ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ – пътеписен роман. (Чудесен!)

         

Борис Априлов

:

Ц И К Л А Д С К И Т Е

О С Т Р О В И

:

• пътеписен роман •

Това на нищо не прилича – ще повтаряме ли вечно и до втръсване

твърдението, че художествените измислици са направо жалки

пред измислиците на живота?

А н т ъ н и  Д ж е ф р и   . . . (Атанас Джавков)  :)

 

АТИНА

1.

Когато напуснах София, все пак имах в главата си смътен замисъл, нещо като програма; в плановете ми за Атина бяха определени само два дни, а вече се натрупаха седем-осем, но продължавах да се люлея в люлката на нищото. Всяка вечер се вглеждах в картата. Търсех острова си и не го намирах, не можех да реша този въпрос – всеки остров ме зовеше към себе си с крясък; оказа се, че Атина ми е омръзнала, но не заминавах най-вече от чист човешки фатализъм. Бях си внушил, че ако изменя на сладостната плажна летаргия, порцеланът на метеорологическото благополучие ще се счупи. Къпех се предиобед и следобед, не ме мързеше да пътувам до Пирея, опосках плажовете на Пасалимания, отскочих до Глифада. Там, както си лежиш на „пясъка“, всеки три минути в небето над главата ти става експлозия, след поредица от серия нови експлозии прелита огромен пътнически самолет и каца на близкото международно лeтище. Това е то прочутата Глифада, затова всяка втора обява в „Атенс нюз“ е за нея: продавам вила в Глифада. Обикалям пустите плажове, къпя се, полежавам си по мъничко, пазя зорко парите си, и почти всеки час, ако не аз, то, подсъзнанието, ме пита: кога най-после ще потеглиш и ще потеглиш ли изобщо? Продължавам да живея в „Аристидис“, напомням отново – порцеланът на метерологическата, а и психологическата ми ваза е здрав; само вечер, прибера ли се в стаята, разгъвам картата и ме обхваща най-сладкото безпокойство: къде да отида, на кой точно остров? Лесбос? Хиос? Итака? Корфу? Може би до Африка, на Крит? Какво ще кажеш за Родос? Мили мой, защо не си отплаваш отново на Идра, там няма нито един автомобил, хотелчето на мистър Дъглас – на три метра от пристанищния кей – те чака, а и мистър Дъглас те чака. Там гостите от деветте стаи всяка сутрин се събират в хола на кафе, задължително се опознават и си бъбрят сред рафтовете на книгите. В абсолютна библиотечна обстановка, тишината е гарантирана, гарантирано ти е общуването с приятни хора, а плажът е на десет крачки, плаж по вкуса ти, върху гладки терасовидни скали, скачаш направо в морето, първоначалната дълбочина е четири метра и шейсет сатиметра, връщаш се на скалата по железни стълбички, като в басейн, и тук вече единствената ти грижа е да не настъпиш някое от момичетата, които се излежават върху рогозките си… Кръстосвам всички острови с поглед, някои от тях опипвам с пръст, сякаш очаквам да ми разкажат по този начин за себе си. Но винаги старателно заобикалям и не посягам към Цикладския архипелаг, защото тайно, някак си много вътре в себе си, съм сигурен, че ще навра глава точно в неговата примка.

 ПИРЕЯ

2.

Както пеперудите усещат кога трябва да отлетят нанякъде, зa да снесат яйцата си и да умрат, така и аз усетих с всичко в моя организъм часът на тръгването, по точно – осъзнах го в еднa ранна утрин, когато станах и започнах да прибирам багажа си. Времето за бръсненето този път не ми послужи за обмисляне, стараех се да заобиколя плановете, отдавах се на опиянението от свободата си. В едно от пътническите бюра на Пирея застанах зад трима души. Все още не знаех закъде ще пътувам. Избягвах да се вглеждам в примамливите табла. По тях бяха изредени имената на трийсетина острова. Момичето пред мен си купи билет до Парос.

Щом застанах до гишето, изрекох простичко: Парос. И платих 1226 драхми.

Някой ми беше казал: Всички острови са им хубави, текстовете на песните им са хубави, а корабите им са мръсни. Този някой излезе прав, пък си го и знаех. „Наксос“ не прави изключение, но защо да се превземаме – чудесен ферибот за междуостровно плване, какво искаме от него, превозва местните хора, туристите, колите им, камионите им. Край мен гъмжи от момичета и момчета с големи дълги раници. Колко рано съм се родил!…

ПИРЕЯ

Чакаме да потеглим. Това ще стане в осем часът. Сега е седем и половина. Пирея мига сънливо в зараждащият се съботен ден на 17 октомври. В Атина бях прекарал точно осем дни. Усетил вече тръпката на пътешественическата наркоза, съжалявах за дългия престой там.

На кораба оставяш багажа където намериш за добре. Освободен от него се почувствувах още по-лек, взех си от бюфета горещо капучино и настроението ми изхвърча нагоре. Какво ти остава, остава ти да наблюдаваш Пирея от високо, белите – и сигурно много чисти – пасажерски лайнери в съседство; остава ти да се занимаваш с меланхолната мисъл, че си най-стар от всички в туристическата класа. Не без злоба се прехвърляш в бъдещето, виждаш как и тези млади хора ще остареят като теб, но сега-засега те са гъвкави, шумни, кожите им цвърчат от горещината на кръвта, гърдите на мацките са вирнати, а златните им коси тежат катастрофално към земята и ти се струва, че една такава коса може да измете тъгата на земното кълбо.

ПИРЕЯ

На палубата връхлита небръснат, мръсен продавач на гевреци промъкнал се е тайно, разтваря чувал, младите хора бърникат вътре, измъкват си или геврек, или кифла със стафиди. Продавачът показва дланите си, на едната с химикалка пише 20, на другата – 60. Дланите му са мръсни като на ваксаджия. Всеки бърка, рови избира, бръкнах и аз, стоката беше корава като цимент, стотици ръце са я обръщали и оглеждали цяла седмица, измъкнах кифла, платих шейсет драхми, останалите тук-там по кифлата стафиди бяха твърди като секретни копчета. Това е Гърция.

Туристическата класа на „Наксос“ наподобява киносалон. По меките кресла в редици седят, а най-често дремят, пътниците. Някои от тях се занимават с видеофилма – американски уестърн с надписи на гръцки език. Мисля че вече споменах – почти всички пасажери са млади, нито един не е дори на двадесет и пет. Тъй като времето днес е хубаво, те са оставили раниците и книгите си по креслата, шляят се по палубите, а има какво да се види – гръцкото море не е съставено само от вода – в полезрението винаги се натрапват големи или малки парчета от сушата.

Всеки си носи книга, това сякаш влиза в условията на пътуването. Не пропусках случаите, когато можех да погледна заглавията, по този начин успях да извърша малко „проучване“. То пък взе, че ме изненада, затуй и пиша тези редове. Очакванията ми бяха опровергани: като се изключат две или три много млади и много хубави женски патки с булевардни романчета, всичко друго четеше книги със сериозни корици, особено германчетата и скандинавчетата. Спокойно мога да заявя, че в този своеобразен „ноев ковчег“ на расите и националностите, към магическите острови на Цикладския архипелаг пътуваше младежта на света: американци, англичани, немци, скандинавци, японци, филипинци, индуси, африканци… Всички говореха тихо, смееха се прилично, общуваха вежливо, флиртуваха почти красиво, кажи-речи по детски. В продължение на месец наблюдавах внимателно, при какви ли не обстоятелства, младите туристически същества. Те бяха бедни, бих казал твърде бедни, замисляха се преди да похарчат и десет драхми, но никога не ми се случи да забележа у тях поне една проява на грубост. Контактите им бяха вежливи и винаги подплатени с необяснима за мен наивност.

Момичето, което в пътническото бюро ме бе позовало да предпочета Парос и да осъществя най-после избора си на остров, понякогато се явяваше в навалицата, прорязваше я с красотата си, но бързо се оттегляше на горната палуба, излягаше се на шезлонга и продължаваше да чете книгата си. Тогава си помислих, че при един блиц-конкурс, то без колебание, единодушно можеше да бъде избрано за „мис ферибот“; хубостта му, как да ви кажа, отразяваше един друг блясък, на някакъв друг свят, и, изкушавам се да бъда по-дързък – някакво друго мислене.

Успях да проникна в много от гънките на кораба, упорито пъхах носа си където трябва и не трябва, откривах някои неща, стараех се да си ги обясня сам, просто нямаше кого да питам. Когато влязох във втора класа да си купя сандвич от бюфета, затиснах ушите си с длани – боже, как се надвикват беседващите гъркини островитянки и как крещят децата им!…

3.

Пиша тези редове за приближаването към остров Парос като съм разтворил няколко туристически източници. Друг изход нямам, някой от читателите сигурно ще се заинтересува, затуй ще бъде добре ако знае, че Цикладските острови са пръснати в южната час на Егейско море, те са няколкостотин на брой, повечето от тях – дребни като трохи и само трийсет и три са населени. Парос се показа след като изтече шестия час на пътуването. (Не бъркайте Парос със Порос, двата острова нямат нищо общо.) Четвърти по големина в архипелага си, ако това може да ви подскаже нещо – той обхваща 187 квадратни километра суша, брегова линия 120 километра, население – 7881 души, намира се в центъра на цикладския лабиринт.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Приближаването към някой гръцки остров може да се сравни само с приближаването към друг гръцки остров. Взех куфара си и се загледах в пристанището като човек, зарадван от факта, че лотарийният му билет печели. Проследих очертанията на градчето, съставено от грозни къщи: бели еднообразни кубчета, тесни прозорчета, дълги или къси дувари, но винаги криви, всичко наблъскано, сгъчкано, разляло се където му е широко, проникнало навсякъде, където му е възможно, дори в най-тесните теснини, покачило се нагоре, внимателно заобиколило скалите, прегоряло, направо унищожено от слънцето, опоскано откъм зеленина. Но всичко взето заедно, това е вече друго; то те хваща за гушата. Там, например, вляво, се простира плаж с хотелчета, а ти не обръщаш никакво внимание на хотелите, ти зяпаш къщите на пристанището Парикя.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Вече не виждам нищо, сега съм долу, с багажа си, чакам. Най-после челюстите на ферибота се разтварят и тръгваме към кея. Слизат половината от пасажерите, другата половина продължава за остров Наксос. Важен момент, внимавай – внушавам си аз, поне се старая да си го набия в главата – спокойно, не избързвай, дори поседни и плюй на предложенията. Но се оказа невъзможно, нито можех да избягам, нито да седна в знак на протест на земята, напразно повтарях: имам стая, имам стая – хотелите „Аполон“, „Apго“ и „Алкион“ вече ме бяха притиснали. Всеки ме дърпаше към себе си. Не усетих как в ръцете ми напъхаха дипляните си. По-късно ги разгледах на спокойствие – красиви фасади до плажната ивица, снимки на барчета, на градини, на стаи с по две легла, на бани (обезателно с вана). Всеки от хотелите викаше в ушите ми, постепенно понижаваха цените от 1500 на 800, „Алкион“ слезе дори на 600. Представителите им се стараеха да ме вкарат в уморените си автобусчета. Лицата на мъжете бяха ядосани, те направо ми се караха и продължаваха да ме разкъсват. Никой не ми даваше възможност да погледна в дипляните. Винаги съм смятал, че ако попадна на подобен остров, ще си наема квартира някъде до пристанището. Но при тия съблазнителни хотелчета с извънсезонни цени!… Отказите ми означаваха чиста глупащина. Неусетно, като продължавах все пак да се съпротивлявам – трима души ме разкъсваха – аз се приближавах към микробусчето с надпис „Apro“.

– Мога ли да ви помогна?

Пред отворената врата на едно такси стоеше „Мис ферибот“. Приличаше на захарно изделие. Излята малко традиционно, тя се отдалечава от представите ни за съвременните красавици. Коя беше загадъчната сила, накарала непознатата да изрече „мога ли да ви помогна“? С тия думи, отправени към един три пъти по-възрастен от нея мъж, „Мис ферибот“ изведнъж се отдели от момичешката туристическа лавина.

– Вие може би не знаете, че искате да отидете в Науса – допълни тя, а старецът-шофьор вече скриваше куфара ми в багажника на таксито.

– Зная само, че идвам до Парос – отвърнах пообъркано.

– Но не в Парикя, нали? – Парикя сигурно е главният град на острова, осъзнавах се аз, административният му център, пристанището му. – Важното е да отидете в Науса. Аз живея от петнайсет дни там.

Таксито се движеше край уединени жилища от чисто цикладски тип, но занемарени. Асфалтовата настилка от двете ни страни бе оръфана, ръбовете й се губеха в прах. Морето се показа още няколко пъти и изчезна съвсем. Пътят проникна в монотонието на келяви хълмове с неопределен цвят и съмнителна надежда за плодородие.

Тя седеше до шофьора, през цялото пътуване бе извърната към задната седалка. Големите й тъмни очи ме гледаха открито: – За колко дни?

– Ако ми хареса…

– …ще останете повече?

– Обичам да се застоявам.

Моите думи я зарадваха. Продължавах да се учудвам. Оказа се, че е американка и това ме озадачи още повече. Винаги съм смятал, че пътешествията ми в самотата са нещо незаменимо, предпочитано, а излезе лъжа, мит – появата на „Мис ферибот“ сякаш изкрещя в ухото ми, че да си сам е глупаво, обидно, че това се равнява на поражение.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Пътят от Парикия до Науса е осем километра. През цялото време бях в плен на необяснима бъбривост, тя мелеше бавно, но продължително, стараеше се да изговаря думите отчетливо и въпреки това, голяма част от тях отлитаха неразбрани. Изясни ми подробно какви плажове има наоколо, отдели най-предпочитаните, препоръча ми ги, особено един от тях, намирал се на отсрещния бряг на залива, до там се отскача с корабче, 360 драхми за отиване и връщане, там е тихо, почти не се усеща кошмарния северен вятър, който, по думите на местните хора, тази есен упорито мете повърхността на цялото Егейско море и не стихва, всички се надяват да спре, а вятърът не спира. Каза ми, че мога да отседна в хотела на мадам Изабела – 1500 драхми – където живее тя. Благодарих, но веднага я запознах с навика си да търся нещо до пристанището.

Това й направи впечатление. Допълних, че винаги търся нещо по-евтино, това не й направи никакво впечатление.

Таксито спря, чак сега разбрах, че сме пристигнали. Спътницата ми слезе, шофьорът измъкна раницата й от багажника. Тя, естествено, поиска да знае какво дължи. Шофьорът отговори: По петстотин на двамата. Спътницата ми се изчерви: По отделно ли? Шофьорът се изчерви: По отделно. Тя плати, показа ми вдясно широко каменно стълбище, то се катереше по хълма заедно с бяло стадо цикладски къщи. Горе крещеше многоцветна фирма „Изабела Критику – апартаменти и стаи под наем“.

– Ето визитната картичка на хотела. Стая номер шест. Половин час след като ми звъннете ще бъда при вас.

Колата потегли.

– Сигурен ли сте, че от Парикя до Науса таксата ви е хиляда драхми?

Старецът не отговори.

Минута след като се разделихме с „Мис ферибот“ таксито спря на малко площадче очертано от кафенета, сладкарнички и туристически бюра. В центъра на площадчето плачеха две върби, имаше чешма, имаше и паметник. На една от върбите бе закачено разписанието на автобуса до Парикя.

– Вие ще платите четиристотин – продума накрая шофьорът.

Исках да му хвърля в лицето нещо много остро, но докато търсех израза на английски, някаква хетера отмъкна колесарчето с куфара ми.

– Хиляда! – изрече тя в движение. – Аз обаче хванах дръжката на куфара, а тя извряка: – Осемстотин!

– Пуснете багажа ми!

– На сто метра от кея!

Кривнахме в много тясна каменна уличка, хлътнахме в белота, така наречената „цикладска магия“ унищожи волята ми за съпротива. Махнах с ръка и се оставих да ме влече грозното кривогледо змиище.

4.

Оказа се, че от площадчето с плачещите върби ме е отвлякла съпругата на местния бръснар. Хотелчето им се намира над дюкяна, състои се от три стаички, скромна тоалетна с душ, в която винаги дежури по някой човек, и тясно антре. Вратите на стаичките бях остъклени, зад едното стъкло се мяркаха тихоразговарящите фигури на две немски момичета, зад другото мълчеше самотна канадка. Стори ми се, изобщо, че всички гости на Гърция гледахме да си пазим тишина и си го съзнавахме, а това ни правеше съзаклятници. Представете си тези три стаи с остъклени врати, да речем, в Несебър…

Ощастливен от привилегията да звъня когато си ща на „Мис ферибот“, от една страна, от друга страна аз бях нещастен и направо разярен заради факта, че мога да ставам лесна плячка на първите изпречили са по пътя ми хазяи. Идеше ми да изпочупя стъклата на вратите и корозиралото огледало в тоалетната, което едва побираше лицето ми. Бях наврял мутрата си в него, за да видя не само как изглежда най-глупавият от глупавите туристи, но и мъжът, предизвикал интереса на най-красивата жена от палубата на „Наксос“. Нахлузих бели джинси, бяла спортна риза, английски пуловер, сресах се и накрая предпочетох по-леко яке, то ме правеше по-изискан. Слязох на уличката, погледнах към бръснарницата на хазяите, за всеки случай; беше затворена, сетих се, че е събота, поех по каменния лабиринт. Безлюдното градче преливаше от обещания за очаквани и неочаквани вълшебства. Хладните пориви на мелтема нахлуваха дори в кривите защитени улички. Все пак успях да срещна местен човек, той определи посоката с ръка, квартирата ми наистина се намираше на пристанището. След няколко секунди се озовах на кея и чух гласът си да съска:

– Мамицата ви гръцка!

Тия думи изразяваха националната ми завист.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Да огледаме преди всичко кея. Не си го представяйте прав и голям, той е много крив, с много чупки и всяко кътче в него се открива постепенно. Представлява малко накъсано полуостровче в голям залив. Главната част на пристанището е обикновена, приютила е две товарни параходчета, два швартовани един до друг моторни кораба за туристически набези, десетки гемии от класическия, почти легендарен тип. Зарадва ме отсъствието на моторни и ветроходни яхти, туй ми говореше за по-голяма скромност и интимност на пристанището. По-интересната му част е начупена, в малките й убежища са се набутали рибарските лодки, риболовните гемийки, всичко обагрено в ослепително бяло и синьо, полегнало в прозрачна вода, заградено някъде с вековните си скали, другаде оковано в цимент,  вълноломна стена, две по-малки вълноломчета от натрупани камъни, два фара, останки от крепост, ето я и типичната за всяко гръцко пристанище – колкото и малко да е то – църквица, край църквицата обширна каменна площадка, пейки за сладки рибарски приказки, прострени да съхнат мрежи с приседналите рибари до тях, те оглежда мрежите, закърпват скъсаното, рибарите винаги кърпят и винаги бръщолевят, но какво бръщолевят, ако разбирате езика им ще си умрете от смях. С течението на времето до кейчетата са се доближили, ха, да пият вода, кръчмички, кафенета, гостилнички, натрапчиви пътнически бюра, бакалнички, в които има почти всичко – дори мотори за лодки. Времената са натрупали тук удобства до удобства предназначени да сторят живота на рибаря, а и пребиваването на госта, по-приятни. Разбира се, насам не пристават многотонажни товарни и пасажерски параходи, в пристанището няма място за тях, липсва дълбочина и това осигурява още по-голямото спокойствие на селището. То е съставено уж от скучни, убийствено еднообразни бели кубчета с мъртви очи-прозорци, грозни на вид, никакви, а всичко събрано и изсипано край водата, се превръща в бяла естетика. Човек би полудял като си помисли, че красотата е организирана от отделни грозни зарчета, защото какво по-мизерно може да има от едно миниатюрно каменно занданче…

https://www.google.com/search?q=naoussa+pics&hl=en&rlz=1T4GGHP?_enBG450BG450&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei?=8fxaT7n1LoHtsgafgrGtDA&ved=0CEYQsAQ&biw=1536&bih=708

Към мадам Анна се насочих по необходимост, нямаше как да се разминем, тя е собственичката на хотелчето „Галини“, то привлече вниманието ми щом тръгнах по крайбрежната улица за първото ми запознанство с градчето.

Хотелчето просто ми се натрапи и си казах: ще живея в него и само в него. Изкачих се по мраморното стълбище, то започваше от красивия свод на една каменна ограда, изведе ме на терасата, там грижлива стопанска ръка бе подредила средиземноморска ботаническа приумица. Обещах да се нанеса на утрешния ден. Мадам Анна каза:

– Може би няма да има никой, ние живеем отсреща, разгледайте стаите, изберете си една по вкус.

Напуснах хотела и от тук нататък май започнах да действам против здравия разсъдък, реших да платя пренощуването си на бръснаря, без да спя в скапаната му стаичка, навивах се веднага да се преместя в „Галини“. Но трябваше да получа обратно паспорта си. Така че – бръснарят! Нужен ми беше бръснарят! Да го открия, обаче, се оказа невъзможно, нямаше го никъде, уикенд. Чувствах се като в клопка, не само за една нощ, знае ли човек кога ще му скимне на семейството да се върне, след като е напълнило стаите си?

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Безлюдната Науса, хладният вятър, социалната самота на съквартирантките ми, усещането че си пленник на дребни шмекери, всичко взето заедно, ме потискаше. Зная лекарството – в такива смътни часове на съботната привечер можеш да му праснеш сто-двеста грама и готово – разкъсваш усмирителната риза на обстоятелствата… Всичко се нареждаше така, че да пропия отново, след като бях устискал цели пет месеца без капка. Озовах се при площадчето. Млади хора седяха по столовете на най-личната сладкарница. Над главите им се полюляваха тежки, уморени от лятото листа. Преброих клиентите на сладкарницата – заедно с мен, десет души. Избрах си масичка, от която можех да наблюдавам всичко. Мъжете бяхме само трима. Младите хора си дрънкаха тихичко, някои с смееха тихичко. Погледнах през площадчето. Зад ридаещите клони на върбите се мяркаше телефон. Говорещите се сменяха бързо. Беше добро време за обаждане. Прекосих площадчето, телефонът принадлежеше на една будка за цигари и други неща. Изчаках френско момиче да увери майка си, че наистина се чувства добре. Слушалката беше гореща от дланта му. Погледнах визитната картичка на мадам Изабела, номерът се оказа лесен за помнене 510-90. Освен номера на стаята, „Мис ферибот“ бе нанесла отдолу предварително с молив името си – Лена.

– Търся Лена.

– Лена?… О, сега.

Някой пееше, не радио, смееше се мъж, засмя се и жена, почаках доста, представих си как я викат от стая номер шест.

– Лена, тук е Борис.

– Борис?… Да! Чаках да се обадите! Къде сте? Идвам след петнайсет минути! Загубих търпение. Настанихте ли се? Ще видите, ще ви хареса.

Тъкмо случай да изпердаша сто грама!… Но си поръчах кафе. Лена!… Какво означава Лена? Кафето беше добро, до чешмата с върбите пристигна автобусът от Парикия, слезе един човек, две патки от съседната маса се разврякаха, изправиха се, понесоха раниците си към автобуса, влязоха, седнаха и останаха така цели десет минути. Вторачих се в автобуса. Беше ми писано в следващите дни често да го наблюдавам. Той идваше всеки час и си отиваше. Божеството, пъпната връв, която свързва Науса със Света.

Посетителите на сладкарницата не останаха безучастни към явяването на Лена. На кораба неведнъж бях свидетел как туристическото дихание по палубите се тонизираше при всяко нейно влизане. И тази вечер, тук, по масичките сякаш премина някакво събитие, което изтръгна духовете ни от достоверността и ни обеща надежда.

Преди да скрия бележника си Лена го видя и се учуди:

– Славянска азбука!

– Аз съм българин.

– А пък аз съм рускиня! – рече възбудено момичето и по този начин хвърли частична светлина върху загадката. – Московчанка. Семейството ми се изсели преди шест години в Съединените щати.

Помоли ме да стана и да тръгнем, какво говоря – издърпа ме, отказа да пие кафе, отказа водка, пъхна ръка под мишницата ми и ме поведе. С американката до мен Науса постесни размерите си и се приближи до младежките ми представи за подобни курортни места. „Мис ферибот“ се притискаше плътно, топлеше цялата дясна страна на гърдите ми през якенцето си, отровата на сладкото усещане, че рекапитулацията на живота ми се отлага, проникваше в кръвта ми, поотпуснах се, заговорих по-смело на английски, пратих по дяволите граматическите правила.

– Не бойте се – беше казала днес в таксито Лена. – Целият свят сега контактува така. Ако не се освободят от оксфордския си комплекс, хората ще се вкаменят.

– На мен той ми поиска четиристотин – рекох.

– Беше жалък – засмя се Лена и оправи косата си. Мелтемът продължаваше да си духа. – За този маршрут таксата е триста драхми и ако ти вземат повече можеш да се оплачеш на първия срещнат полицай. От туй се страхуват, отнемат им правото на таксиметър. Кога ще ми разкажете за хотела си?

Описах обстановката при мадам Анна, предложих й да напусне мадам Изабела, тъй като една разкошна стая в „Галини“ струва само осемстотин драхми.

– Не мога – тук долових някакъв особен оттенък в гласа й. Мадам Изабела е рускиня.

– Но взима двойно повече от мадам Анна.

– Бих се преместила с удоволствие при вас, но не мога.

– Искате ли да пийнем нещо? Вие – узо, а аз – пепси. Ще ми бъде приятно да гледам как някой си пие сладко и без страх за жлъчката.

– Искам да скитаме! – настоя и този път Лена. – Ще ви заведа в телефонната централа. После отново ще скитаме. Може би сте уморен?

– Ами!

– Нощта е чудесна, нали?

– Смятам, че такава нощ не може да се повтори.

– Шест дни духаше без прекъсване, за минута не спря и щях да полудея. Избягах в Атина, но само за ден. Все пак, успях да разкъсам обсадата на морето, угнетяващото усещане, че си заградена от вода…

– Островна болест – опитах се да поясня, но се досетих, че момичето ги знае по-добре от мен тия работи.

Минахме край две гостилнички, сториха ми се най-добрите, които съм виждал, вятърът люлееше висящите под навесите им светлини, зъзнещите двойки пред бутилките потъваха в полусянка, а после се появяваха отново с цялата си сила. Лодките стенеха, няколко въжета писукаха нежно, като котенца, не усещаха особен напън в туй защитено от всички страни пристанище.

– По това време на годината никога не е духало така, от сто години – за кой ли път се впусна да обяснява компаньонката ми. Това не подхождало на Егейско море, така разправят. И колко само продължава!…

– Ще се оправи – казах. – Обикновено съм късметлия.

Отначало влязохме в кривите улички, сами в селището, сами в целия свят, топлината на момичето продължаваше да прониква в кръвта ми, там ровеше нещо, подкопаваше, подготвяше някаква ужасяваща, проклета яма, в която се готвех да скоча. В момента за който говоря не можех да се задълбочавам в зейналия пред мен въпрос, бях погълнат от Науса. Градчето, потънало в светлината на нощта, показваше части от каменната си вечност, внезапно изникваха чародейни църкви с кипариси или без кипариси, изненадваха ни абстрактни чупки на огради, стълбище някое ни препъваше, току виж – спрели сме пред вятърна мелница, стоим, наблюдаваме я и в мисълта си се убеждаваме колко самотна е наистина всяка вятърна мелница. Започваме да се връщаме наново към сърцето на селището, мъча се да разчета наивните надписи и фирми на затворените до пролетта заведения.

– Животът тук се е свил до едно на сто в сравнение с лятото, така говорят.

Блазе й на „Мис Ферибот“, на мен никой нищичко не ми обяснява, представих си с какво удоволствие местните се надпреварват да й разясняват всяка подробност наоколо, а аз бях принуден да стигам до изводите – често погрешни – сам, сам си задавах въпросите, сам си отговарях.

Минахме по съвременен, много грозен мост, под нас в каменно корито течеше рекичка. Телефонната централа се оказа на другия бряг: заличка, телефонни кабини, електронни отражатели на минутите и секундите, един чиновник, нито един клиент, само ние. Седнах, отпуснах се, тук беше топло, закътано, през стъклото гласът на Лена звучеше неразбираемо, а аз си отдъхвах в откраднатите минути на безтегловност. Усещах как се затоплят ушите ми, гърдите. Тялото ми бе насъбрало вятър и напрежение, то имаше нужда от почивка, но знаех, че разговорът с Ню Джърси не ще продължава дълго, писано ми е отново да се върна при вятъра и спящия град, така е според младежкия кодекс. Тя ще напъха ръката си под ръката ми и ще забродим пак като бездомни между църкви и зазимени таверни, и отново ще настъпят моменти, когато ще започна да преценявам ще бъде ли по силите ми да понеса на ръце лекото й телце, както съм правил някога, както всеки мъж го е правил, но някога.

– Мама е добре. – Седна до мен. – Сестра ми също е добре.

– А татко?

– Татко почина— Но преди туй се бяха развели.

– Извинявай.

Бях много смутен. Лена не обърна внимание на гафа, славянският повик в нейната кръв се впусна да обяснява защо са се развели, всъщност ми казваше всичко за себе си, или се стремеше в това, без да се досеща, че не разбирам сума ти неща от бъбрене то й, а ми ставаше неудобно да я прекъсвам, не я карах да повтаря казаното, освен най-важното, и ми се струва, че повече от фактите нямаха особено значение. В Ню Джърси се посъбрали доста евреи. Преди да ми каже, бях разбрал че Лена е еврейка, но каква еврейка, приличаше ми на фантастичната синагога в Испания, превърната в джамия, а после и в католическа катедрала.

6.

В тясното хотелче на местния бръснар ние се сблъскахме няколко пъти и, както е редно, разменихме си по едно „добро утро“, но мога да се закълна, че трите ми съквартирантки тази сутрин се чувстваха като разгромени. Мен вчера всеки ме бе видял поне веднъж по уличките или пристанището. На съквартирантките не може да не им е направило впечатление как американската красавица висеше през цялото време на ръката ми. А какво ли са си помилили те, усетили стареца да се прибира в три след полунощ? Много мисли бях събудил аз у тях и цяла гама от предположения, над които сигурно се открояваше най-близкото до ума обяснение – красивата американка е геронтоманка. Както допусках и аз в надеждите си.

Така или иначе, сутринта не ми беше никак весело, понеже си представях как чудесният хотел „Галини“ стои празен на крайбрежната уличка, а аз, заради най-елементарната липса на упоритост в характера, съм се наврял в тясната клетка с прозорец към „Бар Анастаси“, също зазимен; поне това, оставаше само да загърми нощната му дискомузика. Моята потиснатост премина в тревога щом слязох на уличката. Там видях че дюкянът работеше, бръснарят сам небръснат, бръснеше клиент, други клиенти чакаха по столовете, всички се смееха, увлечени от своите приказки с местно значени

– Господине, искам да платя.

– Да.

Хазяинът просто бръкна в чекмеджето под бръснарския плот измъкна паспорта ми, разбирате ли – паспортът, за който смятах че е блокиран поне до понеделник, беше вече в ръцете ми. Притиснах го до гърдите си, заклех се никога повече да не го давам на хора, които не са ме поканили, а са ме пленили. Натиках всичко в куфара и помъкнах колесарчето по каменните настилки. Най-напред излязох на площадчето с плачещите върби, оттам се отправих към крайбрежната улица, свих по нея, минах по моста – тук рекичката се влива в морето – и щом подминах гаража, който дава „Бийч буги джип“ под наем, пристигнах. Нямаше помен от мадам Анна, нито от съпруга й, нямаше го и малкият Андон, ала имах разрешение да се разположа. Избрах си стая номер три. От тераската й се виждаха доста неща: бяла църква със син купол, камбанарийка, кипарис, надясно – част от пристанището с нескопосно изградена вълноломна стена от небрежно нахвърляни камъни, второ нескопосно вълноломче заграждаше малка акватория, два фара; изобщо – едно дребно пристанище, като пощенска марка. Натежали от влага облаци скитаха по небето, все още не пускаха капка. Опнах шезлонга на тераската, излегнах се, студено, обаче се чув-ствувах толкоз щастлив от добрия обрат, че търпеливо зъзнех и дори не мислех за пропуснатия ден. Очертаваше се дата без къпане. От улицата ми маха Андон. Зад него, с неизбежната си раница на гръб, върви още една окаяница, младо самотно момиче, самотата му се долавяше от разстояние.

Подреждам дрехите си в гардероба, има много място, броят на закачалките е неограничен, леглата са широки, към тях има всички видове възглавници, чаршафи, одеяла, премерих стаята – шест на пет, хем огромна, хем уютна, в нея дори картините са подбрани, ами банята! – едната й стена е в огледала, вана, цялото оборудване е комплектувано от мрамори, порцелани, кристали, кърпи за лице, кърпи за крака, огромни хавлии, всичко от памук, чистотата им може да те притесни; изобщо чистотата в хотела на мадам Анна плашеше.

Не ми се излизаше, привличаше ме тежкото бюро и стола до него, прииска ми се да напиша нещо, но какво, освен страници от дневника? Трябваше да изобразя появата на Лена в туристическата ми екзистенция, да нарисувам красотата й, а тя не се поддаваше на изобразяване, в нея липсваше каквато и да е забележителност, освен това налагаше се тъкмо в дневника да си отговоря на въпро са защо „мис Ферибот“ възнагради точно мен, от което възникваше другият, малко тревожен въпрос: нормална ли е Лена? В съзнание ми тя не фигурира ли като биологичен продукт, изплувал от стрг ниците на Достоевски? Занимавах се с дневника си до обед, след туй отново излязох на терасата. По обедните часове слънцето обикновено разкъсваше бронята на облаците, вятърът постихваше, аз се втурвах към най-близката пясъчна ивица, към най-удобната скала и взимах своето. Днес обаче, колкото и да се взирах, не открих надежда за проясняване, вятърът стържеше простите геометрични форми на къщите, той ме върна в стаята, но мисълта ми не се примири, тя продължаваше да чопли, докато накрая реших да опитам на пристанището.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Там където свършваше редицата на закотвените лодки, в чупката на вълноломчето, водата беше тиха, място само за плуване. Върнах се при рибарите, всички седяха по пейките на църквата, унесени в бъбренето си, което сякаш не бе прекъсвало от създаването на света. Попитах ги, отвърнаха, че къпането е забранено. Знаех си го, къпането в никое пристанище не е разрешено, но попиташ ли, то става още по-забранено. Знаех, че ще вляза във водата, бистротата й ме притегляше. Съблякох якето, в него бяха част от доларите, съблякох пуловера, смъкнах маратонките, после панталоните с другата част от доларите, съблякох и ризата в чието джобче се потайваха драхмите и така нататък, едно продължително събличане в хладния ветровит ден. Всяко влизане в Егейско море позовава у мен тръпката на душевно замайване. Тук водата ме затопли, най-после тялото ми се поотпусна и си дадох сметка, че при туй духане от север Цикладските острови са твърде неуютно място за живеене. Ако не включиш печка, дебелите каменни стени и мраморните настилки ще ти покажат на какво са способни в мрачните сенчести стаи. Все повече се доверявах на водата, тя настойчиво затопляше простудените ми стави. Плувах без да се обръщам към дрехите си. Пирея беше далеч, бяха далеч страховете за парите ми. В мислите ми се мяркаше Лена, идейка за разказ, или досещането, че трябва да пратя картички до близки хора, проблясваше и съпоставката с топлия октомври от миналата година, някаква мисъл за внучетата, запитах се: да скрия ли тяхното съществуване от Лена? Докато плува, човек може да си поразсъждава за какво не, а аз стигнах до там, че се опитах да зърна бъдещето на Андон извън хотела на родителите му, да речем – като литературен критик в Атина и си отговорих, че това е невъзможно; в Гърция децата от най-най-ранна възраст се включват в бизнеса на татко и мама, какъвто и да е, почти нищо не е в състояние да ги изтръгне от бакалничката или баничарницата.

Крайбрежните гостилнички винаги са ме привличали, предпочитам да сядам отвън, разбира се, но този път, за да се скрия от вятъра, влязох вътре и така понаучих нещо за собствениците. В тази гостилничка стожерът е Киро, не повече от двайсет и пет годишен, слаб и висок, с очила; когато контактува с клиентите достига до изтънченост, за него може да се каже че е мълчалив и не се усмихва никога. Две стари жени, едната сигурно е майка му, с готвачките. Приготвят главно балкански манджи, за каквито са зажаднели душите ни: мусака, имамбаялдъ, бамя яхния, слонски фасул, пълнени чушки, пълнени домати, сарми, различни риби-плакия. Гостбите са наредени в правоъгълни металически съдове под стъкло. Всеки ден си поръчвах и така наречената „гръцка салата“ от домати, едър червен лук, сирене, маслини, всичко поръсено със зехтин. Сметките ми се колебаеха от 250 до 400 драхми. Един долар беше равен на 135 драхми. Още две жени – сестрата и сестричката на Киро. Отборът се справяше с работата си добре, отвън всичко изглеждаше благополучно, но отвътре подуших някаква притаена нервност, сприхавост, склонност да се карат, от което подразбрах, но само по интуиция, че всеки, освен бизнеса, си има отделните проблеми, може би старомоминство при голямата, може би моминството при малката. Старите – със своята ретроградност. Четири жени без въображение, които пречат на Киро да се развихри на по-високо равнище. И ето го неизбежният въпрос – по-нататък? Трима са младите, един от тях все може да опита късмета си извън манджите. Обаче не. Само тук. От сутрин до късна нощ, седем дни останах в Науса, но никога не видях заведението затворено.

Поразтъпках се към площадчето. Изпих бавно едно кафе в сладкарничката. Не бързах и, без да правя впечатление, старателно наблюдавах сцената наоколо. На тази сцена актьорите играеха себе си, пред мен се разкриваха младите хора от края на осемдесетте години, бяха тихи, скромни и до такава степен, че ги подозиpax н неоправдана престореност. Те също пиеха кафетата си, разговаряха, или разглеждаха картите на Архипелага. Някои си четяха. Едно русо маце на съседната масичка се засмя високо на нещо от страницата, след което побърза да го прочете на момчето си, но то не се засмя, само се усмихна от учтивост. Умирах от желание да знам какво точно бе възпламенило кукличката, предполагах, че нещо глупаво, но можеш ли да разбереш, така и този детайл си остана загадка, както много от подробностите на пътешествието ми.

Капнал от умора – при такова пътуване човек е винаги обезсилен – ударих му още една обиколка по уличките, този път на дневна светлина, и ми се стори, че снощи, загледан в младото лице на Лена, което плуваше в сумрачието и сенките, не бях видял нищо от селището. Старата Науса се разраства, тя се попълва и допълва от нови строежи. Непривикналото око в първите дни все още не може да различи кои са старите и кои новите къщи, но после окото се тренира, взира се по-сполучливо и разликите се експонират – линиите на новите сгради са по-категорични, стените са по-гладки, прозорците – малко по-широки, все по-често ще ви се натрапят сводестите входове. Ансамбълът обаче си остава непоклатим; всичко е еднакво, повтаря се до втръсване, но това ослепително бяло каканижене край морето, покатерено по скалите, опънато около хълмовете, прилича на редове от перлени огърлици, които си имат собствен синтаксис, действуват ти като самостоятелни строфи на стихотворение, те започват да влияят на вкуса ти, създават необходимия за влюбването ти в тях усет и въпреки явната традиционна схема, всяко островно градче те бръмва по свой начин.

Преди да си легна за следобедния сън защипах мокрите гащета на въженцето и вятърът ги заблъска. Яркосиньото кубе на църквата подсказваше какъв би трябвало да бъде цветът на морето.

– Господине, моля ви.

– Разбира се, мис.

– Можете ли да ми подадете тази малка вещ?

Проследих посоката на показалеца й, предълго се взирах с късогледите си очи в мозайката на моята тераса, няколко пъти погледнах сочещия пръст и накрая открих за какво става дума.

– Вятърът, господине.

– Да, госпожице.

– Благодаря.

– Моля.

Подадох капачката през символичната преграда между моята и нейната тераса, съседката ми по стая я натика непохватно в гърлото на пластмасовата си бутилка с минерална вода, изчерви се, усмихна се и се прибра. Представих си я – прашинка в огромната стая с многозначителното присъствие на две легла, с едно панталонче, една ризка, една четка за коса, едно червило, един деодорант, една книга, една географска карта, едни маратонки, едно пуловерче, едно яке, един часовник, една пиличка за нокти, един лак за нокти, една химикалка, едно бележниче, един спален чувал, едно дунапреново дюшече, една плажна рогозчица (закупена сигурно преди три години в Испания) и така нататък – все по едно, но непременно два бански, или три.

Изпих глътка от моята бутилка „Лутраки“ и легнах. Минерал­ната вода е нещо което всеки турист носи обезателно и навсякъде със себе си. Струва от 43 до 100 драхми, кой както те прекара, обикновено – 70. През топлите месеци за двайсет дни можете да изпиете поне петнайсет бутилки: 1000 драхми или седем и половина долара. Зачетох романа в четвърта книжка от Синия бюлетин на пи­сателите. Джон Фаулз изразходваше неимоверни усилия да докаже, че ако става дума за порнографски роман, може да сложи всички колеги в джобчето на ризката си, а това, както и да е, но той се стараеше да ни го пробута за интелектуално събитие. Не можех да не се усмихна. Така, след като се усмихнах няколко пъти – преся­кох последната си усмивка наполовина и заспах дълбоко, грохнал, осолен от морето, нарочно пренебрегнал струята на душа, за да усещам сладкото щипене на солените кристалчета по кожата – един­ственото доказателство, че съм истински на море…

Стори ми се, че някой ме вика, изпървом по-тихо и неразбра­но, ала по-късно чух името си ясно и скочих. Показах се дори на терасата. Никой. Лена я нямаше. Ей, какво ще правя с тази исто­рия! Ако можех да вярвам на часовника, бях спал цели два часа. Чувствах се унищожен от умората. Приготвих си кафе, изпих го с намерението да се ободря, но не усетих такова нещо, не усетих и наслада, боляха ме очите, нещо притискаше слепоочията ми.

– Разочарова ме, Джон!… За какво те мислех, и ето че на­прави търговски жест в романите си. Засрами се и се съвземи.

От ясно по-ясно: настроението ми е никакво. Съблякох се и влязох в банята. Под острите стрелички на водата свалих солената опаковка на кожата си, задишах дълбоко и ме осени отрезвяването: повече не биваше да се държа глупаво с Лена. Каква е тази игричка! Ами че така постъпвах някога, сега всичко звучи смешно, необходимо е незабавно да й звънна.

От площадчето набрах 510-90. Обади се мадам Изабела на гръцки. Щом чу гласа ми, превключи на руски:

– Борисе, вие ли сте? Защо не се обаждате? – Започна да ми се кара. – Лена не е излизала никъде и ви чака. Къде се губите? Видели са ви да се къпете в пристанището.

Лена за първи път ми заговори на руски. Разбрахме се да се видим на площадчето.

– Изобщо, ще се чакаме само там. И ако стане недоразумение, тъй де – ако се загубим, ще се търсим в сладкарничката.

Навирих нос, прекосих площадчето по диагонал. Най-красивата жителка на Науса, една руса гепардка от представителното пътническо бюро тук, чакаше автобуса за Парикя. Видя ми се като маце от средна ръка. Влязох победоносно в сладкарницата, вътре нямах работа, търсех огледало. В огледалото се отрази един двойник на Грегори Пек, той умее да прави всичко добре, но най-добре умее да влудява младите момичета – не им звъни цял ден, настървява ги и вечерта ги пробожда с внезапно прозвучалия, дълго очакван глас.

– Следобед нарочно не пих кафе – рече Лена. – За да пием сега. Къде потънахте? Исках да ви заведа в Санта Мария.

– Какво е то?

– Манастир и плаж, намира се на другата страна на острова. При такъв вятър там е спокойно. Отива се с кораб.

7.

Тази сутрин забелязвам, че вятърът е поспаднал, слънцето се е разкрило, по залива шарят лодки. Това означава ли, че най-после навлизам в представата си за южно море и Циклади? Ето, виждам ги, пъплят, катерите кръстосват, напредват към набелязаните си рибни находища. Отсрещният бряг се е очертал ясно, небето се дави в светлина.

Тръгнах по крайбрежния асфалт, минах край „стълбището“, огледах го, то водеше към хотела на мадам Изабела. Подвоумих се: да поканя ли мацето? Отказах се, имахме фиксирана среща към дванайсет в пристанищната гостилничка.

Скалната част на градчето свърши, свършиха и къщите, оттук нататък започваше безкрайната дъга на плажа, докъдето видят очите – дъга от обли мраморни топки, големи и малки, топки за тенис и топчета за пинг-понг, неповторима белота, само при водолинията я загрозяваха мъртви, но свежи засега, изхвърлени от мелтема, водорасли. В далечината, върху дъгата лежеше един-единствен човек, някакъв такъв, като мен. Реших да не го подминавам, спрях и започнах да се събличам. Да вярвам ли на очите си – човекът започна да ми маха енергично, да, дочух дори името си, този път наистина.

Докато се приближавах към нея, Лена се изправи, постави смокиновия лист от плат там където трябва и седна. Както и предположих, тя лежеше на неизбежната си рогозка. Показа ми свободната част на постелята. Отказах енергично, уплаших се от остриетата на гърдите й. Лена затвори книгата, беше „Неточка Незванова“ Мадам Изабела предлагала много книги на руски.

Приближаваше лодка, очаквах поне сега да нахлузи горната част от своя оскъден бански, но Лена не се закри, голотата й сякаш допълняше хубавия ден, телцето й лежеше като мраморна скулптура сред реката от мраморни камъни – тежко и леко, плътско и нежно, трезво. Лодката докосна чакълестата ивица, на брега скочи юноша с кофа в ръка и заоглежда плажа. Понякога разравяше водораслите с крак. Момчето мина край нас, търсеше, но какво? Наведе се само два пъти, като че ли изрови нещо от водораслите и го хвърли в кофата. След туй се върна в лодчицата си.

– Нямате ли чувството, че ни обраха? – рече Лена. Неволно посегна към гащетата си, може би искаше да ги смъкне, но се отказа, навярно отложи пълното си събличане за друг път. – Той се наведе два пъти, разбирате ли, взе ни цели две неща.

– Мелтемът е хвърлил дребулии от дъното – опитах се да поясня аз. – Нещо, което другия сезон ще бъде продадено като сувенири от Парос. Стори ми се, че бяха сюнгери. Предполагам, че след бурите момчето събира сюнгери.

– Яд ме е – настоя Лена. – Каквото и да е, било е наше, двете неща се намираха пред нас, щяхме да си ги разделим, до края на живота биха ни напомняли за този хубав ден. Усещате ли колко е тихо? Преди няколко дни щях да полудея, никога няма да забравя денонощията, в които вятърът ме бе притиснал, тогава бях на ръба.

Започна. Отново. Темата от снощи. Колкото формите на тялото й бяха лаконични, толкоз разточителна бе мисълта й. Отведе ме на остров Санторини, дойде ред и на легендата за Атлантида. Тази легенда бях прочел не един и не два пъти, но сега наистина ми се стори по-интересна, тъй като ми я разказваше не кой да е, а студентката по история от Ню Джърси, защитила доктората си пролетес.

В ранните си блянове – както повечето деца – виждах Африка, после се появи Сан Франциско, по-късно Хавай; много географски авантюри идваха, обсебваха ме и си отиваха. Накрая ме връхлетяха Цикладите. Вече бях на петдесет, тези острови не се намираха далеч от София – два часа със самолет и още шест с параход. Докато живееше в мидата на бляновете ми архипелагът се превърна в космос и най-южният от него, остров Тира, бе заблестял като бисер. Полегнал на плажа до Лена вече знаех, че Тира няма къде да ми избяга, предстояха ми още шест часа с параход. Това добре, но къде бе изчезнало името Тира? Защо? Всеки повтаряше: Санторини, Санторини! В Атина ми казваха: Щом сте тръгнали натам, идете в Санторини, на всяка цена Санторини. Санторини се оказа другото име на Тира. Вътре в себе си знаех, че пътувам към Тира – единствената отломка от потъналата Атлантида. На 19 октомври 1987 година обаче аз все още не знаех, че на остров Тира ще се състои едно от големите събития в живота ми.

Запътих се към водата.

– По бански? – учуди се „Мис ферибот“. Всъщност не беше учудена, а шокирана. – Къпете се по бански костюм, когато няма хора?

Свалих гащетата си.

Приятно ме изненада дъното, беше пясъчно.

– Идвам! – извика „Мис ферибот“ докато смъкваше парчето плат от онова място. – Чакайте!

Заплувахме по посока на пристанището. Извърнах се и погледнах към брега. Там, самотни, едни до други лежаха нейните и моите дрехи. Във водата, самотни, един до друг – дори, като плувахме, несъзнателно се докосвахме – Лена и аз. Като младеж някога мечтаех да преживея подобно нещо в някоя лагуна на Тихия океан. Сега обаче като стар човек, преживявах наистина този филм, на остров Парос…

После седнахме под навеса, седяхме няколко двойки, всички говорехме тихо, отдавна бе излязъл вятър, слънцето бе изчезнало, надеждите ни за хубаво време се бяха скапали, лодките потръпваха нервно до кея.

Наруших сухия си режим. Нямаше сила на света, която да ме възпре. Може би заради провала на времето, рибарите по пейките се караха, бе възникнал някакъв спор, в него взеха участие всички, тези които кърпеха мрежите – също. Лицето на Киро остана каменно, той знаеше че не пия, но напълни чашите ни безмълвно. Лена се извини и си позволи малък каприз, помоли да залеят горещата риба с лимонов сок, разреден с малко вода и да хвърлят тринайсет зрънца захар. Приех еврейско-руско-американската измислица с одобрение. Рибата не стана по-вкусна от това, но проявих лицемерие.

– Надявам се, че не сте видели крепостта.

– Не съм – признах. – Как така, без вас?

– След малко ще ви я покажа.

Лена ме натири отново в историята на тукашните земи, започна от неолита, потопи ме изцяло в мъглата на периодите, но слава богу, помоли ме да запомня само Византийския период от 330 до 1204 и веднага след него Венецианското владичество от 1205 до 1537 година.

– Венецианците са оставили тази малка крепост, в която ще ви заведа. Виждате ли я?

Отдъхнах, крепостта отстоеше само на триста метра от гостилничката. Това, което бях възприел за стара вълноломна стена е било крепостта…

Дребни рачета пробягваха, за да спасяваха се от подметките ни, бързаха да се шмугнат в локвичките. Водата беше морска и лежеше по каменната настилка на овалната кула. Като се изключи дупката през която се промъквахме, понеже морето преграждаше пътя ни, от помещението към света гледаха осем дупки – сводестите прозорци на крепостта. Може би някои от тях са служили за бойници, знам ли. През тези дупки, заедно със светлината на деня, се вмъкваше и вятъра. Лена ме принуди да постоим на всеки прозорец поотделно, по този начин видяхме както главните, така и междинните посоки на света – нещо като огромен компас – аз и тя, на осем места, рамкирани от мраморни венециански сводове. При всяко преместване Лена хващаше ръката ми, притичвахме, прескачахме локвите (грайферите на маратонките ни спасяваха от подхлъзване) и заставахме кротко в поза под сводовете. Статичното състояние всъщност се напълваше с особена, лесно разбираема динамика – Лена пъхаше ръка под ръката ми, облягаше перфектно изваяната си главичка на рамото ми и се вглеждаше в далечината. Настояваше да се вглеждам и аз. Тогава тя стискаше ръката ми с длани. Стояхме. Топлината на младата й кръв проникваше, вече за кой ли път, боже мой, в тялото ми и не знаех какво да правя нататък. Трябваше ли да понаведа малко-малко лицето си към нейното? Предоставяше ли й се право на възражение ако целуна полуотворените й устнички?

Това е въпросът.

Кое е по-достойно за духа и за българската национална чест – да се въздържа или да нападна?

8.

Някаква допълнително придобита интелигентност ми диктува да не посягам – до това убеждение ме докараха следобедните мисли в леглото. Въртях се, не можех да поспя като хората и накрая станах. Но не заради банална любовна безсъница. Дразнеше ме силната светлина на деня, ококорваше ме усещането за загуба. Навярно щях да загубя много, слънцето се показваше все по-често, а аз, вместо да плувам, дъвчех ли дъвчех чаршафа. През стъклото на затворената врата виждах как яростно се мятат полуизсъхналите ми гащета на въженцето. Отворих, хавлията на мацето от съседната стая плющеше остро, студено. Долнището на банския й костюм беше мъничко, медалионче – и то, сиротното, зъзнеше на терасата. По уличката профуча „Бийч буги джип“. На асфалта се появи мадам Анна, следваше я Андон. Носеха обемисти леки вързопи. Вятърът повдигаше роклята на майката, белите свивки на краката й просветваха с хладно, неподобаващо за Егейското крайбрежие сияние.

Отново пуловер, отново зимното яке. Вървя към близкия плаж и зная, че няма да вляза във водата, но все пак ме тегли надеждата, че бог ще се смили над лудия. Дори не свърнах по посоката на морето, продължих към хълма и си казах: пък нека се разтъпча и аз малко по тази гръцка земя, да поскитам между храстите, скалите, недоразвитите диви смокини и десетки други неразраснали се, но жилави и упорити в своето отшелничество, съвсем непознати растения. Вятърът ме бута отзад, тласка ме и наклонът се топи под краката ми. Морето вдясно се разкрива все по-широко и все по-синьо, въпреки вълнението. Обърна ли се, виждам Науса, виждам пристанището с вълноломчетата и фарчетата, лодките, туристическите корабчета, виждам рибарската църквица Свети Никола и едва в този миг сякаш разбирам цената на моето пътешествие в залеза на живота ми. Аз съм тук, Лена е с мен и в студеното време продължавам да се къпя по два пъти на ден.

Вятърът ме тласка и вървя, катеря се по скали – места само за пепелянки.

Малко преди да се уморя, съдбата ме възнагради за усилията: от върха на баира огледах другата му страна; същите храсти, същите диворасляци, напечени скали. Но долу се откри другата част на залива. По тавата му препуска вятърът, всичко е кажи-речи като останалото зад гърба ми, но в скалите под мен се тули тиха водичка, жълтее се пясъчна ивичка. Белее се обърната с дъното нагоре лодка. Като огромен плажен чадър върху част от ивичката хвърлят сянка няколко скупчени дървета.

Избрах си зàветната част на заливчето, съблякох се в подножието на скалите. Можех да се скрия и зад лодката, но ми се стори че там не е тъй надеждно. Скоро разбрах че някои места са за други хора. Немкините дойдоха по моята пътечка през пущинака. Най-напред чух гласовете им, те направо се радваха – отгоре виждаха свободното си скривалище зад лодката, но все още не можеха да видят мен зад скалите. Поздравихме се, по такива места туристите обикновено измърморват по нещо и си кимат. Знаех, че преча, ако не бях аз те начаса щяха да хвърлят и долнищата на бикините си. Телата и бюстовете им бяха червено-бели, личеше си ненаситната им жажда за повече слънце… Наблизо би трябвало да има шосе, чух шумовете на мотори, мерна ми се покривът на автобус, шофьорът даде клаксон, по това разбрах, че отгоре се вижда добре мястото около лодката. Много просто – пътят Науса-Парикя! Това означаваше, че мога да го използвам, да пренебрегна пътеката през камънаците. Но пак по тази пътечка се появиха още две момичета и едно момче, явно американчета. По беглите ми изчисления плажчето можеше да побере най-много десет души. Мелтемът вършееше над главите ни, дъното се белееше със светлите си чакълести плочки, бюстовете на мацките се бяха отпуснали обидно безчувствени, момчето се зачете в книгата си. Нагазих във водата, поех въздух и изгмурках поне десетина метра. От тази по-добра гимнастика на тялото и духа не съществува, пред нея сивеят и йогите и тогите…

– Знам го туй място, то е само за лошо време. – Лена се приведе леко встрани, предоставяше възможност на хлапето от касата да ни сервира по-удобно. – „Фунията на рая“.

Изрече го на английски и на руски, помолих я да ми го дообясни. Струва ми се че успях да ви го предам точно на български, така го и записах в бележника си – „Фунията на рая“. Лена обичаше да изобретява названия, понякога наименованията на народната фантазия й се струваха брутални и тя предпочиташе да дамгосва местностите по своему.

– Така ще го наричаме с теб – заключи Лена.

– Днес морето е отново с познатата си прическа – подхвърлих аз.

С това й дадох възможност да повтори измисленото вчера.

– Афро! – изрече с удоволствие тя. – Навярно тази фризура сега е модна между– моретата.

Отскочих до будката, снабдих се с вчерашния брой на „Атенс нюз“. Огледах заглавията. Компаньонката ми не прояви интерес към събитията. Търпеливо изчакваше да изстине кафето, обикновено го изпиваше студено и на мравешки глътки. Момчетата по масите не я интересуваха, вниманието й можеше да бъде отправено само към местен, да речем, по-колоритен човек, от когото да изчопли легенда, случка, или загадъчно звучащо местно наименование.

– Опитайте сладоледа. – Съпротивлявах се, но тя напъха лъжичката в устата ми. – Заслужава си, нали?

Заслужаваше си.

Само че да бях поне шестнайсет години по-млад. За тия шестнайсет години бих продал душата си не само на дявола.

– Защо не опитаме столовете и на отсрещното кафене – рекох. – Предлагам утре да се чакаме там. Има повече слънце, струва ми се, че не духа толкоз. – Разтворих вестника съвсем. – Може би там кафето ще се окаже по-добро.

– Все тая! – Лена натика за втори път лъжичката в устата ми. Тя вършеше нещо, което изобщо ненавиждам, не понасям. При обикновени обстоятелства не бих допуснал чуждата лъжичка в устата си. Сега обаче всичко ми се стори неповторимо сладко. Спин ли? Глупости! – Онова кафене е на същите хора.

– На кои?

– На тези тук, на хлапето, което ни обслужва. Там се разпорежда по-голямата му сестра. Хлебарницата също е тяхна. Както магазина за бонбони. Целият площад е техен, разбирате ли?

– На хлапето.

– И на сестричката, и на по-голямата сестре, на майката, на бащата, на брата, на брата на майката, на брата на бащата. По-рано се интересувах, питах и научавах, сега имам какво да правя и повече не ми се пита. Може би ще разплета кълбото докрай, може би ще се окажат техни и павилиончетата, магазинът за сувенири, пътническото бюро, гаражът на „рент а кар“.

– Но вече имаш какво да правиш?…

– Ми как, вече не съм сама.

9.

Все повече се настройвах към цикламени преживявания. Студената стая, в която се събудих, ме предупреди, че бъдещето може да се окаже и неприятно. Не ми се ставаше, но нямах под ръка нещо за четене. Вятърът блъскаше терасата. Излязох от завивката, за всеки случай погледнах въженцето, гащетата ми все още се вееха там, извиваха се на всички страни и се гърчеха. Кубчето на църквата се синееше дежурно. Камбаната в камбанарийката не помръдваше; не можех да си обясня защо. Заливът беше пуст, фарчетата дремеха гуреливо, гларусите прорязваха пространството без да движат крила. Навлякох пуловер върху пижамата и се спуснах до рецепцията. На една от масичките пъстрееха забравени от гостите списания. Взех „Щерн“ и „Нюзуик“. На стълбището срещнах единствената друга жива душица в хотела. С раница на гръб, мацето напускаше мраморите и хладните чаршафи на „Галини“.

– Сироко.

– Сироко – съгласих се аз. – И се засилва.

Поставих ръка върху косичката й, безименният пръст и кутрето ми леко докоснаха ушенцето и слепоочието й. Погледнаха ме сиви безхитростни очи, те нито питаха, нито очакваха отговор, не се и страхуваха, само ме гледаха, не можах да отгатна казваха ли ми нещо или не ми казваха. Само аз й изрекох без да й го изричам на глас, че все пак двамата сме прекарали известно време в безлюдното хотелче, тихи един за друг, отделени от студена стена и символичната преграда на терасата. Прошепнах й още, че нейните пликчета, тласкани от мелтема, миналата нощ успяха да пропътуват дължината на въженцето и сутринта ги заварих да докосват слиповете ми. Каква затрогваща нежност. Не може да не е забелязала тази нощна авантюра на бельото ни; ако е имала въображение, разбира се.

Свалих ръката си. Останах съвсем сам, вече не ме съгряваше беглата сладостна мисълчица, че зад стената диша друго същество, при това женско, нежно, потънало в своята безпомощност да търси, и то като другите, ласката на Елада.

Прибрах се под завивката. Фееричните ваканционни реклами на списанията – предимно с палми и шоколадови жени – ме позамаяха. Отведох любимата си на Молукските острови, вместих я в картинката, поставих я сред телата по шезлонгите. Лена пасна навсякъде. Захвърлих „щерна“, скръстих ръце под главата си: Глупако, думай, ще се влюбиш ли? Тя ти бута сладолед в устата с нейната лъжичка. Казвай, ще се влюбиш ли? Искам да го заявиш на глас. – Не!

Опипах лицето си, прецених че няма защо да се бръсна, но се обръснах. – Не! – извиках на образа си в огледалото. А след малко допълних: – Ще бягам!.,.

Малкият пристанищен град Парикя ми се стори шумен, раздвижен, и въпреки туй – далеч по-автентичен от Науса. В него не видях много нови къщи. Два часа ми бяха достатъчни да обиколя по-живописните улички и туристическите средища. Пъстроцветната младежка сган кръстосваше край мен, всеки или идваше от вътрешността на острова, или отиваше нататък, или пък чакаше корабите към другите острови. Тук бяха отворени все още много магазини, стоките им заприщваха уличките, зяпачите убиваха сполучливо времето си край тях.

Поскитахме малко заедно, изпихме по една пепси-кола, помълчахме си. Бяхме седнали в „свърталището“ и чакахме кораба й за Пирея. Пак повтарям – мълчахме. Бившата ми съседка от хотела наблюдаваше втренчено вятърната мелница отсреща и мога да се закълна, че я възприемаше само като вятърна мелница, а не като туристическо бюро в каквото я бяха превърнали. Щеше ми се да й разкрия, че тя, и само тя е истинската ми любовна авантюра за петте поредни години, в които посещавам Гърция – онова докосване до косичката и ушенцето, нейното безмълвно очакване!… Може би и момичето си мислеше сега за този момент.

Моят автобус се появи преди нейният кораб. Сбогувахме се…

Когато седнах да обядвам, лицето на Киро, както винаги, си остана непроницаемо, но майката, лелята и сестрата, о, техните очи ми разкриха това, което очаквах.

Скоро се появи и упрекът:

– Защо не ме взе в Парикя?

Тя си ощипа едно картофче от гарнитурата.

– Тръгнах рано, смятах че спиш.

– А мислиш ли, че мога да спя, когато съм в такова напрегнато очакване?

Мамицата ти еврейска! Побърка ме. Как да разбирам думите ти? А даваш ли си сметка за моето напрежение?

Изпратих я до стълбището на нейния хотел, върнах се в стаята си, прелистих списанието и заспах. Събуди ме някакво извикване. Замаян изскочих на терасата. Лена сочеше наоколо. Небето и морето се пропукваха от силна слънчева светлина.

– Не духа ли?

– Какво от туй?

Разчистеното от облаците небе топлеше мащенски земята. Още един подарък, още един ден за къпане. Отправихме се към Фунията на рая. В гънката на най-голямата скала като миди се потайваха две розови голи тела. До лодката лежеше трето голо тяло. До третото голо тяло се въргаляше мърляв, дебело облечен – май че с два пуловера – местен гларус. На него сякаш не му се бръснеше, не му се разговаряше, направо не му се живееше. Спеше му се. Младежът сигурно се чудеше как да се отлепи от изконсумираната жертва, да се поприбере малко у дома, поне за кратък отдих. Но въпреки ситостта си, гларусът огледа твърде обстойно Лена, без да се съобрази с моето присъствие. Изглежда си знаеше от друг път, че с Лена хаби напразно енергия и я огледа по навик, без надежда, но повтарям – не му пукаше за мъжа до нея. Гларусът след малко се оттегли в дрямката си, но аз останах да се мятам в яростта на възрастния любовник. Мене гларусът не ме изобщо броеше, все едно че ме нямаше, за него старчето отсъстваше. И отново, за кой ли път в живота си, проклех бога, че не ме е създал здравеняк – да крачна до мърляча, да го шляпна с опакото на ръката си. Лена, браво на нея, прави й чест, този път легна на пясъка с двете парчета на бикините. Влязох в морето, заплувах, както се казва – наплувах се. Отделих се от заливчето и изчезнах от полезрението. В откритата част водата се оказа студеничка, левият бъбрек ме понаболяваше, но продължавах маратона към отсрещния бряг, исках да покажа на ленивото копеле, че спадам към неизвестна нему категория от възрастни хора, от тия, дето, ехееее…

10.

Късметът, който всички извадихме тази година в егейските острови, е направо невероятен; вятърът просто се изсипа върху Науса, зайчетата припкат по моравото море, всички врати на „Галини“ се тресат. Особено моята. Неизвестен демон настоява да влезе в стаята ми. Седем и половина. Само. Слънцето обаче започва да се промушва, навярно подир обед ще се повтори вчерашната история, ще взема да се окъпя отново за сметка на бъбреците. Ето, светлината се залепи по стените на църквата. Понякога идвам до убеждението, че градовете тук са крещящо бели тъкмо по тия причини – да поддържат оптимизма в мрачните островни дни, когато няма къде да избягаш. Психическото въздействие на отразената от стените светлина – когато вятърът насилва вратата ти – е поразяващо.

Мръднах до павилиона, купих си вестник и се хванах за сърцето. Само туй оставаше. Да, вятърът натискаше и там, клаустрофобията ме беше спипала за гърлото, усещах пръстите й, започнах да си повтарям: не се плаши, не се плаши. Направих опит да се усмихна, повиках на помощ самоиронията – старият мъж и момичето… Напразно, бях застанал пред прага на паниката, а тя ме насочваше към куфара, към автобуса.

Но тази внезапно пламнала любов? Да побегна от Лена? Сега? Когато ми е заявила, че живее в напрегнато очакване?

И все пак, въпросите отпаднаха пред уплахата, че може би съм свършен. Островът продължаваше да ме души. Днес е шестият ми ден в Науса. Двадесет и първият за Лена. Какво търси тя в тази малка точка на Гърция? Чака ли някого?

Отново нямам възможност да си задавам въпроси, островът ме притиска, задушавам се, старая се да вървя бавно. Пъхам се под завивката. В страха си пред внезапната смърт си задавам друг въпрос: Ами сега? Ти имаш среща на пристанището. По обед трябва да се намираш там. Ще отидеш ли?

Абсурд.

Към единайсет обаче старият човек се изправи и тръгна, любовникът потегли. Под небето се бяха разместили неведоми атмосферни пластове, светлината на деня стана категорична, гърдите ми се отвориха.

Седя на пейка, тук е припек, завет, пак наблюдавам лодките и рибарите. Кърпят, скатават мрежите. Гърбът ми се е подпрял на църквицата. Вратата й е отворена. Лена подава ръката си в движение, повлича ме. Вътре е празно, кажи-речи – нищо; четири кичови икони, очукан свещник, до него купчина свещи, лоясал шкаф с цепка за монетите. Пущаме. Взимаме си свещи. Запалваме ги от единствената, която гори. Нещо ни гнети.

– Рибарите са изправени пред сериозни изпитания – отбелязва Лена.

– Още малко, съвсем мъничко им е нужно – съгласявам се аз – и ще превърнат църквата в склад.

– За склад е чудесна – съгласява се Лена.

– Ако си наблюдателна, обаче…

– Вече са струпали мрежи в ъгъла, да.

– И все пак църквата се брани.

– Свети Никола ги респектира.

– А колко е красива отвън!

– Тук много от нещата са красиви отвън.

Днес няма да умра, мисля си аз, тъй като усещам глада. Киро е застанал до масичката ни. Слуша.

– Отвън е чудесна!

Киро отива да изпълни поръчката.

– Отвътре е обидно делнична – подхвърля Лена.

Настоявам да повтори бавно на английски, после на руски, искам да разбера безпогрешно трудния израз, в хотела ще го запиша точно.

Лена гледа слънчевия блясък по лодките.

– Днес май ще ти свирна отново.

– Естествено – отвръщам аз.

– Все пак си полегни. Ще те събудя.

– Естествено. – Смеем се. – Фунията на рая ни чака.

– Но днес няма да ме оставиш като вчера на пясъка сама, обещай.

– Обещавам.

Лена ми подава визитната си картичка.

– Това означава ли, че довечера ще се разхождаме до късно из Науса за сбогуване?

– Естествено.

Никой не се смее.

 11.

^,,Свърталището“ на Парикия се намира там, където започват асфалтовите изходи към пасажерските кейове. В Свърталището по необходимост престояват повечето туристи. Сладкарницата е просторна, масичките в нея са много, макар че навън те са десет пъти повече. Машините за кафе и тостерите за сандвичи бълват непрекъснато, братята с жените си и братята на жените им залягат мъжки, те са и шофьорите на камионетките и сладкарите, те пекат предпочитаните от клиентите кифлички – пред черния вход към заведението не секва потокът от тавите, касите с газираните напитки, гюмовете. Тук се консумира всичко, в големи количества, освен алкохолът. Ако сте забелязали, старая се да ви описвам поведението на младежите край мен, те привличат вниманието ми от самото начало на пътешествието. И ето че се натъкнах на сензационно откритие: като се изключи някъде някоя бира или бутилка рацина в интимна гостилничка, не видах момчетата и момичетата да пият.

Споменах вече, броят на масите отвън е по-голям. В момента са заети само няколко, всичко се е прибрало на топло, при това отвън е и прашно. Не можах да разбера откъде мелтемът довява праха, не ми се и пита.

Сякаш се радвам на свободата си.

В 11.15 часа фериботът „Наксос“ отнесе Лена към Атина. Поогледах пасажерките, по-красива от нея не видях, така че й предстоеше отново да се превърне в „мис ферибот“. Пак съм сам по неясно очертания ми път из Цикладието. На гръцки това означава нещо като окръжност и означава още, че мога да се въртя в окръжността до края на живота си, ако не буквално, поне в спомените си, щом съм допуснал лекомислието да се нахендря в любовната мъка.

По разписание моят кораб трябва да пристигне в 14 часа, да ме вземе и да ме отведе в обратната на Лена посока. До тогава има два часа. Оставих спокойно колесарчето си пред сладкарницата. Открих и купих разширена карта на Архипелага. Погледнах. Тира ми вдъхна надежда, от Тира до Крит разстоянието ми се стори назначително, туй означаваше, че се спущам още по-наюг. Тоя дето духаше обезсилваше духа ми, принуждаваше го да слиза колкото може по-ниско, към топлата Африка, към упованието, че там духането ще се стопи и духът ми най-сетне ще се успокои. Повтарям: останах сам с подмолното ликуване за освобождаване. Цяла нощ бях скитал по студените улички на Науса. Лена бе увиснала на дясната ми ръка, дълго, до сутринта. Сега ме гази нещо като мускулна треска и всяка фибра на тялото ми е нагнездена със студ.

12.

„Тира“ се вряза в развълнуваното море достойно, като стара аристократка с овехтели дрехи, която се е подчинила на съдбата, отдадена на самотните си еднообразни разходки. Хубаво-лошо времето, фериботът поглъща безропотно определеното му разстояние. Нощува само на две места: на остров Тира и в Пирея.

Много скоро спряхме на Наксос. Този остров си го бях заплюл, смятах да го помета на връщане. Потеглихме отново. Закусих в бюфета, позяпах някакъв екзотичен филм, след туй поседнах на десния подветрен борд, вторачих се в раздвижената вода. Едва след закуската и кафето, скрит на завет, започнах да усещам удоволствието от факта, че пътувам по Егейско море. Пред взора ми нямаше само вълни, наблизо винаги се намираха любопитни опорни точки за окото – сухи безименни островчета, голи самотни скали. Заглеждах се в някоя от тях – стърчи сиротна и ненужна, пречка се на вълните, дебне корабите с твърдата си опасна красота. Птица само ще кацне на нея, нищо повече; лоциите предупреждават да я заобикаляме. Освен подобните на нея скали, освен голите отчаяни в изолацията си островчета, погледът ми си беше намерил допълнителна опорна точка – неподвижното сурово лице на една жена.

Облегната спокойно на стола, жената се разграничаваше от туристите, преди всичко по възраст – четирийсет си ги беше набавила отнякъде всякак. Можеше да се поспори само дали да й се добавят оше пет отгоре. Тя не кръстосваше палубите и салоните, не се взираше в огледалце, не четеше, само седеше в ъгъла, до входа за туристическата класа, сякаш позираше на художник. Нито красива, нито грозна, нелишена от самочувствие, жената внушаваше усещането за непревзимаемост, кестенявата й коса се сгромолясваше зад облегалката, дебелият пуловер и прекалено широката горна дреха от дънков плат огрубяваха и без това едрото й тяло с дълги ръце и дълги, не по женски източени пръсти.

Заговорих я след като напуснахме остров Иос. Плавахме в абсолютна тъмнина и шом усетих, че „Наксос“ се готви да влезе в пристанище, изненадан от бързото пристигане, скочих на крака. Но преди да нарамя чантата си, съвсем непринудено, запитах;

– Това Тира ли е?

– Не, господине, това е Сикинос.

– Благодаря Ви.

В тъмнината нито ми се бърникаше в чантата, нито имах желание да се взирам в картата, но вие можете да погледнете във вашата карта и да разберете за какво става дума. От остров Иос се открива един-единствен път – право към Тира. Кой да предположи, че корабът ни ще се отклони до Сикинос.

Върнах се на стола си, вече не можех да виждам нищо в морето, не ме интересуваше как ще пристанем на Сикинос в тъмнината, бях обхванат от неизвестността наречена Тира. Непознатата, която така учтиво ме беше осведомила къде точно се намираме, обитаваше все тъй неподвижно своя ъгъл. Поразтъпках се, от скука изядох една баничка в бюфета на първа класа. Когато се върнах на мястото си, позата й си беше останала непроменена. Жената все повече ме интригуваше, след разменените между нас думи тя сякаш се отдалечи още от мен, прекалено забулена от мрака. Доколкото успях да схвана тогава, двамата бяхме вече съвсем сами в тази част на парахода. Преди да се разположа на стола си, „Наксос״ отново изяви намерение да спре. Този път нямаше никакво съмнение, презрамчих чантата и се приготвих да подкарам колесарчето по палуби и вити стълбички към изхода.

– Господине, това не е Тира.

– И това ли? – изненадах се аз. – Тогава какво може да бъде?

https://www.google.com/search?q=FOLEGANDROS&hl=en&client=gmail&rls=gm&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei=FmtaT-O5FIbIsgav2OCLDA&ved=0CHsQsAQ&biw=1287&bih=980

– Фолегандрос.

– Чак Фолегандрос! Отишли сме толкоз встрани? Според мен, не пътуваме, а обикаляме.

– Все пак и по тия острови живеят хора.

В тъмнината, на крачка от мен, се потайваше един човек, с него бяхме разменили няколко думи; подир Лена и немското момиче от хотелчето, за трети път нарушавах мълчанието си. Това ми достави радост, някак си ми потръгваше. Но по-нататък разговорът продължи тромаво и не само поради факта че събеседникът ми се оказа норвежка. Долавях други причини, далеч по-сериозни и от класовите: чисто и просто норвежката принадлежеше към най-висшата категория на човешката общество, към кастата на интелектуалците.

Отначало ме взе за алжирец и ми даде рязко да разбера, че разговорът е свършил до тук. Три минути мислих по този въпрос, накрая, кой знае кое ме накара да повторя:

– Не „Алжерия“, мис, ״България“! Някакъв шум ви попречи да чуете добре.

– Аха.

Пояснението не допринесе кой знае колко за благоприятното продължение на разговора, само усетих, със сигурност мога да кажа, че събеседничката ми се поуспокои, може би подразбра, че няма да бъде отвлечена, изнасилена и посечена.

Трудно, с пот на челото изкопавах сведенията: художник, Осло, под наем вила на Тира, за осем месеца.

– Подвиг – рекох аз.

– Защо?

Този беше първият въпрос, който тя ми зададе, вече не питах само аз, бях довел все пак работата донякъде. Защо да крия от вас, към този човек се втурнах със всичките си сили, понякога участвах долнопробно, превръщах се в жалък созополски гларус, атакувах не само жената, подсъзнателно се стремях към вилата на топлия остров, към приятното задължение да нося триножника й из архипелага – тя рисува, аз кръстосвам наоколо. Представих си как се обаждам в Австралия на братовчедката си за пари, изчислих каква сума ще ми е нужна за цялата зима.

– Равнява се на подвиг с доста рискове – настоях аз. – Задуха ли продължително, нали разбирате, нарича се „островна клаустрофобия“.

– Не съм чувала за подобно нешо, но съм взела други неща предвид, че може да ми стане непоносимо от самота.

– Ако има летище, добре.

– Има.

– Взимате самолета и се спасявате.

Тази моя предвидливост и някои други неща, които й казах – имайте предвид, че ограниченият английски на двама ни, повторенията, дообясненията, образуваха мъгла сред която трудно можехме да се ориентираме за реалната интелектуална стойност на другия – тази моя предвидливост й се понрави, ала норвежката скала стърчеше непрестъпно сред мрака и хладината.

Поканих я в бюфета. Отказа. Подпален от „скандинавския синдром״ и сагите за северните жени, започнах по доста недостоен начин да говоря за себе си. За първи път в моите пътувания разкрих, че съм писател – дотогава навсякъде се представях за главен счетоводител на завод – казах че съм автор на много книги и драматург, пиесите ми се играят не само в България. Това май направи някакво впечатление, но нищо повече. И ето, че се хвърлих напред с последния си резерв: моя пиеса се играе по сцените на Германия, а накрая и бомбата – над сто представления в Лондон. Другото може би е заобиколило ухото й, но Лондон, постановка в Лондон! – туй се оказа идеалният ключ за портата. Бях леко послъгал, естествено, стоте представления в Англия бяха приключили предишния сезон, а не този. Попитах дали е излагала в Лондон. Край! Напуснахме тъмнината. В светлината на бюфета норвежката спечели, едрите форми на лицето й се сглобиха сполучливо и я превърнаха в една почти хубава жена, от тия, дето будят размисъл и даряват спокойствие на интериора.

– Ако това ви интригува, наричам се Борис.

И следа от усмивка…

– Моето име е Рус.

– Толкоз мъничко?

Щеше ми се да добавя „за такава голяма жена“.

– Кои художници харесвате?

– Шагал – отвърнах аз. – Брак – излъгах аз. – Русо митничаря… Освен, разбира се, импресионистите, които поставям пред тях, а класиците поставям преди всички изброени.

Не се засмя, но явно остана доволна от отговора. Ясно – подлагаше ме на тест, и все заради собствената си цялост, от страх да не допусне до себе си било злодей, било некомпетентен. На нея не й минаваше и през ум, че по този начин сама се разкрива. Вече знаех, че не е блестящ ум, оставаше ми да проверя дали е талантлива. И едното и другото не ме интересуваше особено – достатъчно ми бе, че съм успял все пак да проникна в света на една известна скандинавка. По всичка личеше, че ще проникна и в островната й вила.

– Излиза ви по-евтино да живеете тук, нали?

– Много по-евтино. – Изглежда че разговори като този й се нравеха. Западноевропейците обичат да изтъкват печалбите си от тоя род. Събеседничката ми се впусна да описва вилата, удобствата й, до най-незначителната подробност и чак накрая спомена за тишината, идиличността. – Ще рисувам през цялата зима, по всички острови.

– На Парос дълго ли престояхте?

– Пет дни!

– Не ви ли се струва че тук градчетата си приличат повече отколкото е необходимо?

Замисли се. Загледах се в очите й, които не преливаха нито от красота, нито от топлина, при това миглите й бяха възкъсички, редички. Не отговори на въпроса.

– Гоген или Ван Гог? – Все едно че питах „Моцарт или Бах“ както в примитивните интервюта. – Въпросът е лесен, признайте.

Събеседничката ми продължаваше да мълчи досущ като норвежка и мисля, че преценяваше дали не се старая да й наложа някакво превъзходство.

Преиграх, да, дотам я докарах, тя се отдръпна много бдително в себе си, настъпи една обидна според разбиранията ми пауза. Реших да не я нарушавам. Стори ми се приятно занимание – мълчим, колко удобно и за двама ни, не се обременяваме с въпроси, нито с отговори, уморените ни вече от пътуването умове не търсят английските думи-кошмари, боже мой, ами ако това е нещо като „великата мъдрост на северните народи“? Ако това е почивката им? Разтоварването им?

Тишина.

Млади глупави американчета се занимаваха с някаква ученическа игра на карти. Започнах да се вслушвам в смеха им, но тя – никак. Мина някаква длъжност от офицерския състав на кораба, събеседничката ми го попита къде ще акостираме – на Фира или на някакво „друго име“. (Това име аз не запомних.)

– Мадам, закъсняхме и ще спрем направо на Фира.

– На осем километра от дома ми – обърна се скандинавката към мен. Това явно я безпокоеше. – Трябва да взимам такси.

– Ще вземете – изрекох безгрижно аз.

– С този багаж!…

– Ще ви помогна.

Туристическата орда се раздвижи, раниците се подреждаха; книги, карти, чаши – всичко зае местата си в тях, преместваха се, запазваха се удобни изходни позиции към стълбищата. Кой знае защо, дори в тази част на света, по време на почивката си, младите представители на изтъкнати цивилизовани нации се готвеха да щурмуват огромната паст на ферибота, и то – отвътре навън, да стъпят секунда по-бързо на брега. Защо? Знам ли. Не можех да си обясня също защо и аз се понесох към изхода.

Норвежката пристъпваше бавно, никога в живота си не съм виждал по-натоварено животно. Приближих се до нея. Помолих да ми даде най-голямата чанта. Отказа. Горката, сега ми се струваше твърде жалка, но много-много мъжка и самостоятелна. Четири чанти, триножник, два пакета, на всичко отгоре най-главното – исполинска папка с картоните, които сигурно вече бяха превърнати в картини.

„Тира״ закрета на заден към кея, кърмата отвори огромния си капак с вериги, капакът се превърна в мост към сушата. В търбуха на ферибота припряно ръмжаха камионите и автомобилите, те знаеха че са длъжни да пуснат хората пред себе си и това ги вбесяваше. Притиснаха ме отвсякъде, притиснаха и скандинавката, стараех се уж да я пазя – най-вече папката с картините – но това ми се удаваше трудно. Някаква лава от хора се вклини между нас, разделиха ни, а общата лава от хора ни изтласка на кея. Там пък ни посрещна бойката стремглава орда на аборигените. Беше тъмно, ръмеше, получих усещането че се намирам в бетонобъркачка – завъртяха ме и в мрака започнаха да ме манипулират. Забих нозе в асфалта, напразно, те ме събориха, търкулнаха, вдигнаха. Никакви викове за помощ не биха помогнали сред хаоса от крясъци, сякаш не пристигахме на остров, а потъвахме с „Титаник“.

– Борис!

Далече! Зад мен!

– Борис!

Тя викаше, зовеше ме и точно в този момент разбрах, че я обичам, че залагам всичко на тази любов с такава хубава разлика от двайсет и три години помежду ни, а не онези фрапиращи четирсет и една години, както в случая с Лена.

– Рус!

– Борис!

Гласът й чезнеше, по всяка вероятност похитителите вече се гавреха с нея, може би затискаха с ръце устата й.

– Руууус!

Името й никак не го биваше за викане.

– Руууууууус!

– Борис!

Здрави ръце ме хванаха, разтърсиха ме, след малко едната ръка ме поотпусна и награби колесарчето.

– Руууууууус!

Никакъв отговор.

Здравите ръце ме теглеха или бутаха, зависеше от туй, дали успявах да им се изплъзна, докопваха ме наново – някой не искаше да се откаже от мен, за нищо на света.

– Руууус!… Руууус!

13.

Хлопна капак или врата, багажът ми беше похлупен. До мен влезе и седна човек. Той дръпна вратата и натисна клаксона. Моторът си работеше, бяха го включили предварително, преди да ме отвлекат. Бавно, с помощта на клаксона – наоколо свирукаха десетки клаксони – пресякохме кипящата лава на навалицата. Някаква светлина се промъкна при нас, видях мустакато лице. Зад гърба ми изскочиха фаровете на друга кола, извърнах се напразно, зърнах само силуетите на три глави – на задната седалка стърчаха трима души. Прах, твърд пясъчен или мраморен прах, покриваше облегалката и таблото, усещах го с пипане, с дишането си, по-късно го усетих с устата си. Изглежда с тази кола се пренасяха ту хора, ту строителни материали, може би цимент, моме би отломъци от мозайка. Нова светлина нахлу отстрани. Учтиво-неучтиво, извърнах се. Видях ангелските лица на млада, може би влюбена двойка. И бъдещата ми хазяйка. Не беше едра жена, тогава как успя да ме довлече през навалицата и да ме наблъска в мръсното им комби? Предположих, че с влюбените се беше справил мустакатият, който шофираше.

Изкачвахме се, комбито не вървеше, а преодоляваше стръмнина, завоите се редяха един след друг по серпентината, свиваха рязко, тогава успявах да се убедя, че пред нас и зад нас се е нанизала върволица от светлини, давеше ни гъст мирис на нафта и бензин, всички машини ръмжаха яростно, особено автобусите, катерехме се катерехме се, и, боже господи, отивахме, на небето ли?, на остров ли бях пристигнал или на планински курорт? След угнетителното двайсет минутно катерене колите се успокоиха, веригата се поразкъса, клаксоните млъкнаха. Повечето от светлините пред нас се отбиха вляво, ние обаче завихме вдясно. Отърсено от алпийското си напрежение, комбито сякаш препусна, май се бяхме озовали на плато, доколкото можех да преценя в тъмното, движехме се през хълмове. Пресякохме слабоосветени селища, отново тъмнина. Половин час след тръгването колата спря.

– Тук! – заяви бодро хазяйката.

Тя първа стъпи на земята. През отворената врата нахлу студен вятър и нещо ме удари в слепоочията. Бавно, бавно разбирах, че съм наранен от милиардния залп на щурци. Остър мирис на животински тор. В междуоблачните пространства, горе, с неизразимо бисерен блясък, на всички страни щъкаха, пробягваха като рибки в аквариум, звезди и телекомуникационни спътници. Повтарям, не висяха на равно небе, виждах ги стереоскопично. Младите влюбени заговориха оживено помежду си на немски. Мустакатият измъкваше багажите. Изрева магаре. Влюбените заговориха още по-бързо. Аз се питах: да се зарадвам ли или да не се зарадвам? Хазяйката започна да ни запознава с обстоятелствата и ме сломи.

– Надолу по хълма има бакалница, нагоре – също, утре ще ги видите. Всеки час има автобус.

– За къде? – учудих се аз.

– За Фира – учуди се хазяйката.

– Защо? Не сме ли във Фира?

– Фира! – засмя се хазяйката. – Фира е на осем километра. Във Фира е скъпо, наемите са по две хиляди драхми. Автобусът ще ви води там когато пожелаете.

Хазяите в Гърция владеят специален английски, състои се от сто думи, всичките точни, категорични. Освен туй, разстоянията по островите са все по осем километра, всичко отстои на осем километра.

– Тръгнал съм за Фира – настоях аз.

– Две хиляди – разбирате ли? А тук – осемстотин.

В светлината на селищната лампа погледнах часовника си.

– Сега има ли автобус?

– Има утре.

– Ще ви платя осемстотин.

– Утре, от шест.

Бях не само уморен, бях утрепан, сърцето ми искаше да се пукне от яд, не към хазяйката, а към мен самия, към бунака – на кея трябваше да падна, да умра, но да не се предавам. Как успя, как успя да ме отвлече тази сколофендра!

14.

Освен с усещането за студ, малката мраморна стаичка ме изненада с чистотата си. Всичко вътре беше ново, самата сградичка беше новопостроена, обаче студена и прашна. В символичната баня потече топла вода. Не посмях да взема душ. Какво щях да правя мокър в студа? Липсваше кърпа, а нямах намерение да отварям куфара, стоеше си привързан към колесарчето, чаках да съмне и да тръгна. Слава богу, пижамата си държах в чантата, набутах се под тънката завивка, изплюх известно количество пясък, станах, облякох пуловер, легнах повторно, пак станах, затворих единственото прозорче – двайсетсантиметрово – вятърът престана да вие, метнах върху завивката якето си. Не можах да затворя очи, вече разбирах, че тази нощ няма да спя, разкъсваше ме яростта от новата несполука. Повъртях се още в неуютния, неулегнал креват, пак станах, набутах един реланиум в устата си.

Таблетката ме отнесе за три часа. Зареден с предубеждения и страхове, отворих очи след полунощ. Събуди ме изплувалата от подсъзнанието тревога, че днес е петък, а утре е събота. Доколкото имах представа, в събота повечето хазяи изчезват, отиват на гости. И се връщат в неделя вечер. Добре, но кои са моите хазяи, какво да кажа утре в полицията за отвличането ми? Облякох зимното яке. Вън отново бръскаше дъждовна влага. Разгледах владенията на хазяите – броеница от новопостроени цикладски кубчета, някъде на два етажа, двор, заграден с нетолкоз безвкусно изплетена железна решетка. Прозорецът на немците светеше, „младоженката“ стенеше задъхано. Яростта ме обхвана още по-силно. Леко спокойствие в настръхналото ми състояние внесе комбито. Стоеше си на мястото, хазяите все още не бяха отпътували. Записах си номера на колата, по този номер полицията всякак щеше да открие имената на измамниците. Полицията в Гърция зачита сериозно оплаквания от този род.

15.

Разсъмна се с много светлина, това разбрах едва след като излязох от мрачната мраморна гробница. Вън нямаше улици, нямаше селище, жилищата и градините бяха пръснати по хълмовете. Разпокъсаното на малки кварталчета и отделни къщи селце висеше бодро под небето. Магарето пасеше до писана каручка пред отсрещния дом, домът бе коронясан от няколко широколистни дървета и гигантски чимшири. Чист въздух с чисти миризми докосваше лицето ми. От незнайно място долетя камбанен звън, тишината се разлюля, обади се магарето, пропяха и петли, но скоро шумовете се прибраха в руслото си, а над хълмовете остана да виси акварелно обещание за слънце.

Комбито обаче беше изчезнало, нямаше го, предположенията ми се сбъдваха. Не ми оставаше друго освен да опитам късмета си на градинската порта. Натиснах звънеца, приготвих се да го натискам дълго, но вратата на дома се открехна. Хазяйката се показа и изчезна, след туй пресече двора и отвори. Паспортът беше в ръцете й.

– Няма ли да закусите?

– Не.

Подадох парите, неочаквано ми стана ясно, че съм свободен.

– Автобусната спирка?

Посочиха ми и ми обясниха.

Задърпах колесарчето зад себе си. В края на въображаемата уличка спрях да си поема дъх от изненада: В гнездото си между баирите, като пухкаво пиленце спеше бяло селце с голяма църква. За нищо на света не можех да пристъпя напред, не ми се тръгваше, стоях и гледах как селцето уж лежи на мястото си, а и потръпва, диша някак си, подобно на всички наивни здрави същества призори, преди да се раздвижат. Защо да ви обяснявам къде ме прободе, сигурно разбирате сами – стоиш пред едно чуждоземно селце, то не е българско; първо – понеже е гръцко и второ – ние вече нямаме такива чисти, ама чисти във всяко отношение селца. На него нищо не му тежеше, нито фабрика някоя, нито цех, нито угрозата на миграцията. Отдалеч се забелязваха белезникавите кòзи пътеки по хълмовете. Сякаш само те бяха достатъчни да ми кажат всичко. Изрекох си, едва ли не наглас:

– Ето го, това е, ти си вече при него! Сто пъти си повтарял, че искаш да намериш едно мъничко-мъничко селце, обезателно в Гърция, да си наемеш една стаичка и да напишеш най-после онова, което отлежава в главата ти.

Постоях, помислих си още малко, па тръгнах. Надолу. Навлизах в тесни каменни улички. Позната картина – бели къщички, бели зидове, бели църквички, кипариси – всичко скърпено и по този начин здраво скрепено от светли мраморни плочи, от бял цимент. Малки магазинчета, малки кафененца, тук-там някакви асиметрични разширения на уличката – наречете ги площадчета; тук-там по някоя камионетка от японски произход, магарета, кози, мяркат се и човешки лица, всеки ти казва „добро утро“, брилянтна светлина, не духа, не вали, боже мой, запява ти се, истина ви казвам!… Разглеждах на слизане, разглеждах на изкачване, прекосих цялото селце и се въззех на билото, при автобусната спирка. На спирката, разбира се – отворена бакалничка. Един свещеник, той ме поздрави светски. Въздебеличък бакалин. Радва се на петгодишната си внучка.

– Хубаво време! – казва свещеникът.

– Хубаво време! – казвам аз.

– Няма вятър – казва бакалинът.

Мина камионетка, отнесе свещеника. Останахме с бакалина и внучката. Поисках си пепси-кола и пакетче бисквити. Внучката поиска от мен бисквит. Поднесох й. Тя си взе и ми поиска отново. Поднесох й. Бакалинът се зарадва на апетита й. Поиска ми отново. Дадох й. Бакалинът се зарадва още повече, но най-много се зарадва когато внучката му изяде всичките ми бисквити.

Отнякъде като насекомо изпълзя русоляво маце с къса и права, некултивирана коса. Очите му мигаха сънливо. Тръсна тежката раница на плочника, влезе в бакалничката и излезе с пепси и бисквити. Внучката си поиска бисквит. Мацето не му обърна внимание.

– И вие ли сте жертва? – запитах аз.

Само шведски, мацето не си служеше с друг език. И трийсет английски думи. Вгледах се по-внимателно в селското му недоизкусурено лице.

Платила седемстотин. Пожела да знае колко съм платил аз.

Казах: осемстотин.

Това май подобри настоението й.

Внучката на бакалина ни наблюдаваше. Голямо забавление в скучното детско всекидневие. Така и не запитах за името на селището, после го търсих на картата, но знам ли откъде се изкачихме в снощната тъмнина до него, нито знам на кое пристанище слязохме от кораба.

Спря такси. Поиска ни триста. Дадох две по сто. Шведката даде също две по сто. Таксистът й върна едната стотачка: Ще се разберете помежду си.

Приятно пътуване, леко, таксито ни остави в пъпа на Фира. Шведката тръгна да раздробява банкнотата. Засмях се и махнах с ръка. Мацето се изуми, не можа да скрие доволството си. Три дни след тази случка го срещнах няколко пъти из града, все саминко и все гледаше на обратната страна.

Дълго стоях до колесарчето си, никой не ме нападна да ме отвлече, това ме зарадва. Бях сред тълпа, навалица от младост и многоезичие, пънково-хипешко пъстроцветие. Стана ми горещо, съблякох якето, най-после се постоплих и разбрах, че има господ. До мен спря мотор. Две момчета.

– Господине, стая ли търсите?

Нали съм глупак:

– Да.

– Елате. – Едното момче слезе от мотора, хвана ръчката на колесарчето. – Насам.

– Колко?

– Хиляда и шестотин.

– Хиляда.

Момчето стисна ръчката и ме поведе. Хубаво слънце, съблякох и пуловера. Отново разбрах, че има господ, но разбрах също, че възможността да открия Рус в тази лятна шумотевица в най-добрия случай е незначителна.

Остров Тира напоследък упорито бива наричан Санторини заради Света Ирена – Агиа Ирини – Санта Ирини – Санторини. Сериозните хора, които обичат този остров задочно и отдавна, обаче, ще си го наричат винаги Тира. Така го пише и в сериозните географски карти. Една от най-южните точки на архипелага. Намерете го на картата и ще видите колко е оскърбителен за въображението като контур, никой не може да определи на какво прилича, но мнозина са готови да ви убедят, че той е наистина остатък от потъналта Атлантида. Много туристически агенции твърдят: „Тира е най-красивият и най-фантастичният остров на света.“ Жители – осем хиляди. Главен град – Фира. В него се намирам, живея в стая с две легла, маса, два стола, една слаба лампа, кошче за боклук; вън е горещо, но вътре е студено, както вече се досещате – мраморно. В този полуподземен етаж – де да беше лято! – има три стаи и една баня. До мен се е настанило младо датско семейство, а срещу мен – младоженци гърци; пристигнали от пътуване в Африка – това разбрах докато простирахме прането си на покрива – карат медения си месец. Понякога гръцките острови се посещават и от гърци. Най-вече – Тира.

Друго какво да ви разкажа в тази осведомителна част? За история? За археология? За наслоените култури? Не. Ще ви запозная само с афоризма отразен в дипляните на споменатите туристически агенции: „На Санторини има повече магарета отколкото жители, повече църкви отколкото къщи и повече вино отколкото вода.“ Това за църквите е абсолютна истина.

16.

„Свърталището“ на града се намира точно там, където ме остави таксито. От туй площадче можеш да вземеш всички автобуси, за всички населени места, за пристанищата и за плажовете. От тук можеш да слезеш долу (към ниската част на Фира), или да се изкачиш горе (към високата част), можеш да продължиш на север и на юг по главната улица. На това място обикновено се предприемат замислите, или пък се губи времето – купуваш си нещо от кафенетата, отнасяш го на масата и се превръщаш в съзерцател. От ранно утро до късна нощ има какво да се гледа. Тук за един час се изпиват стотици кафета и разхладителни течности, на ден се изяждат хиляди пици и сандвичи. На туриста са му под ръка всички видове магазинчета, по-голямата част от пътническите бюра. На туй площадче се създават плановете за по-нататъшното скитане, определят се срещите; тези които са се загубили по островите се търсят тук. Да не говорим, че в „свърталището“ можеш да чакаш този, който ще те догони, да речем, от Делхи.

На две големи табла се залепят обявите. Прочетох десетина бележки и вече знаех какво трябва да правя. Скъсах два листа от бележника си.

На първия лист написах: „РУС, ПОТЪРСИ АНГЛИЙСКИЯ МЛАДЕЖКИ ПАНСИОН И ПИТАЙ ЗА КЪЩАТА НА МАДАМ НОРА. БОРИС.“ Втората бележка: „АКО ЗНАЕТЕ НЕЩО ЗА НОРВЕЖКАТА ХУДОЖНИЧКА РУС, КОЯТО ЖИВЕЕ В НАЕТА ИЗВЪНСЕЗОНА ВИЛА, МОЛЯ ОСВЕДОМЕТЕ МЕ НА ТОЗИ ЛИСТ.“ Купих габърчета, забодох съобщенията на дъската.

Да отида ли или да не отида в полицията? Отказах се от хрумването си. В полицията щяха да ми се изсмеят, регистрацията на туристите не е популярна в Гърция.

Наскитах се, навървях се, накрая реших че така не бива да продължава; и утре е ден, и утре ще се ветрея, защо да бързам, за днес главата ми преливаше от впечатления. Освен това бях отчаян и трябваше някакси да се разведря.

До тази катастрофа в настроението ми се стигна така:

Отначало уличките ме поеха леко, сякаш на шега, разходка като другите разходки – това да видя, онова да разгледам, вървях край сергии и магазинчета, все нагоре, без да знам, че вървя по пътя към отчаянието. Проучвах случайните дворчета в които винаги се потайваше нещо интересно, влизах в църквите, запознавах се с менютата на ресторантчетата, в книжарницата хвърлих поглед на световната преса, купих си „Атенс нюз“ и отново нагоре, все нагоре, всички лазеха нагоре.

Най-после стъпих на билото и отчаянието ме прободе. За по-малко от секунда ми се натрапи лошо режисирания и несръчно монтиран филм на моя живот: жалко детство, бледо юношество, бедна младост и тръпчиво-горчива старост в комунистическа държава, живот в смрадливо мазе, така ми се стори той пред гледката, която се откри от билото. Дълбоко в пропастта, под краката ми, с мъртва светлина блестеше морето. Към хоризонта, като стражи, сякаш пазеха да не избяга нито една подробност от пейзажа, мълчаха остров Тиразия и дребното ненаселено островче Аспрониси. Между тях и мен, като стари черни дяволи, на смешна близост, не повече от двеста-триста метра, зловещо стърчаха вулканичните поразии Неа Камени и Палеа Камени. От двете угаснали сгурии полъхваше усещането за смърт и предупреждение. Това видях отгоре, от каменната крайбрежна алея. След това се вцепених сред вцепенените край мен, но продължавах да виждам и останалото: белия глетчер от къщички, микрохотели, кафенета и ресторантчета, вкопчени като репеи в почти отвесната скала. Те се спущаха смело по скалата, но там където спущането ставаше невъзможно, прекъсваха – човекът се бе предал на шеметната пропаст, нямаше как да строи повече, а е рентабилно, доходоносно, цените нарастват заради гледката; една стая в някой от реномираните панорамни хотели на това място е осем хиляди. На площадката до мен дремеха охранени потни мулета с разкошни твърди самари. До тях, снажни, по-здрави от мулетата, с мургави гладки кожи, черни коси, черни очи и черни мустаки, безмълвно стърчаха мулетарите в крещящи спортни фланелки с отличителни знаци на някой американски колеж или бейзболен отбор. Докато стоях там, само един проговори, изрече заучена английска фраза, крайно необходима за професията:

– Слизане с мулета до кея и връщане, седемстотин драхми.

Кеят! Също бял. До него три-четири бели туристически катера, бели в катранено-черната вода. Много долу, много ниско. Виждахме ги сякаш от птичи полет.

И изведнъж разбрах откъде се взима отчаянието – преди всичко, заради факта, че не може да бъде описано. Как да го опишеш? Как да го изобразиш? Купих десет различни картички, разгледах ги; нищо!, никаква представа. Сам не проумяваш как намразваш този град, острова, те ти стават враждебни заради туй, че ти се изплъзват. Видяното, с което ви занимавам сега, е само за един човек, остава само за тебе, ти нито можеш да го опишеш, нито да го разкажеш, а най-малко ще дадеш представа за него ако го фотографираш; височината не може да се изобрази; загубил своята стереоскопичност, пейзажът се превръща в плоска пощенска картичка.

Подслушах разговор на немски:

– Чудно!

– Вълшебно!

– Това е невъзможно!

– Чудесно е!

– Застани там да те снимам с вулкана.

Момичето приседна върху предпазния каменен парапет.

– Господине?

– Може.

Подадоха ми нагласения фотоапарат, щракнах и какво – в Щутгарт ще се видят един до друг на парапета, ще видят и действащия вулкан, но няма до видят точно това, което са искали и което ни прави тъжни – пронизващата убийствена красота.

Донесох си два албума от Тира ( на тях пише Санторини), там островът е фотографиран от всички възможни точки, включително с хеликоптер, по всяко време на деня, при най-различно осветление. Резултат никакъв.

Друга двойка, този път на японски:

– О, Санторини! (Предполагам че тя казва това.)

– Невиждано! (Предполагам че той изрича това.)

– Хайде! (Предположение.)

– Сега! (Предполагаема дума.)

Томико не нагласява фотоапарата, той се нагласява сам, електрониката работи вместо Томико. Преди да ме поканят, поемам снимаческото чудо, въоръжено със всички видове обективи. Двойката се усмихва и за снимката, и за мен. После се усмихвам и аз – и за тях, и за мен. Получих акуратно снимката. Високопрофесионална, всички цветове. Вулканът се зъби до левия ми лакът. И повече нищо.

Колко много снимки на колко много двойки направих тогава аз, имах чувството че за това съм се изкачил горе, да бъда полезен на хората в самотата си.

Стоях един час на алеята, разхождах се по нея, променях ъглите на виждане, сядах отново на парапета, дълго време проучвах дали парапетът наистина може да те предпази от падане при най-шеметните места; наблюдавах островите отсреща, настръхналите таралежообразни натрупвания на вулканите, черната повърхност на морето, обсипана със сребърните люспи на светлината, катерите-брошки в абсолютната чернота долу (там нямаше вятър и нищо не пречупваше лъчите на слънцето), мулетата, левентите мулетари, вдишвах мириса на мулешката урина, напоила от векове площадката. Под мен, по белите тераси на белите заведения, опънали бели крака по отсрещните празни столове, мацките се мъчеха да наберат тен. Момчетата не откъсвала очи от вулкана. Келнери разнасяха сладоледи. Те минаваха край запретнатите рокли на мацките и деликатно заобикаляха краката им. Отгоре виждах всичко, виждах и серпентината от забравих вече колко стъпала. По нея слизаха две мулета.

Смазан от отчаянието си, аз се прибрах в Свърталището, върнах се в реалния свят. В топлия ден младежите лежаха върху раниците си. Хвърлих поглед на обявите и седнах на тротоара. Младите се разговаряха тихичко. Някои четяха книгите си. Пристигна автобус. Слязоха хора. Огледах ги. Рус не беше между тях, но вярвах, че ще се появи, най-късно до утре. Да тръгна да я търся, не можех. Селищата на Тира са двайсет, вилите, навярно хиляди. Младите хора се надигнаха с раниците си и се качиха в автобуса. Индуска група заля площадчето. Тя донесе нова вълна от мълчание. Сладко ухаеше на кафе, на доброкачествени сандвичи, на пици. Споходи ме аромат на водка. Огледах се, никой не пиеше, отчаянието ми го искаше.

Стараех се да не мисля за туй, което бях видял от билото. Защо живееш, запитах се аз, защо се мъчиш на този твой мизерен свят? Дори да дойде Рус, какво?

18.

В понеделник, на 26 октомври, мелтемът задуха отново, плъзгащите се врати на къщата затракаха по особен начин, не както вратите на хотелчето в Науса. Седнах да пиша картичките си до София. Вятърът се провираше през пролуките на вратата, пронизваше ме и изчезваше навън през вечно отворената капандура на покрива. Радиото тихичко пееше неизбежните си гръцки песни, съставени от сто хиляди отделни мелодии – гювеч, в който се месеха популярни френски шансони, американски рагтайми, италиански канцонети, игриви немски кондиторайски фокстроти, разляти в мечтателния сагапо-сироп. Чух и „Подмосковные вечера“. Изпълнена на гръцки, в споменатия сагапо-маниер, песничката бе превърната в таверно-кръчмарска измислица. Пишех си картичките и си мислех за особените асимилаторски дарби на някои нации.

Мислех си освен това, че бяха изтекли цели три дни без да плувам. Най-невероятното за град Фира – а сигурно и за останалите селища на острова – е, че наблизо няма море. То те е заградило отвсякъде, виждаш го, чуваш го, но не можеш да слезеш до него. Ако настояваш да го достигнеш, трябва да се спуснеш като алпинист по стометровите отвесни скали. А това не означава ли че Тира е „сух“ остров, остров без флота, без рибари? Погледнат отстрани той прилича на торта, гарнирана отгоре с бял крем. Белият крем са селищата му. Хората щъкат по уличките и не могат да се доберат до водата.

Младото датско семейство от съседната стая, обаче, ми каза какво да направя. Нарамих чантата и тръгнах.

– Ясу! – Хазяйката ме поздрави бодро и ми се усмихна. Понякога тя се мяркаше към нас, млада, красива жена, отгледала левенти синове. – Не можете да перете, не можете!…

Усмихнах се и аз, тогава не разбрах какво иска да ми каже, макар че проследих погледа й. На терасата се ветрееха две мои ризи, бях ги изпрал сутринта. Усмихнах се още веднъж и се отдалечих.

Хванах Главната улица, право към „свърталището“: фурната, супермаркетът, туристическото бюро, златарският магазин, кръчмата в която – интересно защо – влизат само местни хора, пак туристическо бюро, пак златарски магазин, бар, гараж за „рент а кар“, където се наемат и мотоциклети, пак туристическо бюро, фотомагазин, златарски магазин, магазин за телевизори, златарски магазин, радиоапарати и електроника, сладкарница, златарски магазин, някаква специална религиозна мисия, но свързана с туризма, дискобар, златарски магазин и така нататък. След още пет туристически бюра пристигнах на любимото „площадче на надеждата“. Там са струпани още четири туристически бюра и шест златарски магазина. Пътищата на бюрата водят навсякъде. Моят път, обаче, беше смешно къс – само осем километра, тия прословути осем километра! – до плажа.

Намерих обявите си такива, каквито ги бях оставил. Другите обяви се движеха, сменяха се, в тях кипеше живот, те събираха хората, осведомяваха ги, направляваха ги, само Рус се потайваше. Колкото пъти си спомнях за нея, толкова пъти чувах нейното отчаяно: „Борис! Борииииис!“

Седнах пред витрината с екзотични плодове, изпих кафето си, нагледах се на група пънкове и автобусът дойде. Накачихме се. Всички пътувахме за Камàри и платихме по шейсет драхми на шофьора. Плажът на Камари е голям, много пуст и много черен. Открай до край дъгата му представлява щедра траурна лента, която погълна без остатък хората от автобуса. Загубихме се така един за друг, че спокойно се съблякохме голи. Въпросната траурна лента, по която налягахме, е съставена от черен вулканичен чакъл, тук-там се забелязват черни пясъчни килими, кошмарно място за непосветените, благодат за посветените, в късното октомврийско лято този плаж събира повече слънчева топлина; отпущаш се върху него и се топлиш. Дъното е черно, водата е черна, но като загребеш с шепи, убеждаваш се в нейната непорочна прозрачност. Гмурнах се, потънах и чак тогава сякаш поизтрезнях, тялото ми се освободи от някаква неизвестна тежест, безтегловността поразшири черепната ми кухина, там запърхаха оптимистични мисли, най-важното – кожата ми се отвори и се затопли.

Щом напуснах водата полегнах върху тънка ивица пясък. Колко хубава беше моята Рус! Жена като фиорд. Колко хубаво щяхме да изявяваме интелектуалните си пристрастия. Видях я много ясно, точно в този момент Рус прекоси „площадчето на надеждата“, приближи се до таблото с обявите и написа на едната от тях: „Борисе, чакай ме привечер. Тук. Само тук. Рус. 26 октомври, 12 ч.“ Придърпах обувката си, измъкнах часовника. Точно дванайсет. Времето в което обикновено се явяват такива като Рус.

Облякох се, запътих се към спирката, повървях малко и си казах: Автобусът още не е дошъл. Имам и двайсет минути път. Дотогава Рус ще отиде да обядва. Не, не можем да се видим сега. Ще я чакам привечер. Съблякох се и заплувах. Така, че този ден ми станаха общо две къпания; тъй ги и записах в календара си.

Автобусът ме свали на Свърталището към три часа. Нямате си представа колко самонадеяно тръгнах към обявите. Рус обаче не се оказа на мястото си. Започнах да си мисля лоши неща за норвежците, например че са тъпи и то много, щом като Рус не се досеща, че в град Фира не може да няма едно свърталище, където хипитата от цял свят си оставят бележки, намират се и започват да се целуват.

Целия следобед прекарах на билото отдаден на учудването, че на света може да съществува такава свирепа светлина, с такива черни острови, които всеки миг могат да забълват лава, дим. И тези стръмни мулешки пътеки! И толкоз много смазани от отчаянието хора, способни да намерят утеха само като се върнат у дома и позабравят ефекта. Спуснах се към Свърталището. Рус и този път не се оказа на мястото си. Прибрах се. Отдалеч си личеше, че ризите ми са изсъхнали. Качих се да ги прибера. Тогава ми направи впечатление, че са поставени на по-хубави закачалки, а белотата им е перфектна и се досетих, че се е намесила хазяйката. Такова нещо по нашето Черноморие вече – не, никога.

19.

Събудих се в пет сутринта, не защото се бях наспал, а от внезапния порив да тръгна на път. Паспортът лежеше в чантата ми, благослових вчерашната си предвидливост, тогава платих на хазяйката за трите дни. Вече нямах работа тук. Човек не бива да се застоява във Фира. Не се наемам да споря дали Санторини е най-изумителния остров на света, може би е така, но тук има голямо движение; пристигат, заминават, по улиците – навалица; този остров е може би като водопадът Виктория – виж го, нагледай му се един ден и си върви, какво ще правиш повече сред тълпата. И винаги на сто-двеста метра над морето!

Въздухът беше свеж. Мелтемът си върлуваше по главната улица, на него само един ден му беше почивката. По осветените витрини познах фурната с магазина за хляб, супермаркета, туристическото бюро, златарския магазин и така нататък – до площадчето.

На Свърталището, въпреки ранния час, вече дъвчеха или пиеха по нещо двадесетина души. Прииждаха нови хора. Приближих се до моето табло. Рус я нямаше там. Скъсах старите си послания до нея. Написах нова бележка: „Сбогом, Рус. Обичам те! 27 октомври 1987 г. Борис.“

На площадчето всички бюра работеха, конкурираха се. Купих си билет до остров Иос за 450 драхми. Заех мястото си пред магазина за екзотични плодове. Кой знае защо, изпитвах особена тъга. Пицата беше гореща, кафето беше горещо, но тъгата ме докосваше лекичко, настойчиво; все пак, напусках един мечтан през живота си остров. Вятърът довяваше като отбрулени листа още млади хора, трупаше ги край мен. Хич не ми беше ясно как ще ни побере автобусът. Никой не произнасяше дума, хората бяха превърнати в силуети, облизвани от светлините на витрините.

Автобусът пристигна. Една от вратите му се отвори. Зейна цялата му задна част. Тогава разбрах, че тя е без седалки. Именно там се появи шофьорът. Спокойно, сякаш се бяха уговорили, момчетата и момичетата безмълвно се появяваха пред отворената врата, подаваха раниците си и се оттегляха. Шофьорът ловко подреждаше багажите по най-оптималния начин. Дойде и моят ред. Подадох колесарчето. Шофьорът изрече нещо весело. Младежите спонтанно извикаха в чест на единствения куфар, но по такъв приятен начин, че ми доставиха удоволствие. Сетне все така хладнокръвно и подредено започнахме да влизаме през предната врата – в Гърция се влиза все през тази врата – пущахме по сто драхми в ръката на шофьора и се настанявахме. Колата се препълни, правостоящите се притиснаха здраво, повече отколкото можете да си представите. Обаче – нито дума. Няколко момичета изстенаха тихичко и се засмяха.

Осветените витрини ми подсказаха, че се движим по главната улица, по всекидневния мой маршрут. Но после потънахме в абсолютна тъмнина. И тишина. Още по-късно дочух да се шепти. Без да зная защо, заложих надеждите си в здравината на спирачките. Най-много ме учуди фактът, че младите хора край мен изпитваха страх. Предположих, че те не само знаят по какви серпентини се спущаме, но сигурно бяха подочули и нещо повече. Автобусът, според мен, се спускаше неблагоразумно – прекалено бързаше и после рязко забавяше ход на завоите, а завоите бяха повече от остри и нямаха свършване. Половин час напрежение, но какво напрежение!… Щом слязохме на пристанището всички изръкопляскаха, възнаграждаваха гърка с аплодисменти, сякаш не бе шофьор на автобус, а главен пилот на джъмбо.

Слязохме. Разсъмваше. Огледах се. Бях най-възрастният в навалицата – единственият куфар сред раниците-самари.

Старият познайник „Тира“ лежеше тежко до кея, огромен за малкия залив, самотен, пренебрегнат, загубил надежда за някакво сериозно подновяване – най-много да му теглят една боя, нищо повече. Като видях ферибота на туй уединено място, убедих се в неизбежната му обреченост. Влязохме в него доверчиво, бяхме сигурни, че ще ни скрие от вятъра, че ще ни предостави мек стол за отдих. Санторини се отдалечаваше, сега ми се стори че островът стърчи още по-високо, а градът Фира ми заприлича на снежен калпак върху темето му. Не избързах ли малко, не го ли изоставях лекомислено? По този въпрос можех да умувам дълго. Пък и да се кая. Но нямах време – пред вълнореза на кораба се появи Фолетандрос и погълна любопитството ми. Фериботът не влезе в пристанището на туй малко островче с 567 жители, той направи среща с моторна лодка на сто метра от брега. От лодката взехме две местни женици, двама мъже – единият от тях носеше кафез – и червенокосо туристче, което гледаше света през очила с прекалено дебели лещи. В замяна, срещу получените хора, дадохме на острова мърляв свещеник и дребен куц абориген с кафез. Потеглихме секунда след размяната. Тук му е мястото да отбележа, че по гръцките острови и корабите често срещах ловци на пойни птички, много птички се ловят по тия места и не знам туй хубаво ли е или лошо. Пристанището, което напуснахме, беше миниатюрно, незначително и ме позова; алчността ми към тихи, скрити за света местенца се обади и този път. А след половин час закопнях за следващия, остров Сикинос, където отново спряхме – 290  жители. Но къде по-напред, можех ли да обиколя архипелага?

Към Иос се приближавах сляпо. Не знаех нищо за него. Бях си купил билет и толкоз. Затова, щом видях край мен да минава четвъртият капитан, запитах:

– Извинете, според вас, да сляза ли на Иос или да продължа към Наксос?

– С Иос не сте сгрешили, господине. – И преди да отмине, офицерът допълни сякаш съзаклятнически. – Никак.

20.

Остров Иос!… 1451 жители. (Не бива да го бъркате с големия остров Хиос, по источното крайбрежие.) В тия месеци на годината той предлага доста от това, което може да си поиска една що годе завършена и успокоена личност. Преди всичко, става въпрос за едноименното градче Иос, то представлява хармонично разбирателство между един конусообразен хълм и гениална, макар и простичка на вид строителна дейност. Тя е подредила през вековете върху споменатия хълм с форма на изумително изваян конус, къщички, улички, зидове, църкви, кипариси, чешмички с имена на светии, вятърни мелници, стръмни каменни стъпала – всичко бяло, бяло, бяло – тръгнало нагоре, па се уплашило от надвесените при върха скали и спряло стъписано, но се успокоило в равен зелен двор с една гигантска палма, поне на триста години, и един синкавобял храм, чиято камбанария се вижда сигурно от Пирея. Нагоре могат да се катерят само козите, мулетата и здравите хора. А бабичките? – кажете как се черкуват бабичките?…

Но да се върна малко назад, да започна от момента в който фериботът ме изплю на кея. Щом стъпих на кея, на мен доста неща ми станаха ясни и си казах: четвъртият капитан на „Тира“ ми е открехнал истината; което си е право – и този път печелившият бях аз. Само че тогава все още не знаех истинската цена на печалбата си. Гледах сградичката с надпис „хотел“, неизбежните пътнически бюра наоколо, кафенетата, сладкарниците, после се извърнах наляво и обхванах с поглед огромния пясъчен плаж. За първи път ми се случваше да зърна в Гърция обширен пясъчен плаж. Цялата му дължина бе обрамчена от чиста кетонена алея. Край алеята се редяха заведенията; хотел до хотел, таверни, тихи скромни гостилнички, пансиони, всичко подредено, потънало в цитрусова зеленина; сега, разбира се, затворено. Вниманието ми се раздвои между пристанищния хотел и автобуса. Хотелът ми казваше:

– Ето ме, такьв, какъвто ме искаш – празен, на пристанище, какво повече?

– Прекалено си празен, обаче – отвърнах му аз. – И пристанището ти е празно.

Влязох в автобуса и подадох петдесет драхми на шофьора.

Вътре грачеха три много млади момичета с надменно изражение на лицата, лица които не зачитат никаква жива душа, ако тя не е на двайсет и пет години. Внезапнопородената ми злоба към тях се утешаваше с подозрението, че и трите патки бяха обречени на пълнеене и да ги питам тогава какво ще правят такива тлъсти в своята Америка.

Автобусът потегли и веднага влезе в цяла серия от завои. След всеки завой пристанищният залив и плажът придобиваха допълнителна импозантност, след всеки завой американките крещяха все по-възторжено, а с това сякаш заличаваха част от неприятното ми впечатление от тях. Щом заливът остана изцяло зад гърба ни, ние видяхме градчето. Лично аз изпитах чувството за директно отправена обида, чисто и просто, исках да зная, защо тази картина все още не ми е известна от туристическата пропаганда, защо я няма в учебниците и докога тази страна ще вади по непозволен начин неочаквани „кари-аса“ из ръкавите си.

Автобусът спря до сградата на общината. В нея се помещават също полицията и пощата. По-късно случайно щях да разбера, че стаята на полицията е заключена. В пощата работеха двама чиновници, единствената им работа бе да очакват петъчния ден, за да се ометат.

Нещо, което подразбрах веднага: на хълма се намира стария град, а в дясно от пътя – новата му част. Тръгнах след момичетата. В първата пряка уличка те запитаха за женския американски пансион на мадам Мери. Естествено, нямах работа там. Постоях малко да се съвзема и раздвоението ме обхвана веднага – в стария град е живописно, ала в новата му част квартирите са винаги по-съвременни. Докато се колебаех, женски глас до мен изрече:

– Елате.

Бях в ръцете на поредната хазяйка. Хрумна ми да окажа поне лека съпротива, но студеният вятър ме подгони по стръмния път, после заизкачвахме стъпала, минахме край дома на хазяйката, озовахме се във вътрешния двор, там изгря фасадата на традиционно десетстайно хотелче. Стая номер четири: чиста, блестяща, две легла, белота, мраморност. Банята също мраморна. Хазяйката отвори чешмата, потече топла вода. Осемстотин. Дори не попита за паспорта. Щом останах сам, отворих прозореца. Той гледаше към каменист баир. Срещнах погледа на един петел. Край него кълвяха пясък три кокошки. Вятърът нахлу и ме смрази. Затворих. Включих транзистора си. Гърците говореха за „охи дей“, това е голям празник, на този ден, 28 октомври, забравих коя година, през втората световна война, Гърция каза „не“ на Мусолини и доказа че е нация. Охи на гръцки означава не, охи-дей – денят в който Гърция каза не.

Прочетох нещо от „Морски обреди“ на Голдинг и заспах, но не задълго, ставаше ми се – навън имаше непознат град, зовеше ме да го обходя. Облякох се дебеличко. На уличката спрях. Загледах се в конусообразния Иос отсреща. Тогава усетих, че вятърът не пронизва, слънцето грееше силно, както се случваше почти всеки ден в ранните следобедни часове. Не ми оставаше нищо друго освен да се върна. Почуках на вратата. Хазяйката отвори и, както трябва да се предполага, усмихна се.

– Кафе?

– Не, мадам, плажът.

– Отивате при пощата.

– Да.

– Чакате автобуса.

– Да.

– Качвате се.

– В коя посока?

– В която и да е.

– А така!

Хазяйката се засмя, веднага след нея се засмя и хазяинът, защото и той цъфна на прага.

– Ако е насам – тя посочи с ръка – ще се окъпете на плажа до пристанището.

– Да.

– Ако автобусът е обърнат нататък – посочи – ще се окъпете в Милопотас.

– Какво е то?

– Ще видите.

– Автобусът минава всеки час – допълни хазяинът.

Автобусът ме чакаше пред Пощата. С гръб към пристанището.

Дадох петдесет. Шофьорът погледна часовника си. С това той искаше да ме увери, че спазва разписание. Започнахме да се спущаме и да лъкатушим, слалом. Слязохме чак до пясъка. Поехме по бяла бетонна алея. Долових погледа на шофьора. Искаше да му дам знак. Кимнах.

– Доколкото разбрах, разполагам с един час.

– Оставете това. Кога да дойда?

– След час и половина?

Отдалечи се на заден. Направи маневра. Закатери се обратно към Пощата. От Пощата към пристанището. После от Пристанището към Пощата. И така нататък. Мисълта за това ме потопи в спокойствие, възкреси самочувствието ми, накара ме да се усетя голям човек, почти равен на Бога.

А как бях зажъднял за море!… При подобни случаи започвам да се събличам трескаво, та чак късам по някое копче от ризите си. Но този път…

Този път се загледах към висините.

На едно място във „Вълшебната планина“ Томас Ман се вайка пред проблема дали „може да разкаже времето“, а пък аз си блъскам главата пред проблемчето как да ви разкажа увлекателно и правдиво нещичко, само нещичко за Цикладските острови, като разбирам добре, че в някои глави често ви занимавам с кафененцата, сладкарничките и гостилничките. Но да знаете само колко важно нещо е туй за туриста, както е важно да речем и туй, да добиете поне малка представа за Милопотас. Защото, какво ви пречи да се запалите и вие покрай мен по Иос, нищо чудно да ви подкокоросам, а попаднете ли там, ще ми благодарите за това описание. Аз например, замина ли отново за Гърция, ще прескоча всичко по пътя си и ще се затичам направо към Иос, ще се спусна в тази почти окръжност от пясък, казах „почти“, тъй като заливът все пак трябва да диша с някакъв отвор към откритото море. Не е подкова, разбирате ли, това е окръжност. И така – сам в хотелчето, сам в автобуса, а ето ме сега и сам-самичък в най-големия и най-красив плаж, който съм виждал в живота си. Състоянието „сам“ пред грандиозната скалиста и назъбена планина, която ме е заградила отвсякъде, пред гигантската пясъчна лента и защитеното гладко море ме карат да усетят как на петите ми порастват копитца, на гърба ми опашка, а на главата ми рогца; дивата планина кара дивашката течност в остатъците на моята мъжественост да напира и какво – най-много да измуча като бик. И понеже, ако потърся, няма какво да намеря нито в пясъка, нито в планината, аз се обръщам, джаскам се в морето с неутолимия копнеж да изкрещя към всички приятели и читатели, и най-вече към мацките на моя живот: вижте бе, вижте къде съм попаднал!…

21.

Градчето Иос има нещо като порта, единствената точка през която се прониква в старата част. Портата се оформя от църквите близначки: Св. Катерина и Св. Анна. Добре, но кой знае защо, до едната от тях е залепен огромният храм Св. Пелагия. Три светици на едно място – разточителство. Вътре в градчето сигурно са се разположили още поне петдесет светици. Отсам портата, преди да се влезе в истинския град, има трънясъл площад, там се търкалят в праха и чакат мулета. Какво чакат, не разбрах, все не искам да питам. Бих нарекъл келявия площад „свърталище на мулетата“. В този град няма свърталище за туристи, поне сега, тъй като няма и туристи. От време на време се мярка по някоя изтощена посърнала двойка, какво да правят горките в студа, покажат се, купят си нещо от бакалницата и бързат обратно в леглото.

Градчето зове, мами, не те оставя на мира докато не го изтърбушиш открай до край. Най-вече те дърпа нагоре, предлага ти изненада след изненада, на всяка крачка спираш, пулиш се, четеш надписите по сръчно изработените чешмички и се чудиш откъде са се взели. И откъде вода в прочутото по безводието си Цикладие. Опипваш с ръка настилката, търсиш дупка между стените и циментираните плочи по които се движиш, не можеш да пъхнеш пръст, да напипаш земя, всичко е като един каменен улей, който се влива в друг улей, в трети, четвърти и така нататък. Понякога се появява местен човек, поздравявате се, това ти доставя удоволствие, разговаряш. И продължаваш нагоре. Там ще минеш под арка, оттатък ще изкачиш вито каменно стълбище, няма коли, няма мотори, чувстваш се господар на тишината, нагоре всичко се стеснява, смалява се, ти също се смаляваш от умора, но си амбициран и стъпка по стъпка – сегис-тогис задминат от натоварено муле – стигаш до края. До споменатия вече храм. Той слага точка върху града. Заставаш под палмата, отправяш поглед към залива Милопотас, после към залива на пристанището и ти се струва че искаш да останеш с часове тук, под палмата, да се нарадваш и на полуострова и на себе си, но вятърът прави опити да те унищожи физически, подгонва те надолу, където тесните криви улички отново поемат закрилата ти.

Здрачът ме изпревари, но все пак смятам, че се прибрах навреме в гостилничката на Андрос. Стараех се да удължа престоя си там, беше топличко, гостбите ухаеха, етикетите на вината ми смигаха, вече съм узрял да пропия отново, създадена беше абсолютна психологическа обстановка. Позамислих се бая сериозно. Младата немска двойка на съседната маса пиеше, другата двойка на близката маса – холандци ли, шведи ли – също пиеше. Станах и отидox при гостбите. Андрос изчакваше търпеливо избора ми, не ме подкани, не похвали стоката си. Повечето от манджите бяха вчерашни или завчерашни, знаех го добре, но туй нямаше особено значение; за кого да готви човекът, през деня я влязат, я не влязат десетина клиенти. Помолих го да ми забърка една гръцка салата, но с повече лук, посочих му и тенджерата с бамята. Пред очите ми попарваше скариди. Поръчах си и от тях.

Андрос погледна към ,бутилките.

Поклатих отрицателно глава.

Той вдигна рамене и посегна към колата.

Поклатих утвърдително глава.

Андрос же погледна със съжаление.

Посочих му мястото на моя черен дроб, а после и жлъчката.

Андрос ме погледна с разбиране и посочи стомаха си.

Наградих го с нямо съчувствие.

В същата секунда немкинята поднесе розовата течност към устничките си, кристалната чаша се долепи до тях. Това ме накара да я напсувам, но в съзнанието си.

22.

Ако човек пренебрегне автобуса и тръгне към пристанището пеша – но не по шосето, а по стълбището – ще спечели; стъпалата и безбройните площадки към тях лъкатушат по надолнището между старинни вили с пищни звлени дворове, провират се край олеандри, жасмини, палми и гора, истинска гора от кактуси, това е един протрит от милиони подметки мраморен път и човек едва ли би могъл да мине по него, без да поспре задъхан от разнообразието на формите и ароматите, от безгрижието и строгостта на създаденото, от парадоксалността на крайния резултат, тъй като строителството е било извършвано най-педантично по план, но по-късно хората не са могли да сторят нищо пред необузданата греховна страст на растителността – развилнелите се растения вече се сплитаха горе в сводове, стъпалата и плочите се пукаха под напора на коренищата.

Съблякох се на един дансинг, там не духаше, напротив – в прикритието между две таверни слънцето печеше до изгаряне. Прекосих неизбежната бетонна алея, която свързва фасадите на хотелите и увеселителните заведения край плажа, стъпих на пясъка – тук вече си духаше с пълна сила – и влязох в прозрачността. Докато плувах проследих една яхта, тя нахлу в залива с всичките си платна, после направи ловка маневра, обезветри, огледа се, разузна обстановката и с включен двигател се отправи към кея.

Ветроходът се оказа шведският „Ариел 3“ от Ломма. Момиченце на четири или пет години помагаше съсредоточено на татко си, той опъваше въженца между някои от щаговете. Докато се чудех за какво могат да им послужат тези въженца, от кабинката на яхтата изникна майчето. Шведката постави леген с пране до себе си, тя се навеждаше, слабичкото й тяло се опъваше по джинсите, ръцете й измъкваха по някоя дрешка. Съпругът поемаше отърсените от нея дрешки и вършеше останалото. Щом простряха всичко и го предоставиха на вятъра, момиченцето скочи на кея, там се заигра. Майчето слезе в кабината и се появи отново. Този път ръцете й носеха мълчаливо, послушно бебе. То завъртя бавно главичка, сякаш огледа обстановката, може би сравняваше, де да знам. В туй време капитанът-баща изнесе детска количка, пъхнаха паячето в нея и майчето по най-прозаичен начин се зае да го разхожда. Преди да изчезнат в някоя от сладкарниците, момиченцето ги настигна. Бащата отново се зае с подреждането на палубата. Горките. И четиримата. Искам да кажа – петимата, защото изневиделица се пръкна и едно кученце, което приличаше на пуканка. И хората и кученцето се надяваха да прекарат приятна зима на юг, далеч от снеговете на Швеция, така са правили хиляди преди тях.

Кученцето неочаквано припна на кея и се затича към количката. Бащата го зърна късно за да го върне, само го проследи с поглед и като се убеди, че беглецът е вече при дъщеричката, отново се наведе над въжетата.

23.

Заживях в прегръдките на студения вятър и студената стая с чувството за временно изгубен рай. Всеки нов ден ме убеждаваше, че въпреки безобразното време, аз се намирам в единствената мечтана и премечтана точка на света. Обърнах гръб на пристанището, предпочетох всекидневните преходи до Милопотас. Уви, останаха ми само разходките. Вече не смеех да се къпя. Да зарежем болките в бъбреците, нямаше го слънцето. Мелтемът домъкна дебели светли облаци, които като обложиха небето, станаха сиви, дори черни. Празничните тонове на рая Иос избягаха. Всичко продължаваше да си бъде красиво, но без плуването аз осиротях, а самотата ми се превърна в прекалено тежък товар.

Една сутрин, като видях че в прозореца се блъска не само вятърът, но и дъждът, извиках нещо неразбираемо. От ярост. След туй казах на мокрия скалист баир, че го мразя.

– И ще се махна от тук, да знаеш, ще си замина!

Мокро бяло магаре мина бавно по билото, много бавно, и все пак очерта нещо като специфична магарешка треактория.

24.

Неврастеникът е дошъл още в 7.45 на пристанището, а корабът ще пристигне и замине след десет. Сутринта неврастеникът беше единственият пътник в автобуса. Сега се разхожда по кейовете и следи рибните ята, хвърля им бисквити. През нощта е валяло, всичко е мокро, морето е гладко, лилаво, след дъжд. Рибите подскачат над водата и блестят като лъжици. Неврастеникът все още не си е купил билет, той все още се пита да се отбие ли на остров Наксос или да цепи направо за Пирея.

В кокпита на яхтата се появява капитанът й. Неврастеникът сякаш едва сега забелязва, че шведът е много млад. Той се навежда, поема пекинезчето и го отнася на кея. Пекинезчето хуква нетърпеливо, уж не знае накъде, насам-натам, насам-натам, и ето го до железния осветителен стълб. Шведът го изчаква. После пекинезчето се приближава към господаря си, гледа го право в очите, двамата се любуват един на друг и се прибират при шведката, при шведчетата.

С неприятно, бих казал гадно подозрение, че неврастеникът съм може би аз, мернах най-отдалечения кът на кея. Там, незнайно кога, се беше присламчила втора яхта, но каква яхта, боже мой, един парцал и нищо повече. Отправих се към нея. Едномачтов шлюп. Отрепана работа. Гротът беше неприбран, разпилян, но и така си личеше, че платното е съдрано. Стакселът – също съдран – ветрееше се и плющеше. Що за стопанин е собственикът? Защо не го е спуснал? Вълнорезът бе разбит с хубав челен удар. Къде? Кога? Лошо привързаният съд се блъскаше в ръба на кея, коремната част на корпуса се лющеше. Без да мисля много дали е в реда на нещата, скочих на палубата и прибрах стаксела. Плющенето престана, настъпи тишина. Взех един кранец от свободния десен борд и го преместих на левия, пъхнах го там където корпусът се блъскаше в бордюра. Отстраняването на дразнещите шумове промени настроението на ветрохода. Можех ли да сторя нещо повече? Засега не, никой не ми бе дал разрешение за това. Върнах се на сушата. Отзад се вееше скъсаното знаме на Съединените американски щати. Няколко от звездите май липсваха. Гръцкото знаме на грота ми се видя ново, непокътнато. На кърмата пишеше: „Долopeс“ Сан Диего. Гневът ми сякаш се разсея – „Долорес“ идваше от другия край на света. Представих си прехода й: Тихият океан, Панамският канал, Карибско море, Атлантическият океан, Средиземно и Егейско море.

Поседнах на влажната пейка, бях длъжен да почакам, капитанът на тази развалина би трябвало да се появи, аз би трябвало все пак да му дам някакви обяснения, да се оправдая за качването си на неговата палуба. Гротът, с който бе покрит кокпита, се раздвижи при скъсаното, платното се отмести от една ръка и се показа леко оплешивяла глава.

– Извинете – обадих се аз.

Главата измърмори нещо сънливо.

– Помислих че няма никой – допълних. – Наложи се да сваля стаксела.

Младият човек погледна към посоката, измърмори повторно, май че нещо като благодарност.

– И тук. – Посочих ръба на кея. – Жалко за яхтата.

– Имате ли цигари?

– Да, но преди тринайсет години. Съжалявам.

– Нищо, аз и без туй не пуша.

– Разговорът ни напомня за „Алиса“.

– На мен наистина ми се припуши.

– Ферщевентът ви е обезобразен.

Младият човек отметна част от платното, с това разкри както кокпита, така и себе си.

– Някъде сте се блъснали.

– Блъснах се на много места.

– През нощта ли пътувате?

– Блъскам се и денем.

Капитанът на „Долорес“ предизвикваше симпатиите ми. Тялото му се оказа по-едричко, малко тромаво, раменете по-теснички от необходимото, с други думи, капитанът на „Долорес“ нямаше основание да се перчи с особена физическа красота.

– Стакселът вдигаше много шум.

– С това ме приспиваше.

– Съжалявам.

– Спокойно.

– Чакам „Тира“.

– Какво е то?

– Ще се прибера към Атина.

– Защо?

– Измръзнах.

– Защо не дойдете с мен?

– Какво?

– На остров Парос.

– Бях.

– Какво от това?

– Какво ще правите на Парос?

– Нищо.

– Живях в Науса.

– Там отивам.

– Науса?

– Нямам нито грам кафе.

– Почакайте.

Отидох при багажа си. Измъкнах от чантата моето вечно нескафе.

– Вода имате ли?

– Мисля, че напълних в Ираклион.

– От Крит ли идвате?

– Срещу вятъра.

– Не ви завиждам. Кога потеглихте?

– Вече не помня. Защо не донесете багажа си?

– Ще взема кораба за Атина. Плюя вече на Цикладските острови.

– И аз.

25.

Как да ви кажа, мразя яхтите, те предизвикват у мен отвращение. Дълго време ветроходите бяха крайната цел на съществуването ми. Построяването на „Ахасфер“ динамизира годините от преклонната ми възраст, благодарение на тази лично моя, създадена по моя поръчка яхта, аз преживях най-голямото щастие в живота си. Но заедно с това, пак „Ахасфер“ причини най-продължителния тормоз на духа ми, стовари купища ядове на главата ми. Като ставаш собственик на яхта в България, ти ставаш собственик на нещастия. Ето защо, мерне ли се пред мен задръстено с мачти пристанище, извръщам поглед; харесвам празните пристанища; безобидните рибарски лодки.

Орисия – правя-струвам, все до ветрило ще се озова. Така се случи, че през последните години сюжетите ми се въртят все край мачтите. А тази история направо ми се натресе, за да потвърди впечатлението, че Цикладските острови наистина са се превърнали в омагьосан кръг, от който не мога и не мога да се измъкна.

Навярно сте подразбрали, в края на краищата приех поканата на Дейвид Ашкрофт, пренесох багажа си в предната кабина, там ми предоставиха койка, която застелих с изрядно и чисто бельо. Веднага ме вкопчи подозрението, че това бельо е било предназначено за определен и много специален гост, този гост обаче не се е появил и отсега нататък надали щеше да се появи.

Разберете ме, бях много сам, прекалено; туй отначало се понасяше дори с известна доза ентусиазъм, но накрая започна да ме потиска, стана ми обидно, че се движа в общност от природа и хора, където никой не ми обръща внимание.

– Добре – отвърнах аз – ще донеса багажа си.

– Чудесно – каза Дейвид – омръзна ми да си говоря сам. Освен това, не разбирам от ветроходство.

– Моля? Не идвате ли от Сан Диего?

– Аз съм… – Направи пауза, въпросът ми май го обиди. -Аз съм от центъра на Манхатън.

– А яхтата?

– Продадоха ми я на остров Крит за две хиляди. Разбирате ли? Без пари!…

– И все пак, от Крит до Иос сте дошли сам.

– С мен беше Джей.

– Джей… Къде е Джей?

– Не знам, бяхме двамата, може би е изчезнал.

Взрях се старателно в очите зад очилата му: – По пътя ли, тук ли?

– Не знам.

– Боже мой!

– От известно време не го виждам.

– Багаж нямаше ли?

– И него не виждам.

– Имаше ли?

– Ами да, може да е дошъл без багаж. Поканих го, казах му, ела ме придружи до Науса, там имам работа. Идваш ли? Идвам. Повече – нищо. Така, като теб. Не разбирам от ветрове и компаси. Предложиха ми я евтино и се полъгах. А те защо ми я продадоха евтино, не знам. Направо без пари. Една яхта сега струва…

– Знам колко струва. Къде е Джей?

– Сигурно ме е изоставил.

– Разбираше ли от яхти?

– Много повече.

– От кого?

– От мен.

26.

Щом животът ти на шейсет и шест годишен мъж може да бъде сравняван с неподвижно блато, и щом в този унизителен застой получиш покана за приключение под витрила в непознато за теб море, от една точка до друга точка, хайде да го определим по-ясно – от остров Иос до остров Парос, а то не е повече от трийсет и шест мили, ти си в състояние или да отклониш поканата – най-разумното, тъй като вятърът е абсолютно насрещен – или дa приемеш, за да докажеш не на друг, а на себе си, че в теб все още има хляб. Подчинявах се на заложен в духа ми копнеж, да бъда признат и приет от млад човек; освен това, вътрешните ми очи виждаха в младежа отсреща личност, и не само поради факта, че някъде из кабината ми се мярна списание и разказ, подписан с името Дейвид Ашкрофт.

След като стопанинът на „Долорес“ ме убеди, за кой ли път, че има две леви ръце и не може да ми окаже помощ – санким аз не знаех това – предложи да накупи поне продуктите.

– Но да не напълните чантите с глупости!

– Няма – отвърна неубедено Дейвид, а плешивината та темето му поруменя и успях да видя това защото бях в кокпита, а той бърникаше долу в кабината и измъкваше саковете. – Поне това.

Предстоеше ми да извърша оглед, да реша окончателно, разумно ли е ако потеглим с такава ударена яхта срещу вятъра. Преди това обаче трябваше да вместя багажа си. Дневникът и колекцията от медикаменти реших да осигуря в най-сухото за целта шкафче – на височината на очите. Само да не е заключено. Дръпнах внимателно, вратичката не беше заключена, шкафчето зейна; махагоново, празно. На обратната страна на вратичката нескопосно, със скоч, бе прилепена голяма цветна снимка на изумително красиво момиче по бикини. Вгледах се – Лена. Момичето се оказа Лена.

27.

Форшевенът се нуждаеше от кръпка, там зееше рана. В складчето на яхтата намерих епоксидна смола и втвърдител. Представих си как можеше да изглежда бившата красавица след моята козметична намеса и не й завидях. Преди да срещна Дейвид Ашкрофт, винаги съм се смятал за пословично несръчен човек. Единственото нещо, което умеех да правя горе-долу добре на „Ахасфер“, бяха салатите към водката. За всичко друго си имах роби, пък и робини. Около един ветроход постоянно се навъртат работливи хорица, никой не може да разбере как се появяват и как изчезват те, винаги се намираше някой да вдигне котвата, платната, а накрая и да швартова; да не говорим за ремонтите. Сега обаче робът трябваше да бъда аз, друго разрешение не съществуваше. Погледнах още веднъж „раната“, форшевенът беше наистина цъфнал; но тъй като ремонтът тегнеше само на моите ръце, го пренебрегнах; прецених, че можем да си пътуваме и така. Големите вълни щяха да впръскват по малко водичка във форпика, но туй не пречеше за въртенето на Земята. Върнах смолата на мястото й. Втурнах се към платната. Прострях старателно грота на кея, след него – стаксела. Съдраното се очерта ясно, и гротът и стакселът бяха сцепени. Да се захвана ли с техния кърпеж? Не, разбира се. Забутах се в утробата на „Долорес“, отворих всички складови клетки, а те ми разкриха съкровищата си. Имах избор. Най-важното, измъкнах на бял свят куп резервни платна, намерих и топчета от дакронови ленти. С тия ленти можех да подлепя всяко съдрано ветрило. Резервният грот и стакселът бяха силно замърсени, многократната им употреба ги бе деформирала, но и туй не пречеше особено за въртенето на Земята. За всеки случай, на бърза ръка облепих с ленти всичко съдрано. Оставих платната прострени да съхнат, лепилото по протежението на лентите трябваше да свърши работата си. Съблякох се, предстоеше ми твърде неприятно слизане под водата. През ле-ководолазните очила проучих обрастванията по цялата невидима част на корпуса. Ракушка и водорасли!… С дървена шпатула ракушката се изтръгваше трудно. Отказах се от почистването, обрастваният на подводната част щяха да затормозват хода ни, но и това не пречеше за въртенето на Земята; не бързах за никъде, макар че мисълта за тромавия ход ме дразнеше. Подсуших се, облякох се и си сервирах горещо кафе. Посръбвах и наблюдавах двигателя. Не знам какво е отношението на Дейвид Ашкрофт към смъртта, но на мен все още не ми се умираше. Един добър двигател и повече гориво в тубите можеха да ме отдалечат от еластичната мисъл, че съдбата е решила да ме остави завинаги в челюстта на тези острови. Пообиколих пристанището и мисля, че попаднах на подходящ човек. Помолих го да ме последва. По пътя му намекнах, че не разбирам нищо от двигатели, без да му обяснявам, че ги ненавиждам. С него разговорът вървеше тежко, рибарят знаеше само няколко английски думи, но с пояснения и допълнения, все пак доведохме работата донякъде. Използвам случая да ви заявя, че разговорите ни с Дейвид Ашкрофт, които ви изглеждат гладки, също са резултат на подобни допълнения и доизяснявания, все заради моя сакат английски, обаче автентичността им не е за подценяване и почти никъде не ви лъжа.

Рибарят потупа бащински машината с ръка.

– Калб!… Гуд!

Това си го знаех. Бавно и упорито му обясних какво точно ме интересува. Захвана да „пали“ и „гаси“. Двайсет пъти! Наблюдавах ръцете му с тъпия си за техниката акъл. После започнах да върша същото със събствените си ръце. Двайсет пъти! Благодарих на човека. Напълних две чаши с бърбън. Той не забеляза, че не пия. Моят номер – поръчвам си, или си пълня, но не пия. Не ми е приятно да минавам за въздържател.

На сбогуване гостът посочи флага на Съединените американски щати.

– Знам – казах аз.

Според морските правилници тия работи трябва да са винаги здрави и в прилично състояние. Отворих складчето на знаменцата. Окачих на кърмата нов флаг, на този флаг всичките му звезди бяха по местата си.

Когато Дейвид Ашкрофт се върна, нарамихме тубите и се отправихме към нафтата.

– Ще можем ли да потеглим днес?

– Не искам да пътувам през нощта, Дейвид. Много ли бързаш?

– Да.

– Да, но бързаш много бавно.

Собственикът на „Долорес“ сякаш понечи да се усмихне, за малко да видя как просветва лицето му.

28.

Построена в началото на седемдесетте години според остарялата вече проектантска концепция, „Долорес“ все пак се държеше добре и доказваше качествата си на истински расов шлюп. Деформираните платна и обрастванията на подводната част не позволяваха на шлюпа да „катери“ оптимално, ние падахме и се възземахме, но, може да се каже, че напредвахме срещу суровия вятър. В открито море вятърът се оказа още по-студен. Дейвид Ашкрофт лежеше на койката си, но аз не можех да напусна кокпита, нито да оставя румпела. Посрещах вихрите с лицето си и само час подир потеглянето ме споходи втръсналата ми вече мисъл, че глупакът си остава глупак, дори като застарее. На днешния ден, 4 ноември, можех да лежа завит в хотел „Аристидис“ в Атина, или да се скрия на остров Наксос, да си чета книжки и да правя каквото си искам, щом имам суша под краката си, а не осемдесет метра вода, както ме уверяваше морската карта на Гърция. Сгушен в непромокаемата мушама от задължителната аварийна екипировка на ветрохода – със всеки допир до лицето мушамата предизвикваше не само допълнително усещане на студ, но и погнуса – аз се взирах в синкавата пяна на мрачното море и си повтарях злостно, че съм се насадил по собствена воля на най-логичния завършек, че съм изпросил от съдбата най-подходящата точка за последното изречение на мизерната ми цикладска новела.

– Дейвид.

Дъждът, който ни изненада сутринта, а по-късно »превърна в колебливо тъничко ръмене, започна да се засилва отново.

– Моля.

– Облечи се.

– Защо?

– Да ме смениш.

– За колко време?

– Докато приготвя чай.

– Ще ти го приготвя.

– Искам да се постопля.

– Студено ли ти е?

– Мисля, че е време да похванеш румпела.

– Включи машината.

– Горивото трябва да се пести.

В жълтата аварийна мушама собственикът на „Долорес“ не изглеждаше толкоз тромав, капишонът скриваше плешивостта му, на бял свят оставаше само хубавото му очилато и брадато лице.

– Дейвид, ще внимаваш, не бива да падаме много.

– Не мога, казах ти какъв съм, няма да се справя.

– Какъв си?

– Знаеш.

– А аз как мога? На тази възраст.

– На теб психиката ти позволява.

– Каква е психиката ми?

– Робска.

– Какво? – С лицето си усещах студения дъжд и топлите плисни на морето. – Кажи, какво?

– Вие там всички имате робска психика.

– Кои ние?

– В тези държави всички сте роби и ви се харесва да бъдете роби.

– Ти мен за роб ли ме броиш?

– Да.

– Понеже ти върша черната работа.

– Разбери, не мога нищо, не умея. Сега ще хвана руля и ще видиш, че ще паднем от курса. После ти отново ще трябва да наваксаш.

– Ще наваксам.

Слязох в кабината.

Тук са вградени две койки. Едната е неприкосновена, за собственика. На другата е спал Джей. Кабината към носовата част е била също неприкосновена, цялата, специално запазена за някого. Сега там съм аз. Завивките и чаршафите за този „някого“ завиват мен. Готварският кът е към кабината на Дейвид. Водата за чая вече е кипнала. Отварям една опаковка. Замирисва на остров Цейлон. Животът е хубав. Тук е топло, има книги, списания, библиотеката е била продадена на Дейвид заедно с яхтата, със завивките и съдовете; по чашите и чиниите фабрично е вписано „Долорес“. Този който е продал всичко туй за две хиляди долара е бил или луд, или притиснат от обстоятелствата. Не желая да обременявам собственика с въпроси. Мога само да му благодаря, че ми е предоставил цялата кабина. Неговата е разхвърляна, хаос, обаче моята „стаичка“ е подредена, завивките са прибрани в рундука, двете койки са изрядни в светлосивия си плюш, на етажерката до главата ми лежи „Морски обреди“ на Голдинг. Чета романа бавно, на час по лъжичка, трябва да ми стигне до деня за самолета. Джей! Какво е това Джей?… Вълните блъскат левия борд, разтърсват корпуса. Чудесно е, студът и влагата са вън, тук е сухо, светло.

Понесох нагоре чая на собственика. Подадох му чашата без да напускам прикритието. Брадата на Дейвид е мокра. Хем от дъжда, хем от пяната на вълните.

– Защо казваш, че е студено? – пита той.

– Студено е.

– Измисляш си.

Отварям списанието и се постаравам да проникна в разказа на Дейвид Ашкрофт. Трудно ми е. Две трети разбирам, една трета не разбирам. Пия своя чай. Едва сега свалям якето.

