшнаха две медузи, по скалната ливада пробягаха попчета. Ето го второто въже. На другия му край има котва… Да. Четирирожка. Заварявана от четири извити железа. Лапите са прибавени допълнително. Тези цепнатина е истинска гробница на котви. Преди две години в същата дупка откри котва-красавица, за която му броиха двайсет и пет лева. Студено е, въздухът се изчерпва. Хайде, нагоре!…

Богинята чистеше ориз или леща. По-вероятно – ориз. Тя седеше зад масата и пощеше тавата. Мародера подиша известно време над водата, напълни гърдите си и се гмурна. Този път обходи перваза на канарата и го проучи. Нищо. Лапини, лапини, лапини… И малки медузи, като брошки, а тук-там плавно се придвижват абажурите на родителите, които дори не подозират, че дребосъците са техни деца. Друго – нищо. Отново нагоре!… Богинята продължаваше да чопли тавата… Отново надолу!… Този път проучи другата страна на канарата и точно когато се отчая, намери нова четирирожка… Отново нагоре!… Бързай, Мародер! Ще се пукнеш…

Богинята не го и погледна. Той бе изпръхтял силно, ала тя не вдигна поглед от тавата. Бъррр! Студено – извика той. Никакво внимание. Какво студено море! На нищо не прилича! Заплува към лодката и този път трепереше не на шега. Вмъкна се в кабината, смъкна гащетата си, облече първо хавлията, а върху нея – шубата. Дори не мислеше да се показва така опакован и треперещ навън. Отвори бутилката с рома. Пи две глътки. После още две. Това му позволи да захвърли шубата. Вече не трепереше. Запали цигара и излезе на седалката. Бледа слънчева светлина се мъчеше да стопи облаците.

Кукло, ако ми паднеш между лапите, ще те удуша, да знаеш, и ще те целувам мъртва, но моя! Добре да го знаеш, на никого няма да те дам! Като поскача малко на седалката, той хвърли хавлията и отново надигна рома. Куклата остави тавата настрана и вдигна един голям кухненски нож. Доматите бяха измити и тя започна да ги реже. Чак сега Мародера забеляза, че в единия ъгъл на терасата върху котлон бе поставена тенджера. Жената наряза доматите, остави ги настрана и изсипа съдържанието на тавата в тенджерата. Богиньо, домати с ориз ли готвиш? Да, в ранната есен жената продължаваше да прекарва дните си на терасата. Тук е пренесена цялата кухня. Ами, разбира се, помисли си Мародера, цяло лято сте давали и кухненското помещение под наем!

Достатъчно се е гмуркал. Още три котви му бяха вързани в кърпа, ще ги извади следобед, тогава може да грейне и слънце. Тя не беше бременна. В никакъв случай. Значи, по обед трябва да дойде този, който ще я направи тепърва бременна, за да замине. Тя готви за него, двамата ще седнат на терасата и ще се нахранят. Кауза пердута! Безсмислено е всичко останало. Лягай, Мародер, поспи си, стопли се, а после ще отидеш в казиното да се наплюскаш. Днес имаш четири котви, осемдесет лева, заслужава да обядваш в казиното.

Той облече ризата си, обу панталон, дори обу и чорапи, защото още потреперваше въпреки рома. Това не е истински ром, мислеше си Мародера, ако е истински, ще го сгрее за минута, поне така беше чувал, че ставало другаде. Например в Джамайка. Пусна си музика и заспа. Няколко пъти в полусън дочу как дъждецът потропа по покрива на кабината. Когато се събуди, усети тялото си затоплено, отпочинало и гладно. Погледна часовника – четиринайсет часа.

Бързо излезе вън. Императрицата обядваше. Абсолютно сама. Наоколо светлееше. Макар че слънцето продължаваше да се крие, беше топло, морето спеше дълбоко и изглеждаше мътно. Тя се хранеше по начин, който не подобава нито на богиня, нито на императрица – ядеше като човек, нетърпеливо предвкусвал гозбата. Нещо у нея му се стори променено, например косата. Освободена от превръзката си, тя падаше над раменете и дори пред лицето, беше дълга и права коса, достойна и за императрица, и за богиня. Нещо му подсказа, че прическата е променена заради него, заради присъствието на неговия флот в залива.

Кукло ма, ти се храниш нарочно на терасата, а? И нарочно си дала свобода на косата си, нали? Чакай, преди това носеше ли рокля? А? Май че не носеше, а сега си с рокля. Поне си махнала престилката. Сега раменете й бяха открити, оттам започваха дълги бели ръце, достатъчно дълги, да стигнат до най-отдалечените кътчета на терасата, да вземат каквото си искат, дори ако се протегнат над морето, спокойно могат да погалят Мародера по косата. Става все по-интересно, извика той, аз съм тук, а ти си там и става все по-интересно, извика той. Ти си на сушата, а аз във водата, но те виждам като на кино, императрице, сама, в стоте стаи на самотния дворец. Заедно с косата си. С дългите си ръце. И със скуката си. Може би месеци не си виждала мъж. Може би зад теб няма нищо, а? Не знам защо, но ми се струва, че целият град зад гърба ти е мъртъв, да, ма Кукло – страшно прилича на мъртъв. И само ти си жива, само ти му даваш живот, там, на терасата, по-руса от русите, по-красива от красивите.

Мародера извади продуктите си на пейката и се постара да приготви един колкото се може по-естетичен обяд. Както ме виждаш, аз съм цар! – извика той. Пътувам с къщата си, където ми скимне, спирам, където искам, спя. Всички заливи са мои, не съм нито работник, нито чиновник, нито продавач – свободен съм и се прехранвам с плодовете на дъното. Ако искаш да те уважавам, напусни стоте стаи и ела в кабината ми. Ще те закарам на хоризонта, където морето и небето се взимат безшумно…

Той режеше домати, ножчето му беше остро, доматите мигновено се превръщаха в розетки или по-точно – в четирилистни детелини, а сокът им блестеше, доколкото някой може да блесне пред красотата на императрицата. Мародера разположи розетките върху пластмасова чинийка. Ще те целувам и в кабината, и навън. Ще отидем навсякъде. Стига, отвърна тя и се изправи, тъй като трябваше да си сипе още манджа. На кого ги разправяш? Това са измислици, тези неща не съществуват. Повярвай, рече той – зиме, лете, в пек и мраз, винаги, при всички обстоятелства, ще бъдем заедно, ще вадим котви и ще живеем като волни гларуси. Не, отвърна тя и понесе пълната чиния към масата, аз имам сто стаи, балатуми-малатуми и три бани с фаянси, разбираш ли? Разбирам, отвърна той, като нарязваше сиренето, но колко по-добре е вместо балатуми-малатуми да скитаме по водата и да вадим котви от дъното. Ами ти, както си руса ма, кукло, знаеш ли колко добре ще си паснеш с водораслите? Представяш ли си кво става, като се промушиш между тях? А? Знаеш ли, или не знаеш? Стараеше се да реже хляба тънко, изящно. Императрицата ядеше. Ще се промушваш между водораслите, а белият ти крак ще се мярка между рибите като светкавица, разбра ли? Разбрах, отвърна тя, както ядеше домати с ориз, но не ми харесва. На мен ми харесва тук. Ние се съсипахме, докато построихме тази къща, и сега трябва да чакам мъжа си, който ще донесе валута и много неща за обзавеждане от топлите страни. И само с него ли? – изкрещя Мародера. Само с него, изкрещя богинята. И защо си застанал срещу мен? Тя обираше чинията в движение, отправила се да си досипе още ядене. Подвоуми се, сипа си само две лъжици и се върна на масата. Мародера набождаше бучките сирене на върха на ножчето и ги поднасяше галантно към устата си, макар че пукаше от глад и можеше да изгълта цялата софра за две секунди.

Ще стоя цели дни срещу теб, отвърна Мародера, цяла вечност, докато те подчиня на волята си. Какво ще ме правиш? – попита внезапно тя. Бе, ти ела и ще видиш какво ще те правя. Нали щеше да ме водиш уж на хоризонта? И на хоризонта ще те водя, и зад хоризонта, където искаш ще отидем, само ела. Махай се, извика тя. Не, аз няма да се махна, ще стоя и ще вадя котви пред очите ти. Цял живот ще вадя котви, ще ги превръщам в брошки и ще ги окачвам по бюста ти. За теб е важен само бюстът ми, така ли? Е, не чак, но е доста важен, всичко у теб е важно за мен, но бюстът ти ме омагьосва; омагьоса ме и косата ти, цялата ти руса богинщина ме грабна и ме отнесе. Нима не искаш да заживееш особено? Не, извика тя, защото за теб най-важното нещо си остава моят бюст. Не отричам, каза той, това е доста важна подробност от тялото ти, дори най-важната. Простак! Той отвори една бира с отвертка и я вдигна пред лицето си, с което искаше да каже нещо и тя сигурно разбра какво искаше да й каже, защото тръсна снага и изчезна в стаите си. Докато пиеше, Мародера си мислеше, че борбата за открадването на красавицата ще бъде жестока, пък и Спарта надали ще я отстъпи без бой, но реши да остане и да се бори докрай. Като почака и тя не се върна на терасата, той се съблече и се зае с изваждането на втората котва.

Изтръгна я и я привърза на въженцето. Бягайки нагоре, той зърна огромна морска лисица и отново си помисли, че му върви на морски животни – може би плуващият свят вече знае, че не употребява харпуни и въдици. Горе денят продължаваше да бъде навъсен. Смъкна маската и погледна към терасата. Нищо. Никой. Три котви за един ден, а? Това е доста добре, нали? Избърса тялото си, а после се разтри с най-сухия край на хавлията, глътна малко ром и навлече пуловера. Пиеше му се. Мародера взе китарата и излезе. Глътна още малко ром. Вече нямаше и помен от далечния зрак на слънцето. Държеше китарата в ръце и пиеше. Пръстът му погали безшумно струните, после по тях се плъзна дланта му, така както се гали кожа: Да отида ли в града, или да не отида? Няма да отида. Добре де, ако не отида, какво ще правя? Дланта му този път се плъзна по дължината на струните. Ще чакам тук, тя ще се появи отново, защото е грешно да не се появи. Тя е красива, но и аз съм красив. Двамата сме сами. На наши разположение са около трийсет легла и две койки. Във въздуха имаше много кислород. Забелязал е, и неведнъж, че след продължително гмуркане тялото му се изпълва с бодрост, пее му се, пие му се, иска да целува жени. Но тази спартанка е страшна жена – нещо средно между гълъбица и вълчица. Тя сигурно е ходила с много мъже, докато се появил океанджията да я налапа цялата, без остатък. Такива жени после се прибират и стават верни, но се разхубавяват непоносимо, чак до стъпалата си. Той пие и поглежда клипера на етикета. Колко пъти, в пияно състояние, е казвал, че затова обича рома, защото върви с мезето си: като пийваш, гледаш си платната на клипера, които те отнасят сред пасатите и лъскавите води, пак си пийваш и пак си поглеждаш платната – какво по-добро мезе от това?… Ето я! Излиза на терасата, взима нещо и се скрива. Аха, тя му се сърди.

Китарата му бърза да запее. За какво се сърдиш, красавице? Драм-драм-драм. На мен ли се сърдиш, или на безслънчевия ден? Драм-драм-драм! Ами, затова съм тук. Драм-драм-драм. Понеже няма слънце, бъди ти моя светлина. Драм!… Да бе, такива жени, като се приберат веднъж и – край! Мародера остави китарата, глътна малко ром и без да погледне този път клипера на етикета, влезе в кабината. Беше се почувствувал много сам, никому ненужен ловец на котви, тъжен човек в тъжен мокър ден. Добре де, извика той, докато се събуваше, къде е моят хоризонт, къде е моят ден, кога ще мога да целувам любимата си жена, потънал в щастие? Няма такъв ден, няма такъв хоризонт, не съществуват. Той се тръшна върху койката и реши да се наспи, а после да отиде в казиното, защото му се струваше, че ще пукне от тъга.

Мародера заспа към петнайсет и половина часа, спа два часа и бе събуден от първите викове на спартанците. Да, някой наистина го викаше, зовеше го да излезе, да се покаже. Преди да се разсъни както трябва, той измъкна главата си от кабината. Не много далеч, но не и близо, бяха спрели четири лодки.

― Какво? – запита Мародера.

― Махай се! – извика младият спартанец от едната лодка.

― Защо? – запита Мародера.

― Махай се оттук!

― Преча ли?

― Тук няма да стоиш! – извика вторият спартанец от втората лодка.

― Не разбирам защо обаче.

― Ти чу ли какво ти казваме? – запита третият, не толкова млад спартанец от третата лодка.

― Чух, не съм глух! Но защо? Преча ли, какво?

― Махай се! – каза четвъртият спартанец от четвъртата лодка. ― Засега ти казваме толкова.

― Добре де, кои сте вие?

― Ние сме нейните братя.

― Нейните? – удиви се Мародера. ― Четирима?

― Не искаме да й разваляш живота! Къде си се наврял тук? Тя е сама жена. Не искаме да е чува лоша дума за нея.

― Но аз – …

― Защо си застанал тук?

― Работя.

― Какво работиш?

― Това си е моя работа.

― Няма да работиш и ще се махнеш!

― Заповядвате?

― Сега ти казваме.

― А после? – озъби се Мародера.

― Ще видиш.

― Искате да се махна, така ли?

― Да.

― Добре де, щом ви е сестра, ще я оставя… Бях решил да й правя серенада, но няма да й правя. Хайде сега, оставете ме и си вървете.

― Ще си вървиш ти!

― Сестра ви няма да закачам, щом ви е сестра и щом сте дошли за това, но няма да си отида.

― Ще си отидеш!

― Ще си отидете вие, а аз ще остана, понеже имам да си върша някои работи. Като си ги свърша, чак тогава ще си отида, а вие ще си отидете още сега.

― Не знам – каза най-големият брат,  – сега ще си отидем и ще почакаме, но ако не си отидеш до вечерта, ще си изпатиш.

― Аз ще остана и ще си изпатите вие! А сестра ви няма да закачам, нито ще я фиксирам, разбрахте ли?

― Добре, но ако до вечерта не се махнеш, не отговаряме.

― Няма да се махна.

― Защо смяташ така?

― Ще се махна, когато пожелая. Утре, в други ден… Зависи от работата и от желанието ми. Но сестра ви няма да закачам, няма да падне и косъм от нея.

― Ще те махнем – рече някой от братята и поведе лодките към градчето.

Мародера се ядоса изведнъж и ги напсува, но понеже те не чуха от шума на моторите, ядоса се още повече заради мижитурството си, обърна се към терасата и размаха юмрук.

― Може да си направена от много хубави неща, но си само сглобена и те презирам!… Защото, когато свястната жена я закачат, си мълчи и никой не разбира, че са я закачали. Само пачаврите дигат аларма! Чули ма, богиньо крастава местна? И кажи на братята си, че когато Мародера спи, никой не смее да го буди, може да го събуди само бог и кварталният отговорник!

Той се върна в кабината и надигна бутилката. После се тръшна, но стана и се изпика и отново се тръшна на койката. Събуди се в полунощ, погледна часовника, разбра, че е късно за казиното, изпразни бутилката до дъно и заспа постепенно, вслушан в кокошките, които кълвяха по покрива. Вали, каза си Мародера, преди да потъне в големия сън…

А аз й предлагах да цепим хоризонтите, ядосваше се Мародера при събуждането си, третирах я като мечта. Той плю с отвращение и стана. Беше късно, вън нямаше и помен от ръмящия ден и дъждовната нощ; навсякъде – топла слънчева светлина. Излезе от кабината, протегна се, загледан в хоризонта, като си мислеше колко хубаво нещо е животът, когато има слънце на небето и котви на дъното. И днес ще извадя, извика високо той. Ако не извадя чужда, ще извадя своята собствена. Обърна се към градчето и се засмя на смешката си.

Пуловерът за гмуркане, който топли тъй добре под водата, сега е мокър и студен. Мародера го навлича и реве от допира до него, после бърза да се хвърли в морето, да изравни температурите. Ето яааааа!… Тя лежеше на петнайсет метра дълбочина, въжето й бе обрасло много – хубава котва, златна котва. Може би лежи пет или шест години. Два пъти е идвал тук, без да я види… Бързо нагоре!… Мародера изскочи високо, като делфин, пое дълбоко въздух, гмурна се отново, този път с тънкото въженце, откри бързо златната котва и я привърза, без да я разклати; нямаше нужда, откритието му лежеше сред “цветята” и чакаше само да бъде изтеглено. Отново нагоре!… Отново изскочи като делфин и заплува към лодката. Покачи се и се просна под слънцето, по цялото протежение на пейката, от кабината до кърмата. Лежеше с притворени очи, поглъщаше слънчевата топлина. През борда се изцеждаше пуловерът, половината от водата се връщаше в морето, а другата половина се стичаше към трите извадени от вчера котви. Те представляваха купчина ръжда и ракушки, но на всичко му идва редът – и на ръждата, и на ракушките, а след това почистените котви ще бъдат боядисани, за да хванат необходимата цена.

Далечният шум на моторите го накара да се повдигне на лакти и той бе учуден – за първи път виждаше толкова лодки да бързат през морето. Много лодки, може би сто. Мародера приседна и протегна ръка към цигарите. Запали, всмукна сладкия дим, облегна се на кабината. Такава картина наистина не е виждал никога. Къде ли са тръгнали? Да не би на празненство? Да е за риболов, не е, почти няма такава вероятност. Сигурно празненство, помисли си ловецът на котви, но олелията е чак до десетия етаж на небето. Лодките се приближаваха, нарастваха, моторите им гърмяха все по-мощно и сякаш се разгъваха… Да, те се прегрупирваха и се разгъваха флангово срещу него. Боже, тези са луди, ухили се Мародера. Ами да, те идват към мен, може би искат да правим втори Трафалгар.

Нещо му подсказа, че трябва да вдигне котва, но преди това трябваше да се изпробва моторът. Точно така, стартерът като никога отказа, та се наложи втори, трети, та чак и четвърти път… Слава богу, моторът заработи. Той не го чу, само усети вибрациите на корпуса. Загаси го и тръгна към котвата, но вече нямаше смисъл – лодките на Спарта го бяха заградили и нещо пак му подсказа, че трябва да си отваря очите. Моторите притихваха един след друг, настъпи древна тишина и, кой знае защо, в момент като този, когато беше обсаден, Мародера погледна към терасата. Чудно, царицата не беше там.

― Е?

Мълчаха и хората. Той огледа почти всички лица. Някои му напомниха за братята на царицата.

― Хайде де, ще мълчим ли? Затова ли се събрахме?

Един от моторите на спартанците заработи. Пред него застана лодката на възрастен мургав мъжага с късо остригана, почти нула номер коса, доколкото я имаше, защото повечето коса изобщо липсваше.

― Какво правиш тук? – запита стриганата глава.

― Ти ми кажи какво искаш, пък аз ще ти кажа какво правя – отвърна Мародера.

― Виж колко широко море, какво търсиш в нашия град?

― Разглеждам го – усмихна се Мародера. ― Аз съм курортист. Може да си купя и картички, да ги пращам тук-там.

― Ти не си курортист, ами работиш нещо по дъното. Какво търсиш по дъното?

― Брошки, брошки търся – захили се Мародера. ― Някои си губят брошките, аз ги намирам и после давам обявление за изгубени брошки.

― Лъже! – провикна се някой зад гърба на стриганата глава. ― Той вади котви!

― И друг път е идвал – намеси се втори човек зад гърба на стриганата глава. ― Преди две години също вадеше котви

― Видя ли? – започна отново стриганата глава в настъпилата тишина. ― Хората казват, че вадиш котви.

― Чакайте – учудено каза Мародера, – вие заради котвите ли идвате? Аз мислех, че има други причини. Не идвате ли за богинята си?

― Идваме заради котвите.

― Значи, не заради богинята. Боже мой, пък аз помислих, че идвате заради богинята си.

― И заради нея идваме. И за Елена, и за котвите идваме.

В лодките се понесе шепот и мърморене.

― Тихо! – обърна се към хората стриганата коса, а после отново погледна към Мародера. ― Искаме да знаем кой ти позволява да идваш и да отнасяш нашите котви?

― Всички сте луди! – отвърна весело Мародера. ― Слушайте, вие защо не се приберете? Имате да перете толкова чаршафи от лятото. Вместо да перете, се закачате. Защо се закачате толкова?

В следващия миг върху него се изсипа залп от псувни, но стриганата глава успя да овладее положението и този път.

― Колко котви си извадил?

― Сто и осем!… Долу е плантация за котви.

― Да ги даде! – провикна се някой.

― Каквото е извадил, да го предаде и да се маха! – провикна се друг.

― Защо? – поиска да знае Мародера. ― По какви причини? Къде е писано, че котвите от дъното трябва да се предават някъде?

― Те са наши котви!

Последните думи бяха изречени почти едновременно, от всички.

― Ахааа, ваши! Ами като са ваши, защо не слезете да си ги вземете? Защо чакате да ви ги извадя и тогава…

― Ти трябва да се махнеш и вече да не се явяваш насам. Ти вадиш котви и ги продаваш.

― Ами продавайте ги вие! Знам че ламтите за много, знам че искате да не се минете, но защо не си ги прибирате от дъното, а? Законът на морето е такъв – каквото намериш на дъното, е твое.

― Това е нашият град! – извикаха няколко души.

― Но дъното не е ваше.

― Наше е!

― И котвите са наши!

― Никой няма право да взима нашите котви!

― А пък аз няма да ви върна никакви котви и ще извадя всички други котви от дъното и ще ви ги дам само срещу заплащане! Разбрахте ли?

Моторите заръмжаха.

― Какво се ежите? – изрева Мародера и грабна брадвичката. ― На кого се ежите?… Вместо да перете, се зъбите!…

Той мина на бака, размаха брадвичката и отсече въжето на собствената си котва, така както се постъпва при внезапно бедствие, после се върна на кърмата и преряза въженцето на плячката си, а след това натисна стартера и моторът заработи.

― Перачки на чаршафи! – викаше той. ― По цели дни перете чаршафи! – Сега гласът му надвикваше всички шумове на моторите. ― Хайде де, гонете ме!… Да ви видя!…

Да говорим за мотора на Мародера сега е излишно, това е мотор с известност по цялото крайбрежие. Още в първата минута Мародера се изплъзна от преследвачите си, като ревеше и дразнеше хайката. Но спартанците не се отказаха от гонитбата. А и преследваният, вместо да изчезне по посока на своя град, започна да си прави шеги. Лодката му се върна на няколко пъти и се вряза в редиците на врага.

― Хайде де, няма ли да ме хванете?… Не можете!… Вас ви бива само да перете!

Преследваният викаше с пълен глас, но мисълта му се връщаше към тъжния факт, че днес му се бе случило за първи път да реже въжето на собствената си котва и че това не са хубави работи.

― Защо не ме хванете? – предизвикваше той, префучавайки под носовете на спартанците. ― Ха-ха-ха!… Ще ви закарам в открито море и ще ви потопя един подир друг, да знаете!… Перачки, с перач…

Едно весло го удари по главата. Мародера залитна и полегна върху мотора. В следващите секунди върху гърба му се стовариха още сто, пък може би и повече весла. Някои от тях го заръгаха яростно, отместиха го от мотора и го избутаха към борда. Тогава моторите започнаха да замлъкват, замряха и остана само приятното съскане от двигателя на преследвания.

― Ще краде котвите ни! – извика някой.

― Нашите котви! – извика друг.

Лодката на Мародера проряза флотилията на спартанците и се отправи към открития хоризонт. Главата, ръцете и торсът на разбойника висяха през борда и при всяко ново полюшване се приближаваха към повърхността на морето. Най-напред във водата се врязаха ръцете, после главата и тъй като всичко това натежа, тялото се изхлузи изцяло през борда и потъна под гланца на бездната. Като кон без ездач, лодката се устреми напред и просто не знаеше какво да прави с мощта на своите конски сили. А Мародера слизаше към дъното, между облаци атерина, между полилеи от медузи, кръвта му багреше обграждащата го бистрота и се разтваряше в морето, за се превърне във вода; тялото му слизаше надолу, бавно полегна сред пампасата и се извърна с лице към небето, а отворените му очи сякаш продължаваха да поглъщат чудесата на света.


БОРИС АПРИЛОВ
ВЕНЦЕСЛАВ ГЕОРГИЕВ

Н О В И Т Е   Д Р Е Х И   Н А   К Р А Л Я

пиеса в 8 картини
– по мотиви на Андерсен –
София, 1957.

ПЪРВА КАРТИНА

Стаята на краля. Кралят седи на трон и позира на Болино, който го рисува. През това време Кралят вече завършва някакъв започнат от по-рано разговор с Палачино.

К р а л я т. – И така, мили мой Палачино, вие ще останете пръв министър до края на живота си и ще получите имението Лорецо. Стига само тя да се съгласи.
П а л а ч и н о. – Благодаря за високата чест, която ваше величество ми оказа. А тя ще се съгласи, ще разбере и ще се съгласи.
К р а л я т. – Искам да вярвам дълбоко в това… За това утре ще я чакам на първо посещение. Ще си побъбрим, ще се опознаем и ще уеднаквим отчасти концепциите си за живота.
Б о л и н о. – /като рисува/ Това е много важно!
К р а л я т. – Какво казахте Болино?
Б о л и н о. – /погълнат от работата си/. Говоря нещо на себе си, ваше величество. Рисувам носa ви и разговарям с него. По този начин между мен и носа ви се получава интимност, която е необходима за изкуството.
К Р А Л Я Т. – ТИ, Болино, винаги казваш неща, които отначало са неясни. И винаги трябва след това да се изясняваш.
Б о л и н о. – Голям мой недостатък, ваше величество.
К р а л я т. – Видя ли, след това като се изясниш, всичко се оправя… Сега си свободен, тъй като ще приемам коронния съвет. Утре ще продължим портрета. /Болино взима статива и четките, и се готви да излиза./ – Аз трябва да се преоблека. /към Палачино/ – Съветът да ме почака. /излиза, след него излиза Болино/.
П а л а ч и н о. /покланя се/ Ще дочака, ваше величество! /останал сам/. Всичко е наред. Всичко се нарежда прекрасно и мечтите ми ще се сбъднат. /изведнъж навежда глава и допълва с променен и унил глас/. – Само тя да се съгласи!… Веднаж да се съгласи…

Музика. Появява се слуга.

С л у г а. – Коронният съвет е вън и чака!
П а л а ч и н о. – Господата могат да влизат вече.

Музиката гръмва отново.Слугата излиза и се връща, като застава на вратата с копие в ръка.

С л у г а. /тържествено/ – Господин министър на съкровището! /влиза/ Господин министър на търговията и преобличането на негово величество! /влиза/. Господин министър на просветата! /влиза/. Господин министър на спокойствието! /влиза/

Слугата излиза. Министрите се ръкуват последователно с Палачино.

М-р н а с ъ к р о в и щ е т о. – Добро ли е настроението на негово величество?
П а л а ч и н о. – Отлично!
М-р п р е о б л и ч а н е. – Значи ще можем да му съобщим, че страната е пред стопански фалит.
П а л а ч и н о. – Днес може да му се съобщи всичко.
М-р с п о к о й с т в и е. – Че народът е недоволен?
П а л а ч и н о. – Мисля, че и това може да му се съобщи.
М-р с п о к о й с т в и е. – Вие мислите, но не казахте дали сте сигурен.
П а л а ч и н о. – Зависи под каква форма ще му го съобщите.
М-р с п о к о й с т в и е. – Предлагам формата да измислите вие, а фактите са следните: днес, като минавах през пазара, върху каляската ми бе хвърлен камък.
П а л а ч и н о. – На негово величество ще съобщим, че са ви замеряли с книжно топче.
М-р с п о к о й с т в и е. – Някой извика: „У-У-У!“ и тълпата пое след него.
П а л а ч и н о. На негово величество ще съобщим, че някой извикал „У-У-У!“, но тълпата не извикала.
С п о к о й с т в и е т о. – Вчера получих анонимно писно, в което пише: „Ще ви изметем с революция!“.
П а л а ч и н о. – Забранено е тази дума да се споменава пред негово величество.
С о к о й с т в и е т о. – Да я заменим с въстание?
П а л а ч и н о. – Не!
С п о к о й с т в и е т о. – Брожение?
П а л а ч и н о. – Нещо по-меко.
С п о к о й с т в и е т о. Недоволство?
П а л а ч и н о. – Вие сте чуден човек!
С п о к о й с т в и е т о. – Манифестация?
П а л а ч и н о. – Това е вече друго. Само че пред „манифестация“ трябва да се сложи думичката ״тържествена“.
С п о к о й с т в и е т о. – Значи да стане: „тържествена манифестация“?
П а л а ч и н о. Ще му кажете, че в писмото изпратено до вас пише: „Ваше благородие, скоро ще ви изненадаме с една тържествена манифестация!“
С п о к о й с т в и е т о. /глуповато/ – Но не чувствувате ли, че се променя смисъла?
П а л а ч и н о. – Тъкмо там е смисъла.
С п о к о й с т в и е т о. /съвсем глуповато/ – Защо?
П а л а ч и н о. – Защото сте тиква!… Нали искате и занапред да бъдете министър на спокойствието?
С п о к о й с т в и е т о. – Това е единственото ми желание.
П а л а ч и н о. – Тогава не издавайте, че сте тиква
С п о к о й с т в и е т о. – Няма вече.

Влиза кралят, облечен в тържествени дрехи и корона. Всички се кланят. Той сяда. В дясно от него прав стои Палачино.

К р а л я т. /към Палачино/ – Открийте съвета!
П а л а ч и н о. – Обявявам коронният съвет за открит!

Никой не сяда, министрите заседават прави.

К р а л я т. /към Палачино/ – Запитайте министъра на кралското съкровище как вървят финансовите работи на страната!
П а л а ч и н о. – Негово величество пита как вървят финансовите работи на страната!
С ъ к р о в и щ е т о. – Съобщете на негово величество, че финансовите работи на страната вървят добре.
П а л а ч и н о. – Господин министъра на кралското съкровище съобщава, че финансовите работи на страната вървят добре.
К р а л я т. – Запитайте министъра на преобличането как върви тази работа на страната!
П а л а ч и н о. – Негово величество пита как върви тази работа на страната.
П р е о б л и ч а н е т о. – Съобщете на негово величество, че събличането… тоест преобличането на страната върви добре.
П а л а ч и н о. – Министърът на преобличането съобщава на негово величество, че обличането на страната върви добре.
К р а л я т. – Запитайте министъра на спокойствието как вървят вътрешните работи на страната!
П а л а ч и н о. – Негово величество се интересува от спокойствието на страната.
С п о к о й с т в и е т о. – Съобщете на негово величество, че спокойните работи на страната вървят добре.
П а л а ч и н о. – Министърът на вътрешните работи съобщава на негово величество, че спокойствените вътрешни работи на държавата вървят добре.
К р а л я т. /изправя се/ – Господин пръв министре, господа от коронния съвет на …
П а л а ч и н о. /прошепва му нещо и се оттегля назад/.
К р а л я т. /сяда отново/ – Запитайте господин министъра на просветата как върви просветното дело на страната!
П а л а ч и н о. /към просветата, който се е успокоил от пренебрегването му/ – Негово величество желае да знае как върви просветното дело на страната,
П р о с в е т а т а. – Съобщете на негово величество, че…
П а л а ч и н о. – Министърът на просветата съобщава,че просветното дело на страната върви добре.
К р а л я т. /изправя се/ – Господин пръв министре! Господа министри!… Днес ще ви съобщя две мои важни решения! – /всички притихват и го гледат в лицето/ – Първо: След една седмица аз ще се оженя. – /оживление – ура/ – Засега името на най-достойната и най-красивата между жените в кралството ми ще оставя в тайна. /ново ура/. – Вие подгответе най-богата и най-тържествената сватба в историята. Също така подгответе народа за радостното събитие, което ще преживее.
В с и ч к и. – Ураааа!
К р а л я т. /с жест въдворява тишина и започва да си бърка с пръст в ухото/ – Второ… /гледа си пръста и отново го пъха в ухото/. – мисля да обявя една война!
П а л а ч и н о. /сред стъписването/ – Война?… На кого?
К р а л я т. – Ще видим на кого… Вече цяла година не сме воювали. Мисля, че е крайно време.

Министрите гледат вторачено няколко мига и подхващат ново „ура“, не тъй ентусиазирано.

П а л а ч и н о. /след като стихват/ – Трябва да измислим повод.
К р а л я т. – Ако се наложи, и без повод ще обявим. Ако не ме лъже паметта, в Забария са открити богати залежи на земно масло. Ще нападнем забарийците и ще им го вземем.
П а л а ч и н о. – Но защо ни е това земно масло?
К р а л я т. – За закуска на народа, да си го мажат на филии.
С ъ к р о в и щ е т о. – Но средства за воюване?
К р а л я т. – Какъв е бюджета ни?
С ъ к р о в и щ е т о. – Шейсет на сто отива за военни цели, двайсет на сто да си шиете дрехи и да си купувате модни журнали, осем на сто за просветата, две на сто разни и десет на сто – за обуща на негово величество. Всичко – сто и десет на сто.
К р а л я т. – Трябва да увеличим перото на въоръжаването.
С ъ к р о в и щ е то. – Ще вземем от просветата.
П р о с в е т а т а. – Непрекъснато взимате от просветата!
С п о к о й с т в и е т о. – Хайде де, ще взимаме!… До гуша ми дойде от просветени хора!
П р о с в е т а т а. – Но с парите за просветни цели аз си строя летен дворец !
К р а л я т. – Ще спрете строежа!… Сега ще нападаме!… Ще ни трябват бази!… Кой беше министър на войната?
П а л а ч и н о. – Марачио.
Т ъ р г о в и я т а. – Той взе че се помина преди двайсет дни и забравихме да назначим нов.
К р а л я т. /изправя се/ – Това да не се повтаря повече!… Кой беше министър на войната преди Марачио?
П а л а ч и н о. – Юресталино!…
К р а л я т. – Да се назначи отново!
П а л а ч и н о. – Невъзможно! Той е в психиатрията…
К р а л я т. – Защо?
П а л а ч и н о. – Защото взе че полудя!
К р а л я т. – Защо?
П а л а ч и н о. – Трябваше всеки ден да произнася по една заплашителна реч и нещо мръдна.
К р а л я т. /към министъра на спокойствието/. – Назначавам вас за военен министър!… И ви забранявам да полудявате!
С п о к о й с т в и е т о. – Благодаря за доверието, ваше величество!
К р а л я т. – От утре започвате да произнасяте по една заплашителна реч!…
С п о к о й с т в и е т о. – Какво да казвам?
К р а л я т. – Всичко!… Трябва да кажете на народа, че те ни заплашват !
С п о к о й с т в и е т о. – Кои те?
К р а л я т. – Всички! От всякъде и всякога!… Искам война до две седмици. Ще я имам ли?
С п о к о й с т в и е т о. – Ще я имате ваше величество! В Какъв формат я желаете? Малка или голяма?
К р а л я т. – Голяма!
С п о к о й с т в и е т о. – Голямата ще струва по-скъпо.
К р а л я т. – Цената не ме интересува.
С п о к о й с т в и е т о. – Но от какво да изходим.
К р а л я т. – Много ясно! От позиция на силата! /към Палачино/. – Закрийте съвета!
П а л а ч и н о. – Негово величество благоволи да закрие съвета.