Излягам се. Вълните шамаросват стъклото на илюминатора. Всичко край мен е пълнозвучно, равновесието извън убежището ми изглежда непоклатимо: кренът е като гипсиран, успокоява се и духът ми, най-после е намерил опора в десния безветрен борд. Колко хубаво е когато едно човешко същество бди вместо теб на руля.

Но „Долорес“ се разколебава, яхтата започва да импровизира, сякаш се предава и се разклаща.

Подадох глава.

– Какво правиш?

– Не мога.

– Можеш!… Хвърли тая чаша.

Забравя че празната чаша не му е повече нужна. Стакселът потръпва несигурно.

– Опирай се на вятъра. Не го изтървавай.

– Не ме бива.

– Бива те!

Прибрах се, излегнах се. Кренът бе възстановен, закован. Прочетох няколко реда и заспах.

29.

– Искам да ти кажа нещо.

Дейвид Ашкрофт ме погледна с презрение.

– Може ли да си поговорим?

Май че се учуди.

– Помирисах разказа ти в „Гранд стрийт“. – Презрението в очите му ее сгъсти. – Защо? Забранено ли е. Списанието лежеше койката. Помниш ли какво ми каза? Да ти припомня ли какво каза, когато не пожелах да те придружа? Хайде да не ти припомням

– С теб мога да разговарям само за плаването до Науса, мога да ти заповядвам и да ти се карам, ако пресолиш супата.

– Пък аз исках да си разправяме за „Гранд стрийт“.

– Ти си счетоводител. – Както му бях заявил. – А и не знаеш добре английски.

– Но мога да ти отворя малко очите.

– Отвори твоите! Отвори очите на всички там, дето сте се навели…

Лошо, морската карта беше при него. А не желаех да се усъмни. Вече търсех най-близкия бряг. Влезли в шаблона на плаването срещу вятъра, след като напуснахме пристанищния залив, ние се отворихме силно на запад, минахме над нос Малта на остров Сикинос. Изчаках хладнокръвно да се отворим още и преди да паднем нежелателно, направих поврът. Започнах втория шев от гигантската лавировка. Тя заплашваше да погълне силите ни. За мен беше любопитно да разбера, ще я бива ли „Долорес“, ще успее ли само на един халс да ни изхвърли отвъд назъбените северни скали на Иос. И тъй като вече май виждах точно тия скали под десния ни борд, не ми оставаше друго, освен да погледна картата. Надзърнах в моята туристическа, най-обикновена карта, закупена от будка. Уверих се, че съм прав. Трябваше да продължа на същия халс. Този халс ми предлагаше на тепсия остров Иракли. Ах, как се нуждаех в момента от една морска карта с подробности, но тя все още беше в ръцете на господаря. Туристическият диплян на Цикладските острови ми разказа оскъдни неща: Остров Иракли – 95 жители, пещера на име Св. Иван, забележителни сталактиди… Подразбрах още, че селището Иракли се намира в центъра на острова, пунктирът на морския път влизаше в едва забележимо на картата заливче, никакъв знак за пристанище. Там сигурно има някакво хотелче, не може да няма. А по-нататък? Къде да ги търся тия деветдесет и пет души? Докога ще чакам – почти самичък – кораб да ме отведе? На този незначителен остров духането не звучи ли по-зловещо от другаде? И все пак, нищо не можеше да застане между мен и замисъла ми. Господарят бе започнал да се зъби, ще му избягам.

„Долорес“ си имаше автоматичен пилот, но доколкото разбирах – всъщност не разбирах нищо от автоматични пилоти – той беше повреден. Оставаше ми да импровизирам полуавтомат. Привързах румпела към шкота на голямото платно и се отдалечих от руля. Яхтата трябваше да докаже расата си и да изкара поне половин час без каквато и да е наша намеса. Слязох в моята кабина, там разбрах, че куфарът ми е горе-долу прибран. Планът ми се отличаваше с трогателна яснота.

– Да се върнем на думата си, сахиб. – Избърсах мокрото си лице, свалих гумираните одежди. – Решил съм да ти отворя очите.

– Върни се при руля.

– Забрави руля! Отсега нататък ще бъдем на полуавтомат.

– Ще направиш ли отново чай?

– Ще го направиш ти, а в това време ще ти говоря за твоя разказ в „Гранд стрийт“. Не можах да преведа заглавието.

Влязох в неговата кабина, седнах.

Дейвид Ашкрофт се беше изправил до печката, стараеше се да разбере дали има достатъчно вода в чайника.

– Сахиб, ти тоя Джей уби ли го?

Балансирах на ръба, дълбока пропаст зееше до мен, младият американец излъчваше якост и сила; резултатът от един двубой можеше да се предугади лесно, стига да погледнех масивните му ръце и моите тънки свирки до тях. Да се сгромолясаш от яд! – превъзхождаше ме физически, по младост и – както смяташе той – по интелект. Последното ме дразнеше най-вече. За Дейвид аз бях дивак. В един мой роман, пак на ветроход, бях събрал литературния си герой-писател с истински дивак. Странна ирония на живота: на „Долорес“ пътуват също двама, този път обаче ролята на дивака се изпълнява от автора на романа. Това именно ме накара да напиша всички тия страници за Цикладските острови, този невероятен реванш на действителността.

– В твоя разказ, сахиб, става дума за някакъв квартален месар. Тоя месар получава стоката и я разпределя в магазина си по качествата й и по части от животинската анатомия. Сюжетът се състои в това – да бъде сортирано и разпределено животното. Героят реже с брадвичка и ножове, той е целия в кръв. Идват клиенти, обслужва ги, запознаваш ни и с трима жители на Бруклин, клиентите си отиват, а твоят герой продължава да реже и разпределя, изцяло потънал в кръв, сред своя особен свят, за който ти искаш да ни убедиш, че е вселена.

Дейвид Ашкрофт едва сега успя да напълни чайника; през цялото време се туткаше, търсеше отворена бутилка с минерална вода. Подадох глава под гика. Платната „спяха“ притиснати от вятъра. Ветроходът се врязваше във вълните, палубата се заливаше с пяна и пръски. Огледах кръпките по ветрилата. Нищо особено. В душата ми се промъкна позабравено усещане за бодрост.

– Борисе, ти наистина ли си счетоводител? – Презрението в очите му не беше войнствено. – В някакъв завод?…

– Придържай го, Дейвид!

– Придържам го.

Чайникът обаче падна. Част от водата се разсипа. Изпреварих спътника си, продължих вместо него работата до печката.

Не знам защо той се наливаше с чай, но с чая аз отпъждах бутилката. В подобно ветроходно време на човек му се появява желание да изпие водката на света. В шкафчето имаше и уиски, и водка, и вино; напразно очаквах младежът да посегне към тях, за сега той не им обръщаше внимание.

Думата „битие“ ми се губеше някъде. Отворих българо-англий-ския речник и я намерих.

– Дейвид, знаеш ли какво представлява битието?

– Всичко! – намръщи се той. – Битието може да представлява всичко, каквото ти хрумне, най-вече това, което сам си пожелаеш.

– Да, но битието не представлява нищо друго освен повторение. Това ти го казвам аз.–

– Да, но ти си стар човек.

Разгневявам се щом ми намекнат че съм стар. Ясно ви е какво изпитах, когато Дейвид Ашкрофт ми го каза направо и искрено.

– Вие, там, от ония страни – продължи той – прониквате до истините по-късно. Това, което ние научаваме в младежките години, до вас достига в старешките. Нямате си и литература от която да усвоите нещо навреме. Представям си и преводите ви. Ужас!…

Дейвид Ашкрофт махна с ръка, сякаш отпъждаше нелепа палячовщина, без да ще, той насочи към мен най-силното си психологическо оръжие – съжалението.

– Доколкото можах да схвана, сахиб, твоят разказ е силен, мъдър, да оставим настрана, че е написан талантливо; той принадлежи към гъстата многословна проза, наситена с много плътна психология. – Тези изрази дето изброявам сега са трудни за моя английски, но аз ги излагах опростено: вместо „плътна психология“ употребявах „дебела психология“ и, уверявам ви, усетът ми подсказваше, че така съм по-убедителен, разбирате ли, вместо „гъстата многословна проза“ пласирах: „много думи на тясно място“. – И все светли думи, сахиб. Ако думите ти бяха тъмни, щеше да се получи катастрофа, но думите ти са светли, може би и в мисленето ти се потайва нещо добро.

– Това не е никак важно, всеки може да бъде добър.

– Въвеждаш читателите в свят от месо и кръв, във остриета на брадви и ножове, полепваш по ръцете им кръвясали животински косми, костен мозък и съсирена лимфа. – Дейвид Ашкрофт ококори очи, там където лицето му не бе окосмено, побледня. – И в този много мръсен касапски момент влиза чистата, стерилна бруклинчанка мис Хейт. Купува си котлет, благодари, и месарят благодари, мис Хейт си отива у дома. Чудесно. Мислиш, че ще се случи нещо евтино и понеже не се случва нищо – нито евтино, нито криминално – читателят въздъхва и си казва „браво“, хубав разказ, умен. И нито една реплика, сахиб, нищо; пряката реч, колкото и оскъдна да е тя, би отнела частица от загадката, би открехнала завесата, би внесла простота, а туй за твоята литературна възраст е направо обидно.

– Виж какво, ти не си счетоводител, но не си и умен, не се смятай за голям умник.

– Искам да ти кажа само, че важно нещо в битието на човека е повторяемостта.

– Оу, моля те!…

– Понеже ми подражаваш.

– Какво??? – Дейвид Ашкрофт се превърна в разгневено момче. – Какво каза?

– „Гранд стрийт“ е престижно списание.

– Чак престижно – Ние с теб нямаме нищо общо.

– Е, как, нали сме обичали една и съща жена?

– Стой, каква жена?

– Мис Хейт – заблудих го аз. – Зърнах я за една минута в касапницата, макар и стара мома, нейната закоравяла вече гордост ме плени. А ти я обичаш отдавна.

– Говориш каквото ти скимне.

Вслушах се преднамерено, не се излъгах – стакселът вече потръпваше, „Долорес“ се канеше да кривне встрани. Излязох в кок-пита, привързах повторно шкота към румпела. Остров Иракли все още не се забелязваше напред. Щеше ми се да постоя малко на палубата, но бях по пуловер и на бърза ръка можех да се превърна в мокра кокошка.

– Недоумявам – Дейвид Ашкрофт плакнеше чашите, естествено, с минерална вода, а резервоарът ни беше пълен. – Никак не сте ми ясни всички там, в ония страни, как понасяте партийното насилие… И как ти подражавам?… Къде сме обичали заедно?

– Сахиб, смятам да ви напусна.

– Разбрах.

– След малко ще се появи остров.

– Всеки е свободен – подигна рамо той.

– Ти си хем маниак, хем изглупял от младост.

– И ти си глупав.

– А тоя… Джей… уби ли го?

– Напротив.

– Той ли искаше да те убие?

– Помоли ме да го убия.

– И не те досрамя да му откажеш?

– Не настоя.

– Как ще продължиш до Науса?

– Длъжен съм.

Като размисли човек – младежът не употребяваше алкохол, нито наркотици, какво имах против Дейвид, кое у него ме озлобяваше? А и разказът му не беше съвсем лош. Ами жестът да хвърлиш пари, за да се появиш на срещата с яхта? Не можех да си представя, че след час ще се разделим. Всъщност, за къде бързам? Съдбата ми предоставяше такъв забележителен случай.

– Оставам!

– Виждаш ли колко е хубаво, когато имаш право на избор – каза Дейвид. – За мен е по-добре да си ти, свикнал си да бъдеш роб, от туй печеля.

– Джей не беше ли роб?

– Не беше и не е, кучият син! Затова не е щастлив. На него, горкият, също като на мен, нищо не му е ясно. На свободния човек нищо не му е ясно. На роба всичко му е ясно и е щастлив. Ти си свикнал да бъдеш роб, затуй оставаш при мен, затуй се и съгласи да тръгнеш, ти скучаеш без господар.

– Ще затънеш някъде бе, копеле!

– Фактът, че идваш при мен, е красноречив – аз съм собственикът на платната, аз съм купил храната, водата и виното. Знаеш, че си на моя борд и съзнаваш, че си ми роб, свикнал си да бъдеш роб.

– Ветровете ще те хвърлят на някоя скала.

– За теб туй плаване не е естетическо преживяване.

– А за теб?

– Мен ме остави! Аз трябва да се явя някъде!… А за теб туй плаване е служене.

– В твоя разказ неяснотата е издигната в култ. Мистичните нишки в него не водят доникъде. Заравяш се в една яма, хвърляш пръст върху главата си и мислиш, че ставаш интересен. Всъщност, погребваш се на трийсет години, със самочувствието на новатор. Всички сме мислили като теб, всички сме откриватели. Битието не представлява нищо друго, освен повторение. Предимството ми е, че ти ще повториш мен, а аз теб никога.

30.

Най-после остров Иракли се показа и ми направи впечатление. В мрачния предиобед той пулсираше със своя собствена, несигурна и нежна сред суровото море светлина. Минахме високо над него. Видях няколко къщички на брега – може би пристанище – нямах време да изследвам и да си задавам въпроси; предстоеше ни поврът. Започвахме третия шев от голямото катерене на север. Дъждът и стихваше, и не стихваше, но вятърът – никога. Преди десет години в тази обстановка бих измучал от щастие, но сега, о, сега можех само да оплаквам лекомислието си и ако „господарят“ посмееше дг прибави дори думичка след наговореното, щях да го чукна с нещо по главата. Мокрите платна, мокрият рул, лебедките, талрепите, всяка подробност от сексапилното тяло на „Долорес“ напластяваше нова омраза към старата ненавист, към всичко носещо ветрила.

Оставаше ми Дейвид, единствената утеха в подземието от изнурителен труд, от безцелните разрушителни усилия да се придвижим срещу мелтема, да достигнем фиксираната точка от предварително заречения остров Парос. Боже мой, аз се влюбвах! В какво се влюбвах обаче – в една безпомощност и непригодност; Дейвид знаеше, че никога няма да достигне Науса, а продължаваше да се катери по паралелите, макар по най-неуместния, бих добавил – комичен начин. Беше ли туй плаване съществено нещо в живота на този младеж? Не знаех, не допусках. Дейвид Ашкрофт ми се струваше непоносимо разсеян. От друга страна неговата разсеяност не означаваше нищо, с тази своя разсеяност той се движеше навсякъде, дори в заблудите си.

Не можах да видя откъде бе измъкнал бордовия дневник, толкоз съм го търсил, още от първия ден. Нанесе нещо по него, вероятно отбеляза факта, че сме направили поврът северно от Иракли. Бордовият дневник на „Долорес“, ето кое дразнеше интереса ми, не за друго, исках да проследя пътя на яхтата от Сан Диего до Крит.

– Дневникът не бива да попада в ръцете ми, така ли?

– Да.

– Капитанът съм аз!

– Аз пък съм продуцентът!

– Нямаш право да нанасяш данни от интимен характер.

Дейвид Ашкрофт ме погледна с разсеяните си очи.

– Изглеждаш разгневен, предизвикал съм те, струва ми се, че ако не беше толкоз стар, щяхме да се бием.

– Както с Джей.

Наведе се над дневника, избяга. Прибрах се в моята кабина и легнах, този път на койката при наветрената страна. Вълните разтърсваха борда, имах усещането че нанасят ударите си по тялото ми.

Събуди ме неритмично люлеене. Отворих очи. „Продуцентът“ надничаше в моята кабина, готвеше се да ме извика.

– Голямото платно се скъса.

Нахлузих мушамата. Гротът бе съдран близо до залепената лента. Островът не се виждаше, заради далечината или дъжда. Гикът фучеше над главата ми, дръпваше нервно шкота, „Долорес“ се поклащаше рязко, заканваше се да ме изплюе в морето. Неприятен момент, можех да полудея, да грабна секирата и да троша, докато превърна всичко на парчета.

– Заемам се с мотора. Прибери платната.

– Не мога.

– Тогава се удави!

Доставяше ми обяснимо удоволствие да го ругая. Докато се борех със запалването, успях да измърморя още няколко обиди. Той притискаше корабния дневник до гърдите си и се вслушваше в шумовете на бедствието, а не в ругатните.

Най-после моторът се предаде, това освежи настроението. Свалих платната, натиках ги в склада, палубата се оголи. Чиста работа! Напред към Парос! Без романтика, без ветрила! В замяна – без тегели по морето, без отклонения!… Направо! През вълните!

31.

След сгъването на платната кастово-идеологическите брожения на борда се уталожиха. Господарят замлъкна, той сякаш си призна, че цял живот не ще успее да развърже гордиевия възел, който го задушава. Замлъкна и слугата, който пък съзнаваше, че предпочита да общува не чрез логична човешка реч, а чрез шаради. Вятърът и дъждът блъскаха лицето му, но той не слезе на топло в кабините, не можеше да зареже руля. На всичко отгоре и това островче!

Туй, че келявото парченце от суша цъфна пред насъне означаваше нещо особено, но знае ли човек? По «м чужди )морета се

страхувах от всяка промяна.

Извивах. Дейвид Ашкрофт подаде глава до краката ми, беше

без очила, затова побърза да изчезне и ми се показа повторно.

– Картата!… Донеси я разгъната.

Слава богу!

– Само този ли е? – заинтересува се Дейвид.

– Няма подводни скали. На картата са нарисувани и други, но са далеч.

– Искам да спрем! Побърках се.

– Къде?

– На туй шибано островче.

Стараех се да вникна в красивото му и привидно флегматичнс лице. какво искаше той? Смяташе ли да продължаваме с шегата? Използвах момента, че господарят се оттегли долу.

– Сахиб, направи ми един сандвич.

Господарят се показа, този път бе помъкнал сака си. Разтвори ципа, вмъкна вътре корабния дневник и се качи при мен. – Хайде.

– Дейвид… – Замръзналият ми мозък не съумяваше да реагира веднага. – Доколкото чух, искаш да спра на островчето, добре, но това нещо там не е островче, нито сухо парче земя, това е скала, разбираш ли, скала! Приставането е немислимо.

Гледаше ме, мога да кажа, направо с лоши очи. – Забрави тази лудория. Като стигнем Парос ще те оставя да импровизираш много, да откриваш колкото искаш нови земи. Хайде, приготви ми сандвича. Твоят слуга е гладен.

– АЗ съм собственика…

Да, де, продуцент. Но няма да стане. Нито мога да те поставя на скалата, нито мога да те взема оттам.

Подадох му руля. Бях си направил сметката, докато приготвя сандвича „продуцентът“ да измръзне и копнежът му да стъпва пръв някъде да се изпари. Но можех ли да разчитам на умението му?… Нарязох малко сирене, отворих бурканче с конфитюр. Всъщност, налудничавото намерение на господаря ми харесваше, представях си скалата: самотна от сътворението на света, само птиците горе и рибите в подводната й част. Май си заслужаваше. Чисто и просто, бях забравил, че Дейвид Ашкрофт е млад. Стана ми още по-симпатичен. Обиквах го, наистина.

– Идваш ли?

Островчето имаше и нямаше двайсетина метра дължина. Приближавахме се откъм подветрената му част. Туй хич не означаваше, че можехме да се допрем до него.

– Дълбочината е добра, нали?

– Но ще се разбием.

– Мила ти е кожата, така ли?

– Мила ми е.

– Не се ли наживя?

– Никак.

– Какво искаш още?

– Трябва да скочиш доста.

– Готово.

– На връщане обаче ще поплуваш.

Беше открил стъпало. От яхтата до това стъпало можеше да скочи всеки млад човек, но такъв като Дейвид…

Дълбоко е, да, отдолу не ни заплашваше нищо. Прегърнал чантата си, Дейвид отиде на носа. Форщевенът лудееше. Мисля че включих задния ход навреме. Дейвид скочи и в същия миг, сам не зная по какъв начин, ме осени прозрението, че на младежа сякаш му беше все едно дали ще разбие главата си в скалата. Усетих и останалото, но вече беше късно…

Господарят се наведе бързо. Слава богу, успя да притисне очилата върху коленете си. В следващия миг залитна, олюля се и се задържа. Покатери се по скалата, седна. Очилата кацнаха върху носа му.

– По-бързо! – подканих го аз. Но вече, казах ви това, бях усетил истината. – Разглеждай и да тръгваме!…

Скоростите, стопът и задният ход на яхтата работеха безупречно, това ми позволяваше да балансирам на косъм от брега.

– Дейвид!

Неговите очи гледаха право в моите очи, проницателността му се забиваше дълбоко в мен, събуждаше юношески смут в душата ми. В същото време жонглирах с руля и скоростната кутия, беше много опасно, ала не намирах сили да извърна погледа си.

– Успокой се, човеко! Хайде, разтъпчи се по скалата и да тръгваме. Не ме поглеждай с наглост. – Напсувах го на български. – Не ме обвинявай, никого не обвинявай. Чакам те. – Дейвид Ашкрофт приседна на мократа скала, дъждът продължаваше да вали върху него, а неразгадаемото безмълвие се трупаше върху бледото му чело. – Ти нямаш право, разбра ли, трябва да изчакаш. Писателят трябва да живее и разбере предишните си заблуди!…

Не трепна.

– Много си болен, Дейвид, но на оня свят ще се тръшкаш от яд, че не си вървял докрая.

Абсолютно нищо, все едно, че ме нямаше.

– Махни се от очите ми!

Вятърът ме беше свлякъл малко, дадох преден, след туй стоп и заден. Отново се приближих до скалата и видях, че някакво растение се бе загнездило в нея.

– Хайде.

– Иди си на Парос!

Много восък имаше по кожата на растението и оня предпазен прашец, дъждовните капки отскачаха от него без да го намокрят, солените пръски също го достигаха, но не успяваха да го поразят.

Няколко пъти вятърът ме смъкна надолу и докато се връщах още няколко пъти, опитах се да отклоня младежа от гибелния му замисъл. По едно време Дейвид Ашкрофт се заоглежда, може би потърси камък да ме удари.

32.

В Наксос пристигнах малко преди полунощ. Пристанището беше осветено добре, ориентирах се сравнително лесно. Кейовете бяха пусти, безлюдни. Швартовах се хладнокръвно. Всички възли направих спокойно, просто ги изработих. Поизтеглих всяко въже, спуснах точно необходимите кранци. Изобщо не можех да бързам, гнетеше ме умората и безсънието. Мокрите дрехи ме свличаха надолу.

Като се стараех да не забравя нито една вещ, затворих куфара и го вдянах в ластика на колесарчето. Не ми беше ясно къде ще преспя в късната нощ. Бързах да зарежа кошмарният предмет „Долорес“.

Пресякох крайбрежната алея. Обърнах се и видях дъжда, зад дъжда пулсираше мълчаливото сияние на „Наксос“ – фериботът, който можеше да ме отнесе към Атина, в някой ден, в някой час, само ако успея да разкъсам лаокоонската съдбовност на Цикладите.

Натъкнах се на местното „свърталище“. Прониза ме усещането за безветрие, тишина, аромат на бюреци. Към мен се приближи непривлекателен, брадясъл островитянин.

– Стая, господине?

– Само ако е близо до пристанището.

– На десет метра от морето, господине.

Непоправим!

По-нататък – раздрънканата му камионетка, миризми на бензин и на цимент, което означава че аборигенът достроява „хотела“ си. Къщата на поредния ми хазяин се оказа точно на десет метра от морето, но на километър от пристанището. Въпреки късния час, смътно долових движение на млади хора край мен, напрежение, недоволство, закана още утре да напуснат хотела. Не разгледах интериора, мокър и облечен, паднах в леглото. Стори ми се, че съм попаднал в най-студената стая на света.

33.

Когато се събудих на другия ден в десет часа, всичките стаи на къщата мълчаха. Съблякох се, изнесох влажните дрехи на терасата. Под прозореца морето се тръшкаше като ранено животно. Облаците сякаш олекваха, не валеше, вълните събличаха нимбите си и прииждаха към града развенчани. Пясъкът между камъните изпръхваше, там се раждаше смътно обещание. Взех горещ душ, обръснах се, а като се обличах, забелязах че панталонът ми е нещо оширочал. Коремчето ми беше изчезнало, дишах леко, движех се по-гъвкаво, в огледалото се харесах, а това ме поуравновеси. „В Гърция си – казах си аз – но нямаш много дни, здрав си и хич не ти трябва да търсиш обяснения на някои неща. Погледай старата вятърна мелница отсреща, опитай се да изтръгнеш някаква поука и от нея.“

В Свърталището заварих познатата всекидневна суетня. Всичко се състоеше от движения, говор и смях. Насам-натам се придвижваха млади кожи, млади очи, коси, звънтяха приятни гласове на всички езици, смехът беше внимателен, бих казал едва ли не равнодушен, на хора, които сякаш са се уговорили да участват в нещо приятно, в съзаклятие за уют.

Отскочих до кея. „Долорес“ лежеше в тъмната вода – похитена и напусната жена. Загърбих я за втори път. Наоколо нито помен от пристанищни власти.

Пънково-хипешките свърталища по тия места са еднакви по дух, но заведенията са твърде различни. В главната сладкарница например тук предлагаха ароматни бюреци. Седнах, но видях, че облаците се сцепват. Отначало – далеч в морето, а после и върху главите ни, падна огромна и много тежка слънчева светлина, мракът се оттегли и всички в Свърталището разбрахме, че ноемврийските дни имат и друго лице. Не можах да схвана какво точно се случи, но явно нещо наоколо не беше в ред. По един, по двама, а после и повече, младите хора се изправяха и тръгваха към вълнолома. Тръгнах и аз. Сакън, да не изтърва нито една подробност. Вървяхме, небето продължаваше да се раздира. Сваляхме дреха подир дреха. А ето че ни притисна и горещината. Първите, които стигнаха до вълнолома, потеглиха по блоковете му. По цялото протежение на ниската каменна стена спеше плитка бисерна вода с накъдрено пясъчно дъно.

Събличаха се и влизаха, събличаха се и влизаха – изпървом момичетата оставаха само по долната част на бикините, но после захвърляха и тях. Момчетата помислиха не повече от секунда и също хвърляха гащетата си.

Всички нагазихме в бистротата. Водата дойде до пишките на мъжете и до делтите на жените. Каквото и да ми разправяте, светът трябва да си остане малко глупав, а чак тогава наситен с идеала за честността и истината. Момичешките гърди стърчаха като знамена и сочеха все напред. Любопитните очи поглеждаха и към стария мъж. Нямате си представа колко се радвах, че съм отслабнал, но все пак глътнах стомаха си. Човекът е преди всичко суета.

И в този момент, струва ми се, какво говоря – почти съм сигурен – някой запя, а останалите поехме след него „Гуд морнинг съншайн“, пронизани от шока на поредната измама.

Щях да забравя: Остров Наксос. Втори по големина в Цикладския архипелаг. 14 037 жители. Храм на Аполон. Византийски монастири, венециански крепости, стари църкви. Зевсова пещера. Главен град и пристанище – Наксос.“

1988.

БАСЕЙНЪТ – спомен за Ахото…

WomanBeing: Басейнът

Author:    woman_being

Date:      10/09/1998

Forums:    soc.culture.bulgaria

––––––––––––––––––––––––

Б А С Е Й Н Ъ Т

– спомен за Ахото –

Не знам дали споменах, че Ахото беше маниак да купува най-различни дивотии. Но най-много купуваше книги. Страшна работа! Книжарниците бяха пълни с разни чувствителни  WomanBeing-и, които бяха готови на всякакви саможертви, само и само той да си купува книгите ТОЧНО от тях. Дали затова се случваше да се появяват в къщи по два, а и повече екземпляра на една и съща книга? Той наистина не можеше да отказва на жени. Нито пък те на него. Закваската, получена в Бургас е нещо, дето с времето само се закалява. Но не изчезва до последния ден. Проверена работа!

Интересно, че МАМА се беше избарала страхотно да не забелязва НИЩО от тези неща. И много четеше, съответно… Какво ѝ оставаше. Но пък запази брака си – непрекъснато атакуван от амбициозни КандидатСъпружескиСъщества.

Умна жена беше майка ми!

Аз се постарах да разгубя голяма част от книгите, като ги давах на приятели да ги четат – и те, обикновено, така се привързваха към прочетеното, че не го връщаха никога. Какви чудесни книги затрих! Но иначе си беше невъзможно.

Целият живот на дома се въртеше все около „библиотеката“.  Не в книжен смисъл, а в дървесно-рафтъчен.

Избираше се за начало място.  Започна се от метър и половина – колкото да се запуши един излишен портал.

Ахото, без изобщо да подозира, че някога ще измислят професията Designer, седеше по цели денонощия с „Блок #2“, молив 2B, подострен страхотно красиво – поне 3 см. преди графита, а и самият графит – най-малко сантиметър; гумичка… – много бяха гадни гумичките тогава, само мацаха, а не триеха; дървена линийка от 20 см.

Сядаше на „бюрото“ си – страхотна два кв. м. маса – „виенска“, стил Италиански ренесанс – учихме я после в Академията.

Разбира се, бедната ми баба от Бургас нямаше такива мебели, нито пък недоешалонираната ми втора баба. Масата, заедно с още няколко страхотни стилни мебели, Ахото купи по молба на една много интересна жена, наследничка на поне осем богаташки фамилии, които по различни класово-борчески причини бяха очистени от лицето на земята, или пък „разпределени“ извън София. За наказание имотите им бяха конфискувани от СофЖилФонд и някои по-бездомни БорциПротивФашизма, та мебелите бяха струпани на купчини в дома на въпросната дама. И тя беше принудена да се моли на приятели да си купят от тях. На безценица. Хич не се търсеха тогава! Казваше се Ани Мосинова…

Та Ахото донесе 5-6 от тези бижута у дома – за голям мой срам! Тогава на мода бяха едни страхотни „модерни“ мебели – бъбрековидни трикраки ниски масички с бъбрековидно дебело стъкло отгоре и трикраки арматурно-желязни стоящи лампи! Но прекалено скъпи за един млад мъж, който издържа шест членно семейство – жена, две деца + две осиротели баби – само с едното голо изкуство.

А и книгите… А и Руския клуб… А и Клуба на Културните дейци… А и Клуба на Журналистите…

/Имайте предвид, че седнах да пиша за съвсем друго!…/

Домът ни имаше само две стаи, защото беше поделен между две семейства. Отчужден от Врагове на народа – позабавлявал за кратко, за много кратко, уви!, американските офицери в Бг – и останал ненужен след скоропостижното им отстъпление в последствие, той е даден за редакция на силно респектиращия вестник „Стършел“. Където работеше и Ахото с голям хъс, чак докато го уволниха… за шпионаж!…

Когато построиха Полиграфическия комбинат, „Стършел“ се премести там и в 1953 г.  апартаментът бе разделен между двамата млади и бездомни сътрудници – карикатуристът Теню Пиндарев и Ахото, по онова време – носител на няколко псевдонима млад сатирик. На нас, като шестчленно семейство, се падна по-голямата част. Състоеше се от ОГРРРОМЕН „хол“, където се приемаха външните лица, и малка стая, в която спяхме накуп баба+дете, баба+дете.

Много котки влачехме от улицата също, но те все „бягаха“ след някой и друг ден! И кученце си имахме.

Превръщахме се в буржуи. Загнивахме!

За живота в общите апартаменти могат да се разкажат епопеи! Но не ща!

Само ще спомена, че карикатуристът много скоро си купи друго жилище, а пратиха при нас да споделяме живота едно семейство на полковник от БНА, слава Богу не МВР или КДС – но преподавател по Полит-нещо си във Военната академия, съпругата – бивша партизанка от Михайловградския отряд, по нейните думи… Много енергична! Веднага ни оправи режима!…

А най-гадното беше синът им – мой свръх неприятен съученик, обсипан с пъпки и сексуално озадачен пелтек. Бе КАК не дойде Стефан Данаилов, който също учеше в моето училище – да делим жилище, а такъв един!…

Молехме се всяка вечер преди сън Господ да се смили и да ни прати други съседи, предполагайки, че не може да има нещо по-гадно.

Приятели! Никога не се бъркайте в делата Господни!

ДОЙДОХА други!!!! – Старшина-шофьорът на „генерало“ от милицията!!! От някакво влашко село, неграмотен, с три деца, но… брат на полковник от КДС!!!

Честна дума! Пешо Рангелов се казваше. Пешо е легенда в нашия живот! И за него ми е жал, че ще бъде забравен, когато изчезна и аз – последната, която го оценява. Пазете ме, приятели, като Резерват на Невероятни Образи! На изчезване съм! А с мен и всички те ще изчезнат. Невероятни са!

Че ходеха боси из къщи е нищо, нормално! Но целта на живота на това семейство беше НИКОГА да не се секне и да крепи некъв двумесечен секрет под носа си, смело експериментирайки – аха-ахааа, да го загубят след миг, но вещо да си го прибират обратно тъкмо навреме, пред неразумно отклонилите се от обедните ни чинии очи! Много обичаха да ни наблюдават докато се храним. Не знам защо.

Та в тази смесена обстановка – баща ми проектираше етажерки!

По-късно започна да ги нарича „Библиотечки“. Всеки път все по-големи. С различни видове рафтчета – според наличните формати. И си ги надписваше – кой рафт – коя литература да поеме. После се търсеше дърводелец: a бе НИКАКВИ дърводелци нямаше тогава???, че превоз, после пристигаше „Библиотеката“ в центъра на огромния хол. А Ахото сядаше да обмисля Стратегията и Тактиката на поставянето ѝ. Мобилизирани – всички стояхме примирено и местехме мебелите наоколо безброй пъти, докато се мернеше в Мозъка Му идеалното решение. И тогава поставяхме „Библиотеката“ на някое място. Но не я пълнехме с книги още дълго, поучени от предишни уроци, че Нищо Не Е Напълно Съвършено на този свят!

После Ахото обявяваше демобилизация, за да започне дълго да Експериментира Разни Стилове На Библиотечното Дело. Бил е за кратко библиотекар в ранната си възраст в Бургас, та му бяха останали някои професионални увреждания…

Чатърката ЛилиБ попита веднаж: – Искаш ли да ти го обясня с чертеж? – и ми рукнаха едни мили спомени!

Ахото много обичаше да ми обяснява с чертеж!

И с това ми нанесе непоправима травма още от първи клас, та намразих училището – само веднаж! – но завинаги.

Не си спомням всички поводи, но помня многобройните мъчителни вини, когато той ме питаше: „Разбра ли, бе!… Гадче!???“ – с много покъртителен глас.

А нещо ме спираше да си призная, че не!

Усещах, че с това ще го отчая от Живота в Семейство с Деца и може да го тласна право в ръцете на друго Кандидат-MotherBeing! Затoва казвах: – Aхъъъм! /Което значи нещо като „да“, ама много особено да!/

Но той – същински самоук Дзержински – искаше и да Провери, и казваше: – Обясни сега ти!

И с това разваляше цялата работа.

Сега да не ме обвините в Тъпота. Бе не, бе! – ПАК това Несъответствие на Светогледа между разните Being-и! Онова, което за Ахото беше „просто като чертеж“ – за мен беше невероятна нелепица! Ами имам болезнено силно чувство за Логика от малка.

Само един пример ще ви дам – ОНАЯ задача, дето Басейнът се пълни с вода за четири часа през едната тръба, а през другата – кой знае защо – за три!!! И не се казваше причината за тази аномалия – а децата ИСКАТ да я ЗНАЯТ!!!!

Рисуваше ми той с „ПосоченитеПоГореПособия“  (по-нататък – ППГП) един правоъгълник и питаше: – Това е басейнът, налиииииииииииии????

Аз неохотно казвах: – Ъхъм!

После две малки пръчици на едната му страна и казваше:  – А това са тръбитеее!… Така ли????

Аз гледах подозрително и пак казвах Ъхъъм! – ама вече се мъчех да предугадя защо, аджиба, са нужни две тръби за един басейн? Защо не се задоволят само с по-бързата? Защо, ако са недоволни от времето – не засилят крана малко повече; или да пуснат и двата заедно. Или да носят вода и с други средства – маркуч, кофи… Бе не си измислям, помня и досега тази нелепа „задача“ и неразбирателствата, които причини!

После Ахото се досети да нарисува едната пръчица по-дебела – та малко ми просветна, че май има логика. И пристъпихме към пълненето.

Той раздели правоъгълника на четири части и ми обясни, че за първия час ще се напълни ей тая, първата част на басейна! За втория – ей тая, втората, за третия…

И тогава загуби доверието ми завинаги!

Вече бях виждала неща да се пълнят! И то не ставаше ТАКА! – НИКОГА водата не заставаше в единия край на Нещото, и да оставя другите три части празни! – ами нааай-спокойно си се разстилаше равномерно по дъното, насъбираше се, и като те издебнеше да се заблееш – протичаше по де що завърне!

Но си мълчах!

Поглеждах го много тайно – „периферно“ – дано открия познатите следи от подигравка, както когато ми погаждаше някой от гадните си номера на По-ВъзрастенBeing над Повереното Му Беззащитно ДетеBeing, след което се хилеше безкрайно развеселено и разправяше на целия свят как ме е объркал!

Но този път не видях нищо такова. Видях обаче ДРУГИ много познати следи, както когато съвсем скоро ще започне да БлъскаСтилниМаси, да вика на MotherBeing-a:   – Махни го това тъпаче от тук! Не ща да му обяснявам нищо повече! – и да скубе красиво надиплените вълни на вълнуващата си коса!

Започнаха едни фалцетни въпроси (той беше Овен!)  – Защо мълчиш, бе! Пак ли се правиш на Митко Палаузов! – и други идеологически намеци, целящи да дискредитират дискретно Пионерската Ми Ръководителка.

Накрая, за да я защитя – изпуснах малка информация, под формата на въпроса: Какво ще накара водата да се събира „ТАКА“, а не „Така“???

Никаква ехидност нямаше в гласа ми! Най-прост отрезвителен намек, че ТЯ ТАЯ не става вече ТАКА, както са ги учили ТЯХ-ЕДНО-ВРЕМЕ!

Той млъкна, изгледа ме, и без да каже дума – стана и отиде да си купува още книги.

И ме остави да се оправям без чертежи в Лабиринта на Живота.

Аз тържествувах! Защитих, все пак, Честта На Пагона!

––––––-

Но после и аз обяснявах на децата си с чертежи. Много е удобно, наистина! Но вече рисувах „басейна“ в разрез!…

Представям си колко са се чудели децата ми КАК се събира вътре водата, щом басейнът е срязан на две!

Woman_Being /Плахо, все още, Същество, опитващо се да РазведриАтмосферата!/

(Из чат-архивите  на миналия век…)

Книгата ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКО може да СИ ПОРЪЧАТЕ тук…

КНИГАТА „ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКО“ БЕ ИЗДАДЕНА ВЪВ ВТОРО ЧУДЕСНО ИЗДАНИЕ,  НАПЕЧАТАНО ОТНОВО НА ХАРТИЯ.

КАКТО И „ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА“ В НОВО ЛУКСОЗНО ИЗДАНИЕ.

ДЕВЕТТЕ ТОМА ОТ ПОРЕДИЦАТА „ИЗБРАНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ“ СЪЩО СА НАЛИЧНИ В ДВАЙСЕТ-ТРИЙСЕТ БРОЙКИ, А СА ПУБЛИКУВАНИ И В БЛОГА В ЕЛЕКТРОНЕН ВАРИАНТ.  

С ВЪПРОСИ СЕ ОБРЪЩАЙТЕ КЪМ ФЕЙСБУК-САЙТА НА АВТОРА, ИЛИ НА Е-МЕЙЛ: b.aprilov@gmail.com

ЛИНК КЪМ КНИГИТЕ:  E-BOOKS to read and download

Click to access ebook_lisko10_2015.pdf

0-1 LISKO KUFARA   *
0-2 CHIMI READY     *
0-3 CHASOVNIKUT      *
0-4 CHERVENATA SHAPCICA        *
0-5 DUPKATA  *

0-6 PITONUT    *

0-7 PRIVIDENIETO      *

0-8 GOLYAMATA NAGRADA    *

0-9 STENATA     *
0-10 SINYOTO FLAMINGO LAST LAST     *

ИЗКАЧВАНЕТО – повест –

Борис  Априлов

И З К А Ч В А Н Е Т О
– повест –

Градчето е упорито вкопчено в глината, залепено е по скалите като лишей. По кривите му улички е гъмжило, хората кръстосват насам-натам без работа, нямат какво да вършат, най-често се излежават на слънце или си отдъхват в сянката на покривите. Това са ниски жилави човечета, известни на света като херфи. Изискванията на херфите към живота са незначителни, за тях най-важното условие е да се включат поне в две експедиции годишно, повече не им трябва, останалото е вървене по уличките и зяпане пред хотелите. В хотелите са отседнали потеглилите към върховете. По предварително изработен ред от тук тръгват много групи, походите започват от всички страни на върховете, дори от невъзможните за преодоляване, всеки се старае да извърши нещо, което никой преди него не е вършил, особено пък ако предишният се е провалил, ако се е върнал предивременно или ако е загинал. Някои не загиват, само изчезват, остават след себе си шум в световноизвестните вестници. Върховете приемат и не приемат покорителите си, понякога се съпротивляват почти злостно, ненапразно пътеките към тях са осеяни с вкочанени трупове. И въпреки туй всеки връх, след като е устоял десетилетия на набезите, накрая се предава, човекът стъпва на него, а след това често пъти започва буквалното му прегазване от нови експедиции. Качват се десетки хора, развихря се голямата подигравка с непостижимото. На това херфите не възразяваха, не се сърдеха никому, напротив, радваха се, наемаха ги постоянно, те бяха носачите на денкове по базите, те бяха и водачите. Планината и херфите бяха приятели, допълваха се и нито херфите можеха без планината, нито планината можеше без херфите.
Ето защо, когато напролет пристигна бледият мъж, пребиваването му в градчето по-сетне се изрази в сензация. Бледият мъж пристигна с много багаж, отначало той не заяви за какво е дошъл, но с течение на времето хората започнаха да го подозират, че ще изкачва, особено когато научиха, че е закупил четири яка. Така в Баманду плъпна мълвата, че някакъв съвсем смахнат самотник ще си поиграе на покоряване без херфи, посмяха се на това и го отстраниха от вниманието си; нямаха време да се занимават с него, всеки ден пристигаха групи, сезонът на изкачванията чукаше на вратата. Забравен от всички, бледият мъж сякаш се затвори в себе си, между яковете – в края на града, и хотелската стая – в центъра. В стаята той прекарваше по-голямата част от времето си, подреждаше вещите, уредите, изчисляваше товара в килограми, разпределяше го в денкове, подреждаше консервите, комплектуваше ги по калории и витамини, навиваше въжета, изчисляваше дължината им, стараеше се да не остане и сантиметър в повече, във всичко търсеше неговата оптималност, то биваше нанасяно в тетрадки, описвано; в тетрадките се сортираха и индикациите на медикаментите. На един стол в центъра на стаята бяха изправени бутилките с кислород. От време на време, но не по-малко от два пъти дневно, бледият мъж взимаше една бутилка в ръцете си и я наблюдаваше в позата на Хамлет. С бутилка или без бутилка? – това е въпросът. Освен туй той взимаше камерата и по същия начин се питаше: с камера или без камера? Ако трябва да доказвам на някого, необходимо е да взема камера, но защо да го доказвам, какъв е смисълът, нали това интересува само мен? И така, кое е по-важно за изкачването – да го реализирам за себе си или за другите? Ако го направя заради сензацията, ще предизвикам шум и ще спечеля пари, но ще продължавам ли да бъда и тогава аз? Всъщност какво е човекът, не е ли преди всичко суета?
В същото време Баманду се тресеше от шумотевицата на журналистите. Членовете на експедицията избягваха да правят изявления, но водачите им бъбреха и заради тях. Всяка експедиция биваше субсидирана или от кралско дружество, или от нещо друго. В шумотевицата бледият мъж изчезна съвсем. Продал наскоро жилището си, пестил в продължение на десет години, с такива скромни средства бе подготвил своята съвсем частна експедиция просто защото така му се искаше, такава беше природата му.
Налагаше се да чете много книги, проучваше опита на миналите преди него по пътеките, вникваше в неуспехите на тия, които не са се върнали. Запознаваше се с всяка точка за лагеруване, върху скиците на своя маршрут рисуваше лагерите и описваше вещите, които трябваше да остави на всеки от тях. Яковете ще изнесат багажа до мястото, където могат да стигат якове, там ще го чакат. Колко ли дълго може да чака един як? Ето още един допълнителен въпрос. В края на краищата трябва да реши и тази задача – колко време биха го чакали яковете, какво е тяхното търпение и разбиране, да не кажем чувство за отговорност. Ужас, хиляди въпроси и въпросчета. Но самотният мъж мислеше за всичко съсредоточено и упорито нанасяше всяка подробност в бележниците. Заети с големите експедиции, журналистите рядко го зърваха тук или там, понякога правеха и опити, той само ги поглеждаше с тъжния си поглед на самотник, те махаха с ръка и притичваха към по-интересните обекти. Въпросите към него обикновено се свеждаха до това, дали чака някого, тези, които чака, колко са на брой, от каква националност са и накрая винаги: внимавай, ей, да не си намислил нещо съвсем оригинално и да ни изиграеш.
Бледият мъж често гледаше от прозореца си към планината, потънала до гуша в легенди. Беше проучил поне сто от тях, не му направиха особено впечатление, на него такива не му минаваха, гледаше иронично на мистицизма, намираше го за белег на страх, бедните на преживявания местни хора бяха бедни и на мислене. Планината наистина криеше много загадки, но легендите имаха формални връзки с тях; снежни човеци не го интересуваха, интересуваше го само да намери най-благоприятните места за минаване, през най-благоприятните дни (дори и часове), при най-благоприятни атмосферни условия и особено благоприятно здравословно състояние.
Вече копнееше за изкачването, катеренето за него беше най-висшата форма на човешката страст, то запалваше най-елитните центрове на емоционалната му дейност, възпламенена от десетки алпийски одисеи преди това. Бледият мъж отначало участвуваше в групови походи, но с течение на времето и омъдряването – то не можеше да не дойде на четирийсет и пет годишна възраст – той се отдели от навалицата и потъна във философската същина на катеренето, в болезнено сладкото усещане за предимството на уединяването. Какво ли не изкачи тогава той, но винаги сам и тайно. Веднъж на някакъв връх го завари група от четирима задъхани, погледнаха го изненадано и го запитаха какво дири самичък тук, а той им отвърна, че откакто се помни, си е тук, оттегли се надолу и изчезна. След като го срещнаха на няколко подобни места, хората допуснаха, че е дух или халюцинация, породена от кислородната разреденост и някак спонтанно го нарекоха Бледен мъж, други отидоха по далеч и го клеймосаха с прозвището Високият призрак.
В очакване на лятото бледият мъж скиташе в полите на планината, тренираше, поддържаше здравината на мускулите си, изпитваше всяка нова дреха, новите си обуща. Не пропускаше нито една пресконференция. Сгушен сред слушателите, попиваше всяка изтървана в повече дума, стараеше се да долови някои от секретите на експедициите, връщаше се в хотела и отново прехвърляше (за кой ли път) дневниците на предшествениците. Понякога висеше над случайно измъкната маршрутна скица и я наблюдаваше, отначало съсредоточено, след това разсеяно, вече сто пъти обсъдил от всички страни своя собствен вариант.
На четирийсет и пет годишна възраст, сред самотата и планината, в тренировките и спокойствието, един ден високият бледен мъж усети пролетта, тя го докосна една сутрин с нежността на съня. Това го накара да забележи журналистката. Обикновено тя го преследваше, а той се изплъзваше. Изглежда, че журналистката бе доста опитна като жена и много бързо разбра, тя просто угади настроението. За подобни случаи разполагаше с добро въоръжение – бедра, наподобяващи пейзаж, и спокойни гърди, които се извисяваха като стряха. Знаеше, че трябва да го улесни, виждаше колко е самотен и му заяви: Защо в хола на хотела, защо не дойдете в стаята ми? Или пък аз да дойда при вас? Но при вас е много разхвърляно. Номерът на стаята ми е триста и единайсет. Нямаше какво друго да прави, трябваше да приеме, по улиците на Баманду се разхождаха само мъже, жените тук приличаха на мъже.
Въпросите се оказаха неприемливи, журналистката искаше да разбере най-важното, с други думи – всичко. Такава цена той никога не е и мислел да даде на жена за каквото и да е. И не само на жена. Извини се и си излезе, тя извика и тръгна след него, заяви му, че ще намали броя на въпросите, но бледият мъж бе изтрезнял, в края на краищата за какво му бяха тия якове, нали яковете стават за всичко?Беше трудно, разбира се, ако планината можеше да говори, би разказала редица комични подробности, но работата все пак потръгна и журналистката остана на сухо.
Най-после пристигна писмото, викаха го за справка, той замина за столицата, там се яви пред комисия от трима души. Поканиха го да седне и отвориха папката с молбата му.
Много сте висок, рече някой от комисията.
Бледият мъж не отвърна нищо.
Подали сте молба да изкачите най-трудния връх – Пама.
Да, отвърна той, там съм описал всичко.
Но не обяснявате нищо, а се шегувате; тук например пише, че ще бъдете сам.
Това съм искал да кажа.
Тримата го погледнаха.
Много сте висок, повтори някой от тях.
Чакам да ми определите дати, отвърна бледият мъж. Искам да изкача Пама по най-обикновения маршрут, там вече никой не върви, но аз ще мина по него.
Сам.
Сам.
Ние сме тук обаче да издаваме разрешения за изкачване, а не за самоубийства.
Без група е немислимо да достигнете Пама.
Моята цел е тази.
Обичате сензациите.
Обичам да съм сам. За моето изкачване няма да правя пресконференция, само вие знаете за какво съм пристигнал в Баманду, вдигне ли се шум, изобщо няма да тръгна.
Добре, но можете ли да запознаете комисията с начина?
Например как ще щурмувате върха.
Кой ще бъде последният ви лагер?
Бледият мъж ги погледна разсеяно и заяви, че си има точен план.
Можете ли да изчислите шансовете си в проценти?
Може би пет на сто.
И настоявате за разрешение?
Смятам, че ще успея.
На кого ще продадете филма?
Ще мина без филм.
Дори… без… филм?
А как ще документирате?
Как ще докажете?
Няма да доказвам.
Добре, обади се най-после председателят на комисията, колко херфи ще наемете?
Нито един.
Става въпрос… донякъде.
Купил съм четири яка.
Какво?
Двамата, без председателя, се изправиха. Стаята излъчваше необходимата тържественост: меки кресла, тежък килим, полилей, край прозорците падаха тъмнозелени завеси, между завесите се вместваха небе, вишна, камбанария на католическа църква и далечен сняг върху суров планински масив. На една от стените висеше знамето на държавата, под него – ликът на държавния глава, това бе представителна зала, тук посрещаха хора от цял свят, и то не какви да е хора, все корави мъжаги с нашумели имена, със силно пигментирани лица, познати от илюстрованите списания и рекламите за оборудване по алпинизъм. Шефът на комисията, човек с уморено умно лице, също се изправи и отиде до прозореца, но едва ли видя нещо интересно навън. Помощниците го гледаха право в гърба. Тъкмо тогава бледият мъж седна в посоченото му още от самото влизане кресло. Дългите му крака изскочиха напред, ръцете му полегнаха върху облегалките. Бледият мъж подразбра, че съдбата му зависи само от шефа на комисията, който в момента се правеше, че се взира силно в кръста на католическата мисия. Другите двама са украшение, протокол, ако разчита на тях, по-добре да си тръгне веднага, те никога няма да обърнат внимание на молбата му, а сега с учудване се питат защо пък чак толкоз се е замислил шефът, защо не реже, вън чакат представители на друга експедиция, тя ще им отнеме четири часа. Шефът на комисията се обърна към стаята и започна да се любува на русата му, почти детска косичка.
Без херфи, прошепна той, разбирате ли какво означава това без херфи? Равнява се на революция, досега нямаме подобен случай. Може би нямате да им платите?
Изкачването е скъпо удоволствие, отвърна бледият мъж, и който няма пари, изобщо не бива да тръгва.
Вие сте фанатик?
Да.
Наясно ли сте какво означава да тръгнете без херфи, това означава, че ви изчезват дори тези пет процента за успех.
Ще опитам
С якове.
Държа да бъдат якове, не хора.
Досега никой не се е изкачвал без херфи, не е и помислял, дори не е допуснал мисълта, че може да помисли.
Бледият мъж замълча, двамата членове на комисията отвориха усти, но шефът им ги прекъсна със знак. Той напусна мястото край прозореца и се отправи към съседното кресло. Сега вече можеше да вижда посетителя в лицето, особено ако посетителят се извърнеше малко. Бледият мъж се извърна, той бе усетил, че има за какво да разговаря с човека до него.
Искате ли да запушим?
Не пуша.
Уиски?
Малко.
Може би думата уиски да е била подаденият знак, но двамата подгласници просто отвориха вратата и излязоха. Шефът на комисията се върна зад бюрото, промъкваше се към цигарите и удобствата, дребните му розови пръсти отвориха чекмеджето, поровиха и измъкнаха малка извита луличка. Докато той палеше луличката, бледият мъж се възхищаваше на сръчността, с която пръстите извършваха необходимите манипулации. Щом се появи димът, пръстите се успокоиха.
Може би разбрахте, че ще получите разрешението, за което сте дошли при нас. – По изваяното му сякаш от порцелан лице не се забелязваше нито един дефект, никаква пъпчица. – Ще ви го издам на моя отговорност, ако щете – мой риск, без да се съобразявам с мнението на подгласниците си. – Бледият мъж остана неподвижен, не направи и опит да благодари. – Но искам да си поговорим откровено, никак не ви виждам при катеренето.
Това е моя луда необходимост, отвърна бледият мъж.
Тя е необходимост за мнозина, тези алпийски подвизи са подвластни на суетата, а вие…
Вратата се отвори, подгласниците изтикаха напред масичка с колелца, настаниха я до бюрото и отново излязоха. Шефът на комисията наля в чашите и погледна своя гост, гостът кимна, ледът звънна в чашите.
Принадлежим на две различни раси, подхвана домакинът, а сме почти еднакви.
Вдигна чашата пред себе си.
Бледият мъж също.
За покоряването на върховете си има хора, рече домакинът, те сякаш са родени за туй, извън катеренето биха били нищо. Но вие… Да продадете къщата си… Пама не можете да изкачите и си го знаете, рекорд не можете да поставите; ако успеете, ще бъде подвиг за векове, но няма да успеете, сам никой не би дръзнал, пък да предположим, че успеете, веднага ще се превърнете в сензация, а сензациите не ви интересуват.
Никак.
Тогава защо?
Бледият мъж повдигна искрено рамене, но този жест му се стори неучтив и побърза да изрече също тъй искрено: Не знам, вие сте човекът, на когото бих казал, но не знам.
Изкачването с херфи не е само необходимост, това е и традиция, свещено право, ако щете – монопол.
Мислите ли, че не знам?
Една истина, като всички простички истини – като гората, като водата.
Колко деца имате?
Шест.
В кръвта ви тече ли нещо от херфите?
Не бих имал нищо против.
Те имат много деца.
Ако заемете поне двама, ще бъде съвсем друго.
Мисля, че ще ви огорча.
Ще огорчите тях, ще им нанесете удар. Представяте ли си, прекъсвате традицията. Да оставим настрана, че им отнемате по някой лев.
И все пак предпочитам яковете.
Мизантроп ли сте?
Направихте много за мен, отвърна посетителят, без документи не бих могъл да започна изкачването.
*  *  *
Натовари багажа си на яковете. Бледият мъж остана сам срещу планината. Постара се всеки як да получи по равни килограми. Една палатка бе опъната да го чака, палатката се намираше на 3430 метра. Сбогува се с нея и се отправи към четири хиляди и шестстотинте метра, точката, до която можеха да му служат животните. Там разтовари багажа, опъна нова палатка, оборудва я, привърза яковете към забити в земята клинове, пренощува и на другия ден започна да пренася пакетите на гърба си. След три дни успя да изкачи всичките си вещи до базовия лагер на 5340 метра; тук разположи най-голямата палатка, монтира най-удобната печка, подреди главната част от провизиите и медикаментите. Докато работеше, усещаше възбудата, туй беше кипящото от радост тяло, ясното просто усещане, че е щастлив. Нататък му предстоеше да построи четири по-малки лагера. Работеше стегнато, внимателно, пестеше силите си, подчиняваше се на спартанска методика, спеше достатъчно и всичко се развиваше по предварителния замисъл. Не бързаше, не целеше да изпревари прогнозирани метеорологически условия, за времето си нямаше график – движеше се на късмет. На бърза ръка преживя два ледени вихъра. Първия прекара на път, вторият го връхлетя на завет, в палатката. При първия вихър се притаи в пукнатина на скала; когато вихърът отмина, в разсеяната светлина пред него се появиха орел и орлица, те се любеха на издатината встрани, бледият мъж бе един от малцината на света, видели такова чудо. Той стоеше в пукнатината и наблюдаваше скромното отдаване на орлицата, без каквото и да е кокетство, в достойнството си тя не си позволяваше особено подчертани движения, най-често търсеше да допре шията си в неговата, отъркваше се нежно и сладостно, докато орелът бесуваше. Май че по някое време го зърнаха, така му се стори поне, ала най-сладкия миг преодоля и в този случай инстинкта за самосъхранение, орлите отлетяха едва след като мъжкият се насити. Бледият мъж си мислеше, че тези птици не живеят чак толкоз високо, гнездото им е сигурно поне две хиляди метра по-надолу. Тогава защо се качват във висините да се съешават? Заслужаваше да си помисли върху тази загадка, но къде време за това?
Беше се започнало.
Вървеше по отъпканите пътеки на няколко експедиции, нямаше нужда да забива клинове по стените, намираше си ги готови, по тях висяха дори въжетата, той им се доверяваше, защото обичаше да рискува, неговото изкачване можеше да завърши успешно само през риска, на това разчиташе; като тръгваше, той си знаеше, че ще се движи със стръвта на мародер. В една гънка намери опъната палатка, вътре имаше всичко, храната беше непокътната, палатката все още чакаше стопаните си, които никога нямаше да се завърнат. Разчисти снега, вмъкна се в нея, запали печката и преспа. Вечерта и сутринта яде от собствените припаси, остави всичко непокътнато за своето завръщане. Въпреки студа, виелиците и умората усещаше познатата бодрост, просто помирисваше как най-трудната точка, ревниво пазена от ледници, отвесни стени, пропасти, мъгли и връхлитащи ледени бури, се приближава. Поне досега не можеше да се порадва на някаква поносима температура, през цялото време зъзнеше, а какво ли му предстои занапред?
Но последва абсурден период, в решителните последни фази настъпи небивало затишие, заблестя слънце и всяка мъчнотия го подканяше: ела и ме преодолей. Той преодоляваше при незапомнени атмосферни условия, незарегистрирани в историята на изкачванията. Продължаваше да открива безпогрешно стари клинове и въжета, това го развесели, изпадна в еуфоричност и захвърли кислородната маска. Олекна му още повече, вече си подсвиркваше и си мислеше, че когато човек види любовното опиянение на орли, неизбежно му потръгва. Захвърли и фотоапарата, отказа се да документира, работеше за собствено удоволствие, нямаше никакво намерение след години да разказва за подвига си пред камината на някой клуб.
Когато застана на върха, отначало го обхвана страх, че може да полудее от възбуда, а след това трябваше да преодолява внезапно обзелото го чувство да се поддаде: Да остави ли, или да не остави белег? Наоколо беше пълно с такива неща, тук бе отразена не само личната суета, но и суетата на нациите. Една минута прекара на Пама и всяка секунда от тази минута се изрази с вътрешния наплив и вътрешната му съпротива да преодолее поривите си към парадност. А светът лежеше в краката му спокойно, балансирано, потънал във великолепната си тишина, един от редките мигове на върха, подарен само на него, награда за безшумния му подвиг. Подобни метеорологически явления тук се появяват сигурно веднъж на столетие. В тази минута бледият мъж допусна за частица от секундата, че се е превърнал в бог.
*  *  *
Вестниците и туристическите бюлетини на Баманду шумяха за четири експедиции, трите от тях бяха наели по триста и петдесет, а четвъртата петстотин херфи, радиото гърмеше, всеки от водачите на групите допускаше до трийсет процента за неуспехи, а няколко дни преди потеглянето благоприятните възможности слязоха на петдесет процента; началото на сезона бе отбелязано с три жертви и осем измръзвания на крайници; сред катераческите общества плъзна мрачният полъх на песимизма. Бледият мъж спеше вече трето денонощие и прислугата на хотела напразно се услушваше пред вратата на стаята му. Събуди се на четвъртия ден по обед, усещаше, че е гладен, премазан от изтощение и че по крайно необясними причини му се влиза в жена, например в журналистката. Дълго преди да се изправи на крака, тъй като се събуждаше в поредици от часове, той се люлееше между видения от орли, якове, въжета, глетчери, журналистката, вихрите. Вмъкваше се постепенно в реалния свят на стаята, осъзна, че над него има таван, край него – стени, сигурност, на пода се простира персийски килим, а отвори ли вратата, на всяка цена ще срещне една вана. След като завъртя крана, видя в огледалото високото си омършавяло, просто стопено тяло, загубило поне петнайсет килограма от теглото си – направо скелет. Брадясалото му лице продължаваше да създава впечатление на бледост, но по какъв начин, трудно можеше да се разбере – с напластения загар. Скелетът потъна във водата, покри се с нейната мекота. Завет, никакъв вятър, пръстите на краката му се движеха по негова воля, пръстите на ръцете му усещаха предметите при докосване; радиоприемникът му даряваше музика, нещо като Дебюси, който прииждаше от стаята. Затвори очи и видя келнерите, те сновяха по мокета на долния етаж, тикаха колички с напитки, разнасяха сребърни табли с гореща храна, от чистите им тихи дрехи дъхтеше на вечност.
Предпочете овнешко бутче без гарнитура и салатата отделно, нищо повече, от вината избра френско червено; стремеше се да поглъща спокойно, сдъвкваше бавно и гледаше пред себе си, през пространството със стерилно бели покривки. През сигурната стъклена витрина се виждаше планината, увенчана с чист сняг. Сега планината му се струваше близка и крехка, като дълго желана холивудска звезда, с която вече е преспал. Нахълта неспокойна журналистическа група, тишината отиде по дяволите, след групата влезе журналистката, махна му отдалеч и се уедини през една маса. Стори му се по-хубава отпреди, а деловитите й иначе движения бяха сякаш затоплени от дремеща все пак във вътрешността й женска природа. Тя остави камерата и записната уредба до себе си, избра нещо от менюто и потъна в страниците на бележника си. Надойдоха още хора, говореха високо, бледият мъж долови изречения, от които разбра, че току-що е потеглила най-голямата експедиционна формация, че Пама ще бъде атакуван по две посоки едновременно и че преди час пристигнала неприятна вест: на връх Мунца – нови четири жертви. Телефоните на хотела бяха изпратили тези новини по всички краища на света, Баманду се тресеше от тревожно напрежение, никой сезон не можеше да се равнява по нещастни случаи с тазгодишния, над улиците и къщите виснеше заплахата на нови нещастия. Херфи намериха наядени от лешояди три трупа на якове – това също се изнесе в пресата; някои се заеха да разнищят загадката, страниците на вестниците се кичеха с хипотези, но всички трябваше да започнат отново, тъй като един ден в крайнините на града се появи четвърти як, беше жив и здрав, но като всички останали якове на света крайно мълчалив, нито знаеше откъде иде, нито можеше да съобщи накъде отива.
Бледият мъж продължаваше да живее в хотела, той все тръгваше и все не тръгваше към родината си, бездействието сякаш му беше необходимо, внушаваше си, че още се възстановява. Средствата за масова информация го бяха забравили, бледият мъж се чувствуваше по-самостоятелен от всякога. Само журналистката веднъж го запита дали няма някаква връзка между оръфаните от лешоядите якове и неговите. Подведен от повишеното си настроение, той отвърна весело, че връзка съществува само женския як и нея. И още лоши новини – горе се подхлъзваха, премръзваха, изчезваха, чу се за два счупени гръбнака, появиха се стъпки на снежен човек. Лоша година, до този момент нито една победа. Силни, натежали от загар мъже с тъмни очила и бради се завръщаха с виновни погледи, махаха безпомощно ръце, което понякога трябваше да се приеме като единственият им отговор. Заговори се, че все пак трябва да се подбудят някои следствия, подочуха се слухове за изоставени другари, някъде зачестиха случаите на необичайно малодушие в решителни моменти, другаде – направо за проявен страх, но най-често се споменаваше за проявен егоизъм. Като се вслушваше във всичко, бледият мъж разбираше, че великанът Пама се съпротивлява ожесточено и същевременно предизвиква; не по-гостоприемно се държаха и останалите осемхилядници; май настъпваха времена, в които на човек е предоставена възможността да разбере, че не бива да се перчи с особено могъщество, че понякога на природата й кипва и започва да се брани, като не държи сметка и за смъртоносните си удари.
Всеки отминал ден увеличаваше цената на неговия успех; както се развиваха нещата, логичната мисъл едва ли можеше да допусне, че тази година ще бъде записан някакъв победен поход до Пама, а който би допуснал това да бъде извършено от сам човек, поне до сто години, направо би минал за луд. Бледият мъж бе отбелязал не само световен рекорд, той бе постигнал непостижимото. Стоеше му се в Баманду, не му се заминаваше от мястото на реализираното си величие, сред суетата и снобизма; обичаше да се надсмива тайно на всички. Но един ден, както се бръснеше, пламна осенението му, че стоенето в Баманду, че това безпричинно киснене в този скучен град не е съвсем невинно, че това прилича на мазохизъм. Като продължаваше да се бръсне обаче, той се опита да докаже на себе си, че поне досега е действувал безкористно.
Нима е малко това, че преодолях порива си да оставя белег?
Във великите секунди на върха бледият мъж, тренирал скромността си в продължение на десетилетия, се побори мъжки и потисна колебанията си. Там той се оказа на сантиметър от срама – за малко да забие в скалата свой собствен клин с инициалите на името си. Но сега вече е чист, бледият мъж няма как да докаже изкачването и работите на неговия вътрешен човешки баланс са наред.
Но това, че продължавам да вися тук и се подсмивам по пресконференциите, какво е? Това е любов, оправдаваше се той, аз вече обичам и не заминавам заради нея. Но скоро рухна и това оправдание. Една сутрин журналистката заудря по вратата му, не мога повече, заяви журналистката, нуждая се от мъж, не издържам повече, потребен ми е мъж, сънувам еротични измислици, ако ще е мъж, бъди поне ти, харесваш ми и умееш да мълчиш. Беше по пижама, топлината от постелята още лепнеше по нея, щом се вкопчиха, не се пуснаха три часа, чак до минутата, в която бледият мъж се убеди, че не а е обичал, и то никак, че любовта му към нея е била само претекст. Тя се надигна, намери някаква бутилка и отсипа в чашите.
Така може да се живее, въздъхна тя, сега спокойно бих могла да върша работата си, а и друг път ще прибягвам към вас, тъй като сте дискретен и хубав. Ако трябва, ще си платя.
Погледна я отдолу нагоре, както се гледа връх, в нея нямаше нищо розово, нито нежно, тялото й отразяваше кафявия блясък на светските плажове, кожата й крещеше от загар, гърдите й също бяха кафяви, личеше си, че не е обличала бански костюм, а горнищата им не е обличала дори на публични места. Подаде му чашата и легна до него, той близна, искаше само да усети вкуса на уискито, но това събуди желанието му да си пийне, стана му приятно, само дето вече чувствуваше, че жената до него му е малко излишна. Тя говореше: планината гъмжала от събития, непрекъснато връхлитат новини, вест след вест, нещастие след нещастие; отделът на вестника й наредил да стои в Баманду до второто пришествие и все пак не може само да се стои, трябва и да се полегне. Беше осведомена за всичко, заредена с невероятни подробности; херфите се изнервили, годината била фатална, злите духове от ледниците се събудили, очаквало се снежният човек този път да покаже лошата страна на характера си. Снежният човек според херфите е много силен, пръстите му хващат за гърлото и стискат, докато езикът ти изхвръкне навън, после очите; или пък сплесква главата, мозъка. Тя описвала всичко туй и го пращала, но не може само да се пише, трябва и да се полегне. За любов между двамата не можело и да се помисли, тя е готова да му заплати, илюзиите са изключени, вестникарската й деловитост създавали от само себе си стоманените й принципи. Бледият мъж изслуша всичко това и заяви, че няма да й вземе нито грош.
Той продължаваше да обитава хотела и не знаеше какво би могъл да предприеме по-нататък, не знаеше накъде да тръгне, къде да отиде – никъде, досега го мамеха върховете, сега най-трудният бе легнал под него, отваряше се място за досадата, но минаваше още време и след досадата се отваряше място за по-страшни чувства. Сега накъде? – питаше се бледият мъж. Какво още да покоря?
Тя идваше и лягаше до него, предоставяше му часове на акробатика, уискито му се услаждаше все повече. Освен това привикваше с подробностите на тялото й, с капризите й върху чаршафа, започнаха да се разбират без думи, неочаквано усетиха, че са се домогнали до естествен синхрон. Планината сипеше още изненади, но най-голямата се изрази в това, че експедициите приключиха с крах. Краят на катераческия сезон настъпваше. Отделът й нареди да се завърне в редакцията, Баманду се обезлюдяваше, колоритните личности, които бяха успели да се изтръгнат от смъртта, изчезваха.
В един безцветен ден тя пак легна до него, двамата погледнаха към тавана.
Все забравям да ви питам за името, рече той, тъй като разбра, че е настъпил часът на раздялата, как се казвате?
Миранда, отвърна тя.
Не е чак толкоз лошо.
Името ли?
А, другото е ужасно.
Не ви се ще да замина, нали?
Е, ще се справя някак.
Защо не дойдете с мен?
Какво има там?
Ще бъдем заедно. Тя се изметна нагоре и издърпа гащетата си. Впрочем вие защо се появихте, какво търсите в Баманду?
Дойдох да изкачвам.
Кое?
Той мълчеше.
Мен ме изкачихте добре, нали?
Дойдох да изкача Пама.
Пама!
Журналистката се изправи, грабна гащетата си и бледият мъж разбра, че се е изплашила. Обличаше се бързо, ръцете й потреперваха, на нея никак не й се щеше да бъде нарязана на парчета от непознат маниак, този неясен, висок и бледен мъж вече показваше зъбите си, през оскъдните му по брой думи тя зърна в далечината психопата.
Излезе си, без да се дооблече, напоследък така преминаваше коридорите, недооблечена и сладко уморена. Бледият мъж лежеше, зяпаше тавана и отпийваше от чашата, мислите му го носеха към шефа на тричленната комисия, която издава разрешенията на експедициите, шефът се очертаваше като единственият човек на света, с когото вероятно е възможно и да не се скучае.
На обед тя седна до него, оказа се, че са сами в ресторанта, върховете зад витрината изглеждаха по-бели отпреди, а келнерите по-услужливи от всякога.
Днес уискито ви дойде малко повече, усмихна се журналистката. Храната ви е сервирана, защо не почвате?
Вярно е, че съм малко повече, съгласи се той.
Там някъде е Пама, посочи тя с глава.
Да.
И ви предстои.
Не отговори.
Кажете най-после какво искате, какво търсите тук!
Бяхте сензация, след туй – нищо, по едно време изчезнахте, но сте тук, без да сте журналист. Кажете какво сте, защо ви бяха тези якове, защо говорите малко, докога ще останете?
По едно време изчезнах, съгласи се бледият мъж.
Как се казвате? Поне това да знам.
Ерик.
Ери, така ли?
Но вие помните, че по едно време изчезнах.
Искам да зарежем масата и да се прехвърлим в стаята. Заминавам утре, не разбрахте ли? На вас не ви ли е вече достатъчно ясно, че започвам да ви обичам? Ери! Слушате ли ме?
Не можете ли още днес?
Ще замина утре, разберете, а сега ще отидем в стаята ви! Тя грабна чашата от ръцете му. И съм сигурна, че не се наричате Ерик, нито Ери, нито нещо близко до това…
Държеше главата му и търсеше отговор на загадката в очите му, там се потайваха неизследвани мрачини и много фанатизъм, съпротива, бавно и неизвестно защо гаснеща жизненост. За първи път в живота си Миранда полудяваше от гняв, че не може да подчини някого на амбициите си и сякаш в полусън разбираше, че става тъкмо обратното, затова в даден момент допусна, че се намира близо до сатаната и ако не беше склонният й към авантюризъм характер – довел я впрочем до алпийския профил на вестника, – би побягнала повторно, а тя вече преодоляваше страха си и бързаше да усети как сатаната ще влезе в нея. От гънките на планината идеше той и може би след малко, след като я налюби, ще се превърне в космата горила, която тъпче девствените снегове и оставя загадки зад гърба си.
Помните ли, когато ме нямаше? – запита внезапно той.
Помня, целунете ме.
Тогава ме нямаше, рече той, без да я целуне. Тя скочи върху него и започна да го целува. Отсъствувах, каза той и се отбраняваше, огъваше се под тежестта й, понякога успяваше да се измъкне, но тя наново връхлиташе. Нямаше ме, защото бях на Пама, успя да изръмжи той, а тя жадно търсеше устата му, като съзнаваше, че няма да замине от Баманду, че постави на карта не само кариерата си на световна журналистка, но и живота си. Изкачих Пама, успя да повтори той и тя, въпреки дълбокото си страстно дишане, го чу, но продължаваше да диша шумно и точно когато изблещи очи, той изстена: изкачих се сам, без херфи!
Тя се отпусна до него, полегна от дясната му страна и се почувствува като в топъл, наситен с теменужни аромати басейн. Не виждаше по-нататък бъдещето си без него, не можеше да си представи, че утре няма да милва рамото му, тя загиваше без диханието му и още сега трябваше да подхване разговор, да го повлече със себе си. Докато обмисляше първите думи на апела си, неочаквано си спомни, че в кулминацията на тяхното заедно той я убеждаваше, че е изкачил Пама, сам, без херфи. Усещането за едно нищо незначещо твърдение постепенно се превръщаше в нещо, по което можеше поне да се помъдрува. Човекът до нея бе изрекъл: изкачих се до най-трудния връх сам. Това изкачване бе недопустимо, то нямаше нищо общо с действителността. От друга страна изказваше го човек, който говори оскъдно или изобщо не говори. Край нея плаваха лилии, цветовете им се отваряха и продължаваше да ухае на теменуги, костеливото му жилаво тяло беше отпусната струна, в стаята беше тихо, тишината притискаше целия град, от далечните върхове се отронваха лавини, лавините се свличаха, повикани от присъствието му. Боже мой, загубена съм, обърквам живота си, той ще ме подчини.
Миранда ли се казвате?
Преди малко ме убеждавахте, че сте изкачили Пама.
Само ви осведомих.
Гоните ли ме?
Защо?
Все едно че ме подканяте.
Той й заяви, че преди двайсет и шест дни се е изкачил на Пама, сам, без херфи, само четири якове до базовия лагер; запозна я с навика си да върши всичко сам, да живее далеч от шумотевиците, само така се чувствува щастлив, поне така е било досега, защото след изкачването на Пама не може да се похвали, че се чувствува щастлив.
Вие твърдите, че сте изкачили върха, в който този сезон се разбиха две експедиции, придружени от осемстотин херфи?
Да.
Ери!
Тя изтри с длан във въздуха изреченото име.
Ерик ли се казвате?
Не.
Оставихте ли знак?
Той отвърна, че не оставя следи по върховете, призна си, че тъкмо на Пама се е двоумял, мъничко му е трябвало да се приобщи към стадото. Слава богу – преодолял се и сега гледа спокойно света в очите. Вие вярвате ли, че се изкачих?
Не.
Удари градски часовник, звуците му направиха града по-уютен, всеки звук отекна в тялото й, бедрата й потръпнаха, чашата на устните й се олюля, след часовниковите звуци стана тъжно и празно.
Никой няма да ви повярва.
Знаете ли колко ме интересува!
Ще дойдете ли с ме?
Къде?
В един голям град.
Заминете сама, може и да дойда.
Защо не с мен?
Трябва да разбера.
Какво става с вас самия ли?
Да.
Смятате ли, че с вас става нещо?
Бледият мъж продължаваше да лежи неподвижно, тя напразно очакваше да се извърне към нея, да я докосне поне с края на пръстите си. Стана и се облече. Не можа да схване дали е видял, че очите й са печални, той само лежеше.
Когато разбра, че отново е сам, бледият мъж се изправи; стаята беше пълна догоре с тъга; той включи касетата с Моцарт, но скоро сметна, че Моцарт не върви на пейзажа в прозореца и все пак го остави, защото знаеше, че Моцарт върви на всичко. По стъклата потече водичка, валеше. Влезе във ваната, покисна в тъгата си, излезе, изсуши се и почна да се облича. Ами сега? Сега накъде? Помоли да го свържат с най-авторитетното списание, свързаха го за минута, той каза на спортния редактор, че е изкачил Пама. Спортният редактор го напсува и затвори телефона. Пред хотела както винаги висяха една или две дузини херфи, но от по-главните, но от по-главните, водачите – бледият мъж им каза, че преди няколко седмици е изкачил Пама. Погледнаха го унесено. Той им изброи всички предмети, оставени от другите експедиции. Херфите мълчаха, всеки знаеше от пресата и телевизията какво има горе. Бледият мъж влезе в дневния бар и поръча уиски. Аз изкачих Пама, каза той. Барманът примигна и се съгласи. Не вярвате, но го изкачих, настоя бледият мъж. Радвам се, рече барманът. Вие сте длъжен да ми вярвате, извика бледият мъж, затова са ви поставили тук – да вярвате, аз никога не съм лъгал.
Само три дни бяха достатъчни за града, там всеки разбра, че самотникът с бледото лице е изкачил върха, той умислено твърдеше, че се е промушил през най-благоприятните дни, и то в сезона на големите несполуки. Миранда отлагаше заминаването си, тя вървеше подир избраника си и присъствуваше почти на всеки разговор – той разказваше ли разказваше. Те не вярват, обръщаше се той печално към нея, изслушват ме, но едва сдържат присмеха си, а аз се изкачих наистина, видях света отгоре, видях как се любят орли, ти разбираш ли, орлите се стопиха в страстта си пред очите ми!…
Знам, каза шефът на тричленната комисия, която издаваше разрешенията на експедициите, казаха ми, че сте изкачили Пама. Седнете. Уиски, обърна се той към подгласниците си и те напуснаха кабинета.
Вече знаете, учуди се бледият мъж.
Новината за вашето изкачване достигна при нас като смях.
Посмяхте ли се?
Лично аз не, аз съм сигурен, че сте го изкачили.
Защо сте сигурен?
Вие не знаете да лъжете. Защо чака вън? Дамата ви може да влезе. Той целуна ръката на журналистката и посрещна с открити очи погледа й: кажете какво да правим?
Не знам, отвърна журналистката, боли ме, обичам го и ме боли. Просто не знам кога ще му мине, предполагам, че е временно, криза.
Имайте предвид, мадам, че този човек е изкачил Пама, и то съвсем сам.
И ще му  издадете сертификат?
Едва ли, усмихна се порцелановото лице на шефа, сертификатът няма да му послужи, няма да му го издам, ще сметнат и мен за луд, веднага ще ме уволнят.
Видях как се любят орел и орлица, рече с детски възторг бледият мъж, те тръпнеха, пред очите, на края на света, където може само да се умира.
Вие извършихте подвига на всички времена, шефът на комисията хвана ръката му, и за всички хора. Горе се двоумяхте, нали?
Доста.
Но няма да ви издам документа, за който сте дошъл.
Дойдох само да ви кажа, предположих, че ще ми повярвате.
Бледият мъж и журналистката напуснаха държавната сграда, те тръгнаха бавно през непознатия град, тя с чувството, че крачи до един луд, но необикновен мъж, когото обича, плюла на предишните си земни амбиции; той – пред полудяване, защото беше постигнал непостижимото, а никой не му вярваше и много му се искаше да заблъска главата си в първия изпречил му се зид, задето не бе оставил следа за подвига си на върха. О, само да тръгне веднъж с мене, казваше си тя, ще го отведа при много известни психиатри, а те знаят как да избият фикциите от главата му. Журналистката не вярваше, че измамата, с която си бе послужило порцелановото лице, може да се приеме за друго освен за ход с лечебна цел, тя нито за момент не допускаше, че порцелановото лице е говорило истината.
В това време подгласниците се върнаха в кабинета на шефа си, намериха го с гръб към тях, загледан през прозореца в мъжа и жената, които се отдалечаваха; подгласниците се стараеха да потиснат смеха си, вън се бяха насмяли достатъчно.
Не може, рече шефът им и се обърна с лице към тях, невъзможно е, никой не може да устои.

ОТБРАНАТА НА СПАРТА – новела –

БОРИС АПРИЛОВ

ОТБРАНАТА НА СПАРТА

-новела-

Той имаше собствена мъртва котва в акваторията на ветроходната база, сред воняща мътна вода, където се изтичаше мръсният канал на града. На тази котва, на сто метра от брега, завързваше своя “Мародер” – някогашна спасителна лодка на презокеански параход, чудесен велбот: осем и половина на два и половина метра. Двигателят на велбота беше дизелов. Собственикът му се гордееше много с просторната кабина и продълговатите илюминатори с перденца.

Ще кажете, що за име на плавателен съд, защо пък мародер? Там е работата, че едва след като името бе нанесено в регистрите на пристанищната инспекция, а художникът го измайстори по бордовете, чак тогава собственикът разбра, че този, който се бори с биковете, не се нарича мародер, както е смятал, а матадор, но махна с ръка и заяви: пък аз да не съм нещо друго? Така остана позорното име на лодката, което, според желязното правило на традицията, прикачиха и на него.

Тази сутрин Мародера пренесе веслата в малката помощна лодка, загреба и се отправи към велбота. Прехвърли на него няколко дини, туба с вода и една чанта от панамериканските въздушни линии. В чантата имаше хляб, домати, сирене и пет пакетчета “Арда. Запали мотора, отвърза голямата лодка от шамандурката, привърза към нея малката и се отправи към открито море.

В безслънчевия октомврийски ден морето и въздухът бяха меки, водата край бордовете се огъваше като клей. Половин час след потеглянето той успя да мине зад острова, опиянен от скоростта си, но там стана нещо, което го забави; там той спря и започна да съзерцава стадо делфини. Опита се да ги заговори. Делфините мълчаха упорито, един от тях едва не отърка десния борд, но никой не пожела да проговори, макар че Мародера им наприказва сто и две неща, като не забрави и да им се извини от името на човечеството; между другото упрекна ги и в неучтивост, а на края и в липса на проницателност, защото ако биха били по-проницателни, щели да разберат колко много обича той делфините и рибите, изобщо – всичко, което живее в морето, дори медузите. Верни на поведението си, делфините продължаваха да мълчат и Мародера им заяви, че те не са никакви интелигенти на животинския свят и че ако минават за такива, това трябва да се сметне за още една заблуда на човечеството, което всъщност, откакто се помни, живее в непрекъснати заблуди.

Когато стадото се стопи в далечината, Мародера запали повторно мотора и се понесе по пътя си. Към девет наближи градчето, но вместо да влезе в пристанището като хората, той заобиколи вълноломната стена и хвърли котва в заливчето сред скалите. Котвата влезе плавно в дълбоката вода. Щом се убеди, че всичко е о’кей, Мародера седна при кабината си и разряза първата диня. Не прояви лакомия, изяде само четвърт от нея. Ядеше и разглеждаше къщите над скалите.

Две години не беше идвал насам, за тези две години старовремските дървени къщи бяха пометени. На техните места се издигаха съвременни жилищни фасади с веранди, балкони и тераси.

Една от терасите му хареса особено. Там имаше жена. Другите тераси бяха пусти и сякаш мъртви, тая биеше на очи с присъствието на млада жена, която шеташе по нея. Прибра динята под седалката и понечи да хвърли корите в морето, но се отказа. Наблъска ги в кофата и започна да се съблича. Жената беше много млада и много руса, а тези качества той ценеше особено. Пушеше и се събличаше спокойно. Към това зовеше спокойствието на деня. Гол до кръста, той се сети нещо, наведе се през борда и пипна водата. Мòре, не беше толкова топла! Прибра се в кабината, махна панталона, събу долните си гащи и обу бански гащета.

Тя е сама, помисли си Мародера и излезе от кабината. Младата жена побърза да изчезне в къщата. Малката, не те ли е страх в това голямо учреждение, а? На твое място ще загина от страх… Ти какво си застанал тука, право срещу мен? – запита жената от дълбокия лабиринт на къщата. Той седна и запуши. Тялото му излъчваше здраве и красота, известно тяло, наградено на две поредни Нептунови тържества, но вече готово да напълнее – под гръдния кош се зараждаше нещо като коремче. Не бързаше. Цигарата му се услаждаше винаги – и преди, и след гмуркането. Щом я допуши докрай, облече стар вълнен пуловер, постави маската и налапа шнорхела.

Преди да скочи, зърна красавицата, която изнасяше пластмасов леген на терасата. Тази пък не позната лодка какво ли търси тук? – запита тя. Мародера, който вече набираше дълбочина, отвърна: ще видиш ма, кукло, не бързай и ще разбереш какво търси тази стара лодка тук. И докога ще стоиш под моя дом, а? Ами, де да знам, зависи. От кого? – запита тя. От тебе, отвърна той…

Дъното, по което шеташе, му беше познато до втръсване. Долу лежаха няколко обширни, плоски скали, между които се въдеха дънни риби – добро място за лов на попчета с лодка. Оловото и куките можеха да падат леко върху гладката скална повърхност. Легнала сред ливадата от водорасли, белезникавата стръв се забелязваше отдалеч. Тук се въдеха по-дребни парчета. Рибарите предпочитаха това място само в краен случай, когато не можеха да отидат другаде, защото дъното беше истински капан за котвите им.

Ето едно въже! Мародера го улови и тръгна по него. То го заведе при щока на котвата. Натисна го. Напразно. Не се поддаде, бяха се затегнали двата рога. При това положение котвата никога не би могла да бъде изтеглена вертикално и рибарите правилно са я прежалили, заедно с тринайсетина метра въже. Голям зор са видели те, доста са се мъчили, такава котва не се оставя лесно.

Кислородът в гръдния му кош свърши. Мародера се устреми нагоре, без да изпуска въжето от ръката си. Изскочи над водата и шумно глътна въздух. Морето го бе изхвърлило като зряла череша кокичката си. Господарката на терасата гледаше право към него. Той й се ухили под стъклото на маската. Бях малко на дъното, кукло! Точно единайсет метра дълбочина! Мъжът ти да се убие – не може. Ти била ли си някога там? Дъното е много хубаво нещо и ако си послушна, някой ден ще те заведа.

Ръката му държеше края на обраслото с ракушки въже. Но като заплува към лодката, разбра, че тая работа няма да стене – въжето не достигаше. Като е нямал акъл в главата, трябва да го пусне отново на дъното и да го вади повторно. И всичко заради тази там, на терасата. Кукло, не видя ли какво направих? Заплеснах се по тебе и слязох на долния етаж без помощна връвчица. Мародера се опита да запомни мястото на котвата и се качи в лодката. Свали маската, съблече пуловера и се отпусна върху седалката. От опит знаеше, че първото спущане е винаги най-резултатно. Отсега нататък всяко ново отиване до дъното ще бъде по-краткотрайно.

Ръмеше едва забележимо, приятно време, може да се каже – негово време: в подобен ден да седнеш край масата, че да не станеш. Но за спущане под вода – не, няма видимост. Облече шубата. После измъкна всички въженца с всички разноцветни пластмасови топки, определени да играят ролята на шамандурки. Грабна жълтата топка, хвърли я във водата и като бутна шубата на сухо в кабината, скочи повторно към дъното. Лесно откри въжето на котвата и ловко привърза към него връвчицата на шамандурката. Сега вече мястото на трофея бе набелязано. Имаше достатъчно кислород и тръгна към котвата. Но и повторното съприкосновение с нея го убеди, че няма да бъде лесно. Изскочи на повърхността и шумно налапа въздух. Когато успокои дишането си, Мародера погледна бегло към терасата, не видя нищо, пое отново въздух и този път се спусна право към котвата. Да, тя беше залостена яко и само няколко дръпвания надолу можеха да оправят работата. Започна да дърпа надолу. Нещо запука в ушите му – рогчетата късаха връзката си със скалата и се освобождаваха от леговищата си; тригоната се трошеше, а морският мъх се късаше. Тази котва му осигуряваше двайсет или трийсет лева, зависи на кого ще я продаде. А пипне ли някого от онези с яхтите, нищо чудно да откопчи и четирийсет.

Изскочи на повърхността щастлив. Кукло, донесе ми късмет, знаеш ли? Тя простираше пране. Той изброи три нежни пликчета и един чорапогащник. В мрачния ден косата й светеше като слънце, пък и лицето й светеше, но най-силно се натрапваше нейният бюст. Макар и под блузката, той светеше по-силно от всички слънца на всички вселени, взети заедно. Главата си залагам, че е сама! Сама е в цялата къща и дълго време ще бъде сама, цели месеци, и да ми отрежат ушите, ако не е бременна. Такива ги напомпват и ги оставят да перат, докато мъжете им направят валута по траулерите. Че как се оставя подобна сексуална империя сама на терасата, а? Макар че терасата е скрита за погледите на града, ето, намери се един пират да нападне откъм морето!…

Сърцето му изравни ударите си, дишането му се успокои. Вече можеше да направи третото спущане към дъното, но защо не опита чрез издърпване на въжето? Качи се на лодката и започна да тегли. Невъзможно. Трябваше да скача наново. Този път се озова зад котвата и започна да я изтегля надолу, после рязко нагоре. Щокът се освободи. С последни усилия изнесе цялата котва върху скалата и драсна нагоре. Струваше му се, че ей сега ще се пръсне на парчета под водата и от него няма да остане следа, или пък ще остане един бездиханен труп, който ще скита цяла зима по дъното на морето и влачен от теченията, ще изскочи чак през късна пролет, когато се стоплят водите, за ужас на гларусите, при някой пуст плаж. После гларусите ще свикнат и спокойно ще пощят перата си до него. Представяш ли си – лежиш наполовина във водата, а гларусите се пощят спокойно край теб или се любят… и цвъкат… Не само въздух нямаше в тялото му, нямаше и топлина. Дънните пластове на водата бяха студени, дявол знае какво щеше да става тази година, сигурно зимата ще настъпи рано.

Мародера заплува ускорено към лодката. Преметна се на палубата, захвърли маската, махна пуловера и се набута в шубата. Ръмеше. Ах, как се нуждае сега от едно жарко слънце, да го напече, че да разтопи чак бъбреците му. Но ръмеше. През рехавите облаци дифузираше далечна слънчева светлина. Императрицата си беше на сухо, вътре,  в някоя от залите на двореца, движеше се достойно сред стотиците накупии от Гибралтар и Халифакс, същите накупии, които украсяват стаите на съседните къщи, на всички домове в градчето: от покривките за легла до сувенирните коралови късчета. Макар че горните етажи на палата бяха пò шик, чудно защо, императрицата обитаваше само долния етаж. Горните са за чужденците, извика Мародера. Там са многото легла и фаянсите. Може да си хубава, може да приличаш на императрица, но си най-обикновена хотелиерка! Разбираш ли?… Той се прибра в кабината… Камериерка си!… Тя излезе отново на терасата с вид на жена, която не се интересува от това, че пред къщата й е закотвена лодка…

Въженцето на шамандурката измъкна на повърхността въжето. Той го хвана. Изработено от синтетични влакна, това въже можеше да издържи тежестта на всяка котва. Тази, която идваше нагоре, сета напущаше дългогодишното си леговище и се връщаше в сухия свят. Физическото напрежение раздвижваше мускулите и кръвта на Мародера, тялото му бавно се загряваше. Както бе предположил, котвата се оказа фабрична изработка, адмиралтейски тип, от ония, които ги имат яхтклубовете. И никога по-малко от трийсет лева…

А градчето сякаш е изградено повторно – всички къщи са нови, изглежда, че жителите му наистина са фрашкани с пари. Ами да, те продават бяла чаршафна площ – всяка нощ по два лева на чаршаф… А ти ма, кукло, вместо да спиш горе, на огромно легло, най-малко четири декара, спиш долу, в кухнята, за да инкасираш повече! Язък ти за красотата! Ако си моя, няма да позволя. Никога!… Тя се появи отново на терасата и за миг му се стори, че не е бременна. Ако не е бременна, то мъжът й е тук. А може и да не работи в океана. Може да е в бакалията или зеленчука. Да, май че не е бременна. Но подобни красиви жени ги взимат главно океанджиите… Ами ако тя няма нищо общо с тази къща? А? Представи си, че е нещо друго, да речем – нещо, което се явява по терасите и само дразни моряците? Ами ако е богиня? Тази нежна кожа и тази руса коса не може да имат нещо общо с града, който е пълен с продавачи на чаршафни площи; неземно хубав град, населен с камериерки и камериери. Тя не може да бъде камериерка. Ако беше такава, щеше да бъде бременна. Защото кой океанец ще остави камериерката си така, ако не е бременна? Богиньо, извика Мародера, бременна ли си, или не? Тя поливаше цветята. Не съм бременна, отвърна камериерката и отново се превърна в богиня. Това накара ловеца на котви да влезе в кабината. Тук той смъкна шубата и измъкна своята жълта хавлия. Виж каква хавлия имам, рече той и влезе в нея. Беше се затоплил задоволително, беше изпушил две цигари. Русата богиня изтърсваше някакво чердже. Мародера палеше третата цигара. Тя изтърсваше черджето настрана от пликовете и чорапогащника. Виж каква хавлия имам, рече Мародера. Освен шубата!… Сега тя изтърсваше малко килимче, от тия, дето се постилат пред леглото. Морето спеше кротко под краката й. Крака или нозе, а? Кажи ма, богиньо, какво носиш долу, крака или нозе? Защото знам, че краката са само за хората. Виж ма, виж каква хубава хавлия имам! И какво тяло!

Мародера хвърли хавлията и остана по гащета. Той не скри хавлията в кабината, нямаше смисъл, вече не ръмеше. Взе маската и шнорхела. Изправи се на седалката и стоя дълго така. Богинята трябваше да се увери, че тялото му е наистина забележително и ненапразно е печелило конкурсите за Аполон на плажа. Виж как скачам в студената вода и слизам на дъното, където търся котви, рече Мародера. И допълни: защото съм горд и никога няма да продавам чаршафни площи.

Той скочи във водата. Но тя, заета с работата си, не видя нищо. Нищо не видя ти, мислеше си Мародера на път към дъното. Язък! Край него се полюшнаха две медузи, по скалната ливада пробягаха попчета. Ето го второто въже. На другия му край има котва… Да. Четирирожка. Заварявана от четири извити железа. Лапите са прибавени допълнително. Тези цепнатина е истинска гробница на котви. Преди две години в същата дупка откри котва-красавица, за която му броиха двайсет и пет лева. Студено е, въздухът се изчерпва. Хайде, нагоре!…

Богинята чистеше ориз или леща. По-вероятно – ориз. Тя седеше зад масата и пощеше тавата. Мародера подиша известно време над водата, напълни гърдите си и се гмурна. Този път обходи перваза на канарата и го проучи. Нищо. Лапини, лапини, лапини… И малки медузи, като брошки, а тук-там плавно се придвижват абажурите на родителите, които дори не подозират, че дребосъците са техни деца. Друго – нищо. Отново нагоре!… Богинята продължаваше да чопли тавата… Отново надолу!… Този път проучи другата страна на канарата и точно когато се отчая, намери нова четирирожка… Отново нагоре!… Бързай, Мародер! Ще се пукнеш…

Богинята не го и погледна. Той бе изпръхтял силно, ала тя не вдигна поглед от тавата. Бъррр! Студено – извика той. Никакво внимание. Какво студено море! На нищо не прилича! Заплува към лодката и този път трепереше не на шега. Вмъкна се в кабината, смъкна гащетата си, облече първо хавлията, а върху нея – шубата. Дори не мислеше да се показва така опакован и треперещ навън. Отвори бутилката с рома. Пи две глътки. После още две. Това му позволи да захвърли шубата. Вече не трепереше. Запали цигара и излезе на седалката. Бледа слънчева светлина се мъчеше да стопи облаците.

Кукло, ако ми паднеш между лапите, ще те удуша, да знаеш, и ще те целувам мъртва, но моя! Добре да го знаеш, на никого няма да те дам! Като поскача малко на седалката, той хвърли хавлията и отново надигна рома. Куклата остави тавата настрана и вдигна един голям кухненски нож. Доматите бяха измити и тя започна да ги реже. Чак сега Мародера забеляза, че в единия ъгъл на терасата върху котлон бе поставена тенджера. Жената наряза доматите, остави ги настрана и изсипа съдържанието на тавата в тенджерата. Богиньо, домати с ориз ли готвиш? Да, в ранната есен жената продължаваше да прекарва дните си на терасата. Тук е пренесена цялата кухня. Ами, разбира се, помисли си Мародера, цяло лято сте давали и кухненското помещение под наем!

Достатъчно се е гмуркал. Още три котви му бяха вързани в кърпа, ще ги извади следобед, тогава може да грейне и слънце. Тя не беше бременна. В никакъв случай. Значи, по обед трябва да дойде този, който ще я направи тепърва бременна, за да замине. Тя готви за него, двамата ще седнат на терасата и ще се нахранят. Кауза пердута! Безсмислено е всичко останало. Лягай, Мародер, поспи си, стопли се, а после ще отидеш в казиното да се наплюскаш. Днес имаш четири котви, осемдесет лева, заслужава да обядваш в казиното.

Той облече ризата си, обу панталон, дори обу и чорапи, защото още потреперваше въпреки рома. Това не е истински ром, мислеше си Мародера, ако е истински, ще го сгрее за минута, поне така беше чувал, че ставало другаде. Например в Джамайка. Пусна си музика и заспа. Няколко пъти в полусън дочу как дъждецът потропа по покрива на кабината. Когато се събуди, усети тялото си затоплено, отпочинало и гладно. Погледна часовника – четиринайсет часа.

Бързо излезе вън. Императрицата обядваше. Абсолютно сама. Наоколо светлееше. Макар че слънцето продължаваше да се крие, беше топло, морето спеше дълбоко и изглеждаше мътно. Тя се хранеше по начин, който не подобава нито на богиня, нито на императрица – ядеше като човек, нетърпеливо предвкусвал гозбата. Нещо у нея му се стори променено, например косата. Освободена от превръзката си, тя падаше над раменете и дори пред лицето, беше дълга и права коса, достойна и за императрица, и за богиня. Нещо му подсказа, че прическата е променена заради него, заради присъствието на неговия флот в залива.

Кукло ма, ти се храниш нарочно на терасата, а? И нарочно си дала свобода на косата си, нали? Чакай, преди това носеше ли рокля? А? Май че не носеше, а сега си с рокля. Поне си махнала престилката. Сега раменете й бяха открити, оттам започваха дълги бели ръце, достатъчно дълги, да стигнат до най-отдалечените кътчета на терасата, да вземат каквото си искат, дори ако се протегнат над морето, спокойно могат да погалят Мародера по косата. Става все по-интересно, извика той, аз съм тук, а ти си там и става все по-интересно, извика той. Ти си на сушата, а аз във водата, но те виждам като на кино, императрице, сама, в стоте стаи на самотния дворец. Заедно с косата си. С дългите си ръце. И със скуката си. Може би месеци не си виждала мъж. Може би зад теб няма нищо, а? Не знам защо, но ми се струва, че целият град зад гърба ти е мъртъв, да, ма Кукло – страшно прилича на мъртъв. И само ти си жива, само ти му даваш живот, там, на терасата, по-руса от русите, по-красива от красивите.

Мародера извади продуктите си на пейката и се постара да приготви един колкото се може по-естетичен обяд. Както ме виждаш, аз съм цар! – извика той. Пътувам с къщата си, където ми скимне, спирам, където искам, спя. Всички заливи са мои, не съм нито работник, нито чиновник, нито продавач – свободен съм и се прехранвам с плодовете на дъното. Ако искаш да те уважавам, напусни стоте стаи и ела в кабината ми. Ще те закарам на хоризонта, където морето и небето се взимат безшумно…

Той режеше домати, ножчето му беше остро, доматите мигновено се превръщаха в розетки или по-точно – в четирилистни детелини, а сокът им блестеше, доколкото някой може да блесне пред красотата на императрицата. Мародера разположи розетките върху пластмасова чинийка. Ще те целувам и в кабината, и навън. Ще отидем навсякъде. Стига, отвърна тя и се изправи, тъй като трябваше да си сипе още манджа. На кого ги разправяш? Това са измислици, тези неща не съществуват. Повярвай, рече той – зиме, лете, в пек и мраз, винаги, при всички обстоятелства, ще бъдем заедно, ще вадим котви и ще живеем като волни гларуси. Не, отвърна тя и понесе пълната чиния към масата, аз имам сто стаи, балатуми-малатуми и три бани с фаянси, разбираш ли? Разбирам, отвърна той, като нарязваше сиренето, но колко по-добре е вместо балатуми-малатуми да скитаме по водата и да вадим котви от дъното. Ами ти, както си руса ма, кукло, знаеш ли колко добре ще си паснеш с водораслите? Представяш ли си кво става, като се промушиш между тях? А? Знаеш ли, или не знаеш? Стараеше се да реже хляба тънко, изящно. Императрицата ядеше. Ще се промушваш между водораслите, а белият ти крак ще се мярка между рибите като светкавица, разбра ли? Разбрах, отвърна тя, както ядеше домати с ориз, но не ми харесва. На мен ми харесва тук. Ние се съсипахме, докато построихме тази къща, и сега трябва да чакам мъжа си, който ще донесе валута и много неща за обзавеждане от топлите страни. И само с него ли? – изкрещя Мародера. Само с него, изкрещя богинята. И защо си застанал срещу мен? Тя обираше чинията в движение, отправила се да си досипе още ядене. Подвоуми се, сипа си само две лъжици и се върна на масата. Мародера набождаше бучките сирене на върха на ножчето и ги поднасяше галантно към устата си, макар че пукаше от глад и можеше да изгълта цялата софра за две секунди.

Ще стоя цели дни срещу теб, отвърна Мародера, цяла вечност, докато те подчиня на волята си. Какво ще ме правиш? – попита внезапно тя. Бе, ти ела и ще видиш какво ще те правя. Нали щеше да ме водиш уж на хоризонта? И на хоризонта ще те водя, и зад хоризонта, където искаш ще отидем, само ела. Махай се, извика тя. Не, аз няма да се махна, ще стоя и ще вадя котви пред очите ти. Цял живот ще вадя котви, ще ги превръщам в брошки и ще ги окачвам по бюста ти. За теб е важен само бюстът ми, така ли? Е, не чак, но е доста важен, всичко у теб е важно за мен, но бюстът ти ме омагьосва; омагьоса ме и косата ти, цялата ти руса богинщина ме грабна и ме отнесе. Нима не искаш да заживееш особено? Не, извика тя, защото за теб най-важното нещо си остава моят бюст. Не отричам, каза той, това е доста важна подробност от тялото ти, дори най-важната. Простак! Той отвори една бира с отвертка и я вдигна пред лицето си, с което искаше да каже нещо и тя сигурно разбра какво искаше да й каже, защото тръсна снага и изчезна в стаите си. Докато пиеше, Мародера си мислеше, че борбата за открадването на красавицата ще бъде жестока, пък и Спарта надали ще я отстъпи без бой, но реши да остане и да се бори докрай. Като почака и тя не се върна на терасата, той се съблече и се зае с изваждането на втората котва.

Изтръгна я и я привърза на въженцето. Бягайки нагоре, той зърна огромна морска лисица и отново си помисли, че му върви на морски животни – може би плуващият свят вече знае, че не употребява харпуни и въдици. Горе денят продължаваше да бъде навъсен. Смъкна маската и погледна към терасата. Нищо. Никой. Три котви за един ден, а? Това е доста добре, нали? Избърса тялото си, а после се разтри с най-сухия край на хавлията, глътна малко ром и навлече пуловера. Пиеше му се. Мародера взе китарата и излезе. Глътна още малко ром. Вече нямаше и помен от далечния зрак на слънцето. Държеше китарата в ръце и пиеше. Пръстът му погали безшумно струните, после по тях се плъзна дланта му, така както се гали кожа: Да отида ли в града, или да не отида? Няма да отида. Добре де, ако не отида, какво ще правя? Дланта му този път се плъзна по дължината на струните. Ще чакам тук, тя ще се появи отново, защото е грешно да не се появи. Тя е красива, но и аз съм красив. Двамата сме сами. На наши разположение са около трийсет легла и две койки. Във въздуха имаше много кислород. Забелязал е, и неведнъж, че след продължително гмуркане тялото му се изпълва с бодрост, пее му се, пие му се, иска да целува жени. Но тази спартанка е страшна жена – нещо средно между гълъбица и вълчица. Тя сигурно е ходила с много мъже, докато се появил океанджията да я налапа цялата, без остатък. Такива жени после се прибират и стават верни, но се разхубавяват непоносимо, чак до стъпалата си. Той пие и поглежда клипера на етикета. Колко пъти, в пияно състояние, е казвал, че затова обича рома, защото върви с мезето си: като пийваш, гледаш си платната на клипера, които те отнасят сред пасатите и лъскавите води, пак си пийваш и пак си поглеждаш платната – какво по-добро мезе от това?… Ето я! Излиза на терасата, взима нещо и се скрива. Аха, тя му се сърди.

Китарата му бърза да запее. За какво се сърдиш, красавице? Драм-драм-драм. На мен ли се сърдиш, или на безслънчевия ден? Драм-драм-драм! Ами, затова съм тук. Драм-драм-драм. Понеже няма слънце, бъди ти моя светлина. Драм!… Да бе, такива жени, като се приберат веднъж и – край! Мародера остави китарата, глътна малко ром и без да погледне този път клипера на етикета, влезе в кабината. Беше се почувствувал много сам, никому ненужен ловец на котви, тъжен човек в тъжен мокър ден. Добре де, извика той, докато се събуваше, къде е моят хоризонт, къде е моят ден, кога ще мога да целувам любимата си жена, потънал в щастие? Няма такъв ден, няма такъв хоризонт, не съществуват. Той се тръшна върху койката и реши да се наспи, а после да отиде в казиното, защото му се струваше, че ще пукне от тъга.

Мародера заспа към петнайсет и половина часа, спа два часа и бе събуден от първите викове на спартанците. Да, някой наистина го викаше, зовеше го да излезе, да се покаже. Преди да се разсъни както трябва, той измъкна главата си от кабината. Не много далеч, но не и близо, бяха спрели четири лодки.

― Какво? – запита Мародера.

― Махай се! – извика младият спартанец от едната лодка.

― Защо? – запита Мародера.

― Махай се оттук!

― Преча ли?

― Тук няма да стоиш! – извика вторият спартанец от втората лодка.

― Не разбирам защо обаче.

― Ти чу ли какво ти казваме? – запита третият, не толкова млад спартанец от третата лодка.

― Чух, не съм глух! Но защо? Преча ли, какво?

― Махай се! – каза четвъртият спартанец от четвъртата лодка. ― Засега ти казваме толкова.

― Добре де, кои сте вие?

― Ние сме нейните братя.

― Нейните? – удиви се Мародера. ― Четирима?

― Не искаме да й разваляш живота! Къде си се наврял тук? Тя е сама жена. Не искаме да е чува лоша дума за нея.

― Но аз – …

― Защо си застанал тук?

― Работя.

― Какво работиш?

― Това си е моя работа.

― Няма да работиш и ще се махнеш!

― Заповядвате?

― Сега ти казваме.

― А после? – озъби се Мародера.

― Ще видиш.

― Искате да се махна, така ли?

― Да.

― Добре де, щом ви е сестра, ще я оставя… Бях решил да й правя серенада, но няма да й правя. Хайде сега, оставете ме и си вървете.

― Ще си вървиш ти!

― Сестра ви няма да закачам, щом ви е сестра и щом сте дошли за това, но няма да си отида.

― Ще си отидеш!

― Ще си отидете вие, а аз ще остана, понеже имам да си върша някои работи. Като си ги свърша, чак тогава ще си отида, а вие ще си отидете още сега.

― Не знам – каза най-големият брат,  – сега ще си отидем и ще почакаме, но ако не си отидеш до вечерта, ще си изпатиш.

― Аз ще остана и ще си изпатите вие! А сестра ви няма да закачам, нито ще я фиксирам, разбрахте ли?

― Добре, но ако до вечерта не се махнеш, не отговаряме.

― Няма да се махна.

― Защо смяташ така?

― Ще се махна, когато пожелая. Утре, в други ден… Зависи от работата и от желанието ми. Но сестра ви няма да закачам, няма да падне и косъм от нея.

― Ще те махнем – рече някой от братята и поведе лодките към градчето.

Мародера се ядоса изведнъж и ги напсува, но понеже те не чуха от шума на моторите, ядоса се още повече заради мижитурството си, обърна се към терасата и размаха юмрук.

― Може да си направена от много хубави неща, но си само сглобена и те презирам!… Защото, когато свястната жена я закачат, си мълчи и никой не разбира, че са я закачали. Само пачаврите дигат аларма! Чули ма, богиньо крастава местна? И кажи на братята си, че когато Мародера спи, никой не смее да го буди, може да го събуди само бог и кварталният отговорник!

Той се върна в кабината и надигна бутилката. После се тръшна, но стана и се изпика и отново се тръшна на койката. Събуди се в полунощ, погледна часовника, разбра, че е късно за казиното, изпразни бутилката до дъно и заспа постепенно, вслушан в кокошките, които кълвяха по покрива. Вали, каза си Мародера, преди да потъне в големия сън…

А аз й предлагах да цепим хоризонтите, ядосваше се Мародера при събуждането си, третирах я като мечта. Той плю с отвращение и стана. Беше късно, вън нямаше и помен от ръмящия ден и дъждовната нощ; навсякъде – топла слънчева светлина. Излезе от кабината, протегна се, загледан в хоризонта, като си мислеше колко хубаво нещо е животът, когато има слънце на небето и котви на дъното. И днес ще извадя, извика високо той. Ако не извадя чужда, ще извадя своята собствена. Обърна се към градчето и се засмя на смешката си.

Пуловерът за гмуркане, който топли тъй добре под водата, сега е мокър и студен. Мародера го навлича и реве от допира до него, после бърза да се хвърли в морето, да изравни температурите. Ето яааааа!… Тя лежеше на петнайсет метра дълбочина, въжето й бе обрасло много – хубава котва, златна котва. Може би лежи пет или шест години. Два пъти е идвал тук, без да я види… Бързо нагоре!… Мародера изскочи високо, като делфин, пое дълбоко въздух, гмурна се отново, този път с тънкото въженце, откри бързо златната котва и я привърза, без да я разклати; нямаше нужда, откритието му лежеше сред “цветята” и чакаше само да бъде изтеглено. Отново нагоре!… Отново изскочи като делфин и заплува към лодката. Покачи се и се просна под слънцето, по цялото протежение на пейката, от кабината до кърмата. Лежеше с притворени очи, поглъщаше слънчевата топлина. През борда се изцеждаше пуловерът, половината от водата се връщаше в морето, а другата половина се стичаше към трите извадени от вчера котви. Те представляваха купчина ръжда и ракушки, но на всичко му идва редът – и на ръждата, и на ракушките, а след това почистените котви ще бъдат боядисани, за да хванат необходимата цена.

Далечният шум на моторите го накара да се повдигне на лакти и той бе учуден – за първи път виждаше толкова лодки да бързат през морето. Много лодки, може би сто. Мародера приседна и протегна ръка към цигарите. Запали, всмукна сладкия дим, облегна се на кабината. Такава картина наистина не е виждал никога. Къде ли са тръгнали? Да не би на празненство? Да е за риболов, не е, почти няма такава вероятност. Сигурно празненство, помисли си ловецът на котви, но олелията е чак до десетия етаж на небето. Лодките се приближаваха, нарастваха, моторите им гърмяха все по-мощно и сякаш се разгъваха… Да, те се прегрупирваха и се разгъваха флангово срещу него. Боже, тези са луди, ухили се Мародера. Ами да, те идват към мен, може би искат да правим втори Трафалгар.

Нещо му подсказа, че трябва да вдигне котва, но преди това трябваше да се изпробва моторът. Точно така, стартерът като никога отказа, та се наложи втори, трети, та чак и четвърти път… Слава богу, моторът заработи. Той не го чу, само усети вибрациите на корпуса. Загаси го и тръгна към котвата, но вече нямаше смисъл – лодките на Спарта го бяха заградили и нещо пак му подсказа, че трябва да си отваря очите. Моторите притихваха един след друг, настъпи древна тишина и, кой знае защо, в момент като този, когато беше обсаден, Мародера погледна към терасата. Чудно, царицата не беше там.

― Е?

Мълчаха и хората. Той огледа почти всички лица. Някои му напомниха за братята на царицата.

― Хайде де, ще мълчим ли? Затова ли се събрахме?

Един от моторите на спартанците заработи. Пред него застана лодката на възрастен мургав мъжага с късо остригана, почти нула номер коса, доколкото я имаше, защото повечето коса изобщо липсваше.

― Какво правиш тук? – запита стриганата глава.

― Ти ми кажи какво искаш, пък аз ще ти кажа какво правя – отвърна Мародера.

― Виж колко широко море, какво търсиш в нашия град?

― Разглеждам го – усмихна се Мародера. ― Аз съм курортист. Може да си купя и картички, да ги пращам тук-там.

― Ти не си курортист, ами работиш нещо по дъното. Какво търсиш по дъното?

― Брошки, брошки търся – захили се Мародера. ― Някои си губят брошките, аз ги намирам и после давам обявление за изгубени брошки.

― Лъже! – провикна се някой зад гърба на стриганата глава. ― Той вади котви!

― И друг път е идвал – намеси се втори човек зад гърба на стриганата глава. ― Преди две години също вадеше котви

― Видя ли? – започна отново стриганата глава в настъпилата тишина. ― Хората казват, че вадиш котви.

― Чакайте – учудено каза Мародера, – вие заради котвите ли идвате? Аз мислех, че има други причини. Не идвате ли за богинята си?

― Идваме заради котвите.

― Значи, не заради богинята. Боже мой, пък аз помислих, че идвате заради богинята си.

― И заради нея идваме. И за Елена, и за котвите идваме.

В лодките се понесе шепот и мърморене.

― Тихо! – обърна се към хората стриганата коса, а после отново погледна към Мародера. ― Искаме да знаем кой ти позволява да идваш и да отнасяш нашите котви?

― Всички сте луди! – отвърна весело Мародера. ― Слушайте, вие защо не се приберете? Имате да перете толкова чаршафи от лятото. Вместо да перете, се закачате. Защо се закачате толкова?

В следващия миг върху него се изсипа залп от псувни, но стриганата глава успя да овладее положението и този път.

― Колко котви си извадил?

― Сто и осем!… Долу е плантация за котви.

― Да ги даде! – провикна се някой.

― Каквото е извадил, да го предаде и да се маха! – провикна се друг.

― Защо? – поиска да знае Мародера. ― По какви причини? Къде е писано, че котвите от дъното трябва да се предават някъде?

― Те са наши котви!

Последните думи бяха изречени почти едновременно, от всички.

― Ахааа, ваши! Ами като са ваши, защо не слезете да си ги вземете? Защо чакате да ви ги извадя и тогава…

― Ти трябва да се махнеш и вече да не се явяваш насам. Ти вадиш котви и ги продаваш.

― Ами продавайте ги вие! Знам че ламтите за много, знам че искате да не се минете, но защо не си ги прибирате от дъното, а? Законът на морето е такъв – каквото намериш на дъното, е твое.

― Това е нашият град! – извикаха няколко души.

― Но дъното не е ваше.

― Наше е!

― И котвите са наши!

― Никой няма право да взима нашите котви!

― А пък аз няма да ви върна никакви котви и ще извадя всички други котви от дъното и ще ви ги дам само срещу заплащане! Разбрахте ли?

Моторите заръмжаха.

― Какво се ежите? – изрева Мародера и грабна брадвичката. ― На кого се ежите?… Вместо да перете, се зъбите!…

Той мина на бака, размаха брадвичката и отсече въжето на собствената си котва, така както се постъпва при внезапно бедствие, после се върна на кърмата и преряза въженцето на плячката си, а след това натисна стартера и моторът заработи.

― Перачки на чаршафи! – викаше той. ― По цели дни перете чаршафи! – Сега гласът му надвикваше всички шумове на моторите. ― Хайде де, гонете ме!… Да ви видя!…

Да говорим за мотора на Мародера сега е излишно, това е мотор с известност по цялото крайбрежие. Още в първата минута Мародера се изплъзна от преследвачите си, като ревеше и дразнеше хайката. Но спартанците не се отказаха от гонитбата. А и преследваният, вместо да изчезне по посока на своя град, започна да си прави шеги. Лодката му се върна на няколко пъти и се вряза в редиците на врага.

― Хайде де, няма ли да ме хванете?… Не можете!… Вас ви бива само да перете!

Преследваният викаше с пълен глас, но мисълта му се връщаше към тъжния факт, че днес му се бе случило за първи път да реже въжето на собствената си котва и че това не са хубави работи.

― Защо не ме хванете? – предизвикваше той, префучавайки под носовете на спартанците. ― Ха-ха-ха!… Ще ви закарам в открито море и ще ви потопя един подир друг, да знаете!… Перачки, с перач…

Едно весло го удари по главата. Мародера залитна и полегна върху мотора. В следващите секунди върху гърба му се стовариха още сто, пък може би и повече весла. Някои от тях го заръгаха яростно, отместиха го от мотора и го избутаха към борда. Тогава моторите започнаха да замлъкват, замряха и остана само приятното съскане от двигателя на преследвания.

― Ще краде котвите ни! – извика някой.

― Нашите котви! – извика друг.

Лодката на Мародера проряза флотилията на спартанците и се отправи към открития хоризонт. Главата, ръцете и торсът на разбойника висяха през борда и при всяко ново полюшване се приближаваха към повърхността на морето. Най-напред във водата се врязаха ръцете, после главата и тъй като всичко това натежа, тялото се изхлузи изцяло през борда и потъна под гланца на бездната. Като кон без ездач, лодката се устреми напред и просто не знаеше какво да прави с мощта на своите конски сили. А Мародера слизаше към дъното, между облаци атерина, между полилеи от медузи, кръвта му багреше обграждащата го бистрота и се разтваряше в морето, за се превърне във вода; тялото му слизаше надолу, бавно полегна сред пампасата и се извърна с лице към небето, а отворените му очи сякаш продължаваха да поглъщат чудесата на света.

„НОВИТЕ ДРЕХИ НА КРАЛЯ“ или „КРАЛЯТ ТРЪГВА НА ВОЙНА“ – забранена пиеса, 1957.

БОРИС АПРИЛОВ
ВЕНЦЕСЛАВ ГЕОРГИЕВ

Н О В И Т Е   Д Р Е Х И   Н А   К Р А Л Я

пиеса в 8 картини
– по мотиви на Андерсен –
София, 1957.

ПЪРВА КАРТИНА

Стаята на краля. Кралят седи на трон и позира на Болино, който го рисува. През това време Кралят вече завършва някакъв започнат от по-рано разговор с Палачино.

К р а л я т. – И така, мили мой Палачино, вие ще останете пръв министър до края на живота си и ще получите имението Лорецо. Стига само тя да се съгласи.
П а л а ч и н о. – Благодаря за високата чест, която ваше величество ми оказа. А тя ще се съгласи, ще разбере и ще се съгласи.
К р а л я т. – Искам да вярвам дълбоко в това… За това утре ще я чакам на първо посещение. Ще си побъбрим, ще се опознаем и ще уеднаквим отчасти концепциите си за живота.
Б о л и н о. – /като рисува/ Това е много важно!
К р а л я т. – Какво казахте Болино?
Б о л и н о. – /погълнат от работата си/. Говоря нещо на себе си, ваше величество. Рисувам носa ви и разговарям с него. По този начин между мен и носа ви се получава интимност, която е необходима за изкуството.
К Р А Л Я Т. – ТИ, Болино, винаги казваш неща, които отначало са неясни. И винаги трябва след това да се изясняваш.
Б о л и н о. – Голям мой недостатък, ваше величество.
К р а л я т. – Видя ли, след това като се изясниш, всичко се оправя… Сега си свободен, тъй като ще приемам коронния съвет. Утре ще продължим портрета. /Болино взима статива и четките, и се готви да излиза./ – Аз трябва да се преоблека. /към Палачино/ – Съветът да ме почака. /излиза, след него излиза Болино/.
П а л а ч и н о. /покланя се/ Ще дочака, ваше величество! /останал сам/. Всичко е наред. Всичко се нарежда прекрасно и мечтите ми ще се сбъднат. /изведнъж навежда глава и допълва с променен и унил глас/. – Само тя да се съгласи!… Веднаж да се съгласи…

Музика. Появява се слуга.

С л у г а. – Коронният съвет е вън и чака!
П а л а ч и н о. – Господата могат да влизат вече.

Музиката гръмва отново.Слугата излиза и се връща, като застава на вратата с копие в ръка.

С л у г а. /тържествено/ – Господин министър на съкровището! /влиза/ Господин министър на търговията и преобличането на негово величество! /влиза/. Господин министър на просветата! /влиза/. Господин министър на спокойствието! /влиза/

Слугата излиза. Министрите се ръкуват последователно с Палачино.

М-р н а с ъ к р о в и щ е т о. – Добро ли е настроението на негово величество?
П а л а ч и н о. – Отлично!
М-р п р е о б л и ч а н е. – Значи ще можем да му съобщим, че страната е пред стопански фалит.
П а л а ч и н о. – Днес може да му се съобщи всичко.
М-р с п о к о й с т в и е. – Че народът е недоволен?
П а л а ч и н о. – Мисля, че и това може да му се съобщи.
М-р с п о к о й с т в и е. – Вие мислите, но не казахте дали сте сигурен.
П а л а ч и н о. – Зависи под каква форма ще му го съобщите.
М-р с п о к о й с т в и е. – Предлагам формата да измислите вие, а фактите са следните: днес, като минавах през пазара, върху каляската ми бе хвърлен камък.
П а л а ч и н о. – На негово величество ще съобщим, че са ви замеряли с книжно топче.
М-р с п о к о й с т в и е. – Някой извика: „У-У-У!“ и тълпата пое след него.
П а л а ч и н о. На негово величество ще съобщим, че някой извикал „У-У-У!“, но тълпата не извикала.
С п о к о й с т в и е т о. – Вчера получих анонимно писно, в което пише: „Ще ви изметем с революция!“.
П а л а ч и н о. – Забранено е тази дума да се споменава пред негово величество.
С о к о й с т в и е т о. – Да я заменим с въстание?
П а л а ч и н о. – Не!
С п о к о й с т в и е т о. – Брожение?
П а л а ч и н о. – Нещо по-меко.
С п о к о й с т в и е т о. Недоволство?
П а л а ч и н о. – Вие сте чуден човек!
С п о к о й с т в и е т о. – Манифестация?
П а л а ч и н о. – Това е вече друго. Само че пред „манифестация“ трябва да се сложи думичката ״тържествена“.
С п о к о й с т в и е т о. – Значи да стане: „тържествена манифестация“?
П а л а ч и н о. Ще му кажете, че в писмото изпратено до вас пише: „Ваше благородие, скоро ще ви изненадаме с една тържествена манифестация!“
С п о к о й с т в и е т о. /глуповато/ – Но не чувствувате ли, че се променя смисъла?
П а л а ч и н о. – Тъкмо там е смисъла.
С п о к о й с т в и е т о. /съвсем глуповато/ – Защо?
П а л а ч и н о. – Защото сте тиква!… Нали искате и занапред да бъдете министър на спокойствието?
С п о к о й с т в и е т о. – Това е единственото ми желание.
П а л а ч и н о. – Тогава не издавайте, че сте тиква
С п о к о й с т в и е т о. – Няма вече.

Влиза кралят, облечен в тържествени дрехи и корона. Всички се кланят. Той сяда. В дясно от него прав стои Палачино.

К р а л я т. /към Палачино/ – Открийте съвета!
П а л а ч и н о. – Обявявам коронният съвет за открит!

Никой не сяда, министрите заседават прави.

К р а л я т. /към Палачино/ – Запитайте министъра на кралското съкровище как вървят финансовите работи на страната!
П а л а ч и н о. – Негово величество пита как вървят финансовите работи на страната!
С ъ к р о в и щ е т о. – Съобщете на негово величество, че финансовите работи на страната вървят добре.
П а л а ч и н о. – Господин министъра на кралското съкровище съобщава, че финансовите работи на страната вървят добре.
К р а л я т. – Запитайте министъра на преобличането как върви тази работа на страната!
П а л а ч и н о. – Негово величество пита как върви тази работа на страната.
П р е о б л и ч а н е т о. – Съобщете на негово величество, че събличането… тоест преобличането на страната върви добре.
П а л а ч и н о. – Министърът на преобличането съобщава на негово величество, че обличането на страната върви добре.
К р а л я т. – Запитайте министъра на спокойствието как вървят вътрешните работи на страната!
П а л а ч и н о. – Негово величество се интересува от спокойствието на страната.
С п о к о й с т в и е т о. – Съобщете на негово величество, че спокойните работи на страната вървят добре.
П а л а ч и н о. – Министърът на вътрешните работи съобщава на негово величество, че спокойствените вътрешни работи на държавата вървят добре.
К р а л я т. /изправя се/ – Господин пръв министре, господа от коронния съвет на …
П а л а ч и н о. /прошепва му нещо и се оттегля назад/.
К р а л я т. /сяда отново/ – Запитайте господин министъра на просветата как върви просветното дело на страната!
П а л а ч и н о. /към просветата, който се е успокоил от пренебрегването му/ – Негово величество желае да знае как върви просветното дело на страната,
П р о с в е т а т а. – Съобщете на негово величество, че…
П а л а ч и н о. – Министърът на просветата съобщава,че просветното дело на страната върви добре.
К р а л я т. /изправя се/ – Господин пръв министре! Господа министри!… Днес ще ви съобщя две мои важни решения! – /всички притихват и го гледат в лицето/ – Първо: След една седмица аз ще се оженя. – /оживление – ура/ – Засега името на най-достойната и най-красивата между жените в кралството ми ще оставя в тайна. /ново ура/. – Вие подгответе най-богата и най-тържествената сватба в историята. Също така подгответе народа за радостното събитие, което ще преживее.
В с и ч к и. – Ураааа!
К р а л я т. /с жест въдворява тишина и започва да си бърка с пръст в ухото/ – Второ… /гледа си пръста и отново го пъха в ухото/. – мисля да обявя една война!
П а л а ч и н о. /сред стъписването/ – Война?… На кого?
К р а л я т. – Ще видим на кого… Вече цяла година не сме воювали. Мисля, че е крайно време.

Министрите гледат вторачено няколко мига и подхващат ново „ура“, не тъй ентусиазирано.

П а л а ч и н о. /след като стихват/ – Трябва да измислим повод.
К р а л я т. – Ако се наложи, и без повод ще обявим. Ако не ме лъже паметта, в Забария са открити богати залежи на земно масло. Ще нападнем забарийците и ще им го вземем.
П а л а ч и н о. – Но защо ни е това земно масло?
К р а л я т. – За закуска на народа, да си го мажат на филии.
С ъ к р о в и щ е т о. – Но средства за воюване?
К р а л я т. – Какъв е бюджета ни?
С ъ к р о в и щ е т о. – Шейсет на сто отива за военни цели, двайсет на сто да си шиете дрехи и да си купувате модни журнали, осем на сто за просветата, две на сто разни и десет на сто – за обуща на негово величество. Всичко – сто и десет на сто.
К р а л я т. – Трябва да увеличим перото на въоръжаването.
С ъ к р о в и щ е то. – Ще вземем от просветата.
П р о с в е т а т а. – Непрекъснато взимате от просветата!
С п о к о й с т в и е т о. – Хайде де, ще взимаме!… До гуша ми дойде от просветени хора!
П р о с в е т а т а. – Но с парите за просветни цели аз си строя летен дворец !
К р а л я т. – Ще спрете строежа!… Сега ще нападаме!… Ще ни трябват бази!… Кой беше министър на войната?
П а л а ч и н о. – Марачио.
Т ъ р г о в и я т а. – Той взе че се помина преди двайсет дни и забравихме да назначим нов.
К р а л я т. /изправя се/ – Това да не се повтаря повече!… Кой беше министър на войната преди Марачио?
П а л а ч и н о. – Юресталино!…
К р а л я т. – Да се назначи отново!
П а л а ч и н о. – Невъзможно! Той е в психиатрията…
К р а л я т. – Защо?
П а л а ч и н о. – Защото взе че полудя!
К р а л я т. – Защо?
П а л а ч и н о. – Трябваше всеки ден да произнася по една заплашителна реч и нещо мръдна.
К р а л я т. /към министъра на спокойствието/. – Назначавам вас за военен министър!… И ви забранявам да полудявате!
С п о к о й с т в и е т о. – Благодаря за доверието, ваше величество!
К р а л я т. – От утре започвате да произнасяте по една заплашителна реч!…
С п о к о й с т в и е т о. – Какво да казвам?
К р а л я т. – Всичко!… Трябва да кажете на народа, че те ни заплашват !
С п о к о й с т в и е т о. – Кои те?
К р а л я т. – Всички! От всякъде и всякога!… Искам война до две седмици. Ще я имам ли?
С п о к о й с т в и е т о. – Ще я имате ваше величество! В Какъв формат я желаете? Малка или голяма?
К р а л я т. – Голяма!
С п о к о й с т в и е т о. – Голямата ще струва по-скъпо.
К р а л я т. – Цената не ме интересува.
С п о к о й с т в и е т о. – Но от какво да изходим.
К р а л я т. – Много ясно! От позиция на силата! /към Палачино/. – Закрийте съвета!
П а л а ч и н о. – Негово величество благоволи да закрие съвета.

Завеса.

В Т О Р А   К А Р Т И Н А

Стая в дома на първия министър Палачино. На музикален фон Бария танцува щастлива.

Б а р и я. /застава пред огледалото/. Мартина!…
М а р т и н а. /влиза / – Да, госпожице.
Б а р и я. – Ти познаваш ли любовта?
М а р т и н а. – Понякога ми се струва че я познавам, понякога – не.
Б а р и я. – Ах, как съм влюбена, Мартина!…
М а р т и н а. – Придворният художник, господин Кортели, напълно заслужава вашата пламеност.
Б а р и я. /изненадана/ – Ти знаеш? /оглежда се/. – А ние така грижливо крием нашата любов.
М а р т и н а. – Наистина вие се криете добре, но все пак аз знам.
Б а р и я. – Говори бързо!… Как си научила?
М а р т и н а. – Че сте влюбена разбрах по това, че четете стихове, че се усмихвате когато трябва и когато не трябва, и ако позволите, че все повече изглупявате.
Б а р и я. /като се смее/ – А за Болино?… За него от къде знаеш? Да не съм бълнувала?
М а р т и н а. – В съня си госпожицата е по-предпазлива отколкото на яве.
Б а р и я. – Да не си ни видяла?
М а р т и н а. – Да.
Б а р и я. – Да?… Къде?…
М а р т и н а. – Това не мога да ви кажа, защото съм ви видяла много пъти.
Б а р и я. /уплашено/ – А някой друг да ни е видял?
М а р т и н а. – Положително не, госпожице!… Аз виждам всичко преди другите.
Б а р и я. /хваща ръцете й/. – Да знаеш колко го обичам, Мартина!
М а р т и н а. – Радвам се, госпожице.
Б а р и я. – Рано е да се радваш, Мартина! Предугаждам, че този ужасен мой баща има други намерения спрямо мене.
М а р т и н а. – Не говорете така, госпожице, за вашия баща, почитаемия пръв министър господин Палачино.
Б а р и я. /махва с ръка/. – Какво е мнението ти за моя Болино?
М а р т и н а. – Уважавам господин Кортели… Той е честен, повечето пъти говори откровено, красив е и е способен…
Б а р и я. – Нещо друго?
М а р т и н а. – Знам още, че господин Кортели е мъж.
Б а р и я. – Не се шегувай!… И аз знам,
М а р т и н а. – Щом знаете това, уважаема госпожице, трябва да знаете, че мъжете са като… гастрономите. Обичат разнообразната кухня.
Б а р и я. – Забранявам ти да говориш неприлични неща за Болино! /чува се подсвиркване/ – Това е той!… Иде! /отива пред огледалото и бързо се привежда в ред/. – Мартина, аз мисля…
М а р т и н а. – Знам какво мислите, госпожице!… Довиждане. /излиза/.

Влиза намръщен Болино, мълчи и не я поглежда.

Б а р и я. – Каза ли ״добър ден“, или така ми се е сторило?
Б о л и н о. /мрачно/ – Сторило ти се е,
Б а р и я. – Моля, седни.
Б о л и н о. – Ще стоя прав.
Б а р и я. – Каза ли „благодаря“, или така ми се е сторило?
Б о л и н о. – Сторило ти се е.
Б а р и я. – Това на нищо не прилича!… Снощи беше мил, нежен, говореше за бъдещето, а днес…
Б о л и н о. – За нашето бъдеще вече не може да се говори.
Б а р и я. – Какво е станало с тебе?
Б о л и н о. – Знаеш ли от къде идвам сега?… Идвам от мястото, където се сключи една търговска сделка.
Б а р и я. – Болино! Нищо не разбирам… От къде идваш?
Б о л и н о. – От двореца.
Б а р и я. – Е?
Б о л и н о. – Твоят баща те продаде на краля!
Б а р и я. /недоумяваща/ – Продаде?… А за какво ме продаде?
Б о л и н о. – Ти ще станеш кралица, а баща ти ще получи за това имението „Лорецо“, както и правото да бъде пръв министър до края на живота си!
Б а р и я. – Това е невъзможно!… Ти си зъл и лош, Болино!… само ме измъчваш!… Аз… жена на краля?… Кралица?… Защо?…
Б о л и н о. – Защото си красива!… Защото негово величество те харесва!
Б а р и я. – И как научи това?
Б о л и н о. Днес като рисувах краля, двамата с баща ти разговаряха свободно пред мен, считайки ме за неодушевен предмет! /язвително/ – Какво ще заповяда кралицата?
Б а р и я. /идва на себе си и се усмихва/ – Заповядвам ви да ме целунете!
Б о л и н о. – Щом е заповед – не мога да не се подчиня. И без това в двореца изпълнявам само прищявки. /поднася смешно, протоколно устните си, като едва-едва ги доближава до нейните/.
Б а р и я. – Заповядвам ви да вложите повече чувство!
Б о л и н о. /притиска устните си/
Б а р и я. – Прегърнете ме!
Б о л и н о. – Чувствувам се неудобно.
Б а р и я. – Защо?
Б о л и н о. /сочи кралския портрет/. – Защото вашия съпруг ни гледа. Пуяк в униформа!
Б а р и я. – Това мнение твое ли е?
Б о л и н о. – Това е мнението на данъкоплатците.
Б а р и я. /сериозно/ – Болино, губим време!… Трябва да се измъкнем от това положение… Трябва да измислим нещо… Някакъв план… Да действаме.
Б о л и н о. – Бария, Бария, наивна моя!…
Б а р и я. – Значи не ме обичаш!
Б о л и н о. – Искаш да действаме!… Но как?… Срещу кого?… Срещу краля? Та кралят е всесилен.
Б а р и я. – Да избягаме от тук, да се махнем от този свят! Така са постъпвали всички преди нас.
Б о л и н о. – Поговори си още глупости! Аз слушам.
Б а р и я. – Направи и ти една героична постъпка!… Светът е широк – в него има толкова хубави неща. Отведи ме!… Да намерим нашата слънчева долина, да си построим къщичка от тръстика…
Б о л и н о. – А какво ще ядем?
Б а р и я. – Ще ловим риба, костенурки… Ще си отгледаме прасенца…
Б о л и н о. – В края на краищата ще постъпим така.
Б а р и я. – Сега земята е тъй рядко населена!… Ще си измислим една наша държава… Да речем – Калабалия, в която единствените жители ще бъдем двамата и ще започнем всичко от а,б,в, като Адам и Ева.
Б о л и н о. /гали ръката й и мечтае/ – Калабалия!… колко хубаво име! Сега ли ти хрумна?
Б а р и я. – Да.
Б о л и н о. /става/ – Все пак стига глупости. Да измислим нещо.
Б а р и я. – Да измислим, но какво.
Чува се кашлянето на Мартина. Вратата се открехва и се подава главата й. Изплашените влюбени се успокояват.
М а р т и н а. – Извинете, милостива госпожице!… Нещо ми подсказва, че имате нужда от мене.
Б а р и я. – А на мен нещо ми подсказва, че си подслушвала!… Кой ти позволява това?
М а р т и н а. – Уважаемата госпожица забравя, че живее в дворец, а в двореца не може да се живее без подслушване.
Б о л и н о. – На мен пък ми се струва, че лично ти не можеш да живееш без подслушване!
М а р т и н а. – В такъв случай, напущам ви огорчена. /тръгва си/.
Б а р и я. – Мартина!
Б о л и н о. – Чакай!
Б а р и я. – Стой!… Трябва да ни помогнеш!… Татко е решил да ме омъжи за краля.
М а р т и н а. – Това знам отдавна.
Б а р и я. /Изненадана/. – А защо не си ми казала?
М а р т и н а. – Някои работа се казват едва когато стане нужда.
Б а р и я. – Моментът е такъв, че трябва да се действа.
Б о л и н о. – Кралят иска сватбата да стане бързо, до една седмица и веднага след това да обяви война.
М а р т и н а. – Знам едно средство с което ще предотвратим и сватбата, и войната.
Д в а м а т а. /бързо/ – Какво средство?
М а р т и н а. – Смехът. И смятам, че има начин да направим краля смешен пред народа.
Б о л и н о. /отчаяно/ Много добро средство… Но как ще направиш краля смешен пред народа?
М а р т и н а. /държи с две ръце главата си и мисли трескаво/ Тук е някъде, в главата ми, блуждае в мисълта ми, мъчи се да се оформи като идея, като план… Ах, божичко! Колко малко остава!
Б а р и я. – Моля те Мартина!…
М а р т и н а. – Измислих… Готово!… Сватбата няма да се състои!… /Двамата радостно я прегръщат/.
Б а р и я. – Моя умна Мартина!… Кажи сега! Говори веднага!
М а р т и н а. – Слушайте!… Важното е да спечелим време… Затова, вие, милостива госпожице, трябва да се съгласите веднага. Нещо повече, да дадете вид, че сте безкрайно щастлива.
Г л а с ъ т н а П а л а ч и н о. /вика дъщеря си/. – Бария!… Бария!
М а р т и н а. – Елате в долния етаж!… Ще ви изложа плана си.

Тримата излизат. Сцената остава за момент празна. Влиза Палачино.

П а л а ч и н о. – Бария!… /отваря отсрещната врата/. Бария! /съглежда портрета на краля/. – Добър ден, зетко! /усмихнат се покланя/. – Има чест да ви се представи първият министър на кралството ви, господин Палачино, който след една седмица ще стане владетел на имението „Лорецо“. /замисля се и говори на себе си/. – Всичко хубаво, но има едно нещо, което трябва да се вземе предвид… И това нещо аз съм го създал преди двадесет години!… Как именно ще реагира това нещо? Ще счупи ли двете скъпоценни вази? /взема ги и ги качва нависоко/ – Ще се разкрещи ли с груби думи да обиди своя стар баща? /отива до прозореца и го затваря/. – Да не се чува навън. /обръща се към иконата/. – Боже, дай на Бария ум да не чупи инвентара и обижда стария си баща! Помогни й да разбере висшите му благородни цели! /прекръства се/ – Десет хиляди хектара!… Коне!… Бария!… Бария!…
Б а р и я. /влиза/ – Ако не ме лъжат ушите, вие, татко, ме викате!
П а л а ч и н о. – Не само те викам, аз те зова, скъпо дете!… Кажи ми как прекара нощта? Имаше ли спокоен сън?
Б а р и я. – Да, татко.
П а л а ч и н о. – А сънува ли нещо?
Б а р и я. Да, татко сънувах орел!
П а л а ч и н о. – Орел? /настрани/ – Това е кралят. /към Бария/. – Браво, дете! Орелът лети нависоко и е благородна птица.
Б а р и я. – Лети високо, но благородството му е съмнително!… Според мен орелът е хищна птица!
П а л а ч и н о. – Искаш да кажеш пищна птица, мое дете.
Б а р и я. – Хищна, съвсем ясно казах, татко! Лети нависоко и…
П а л а ч и н о. – … и се любува на красивия свят!
Б а р и я. – Ами, ами! Гледа да хване някоя по-слаба от него птица.
П а л а ч и н о. – Дете, ти никак не си справедлива към орела! /настрани/ – С орела не върви. Я да й кажа направо! /взима една от вазите и смело я дава в ръцете на Бария/ – Бария, дете мое, ще ти кажа една новина. Като я чуеш можеш да изпочупиш всички вази, да ме наречеш каквото си щеш, но важното е накрая да се съгласиш.
Б а р и я. /вдига вазата нагоре/ – Говорете, татко.
П а л а ч и н о. /поглежда вазата и се оттегля назад, за да не пострада/. – Мила Бария, днес моят господар, кралят, ме извика при себе си.
Б а р и я. – Вашият господар ви вика всеки ден.
П а л а ч и н о. – Не забравяй дете, че той е еднакво господар, както на мен така и на тебе. Не забравяй, че той е слънцето, което огрява всеки кът от нашата страна и чиято топлина и доброта огрява сърцата на неговите поданици.
Б а р и я. – /сваля ръце/. Колко поетично говорите, татко! Защо тогава ми дадохте тази ваза в ръцете?
П а л а ч и н о. /изговаря бързо/. – Защото това слънце е безумно влюбено в тебе и иска след една седмица да му станеш жена! /запушва уши и затваря очи/.
Б а р и я. – Искате да кажете, че аз ще стана кралица?
П а л а ч и н о. /колебливо/. – Да.
Б а р и я. /уж радостно/ – Не мога да повярвам, татко!… Изведнъж такова щастие.
П а л а ч и н о. /изненадано/. Искаш дда кажжеш, чче тти пррриемаш?
Б а р и я. – Дали приемам, татко? Та това е моята мечта!
П а л а ч и н о. – И си съгласна?
Б а р и я. – Разбира се!
П а л а ч и н о. /смутено/. – Въпреки, че… нашият крал… не е чак… толкова красив?
Б а р и я. – Но в замяна на това той е елегантен.
П а л а ч и н о. /оживено/ – Той е най-елегантният крал! Всеки ден си шие нови дрехи!
Б а р и я. – Което значи, че ще шие и на мен?
П а л а ч и н о. – Ти ще бъдеш най-щастливата жена в кралството!… По цял ден ще си шиете нови дрехи… Ще си управлявате!…
Б а р и я. – Ах, как се радвам! /играе на щастлива/.
П а л а ч и н о. – Ти се радваш?… Ааа?… Знаеш ли как олекна на сърцето ми? Умната моя?… /отдъхва си/. – Не очаквах такава развръзка. /радостно взима вазата от ръцете й, завърта се с нея и възторжено я удря върху пода, но вазата остава здрава. Взима я и отново я удря в пода, вазата пак не се чупи/. – Проклетата ваза!… Изглежда че е вносна стока. /отваря прозореца/ Сега ще видим! /хвърля я, чува се трясък/. – Бария, родих се отново!… Подмладих се! /към портрета на покойната си съпруга/ – Елмира, верна моя жена! Защо не си жива да видиш всичко.
Б а р и я. – Божичко, аз ще имам всички права на една кралица!
П а л а ч и н о. /луд от възторг/. – Милата ми, ти ще имаш чест, слава, богатство!… /вратата се отваря/ Ааа!… Ето го министъра на кралското съкровище. Какво ви води насам, уважаеми?
С ъ к р о в и щ е т о. – Господин първи министре, уважаема госпожице, добър ден. /опипва си главата/. Негово величество нареди да бъде свикан утре коронният съвет, а вас, млада госпожице, кралят кани при себе си утре преди съвета. /Отново опипва главата си/.
П а л а ч и н о. – Но вие защо постоянно опипвате главата си?
С ъ к р о в и щ е т о. – Главата ми е пълна с порцелан.
П а л а ч и н о. – Какъв порцелан?
С ъ к р о в и щ е т о. – Някой разби ваза върху главата ми.
Б а р и я. – Сега вече разбирам как в нея се разбиват финансовите бури на държавата. Завиждам на главата ви, господин първи министре.

Завеса.

ТРЕТА КАРТИНА

Кабинет на краля. Кралят позира на Болино,
който се е изправил пред триножника с палитра и четки в ръце.

К р а л я т. – Болино, днес ще бъдем по-кратки. Предстои ми да приема коронния съвет и годеницата ми, която занапред ще ти позира твърде често, а след като се оженим, ще ни рисуваш семеен портрет.
Б о л и н о. – Аз съм придворен художник и ще изпълня това, което повелите.
К р а л я т. – Отдавна се каня да те запитам, драги Болино, забелязва ли се промяна в лицето ми? В смисъл, стареем ли вече?
Б о л и н о. – Времето минава край ваше величество без да оставя следи
К р а л я т. /усмихва се/ – Ами как мислиш, драги Болино, ще оставя ли аз следа в времето?
Б о л и н о. – Това не може да се каже за никого преди да е умрял.
К р а л я т. – Как, нима допущаш, че до края на живота си аз мога да направя грешка?
Б о л и н о. – Аз се изказах по принцип, ваше величество.
К р а л я т. – Знай, Болино, че моята биография ще се изучава от поколенията и аз съм сигурен, че историците ще кажат: „Беше умен крал, благороден крал, и умееше да се облича“… И за тебе ще говорят, Болино. Някога потомците ще застават пред портретите ми и ще казват: „Блазе му на Болино Кортели! Той виждаше краля всеки ден! Той живееше за да го рисува!“… А това значи, че наред с моето име ще бъдеш споменаван и ти… Пътят ти към Лувъра, Британския музей и Ермитажа ти е осигурен.
Б о л и н о. – Ваше величество, ако не спрете ще се разплача… Особено като споменахте за тези големи музеи, които още не са основани!…
К р а л я т. – Колко е часа?
Б о л и н о. /разглежда пясъчния часовник/ – Наближава два.
К р а л я т. – Имаме още малко време за работа… А сега кажи нещо за себе си… Например какво се говори за мен в двореца?
Б о л и н о. – Как да ви кажа, ваше величество, има и добри и лоши езици.
К р а л я т. /сепва се/ – Лоши езици… за мен?
Б о л и н о. – Намериха се хора, които твърдят, че зеленият цвят не подхожда на гордата ви осанка.
К р а л я т. – А твоето лично мнение?
Б о л и н о. – Ние художниците нямаме мнение. Заради нас мислят придворните художествени критици.
К р а л я т. /глупаво/. В какъв смисъл?
Б о л и н о. /иронично/ – В тесния.
К р а л я т. /още по-глупаво/ – Аха, защото аз отначало помислих, че в широкия. /Измъква вестник/ А тази статия е написана от професор Плутолино., как ти се струва?
Б о л и н о. – Не съм я чел. Въобще не чета статиите му.
К р а л я т. – Не четеш неговите статии?… Че тогава как рисуваш? /подава му вестника/. Я прочети това на глас.
Б о л и н о. /чете/ „Да вземем, например, картината „Ливада“ от иначе нелишеният от талант Петручио. На заден план е дадена нежната омара и самотно облаче в небето. Малко по-напред лъкатуши реката, провираща се между върбите. На преден план се виждат крави и един вол. Те кротко пасат зелената трева… Е!… На пръв поглед всичко е благополучно. Но ние бихме се запитали: къде е тук идеята? Да бъдем по-конкретни: къде е краля?“
К р а л я т. /възмутен/. Да! Къде съм аз?… Има ливада, има крави, има вол… но аз, аз къде съм?
Б о л и н о. – Спомням си въпросната картина. Тя действително е талантлива творба и само глупак като професор Плутолино може да плещи, че вас ви няма вътре.
К р а л я т. /стреснато/. Какво искаш да кажеш?
Б о л и н о. /спокойно/ Ще се изясня, ваше величество. Чисто и просто професор Плутолино не е видял светлината, с която е напоена картината.
К р а л я т. – Я се изясни по-скоро.
Б о л и н о. – В светлината аз виждам вас, защото светлината иде от слънцето, а според поета Пирожино, слънцето това сте вие.
K р а л я т. /успокоено/ – А-а-ах, Пирожино е дълбок поет.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, госпожица Палачино, дъщеря на първия министър, е в салона и моли да бъде приета!
К р а л я т. /изправя се щастлив. Към Болино/. – Ти имаш ли още работа?
Б о л и н о. – Само една минута. Да завърша палеца.

Влиза Бария.

Б а р и я. /покланя се с реверанс/ Щастлива съм да поздравя своя крал.
К р а л я т. – В моето кралство има много хубави девойки, но най-прекрасната от всички сте вие. Както на небесния свод има милиарди звезди, но Венера е единствената. Щастлив съм да ви видя.
Б а р и я. – О, вие преувеличавате, ваше величество, но с това показвате колко сте добър към мен.
К р а л я т. – Не желая да взимате думите ми като комплимент. Очите ви отправят лунни лъчи към сърцето, пронизват го, нарушават спокойствието му и то изведнъж се чувствува като ладия, която плава между лилии, под клоните на плачущи върби.
Б а р и я. – Сега вече съм сигурна, че вие сте не само добър крал, но и опитен кормчия, който умело направлява ладията на любовта по езерото на нежността.
К р а л я т. – Словото ви прилича на шепот на кристален планински поток.
Б а р и я. – Отговаряте така находчиво, че не мога да ви възразя, вашият ум ме порази.
Б о л и н о. – Уважаемата госпожица има право като говори за ума на негово величество. Рисувал съм хиляди пъти височайшето му чело и лично съм се убедил в това.
Б а р и я. – Сега вече е лесно да се отгатне – вие сте Болино Кортели, за когото се говори, че е най-талантливия художник и най-щастливия човек в света, тъй като единствен прекарва повечето от времето си в компанията на негово величество… мога ли да погледна? /гледа портрета/.
К р а л я т. – Как намирате новия ми портрет, госпожице?
Б а р и я. – Великолепен! Челото, близостта на очите, ушите, врата… Каква удивителна прилика! Художникът ви е видял отлично. /към Болино/. – Това е забележително произведение.
Б о л и н о. – Благодаря ви, госпожице, че го харесахте и друго не може да се очаква, тъй като вие харесвате самия оригинал.
Б а р и я. – Вие ме смущавате…
К р а л я т. /престорено сърдит/. – Престани, Болино!… Ти навлизаш в интимните мисли на госпожицата.
Б а р и я. – Аз съм ваш поданик и не мога да имам интимни мисли, ваше величество. Вие бихте ли разрешили да имам?
К р а л я т. – Как да кажа, аз съм на мнение, че хората могат да живеят по-щастливо без интимни мисли. След като си имат крал, който мисли за всички, това е излишно… Разгледайте по-добре портрета, може би ще откриете някаква грешка.
Б а р и я. /отново гледа картината/ – Ето, тук!… Струва ми се,че главата не стои стабилно на раменете.
Б о л и н о. – Това е вярно.
Б а р и я. – А къде е короната?
Б о л и н о. – Портретът още не е оформен държавнически, госпожице.
К р а л я т. – Забележката на госпожица Палачино е верна. Още утре трябва да стабилизираш главата върху раменете ми и да й поставиш корона
Б а р и я. – Ваше величество, имам една молба!
К р а л я т. /хваща ръката й/. – Готов съм да изпълня всяко ваше желание,
Б а р и я. /глезено/ – Искам да рисуват и мен.
К р а л я т. – Още утре госпожице!… Болино, сега си свободен!
Б а р и я. /глезено/ – Моля. Сега.
К р а л я т. – Ама, може, разбира се!… Болино, имаш думата!

Музика. В мелодията на музиката се
развива следната пантомима: Болино маха
портрета на краля, поставя го небрежнo
опрян до стената, поставя рамка с ново
платно на статива, приготвя палитрата и
се приближава до Бария. Започват да измислят позата. Първо левият профил. Не одобрява. Десният профил не се одобрява. Анфас. Опипване по лицето и косата. Кралят нещо не е доволен. Избутва ръцете му и започва сам да наглася позата. Двамата се въртят около девойката.

Б о л и н о. – Ваше величество, мислите ли че светлината трябва да идва от там? /кралят поглежда към показаната посока, а в това време Болино бързо целува Бария/. – Или пък от там? /ново обръщане, нова целувка/.
Б а р и я. – Ваше величество, моля ви да видите откъм вратата, /кралят се упътва към вратата, в това време Бария целува Болино/.
К р а л я т. /като се обръща/ И от тук е добре. Въобще вие отвсякъде сте красива.

Кралят се приближава до Болино, който в това време вече размива боите. Навежда се до него. Болино с решителен жест нанася контура. Кралят се извива паралелно с извиването на художническата ръка.

Б а р и я. – Ще излезе ли сполучлив портрета?
Б о л и н о. – Под личното ръководство на негово величество – да!
К р а л е т. – Бъдете спокойна!… Ще помогна доколкото мога.
Б а р и я. – Благодаря ви, ваше величество!… Чувствувам се щастлива.
К р а л я т. /тържествено се приближава до нея/. Ще бъдете още по-щастлива. Имам сили за това. /навежда се към нея и й шепти/. – Вашият баща каза ли ви нещо за мен?
Б а р и я. – У дома всеки ден се говори за вас.
К р а л я т. – За моите чувства, че аз ви обичам?
Б а р и я. – Татко ми каза.
К р а л я т. – Вие ще станете кралица.
Б а р и я. – Да, татко ми съобщи.
К р а л я т. – А не се ли радвате?
Б а р и я. – Иде ми да скоча от щастие и да целуна наред всички поданици на кралството!
К р а л я т. – Отстранете тези мисли от главата си… аз не позволявам! Значи… приемате?
Б а р и я. – Не само че приемам, но съм горда, щастлива, просто чув¬ствам, че са ми порасли криле.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, господин първият министър на кралството моли да бъде приет преди започването на съвета.
К р а л я т. – Поканете моя премиер!

Влиза Палачино.

П а л а ч и н о. – Надявам се, че прекарахте един добър следобед, ваше ве¬личество.
К р а л я т. – Рисувах вашата прекрасна дъщеря.
П а л а ч и н о. – И до къде стигнахте?
Б а р и я. – О, негово величество благоволи да погали ръката ми!
П а л а ч и н о. – Значи, негово величество благоволи да ти поиска ръката?
К р а л я т. /решително към Палачино/. – Господин първи министре, замислен за миналото и за бъдещето на държавата, и за бъдещия мой наследник, замислен върху факта, че до моя престол трябва да седне и една кралица, достойна за мен, замислен и за самия себе си, за обстоятелството, че в моя житейски друм трябва да върви рамо до рамо с мен и едно създание от нежния пол, аз се осмелявам да благоволя да поискам ръката на единствената ви дъщеря, уважаемата госпожица Палачино.
П а л а ч и н о. /измъква лист отговор и започва да чете/ – Ваше величество!… Имам една единствена дъщеря. Тя ми е и за радост, и за сълзи. Но, замислен за миналото и за бъдещето на държавата ви, и за бъдещия ваш наследник, замислен върху факта, че до вашия престол трябва да седне и една кралица, достойна за вас, замислен и за самия вас, за обстоятелството че във вашия житейски друм трябва да върви рамо до рамо с вас и едно създание от нежния пол, осмелявам се да ви дам ръката на моята единствена дъщеря. /взема ръката на дъщеря си и я подава на краля/.
Б а р и я. – /Внезапно оттегля ръката си/ Но моя сън? Ами мама?
К р а л я т. /учудено/ – Вашият сън? Каква мама?
П а л а ч и н о. – Защо сън? Коя мама?
Б а р и я. /тайнствено/ – Снощи покойната ми мама се яви в съня ми и ми каза: „Не се жени за краля до две седмици, после може.“

Кралят ахва и се оттегля назад.
Палачино прави някакви тикове.

П а л а ч и н о. – Слушай Бария… Какво говориш? Опомни се!
Б а р и я. – Татко, мама ми каза на сън!
П а л а ч и н о . – Бария, нали знаеш, че не живеех добре с майка ти! Това е интрига от нейна страна!
К р а л я т. /все още объркано/ – Да, интрига!
Б о л и н о. /намесва се авторитетно/ – Моля всички да се успокоят. Уважаемата покойница чисто и просто е изявила само едно дребно желание.
П а л а ч и н о. /отчаяно/ – Само моята интригантка!… Дори в гроба!…
Б а р и я. – Татко, чуваш ли се какво говориш?
П а л а ч и н о. /нервиран/ – Чувам се!… Аз си я познавам! Това е нейния стил!
Б а р и я. – Яви се и ми каза…
П а л а ч и н о. – Чухме, чухме!…
К р а л я т. – Не вярвайте на сънищата, скъпа моя.
Б а р и я. – Все пак не съм спокойна… Видях я така ясно… Думите й бяха категорични. Тя каза…
П а л а ч и н о. – Бария, стига!
Б о л и н о. – Моля за спокойствие… Ваше величество, какво има да се мисли тук? Не е толкова страшно. За кога е насрочена сватбата?
К р а л я т. – Не по-късно от една седмица.
П а л а ч и н о. – Може и по-рано.
Б о л и н о. – Ваше величество! За да бъде успокоена госпожица Палачино и удовлетворено желанието на покойната й майка, аз се осмелявам да ви помоля да направите един велик жест!… Отложете сватбата с две седмици!… С това вие ще спечелите още повече уважението и любовта на госпожица Палачино.
Б а р и я. /мило/. – Моля ви, ваше величество!
К р а л я т. /гали ръката й и я гледа право в очите/ – Добре, скъпо дете!… Ще отложа сватбата с две седмици.
П а л а ч и н о. /обезпокоен/ – А войната, ваше величество?
К р а л я т. /маха с ръка/ Бъдете спокоен Палачино!… Щом се оженя, още в същия ден ще обявя войната!… Нека радостта на народа да бъде двойна. /към Бария/ – Сега доволна ли сте?
Б а р и я. – Благодаря ви, вече се успокоих.
К р а л я т. – Тогава и аз съм доволен.
Б а р и я. – Ваше величество, това бе приятен час за мен, но не смея повече да отнемам от времето ви. Вие очаквате министрите си и аз трябва да се оттегля,
К р а л я т. – Нищо подобно!… Сега ще ги пропъдя!
Б а р и я. – Знам добре, че днес имате да решавате важни държавнически дела.
К р а л я т. – В момента за мен няма нищо по-важно от вас.
Б а р и я. – Интересите на страната преди всичко. /покланя се и излиза, следвана от Болино/.
К р а л я т. – Каква прекрасна дъщеря имате… Кажете на министрите да влязат.

Министрите влизат.

К р а л я т. – Днешното заседание е особено важно!… /към Палачино/. Какво беше, какъв е дневният ред?
П а л а ч и н о. – Точка първа от дневния ред е: засилване на студената война, като подготовка за преминаване към горещата война – докладва министърът на спокойствието. Точка втора от дневния ред: как да проведем мобилизацията – докладва министърът на спокойствието. Точка трета – докладват всички министри.
К р а л я т. – А как върви войната?… Ще се бием ли?
С п о к о й с т в и е т о. – Обещаното си е обещано, ваше величество!… Напрежението вече е създадено.
К р а л я т. – Готови ли са момчетата?… Ще потеглят ли с маршове?
С п о к . – Маршовете вече са готови!… Сега правят спявки и ги разучават.
К р а л я т. – Долавя ли се въодушевление?
С п о к. /несигурно/ Долавя се… Тези, които не се въодушевляват, ние ги улавяме и ги пращаме в затвора.
К р а л я т. – Е, и?
С п о к. – Засега имаме повече затворници, отколкото войници.
К р а л я т. – Какво значи това?
С п о к. – Несъзнателните граждани предпочитат затвора пред воюване.
К р а л я т. – А защо не пропагандирате?… Действайте на патриотичното подсъзнание.
С п о к. – Действаме, ваше величество, действаме!…. На човек се падат по сто и двадесет тояги.
К р а л я т. – Увеличете броя!… Нямаме време. Веднага след сватбата потегляме.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, докараха един арестуван.
К р а л я т. – Защо го водите при мен?
П а л а ч и н о. – Според вашата изрична заповед всеки заловен с опасни идеи трябва да ви се показва лично.
К р а л я т. /учудено/ Че кога съм издавал такава заповед? Да влезе!

Ухото въвежда арестувания. Той не
се покланя, а застава мълчаливо пред
трона като гледа краля право в очите.

К р а л я т. – Ти ли си този с опасните идеи?
А р е с т у в а н. – Да.
К р а л я т. – А откъде знаеш че идеите ти са опасни?
А р е с т у в а н. – Според мен, идеите ми са полезни.
К р а л я т. – /към Ухото/. – Какви му са идеите?
У х о т о. – Той иска да се вземат земите на богатите и да се раздадат на бедните.
К р а л я т. – Че защо са им на бедните земи?… Тогава, значи, няма да има бедни.
У х о т о. – Той не иска да има бедни.
К р а л я т. – Това е много глупаво!… Ако няма бедни от кого ще събираме данъците?
У х о т о. – Освен това той разправя, че арапите, които обработват градините на двореца са същите, каквито са и белите.
К р а л я т. /започва да се смее с цяло гърло. С него се смеят и министрите. Изведнъж става сериозен. Министрите също/. – Значи той казва на черното бяло.
У х о т о. – Нещо подобно.
К р а л я т. /към арестувания/ – Щом казваш на черното бяло – ти си измамник и шарлатанин!… Десет години!
А р е с т у в а н. – Извинете, ваше величество! Колко години повече ще получа, ако ви нарека глупак?
К р а л я т. /не може да се опомни/. – Пет допълнително.
А р е с т у в а н. – Ами ако ви нарека тъпак?
К р а л я т. – За тъпак се дават шест години!
А р е с т у в а н. – Представете си, че ви нарека манекен със сламена глава״?
К р а л я т. – Това е извънредно силно и ще ви отпусна още най-малко десет години.
А р е с т у в а н. – Много е. Взимам си думите обратно. /тръгва си/ – Отивам да си излежа първата присъда.
П а л а ч и н о. – /шепне нещо на краля/.
К р а л я т. /скача изведнъж/ – Чакай! /арестуваният се спира на вратата и се обръща/ – Стой!… Ти знаеш ли, че ме нарече и глупак, и тъпак, и манекен със сламена глава!… Да се обеси!
А р е с т у в а н. – Вие сте чучело!
К р а л я т. /извън себе си/ – Два пъти да се обеси!

Извеждат арестувания.

К р а л я т. – Хитрецът му с хитрец! Как щеше да ме измами!

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, пристигнали са двама пратеници с писмо от Калабалийския крал!
К р а л я т. – Пратеници от Калабалийския крал? /усмихнат към министрите/. – Видяхте ли?… Това е нов дипломатически успех на вашия крал. /към слугата/ – Да влязат!

Влизат Марио и Порчио. Те падат в краката на краля и чакат заповед от него да се изправят.

К р а л я т. – Станете, пратеници!
М а р ч и о. /изправя се/ – Ваше величество, идваме от далечните и прашни шосета на Калабалия, да се поклоним пред вас и ви поднесем поздравите на нашия крал.
К р а л я т. /доволен/ – Благодаря на краля и на вас, пратеници! /към министрите/ Къде се намира страната Калабалия?

Министрите избягват погледа на краля и се кашлят виновно.

К р а л я т. – Искам да знам къде се намира тази страна! /мълчание/ Вие! /сочи министъра на преобличането/ – като министър на преобличането, знаете ли къде се намира Калабалия?
П р е о б л. – Не, ваше величество. Сигурно това е известно на министъра на кралското съкровище. Може би там се секат нашите пари?
С ъ к р о в. – Не, Ваше величество… не знам къде се намира тази страна, понеже ние отдавна не сечем монети. Гражданите предпочитат банкноти, тъй като си ги печатат сами. Може би, като по-просветен, министърът на просветата знае къде с намира въпросната страна.
П р о с в е т. – Калабалия… тази страна… се намира…/обръща се към министъра на вътрешните работи да му подскаже, но последният си обръща гърба/. – Калабалия се намира… на север, не – на юг… не… на…
К р а л я т. /към спокойствието/ – Вие, като министър на спокойствието, не знаете ли къде се намира Калабалия?
С п о к о й. – Не знам, ваше величество!… Аз се занимавам само с вътрешните работи на страната. Ако Калабалия беше вътре в нашата страна, щях да я знам, но тъй като тя е някъде отвън – не я знам.
К р а л я т. – Срам и позор!
П а л а ч и н о. /към министрите/. – Засрамете се!… Не знаете къде е Калабалия, която сега ни поздравява и ни пожелава здраве и дълъг живот…
М а р и о. – Нищо подобно, господин първи министре!… Нашият крал само ви поздравява, без да ви пожелава дълъг живот, понеже е забравил да каже това, а ние не можем да измисляме от себе си това, което не ни е казал. Останалото е написано в писмо. /подава на краля свитък/.
К р а л я т. /отваря писмото и известно време гледа в него/. – Кой от вас може да чете гладко? /министрите стоят с наведени глави/ – Я вие, като министър на просветата, прочетете писмото!
П р о с в. /започва да чете не съвсем гладко/. „Ваше величество! Макар да живея в далечна Калабалия, която се намира от другата страна на земното кълбо – както знаете, земното кълбо има кълбовидна форма по твърдението на учените – аз съм чул за прочутата елегантност и изящен вкус на ваше величество, за неговото умение да се облича блестящо. Ето защо, в знак на това че желая да завържа приятелски, лични и дипломатически връзки с вас, изпращам ви двамата си придворни тъкачи и шивачи, които са най-изкусните в света. Заповядал съм им да се явят пред кралската ви особа и да ви изтъкат най-чудния плат, създаден през вековете. Той има изящна тъкан, причудливи орнаменти и нежни багри. Сега обърнете внимание на следното: Най-чудното свойство на този плат е, че багрите и материята му могат да се видят само от умните. Глупаците не могат да видят нищо. Нито пък да го пипнат. Приемете моите кралски поздрави! Ваш: Силендер, крал на великата Калабалийска страна“.
К р а л я т. /гледа тържествено около себе си/. Чухте ли? Разбрахте ли какви дрехи ще имам? /към тъкачите/ Господа тъкачи, пратеници на великия Калабалийски крал! Вие идвате в един от най-тържествените моменти на моя живот. След четиринадесет дни аз ще се оженя за най-красивата девойка в моето кралство. Мислите ли, че е възможно, чувствувате ли в себе си сили да изтъчете този чуден плат за това късо време?
П о р ч и о. – Ваше величество, ако ни осигурите помещение и модерен стан, ако до нас се намира богато калорична храна и пълноценно старо вино по всяко време на денонощието, ние ще работим без да спим и в продължение на десет дни платът ще бъде готов.
К р а л я т. – Прекрасно!… Три дни преди сватбата си, аз, облечен в новите си дрехи ще се явя пред народа. Народът ще види чудноватите дрехи и ще каже: „Такива дрехи може да има само нашият крал!“ След това лично ще съобщя на всички за сватбата си. /към министрите/ – Одобрявате, нали?
М и н и с т р и т е. – Да, ваше величество.
К р а л я т. – Появата ми сред народа ще стане на градския площад! А сега /към Министъра на съкровището/ – вие осигурете нужните средства /към министъра на преобличането/. – Най-хубавите кокошки, овни и вина! От избата ми да се извади стогодишно орехово вино! Всичко да се поднася обилно на тъкачите, докато те са заети с непосилния си денонощен труд.

Министрите се покланят в знак, че са разбрали всичко.

К р а л я т. /към тъкачите/ – Кога ще започнете?
М а р и о. – Още утре, ваше величество.
К р а л я т. /тържествено към министрите/. – И когато облека тези чудни дрехи, аз най-после ще разбера кой е глупав и кой не е. Ще разбера кой е годен за службата си.

Завеса.

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

Стая в двореца. В средата – стан. Маси и столчета. Върху масичка – печени кокошки, плодове и делви с вино. Вдигането на завесата сварва Мартина и Марио да се целуват.

М а р и о. – Мартина, бих те целувал до края на живота си.
М а р т и н а. Отначало всички мъже говорят така.
М а р и о. – Искаш ли да се оженим?
М а р т и н а. – Не.
М а р и о. /изненадано/ – Защо?
М а р т и н а. – За авантюристи и женкари на се женя.
М а р и о. – Болино е първият ми приятел. Той ще те осведоми за мен.
М а р т и н а. – Не ми трябва твоя Болино!
М а р к о. – Ще ти бъда верен, ще те нося на ръце и ще пера дрехите ти.
М а р т и н а. – На колко жени си го казвал?
М а р и о. – На шест, но те не бяха като теб…Ти… как да ти кажа, ти си нещо друго, нещо като идеалната жена!
М а р т и н а. /усмихната/. – На Калабалийци не вярвам.
М а р и о. – Аз съм Калабалиец, колкото ти си туркиня. /двамата се смеят/. Подай ми, моля те, една кълка! /Мартина отчупва крак от кокошката и му го подава/. Ех, че славно си живеем с моя приятел Порчио! Никога не съм ял и пил така!… Налей малко вино! /Мартина му налива/. Седни сега тук! /сочи коленете си/. – Искам да видя как ще изглеждам с младо пиле в ръка, със старо вино на масата и хубава жена на коленете.
М а р т и н а. /сяда на коленете му/. – Не съм жена, а девойка.
М а р и о. – Не си девойка, но не си и жена. Ти си първак – късно е да бъдеш шира и рано да бъдеш вино. Човек се напива най-лесно от теб и върши най-големи глупости. /пие вино/. – Можеш ли да пееш?
М а р т и н а. – Аз съм солистка в църковния хор.
М а р и о. /прихва и примира от смях/.
М а р т и н а. – Защо се смееш?
М а р и о. /през смях/ – Нима допушат грешници като теб в църквата?
М а р т и н а. – Отец Хармонио много държи за мен.
М а р и о. – Когато една страна потъне в грях и корупция, църквата никога не остава назад. Как позволяваш на това кюмбе да те целува?
М а р т и н а. – Не съм казала, че ме целува.
М а р и о. – Нали казваш, че си солистка?
М а р т и н а. – Какво общо имат двете неща?
М а р и о. – Хората имат такова мнение за солистките. Изпей една песен сега!
М а р т и н а. – Църковна ли да бъде?
М а р и о. – Предпочитам любовна.
М а р т и н а. /изправя се и влиза в такт с оркестъра, който вече е засвирил. Запява/.
О, как устата ти шепти:
„Люби ме мила с плам!“
И погледа ти как блести,
че огън има там.
Кажи какво направи с мен?
Та толкоз ме омая.
И в залеза на този ден
грях сторих аз накрая.
Сега мълчиш и не шептиш:
„Люби ме мила с плам!“
и погледа ти не блести,
че няма огън там.

/Говори върху фона на оркестъра, който продължава да ниже мелодия/. Минаха дни и месеци оттогава. Аз седях сама в градината, шептях твоето име на цветята и те очаквах. Изгряваха луни и слънца залязваха, три пъти цъфнаха портокаловите дръвчета и един ден разбрах, че няма да дойдеш. /изведнъж скача и запява весело в модерен ритъм/.

Но мина време оттогава
и вече аз не съм такава.
За мене за една година
самоубиха се дузина
мъже и грозни и красиви
ах, колко съм щастлива…
/като свършва песента/ – Харесва ли ти?
М а р и о. – Имах чувството, че слушам точене на ножове.
М а р т и н а. – Не ти ли харесва гласа ми?
М а р и о. – Звучи интелигентно. Въобще правиш впечатление на природно интелигентна жена. Особено като научих, че ти си измислила…
М а р т и н а. /оглежда се/ Шшшт!… По този въпрос не се говори. В нашата страна и стените имат уши.
М а р и о. – Но нали нямат очи. /целува я /.

На вратата се чука два пъти силно и два пъти бавно. Марио става. Влиза Порчио.

П о р ч и о. – Моля за извинение, ако съм прекъснал работата ви. /гледа усмихнато приятеля си/. – Не знам дали ще изтъчем добре плата, но ти си изтъка работата при Мартина. Кога ще правите сватба?
М а р и о. – Мартина решава всичко. Аз съм само изпълнител.
П о р ч и о. – Една древна поговорка казва, че подир трамвай и жена не се тича.
М а р и о. – Какво е това трамвай?
П о р ч и о. – Де да знам. Така гласи поговорката. /взима си от яденето/. Никога не съм ял по-добре в живота си. Като си представиш, че в двореца ядат всеки ден така… /налива си вино/. – Все пак изпитвам известен страх.
М а р т и н а. – Какъв страх?
П о р ч и о. – Питам се ще успеем ли, или няма да успеем? Ако не успеем, трябва да бягаме в нашата родна, скъпа Калабалия, ако успеем, трябва да бягаме пак там.
М а р т и н а. – Говориш глупости!…
П о р ч и о. – А бе, ако ти си на наше място, след малко като дойдат да погледнат плата…
М а р и о. – Има ли такова нещо?
П о р ч и о. – Научих, че кралят ще ни посети.
М а р т и н а. – Как ми се ще да видя лицето му в момента… Не можете ли да ме скриете някъде?
М а р и о. – Щом искаш… какво ни пречи.
М а р т и н а. – Къде?
М а р и о. – Малко ли завеси има тук?
М а р т и н а. – Ах, умирам да видя израженията им!

На вратата се чука два пъти бързо и
два пъти бавно. Отваря Порчио.
Влиза Болино.

Б о л и н о. – Ще се пръсна от яд и ревност!… Онова говедо не може да живее нито час без моята Бария. Все изпраща да я викат в двореца.
М а р и о. – Че ти нали я рисуваш по два часа на ден?
Б о л и н о . – Представи си ти да рисуваш по два часа дневно Мартина. Но само да я рисуваш.
М а р и о. – Няма да издържа без да я целуна! А ти защо не я целуваш? Няма пламък в тебе, любиш като гренландец.
Б о л и н о. – Защото кралят е непрекъснато при нас… ревнивец такъв! Вместо да управлява, по цял ден ревнува… Излизам от кожата си…
М а р т и н а. – Господин Кортели излиза от кожата си. А работата е толкова проста – вместо да излизате от кожата си, влезте в спалнята на благородната госпожица.
Б о л и н о. За да сторя това, трябва да мина през трупа на глупавия й баща, който сякаш предугажда нещо и вече редовно спи в съседната стая.
М а р т и н а. – Да се отвлече вниманието на господин първия министър Палачино е толкова лесно.
Б о л и н о. /оживено/ Как?… Пак ли измисли нещо?
М а р т и н а. – Тук няма какво да се мисли.
Б о л и н о. – Но как, Мартина?
М а р т и н а. /поглежда усмихнато и дяволито към Марио/. За мен като жена казват, че приличам на виното първак – късно е да съм шира и рано да съм вино. Но човек се напива най-лесно от мен и върши големи глупости.
М а р и о. – Забранявам ти да говориш така!…/объркано/ И въобще ти забранявам!
М а р т и н а. – Какво ми забраняваш?
М а р и о. – Да ставаш любовница на първия министър.
М а р т и н а. – Кой е казал че ще му ставам любовница?…Само ще отвлека вниманието му.
М а р и о. – Не искам!… Само ще опетниш нашата любов.
П о р ч и о. /присмехулно/ Глупак! Едно-две петънца, голяма работа.
М а р и о. – Забранявам! … Аз ще се женя за тебе!… Не искам да имаш минало!
П о р ч и о. – Това не е минало, а настояще… В края на краищата – за каузата.
М а р и о. – Защо ти не се пожертваш за каузата?
П о р ч и о. – Ето на, нямам нищо против Мартина да се повърти около господин Палачино, макар че съм ти пръв приятел.
М а р и о. – С чужда пита помен правиш.
П о р ч и о. – Приятел в нужда се познава.
М а р т и н а. – Не ставай глупав, Марио, ще бъда внимателна.
М а р и о. – Жените не могат да бъдат внимателни. Те винаги се увличат – не знаят къде завършва позволеното и къде започва забраненото.
М а р т и н а. /озарена от внезапна идея/ – Имам една идея. Ще взема и теб, да контролираш.
М а р и о. В какъв смисъл? Не мога да разбера – как?
М а р т и н а. /оживено/ През цялото време ще бъдеш с мен. Скрит някъде около мен. Ще наредя това.
П о р ч и о. – Съгласи се, бе, глупчо.
М а р и о. /размисля малко/ Добре. Съгласен съм.

Всеобщо оживление, радост, поздравления.

Б о л и н о. – Напразно се радваме, Господин първият министър, когото познавам добре, няма отношение към жените. Освен към златото и себе си, той няма слабост към никого.
П о р ч и о. – Сигурен ли си в това?
Б о л и н о. – Прелестите на жените са му непознати. От пет години Мартина служи у дома му. Пикантните очертания на нейната фигура още не са приковали погледа му.
М а р т и н а. – Но тази вечер ще го накарам да ме забележи.
М а р и о. – Видяхте ли я? Пак започна!…
М а р т и н а. – Няма студени мъже и не съществуват възрасти. Когато една жена иска, може да изненада всеки мъж и всяка възраст. От няколко дни насам, с цел да запази дъщеря си непокътната за краля, господин първият министър е преместил леглото си до нейната стая. Аз ще се вмъкна и ще направя така, че той да ме последва в двора при кипарисите…
М а р и о. – Виждате ли я? Кипарисите!…
М а р т и н а. – По даден от мен знак, вие, господин Кортели, ще се вмъкнете при Бария…
Б о л и н о. – Ах!… Кога ще се стъмни!

Болино и Мартина излизат,
Затъмнение и светване.

М а р и о. /протяга ръка към. Порчио/ Порчио, напълни ми чашата!
П о р ч и о. /поема чашата/ Удивлявам се на способността ти да лежиш по цял ден! Не те ли заболя гърба?
М а р и о. – Ех, да можеше да продължава вечно. Няма нищо по-хубаво от това да ядеш и да лежиш.
П о р ч и о. – Не е чудно да си долежим другаде.
М а р и о. /Трепва и се изправя/ – Шум в коридора!

Сяда на стана и започва да работи, в смисъл, че блъска празните совалки, Порчио се доближава до вратата и се ослушва.

П о р ч и о. – Отминаха.
М а р и о. – Ето, отново стъпки.

Заема отново мястото си и блъска. Порчио отива до вратата и се ослушва. Чува се познатото чукане – два пъти бавно и два пъти бързо.

П о р ч и о. – Наш. /маха резето и отваря вратата. Влиза Болино/.
Б о л и н о. – Току що разбрах, че негово величество ще изпрати министрите си да видят плата преди него.
П о р ч и о. – Хитрец е кралят!… Не смее пръв да погледне.
Б о л и н о. – Да. Иска да чуе първо какво ще кажат министрите.
М а р и о. – Ще се посмеем.
П о р ч и о. – Дано не заплачем.
Б о л и н о. – Сега ще видим.

На вратата се чука, Марио и Порчио се хвърлят към стана. Болино отваря вратата.

Б о л и н о. Много са подранили. /отваря/

Чува се женски смях. Влизат Бария и Мартина.

Б а р и я. – Изненадахме ли ви? /смее се/
Б о л и н о. – Не знаете ли как се чука?
Б а р и я. – Искахме да ви стреснем. /смях/. Последна новина. И кралицата майка е решила да дойде да види плата. Но аз трябва да изчезвам. А ти, Мартина?
М а р т и н а. Аз ще се скрия зад завесата.
Б о л и н о. /който поглежда през вратата/. Идат.
Б а р и я. – Да тръгваме, Болино.

Бария и Болино излизат. Чува се почукване. Мартина бързо се скрива зад завесата. Марио заема мястото си на стана, Порчио отива да отваря. Влизат Палачино и Съкровището.

П а л а ч и н о. – Добър ден, млади вълшебници!. Може ли да влезем?
По р ч и о. – Заповядайте, господа министри. /сочи стана/. Ето, тук е станът и както виждате, работата кипи, защото утре трябва да предадем плата.
П а л а ч и н о. – Тук, нали? /сепва се и се навежда доста надолу/ – Да. /търка очите си/ – Да…
С ъ к р о в. – О, да! /също търка очите си/.
П а л а ч и н о. – Да, да, да!
С ъ к р о в. – А-а-а, да, да.
П а л а ч и н о. /изправя се и се опомня/ – Действително вълшебно! Това надминава очакванията ни. /навежда се отново/.
С ъ к р о в. /гледа Палачино/ А-а-а, действително надминава!
М а р и о. – Ние се постарахме и както виждате, тук… зелените нишки са своеобразно преплетени с сребристия отенък на златния цвят, което страшно компонира на червеното отражение под кафявата линия на ултрамариновия фон… Виждате ли къде? Дето се образува килимообразна шарка… Но това могат да видят само умните…
П а л а ч и н о.
С ъ к р о в. /едновременно/ – Виждаме, виждаме!
П а л а ч и н о. / към Съкровището/. – Толкова е ясно, нали?
С ъ к р о в. Божествено ясно! Как сте получили това съвършенство?
М а р и о. – Следвали сме при вълшебника-тъкач Кайтарр-талпивошулшул.
П а л а ч и н о. – О, сега разбирам.
С ъ к р о в. – И аз разбирам. Господин Шул-шул, Доложиха ми.
П а л а ч и н о. – Веднага ще доведем негово величество.

Министрите излизат, тъкачите се гледат няколко секунди право в очите, изведнъж си подават ръцете прегръщат се, тупат се по гърба и избухват в страшен смях. Чува се да им приглася женски смях. Мартина се подава и едва успява да се движи на крака от смях.

М а р т и н а. – Така се убеждаваха, че по едно време ми се прииска да погледна да не би наистина да сте сложили в стана вълшебен плат,
П о р ч и о. – Олекна ми.
М а р и о. – Първото изпитание мина!… Е, песимисте? Повярва ли сега?
П о р ч и о. – Винаги съм вярвал, но говорех така да не предизвикаме дявола.

Смеят се отново. На вратата се чука. Усмиряват смеха си. Мартина отново се скрива. Порчио отваря вратата Всички влизат и правят нещо като шпалир: Палачино, Съкровището, Спокойствието, Просветата, Преобличането. Сред тях минава кралицата-майка, която държи под ръка Бария. Кралят и Болино.

Б о л и н о. /минава напред/ – Тук е скромната стая на двамата майстори.
К р а л и ц а т а. /вдига лорнета до окото си/ – Къде са майсторите?
Б о л и н о. /посочва тъкачите/ – Ето ги, ваше величество.

Кралицата отива до тях, приближава се доста до главите им и ги разглежда, докато тъкачите й се покланят.

К р а л и ц а т а. – Не се покланяйте, тъй като излизате от орбитата на наблюдението ми. /двамата остават прави и неподвижни. Тя ги разглежда/. – А, тези ли са? Браво, браво!… А къде е плата?
Б о л и н о. /Излиза напред. Взима Кралицата под ръка и я завежда до стана/. – Погледнете, ваше величество!
К р а л и ц а т а. /поглежда през лорнета/. Къде? /навежда се над стана/ – Нищо не виждам. /присъстващите трепват и се оживяват. Кралицата се навежда още повече/.
Б о л и н о. – Сега не виждате ли?… /движи ръката си пред погледа й/. – Ето тук!
К р а л и ц а т а. /прави известна пауза/ – Господи! /всички са настръхнали. Тишина, изпълнена с трепет/. – Господи, какъв прекрасен плат! Красив до невъзможност!
Б а р и я. /пляска очаровано с ръце/ – Ах!
К р а л я т. /пристъпва напред и втренчва поглед към стана. Всички са се отдръпнали назад. Напред е само Кралицата. Всички наблюдават как ще реагира кралят. Той изразява, разбира се, първоначалната на всекиго почуда, но бързо се усеща/. – Значи аз ще бъда облечен в тази вълшебна тъкан?
П а л а ч и о. – Невероятно красива тъкан!
С ъ к р о в. – За пръв път виждам такъв плат.
П р о с в. – Владетелите ще ви завидят.
С п о к о й. – Плат, който може да се види само от умните. /като отприщен бент се изнизват въздишките и възхищенията/.
П р о с в. – Да поздравим вълшебниците,
М а р и о. /Като приема поздравленията/ – A когато се ушие, платът става още по-красив!
К р а л и ц а т а. – Представям си как ще седи този плат на жени. Всяка жена облечена в него ще оказва магическо въздействие върху мъжете. /към Бария/ – Миличка, защо от същия плат да не ушият и една рокля за теб?
Б а р и я. /втрещена/ – Н-н-на мен? Р-р-разбира се. Защо не…
К р а л и ц а т а. – Ще оказваш магическо на мъжете…
Б л и н о. /смутен/ – Само че…как да кажа…/търси безпомощно подкрепа от тъкачите/ – Може би… господа тъкачите…
М а р и о. – Това няма да може да стане. /всички го поглеждат/
К р а л я т. – Защо мислите тъй?
М а р и о. – Ваше величество, видяното така ви плени, та вие изпуснахте предвид, че това е мъжки плат… Тези шарки, например, са типична мъжки шарки, а и самата тъкан е по-плътна, напълно подходяща за мъжка фигура, но не и за жена.
К р а л я т. – А, това не съобразих. Прави сте!… Този десен е напълно мъжки. /сочи в празния стан/ – Особено тази килимообразна шарка, например.
П а л а ч и н о. – Именно.
М и н и с т р и т е. – Именно.
Б а р и я. – От пръв поглед се разбира, че платът е мъжки!… За него е достоен само моят крал и никой друг.
П о р ч и о. – Това е и повелята на нашия Калабалийски владетел.
К р а л я т. – Да! Калабалийският ми колега ме изненада много приятно. Това е най-хубавия сватбен подарък между колеги. /към тъкачите/ – А вие получавате ли си редовно пари, вино, храна и други?
М а р и о. – Благодарим за високото внимание.
К р а л я т. – Тогава мога да се надявам, че утре платът ще бъде готов.
П о р ч и о. – Утре по обед. Точно в четиринадесет часа аз и моят колега ще пристигнем във вашите покои с плата, ще ви вземем мярката и ще започнем ушиването на костюма.
К р а л я т. – Ах, кога ще стане утре, четиринадесет часа.
П а л а ч и н о. – Всички сме нетърпеливи.
М и н и с т р и т е. – С нетърпение чакаме четиринадесет часа!
К р а л я т. – Господа министри, радвам се, че плата харесва на всички. Това показва, че моите министри са умни и са годни зa постовете, които заемат!… А сега да си вървим и да оставим на спокойствие творците вълшебници от далечна Калабалия!

Кралят и свитата се оттеглят пред поклоните на тъкачите. Прозвучава смехът на Мартина, която излиза из зад завесата.

М а р т и н а. – Ах, какъв смях ще падне…

Завеса.

ПЕТА КАРТИНА

Стаята пред спалнята на Бария, приспособена сега за спалня на Палачино. Врата, която води към спалнята на Бария, врата към коридора. На сцената са Палачино и Бария. Палачино облечен в нощница и нощна шапчица. Бария, в нощница, търпеливо слуша наставленията.

П а л а ч и н о. – Аз искам, в редица нощни дискусии с теб, да проумееш кое е добро и кое е зло. Казал съм ти вече няколко пъти, младата девойка трябва да отвърне поглед от съблазните, които я заобикалят и да се запази честна за брака.
Б а р и я. – Татко, омръзна ми. Трябва ли да ми се казва?
П а л а ч и н о. – Трябва, дъще. Още няколко дни остават до свадбата ти. Мой дълг е да те предам в ръцете на негово величество неопетнена. А как ще те пази той по-нататък, това си е негова работа. Животът крие редица съблазни. Наистина, ти живееш без мъжко обкръжение, но все пак…де да знаеш…
Б а р и я. – Татко, не чувствувате ли, че ме унижавате?
П а л а ч и н о. Тук няма унижение. Все пак, около теб се навърта този Болино, който от време на време ме плаши. Ако той не е човек на изкуството, нямаше да му обърна внимание. Но художниците, артистите и поетите притежават най-много качества на ласкатели. Те замайват главите на честните жени, отклоняват ги от пътя им и ги изтръгват от съпрузите им.
Б а р и я. – Защо е нужно да споменавате името на придворния художник?
П а л а ч и н о. – За сега само той е опасен. Като художник, същият този Болино, може да нарисува пред теб такова светло бъдеще, че ти би оставила кралския разкош и би тръгнала след голия му задник като вярно куче.
Б а р и я. – Той само ме рисува и нищо повече. Всичко става пред очите на негово величество.
П а л а ч и н о. – Понякога влюбените, пък били те и крале, са заслепени до такава степен, че не могат да видят неща, които ние, хладнокръвните, откриваме от пръв поглед.
Б а р и я. – Вие да не ме подозирате?
П а л а ч и н о. – Лесно е да се открие руменина върху лицето ти, когато си в компания с този Болино.
Б а р и я. – Обиждате ме, татко!…
П а л а ч и н о. – Аз съм бил неотклонно верен на твоята майка, верен съм и сега. Чула ли си нещо неприлично за мен?
Б а р и я. – Вие се интересувате само от имения и пари!
П а л а ч и н о. – А аз съм мъж. Още не толкова стар. И в мен понякога се пораждат желания, но ги потушавам, защото обещах на покойната да й бъда верен до гроб. /гледа портрета на жена си/. В това има някаква нравствена красота, изпитване на волята и силното удоволствие да побеждаваш низките страсти.
В а р и я. – Добре, татко, Това съм чувала стотици пъти. Защо е нужно да се съмнявате в мен?
П а л а ч и н о. – Надявам се, че все още си момиче?
Б а р и я. – Тези думи ме обиждат.
П А Л А Ч И Н О. – Няма нищо по-хубаво за един баща да знае това.
Б а р и я. – Бъдете спокоен!… Можете да бъдете сигурен, че и след сватбата с този стар мех ще си остана момиче.
П а л а ч и н о. – Ето, видя ли – пак започна да обиждаш!… Кралят е обичан и уважаван от всички. Той е крал. А като крал струва много повече от разни рисувачи на портрети… А сега ела да те целуна и отивай да спиш! /прозява се/ Лека нощ!
Б а р и я. – Лека нощ, татко, /излиза/.
П а л а ч и н о. /приближава се към портрета на покойната си съпруга, вдига глава към него и го гледа с удоволствие/. Елмира, защо не си жива да видиш как омъжих нашата Бария за краля. /пауза/ – Мълчиш, Елмира. Ти знаеш само да мълчиш и да се усмихваш с усмивката, сложена върху лицето ти от художника. Дай някакъв знак, направи някакъв шум и аз ще разбера, че си ме чула, че си доволна. /почукване на вратата/ – Кой е? Мартина, ти ли си?

Вратата се отваря и в рамката се изрязва Мартина по нощница, чието деколте е предизвикателно и уж случайно разтворено. По лицето й е изразена невинност, наивност и лека уплаха.

М а р т и н а. Господарю, още ли сте буден?… Аз…
П а л а ч и н о. Сега никой няма нужда от теб. Прибирай се. /Мартина се измъква разочарована. Палачино се приближава до вратата на Бария, слага ухо на нея и се вслушва. По лицето му се изписва усмивка/. Спи, гълъбицата ми сладка!
Потъна в сладък сън!
Спи гълъбицата ми сладка…
и тихо е навън!
П а л а ч и н о. – Какво става с мен?… изведнъж започнах да говоря в стихове. На какво ли може да се дължи това? Впрочем защо не запитах Мартина какво има да ми казва?… Просто трябваше да й се скарам. /към портрета/. Елмира, видя ли с каква деколте влезе при мен слугинята?… Утре ще й се скарам за това. Благоприличието трябва да се спазва.

Вратата се отваря и влиза Мартина.

М а р т и н а. – Не мога да спя, господарю.
П а л а ч и н о. – Ха!… Че като не можеш да спиш, на мен ли намери да се оплакваш?
М а р т и н а. /невинно/ Все пак… вие сте мой господар… аз ви принадлежа. Аз съм ваша вещ и като не мога да спя, на кого да се оплача?
П а л а ч и н о. – Има толкова хора у нас. На готвача, например, на коняра!
М а р т и н а. – Господарю, когато се оплаквам на тях, те ме опипват.
П а л а ч и н о. – Как те опипват?
М а р т и н а. – Ей така, опипват ме! Намират някое място дето няма кокал и ме опипват… Просто, ваше високоблагородие, изпитвам нужда да се оплача на някой друг, който ще гледа на мен не като на жена, а като на нещастно същество, което се нуждае от утеха.
П а л а ч и н о. – Твоята нощница се нуждае от закопчаване.
М а р т и н а. /стреснато прави жест и прибира деколтето си, което след миг отново се отваря/. – Аз съм така нещастна.
П а л а ч и н о. – Всеки е нещастен по своему, Мартина!
М а р т и н а. /затваря вратата и влиза навътре/ – Как може вие да говорите така? След няколко дни дъщеря ви, благородната госпожица, на която слугувам, ще стане кралица, а вие имате най-голямата длъжност след краля. Какво ви липсва.
П а л а ч и н о. /въздиша и гледа портрета на покойницата/. Самотен съм, Мартина. До преди няколко години имах несравнима жена, а сега нямам.
М а р т и н а. – Осмелявам се да кажа на ваше превъзходителство, че несравними жени няма.
П а л а ч и н о. Има, Мартина, ето я! /сочи портрета/.
М а р т и н а. – Това понятие е много разтегливо. Като си представи само човек как и за мен казват, че съм несравнима…
П а л а ч и н о. – Кой ти казва?
М а р т и н а. – Тези, които гледат да ме опипат.
П а л а ч и н о. /оглежда я/ – Ти не си лошо момиче, Мартина.
М а р т и н а. – /протяга се сънливо/ – Имам чувството, че милостивият господар ме вижда за първи път… А аз горката, непрекъснато ви наблюдавам и си мисля…
П а л а ч и н о. Какво си мислиш?
М а р т и н а. – Мисля си, например, че вие сте един благороден, едър и солиден мъж, изпълнен с подвижност, и да си призная… винаги ми радвате окото. Наблюдавам ви отстрани и ми се ще да дойда при вас, да се разговарям до насита с вас, да се наслушам все на умни работи, а не както когато слушам какво ми казват другите мъже.
П а л а ч и н о. – Какво ти казват другите мъже?
М а р т и н а. – Ами те… някои от мъжете де, ми казват… с извинение: „Мартина, ела довечера в сеновала да се нацелуваме!“… Но много се разприказвах. Хайде, лека нощ!…
П а л а ч и н о. – Чакай, Мартина, не бързай!… А ти какво им казваш?
М а р т и н а. Аз се изчервявам и не отвръщам нищо.
П а л а ч и н о. – Е?… Не отиваш ли… там… в сеновала, де?
М а р т и н а. – Понякога отивам… ами, какво да правя, много ме харесват. Не знам какви устни съм имала, не знам какви очи – възмутително говорят мъжете с жени като мен… А вие сте един такъв, благороден, не ми обръщате внимание и изглежда, че говорите все умно, а аз умирам да ми се говорят умни неща. Ах, как ме е срам, че стоя по нощница в стаята на господаря си.
П а л а ч и н о. – Нищо, нищо, Мартина, всички спят. Никой няма да ни види.
М а р т и н а. – Не става въпрос за виждане. Аз не живея за хората, но все пак вие сте мой господар… първи министър на кралството, а аз…
П а л а ч и н о. – Пред бога всички сме равни, Мартина!
М а р т и н а. – Ох, как обичам да ми говорят умни работи. /говори високо/.
П а л а ч и н о. – Ш-ш-ш-т!… По-тихо, Мартина! Някой ще те чуе.
М а р т и н а. – Никой нищо лошо няма да допусне. За вас имат мнение…
П а л а ч и н о. – Какво мнение имат за мен?
М а р т и н а. – Че не закачате жени.
П а л а ч и н о. – Това е вярно.
М а р т и н а. – И че сте безопасен.
П а л а ч и н о. – Това не е вярно!
М а р т и н а. – Че сте верен на покойната СЕ съпруга.
П а л а ч и н о. – Това е защото нищо не е случвало.
М а р т и н а. – Може би не знаете да целувате?
П а л а ч и н о. /тръпне/ – Зная, зная, Мартина!
М а р т и н а. – Ами от де да знам. Никога не сте ме целували.
П а л а ч и н о. /гори/ – Искаш ли да те целуна сега?
М а р т и н а. – Срамувам се да ви кажа.
П а л а ч и н о. – Искам само да ти докажа, че мoгa да целувам и то не по-лошо от другите мъже. Позволяваш ли?
М а р т и н а. – Много се срамувам.
П а л а ч и н о. /приближава се/ – Ей сега. /целува я леко по слепоочието/ – Видя ли?
М а р т и н а. – Беше прекрасно!… Мъжествено!
П а л а ч и н о. /развълнувано/ Сериозно ли?… Това ме прави горд. Moже ли да повторя? /целува я по същия начин без да чака отговор/.
М а р т и н а. – Да загасим осветлението.
П а л а ч и н о. – Ей сегичка. /изтичва като дете до свещите и ги гаси. Приятен полумрак. Вижда се как вратата се отваря и в стаята безшумно се вмъква Марио. Той, прибягва и се скрива зад балдахина/. Сега?
М а р т и н а. – Сега ще седнем двамата пред прозореца и огряни от лунната светлина, ще си говорим на различни теми, чак до пукването на зората.
П а л а ч и н о. – А за какво ще си говорим?
М а р т и н а. – За възвишени неща, за литература, за изкуство.
П а л а ч и н о. – Не Мога да говоря на такива теми. Те са в обсега на министъра на просветата. /зад тях се промъква Марио/. – мoгa ли да подържа ръката ти? /зад гърба й търси нейната. Марио подава своята ръка. Палачино я гали нежно/. – Да говорим за нас двамата.
М а р т и н а. – Говорете вие. Аз съм ваша слугиня.
П а л а ч и н о. – Пред бога и любовта всички сме равни, Мартина.
М а р т и н а. – Искате ли да се ожените за мен?
П а л а ч и н о. – Няма да бъде съобразно с държавната политика.
М а р и н а. – Тогава вие се подигравате с едно момиче, при това сираче.
П а л ч и н о. – Повярвай, Мартина, за пръв път изпитвам такова силно чувство!… О, как стискаш ръката ми! /пуска ръката й и започва да си играе с косата й/ – Мога ли да те целуна отново?
М а р т и н а. – Разбира се, както искате и колкото искате.

Навежда се към челото й, но Марио издърпва стола на Мартина назад. Палачино протяга главата си назад, но столът отива, напред.

П а л а ч и н о. – Какво става, дете мое?
М а р т и н а. – Чувствувам някаква необяснима сила да витае в тази стая.
П а л а ч и н о. – О, това е сигурно духът на покойната ми съпруга. Изглежда, че се възмущава.
М а р т и н а. – Да излезем на двора при кипарисите.
П а л а ч и н о. – Така? По нощници?
М а р т и н а. – Разбира се. Всички спят, вън е топла , лунна нощ, кипариси, фонтани!…
П а л а ч и н о. – Да вървим там, където ни зове нашата любов,

Двамата тръгват както са по нощници. Излизат.Марио, останал сам, размисля един момент, след това отваря шкафа до леглото, измъква дамска нощница и я облича.

М а р и о. – Обзалагам се на сто срещу едно, че това е нощницата на покойната министерша.

Тръгва към портрета, снема го и го понася със себе си. Стената остава празна. Лунна светлина струи през отворения прозорец. Църка щурче. Понася се сантиментална мелодия, изтръгната от струните на китара. Запяват нежно два гласа:

О, златна нощ!
О, дивен сън!
мълчат и славеите вън!
Като замръзнал е Фонтана,
метален е бръшляна!

В акордите на китарата вратата бавно се отваря и се появява бавно Бария, все още сънна, все още не разбрала напълно какво става. Тя се обляга на вратата и слуша по-нататък думите на песента.

О, златна нощ!
О, дивен сън!
Звездите се люлеят вън
под тиха ведросиня бездна –
явяват се и чезнат.

Гласът на единият от певците, този път сам плете дантела от слова:

Ела, спусни две плитки – стълби
по тях да се кача,
при теб в прегръдките безмълвни
до утре да мълча.
О, златна нощ!
О, дивен сън!
Аз пея тихичко отвън
не смея даже да мечтая
за твойта спална стая.

Тишина, Бария пристъпва на пръсти и учудено поглежда, когато съзира празното легло на баща си. Гледа към прозореца и не знае какво да стори. В това време на прозореца се показва главата на Болино.

Б а р и я. /унесено/ – Ромео!
Б о л и н о. – Жулиета!
Б А Р И Я. – Как ти се струва всичко това?
Б о л и н о. – Както у Шекспир.
Б а р и я. – Как покачи се ти до тук и как възможно стана?
Б о л и н о. – С мехлем-целувка намажи любовната ми рана.
Б а р и я. – Но где е татко ми, кажи, та ние сме двамина?
Б о л и н о. О, ти за него не тъжи!… Отвлече го Мартина. /прекрачва прозореца/.
Б а р и я. – Защо, Ромео, ти така прозореца прекрачваш?
Б о л и н о . – Желая да направя туй, което не очакваш.
Б а р и я. – Ако баща ми се яви, ще станеш на парчета.
Б о л и н о. – Баща ти влюбено крепи фонтана, Жулиета!… /с друг глас/ – Мила, ела да те целуна, че губим скъпо време!…
Б а р и я. – Но няма ли да влезеш?
Б о л и н о. – Искам да те прегърна първо на прозореца. По е романтично, а после вътре.

Целуват се нежно и се нареждат по такъв начин в рамката на прозореца, че се изрязват като красиви сецесионни фигури, върху златния фон на лунната светлина.

Б а р и я. – Сигурна съм, че това е измислено и наредено от тази проклетница Мартина.
Б о л и н о. – Мартина е добрия дух на нашата любов.
Б а р и я. – Да, но кралят е нашия зъл дух. Представи си, че планът не успее!
Б о л и н о. – Това е невъзможно.
Б а р и я. – Не знам какво да мисля вече, Болино. Да избягаме далеч от този свят на краля, в който изкуството губи своя блясък, любовта остава несподелена, а хората се чувствуват винаги като на маскарад.
Б о л и н о. Не, мила. Имаме възможност да променим всичко. Когато властта е само в ръцете на едни човек, снемеш ли ореола от главата му, всичко останало се нарежда лесно.
Б а р и я. – Май че заговорихме за политика.
Б о л и н о. – Важното е да ме обичаш.
Б а р и я. – Ах, как те обичам! Когато съм сама в стаята си все ми се струва, че ти си около мен, преобразен в гардероб, маса или абажур.
Б о л и н о. – Надявам се, че скоро ще почнеш да ме виждаш като крак на стол. Предпочитам да виждаш краля като гардероб, а мен такъв, какъвто съм.
Б а р и я. – Аз обичам да одухотворявам предметите.
Б о л и н о. – А мен повече ме интересува краля ухажва ли те?
Б а р и я. – Той се държи много почтено. Целува само ръката ми. Не е като теб.
Б о л и н о. – Като стана на негова възраст и аз ще се държа почтено. Зажаднял съм да бъда с теб насаме… да се разгъна.
Б а р и я. – Разгъвал ли си се много пъти досега с други жени?
Б о л и н о. – Забравих всичко, което е било преди тебе.
Б а р и я. – Колко жени си обичал?
Б о л и н о. – Не надвишават пръстите на двете ти ръце.
Б а р и я. – А аз, горката, разчитах че поне на едната.
Б о л и н о. – Ако се впуснем в такива разговори, виж че времето ни oтлетяло.
Б а р и я. – Страхувам се да не дойде татко.

Болино я прегръща и целува.

Завеса

ШЕСТА КАРТИНА

Сцената до фонтана. Появява се Мартина, следвана от Палачино. Музика.

М а р т и н а. – Чудесна нощ! Прекрасна нощ!… Звездите са слезли толкова ниско! Имам чувството, че ако протегна ръка ще напълня цяла кошница от тях!… С какво удоволствие бих поставила съзвездието Скорпион върху челото ви.
П а л а ч и н о. – Ухапването от Скорпион е смъртоносно!
М а р т и н а. – Ненавиждате ли смъртта?
П а л а ч и н о. –Мразя я от дъното на душата си!… Особено в такъв момент.
М а р т и н а. – Какъв въздух!… Дигайте с пълни гърди!
П а л а ч и н о. – Страхувам се да не е влажно!
М а р т и н а. – Изпълнен е с уханието на кипарисите. Дишайте спокойно.
П а л а ч и н о. /вдишва дълбоко/. М-м-да!
М а р т и н а. /започва да командва/. Вдишвайте!… Издишвайте!… Вдишвайте… Издишвайте!… Едно… две… едно… две… ръцете над главата, краката разкрачени!… едно…две… /Палачино се подчинява неохотно и прави комични движения/.
П а л а ч и н о. /задъхан/. – Аз мисля, Мартина, че не сме дошли тук да правим гимнастика… ами… за да…
М а р т и н а. – Какво за да?
П а л а ч и н о. – За да… си говорим, да се…
М а р т и н а. – Да се?
П а л а ч и н о. – Да се опознаем, да изживеем нещо, да помислим за бъдещето.
М а р т и н а. – Бъдещето е ясно. Аз ви давам любовта си и вие трябва да сторите същото.
П а л а ч и н о. – Да седнем на фонтана. /сядат на чашата на фонтана. Задъхан/. – Сега да започнем… аз ще те ухажвам.
М а р т и н а. – Но аз нямам никакъв опит!
П а л а ч и н о. – От теб не се иска опит, а послушание…подай сега своята хубава малка ръчичка. /взима я и я гали./
М а р т и н а. – То било приятно.
П а л а ч и н о. – Приятно я!… Тези работи са много приятни.
М а р т и н а. – А после?
П а л а ч и н о. – После… идва ред и на другата ръка-а-а. Сега ми станаха двечки. /взима и другата ръка/
М а р т и н а. – А по нататък?
П а л а ч и н о. – По-нататък – ето! /С нейните ръце милва бузите си/.
М а р т и н а. – Боже мой, колко интересно е всичко това!…
П а л а ч и н о. – О, да видиш колко по-интересни неща има по-нататък!
М а р т и н а. – От това по-интересни?
П а л а ч и н о. – Ама разбира се, Мартина! Ти не си ли любила?
М а р т и н а. – Не. Това е ново за мен!
П а л а ч и н о. – Слушай, наивно дете… Ти живота не познаваш. Знаеш ли какво е това, което правим сега?
М а р т и н а. – Не, ваше благородие.
П а л а ч и н о. – Любовна среща. Ние двамата сме сами, лунна светлина, фонтан, кипариси… Аз държа ръцете ти… Наоколо няма никой. Само настинката от този камък ни дебне в мрака, но за влюбените това няма значение. Така е било от векове и ще бъде в вековете!…
М а р т и н а. – Това е толкова интересно!… А после?
П а л а ч и н о. – После… после… /задъхано/ – целувката!… /целува я по челото/.
М а р т и н а. – Това е хубаво. А после?
П а л а ч и н о. – После… после… И така до сутринта!
М а р т и н а. – Вие ме учудвате с вашата опитност!…
П а л а ч и н о. – Да, много съм опитен.
М а р т и н а. – Браво, мили. /сваля му нощната шапчица и започва да гали главата му/.
П а л а ч и н о. – Ой-й-й!
М а р т и н а. – Какво има?
П а л а ч и н о. – Нямам коса, а ръката ти е студена.
М а р т и н а. – Извинете./Маха си ръката/.
П а л а ч и н о. /прегръща я и поглежда в деколтето й. Задъхано/ – Ох, Мартина, в главата ми започва да нахлува кръв.
М а р т и н а. – Има си хас да ми направите някоя беля.
П а л а ч и н о. /доволен/ – Успокой се, гълъбице! Все пак аз съм кавалер.
М а р т и н а. – Аз говоря за кръвното ви налягане!… Aпропо, какво е кръвното ви налягане?
П а л а ч и н о. – Двеста и петдесет!… Ах, как те обичам, Мартина?
М а р т и н а. – Как?
П а л а ч и н о. – Де да знам!… Обичам те !… Искам да те взема на ръце и да те понеса из градината. Двамата тялом и духом да представляваме едно цяло.
М а р т и н а. – Добре!… Поносете ме!
П а л а ч и н о. – Ти се шегуваш, Мартина.
М а р т и н а. – Но, не, поносете ме!
П а л а ч и н о. – Аз се шегувах, Мартина!… ще ти докажа по друг, какъвто искаш начин любовта си, само да не е физически.
М а р т и н а. – Искам да си набера кичур от вашите коси.
П А Л А Ч И Н О. – Добре! Макар че… кичур едва ли ще може… съгласна ли си на един косъм?
М а р т и н а. – Да. /търси/ Чакайте да открия някой тъмен.
П а л а ч и н о. – Мартина, в името на нашата любов, не може ли бял?… Ако има някой черен, остави го да си расте на воля.
М а р т и н а. / откъсва косъм и уж го слага в пазвата си/ – Искам да стои до сърцето ми, .
П а л а ч и н о. – Трогнат съм, Мартина. /прегръща я/.

Влиза Марио, облечен с нощницата на покойната Елмира. Приближава се бавно, като носи портрета пред главата си. Мартина вижда появилия се дух, но не дава да се разбере.

М а р т и н а. /Към Палачино, който е забил лице в косата й/. – Ваше благородие, вие не се ли подигравате с мен?!
П а л а ч и н о. – Аз те обичам, Мартина,
М а р т и н а. – Но, доколкото знам, вие все още обичате вашата покойна съпруга,
П а л а ч и н о. – Нищо подобно, Мартина!… Беше грозна, зла и имах чувството, че живея с призрак.
М а р т и н а. – Но вие я обичахте,
П а л а ч и н о. – Аз обичах само зестрата й!… Тя беше една особена, ходеше из градината като сомнамбул. /повдига глава и вижда привидението. Няколко мига Палачино гледа втрещено. Очите му се разтварят широко. Отваря уста да извика, но от устата му не излиза нито звук. Привидението прави стъпка напред. Палачино се изправя/.
П а л а ч и н о. – Ел… /нова стъпка на привидението/ – …ми… /нова стъпка/ – …ра!
М А РТ И Н А. /гуши се до него/ – Това е покойната.
П а л а ч и н о. /изтласква я от себе си/ – Ами сега?… /прави крачка назад/. – Елмира!… Елмирче!… Елмирченце. /привидението с повелителен жест на ръка вика Палачино при себе си/
М а р т и н а. /шепнешком/ Тя ви вика.
П а л а ч и н о. /проплаква/ Видях.
М а р т и н а. – Иска да се приближите.
П а л а ч и н о. – Разбрах.
М а р т и н а. – Приближете се.
П а л а ч и н о. /Плахо тръгва напред/. – Елмира? Как си?… /хитро/ Бария ще се жени за краля!… /застава пред привидението. Последното вдига портрета и го стоварва върху главата на Палачино с акомпанимент на тъпана. Палачино хуква да бяга около фонтана. При втория кръг той скача в него. Привидението тръгва към Мартина. Прегръща я, но така сякаш я души.

От чашата на фонтана се показва главата на Палачино. Привидението продължава да прегръща Мартина.

М а р т и н а. – Помощ, господарю! Помощ, закрилнико мой!
П а л а ч и н о. /веднага скрива главата си/.

Завеса.

СЕДМА КАРТИНА

Отново старта пред спалнята на Бария.Болино и Бария са в същото положение в каквото бяха при свършването на пета картина. Чува се шум. Болино вдига глава. Toй бързо се скрива зад балдахина, като привлича и Бария до себе си. Вратата се отваря и влиза Марио, като най-напред се появява портрета. Марио преминава безшумно и отива до стената, където окачва портрета. Зад балдахина двамата подават глави и наблюдават всичко с уплаха. Марио съблича нощницата, сгъва я и я поставя грижливо в скрина.

Б о л и н о. – Марио!
М а р и о. – Болино, ти ли си?
/Болино и Бария излизат./
Б о л и н о. – Защо бе облече в нощница?
Б а р и я. – Това бе нощницата на мама.
Б о л и н о. – Къде разкарва този портрет?
М а р и о. – Тази нощ играх ролята на дух… Вашият баща, благородна госпожице, иска да ми отнеме Мартина.
Б а р и я. /със смях/ Защо се страхувате от такава конкуренция?
М а р и о. – Защото баща ви е богат. Има и пост… А това привлича жените.
Б о л и н о. – И аз мисля така.
М а р и о. – Ние сме бедни и разчитаме само на младостта и хубостта си.
Б а р и я. – Не мога да си представя татко като любовник.
М а р и о. – Аз, пък, си го представям добре, понеже го видях.
Б а р и я. – А не реагирахте ли?
М а р и о. – Реагирах.
Б а р и я. – Как?
М а р и о. – Активно. Друг път ще ви разкажа. Сега могат да се върнат всеки момент.
Б о л и н о. – Но нали щяхме да имаме повече време?
М а р и о. – Да, но на господин министъра му се появи внезапно главоболие. Да си вървим!
Б о л и н о. /към Бария/ Тогава? /стиска й ръката/.
Б а р и я. – Ще сте видим утре когато ме рисуваш.
Б о л и н о. – Лека нощ, моя мила! /целува я продължително, а Марио го тегли/.
М а р и о. – Хайде, хайде – тая работа край няма!

Излизат пред прозореца, а Бария си влиза в стаята. Влиза Палачино, който държи главата си, подкрепян от Мартина.

П а л а ч и н о. /охкайки/ Мартина, виж! /сочи портрета/. Той си е на мястото. /отива да скрина, отваря го и измъква нощницата/. –– Боже мой, наистина е било дух!
М а р т и н а. Разбира се! Духът на покойната!
П а л а ч и н о. – Но за първи път виждам дух да удря! /хваща отново гравата си/ – Проклетницата ме биеше и приживе, но сега така ме халоса с някакво дърво!… /държи си челото/.
М а р т и н а. – Въобще, нас жените не можете да ни разберете!… Все още обичате ли ме?
П а л а ч и н о. – Утре ще ти кажа. Сега ме боли глава. Сложи ме да си легна. Мартина го води до леглото, той си ляга а тя го завива/ – Мартина?
М а р т и н а. – Кажете, господарю!
П а л а ч и н о. – Виж, моля те, дали Бария има спокоен сън.
М а р и н а. /отваря вратата и влиза в стаята на Бария – след малко излиза/. – Спи дълбоко и невинно.
П а л а ч и н о. – А на теб духът стори ли ти нещо?… Доколкото разбрах, той те душеше.
М а р т и н а. – Не, господарю. Той ме целуна.
П а л а ч и н о. – Чудна работа! Човек не може да ги разбере тия духове. Едного бият, другиго целуват.
М а р т и н а. – Не мислете повече за това, господарю! Лека нощ! /тръгва/.
П а л а ч и н о. – Мартина, аз те обичам!
М а р т и н а. – Добре, господарю. За това ще си говорим утре. Лека нощ!
П а л а ч и н о. /с тих глас/ – Мартина!…
М а р т и н а. – Кажете, господарю! /ослушва се и чува героичното хъркане на Палачино. Засмива се и живо излиза/.

Завеса.

ОСМА КАРТИНА

Кабинет на краля като в първа картина. Кралят седи на трона и така го заварва вдигането на завесата. Той е замислен и съсредоточен, Става, отива до огледалото, взира се в него и отново тръгва към трона, но на средата на сцената се спира, обръща се към публиката и започва монолог, както в класическите пиеси.

К р а л я т. – Страшно, страшно, страшно!…/слага шаблонно ръка върху челото си/ – Всеки вижда плата, само аз не го виждам!… Нима е възможно само аз да съм… Да, изглежда че съм само аз… Палачино по умен от мен! И министрите, които непрекъснато наричам глупаци! И те!… Как е възможно!… Страшно! О, ти страшна моя тайна!… Но дали е тайна? Не подозира ли някой истината?… Не може да бъде!… Възхитих се от плата така, както се възхитиха всички. Нали повторих това, което Палачино ми каза за качеството му?… Страшна моя тайна!… От днес нататък ще трябва да живея непрекъснато с теб!… Ужасно е да разбереш, че си… /озърта се да види че е сам/… Глупав!

Сяда на трона и продължава да е замислен, влиза кралицата с козметична маска на лицето си, следвана от две масажистки, които разтриват раменете й. Кралицата учудено съглежда необичайната замислена поза на сина си. Със знак освобождава масажистките, които си отиват. Бавно се приближава кън своя син и намества лорнета си.

К р а л и ц а т а. – В необичайна поза те заварвам!
К р а л я т. /сепва се/ – Кое?
К р а л и ц а т а. – Замислен. За първи път те виждам замислен.
К р а л я т. – Не е верно! Когато решавам разни държавни въпроси, винаги мисля,
К р а л и ц а т а. – От решенията ти се вижда, че си мислил разсеяно.
К р а л я т. – Не е вярно! Никой досега не ми е казал такова нещо.
К р а л и ц а т а. – На теб никой не смее да ти възрази. Не се прави на глупав.
К р а л я т. – Забранявам ти да споменаваш думата „глупав“ пред мен! Да не споменаваш вече никога думата „глупав“, /на себ си/ О, моя страшна тайна!…
К р а л и ц а та. – Замислен и нервен! Тук става нещо!
К р а л я т. – Става това, че ме отегчаваш!… Махни най-после тази маска от лицето си!
К р а л и ц а т а. – Пред теб човек винаги трябва да бъде с маска.
К р а л я т. – Ти пък от кога стана философ?
К р а л и ц а т а. /възбудено/ – Омръзна ми вече да бъда глупава!
К р а л я т. – Ааа, значи признаваш, че не си видяла плата!
К р а л и ц а т а. – Кой, аз ли?… Видях го прекрасно! Ако искаш да ти го опиша.
К р а л я т. – Няма нужда!… Аз го видях подобре от теб… Предпочитам да смъкнеш тази козметична маска! Ставаш смешна.
К р а л и ц а т а. – Ти ставаш смешен, защото се жениш за млада жена.
К р а л я т. – Бария не е жена а девица!
К р а л и ц а т а. – Съмнителна девица.
К р а л я т. – Баща й ми даде пълни уверения за това.
К р а л и ц а т а. – Модерният век, в който живеем, не дава право на един баща да гарантира за дъщеря си.
К р а л я т. – Какво? Искаш да си отворя устата за теб ли?
К р а л и ц а т а. – Аз съм крепост!
К р а л я т. – Крепост, но често превзимана!

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, госпожица Палачино, е изпратила своя вестител, който чака да го приемете.
К р а л я т. /радостно/ Моята Бария има да ми съобщи нещо? Да влезе!

Слугата излиза.

К р а л и ц а т а. – О-о-о, как ти се оправи настроението. /излиза/.

Влиза Мартина.

М а р т и н а. /покашля се/ – Ваше величество, ида от името на вашата годеница.
К р а л я т. /гледа я с удоволствие/ – Каква е вашата служба при нея?
М а р т и н а. – Компаньонка съм на госпожицата.
К р а л я т. – Браво!… И след брака ли ще останете на служба?
М а р т и н а. – Това ще трябва да реши ваше величество.
К р а л я т. – Разбира се, оставате!… /гледа я/ И още как!
М а р т и н а. – Госпожицата се чувствува малко неразположена.
К р а л я т. – Какво има?
М а р т и н а. – Съвсем лекичко главоболие.
К р а л я т. – Веднага ще й изпратя десет масажистки. /тръгва/.
М а р т и н а. – Но защо десет?
К р а л я т. – Майка ми има четиредесет. /на себе си/ О, моя страшна тайна. /излиза/.

Сама, Мартина оглежда кралската стая. Пипа това, онова и сяда на трона, като глади страничните облегалки. Влиза Палачино с превързана глава. Покланя се от вратата без да забележи кой е на трона.

П а л а ч и н о. – Ваше величество, министърът на спокойствието пита какво да правим с десетте затворници.
М а р т и н а. – Да се освободят!
П а л а ч и н о. /вдига глава и вижда Мартина. Той е слисан и смутен, просто е загубил способност да говори/. – Но как… /пипа презръзката/ –Вие?…
М а р т и н а. /става от трона/ – Добър ден, ваше превъзходителство!… /неудобно мълчание/ – Може би се учудвате, че ме виждаве в кабинета на краля, но…
П а л а ч и н о. – Не бих се учудил дори ако ви видя да участвате в заседание на коронния съвет!
М а р т и н а. /тръгва към него/ – Аз ще бъда навсякъде, където ще бъдете и вие. Аз ви обичам!
П а л а ч и н о. /дърпа се/ –Моля, моля, какво говорите?
М а р т и н а. – Никога няма да забравя тази нощ! /върви към него/.
П а л а ч и н о. – Трябва да забравиш! Всичко трябва да забравиш!
М а р т и н а. – Да забравя огнените ви слова?
П а л а ч и н о. – Забрави ги, Мартина! Забрави ги!…
М а р т и н а. – Още чувствам галещата ви ръка!…
П а л а ч и н о. /поглежда ръката си и се отвегля назад/.
М а р т и н а. – Как? Вие ме изоставяте?… След тази нощ?… Нима сте лишен от рицарство, от дълг?…
П а л а ч и н о. – Какъв рицар съм аз, Мартина!… Негоден за нищо старец. Съвсем негоден.
М а р т и н а. – А тогава защо сте пръв министър?
П а л а ч и н о. – Уверявам те, Мартина, затова не се иска никаква годност. Извинявам ти ce. Ще ти дам обезщетение. Само ме остави мира.
М а р т и н а. – А нашата рожба?
П а л а ч и н о. /заковава се на място/ – Каква наша рожба?
М а р т и н а. – От снощи.
П а л а ч и н о. – Но снощи… Ти си спомняш много добре… аз само… по косата… просто те помилвах.
М а р т и н а. – Науката познава и такива случаи.
П а л а ч и н о. – Сериозно ли? Проклетата наука! Кой я измисли!…
М а р т и н а. – Ако не получа обезщетение за рожбата си, ще ви презра!
П а л а ч и н о. – Презри ме, Мартина!… Най-добре ще направиш да ме презреш. Аз заслужавам само това!

Влиза кралят.

К р а л я т. – Госпожице, в коридора ви чакат масажистките!… Не забравяйте да й напомните, че я очаквам след масажа.

Мартина се покланя и излиза.

К р а л я т. – Тази дама излъчва красота на физиката, на гласа и движенията. Въобще знае как да върви, за да се подчертае.
П а л а ч и н о. /слага ръце на устните си/.
К р а л я т. – Изглежда, че не ви се е случвало, господин първи министре, но все пак ви питам и искам да ми отговорите честно: бихте ли заобиколили тази жена, ако се изпречи на пътя ви?
П а л а ч и н о. – Разбира се, ваше величество!… Първо възрастта не ми дава такава възможнаст, и второ…
К р а л я т. – Само първото е достатъчно. А защо е бинтована главата ви?
П а л а ч и н о. /объркано/ Спънах се… много се спънах и се блъснах в стената. Има предложение по случай вашата свадба да бъдат помилвани десет затворника.
К р а л я т. – Защо?
П а л а ч и н о. – Добре ще бъде, ако подчертаем великодушието ви пред народа. Ще се погрижим всеки да узнае това.
К р а л я т. – Не може ли да не освобождаваме никого, а пак да съобщим, че сме помилвали десет души?
П а л а ч и н о. – Не може, ваше величество, това сме го правили няколко пъти вече и никой няма да повярва. Обикновено, когато кралете се женят, даряват милоста си на няколко затворника.
К р а л я т. – Кого смятате да помилваме?
П а л а ч и н о. – Имам предложение за Гамбо и още девет други.
К р а л я т. – Какъв е този Гамбо?
П а л а ч и н о. – Някакъв рибар, който бе осъден на двадесет години, за подстрекаване към бунт.
К р а л я т. – Защо да го освободим тогава? Не е ли опасен?
П а л а ч и н о. – Бъбривец и нищо повече… Бунтовник го изкарахме ние.
К р а л я т. – Елате да застанем до прозореца. Ако през улицата мине мъж, няма да ги помилваме. Ако мине жена – ще ги пуснем!

Двамата отиват до прозореца.

П а л а ч и н о. – Ето, вижте!… Минава Мартина с масажистките!
К р а л я т. /замечтано/ Ех, че походка има тази жена!… Освободете затворниците!

Влиза слуга.

С л у г а. – Придворният художник, господин Болино Кортели.
К р а л я т. – Чакам го.

Слугата излиза.

Б о л и н о. – Добър ден, ваше величество.
К р а л я т. – И днес ли ще се мъчим с портрета, Болино?
Б о л и н о. – Съжалявам, че това, което за мен е удоволствие, за негово величество е мъчение.
К р а л я т. – Какво?… Виж, Болино, никога не мога да разбера какво искаш да кажеш. Сега например какво казваш?
Б о л и н о. – Казах, ваше величество, че за мен е удоволствие да ви рисувам, а за вас е мъчение да ми позирате.
К р а л я т. – Сега разбрах. Виждаш ли, когато говориш по-бавно и разчленяваш мисълта си, разбирам всичко. Но ти обикновено говориш някак особено.
Б о л и н о. – Голям мой недостатък, ваше величество. Никога не мога да се изразя като трябва. Предпочитам да рисувам, отколкото да говоря.
КРАЛЯТ Не знам защо, но и аз предпочитам това. Днес колко време ще ми отнемеш?
Б о л и н о. – Само пет минути. Просто да поправя малко носа и край. И без това след няколко минути ще пристигне плата. /рисува/. – Наредено е да присъствуват Пирожино – най-големия поет, Масажино – най-големия композитор и хумориста Кофражио. Всички те ще трябва да възпеят в музика и рими плата.
К р а л я т. – Това е наложително! Ти ли ги повика?
Б о л и н о. – Да.
К р а л я т. – За това ти ще бъдеш награден. Въобще ти се постара доста около моите нови дрехи. Надявам се, че ще ме нарисуваш тях.
Б о л и н о. – Какво говорите, ваше величество! Вие видяхте плата! Погледнете тогава в палитрата ми. Ще намерите ли тук такива бои? Може ли въобще човешката фантазия да си представи такава изящна комбинация от шарки?
К р а л я т. – Все пак, драги Болино, ще се опиташ. Поне приблизително. /на себе си/ О, страшна моя тайна!…
Б о л и н о. – Не мога, ваше величество!
К р а л я т. – Предай една стотна част от красотата!
Б о л и н о. – Една хилядна не мога да предам.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, членове на министерския съвет желаят да ги приемете.
К р а л я т. – Да влязат!

Слугата излиза, влизат министрите.

К р а л я т. /към спокойствието/ Как е положението в страната, господин министър на спокойствието?
С п о к о й. – Прекрасно.
К р а л я т. – А съкровището на страната?
С ъ к р о в. – Прекрасно! Всеки си има moro пари.
К р а л я т. – А как върви просветата? Просвещава ли се народа?
П р о с в е т. – Просвещава се.
К р а л я т. /към спокойствието/ Щях да забравя най-важното. Как върви войната? Ще се бием ли?

Влиза слуга.

С л у г а. – Поезията, музиката и хуморът! /оттегля се/.

Влизат Пирожино, Масажино и Кофражио. Покланят се.

К р а л я т. – Добър ден, господа.
В с и ч к и. – Добър ден, наше вдъхновителство!

Влизат кралицата и Бария. Кралят става да ги посреща. Сяда на трона, а те сядат на столовете до него. Другите са прави.

К р а л я т. – Какво ново към вас, Пирожино?
П и р о ж и н о. – Днес написах стихотворението „Нашият крал се жени“. /излиза крачка напред, покланя се и рецитира/.
Ликувай, о, народ блажени,
че кралят ще се жени.
Съобщава: – Кралят е написано с голямо к.
Ликувай, о, народ блажени,
че кралят ще се жени.
Той слънце е в небето ясно,
тя замечтана е Луна…
К р а л я т. – Луна с голямо „л“ ли е написано?
П о е т ъ т. – Разбира се, ваше кралско величество!
К р а л я т. – Продължавай!
П о е т ъ т. – Той слънце е в небето ясно,
тя замечтана е Луна…
Той влюби се във нея бясно,
отвърна му и тя.
К р а л я т. – Тази дума „бясно“ не ми хареса.
П о е т ъ т. – За рима, ваше величество!… В поезията може всичко.
К р а л я т. /към Палачино/ Може ли?
П а л а ч и н о. /към поета/ – Не можахте ли да намерите друга рима?
П о е т ъ т. – Търсих цяла нощ, ваше благородие, но не можах. Ето римите, които се изпречиха на пътя ми: тясно, частно, властно, опасно, прясно, дясно, страстно, ефикасно…
К р а л я т. – Не си търсил достатъчно, Пирожино… /към Палачино/ Да се назначи комисия, която заедно с него да търси рими днес и утре. Тогава да бъде представена и поемата… Нещо друго да си написал?
П о е т ъ т. – Имам нещо в бели стихове.
К р а л я т. – Да чуем белите!

Поетът се покланя и започва:

В полето се издига дим. Той се издига така,
че извайва
тялото на девица.
Виждам ясно;
главата
косата,
шията,
врата, гушата,
гръдната обиколка, ръцете, ноктите,
обиколката на кръста,
която в съотношение с гръдната обиколка
дава коефициента –
18!
О, видение чудно!
Породило вопъл в душата на поета! .
Защо си ти от дим?
Защо живота се превръща в дим?

К р а л я т. – Прекрасен поет си, Пирожино! Стига толкова.
П о е т ъ т. – Но аз още не съм свършил, ваше величество.
К р а л я т. – Нищо. Нека да има и за друг път.
М а с а ж и н о. – /излиза напред/ Ваше величество, аз написах една сватбена симфония, която ще чуете на самия паметен ден.

Всички ръкопляскат.

Б о л и н о. – След като чухме поезията и музиката, нека чуем и хумора.
П о е т ъ т. – Но как! Аз не изпълних до края.
Б о л и н о. – Все едно.
М а с а ж и о. – А пък аз не изпълних нито нота.
Б о л и н о. – Все едно. Да чуем и хуморът, та да приключим с изкуствата. Господин Кофражио, чакаме да чуем последния ви виц.
К о ф р а ж и о. – Този път ще ви прочета последния си фейлетон.
К р а л я т. – Предпочитаме да чуем нещо по-кратко.
М и н и с т р и т е. – По-кратко.
Б а р и я. – Някакъв виц.
К р а л я т. – Да, Кофражио! Ти измисляш толкова хубави вицове.
К о ф р а ж и о. – Знаете ли каква е разликата между молеца и пияницата?
Всички се замислят.

К р а л я т. /избързва глупаво/ – Пияницата е много по-голям от молеца.

Тишина. Палачино започва да се смее и ръкопляска, а след него и останалите.

К О Ф Р А Ж И О. – БРАВО, Ваше величество! Познахте!

Докато другите коментират остроумния отговор на краля, Болино се приближава към Кофражио, издърпва го на авансцената и повежда разговор.

Б о л и н о. – Кофражио, това ли ти беше вица?
К о ф р а ж и о. – Не, ама смея ли да му възразя?… Разликата между молеца пияницата е, че молецът изяжда костюмите, а пияницата ги изпива.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, пристигнали са двама търговци на вина. И двамата твърдят, че вината им са най-хубавите на света.
К р а л я т. – При всяка сватба виното е от важно значение. Купете вината на двамата търговци!… И повикайте моя придворен густатор.
С л у г а т а. – Той чака навьн.
К р а л я т. – Нека да влезе.
С л у г а т а. – Няма да може, ваше величество.
К р а л я т. – Защо?
С л у г а т а. – Ще трябва да го доведа.

Слугата излиза и се връща, хванал под ръка густатора, католически свещеник, нарязан до последен предел. Слугата едва го крепи, докато оня се покланя на краля.

Б а р и я. /учудено/ – Но това е свещеник!
К р а л я т. – Той е уволнен от църквата… но иначе е най-големия специалист по вината. /към густатора/ – Днес не опитахме никакви вина, защо си пиян?
Г у с т а т о р. – Оппитввах, ваше ввеличество.
К р а л я т. – Какво си опитвал?
Г у с т а т о р. – Оппитввах ввашата гготввачка!… Тя ме опияни!
К р а л я т. – Изведете го навън и да му се ударят десет тояги!
Г у с т а т о р. – Дддадено.
К р а л и ц а т а. – Да не се допуща в кухнята два месеца.
Г у с т а т о р. – Поддччинязам се.
Б о л и н о. – Два месеца без никакво вино!
Г у с т а т о р. /пада в краката на краля/. Милост, ваше величество!… Само това не!
С л у г а. – Тъкачите, ваше величество!… Носят вълшебния плат.

Оживление. Всеки коментира с другия. Влизат Марио и Порчио, които държат ръцете си така, като че ли носят плата. Те пристъпват бавно и тържествено. Всички погледи са устремени към въображаемия плат.

М а р и о. – Ето плата, ваше величество.
К р а л я т. – Чудесно!… Поставете го на статива.

Болино веднага намества статива в средата. Марио и Порчио мятат плата върху статива. Всички заобикаля празния статив. Охкане и ахкане.

К р а л я т. – Великолепен е! /на себе си/ – О, страшна моя тайна!
П а л а ч и н о. – Чудесно!
С ъ к р о в. – Прекрасно!
П р о с в е т. – Бих казал – супер…
С п о к о й. – Какви цветове!
М а с а ж и н о. – Прекрасни тонове!
П р о с в . – Бих казал супер…
П и р о ж и н о. – Божествени шарки!
К о ф р а ж и н о. – Сякаш е откъснато парче от залеза,
К р а л и ц а т а. – Недействително!
Б о л и н о. /оправя нещо/. Тук нещо се е подгънал.
П а л а ч и н о. /и той оправя/. И тук се беше подгънал.
С ъ к р о в. – Тук някой пречи на светлината. /Маха густатора/.
Г у с т а т о р. – Вce преча!… Вce аз преча, /излиза/
П и р о ж и н о. – О, дивно хубав плат! Ще бъдеш ти от мен възпят!
М а с а ж и н о. – О, симфонио! За теб аз симфония ще напиша! /Дирижира и тананика/. Та-та-та-тааам! /из пèтата на Бетховен/. Та-та-та-таaaм.
К о ф р а ж и о. – И таз добра!…Та това е „Малка нощна музика“ от Бах! /също тананика/. Та-та-та-тааа!…
М а р и о. – Ваше величество, сега настъпи един от върховните моменти.
П о р ч и о. – Да ви вземем мярката!

Кралят се изправя. Марио и Порчио намятат въображаемия плат на рамото на краля. Всички одобряват. Примижават, отстъпват назад, отиват напред, изправят се, навеждат се и се въртят в кръг около краля. Неусетно кръгът става идеално правилен, чува се музика и започват да се въртят в ритъм на танц. С метър в ръка Марио се приближава до краля, повдига му ръката, отпуща я, навежда се надолу и винаги диктува па Порчио, който старателно записва мерките на краля. В суматохата Болино целува Бария.

Завесата бавно се спуща.

ОСМА КАРТИНА

Площад. Народът очаква пристигането на краля. Всред тълпата са Болино, Бария, Мартина, Марио, Порчио. Войници с копия, които се грижат за реда.

Ж е н а. – Къде се тикаш напред?
С т а р е ц. – Искам да видя.
Ж е н а . – Ако си искал, трябвало да дойдеш още в шест часа, като мен.
Г а м б о. – Старче, на теб очите ти гледат към оня свят и едва ли ще видиш нещо!
Ж е н а т а. – Детето ми!… Изчезна ми детето!
Д е т е т о. – Майко, тук съм.
Ж е н а т а. – Виждаш ли добре?
Д е т е т о. – Виждам! Чичко, къде е кралят?
Г а м б о. – Сега облича новите си дрехи.
Ж е н а. – Какви ли са тези чудновати дрехи?
С т а р е ц. – Казват, че само умните ги виждали, а глупавите виждали само въздух.
Ж е н а т а. – А скъпи ли са?
Г а м б о. – По данъците ще разберем!
Ж е н а т а. – Гамбо, а ти не си ли в затвора?
Г а м б о. – Помилваха ме по случай сватбата на краля.
Ж е н а т а. – Ако продължаваш да говориш за данъци, отново ще влезнеш там.
У х о т о. – Кой говорене тук за данъци? /към жената/. – Ти ли?
Ж е н а т а. – Аз си плащам без да говоря!
Г а м б о. – Вие защо се интересувате за данъците?…
Г л а с. – Той е ухото на краля!
У х о т о. – Кой тук казва, че съм ухо?
Ж е н а т а. /към войника/ Момче, този тук говори за данъци!
В о й н и к. – Кой говори?
Г а м б о. – Ето този тук! /сочи ухото/.
В О Й Н И К. – Ти ли говориш?..?… Какво говореше?
У Х О Т О. – Те говореха!
Г а м б о. – Войниче, с ушите си чух как той каза, че дрехите на краля ще ни излязат скъпи и това ще се разбере по данъците.
В о й н и к. /към ухото/. Ти си арестуван!
У х о т о. – Аз не говорих.
В о й н и к. – А какво правеше?
У х о т о. – Слушах,
В о й н и к. – Защо слушаше?
У х о т о. – Аз съм от двореца. /общ смях/
Г а м б о. – Оставете го, тогава! Там всички слушат.
В о й н и к. Но нали казвате, че говорел за данъци?
Ж е н а т а. – Той каза, че от данъци не можем да си дигнем главата.
Г а м б о. – Говореше за данъци и псуваше краля.
У х о т о. – Не е верно!… Преди всичко аз не плащам данъци!
В о й н и к. – А защо не плащаш?… Тогава ще те арестувам задето не си плащаш данъците!
У х о т о. – Аз съм освободен от данъци.
В о й н и к. – Защо си освободен?
У х о т о. – Защото работя в двореца,..
Г а м б о. – Той напсува нашия добър крал! /към всички/ – Хора, напсува ли краля?
В с и ч к и. – Напсува!
Г а м б о. – Ако искате, ще повторя какво каза за краля.
В о й н и к. – Тук не му е мястото! /към ухото/. Ела с мен! /дърпа го/.
Ж е н а т а. – Пфуу!… Републиканец такъв!… Да псува нашия добър крал! Безсрамник!
У х о т о. – Но вие не разбрахте ли, че съм от двореца?
Г а м б о. – Още по-лошо!… Яде от трапезата на краля и го псува!… Сега ще кажа как го напсува…
Ж е н а т а. – На кралица го напсува и на данъци, и го нарече келеш, изедник и глупак…
В о й н и к. – Престани!… Защо ругаеш краля?
Ж е н а т а. – /обидено/ Aз ли ругая?… Не чухте ли, че повтарям неговите думи? /отстранява се към Ухото/. Заради теб аз ли да загазвам, бе? /удря го/. – Ще ругаеш краля, а?… /към всички/. Ами вие какво гледате?… Псува краля ни, а гледате!
Г л а с о в е. – Верно! Да отмъстим за краля. /всички се нахвърлят към Ухото и го удрят/.
В о й н и к. /докато също нанася удари на Ухото/. Спрете граждани! Не бива така! Той ще си получи наказанието чрез съд.

С викове „да живее кралят“, тълпата нанася удари на Ухото. Войникът го заплюва и го извежда, възмутен.

2-ри В о й н и к. – Сега запазете редиците. /подрежда ги/.
Д е т е т о. – Мамо, защо бихте този чичко?
Ж е н а т а. – Ругаеше краля, дете!
Д е т е т о. – А татко защо не го биеш, като ругае краля?
Ж е н а т а. /удря му плесник/. Да живее Краляяяя…
В с и ч к и. /като се смеят, за да замажат конфузията/. – Да живее краляя.

Приближава се пияният густатор.

Г А М Б О. – Вижте един щастливец!… Пие само от кралските бъчви.
Г у с т а т о р. – Щастлив си ти, че не излизаш от кралския затвор… Яденето ти ядене, лежането ти лежане!… Аз с удоволствие бих полежал вътре, но дават само вода. /плюе с отвращение/.
М А Р Т И Н А. – Да, но в затвора няма кралски готвачки.

Смях, Войникът го бута към редицата.

Г у с т а т о р. – Ей, Ей! – Така ли се бута бъчва?
Б о л и н о. – Стана много забавно… Бария, виж само колко много хора са наизлезли!
Б а р и я. – Народът няма забавления.
М а р т и н а. – Покрай новите дрехи, народът ще види и краля.
С т а р е ц ъ т. – Очите ми са отслабнали… Дали ще видя дрехите?
Г а м б о. – Ако не ти е отслабнал ума, ще ги видиш! /гледа дрехите на стареца, които са кръпка до кръпка/. – Изглежда, че и твоите са вълшебни, а пък и аз трябва да съм глупав, защото виждам само кръпки.
М а р т и н а. /към Марио, който непрекъснато я придържа за кръста/. – Марио, махни тази ръка!… Не виждаш ли, че има хора?
М а р и о. – Забелязал съм, че като сваля моята, намирам друга около кръста ти.
Б о л и н о. – Вие пак се сдърпахте.
М а р и о. – Изнервен съм от тъкане!
Б а р и я. /към Болино/. А ти никак не се сещаш за мен.
Б о л и н о. – Не смея да пипам царски годеници! /смеят се/.
Г а м б о. – А бе, вие кои сте?… Не съм ви виждал между народа!
Б о л и н о. – Ние сме хора на изкуството!
Ж е н а т а. /надига се на пръсти/. Май, че идват.

Понасят се шепот и викове „Идат!“. Войникът става нервен, блъска назад. Тълпата блъска напред.

Г л а с. – Пазете ред!
Г а м б о. – Запазете присъствие на духа!
Б а р и я. – /към Болино/ – Цялата треперя.
Б о л и н о. – Сега ще се реши всичко.
М а р т и н а. – Вярвайте в моя план. Да живее краля!

Чуват се възклицания, някои бабички падат на колене и се кръстят. Всред шума се задава церемонията на кралското шествие, но изведнаж всички млъкват… все пак, кралят е величествен в своята голота!… Гол, с корона на главата, с кралски жезъл в ръка, той се озовава всред народа и усмихнато поздравява, всички падат на колене неохотно. Само двете недоумяващи деца остават прави.

Д е т е т о. – Мамо, кой е кралят?
Ж е н а т а. – Този, с короната и хубавите дрехи.
Д е т е т о. – Какви дрехи?… Той няма никакви дрехи!… Кралят е гол!..
2-ро д е т е. – Кралят е гол!… Хей, гол крал!

Тишина. Смущение сред свитата и тълпата.

Г л а с о в е. – Това е верно.. Кралят е гол!
– Гол крал!
– Защо е излязал гол на улицата?
– Не му ли е студено?
– Защо не са му дали дрехи?
– Така е срамота!
Г а м б о. – Жените да не гледат! Гол крал, гоол!

Започва буен смях, дюдюкания и подсвирквания. Кралят и свитата му са стъписани. На краля му става страшно.

К р а л я т. – Нима е възможно всички тук да са глупци?… Аз съм измамен… Измамен съм!
П а л а ч и н о. – Ние сме измамени.
М и н и с т р и т е. – Подиграни сме.

Кралят се обръща резко и прикривайки голотата си с ръце, тръгва обратно. Кралицата майка сваля плаща си и му го намята. Нов залп от смях.

Б о л и н о. – Бария, видя ли как всичко свърши добре?
Б а р и я. /гледа след изчезналия крал/ – Още викат.
М а р и о. /към Мартина/. – Не се ли страхуваш, че кралят ще ни отмъсти?
М а р т и н а. – Когато един крал стане смешен пред народа си, вече не е опасен.
Б а р и я. – Все пак, стана ми неловко заради него… Какво ли ще направи сега?
Г а м б о. – Много просто – ще отиде да се облече!…
М а р т и н а. – Беше забавно като театър!… Видяхте ли какво може народът?

Връщат се хората от народа, които бяха тръгнали след краля. Чува се само тяхната мощна песен. Запяват и нашите герои. Гамбо се е съблякъл по долни дрехи и имитира краля. Постепенно сцената остава празна.

Завесата се затваря бавно.

КРАЙ

ЛИСКО в гората – 2000.

БОРИС АПРИЛОВ

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО В ГОРАТА – „ФЮТ“ 2000 г.

Глава първа

ЕДИН ПАМЕТЕН ДЕН

Днес стана първото сериозно излизане от къщата. Сутринта мама Лиса каза:
– Деца, ще ви заведа на потока. Трябва да ви изкъпя, тъй като довечера ще ходим на концерт.
– Какво е това поток? – запита Лиско.
– Поток е мястото, където тече вода.
– А какво е вода?
– Вода е едно нещо, което тече.
– Аха, разбрах!
Всъщност Лиско не разбра нищо, защото беше едно съвсем малко лисиче, което заедно с двете си сестрички Хитруша и Рунтавка видя света преди тридесет дни. Лиско бе дете чудо. Майка му и татко му се удивиха най-напред от това, че още първия ден можеше да изговаря буквата “р”. А Хитруша и Рунтавка доскоро все още изричаха “кливо клаче”.
– Нашият син е гений! – радваше се татко Лисан. – Той е умна глава. Може би ще завърши университет.
Ето защо Лисан и Лиса обикнаха Лиско повече, макар че обичаха силно и другите две деца.
– Тъй като довечера ще ви водя на концерт – рече мама Лиса, – сега ще ви изкъпя добре. Трябва да се пазите чисти през целия ден.
– Какво е това концерт? – запита Лиско.
– Това е нещо, което се дава вечер на Метличина поляна.
– Аха, разбрах! – рече Лиско. – Ами много ли ще дават? Ще се наядем ли добре?
– Това, което ще се дава, не се яде. И все пак концертът представлява нещо като духовна храна.
– Все пак храна! – зарадва се Лиско.
Той вирна опашка и тръгна след майка си.
– Прибери си опашката! – скара се мама Лиса. – Който те види, ще помисли, че си се възгордял.
– Защо? – запита Лиско.
– Защото… когато една лисица се възгордее, винаги вири опашката си.
Лиско прибра опашката си и посочи:
– Я виж татко! Върви най-отзад и вири опашка!
– И има защо – отвърна мама Лиса. – Той се гордее, че е глава на такова семейство.
Петимата вървяха един след друг през гората и учтиво поздравяваха всеки.
– Добър ден! – извика им свраката Нешка. – Накъде така рано?
– Отиваме на плажа – отвърна важно Лиса.
Щом отминаха, свраката Нешка отлетя при катеричката Сивелка.
– Просто не очаквах… Семейството на Лисан придобива някои богаташки привички.
– Стой по-далеч от дома ми! – рече Сивелка. – Вчера ми изчезнаха два ореха.
– И ти допускаш, че съм аз?!
– Де да знам, може би си ги помислила за яйца… За какви богаташки привички говореше?
– Семейството на Лисан отива на плаж – прошепна свраката Нешка.
– Щом се постопли още, и аз ще водя моите на потока – отвърна Сивелка.
– Така и предполагах – изкряска свраката Нешка.
Докато свраката и катеричката разговаряха, семейството на Лисан стигна при потока. Той течеше през малка слънчева поляна в края на гората. На това място водата се успокояваше, разливаше се и ставаше удобна за плуване. Наоколо растяха горски цветя, които сега растяха окъпани от росата.
– Вижте, деца! – извика мама Лиса и се търкулна. Хитруша и Рунтавка последваха примера й.
Лиско стоеше на мястото си и наблюдаваше потока.
– А ти какво чакаш? – запита татко Лисан.
– К-какво? – отвърна унесено Лиско.
– Търкулни се! Това успокоява нервите.
Но Лиско стоеше като вцепенен и не откъсваше поглед от водата.
– К-какво е това?
– Това е потокът – осведоми го Лисан. – В него ще се къпем.
– Защо ще се къпем? Нужно ли е?
– Къпането е нужно за всяко културно животно. Чистотата е важно нещо. Действа добре и на нервите. Живеем в напрегнат и динамичен век.
– Какво е това век?
Лисан се почеса по ухото.
– Право да ти кажа, така се говори навсякъде.
– Но защо да живеем във век? Нали си имаме къща?
– Прекаляваш с въпросите!… Хайде, търкаляй се!
Лиско се търкулна в тревата. Изведнъж му стана приятно, полази го хлад, навлажнената му козина затрепери и заблестя, обхвана го лудо желание да се върти върху меката постеля.
– А! – рече той, като се спря. – А! – повтори Лиско и падна.
Крачката му отказваха да му служат. Гората, небето, камъните се завъртяха пред очите му.
– Татко, земята се върти! – извика лисичето.
– Това е установено – каза Лисан. – Откриваш Америка.
Като се натъркаля добре, цялото семейство застана на припек. Изскочилото над гората слънце топлеше мокрия гръб на Лиско. Той се чувстваше толкова щастлив, че пожела да направи нещо, но се отказа, понеже не можа да измисли какво.
Лиско се изсуши, прозя се и тръгна към потока. Приближи се и потопи лапата си.
– Водата е мека! – прошепна си той.
Изведнъж скочи назад и застана до родителите си.
– Какво има? – запита мама Лиса.
Лиско трепереше.
– От… от потока м-ме п-погледна едно д-друго лисиче!
– Глупчо! – засмя се майка му. – Това е собственият ти образ!
Лиско се учуди на тия думи и отново се приближи до реката. Видя главата на същото лисиче със светли очи, дълги уши и продълговата остра муцунка. Поклати глава. Главата на лисичето от потока също се поклати.
– Не се чуди! – засмя се татко Лисан. – Всичко става по принципа на отражението.
– Разбрах! – Лиско престана да се интересува повече от своя образ.
– А сега да се изкъпем – предложи мама Лиса. – Елате!…
Тя влезе във водата и се потопи. Лиско стори същото. Стана му много приятно – това, което се наричаше вода, беше нещо много интересно, минаваше край него, гъделичкаше го, носеше го, издигаше го нагоре.
Татко Лисан започна да го посвещава в тайната на плуването.
– Най-важното е да се диша правилно!… О, не отваряй уста!… А така!… По-спокойно, спокойно движи лапите… Така!… Сега напредваш добре…
Лиско скимтеше и цапаше ли, цапаше…
– Много е хубаво! – извика той. – Усетя ли скука ще идвам тук.
Лисиците играха дълго във водата, хлапетата станаха толкова чисти, че не можеха да се разпознаят.
– Достатъчно! – извика най-после Лисан.
Щастливото семейство потегли обратно. Но щом се върнаха в старата тъмна дупка, Лиско внезапно почувства скука. Преди всичко на малките не им бе позволено да се търкалят, за да не се изцапат, а както е известно, отнемеш ли на децата търкалянето по земята, все едно им отнемаш смеха. Нещо го теглеше отново към леката, мечтаеше да отиде сам, без надзор, да прави каквото си ще. Щом видя, че всички са заети със закуската, Лиско се шмугна в гората и тръгна по познатата пътека към потока.
Горските животни учудено гледаха горското хлапаче да подскача между дърветата.
– Къде ли е тръгнало? – запита сърненцето Еди.
– Калпазанин – каза майка му Грациоза. – Ти никога не трябва да правиш така!…
– Да, ама е интересно – отвърна Еди и се дръпна настрана.
А Лиско продължаваше да върви. От време на време спираше до някое дърво, гледаше кората му, но какво гледаше – дявол знае. Изведнъж чу страшен рев и дъхът му замря. На две крачки от него стоеше грамаден звяр с дълги уши. Лиско се опита да избяга обратно, но звярът изрева още веднъж и го смрази на място.
– Къде бе, хлапак? – запита звярът.
– Н-никъде – излъга за пръв път през живота си Лиско.
– Виж каква, малкият – рече звярът. – Никъде никога не може да се отива. Друг е въпросът, ако вървиш без цел. И все пак ще стигнеш някъде. Защото никъде не може да се отива. Някъде все има едно някъде, а никъде – никъде няма! Разбра ли?
– Р-разбрах!… А ти кой си?
– Аз съм магарето!
– Татко и мама не са ми разказвали за тебе.
– Аз не съм горско животно. Винаги съм живял културно, сред хората.
– А какво търсиш тук?
– Бягам от баснописците. Тези лоши хора не ми дават мира. Между горските обитатели ще се намери място за един философ, нали?
– Все пак трябва да вървя – извика успокоеният Лиско. – Нека се видим отново.
Магарето наведе глава и започна да пасе.
“Изглежда, че светът е разнообразен – замисли се Лиско. – Колко много неща има, които не знам.”
Но тези мисли бързо изчезнаха от главата му, изместени от едно-единствено желание – минута по-скоро да се добере до реката.

Глава втора

КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО-НАТАТЪК

Хитруша бе първата, която откри, че Лиско го няма. Тя се огледа учудено на всички страни и рече:
– А!… Не бяхме ли две лисичета?… Доскоро бяхме две, а сега сме само едно.
– Как едно? – спря играта си сестричката Рунтавка, която бе по-умната, защото бе родена един час по-рано.
– Ето на – да се преброим: едно! – Хитруша посочи с лапа Рунтавка. – Видя ли?
Всъщност лисичетата бяха две, но тя не броеше себе си, а при това едва ли можеше да брои повече от едно.
– Някой от нас не е тук… Да, Лиско го няма… Мамо, Лиско го няма!
– Как може? – появи се от дупката Лиса. – Нали си играехте?
– Играехме си, но го няма.
Мама Лиса съобщи този факт на татко Лисан. Той няколко пъти извика името на немирника. Никой не му отвърна. Татко Лисан пообиколи набързо околността и като се върна запъхтян, съобщи:
– Работата става сериозна.
– Какво? – запита Лиса.
– Това дете е изчезнало.
– Но къде е отишло? – затюхка се Лиса. – То не познава гората.
Край лисичия дом минаха няколко животни. Те отиваха на концерта.
– Закъсняваме! – покани ги Таралежко. – Ще заемат първите места.
– Знаеш ли – каза Лисан, – Лиско се е изгубил.
– Не думай! – изплаши се Таралежко. – Ежко, къде си? Ами как е станало това?…
– Знам ли?… Няма го.
– Ей сега ще кажа на всички! – извика катеричката Сивелка и се затича към Метличина поляна.
Пред спуснатата завеса на естрадата вече се трупаха много животни. Всяко искаше да седне колкото може по-напред. Зад зелената, направена от листа завеса се нареждаше хорът. Разтревожените хористи непрекъснато се бутаха напред-назад за ужас на диригента Славейко. Съвсем настрана от всички спокойно се разхождаха свраката Нешка и Глухар. Свраката Нешка бъбреше:
– Ще видим какво ще излезе!… Ще им дръпна такава критика, че да ме запомнят!
Слън;ето, надвесено над естрадата, сякаш не бързаше да си отива, искаше да послуша част от програмата. Откъм реката подухна вятър. Върховете на дърветата трепнаха и листата запяха.
– Приятели! – чу се гласът на катеричката Сивелка. – Лиско се е изгубил!
Шумът на поляната затихна.
– Какво каза? – запита заекът Сивко.
– Лиско се е изгубил! – помнори Сивелка. – Няма го. Изчезна.
Всички погледнаха към Мецан Той единствен можеше да реши ще се състои ли концертът. Мецан се изправи върху камъка, който бе определен за негова ложа, обърна се срещу публиката и каза:
– Всички искаме да слушаме концерт… – Животните мълчаха и го гледаха право в очите. – Но ето че Лиско се е изгубил. Досега при такива случаи винаги сме зарязвали всичко и сме помагали. Моето лично мнение е, че в случая трябва да направим същото. Все пак, за да спазим законите, по които живеем в Тихата гора, предлагам въпроса на гласуване. Който е “за”, да си вдигне лапата.
Животните вдигнаха лапите си. Птиците се приобщиха към гласуването с разперване на криле. Решението бе взето. Мецан разпредели всички на отделни групички и ги изпрати на различни страни. Лично той, заедно със зайко Сивушко, вълчо Кафявко, катеричката Сивелка и пеперудата Дванадесет точки, веднага се отправиха към дома на Лисан.
Оставиха Хитруша и Рунтавка в лисичата дупка и тръгнаха.
Тихата гора закънтя от викове:
– Лиско-о-о!
– Къде си, Лиско-о-о!
Разбира се, най-усърдно от всички търсеха татко Лисан и мама Лиса. Те бързаха напред, следвани от Кафявко, Сивко, Сивелка и фазана Пембянко, който подскачаше, понеже му бе омръзнало непрекъснато да хвърчи. Дванадесетте точки летеше над тях, а над нея се носеха косовете и гълъбите.
Така групата стигна до мястото, където пасеше Магарето.
– Да сте виждали едно малко лисиче? – запита татко Лисан.
Магарето повдигна глава, поклати уши и каза:
– Тук нямате ли обичай да казвате “добър ден”? Особено щом видите магаре.
– Извинете, но сме разтревожени… Нашият Лиско се изгуби.
– В природата нищо не се губи – забеляза Магарето. – Практически се губи, теоретически – не. Материята си е материя. Тя се променя, превръща се в пепел, в дим, в пара и все пак продължава да заема място в пространството, има свое тегло, вкус и мирис. Съгласни ли сте?
– Съгласни сме – продума тихо Мецан.
– А не трябва да сте съгласни. Нещата не бива да се приемат лесно. Всичко подлежи на проверка, на опити, на лабораторни изследвания. По този случай искам да ви разкажа за една камила, която не повярва, че Екваторът съществува. Тя отиде лично да провери. Оказа се, че на мястото, където трябвало да бъде Екваторът, имало блата, гора, пустиня и всичко друго – но Екватор нямало. Тогава камилата прочете в енциклопедията, че Екваторът представлява мислена линия, създадена от въображението на човека. “Всичко е относително – каза си тя. – Тук пише, че линията съществува само във въображението на човека, а никъде не пише за въображението на камилата. Следователно: Екватор не съществува изобщо.”
– Не сте ли видели нашия син – прекъсна го Лиса.
– Видях го. Защо питате?
– Защото го търсим.
– Приятно търсене!
– Но кажете нещо! Дайте ни сведения!…
– Изглежда, че съм дошъл в тази гора само да давам сведения. Преди малко пак ми искаха сведения.
– Разберете! – нервира се Мецан. – Вие сте единственият, който може да ни насочи към някаква следа! Трябва да ни помогнете в нашето нещастие.
– Не знам по-голямо нещастие от това да си магаре и да попаднеш в област, където няма магарешки тръни… По този случай искам да ви разкажа как един мой братовчед…
– Накъде отиде Лиско? – изрева извън себе си Кафявко.
– Към реката.
– Какво го усуквате тогава?
– Защото имам желание да ви услужа както трябва. – И като погледна след бързо отдалечаващата се група, то промърмори: – Неблагодарен народ! Ти му обясняваш, а той крещи…
А в това време групата напредваше към реката.
“Как не ми мина през ума? – чудеше се Лисана. – На това хлапе водата му е харесала.”
На потока от Лиско нямаше и следа. Там се бяха струпали много животни, коментираха и се караха, но Лиско го нямаше.
Кафявко започна да души.
– Открих следите! – викна радостно той. – Тръгвам по тях!
Всички млъкнаха. Кафявко потегли бавно по невидимите следи. Всяка стъпка го приближаваше все по-близо до реката. Най-после той застана до самата водна ивица.
– Следите изчезват тук – доложи тихо той.
– Удавил се е! – изпищя Лиса. – Ами сега?
– Спокойно! – намеси се Мецан. – Защо да допускаме най-лошото? Представете си, че палавникът плува по течението и се забавлява.
– Ще му дам аз едно забавление! – измърмори Лисан. – Само да ми падне!
Всички потеглиха по течението.
– Безсмислено е да го търсим в реката! – вайкаше се Лиса. – Той не може да плува.
– Ами! – отвърна Лисан.
Тогава решиха да намерят видрата. Та нали тя знаеше всичко, което става тук. Откриха я върху белия чакъл на брега: обясняваше нещо на двете си деца.
– Да си видяла Лиско?
– Добър ден – рече мама Видра. – Както виждате, уча малките си да вървят по сушата. Така, както вие учите вашите деца да плуват.
– Да си видяла наоколо Лиско? – запита отново Кафявко.
– Не.
– Във водата?
– Не съм го зърнала дори.
– А можеш ли да ни направиш една услуга? – запита Мецан. – Да се гмурнеш за малко в реката, да го потърсиш.
– Добре, но какво разбирате под Лиско?
– Лиско – това е синът на Лисан и Лиса… Малко лисице, на един месец. Не го ли познаваш?
– Малко лисиче, значи – почеса се Видра. – Добре! Хайде, деца, ще потърсим из водата едно малко лисиче.
Палавниците на мама Видра, които скучаеха на брега, веднага се гмурнаха в реката, последвани от майка си. Останалите животни се разположиха по камъните и зачакаха.
Минаха минути, мина половин час, най-после се появиха мокрите глави на търсачите.
Мама Видра се излегна уморена, задъхана и доложи:
– В реката го няма!
– Сигурна ли си?
– Напълно.
– Търсихте навсякъде, нали? – запита Мецан.
– Абсолютно!
– Сухоземните животни се умълчаха. От време на време се чуваше трагичното хлипане на мама Лиса.
– Тук има някаква загадка – рече Кафявко.
– Истинска загадка – допълни Сивко. – Ако Лиско се е удавил, мама Видра щеше да го намери.
Докато Лиса плачеше, а Лисан се чудеше как да я успокои, слънцето пропадна зад хребета на Голямата планина и Тихата гора потъна в сумрак.
От близката скала се обади кукумявката Тотка.
– Тотке, да си виждала сина на Лисан? – запита я Кафявко.
– Без подигравки!… Знаеш, че денем не виждам по-далеч от носа си!…
– Извинявай! – отвърна Кафявко и наведе безпомощно глава.

Глава трета

ДА СЕ ВЪРНЕМ МАЛКО НАЗАД

Щом се отдалечи от Магарето, Лиско се затича още по-бързо. Споменът за приятната вода, в която можеше да се плиска до насита, го теглеше към реката. Лиско беше щастлив. Това бе първото му самостоятелно излизане от бащиния дом. Нямаше я мама Лиса да вика: “Не прави това, не прави онова!” Нямаше го и татко Лисан да дърпа ушите му. Приятното чувство, че е свободен, го накара изведнъж да се търкулне няколко пъти в тревата. После, без да знае как, Лиско внезапно запя:

ла-ла-ла! ла-ла-ла! ла-ла-ла! ла-ла-ла!

Според него мисълта, вложена в тази песен, достигаше големи дълбочини и разкриваше разнообразно съдържание, излято в богата музикална форма. Поне така би се изразила свраката Нешка във вестник “Горски глас”.
Лиско се озърташе с надеждата, че някой ще го чуе и ще го похвали за хубавото изпълнение. Но наоколо нямаше никой. Животните бяха на концерт. Само една гъсеница го чу и се опита да изръкопляска с всичките си четирийсет крайника, но се изпусна от дървото и се търкулна върху едно листо. Листото се откъсна, ветрецът го подхвана, вдигна го високо, гъсеницата погледна ужасено надолу:
– Ами сега!
Тя се опита да си наложи спокойствие. “Какво се правеше в такива случаи? – помисли си гъсеницата. Но не можа да си отговори. – В такива случаи най-важното е самообладанието!”
Докато листото се въртеше и се издигаше все по-нагоре, тя потъна в още по-дълбок размисъл. От въртенето главата й се замайваше така, че малкият гъсеничен мозък не можеше да измисли нищо.
– Ще ям листото! – извика тя. – То ще става все по-мъничко, все по-мъничко, все по-мъничко, докато стане толкова мъничко, че вятърът да не може да го носи.
И започна да гризе. Това бе неприятно за консумиране сухо листо, но инстинктът за живот надделя. Гъсеницата го ядеше с мълниеносна бързина. То ставаше все по-малко и по-малко.
– Спускам се! – извика гъсеницата и заръфа ожесточено.
Най-после изяденото наполовина листо се спусна плавно върху тревата. Гъсеницата се отърси победоносно, погледна небето и се запита:
– Нима бях там?
След това тръгна да дири своето дърво пасище.
Мразя отклоненията! Заговорих за гъсеницата и забравих нашия герой. А ето какво стана през това време:
Лиско се озова на поляната. Тук беше реката. Лиско млъкна (нали си пееше песничка) и затрепери от удоволствие. Само на няколко крачки си течеше неговата мила, внезапно заобичана водица. Той се устреми към нея, но неочаквано чу глас, който го зовеше. Лиско спря.
– Къде отиваш? – запита гласът.
– На реката – отвърна Лиско и едва сега видя едно тъмносиво животинче с лъскава кожа, остра муцуна и затворени очи. – Но кой си ти?
– Я го виж! – разсърди се животинчето. – Кой ти позволява да се обръщаш към по-възрастни на “ти”? Така ли те учат у дома?
– Кой сте вие? – поправи се Лиско.
– Аз съм къртицата Мрачевина! – рече непознатото животно. – Известна съм с това, че умея да разказвам увлекателни приказки. Ей сега ще ти разкажа една…
– Благодаря, но бързам към потока.
– Именно де. Затова ще ти разкажа приказката за Киселото мляко.
– Но каква връзка има това с потока? – запита отчаяно лисичето.
– Има, и то каква!… Слушай!
– Много бързам! – рече Лиско и погледна с копнеж към водата, която клокочеше само на два скока разстояние.
– Чуй приказката за Киселото мляко! – каза къртицата, без да му обръща повече внимание.

ПРИКАЗКА ЗА КИСЕЛОТО МЛЯКО, която къртицата Мрачевина разказа в този паметен ден

“– В едно почтено семейство – започна къртицата Мрачевина – живеело непослушното Кисело мляко. То било толкоз непослушно, че всички го сочели с пръст, а майките казвали на децата си да не дружат с него. Това огорчавало много Киселото мляко. Един ден му станало толкова мъчно, че то решило да избяга някъде далеч, кой знае къде, където никой не го познава, а там да започне нов живот като почтена и уважавана личност. За тази цел то си взело една порязаница хляб, намазало я с масло и тръгнало.
Но къде – не знае. Върви, гризе хляба и разглежда непознатите места, през които минава.
Най-после Киселото мляко стигнало до една гора. Насреща му забръмчала пчела.
– Здравей, мухичке! – извикало Киселото мляко.
– Глупак, не виждаш ли, че съм пчела?… А ти кой си?
– Аз съм Киселото мляко.
– А-а, чувала съм за теб. А защо не си в купичка?
– За разнообразие – отвърнало Киселото мляко.
– Ами ако те жилна, ще се подуеш ли?
– Не – рекло Киселото мляко. – Такива работи не ми действат.
– Довиждане тогава – разочаровала се пчелата.
– Забравих да те питам най-важното – сетило се Киселото мляко. – Ако вървя все нагоре, къде ще стигна?
– В гората.
– Това знам, но има ли в нея нещо особено?
– Нищо особено.
– Не ти вярвам – рекло палавничето и влязло в гората.”
– Не сте казали още нищо за потока – прекъсна приказката Лиско.
– Потърпи малко – рече къртицата. – “И така… Киселото мляко навлязло в гората. Като повървяло малко в нея, насреща му забръмчал един бръмбар.
– Здравей, голяма пчела! – поздравило палавничето.
– Не съм пчела, аз съм бръмбар!
– Е, така де – все едно!
– Не е все едно!… Не ме предизвиквай, защото ей сега ще те ощипя!…
– Уха! Сигурен ли си? – засмяло се палавничето. – Аз съм Киселото мляко!
– Какво като си този?
– Не чувствам никакви физически болки… Можеш да ме ощипеш, можеш да ме порежеш – всичко ще бъде напразен труд. Боли ме, само ако ме обидят.
– Че ти тогава трябва да си много щастливо!… Завиждам ти.
– Така ти се струва!… Според мен обидата нанася по-голяма болка от щипането. Ако беше обратното, аз не бих напуснал бащиния си дом… Има ли нещо интересно в тази гора?
– Зависи… Хайде довиждане!
Тръгнало палавничето отново. Вървяло, вървяло и му доскучало. Няма с кого да си играе, няма кого да удари, не се виждала нито една котка да й завърже тенекия на опашката. Гората за него била скучна. Най-после на пътя му се изпречила една река…”
– Като тази ли? – светнаха Лисковите очички.
– Сигурно – отвърна къртицата. – “Киселото мляко седнало на един камък и започнало да мисли. Мъчило се да си спомни какво се върши, като се стигне до една река. Най-после се сетило, че може да се окъпе, и се зарадвало. Започнало да се съблича. Съблякло се. Покачило се на един камък, скочило и – цоп! – във водата!”
– Завиждам му! – обади се Лиско и погледна за десети път към реката. – На него поне никой не му е попречил.
– Там е работата, че ако му беше попречил някой, сега Киселото мляко щеше да бъде живо. А нещастието станало още с влизането във водата. Киселото мляко веднага се разтворило в нея и потокът мигновено побелял. – “Нашата река се е превърнала в мътеница! – казали хората от близкото селище. – Сега поне ще си отпием мътеница!” И те започнали да пият и никой от тях дори не попитал как така изведнъж водата се превърнала в мътеница.” – Тази ли е цялата приказка? – въздъхна облекчено Лиско.
– Да. Нали е хубава?
– Глупава! – рязко отвърна Лиско. – Напразно ме забавихте.
– Ти си нахално лисиче! – ядоса се къртицата. – Моите приказки са известни на всички с тяхната дълбочина и увлекателност… Да вземем например тази за “Жълъдчо и Облакът”… Слушай сега да ти разкажа приказката за “Жълъдчо и Облакът”…
В това време Лиско внезапно откри, че къртицата не може да вижда. Той се зарадва и се усмихна.
– Слушаш ли? – запита тя.
– Слушам, слушам! – рече Лиско. – Вие си разказвайте спокойно. Аз няма да ви прекъсвам никъде, а само ще слушам.
Къртицата започна втората си приказка, а Лиско тихичко тръгна към потока. “Не трябваше да й казвам истината в очите – мислеше си лисичето. – Веднага станах лош.” И той започна да търси удобно за къпане място.
Трябваше да се отдалечи още малко. Дотук все още се чуваше гласът на къртицата, която разказваше как едно облаче слязло на земята, за да се запознае с едно мъничко жълъдче по простата причина, че й се сторило много симпатично и че…
Гласът на къртицата се изгуби. Лиско беше вече достатъчно далеч. Той изскимтя весело и се изпъна, за да се гмурне.

Глава четвърта

КАКВО СЕ БЕ СЛУЧИЛО ВСЪЩНОСТ

Лиско изскимтя весело и се изпъна, за да се гмурне в потока, но в това време стана нещо ужасно. Най-напред върху земята се появи една сянка, която се движеше много бързо. Докато разбере какво става, лисичето усети, че някой го сграбчва за гърба. По-късно то усети, че крачетата му не се допират до земята. Страшно нещо – реката се оказа под него и то видя в нея за миг, но много ясно, себе си и някаква грамадна птица, която стискаше гърба му. После реката се отдалечи и малкият палавник разбра, че хвърчи заедно с птицата. Земята се отдалечаваше все повече и повече. Уплашеният му поглед успя да зърне само къртицата, която продължаваше да разказва приказката за жълъдчето и облачето. Друго живо същество нямаше наоколо. Сърцето му тупаше лудо. Какво стана? Какво означава това?… Треперещите му крачета се размърдаха и напразно се опитваха да потърсят някаква опора. И, въпреки целия страх, Лиско започна да се удивява. Долу се откриваха толкова чудни и непознати неща. В Тихата гора беше едно такова… тясно, а оттук можеше да се гледа нашироко, нашироко… “Нима светът е толкова голям?” – запита се изпадналият в беда палавник.
Над него плавно и равномерно се размахваха две големи крила. Те произвеждаха въздушна струя, която го разхлаждаше. Всичко това щеше да бъде много приятно, ако не беше страшно.
Най-после Лиско се реши да продума:
– Нищо не разбирам.
– Ще разбереш! – отвърна орелът Каменар, защото това беше той. – Скоро ще разбереш.
– Все пак добре е да кажете нещо предварително.
– Трябваше да избирам между теб и оная стара къртица – каза Каменар. – Предпочетох тебе.
– Благодаря за предпочитанията!… Но защо мен?
– Защото си малък.
– Е, та?
– Имаш крехко месце.
– И все пак не разбирам.
– Черноперко и Клюнчо предпочитат нещо по-младо.
– Пррредпочитат?… Кои са те?
– Двете ми малки орлета.
Лиско замълча. Доколкото му стигаше умът, той разбра, че ще бъде изяден от децата на Каменар. Но какво можеше да се направи?… Отново погледна надолу, където светлееше реката.
– Да не ме изтървете! – рече лисичето. – Ще се пребия.
– Бъди спокоен.
– От такава височина смъртта е сигурна.
– За теб вече няма значение – каза спокойно орелът. – И без това ще умреш.
– Ами защо?… Ще заплача!…
И Лиско започна да плаче.
– Не плачи! – смъмри го орелът. – Сълзите ти падат долу и някой ще помисли, че вали дъжд.
Лиско се умълча и се замисли. Вече не можеше да се любува на красивите гледки, които се простираха под тях. Неживял още тридесетина дни, и трябваше да умира!… А никак не му се умираше. Животът в Тихата гора беше така красив и безгрижен! После той си спомни, че големите у дома винаги говореха за бъдещето на Лиско. “Той има голямо бъдеще” – обичаше да казва баща му. И майка му винаги се съгласяваше. Лиско с нетърпение очакваше да види какво ще бъде това “голямо бъдеще” и ще му причини ли удоволствие. Най-вече го интересуваше да разбере колко голямо ще бъде то. Често пъти заставаше пред един висок бук и си казваше: “Има си хас да е по-голямо от това дърво! Но как ще го нося тогава?”
– Не ми се умира! – продума тихичко лисичето.
– И Черноперко и Клюнчо да останат без вечеря, така ли?… Виж го ти!… Няма милост към такива хубави и умни орлета.
– Моето месо не е приятно на вкус – изхитрува Лиско. – За мене винаги са казвали, че имам безвкусно, отвратително месо.
– Не хитрувай! – скара му се Каменар. – Аз съм стар, сто и трийсет годишен! Не те е срам да лъжеш възрастни птици като мен!… Такова ли е домашното ти възпитание?
Лиско наведе глава и се засрами. Тежко се живее сред възрастни. Всякога навират възрастта си пред тебе. Дума не можеш да им кажеш. А този орел е просто невъзможен. Виж го ти как се обижда!… И какво нахалство – хем ще го яде, хем се обижда!… Но време за губене нямаше. Трябваше да се измисли нещо.
– Вие сте уморен – каза Лиско. – Не може ли да си покацнем? Трябва да си починете.
– Кой ти каза, че съм уморен?
– Така ми се стори – запримига палавникът. – Обещавам ви, че ако кацнем, няма да бягам.
– Малък и глупав! – каза Каменар. – Не можеш ли да разбереш, че пред мен хитростта не помага? С теб е свършено!
– Но защо?… Защо трябва да умирам?
– Такъв е законът на природата! Едни умират, за да живеят други.
– Не може ли да се живее някак си… другояче?
– Как?
– Де да знам… Така – без да се ядем.
– Разправяй това на баща си!
Лиско се разсърди:
– Макар и да съм на смъртно легло, не позволявам да се говори така за татко! Защо използвате притесненото ми положение, за да обиждате на семейна чест? Татко Лисан е благородна и почитана личност. Всеки в гората познава неговото добро сърце.
– Кокошките не са на такова мнение.
– Извинявайте! – отвърна Лиско. – В Тихата гора животните не се ядат помежду си. Вашето разбиране е остаряло и отречено.
– Не ме интересува – рече спокойно орелът. – Не живея в Тихата гора, а в Голямата планина.
– Далеч ли е гнездото ви?
– Не особено.
– Струва ми се, че бързате. Летете си бавно.
– Летя, както винаги.
– Напротив – бързате! А на тази скорост сърцето ви едва ли ще издържи.
– Бъди спокоен за сърцето ми!
– Все пак човек не знае кога ще стане неочакваното. Представете си, че изведнъж… Да не казвам най-лошото… И тогава вие спокойно ще си бъдете мъртъв, а аз ще се търкалям надолу по въздуха, и туп! – ще се пребия на земята… За ваше добро, летете по-бавно. И без това смъртта ми е неизбежна.
Всъщност на Лиско никак не му се умираше и гледаше да продължи още малко живота си. В същото време умът му работеше бързо. Няма ли най-после да му хрумне спасителната идея? Още от най-ранна възраст мама Лиса му казваше: “Никога не се отчайвай! Каквото и да се случи. Нищо не се знае. Няма беда, от която да не можеш да се измъкнеш. Освен ако си умрял.” И ето на – Лиско, макар и в тежко положение, все още е жив. Но какво да измисли?
– Какво е онова голямо и бяло? – запита той. – Хей онова там горе?
– Това голямото е едно малко облаче.
– Облаче? – зарадва се Лиско. – Значи, на това нещо казват облаче?… Ах, как бих искал да видя как изглежда отблизо!…
– Това сега трябва да ти е безразлично.
– Да знаете само как искам да видя едно облаче отблизо! – въздъхна Лиско. – То трябва да е нещо много интересно… Може ли да се покачим на него?
– Може – отвърна Каменар. – Ей сега.
И той пое нагоре. Облачето започна да големее. Най-после се превърна в нещо много голямо.
– Сега ще влезем вътре! – извика Каменар.
И се гмурнаха в мекия памук.
– Не може ли да си поиграя малко на това облаче? – запита Лиско.
– Не хитрувай! – усмихна се Каменар. – Учудваш ме с нахалството си. За пръв път виждам толкова хитро животинче.
– Но какво лошо има в това да си поиграя тук?
– И да изчезнеш. Така ли?
– Но защо? Какво ще правя да се скитам с облака по света. Просто ще умра от глад и нищо повече.
– Щом облачето се долепи до някой планински връх, ще слезеш, и готово! Не можеш ме излъга… Любувай се така, без да искаш повече. Не мога да оставя децата си гладни.
– А какво е това там лъскавото? – наивно запита Лиско, след като излязоха от облачето.
– Добре знаеш, че това е залязващото слънце.
– Хайде да ме заведете до него!
– Да не съм автобус! – разсърди се орелът. – За пръв път имам работа с такава нахална жертва.
– Извинете, но съм се родил любознателен.
– Родил си се хитър! – засмя се Каменар. – Хитрата сврака – с двата крака!
– Но аз не съм сврака.
– Така си е думата.
– Изглежда, че вашата съпруга е твърде добра и почтена. Бих желал да се сприятеля с нея.
– За такива неща няма да имаш време.
– На колко години е тя?
– На сто двадесет и пет.
– А вие на сто и трийсет…
– Напразно ме заговаряш на семейна тема. Няма да ме умилостивиш!
– Ах, как ми се спи! Обещавате ли да ме возите без друсане?
– Защо?
– Искам да поспя.
– Защо да заспиваш. По-добре нагледай се за последен път на света.
– Шегобиец!… На стари години няма да станете детеубиец.
– От брътвежите ти ме заболя главата.
Вече летяха над Голямата планина. Отначало долу се показа гъста гора, прилична на пяна, сякаш някой бе насапунисал планината да я бръсне. После зелената пяна изчезна и се появиха скалите. Лиско забеляза, че Каменар започна да се спуска, и сърцето му затупа силно. Едва сега се появи истинският страх.
– Виждаш ли тая самотна скала, която прилича на зъб?
– Вввиждам!
– Там е моето гнездо.
– Ппппрекрасно жилище! – направи опит да се удиви Лиско. – С изложение към всички посоки на света. Трябва да е много слънчево.
Това бе последното смешно нещо, което Лиско каза през време на полета. Орелът не му отвърна. Показа се голямото гнездо, направено от дебели пръчки, застлано с вехти парцали и пух от птици. На южната страна, замислена сякаш от векове, неподвижна като бронзова отливка, бе кацнала орлицата. През плета се подаваха две грозни глави с големи бледи човки. Това бяха главите на Черноперко и Клюнчо. Лиско разбра, че е дошъл неизбежният му край, и зарева.

Глава пета

ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ

Тихата гора бе потънала в хладната нощ и на пръв поглед в нея беше спокойно. Високото небе искреше от звезди. Някои от тях стояха мирно и съзерцаваха учудено земята, а другите се закачаха палаво и не искаха да висят на едно и също място. Месецът, който бе изплувал над гората още преди залеза на слънцето, сега блестеше по-ярко.
Но спокойствието на Тихата гора бе привидно.
Пред жилището на Лисан бяха дошли всички животни и тук се вдигаше такава врява, че Магарето, което страдаше от манията да си служи на всяка цена с поговорки, не можеше да се прояви както трябва.
– Тихо! – ревеше то. – Ако викаме така, вместо да извадим очи, ще изпишем вежди!
Магарето не употребяваше нито една поговорка на място, а при това всички поговорки изговаряше неправилно.
– Мълчете да чуем всяко мнение поотделно! – издигна отново гласа си то. – Всеки крак на своята коза!
Но никой не го слушаше. Лисан и Лиса стояха пред жилището си и ронеха сълзи. Около тях всеки казваше нещо подобно:
– Обзалагам се, че Лиско е жив!
– Утре ще го намерим!
– Лиско няма да се остави лесно!
И така нататък.
А всички знаеха, че това, което казват, е само за утеха. От Лиско нямаше следа. Изчезването беше станало по много тайнствен и чудноват начин. В търсенето бяха взели участие всички животни, включително и свраката Нешка, която на два пъти предложи да се претърси внимателно лисичата дупка, на което животните се изсмяха, защото действително беше смешно. Най-силно впечатление правеше Мецан, който председателстваше Съвета на Тихата гора. Той не взе нито веднъж думата. Само мълчеше и слушаше. Понякога и не слушаше, а мислеше. Тогава животните си казваха: “Ей сега ще предложи нещо умно.” Но Мецан продължаваше да мълчи и отново се замисляше.
Най-после към полунощ той поиска думата, и когато всички притихнаха, каза:
– Ние сме много глупави!
Най-умните животни наведоха глави, а глупавите си придадоха вид, че това е факт, който не се отнася до тях.
– Глупави и недосетливи! – подчерта Мецан. – Втурнали сме се да търсим безразборно, викаме, предлагаме, отхвърляме, а забравихме най-важния факт!…
– Какъв е той? – обади се Сивко.
– Забравихме, че си имаме детектив.
– Ей, вярно бе! – извика Кафявко.
– Детектив – продължи Мецан, – който се занимава изключително с разкриване на престъпления, или пък с намиране на изгубени лица.
– Да живее Костенурко! – извика Сивко.
Гората гръмна от “ура”.
– Към дома на Костенурко! – предложи някой.
Но Мецан направи гримаса и щом животните млъкнаха, заговори бавно:
– Предлагам всички да се разотидат. Всеки да си гледа работата. Животът трябва да потече, както по-рано. Ще изберем делегация. Тя ще отиде при Костенурко да му разкаже всички подробности, а той вече си знае работата. Приемате ли?
– Приемаме! Да изберем делегация!
Веднага се пристъпи към избора. След много шум и препирни се реши делегацията да има следния състав:
1. Вълчо Кафявко – като добър следотърсач.
2. Зайко Сивков – като бързоходец и слухар.
3. Ежко Таралежко – по простата причина, че редовно влизаше във всички делегации.
Реши се Лисан и Лиса да не участват в по-нататъшното търсене, тъй като бяха изпълнени със скръб. Животните се разотидоха, а делегацията тръгна към края на гората, защото Костенурко живееше точно там, където от векове растеше и старееше Къдравия дъб.
– Сега е полунощ – каза Сивко. – След три минути сме при Костенурко.
– След пет минути! – каза Кафявко.
– Не по-рано от три денонощия! – каза Таралежко. – Мерил съм това разстояние няколко пъти. Спокоен ход – четири дни, а с бързане – три.
– Хванахме си белята! – рече Кафявко. – Защо ли го избрахме?
– Как? – възмути се Сивко. – Делегация без Таралежко? Откакто се помня, Таралежко винаги е председателствал всички делегации.
– Има животни, които сякаш се раждат само за това – съгласи се Кафявко. – Дай им заседания и приветствия – нищо друго… Хайде, качвай се на гърба ми!…
След десетина минути делегацията се озова при Къдравия дъб, едно голямо и дебело дърво, израсло на границата между Тихата и Младата гора. Около Къдравия дъб се простираше китна полянка, която денонощно ухаеше на мента и здравец. По-нататък започваше Младата гора. Тя имаше ниски крехки дръвчета и се простираше чак до склоновете на Голямата планина. Младата гора нощем просто гъмжеше от светулки.
Домът на Костенурко се намираше между три големи камъка, обрасли с мъх и лишеи. Пред дома висеше табелка, на която пишеше:

Частно детективско
БЮРО
на
КОСТЕНУРКО
приемам по всяко време на
денонощието.
Чукай, без да влизаш!

Кафявко почука. Изтече малко време, но никой не се обади. Той почука повторно.
– Защо чукате, без да влизате? – чу се гласът на Костенурко.
– Защото тук пише така – рече Кафявко.
– Надписът е погрешен – отвърна гласът на Костенурко. – Художникът трябваше да напише: “Влизай, без да чукаш!”, но бе разсеян и написа това. А мен ме мързи да го поправя. Някои казват, че било оригинално, и съм съгласен… Влезте!… Вие сте трима: Кафявко, Сивко и Таралежко.
– Как позна?! – учуди се Кафявко, докато се промъкваше през тесния за него вход. – Просто съм изумен.
Костенурко седна на мекия стол, натъпка лулата си, запали я, смукна от нея и се усмихна:
– Нашият занаят е труден, но е приятен, защото е изпълнен с непрекъснато търсене. Малко са индивидите, които са успели в нашата професия. Преди всичко трябва да имаш дарба. Трябва да се родиш с нея и да я развиеш. Умът ти да бъде винаги изострен. Съобразителност и интелигентност – тези са двете неща, които трябва да вървят ръка за ръка с ума.
Представителите на Тихата гора наблюдаваха Великия детектив със зяпнали уста.
– Казвайте – мина към действие Костенурко. – Какво ви води насам?
– Нещастие – започна Таралежко. – Лиско, синът на Лисан, се изгуби преди залез слънце и макар че вдигнахме гората на крак, не го намерихме.
– Лиско? – замисли се Костенурко. – Ще го намеря.
Членовете на делегацията въздъхнаха облекчено.
– Най-напред трябва да ми го доведете – продължи Костенурко. – Трябва да го видя, за да зная какво да търся.
Представителите на Тихата гора се спогледаха.
– Но ако – започна неуверено Кафявко, – ако… може да го доведем тук, значи… няма смисъл да го търсим… ззащото той тогава ще бъде намерен.
– За съжаление това е така! – замисли се Великия детектив. – А това усложнява задачата ми… Но да почнем от самото начало. На въпросите ми да отговаря само един от вас. Например вие, Кафявко.
– Обикновено в такива случаи говори Таралежко.
– Добре, Таралежко, отговаряй: Кога изчезна Лиско?
– Днес следобед. Цялото му семейство се изкъпало в потока, върнали се у дома и Лиско изчезнал.
Костенурко се почеса по черупката:
– Хм!… А защо са се къпали?
– Таралежко се замисли и каза:
– Не знам.
– Видяхте ли? – рече Костенурко. – Не ми помагате с елементарни неща, които ще се окажат решителни за следствието.
– Не знам защо са се къпали – повтори Таралежко. – Лично аз не се къпя.
– Да е оставил някакво писмо?
– Кой?
– Този Лиско.
– Той е съвсем малък. Не може да пише.
– Хм!… Допускате ли причини от любовен характер?
– Лиско е само на тридесет дни.
– Щом е толкова малък, ще го открия.
– Следите му се губят до реката.
– Кой го е видял за последен път?
– Едно магаре.
– Какво магаре?
– Не го знаем добре. Пресели се в нашата гора.
– Да се арестува веднага!
Великия детектив смукна доволно дим от лулата си и допълни:
– Утре всичко ще бъде разкрито! Преди разсъмване искам да ми доведете това магаре. Смятайте, че с него ключът на загадката ще бъде в ръцете ми. Сега сте свободни!… Чакам ви с Магарето.
– Той е гениален! – извика Таралежко, когато тримата напуснаха каменната къща на Костенурко. – Какъв ум! А ние дори не помислихме, че похитителят е между нас.
Делегацията отново потъна в Тихата гора на път за Мецан. Той трябваше да подпише заповедта за арестуването на Магарето. Намериха го да седи умислен на камъка пред къщата си.
– Трябва да издадете заповед за арестуването на Магарето! – рече бързо Таралежко. – Той е виновен за Лиско.
– Кой ви каза?
– Детективът Костенурко.
– Това не е лесно – отвърна Мецан. – Тихата гора не познава арестите. Трябва да се допитам до Съвета.
– Но Магарето не е жител на Тихата гора – каза Таралежко.
– Това е вярно, Таралежко. И все пак се срамувам да подпиша такава заповед.
– Костенурко е сигурен, че Магарето е похитител! – намеси се Кафявко.
– Той е чужденец между нас! – намеси се Сивко.
– Всеки, който няма лоши мисли в главата си, може да живее спокойно в Тихата гора – отвърна Мецан.
– Но той е похитил Лиско!… Губим ценно време!… Ние трябва да изпълним желанието на детектива. Иначе как ще се води следствието?!
Мецан изчезна и донесе от дома си подписан от него лист. На листа пишеше:

Да се арестува Магарето.
Мецан

– Не му знам името – каза той.
– Нищо – рече Таралежко. – То е единственото магаре между вас.
Със заповедта в ръце тримата делегати намериха Магарето до реката. То стоеше там с вирната нагоре глава.
– Какво правите тук? – запита остро Кафявко.
– Кой каквото прави, за себе си го прави! – отвърна Магарето.
– И ние сме на това мнение – пошегува се Таралежко. – Затова в името на законите на Тихата гора молим да ни последвате!
– Ще ви последвам – съгласи се Магарето. – И без това се чувствам самотно.
– Защо гледате небето? – запита внезапно Сивко.
– Размишлявах – рече охотно Магарето. – Питах се дали не може от Млечния път да се получи масло.
– Знаете ли да четете? – запита все тъй остро Кафявко.
– Да. Защо питате?
– Прочетете това! – Кафявко му показа заповедта на Мецан.
– Съгласен съм – това за мен е комплимент.
– Защо?
– Едва сега разбрах, че съм нещо.
– Тръгнете с нас!
– Щях да забравя – рече то. – Мога ли да знам какво съм сторило?
– Ще узнаеш – усмихна се Сивко. – Костенурко ще ти каже.
Магарето подви опашка и спокойно тръгна пред Кафявко. Тримата го поведоха направо към дома на Великия детектив.

Глава шеста

ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ НА РАБОТА

Костенурко очакваше своята жертва пред жилището си, защото детективският му мозък се бе досетил, че Магарето не може да влезе вътре. Когато делегацията се яви отново пред него, той имаше вид на дремещ, потънал в мисли детектив, който сякаш се интересуваше единствено от лулата си. Магарето застана до него и наведе глава. То напразно чакаше да му зададат въпроси. Но Костенурко продължаваше да дреме. Всички мълчаха и очакваха да видят какво ще стане. Беше толкова тихо, че се чуваше тупането на Сивковото сърце. Една звезда се откъсна от небето и се търкулна по нанадолнището, като одраска тъмносиния купол и там се появи яркочервена кървава ивица.
– Пожелах си нещо – прошепна Магарето. – Дано ми се сбъдне.
– Къде е трупът? – внезапно прогърмя гласът на Великия детектив.
– Не вярвам много в падащи звезди, но все пак, пожелах си един сочен магарешки трън – продължаваше да бърбори Магарето. – В тази гора няма нито един трън! Все трева, трева – никакъв десерт.
– Къде е трупът? – отново извика гласът.
– Един сочен трън… едър…
– Къде си скрил останките на Лиско? – подскочи Великия детектив. – Говори, защото имам хиляда начина за изтръгване на признанията ти!
– Предпочитам да ми говорите на “Вие” – забеляза Магарето. – От това само ще спечелим.
– Опасен престъпник! – прошепна Костенурко на Сивко. – С него ще бъде трудно. Хитър и хладнокръвен… Я отскочи до ливадата зад Младата гора и откъсни един трън!…
Сивко не почака да го поканят повторно, хукна през полянката и се шмугна в Младата гора. Не мина много време, и се появи с един качествен магарешки трън. Той го подаде на Великия детектив. Костенурко го пое и го показа на Магарето.
– Виждате ли?
– Ох! Дайте да го схрускам!
– Ще говорите ли?
– Ще говоря!… Дайте ми по-скоро това чудо на природата!
– Признайте и ще ви го дам.
Костенурко развяваше апетитното растение пред муцуната на мъченика и ловко го махаше, когато Магарето отваряше уста да го налапа.
– Ще говорите ли?
– Казах, че ще говоря! Какво искате повече?
Всички си отдъхнаха. Костенурко погледна победоносно делегацията с изражение, което означаваше: “Видяхте ли?”
– Говорете! – каза високо той. – Говорете и трънът ще бъде ваш.
– Не мога да говоря. Трябва първо да го изям.
– Искаш да ни надхитриш ли?
– Трябва първо да изям деликатеса. Иначе ще полудея. А от луд не могат да се изтръгнат показания.
– Първо ще говориш!
– Първо ще ям!
– Ще говориш!
– А бе, разбирате ли какво значи магарешки инат?
Костенурко се замисли няколко секунди и бутна тръна в устата на престъпника. Магарето го схрупа набързо, но го изяде бавно, наслаждавайки се на приятния му вкус. Накрая то млясна няколко пъти и се облиза.
– Хайде! – рече Костенурко.
Магарето промълви:
– Няма да чуете нито дума, докато не ми донесете още един!
– Аа, така ли?
– Ако искате!
Костенурко зае отново обичайната си замислена поза и след това кимна на Сивко. Последният разбра жеста и за втори път хукна към ливадата. Магарето изяде сладко и този трън.
– Говорете! – смукна дим детективът.
– Ако ми донесете още един.
– Това е безобразие! – нервира се Великия детектив. – Вие се подигравате с професията ми.
– Не знам какво правя, но това е – ще говоря след третия!
Този път Сивко не дочака жеста на Костенурко, а хукна по собствена инициатива.
– Далеч ли е този земен рай? – питаше Магарето, докато унищожаваше третия стрък. – Има ли много такива радости там?
– Пълно е – отговори Сивко.
– А далеч ли е?
– Една минута път.
– Моля за още един!
Като потича още няколко пъти до ливадата, Сивко най-после не издържа и каза:
– Не мога повече!… Сърцето ми ще изскочи!
– За днес стига – заяви Магарето… – Та какво искахте вие?
– Да разкажете всичко подробно – каза облекчено Костенурко.
– С удоволствие. Какво да ви разкажа?
– Всичко, каквото знаете.
– Знам много неща.
– Започнете от самото начало.
– Добре. Да си помисля.
Магарето се замисли. Започна да се разсъмва. Над дърветата небето стана розово. Звездите отначало избледняха, а после се разтопиха в обилно бликналата розовина. По тревата и листата заблестя роса.
– И така – започна Магарето, – аз се родих една нощ в обора на стопанина Пантелей. Той носеше на главата си омачкана вехта капа. Когато говореше, всяко изречение започваше с думата “такова”. “Такова – казваше той, – требва да отида в града за ламбено шише…”
– Що за глупости? – нервира се отново Великия детектив. – Още ли хитрувате?
– Казахте да бъда подробен – отвърна Магарето. – Започвам от самото раждане.
– Но какво смятате да разкажете?
– Историята на моя живот. Нали искате да говоря? Да ви занимавам…
– Искам да ни разкажете как сте похитили Лиско!… Разбрахте ли?… Къде е сега той?… Жив ли е?… Ето това ни интересува!…
– Всеки свири на своята гайда – рече Магарето. – Искам да ви разкажа толкова интересни неща, а вие…
– Къде отвлякохте Лиско?
– Това не знам.
– Но как?… Нали ви дадохме цял куп тръни?
– За тях благодаря, но не си спомням да съм отвлякъл Лиско.
– Вода! – извика извън себе си Великия детектив… – Това магаре ме погуби!
Донесоха му вода. Великия детектив пи бързо – дишането му се оправи. Той смукна от лулата си, но тя бе изгаснала.
– Ще те науча!… Ще видиш!… Донесете въже от къщата ми!…
– Ще го бесим ли? – запита Таралежко.
– Нещо по-лошо – ще го изтезаваме!
Завързаха Магарето за едно дърво.
– Сега наберете тръни и ги донесете.
Кафявко и Сивко донесоха на няколко пъти голям куп тръни. През цялото време се питаха един друг какво ли крои великият им приятел. Костенурко набоде вкусните стръкове на такова разстояние от опънатото въже, че Магарето, колкото и да се мъчеше, никога не можеше да ги стигне. Щом видя тръните, Магарето се устреми към тях, но въжето не му позволи да ги стигне.
– Това е жестоко! – извика то. – Такова мъчение не е измислено дори през време на инквизицията!
– Това ще те научи да говориш! – каза победоносно Великия детектив. – Ще признаеш всичко от игла до конец.
Кафявко, Сивко и Таралежко гледаха като замаяни.
– Сега да продължим работата си! – продума Костенурко. – Предстои ми да разпитам всички животни, които населяват Тихата гора. Ние, детективите, обичаме да говорим, като изхождаме от най-дребните факти. Върнете се в гората и съобщете на жителите й, че ги очаквам на разпит. Да се явяват един по един, наредени на опашка. Всеки да мисли предварително… Щях да забравя – животните да бъдат наредени по ръст: най-напред Мецан, после Кафявко и тъй нататък до последната калинка.
– Какъв ум! – извика Кафявко, а очите му се насълзиха от гордост и умиление.

Глава седма

В ГНЕЗДОТО НА ОРЕЛА

Черноперко и Клюнчо бяха грозни орлета, но се мислеха за много интелигентни. Наистина техните родители бяха живели много и знаеха много, но децата им сякаш искаха да блеснат изведнъж. За това особено им помагаше “Речникът за чужди думи”. А ето как попадна този речник в гнездото на орела.
Един ден татко Каменар и мама Остронокта си летяха без никаква цел, просто за развлечение, над полите на Голямата планина. Върху покрит с лишеи камък те съгледаха да седят момък и девойка. Момъкът много обичаше девойката и се чудеше как да й каже това. Той се стараеше да й направи впечатление. За да изглежда интелигентен, преди да тръгне на екскурзията, грабна от бащината библиотека първата книга, която му попадна подръка и я пъхна в раницата си. Момъкът и девойката се поразходиха, наобядваха се върху скалата и момъкът каза:
– Сега ще си почета малко, защото не мога да живея без книга.
Той измъкна от раницата книгата, излегна се върху скалата и с ужас разбра, че това не е нито роман, нито поема, а обикновен речник за чужди думи. Ами сега?… Но връщане назад нямаше. Той си придаде вид, че е погълнат от интересното четиво.
По едно време момичето запита:
– Интересна ли е книгата?
– Извънредно! – отвърна момъкът.
– Моля ти се, чети високо, да слушам и аз.
Момъкът почервеня от смущение.
– Обичам хубавите книги! – настоя девойката.
Ръцете на момъка затрепераха.
– Хайде! – подкани го момичето.
Момъкът започна да чете:
– Озонатор – прибор за добиване на озон от въздуха под въздействието на електрическа искра. Океанография – морезнание, отдел от физическата география, занимаващ се с всестранното изучаване на моретата. Окултизъм (от латинската дума occultus – скрит, таен) – общо наименование на антинаучните мистически измислици като магия, астрология, спиритизъм – за тайнствените сили на природата… Не те ли отегчава?
– Ни най-малко. Продължавай!
Момъкът четеше и скришом поглеждаше към девойката, която в това време скучаеше, налапала стръкче трева, загледана в облачетата и орлите. Най-после тя не издържа, изправи се на крака, дръпна речника от ръцете му, захвърли го и заплака. Момъкът я погледна слисано и не знаеше какво да прави. Но девойката внезапно тръгна надолу. Време за губене нямаше. Момъкът обичаше силно тази девойка, затова взе раницата и хукна да я гони.
Каменар и Остронокта, които видяха тази сцена от висините, се усмихнаха и се спуснаха към захвърлената книга. Каменар прочете заглавието и каза:
– Тази ще бъде първата книга от домашната ни библиотека.
Отнесоха я в гнездото си и в дни на скука непрекъснато четяха от нея. По този начин старите орли станаха още по-мъдри и придобиха още по-обширни знания. Когато Черноперко и Клюнчо се появиха на бял свят, Остронокта бързо ги научи да четат. Те четяха от сутрин до вечер и учеха съдържанието наизуст. Остронокта започна да ги изпитва:
– Сега Черноперко да каже какво значи думата конституция!
Без да губи време, Черноперко отвръщаше:
– Конституция е латинска дума, която означава основния закон, определящите принципи и форми на държавното устройство, конституцията на държавните органи, избирателната система, правата и длъжностите на гражданите.
– Браво! – сияеше Остронокта. – Клюнчо, кажи какво означава думата “Мефистофел”?
– Мефистофел – невярващ в доброто: зъл дух, дух на отрицанието, описан от немския поет Гьоте в трагедията “Фауст”. Името на Мефистофел е станало нарицателно.
– Браво, Клюнчо! – усмихна се доволно мама Остронокта. – А сега кажи, кой е този Гьоте?
– Не знам.
– Но нали преди малко го спомена?
– Преди малко споменах за Мефистофел.
– Но вътре нали се споменава и за Гьоте? Хайде сега кажи!
– Мефистофел – невярващ в доброто…
– Стига! – усмихна се пак Остронокта. – Ясно, че не знаеш.
– За него няма писано в речника.
– Прав си. Ти знаеш по-мъчни неща, но за Гьоте не знаеш нищо, защото за него има писано в енциклопедията, а тази книга още не сме я набавили.
Но да се върнем към нашия разказ.
Тъкмо се канеше да запита какво означава думата неокантианство, мама Остронокта видя, че към гнездото се приближава стопанинът. Тя се вкамени веднага и прие вид на съсредоточена, такава, каквато обичаше да я вижда нейният съпруг.
– Папà пристига! – изкрещя Черноперко.
– Носи нещо интересно! – извика Клюнчо.
Каменар направи победоносен кръг над гнездото и бавно кацна. Лиско почувства чудна лекота в гърба си и усети как лапите му стъпиха на здрава почва.
– Добър ден! – поздрави учтиво той.
– Добър ден! – отвърнаха слисаните орлета.
Лиско погледна дяволито наоколо и бързо продължи:
– Това ми напомня за ония двама, дето се срещали веднъж. Първият казал “добър ден”, а вторият – “добър вечер”. И можете ли вие, малки деца, да познаете кой е бил прав?
– Не можем! – отвърнаха Черноперко и Клюнчо. – Ти можеш ли да кажеш?
– Да.
– Кой?
– Зависи – усмихна се Лиско. – Ако е било ден – първият, ако е било нощ – вторият.
– Браво! – извика Черноперко. – Умно измислено!… Татко, много ти благодарим за хубавата играчка!
– Никаква играчка! – разсърди се Каменар. – Това е вечеря!
– Това не е вечеря – това е играчка!
– Аз съм вашата вечеря! – добави Лиско. – Хайде, пригответе се да вечеряте!
– Не! – извика Клюнчо. – Искаме и ние най-после да си имаме играчка. В гнездото е скучно!
– Не разбирам, деца!… Що за капризи?
– Ще минем без вечеря! – рече Клюнчо.
– Без вечеря? – ужаси се мама Остронокта, както се ужасяват всички майки, когато децата им не желаят да ядат.
– Как е името ти, играчке? – обърна се Клюнчо към Лиско.
– Лиско.
– Хубаво име! – възхити се Черноперко.
– Ще живееш при нас! – реши Клюнчо. – Знаеш ли колко е хубаво! Вижда се надалеч, татко носи храна, мама разказва приказки. Имаме си речник за чужди думи… След няколко дни ще присъстваш на интересно забавление – ще ни учат да хвърчим.
– Обичам да гледам как се учи хвърченето! – рече възторжено Лиско, макар досега да не бе виждал подобно нещо. – Ами няма ли да ни бъде тясно. Станахме петима.
– Мама и татко ще спят на скалата.
Каменар и Остронокта се усмихнаха и не отговориха нищо. Те бяха щастливи, че децата им се забавляват. Ах, колко много обичаха те децата си!…
– Поговорете си – предложи татко Каменар, – а ние с мама ще потърсим нещо за ядене. Все пак трябва да се вечеря.
Родителите излетяха от гнездото.
– Хайде да играем на някаква игра! – предложи Черноперко.
– Хайде! – рече Клюнчо.
Лиско разбра изведнъж, че животът му е спасен. Той се протегна радостно и погледна щастливо широкия свят. А оттук имаше какво да се види – скалата беше висока, на върха на планината.