Завеса.

В Т О Р А   К А Р Т И Н А

Стая в дома на първия министър Палачино. На музикален фон Бария танцува щастлива.

Б а р и я. /застава пред огледалото/. Мартина!…
М а р т и н а. /влиза / – Да, госпожице.
Б а р и я. – Ти познаваш ли любовта?
М а р т и н а. – Понякога ми се струва че я познавам, понякога – не.
Б а р и я. – Ах, как съм влюбена, Мартина!…
М а р т и н а. – Придворният художник, господин Кортели, напълно заслужава вашата пламеност.
Б а р и я. /изненадана/ – Ти знаеш? /оглежда се/. – А ние така грижливо крием нашата любов.
М а р т и н а. – Наистина вие се криете добре, но все пак аз знам.
Б а р и я. – Говори бързо!… Как си научила?
М а р т и н а. – Че сте влюбена разбрах по това, че четете стихове, че се усмихвате когато трябва и когато не трябва, и ако позволите, че все повече изглупявате.
Б а р и я. /като се смее/ – А за Болино?… За него от къде знаеш? Да не съм бълнувала?
М а р т и н а. – В съня си госпожицата е по-предпазлива отколкото на яве.
Б а р и я. – Да не си ни видяла?
М а р т и н а. – Да.
Б а р и я. – Да?… Къде?…
М а р т и н а. – Това не мога да ви кажа, защото съм ви видяла много пъти.
Б а р и я. /уплашено/ – А някой друг да ни е видял?
М а р т и н а. – Положително не, госпожице!… Аз виждам всичко преди другите.
Б а р и я. /хваща ръцете й/. – Да знаеш колко го обичам, Мартина!
М а р т и н а. – Радвам се, госпожице.
Б а р и я. – Рано е да се радваш, Мартина! Предугаждам, че този ужасен мой баща има други намерения спрямо мене.
М а р т и н а. – Не говорете така, госпожице, за вашия баща, почитаемия пръв министър господин Палачино.
Б а р и я. /махва с ръка/. – Какво е мнението ти за моя Болино?
М а р т и н а. – Уважавам господин Кортели… Той е честен, повечето пъти говори откровено, красив е и е способен…
Б а р и я. – Нещо друго?
М а р т и н а. – Знам още, че господин Кортели е мъж.
Б а р и я. – Не се шегувай!… И аз знам,
М а р т и н а. – Щом знаете това, уважаема госпожице, трябва да знаете, че мъжете са като… гастрономите. Обичат разнообразната кухня.
Б а р и я. – Забранявам ти да говориш неприлични неща за Болино! /чува се подсвиркване/ – Това е той!… Иде! /отива пред огледалото и бързо се привежда в ред/. – Мартина, аз мисля…
М а р т и н а. – Знам какво мислите, госпожице!… Довиждане. /излиза/.

Влиза намръщен Болино, мълчи и не я поглежда.

Б а р и я. – Каза ли ״добър ден“, или така ми се е сторило?
Б о л и н о. /мрачно/ – Сторило ти се е,
Б а р и я. – Моля, седни.
Б о л и н о. – Ще стоя прав.
Б а р и я. – Каза ли „благодаря“, или така ми се е сторило?
Б о л и н о. – Сторило ти се е.
Б а р и я. – Това на нищо не прилича!… Снощи беше мил, нежен, говореше за бъдещето, а днес…
Б о л и н о. – За нашето бъдеще вече не може да се говори.
Б а р и я. – Какво е станало с тебе?
Б о л и н о. – Знаеш ли от къде идвам сега?… Идвам от мястото, където се сключи една търговска сделка.
Б а р и я. – Болино! Нищо не разбирам… От къде идваш?
Б о л и н о. – От двореца.
Б а р и я. – Е?
Б о л и н о. – Твоят баща те продаде на краля!
Б а р и я. /недоумяваща/ – Продаде?… А за какво ме продаде?
Б о л и н о. – Ти ще станеш кралица, а баща ти ще получи за това имението „Лорецо“, както и правото да бъде пръв министър до края на живота си!
Б а р и я. – Това е невъзможно!… Ти си зъл и лош, Болино!… само ме измъчваш!… Аз… жена на краля?… Кралица?… Защо?…
Б о л и н о. – Защото си красива!… Защото негово величество те харесва!
Б а р и я. – И как научи това?
Б о л и н о. Днес като рисувах краля, двамата с баща ти разговаряха свободно пред мен, считайки ме за неодушевен предмет! /язвително/ – Какво ще заповяда кралицата?
Б а р и я. /идва на себе си и се усмихва/ – Заповядвам ви да ме целунете!
Б о л и н о. – Щом е заповед – не мога да не се подчиня. И без това в двореца изпълнявам само прищявки. /поднася смешно, протоколно устните си, като едва-едва ги доближава до нейните/.
Б а р и я. – Заповядвам ви да вложите повече чувство!
Б о л и н о. /притиска устните си/
Б а р и я. – Прегърнете ме!
Б о л и н о. – Чувствувам се неудобно.
Б а р и я. – Защо?
Б о л и н о. /сочи кралския портрет/. – Защото вашия съпруг ни гледа. Пуяк в униформа!
Б а р и я. – Това мнение твое ли е?
Б о л и н о. – Това е мнението на данъкоплатците.
Б а р и я. /сериозно/ – Болино, губим време!… Трябва да се измъкнем от това положение… Трябва да измислим нещо… Някакъв план… Да действаме.
Б о л и н о. – Бария, Бария, наивна моя!…
Б а р и я. – Значи не ме обичаш!
Б о л и н о. – Искаш да действаме!… Но как?… Срещу кого?… Срещу краля? Та кралят е всесилен.
Б а р и я. – Да избягаме от тук, да се махнем от този свят! Така са постъпвали всички преди нас.
Б о л и н о. – Поговори си още глупости! Аз слушам.
Б а р и я. – Направи и ти една героична постъпка!… Светът е широк – в него има толкова хубави неща. Отведи ме!… Да намерим нашата слънчева долина, да си построим къщичка от тръстика…
Б о л и н о. – А какво ще ядем?
Б а р и я. – Ще ловим риба, костенурки… Ще си отгледаме прасенца…
Б о л и н о. – В края на краищата ще постъпим така.
Б а р и я. – Сега земята е тъй рядко населена!… Ще си измислим една наша държава… Да речем – Калабалия, в която единствените жители ще бъдем двамата и ще започнем всичко от а,б,в, като Адам и Ева.
Б о л и н о. /гали ръката й и мечтае/ – Калабалия!… колко хубаво име! Сега ли ти хрумна?
Б а р и я. – Да.
Б о л и н о. /става/ – Все пак стига глупости. Да измислим нещо.
Б а р и я. – Да измислим, но какво.
Чува се кашлянето на Мартина. Вратата се открехва и се подава главата й. Изплашените влюбени се успокояват.
М а р т и н а. – Извинете, милостива госпожице!… Нещо ми подсказва, че имате нужда от мене.
Б а р и я. – А на мен нещо ми подсказва, че си подслушвала!… Кой ти позволява това?
М а р т и н а. – Уважаемата госпожица забравя, че живее в дворец, а в двореца не може да се живее без подслушване.
Б о л и н о. – На мен пък ми се струва, че лично ти не можеш да живееш без подслушване!
М а р т и н а. – В такъв случай, напущам ви огорчена. /тръгва си/.
Б а р и я. – Мартина!
Б о л и н о. – Чакай!
Б а р и я. – Стой!… Трябва да ни помогнеш!… Татко е решил да ме омъжи за краля.
М а р т и н а. – Това знам отдавна.
Б а р и я. /Изненадана/. – А защо не си ми казала?
М а р т и н а. – Някои работа се казват едва когато стане нужда.
Б а р и я. – Моментът е такъв, че трябва да се действа.
Б о л и н о. – Кралят иска сватбата да стане бързо, до една седмица и веднага след това да обяви война.
М а р т и н а. – Знам едно средство с което ще предотвратим и сватбата, и войната.
Д в а м а т а. /бързо/ – Какво средство?
М а р т и н а. – Смехът. И смятам, че има начин да направим краля смешен пред народа.
Б о л и н о. /отчаяно/ Много добро средство… Но как ще направиш краля смешен пред народа?
М а р т и н а. /държи с две ръце главата си и мисли трескаво/ Тук е някъде, в главата ми, блуждае в мисълта ми, мъчи се да се оформи като идея, като план… Ах, божичко! Колко малко остава!
Б а р и я. – Моля те Мартина!…
М а р т и н а. – Измислих… Готово!… Сватбата няма да се състои!… /Двамата радостно я прегръщат/.
Б а р и я. – Моя умна Мартина!… Кажи сега! Говори веднага!
М а р т и н а. – Слушайте!… Важното е да спечелим време… Затова, вие, милостива госпожице, трябва да се съгласите веднага. Нещо повече, да дадете вид, че сте безкрайно щастлива.
Г л а с ъ т н а П а л а ч и н о. /вика дъщеря си/. – Бария!… Бария!
М а р т и н а. – Елате в долния етаж!… Ще ви изложа плана си.

Тримата излизат. Сцената остава за момент празна. Влиза Палачино.

П а л а ч и н о. – Бария!… /отваря отсрещната врата/. Бария! /съглежда портрета на краля/. – Добър ден, зетко! /усмихнат се покланя/. – Има чест да ви се представи първият министър на кралството ви, господин Палачино, който след една седмица ще стане владетел на имението „Лорецо“. /замисля се и говори на себе си/. – Всичко хубаво, но има едно нещо, което трябва да се вземе предвид… И това нещо аз съм го създал преди двадесет години!… Как именно ще реагира това нещо? Ще счупи ли двете скъпоценни вази? /взема ги и ги качва нависоко/ – Ще се разкрещи ли с груби думи да обиди своя стар баща? /отива до прозореца и го затваря/. – Да не се чува навън. /обръща се към иконата/. – Боже, дай на Бария ум да не чупи инвентара и обижда стария си баща! Помогни й да разбере висшите му благородни цели! /прекръства се/ – Десет хиляди хектара!… Коне!… Бария!… Бария!…
Б а р и я. /влиза/ – Ако не ме лъжат ушите, вие, татко, ме викате!
П а л а ч и н о. – Не само те викам, аз те зова, скъпо дете!… Кажи ми как прекара нощта? Имаше ли спокоен сън?
Б а р и я. – Да, татко.
П а л а ч и н о. – А сънува ли нещо?
Б а р и я. Да, татко сънувах орел!
П а л а ч и н о. – Орел? /настрани/ – Това е кралят. /към Бария/. – Браво, дете! Орелът лети нависоко и е благородна птица.
Б а р и я. – Лети високо, но благородството му е съмнително!… Според мен орелът е хищна птица!
П а л а ч и н о. – Искаш да кажеш пищна птица, мое дете.
Б а р и я. – Хищна, съвсем ясно казах, татко! Лети нависоко и…
П а л а ч и н о. – … и се любува на красивия свят!
Б а р и я. – Ами, ами! Гледа да хване някоя по-слаба от него птица.
П а л а ч и н о. – Дете, ти никак не си справедлива към орела! /настрани/ – С орела не върви. Я да й кажа направо! /взима една от вазите и смело я дава в ръцете на Бария/ – Бария, дете мое, ще ти кажа една новина. Като я чуеш можеш да изпочупиш всички вази, да ме наречеш каквото си щеш, но важното е накрая да се съгласиш.
Б а р и я. /вдига вазата нагоре/ – Говорете, татко.
П а л а ч и н о. /поглежда вазата и се оттегля назад, за да не пострада/. – Мила Бария, днес моят господар, кралят, ме извика при себе си.
Б а р и я. – Вашият господар ви вика всеки ден.
П а л а ч и н о. – Не забравяй дете, че той е еднакво господар, както на мен така и на тебе. Не забравяй, че той е слънцето, което огрява всеки кът от нашата страна и чиято топлина и доброта огрява сърцата на неговите поданици.
Б а р и я. – /сваля ръце/. Колко поетично говорите, татко! Защо тогава ми дадохте тази ваза в ръцете?
П а л а ч и н о. /изговаря бързо/. – Защото това слънце е безумно влюбено в тебе и иска след една седмица да му станеш жена! /запушва уши и затваря очи/.
Б а р и я. – Искате да кажете, че аз ще стана кралица?
П а л а ч и н о. /колебливо/. – Да.
Б а р и я. /уж радостно/ – Не мога да повярвам, татко!… Изведнъж такова щастие.
П а л а ч и н о. /изненадано/. Искаш дда кажжеш, чче тти пррриемаш?
Б а р и я. – Дали приемам, татко? Та това е моята мечта!
П а л а ч и н о. – И си съгласна?
Б а р и я. – Разбира се!
П а л а ч и н о. /смутено/. – Въпреки, че… нашият крал… не е чак… толкова красив?
Б а р и я. – Но в замяна на това той е елегантен.
П а л а ч и н о. /оживено/ – Той е най-елегантният крал! Всеки ден си шие нови дрехи!
Б а р и я. – Което значи, че ще шие и на мен?
П а л а ч и н о. – Ти ще бъдеш най-щастливата жена в кралството!… По цял ден ще си шиете нови дрехи… Ще си управлявате!…
Б а р и я. – Ах, как се радвам! /играе на щастлива/.
П а л а ч и н о. – Ти се радваш?… Ааа?… Знаеш ли как олекна на сърцето ми? Умната моя?… /отдъхва си/. – Не очаквах такава развръзка. /радостно взима вазата от ръцете й, завърта се с нея и възторжено я удря върху пода, но вазата остава здрава. Взима я и отново я удря в пода, вазата пак не се чупи/. – Проклетата ваза!… Изглежда че е вносна стока. /отваря прозореца/ Сега ще видим! /хвърля я, чува се трясък/. – Бария, родих се отново!… Подмладих се! /към портрета на покойната си съпруга/ – Елмира, верна моя жена! Защо не си жива да видиш всичко.
Б а р и я. – Божичко, аз ще имам всички права на една кралица!
П а л а ч и н о. /луд от възторг/. – Милата ми, ти ще имаш чест, слава, богатство!… /вратата се отваря/ Ааа!… Ето го министъра на кралското съкровище. Какво ви води насам, уважаеми?
С ъ к р о в и щ е т о. – Господин първи министре, уважаема госпожице, добър ден. /опипва си главата/. Негово величество нареди да бъде свикан утре коронният съвет, а вас, млада госпожице, кралят кани при себе си утре преди съвета. /Отново опипва главата си/.
П а л а ч и н о. – Но вие защо постоянно опипвате главата си?
С ъ к р о в и щ е т о. – Главата ми е пълна с порцелан.
П а л а ч и н о. – Какъв порцелан?
С ъ к р о в и щ е т о. – Някой разби ваза върху главата ми.
Б а р и я. – Сега вече разбирам как в нея се разбиват финансовите бури на държавата. Завиждам на главата ви, господин първи министре.

Завеса.

ТРЕТА КАРТИНА

Кабинет на краля. Кралят позира на Болино,
който се е изправил пред триножника с палитра и четки в ръце.

К р а л я т. – Болино, днес ще бъдем по-кратки. Предстои ми да приема коронния съвет и годеницата ми, която занапред ще ти позира твърде често, а след като се оженим, ще ни рисуваш семеен портрет.
Б о л и н о. – Аз съм придворен художник и ще изпълня това, което повелите.
К р а л я т. – Отдавна се каня да те запитам, драги Болино, забелязва ли се промяна в лицето ми? В смисъл, стареем ли вече?
Б о л и н о. – Времето минава край ваше величество без да оставя следи
К р а л я т. /усмихва се/ – Ами как мислиш, драги Болино, ще оставя ли аз следа в времето?
Б о л и н о. – Това не може да се каже за никого преди да е умрял.
К р а л я т. – Как, нима допущаш, че до края на живота си аз мога да направя грешка?
Б о л и н о. – Аз се изказах по принцип, ваше величество.
К р а л я т. – Знай, Болино, че моята биография ще се изучава от поколенията и аз съм сигурен, че историците ще кажат: „Беше умен крал, благороден крал, и умееше да се облича“… И за тебе ще говорят, Болино. Някога потомците ще застават пред портретите ми и ще казват: „Блазе му на Болино Кортели! Той виждаше краля всеки ден! Той живееше за да го рисува!“… А това значи, че наред с моето име ще бъдеш споменаван и ти… Пътят ти към Лувъра, Британския музей и Ермитажа ти е осигурен.
Б о л и н о. – Ваше величество, ако не спрете ще се разплача… Особено като споменахте за тези големи музеи, които още не са основани!…
К р а л я т. – Колко е часа?
Б о л и н о. /разглежда пясъчния часовник/ – Наближава два.
К р а л я т. – Имаме още малко време за работа… А сега кажи нещо за себе си… Например какво се говори за мен в двореца?
Б о л и н о. – Как да ви кажа, ваше величество, има и добри и лоши езици.
К р а л я т. /сепва се/ – Лоши езици… за мен?
Б о л и н о. – Намериха се хора, които твърдят, че зеленият цвят не подхожда на гордата ви осанка.
К р а л я т. – А твоето лично мнение?
Б о л и н о. – Ние художниците нямаме мнение. Заради нас мислят придворните художествени критици.
К р а л я т. /глупаво/. В какъв смисъл?
Б о л и н о. /иронично/ – В тесния.
К р а л я т. /още по-глупаво/ – Аха, защото аз отначало помислих, че в широкия. /Измъква вестник/ А тази статия е написана от професор Плутолино., как ти се струва?
Б о л и н о. – Не съм я чел. Въобще не чета статиите му.
К р а л я т. – Не четеш неговите статии?… Че тогава как рисуваш? /подава му вестника/. Я прочети това на глас.
Б о л и н о. /чете/ „Да вземем, например, картината „Ливада“ от иначе нелишеният от талант Петручио. На заден план е дадена нежната омара и самотно облаче в небето. Малко по-напред лъкатуши реката, провираща се между върбите. На преден план се виждат крави и един вол. Те кротко пасат зелената трева… Е!… На пръв поглед всичко е благополучно. Но ние бихме се запитали: къде е тук идеята? Да бъдем по-конкретни: къде е краля?“
К р а л я т. /възмутен/. Да! Къде съм аз?… Има ливада, има крави, има вол… но аз, аз къде съм?
Б о л и н о. – Спомням си въпросната картина. Тя действително е талантлива творба и само глупак като професор Плутолино може да плещи, че вас ви няма вътре.
К р а л я т. /стреснато/. Какво искаш да кажеш?
Б о л и н о. /спокойно/ Ще се изясня, ваше величество. Чисто и просто професор Плутолино не е видял светлината, с която е напоена картината.
К р а л я т. – Я се изясни по-скоро.
Б о л и н о. – В светлината аз виждам вас, защото светлината иде от слънцето, а според поета Пирожино, слънцето това сте вие.
K р а л я т. /успокоено/ – А-а-ах, Пирожино е дълбок поет.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, госпожица Палачино, дъщеря на първия министър, е в салона и моли да бъде приета!
К р а л я т. /изправя се щастлив. Към Болино/. – Ти имаш ли още работа?
Б о л и н о. – Само една минута. Да завърша палеца.

Влиза Бария.

Б а р и я. /покланя се с реверанс/ Щастлива съм да поздравя своя крал.
К р а л я т. – В моето кралство има много хубави девойки, но най-прекрасната от всички сте вие. Както на небесния свод има милиарди звезди, но Венера е единствената. Щастлив съм да ви видя.
Б а р и я. – О, вие преувеличавате, ваше величество, но с това показвате колко сте добър към мен.
К р а л я т. – Не желая да взимате думите ми като комплимент. Очите ви отправят лунни лъчи към сърцето, пронизват го, нарушават спокойствието му и то изведнъж се чувствува като ладия, която плава между лилии, под клоните на плачущи върби.
Б а р и я. – Сега вече съм сигурна, че вие сте не само добър крал, но и опитен кормчия, който умело направлява ладията на любовта по езерото на нежността.
К р а л я т. – Словото ви прилича на шепот на кристален планински поток.
Б а р и я. – Отговаряте така находчиво, че не мога да ви възразя, вашият ум ме порази.
Б о л и н о. – Уважаемата госпожица има право като говори за ума на негово величество. Рисувал съм хиляди пъти височайшето му чело и лично съм се убедил в това.
Б а р и я. – Сега вече е лесно да се отгатне – вие сте Болино Кортели, за когото се говори, че е най-талантливия художник и най-щастливия човек в света, тъй като единствен прекарва повечето от времето си в компанията на негово величество… мога ли да погледна? /гледа портрета/.
К р а л я т. – Как намирате новия ми портрет, госпожице?
Б а р и я. – Великолепен! Челото, близостта на очите, ушите, врата… Каква удивителна прилика! Художникът ви е видял отлично. /към Болино/. – Това е забележително произведение.
Б о л и н о. – Благодаря ви, госпожице, че го харесахте и друго не може да се очаква, тъй като вие харесвате самия оригинал.
Б а р и я. – Вие ме смущавате…
К р а л я т. /престорено сърдит/. – Престани, Болино!… Ти навлизаш в интимните мисли на госпожицата.
Б а р и я. – Аз съм ваш поданик и не мога да имам интимни мисли, ваше величество. Вие бихте ли разрешили да имам?
К р а л я т. – Как да кажа, аз съм на мнение, че хората могат да живеят по-щастливо без интимни мисли. След като си имат крал, който мисли за всички, това е излишно… Разгледайте по-добре портрета, може би ще откриете някаква грешка.
Б а р и я. /отново гледа картината/ – Ето, тук!… Струва ми се,че главата не стои стабилно на раменете.
Б о л и н о. – Това е вярно.
Б а р и я. – А къде е короната?
Б о л и н о. – Портретът още не е оформен държавнически, госпожице.
К р а л я т. – Забележката на госпожица Палачино е верна. Още утре трябва да стабилизираш главата върху раменете ми и да й поставиш корона
Б а р и я. – Ваше величество, имам една молба!
К р а л я т. /хваща ръката й/. – Готов съм да изпълня всяко ваше желание,
Б а р и я. /глезено/ – Искам да рисуват и мен.
К р а л я т. – Още утре госпожице!… Болино, сега си свободен!
Б а р и я. /глезено/ – Моля. Сега.
К р а л я т. – Ама, може, разбира се!… Болино, имаш думата!

Музика. В мелодията на музиката се
развива следната пантомима: Болино маха
портрета на краля, поставя го небрежнo
опрян до стената, поставя рамка с ново
платно на статива, приготвя палитрата и
се приближава до Бария. Започват да измислят позата. Първо левият профил. Не одобрява. Десният профил не се одобрява. Анфас. Опипване по лицето и косата. Кралят нещо не е доволен. Избутва ръцете му и започва сам да наглася позата. Двамата се въртят около девойката.

Б о л и н о. – Ваше величество, мислите ли че светлината трябва да идва от там? /кралят поглежда към показаната посока, а в това време Болино бързо целува Бария/. – Или пък от там? /ново обръщане, нова целувка/.
Б а р и я. – Ваше величество, моля ви да видите откъм вратата, /кралят се упътва към вратата, в това време Бария целува Болино/.
К р а л я т. /като се обръща/ И от тук е добре. Въобще вие отвсякъде сте красива.

Кралят се приближава до Болино, който в това време вече размива боите. Навежда се до него. Болино с решителен жест нанася контура. Кралят се извива паралелно с извиването на художническата ръка.

Б а р и я. – Ще излезе ли сполучлив портрета?
Б о л и н о. – Под личното ръководство на негово величество – да!
К р а л е т. – Бъдете спокойна!… Ще помогна доколкото мога.
Б а р и я. – Благодаря ви, ваше величество!… Чувствувам се щастлива.
К р а л я т. /тържествено се приближава до нея/. Ще бъдете още по-щастлива. Имам сили за това. /навежда се към нея и й шепти/. – Вашият баща каза ли ви нещо за мен?
Б а р и я. – У дома всеки ден се говори за вас.
К р а л я т. – За моите чувства, че аз ви обичам?
Б а р и я. – Татко ми каза.
К р а л я т. – Вие ще станете кралица.
Б а р и я. – Да, татко ми съобщи.
К р а л я т. – А не се ли радвате?
Б а р и я. – Иде ми да скоча от щастие и да целуна наред всички поданици на кралството!
К р а л я т. – Отстранете тези мисли от главата си… аз не позволявам! Значи… приемате?
Б а р и я. – Не само че приемам, но съм горда, щастлива, просто чув¬ствам, че са ми порасли криле.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, господин първият министър на кралството моли да бъде приет преди започването на съвета.
К р а л я т. – Поканете моя премиер!

Влиза Палачино.

П а л а ч и н о. – Надявам се, че прекарахте един добър следобед, ваше ве¬личество.
К р а л я т. – Рисувах вашата прекрасна дъщеря.
П а л а ч и н о. – И до къде стигнахте?
Б а р и я. – О, негово величество благоволи да погали ръката ми!
П а л а ч и н о. – Значи, негово величество благоволи да ти поиска ръката?
К р а л я т. /решително към Палачино/. – Господин първи министре, замислен за миналото и за бъдещето на държавата, и за бъдещия мой наследник, замислен върху факта, че до моя престол трябва да седне и една кралица, достойна за мен, замислен и за самия себе си, за обстоятелството, че в моя житейски друм трябва да върви рамо до рамо с мен и едно създание от нежния пол, аз се осмелявам да благоволя да поискам ръката на единствената ви дъщеря, уважаемата госпожица Палачино.
П а л а ч и н о. /измъква лист отговор и започва да чете/ – Ваше величество!… Имам една единствена дъщеря. Тя ми е и за радост, и за сълзи. Но, замислен за миналото и за бъдещето на държавата ви, и за бъдещия ваш наследник, замислен върху факта, че до вашия престол трябва да седне и една кралица, достойна за вас, замислен и за самия вас, за обстоятелството че във вашия житейски друм трябва да върви рамо до рамо с вас и едно създание от нежния пол, осмелявам се да ви дам ръката на моята единствена дъщеря. /взема ръката на дъщеря си и я подава на краля/.
Б а р и я. – /Внезапно оттегля ръката си/ Но моя сън? Ами мама?
К р а л я т. /учудено/ – Вашият сън? Каква мама?
П а л а ч и н о. – Защо сън? Коя мама?
Б а р и я. /тайнствено/ – Снощи покойната ми мама се яви в съня ми и ми каза: „Не се жени за краля до две седмици, после може.“

Кралят ахва и се оттегля назад.
Палачино прави някакви тикове.

П а л а ч и н о. – Слушай Бария… Какво говориш? Опомни се!
Б а р и я. – Татко, мама ми каза на сън!
П а л а ч и н о . – Бария, нали знаеш, че не живеех добре с майка ти! Това е интрига от нейна страна!
К р а л я т. /все още объркано/ – Да, интрига!
Б о л и н о. /намесва се авторитетно/ – Моля всички да се успокоят. Уважаемата покойница чисто и просто е изявила само едно дребно желание.
П а л а ч и н о. /отчаяно/ – Само моята интригантка!… Дори в гроба!…
Б а р и я. – Татко, чуваш ли се какво говориш?
П а л а ч и н о. /нервиран/ – Чувам се!… Аз си я познавам! Това е нейния стил!
Б а р и я. – Яви се и ми каза…
П а л а ч и н о. – Чухме, чухме!…
К р а л я т. – Не вярвайте на сънищата, скъпа моя.
Б а р и я. – Все пак не съм спокойна… Видях я така ясно… Думите й бяха категорични. Тя каза…
П а л а ч и н о. – Бария, стига!
Б о л и н о. – Моля за спокойствие… Ваше величество, какво има да се мисли тук? Не е толкова страшно. За кога е насрочена сватбата?
К р а л я т. – Не по-късно от една седмица.
П а л а ч и н о. – Може и по-рано.
Б о л и н о. – Ваше величество! За да бъде успокоена госпожица Палачино и удовлетворено желанието на покойната й майка, аз се осмелявам да ви помоля да направите един велик жест!… Отложете сватбата с две седмици!… С това вие ще спечелите още повече уважението и любовта на госпожица Палачино.
Б а р и я. /мило/. – Моля ви, ваше величество!
К р а л я т. /гали ръката й и я гледа право в очите/ – Добре, скъпо дете!… Ще отложа сватбата с две седмици.
П а л а ч и н о. /обезпокоен/ – А войната, ваше величество?
К р а л я т. /маха с ръка/ Бъдете спокоен Палачино!… Щом се оженя, още в същия ден ще обявя войната!… Нека радостта на народа да бъде двойна. /към Бария/ – Сега доволна ли сте?
Б а р и я. – Благодаря ви, вече се успокоих.
К р а л я т. – Тогава и аз съм доволен.
Б а р и я. – Ваше величество, това бе приятен час за мен, но не смея повече да отнемам от времето ви. Вие очаквате министрите си и аз трябва да се оттегля,
К р а л я т. – Нищо подобно!… Сега ще ги пропъдя!
Б а р и я. – Знам добре, че днес имате да решавате важни държавнически дела.
К р а л я т. – В момента за мен няма нищо по-важно от вас.
Б а р и я. – Интересите на страната преди всичко. /покланя се и излиза, следвана от Болино/.
К р а л я т. – Каква прекрасна дъщеря имате… Кажете на министрите да влязат.

Министрите влизат.

К р а л я т. – Днешното заседание е особено важно!… /към Палачино/. Какво беше, какъв е дневният ред?
П а л а ч и н о. – Точка първа от дневния ред е: засилване на студената война, като подготовка за преминаване към горещата война – докладва министърът на спокойствието. Точка втора от дневния ред: как да проведем мобилизацията – докладва министърът на спокойствието. Точка трета – докладват всички министри.
К р а л я т. – А как върви войната?… Ще се бием ли?
С п о к о й с т в и е т о. – Обещаното си е обещано, ваше величество!… Напрежението вече е създадено.
К р а л я т. – Готови ли са момчетата?… Ще потеглят ли с маршове?
С п о к . – Маршовете вече са готови!… Сега правят спявки и ги разучават.
К р а л я т. – Долавя ли се въодушевление?
С п о к. /несигурно/ Долавя се… Тези, които не се въодушевляват, ние ги улавяме и ги пращаме в затвора.
К р а л я т. – Е, и?
С п о к. – Засега имаме повече затворници, отколкото войници.
К р а л я т. – Какво значи това?
С п о к. – Несъзнателните граждани предпочитат затвора пред воюване.
К р а л я т. – А защо не пропагандирате?… Действайте на патриотичното подсъзнание.
С п о к. – Действаме, ваше величество, действаме!…. На човек се падат по сто и двадесет тояги.
К р а л я т. – Увеличете броя!… Нямаме време. Веднага след сватбата потегляме.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, докараха един арестуван.
К р а л я т. – Защо го водите при мен?
П а л а ч и н о. – Според вашата изрична заповед всеки заловен с опасни идеи трябва да ви се показва лично.
К р а л я т. /учудено/ Че кога съм издавал такава заповед? Да влезе!

Ухото въвежда арестувания. Той не
се покланя, а застава мълчаливо пред
трона като гледа краля право в очите.

К р а л я т. – Ти ли си този с опасните идеи?
А р е с т у в а н. – Да.
К р а л я т. – А откъде знаеш че идеите ти са опасни?
А р е с т у в а н. – Според мен, идеите ми са полезни.
К р а л я т. – /към Ухото/. – Какви му са идеите?
У х о т о. – Той иска да се вземат земите на богатите и да се раздадат на бедните.
К р а л я т. – Че защо са им на бедните земи?… Тогава, значи, няма да има бедни.
У х о т о. – Той не иска да има бедни.
К р а л я т. – Това е много глупаво!… Ако няма бедни от кого ще събираме данъците?
У х о т о. – Освен това той разправя, че арапите, които обработват градините на двореца са същите, каквито са и белите.
К р а л я т. /започва да се смее с цяло гърло. С него се смеят и министрите. Изведнъж става сериозен. Министрите също/. – Значи той казва на черното бяло.
У х о т о. – Нещо подобно.
К р а л я т. /към арестувания/ – Щом казваш на черното бяло – ти си измамник и шарлатанин!… Десет години!
А р е с т у в а н. – Извинете, ваше величество! Колко години повече ще получа, ако ви нарека глупак?
К р а л я т. /не може да се опомни/. – Пет допълнително.
А р е с т у в а н. – Ами ако ви нарека тъпак?
К р а л я т. – За тъпак се дават шест години!
А р е с т у в а н. – Представете си, че ви нарека манекен със сламена глава״?
К р а л я т. – Това е извънредно силно и ще ви отпусна още най-малко десет години.
А р е с т у в а н. – Много е. Взимам си думите обратно. /тръгва си/ – Отивам да си излежа първата присъда.
П а л а ч и н о. – /шепне нещо на краля/.
К р а л я т. /скача изведнъж/ – Чакай! /арестуваният се спира на вратата и се обръща/ – Стой!… Ти знаеш ли, че ме нарече и глупак, и тъпак, и манекен със сламена глава!… Да се обеси!
А р е с т у в а н. – Вие сте чучело!
К р а л я т. /извън себе си/ – Два пъти да се обеси!

Извеждат арестувания.

К р а л я т. – Хитрецът му с хитрец! Как щеше да ме измами!

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, пристигнали са двама пратеници с писмо от Калабалийския крал!
К р а л я т. – Пратеници от Калабалийския крал? /усмихнат към министрите/. – Видяхте ли?… Това е нов дипломатически успех на вашия крал. /към слугата/ – Да влязат!

Влизат Марио и Порчио. Те падат в краката на краля и чакат заповед от него да се изправят.

К р а л я т. – Станете, пратеници!
М а р ч и о. /изправя се/ – Ваше величество, идваме от далечните и прашни шосета на Калабалия, да се поклоним пред вас и ви поднесем поздравите на нашия крал.
К р а л я т. /доволен/ – Благодаря на краля и на вас, пратеници! /към министрите/ Къде се намира страната Калабалия?

Министрите избягват погледа на краля и се кашлят виновно.