Глава осма

РАЗПИТЪТ

На полянката, при Къдравия дъб, цареше небивало оживление. Тук се събраха почти всички обитатели на Тихата гора. Повечето от животните роптаеха против Великия детектив и неговия метод. Заради него те бяха заразали работата си. Разпитът бе започнал преди пет часа. Животните се наредиха едно след друго, в индийска нишка, по големина. Най-напред мина Мецан, следван от Кафявко. На края на дългата опашка чакаше своя ред да бъде разпитана мравката Бързанка. За пет часа минаха само двадесетина свидетели и оставаха още петдесет хиляди. Магарето си стоеше вързано за дървото, пред сочния букет от тръни.
А Костенурко, опиянен от своя замисъл, седеше на камъка под дъба, бавно пушеше и спокойно задаваше въпросите си.
– Следващият! – извика Великия детектив.
Пред него бе изтикан глухарят Глухчо.
– Как се казвате? – запита Костенурко.
Глухчо погледна учудено и отвърна:
– Аз не знам нищо.
– Не ви питам дали знаете нещо, а как се казвате!…
– Не се занимавам с отвличане на лисичета.
– Как се казвате? – рече Костенурко. – Това е много важно за следствието. Трябва да се протоколира.
– Лиско не съм го виждал. Сега да ми го покажете, няма да го позная.
– Вие глух ли сте? – излезе извън себе си Костенурко.
– Да – отвърна лалугерът Бъзльо. – Затова му викат Глухчо. Опитайте се да му говорите по-силно.
– Защо ви викат Глухчо? – изгърмя Костенурко.
– Не ми викат, а ме наричат така.
– Сигурен съм, че ви викат!
– Дошъл съм да ме разпитате, а не да крещите! Какво ви интересува частният ми живот.
– Да сте чули някакъв подозрителен шум по време на концерта, когато изчезна Лиско?
– Не мога да чувам никакви шумове. По концерти не ходя.
– Защо?
– Защото съм глух.
– Да сте откраднали Лиско?
– За какво ми е? Какво ще го правя?
– Свободен сте, но сте под подозрение!
– Защо да съм под подозрение?
– Защото сте съмнителен.
– Как смеете!
– На всички казвам така!… Следващият!…
Така приключи разпитът на Глухчо. Разказвам ви го, за да разберете с какви въпроси си служеше Костенурко, решен на всяка цена да разкрие престъплението. Имайте предвид, че този разпит беше най-кратък.
Животните вървяха едно след друго, отговаряха на въпросите и си отиваха под завистливите погледи на останалите, които тепърва трябваше да минат. Течаха часове, течаха дни. Животът в Тихата гора се разстрои. Млъкнаха птичите песни, престанаха игрите – всичко говореше само за разпита.
В края на третото денонощие Мецан, който отговаряше за щастливия живот в Тихата гора, най-после се реши да прекъсне работата на Великия детектив с един въпрос.
– Извинете – започна той, – този разпит се проточи много. Никога не сме очаквали такова нещо. Трябва ли да бъдат разпитани непременно всички?
Великия детектив свали лулата от устата си, остави молива, с който водеше протокола, извърна се бавно към Мецан и отвърна хладно:
– Искате ли да ви намеря Лиско?
– Разбира се – смотолеви Мецан.
– Тогава защо ми се бъркате?… По стара детективска традиция трябва да разпитам всички. Следата може да се открие точно там, където не очакваш… Разбрахте ли ме правилно?
– Разбрах – смути се Мецан и се оттегли.
– Следващият! – обърна се той към чакащите на опашката и продължи недоволно: – Хем виждат, че не стоя със скръстени ръце, виждат, че се потя заради тях, и вместо благодарност – пречат!… Следващият, казах…
– Тук съм! – отвърна катеричката Сивелка. – Чакам да ме разпитате.
– Знаете ли къде е Лиско?
– Не знам.
– Тогава ще ми отговорите на следните…
И така разпитът продължаваше без прекъсване…
В края на седмото денонощие, когато всички животни минаха край Къдравия дъб и дадоха показанията си, пред изморения вече детектив спря мравката Бързанка. Тя повдигна невинно главичката си.
– Как е името ви? – запита Костенурко с отпаднал глас.
– Бързанка.
– Бързанка, значи… – Детективът се прозя. – Знаеш ли къде е Лиско?
– Да.
– Да?
– Да – отвърна Бързанка. – По-скоро не зная къде е, но видях как го отвлякоха.
Костенурко подскочи:
– А защо не каза отначало?… Защо чака цели седем дни?
– Защо вие казахте всеки да се нареди според ръста си и да не прережда. Казахте още, че никой не трябва да разговаря за съдбата на Лиско, преди да е минал през вас. Така казахте и аз се подчиних заради следствието.
Като чу тези думи, Костенурко размаха предните си крака, сякаш пъдеше досадни мухи, изправи се на задните, притвори очи и припадна. Той падна върху тревата на горната си черупка и се залюля. До него остана да дими вярната му лула.

Глава девета

МЕЦАН ОБЯВЯВА ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

Бързанка стоеше до припадналия Костенурко изгубила и ума, и дума.
“Значи, аз – мислеше си тя – съм виновна за изгубеното време!… Досега може би всичко щеше да се свърши благополучно и Лиско щеше да бъде при родителите си… Но защо беше нужен този припадък точно в този момент? И колко ли траят припадъците въобще?”
Тъй като всяка минута беше скъпа и прескъпа, Бързанка се огледа тревожно наоколо. Няма ли някой да й помогне?… Няма ли поне един, който да й каже колко трае подобен припадък? Изведнъж тя съгледа Магарето.
– Слушайте, вие там!… Можете ли да ми кажете колко трае един припадък?
– Аз мога да отговоря на всички въпроси освен на един. Непрекъснато се питам докога ще бъда вързан тук и не мога да си отговоря.
– Това не знам и аз. И едва ли ще мога да ви помогна. Досега никога не съм развързвала въже… А вие знаете ли колко трае един припадък?
– Какъв припадък – обикновен или необикновен?
– Обикновен.
– Не повече от две или три минути.
Бързанка се успокои:
– Значи, време е Костенурко да се съвземе.
– Той ли е припаднал?
– Да.
– Неговият случай е особен. Костенурките имат голямо дълголетие, около сто години, и затова припадъците им траят около един месец.
Бързанка се изплаши:
– Ами сега?
Горката!… Нали си бе мравка, не се и досещаше, че това, което знае, може да го разкаже на друг, например на Мецан. Мравките са такива – вършат много работа, но все по един и същи начин. Освен тази работа нищо друго не могат да измислят.
В това време до Къдравия дъб спря Сивко. Той се изправи учудено на задните си крака и погледна Костенурко.
– Какво му стана?
– Припадна – отвърна Бързанка.
– Защо?
– Съобщих му нещо важно и припадна.
– Какво е било това важно нещо?
– Трябва да го кажа само на него.
Зайко Сивко подскочи до Костенурко и се усмихна.
– Дълго ли ще бъде припаднал? – запита Бързанка.
– Той не е припаднал – рече Сивков.
– Нима?
– Нещо по-лошо.
– Какво именно?
– Той спи.
Бързанка направи опит да се усмихне:
– Значи… значи, работата е лесна. Ще го събудим и готово!
– Ами!… Напротив! Той не е спал седем дни и нощи с този глупав разпит, който отне толкова време на всички ни… А татко Лисан и мама Лиса плачат ли, плачат за умрелия си Лиско.
– Той не е умрял! – избъбра Бързанка.
– Отде знаеш?
Бързанка мълчеше и се опитваше да мисли.
– Според вас, значи, този разпит е бил глупав?
– Глупав и излишен… А ти защо каза, че Лиско не е умрял?
– Така мисля.
– Вятър, мислиш!… Едно е да се мисли, друго е да имаш доказателства.
– Видях как… една голяма птица го сграби и…
Сивко подскочи:
– Кога?… Казвай бързо!
– Тттогава, когато бях при реката.
До тях стигна смехът на Магарето.
– Защо се смееш? – запита го Сивко.
– Как да не се смея! Костенурко каза на Мецан, че следата може да бъде там, дето не очакваш. Кой да вярва, че следата е у Бързанка. Значи, Костенурко за пръв път в живота си е бил прав.
– На гърба ми! – заповяда Сивко на Бързанка.
Сивко метна мравката на гърба си и хукна към Метличина поляна.
Над Тихата гора падаше мрак. Заекът прескачаше ловко храстите, заобикаляше дърветата, летеше по пътечките и фучеше през полянките. През цялото време той мислеше само за едно: дано Мецан не спи. Сивко нямаше смелост да събуди от сън такъв важен държавник, който подпомаган от четирима помощници, ръководи живота на Тихата гора… Още малко, още няколко скока… Ето я къщата му…
Сивко спря до нея и се ослуша. От разкази за животни знаеше, че Мецан хърка силно. За голяма радост на Сивко такова нещо не се чуваше. Сивко се притаи до прозореца. Сърцето му тупаше от умора и напрежение. Вътре се водеше някакъв разговор. Разговаряха Мецан и Лапчо – малкото мече, ученик от първи клас на горското училище.
– Колко прави две и две? – чу се гласът на Мецан.
– Две и две? – повтори въпроса Лапчо. – Две и две прави три.
– Ах, ти, ах, тии! – нервира се Мецан. – А две и едно?
– Две и едно прави четири!
– Видя ли?… Нищо не знаеш!… Ами кое е повече: пет или шест?
– Пет!
Гласът на Мецан прозвуча отчаяно:
– … Тъпаче, ако аз държа пет лъжици мед, а мама държи шест лъжици, кои лъжици ще предпочетеш?
– И на двамата.
– Трябва да избереш само лъжиците на единия.
– Ще взема лъжиците на мама.
– Защо?
– Защото са повече.
– Кое тогава е повече, пет или шест?
– Пет.
– Ще те пребия, тъпаче!… Срамиш ме пред всички!… Не мога да разбера на кого си се метнал.
– Ти си виновен! – чу се гласът на Мецана. – Цял ден тичаш по обществени работи. Не се заемаш с детето. Ще остане да повтаря и ще хвърли петно върху семейството ни.
Настъпи тишина.
– Какво мислиш? – чу се гласът на Мецана.
– Мисля за нещастието, което сполетя Лисан и Лиса… Къде ли е потънал този Лиско?
Чуха се две въздишки. Сивко реши, че сега моментът е най-удобен. Той почука на вратата. Понесоха се стъпки. Мецан отвори.
– Добър вечер! – поздрави Сивко.
– О, Сивко!… Какво те води насам?
– Открихме следите на Лиско.
– Следите на Лиско?… Къде?
– Бързанка ще ви разкаже всичко… Бързанке, слез от гърба ми!
Тишина.
– Бързанке, чуваш ли? Слез!
Мецан се приближи до Сивко и разгледа целия му гръб.
– Няма никаква мравка – рече той.
– Няма ли?… Че какво е станало?
Сивко сви уши и се замисли.
– Паднала е! – каза внезапно той. – Търкулнала се е от гърба ми, докато бягах… Трябва да я намерим незабавно.
Мецан погледна Сивко и се усмихна тъжно:
– Да търсиш една мравка в цяла гора през нощта – все едно да… не знам какво.
– Но трябва да я намерим – извика Сивко. – Тя видяла изчезването на Лиско. Една птица долетяла и го отвлякла от брега на реката.
Мецан се замисли.
– Хм! – рече той. – Работата се изяснява. Вдигнете Тихата гора в тревога!… Обявявам извънредно положение!… Всички животни да се съберат тук!… Най-много ще ни трябват светулките!… Да се повикат на помощ светулките от съседните гори!… Ще ни бъдат необходими около пет милиона светулки!
– Веднага! – извика Сивко и хукна към членовете на Горския съвет, който трябваше да организира по-нататък извънредно положение.
Докато тичаше, Сивко чувстваше как се уморява, как сърцето му премалява от биене, но бягаше все по-силно и по силно, защото знаеше, че се касае до спасяването на живот – най-ценното на този свят.

Глава десета

ВОЙНА!

Гълъбът Добрушко трепна и се събуди. В гората нямаше никакъв шум, но той бе усетил, че наоколо става нещо особено. Щом отвори очи, видя такава картина, каквато не бе виждал никога досега – вляво, откъм Папратовата гора, се бе появил чуден звезден облак, който бързо се движеше към Тихата гора. Добрушко плесна с криле и събуди останалите гълъби от ятото.
– Какво е това? – запита гълъбицата Светла. – Такова нещо не съм и сънувала.
– Бъдете нащрек! – изкомандва Добрушко. – Може би е някаква опасност.
– Нищо особено – опита се да обясни младият гълъб Многознайко. – Заблудени звезди. Скоро ще се ориентират и всичко ще приключи.
Но никой не му повярва, защото обясненията на Многознайко бяха все погрешни. Между това звездният облак навлезе в гората и изведнъж стана светло като ден.
Светулките от Папратовата гора, защото това бяха те, летяха бързо и пееха популярната светулчина песен:

Ние служим да светим
ние служим да светим
да блестим от звездите по-ясни!
И на много поети,
и на много поети
да бъдем тема за басни…

– Не се бойте! – извика една светулка, която мина до самата човка на Добрушко. – Ние сме светулки. Повикаха ни да светим. Трябва да бъде намерена Бързанка.
– Сега пък Бързанка! – измърмори Многознайко. – Досега търсихме Лиско, а сега Бързанка!… Много започнаха да се губят в тази гора.
– Мълчи! – смъмра го Добрушко. – Ние сме членове на обществото и имаме задължение към него… Пригответе се да помагаме!… Ято, строй се!
Гълъбите изхвърчаха от клоните и мигновено се наредиха във въздуха по старшинство. Добрушко застана пред всички и ятото полетя след звездния облак. Светулките излъчваха накова сияние в далечината, сякаш Тихата гора бе обхваната от пожар.
Че има пожар помисли и жабокът Скоклю. Той, както си мечтаеше за нещо, изведнъж видя сиянието и подскочи, без да има защо. Но в това време бухалите вече летяха наоколо и предупреждаваха:
– Тревога!… Обявено е извънредно положение!… Търсим мравката Бързанка!…
Макар че на Скоклю му се мечтаеше повече отвсякога, той веднага разбра, че като жител на Тихата гора, където всички живеят дружно, трябва да зареже мечтите и да помогне.
– Но какво свети тъй силно? – запита жабокът.
– Не се безпокой! – поясни един бухал. – Мобилизирали сме пет милиона светулки, които ни осигуряват триста хиляди вата светлина!
Отново се оживи Тихата гора, отново плъзнаха животните по нея. Те излизаха от дупки, изскачаха от тревата, подаваха се от клоните, съвземаха се и веднага се отправяха към Метличина поляна, обзети от една-единствена идея: честно и предано да се помогне на един-единствен член от колектива, па бил той и мъничкият Лиско.
– Търсете Бързанка! – предупреждаваха гласовете.
– Но къде се е изгубила! – питаха други.
– За пръв път чувам мравка да се губи!
– Тя знаела подробности за Лиско!
– Значи, трябва да намерим нея, за да открием Лиско? Добре!…
Мецан стоеше на командния си пост. Всяка минута към него дотичваха най-бързоногите животни и прелетяваха най-бързите птици, изпълняващи ролята на куриери.
– Сега търсят при Трите камъка! – съобщи едноухият заек.
– Минават вече към Дебелият бряст! – задъхано доложи гугутката Белка.
– Кажи им, че се отбиват от пътя, по който е минал Сивко! – нареди Мецан. – Да се придържат към диагонала, който съединява Къдравия дъб с моята къща!… Внимавайте да не я настъпите!
Съвсем ненадейно пристигна и радостна вест. Донесе я фазанът Златопер. Той кацна пред Мецан, пое въздух и доложи:
– Намерихме я! Сега пристига върху гърба на Кафявко… Триста хиляди светулки осветяват пътя й.
Мецан си отдъхна. Той се просълзи от умиление. Радваше се, че ръководи такива предани и разбрани животни.
Небето на Метличина поляна пламна – бяха долетели светулките. Те се закотвиха точно над поляната, като я обливаха в силна прожекторна светлина. Заедно с тях долетяха птиците, след това дотърчаха зайците… Ето го Кафявко! Той гордо бяга между шпалира и още по-гордо застава срещу Мецан. Навежда се. Бързанка се търкулва на белия камък. Върху него тя прилича на малка точица.
Прииждат останалите животни. Далеч се тътрят таралежите и костенурките. Те ще бъдат тук едва след няколко часа. Метличина поляна се е превърнала на арена, където е пълно с бурно коментиращи животни. Мецан изчаква още малко. През това време той непрекъснато разпитва Бързанка. Тя му разказва, което знае. След това Мецан се покачва на камъка-трибуна и с тържествено вдигане на предната лапа въдворява тишина.
– Животни от Тихата гора! – прогърмява неговият глас. – Благодаря ви за всичко, което сторихте!… Току-що разпитах Бързанка. В оня паметен ден, когато се изгуби Лиско, тя се намирала на реката и се е мъчила да отнесе до жилището си една сламка.
– Стръкче – поправи го мравката.
– Тогава именно тя видяла как Лиско е бил отвлечен от една голяма птица. Птицата сграбила Лиско за гърба, вдигнала се във въздуха и изчезнала по посока на Голямата планина.
– Това е извършил Каменар! – извика Добрушко. – В неговото гнездо има пера от моето ято!…
– И аз мисля така! – Мецан се изправи още по-високо. – Животни, няма какво да се лъжем – ясно е, че Лиско не е вече жив. Ние скърбим заедно с неговите родители. Но трябва ли само да скърбим?… Можем ли да направим нещо повече?
– Можем! – чуха се гласове от задните редици.
– Можем ли да отмъстим за смъртта на нашия Лиско?
– Можем! – поеха и останалите животни.
– Трябва ли да отмъстим?
– Трябва!
Животните зареваха одобрително.
– И аз мисля, че трябва! – понижи глас Мецан. – Ние сме мирни животни. Никому не причиняваме зло, най-много от всичко обичаме мира. Но трябва ли да оставим действията на орела Каменар ненаказани?… Не трябва. Прощавали сме много пъти. А неговото нахалство расте. Вярно ли е?
– Вярно е!
– Да го накажем!
Мецан пое дъх, обърна се на всички страни и започна отново:
– Ето защо ние, които мразим войната – обявяваме война!… Войната срещу Каменар е обявена!… Съгласни ли сте?
– Съгласни сме! – чуха се възгласи от всички страни.
Одобрителните викове се носеха дълго време над Тихата гора. Светулките се присъединяваха към решението на мнозинството с трепкане във въздуха.
– Животни – продължи Мецан, – борбата няма да бъде лека. Вие знаете кой е Каменар… Той е здрав и лети високо, там, където нашите птици стигат трудно, а и да стигнат – каква полза от това?… Най-лошото се състои в това, че гнездото на Каменар е недостъпно. То е свито върху най-високата скала на Голямата планина. Така са ми казали нашите гълъби. Стените на тази скала са гладки и недостъпни. – Мецан пое още веднъж дъх, направи умишлена пауза и по този начин тишината стана още по-пълна. После започна тихо и бавно: – И все пак, трябва да направим нещо. Трябва да измислим нещо. Да изработим хитър план и да победим. Как ще стане това, засега не знаем. Тук ще има думата бъдещият военен съвет. Засега знайте само едно – войната е обявена! Ние сме във военно положение!… Утре, след изгрев, когато слънцето допре с долния си край билото на Зеления хълм, ще потеглим в поход. Поход към Голямата планина!… Горският съвет ще се събере в моята къща, за да изберем военния съвет, а сега – по домовете си!… Спете и набирайте сили!
Половин час след речта на Мецан Тихата гора се превърна в истинска тиха гора.
Магарето, което все още стоеше завързано за дървото пред вкусния букет, се ослуша съсредоточено и като не можа да чуе никакъв шум, забеляза:
– Тихо е, като пред буря.

Глава единадесета

МЕЧТАЕЩИЯТ ЖАБОК СКОКЛЮ

Ако не ме лъже паметта, в глава десета на нашия разказ споменахме за жабока Скоклю. И вие помислихте, че за него повече в тази книга няма да се говори. Лъжете се.
Скоклю нямаше да вземе участие в това, което ви разказвам, ако не беше мечтател. Той обичаше да мечтае. Все седи и все мечтае. Затова с право можем да си го наречем Мечтаещия Жабок Скоклю.
В детските години Скоклю бе прочел една научна книга, където се разказваше, че луната представлявала същото нещо, каквото и земята. Тогава у него се породи идеята да се озове по някакъв начин на луната. Но как?… Много лесно. Като подскочи на нея.
В живота на хората и животните има два вида мечтатели. Едните обичат да мечтаят за достижими неща, а други – за неща, които никога не могат да бъдат постигнати. Последните си имат по една глупава идея, която обмислят цял живот и… нищо – само мечтаят. Към тях именно спада и нашият Скоклю. Той си замечта да се изтренира толкова в скачането на височина, че в края на краищата да направи един без… мер… но го…ляяяяяяям скок до луната, да кацне върху нея и оттам да извика към земята:
– Квак-кваак!
Нищо повече.
За тази цел той започна редовни и системни тренировки. От сутрин до вечер само скача и скача. Застане до някое стройно дърво, поеме дъх, извика: “Едно, две, три!”, и хоп! – подскочи донякъде си, като си отбелязва една точка от кората на дървото. Тази точка отбелязва рекорда му. Засега той можеше да скача само на метър и двадесет сантиметра, а луната беше на по-голяма височина, но жабокът не се отчайваше. Животът беше пред него. При това някъде някога беше чел, че с труд и постоянство може да се постигне всичко. Примери: Хеопсовата пирамида, Суецкият канал, Цимлянското море и прочие.
– Най-после дойде и моят момент! – си каза Скоклю, когато чу с ушите си, че Мецан обяви война на Каменар. – Каменар живее на недостъпна висока скала. Там може да се отиде само със скок. Това разстояние е много по-незначително от луната. Ако тренирам цяла нощ, утре ще успея да скоча направо в гнездото му.
И когато всички животни се прибраха да спят, Скоклю отиде на една полянка, придружен от Потривко, наречен така, защото по цял ден се потриваше и наблюдаваше скоковете на своя приятел.
Тук трябва да кажем две думи и за него. Потривко също бе жабок, но не скачаше, тъй като нямаше да му остане време да се потрива. Но той умееше да насърчава. Когато двата жабока застанаха в средата на полянката, Потривко каза:
– Ако успеем тази нощ, утре Каменар ще бъде ликвидиран!… Чакай да ти направя няколко масажа!… С песен или без песен?
– С песен! – отвърна Скоклю.
– Легни по гръб.
Скоклю изпълни заповедта на треньора си и легна върху тревата, както правят спортистите-състезатели. Потривко хвана левия му крак, повдигна го и започна да го разтрива.
– От Потривко стана Разтривко! – забеляза весело мечтаещият жабок.
А Потривко вече разтриваше в такт със следната песен:

Едно-две, едно-две,
едно-две-три.
Едно-две, едно-две,
слънцето се скри.

Та-ра, та-ра –
два ша-ма-ра,
ще я-деш ли таз по-па-ра.
Едно-две-три…
Като пееше, Потривко удряше шамари на мускулите, а Скоклю потреперваше и питаше не може ли да се масажира без шамари, на което Потривко отвръщаше, че не може.
Щом масажира левия крак, Потривко хвана десния, повтаряйки същата песен и същите удари по мускулите.
– Готово! – рече след време той. – Започни скоковете!
Скоклю се изправи и най-важната част от представлението започна. Скок след скок – скок след скок. Пак масажи – пак скокове… Чак до заранта.
На изток небето почервеня и на поляната започнаха да прииждат обитателите на Тихата гора. Животните се събраха бързо. На видно място застана Военният съвет в следния състав:
Мецан
Кафявко
Лисан
Зайко Сивко и
Таралежко,
който, както казахме, влизаше във всички комисии и съвети.
Мецан беше сериозен и съсредоточен. Сивко се изправи пред него и доложи, че Потривко иска да говори на всяка цена с него.
– Да дойде! – нареди Мецан.
Потривко застана пред главнокомандващия.
– Говори! – подкани го Мецан.
– Скоклю ще ни спаси! – съобщи важно Потривко. – Наредете веднага да го пуснат тук!
– Пуснете Скоклю!
Жабокът пристигна бързо и като придаде на лицето си колкото е възможно по-скромен вид, застана от дясната страна на Потривко.
– Аз ще говоря – рече Потривко. – Ти не се изразяваш добре. Мислите ти подскачат нагоре-надолу.
Той се обърна към Военния съвет и изгледа всеки един от членовете му.
– Господа от главното командване – започна Потривко. – Днес Тихата гора започна да живее в решителни дни, изпълнени с небивало напрежение. Положението е такова, че трябва да действаме бързо и ефикасно. Нашият спокоен живот е застрашен. Нашето щастие е поставено на… на…
– На карта – подсказа някой.
– На карта – повтори Потривко, макар че сам не знаеше как да си представи един живот, поставен на карта. – Ето защо ние трябва да мобилизираме силите си и… и…
– Умението си – чу се глас.
– И умението си – повтори отново Потривко. – Защото в противен случай…
– Какво бърбориш? – прекъсна го Кафявко. – Не разбра ли, че времето на думите мина, настъпи часът на делата?
– Е, да де – затова съм дошъл!
– Но защо го усукваш!… Не виждаш ли, че тръгваме в поход, че се бавим заради теб?… Ако предлагаш нещо – казвай, ако не – да тръгваме?
– Имам да предложа най-важното! – тържествено заяви Потривко, а Скоклю скромно наведе глава.
– Какво е то? – запита Мецан.
– Зная един начин да се вмъкнем в гнездото на Каменар!
Целият съвет изтръпна. Та нали всеки един от членовете му не бе мигнал цяла нощ, за да измисли тъкмо този начин.
– Говори! – подкани бързо Лисан. – Защо напрягаш нервите ни!
– Бъдете спокоен, татко Лисан! Вашият син ще бъде отмъстен! – Скоклю отново наведе срамежливо глава. А приятелят му продължи: – Скоклю ще направи това!
– Как? – Всички погледи се устремиха към скромния жабок, който в това време не знаеше накъде да гледа от щастие и смут.
– Цяла нощ – продължи Потривко – моят приятел изтренира високия скок.
– Но какво от това? – ядоса се Мецан.
– Как “какво от това”? – отвърна спокойно Потривко. – Този спортист ще скочи направо в гнездото!
Потривко изгледа победоносно присъстващите. Скоклю се сви и сякаш се превърна в сачма. Всички се умълчаха и се замислиха. Ясно, че бяха изненадани.
– И какво? – съвзе се най-напред Кафявко.
– Ще скочи в гнездото! – отсече Потривко.
– Това е явна глупост! – каза Мецан. – Какво може да стори една жаба в гнездото на орела?
Всички се умълчаха.
– Виж, за това… не бях… помислил – продума тихо Потривко. – Скоклю, какво ще направиш, като скочиш в гнездото?
– Скоклю сви изненадано рамене:
– Не знам!
– Жалко! – въздъхна Потривко. – Такъв гениален план! И толкова дълго тренирахме.
– Отнехте ни времето! – нервира се Мецан. – Как посмяхте да предложите такава глупост?
Той се изправи решително и се обърна към членовете на съвета:
– Хайде!… Животните губят търпение. Заповядайте на първата колона да потегли… Посока – Голямата планина!
Зайко Сивко се втурна да съобщи заповедта.
Жителите на Тихата гора се раздвижиха. Първата колона потегли напред, следвана от останалите. На големи гъсти редици тръгнаха животните към Голямата планина, към скалата, към прословутото гнездо на Каменар!
Щом отмина и последното животно, Потривко рече на Скоклю:
– Хайде да ги настигнем!
– Не мога да мръдна краката си! – проплака Скоклю. – Нещо става с мен.
– Мускулна треска – обясни Потривко. – Струва ми се, че тренирахме повече, отколкото трябваше.

Глава дванадесета

В ГНЕЗДОТО НА КАМЕНАР
Утрото се появява най-напред на върха на Голямата планина. Докато равнината още тъми в сянка, в гнездото на орела кацват първите слънчеви лъчи. Каменар отваря едно след друго очите си и често се пита за кой ли път вижда изгряващото слънце и още колко пъти ще го среща така, докато един ден… Ах, колко неприятно е да се мисли за оня ден, когато слънцето ще се появи както винаги, над земята, а тебе няма да те има!… Няма нищо по-хубаво от живота. На него никой никога не може да се насити. Ето, Каменар живее вече сто и тридесет години, а все му се струва, че се е родил вчера.
Орелът се прозя и внимателно събуди съпругата си.
– Да тръгваме! – рече той.
– Да се полюбуваме малко на рожбите си – предложи Остронокта. – Виж ги какви са симпатични!
– Утре ще ги уча да летят – каза тържествено бащата.
За Лиско този ден бе както всички останали в гнездото. Щом се събуди, той започна да измисля нови забавления. Черноперко и Клюнчо бяха лакоми не само за храна, но и за игри. Лиско знаеше, че ако доскучае на орлетата, Каменар веднага ще разбере това и – край: ще го поднесе на децата си като обяд или вечеря. Щом отвори очи, лисичето видя, че Каменар и госпожата му стоят безмълвно на скалата и търпеливо очакват събуждането на рожбите си.
Пръв се раздвижи Клюнчо. Той разпери крила и плесна няколко пъти с тях. Това разсърди Черноперко, който се събуждаше винаги последен.
– По-внимателно, егоист!
– Време е за ставане – отвърна Клюнчо. – Да видим какво ново е измислил за днес нашият.
Докато Лиско се чудеше какво да отговори, татко Каменар каза:
– Деца, утре ще ви учим да летите!
За орлетата това бе най-радостната вест. Те размахаха крилца и оживено подскочиха като футболни топки. Остронокта ги погледа известно време с възхищение и покани съпруга си да тръгват на лов. Двамата излетяха от скалата, направиха плавен кръг над гнездото и се понесоха по посока на изгряващото слънце.
– Скоро ще си хапнем от месото на Лиско – каза Каменар.
– Взе ми думата от устата – рече Остронокта. – Засега той все още ги забавлява и убива скуката им, но утре, научим ли ги да летят, те няма да се застояват повече в гнездото и Лиско няма да им бъде интересен.
– Накъде сега?
– Към Младата гора. Вчера видях две сърнички.
Каменар сви към Младата гора.
Орлетата бяха подали глави от гнездото и с интерес наблюдаваха летенето на родителите си.
– Започвай! – обърна се Клюнчо към лисичето.
– Какво? – направи се на недочул Лиско.
– Забавлявай ни!
– Напоследък нещо недочувам – избърбори Лиско, докато се чудеше как да започне. Ах, каква благодарност дължи той на тази бъбрива къртица! Лиско зае подходяща поза и рече: – Искате ли да ви разкажа приказката за Киселото мляко?
– Искаме! – каза Черноперко. – Но какво е това кисело мляко?
– И аз не знам.
– Щом и ти не знаеш, как ще ни разказваш?
– По-добре да ви разкажа за лешника… който… който… попаднал на… к-к-камък.
– Започвай!
Лиско се замисли. Той разбра, че е влязъл в собствения си капан. Откъде пък му хрумна да разказва за лешници и за камъни? Той не знаеше никаква приказка за какъвто и да е лешник, а още по-малко за лешник, попаднал на камък.
Ами сега?
Лиско съжали искрено за думите си. Беше време да признае, че всичко е изказано, че не може да изненада с нищо ново, понеже се е изчерпал. И действително, всичко вече бе разказано. Каквото можа да измисли – измисли. Той бе разказал всичко, научено от Лиса, всички песнички и игри. И какво ще стане сега? Сбогом, живот!… Сбогом, гори, поточета!
В тоя момент отчаяното лисиче реши: “Каквото и да става, трябва да измисля приказка за лешник – и то не какъв да е лешник, а лешник, попаднал на камък…”
Ето и приказката, която Лиско измисли за

ЛЕШНИКА, КОЙТО ПОПАДНАЛ НА ЕДИН КАМЪК

– На един лешников храст – започна бавно Лиско, – на един лешников храст – повтори още по-бавно бедното, решено да спаси живота си лисиче, – в една гора – проточи то, – в една лешникова гора – мисълта му работеше с най-голяма бързина, – на един лешников храст се роди един лешник.
– Само един ли? – запита наивно Черноперко.
– Не само един – отвърна Лиско. – Там имало много лешници, но ние ще говорим само за един, защото в приказките се говори винаги само за едно нещо… И така, на един лешников храст се роди и узря един лешник. Щом узря, той се откъсна сам от клончето си и туп! – падна на тревата, откъдето подскочи и падна върху един камък. Това се случва много рядко, но някои неща се случват рядко.
Лешникът кацна върху камъка и си каза: “Ами сега? Какво ще правя тук?… Как ще израсна?”
Защото всяко лешниче, орехче и бадемче мечтае да попадне на земя, в която да пусне коренче и да израсне като фиданка. Тази фиданка след време ще се превърне в дърво или храст. А нашето лешниче стои изплашено на камъка, изпълнено с тревожни мисли за утрешния ден.
– Отмести се! – помоли се то на камъка. – Разтърси се, направи нещо, да падна върху земята!
– Не мога – отвърна му камъкът. – Така съм устроен, че не мога да направя нито едно движение.
– Не можеш! – разсърди се лешникът. – Защото сърцето ти е студено като камък!… Искаш да изгния на това място, или пък да стана жертва на първата катеричка, която всеки момент може да мине тук.
– Но какво да направя? – замисли се камъкът.
– Направи нещо! Защо си камък?
– Не знам нищо.
– Ще се пукна от яд!
– Дано мине някое животно и да го засърби кожата – рече камъкът.
– Защо? – учуди се лешникът.
– Ще се почеше на мен и ще те бутне долу.
– Това ли успя да измислиш?
– Не виждам друг изход.
Лешникът се умълча тъжно и едва не заплака. Изведнъж подухна вятър и го заклати.
– А! – оживи се лешникът. – Какво става?
– Ти се размърда нещо, а?
Вятърът се усили. Лешникът се търкулна веднъж.
– Още малко! – извика радостно той. – Духай, ветре!
Гората зашумя.
– Хайдеее! – опияни се лешникът. – Ураа, усилва се…
Лешникът не можа да довърши мисълта си. Той се търкулна няколко пъти и тупна на земята до камъка.
– Тук съм добре! – усмихна се той.
– Честито! – поздрави го камъкът.
– Благодаря! Да ти се връща!
Камъкът въздъхна дълбоко:
– Нищо няма да ми се върне!… Просто ви завиждам, на теб и подобните.
– Защо?
– Така се скитате по света, а аз… все на едно място, като наказан.
В думите на стария неподвижен камък имаше такава болка, че сърцето на лешника се сви. А тъй му беше радостно в момента.
– Не тъжи – продума той. – Сега ще раста до теб и ще ти правя компания. Ще имаш поне с кого да разговаряш.
Лешникът запя.
Тук Лиско се запъна, защото не можеше да измисли подходяща песен. А орлетата го гледаха в устата и го чакаха да запее, както винаги на такива места в приказките.
– И лешникът запя – повтори Лиско – следната песен:

Колкото е далеч от земята до небето,
толкова е далеч от небето до земята.
Колкото си висок от петите до главата,
толкова си висок от главата до петите.

И понеже не можа да измисли нещо друго, той се върна към приказката:
– Минаха години. До стария камък израсна хубав лешников храст. Ден и нощ си говореха двамата и живееха в прекрасни съседски отношения. Но един ден се скараха.
Това стана, когато до лешниковия храст за първи път спряха две деца и погледнаха едрите зрели лешници.
– Да си наберем – предложи едното.
– Много са високо – каза другото.
– Високо ли?… Ще стъпим на този камък.
Децата се покачиха на камъка и набраха цяла кошница лешници. Щом се отдалечиха, храстът се обърна сърдито към камъка:
– Видя ли какво ми стори? Ако не беше ти, децата нямаше да оберат вейките ми.
– Но какво да правя? – заоправдава се камъкът. – Ти пък не даваш нито един лешник. Нека си похапнат децата. Нали за това са плодовете ти!
Лешниковият храст се сърди три дни на камъка и мълча, но най-сетне каза:
– Прав си!… Защо да бъда егоист. Нима плодовете ми не зарадваха децата?
И двамата отново си заживяха щастливо… Харесва ли ви приказката?
– Да – рече Клюнчо, – макар че не е смешна като другите.
– Е, не може все смешно! – отвърна Лиско. – Смешните неща се измислят трудно. Ако прегледаме световната литература, ще разберем, че сериозните книги са безброй, а смешните се броят на пръсти.
– А сега какво ще правим? – запита Черноперко.
– Ще ми се да похвърча! – рече внезапно Клюнчо.
– Какво? – изненада се братчето му.
– Да си полетя!
– Че как така? Не чу ли какво казаха мама и татко? Утре ще ни учат да летим двамата.
– Не – рече Клюнчо. – Искам да ги изненадам. Чувствам сили в крилете си. Изглежда, че да се лети, не е много трудно.
И Клюнчо подскочи до края на гнездото, като гордо разпери криле:
– Вижте какво ще направя!
Той скочи от гнездото и падна в бездната. Сърцето му замря. Черноперко и Лиско изпищяха. Клюнчо пропадаше все по-надолу и ставаше все по-малък. Гордото преди малко орле се изплаши толкова, че не смееше да предприеме нищо, а само пропадаше. Но внезапно крилете му се разтвориха и Клюнчо усети как се задържа между небето и земята.
– А! – изписка радостно той. – Че то било приятно!
Клюнчо размаха криле и усети, че се движи. Плесна още по-силно, изви опашка и се издигна.
– Хей! – извика той към гнездото. – Видяхте ли?… Ах, че е приятно!…
– Върни се! – извика разтревоженият Черноперко. – Вършиш глупости!
Но Клюнчо започна да вие кръгове около гнездото, като непрекъснато се подиграваше на страхливото си братче:
– Смееш ли и ти?… Не смееш! Бъзльо!… Сега ще отида да посрещна татко и мама!…
Въодушевеното от първите си успехи орле се изви и полетя по посока на Младата гора.

Глава тринадесета

ТАЙНСТВЕНАТА КАЛИНКА

Военният съвет, който вървеше пред всички животни, бе преминал територията на Папратовата гора и вече напредваше през Боровата гора, която се изкачваше по стръмния хълбок на планината. Гълъбите летяха ниско, почти между дърветата, и оглеждаха небето. Но там все още нямаше нищо.
– Да спрем и да изчакаме – предложи Добрушко.
Ятото накаца по клоните на голям стар бор. Не мина много време и Военният съвет, начело с Мецан, се появи.
– Все още нищо – доложи Добрушко. – Не се вижда никакъв орел.
– А и да го видим – рече тъжно Кафявко, – какво ли можем да направим? Все още нямаме план.
– Сега ще заседаваме сериозно – предложи Мецан. – И без това ще трябва да почакаме, докато пристигнат всички животни.
Военният съвет се събра под бора. Членовете му бяха умислени и загрижени. Най-напред взе думата Лисан:
– За мен е ясно, че има някакво разрешение. Сигурен съм, че има начин поне да проникнем в гнездото на орела. Но какъв е този начин – ето кое не знам.
– И аз мисля същото – добави Сивко.
Той бе седнал на иглолистния килим и си играеше с една калинка. Тя лазеше по предната му лапа и Сивко напразно чакаше да отлети. Той повдигаше лапата си нагоре и си шепнеше: “Калинке-малинке, накъде ще отлетиш?” А калинката размахваше крилца, лъжеше го, че ще отлети, и все не отлиташе.
– Имайте предвид едно нещо – взе думата Кафявко. – Хей там, горе, завършва гората! От края на гората до гнездото на Каменар са все храсти и трева.
– И скала – допълни Сивко.
– Точно така – съвсем нагоре започва скалата. Няма къде да се укрием, няма как да се придвижим незабелязано.
– Това е известно – прошепна Мецан. – Трябва да се измисли нещо особено.
Съветът замълча. Сивко наблюдаваше своята калинка, казваше си на ума: “Калинке-малинке, накъде ще отлетиш?” и мислеше за Каменар и за някои свои неща. Калинката разперваше крилцата си и пак ги свиваше. Една шишарка се откъсна от бора и удари Таралежко по муцуната. Той извика:
– Нападение! – и се сви в бодлите си.
Членовете на съвета се засмяха от сърце и се смяха дълго. Мецан се смееше през сълзи, а Кафявко се търкаляше презглава и като се изправи, цялата му кожа бе покрита с борови иглички. Дори Лисан, който имаше защо да бъде тъжен, се поусмихна и рече:
– Ех, този Таралежко!…
Като се насмяха добре, животните отново се насъбраха в кръг. Всеки разбра с учудване, че сега му е по-леко.
– Хубаво нещо е смехът! – забеляза Мецан. – Почувствахте ли как ни олекна? Наистина, животът без смях е немислим. А колко малко сме направили в нашата гора да се смеем всеки ден!
– Трябва ми още да се посмея и мисля, че ще направя предложение – каза Кафявко. – Хайде, Таралежко, направи още една смешка.
Но Таралежко стоеше обиден настрана.
– Така е – забеляза Мецан. – Когато мнозинството се смее, почти винаги има един, който е сърдит.
– Който е предизвикал смеха – допълни Кафявко.
– Не винаги е така – рече Сивко. – Ей сега ще ви изпея една песничка, на която всички ще се смеете и никой няма да се сърди. Ще ви демонстрирам така наречения безобиден смях.
Зайко Сивко застана до дънера на бора и се поклони:
– Драги посетители – рече той, – сега ще ви изпълня…
– Не сме никакви посетители – прекъсна го учудено Таралежко, като гледаше Мецан, – откъде-накъде посетители! Ние сме Военен съвет!
– Таралежко, на ужким!
– Аха! Щом е на ужким – може.
– Сивко, кажи някоя къса смешка!
Сивко се замисли.
– Много дълго мислиш! – обади се Кафявко.
– Колкото една смешка е по-къса, толкова по-дълго трябва да се измисля… Понеже нямаме време за къса смешка, ще ви кажа… по-право – ще ви изпея една песен. Това е песента на четиримата неми. Слушайте сега!
Сивко вдигна едната лапа над главата си, а другата положи на рамото си. След това събра двете лапи, като че се ръкуват. После показа дланта на лявата си ръка и с нея притисна дясното си око. С другата лапа свали лявата от окото си и я разположи на корема си. Завъртя се, търкулна се по гръб, изправи се, намигна с око, отвори уста, затвори я, сложи лапа на сърцето си, порони две сълзи от лявото око, след това – една от дясното, наведе се, пое една борова игла, разтвори въображаемо ножче и започна да остри още повече иглата, след което бързо удари с нея мястото, където се намираше сърцето му. Веднага след това Сивко тупна на земята като мъртъв.
Докато траеше представлението, членовете на съвета се смееха: “Ех, този Сивко!” Само Таралежко недоумяваше.
Сивко се изправи и се поклони.
– Браво! – извика от клоните Добрушко.
– Браво! – викаха и останалите гълъби.
– Браво, Сивко! – рече доволният Мецан. – Ти си изпълнител от класа!
А Таралежко продължаваше да гледа учудено.
– Чакайте да се разберем – каза той. – Нали обеща да пее? Не чух никаква песен.
– Но нали казах, че ще ви пея песен на неми! – осведоми Сивко. – В нея се разказва…
– Но ти не пя! – прекъсна го Таралежко. – Обеща, че ще пееш, а не пя!
– Немите не могат да пеят! – отвърна Сивко.
– Тогава защо обеща да изпълниш песен на неми, щом като немите не могат да пеят!
Последва нов смях. Този път се смееха отново на Таралежко. Той наведе глава, изчака смеха и заговори:
– Признавам, че не разбрах нищо от песента. А вие, щом разбрахте – кажете!
– В тази песен се разказва за нещастната любов на един ням – осведоми Сивко. – Смешното тук е, че песента е трагична. И понеже немите не могат да пеят, става още по-смешно.
– Но защо аз не се засмях?
– Защото нямаш чувство за хумор – отвърна Сивко. – Ти приемаш всичко сериозно и сам ставаш смешен.
– Но само аз ли съм такъв?
– Не. Има много животни и хора като теб. А!… Хей, калинке, ти още ли си върху мен?…
В отговор на това калинката разпери криле и изведнъж отлетя.
– Приятели – извика Сивко, – тази калинка ме учудва!
– Защо? – запита Таралежко.
– Ами… как да кажа… вижда ми се съмнителна. През цялото време се въртя между нас и внезапно отлетя, дявол знае къде.
Мецан се намръщи.
– Говорихме ли за нашите планове? – запита той.
– Разбира се – каза Лисан. – Споменахме и за гнездото, и за това, че още не сме намислили как да проникнем в него.
Съветът се умълча.
– Постъпихме глупаво – въздъхна Мецан.
– На чужда територия сме и пак не съобразихме.
– Какво да съобразим? – запита Кафявко.
– Че между нас има чужд.
– Но това беше калинка!
– Тъкмо затуй!
– И… трябва ли да допуснем?… – не се доизказа Кафявко.
– Де да знаеш! – понижи глас Мецан.
– Искаш да кажеш, че може би тази малка калинка!…
– Да – отвърна Мецан. – В това съм почти сигурен.

Глава четиринадесета

БЕЗЖИЧЕН ТЕЛЕГРАФ

Животните пристигаха, разполагаха се наоколо и почиваха под прикритието на гората. Те бяха спокойни. Какво да се прави по-нататък – за това се грижеше Военният съвет. Бяха си го избрали, имаха му доверие и знаеха, че той никога няма да злоупотреби с него. На Мецан и помощниците му можеше винаги да се разчита.
И ето, сега Съветът е изпълнен с тревожни мисли. Всеки член поотделно мислеше колко глупаво бяха постъпили и как не бяха съобразили ни най-малко, че военното положение изисква пълна бдителност.
– Да им съобщим ли? – запита тихо Кафявко.
– Мисля, че е рано – отвърна Мецан. – Да помислим още.
– Но кажете, какво може да направи калинката? – обади се Сивко.
– Всичко! – решително каза Лисан. – За нея стана ясно, че искаме да проникнем в гнездото на Каменар.
– И вие мислите, че ще му съобщи? – запита Сивко.
– Не знам – отвърна Мецан, – но на всички ни е ясно, че се въртеше около нас не току-тъй.
– А защо ще му съобщава?
– Това искам да разбера… В края на краищата калинката живее в тази гора. Тук Каменар е най-силният, а тя е почти най-беззащитната. Представете си, че поиска да му се подмаже.
Отново настъпи мълчание. Всеки потъна в мислите си.
– Да се обърнем към дивите кози – предложи нерешително Таралежко.
– Защо?
– Каменар е техен смъртен враг. А козите могат да се катерят по непристъпни скали.
– Безполезно! – намръщи се Мецан. – Скалата на Каменар е равна и стръмна като стена. Ненапразно той живее необезпокояван повече от сто години. Стратегическото му положение е такова, че го пази… А и да се покачат козите. После?
– Таралежко, говориш като Потривко и Скоклю! – рече Сивко.
– Но нали трябва да се предлага нещо? – оправда се Таралежко. – Нали трябва да се мисли…
– Тук си прав – рече Мецан. – При това вече нямаме време за губене… Ах, тази подла твар! Нищо и никаква животинка с червени крилца и точици!… Украшение на природата, а на каква подлост е способно!…
– На този свят най-много презирам предателството! – рече Таралежко.
– Мислите ли, че калинката може да отлети до гнездото на Каменар? – запита Сивко.
– Защо да не може?
– От края на гората до гнездото има най-малко един километър. А горе има въздушно течение. Как ще лети?
– Първо ще лети, а после ще пълзи. Калинката може да пропълзи по скалата.
– Ще мине сума ти време.
– Точно тъй! – подчерта Мецан. – Ние трябва да изпълним плана си само през това време. Закъснеем ли – край! Каменар ще вземе мерки… Ах, да може някак да ми се яви на двубой!… Да се бием само двама!
– Това той няма да приеме! – каза Сивко.
– Проклета калинка! – извика Лисан. – Искам да отмъстя за Лиско!…
– Бих премазал този подлец! – избухна Сивко. – Тази нищо и никаква мушица, която може да побере толкова хитрост и да се причисли към световноизвестните предатели като Юда, Троянския кон и други, които сега не ми идват на ум!…
– Вижте! – изкрещя Таралежко. – Погледнете към оня бор!
Там спокойно летяха три калинки. И чудното беше, че калинките не бягаха, а приближаваха. Направиха кръгче над главите им и едновременно кацнаха върху най-ниския клон на големия бор.
– Вие сте наши пленници! – извика Мецан. – Над главите ви е гълъбовото ято. По даден от мен знак ще бъдете унищожени!
– Добър ден! – рече спокойно едната от калинките.
Членовете на съвета се спогледаха и просто не знаеха какво да предприемат.
– Тази калинка вляво е нашата позната – прошепна Сивко. – Хей, нахалнице, какво искаш?
– Да си поговорим! – отвърна една от непознатите калинки.
Тя беше много едра и говореше спокойно, сякаш не ставаше въпрос за живота й, а се водеше разговор за това, дали утре времето ще бъде все тъй слънчево, както днес:
– Защо ни гледате така? – усмихна се тя. – Хайде да си поговорим!
– За какво да говорим? – запита Мецан. – Ние сме тръгнали да вършим едно дело, което засяга само нас. Вас не ви интересува. Никога не сме мислили да ви причиняваме зло. Може би сте чували за Тихата гора. Ние сме жители на тази гора. Всички там живеят в мир и съгласие.
– Това знаем! – усмихна се повторно едрата калинка.
– Затова сме дошли… да ви помогнем! – обади се познатата калинка.
Трите калинки като по даден знак се спуснаха от клонката и кацнаха върху иглолистния килим пред Военния съвет.
– Да се запознаем! – рече едрата калинка. – Аз съм Осемте точки!
– Аз съм Седемте точки! – представи се другата непозната.
– Аз пък съм Шестте точки! – добави познатата калинка.
– Сега вие трябва да ни разкажете всичко – предложи Осемте точки.
– Защо? – запита Мецан.
– Ще се опитаме да ви помогнем.
Едва сега Мецан се засмя и подаде лапа за здрависване:
– Малко е неудобно да се здрависвам с вас, тъй като нямам какво да ви подам – забеляза Осемте точки.
– Обърках се от радост! – смутено отвърна Мецан. – И така, какво предлагате?
– Чували сме за вас. Макар да живеем в Гората на боровете, ние сме ваши приятели и желаем да ви помогнем. Доколкото разбрахме, искате да отмъстите на Каменар.
– Нещо такова.
– Какво ви е сторил?
– Отвлече и изяде едно лисиче.
– Само това ли?
– Вече цял век, откакто Каменар се храни с животните от нашата гора. След отвличането на Лиско ни прекипя. Трябва или да го унищожим, или да му дадем урок. Искаме да живеем спокойно.
– Хм! – рече Осемте точки. – Не можете да проникнете в гнездото му.
– В края на краищата туй ни е и целта. Важното е да измислим начин за отмъщение или да го принудим да сключим някакъв договор. Сигурно съществува такъв начин, но как да го измислим?
– Имам нещо като план – рече Осемте точки. – Ще ви го кажем и ако го одобрите – да действаме.
– Кажете го – смотолеви Мецан, тъй като нямаше представа какво могат да предложат мъничките, немощни насекоми, въоръжени само с едни точки и нищо повече.
Осемте точки започна да обяснява:
– От края на гората до гнездото на орела има стръмно разстояние от километър.
– Да.
– Ние, калинките, можем да си изпращаме съобщения, без да говорим, чрез търкане на крилцата, без никой друг да ни чува, на разстояние от десет сантиметра.
– Да.
– И една от нас да влезе в самото гнездо.
– Е?
– Тогава тя ще може да наблюдава и да подслушва всичко, което става в жилището на орела.
– И после?
– И после ще съобщава чутото и видяното на тази, която е най-близо до нея.
– И?
– И тази ще съобщава всичко на съседката си.
– А тя?
– А тя на другата, другата на по-другата и тъй нататък… Нещо като безжичен телеграф, опънат от гнездото до вашия съвет.
Мецан, Кафявко, Лисан, Сивко и Таралежко се спогледаха. Ясно, че планът им харесваше. Преди всичко той беше почти осъществим. Но Мецан се намръщи:
– И каква полза? – запита той. – Какво ще спечелим от това?
– А малко ли е да знаете какво става всяка минута в гнездото?
Мецан подскочи внезапно:
– Стой! – извика той. – Измислих!… Идеално!… Щом орелът излети на лов, калинките ще ни съобщят. Ще знаем, че е излетял, ще знаем и посоката. В същото време в тази посока ще поставим едно малко животно за примамка.
– Какво животно? – запита Кафявко.
– Ще изберем онова животно, което е най-любимата храна на Каменар! То ще си пасе невинно в края на гората, за да привлече вниманието му. Аз и Кафявко ще бъдем скрити в храстите… И какво става по-нататък? Орелът вижда жертвата, спуща се върху нея, ние изскачаме от храстите и хващаме каменар за краката.
– Не е лошо – съгласи се Таралежко.
– Може, така може! – добави Кафявко.
– Браво! – удиви се Сивко.
– Само че – Мецан се обърна към Осемте точки – имате ли достатъчно калинки? Ще ни трябват много.
– Туй се мъча да разбера – отвърна Осемте точки. – На всеки десет сантиметра по една. Значи… за един километър колко калинки ще ни трябват?… Ей! Разсеяна съм и не мога да го сметна!
Всъщност Осемте точки не беше разсеяна, а не можеше да се справя с големи числа.
– Отивам да пия вода – каза Таралежко.
Зайко Сивко започна да подсвирква и да разглежда гората, а Кафявко си призна направо, че предпочита да излезе сам срещу десет орли, отколкото да реши такава задача.
– Аз и Лисан ще решим тази трудна задача! – предложи Мецан. – Значи, от края на гората до гнездото има около един километър?
– Да – каза Седемте точки.
– Един километър има хиляда метра.
– Толкова – каза Шестте точки.
– Или пък на десет места по сто метра! – рече Лисан.
– Чакай! – прекъсна го Мецан. – Не ме обърквай!… Един метър има сто сантиметра… Сто сантиметра правят десет дециметра… Един дециметър има десет сантиметра… На десет сантиметра ще ни трябва по една калинка… Значи на един метър ще са ни нужни?
– Сто калинки! – побърза да вземе участие Кафявко.
– Бъркаш ме! – рече Мецан. – На един метър… ще ни трябват… сто… Не! Десет калинки!… Такаа!… Десет на един метър… А имаме хиляда метра… Значи… Мълчете, не ме обърквайте!…
– Но ние мълчим – отвърна Сивков. – Никой нищо не казва.
– А сега не приказваш ли?
– Сега приказвам, за да ти кажа, че никой не приказва, а ти мислиш, че казвам нещо.
– Е!… Иди сега да изчисляваш при тези непоносими условия!
Мецан хвана глава с лапите си и се замисли:
– Имаме хиляда метра…
– Не хиляда метра, а един километър! – поправи го Таралежко.
– Видяхте ли? – отчая се Мецан. – Ти защо не отиде да пиеш вода?… Хиляда метра и един километър са едно и също нещо.
– Извинявай – заоправдава се Таралежко, – но аз никога не съм виждал нито едното, нито другото.
– Затова мълчи! – каза Мецан. – Имаме всичко хиляда метра… За един метър ще ни трябват десет калинки. Така ли?…
Мълчание.
– Така ли? – повтори Мецан.
Мълчание.
– Нали толкова? Защо мълчите?
– Защото ти е нужно мълчание – отвърна Кафявко.
– Тогава – продължи Мецан – трябва да умножим десет по хиляда. Ех, къде е сега моят Лапчо, да го сметне за секунда… правеше… За сто метра ще ни трябват на сто места по десет… значи – хиляда калинки. Десет по хиляда… Ще ни трябват тъкмо десет хиляди калинки! – обяви тържествено Мецан. След това се обърна към Осемте точки и запита: – Имате ли ги?
– При последното преброяване бяхме дванадесет хиляди.
– Къде са?
– Куриерите тръгнаха да ги събират.
– Благодаря ви много! – рече Мецан. – Услугата, която ни правите, е огромна. Сега не остава друго, освен да се придвижим към края на Боровата гора. Там ще се настаним и оттам ще опънем нашия безжичен телеграф.
Мецан погледна войниците си, разположени по боровете, после синьото небе, по което грееше слънцето, и върха на планината – далечен и недостъпен, гордо забит във висините. Там беше врагът: орелът Каменар, на когото природата бе дала здрави крила, остри нокти, клюн, остър поглед. В гнездото му по всяка вероятност ставаше нещо, но какво – никой не знаеше. Тайна! Там от векове дедите и прадедите на Каменар са изяждали хиляди невинни животни, за които трябваше да се отмъсти.
Мецан издаде къса заповед: да се тръгва веднага!
Докато се изкачваха към края на гората, до него се приближи Таралежко и запита:
– Интересува ме нещо?
– Кажи.
– Кой и как ще измерва по десет сантиметра разстояние от една калинка до друга?
– Калинките ще си определят разстоянието сами.
– Но откъде ще си вземат метри.
– Не с метри, Таралежко! – усмихна се Мецан. – Ще се нареждат на разстояние да се чуват.
– Хм! – отвърна Таралежко. – И аз си го представях тъй, но – питам, за всеки случай.

Глава петнадесета

ОСТРОТО РОГЧЕ

В края на Боровата гора започваха кленови храсти, висока жилава трева, камънаци, покрити с мъхове и алпийски рози. Още по-нагоре, към върха, се откриваха само бели скали, по които от милиони години се търкаляха ветровете, дъждовете и снеговете. Единствените обитатели на тези места бяха дивите кози. От незапомнени времена те враждуваха с Каменар и неговите предшественици. Всяка пролет орелът отвличаше някои от рожбите им. Козите бяха безпомощни срещу него.
И можете да си представите колко непредпазливо бе постъпило Острото рогче, избягало от майка си, спокойно застанало на това голо място. Тук то лесно можеше да бъде забелязано. Но като всяко дете и Острото рогче вършеше глупости. Та нали и Лиско обърка тази каша по същите причини!…
Острото рогче бе застанало на един камък и съзерцаваше долината. Какво ли има там? И няма ли начин да се стигне някак сред зеления пух, където лъкатуши онова интересно нещо, наречено река? Козлето скочи от камъка на тревата.
– Ей, ще ме смачкаш! – чу се тънък гласец.
Козлето видя една калинка до копитцето си.
– Какво търсиш тук? – запита Острото рогче.
– Строим кабел – рече калинката. – Решили сме да победим Каменар… Виждаш ли тази червена ивица? Да не стъпваш по нея.
Острото рогче проследи с поглед едва забележимата червена нишка, която се изкачваше по склона, и се изненада:
– Ама вие действително правите нещо сериозно!
– Нали ти казах – строим кабел. До утре сутринта последната калинка от кабела, Шестте точки, трябва да бъде в гнездото на Каменар.
– Ами не мога ли и аз да помогна с нещо? По цял ден скучая.
– Ако искаш, иди при Мецан в края на гората. Може да ти намери работа.
Но в това време Мецан бе зает с най-бурното заседание на Военния съвет.
– Противопоставям се! – извика Таралежко. – Не е хуманно!
Кафявко настръхна:
– Ще се намерят доброволци!
– Ще се намерят, но не трябва да допуснем!
– Защо?
– Нямаме право да рискуваме живота на никого!
– Таралежко, разбери – тук няма риск – намеси се Сивко. – Кафявко и Мецан ще скочат върху него, преди да докосне примката.
– Така е и все пак се противопоставям!
Спорът се водеше около смелия план на Мецан. Таралежко поддържаше мнението, че съветът няма право да излага ничий живот на опасност. Мецан и Кафявко бяха сигурни, че ще се намесят навреме и че ще рискуват по-скоро техния собствен живот. Най-сетне, като изтече цял час в препирни, Таралежко отстъпи:
– Добре! Убедихте ме! На посочете животното, което ще поставим като примамка.
Военният съвет се умълча. Настъпи непоносима тишина, в която заседаващите избягваха да се гледат в очите… Да – трябваше да се уточни кой да бъде “жертвата”.
Лисан се изкашля и другите разбраха, че искам думата.
– Какво месо обича най-много Каменар?
– То се знае – крехко! – отвърна Кафявко.
Отново мълчание. По едно време Сивко се опита да подсвирне, но се отказа.
– Да видим тогава кои животни имат крехко месце? – предложи той.
– Ясно, че сърничките – каза Таралежко. – Каменар би дал всичко за една малка, едва пристъпяща по тревата сърничка.
– Така е – съгласи се Мецан. – Но откъде да я вземем?… Всички малолетни животни сме оставили в Тихата гора.
– Трябва да изберем това, с което разполагаме тук – рече Кафявко. – Може би един от зайците ще свърши същата работа.
– Да застана аз – предложи Сивко.
– Не бива – намеси се Мецан. – Каменар ще се усъмни… Едно зайче – това е друго, но голям заек – не. Трябва ни невръстно животно. Ех, какво не бих дал за едно козленце!
– Добър ден! – обади се Острото рогче и подскочи при тях. – Може би не идвам в подходящ момент, но търся някакво забавление.
Членовете на съвета изтръпнаха:
– Признай, че си подслушвал! – каза Кафявко.
– Отчасти! – наведе глава козлето.
– Кой те праща? – запита Мецан.
– Калинките, които строят кабел.
– Кой ти каза, че строят кабел?
– Те.
– Кой им е разрешил да разправят наляво и надясно какво строят?
– Не знам. Казаха ми да ви потърся.
– Защо?
– Да ви помогна. Нали ще хващаме Каменар?
Мецан си мислеше вече за случайностите. Ето на, трябваше му озленце и изведнъж… Сякаш падна от небето.
– Слушай, козленце – промълви той, – как се казваш?
– Острото рогче.
– Имаш ли родители?
Козлето се замисли за няколко секунди и отвърна:
– Не.
– Нито татко, нито мама?
– Нито едното, нито другото.
– Да не лъжеш?
– Не лъжа.
– Къде са баща ти и майка ти?
Острото рогче се замисли отново:
– Отвлече ги Каменар!
– Отвлече ги? – усъмни се Мецан. – Толкова големи и ги отвлече!
– Отвлече ги, докато бяха малки.
Членовете на съвета се усмихнаха.
– А теб кой те роди?
Острото рогче заплака.
– Защо плачеш?
– Защото нямам татко и мама. Родило съм се кръгло сираче.
– Как се казва майка ти?
– Тихото копито.
– А татко ти?
– Златния рог.
– Нали каза, че си кръгло сираче?
Острото рогче погледна виновно, смути се, но веднага се съвзе и отвърна:
– Те са родители на моето братче. А аз съм кръгло сираче.
– Ти си кръгъл лъжец! – извика Мецан.
– Слушай, козленце – рече Кафявко, – защо лъжеш?
– От скука… – Кажете, какво друго да правя?… Нямам с кого да играя, не ме пущат самичко, непрекъснато ми набиват в главата, че рано или късно ще стана жертва на Каменар. При това положение не ми остава нищо друго, освен да лъжа.
– Как избяга от родителите си?
– Не знам… Избягах… Сега не мога да си спомня как.
– И какво искаш?
– Питам дали случайно нямате нужда от мен.
– За какво можеш да послужиш?
– Вие знаете по-добре.
– Ние ще те арестуваме! – рязка каза Мецан.
– Защо?
– Ще те задържим, докато те предадем на майка ти.
– Съгласен! Поне ще се разсея. Какво да правя като арестуван?
– Иди при катериците и кажи, че си арестуван!
– Досадно арестуване! – огорчи се козлето. – Жалко! Смятах ви за по-интересни животни!… Довиждане!
Острото рогче тръгна към вътрешността на гората. Трябваше да разбере къде се намира арестът, пазен от катеричките.
Мецан, Кафявко, Лисан, Таралежко и Сивко заеха замислената си поза.
– Ех! – въздъхна Мецан. – Само да му предложим! Ще подскочи от радост!
– Герой!
– Има и сладко месце!
– Идеален е за примамка!
– Съгласен! – чу се гласът на козлето.
Военният съвет скочи на крака.
– Подслушваш, а?… Още ли не си в ареста?
– Развърза ми се обувката, та спрях да я завържа.
Мецан се разгневи:
– Лъжец! Ти нямаш обуща!…
– Нямам ли? – учуди се козлето. – Не съм забелязал… Довиждане!
Този път членовете на съвета го следиха дълго с погледи. Щом се увериха, че се е отдалечило, Мецан каза:
– Въпреки всичко не можем! Нямаме съгласието на родителите му. А и никой не ни дава право да искаме това съгласие… Сивко, слушай! През цялата нощ ще се упражняваш да приличаш на зайче. Утре, щом получим известие от калинките, че Каменар се готви да излети на лов, ще те поставим в края на гората.
– Не възразявам – рече Сивко. – Само че…
– Какво!
– Само че… как да направя тъй, че да приличам на зайче?
– Не знам!… Направи всичко, вдетини се, но утре ще играеш ролята на зайче. Не виждам друг начин да се справим с Каменар.

Глава шестнадесета

БЯГСТВОТО

Мецан разбра, че тази нощ няма да спи. От утрешния ден зависеше всичко. Каменар трябва на всяка цена да забележи заека Сивко и при това трябва да му се стори, че това е малко зайче, в краен случай поне заек юноша. Спусне ли се към него – край на историята!… Мецан и Кафявко ще скочат бързо, нападението ще бъде неочаквано… Ах, кога ще стане “утре”!
Главнокомандващият се изправи, измъкна се тихо, да не събуди приятелите си, и отиде при Осемте точки.
– Добър вечер!… Как върви?
– Всяка секунда работи за нас – осведоми го калинката. – По съобщение, получено преди една минута, крайната точка на кабела вече е в подножието. По стръмната скала ще се наредят най-смелите калинки-алпинисти, под командата на Шестте точки, която лично ще влезе в гнездото.
– Кога ще стане това?
– Призори.
– Довиждане!
Мецан се върна в гората и тръгна между боровете. Придвижваха се тихо, да не събуди спящите “войници”. Някои от походниците бяха будни. Под един голям крив бор няколко животни замечтано слушаха песните на Славейко. Той пееше въодушевено и нежно.
Мецан се спря, заслушан в текста на песента:

Ах, как идва понякога време
да не роня слова за любов,
а да пея за родния край,
моят край там, далече, далече,
спящ под тихата, звездната вечер…

А останалите животни тихичко пригласяха припева:

Моят край, моят край, моят край –
Тихата гора…

Мецан изтри овлажнелите си очи и се отправи към ареста. Тук всички бяха будни, говореше се високо и катеричките се заливаха от смях. Мецан погледна през клоните. Около три млади борчета бе начертан кръг. В средата бе написано: АРЕСТ
Катеричките седяха в кръга на земята, а между тях току-що привършваше някаква забавна и смешна игра Острото рогче. Понесоха се ръкопляскания и възгласи: “Сега нещо друго!”
– Ако искате друга игра! – предложи козлето. – За проверяване на културата… Искате ли да играем на писателски имена?
– Искаме! – чуха се гласове.
– Как се играе?
– Ще ви обясня – отвърна козлето. – Ще си изберем една буква. После… ту вие, ту аз ще казваме презимето на писател, което започва с тази буква. Който каже повече имена – побеждава… И така – да почваме! Всички срещу мен, тъй като аз съм най-културният между вас. Да изберем например… буквата Л. Кажете един писател с тази буква!
– Лермонтов – извика една катеричка.
– Правилно! – рече козлето. – Аз казвам… Ламартин.
– Лесков! – изрече друга катеричка.
– Лесков ли?… Добре! Аз пък казвам… Кой, кой… – Острото рогче се почеса по едно от рогчетата – нещо, което означаваше, че е затруднено, и извика: – Лавоазие!
– Той е физик!
– Ооо, да бе!… Ей сега ще измисля един друг!… Лермонтов!
– Казахме го!
– Добре… Уу, колко знам на тази буква, но в момента не ми идват на ума… Например… Лондон!
– То е град! – обади се една катеричка.
– Има и писатели – рече втора. – Приема се. Аз пък казвам… Лафонтен – баснописец.
– Лопасан! – изтърси Острото рогче.
– Не Лопасан, а Мопасан!… Ти май започна да хитруваш.
– Сбърках!… Вместо да кажа Лисабон, казах Лопасан.
– Не съм чувала – рече първата катеричка. – Лисабон е столица на Португалия.
– Има и писател! – обади се козлето.
– Какво е написал?
– Книги.
– Кажи една!
– Една?… “Чичо Томовата колиба”!
Катеричките се засмяха от сърце. Мецан също се засмя, оттегли се назад и продължи пътя си през гората.
До един камък стоеше Сивко. Главнокомандващият се приближи. Двамата се погледнаха мълчаливо. Мецан се усмихна:
– Защо си самотен?
– Мъча се да си спомня какво съм правил като дете. Нали трябва да се вдетиня до утре?
– Първо ще скъсиш мустаците си.
– И аз мисля, че трябва.
– После… винаги ще вървиш със свити уши. – Мецан се замисли… – Ех, да можехме да подрежем и тях!
Сивко се уплаши:
– За нищо на света!…
– Шегувам се.
– Знаеш ли – рече Сивко, – постоянно мисля как да стана дете и без да искам, започвам да се вдетинявам. Дори успях да забравя таблицата за умножение. Изпитай ме, да видиш, че не я знам.
– Добре. Шест по шест?
– Трийсет и шест!
– Точно толкова!… Защо мислиш, че си забравил таблицата?
– По-рано, когато я знаех, винаги съм смятал, че прави трийсет и осем.
– Изобщо не си знаел таблицата… Седем по седем?
– Четирийсет и девет!
– Браво!
– А!… Какво става с мене? Досега винаги…
– Трябва да се съжалява… Гледай поне утре, като се събудиш, да не си измиеш лицето.
– Защо?
– Децата не обичат да мият лицата си.
– Тогава да си изцапам пръстите с мастило.
– Може.
– А защо да не взема тебешир и да драскам по дърветата?
– Какво?
– Най-различни неща.
– Ако направиш това, Каменар наистина ще се заблуди и ще те помисли за непослушно дете… Хайде да поспим… Интересно, чувствам, че ме обзема спокойствие… Да минем през ареста. Какъв хитрец е това козле. Напомня ми Лиско.
Двамата прекосиха полянката и се отправиха към ареста. Мецан забеляза с учудване, че катеричките стоят неподвижно в кръга, навели глави надолу, притиснали с очи лапите си.
– Какво става? – запита Мецан.
– Играем на една игра.
– Каква игра? – разтревожи се главнокомандващият.
– Ние всички жумим, Острото рогче ще се скрие и после ще го търсим.
– Докога ще жумите?
– Докато козлето извика “Хайде”.
– Вие сте глупави!… Откога жумите?
– От половин час.
– И чакате да ви извика “Хайде”?
– Да отвърна катеричката, която беше най-близо до тях.
– Вдигнете главите си! – извика Мецан. – Станахме за смях!… Утре ще се разправяме! Хайде, Сивко!
Като повървяха малко, Мецан каза:
– Хитро козле!… Измами ни и избяга. Да се надяваме, че няма да ни причини безпокойство.

Глава седемнадесета

ШПИОНАЖ

Шестте точки пълзеше по стръмната скала и наблюдаваше как сестриците й мълчаливо заемаха местата си; една по една, секунда подир секунда “кабелът” също пълзеше нагоре. Всяка от калинките използваше най-малката вдлъбнатинка да се скрие, да стане незабелязана. Те скърцаха с крилца и съобщаваха местонахождението си. Там, където разстоянието не бе добре изчислено, веднага се внасяше поправка.
– Чуваш ли ме?
– Чувам те.
Нощта майчински покриваше шпионската операция. Калинките се приближаваха спокойно, без страх, че могат да бъдат открити. Всички се молеха само за едно – да не духне силен вятър. Такъв вятър можеше да отбрули много от тях и да прекъсне предаването.
Но времето беше прекрасно. Шестте точки се радваше и непрекъснато си повтаряше:
– Още двайсетина метра! Още не се е зазорило. Успяваме.
Калинката едва се сдържаше да не прелети в гнездото. Тя искаше минута по-скоро да види какво става там. Но работата все още не бе свършена. Сантиметър по сантиметър, метър след метър – скалата биваше завладявана и гордостта на Шестте точки все повече растеше. Ето, остават само няколко метра! Тук е най-изостреният край на скалата. Шестте точки може да види вече гнездото. То е свито на южната част, защитено от ветровете. Над него се издига само късче скала, прилично на голям зъб.
Под крилцата малкото сърце на калинката се блъскаше със страшна за нея сила. Настъпваше дългоочакваният миг. Последните калинки са заели местата си. Ето и последната калинка – до самото гнездо. По-нататък?… По-нататък е нейният ред. Тя трябва да премине през старите пръти, от които е изплетен домът на Каменар, да се вмъкне в него. Калинката започва последните сто крачки и… замръзва от изненада.
Изненада!
Шестте точки вижда, че Каменар и съпругата му не спят в гнездото. Те са застанали вън от него, върху скалата. Това я озадачава. Какво да прави по-нататък? Да влезе в гнездото? Орлите могат да бъдат наблюдавани и оттук. А заповедта е да се влезе вътре. Но има ли смисъл?… Ето за какво мислеше в тази минута Шестте точки. И калинката изведнъж реши, че трябва да предаде първото официално съобщение.
Тя предаде по кабела:
– Внимание!… Говори Шестте точки!… Аз съм до гнездото. Каменар и Остронокта не спят в него, а на скалата… Какво да правя? Да влизам ли в дома на орлите?
След малко тя получи първата заповед от Мецан:
– Чудно защо е така!… Все пак надникни в гнездото! Ако в него няма нещо особено, наблюдавай неприятеля отвън!
– Разбрано! – отвърна калинката.
Започна най-сериозното катерене. Шестте точки вече пристъпваше по плета… Тя измина един сантиметър, втори, трети, четвърти… Вече се прехвърля… Какво е това?
Калинката подскочи в изненада. Залови се здраво за гнездото и предаде следното съобщение, което се плъзна по кабела:
В
гнездото
има
две орлета
и
едно лисиче!
Когато съобщението влезе в ухото на Мецан, той потърси с лапа сърцето си, обърна се към Лисан и извика:
– Вввода!
– Какво има? – изплаши се Лисан.
– Лллисссско е жжжжив!… Ввввода!
И падна на земята. Лисан последва примера му.
– Ами сега? – стресна се Кафявко. – Таралежко, бягай до извора!
– Не се подигравай! – наведе глава Таралежко. – Не знаеш ли приказката за таралежа, който бил изпратен със стомна за вода.
– Съвсем се обърках! – съвзе се Кафявко. – Ти стой на кабела, а аз ще отскоча…
Но в това време Сивко вече пристигаше с водата.
– От уплаха забравих, че и Сивко е с нас – рече Кафявко. – Но какво правя? Трябва да приемам съобщенията… Да!… Продължавайте да предавате!… Наблюдавайте зорко!… Щом се събудят орлите, съобщете веднага!
Мецан и Лисан бавно идваха на себе си. Първото нещо, което каза Мецан след пробуждането си, гласеше:
– Това променя досегашния ни план!
А Лисан каза:
– Лиско, миличкият Лиско!… Жив!… Да съобщим на мама Лиса!…
– Сега ще пратя най-бързия заек! – рече Сивко и хукна към гората.
Малко след това жителите на Тихата гора, които бяха тръгнали да отмъщават за смъртта на Лиско, знаеха новината, че той е жив. Не можеха да си обяснят защо е жив, как е останал жив, но знаеха най-важното – че е жив.
– Чудна работа! – разтрепера се Лисан. – Да няма някаква грешка?… Питай отново!
– Бъди спокоен! Питах… В момента Лиско спи между орлетата.
– Какви са тези орлета? – чудеше се Лисан.
– Какви!… Децата на Каменар!
– Сега какво ще правим?
– Това се питам и аз.
– Ще спасим Лиско, нали?
– Разбира се. Но как – това е въпросът.
– Трябва да измислим най-умното, най-хитрото.
– Засега трябва да слушаме само съобщенията на калинките – продума съсредоточено Мецан. – Как мислиш? Лесно ли е да се вземе Лиско от гнездото на Каменар? Единственото нещо, което можем да сторим сега, е да слушаме съобщенията. Един момент!… Да, слушам!… Ново съобщение?… Казвай!… Какво?… Благодаря.
Мецан се обърна към Лисан и каза:
– Каменар се е събудил!… Предавай подробно! – отново се обърна той към Шестте точки.
– Каменар отвори първо лявото, а след това дясното око – доложи Шестте точки.
– После?
– В момента мисли нещо.
– Не можеш ли да разбереш какво мисли?
– Нещо много дълбоко.
– Какво точно?
– Не знам… Сега се прозява… Сега събужда съпругата си. Казва й, че е време за тръгване, тъй като призори имало най-богат лов. Остронокта го подканва да се полюбуват на рожбите си, които били много симпатични… Каменар казва тържествено, че ще ги учат да летят…
– С този телеграф можем да знаем всичко! – извика доволно Мецан.
– Лиско се събуди – доложи Шестте точки.
– Какво прави!
– Нищо. И той мисли.
– Какво мисли?
– Ама отде да знам какво може да мисли!… Вече втори подобен въпрос!… Изглежда, че мисли нещо хитро… И орлетата се събудиха… Внимание, орлите се готвят да излетят… Сега съобщават радостната вест, че утре ще учат малчуганите да хвърчат. Хлапетата се радват… Ето, орлите излетяха!…
Мецан погледна към върха на планината и видя своя смъртен враг да излита спокойно и гордо, следван от съпругата си.
– Какво става в гнездото? – запита той.
– Нищо особено. Орлетата наблюдават полета на родителите си.
– Обади ни се, щом стане интересно! – заповяда Мецан. Той се обърна към приятелите си: – Положението става особено.
– Защо? – запита Лисан. – Важното е, че Лиско е жив.
– Жив, но докога? Все пак чудо е защо не са го изяли.
Мецан не изтрая и веднага се приближи до края на кабела:
– Какво става?
– Нищо особено. Лиско разказва на орлетата някаква приказка.
– Каква приказка? – учуди се главнокомандващият.
– За един лешник, който попаднал на камък… Моля ви, оставете ме да послушам. Много е интересна. Ако искате, мога да повтарям всичко, което казва. Вярвам, че ще ви направи удоволствие.
– Добре – съгласи се Мецан. – Ти разказвай на мен, а аз ще предавам всичко на бойците.
Зайко затича между дърветата:
– Специален радиочас!… Предаваме от гнездото на орела! Който иска да слуша Лиско, да заповяда при командния пункт!
Бойците поглъщаха с интерес измислената приказка на хитрия пленник, който в това време не знаеше, че го слушат толкова много животни. Всяка негова дума се поемаше от слуха на Шестте точки, плъзгаше се по кабела, влизаше в ухото на Мецан и той изговаряше думата като високоговорител.
Лисан не знаеше какво да стори от гордост. Що се отнася до вас, вие вече четохте тази приказка и няма защо да ви я повтарям. Според някои тя е хубава, а според други – не. Но хубава или лоша – такава успя да измисли Лиско. Ако вие бяхте на негово място, и толкова нямаше да измислите.
– Жалко! – каза Таралежко, когато затихнаха последните думи. – Жалко, че свърши. Такава хубава приказка!
Но Мецан трепна.
– Внимание! – съобщи Шестте точки. – Става нещо! Черноперко и Клюнчо се… размърдват… А!… Ще се случи нещо!… Охохоо! Клюнчо иска да лети!… Чувствал сили в крилете си, искал да изненада баща си… Каца на края на гнездото… Скача!…
– Добрушко! – извика с всички сили Мецан. – Добрушко, къде си?…
Глава осемнадесета

ПРИНУДИТЕЛНО КАЦАНЕ

– Тук съм – отвърна Добрушко от върха на бора. – Какво има?
– Бързо, Добрушко!… Отлети с ятото към гнездото на Каменар! Синът му Клюнчо се мъчи да лети. Ако го принудите да кацне тук, Лиско е спасен!…
– Тръгваме!
– Всяка секунда е ценна! Пресечете пътя му! Направете невъзможно връщането му в гнездото!… Той не може да лети, ще се умори и ще се справите лесно.
– Тогава – напред!
Гълъбите излетяха от клоните. Добрушко бе развълнуван. Това бе най-отговорната и опасна задача, която някога бяха възлагали на ятото му. Той прелетя край всеки гълъб поотделно и го запита как се чувства. Във въздуха се започна следният разговор:
– Ако някой се страхува – да се върне!
Мълчание.
– Чухте ли какво казах?
– Чухме!
– Ще се справим ли?
– Ще се справим!
– Искам да чуя мнението на всеки от вас.
– Ще се справим! – отвърнаха гълъбите.
– Преди всичко знайте едно – започна Добрушко. – За първи път, откакто е създаден светът, гълъби излитат срещу орел. Наистина Клюнчо все още не е орел, а орле, което не може да лети, но като начало това е похвално. Ако изпълним плана си добре, успехът е сигурен. Не забравяйте, че всеки от нас има за какво да си отмъщава. Сега да изложа плана си…
Докато Добрушко “излага” плана си, ние можем да проследим какво става с Клюнчо, изхвърчал тъй радостно от гнездото. Припомнете си: в първия момент Клюнчо пропадна надолу, после се задържа и започна да се носи във въздуха.
– Ох, бабачкооо! – викаше той. – Сега ще си полетя, а после ще посрещна татко и мама!… Нека се чудят!
Орлето изви лявото крило и сведе дясното. С удоволствие забеляза, че прави кръг. След това стори обратното – нов кръг, в обратна посока. Изви опашка нагоре – понесе се нагоре. Сви я надолу – устреми се надолу.
– Където си искам! – извика Клюнчо. – Ей сега ще отлетя до слънцето!
Клюнчо се устреми към слънцето. Приятното чувство го обземаше все повече и повече. Щом попадна във въздушно течение, Клюнчо разпери крилете си и забеляза, че се носи напред.
– Ех, че удоволствие!… Така ще стигна до слънцето.
И той, като всяко радостно дете, започна да пее:
Защо ти са перата?
– За моите крила!
Защо ти са крилата?
– Да мога да летя!
Но след време настроението му се помрачи. Орлето усещаше, че нещо в крилата му не в ред. Те се движеха все по-трудно, все по-често се оставяше да го носи въздушното течение.
“Какво е това?” – запита се орлето.
“Умора!” – отговори съзнанието му.
“А татко и мама защо не се уморяват?” – запита Клюнчо.
“Защото са опитни летци” – отвърна съзнанието му.
“Ами тогава, защо тръгнах на далечен път?” – запита Клюнчо.
“Защото си глупаво!” – отвърна съзнанието.
“Ами сега?” – запита се Клюнчо.
“Сега да се връщаме!” – отвърна му съзнанието.
Но крилете вече не го слушаха, не го задържаха добре във въздуха и Клюнчо усещаше как незабелязано лети към земята. Сърцето му заби силно. Клюнчо усети, че го е страх. Уплахата му растеше.
– Помоооощ! – извика орлето.
– Идем! – обади се Добрушко. – Тъкмо навреме, нали?
– Благодаря ви! – рече Клюнчо. – Яаа, колко сте много!… Можете да ме вземете и да ме занесете в гнездото.
– С удоволствие – съгласи се Добрушко. – Ние смятахме да те принуждаваме, но щом искаш да те носим, дадено!… Качвай се върху нас!… Само че, за да не тежиш много, и ти помагай малко с крилете си!
– Ще се помъча… Но кои сте вие, добри птици? Приличате ми на гълъби.
– Такива сме… Обичаш ли гълъби?
– Много.
– За обяд или за вечеря?
– Безразлично. Завърне ли се татко с гълъб, у дома настъпва празник.
– Често ли си правите такива празници?
– Напоследък по-рядко.
– Това да се чува! – засмя се Добрушко.
– След колко време ще си бъда в гнездото?
– Не знаем.
– Ще почакате ли татко да ви изядем?
– Ако се държиш добре…
– Защо слизаме?
– Да пием вода.
Мецан и бойците на Тихата гора видяха това, което стана във въздуха, и с нетърпение очакваха до командния пункт своя “гост”. Когато ятото положи Клюнчо на земята, гръмна ура и Мецан разбра, че речта, която бе намислил да поздрави подвига на гълъбите, изведнъж се изпари от ума му. Лисан се хвърли да целува Добрушко, а животните продължаваха да викат ура.
– Гълъби! – понесе се гласът на Мецан. – Бях приготвил голяма реч, но я забравих. Знайте едно – големият подвиг не се нуждае от голяма реч. Мога да ви кажа само това: за вас в Тихата гора ще се пеят песни, за подвига ви нашите деца ще учат в училищата!
Гълъбите гледаха гордо пред себе си.
– Едва сега почувствах, че живея! – прошепна Многознайко. – Ах, колко съм щастлив!…
Мецан нареди на ятото да си почива. Той съобщи радостната вест, че още днес ще предложи Добрушко да влезе като редовен член на Военния съвет. След това се приближи до орлето, погали го по главичката и рече:
– Как се казваш?
– Клюнчо.
– Юнак!… Как можа да ни направиш такава услуга?
– Искам в гнездото!
– Защо? – направи се на учуден Мецан.
– Защото там ми е мястото!
– А на Лиско мястото в гнездото ли е?
Клюнчо замълча.
– Не е ли по-добре ти да си отидеш в гнездото, а Лиско да си дойде тук?
– Искам да си отида! – зарева Клюнчо.
– Бъди спокоен!… Ще си отидеш.
– Татко ще ви набие! – извика през сълзи Клюнчо.
– Ще видим! – засмя се Мецан. – Отведете го! И помнете, ако се повтори историята с Острото рогче, върху вас ще се излее проклятието на цялата гора!…
Членовете на Военния съвет останаха отново сами. Мецан предложи да се гласува за Добрушко. Гълъбът бе приет веднага и го извикаха.
– Е? – Мецан въздъхна: – Чувствате ли как леко се диша?
– Сега е друго! – усмихна се Кафявко.
– Таралежко, какво да правим по-нататък?
– По-нататък е лесно… Щом Каменар се върне в гнездото, ще му съобщим, че Клюнчо е в наши ръце, и ще поискаме размяна.
– Размяна – съгласи се Мецан. – Но няма да му съобщим по калинките.
– Защо?
– Ей така!
– А как?
– Добрушко ще отлети в гнездото, ще изчака орлите и ще им съобщи лично.
– Но защо да не използваме безжичния?
– Орелът не трябва да знае за телеграфа. Не забравяйте, че войната ще бъде свършена едва след края на Каменар.

Глава деветнадесета

ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ НАМИРА ЛИСКО

“Чудна работа! – мислеше си Добрушко. – Просто не е за вярване – гълъб в гнездото на орела!” Добрушко летеше и се чудеше какво да прави, щом застане очи срещу очи с Каменар. Как ще го погледне? Как ще устои на острия му поглед? Какво ще му каже… Ами ако се изплаши? Той си спомни думите на Мецан: “Каменар не може да ти стори нищо. Ще иска да спаси Клюнчо. Ще побеснее от ярост, ще излезе извън себе си, но перо няма да падне от теб!”
И все пак Добрушко знаеше, че в момента над него виси смъртна опасност. Представете си, че Каменар и Остронокта се зададат още сега и го нападнат? Те са бързи като мълния. Иди им обяснявай, че си пратен за важни преговори, от които зависи животът на сина им. Ето защо той бързаше да влезе в гнездото му. Там е лесно. Орлите ще се изумят от нахалството му, но докато се изумяват, Добрушко ще им разкаже.
Домът на Каменар!… Гълъбът настръхна. Значи, това е гробницата на десетки негови приятели, рожби и колеги от другите гори! Очите му се овлажниха. Преди една година тук е била изядена и другарката му – най-хубавата гълъбица – Сребрянка.
Но време за сълзи ли е сега? Сега трябва да се действа. Добрушко се появи внезапно над гнездото и кацна спокойно върху плетеницата от пръчки.
– Здравей, Лиско!
– Здравей! – извика Лиско. – Какво те води насам?
– Време е да се връщаш у дома.
Лиско завъртя опашка.
– Нима?… А как?
– Каменар ще те върне.
Черноперко гледаше изумено.
– Моля ти се, почакай малко! – обърна се той към гълъба. – Ей сега татко ще се върне и ще те изядем!… Не си ли виждал Клюнчо?
Добрушко не му отговори. Той гледаше двете прекрасни гълъбови пера върху перушината, с която бе застлано гнездото. Тези пера той би разпознал между милиони други, защото бяха единственото, останало от Сребрянка. Погали ги нежно с крилото си и ги прибра.
– Защо плачеш? – запита Лиско.
– Не плача.
– Ами! Не виждам ли?… Какво правят татко и мама?
– Добре са.
– Как ме открихте?
– Намерихме начин. Добре ли си?
– Засега добре – да.
– Трябва да се сбогуваш с гнездото.
– С удоволствие, само че не ми е ясно как ще стане това.
– Ще узнаеш… Охо, ето ги и тях! Пак носят нещо. – Добрушко се опита да разбере каква е плячката. – Костенурка!… А, това не е ли нашият Костенурко!… Той е! Великия детектив!
Настъпи решителният момент. Орлите кацнаха. Каменар се изненада, зяпна и Костенурко падна върху Черноперко.
– Невероятно – рече Каменар.
– Чудесно! – допълни Остронокта.
Добрушко и орлите се гледаха няколко секунди в пълно безмълвие.
– Вашият Клюнчо е в ръцете ни! – каза направо Добрушко.
– В к-какъв смисъл?
– В тесния и в широкия смисъл! – отвърна гълъбът.
Орлите потърсиха с поглед рожбата си.
– Къде е детенцето ми? – изпищя Остронокта.
– Ако запазите спокойствие, ще ви обясня – отговори Добрушко.
И водачът на гълъбовото ято разказа цялата история. Докато говореше, той усети, че нещо лази към главата му, и чу шепот:
– Аз съм шестте точки. Мецан заповядва да преговаряш така, че и Костенурко да бъде спасен.
Добрушко кимна в знак на съгласие и рече:
– Чухте всичко. Сега не остава друго, освен да вземете Лиско и Костенурко и да се явите в края на Боровата гора. Там ще ви чакат Мецан и Кафявко с вашия син.
– По дяволите! – извика Каменар.
– Това е положението! – отвърна Добрушко.
– Безобразие! – извика Каменар.
– Съжалявам! – иронизира Добрушко.
– Как смееш да говориш с мен така? – изграчи Каменар.
– И аз се питам – усмихна се Добрушко.
– Ще те изям!
Добрушко не отвърна. Той усети как се разтреперва от страх.
– Ще те изям при първия удобен случай! – допълни Каменар.
– За това ще говорим допълнително – рече Добрушко.
– Ще разперушиня всички гълъби на света!
– Отсега нататък едва ли.
– Ама ти знаеш ли, че мога да те убия с едно замахване на клюна?
– Знам.
– Тогава защо държиш такъв език?
– Защото можеш да се сърдиш до утре и пак няма да ми сториш нищо!… Ако не се върна до петнадесет минути долу, Клюнчо ще стане на парчета.
Каменар погледна съпругата си. Тя му даде знак и двамата се отделиха от скалата.
– Знам си аз – прошепна Костенурко, – заловя ли се да открия някого, ще го намеря, дори ако трябва да отида в гнездото на орела.
Добрушко се засмя. Казаното бе наистина смешно.
– Лиско, приготви се да те предам на баща ти – допълни Костенурко.
– Чудно – усмихна се Добрушко към Костенурко – как първо не са те убили, а после да те домъкнат.
– Наблизо нямаше скала. Чух ги как си говореха във въздуха, че ще ме убият на тяхната скала до гнездото. – Великия детектив забеляза със свойственото си спокойствие: – Никога не съм се надявал, че ще понеса леко едно пътуване по въздуха. Не ми прилоша.
Каменар и съпругата му пристигнаха.
– Слушайте! – рече Каменар. – Ще ни върнете ли детето?
– Разбира се.
– Да не ни излъжете?
– Ние никога не лъжем.
– Да не е клопка?
– Ние сме честни.
– Да тръгваме!
Каменар разтвори хищните си нокти и обхвана гърба на Лиско.
– По внимателно! – забеляза Лиско. – У теб няма капка нежност!
– Не говори много! – изсъска Каменар.
– Ще летиш без друсане!
Остронокта обхвана Костенурко и групата излетя.
– Нали е приятно? – обърна се Лиско към Костенурко. – Чувстваш се като цар на въздуха.
– Страшно ми се пуши – рече Костенурко. – Никога не съм пушил на такава височина… Проклетниците ме издебнаха, докато спях без лула в устата. Бях страшно уморен от това да те търся. Но нищо, важното е, че те намерих.
Лиско си запя:
Ла-ла-ла, ла-ла-ла!
Ла-ла-ла, ла-ла-ла!
– Млъкни! – извика над него Каменар. – Дразниш ме!
– Това ми е целта – отвърна лисичето и отново запя.

Глава двадесета

РАЗВРЪЗКАТА

Острото рогче бе довело всички кози от планината. Те бяха заградили Мецан и преговаряха с него, но по такъв начин, че разговорът приличаше на караница.
– Да говори само един! – извика Мецан.
Напред излезе прочутият борец Голяморожко, който накара колегите си да млъкнат, и каза:
– Острото рогче ни каза, че ви предстои среща с Каменар.
– Това е вярно.
– Вие ще му предадете Клюнчо, а той ще ви предаде Лиско. Така ли?
– Така.
– Ние, козите от планината, настояваме енергично Каменар да не се връща в гнездото си.
– Това няма да стане.
– Защо?
– Защото сме му обещали да се върне и ще се върне. В нашата гора имаме обичай да не погазваме думата си.
– Острото рогче ни запозна с вашия план, но мислим, че няма да успеете. Дошли сме да ви убедим, че с Каменар няма защо да се спазва честната дума. Щом имаме възможност – да го ликвидираме. Да отвръщаш на подлеца с честност е глупост.
– Ние ще спазим думата си!
– А ние мислим, че трябва да използваме случая.
– Ние пък не мислим тъй.
– Защото не познавате Каменар… Как ще се явите пред него?
– Понеже не идва сам, а с орлицата, ще се явим също двама – аз и Кафявко.
– Бъдете сигурни, че Каменар ще ви изиграе. Остронокта ще вземе детето си, а Каменар ще се опита да направи нещо.
– Тогава ще направим и ние.
– Предлагам мястото на срещата да бъде заградено от петстотин животни.
– Как?
– Можем да се прикрием във високата трева.
– И какво?
– Ако усетим жест за нападение, ще изскочим, ще се втурнем, ще се развикаме да го стреснем, а в същото време Кафявко, който е по-бърз от вас, ще го хване за краката.
Мецан се замисли.
– Добре. Сивко, заеми се с разположението на животните. Направете кръг, но се замаскирайте. При даден от мен знак втурвате се към нас и вдигайте колкото може по-голям шум. И по-бързо, че всяка минута е скъпа… Къде е Клюнчо?
Кафявко пристигна с орлето.
– Тръгваме! – рече Мецан.
Когато Мецан и Кафявко потеглиха към мястото на срещата, от двете им страни се заниза нишката на животните, които трябваше да се скрият в тревата. Замаскирането стана бързо. Гълъбите летяха над тях и гледаха зорко надолу:
– Виждаш се!
– Прибери опашката!
– Ухото!… Ухото!…
– Ей, така можем да те фотографираме!
Преди да се приюти в гората, ятото направи последен кръг над мястото за свиждане.
Мецан и Кафявко стояха спокойно в центъра на кръга и наблюдаваха небето.
– Още ги няма – промълви Кафявко.
– Ще ги има – отвърна Мецан. – Според калинките, ще тръгнат веднага. Отделили са се на съвещание, шепнат си нещо, обмислят.
– Това ме тревожи.
– Вече нищо не ме тревожи… Между нас казано, Шестте точки смята, че наистина ще опитат нещо.
– Ти ще предадеш орлето, а аз ще съм готов за скок.
– Според мен Клюнчо ще бъде взет от майката.
– А бащата ще напада, така ли?
– Аха… Тръпнеш ли?
– Да.
– И аз съм нещо по-така…
– Ето ги!
– Видях.
– Подай ми това проклето орле! – Кафявко пое Клюнчо. – Знаеш ли?
– Какво?
– Хайде да не говоря.
– Кажи.
– Като си помисля… Съжалявам и Клюнчо, и Черноперко. Можем да направим нещо от тях.
– Какво? – усмихна се Мецан.
– Да ги превъзпитаме.
– Не се разнежвай!
Орлите отдавна бяха съгледали пратениците на Тихата гора, но не бързаха да се спуснат, направиха няколко кръга, сякаш искаха да напомнят, че са господари на въздуха. Мецан и Кафявко чакаха изпълнени с напрежение – достатъчно бе да мръдне някое от замаскираните животни, да се белне ухо, да се покаже крак между тревите и – край. Но господарите на въздуха не зърнаха нищо подозрително, затова величествено се спуснаха и кацнаха на десетина метра пред Мецан и Кафявко.
– Мамче! – побърза да извика Клюнчо.
– Сега ще те взема, детето ми – отвърна Остронокта.
– Можем ли да пристъпим към размяната? – запита Каменар.
– Готови сме! – извика Мецан.
– Как ще стане церемонията? – запита отново Каменар.
– Не виждам нужда от церемония, но все пак – предложете нещо.
– Вие тръгнете срещу нас, а ние – срещу вас; вие ще предадете Клюнчо на съпругата ми, а ние ще ви оставим Лиско и Костенурко… Съгласни ли сте?
– Не се правете на важни!… Съгласни сме.
– Можем и без обиди.
– Но и без скрити помисли.
– Решил е да напада – прошепна Кафявко.
– Прибере ли рожбата си, ще нападне – съгласи се Мецан.
– Започнете да се приближавате! – предложи Каменар.
– Започваме.
– И ние.
Мецан и Кафявко направиха първите крачки и спряха.
– Защо спирате? – попита Каменар.
– Да ви се нагледам – рече полуусмихнато Мецан. – Радвам ви се. Големи сте и сте красиви, но ви съжалявам, защото скверните света. Не ви ли омръзна, питам, да проливате кръв?
– Хайде, сега да си четем морал… Тръгвате ли?
– Тръгваме.
Разстоянието намаляваше бавно. Над планинската степ повя хладен вятър, тревата затрептя със зеленикав восъчен блясък. Небето беше равно и синьо, изпълнено с безмълвие. Беше тъй тихо, че се чуваше как се търкат стръковете на тревите.
Представителите на Тихата гора и господарите на Високата планина стояха един срещу друг. Между тях лежеше разстоянието от два метра ничия земя.
– Предайте Клюнчо на съпругата ми! – наруши мълчанието Каменар.
– Ще го предадем, но и вие предайте в същия миг вашите пленници!
Като се гледаха в очите, враговете избутваха напред пленниците си. Мецан почувства под лапите си меката козина на Лиско и твърдата коруба на Костенурко. Острият поглед на Каменар бе впит в него. И какво друго остава?… Каменар е съвсем свободен.
Мецан изрева – усети как Кафявко профуча край ухото му, точно в определения миг, и го защити от клюна на орела. Петстотин животни извикаха изведнъж, в очите на Каменар се появи вцепенение, мярна се отлитаща орлица. Мецан усети силен повей и разбра – орелът разперваше криле да отлети. Каменар изпищя. Тласъците на мощните му криле го повдигнаха, но заедно с орела се повдигаше и тялото на Кафявко, впил зъби в крака му. Каменар изпищя още веднъж и направи ново усилие да полети. Към него се втурнаха животните от засадата. Кафявко висеше във въздуха, опашката му метеше тревата, но челюстите му упорито стискаха крака на орела. Каменар насочваше клюна си като меч към хълбока на Кафявко.
Животните гледаха смаяно и безпомощно, не знаеха какво да предприемат, никой не можеше да достигне орела.
– Пирамида! – изрева Мецан. – Направете я с телата си!… Бързо!… Лягайте! Качвайте се!… Един върху друг… Още!
Мецан изтича по телата на животните, изправи се и сграби краката на Кафявко. Каменар се отпусна и преди да се съвземе от неочаквания обрат, животните го притиснаха към земята.
Мецан се оттегли от полесражението и пое дъх:
– Спрете!…
– Защо да спираме!
– Ще го смачкате!
– Ще го препарираме!
– Забранявам ви, разбрахте ли?
– Но защо?
– Трябва ми жив!
Каменар разтърси глава, усети как го притискат отстрани, но разбра, че е жив.
– Боли ли? – запита Мецан.
– Не – усмихна се Кафявко. – Наблюдавам Лисан как прегръща сина си, а се кълнеше, че ще го пребие от бой, ако го намери.
– Такива сме всички бащи – забеляза Мецан, като се стараеше да скрие вълнението и радостта си. – Е, Каменар, да преговаряме ли?
– За какво? – учуди се орелът.
– Хитрата сврака – с двата крака!
Мецан се обърна и вече не издържа – прихна. Магарето се бе появило заедно с поговорките си. На врата му висеше скъсано въже, а дебелият му търбух бе пълен с набързо излапани тръни.
– Брат брата не храни – сам пада в него!
За доказателство – от лакомия ли, или от неправилно цитиране на поговорките – магарето се изтърси на тревата и заспа.
– Какъв е този? – запита внезапно Каменар.
– Имаме ги всякакви – обясни Мецан. – При нас имаме от всичко по малко.
– За какви преговори намеквахте?
– Ами, как да ви кажа… Става дума за децата ви.
– Кои деца?
– Вашите!
– Какво моите? – Каменар изрази най-голямото учудване в живота си.
– Вас ще пуснем, а ще вземем децата ви.
– Какво, какво?
– Не се правете на ударен… Условието е такова – срещу Клюнчо и Черноперко ще ви пуснем при дамата ви. С нея ще се изселите на десет дни разстояние по въздуха, ще си направите нов дом, а децата ви ще останат при нас.
– За какво ви са? – извика яростно Каменар.
– За залог… Че няма да ни нападате.
– Но какво ще правите с тях?
– Ще ги пратим да се учат в колеж, ще им дадем образовани и възпитание, ще ги направим членове на обществото.
– Каменар се надигна, но разбра, че е безполезно:
– Какво… Какво разбирате под възпитание?
– Ще променим начина им на живот. Ще говорят учтиво, ще се хранят учтиво…
– А какво ще ядат?
– Амии, ще станат вегетарианци.
Смях от всички страни.
– Моля? Чух ли добре?
– Ще станат вегетарианци, като нас – натърти вече ядосано Мецан. – Не се правете, че не разбирате!… Вас и жена ви не можем да превъзпитаме, но децата ще пораснат в нашата гора и ще бъдат обичани. При нас всички се обичат… Хайде, нямам време за разправии.
– Вие се подигравате – проплака орелът. – Това… това е нечовешко.
– Ние не сме хора, а животни!
– А ако не се съглася?
– Тогава ще ви отведем в Тихата гора и ще ви поставим в клетка.
Орелът зарева с глас. Не сте чували как реве орел, нали? И аз не съм, но щом ви казвам, така е.

ЕПИЛОГ

Пред завесата на естрадата тази вечер се трупаха много посетители. Всеки искаше да седне по-напред, разпоредителите се отчаяха и издигнаха апел за съзнание, станаха по-смешни от смешните номера на програмата. Метличина поляна не помни концерт с толкова публика.
– Ще видим – заканваше се свраката Нешка. – Ще им дръпна страхотна критика!…
– Какво? – наклони се към нея Глухчо.
– Казах, че ще ги критикувам – извика свраката на ухото му.
– За кое?
– За изпълнението.
– Защо?
– Така.
– Аха.
– Този, който минава, е Костенурко детективът.
– И него ли?
– Аз съм само по изкуствата.
Великият детектив пристъпваше гордо, оглеждаше се настрани, приемаше поздравите и от време на време поемаше дим от лулата си. Намести се на специалното си място и отново хвърли поглед към амфитеатъра.
– Как се чувствате? – запита Таралежко.
– Не особено добре – отвърна Костенурко.
– Така ли? – изненада се Таралежко. – Какво ви е?
– Ами, всичко е спокойно… За личности от моя бранш това е равносилно на вегетиране. Орлетата се успокоиха, не бягат, кажете какво да правя?
– Живейте.
– Това не е живот. Аз съм авантюрист, разбирате ли?
– Разбирам.
– Следя ги, наблюдавам внимателно – не бягат. Харесвало им при нас.
– За орлетата ли говорите?
– Да промениха мирогледа си.
– Ето ги, дойдоха.
– Знам. За тях съм дошъл.
– Няма ли да гледате програмата?
Великият детектив погледна Таралежко с презрение:
– Вие разбирате ли какво значи професия?…
– Извинете.
– Виждате ли цялата тази публика?
– Виждам.
– Всичко, що е тук, съм го разпитвал.
– Спомням си – въздъхна Таралежко и се усмихна. – Изобщо “случаят Лиско” е най-големият ви подвиг в кариерата.
– Е, да – съгласи се скромно Великия детектив. – Наложи се да вляза и в гнездото, но го намерих… Само тази съмнителна личност…
– Пак ли орлетата?
– Не – отвърна Великия детектив. – Магарето.
– Какво му е на магарето?
– А бе откъде дойде, защо дойде?… И говори все с подтекстове, едни такива – неразбираеми.
– Чисто и просто поговорки – усмихна се повторно Таралежко. – Само че непрекъснато ги бърка и не ги употребява на място.
– Ще го науча!
– Какво?
– Да ги употребява.
Магарето мина по пътеката и влезе в гримьорните. Имаше индивидуален номер в програмата.
Мечтаещият жабок Скоклю бе телом на концерта, а духом на луната. Както винаги, и сега мечтите го отнасяха натам – представяше си как ще скочи на нея и как ще извика “квааак” към земята. До него се потриваше Потривко, който от време на време не забравяше да го поощрява:
– Днес беше добре. Още малко тренировки и – готово!
Тържествено бяха посрещнати козите от Голямата планина, поканиха ги напред и им дадоха почетни места. Долетя и ятото на Добрушко, накаца вляво от сцената.
Когато пристигна семейството на Лисан, зрителите пожелаха да видят Лиско и се изправиха, но лисичето го нямаше и татко Лисан извика:
– Къде е Лиско?… Да сте го виждали?
– И моят изчезна – извика майката на Острото рогче. – Ей сега беше до мен и изчезна!
Настъпи суматоха.
В това време, недалеч от Метличина поляна, Лиско и Острото рогче стояха един срещу друг и се наблюдаваха с интерес. Най-после козлето рече:
– Значи… ти си Лиско, а?
– Да.
– Дето вдигна всички на крак.
– Аха. А ти кой си?
– Аз съм Острото рогче.
– За теб ли се говори, че по интелигентност в известни отношения се доближаваш до мен?
– За мен се говори доста. А за твоята интелигентност може да поспорим.
Лиско се засмя:
– Твоята самонадеяност ми харесва… Ти бил ли си в гнездото на орел?
Без да му мисли, Острото рогче отвърна:
– Бил съм… А ти можеш ли да играеш на писателски имена?
– Мога! – отвърна Лиско, макар че не знаеше такава игра.
– А бил ли си някога в арест?
Без да му мисли много, лисичето излъга:
– Няколко пъти!… А ти бил ли си герой на роман?
– Седем пъти – рече козлето. – Чел ли си приказката за седемте козлета?
– Чччел съм я.
– А знаеш ли кой е най-високият връх на света?
– Знам… Ами ти знаеш ли коя е най-дългата река на света?
– Знам.
– Кажи де.
– А ти кажи кой е най-високият връх на света.
– Какъв си, че да ти казвам.
Двамата замълчаха.
– Аз съм ходил в Америка – внезапно рече Лиско.
– Къде е Америка?
– Зад гората, вляво.
– Утре ще отскоча.
– А мен в момента отново ме търсят, разбра ли?
– И мен ме търсят.
Лиско разгледа събеседника си:
– Лъжеш, че се казваш Острото рогче.
– Бреей!
– Нямаш никакви рогца.
– Но ще имам. Татко и мама казаха.
– Но опашката ти е по-къса от моята и изобщо нямаш опашка.
– В това отношение стоя по-близо до човека.
– Голяма работа!… Намерил с какво да се перчи!… А знаеш ли, че предавам частни уроци на Клюнчо и Черноперко по вегетарианско изкуство?… Чакай, чакай! Ти чел ли си речника за чуждите думи?… Веднъж едно момче и едно момиче отишли на екскурзия…
Но да се върнем при естрадата. Една коза разправяше на съседката си:
– Навлякохме си беда, да ти кажа. Вече няма с кого да плашим децата си.
– Защото няма Каменари?
– Ами да… Затова бягат спокойно.
Пристигна и семейството на Мецан. Мечето Лапчо лапаше пръста си и майка му непрекъснато го удряше. Съобщи на Мецан за двамата изчезнали. Той се усмихна:
– Невъзможно.
– Защо мислиш така? – запита с надежда Лисан.
– Ами не виждаш ли, че романът свърши. Омръзна ни да търсим. Време е да заживеем спокойно… Заемайте местата си и почваме.
Той се качи на естрадата и каза:
– Обявявам тържествената част на концерта за открита!… Първо – награждаване на светулките. Второ – награждаване на козите. Трето – награждаване на гълъбите. И четвърто – награждаване на калинките.
Публиката стана на крака, заръкопляска и завика ура. Десетте хиляди калинки почервеняха от смущение, но не се забеляза, тъй като всички и без това си бяха червени.
– Аз върша главното, а други обират славата – забеляза Великия детектив.
– Така е – съгласи се с усмивка Таралежко. Вие, великите, сте винаги в сянка.
– И така трябва, Таралежко… Но всички тия, дето ръкопляскат, съм ги разпитвал.
Внезапно гръмна хоровата песен на славеите.
Лиско вдигна глава:
– Чуваш ли?
– Програмата! – рече Острото рогче.
– Да побързаме. Имам да рецитирам.
– Какво?
– Не знам.Винаги го измислям в момента. Сега ми хрумна една приказка за един лешник, който попаднал на един камък.
Немирниците се отправиха към Метличина поляна.
А славеите пееха възторжено химна на Тихата гора:

Хубаво е в нашата гора!
Хубаво във нея се живее!
Разбирате ли какво ви казвам?
Хубаво е!
Питайте, когото щете –
хубаво е в нея да живееш!…

Песента трептеше в настъпващия здрач, подета от животните, издигаше се високо и се разнасяше надалеч, сякаш се стремеше да залее света.

:)

СЪДЪРЖАНИЕ

Глава първа
ЕДИН ПАМЕТЕН ДЕН……………….. 5
Глава втора
КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО-НАТАТЪК………… 12
Глава трета
ДА СЕ ВЪРНЕМ МАЛКО НАЗАД…………. 18
Глава четвърта
КАКВО СЕ БЕ СЛУЧИЛО ВСЪЩНОСТ……… 24
Глава пета
ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ………………… 30
Глава шеста
ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ НА РАБОТА……….. 38
Глава седма
ГНЕЗДОТО НА ОРЕЛА……………….. 43
Глава осма
РАЗПИТЪТ……………………….. 49
Глава девета
МЕЦАН ОБЯВЯВА ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ… 53
Глава десета
ВОЙНА!…………………………. 59
Глава единадесета
МЕЧТАЕЩИЯТ СКОКЛЮ……………….. 64
Глава дванадесета
В ГНЕЗДОТО НА КАМЕНАР……………. 70
Глава тринадесета
ТАЙНСТВЕНАТА КАЛИНКА…………….. 77
Глава четиринадесета
БЕЗЖИЧНИЯТ ТЕЛЕГРАФ……………… 82
Глава петнадесета
ОСТРОТО РОГЧЕ…………………… 90
Глава шестнадесета
БЯГСТВОТО………………………. 97
Глава седемнадесета
ШПИОНАЖ…………………………102
Глава осемнадесета
ПРИНУДИТЕЛНО КАЦАНЕ…………….. 108
Глава деветнадесета
ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ НАМИРА ЛИСКО……. 113
Глава двадесета
РАЗВРЪЗКАТА…………………… 119
ЕПИЛОГ………………………….126

(текстът е по III издание на библ. “Златно ключе”
на Фондация за детско кино и литература “Братя Мормареви” – 1990)

II издание:
Борис Априлов
ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО ПО МОРЕ:

Редактор Атанас Мочуров
Художник Иван Кирков
Худ. редактор Иван Кенаров
Техн. редактор Константин Пасков
Коректор Денка Мутафчиева
Дадена за набор на 1. III. 1968 г.
Излязла от печат на 30. IX. 1968 г.
Печатни коли 9,25
Формат 16X59/84
Издателски коли 7,67
Тематичен № 1400
Тираж 25080
Издателски № 558
Цена 0,94 лв.
ДПК „Странджата“, гр. Варна
Пор. № 6406/1968

I издание – 1956.

ЛИСКО по море – „ФЮТ“ 2000

На децата ми Джина и Лора

Глава първа
РАЗМИСЪЛ

На трийсет и първия ден, след като свърши приключението в гнездото на орела, Лиско стоеше под едно голяма дърво и мислеше. Беше чувал, че най-добре се мисли, като се гледа непрекъснато в една точка. Понеже наблизо нямаше подходяща точка, Лиско гледаше право в хралупата на дървото. Хралупата беше много дълбока и от това мислите на Лиско ставаха дълбоки, стигаха до другия край на дънера, откъдето излизаха навън и се разпръскваха. „Разбирам… трийсет дни, но трийсет и един — не!… Трийсет дни можеш да бъдеш примерен, но трийсет и един — това е невъзможно. Трийсет и един ден никой не може да бъде послушен, колкото и послушен да е той.“

„Освен това — продължаваше да разсъждава Лиско — примерен може да бъде само този, който не е видял широкия свят. Аз съм го видял. Той е много дълъг и много широк… Добре, но само това ли е широкият свят? Само това, което видях от гнездото на орела?… Смешно е да се твърди такова нещо. Ако е така, той не ще да е много широк и само дето го хвалят наляво и надясно… Следователно време е да напусна Тихата гора и да поема големия път.“

„Да поема големия път — мислеше си Лиско, — но нали обещах да кротувам и да не създавам главоболия? Животните и без това си имат грижи. Защо да ги тревожа и аз.“

Изглежда, че последната мисъл надделя. Лиско прекъсна разсъжденията си и тръгна да се разхожда. Утрото беше слънчево. Тихата гора ухаеше с всичките си аромати, които излизаха от чашките на цветята и влизаха в носа на Лиско. Той ги вдишваше и си казваше, че да се живее е наистина хубаво. Край него бързаха животните — кой на работа, кой на училище. Птиците огласяха простора с песните си, защото това им беше работата — да пеят от сутрин до вечер, да създават удоволствие. За тези птици казваха, че служат на изкуството. Лиско не знаеше какво е това „изкуство“ и защо цял живот трябва да му се служи, но смяташе, като порасне, също да служи на изкуството и още отсега се опитваше да пропее като славеите.

Преди няколко дни той бе посетил главния славей на Тихата гора и от дума на дума му даде да разбере, че желае да служи на изкуството — да се качи на някой клон и да запее като птиците. Главният славей му каза:

— Може, но преди това се научи да се качваш и слизаш по тоновата стълба.

— Добре де, ще се науча — обеща лисичето и се отдалечи, но го досрамя да пита каква е тази „тонова стълба“. Напразно търси такава стълба из гората. Не можа да я намери.

Като повървя още малко, Лиско съзря сестричките си Хитруша и Рунтавка. Те се прескачаха. Лиско ги заобиколи отдалече. Никак не му се играеше с тях. За тях казваха, че се развиват по-бавно, но се радваха на послушанието им.

Лисичето отново потъна в размисъл. Интересно, палавникът за първи път разбра, че може да върви и да мисли. Това го изненада. Затова се спря, за да види дали няма да спрат и мислите му. Нищо подобно. Мислите му продължаваха да си текат в следния ред:

„Трудно е да си послушен. Мога да извърша сто героични постъпки, мога да изям сто ябълки и да подскоча сто пъти, но да бъда послушен — не мога. Интересно, да бъдеш послушен, на пръв поглед изглежда лесно — трябва да стоиш на едно място, да не подскачаш, да не вършиш героични дела, които никой няма да ти признае. Просто трябва да стоиш и да изпълняваш това, което искат татко и мама. А е трудно. Какво? Трудно?… Невъзможно е!… И въпреки това, възрастните казват за мене с усмивка: Всъщност Лиско е едно доста симпатично лисиче… Защо животните говорят така?“

Ето въпросите, които се вплитаха в мислите на Лиско, когато се движеше и когато спираше, за да разбере дали и мислите му спират. Ето как лисичето разбра, че мислите на живите същества не спират.

„Добре де, не спират — започна отново хлапачето, — ами… като спим? Тогава какво правят мислите? И те ли спят? Може би, но не ми се вярва. Струва ми се, че когато спим, мислите използуват, че никой не ги безпокои, и започват да се забавляват. Забавляват се, като си правят представления, и е прието тези забавления да се наричат сънища.“

„Добре — каза си Лиско, — ами като умрем?… Какво става тогава с мислите ни? Продължават ли да вървят?“

Този въпрос го изплаши. Той се озърна и реши незабавно да иде при шефа на Тихата гора. Реши да го посети по две причини:

Първо — да разбере истинската истина и

Второ — Мецан да разбере, че Лиско не е глупаво лисиче, което знае да се губи, че е любознателен и иска да се добере до най-важните истини.

Палавничето подскочи и хукна към дома на Мецан. Пътеката се провираше между дървета и папрати. Лиско се чувствуваше лек и радостен и както винаги в такива случаи, неусетно запя. Откъде бликаха тези негови песни, как му хрумваха, самият Лиско не можеше да си обясни. Този път песничката, която му дойде на ум, имаше следното съдържание:

Нека, нека, нека, нека. Нека, там-та-рам!…

От цялата песничка лисичето разбираше само думата „тамтарам“. Какво означаваше другата думичка „нека“, и какво нека — на този въпрос трябваше също да си отговори. Но преди това трябваше да си обясни нещо друго: какво е това?

Върху заоблен мраморен камък беше клекнала неподвижната фигура на една жаба. Лиско спря неочаквано и започна да я разглежда.

— Паметник ли си? — запита тихо той.

— Не.

— Какво си?

— Аз съм си аз.

— Кой си ти?

— Мечтаещият жабок Скоклю от първата част на романа.

— Аха!… Какво правиш тук?

— Мечтая.

— Аха!… За какво мечтаеш?

— Някога мечтаех да скоча на Луната.

— Така ли? Защо?

— И оттам да извикам едно мощно и хубаво „кваак“.

— Аха… Интересно.

— Добре, но всички ми се подиграха и сега съм решил просто да си мечтая заради самото мечтаене. Нали си има специални мечтатели? Стоят, мечтаят, мечтаят, мечтаят и никога не се намечтават.

— Разбрах — съгласи се Лиско. — Тогава, приятно мечтаене… Аз бързам.

— Закъде бързаш?

— Търся истината.

— И ти ли? — поклати глава Скоклю и отново замръзна в своята неподвижност.

Лиско се отдалечи, по няколко пъти се обърна да види паметника. Няма ли да се раздвижи поне за миг? Не може да бъде — помисли си той. Все някак трябва да се помръдне… Лиско спря и се обърна. Нещо може да го засърби и нали трябва да се почеше. Затова той се върна назад да разкрие загадката.

— Хей! — започна лисичето. — Чувал съм, че някои могат да стоят известно време неподвижно, но какво правиш, когато те засърби? Нима вас, мечтателите, не ви сърби никъде?

— Защо? Понякога чувствуваме такова нещо.

— Какво правите тогава?

— Почесваме се… Например, в момента аз се почесвам.

— Така ли?… А как?

— Мислено. Това се постига с редовни тренировки и напрягане на подсъзнанието.

— Аха!… — учуди се лисичето, но после реши да бъде по-откровено и добави: — Виж какво, аз още не съм разбрал какво значи съзнание, а ти ми говориш за подсъзнание.

— Ще дойде време, ще разбереш — важно рече жабокът Скоклю, без да нарушава позата си.

— Постоянно ми говорят за някакво си време, което идва — намуси се Лиско. — Изглежда, че времето е нещо, което идва и което обезателно се разваля. Омръзна ми все да идва и все да се разваля… Хайде, довиждане!

Както винаги, шефът на Тихата, гора бе зает. Довършваше написването на някаква реч, която трябваше да произнесе в Съвета.

— Седни и почакай — рече Мецан. — Още едно изречение и ще завърша. Мисля го от вчера и не мога да го измисля. Трябва ми нещо просто, да се отличава от изреченията, с които свършвах досегашните си речи.

— Благодаря, ще почакам — отвърна Лиско.

— Идеално! — извика Мецан. — „Благодаря ви за вниманието, господа!“ Това е изречението, така ще завърша, ще благодаря на тези, които са се измъчвали да ме слушат… Благодаря ти, Лиско.

— Няма защо — отвърна лисичето. Мецан прибра молива си и запита:

— Какво те води при мен?

Лиско наведе глава и реши да мине направо към целта:

— Един въпрос, чичко Мецан… Днес ще прекарам деня си в размишления и след туй ще взема някои решения.

— Правилно, Лиско… Неправилно щеше да бъде обратното.

— Например?

— Да вземеш някои решения, а след туй да потънеш в размишления и да съжаляваш. Ти си умно лисиче и ние с нетърпение чакаме да пораснеш.

— Какво ще правите тогава?

— Ще те включим в работата на Съвета. — Лиско изтръпна при мисълта, че като порасне, ще седи на едно място и Ще взема решения. Мецан сякаш предугади неговия страх и се усмихна: — Кажи сега.

— Искам да знам — започна лисичето — какво става е мислите на всяко живо същество, когато то умре. Мислите също ли умират?

Мецан се почеса внимателно по ухото, след това по носа, а накрая се закашля. Лиско се зарази от кашлицата и също започна да кашля, докато се засрами.

— И така — започна Мецан, — всичко зависи от мислите… Ако мислите са били важни, остават да живеят и след смъртта. Ако са незначителни, умират заедно с нас… Нещо повече – има толкова глупави и дребни мисли, които умират, преди да е умрял този, който ги е измислил… Разбираш ли ме, или да ти повторя? Ако искаш, ще ти го обясня с чертежи.

— О, не — рече Лиско, — струва ми се, че разбрах. Значи, мислите все пак остават да живеят след смъртта на този, който ги е измислил.

— И мислите, и делата — поясни Мецан. — Зависи какви са.

— Стана ми съвсем ясно — каза лисичето. — Благодаря ви за всичко.

Мецан хвърли поглед върху бюрото си и след туй се обърна към госта:

— Имаш ли някакво листче?

— Нямам.

Мецан се принуди да откъсне празното късче хартия от края на речта си и написа на него: „На заседание съм цял ден. Не се безпокойте за мен. Мецан.“

— Какво написахте? — запита Лиско.

— „На заседание съм цял ден. Не се безпокойте за мен. Мецан…“ Оставям бележка на домашните си… Хайде, че закъснях.

Излязоха от дома на шефа. Мецан измъкна карфичка и забоде бележката на вратата. След това се сбогува и тръгна към Съвета.

Глава втора
КАК СЕ ОСТАВЯ БЕЛЕЖКА

Ветрецът поклащаше бележката, както поклаща листата на дърветата, паяжините и желъдите. Лиско стоеше пред нея, изпълнен с вълнение. В главата му се зараждаха нови мисли. Никога не си е представял, че една висяща бележка може да породи толкова много мисли. „Значи така? — питаше се той. — Освен всичко останало, в живота е уредено и това: когато някой иска да изчезне, достатъчно е само да остави една такава бележка… Всичко си е уредено в живота, само че ние, малките, не знаем и затова вършим грешки.“

— Какво се пулиш срещу мен? — неочаквано запита бележката.

— Не се пуля — отвърна лисичето, — а те гледам и си мисля..

— Какво си мислиш?

— Значи така се оставя бележка, а?… Чувал съм, но не съм виждал.

— Така се оставя — потвърди бележката. — Написваш, забождаш и тръгваш!…

— Където си искам, нали?

— Да… Пишеш, забождаш и тръгваш.

— Забождането и тръгването е лесно — рече Лиско, — но писането… Нямаш си представа колко трудно пиша.

— Не ме интересува — отвърна бележката. — Моят живот е кратък. Окачват ме и щом ме прочетат, ме скъсват. Нямам време да се радвам на живота. Затова, върви си и ме остави да се любувам на природата…

Малчуганът погледна бележката с яд и каза:

— Може Да си бележка, може да си висяща и говореща, но си невъзпитана и вече не искам да се занимавам с теб!… Няма да ти кажа дори довиждане.

Той обърна гръб на бележката и тръгна по пътеката. Спря се чак при кукувицата.

— Как не ти омръзна цял живот да повтаряш една и съща песен!… Ку-ку, ку-ку… Разбрахме!…

— Лиско, какво те е прихванало?

— Лошо настроение. В тази гора на всяка крачка те обиждат.

— Така ти се струва — отвърна кукувицата. — Нещо тайно си наумил и затуй ти се струва така.

Палавникът изчезна веднага и като вървеше, непрекъснато се питаше дали тази бъбрица не бе прочела мислите му и дали няма да се раздрънка. По-късно се успокои, върна се в лисичата дупка, намери хартия и молив и отново излезе.

За първи път държеше молив в ръцете си. Огледа се, хвърли поглед на хартията, а след туй се озърна и допря изострения край на молива до хартията. Там се появи нещо като чертичка. Лиско се възхити.

— Това е написано от мен, а?… Може би съм написал нещо извънредно интересно, но нали не знам да чета, така и Ще си остане тайна. Голяма е трагедията ми — мога да пиша, а не мога да прочета написаното.

Полюбува се още малко на творбата си и тръгна към дома на вълка Кафявко. Преди да отиде в Съвета, вълкът се грижеше за сутрешния си тоалет — гладеше козилата си, а тя блестеше на слънцето.

— Добро утро, чичко Кафявко.

— Добро утро, Лиско. Какво правиш?

— Нищо особено — отвърна скромно лисичето. — А вие какво правите?

— Подновявам козината си и гледам все пак нравът ми да си остане същият. Трябва да се съобразяваме с поговорките… Сигурно ще искаш някоя услуга.

Навсякъде отгатваха мислите му.

— Нещо подобно — отвърна Лиско. — С мене се случи беля. Тази сутрин, когато се събудих, изведнъж усетих, че съм забравил как се пише буквата Н. Спомням си началото, но краят й се губи някъде. Ако обичате, да ми я напишете тук.

Кафявко пое молива и написа буквата Н в началото на листа.

— Точно тъй — рече Лиско, като разгледа буквата. — Сега си я спомних цялата… Благодаря ви. Довиждане.

Палавникът се отдалечи бързо, докато Кафявко зяпаше учудено след него. Щом излезе на Голямата пътека, Лиско запя новата си песен:

Имам си, ура-ура, цяла буква Н!…

Таралежко миришеше едно хубаво синьо цвете. Като вдишваше дълбоко, той се превръщаше в едно голямо кълбо, а като издишваше, отново ставаше продълговатият Таралежко. Лиско издебна най-удобния момент и се приближи.

— Добро утро, чичо Таралежко!… С какво се занимавате?

— Уча се да мириша цветя, Лиско.

— Разбирам, разбирам… Това е нещо, което всеки трябва да знае. Така се придобива навик да се различават цветята от одеколона.

— Какви ги бъбриш? — учуди се Таралежко. — Нали знаеш, че в къщата на обесения не се говори за въже?

— Говоря за одеколон — поясни Лиско.

— Тъй де, нещо свързано с бръсненето… Навярно знаеш какво представлява един бръснат таралеж…

— Да ви кажа правата, вече не знам с кого как да говоря – оскърби се лисичето. — Ето, сега смятам да напиша на това място буквата А, но не смея. Кой знае какво ще си помислите.

— И сега не те разбрах.

— Впрочем, защо не я напишете вие?… Да си имам една буква от вас, за спомен.

— Дай молива!

Таралежко завъртя внимателно буквата, после я украси с бодли и заяви, че това е личен негов почерк. Лисичето благодари и отново пое по пътеката, право към жилището ряпа. Гризеше я внимателно, от всички страни. Лисичето започна да следи всяко негово движение. Ряпата ставаше все по-малка, но винаги запазваше предишната си форма. Най-после Лиско не изтрая и запита:

— Защо така?

— Нов начин на ядене — обясни Сивко. — Винаги имаш чувството, че ряпата е цяла. Отначало е била една голяма ряпа, после се превръща в друга, по-малка, в още по-малка и така нататък; получаваш илюзията, че си изял десетина различни по големина репи.

— И какво от това?

— Как какво?… Едно е да изядеш само една ряпа, съвсем друго е да изядеш десет репи.

— Не е така — поклати глава Лиско.

— Защо?

— Репите се броят по опашките.

— За съжаление си прав — натъжи се Сивко и добави:

— Останалото е илюзия.

— Сивко, думата ЗЕЛЕ със З ли се пише или с Б?… Мисля, че по-рано се пишеше с Б.

— Не ми е известно такова нещо — рече Сивко. — Винаги си я пиша със З.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Тази дума ми е най-позната.

— Тогава можеш ли да напишеш думата ЗЕЛЕ на това място?

— С удоволствие.

Заекът Сивко пишеше бавно, изглежда, че усещаше вкуса на думата и гледаше всичко да продължава колкото може повече.

— Щом напишеш първата буква, спри, да й се полюбувам — помоли се Лиско.

— Готово!

— Значи това е буквата 3?

— Да.

— Ще проверя тая работа при Бухльо.

Бухалът спеше в клоните на дъба. Лиско го поздрави с добро утро, но Бухльо се намръщи и каза нещо неопределено.

— Не разбрах — наостри уши лисичето. — Казахте ли нещо?

— За един бухал утрото никога не може да бъде добро

— отвърна птицата. — Друг е въпросът, ако ми кажеш „добър вечер“ и ако е нощ. За мен нощта е благодат.

— Така си е — съгласи се лисичето. — Извинете.

— Какво те води при мен?

— Можете ли да ми услужите с една буква?

— Докога?

— Трябва ми една буква А… — Тук лисичето си спомни, че вече има таралежовата буква А, бързо извади листа и я преписа. След това отново се обърна към птицата: — Нуждая се от една хубава буква С, за неопределено време.

— Хм! — вдъхна дълбоко бухалът. — Искаш буква… Хм!… И защо тъкмо буквата С?

— Трябва ми.

— Какво ще я правиш?

— Ще си играя с нея. Нали знаете, ние, децата…

— Знам. Каква я искаш, главна или обикновена?

— Има ли значение?

— Има.

— Може ли да е нещо средно? — Лиско се замисли.

— Не… Поръчваш ми буква и трябва да зная каква да я изработя. Това е буква, не е нещо друго… Едно е главна, друго е обикновена.

— Ох — въздъхна Лиско. — И при буквите ли има главни и неглавни?

— А ти как мислиш?… Чакай, какво толкоз ти е притрябвало буква и то именно С, която е особено важна?… Да не си намислил нещо лошо?

— Че какво може да се намисли с една нищо и никаква буква?

— Всичко може. Когато с буквите се злоупотребява, може да се случат какви ли не работи… По-добре е да питам жена си… Тук ми искат една буква! — извика високо бухалът.

От хралупата на дървото излезе съпругата Бухла.

— Кой ти иска? — запита сънно тя.

— Лиско… Имал голяма нужда от една хубава буква С.

— Че как така? — учуди се Бухла — Къде ще му излезе краят, ако всеки започне да ти иска букви? Току-виж че ти взели всичките букви и за нас няма да остане нищо.

— Това му казвам и аз.

— Не може тъй — продължи Бухла, — безобразно е да се раздават букви!…

— Питай го, не му ли казах същото.

— Нищо не си му казал — развилня се Бухла. — Ти си един разсипник! Раздаваш наляво и надясно буквите ни!

Тези силни крясъци естествено възбудиха любопитството на сврака Нешка, която долетя мигновено.

— Какво става, комшийке?

— Моят хубостник раздава буквите ни!… Виж го ма, всичките ни букви иска да раздаде на чужди, а за нас да не остане нищо!…

— Че то не може така — намеси се сврака Нешка. — Такива неща трябва да се пазят за лоши дни, а не да се пилеят!…

— Това му викам! — изпадна в истерия Бухла. — На!… Вижте го моя непрокопсаник!… Вижте го всички!… Пилее, раздава!…

Започнаха да долитат много други птици. Лиско се хвана за главата, хиляди пъти съжаляваше за всичко и докато скандалът горе се развихряше, той се промъкна в папратите, откъдето запраши към другия край на гората, към стройната и красива сърна Грациоза.

Грациоза стоеше на полянката до своето сърненце Еди и му говореше нещо съвсем неразбираемо, а Еди й отговаряше на висок глас, кратко и ясно, но също така неразбираемо.

— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд? — питаше майка Грациоза.

— Йей, сър!… Лийвърпул из а порт ъв Инглънд — отговаряше сърненцето Еди.

— Не казвай сър, а лейди! — поправи го майка му. Лиско издебна затишието и рече:

— Добро утро!

Мама Грациоза се обърна и се усмихна. След това погледна рожбата си и запита:

— Еди, какво ще отговориш на Лиско?

— Гуд морнинг! — отвърна Еди и подгъна крачетата си за поклон.

Лиско също подгъна коленете си, но падна и се търкулна на тревата. Еди се спусна да му помогне, вдигна го и успя да му прошепне в ухото:

— Съсипаха ме с този английски!

— Какво те води насам, Лиско? — запита мама Грациоза.

— Дойдох да ми напишете една буква С. Вчера, като си играех, изведнъж я забравих, пък днес ми потрябва и рекох…

— Разбира се! — усмихна се мама Грациоза. — Веднага… Къде да я напиша?

— На този лист.

Сърната взе молива и се замисли, отново се усмихна, този път свенливо, и каза:

— Как да ти обясня?… Ние в къщи се занимаваме само с модерни езици и просто съм забравила нашата азбука. Мога да ти напиша буквата С, но на английски.

— Какъв е този език? — запита Лиско.

— Моля ти се, това е езикът на Шекспир!… Еди го учи, та като порасне, да чете Хамлет в оригинал.

— Дадено — отсече Лиско, — праснете буквата на този език.

— Да си взема стилото. Не мога да пиша е молив. Мама Грациоза тръгна грациозно към чантата си, а

Лиско прошепна в ухото на Еди:

— Какво представлява това нещо „Хамлет“?

— Един ловък убиец с хладно оръжие. С нетърпение чакам да прочета този криминален роман.

Мама Грациоза завъртя една красива английска буква, лисичето поблагодари и си тръгна весело по пътя. Еди го гледа със завист, докато го сепна гласът на майка му:

— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд?

— Мамо, колко пъти ще ти отговарям, че Ливерпул е пристанище на Англия?

Мама Грациоза изблещи изненадано очи, тръсна крак и извика строго:

— Еди, ти излезе от добрия тон!… За наказание днес ще изядеш два десерта!

Еди заплака и веднага даде правилния отговор на английски, както го искаше майка му и световноизвестният учебник на Екерсли.

А Лиско продължаваше своя лов на букви.

Глава трета
БЕЛЕЖКАТА

На другия ден сутринта слънцето не се показа. Висока облачна завеса покриваше небето. Тихата гора тънеше в сумрак, а зелените й цветове бяха потъмнели. Без светлина, лабиринтите между дърветата приличаха на тайнствени подземия. Лиско подаде муцуната си извън лисичата дупка и се учуди, че е спал толкова дълбоко през такъв важен ден. Сестричките му Хитруша и Рунтавка вече играеха на полянката, подскачаха и бъбреха, но не толкова весело, тъй като настроението им винаги зависеше от слънцето. „Идеално време за бягство — помисли си Лиско. — Слънцето сякаш нарочно се бави. В такава тъмнина могат да се осъществят хиляди планове.“

Той намери бележката, поизглади я с лапите си и я прочете може би за стотен път. Всъщност не я прочете, но я разгледа и изпита удоволствие. На листа пишеше:

На заседание

съм

Не се безпокойте

Ще се върна

след 2 месеца

Лиско

Лиско се огледа на всички страни, повдигна се на пръсти към входа и закачи бележката с кабърче. Ветрецът духна листчето и то се залюля.

Глава четвърта
СВЕТЪТ – ТОВА КРАСИВО НЕЩО

Лиско се движеше бавно, тъй като избягваше пътеките, но все пак, преди слънцето да разпръсне облаците, той успя да излезе от пределите на Тихата гора. Беше се озовал при къщата на Великия детектив Костенурко. Каменният замък на Костенурко тънеше в мълчание. През открехнатия прозорец излизаше тънка струя дим. Малкият палавник се промъкна под прозореца и започна да разглежда дима. Като го помириса, той долови неприятното ухание на тютюневи стърготини и разбра: димеше прочутата лула на детектива. Тук всичко му напомняше за опасност, която го дебне да сложи край на големия му план. Най-нежелателното нещо в началото на новото му приключение би била срещата е Костенурко. Само с един поглед детективът можеше да разкрие замислите му и да го издаде.

Въпреки това, обзе го онова, което е характерно за всички живи същества — любопитството. Какво ли правеше в момента Великият детектив? Лиско заобиколи внимателно къщата и погледна през ключовата дупка на вратата. Костенурко седеше на каменното си кресло, четеше вестника!? пушеше. До него се изпаряваше сутрешното му кафе. Десетки други вестници и списания се търкаляха по пода и писалището на легендарния самотник.

— Ти, който гледаш през ключовата дупка, отвори и влез! — заповяда резкият глас на домакина.

Лиско трепна, ушите му се изостриха от страх: ясно е, че с този демон не се излиза наглава. Като прокле хиляди пъти любопитството си, лисичето сломено отвори вратата и влезе в опушения кабинет.

Домакинът извърна леко глава и го погледна. — Лиско, здравей! — Какво те води насам?

— Мен ли?… Аз…

— Може би си дошъл да изпием по чашка кафе?

— Може би — съгласи се Лиско.

— Или пък да си поговорим за ония славни дни, когато те открих и измъкнах от гнездото на орела Каменар.

— Да, може би…

— Един от най-великите ми подвизи — добави замечтано детективът. — Умирам да се случи нещо подобно, някой да се изгуби или Да изчезне безследно… Както направи ти.

Лиско усещаше сърцето си, което туптеше в гърдите му и го блъскаше насам-натам. Докато трепереше, лисичето съзнаваше, че трябва да каже нещо.

— Да — каза то. — Но… Вие… как успяхте да разберете, че гледам през ключовата дупка?

Великият детектив смукна малко дим от лулата си и захвърли вестника. На лицето му се появи една от прословутите му загадъчни усмивки:

— Разреши ми това да си остане моя тайна.

— О, моля ви се, не желая да се меся в тайните на другите, както не желая и те да се месят в моите.

— Прав си — отсече Костенурко. — Всеки си има малки или големи тайни. Никой няма право да прониква в тях без разрешение. Това накърнява неговата лична свобода.

— Но вие прониквате без разрешение — примигна лисичето и погледна мъдреца в очите.

— Аз ли? — Костенурко се облегна удобна. — Аз се намесвам само когато трябва да предотвратя някакво престъпление или пък да го разкрия.

— И сега вече прониквате ли?

— Защо — учуди се детективът. Лиско си пое въздух.

— Четете вестници, нали?

— Чета, пуша, пия любимото си кафе — изобщо правя неща, присъщи само на прочутите детективи. Ние си имаме стил и си го спазваме. В противен случай ще заприличаме на обикновените същества.

— А аз обикновено същество ли съм?

— В известен смисъл — да.

— А какъв друг смисъл съществува?

— Слушай, Лиско, започваме сериозен разговор в самото начало на деня… Не е ли по-добре да пием кафе, а след туй да кажеш направо за какво си дошъл?

Сега си почивам.

— Добре — съгласи се лисичето, — макар че не идвам с определена цел.

— Това ще видим после — отсече детективът и му поднесе чашка с кафе.

Лиско пое чашката, която се заклати в лапичките му. Какво му трябваше да се пъха в подобен разговор!… Той реши да кривне в друга посока и каза:

— Колко много вестници?!… Всичко ли четете!

— Обезателно.

— Тогава знаете много.

— Живея от двеста години на този свят и мога да се похваля, че съм научил много неща… Например… Питай ме какво е написал Бетовен.

— Какво е написал Бетовен?

— Петата симфония… Питай ме кой е създал теорията за относителността.

— Кой е създал теорията за относителността?

— Айнщайн… А сега ме питай от коя планина извира реката Нил.

— От коя планина извира реката Нил?

— От Килиманджаро.

Великият детектив гледаше победоносно в очите на Лиско, а горкият беглец чувствуваше как четат мислите му.

— От вестниците се научават много неща — промълви най-после палавникът. — За пръв път виждам толкова вестници на едно място. Какво пише сега в тях?

— По това време на годината вестниците пишат най-много за пътешествията. Хората обичат да пътуват. Просто тръгват и обикалят света.

— Какво значи да обикаляш света?

— Ами, как да ти кажа… Земята има форма на кълбо, нали?

— Дда.

— Те тръгват по кълбото и го обикалят: с кораби, лодки, салове, автомобили, велосипеди… Някои предпочитат пеша. Тръгват и вървят.

— Като мен!

— Моля?

— Искам да кажа… тръгват и вървят, обикалят ли, обикалят.

— Всеки търси най-оригиналния начин, за да го забележат и да го пишат във вестниците.

— Хубаво ли е да те пишат във вестниците?

— Много. Събудиш се някоя сутрин, отвориш вестника и погледнеш името си в него. Седиш, гледаш — във вестника твоето име. Много е хубаво.

— Трябва да е хубаво! — съгласи се Лиско. — Седиш и си четеш името.

— А още по-хубаво е — въздъхна детективът, — ако ти напечатат снимката. Гледаш се — отвсякъде си ти, твоето лице, твоите очи… И си казваш: това съм аз.

Събеседниците замълчаха Всеки потъна в мислите си. По едно време се чу гласът на Костенурко:

— Ти, който гледаш през ключалката, отвори вратата и влез! — После се обърна към Лиско и добави: — И така, за какво си дошъл?

— Аз ли?

— Точно ти.

— Аз съм дошъл… Чакай, за какво бях дошъл?… Аха!… Дошъл съм да ми обясните какво е това нещо свят.

— Светът — това е нещо много красиво — отвърна Костенурко. — Не можеш да си представиш по-красиво нещо. Направено е от вода и суша, като е спазена следната пропорция: две трети вода и една трета суша.

— Много са го разводнили — разочарова се лисичето. — Не можаха ли да го направят от суша?

Великият детектив се усмихна по своя загадъчен начин, погледна над събеседника си и рече:

— Моретата и океаните — този горчиво-солен дар на планетата!…

След туй пое дим от лулата си и сложи крак връз крак. По старите бръчки на челото му плъзнаха хиляди дълбоки мисли, като луна изплува мъдростта. Лисичето чакаше нетърпеливо. Но Великият детектив отвърна със свойственото си мълчание.

— Няма ли да говорите? — запита Лиско. — Вие, възрастните, винаги ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много.

— Наш изпитан трик — избоботи Костенурко. — Интригуваме ви.

— Защо смятате, че трябва да има морета и океани? Освен туй, аз още нямам представа за морето.

— Там е работата, че и аз не съм го виждал лично. Изчислил съм, че ако река да отида на морето, ще ми са нужни деветстотин и четирийсет дни. Почти три години. И още толкова, да се върна. Все пак мога да ти го покажа на снимка.

Костенурко измъкна старо списание от чекмеджето и му показа няколко големи снимки от морето. Лисичето подсвирна: — Толкова много вода!…

— Много — потвърди Костенурко. — Вода, вода: от единия край на света до другия, солено-горчива вода, в която има повече живот, отколкото на сушата, има кораби, китове, акули, моряци, скариди и пет континента, наредени по големина — Азия, Америка, Африка, Европа и Австралия. — Почти всички започват с буквата А — учуди се Лиско.

— Уви, допуснало се е такова еднообразие и не може да се поправи. Само нашият континент започва с буквата Е… Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез!

— Защо от време на време повтаряте тези думи?

— Професионална тайна. Лисичето гледаше към вратата.

— Искаш да си вървиш ли? — запита Костенурко.

— Защо никой не влиза?

— Професионална тайна — повтори Великият детектив.

— Не задавай повече въпроси.

— Трябва да си вървя — каза внезапно лисичето. — У дома ще се безпокоят. Вече разбрах какво е това свят.

Костенурко изпразни лулата си в пепелника. Лицето му изразяваше тъга.

— Не си разбрал — прошепна тихо той. — Не си разбрал и няма да разбереш до края на живота си. Светът, природата, човекът и животните — една непрекъсната верига от загадки. Нито науката, нито философията, нито изкуството могат да отворят завесата докрай.

— Смятам да си вървя — настоя Лиско.

— И така – подхвана Костенурко, без да се интересува какво смята да прави събеседникът му, — как да се живее? Кой начин да се избере?… Мнозина ми възразяват, но според мен има само два начина да се живее…

— Само два?… Ами ако са заети, какво ще остане за мен?

— Само два начина — повтори невъзмутимо Великият детектив. — Два прости начина: първо, да се живее по посока на вятъра и второ — да се живее срещу вятъра.

— Аха! — отегчи се Лиско. — Мога ли да си вървя, понеже разбрах всичко?… Нашата дупка се намира на завет, така че не ме интересува духа ли или не духа вятър.

— Това исках да ти кажа — настоя Великият детектив.

— Останалото ще научиш сам… В застой или вечно движение — това е въпросът. Лично аз съм привърженик на вечното движение.

— Да, но се движите най-малко от всички.

— Затуй съжалявам, че съм костенурка. Живеем векове, а застой. И въпреки туй, говоря ти за движението на духа, на мисълта.

Лиско си помисли колко малко са познавали Великия детектив, колко малко го познават и другите, и сигурно другите се познават малко помежду си. Помисли си го за няколко секунди, тъй като много-много не му се мислеше в този момент пред бягството.

— Що се отнася до мен — рече лисичето, — обещавам ви да се движа много. Нямате си представа колко много ще се движа и колко скоро ще научите за това.

— Всеки мисли, че всичко и навсякъде е открито — подхвана отново Великият детектив. — А според мен нищо не е открито и всеки ден трябва да се открива. Дори Париж трябва да се открива.

— И аз съм на това мнение. Мога ли да си вървя? Докато очакваше нова верига от мисли, той чу тъжния глас на Костенурко да казва: — Да.

— Да?

— Да.

— Мога да си вървя?

— Да.

— Вие ме пускате?

— Да.

— Толкова лесно?

Мълчание.

— Аз съм свободен?

Мълчание.

Лисичето не усети как изхвърча от дома на Великия детектив и как се намери сред широкото голо поле, далеч от Тихата гора. Лиско припкаше и си мислеше: „Кога най-после ще порасна?… Омръзнаха ми поученията на възрастните. Те винаги гледат да те напипат някъде и да те поучават. Кога най-после ще порасна?“

Постепенно забави крачките си, защото все повече си спомняше за тъгата на Великия детектив и му стана мъчно, че не го изслуша, както трябва, че не беше достатъчно учтив, че ей сега трябва да се върне, да оправи някак нещата. Така си мислеше той, но постепенно зачести крачките си, отново забърза през полето, вече забравяше тъгата на Костенурко и нравоученията му. Така са устроени децата: да забравят такива неща, да бягат, да бягат по своя път.