К р а л я т. – Искам да знам къде се намира тази страна! /мълчание/ Вие! /сочи министъра на преобличането/ – като министър на преобличането, знаете ли къде се намира Калабалия?
П р е о б л. – Не, ваше величество. Сигурно това е известно на министъра на кралското съкровище. Може би там се секат нашите пари?
С ъ к р о в. – Не, Ваше величество… не знам къде се намира тази страна, понеже ние отдавна не сечем монети. Гражданите предпочитат банкноти, тъй като си ги печатат сами. Може би, като по-просветен, министърът на просветата знае къде с намира въпросната страна.
П р о с в е т. – Калабалия… тази страна… се намира…/обръща се към министъра на вътрешните работи да му подскаже, но последният си обръща гърба/. – Калабалия се намира… на север, не – на юг… не… на…
К р а л я т. /към спокойствието/ – Вие, като министър на спокойствието, не знаете ли къде се намира Калабалия?
С п о к о й. – Не знам, ваше величество!… Аз се занимавам само с вътрешните работи на страната. Ако Калабалия беше вътре в нашата страна, щях да я знам, но тъй като тя е някъде отвън – не я знам.
К р а л я т. – Срам и позор!
П а л а ч и н о. /към министрите/. – Засрамете се!… Не знаете къде е Калабалия, която сега ни поздравява и ни пожелава здраве и дълъг живот…
М а р и о. – Нищо подобно, господин първи министре!… Нашият крал само ви поздравява, без да ви пожелава дълъг живот, понеже е забравил да каже това, а ние не можем да измисляме от себе си това, което не ни е казал. Останалото е написано в писмо. /подава на краля свитък/.
К р а л я т. /отваря писмото и известно време гледа в него/. – Кой от вас може да чете гладко? /министрите стоят с наведени глави/ – Я вие, като министър на просветата, прочетете писмото!
П р о с в. /започва да чете не съвсем гладко/. „Ваше величество! Макар да живея в далечна Калабалия, която се намира от другата страна на земното кълбо – както знаете, земното кълбо има кълбовидна форма по твърдението на учените – аз съм чул за прочутата елегантност и изящен вкус на ваше величество, за неговото умение да се облича блестящо. Ето защо, в знак на това че желая да завържа приятелски, лични и дипломатически връзки с вас, изпращам ви двамата си придворни тъкачи и шивачи, които са най-изкусните в света. Заповядал съм им да се явят пред кралската ви особа и да ви изтъкат най-чудния плат, създаден през вековете. Той има изящна тъкан, причудливи орнаменти и нежни багри. Сега обърнете внимание на следното: Най-чудното свойство на този плат е, че багрите и материята му могат да се видят само от умните. Глупаците не могат да видят нищо. Нито пък да го пипнат. Приемете моите кралски поздрави! Ваш: Силендер, крал на великата Калабалийска страна“.
К р а л я т. /гледа тържествено около себе си/. Чухте ли? Разбрахте ли какви дрехи ще имам? /към тъкачите/ Господа тъкачи, пратеници на великия Калабалийски крал! Вие идвате в един от най-тържествените моменти на моя живот. След четиринадесет дни аз ще се оженя за най-красивата девойка в моето кралство. Мислите ли, че е възможно, чувствувате ли в себе си сили да изтъчете този чуден плат за това късо време?
П о р ч и о. – Ваше величество, ако ни осигурите помещение и модерен стан, ако до нас се намира богато калорична храна и пълноценно старо вино по всяко време на денонощието, ние ще работим без да спим и в продължение на десет дни платът ще бъде готов.
К р а л я т. – Прекрасно!… Три дни преди сватбата си, аз, облечен в новите си дрехи ще се явя пред народа. Народът ще види чудноватите дрехи и ще каже: „Такива дрехи може да има само нашият крал!“ След това лично ще съобщя на всички за сватбата си. /към министрите/ – Одобрявате, нали?
М и н и с т р и т е. – Да, ваше величество.
К р а л я т. – Появата ми сред народа ще стане на градския площад! А сега /към Министъра на съкровището/ – вие осигурете нужните средства /към министъра на преобличането/. – Най-хубавите кокошки, овни и вина! От избата ми да се извади стогодишно орехово вино! Всичко да се поднася обилно на тъкачите, докато те са заети с непосилния си денонощен труд.

Министрите се покланят в знак, че са разбрали всичко.

К р а л я т. /към тъкачите/ – Кога ще започнете?
М а р и о. – Още утре, ваше величество.
К р а л я т. /тържествено към министрите/. – И когато облека тези чудни дрехи, аз най-после ще разбера кой е глупав и кой не е. Ще разбера кой е годен за службата си.

Завеса.

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

Стая в двореца. В средата – стан. Маси и столчета. Върху масичка – печени кокошки, плодове и делви с вино. Вдигането на завесата сварва Мартина и Марио да се целуват.

М а р и о. – Мартина, бих те целувал до края на живота си.
М а р т и н а. Отначало всички мъже говорят така.
М а р и о. – Искаш ли да се оженим?
М а р т и н а. – Не.
М а р и о. /изненадано/ – Защо?
М а р т и н а. – За авантюристи и женкари на се женя.
М а р и о. – Болино е първият ми приятел. Той ще те осведоми за мен.
М а р т и н а. – Не ми трябва твоя Болино!
М а р к о. – Ще ти бъда верен, ще те нося на ръце и ще пера дрехите ти.
М а р т и н а. – На колко жени си го казвал?
М а р и о. – На шест, но те не бяха като теб…Ти… как да ти кажа, ти си нещо друго, нещо като идеалната жена!
М а р т и н а. /усмихната/. – На Калабалийци не вярвам.
М а р и о. – Аз съм Калабалиец, колкото ти си туркиня. /двамата се смеят/. Подай ми, моля те, една кълка! /Мартина отчупва крак от кокошката и му го подава/. Ех, че славно си живеем с моя приятел Порчио! Никога не съм ял и пил така!… Налей малко вино! /Мартина му налива/. Седни сега тук! /сочи коленете си/. – Искам да видя как ще изглеждам с младо пиле в ръка, със старо вино на масата и хубава жена на коленете.
М а р т и н а. /сяда на коленете му/. – Не съм жена, а девойка.
М а р и о. – Не си девойка, но не си и жена. Ти си първак – късно е да бъдеш шира и рано да бъдеш вино. Човек се напива най-лесно от теб и върши най-големи глупости. /пие вино/. – Можеш ли да пееш?
М а р т и н а. – Аз съм солистка в църковния хор.
М а р и о. /прихва и примира от смях/.
М а р т и н а. – Защо се смееш?
М а р и о. /през смях/ – Нима допушат грешници като теб в църквата?
М а р т и н а. – Отец Хармонио много държи за мен.
М а р и о. – Когато една страна потъне в грях и корупция, църквата никога не остава назад. Как позволяваш на това кюмбе да те целува?
М а р т и н а. – Не съм казала, че ме целува.
М а р и о. – Нали казваш, че си солистка?
М а р т и н а. – Какво общо имат двете неща?
М а р и о. – Хората имат такова мнение за солистките. Изпей една песен сега!
М а р т и н а. – Църковна ли да бъде?
М а р и о. – Предпочитам любовна.
М а р т и н а. /изправя се и влиза в такт с оркестъра, който вече е засвирил. Запява/.
О, как устата ти шепти:
„Люби ме мила с плам!“
И погледа ти как блести,
че огън има там.
Кажи какво направи с мен?
Та толкоз ме омая.
И в залеза на този ден
грях сторих аз накрая.
Сега мълчиш и не шептиш:
„Люби ме мила с плам!“
и погледа ти не блести,
че няма огън там.

/Говори върху фона на оркестъра, който продължава да ниже мелодия/. Минаха дни и месеци оттогава. Аз седях сама в градината, шептях твоето име на цветята и те очаквах. Изгряваха луни и слънца залязваха, три пъти цъфнаха портокаловите дръвчета и един ден разбрах, че няма да дойдеш. /изведнъж скача и запява весело в модерен ритъм/.

Но мина време оттогава
и вече аз не съм такава.
За мене за една година
самоубиха се дузина
мъже и грозни и красиви
ах, колко съм щастлива…
/като свършва песента/ – Харесва ли ти?
М а р и о. – Имах чувството, че слушам точене на ножове.
М а р т и н а. – Не ти ли харесва гласа ми?
М а р и о. – Звучи интелигентно. Въобще правиш впечатление на природно интелигентна жена. Особено като научих, че ти си измислила…
М а р т и н а. /оглежда се/ Шшшт!… По този въпрос не се говори. В нашата страна и стените имат уши.
М а р и о. – Но нали нямат очи. /целува я /.

На вратата се чука два пъти силно и два пъти бавно. Марио става. Влиза Порчио.

П о р ч и о. – Моля за извинение, ако съм прекъснал работата ви. /гледа усмихнато приятеля си/. – Не знам дали ще изтъчем добре плата, но ти си изтъка работата при Мартина. Кога ще правите сватба?
М а р и о. – Мартина решава всичко. Аз съм само изпълнител.
П о р ч и о. – Една древна поговорка казва, че подир трамвай и жена не се тича.
М а р и о. – Какво е това трамвай?
П о р ч и о. – Де да знам. Така гласи поговорката. /взима си от яденето/. Никога не съм ял по-добре в живота си. Като си представиш, че в двореца ядат всеки ден така… /налива си вино/. – Все пак изпитвам известен страх.
М а р т и н а. – Какъв страх?
П о р ч и о. – Питам се ще успеем ли, или няма да успеем? Ако не успеем, трябва да бягаме в нашата родна, скъпа Калабалия, ако успеем, трябва да бягаме пак там.
М а р т и н а. – Говориш глупости!…
П о р ч и о. – А бе, ако ти си на наше място, след малко като дойдат да погледнат плата…
М а р и о. – Има ли такова нещо?
П о р ч и о. – Научих, че кралят ще ни посети.
М а р т и н а. – Как ми се ще да видя лицето му в момента… Не можете ли да ме скриете някъде?
М а р и о. – Щом искаш… какво ни пречи.
М а р т и н а. – Къде?
М а р и о. – Малко ли завеси има тук?
М а р т и н а. – Ах, умирам да видя израженията им!

На вратата се чука два пъти бързо и
два пъти бавно. Отваря Порчио.
Влиза Болино.

Б о л и н о. – Ще се пръсна от яд и ревност!… Онова говедо не може да живее нито час без моята Бария. Все изпраща да я викат в двореца.
М а р и о. – Че ти нали я рисуваш по два часа на ден?
Б о л и н о . – Представи си ти да рисуваш по два часа дневно Мартина. Но само да я рисуваш.
М а р и о. – Няма да издържа без да я целуна! А ти защо не я целуваш? Няма пламък в тебе, любиш като гренландец.
Б о л и н о. – Защото кралят е непрекъснато при нас… ревнивец такъв! Вместо да управлява, по цял ден ревнува… Излизам от кожата си…
М а р т и н а. – Господин Кортели излиза от кожата си. А работата е толкова проста – вместо да излизате от кожата си, влезте в спалнята на благородната госпожица.
Б о л и н о. За да сторя това, трябва да мина през трупа на глупавия й баща, който сякаш предугажда нещо и вече редовно спи в съседната стая.
М а р т и н а. – Да се отвлече вниманието на господин първия министър Палачино е толкова лесно.
Б о л и н о. /оживено/ Как?… Пак ли измисли нещо?
М а р т и н а. – Тук няма какво да се мисли.
Б о л и н о. – Но как, Мартина?
М а р т и н а. /поглежда усмихнато и дяволито към Марио/. За мен като жена казват, че приличам на виното първак – късно е да съм шира и рано да съм вино. Но човек се напива най-лесно от мен и върши големи глупости.
М а р и о. – Забранявам ти да говориш така!…/объркано/ И въобще ти забранявам!
М а р т и н а. – Какво ми забраняваш?
М а р и о. – Да ставаш любовница на първия министър.
М а р т и н а. – Кой е казал че ще му ставам любовница?…Само ще отвлека вниманието му.
М а р и о. – Не искам!… Само ще опетниш нашата любов.
П о р ч и о. /присмехулно/ Глупак! Едно-две петънца, голяма работа.
М а р и о. – Забранявам! … Аз ще се женя за тебе!… Не искам да имаш минало!
П о р ч и о. – Това не е минало, а настояще… В края на краищата – за каузата.
М а р и о. – Защо ти не се пожертваш за каузата?
П о р ч и о. – Ето на, нямам нищо против Мартина да се повърти около господин Палачино, макар че съм ти пръв приятел.
М а р и о. – С чужда пита помен правиш.
П о р ч и о. – Приятел в нужда се познава.
М а р т и н а. – Не ставай глупав, Марио, ще бъда внимателна.
М а р и о. – Жените не могат да бъдат внимателни. Те винаги се увличат – не знаят къде завършва позволеното и къде започва забраненото.
М а р т и н а. /озарена от внезапна идея/ – Имам една идея. Ще взема и теб, да контролираш.
М а р и о. В какъв смисъл? Не мога да разбера – как?
М а р т и н а. /оживено/ През цялото време ще бъдеш с мен. Скрит някъде около мен. Ще наредя това.
П о р ч и о. – Съгласи се, бе, глупчо.
М а р и о. /размисля малко/ Добре. Съгласен съм.

Всеобщо оживление, радост, поздравления.

Б о л и н о. – Напразно се радваме, Господин първият министър, когото познавам добре, няма отношение към жените. Освен към златото и себе си, той няма слабост към никого.
П о р ч и о. – Сигурен ли си в това?
Б о л и н о. – Прелестите на жените са му непознати. От пет години Мартина служи у дома му. Пикантните очертания на нейната фигура още не са приковали погледа му.
М а р т и н а. – Но тази вечер ще го накарам да ме забележи.
М а р и о. – Видяхте ли я? Пак започна!…
М а р т и н а. – Няма студени мъже и не съществуват възрасти. Когато една жена иска, може да изненада всеки мъж и всяка възраст. От няколко дни насам, с цел да запази дъщеря си непокътната за краля, господин първият министър е преместил леглото си до нейната стая. Аз ще се вмъкна и ще направя така, че той да ме последва в двора при кипарисите…
М а р и о. – Виждате ли я? Кипарисите!…
М а р т и н а. – По даден от мен знак, вие, господин Кортели, ще се вмъкнете при Бария…
Б о л и н о. – Ах!… Кога ще се стъмни!

Болино и Мартина излизат,
Затъмнение и светване.

М а р и о. /протяга ръка към. Порчио/ Порчио, напълни ми чашата!
П о р ч и о. /поема чашата/ Удивлявам се на способността ти да лежиш по цял ден! Не те ли заболя гърба?
М а р и о. – Ех, да можеше да продължава вечно. Няма нищо по-хубаво от това да ядеш и да лежиш.
П о р ч и о. – Не е чудно да си долежим другаде.
М а р и о. /Трепва и се изправя/ – Шум в коридора!

Сяда на стана и започва да работи, в смисъл, че блъска празните совалки, Порчио се доближава до вратата и се ослушва.

П о р ч и о. – Отминаха.
М а р и о. – Ето, отново стъпки.

Заема отново мястото си и блъска. Порчио отива до вратата и се ослушва. Чува се познатото чукане – два пъти бавно и два пъти бързо.

П о р ч и о. – Наш. /маха резето и отваря вратата. Влиза Болино/.
Б о л и н о. – Току що разбрах, че негово величество ще изпрати министрите си да видят плата преди него.
П о р ч и о. – Хитрец е кралят!… Не смее пръв да погледне.
Б о л и н о. – Да. Иска да чуе първо какво ще кажат министрите.
М а р и о. – Ще се посмеем.
П о р ч и о. – Дано не заплачем.
Б о л и н о. – Сега ще видим.

На вратата се чука, Марио и Порчио се хвърлят към стана. Болино отваря вратата.

Б о л и н о. Много са подранили. /отваря/

Чува се женски смях. Влизат Бария и Мартина.

Б а р и я. – Изненадахме ли ви? /смее се/
Б о л и н о. – Не знаете ли как се чука?
Б а р и я. – Искахме да ви стреснем. /смях/. Последна новина. И кралицата майка е решила да дойде да види плата. Но аз трябва да изчезвам. А ти, Мартина?
М а р т и н а. Аз ще се скрия зад завесата.
Б о л и н о. /който поглежда през вратата/. Идат.
Б а р и я. – Да тръгваме, Болино.

Бария и Болино излизат. Чува се почукване. Мартина бързо се скрива зад завесата. Марио заема мястото си на стана, Порчио отива да отваря. Влизат Палачино и Съкровището.

П а л а ч и н о. – Добър ден, млади вълшебници!. Може ли да влезем?
По р ч и о. – Заповядайте, господа министри. /сочи стана/. Ето, тук е станът и както виждате, работата кипи, защото утре трябва да предадем плата.
П а л а ч и н о. – Тук, нали? /сепва се и се навежда доста надолу/ – Да. /търка очите си/ – Да…
С ъ к р о в. – О, да! /също търка очите си/.
П а л а ч и н о. – Да, да, да!
С ъ к р о в. – А-а-а, да, да.
П а л а ч и н о. /изправя се и се опомня/ – Действително вълшебно! Това надминава очакванията ни. /навежда се отново/.
С ъ к р о в. /гледа Палачино/ А-а-а, действително надминава!
М а р и о. – Ние се постарахме и както виждате, тук… зелените нишки са своеобразно преплетени с сребристия отенък на златния цвят, което страшно компонира на червеното отражение под кафявата линия на ултрамариновия фон… Виждате ли къде? Дето се образува килимообразна шарка… Но това могат да видят само умните…
П а л а ч и н о.
С ъ к р о в. /едновременно/ – Виждаме, виждаме!
П а л а ч и н о. / към Съкровището/. – Толкова е ясно, нали?
С ъ к р о в. Божествено ясно! Как сте получили това съвършенство?
М а р и о. – Следвали сме при вълшебника-тъкач Кайтарр-талпивошулшул.
П а л а ч и н о. – О, сега разбирам.
С ъ к р о в. – И аз разбирам. Господин Шул-шул, Доложиха ми.
П а л а ч и н о. – Веднага ще доведем негово величество.

Министрите излизат, тъкачите се гледат няколко секунди право в очите, изведнъж си подават ръцете прегръщат се, тупат се по гърба и избухват в страшен смях. Чува се да им приглася женски смях. Мартина се подава и едва успява да се движи на крака от смях.

М а р т и н а. – Така се убеждаваха, че по едно време ми се прииска да погледна да не би наистина да сте сложили в стана вълшебен плат,
П о р ч и о. – Олекна ми.
М а р и о. – Първото изпитание мина!… Е, песимисте? Повярва ли сега?
П о р ч и о. – Винаги съм вярвал, но говорех така да не предизвикаме дявола.

Смеят се отново. На вратата се чука. Усмиряват смеха си. Мартина отново се скрива. Порчио отваря вратата Всички влизат и правят нещо като шпалир: Палачино, Съкровището, Спокойствието, Просветата, Преобличането. Сред тях минава кралицата-майка, която държи под ръка Бария. Кралят и Болино.

Б о л и н о. /минава напред/ – Тук е скромната стая на двамата майстори.
К р а л и ц а т а. /вдига лорнета до окото си/ – Къде са майсторите?
Б о л и н о. /посочва тъкачите/ – Ето ги, ваше величество.

Кралицата отива до тях, приближава се доста до главите им и ги разглежда, докато тъкачите й се покланят.

К р а л и ц а т а. – Не се покланяйте, тъй като излизате от орбитата на наблюдението ми. /двамата остават прави и неподвижни. Тя ги разглежда/. – А, тези ли са? Браво, браво!… А къде е плата?
Б о л и н о. /Излиза напред. Взима Кралицата под ръка и я завежда до стана/. – Погледнете, ваше величество!
К р а л и ц а т а. /поглежда през лорнета/. Къде? /навежда се над стана/ – Нищо не виждам. /присъстващите трепват и се оживяват. Кралицата се навежда още повече/.
Б о л и н о. – Сега не виждате ли?… /движи ръката си пред погледа й/. – Ето тук!
К р а л и ц а т а. /прави известна пауза/ – Господи! /всички са настръхнали. Тишина, изпълнена с трепет/. – Господи, какъв прекрасен плат! Красив до невъзможност!
Б а р и я. /пляска очаровано с ръце/ – Ах!
К р а л я т. /пристъпва напред и втренчва поглед към стана. Всички са се отдръпнали назад. Напред е само Кралицата. Всички наблюдават как ще реагира кралят. Той изразява, разбира се, първоначалната на всекиго почуда, но бързо се усеща/. – Значи аз ще бъда облечен в тази вълшебна тъкан?
П а л а ч и о. – Невероятно красива тъкан!
С ъ к р о в. – За пръв път виждам такъв плат.
П р о с в. – Владетелите ще ви завидят.
С п о к о й. – Плат, който може да се види само от умните. /като отприщен бент се изнизват въздишките и възхищенията/.
П р о с в. – Да поздравим вълшебниците,
М а р и о. /Като приема поздравленията/ – A когато се ушие, платът става още по-красив!
К р а л и ц а т а. – Представям си как ще седи този плат на жени. Всяка жена облечена в него ще оказва магическо въздействие върху мъжете. /към Бария/ – Миличка, защо от същия плат да не ушият и една рокля за теб?
Б а р и я. /втрещена/ – Н-н-на мен? Р-р-разбира се. Защо не…
К р а л и ц а т а. – Ще оказваш магическо на мъжете…
Б л и н о. /смутен/ – Само че…как да кажа…/търси безпомощно подкрепа от тъкачите/ – Може би… господа тъкачите…
М а р и о. – Това няма да може да стане. /всички го поглеждат/
К р а л я т. – Защо мислите тъй?
М а р и о. – Ваше величество, видяното така ви плени, та вие изпуснахте предвид, че това е мъжки плат… Тези шарки, например, са типична мъжки шарки, а и самата тъкан е по-плътна, напълно подходяща за мъжка фигура, но не и за жена.
К р а л я т. – А, това не съобразих. Прави сте!… Този десен е напълно мъжки. /сочи в празния стан/ – Особено тази килимообразна шарка, например.
П а л а ч и н о. – Именно.
М и н и с т р и т е. – Именно.
Б а р и я. – От пръв поглед се разбира, че платът е мъжки!… За него е достоен само моят крал и никой друг.
П о р ч и о. – Това е и повелята на нашия Калабалийски владетел.
К р а л я т. – Да! Калабалийският ми колега ме изненада много приятно. Това е най-хубавия сватбен подарък между колеги. /към тъкачите/ – А вие получавате ли си редовно пари, вино, храна и други?
М а р и о. – Благодарим за високото внимание.
К р а л я т. – Тогава мога да се надявам, че утре платът ще бъде готов.
П о р ч и о. – Утре по обед. Точно в четиринадесет часа аз и моят колега ще пристигнем във вашите покои с плата, ще ви вземем мярката и ще започнем ушиването на костюма.
К р а л я т. – Ах, кога ще стане утре, четиринадесет часа.
П а л а ч и н о. – Всички сме нетърпеливи.
М и н и с т р и т е. – С нетърпение чакаме четиринадесет часа!
К р а л я т. – Господа министри, радвам се, че плата харесва на всички. Това показва, че моите министри са умни и са годни зa постовете, които заемат!… А сега да си вървим и да оставим на спокойствие творците вълшебници от далечна Калабалия!

Кралят и свитата се оттеглят пред поклоните на тъкачите. Прозвучава смехът на Мартина, която излиза из зад завесата.

М а р т и н а. – Ах, какъв смях ще падне…

Завеса.

ПЕТА КАРТИНА

Стаята пред спалнята на Бария, приспособена сега за спалня на Палачино. Врата, която води към спалнята на Бария, врата към коридора. На сцената са Палачино и Бария. Палачино облечен в нощница и нощна шапчица. Бария, в нощница, търпеливо слуша наставленията.

П а л а ч и н о. – Аз искам, в редица нощни дискусии с теб, да проумееш кое е добро и кое е зло. Казал съм ти вече няколко пъти, младата девойка трябва да отвърне поглед от съблазните, които я заобикалят и да се запази честна за брака.
Б а р и я. – Татко, омръзна ми. Трябва ли да ми се казва?
П а л а ч и н о. – Трябва, дъще. Още няколко дни остават до свадбата ти. Мой дълг е да те предам в ръцете на негово величество неопетнена. А как ще те пази той по-нататък, това си е негова работа. Животът крие редица съблазни. Наистина, ти живееш без мъжко обкръжение, но все пак…де да знаеш…
Б а р и я. – Татко, не чувствувате ли, че ме унижавате?
П а л а ч и н о. Тук няма унижение. Все пак, около теб се навърта този Болино, който от време на време ме плаши. Ако той не е човек на изкуството, нямаше да му обърна внимание. Но художниците, артистите и поетите притежават най-много качества на ласкатели. Те замайват главите на честните жени, отклоняват ги от пътя им и ги изтръгват от съпрузите им.
Б а р и я. – Защо е нужно да споменавате името на придворния художник?
П а л а ч и н о. – За сега само той е опасен. Като художник, същият този Болино, може да нарисува пред теб такова светло бъдеще, че ти би оставила кралския разкош и би тръгнала след голия му задник като вярно куче.
Б а р и я. – Той само ме рисува и нищо повече. Всичко става пред очите на негово величество.
П а л а ч и н о. – Понякога влюбените, пък били те и крале, са заслепени до такава степен, че не могат да видят неща, които ние, хладнокръвните, откриваме от пръв поглед.
Б а р и я. – Вие да не ме подозирате?
П а л а ч и н о. – Лесно е да се открие руменина върху лицето ти, когато си в компания с този Болино.
Б а р и я. – Обиждате ме, татко!…
П а л а ч и н о. – Аз съм бил неотклонно верен на твоята майка, верен съм и сега. Чула ли си нещо неприлично за мен?
Б а р и я. – Вие се интересувате само от имения и пари!
П а л а ч и н о. – А аз съм мъж. Още не толкова стар. И в мен понякога се пораждат желания, но ги потушавам, защото обещах на покойната да й бъда верен до гроб. /гледа портрета на жена си/. В това има някаква нравствена красота, изпитване на волята и силното удоволствие да побеждаваш низките страсти.
В а р и я. – Добре, татко, Това съм чувала стотици пъти. Защо е нужно да се съмнявате в мен?
П а л а ч и н о. – Надявам се, че все още си момиче?
Б а р и я. – Тези думи ме обиждат.
П А Л А Ч И Н О. – Няма нищо по-хубаво за един баща да знае това.
Б а р и я. – Бъдете спокоен!… Можете да бъдете сигурен, че и след сватбата с този стар мех ще си остана момиче.
П а л а ч и н о. – Ето, видя ли – пак започна да обиждаш!… Кралят е обичан и уважаван от всички. Той е крал. А като крал струва много повече от разни рисувачи на портрети… А сега ела да те целуна и отивай да спиш! /прозява се/ Лека нощ!
Б а р и я. – Лека нощ, татко, /излиза/.
П а л а ч и н о. /приближава се към портрета на покойната си съпруга, вдига глава към него и го гледа с удоволствие/. Елмира, защо не си жива да видиш как омъжих нашата Бария за краля. /пауза/ – Мълчиш, Елмира. Ти знаеш само да мълчиш и да се усмихваш с усмивката, сложена върху лицето ти от художника. Дай някакъв знак, направи някакъв шум и аз ще разбера, че си ме чула, че си доволна. /почукване на вратата/ – Кой е? Мартина, ти ли си?

Вратата се отваря и в рамката се изрязва Мартина по нощница, чието деколте е предизвикателно и уж случайно разтворено. По лицето й е изразена невинност, наивност и лека уплаха.

М а р т и н а. Господарю, още ли сте буден?… Аз…
П а л а ч и н о. Сега никой няма нужда от теб. Прибирай се. /Мартина се измъква разочарована. Палачино се приближава до вратата на Бария, слага ухо на нея и се вслушва. По лицето му се изписва усмивка/. Спи, гълъбицата ми сладка!
Потъна в сладък сън!
Спи гълъбицата ми сладка…
и тихо е навън!
П а л а ч и н о. – Какво става с мен?… изведнъж започнах да говоря в стихове. На какво ли може да се дължи това? Впрочем защо не запитах Мартина какво има да ми казва?… Просто трябваше да й се скарам. /към портрета/. Елмира, видя ли с каква деколте влезе при мен слугинята?… Утре ще й се скарам за това. Благоприличието трябва да се спазва.

Вратата се отваря и влиза Мартина.

М а р т и н а. – Не мога да спя, господарю.
П а л а ч и н о. – Ха!… Че като не можеш да спиш, на мен ли намери да се оплакваш?
М а р т и н а. /невинно/ Все пак… вие сте мой господар… аз ви принадлежа. Аз съм ваша вещ и като не мога да спя, на кого да се оплача?
П а л а ч и н о. – Има толкова хора у нас. На готвача, например, на коняра!
М а р т и н а. – Господарю, когато се оплаквам на тях, те ме опипват.
П а л а ч и н о. – Как те опипват?
М а р т и н а. – Ей така, опипват ме! Намират някое място дето няма кокал и ме опипват… Просто, ваше високоблагородие, изпитвам нужда да се оплача на някой друг, който ще гледа на мен не като на жена, а като на нещастно същество, което се нуждае от утеха.
П а л а ч и н о. – Твоята нощница се нуждае от закопчаване.
М а р т и н а. /стреснато прави жест и прибира деколтето си, което след миг отново се отваря/. – Аз съм така нещастна.
П а л а ч и н о. – Всеки е нещастен по своему, Мартина!
М а р т и н а. /затваря вратата и влиза навътре/ – Как може вие да говорите така? След няколко дни дъщеря ви, благородната госпожица, на която слугувам, ще стане кралица, а вие имате най-голямата длъжност след краля. Какво ви липсва.
П а л а ч и н о. /въздиша и гледа портрета на покойницата/. Самотен съм, Мартина. До преди няколко години имах несравнима жена, а сега нямам.
М а р т и н а. – Осмелявам се да кажа на ваше превъзходителство, че несравними жени няма.
П а л а ч и н о. Има, Мартина, ето я! /сочи портрета/.
М а р т и н а. – Това понятие е много разтегливо. Като си представи само човек как и за мен казват, че съм несравнима…
П а л а ч и н о. – Кой ти казва?
М а р т и н а. – Тези, които гледат да ме опипат.
П а л а ч и н о. /оглежда я/ – Ти не си лошо момиче, Мартина.
М а р т и н а. – /протяга се сънливо/ – Имам чувството, че милостивият господар ме вижда за първи път… А аз горката, непрекъснато ви наблюдавам и си мисля…
П а л а ч и н о. Какво си мислиш?
М а р т и н а. – Мисля си, например, че вие сте един благороден, едър и солиден мъж, изпълнен с подвижност, и да си призная… винаги ми радвате окото. Наблюдавам ви отстрани и ми се ще да дойда при вас, да се разговарям до насита с вас, да се наслушам все на умни работи, а не както когато слушам какво ми казват другите мъже.
П а л а ч и н о. – Какво ти казват другите мъже?
М а р т и н а. – Ами те… някои от мъжете де, ми казват… с извинение: „Мартина, ела довечера в сеновала да се нацелуваме!“… Но много се разприказвах. Хайде, лека нощ!…
П а л а ч и н о. – Чакай, Мартина, не бързай!… А ти какво им казваш?
М а р т и н а. Аз се изчервявам и не отвръщам нищо.
П а л а ч и н о. – Е?… Не отиваш ли… там… в сеновала, де?
М а р т и н а. – Понякога отивам… ами, какво да правя, много ме харесват. Не знам какви устни съм имала, не знам какви очи – възмутително говорят мъжете с жени като мен… А вие сте един такъв, благороден, не ми обръщате внимание и изглежда, че говорите все умно, а аз умирам да ми се говорят умни неща. Ах, как ме е срам, че стоя по нощница в стаята на господаря си.
П а л а ч и н о. – Нищо, нищо, Мартина, всички спят. Никой няма да ни види.
М а р т и н а. – Не става въпрос за виждане. Аз не живея за хората, но все пак вие сте мой господар… първи министър на кралството, а аз…
П а л а ч и н о. – Пред бога всички сме равни, Мартина!
М а р т и н а. – Ох, как обичам да ми говорят умни работи. /говори високо/.
П а л а ч и н о. – Ш-ш-ш-т!… По-тихо, Мартина! Някой ще те чуе.
М а р т и н а. – Никой нищо лошо няма да допусне. За вас имат мнение…
П а л а ч и н о. – Какво мнение имат за мен?
М а р т и н а. – Че не закачате жени.
П а л а ч и н о. – Това е вярно.
М а р т и н а. – И че сте безопасен.
П а л а ч и н о. – Това не е вярно!
М а р т и н а. – Че сте верен на покойната СЕ съпруга.
П а л а ч и н о. – Това е защото нищо не е случвало.
М а р т и н а. – Може би не знаете да целувате?
П а л а ч и н о. /тръпне/ – Зная, зная, Мартина!
М а р т и н а. – Ами от де да знам. Никога не сте ме целували.
П а л а ч и н о. /гори/ – Искаш ли да те целуна сега?
М а р т и н а. – Срамувам се да ви кажа.
П а л а ч и н о. – Искам само да ти докажа, че мoгa да целувам и то не по-лошо от другите мъже. Позволяваш ли?
М а р т и н а. – Много се срамувам.
П а л а ч и н о. /приближава се/ – Ей сега. /целува я леко по слепоочието/ – Видя ли?
М а р т и н а. – Беше прекрасно!… Мъжествено!
П а л а ч и н о. /развълнувано/ Сериозно ли?… Това ме прави горд. Moже ли да повторя? /целува я по същия начин без да чака отговор/.
М а р т и н а. – Да загасим осветлението.
П а л а ч и н о. – Ей сегичка. /изтичва като дете до свещите и ги гаси. Приятен полумрак. Вижда се как вратата се отваря и в стаята безшумно се вмъква Марио. Той, прибягва и се скрива зад балдахина/. Сега?
М а р т и н а. – Сега ще седнем двамата пред прозореца и огряни от лунната светлина, ще си говорим на различни теми, чак до пукването на зората.
П а л а ч и н о. – А за какво ще си говорим?
М а р т и н а. – За възвишени неща, за литература, за изкуство.
П а л а ч и н о. – Не Мога да говоря на такива теми. Те са в обсега на министъра на просветата. /зад тях се промъква Марио/. – мoгa ли да подържа ръката ти? /зад гърба й търси нейната. Марио подава своята ръка. Палачино я гали нежно/. – Да говорим за нас двамата.
М а р т и н а. – Говорете вие. Аз съм ваша слугиня.
П а л а ч и н о. – Пред бога и любовта всички сме равни, Мартина.
М а р т и н а. – Искате ли да се ожените за мен?
П а л а ч и н о. – Няма да бъде съобразно с държавната политика.
М а р и н а. – Тогава вие се подигравате с едно момиче, при това сираче.
П а л ч и н о. – Повярвай, Мартина, за пръв път изпитвам такова силно чувство!… О, как стискаш ръката ми! /пуска ръката й и започва да си играе с косата й/ – Мога ли да те целуна отново?
М а р т и н а. – Разбира се, както искате и колкото искате.