По едно време само се усмихна. Беше разбрал тайната на Великия детектив, който седи в креслото си и повтаря: „Отвори вратата и влез!“

Глава пета
МАГАРЕТО СИ ИМА ПСЕВДОНИМ, А НИЕ ДА НЕ ЗНАЕМ

Понякога дори магаретата скучаят. Понякога дори магаретата се ядосват. Особено ако слънцето се вдигне повече и заблести в очите им. Тогава магарето си казва: тъкмо тук ли намери да блести? И защо изгрява все пред очите ми?… Познатото ни от първата част на книгата магаре се стараеше да не гледа срещу слънцето, но понякога си казваше: чакай да погледна пак, да видя, наистина ли е толкова лошо да ти блестят в очите, но веднага навеждаше глава и от скука захапваше своя магарешки трън. И така, застанали един срещу друг, магарето и слънцето си разменяха враждебни погледи или пък се разговаряха, както в басните. Например:

— Не ми харесваш! — кресна магарето. — Защо трябва всеки ден да изгряваш?

— Това ми е работата — измънка като оправдание слънцето.

— Това работа ли е, да изгряваш и да залязваш?… Само изгряваш и залязваш. За друго не те бива.

Слънцето се замисли върху думите, които му бяха казани, и поруменя от срам. Домъчня му — какво по-жалко съществувание от това — цял ден да изгряваш и залязваш, да се търкаляш без цел по небето, докато всичко долу се пребива от труд.

— Какво да сторя? — оплака се то. — Не мога да променя реда на нещата. Друго нещо сте вие, магаретата — пасете си, пиете вода… Много се извинявам.

— Не се извинявай, ами се махай от очите ми! Облаците сякаш чакаха да чуят това, наизлязоха на бърза ръка от бърлогите си и покриха небето. Денят потъмня, дори заваля дъжд.

— Сега е добре — зарадва се магарето. — Нищо не блести в очите, захлади се, а този дъждец ще ме окъпе.

Облаците не се махнаха цели два дни. На третия ден магарето разтърси мокрия си гръб и каза:

— Какво стана с това слънце?… Къде е?… Премръзнах… Ама че слънце, знаеш, никакво го няма!…

Тогава облаците се разпръснаха и слънцето се показа. По тревите и дърветата плъзнаха топли лъчи.

— Добър ден! — рече слънцето.

— Това не прилича на нищо — отвърна кисело магарето. — Имаш едно-единствено задължение, но и него не изпълняваш като хората… Къде изчезна?

— Но, нали… тогава… казахте?…

— Длъжно си да се подчиняваш на реда на нещата, а не да слушаш какво ти казва този или онзи!… Разбра ли?

— Разбрах — отвърна смирено слънцето. — Вече ще си гледам работата.

То заблестя, както винаги. Гърбът на магарето се затопли.

В един подобен момент се зададе Лиско.

— Здравей! – изненада го магарето. — Какво правиш?

— Кой?

— Ти.

— Аз ли?

— Ти, ами кой?

— Аз… такова…

— Знам. Отново бягаш.

— Защо? — разтрепера се лисичето. — Имам ли вид на такъв?

— Изобщо нямаш вид… На тази възраст животните много бягат от родителите си. Затова ти казвам. Иначе какво ме интересува бягаш ли, или не бягаш. Всеки знае себе си… Някой пита ли мен как стоя все на едно място и това противно слънце все блести в очите ми.

— Тогава се премести.

— Как да се преместя?

— Обърни се на другата страна. Тогава слънцето ще блести в опашката ти.

— Да се обърна ли?

Магарето се обърна с опашката към слънцето и въздъхна облекчено.

— Идеално!… Изведнъж се оказа на опашката ми. Сега нищо не ми блести.

— Довиждане! — каза Лиско. — След обед слънцето отново ще дойде пред главата ти. Да не забравиш да се обърнеш?

— Е, това е лошото — натъжи се магарето. — Цял ден трябва да се въртя. А кога ще паса?

— Довиждане! — повтори лисичето.

— Чакай! — извика магарето. — Къде?

— Разхождам се.

— Чакай да си поговорим. Ще се пукна от скука.

— Какво да си говорим?

— Най-обикновени разговори. Да минава времето… Как си?

— Добре съм.

— Радвам се… Сигурен ли си, че си добре?

— Щом ти казвам…

— Обикновено всеки лъже, че е добре, макар и да не е толкова добре… Но ти не лъжеш, ти си лисиче, което винаги казва истината… Къде отиваш?

— Вървя.

— Защо вървиш?

— Аз ли?

— Ти.

— Вървя и си мисля.

— Какво си мислиш?

— Налегнали са ме едни мисли, например…

— Слушай, ще ми кажеш ли най-после какво правиш?… С теб човек не може да завърже един светски разговор!… Хайде, от началото!… Внимавай сега! Аз ще те питам, а ти ще ми отговаряш. Мечтая да завържа един културен разговор. — Магарето се съсредоточи и наведе галантно глава за поздрав: — Добър ден, как сте?

— Добре съм — отвърна Лиско. Той вече внимаваше да че излезе от добрия тон.

— Какво хубаво време, нали?

— Времето наистина ме изненадва. Лиско се стараеше да проведе разговора без грешка. Не искаше да започнат отново:

— Такова време не сме имали напоследък.

— Как сте в здравословно отношение?

— Не мога да се оплача. А вие?

— И аз… Какво правят баща ви и майка ви?

— Благодаря, добре са.

— Защо не наминат някой ден на гости?

— Благодаря ви, ще им предам вашата покана.

— Да се надявам ли, че във вторник ще ги видя при мен на няколко стръка свежи бодли?

— О, татко и мама ще бъдат очаровани!… Да смятам ли поканата ви за окончателна?

— Тяхното гостуване ще се превърне в празник за мен… А ти накъде си тръгнал?

— Слушай, магаре, на това място мога ли да те излъжа, или трябва да ти кажа истината?

— Зависи от доброто ти възпитание.

Лиско се двоумеше: да излъже, или да не излъже? В последния момент обаче надделя решението и този път да заобиколи въпроса.

— Видът ви е добър. Нима времето не съществува за вас?

— Наистина ли изглеждам добре?

— Изглеждате много по-добре, отколкото при последното ни виждане.

— Благодаря… Да си чул нещо ново?

— Нищо. Напоследък вестниците пишат само за пътешествия. Всеки е тръгнал на път. Кой с кола, кой с лодка или сал, а някои пътуват пеша.

— Така ли? — учуди се магарето. — И на мен ми се пътува.

— Сериозно ли? — оживи се лисичето.

— Желая да наруша монотонността на сивото ежедневие, да потегля на дълъг път… Светът е пълен с интересни неща.

— А знаете ли на мен как ми се пътува? — заяви Лиско. — Дявол да го вземе, хрумна ми една голяма идея!…

— Каква?

— Щом всички пътуват с параходи и лодки, с автомобили и салове, не може ли някой да обиколи света с магаре?

— С магаре? — каза неопределено магарето.

— Точно така!

— Какво ще рече да обиколиш света с магаре?

— Ами, как да ти кажа… Качваш се на едно магаре и тръгваш.

— Жалко.

— Защо да е жалко?

— Искаш да кажеш, че ти ще обиколиш света, а аз ще бъда само едно нищо и никакво превозно средство.

Лиско се замисли и отвърна с тъга:

— Извинявай… Не исках да те обидя… Много извинявай!

— Няма защо — рече магарето — и все пак, казаното — казано.

— Още веднъж извинявай, магаре. Довиждане.

— Чакай!

— Какво?

— Хубаво ли ще е, ако се обиколи светът с магаре?

— Оригинално ще е.

— А как ще се движим?

— Ти ще вървиш, а аз ще те яздя. Друг начин няма

— Как си на килограми?

— Аз съм едно незначително лисиче.

— Ти си едно хитро лисиче.

— Както и да е, но трябва да се разделим… Чака ме път.

— Качвай се!

— Нима тръгваме?

— Да.

— На пътешествие?

— Да… Трябва ли да се наведа?

— Малко.

Магарето се наведе, Лиско се метна на гърба му п се намести.

— Ще си направим велико пътешествие! — извика той. — Магаре, тръгваме ли?

— Не ме наричай магаре — помоли се магарето. — Имам си такова хубаво име.

— Нима?… Какво е то?

— Наричай ме Мокси.

— Мокси?… Прекрасно име!… Звучи почти като псевдоним… Напред, Мокси.

Магарето повдигна предния си крак и направи първата крачка от великото пътешествие.

Глава шеста,
КОЯТО Е ИЗГУБЕНА ОТ АВТОРА

В нея се описва началото на пътешествието и се разказва как магарето Мокси се примирява с мисълта да бъде само превозно средство, а Лиско го убеждава, че не е превозно средство, а верен приятел, и мисля, че в тази глава имаше доста забавни приключения, особено затъването в едно блато, от което ги спасява прочутият инат на Мокси, който, щом каже, че няма да потъва повече б блатото, не потъва повече, но за съжаление авторът загуби ръкописните страници на тази глава и не можа да ги възстанови повторно, понеже някой напише ли нещо веднъж, не може да го напише втори път и загубената глава си е загубена, като остава единственото утешение, че ако някой човек или някое животно си загуби главата, престава да бъде повече човек или животно, а една книга, дори да се лиши от някоя своя глава, продължава да си бъде книга.

Това е то изгубената глава, разказана с едно изречение.

Глава седма
ПРЕДИ ДА ВЗЕМЕШ РЕШЕНИЕ — ПОМИСЛИ, ВЗЕМЕШ ЛИ — НЕ ГО ПРОМЕНЯЙ

Мокси се спущаше по неравния склон, заобикаляше храстите и с удоволствие се вмъкваше под сенките на дърветата, където забавяше крачките си, за да се наслаждава на хладината. Напредваха бавно, никъде нямаше очертан път, прекосяваха хълмове и поточета, спущаха се по планински пътеки и всеки ден се убеждаваха, че светът е още по-голям, отколкото си го представяха. Хоризонтът непрекъснато се местеше и това най-много дотегна на магарето. На едно удобно за разговор място Мокси спря и каза:

— Какво?… Още ли не сме обиколили земята?

— Малко е вероятно — отвърна Лиско. — Според мен, земното кълбо едва ли може да се обиколи толкова лесно.

— Кога най-после ще дойде краят на пътешествието?

— Не мога да ти кажа, Мокси. Сега сме в началото.

— Съжалявам, че тръгнах. Напразно си наруших спокойствието. Колко хубаво беше на моята полянка; по цял ден хрупках тръни и никой не седеше на гърба ми.

— Тежа ли ти?

— Ни най-малко, но като си помисля, че нося някого, става ми тягостно. А ти на всичко отгоре казваш, че пътешествието започва едва сега.

— Уви, всяко начало е трудно.

— Ако продължаваш да твърдиш, че това е все още началото, така ще се пукна от отчаяние.

— Големите пътешествия траят дълго, Мокси. Вземи за пример Александър Македонски. Той дължи славата си главно на това, че е изминал разстоянието до Индия и обратно. Наистина много хора са измрели по пътя, почти всички са пукнали, но Александър Македонски затова е станал Александър Македонски, да се пишат книги за него и тъй нататък… Да не говорим за Одисеи, който е странствувал цели двайсет години. Тези хора са положили началото на туристическото движение.

Магарето се замисли върху казаното от Лиско, помръдна лявото си ухо и запита с още по-голямо отчаяние:

— Добре, но защо вървим? Имаме ли някаква цел?

— А по-добре ли е да стоим?

— Как да стоим?

— На едно място… Да речем, на полянката до Тихата гора.

— Ох, не ми споменавай за тази хубава полянка. Ще се разплача. С удоволствие бих се върнал там, да си ям, да си ям, ям… ям. Слушай, аз се връщам.

Магарето се обърна изведнъж и бързо закрачи към планината, която бяха напуснали преди няколко часа. Лиско продължаваше да стои на гърба му изненадан — не можеше да продума, а после предпочете да приложи правило номер едно, да брои. Започна да брои: едно, две, три, четири, пет… — преброи до трийсет и две, повече не можеше изобщо да брои. Магарето продължаваше да крачи към планината, но вече не тъй енергично, стъпките му ставаха колебливи, докато най-после спря. Притаил дъх, Лиско зачака. В настъпилата тишина се чу песен на птичка и ромонът на някакво поточе. Лисичето реши, че е настъпил моментът, и прошепна:

— Как си?

— Добре съм — отвърна магарето.

— Както виждам, не си много добре.

— Защо мислиш така?… Понеже АЗ съм добре или зле, АЗ трябва да кажа как съм, а не ТИ, а пък АЗ ти казвам, че съм добре, а ТИ казваш, че не съм. ТИ ли знаеш повече от мен как съм, след като АЗ съм вътре в себе си и чувствувам по-добре какво става в мен.

— Понякога, Мокси, можеш да бъдеш вътре в себе си и пак да не знаеш какво става с теб. Например преди малко ти реши да се върнеш в Тихата гора. После реши да не се върнеш. Когато някой вземе две противоположни решения в продължение на две минути, значи този някой не е много добре. Преди да вземеш решение, трябва да помислиш, вземеш ли го — трябва да го устояваш.

— Лиско, не ми говори глупости. Вярвам, си чувал за прочутия ми магарешки инат… Аз се разколебах, защото си спомних, че човекът или животното трябва да се бори с недостатъците си като инат и тъй нататък.

— Не, Мокси — продължи спокойно лисичето. — Ината си ти не можеш да победиш. Чисто и просто обхвана те страстта да пътуваш.

— Да сложим точка, Лиско. Можеш ли да ми кажеш поне каква е целта на пътуването ни? Доколкото си спомням, и Александър Македонски, и Одисеи са имали някаква цел. Каква е нашата цел?

— Нашата цел, Мокси, е да хвърлим един поглед на света. Унизително е да се родиш и да живееш само на едно място, па било то и Тихата гора. Не мога да се помиря с мисълта, че ще умра, без да видя морето. Освен това там ще срещнем автора на тази книга.

— Какво като го срещнем?

— Искам да му задам няколко въпроса.

— Това е интересна цел — съгласи се магарето. — И аз искам да му задам няколко въпроса.

— Но главното е да се движим — настоя Лиско. — Казвал съм ти сто пъти, страшно, е цял живот на едно място. Без движение животът е безсмислен… Тръгваме ли?

— Разбира се. — Мокси се намръщи. — Жалко, че се върнахме. Сега трябва да извървим едно и също разстояние два пъти.

— Нищо, Мокси… Извлечи поуката и не съжалявай!…

Потеглиха отново на изток. Те вървяха винаги на изток, натам, откъдето всяка сутрин изгрява слънцето. Все по-голяма ставаше равнината, все по-смътни ставаха контурите на планината.

Привечер пред тях неочаквано се изпречи една черна река. Пипнаха я и разбраха, че е твърда. Освен това реката не течеше наникъде. Магарето протегна лявото си копито за втори път напред и я пипна отново.

— Тази река е много черна и твърда — забеляза смутено то.

— Това не е река — отвърна Лиско.

— Какво е, щом не е река?

— Това е големият асфалтов път.

— Откъде знаеш?

— В гнездото на орела ми прочетоха нещо от енциклопедията… Ще тръгнем по него и ще ни отведе при брега на морето.

Глава осма
АСФАЛТЪТ НА СВЕТА

Каменната ера, бронзовата ера, ерата на първата машина – всички те бележат развитието на човечеството. Сега хората живеят в света на своята най-нова ера — ерата на асфалта. Някога камъкът бе нужен на човека да убива, бронзът освен за убиване му служеше и за изковаване на съдини, парата му даде по-голяма скорост на движението. Асфалтът пък разви пързалянето с летни кънки. Представете си какво би било едно детство без асфалтови площадки и летни кънки. Щом осигури достатъчно асфалтови площадки за децата, човекът отдели останалото количество асфалт за направата на пътища.

За късо време всички шосета бяха покрити с тази черна дъвка. Друсането по шосетата бе ликвидирано с един замах. За да оползотворят гладките пътища, хората започнаха да си купуват автомобили. А сега погледнете първата картинка на 35 страница. В най-кратко време подобни картинки станаха обикновено явление.

По-късно човекът започна не само да пътува по асфалта, но и да живее върху него.

В тези подвижни къщички има спално помещение, салонче, кухня с баня и хладилник, както е показано на третата картинка.

За човека това не е нищо ново, тъй като циганите отдавна са познавали този вид пътуване, в което ще ви увери четвъртата картинка.

А да не говорим за цирковите артисти.

По този начин човекът неусетно заприлича на костенурката: където и да отиде, отива с дома си, а шосетата сякаш се изпълниха с хиляди пътуващи циркове.

Във въздуха се понесе сладникавото ухание на асфалта, което започна да измества аромата на полските треви и цветя.

Асфалтът се оказа мек и нежен, удобен само за гумени колелета. Той не може да понася веригите на танковете и лафетите на оръдията. На танковете и оръдията вече се забранява да се качват по асфалта, а може би ще бъдат изхвърлени и от полетата, където мачкат посевите и цветята.

Глава девета
ГОСПОДАРЯТ НА СВЕТА

По асфалта се вървеше добре. Нямаше какво да се заобикаля, нищо не ги спъваше, никъде не затъваха — просто вървиш и си мислиш нещо, каквото си щеш, дори можеш да заспиш и пак да вървиш — пътят те води, той определя посоката, той ще ти подскаже къде да спреш. Лиско седеше удобно върху гърба на Мокси и се прозяваше. Спеше му се, но се стараеше да бъде буден, да не обиди магарето, което отдавна спеше, но пристъпваше ритмично и от време на време отваряше едното си око.

Така ги завари големият ръмжащ звяр. Мокси се събуди и изви глава назад. Лиско вече трепереше. Докато се усетят, големият ръмжащ звяр се зададе, профуча край тях и изчезна зад завоя.

— Уплаши ли се? — запита Лиско отгоре.

— Ти се уплаши — отвърна Мокси отдолу.

— Не — рече Лиско отгоре, — ти се уплаши и трепериш.

— И двамата треперим — отвърна Мокси отдолу.

— Какво беше? — запита Лиско отгоре.

— Исках да ти задам същия въпрос — отвърна Мокси отдолу. — Беше някакъв огромен ръмжащ звяр.

— Много огромен и много ръмжащ — съгласи се лисичето. — По-огромен, отколкото можеш да си помислиш.

— Помислих си го точно такъв… Да се връщаме ли?

— Не вярвам да си го помислил точно такъв.

— Доколкото си спомням, предложих да се връщаме.

— А пък на мен ми се стори, че вече се връщаш.

— Кой, аз ли?

— Ти.

— Моля ти се… Никога няма да се върна, докато не решим двама. Неволно магарето бе дало заден ход, без да се обръща, и бързаше ли, бързаше.

— Решавай! — рече то. — Да се връщаме ли?

— Да си помисля — отвърна треперещото лисиче. — Трябва най-напред да си помисля и да реша, но докато реша, ти както се движиш, тоест, нние ссе свижжим като сссветкавица и току виж, че сме се озовали в Тихата гора.

— Тогава мисли по-бързо.

— Не мога да треперя и да мисля.

— Опитай се да не трепериш, а да мислиш.

— По ми се удава да треперя, без да мисля… Знаеш ли колко бързо се движим назад?

— Не.

— Не можеш ли да поспреш?

— Невъзможно. Движа се, без да искам. Навярно защото треперя. Не чувствуваш ли как треперя?

— Не. Чувствувам, че аз треперя, а пък ти се движиш назад.

— Какво да правя? Кажи!

Вторият ръмжащ звяр се оказа по-голям, той ръмжеше по-силно и като го погледнеш, веднага ти прави впечатление на огромен. Да, той беше около десет пъти по-голям от първия и пътят се тресеше под него. Когато ги наближи, Мокси, без да ще, започна да бяга напред и за първи път демонстрира своя магарешки тръс. Известно време звярът се движеше до самата му опашка и Лиско не разбра как се намери върху врата на Мокси, като се хвана да ушите му; Мокси помисли, че са го уловили, и изрева, след което изрева и звярът. Големият звяр избълва дим върху тях и изчезна пред очите им. Развълнуваният Мокси започна да хвърля къчове и Лиско се строполи в канавката. Магарето спря до него с подкосени и разтреперани крака. Без да го погледне, защото се взираше към изчезналия звяр, то запита:

— Няма ли най-после да вземеш решение?

Лиско не отвърна. Не можеше да произнесе каквато и да е дума, макар че в момента искаше да каже: „Да бягаме незабавно!… Тук ще ни изядат без остатък“.

— Взе ли решение? — извика за втори път Мокси, но гласът и краката му трепереха до изнемощяване. Почувствувало, че губи сили, магарето се отпусна до своя приятел. Двамата останаха да лежат дълго, докато се успокоят всичките им треперещи крака. Но преди да се успокоят, сърцата им, за първи път тъй близо, завързаха чудесен разговор:

— Тик-тик-чик! — каза сърцето на Лиско.

— Так-так! — каза сърцето на Мокси.

— Чик-тик-чик, чик-чик? — запита сърцето на Лиско.

— Так-тук-так, тук-тук! — отвърна сърцето на Мокси.

— Тик! — не се съгласи сърцето на Лиско.

— Так-так, тук-тук-так! — настоя сърцето на Мокси.

Но след това двете сърца започнаха да си шепнат по-спокойно и си изрекоха много хубави неща, един напълно характерен разговор между сърца. Защото устните на хората и животните говорят едно, а сърцата им съвсем друго. Да видим сега какво си казаха устните на двамата герои.

Те се съвземаха бавно в настъпилата тишина. Дишаха по-спокойно и се учудваха на светлината, която продължаваше да се излива от залязващото слънце. Всяко дърво блестеше със зелените си листа, тревата дишаше нежно, оранжевите скали мълчаливо нагряваха плещите си, вееше лек привечерен ветрец, от някаква близка река прииждаше хлад и ведрина.

Лиско извърна глава и погледна приятеля си. Мокси се бе изтегнал до него, само ушите му стърчаха нагоре като антени, готови да доловят всеки подозрителен шум.

— Разви голяма бързина — рече лисичето. — Не зная как стана — отвърна магарето.

— По едно време помислих, че летим.

— Наистина летях.

— Удиви ме.

— Сега какво да правим?

— Колкото може по-скоро, назад! — предложи Лиско.

— Така те искам — зарадва се Мокси. — Но трябва да вървим по асфалта. Оттук не можем да хванем пътеката… Слушай, какви бяха според теб тези… зверове?

— Не знам, но бяха истински зверове, а се движеха по пътя.

— Аха!

— Да, Мокси, да не би това да са автомобилите, за които пише в енциклопедиите?

— Де да знаеш, никога не съм виждал автомобили.

— А такова нещо виждал ли си? — Лисичето посочи с глава.

Магарето погледна нататък.

— Виждал съм — отвърна то.

— Моля?

— Казах, че съм виждал.

— А защо не ми отговори какво е то?

— Защото ти не ме попита какво е, а ме попита дали съм виждал и аз ти отговорих, че съм виждал. Трябва да се отговаря само на въпроси, които ти задават. Иначе се получава объркване, бъбриш и се превръщаш в празен бъбривец. Има много животни и хора на които, щом им зададеш въпрос, отговарят едновременно на няколко въпроса и се получава бръщолевене. Освен това има и такива, които обичат да задават много въпроси и стават отегчителни.

— Отегчителен си ги — рече Лиско. — Питам те какво е това приближаващо се животно? Вече ме хваща страх.

— Кое? Това, дето се приближава ли? — ДА!…

— Дето вече е съвсем близо, така ли?

— Да, да, да! — А, това е човек. Лиско изтръпна.

— Какво?

— Човек.

— А?

— Това е именно човекът, за когото си слушал толкова много. Господарят на света.

— Не думай!

— Да.

— Какво — да?

— Казвам ти — да.

— Защо — да?

— Отговарям на въпроса ти.

— Какво те питах?

— Дали днес времето ще бъде хубаво?

— Не те питах това.

— А какво?

— Питах те дали това е човекът.

— И аз ти отговорих.

— Защо тогава ме занимаваш с времето?

— Иронизирам те, понеже хитруваш.

— А не сме тръгнали да се иронизираме, нали?

— Да, но ти хитруваш.

— Как?

— Ами отначало се изплаши и се учуди, че това идващо нещо е човекът, защото никога не си го представяше така, а после — нали си едно прочуто хитро лисиче, взе, че се; осъзна, и реши да не издаваш учудването си. Магаре съм, но все пак и аз съм животно — не се подигравай с мен.

— Слушай, Мокси — рече сериозно лисичето. — Прав си. Аз съм наистина едно хитро лисиче, което не желае да мине за наивно и за страхливо… Извинявай. Надявам се вече да не хитрувам на дребно… Значи това е човекът?

— Да.

— Господарят на света?

— Аха.

— Знаеш ли, малко съм разочарован.

— Защо?

— Другояче си го представях. Струва ми се, че нещо не му достига. Много е дребен, два крака му липсват и се движи бавно, като нас… Не, Мокси, човекът ме разочарова. Ония зверове биха го схрускали като нищо. Боже. колко много съм чувал за това животинче, а какво излезе?… И моят автор ли представлява нещо такова?

— Сигурно. Те, хората, са все такива типове… По един тип са създадени, като нас.

Този, за когото ставаше дума, вече се приближи съвсем. Пристъпваше бавно, запотен и приведен под тежестта на раницата, но в лицето му имаше нещо бодро и весело, изглежда, умората не се бе отразила на настроението му. Човекът спря до тях и също се отби от пътя; смъкна раницата на земята, избърса челото си с кърпа и седна на тревата. Раницата му приличаше на планина. Не толкова голяма, разбира се, колкото една планина, но пред нея той приличаше на дете. Позволете ми да се намеся и да ви я опиша по-обширно. Сигурно сте виждали такива раници — дълги, нарамиш ли ги, стигат кажи-речи до коленете и съдържат всичко, каквото може да си помислите: малка палатка, спален чувал, тенджера, чиния, лъжица, вилица, нож, чаша, бельо, пуловер, бански гащета, принадлежности за бръснене (макар че този човек беше с брада), четири книги, от които поне една от Хемингуей, перодръжка, паспорт с визи, карта на света, пари (малко), цигари, кибрит, яке, примус, носна кърпа, кърпа за лице, сапун, снимка на едно момиче и всичко друго, каквото може да ви хрумне.

— И вие ли обикаляте? — запита човекът, след като си запали цигара.

— Да — отвърна Лиско.

— На автостоп ли сте?

— Не. Единият носи другия.

— Добре — отвърна човекът.

На него не му направи впечатление, че единият носи другия, защото бе видял какво ли не по пътя си. Само пушеше, почиваше и се оглеждаше назад.

— От къде сте? — запита Лиско, понеже трябваше да поддържа разговор.

— От Холандия.

— Жив холандец, нали?

— Това е страна, пълна с вятърни мелници и лалета — поясни човекът.

— Знам — побърза да излъже лисичето. — Там всички хора са холандци, нали? Вятърни мелници, лалета и холандци.

— Да. Били ли сте там?

— Не — побърза да каже истината Лиско, защото си знаеше, че ако забави отговора, току виж, че е изтърсило някоя лъжа, от която трудно ще се измъкне. — Чел съм в енциклопедията — все пак излъга то, а всъщност бяха му чели от енциклопедията.

Холандецът го погледна, но не се усмихна, тъй като хората от тази нация се усмихват рядко, нито пък се учуди, понеже човекът, тръгнал да обикаля света, рядко се учудва. Например: види Айфеловата кула и си казва — значи това е Айфеловата кула; изправи се пред Ниагарския водопад и си казва — аха, Ниагарския…Много нещо бе видял и този холандски скитник, затова не се удиви от факта, че седи и разговаря с лисици и магарета.

— Слушайте, господин холандецо — започна отново Лиско, — какво значи това да пътуваш с автостоп?

— Да се движиш с автомобили на други хора, които не познаваш — отвърна холандецът. — Не си ги чул, не си ги виждал, но вдигаш ръка, автомобилът спира и те взема… Ей така!…

Холандецът се изправи и вдигна ръка, но автомобилът профуча, без да спре, и се изгуби зад завоя. Вътре имаше само един човек.

— Така ли? — запита магарето.

— Не точно.

— Защо?

— Някои не спират.

— Защо?

— Хората са различни.

— Как различни?

— На вид са еднакви, с крака и ръце, но се различават по характера.

— Както при животните — въздъхна магарето. Холандецът се поусмихна и каза:

— Имаш право… До този извод може да стигне дори едно магаре… Къде отивате?

— Към морето — отвърна Лиско. — Значи, звярът се оказа автомобил, така ли?

— Не, в автомобила имаше един звяр… Към морето, така ли?

Холандецът измъкна някакъв огромен лист и го простря на. тревата. Разгледа го и съобщи:

— Имате още двеста и десет километра.

— Така ли? — запита лисичето, макар че и този път не му беше чак толкоз ясно. — Само толкова?

— Защо? Не са малко… Пътешественикът се замисли. — Както: се движите, ще вървите пет дни. На шестия ще видите морето.

— А какво е това, което погледнахте и от което разбрахте след колко дни ще бъдем там? — запита магарето.

— Карта — осведоми го холандецът. — Подробна карта на България. Вие се движите с четирийсет километра на ден… Да, на шестия ще видите Черното море.

Той скочи и махна с ръка. Един автомобил спря и го взе. Холандецът се сбогува, пожела им добър път и отлетя.

Глава десета
ХЪЛМЪТ НА МЕДЕНИТЕ СОКОВЕ

Мокси напредваше равномерно и спокойно по асфалта заедно с другите превозни средства. В горещината — почиваха, в хладината — вървяха. Вървяха към онова нещо, наречено МОРЕ. Разбира се, през цялото време магарето протестираше. Обикновено то мъркаше така:

1. Изобщо, защо тръгнахме?

2. Не е ли по-добре да се връщаме?

3. Как можах аз, възрастният и разсъдливият Мокси, да се повлека по ума на някакво си четиримесечно лисиче?

4. Кога най-после ще свърши този път?

Но въпреки това Мокси вървеше напред, защото след всяко разколебаване Лиско му отговаряше така:

1. Следвай целта си докрай!

2. Да се върнеш можеш винаги, защото това, което си оставил назад, ти е известно.

3. Неизвестното винаги лежи някъде напред, а това, което лежи напред — зове. Това, което лежи назад, никога не зове. Ако ОНЕЗИ се бяха върнали, нямаше да има нито Северен, нито Южен полюс, нямаше да има Магеланов проток, нито Америка, а кой знае дали щеше да има и Тихата гора.

4. Движи се!… Движи се, дори когато си принуден да стоиш на едно място.

— Това не го разбирам — учудваше се магарето. — Да стоиш на едно място и все пак да се движиш.

— Трябва да се движиш с мисълта си — отвръщаше Лиско. — Мисълта ти да бъде пъргава, да подскача, да подскача — напред, назад, наляво, надясно, — непрекъснато да се движи.

— Така ли?… Тогава моята мисъл е доста подвижна и скоклива, тъй като непрекъснато си мисля за магарешки тръни и мисълта ми подскача ли, подскача по тях от трън на трън, после ги блъска в устата ми.

— Е, това са друг род мисли, но все пак са подвижни — съгласи се Лиско.

— Да, но си оставам гладен — натъжи се магарето. — Защото човекът или магарето не може да си яде мислите и всички мислени магарешки тръни не съдържат никакви хранителни вещества.

— Понеже са нарисувани във въображението — отговаряше Лиско. — По този начин тръните се превръщат в плод, стават плод на твоето въображение… Орелът Каменар един ден ми разказа в гнездото си, че орлите ще станат миролюбиви птици и няма да пиратствуват над Тихата гора само ако се научат да се хранят с плодовете на своето въображение. Иначе, щат-не щат, трябва да нападат мирните животни… Според мен неговите мисли са мисли на нападател. Всеки нападател си изработва по една подобна философия.

— Разправяй каквото щеш — клатеше глава Мокси, — но искам да се върнем.

— Добре. Тръгвай назад!

— Да, но пътят пред нас е по-къс, отколкото пътят зад гърба ни, а на мен винаги ми се върви по-малко.

— Тогава?

— Ще вървим напред.

Тъй се приключваха споровете. Седнал върху Мокси, Лиско си мислеше за морето. Спомняше си думите на Великия детектив за него, но те не му казваха почти нищо и лисичето реши, че трябва да си го представи с фантазията си. Поне да опита. И ето че си представи потока. След туй — още един поток до него. После притури още един поток до двата потока. След туй още един и още един, после още един до тях — докато станаха трийсет и два потока. Лисичето можеше да брои само до трийсет и две. Значи, заключи Лиско, морето е голямо колкото трийсет и два потока. Но щом размисли още малко, той реши, че чак пък трийсет и два потока са много, затова намали три от тях и тъй като не можа да ги пресметне добре, установи, че морето е голямо колкото двайсет и осем потока. В края на десетия ден от потеглянето на път туристите се отделиха от шосето. Смрачаването ги завари в подножието на един хълм.

— Да повървим още малко — предложи Лиско.

— За днес нито крачка повече! — заяви Мокси. — Достатъчно вървяхме и както виждаш — няма море. Според картата на холандеца тук трябваше да има, а няма. Колкото и да зяпаш — няма… Според мен морето изобщо не съществува.

— Как да не съществува?

— Сигурно е измислено. Хората измислят всичко. Знаеш ли какви глупости измислят? Въобразят си нещо и бягай се оправяй… Тъй си мислех и аз, не може да има море. Толкова много вода не може да се събере на едно място. Кой ще я събере, откъде ще дойде? И все така ли ще си стои тук да чака нас? Ами че тя ще се изпари или нещо друго… Ето, на това място трябваше да го има, а, както виждаш, гол хълм, по който се разхожда вятърът… Освен това…

— Какво освен това?

— Страх ме е.

— От какво?

— Чувам някакъв подозрителен шум. Някакво огромно животно вие ли, вие. По-страшно от автомобилите и автобусите.

— Прав си — съгласи се Лиско. — И аз го чувам. Какво ли може да бъде?

— Съжалявам, че тръгнах — затюхка се Мокси. — И май че този път няма шега. Зад този хълм става нещо необикновено и страшно. Добре ще сторим, ако се върнем. Към милата Тиха гора, а?

— Пак ли започваш?

— А ти нямаш ли уши? Не чуваш ли какво става там?

— Само това слушам — отвърна плахо лисичето. — Този шум надминава всичко чуто досега. Какво ли ни е писано да видим?

— Нищо не ми се вижда!… Искам да се върна.

— Мокси, хайде да преспим, а утре ще решаваме. Може би този път ще се съглася да се върнем. Не мога да понеса такъв страшен шум.

— Никакво преспиване. Да бягаме.

— Добре… Хайде!

— Ти ли каза хайде?

— Аз.

— Оставаме!

— Защо?

— Защото непрекъснато ми се налагаш… Ще преспим. Утрото е по-мъдро от нощта.

— Страх ме е.

— И мен ме е страх, но инатът ми е по-голям от страха. Лиско се усмихна и се изтегна върху тревата. Мокси се строполи до него. Двамата се гушнаха и се умълчаха, вслушани в страшния рев на чудовището.

— То е зад хълма — прошепна Мокси.

— И реве ли, реве — прошепна Лиско.

— Сякаш си няма друга работа.

Лиско се притисна до приятеля си и усети познатите тръпки. Откакто бяха тръгнали, това магаре непрекъснато се страхуваше. Но времето минаваше и постепенно започнаха да се успокояват. Ревящото животно зад хълма сигурно нямаше засега свободно време да се занимава с тях. Обикновено чудовищата са твърде заети с други неща и само ако се паднеш на пътя им… Лиско се сгуши още до магарето… И защо трябва да реве непрекъснато? Някои реват, реват, па спрат, поемат си въздух и започват отново. Така не може да се реве.

— Мокси — прошепна отново лисичето.

— Какво? — прошепна магарето.

— Иди да погледнеш.

— Шеги не обичам. Иди ти!

— Аз съм едно малко, безпомощно…

— Чак сега стана малко и безпомощно.

— Мокси, какво ли правят нашите?

— Какво друго, освен да те търсят.

— Не вярвам — прошепна Лиско. — Омръзнало им е да ме търсят, още от първата част на книгата… Освен това оставих им бележка.

— Вярно — съгласи се магарето. – Затова се оставят бележките, да не пада излишно търсене.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Вятърът се плъзгаше по хълма и галеше тревата. По небето се клатушкаха коли, вървяха мечки, пълзяха разни раци и лаеха кучета — забравиха се хороскопи. По Млечния път се търкаляха няколко спътника. Всичко беше хубаво и дори прекрасно, само този звяр…

— Мокси.

— Кажи, Лиско.

— Чуваш ли как реве?

— Да ти кажа правата, само това чувам — как много и силно реве.

— Мокси, защо не изревеш и ти?

— Защо да изрева?

— Докажи, че и ние можем да ревем… Изреви му два-три пъти на този невъзпитан звяр. Стига са ревали срещу нас. И ние можем. Може би ще го сплашим.

— Това няма да стане.

— Защо?

— По две причини. Първо — не съм сигурен, че ще изрева по-силно от него. И второ… Чакай, какво беше второто?…

— Спомни си де.

— И второ — не съм сигурен дали мога да бягам по-бързо от него. И трето.

— Нямаше трето.

— Нямаше, но то е най-важното. Трето — да ме убиеш, няма да го сторя.

— Тогава да не ревем.

— Най-добре.

Въпреки страховете, членовете на експедицията спаха сладко и сънуваха най-хубавите си сънища. Насън Лиско четеше Шекспир на английски, а Мокси цяла нощ гризеше, огромен бодил, който не свършваше и не свършваше. Когато се събуди, Мокси погледна тъжно действителния свят. Той беше боядисан с прозрачен виолетов цвят, а хълмът тънеше в сочна оранжева мекота — добре заоблен, измайсторен от всички страни; един достоен за уважение хълм, по който се оттичаше зората.

Лиско също отвори очи и първата му работа бе да се ослуша. От снощните ревове на великана нямаше и помен. Някъде пееха птици. Над хълма висеше голямо червено слънце.

— Да вървим — предложи той и скочи на крака.

— Един момент — помоли магарето и замълча.

— Какво ти е — разтревожи се лисичето.

— Отдаден съм на мисли.

— Какво те вълнува?

— Питам се защо хората са тъй глупави понякога, като казват „пътят му е осеян с тръни“. Лошо ли е по пътя ги да има тръни?

— Сега можем ли да вървим? — предложи повторно лисичето.

— Уви! — въздъхна Мокси. — Ще продължа да вървя по моя скръбен път, където няма нито една светла звездичка, нито една радост.

Магарето се изправи и вдъхна голяма глътка въздух.

— Знаеш ли какво? — рече то.

— Кажи.

— Ухае ми на магарешки бодли.

— Мираж! – отвърна горчиво Лиско. — Обикновен мираж… Да вървим през хълма.

— Знам, че е мираж — съгласи се Мокси. — На мен винаги ми се изпречва нещо, което не се яде.

Лиско скочи върху него и тръгнаха по склона. Слънцето се издигна още малко. Вече можеше да се вижда напред. Двамата ахнаха…

Целият хълм, както си беше заоблен, обширен и красив, бе покрит с тръни. Все огромни, сочни и апетитни тръни, полуузрели, със свежи сини цветове, от които лъхтеше на нещо сладко, достойно да предизвика апетита дори на Лиско. Мокси спря, изрева и потръпна от удоволствие — трапезата е наредена, остава само да наведеш глава и да захрупаш.

— Жесток мираж! — проплака магарето. — Кажи ми, Лиско, какво зло съм сторил, та ми изпречват такова наказание?

— Може би…

— Никого не съм обиждал…

— Може би…

— Нито подигравал…

— Но, може би…

— Какво, може би?

— Може би не е мираж. Ами ако е наистина?

— Остави, братко!… Нима може да съществува тъй красива действителност?

— Все пак наведи глава и опитай!

— Не ме занасяй!

— Опитай, ти казвам!

Мокси наведе глава. Стърковете запяха между зъбите му. Той завъртя опашка и се ухили.

Лиско бе разбрал, че днес няма да направят нито крачка напред от този божествен хълм на тръните. Той скочи на земята и тъй като магарето не му обръщаше внимание, след като погледа малко, запъти се сам към билото. Искаше да разбере какво се разкрива зад възвишението.

Глава единадесета
РАЗНИ ЖИВОТНИ — РАЗНИ ИДЕАЛИ

Разбира се, отдавна сте се досетили, че зад Хълма на медените сокове лежи морето. Лиско го видя отгоре и извика: „Ооооооооооооооо!“ Едно много дълго възклицание, достойно за гледката, която се бе открила пред него. То още спеше, тихо, като котенце. Нищо повече. Нали знаете как може да си кротува и да блести морето? Гледаш го, гледаш го, пък си кажеш: — Чудно нещо е това морето! Отвсякъде е направено добре, изработено до най-малката подробност, да гали погледа и да краси света.

Така горе-долу си каза и Лиско, но после добави: Наистина много вода, повече, отколкото предполагах, много повече от двайсет и осем потока.

Той тръгна обратно по склона на хълма да съобщи на Мокси, че е дошъл краят на пътуването им. Приближи се внимателно и започна:

— Мокси, така, както си хрупаш, можеш ли да си… да си представиш… Например, ти, Мокси, както си хрупаш… Искам да кажа, както си дъвчеш твоите любими тръни… Мокси, повдигни глава и чуй каква новина ще ти съобщя!… На теб говоря… Искам да те питам, можеш ли да си представиш… така, както си пасеш… Казвам си, дали можеш да си представиш, че най-после… Ти, който тъй дълго питаше кога най-после… Чуваш ли бе, Мокси?… Искам да ти кажа, че най-после нашето пътешествие свърши… Целта е постигната!… Няма вече да вървим, защото… Можеш ли да познаеш защо?… Морето бе, Мокси, морето е пред нас!… Черното море, което се оказа синьо, е пред нас!… Очаквах да видя едно доста черно море, или поне отчасти черно, а то се оказа едно така забавно синьо и ние сме пред него… Чуваш ли?… Мокси, какво става с теб? Вдигни най-после глава!…

Най-после магарето вдигна глава, погледна с невиждащ поглед и каза:

— Лиско, крайно време е да ме оставиш на спокойствие…

— Ама…

— Доколкото…

— Но…

— Доколкото разбрах, стигнали сме при морето!… Радвам се. Да ти е честито.

— Мокси…

— НО трябваше да знаеш, че дори да не бяхме стигнали до морето, аз нямаше да мръдна от Хълма на медените сокове. — Хълмът на медените сокове е моят осъществен идеал. Цял живот съм мечтал за един подобен хълм, с едни подобни тръни, където по цял ден да си хрускам и рева, но това надмина очакванията ми… Моят път свършва тук. Тук оставам и ако някога пожелаеш да ме видиш отново, тук ще ме намериш. Разбра ли?

— Разбрах.

— Чао, приятелю!

— Но няма ли да хвърлиш поне един поглед на морето?

— Не.

— Защо?… Нали тръгнахме към него, нали заедно си мечтаехме за него?

— Казах ти — искаш ли някога да видиш верния си приятел, ще го намериш на това място, на този хълм… Според мен няма какво повече да си кажем. Искаш ли да добавиш нещо?

— Не — отвърна Лиско.

— Трябва ли отново да ти казвам довиждане на италиански?

— Но все пак… аз съм доста учуден.

— Учуден ли?… От какво?

— Ами как да ти кажа… Удивлява ме фактът, че можеш да имаш такива скромни идеали. Това ли е стремежът ти в живота, да се наядеш?

— Защо да се наям? Аз няма да се наям… Аз ще ям непрекъснато. Сутрин, обед, вечер — винаги ще ям. Дори когато спя, ще ям.

— Разочарован съм, Мокси. Това не е идеал.

— Лиско, не забравяй, че аз съм магаре. Всяко животно си има своите идеали. Аз съм магаре и не мога да стана кон. Не ми се сърди, да се разделим като приятели. Моята цел е Хълмът на медените сокове, твоята — морето. Иди си при морето, налудувай се, намери си и твоя автор, поговорете си. Колкото до връщането, ще те закарам обратно, но пак ще се върна тук. Тук ще умра, разбра ли?

— Почти — промълви лисичето. — Ще се постарая да те разбера… Чао!

Лиско се отдалечи заднишком, не откъсваше поглед от приятеля си, но Мокси не му обърна внимание, беше загубил време и сега бързаше да изхрупа колкото се може повече тръни. После лисичето се обърна с лице към билото. Когато го изкачи за втори път, отново погледна морето. Сега то имаше друг цвят, по-светъл. От тази страна Хълмът на медените сокове се раздробяваше на големи и малки скали, които се врязваха остро във водата; за да създадат няколко малки заливчета и две пясъчни плажчета. Лиско слезе по скалите и стъпи на пясъка. Една табелка привлече вниманието му. Застана пред нея и започна да я оглежда. Какво ли пишеше там? Кой ли го е написал? Сигурно е нещо важно. В този момент лисичето за сетен път завидя на всички, които знаят да четат. Нищо не можеше да стори, освен да я погледа. Повъртя се около нея, заобиколи я, подуши я, дори я близна — нищо повече… Когато някой не знае да чете — не знае и толкоз!…

— Хеей! — извика Лиско. И понеже никой не му отвърна, той извика повторно:

— Хееей!

— Какво има!? — обади се някой от някъде.

— Нищо — отговори уплашено лисичето и подскочи върху най-близката скала. Огледа се и се ослуша. Бистрата вода се плакнеше между камъните. През нея се виждаха песъчинките на дъното.

— Хеееей! — извика за трети път лисичето.

— Каквоо?

Лиско изтича до голямата скала, от която, ако потрябва, можеше да офейка на хълма, а оттам при магарето.

— Хеееееей! — извика за четвърти път той.

— Какво има? Нещо тревожно ли?

— А, нищо. Често обичам да си казвам „хей“.

— Кой си ти?

— Ами ти кой си?

— Аз съм прочутият Ленив рак.

— Ами защо не мога да те видя?

— Слез и ще ме видиш.

— Защо ТИ не дойдеш при мен?

— Защото съм много мързелив и при това те виждам добре.

— Как да те видя и аз?

— Ела при водата… Ето ме.

Лиско подскочи на ниската скала и огледа пясъчната ивица.

— Между камъните — подсказа му прочутият Ленив рак.

— Аха, видях Ви. Значи, Вие сте прочутият Ленив рак?

— Да. Ти кой си?

— Аз съм Лиско.

— Само Лиско ли ти казват?

— А, не… Казват ми още Прочутия Лиско.

— Не съм чувал за теб. С какво си прочут?

— Ако заразправям, ще Ви отнема много време.

— Тогава не започвай. Напоследък времето ни е малко. Просто не знам откъде да си взема още. Не знаеш ли някой да предлага повече свободно време.

— Не, защото и на мен ми трябва. Ако имах повече свободно време, щях да прочета какво пише на табелката.

— На тази табелка пише нещо много интересно. Да ти прочета ли?

— Може.

Прочутият Ленив рак се покатери върху сухата част на камъка и рече:

— Тази табелка е визитна картичка на морето… Виж какво пише…

— Нямам време да видя.

— А имаш ли време да чуеш?

— За това имам доста време.

— Тук пише:

ЧЕРНО МОРЕ

Едно от най-сладководните в света. Приятно за къпане. Не щипе на очите. Няма човекоядни акули.

Меридиани № 28–42 Паралели № 40–46

— Разбра ли какво пише на табелката?

Лиско не отговори. Мислеше си, че докато идеалът на Мокси е голям колкото един хълм, неговият идеал е поне трийсет и два пъти по-голям.

Глава дванадесета
ПРОЧУТИЯТ ЛЕНИВ РАК, САФРИДЪТ,
СРЕБЪРНИЯ КЕФАЛ И ТЪГАТА

Прочутият Ленив рак имаше осем крака и две огромни щипки, между които стърчаха два дълги мустака — левият мустак с три сантиметра по-къс от десния. Прочутият Ленив рак винаги разказваше някаква история за героична битка, при която му откъснали върха на тази лява антена, но злите езици говореха съвсем друго, за някаква случка, свързана с прекаленото му любопитство да си навира антените, където не трябва, и как той я промъкнал в отворените черупки на една мида, да разбере има ли бисери в нея, или няма, и как мидата си затворила черупките. Разправят още, че тази мида и до днес показвала три сантиметра от мустака на прочутия Ленив рак, държала си го за спомен…

Откъдето и да го погледнеш, прочутият Ленив рак представлява плетеница от крака, щипки и мустаци, между които трудно можеш да забележиш самия рак. Вгледаш ли се обаче, ще откриеш забележителното му тяло и изпъкналите му очи. Лиско направи така и започна да разбира къде е истинският рак и къде са крайниците му. Но не можеше да го запомни. Затвореше ли очи, той виждаше пред себе си само огромните щипки. За да му бъде по-лесно, Лиско реши да си представя само щипките. Другото от рака сякаш не бе толкова важно.

— В теб виждам само една опашка — рече прочутият Ленив рак. — Колкото повече се взирам, виждам само опашка и нищо повече.

Лиско подгъна опашката си и каза:

— Аз пък виждам у вас само щипки.

— Това ме радва — отвърна ракът. — Ние, раците, се мерим по щипките.

— А ние, лисиците, по опашките.

— Интересно — удиви се прочутият Ленив рак — и морските лисици имат дълги опашки.

— О!… Че има ли’ морски лисици? — Малкият пътешественик просто не повярва на ушите си. — Лисици, които живеят във водата?

— Разбира се. В морето има всичко, каквото има и на сушата. Има морски лисици, морски кончета, морски кучета, морски вълци, морски котки, морски игли, морски ястреби, морски гълъби, морски лястовици, морски свинчета, морски лъвове и така нататък. Дори има и морски бълхи.

— Извинете — заинтересува се Лиско, — а морски магарета има ли?

— Такова нещо няма.

— Някой ден ще ми покажете ли една морска лисица?

— Сигурно… Знаеш ли да плуваш?

— Знам.

— Трябва да се усъвършенствуваш… Влез във водата.

— Къде?

— Тук.

— Сега ли?

— Сега.

— Веднага ли?

— Да.

— Нннепременно ли?

— Да.

— Нннеобходимо ли е?

— Разбира се.

— Толкова ли е нннеобходимо?

— ДА!… А бе ги не можа ли да разбереш, че трябва незабавно да влезеш въз водата?

— Разбрах.

— Защо не влизаш?

— Аз съм сухоземно животно… Искате ли да ви разкажа една приказка за Лешника, който паднал на един камък?

— Виж какво, хлапенце, Аз съм този, който разправя приказки, а не ти. Освен това прочут съм със своето твърдоглавие.

Че прочутият Ленив рак беше твърдоглав се разбра след четири часа увещаване, когато най-после успя да вкара лисичето във водата. Един сафрид наблюдаваше как го учи да плува и се усмихваше. Щом мина задъхано край него, лисичето го запита защо се усмихва, а сафридът отвърна, че се смее на едно доста интересно обстоятелство.

— Мога ли и аз да знам какво е това обстоятелство? — запита лисичето.

Сафридът с удоволствие задоволи любопитството му:

— Смешно ми е, защото прочутият Ленив рак никога не е плувал и не може да плува. Той само пълзи по дъното, а умира от желание да учи другите.

— А как ви се струва моето плуване? — заинтересува се Лиско.

— Добре е, но правите някои грешки. Държите главата си над водата. Такава грешка допускат всички деца, когато се учат да плуват.

— Искате да я потапям?

— Когато вдишвате въздух, изкарвайте я над водата, когато издишвате, издишвайте във водата. Това ще ви улесни.

— Наистина е по-добре — съгласи се Лиско, след като опита да плува с потопена глава. — Сега напредвам по-бързо.

— Потопете и опашката!… Така… Всичко трябва да бъде във водата…

— Гмурнете се!… Добре!… Не, не затваряйте очите! Винаги гледайте под водата! Няма по-красиво нещо от морското дъно.

Долу се полюляваха водорасли. Между тях се промъкваха рибки. Стотици рачета пълзяха по пясъчната ивица, а един кефал кротко пасеше от зеленината и плавно размахваше опашка.

— Добър ден — каза Лиско.

— Здравей! — поклати глава кефалът. — Кой си ти?

— Лиско.

— Браво, Лиско!…

— А вие кой сте?

— Сребърният кефал.

— Излизам на повърхността… Въздухът ми се свърши.

— Добре — усмихна се кефалът. — Ще се видим отново, нали?

Лиско не можа да го осведоми дали ще се видят отново. Бързо изскочи горе и пое въздух. Чувствуваше се освежен и весел. Леко запъхтян, той се отправи към брега, където го чакаше неговият учител по плуване. Излезе на пясъка и се търкулна. Почувствува топлината на песъчинките. Притвори очи срещу слънцето и усети как вижда фойерверки. От младата му козина се вдигна пара. Лисичето обърна глава към прочутия Ленив рак и го погледна с благодарност. След това отправи поглед към хоризонта на морето. Вече духаше бризът, водата трептеше и вълничките прииждаха към брега.

— Нима животът е тъй хубав! — удиви се Лиско. — Нима Светът е толкова красив!… А аз така и щях да си живея само в Тихата гора и нямаше да го видя…

Лиско си представи как чичо Мецан, татко Лисан и другите негови приятели ще си останат цял живот в Тихата гора, без да видят тези неща, и му стана тъжно, дори доста тъжно, ала после му стана още по-тъжно, като си помисли за Мокси. Той сигурно продължава да пасе своите магарешки тръни на петстотин метра оттук.

Глава тринадесета
ЕТО ГО И МОМЧЕТО С БЛЕДОТО ЛИЦЕ

Лиско прекара нощта между скалите в постеля от суха морска трева. Привечер морето се надигна и отново зашумя – оня рев, който бе изплашил вчера пътешествениците. По едно време вълните започнаха да прииждат към леглото на лисичето. То скочи и побягна, ала скоро се върна и си зае мястото. Вълните достигаха на една педя от него и се връщаха назад. На сутринта морето стихна пак. Прочутият Ленив рак стоеше до ухото на Лиско и шепнеше:

— Събуди се, събуди се, събуди се…

Щом ракът прошепна думите за осемхиляден път, Лиско наистина се събуди, протегна се и се усмихна.

— Добро утре, прочутий Ленив рако!

— Добро утро, Лиско!… Ставай, че ми е скучно.

— Какво ще правим днес? — заинтересува се лисичето.

— Каквото си щем.

— Ти ще правиш каквото си щеш, а аз ще продължа своя път.

— Къде ще ходиш?

— Ще търся своя автор.

— Дано го откриеш. Във всеки случай, когато си във водата, пази се от Синята акула.

— Каква е тази Синя акула?

— Единствената кръвожадна акула в нашето море. Никой не знае как е попаднала тук.

— И какво прави?

— Всеки ден изяжда някого.

— Пазете се вие — отвърна безгрижно Лиско. — Аз съм сухоземно животно.

— Накъде ще тръгнеш?

— На юг… Все на юг. Моят автор живее в малка къщичка на брега.

— Защо ти е притрябвал?

— Да му задам няколко въпроса.

Изпъкналите очи на прочутия Ленив рак бяха тъжни. На Лиско му се стори, че пуснаха няколко сълзи, и въпреки това той се сбогува и потегли по брега, като запя своята трудна за запомняне песничка.

Ла-ла-ла, ла-ла-ла. Ла-ла-ла, ла-ла-ла…

Но какво е това?

И така: Какво е това?

Това е едно момче.

— Добър ден — поздрави весело лисичето. — Кой сте вие?

— Добър ден — прие поздрава момчето. — Аз съм Момчето с бледото лице.

В погледа му нямаше нищо весело и момчешко.

— Този автомобил ваш ли е? — запита Лиско.

— Да.

— А палатката?

— И тя.

— Каква е тази музика?

— От магнетофона в палатката.

— Тук ли живеете?

— Не, аз съм французин.

— Лошо ли е да си французин?

Най-после Момчето с бледото лице се усмихна.

— Не, защо?

— Питам… Казват, че е лошо да си тъжен, пък аз питам да не би случайно да е лошо да си французин.

— Ти си забавно лисиче — усмихна се за втори път Момчето с бледото лице. — И много хитро.

— Вие сте първият, който ми го казва… Освен това вие сте най-тъжният французин, когото съм срещал. И музиката, която слушате, е тъжна.

— Музиката е от Брамс. Отговаря на настроението ми.

— Чудни животни сте хората — забеляза лисичето. — Автомобили, палатки, музика по настроение и пак тъжни… Какво да кажем ние?

— Кои вие?

— Така си е думата… Вие, французите, имате голяма заслуга към човечеството, задето измислихте думата МЕРСИ. Крайно необходима е. Ненапразно е преведена на всички езици.

— Мерси за комплимента.

— Няма защо… И така — защо напуснахте родината си?

— Защото съм скръбен.

— И напуснахте Франция?

— Там всичко ми напомня за НЕЯ.

— За Изабел?

— Откъде знаете името й? — подскочи Момчето с бледото лице.

— Ами почти всички французойки се наричат Изабел.

— Може би искате да ви разкажа историята си?

— Знаете ли каква е разликата между Тихата гора и Морето?

— Не.

— В Тихата гора историите ги разказвах аз, а тук обратно… Слушам ви.

Говорейки, Лиско се мъчеше да си спомни на кого прилича но начина да разпитва и изведнъж се досети: подражаваше на Великия детектив. Големите личности и зловещите фигури от историята винаги са се налагали… Лиско инстинктивно настръхна и си обеща да не подражава на Великия детектив. Костенурко не е зловеща фигура, но защо пък да подражава? Винаги трябва да се мисли и това, което се нарича АЗ, да се пази като зеницата на окото…

— Къде сте? — запита Момчето с бледото лице.

— Тук съм — успокои го Лиско. — Отърсих се от нещо опасно… Разкажете всичко, да ви олекне.

Момчето с бледото лице подгъна нозе и сключи ръце над коленете си. После погледна хоризонта, разбира се, без да го вижда, и започна.

РАЗКАЗ НА МОМЧЕТО С БЛЕДОТО ЛИЦЕ

С Изабел се познаваме от деца. Живеем на една малка уличка в Париж — не мислете, че в този град има само големи улици. Заедно учихме във всичките класове на училището, заедно завършихме — тази година. Не минаваше ден, без да се видим.

Веднъж Изабел получи възпаление на гърлото, трябваше да лежи у дома си. Тогава и двамата разбрахме, че е невъзможно да преживеем дори двайсет и четири часа разделени. Нещо повече, почувствувахме, че се обичаме.

Всяка сряда и събота ходехме на кино. Щом Изабел оздравя, случи се в събота, отидохме да гледаме филма „За седемдесет дни около света“. Там, още при заглавието на филма, без да знаем как и защо, хванахме ръцете си. Държах ръката й до края на филма, чак до надписа край. Когато лампите светнаха, ние се погледнахме и мисля, че се засрамихме. После влязохме в сладкарница, ядохме сладолед и се прибрахме по домовете си.

След като вечерях, повиках майка си настрана и прошепнах:

— Мамо, искам да ти съобщя нещо.

Тя ме отведе в спалнята и докато татко четеше вестника си, разказах й случката в киното. Мама се усмихна:

— Е?

— Това е — наведох глава аз. — Мислиш ли, че е редно да хванеш ръката на едно момиче и да я държиш чак до надписа край?

— Разбира се — рече мама. — Нали става дума за Изабел?

— За нея.

— Тогава, нищо… Чисто и просто, държали сте си ръцете.

— Да, но вече с нетърпение чакам да стане сряда и отново да хвана ръката й.

В сряда отново държахме ръцете си, после в събота за трети път хванах ръката й, все до надписа край. И така една година наред. Всяка сряда и събота държахме ръцете си. Но.

— Ах, това „но“… Винаги има по едно „но“ — рече Лиско.

— Но една сряда Изабел не дойде на кино, на другия ден тя отказа да ми даде обяснение, а в събота се случи най-страшното — бяха ни разпуснали, реших да се разходя в градината и там срещнах Изабел с нашия; съученик Марсел, едно пъпчиво и противно момче.

— Не го наричайте пъпчив и противен — намеси се неочаквано Лиско. — Тук не ми харесвате.

— Да, но бяха заедно в градината.

— Държаха ли ръцете си?

— Не.

— Продължавайте.

— Няма продължение — въздъхна Момчето с бледото лице. — Тогава разбрах, че е настъпил край и на нашия филм с Изабел. За мен нямаше повече живот в Париж и Франция. Колкото може по-далеч от Изабел!… Взех колата на татко, натоварих палатката, натиснах газта и потеглих по първия асфалт, който ми се изпречи. Реших да карам, докато се свърши бензинът. Пътувах няколко дни, пресякох няколко граници и точно тук, на това място, бензинът свърши. — Момчето с бледното лице погледна лисичето в очите: — Какво ще кажете?

— На хубаво място ви е свършил бензинът… На моя приятел бензинът взе, че му свърши при Хълма на медените сокове.

— Моля?

— Нищо.

— Няма ли да кажете нещо?… Защо ви разказах историята си?

— За да ви олекне.

— Все пак кажете нещо за подлостта на Изабел или пък…

— Или пък да ви разкажа по-кратката история на Гошко — предложи Лиско.

ЗНАЧИТЕЛНО ПО-КРАТКАТА ИСТОРИЯ НА ГОШКО,

която Лиско разказа на Момчето с бледото лице

— И така — започна лисичето, — Гошко си имаше една много красива приятелка на име Мария.

— Не може да бъде по-красива от Изабел! — протестира тъжно Момчето с бледото лице.

— Така де — поправи се Лиско, — исках да кажа, че Гошко и Мичето ходеха също като вас на кино, само че всеки вторник и петък. Държаха и ръцете си. Това продължи няколко години… Добре, но един ден Мария не отиде на кино с Гошко, а с неговия приятел Тошко… Като разбра това, Гошко се прибра у дома, затвори се и започна да мисли. Към полунощ той се удари по главата и почти извика — Ясно!… На другия ден Гошко отиде при Мария и каза:

— Миче, виж какво, кажи ми кога няма да бъдеш на кино с Тошко, за да те заведа на екскурзия.

— Още в петък! — плесна с ръце Мария.

Двамата отидоха на екскурзия. В планината Гошко запита Мария кога е свободна от Тошко, да я заведе още по-далеч с една палатка и изобщо не може ли тя през ваканцията да поскита с него насам-натам, както подобава на сериозни хора, а не да киснат по кината. Мария му отвърна, че е време да напуснат душното кино. Сега двамата са на палатка.

— Това ли е историята? — запита Момчето с бледото лице.

— Да.

— Повече няма ли?

— Няма.

— Добре, но защо ми я разказахте?

— За да си извлечете поука.

— Не разбирам поуката…

— Ваша си работа.

— Извинете, но нищо не разбирам.

— Тъжните хора се досещат по-трудно… Хайде сега да послушаме нещо весело. Нямате ли друга музика освен Брамс?

— Имам цели пет ролки.

— Тогава пуснете първата.

Като послушаха малко весела музика, Момчето с бледото лице повдигна внезапно глава и каза:

— Сетих се!…

— Беше крайно време — забеляза Лиско.

— Да, но нямам бензин да се върна.

— А примус имате ли?

— Имам.

— Налейте бензина от примуса в резервоара на колата. Ще ви стигне до близката бензиностанция.

— Вие сте гениално лисиче!

— Омръзна ми да слушам все това… Тръгвате ли?

— Не точно сега.

— А кога?

— След като видя делфините. Имаме среща на това място — отвърна Момчето с бледото лице.

— Какви делфини?

— Моите приятели. Наближава времето да се появят.

Глава четиринадесета
ВЕСЕЛИТЕ ЧЕРНИ ТОЧКИ

Малко преди да се появи вятърът, морето става синьо като море. Искам да кажа, че придоби цвят, който не може да се опише и вие ще си го представите само ако сте го виждали по-рано, лично. Едно такова синьо, неповторимо, каквото няма дори по крилете на пеперудата. То е по-тъмно от синия цвят на небето. Синият цвят на небето е размесен с много въздух и кислород, те го правят по-блед. На морския хоризонт си дават среща два сини цвята, две сини платна, които не могат да ви предложат в никой магазин на света. Хората правят опити да получат подобни бои в текстилната индустрия, но напразно — остава само бледата имитация. Мнозина велики художници, преди да умрат, също са се мъчили да получат тия цветове върху палитрите си, но отчаяно са захвърляли четките и са заявявали: „За какъв дявол съм следвал разни академии, щом не мога да постигна двете сини петна — едното отгоре, другото отдолу?“… Един особено велик художник, след няколко подобни опита, поискал да се самоубие, попречили му, тогава той зарязал изкуството и отишъл в манастир, което е равносилно на самоубийство… Само децата понякога получават тези цветове в блокчетата си, но те не съзнават какво са сторили или пък няма кой да го оцени.

Та в такъв светлосин час на хоризонта се появяват веселите черни точки.

Убийте ме, не мога да ви кажа как едни черни точки могат да бъдат весели, защото нищо черно не може да бъде весело, както смятат хората, макар че моето мнение по този въпрос е особено. Веселите черни точки отначало са едва забележими, но с приближаването си към брега нарастват и почват да скачат над водата. Ето по какъв начин те се превръщат във весели черни и подскачащи точки, а още по-късно — в делфини. Делфините кръстосват денонощно морето. Кръстосват на запад, кръстосват на изток, кръстосват на север, кръстосват на юг… Те скитат и скитат, и скитат, и скитат… И търсят, и търсят, и търсят, и търсят — радост. А като търсят, създават радост на тия, които ги наблюдават.

Лиско следеше с любопитство приближаващите се към брега делфини; цялото стадо се разгъваше като ветрило, внезапно придобиваше клинообразна форма и накрая се източваше като стрела.

— Всеки ден! — заяви с гордост Момчето с бледото лице. — Явяват се все по това време!… При мен!… Защото сме приятели… Отпред е Водача… Виж какъв е голям и красив!… Забеляза ли как се появяват делфините?

— Не — отвърна зашеметеният от изненада Лиско. — Как се появяват?

— Също както се появява плачът.

— Не разбирам.

— Защо не разбираш?

— Никога не съм виждал делфини.

— За мен те са най-чудните същества на света! — Момчето с бледото лице беше станало неузнаваемо: никаква тъга, никакъв Брамс, нито следа от Изабел. — Боже мой, как ще се разделя с тях!…

Най-напред се приближи Водача и още в движение извика:

— Здравей, Бледо момче!…

— Здравей, Водачо!…

— Здравей!… — изкрещя след него някакво тънко гласче. Това беше подскочилото малко делфинче.

— Здравей, Мони!… Днес подскочи повече от вчера.

— Нали?… Кое е това интересно нещо до теб?

— Това е Лиско.

— Аа, това ли е Лиско?

— Здравей, Мони! — извика Лиско и погледна Момчето с бледото лице. — Кой е този Мони?

— Най-сладкото делфинче на света!

— Много е сладко — съгласи се лисичето.

— Водача е негов баща.

— Сега ми стана по-симпатично.

— То не свети със светлината на баща си — обади се Момчето с бледото лице. — Мони е неповторим.

Стадото нахлу в заливчето и водата пред палатката закипя. Всеки делфин каза поотделно „добър ден“ и Момчето с бледото лице отговори на всички с „добър ден“, а Мони погали по гърба. Но вниманието на гостите бе насочено към Лиско. Той се запозна с тях, отговори на няколко въпроса и се държа много скромно, просто не можа да се познае, не пророни нито една излишна дума.

Разговорът между Водача и Момчето с бледото лице протече така:

Водача: — Момче, как прекара днешния ден?

Момчето: — Къпах се и се запознах с новия си приятел.

Водача: — Как е тъгата?

Момчето: — Лекувам я.

Водача: — Колко пъти помисли за Изабел?

Момчето: — Днес тръгвам обратно за Париж.

Водача: — Така ли? Защо?

Момчето: — Лиско ме научи какво да правя.

Водача: — Това е добре… Добре, че те е научил какво да правиш. Лошото е, че трябва да се разделим… Значи тази е последната ни среша?

Момчето: — Мъчно ми е, но…

Водача: — Спокойно. Трябва да се разделим. Всеки има свой пат. Ти си парижанче, а ние сме делфини. Работата на парижаните е да си седят в Париж, а нашата работа е да кръстосваме морето. Няма цял живот да ни чакаш на този бряг, я… А щом духнат студените ветрове, и тогава ли ще ни чакаш тук?

Момчето: — Да ви кажа правата, така си мислех сутринта. Трудно ще се разделя с вас, но Лиско ми подсказа какво да правя с Изабел и ще си вървя. Животът ми без нея не струва пукната пара… Какво става с кръвожадната Синя акула?

Водача: — Днес не сме я срещали. Сребърния кефал ни осведоми, че вчера изяла един тюлен.

Момчето: — Големи грижи ви създава тази акула. Съжалявам, че не можах да я срещна с харпуна си.

Водача: — И да я срещнеш, трудно ще пробиеш дебелата и кожа. Тя по-лесно ще пробие твоята.

Момчето: — Ще се борите ли с нея?

Водача: — Трябва… Макар че още не знаем как. Вече дадохме много жертви. Така не бива да продължава. И всичко, защото има страшни зъби и напада неочаквано. Не можем да проумеем кога се появява… Предупредихте ли Лиско да се пази?

— Да — взе думата Лисичето. — Но не знам защо да се пазя, като съм сухоземно животно.

— Имаш топла кръв — забеляза Водачът. — Тя обича такава кръв.

Момчето с бледото лице си замина след един час. То наля бензина от примуса в колата, качи се и докато се отдалечаваше, непрекъснато махаше за сбогом. Делфините му отговаряха с опашки, Лиско вдигаше лапата си чак до оня момент, в който колата изчезна по посока на Париж.

А сега какво да се прави? Просторите зовяха делфините. Мони помоли баща си да го оставят едно денонощие с Лиско. Водача се съгласи, но ги предупреди да не напускат Малкото заливче на Момчето с бледото лице. Като всички деца, Мони и Лиско обещаха, без да се замислят. Водача поведе приятелите си към хоризонта. От делфини те отново започнаха да се превръщат в черни весели точки, после в още по-малки черни весели точки, накрая изчезнаха, стопиха се в ония сини цветове, за които говорихме, дето не могат да бъдат получени нито в индустриалните предприятия, нито върху палитрата на художника, а само децата понякога успяват да ги постигнат е блокчетата си и то с най-обикновени боички — сините цветове на небето и морето.

Глава петнадесета
ДОЛЧЕ ФАР НИЕНТЕ

— И така — рече делфинчето Мони, — вече сме сами… Какво ще правим?

— Ще плуваме.

— Можеш ли да плуваш?

— Да.

— Ами… можеш ли със затворени очи да виждаш слънцето?

— Мога… А ти можеш ли да си захапеш опашката?

— Ами ти не можеш да говориш човешки език, а пък ние, делфините, сме най-близки по мозъчните си гънки до човека. Някои наши събратя от Калифорния говорят английски език.

— А ти виждал ли си жив холандец?

— Да, ама ти не си виждал потънал кораб.

— Пък ти не си спал в гнездото на орел.

— Аз изобщо никога не съм спал.

— Как да не си спал?

— Ами така… Рибите и морските бозайници не спят.

— Какво? — Лиско беше изумен. — Лъжеш!… А как си почиваш?

— Делфините никога не почиват. Денонощно плуват. Цял живот плуваме и подскачаме.

— Не вярвам.

— Хората и другите животни проспиват една трета от живота си, а ние живеем непрекъснато, разбра ли?… В това отношение стоим над човеците.

Този странен факт развълнува лисичето. То си представи как бащата на Мони, майка му и приятелите му плуват цял живот по морето, докато умрат, без да затворят очи, без да си полегнат… Че тогава те нямат и сънища!…

— Че тогава вие нямате и сънища! — удиви се Лиско. — Знаеш ли какви хубави сънища има?

Делфинчето не знаеше. Лиско изпита внезапна тъга — Мони няма да лети никога на сън, никога няма да пълзи по въже до Луната или пък да се превръща в жирафа и с дългата си шия спокойно да достига крушите от най-високото дърво на Тихата гора. В своите сънища Лиско посещаваше най-отдалечените места на земята, омръзнеше ли му тя, тръгваше по Млечния път, отбиваше се на някоя по-красива звезда и вършеше лудории, за които никой не му се караше.

— Мони, знаеш ли, някой ден ще те науча да спиш. После ще те науча да сънуваш. Уверявам те, че е лесно. Дори бебетата сънуват.

— С удоволствие ще взема няколко урока по сън — съгласи се Мони. — Сега да поплуваме. Умориш ли се, ще те взема на гърба си.

Заливчето на Момчето с бледото лице надминаваше по красота Залива на прочутия Ленив рак. След няколко гмуркания Лиско забеляза на дъното огромни подводни скали, пясъчни лабиринти, зелени и кафяви водорасли. Слънцето проникваше през бистрата вода чак до корените на цистозириите. По склоновете на скалистите хълмове зееха мълчаливи миди; най-лошо наказаните животни — да мълчат закотвени на едно място. Има ли по-голямо наказание от това да мълчиш и да стоиш цял живот на едно и също място? По-нататък, по дъното тържествено шареха няколко рапани.

Мони запозна новия си приятел с една от тях. Рапаната побърза да подчертае, че е дошла от Японските морета, че тук живее по неволя, пренесена от странствуващите кораби, по които от глупост са били полепени някои от дедите й.

— Япония! — побърза да избърбори лисичето. — Една страна, в която всичко е дребно на ръст — транзисторно. Радиоприемниците са вградени в пръстени. Понеже страната е малка, а броят на хората се увеличава, японците са на път да измайсторят съвсем мънички, транзисторни човечета, които да не заемат много място, лесно да се поберат в страната си и да се изхранват леко.

— Забавни разсъждения — засмя се рапаната. — Интересно е да се разговаря с вас. Приятно ми е, че се запознахме. Както виждате, аз се движа навсякъде с къщичката си и при опасност мога да се скрия… Например ако в момента се появи Синята акула, ще изчезна. А какво ще правите вие?

— Стига! — намеси се Мони. — Оставете неприятните разговори!… Лиско, виждаш ли оная скала в морето?

— Виждам.

— Да отплуваме до нея.

Сбогуваха се с рапаната, Лиско не забрави да й каже, че му прилича малко на Великия детектив, който също носи къщичката си на гръб, и заплуваха. Още при първото задъхване лисичето се качи върху гърба на Мони и пак се пусна във водата, отново плуваше и отново се качваше да си почине, и отново плуваше. Мони зорко обикаляше около него и не винаги успяваше да сдържи смеха си.

— Защо се смееш?

— Просто не разбирам как някои животни не могат да плуват — обясни делфинчето.

— А ти можеш ли да вървиш по земята?

— Не.

— Пък аз мога да вървя по земята и да плувам… Ето, сега съм в морето, а ти никога няма да ми дойдеш на гости в Тихата гора.

Лиско се изкачи на скалата и се отпусна под топлите лъчи на слънцето. Мони остана във водата. Единствена главата му се подаваше навън. Иначе как ще разговарят, а?

— Долче фар ниенте! — протегна се Лиско.

— А?

— Нищо.

— Не е ли време да ти изпея една песничка?

— Отдавна стана време — съгласи се лисичето. Делфинчето пое въздух и започна да пее една чудновата

ПЕСЕН ЗА СТАРИЯ КАПИТАН

— Капитане, твойта шапка

падна в морската вода!…

— Пет пари не давам, юнга!

Туй за мен не е беда.

— Капитане, твоя кораб

е пробит на две места!…

— Пет пари не давам, юнга!

Туй за мен не е беда.

— Катастрофа, капитане!

Блъснала ни е скала.

— Пет пари не давам, юнга!

Пука ми… Не е беда.

— Капитане, капитане,

падна твоята лула!…

— Е, това е вече, юнга,

най-голямата беда.

Делфинчето пееше невероятно фалшиво и въпреки това на Лиско не му се щеше да свърши, защото след това трябваше да изкаже мнението си. Но лесно ли е да се изкаже едно мнение? При това обстоятелство съществуваха три възможности:

1. Да заяви, че Мони пее много хубаво; така става между нови приятели, така си го изисква и учтивостта.

2. Да каже истината; както не става никога между нови приятели, което се изключва и от елементарната учтивост.

3. Да смънка едно „хм“, което не означава нищо, но. може да значи нещо средно — полуодобрение.

— Ще кажеш ли нещо за изпълнението ми? — запита нетърпеливо делфинчето.

— Ужасно!

— Моля!

— Никога не съм чувал по-фалшиво пеене.

— Точно така!… Лиско, мога ли да ти кажа нещо важно?

— Разбира се.

— Ти си истински приятел.

Лисичето се обърна по гръб, протегна се. Кожата му вече изсъхваше. По нея бе останала още малко влага, оная лека хладина, която прави момента приятен. Заклати опашка и рече:

— Долче фар ниенте!…

— Какво значи това? — запита Мони повторно.

— Поговорка, която означава: „Ех, че е хубаво!“

— Не е вярно — усмихна се делфинчето. — Това е латинска мъдрост, която казва: „Сладко е да не се върши нищо.“

— Така де — смути се Лиско. — Изразих се в свободен превод.

— Ти си едно хитро лисиче – усмихна се пак делфинчето.

— А ти си първият, който ми го казва — смигна Лиско.

Глава шестнадесета
ГЛАГОАБАЗУБАДУЗА

Много хора са ме питали вярно ли е, че съществува такова име, и аз съм отговарял, че наистина съществува, макар че е почти невъзможно да се запомни и изговори. Затова, който иска да се обръща с малкото име към тази голяма медуза, трябва да отдели известно време, да го заучи безпогрешно. Правени са опити да се наложи съкратено име, глезено обръщение, но тогава медузата или не отговаря, или се сърди. Глагоабазубадуза много прилича на името си — разпростряна, разлата на шир и длъж, не можеш да откриеш къде е началото й, къде е краят й. Нито пък да определиш цвета й. Особено е невъзможно да определиш нейния цвят. Правени са опити, разбира се, но безуспешни. Глагоабазубадуза съчетава всичките цветове на дъгата, производните им п комбинациите им, като се започне с бялото и се завърши с черното, но между тях се изреждат най-вълшебните тонове на жълтото, розовото, синьото и червеното, украсени с точки и чертички. Този подвижен панаир плува по морето с плавните движения на ресните си и с грациозното поклащане на чадъра си. Къде плува, защо плува? — никой не знае. Можеш да я срещнеш навсякъде, да се полюбуваш на цветовете й. Глагоабазубадуза не се движи сама. Около нея се носят стотици по-дребни медузи, специално подбрани, от пъстри по-пъстри, цяло съзвездие, което тече по водите — мълчаливо, бавно, сякаш времето няма никакво значение.

На Лиско тя бе представена като императрица на медузите.

— Императрице Глагоабазубадуза — обърна се към нея делфинчето, — можете ли да ни осведомите колко са вашите поданици?

— Три милиарда и сто — отвърна царицата. — Почти колкото цялото човечество.

— Три милиарда само в това море, нали?

— Да… И сто.

— Извинете — и сто.

— Защото често правят грешки. Искат да ни омаловажат.

— Медузите не мислят за нищо — продължи да обяснява делфинчето. — Нито за храна, нито за въздух. Нямат и неприятели. Никой не ги мрази, никой не ги обича. Между тях не съществуват въпроси за разрешаване, просто живеят… Студена ли е водата, топла ли е, вали ли, не вали ли — няма значение. Какво е скръб, какво е радост — не знаят и не искат да знаят. Само Глагоабазубадуза може да се обиди, ако произнесеш неправилно името й… Медузите се носят по течението, вълните ги тласкат по всички посоки, ако ги разрежеш, не усещат болка, но знаят какво е и удоволствие.

— Това е страшно! — поклати глава лисичето. — Най-страшното от страшните съществувания.

— Казахте ли нещо? — запита Глагоабазубадуза.

— Казах, че сте очарователна и притежавате вълнуващо име.

— Кой е този симпатичен господин? — обърна се царицата на медузите към делфинчето.

— Това е моят приятел Лиско.

— Приятно е да се разговаря с него… Компанията на изисканите кавалери ми е била винаги приятна. Поздравете го от мое име и му направете достояние, че ще се радвам, ако пътищата ни се кръстосат повторно. Тогава ще си поговорим по-обстойно за също такива умни неща.

— Ще предам поздравите ви и ще му направя достояние вашите думи — поклони се Мони. — Накъде сте тръгнали?

— Където ни изтласка това приятно течение, Мони. Желая ви хубави неща… Поздравете родителите си.

Лиско се поклони на свой ред мълчаливо и проследи как императрицата се отдели от близостта на скалата. Заобиколена от поданиците си, тя се разля като разноцветен сироп по водата. Сред стадото на медузите цареше мълчание.

— Другите не говорят ли? — заинтересува се той.

— Само царицата може да говори — каза делфинчето. — Поданиците й мълчат и слушат, вървят след нея.

— Ужасно!… Най-страшното зрелище, което съм виждал.

— Направи ми впечатление твоята учтивост към нея.

— Не знам — отвърна Лиско. — Не знам защо. Нещо ми подсказва, че с нея мога да бъда само учтив. Може би от съжаление.

— Медузите не са нещастни — рече делфинчето.

— Но не са и щастливи.

— Е, да.

— Нито пък изпитват каквото и да е друго чувство.

— Нито глад, нито студ, нито болка — потвърди отново делфинчето. — Просто стоят във водата и често пъти не можеш да ги различиш от нея.

— Чудно! — продължаваше да скърби Лиско. — Тези безлични същества не познават щастието да се усмихваш, потребността да пролееш сълза и удоволствието да вършиш нещо… Нали?

— Точно тъй… Не познават тия неща.

— Защо живеят тогава?

— Мислил съм по този въпрос… Струва ми се, че тъй като на света трябва да има всичко, има ги и тях.

— Но защо?…

— Понякога си мисля, че медузите съществуват като пример — предположи Мони. — Да бъдат сочени като пример… За нищо друго.

— Убедителен отговор — сякаш се съгласи Лиско. — Бедните същества!…

После се гмурна след приятеля си. Вече чувствуваше по-голяма увереност сред водата, махаше по-леко крачката си, спокойно потапяше глава и използуваше опашката си като кормило. Делфинчето Мони подскачаше напред. При всеки скок от гладкото му тяло се изцеждаха бисерни капки.

Глава седемнадесета
ПАК ЛИ БЕ, ЛИСКО!?

Навътре в морето брегът изглежда като кафява връвчица и ти се струва, че може би съществува, може би не, добиваш чувството за пълно откъсване от света. Тук е много тихо, особено ако няма вятър и чайки. В подобни часове на спокойствие можеш да…

— Ха-ха! — извика Синята акула, която всъщност бе тъмносиня.

Непочистените й след сутрешната закуска зъби блеснаха с жълтеникав оттенък.

— На гърба ми! — извика Мони.

Според лисичето всичко беше безполезно, но трябваше да се направи нещо и се остави да го поемат.

— Ха-ха! — засмя се Синята акула и зъбите й изтракаха.

Мони удари с опашка водата и понесе приятеля си напред.

— Ха-ха-ха! — продължаваше да се смее акулата или по-точно тя си мислеше, че се смее.

Никой не е успял да опише смеха на акулата. Този, който е имал щастието да го чуе, е нямал възможност да го опише, понеже в стомаха на това чудовище е тясно, липсва перо и хартия и най-важното — чувствува се недостиг на светлина.

— Дръж се здраво! — пищеше отдолу Мони.

Делфинчето пореше водата; зад опашката му пропукваха меки виолетови мехури. Тялото на лисичето тръпнеше. Лиско знаеше, че текат последните секунди от неговия живот. Дори не мислеше да поглежда назад. От време на време зъбите на преследвача хлопваха като врата на затварящ се шкаф.

— Безсмислено е — прошепна той в ухото на делфинчето. — Спасявай се поне ти.

— Дръж се! — настоя Мони.

— Нямам за какво да се държа.

— Притисни ме с краката си!

— Краката ми треперят.

— Захапи кожата ми!

— Челюстите ми треперят.

— Захапи ме, ти казвам!

— Ще те заболи.

— Глупости!… Знаеш ли как боли от зъбите на акулата?

Щом чу това, Лиско се разтрепера съвсем и се отпусна, но все пак успя да се съвземе. По едно време изпита чувството, че някой гали опашката му. Кой можеше да бъде този някой?… Ако някой гали опашката ми — рече си лисичето — този някой може да бъде само Синята акула, защото освен нея зад нас няма друг… Но какъв смисъл има преследвачът да гали опашката му? Никакъв. Следователно Синята акула не гали опашката му със сламка, а я опипва с уста, да разбере как е на вкус… Лиско побърза да прибере опашката си и отново изтракаха ония, жълтеникавите зъби. На това място палавникът не издържа, разтрепера се повече, отколкото трябва, после се отпусна, всичко му стана безразлично… и тупна във водата. Жълтеникавите зъби щракнаха. Лиско усети, че нещо стисна гърба му.

Наоколо се простираше все това спокойно море, а горе блестеше слънчевото небе — навсякъде тишина, пълно безразличие от страна на природата; никой не ще да знае, че акулата стиска кожата на гърба ти и те носи, за да обядва или вечеря с теб.

„Закусила е — мислеше си Лиско. — Остава ми да разбера сега за какво ще й послужа — за обяд или вечеря… Де да знам колко пъти на ден ядат акулите… Навярно някъде пише нещо по този въпрос, но къде?… Подобна литература не ми е попадала.“

Тя го носеше внимателно, едва усещаше зъбите й по гърба си.

„В най-лошия случай ще живея до обед — гадаеше лисичето — пък, ако имам късмет, ще видя и залеза на слънцето.“

Ненадейно устата й се отвори и Лиско се почувствува свободен. Да, никой не го държеше и можеше да си плува сам.

— Качи се на гърба ми! — заповяда хищникът. — Ще те отнеса на една скала сред морето.

— Ей сега — отвърна жертвата.

Гърбът на акулата беше по-широк и далеч по-разкошен от малкото гръбче на делфинчето. По такъв гръб можеш дори да се разхождаш — гръб-автобус; нещо като тераса с изложение към всички посоки на света. Чудовището го носеше спокойно напред. Навлизаха още по-навътре в морето, вече не се виждаше брегът. Жертвата се оглеждаше, дали ще зърне някъде делфинчето? От Мони нямаше и следа. Какво е станало? Къде е изчезнало?

Синята акула мълчаливо цепеше водата. Нима акулите са толкова мълчаливи? Или пък само ТАЗИ е такава? Какво ще стане, ако я заговоря? Лиско си спомни колко приятно се разговаряха с орела Каменар, когато оня го носеше във въздуха.

— Вие сте Синята акула, нали? — запита наивно лисичето.

— Да. Какво желаете?

— Не желая нищо. ВИЕ желаете нещо от мен.

— И ще го получа — рече Синята акула. — Ще ви изям и то доста сладко.

— Не ми се вярва — отвърна Лиско.

— Какво? Не вярвате ли?

— Не.

— За пръв път срещам такава нахална жертва. И защо не вярвате?

— Защото и други са ме яли и както виждате, пак съм си жив… И тогава ме отнасяха на някаква скала, и тогава ме грабнаха внезапно… Да ви кажа, омръзна ми да ме отвличат и разнасят насам-натам. Става банално…

— За такъв океан не съм чувал — засмя се баща ми. — Ние сме родени в Тихия океан, най-големия на света, затова го наричат и Велик. Гордей се, че именно той е твоя родина.

Наистина се гордеех с родината си. Минаха три години. Заякнах, добих сръчност, за дръзките ми нападения започнаха да говорят със страхопочитание. Челюстите ми се превърнаха в стомана, перките ми станаха гъвкави, а на четиригодишна възраст ме признаха за абсолютен шампион по бързо плуване. С наедряването си започнах да получавам синкав оттенък и ме кръстиха Синята акула. Под това име бях известна не само сред обитателите на океана, но и сред моряците. Чувах ги как се провикват:

— Слушай бе, Джим, това не е ли Синята акула?

— Май че е тя.

— Сигурен съм, че е тя.

— Може би е тя.

— Обзалагам се на бутилка уиски, че е същата. Ти обзалагаш ли се?

— Не, защото наистина прилича на нея.

— Не може да бъде — намеси се трети моряк. — Вчера видях Синята акула, не можем да я видим и днес по простата причина, че нашият кораб е най-бързоходният в света и никоя акула не може да върви с него.

Първият моряк и третият моряк се обзаложиха на бутилка уиски, повикаха капитана и го запитаха дали това е Синята акула, а той изненадано рече: „Кълна се в бенката на носа си, че е самата тя!“

Морякът спечели бутилка уиски, а от разговора разбрах, че аз съм по-бързоходна и от най-бързоходния кораб в света. Това ме накара да се възгордея и да се прехвърля в Атлантическия океан; той е по-малък от Тихия, но по него се кръстосват най-важните параходни линии. И така, аз се прилепих към един луксозен кораб, започнах редовно да си плувам зад него от Америка до Европа и обратно. Разглезените богаташи, особено жените им, ми подхвърляха сладки неща за ядене и много деликатеси. Трябва да се знае, че акулите се бият за подобни кораби. Тази, която е най-силна, изгонва другата и се прилепва за кораба, докато бъде изместена от друга, по-силна… Посрещах плячката си високо във въздуха, извършвах огромни скокове, като се стараех да постигам съответната красота и грация. Пътниците се любуваха на ловкостта ми, правеха ми снимки и ме филмираха. Щастливо си живеех тогава до оня ден, в който срещнах баща си.

Случи се някъде към Бермудските острови. Татко ме погледна намръщено и го попитах:

— Какво търсиш тук? Нали никога нямаше да напускаш Тихия океан?

— Дойдох специално за теб — отвърна все тъй намръщено баща ми.

— Така ли?

— Научих, че се влачиш позорно след корабите и чакаш да ти подхвърлят трохи… Вярно ли е?

— Вярно е, татко — казах аз, — но знаеш ли колко са сладки тези трохи? Освен това снимат ме на филми. Вече ме познават в целия свят.

— Но не затова те родихме и отгледахме, Синя акуло — процеди иронично баща ми. — Не искаме синче-просяк. Веднага напусни корабите и ела в родния океан!…

Не ми се щеше да се върна, добре ми беше с корабите и рекох:

— Какво ще стане, ако не се подчиня?

— Лично аз няма да ти причиня нищо, но лекият и скучен живот, който водиш, ще ти отмъсти жестоко. Филмовата кариера няма да те отведе далеч… Вече не си Синята акула от миналото, мускулите ти са омекнали и ако се наложи по-тежко изпитание — загубен си, синко.

— Свободен си, татко! — отвърнах аз. — Нямаме какво да говорим повече. Оставам си тук.

Баща ми се обърна и си отиде без сбогом. И само няколко дни след това се убедих в правотата на неговите думи.

Една сутрин до моя кораб се появи Иглата — самонадеяна и също така бързоходна акула. Заявих й да се маха, докато е време, понеже параходът е мой, но тя ми се изсмя. В същия миг някаква дама от палубата хвърли един бифтек — любимата ми закуска. Имай предвид, че корабните готвачи са прочути с майсторството си. Полетяхме едновременно към плячката. Случайно имах известна преднина, но Иглата се оказа по-бърза и налапа бифтека. Това ме учуди. До този момент минавах за най-бързата акула в света. Разбира се, не можех да оставя постъпката на Иглата безнаказана. Спуснах се към нея. Започнахме бой на живот и смърт. Ако не искаше да умре, едната от нас трябваше да напусне кърмата на кораба, от който валят закуски и се насочват филмови камери. Защракаха челюсти, зъбите ни проблясваха, готови да се впият, където трябва. След половин час отстъпих. Оттеглих се, напуснах бифтечния рай, защото все още ми се живееше, а развоят на битката показа, че ако не побягна, ще ми прегризат гърлото.

Дълго кръстосвах Атлантическия океан с кървящи рани. Плувах бавно и чаках да се оправя. Отбягвах срещи с опасни себеподобни, заобикалях дори делфините. Налапвах случайно изпречили се на пътя ми рибки, но повечето гладувах и чаках да зараснат раните. Когато оздравях, реших да се върна към стария начин на живот — далеч от корабите и камерите, готова да извоювам храната си с бой. Минаваха месеци, силите ми се възстановяваха, мускулите ми закрепваха и след още две години успях да възвърна авторитета си. Величието ми изгря за втори път, за мен се заговори отново. Печелех битка след битка, наложих се и като шампион по бързина — беше време да поема към родния океан, да срещна баща си, да му разкажа патилата си и да поискам прошка.

Само едно нещо ме спираше. Исках да срещна повторно Иглата. Заради тази тъпа амбиция сега, вместо в Тихия океан, живея в Черно море, което е тясно за мен; засилиш се и току виж — озовал си се на другия му бряг.

Реших да издебна Иглата и зашарих по пътя на кораба й. Най-после тон се появи и чух гласа на третия капитан, който извика:

— Синята акула отново зад борда!

Ах, каква гордост изпитах тогава!… Екипажът, който ме познаваше, започна да ми маха с ръце и се почувствувах поласкана.

— Сега да видим какво ще стане! — извика вторият механик.

— Къде ли е Иглата? — заинтересуваха се матросите. Вдигна се голям шум, десният борд се напълни с хора, запяха камери, прозвучаха покани за обзалагания. Всичко туй ме трогна. Но къде е Иглата?… Ето я Иглата!… До мен. В този момент хвърлиха и бифтека. Полетях като вятър, скочих по всички правила и го улових във въздуха. Вкусът му беше чудесен, но леко изменен, изглежда, бяха сменили готвача.

Иглата се помъчи да се гмурне под мен, търсеше най-нежната ми част — корема, — но аз се извърнах по гръб. Челюстта й щракна, зъбите й се плъзнаха по тръбната ми перка. Сега беше мой ред. Преди всичко я зашеметих с бързи маневри нагоре-надолу и щом видях разголения й корем, захапах го и вдигнах тялото й над водата. До слуха ми долитаха насърчителните викове и ръкоплясканията на публиката. Яростно подхвърлих Иглата нагоре, посрещнах я и я захапах под челюстта.

Цял ден ядох, подбирах най-крехките меса от тялото на врага си и щом останаха само трудносмилаемите части, го напуснах. Оставих остатъците му да се мятат към дъното, да го глождят рибките. Не бях очаквал такава победа. Отдадена на лек и неподвижен живот, Иглата бе загубила силите си.

Нанесъл жестокото си отмъщение, отправих се към родния океан. Плувах спокойно, чувствувах се безспорен господар на моретата. По пътя си чувах гласове: „Синята идва, пазете се!“… Славата ми кръстосваше пространствата.

На третия ден от моя триумф към мен се приближи нищо и никакво корабче — дървено, незначително. Един от моряците хвърли уж нехайно някакъв къс месо. Глътнах го моментално.

И от тоя миг вече не помня и не зная какво е станало с мен. Когато отново усетих, че живея, разбрах, че плувам в Черно море, където съм единствената кръвожадна акула, нямам противник и храната просто се тика в устата ми.

— Ха-ха! — извика внезапно Синята акула, която всъщност беше тъмносиня. — Моето смешно островче!… Пристигнахме!…

Глава осемнадесета
ДИСКУСИЯ

Нейното смешно островче беше наистина смешно — една проядена от вълните скала, едва подадена от морето; при вълнение тя сигурно изчезва и на нейно място остава само пяна.

— Кога смятате да ме изядете? — запита Лиско, след като акулата го постави на камъка.

— Защо се интересуваш?

— Тук ми е неудобно. Добре е да свършим тая работа веднага. Знаете ли как боцка по петите?

— Не мога да те изям по-рано от 23 юли — отвърна Синята акула.

— Така ли? Защо?

— Тогава е рожденият ми ден. Навършвам седемнайсет години и искам да го празнувам пищно, със сухоземна жертва.

— Заради вашите прищевки трябва да чакам цели три дни?

— Налага се.

— Това няма да стане. Или ще ме ядете веднага, или…

— Какво или?

— Или няма да ме изядете изобщо.

— Според теб как мислиш че ще стане тая работа?

— Ще видите… И други са отлагали вечерята и… останах жив.

— Не те разбирам.

— Нещо ми подсказва, че ако не ме излапате веднага, не ви гарантирам приятен рожден ден.

— Не можеш да избягаш — рече Синята акула. — Постоянно ще се навъртам край скалата. Ще се храня с дребни рибки до 23 юли вечерта. След тази дата скалата ще престане да ви боцка…

— Говорите ми ту на ВИ, ту на ТИ… Що за възпитание?… Малък съм и най-добре ще е, ако ми говорите само на ТИ.

— Съгласна съм.

— И все пак нещо ми подсказва, че няма да ме изядете.

— Слушай! — нервира се Синята акула. — Никой не може да ти помогне. Всички делфини са безсилни срещу мен. Разбра ли?

— Добре де — разбрах.

— Казвам ти, да го знаеш. Живей си спокойно до 23 юли. Тогава, привечер, ще те чукна с опашката си, ще те сваля във водата и ще те изям.

— Добре де — разбрах.

— Стига с това „разбрах“!

— Добре де — какво да правя?

— Ще мълчиш!

— И ще чакам вашия кеф, така ли?

— Така!

— Ще имате да вземате… Или яжте, или се пръждосвайте!

— Слушан, келеш, на кого държиш такъв тон?… Забрави ли, че пред теб е Синята акула?

— Това го разбрахме вече.

— Млъкни!… Ще изляза от кожата си!… В края на краищата и аз имам нерви!…

— Нищо нямате. Злодеите нямат нито сърце, нито нерви… Просто не разбирам защо светът не се съюзи срещу вас, да ви премахне, та да си заживеем, както трябва.

— Кои сте вие и как мислите да живеете?

— Ние сме добрите животни, на никого не мислим зло и мечтаем да живеем в непрекъсната радост. Искаме да си играем, а не да ни отвличат и лапат по разни рождени дати!… Не съм се раждал да ви ставам вечеря! Татко и мама имат някакви намерения спрямо мен.

— Знаеш ли колко ме интересува?

— Някой ден ще ви заинтересува и ще ви стане тясно… Ама хаа!… Омръзнахте ни, разберете!

— Ха-ха-ха!

— Защо се смеете?

— Ако научат в океана, че едно хлапе ми държи подобен език!… Няма да повярват. — Затова се смея. Ще пукна от смях.

— Няма да пукнете от смях, а от злоба.

— Ха-ха-ха!

И не мислете, че като сте прочута, ще се отървете без наказание. Много авторитети си отидоха безследно.

— Ха-ха-ха!

— Смеете се доста неестествено.

— Млъкни! — изрева Синята акула.

— А вие не ме дразнете — отвърна уплашено Лиска.

— Млъкни, ти казах!

— Докога да мълча?

— До 23 юли.

— Да ти пикая на датата и на рождения ден!

— Какво?

— Такова!… Такива като вас се раждат, за да умират хиляди други.

— Млъкни, ти казвам!

Акулата удари с опашка морето и вдигна пяна.

— Сега сте наистина синя — засмя се Лиско. — Посиняхте от яд. И всичко заради туй, че не ме е страх да умра. Ако се плашех от смъртта, щяхте да бъдете властна, а ето че силата ви не важи. Вие и подобните на вас сте силни пред страхливите. На това държат славата си потисниците.

— Моля те, млъкни! — викна за не знам кой път акулата и заплака.

Обреченото на изяждане лисиче с удоволствие видя как от очите на Синята акула бликнаха сълзи. Злодеецът ревеше и огласяше простора със звуци, които никой никога не е чувал и описвал. Дългото му тяло се гърчеше и мяташе вълни върху скалата. Пленникът чувствуваше водата, тя го плискаше по крачетата, но сега му правеше впечатление само сърцераздирателният плач на страшилището. Лиско си представи как това жалко в момента същество се впуща в кръвожадни набези към беззащитните, как ръфа телата им, опиянено от кръвта, и това в продължение на седемнайсет години. Хиляди живи и симпатични същества са умирали между зъбите на Синята акула, уплашени предварително при появяването й, защото от години са слушали страшните предания за непобедимостта й.

— Успокойте се — рече Лиско. — Все пак нищо особено не се е случило. Пошегувах се. Ето, продължавам да си бъда ваш пленник и ще ме изядете, когато ви скимне. Двамата с вас ще отпразнуваме рождения ви ден. Първо ще ви честитя, а после ще ме глътнете.

— Знам, че е тъй — хлипаше злодеецът, — и все пак злоупотребихте с доверието ми. Постъпихте несправедливо с една бедна акула, която в момента няма възможност да ви изяде. За пръв път се чувствувам безсилна и подиграна.

— Няма вече — обеща Лиско. — Влизам в положението ви. Съзнавам грешката си. Не беше джентълменско от моя страна…

— Благодаря ти — рече Синята акула.

Тя изплака лицето си и сякаш се успокои.

— И все пак — въздъхна лисичето, — макар че сте синя, вие сте доста глупава акула.

— Защо мислите така?

— Какво толкоз държите за рождения си ден?

— Как така? — изненада се акулата. — Че това е моят рожден ден! Тогава за пръв път видях света. Празнувам го всяка година.

— Черен ден за останалите — рече Лиско, — но карай да върви.

— Моля, да не почваме пак.

— Гладен съм — заяви Лиско. — Знаете ли колко съм гладен?

— Гладен? — учуди се злодеецът.

— Гладен съм. Само вие не ядете, я!

— Трябва да ти е безразлично дали си гладен или не. И без това след три дни ще умреш.

— Омръзнало ми е да умирам и да ми дават срокове. Орелът Каменар пееше същата песен.

— Мога да ти наловя няколко рибки — предложи акулата.

— Не ям неща, които живеят и дишат. Нуждая се от растителност.

— Да ви наскубя водорасли? Напоследък усилено се говори за хранителните им качества.

— А вие защо не ги ядете?

— Защото съм акула.

— Време е и акулите да преминете на водорасли. Така ще се оправи светът.

— На мен не ми е удобно да се оправи светът.

— С вас не може да се спори… Наберете ми водорасли, че ще пукна от глад. Дошъл съм да ме ядете, а не да гладувам.

— Извинявай, но така се случи… Сега ще ти набера най-крехките водорасли — витаминозни и пълни с фосфор. От това ще станеш силен и жизнерадостен.

Акулата се гмурна по склона на скалата, обрасъл с морски треви. Скоро се появи на повърхността и изсипа пред лисичето цял куп от най-различни видове. Лиско си избра най-вкусните и започна да яде с апетит. Синята акула извърна очи с отвращение.

— Защо ти и подобните на теб ядете трева? — запита най-после тя.

— За да не се ядем помежду си, така решихме в Тихата гора — отвърна Лиско.

Глава деветнадесета
А ВИЕ КАКВО СИ ПОМИСЛИХТЕ ЗА ДЕЛФИНЧЕТО

Мони почувствува, че товарът от гърба му се смъкна, но не извика. Той знаеше какво се е случило: Лиско бе паднал в морето. Или пък това бе най-вероятното — Лиско се е отпуснал нарочно, защото знаеше, че нищо не може да го спаси.

След падането на Лиско делфинчето се бутна под водата и зачака решителния момент; чудовището да глътне жертвата си. Тогава Мони можеше да го захапе по корема. Не искаше да се предадат без борба и през ум не му минаваше да бяга — ако ще се мре, да умрат заедно.

Съществуваше и друга възможност, която Мони по-късно нарече „невъзможната възможност“. Тя е интересна като хрумване и трябва да се екипира:

1. Да се издебне секундата и

2. когато Лиско влезе в глътката на акулата,

3. Мони да я захапе за корема

а) колкото може по-неочаквано и

б) колкото може по-силно:

4. да я стресне,

5. да я задави,

6. акулата да изплюе Лиско,

7. но от задавянето да й се пукне сърцето

8. (така наречения инфаркт).

Но акулата не глътна Лиско, а го метна на гърба си, после най-неочаквано между нападателя и жертвата се поведе разговор за какво ли не, дори за някакъв рожден ден.

Делфинчето плуваше незабелязано до тях и подслуша всичко. Особено ясно чу дискусията на скалата. Тук му станаха ясни няколко важни житейски неща:

1. Винаги имаш възможност да се държиш достойно, ако презреш смъртта.,

2. Физическата сила не е решаваща.

3. Не вярвай на прехвалени авторитети. В даден момент могат да зареват на глас.

4. Най-важното (не във връзка с горните мисли): Лиско няма да бъде изяден в следващите три дни.

Мони напусна скалата и се понесе по морето. Но накъде? Къде ще намери делфините, за да им разкаже всичко?… Три дни!… Какво ли можеха да предприемат за три дни?… Триста години не са достатъчни да се победи една акула! И все пак — цели три дни.

Делфинчето подскачаше над водата и надаваше призивните си звуци. Някъде в морето скиташе стадото, но иди го намери…

Вместо делфините на пътя му се изпречи Сребърния кефал. За всеки случай Мони му разказа всичко. Сребърния кефал трябваше да разкаже това на други — за късо време да се разгласи по цялото море, че на скалата стърчи пленник, който ще бъде изяден на един рожден ден вместо торта.

— Учудва ме склонността на Синята акула към сантименталност — забеляза Сребърния кефал. — Чак пък такова зачитане на рождения ден!…

— За чудене е — потвърди Мони. — Но това ще ни даде възможност да сторим нещо.

— Едва ли — продума сякаш на себе си Сребърния кефал. — Според мен Лиско е обречен.

— Което значи, че съм обречен и аз — добави решително Мони.

— Защо и ти?

— Не ще оставя приятеля си да загине сам. Синята акула ще бъде ухапана от мен на рождения си ден.

— А какво от това?

— Нищо… Злосторниците трябва да знаят, че започваме да хапем.

— Добре казано — усмихна се Сребърния кефал, — но жертвите трябва да се пестят. Баща ти и майка ти няма Да те прежалят лесно.

— Аз съм виновен за станалото. Аз го увлякох в морето.

— Успокой се, Мони — поклати глава Сребърния кефал. — Когато две деца искат да поиграят, нищо не може да ги спре. Особено ако са се сприятелили отскоро… Най-важното сега е да намерим делфините. — Той подаде глава над водата и се огледа. — За пръв път морето ми се вижда голямо… Нямате ли определено място за срещи?

— В Залива на Момчето с бледото лице. Утре.

— Това е добре. За всеки случай аз тръгвам насам, а ти — натам. Ще търсим до припадък, а утре — среща при Залива на Момчето с бледото лице. Ясно ли е?

— Напълно.

Когато се раздели с добрия Сребърен кефал, делфинчето се почувствува самотно. Над празното море падаше здрач — най-големия враг на самотниците.

Глава двадесета
ПО СИНИТЕ ПЪТЕКИ НА СВЕТА

Червената светлина на зората обагри делфините и когато заподскачаха към слънцето, от морето сякаш изригваха късове злато. Морето изстрелваше златни торпили към слънцето и поздравяваше раждането на деня. Делфините вярваха, че всеки ден идва да донесе нови радости на живите същества. Предстояха им нови странствувания, ново опиянение от синевата. Очакваха ония сладки мигове, в които се раждат песните и поривът към красотата — да те пробожда тръпка от това, което най-умните животни — хората — наричат изкуство. Делфините усещаха, че им трябва още малко да настигнат човека, но туй малко все им липсваше. Лишени от него, те все пак чувствуваха красотата, оценяваха доброто и му служеха, ала онова липсващо нещо им пречеше да настигнат човека в полета му към строеж, създаване на удобства и водене на войни. Делфините все още смятаха, че човеците водят войни заради удоволствието, което получават от тях. Много неща знаеха делфините, но и много не знаеха. Те не знаеха, че са се издигнали на един стадий, който им осигурява вечно опиянение и радост, че онова липсващо нещо не им е нужно, че могат да минат без строежи и че войната хич не им трябва.

Водача съзерцаваше игрите на своето ято и тръпнеше от доволство. Какъв водач е той? Той е само ТОЗИ, който върви пред тях. Един ориентир. Наблюдаваше скоковете на Ловкия и одобряваше стила му да се изхвърля над повърхността. Талант!… Ето го сега, врязан в слънчевия кръг, и пада от него още по-златен, и пръските около него са златни. Вдясно е Мечтателя. Той. не владее скоковете добре, загубил е доста от пъргавината си, все още лекува сърдечната си рана. Вече не е тайна и може да се разкаже. Може да послужи и за поука.

Читателю, позволи ми да се намеся и аз, да разкажа случая с Мечтателя.

И така:

ИСТОРИЯТА НА МЕЧТАТЕЛЯ,

разказана от автора

Делфините прекосяваха залива. Падаше нощ и бързаха да се озоват в открито море. В привечерния час на затишие се сменяха ветровете — заспиваше вятърът от морето и се събуждаше вятърът от сушата. Когато се сменят ветровете, обикновено се случват невероятните неща. Тогава се появяват и чудесата. Вятърът откъм сушата олюля листата на смокините и се хлъзна по водата. Именно той донесе музиката.

Тоновете бяха верни и сигурни. Прииждаха от пясъчната ивица на залива и разтворени в здрача, превърнаха всичко в смесица от тъга, копнеж и радост. Водача спря и погледна към брега. Цялото стадо притихна. Нататък не се виждаше нищо. В дъното на залива, където свършваше пясъчната подкова, извираше необяснимо зеленикаво сияние. Делфините се подчиниха на музиката и се отправиха към сиянието. Колкото повече се приближаваха, толкова по-добре се долавяше мелодията. Животните се заслушаха. Тъмнината се сгъсти и сиянието се засили, но не съвсем; то винаги си оставаше тънко и тайнствено, такова, каквото най-много подхожда на музиката. Минутите се нижеха спокойно. Кротко лежаха във водата делфините, унесени от магията на тоновете. Минаваха часове, музиката секна изведнъж, а малко след това угасна и светлината.

— Хайде — рече Водача. — Няма вече музика.

— Няма вече! — въздъхна разочаровано някой.

Делфините се оттеглиха. Никой от тях не забеляза, че един от стадото липсва. Те тогава не познаваха Летящия добре — по-късно го прекръстиха на Мечтателя — и не можаха да предвидят събитията.

Мечтателя остана цяла нощ в заливчето. На сутринта плажчето се напълни с хора и той се оттегли навътре, но не от страх, а просто да не наруши някакъв ред. Чакаше търпеливо здрача и вятъра от сушата. Привечер бризът отново му донесе музиката. Самотният делфин послуша неподвижно около час и когато опиянението му се примеси с любопитство, той се приближи още към пясъка. Тук морето беше плитко. Почувствувал дъното под себе си, Мечтателя започна да търси дълбочина, която да го изведе още към сушата. Наистина от това място музиката се чуваше по-добре, сиянието блестеше по-силно, а какво ли щеше да се разкрие при самия бряг?

Изведнъж делфинът усети, че не е сам. Извърна се и видя разлюления чадър на Глагоабазубадуза. Медузата се поклащаше царствено сред придружвачите си. Дори в тъмнината личаха цветовете на нейната маса, отразила оскъдните проблясъци па звездите.

— Музика ли слушаш? — запита Мечтателя, колкото да покаже, че е готов да разговаря.

— Какво?

— Музика ли слушаш? — повторно запита той и съжали за започнатия разговор,

— Нищо не слушам.

— Как?… Нима не чуваш? Някой свири на брега.

— Нека си свири.

— Не те ли вълнува?

— Вълнувам се само когато ме вълнуват вълните — отвърна Глагоабазубадуза.

— И не изпитваш удоволствие?

— Какво пък толкоз?

— Случайно ли си тук?

— Да.

— И няма да слушаш повече?

— Какво ми говориш?… Чакам вятъра да ме отнесе обратно. Не ми се правят движения, знаеш.

Делфинът погледна с отвращение царицата на медузите и побърза да се отдалечи. Неочаквано откри дълбоката водна ивица. Тя се промъкваше край скалите, издълбана от постоянното движение на водата. Мечтателя се плъзна по каньона и разбра, че приближава към най-удобното място, пред терасата на малка вила. Музиката извираше от стаята към терасата. От същата стая извираше и зелената светлина. Зад отворената витрина стоеше малко човече в рокличка, крехко момиче с бяла кожа. Момичето свиреше па виолончело. Делфинът никога не бе виждал по-красиво нещо в живота си, нито по-бяло, нито по-нежно. Това красиво нещо имаше зелени очи и може би от тях струеше сиянието над заливчето. На Мечтателя му се щеше да е тъп. Той стоеше неподвижно и слушаше, гледаше момичето чак до момента, в който се отвори някаква врата. Влезе жена с обгорена от слънцето кожа. Тя застана зад виолончелистката, послуша малко и накрая сложи ръка на рамото й. Музиката секна.

— За днес достатъчно — каза жената.

— Мамо, ще ми позволиш ли утре да се изкъпя? — вдигна лице към нея виолончелистката.

— Не, мила. До конкурса никакво къпане.

— Но защо?

— Страхувам се да не настинеш. Трябва да се върнеш с първата награда.

— Искам да се къпя като другите!…

— Ти не принадлежиш на себе си, а на изкуството. След конкурса ще се къпеш, мила… Сега да спим.

Зелената светлина угасна.

На другия ден Мечтателя не се отдели от скалите. Момичето свиреше в стаята си, обратният вятър отнасяше звуците към сушата, но за делфина бе достатъчно, че вижда през отвореното витринно стъкло движенията на ръцете и отмятането на главата – привичен жест на момичето, за да оправя падналите напред коси. Понякога то задържаше погледа си отправен към хоризонта и отпущаше лъка.

След едно подобно съзерцание момичето излезе на терасата и се огледа. Тук то пое въздух, огледа се за втори път и заподскача по камъните; изчезваше и се появяваше зад скалите, докато се показа с целия си ръст в края на полуостровчето. Рокличката му се ветрееше, ветрееха се косите му, а очите му се смееха. Тогава виолончелистката видя делфина, изненада се и се уплаши. Мечтателя се усмихна по делфински, гмурна се и отново се появи.

— Делфине, какво правиш тук?

Той се излегна неподвижно.

— Знаеш ли как ме. уплаши?

Мечтателя поклати опашка.

— Какво търсиш до скалите?

Мечтателя плесна два пъти с опашка.

— Да не си ранен?

Мечтателя подскочи и издаде радостен звук.

— Не си ранен, делфинчо!… У, колко си голям, делфинчо!… Не се ли страхуваш от мен?

Мечтателя набра сили и подскочи още по-високо. Момичето плесна с ръце, но веднага се обърна към вилата. На терасата нямаше никой, а плажната подкова гъмжеше от хора.

— Оставих за малко виолончелото — довери му се момичето. — Излязох тайно. Трябва да свиря за конкурса в Мюнхен…

Мечтателя не разбра нищо, или може би на нас ни се е сторило така. Той се преметна ловко над водата и накара момичето да се засмее с глас. Този смях напомни нещо на виолончелистката, тя постави ръка на устата си и пак се озърна към вилата.

— Довиждане! — извика тя. — Ще разберат.

Зад скалите отново се показаха крака, ръце, рокличка и коси.

Привечер вятърът от сушата напълни залива с познатите мелодии. В огромната звездна зала пак стоеше един-единствен слушател на концерта — Мечтателя. Той слушаше с поглед, отправен към зеленото сияние. В този момент при него доплува Водача.

— Концертът продължава, така ли? — запита той.

— Да.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Какво става с теб?

— Не мога да се откъсна, Водачо.

— А ние те търсим. Стадото е в залива и те чака. Едва сега Мечтателя го погледна и му разказа всичко.

След това заяви, че за нищо на света не би напуснал това място. Водача го разбра и не го укори. Само запита:

— Докога ще продължава?

— Не знам.

— Храниш ли се?

— Не.

— Щастлив ли си?

— Да… Водачо, кажи ми какво става с мен?

— Нищо, драги… Имаш по-чувствителна душа.

— Това хубаво ли е?

— Зависи… Според мен е хубаво.

— Знаеш ли, тя свири там!

— Знам.

— Аз съм омагьосан.

— Добре — съгласи се Водача, — ще те оставя, но помии едно: делфините са си делфини, а хората — хора.

— Да, да…

— Ние не можем да проникнем в човешкия мир. — Мечтателя мълчеше. Водача продължи: — Помни, че когато свърши цялата тази история, спокойно можеш да се върнеш при нас. Никой няма да те укори, нито ще те разпитва… Разбра ли?

— Разбрах…

— Не си разбрал — усмихна се тъжно Водача. — Нищо не си разбрал, ама карай да върви… Наслушай се… После ще разбереш всичко… Довиждане.

— Прощавай, Водачо!…

На другата сутрин момичето изтича по скалите и отдалеч махна с ръка. Мечтателя трепна.

— Пак ли си тук? — извика задъхано то. — Какво правиш?… Изхитрих ги!… Пуснах магнитофонен запис с конкурсната пиеса!… Нека слушат, да мислят, че съм в стаята!…

Мечтателя не отвърна нищо, само се приближи до скалата. Виолончелистката се наведе и погали гърба му.

— Ще се къпя! — рече тя и съблече рокличката си. — Затуй избягах. Знаеш ли колко трудно намерих банския костюм?… Хайде!…

Делфинът и момичето заплуваха. Момичето се хвана за опашката му и Мечтателя се отправи към хоризонта, където се остави да го възседнат. Ездачката се придържаше здраво, когато се гмуркаха под водата, и извикваше, когато подскачаха. Черната коса на момичето се прилепяше по раменете, мократа кожа заблестяваше — единственото бяло нещо в цялото море. Бяха сами, хоризонтът ги затваряше от всички страни, момичето не знаеше в коя посока е вилата — над главите им висеше похлупак от синьо стъкло и светлина.

Мечтателя непрекъснато пляскаше с опашка и ездачката скоро разбра, че така се изразява щастието. Делфинът продължаваше да плува напред, но синият стъклен похлупак се движеше с тях, те бяха винаги в центъра му и чак като усети слънцето зад гърба си, момичето разбра, че се връщат и че пред тях ще се появи заливчето с пясъчната ивица, където лежат или плуват братовчеди и братовчедки, лели и чичовци, а само тя, горката, свири, ли свири, затворена в стаята и никой не смее да я безпокои, защото наближава денят на конкурса и на световната слава…

Мечтателя се приближи внимателно до скалите, виолончелистката се отпусна във водата и доплува до дрехата си. Грабна я, обърна се, махна му с ръка и притича в стаята. Магнитофонът „изпълняваше“ финала на пиесата. Момичето се приближи до пулта, спря, изключи апарата и засвири. Сега изпълнението беше бодро и възторжено.

Когато по-късно майката се появи, лицето й сияеше:

— Днес свириш по-добре… В последната пиеса даваш ново тълкуване на авторската мисъл… Хайде да обядваме!

Вечерта бъдещата участничка в конкурса застана, както винаги сред зелената светлина, и прегърна виолончелото, а Мечтателя се плъзна по каньона и зае постоянното си място. Концертът с единствения слушател продължаваше.

Още два дни той я вземаше от скалите м я отнасяше сред морето. Разбира се, всеки ден момичето свиреше все по-добре и по-добре. Но всяко нещо има край. Най-после дойде краят и на измамата с магнитофона. Майката влезе случайно в стаята и разбра всичко. Тя прекоси терасата, мина по камъните и започна да търси дъщеря си. Намери само рокличката. Напразно викаше, напразно я зовеше… Всички се вдигнаха на крак. Снажни спасители разпениха водата в заливчето, претършуваха дъното. Повикаха катери и лодки. От момичето нямаше н следа.

Мечтателя успя да я върне незабелязано на скалата, след като извърши десетки маневри.

Но същата вечер зеленикавата светлина не се появи.

Не се чуха и звуците на виолончелото. Момичето беше изчезнало. Мечтателя напразно бдя там до сутринта, напразно чака на скалите да понесе приятелката си към хоризонта. Никой не се появи — нито тогава, нито на другия ден.

След като чака още три дни, Мечтателя предприе нещо неочаквано: с огромни усилия на волята и мускулите той излезе на пясъчния бряг, метър по метър се изхвърли на терасата. И там, с очи, обърнати към стаята, изгуби съзнание.

Откри го бащата на момичето и веднага повика рибари. Рибарите заявиха, че случаят е невероятен и казаха още, че от делфина могат да спечелят малко пари, ако го продадат за претопяване. Но бащата на момичето не се съгласи. Според него делфинът бил жив и трябвало да го върнат в морето.

Тримата мъже отнесоха Мечтателя до водата, пуснаха го внимателно и зачакаха. Животът на делфина се пробуждаше бавно, постепенно запълваше тялото му и когато той се обърна с корема към дъното, бащата на момичето извика:

— Вижте!! Заливът е пълен с делфини!

— А! — учуди се единият рибар. — Ей, колко делфини!

— Виждам — отвърна другият рибар. — Много делфини, бе!…

Водача се промъкна безстрашно напред и погали тила на Мечтателя. Приближиха се още мъжкари от стадото. Те поеха полумъртвия си другар и го понесоха към дълбоките чисти води.

Бащата на момичето стоеше на брега и продължаваше да наблюдава събитието. Рибарите до него се споглеждаха.

— Сега вярвам на всичко, което се пише за тия животни — промълви бащата. — Какво ли е търсил тоя делфин във вилата ми?… Каква ли тайна се крие в това отчаяно пътешествие до терасата?

От тази случка измина почти година. Мечтателят отново плуваше с другарите си, но рядко биваше весел. И винаги, когато стадото прекосяваше залива, над който вечер плуваше зеленото сияние, той се отделяше и се провираше до скалите. Напразно се ослушваше да чуе познатата мелодия.

Тогава Водача му прошепваше:

— Разбери, мили мой Мечтателю, светът на човека е различен от нашия.

Като се забавляваха по пътя, делфините неусетно се приближаваха към Залива на Момчето с бледото лице, да се срещнат с Мони, да си го приберат и отново да се понесат по сините пътеки на морето. Разбира се, делфините се оглеждаха внимателно. Понякога морето им поднасяше изненади. Срещаха корабокрушенци, давещи се, или спрели сред морето яхти в очакване на вятър. На корабокрушенците и давещите се помагаха, изтласкваха ги на брега, а на яхтите, обхванати от безветрие, демонстрираха цели спектакли, докато се появи бризът.

Днешният ден им донесе друга изненада — цял кораб с деца. Натрупани по бордовете, децата пееха. Стадото загради кораба и Водача заповяда да започнат. Животните се наредиха в две линии. Пръв подскочи Ловкия. За вас ще бъде трудно да си представите какво правеха делфините и как забавляваха екскурзиантите. Присъствуващите на спектакъла обаче видяха всичко с очите си и прескачанията, и превъртанията във въздуха, и можете да им завидите.

На борда се намираше едно умно дете, което хвърли топката си сред играчите. Те я грабнаха и демонстрираха най-изискан волейбол чак до момента, в който трябваше да се отбият по посока на Залива на Момчето с бледото лице. Тогава Водача удари за последен път топката с глава и я изпрати обратно на палубата, точно в ръцете на умното момче.

Това си представяте, нали? А децата видяха всичко, както си беше.

Глава двадесет и първа
КАКВО МОЖЕ ЕДНА ЛАПИНА

Мони пристигна в Залива на Момчето с бледото лице преди определеното време. Сега делфинчето не приличаше на себе си — къде е онова весело делфинче, което познавате!… От вчера то изживяваше първата неприятност в живота си и то не обикновена, а голямата неприятност. Щом го видяха в това състояние, обитателите на залива се учудиха. Най-много се учуди лапината Па-па-па. За удобство я наричаха само Па-па, за още по-голямо удобство някои я наричаха само Па, но повечето животни предпочитаха да не споменават името й изобщо, като смятаха това за още по-голямо удобство.

Лапината Па-па-па изведнъж подуши особеното настроение на Мони и побърза да напусне подводната скала, известна като нейна резиденция. Рибите наричаха скалата Плям-плям, заобикаляха я отдалеч, за нищо на света не се приближаваха, защото, започне ли да говори Па-па-па, и гръмотевиците в небето млъкваха.

— Мони, здравей! — извика Па-па-па.

— Здравей! — отвърна тихо Мони.

— Как си?

— Не особено добре.

Отговорът изненада лапината. Обикновено запитат ли някого как е, този някой ще каже „добре съм“ и само по интонацията може да се разбере дали наистина е добре.

— Искаш да кажеш, че си добре, но не особено, нали?

— Напротив, много съм зле.

— Така ли?… Защо?

— Приятелят ми е в беда.

— Какво е това „приятел“?

— Едно същество, което обичам.

— Така ли?… А ти в беда ли си?

— Аз лично не съм.

— Тогава?

— Какво тогава?

— Тогава защо си в лошо настроение?

— Защото приятелят ми е в беда — натърти делфинчето. — Заплашва го смъртна опасност.

— А теб заплашва ли те смъртна опасност?

— Не.

— Тогава защо си в лошо настроение?

— Защото обичам приятеля си. Аз станах причина да попадне в лапите на Синята акула.

— А ти попадал ли си в лапите на Синята акула?

— Не.

— Тогава защо си в лошо настроение?

— Слушай, Па — ядоса се Мони, — махай се от главата ми, докато не съм излязъл от себе си!…

— Да — отвърна лапината, — но любопитството ми е по-силно от желанието да се махна. Искам да знам какво чакаш тук и какво ще правиш по-нататък. Докато не разбера, няма да се махна, пък ако щеш ме убий.

— Разправяш, понеже знаеш, че няма да те убия.

— Повярвай, дори пред смъртна опасност бих останала да узная какво чакаш тук. Ако не разбера, по-добре да умра. Защото съм такава и всички знаят това, защото…

— Добре, добре… Чакам татко и мама. Имаме среща. Трябва да им разкажа какво се случи с Лиско и акулата. Да го спасим.

— Защо да го спасявате?

— Защото го обичам!… Колко пъти ще ти повтарям? Махай се от очите ми!

— Сега вече мога да си вървя — рече успокоена Па-па-па. — Научих каквото трябва и ще си вървя… Ей сега ще разкажа всичко на скаридите.

Лапината се отдалечи към Плям-плям. Мони си отдъхна. Три минути след това вестта, че Синята акула е грабнала Лиско, обиколи няколко пъти залива и се насочи към открито море. Там делфините научиха новината, обработена по следния начин:

ВЧЕРА СИНЯТА АКУЛА ПОГЪЛНАЛА НЯКАКВО ЛИСИЧЕ И ОТХАПАЛА ОПАШКАТА НА МОНИ, КОИТО УСПЯЛ ДА СЕ СПАСИ, НО ОСТАВА ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ БЕЗ ОПАШКА И ЩЕ НАКУЦВА, КАТО ПЛУВА.

Представете си състоянието на Водача и съпругата му след тази новина. Без да издаде звук, Водача се втурна към Залива на Момчето с бледото лице, а майката заплака незабелязано, защото беше горда майка, истинска другарка на великия делфин.

Доближил се вече до сина си, Водача се завъртя няколко пъти край него и запита:

— Мони, имаш ли опашка?

— Защо да нямам? — учуди се делфинчето.

— Питам те — имаш ли, или нямаш?

— Ето я.

Делфинчето му показа опашката си.

— Чудна работа! Имаш… Опашката му е на мястото си — обърна се той към приближаващата се майка.

— Така ли?… А какво му липсва?

— Сега ще го питам.

Двамата направиха по един кръг около сина си и Водача запита отново:

— Мони, липсва ли ти нещо?

— Нищо не ми липсва.

— А казаха, че нещо ти липсва — обясни делфинката. — Нямал си опашка.

— Вече си нямам приятел — рече тъжно Мони и разказа всичко — от самото начало, за Скалата и за рождения ден на Синята акула.

В това време новината, че Синята акула погълнала Мони и Лиско кръстосваше морето. Рибите се разтрепераха от страх пред неизвестността. Само поданиците от империята на Глагоабазубадуза бяха спокойни.

Глава двадесет и втора
ХА — ХА — ХА!…

За много неща трябва да мисля и доста подробности забравям, а ето че забравих и нещо важно — името на скалата, където е заточен Лиско. Тя се нарича Скалата, която остава под вълните, защото — пак повтарям — при тихо време нейните назъбени камъни се подават от водата и служат за свърталище на гларуси; разбушува ли се морето, тя остава под вълните и само пяната показва местонахождението й.

Освен това, забравих да ви кажа нещо друго. То може да се изрази с думите: Никой нищо не знае.

В случая никой не знае какво може да хрумне на акулата в следващия час. Докато се чувствуваше сита, Синята акула се държеше прилично, говореше и за рождения си ден, ала ето че минаха двайсет и четири часа и настроението й се промени. Тя започна да нервничи.

— Знаеш ли какво? — започна със заобикалки хищникът.

— Какво? — полюбопитствува Лиско.

— Нещо не се чувствувам добре.

— Да не сте болна?

— Не знам.

— Как да не знаете?

— Нещо ми е такова… в стомаха.

— Сигурно гастрит — рече Лиско. — Вие злоупотребявате с храната.

— Не е гастрит.

— Така ли?

— Мисля, че съм гладна. Но да не обръщаме внимание на това.

Синята акула обиколи скалата и отново се приближи до жертвата си. Опашката й подскачаше като камшик.

— Гладна съм! — заяви чистосърдечно тя. — Мисля, че съм много гладна и не знам какво да правя.

Лиско не отвърна нищо. Той отдавна усещаше, че акулата променя поведението си. Без да иска, уплашено започна да се вглежда в устата й, където проблясваха скучаещи, готови да заработят зъби. През следващия час хищникът не можеше да се упрекне в недобросъвестност. Непрекъснато се въртеше насам-натам и се стараеше да залъже глада си с дребни рибки, които само раздразваха апетита му. Нямаше и помен от вчерашната Синя акула, готова да разказва историята на живота си и да изпада в сантименталност. Тогава тя беше нахранена.

— Не знам дали ще издържа — заяви най-после тя. — И всичко, защото трябва да се навъртам тук, където не минава нещо свястно за хапване.

— Поразходете се! — предложи лисичето.

— И да избягаш, така ли?

— Как мога да избягам?

— Делфините ще те отнесат.

— Е, тогава стойте тук и гладувайте!

— Не ми се гладува!

— Какво? — Според Лиско неговият похитител се готвеше да изплюе камъчето. — Може би намеквате за нещо?

— Няма смисъл да се спазват традициите — рече повече на себе си акулата. — Според мен какво от туй, че съм се родила на 23 юли? Представи си, че се бях родила на 21 юли. Тогава рожденият ми ден щеше да бъде днес и можех да те изям.

— Е, да, но понеже не е…

— Защо? Въпрос на предпочитание.

— Не бива — трепна Лиско. — Традициите са добро нещо. Ненапразно са измислени от най-умните на този свят — хората. Казвате — не на двайсет и трети, а на двайсет и първи…

— Именно. Няма никакво значение.

— Не е така. Родили сте се на двайсет и трети, ще празнувате на двайсет и трети!… Не може, когато ви скимне. Всеки се ражда само веднъж.

— И умира само веднъж — подхвърли Синята акула.

— Стига сте говорили за умиране!

— Гладна съм! — настоя отново акулата. — Ах, защо не се извъртят тези два дни! Много съм гладна… Ще взема да те изям днес, пък каквото ще да става. Няма да те пазя цели три дни, я!

Очите на Синята акула се присвиха. Лиско потрепера пак и разбра, че ДНЕС не му се умира. Вчера бе друго. Тогава имаше настроение да бъде герой, просто не бе размислил добре. А когато някой човек или животно се усамоти на остров, без да ще, се отдава на размисли и се вглъбява в себе си, да преоцени някои неща, да вземе нови решения. Ненапразно мислителите се оттеглят на отдалечени острови. Вървиш, скиташ по острова — няма никой, погледнеш напред — море, погледнеш нагоре — небе, където се обърнеш — морска шир. И изведнъж в главата ти хрумва мисълта, дали не си сглупил, като си оставил питомното, за да гониш дивото. Щом се е убедил, че е тръгнал да гони дивото, усамотеният се връща у дома си.

Истината, до която се добра лисичето през своето двайсет и четири часово изгнание, бе особено горчива. Тук, между небето и морето, то съзна още едно най-важно нещо на този свят — че да се живее е хубаво.

Но едно нещо е да ти се живее, друго нещо е някой да не иска да живееш. Лиско се взираше в кръвожадните очи на акулата, които горяха от нетърпение да стане 23 юли.

— На 23 юли времето ще бъде много хубаво и ще си прекарате паметен рожден ден — рече лисичето.

— Няма да изтрая дотогава. Нещо в стомаха ми стърже.

— Калете волята си! Представете си, че ме няма.

— Невъзможно — изскимтя акулата. — Постоянно си представям как те ям. Говори си каквото щеш, аз си представям само това.

— Липса на въображение — забеляза Лиско. — А защо не си представите нещо красиво? Например някой красив залез.

— За мен няма нищо по-красиво от това — да ям!… Тихо!… Не шавай!… Видях един лаврак!…

— Лаврак! — извика Лиско с пълен глас: — Бягай! Синята акула изчезна и се завърна в още по-лошо настроение.

— Нямаш право да ми пъдиш жертвите, разбра ли?

— Не ми се щеше да го изядете.

— Глупако, ако бях го изяла, щях да отложа смъртното ти наказание.

— Знам.

— Тогава?

— Чувствувах се длъжен да го спася.

— Това пък не го разбирам — каза Синята акула. — Необяснимо ми е желанието да си помагате… Що за удоволствие?

— Не удоволствие, а дълг… Никога няма да разберете.

— И няма нужда. Вече нищо не може да те спаси. Синята акула удари морето с опашката си. Този жест, освен че беше неприличен, говореше и за нещо друго. Лиско го разбра и се разпищя.

— Ха-ха-ха! — изсмя се Синята акула, която всъщност беше тъмносиня, а сега морава от яд.

Глава двадесет и трета
ДЕЛФИНИТЕ ЗАПОЧВАТ БОРБАТА

— Няма да го изяде по-рано от 23 юли! — настояваше Мони.

Членовете на Делфинския съвет замълчаха и се спогледаха, а след това се усмихнаха загадъчно. Тези усмивки на възрастните обиждаха делфинчето, но Мони имаше добро домашно възпитание и не се разсърди. В такива случаи той затваряше очи и си повтаряше няколко пъти на ум:

ВЪЗРАСТНИТЕ РЯДКО ГРЕШАТ,

ВЪЗРАСТНИТЕ РЯДКО ГРЕШАТ…

И ОБРАТНО:

ТАВРАВЕРПДАН ЕС АТАЦЕД

ДЕЛС АКШЕРГ ТАШРЪВ АД

…! АКШЕРГ

— Да му обясним ли? — наруши мълчанието Ловкия.

— Да се опитаме — съгласи се Водача. — Ако днес не разбере, когато порасне, ще си спомни думите ни… Аз ли да му обясня?

— Ти.

— Виж какво, Мони — започна Водача. — Не вярвай на акулата и на подобните й. Особено ако ти кажат нещо, когато са сити. Нахраненият мисли едно, гладният — друго. Сега Синята акула е гладна и се обзалагам — ще върти, ще суче и ще гледа да изяде Лиско веднага.

— Преди рождения си ден?… Това е традиция!

— Традициите се спазват само от ситите, които са ги измислили. В момента Синята мисли само за едно — как да почне… Освен ако е налапала нещо обемисто.

— А до Скалата, която остава под вълните, няма нищо обемисто — допълни Ловкия. — Минават и големи риби, разбира се, но акулата няма време да ги подгони. Трябва да пази Лиско… Имам предчувствие, че днес твоят приятел ще бъде глътнат.

— Тогава за мен няма живот! — натъжи се Мони. — Аз съм виновен за всичко… Какво гледате? Не можем ли да направим нещо?

Всички се обърнаха към Водача.

— Затуй ще помислим сега — проговори той. — Тази акула трябва да се махне от морето ни. Всеки ден даваме жертви.

— Сега му е времето да скочим! – извика Ловкия.

— Да я смачкаме! — подкрепи го Грапавия.

— А как? — запита спокойно Водача.

— Ще измислим нещо — прошепна Дългия.

— Все пак има някакъв начин — обади се Дебелия.

— Сега му е времето! — повтори Ловкия. — Ще дадем няколко жертви, но ще я смачкаме!

— Съгласен съм, че без жертви няма да минем — рече бавно Водача. — Но как да я смачкаме?… Кажете вие.

— Ако всеки изръфа по парче месо, от нея няма да остане и помен!

— Ако стои на едно място — усмихна се мрачно Водача. — Забравяте, че Синята акула е най-бързото морско животно… Кой може да я стигне?

— Тогава да стоим и да чакаме! — отвърна Ловкия.

— Не! — Водача мислеше. — Борбата е започната и връщане няма. Лиско ще бъде спасен или… отмъстен.

— Предпочитам го спасен! — извика Мони.

— Това зависи от много неща — продължаваше да си мисли Водача. — Ето го и Сребърния кефал.

Прославеният с мъдростта си Сребърен кефал пристигаше на определената среща, както беше обещал на Мони. Той бе наистина много умен, ако се сравнява с рибите, но не можеше да се сравнява с делфините. И какво ще предложи? Едно не биваше да му се отрича: от вчера насам е обсъждал всички възможности.

— Предлагай! — подкани го Водача.

Сребърния кефал отвърна скромно:

— Хрумна ми нещо, което може да се окаже много глупаво, но като няма друго, реших да ви го предложа.

— Знам какво — рече Водача. — В момента мисля за него. Глагоабазубадуза, нали?

— Точно така! Но как разбрахте?

— Мисълта ми се върти все около нея. Ако пожелае, тя може да спаси морето ни от Синята акула.

— Тази натруфена кошница! — изненада се Ловкия.

— Тази лепкава… Не мога да измисля друга дума! — присъедини се Грапавия.

— ТЯ.

— Но как?

— Тя и нейната подвижна империя.

Представете си изненадата на Делфинския съвет, а пък аз ще си представя вашата. Но Мечтателя, който вече се досещаше, прибави:

— Нейната подвижна империя, състояща се от три милиарда медузи.

Настъпи мълчание. Един по един делфините се досещаха. Един по един повдигаха глави и даваха вид, че им е ясно. А вие още се чудите, нали?

— Какво чакаме? — запита Ловкия. — Да тръгваме.

— Идеята е гениална! — подскочи Грапавия. — Да действуваме!… Къде е Глагоабамуза?

— Глагоабазубадуза! — поправи го някой.

— Все не мога да запомня името й… Да я потърсим, а? Но Водача мълчеше.

— Татко, защо мълчиш?… Не разбирам нищо, не ми е ясно как една медуза може да прогони акулата, но ако има възможност, какво чакаш?

Водача мълчеше.

— Мисля, че да се мълчи при това положение е обидно за нас — не изтрая Ловкия.

— Губим време — подкрепи го Грапавия. — Тази акция изисква време.

— Татко!…

— Млъкни, Мони! По-добре е да се оттеглиш настрана.

Мони послушно се отдалечи. Водача не излизаше от загадъчното си мълчание. Ето че и други членове на съвета замлъкнаха и навеждаха глави, защото уважаваха своя водач. По изражението на очите му разбираха колко решителен момент преодолява. Най-после Водача каза:

— Слушайте, мили приятели. Сега не мога да ви изложа причините, които ме карат да отхвърлим услугата на Глагоабазубадуза. Позволете ми да запазя тайната за себе си. Колкото до решението — то е взето. Ние сме съвет и важат гласовете на мнозинството.

— Ако причините са важни, да се откажем — рече тихо Грапавия. — Без да ни ги съобщаваш.

— Съображенията си няма да издам за нищо на света. И така: да се намери императрицата на медузите!… Всеки да търси поотделно.

— Но как да й обясним? — забеляза Мечтателя. Това беше важно. Как да се обясни на медузата, на това тъпо, пихтиесто и не знам какво още същество — то не е и същество, — че трябва да събере поне два милиона медузи и да им възложи една от проста по-проста задача.

— Отчайващо безчувствена маса! — плю с отвращение Ловкия.

— И все пак, да почнем! — прозвуча бодрият глас на Водача. — Да се намери Глагоабазубадуза.

— Позволете ми да се отдалеча — помоли Сребърния кефал.

— Къде отиваш?

— Отивам при Па-па-па! — отвърна рибата и се усмихна.

Всички се усмихнаха, доколкото им бе възможно. Дявол да го вземе, тази лапина трябваше да вкара в действие клюкарския си език. Даваше й се възможност да свърши нещо полезно.

Глава двадесет и четвърта
О, ЛИСКО, КАКВО СИ ВЪОБРАЗЯВАШЕ ТИ?

Опашката на Синята акула се издигна над Скалата, която остава под вълните, и Лиско предпочете да скочи доброволно в морето. Акулата тръгна да заобикаля скалата, а лисичето бързо се покатери обратно и зачака втория удар. Изненаданият хищник се изблещи, след това се окопити и отново се понесе зловещият му смях.

— Вижте какво — обади се Лиско, — забравих най-важното.

— Какво?

— Ами в суматохата не ви попитах дали знаете какво е това БАСНЯ.

— В литературата съм бос — призна злодеецът.

— Басня е литературно произведение, в което се говори нещо за хората, а се отнася до животните.

— Е?

— Какво „е“?

— Защо ме питаш такива неща?

— Интересуваше ме дали знаете.

— Хитрецо, на мен ли тия номера?

Ядосаната акула започна да дебне. В този критичен момент Лиско мразеше опашката си. Той я подви старателно под себе си, но съзнаваше, че с опашка и без опашка съпротивата му ще трае кратко. Преди всичко вторият удар нямаше да отиде във въздуха. Лиско внимаваше, всеки момент готов да скочи в морето. Синята акула обикаляше скалата и ръмжеше яростно. Злополучният скитник от Тихата гора видя опашката си под своята муцуна и я запита:

— Какво търсиш тук?

— Ами ти ми заповяда да се подгъна.

— Така ще стоиш през цялото време. Знаеш ли как те мразя?

— Недей, че ще заплача — отвърна тъжно опашката.

— Чудя се какво да правя — продължи лисичето. — Теб ли да пазя, мен ли? Ако не стоиш мирно, ще те дам на акулата.

— Моля те, недей!

— Толкоз ти казвам!… Къде се вреш под носа ми?

— Крия се.

— Гъделичкаш ме, ще кихна.

В това време опашката на преследвача биеше радостно морето, създаваше вълни и пяна, които заливаха скалата. Вълните блъскаха нещастното лисиче по корема.

— Бъди готов! — подсказа му опашката. — Падай на обратната скала! Докато тя заобиколи, връщай се на камъните и се дръж здраво!

— Не ме учи и млъкни! Защото ме разсейваш.

Вълните нарастваха, вече го блъскаха от всички страни, блъскаше го и това проклето ха-ха-ха, крачетата му не издържаха, тялото му искаше да рухне в морето и да се отпусне, пък… да става каквото ще. Горе се въртяха единствените живи свидетели на битката — гларусите, — крещяха, може би викаха за помощ… Но кой?… Никой няма!… А и да има, как ще му помогне? Птиците за пръв път наблюдаваха схватката между акула и лисиче, просто не вярваха на очите си и по-късно сигурно щяха да разправят: нищо не може да ни учуди, всичко може да се види на този свят, дори бой между акула и лисиче.

Водораслите се въртяха около крачетата на лисичето, оплитаха го и му пречеха; истински съюзници на злодееца. „И туй ако е справедливост — помисли си Лиско. — На всичко отгоре и водораслите. Помагат на силния. В такъв момент някои се присламчват към силния и несправедливия.“

При втория удар лисичето падна във водата, но не загуби съзнание. Морето му се стори приятно, макар и горчиво на вкус… Къде е опашката му?… Държи я под корема си… Какво е това? Уот из диййз?… О, това е устата на акулата… На коя акула?… На синята!… Толкова ли е голяма устата й?… Толкова…

Една вълна го метна в нея.

О, Лиско, какво си въобразяваше ти?… Че и този път ще се отървеш?

— Ха-ха-ха! — засмя се гръмко Синята акула и затвори челюстите си.

Абсолютна тъмнина! Естествената тъмнина, която настъпва при всеки край.

Глава двадесет и пета
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА КРЕПОСТТА

Вие вече знаете, че е късно за спасяването на Лиско. Но те не знаеха. Делфините се надяваха, че Синята акула все пак ще уважи своя рожден ден заради мнението, което имаше за себе си. Нищо чудно — самовлюбените величия са способни на това.

Върху вълните се полюшваше с разчекната от приказки уста лапината. Делфинският съвет бе заобиколил Глагоабазубадуза. Императрицата не проумяваше нищо. А делфините не разбираха медузата разговаря ли с тях, или се любува на цветовете си. Преговорите се развиха така:

Медузата: — Защо ви трябват моите два милиона поданици?

Водача (за стотен път): — Обяснихме ви. Два милиона медузи, събрани плътно около Синята акула, могат да образуват непробиваема преграда, от която тя не може да се измъкне.

Медузата: — Как да не може?

Водача: — И това ви обясних. Два милиона медузи ще я притиснат от всички страни… Това е страшна пихтиеста маса.

Медузата: — Каква маса?

Водача (за стотен път): — Пихтиеста. В нея злодеецът не може да помръдне дори опашката си. Ще го пленим и ще го махнем.

Медузата: — Защо трябва да го махнем?

Водача (опитва се да остане спокоен): — Той ни напада и убива.

Медузата: — Че какво от това?

Водача: — Вие не можете да разберете какво е да те убиват, но ние усещаме това. Първо — боли, второ — заспиваш завинаги.

Медузата: — Лошо ли е да заспиш?

Водача: — Не можете и не можете да го разберете.

Медузата: — Защо да не можем?

Водача (лекичко нервиран): — Защото не чувствувате болка!

Медузата (спокойно): — Защо не чувствуваме болка?

Водача (малко повече нервиран): — Защото сте тъпи, низши същества!

Медузата: — Хубаво ли е да сме тъпи и низши същества?

Водача: — За вас е хубаво.

Медузата: — За вас защо не е хубаво?

Водача: — Защото сме по-висши същества; чувствуваме и болка, и тъга, и радост. Разбрахте ли?

Медузата: — Добре ли е да не чувствуваш?

Водача: — Не!

Медузата: — Кое е по-добре: да си низше или висше?

Водача (лъже за стотен път): — Да си низше.

Медузата (доволно): — Значи ние сме много важни. Така ли?

Водача (нервиран): — Много!

Медузата: — И какво искате?

Водача (за сто и първи път): — Искаме да циментирате с вашите два милиона медузи…

Медузата: — Ние сме три милиарда.

Водача (за сто и първи път): — Достатъчно е да ни дадете само два милиона. Да я притиснат отвсякъде, Да я задушим и да спасим Лиско.

Медузата: — Защо да го спасявате?

Водача: — Защото ще го убият.

Медузата: — Как ще го убият?

Водача: — Ще го изядат.

Медузата: — Какво като го изядат?

Водача: — Няма да има Лиско.

Медузата: — Какво от това?

Водача: — Жалко за него. Той е добър. Близките му ще плачат.

Медузата: — Не може ли да не плачат?

Водача: — Не може.

Медузата: — Тогава да плачат.

Водача: — Ще усещат една особена болка, която вие не познавате.

Медузата: — Защо не я познаваме?

Водача: — Защото сте тъпи!

Медузата: — Добре ли е да си тъп?

Водача: — За някои е добре.

Медузата (оглежда цветовете си): — За кои е добре?

Водача (извън себе си): — За вас!… Понеже сте гадни и безчувствени пихтии, низки твари, които предизвикват погнуса…

Медузата: — Ей, толкоз хубави неща, и все ние?

Водача: — Все вие.

Медузата (любува се на цветовете си): — Обсипахте ме с комплименти… Как да ви се отблагодаря?

Водача: — Съберете два милиона и притиснете акулата.

Медузата: — Защо да я притиснем?

Водача (от яд ще заплаче): — Да я убием.

Медузата: — Добре де. Като я убием, няма ли да умре?

Водача: — Ще умре.

Медузата: — Нали казахте, че да се умре е лошо? Вие искате Лиско да не умре, а Синята да умре.

Водача: — Лиско трябва да живее, защото е добър, а ОНАЯ трябва да умре, защото е изверг!…

Медузата: — Не разбирам, ама карай да върви… Какво искате от мен?

Водача (започва да плаче и говори през сълзи): — Молим ви да заповядате на поданиците си… Вие, мадам,

най-красивата императрица, да им заповядате да се съберат в тесен кръг около Синята акула и да

стесняват

стесняват

стесняват

кръга, докато я задушат. Освен това да пускат всички люти сокове от себе си, да ослепят непобедимата акула, просто да я изгорят. Това страшно ваше оръжие трябва да се хвърли срещу кръвожадния враг.

Медузата: — Повторете още веднъж. Не ви разбрах.

Водача: — Искаме само два милиона, не повече.

Медузата: — Защо ви са?

Водача грохна и погледна отчаяно приятелите си. Ловкия се приближи до него и пожела да го замести.

Ловкия (усмихна се, колкото може по-приятно, на императрицата): — Мадам, не намирате ли, че днес времето е хубаво?

Медузата: — Може. Какво е това?

Ловкия: — Прекрасен ден.

Медузата: — Добре де, какво от това?

Ловкия: — В такъв ден мантията ви блести чудесно.

Медузата: — Тя е красива и през нощта.

Ловкия: — Съгласен съм, но през деня все пак…

Медузата: — Защо ми разправяте това?

Ловкия: — Защото съм влюбен във вас.

Медузата: — Какво значи да си влюбен?

Ловкия (яростно): — Вървете по дяволите, тъпачко!… Пожелах да направя маневра, но нищо не излезе Гадно, гнусно същество!…

За да спаси преговорите от проваляне, пред императрицата застана Мечтателя.

Мечтателя (безизразно): — Мадам, вярно ли е, че поданиците ви наброяват три милиарда?

Медузата: — Разбира се. Всяка година се преброяваме. Три милиарда и нещо.

Мечтателя: — Да, но аз не вярвам.

Медузата: — Как да не вярвате?

Мечтателя: — Че как да повярвам?… Вие се движите заобиколена само от хиляда медузи.

Медузата: — Хиляда са ми достатъчни. Това са моите камериерки.

Мечтателя: — Значи, не сте три милиарда.

Медузата: — Мислите, че лъжа ли?.

Мечтателя: — Докато не видя поне три милиона от трите милиарда на едно място, няма да повярвам.

Медузата: — Ако поискам, ще ги видите.

Мечтателя: — А как ще ги повикате? Можете ли да им заповядате?

Медузата: — Само да кажа…

Мечтателя: — И ще ви послушат, така ли?

Медузата: — А вие как мислите?

Мечтателя: — Аз мисля, че няма да ви послушат.

Медузата: — Ще ме послушат!

Мечтателя: — Няма… Все още мисля, че не можете да съберете три милиона медузи около Синята акула, да я притиснат и да изхвърлят отровните си сокове

Медузата: — Мога.

Мечтателя: — Не можете!…

Медузата: — Къде да ги събера?

Мечтателя: — При Скалата, която остана под вълните. И то веднага.

Медузата: — Сега ще видите… Около Синята?

Мечтателя: — Да.

Медузата: — Близо до нея?

Мечтателя: — Просто да я прегърнат.

Медузата: — И да изпущат парливи сокове?

Мечтателя: — Да.

Медузата: — Три милиона?

Мечтателя: — Три.

Медузата: — Гледайте сега какво става!…

Водача и Ловкия се хвърлиха върху Мечтателя и започнаха да го целуват. Най-после крепостта Глагоабазубадуза бе разгромена и превзета.

Глава двадесети шеста
ЧЕСТНАТА ДУМА НА АКУЛАТА

Лиско се провря през нещо тясно и се озова в едно огромно помещение, където царуваше познатата от устата на акулата тъмнина. Тук беше по-топло, отколкото в морето, и най-важно — по-спокойно.

— Ха-ха-ха! — прозвуча смехът на Синята акула, не този път приглушен, сякаш идваше от другия свят.

Лиско се сви от страх. Това ли е смъртта, за която толкоз много се говори? Той е мъртъв, това е ясно. Остава само да си припомни как се развиха събитията: първо — от скалата в морето, второ — от морето в устата, трето — от устата в тесния тунел, четвърто — от тесния тунел в широката зала. Остава да помисли какво следва след устата и тунела. След устата обикновено следва гърлото, след гърлото… Лиско извика от ужас.

— Защо крещиш? — прозвуча гласът на акулата от другия свят.

— Къде се намирам?

— В стомаха ми.

Значи това е стомахът на акулата!… Край, връщане няма!… Все пак изядената жертва се учуди. Преди всичко тя не можа да усети болка от прословутите й зъби. Доколкото разбираше или усещаше, лисичето си е здраво. Ето, опипва опашката и крачетата, главата и гърба — всичко е на мястото си. Стомахът на злодееца бе изграден удобно, дори уютно — приятно отоплен, липсваше му само осветление.

— Какво се случи? — зададе втория въпрос Лиско.

— Глътнах те — отвърна акулата. — Вълната те тласна право в стомаха ми. — Гласът се чуваше слабо, по всяка вероятност похитителят също викаше.

— И сега? Какво ще стане по-нататък?

— Нищо особено, хитрецо.

— Виж ти. нищо особено!…

— Нали щяхте да ме ядете?

— Често ми се случва в практиката — започна да обяснява похитителят. — От лакомия или друго, взема, че глътна жертвата.

— Е?

— Нищо… Така не ми е сладко.

— И като не ви е сладко?

— Изплювам и изяждам отново.

— И с мен ли ще сторите същото?

— Разбира се.

— Отново ще видя света?

— Ако можеш да разгледаш нещо за няколко секунди — да.

— Хайде де!…

— Слушай, пак хитруваш.

— Все пак кога ще стане това?

— Когато искам АЗ.

— Моля ви, изплюйте ме по-бързо, за да ви уважавам повече.

— Това си е моя работа.

Лиско замълча. В стомаха на акулата му беше добре: можеше да се излегне, да се търкулне, да подскочи или да се протегне чак до върха на опашката.

За да ви стане ясно какво представлява стомахът на едно подобно животно, трябва да ви осведомя, че Синята акула принадлежеше към раздела „китови акули“, сектор „човекоядни“. Дължината на отделен екземпляр обикновено достига 12 метра, а някои екземпляри се развиват до 18 метра. Ако вземем за средна големина 15 метра, колкото бе дълга въпросната наша познайница, можем да си представим стомаха й, в който бе попаднал Лиско. Има случаи, когато при харпуниране на подобни акули в стомаха й са откривали цели тюлени. В един стомах е била намерена каса уиски, марка „Джони уокър“. Можем да си представим какво пиене е паднало сред моряците на кораба. По-важното е друго. Оказало се, че уискито, отлежало в стомаха на акулата, придобило изключителни качества. Когато се върнали в Шотландия, моряците уведомили представителите на фирмата. За доказателство предали две бутилки на дегустаторите. След като опитали, дегустаторите подскочили от изненада. Тогава фирмата започнала да подхвърля каси на срещнати по морето акули. Същите акули били отбелязани с малки харпунчета. За съжаление нито една белязана акула не е предадена до днес на производителите. В случая се правят следните предположения:

— Не! — извика Лиско и инстинктивно впи нокти в стомаха на акулата.

— Ох! — изрева тя.

— Какво? — запита Лиско.

— Боли!…

— Извинете.

— Сега ще те изплюя.

— Не! — Лиско отново се вкопчи в стомаха.

— Така не мога да те изплюя, глупако!… Пусни ме!

— Няма!

— Ох!… Олелеее!…

Синята акула се замята по водата.

— Олелее, боли!… Пусни ме!

— Няма да ви пусна!

Обхванат от нетърпими болки, злодеецът виеше и обикаляше скалата. Изкривените му очи искряха, опашката му шибаше морето и вдигаше пяна до небето. Напразно се стараеше да изплюе жертвата си.

— Много ли боли? — запита отвътре Лиско.

— Непоносимо!

— Радвам се.

— Ще те убия!

— Опитайте!

Акулата изчезна под водата и изскочи, пак изчезна, подскочи във въздуха, падна като топка, гмурна се, но не можеше да избяга от болката си. Тя беше в нея, впита в стомаха; не помагаха нито движенията, нито писъците. Тези писъци изплашиха гларусите. Птиците се чудеха какво става с господаря на моретата. За пръв път виждаха подобни безсмислени движения и такава безпомощност у звяр, пред който трепери всичко.

Най-после акулата притихна, сподави болката и продума:

— Ако… махнеш тези… нокти, ще пощадя живота ти.

— Лъжеш.

— Обещавам.

— Не вярвам.

— Заклевам се.

— Не вярвам на акули.

— Обещавам ти. Заклевам се в баща си и майка си, в бъдещето си… Давам ти възможност. Ще те изплюя на камъните и ще изчезна.

— Кажи: Ако не удържа думата си, да пукна на място.

— Ако не удържа думата си, да пукна на място.

— Ако не удържа думата си, да ми окапят очите.

— Ако не удържа думата си, да ми окапят очите — повтори акулата.

— Да ми изсъхне опашката.

— Да ми изсъхне опашката.

— Ако не удържа обещанието си, да бъда прокълната, морето да ме носи като сухо дърво и да ме изхвърли на пясъка.

— Морето да ме носи като сухо дърво и да ме изхвърли на пясъка — повтори акулата.

Ако размислите, ще разберете, че за Лиско нямаше друг изход. Остане ли в стомаха — очаква го смърт заедно със смъртта на акулата, изплюят ли го — пак смърт. Оставаше му само последната възможност — честната дума на акулата. Вероятността тя да я спази беше една срещу сто. А вие как бихте постъпили?… Така сме устроени въпреки всичко сме готови да повярваме в честната дума на злодейците. Да живее това дяволско едно срещу сто!…

Лиско измъкна ноктите си. Акулата го изплю като тапа върху скалата и понеже още чувствуваше болки в стомаха, оттегли се настрана. Дишаше дълбоко, възстановяваше спокойствието си. Когато й олекна съвсем, пое още една глътка въздух и извика зловещо:

— Ха-ха-ха!…

Синята акула плесна с опашка и се понесе към Скалата, която остава под вълните.

Глава двадесет и седма
ДОКОСВАНЕ ДО УЖАСА

Синята акула плесна с опашка и се понесе към Скалата, която остава под вълните, но се блъсна в някаква мека стена. Много мека стена, приятно ти е да удариш главата си в нея. Акулата се учуди, върна се назад и се засили, но за втори път се блъсна в меката стена, която наподобяваше рибарска мрежа.

— Нима? — извика повече на себе си тя. Какво искаше да каже с това „нима“?… Беше попадала и в мрежи, но да ги разкъса за нея бе въпрос на няколко секунди. Затова Синята акула реши да се върне назад, да се засили и… изведнъж усети, че и опашката й потъва в подобна мека преграда.

Все по-плътно се притискаха към нея медузите: сто, хиляда, един милион, два милиона, три милиона… От всички размери и цветове. Кръгът се стесняваше, медузите се долепяха една до друга — огромна пихтиеста материя, разпростряна навсякъде и надолу, може би до дъното на морето.

Страшилището на океаните, шампионът по бързо плуване, седемнайсетгодишната Синя акула, непознаваща досега поражения, почувствува, че се мъчи да прави движения в басейн с лепило. Яростта й все още се бавеше, тя очакваше медузите да минат и заминат. Но когато лютивият сок влезе в очите й, Синята акула изрева. Властелините реват най-трагично. Парливият сок побърза да нахлуе и в устата й. Поданиците на Глагоабазубадуза изпущаха ли, изпущаха смъртоносни сокове. Хищникът не можеше вече да отвори очи, не можеше да покаже зъби, а когато се опита да плесне с опашка, нямаше как да я измъкне от лепилото. Огромната й сила я напущаше. Съзнаваше, че потъва в лигавата каша, че свършва с безславна смърт, причинена от тези презрени полуживи-полумъртви-полусъщества.

Гларусите отгоре наблюдаваха трагедията, но дори не смееха да изпискат от радост, че си отива оня, който може да изяде цялото море.

— Възможно ли е? — прошепна една от птиците.

— Може би сънуваме — предположи друга. — Не сънуваме.

— Медузите направиха това.

Да не говорим за изумлението на Лиско, едва сега разбрал от каква гибел се е отскубнал и както става повечето пъти в подобни случаи, започнал да трепери със закъснение. Пихтията от телата на цветната империя се поклащаше зловещо край скалата. Лиско не се обърна назад, иначе щеше да види в далечината стадото на делфините, които не можеха да се приближат и търпеливо чакаха да свърши представлението.

Както се бяха появили, така неусетно започнаха да се оттеглят „войниците“ на вожда Глагоабазубадуза. Водата се избистряше, всяка медуза поемаше своя път по безкрая, без да съзнава какво върши, без да бърза, без някой някъде да я чака.

— Какво ще кажете? — обърна се Глагоабазубадуза към Мечтателя.

— Доказахте — отвърна Мечтателя.

— Повярвахте ли?

— Повярвахме.

— Довиждане.

Глагоабазубадуза се отдалечи, заобиколена от камериерките си. Потресени от видяното, делфините още не можеха да се съвземат. Никой не говореше, членовете на Съвета си разменяха многозначителни погледи.

— Дори не помислих да й благодаря — рече най-после Водача. — Тя не направи услуга, а изпълни своя амбиция.

— Покрусен съм — каза Ловкия. — Мечтателю, какво мислиш?

— След това, което видях, ще мога да проговоря едва утре.

— Важното е, че спасихме лисичето.

Делфинчето Мони подскачаше от радост, падаше по гръб, вдигаше пръски, но и то като останалите трябваше да чака разсейването на отровата.

Смъртоносният сок вече се оттегляше от Скалата, която остава под вълните. Течението го подхвана и го понесе. По-нататъшната задача на стадото бе да го придружава и да предупреждава изпречилите се на пътя му чак до изтласкването му на брега. Най-после Делфинският съвет се отправи към лисичето. Преди да наближат скалата, пред делфините бавно изплува огромното тяло на Синята акула. В него имаше още живот. Плавници! потрепваха, по едно време се размърда и опашката. В предсмъртните си гърчове тя още не можеше да отвори очи.

— Ще живее още два дни — забеляза Ловкия.

— Струва ми се, че ще умре на рождения си ден — усмихна се Водача.

— Виж! — Ловкия посочи скалата.

— Да — засмя се вече волно Водача, — това е върховният момент.

Лиско се качваше върху гърба на Мони.

— Ще си поплуваме ли? — запита делфинчето.

— Защо не — рече Лиско.

— Вече, където пожелаем.

— Защото няма друга опасност, кали?

— Никаква. Потисникът е убит.

— Можеш ли да се гмурнеш малко?

— Разбира се. Защо?

— Да ме измиеш… Бях в стомаха на акулата.

— Не започвай с лъжите — рече Мони и се пъхна под водата.

— Уверявам те — настоя лисичето, когато се появиха отново на повърхността.

— Хайде, хайде!…

Лиско разбра, че няма смисъл да убеждава някого, нито сега, нито след време, когато ще разказва историята в Тихата гора. Само гларусите над тях пискаха: „Беше… Беше…“

Но кой да им обърне внимание.

Както си плуваха, на Лиско му хрумна интересна мисъл: „Умирал съм два пъти. Навярно никога вече няма да умра и следователно съм безсмъртен“.

Според мен — опасна мисъл. Утешава ме само това, че е изказана от дете.

Глава двадесет и осма
СЛЕД УЖАСА

Може би сто хиляди медузи щяха да свършат същата работа, може би нямаше нужда от три милиона. Стадото разбра това, след като разположи часовите около подвижното петно на смъртоносната отрова. То се разстилаше на десетки километри върху морето и на двеста метра до дъното.

Делфинският съвет плуваше бавно зад петното. Мълчанието се движеше с тях. Един въпрос тежеше на всички и те горяха от нетърпение да го зададат, ала все още не се решаваха. Надеждата им беше в Ловкия. Най-после той се промъкна до Водача и го зададе:

— Водачо, интересува ни защо упорито отказваше да прибегнем към помощта на медузите?

— Това щях да запитам и аз — присъедини се Мечтателя.

— Настоявате ли за отговор? — въздъхна Водача.

— Заинтригувани сме.

— Да, но по-добре да не бяхте питали.

— Защо?

— Най-добре е, ако не шумим по този въпрос.

— Но защо?…

— Това е проблемът за мира и живота на всички живи същества в морето.

— Разбрах — отвърна Мечтателя. — И аз мислех така.

— Аз пък не разбирам нищо — призна си Ловкия. — Какво общо имат с нас медузите. Отвратителни същества, които дори не съзнават, че съществуват.

— Ще ви обясня — съгласи се Водача. — Но помнете, трябва да си остане само между нас. Друг не бива да знае. От това зависи животът ни… Ако тази лигава, тримилиардна маса осъзнае силата си, ние сме загубени. Медузите всякога могат да ни заградят и да ни последва съдбата на Синята акула.

— Това е вярно! — изуми се Ловкия. — Могат да станат господари на морето.

— Ще наложат пълната си власт — рече Мечтателя.

— Но сигурен ли си, че имат такива претенции?

— Де да ги знаеш — рече Водача. — Може би ще го сторят от мания за величие, да покажат силата си… Затова се противих да поискам помощта им. Това можеше да ги подсети.

— Едва ли — рече Мечтателя. — Те са инертни и няма да се досетят.

— На това разчитаме, Мечтателю. Само членовете на съвета знаят туй. Трябва да мълчим до края на живота си.

— А Сребърния кефал?

— Той първи разбра. Сигурен съм, че ще отнесе тайната в гроба си.

Отново заплуваха безмълвно. Членовете на съвета напрягаха въображението си, представяха си картината на най-лошото: Ако се досетят, никой не може да им се противопостави. Никой не е в състояние да ги унищожи. Можеш да убиваш, да мачкаш, да разкъсваш — нищо, ще идват нови, от всяко тяхно парче ще се роди нова медуза, ще настъпват бавно и спокойно, ще притискат, ще пускат убийствените си сокове, докато настъпи империята на безсмислието, тъпотата и нищото. Представете си едно море без делфини и риби, представете си едно царство от вода, медузи и безчувствие.

— И човекът е безпомощен срещу тях — забеляза Водача.

— Не ще припари в морето — допълни Ловкия.

— Ще спре и корабоплаването — каза Мечтателя. Представете си едно море-пустиня, една империя от пихтия, в която се чуват само заповедите на Глагоабазубадуза.

Едно море без син цвят, с повърхност от лепило.

Глава двадесет и девета
ЧУДНО НЕЩО Е ПРИЯТЕЛСТВОТО

Две седмици лисичето и делфинчето играха в морето и една сутрин Лиско каза:

— Виж какво, Мони…

— Знам — отвърна делфинчето. — Трябва да те заведа в Залива, където живее твоят автор.

— Да. Където живее твоят автор.

— Който е преди всичко твой.

— Добре, нашият автор… Все пак, разбери, целта на моето пътуване беше да го посетя и да му задам няколко въпроса… Можем ли да тръгваме?

— Можем.

— Отговаряш кратко. Мъчно ли ти е, че се разделяме?

— Да не искаш да пея?

— Не, искам да ти бъде мъчно, както е мъчно и на мен. Нали така се разделят приятели?

— Качи се на гърба ми.

— Преди това няма ли да се простя с делфините?

— Няма смисъл да им става мъчно и на тях… По-добре е, щом се върна да кажа: „Лиско си замина“. Тогава те ще кажат: „Без да се сбогува?“ И аз ще кажа: „Така пожелахме, да не ви стане мъчно“.

Делфинчето плуваше право към Залива на автора и мълчеше. Лиско също мълчеше. Морето беше светлосиньо, а на небето висеше чисто, бяло слънце, младо и силно, готово да прекоси целия купол и да си залезе, както му е редът. Че ще прекоси купола и ще залезе беше повече от сигурно. Милиони години е тренирало все туй изгряване и залязване, минаваше по един и същ маршрут и нито веднъж не му се случи нещо непредвидено. Лиско гледаше към слънцето и си мислеше колко краткотрайно нещо е приятелството между две деца, но колко важно е това приятелство за живота, пък и животът не е кой знае колко дълъг. Къде ще бъде утре той? Къде ще бъде Мони? Къде ще бъде Момчето с бледото лице?… И най-важното: къде ли е сега Мокси? Продължава ли да пасе медените си сокове от тръните на хълма? Чака ли го? Готов ли е да потегли веднага към Тихата гора? Чудесно нещо е вечното приятелство, например между него и Мони; чудесно ще бъде, ако Момчето с бледото лице целува своята Изабел в сенките на Булонския лес и ако Мокси продължава да си пасе на своя чаровен хълм и щом види Лиско, да каже: „Тръгваме ли?“

Но животът на хората и животните не е нареден като движението на Слънцето. В живота на хората и животните има много случайни неща и най-важното — много приключения. Затуй е по-добре да бъдеш човек или животно, отколкото Слънце. Какво може да ни каже едно Слънце?… Нищо. Какво може да ни каже един Лиско? Много неща… Слънцето не е било нито в гнездото на орела, нито в стомаха на акулата, а лисичето е било и където е ходило, винаги е раздвижвало живота, създавало е настроение, от което все пак се ражда малко истина и малко красота.

„Важното е да се връщаш — продължи по-нататък мислите си Лиско. Където и да отиваш, да се връщаш, било в Тихата гора, било другаде. Защото, ако не се връщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ТИ, все едно, че нищо не си. И защо е така, трудно може да се обясни.“

— Каза ли нещо? — запита отдолу делфинчето.

— Не, Мони. Ти знаеш, че не казах нищо, но искаш да се разговаряме. Хайде, да започваме… И на мен ми е мъчно. Не знам кой е казал, а после се е повторило милион пъти, че животът се състои от срещи и раздели. Така е. Колкото и да е изтъркано, животът се състои от срещи и раздели. Иначе не може. Представи си, че останем заедно за цяла вечност. Какво ще се случи нататък? Аз съм роден да живея на сушата, а ти да плуваш в морето.

— Така е — съгласи се Мони, — но ти разсъждаваш не като дете, а като възрастен. По-добре е сега да си говорим и мечтаем като деца. Цял живот след това ще бъбрим като възрастни.

— Мони, защо да се лъжем. Аз говоря от името на нашия автор. Не си ли забелязал, че той прави с нас каквото си ще? Един път сме деца, друг път не сме…

— Забелязал съм.

— Така е, Мони. Каквото каже авторът. Ние сме негови герои и сме подчинени само на него. Нямаме собствена физиономия, нямаме собствен живот — всичко е в негови ръце. И да искаме да бъдем заедно цял живот, той ще ни раздели.

— Така е и затуй го мразя — отвърна Мони. — Най-омразното ми нещо е този наш автор. Не се съобразява с нашите желания, нито с желанията на читателите. Просто ми се ще да стана автор и да си нареждам нещата по кеф. Лиско, лесно ли се пише?

— Мен ли питаш?

— Не, баба си!

— Защото помислих, че питаш мен.

— Пак хитруваш, но разбрах всичко.

— Какво си разбрал?

— Щом не отговаряш направо, значи си опитвал да пишеш.

— Опитвал съм — призна си лисичето.

— Какво си писал?

— Нали знаеш, отначало винаги се започва с роман.

— До коя страница си стигнал?

— Аз… още не знам да пиша и не съм стигнал до никоя страница. Измислих само началото.

— Мога ли да го чуя?

— Разбира се. Умирам да го кажа на някого, да ми направи критични забележки. Слушай. Започвам така: „Слънцето издигна огнения си диск над планината.“

— После?

— Няма после. Това е.

— За какво се разказва в романа?

— Не знам. Нали ти казвам, измислил съм само началото.

— Тогава трябва да ти кажа, че и аз съм започнал един роман.

— Така ли? Колко си написал?

— И аз съм в началото. И при мен се издига един слънчев диск, само че над морето.

Хлапетата се засмяха и им стана леко. На тях щеше да им стане още по-леко, ако знаеха, че на света са изгрявали и залязвали милиони слънчеви дискове и от тези милиони наистина са изгрели няколко големи писатели, които четем всеки ден и които няма да залязат никога.

— Наближаваме — рече Мони.

— Разбрах — отвърна Лиско.

— Виждаш ли онова нещо, което излиза от сушата и влиза в морето? Нарича се кей. Това е най-малкото кейче, което съм виждал, и принадлежи на твоя автор.

— На нашия автор.

— Добре, на нашия автор. Ще подскочиш от гърба ми право на него.

— Добре.

— От кейчето към хълма води една пътечка. Тя ще те закара при оная къщичка, виждаш ли я — сред дърветата. Там живее той.

— А ти ще си отидеш?

— Да.

— Няма ли да поостанеш? Ще ти го доведа да си поговорим.

— Нямам желание. Мразя го.

— Отдавна ли го мразиш?

— Отскоро… Той е лош човек.

— И като автор?

— Не го знам като автор и не ме интересува. За мен е лош човек.

Лиско се усмихна, но Мони не видя това, тъй като приятелят беше на гърба му. Вече се бяха приближили до кейчето.

— Скачай!

— Сега.

— Какво чакаш?

— Тъжно ми е.

— Скачай!

Лиско подскочи на кейчето, обърна се и погледна приятеля си. Стори му се едно много мило и сладко делфинче.

— Сега?

— Сега ще си отида — отвърна Мони.

— Знам.

— Довиждане!

— Не бързай, Мони!… Знаеш ли какво?

— Какво?

— Искаш ли всеки ден, при залез, да си мислиш една минута за мен?

— Искам.

— И аз. Всеки ден, когато залязва слънцето, ще затварям очи и ще мисля една минута за теб. Така всеки ден ще си бъдем заедно и ще си разговаряме. Уверявам те, винаги ще знам какво ми казваш.

— И аз ще знам.

— Според мен — продължи Лиско — винаги може да се знае какво си казват двама добри приятели.

— Съгласен съм — рече Мони, — но аз имам да ти разказвам много неща. Не е ли по-добре да си говорим не по една, а по пет минути?

— Идеално!… Всеки ден по пет минути. Хайде да направим репетиция.

— Хайде!

— Мони, затвори очи!

— Затворих.

— И аз ги затворих… Слушай сега. Ще започвам винаги така: „Мони, здравей!“

„Здравей, Лиско!“

„Какво правиш, Мони?“

„Стоя тук и се питам, защо си толкоз голям лъжец?… Как можеш да твърдиш, че си бил в стомаха на Синята акула?“

„Ние сме деца, Мони, и можем да бъдем навсякъде. Възрастните не могат, а ние можем.“

„Знаеш ли колко много те обичам?“

„А ти знаеш ли, че аз те обичам повече?“

„Не може да бъде, защото аз те обичам още повече.“

„Какво прави днес? Имаше ли приключения?“

„Нищо особено… По-скоро, не заслужава да бъде описано в книга.“

„И при мене е така. Как са Водача, Мечтателя, Ловкия?“

„Добре са. А вашите?“

„И те са добре… Научи ли се да се премяташ като тирбушон?“

„Усвоявам това салто… А ти научи ли се да четеш?“

„Уча се… Какво прави Сребърния кефал?“

„Не съм го виждал скоро… Спомняш ли си за Момчето с бледото лице?“

„Когато мисля за теб, спомням си и за него… Често мисля за теб.“

„И аз.“

„Сега да си кажем ли «довиждане»?“

„Довиждане, до утре, по същото време.“

Лиско отвори очи и видя как Мони плува към открито море… Колко бързо плуваше той? По гърба му падаше светлината на слънцето и тогава Лиско разбра, че слънчевата светлина блести най-добре именно върху гърбовете на делфините. Защо е така? — запита се той и не можа да си отговори… А защо плача? — запита се той и пак не можа да си отговори. Делфинчето чезнеше към хоризонта и се превръщаше в една весела точица, такава, каквато си я знаем.

Глава тридесета
ЛИСКО ЗАДАВА ВЪПРОСИ

Лиско избърса сълзите си и понеже му се плачеше още, направи опит да се усмихне. Така смяташе да прекъсне плача си. Отначало се получи нещо средно между усмивка и плач, а после всичко се превърна в чиста усмивка, украсена с лека влага по клепачите. Той се обърна и погледна пътечката. Тя се извиваше по скалите към хълма, провираше се между две дървета и отиваше към къщичката. Лиско вдигна краче и направи първата стъпка, но чу глас, който извика строго:

— Лиско, какво правиш тук?

— Нищо — отвърна по навик хлапето и бързо погледна към скалите.

Зад скалите се откриваше малко пясъчно заливче, но съвсем малко, широко три-четири скока. Върху пясъка лежеше изтеглена лодка. До лодката стърчеше висок човек е очила. Ръката му държеше четка. От четката капеше боя.

— Пак ли си избягал?

— А, не… Аз…

— Ела тук!

— Къде?

— Виж какво — на мен не минават. Знаеш много добре къде.

— Е, да, но исках да зная точно къде.

Лисичето заобиколи скалата и скочи на пясъка. Сега високият човек с очилата седеше на столче и боядисваше лодката. Панталоните и ризата му бяха изпоцапани. Лиско не можеше да види лицето му, застана зад гърба му и зачака. Понеже очилатият не се обърна, Лиско каза:

— Вече съм тук.

— Първо ми кажи, защо напусна Тихата гора?

— Ами… аз…

— Обеща ли, че няма да бягаш?

— Обещах, но този път оставих бележка.

Едва сега очилатият се обърна и беглецът видя строгото му лице, прорязано от две бръчки, издаващи жестокост. Той се изправи и каза:

— Ела!

Лиско се стараеше да върви точно три крачки зад него. Изкачиха се по стръмния бряг и изведнъж се озоваха в равен двор с дървета и беглецът вече можеше да разгледа къщичката. Стори му се малка, но щом се вмъкнаха под сянката на навеса, разбра, че тук е приятно. В двора стърчеше огромна ръждясала котва, съхнеше някаква рибарска мрежа, а над лятното огнище вреше нещо като супа. Човекът с очилата го въведе в хладна беседка с маса и столове. На масата лежеше съд с праскови. Щом видя прасковите, Лиско не пожела да отмести погледа си от тях. Очилатият седна и запали цигара.

— И казваш, че си оставил бележка?

— Да.

Прасковите бяха големи и покрити с мъх.

— И веднага след това си тръгнал на път?

— Да.

Едната от тях беше добре узряла и особено жълта отляво, а отдясно тъмнееше.

— Баща ти не знае къде си, нали?

— Да.

Лиско се мъчеше да преброи плодовете, но все бъркаше и започваше отново по две причини: първо — погледът му се задържаше все върху най-голямата и второ — не можеше да брои, както трябва.

— Знаеш ли какво си направил?

— Да.

Тези праскови трябва да се изядат бавно, да им се усети сладостта и да не се допусне задавяне.

— Знаеш ли какво си глупаче?

— Да… Извинете, тези топки на масата какво представляват?

— Кои?

— Тези, в чинията.

— Праскови…А с какво дойде тук?

— Да… Значи на това нещо казват праскови?

— Ще ми кажеш ли как пристигна тук?

— Да… Ами прасковите ядат ли се?

— Кажи ми докога ще бягаш от къщи да тревожиш всички?

— Да… Сладки ли са?

— Слушай, хлапако, само мен не можеш да изхитриш!… Знаеш ли кой съм аз?

— Има си хас!… И когато си искате, си ги ядете, така ли?

— Аз съм твоят автор.

— Ами аз какво да направя, ако искам да изям една? Авторът изви глава настрана и скри усмивката си, но не можа да я овладее и понеже имаше опасност да се издаде, закри лицето си с ръце.

— Искам да изям една от тия топки! — извика Лиско.

— Добре, изяж.

Хлапакът грабна две праскови и не знаеше от коя да почне. Поднасяше ту едната, ту другата към устата си. Авторът безмълвно върна по-малката на масата. Без да сваля поглед от нея, Лиско захапа другата.

— Искам още една!

— Добре.

Лиско изяде втората.

— Може ли да изям още една?

— Може.

Лиско изяде третата.

— А може ли още една, та да станат всичко две?

— Изяж всичките, хитрецо… Ще ти набера още.

— Има ли още?

— На дървото.

— Като свърша тези, ще ги разгледам.

Щом плодовете изчезнаха от чинията, Лиско погледна корема си, погали го и едва пое дъх.

— Знаете ли какво?… Прасковите на дървото не ме интересуват.

— Защо яде толкова?

— От приятелски чувства към Мони. Като си помислих, че го няма да си хапне и той, рекох: една ще изям за мене, една за него, една за мене, една за него… Нека си хапне и той.

— А защо не слушаше, когато ти говорех?

— Извинете, но когато съм гладен, не умея да слушам. Нямам опит.

— Не се отличаваш с особено възпитание. Какво да те правя сега?

— Не знам.

— Кажи, какво да те правя?

— Не знам.

— Чуваш ли какво те питам?

— Не съм дошъл да ме питате, а да ви питам! — извика Лиско. — Аз ще задавам въпроси.

— Виж го ти!… — Авторът загаси цигарата си.

— Да се разберем — продължи Лиско. — Минах да видя как изглеждате и да ви задам няколко въпроса. Затуй съм тръгнал. Мокси ме чака на Хълма с медените сокове. Ще си вървим.

— Какво ще ме питаш? Всичко между нас е ясно.

— Не е толкоз ясно. Знаете ли колко мъчно ми става, когато ми подхвърлят, че приличам на Мечо Пух?

Авторът се изправи и започна да се разхожда. Приближи се до чешмата, която капеше, и я затвори.

— Кой ти подхвърля?

— Някои от читателите.

— В известно отношение приличаш — съгласи се авторът.

— Знаете ли колко е досадно да приличаш на друг?… Кой е този мечо?

— Той е герой на един мил и уважаван от мен писател — отвърна авторът. — Може би си приличате. Все пак ти си нещо друго. Неговият Пух ни забавлява, а ти се бориш и ставаш причина да победи доброто.

— Тъжно ми е, че приличам на някой, искам този някой да прилича на мен.

— Знаеш ли колко много искаш?… Въпреки това трябва да се гордееш. В теб има нещо хубаво и добро, някой може да те обикне и хареса.

— Тогава защо ми се карате?

— Трябва да си стоиш в къщи. Децата не излизат без разрешение.

— А защо ни разделихте с Мони?

— Знаеш защо. И му го каза.

— Вие сте жесток!…

— Зададе ли си въпросите?

— Пъдите ли ме?

— Татко и мама те търсят.

— Но аз имам още въпроси… Защо накарахте Момчето с бледото лице да страда? Защо медузите са толкоз отвратителни същества? Защо причинихте мъка на Мечтателя?

— Хлапенце — усмихна се авторът, — помисли и намери отговорите сам.

Лиско се почеса по челото, помълча и каза:

— Страшни сте вие, възрастните!… Говорите ни каквото си щете… Добре, а защо светлината блести най-добре върху гърбовете на делфините?

— И тук си отговори сам.

— А как попадна Синята акула в Черно море? Тя не помни нищо от момента, в който са я харпунирали.

— Предполагам, че са я харпунирали с малка стреличка, намазана със силно приспивателно средство. Акулата е заспала и са я вдигнали на кораба с мрежа. Понякога ни се струва, че са я изсипали тук с научна цел или пък това са извършили заинтересовани хора, които не могат да се примирят с факта, че туй море с обширни плажове без опасни акули ще стане любимо на туристите.

— Аха! — удиви се Лиско.

— Без „аха“!… Защото те познавам и ми е известно, че отговаряш тъй, когато нещо не ти е ясно… Татко и мама те чакат.

— Вие защо живеете тук?

— Къде?

— Далеч от хората.

— Дошъл съм на спокойствие.

— Така ли правят писателите?

— Някои.

— Много ли е модерно?

— Не е твоя работа.’

— А кое е моя работа?

— Да се върнеш в Тихата гора.

— Интересен сте. Искате ли да върша само това, което ми кажете. Нямам ли право на самостоятелност?

— Когато пораснеш — да.

— Не искам да порасна.

— Защо?

— Струва ми се, че ще е най-добре да си остана винаги малък.

— Да не чувам такива думи!…

— Май че заобиколихте въпроса. Аз искам да бъда самостоятелен.

— Искаш, но не може. Героите правят и мислят това, което им кажат авторите.

— Охоо!

— Какво?

— Не е честно.

— А честно ли е да бягаш от дома?

— Знаете къде да ударите. А бе аз хубаво съм се зарекъл да не споря с възрастни, ама…

— Така те искам.

— Е — въздъхна Лиско, — тогава обещавам и да порасна.

— Сега ми харесваш.

Авторът взе Лиско в ръцете си, вдигна го и го целуна. После го въведе в къщичката си. Показа му пишещата машина, книгите, леглото, запозна го с всички интересни предмети, които морето бе изхвърляло от години насам по брега и които авторът бе събирал, и накрая му посочи стената с портретите.

— Това са те — рече авторът.

— Значи това са те? — удиви се Лиско. — А кои са те?

— Големите.

— Тези ли са големите? Не личи, че са големи.

— Това са най-големите писатели.

Лиско подсвирна. Ставало дума за писатели.

— Значи тези са най-големите?

— За мен са тези.

— А за другите не са ли големи?

— Всеки има право да избира писателите си, Лиско. Аз обичам тия.

Авторът отново взе лисичето в прегръдките си, спусна се по пътечката и вкара лодката във водата.

— Къде отиваме? — запита Лиско.

— Към Залива на Ленивия рак… Заминаваш!

— Трябва да изчакаме — рече Лиско. Авторът пусна мотора и хвана руля:

— Какво да изчакваме?

— Да изсъхне боята.

— Пак ли хитруваш?

— Ще трябва да боядисвате отново.

— Един Лиско заслужава!

— Само вас не мога да изхитря — усмихна се лисичето и помилва с крайчеца на опашката си носа на автора.

После се сгуши в скута на очилатия жесток човек и замърка от удоволствие.

Глава тридесет и първа
ЛИСКО, ЧАКАЙ МАЛКО!…

Лодката и авторът се отдалечаваха и ставаха все по-малки, изчезваха във въздуха, водата и времето, тъй както чезнат много лодки и автори — безследно. Лиско им махаше за сбогом, докато разбра, че вече маха само на облаците, погледна за последен път морето отблизо и тръгна към Хълма на медените сокове.

— Лиско, чакай малко!…

— Кой е? — Гласът му се стори познат. — Кой ме вика?

— Аз!

— Кой си и къде си?

Защото нямаше никой.

— Тук съм.

— Ами защо не мога да те видя?

— Ела тук и ще ме видиш.

— ТИ ела!

— Аз съм мързелив.

— Кой си ти?

— Прочутият Ленив рак.

Лиско тръгна обратно към морето. Прочутият Ленив рак лежеше върху скалата.

— Извинявай, рако!… Не знам как да ти се извиня.

— Нищо — отвърна прочутият Ленив рак. — Това е нещо обикновено. Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, защо да не забравиш този, който ти прочете визитната картичка на морето.

— Извинявай, рако — само туй мога да ти повтарям… Знам, че нищо не ме извинява… Просто…

— Нищо, Лиско — така е.

— Прощавай!

— Нищо, нищо — така е.

— Чуваш ли какво ти казвам и разбираш ли колко виновен се чувствувам?

— Така де, нищо.

— Извинявам ти се дълбоко и искрено.

— Така е в живота — рече прочувствено прочутият Ленив рак. — Големите неща поглъщат малките.

— Моля ти се, рако!… Късаш ми сърцето.

— Големите личности са големи — продължи прочутият Ленив рак, — защото умеят да помнят и важните, и маловажните неща.

— Остави големите личности! Късаш ми сърцето.

— Човекът или животното — настояваше обиденият — смятат, че правят нещо в живота, а правят само спомена…

— Рако!…

— … Всички правим само спомена и тежко на този, който прави спомени само от главните неща… Лиско, потрай малко да ти кажа!… Делфините са голямо нещо, а прочутият Ленив рак, колкото и да е прочут, колкото и да е ленив, си остава малък, за нищо негоден рак…

— Милий мой — просълзи се Лиско, — спри!…

— Но и този прочут Ленив рак се докосна до живота ти, отне ти прашинка време и все пак ти каза някои неща.

— Ох, рако, защо ме мъчиш?

— Почитай големите, но уважавай и малките.

— Рако, рако!…

— Това е най-важното за личността, ако искаш да бъдеш личност. Другото е гроз… Не е красиво.

— Удоволствие ли изпитваш, като ме мъчиш?

— Другото е… унизително.

— Да, но на теб ти доставя удоволствие да забиваш стрели в сърцето ми.

— Нищо — продължи прочутият Ленив рак. — Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, отде-накъде ще си спомниш за Този, който ти прочете визитната картичка на морето.

— Това го каза вече! — извика лисичето.

— Така ли?

— Разбира се. че го каза!

— Не думай! Значи съм се повторил?… Извинявай, Лиско.

— Нищо.

— Моля ти се — извинявай!

— Нищо, нищо.

— Ужасно е да се повтаряш! Аз съм глупаво и незначително животно! Извинявай!…

— Извинен си.

— Ох, как успях да ти втръсна с тавтологии!

— Моля ти се, случва се.

— Но не бива… Изложих се и никога няма да ми простиш.

— Рако, разбирам те и ти прощавам.

— Е да — въздъхна прочутият Ленив рак. — Видя ли докъде я докарахме? Вместо ТИ да ми се извиниш и АЗ да ти простя, АЗ ти се извинявам и ТИ ми прощаваш!

— Пощади ме! — рече умолително Лиско. — Уби ме.

— Пак аз виновен! — В очите на рака блесна влага. — Добре, довиждане!…

— Никакво довиждане!

— Защо?

— Няма да мръдна от тук, докато не ми простиш искрено. Наистина те бях забравил. Устремен вече към родното място, аз те забравих. Няма да мръдна от тук.

Лисичето легна на скалата. Долу се плискаха вълнички; пяната заливаше камъните, мокреше ги и се изцеждаше обратно и пак идваше; във въздуха жужеше шепотът на морето, за който се приказва, че е вечен и понякога служи за отмерване на големи интервали от времето. Този шепот успокояваше скитника, караше го да съжалява сто пъти, че морското му приключение бе протекло бурно, че е бил зает непрекъснато да влиза и излиза в стомасите на разни сини акули, вместо да си полежи малко край водата.

— Умъдряваш, нали? — запита прочутият Ленив рак.

— Изпитвам особено чувство.

— Изпитвай, изпитвай! Изтече цял час.

— Чувствуваш ли? — запита прочутият Ленив рак.

— Чувствувам — отвърна Лиско.

— Чувствувай!

Изтече и вторият час. От дъното се надигна ароматът на водораслите. Лиско въздъхна. Ракът разтвори щипките си, прозя се и каза:

— Нали?

— Точно така.

— Чувствуваш просто как…

— Наистина… Трябваше да отделя повече време за съзерцание.

— Щом си разбрал това, да се прегърнем и да се сбогуваме.

Опитаха да се прегърнат, но не излезе нищо.

— Дребното животно не става и за прегръдки — забеляза тъжно ракът.

— Голяма работа! — усмихна се лисичето. — Важното е, че се разбрахме.

— Това исках да ти кажа.

— Довиждане, Ленивий рако!

— Довиждане, приятелю!

Морето зад гърба му шумеше, шумеше, шумеше; плискаше, плискаше, плискаше; шепнеше, шепнеше, шепнеше, а след туй започна да заглъхва, заглъхва, заглъхва… Остана само нещо такова:

Ссссссс

Времето!…

ЕПИЛОГ

Мокси лежеше до Хълма на медените сокове, обърнал гръб на тръните. Там лежеше един дебел Мокси, който нямаше нищо общо с красивото подвижно магаре отпреди месец. Когато Лиско се появи внезапно пред него, лакомникът отвори лявото си око и го затвори. По хълма се плъзгаше приятен следобеден вятър, безоблачното небе трептеше над главите им, пътят зовеше.

— Извинете — рече лисичето, — преди известно време оставих тук едно магаре на име Мокси. Знаете ли какво е станало с него?

Лакомникът отвори този път дясното си око и го затвори.

— Извинете — рече лисичето, — преди известно време оставих на това място едно магаре на име Мокси. Случайно да сте го виждали?

— Аз съм тоя.

— Моля?

— Аз съм Мокси.

— Мокси?… Не приличаш на себе си, приятелю. Никога не съм виждал такова тлъсто магаре. Защо не ядеш тръни?

— Не ми говори за ядене. Отвратен съм от тръните.

— Аз пък съм дошъл, защото някога ми обеща да ме върнеш у дома.

— Не само ще те върна, но ще се върна. Тук е отвратително. Тези тръни ме вбесяват.

— Същите сочни тръни?

— Същите. Кой е измислил това магарешко лакомство?

— Значи тръгваме? — зарадва се Лиско. — Ще се върнем в родната Тиха гора.

— Ох, мечтая за Тихата гора!…

— Потегляме ли?

— Не.

— Защо?

— Не мога да се изправя.

— Тогава?

— Ще чакаме да се оправя.

— Колко ще чакаме?

— Ами от половин час не хапвам нищо, понеже паднах от преяждане. Щом смеля храната, и тръгваме.

— Така те искам, Мокси!… Видя ли морето?

— Нищо не съм видял. Аз съм истинско магаре, което мисли само за плюскане и пренебрегва романтиката. Моля те, не разказвай за падението ми. Вече никога няма да ям повече, отколкото ми е нужно, за да живея.

— Тогава наистина си научил нещо от пътуването ни, Мокси… Поумнял си. Но защо ли се смея на теб, когато преди малко и аз проявих лакомия. Изядох всичките праскови от масата на нашия автор.

— Не говори за ядене! — проплака магарето. — Моля те, не споменавай за ядене!…

Лиско се излегна до своя автобус и изчака. Мина час, мина втори, трети, четвърти, свечери се, мръкна се, изгряха звездите, съмна се и лисичето от скука притича да види изгрева над морето. По водата плаваха розови петна. Беше тихо. В това огромно и прозрачно пространство живееха делфините, рибите, медузите, раците, мидите и водораслите. Там плуваха Водача и Ловкия, Сребърния кефал разхождаше своята мъдрост между скалите, Ленивия рак се излежаваше на плиткото, Глагоабазубадуза се любуваше на цветовете си, Мечтателя лекуваше сърдечната си рана.

Вчера, при залез слънце, Лиско успя да проведе първия си разговор с Мони.

„Здравей Мони!… Как си?“

„Мили лъжецо, още ли твърдиш, че си бил в стомаха на акулата?“

„Ние сме деца, Мони, и можем да бъдем, където си искаме…“

Морето запламтя от розова светлина и „слънчевият диск се издигна над хоризонта“. После светлината избеля и водата потръпна. Появи се бриз, появиха се и прочутите люспи, описани на всички езици по земята.

А магарето спеше ли, спеше. Лиско хвърли последен поглед на Черното море, което умееше да бъде по-синьо от много други морета е по-привлекателни имена, и спокойно се спусна по Хълма на медените сокове. О, там наистина растяха най-сладките магарешки тръни, защото морските ветрове ги даряваха със солената си влага.

А магарето спеше ли, спеше. Лисичето отново си послужи с опашката, погъделичка го по ноздрите. Мокси кихна и заспа. Погъделичка го пак. Мокси кихна и се обърна на другата страна. Погъделичка го пак. Мокси кихна и отвори очи.

— Добро утро! — извика бодро Лиско.

— Добро утро ли?… — Лисичето за първи път виждаше замрежен магарешки поглед. — Не е ли „добър вечер“?

— Нощта мина отдавна, Мокси.

— Не думай!

Магарето се изправи и се прозя.

— Тръгваме ли? — запита учтиво Лиско.

— Ей сега… Хапвам и тръгваме!

— Оставаш си магаре! — ядоса се лисичето и потегли на запад, към Тихата гора.

Мокси погледна тръните и хукна след него.

— Лиско, защо се сърдиш?… Нямам ли право на закуска?

Лиско вървеше. Не се обръщаше и не говореше.

— Много бързаш… Ох, ще пукна от глад.

Мокси ускори крачките си. По мълчанието на Лиско магарето се мъчеше да разбере колко е ядосан. Най-после го настигна, след това го изпревари, спря се и каза:

— Скачай!

Лиско се метна на гърба му и се ухили.

— Напред! — извика той.

— Към родното място! — извика Мокси и разпери уши. Лиско запя, но се засрами и млъкна. Сети се, че от туй пътешествие се връща възмъжал и по-умен. Въздъхна и каза високо:

— Чудесно нещо е светът!

Светът наистина е чудесен, ако си изпълнен с копнеж да го видиш. Важното е да се връщаш. Където и да отидеш, мисли за връщането към онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ТИ…

Нали така разсъждаваше онова малко лисиче, което постоянно бягаше от къщи и вършеше разни лудории?… Мисля, че се казваше Лиско.

Край

---

ЛИСКО при Квадратните същества – 2000

Б о р и с А п р и л о в

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО
ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА – „ФЮТ“ – 2000

Глава първа
ПРИ ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ

Слънцето залязваше над Тихата гора. Лиско трябваше да се прибира, но продължаваше да стои обърнат на изток, зяпнал от учудване. Наблизо нямаше никакво живо същество. Най-после лисичето затвори устата си и излезе на пътечката. Тук спря и се замисли отново. Наистина ли не се лъже? Ами ако му се е сторило?… Я чакай да поразпитам, каза си то и застана до един дънер.
“Питай” – заповяда Лиско, който беше до дънера, след което бързо се премести на пътечката.
“Сигурен ли си?” – запита Лиско, който беше на пътечката, след което бързо се премести до дънера.
“Как да ти кажа…” – отвърна Лиско, който беше до дънера. – “По едно време чух от ясно по-ясно.”
“Съвсем ясно ли?” – запита Лиско от пътечката.
“Абсолютно ясно” – отвърна Лиско от дънера. – “Не вярвам да…”
“Какво да? ”
“Да съм си въобразил.”
Костенурко живееше далеч, трябваше да се прекоси почти цялата Тиха гора. И все пак при подобни тайнствени обстоятелства обикновено се отива при Великия детектив.
Здрачът се сгъстяваше, у дома вече сигурно се безпокояха, но разтревожените му мисли го тласкаха другаде. Когато стигна до м я с т о т о н а М о к с и, Лиско зърна магарето, опънато на тревата. То привдигна глава и каза: не.
– Какво не? – запита Лиско.
– Не тръгвам за никъде!… Вече не ме интересуват приключения.
– Не си ми притрябвал – отвърна Лиско и продължи пътя си.
Изненаданият Мокси пак повдигна глава и погледна след него, но веднага изпадна в най-сладкото състояние след яденето – моментът преди да заспи, когато в съзнанието му все още се мяркат опияняващите мисли, че ей сега ще потъне в съня. Потъването ставаше така: Магарето заспива и за секунда се озовава при Хълма на медените сокове, сред нежна гора от тръни.
Самотната къща на Великия детектив стърчеше на полянката. Прозорчето вече светеше. Лиско застана до вратата и чу прословутия израз:
– Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез!
Лиско отвори и влезе.
Костенурко кърпеше левия си пантоф. В камината тлееше жарава… Беше тихо и приятно. Беше на края на света. На масата димеше великата и вечна лула.
– Добър вечер.
– Какво те води насам? – промърмори домакинът. – Отново ли? Не бързай да отговаряш? Отново ли изчезваш?
Великият детектив пусна пантофа върху килима, напъха крак в него и изчезна. Лиско се озърна. Тук всичко си беше както по-рано и може би щеше да си бъде така завинаги. В тази спокойна обстановка зрееха мъдрите мисли и хитрите планове, тук проблясваха смелите решения. Лиско разбра, че още тази вечер ще получи отговор на въпроса, който го тревожеше.
– Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез!
Костенурко се появи заедно с изречението си и чашка димящо кафе. Лисичето погледна неволно към вратата и се усмихна. Отдавна знаеше тайната на Детектива, който всеки пет минути повтаря тази фраза и изумява посетителите, ако са отвън.
– Отдавна не са ме викали да те търся – реше Костенурко и сръбна глътка кафе. – Помниш ли как те измъкнах от гнездото на орела? … А после от стомаха на Синята акула?
– Помня!
Всъщност той не го беше измъквал от никъде, но карай да върви.
– Това с акулата беше първото ми приключение по море – промълви замечтано Великия детектив. – Влязох в стомаха й и те измъкнах…. Мой дълг е да влизам навсякъде. Няма значение къде. Нали?
– Да – съгласи се лисичето.
(Великият детектив никога не е бил на море.)
– Кажи – промълви тихо той.
– Дошъл съм да ви задам един въпрос… Но няма да ми се смеете. Моля ви и да не ме сметнете за луд.
– Лиско, според една моя теория луди няма, защото едва ли ще се намери ненормален да твърди било едното, било другото.
– Така ли? – удиви се лисичето.
– Но не мога да ти го обясня, защото нямаш предварителна подготовка.
– Яд ме е! – възмути се лисичето. – Нима за всяко нещо е необходима предварителна подготовка?
– Някои го наричат подготовка. – отвърна Детектива. – Чакам.
– Извинете, но навярно сте чували за приключението ми по море. – Великия детектив въздъхна и Лиско продължи. – Там се сприятелих с делфинчето Мони… Слушайте, нима за да се каже, че две и две прави четири, също е необходима предварителна подготовка?
– А кой ти каза, че две и две прави четири?… Но да се върнем на морето.
– Да… Там се сприятелих с делфинчето Мони. Когато се разделяхме, двамата си обещахме всеки ден при залез слънце да си разговаряме мислено: Как си, Мони? Добре съм, Лиско. Какво правиш? Добре съм. А ти какво правиш? Какво правят делфините? Какво прави Прочутия ленив рак?
И тъй нататък… Тези разговори при залез слънце ни станаха навик. От месец насам не пропускам нито ден. – Лиско се огледа, сякаш искаше да се увери, че са сами. – Добре, но тази вечер… тази вечер… Ти, който гледаш през ключалката на вратата, отвори и влез! – Никой не влезе и Лиско продължи: – Тази вечер…
– Чакай!
– Какво?
– Защо се разговаряте?
– Защото се обичаме. Нали ви казах – все едно, че си говорим… На ужким, де, но си говорим… Добре, но тази вечер чух гласа на Мони. Разбирате ли? Истинския му глас. И вече не беше на ужким, а наистина. Казахме си много неща. Той ми каза, че вече се превърта два пъти във въздуха, а аз му казах, че ми е скучно и не знам дали ще издържа така на едно място. Мони ме покани на гости. НИЕ ЧУВАХМЕ МИСЛИТЕ СИ, разбирате ли?… Макар че се намирахме на четиристотин километра един от друг… Какво ще кажете за това?
– Хъм! – каза Великият детектив. – Ти си феномен.
– Да. Затова съм при вас. Защото съм сигурен, че няма да ме сметнете за побъркан.
– Хъм! – каза великият детектив.
– А две и две си прави точно четири.
– Хъм! Каза Великия детектив, след което се облегна и затвори клепачи. – Хъм! – Тишината напълни стаята. Празната кафяна чашка гледаше тавана. Лулата димеше в ръката на Костенурко, а прословутото «хъм» звучеше все по-зачестено, вече приличаше на хъмкане, или по-точно на хъркане. Лиско се приближи до креслото и раздвижи лапа пред лицето на домакина.
– Мисля – излъга внезапно спящия и се събуди. – Това, което ми каза, е интересно. Става въпрос за предаване на мисли на далечно разстояние. Но четиристотин километра!… Това е почти световен рекорд. Е, щом можете, разговаряйте… Отново ли смяташ да бягаш?
– Откъде?
– От дома… Не се прави на ударен.
– Ще видим – въздъхна Лиско. – Всичко ще стане ясно утре, като се събудя. Прави ми се нещо, разберете! В Тихата гора ми е тихо. И тясно. Петите вече ме сърбят.
– Пак ли ще оставяш бележка?
– А, вече свикнаха. Какво ще ме посъветвате?
– Искам да ти кажа – Великия детектив го погледна в очите, – че ако всеки си седеше у дома, нямаше да има нищо. Представи си: Христофор Колумб цепи дърва на двора и прави туршии. В това време Америка чака ли, чака. Да я открият. А аз какъв детектив щях да бъда без тютюн?
– Никакъв! – съгласи се лисичето. – Детектив без лула е като лисица без опашка.
– Точно така.
– Знаете ли, опашката на Мокси понякога смята, че ТЯ е главното, а Мокси е само храносмилателната й система.
– Зависи – отвърна дълбокомислено Костенурко.
– Там е работата, че всичко зависи. Думата з а в и с и ми харесва. Не смятате ли, че ви отнех много време?
– Този, който знае кога да спре и кога да си тръгне отнякъде, заслужава уважение… Ти, който гледаш през ключалката на вратата, отвори и влез!…
Лиско отвори и излезе. Когато затваряше вратата, хвърли последен поглед върху Детектива, който вече спеше.
***

Глава втора
КЪМ СЛЪНЦЕТО И МАЛКО ВДЯСНО
Секунди преди изгрева Лиско видя магарето. Заобленият корем на самотника отразяваше оранжевата зора. От цялото нещо, наречено Мокси, беше будна само опашката му.
– Здравей, опашке! – рече бодро Лиско.
– Здравей, Лиско!
– Събуди ли се?
– Отдавна, но какво да правя, чакам да се събуди и храносмилателната ми система… Трагична е съдбата ми, братко! Цял живот да съм прилепен за магаре. Всички да смятат, че си само презряната опашка на магаре.
– И твоята не е лесна – съгласи се лисичето. – Пътят, който следваш, не е за завиждане.
– Какъв ти път, братко! Стоим!… Или лежим. Или пък пасем. Цял живот не можахме да се напасем… Няма да забравя славните дни, когато ни заведе на четиристотин километра от тук и замалко не видях морето.
– Замалко – съгласи се Лиско.
– Поне чух гласа му – сподави мъката си Опашката.
– Ще събудим ли господаря ти?
– Не ми е господар! – извика обидено Опашката. – Запомни, Мокси е само един мой придатък.
– Все пак той е твоето начало. Всяко магаре започва от главата и завършва при опашката.
– Не се знае – отвърна опашката. – При друго положение на нещата не се знае дали всичко няма да започне да започва от задната си страна.
– Нищо чудно – съгласи се лисичето. – Напоследък усилено се говори за друго положение на нещата, спори се и нищо чудно, ако един ден нещата, току виж, започнали да започват отзад и да завършват отпред. Вие с Мокси живеете във вечен спор, а от споровете се раждат нови идеи… Понякога науката ражда философия.
– Не те разбирам – погледна го Опашката. – Сега с мен ли си, или с Мокси?
– С двамата.
– Какво плямпа този клюкар? – събуди се Мокси и главата му се вдигна към зората. – Чака да заспя и започва да говори зад гърба ми.
Опашката не отвърна. По принцип тя мълчеше в присъствие на магарета.
– Мокси, казвай.
– Какво, Лиско?
– Знаеш какво.
– Пак ли?
– Пак.
– Не искам.
– Сигурен ли си?
– Никога вече.
– Твоя работа… После да не кажеш…
– Този път накъде?
– Не знам. Струва ми се, че навсякъде е хубаво. Светът има четири посоки. И този път към слънцето и малко вдясно. Да хвърля поглед и там.
– Не!
– Тогава довиждане.
Лиско тръгна.
– Чакай!
Лиско спря.
– Карай! – отсече магарето.
Лиско каза още едно «довиждане» и изчезна.
– Глупак! – изкрещя Опашката.
– Млък! – отвърна Мокси.
– Такава интересна покана!
– Затвори си устата!
– Няма! И няма да ти пъдя мухите! Нищо няма!.. Мързеливец! Изостанал… Щяхме да видим най-интересните неща!
– И какво като ги видим? – повтори магарето. – Ще ги видим и толкоз. Отиваш, виждаш – и какво? Нищо. Какво като са интересни? Те са си интересни за себе си, както ние сме за себе си. Всеки е за себе си. Като ги видим, те няма да станат наши. Нито пък ще ги изядем. Кажи де, ще ги изядем ли?… Разбирам да ги изядем, а то нищо. Гледаш – и нищо. Нито пък нещо друго. Нищо! Глупост!…Всичко е само за себе си. Да речем, че… Разбираш ли?
– Разбирам – промълви Опашката.
– А то – какво?
– Е, да – съгласи се Опашката.
– Разбираш ли?
– Вече разбрах.
– То… такова, разбираш ли, нищо… Само дето такова… Разбираш ли?
– Да, бе! Добре, че не тръгнахме.
– Като ти казвам, разбери, а не да ти обяснявам.
– Голяма грешка щяхме…
– Разбираш ли?
– Ей, добре, че не тръгнахме! – отпусна се Опашката.
Толкова за опашките.
Добре, но… опашката на Лиско!…
Тя каза: – Ех!
Лиско. Какво?
Опашката. Какви опашки имало!
Лиско. Какво, какво?
Опашката. Нищо.
Лиско. Май че каза нещо.
Опашката: Карай да върви.
Лиско(спира на пътечката). Не, искам да чуя.
Опашката. Нищо особено. Днешния ден ми отвори очите.
Лиско. По точно?
Опашката. Както чу, някои неща започвали от опашките си.
Лиско. Е?
Опашката. Искам да кажа, че и аз съм опашка…
Лиско. Отричам ли го?
Опашката. Да, но трябва да се съобразяваш.
Лиско. Сигурно искаш да призная, че започвам от теб? Че ти си ми началото?
Опашката(мълчи многозначително). Хъм!
Лиско(подскача). Какво?… Може би… Слушай! Ти искаш да кажеш, че аз съм само една храносмилателна система?
Опашката. Може би не точно… И все пак…
Лиско. Ааа, не така!
Опашката. Какво?
Лиско. Това ми мирише на бунт!… Ей!
Опашката. Кажи.
Лиско. Не забравяй, че не съм магаре, а Лиско! За мен са писани книги! Мога да разговарям мислено с някои същества! Отдалеч! Почти световен рекорд!… Аз съм феномен!
Опашката. Извинявай! Бях забравила.
Лиско. Извинена си, но да не се повтаря. И без това ме е срам да те разнасям насам-натам. У висшите животни опашките са изчезнали. Да не говорим за човека. Ясно ли е?
Опашката. Извинявам се още веднаж.
Лиско. Тогава да му турим пепел и да вървим. Път ни чака.
А пътят наистина ги чакаше, дълъг колкото щеш, лъкатушен, неравен, път през планини, през гори и поля. Палавникът пристъпваше бодро и когато слънцето изскочи над дърветата, без да ще, както винаги запя:

Колко е хубаво да се върви!
Колко е хубаво да не стоиш!
Да тръгнеш и вървиш
Напред
и все напред;
и още,
и още,
и още по-напред!
Колкото се може по-напред!
С главата си мисли.
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
С краката си върви.
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
И никога обратното!
Напред и все напред,
и още,
и още,
колкото се може по-напред!

– Когато измислиш подобна песен, ела ми се похвали – обърна се Лиско към опашката си, която се засрами и увисна отново.

***
Глава трета
ЖАБИТЕ
Привечер Лиско прехвърли планината, която отделяше Тихата гора от света, и сега вървеше през хълмове, обрасли с храсти и дръвчета. Мястото му се стори приятно за нощуване. Наблизо би трябвало да има река, подсказваше я крякането. Когато се приближи до реката, крясъците се превърнаха в шушукане – изглежда, че вече сплетничеха. Лисичето мина гордо между жабите и се напи с вода.
–Защо викате? – вдигна глава Лиско.
–Наша си работа! – отвърнаха жабите в хор.
– Да, но проглушихте света!
– Ще проглушим не само света, ами квото ни падне. Ние сме жаби.
– Личи си.
– А ти кво искаш?
– Да млъкнете. Слънцето залязва и имам нужда от малко тишина.
– Че защо ти е?
– Имам важен разговор.
Жабите се събраха около него.
– С кого ще говориш?
– Умирате от любопитство, а?
– Умираме! – изкрякаха отново жабите,
– Ще видите.
Когато слънцето докосна земята, Лиско се обърна на изток и се съсредоточи. В тишината се долавяше само нежният плясък на водата. Подскочиха няколко рибки. Но Лиско не им обърна внимание, вече не обръщаше внимание на нищо, целият свят бе умрял за него, само някъде в морето бе останала една единствена интересна точка – мозъкът на делфинчето.
“Здравей, Лиско!” – извика Мони.
“Мони! – трепна Лиско. – Знаеш ли, че чувам истинския ти глас?”
“И аз. От снощи не мога да си обясня. Татко каза, че става въпрос за… забравих какво. Науката се занимавала с това нещо.”
“Костенурко каза същото.”
“Откъде се обаждаш?”
“Как да ти кажа… Отново ме засърбяха петите.”
“И потегли, а?”
“Нещо ми каза – тръгвай! – и тръгнах.”
“Кога да те чакам?”
“Ще видим. Нали ще си говорим всеки ден?”
“Чакам те.”
“Тогава дочуване!”
“И те чувам много добре.”
“И аз. Сякаш си до мен.”
“Приятен път!”
“Поздрави на всички!”
Лисичето млъкна. Отърси глава и отново видя света. Около него мълчаха хиляди жаби с ококорени очи.
– Крякайте де! – подразни ги Лиско. – Защо мълчите?
– Ти си луд! – извика една жаба.
– Луд! – извикаха всички в хор.
Жабешките орди се оттеглиха страхливо назад и закрещяха, че до реката е дошъл луд. Крясъците им се вдигнаха към небето, полетяха към другите банди, по протежението на цялата река. Отвсякъде вече звучеше твърдението, че в нощта се е появил някой си, който не е с всичкия си, понеже си говори сам.
Това твърдение развесели лисичето и то се усмихна. Отначало се усмихна широко, но после не толкоз широко, а накрая изобщо спря да се усмихва.
– Глупаци! – извика яростно Лиско. – Вие сте глупаци!
Искаше да им каже, че не е луд и че не му е приятно да го обвиняват в нещо, което звучи невероятно, ала жабите продължаваха да твърдят своето. Присъединиха се и тълпите откъм блатата. Към небето вече летеше врява. Мълчаливите животни, които живееха наоколо, без да щат се вслушваха в крясъците, и без да се усетят как, заповтаряха:
– Той е луд!
Дойдоха много зайци и много яребици, искаха да го видят лично и да му кажат: – Ти си луд.
Лиско се опита да убеди поне тях, че няма нищо подобно, че ако млъкнат (а той иска само да млъкнат), ще чуят гласа му и на бърза ръка ще се уверят в обратното. Нищо подобно. Започнаха да идват и по-едри животни. Всеки искаше да види как изглежда един луд и какво търси при тях.
Това разяри лисичето. Без да се интересува чуват ли го, или не, то се разкрещя, но кой те слуша, не можа да ги надвика. Милионите гласове бяха по-убедителни. По едно време дори и Лиско се замисли: “Чакай, ти кой си?… Сигурен ли си, че си ти?… Ами ако?… Не. Помисли малко, но искрено… Защото… Е, не си искрен!…”
А как му се искаше и колко по-лесно е да се развика заедно с другите: – Той е луд!
Колко е лесно да извикаш и да се слееш с другите!
Уплашено от тази мисъл, лисичето хукна, прецапа реката, озова се на другия бряг и подгонено от нестихващите крясъци, които сега повтаряха, че лудият вече бяга, затича, както тичат всички луди.

***

Глава четвърта
ПОДЛЕЦЪТ
Не усети кога е прехвърлил хълма. Бягаше от крясъците. Не се спря дори за миг, дори да се ослуша. Когато долови тишината, Лиско се видя пред склона на втората изпречила му се по пътя планина. Небето искреше от блясъка на звездите. Беше тихо като в шапка. Сърцето му тупаше от обида и умора. Бяха го сметнали за луд!
Но щом се успокои, хлапачето прихна. Насмя се хубаво, после потърси малко кътче за нощуване и го откри. Легна се и се зави на кравай. Преди да потъне в съня, една пъргава и подла мисълчица изскочи от главата му и застана до него. Истински дребосък, но подлец до немай-къде.
–Така, а? – пошепна Подлецът.
–Какво? – учуди се лисичето.
–Заспиваш спокойно и сякаш нищо не е било.
–Защо? Какво е станало?
–Помисли си: станало ли е, или не е станало?
–Добре де, кажи ТИ.
– ТЕ ти го казаха!
–Зависи КОЙ го казва – отвърна Лиско.
– Не КОЙ, а КОЛКО – прошепна на ухото му Подлецът. – Те са поне сто хиляди.
– Сто хиляди, ама жаби.
–Жаби, ама сто хиляди!
–Подлец! – изсъска Лиско.
–Признавам – призна си Подлецът. – Но и ти трябва да признаеш… Сто хиляди се лъжат, а само ти си прав!… Как ти се струва?… Е, може… Може и да се лъжат наистина, но пък и ти си помисли!…
–Какво да си помисля?
–Дали пък винаги, ама винаги все ти си прав!… Това са сто хиляди, ей!
– Кой знае дали са сто хиляди – опита се да възрази лисичето.
–Хиляда повече, хиляда по-малко, какво значение? – подхвърли Подлецът. – Все пак си помисли. Всички сме смъртни.
– Аз съм безсмъртен! – възрази Лиско. – Орли са ме яли, акули са ме гълтали и пак съм жив!
–Видя ли? – усмихна се подло Подлецът. – Какво ти казах?
–Какво ми каза?
–Така се започва. Обикновено се почва с това.
– Шегувах се – направи опит да се усмихне Лиско. – Не разбираш ли от шеги?
– Но и ти разбери и помисли: Това са сто хиляди! Не един и не двама, а сто хиляди!…
– Жаби!
– Не се знае – прошепна Подлецът.
– Какво? – лисичето подскочи. – Какво каза?
– Отде знаеш, че са жаби? – Подлецът смигна и се протегна. – Спи ми се. Аз ще поспя, а ти помисли върху казаното.
Като изрече това, Подлецът влезе в лисичето, но преди да изчезне изсъска: – Феномен!
В световната практика няма случай някой да заспи след подобен разговор.

***

Глава пета
ОРАНЖЕВАТА ПЛАНИНА
След безсънната нощ скитникът се изправи в ранни зори. В сумрака не можеше да види много нещо, но на Лиско му се стори, че втората планина, която се беше изпречила на пътя му, се отличаваше с особения си цвят. Освен това дърветата приличаха на всичко друго, освен на дървета. По-късно в светлината на слънцето те се оказаха особени оранжеви скали. Земята, по която тъпчеше, имаше подобен оранжев цвят. Трябваше да върви дълго, преди да срещне първото живо същество.
– Хей, мишко! – зарадва се искрено лисичето.
– Баба ти е мишка! – отвърна мишката.
– А ти?
– Аз съм друго. Де да знам какво. Но никой не ми е казвал, че съм мишка.
– Така де – съгласи се Лиско, – живееш си и де да знаеш, че си мишка. Сигурно се мислиш за нещо друго… Добре де, как се наричаш? Аз например съм лисиче.
– Така ли? А пък аз те помислих за някоя от нас, само че по-охранена.
– Кои сте вие?
– Ние сме си ние.
– Слушай, глупачке, жабите знаят, че са жаби, а хората знаят, че са хора. Вие трябва да знаете кои сте.
– Каква полза? И ако знаеш, ще спечелиш ли нещо?… Търбухът е главното. Натъпкай го и си глей кефа. Защото утре, като хвърлиш топа, никой няма да те пита кой си бил и какъв си. Така ли е?
– Къде бързаш?
– На работа.
– Какво работиш?
– Гризач.
– Какъв гризач?
– Помощник-гризач!
– Какво прегризвате?
– Не знам точно. Нещо, което трябва да падне. Прегризваме му основите.
– Правите пакост?
– Ами да.
– Значи сте злосторници?
– А бе ти, дрънкало, защо не си гледаш работата!…
Мишката изчезна. Лиско се озърна. Никой не бе чул. Май за първи път го наричаха “дрънкало”. Вчера го бяха нарекли луд. Няма как, напоследък му потръгна. И все пак, помисли лисичето, по-добре да те нарекат дрънкало насаме, отколкото сто хиляди същества да ти викат, че си луд.
Вървеше нагоре, а настроението му слизаше надолу. Нямаше я радостта от другите пътешествия. Освен това земята наоколо ставаше все по-гола, а скалите се превръщаха в загадъчни видения. Кога най-после ще пресече противната Оранжева планина?
По едно време му се стори, че не чува стъпките си. Спря. Обхвана го страх и го връхлетя тъга. Лисичето знаеше, че не бива да допуща подобни настроения и запя своята песничка за вървенето. Но гласът му бе потънал някъде. Устата му се отваряше, а от нея не излизаше нищо. Лиско запя високо, после започна да вика, но не чу нито песента, нито виковете си. Клисурата или долината, в която беше попаднал, тънеше в абсолютна тишина. Лиско изкрещя. Нищо. Отново. Пак нищо. Удари с лапа по земята. Нито звук. Търкулна камък. Той полетя и заподскача безшумно надолу. Лиско се обърна на всички страни – наоколо се простираше странната Оранжева планина, със странните Оранжеви скали и още по-странната Оранжева долина на мълчанието.
Лисичето хукна към една височина. Бягаше с шеметна бързина, по-бързо от вчера, когато бягаше от жабите. На билото усети дъха си и въпреки умората, запя. Пееше песничката за вървенето, без да върви, пееше и се радваше, че отново чува, че звуците бликат отвсякъде и светът става отново свят.
– Ох! – въздъхна Лиско.
И духна отново надолу. Бягаше, бягаше, бягаше – не спря, докато не прекоси цялата долина, но докато я прекосяваше, Лиско усети, че от време на време чува дъха си в зависимост от това, дали се качва по височините, или слиза от тях. И както бягаше, реши да изпее своята песен, която по този начин придоби следния вид:
Колко е хубаво да се върви!
Кол . . . . . . . .
. . . . . . . . гнеш и вървиш
напред
и все . . .
. . . . . . . .
и още,
и още по-напред!
Тра-ла . . . . . . . .
. . . . . . . . мисли
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
. . . . . . . . с краката
. . . . . . . .
. . . . . . . .
. . . . . . . .
. . . . . . . . се може по-напред!
– Наистина съм мислил с краката си, щом съм тръгнал по тия шантави места! – си каза на глас Лиско, защото му беше приятно да чува гласа си.
***

Глава шеста
АЛЕКСАНДЪР

Два часа след като се измъкна от Оранжевата долина на мълчанието, Лиско видя в далечината дим.
Александър стоеше до огъня и се бръснеше. През тъмните стъкла на очилата му сапунената пяна имаше цвят на скръб.
– Добър ден – рече неочаквано той. – Видях ви в огледалото. Аз съм илюстрирал “Илиадата” и “Одисеята”.
– Добър ден – отвърна лисичето. – Вие сте първият.
– В какъв смисъл?
– Първият възрастен, който ми говори на ВИЕ. Веднага ми взехте акъла.
– Ей сега ще се обръсна и ще ви обърна повече внимание… Починете си, ще пазя тишина.
– Напротив!… Говорете си! В момента много ми се слуша, каквото и да е.
– Разбрахте, че и тишината убива, нали? – засмя се Александър.
– Ужасно нещо! – промълви лисичето. – Щях да полу… Да умра.
– Шумът и абсолютната тишина убиват – реше Александър. – Абсолютното въздържане също. Да не говорим за абсолютната добрина… Уморен ли сте?
– Много… Вчера бягах от едни жаби… а днес – от една Долина на тишината. Всъщност как се е създала тя?
– Знам ли? Всъщност такива “ями” се срещат само в космоса.
Александър се избръсна, изми се, влезе в палатката и излезе с кърпа. Докато бършеше лицето си, Лиско го разгледа и се удиви на късогледството му. Но очилата заеха мястото си върху носа му и високият мъж отново стана нормален. Той запрати кърпата върху стола и се освежи с одеколон. Лиско се помъчи да отгатне възрастта му, но не успя. Не познаваше хората. А и не го интересуваха чак толкоз. Те водеха сложен живот, вършеха необясними неща и се надпреварваха да объркват представите на животните за тях.
Пример:
Един човек можеше да бъде едновременно –
и глупак,
и мъдрец.
Един човек може да прояви едновременно –
и героизъм,
и страх,
и благородство,
и подлост,
и жестокост,
и милосърдие.
Според лисичето, всичко това е неприсъщо за което и да е животно и може да се обясни само с изостаналост. За да бъде разнообразен, човекът си плаща скъпо.
Малкият пътешественик си отдъхваше под сянката на масичката и се питаше за какъв дявол са нужни на човека глупостите, с които се е наобиколил: палатка, масичка, столове, чинии, прибори и още 410 неизвестни предмета.
– Това е гумена лодка – сякаш отгатна мислите му Александър. – А това са гребла. Там има въжета, куки, брадвичка, клинове и ветроупорен фенер. На тази страна са подредени всичките ми леководолазни неща, от неопреновия костюм до шнорхела. Багажът ми може да напълни цял камион. Постепенно ще опознаеш всичко. На третия ден ще ти е ясно.
– Да, но ме чака път – отвърна лисичето. – Утре ще се разделим.
– Ваша си работа – рече Александър.
Той приготви закуската и подреди масата. Нахраниха се и изпиха по едно кафе. Транзисторният радиоприемник им съобщи колко е часът, какво ще бъде времето утре и в следващите дни, броя на загиналите в железопътната катастрофа до Калкута, броя на загиналите от самолетната катастрофа в Андите, съобщи им резултата от няколко футболни срещи, след което им поднесе малко музика от Бах. Александър заяви, че според него Бах е по-голям от Бетховен, но с колко – не каза и Лиско не разбра. Тогава Лиско го запита дали познава Момчето с бледото лице. Александър каза, че не го познава и Лиско тържествуваше, след като му съобщи, че Момчето с бледото лице е от Париж. Александър се зачуди и нарече Лиско интересно лисиче, на което Лиско отвърна, че за първи път чува такова нещо. В подобен спокоен разговор течеше времето. Скънцето се изкачи на върховете и Оранжевата планина стана дори приятна.
– Сега там снимат филм – прошепна Александър. Снимат ли, снимат…
– Така ли?
–Да. И се чудят ли, чудят, защо ме няма. Подписал съм договор да нарисувам декора, но им избягах, защото съм си такъв.
– Какъв? – заинтересува се Лиско.
– Правя си това, което ми е приятно.
– Харесвате ми – каза Лиско.
– Освен това имам договор за Сервантес, но има да чакат илюстрациите!… Прихванат ли ме – зарязвам всичко и бягам.
– Сервантес ми е непознато лице – заяви лисичето. – А вие как се казвате?
– Александър.
– Съкратено?
– Винаги Александър!
– Познавам и други с дълги имена. Глагоабазубадуза.
– Как?
– Царицата на медузите. И тя не признава съкращения. Но вие се различавате от нея.
– А вие как се казвате? – запита Александър.
– Лиско. Сигурно сте чували.
– Не съм – призна си Александър.
– Чудно – намръщи се лисичето. – За мен се пишат романи.
– Имате такъв вид.
– Нали?
– Освен това имате вид на нещо, което казва, че няма да остане при мен, а ще остане. Ще останете ли?
– Не.
При залез слънце Лиско се отдели настрана да размени няколко мисли с Мони. Разказа му за жабите и загадъчната Оранжева планина. Запита има ли вероятност да е луд, както твърдят жабите. Мони се засмя и му отговори, че засега могат да полудяват само хората.
Дано не съм станал човек, помисли си с тревога Лиско.

***

Глава седма
КУЧЕТАТА
Някои хора събират марки, а други – картички, трети колекционират кибритени кутийки, а четвърти – старинни оръжия. Една моя позната колекционира газени лампи, друга котки, а чух, че в Съединените щати някакъв милиардер събирал английски замъци. Да изброявам ли всички видове колекционери? Има хобита, от които ще ти хвръкне шапката.
Александър мажеше бисквита си с масло, тъй като разговорът се водеше на закуска.
– Най-сериозната ми страст е морското дъно. Някои твърдят, че по-голямата част от живота си съм прекарал под водата. От пет години, обаче, имам нова страст – пещерите…
– Това така ли се яде?
– Да… Нямам жилище, но имам палатка. По едно време се сетих, че не съм се оженил и тръгнах да се женя, но срещнах приятели и потеглих да обикалям едно море със сал. Издателите и режисьорите не могат да ме намерят – страхуват се да влязат в пещерите.
Александър говореше, Лиско слушаше и си мислеше, че и той на свой ред не може да се свърти в Тихата гора; и ето сега – какво ли търси в някоя си не знам каква Оранжева планина, при този почти оранжев особняк?
– В момента снимат филма и ме ругаят – чу той гласа на Александър. – Трябваше да бъда на снимките. Ругае ме издателството, задето му забавям рисунките, но какво да правя – наблизо открих най-интересната пещера на света, никой не я знае и ще я изследвам чак до дъното.
– Къде наблизо? – заинтересува се Лиско.
– Пред ония високи скали.
– Защо не опънете палатката до нея?
– Там можеш да полудееш.
– Ще ми позволите ли да хвърля поглед?… Днес се разделяме.
– Твоя работа!… Иди… Ще ти бъде интересно.
Лиско изяде бисквита си и слезе от стола. Започваше нов ден, и може би ден на нови изненади.
Оранжевата планина е скучна за мен, мислеше си той на път към Високите скали. Премина ли я, ще ми съмне. Такива като Александър могат да си блъскат главата в нея. Щом си нямат хобита. Тогава му хрумна, че самият той си няма хоби, и му се прищя да си измисли. Но какво да събирам, запита се Лиско, време е да засъбирам нещо, иначе ще ме сметнат за изостанал. В Тихата гора мога да събирам шишарки, но това не е работа, повече подхожда на катеричките. Спря и се замисли още по-дълбоко.
– Ха! – извика внезапно лисичето. – Че какво ми пречи да събирам по-особени предмети?… Например приятели? Ще бъде забавна страст. И така, да видим какво съм събрал досега.
Започна да изброява: Острото рогче… Всички обитатели на Тихата гора… Холандеца, Момчето с бледото лице, всички морски приятели, начело с Мони. Ами Мокси? А опашката му? Отделно ли да я броя? Постепенно стигна до Александър. Е, мога ли да го нарека приятел? Пое ме, покани ме, дори ми разказа нещо, но никога не ме запита кой съм, що съм, откъде съм и къде отивам. Ще го оставя да постажува. След време изведнаж ще ми стане ясно да го впиша ли в колекцията…
Зловещ вой прекъсна мислите му. Вой или лай? Лиско се ослуша: да, лаеха кучета.
Първото нещо, което лисичето направи, беше крачка назад. Второто нещо, което Лиско направи, беше още една крачка назад.
– Хи-хи-хи!
Лиско трепна.
– Уплаши ли се? – извика свраката и отново захихика.
– Кой? Аз ли?… Кой лае така?
– Тези, които лаят, не могат да дойдат при теб – засмя се свраката.
– А аз?
– Ако си глупак, можеш да влезеш в дупката.
Лиско се приближаваше към дупката. Лаят се усилваше и накрая премина в ярост, която просто блъскаше в ушите. В хаоса почти не се различаваха отделни гласове. Лиско приседна и започна да чака. “Ще видим – усмихна се той. –Никой лай не може да продължи вечно.” Колко лесно е да вземеш такова решение, но лесно ли е да изтраеш цял един лай? Единадесет пъти му хрумна да се откаже, по едно време дори си тръгна, но се върна, защото си беше любопитен. И тогава забеляза, че лаещите същества започнаха да млъкват едно след друго.
Най-после един глас отдолу запита:
– Ей, ти кой си?
– Лиско! – отвърна бодро лисичето. – Не сте ли чували?
– Идиот! – извика отдолу гласът. – Подиграваш ли се?
– Такъв ми е характерът – отвърна спокойно лисичето. – Ами вие кои сте?
– Ние сме кучета.
– Защо не излезете от това тъмно място?
– Слез и ще видиш защо.
Останалите кучета се закискаха по най-неприятен за слуха начин. Лисичето се понаведе, доколкото можа, и погледна надолу. Видя само тъмнина. Всъщност разговаряше с невидими за него същества.
– Какво търсите там? – запита Лиско.
– Някога някои кучета са паднали. После ние сме се родили. Откакто се помним, сме тук. Всички сме слепи. От тъмнината.
– Нима не виждате?
– Защо? Какво да виждаме? Кое заслужава да го виждаме?
– Добре де, сега не ме ли виждате?
– Идиот! – извика друг глас. – На кого разправяме, че сме слепи!
– Без обиди! – извиси глас Лиско. – Само не обиждайте, защото… Къде се намирате да обиждате? Лесно ви е на вас долу да обиждате, защото знаете, че не мога да…
– Проклетнико! – Изрева друг глас.
– Е да, отдолу всеки знае – отвърна лисичето.
– Гадник! – извика трети глас.
– Отдолу всеки знае – предизвика ги Лиско. – Качете се горе, че да видите!
– Ах, да ни паднеш! Ах, да ни паднеш! – излая плачевно първият глас.
– Какво? Какво като ви падна?
– Ще те изядем!
– Ще те омляскаме!
– Не ми е за първи път! – засмя се Лиско. – Знаете ли колко са ме яли и пак съм си жив?
Отдолу отвърнаха с ръмжене. Най-дръзките кучета вече примираха от ярост.
– Момчета – извика в затишието Лиско, – разбирам ви и не ви се сърдя. Сигурно сте най-онеправданите същества в света. Впрочем какво ядете?
– Каквото падне отгоре!
– А ако не падне?
– Изяждаме най-слабия от нас.
– Нещастници! Вие сте за оплакване. Живеете в тъмнина и се ядете помежду си. Нямате капка щастие, никой не ви казва приятна дума… Ще ми се да ви зарадвам, но с какво?… Искате ли да ви забавлявам?
– Искаме! – извикаха всички в хор.
– Добре. Млъкнете!… Внимание!… Приказка!…

ПРИКАЗКА ЗА ПРИВИДЕНИЕТО ОТ ЗАМЪКА ГРОУ, която Лиско искаше да разкаже на кучетата.
– Преди много години – започна лисичето – в замъка на графството Гроу живееше едно привидение…
– Какво значи това? – запита глас отдолу.
– Кое?
– Това последното.
– Привидение ли? Привидение е нещо, което предизвиква страх.
– Какво е страх?
– Моля?
– Какво е СТРАХ, питаме?
– Не знаете какво е СТРАХ?… Че тогава…
– Какво тогава?
– Тогава не мога да ви разкажа тази приказка. Тя е интересна САМО за същества, които могат да изпитват страх… Че вие… – тук лисичето се обърка и не знаеше какво да каже – че вие… щом не се страхувате от НИЩО, значи…
– Какво значи?
– Че не сте толкова нещастни и напразно съм ви съжалявал. Най-страшното нещо на този свят, мисля аз, е страхът. Можеш да се уплашиш един път, два пъти, три пъти… трийсет пъти!… Но има страх, който изпитваш всеки ден и той е най-страшният страх. Моята приказка е страшна от началото до края, но няма да ви я разкажа, понеже не се страхувате. Виж ти, че тогава вие не сте толкоз…
– Какво толкоз?
– Нещастни… А бе знаех си аз – абсолютно нещастие не съществува… Пък да взема да ви изпея нещо, а?
– Изпей! – залаяха всички.
– Млъкнете и слушайте! – извика Лиско. – Ще ви изпея

П Е С Н И Ч К А З А Б Е З Г Р И Ж И Е Т О:

Живееше далече,
на края на света,
безгрижието вечно
в безгрижна самота.
живееше щастливо
и викаше у р а,
подскачаше игриво
без грижи и тъга.
По цели дни ехтеше
безгрижния му смях.
Не знаеше какво е
тъга или пък страх.
Безгрижното му време
в безгрижие тече,
без грижи и без бреме
безгрижно го влече.
Не зрее, не старее,
не може да умре;
безгрижието вечно
остава си дете.
И пее, и глупее
в безгрижния живот,
докато се превърне
в буквален идиот.

Лиско млъкна и настъпи тишина, в която можеше да се чуе как облаците горе се търкат по пътя си.
– Е? – наруши мълчанието малкият пътешественик. – Ще кажете ли нещо?
Кучетата продължаваха да мълчат.
– От казаното дотук – продължи лисичето – се вижда, че между абсолютното безгрижие и абсолютната мъка няма разлика. Ако има, тя не е в полза на безгрижието.
– Добре пееш – рече най-после едно от кучетата. – Почувствахме истинска наслада.
– Душата ти е добра – допълни второ куче. – Не знаехме, че съществуват такива неща.
– Като теб,
– Ти ни трогна и ни накара да се замислим – каза трето куче. – Защо не слезеш при нас?
– Моля?
– Да си дойдеш при нас, викам… Да ни веселиш.
– Това няма да стане – отвърна Лиско и настръхна от ужас.
– Защо?
– Защото мястото ми е горе. Имам си начертана програма.
– Значи няма да слезеш при нас, така ли?
– Изключено!
– Лъжец! – изрева първото куче. – Измамник!
– Егоист! – извика второто куче.
– Като нищо се отказа! – извика третото куче. – И това ми било… Ти си… Не мога да намеря думата.
– Проклетник! – помогна му второто куче.
– Точно така! – съгласи се третото куче. – Това не прилича на… такова… На нищо не прилича!
Лиско хукна към палатката на Александър, който в това време четеше нещо.
– Какво четете? – запита Лиско.
– “Дон Кихот” – отвърна Александър. – Напоследък я нося със себе си. Трябва да я илюстрирам. Ръкопис на превода.

***

Глава осма
СПУЩАНЕТО
– Днес ни предстои много работа – заяви Александър, след като изслуша разказа на своя гост за посещението му при кучетата.
– Работа имате ВИЕ, а аз ще си вървя! – отвърна Лиско.
– Добре – усмихна се Александър и стана. – Съгласен съм, но в живота ми няма такъв случай.
– Какъв?
– Някой да си е заминал някъде, след като сме се запознали… Не се опитвайте да говорите!… Хайде, след малко започваме спущането.
– Моля?
– Трябва да хвърлим храна на кучетата и да паднат от преяждане. Иначе не можем да проникнем нито в дупката, нито по-нататък.
– По-нататък?
– Според мен, тази пещера продължава по-нататък.
– По-нататък от кучетата?
– Предполагам. Ще разберем… Предстои ни да напомпаме надувната лодка. Нещо ми подсказва, че ще попаднем на вода. Ще натъпчем кучетата с храна, ще минем покрай тях и ще продължим, за да видим къде води подземната пропаст.
– И какво като видите?
– Ще я изследвам докрай. Ти ще вървиш след мен.
– Ще вървя по пътя си! – отвърна лисичето. – Аз съм за другаде.
– Ако щеш!
Александър закрепи лодката върху автомобила, а в нея постави какво ли не, може би двеста предмета, включително “Дон Кихот”, после наряза месото за кучетата, изми се, качи се в колата, взе при себе си Лиско и на бърза ръка се озоваха при дупката. Кучетата ги залаяха отдалеч. Първото нещо, което Александър направи, бе да им хвърли половината от приготвените порции. Долу лаенето премина в ръмжене, започна боричкане, но тъй като месото беше много, скоро настъпи истинска тишина.
– Това е – забеляза доволно Александър, хвърли им нещо, за да млъкнат.
– И наистина млъкнаха! – рече Лиско.
– Толкова им трябва на песовете… Хайде! Вече спят.
Той спусна най-дебелото въже. Предварително завързано за най-близкото дърво. С помощта на по-тънки въжета напущаха долу целия багаж. Александър и Лиско слизаха дълго и внимателно. Лисичето се чувстваше доста добре върху раменете на своя нов приятел. Тъмнината ги погълна и стъпиха на дъното.
– Знаех си – прошепна с трепет Александър. – Пещерата продължава нататък.
Какво означава това “нататък”? Александър освети с ръчен прожектор купчината спящи кучета и насочи лъча към втората пропаст. Тук природата беше създала нещо като стъпало. За истинския изследовател на пещери пътят продължаваше. Спуснаха нови въжета. Лиско за втори път се намести върху раменете на новия си приятел и за втори път потегли надолу, където ги очакваше багажът.
– Това е – прошепна Александър. – Стигнахме.
Стъпиха на твърдо. Светлинният лъч докосваше скали, по които пробягваха бели крехки насекоми.
Александър внезапно подсвирна.
– Какво? – притисна се към него Лиско.
– Продължаваме! – гласът му ликуваше. – Всичко се оказа по-интересно! Приготви се за трето спущане!…
– Не ви ли се струва, че се спущаме прекалено?
– Ще полудея от радост! – беше отговорът на човека, който беше илюстрирал “Илиадата”. – Дано се спуснем още много пъти!
Те наистина се спуснаха още няколко пъти за учудване на самия пещерняк. Той заяви, че се намират може би в най-загадъчната пещера на света, която продължава само вертикално и обещава неподозирани красоти. Стига да не свърши скоро. Дано продължава още много.
– А!…
– Какво?
– Ще се пукна от радост!
– И аз! – рече Лиско, който отдавна вече се страхуваше.
– Дойде реда на лодката. А, Лиско? Видя ли как на всичко си му идва редът?
Александър радостно осветяваше гладката повърхност на огромно подземно езеро.
– Хайде! Какво чакаш?… Товарим!
Александър оживено хвърляше необходимите неща в лодката. Всички предмети и провизии заеха своето място.
– Влизай!
Лиско скочи. Александър прекрачи и се отблъсна с единия крак. Лодката се отлепи от скалата и се понесе по езерото. Александър грабна греблата.
– Знаеш ли какво? – прошепна отново той.
– Какво? – прошепна Лиско.
– Според мен…
Александър гребеше и осветяваше водата.
– Какво според вас? – изтръпна лисичето.
Вместо да отговори, Александър запали голямата петромаксова лампа. Силната светлина веднага прогони мрака. Илюстраторът на “Илиадата” подсвирна.
– Защо подсвирнахте?
– Според мен…
Гласът му секна.
– Какво според вас?
– Според мен… Лиско, какво става тук?
– Какво става тук? – потрепера лисичето.
– Боже мой! Тази пещера!…
– Моля ви се, какво има?
– Дявол да го вземе!
– Моля ви се, какво е станало?
– За първи път!…
– Моля ви се, какво за първи път?
– Виждам такава пещера!
– Няма ли да се връщаме?
– Уха! Да не съм луд!… А! Що за пещера?… За първи път се сблъсквам с такова нещо!… А! Не може да бъде!…
– Ще останем ли живи?
– Бъди спокоен! – Александър погали нежно гърба му. – И все пак, малко страхливо лисиче, това не може да бъде!…
Беше престанал да гребе. Озърташе се на всички страни и наблюдаваше.

***

Глава девета
АЛЕКСАНДЪР СИ ПРИЗНАВА,
ЧЕ Е ГЛУПАК
Лабиринтът сигурно имаше петстотин разклонения, в които можеш да се въртиш, докато позеленееш. Александър се питаше по кое от тях да поемат. Най-после каза:
– Александър не е глупак!
– Защо? – запита Лиско.
– Тук може да се объркаме така, че да се измъкнем едва след три дни. Затова ще се върнем при висящото въже. В багажа имам рибарско влакно. Ще завържем влакното за въжето и ще го пуснем след нас… Разбираш ли?
Лиско каза, че разбира.
– Тогава назад към Висящото въже, с което се спуснахме!
Той погреба пет минути и спря.
– Лиско!
– Да.
– На това място бяхме ли, или не бяхме?
– Май че не бяхме.
– А според мен бяхме…
Тази напукана скала ми е позната… На теб позната ли ти е?
– Май че ми е позната.
– Бъди спокоен, ще се оправим.
Александър загреба отново, но движенията му не бяха толкова сигурни. Все по-често и по-често се оглеждаше. Повъртяха се още малко. Стените на лабиринта си приличаха и по цвят, и по влажност; еднакво грапави – изобщо всичко им беше еднакво.
След време илюстраторът на “Илиадата” и “Одисеята” отпусна греблата и рече:
– Александър не е глупак!
– Кое ви кара да мислите така? – запита лисичето.
– Ще видиш!
Той извади парче креда и драсна по скалата. Но чертичката не се появи. Като видя, че на стената не се появяват чертички, Лиско започна да мисли: Александър може и да не е глупак, но аз? Добре си вървях по пътя, имах си цел, кой дявол ме накара да тръгна през кучета и пропасти, по въжета и лабиринти?… Александър може да не е глупав, но е луд, щом се навира в тия дупки.
– Измъквал съм се и ще се измъкна! – каза Александър. – Няма да те оставя.
– Но чертичките не се появиха – рече Лиско.
– Да – съгласи се Александър. – Забравих, че по мокри стени не може да се пише.
– Но може да се оставя по нещо – рече Лиско.
– Тогава Александър каза, че е глупак и започна да оставя на всяка грапавина по една стотинка.
– Как си? – оживи се той. Монетите блестят като котешки очи и ще ни насочват.
– Само ще показват дали сме се върнали на същото място – забеляза лисичето и Александър тъжно се съгласи.
– При това стотинките ми са преброени – допълни той. – Съжалявам, че никога не съм обръщал внимание на такива дребни пари.
Лиско му препоръча друг път като слиза в пещери, да си взема пълен джоб стотинки.
– А бе веднаж да се измъкнем, знам какво да правя!…
– Толкова ли сме зле? – запита Лиско.
– А, не… Но трябва да се измъкнем.
Александър поглеждаше тайно часовника си, бяха минали доста часове, може би половин циферблат. Умората надделяваше, все повече ги избиваше на почивки. Един въпрос тежеше върху езика на Лиско, но не смееше да го изплюе. Най-после успя да го зададе:
– Имаме ли нещо за ядене?
– Две закуски – беше отговорът.
– Ако искате… да преминем към първата – предложи лисичето.
– Разбира се – съгласи се Александър. – Ей сега, щом открием Висящото въже.
– Добре – прошепна лисичето.
Александър загреба отново. Когато отново се умори, Лиско рече:
– Не е ли по-добре да закусим, преди да сме открили Висящото въже?
– Добре е – съгласи се Александър, – но храната ни се намира при Висящото въже.
Лиско въздъхна тайно. За него Висящото въже отдавна се бе превърнало в един висящ въпрос.
– Спелеологът трябва да е готов на всичко – заяви Александър. – Пещерите са пълни с изненади. Но защо да се отчайваме? Този лабиринт, например, колкото и да е голям, не може да бъде толкова голям. Ще си направим малка разходка и ще се озовем при въжето… За мен е важно, че съм първият, който прониква тук. Пещерата е позната само отвън. Горе ще ми завиждат, разбираш ли?
– Разбирам… Онова там не е ли една от вашите стотинки?
– Да! – възкликна радостно Александър. – Ура! Казах ли ти?
Лиско не разбираше защо се радва спелеологът. Какво радостно има в това, да се въртиш в един лабиринт и да откриеш, че си се върнал на същото място? Това е естествено за всеки лабиринт.
По-късно видяха още една стотинка, после още една и разбраха, че се въртят. Отсега нататък всяка срещната стотинка ги дразнеше. Макар и уморен, Александър продължаваше да гребе, но избягваше да оглежда стените – боеше се да не открие някоя от своите монети.
– Изглежда навлязохме в непознато място – предположи лисичето.
– Защо мислиш така?
– Тук стените са по-тъмни.
– Понеже гасне светлината – обясни Александър.
– Така ли? – уплаши се Лиско. – Защо?
– Защото батериите не са вечни, а и горивото в лампата свършва.
Лабиринтът си беше редовен, добре изработен, в него грешка нямаше, по всека вероятност нямаше и измъкване. Закривиш вляво и се чудиш накъде, закривиш вдясно – пред теб пет канала, тръгнеш по първия – нови десет, хванеш единия, гледаш – върнал си се, откъдето си тръгнал.
– Момент! – викна по едно време Лиско. – Спрете!
– Какво има? – запита Александър.
– Това не е ли част от багажа ни?
– Багажът ни! – извика Александър. – Ура!
Започна да гребе яростно. Излязоха на познатата каменна площадка. Отслабващите лъчи на лампата осветиха пакетите. Багажът беше тук. Закуските бяха тук. Липсваше само Висящото въже.

***

Глава десета
СТРАННИ,
ДОРИ ТАЙНСТВЕНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА
Ако човек се спусне в пропаст с въже и ако остави въжето да виси, за да му послужи отново, въжето трябва да стои на мястото си, а не да изчезва.
– Такъв е законът на тия, които скитат по пещерите – продължи гласно мислите си Александър, – Вече петнайсет минути гледам и няма никакво въже. А само това въже може да ни върне там, откъдето сме дошли.
– Факт, че го няма! – съгласи се Лиско.
– А трябваше да виси и да чака! – разсърди се Александър. – Това на нищо не прилича!
– Какво ще правим? – запита лисичето.
– Ще пестим храната – отвърна Александър.
– Така ли се прави?
– Така.
– И после?
– Ще чакаме.
– Сега няма ли да хапнем?
– По един бисквит.
– Дайте го!
Изядоха по един бисквит. Тогава Александър се усмихна и каза, че положението е сериозно. Той заяви, че от момента на загубването им съзнателно се е държал като глупак, но вече няма смисъл, защото всичко е ясно. Не е ясно само как е изчезнало въжето.
Александър измъкна лодката върху сухата част на скалата и се облегна на мекия й борд. След това загаси светлината. Трябваше да се пести енергията. Лиско се сгуши до него и се заслуша в дишането му. Дишаше един уморе умен човек, който се стараеше да обмисли всичко отначало, може би за десети път, откакто се намираха при мястото на Висящото въже. Засега поне мястото си беше на мястото.
– Извинете! – прошепна Лиско.
– Няма защо – отвърна Александър.
– Държах се неприлично.
– Нищо не е станало, Лиско… Понеже играх ролята си на глупак.
– Да ви кажа ли нещо важно?
– Кажи.
– Вече не ме е страх. И не съжалявам, че тръгнах. Досега винаги съм умирал сам. А има нещо красиво в това, да се умира с вас.
– Не ми харесва сериозният ти тон, Лиско… Ако сме мъже, тъкмо е време да се шегуваме… Какво е смъртта? Все едно, че си отишъл някъде и си забравил да се върнеш.
– Да ви кажа истината – живее ми се, но карай да върви…
– Добре… Защо ти се живее?
– Ако размисля, както се полага, може да ви отговоря, но защо тъкмо сега… Ще ви попречи да измислите нашето избавление.
– Избавление няма, моето момче!… Чудеса отдавна не стават.
– А изчезването на въжето?
Изчезването на въжето занимаваше непрестанно мислите на Александър. Докато разговаряше за глупостта си и за смъртта, той се питаше какви могат да бъдат причините за изчезването на едно висящо въже. Може да се загуби портфейл, книга за четене, картина, може да се загуби обувка или чорап, но въже – завързано горе и оставено да ти осигури връщането – никога. Освен ако наистина не съществуват тайнствени сили… В подобни случаи, обаче, истинският мъж оставя тайнствените сили настрана и заспива, за да възстанови собствените си сили…
Лиско заспа последен и се събуди последен. Събуди ги светлината на фенера.
Александър държеше въжето в ръката си.
– Висящото въже вече не е висящо – рече той, – а е Навито въже. Падна върху краката ми и ме събуди.
– Въжетата, определени за спущане и изкачване, трябва да се връзват здраво – отвърна лисичето.
Александър погледна обидено:
– Не връзвам за първи път!
– Тогава защо се е развързало?
– Не се е развързало.
– Тогава защо е паднало?
Александър се наведе до ухото на Лиско и прошепна:
– НЯКОЙ ГО е развързал.
– Чак пък толкоз!…
Александър се наведе още повече до ухото му :
– НЯКОЙ е изтеглил въжето, НАВИЛ го и ни го е ХВЪРЛИЛ… Тук става нещо много необяснимо, защото този НЯКОЙ е искал да ни демонстрира НЕЩО.
Лиско не отговори. Погледна въжето, убеди се, че е навито и прищипнато с възел. Александър вдигна глава, след това освети с фенера високата отвесна скала. Нищо. Ослуша се – никакъв шум.
– Да не е шега на колегите ви? – запита Лиско’
– Шега в пещера?… Изключено.
– Имате ли врагове?
– За какво са ми тия врагове?
– За подобни случаи.
– Харесвам те точно такъв – усмихна се Александър.
– И все пак помислете! – настоя Лиско. – Чувал съм, че всеки човек си има врагове.
– Аз се казвам Александър!
– И Александър Македонски е имал врагове.
– Но аз съм АЛЕКСАНДЪР!
– Тогава?
– Тогава всичко става по-необяснимо.
– Въпросът с враговете е… деликатен…
– Стига с враговете!…
– Пак ви обидих.
– Да обсъдим въпроса внимателно.
– Тези, които мислят, че нямат…
– Какво нямат?
– Врагове…
– Ядосваш ме!
– Вярно… И сега?
– Не знам.
– Някой не ви ли завижда?… Извинете!… Навил съм се нещо… Не ме гледайте така!…
– Дявол да го вземе, какво е станало?… Кой може да отвърже въжето, да го завърже на сноп и да ни го хвърли предизвикателно върху главите?
Водата беше гладка и черна. Влажните сводове сълзяха, вече чувстваха как влагата ги пронизва. Александър си правеше сметката.
Неговата сметка беше проста: дори да изяждат по 1 бисквит на ден… влагата ще ги довърши преди глада.
И какво всъщност е станало?… Да си припомним фактите:
Първо – укротиха кучетата.
Второ – слязоха в дупката.
Трето – слязоха още по-надолу.
Четвърто – спуснаха се на стъпалата, където завързаха третото Висящо въже.
Пето – спуснаха се при водата и потеглиха с лодката.
Шесто – заблудиха се в лабиринта.
Седмо – върнаха се при площадката на Висящото въже.
Осмо – Висящото въже беше изчезнало.
Девето – някой им го хвърли отгоре.
И така: Кой е този НЯКОЙ? Човек или животно? Злодей или шегаджия?
Александър направи рупор с ръка и извика нагоре:
– Хеееей!
Нищо.
– Хеееееей!
Тишина.
Тогава Александър бързо се обърна към лабиринта и извика за трети път. Тишина.
– Лиско, разбра ли?
– Не.
– Няма ехо. Нито нагоре, нито надолу.
– Понякога няма – забеляза лисичето.
– Нагоре няма, защото има дупка, а защо няма надолу?
– Не знам.
– Хайде в лодката!… Ще обходим целия лабиринт!… Всички въжета и влакна завързани!… На този камък ще завържем края им. Поне известно време няма да се връщаме.
Завързаха първото въже на камъка и тръгнаха. Когато въжето свърши, завързаха второто въже. Второто въже също свърши и завързаха третото. На третото въже завързаха първото влакно…
– Вече не се връщаме – сияеше Александър. – Ако искаме да се върнем на старото място, въжето ще ни покаже пътя… Лабиринтът ще завърши някъде! В това “някъде” може би има дупка за нагоре.
– Защо точно дупка? – запита лисичето.
– Защото няма ехо – отвърна Александър. – А щом няма ехо, може би има дупка занагоре.
– Обърнахме вече гръб на една дупка, което със сигурност води нагоре – отвърна многозначително лисичето.
– Но дупката, която е пред нас, може би има добър наклон и ще можем да се измъкнем.
– Това е друг въпрос – рече Лиско и вътре в себе си се съгласи, че в думите на спелеолога има логика, макар че няма утеха.
Лисичето наблюдаваше как макарата се развива, влакното оставаше зад гърба им, а Александър гребеше ли гребеше, този път отново възбуден, защото съзираше надежда.
– Знаете ли какво? – запита след малко лисичето.
– Какво? – отвърна Александър.
– Макарата не се върти!
– Как?… Защо?
– Не се върти… Какво означава?
Александър погледна неподвижното влакно, което се влачеше зад лодката. Едва сега в очите му се появи нещо, което спокойно можем да наречем ужас.
– Някой ни е отвързал от камъка – прошепнаха устните му.

***

Глава единадесета
СМЯХ В ЛАБИРИНТА
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… до трийсет и две. И отново: едно, две три, четири, пет, шест, седем… до трийсет и две. И отново… Лисичето броеше наум, за да върне спокойствието си, чак до момента, в който усети, че не брои, а мисли. Ужасът по лицето на Александър го изненада. Хубавите черти на художника погрозняха. Обикновено ужасът е краткотраен, но за няколко мига той разкрива обратната страна на човека или животното. Той се страхува за мен, помисли си Лиско. Ако не бях аз, нямаше да изпита ужас. Чувства отговорност, че ме е взел в експедицията.
– Не знам дали съм ви казал – рече лисичето, – но аз съм бил в стомаха на една акула. Там беше много по-страшно и пак съм жив.
Александър го погледна внимателно.
– Освен това – продължи Лиско – бил съм и в ноктите на един орел. И пак съм жив.
Александър се усмихна, но толкова леко, че усмивчицата му можеше да се забележи само с лупа.
– Не помня кой – продължи Лиско, – да, един мъдрец ми каза, че смъртта е заминаване, в което си загубил билета за връщането.
Александър се усмихна добре.
– Освен това – продължи Лиско – древният китайски философ Сконфуций…
– Конфуций – поправи го Александър.
– Видяхте ли как ме сконфуцихте и не мога да продължа?
Александър се засмя с глас.
– Защо се смеете? – намръщи се Лиско.
– Защото си непоносимо хитро лисиче.
– Вие не сте първият…
– … който ти го казва, да.
– Не! Който е изпитвал ужас. Ужасът е нещо, което също иска да съществува. И той носи душа, живее му се. Микробите и ужасът искат да се развиват. И те искат да заживеят като индивиди, и те мечтаят за някакво бъдеще. Но понеже тяхното бъдеще прекъсва бъдещето на другите, тези други са измислили срещу микробите серум. Това исках да кажа.
– А срещу ужаса? – запита Александър и се хвана в капана.
– Срещу ужаса – смях!… В най-тежките моменти разтегни устни за усмивка… Вижте как.
Лиско разтегна устни.
– Това е гримаса!
– Нищо… Гримасата е бебето на смеха.
– Така ли? – Александър разтегна устни.
– Точно така!… Сега по-широко.
– Така ли?
– Така… И още по-широко… Точно така… При това положение започват да се усмихват и очите. Смехът, който лежи дълбоко в животното или човека, щом види отворена уста, гледа да изхвръкне през нея на свобода. И той… Омръзнало му е да го подтискат…
Александър се засмя пръв, Лиско – след него. Смехът бликна и хукна по залите на лабиринта.
– Ха-ха-ха! – каза Александър.
– Ха-ха-ха! – отвърна Лиско. – Нали е приятно?
– Ха-ха-ха!… Много!
– Ха-ха-ха!… Видяхте ли как от изкуствен се превръща в естествен?
Лабиринта кънтеше.
– Да уплашим този, който искаше да ни уплаши! – извика Лиско през смеха си.
– Да го смразим! – извика Александър.
– Глупако, който и да си, не струваш пукната пара, защото се смея в лицето ти!
– Говедо!
– Простако!
Така се смееха Александър и Лиско тогава, по прочутата система, според която трябва да се усмихваш и в най-тежките моменти… Отначало с мускулите на устата, а после всичко си идва по реда.
– А бликне ли и песента – край! – каза Лиско и запя:

Одеколонът щипе,
Защото е одеколон.
Ракът щипе,
защото е рак.
Студът щипе,
Защото е студ.
Щипката щипе,
Защото е щипка.
Но защо щипят сълзите?

– Нали се смеем? – прекъсна го Александър. Защо пееш за сълзи?
– За да се получи “смях до сълзи” – отвърна Лиско. – Но защо ме прекъснахте точно при вица на песента?… Цялата песен е измислена заради вица.
– Добре, кажи защо щипят сълзите?
– Няма да кажа!…
– Защото не си го измислил.
– Вие сте доста хитър човек на изкуството – смигна Лиско.
– А ти си първият, който ми го казва.
– А докато си разговаряме, лодката върви ли върви.
– Забелязах – рече Александър. – Ние се движим. Това означава, че има течение, което ще ни заведе някъде.
– Къде?
– До развръзката.

***
Глава дванадесета
КРАЯТ НА ЛАБИРИНТА
Хубаво е да легнеш върху течението: поема те, носи те, освобождава те от необходимостта да мислиш, знаеш, че течението мисли и за теб. В океаните на подобни течения разчитат мореплавателите. Тръгват от Перу, събуждат се в Полинезия. Но само мореплавателите ли? Моля, и други, пък и цели народи, цели общества си лягат върху течението, което ги понася и ги изхвърля обезмислени не на туй, а на друго място.
– Движим се по-бързо – забеляза Лиско.
Александър мълчеше. Познаваше горе-долу пещерите и това обстоятелство не го радваше. В него имаше нещо неестествено. Знаеше, че целта им в момента беше да се изкачват, а не да слизат. Защото водата, което ги носеше, явно течеше по наклон. Имаше нещо учудващо и то не бе тъй тревожно – въздухът в лабиринта ставаше по-свеж, дишаше се по-леко, отнякъде полъхваше.
– Движим се по-бързо! – повтори Лиско.
Александър продължаваше да мълчи. Лодката намираше сама пътя си. За членовете на експедицията бе достатъчно да я придържат по-далеч от стените на лабиринта.
– Фенерът се съвзе! – забеляза Лиско. – Светлината се засилва!
– Фенерът угасна – отвърна Александър.
– Как угасна? – удиви се лисичето.
– Както угасва всеки изтощен фенер.
– Тогава какво свети?
– Слънцето – отдъхна Александър и кръстоса крак върху крак. – Вече можеш да пееш!… И така, Лиско, защо щипят сълзите?
– Защото са солени!
– Глупак!…
– Казах ви, че ще се отървем! Щом сте с мен!… Аз съм бил в стомаха на акула.
– Насън!
– Вече и на мен ми се струва сън… И все пак, бях и мога да ви разкажа… И в ноктите на орела съм бил.
– Обичам лисичета с въображение.
– Мразя художници без въображение! – отвърна Лиско.
– Аз съм илюстрирал “Илиадата”.
– Съжалявам я.
– Знаеш ли какво е то?
– Нещо извънредно.
– Точно така. И “Одисеята”… И ме чака “Дон Кихот”. Затова си го нося дори в пещерите.
– Тогава подайте един бисквит.
– Ето… Изяш всичко.
– Гладен съм като автомобил! – призна Лиско. – Нещо друго?
– Домати, сирене, пастет!… Всичко е твое.
– Обичам художници със замах.
Светлината на деня беше мътна. Отнякъде изгряваше слънце. Беше утро. В пещерата бяха прекарали цяло денонощие. Водата излезе от подземието и се превърна в река, която се гмурна под клоните на върби.
– Къде сме? – запита с пълна уста Лиско.
– Питай, че да ти кажа – отвърна Александър. – Не мога да разбера. И тъй гадно вони на бензин.
– Все пак сме ГОРЕ, слънцето не свети много, но топли. Останалото е подробност, питаш и научаваш къде си.
– Какво ще питам? Защо да питам? Познавам моята страна като дланта си… Въпрос на секунди. – Александър се озърна: – Дявол да го вземе!
– Какво?
– Това не може да бъде Оранжевата планина.
– Уха!
– И тази река, която вони…
– Какво й е на реката?
– Такава река няма…
– А тази гора, която започва от реката?
– Лиско, това не е гора.
– Така ли? – усмихна се лисичето. – А какво е?
– Това е парк! При това – малък. При това – зад него трещят и пукат автомобили. Не чувстваш ли, бензинът просто ще ни отрови… Но може би се лъжа. Изглежда сме уморени.
Отклониха лодката в един разлив, привързаха я и я замаскираха под върбите. Стъпиха на земята. Лиско се търкулна от радост и се задави. Помоли да го потупат по гърба. Започнаха да го тупат. По едно време усети, че никой не го тупа. Погледна нагоре – небе, погледна надолу – художник.
Александър спеше.

***

Глава тринадесета
АБРЕХТ И ОКТАНИЯ
Александър се събуди и по навик погледна часовника си. Десет и четвърт. Слънцето се давеше в каша от светлина и мъгла. Лиско се протегна бодро и заяви, че вчера е пропуснал да разговаря с Мони. Но художникът не му обърна внимание.
– Да – забеляза илюстраторът на “Илиадата”, – зад парка има град.
– Ще закусим ли?
– Голям и миризлив!… Не искам да те тревожа, но доколкото знам, в Оранжевата планина изобщо няма градове.
– Може би ще закусваме докато вървим, а?
– Добре – усмихна се Александър.
– Какво искате да кажете?
– Според мен, нещо не е в ред.
– Изобщо, откакто тръгнах с вас, нищо не ни е в ред.
– Трябва да помисим – настоя Александър. Лицето му беше сериозно. – Изчезването на въжето и отвързването му от камъка не ми излизат от главата.
– Да ви кажа правата – заяви лисичето, – на мен нищо не ми излиза от главата и всичко ми се струва странно, макар че и двамата се правим на ударени!
– И все пак да вървим.
Дърветата на парка бяха тъмнокафяви, в техните сенки денят стана по-мрачен. Алеите се очертаха строго, навсякъде – кутии за смет, но те не можеха да освежат картината. Навсякъде блестеше от чистота. Според Александър, това е нещо невероятно, според него, парковете служат за хвърляне на отпадъци. Той надзърна в най-близкото пластмасово кошче. Между консервните кутии стърчеше вестник. Илюстраторът на “Илиадата” го измъкна и зачете на глас: “Вчера – незначителна скорост и само две жертви. Израждат ли се състезанията?” Лиско прошепна, че някой се приближава към тях. Скриха се зад дънера на дървото. Пред входа на беседката се появиха двама души. Александър зяпна. Непознатите наистина приличаха на хора. Дебелички, млади хора, по-скоро квадрати. През раменете им висяха маски. Седнаха в беседката и замълчаха. След малко квадратът, който приличаше на женски, каза:
– Хубаво, нали? Каква тишина!
Всъщност зад парка автомобилите трещяха.
– И какъв въздух! – каза квадратът, който наподобяваше мъж.
Всъщност не можеше да се диша от бензиновата воня.
– Добре, че дойдохме! – протегна се квадратът, който наподобяваше жена.
– Какво ще ядем на обед? – запита квадратът, който наподобяваше мъж.
– Котлети.
– А гарнитура?
– Картофи, грах и сладка горчица.
– Картофите пържени, нали?
– Естествено.
– Купи ли минерална вода?
– В хладилника има четири, ще стигнат.
– Моля те да купиш повече! – настоя квадратът, който наподобяваше мъж.
– Ще купя.
– Настоявам!
– Моля ти се!
– Забелязъл съм, че напоследък в хладилника няма достатъчно минерална вода.
– Защото за всичко трябва да се грижа аз.
– Не, аз ти казвам, пък ти си помисли!
– Добре, добре!… Сега да помълчим и да погледаме природата.
Между дърветата беше станало още по-тъмно, мъглата бе победила слънцето, чиито очертания вече се губеха. Лиско го потърси между клоните и му се стори, че слънцето също се е превърнало в квадрат.
– Добре, добре!… Сега да помълчим и да погледаме природата.
Между дърветата беше станало още по-тъмно, мъглата бе победила слънцето, чиито очертания вече се губеха. Лиско го потърси между клоните и му се стори, че слънцето съще се е превърнало в квадрат.
– Донесоха ли тапетите? – наруши мълчанието мъжът.
– Да.
– Има ли сини?
– Мисля, че няма.
– Защо не си видяла?
– А ти защо не си ме предупредил?
– Кафявите за спалнята ли ще бъдат?
– Там ще сложим зелените.
– Предпочитам кафявите.
– А пък аз – зелените.
– Не мога да понасям зелено в спалнята си.
– А пък аз – кафяво.
– Кафявото!
– Зеленото!
– Кафявото!
– Зеленото!
– Не!
– Да!
– Моля ти се!… Дошли сме на отдих!
Замълчаха отново. Като помълчаха известно време, започнаха да дишат дълбоко. Дишаха, дишаха!… Дишаха сладко, с настървение.
– Архитектът обади ли се?
– Да.
– Какво каза?
– В неделя ще дойде на вилата.
– Каза ли му, че преустройството е незначително?
– Не.
– Защо?
– Не посмях. За да дойде.
– Трябваше да му кажеш.
– Ти защо не му каза? – Той се обади на теб.
– Не посмях.
– Трябваше да му кажеш.
– Кажи му ти.
– Да прекъснем! Дошли сме да си отдъхнем.
Отново задишаха. Квадратният мъж легна на пейката и събу левия си крак. Квадратната жена започна да чеше петата му.
– Хубаво, нали? – протегна се блажено мъжът. – Благодат!… Внимавай, гъделичкаш ме!
– Вчера програмата ми хареса.
– И на мен. Много ясно предадоха как двамата се убиха.
– Да, но първият взе завоя добре. Какво му стана после?
– Не се подхлъзна, ти казвам. И аз помислих, че се подхлъзна, но днес в службата говорят, че не се е подхлъзнал.
– Глупости!
– А какво?
– Подхлъзна се.
– Не се!
– Подхлъзна се!
– Не се!
– Моля ти се, гумите му се подхлъзнаха и се удари в…
– Не се подхлъзна,ти казвам.
– А какво?
– Не знам.
– Глупости!
– Не искам да ми казваш „глупости“! Много ми повтаряш тази дума!… Карфиол купи ли?
– Купих.
– Не се подхлъзнал. Вчера и аз си мислих, че се е подхлъзнал, но не се е подхлъзнал.
– Добре, добре.
– Така няма да ми казваш!
– Много ти стана!
– Макарони купи ли?
– Не.
– Октания, ти си непоносима! – Квадратният мъж стана и се обу. – Казал съм ти – макарони да има винаги. Много макарони! Просто да бъде пълно с макарони!
– Абрехт! – тропна с токче Октания. – Дошла съм да си отдъхна сред природата!
– Извинявай, Октания! – Той целуна ръката й. – Просто се поддадох на настроението си.
Задишаха още по-дълбоко. Една минута след това Абрехт погледна часовника си и каза:
– Хайде!
– Боже, кога изтекоха петнайсет минути!… Абрехт!
– Кажи, Октания.
– Купи ли тоалетна хартия?
– Да.
– Ти си бог! – забеляза Октания. – Иначе щях да ти счупя главата.
Абрехт и Октания нахлузиха маските на главите си и тръгнаха по алеята.
– Градът е само на няколко метра от гората – прошепна Александър.
– Защо мислите така?
– Не видя ли, че сложиха маските си?
– Да бе, какви са тия маски?
– Противогазови. – Александър разглеждаше вестника. – Интересен некролог. Да ти го прочета ли?… Кабел Отвертков Шнурков!… Брей, живял цели деветдесет години!… Електротехник.
– Чудно! – удиви се Лиско. – Електротехник, а живял толкоз дълго, без да го удари токът.
– Хайде, Лиско, бързо!
– Какво?
– Да прекосим парка и да влезем най-после в града. Искам да знам не сънуваме ли? Но сигурно сънуваме. Според мен, това нещо не може да бъде. ***
Глава четиринадесета
ЕДНО НЕ ТОЛКОЗ КВАДРАТНО СЪЩЕСТВО
Тротоарите бяха безлюдни. Срещнаха само няколко квадратни същества с маски, които бързо се извърнаха и светкавично избягаха по пътя си. Целият живот на града сякаш се развиваше само на асфалта. Кола до кола. Придвижваха се бавно, по метър на минута. Може да се каже, че изобщо не се придвижваха. Но съществата седяха в автомобилите си като сраснати със седалките. Дори не помисляха да слязат и продължат пеша. Така си мислеше Александър, който вървеше по тротоара, понесъл лисичето на раменете си. Предпочитаха да мълчат и да разглеждат. Градът им се стори огромен, мощен, стоманен, бетонен, алуминиев и плексигласов. Край тях минаха още няколко квадратни същества. И те побягнаха. Техните квадратни външности така се набиваха в очите, че след малко Александър започна да вижда и улиците като квадрати, и небето, и града. За него всичко се беше сляло в огромен шумяш квадрат, в един квадрат, който шуми много по-силно, от който и да е друг квадрат на света. И мирише.
– Не мога да дишам – оплака се Лиско. – Противен бензин!
– Трай! – посъветва го Александър. – Ей сега ще запитаме в коя страна се намираме.
– Знам – отвърна Лиско. – Това е страната Квадратия.
– Нищо чудно – засмя се илюстраторът на Илиадата и на Одисеята, като погали приятелчето си. – Идеално го измисли.
– Ще видите – забеляза Лиско. – А не ви ли се струва, че някой ни следи?
– И то отдавна – рече Александър. – Извинете, господине, можете ли да ни кажете къде се намираме и защо ни следите?
Квадратният човек се ококори. Под стъклата на маската очите му станаха доста големи и не толкоз квадратни. Той измъкна някакъв тампон от ухото си.
– Моля?
– Къде се намираме, питам!…
– Кривнете в малката уличка! – прошепна непознатият.
И отмина.
От този момент те се превърнаха в капка от стоманомоторнобензиновия поток на голямата улица. Едва в колата Александър забеляза, че непознатото същество на волана не е чак толкоз квадратно. А може би изглеждаше така?
– Вижте какво – рече непознатият и измъкна тампоните от ушите си: – Вие побъркани ли сте?
– Не – отвърна искрено Александър.
– Добре де, като сте избягали, защо се навирате в тази голяма улица?
– Ами не знаехме, че е голяма.
– И не бягаме отникъде – допълни лисичето. Колата им пълзеше като гъсеница. – Не знаехме, че има лабиринт, и не разбрахме как сме попаднали в него. Ясно ли ви е какво е това лабиринт?… То е нещо, което започва на определено място и още със започването се старае да свърши, но не свършва, а изведнъж се премества на друго място, после се връща на същото място, което се оказва друго място, но не това, което сме мислили, че е същото, а съвършено друго, но тайно си е било същото, но не това, а третото, защото после ни завежда другаде, а още по-късно ни връща малко вляво, което място, освен че е същото на пръв поглед, ни извежда на другото, което всъщност си е друго, ако не се смята, че е същото, но малко по-вляво и малко по-вдясно, докато неочаквано се оказва, че сме се безпокоели напразно, защото това си е абсолютно вярната посока, и мястото си е същото, както сме си мислели отначало, а ни се е струвало друго – освен това началото и краят на лабиринта се съединяват там, където се разделят, за да ни докажат, че всяко нещо има свое начало, което всъщност е неговият край, а краят, макар че прилича на началото, е нещо съвсем друго и няма нищо общо със себе си, докато не се докаже кое е началото и кое е краят, но как да го докажем, след като сме се загубили? Затова всеки лабиринт завършва с въпрос.
– Това пък какво е? – запита човекът на волана и започна да се почесва, тъй като му се струваше, че го сърби на няколко места едновременно.
– Кое? – запита наивно Александър.
– Това – почеса се собственикът на колата, – дето говореше.
Човекът остави волана и започна да се почесва поголовно.
– За мен пита – рече лисичето.
– А! – усмихна се Александър. – Това е Лиско!
– Аха! Така ли?
– Точно така. Защо? Не го ли знаете?
– Не – извика собственикът на колата, вече изприщен по цялото тяло.
– Защо се движим бавно?
– Защото е задръстено.
– Навсякъде ли?
– Навсякъде! Всички улици и улички. Няма нито едно свободна местенце. Кибернетичната ни машина е изчислила, че е достатъчно да се появи само една нова кола отнякъде, и движението по улиците ще се блокира, а държавата ни ще се парализира.
– Изцяло ли?
– Абсолютно! Някъде по асфалтовите артерии съществува едно единствено свободно квадратче. Служи ни за преместване. Ако недай боже се запълни и то – край.
– Но вие правите така, че квадратчето да не изчезва.
– Да. Нова кола можеш да купиш само ако продадеш старата… Сега внимавайте – спираме. Ще слезем колкото може по-тихо и
ще влезем у дома. Колата ще напусна първо аз, а вие ще ме последвате едва след като изчезна.
Почакаха, докато изчезне, и влязоха след него в къщата. Тя беще двуетажна постройка с градинка и ниска ограда. В хола квадратното същество свали палтото си и Александър се увери за сетен път, че това същество наистина не е чак толкоз квадратно.
– Не съм напълно квадратен – обясни съществото, без да го питат. – Затова си шия по-квадратни дрехи. Да изглеждам по-квадратен. Моят брат се намира там, откъдето сте избягали. Искам да знам нещо за него. Сигурно го познавте. Името му е Скорецът Който Пее Непрекъснато. Съкратено – Скворчо.
– Не го познавам – призна си Александър.
– Не може да бъде. Той е известен. Скворчо. Знаете го от афишите.
– Може да е известен – съгласи се Александър, – но не го познавам. Защото ние не бягаме отникъде. Напротив, тук сме против волята си. В пещерата някой откачи въжето, с което трябваше да се върнем. Повярвайте, за първи път сме в тази страна.
– Искате да кажете… че…
– Да.
– …сте от друга планета?
– Не.
– От друг свят?
– Може би?
– Боже мой!
– Какво, не сте ли виждали други като нас?
– А… Защо? Не Толкоз Квадратното Същество наблюдаваше объркано художника. – Защо не? Виждали сме. Всички, дето са там, са такива… същите.
– Като нас ли?
– Аха. Много приличате на тях. Моят брат е същият. И аз… За малко.
Понеже съществото млъкна, Александър запита: – Какво?
– Не виждате ли? За малко и аз щях да приличам на вас… и… щях… да бъда… т а м.
– Непрекъснато говорите за нещо, което наричате т а м. Какво е то? И толкова ли е страшно?
– Сега не мога да ви обясня.
– Настоявам!
– Не!
– Лошо ли е т а м?
– Ох!… Да!
– Добре де, какво ще стане с нас? Така ли ще се крием?
– И все тук ли? – намеси се Лиско.
– Не, разбира се – отвърна Не Толкоз Квадратното Същество. – Аз ще ви предам.
– Какво?
– Няма как.
– На кого ще ни предадете?
– Ще видим. Ще ви откарам там,
– Тогава защо ни скрихте?
– Мислех, че ще ми кажете нещо за брат ми… Хайде да закусим.
Огромният хладилник, който заемаше цяла стена от кухнята, беше претъпкан. Обширната кухня се оказа натъпкана с електрически и неелектрически вещи, без да се броят телевизионните екрани.
– В момента има интересно предаване – съобщи Не Толкоз Квадратното същество. – Филм за внедряването на нов вид транзистори.
– Нима? – пошегува се Александър.
– Да – продължи ентусиазирано съществото, докато пълнеше блюдата с лакомства. – Много интересно. Жалко, че днес няма да предадат дискусията на инженерите. Мненията са разделени на две.
– А кога ще я предадат?
– Утре… Но утре вие…
– Ще бъдем т а м, така ли?
– Да.
– При това положение вече нямам апетит – рече Александър.
Лиско се закашля.
– Не – усмихна се Александър, – имам.
Седнаха около масата и започнаха да закусват. Не Толкоз Квадратното Същество не сваляше поглед от телевизора. Там се редуваха чертежите на новия вид транзистори. По едно време му стана толкоз интересно, че спря изобщо да яде и ахна.
– Какво има? – уплаши се Александър.
– Свърши! На най-интересното. Останалото чак утре.
От разговора, който се подхвана след това, се разбра, че Не Толкоз Квадратното Същество има жена и деца. Те са на вилата. Работи в завод за печатарски машини. Ръководител на цех. Печатарските машини в страната Квадратия печатат само вестникарски бюлетини и учебници. Други книги не са известни. Не се печатат. Романи, приказки и стихове – никакви. Изкуство? Какво е то? Театър ли? Че какво пък ще е то? Концерт? Не съм чувал. Какво, какво? – Хумор?… А!… Нещо за ядене ли е?
– Че как? – изненада се Александър. – Че тогава на какво се смеете? И как се смеете?
Не Толкоз Квадратното Същество мълчеше.
– Кажете де!… – извика Лиско. – Защо мълчите?
– Ние не се смеем – отвърна тихо съществото.
– Какво? – подскочи лисичето и веднага го засърбя навсякъде.
– Кротко! – опита се да го успокои илюстраторът на Илиадата. – Господата чисто и просто не се смеят… И защо да се смеят?… Задължително ли е?
– Ох! – почесваше се лисичето. – Но… Хайде, карай да върви!…
– И нямаш право на забележки! – смъмра го Александър. – Ние сме гости. Тази държава си е тяхна, ще правят каквото си щат. Щом е забранено да се пише – няма да се пише, забранено е да се пее – няма да се пее, а щом е забранено човек да се смее – няма да се смееш. Забранявам ти да се смееш!
– Какво говорите? – отвърна Лиско. – На мен ми се плаче.
– Да се плаче забранено ли е? – поиска да знае Александър.
– Защо? – учуди се искрено съществото. – Защо да е забранено?
– Но да се смеем е забранено, нали?
– Отде-накъде! Защо? Кой забранява?
– Е! – Александър смигна дяволито. – Никой, разбира се… Никой не забранява, нали? Вие сами.
Александър смигаше ли, смигаше.
– Точно така! – потвърди внезапно и сериозно Не Толкоз квадратното Същество. – Ние сами си забраняваме. Защото, ето, ще се засмея, да видите, че никой не ни забранява. – Не Толкоз Квадратното Същество се усмихна по жалък начин, който причини необяснима тъга на Лиско и Александър. – Видяхте ли, че се усмихнах?
Лиско прихна. Александър се помъчи да остане сериозен, но не издържа. Двамата се засмяха силно и с устрем. Не бяха се смели отдавна.
– Хубаво се насмахме! – смееше се лисичето.
– Чудесно! – смееше се Александър.
– Да – призна си Не Толкоз Квадратното Същество, – отвикнал съм да се смея. Просто съм забравил.
– Това е ужасно! – натъжи се Александър. – Вие сте за съжаление. Положението ви е бедствено. На ваше място бих се отчаял.
– Защо да се отчайвам?
– Ами как? Живот без смях живот ли е?… Вие сте за окайване.
– Нищо подобно – възрази Ве Толкоз Квадратното Същество. – За окайване сте вие! Които се смеете!… А ние сме най-щастливите същества на света. Сега разбирам защо са дръпнали въжетата ви. За да не се върнете никога. За да не разкажете никъде какво сте видели.
– Какво? – настръхна лисичето. – Никога ли няма да се върнем?
– Никога! – потвърди собственикът на двуетажната къща с градинка и ограда, кухня с хладилник стена и телевизори по всяка стена, на стаи с невидими гардероби, плъзгащи се врати и прозорци. – За съжалеше ще останете тук. И понеже няма да свикнете с нас, ще ви заведем при т я х.
– Така ли смятате?
– Ще видите, че ще стане така. Вие няма да харесате страната ми, защото сте диваци… Искате ли да погледнете през прозореца?
– Защо?
– Погледнете и ще разберете.
Александър взе лисичето и се приближи до прозореца. На улицата пред къщата стояха стотина квадратни същества. Те не правеха нищо – стояха и мълчаха; абсолютно нищо – само мълчаха и гледаха право в прозореца. Върху покрива на отсрещната сграда се издигаше постоянен лозунг от неонови букви: „Презирайте лигавата цивилизация!“. И тъй като Александър беше възпитан човек отвори прозореца и приветливо махна към тълпата:
– Здравейте, мили квадратни същества!
Никой не помръдна. Лицата не се виждаха под маските, но и така се усещаше тяхната строгост. Александър затвори прозореца.
– Полицаи, нали?
– Защо? – учуди се искрено Не Толкоз Квадратното Същество. –Най-обикновени хора. Но всички желаят да ви заведат т а м.
– Ох! – въздъхна Александър. – Лиско, ще кажеш ли нещо?
– Ами да ни заведат пък най-после9: че да мирясат.
Не Толкоз Квадратното Същество се облече и заприлича на квадратно същество.
– Ако ни предадете, ще им кажем кой сте! – заплаши неочаквано лисичето.
Не Толкоз Квадратното Същество го погледна: – Какво?
– Ще им кажем, че не сте много квадратно същество – изясни се Лиско.
– Те знаят това – отвърна спокойно домакинът.
– Тогава защо не сте там?
– Защото все пак приличам на квадратно същество. А брат ми не прилича никак и затова е там. Освен това моите деца са напълно квадратни.
– Значи, не можем да ви изнудим – усмихна се Александър.
– Безмислено е.
– Но палтото ви е ушито в квадратна форма.
– Гледам да прикрия недъга си.
– Аз много недъгав ли ви изглеждам? – запита Александър.
– Ужасно.
Александър отиде до прозореца и се изплези на тълпата.
– Казахме, че ще се държим прилично –напомни му Лиско.
– Да – съгласи се Александър. – Ние сме гости.

***

Глава петнадесета
ИЗВЕДНЪЖ СТАНА МАЛКО ТЪЖНО
– Сега Александър и Лиско можеха да наблюдават столицата на Квадратия, тъй като не бяха принудени да лежат под пейките на автомобили. Движеха се бавно. Вонеше на бензин. Цялата улица ръмжеше с хилядите си мотори. Колата спираше и дълго чакаше, за да се придвижи отново напред.
– Вижте! – каза Лиско – Това не е ли кино?
– Да, това е киносалон,
– Какво пише на плаката?
– Киносалонът се нарича „Стомана № 14“.
– А филмът?
– Много дълго заглавие – рече весело Александър. – „Двигателите с вътрешно горене вчера, днес и утре“. Пълнометражен сериен филм.
– Дванайсет епизода по два часа – доложи Не Толкоз Квадрат ното Същество, което караше колата. – Чудесен е! Жалко, че не можете да го видите. Тази година получи голямата награда на град Бидон.
– А филмът от другия плакат?
– Детски. Дават го преди обед. Децата се избиват да го гледат – вече втори месец не слиза от екрана.
– А как се нарича?
– „Екземите на детската възраст“.
– Жалко! – въздъхна Лиско.–־ Ако бях свободен, бих го гледал няколко пъти. Защо не ми го разкажете?
– Не съм го гледал – призна си Не Толкоз Квадратното Същество. – Но децата ми по цял ден си го разказват. Намират го за по-сполучен от миналия филм „Корен квадратен от четири“.
– И колко е корен квадратен от четири? – запита Александър.
– Две – отвърна домакинът.
– Че тогава защо са направили цял филм за това?
– За да се покаже как се стига до крайния резултат.
Колата тръгна отново. Александър се заинтересува защо магазините имат само надписи и номера. Домакинът им обясни, че доскоро имали и витрини, но напоследък започнали да ги подреждат по такъв начин, че създавали илюзии на картини. Един собственик на магазин за плодове например подредил така витрината си, че заприличала на натюрморт. По-късно разбрали, че собственикът не бил чак толкоз квадратно същество.
– Браво! – извика Александър. – И какво стана?
– Премахнахме витрините.
– А художникът?
– Как? – учуди се домакинът. – Много ясно. Той е там.
– Е, да – съгласи се Александър. – Трябваше да се досетя.
– Там, където отиваме ли? – запита Лиско.
Отново спряха и започнаха да чакат.
– Искам да сляза… – каза Александър. – Незабавно!…
– Защо?
– Тук пише „Изложба“.
– Това е най-добрият ни художник Сребърния Свредел. Заслужава внимание. Казват, че тази изложба е най-голямото му постижение. Една от картините му струва осемстотин хиляди квадри. – Не Толкоз Квадратното Същество измъкна една монета, която за ужас на двамата гости беше квадратна. – Това е един квадър.
– На монетата нямаше нарисувано нищо. Само надпис: един квадър.
Александър притискаше Лиско към гърдите си и тръпнеше. Той тръпнеше винаги, когато прекрачваше прага на която и да било художествена изложба. Тази се оказа нещо като изложба на машиночертане. В залата бяха подредени стотина табла, изобразяващи чертежите на всички видове напоителни машини и помпени станции. Посетителите се трупаха пред любимите си табла и ги съзерцаваха с часове.Въпросната най-скъпа картина бе заела едната четвърт на стената. Наричаше се „Новите уплътнения при атомните помпени системи“.
– Хареса ли ви? – запита домакинът, когато се върнаха в колата.
– На петата секунда започнах да чувствувам сърбежи – призна си Александър. – Или, както Лиско казва: „Изведнъж нещо изпълзя изпод дермата ми.“
– Нали? – усмихна се Лиско. – Нещо като че ли изпълзява от тебе и излиза на повърхността. Сърби те навсякъде. Къде да се почешеш по-напред?
– Затова ви водим там – заключи Не Толкоз Квадратното Същество и даде газ.
Александър го погледна с интерес. Едрото му, не толкоз квадратно лице беше малко нещо ядосано. То гледаше напред, но без да е много съсредоточено. На Александър му се стори, че лицето на техния домакин и водач скърби. По какво? Защо? А когато едно лице вече започне да скърби по нещо, не е ли време също да потегли натам?
– Мисля, че и вие – прошепна Александър.
– Моля ви се!
– И вие, и вие – усмихна се художникът.
Домакинът им, този, който по неволя бе станал и техен водач из Квадратия, промълви:
– Но аз ви осведомих от самото начало, че съм едно не толкоз квадратно същество. Ненапразно брат ми е там, където ви водя… Не забравяйте, че се боря със себе си.
– На ваше място – прошепна тайнствено Александър, – вместо да се измъчвам, щях да отида направо при брат си.
Пауза.
– Аз се боря мъжествено със себе си. И с мислите си.
– Извинете! – извини се сериозно Александър.
Продължителна пауза.
– Квадратни мисли – каза най-после Лиско.
Още по-дълго мълчание. Завиваха и вървяха напред. Отвън гърмяха моторите.
– Квадратни, но мои мисли – прошепна най-после Не Толкоз Квадратното Същество.
Е, стана малко тъжно де… Какво да правим.

***

Глава шестнадесета
ЧОВЕКЪТ ДО ВРАТАТА
Онова нещо, което досега наричахме т а м, се оказа заградено с тънка ламарина.
– Защо ламарина? – запита Александър.
– И страната се нарича Ламариния – обясни Не Толкоз Квадратното Същество. – Понеже е несериозна и дрънчи като ламарина.
– Интересно. А това какво е?
– Наши реклами.
Докато чакаха да им отворят вратата, лисичето прочете “ „0безмиришете кухнята си с обезмирисвател Бига. Бига обезмирисва идеално“. Това бе написано на ламарината. По-нататък: „Печете пържолите си в пържолника Г а б о. Пържолникът Г а б о пече най-добрите пържоли“… По-нататък: „Идеалното масло за вашата кола е Гибогептерум. Гибогептенирайте колите си само с маслото Г и б о г е п т е р у м“ … Още по-нататък: „Пийте Петрафинколиум“.
Като прочете още малко реклами, Лиско изрече:
– Петромуксирайте си петраматроперкоматрубаките!
– Какво! – настръхна Александър.
– Петрафинколиуминирайте си стомасите само с Петрафинколиум!
– Или, с други думи – засмя се Александър, – бутнетебутнатото!
– Какво чакаме? – запита Лиско.
– Да ни отворят.
– Ами защо не вземем да драснем, а? Да избягаме.
– Защото ми е интересно.
– Кое?
– Видяхме отсамната страна на ламарината, защо да не видим и оттатъшната. Всъщност, Лиско, оттатъшната ме интересува повече.
– И какво ли представлява, а?
– Е, какво? Едно място, където отделят несимпатичните хора. Набутат ги зад ламарината, и готово!
– Наистина интересно – съгласи се лисичето. – Щом жителите на Квадратия са симпатичните, какво ли биха представлявали несимпатичните? И ще трябва да живеем сред тях?
– Изглежда.
– Непрекъснато сред несимпатични същества?
– Цял живот! – отвърна Не Толкоз Квадратното Същество.
– Добре се насадихме! – процеди лисичето. – На хубаво място ме докарахте… Цял живот!… Няма да видя нито Мокси, нито Мони, нито другите.
– Съжалявам – отвърна искрено Александър. – Вкарахте в най-голямата беда.
– Просто ме натикахте!
Най-после отвориха вратата.
– Предател! – извика Лиско, преди да прекрачи прага.
Не Толкоз Квадратното Същество наведе засрамено глава.
Вратата се затвори зад гърба им. Двамата стояха и гледаха. Тази страна на ламаринената стена бе изрисувана с разнообразни пъстри картини, които Александър нарече стенописи, а Лиско – ламаринописи. Първото живо същество, което срещнаха в Ламариния, бе един брадясал мъж. Той седеше до вратата по турски или по йогистки и мислеше.
– Вижте! рече Лиско и го посочи. – Прилича на вас.
– Това гледам – отвърна Александър. – У него няма нищо квадратно. Нормален.
– Не знам – каза Лиско. – Все още не ми е известно кои хора са нормални.
– Господине, какво правите тук?
– Аз ли? – запита брадясалия човек.
– Да.
– Двоумя се.
Александър се засмя.
– Защо се смеете?
– Извинете.
– Не. Искам да знам за какво се смеете? Какво смешно има в това, един човек да се двоуми?
– Нищо смешно няма.
– Тогава за какво се смеете?
– Знам ли? Стана ни смешно.
– За какво ви стана смешно?
– Ей така.
– Не. Искам да знам.
– Какво да знаете?
– На мен ли се смеете?
– Не.
– Тогава на кого се смеете?
– Нали ви казах.
– Нищо не сте казали. Вие само отрекохте.
– Какво отрекох?
– Че се смеете на мен.
– Не се смея на вас.
– Чичко Александре, не сте прав – намеси се най-после лисичето. – Вие се измятате. Защо не си признаете, че се присмяхте именно на него.
– Точно така! – потвърди седналият брадясал човек.
– Добре де, признавам. Засмях се, защото се двоумите.
– Ще се двоумя, разбира се. Как няма да се двоумя. И вие да сте на мое място, ще се двоумите! Застанал съм тук, на прага, и откакто се помня, се двоумя. И не мога да реша къде е по-добре: там, откъдето идвате, или там, накъдето отивате?
– Това се казва въпрос! – рече Лиско.
– Наистина, какво представлява онова там, където отиваме?
– Ами това се питам и аз.
– Ако искате, ще ви разкажем за там, откъдето идваме – рече Александър. – Това е една страна, където техниката и автоматиката са победили. Там хората живеят богато, всичко си имат, ама каквото си искат, си го имат…
– Хладилниците им са пълни! – извика Лиско.
– Всички видове машини, които правят живота на човека лек. Всички видове коли. Те се движат само с коли.
– Да, ама въздухът им е отровен – възрази брадясалият човек.
– Е, да, но си имат всичко необходимо за удобен и практичен живот.
– Да, ама затова са се превърнали в квадратни същества!
– Е, да, но ние там, горе, дори не можем да мечтаем за техните придобивки. Къщите им са като парченца от рая. Само че…
– Там е работата! ־ рече брадясалият човек.
– Да – съгласи се Александър. – Никак. Нито се смеят, нито нищо.
– Е, за това се двоумя!… Чакай!
– Какво? ־ учуди се Александър.
– Откъде идвате? Защо казахте горе?
– Ние пък сме от едно друго място.
– Какво място?
– Съвсем друго.
– Че какво може да бъде то?
– Там няма тези удобства, но пък и можем да се смеем.
– Какво? – скочи на нозе брадясалият човек.
– Казах това, което чухте. Там можете да се смеете колкото си щете, но в никакъв случай няма да имате тези хубави предмети. Там никога няма да можете да се петрафинколиуминирате с петрафинколиум.
– Така ли?
– Аха.
– Но ще мога да се смея.
– Да… И няма никакъв Гибогептерум.
– Така ли?
– Аха.
– Но ще се смея.
– Но без Гибогептерум… То, ако се помисли малко, там, откъдето идваме, хората се стремят да станат горе-долу като в Квадратия. И там започнаха да не слизат от автомобилите… Но позволете ни да видим и Ламариния. Няма ли да дойдете с нас?
– Не.
– Жалко. Щяхте да ни водите.
– Наистина жалко – замисли се брадясалият човек. – Уф, колко жалко! Сега на всичко отгоре не ми стигаше, че трябваше да се двоумя, ами ще трябва да почна да се триумя. Вече петдесет години, откакто се двоумя и кой знае колко години ще се триумя.
– Извинете – прошепна Лиско. – Как се казвате?
– Двоумвират. – Брадясалият човек въздъхна: – Но отсега нататък май че ще почна да се наричам Триумвират.
– Добре сте! – рече Лиско.
– Защо?
– Римувате се със Сократ.
– А така, на всичко отгоре ще трябва и да се римувам!…

***

Глава седемнадесета

БЕГАЧИТЕ И ЧОВЕКЪТ,
КОЙТО СЪЗДАВАШЕ ПЕПЕРУДИ

Прекосиха зелената поляна, а после гъста гора, излязоха от нея и се озоваха в ливада с кедрови дървета, но все още не бяха срещнали живо същество освен птиците, които се раздираха да пеят в клоните.
– Лиско, усещаш ли?
– Отдавна съм усетил – отвърна лисичето,–־ Във въздуха има нещо, което те кара да подскачаш.
– Точно така!
– Сега ще опитам тревата! – Лиско отскубна стръкче и го схруска. – Чудесна! Удивителна! Ще ти се да я опасеш!…
Илюстраторът на Илиадата, Одисеята и какво ли не още изведнъж се похлупи върху земята.
– Какво ви стана? – запита лисичето.
– Ще опитам и аз. Нощта вече пада и не виждам с какво друго можем да се нахраним.
Стъпил на ръце и крака, Александър се бе превърнал в четирикрако. „Шантав човек – помисли си лисичето, като хрускаше витаминозната трева. – Художник, а пасе.“ „Странно лисиче – мислеше в това време художникът. – Лисиче, а пасе!… Но каквс става с мен? Нима не съм художникът Александър? И защо трябва да паса тук до разни лисичета? Сънувам ли? Или участвувам в книга?“
Притъмняваше. Александър се напаса, облиза се и легна до дънера на кедъра. Веднага започна да сънува витамини. Особено му се натрапи един витамин, който го гъделичкаше нахално и в крайна сметка се превърна в радиоапарат, но после прие нормалната си форма на Леонардо да Винчи. Дори в съня си Александър се зачуди.
„Леонардо, какво търсиш тук?“
„А ти, Сашо?“
„Не съм Сашо, а Александър! Длъжен си да познаваш колегите си!“
„Извинявай.“
„Какво търсиш тук?“
„Ще видиш – отвърна многозначително Леонардо да Винчи. ־ Ще разбереш, но по-късно.“
„Ти си витамин, нали?“
„Ще видиш ти един витамин!“
„Тогава какво си?“
„Ще видиш какво съм!“
„Защо? Заплашваш ли?“
„А, не… Ще видиш.“
„Това, което ще ми кажеш, свързано ли е с изкуството?“
„Ще видиш, ще видиш!“
„Лео, много ти стана! Измъчваш ме.“
„Ще видиш.“
Докато Александър сънуваше, оставеният най-после на спокойствие Лиско се отдели настрана и успя да си побъбри с Мони. Помъчи се да му разкаже и нещо от последните два дни, но дел-финчето не можа да разбере някои подробности. Лисичето обеща да му ги обясни на другия ден и се тръшна до своя приятел. Щом затвори очи, пред него се появи хладилникът на Не Толкоз Квадратното. Същество.
„По-бързо!“ – подкани го Лиско.
„Какво по-бързо?“ – запита хладилникът.
„По-бързо казвай какво искаш, че ми се спи.“
„Защо не ме отвори? Вътре ще се наспиш по-добре.“
„Мързи ме. Не виждаш ли, че заспивам?“
„И заради някакъв си мързел ще останеш да спиш навън?“
„Ми кво да правя, като съм мързелив?“
„Не си мързелив, а си хитър!“ – ядоса се хладилникът.
„Ти си първият, който ми го казва“ – смигна Лиско.
Топлите лъчи най-после успяха да събудят художника. Той се протегна и се усмихна. Спомни си за разговора с Леонардо да Винчи, спомни си и това, че великият художник се бе превърнал на витамин, но защо трябваше да го заплашва? Александър постави очилата си и отново видя красивите кедрови клони. Интересно, тук природата е толкова жива и въздухът толкова чист, че предразполагаха към глупости.
– Пасе ми се! – извика художникът и отново се привърна в четирикрако.
– И на мен! – извика Лиско. – Не мога да се наситя.
Сладката трева сега бе росна и хладна. Александър подскачаше като зайче и хрупкаше. Лиско се отъркаля няколко пъти в росата и сам заблестя на слънчевата светлина.
Бегачите бяха спрели до тях и ги наблюдаваха.
– А! – каза единият бегач.
– Еее! – каза друг бегач.
– Това е нещо ново – забеляза трети бегач.
– Изглежда – каза четвърти бегач.
И всичките тринайсет бегача започнаха да пасат. Поляната се напълни със смих.
– А! – извика Александър. – Какво е това?
– Нищо – отвърна Лиско ‘.
– Как нищо? – отвърна Александър. – Нима не виждаш?
– Нищо особено… Тринайсет души пасат.
– Значи, тук хората пасат трева – учуди се Александър.
– Натам отиваме – забеляза лисичето.
– Ти какво се бъркаш! Става въпрос за хора.
– То пък едни хора!
– Защо? – започна да оглежда групата Александър. – Какво им е?
– Говоря изобщо.
– Иронизираш?
– Крайно време.
– Интересно, върна ми се желанието да се смея, дишам леко, дори ми се пасе. Не знам защо, но непрекъснато ми се пасе. Изглежда, че по същите причини тук хората пасат.
– И се смеят.
– И не ни обръщат внимание, а това е хубаво. – Чудесно, а? – забеляза един от бегачите.
– Да, бе!
– С вкус на роса!
– Вече ще си паса редовно.
– Знам едно място, където има много билки.
– Но не мога да разбера откога е на мода да се пасе… Хей приятели, откога пасете?
– От снощи – отвърна Александър.
– А аз – от рождение! – допълни Лиско, без да го питат.
– Кой си ти?
– Той да ви каже – рече лисичето.
– Това е Лиско – поясни Александър.
– Браво! – извика един от бегачите.
– Само толкова ли? – запита Лиско.
– Че какво повече?
– Няма ли да ме питате още? Да ви кажа, че съм бил в стомаха на акула?
Тринайсетте бегача се съгласиха весело, че лисичето си го бива,
– А знаете ли кой е Леонардо да Винчи?
– Не.
– А вие кои сте? – заинтересува се Александър.
– Слава богу, ние още не сме попаднали в стомаха на акулата – отвърна единият бегач.
– Добре де, какви сте?
– Бегачи.
– Какво е то?
– Хора, които бягат.
– От какво бягат?
– Когато няма вятър – бягаме.
– А когато има?
– Тогава не бягаме.
– А какво правите?
– Летим.
– По вълните?
– Аха!… И сега за къде бягате?
– Към морето.
– Море ли? Къде е?
– На половин час бягане оттук. Всички знаят къде е морето..
– Значи имате и море?
Тринайсетте бегачи прихнаха отново, вкупчиха се и хукнаха.
– Бързо! – извика Александър. – След тях!
– Защо?
– Хайде, Лиско, моля те!… Към морето!
Започнаха да бягат. Един до друг. Бягаха през особена поляна, наподобяваща парк. Вляво и дясно се мяркаха отделни кедри, от които лъхаше благородство. Над главите им прелетя фламингово ято, тих розов облак, който ги поръси с благоухание. Лиско се преметна от радост.
– Ето ги!
– Ето ги, но се уморих.
– Жалко!
– Виж! – извика Александър и спря. – Ние сме тичали по плато. Виж! Морето е долу… А!… Сто сърни на едно място!
Сърните минаха край тях и се изгубиха към гората.
– Сто и една! –възкликна Лиско.
– Как разбра, че са сто и една?
– Не знам, това си е тяхна работа.
Александър вдигна весело лисичето до гърдите си, приседна върху един камък и погледна към морето.
– Добре, че се сетихте – прошепна Лиско. – Как се сетихте, че съм до вас?
– Щастлив съм! – призна си Александър.
– Това е измислена страна – рече Лиско. – Ще видите, ще се окаже, че не съществува. Нещо повече, ще излезе, че и ние не съществуваме. Вижте, прилича ли ви на море?
– Прав си – съгласи се Александър. – Толкоз е истинско, че не прилича на море. Вдъхни!… Боже мой, и ароматите му са истински!
– Тогава аз заведох магарето Мокси до самото море, а то взе, че остана при магарешките тръни на двеста и осемнайсет метра от морето.
– Така ли
– И изобщо не го видя!
– Недейте така! – помоли се някакъв глас.
– Защо, какво правим – запита Александър и се огледа.
– Мачкате ми изделията – каза човекът и се появи. – На нищо ги правите.
Той беше много едър и силен, може би два метра и десет сантиметра на ръст и около сто и шестнайсет килограма на тегло. Около тялото си носеше тигрова кожа, а на нозете си – сандали. Зъбите му блестяха с цвят на мидена глеч.
– Но ние седим ־–рече кротко Александър. – Както виждате, седим на камъка, почиваме си и дори не чувствуваме, че ви мачкаме изделията.
– Но ще ги смачкате – каза едрият човек.
– Кога?
– Като тръгнете по пътеката.
– Не виждаме никакви ваши изделия по пътеката.
– Да, но те са ей там.
– Ние нямаме намерение да отиваме там.
– А защо?
– Защото пътят ни е оттук. Отиваме към морето.
– А пък аз помислих, че ще минете през моите изделия и викам: тези хора на път към морето ще вземат да минат през моите изделия и ще ги направят на пух и прах. Пък вие… нищо. Няма да минете, така ли?
– Няма.
– А защо?
– Не искаме да обикаляме.
– И няма. да ги видите, така ли?
– По всичко изглежда.
– Добре, добре. Това си е ваша работа. Не желая да ви се бъркам в работата. Но като си седях там, до моите изделия, си казах, че може би ще се върнете да минете през тях и ще ги сторите на пух и прах.
– Вижте какво – не изтрая Лиско. – Вие сте едър човек, дори много едър.
– Така ли?
Едрият човек започна да се оглежда.
– Ами не виждате ли? Не са ли ви казали?
– Не.
– Чудно. На тяхно място веднага бих ви казал, че сте едър човек.
– На чие място?
– На тези, които не са ви казали.
– Добре де, някой ден ще ги питам… Значи, вие нямаше да ми изпотрошите изделията?
– Не – намеси се отново. Александър, – защото дори не мислехме да минаваме оттам.
– Отде знаете?
– Ами вече сме минали. Вашите прословути изделия са вече зад гърба ни.
– Така си е – съгласи се едрият човек. – Вие ги подминахте.
– Може би искате да се върнем и да ги видим?
– А!… Не… Защо?… Те са много хубави. Изпълнил съм една поляна. И ще направя още. Ще напълня всички поляни с пеперуди, защото се амбицирах. Те не могат да разберат, че ще стана човек на изкуството. Ще напеперудя поляните и ще накарам критиците да се предадат.
– Но засега не се предават, а?
– Упорити критици! Унищожиха ме. Пречат ми да стана човек на изкуството.
– Защо? Какъв бяхте досега?
– Певец.
– И то е изкуство.
– Но пеех в хор. А сега искам сам.
– Да пеете?
– Да създавам. Пятото си е изпято. Изпятото назад се не връща. Нито остава. А пеперудите остават… Елате да ги видите. Ще напълня целия свят с пеперуди.
Наистина! Поляната беше претъпкана с пеперуди. Всички бяха криви и груби, защото, от глина могат да се правят само грозни пеперуди. Наредени като самолети на летище.
– Защо от глина? – учуди се Александър.
– А от какво?
– Правете ги поне от стъкло. От сурова глина не могат да се получат нежни пеперуди.
– Така ли?
– Освен това ръцете ви са едри и груби. Защо не се заемете с големи скулптури?
– Така ли мислите?
– Ами да. Тези големи ръце могат да се справят с много големи глинени изделия. А вие сте седнали с големи ръце да правите малки насекоми.
Великанът погледна ръцете си.
– И какво, викате, да правя?
– Китайски стени! – обади се Лиско и веднага сложи лапа на устата си.
– Какво е то?
– Лиско се шегува – усмихна се Александър. – Правете делви.
– Не – отвърна едрият човек. – Ще правя Китайски стени. Това ми харесва. Благодаря ви!… Ще правя Китайски стени… – Той ритна двайсет пеперуди наведнъж. – Ще правя стени и ще убия критиката.
– Но не убивайте пеперудите!
– Защо?
– Оставете тази поляна с пеперудите. Това е ваш етап. След време ще ви отчетат труда за гигантски и ще ви го признаят. Ще нарекат това Полянката на Грозните Глинени Пеперуди.
– Така ли?
– Почти съм сигурен.
– А аз в това време да произвеждам Китайски стени, а?
– Да… Към морето оттук ли?
– Да…
– Благодарим ви. Довиждане.
– Довиждане,
Александър и Лиско тръгнаха надолу. Все още не прихваха. Все още имаше опасност да бъдат чути. Но като се отдалечиха и като решиха да прихнат, изведнаж се отказаха, защото съгледаха чудно произведение на изкуството, издялано от огромен скален блок: един величествен човек гледаше с копнеж към морето,
– Извинете! – чуха гласа отново те. До тях стоеше едрият човек. – Какво е това Китайска стена?
– Нещо извънредно голямо.
– Аха! Сега ми е ясно… Благодаря ви.
И едрият човек си тръгна.
– Приятелю! Колега! – извика след него Александър.
– Какво?
– Това уникално нещо в скалата чие е?
– Кое?
– Този величествен човек, с този ярко изразен копнеж към красивото, мощното и вечното.
– Това ли? Дето е издялано в камъка ли?
– Да.
– А! – Едрият човек се засмя. – Глупости!… Това е абсолютна глупост.
– Кой го е правил? – загуби търпение Александър.
– Как кой?… Аз… В свободното време… Докато създавах пеперудите. Ей тъй, за почивка.
Александър падна в краката на едрия човек и целуна едно от коленете му.
Едрият човек се слиса, обърка се и като каза, че ще направи чудесни китайски стени, изчезна.
Александър вдигна глава и погледна каменния паметник.
– Лиско – прошепна най-после той, – представи си един свят в който хората тичат.
– Къде тичат?
– Навсякъде.
– По какъв повод?
– По всички поводи. Всичко да става с тичане. Всичко да бъде в движение. Един свят без застой и мързел.
– Вижте какво, не ме правете на балама. Защо говорите други неща, когато знам, че мисълта ви е заета само с този паметник?
– Защото съм безсилен да кажа каквото и да е! – отвърна Александър. – Такова нещо не съм виждал!…

***

Глава осемнадесета
ТАЙНАТА НА КВАДРАТИЯ
Пътеката се спусна към широк път, влезе в него и го пресече. Ами сега? Големия път или малката пътека? Докато си блъскаха главите, настигна ги файтон, украсен с гиздави бели коне.
– Сигурно мислите нещо важно? – запита човекът, който го караше.
До него седеше момиченце с къси плитчици. Едната беше завързана със синя, а другата с жълта панделка. То не сваляше погледа си от Лиско.
– Татко, какво е това?
– Лисиче.
– Ами хайде де, кога ще ми го дадеш?
– Не, не – засмя се човекът, който имаше рядко добро лице, –Лисичето е на този чичко.
– Искам го!
– И за какво съм ви потрябвал? – пожела да узнае Лиско.
– Да ви показвам на приятелчетата и да ми завиждат.
– Силвестрициозия, съвземи се!
– Това се казва име! – удиви се Лиско. – Обичам дългите имена. Понякога от тях можеш да си направиш стихотворение.
– Например? – Зарадва се момиченцето.