Навежда се към челото й, но Марио издърпва стола на Мартина назад. Палачино протяга главата си назад, но столът отива, напред.

П а л а ч и н о. – Какво става, дете мое?
М а р т и н а. – Чувствувам някаква необяснима сила да витае в тази стая.
П а л а ч и н о. – О, това е сигурно духът на покойната ми съпруга. Изглежда, че се възмущава.
М а р т и н а. – Да излезем на двора при кипарисите.
П а л а ч и н о. – Така? По нощници?
М а р т и н а. – Разбира се. Всички спят, вън е топла , лунна нощ, кипариси, фонтани!…
П а л а ч и н о. – Да вървим там, където ни зове нашата любов,

Двамата тръгват както са по нощници. Излизат.Марио, останал сам, размисля един момент, след това отваря шкафа до леглото, измъква дамска нощница и я облича.

М а р и о. – Обзалагам се на сто срещу едно, че това е нощницата на покойната министерша.

Тръгва към портрета, снема го и го понася със себе си. Стената остава празна. Лунна светлина струи през отворения прозорец. Църка щурче. Понася се сантиментална мелодия, изтръгната от струните на китара. Запяват нежно два гласа:

О, златна нощ!
О, дивен сън!
мълчат и славеите вън!
Като замръзнал е Фонтана,
метален е бръшляна!

В акордите на китарата вратата бавно се отваря и се появява бавно Бария, все още сънна, все още не разбрала напълно какво става. Тя се обляга на вратата и слуша по-нататък думите на песента.

О, златна нощ!
О, дивен сън!
Звездите се люлеят вън
под тиха ведросиня бездна –
явяват се и чезнат.

Гласът на единият от певците, този път сам плете дантела от слова:

Ела, спусни две плитки – стълби
по тях да се кача,
при теб в прегръдките безмълвни
до утре да мълча.
О, златна нощ!
О, дивен сън!
Аз пея тихичко отвън
не смея даже да мечтая
за твойта спална стая.

Тишина, Бария пристъпва на пръсти и учудено поглежда, когато съзира празното легло на баща си. Гледа към прозореца и не знае какво да стори. В това време на прозореца се показва главата на Болино.

Б а р и я. /унесено/ – Ромео!
Б о л и н о. – Жулиета!
Б А Р И Я. – Как ти се струва всичко това?
Б о л и н о. – Както у Шекспир.
Б а р и я. – Как покачи се ти до тук и как възможно стана?
Б о л и н о. – С мехлем-целувка намажи любовната ми рана.
Б а р и я. – Но где е татко ми, кажи, та ние сме двамина?
Б о л и н о. О, ти за него не тъжи!… Отвлече го Мартина. /прекрачва прозореца/.
Б а р и я. – Защо, Ромео, ти така прозореца прекрачваш?
Б о л и н о . – Желая да направя туй, което не очакваш.
Б а р и я. – Ако баща ми се яви, ще станеш на парчета.
Б о л и н о. – Баща ти влюбено крепи фонтана, Жулиета!… /с друг глас/ – Мила, ела да те целуна, че губим скъпо време!…
Б а р и я. – Но няма ли да влезеш?
Б о л и н о. – Искам да те прегърна първо на прозореца. По е романтично, а после вътре.

Целуват се нежно и се нареждат по такъв начин в рамката на прозореца, че се изрязват като красиви сецесионни фигури, върху златния фон на лунната светлина.

Б а р и я. – Сигурна съм, че това е измислено и наредено от тази проклетница Мартина.
Б о л и н о. – Мартина е добрия дух на нашата любов.
Б а р и я. – Да, но кралят е нашия зъл дух. Представи си, че планът не успее!
Б о л и н о. – Това е невъзможно.
Б а р и я. – Не знам какво да мисля вече, Болино. Да избягаме далеч от този свят на краля, в който изкуството губи своя блясък, любовта остава несподелена, а хората се чувствуват винаги като на маскарад.
Б о л и н о. Не, мила. Имаме възможност да променим всичко. Когато властта е само в ръцете на едни човек, снемеш ли ореола от главата му, всичко останало се нарежда лесно.
Б а р и я. – Май че заговорихме за политика.
Б о л и н о. – Важното е да ме обичаш.
Б а р и я. – Ах, как те обичам! Когато съм сама в стаята си все ми се струва, че ти си около мен, преобразен в гардероб, маса или абажур.
Б о л и н о. – Надявам се, че скоро ще почнеш да ме виждаш като крак на стол. Предпочитам да виждаш краля като гардероб, а мен такъв, какъвто съм.
Б а р и я. – Аз обичам да одухотворявам предметите.
Б о л и н о. – А мен повече ме интересува краля ухажва ли те?
Б а р и я. – Той се държи много почтено. Целува само ръката ми. Не е като теб.
Б о л и н о. – Като стана на негова възраст и аз ще се държа почтено. Зажаднял съм да бъда с теб насаме… да се разгъна.
Б а р и я. – Разгъвал ли си се много пъти досега с други жени?
Б о л и н о. – Забравих всичко, което е било преди тебе.
Б а р и я. – Колко жени си обичал?
Б о л и н о. – Не надвишават пръстите на двете ти ръце.
Б а р и я. – А аз, горката, разчитах че поне на едната.
Б о л и н о. – Ако се впуснем в такива разговори, виж че времето ни oтлетяло.
Б а р и я. – Страхувам се да не дойде татко.

Болино я прегръща и целува.

Завеса

ШЕСТА КАРТИНА

Сцената до фонтана. Появява се Мартина, следвана от Палачино. Музика.

М а р т и н а. – Чудесна нощ! Прекрасна нощ!… Звездите са слезли толкова ниско! Имам чувството, че ако протегна ръка ще напълня цяла кошница от тях!… С какво удоволствие бих поставила съзвездието Скорпион върху челото ви.
П а л а ч и н о. – Ухапването от Скорпион е смъртоносно!
М а р т и н а. – Ненавиждате ли смъртта?
П а л а ч и н о. –Мразя я от дъното на душата си!… Особено в такъв момент.
М а р т и н а. – Какъв въздух!… Дигайте с пълни гърди!
П а л а ч и н о. – Страхувам се да не е влажно!
М а р т и н а. – Изпълнен е с уханието на кипарисите. Дишайте спокойно.
П а л а ч и н о. /вдишва дълбоко/. М-м-да!
М а р т и н а. /започва да командва/. Вдишвайте!… Издишвайте!… Вдишвайте… Издишвайте!… Едно… две… едно… две… ръцете над главата, краката разкрачени!… едно…две… /Палачино се подчинява неохотно и прави комични движения/.
П а л а ч и н о. /задъхан/. – Аз мисля, Мартина, че не сме дошли тук да правим гимнастика… ами… за да…
М а р т и н а. – Какво за да?
П а л а ч и н о. – За да… си говорим, да се…
М а р т и н а. – Да се?
П а л а ч и н о. – Да се опознаем, да изживеем нещо, да помислим за бъдещето.
М а р т и н а. – Бъдещето е ясно. Аз ви давам любовта си и вие трябва да сторите същото.
П а л а ч и н о. – Да седнем на фонтана. /сядат на чашата на фонтана. Задъхан/. – Сега да започнем… аз ще те ухажвам.
М а р т и н а. – Но аз нямам никакъв опит!
П а л а ч и н о. – От теб не се иска опит, а послушание…подай сега своята хубава малка ръчичка. /взима я и я гали./
М а р т и н а. – То било приятно.
П а л а ч и н о. – Приятно я!… Тези работи са много приятни.
М а р т и н а. – А после?
П а л а ч и н о. – После… идва ред и на другата ръка-а-а. Сега ми станаха двечки. /взима и другата ръка/
М а р т и н а. – А по нататък?
П а л а ч и н о. – По-нататък – ето! /С нейните ръце милва бузите си/.
М а р т и н а. – Боже мой, колко интересно е всичко това!…
П а л а ч и н о. – О, да видиш колко по-интересни неща има по-нататък!
М а р т и н а. – От това по-интересни?
П а л а ч и н о. – Ама разбира се, Мартина! Ти не си ли любила?
М а р т и н а. – Не. Това е ново за мен!
П а л а ч и н о. – Слушай, наивно дете… Ти живота не познаваш. Знаеш ли какво е това, което правим сега?
М а р т и н а. – Не, ваше благородие.
П а л а ч и н о. – Любовна среща. Ние двамата сме сами, лунна светлина, фонтан, кипариси… Аз държа ръцете ти… Наоколо няма никой. Само настинката от този камък ни дебне в мрака, но за влюбените това няма значение. Така е било от векове и ще бъде в вековете!…
М а р т и н а. – Това е толкова интересно!… А после?
П а л а ч и н о. – После… после… /задъхано/ – целувката!… /целува я по челото/.
М а р т и н а. – Това е хубаво. А после?
П а л а ч и н о. – После… после… И така до сутринта!
М а р т и н а. – Вие ме учудвате с вашата опитност!…
П а л а ч и н о. – Да, много съм опитен.
М а р т и н а. – Браво, мили. /сваля му нощната шапчица и започва да гали главата му/.
П а л а ч и н о. – Ой-й-й!
М а р т и н а. – Какво има?
П а л а ч и н о. – Нямам коса, а ръката ти е студена.
М а р т и н а. – Извинете./Маха си ръката/.
П а л а ч и н о. /прегръща я и поглежда в деколтето й. Задъхано/ – Ох, Мартина, в главата ми започва да нахлува кръв.
М а р т и н а. – Има си хас да ми направите някоя беля.
П а л а ч и н о. /доволен/ – Успокой се, гълъбице! Все пак аз съм кавалер.
М а р т и н а. – Аз говоря за кръвното ви налягане!… Aпропо, какво е кръвното ви налягане?
П а л а ч и н о. – Двеста и петдесет!… Ах, как те обичам, Мартина?
М а р т и н а. – Как?
П а л а ч и н о. – Де да знам!… Обичам те !… Искам да те взема на ръце и да те понеса из градината. Двамата тялом и духом да представляваме едно цяло.
М а р т и н а. – Добре!… Поносете ме!
П а л а ч и н о. – Ти се шегуваш, Мартина.
М а р т и н а. – Но, не, поносете ме!
П а л а ч и н о. – Аз се шегувах, Мартина!… ще ти докажа по друг, какъвто искаш начин любовта си, само да не е физически.
М а р т и н а. – Искам да си набера кичур от вашите коси.
П А Л А Ч И Н О. – Добре! Макар че… кичур едва ли ще може… съгласна ли си на един косъм?
М а р т и н а. – Да. /търси/ Чакайте да открия някой тъмен.
П а л а ч и н о. – Мартина, в името на нашата любов, не може ли бял?… Ако има някой черен, остави го да си расте на воля.
М а р т и н а. / откъсва косъм и уж го слага в пазвата си/ – Искам да стои до сърцето ми, .
П а л а ч и н о. – Трогнат съм, Мартина. /прегръща я/.

Влиза Марио, облечен с нощницата на покойната Елмира. Приближава се бавно, като носи портрета пред главата си. Мартина вижда появилия се дух, но не дава да се разбере.

М а р т и н а. /Към Палачино, който е забил лице в косата й/. – Ваше благородие, вие не се ли подигравате с мен?!
П а л а ч и н о. – Аз те обичам, Мартина,
М а р т и н а. – Но, доколкото знам, вие все още обичате вашата покойна съпруга,
П а л а ч и н о. – Нищо подобно, Мартина!… Беше грозна, зла и имах чувството, че живея с призрак.
М а р т и н а. – Но вие я обичахте,
П а л а ч и н о. – Аз обичах само зестрата й!… Тя беше една особена, ходеше из градината като сомнамбул. /повдига глава и вижда привидението. Няколко мига Палачино гледа втрещено. Очите му се разтварят широко. Отваря уста да извика, но от устата му не излиза нито звук. Привидението прави стъпка напред. Палачино се изправя/.
П а л а ч и н о. – Ел… /нова стъпка на привидението/ – …ми… /нова стъпка/ – …ра!
М А РТ И Н А. /гуши се до него/ – Това е покойната.
П а л а ч и н о. /изтласква я от себе си/ – Ами сега?… /прави крачка назад/. – Елмира!… Елмирче!… Елмирченце. /привидението с повелителен жест на ръка вика Палачино при себе си/
М а р т и н а. /шепнешком/ Тя ви вика.
П а л а ч и н о. /проплаква/ Видях.
М а р т и н а. – Иска да се приближите.
П а л а ч и н о. – Разбрах.
М а р т и н а. – Приближете се.
П а л а ч и н о. /Плахо тръгва напред/. – Елмира? Как си?… /хитро/ Бария ще се жени за краля!… /застава пред привидението. Последното вдига портрета и го стоварва върху главата на Палачино с акомпанимент на тъпана. Палачино хуква да бяга около фонтана. При втория кръг той скача в него. Привидението тръгва към Мартина. Прегръща я, но така сякаш я души.

От чашата на фонтана се показва главата на Палачино. Привидението продължава да прегръща Мартина.

М а р т и н а. – Помощ, господарю! Помощ, закрилнико мой!
П а л а ч и н о. /веднага скрива главата си/.

Завеса.

СЕДМА КАРТИНА

Отново старта пред спалнята на Бария.Болино и Бария са в същото положение в каквото бяха при свършването на пета картина. Чува се шум. Болино вдига глава. Toй бързо се скрива зад балдахина, като привлича и Бария до себе си. Вратата се отваря и влиза Марио, като най-напред се появява портрета. Марио преминава безшумно и отива до стената, където окачва портрета. Зад балдахина двамата подават глави и наблюдават всичко с уплаха. Марио съблича нощницата, сгъва я и я поставя грижливо в скрина.

Б о л и н о. – Марио!
М а р и о. – Болино, ти ли си?
/Болино и Бария излизат./
Б о л и н о. – Защо бе облече в нощница?
Б а р и я. – Това бе нощницата на мама.
Б о л и н о. – Къде разкарва този портрет?
М а р и о. – Тази нощ играх ролята на дух… Вашият баща, благородна госпожице, иска да ми отнеме Мартина.
Б а р и я. /със смях/ Защо се страхувате от такава конкуренция?
М а р и о. – Защото баща ви е богат. Има и пост… А това привлича жените.
Б о л и н о. – И аз мисля така.
М а р и о. – Ние сме бедни и разчитаме само на младостта и хубостта си.
Б а р и я. – Не мога да си представя татко като любовник.
М а р и о. – Аз, пък, си го представям добре, понеже го видях.
Б а р и я. – А не реагирахте ли?
М а р и о. – Реагирах.
Б а р и я. – Как?
М а р и о. – Активно. Друг път ще ви разкажа. Сега могат да се върнат всеки момент.
Б о л и н о. – Но нали щяхме да имаме повече време?
М а р и о. – Да, но на господин министъра му се появи внезапно главоболие. Да си вървим!
Б о л и н о. /към Бария/ Тогава? /стиска й ръката/.
Б а р и я. – Ще сте видим утре когато ме рисуваш.
Б о л и н о. – Лека нощ, моя мила! /целува я продължително, а Марио го тегли/.
М а р и о. – Хайде, хайде – тая работа край няма!

Излизат пред прозореца, а Бария си влиза в стаята. Влиза Палачино, който държи главата си, подкрепян от Мартина.

П а л а ч и н о. /охкайки/ Мартина, виж! /сочи портрета/. Той си е на мястото. /отива да скрина, отваря го и измъква нощницата/. –– Боже мой, наистина е било дух!
М а р т и н а. Разбира се! Духът на покойната!
П а л а ч и н о. – Но за първи път виждам дух да удря! /хваща отново гравата си/ – Проклетницата ме биеше и приживе, но сега така ме халоса с някакво дърво!… /държи си челото/.
М а р т и н а. – Въобще, нас жените не можете да ни разберете!… Все още обичате ли ме?
П а л а ч и н о. – Утре ще ти кажа. Сега ме боли глава. Сложи ме да си легна. Мартина го води до леглото, той си ляга а тя го завива/ – Мартина?
М а р т и н а. – Кажете, господарю!
П а л а ч и н о. – Виж, моля те, дали Бария има спокоен сън.
М а р и н а. /отваря вратата и влиза в стаята на Бария – след малко излиза/. – Спи дълбоко и невинно.
П а л а ч и н о. – А на теб духът стори ли ти нещо?… Доколкото разбрах, той те душеше.
М а р т и н а. – Не, господарю. Той ме целуна.
П а л а ч и н о. – Чудна работа! Човек не може да ги разбере тия духове. Едного бият, другиго целуват.
М а р т и н а. – Не мислете повече за това, господарю! Лека нощ! /тръгва/.
П а л а ч и н о. – Мартина, аз те обичам!
М а р т и н а. – Добре, господарю. За това ще си говорим утре. Лека нощ!
П а л а ч и н о. /с тих глас/ – Мартина!…
М а р т и н а. – Кажете, господарю! /ослушва се и чува героичното хъркане на Палачино. Засмива се и живо излиза/.

Завеса.

ОСМА КАРТИНА

Кабинет на краля като в първа картина. Кралят седи на трона и така го заварва вдигането на завесата. Той е замислен и съсредоточен, Става, отива до огледалото, взира се в него и отново тръгва към трона, но на средата на сцената се спира, обръща се към публиката и започва монолог, както в класическите пиеси.

К р а л я т. – Страшно, страшно, страшно!…/слага шаблонно ръка върху челото си/ – Всеки вижда плата, само аз не го виждам!… Нима е възможно само аз да съм… Да, изглежда че съм само аз… Палачино по умен от мен! И министрите, които непрекъснато наричам глупаци! И те!… Как е възможно!… Страшно! О, ти страшна моя тайна!… Но дали е тайна? Не подозира ли някой истината?… Не може да бъде!… Възхитих се от плата така, както се възхитиха всички. Нали повторих това, което Палачино ми каза за качеството му?… Страшна моя тайна!… От днес нататък ще трябва да живея непрекъснато с теб!… Ужасно е да разбереш, че си… /озърта се да види че е сам/… Глупав!

Сяда на трона и продължава да е замислен, влиза кралицата с козметична маска на лицето си, следвана от две масажистки, които разтриват раменете й. Кралицата учудено съглежда необичайната замислена поза на сина си. Със знак освобождава масажистките, които си отиват. Бавно се приближава кън своя син и намества лорнета си.

К р а л и ц а т а. – В необичайна поза те заварвам!
К р а л я т. /сепва се/ – Кое?
К р а л и ц а т а. – Замислен. За първи път те виждам замислен.
К р а л я т. – Не е верно! Когато решавам разни държавни въпроси, винаги мисля,
К р а л и ц а т а. – От решенията ти се вижда, че си мислил разсеяно.
К р а л я т. – Не е вярно! Никой досега не ми е казал такова нещо.
К р а л и ц а т а. – На теб никой не смее да ти възрази. Не се прави на глупав.
К р а л я т. – Забранявам ти да споменаваш думата „глупав“ пред мен! Да не споменаваш вече никога думата „глупав“, /на себ си/ О, моя страшна тайна!…
К р а л и ц а та. – Замислен и нервен! Тук става нещо!
К р а л я т. – Става това, че ме отегчаваш!… Махни най-после тази маска от лицето си!
К р а л и ц а т а. – Пред теб човек винаги трябва да бъде с маска.
К р а л я т. – Ти пък от кога стана философ?
К р а л и ц а т а. /възбудено/ – Омръзна ми вече да бъда глупава!
К р а л я т. – Ааа, значи признаваш, че не си видяла плата!
К р а л и ц а т а. – Кой, аз ли?… Видях го прекрасно! Ако искаш да ти го опиша.
К р а л я т. – Няма нужда!… Аз го видях подобре от теб… Предпочитам да смъкнеш тази козметична маска! Ставаш смешна.
К р а л и ц а т а. – Ти ставаш смешен, защото се жениш за млада жена.
К р а л я т. – Бария не е жена а девица!
К р а л и ц а т а. – Съмнителна девица.
К р а л я т. – Баща й ми даде пълни уверения за това.
К р а л и ц а т а. – Модерният век, в който живеем, не дава право на един баща да гарантира за дъщеря си.
К р а л я т. – Какво? Искаш да си отворя устата за теб ли?
К р а л и ц а т а. – Аз съм крепост!
К р а л я т. – Крепост, но често превзимана!

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, госпожица Палачино, е изпратила своя вестител, който чака да го приемете.
К р а л я т. /радостно/ Моята Бария има да ми съобщи нещо? Да влезе!

Слугата излиза.

К р а л и ц а т а. – О-о-о, как ти се оправи настроението. /излиза/.

Влиза Мартина.

М а р т и н а. /покашля се/ – Ваше величество, ида от името на вашата годеница.
К р а л я т. /гледа я с удоволствие/ – Каква е вашата служба при нея?
М а р т и н а. – Компаньонка съм на госпожицата.
К р а л я т. – Браво!… И след брака ли ще останете на служба?
М а р т и н а. – Това ще трябва да реши ваше величество.
К р а л я т. – Разбира се, оставате!… /гледа я/ И още как!
М а р т и н а. – Госпожицата се чувствува малко неразположена.
К р а л я т. – Какво има?
М а р т и н а. – Съвсем лекичко главоболие.
К р а л я т. – Веднага ще й изпратя десет масажистки. /тръгва/.
М а р т и н а. – Но защо десет?
К р а л я т. – Майка ми има четиредесет. /на себе си/ О, моя страшна тайна. /излиза/.

Сама, Мартина оглежда кралската стая. Пипа това, онова и сяда на трона, като глади страничните облегалки. Влиза Палачино с превързана глава. Покланя се от вратата без да забележи кой е на трона.

П а л а ч и н о. – Ваше величество, министърът на спокойствието пита какво да правим с десетте затворници.
М а р т и н а. – Да се освободят!
П а л а ч и н о. /вдига глава и вижда Мартина. Той е слисан и смутен, просто е загубил способност да говори/. – Но как… /пипа презръзката/ –Вие?…
М а р т и н а. /става от трона/ – Добър ден, ваше превъзходителство!… /неудобно мълчание/ – Може би се учудвате, че ме виждаве в кабинета на краля, но…
П а л а ч и н о. – Не бих се учудил дори ако ви видя да участвате в заседание на коронния съвет!
М а р т и н а. /тръгва към него/ – Аз ще бъда навсякъде, където ще бъдете и вие. Аз ви обичам!
П а л а ч и н о. /дърпа се/ –Моля, моля, какво говорите?
М а р т и н а. – Никога няма да забравя тази нощ! /върви към него/.
П а л а ч и н о. – Трябва да забравиш! Всичко трябва да забравиш!
М а р т и н а. – Да забравя огнените ви слова?
П а л а ч и н о. – Забрави ги, Мартина! Забрави ги!…
М а р т и н а. – Още чувствам галещата ви ръка!…
П а л а ч и н о. /поглежда ръката си и се отвегля назад/.
М а р т и н а. – Как? Вие ме изоставяте?… След тази нощ?… Нима сте лишен от рицарство, от дълг?…
П а л а ч и н о. – Какъв рицар съм аз, Мартина!… Негоден за нищо старец. Съвсем негоден.
М а р т и н а. – А тогава защо сте пръв министър?
П а л а ч и н о. – Уверявам те, Мартина, затова не се иска никаква годност. Извинявам ти ce. Ще ти дам обезщетение. Само ме остави мира.
М а р т и н а. – А нашата рожба?
П а л а ч и н о. /заковава се на място/ – Каква наша рожба?
М а р т и н а. – От снощи.
П а л а ч и н о. – Но снощи… Ти си спомняш много добре… аз само… по косата… просто те помилвах.
М а р т и н а. – Науката познава и такива случаи.
П а л а ч и н о. – Сериозно ли? Проклетата наука! Кой я измисли!…
М а р т и н а. – Ако не получа обезщетение за рожбата си, ще ви презра!
П а л а ч и н о. – Презри ме, Мартина!… Най-добре ще направиш да ме презреш. Аз заслужавам само това!

Влиза кралят.

К р а л я т. – Госпожице, в коридора ви чакат масажистките!… Не забравяйте да й напомните, че я очаквам след масажа.

Мартина се покланя и излиза.

К р а л я т. – Тази дама излъчва красота на физиката, на гласа и движенията. Въобще знае как да върви, за да се подчертае.
П а л а ч и н о. /слага ръце на устните си/.
К р а л я т. – Изглежда, че не ви се е случвало, господин първи министре, но все пак ви питам и искам да ми отговорите честно: бихте ли заобиколили тази жена, ако се изпречи на пътя ви?
П а л а ч и н о. – Разбира се, ваше величество!… Първо възрастта не ми дава такава възможнаст, и второ…
К р а л я т. – Само първото е достатъчно. А защо е бинтована главата ви?
П а л а ч и н о. /объркано/ Спънах се… много се спънах и се блъснах в стената. Има предложение по случай вашата свадба да бъдат помилвани десет затворника.
К р а л я т. – Защо?
П а л а ч и н о. – Добре ще бъде, ако подчертаем великодушието ви пред народа. Ще се погрижим всеки да узнае това.
К р а л я т. – Не може ли да не освобождаваме никого, а пак да съобщим, че сме помилвали десет души?
П а л а ч и н о. – Не може, ваше величество, това сме го правили няколко пъти вече и никой няма да повярва. Обикновено, когато кралете се женят, даряват милоста си на няколко затворника.
К р а л я т. – Кого смятате да помилваме?
П а л а ч и н о. – Имам предложение за Гамбо и още девет други.
К р а л я т. – Какъв е този Гамбо?
П а л а ч и н о. – Някакъв рибар, който бе осъден на двадесет години, за подстрекаване към бунт.
К р а л я т. – Защо да го освободим тогава? Не е ли опасен?
П а л а ч и н о. – Бъбривец и нищо повече… Бунтовник го изкарахме ние.
К р а л я т. – Елате да застанем до прозореца. Ако през улицата мине мъж, няма да ги помилваме. Ако мине жена – ще ги пуснем!

Двамата отиват до прозореца.

П а л а ч и н о. – Ето, вижте!… Минава Мартина с масажистките!
К р а л я т. /замечтано/ Ех, че походка има тази жена!… Освободете затворниците!

Влиза слуга.

С л у г а. – Придворният художник, господин Болино Кортели.
К р а л я т. – Чакам го.

Слугата излиза.

Б о л и н о. – Добър ден, ваше величество.
К р а л я т. – И днес ли ще се мъчим с портрета, Болино?
Б о л и н о. – Съжалявам, че това, което за мен е удоволствие, за негово величество е мъчение.
К р а л я т. – Какво?… Виж, Болино, никога не мога да разбера какво искаш да кажеш. Сега например какво казваш?
Б о л и н о. – Казах, ваше величество, че за мен е удоволствие да ви рисувам, а за вас е мъчение да ми позирате.
К р а л я т. – Сега разбрах. Виждаш ли, когато говориш по-бавно и разчленяваш мисълта си, разбирам всичко. Но ти обикновено говориш някак особено.
Б о л и н о. – Голям мой недостатък, ваше величество. Никога не мога да се изразя като трябва. Предпочитам да рисувам, отколкото да говоря.
КРАЛЯТ Не знам защо, но и аз предпочитам това. Днес колко време ще ми отнемеш?
Б о л и н о. – Само пет минути. Просто да поправя малко носа и край. И без това след няколко минути ще пристигне плата. /рисува/. – Наредено е да присъствуват Пирожино – най-големия поет, Масажино – най-големия композитор и хумориста Кофражио. Всички те ще трябва да възпеят в музика и рими плата.
К р а л я т. – Това е наложително! Ти ли ги повика?
Б о л и н о. – Да.
К р а л я т. – За това ти ще бъдеш награден. Въобще ти се постара доста около моите нови дрехи. Надявам се, че ще ме нарисуваш тях.
Б о л и н о. – Какво говорите, ваше величество! Вие видяхте плата! Погледнете тогава в палитрата ми. Ще намерите ли тук такива бои? Може ли въобще човешката фантазия да си представи такава изящна комбинация от шарки?
К р а л я т. – Все пак, драги Болино, ще се опиташ. Поне приблизително. /на себе си/ О, страшна моя тайна!…
Б о л и н о. – Не мога, ваше величество!
К р а л я т. – Предай една стотна част от красотата!
Б о л и н о. – Една хилядна не мога да предам.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, членове на министерския съвет желаят да ги приемете.
К р а л я т. – Да влязат!

Слугата излиза, влизат министрите.

К р а л я т. /към спокойствието/ Как е положението в страната, господин министър на спокойствието?
С п о к о й. – Прекрасно.
К р а л я т. – А съкровището на страната?
С ъ к р о в. – Прекрасно! Всеки си има moro пари.
К р а л я т. – А как върви просветата? Просвещава ли се народа?
П р о с в е т. – Просвещава се.
К р а л я т. /към спокойствието/ Щях да забравя най-важното. Как върви войната? Ще се бием ли?

Влиза слуга.

С л у г а. – Поезията, музиката и хуморът! /оттегля се/.

Влизат Пирожино, Масажино и Кофражио. Покланят се.

К р а л я т. – Добър ден, господа.
В с и ч к и. – Добър ден, наше вдъхновителство!

Влизат кралицата и Бария. Кралят става да ги посреща. Сяда на трона, а те сядат на столовете до него. Другите са прави.

К р а л я т. – Какво ново към вас, Пирожино?
П и р о ж и н о. – Днес написах стихотворението „Нашият крал се жени“. /излиза крачка напред, покланя се и рецитира/.
Ликувай, о, народ блажени,
че кралят ще се жени.
Съобщава: – Кралят е написано с голямо к.
Ликувай, о, народ блажени,
че кралят ще се жени.
Той слънце е в небето ясно,
тя замечтана е Луна…
К р а л я т. – Луна с голямо „л“ ли е написано?
П о е т ъ т. – Разбира се, ваше кралско величество!
К р а л я т. – Продължавай!
П о е т ъ т. – Той слънце е в небето ясно,
тя замечтана е Луна…
Той влюби се във нея бясно,
отвърна му и тя.
К р а л я т. – Тази дума „бясно“ не ми хареса.
П о е т ъ т. – За рима, ваше величество!… В поезията може всичко.
К р а л я т. /към Палачино/ Може ли?
П а л а ч и н о. /към поета/ – Не можахте ли да намерите друга рима?
П о е т ъ т. – Търсих цяла нощ, ваше благородие, но не можах. Ето римите, които се изпречиха на пътя ми: тясно, частно, властно, опасно, прясно, дясно, страстно, ефикасно…
К р а л я т. – Не си търсил достатъчно, Пирожино… /към Палачино/ Да се назначи комисия, която заедно с него да търси рими днес и утре. Тогава да бъде представена и поемата… Нещо друго да си написал?
П о е т ъ т. – Имам нещо в бели стихове.
К р а л я т. – Да чуем белите!

Поетът се покланя и започва:

В полето се издига дим. Той се издига така,
че извайва
тялото на девица.
Виждам ясно;
главата
косата,
шията,
врата, гушата,
гръдната обиколка, ръцете, ноктите,
обиколката на кръста,
която в съотношение с гръдната обиколка
дава коефициента –
18!
О, видение чудно!
Породило вопъл в душата на поета! .
Защо си ти от дим?
Защо живота се превръща в дим?

К р а л я т. – Прекрасен поет си, Пирожино! Стига толкова.
П о е т ъ т. – Но аз още не съм свършил, ваше величество.
К р а л я т. – Нищо. Нека да има и за друг път.
М а с а ж и н о. – /излиза напред/ Ваше величество, аз написах една сватбена симфония, която ще чуете на самия паметен ден.

Всички ръкопляскат.

Б о л и н о. – След като чухме поезията и музиката, нека чуем и хумора.
П о е т ъ т. – Но как! Аз не изпълних до края.
Б о л и н о. – Все едно.
М а с а ж и о. – А пък аз не изпълних нито нота.
Б о л и н о. – Все едно. Да чуем и хуморът, та да приключим с изкуствата. Господин Кофражио, чакаме да чуем последния ви виц.
К о ф р а ж и о. – Този път ще ви прочета последния си фейлетон.
К р а л я т. – Предпочитаме да чуем нещо по-кратко.
М и н и с т р и т е. – По-кратко.
Б а р и я. – Някакъв виц.
К р а л я т. – Да, Кофражио! Ти измисляш толкова хубави вицове.
К о ф р а ж и о. – Знаете ли каква е разликата между молеца и пияницата?
Всички се замислят.

К р а л я т. /избързва глупаво/ – Пияницата е много по-голям от молеца.

Тишина. Палачино започва да се смее и ръкопляска, а след него и останалите.

К О Ф Р А Ж И О. – БРАВО, Ваше величество! Познахте!

Докато другите коментират остроумния отговор на краля, Болино се приближава към Кофражио, издърпва го на авансцената и повежда разговор.

Б о л и н о. – Кофражио, това ли ти беше вица?
К о ф р а ж и о. – Не, ама смея ли да му възразя?… Разликата между молеца пияницата е, че молецът изяжда костюмите, а пияницата ги изпива.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, пристигнали са двама търговци на вина. И двамата твърдят, че вината им са най-хубавите на света.
К р а л я т. – При всяка сватба виното е от важно значение. Купете вината на двамата търговци!… И повикайте моя придворен густатор.
С л у г а т а. – Той чака навьн.
К р а л я т. – Нека да влезе.
С л у г а т а. – Няма да може, ваше величество.
К р а л я т. – Защо?
С л у г а т а. – Ще трябва да го доведа.

Слугата излиза и се връща, хванал под ръка густатора, католически свещеник, нарязан до последен предел. Слугата едва го крепи, докато оня се покланя на краля.

Б а р и я. /учудено/ – Но това е свещеник!
К р а л я т. – Той е уволнен от църквата… но иначе е най-големия специалист по вината. /към густатора/ – Днес не опитахме никакви вина, защо си пиян?
Г у с т а т о р. – Оппитввах, ваше ввеличество.
К р а л я т. – Какво си опитвал?
Г у с т а т о р. – Оппитввах ввашата гготввачка!… Тя ме опияни!
К р а л я т. – Изведете го навън и да му се ударят десет тояги!
Г у с т а т о р. – Дддадено.
К р а л и ц а т а. – Да не се допуща в кухнята два месеца.
Г у с т а т о р. – Поддччинязам се.
Б о л и н о. – Два месеца без никакво вино!
Г у с т а т о р. /пада в краката на краля/. Милост, ваше величество!… Само това не!
С л у г а. – Тъкачите, ваше величество!… Носят вълшебния плат.