– Например: Сил-ве!
Сил-ве!
Стри,
ци,
о!
Сил-ве-стри-ци-о–зи-я!
Стри,
ци,
я,
ве,
сил,
ве,
стриц!

Сил-ве-стри-ци-о-зи-виц!

– Това стихотворение обаче е само за неделя.
– Защо?
– Много е празнично.
– Татко, искам го! – извика Силвестрициозия,
– Добре де, добре – отвърна Лиско и скочи при нея. – Хайде приятелю, качвайте се!
– Какво гледате? – учуди се Човекът с рядко доброто лице. –Елате.
Александър се съвзе от нахалството на Лиско и се качи във файтона.
– Съкратено и викаме Сил – поясни Човекът с рядко доброто лице.
– Обичам дългите имена на същества, които не позволяват да им ги съкращават. Например: медузата Глагоабазубадуза, жабокът Чимиджимичамиджоми и Художникъталександър.
– За какво важно нещо си мислехте, преди да се появим? –запита Човекът с рядко доброто лице.
– Ами как да ви кажа – започна да обяснява Александър, – видяхме тринайсет бегача. Разбрахме, че отиват към морето и тръгнахме подир тях, но ги загубихме. Сега не знаем кой път да хванем… А! Конете ви тръгнаха, без да ги направлявате.
– Че нали затова са коне?
– А не се ли страхуват от автомобилите?
– Моля?
– Как се разминавате с автомобилите?
Човекът с рядко доброто лице го погледна:
– Вие откъде падате?
– Кажи-речи, падаме! – призна си Александър. – Ние сме от друга страна.
– Интересно, но това си е ваша работа. При вас сигурно има автомобили, а?
– Много.
– И в съседната страна Квадратия има много, но тук няма нито един.
– Нито един?
– Не знам какво значи автомобил.
– Но Квадратия е претъпкана!
– По улиците има само едно свободно квадратче, което им служи за разминаване. Очаква се някой ден да бъде внезапно запълнено. Тогава цялата страна ще се заклещи… Ще се затегне. – Човекът с рядко доброто лице въздъхна: – С нетърпение очакваме този момент.
– Защо?
– За да се посмеем. – Той помълча и добави многозначително: – И за още нещо.
Какво ли беше това нещо?
– Ще стане мое лисиче, нали? – обади се Силвестрициозия.
– Зависи – отвърна Лиско. – Ако ме слушате.
– Ще ви стана дори прислужница.
– А вие къде отивате? – запита Александър.
– Връщаме се – отвърна Човекът с рядко доброто лице – Бяхме на гости при брат ми, на границата.
– Брат ви граничар ли е?
– Не – усмихна се Човекът с рядко доброто лице. – Ние нямаме граничари… Моят брат седи там и се мъчи да вземе решение.
– Какво решение?
– Той е малко нещо философ. От години насам седи на границата и се пита коя страна да предпочете. И все не може да реши.
– Знам го – рече Александър. – Вчера го видяхме. Много е затруднен. Но пък и въпросът не е лек, да ви кажа правата. Не познавам вашата страна, но по всичко личи, че проблемът не е толкоз прост.
– Зависи от човека.
– Така си е – съгласи се Александър и се замисли върху казаното. – И, викате, никакви автомобили?
– Нито един. Никакви мотори и машини. Движим се с файтони и велосипеди. А в морето още царува епохата на платноходите.
– Това е моята мечта! – въздъхна Александър. – Много съм мислил за един подобен свят. Аз съм за жирафите, а не за багерите.
– Добре го казахте – потупа го по рамото Човекът с рядко доброто лице. – Ще живеете при нас и ще се чувствувате щастлив. Ние всички сме щастливи.
– Така ли? А съседите ви в Квадратия преследват тия които се усмихват! Веднага ни хванаха и ни интернираха във вашата страна,
– По тяхно схващане всичко започва от смеха, а смехът започва от усмивката,
– Добре де, какво им пречи? Смехът е здраве.
– Те знаят това, но не искат. Защото смехът е или последствие от нещо, или начало с последствия. Например – изкуство. Разбрахте ли?
– Е, да…
– Или пък последствие от изкуство.
– Хъм!
– Или пък най-страшното – може да породи изкуство. Преди малко лисичето направи от името на дъщеря ми стихотворение, което се оказа виц и се превърна в смях, който в края на краищата си е изкуство, защото всяко стихотворение е проява на изкуство… Разбирате ли, или да ви го начертая?
– Разбирам – засмя се от сърце художникът. – Не разбирам само едно: защо квадратиянците се страхуват от изкуството.
– И това ли да ви обяснявам? – въздъхна Човекът с рядко доброто лице. – Ами изкуството раздвоява. Изкуството развеселява, изкуството натъжава, то дезорганизира, отнася те някъде, кара те да блееш, ставаш неположителен човек. А техническият прогрес се нуждае от хора с ясна техническа мисъл.
– Но защо им са точно такива хора?
– Защо? За да бъдат щастливи.
Александър подскочи: – Какво?
– Успокойте се. Квадратианците са разбрали от опит, че вещите, вилите, колите и животът без проблеми могат да бъдат запазени само от сериозни, чужди на литератерата и изкуството същества. Трябва да ви кажа, че живеят наистина добре. Когато един квадратианец седне да се храни, на масата му има поне пет вида яденета, осем вида салати и много десерти.
– Отвратителни квадратни същества!
– Но си имат всичко.
– И не слизат от миризливите си автомобили.
– Така са свикнали… Всеки квадратианец си има отделна кола, отделен хладилник, отделна къща и вила. Новородените веднага получават къща и вила.
– А по какво се различават къщите от вилите?
– По това, че са на различни места.
– Това живот ли е? С противогазови маски! Все едно че са обезличени.
– Но живеят охолоно. Всяка стая, всяка кухня, всеки клозет, дори всяка баня – навсякъде телевизори.
– Полицейска страна.
– Лъжете се… Там няма полицаи. Защо им са? Всеки квадратианец сам открива и сам отвежда неблагонадекните през ламарината.
– Чак толкова съзнание?
– Всеки е заинтересован. Роди ли се някой не съвсем квадратен, веднага го прехвърлят при нас. Ние приемаме всичко. За тях неквадратните същества са бурени.
– Разбирам.
– Иначе са добри и миролюбиви хора, които мразят противоречията… Не посягаш ли към колата му, към хладилника или към вилата му, ти си добре дошъл. По-рано нашите ламаринионци масово се опитваха да живеят сред тях, но после се получиха дипломатически ноти и се разбрахме да не им се месим. Ние не знаем да се държим прилично. Достатъчно е само да видим квад-ратианец, и прихваме. Достатъчно е да посетим една тяхна изложба, и вече примираме от смях. Сега сме в хладни отношения.
– Добре де, ако някой ламаринианец обещае, че няма да се смее и че ще се превърне, в истински квадратианец, ще го допуснат ли в страната си?
– Имахме такива случаи, но не може и не може. Нашите не из държат. Или започват да се смеят, или да пеят, или пък се напиват и го удрят на подигравки.
– Това е интересно. Квадратните същества не се ли напиват?
– Смята се, че виното е приятел на изкуството.
– Лично аз не пия, а съм…
– Така смятат те.
– Аха.
– Впрочем алкохолът не е забранен, но квадратнанците са много съзнателни и съм сигурен, че в цялата им страна няма дори капка вино.
– Добре, но защо са квадратни?
– Вече се раждат така.
– А по-рано?
– Преди хилядолетия са били като нас. Прекаленото благополучие започнало да ги превръща в квадрати. Изглежда, че тази е най-удобната форма за съществуване. Превърнати в квадрати, хората се поместват по-лесно и в жилищата, и в колите… Между другото ние., ламаринианците, сме все издънка на квадратианците. Роди ли се не толкоз квадратно същество – пращат го при нас. Така се е образувала държавата ни.
Александър настръхна.
– Значи… вие всички сте… несполучливи… квадрати?
– Ами да! Затова сме хора на изкуството.
– Но, разберете, за мен квадратианците не са хора, а същества!
– Малко ги интересува.
– А шумът? А бензинната воня?
– Е, висок стандарт без лоши страни не може… Забравих да ви кажа… Всяко същество там вече прилича на другото, всеки дом прилича на съседния. Съществата по цял ден ядат. Природата им е отровена, няма къде да излизат на екскурзия, седят си у дома, тътрят се по вилите си и ядат.
– Развлечения?
– Когато подменят мебелите си.
– Какво казахте?
– Те ги сменят често. Мине не мине месец, и сменят цялата покъщнина. Събират се близки семейства да си помагат. Щом подменят всичко, слагат трапезата и се изтърбушват от плюскане. Разговорите им са такива:
„Хубаво си хапнах.“
„И аз.“
„А пък аз ще си взема още малко.“
„И аз.“
״Какво ли ядат онези глупаци в Ламариния, а?“
„Ох, не ми напомняй!“
„Като си помисля за тях, и ми се прияжда отново.“
– Вие сигурно живеете лошо? – заинтересува се Александър.
– Да – съгласи се Човекът с рядко доброто лице. – Ние сме доста изостанала страна. Смеем се и пеем, но живеем като диваците. Липсват ни редица удобства.
– Този файтон ваш ли е?
– Да, но не е от големите марки. И конете не са кой знае какво.
– Какво говорите?
– Директор съм… На театър. И същевременно играя. – Човекът с рядко доброто лице се засмя: – И като актьор съм добър. Не мислете, че като съм директор…
– Моля ви се!
– Съпругата ми също е актриса. А и Сил. Вече има няколко участия. Силвестрициозия, кажи на този чичко текста на последната си роля.
Момиченцето се изправи.
– Влизам и казвам: „Гостите идват.“
И си седна,
Мълчание.
– Само това ли? – наруши мълчанието Лиско.
– Е, да – отвърна Сил. – Аз съм още малка. Но се надявам, че като директор татко ще ми увеличи ролята.
– Как ще я увеличи?
– Ами ще влизам и ще казвам: „Идат!… Мамо, татко, гостите вече идват към замъка!“
– Това е друго – съгласи се Лиско.
– Нали?
– Това е вече истинска роля!
– Господине, защо не вземете да увеличите ролята на момичето?
– Ах! – въздъхна бащата. – Това е болната тема на моя дом! И ми се струва, че няма да стане.
– Авторът на пиесата жив ли е? – намеси се Александър.
– Не.
– Тогава какво ви пречи да поувеличите ролята на Сил?
– Не мога! Не настоявайте повече!
– Хе! – изкиска се Александър. – Да знаете какво се прави в някои театри!…
Конете си вървяха сами. Наоколо беше красиво, дори по-красиво, отколкото предполагате.

***

Глава деветнадесета
ТОВА СЛАДКО НЕЩО – СПОРОВЕТЕ
Александър посочи наляво: – Какво е това? Под добре измайсторен дъсчен навес двама души стърчаха едиь срещу друг и ръкомахаха.
– Дискусия – поясни Човекът с рядко доброто лице. – Когато двама души у нас започнат да спорят по някой въпрос, отделяме ги извън градовете. Споразумеят ли се, връщат се и съобщават резултата.
– А ако не могат?
– Продължават.
– Имате ли още подобни навеси?
– Навсякъде. Който иска да спори, се отделя.
– Защо?
– За да не вдига шум.
– Тези например за какво спорят?
– Единият твърди, че започне ли, спиране няма, а другият – че има.
– Моля?
– Изобщо за процесите, които стават. Нали се казва, че процесите или започват, или завършват.
– Въпросът не е маловажен – забеляза Александър.
Човекът с рядко доброто лице погледна новия си познат с интерес. Силвестрициозия галеше лисичето, което се унасяше в сън, без да се интересува имат ли, или нямат спиране нещата, които веднъж са почнали.
– А това вдясно?
– Това вдясно… – Човекът с рядко доброто лице, когото вече спокойно можем да наречем Театралния директор, се почеса по тила. – Това вдясно… Ще имате ли търпение да поспрем? Тези двамата май че току-що са взели решение, й понеже спорът им е един от най-важните за страната… Вижте!… Прииждат журналис тите!…
Към беседката на спорещите летяха десетки файтони. Хората от каприте шибаха конете с камшици, после ги заковаваха пред навесите, отвътре изскачаха пъргави журналисти с бележници. В това време обаче спорещите бяха в ръцете на масажистите, които се мъчеха да ги свестят. Прииждаха нови и нови файтони. Масажите нерядко биваха придружени с плесници.
– Удряйте! – подканяха ги трескаво журналистите. – Бързо!. Вестникът е вече на машината!
– Първите страници чакат!
– Оставили сме място!…
След като ги нашамаросаха, спорещите се раздвижиха.
Театралният директор бързаше да си пробие път. Александър го следваше.
– Много ли ви интересува резултатът?
– Извънредно! – призна си Театралният директор. – За мен този е може би най-важният въпрос.
– Добре, за какво спорят?
– Те вече се наспориха, готов е и резултатът. След малко ще разберем киното изкуство ли е, или не е изкуство. Спорят от двайсет години.
Но журналистите вече бягаха обратно към файтоните.
– Изкуство е ! –викаше младо русокосо момиче и вече се качва ше, а файтонджията посягаше към камшика.
– Киното било изкуство! – удряше се по главата и ругаеше друг, по-възрастен журналист.
– Да не се надяваш! – викаше трети.
Криво-ляво, спорещите бяха изправени на крака и закрепени върху столовете. Репортьорите от списанията, които не бързаха толкова, задаваха въпросите си. Омаломощените философи отговаряха с усилия.
– Сигурни ли сте? – беше първият въпрос.
Двамата поклатиха глави.
Театралният директор хвана Александър подръка и го поведе към файтона.
– Вие сте съкрушен – зачуди се Александър. – Какво толкоз е станало?
– Ще видите… Киното ще убие театъра.
– Оставете тази стара песен! – извика Александър, но отвори широко очи. – Моля ви се, какво иска този?
– Трибуна – отвърна Театралният Директор. – Бърза да заеме мястото и да каже своето.
– Какво е то?
– Че и телевизията е изкуство. Но никой не иска да му опонира.
– Защо?
– Защото вече се състояха седемдесет дискусии и спорът получи единодушния си завършек.
– Какъв е резултатът?
– Доказа се, че телевизията е хаос.
– Умирам от кеф – заяви Александър, докато се качваше на капрата.
– Татко, какво стана?
– Уви, Сил, настъпват тежки времена. Киното е вече изкуство.
– Извинете, но досега не смятахте ли така?
– Ние нямаме кино.
– Нямате кино! – подскочи Александър. – Защото нямаме електричество.
– Нямате електричество? Вие ме изумявате!… Че тогава?… Боже мой, че тогава за какво се тюхкате?
Конете потеглиха.
– Настъпват тежки моменти – въздъхна Театралният директор.
– Моля, отговорете ми, за какво се тюхкате, щом нямате най-важното нещо., за прожектирането на един филм – електрическата енергия.
– Спомнете си за онези, които спорят по въпроса, има ли, или няма спиране. А ние си знаем предварително, че трудно се спира нещо, което е започнало.
Александър махна безпомощно с ръце.
– Лиско, какво е това, кино? – запита Силвестрициозия.
– Чичко Александър ще ни обясни.
– Кино, мили деца, е изкуство, което… А!… Това не е ли морето?
Морето вече беше пред тях – много синьо и много спокойно. Огромният залив спеше в безветрието, но вдигнатите платна на ветроходите подсказваха някакво сладко обещание.

***

Глава двадесета
АЛЕКСАНДЪР ОЩИПВА ЛИСКО
– Майчице моя! – почти извика Александър. – Нима е възможно?… Това са най-малко хиляда яхти!
Морето беше пред тях – много синьо и много спокойно. Огромният залив спеше в безмълвието, но вдигнатите платна на ветроходите подсказваха някакво сладко обещание. Собствениците – ламаринианци, ламаринианки и ламаринианчета – седяха по палубите. Върху спиртниците увираше кафе. Който говореше, говореше тихо, а и смеещите се смееха тихо.
Файтонът на Театралния директор се движеше нарочно по крайбрежната улица, до кейовете и кейчетата.
– Обичате ли яхти? – запита Театралният директор.
– Не ме заговаряйте на тази тема – помоли Александър. – Сега, като гледам платната, се раздвоявам: тях ли да гледам, или скулптурите, които красят улицата.
– Ще се нагледате и на едното, и на другото.
– Лиско – прошепна в ухото на лисичето художникът.
– Какво? – прошепна в ухото на художника Лиско.
– Това е страната, за която съм мечтал.
– Радвам се с вас – отвърна Лиско и се гушна в ръчичките на артистката Силвестрициозия, която всяка вечер излизаше на сцената и казваше: ״Гостите идат“, с надежда в най-близко време да получи повишение на ролята и да казва: ״Идат… Мамо, татко, гостите вече идват към замъка!“
Градът се изсипваше от възвишението към залива със старинните си къщи и огради, с фенерите си, с кипарисите и смокините, с каменните си стъпала и безбройните скулптурни фигури – хаос от хармония и ритъм. Тази красота предизвикваше уважението дори на гларусите, те не врякаха, а се разхождаха гордо по керемидите.
– Какви са тези стенописи? – уплаши се Александър и стисна ръката на директора.
– Успокойте се! – помоли се Театралният директор. – Това е най-обикновенна ограда, подарена на децата да рисуват.
– Това не са деца – поклати глава Александър. – Това са генийчета!
Силвестрициозия се изчерви.
– Не се изчервявай – каза бащата. – Бъди скромна.
– Сил, и ти ли? – изненада се Александър.
– И тя – потвърди лисичето, – тази част на стената била нейна.
– Да, но не ми стигна зелената и три от дърветата ги направих червени.
– Вие сте художник, нали? – запита учтиво Театралният директор.
– Не! – отвърна бързо Александър. – Откъде-накъде?
– Така ми се стори.
– Нищо подобно! Аз съм най-обикновен главен счетоводител.
Лиско се изкиска. Александър го ощипа. Диско не се изкиска втори път.
– Това не са ли бегачите? – запита лисичето, като се държеше за опипаното място.
Тринайсетте бегачи дотичаха по стръмната уличка и всеки поотделно се джасна в платноходката си.
– Състезатели – обясни Театралният директор. – Първите тринайсет места по ветроходство.
Файтонът се изкачваше към площада. Минаха през някакъв парк, където поет с бледо лице и атлетическо тяло четеше стихове пред стотина души. От време на време му пригласяше секстет. Певците се намесваха в най-удобните моменти, когато поезията наистина се нуждаеше от музика. Но на градския площад ги чакаше най-голямата изненада. Тук, сред кубета, аркади, кули, фонтани и скулптурни композиции, хор от пет хиляди души изпращаше чудна песен към синевата. На всичко отгоре духна и вятър. Toй отпрати хармонията към морето, напълни платната и понесе ветроходите от залива към хоризонта.
Александър изръкопляска.
– Защо? – учуди се Театралният директор.
– Извинете – изчерви се Александър, – но ми заприлича на представление.
– Така посрещаме вятъра.
– Значи не може да се бисира? – запита Лиско.
Едната му лапа все още стоеше на ощипаното място.
„Интересно – помисли си неволно Александър, – тези хора работят ли, не работят ли и ако работят, кога работят?“
– Да не забравяме, че днес е неделя – смигна директорът, а илюстраторът на Илиадата се изчерви повторно.
Останалата част на деня прекараха така: обядваха в дома на Театралния директор, разгледаха театралната сграда, посетиха една изложба на маринисти, посрещнаха яхтите, които се завърнаха от далечината, гледаха Силвестрициозия в постановката „Мечтай на глас“, където тя каза: „Гостите идат!“, вечеряха с актьорите от пиесата, където Лиско почти заплака от ревност, понеже най-красивата актриса хареса Александър и заплаши, че ще си го вземе за себе си. Пренощуваха в дома на Силвестрициозия.
След полунощ, когато Лиско се изтръгна от прегръдката на Сил и излезе от спалнята, видя своя приятел. Александър стоеше на терасата. Луната блестеше в очилата му.
– Какво правите? ־ запита тихо лисичето.
– Не мога да заспя – отвърна Александър. – Не мога да свикна с тишината.
– Вие сте тук? – успокои се лисичето.
– Защо? Какво има?
– Страхувах се да не ви открадне онази лоша леличка, която си въобразява, че е кой знае каква артистка.
– Значи ме обичаш, така ли?
– А вие какво си мислите?… Някъде изпляска вълна.

***

Глава двадесет и първа
А ТО КАКВА БИЛА РАБОТАТА…
Топлото мляко миришеше на мляко, а не на друго. Майката на Сил бе подредила маса с чудесна закуска и много мед за Лиско. „Това не мога да го изям“ – повтаряше той, чак докато го изяде. Донесоха сутрешния вестник. Театралният директор хвърли поглед на първата страница и погледна мълчеливо съпругата си. Александър се хранеше спокойно, не желаеше да проявява любопитство. След малко Театралният директор се извини и излезе.
– Мамо, какво си казахте?
– Нищо, Сил.
– Къде отиде татко?
– Не знам.
– Да не би да е дошъл денят, в който трябва да предадем файтона?
– Силвестрициозия! – Фактът, че майката произнесе цялото име на дъщеря си, беше красноречив. Александър погледна вестника. Огромно заглавие: К и н о т о е и з к у с т в о.
– Госпожо – покани я Александър, – говорете направо.
Изящните ръце на актрисата наливаха сръчно кафето в чашките.
– Може би – тя се усмихваше несполучливо – ще се наложи днес, а сигурно и утре да си останем у дома.
– Разбира се–־ отвърна Александър. – Такъв хубав дом.
– Едва ли ще е удобно да излизаме навън – допълни домакинята.
– Защото ще има война!
– Силвестрициозия!
– Но преди това татко и останалите актьори ще бъдат арестувани.
– Вярвате ли й? – усмихна се още по-несполучливо домакинята
– Извинете, госпожо, но Сил не лъже!… – каза внезапно Лиско. – и няма защо да крие от нас. Лично мен не ме е страх от нищо… За Александър не отговарям. Главните счетоводители се страхуват и от сянката си.
– Да си изпием кафето.
Майката на Сил седна. Докато пиеха кафето, тя каза, че всички мъже на Ламариния ще потеглят с файтони към границата.
Александър свали чашката от устата си.–
– Ще нахлуят ли, госпожо?
– Да, господине.
– А сигналът за потегляне към границата е напечатан във вестника, нали?
– Да, господине. „Киното е изкуство“.
– Не мога да разбера обаче защо арестуват мъжа ви.
– Арестуват всички актьори.
– Защо?
– Защото са против киното. Ние мислим, че киното ще унищожи театъра.
– Това няма да стане! Напротив.
– Вие не сте главен счетоводител, нали?
– Страхуват се от манифестация ли?
– Да, господине.
– Госпожо, извинете, но… какво общо има войната с киното?
– Ще крадем електричество! – отново изплю камъчето Сил.
Александър подскочи. Лицето му засия:
– Ще нападнете Квадратия, за да откраднете електрическа енергия!… Лиско, ще стане интересно!…
– Ще отмъкнем цяла електроцентрала.
– За да си направите кино?
– Да, господине.
– Гениално! Ще им откраднем тока!,.. Да им дойде акълът в главата!… Но…
– Има и въпросителни, разбира се – кимна домакинята.
– Те ще ви избият! Те имат техника! Сигурно и въоръжение. А вие?
– Нищо. Само файтони.
– Ще ви смачкат – махна с ръка Александър. – Вие сте ентусиасти и наивници!… Добре де, ще струпате мъжете на границата, но как ще нахлуете?
– Ох, господине, неудобно ми е да разговарям по нашите военни дела, но ще се опитам да ви открия това, което знам, – Тя сложи ръка върху главичката на Сил. – До обед всички мъже ще са на границата. Там ще чакат.
– Сигнала ли?
– Да.
– И кой ще го даде?
– Ще дойде от Квадратия.
– Ооо, шпионаж!
– В цялата Квадратия има само едно свободно квадратче. Това осигурява движението на автомобилите. Квадратианците следят зорко за него. Добре, но днес или утре, квадратчето ще бъде запълнено.
– От ваш човек?
– Нашия шпионин.
– Не Толкоз Квадратното Същество! – забеляза спокойно Лиско.
Когато свестиха домакинята, ръцете й трепереха.
– Откъде знаете?
– Спокойно, госпожо!
– Но как можете да знаете такава страшна тайна?
– Че и аз знам! – обади се Сил. – И другите деца я знаят!..
– Госпожо, извинете, но вие не может да бъдете страна с развит шпионаж! И не напразно сте Ламариния.
– Много дрънчим – призна домакинята.
– И все пак защо точно днес?
– Защото едва вчера се разбра, че киното е изкуство.
– Аха!…
– Иначе за какво ни е електричество… освен за прожекциите…
– И сте сигурни, че като си откраднете електроцентралата, ще я употребявате само за прожекции?
– Да.
– Че няма да се подлъжете?…
– Искате ли още кафе?
– Не, но искам да ви уверя, че нито аз, нито Лиско ще останем в дома ви.
– Ще се върнете ли на обед?
– Не обещаваме.
– Зависи от сраженията – допълни Лиско.

***

Глава двадесет и втора
ВОЙНАТА

На другия ден единственото свободно квадратче на Квадратия бе запълнено с извънреден автомобил, вкаран в конвейра от Не Толкоз Квадратното Същество. Движението по асфалтовата мрежа секна изведнъж, държавата се задръсти, всичко замря – ни напред, ни назад – и животът на страната се парализира.
Когато ламаринианците нахлуха през главната врата и се втурнаха по улиците на столицата, градът ги посрещна с безлюдието си. Всичко беше натикано в колите, стараеше се да бъде вътре, за да не изтърве момента на потеглянето след евентуалното отстраняване на „повредата“. Никой квадратианец не искаше да излезе навън, защото чувството за частна собственост бе по-силно от каквото и да е друго чувство, включително и патриотизъм. Ше изляза, ами ако някой ми открадне дъждочистачката?
Ламаринианците нахлуха с песни и китари. Тази проява удари по ушите случайните минувачи, те се изплашиха от безумната ерес и се натикаха по магазините. Ордите на Ламариния препуснаха по чисти пътища. Когато тротоарите станаха тесни за тях, отделни групи затичаха по покривите на колите. Може да се каже, че стана весело. Един след друг се оформяха големи и малки оркестри. Върху покривите на колите затанцуваха прочути изпълнители от типичните ламариниански оперети.
–Трябваше да вземем и жени! – извика някой. – Така осакатяваме танците!
– Наистина!
– Пратете за жени!
Тромпетите виеха призивно, навсякъде гърмяха ударни инструменти; веселите китаристи и вокалисти изскачаха от ъглите на уличките, за да покосят с ужаса си благонравните квадратианци. Никой квадратианец не се сети да излезе от колата си, да повика пет-шест други квадратианци, които с общи усилия да отделят една кола от редицата, да освободят толкоз жизненото квадратче и животът да потече отново. Никой не искаше да пожертвува собствената си кола. Отделени – всеки затворен сам в кубчето на своя автомобил, – квадратианците не можеха да почувствуват и онова, което се нарича въодушевление, така необходимо за отблъскването на врага.
Веселбата на нападателите се сгорещяваше. Ламаринианците усетиха неочаквано, че за първи път ликуват толкова силно и по мъжки. Вече пееха всички. В мъгливото бензиново утро отделните песни се сляха в една и това обърка плановете, защото още при потеглянето беше взето категорично решение да не се пролива кръв. Кръв не се проля, но тук-там в автомобилите умряха няколко квадратианци, кой от възмущение, кой от яд или от разрив на сърцето. Разбира се, никой не знаеше, че вече има и трупове, защото квадратианците падаха изолирано, всеки в своята бензинова клетка. Голямата обща песен разказваше за великото нападение върху електроцентралата… Тя звучеше мощно. Всеки пееше. И танцуваше. Много място за танцуване нямаше – в тази страна колите заемаха почти цялото пространство, – но танцьорите бяха изобретателни: отваряха вратите на магазините и играеха с унес пред щандовете и по щандовете пред смаяните погледи на продавачките. От магазините те излизаха още по-весели, понесли със себе си авто-мото части, които размахваха във въздуха, като повод за масов смях. Изобщо тези дни се помнят в Ламариния като Дните В Които Падна Електроцентралата. Това е националният празник на страната и се празнува като всеобщ карнавал.
Понесъл лисичето на рамото си, Александър вървеше между пеещите орди и не пропускаше интересните неща. Дори научи песента и пееше заедно с тълпата.
– Това е първата война в живота ми! – извика той на Лиско.
– За мен – втората! – отвърна Лиско.
Вчера двамата се бяха качили в един от файтоните за фронта. Слязоха при голямата ламаринена врата. Александър искаше да види отново философа Двоумвират. Двоумящият се Двоумвират ругаеше шумните войски. Пречели му да мисли. Дявол да го вземе, само преди пет минути най-после му хрумнало великото решение, плод на толкова години размисли.
– Добре де – запита го Александър – мога ли да знам какво най-после решихте: тук или там?
– Забравих! – отвърна възмутено Двоумвират. – Тъкмо го реших, и тия вдигнаха шум. Сега се мъча да си спомня калво бях решил.
– На връщане ще ни кажете – извика Александър и понесе Лиско в пределите на Квадратия.

***

Глава двадесет и трета
БИТКАТА ЗА ЕЛЕКТРОЦЕНТРАЛАТА
Тържеството гърмеше и заливаше всичко. Нямаше нито един спокоен нападател – всички играеха и пееха. Минаха няколко ча са, а никой дори не мислеше да прекъсне, напротив – от Ламариния пристигнаха осем хиляди ламаринианки с кастанети. Привечер песента звучеше така:

Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред, проме тейци!

През нощта песента се обогати с едно важно изречение:

Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред, прометейци,
да си вземем електрическа енергия!

Утрото на третия ден завари песента, оформена по следния начин:

Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред,ппрометейци,
да си вземем електрическа енергия,
че да си я отнесем
в Ламариния,
че да можем
да си гледаме кино
колкото си щем!…
Ламариния, Ламариния –
ти ще имаш кино, Ламариния!
Напред, напред, напред!…

– Но никой не тръгва напред! – възмути се лисичето. – Три дни пеем за това прословуто напред, мускулите ме заболяха да танцувам, но все стоим на едно място.
– И аз имам такова впечатление – забеляза Александър. – А всички са толкоз наелектризирани, че вече едва ли има нужда да се краде електричество.
По средата на третия ден илюстраторът на Илиадата загуби търпение и изкрещя.
Всичко пеещо и танцуващо млъкна.
– Изкрещя ли някой?
– А!…
– Вместо да пее, някой взе да крещи!
– Да бе, който не може да пее, да не крещи! – Ще станем за смях на квадратианците! – Кой изкрещя?
– Кой излага Ламариния?
– Аз!
За да го видят, Александър се покачи на един автобус.
– Защо крещите? – запита някой. – Не виждате ли, че се веселим?
– Че празнуваме!
– Какво празнувате? – поиска да знае Александър.
– Ще крадем огъня!…
– Електричеството!
– Кога? – запита Александър. Ламарианците се спогледаха. -Кажете де, кога? Уж – напред, пък никой не тръгва напред. Само танцуваме.
– Напред към електроцентралата! – извика някой.
– Напред! – извикаха пет ламарианци.
– Напред! – извикаха ламаринианките.
– Напреееед! – извикаха всички и се понесоха към електроцентралата.
Александър бягаше между тях. Тромпетите вече звучаха като бойни тръби… Но къде бойни, къде джаз, пък… особено като се намесиха и саксофоните?… Стройните ламаринианки бяха направили шпалир и ръкопляскаха за устремените напред ламаринианци. Никоя крепост не може да устои на затичаните бойци. Какво да кажем за някаква си електроцентрала.
Фасадата на електроцентралата не направи добро впечатление на Лиско. Беше мрачна, без прозорци, на едно място се издигаше като кула, а на друго се разпростираше като нещо доста разпростряно.
Нападателите дори не забелязаха какво грозно нещо им предстои да превземат. Те се втурнаха към вратата.
– А! – извика някой.
– Какво? – учуди се друг.
– Ми, то – заключено!
– Как заключено?
– Ето виж… Заключено!
– Че как? То не може така… Защо е заключено?
– Ми, знам ли? Уж нападаме електроцентрала, пък тя – заключена. Хееей, защо е заключена? – първите чукаха с ярост на вратата. – Кой е заключил? Къде е ключът?
Служителите в сградата наблюдаваха с каменно студени лица от високите прозорци на кулата. Ламаринианците, като не знаеха какво да предприемат, наивно правеха знаци на инженера да отвори. Но тъй като инженерът продължаваше да наблюдава отгоре с презрение, нападателите решиха да му направят серенада, придружена с танци и звън на кастанети. Въпросният инженер., потомък на знатен квадратиански род, не можа да понесе нито музиката, нито зрелището – той закри очи с ръца и заплака. После, доколкото можа да се разбере отдолу, той направи опит да отвори прозореца и да се хвърли на тротоара, но подчинените му се спуснаха навреме и го задържаха. Горкият инженер ридаеше и искаше целият свят да разбере, че е опозорен.
Част от бойците долу пееха и танцуваха, но не бяха малко и тези, които се чудеха как да проникнат в сградата. В края на краищата затова и бяха дошли, да демонтират всичките части на обекта и да ги пренесат в родината си. Започнаха да валят предложения, но нито едно не струваше. Ламаринианците можеха да пеят, да танцуват, рисуват, свирят и философствуват, но не можеха да превземат крепости.
Затова на преден план мина Александър.
– Вижте какво – каза той.
– Какво? – запитаха ламаринианците.
– Както я карате, още три месеца да стоим тук, няма да успеем.
– Ох! – въздъхнаха ламаринианците.
– А всеки знае, че войната се води за тази електроцентрала.
– Е, да! – съгласиха се ламаринианците.
– Е, да! Е, да!… Тая работа със зяпане не става!
– Е, да! – отвърнаха ламаринианците.
– Нито със серенади!
– Някой възразява ли? – отвърнаха ламаринианците.
– И кино ще имате на мук!
– Ох! – въздъхнаха, ламаринианците.
– Затова – продължи сърдито Александър – ще слушате само мен! – Той огледа бойците. Всички мълчаха, навели засрамено глави. – Ще ме слушате ли?
־ Да.
– Тогава слушайте! Тази врата е дебела и здрава. Тя е за-лостена отвътре. Никой от нас не може да проникне там. Но виждам отдолу някакви отдушници за проветряване на мазетата. Нито вие, нито аз можем да проникнем през тях.
– Не можем – съгласиха се ламаринианците.
– Сега внимавайте. Това лисиче, както го гледате, ще влезе през дупката на този отдушник, ще заобиколи през мазето, ще се качи при вратата и ще махне резето. Вие ще бъдете готови. Отвори ли се, ще се втурнете и ще сторите това, за което сте дошли. Хайде, отдръпнете се и се правете на ударени.
– Как на ударени? – запитаха ламаринианците.
– Уж нямате намерение да нападате. Пейте!
– Това можем – отвърнаха ламаринианците.
Песента започна отново.
– А, сега!… Къде ме насадихте? – запита Лиско.
– Работа за две минути – рече Александър. – Влизаш и отваряш. Хайде! Само ти можеш да се провреш…
– Ох, ако ме спипат!
– Не могат – увери го Александър. – Квадратните същества са трудноподвижни кубчета. Ще ги разиграваш. Те дори не могат да се навеждат.
– Тръгвам – отвърна Лиско.
Ламаринианците пееха и танцуваха. Вече никой не поглеждаше към вратата. Предпочитаха да се забавляват и сякаш не ги интересуваше ще се отвори ли някаква врата на някаква си електроцентрала.

***

Глава двадесет и четвърта
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕЛЕКТРОЦЕНТРАЛАТА
Щом се озова в мазето, Лиско се запита какво търси тук и има ли смисъл това, което върши. Да дадеш електрическа енергия на един народ не е дреболия. Но ще му повярват ли, когато почне да се хвали? В Тихата горе не му вярват, че е бил в стомаха на акула, а при морето не му вярват, че е бил в гнездото на Каменар. Ще се намери ли някой да му повярва, че е влязъл в електростанция, където гъмжи от разни опасни токове? Трябва да се промъкваш през най-различни жици, допреш ли се до някой ток – на място. Не е кой знае колко достойно да се родиш и да живееш като лисиче, а да умреш като електротехник. Остави това, ами къде е пътят за входната врата? Изобщо съществува ли път до нея?
Нагоре. Настрани. Вляво. И пак вляво. Сега? Още малко нагоре. И тук има някакви стълбички. Аха!… Ами този коридор? По него. Закривяване. Не в една – в две посоки. Уха!… Има си хас! Не, не може да бъде лабиринт. За какво им е лабиринт на кубчестите същества, които избягват излищните движения. Стоп! -Някакви гласове. Лиско долепи ухо до вратата и хукна. Наляво, надясно, надолу, нагоре… Аман бе – пак лабиринт!… Това не е ли същата врата? Зад нея няколко души спорят.
– Не! – извика някакъв глас. – Господа, подкрепете ме!
– Подкрепяме ви, господин инженер! Ние също сме на мнение да не отворим.
– Това е, няма да отворим! – заяви тържествено инженерът.
– Добре – промълви един несигурен глас. – Няма да отворим, макар че би трябвало да отворим и да им дадем доброволно всичко.
– И отново питам, защо? – извика инженерът.
– Ще разберете след време – рече спокойно гласът. – Но няма как. Щом сте решили, няма да отворим.
Лиско се отстрани от тази врата. Решен да види какво има в края на коридора, тръгна натам. Докато вървеше, той си мислеше: Какъв е този човек и защо настоява да отворят на ламаринианците? Защо… Пред него се изправи вратата, която трябваше да „превземе“. Лиско вдигна резето, отвори и излезе пред тържествуващите ламаринианци. Стоеше и гледаше. Никой не обръщаше внимание нито на него, нито на отворената врата. Хората си танцуваха, пееха си и това продължи чак докато Александър… Ако не беше Александър!
– Засрамете се! – извика Александър отново. – На какво прилича това? Отваряме ви вратата, пъхаме електричеството в ръцете ви, а вие нехаете!
– Вратата! – извика някой.
– Отворено! – забеляза друг.
– Виж ти, вече отворили! – извика трети.
И изведнъж, сякаш чак сега разбрали за какво са дошли и какво трябва да правят, крадците на електроцентралата извикаха ура и нахлуха в сградата. Те нахлуха яростно. Влизаха и влизаха все нови и нови тълпи – всеки искаше да участвува в забележителната ащия и да влезе в историята. Вече не пееха. Краката им не танцуваха. Ритмите се бяха стопили. Влязъл веднъж в електроцентралата, всеки ококорваше очи и наблюдаваше. След него се натискаше следващият, втори, трети, четвърти, пети – прииждаха нови редици, сградата почна да се пълни както нагоре към кулата, така и надолу към мазетата. Пълнеха се всички коридори, всички стаи, всички канцеларии и зали с апаратури. За петнайсет минути столичната електроцентрала на Квадрзтия се претъпка с ламаринианци от двата пола, но това сякъш не бе достатъчно, защото прииждаха и прииждаха нови подкрепления, нали ви казвам – всеки се натиска да влезе в историята. Вече не можеше да се диша, нито да се говори. И понеже напираха още хиляди, първите, които бяха влезли, по неволя започнаха да излизат от прозорците и се нареждаха на опашка за да влязат повторно.
– Какво правите ! – изрева извън себе си Александър.
– Какво правим? – запитаха ламаринианците.
– Нищо не правите! – скара им се Александър.
– Защо? – запитаха ламаринианците.
– Защото превърнахте електроцентралата в суджук!
– Така ли? – учудиха се ламаринианците.
– И ако не съм аз, всичко ще отиде по дяволите!
Тогава в настъпилата тишина най-после някой рече:
– Добре де, но кой си ти?
– Не е ваша работа! – отвърна Александър строго, защото беше много ядосан.
– Какво става долу? – питаха наблъсканите при върха на кулата.
– Долу нещо се скараха – отговори някой.
– За какво?
– Карат се кой да води.
– Не бе, карат се, защото някой вече води.
– Да, ама ние не сме дошли да ни водят, а да изнесем частите на електростанцията, да ги пренесем в Ламариния, да си ги монтираме, да си получим електричество и да си прожектираме реалистични и нереалистични филми. Нали така?
– Точно така – съгласиха се някои.
– И тук искат да ни водят.
– Някой си отдолу.
– Бе, що не си гледа работата?
– Не искам да ви водя! – изкрещя Александър. – Искам да ви науча, как да си връзвате гащите. Разбрахте ли?
– Разбрахме! – отвърнаха ламаринианците.
– Тогава да излезем и да влязат само сто души.
Три часа след тия думи на Александър акцията СТО ДУШИ успя да се проведе и по редиците от електроцентралата до Ламариния започна да тече потокът на апаратурите и машините. Зъбчати колелета, манометри и арматурни табла вече влизаха в страната, която по отношение на техниката живееше все още в седемнайсетия век. Някъде към полунощ всичко бе пренесено. Ламаринианците напуснаха с подигравка тъмната столица на Квадратия и се прибраха в страната си. Специални комисии започнаха да подреждат плячката. За обща изненада оказа се, че заедно с ценните апаратури в страната са внесени много хладилници, електрически печки, два волана и…
И?…
И… Кажи го де – няколко…
… няколко телевизора.

***

Глава двадесет и пета
ПОЗОРЪТ
Столицата на Квадратия тънеше в мрак и тишина. Квадратианците все още седяха в колите си и чакаха. Но ето че някои започнаха да губят търпение. Други пък поглеждаха през стъклата с тревога. Какво е това? Какво свети над града? Беше изумително: над града се бяха появили звезди. Трите денонощия, изминали без бензинови пари, завършиха с нова изненада – ясно звездно небе. И ако продължава така, нищо чудно утре да видят слънцето. Започнаха да включват радиоприемниците. Правителствен говорител съобщаваше, че е извършено предателство. Някакво Не Толкоз Квадратно Същество, шпионче, успяло да доведе пъкления си план докрай и вмъкнало една кола повече в конвейра. Специални бригади са изпратени да я намерят. Въпрос на минути е да се измъкне колата от редиците и да се възстанови движението. Освен това след няколко минути ще бъде пусната резервната електроцентрала.
Двете неща станаха наведнъж: и електрическото осветление нахлу, и квадратчето се освободи. Колите изръмжаха. Квадратните същества си отдъхнаха. Но веднага след това дойде ужасът – всички видяха, че стените по главните улици бяха изрисувани с весели маслени бои; една от друга по сатирични карикатури за живота на Квадратия и огромни жизнерадостни стенописи със слънце, усмивки и голи тела.
Квадратианците завикаха от ярост.
Жертвите са жертви, война без жертви не може, но как да се понесе позорът? Правителството призова към мобилизация на силите и прикани към обща акция. В резултат улиците се напълниха с пешеходци. Всеки носеше четка и кофа с боя. Започна поголовно мацане. Квадратнанците мацаха до зори и се намацаха здравата. Този ден за проклетия имаше и слънце. То освети най-унижения и грозен град на света.
Но всичко бе свършено навреме. Днес беше отново учебен ден. На път към училище децата не можаха да видят карикатурите и живописта на ламаринианците.
– Защо сте намацали къщите? – запитаха децата.
– Така ви се струва – отвърнаха квадратианците, понеже мислеха, че на децата могат да се дават всякакви отговори.
Други деца не биха повярвали, но квадратианчетата повярваха че нищо не е нацапано. Те вървяха по улиците, гледаха мръсните разноцветни стени и си казваха: нищо подобно. Край тях минаваха наплесканите автомобили, а децата си казваха: виж сега, на нас ни се струва, че автомобилите са мръсни, пък те не са мръсни. И щяха да повярват докрай, ако в училище учителите не им казаха това, което им бяха казали родителите.
В същото време родителите им набъбваха от гняв и желание за мъст, а правителството размахваше юмруци към Ламариния. Заслужава внимание речта на министъра на просветата, който прикани всички да напуснат опозорения град и да си построят нова столица.

***

Глава двадесет и шеста
КУРИЕР НА ИЗКУСТВОТО
Като председател на Комисията за описването и подреждането на апаратурите и машините Не Толкоз Квадратното Същество беше на мястото си. Той описваше и сортираше старателно, както подобава на големите шпиони. Освен това Не Толкоз Квадратното Същество не знаеше що е милост.
– Тия, които са отмъкнали хладилниците, електрическите печки и телевизорите, да дойдат при мен!
Никой не помръдна.
– Внимание! – извика съществото. – Повтарям!… Тия, които. ..
„Тия които“ най-после пристъпиха към него и зачакаха.
– Според вас тези предмети части от електроцентрала ли са?
– Че откъде да знаем – отвърнаха плячкаджиите. – Демонтирахме и носехме. Във всяка стая имаше телевизори. Викахме, може да потрябват за електроцентралата. Същото и за печките. А хладилниците – във всяка канцелария на станцията имаше по два. Взехме по един, да се намират.
– Това, което виждате тук – съществото посочи плячката, – е нещо лошо! Минете и разгледайте, разгледайте и запомнете: тези предмети са много лоши.
Ламаринианците минаваха, поглеждаха и се почесваха.
– Значи, лошо, а?
– Много. Всички беди идват от тях. Особено от това… не искам да му казвам името.
– Телевизорите! – отвърнаха му ламаринианците.
– Искам да забравите думата и предмета, който носи това име.
– Защо бе, господин шпионин? – казаха ламарианците. – Напоследък отново се поставя въпросът… Може пък случайно да излезе, че и телевизията е изкуство. Тогава – бягай в Квадратия за телевизори.
– Забранявам! – закрещя съществото с тон на много изстрадал човек. – Нямате си представа колко много забранявам!
– Добре де, няма.
– Тези предмети ще бъдат поставени в Музея на отмиращата ц вилизация!… Започвай работа!
Ламарианците започнаха отново да подреждат, но силите вече ги напуснаха. Изобщо, след като се прибраха в родината си, всички бойци чувствуваха главите си тежки, виеше им се свят и започнаха неусетно да заспиват. Зелените пространства на Ламариния се напълниха със спящи войници. Заспа и корпусът на танцувачките, изпратени да улесняват ритмичното провеждане на войната.
– Ще се съвземат – каза си Не Толкоз Квадратното Същество, което вече ще наричаме направо Великия шпионин.
Великия шпионин стърчеше сам между хиляди заспали танцьори и танцьорки, тоест войници, купчина машинни части, няколко хладилника, електрически печки и телевизори. Беше тихо, утринните звезди гаснеха, нежен ветрец галеше нежните ливади и кедри.
И по този въпрос ще се приказва в Ламариния, как до Великия шпионин се приближи лисичето и каза: – Добро утро, господине.
– Здравейте! – усмихна се Великия шпионин.
– Аз отворих вратата.
– Знам – усмихна се Великия шпионин и погали опашката на ли сичето.
– А сега ми е скучно. Всичко спи. Александър съшо заспа. Какво им става на тези хора, господин шпионин? Изпотръшкаха се. Мъжете, както и да е, нездрави организми, но жените… Защо и жените?
– Ще се съвземат – увери го Великия шпионин. Обикновено бензинно отраняне на хора, които не са свикнали.
– Дразнят ме – призна лисичето. – Толкоз много спящи същества. Това е унизително. Уж сте царе на животните, а спите непрекъснато. Вас, хората, почти не мога да ви видя будни. Непрекъснато спите и си проспивате живота. Вижте сега – мъртвило… Няма с кого да поговоря.
– Добре де, да си поговорим.
– Значи, това е телевизор?
– Да.
– Че толкоз ли е страшно?
– Ужас!
– А как се пуща?
– Онова копче там.
– Но трябва и електричество.
– Този е портативен. – Великия шпионин се огледа. – Завърти, и ще видиш.
Лиско се приближи до телевизора и завъртя копчето. Преди да се появи образ, прозвуча развълнуван глас. Великия шпионин трепна. Говорителите на Квадратия обикновено не говорят развълнувано.
– Добро утро, господа квадратианци! – Вече се появи и образът на квадратното същество. – Важно съобщение! Правителството ни зове! Да отмъстим за поруганата чест на Квадратия. Столицата ни е обезобразена от тълпите на хулиганите! След десет дни започва строежът на нова столица на сто километра от старата, а старата ще бъде взривена. Но сега ви зовем на поход към Хулигания! Всички мъже да се явят на определените пунктове, където ще получат оръжие. Бойците да бъдат натоварени на автобуси. Границата ще бъде премината точно в девет часа. Напред! Да затрием Хулигания от лицето на света!
– Лиско! – извика Великия шпионин.
– Какво? ־ запита лисичето.
– Бягай!… Спасявай ни!
– Какво?
– Бягай, моето момче! Право в столицата! Кажи на министрите
– Аз?
– Ти!… Положението е отчаяно!
– Така ли?
– Мъжете са отровени! Ламариния ще бъде прегазена и заличена от лицето на света!
– Да тичам дотам?
– Вземи първия файтон и бягай!… Жалко за чудесната страна
Шпионинът качи Лиско на един файтон и на свой ред падна върху тревата. Конете не изчакаха да ги подканят. Хукнаха. Изглежда, че знаеха и пътя си, знаеха дори къде точно да спрат. По едно време на Лиско му се стори дори, че знаят точно какво става и с Ламариния.
Пак аз, помисли си, без да ще, лисичето. Напоследък никой не може да мине без мен. Сега пък спасявам изкуството.

***

Глава двадесет и седма
ЗВЕРОВЕТЕ ВЕЧЕ РЬМЖАТ
Стъпили на земята, отдалечени от автомобилите си квадратните същества изглеждаха още по-жалки, особено в дрезгавината на зараждащия се ден. Всеки минаваше и получаваше оръжие. Всяко същество се разписваше срещу една автоматична пушка и трийсет куршума. Подписваше и декларация, че се задължава с трийсет куршума да убие трийсет ламарианци. Никакви песни. Никакви маршове. Само стиснати зъби.
Но какво беше туй странно усещане? Отделени по роти, все непознати, квадратните същества завързваха познанства, разговаряха, и то не за октанови числа, нито за амбриажи, а за това, дали ще оцелеят. Занапред те трябва да делят храна и постеля с непознати същества. С тях могат да загинат или заедно да спасят кожата си.
– Войната се оказа нещо интересно – прощумоля едно квадратно същество.
– Наистина – съгласи се друго квадратно същество. – Чувству-вам се променен.
– Нали? Там бяхме изолирани в отделни кубчета, а тук…
– Добре де, философията изкуство ли е?
– Не знам, но ако искаме да живеем добре, а не в беднотия като ламаринианците, трябва да прекъснем този разговор.
– И все пак… Просто чувствуваш хора около себе си.
– Да де, и не скучаеш.
– Точно така.
– И все пак да млъкнем.
– Ще убиваш ли?
– Ще ги изтребвам като пилци!
– И аз. Те са против спокойния живот.
– Скотове на ниско жизнено равнище!
– Умирам да насоча автомата към тях!
Войниците се качваха в автобусите, които ръмжеха застрашително. Това ръмжене им харесваше. Те бяха родени в него. За тях то беше нещо като боен марш. Всяко квадратно същество си представяше как огромните зверове автобуси ще се врежат в Ламариния и ще подгонят първобитно въоръжените ламаринианци.
Автобусите ръмжаха и чакаха определения за нахлуване час. Освен това трябваше да дойдат и другите мобилизирани от всички краища на страната. Докато чакаха, квадратните същества, въорьжени до зъби, разговаряха. Те за първи път разговаряха като хора с хора, за жените си, за децата си, за себе си.
Но имаше и такива разговори:
– Признай си, ще убиваш ли?
– Мори, ще ги изтрепя!
– И аз!…. Ще ми рисуват по стените!
– Нашарили ми цялата кола!
– С какво?
– Нарисуваш луна и кипариси.
– А на моята кола нарисуваш как един затвор се оглежда в едно лунно езеро. Знаеш ли колко хубаво са нарисували отражението на луната?
– Е, рисуват хората. Което си е право – право.
– Но ще ги изтрепем!
– Ще ги унищожим!
Тук му е мястото да кажем, че художниците от Ламариния нарочно бяха нашарили квадратиантските кош с най-първобитните от първобитните рисунки. Както виждате, някои от квадратните същества вече бяха налапали въдицата.

***

Глава двадесет и осма
ЛИСКО СЕ СПРАВЯ ОТНОВО
Конете спряха точно пред сградата на Министерския съвет. Лиско скочи от файтона и се втурна към министрите. Стражата не го пускаше, но той показа шпионската карта на Не Толкоз Квадратното Същество и на бърза ръка се озова в приемната зала. Тук бяха дошли много жени ат най-различни възрасти. Всяка искаше да се оплаче от нещо. Майката на Силвестрициозия седеше на един стол, бършеше сълзите си и се вслушваше към заседателната зала, откъдето идваше сърдитият глас на дъщеря й. Лиско показа шпионската карта на секретаря и той светкавично го въведе при министрите .
Изправена пред целия Министерски съвет, Силвестрициозия крещеше:
– Ако до един час не пуснете баща ми от затвора и ако майка ми не престане да плаче, ще се върна и ще ви направя само на министри.! В края на краищата зад мен стоят всички деца, а ние сме по-голяма сила от всички сили на света!… Къде се намирате? Какво е направил баща ми?
– Момиченце, разбери – отвърна министър-председателят на Ламариния, – баща ти и другите актьори бяха задържани, за да не попречат на военните действия. Те всички са против киното. Но тъй като вече победихме, след малко ще бъдат пуснати. Колко пъти да ви го повторя – задържахме всички актьори.
– А мен защо не задържахте? – изкрещя отново Сил.
– Нали ви казах, извиняваме се. Направили сме груба грешка. При други случаи ще арестуваме и вас.
– Защото…
– Знам! Виждал съм ви на сцената и обещавам при друг подобен случай да арестувам и вас.
– Ще видим – закани се Силвестрициозия.
– Заведете майка си у дома. Баща ви вече е сигурно там… Лисиче, какво има?
– Лиско! – извика Сил.
– Силвестрициозимозилвестрициозия! – извика за по-кратко лисичето и скочи в ръцете на актрисата.
Разделиха се с обещания да се видят в най-скоро време. Сил си излезе, а Лиско показа шпионската карта и съобщи за предстоящото нападение на квадратиавците.
– Това е ужасно! – казаха министрите.
– Трябва да се действува! – каза Лиско.
– Загубени сме! – казаха министрите. – Мъжете са се изпо-тръшкали на земята. Какво ще правим?
– Не знам – каза Лиско. – Но трябва да се действува.
– Добре де, как?
– Това си е ваша работа. Само ви съобщавам, че войниците ви са се отровили, а врагът чука на портата. И кой ще го посрещне? Един-единствен Двоумвират, но той се двоуми и надали ще може да стори нещо.
Министрите се затюхкаха. По едно време се преброиха. Бяха точно девет.
– Девет – девет! – каза Министър-председателят. – Хайде!
– Тръгваме ли? – запитаха другите.
– Разбира се. Ние сме единствените мъже. Няма да оставим врага да нахлува, както му скимне, я!
– А няма ли да се сбогуваме с жените си?
– Няма време.
– Хайде!
– Вярно, че сте девет – преброи ги лисичето. – Но по пътя ще съберете още. Достатъчно е да наобиколите навесите, където спорят спорещите.
– Не – отвърна категорично Министър-председателят. – Това са хора, които дискутират по съществени за държавата въпроси.
Министрите сложиха цилиндрите си и тръгнаха на война. В приемната ги посрещнаха актрисите.
– Къде? – запитаха актрисите.
– Отиваме на война – обясниха министрите. – Мъжете на Ламариния са натръшкани от бензинно отравяне.
– И вие отивате!?!
– Да – отвърнаха министрите.
– А ние? – запита майката на Силвестрициозия.
Тогава министрите им обясниха подробно. Жените се умълчаха и се замислиха. Майката на Силвестрициозия каза:
– Върнете се по местата си!
– Защо? – запитаха министрите.
– Оставете отбраната на страната в нашите ръце!
– Какво? – извикаха министрите.
– Пръснете глашатаите си по града.
По-нататък тя им прошепна нещо на ухото. Министрите изблещиха очи, свалиха цилиндрите си и се върнаха в заседателната зала.
Пет минути след този разговор по столицата на Ламариния плъзнаха всички налични глашатаи. Те съобщиха следното:
„Внимание!… Всички красиви жени да се стекат незабавно на градския площад!“
Половин час след съобщението на площада се изтърси цялото женско население на града – от тринайсет до осемдесетгодишна възраст. Министрите се хванаха за главата. Те се изправиха пред редиците и започнаха да ги прочистват /Тази е истинската причина, задето по-късно не ги преизбраха за министри, а не валутната криза, както твърдят някои неосведомени източници./ Както и да е, но тогава министрите се справиха като жури – на бърза ръка бяха избрани четиринайсет хиляди красавици.

***

Глава двадесет и девета
У Д А Р Ъ Т…
Автобусите ръмжаха, но не потегляха, а чакаха пълната мобилизация. Квадратните същества седяха по седалките и стискаха между краката си автоматичните пушки. Всяко същество си повтаряше наум: трийсет куршума – трийсет трупа, трийсет куршума – трийсет трупа… Защо да не си го кажем направо – бяха наистина доволни. Войната им обещаваше нещо. То се различаваше от това, което вършеха всеки ден: от леглото в колата, от колата в службата, от службата в колата /четири часа, докато се прибереш, защото става задръстване/, от колата на трапезата /два часа и петнайсет минути ядене и телевизиране/, от яденето и телевизиране-то в леглото, от леглото в колата, от колата в службата, от службата в колата и т.н., като се изключи събота и неделя, когато: от леглото в колата, от колата във вилата, от вилата на масата /плюскане и телевизиране, което тук се нарича телевилизиране/, леглото, от леглото на яденето и отново телевилизиране, от телевилизирането в леглото и от леглото в колата, а от колата в града, от града в леглото, от леглото в колата, а от колата в службата…
Като стискаха оръжието и броеха наум жертвите, квадратиянците мислеха за огромната си омраза към ламаринианците, тези презрени низши същества, до един издънки от собствената им нация, които не познават дори газовата запалка. Кой да се досети някога, преди хиляди години, че като изхвърлят изтърсаците през ламаринената ограда на боклука, тези изтърсаци ще си образуват пееща и рисуваща държава, която сега вдига ръка и се гаври с държавата родителка? Хиляда години лежаха между Квадратия и Ламариния. Хубава разлика!… Сега ще се затрие всичко – и държавата, и разликата, ще се изтребят дори пойните птички.
Но ето че дойде заповедта. Моторите получиха по-голямо количество газ, автобусите потръпнаха, разтърсиха телата си и тръгнаха .
А прекосяването на ламаринената граница беше въпрос на минути.
Пред тях се изпречи Двоумвират.
– Къде отивате? – извика той.
– Ти кой си и защо питаш? – запитаха квадратианците.
– Викам, ако сте по моята посока, да ме вземете на автостоп!.. Какво е това, което сте насочили към мен?
– Пушки! – отговориха квадратианците.
– Защо? – запита Двоумвират.
– Защото ще те убием, понеже си ламаринианец.
– Не познахте – отвърна Двоумвират. – Аз се казвам Двоумвират и от много години се двоумя къде да живея, в Ламариния или в Квадратия.
– Тогава няма да те убием – казаха квадратианците.
– Защо? – запита Двоумвират.
– Защото ще убием половин квадратианец – казаха квадратианците.
И автобусите навлязоха в пределите на Ламариния.

***

Глава тридесета
…И КОНТРАУДАРЬТ

– Какво става? – учудиха се шофьорите на автобусите.
– Какво става? – запитаха бойците – отмьстители и поробители.
– Возилата започнаха да вървят по-бързо! – продължаваха да се чудят шофьорите.
– Понеже във въздуха има много кислород – отговориха ква-дратианците с висше образование.
Никой не ги посрещна, никой не се опитваше да спре нашествието им. Бойците на техническия прогрес не без изненада установиха това, а с още по-голяма изненада откриха, че имало синьо небе, ослепително слънце, свежи зелени поля и ведри гори.
– Какво става? – запитаха бойците. – Защо спираме?
– Птички – отвърнаха шофьорите на автобусите.
Бойците се ослушаха. В клоните на дърветата пееха птици.
– Ужас!… Дай газ!
Шофьорите дадоха много газ, но песента на птиците се оказа по-мощна от ръмженето на моторите.
– Спри!
Автобусите спряха. В настъпилата тишина песните на крилатите певци падаха като дъжд.
– Слизай! – изкомандува някой.
Бойците на техническия прогрес слязоха от автобусите.
– На оръжие!
Так-так, затракаха автоматите.
– По птиците в дърветата – огън!
Трак-трак, затракаха автоматите!
– Спри!
– Защо? – запитаха учудено стрелците на техническия прогрес.
– Защото ще си изтракаме патроните пп птиците и няма да останат за ламаринианците!
– Наистина – съгласиха се бойците.
Те чувствуваха някакви тръпки, но това нямаше голямо значение в момента.
– Напред! – извика гласът.
– Пешачка ли? – запитаха бойците.
– Не задавай въпроси!… Не говори в строя!… Напред!
Квадратните същества тръгнаха по росната трева. Пушките им сочеха строго напред. Смъртоносните им отвори зорко търсеха врага. Изпод обущата им бликаха ароматите на разбутаните треви. Птиците се раздираха.
– Ужас! – проплака инженерът от електроцентралата, който заради древния си аристократичен научно-технически произход не мразеше, а презираше тези неща.
– Ще полудея! – извика някой до него. Инженерът яростно простреля един клон.
– Пести куршумите за врага! – чу се гласът на командира.
– Хващат ме нервите! – отвърна му инженерът.
– Напред!… Ей, какво правите?
Бойците падаха един след друг на ръце и моментално се превръщаха в четирикраки. Някои вече бяха започнали да пасат.
– Стани! – изрева командирът. Войниците се изправиха без желание.
– Легни!
Войниците легнаха.
– Стани!… Легни!… Стани!
След като си получиха наказанието, дебелите квадратни същества, бойците-поробители, задишаха тежко.
– Тръгнали сме да воюваме, а не да пасем! – извика строго командирът.
– Пасе ни се! – отвърнаха войниците.
Командирът гледаше росната трева и преглъщаше.
– Тогава да пасем заедно! – извика той и се превърна в четирикрако.
След като се натъпкаха с тревата, предразполагаща всяко живо същество към пасене, квадратните същества възстановиха редиците си и тръгнаха бодро напред. Смъртоносните дула отново заеха местата си по посоката на врага. Сърцата биеха лудо. Очите святкаха кръвожадно. Показалците бяха готови да натиснат спусъците. На квадратните същества, чиито кореми набъбваха от росната трева, им се убиваше. Искаше им се да покрият земята с труповете на тия, които бяха нашарили домовете им и колите им с пейзажи и карикатури.
– Защо спираш?… Ей, първите!… Защо спирате?
Първите бяха спрели. Вторите се удариха в гърбовете им и също спряха. Третите се удариха в гърбовете на вторите.
– Защо? – питаха вторите.
– Вижте! – казаха първите.
– Какво има? – запитаха третите.
– Не виждате ли? – отвърнаха вторите.
Командирът изскочи бясно напред и се приготви да изреве, но се отказа. Отначало очите му зееха доста опулено, ала старият боец успя да се съвземе и да ги затвори.
– Затвори очи!
Квадратните същества затвориха очи.
– Стой така!
Бойците държаха автоматичното оръжие здраво в ръце, бяха заели поза за бой, но стояха със затворени очи. Времето течеше.
– Докога? – запита някой.
– Докога ще стоим така? – запита друг.
– Наистина, господин командир – извиси глас инженерът от електроцентралата, – докога ще стоим така?
– Не видяхте ли? – запита командирът.
– Видяхме – отвърнаха квадратианците. – Но не можем да стоим така. Ще ни нападнат и ще ни избият като пилци.
– Ох! – въздъхна командирът.
След него въздъхнаха бойците. Положението беше тежко.
В обширната зелена ливада, огрени от обилната светлина на слънцето, стърчаха хиляди женски статуи. Всяка статуя беше шедьовър, майсторско творение на изкуството. Четири хиляди мра-морнобели статуи в различни антични пози. Някои от тях бяха полуоблечени, а някои – полусъблечени, наметнати с древни платове. Погледнати отблизо, платовете можеха да покажат инвентарните номера от театралните гардероби, но отдалече смайваха.
– Докога ще мижим?
– Така де, докога ще мижим?
– Ох! – въздъхна командирът. – Момчета, какво да правим?
– Много просто – процеди злобно инженерът, потомък на техническия прогрес, – достатъчно е да тръгнем със затворени очи. Ливадата не е безкрайна. Минем ли минираното поле, ще продължим нормално.
– Тогава напред!
Слепите квадратни същества, които станаха още по-тумбести от погълнатата трева, потеглиха по бойния си път.
– Внимавайте да не се блъскате в статуите!
– Как да внимаваме? – питаха бойците.
– Много просто – отвърнаха първите. – Те са напарфюмирани. Помирисвайте и заобикаляйте!…
– Това е вярно – съгласиха се бойците нападатели. Вървяха със затворени очи и никой не се блъсна в нито една статуя, защото се ориентираха по благоуханията.
– Вървим добре! – зарадва се командирът.
– Ще се измъкнем леко – тръпнеше от жажда за убиване инженерът.
Но в туй време чуха песента.
– Спри! – извика командирът. – Спряхте ли?
– Спряхме – отвърнаха квадратните бойци.
– Никой да не мърда!… Какво е туй?
– Песен!
– Каква песен?
– Дамски хор!
– Ох! – въздъхна командирът.
Пееха десет хиляди дами; огромен и мощен хор. Съзнателните бойци поробители спряха, метнаха автоматите на рамо и запушиха уши.

***

Глава тридесет и първа
КРАЙ НА ВОЙНАТА
Лиско преглеждаше ръкописа на „Дон Кихот“. Близо до ръкописа лежеше неговият първи приятел. Изглежда, че е нещо хубаво, мислеше си лисичето. Толкоз дебела книга не съм виждал. Интересно, има ли хора, които да са я чели?… Александър се раздвижи. Лисичето чакаше с нетърпение този момент.
– Аз съм тук – рече колкото може по-весело то.
Александър не каза нищо.
– И очилата ви са тук – рече. лисичето.
То ги постави върху носа на художника.
– Тази книга е сигурно много хубава, нали?
– Като нея… – Александър правеше всичко, което бе по си• лите му, да се съвземе. – Като нея… са… – Главата му се върна върху тревата. – Като нея на света са… най-много четири. ..
– Хубава дебела книга! – забеляза Диско.
– Лиско, какво е положението?
– Спокойно. Всичко спи. Изпада като круши по терена. През това време аз пък взех, че спасих страната.
Александър се надигна и този път успя да седне. Държеше здраво главата си с ръце.
– Другите още спят, така ли?
– И другите, и враговете на другите. Защото… Ламариния беше малко нещо нападната.
Александър се изправи. Протегна се, вдъхна няколко пъти дълбоко и се прозя. Той обясни, че понеже има по-голям тренинг, все пак бе успял да се съвземе по-рано. Прибра „Дон Кихот“ в торбата си и чак сега видя колко много ламаринианци лежат край него: додето поглед стигне – ламаринианци. Но той не знаеше какво е станало от момента на заспиването и Диско се зае да му разкаже събитията.
– За първи път видях четиринайсет хиляди женски човеци на едно място – разказваше лисичето. – Десет хиляди за хор и четири хиляди статуи. Елате да ги видите.
Повървяха известие време и минаха край хористките. Те продължаваха да пеят. Като повървяха още малко, навлязоха в Областта на статуите.
– Те дойдоха и се наредиха тук. Четири хиляди и все шахматно. Така казаха – шахматно. Ще направим, казаха, минирано поле и квадратните глупаци няма да могат да минат, защото ще се раздразнят от нашата красота. Просто ще полудеят, казаха, ще ни сметнат за произведения на изкуството… Чичо Александре.
– Какво? – запита Александър.
– Без да искам, подслушах малко разговори на квадратните същества. Като навлязоха сред статуите, някои квадратни същества от време на време си отваряха очите и чат-пат говореха. Чух двама да си казват: „Бе, тия статуи като живи бе!“ „Да бе. Сякаш ще проговорят.“ „И всеки ден ли ги парфюмират, а?“… Така се разговаряха. Чичо Александре, по едно време няколко жени се изкискаха, но квадратните същества не видяха.
– Добре, продължавай.
– Квадратните същества, ама много въоръжени, нахлуха между статуите и тъкмо се зарадваха, че със затворени очи ще минат лесно през минираното пространство, изведнъж писнаха хористки-те. Това ги сломи. Горките квадратни същества, видях ги – чудеха се какво да правят: ни очи могат да отворят, ни могат да понасят песен, челюстите им треперят. Тук-там започнаха да викат и да си късат палтата. Бсички повтаряха, че ги хващаш нервите. Добре, но по едно време започнаха да тупат и те като вас по тревата.
– Ясно! – усмихна се Александър. – Ела!
Заедно с тях тръгнаха и жените. Хористки и статуи се смесиха. Всички бързаха напред.
Квадратните същества лежаха като кубчета по бойното поле. Жените започнаха да отделят оръжието им. Хвърляха го на купчини. А после със смях вдигаха кубчетата за ръцете и крачетата, за да ги изхвърлят в автобусите.
– Какво им стана на нашите войници? – питаха шофьорите на автобусите.
– Получиха нервни шокове – смееха се ламаринианките и продължаваха да пеят и да събират квадратианци. Всичко събрано хвърляха в автобусите.
— Не е шок – обърна се Александър към лисичето, – а кислородно отравяне. Както ние се отровихме от бензинната мараня, така и на тях им е прилошало от чистия въздух.
Ламаринианците се съвземаха, изправяха се и тръгваха да помагат на жените статуи да приберат мъжете глупаци. Предстоеше им много работа: трябваше да се натоварят не знам колко си хиляди автобуси и да се хвърлят в морето толкова хиляди пушки.
Привечер по фронтовата линия достигнаха слухове за женско брожение срешу правителството в столицата. Пренебрегнатите не толкоз красиви жени се готвели да предприемат нападение срещу сградата на Министерския съвет. Късно през нощта слуховете се потвърдиха. Очевидци разказваха, че женските тълпи обсадили сградата, но малко преди да нахлуят, на балкона излязъл сам Министър-председателят.
– Уважаеми дами, до ушите ми достигна слух, че няколко хиляди много грозни жени искали да ме освиркат. Вярно ли е това?
Без да кажат дума, жените захвърлили плакатите и се прибрали тихомълком, решени да ликвидират министъра си в изборите.

***

Глава тридесет и втора
ДОБЪР ДЕН, ГОСПОДИН СЕРВАНТЕС!
ДОВИЖДАНЕ, ГОСПОДИН СЕРВАНТЕС!
След като спечели войната, Ламариния започна да строи киносалони и киностудии. В предварително издигнатата сграда на електроцентралата Великия шпионин монтираше апаратурите и машините. В близко бъдеще токът щеше да проникне в страната. По дискусионните беседки се разгаряха старите спорове, но един не особено стар спор – могат ли нещата да бъдат спрени – привличаше особеното внимание на вестниците.
Лиско и Александър живееха в просторното жилище на Театралния директор. Този период от живота им с право може да се приеме като най-скучен. Гледаха театър, слушаха концерти, посещаваха изложби и присъствуваха на литературни обсъждания. Но през деня скитаха по морето. Платноходката на Театралния директор не беше от най-лошите. Силвестрициозия усърдно предаваше уроци по ветроходство на Лиско. През този период Лиско бе станал досаден. Непрекъснато подканяше Александър да рисува.
– Не смея – отвърна Александър. – Тук дори децата рисуват по-добре от мен.
– Извинете – забеляза Лиско, – но на нас ще ни трябват пари.
– Не мога! – противеше се художникът. – Ще стана за смях на кокошките.
Веднъж, като закусваха, Силвестрициозия въведе на верандата двама чичковци.
– Добър ден, господин Сервантес! – каза високият чичко и се поклони.
– Извинете, но аз съм…
– Аз съм книгоиздателят Мент Папиер! ־ каза високият чичко. – Книгата ви ни удиви.
– А пък аз съм касиерът на издателството, господин Сервантес! – заяви ниският чичко. – И моля да подпишите този договор. – Перодръжката беше вече в ръката на Александър, а ръката на касиера движеше ръката на Александър, която подписа. – Благодаря, господин Сервантес. Това са три милиона ламарини. Хонорар за „Дон Кихот“.
– Довиждане, господин Сервантес!
Високият господин стисна ръка на слисания художник, който отвори уста да каже нещо, но трябваше да стисне ръката и на касиера, който каза:
– Довиждане, господин Сервантес!
Преди да изчезне, директорът на издателството извика:
– Останалото е наша работа!
На масата стърчеше торба, натъпкана с три милиона ламарини.
– Майчице! – хвана с две ръце главата си Александър. – Какво се е случило?
Майката на Силвестрициозия се втурна развълнувано и падна в краката му. С театрално наведена глава тя каза:
– Господин Сервантес!… От една седмица в литературните клубове се говори само за Bacf
На външната врата отдавна се чукаше силно. Горката жена стана и хукна да отвори.
– Лиско!
– Кажете.
– Погледни ме!
– Защо?
– Погледни ме добре! – настоя илюстраторът на Илиадата.
– Не му се карайте! ־ извика Сил и си взе лисичето. – Кой ви позволява? Какво като сте Сервантес!
Сил си го изнесе.
Нахлуха осемдесет души.
– Добър ден, господин Сервантес! – казаха те.
Александър направи искрен опит да каже нещо.
– Какво ни гледате – заявиха осемдесетте, – ние сме и стари, и млади, половината от нас са сноби, а половината обикновени писатели, но всички единодушно се прекланяме пред таланта ви,
Гостите насядаха по земята и перилата.
Заговори зрял литературен критик. Той заяви, че романът „ДОН Кихот“ пада като гръм от ясно небе. Според него в момента както историческото, така и литературното развитие не са дали повод за узряването на подобна творба. Но въпреки това ръкописът е вече факт, Дон Кихот и Санчо Панса са тръгнали по душите и сърцата на хората. Той лично смята, че ръкописът представлява връхна точка в ламаринианската литература и ще пребъде, докато има донкихотовци и санчопансовци по света.
След това младите писатели обсипаха автора с въпроси от личен характер: къде е роден, на колко е години, откога пише, какво друго е написал, как пише, лесно ли се съсредоточава, сутрин или следобед предпочита да работи, кафето помага ли му, кои са любимите му автори и философи, какво е мнението му за съвременната литература, признава ли историческата литература и пр.
Въпросите се изсипваха през глава и се сляха с бърборене, присъщо за темперамента на ламаринианците. Те бъбреха толкова много, та дори не забелязаха, че великият писател не им отговаря.
Един час след това представител на издателството донесе топъл-топъл първия печатан екземпляр на книгата. Сервантес взе своята рожба в ръце. Всички млъкнаха. В тишината Сервантес разгледа корицата, треперещите му пръсти разтвориха страниците и жадните му за красота очи зашариха по илюстрациите.
– Божествено! – извика Сервантес. – Прекрасно! Аз съм наистина само един обикновен главен счетоводител!…

***

Глава тридесет и трета
СЛАВА, СЛАВА, СЛАВА!
Сервантес влезе в живота на литературните клубове и стана знаме на студентската младеж. Вече се знаеше всичко за него. Пресата изнесе пред читателите много подробности и за Испания. Но коя беше Испания, какво представлява – това са излишни въпроси. Хидадго! Но какво е това – хидалго? Карай да върви. Важното е, че има един писател, който е от Испания, написал най-хубавата книга в Ламариния. Така си каза и Александър. Станах ли причина да се пренесе едно велико произведение от един свят в друг? Станах. Приписах ли си го на мен? Не!… Славата остава ли за Сервантес? Остава!… Подписах ли романа с неговото име? Подписах!… Е, подписах и за парите, но какво са парите? Парите се изяждат, парите изчезват, а славата остава.
– Това исках да ви кажа – отбеляза лисичето. – Да ви го набия в главата. Сега и ламаринианците си имат „Дон Кихот“, и ние – пари. Отнасям аз ръкописа в издателството и си викам: Брей, Лиско, това е нечестно!… И щях да се върна. Но изведнъж си викам; Бе тези хора що полудеят по това произведение. Нека се множи. Да го четат и другите светове… А на нас ни трябват пари.
– Слушай, малко глупаче, за какво ти са пари?… Не виждаш ли, че имаме всичко? Тук те тачат като спасител на страната. Издигат ти паметници. За какво ти са пари?
– За платноходка.
– А?
– За платноходка.
– Аха.
־ Наша.
– О!…
– Собствена.
На другия ден Александър плати четири хиляди ламарини за една яхтичка с яркобели платна и от това му стана ясно, че ако трябва да похарчи всичките три милиона ламарини, няма да му стигнат дори пет живота.
– Вижте какво – започна един ден Лиско, – мога ли да си позволя… да ви помоля… да ми дадете… сто… ламарини?
– За… какво… ти са… сто ла… ма… рини?
Лиско помисли малко и отвърна:
– За дъвка.
Давам ти хиляда, но ти казвам, че с тези пари можеш да купиш цялата дъвка на Ламариния.
За първи път в живата си Лиско имаше пари, но толкова много, че можеше да купи дъвка за всички деца по света. Той обаче не купи дъвка, а влезе в най-големия магазин на града.
– Чичко, колко консирви са необходими на един човек или едно животно за две години?
– Месо или зеленчуци?
– Само зеленчуци.
– Около две хиляди.
– Отделете две хиляди вегетариански консерви, две хиляди лимонади и осемстотин портокала… Колко ще струва всичко?
– Четирийсет и пет ламарини и десет ламаринки.
– А да отнесете всичко това в пристанището и да го натоварите в една много хубава яхтичка, на която пише „Сил“, колко ще ми вземете?
– Още две ламарини.
Лиско се разплати и започна да изчислява колко ламарини са му останали, й тъй като сгреши с няколко, реши, че има точно деветстотин и трийсет ламарини и седемдесет и пет ламаринки.
Тези пари бяха негови! Лиско беше най-богатото същество на света. Освен това беше национален герой на цяла страна. Само в столицата на Ламариния в негова чест бяха издигнати седемдесет паметника. Какво да се прави – всички скулптори искаха да увекавечат подвига му. Лиско преметна торбичката с парите през рамо и тръгна да се разхожда по улиците. Купи си семки и дъвки, купи си балончета, спука ги и като реши, че му е много скучно, отби се у дома и повека Силвестрициозия. Тръгнаха край брега, мятаха камъчета във водата, отидоха в сладкарница, ядоха сладолед и пиха лимонада. Като си тръгнаха от сладкарницата, Лиско се отби в цветарския магазин и купи на Сил триста лалета. Вървяха. Силвестрициозия помирисваше лалетата и вървяха .
– Сил – проговори на края Лиско, – като пораснеш, за какъв човек ще се ожениш?
– За кинорежисьор!… А ти?
– А! – изчерви се Лиско. – Никога!
– Защо?
– Защото ме сърбят петите.
На това място от разговора Сил спря пред един от най-хубавите паметници и застана мирно.
– Защо? – учуди се Диско.
– Така ни учат в училище – отвърна Сил. – Минем ли край този паметник, да спрем и да помълчим.
Тя се наведе и постави цветята върху плочата. Лиско прочете надписа: „Да живее Лиско – спасителят на Ламариния“.
– Не се държиш прилично пред светини! – скара му се Сил. -Ще застанеш като мен, неподвижен.
Стояха пред паметника и отдаваха почит. В това време, като отдаваше почит на себе си, Лиско се питаше има ли по-щастливо същество на света от него. Ето живее в хубава страна, с хубава природа и хубави хора, отдава почит сам на себе си, когато иска може да дойде и да постави цветя пред собствения си паметник в училище децата изучават подвига му, а където и да отиде, го сочат с пръст.
Да не говорим пък за Сил, която беше още по-щастлива, понеже можеше да носи – когато си ще -, националния герой в ръце и единствено тя можеше да позволи на някое друго дете да го погали.
Вечерта, като се прибраха у дома, Лиско видя твърде развеселения си приятел.
– Хубаво нещо е славата? – засмя се Александър.
– Чудесно нещо – отвърна не съвсем развеселеният Лиско.
– Горкият Сервантес! – отваряше бутилка с лимонада Александър. – Какво ли би правил, ако приживе имаше поне една десета от парите ми?
Лимонадата течеше в чашата и съскаше: Слава… слава… слава…

***

Глава тридесет и четвърта
В ОТКРИТО МОРЕ
В ранното утро на петия ден от вечерта, в която лимонадената струя извика три пъти слава, Лиско се промъкна в платноходката и вдигна платната. Вятърът откъм сушата го пое и го понесе край ветроходните гиганти, закотвени в пристанището. Лека като пеперуда, „Сил“ маневрираше между бригове, бригантини, галеони и фрегати. Лиско седеше до руля и майсторски насочваше яхтата към открито море. Ееше тъжен, защото напускаше един бряг, и то завинаги, един бряг, на който живеят Александър и Сил. Лиско отнася само името и, написано върху бордовете. Но какво е животът – повтори си и този път лисичето ־ освен редуване на срещи и раздели!…
Кабината беше натъпкана с консерви, лимонади и портокали.
– Не! – извика неочаквано Лиско и изви руля.
Яхтичката обърна нос към брега и започна да се връща. Къде ги оставяш, глупаче? Кого оставяш?…
– Не! – извика Лиско още веднъж и изви повторно към морето. – Ти не си Мокси, а Лиско!… Еезхарактерник такъв! Ще си играем на иди ми, дойди ми!… А така, поплачи си, и готово!..
Браво на този, който е измислил плача!…
– Какво да правя, като ме сърбят петите? – викаше лисичето а от очите му бликаха сълзи. – Не мога! Нещо ми казва: тръгни!
Разсъмваше. Вятърът го отнасяше по-навътре в морето. Ако сте забелязали, започнете ли да се отдалечавате от брега, брегът най-после изчезва и вие се озовавате в едно пространство без бряг. Това нещо се нарича „открито море“. То се състои от две части: едната част вода /под вас/ и една част небе /над вас/. Лиско бе слушал доста за това нещо „открито море“ и особено държеше да му се обясни какво се прави в такова море. Защото, ето сега, той погледна откритото море и то му се стори повече, отколкото си го представяше, открито. Остави това, ами тук си сам. На всичко отгоре вятърът откъм сушата утихна, настъпи едночасово затишие и след това излезе друг вятър. Но кой е този вятър? Откъде иде и накъде те води?…
– Ха-ха! – засмя се Диско. – Ха-ха-ха! – засмя се още веднъж Лиско.
Защото си спомни за компаса. В открито море – компаса! Така му бяха казвали. И показали: Ще гледаш тази стрелка да е така. Ако слънцето е там и ако вятърът духа оттук… Не! … Само компаса! Никакво слънце и никакъв вятър. Гледаш само компаса!…
– Да – извика радостно Лиско. – Ха-ха-ха! Достатъчно е да видиш къде е север и къде е юг!
Лисичето погледна компаса, но там не пишеше нито „Север“, нито „Юг“, а пише N и S. Кой знае защо – непознати знаци. Да оставим настрана, че Лиско бе забравил коя част на стрелкага накъде е насочена. А откритото море му се стори много по-открито и съвсем не покри представата му за него.
– Ще се върна! – извика лисичето. – Щом не мога – ще се върна и край!…
Добре, но накъде да тръгне, за да се върне? Бряг няма. Нищо няма! Има само море и небе!…
Лисичето пусна безпомощно руля, изтича на предната палуба и завика:
– Помощ!… Помооооощ!

***

Глава тридесет и пета
РАЗГОВОР
– Защо пускаш рушела, глупако? Не виждаш ли, че яхтата се върти, платната плющят и ще се скъсат!
Александър изскочи от кабината и хвана дръжката на руля, която бе нарекъл румпел. Така се нарича тя. В морето всичко се нарича другояче. Платното на мачтата се нарича грот, предното платно се нарича кливер, а средното стаксел. Въжето, с което се придържа гротът, се нарича гротшкот, а въжето на стаксела -стакселшкот… Лиско се хвърли в прегръдките на Александър… Най-удобното място на яхтата, където са външните пейки, се нарича кокпит, кабината се нарича рубка, а в рубката леглата се наричат койки. Прозорчетата на кабината се наричат илюминатори. И така нататък. Александър прегърна лисичето и го целуна по муцунката. Очилата му паднаха, но той успя да ги хване във въздуха… Носът на яхтата се нарича форщевен, който често завършва с бушприт. Най-задната част на яхтата се нарича трапец, до трапеца е ахтерпикът, който се нарича така за разлика от форпика, който е до форщевена… Лиско също целуна Александър… Изобщо на всеки квадратен дециметър от яхтата се падат по трийсет и две названия.
И новият вятър беше хубав, той метеше морето и разнасяше ароматите му по далечните брегове.
– Щом предложи да си купим яхта, разбрах всичко – каза Александър.
– Така ли? – уж се учуди лисичето.
– Когато поиска пари, разбрах, че ще купуваш продукти. Всеки ден те наблюдавах. Ти запълваше всички скришни места с консерви.
– И лимонада.
– Не знаех само кога ще тръгнеш.
– И аз.
– Но беше лесно да се разбере.
– Ами!
– Вечерта ти беше особен. Гледаше ме особено. И към Сил гледаше особено. Сил ми каза: „Чичко Александре, тази вечер Лиско ни гледа много особено.“ Вече знаех, че рано сутринта ще се измъкнеш и ще потеглиш на път. И си казах: този глупак не разбира нищо от ветроходство, а е национален герой, пък националните герои трябва да се пазят, защото не са много. Затова те изпреварих и се скрих между консервите.
– Този път не ми провървя в бягането – призна си лисичето, но се притискаше към своя очилат приятел. – Друг път винаги съм бягал сполучливо.
– Но защо бягаш, да те пита човек! Приятели ли нямаше там, слава ли нямаше?… Пари?… Седемдесет паметника. И още щяха да ти издигнат хората.
– Не знам – промълви лисичето… – Петите ме засърбяха… Мони ме зове.
– А щом видиш Мони?
– Ще ме засърбят отново. Ше искам да се върна в Тихата гора. После ще искам да видя Димби и Домби.
– А Мокси?
– Постоянно мисля за него… и за Чими. Знаете ли как ругае и колко е нахален?
– Знам.
– Откъде знаете?
– Разказвал си ми.
– Така ли? – Лиско погледна очилатия си приятел с недоверие. – може.
– А ти кажи искрено – кой ти даде кураж да тръгнеш сам по море?
– Мони.
Александър подсвирна.
– Гледайте да не изтървете румпела от изненада!… Нали си говорим? Нали си предаваме мисли на далечни разстояния? Той ме подсети да тръгна. Каза ми: „Слушай, Лиско, знам, че си добре, но ти не си от тия, дето се задържат на едно място. Решиш ли да тръгнеш, тръгни по море. Право към хоризонта. Ние ще те намерим…“ Добре, но хоризонтът стана кръгъл. Къде да го търсиш истинския хоризонт!…
Александър се смееше.
– Добре де, глупаво лисиче, а Мони как ще разбере в кое море се намираш?
– Това е най-интересното – рече Лиско. – Каза ми: „Лиско, близни морето и ще му усетя вкуса. Всички морета имат различни вкусове. И са свързани. Тогава аз близнах водата и Мони каза: Разбрах. Когато решиш – обади се. Ще тръгнем да те посрещнем.
– Кои?
– Всички, цялата банда начело с Водача, който е баща на Мони. Всички, които ме спасиха от Синята акула.
־ Дето си бил в стомаха й! – смигна Александър. – Дето проглуши света, че си бил в стомаха й.
– Ако почна да ви уверявам, ще мине време. Сега какво? Връщаме ли се?
– Не.
– Моля?
– Отиваме си у дома.
– А!… Това ме уби! Нима не ви харесва тази страна? Там всички се занимават с изкуство.
– Харесва ми много, но няма пещери.
– Но има море. Освен това вие сте Сервантес. Умирам някой ден да бъда Сервантес!
– Да, но на мен ми се рисува. Навсякъде гледам картини и дланите ме засърбяха.
– Ами рисувайте!
– Така ли? А лесно ли е да рисуваш сред милион леонардовци и сезановци?
– Не знам – замисли се Лиско. – Все ми се струва, че попаднахте на мястото си. Там всички са специалисти, всички разбират от изкуство.
– Е, да, но предпочитам да се върна при хората, които не разбират. Да знам, че върша нещо, че издигам вкуса им. Те ще ме упрекват, че рисувам хората криви, а аз ще ги уча, че изкривените хора понякога са по-красиви.
– Моля ви се, Ламариния е страната на мечтите ви. Там и въздухът е чист, и тишината е пълна.
– Тук ме хвана натясно.
– Е, да.
– Е, да… но не чу ли за какво спорят ония двамата?
– Чакай!… Единият твърди, че нещо започне ли, спиране няма, а другият се мъчи да докаже обратното. Но не разбрах нищо.
– Те спорят по най-важното: Може ли Ламариния да се запази чиста?
– Ха! Че защо да не може? Не видахте ли?…
– Да, но вече си имат електричество.
– Електричество, ама само за кино. Да си гледат филмчета.
– Филмчета, ама след филмчетата идва телевизията. А този, който седне да си гледа телевизия, иска да си отвори хладилника, да си вземе нещо за хапване. А този, който навикне да отваря вратите на хладилниците, ще поиска после да отваря вратите на автомобилите… И става една!
– И всичко, задето откраднахме електроцентралата?
– Да.
– Че тогава да не бяхме я крали.
– Знаеш ли какво е технически прогрес?
– Не.
– Това е нещо, което не може да не започне.
– А започне ли – спиране няма! – извика весело Лиско.
– Затова обичам платноходките! – Александър натисна румпела, платната се препълниха с вятър и яхтата се наклони. Воден прах напръска лицата им. – Но аз съм сигурен, че умните ламаринианци ще знаят винаги какво да правят с електричеството, как да използуват туй скъпоценно откритие.
– А парите? ־ запита внезапно Лиско.
– Оставих ги на Сил.
– И аз. Тя ще бъде момичето с най-голямата зестра!
А струята, която корабът оставя зад себе си, се нарича килватер.

***

Глава тридесет и шеста
ВЕСЕЛИТЕ ЧЕРНИ ТОЧКИ
Отначало може би всичко е точка. Пък и вие лично отдалеч приличате на точка. Затова може да се каже, че отначало всичко е точка.
Но могат ли черните точки да бъдат весели? Нали уж нищо черно не може да бъде весело? А тези черни точки отначало са едва забележими, но с приближаването си нарастват и започват да подскачат. Ето по какъв начин черните точки се превръщат във весели черни точки, после в подскачащи точки, а още по-късно в делфини. Делфините кръстосват денонощно моретата. Кръстосват на запад, кръстосват на изток, кръстосват на север, кръстосват на юг… Те скитат и скитат – и търсят, и търсят…
Какво ли търсят те, когато кръстосват моретата? Може би радост, а? А когато търсят радост, може би създават радост за тия, които ги наблюдават.
Както винаги, Мони плува до баща си. Майка му плува зад него. Наоколо му избързват, ту изостават, ту се протягат лениво, ту подскачат познатите ни вече Мечтателя, който се бе влюбил в една малка виолончелистка, и Ловкия – истински талант във високите скокове.
– Мони, колко прави две и три?
– Татко, нали ти казах?
– Кога?
– Вчера.
– Нищо, кажи и днес.
– Шест!
– А вчера правеше седем.
– То си беше за вчера.
– Да, Мони, но две и три прави пет, разбра ли?
– Ох, татко, виж колко хубаво си плуваме и търсим Лиско! Защо да си разваляме настроението? Вие, големите делфини, много обичате да подражавате на хората. Хората казали, че две и три прави пет. Добре, нека си прави. За мен пък прави шест. Или седем. Какво сте хукнали да подражавате на хората?
– Понеже и те ни подражават – намеси се майката. – Делфин-ски стил в плуването, делфинска форма на самолетите, на корабите.
– И все пак хората ми се виждат нещо съмнителни.
– Как? – учуди се бащата. – В какъв смисъл?
– Не знам, струват ми се глупави.
– Защо? – възмути се майката.
– Защото предпочитат да живеят на сушата, а виж колко хубаво е в морето.
Делфините се закискаха.
Водачът ги поведе към дълбочините – надолу, надолу, – а после изведнъж и силно – нагоре: паф, паф – като торпили към слънцето. Мокрите им тела излитаха и падаха.
– Голямо безветрие! – забеляза съпругата на Водача.
– Изключително безветрие! – съгласи се съпругата на Ловкия. – Подобно затишие не помня. Вече двайсет дни без вятър.
– И ще продължи, ще видиш.
Така се разговаряха съпругите и майките, докато съпрузите и децата се състезаваха в скокове на височина, а след това на дължина. Мони и останалите делфинчета се учеха да се превъртат във въздуха. Когато подскочи за едно такова превъртане, Мони отвисоко видя нещо и още във въздуха извика:
– Пла!…
И падна във водата, но като излезе, извика:
– тноходката!
Лиско и Александър подскачаха по палубата, махаха с ръце и крещяха. Най-после! След няколко месеца скитане!… Те скачаха и продължаваха да крещят – страхуваха се да не се разминат.
– Лискоооо! – бягаше към тях Мони.
– Монииии! – подскачаше лисичето.
– Намерихме ви, а?
– Двайсет дни стоим на място! – извика Диско. – Няма вятър! Стоим и се пукаме от яд!
– Това ли е Александър?
– Да.
– И той с очила.
– Аха.
Делфините наобиколиха яхтичката, запознаваха се, дозапозна-ваха се, разпитваха се и си правиха шеги. Лиско бе скочил във водата и се прегръщаше с делфинчето.
– Оставете другото – обясняваше Александър, – ами ще умрем от жажда, защото лимонадата е на привършване.
– Това не го разбираме – отговориха делфините.
– Ами вие какво ли разбирате! – упрекна ги Александър. -Само дето ви хвалим и ви признахме за най-умните същества след нас.
– То пък вие сте едни същества! – рекоха делфините.
– Все пак хора сме!
– А ние пък сме делфини!
– Голяма работа!
– На вас, хората, ви липсва най-елементарна логика, господине! Помислете и ще се съгласите.
– Делфинска ви работа!
– Човешка ви работа!
Посмяха се. Гледаха да се смеят, да разговарят и дори да се упрекват, но да не докосват най-важния въпрос.
– Не се правете на деликатни – рече най-после Александър, ами кажете кога ще духне вятърът. И какво ще правим? Платноход ката без вятър е като река без вода.
– След един месец – отвърнаха делфините.
– Добре се наредихме!
– Няма как – намеси се за първи път Водача, – ще ви вземем на гърбовете си.
– А яхтата?
– Много просто!
– Но тя струва четири хиляди ламарини!
– Е, това сте хората! – възмутиха се делфините. – Тия неща у вас не можем да разберем.
– То и ние не можем – смути се Александър. – Лиско, хайде!
– Какво?
– Сваляй платната! Яхтата се изостава със свалени платна, Имаш ли да взимаш нещо?
– Нищо.
– И аз… Хубава яхтичка беше. Сега ще плува сама.
Делфините започнаха да се отдалечават по обратния път. Отдалечаваха се и отново се превръщаха във весели черни точки. Но вгледате ли се добре, като нищо ще забележите, че две от точките са възяхнати от едно лисиче и един човек. Обаче да се убиете от взиране, няма да разберете, че човекът е художник.
Нито пък Сервантес.

***

Глава тридесет и седма
ЕПИЛОГ
За мен приключението свърши с главата, която прочетохте преди малко, но тъй като познавам любопитството ви, ще разкажа събитията докрай.
Делфините отнесоха лисичето и приятеля му в своето море, където всички се наиграха хубаво и толкоз дълго, че Лиско отново заговори за петите си. Тогава Александър качи приятелчето си на самолет. Самолетът ги откара близо до Оранжевата планина. Двамата преминаха разстоянието до Пещерата на кучетата пеша. Там натовариха багажа на колата.
– Сега? – запита Александър, хванал волана.
– Лично аз съм към моята Тиха гора – отвърна Лиско.
– А лично аз съм към моя град, но преди това ще те заведа до твоята гора.
Потеглиха. Минаха по криви и пусти пътеки, но после се озоваха пред голяма асфалтова магистрала, където гърмяха всички видове автомобили, автобуси и камиони. Александър издебна момента и успя да се вмъкне в магистралата. Отсега нататък Александър, Лиско и колата на Александър се превърнаха в много бързащи същества. Толкова бързащи, че вече не можеш да ги наречеш и същества, а вещества. Но като влязоха в улиците на един град, отново запълзяха и заприличаха на пълзящи същества. Отвсякъде ги притискаха. Александър нервничеше. Той дебнеше да се отвори някакво местенце, за да се провре в главния поток. Най-после му се удаде.
– Диване! – извика някой зад гърба му.
– Простак! – подвикна някой встрани.
Лиско се изчерви и наведе глава.
– Защо ми се карат?
– На мен се карат! Яд ги е, че им взех мястото.
– Обидиха ви, а уж колеги.
– Какви колеги? – учуди се Александър.
– Хора.
Колите попълзяха още малко и спряха. Започна чакане. Лисичето огледа дългите автомобилни редици. Зад гърба им се трупаха новопристигнали автомобили. Разстоянието между всяка кола можеше да се измери със сантиметри. Всеки от шофьорите потракваше нервно по волана. Над улицата се вдигаше гъста бензинна мараня.
Лиско се усмихна.
– Какво? – учуди се Александър, който също барабанеше с пръсти по своя волан. – Какво има?
Лиско смигна.
– Какво? Какво е станало?
– Нищо – смигна Лиско. – Спомних си нещо.
– Какво си спомни?
Светофарът пусна колите и конвейерът потече по асфалта. Скоро изоставиха града. След продължително пътуване стигнаха до едно място, където лисичето каза: Д о тук!
Александър вдигна своя спътникпна ръце, нацелува го по муцуната и мигновено влезе в колата, за да не заплаче.
Лиско вървеше и тъй като вече си правеше колекция от приятели, изброяваше на глас имената им. Към изредените стари приятели прибави както Александър, така и Силвестрициозия. Числото нарастваше, той имаше навсякъде същества, с които може да си прави приключения.
– Брей! – извика лисичето. – Пропуснах Мокси!
– Какво бе, какво има? – запита Мокси,
Беше се нахранил и тумбакът му отразяваше лъчите на следобедното слънце.
– Мокси! – Лиско се хвърли към него и го прегърна.
– А! – учуди се магарето. – Какво ти е станало от вчера насам?
– Как от вчера?
– Ами вчера мина оттук, покани ме някъде и си отиде.
– Глупако, ти знаеш ли, че има квадратни къщества?
– Може – съгласи се магарето, – Нa света има много работи. Защо да няма и квадратни.
– А знаеш ли, че ми издигнаха паметник?
– Може – съгласи се магарето. – На този свят вече какво ли не издигнаха!…
– И се возих със самолет!
– Може бе, Лиско! За тебе няма невъзможни работи. Идваш и разправяш каквото ти скимне. Изчезваш за един ден, а после говориш, говориш цял живот.
Като каза това, Мокси заспа и се обади опашката му:
– Видя ли с какъв глупак съм принудена да живея?
– Не му се сърди – помоли лисичето. – То е добро магаре. Понякога изневерява на себе си и е трогателно.
Лисичето се втурна през зелените пазви на гората. След мал ко ще види всички мили животни – и мама Лисана, и татко Лисан и сестричките, които никога не чувствуват сърбеж по петите. Лиско запя:
Хубаво е в Тихата гора!
Хубаво във нея се живее!…
Стоп!…
Лиско си спомни за електроцентралата: тъкмо се беше измъкнал от лабиринта. Намираше се в дългия коридор. Там, зад една от вратите, се разговаряха няколко души от персонала. Спореха
Питаха се какво да предприемат. Да, тогава някой предложи да отворят портата и да предадат доброволно електричеството на нападателите. Ако сме умни, ще им го дадем сами – рече той.

„Уф! – помисли си Лиско. – Защо каза така квадратното същество от електроцентралата? Каква му беше целта?… Все въпроси за Александър. Е? Сега ще трябва да си отговоря сам. Поне ще има за какво да мисля… Нo какво целеше онова квадратно същество, а?״
– Лискооо! – викаха в Тихата гора.
– Лискооооооо!
Отново го търсеха.

––––––––––––––––––––––––

СТЕНАТА – прекрасна повест!

БОРИС АПРИЛОВ

С Т Е Н А Т А

– повест –

1

    На десети юни хиляда деветстотин осемдесет и втора година заскитах по улиците с почти реалното предчувствие за приключение и не останах особено изненадан, когато видях как човекът се беше залепил за стената, решил да й се противопостави или да я предпази от падане. Той я подпираше с ръцете си, без да се интересува какво впечатление създава у минаващите по улицата хора. Като съжалявах, че съм загубил правото си на първооткривателство, отклоних се от тротоара и се превърнах във втори подпиращ. Предшественикът, когото за улеснение в по-нататъшното повествование може би ще наричам Първооткривателят, сякаш не забеляза моето присъединяване. Виждах само лявата част на лицето му – безинтересен профил, не ми казваше нищо. Тялото му бе наклонено; над средния човешки ръст, тесни рамене; те не запълваха оръфаното му старомодно сако. Какво да кажа за стената, не знам, стърчеше самотно, остатък от съборена преди години сграда, изглежда, че са смятали да строят там нещо, но са се отказали и сега наоколо пламтеше тревичка, трева растеше и на гърба на стената, направо я красеше, създаваше впечатление хем за тленност, хем за обновление, но да се търси някакъв особен символ в червеникавата тухлена съборетина смятам за пресилено, въпреки факта, че вече се бяхме намерили двама да се залепим на нея и да я крепим.

Най-после другият извъртя главата си към мен, все пак би трябвало да ме погледне. Лицето му веднага затри недотам приятното впечатление от профила, стори ми се хубаво, дори сладникаво хубаво, обрасло с тиха слънчева брада, над която страдаха горящите му очи.

– Подпираме ли? – запитах горчиво аз.

Но той не отговори.

– Да не падне ли? – зададох втори въпрос. – Може би стената е застрашена от рухване?

– Да – отвърна подпиращият.

Мислех, че по този начин, поне така си представях началото му, най-благоприятно би започнал разговорът ви, а всъщност не зададох въпрос и не получих отговор, бях дълбоко убеден, че хората от този тип не би трябвало да бъдат заговаряни за щяло и нещяло – те лежат в мълчанието си като лъжицата в маслото.

Все пак добре ще е да спомена още в началото нещо за обстановката – стената стърчеше някъде в средния пояс на София, но по-близо до центъра, на седем или осем метра от един тротоар, по паважа минаваха автомобили, на другата страна на улицата се намираше кафене, няколко негови масички бяха наизлезли под липите, имаше и детска площадка с чешмичка, върху чешмичката бе кацнало фламинго, в пясъчния квадрат пясъкът бе сменен наскоро, освен това имаше четири пейки и паметник.

– Осмелих се – заявих, – залепих се и аз, поддадох се на необясним човешки магнетизъм, ако изобщо има обясним магнетизъм.

– Хм! – отвърна залепеният на стената човек.

Разбира се, и този разговор бе проведен въображаемо. Продължих:

– Пък и името на кафенето си го бива.

– Да – съгласи се Първооткривателят.

Разстоянието между двама ни не надвишаваше повече от четири метра, можех да следя преминаващите по лицето му сенки. Както ще разберете по-късно, Първооткривателят наложи необикновеното си присъствие в тази повест и за мен стана повече от необходимо да следя настроенията му.

Хората по тротоара обикновено не забелязваха и реагираха естествено с учудване, те спираха, наблюдаваха ни известно време, разменяха си коментари, потънали до уши в изненадата си, други ни подминаваха с уплаха, трети с пренебрежение, някои с яд, с присмех, намираха се и такива, които се обръщаха към възможните посоки, търсеха снимачна група на телевизията, така си мислеха те – по такъв начин могат да се държат хората, ако участвуват във филм.

Зарадва ме откритието, че мога да подпирам и с гръб. Той ми го доказа нагледно, обърна се, допря рамене до стената и се отпусна. При този начин на подпиране човек си отдъхва, само да издържи, само да устои на тълпата. Обърнах се и аз. Тя ни наблюдаваше, никой обаче не коментираше.

Най-после, боже мой, най-после – гласът му се оказа малко неприятен, леко фалциращ.

– Ще ви оставя за известно време – обърна се той внезапно към мен, – ще изпия едно кафе и ще се върна.

Бях толкоз изненадан, че не можах да кажа нещо особено, просто измънках, а след това проследих походката му на тънък пластичен мъж. Той прекоси уличката, заобиколи пясъчната площадка на децата и потъна в кафенето.

2

    В живота си рядко съм влизал направо в зрителното поле на тълпата. Тук изключвам, разбира се, че всеки ден заставам пред учениците си. При стената обаче е различно, при стената си като на екран, спират, гледат те, чудят се на ума ти – непоносимо е, в такива моменти мога да се срутя, невъзможно е да се стои и да се търпи, а тълпата от своя страна не разбира, че стената всеки момент може да падне, ако не си ти и някои като тебе да я подпират. А какво като падне ли? Не бива, стените не бива да падат.

3

    Първооткривателят разтвори с лявата си ръка резедавите ресни, които преграждаха пътя на мухите към вътрешността на заведението, и изнесе кафето си. Той се намести в сянката, тя се оказа пъстра и го обагри в защитен цвят, така че трудно го различавах. При него седна някакъв гладник от Чистотата с опаковка кисело мляко и половин дузина кифли. Той опря метлата си на масичката и се втурна да поглъща. Първооткривателят сякаш се уплаши, премести се в равната сянка на друга масичка и вече можех да наблюдавам блаженството му, защото само блаженство би трябвало да се назове неговото пиене на кафе в разлят ориенталски ритъм, с малки глътки и добре овладяно умение да съзерцава както околния свят, така и самия себе си, дълбоката си тиха самота. Уличният метач сякаш се беше юрнал да се самоубива с ядене, той натъпкваше кифлите в устата си и надигаше пластмасовата кофичка, после донесе втора кофичка, нахрани се богато и изчезна.

Първооткривателят излезе от вцепенението на отдиха си, вече се готвеше да става, но преди това втренчи погледа си в мен. Двамата сега се гледахме. Постарах се да отгатна какво иска да ми каже и от моя страна да му внуша някои неща, по които и аз самият все още не бях наясно, така както не бях наясно какво точно изпитвах към човека, който ме беше изпреварил. Наистина да се спукаш от яд, колко отдавна познавах тази стена и въпреки туй не съм се досетил, че мога да я подпирам. Трябваше да се появи някой си отнякъде, за да разбера, че не съм роден за месия.

Ето го и третия! Да му се ненадяваш – толкова бързо се улови, излезе направо от зяпачите. Застана близо до мен, да речем – два метра, заби нозе в тревата, залепи старческите си плещи в най-ронливата част и веднага зацапа черното си сако с хоросан.

– Добър ден.

– Добър ден – отвърнах аз.

Значи, този ще ни трови – дядката с черния костюм, залепил се е да се набъбре. Вече бях склонен да оправдая мълчанието на Първия, какво по-комично от това – до стената да се подредят няколко говорещи човека, – затова мълчеше, изглежда, той, да не поощрява многословието.

Старецът ми се стори спретнат, абсолютен, годините му възлизаха може би на осемдесет, но очите му гледаха трезво. Исках да разбера докъде може да се проточи склонността му да пита, за да го парирам, но той се затвори доста и с това ме уби.

В сянката на дървото шефът ни се изправи и тръгна спокойно през площадчето. Две деца в гонитбата си се блъснаха едновременно в него и паднаха. Той ги вдигна последователно и продължи към нас, без да се глези и доказа с усмивки колко са му мили хлапетата. Заобиколи групата на зяпачите, застана на мястото си. От него вече ме разделяше старецът. Прелетя ято гълъби, чухме плясъците на крилете им, въздухът се раздвижи, замириса на липи.

– Той е първият. – Бях решил да осведомя стареца. – Аз съм след него.

– Знам – откликна старецът,  – той е от вчера.

– Така ли?

– Така ми се струва. Цяла нощ се въртях в леглото си, мислих, докато накрая измислих, че трябва да се присъединя, нещо ми подсказа, че ще сторя добре, ако го последвам.

– Защо?

– Ами какво да правя там? – Измъкна бяла носна кърпа и забърса носа си. – Там няма нищо, повярвайте, казва ви го човекът, който е минал осемдесетте.

– Сам ли сте?

– С дъщеря си и нейния съпруг.

– Които живеят във вашия…

– Да, те живеят при мен.

– Но не ви забелязват.

– Не ме забелязват.

– Вие сте в стаята си, нали?

– И внуци имам, и те не ме забелязват, старците никой не ги забелязва. Ние предпочитаме компанията на по-младите хора, но това е невъзможно, неосъществимо, на практика старците дружат със старци и младите изпитват нещо като отвращение от нас. Знам го от опит, и аз съм бил млад и всичко на този свят се връща. Ние старите си знаем местата, там се търсим, като корабокрушенци.

– Партньорка нямате ли си?

– Имах, почина в леглото си, цели дванайсет часа не осведомих децата, нито властите, исках да лежи там и да я гледам, не изпитвам вече смущения от мъртъвци. Леглото й беше до отсрещната стена и знаете ли какво – жена ми, тогава на седемдесет и пет години, подмладяваше, с всеки изминат час… Слушайте, вие сте виновен да се разбъбря.

4

    Пред тълпата вече сме трима, нещо ми поолекна, така е по-различно, беше кошмарно, когато сеирджиите се занимаваха само с мен. И въпреки това обърнах се с гръб към тях, да си почина, промяната на позата отморява. Този път се загледах в стената, но с поглед на дете. Стената отстоеше на пет сантиметра от очите ми. Погълна ме изучаването на всяка отделна грапавина, на песъчинките, които я съставяха. Някъде открих дупка от гвоздей. През тази дупка влязох в стената, проникнах в структурата й, зареях се в лабиринтите на нейните капиляри, провиквах се във всяка шупла и чувах ехото си, но абсолютната тъмнина ме изплаши и предпочетох да се върна на повърхността, където дупката от гвоздея се превърна в кратер на вулкан, въображението ме повлече край ръба на вулкана, а после заскитах по повърхността на непозната планета, изкачих скалисти планини, прекосих пустини с пясъчни бури, слязох в дъното на кратера и всичко беше безводно, безлюдно, пясъчно, каменисто, над главата ми висеше заклинателно горещо небе с цвят на вар.

Повторно загърбих стената и се спасих.

Зяпачите стояха по местата си в свежия юнски следобед, зад тях децата си играеха с гейзерчето на чешмичката, а зад децата се потайваха уплашени сгради и дървета, просветваха бъбривите цветове на кафененцето, тежаха сенките на липите. Учуди ме нарасналият брой на кибиците; наизлезли от работа, хората увеличаваха навалицата по тротоара. Те ме разглеждаха; добре, туй пречеше ли да ги разглеждам и аз? Преценявах ги – нито един от тях нямаше вид на свободен човек, всички ми се сториха впрегнати коне. Само един ми бягаше от обобщението, направих усилие, но не можах да прелистя страниците на психологията му, беше и хубав на всичко отгоре, току-що избръснатото му лице проблясваше като стар бакър, а косата му, няма да повярвате, жълтееше. Да, той убягваше от класификацията ми, но много скоро опознах и него, човекът с жълтата коса се откъсна от тълпата, за да се нареди до нас. Но това ще стане по-късно, имайте търпение.

5

    Мисля, че споменах колко чист и подреден ми се стори старият човек, ризата му се белееше с акациев цвят, а вратовръзката му висеше безупречно между реверите на сакото, по възела нямаше следи от опипване.

– Сутрин съм в кафене “Будапеща” – осведоми ме той и ние с Първооткривателя не му се разсърдихме, задето продължава, – следобед съм във верандата на кафене “Прага”, сред пяната на уличното движение, там “Раковска” е плътна и силна. Сутрин съм при моите стари хора, с тях разговаряме до изтощаване, а следобед в “Прага” мълча, наблюдавам, там почти всички са престъпно млади хора, тяхната младост може да те доведе до лудост. Тогава сякаш придобивам усещането, че съм в друга страна, сред хора, които не са податливи на контакти, и да си призная, просто не разбирам какво точно става край мен.

– И само мълчите – добавих аз, за да се отчета.

– А, понякога задавам въпроси, разбира се, дори почерпвам младите момичета, кавалерствувам с недотам съхраненото достойнство на човек, който се спасява. И от какво се страхувам, питам ви аз, на осемдесет години, истинското време на моята независимост, когато никой не може да ми причини беда? И аз не към нещо, а младостта може да бъде каквото си иска, но много рядко е оригинална, както е казал Честъртън. Обаче аз си стърча между младите и бих стърчал до края на живота си.

– И за какво говорят вашите млади в тяхното си кафене?

– За всичко, и все прагматично, те искат да просъществуват, да пробият, в “Прага” е фрашкано с амбиции, до тавана, много порочност и безсрамие – да не забравяме, че говоря за нещо като свърталище.

– В момента не се ли чувствувате неудобно? Вижте как ни гледат, учудват ни се, присмиват ни се.

– Лично аз съм доста спокоен – отвърна старецът. – Всички, които ме познаваха добре, са измрели, а сегашните ми познати едва ли са ме запаметили визуално.

– Затова ли се залепихте така лесно на стената?

Старият човек отрече: – Не за това.

Той може би щеше да продължи, но предпочетох да се допитам и се обърнах към Първооткривателя.

– Може ли да се говори?

– Да – каза лаконично той, с това искаше да заяви, че наистина можем да си говорим, и ме успокои.

Погледнах отново стария елегантен човек. Той дремеше. Това поведение от негова страна не ми хареса, попитах тихичко: дремете ли? Той ми отвърна, че е изключено да дреме, обидно е.

– За какво е обидно? – попитах аз.

– За каузата.

Боже мой, старецът си мислеше, че става въпрос за кауза, той пък търсеше в цялата тази работа някаква кауза, навярно още искаше да вярва в нещо.

6

    От трима станахме петима. Малко след като градът се отърси от съня си, не един, а двама души прегазиха росната трева и за наистина безкрайно наше учудване, залепиха се на стената и се включиха в подпирането. Тяхното присъединяване ни обърка, и двамата бяха по на трийсет години, подобни, както се казва, ни би трябвало да ги допущаме да припарят до нас, без писмено разрешение от майките им. Най-много се изненада Първооткривателят, той нека си разправя каквото си ще, но долових неясно изразеното му изумление, дори уплаха. Представяте ли си какво би могло да произлезе нататък, ако почнат да нахлуват младите?

Младежът имаше широко лице и сплескан като у боксьорите нос и въпреки туй – хубавец, а здравото му тяло със силни рамене и ръце можеше да покорява която си ще жена. Наистина какво търси тоя тигър при нас?

Момичето ми се стори малко мършаво, човек би предположил, че може да се натроши на парчета поради крехкостта си, не ми се видя и чак дотам красива, за да бъде избраница на оня, но какво да се прави – младо, нежно женско същество, хубав миниатюрен бюст, дръзко издадени напред устни, устни – свят, цяла вселена.

Дааа, между нас вече дишаше животинче от другия пол.

В което се влюбих още от първия час.

7

    На другата сутрин към десет часа почувствувах неудържим копнеж да се поразтъпча, в противен случай съществуваше опасност да изквича от любов и да наруша хармонията на малочисленото ни общество. Без да ми е напълно ясно какво върша, преминах нагло през групата на зяпачите, те се извърнаха към мен, просто усетих как дишат в лицето ми. Вместо да ми стане добре обаче от това, че не подпирам, почувствувах досада от света, в който се гмурках, и тогава за първи път разбрах какво ще означава занапред за мен стената.

Помолих за кафе и чаша бял кубински ром, доколкото ми е известно от опит, ромът превръща мислите в блянове, а бляновете в сияние. Предпочетох да седна в заведението, а не под дърветата, не исках тя сега да се мярка пред очите ми, тази мършава проклетница, пратена от най-тъмните сили сред нас.

Тя се появи с очила, оказа се очилата, големите кръгли рамки заемаха една трета от лицето й, два опушени кръга на цайс. Не ме и погледна, поръча си кафе, взе си го и тръгна право към моята масичка, не ме удостои с каквото и да е внимание дори когато седна на стола и отпи. Бременните й устни докоснаха горещата чаша, кожата на лицето й отблизо се оказа много гладка, бледорозова, косата й приличаше на огромен черен кристал.

– Обичам те – изрече не много тихо момичето, – обикнах те, щом те видях и сега те последвах, защото не можех да не те последвам. – Тя взе моя ром от масата и пийна глътчица. – И без това съм откачена, но за първи път ми се случва такова внезапно влюбване и просто не знам какво ще правим.

– Как се наричате? – запитах аз.

– Калина. Усещате ли липите? – Не дочака отговор и продължи: – Като две рибки сме с вас, като две рибки в аквариума на уханията… Интересен старец, нали? А колко е чист. Пенсионирал се е като банков чиновник.

– Даваше признаци, че ще говори много – забелязах аз, – но опасенията ни не се оправдаха, нещата, които говори, са интересни.

– Той е пътешественик – допълни Калина, – когато не седи в кафенето, пътува, качва се на първия му попаднал автобус и посещава близките селища. Предполагам, че иска да умре на път, както се казва – в движение.

– А господинът с вас?

– Оставете, ще бъде сложно, той ме обича и ще страда, вече разбра колко е гибелно бликналото ми чувство към вас.

– Значи, такива са нещата около стареца?

– Той е много щастлив, че съм до него, навикнал е да общува по кафенетата със случайни момичета. Обичам те, разбираш ли?

– Добре де, какво ще правим? – смутих се аз. – Как виждате бъдещето ни?

– Ще подпираме – отвърна Калина, тя надигна рома повторно. – Защо не пиете? Трябва да полеем любовта ни.

– Ще подпираме, викате.

– За случая, който ни събра!

– И ще подпираме.

– Разбира се, мили, иначе тази хубава стена може да падне.

Тя – с устни-пространства, аз – със своята жажда, като се редувахме и усмихвахме, пресушихме чашата, излязохме вън, пясъчният квадрат вече пъстрееше от деца, тълпата от кибици бе набъбнала до обичайните си за това време на деня размери, заобиколихме я и се притиснахме към стената.

Колко по-лесно е сега, о боже, когато сме петима, макар че те са около четири милиарда.

8

    Малко по-късно осъзнах, че съвсем до мен стърчи нов, шестият – оня, за когото ви споменах, човекът от тълпата, от завчера, с жълтата коса и прегорялото като стар меден съд лице.

– Хелоу! – подвикнах аз. Кой знае защо, но сметнах, че така ще го приветствам най-добре.

– Как сте? – отвърна той и още с първите думи даде да се разбере, че не е обикновен човек, а феерия. – Идвам от морето, разбирате ли какво ви казвам, от морето. Живях в тръстиковата колиба при устието на Ропотамо. Може би сте чували за мен, Маноли се казвам.

– Загрях – усмихнах се аз, – чувал съм, дори съм си мечтал да ви видя. Ама че малък свят, какво правите тук?

– Подпирам – рече Маноли, – два дни си задавах въпроси и накрая реших да се присъединя. За мен беше доста трудно, понеже не съм бедняк като вас, аз имам едно голямо море и едно голямо небе.

– А какво ви доведе в София?

– Дойдох да разбера дали нямам рак.

Калина ми прати малко листче по веригата. На листчето пишеше: Обичам те, обичам те!

– И какво, имате ли рак?

– Ми кога да се прегледам, кажете, видях ви още първия ден как висите. Днес, вместо на преглед, дойдох при вас.

Прочетох още веднъж бележката и усетих как пламват ръцете ми, коленете, страните на лицето ми, носът ми – от един много познат и много забравен огън.

– Там всички ни изгониха – рече Маноли, – разчистиха цялата местност, за резерват. Гордея се, че мен ме махнаха последен, заседаваха няколко месеца, все за мен, разбирате ли – дали да ме разкарат, или да ме оставят като единствен човек в резервата. Разбирате ли – единствен индивид, всичко друго животни: лисици, вълци, чакали, орли и делфини, тук-там някой тюлен. Направиха протокол за мен, красял съм околната среда, но понеже заприиждаха хиляди на поклонение пред колибата ми, анулираха решението си, дай боже всекиму да преживее четирийсет години като мен в най-красивото място на света. Сега, ако отидете там и се вслушате, не може да не чуете как нахлуващите в устието вълни шептят: Маноли, Маноли… Е, няма го вече Маноли, няма я и колибата му, Маноли е вече в София. Разбра ли, Вожде?

“Вождът” се беше заслушал в сладките приказки на чародееца, за първи път Вождът се вслушваше, накрая не издържа и се обади: – Искате да кажете, че сте преживели четирийсет години при едно море и една река?

– Това е всеизвестно – потвърди Маноли.

– И бяхте ли щастлив?

Маноли мълча дълго и накрая отвърна тихичко: – Да, Вожде.

Но помълча.

9

    Погледите ни се срещнаха няколко пъти, не намерих в очите му нито омраза, нито ненавист – приятелят на Калина успя да създаде чудесно впечатление у всички ни, беше от ония млади хора, които те завладяват още при първия контакт, приемаш ги и им се доверяваш. С пристигането на тази двойка край нас просветна, стената се подмлади, компанията ни придоби по-оптимистичен вид, сега човек трудно би рекъл, че приличаме на корабокрушенци.

С присъщата си завладяваща веселост Маноли запита девойката какво търси при нас, когато и двамата все още не са започнали да зреят, а младите хора му отговориха по доста сложен и объркан начин, та накрая Маноли заключи: – Да, всичко разбрах, не разбрах само защо не отговорихте на въпроса ми. Младите хора се засмяха, засмяхме се и ние, само лицето на Вожда сякаш остана недокоснато от създаденото настроение. Маноли продължи сред общата възбуда: – Млади човече, на времето бях не само по-красив, но и по-чаровен от теб, тялото ми се извисяваше като събирателна точка за чужденките по южното крайбрежие, бях и шампион по скокове във вода, бях велик рибар, разбира се, нямаше риба, която да ми се изплъзне. По онова време едва ли бих увиснал тук да подпирам.

– Аз съм ви посещавал – каза внезапно младежът, – като малък татко и мама ме доведоха при колибата да ви видя, у дома се говореше за вас.

В окото на Маноли бликна сълза, прииска му се да извика: Тълпа, какво зяпащ, защо стоиш тук, и спри да чоплиш семки, застани най-после мирно!

Маноли не извика тези думи срещу сеирджиите, наближаваше седемдесет, макар че беше чудо на природата и едва ли би се намерил на света глупак, да му даде повече от четирийсет и седем.

10

    На колкото бях аз.

Обаче ми приписваха повече.

Стърчех с гръб към стената, разглеждах многооката ламя и се питах ще издържа ли. Откакто Калина влезе в мен, почувствувах, че ме обзема душевността на обикновения човек, който не може лесно да устои на втренчените погледи. Мислех си, че можем да се превърнем в атракция. Столичният градски съвет като нищо можеше да ни разгласи по света, надали имаше друга такава стена и шестима глупаци да я подпират. Ако стената се превърне в забележителност, вече, обхванат от чувствителността на влюбения, аз едва ли бих издържал. Любовта се загнездваше все по-дълбоко в мен, мисълта за Калина ме обсебваше – всеки ден се питах защо не вземем да се метлосаме двамата, да се затворим в една стая и да се изядем от любов. Като нищо бих я изял, така както се похвали Маноли, един ден той се похвали, че изял едно русо миньонче, цялото, нищо не останало от миньончето.

– Често прекарвам времето си в централната поща – чух гласа на Симеон Симеонов, – това се случва обикновено зиме, навън е неприятно студено, мокро, в пощата е тихо, светло, мирише на лепило и на марки, има няколко зали, в едната се борави с пари, в другата с писма, в третата с телеграми. Обикалям ги бавно, давам съвети на неуките, попивам всичко край себе си, помагам в попълването на бланките, хората питат, аз питам, разговаряме, разговорът става, разбирате ли, а има ли разговор, има живот, от разговора се получава човекът, няма скука, няма самота, не мисля за дъщерята, не се ядосвам, че внукът и той не ме поглежда. Най-добре ми е, когато разговарям, разбира се, с домашните мои хора, но това е рядко, не става, не искат, само кратки, необходими думи. А в пощата е топло и се реализираш, чакаш вестниците, четеш, разменяш мисли, аз веднага познавам човека, готов да си поговорим. В пощата се и влюбих, унесох се в една млада продавачка на марки, тресе ме няколко месеца, и то наистина, бях на седемдесет и осем, но слава богу, момичето не разбра, разминахме се с няколко подаръка от моя страна, а то се чудеше, къде ще ти проумее, че го обичам, не допускаше изобщо, че мъжът може да се влюби и на осемдесет.

– Иди обяснявай на мацките, че мога да чукам още – прекъсна го Маноли, – и то качествено.

– Един ден разговарях с Радой Ралин – продължи Симеон Симеонов, – той ме попита защо в тази поща няма колетно отделение, а аз му обясних, че за колетното отделение трябва да излезеш и да влезеш отново, само че през другия вход.

11

    Навлизайки в химеричната сфера на мислите си, виждах Калина до мен, държа ръката й, въвеждам я в нежна лаврова горичка, лавровата горичка свършва скоро, тъй като почва едно спокойно море. Спущаме се по ронлив бряг, стъпяме на скали, по груби циментови недоизкусурени стъпала, захванати в камънаците, слизаме при рибарски далян и се провираме под съхнещи мрежи. Пътят ни свършва на продънен от вълните кей – стъпиш ли невнимателно, падаш  във водата, – на кея е привързана лодка, скачам в лодката и протягам нагоре ръце, Калина се отпуща доверчиво в тях, прихващам тясното й кръстче, лодката се олюлява, любимата жена е все още в ръцете ми, не искам да я пусна, тя цялата ухае на лаврова гора…

Не, това не се понася, отлепвам се от стената и тръгвам към кафенето. Едно от децата облива по-малко от него дете с кофичка пясък, по-малкото дете прави движения на къпещ се под душа човек. Провирам се през ресните и си купувам необходимото. Белият кубински ром е много студен, благодаря с поглед на бюфетчийката, а тя поглежда към входа – очаква. Ресните наистина се разтварят, Калина сяда до мен и надига чашата ми.

– Ще ми се да предприемем нещо – казвам аз.

– Искам да видя училището – казва тя, – класа, на който си класен, да зърна учениците ти, само три въпроса ще им задам и ще разбера кой си, ще си обясня защо толкоз те обичам.

Отново й обяснявам, че учителствувам само от две години, преди това си бях истински химик, че в учителската професия няма нищо интересно, каквото тя си мисли и каквото аз си мислех преди да оставя химическата лаборатория. Непрекъснато й повтарям: не мога да се появя в училището, ще ми искат строга сметка, изоставих ги малко преди края на учебната година, а така, като не знам какво става там, е чудесно. И добавих: – Преди малко сънувах, че ухаеш на лаврова гора.

– Обичам те! – рече тя с присъщата си настойчивост.

Капчица ром кацна върху джинсите й, Калина само погледна и ми върна чашата. Отидох на бюфета, поръчах втори ром, но не го пипнахме, додето не изпразнихме първата чаша – така си пиехме, от една-единствена чаша.

– Боли ме за Асен – заяви тя, – много ме боли, но какво да се прави, връзката ни е изконсумирана, заедно сме от ученическите чинове.

– Може би и него го боли.

– Старецът Симеонов и Маноли са странна комбинация, нали? Боже мой, страхувам се да не се влюбя в Маноли!…

– И аз си мислех за това.

– Че са странна комбинация ли?

– Да, първият е работил цял живот зад бюро, сигурно е носил и ръкавели, а вторият е бил шампион по скокове във вода.

12

    Същия ден, привечер, какво привечер, какво разправям – след като се стъмни, към нас се приближи една фигура и се присъедини. Напразно се взирах към новия, не можех да го видя добре, до сутринта външността му си остана загадка за нас. Вече мога да ви кажа – това беше Чико, четирийсет годишен, преводач от английски и испански. Живеел сам в таван, притежавал папагал, Петрико, циничен, зъл, непрестанно го иронизирал. Чико се чувствувал самотен под керемидите и се чудел какво да стори, но внезапно му хрумнала идеята да дава обявления във “Вечерни новини”. Последвало великото му общуване с определена категория хора, той направо се забавлявал с тях. Продавал чрез обявите всичко, каквото му хрумне; апартаменти, вили, коли, парцели, стари мебели, трактори, автобуси, радарни инсталации. Идвали клиенти, забавлявал се, всяка вечер в неговия таван се състоявали леки представления. Веднъж обявил, че продава жираф, притекли се мнозина, искали да си купят и жираф, но дошъл и следовател. На следователя му направило впечатление, че един и същ човек продава много чрез вестника. Чико си признал, следователят се усмихнал, дори пили нещо прилично на водка и се разделили. Чико има слабост към една главна тема на живота си: сините китове са на изчезване. Девизът му е: пази се от себе си. В някои случаи, като наблюдавам поведението му и начина му да говори, ми се струва, че аз и Чико сме едно и също лице.

13

    – Оставил съм рибите неуловени – уверяваше ни един ден Маноли, – в разгара на пасажите, когато лодките се пълнеха догоре! Напущал съм риболова заради жени. – Той погледна тълпата пред себе си и продължи: – Задуха ли южният вятър, никой не може да ме спре, оставям мрежите, зарязвам помощника си, затоплям варел вода, изкъпвам се, обличам бойните си дрехи, запалвам мотора и право в Бургас. Лодката ме носи към залива, наблюдавам раздвижената природа, пея, надвиквам гларусите и след два часа съм на спортния кей в града. – Лицето на Маноли цъфтеше от оживление. – Хубаво е, лежите на чаршафа голи, пушите, имате си доверие, вие сте едно, няма скърби, няма грижи, опиянени сте, и това е. Хубаво! После, разбира се, завалява дъжд – след южния винаги вали, става ти сбръчкано, всичко край теб се намокря, подгизваш, душата ти вкисва, съжаляваш за пропуснатите риби, изчисляваш ги в пари. Тогава и двигателят пее особено, свиваш се в шубата, лицето ти се блъска в насрещния дъжд. Но прибереш ли се, усетиш ли тръстиковия покрив над главата си, веднага щом се затоплиш, разперваш ръце, усмихваш се, помощникът гледа онемял, а ти продължаваш да се усмихваш и неочаквано за самия себе си изкрещяваш: Хубаво е, маймуни, вижте колко е хубаво, светът е хубав, да се живее е хубаво! Протягаш се отново, спомняш си за меката кожа в чаршафа и се пишеш победител. Ние, истинските мъже, сме мръдници – нараняваме и бягаме, а жените искат да останеш още при тях.

– Зависи от жените – обади се Калина. – Има и други жени.

– Няма други жени! – настоя Маноли. – Мъжете са животни, аз съм звяр, казах ви, че изядох една блондинка, изкльопах я! Вожде, позволи на звяра една волност, само че да стане полунощ.

14

    В полунощ Маноли изчезна, побави се и се върна с бутилка уиски. Нямаше никой срещу нас, бяхме сами, жива душа по улиците. Кой знае защо, докато рибарят отваряше бутилката, реших, че трябва да хвърля поглед на колегите си. Всеки от тях бе ретуширан от мрака, забелязвахме се, се пак далечните улични лампи ни пращаха оскъдна светлина, но се различавахме главно по гласовете. Нямахме постоянни места, обичахме да се местим, това разнообразие сякаш ни позволяваше да си почиваме и създаваше впечатлението, че сме безукорно равни един на друг, включително Вождът, както го бе нарекъл Маноли. Е това наричам аз вожд – знаем си, че го имаме, а не си личи да го озаряват някакви, особено издигащи го над нас функции. И все пак, когато Маноли отвори бутилката, всички погледнахме към Вожда. Маноли бавно протегна ръката си. Бяхме като умрели: аз, Симеон Симеонов, Калина, Асен, Маноли и Чико.

Вождът пое бутилката.

Вождът пое бутилката, огледа ни и я вдигна спокойно, а след това отпра хубава глътка.

Отдъхнахме си, уискито тръгна от ръка на ръка, на вас предоставям картината: седем души наредени до стената, подаващи си стъклото. Уискито ни обедини още повече, въпреки метафизичния прах на тъмнината, който се стараеше да ни отдалечи. Градът изчезна, представяхме си го как диша в притихващи и пламващи неврастенични пристъпи само че преместен на друга планета, мнооого-много далеч от нас. Загънати в мекия шал на спокойствието, вече бяхме сигурни, че стената няма да падне, няма да позволим. Пийвахме си с благодарност към Маноли, добре, че съществуват подобни хора по света, те са като брошки върху сивата дреха на всекидневието, каквото и да причинят на жените, изкупват го само с факта, че дишат някъде до нас. Според мен Маноли живее от хиляда години насам, много слънца и ветрове са нагнездили загара по кожата му, безброй бури са го калявали и милиони вълни са го осолявали.

– Вожде, знаеш ли какво се питам – обади се най-после той, – не се питам какъв е смисълът на подпирането, според мен – трябва, виж колко хубаво е, като подпираме стената, само се питам и не мога да си отговоря как се казваш?

– Йосиф се казвам.

– Това обаче не значи, че си господ, нали?

– Опазил ме бог.

Вождът се засмя за първи път като хората, а никъде не съм чувал, че на боговете им са позволени такива отклонения.

– Чико, кажи нещо умно!

– Не сега, Маноли, друг път.

– Но ще повториш текста на песничката си, моля те, съжали ме.

– Добре – съгласи се Чико, – макар че, както знаеш, съм измислил само първия куплет:

Слънце розово изгрява на света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как лети, иди го разбери!…

Толкоз, повече няма.

– И няма нужда – обади се Вождът.

Замълчахме и се замислихме за песничката на Чико – безобидна ли беше тя, или криеше подмолното в себе си?

– Не се замисляйте! – обади се Чико. – У кого е бутилката?

Подадоха му я.

Усетих дъха на липите, а те отдавна бяха прецъфтели, бяхме в средата на юли. Калина дишаше в лицето ми. Ръката й се плъзна по стената, ноктите й боднаха дланта ми, после долових топлината на пръстите й. Е за подобен миг заслужава да се живее.

– Симеонов, пиете ли? – поиска да знае Асен.

– Разбира се – озова се старецът. – Хубаво ми е.

– Вожде, ти евреин ли си? – запита Маноли.

– Там е работата – отвърна Вождът.

– Защо? – учуди се Маноли. – Нищо ти няма.

15

    Точно по обед, в горещината, когато маркучът на напояването съскаше някъде вдясно, по мократа трева като самодива мина млада жена, застана пред Чико и го помоли да я последва.

Чико мълчеше.

– Искам още сега да си тръгнеш с мен – настоя жената.

Чико не отвърна.

– Моля те.

Чико си мълчеше.

– Подписах договор за панò, мили, и втори договор за оформяне на супермаркет, ще имаме достатъчно пари, ще можеш да превеждаш, което сам си избереш, ще се хванеш най-после за Джойс, ще работиш спокойно, разбираш ли?

– Нямаш си представа колко се радвам, че ти потръгна, мила, най-после се случи и това, но няма да дойда. Нещо ми е хубаво, тук нещо ми харесва все повече и повече. Ако искаш, заповядай, има място.

– Но защо? – учуди се момичето. – Какъв е смисълът?

– Това се питаме и ние, но въпреки всичко опитай, може да ти хареса.

– Искам да творя – рече момичето, – да направя нещо. А ти трябва да преведеш най-зрелите работи на Джойс. Кой друг ще стори това?

– Привлекателно предложение – съгласи се Чико, – но тук ми е доста добре.

– Преди всичко, мили, тази стена не е застрашена от падане!…

– Знам.

Момичето на Чико заплака, тя ни проследи с погледа си, търсеше поне мъничко съчувствие, особено от Симеон Симеонов, но след малко сведе глава, после пипна лицето на Чико и пусна сълзите си да вилнеят.

– Не знам дали си много прав – рече Маноли, след като момичето се отдалечи, – но това е хубава мацка!

– Най-после й потръгна – отвърна унесено Чико. – Отдавна чакан момент.

– А кой е този Джойс?

Чико мълчеше.

– Моля те.

– Нещо като океан, Маноли. Дано само не ми се струва така.

– Щяха да ни станат две хубави мацки – заключи Маноли.

16

    Маноли умря на шести септември, към девет часа вечерта, свлече се върху петите си и остана неподвижен, с гръб, залепен на стената. Да търсим помощ ни се стори безсмислено. Вождът пипна ръката му и, изглежда, заплака. Като се надигна, сълзите му отразиха светлинките на града. Ние също заплакахме. Калина прегърна мъртвия и зарида.

17

    В десет часа и пет минути вечерта Вождът помоли Чико да каже няколко думи. Чико възрази, не можел да се изразява простичко и човешки. Но Вождът помоли повторно.

Маноли лежеше успоредно на стената, почти невидим, но ние, залерени по местата си, бяхме длъжни да си го представим такъв, какъвто си го знаехме, дори по-хубав.

Няма нищо по-привлекателно от това да не знаеш какъв си и всеки ден да откриваш себе си – започна Чико. – Той достигна висок професионализъм в изкуството да живее сам. Маноли беше самотен като кипарис, но туй не му пречеше да бъде красиво влюбен в себе си с любов, която не пречеше на другите. – Ораторът стана нелогичен: – В повечето случаи се оказва, че за да бъдеш човек, трябва да водиш борба не само с негативните сили, а най-вече със себе си. – Гласът на Чико заглъхна, но все пак успя да се съвземе. – Нашият мил побратим Маноли ни кара да се замислим за средното интелектуално равнище на рибарите. Мир на праха му, спокойствие за неговия скитнически дух!…

18

    В десет часа и десет минути вечерта Калина отвори капака на опела, поставихме Маноли в багажника, побра се, след като го подгънахме. Хлопнахме капака. Асен седна отзад, аз заех досегашното му място на предната седалка, Калина подкара.

Когато напуснахме града, стана много тихо, изчезнаха дори привичните шумове на нашата кола. Мълчахме. Стори ми се, че не проговорихме до края. В това мълчание ме споходи хрумването, че Калина може би не ме обича повече.  Разминавахме се с камиони и тирове, взривовете им разтърсваха тишината ни, но след това отново усещахме мълчанието си. Някъде встрани от нас видях звезди. Не съм очаквал, че Калина ще се окаже разумен шофьор, по някакъв начин тя обикновено разсейваше впечатлението за напълно уравновесен човек. Обаче още от първия час на пътуването разбрах, че не ни грози опасност да не видя стената и по-нататъшния развой на нашата мисия.

Пътувахме напред, врязвахме се в дълбочината на нощта, но аз често връщах мисълта си при Вожда, Стареца и Чико – представях си ги как подпират и от своя страна мислят за нас.

В три и половина сутринта усетих вонята на морето и бургаските блата, после видях водата с отразените светлини на пристанището, изпитах загадъчното чувство, че съм се допрял до нещо гигантско, което ме приближава, да речем, до Сингапур.

Навлизахме в империята на плажовете, хотелите и къмпингите, пронизвахме един свят на безгрижието, нямащ нищо общо с града, който бяхме напуснали. Но и този свят засега спеше. Продължавахме да мълчим, въобразявахме си, че извършваме своеобразно бдение за Маноли, а той не можеше да не ни бъде признателен за това, макар и намъкнат в багажника, а не изпънат като всички нормални мъртъвци.

Обхванат от усещането, че край нас лежи разлагащ се мастодонт, аз вдишвах лошия мирис на блатото и се мъчех да си припомня как изглежда лицето на Калина. В призрачната светлина от таблото виждах само очилата й. Боже господи, почти нямах спомен за нейното лице. Зад волана на собствената й кола Калина ме респектираше и вече предполагах, че съм я изгубил по разбираеми от първи поглед причини. Впрочем какво търси тя на стената? За Асен не мислех, оставих го непокътнат зад гърба си, непознат, безличен може би, заблуден; подчинен на магията Калина, той нямаше сили да възрази, дори да страда.

19

    Точно в четири и половина бяхме на Ропотамския мост, свихме вляво и се скрихме в гората. Като се ориентирах по-добре, прецених, че сме близо до кея на лодките, ослушах се и долових не само тишината, но и отчаяната самота на природата. Измъкнахме Маноли от багажника и го пренесохме на кея, той легна доверчиво върху дъските, под него безстрастно кротуваше любимата му река.

Настъпваха истинските минути на Асен, той намери лодката по името й – “Далечина”, измъкна ключа от джобовете си, отключи кубрика, отвори вратичката му, дойде при нас и разбрахме, че отново трябва да вдигнем Маноли на ръце. Маноли, извинявай, братко, отново те натикахме, този път в кубрика, тъй като бързахме, представи си, ако някой ни беше съгледал, и ужасът да разбере, че трупът, с който си играем, е твоят.

Всяка изминала секунда ме караше да се възхищавам от сръчността и техническите познания на Асен. Двигателят например запали трудно, но младежът не загуби търпение, изчака хладнокръвно момента. Накара ме да отвържа лодката от кея и ми даде румпела. Докато се движехме, той отвори капака на носовото шкафче и затърси двете котви. Всичко се развиваше по сценарий, разказан ни преди това от самия Маноли – изпълнявахме неговата молба ли да кажа, заповед ли – не знам. Докато Асен и притеклата се към него Калина търсеха котвите, аз се взирах, за да откривам очертанията на реката и внимавах да не забием нос в тръстиките. Тук-там над водата подскачаха кефалчета: безукорният, безшумен дизел на лодката ми позволяваше да чувам дори как рибите падат обратно. Изтокът розовееше, тъмнината се отместваше. Асен погледна към мен, увери се, че се справям с управлението, и отново затърси между стотиците едри и дребни натурии под кувертата. Най-после издърпа първата котва, по-малката, помня, че Калина успя да я вдигне и да я отмести. Постепенно се отърсвахме от напрежението; разсъмването, спокойствието, гората, тръстиката и приближаващото се обещание за чисто море ни обхващаха, лично аз благодарих сто пъти, че ме бяха включили в експедицията. В тези минути на разсъмване започнах да се колебая, позволявах си да допусна, че стената не е нищо друго освен наказание, че няма нужда от никакви стени, щом съществува такава природа, че на света едва ли е живял по-щастлив човек от Маноли.