Оживление. Всеки коментира с другия. Влизат Марио и Порчио, които държат ръцете си така, като че ли носят плата. Те пристъпват бавно и тържествено. Всички погледи са устремени към въображаемия плат.

М а р и о. – Ето плата, ваше величество.
К р а л я т. – Чудесно!… Поставете го на статива.

Болино веднага намества статива в средата. Марио и Порчио мятат плата върху статива. Всички заобикаля празния статив. Охкане и ахкане.

К р а л я т. – Великолепен е! /на себе си/ – О, страшна моя тайна!
П а л а ч и н о. – Чудесно!
С ъ к р о в. – Прекрасно!
П р о с в е т. – Бих казал – супер…
С п о к о й. – Какви цветове!
М а с а ж и н о. – Прекрасни тонове!
П р о с в . – Бих казал супер…
П и р о ж и н о. – Божествени шарки!
К о ф р а ж и н о. – Сякаш е откъснато парче от залеза,
К р а л и ц а т а. – Недействително!
Б о л и н о. /оправя нещо/. Тук нещо се е подгънал.
П а л а ч и н о. /и той оправя/. И тук се беше подгънал.
С ъ к р о в. – Тук някой пречи на светлината. /Маха густатора/.
Г у с т а т о р. – Вce преча!… Вce аз преча, /излиза/
П и р о ж и н о. – О, дивно хубав плат! Ще бъдеш ти от мен възпят!
М а с а ж и н о. – О, симфонио! За теб аз симфония ще напиша! /Дирижира и тананика/. Та-та-та-тааам! /из пèтата на Бетховен/. Та-та-та-таaaм.
К о ф р а ж и о. – И таз добра!…Та това е „Малка нощна музика“ от Бах! /също тананика/. Та-та-та-тааа!…
М а р и о. – Ваше величество, сега настъпи един от върховните моменти.
П о р ч и о. – Да ви вземем мярката!

Кралят се изправя. Марио и Порчио намятат въображаемия плат на рамото на краля. Всички одобряват. Примижават, отстъпват назад, отиват напред, изправят се, навеждат се и се въртят в кръг около краля. Неусетно кръгът става идеално правилен, чува се музика и започват да се въртят в ритъм на танц. С метър в ръка Марио се приближава до краля, повдига му ръката, отпуща я, навежда се надолу и винаги диктува па Порчио, който старателно записва мерките на краля. В суматохата Болино целува Бария.

Завесата бавно се спуща.

ОСМА КАРТИНА

Площад. Народът очаква пристигането на краля. Всред тълпата са Болино, Бария, Мартина, Марио, Порчио. Войници с копия, които се грижат за реда.

Ж е н а. – Къде се тикаш напред?
С т а р е ц. – Искам да видя.
Ж е н а . – Ако си искал, трябвало да дойдеш още в шест часа, като мен.
Г а м б о. – Старче, на теб очите ти гледат към оня свят и едва ли ще видиш нещо!
Ж е н а т а. – Детето ми!… Изчезна ми детето!
Д е т е т о. – Майко, тук съм.
Ж е н а т а. – Виждаш ли добре?
Д е т е т о. – Виждам! Чичко, къде е кралят?
Г а м б о. – Сега облича новите си дрехи.
Ж е н а. – Какви ли са тези чудновати дрехи?
С т а р е ц. – Казват, че само умните ги виждали, а глупавите виждали само въздух.
Ж е н а т а. – А скъпи ли са?
Г а м б о. – По данъците ще разберем!
Ж е н а т а. – Гамбо, а ти не си ли в затвора?
Г а м б о. – Помилваха ме по случай сватбата на краля.
Ж е н а т а. – Ако продължаваш да говориш за данъци, отново ще влезнеш там.
У х о т о. – Кой говорене тук за данъци? /към жената/. – Ти ли?
Ж е н а т а. – Аз си плащам без да говоря!
Г а м б о. – Вие защо се интересувате за данъците?…
Г л а с. – Той е ухото на краля!
У х о т о. – Кой тук казва, че съм ухо?
Ж е н а т а. /към войника/ Момче, този тук говори за данъци!
В о й н и к. – Кой говори?
Г а м б о. – Ето този тук! /сочи ухото/.
В О Й Н И К. – Ти ли говориш?..?… Какво говореше?
У Х О Т О. – Те говореха!
Г а м б о. – Войниче, с ушите си чух как той каза, че дрехите на краля ще ни излязат скъпи и това ще се разбере по данъците.
В о й н и к. /към ухото/. Ти си арестуван!
У х о т о. – Аз не говорих.
В о й н и к. – А какво правеше?
У х о т о. – Слушах,
В о й н и к. – Защо слушаше?
У х о т о. – Аз съм от двореца. /общ смях/
Г а м б о. – Оставете го, тогава! Там всички слушат.
В о й н и к. Но нали казвате, че говорел за данъци?
Ж е н а т а. – Той каза, че от данъци не можем да си дигнем главата.
Г а м б о. – Говореше за данъци и псуваше краля.
У х о т о. – Не е верно!… Преди всичко аз не плащам данъци!
В о й н и к. – А защо не плащаш?… Тогава ще те арестувам задето не си плащаш данъците!
У х о т о. – Аз съм освободен от данъци.
В о й н и к. – Защо си освободен?
У х о т о. – Защото работя в двореца,..
Г а м б о. – Той напсува нашия добър крал! /към всички/ – Хора, напсува ли краля?
В с и ч к и. – Напсува!
Г а м б о. – Ако искате, ще повторя какво каза за краля.
В о й н и к. – Тук не му е мястото! /към ухото/. Ела с мен! /дърпа го/.
Ж е н а т а. – Пфуу!… Републиканец такъв!… Да псува нашия добър крал! Безсрамник!
У х о т о. – Но вие не разбрахте ли, че съм от двореца?
Г а м б о. – Още по-лошо!… Яде от трапезата на краля и го псува!… Сега ще кажа как го напсува…
Ж е н а т а. – На кралица го напсува и на данъци, и го нарече келеш, изедник и глупак…
В о й н и к. – Престани!… Защо ругаеш краля?
Ж е н а т а. – /обидено/ Aз ли ругая?… Не чухте ли, че повтарям неговите думи? /отстранява се към Ухото/. Заради теб аз ли да загазвам, бе? /удря го/. – Ще ругаеш краля, а?… /към всички/. Ами вие какво гледате?… Псува краля ни, а гледате!
Г л а с о в е. – Верно! Да отмъстим за краля. /всички се нахвърлят към Ухото и го удрят/.
В о й н и к. /докато също нанася удари на Ухото/. Спрете граждани! Не бива така! Той ще си получи наказанието чрез съд.

С викове „да живее кралят“, тълпата нанася удари на Ухото. Войникът го заплюва и го извежда, възмутен.

2-ри В о й н и к. – Сега запазете редиците. /подрежда ги/.
Д е т е т о. – Мамо, защо бихте този чичко?
Ж е н а т а. – Ругаеше краля, дете!
Д е т е т о. – А татко защо не го биеш, като ругае краля?
Ж е н а т а. /удря му плесник/. Да живее Краляяяя…
В с и ч к и. /като се смеят, за да замажат конфузията/. – Да живее краляя.

Приближава се пияният густатор.

Г А М Б О. – Вижте един щастливец!… Пие само от кралските бъчви.
Г у с т а т о р. – Щастлив си ти, че не излизаш от кралския затвор… Яденето ти ядене, лежането ти лежане!… Аз с удоволствие бих полежал вътре, но дават само вода. /плюе с отвращение/.
М А Р Т И Н А. – Да, но в затвора няма кралски готвачки.

Смях, Войникът го бута към редицата.

Г у с т а т о р. – Ей, Ей! – Така ли се бута бъчва?
Б о л и н о. – Стана много забавно… Бария, виж само колко много хора са наизлезли!
Б а р и я. – Народът няма забавления.
М а р т и н а. – Покрай новите дрехи, народът ще види и краля.
С т а р е ц ъ т. – Очите ми са отслабнали… Дали ще видя дрехите?
Г а м б о. – Ако не ти е отслабнал ума, ще ги видиш! /гледа дрехите на стареца, които са кръпка до кръпка/. – Изглежда, че и твоите са вълшебни, а пък и аз трябва да съм глупав, защото виждам само кръпки.
М а р т и н а. /към Марио, който непрекъснато я придържа за кръста/. – Марио, махни тази ръка!… Не виждаш ли, че има хора?
М а р и о. – Забелязал съм, че като сваля моята, намирам друга около кръста ти.
Б о л и н о. – Вие пак се сдърпахте.
М а р и о. – Изнервен съм от тъкане!
Б а р и я. /към Болино/. А ти никак не се сещаш за мен.
Б о л и н о. – Не смея да пипам царски годеници! /смеят се/.
Г а м б о. – А бе, вие кои сте?… Не съм ви виждал между народа!
Б о л и н о. – Ние сме хора на изкуството!
Ж е н а т а. /надига се на пръсти/. Май, че идват.

Понасят се шепот и викове „Идат!“. Войникът става нервен, блъска назад. Тълпата блъска напред.

Г л а с. – Пазете ред!
Г а м б о. – Запазете присъствие на духа!
Б а р и я. – /към Болино/ – Цялата треперя.
Б о л и н о. – Сега ще се реши всичко.
М а р т и н а. – Вярвайте в моя план. Да живее краля!

Чуват се възклицания, някои бабички падат на колене и се кръстят. Всред шума се задава церемонията на кралското шествие, но изведнаж всички млъкват… все пак, кралят е величествен в своята голота!… Гол, с корона на главата, с кралски жезъл в ръка, той се озовава всред народа и усмихнато поздравява, всички падат на колене неохотно. Само двете недоумяващи деца остават прави.

Д е т е т о. – Мамо, кой е кралят?
Ж е н а т а. – Този, с короната и хубавите дрехи.
Д е т е т о. – Какви дрехи?… Той няма никакви дрехи!… Кралят е гол!..
2-ро д е т е. – Кралят е гол!… Хей, гол крал!

Тишина. Смущение сред свитата и тълпата.

Г л а с о в е. – Това е верно.. Кралят е гол!
– Гол крал!
– Защо е излязал гол на улицата?
– Не му ли е студено?
– Защо не са му дали дрехи?
– Така е срамота!
Г а м б о. – Жените да не гледат! Гол крал, гоол!

Започва буен смях, дюдюкания и подсвирквания. Кралят и свитата му са стъписани. На краля му става страшно.

К р а л я т. – Нима е възможно всички тук да са глупци?… Аз съм измамен… Измамен съм!
П а л а ч и н о. – Ние сме измамени.
М и н и с т р и т е. – Подиграни сме.

Кралят се обръща резко и прикривайки голотата си с ръце, тръгва обратно. Кралицата майка сваля плаща си и му го намята. Нов залп от смях.

Б о л и н о. – Бария, видя ли как всичко свърши добре?
Б а р и я. /гледа след изчезналия крал/ – Още викат.
М а р и о. /към Мартина/. – Не се ли страхуваш, че кралят ще ни отмъсти?
М а р т и н а. – Когато един крал стане смешен пред народа си, вече не е опасен.
Б а р и я. – Все пак, стана ми неловко заради него… Какво ли ще направи сега?
Г а м б о. – Много просто – ще отиде да се облече!…
М а р т и н а. – Беше забавно като театър!… Видяхте ли какво може народът?

Връщат се хората от народа, които бяха тръгнали след краля. Чува се само тяхната мощна песен. Запяват и нашите герои. Гамбо се е съблякъл по долни дрехи и имитира краля. Постепенно сцената остава празна.

Завесата се затваря бавно.

КРАЙ


БОРИС АПРИЛОВ

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО В ГОРАТА – „ФЮТ“ 2000 г.

Глава първа

ЕДИН ПАМЕТЕН ДЕН

Днес стана първото сериозно излизане от къщата. Сутринта мама Лиса каза:
– Деца, ще ви заведа на потока. Трябва да ви изкъпя, тъй като довечера ще ходим на концерт.
– Какво е това поток? – запита Лиско.
– Поток е мястото, където тече вода.
– А какво е вода?
– Вода е едно нещо, което тече.
– Аха, разбрах!
Всъщност Лиско не разбра нищо, защото беше едно съвсем малко лисиче, което заедно с двете си сестрички Хитруша и Рунтавка видя света преди тридесет дни. Лиско бе дете чудо. Майка му и татко му се удивиха най-напред от това, че още първия ден можеше да изговаря буквата “р”. А Хитруша и Рунтавка доскоро все още изричаха “кливо клаче”.
– Нашият син е гений! – радваше се татко Лисан. – Той е умна глава. Може би ще завърши университет.
Ето защо Лисан и Лиса обикнаха Лиско повече, макар че обичаха силно и другите две деца.
– Тъй като довечера ще ви водя на концерт – рече мама Лиса, – сега ще ви изкъпя добре. Трябва да се пазите чисти през целия ден.
– Какво е това концерт? – запита Лиско.
– Това е нещо, което се дава вечер на Метличина поляна.
– Аха, разбрах! – рече Лиско. – Ами много ли ще дават? Ще се наядем ли добре?
– Това, което ще се дава, не се яде. И все пак концертът представлява нещо като духовна храна.
– Все пак храна! – зарадва се Лиско.
Той вирна опашка и тръгна след майка си.
– Прибери си опашката! – скара се мама Лиса. – Който те види, ще помисли, че си се възгордял.
– Защо? – запита Лиско.
– Защото… когато една лисица се възгордее, винаги вири опашката си.
Лиско прибра опашката си и посочи:
– Я виж татко! Върви най-отзад и вири опашка!
– И има защо – отвърна мама Лиса. – Той се гордее, че е глава на такова семейство.
Петимата вървяха един след друг през гората и учтиво поздравяваха всеки.
– Добър ден! – извика им свраката Нешка. – Накъде така рано?
– Отиваме на плажа – отвърна важно Лиса.
Щом отминаха, свраката Нешка отлетя при катеричката Сивелка.
– Просто не очаквах… Семейството на Лисан придобива някои богаташки привички.
– Стой по-далеч от дома ми! – рече Сивелка. – Вчера ми изчезнаха два ореха.
– И ти допускаш, че съм аз?!
– Де да знам, може би си ги помислила за яйца… За какви богаташки привички говореше?
– Семейството на Лисан отива на плаж – прошепна свраката Нешка.
– Щом се постопли още, и аз ще водя моите на потока – отвърна Сивелка.
– Така и предполагах – изкряска свраката Нешка.
Докато свраката и катеричката разговаряха, семейството на Лисан стигна при потока. Той течеше през малка слънчева поляна в края на гората. На това място водата се успокояваше, разливаше се и ставаше удобна за плуване. Наоколо растяха горски цветя, които сега растяха окъпани от росата.
– Вижте, деца! – извика мама Лиса и се търкулна. Хитруша и Рунтавка последваха примера й.
Лиско стоеше на мястото си и наблюдаваше потока.
– А ти какво чакаш? – запита татко Лисан.
– К-какво? – отвърна унесено Лиско.
– Търкулни се! Това успокоява нервите.
Но Лиско стоеше като вцепенен и не откъсваше поглед от водата.
– К-какво е това?
– Това е потокът – осведоми го Лисан. – В него ще се къпем.
– Защо ще се къпем? Нужно ли е?
– Къпането е нужно за всяко културно животно. Чистотата е важно нещо. Действа добре и на нервите. Живеем в напрегнат и динамичен век.
– Какво е това век?
Лисан се почеса по ухото.
– Право да ти кажа, така се говори навсякъде.
– Но защо да живеем във век? Нали си имаме къща?
– Прекаляваш с въпросите!… Хайде, търкаляй се!
Лиско се търкулна в тревата. Изведнъж му стана приятно, полази го хлад, навлажнената му козина затрепери и заблестя, обхвана го лудо желание да се върти върху меката постеля.
– А! – рече той, като се спря. – А! – повтори Лиско и падна.
Крачката му отказваха да му служат. Гората, небето, камъните се завъртяха пред очите му.
– Татко, земята се върти! – извика лисичето.
– Това е установено – каза Лисан. – Откриваш Америка.
Като се натъркаля добре, цялото семейство застана на припек. Изскочилото над гората слънце топлеше мокрия гръб на Лиско. Той се чувстваше толкова щастлив, че пожела да направи нещо, но се отказа, понеже не можа да измисли какво.
Лиско се изсуши, прозя се и тръгна към потока. Приближи се и потопи лапата си.
– Водата е мека! – прошепна си той.
Изведнъж скочи назад и застана до родителите си.
– Какво има? – запита мама Лиса.
Лиско трепереше.
– От… от потока м-ме п-погледна едно д-друго лисиче!
– Глупчо! – засмя се майка му. – Това е собственият ти образ!
Лиско се учуди на тия думи и отново се приближи до реката. Видя главата на същото лисиче със светли очи, дълги уши и продълговата остра муцунка. Поклати глава. Главата на лисичето от потока също се поклати.
– Не се чуди! – засмя се татко Лисан. – Всичко става по принципа на отражението.
– Разбрах! – Лиско престана да се интересува повече от своя образ.
– А сега да се изкъпем – предложи мама Лиса. – Елате!…
Тя влезе във водата и се потопи. Лиско стори същото. Стана му много приятно – това, което се наричаше вода, беше нещо много интересно, минаваше край него, гъделичкаше го, носеше го, издигаше го нагоре.
Татко Лисан започна да го посвещава в тайната на плуването.
– Най-важното е да се диша правилно!… О, не отваряй уста!… А така!… По-спокойно, спокойно движи лапите… Така!… Сега напредваш добре…
Лиско скимтеше и цапаше ли, цапаше…
– Много е хубаво! – извика той. – Усетя ли скука ще идвам тук.
Лисиците играха дълго във водата, хлапетата станаха толкова чисти, че не можеха да се разпознаят.
– Достатъчно! – извика най-после Лисан.
Щастливото семейство потегли обратно. Но щом се върнаха в старата тъмна дупка, Лиско внезапно почувства скука. Преди всичко на малките не им бе позволено да се търкалят, за да не се изцапат, а както е известно, отнемеш ли на децата търкалянето по земята, все едно им отнемаш смеха. Нещо го теглеше отново към леката, мечтаеше да отиде сам, без надзор, да прави каквото си ще. Щом видя, че всички са заети със закуската, Лиско се шмугна в гората и тръгна по познатата пътека към потока.
Горските животни учудено гледаха горското хлапаче да подскача между дърветата.
– Къде ли е тръгнало? – запита сърненцето Еди.
– Калпазанин – каза майка му Грациоза. – Ти никога не трябва да правиш така!…
– Да, ама е интересно – отвърна Еди и се дръпна настрана.
А Лиско продължаваше да върви. От време на време спираше до някое дърво, гледаше кората му, но какво гледаше – дявол знае. Изведнъж чу страшен рев и дъхът му замря. На две крачки от него стоеше грамаден звяр с дълги уши. Лиско се опита да избяга обратно, но звярът изрева още веднъж и го смрази на място.
– Къде бе, хлапак? – запита звярът.
– Н-никъде – излъга за пръв път през живота си Лиско.
– Виж каква, малкият – рече звярът. – Никъде никога не може да се отива. Друг е въпросът, ако вървиш без цел. И все пак ще стигнеш някъде. Защото никъде не може да се отива. Някъде все има едно някъде, а никъде – никъде няма! Разбра ли?
– Р-разбрах!… А ти кой си?
– Аз съм магарето!
– Татко и мама не са ми разказвали за тебе.
– Аз не съм горско животно. Винаги съм живял културно, сред хората.
– А какво търсиш тук?
– Бягам от баснописците. Тези лоши хора не ми дават мира. Между горските обитатели ще се намери място за един философ, нали?
– Все пак трябва да вървя – извика успокоеният Лиско. – Нека се видим отново.
Магарето наведе глава и започна да пасе.
“Изглежда, че светът е разнообразен – замисли се Лиско. – Колко много неща има, които не знам.”
Но тези мисли бързо изчезнаха от главата му, изместени от едно-единствено желание – минута по-скоро да се добере до реката.

Глава втора

КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО-НАТАТЪК

Хитруша бе първата, която откри, че Лиско го няма. Тя се огледа учудено на всички страни и рече:
– А!… Не бяхме ли две лисичета?… Доскоро бяхме две, а сега сме само едно.
– Как едно? – спря играта си сестричката Рунтавка, която бе по-умната, защото бе родена един час по-рано.
– Ето на – да се преброим: едно! – Хитруша посочи с лапа Рунтавка. – Видя ли?
Всъщност лисичетата бяха две, но тя не броеше себе си, а при това едва ли можеше да брои повече от едно.
– Някой от нас не е тук… Да, Лиско го няма… Мамо, Лиско го няма!
– Как може? – появи се от дупката Лиса. – Нали си играехте?
– Играехме си, но го няма.
Мама Лиса съобщи този факт на татко Лисан. Той няколко пъти извика името на немирника. Никой не му отвърна. Татко Лисан пообиколи набързо околността и като се върна запъхтян, съобщи:
– Работата става сериозна.
– Какво? – запита Лиса.
– Това дете е изчезнало.
– Но къде е отишло? – затюхка се Лиса. – То не познава гората.
Край лисичия дом минаха няколко животни. Те отиваха на концерта.
– Закъсняваме! – покани ги Таралежко. – Ще заемат първите места.
– Знаеш ли – каза Лисан, – Лиско се е изгубил.
– Не думай! – изплаши се Таралежко. – Ежко, къде си? Ами как е станало това?…
– Знам ли?… Няма го.
– Ей сега ще кажа на всички! – извика катеричката Сивелка и се затича към Метличина поляна.
Пред спуснатата завеса на естрадата вече се трупаха много животни. Всяко искаше да седне колкото може по-напред. Зад зелената, направена от листа завеса се нареждаше хорът. Разтревожените хористи непрекъснато се бутаха напред-назад за ужас на диригента Славейко. Съвсем настрана от всички спокойно се разхождаха свраката Нешка и Глухар. Свраката Нешка бъбреше:
– Ще видим какво ще излезе!… Ще им дръпна такава критика, че да ме запомнят!
Слън;ето, надвесено над естрадата, сякаш не бързаше да си отива, искаше да послуша част от програмата. Откъм реката подухна вятър. Върховете на дърветата трепнаха и листата запяха.
– Приятели! – чу се гласът на катеричката Сивелка. – Лиско се е изгубил!
Шумът на поляната затихна.
– Какво каза? – запита заекът Сивко.
– Лиско се е изгубил! – помнори Сивелка. – Няма го. Изчезна.
Всички погледнаха към Мецан Той единствен можеше да реши ще се състои ли концертът. Мецан се изправи върху камъка, който бе определен за негова ложа, обърна се срещу публиката и каза:
– Всички искаме да слушаме концерт… – Животните мълчаха и го гледаха право в очите. – Но ето че Лиско се е изгубил. Досега при такива случаи винаги сме зарязвали всичко и сме помагали. Моето лично мнение е, че в случая трябва да направим същото. Все пак, за да спазим законите, по които живеем в Тихата гора, предлагам въпроса на гласуване. Който е “за”, да си вдигне лапата.
Животните вдигнаха лапите си. Птиците се приобщиха към гласуването с разперване на криле. Решението бе взето. Мецан разпредели всички на отделни групички и ги изпрати на различни страни. Лично той, заедно със зайко Сивушко, вълчо Кафявко, катеричката Сивелка и пеперудата Дванадесет точки, веднага се отправиха към дома на Лисан.
Оставиха Хитруша и Рунтавка в лисичата дупка и тръгнаха.
Тихата гора закънтя от викове:
– Лиско-о-о!
– Къде си, Лиско-о-о!
Разбира се, най-усърдно от всички търсеха татко Лисан и мама Лиса. Те бързаха напред, следвани от Кафявко, Сивко, Сивелка и фазана Пембянко, който подскачаше, понеже му бе омръзнало непрекъснато да хвърчи. Дванадесетте точки летеше над тях, а над нея се носеха косовете и гълъбите.
Така групата стигна до мястото, където пасеше Магарето.
– Да сте виждали едно малко лисиче? – запита татко Лисан.
Магарето повдигна глава, поклати уши и каза:
– Тук нямате ли обичай да казвате “добър ден”? Особено щом видите магаре.
– Извинете, но сме разтревожени… Нашият Лиско се изгуби.
– В природата нищо не се губи – забеляза Магарето. – Практически се губи, теоретически – не. Материята си е материя. Тя се променя, превръща се в пепел, в дим, в пара и все пак продължава да заема място в пространството, има свое тегло, вкус и мирис. Съгласни ли сте?
– Съгласни сме – продума тихо Мецан.
– А не трябва да сте съгласни. Нещата не бива да се приемат лесно. Всичко подлежи на проверка, на опити, на лабораторни изследвания. По този случай искам да ви разкажа за една камила, която не повярва, че Екваторът съществува. Тя отиде лично да провери. Оказа се, че на мястото, където трябвало да бъде Екваторът, имало блата, гора, пустиня и всичко друго – но Екватор нямало. Тогава камилата прочете в енциклопедията, че Екваторът представлява мислена линия, създадена от въображението на човека. “Всичко е относително – каза си тя. – Тук пише, че линията съществува само във въображението на човека, а никъде не пише за въображението на камилата. Следователно: Екватор не съществува изобщо.”
– Не сте ли видели нашия син – прекъсна го Лиса.
– Видях го. Защо питате?
– Защото го търсим.
– Приятно търсене!
– Но кажете нещо! Дайте ни сведения!…
– Изглежда, че съм дошъл в тази гора само да давам сведения. Преди малко пак ми искаха сведения.
– Разберете! – нервира се Мецан. – Вие сте единственият, който може да ни насочи към някаква следа! Трябва да ни помогнете в нашето нещастие.
– Не знам по-голямо нещастие от това да си магаре и да попаднеш в област, където няма магарешки тръни… По този случай искам да ви разкажа как един мой братовчед…
– Накъде отиде Лиско? – изрева извън себе си Кафявко.
– Към реката.
– Какво го усуквате тогава?
– Защото имам желание да ви услужа както трябва. – И като погледна след бързо отдалечаващата се група, то промърмори: – Неблагодарен народ! Ти му обясняваш, а той крещи…
А в това време групата напредваше към реката.
“Как не ми мина през ума? – чудеше се Лисана. – На това хлапе водата му е харесала.”
На потока от Лиско нямаше и следа. Там се бяха струпали много животни, коментираха и се караха, но Лиско го нямаше.
Кафявко започна да души.
– Открих следите! – викна радостно той. – Тръгвам по тях!
Всички млъкнаха. Кафявко потегли бавно по невидимите следи. Всяка стъпка го приближаваше все по-близо до реката. Най-после той застана до самата водна ивица.
– Следите изчезват тук – доложи тихо той.
– Удавил се е! – изпищя Лиса. – Ами сега?
– Спокойно! – намеси се Мецан. – Защо да допускаме най-лошото? Представете си, че палавникът плува по течението и се забавлява.
– Ще му дам аз едно забавление! – измърмори Лисан. – Само да ми падне!
Всички потеглиха по течението.
– Безсмислено е да го търсим в реката! – вайкаше се Лиса. – Той не може да плува.
– Ами! – отвърна Лисан.
Тогава решиха да намерят видрата. Та нали тя знаеше всичко, което става тук. Откриха я върху белия чакъл на брега: обясняваше нещо на двете си деца.
– Да си видяла Лиско?
– Добър ден – рече мама Видра. – Както виждате, уча малките си да вървят по сушата. Така, както вие учите вашите деца да плуват.
– Да си видяла наоколо Лиско? – запита отново Кафявко.
– Не.
– Във водата?
– Не съм го зърнала дори.
– А можеш ли да ни направиш една услуга? – запита Мецан. – Да се гмурнеш за малко в реката, да го потърсиш.
– Добре, но какво разбирате под Лиско?
– Лиско – това е синът на Лисан и Лиса… Малко лисице, на един месец. Не го ли познаваш?
– Малко лисиче, значи – почеса се Видра. – Добре! Хайде, деца, ще потърсим из водата едно малко лисиче.
Палавниците на мама Видра, които скучаеха на брега, веднага се гмурнаха в реката, последвани от майка си. Останалите животни се разположиха по камъните и зачакаха.
Минаха минути, мина половин час, най-после се появиха мокрите глави на търсачите.
Мама Видра се излегна уморена, задъхана и доложи:
– В реката го няма!
– Сигурна ли си?
– Напълно.
– Търсихте навсякъде, нали? – запита Мецан.
– Абсолютно!
– Сухоземните животни се умълчаха. От време на време се чуваше трагичното хлипане на мама Лиса.
– Тук има някаква загадка – рече Кафявко.
– Истинска загадка – допълни Сивко. – Ако Лиско се е удавил, мама Видра щеше да го намери.
Докато Лиса плачеше, а Лисан се чудеше как да я успокои, слънцето пропадна зад хребета на Голямата планина и Тихата гора потъна в сумрак.
От близката скала се обади кукумявката Тотка.
– Тотке, да си виждала сина на Лисан? – запита я Кафявко.
– Без подигравки!… Знаеш, че денем не виждам по-далеч от носа си!…
– Извинявай! – отвърна Кафявко и наведе безпомощно глава.

Глава трета

ДА СЕ ВЪРНЕМ МАЛКО НАЗАД

Щом се отдалечи от Магарето, Лиско се затича още по-бързо. Споменът за приятната вода, в която можеше да се плиска до насита, го теглеше към реката. Лиско беше щастлив. Това бе първото му самостоятелно излизане от бащиния дом. Нямаше я мама Лиса да вика: “Не прави това, не прави онова!” Нямаше го и татко Лисан да дърпа ушите му. Приятното чувство, че е свободен, го накара изведнъж да се търкулне няколко пъти в тревата. После, без да знае как, Лиско внезапно запя:

ла-ла-ла! ла-ла-ла! ла-ла-ла! ла-ла-ла!

Според него мисълта, вложена в тази песен, достигаше големи дълбочини и разкриваше разнообразно съдържание, излято в богата музикална форма. Поне така би се изразила свраката Нешка във вестник “Горски глас”.
Лиско се озърташе с надеждата, че някой ще го чуе и ще го похвали за хубавото изпълнение. Но наоколо нямаше никой. Животните бяха на концерт. Само една гъсеница го чу и се опита да изръкопляска с всичките си четирийсет крайника, но се изпусна от дървото и се търкулна върху едно листо. Листото се откъсна, ветрецът го подхвана, вдигна го високо, гъсеницата погледна ужасено надолу:
– Ами сега!
Тя се опита да си наложи спокойствие. “Какво се правеше в такива случаи? – помисли си гъсеницата. Но не можа да си отговори. – В такива случаи най-важното е самообладанието!”
Докато листото се въртеше и се издигаше все по-нагоре, тя потъна в още по-дълбок размисъл. От въртенето главата й се замайваше така, че малкият гъсеничен мозък не можеше да измисли нищо.
– Ще ям листото! – извика тя. – То ще става все по-мъничко, все по-мъничко, все по-мъничко, докато стане толкова мъничко, че вятърът да не може да го носи.
И започна да гризе. Това бе неприятно за консумиране сухо листо, но инстинктът за живот надделя. Гъсеницата го ядеше с мълниеносна бързина. То ставаше все по-малко и по-малко.
– Спускам се! – извика гъсеницата и заръфа ожесточено.
Най-после изяденото наполовина листо се спусна плавно върху тревата. Гъсеницата се отърси победоносно, погледна небето и се запита:
– Нима бях там?
След това тръгна да дири своето дърво пасище.
Мразя отклоненията! Заговорих за гъсеницата и забравих нашия герой. А ето какво стана през това време:
Лиско се озова на поляната. Тук беше реката. Лиско млъкна (нали си пееше песничка) и затрепери от удоволствие. Само на няколко крачки си течеше неговата мила, внезапно заобичана водица. Той се устреми към нея, но неочаквано чу глас, който го зовеше. Лиско спря.
– Къде отиваш? – запита гласът.
– На реката – отвърна Лиско и едва сега видя едно тъмносиво животинче с лъскава кожа, остра муцуна и затворени очи. – Но кой си ти?
– Я го виж! – разсърди се животинчето. – Кой ти позволява да се обръщаш към по-възрастни на “ти”? Така ли те учат у дома?
– Кой сте вие? – поправи се Лиско.
– Аз съм къртицата Мрачевина! – рече непознатото животно. – Известна съм с това, че умея да разказвам увлекателни приказки. Ей сега ще ти разкажа една…
– Благодаря, но бързам към потока.
– Именно де. Затова ще ти разкажа приказката за Киселото мляко.
– Но каква връзка има това с потока? – запита отчаяно лисичето.
– Има, и то каква!… Слушай!
– Много бързам! – рече Лиско и погледна с копнеж към водата, която клокочеше само на два скока разстояние.
– Чуй приказката за Киселото мляко! – каза къртицата, без да му обръща повече внимание.

ПРИКАЗКА ЗА КИСЕЛОТО МЛЯКО, която къртицата Мрачевина разказа в този паметен ден

“– В едно почтено семейство – започна къртицата Мрачевина – живеело непослушното Кисело мляко. То било толкоз непослушно, че всички го сочели с пръст, а майките казвали на децата си да не дружат с него. Това огорчавало много Киселото мляко. Един ден му станало толкова мъчно, че то решило да избяга някъде далеч, кой знае къде, където никой не го познава, а там да започне нов живот като почтена и уважавана личност. За тази цел то си взело една порязаница хляб, намазало я с масло и тръгнало.
Но къде – не знае. Върви, гризе хляба и разглежда непознатите места, през които минава.
Най-после Киселото мляко стигнало до една гора. Насреща му забръмчала пчела.
– Здравей, мухичке! – извикало Киселото мляко.
– Глупак, не виждаш ли, че съм пчела?… А ти кой си?
– Аз съм Киселото мляко.
– А-а, чувала съм за теб. А защо не си в купичка?
– За разнообразие – отвърнало Киселото мляко.
– Ами ако те жилна, ще се подуеш ли?
– Не – рекло Киселото мляко. – Такива работи не ми действат.
– Довиждане тогава – разочаровала се пчелата.
– Забравих да те питам най-важното – сетило се Киселото мляко. – Ако вървя все нагоре, къде ще стигна?
– В гората.
– Това знам, но има ли в нея нещо особено?
– Нищо особено.
– Не ти вярвам – рекло палавничето и влязло в гората.”
– Не сте казали още нищо за потока – прекъсна приказката Лиско.
– Потърпи малко – рече къртицата. – “И така… Киселото мляко навлязло в гората. Като повървяло малко в нея, насреща му забръмчал един бръмбар.
– Здравей, голяма пчела! – поздравило палавничето.
– Не съм пчела, аз съм бръмбар!
– Е, така де – все едно!
– Не е все едно!… Не ме предизвиквай, защото ей сега ще те ощипя!…
– Уха! Сигурен ли си? – засмяло се палавничето. – Аз съм Киселото мляко!
– Какво като си този?
– Не чувствам никакви физически болки… Можеш да ме ощипеш, можеш да ме порежеш – всичко ще бъде напразен труд. Боли ме, само ако ме обидят.
– Че ти тогава трябва да си много щастливо!… Завиждам ти.
– Така ти се струва!… Според мен обидата нанася по-голяма болка от щипането. Ако беше обратното, аз не бих напуснал бащиния си дом… Има ли нещо интересно в тази гора?
– Зависи… Хайде довиждане!
Тръгнало палавничето отново. Вървяло, вървяло и му доскучало. Няма с кого да си играе, няма кого да удари, не се виждала нито една котка да й завърже тенекия на опашката. Гората за него била скучна. Най-после на пътя му се изпречила една река…”
– Като тази ли? – светнаха Лисковите очички.
– Сигурно – отвърна къртицата. – “Киселото мляко седнало на един камък и започнало да мисли. Мъчило се да си спомни какво се върши, като се стигне до една река. Най-после се сетило, че може да се окъпе, и се зарадвало. Започнало да се съблича. Съблякло се. Покачило се на един камък, скочило и – цоп! – във водата!”
– Завиждам му! – обади се Лиско и погледна за десети път към реката. – На него поне никой не му е попречил.
– Там е работата, че ако му беше попречил някой, сега Киселото мляко щеше да бъде живо. А нещастието станало още с влизането във водата. Киселото мляко веднага се разтворило в нея и потокът мигновено побелял. – “Нашата река се е превърнала в мътеница! – казали хората от близкото селище. – Сега поне ще си отпием мътеница!” И те започнали да пият и никой от тях дори не попитал как така изведнъж водата се превърнала в мътеница.” – Тази ли е цялата приказка? – въздъхна облекчено Лиско.
– Да. Нали е хубава?
– Глупава! – рязко отвърна Лиско. – Напразно ме забавихте.
– Ти си нахално лисиче! – ядоса се къртицата. – Моите приказки са известни на всички с тяхната дълбочина и увлекателност… Да вземем например тази за “Жълъдчо и Облакът”… Слушай сега да ти разкажа приказката за “Жълъдчо и Облакът”…
В това време Лиско внезапно откри, че къртицата не може да вижда. Той се зарадва и се усмихна.
– Слушаш ли? – запита тя.
– Слушам, слушам! – рече Лиско. – Вие си разказвайте спокойно. Аз няма да ви прекъсвам никъде, а само ще слушам.
Къртицата започна втората си приказка, а Лиско тихичко тръгна към потока. “Не трябваше да й казвам истината в очите – мислеше си лисичето. – Веднага станах лош.” И той започна да търси удобно за къпане място.
Трябваше да се отдалечи още малко. Дотук все още се чуваше гласът на къртицата, която разказваше как едно облаче слязло на земята, за да се запознае с едно мъничко жълъдче по простата причина, че й се сторило много симпатично и че…
Гласът на къртицата се изгуби. Лиско беше вече достатъчно далеч. Той изскимтя весело и се изпъна, за да се гмурне.

Глава четвърта

КАКВО СЕ БЕ СЛУЧИЛО ВСЪЩНОСТ

Лиско изскимтя весело и се изпъна, за да се гмурне в потока, но в това време стана нещо ужасно. Най-напред върху земята се появи една сянка, която се движеше много бързо. Докато разбере какво става, лисичето усети, че някой го сграбчва за гърба. По-късно то усети, че крачетата му не се допират до земята. Страшно нещо – реката се оказа под него и то видя в нея за миг, но много ясно, себе си и някаква грамадна птица, която стискаше гърба му. После реката се отдалечи и малкият палавник разбра, че хвърчи заедно с птицата. Земята се отдалечаваше все повече и повече. Уплашеният му поглед успя да зърне само къртицата, която продължаваше да разказва приказката за жълъдчето и облачето. Друго живо същество нямаше наоколо. Сърцето му тупаше лудо. Какво стана? Какво означава това?… Треперещите му крачета се размърдаха и напразно се опитваха да потърсят някаква опора. И, въпреки целия страх, Лиско започна да се удивява. Долу се откриваха толкова чудни и непознати неща. В Тихата гора беше едно такова… тясно, а оттук можеше да се гледа нашироко, нашироко… “Нима светът е толкова голям?” – запита се изпадналият в беда палавник.
Над него плавно и равномерно се размахваха две големи крила. Те произвеждаха въздушна струя, която го разхлаждаше. Всичко това щеше да бъде много приятно, ако не беше страшно.
Най-после Лиско се реши да продума:
– Нищо не разбирам.
– Ще разбереш! – отвърна орелът Каменар, защото това беше той. – Скоро ще разбереш.
– Все пак добре е да кажете нещо предварително.
– Трябваше да избирам между теб и оная стара къртица – каза Каменар. – Предпочетох тебе.
– Благодаря за предпочитанията!… Но защо мен?
– Защото си малък.
– Е, та?
– Имаш крехко месце.
– И все пак не разбирам.
– Черноперко и Клюнчо предпочитат нещо по-младо.
– Пррредпочитат?… Кои са те?
– Двете ми малки орлета.
Лиско замълча. Доколкото му стигаше умът, той разбра, че ще бъде изяден от децата на Каменар. Но какво можеше да се направи?… Отново погледна надолу, където светлееше реката.
– Да не ме изтървете! – рече лисичето. – Ще се пребия.
– Бъди спокоен.
– От такава височина смъртта е сигурна.
– За теб вече няма значение – каза спокойно орелът. – И без това ще умреш.
– Ами защо?… Ще заплача!…
И Лиско започна да плаче.
– Не плачи! – смъмри го орелът. – Сълзите ти падат долу и някой ще помисли, че вали дъжд.
Лиско се умълча и се замисли. Вече не можеше да се любува на красивите гледки, които се простираха под тях. Неживял още тридесетина дни, и трябваше да умира!… А никак не му се умираше. Животът в Тихата гора беше така красив и безгрижен! После той си спомни, че големите у дома винаги говореха за бъдещето на Лиско. “Той има голямо бъдеще” – обичаше да казва баща му. И майка му винаги се съгласяваше. Лиско с нетърпение очакваше да види какво ще бъде това “голямо бъдеще” и ще му причини ли удоволствие. Най-вече го интересуваше да разбере колко голямо ще бъде то. Често пъти заставаше пред един висок бук и си казваше: “Има си хас да е по-голямо от това дърво! Но как ще го нося тогава?”
– Не ми се умира! – продума тихичко лисичето.
– И Черноперко и Клюнчо да останат без вечеря, така ли?… Виж го ти!… Няма милост към такива хубави и умни орлета.
– Моето месо не е приятно на вкус – изхитрува Лиско. – За мене винаги са казвали, че имам безвкусно, отвратително месо.
– Не хитрувай! – скара му се Каменар. – Аз съм стар, сто и трийсет годишен! Не те е срам да лъжеш възрастни птици като мен!… Такова ли е домашното ти възпитание?
Лиско наведе глава и се засрами. Тежко се живее сред възрастни. Всякога навират възрастта си пред тебе. Дума не можеш да им кажеш. А този орел е просто невъзможен. Виж го ти как се обижда!… И какво нахалство – хем ще го яде, хем се обижда!… Но време за губене нямаше. Трябваше да се измисли нещо.
– Вие сте уморен – каза Лиско. – Не може ли да си покацнем? Трябва да си починете.
– Кой ти каза, че съм уморен?
– Така ми се стори – запримига палавникът. – Обещавам ви, че ако кацнем, няма да бягам.
– Малък и глупав! – каза Каменар. – Не можеш ли да разбереш, че пред мен хитростта не помага? С теб е свършено!
– Но защо?… Защо трябва да умирам?
– Такъв е законът на природата! Едни умират, за да живеят други.
– Не може ли да се живее някак си… другояче?
– Как?
– Де да знам… Така – без да се ядем.
– Разправяй това на баща си!
Лиско се разсърди:
– Макар и да съм на смъртно легло, не позволявам да се говори така за татко! Защо използвате притесненото ми положение, за да обиждате на семейна чест? Татко Лисан е благородна и почитана личност. Всеки в гората познава неговото добро сърце.
– Кокошките не са на такова мнение.
– Извинявайте! – отвърна Лиско. – В Тихата гора животните не се ядат помежду си. Вашето разбиране е остаряло и отречено.
– Не ме интересува – рече спокойно орелът. – Не живея в Тихата гора, а в Голямата планина.
– Далеч ли е гнездото ви?
– Не особено.
– Струва ми се, че бързате. Летете си бавно.
– Летя, както винаги.
– Напротив – бързате! А на тази скорост сърцето ви едва ли ще издържи.
– Бъди спокоен за сърцето ми!
– Все пак човек не знае кога ще стане неочакваното. Представете си, че изведнъж… Да не казвам най-лошото… И тогава вие спокойно ще си бъдете мъртъв, а аз ще се търкалям надолу по въздуха, и туп! – ще се пребия на земята… За ваше добро, летете по-бавно. И без това смъртта ми е неизбежна.
Всъщност на Лиско никак не му се умираше и гледаше да продължи още малко живота си. В същото време умът му работеше бързо. Няма ли най-после да му хрумне спасителната идея? Още от най-ранна възраст мама Лиса му казваше: “Никога не се отчайвай! Каквото и да се случи. Нищо не се знае. Няма беда, от която да не можеш да се измъкнеш. Освен ако си умрял.” И ето на – Лиско, макар и в тежко положение, все още е жив. Но какво да измисли?
– Какво е онова голямо и бяло? – запита той. – Хей онова там горе?
– Това голямото е едно малко облаче.
– Облаче? – зарадва се Лиско. – Значи, на това нещо казват облаче?… Ах, как бих искал да видя как изглежда отблизо!…
– Това сега трябва да ти е безразлично.
– Да знаете само как искам да видя едно облаче отблизо! – въздъхна Лиско. – То трябва да е нещо много интересно… Може ли да се покачим на него?
– Може – отвърна Каменар. – Ей сега.
И той пое нагоре. Облачето започна да големее. Най-после се превърна в нещо много голямо.
– Сега ще влезем вътре! – извика Каменар.
И се гмурнаха в мекия памук.
– Не може ли да си поиграя малко на това облаче? – запита Лиско.
– Не хитрувай! – усмихна се Каменар. – Учудваш ме с нахалството си. За пръв път виждам толкова хитро животинче.
– Но какво лошо има в това да си поиграя тук?
– И да изчезнеш. Така ли?
– Но защо? Какво ще правя да се скитам с облака по света. Просто ще умра от глад и нищо повече.
– Щом облачето се долепи до някой планински връх, ще слезеш, и готово! Не можеш ме излъга… Любувай се така, без да искаш повече. Не мога да оставя децата си гладни.
– А какво е това там лъскавото? – наивно запита Лиско, след като излязоха от облачето.
– Добре знаеш, че това е залязващото слънце.
– Хайде да ме заведете до него!
– Да не съм автобус! – разсърди се орелът. – За пръв път имам работа с такава нахална жертва.
– Извинете, но съм се родил любознателен.
– Родил си се хитър! – засмя се Каменар. – Хитрата сврака – с двата крака!
– Но аз не съм сврака.
– Така си е думата.
– Изглежда, че вашата съпруга е твърде добра и почтена. Бих желал да се сприятеля с нея.
– За такива неща няма да имаш време.
– На колко години е тя?
– На сто двадесет и пет.
– А вие на сто и трийсет…
– Напразно ме заговаряш на семейна тема. Няма да ме умилостивиш!
– Ах, как ми се спи! Обещавате ли да ме возите без друсане?
– Защо?
– Искам да поспя.
– Защо да заспиваш. По-добре нагледай се за последен път на света.
– Шегобиец!… На стари години няма да станете детеубиец.
– От брътвежите ти ме заболя главата.
Вече летяха над Голямата планина. Отначало долу се показа гъста гора, прилична на пяна, сякаш някой бе насапунисал планината да я бръсне. После зелената пяна изчезна и се появиха скалите. Лиско забеляза, че Каменар започна да се спуска, и сърцето му затупа силно. Едва сега се появи истинският страх.
– Виждаш ли тая самотна скала, която прилича на зъб?
– Вввиждам!
– Там е моето гнездо.
– Ппппрекрасно жилище! – направи опит да се удиви Лиско. – С изложение към всички посоки на света. Трябва да е много слънчево.
Това бе последното смешно нещо, което Лиско каза през време на полета. Орелът не му отвърна. Показа се голямото гнездо, направено от дебели пръчки, застлано с вехти парцали и пух от птици. На южната страна, замислена сякаш от векове, неподвижна като бронзова отливка, бе кацнала орлицата. През плета се подаваха две грозни глави с големи бледи човки. Това бяха главите на Черноперко и Клюнчо. Лиско разбра, че е дошъл неизбежният му край, и зарева.

Глава пета

ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ

Тихата гора бе потънала в хладната нощ и на пръв поглед в нея беше спокойно. Високото небе искреше от звезди. Някои от тях стояха мирно и съзерцаваха учудено земята, а другите се закачаха палаво и не искаха да висят на едно и също място. Месецът, който бе изплувал над гората още преди залеза на слънцето, сега блестеше по-ярко.
Но спокойствието на Тихата гора бе привидно.
Пред жилището на Лисан бяха дошли всички животни и тук се вдигаше такава врява, че Магарето, което страдаше от манията да си служи на всяка цена с поговорки, не можеше да се прояви както трябва.
– Тихо! – ревеше то. – Ако викаме така, вместо да извадим очи, ще изпишем вежди!
Магарето не употребяваше нито една поговорка на място, а при това всички поговорки изговаряше неправилно.
– Мълчете да чуем всяко мнение поотделно! – издигна отново гласа си то. – Всеки крак на своята коза!
Но никой не го слушаше. Лисан и Лиса стояха пред жилището си и ронеха сълзи. Около тях всеки казваше нещо подобно:
– Обзалагам се, че Лиско е жив!
– Утре ще го намерим!
– Лиско няма да се остави лесно!
И така нататък.
А всички знаеха, че това, което казват, е само за утеха. От Лиско нямаше следа. Изчезването беше станало по много тайнствен и чудноват начин. В търсенето бяха взели участие всички животни, включително и свраката Нешка, която на два пъти предложи да се претърси внимателно лисичата дупка, на което животните се изсмяха, защото действително беше смешно. Най-силно впечатление правеше Мецан, който председателстваше Съвета на Тихата гора. Той не взе нито веднъж думата. Само мълчеше и слушаше. Понякога и не слушаше, а мислеше. Тогава животните си казваха: “Ей сега ще предложи нещо умно.” Но Мецан продължаваше да мълчи и отново се замисляше.
Най-после към полунощ той поиска думата, и когато всички притихнаха, каза:
– Ние сме много глупави!
Най-умните животни наведоха глави, а глупавите си придадоха вид, че това е факт, който не се отнася до тях.
– Глупави и недосетливи! – подчерта Мецан. – Втурнали сме се да търсим безразборно, викаме, предлагаме, отхвърляме, а забравихме най-важния факт!…
– Какъв е той? – обади се Сивко.
– Забравихме, че си имаме детектив.
– Ей, вярно бе! – извика Кафявко.
– Детектив – продължи Мецан, – който се занимава изключително с разкриване на престъпления, или пък с намиране на изгубени лица.
– Да живее Костенурко! – извика Сивко.
Гората гръмна от “ура”.
– Към дома на Костенурко! – предложи някой.
Но Мецан направи гримаса и щом животните млъкнаха, заговори бавно:
– Предлагам всички да се разотидат. Всеки да си гледа работата. Животът трябва да потече, както по-рано. Ще изберем делегация. Тя ще отиде при Костенурко да му разкаже всички подробности, а той вече си знае работата. Приемате ли?
– Приемаме! Да изберем делегация!
Веднага се пристъпи към избора. След много шум и препирни се реши делегацията да има следния състав:
1. Вълчо Кафявко – като добър следотърсач.
2. Зайко Сивков – като бързоходец и слухар.
3. Ежко Таралежко – по простата причина, че редовно влизаше във всички делегации.
Реши се Лисан и Лиса да не участват в по-нататъшното търсене, тъй като бяха изпълнени със скръб. Животните се разотидоха, а делегацията тръгна към края на гората, защото Костенурко живееше точно там, където от векове растеше и старееше Къдравия дъб.
– Сега е полунощ – каза Сивко. – След три минути сме при Костенурко.
– След пет минути! – каза Кафявко.
– Не по-рано от три денонощия! – каза Таралежко. – Мерил съм това разстояние няколко пъти. Спокоен ход – четири дни, а с бързане – три.
– Хванахме си белята! – рече Кафявко. – Защо ли го избрахме?
– Как? – възмути се Сивко. – Делегация без Таралежко? Откакто се помня, Таралежко винаги е председателствал всички делегации.
– Има животни, които сякаш се раждат само за това – съгласи се Кафявко. – Дай им заседания и приветствия – нищо друго… Хайде, качвай се на гърба ми!…
След десетина минути делегацията се озова при Къдравия дъб, едно голямо и дебело дърво, израсло на границата между Тихата и Младата гора. Около Къдравия дъб се простираше китна полянка, която денонощно ухаеше на мента и здравец. По-нататък започваше Младата гора. Тя имаше ниски крехки дръвчета и се простираше чак до склоновете на Голямата планина. Младата гора нощем просто гъмжеше от светулки.
Домът на Костенурко се намираше между три големи камъка, обрасли с мъх и лишеи. Пред дома висеше табелка, на която пишеше:

Частно детективско
БЮРО
на
КОСТЕНУРКО
приемам по всяко време на
денонощието.
Чукай, без да влизаш!

Кафявко почука. Изтече малко време, но никой не се обади. Той почука повторно.
– Защо чукате, без да влизате? – чу се гласът на Костенурко.
– Защото тук пише така – рече Кафявко.
– Надписът е погрешен – отвърна гласът на Костенурко. – Художникът трябваше да напише: “Влизай, без да чукаш!”, но бе разсеян и написа това. А мен ме мързи да го поправя. Някои казват, че било оригинално, и съм съгласен… Влезте!… Вие сте трима: Кафявко, Сивко и Таралежко.
– Как позна?! – учуди се Кафявко, докато се промъкваше през тесния за него вход. – Просто съм изумен.
Костенурко седна на мекия стол, натъпка лулата си, запали я, смукна от нея и се усмихна:
– Нашият занаят е труден, но е приятен, защото е изпълнен с непрекъснато търсене. Малко са индивидите, които са успели в нашата професия. Преди всичко трябва да имаш дарба. Трябва да се родиш с нея и да я развиеш. Умът ти да бъде винаги изострен. Съобразителност и интелигентност – тези са двете неща, които трябва да вървят ръка за ръка с ума.
Представителите на Тихата гора наблюдаваха Великия детектив със зяпнали уста.
– Казвайте – мина към действие Костенурко. – Какво ви води насам?
– Нещастие – започна Таралежко. – Лиско, синът на Лисан, се изгуби преди залез слънце и макар че вдигнахме гората на крак, не го намерихме.
– Лиско? – замисли се Костенурко. – Ще го намеря.
Членовете на делегацията въздъхнаха облекчено.
– Най-напред трябва да ми го доведете – продължи Костенурко. – Трябва да го видя, за да зная какво да търся.
Представителите на Тихата гора се спогледаха.
– Но ако – започна неуверено Кафявко, – ако… може да го доведем тук, значи… няма смисъл да го търсим… ззащото той тогава ще бъде намерен.
– За съжаление това е така! – замисли се Великия детектив. – А това усложнява задачата ми… Но да почнем от самото начало. На въпросите ми да отговаря само един от вас. Например вие, Кафявко.
– Обикновено в такива случаи говори Таралежко.
– Добре, Таралежко, отговаряй: Кога изчезна Лиско?
– Днес следобед. Цялото му семейство се изкъпало в потока, върнали се у дома и Лиско изчезнал.
Костенурко се почеса по черупката:
– Хм!… А защо са се къпали?
– Таралежко се замисли и каза:
– Не знам.
– Видяхте ли? – рече Костенурко. – Не ми помагате с елементарни неща, които ще се окажат решителни за следствието.
– Не знам защо са се къпали – повтори Таралежко. – Лично аз не се къпя.
– Да е оставил някакво писмо?
– Кой?
– Този Лиско.
– Той е съвсем малък. Не може да пише.
– Хм!… Допускате ли причини от любовен характер?
– Лиско е само на тридесет дни.
– Щом е толкова малък, ще го открия.
– Следите му се губят до реката.
– Кой го е видял за последен път?
– Едно магаре.
– Какво магаре?
– Не го знаем добре. Пресели се в нашата гора.
– Да се арестува веднага!
Великия детектив смукна доволно дим от лулата си и допълни:
– Утре всичко ще бъде разкрито! Преди разсъмване искам да ми доведете това магаре. Смятайте, че с него ключът на загадката ще бъде в ръцете ми. Сега сте свободни!… Чакам ви с Магарето.
– Той е гениален! – извика Таралежко, когато тримата напуснаха каменната къща на Костенурко. – Какъв ум! А ние дори не помислихме, че похитителят е между нас.
Делегацията отново потъна в Тихата гора на път за Мецан. Той трябваше да подпише заповедта за арестуването на Магарето. Намериха го да седи умислен на камъка пред къщата си.
– Трябва да издадете заповед за арестуването на Магарето! – рече бързо Таралежко. – Той е виновен за Лиско.
– Кой ви каза?
– Детективът Костенурко.
– Това не е лесно – отвърна Мецан. – Тихата гора не познава арестите. Трябва да се допитам до Съвета.
– Но Магарето не е жител на Тихата гора – каза Таралежко.
– Това е вярно, Таралежко. И все пак се срамувам да подпиша такава заповед.
– Костенурко е сигурен, че Магарето е похитител! – намеси се Кафявко.
– Той е чужденец между нас! – намеси се Сивко.
– Всеки, който няма лоши мисли в главата си, може да живее спокойно в Тихата гора – отвърна Мецан.
– Но той е похитил Лиско!… Губим ценно време!… Ние трябва да изпълним желанието на детектива. Иначе как ще се води следствието?!
Мецан изчезна и донесе от дома си подписан от него лист. На листа пишеше:

Да се арестува Магарето.
Мецан

– Не му знам името – каза той.
– Нищо – рече Таралежко. – То е единственото магаре между вас.
Със заповедта в ръце тримата делегати намериха Магарето до реката. То стоеше там с вирната нагоре глава.
– Какво правите тук? – запита остро Кафявко.
– Кой каквото прави, за себе си го прави! – отвърна Магарето.
– И ние сме на това мнение – пошегува се Таралежко. – Затова в името на законите на Тихата гора молим да ни последвате!
– Ще ви последвам – съгласи се Магарето. – И без това се чувствам самотно.
– Защо гледате небето? – запита внезапно Сивко.
– Размишлявах – рече охотно Магарето. – Питах се дали не може от Млечния път да се получи масло.
– Знаете ли да четете? – запита все тъй остро Кафявко.
– Да. Защо питате?
– Прочетете това! – Кафявко му показа заповедта на Мецан.
– Съгласен съм – това за мен е комплимент.
– Защо?
– Едва сега разбрах, че съм нещо.
– Тръгнете с нас!
– Щях да забравя – рече то. – Мога ли да знам какво съм сторило?
– Ще узнаеш – усмихна се Сивко. – Костенурко ще ти каже.
Магарето подви опашка и спокойно тръгна пред Кафявко. Тримата го поведоха направо към дома на Великия детектив.

Глава шеста

ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ НА РАБОТА

Костенурко очакваше своята жертва пред жилището си, защото детективският му мозък се бе досетил, че Магарето не може да влезе вътре. Когато делегацията се яви отново пред него, той имаше вид на дремещ, потънал в мисли детектив, който сякаш се интересуваше единствено от лулата си. Магарето застана до него и наведе глава. То напразно чакаше да му зададат въпроси. Но Костенурко продължаваше да дреме. Всички мълчаха и очакваха да видят какво ще стане. Беше толкова тихо, че се чуваше тупането на Сивковото сърце. Една звезда се откъсна от небето и се търкулна по нанадолнището, като одраска тъмносиния купол и там се появи яркочервена кървава ивица.
– Пожелах си нещо – прошепна Магарето. – Дано ми се сбъдне.
– Къде е трупът? – внезапно прогърмя гласът на Великия детектив.
– Не вярвам много в падащи звезди, но все пак, пожелах си един сочен магарешки трън – продължаваше да бърбори Магарето. – В тази гора няма нито един трън! Все трева, трева – никакъв десерт.
– Къде е трупът? – отново извика гласът.
– Един сочен трън… едър…
– Къде си скрил останките на Лиско? – подскочи Великия детектив. – Говори, защото имам хиляда начина за изтръгване на признанията ти!
– Предпочитам да ми говорите на “Вие” – забеляза Магарето. – От това само ще спечелим.
– Опасен престъпник! – прошепна Костенурко на Сивко. – С него ще бъде трудно. Хитър и хладнокръвен… Я отскочи до ливадата зад Младата гора и откъсни един трън!…
Сивко не почака да го поканят повторно, хукна през полянката и се шмугна в Младата гора. Не мина много време, и се появи с един качествен магарешки трън. Той го подаде на Великия детектив. Костенурко го пое и го показа на Магарето.
– Виждате ли?
– Ох! Дайте да го схрускам!
– Ще говорите ли?
– Ще говоря!… Дайте ми по-скоро това чудо на природата!
– Признайте и ще ви го дам.
Костенурко развяваше апетитното растение пред муцуната на мъченика и ловко го махаше, когато Магарето отваряше уста да го налапа.
– Ще говорите ли?
– Казах, че ще говоря! Какво искате повече?
Всички си отдъхнаха. Костенурко погледна победоносно делегацията с изражение, което означаваше: “Видяхте ли?”
– Говорете! – каза високо той. – Говорете и трънът ще бъде ваш.
– Не мога да говоря. Трябва първо да го изям.
– Искаш да ни надхитриш ли?
– Трябва първо да изям деликатеса. Иначе ще полудея. А от луд не могат да се изтръгнат показания.
– Първо ще говориш!
– Първо ще ям!
– Ще говориш!
– А бе, разбирате ли какво значи магарешки инат?
Костенурко се замисли няколко секунди и бутна тръна в устата на престъпника. Магарето го схрупа набързо, но го изяде бавно, наслаждавайки се на приятния му вкус. Накрая то млясна няколко пъти и се облиза.
– Хайде! – рече Костенурко.
Магарето промълви:
– Няма да чуете нито дума, докато не ми донесете още един!
– Аа, така ли?
– Ако искате!
Костенурко зае отново обичайната си замислена поза и след това кимна на Сивко. Последният разбра жеста и за втори път хукна към ливадата. Магарето изяде сладко и този трън.
– Говорете! – смукна дим детективът.
– Ако ми донесете още един.
– Това е безобразие! – нервира се Великия детектив. – Вие се подигравате с професията ми.
– Не знам какво правя, но това е – ще говоря след третия!
Този път Сивко не дочака жеста на Костенурко, а хукна по собствена инициатива.
– Далеч ли е този земен рай? – питаше Магарето, докато унищожаваше третия стрък. – Има ли много такива радости там?
– Пълно е – отговори Сивко.
– А далеч ли е?
– Една минута път.
– Моля за още един!
Като потича още няколко пъти до ливадата, Сивко най-после не издържа и каза:
– Не мога повече!… Сърцето ми ще изскочи!
– За днес стига – заяви Магарето… – Та какво искахте вие?
– Да разкажете всичко подробно – каза облекчено Костенурко.
– С удоволствие. Какво да ви разкажа?
– Всичко, каквото знаете.
– Знам много неща.
– Започнете от самото начало.
– Добре. Да си помисля.
Магарето се замисли. Започна да се разсъмва. Над дърветата небето стана розово. Звездите отначало избледняха, а после се разтопиха в обилно бликналата розовина. По тревата и листата заблестя роса.
– И така – започна Магарето, – аз се родих една нощ в обора на стопанина Пантелей. Той носеше на главата си омачкана вехта капа. Когато говореше, всяко изречение започваше с думата “такова”. “Такова – казваше той, – требва да отида в града за ламбено шише…”
– Що за глупости? – нервира се отново Великия детектив. – Още ли хитрувате?
– Казахте да бъда подробен – отвърна Магарето. – Започвам от самото раждане.
– Но какво смятате да разкажете?
– Историята на моя живот. Нали искате да говоря? Да ви занимавам…
– Искам да ни разкажете как сте похитили Лиско!… Разбрахте ли?… Къде е сега той?… Жив ли е?… Ето това ни интересува!…
– Всеки свири на своята гайда – рече Магарето. – Искам да ви разкажа толкова интересни неща, а вие…
– Къде отвлякохте Лиско?
– Това не знам.
– Но как?… Нали ви дадохме цял куп тръни?
– За тях благодаря, но не си спомням да съм отвлякъл Лиско.
– Вода! – извика извън себе си Великия детектив… – Това магаре ме погуби!
Донесоха му вода. Великия детектив пи бързо – дишането му се оправи. Той смукна от лулата си, но тя бе изгаснала.
– Ще те науча!… Ще видиш!… Донесете въже от къщата ми!…
– Ще го бесим ли? – запита Таралежко.
– Нещо по-лошо – ще го изтезаваме!
Завързаха Магарето за едно дърво.
– Сега наберете тръни и ги донесете.
Кафявко и Сивко донесоха на няколко пъти голям куп тръни. През цялото време се питаха един друг какво ли крои великият им приятел. Костенурко набоде вкусните стръкове на такова разстояние от опънатото въже, че Магарето, колкото и да се мъчеше, никога не можеше да ги стигне. Щом видя тръните, Магарето се устреми към тях, но въжето не му позволи да ги стигне.
– Това е жестоко! – извика то. – Такова мъчение не е измислено дори през време на инквизицията!
– Това ще те научи да говориш! – каза победоносно Великия детектив. – Ще признаеш всичко от игла до конец.
Кафявко, Сивко и Таралежко гледаха като замаяни.
– Сега да продължим работата си! – продума Костенурко. – Предстои ми да разпитам всички животни, които населяват Тихата гора. Ние, детективите, обичаме да говорим, като изхождаме от най-дребните факти. Върнете се в гората и съобщете на жителите й, че ги очаквам на разпит. Да се явяват един по един, наредени на опашка. Всеки да мисли предварително… Щях да забравя – животните да бъдат наредени по ръст: най-напред Мецан, после Кафявко и тъй нататък до последната калинка.
– Какъв ум! – извика Кафявко, а очите му се насълзиха от гордост и умиление.

Глава седма

В ГНЕЗДОТО НА ОРЕЛА

Черноперко и Клюнчо бяха грозни орлета, но се мислеха за много интелигентни. Наистина техните родители бяха живели много и знаеха много, но децата им сякаш искаха да блеснат изведнъж. За това особено им помагаше “Речникът за чужди думи”. А ето как попадна този речник в гнездото на орела.
Един ден татко Каменар и мама Остронокта си летяха без никаква цел, просто за развлечение, над полите на Голямата планина. Върху покрит с лишеи камък те съгледаха да седят момък и девойка. Момъкът много обичаше девойката и се чудеше как да й каже това. Той се стараеше да й направи впечатление. За да изглежда интелигентен, преди да тръгне на екскурзията, грабна от бащината библиотека първата книга, която му попадна подръка и я пъхна в раницата си. Момъкът и девойката се поразходиха, наобядваха се върху скалата и момъкът каза:
– Сега ще си почета малко, защото не мога да живея без книга.
Той измъкна от раницата книгата, излегна се върху скалата и с ужас разбра, че това не е нито роман, нито поема, а обикновен речник за чужди думи. Ами сега?… Но връщане назад нямаше. Той си придаде вид, че е погълнат от интересното четиво.
По едно време момичето запита:
– Интересна ли е книгата?
– Извънредно! – отвърна момъкът.
– Моля ти се, чети високо, да слушам и аз.
Момъкът почервеня от смущение.
– Обичам хубавите книги! – настоя девойката.
Ръцете на момъка затрепераха.
– Хайде! – подкани го момичето.
Момъкът започна да чете:
– Озонатор – прибор за добиване на озон от въздуха под въздействието на електрическа искра. Океанография – морезнание, отдел от физическата география, занимаващ се с всестранното изучаване на моретата. Окултизъм (от латинската дума occultus – скрит, таен) – общо наименование на антинаучните мистически измислици като магия, астрология, спиритизъм – за тайнствените сили на природата… Не те ли отегчава?
– Ни най-малко. Продължавай!
Момъкът четеше и скришом поглеждаше към девойката, която в това време скучаеше, налапала стръкче трева, загледана в облачетата и орлите. Най-после тя не издържа, изправи се на крака, дръпна речника от ръцете му, захвърли го и заплака. Момъкът я погледна слисано и не знаеше какво да прави. Но девойката внезапно тръгна надолу. Време за губене нямаше. Момъкът обичаше силно тази девойка, затова взе раницата и хукна да я гони.
Каменар и Остронокта, които видяха тази сцена от висините, се усмихнаха и се спуснаха към захвърлената книга. Каменар прочете заглавието и каза:
– Тази ще бъде първата книга от домашната ни библиотека.
Отнесоха я в гнездото си и в дни на скука непрекъснато четяха от нея. По този начин старите орли станаха още по-мъдри и придобиха още по-обширни знания. Когато Черноперко и Клюнчо се появиха на бял свят, Остронокта бързо ги научи да четат. Те четяха от сутрин до вечер и учеха съдържанието наизуст. Остронокта започна да ги изпитва:
– Сега Черноперко да каже какво значи думата конституция!
Без да губи време, Черноперко отвръщаше:
– Конституция е латинска дума, която означава основния закон, определящите принципи и форми на държавното устройство, конституцията на държавните органи, избирателната система, правата и длъжностите на гражданите.
– Браво! – сияеше Остронокта. – Клюнчо, кажи какво означава думата “Мефистофел”?
– Мефистофел – невярващ в доброто: зъл дух, дух на отрицанието, описан от немския поет Гьоте в трагедията “Фауст”. Името на Мефистофел е станало нарицателно.
– Браво, Клюнчо! – усмихна се доволно мама Остронокта. – А сега кажи, кой е този Гьоте?
– Не знам.
– Но нали преди малко го спомена?
– Преди малко споменах за Мефистофел.
– Но вътре нали се споменава и за Гьоте? Хайде сега кажи!
– Мефистофел – невярващ в доброто…
– Стига! – усмихна се пак Остронокта. – Ясно, че не знаеш.
– За него няма писано в речника.
– Прав си. Ти знаеш по-мъчни неща, но за Гьоте не знаеш нищо, защото за него има писано в енциклопедията, а тази книга още не сме я набавили.
Но да се върнем към нашия разказ.
Тъкмо се канеше да запита какво означава думата неокантианство, мама Остронокта видя, че към гнездото се приближава стопанинът. Тя се вкамени веднага и прие вид на съсредоточена, такава, каквато обичаше да я вижда нейният съпруг.
– Папà пристига! – изкрещя Черноперко.
– Носи нещо интересно! – извика Клюнчо.
Каменар направи победоносен кръг над гнездото и бавно кацна. Лиско почувства чудна лекота в гърба си и усети как лапите му стъпиха на здрава почва.
– Добър ден! – поздрави учтиво той.
– Добър ден! – отвърнаха слисаните орлета.
Лиско погледна дяволито наоколо и бързо продължи:
– Това ми напомня за ония двама, дето се срещали веднъж. Първият казал “добър ден”, а вторият – “добър вечер”. И можете ли вие, малки деца, да познаете кой е бил прав?
– Не можем! – отвърнаха Черноперко и Клюнчо. – Ти можеш ли да кажеш?
– Да.
– Кой?
– Зависи – усмихна се Лиско. – Ако е било ден – първият, ако е било нощ – вторият.
– Браво! – извика Черноперко. – Умно измислено!… Татко, много ти благодарим за хубавата играчка!
– Никаква играчка! – разсърди се Каменар. – Това е вечеря!
– Това не е вечеря – това е играчка!
– Аз съм вашата вечеря! – добави Лиско. – Хайде, пригответе се да вечеряте!
– Не! – извика Клюнчо. – Искаме и ние най-после да си имаме играчка. В гнездото е скучно!
– Не разбирам, деца!… Що за капризи?
– Ще минем без вечеря! – рече Клюнчо.
– Без вечеря? – ужаси се мама Остронокта, както се ужасяват всички майки, когато децата им не желаят да ядат.
– Как е името ти, играчке? – обърна се Клюнчо към Лиско.
– Лиско.
– Хубаво име! – възхити се Черноперко.
– Ще живееш при нас! – реши Клюнчо. – Знаеш ли колко е хубаво! Вижда се надалеч, татко носи храна, мама разказва приказки. Имаме си речник за чужди думи… След няколко дни ще присъстваш на интересно забавление – ще ни учат да хвърчим.
– Обичам да гледам как се учи хвърченето! – рече възторжено Лиско, макар досега да не бе виждал подобно нещо. – Ами няма ли да ни бъде тясно. Станахме петима.
– Мама и татко ще спят на скалата.
Каменар и Остронокта се усмихнаха и не отговориха нищо. Те бяха щастливи, че децата им се забавляват. Ах, колко много обичаха те децата си!…
– Поговорете си – предложи татко Каменар, – а ние с мама ще потърсим нещо за ядене. Все пак трябва да се вечеря.
Родителите излетяха от гнездото.
– Хайде да играем на някаква игра! – предложи Черноперко.
– Хайде! – рече Клюнчо.
Лиско разбра изведнъж, че животът му е спасен. Той се протегна радостно и погледна щастливо широкия свят. А оттук имаше какво да се види – скалата беше висока, на върха на планината.

Глава осма

РАЗПИТЪТ

На полянката, при Къдравия дъб, цареше небивало оживление. Тук се събраха почти всички обитатели на Тихата гора. Повечето от животните роптаеха против Великия детектив и неговия метод. Заради него те бяха заразали работата си. Разпитът бе започнал преди пет часа. Животните се наредиха едно след друго, в индийска нишка, по големина. Най-напред мина Мецан, следван от Кафявко. На края на дългата опашка чакаше своя ред да бъде разпитана мравката Бързанка. За пет часа минаха само двадесетина свидетели и оставаха още петдесет хиляди. Магарето си стоеше вързано за дървото, пред сочния букет от тръни.
А Костенурко, опиянен от своя замисъл, седеше на камъка под дъба, бавно пушеше и спокойно задаваше въпросите си.
– Следващият! – извика Великия детектив.
Пред него бе изтикан глухарят Глухчо.
– Как се казвате? – запита Костенурко.
Глухчо погледна учудено и отвърна:
– Аз не знам нищо.
– Не ви питам дали знаете нещо, а как се казвате!…
– Не се занимавам с отвличане на лисичета.
– Как се казвате? – рече Костенурко. – Това е много важно за следствието. Трябва да се протоколира.
– Лиско не съм го виждал. Сега да ми го покажете, няма да го позная.
– Вие глух ли сте? – излезе извън себе си Костенурко.
– Да – отвърна лалугерът Бъзльо. – Затова му викат Глухчо. Опитайте се да му говорите по-силно.
– Защо ви викат Глухчо? – изгърмя Костенурко.
– Не ми викат, а ме наричат така.
– Сигурен съм, че ви викат!
– Дошъл съм да ме разпитате, а не да крещите! Какво ви интересува частният ми живот.
– Да сте чули някакъв подозрителен шум по време на концерта, когато изчезна Лиско?
– Не мога да чувам никакви шумове. По концерти не ходя.
– Защо?
– Защото съм глух.
– Да сте откраднали Лиско?
– За какво ми е? Какво ще го правя?
– Свободен сте, но сте под подозрение!
– Защо да съм под подозрение?
– Защото сте съмнителен.
– Как смеете!
– На всички казвам така!… Следващият!…
Така приключи разпитът на Глухчо. Разказвам ви го, за да разберете с какви въпроси си служеше Костенурко, решен на всяка цена да разкрие престъплението. Имайте предвид, че този разпит беше най-кратък.
Животните вървяха едно след друго, отговаряха на въпросите и си отиваха под завистливите погледи на останалите, които тепърва трябваше да минат. Течаха часове, течаха дни. Животът в Тихата гора се разстрои. Млъкнаха птичите песни, престанаха игрите – всичко говореше само за разпита.
В края на третото денонощие Мецан, който отговаряше за щастливия живот в Тихата гора, най-после се реши да прекъсне работата на Великия детектив с един въпрос.
– Извинете – започна той, – този разпит се проточи много. Никога не сме очаквали такова нещо. Трябва ли да бъдат разпитани непременно всички?
Великия детектив свали лулата от устата си, остави молива, с който водеше протокола, извърна се бавно към Мецан и отвърна хладно:
– Искате ли да ви намеря Лиско?
– Разбира се – смотолеви Мецан.
– Тогава защо ми се бъркате?… По стара детективска традиция трябва да разпитам всички. Следата може да се открие точно там, където не очакваш… Разбрахте ли ме правилно?
– Разбрах – смути се Мецан и се оттегли.
– Следващият! – обърна се той към чакащите на опашката и продължи недоволно: – Хем виждат, че не стоя със скръстени ръце, виждат, че се потя заради тях, и вместо благодарност – пречат!… Следващият, казах…
– Тук съм! – отвърна катеричката Сивелка. – Чакам да ме разпитате.
– Знаете ли къде е Лиско?
– Не знам.
– Тогава ще ми отговорите на следните…
И така разпитът продължаваше без прекъсване…
В края на седмото денонощие, когато всички животни минаха край Къдравия дъб и дадоха показанията си, пред изморения вече детектив спря мравката Бързанка. Тя повдигна невинно главичката си.
– Как е името ви? – запита Костенурко с отпаднал глас.
– Бързанка.
– Бързанка, значи… – Детективът се прозя. – Знаеш ли къде е Лиско?
– Да.
– Да?
– Да – отвърна Бързанка. – По-скоро не зная къде е, но видях как го отвлякоха.
Костенурко подскочи:
– А защо не каза отначало?… Защо чака цели седем дни?
– Защо вие казахте всеки да се нареди според ръста си и да не прережда. Казахте още, че никой не трябва да разговаря за съдбата на Лиско, преди да е минал през вас. Така казахте и аз се подчиних заради следствието.
Като чу тези думи, Костенурко размаха предните си крака, сякаш пъдеше досадни мухи, изправи се на задните, притвори очи и припадна. Той падна върху тревата на горната си черупка и се залюля. До него остана да дими вярната му лула.

Глава девета

МЕЦАН ОБЯВЯВА ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

Бързанка стоеше до припадналия Костенурко изгубила и ума, и дума.
“Значи, аз – мислеше си тя – съм виновна за изгубеното време!… Досега може би всичко щеше да се свърши благополучно и Лиско щеше да бъде при родителите си… Но защо беше нужен този припадък точно в този момент? И колко ли траят припадъците въобще?”
Тъй като всяка минута беше скъпа и прескъпа, Бързанка се огледа тревожно наоколо. Няма ли някой да й помогне?… Няма ли поне един, който да й каже колко трае подобен припадък? Изведнъж тя съгледа Магарето.
– Слушайте, вие там!… Можете ли да ми кажете колко трае един припадък?
– Аз мога да отговоря на всички въпроси освен на един. Непрекъснато се питам докога ще бъда вързан тук и не мога да си отговоря.
– Това не знам и аз. И едва ли ще мога да ви помогна. Досега никога не съм развързвала въже… А вие знаете ли колко трае един припадък?
– Какъв припадък – обикновен или необикновен?
– Обикновен.
– Не повече от две или три минути.
Бързанка се успокои:
– Значи, време е Костенурко да се съвземе.
– Той ли е припаднал?
– Да.
– Неговият случай е особен. Костенурките имат голямо дълголетие, около сто години, и затова припадъците им траят около един месец.
Бързанка се изплаши:
– Ами сега?
Горката!… Нали си бе мравка, не се и досещаше, че това, което знае, може да го разкаже на друг, например на Мецан. Мравките са такива – вършат много работа, но все по един и същи начин. Освен тази работа нищо друго не могат да измислят.
В това време до Къдравия дъб спря Сивко. Той се изправи учудено на задните си крака и погледна Костенурко.
– Какво му стана?
– Припадна – отвърна Бързанка.
– Защо?
– Съобщих му нещо важно и припадна.
– Какво е било това важно нещо?
– Трябва да го кажа само на него.
Зайко Сивко подскочи до Костенурко и се усмихна.
– Дълго ли ще бъде припаднал? – запита Бързанка.
– Той не е припаднал – рече Сивков.
– Нима?
– Нещо по-лошо.
– Какво именно?
– Той спи.
Бързанка направи опит да се усмихне:
– Значи… значи, работата е лесна. Ще го събудим и готово!
– Ами!… Напротив! Той не е спал седем дни и нощи с този глупав разпит, който отне толкова време на всички ни… А татко Лисан и мама Лиса плачат ли, плачат за умрелия си Лиско.
– Той не е умрял! – избъбра Бързанка.
– Отде знаеш?
Бързанка мълчеше и се опитваше да мисли.
– Според вас, значи, този разпит е бил глупав?
– Глупав и излишен… А ти защо каза, че Лиско не е умрял?
– Така мисля.
– Вятър, мислиш!… Едно е да се мисли, друго е да имаш доказателства.
– Видях как… една голяма птица го сграби и…
Сивко подскочи:
– Кога?… Казвай бързо!
– Тттогава, когато бях при реката.
До тях стигна смехът на Магарето.
– Защо се смееш? – запита го Сивко.
– Как да не се смея! Костенурко каза на Мецан, че следата може да бъде там, дето не очакваш. Кой да вярва, че следата е у Бързанка. Значи, Костенурко за пръв път в живота си е бил прав.
– На гърба ми! – заповяда Сивко на Бързанка.
Сивко метна мравката на гърба си и хукна към Метличина поляна.
Над Тихата гора падаше мрак. Заекът прескачаше ловко храстите, заобикаляше дърветата, летеше по пътечките и фучеше през полянките. През цялото време той мислеше само за едно: дано Мецан не спи. Сивко нямаше смелост да събуди от сън такъв важен държавник, който подпомаган от четирима помощници, ръководи живота на Тихата гора… Още малко, още няколко скока… Ето я къщата му…
Сивко спря до нея и се ослуша. От разкази за животни знаеше, че Мецан хърка силно. За голяма радост на Сивко такова нещо не се чуваше. Сивко се притаи до прозореца. Сърцето му тупаше от умора и напрежение. Вътре се водеше някакъв разговор. Разговаряха Мецан и Лапчо – малкото мече, ученик от първи клас на горското училище.
– Колко прави две и две? – чу се гласът на Мецан.
– Две и две? – повтори въпроса Лапчо. – Две и две прави три.
– Ах, ти, ах, тии! – нервира се Мецан. – А две и едно?
– Две и едно прави четири!
– Видя ли?… Нищо не знаеш!… Ами кое е повече: пет или шест?
– Пет!
Гласът на Мецан прозвуча отчаяно:
– … Тъпаче, ако аз държа пет лъжици мед, а мама държи шест лъжици, кои лъжици ще предпочетеш?
– И на двамата.
– Трябва да избереш само лъжиците на единия.
– Ще взема лъжиците на мама.
– Защо?
– Защото са повече.
– Кое тогава е повече, пет или шест?
– Пет.
– Ще те пребия, тъпаче!… Срамиш ме пред всички!… Не мога да разбера на кого си се метнал.
– Ти си виновен! – чу се гласът на Мецана. – Цял ден тичаш по обществени работи. Не се заемаш с детето. Ще остане да повтаря и ще хвърли петно върху семейството ни.
Настъпи тишина.
– Какво мислиш? – чу се гласът на Мецана.
– Мисля за нещастието, което сполетя Лисан и Лиса… Къде ли е потънал този Лиско?
Чуха се две въздишки. Сивко реши, че сега моментът е най-удобен. Той почука на вратата. Понесоха се стъпки. Мецан отвори.
– Добър вечер! – поздрави Сивко.
– О, Сивко!… Какво те води насам?
– Открихме следите на Лиско.
– Следите на Лиско?… Къде?
– Бързанка ще ви разкаже всичко… Бързанке, слез от гърба ми!
Тишина.
– Бързанке, чуваш ли? Слез!
Мецан се приближи до Сивко и разгледа целия му гръб.
– Няма никаква мравка – рече той.
– Няма ли?… Че какво е станало?
Сивко сви уши и се замисли.
– Паднала е! – каза внезапно той. – Търкулнала се е от гърба ми, докато бягах… Трябва да я намерим незабавно.
Мецан погледна Сивко и се усмихна тъжно:
– Да търсиш една мравка в цяла гора през нощта – все едно да… не знам какво.
– Но трябва да я намерим – извика Сивко. – Тя видяла изчезването на Лиско. Една птица долетяла и го отвлякла от брега на реката.
Мецан се замисли.
– Хм! – рече той. – Работата се изяснява. Вдигнете Тихата гора в тревога!… Обявявам извънредно положение!… Всички животни да се съберат тук!… Най-много ще ни трябват светулките!… Да се повикат на помощ светулките от съседните гори!… Ще ни бъдат необходими около пет милиона светулки!
– Веднага! – извика Сивко и хукна към членовете на Горския съвет, който трябваше да организира по-нататък извънредно положение.
Докато тичаше, Сивко чувстваше как се уморява, как сърцето му премалява от биене, но бягаше все по-силно и по силно, защото знаеше, че се касае до спасяването на живот – най-ценното на този свят.

Глава десета

ВОЙНА!

Гълъбът Добрушко трепна и се събуди. В гората нямаше никакъв шум, но той бе усетил, че наоколо става нещо особено. Щом отвори очи, видя такава картина, каквато не бе виждал никога досега – вляво, откъм Папратовата гора, се бе появил чуден звезден облак, който бързо се движеше към Тихата гора. Добрушко плесна с криле и събуди останалите гълъби от ятото.
– Какво е това? – запита гълъбицата Светла. – Такова нещо не съм и сънувала.
– Бъдете нащрек! – изкомандва Добрушко. – Може би е някаква опасност.
– Нищо особено – опита се да обясни младият гълъб Многознайко. – Заблудени звезди. Скоро ще се ориентират и всичко ще приключи.
Но никой не му повярва, защото обясненията на Многознайко бяха все погрешни. Между това звездният облак навлезе в гората и изведнъж стана светло като ден.
Светулките от Папратовата гора, защото това бяха те, летяха бързо и пееха популярната светулчина песен:

Ние служим да светим
ние служим да светим
да блестим от звездите по-ясни!
И на много поети,
и на много поети
да бъдем тема за басни…

– Не се бойте! – извика една светулка, която мина до самата човка на Добрушко. – Ние сме светулки. Повикаха ни да светим. Трябва да бъде намерена Бързанка.
– Сега пък Бързанка! – измърмори Многознайко. – Досега търсихме Лиско, а сега Бързанка!… Много започнаха да се губят в тази гора.
– Мълчи! – смъмра го Добрушко. – Ние сме членове на обществото и имаме задължение към него… Пригответе се да помагаме!… Ято, строй се!
Гълъбите изхвърчаха от клоните и мигновено се наредиха във въздуха по старшинство. Добрушко застана пред всички и ятото полетя след звездния облак. Светулките излъчваха накова сияние в далечината, сякаш Тихата гора бе обхваната от пожар.
Че има пожар помисли и жабокът Скоклю. Той, както си мечтаеше за нещо, изведнъж видя сиянието и подскочи, без да има защо. Но в това време бухалите вече летяха наоколо и предупреждаваха:
– Тревога!… Обявено е извънредно положение!… Търсим мравката Бързанка!…
Макар че на Скоклю му се мечтаеше повече отвсякога, той веднага разбра, че като жител на Тихата гора, където всички живеят дружно, трябва да зареже мечтите и да помогне.
– Но какво свети тъй силно? – запита жабокът.
– Не се безпокой! – поясни един бухал. – Мобилизирали сме пет милиона светулки, които ни осигуряват триста хиляди вата светлина!
Отново се оживи Тихата гора, отново плъзнаха животните по нея. Те излизаха от дупки, изскачаха от тревата, подаваха се от клоните, съвземаха се и веднага се отправяха към Метличина поляна, обзети от една-единствена идея: честно и предано да се помогне на един-единствен член от колектива, па бил той и мъничкият Лиско.
– Търсете Бързанка! – предупреждаваха гласовете.
– Но къде се е изгубила! – питаха други.
– За пръв път чувам мравка да се губи!
– Тя знаела подробности за Лиско!
– Значи, трябва да намерим нея, за да открием Лиско? Добре!…
Мецан стоеше на командния си пост. Всяка минута към него дотичваха най-бързоногите животни и прелетяваха най-бързите птици, изпълняващи ролята на куриери.
– Сега търсят при Трите камъка! – съобщи едноухият заек.
– Минават вече към Дебелият бряст! – задъхано доложи гугутката Белка.
– Кажи им, че се отбиват от пътя, по който е минал Сивко! – нареди Мецан. – Да се придържат към диагонала, който съединява Къдравия дъб с моята къща!… Внимавайте да не я настъпите!
Съвсем ненадейно пристигна и радостна вест. Донесе я фазанът Златопер. Той кацна пред Мецан, пое въздух и доложи:
– Намерихме я! Сега пристига върху гърба на Кафявко… Триста хиляди светулки осветяват пътя й.
Мецан си отдъхна. Той се просълзи от умиление. Радваше се, че ръководи такива предани и разбрани животни.
Небето на Метличина поляна пламна – бяха долетели светулките. Те се закотвиха точно над поляната, като я обливаха в силна прожекторна светлина. Заедно с тях долетяха птиците, след това дотърчаха зайците… Ето го Кафявко! Той гордо бяга между шпалира и още по-гордо застава срещу Мецан. Навежда се. Бързанка се търкулва на белия камък. Върху него тя прилича на малка точица.
Прииждат останалите животни. Далеч се тътрят таралежите и костенурките. Те ще бъдат тук едва след няколко часа. Метличина поляна се е превърнала на арена, където е пълно с бурно коментиращи животни. Мецан изчаква още малко. През това време той непрекъснато разпитва Бързанка. Тя му разказва, което знае. След това Мецан се покачва на камъка-трибуна и с тържествено вдигане на предната лапа въдворява тишина.
– Животни от Тихата гора! – прогърмява неговият глас. – Благодаря ви за всичко, което сторихте!… Току-що разпитах Бързанка. В оня паметен ден, когато се изгуби Лиско, тя се намирала на реката и се е мъчила да отнесе до жилището си една сламка.
– Стръкче – поправи го мравката.
– Тогава именно тя видяла как Лиско е бил отвлечен от една голяма птица. Птицата сграбила Лиско за гърба, вдигнала се във въздуха и изчезнала по посока на Голямата планина.
– Това е извършил Каменар! – извика Добрушко. – В неговото гнездо има пера от моето ято!…
– И аз мисля така! – Мецан се изправи още по-високо. – Животни, няма какво да се лъжем – ясно е, че Лиско не е вече жив. Ние скърбим заедно с неговите родители. Но трябва ли само да скърбим?… Можем ли да направим нещо повече?
– Можем! – чуха се гласове от задните редици.
– Можем ли да отмъстим за смъртта на нашия Лиско?
– Можем! – поеха и останалите животни.
– Трябва ли да отмъстим?
– Трябва!
Животните зареваха одобрително.
– И аз мисля, че трябва! – понижи глас Мецан. – Ние сме мирни животни. Никому не причиняваме зло, най-много от всичко обичаме мира. Но трябва ли да оставим действията на орела Каменар ненаказани?… Не трябва. Прощавали сме много пъти. А неговото нахалство расте. Вярно ли е?
– Вярно е!
– Да го накажем!
Мецан пое дъх, обърна се на всички страни и започна отново:
– Ето защо ние, които мразим войната – обявяваме война!… Войната срещу Каменар е обявена!… Съгласни ли сте?
– Съгласни сме! – чуха се възгласи от всички страни.
Одобрителните викове се носеха дълго време над Тихата гора. Светулките се присъединяваха към решението на мнозинството с трепкане във въздуха.
– Животни – продължи Мецан, – борбата няма да бъде лека. Вие знаете кой е Каменар… Той е здрав и лети високо, там, където нашите птици стигат трудно, а и да стигнат – каква полза от това?… Най-лошото се състои в това, че гнездото на Каменар е недостъпно. То е свито върху най-високата скала на Голямата планина. Така са ми казали нашите гълъби. Стените на тази скала са гладки и недостъпни. – Мецан пое още веднъж дъх, направи умишлена пауза и по този начин тишината стана още по-пълна. После започна тихо и бавно: – И все пак, трябва да направим нещо. Трябва да измислим нещо. Да изработим хитър план и да победим. Как ще стане това, засега не знаем. Тук ще има думата бъдещият военен съвет. Засега знайте само едно – войната е обявена! Ние сме във военно положение!… Утре, след изгрев, когато слънцето допре с долния си край билото на Зеления хълм, ще потеглим в поход. Поход към Голямата планина!… Горският съвет ще се събере в моята къща, за да изберем военния съвет, а сега – по домовете си!… Спете и набирайте сили!
Половин час след речта на Мецан Тихата гора се превърна в истинска тиха гора.
Магарето, което все още стоеше завързано за дървото пред вкусния букет, се ослуша съсредоточено и като не можа да чуе никакъв шум, забеляза:
– Тихо е, като пред буря.

Глава единадесета

МЕЧТАЕЩИЯТ ЖАБОК СКОКЛЮ

Ако не ме лъже паметта, в глава десета на нашия разказ споменахме за жабока Скоклю. И вие помислихте, че за него повече в тази книга няма да се говори. Лъжете се.
Скоклю нямаше да вземе участие в това, което ви разказвам, ако не беше мечтател. Той обичаше да мечтае. Все седи и все мечтае. Затова с право можем да си го наречем Мечтаещия Жабок Скоклю.
В детските години Скоклю бе прочел една научна книга, където се разказваше, че луната представлявала същото нещо, каквото и земята. Тогава у него се породи идеята да се озове по някакъв начин на луната. Но как?… Много лесно. Като подскочи на нея.
В живота на хората и животните има два вида мечтатели. Едните обичат да мечтаят за достижими неща, а други – за неща, които никога не могат да бъдат постигнати. Последните си имат по една глупава идея, която обмислят цял живот и… нищо – само мечтаят. Към тях именно спада и нашият Скоклю. Той си замечта да се изтренира толкова в скачането на височина, че в края на краищата да направи един без… мер… но го…ляяяяяяям скок до луната, да кацне върху нея и оттам да извика към земята:
– Квак-кваак!
Нищо повече.
За тази цел той започна редовни и системни тренировки. От сутрин до вечер само скача и скача. Застане до някое стройно дърво, поеме дъх, извика: “Едно, две, три!”, и хоп! – подскочи донякъде си, като си отбелязва една точка от кората на дървото. Тази точка отбелязва рекорда му. Засега той можеше да скача само на метър и двадесет сантиметра, а луната беше на по-голяма височина, но жабокът не се отчайваше. Животът беше пред него. При това някъде някога беше чел, че с труд и постоянство може да се постигне всичко. Примери: Хеопсовата пирамида, Суецкият канал, Цимлянското море и прочие.
– Най-после дойде и моят момент! – си каза Скоклю, когато чу с ушите си, че Мецан обяви война на Каменар. – Каменар живее на недостъпна висока скала. Там може да се отиде само със скок. Това разстояние е много по-незначително от луната. Ако тренирам цяла нощ, утре ще успея да скоча направо в гнездото му.
И когато всички животни се прибраха да спят, Скоклю отиде на една полянка, придружен от Потривко, наречен така, защото по цял ден се потриваше и наблюдаваше скоковете на своя приятел.
Тук трябва да кажем две думи и за него. Потривко също бе жабок, но не скачаше, тъй като нямаше да му остане време да се потрива. Но той умееше да насърчава. Когато двата жабока застанаха в средата на полянката, Потривко каза:
– Ако успеем тази нощ, утре Каменар ще бъде ликвидиран!… Чакай да ти направя няколко масажа!… С песен или без песен?
– С песен! – отвърна Скоклю.
– Легни по гръб.
Скоклю изпълни заповедта на треньора си и легна върху тревата, както правят спортистите-състезатели. Потривко хвана левия му крак, повдигна го и започна да го разтрива.
– От Потривко стана Разтривко! – забеляза весело мечтаещият жабок.
А Потривко вече разтриваше в такт със следната песен:

Едно-две, едно-две,
едно-две-три.
Едно-две, едно-две,
слънцето се скри.

Та-ра, та-ра –
два ша-ма-ра,
ще я-деш ли таз по-па-ра.
Едно-две-три…
Като пееше, Потривко удряше шамари на мускулите, а Скоклю потреперваше и питаше не може ли да се масажира без шамари, на което Потривко отвръщаше, че не може.
Щом масажира левия крак, Потривко хвана десния, повтаряйки същата песен и същите удари по мускулите.
– Готово! – рече след време той. – Започни скоковете!
Скоклю се изправи и най-важната част от представлението започна. Скок след скок – скок след скок. Пак масажи – пак скокове… Чак до заранта.
На изток небето почервеня и на поляната започнаха да прииждат обитателите на Тихата гора. Животните се събраха бързо. На видно място застана Военният съвет в следния състав:
Мецан
Кафявко
Лисан
Зайко Сивко и
Таралежко,
който, както казахме, влизаше във всички комисии и съвети.
Мецан беше сериозен и съсредоточен. Сивко се изправи пред него и доложи, че Потривко иска да говори на всяка цена с него.
– Да дойде! – нареди Мецан.
Потривко застана пред главнокомандващия.
– Говори! – подкани го Мецан.
– Скоклю ще ни спаси! – съобщи важно Потривко. – Наредете веднага да го пуснат тук!
– Пуснете Скоклю!
Жабокът пристигна бързо и като придаде на лицето си колкото е възможно по-скромен вид, застана от дясната страна на Потривко.
– Аз ще говоря – рече Потривко. – Ти не се изразяваш добре. Мислите ти подскачат нагоре-надолу.
Той се обърна към Военния съвет и изгледа всеки един от членовете му.
– Господа от главното командване – започна Потривко. – Днес Тихата гора започна да живее в решителни дни, изпълнени с небивало напрежение. Положението е такова, че трябва да действаме бързо и ефикасно. Нашият спокоен живот е застрашен. Нашето щастие е поставено на… на…
– На карта – подсказа някой.
– На карта – повтори Потривко, макар че сам не знаеше как да си представи един живот, поставен на карта. – Ето защо ние трябва да мобилизираме силите си и… и…
– Умението си – чу се глас.
– И умението си – повтори отново Потривко. – Защото в противен случай…
– Какво бърбориш? – прекъсна го Кафявко. – Не разбра ли, че времето на думите мина, настъпи часът на делата?
– Е, да де – затова съм дошъл!
– Но защо го усукваш!… Не виждаш ли, че тръгваме в поход, че се бавим заради теб?… Ако предлагаш нещо – казвай, ако не – да тръгваме?
– Имам да предложа най-важното! – тържествено заяви Потривко, а Скоклю скромно наведе глава.
– Какво е то? – запита Мецан.
– Зная един начин да се вмъкнем в гнездото на Каменар!
Целият съвет изтръпна. Та нали всеки един от членовете му не бе мигнал цяла нощ, за да измисли тъкмо този начин.
– Говори! – подкани бързо Лисан. – Защо напрягаш нервите ни!
– Бъдете спокоен, татко Лисан! Вашият син ще бъде отмъстен! – Скоклю отново наведе срамежливо глава. А приятелят му продължи: – Скоклю ще направи това!
– Как? – Всички погледи се устремиха към скромния жабок, който в това време не знаеше накъде да гледа от щастие и смут.
– Цяла нощ – продължи Потривко – моят приятел изтренира високия скок.
– Но какво от това? – ядоса се Мецан.
– Как “какво от това”? – отвърна спокойно Потривко. – Този спортист ще скочи направо в гнездото!
Потривко изгледа победоносно присъстващите. Скоклю се сви и сякаш се превърна в сачма. Всички се умълчаха и се замислиха. Ясно, че бяха изненадани.
– И какво? – съвзе се най-напред Кафявко.
– Ще скочи в гнездото! – отсече Потривко.
– Това е явна глупост! – каза Мецан. – Какво може да стори една жаба в гнездото на орела?
Всички се умълчаха.
– Виж, за това… не бях… помислил – продума тихо Потривко. – Скоклю, какво ще направиш, като скочиш в гнездото?
– Скоклю сви изненадано рамене:
– Не знам!
– Жалко! – въздъхна Потривко. – Такъв гениален план! И толкова дълго тренирахме.
– Отнехте ни времето! – нервира се Мецан. – Как посмяхте да предложите такава глупост?
Той се изправи решително и се обърна към членовете на съвета:
– Хайде!… Животните губят търпение. Заповядайте на първата колона да потегли… Посока – Голямата планина!
Зайко Сивко се втурна да съобщи заповедта.
Жителите на Тихата гора се раздвижиха. Първата колона потегли напред, следвана от останалите. На големи гъсти редици тръгнаха животните към Голямата планина, към скалата, към прословутото гнездо на Каменар!
Щом отмина и последното животно, Потривко рече на Скоклю:
– Хайде да ги настигнем!
– Не мога да мръдна краката си! – проплака Скоклю. – Нещо става с мен.
– Мускулна треска – обясни Потривко. – Струва ми се, че тренирахме повече, отколкото трябваше.

Глава дванадесета

В ГНЕЗДОТО НА КАМЕНАР
Утрото се появява най-напред на върха на Голямата планина. Докато равнината още тъми в сянка, в гнездото на орела кацват първите слънчеви лъчи. Каменар отваря едно след друго очите си и често се пита за кой ли път вижда изгряващото слънце и още колко пъти ще го среща така, докато един ден… Ах, колко неприятно е да се мисли за оня ден, когато слънцето ще се появи както винаги, над земята, а тебе няма да те има!… Няма нищо по-хубаво от живота. На него никой никога не може да се насити. Ето, Каменар живее вече сто и тридесет години, а все му се струва, че се е родил вчера.
Орелът се прозя и внимателно събуди съпругата си.
– Да тръгваме! – рече той.
– Да се полюбуваме малко на рожбите си – предложи Остронокта. – Виж ги какви са симпатични!
– Утре ще ги уча да летят – каза тържествено бащата.
За Лиско този ден бе както всички останали в гнездото. Щом се събуди, той започна да измисля нови забавления. Черноперко и Клюнчо бяха лакоми не само за храна, но и за игри. Лиско знаеше, че ако доскучае на орлетата, Каменар веднага ще разбере това и – край: ще го поднесе на децата си като обяд или вечеря. Щом отвори очи, лисичето видя, че Каменар и госпожата му стоят безмълвно на скалата и търпеливо очакват събуждането на рожбите си.
Пръв се раздвижи Клюнчо. Той разпери крила и плесна няколко пъти с тях. Това разсърди Черноперко, който се събуждаше винаги последен.
– По-внимателно, егоист!
– Време е за ставане – отвърна Клюнчо. – Да видим какво ново е измислил за днес нашият.
Докато Лиско се чудеше какво да отговори, татко Каменар каза:
– Деца, утре ще ви учим да летите!
За орлетата това бе най-радостната вест. Те размахаха крилца и оживено подскочиха като футболни топки. Остронокта ги погледа известно време с възхищение и покани съпруга си да тръгват на лов. Двамата излетяха от скалата, направиха плавен кръг над гнездото и се понесоха по посока на изгряващото слънце.
– Скоро ще си хапнем от месото на Лиско – каза Каменар.
– Взе ми думата от устата – рече Остронокта. – Засега той все още ги забавлява и убива скуката им, но утре, научим ли ги да летят, те няма да се застояват повече в гнездото и Лиско няма да им бъде интересен.
– Накъде сега?
– Към Младата гора. Вчера видях две сърнички.
Каменар сви към Младата гора.
Орлетата бяха подали глави от гнездото и с интерес наблюдаваха летенето на родителите си.
– Започвай! – обърна се Клюнчо към лисичето.
– Какво? – направи се на недочул Лиско.
– Забавлявай ни!
– Напоследък нещо недочувам – избърбори Лиско, докато се чудеше как да започне. Ах, каква благодарност дължи той на тази бъбрива къртица! Лиско зае подходяща поза и рече: – Искате ли да ви разкажа приказката за Киселото мляко?
– Искаме! – каза Черноперко. – Но какво е това кисело мляко?
– И аз не знам.
– Щом и ти не знаеш, как ще ни разказваш?
– По-добре да ви разкажа за лешника… който… който… попаднал на… к-к-камък.
– Започвай!
Лиско се замисли. Той разбра, че е влязъл в собствения си капан. Откъде пък му хрумна да разказва за лешници и за камъни? Той не знаеше никаква приказка за какъвто и да е лешник, а още по-малко за лешник, попаднал на камък.
Ами сега?
Лиско съжали искрено за думите си. Беше време да признае, че всичко е изказано, че не може да изненада с нищо ново, понеже се е изчерпал. И действително, всичко вече бе разказано. Каквото можа да измисли – измисли. Той бе разказал всичко, научено от Лиса, всички песнички и игри. И какво ще стане сега? Сбогом, живот!… Сбогом, гори, поточета!
В тоя момент отчаяното лисиче реши: “Каквото и да става, трябва да измисля приказка за лешник – и то не какъв да е лешник, а лешник, попаднал на камък…”
Ето и приказката, която Лиско измисли за

ЛЕШНИКА, КОЙТО ПОПАДНАЛ НА ЕДИН КАМЪК

– На един лешников храст – започна бавно Лиско, – на един лешников храст – повтори още по-бавно бедното, решено да спаси живота си лисиче, – в една гора – проточи то, – в една лешникова гора – мисълта му работеше с най-голяма бързина, – на един лешников храст се роди един лешник.
– Само един ли? – запита наивно Черноперко.
– Не само един – отвърна Лиско. – Там имало много лешници, но ние ще говорим само за един, защото в приказките се говори винаги само за едно нещо… И така, на един лешников храст се роди и узря един лешник. Щом узря, той се откъсна сам от клончето си и туп! – падна на тревата, откъдето подскочи и падна върху един камък. Това се случва много рядко, но някои неща се случват рядко.
Лешникът кацна върху камъка и си каза: “Ами сега? Какво ще правя тук?… Как ще израсна?”
Защото всяко лешниче, орехче и бадемче мечтае да попадне на земя, в която да пусне коренче и да израсне като фиданка. Тази фиданка след време ще се превърне в дърво или храст. А нашето лешниче стои изплашено на камъка, изпълнено с тревожни мисли за утрешния ден.
– Отмести се! – помоли се то на камъка. – Разтърси се, направи нещо, да падна върху земята!
– Не мога – отвърна му камъкът. – Така съм устроен, че не мога да направя нито едно движение.
– Не можеш! – разсърди се лешникът. – Защото сърцето ти е студено като камък!… Искаш да изгния на това място, или пък да стана жертва на първата катеричка, която всеки момент може да мине тук.
– Но какво да направя? – замисли се камъкът.
– Направи нещо! Защо си камък?
– Не знам нищо.
– Ще се пукна от яд!
– Дано мине някое животно и да го засърби кожата – рече камъкът.
– Защо? – учуди се лешникът.
– Ще се почеше на мен и ще те бутне долу.
– Това ли успя да измислиш?
– Не виждам друг изход.
Лешникът се умълча тъжно и едва не заплака. Изведнъж подухна вятър и го заклати.
– А! – оживи се лешникът. – Какво става?
– Ти се размърда нещо, а?
Вятърът се усили. Лешникът се търкулна веднъж.
– Още малко! – извика радостно той. – Духай, ветре!
Гората зашумя.
– Хайдеее! – опияни се лешникът. – Ураа, усилва се…
Лешникът не можа да довърши мисълта си. Той се търкулна няколко пъти и тупна на земята до камъка.
– Тук съм добре! – усмихна се той.
– Честито! – поздрави го камъкът.
– Благодаря! Да ти се връща!
Камъкът въздъхна дълбоко:
– Нищо няма да ми се върне!… Просто ви завиждам, на теб и подобните.
– Защо?
– Така се скитате по света, а аз… все на едно място, като наказан.
В думите на стария неподвижен камък имаше такава болка, че сърцето на лешника се сви. А тъй му беше радостно в момента.
– Не тъжи – продума той. – Сега ще раста до теб и ще ти правя компания. Ще имаш поне с кого да разговаряш.
Лешникът запя.
Тук Лиско се запъна, защото не можеше да измисли подходяща песен. А орлетата го гледаха в устата и го чакаха да запее, както винаги на такива места в приказките.
– И лешникът запя – повтори Лиско – следната песен:

Колкото е далеч от земята до небето,
толкова е далеч от небето до земята.
Колкото си висок от петите до главата,
толкова си висок от главата до петите.

И понеже не можа да измисли нещо друго, той се върна към приказката:
– Минаха години. До стария камък израсна хубав лешников храст. Ден и нощ си говореха двамата и живееха в прекрасни съседски отношения. Но един ден се скараха.
Това стана, когато до лешниковия храст за първи път спряха две деца и погледнаха едрите зрели лешници.
– Да си наберем – предложи едното.
– Много са високо – каза другото.
– Високо ли?… Ще стъпим на този камък.
Децата се покачиха на камъка и набраха цяла кошница лешници. Щом се отдалечиха, храстът се обърна сърдито към камъка:
– Видя ли какво ми стори? Ако не беше ти, децата нямаше да оберат вейките ми.
– Но какво да правя? – заоправдава се камъкът. – Ти пък не даваш нито един лешник. Нека си похапнат децата. Нали за това са плодовете ти!
Лешниковият храст се сърди три дни на камъка и мълча, но най-сетне каза:
– Прав си!… Защо да бъда егоист. Нима плодовете ми не зарадваха децата?
И двамата отново си заживяха щастливо… Харесва ли ви приказката?
– Да – рече Клюнчо, – макар че не е смешна като другите.
– Е, не може все смешно! – отвърна Лиско. – Смешните неща се измислят трудно. Ако прегледаме световната литература, ще разберем, че сериозните книги са безброй, а смешните се броят на пръсти.
– А сега какво ще правим? – запита Черноперко.
– Ще ми се да похвърча! – рече внезапно Клюнчо.
– Какво? – изненада се братчето му.
– Да си полетя!
– Че как така? Не чу ли какво казаха мама и татко? Утре ще ни учат да летим двамата.
– Не – рече Клюнчо. – Искам да ги изненадам. Чувствам сили в крилете си. Изглежда, че да се лети, не е много трудно.
И Клюнчо подскочи до края на гнездото, като гордо разпери криле:
– Вижте какво ще направя!
Той скочи от гнездото и падна в бездната. Сърцето му замря. Черноперко и Лиско изпищяха. Клюнчо пропадаше все по-надолу и ставаше все по-малък. Гордото преди малко орле се изплаши толкова, че не смееше да предприеме нищо, а само пропадаше. Но внезапно крилете му се разтвориха и Клюнчо усети как се задържа между небето и земята.
– А! – изписка радостно той. – Че то било приятно!
Клюнчо размаха криле и усети, че се движи. Плесна още по-силно, изви опашка и се издигна.
– Хей! – извика той към гнездото. – Видяхте ли?… Ах, че е приятно!…
– Върни се! – извика разтревоженият Черноперко. – Вършиш глупости!
Но Клюнчо започна да вие кръгове около гнездото, като непрекъснато се подиграваше на страхливото си братче:
– Смееш ли и ти?… Не смееш! Бъзльо!… Сега ще отида да посрещна татко и мама!…
Въодушевеното от първите си успехи орле се изви и полетя по посока на Младата гора.

Глава тринадесета

ТАЙНСТВЕНАТА КАЛИНКА

Военният съвет, който вървеше пред всички животни, бе преминал територията на Папратовата гора и вече напредваше през Боровата гора, която се изкачваше по стръмния хълбок на планината. Гълъбите летяха ниско, почти между дърветата, и оглеждаха небето. Но там все още нямаше нищо.
– Да спрем и да изчакаме – предложи Добрушко.
Ятото накаца по клоните на голям стар бор. Не мина много време и Военният съвет, начело с Мецан, се появи.
– Все още нищо – доложи Добрушко. – Не се вижда никакъв орел.
– А и да го видим – рече тъжно Кафявко, – какво ли можем да направим? Все още нямаме план.
– Сега ще заседаваме сериозно – предложи Мецан. – И без това ще трябва да почакаме, докато пристигнат всички животни.
Военният съвет се събра под бора. Членовете му бяха умислени и загрижени. Най-напред взе думата Лисан:
– За мен е ясно, че има някакво разрешение. Сигурен съм, че има начин поне да проникнем в гнездото на орела. Но какъв е този начин – ето кое не знам.
– И аз мисля същото – добави Сивко.
Той бе седнал на иглолистния килим и си играеше с една калинка. Тя лазеше по предната му лапа и Сивко напразно чакаше да отлети. Той повдигаше лапата си нагоре и си шепнеше: “Калинке-малинке, накъде ще отлетиш?” А калинката размахваше крилца, лъжеше го, че ще отлети, и все не отлиташе.
– Имайте предвид едно нещо – взе думата Кафявко. – Хей там, горе, завършва гората! От края на гората до гнездото на Каменар са все храсти и трева.
– И скала – допълни Сивко.
– Точно така – съвсем нагоре започва скалата. Няма къде да се укрием, няма как да се придвижим незабелязано.
– Това е известно – прошепна Мецан. – Трябва да се измисли нещо особено.
Съветът замълча. Сивко наблюдаваше своята калинка, казваше си на ума: “Калинке-малинке, накъде ще отлетиш?” и мислеше за Каменар и за някои свои неща. Калинката разперваше крилцата си и пак ги свиваше. Една шишарка се откъсна от бора и удари Таралежко по муцуната. Той извика:
– Нападение! – и се сви в бодлите си.
Членовете на съвета се засмяха от сърце и се смяха дълго. Мецан се смееше през сълзи, а Кафявко се търкаляше презглава и като се изправи, цялата му кожа бе покрита с борови иглички. Дори Лисан, който имаше защо да бъде тъжен, се поусмихна и рече:
– Ех, този Таралежко!…
Като се насмяха добре, животните отново се насъбраха в кръг. Всеки разбра с учудване, че сега му е по-леко.
– Хубаво нещо е смехът! – забеляза Мецан. – Почувствахте ли как ни олекна? Наистина, животът без смях е немислим. А колко малко сме направили в нашата гора да се смеем всеки ден!
– Трябва ми още да се посмея и мисля, че ще направя предложение – каза Кафявко. – Хайде, Таралежко, направи още една смешка.
Но Таралежко стоеше обиден настрана.
– Така е – забеляза Мецан. – Когато мнозинството се смее, почти винаги има един, който е сърдит.
– Който е предизвикал смеха – допълни Кафявко.
– Не винаги е така – рече Сивко. – Ей сега ще ви изпея една песничка, на която всички ще се смеете и никой няма да се сърди. Ще ви демонстрирам така наречения безобиден смях.
Зайко Сивко застана до дънера на бора и се поклони:
– Драги посетители – рече той, – сега ще ви изпълня…
– Не сме никакви посетители – прекъсна го учудено Таралежко, като гледаше Мецан, – откъде-накъде посетители! Ние сме Военен съвет!
– Таралежко, на ужким!
– Аха! Щом е на ужким – може.
– Сивко, кажи някоя къса смешка!
Сивко се замисли.
– Много дълго мислиш! – обади се Кафявко.
– Колкото една смешка е по-къса, толкова по-дълго трябва да се измисля… Понеже нямаме време за къса смешка, ще ви кажа… по-право – ще ви изпея една песен. Това е песента на четиримата неми. Слушайте сега!
Сивко вдигна едната лапа над главата си, а другата положи на рамото си. След това събра двете лапи, като че се ръкуват. После показа дланта на лявата си ръка и с нея притисна дясното си око. С другата лапа свали лявата от окото си и я разположи на корема си. Завъртя се, търкулна се по гръб, изправи се, намигна с око, отвори уста, затвори я, сложи лапа на сърцето си, порони две сълзи от лявото око, след това – една от дясното, наведе се, пое една борова игла, разтвори въображаемо ножче и започна да остри още повече иглата, след което бързо удари с нея мястото, където се намираше сърцето му. Веднага след това Сивко тупна на земята като мъртъв.
Докато траеше представлението, членовете на съвета се смееха: “Ех, този Сивко!” Само Таралежко недоумяваше.
Сивко се изправи и се поклони.
– Браво! – извика от клоните Добрушко.
– Браво! – викаха и останалите гълъби.
– Браво, Сивко! – рече доволният Мецан. – Ти си изпълнител от класа!
А Таралежко продължаваше да гледа учудено.
– Чакайте да се разберем – каза той. – Нали обеща да пее? Не чух никаква песен.
– Но нали казах, че ще ви пея песен на неми! – осведоми Сивко. – В нея се разказва…
– Но ти не пя! – прекъсна го Таралежко. – Обеща, че ще пееш, а не пя!
– Немите не могат да пеят! – отвърна Сивко.
– Тогава защо обеща да изпълниш песен на неми, щом като немите не могат да пеят!
Последва нов смях. Този път се смееха отново на Таралежко. Той наведе глава, изчака смеха и заговори:
– Признавам, че не разбрах нищо от песента. А вие, щом разбрахте – кажете!
– В тази песен се разказва за нещастната любов на един ням – осведоми Сивко. – Смешното тук е, че песента е трагична. И понеже немите не могат да пеят, става още по-смешно.
– Но защо аз не се засмях?
– Защото нямаш чувство за хумор – отвърна Сивко. – Ти приемаш всичко сериозно и сам ставаш смешен.
– Но само аз ли съм такъв?
– Не. Има много животни и хора като теб. А!… Хей, калинке, ти още ли си върху мен?…
В отговор на това калинката разпери криле и изведнъж отлетя.
– Приятели – извика Сивко, – тази калинка ме учудва!
– Защо? – запита Таралежко.
– Ами… как да кажа… вижда ми се съмнителна. През цялото време се въртя между нас и внезапно отлетя, дявол знае къде.
Мецан се намръщи.
– Говорихме ли за нашите планове? – запита той.
– Разбира се – каза Лисан. – Споменахме и за гнездото, и за това, че още не сме намислили как да проникнем в него.
Съветът се умълча.
– Постъпихме глупаво – въздъхна Мецан.
– На чужда територия сме и пак не съобразихме.
– Какво да съобразим? – запита Кафявко.
– Че между нас има чужд.
– Но това беше калинка!
– Тъкмо затуй!
– И… трябва ли да допуснем?… – не се доизказа Кафявко.
– Де да знаеш! – понижи глас Мецан.
– Искаш да кажеш, че може би тази малка калинка!…
– Да – отвърна Мецан. – В това съм почти сигурен.

Глава четиринадесета

БЕЗЖИЧЕН ТЕЛЕГРАФ

Животните пристигаха, разполагаха се наоколо и почиваха под прикритието на гората. Те бяха спокойни. Какво да се прави по-нататък – за това се грижеше Военният съвет. Бяха си го избрали, имаха му доверие и знаеха, че той никога няма да злоупотреби с него. На Мецан и помощниците му можеше винаги да се разчита.
И ето, сега Съветът е изпълнен с тревожни мисли. Всеки член поотделно мислеше колко глупаво бяха постъпили и как не бяха съобразили ни най-малко, че военното положение изисква пълна бдителност.
– Да им съобщим ли? – запита тихо Кафявко.
– Мисля, че е рано – отвърна Мецан. – Да помислим още.
– Но кажете, какво може да направи калинката? – обади се Сивко.
– Всичко! – решително каза Лисан. – За нея стана ясно, че искаме да проникнем в гнездото на Каменар.
– И вие мислите, че ще му съобщи? – запита Сивко.
– Не знам – отвърна Мецан, – но на всички ни е ясно, че се въртеше около нас не току-тъй.
– А защо ще му съобщава?
– Това искам да разбера… В края на краищата калинката живее в тази гора. Тук Каменар е най-силният, а тя е почти най-беззащитната. Представете си, че поиска да му се подмаже.
Отново настъпи мълчание. Всеки потъна в мислите си.
– Да се обърнем към дивите кози – предложи нерешително Таралежко.
– Защо?
– Каменар е техен смъртен враг. А козите могат да се катерят по непристъпни скали.
– Безполезно! – намръщи се Мецан. – Скалата на Каменар е равна и стръмна като стена. Ненапразно той живее необезпокояван повече от сто години. Стратегическото му положение е такова, че го пази… А и да се покачат козите. После?
– Таралежко, говориш като Потривко и Скоклю! – рече Сивко.
– Но нали трябва да се предлага нещо? – оправда се Таралежко. – Нали трябва да се мисли…
– Тук си прав – рече Мецан. – При това вече нямаме време за губене… Ах, тази подла твар! Нищо и никаква животинка с червени крилца и точици!… Украшение на природата, а на каква подлост е способно!…
– На този свят най-много презирам предателството! – рече Таралежко.
– Мислите ли, че калинката може да отлети до гнездото на Каменар? – запита Сивко.
– Защо да не може?
– От края на гората до гнездото има най-малко един километър. А горе има въздушно течение. Как ще лети?
– Първо ще лети, а после ще пълзи. Калинката може да пропълзи по скалата.
– Ще мине сума ти време.
– Точно тъй! – подчерта Мецан. – Ние трябва да изпълним плана си само през това време. Закъснеем ли – край! Каменар ще вземе мерки… Ах, да може някак да ми се яви на двубой!… Да се бием само двама!
– Това той няма да приеме! – каза Сивко.
– Проклета калинка! – извика Лисан. – Искам да отмъстя за Лиско!…
– Бих премазал този подлец! – избухна Сивко. – Тази нищо и никаква мушица, която може да побере толкова хитрост и да се причисли към световноизвестните предатели като Юда, Троянския кон и други, които сега не ми идват на ум!…
– Вижте! – изкрещя Таралежко. – Погледнете към оня бор!
Там спокойно летяха три калинки. И чудното беше, че калинките не бягаха, а приближаваха. Направиха кръгче над главите им и едновременно кацнаха върху най-ниския клон на големия бор.
– Вие сте наши пленници! – извика Мецан. – Над главите ви е гълъбовото ято. По даден от мен знак ще бъдете унищожени!
– Добър ден! – рече спокойно едната от калинките.
Членовете на съвета се спогледаха и просто не знаеха какво да предприемат.
– Тази калинка вляво е нашата позната – прошепна Сивко. – Хей, нахалнице, какво искаш?
– Да си поговорим! – отвърна една от непознатите калинки.
Тя беше много едра и говореше спокойно, сякаш не ставаше въпрос за живота й, а се водеше разговор за това, дали утре времето ще бъде все тъй слънчево, както днес:
– Защо ни гледате така? – усмихна се тя. – Хайде да си поговорим!
– За какво да говорим? – запита Мецан. – Ние сме тръгнали да вършим едно дело, което засяга само нас. Вас не ви интересува. Никога не сме мислили да ви причиняваме зло. Може би сте чували за Тихата гора. Ние сме жители на тази гора. Всички там живеят в мир и съгласие.
– Това знаем! – усмихна се повторно едрата калинка.
– Затова сме дошли… да ви помогнем! – обади се познатата калинка.
Трите калинки като по даден знак се спуснаха от клонката и кацнаха върху иглолистния килим пред Военния съвет.
– Да се запознаем! – рече едрата калинка. – Аз съм Осемте точки!
– Аз съм Седемте точки! – представи се другата непозната.
– Аз пък съм Шестте точки! – добави познатата калинка.
– Сега вие трябва да ни разкажете всичко – предложи Осемте точки.
– Защо? – запита Мецан.
– Ще се опитаме да ви помогнем.
Едва сега Мецан се засмя и подаде лапа за здрависване:
– Малко е неудобно да се здрависвам с вас, тъй като нямам какво да ви подам – забеляза Осемте точки.
– Обърках се от радост! – смутено отвърна Мецан. – И така, какво предлагате?
– Чували сме за вас. Макар да живеем в Гората на боровете, ние сме ваши приятели и желаем да ви помогнем. Доколкото разбрахме, искате да отмъстите на Каменар.
– Нещо такова.
– Какво ви е сторил?
– Отвлече и изяде едно лисиче.
– Само това ли?
– Вече цял век, откакто Каменар се храни с животните от нашата гора. След отвличането на Лиско ни прекипя. Трябва или да го унищожим, или да му дадем урок. Искаме да живеем спокойно.
– Хм! – рече Осемте точки. – Не можете да проникнете в гнездото му.
– В края на краищата туй ни е и целта. Важното е да измислим начин за отмъщение или да го принудим да сключим някакъв договор. Сигурно съществува такъв начин, но как да го измислим?
– Имам нещо като план – рече Осемте точки. – Ще ви го кажем и ако го одобрите – да действаме.
– Кажете го – смотолеви Мецан, тъй като нямаше представа какво могат да предложат мъничките, немощни насекоми, въоръжени само с едни точки и нищо повече.
Осемте точки започна да обяснява:
– От края на гората до гнездото на орела има стръмно разстояние от километър.
– Да.
– Ние, калинките, можем да си изпращаме съобщения, без да говорим, чрез търкане на крилцата, без никой друг да ни чува, на разстояние от десет сантиметра.
– Да.
– И една от нас да влезе в самото гнездо.
– Е?
– Тогава тя ще може да наблюдава и да подслушва всичко, което става в жилището на орела.
– И после?
– И после ще съобщава чутото и видяното на тази, която е най-близо до нея.
– И?
– И тази ще съобщава всичко на съседката си.
– А тя?
– А тя на другата, другата на по-другата и тъй нататък… Нещо като безжичен телеграф, опънат от гнездото до вашия съвет.
Мецан, Кафявко, Лисан, Сивко и Таралежко се спогледаха. Ясно, че планът им харесваше. Преди всичко той беше почти осъществим. Но Мецан се намръщи:
– И каква полза? – запита той. – Какво ще спечелим от това?
– А малко ли е да знаете какво става всяка минута в гнездото?
Мецан подскочи внезапно:
– Стой! – извика той. – Измислих!… Идеално!… Щом орелът излети на лов, калинките ще ни съобщят. Ще знаем, че е излетял, ще знаем и посоката. В същото време в тази посока ще поставим едно малко животно за примамка.
– Какво животно? – запита Кафявко.
– Ще изберем онова животно, което е най-любимата храна на Каменар! То ще си пасе невинно в края на гората, за да привлече вниманието му. Аз и Кафявко ще бъдем скрити в храстите… И какво става по-нататък? Орелът вижда жертвата, спуща се върху нея, ние изскачаме от храстите и хващаме каменар за краката.
– Не е лошо – съгласи се Таралежко.
– Може, така може! – добави Кафявко.
– Браво! – удиви се Сивко.
– Само че – Мецан се обърна към Осемте точки – имате ли достатъчно калинки? Ще ни трябват много.
– Туй се мъча да разбера – отвърна Осемте точки. – На всеки десет сантиметра по една. Значи… за един километър колко калинки ще ни трябват?… Ей! Разсеяна съм и не мога да го сметна!
Всъщност Осемте точки не беше разсеяна, а не можеше да се справя с големи числа.
– Отивам да пия вода – каза Таралежко.
Зайко Сивко започна да подсвирква и да разглежда гората, а Кафявко си призна направо, че предпочита да излезе сам срещу десет орли, отколкото да реши такава задача.
– Аз и Лисан ще решим тази трудна задача! – предложи Мецан. – Значи, от края на гората до гнездото има около един километър?
– Да – каза Седемте точки.
– Един километър има хиляда метра.
– Толкова – каза Шестте точки.
– Или пък на десет места по сто метра! – рече Лисан.
– Чакай! – прекъсна го Мецан. – Не ме обърквай!… Един метър има сто сантиметра… Сто сантиметра правят десет дециметра… Един дециметър има десет сантиметра… На десет сантиметра ще ни трябва по една калинка… Значи на един метър ще са ни нужни?
– Сто калинки! – побърза да вземе участие Кафявко.
– Бъркаш ме! – рече Мецан. – На един метър… ще ни трябват… сто… Не! Десет калинки!… Такаа!… Десет на един метър… А имаме хиляда метра… Значи… Мълчете, не ме обърквайте!…
– Но ние мълчим – отвърна Сивков. – Никой нищо не казва.
– А сега не приказваш ли?
– Сега приказвам, за да ти кажа, че никой не приказва, а ти мислиш, че казвам нещо.
– Е!… Иди сега да изчисляваш при тези непоносими условия!
Мецан хвана глава с лапите си и се замисли:
– Имаме хиляда метра…
– Не хиляда метра, а един километър! – поправи го Таралежко.
– Видяхте ли? – отчая се Мецан. – Ти защо не отиде да пиеш вода?… Хиляда метра и един километър са едно и също нещо.
– Извинявай – заоправдава се Таралежко, – но аз никога не съм виждал нито едното, нито другото.
– Затова мълчи! – каза Мецан. – Имаме всичко хиляда метра… За един метър ще ни трябват десет калинки. Така ли?…
Мълчание.
– Така ли? – повтори Мецан.
Мълчание.
– Нали толкова? Защо мълчите?
– Защото ти е нужно мълчание – отвърна Кафявко.
– Тогава – продължи Мецан – трябва да умножим десет по хиляда. Ех, къде е сега моят Лапчо, да го сметне за секунда… правеше… За сто метра ще ни трябват на сто места по десет… значи – хиляда калинки. Десет по хиляда… Ще ни трябват тъкмо десет хиляди калинки! – обяви тържествено Мецан. След това се обърна към Осемте точки и запита: – Имате ли ги?
– При последното преброяване бяхме дванадесет хиляди.
– Къде са?
– Куриерите тръгнаха да ги събират.
– Благодаря ви много! – рече Мецан. – Услугата, която ни правите, е огромна. Сега не остава друго, освен да се придвижим към края на Боровата гора. Там ще се настаним и оттам ще опънем нашия безжичен телеграф.
Мецан погледна войниците си, разположени по боровете, после синьото небе, по което грееше слънцето, и върха на планината – далечен и недостъпен, гордо забит във висините. Там беше врагът: орелът Каменар, на когото природата бе дала здрави крила, остри нокти, клюн, остър поглед. В гнездото му по всяка вероятност ставаше нещо, но какво – никой не знаеше. Тайна! Там от векове дедите и прадедите на Каменар са изяждали хиляди невинни животни, за които трябваше да се отмъсти.
Мецан издаде къса заповед: да се тръгва веднага!
Докато се изкачваха към края на гората, до него се приближи Таралежко и запита:
– Интересува ме нещо?
– Кажи.
– Кой и как ще измерва по десет сантиметра разстояние от една калинка до друга?
– Калинките ще си определят разстоянието сами.
– Но откъде ще си вземат метри.
– Не с метри, Таралежко! – усмихна се Мецан. – Ще се нареждат на разстояние да се чуват.
– Хм! – отвърна Таралежко. – И аз си го представях тъй, но – питам, за всеки случай.

Глава петнадесета

ОСТРОТО РОГЧЕ

В края на Боровата гора започваха кленови храсти, висока жилава трева, камънаци, покрити с мъхове и алпийски рози. Още по-нагоре, към върха, се откриваха само бели скали, по които от милиони години се търкаляха ветровете, дъждовете и снеговете. Единствените обитатели на тези места бяха дивите кози. От незапомнени времена те враждуваха с Каменар и неговите предшественици. Всяка пролет орелът отвличаше някои от рожбите им. Козите бяха безпомощни срещу него.
И можете да си представите колко непредпазливо бе постъпило Острото рогче, избягало от майка си, спокойно застанало на това голо място. Тук то лесно можеше да бъде забелязано. Но като всяко дете и Острото рогче вършеше глупости. Та нали и Лиско обърка тази каша по същите причини!…
Острото рогче бе застанало на един камък и съзерцаваше долината. Какво ли има там? И няма ли начин да се стигне някак сред зеления пух, където лъкатуши онова интересно нещо, наречено река? Козлето скочи от камъка на тревата.
– Ей, ще ме смачкаш! – чу се тънък гласец.
Козлето видя една калинка до копитцето си.
– Какво търсиш тук? – запита Острото рогче.
– Строим кабел – рече калинката. – Решили сме да победим Каменар… Виждаш ли тази червена ивица? Да не стъпваш по нея.
Острото рогче проследи с поглед едва забележимата червена нишка, която се изкачваше по склона, и се изненада:
– Ама вие действително правите нещо сериозно!
– Нали ти казах – строим кабел. До утре сутринта последната калинка от кабела, Шестте точки, трябва да бъде в гнездото на Каменар.
– Ами не мога ли и аз да помогна с нещо? По цял ден скучая.
– Ако искаш, иди при Мецан в края на гората. Може да ти намери работа.
Но в това време Мецан бе зает с най-бурното заседание на Военния съвет.
– Противопоставям се! – извика Таралежко. – Не е хуманно!
Кафявко настръхна:
– Ще се намерят доброволци!
– Ще се намерят, но не трябва да допуснем!
– Защо?
– Нямаме право да рискуваме живота на никого!
– Таралежко, разбери – тук няма риск – намеси се Сивко. – Кафявко и Мецан ще скочат върху него, преди да докосне примката.
– Така е и все пак се противопоставям!
Спорът се водеше около смелия план на Мецан. Таралежко поддържаше мнението, че съветът няма право да излага ничий живот на опасност. Мецан и Кафявко бяха сигурни, че ще се намесят навреме и че ще рискуват по-скоро техния собствен живот. Най-сетне, като изтече цял час в препирни, Таралежко отстъпи:
– Добре! Убедихте ме! На посочете животното, което ще поставим като примамка.
Военният съвет се умълча. Настъпи непоносима тишина, в която заседаващите избягваха да се гледат в очите… Да – трябваше да се уточни кой да бъде “жертвата”.
Лисан се изкашля и другите разбраха, че искам думата.
– Какво месо обича най-много Каменар?
– То се знае – крехко! – отвърна Кафявко.
Отново мълчание. По едно време Сивко се опита да подсвирне, но се отказа.
– Да видим тогава кои животни имат крехко месце? – предложи той.
– Ясно, че сърничките – каза Таралежко. – Каменар би дал всичко за една малка, едва пристъпяща по тревата сърничка.
– Така е – съгласи се Мецан. – Но откъде да я вземем?… Всички малолетни животни сме оставили в Тихата гора.
– Трябва да изберем това, с което разполагаме тук – рече Кафявко. – Може би един от зайците ще свърши същата работа.
– Да застана аз – предложи Сивко.
– Не бива – намеси се Мецан. – Каменар ще се усъмни… Едно зайче – това е друго, но голям заек – не. Трябва ни невръстно животно. Ех, какво не бих дал за едно козленце!
– Добър ден! – обади се Острото рогче и подскочи при тях. – Може би не идвам в подходящ момент, но търся някакво забавление.
Членовете на съвета изтръпнаха:
– Признай, че си подслушвал! – каза Кафявко.
– Отчасти! – наведе глава козлето.
– Кой те праща? – запита Мецан.
– Калинките, които строят кабел.
– Кой ти каза, че строят кабел?
– Те.
– Кой им е разрешил да разправят наляво и надясно какво строят?
– Не знам. Казаха ми да ви потърся.
– Защо?
– Да ви помогна. Нали ще хващаме Каменар?
Мецан си мислеше вече за случайностите. Ето на, трябваше му озленце и изведнъж… Сякаш падна от небето.
– Слушай, козленце – промълви той, – как се казваш?
– Острото рогче.
– Имаш ли родители?
Козлето се замисли за няколко секунди и отвърна:
– Не.
– Нито татко, нито мама?
– Нито едното, нито другото.
– Да не лъжеш?
– Не лъжа.
– Къде са баща ти и майка ти?
Острото рогче се замисли отново:
– Отвлече ги Каменар!
– Отвлече ги? – усъмни се Мецан. – Толкова големи и ги отвлече!
– Отвлече ги, докато бяха малки.
Членовете на съвета се усмихнаха.
– А теб кой те роди?
Острото рогче заплака.
– Защо плачеш?
– Защото нямам татко и мама. Родило съм се кръгло сираче.
– Как се казва майка ти?
– Тихото копито.
– А татко ти?
– Златния рог.
– Нали каза, че си кръгло сираче?
Острото рогче погледна виновно, смути се, но веднага се съвзе и отвърна:
– Те са родители на моето братче. А аз съм кръгло сираче.
– Ти си кръгъл лъжец! – извика Мецан.
– Слушай, козленце – рече Кафявко, – защо лъжеш?
– От скука… – Кажете, какво друго да правя?… Нямам с кого да играя, не ме пущат самичко, непрекъснато ми набиват в главата, че рано или късно ще стана жертва на Каменар. При това положение не ми остава нищо друго, освен да лъжа.
– Как избяга от родителите си?
– Не знам… Избягах… Сега не мога да си спомня как.
– И какво искаш?
– Питам дали случайно нямате нужда от мен.
– За какво можеш да послужиш?
– Вие знаете по-добре.
– Ние ще те арестуваме! – рязка каза Мецан.
– Защо?
– Ще те задържим, докато те предадем на майка ти.
– Съгласен! Поне ще се разсея. Какво да правя като арестуван?
– Иди при катериците и кажи, че си арестуван!
– Досадно арестуване! – огорчи се козлето. – Жалко! Смятах ви за по-интересни животни!… Довиждане!
Острото рогче тръгна към вътрешността на гората. Трябваше да разбере къде се намира арестът, пазен от катеричките.
Мецан, Кафявко, Лисан, Таралежко и Сивко заеха замислената си поза.
– Ех! – въздъхна Мецан. – Само да му предложим! Ще подскочи от радост!
– Герой!
– Има и сладко месце!
– Идеален е за примамка!
– Съгласен! – чу се гласът на козлето.
Военният съвет скочи на крака.
– Подслушваш, а?… Още ли не си в ареста?
– Развърза ми се обувката, та спрях да я завържа.
Мецан се разгневи:
– Лъжец! Ти нямаш обуща!…
– Нямам ли? – учуди се козлето. – Не съм забелязал… Довиждане!
Този път членовете на съвета го следиха дълго с погледи. Щом се увериха, че се е отдалечило, Мецан каза:
– Въпреки всичко не можем! Нямаме съгласието на родителите му. А и никой не ни дава право да искаме това съгласие… Сивко, слушай! През цялата нощ ще се упражняваш да приличаш на зайче. Утре, щом получим известие от калинките, че Каменар се готви да излети на лов, ще те поставим в края на гората.
– Не възразявам – рече Сивко. – Само че…
– Какво!
– Само че… как да направя тъй, че да приличам на зайче?
– Не знам!… Направи всичко, вдетини се, но утре ще играеш ролята на зайче. Не виждам друг начин да се справим с Каменар.

Глава шестнадесета

БЯГСТВОТО

Мецан разбра, че тази нощ няма да спи. От утрешния ден зависеше всичко. Каменар трябва на всяка цена да забележи заека Сивко и при това трябва да му се стори, че това е малко зайче, в краен случай поне заек юноша. Спусне ли се към него – край на историята!… Мецан и Кафявко ще скочат бързо, нападението ще бъде неочаквано… Ах, кога ще стане “утре”!
Главнокомандващият се изправи, измъкна се тихо, да не събуди приятелите си, и отиде при Осемте точки.
– Добър вечер!… Как върви?
– Всяка секунда работи за нас – осведоми го калинката. – По съобщение, получено преди една минута, крайната точка на кабела вече е в подножието. По стръмната скала ще се наредят най-смелите калинки-алпинисти, под командата на Шестте точки, която лично ще влезе в гнездото.
– Кога ще ст