20

    Наближихме устието, там Асен вдигна ръка и ни посочи лявата част на брега. Разбрахме, показваше мястото на колибата. Нищо не видяхме, сринали са я до основи, така се създават резерватите.

При устието на реката хоризонтът на морето пламна право срещу нас, спряхме малко и потърсихме канала. По-рано в реката са влизали и риболовни кораби, но сега никой не разчиства наносите, съществува само естествен улей. Стараехме се да си припомним по-точно указанията на Маноли, той ни обясняваше с подробности как да излезем от реката и да влезем в морето. Асен взе от ръцете ми управлението, даде пълен напред и се справи, пред нас изведнъж се отвориха много пътища и най-хубавото беше, че зазоряването изпълни не само простора, но и душите ни. Почувствувах нуждата да погледна към Калина, бях така инжектиран от изгрева, че забравих за смъртта. Калина обаче тънеше в скръбното си вцепенение, дори не ме погледна, тя мислеше за Маноли. Отново ми дадоха управлението, вече бяхме открили втората котва, но предстоеше измъкването й.

Плъзгахме се по най-прелестната светлина на планетата. Като притури човек необичайните обстоятелства, например – трупът в кубрика, пътуването ни придобиваше величествен характер, в някои отношения се приближаваше до юношеските книги, а когато край нас се наредиха и няколко делфина, просто завидях на Маноли. Кортежът ни придружаваше дълго, накрая се разпръсна, стана шумно от мотори на рибарски лодки, пътят ни бе пресечен от два риболовни кораба. Пазехме се, бягахме от лодките, нашата цел си оставаше една – колкото може по-далеч и по-дълбоко.

Асен издърпа голямата котва, намери веригата и синтетичните въжета, направи ни знак, измъкнахме трупа. Вече трябваше да внимавам в направлението – далеч от всяка лодка; мъртвият лежеше сега при нас, на открито. Асен го привързваше с веригата и въжето към котвите.

Когато резервоарът се изпразни, дадох знак, спряхме и настъпи, ако мога така да се изразя – ритуалната тишина. Първо преметнахме през борда голямата котва, после трупа, накрая малката котва, всичко се спусна стремглаво към дъното, но все ми се струва, че последното нещо, което видяха очите ми, бе лицето на Маноли, неговия поглед към въздуха, към нас.

За мое удивление Калина не заплака, Асен наля Нафта в резервоара.

21

    Край нас хората живееха без проблеми или пък с незначителни проблеми, а нашият въпрос бе разрешен неочаквано – в Аркутино ни дадоха две бунгала, Асен ги извоюва, администраторката се оказа близък негов човек. В четирийсет и седем настанихме Калина, в четирийсет и осем влязохме ние, мъжете. Комарите ни тормозеха още от сутринта, какво ще е довечера, не знам. Заспахме веднага. Събудих се следобед, боляха ме очите, стягаха ме слепоочията за сън. Не е както при стената, тук всичко е обикновено, трябва да спиш, трябва да ядеш. Асен все още спеше. Излязох, застанах до бунгалото на Калина и се ослушах. Нищо, тишина. Спи.

Отидох на павилиона, купих си бански гащета, пресякох дюните, влязох в пяната на морето.

Предпочетох да плувам по гръб, вълните идваха срещу мен, заливаха ме, закриваха за момент небето, но после то отново се отваряше пред очите ми, гледах го и не можех да му се наситя, сякаш се прощавах с него или пък бях възкръснал мъртвец. Разхладих се добре, уморих се, паднах на пясъка като в детските години, придърпах топлина под гърдите си, заспах.

22

    Удължената сянка на изсъхналата трева ми подсказа нещо, към мен се спущаше и сянката на дюната, септемврийското слънце бе напекло косата ми, май че се чувствувах отпочинал, беше ми станало приятно. Калина остави бледосиня плажна кърпа до мен, нахлузи плувна шапка върху косата си и се отдалечи. Навлезе бавно в морето, защо бавно – не знам, това е мъчително. Заплува стилно, бързо, стопи се пред погледа ми, остана само петънцето на розовата й шапка. Обзе ме тъга заради разрушени илюзии, хвана ме яд, ненавист.

– Асен замина.

Отворих очи, отърсих се от дрямката.

Стоеше до мен, мокра, на коляното й бе залепнало водорасло.

– Как… замина? – Нищо не разбрах. – Защо?

Свали шапката си, отпусна косата си.

– С администраторката.

Това ме изненада невероятно. Асен нямаше вид на такъв.

Калина седна на хавлията.

– Бил е стар мерак на момичето, Асен е летувал само тук… Ти защо не ме събуди да плуваме заедно, мечтаех да плуваме един до друг, а после да се пръскаме с вода.

Но мен – кой знае защо – ме вълнуваше другото: – Това значи ли, че няма да се върне на стената?

– Измънка нещо, не се разбра.

– Доколкото го познаваш?

– Не го виждам там.

Калина легна до мен, след малко вдигна главата си и ме целуна някъде около врата. Тъгата ме напусна, илюзиите ми се върнаха.

23

    Полъхът откъм морето бе престанал, бризът откъм сушата не бе излязъл – истинското време на комарите, щяха да вилнеят поне час, но ние се стараехме да не им обръщаме внимание. Седяхме до стъклото на верандата, от стъклото нататък са дюните, все още нямаше хора, някакви немкини през две маси се кискаха, келнерите се движеха като охлюви. Чувствувахме се на километри един от друг, аз мислех за това, че след няколко дни започва учебната година, спомних си за учениците, домъчня ми за тях, бях ги изоставил без предупреждение и какво ли допускат за мен – дявол знае.

Ръката на Калина, както винаги и сега, докосна моята, Калина искаше да върне мисълта ми на масата, при себе си.

Отворих уста, но тя ми даде знак да млъкна. Права беше, какво да говорим в момента: бяхме сами, на море, лятото се изнизваше. Чувствувах се болезнено, бих добавил – перверзно щастлив.

Но трябваше да предприема нещо и вдигнах чашата. Тя одобри това, също вдигна своята, погледнахме се и аз, както си му е обичаят, отсипах малко на плочите.

– Мир на праха му.

Тя повтори жеста ми, после пихме – колкото и да е невероятно, ала първата глътка сякаш отключи врата. Нахлуха немците, заемаха масите си, после звъннаха китарите, неизбежното даде да се разбере, че е тук, и аз повторно заскитах надалеч: дюни, малки селски стаички под наем, заливи, наблизо ласкава планина, можехме да се заврем да речем в Ахтопол, там никой не е в състояние да ни открие.

– Наистина ли го обичаше?

– Леко увлечение – отвърна Калина. – Маноли ме беше хипнотизирал, а аз съм жена на поривите.

– Знам, разбрах.

– Ами тогава да танцуваме.

24

    Малко преди полунощ застанахме пред бунгалата си, казах избирай, тя избра нейното, там свари кафе, то ми дойде добре, почувствувах се не толкоз зле, макар да долавях вече, че в това бунгало, поне тази нощ, няма да се случат събития.

– Животът е нещо еднопосочно – изрече тя. – Живеем го бързо и бих казала хищно, колкото да отричаме това.

– И може би еднакво – допълних аз.

– Затова се старая да търся нюансите му… Знаеш ли, затъжих се за приятелите при стената. Ах, старецът, старецът, какво ли прави сега Симеон Симеонов?

– И в него ли си влюбена?

– Защо не.

Въпреки късния час по близкото шосе фучаха коли, кафето притежаваше истински аромат на кафе, край мен бе пълно с удобства: Машинка за мелене, кафеварка, касетофон, леководолазни уреди, обитателката на бунгалото се е била приготвила както се полага за експедицията.

– Да – каза тя, след като разбра какво мисля, – щеше ми се да останем повече, младостта си е младост, а тук не е от най-грозните кътчета на света… Знаеш ли, непрекъснато виждам Маноли. Мъча се да си го представя какво прави на дъното, какво мисли, продължава ли да е с нас, или е предпочел отново другия си живот, на покорител? Радвам се, че поне аз се сетих от по-рано за стената.

Не ми се стори особено несвързано.

– Смятах, че поне тук няма да си спомняме…

– Харесваш ми, и немкините те харесаха, ти си направо хубав.

– Пусни музика.

– Искрен ли си?

– Хайде.

– Хем искам да запазя неутралитет, хем те ревнувам, ако мислиш за друго, а не за мен. Искаш да мислиш за мен. Ах, как искам да поживея с теб, но ако може не банално, сама не знам как би могло да стане това – да не живеем банално. Всичко се банализира, разбираш ли?

– Маноли живя оригинално.

– А дойде на стената, искаш да кажеш. Ти искаш да кажеш, че Симеон Симеонов живя най-обикновено, но и той…

– Един момент.

Ослушахме се, на бунгалото беше кацнала кукумявка.

– Хубаво пътуване си правим, и кукумявка чухме, утре ще поплуваме един до друг надалеч, а после ще се пръскаме с вода като деца.

– Лека нощ.

Моето бунгало ми се стори голо, несретно. Легнах си с очакването на втория ден.

25

    В ранни зори някой нахлу при мен, хвърли одеялото на пода и се тръшна на леглото ми. Какво мъничко високо телце, колко страхливи гърдички и застрашително издадени напред устни, тръгнали да нацелуват целия свят.

Обстановката се промени, бунгалото забогатя, дори се получи нещо като разкош, излишек.

Тези жени, тези жени, колко прав е Маноли, не знаят ога да престанат, всеки момент очаквах да ме запитат мога ли да обичам завинаги и да получа предложение за бягство към Ахтопол.

– Донеси банските – рече тя.

Излязох на верандичката, хиляди врабчета цвърчаха в късния предиобед, наближаваше десет, чистачките се надвикваха.

Моите гащета и нейният бански висяха на въженцето, спрях за мъничко, загледах ги, нещо сладостно ме изпълни до ушите и за миг си помислих, че няма нищо по-хубаво от живота, че той не е само неизбежност.

Незатоплени както трябва, дюните ни се сториха по-корави, немците лежаха голи в подножията им, снощното младо немкинче ми се усмихна, дори махна нагло с ръка, но и Калина не му остана длъжна, отвърна с ръкомахане, дори извика хелоу. Немското момиче се изправи, продължаваше да ни маха, но го направи повече за да видя, че има хубаво тяло.

– Незабавно ме вземи на ръце!

Грабнах Калина, понесох я към водата и пак си спомних думите на Маноли: жени, жени! Бях седемнайсет години по-възрастен от нея.

– Сетих се – казах аз, преди да я пусна на пясъка, – ще вземем лодката на Маноли, ще обиколим крайбрежието!

– Не, мили мой, ще поплуваме, ще се налюбим още веднъж и ще потеглим за София.

26

    Вкарахме колата в гаража. Калина ме помоли да я придружа, имаше доста багаж, помагах с удоволствие. Както предполагах, домът й се оказа голям. Бяхме жадни, изпихме по чаша швепс и поставихме джезвето. Денят ни се отличаваше с много събития – доказвахме се в леглото, плувахме, пекохме се, а после карахме непрекъснато до София. Погледнах към улица “Любен Каравелов”, където се намирахме; навън притъмняваше, а в здрача на жилището предметите и мебелите стояха достойно по местата си, миловидни, топли, нито една модерна вещ; само кухнята правеше изключение. От бегли думички знаех, че Калина има само баща, майката починала в болница, бащата е в чужбина – май някаква история с чужбинска жена, – преуспяващ мъжага, който напразно апелира към дъщеря си да го посети поне за малко.

– Признай, че гориш от нетърпение.

– Така е – отвърнах аз, – искам да видя дали се е залепил някой нов.

– И аз, но въпреки туй ще изпием кафето си бавно. Постарай се да бъдеш спокоен.

Срещу погледа ми висеше огромен старинен часовник, стрелките му показваха три без двайсет. На коя дата беше спрял? Ще се намери ли някой някога да го навие? Тя запали цигара, за първи път виждах Калина да пуши. Запуших и аз. Стори ми се, че няма нищо по-хубаво на света от цигарите, макар че оттогава не съм запалил ни една. Просто имахме нужда да пушим, аз гледах дима, в такъв дом е добре да дими нещо, кощунство е да бъде оставен празен. Но какво й имаше на Калина, че още не се е омъжила? Всичко при нея беше наред, дори повече. Какво търси и тя на стената?

27

    Имаше, да, имаше.

Дори двама.

С привичните ни навици, които се стараехме да култивираме сред нас, ние се присъединихме към приятелите си мълчаливо и започнахме да подпираме. Те разбраха, че всичко е окей. В тъмнината съгледах зяпачите, няколко на брой и се учудих, че вече не ми правят впечатление, стърчах гордо пред очите им, дори съжалявах, че не са повече, но знаех си аз, утре ще съмне и броят им ще се умножи.

Стената предлага проникване, като я подпираш да не падне, ти щеш не щеш се замисляш, а после анализираш. Денонощно висиш и мислиш, а когато мислиш дълго, колкото и да си посредствен, не може да не се добереш до нещо.

28

    Кимнах дружелюбно на човека до мен още преди да се разсъмне. Оказа се жена. По-късно я видях добре, върху откритото й лице се разсейваха стари сенки на самотата.

– Здравейте – усмихнах се аз. – Добре ли се чувствувате?

Стана й приятно от дружелюбието ми: – Вие сте Високият, нали?

– Да.

Така са ме наричали, значи. Ами да, не съм си заявил името. Колко просто – Високият, нищо повече.

– Аз съм Нина Монева.

– Изглеждате чудесно.

– На шейсет.

– Няма как – отвърнах, – това е.

Нина Монева се засмя.

После каза: – Това кафене е поставено на място

Кимнах.

– “Никарагуа” – продължи Монева. – Вàжи, нали?

– А кой е другият нов?

– Не знаем, дойде няколко часа след мен и все още не сме чули гласа му. Може би ще го наречем Мълчаливият.

Погледнах към Вожда. Калина му разказваше нещо, сигурно му обясняваше за Асен. Бях забравил за Асен. Какво ли прави сега? Каква ли скука е край него? Дали ще се отврати? Боже мой, как могат, как хората могат да живеят в живота!…

Тълпата набъбваше. Мълчаливият покашляше. Направи ми впечатление още нощес, стараеше се да сподави кашлицата. Трябва да намеря начин, на този човек трябва да му се каже, че може да си кашля спокойно, не пречи, на стената никой никога не спи.

Започнах да се забавлявам, откакто се върнах от живота, виждам зяпачите в друга светлина, като обект за проучване. До един са ми смешни, с всичко: ставането, лягането, бягането, блъскането, подлагането, спъването, размножаването, дори страданието. Какви лица, какви изражения. Комизъм.

Спомних си за Маноли, бях го видял най-напред сред тълпата, наблюдаваше ни отсреща, после дойде при нас. И каква разлика от първия до втория Маноли!…

Симеон Симеонов се запъти към кафенето – редовното сутрешно кафе, ние не се нуждаем от нищо, и от кафе, но – ритуалче някакво, понякога имаме нужда да си кажем нещо поотделно.

Чико също проучва тълпата, тук той няма възможност да разговаря с “клиенти” както на тавана, принуден е да гледа. Отдавна не е публикувал обяви във вестника, вече няма нужда да върши това.

Вождът по всяка вероятност се е издигнал до някоя непозната за нас фаза, погледът му прескача тълпата, забил се е в сухите листа на липите, там дълбае, човърка. Вожда вече е стигнал поне в преддверието на туй, което гоним.

Калина е в сравнително по-неизгодно положение, може да се каже, че е център на внимание – тълпата се взира най-много в нея. А сега пък някакъв тип е насочил камера към нас; имали сме случаи на фотографиране, камера никога. Типът задържа обектива особено дълго върху Калина. Тя е вдигнала глава, гледа го и се старае да вложи колкото може повече презрение в очите си, за тази цел смъква дори очилата си.

Заръмява дъждец, най-добре сме, когато вали силно, зяпачите изчезват. С нетърпение чакаме есенните дъждове, снежните бури, сковаващия мраз.

29

    Октомври ни завари все същите, никой вече не пририта за обществото ни. Да си припомним кои сме: Вождът, Високият, старецът Симеон Симеонов, Калина, Чико, Нина Монева, Мълчаливият.

Тук му е мястото да ви информирам, че преди няколко дни проследих Мълчаливия и седнах на масичката му в “Никарагуа”.

– Няма да ви отнема много време и няма да ви карам да говорите – рекох, – не потискайте кашлицата си.

– Не дразня ли?

– Ни най-малко, разбирате ли, кашляйте си на воля.

– Не съм опасен – смънка той.

– За това никой не ви пита. Довиждане.

Оставих го сам.

30

    Любовта на Калина нарастваше всеки ден. Разбирах я, но не можех да й помогна. Тя просто ослепя, навярно си представяше, че е сама, всички отгатнаха, че обича, долавях съчувствие към нея, а любовта й пълзеше край стената като тънък аромат на цъфнали овошки.

Вълнувах се, може би само аз съзнавах какви последици може да има това, де да знае човек дали Калина няма да обърка живота ни, да разстрои подпирането и стената да рухне. Винаги ще се намери нещо да попречи, в повечето случаи, разбира се, любовта на една жена.

Какво чака той, защо не се намесва?

На осми октомври по обед Въждът се запъти към кафенето, но не остана вътре, а изнесе сервизчето си вън. Беше топъл ден, коронясан с жълти листа, в пясъчния квадрат отново играеха деца, майките показваха коленете си. Прелетяха гарги, много, крещяха. Това създаде у мен настроение, обичам гаргите.

Калина се отдели от стената, дори не влезе в кафенето, не я интересуваше кафето, тя седна срещу Вожда и продума нещо лаконично, което разбрах само аз, все едно, че го чух.

Вождът вдигна чашката си и отпи.

“Обичам те!” – повтори тя.

Вождът я погледна над чашката си. Ех, че хубав човек, макар че е облечен сякаш в чужди дрехи; ужас, откъде е взел това клошарско сако?

Симеон Симеонов ме потърси с очи, смигнах му, той разбра, че и на мене ми е ясно.

“Обичам те!” – потретиха устните й.

Вождът остави чашката в чинийката и започна да говори. Доколкото схващах от мястото си, думите му излизаха спокойно от устата, този път многобройни, но сигурно точни, да не говорим, че на всяка цена – умни. Какво ли не бих дал да ги чуя. Край двамата падаха листа, по някое време той постави ръка върху ръката й, пак листа, колко много жълти листа замрежваха почти сецесионната картина на момиче и брадат старомоден кавалер! Ятото на гаргите се върна, връхлетя върху голяма канадска топола, денят ставаше все по-топъл, ако и да нямаше слънце.

Дойде ред на последните му думи.

Калина отдавна бършеше очите си.

Още една, съвсем последна дума.

Калина се изправи, столът й падна, тя дори не забеляза това, тръгна към нас. Приближаваше с олюляваща се походка, още веднъж забърса очите си, щом се приближи съвсем, погледна само мен с поглед, който ми разказа всичко: Обичах го до безумие, а той ме сломи, но не му се сърдя, велик човек е Вождът.

В това време Вождът стана, изправи падналия стол.

Долових успокоението край стената, пък май и жертвата се бе укротила, обществото ни бе защитило успешно целостта си.

Изтеглих се малко напред, огледах приятелите си и разбрах, че иде редът на Чико и Мълчаливия, в кого ли щеше да се влюби тепърва Калина?

Бъдещето ме опроверга, тя не се влюби в никого повече.

Забравих да кажа още нещо, забравих да спомена, че Вождът влезе повторно в кафенето и излезе с чаша ром.

31

    С Нина Монева нямахме проблеми. Може би и тя да се е влюбила във Вожда, но тайно, и е изконсумирала всичко дълбоко в същността си. Нина Монева ни заливаше с благодатното си спокойствие и всекидневната си благодарност, че е между нас. Добре се разбираха със Симеон Симеонов. Понеже тя не бе чувала за приключенията му, на него му се удаде естествен случай да ги разкаже още веднъж, нещо крайно необходимо за старците, като слънцето и въздуха. Понеже се случих наблизо, чух и за централната поща, и за студените сърца на децата му.

32

    Чико сякаш потъна между нас, той млъкна неочаквано, но никой дори и не помисли, че се е обезличил. Предполагах, че предъвква чувствата към момичето си, художничката. Все пак, обичал я, години били заедно на тавана, пасване на характерите, еднакви мечти и тъй нататък.

Казвам тези думи като предисловие на веселата сцена, развила се край нас, като последица от неговите търговски обяви във “Вечерни новини”.

Една нощ, на двайсет и първи октомври, към нас се приближиха двама души, по-скоро – две ниски фигури, не можехме да различим нищо от тях. Запитаха кой тук от нас е Чико.

– Аз съм Чико.

– Идваме от жилището ви, във връзка с обявата, приятелката ви ни насочи насам. Можем ли да седнем на пейката?

– Предпочитам да разговаряме тук.

– Не може ли на пейката?

– Само тук – настоя Чико, – тези хора са много мои, все едно че говорим пред камъни.

– Много е тайно – настоя по-ниската фигура.

– Само тук! – настоя Чико.

– Това е извънредно тайно – обясни първият, който бе започнал разговора. – Немислимо е да говорим пред други хора.

– Говорете спокойно – настоя Чико. – Все едно, че съм сам, смятайте ги за неодушевени предмети.

Фигурите се спогледаха, накрая сякаш приеха, по-високата фигура плъзна погледа си върху подпиращите, но всеки от подпиращите гледаше право пред себе си, не хора – мумии. Туй посъживи фигурите.

– Преди всичко, един въпрос, от който зависи по-нататъшният ни разговор – започна по-високият, – продадохте ли локомотива?

Чико забави малко: – Ми то, минаха месеци от обявата и никой…

Фигурите въздъхнаха.

– В обявата пише – стар.

– Много стар, много запазен, всяка седмица лъскам месинговите му детайли.

– На Запад бил ли сте?

– Две години в Лондон и две в Мадрид.

– Да поотидем на пейката, не разбрахте ли?

– Говорете, ви казвам.

– От най-старите ли е?

– Белгийска машина, единствената у нас.

– В движение? – Фигурите май не вярваха.

– Абсолютно! – отвърна твърдо Чико. – Палиш и тръгваш, дори е зареден с въглища, има гориво до Канада.

Фигурите трепнаха.

– Сега вече убедихте ли се, че трябва да посетим пейката?

– За дискретността отговарям с главата си!

– Добре – намеси се по-ниската фигура, – тъй като предложението ни обвързва достатъчно и вас.

– Кога можем да го видим? – побърза по-високата фигура.

– Още утре.

– Къде?

– Една глуха линия, в една малка гаричка.

– Слушайте – по-високата фигура погледна мумиите в мрака, – предлагаме ви да направим една голяма работа.

– Доста голяма – не изтрая по-ниската фигура, – от порядъка на два милиона.

– Лева?

– Долара.

– А почти не участвувате – продължи бързо по-високата фигура.

– Така ли?

– Ще получите двеста хиляди долара.

– От вас се иска да дадете само локомотива.

– Давам го!… Друго какво искате?

– Тайна до гроб. Каквото и да се случи.

– И да умирате?

– Защо да умирам?

– Така си е думата.

– Добре, но аз участвувам с локомотив, а вие с какво участвувате?

– С останалото.

– Добре де, локомотивът е локомотив, можете да го видите, да го пипнете, ако му се изпречите, може и да ви сгази. Давам ви го. А вие какво давате?

– Фигурите се спогледаха.

По-ниската фигура прошепна: – Рискът.

– Какъв риск?

– Можем да влезем в затвора.

– Слушам ви.

– Взимаме локомотива – намеси се по-ниската фигура – и тръгваме от София. София – Белград, Белград – Амстердам.

– Амстердам?

– Амстердам.

– През толкова държави? Смятате да го прекарате? Това е невъзможно. Кой ще го кара?

– Ние.

– Кой ще ви пуща?

– Началниците на гарите.

– Много пари, разбирате ли, Чико? Много.

– Петстотин хиляди само за подкупи.

– Ааа, ма това е гениално! – удиви се продавачът. – Вие сигурно сте машинисти от международния жепетранспорт.

– Какво сме – не е важно.

– Двеста хиляди за мен?

– Да.

– Защо двеста?

– В Амстердам ще получим чисти милион и половина. Вярваме, че тук никой няма да ви даде двеста хиляди долара за желязото.

– А там на вас… как?

– Открихме един холандец, събира стари локомотиви.

– Всичко е уговорено!

– Уредили сме!

– Изглежда, че там локомотивите са скъпи – рече замислено Чико.

– Там – да, но тук – нищо.

– А трудно се стига дотам – съгласи се Чико.

– Международна конспирация! – рече живо по-високата от ниските, общо взето, фигури.

– Ще се напълним с пари – рече по-ниската фигура – и ще заживеем като хората.

– Тая работа ми допада много – каза Чико – ще я направим.

– И така – да отсечем…

– Кога ще видим локомотива?

– Утре ви чакам на Централната гара, пред информацията.

– Фигурите стиснаха ръката на Чико и си отидоха.

– Е така се занимавах досега – каза весело нашият приятел Чико. – Идват клиенти, разговаряме, общувам с хората.

33

    На другия ден към десет часà числото ни се покачи от седем на осем. Пристигна Художникът, наистина бил художник, омръзнало му обаче да бъде слаб художник, засрамил се от факта, че тъпче на място и върви по отъпканите от колегите си пътеки и се залепи до Вожда. Нямаше брада, дрехите му не миришеха на терпентин.

– Трудно е там – заяви той, – трябва непрекъснато да се доказваш, и все прииждат нови. Гледаш, всеки краде от някого, въпросът не е какво ще нарисуваш, а как да прикриеш чуждото в себе си. Карах така и чаках да се отърся от туй, което не е мое, чувал съм, че добрият художник постепенно се отърсва. Но не се получи. Казват, че посредствените са тор, върху който израстват цветята на таланта. Омръзна ми обаче да бъда тор. Вие как се чувствувате?

– Добре дошъл – рече Вождът. – Позираме на тълпата, тя ни наблюдава.

– Щели да ви излъчват по телевизията – осведоми ни художникът, – един оператор ми каза.

– Малко ни интересува! – обадих се аз.

– Пък нека ни видят – рече Монева. – Не съм и допущала, че ще ме покажат.

– Но нещо материалът се е повредил – допълни художникът, – май ще дойдат повторно.

– Тяхна си работа – рече Вождът.

В деня, за който ви говоря, едно дете се приближи с кофичката си до нас. То се залепи, започна да подпира, подражаваше. В кофичката имаше вода и малка рибка. Рибката береше душа. Калина не издържа, взе кофичката и тръгна из града да търси басейн. Детето заплака след нея, след детето потегли и майка му. Калина ги изгледа строго и продължи. Върна се след час, басейн не намерила, пуснала рибката във ваната на магазин за жива риба.

Засмяхме се. Казала на продавача да не я продава за консумация, само за аквариум. Продавачът се съгласил, харесал Калина, поискал телефонния й номер. Дала го с готовност и го помолила да звъни всеки ден. Представихме си как продавачът вече не си гледа печалбите, а изгаря от надежди.

34

    Както предположихме, фигурите не се появиха през деня, а късно вечерта, когато трудно можехме да различим някаква черта от външността им и когато нямаше никакви зяпачи.

– Защо не дойдохте на гарата? – запита още от движение по-високата фигура. – Чакахме ви до шестнайсет часа.

– Да ви кажа правата, забравих – отвърна Чико. – Имах работа и забравих.

– Кога ще ни заведете на локомотива?

– Винаги.

– Сега не може ли?

– В тъмното? – Чико изрази разочарование от въпроса. – Господа, искам да видите стоката, както трябва. Не продавам на тъмно.

– Тогава какво се маете, това са двеста хиляди долара.

– А за вас?

– Как за нас? Ние поемаме риска. Освен това, ние сме двама. – Той показа два пръста. – А вие сте един. – Показа един пръст.

– Неудобно ми е като видя пръст.

– Шегата ми харесва – каза по-високата фигура, – но работата си е работа.

– Но за вас остават милион и триста хиляди – каза Чико. – Предлагам на тримата по петстотин хиляди.

– Добре – съгласи се по-високата фигура.

– Тръгваме ли? – запита по-ниската фигура.

– Да го видим най-после този локомотив – настоя по-високата фигура.

– Ще го видите – успокои ги Чико, – но най-напред да се разберем: ще правим ли някакви документи?

– Не е нужно – рече по-високата фигура, – локомотивът си е ваш. В Амстердам получавате парите и ги делим. Ние ви имаме доверие. Локомотивът си е ваш.

– А от вас какво?

– Какво от нас? От нас рискът. Това малко ли е, да прекараш цял локомотив от България до Холандия, това са линии, релси, траверси, гари, гарички, някъде ще трябва да задържат експреси, за да минем ние, има началници на гари, които се подкупват трудно, ами интерпола? Рискът е голям.

– Отначало казахте, че риск почти няма.

Фигурите се спогледаха отново.

– Чакайте – въздъхна първата фигура, – какво става?

– Искам да се разберем предварително.

– Това е добре – съгласи се втората фигура, – чисти сметки, добри приятели.

– Аз давам локомотив.

– Да.

– А вие нищо, бакшиш.

– Нещо се закучи – отбеляза първата фигура.

– Закучи се той! – повиши тон втората фигура.

– Защо, какво съм казал? – отвърна наивно продавачът.

– Ти се измъкваш! – извика втората фигура, по-ниската.

– Напротив! – извика Чико. – Давам ви цял белгийски локомотив отпреди сто години, а вие нищо, риск. Кажете, могат ли да се сравняват рискът и локомотивът?

– Ами разноските по гарите?

– Добре де, къде ви е проектносметната документация? – каза Чико.

Двете фигури направиха по крачка назад, защото не бяха сигурни, че няма да замахнат, но оправиха дишането си.

– Добре де, какво искаш? – прошепна по-високата фигура.

Чико каза спокойно: – Един милион за мен, по двеста и петдесет хиляди за вас.

Фигурите пъхнаха ръце в джобовете на шлиферите си, по-ниската фигура започна да гази тревата. По-високата фигура заговори много тихо и отново премина на ВИ: – Искате един милион?

– Когато ви даваме цели петстотин хиляди?

– Петстотин хиляди, какво са петстотин хиляди! – възмути се Чико.

– А по двеста и петдесет хиляди според вас какво са?

– Това са вече пари.

Фигурите затепаха неспокойно по тревата, разминаваха се пред очите ни. Ние, мумиите, стояхме неподвижно и следяхме развоя на пазарлъка. По-високата фигура отиде при Чико.

– А бе, вие какво? Нали уж щяхме да… правим бизнес?

– Бизнес, на равни начала. А вие искате да ме изхитрите. Според мен най-справедливото е на вас по двеста и петдесет хиляди, а на мен един милион. Когото и да попитате, ще ви каже, че е разумно. Ето, чуйте: на вас по двеста и петдесет, на мен… Чакай, да не е обратното ей.

Усетихме как фигурите се отпуснаха.

– Не е обратното – съвзе се Чико, – как ще е обратното. На вас по двеста и петдесет хиляди.

По-високата фигура повиши глас: – Другарю, вие как се казвате?

– Чико се казвам.

– Презимето?

– Нямам презиме, имам локомотив.

– Нека питаме и господата, които слушат.

– Те не ме интересуват, аз ги мразя тях!

По-ниският почти се втурна към Чико: – Искаш да ни измъкнеш цял милион?

– На мен ми трябват пари – измънка Чико.

Неочаквано фигурите изчезнаха.

35

    Фигурите изчезнаха, понеже се появи друга фигура. Когато се приближи съвсем, забелязахме, че новата фигура е почти толкова елегантна, колкото Симеон Симеонов, докато Симеонов обаче се обличаше главно в черно, тази фигура, изглежда, предпочиташе светли, радостни тонове.

– Наричайте ме Йордан – свали шапка фигурата.

Гласът на непознатия ни погали по лицата. Той върна шапката на главата си и запали цигара. Изпуши я много-много сладко и изчезна, ала след половин минута се върна и боже мой, залепи се до нас, да подпира.

– Трябваше да хвърля угарката – отново ни погали по лицата с гласа си, – трябваше да намеря кошче за отпадъци. Освен туй захвърлих и кутията, отказах ги, тук навярно никой не пуши. Щях да се присъединя още по обед, но не можах да взема крайно решение, все още се колебаех, съмнявах се дали сте прави. Накрая дойдох до убеждението, че сте прави, но как ще забравя цигарите, не знам.

– Можете да си пушите отсреща.

Калина посочи “Никарагуа”.

– Не е там работата – отвърна Йордан, – ако ще е, да е.

36

    На другия ден през нощта валеше, дъждът не попречи обаче на двете фигури, двете фигури се появиха за трети път, за радост на Чико, пък и за наше развлечение.

– Радвам се, че се върнахте – каза Чико, – изобщо идвайте, с вас ми е приятно, за мен вие сте най-интересните клиенти.

Отново започна по-високата фигура: – Върнахме се, понеже сме сигурни, че ще намерим база.

– Това са хубави думи. – Тази нощ Чико стана особено бъбрив, играта май го поувлече повече от необходимото. – Базата трябва да се намери, не може някъде да няма някоя база, върху която да изградим…

– Но тя в никакъв случай не може да бъде по двеста и петдесет хиляди за нас и един милион за вас.

– Разбира се, че не може! – възмути се Чико. – Кой идиот предложи това?

– Вие!

– Така ли? – Много искрено: – Че аз съм искал просто да ви измамя. – Интересно, че по-ниската фигура стоеше малко назад и избягваше да проговаря. – Това е наистина идиотско, АЗ да предложа такава нелепост.

– Стига! – Лицето на по-високата фигура е било сигурно мораво от яд.

– Моля? – Усещахме как Чико ликува вътрешно.

– Какви са тия маймунджулуци!

– Ааа, ма вие пък защо викате, какво искате, да плача ли, аз съм весел човек и не мога да плача.

– Мòре, ще те накарам да заплачеш! – Най-после и по-ниската фигура: – Ще заревеш.

– Тихо – скара й се по-високата фигура.

– Да си призная – започна отново Чико, – аз… тогава… проявявах лакомия.

– Точно така!

– Като чух за много пари, и си викам, я да грабна голямата част…

– Което е направо мошеничество – рече Калина.

– Затова предложих само половин милион за вас, а цял за мен.

– Безочливо! – настоя Калина.

– Това наистина беше опит за изнудване – призна си Чико.

– Той направо ви мами! – Калина се включваше.

– Ти не се обаждай! – извика по-ниската фигура.

– Остави момичето – рече по-високата фигура.

– Тая не искам да се обажда! – рече остро по-ниската фигура.

– Не, ти не виждаш ли, че е на наша страна?

– Мòре, тя е най-големият гявол тук.

– Прави сте – засмя се Чико, – това момиче е голям гявол.

– Добре де – по-високата фигура бързаше, – колко за тебе и колко за нас?

Чико започна отново да се почесва, той мислеше, явно беше, че се притеснява…

– Защо не дойдете утре?

– Сега! – извика по-ниската фигура, тя измести по-високата и застана пред Чико. – Само сега! Казвай!

– Искате да отстъпя.

– Да.

По-високата фигура сякаш бе изчезнала, тя стоеше настрана, вече безгласна, изгърмяла патроните си.

– Говори! – почти изрева по-ниската фигура.

– Ох! – Чико явно се тормозеше. – Това е все пак локомотив, сега ги няма, белгийска изработка, има месингови части по него, пълен, до Канада, тези неща сега струват скъпо, особено на Запад, там дават луди пари…

– Говори! – повторно извика по-ниската фигура и пъхна ръце в шлифера си.

– Добре! – отсече Чико. – От мен да мине, давам по десет долара повече.

Храс!

Фигурите избягаха.

Чико стърчеше на мястото си.

– Удариха ли те? – запитах го аз.

– Успяха – отвърна Чико. – Заслужих си го. Който се шегува – умира.

Погледнах към него. От гърдите му се подаваше дръжка на нож.

– Ти наистина се шегуваше с хората – рече тихичко Симеон Симеонов. С безупречно бяла кърпичка поемаше своите бистри старчески сълзи. – Те си имат идеи, замисли, това са си техни неща, дори ако са престъпни. И ти нямаш право да се майтапиш с тях.

– Старец, знаеш ли колко си прав – Чико говореше искрено. – Бях коравосърдечен, исках да си остана млад, младостта рядко разбира съдбата на другите.

Всички се суетяхме, не знаехме какво да правим, някой предлагаше да измъкнем ножа, друг се противопоставяше. Мълчаливият хукна да търси телефонна кабина, но кабини наблизо нямаше, знаехме това.

Чико все още стоеше изправен.

– Много се подигравах с недъзите на хората а, Вожде?

Вождът ме запита тихичко да измъкне ли ножа.

Повдигнах рамене.

Никой не знаеше ще напакостим ли, или няма да напакостим.

Калина, след като се наслуша на умуването ни, хвана дръжката, но не можа да се справи, ножът бе забит здраво.

– Изглежда, че не е трябвало – говореше вече повече на себе си пронизаният. – Да, не е трябвало, това не би помогнало никому.

Чак сега забелязахме – Чико се свличаше много бавно към земята, не като Маноли, който рухна направо – кой знае колко е стискал и той зъби, докато е паднал.

Хванахме пронизания, отнесохме го на пейката. Мълчаливият се върна, съобщил.

– Извинявайте – прошепна Чико. – Джойс, извинявай и ти. Български читателю, извинявай. На нея кажете, че… Нищо.

Безмислено е вече. Чико не диша, сърцето му спря да работи, един по един започнахме да се връщаме при стената, при пейката остана само Калина. Чухме я да говори, тя обясняваше чудесно на милицията.

Колата на Бърза помощ пристигна безшумно, ненужно бе да пищи, по улиците нямаше хора, минаваше полунощ, валеше.

37

    Редно е да ви разкажа и за един ден, в който не се случи нищо, ама нищичко…

Беше двайсет и пети декември, наближаваше Нова година.

Всичко е покрито със сняг, стената има шапка от сняг, ние имаме шапки от сняг, по раменете ни стърчат еполети от сняг.

– Много ви досаждам с кашлицата си – рече Мълчаливият.

– Моля ти се! – смъмрах го аз.

Снегът продължава да вали. Между нас има трима нови. Въпреки снеженето денят е приятен, хората спират и ни гледат, ние вече не ги гледаме, не ги виждаме, свикнахме с тълпата, но тълпата не свикна с нас. Може би сте забравили кои сме тия, дето подпираме стената да не падне: Вождът, Високият (аз), старецът Симеон Симеонов, Калина, Нина Монева, Мълчаливият, Художникът, Петър (нов), Александър (нов), Надежда (нова) и Йордан. А, къде е Йордан? Няма го, май че от вчера не го виждам, не е издържал без цигарите си.

Но ще довтаса след някой ден, ще се мерне сред кибиците, с филтър в уста. По изражението на лицето му ще се опитаме да разберем дали го измъчва алтернативата. Ще прочетем ли терзанията в очите му? Ще видим ли в тях тъгата му по нашия ареал? Или пък ще видим само ликуването на отскубналия се от стената победител, който си пуши, върви си по улиците, радва се на всяко свое движение, така както се радват рибките в океана.

Чешмичката е зазимена и не тече, щастливото доскоро, изящното бронзово фламинго, се е стъписало от студената белота, никой не сяда по пейките, пясъчният квадрат се е превърнал в тепих, “Никарагуа” губи тропическата си загадъчност, мраморната мозайка на заведението е ледена и мокра от стъпките на клиентите, които тук получават глътка кафе. До прозореца е седнал Вождът, бавно надига рома си, поглежда към нас и навярно е щастлив, въпреки оръфаното си сако, което през зимата се превръща в мизерия. Вождът не може обаче да разбере, че също е наблюдаван, следят го привидно заспалите копнежни очи на бюфетчийката, която е влюбена отскоро в него: ах, как напираме да се откъснем от всекидневието, а то как не ни пуска, не ни пуска…

Иначе е тихо, може би приятно, тълпата сякаш е спокойна, разглежда ни кротко, но усети ли, че краката й измръзват, бързо потегля нанякъде – привидно хаотична, недисциплинирана.

„ХИЛЯДА И ВТОРИЯТ“ – пиеса, (1977-1984)

борис
априлов
•
ХИЛЯДА И ВТОРИЯТ .pdf filе за изтегляне…  НА РАДОЙ РАЛИН
•
пиеса
.
.

Действуващи лица по реда на появяването им:

ПЛИНТ
КАЛОТ
НИКЕЯ
МАРИЯ
БАБАТА
СИЛВЕСТРИЯ
КАРДИНАЛЪТ
КРАЛЯТ
ТЪЛПА

******

Празна неутрална сцена, равнина, поле, нищо освен една побита в земята греда. Към гредата е прикована стъпенка,колкото да стъпи човек, ако, да речем, се наложи да бъде привързан и изгорен на клада. Настрана, в единия ъгъл на сцената са струпани съчки и дърва – ако случайно някой пририта за тях; да речем, ако трябва да се направи клада за изгаряне на някого.

Два или три големи камъка.

Преди и при започването на спектакъла – далечен лай на куче; лай който преминава във вой. Затихване.

Влиза Плинт с кенарена риза и с пристегнат към тялото панталон, вклинен във високи обуща, които бихме взели за ботуши. Възраст – 30-35. Може с брада, а може и без брада, но обезателно с вързани отзад ръце.

След него влиза Калот, облечен в тъмно. И в черна маска. По професия палач. На 40. Носи секира.

Плинт оглежда гредата, разбира, че трябва да спре тук. Сяда на камъка. Калот сяда на камък, който е от другата страна на гредата. Подпира секирата на него и вади лула. Втиква лулата в устата си и измъква чакмак. Запалва праханта с чакмака, а после с праханта – лулата. Запушва.

Долавя погледа на Плинт, става, приближава до него и бута лулата в устата му.

Плинт всмуква жадно. Още веднъж. И още веднъж.

Калот сяда до него, за да може от време на време да му услужва с лулата си.

Вслушват се в жалния вой на кучета. Воят заглъхва, стопява се в безрадостния пейзаж.

К а л о т. Омръзна ми. /Мълчание/. Вече осми ден. /Мълчание/. От както са те залепили за мен.
П л и н т. /спокойно/. Пети ден.
К а л о т. /поглежда го/. Добре де – пети. /Подава му лулата/. Пет дни малко ли са?
П л и н т. Пак там. /Навежда се. /
Калот започва да чеше гърба му.
К а л о т. Пък да взема да те отвържа, а?
П л и н т. По-надолу.
П л и н т. /чеше го/. Няма къде да избягаш. /Прекъсва чесането. /
П л и н т. /изправя се/. Сигурен ли си?
К а л о т. Навсякъде равнина. /Отвързва ръцете му/. Безкрайна.
П л и н т. /раздвижва ръцете си/. Чудя се как си издържал двайсет години.
К а л о т. Омръзна ми да те чеша.
П л и н т. /почесва се сам/. И все пак, не ми се умира. Предпочитам да избягам.
К а л о т. Ще те върнат. Всеки ще те познае и ще те предаде. Хората се страхуват, пък и те мразят.
П л и н т. Това се чудя.
К а л о т. Не си лош, а те мразят.
П л и н т. Може би… някои.
К а л о т. Добре де, но защо?
П л и н т. Не знам.
К а л о т. Наистина ли не знаеш какво си направил?
Плинт се усмихва.
К а л о т. И кога, дявол да ги вземе, ще издадат присъдата!
П л и н т. Не се вълнувай.
К а л о т. /вика/. Вече ми писна!
П л и н т. Не викай, Калот!
К а л о т /подава лулата/. Но защо не кажеш вината си?
П л и н т. Вместо да изнервите мен, ВИЕ се изнервихте.
К а л о т. /учудено/. Кои ние?
П л и н т. Всички.
Плинт пали лулата, Калот въздъхва.
П л и н т. Ето го и слънцето. /Пуши/. Може би последното.
К а л о т. Последно… Всеки ден все последното… И все не е последното.
П л и н т. Да бе, нещо се закучи.
К а л о т. Не могат да решат: гилотина ли, секира ли, бесилка ли, или изгаряне.
П л и н т. Тогава защо ме доведе направо на кладата?
К а л о т. Нещо ми подсказва, че ще те горим.
П л и н т. Дано.
К а л о т. Защо?
П л и н т. Да изчезна.
К а л о т. А, то тази греда се превръща и в бесилка, а със секирата може навсякъде.
П л и н т. А гилотината?
К а л о т. Повредена е. Нещо ми подсказва, че ще те горим.
П л и н т. Но кога?
К а л о т. Е това е въпросът.
П л и н т. Мисля за теб. Вече пети ден от както не си се връщал в къщи.
К а л о т. Ляга ми се до жената, Плинт. Цялата работа е в туй. Ако и днес не ти издадат присъдата…
П л и н т. И ще ме оставиш сам?
К а л о т. Ми как.
П л и н т. Калот, щом е… належащо, защо не дойде тя?
К а л о т. Това се питам. Поле широко, трева – място колкото щеш. Защо не идва, кажи де?
П л и н т. Ваша си работа.
К а л о т. Защото одъра не знае дали на него лежат Калот и жена му, или жена му на Калот и някой, който не се казва Калот, Нали така?
П л и н т. Чак пък до там.
К а л о т. До там, Плинт.
П л и н т. Да изневериш на палач… Такава жена сигурно няма ум.
К а л о т. Знаеш ли колко й пука на нея, че съм палач. Цял свят се плаши от мен, викам й, всичко трепери, викам, само ти не трепериш. Защо? Кажи де, защо? А тя се смее, кикоти се. В тая работа, вика, няма палачи, няма такова… Има само мъже.
П л и н т. Вярвам, че си мъж.
К а л о т. Ами и аз вярвам.
П л и н т. Ако и палачът не е мъж, какво остава до нас.
К а л о т. Сигурно е така. Може пък и наистина да съм мъж.
П л и н т. Жена ти не ти ли го казва?
К а л о т. Усмихва се… Питам, а тя се усмихва… Как да ти обясня… как се усмихва.
П л и н т. Загадъчно.
К а л о т. Аха. /Мълчание/. Ако до довечера не съобщят как ще те… Ще ме пуснеш ли да си ходя? Ще се върна призори.
П л и н т. Аз ли да те пусна?
К а л о т. До утре не мога да изтрая.
П л и н т. И ще ме оставиш тук?
К а л о т. Че защо не? Наоколо равнина, поле. На сто мили няма жив човек… А да бягаш към града ще бъде глупаво.
П л и н т. Е, да…
К а л о т. Така че…
П л и н т. Предпочитам да дойда с теб.
К а л о т. Там?
П л и н т. Не искам да оставам сам… И тези кучета…
К а л о т. Че кво от туй, кучетата си вият.
П л и н т. Не мога.
К а л о т. À сега, à сега да чувам думи от приятели.
П л и н т. Не сме приятели.
К а л о т. Вече осем дни сме вързани един за друг.
П л и н т. Пет.
К а л о т. Добре де – пет.
П л и н т. /Пуши сладко/. Калот.
К а л о т. Какво?
П л и н т. Колко души… си?…
К а л о т. Хиляда и един. Деветстотин на гилотината, осем със сатъра, ръчно, осемдесет и седем обесени и пет на кладата.
П л и н т. Значи, аз…
К а л о т. Хиляда и вторият. Шестият чрез изгаряне. Голя лукс е да те горят. Страшно е. Към изгаряне се пристъпва рядко.

Мълчание.

П л и н т. Кое те кара да мислиш, че ще ме горят?
К а л о т. Понеже си особен.
П л и н т. Какво?
К а л о т. А ти си много особен. Не напразно се бавят, не могат да решат. Вреден си, мразят те, казват, че и народът те мрази.
П л и н т. Народът от де знае какъв съм?
К а л о т. Казват му.
П л и н т. Кой?
К а л о т. Този, който те съди.
П л и н т. А ти знаеш ли кой ме съди?
К а л о т. Не.
П л и н т. И аз.
К а л о т. Ще изгориш като магьосник.
П л и н т. /въздъхва/. Квото и да е, да свърши.
К а л о т. Пък и аз да си легна при жената.
П л и н т. Съжалявам.
К а л о т. На теб умира ли ти се?
П л и н т. Не много.
К а л о т. Хубаво е, майка му стара. Светът е хубав. Погледнеш, и не ти се умира. Макар че какво виждаш? Равнина. Безкрайна!… Често се питам защо е такава равнина. И не мога да си отговоря защо трябва да живеем в равнина. Гледай, виждаш ли нещо? Нищо! Равнина, която се допира до небето. Не мога и не мога да разбера, Плинт, защо небето и земята се допират, а пък като стигнеш до там, дето уж се допират, не се допират, а започват да се допират на друго място. Страшно е като си помислиш, че нещо се допира, пък то не се допира. Е така, както небето и земята не се допират, искам и жена ми да не се допира до никой. А тя се допира… /Мълчание/. Все ми се струва, че докато гилотинирам, жена ми се допира. Какво, че съм най-страшната личност на държавата, щом жена ми…
П л и н т. /гледа го/. Доста си страшен, да ти кажа правата.
К а л о т. /въздъхва/. Нали?… А тя не иска и да знае. Понякога започвам да викам, крещя в ушите й, че съм страшен, а тя се усмихва.
П л и н т. Загадъчно.
К а л о т. Да, Плинт, жените се усмихват доста загадъчно, така, както ние не можем. Понякога я питам, слушай жено, аз мъж ли съм или не съм, а тя…
П л и н т. Не питай, Калот.
К а л о т. Да, Плинт. Така, вътре в себе си… Боже, какви неща знае всяка жена. Боже, какви работи й минават през главата, но жените са загадъчни и не можеш ги разбра.
П л и н т. Чак пък толкоз.
К а л о т /удря по земята/. Не искам да са загадъчни! Другите да, но моята – не. Искам моята да си е моя и да няма пòмисли… Е затова те екзекутират и тебе.
П л и н т. За какво?
К а л о т. За пòмисли.
П л и н т. Защо не вземеш да й измениш и ти?
К а л о т. Недей… Там ми е трагедията… Нали ще трябва да целувам, туй-онуй… Трябва да смъквам маската. Ще ме видят, ще ме разкажат и тогава край на кариерата. Аз не съм случаен човек, Плинт. Аз съм единствен. Аз и краля сме единствени. На този свят един-единствен човек е виждал лицето ми до сега – жена ми. Само тя ме знае какво съм. За всички други съм без лице, черната фигура. Знаеш ли, понякога затварям прозорците и пускам пердетата, надявам бяла риза, червен панталон и розови ботуши, разхождам се из къщата…
П л и н т. Разбирам те.
К а л о т. Оглеждам се в огледалото и не мога да си се на гледам: бял,червен и розов, и сякаш не съм палач, сякаш съм учител по танци.
П л и н т. /въздъхва/. Не ти е лесно!
К а л о т. Хич! Само заплатата ми дето е голяма, и къщата ми… И жена ми дето е хубава… А-а-а-а, Плинт, знаеш ли каква жена имам?…
П л и н т. Да ти кажа правата, Калот, така ме заинтригува с тая твоя жена, че вече не ми се умира.
К а л о т. Отиваш далеч. Разправям ти като на приятел, като на брат ти се изповядвам, а ти искаш да спиш с жена ми.
П л и н т. Моля ти се!
К а л о т. Не мога на никого да разкажа нещо, бе човек, разбираш ли? Ха съм открил лицето си на някого, ха ме е видял и разнесъл и съм загубил положението си. На кого да разкажа хала си? На никого. Кого познавам? Само тези, които гилотинирам. Как се запознаваме? Явя се пред тях, отсека им главите и край. Нито можем да си кажем нещо, нито нищо. Ти си единствения.
П л и н т. Така ли?
К а л о т. Ами само при тебе се случи тъй… Понеже си много особен, казаха ми: вземи го и го пази до второ нареждане, ще ти наредим допълнително ще го бесиш ли, ще го секираш ли, или ще го гориш.
П л и н т. Ох!…
К а л о т. Вече осем дни.
П л и н т. Пет.
К а л о т /след пауза/. Ти си единственият човек с когото съм разговарял толкова.
П л и н т, А жена ти?
К а л о т. Не намесвай жена ми. Тя не е лъжица за твоята уста. /Поглежда го втренчено/. Слушай, ти познаваш ли жена ми? Виждал ли си я? Знаеш ли какво представлява?
П л и н т. Не.
К а л о т. И слава богу! Понеже разправят че си бил симпатичен. Затуй те таковат.
П л и н т. /изпъва се блажено/. Каква тишина! Чуй!
К а л о т. Страхуват се от туй, че си симпатичен.
П л и н т. Чучулигите!
К а л о т. Довечера трябва да ме пуснеш. Ако и довечера не… Ще изврякам!
П л и н т. Тревата мирише чудесно. /Обръща се, ляга по корем. /
К а л о т. Нямаш си представа какви дебели крака!
П л и н т. /свири с уста, репликира чучулигите/.
К а л о т. Имам чаровна жена, Плинт. Едната й цицка колкото /оглежда се/ този… да речем… камък. Не, по-голяма е.
П л и н т. /играе/. По-голяма?
К а л о т. Какво знаеш ти!…
П л и н т. От този камък?
К а л о т. Честна дума.
П л и н т. Еее, че ти тогава трябва да я целуваш на почивки.
К а л о т. Горе-долу.
П л и н т. Блазе ти.
К а л о т. Заради тебе обаче, сега вместо да целувам, блея сред поляната… И слушам чучулигите. Вече осми… Пети ден! Иде човек.

Плинт сяда, подава ръце зад гърба си. Калот ги завързва.

Влиза войник. Поднася писмо на Калот. Излиза. Калот отваря писмото. Чете. Прибира писмото в джоба си. Развързва ръцете на Плинт. Сяда на камъка.

Пауза.

Плинт се изтяга по гръб, скръства ръце под главата си, протяга ръка, откъсва тревичка и я налапва.

П л и н т. Дали има други птици като чучулигата.
К а л о т /още по-учуден/. Какво?
П л и н т. Които пеят във въздуха.
К а л о т. Оная работа ще стане довечера. Пауза.
П л и н т. Тук?
К а л о т. Тайно… За първи път ми се случва да екзекутирам тайно. На всичко отгоре ще трябва да чакам до полунощ. След като светът си легне. Чак тогава… За първи път правим клада извън града. /Гледа го/. Какво си сторил бе човек? /Плинт помръдва рамене/. Искат да не остане и трошичка от теб. Прашинка. Защо бе, човек? /Плинт помръдва рамене/. Да се изпариш, да изчезнеш… Защото,ако те заколим – ще останат цели две парчета от теб. А така – нищо, въздух; няма те и сякаш не те е имало! Нищо ли няма да оставиш след себе си? Човек е длъжен да остави нещо. Аз например ще оставя слава на палач. Къде си бил досега? Какво си правил?
П л и н т. Нищо.
К а л о т. Не съм чувал за теб. /Отваря писмото/. А тук, по начина на умиране, изглежда си нещо… /Взира се/. И име нямаш.
П л и н т. Брей.
К а л о т. Че това име ли е? Плинт! Къде ти е презимето?
П л и н т. Е, презиме нямам.
К а л о т. /взира се в писмото/. Вместо презиме – прякор. Един километър прякор… /Чете/. „Чудак пропит от лунна светлина. “ /Поглежда Плинт/. Така ли ти казват?
П л и н т. Аха.
К а л о т. Лошо!… Това е лошо!… Добре си се насадил. /Гледа към посоката на града/. А така!
П л и н т. /гледа в същата посока/. Охо!

Влиза Никея. Тридесет и пет годишна, груба и едра жена. Говори гърлено и обикновено се тресе от смях.

Носи кошница.

Н и к е я. Калот, къде си?… Защо не се прибираш у дома?
К а л о т. Ми, като ми го дадоха да го пазя!… Не го щат в затвора, трябва да го мъкна със себе си.
Н и к е я. /разглежда Плинт/. Че що не го доведеш в къщи. Я го виж къв е хубав. Хем можеше да свърши някоя домашна работа.
К а л о т. Кво разбираш под домашна работа? /Никея примира от смях/. Не, искам да знам кво разбираш под домашна работа!
Н и к е я. Ами да нацепи дърва! /Смее се. /
К а л о т. /към Плинт/. Видя ли?… Чу ли я? /Плинт помръдва рамене/. Виж я! И това ми било жена на палач!… Защо се кискаш?
Н и к е я. /изведнъж сериозно/. Този ще го таковаш довечера.
К а л о т. Отде знаеш?
Н и к е я. И защо на клада? Защо не го обезглавиш, ами на клада?
К а л о т. Специална поръчка.
Н и к е я. Мòре, тегли му секирата! Я виж какъв е хубав. Такава хубава глава ще отхвръкне като пън от дръвник.
К а л о т. Трябва да изчезне, грам да не остане от него, прашинка.
Н и к е я. Защо?
К а л о т. Нареждане.
Н и к е я. Тоя го мразят много.
К а л о т. /с подозрение/. От де знаеш?
Н и к е я. Чувала съм, че го мразят. Но защо, не знам. Нещо им пречи.
К а л о т. Че с какво може да им пречи? /Оглежда го/. Кажи бе, човек, какво си сторил?
Н и к е я. Едни казват: симпатичен. Други казват: епиграми. Говорят, че довечера ще го гориш.
К а л о т. /вади писмото/. На мен тайно…
Н и к е я. Така де, тайно, но ние знаем.
К а л о т. Кои вие?
Н и к е я. /смее се/. Жените. /Смее се/. А като знаем жените, знаят и мъжете. Тези, които издават присъдите, наистина пазят тайна. Докато са на крака – пазят тайните. Но работата винаги опира до одъра. Вие мъжете на чаршафите ставате бъбривци.
К а л о т /скача/. Отде знаеш? /Никея се смее/. Отде ги знаеш тия работи?
Н и к е я. Ами ти като скиташ с разни ми ти такива, осъдени на изгаряне, аз какво да правя?
К а л о т. Млъкни! /Грабва секирата. /
Н и к е я. А така! /Смее се/. Вместо да ме заплаши като хората с нещо друго, той ми вади секира… Пфу!… И това ми било мъж!… Пет дни го няма, а вади секира! /Вика/. На жена си – секира.
К а л о т. /оглежда се/. Млъкни!
Н и к е я. И туй ми било палач.
К а л о т. /вика/. Млъкни, ти казвам! /Гледа към Плинт. /
Н и к е я. Какво бе, какво му се страхуваш? Той и без това ще умре довечера.
К а л о т. Не ми е до него. Ще чуят в града.
Н и к е я. Нека чуят, нека разберат какво вадиш на жена, след като не си я виждал пет дни.
К а л о т. /крещи/. Не знай много, защото не виждаш ли? Тук е само поле.
Н и к е я. Че какво като е поле?
К а л о т. Къде да те скрия. Кажи де? Къде?

Никея започва да се смее, смее се и се отдалечава, докато излезе от погледа ни.

Калот поглежда ту към нея, ту към Плинт.

П л и н т. Какво чакаш.
К а л о т. Гледай към града.
П л и н т. Разбира се.
К а л о т. Ако си приятел. /Смехът на Никея/.
П л и н т. Бъди спокоен.
К а л о т. И няма да се обръщаш!
П л и н т. Моля ти се.
К а л о т. /размахва ръце/. Какво да правим, братко, Живот! На теб ти е лесно, ще умреш и край, но какво да правим ние, живите! Пфу! /Плюе и изчезва./

Чучулиги. Смехът на Никея. Чучулиги.

Гласът на Калот: – Стой!… Чудовище, чакай!

Смехът на Никея.

Чучулиги.

С гръб към невидимото и за нас и за него, Плинт седи на камъка с вързани зад гърба ръце. Подсвирква, сякаш разговаря с чучулигите.

Влиза Мария. Хубаво 18 годишно момиче. Стои и го наблюдава как се разговаря с чучулигите.

М а р и я. /отива до него/. Какво правиш?
П л и н т. Нищо, красавице… Чучулигите.
М а р и я. Ние се чудим какво да правим, а ти – чучулигите.
П л и н т. Много си злобна.
М а р и я. Чучулигите!
П л и н т. Доставят ми удоволствие.
М а р и я. А ние се чудим какво да правим!
П л и н т. Дори ти!
М а р и я. Къде е Калот?
П л и н т. По работа.
М а р и я. Кога ще се върне?
П л и н т. Излезе преди десет минути и каза, че ще се върне след пет минути. А може да сe бави около час.
М а р и я. Къде е?
П л и н т. Как се казваш?
М а р и я. Къде е Калот?
П л и н т. На едно място.
М а р и я. Къде е това място?
К а л o т. В долината на мълчанието.

Смехът на Никея.

М а р и я. Кой се смее?

Смехът на Никея се приближава.

Влиза бягащата и задъхана Никея. Смее се. След нея се втурва Калот. Никея се скрива зад Мария. Калот се устремява към нея. Никея държи здраво Мария, използува я за прикритие. Калот хваща Мария. Никея се пуща от Мария и се скрива зад Плинт. Калот и Мария падат въвлечени от инерцията върху Плинт и Никея. Всички се строполясват, търкалят се сред смеха на Никея. Вече се смее и Плинт.
Мария се измъква бързо от плетеницата, изправя се строго, отърсва се. Преди да отвори уста, за да каже нещо злобно, Никея хуква, но се спъва и пада на тревата. Калот се мята жестоко върху нея и започва да я целува.

М а р и я. Калот!

Калот вдига глава.

К а л о т. Какво искаш?
М а р и я. Бащите ни и братята ни са на война. В къщи е пълно със стари хора. И осем деца.
К а л о т. Е?
М а р и я. /вика/. Всеки иска да яде. Да бъде измит, закърпен… За всичко все аз, само аз, самичка в целия дом.
К а л о т. А жените на братята ти?
М а р и я. Стоят пред двореца, правят гладна стачка, да им върнат мъжете.
К а л о т. Добре де, какво искаш от мен?
М а р и я. Този /сочи го грубо с глава/ го осъдиха на изгаряне. Довечера.
К а л о т. Кой ти каза?

Мария мълчи. Калот става от туловището на Никея.

Н и к е я. И какво искаш?
М а р и я. Сега говоря с палача.
Н и к е я. Когато някой говори с палача, това си е чисто моя работа.
М а р и я. Може, но сега съм по моя работа.
К а л о т. Какво искаш?
М а р и я. /сочи с глава/. Има един ден.
К а л о т. Е?
М а р и я. /сочи с глава/. До довечера.
К а л о т /изненадано/. Какво? /Поглежда Мария, после Плинт и отново Мария/. Какво ще го правиш?
М а р и я. Нивата.
К а л о т. Как нивата? Какъв ти е той, че да ти оре?
М а р и я. И без това му остава само до довечера. Поне да ми изоре нивата.
К а л о т. А не ти ли се струва безчовечно?
М а р и я. А човечно ли е аз да ора?
К а л о т. Но той какъв ти е?
М а р и я. Да изоре нивата и да си мре.
К а л о т. Брей!… Много си била хитра.
М а р и я. Ще го дадеш ли, или няма да го дадеш?
Н и к е я. А на теб ясно ли ти е какво е това – нива?
М а р и я. Тая какво говори?
Н и к е я. Викам си, да не би да си мислиш, че ти си нива.

Никея се разтърсва от нов пристъп на смях и побягва.

К а л о т. Никея! Хуква след нея. Излиза.

Мария понечва да хукне след тях, но се спира. Извръща се гневно към Плинт,който се усмихва.

М а р и я. Защо се смееш?
П л и н т. Усмихвам се.
М а р и я. Аз пера, готвя, кърпя. Виж! /Показва ръцете си/.
П л и н т. Трябва да си оправиш косата.
М а р и я. Какво й е на косата?
П л и н т. /строго/. Я се стегни! Какво си се отпуснала?
М а р и я. Какво врякаш бе?
П л и н т. /вика/. Ти момиче ли си или баба? Все така ли крещиш?
М а р и я. За кого да се оправя, да не би за тебе? Наоколо няма пукнат мъж да изоре нивата ни, не мога да дигна глава от работа, за кого да си правя косата?
П л и н т. Виж жената на Калот. /Чува се смехът й/ Това се казва жена.
М а р и я. Ти не ми разправяй на мен глупости. Жената на Калот е богатска жена, Калот получава много пари, защото реже глави и жена му си купува каквото си ще. Те са богати.
П л и н т. Как се казваш?
М а р и я. Мария.
П л и н т. По любов ходиш ли вече?
М а р и я. Ще те ударя!
П л и н т. Ами вързан човек какво да го правиш. Ще го удариш, разбира се… Вместо да вземеш да ме нацелуваш…
М а р и я. /удря му шамар/.
П л и н т. А сега ме целуни по устата.
М а р и я. /рита го/. Мръсник!

Чува се смехът на Никея.

П л и н т. Защо ругаеш беззащитен човек? Айде де, защо не ме отвържеш?
М а р и я. Ти си осъден.
П л и н т. Ти пък ме помилвай.
М а р и я. Да не мислиш, че ме е страх?
П л и н т. Ти ме отвържи, пък да видиш кво става!
М а р и я. /ядосано/. Кво може да става? /Започва да го отвързва/. А да видим какво може да стане?

Отвързва.

М а р и я. А да видим…

Мария отвързва ръцете на Плинт.

Плинт я награбва, търси устата й с уста. Мария се брани, нанася удари по гърдите и лицето му, но накрая Плинт успява да я целуне. Държи я притисната, малко ако отпусне и Мария се разтърсва.

Никея и Калот са на сцената.

М а р и я. Пусни ме, проклетнико.
П л и н т. /целува я/. За първи път ли те целуват?
М а р и я. Пусни ме!

Проплаква. Побягва.

Никея и Калот се смеят.

К а л о т. Хубаво момиче!
Н и к е я. За първи път!… Защо не я?
П л и н т. /гледа нататък/. Не мога такова нещо.
К а л о т. Какво било?
П л и н т. /продължава да гледа по посоката/. Това е насилие.
К а л о т. Какво е туй – насилие?
П л и н т. /гледа по посоката/. Тази ми взе акъла.
Н и к е я. Хайде!
К а л о т. Ще хапнем.

Никея взема кошничката и измъква вързоп.

Н и к е я. Нарязала съм сварено месо. /Развива вързопа/. Питката е топла. /Разчупва я. /
К а л о т. /сяда на тревата, намества се/. Сега, мога да изям целия свят.
Н и к е я. С маска ли ще ядеш?
К а л о т. Ох!…

Плинт се обръща.

Н и к е я. Никой не му е виждал лицето.

Никея подава хляб на Плинт.

Плинт не посяга.

П л и н т. Довечера умирам.
К а л о т. /надига маската/. Яж! Може да се наложи да ореш.

Калот и Никея се смеят.

П л и н т. /с гръб към тях/. Да ви кажа правата, изведнъж огладнях. /Взима хляба без да се обръща/. Не знам защо, но огладнях.
Н и к е я. /подрежда месото/. Влюбените трябва да ядат. /Подава му парче месо. /
П л и н т. Какво е това?
Н и к е я. Свинско.
П л и н т. /взима както е с гръб/. Деликатес.
Н и к е я. Ако няма в дома на палачите, къде да има.
К а л о т. Не мога да се оплача. /Калот яде. /
П л и н т. /с гръб/. Умирам да ти видя лицето.
К а л о т. Не бива.

Всички се хранят.

К а л о т. Макар че, то, какво? Довечера умираш. Няма да можеш да го разкажеш.
Н и к е я. /както се храни/. Покрий се.

Калот поглежда вляво на сцената и бързо слага маската си. Влиза стара жена, баба.

Б а б а т а. А добър ден.
К а л о т. Добър ден, старо. Какво те води насам?
Н и к е я. Казвай.
Б а б а т а. Сама съм на света, вече нямам сили да се боря с непосилието. Картофите ми стоят неизвадени, къщурката ми се срутва.
К а л о т. Е?
Б а б а т а. Ти си добро момче.
К а л о т. Отде знаеш?
Б а б а т а. Разправят.
К а л о т. Досега съм убил хиляда и един човека.
Б а б а т а. Туй няма значение.
К а л о т. Убил съм хиляда души, няма значение.
Б а б а т а. Убиваш, защото ти плащат. Когато ти плащат за убийство, не е грях. Грях е, когато убиваш без да ти плащат. А ти какво, ти си вадиш прехраната. Така ли е? Жена ти да каже така ли е?
Н и к е я. Говори.
Б а б а т а. Ти не убиваш, ти си вършиш работата. Държавната работа. Държавата не може да не убива. Така ли е?
Н и к е я. Така е.
Б а б а т а. Държава ако не убива, не е държава. Пиклива държава ще бъде, нищо няма да бъде, ако не убива. Всеки ще каже: тази държава щом не убива, значи не може да убива, следователно не е никаква държава, щом не може да убива поданиците си. Така ли е?
Т р и м а т а. Така е.
Б а б а т а. Права ли съм?
П л и н т. Права си.
Б а б а т а. Ти не се обаждай, не се подмазвай. Ти не можеш да бъдеш държавата, ти си престъпник. Какво се подмазваш!…
П л и н т. Извинете.
Б а б а т а. С теб не говоря. Ние се разговаряме тук, гражданите. Теб нито те питат, нито искаме да знаем какво мислиш. Ти си осъден и ще мълчиш.
П л и н т. Извинете.
Б а б а т а. Няма да се обаждаш!
П л и н т. Добре де, извинете.
Б а б а т а. Ти си нула, ти си престъпник и довечера трябва да умреш, че да ти дойде акъла.
П л и н т. Съгласен съм.
Б а б а т а. Тогава какво се обаждаш? Теб кой те пита? Ти си нищо!… /Към Калот/. Как ще го?
К а л о т /както си яде през маската/. На клада.
Б а б а т а. Значи, още по-голям престъпник. Дай ми го.
К а л о т. Не може.
Б а б а т а. Къщата ми пада, само да я измаже, ще навади картофи и ще ти го върна.
К а л о т. Не може, той е на държавата.
Б а б а т а. Добре де, дай да го употребя и пак ще си бъде на държавата. Довечера ще ти го върна, уморен-уморен да го изгориш. Уморените горят добре, пращят като съчки.
К а л о т. Ще дойде някой да проверява и няма да се окаже налице.
Б а б а т а. Кой ще идва бе, ти луд ли си?
К а л о т. Някой от правосъдието.
Б а б а т а. Че какво правосъдие, то няма правосъдие. Какво правосъдие?
К а л о т. Махай се.
Б а б а т а. Защо?
К а л о т. Наду ми главата.
Б а б а т а. А няма ли да ми го дадеш?
К а л о т. Не.
Б а б а т а. Защо? На мен ми трябва, той и без това ще мре, да му използвам силата.
К а л о т. Не мога да се нахраня от теб.
Б а б а т а. Ще го дадеш!
К а л о т. /става/. Ще се махнеш ли?
Б а б а т а. /отстъпва назад и щом разбира, че е на безопасна дистанция, започва/. Разбойници!
К а л о т. Кой?
Б а б а т а. Вие! Всичките!… Осъдихте го без вина. Човекът си няма представа за какво. Но ние знаем. Да не мислите, че не знаем за какво го съдите. За нищо не го съдите. Искате да го махнете, затова го съдите. Защото ви пречи.
К а л о т. С какво пречи?
Б а б а т а. Защото е симпатичен! На Вас приятните хора ви пречат. Той нищо не е направил, само дето ви познава душичките. Да не мислиш, че не знаем защо го махате? Ние знаем всичко.
К а л о т. Кои сте вие?
Б а б а т а. Народа, кой.
К а л о т. Като го обичате защо си траете, а? Защо не го спасите?
Б а б а т а. Това си е негова работа.
К а л о т. А идваш тук да го искаш, да му използуваш мускулите.
Б а б а т а. Дай ми го!
К а л о т. /кипва/. Махай се!
Б а б а т а. Ти си лош! Палач такъв!
Н и к е я. Млъкни! Мен обиждаш!
Б а б а т а. Жена на палач! Режете глави и живеете! Храните се и се обличате от рязани глави.

Никея става заплашително.

Бабата хуква, изчезва.

К а л о т /на Плинт/. Обърни се нататък. /След като Плинт обръща глава/. Не дават на човека да се нахрани. /Смъква маската си и започва да яде/. Хубаво месо!
П л и н т. Чудесно.
Н и к е я. От нашата свиня.
П л и н т. Хубава свиня.
Н и к е я. Интересна беше.
К а л о т. Характерът й се отрази на месото. Нали си личи.
П л и н т. Още като вкусих и си казах: това месо е само от свиня с характер.
К а л о т. Да ти кажа правата, симпатичен си ми, но не мога да сторя нищо за теб. Ето на, искам да сторя нещо за теб, но не мога, няма как. Ако те пусна да избягаш, ще трябва мен да изгорят вместо тебе. И бих изгорял, да ти кажа, но ме е я заради тази.
П л и н т. Защо?
К а л о т. Ще мине през всички одъри.
Н и к е я. Сега няма мъже, всичко е на война. В момента в града всеки случайно останал мъж, струва кило злато. А вие тук ги горите като кютуци.
К а л о т. Казах, че за такъв симпатичен човек влизам в огъня, но как да те оставя, като си грешна и веднага ще намериш не един, а трима.
Н и к е я. Ако намеря трима, другите жени ще ме разкъсат на парчета… А този, дори да го пуснеш да избяга, къде ще иде. Навсякъде равнина.
К а л о т. /дояжда си/. Така си е, в нашата страна човек стои като на длан. Ето, от тука виждам как кардинала си мие задника. /Слага маската си/. Можеш да се обърнеш. /Протяга се/. Мама му стара, жената е крайно аполитично същество.
Н и к е я. Истинската жена, да.
К а л о т. На жената и дай чаршаф.
П л и н т. На твое място ще смъкна маската и ще започна наред. Никой няма да те познае.
К а л о т. Обичам и не мога. /Никея се смее/. Опитах – не мога. /Никея се смее/. Не се смей! /Никея се смее още по-силно. Не се смей, ти казвам! /Никея примира от смях/. Ще млъкнеш ли!

Хвърля се върху нея и започва да я целува. Никея се смее волно. Изплъзва му се. Той я настига. Пак му се изплъзва. Калот се спъва и пада. Никея бързо си открадва целувка от Плинт.

К а л о т. /надига се/. Щом ми се измести маската и падам.

Никея се спуска към Калот, измества още повече маската, Калот разперва безпомощно ръце, Никея се хвърля към Плинт и понечва да го целуне, но Плинт й удря шамарче. Тогава Никея със смях се връща при съпруга си, поправя му маската и го прегръща.

Н и к е я. Чудна работа, за първи път ми отказват.
К а л о т. /надига маската и я целува/. Какво?
Н и к е я. Отказа ми се.
К а л о т. Нищо не съм ти отказал.
Н и к е я. /киска се/. Какво доживях.
К а л о т. /обхванат от страст/. Плинт!
П л и н т. Кажи, Калот.
К а л о т. Защо не се разходиш?
П л и н т. Наистина ми се разхожда. /Изправя се. /
К а л о т. Ами хайде де.

Плинт излиза. Калот захвърля маската си и прегръща Никея.

ВлизаСилвестрия.

Никея изпищява и бързо покрива лицето на съпруга си с вдигнатата си пола, като разголва задника си.

С и л в е с т р и я. Такъв задник съм виждала само на още едно място.
Н и к е я. Я подай маската!
С и л в е с т р и я. /взема маската от тревата и я разглежда/. Всяка жена би дала много, за да надзърне под тази маска.
Н и к е я. /грабва маската и я нахлузва върху главата на мъжа си/. И къде, казваш, си виждала подобен задник?
С и л в е с т р и я. Във Флоренция. Но отдавна, преди трийсет години. Бях във вилата на кмета. По едно време поглеждам в едно голямо огледало и кво да видя – задник. Ама хубав, сочен.
Н и к е я. Голяма реклама си правиш.
С и л в е с т р и я. Па така си беше, да ти кажа. Сега за втори път виждам нещо подобно. Задник като пейзаж!…
К а л о т /мрачно, задето са му попречили/. Какво искаш? /Строго към жена си/. Отде познаваш тази сводница?
С и л в е с т р и я. Жените се знаем.
К а л о т. Забранявам ти да говориш с жена ми.
С и л в е с т р и я. Калот, да ти кажа правата,, ти си единствения мъж в града, за когото си трая. Само теб не мога да държа в ръцете си. /Гледа го/. Отде да знам, ако свалиш маската може би ще те… и теб. Може би си идвал там.
К а л о т. Аз обичам жена си.
С и л в е с т р и я. /смее се/. Моят дом печели най-много от такива, дето обичат жените си. Тия дето не обичат жените си не ме посещават.
Н и к е я. По гласа не можеш ли да познаеш?
С и л в е с т р и я. Не е идвал, да ти кажа… Не!
Н и к е я /отдъхва си и го целува по маската/. Миличкият мой, ами той си ми е верничък, бе! /Целува маската/. Той си е мой.

Калот я прегръща и Никея се отскубва със смях.

С и л в е с т р и я. Къде е оня? /Поглежда по посока на изчезналия Плинт/. Той ли е?
К а л о т. Не знам за кого питаш?
С и л в е с т р и я. Питам за този, който довечера трябва да умре.
К а л о т. Ти пък какво искаш от него?
С и л в е с т р и я. От него – нищо, от тебе.
К а л о т. Какво искаш от мене?
С и л в е с т р и я. ДА СПЕЧЕЛИШ ДВЕСТА ДУКАТА. /Изважда торбичка и я раздрънква. /
К а л о т /слисано/. Какво? /Поглежда Силвестрия, Никея, в посоката към Плинт и после пак Силвестрия/. Двеста дуката, за какво?
С и л в е с т р и я. Досети се де!
К а л о т. Не мога.
С и л в е с т р и я. Да ми го дадеш.
К а л о т. Кого?
С и л в е с т р и я. Този.

Сочи с глава.

К а л о т. И на теб ли ти трябва?
С и л в е с т р и я. /усмихва се/. И на мен.
К а л о т. А!…
С и л в е с т р и я. /раздрънква парите/. Двеста!
К а л о т. По дяволите!… /Оглежда я/. Ти си може би на шейсет.
С и л в е с т р и я. На мен не ми е потрябвал. На мен мъже не ми трябват. Аз презирам мъжете.
Н и к е я. Тогава?
С и л в е с т р и я. /раздрънква ги/. Взимате ли ги?
Н и к е я. За двеста дуката ние ще ти дадем не един, а двама осъдени, само че за какво ти е Плинт?
С и л в е с т р и я. Боже мой, Никея, поне ти!… Не се ли досещаш? Поне ти… която си истинска жена.
К а л о т. Ти отде знаеш какво е Никея?
С и л в е с т р и я. Жени сме, знаем се…
К а л о т. Моля? /Поглежда кръвнишки към жена си/. Никея, какво каза тая?
Н и к е я. /рязко/. Сега млъкни! Сега можем да спечелим двеста дуката без да си мръднем пръста.
К а л о т. Това пък хич не го разбирам. Не разбирам откъде познава характера ти, но не разбирам и как можем да спечелим 200 дуката като й отстъпим Плинт до довечера.
С и л в е с т р и я. Не се знае дали само до довечера.
К а л о т. /изумено/. А!…
Н и к е я. Калот, ти още ли се блъскаш в мъгла?
К а л о т. /извиква/. Убийте ме, но не разбирам!.
Н и к е я. /на Силвестрия/. Може ли?

Силвестрия се усмихва и излиза.

Н и к е я. /на Калот/. Ти си бил крайно тъп! Още ли си в мъгла?
К а л о т. /искрено/. Да.
Н и к е я. Ами толкоз ли не можеш да се сетиш, че госпожа Силвестрия…
К а л о т. /кипва/. Не наричай госпожа тази!…
Н и к е я. Добре де, толкоз ли не се досещаш, тя притежава Дворец за удоволствия?
К а л о т. Това ми е известно.
Н и к е я. Сега дворецът е празен. Пансионерките му са се разбягали, война е, мъжете са по бойните полета, а чаршафените полета са пусти. И сега ли не разбра?
К а л о т. /чистосърдечно/. Не.
Н и к е я. Госпожа Силвестрия изнемогва, няма клиенти, в Двореца на насладите не кънти смях, няма дукати. А мир кой знае кога ще се сключи. Сега разбра ли?
К а л о т. Не.
Н и к е я. Още ли?
К а л о т. Не разбирам какво ще го прави този единствен нашият Плинт, в цял дворец с не знам колко си стаи. От него не може да вземе нито дукат. Защо трябва да дава двеста дуката?
Н и к е я. /спокойно/. Защото ще спечели две хиляди.
Калот /примигва/. Моля?
Н и к е я. До довечера.
К а л о т. Какво?
Н и к е я. За десет часа.
К а л о т. Как?
Н и к е я. Като го продаде.
К а л о т. На кого?
Н и к е я. Сега мъжете ги няма, а някои жени не могат да чакат до края на войната. Защо само вие да можете да си плащате.
К а л о т. И какво? Ще дадем нашия Плинт на разни жени да го ползуват?
Н и к е я. Ами да.
К а л о т. И да се гаврят с него?
Н и к е я. Той и без туй ще умре.
К а л о т. /след пауза/. Не мога.
Н и к е я. /хладно/. Ще спечелим двеста дуката.
К а л о т. Ох!…
Н и к е я. Решавай!
К а л о т. Той е още млад, може би няма и трийсет, къде ще го даваме да го мъчат…
Н и к е я. Това са двеста дуката. За тях работиш две години. Ще купим къща, ще я обзаведем.
К а л о т. Имаме си къща.
Н и к е я. Умните имат по няколко къщи. Там ще можеш да смъкваш маската, ще се разхождаш по лице в градината, далеч от шумния град, далеч от любопитните очи. Ще можеш да ме любиш на открито.
К а л о т. Това е добре.
Н и к е я. Тогава?
К а л о т. Той ми е близък.
Н и к е я. Слушай бе, ти шегуваш ли се? Как може един осъден на смърт да ти стане близък? Ти си палач!
К а л о т. Не знам, за първи път имам близък човек.
Н и к е я. По-близък от мен?
К а л о т. /след пауза/. Ох!…
Н и к е я. /след пауза/. Това пък какво е?
К а л о т. Пет дни заедно, за първи път в живота си разговарях с човек и почувствувах необходимост да го почувствувам…
Н и к е я. На нас ни трябват пари, ти трябва да режеш глави, а не да се сприятеляваш.
К а л о т. Не знам как се случи.
Н и к е я. /въздиша/. Значи, ти, повече от мен, а?
К а л о т. С него ми е добре… Разговарям. /Пауза/. Просто не ми стига ума как ще го кача на кладата и ще го подпаля. /пауза, след която Калот изрича многозначително/. И какво чака народът, не разбирам… Защо не се намеси? Уж го харесва, пък… започна да иска да го ползва.
Н и к е я. /слисано/. А!…
К а л о т. Какво има?
Н и к е я. Започна да говориш особено.

Гласът на Силвестрия: – Хайде ли?

Н и к е я. /към гласа/. Сегааа! /Към Калот/. Трябва да решиме! До довечера има десетина часа. Ако го продаде на десетина богати жени, ще получи по двеста дуката. Губи се ценно време. Казвай.
К а л о т. Добре ще бъде ако спечелим двеста.
Н и к е я. /избързва/. Мадам Силвестрия!

Силвестрия се втурва.

С и л в е с т р и я. Умни хора!…
К а л о т. Още не съм казал.
Н и к е я. Калот!
С и л в е с т р и я. /учудено/. Какво?
К а л о т. Трябва да говорим и с него.
С и л в е с т р и я. Защо?
К а л о т. Ами, може да не се съгласи.
С и л в е с т р и я. /съвсем изненадано/. Боже мой, довечера ще умре, а дотогава ще има десет жени. Какво повече за един мъж? Каква по-голяма радост? Десет известни жени!…
К а л о т. Грозни.
С и л в е с т р и я. Ами, ами!
К а л о т. Ще му набутате възрастни.
С и л в е с т р и я. Е, който може да плати.
К а л о т. Знае се кой може да плати.
С и л в е с т р и я. Мили мой, тази работа струва пари. Сега е война, няма мъже, има само един, млад и красив, казват – чаровен, казват, че бил пропит от лунна светлина. Е, който иска да си легне с лунна светлина – да си плати… Хем война, хем млад, хем лунна светлина – да си плати. /Потрива ръце/. Ако потръгне, ще пролонгираме.
К а л о т. Какво?
С и л в е с т р и я. Ще продължим договора. За всеки следващ ден ще получаваш по четиристотин дуката.
К а л о т. И така колко дни?
С и л в е с т р и я. Колкото ти отпусне душата.
К а л о т. Довечера го горим!
С и л в е с т р и я. /мълчи, след което се усмихва и пропява/. Не се знае.
К а л о т. /ужасен/. Какво?
С и л в е с т р и я. Може и да не го.
К а л о т. Моля?
С и л в е с т р и я. Може да си умре и от собствена смърт.
К а л о т. Не разбирам.
Н и к е я. И аз.
С и л в е с т р и я. /спокойно/. От изтощение. Чак тогава на кладата. Може да дойдат всички дами, пак срещу заплащане, да видят как гори тайната им, лунната им светлина.
К а л о т. Но той трябва да гори днес. Довечера ще дойде комисия, ще наблюдава.
С и л в е с т р и я. Комисията се състои от мъже, нали? /Никея и Калот потвърждават с поклащане на глава/. А мъжете имат жени, нали? А жените им имат пари и понякога се нуждаят от лунна светлина. Та, тези жени, ще се наложат.
К а л о т. Как?
С и л в е с т р и я. На книга Плинт ще умре, а на дело ще живее и ще пръска лунна светлина.
К а л о т. Това може да стигне до ушите на краля!
С и л в е с т р и я. Не забравяйте, че и кралицата понякога…
К а л о т. Лунна?
С и л в е с т р и я. Аха, светлина!
К а л о т. /хваща се за главата/. Боже, боже, това ли е държавата?
С и л в е с т р и я. Така, че напразно единствен вие си криете лицето. Това, което вършите, е труд, честен, и можете да го работите с гордо вдигната глава.
К а л о т /навежда глава/. Не знам, печелят ми се двеста дуката…
С и л в е с т р и я. Всеки следващ ден – по четиристотин.
К а л о т. Но трябва и с него… Все пак… Нали разбирате?…
С и л в е с т р и я. /отегчено/. Дай го да му кажем поне в кво се състои работата. Аз и без това ще трябва да го инструктирам за туй-онуй.
Н и к е я. Ще бъде добре да инструктираш и Калот.

Започва да се киска. След нея и Силвестрия.

Калот рязко тръгва, излиза.

Н и к е я. Палачите на одъра понякога са ангелчета. /Кискат се/. За съжаление, понякога е тъй.

Докато двете жени се кискат, Калот въвежда Плинт.

С и л в е с т р и я. Охооо! Сега разбирам.
П л и н т. Какво, мадам?
С и л в е с т р и я. Защо Ви търсят.
П л и н т. Такъв съм мадам. Дамите ме търсят, правителството ме търси, аз съм търсен мъж. Но най ме е яд като ме намерят. Ето, намериха ме веднъж и ще се намеря в огъня.
К а л о т. Плинт…

Пауза изпълнена с неудобство.

П л и н т. Кажи, Калот.
К а л о т. Ох!…
П л и н т. Говори спокойно.
К а л о т. От теб зависи дали ще спечеля двеста дуката без да си мръдна ръката.
П л и н т. Че ако ти не си помръднеш ръката, аз оставам жив.
К а л о т. Не, когато трябва, ще си я мръдна. Слушай, Плинт. Ох, ще се пръсна от стеснение… Става въпрос да си мъж… да уредиш няколко дами… Ох… Извинявай, не знам как да ти обясня. Тази дама…
С и л в е с т р и я. Калот, нека аз.
К а л о т. Отучил съм се да говоря. Работата си я върша с мълчание.
С и л в е с т р и я. Аз съм Силвестрия.
П л и н т. Чувал съм.
С и л в е с т р и я. Никога не съм ви виждала в Градината на славеите. Може би отивате при оная.
П л и н т. Не, аз не ходя и при конкурентката Ви, мадам, живея си така – без.
С и л в е с т р и я. /настръхва/. Без жени?
П л и н т. Без своднически домове.
С и л в е с т р и я. Моето е дворец на насладите, господине! Намира се в Градината на славеите.
П л и н т. Говорете.
С и л в е с т р и я. Чакам да ме посетите.
П л и н т. Довечера умирам, мадам.
С и л в е с т р и я. До тогава има десетина часа. За всеки час по една жена. Мисля, че никой мъж не е умирал досега така.
П л и н т. Ваша прищявка?
С и л в е с т р и я. Проява на благородство към десет самотни жени. Сега е война, мъжете са по бойните полета, жените са сами, защо не направите един жест.
П л и н т. Добре, но Вие не искате един, а десет жеста. И то не жест, ажестикулиране.
С и л в е с т р и я. Вие сте добро момче.
П л и н т. Тук добрината играе по-маловажна роля.
С и л в е с т р и я. Сторете го за десет самотни жени.
П л и н т. Ако съм сигурен, че са самотни, ще се пожертвам, но се страхувам,че ще постъпим несправедливо, мадам: ще облагодетелстваме десет жени,които имат в къщите си мъже, мъжете им няма да отидат нито на тази, нито на която и да е война.
С и л в е с т р и я. Наистина, жените които ще Ви правят компания не са чак дотам самотни, но само те могат да продължат живота Ви.
П л и н т /изненадан/. Какво казахте?
С и л в е с т р и я. /спокойно/. Това са съпруги на господа, които биха могли…
П л и н т. Мислите ли?
С и л в е с т р и я. Мисля.
П л и н т. С колко дни?
С и л в е с т р и я. Зависи от Вас.
К а л о т. Плинт, Силвестрия говори сериозно.
Н и к е я. Дамите, за които става дума, са способни на всичко.
П л и н т. Да, но не знам дали АЗ съм способен на всичко.
К а л о т. Ще се понапрегнем.
С и л в е с т р и я. Пък може и да ви помилват.

Плинт я поглежда.

Силвестрия поклаща глава.

П л и н т. Мадам, кажете, за какво ме ликвидират?
С и л в е с т р и я. Десет дами, чисти!…
П л и н т. Питам се, какво ли съм сторил?…
С и л в е с т р и я. Ръцете им тежат от скъпоценности…
П л и н т. Скитам си, пея си, малко стихове и серенади, нищо лошо не съм направил и пак – край, на клада.
С и л в е с т р и я. Дами, за които би могъл да мечтае всеки владетел.
П л и н т. Ще ми кажат ли поне, преди да ме изгорят?
С и л в е с т р и я. Вас никой няма да Ви гори. Десет дами ще се застъпят пред мъжете си и ще прекарате целия си живот в градината на славеите.
П л и н т. И какво ще правя?
С и л в е с т р и я. Ще целувате… Кралицата, министершите…
К а л о т. Плинт, какво чакаш?
П л и н т. Ще целувам и ще живея!
С и л в е с т р и я. Да.
П л и н т. Почивни дни?
С и л в е с т р и я. Ще уредим нещо.
П л и н т. Ако не се съглася?
С и л в е с т р и я. Ще умрете на кладата като всички глупаци.
П л и н т. /въздъхва/. Живее ми се,
С и л в е с т р и я. Хайде!
П л и н т. /към Калот/. Това означава, че се разделяме, така ли?
К а л о т. Само туй му е лошото.
П л и н т. Калот, довиждане, братко! /Прегръща го и го целува/.

Според нас, Плинт играе. Прегръщат се. Калот е разнежен. Бърше сълзите си.

С и л в е с т р и я. Напред!
К а л о т. Ще ми липсваш, да знаеш.
Н и к е я. Довиждане.
П л и н т. До довечера, Калот. Ще сторя каквото мога и ще се върна.
К а л о т. Млъкни!…

Никея прибира торбичката с дукатите от Силвестрия.

Изведнъж влиза Мария. Всички занемяват, вперили поглед Плинт.

П л и н т /изумено/. Мария!

Мария се хвърлят на врата му.
Двамата се сливат в прегръдка и дълга, страстна целувка.

Калот, Никея и Силвестрия са зяпнали от удивление, споглеждат се, струва им се, че е минало доста време от началото на прегръдката.

Най-после Силвестрия не издържа, прави знак на Калот, че ония прекаляват, Калот й отвръща с други знаци: „Какво да правя, как да ги прекъсна?“

Плинт вдига Мария на ръце, както я държи съглежда присъствуващите и я поставя на земята. Присъствуващите си отдъхват и в отговор на туй Плинт поставя ръце върху раменете на Мария.

П л и н т. Как ти хрумна да се върнеш? /Мария го целува/. Голям подарък ми направи. Ако бяха ме питали: „Какво е последното ти желание?“ Щях да кажа: „Едно момиче да ме нацелува.“ Сега да става каквото ще. /Сега пък той я целува./

Влиза бабата.

Б а б а т а. Още като я видях, още като я съгледах таз хубостница, разбрах,че идва насам… Да го плячкоса. Днес всичко е за младите, нали? А за старите? За старите – старост. Още като я видях да тича, си казах, тая сега ще го грабне да й цепи дървата, да й вади картофите, да й стегне къщурката, а ние старите да мрем, така ли?
С и л в е с т р и я. Ти пък коя си?
К а л о т. /на Силвестрия/. Тя е преди тебе.
С и л в е с т р и я. Какво като е?
К а л o т. Само казвам.
Н и к е я. Какво като е преди нея?
К а л о т. Само казах.
Н и к е я. Бабо, хайде!
Б а б а т а. Какво?
Н и к е я. /прави й знак да се разкара/. Даваме го на други.
Б а б а т а. На други?… Че кои сте вие да го раздавате? Откъде-накъде ВИЕ ще казвате кой да го вземе? Какви сте Вие? Той не е ваш.
Н и к е я. А чий е?
Б а б а т а. На народа!… Нашата земя го е родила, ние сме го откърмили, ще дойде да работи на нас, а не на разни там… Калот, на мен ще го дадеш, да ми навади картофите,
К а л о т. /нервно/. Чакай сега, забърка се каша.

Поглеждат към Плинт и Мария, вслушват се в разговора им.

М а р и я. Не можеш ли да избягаш? /Плинт я целува. /
П л и н т. Къде?
М а р и я. /гали се в него/. Обичам те.
П л и н т. Изглежда си по мимолетните преживявания.
М а р и я. /обидено/. Аз?
П л и н т. До полунощ.
М а р и я. /залепя шамар на Плинт/. Плинт се усмихва и бавно вдига ръка към ударената си страна.
М а р и я. /преди да каже нещо, стои замислена и загледана в някаква точка, като същевременно отърква лицето си в лицето му/. Ще вляза с теб в огъня.
П л и н т. И ще оставиш дечицата на братята си, старците, къщата?

Целува го.
Силвестрия понечва да се намести, но Калот й попречва.

М а р и я. Нищо друго не ме интересува. Какво се случи? Кажи как стана? /Отдръпва се и го поглежда/. Магьосник ли си? Затова ли те убиват?
П л и н т. Не ми е ясно.
М а р и я. Затрий ме, не мога без теб, стопи ме в ръцете си.
П л и н т. Няма нищо по-глупаво на този свят от младостта. Най-големите пакости идват от младостта. Злините също.
М а р и я. /целува го/. Няма… по-хубаво нещо!
П л и н т. /целува я като отговор/.
М а р и я. Аз съм много млада!

Целува го няколко пъти.

С и л в е с т р и я. Момиче, къде се намираш?
М а р и я. /сякаш сега я забелязва/. Какво искате?
С и л в е с т р и я. Хайде, Плинт!
М а р и я. /поглежда Плинт, после отново Силвестрия/. И Вие ли?
С и л в е с т р и я. Времето лети. Ще го ползваме в държавни мащаби.
М а р и я. Той е мой!
Б а б а т а. На народа е!
С и л в е с т р и я. Държавата е дала капаро. Никея! /Никея разклаща торбичката/. Това е, махайте се!… /Приближава се към прегърнатите/. Хайде, момиче, ти си родена за голяма любов, а тук няма време, довечера ще го печем.
Б а б а т а. Къде ще го водиш?
С и л в е с т р и я. Да си изпълни дълга.
Б а б а т а. /застава решително/. Не!
Н и к е я. Бабо ти си луда! /Сочи Плинт/. Виж го, този мъж за цепене на дърва ли е?
Б а б а т а. Че какво му е?
Н и к е я. А де, вместо да го ползуваме за друго.
Б а б а т а. /учудена/. За какво друго?
С и л в е с т р и я. /изтласква бабата/. Махай се! /Изтласква и Мария, изтръгва Плинт, повежда го/. Хайде!
Б а б а т а. /хваща другата ръка на Плинт/. Не!
Н и к е я. /спуща се към бабата, за да я отдели от Плинт/ Пусни го!

Боричкане.

К а л о т. Стига!

Всички погледи са отправени към него.

Н и к е я. Калот, какво ти става?
К а л о т. /студено/. Пуснете го.
Н и к е я. А!…
К а л о т. Махнете се! /Блъска Силвестрия/. Настрана! /Блъска бабата/. Да те няма.
Н и к е я. /тръгва към Калот/. Ей, полудяваш ли?
К а л о т. /изтласква я/. Всички се махайте!

Помита ги извън сцената.
На сцената са останали само Плинт и Мария. Гледат как Калот се справя с жените, чуват протестиращите гласове.
Втурва се Никея, след нея Калот.

Н и к е я. Ти и мен?… И мен ли?
К а л о т. Махай се!
Н и к е я. Ще съжаляваш!

Калот излиза като изтласква Никея.

П л и н т. Пък, да вземе да изгони и тебе, а?
М а р и я. /прегръща го/. Ще му издера лицето!
П л и н т. Такава нежна си и толкоз зла. Канарче, което скача срещу ястреб. Къде си била до сега, защо не си попаднала в лапите ми. През тия ръце са минали толкоз жени.
М а р и я. /целува го/. Сега не ми е до шеги.
П л и н т. Много!
М а р и я. Няма да те дам!

Калот се връща, личи си, че е уморен, диша зачестено, намества маската си.

К а л о т. Ох, тази маска!…
П л и н т. Пречи ли?
К а л о т. Задушава ме. /Сяда и отвързва колана си, отпуща го/. Ще ми се да я смъкна.
П л и н т. Че смъкни я.
К а л о т. В тази проклета равнина? Отвсякъде ме виждат.
П л и н т. Успокой се.
К а л о т. Имате само десет часа. /Плинт и Мария се прегръщат/. Да ви оставя ли сами?
П л и н т. И ти си ми интересен.
К а л о т. Моля?
М а р и я. /на Плинт/. Обичам те!
К а л о т. /гледа Плинт/. Какво бъбреш?
П л и н т. /гледа го/. И да ни оставиш и да не ни оставиш все тая. За десет часа любовта ни не може да стигне далече.
К а л о т. /нервно/. Защо ме гледаш така?
П л и н т. А ти защо ме гледаш така?

Калот рязко излиза, на обратната страна от която са излезли жените. Плинтдълго гледа след него. Мария гледа Плинт.

П л и н т. /изведнъж към Мария/. Е?… Защо забърка тази каша? /Мария се притиска към него, навела глава/. Толкова добре си живеех, довечера щях да си умра като герой, щяха да пристигнат с предложение за помилване, можех да ги поразиграя.
М а р и я. /съживява се/. Има ли такава възможност?
П л и н т. /прави се на ударен/. Да ги разигравам, ли?
М а р и я. Да те помилват.
П л и н т. /усмихва се и я потупва по рамото/. Oooo, не така, мила -довечера трябва да умра.
М а р и я. На всяка цена ли?
П л и н т. /кима/. Аха.
М а р и я. Ами ако…
П л и н т. /целува я/. Няма да приема.
М а р и я. Искам.
П л и н т. /целува я/. Ще откажа.
М а р и я. /извиква/. Не!
П л и н т. /да не забравяме, че тя е в прегръдките му/. Глупаче малко, нима не те вълнува един хубав завършек на нещата, когато всичко става изваяно и получава съвършените си форми?
М а р и я. /заплаква/. Не искам да умираш.
П л и н т. Какво предлагаш?
М а р и я. Приеми!
П л и н т. И после?
М а р и я. Обичам те!
П л и н т. Да си представим, че приема.
М а р и я. /бързо/. Ще бъдеш свободен. Нали искат само да помолиш?
П л и н т. Само това.
М а р и я. И ще те пуснат? /Плинт кима/. Ще можем да ходим където си щем!…
П л и н т. И къде ще отидем?
М а р и я. У дома.
П л и н т. Беше толкоз просто и красиво – изгарят те, умираш, цялата равнина те вижда. Като факла.
М а р и я. У дома ще бъде хубаво.
П л и н т. Защо?
М а р и я. Ще се оженим.

Плинт се смее, гали я.

М а р и я. Добре де, къде е домът, твоят дом?

Целува я.

М а р и я. /отдръпва се/. Нямаш, така ли?
П л и н т. /целува я весело/. Всички си приличате.
М а р и я. У нас ще бъде хубаво!
П л и н т. Ще ми дадеш и рало.
М а р и я. /глухо/. Аз те обичам.
П л и н т. Деца.
М а р и я. Помоли им се.

Хвърля се на врата му, целува го, плаче.
Влиза Кардиналът.
Чака търпеливо, тактично се обръща с гръб.

М а р и я. /задъхано/. Събори ме!
П л и н т. /задъхано/. Къде?
М а р и я. На тревата.
П л и н т. Ооо!
М а р и я. Събори ме на тревата, ти казвам!
П л и н т. Не!
М а р и я. Моля те!
П л и н т. Трябва да си останеш същата.
М а р и я. Не искам!

И пада върху тревата. Плинт я гледа отгоре.
Кардиналът се окашля.

П л и н т. /вижда го/. А!…

Мария бързо се изправя на крака.

П л и н т. Господен кардинал?
К а р д и н а л ъ т. Няма как. /Наблюдава Мария. /
П л и н т. Какво ви води насам?
К а р д и н а л ъ т. В момента съм пратеник на краля. /На Мария/. Момиченце, иди да си поиграеш някъде.

Мария поглежда към Плинт.

П л и н т. Нямам тайни от нея. Познаваме се вече цели минути и нямам основание да се съмнявам в нейната дискретност.
К а р д и н а л ъ т. Тя е жена.
П л и н т. Не е жена, а стадий… /Кардиналът понечва да каже нещо, но Плинт продължава/. Нито какавида, нито пеперуда, но все пак може да бъде сметната и за едното, и за другото.
К а р д и н а л ъ т. По това което ми казахте ще помисля по-късно и ще се опитам да разбера смисъла му, но за сега препоръчвам пеперудката да си играе по-далеч. Изобщо, тук заварих много хора, цял панаир, а и вие сте с развързани ръце.
П л и н т. /показва ръцете си/. А!…
К а р д и н а л ъ т. /чуди се да отвърне или да не отвърне/. Дворецът… /Поглежда Мария. /
П л и н т. Какво дворецът?
К а р д и н а л ъ т. Дворецът не държи да придаде особен отенък на Вашето изгаряне. /Повишава тона/. Това момиче трябва да си поиграе някъде.
П л и н т. Мария, поиграй си някъде?

Мария излиза.

К а р д и н а л ъ т. /след като е изчакал повече от нужното/. Кралят е склонен.
П л и н т. /гледа по посоката към която е излязла Мария/. Напоследък като че ли има повече жени… /Към кардинала/. От кога е склонен?
К а р д и н а л ъ т. И да има, и да няма, все едно…
П л и н т. Не е така… Но защо не преминем към въпроса?
К а р д и н а л ъ т. Едната пречка идва от възрастта, другата от това, че съм догматик… Но кралят не е, и днес реши…
П л и н т. И какво трябва да сторя?
К а р д и н а л ъ т. Да поискате милост.
П л и н т. Все хубави неща.

Пауза.

К а р д и н а л ъ т. Помня, че едно време беше хубаво като прегърнеш някое тяло.
П л и н т. Такива неща да се чуват е хубаво.
К а р д и н а л ъ т. И ще откажете, така ли?
П л и н т. Да.
К а р д и н а л ъ т. И защо?
П л и н т. Ами и аз съм като Вас.
К а р д и н а л ъ т. Стар?
П л и н т. Догматик.
К а р д и н а л ъ т. Това не са хубави неща. Догматизмът е лошо нещо. Нямате сметка да откажете. /Сочи към посоката, по която е изчезнала Мария/. Вижте какви работи се търкалят по земята, само да се наведеш, но Вие… Защо? Не сте стар.
П л и н т. Е, не чак.
К а р д и н а л ъ т. Но това дето сте догматик…
П л и н т. /като че ли със съжаление/. Там е работата.
К а р д и н а л ъ т. Та тази… как се казва?
П л и н т. Мария.
К а р д и н а л ъ т. Тези Марии, дето се търкалят по земята, са за живи хора, мъртвите какво да правят с тях.
П л и н т. Прав сте, Ваше кардиналско сиятелство, тези неща са за живите.
К а р д и н а л ъ т. И кралят казва така.
П л и н т. Но нямам друг избор.
К а р д и н а л ъ т. /примирено/. Разбрах.
П л и н т. Не ми се сърдете, но все пак съгласете се, че трябва.
К а р д и н а л ъ т. Е, да…
П л и н т. Вие ще ме разберете и няма да ми се разсърдите защото…
К а р д и н а л ъ т. /клати глава/. Разбирам.
П л и н т. Какво разбирате?
К а р д и н а л ъ т. Народът трябва да узнае, че сте умрели на клада.
П л и н т. È туй не исках да чуя от устата на Ваше високо кардиналско сиятелство.
К а р д и н а л ъ т. Без високо!
П л и н т. Поувлякох се.
К а р д и н а л ъ т. По-скоро, поувлекли сте се по представите за народа. Вие сте наивен, просто не знаете какво е народът. Представите Ви за народа са стари.
П л и н т. Интересно. Какво е народът?
К а р д и н а л ъ т. Трева.

Пауза в която Плинт или мисли, или си играе с този, който е срещу него.

П л и н т. Надявам се, че няма да ми кажете онова банално нещо, което ще развали мнението ми за Вашата подтекстова култура.
К а р д и н а л ъ т. Ех, Плинт, фактът, че допуснахте.
П л и н т. Малко Ви подцених, признавам.
К а р д и н а л ъ т. И трябва да Ви се разсърдя и да си отида, така ли?
П л и н т. Ами да, народът е като тревата – трябва да се тъпче.
К а р д и н а л ъ т. /усмихва се дяволито/. Няма да си отида тъй лесно, защото съм дошъл като пратеник на краля. Ако искате да знаете, народа ние не можем да го тъпчем защото е банално. Вижда се, разбира се от всякъде. Този, който тъпче народа, е глупак. Народът се подстригва, както се подстригва тревата. Постригваме го, за да изглежда по-красив. А тъпчем вас.
П л и н т. Интересувам се само от себе си.
К а р д и н а л ъ т. Затуй съм дошъл. Вземете когото щете от народа и ще Ви каже, че сте пясъчен дух, който получава злато по бреговете на реките. Пеете и плетете стихове, докато хората воюват и се трудат. Народът не уважава щурците. Затова и да умрете, едва ли ще се пролее нечия сълза. Засега направихме всичко възможно, за да Ви представим в не толкоз изгодна за Вас светлина. Не, не искам да кажа, че насъскваме народа. Преди всичко, помислете: мъжете са на война,само вие скитате сред жените им и пеете. Наоколо – глад и мизерия, няма кой да оре, а пеете.
П л и н т. Пък аз ще взема да умра.
К а р д и н а л ъ т. Можете да живеете.
П л и н т. Приятно ми е обратното.
К а р д и н а л ъ т. Защото мислите, че ще се превърнете в… легенда?
П л и н т. Аз съм суетен.
К а р д и н а л ъ т. Ако докараме тълпите тук, ще се уверите, че Ви ненавиждат и като нищо може да ви разкъсат.
П л и н т. Сега ще ме разкъсат…
К а р д и н а л ъ т. Е?
П л и н т. Винаги мисля за после.
К а р д и н а л ъ т. Вие сте не само суетен, но и сноб.
П л и н т. Понеже разговаряме цинично, мога да Ви уверя, че ако успея да се докопам до кладата, след сто години може и да възкръсна. Маниак съм и мечтая да засветя.
К а р д и н а л ъ т. А не е ли по-добре, вместо да светите след сто години,днес да си лягате с жени и да си ядете свинско?
П л и н т. Но Вие сякаш забравяте, че съм Чудак, пропит от лунна светлина!…
К а р д и н а л ъ т. Може и да сте, но на нас какво ни струва да пуснем мълвата, че сте педераст?
П л и н т. Жените ще докажат обратното.
К а р д и н а л ъ т. Слуховете са по-силни от фактите.
П л и н т. Всички знаят епиграмите ми.
К а р д и н а л ъ т. Това се харесва на народа, но народът се труди, воюва и няма време за лунна светлина.
П л и н т. Но след време?
К а р д и н а л ъ т. Оставете времето настрана, живейте днес, приемете помилването… Освен, ако не ме въртите напразно, за да получите по-висока цена.
П л и н т. Извинете, Ваше кардиналско височество, но ако полето може да се сметне за дом, а кладата за мебел, моля Ви да напуснете моя дом. Сега почивам,предстои ми работа. Трябва да умра. Да не мислите, че е лесно?
К а р д и н а л ъ т. /изведнъж кипва/. Калот!
К а л о т. /гласът му/. Аз, господин кардинал! /Появява се и застава мирно/. Заповядайте, господин Кардинал!
К а р д и н а л ъ т. На този тук защо са му развързани ръцете?
К а л о т. Много е кротък, Ваше кардиналско височество…
К а р д и н а л ъ т. Вържи го!
К а л о т. Слушам!
К а р д и н а л ъ т. Жените да се махат! Какво искат?
К а л о т. Да им оре нивите.
К а р д и н а л ъ т. Той няма да умре!
К а л о т. Как няма?
К а р д и н а л ъ т. Ще има да взима!

Бързо излиза. Калот с връвчицата, тръгва към Плинт.

К а л о т. Бе, тези хора кво искат от теб?

Чува се глъч, жените нещо са се развикали.

П л и н т. Какво става там?
К а л о т. Хората на кардинала разгонват жените. /Сяда на камъка/. Отново сме сами.
П л и н т. Защо не запалиш?
К а л о т. /бърка в дрехата си/. Равнина и тишина. /Вади лулата и чакмака/. А ние отново сами. /Чатка с чакмака/. Млъкнаха и чучулигите. /Пали лулата и запушва/. Страшно сами… /Подава лулата към устата на Плинт. Плинт всмуква. /
П л и н т. Благодаря.
К а л о т. Докато ти бяха развързани ръцете не ти се пушеше.
П л и н т. /усмихва се/. Тогава бяха пълни.
К а л о т. Да де, забравих.
П л и н т. Ще ме почешеш ли?

Плинт се навежда, Калот чеше гърба му и му подава лулата. Чучулигите запяват.

К а л о т. /както почесва Плинт/. Чучулигите запяха… Наистина, не е лесно да летиш и да пееш… Но пък и да те помилват, а да не си съгласен, това е… Може би си луд, а?
П л и н т. Нищо чудно.
К а л о т. Може би е хубаво да си луд.
П л и н т. /изненадано/. Какво?
К а л о т. Не си на себе си, това е като вечно пиянство: нервите ти са отпуснати, отпускаш се, щастлив си. Лудите са щастливи. Глупавите също са щастливи. Но ти не си глупав.
П л и н т. Калот, учудваш ме, за палач си доста интелигентен.
К а л о т. Ми това са хиляда трупа бе, Плинт. Това са хиляда живота, хиляда глави, хиляда предсмъртни погледа. Как да не поумнееш!

Калот се изправя.

П л и н т. /спокойно/. Какво?
К а л о т. Стегни се!
П л и н т. /въздъхва дълбоко/. Ох!

Влиза Кралят.

К р а л я т. Калот!
К а л о т. Слушам, Ваше кралско величество.

Калот излиза. Кралят се приближава към Плинт и започва да го разглежда.

К р а л я т. Значи това сте Вие. /Пауза/. Неприятният човек. /Пауза/. За когото се говори, че е приятен.
П л и н т. Можете ли да ме почешете?
К р а ля т. Моля?
П л и н т. Точно сега ме засърбя, а съм вързан.
К р а л я т. /оглежда се/. Къде?
П л и н т. Гърбът.
К р а л я т. След като си поговорим.
П л и н т. За едно почесване по гърба в момента мога да се откажа и от убежденията си.
К р а л я т. /след като се оглежда, започва да го почесва/. А ние мислихме,че поне убеждения нямате.
П л и н т. Така си е думата.
К р а л я т. Но нямате. /Свършва с чесането/.
П л и н т. Срам ме е, но нямам. Откъде да ги взема? Нито едно не подхожда на характера ми. Какво ви води насам?
К р а л я т. Не Ви ли се струва, че тонът Ви подхожда повече на обесник, отколкото на обесен?
П л и н т. Струва ми се.
К р а л я т. Променете го!
П л и н т. /весело/. Добре, за да си проведем разговора.
К р а л я т. Наистина ли отказахте нашето помилване или са ме осведомили прибързано?
П л и н т. Не са Ви.
К р а ля т. Прибързано ли?
П л и н т. Да.
К р а л я т. Значи отказвате.
П л и н т. Да.
К р а л я т. Вижте какво, имам неприятното усещане, че в момента ме третирате като крал, а не като обикновен човек, който иска да общува с необикновен човек като Вас. Какво е един крал? Аз имам всичко каквото ми трябва и пак не ми е достатъчно. Крлицата има ей такива гърди /посочва с ръце/ но на доставчиците съм наредил да ми доставят малки гърди, почти да не се забелязват, само да присъствуват. Същото е и с хората, които ме заобикалят. Около мен е пълно с умове, но на мен ми трябва твоята компания, искам да говоря с теб за най-човешки неща и да замеряме брезичка с камъни. Имам чувството, че ако съм с теб, душата ми ще се отвори. Разбери, интригуваш ме.
П л и н т. И вие сте ми интересен… Понякога си казвам, бе човек, иди при него, може да откриеш нещо. Ненапразно сума ти фейлетонисти, поети, белетристи и драматурзи са Ви наобиколили.
К р а ля т. Подмазвачи.
П л и н т. Може би, казвам си, в гърдите ти ще олекне, на лицето ти ще се появи усмивка. Бръчките ще изчезнат.
К р а л я т. Вие сте песимист?
П л и н т. Трябва да се подразбира.
К р а л я т. С мен ще станете оптимист. А пък аз, покрай Вас, ще получа допира до земята.
П л и н т. Извинете, но Вие сте по-земен от мен.
К р а л я т. Мислите ли?
П л и н т. Аз принадлежа на бъдещето. И няма да Ви сторя удоволствието, няма да Ви взема със себе си там. Така че, дори да ме пуснете, няма да сляза от кладата.
К р а л я т. Сега вече ще ми кажете защо, понеже кралското ми търпение и възпитание, на каквато и висота да са те, се изчерпват.
П л и н т. Не се заканвайте. Човек, който трябва да умре след девет часа не може да се страхува дори от Вас.
К р а л я т. /почти извиква/. Като Ви пущам Ви правя комплимент!
П л и н т. Да, но моята сметка е да ме изгорите, интересите ми диктуват да се кача на кладата, а не да сляза от нея. Казах и на Кардинала, тщеславен съм, на всичко отгоре сноб, искам след години да се говори за мен.
К р а л я т. Щом сте сноб, познавате ли замъка Хернон?
П л и н т. Виждал съм го.
К р а л я т. Трийсет стаи, седемдесет слуги, двайсет камериерки и осемдесет коне.
П л и н т. Замъкът е хубав.
К р а л я т. /след пауза/. Вече не е само хубав.

Пауза.

П л и н т /навежда глава/. Добре ме наредихте.
К р а л я т. Спасяваме се както можем.
П л и н т. /едва сега става сериозен/. Добре де, какво Ви сторих? В какво се провиних?
К р а л я т. Симпатичен сте. Затова.
П л и н т. /тихо/. Оповестено ли е?
К р а л я т. /усмихва се/. Разбрахте ли, че съм по-хитър от всички ви?
П л и н т. Кажете как да Ви обидя? Искам да Ви обидя някак, но не знам как. Защото ако Ви кажа, че сте… стронбил, не знам дали знаете какво е това стронбил?
К р а ля т. Какво е?
П л и н т. Нещо измислено от мен.

Кралят залепя шамар на Плинт.

П л и н т. Стронбил!

Втори шамар.
П л и н т. Хубави шамари си бием.

Трети шамар.

П л и н т. Аз на Вас, Вие на мен…
К р а л я т. Калот!
К а л о т. /гласът му/. Заповядайте, Ваше величество. /Влиза на сцената. Да не забравяме, че и през двата диалога на Плинт с Кардинала и Краля, Калот, меко казано, любопитствува да чуе разговорите./
К р а л я т. Отвържи го!
К а л о т. Веднага, Ваше величество.
К р а ля т. Вече е свободен.

Кралят излиза.

К а л о т /започва да развързва/.
П л и н т. Внимавай как развързваш, внимавай как се отнасяш със собственик на замък!…
К а л о т. Да бе приятелю, защо не ми кажеш как стават тия работи? Ние цял живот се трудим и нищо. А ти, уж на кладата, уж противник, пък… замък. Че тя ква стана? /Навива въжето/. Замалко не ти показах лицето си.
П л и н т. Няма как, успях.
К а л о т. От бездомник – собственик на замък. От такива като тебе… Разкрих ти душата си.
П л и н т. Трийсет стаи.
К а л о т. А аз само четири.
П л и н т. Седемдесет слуги, двайсет камериерки.
К а л о т. А моята камериерка – и за слугиня и за съпруга
П л и н т. Осемдесет коне!
К а л о т. А аз, дето не съм спал хиляда и една нощи, нямам и магаре. /Оглежда Плинт/. Сега какво ще правиш? И какво ме гледаш? Вече си свободен.
П л и н т. /заема добре мястото си на камъка/. Не мърдам от тук.
К а л о т. Защо?
П л и н т. Като стигнеш в града, кажи на конете и на сугите да дойдат да ме вземат.
К а л о т. /сам не знае как е променил тона си/. Слушам, Ваше… .
П л и н т. Преди да тръгнеш, да ми оставиш чакмака си.
К а л о т. Чакмака?
П л и н т. Аха.
К а л о т. Разбрано. А лулата?
П л и н т. /неопределено/. И лулата.
К а л о т. /оставя всичко на камъка/. Ето.
П л и н т. Всички камериерки, слуги и коне на замъка да дойдат тук.
К а л о т. И камериерките?
П л и н т. Да приготвят банята и вечерята.
К а л о т. Бира или вино?
П л и н т. Червено.
К а л о т. Естествено.

Влиза Никея.

Н и к е я. Браво бе, човек, ти си бил клечка, пък ние да не знаем.
П л и н т. /строго/. Какво?
Н и к е я. /респектирана/. Момичето плаче.
П л и н т. Кое момиче?
Н и к е я. Което озлочестихте.
П л и н т. Озлочестих?
Н и к е я. Не го ли целувахте? Озлочестихте го пред всички. И сега къде да се дене?
П л и н т. Така ли разправят?

Влиза Силвестрия.

С и л в е с т р и я. /към Никея/. Дукатите!
Н и к е я. Защо?
С и л в е с т р и я. Не стана.
Н и к е я . Случва се.
С и л в с т р и я. Благородник! Замък!
Н и к е я. Подариха му го!
С и л в е с т р и я. Но не легна с дамите.
Н и к е я. Че кво съм виновна, да са легнали!
С и л в е с т р и я. Те легнаха, но той не дойде.
Н и к е я. Защото го помилваха.
С и л в е с т р и я. Ми като иска, как да не го помилват.

Влиза бабата.

Б а б а та. Пу!
Н и к е я. Кого плюеш?
Б а б а та. Седемдесет коня!
Н и к е я. Камериерки!
С и л в е с т р и я. Слуги!
Б а б а т а. Милост! За да не ми изоре нивата.
С и л в е с т р и я. Връщай дукатите!
Н и к е я. Не!

Влизат двама часови, застават пред Плинт, козируват. Плинт ги гледа учудено. Жените замръзват по местата си. Часовите тръгват срещу жените и насочват оръжие към тях.

Н и к е я. Защо ни гоните?
С и л в е с т р и я. Виж колко народ!
Б а б а та. Пу!
С и л в е с т р и я. Какво иска този народ?
Б а б а т а. Да го заплюе, ма! Пу!

Часовите разгонват жените, крясъците им се отдалечават. На сцената остават само Плинт и гредата. Плинт се приближава до нея, погалва я, подпира се на гредата и се замисля. Така подпрян, започва да чатка чакмака, а след това хвърля праханта на кладата.
Влиза кардиналът.

К а р д и н а л ъ т. Какво стана? Защо приехте?
П л и н т. Че как да не приема.
К а р д и н а л ъ т. На мен отказахте.
П л и н т. Не предложихте замък.
К а р д и н а л ъ т. /впива взор в Плинт, сякаш да се увери в нещо/. Това са тридесет стаи!
П л и н т. Да не ме излъжете в бройките.
К а р д и н а л ъ т. /взира се в лицето му/. Не знам дали все още не се шегуваш, но дори ако се шегуваш, ще престанеш, като преброиш всяка стая поотделно. Имотът е велико нещо. Това е замък!
П л и н т. Ако е стар!
К а р д и н а л ъ т. Славата на замъка Хернон е известна.
П л и н т. И аз съм известен.
К а р д и н а л ъ т. Замъкът е по-известен от вас.
П л и н т. Аз съм по-известен.
К а р д и н а л ъ т. На тази карта играхте, затова спечелихте.
П л и н т. Конете здрави ли са?
К а р д и н а л ъ т. Този наш крал!
П л и н т. Голям крал, кардинале.
К а р д и н а л ъ т. Хитър. Господин… Как да ви наричам?
П л и н т. Чудак, пропит…
К а р д и н а л ъ т. Спокойно, ще се пропиете.
П л и н т. Голям крал, хитър.

Кардиналът се смее достопочтено. Плинт се смее с него. Кардиналът разбира,че в смеха на Плинт има някакъв подтекст.

К а р д и н а л ъ т. Струва ми се, че в смеха Ви има нещо…
П л и н т. Не вярвам.
К а р д и н а л ъ т. Подтекст.
П л и н т. /победоносно/. Кардинале, Вие сте комплексаджия.
К а р д и н а л ъ т. /със спокойна жестокост/. Кралят заповяда да напечатат епиграмите Ви.

Плинт е смутен.
Пауза.

К а р д и н а л ъ т. /ликуващо/. С властта шега не бива, Плинт. Мъжете ще се върнат от война и какво да видят: песните Ви напечатани.
П л и н т. /след пауза/. Камериерките са красиви, нали?
К а р д и н а л ъ т. Ха, довиждане. /Внезапно спира/. Щях да забравя: утре специален бал, в двореца.
П л и н т. Специален?
К а р д и н а л ъ т. Във ваша чест.
П л и н т. Чест?
К а р д и н а л ъ т. /смее се/. Довиждане, Чудако пропит от лунна светлина.

Кардиналът излиза.
Плинт е сам. Присяда на камъка. Зад гърба му влиза Мария.

П л и н т. /без да се обърне/. Кардиналът ли те праща?
М а р и я. Не… Защо?
П л и н т. Извинявай, озлочестих те и те забравих.

Всички реплики на Мария по-долу са меки, примирени.

М а р и я. А, нищо, моля.
П л и н т. Но те озлочестих.
М а р и я. Мъжете се връщат.
П л и н т. Аз те озлочестих, Мария. Разбираш ли какво казвам, подиграх се.
М а р и я. Ще се оправя.
П л и н т. За какви мъже говореше?
М а р и я. Войната свърши.
П л и н т. Да се ненадяваш. Обикновенно тези работи стават по-бавно. И какво сега, ще закипи труд, така ли?
М а р и я. Свърши.
П л и н т. И ще се върнем.
М а р и я. Ами…
П л и н т. Сред двайсет! Все красавици. Не една, не две, двадесет!

Доста дълго мълчание.

П л и н т. Загубила си способността да говориш. Това е цял замък.
М а р и я. Целият ли ще го дадат?
П л и н т. /усмихнато/. Предполагам.

Втурва се Калот.

К а л о т. Връщат се!
П л и н т /спокойно/. Живите.
К а л о т. /поглежда кладата/. Точно така – пуши… Дърветата ще изгорят без теб… Както казаха.
П л и н т. Така ли говорят?
К а л о т. Плинт, защо така, а?
П л и н т. /троснато/. Какво така?
К а л о т. Искам да ти кажа лоши неща, а не мога да ги измисля. Защо?
П л и н т. /жестоко/. Защото си палач! Само режеш глави /Пауза от която се измъква с променен тон/. Не знам, Калот, може би е нещастие, а може и щастие, да си видял лицата на хиляда души преди…

Пауза.

К а л о т. Някои се напикаваха. Но никой досега не си беше правил сметките.
П л и н т. Имай предвид, че много няма да ти позволя.
К а л о т. Плинт, кажи ми, как ме накара да се замисля за неща, които… А после се напъха в ръцете им?
П л и н т. На палачи не обяснявам.
К а л о т. Вече не съм длъжен да се обиждам от теб, за мен ти вече си един пикльо.
П л и н т. /хваща Калот и го разтърсва с яд/. Ами, ако го бяха дали на тебе?
К а л о т. Аз съм палач, бе, копеле, на нас ни е простено.
П л и н т. А аз какво съм, бе, копеле?
К а л о т. Ако АЗ бях особен, щях да си остана особен. Щях да им плюя на замъците. /Отскубва се с тласък/. Черво!

Плинт го докопва за ризата.

К а л о т. /отблъсква го, но Плинт се държи/. Пусни ме!
П л и н т. Извини ми се!

Ах, че хубаво играе нашият Плинт!

К а л о т. На тебе ли? /Хваща го за шията и започва да стиска/. На тебе ли? /Притиска го върху камъка./

Мария се втурва и хваща Калот отзад за дрехата.

М а р и я. Пусни го!
К а л о т. /говори на Плинт, сякаш Мария не съществува/. Ще те сплескам!
М а р и я. Убиец!
К а л о т. Народът ще те разкъса и без това.
М а р и я. /дърпа Калот/. Палач!
К а л о т. /с презрение/. Епиграми!
П л и н т. Презрение на палач!
К а л о т. /просъсква/. Чудак!
П л и н т. Такъв съм!
К а л о т. Лунна светлина!…
М а р и я. /на Калот/. Махни се!
К а л о т. Те са луди!
П л и н т. Кои?
К а л о т. Които те смятат за симпатичен.
М а р и я. /на Плинт/. Обичам те!
П л и н т. Народът пее песните ми.
К а л о т. Сега ще си бърникаш гувернатките!
П л и н т. Камериерки.
К а л о т. Запушиха ти устата!
П л и н т. Яд ли те е?
К а л о т. /ядовито/. Напечатаха ти и песните!
М а р и я. Плинт, мили!
К а л о т. Които се пееха тайно.
П л и н т. /цинично/. Сега ще се пеят явно.
К а л о т. /показва му среден/. На!
П л и н т. /цинично/. Ще ги наградят.
К а л о т. Пу!

Плинт избърсва плюнката на лицето си.

П л и н т. /спокойно, през рамото на прегърналата го Мария/. Не мога да те разбера… Разбирам… тя. /Става въпрос за Мария/. Но ти? Какво ти стана? Защо полудя?
К а л о т /тихо/. Защото бяхме приятели… Цели пет дни.
П л и н т. Голяма работа.
К а л о т. /кипва/. Моля?

Този път Калот го сграбчва жестоко и го поваля на земята.
Мария моментално се хвърля върху него.

М а р и я. /удря гърба на Калот/. Пусни го!…

Влизат запъхтени Силвестрия и Бабата. Стъписват се от картината.

С и л в е с т р и я. Ехааа!
Б а б а т а. Калот, остави го!
С и л в е с т р и я. На народа!
М а р и я. /извръща яростно глава към тях/. Какво искате?
Б а б а т а. Ще го сторят на парчета!

Влизат предните няколко души от тълпата.
Калот ги вижда, отпуща жертвата си и се изправя.
След него се изправя Плинт.
Тълпата вика, негодува. Запис на лента.
Тълпата прави бавна крачка към него. Плинт прави крачка зад, но се овладява и застава неподвижно.
Дълго се гледат. Влизат Кралят и Кардиналът.

К а р д и н а л ъ т. Калот, ти нямаш работа тук.
К р а л я т. /тържествено, на Плинт/. Моментът стана по тържествен отколкото предполагахме, Плинт. /Изважда една книга/. Пред лицето на народа!

Плинт поема книгата. Поглежда корицата и вдига очи към Калот.

П л и н т. Моята книга!…
К р а л я т. Твоите песни!
П л и н т. /прелиства страниците и сякаш забравя за присъствуващите/. Хубава книга! /Зачита се/. Хубави стихове!… /Вдига глава и се усмихва/. Не са толкоз лоши!…
К р а л я т. Затова ги издадохме.

Кралят и Кардиналът застават настрана в очакване.
Тълпата прави стъпка към Плинт.

П л и н т. А, тук една чужда… Народна!… /Поглежда присъствуващите/. Приемам я, не е лоша! /Плинт засиява. Зад гърба му лумват пламъци/. Боже мой,Калот, те ме бъркат с народа!

Страстно притиска книгата към себе си. Тълпата прави нова крачка напред.
Калот излиза пред Плинт.

К а л о т. Къде сте тръгнали?
Гласове от тълпата:
– Той е с палачите!
– Защо не беше с нас?
– На война.

Плинт продължава да чете стиховете си.

– Докато ние…
К а л о т. Какво вие?
– Бяхме на война…
– Той мърсуваше с жените ни!
– Защо не беше?
– Защо го награждават?

Тишина. Пауза.

К а л о т. /на Плинт/. Отговори им, Плинт.

Плинт най-после вдига глава от книгата, поглежда тълпата сякаш без да я вижда. Мълчи.

К а л о т. Защо мълчиш? /И понеже не получава отговор, отговаря на тълпата/. Защото не му позволиха?
– Кой не му позволи?
К а л о т. Тези, които ви пратиха.
– Аха, нас ни пращат насила, а него НАСИЛА не го пращат!
Смях.
– Забраняват му да воюва!
Смях.
К а л о т. /ядосано/. Забраняват му, това е! /Ядосано на Плинт/. Говори, ти казвам!

Плинт чете.
П л и н т. /вдига глава/. Сбъркаха ме с народа!
– Ще го дадеш!
– Дай ни го!
Тълпата прави стъпка напред.
К а л о т. Назад!
Тълпата се стъписва.
К а л о т. Тук е територия на гилотината!
Б а б а т а. /излиза напред/. Пу!
С и л в е с т р и я. Излъга двеста жени!
Б а б а т а. Той е лошав!

Повторно заплюва Плинт.
Калот измъква главня от огъня и тръгва към тълпата.

К а л о т. Млъкнете! /Гневно се извръща към Плинт/. Кажи им! /Изкрещява/. Запей!
– Не сме дошли да ни пее!
Калот /извън себе си/. Плинт, отвори си устата! /Плинт не реагира/. Дошли са да те разкъсат! /Никаква реакция/. Кажи им нещо!

Плинт прави крачка към Калот, повдига леко маската му и го целува, обръща се към кладата, тръгва, преминава пояса на пламъците и застава до гредата.

М а р и я. Плинт! /Плаче./
– А!
– Изигра ни! ־ Избяга!
– Хитрец!
– Подлец!
Калот /вика/. Млъкнете! /В настъпилата тишина/. Глупаци, не го заслужавате! /В тишината/. Не го познавате!
– А ти го познаваш, така ли?
К а л о т. Да!

Калот бавно смъква маската си. Тълпата ахва. Това е случай без прецедент.
Калот се обръща и тръгва към кладата. Минава пръстена на огъня, застава до Плинт.
Връхлетява Никея.

Н и к е я /вика/. Калот!… /Запъхтяно/. Какво правиш? /Тишина/. Защо?
К а л о т. За да повярвате в него.

Пламъците се дигат изведнъж.
Музика.
Край

ТРАВЕРСТАУН (TRAVERSTOWN)

борис

априлов

***

Т Р А В Е Р С Т А У Н     /1985, Созопол/

***

роман

–––––––––

1.

Нисък крив мъж се приближи с куцукане към гемията, огледа я, натисна с пръст обвивката и остави на земята цяла кофа с боя.

– Зангадор!

Две насмолени траверси подпираха „Св.Пантелеймон” като патерици, държаха по този начин ветерана изправен върху грешната земя.

– Зангадор!

Нещо в търбуха на гемията изръмжа. На палубата се появи червенокос герой с брезентов панталон. Той се показа само с едната си половина, другата му половина, май, все още спеше вътре.

– Боядисай я най-после, не виждаш ли, гние. Боядисай я отвън и отвътре. Кубрика кой знае на какво прилича.

– Добре, бай Артин. – Закопча едно копче от панталона, без да има защо. – Ще я боядисам само да не ти счупя добрината.

– Дъската гние, разбираш ли?

– Знаеш, че заминавам.

– Удари една четка на къщата си, пък заминавай колкото си щеш.

– Други ден се качвам на шведския. Уговорил съм с боцмана… Тази четка хубава ли е?

– Екстра.

– Боята ще стигне ли?

– Колкото стигне. – Бай Артин надзърна в кофата, дългият му нос се удължи още повече, сякаш искаше да прецени с него. – Ще взема още от корабите. Боядисай си къщата, Зангадор, грехота е.

На бай Артин му се щеше да повиши тон, дори да се скара, но това не му се удаде, само успя да си тръгне рязко и от това закуцука по-видимо.

Зангадора провиси нозе през борда и се загледа в кофата. Огледа четката. Почеса се. Опипа наболата си брада. Върху кирливата пясъчна ивица, към гемията, без да се пени, внимателно се плъзгаше помията на морето. Кротко се поклащаше счупено крило, окото на мъртвия гларус вече бе помръкнало. Зангадора прецени, че в момента няма повече от десет часà и се върна обратно на койката. Шумовете не го дразнеха, свирките и пухтенето на маневрените локомотиви го приспиваха, а параходните сирени бяха славеите на живота му.

– Зангадор!

– Този пък кой е?

– Дойдох да те питам за „Димитър”. Ще я бутат ли на вода, няма ли да я бутат?… Полегнала е там, не мърда. Уж щяха да я бутат, а не я бутат.

– Ще я бутат.

– Сигурен ли си?

– Виждаш, още не е за бракуване.

– Вече трета година е на сухо, вратата е изкъртена.

– Да беше само вратата.

– Смятам да се нанеса.

На Зангадора му харесваше да минава за мъж, който не се изненадва, но сега се взря в мътните очи на Моти. В случая не ставаше въпрос за обикновена изненада. Кой дявол беше пуснал мухата в кръглата глава на тоя здравеняк да зареже хотела на баща си, да задраска славата си на американски моряк, за да се засели на Борсата, или, както господин Кендъл обичаше да нарича махалата – Траверстаун.

– Пък ако ме изгонят, да ме изгонят.

– Прави каквото щеш, на мен ми предстои да тръгвам. И знаеш, че няма да те изгонят, тук никой не е бил изгонван, чисто и просто, ако някой е решил, че времето на гемийката не е изтекло, ще я постегнат и ще я бутнат на вода.

– Накъде се опътваш?

– Където ме заведе шведският.

– В „Димитър” спи ли някой?

– Чат-пат! Постоянен квартирант няма. Като тръгна мога да ти отстъпя пантелеймона.

– Става.

Зангадора забеляза, че разговаря не с някогашния Моти –стори му се овехтял, държеше се като подритнат, а сандалите му – трагедия.

Туй беше вече истинска новина и се равняваше на сензация, след такова сътресение квартирантът на „Св. Пантелеймон” надали можеше да си поспи като хората. Награби кърпата, както винаги тържествено нагази в морето, огледа по навик насрещните очертания на залива, метна поглед и наляво – да не би някой параход снощи да се е промушил в пристанището без неговото знание – изплакна лицето си, зададе си въпроса сега ли да се обръсне или привечер, отговори си: привечер и още по-тържествено се покачи обратно на палубата. Там се дообърса, мерна за миг „квартала си” и изрече:

– Хубаво!… Където да гледаш – хубаво! Животът е хубав! Какво не ви харесва на живота бе, маймуни? Погледнете колко е хубаво!…

Нито една цигара, обаче.

За всеки случай Зангадора се озърна, минаваше ли някой край гемията му. Като нахлузваше фланелката, бръкна в джобчето повторно –пукнат фас. Оправи якичката, тя закри част от могъщия му бронзов врат. Слезе в „спалнята”, потърси и тук, нищо, само изгарянията от фасовете по изтърбушения му дюшек.

Обу се на палубата. Старателно лъсна тежките си обуща, а те никак, ама никак не подхождаха на лятната му бойна униформа. Гладен, жаден, светът можеше да се продъни, но обущата на Зангадора биваха винаги лустросани. В началото на юни шапката още стоеше на главата му, забележителна шапка, от канадския търговски флот и предстоеше да слезе от главата му на 22 юни, началото на астрономическото лято. Така твърдеше собственикът ѝ, в туй искаше да убеди аудиторията си, но кой ли да му вярва, квартирантът на „Св.Панталеймон” си нямаше на представа от датите, както не му вярваха, например, че ще замине за Сан Франциско. Тази песен той подхващаше всяка пролет и есен, казват, тогава пощтръклявали скитниците.

– О, ма ти отново си тук!

Момчето стоеше изправено до боята и четката. Бледо, малко не му достигаше да бъде хубаво, но тъй като това малко засега го нямаше, момчето си беше направо грозновато. Знаеше, че с ученическата си куртка не е на мястото си в туй свърталище сред парцали и гнилоч, но стърчеше до гемията и чакаше.

– Татко ти знае ли, че си тук?

– Няма значение.

– И какво?

– Нищо.

– Пак си дошъл да ме гледаш, виж ме, позяпай ме, нагледай ми се, скоро заминавам. – Смущението на момчето се разсейваше от възхищението му. – Как се казваш? Все забравям да те питам.

– Наско.

– Нали продаваш цигари и марки в оная будка?

Момчето кимна.

– Умирам за една папироса. За нещо, което произвежда дим. Друг път като идваш насам носи една цигара. Ще бъде добре за здравето ми.

Момчето го изчака да слезе по стълбичката от палубата на земята и тръгна след него. Отдалеч се радваше на фигурата му, на шапката му, на походката. Зангадора крачеше из квартала винаги меланхолично, видимо нехайно и винаги отвръщаше на поздравите. Когато някой най-после му поднесе пакета си, Зангадора дълго избира в него най-вкусната цигара.

Всеки ден, най-често по обед, той минаваше през пустинята от пясък, див пелин и хиляди безстопанствени траверси. Тези траверси са били струпани тук преди години за строеж на допълнителни релсови пътища към пристанищните кейове и Рибната борса, но някои се бяха отказали от проекта. От птичи поглед ареалът изглеждаше така: траверси, стари гемии и лодки, пак траверси, десетина нескопосно сковани от греди и дъски кейчета, които се употребяваха при лова на скариди, траверси, циментовия кей на Рибната борса, винаги затлачен с риболовни гемии, пак траверси, пристанището с хамбарите и параходите, отново много траверси, гарата на Бургас и пак траверси, до припадък траверси. Трите опорни точки на „махалата” си оставаха Гарата, Борсата, Пристанището – точките на триъгълника, в който живееха всички гемии и лодки, кейчетата и една нищо и никаква барака, приютила прочутия Рибен музей на ветеринарния доктор Кабаивански. Дървените траверси привличаха не само бургаските несретници и скитници, така че мястото се превърна в обетована земя на бродниците от цяла България. В безредните им купища се скриваше и грешният, и безгрешният, всяка отделна траверса представляваше сглобяем елемент, обитателите на ареала можеха да подбират и комбинират според вкуса и фантазията си.

Като дефилираше по пътеката, Зангадора удостояваше с някой поглед отрепките, насядали пред пещерите си. Те се грееха на слънцето и почесваха. Надарени с неограничено количество свободно време за днес, за утре,за други ден и до края на живота, махленците се радваха на завидното човешко благо да не бързат, никой никъде не ги очакваше. Бронзовото лице, сините очи,канадската капитанска шапка, жълтата фланелка с къси ръкави, брезентовият моряшки колан с капсирани дупчици, панталонът в благороден пясъчен тон и лъснатите,макар и зимни обуща, превръщаха квартиранта на „Св. Панталеймон” в бялата лилия на туй смрадливо блато.

2.

Една от патериците на „Димитър” се беше отместила, гемията лежеше малко настрана. Тази непредставителна поза на старото корито придаваше известна маниерност на картината, наоколо всичко останало бе килнато също малко настрана, все наклонено, готово да се предаде на разрухата, сред избуяли бурени, които единствено създаваха впечатлението за дивашка жизненост. Моти обходи най-близките пещери и успя да събере трима помагачи. Единия се довлече с увиснала долна джука и тежки, неподвижни ръце, но другите двама асистираха сполучливо. Крантата се изправи върху дървените филета. С това „Димитър” сякаш счупи установената хармония на околността. Моти домъкна десетина траверси допълнително, подреди ги, изработи нелоша стълба край левия борд, изкачи се по нея на палубата, огледа от тази височина махалата, нещо от гледката не му хареса чак толкоз, но морето пък му се разкри с допълнителни подробности и това се оказа достатъчно да подобри настроението му. Спусна се в хамбара. Там се натъкна на сламеник. Измъкна го на палубата. Обработи го неособено сръчно и го просна да съхне. Този сламеник можеше да му върши работа докато си намери дюшек. Невзрачното име на гемията се отъждествяваше с нейния още по-невзрачен стопанин бай Димитър. Бай Димитър я беше купил на старо, кръстосваше с нея всичко на всичко две години все по южния бряг на Залива, накрая я извади за основен ремонт на мотора. Самият стопанин изчезна заедно с мотора, вече три години от него нямаше вести.

Моти сметна, че за днес е свършил прекалено много работа – проснатият да се нагрява от слънцето сламеник го призова, излегна се връз него, пренебрегна неприятният му дъх на мухъл, плю на предубеждението, че преди него сламеникът е обслужвал какви ли не, скръсти ръце под главата си и се загледа в блясъка на небето. Но тъй като в блясъка дълго не се случи нищо интересно, новият жител на махалата затвори очи, което означаваше, че в следващия миг Моти вече не чува дори грохота на пристанищните кранове.

3.

Някъде по обед Зангадора влезе в магазин „Торино” на главната улица – единственото място, където можеше да загуби самообладание. Най-напред го побъркваха етикетите на вината и концентратите, след това го зашеметяваха миризмите на сушените и пушените риби, филетата от лакерда, качетата с карагьоз, пратките на гръцките фирми аншоа от няколко световни марки, испански и португалски рибни консерви със златни картинки – коралови палми и старинни ветроходи с напълнени платна, чер хайвер, сьомга хайвер, няколко вида шаранови хайвери, забъркани по най-неочаквани начини от собственика и гарнирани с екстравагантни подправки, купища чирози, побелели от солта октоподи, а накрая, като капак на всичко – ъгъла за дегустации. Върху бяла покривка бяха наредени хапките: с масло и рибки, с масло и хайвер, плюс няколко вида маслини. Зангадора се стараеше никога да не преиграе, изяде само две хапки със сьомга и все пак, той си имаше двама приятели, които можеха да си купят абсолютно всичко от магазина и то в неограничени количества: параходният агент Панаьот Георгиев и английският консул господин Кендъл. Всичко в този ден беше на мястото си – бутилките, бъчвите, мезетата, нямаше го само Панайот Георгиев и другите негови приятели, които си правеха тук всеки обед „кают-компания“.

Собственикът на магазина срещна погледа му и вдигна рамене.

– Ще го потърся в агенцията – рече Зангадора.

В кантората гласът на параходния агент гърмеше, деликатният иначе човек, този път по телефона ругаеше здравата някого в Марсилия или Кайро. По едно време лицето му се удължи и посиня. Зангадора се изтегли към вратата. Параходните агенти на свой ред също викаха в телефоните си, по този начин цялата уличка се напълни с псувни. И това, всеки ден, помисли си Зангадора. По всяка вероятност хората от другата страна на жиците също ругаеха, правеха дълги лица и посиняваха.

Защо?

Не можеше да си отговори на този въпрос, нямаше начин да разбере тези мъже. Имаха си пари, деликатесите от магазин „Торино“ можеха да бъдат техни всеки момент, жилищата им разкошни, съпругите им всички с пенюари. В махлата никой не се ядосваше всеки ден, срещаха се и тъжни лица, но намръщени – никога.

Преди малко в съзнанието му се беше мярнало понятието „пеньоар“. То породи облак в слепоочията му, после се материализира в гъдел на сладостна коравина, напипа я през джоба на панталона си. Зад звънеца, през кафявото орехово стълбище с месингови гарнитури, през тъмната настилка по стъпалата, зад хола на горния етаж, през коридорчето и вратата на кухнята, в слугинската стаичка, от резкия четирикратен сигнал трепна една жена. Вместо да се запъти към изхода, жената светкавично съблече роклята си и облече пеньоар.

– Момент.

Доколкото подразбра, гласът й беше сърдит.

Ако не си в настроение, да не влизам – рече, когато му отвориха. – Лично аз съм в лошо състояние на духа, тъй като работите на господин Георгиев днес не вървят и срещата ни в „Торино“ не се състоя. Копнея да видя мила приятелка, с мили обноски, но ако…

– Защото си гладен.

– Не съм гладен, пие ми се… Пипни малко по-долу от кръста ми.

Жената не пипна, но отвори още малко вратата и даде възможност на скитника, както много пъти досега, да проникне в обширния господарски дом, за който Зангадора при всяко посещение не пропускаше да отбележи, че мирише на евреи. За него евреите принадлежаха не само към друга раса, но и към друг биологически вид.

– Тук мирише на евреи – подхвърли, за да остане верен на себе си.

Този път Рената не реагира, но въпреки напушеното й състояние, в очите й пламтеше възбуда, обгаряше я предчувствие, че много скоро ще си извършат онова нещо и то – много по-добре от всякога.

– Днес искам две неща. – Зангадора знаеше, че трябва да играе на ръба на позволеното. – Искам да си тръгна незабавно от тук, но искам също, ако мога, да те наведа. Защо не се наведеш и да се махна бързо от главата ти.

– Знаеш ли от кога не си идвал? – запита тя рязко.

– Не викай! – Огледа хола. – Ще станем за резил.

– Не може така! – изкрещя Рената. – Къде се намираш? Не съм парцал!…

Крясъците на дълго спотаената обида, на изнурителното чакане и потулената страст му подсказаха, че в къщата няма други хора. Но този факт, освен прелестната си страна, криеше опастността Рената първо да го набие и чак тогава, издраскан и разкървавен, да го хвърли на пружината.

Стаята й се потайваше в сляпото черво на жилището,неудобна за господарите, неудобна и за обитателката й, която – някъде над педесетте – смяташе, че най-после е разцъфтяла като жена. Господарите не одобряваха стаята заради дългия път, който трябваше да изминават мъжете до нея през скърцащото стълбище и хола. На два пъти уволняваха прислужницата и на два пъти си я викаха обратно. Рената готвеше добре, поддържаше чистота и най-важно– господарят бе дал тържествена дума пред смъртния одър на баща си, Райна Димитрова, момиченцето докарано в дома им от село Равда и наименовано много по-късно – по всяка вероятност върху чаршафа – Рената, да остане до края на живота си в тази къща. Зангадора как ли не се напрягаше, но не можеше и не можеше да си представи своята пума като смотано селко момиче, което освен, че овладява пространството на кухнята, но се превръща и в сексуална гимнастичка – впрочем не се знае кое от двете беше усвоила по-напред – но винаги, при всички обстоятелства, износваше един след друг и пеньоарите на старата господарка Нора Бенбасат.

Къщата бе обхваната от далечно засега, но бързо приближаващо се бучене. Райна Димитрова знаеше силата си на готвачка и любовница, но знаеше и недостатъците си на жена от зоната на кипящите петдесет и пет. Това именно я влудяваше. И откъде накъде, кучият му син, един бездомник и мързеливец, без каквато и да е професия, без образование, ще й се изплъзва? Понякога го чакаше с месеци да се появи, на всичко отгоре го и сънуваше; какви са тия мизерии?

Слава богу!

Вън се чу шум, някой повика Рената по име, обади се и детенце. Райна Димитрова отиде незабравно при господарката си. Това не е любов, помисли си Зангадора, ще трябва да късам, да режа и да хвърлям, това ще ме съсипе, но каквото и да ме правят, шведският кораб ще ме спаси. Знаеше мястото на бутилката, постави две чаши на масичката и ги напълни. Като нямаше какво да прави в тази райска за него стаичка с изглед към кафенето на Мъгърдич, той порови тук-там с ръцете си и най-неочаквано се натъкна на пари. Откритието го удари не другаде, а в ръцете, сякаш банкнотите бяха заредени с електричество. На Зангадора не му оставаше нищо друго, освен да реагира незабавно. Той седна на леглото и за секунда изпразни чашката си. Тази чашка хвърли пълна светлина върху мистерията. Зад нея стоеше Нисим Бенбасат. Изглежда търговецът бе играл честно, той бе дал не само името Рената на момиченцето от село Равда, бе му дал и възпитание; то, както се казваше, бе пораснало в ръцете му. А накрая – и тази голяма сума, да се омъжи, да живее щастливо.

Райна се върна след час.

– Ти, Райно, защо не се омъжи тогава за някого, когато беше млада и не толкова зла?

– Защото го обичах, бе, говедо! Обичах го, разбираш ли?

– Повече от мен?

Е, сега тя му удари плесницата. Зангадора хвана лицето си.

– Тогава пък аз ще те набия от ревност!

– Ще набиеш! – Рената надигна своя коняк. – Ти не можеш и да ревнуваш.

– Не мога – призна си Зангадора. – Нищо не мога, за нищо не ме бива, освен да пия и да лежа.

Докато Зангадора продължаваше да си признава и да си приписва всички грехове, Райна Димитрова си свали пеньоара, след него всичко останало, без ни най-малко, ама най-мъничко да взима под внимание, че формите й на тази възраст не са ни най-малко организирани, особено корема. Райна Димитрова разчиташе най-много на поразяващите свои гърди и бедрата си, за тях героят, който все още стърчеше до бутилката облечен, твърдеше, че са гладки като сандалово дърво, без да имаше представа от каквото и да било сандалово дърво.

Към три часът следобяд започнаха да обядват. Рената серевира твърде приятни неща и някакво господарско вино. Всичко стана още по-приятно, ако не беше това допълнително галене по врата и ръката о нейна страна. Понякога го целуваше по рамото и като я поглеждаше с досада, Зангадора не без учудване забелязваше, че устните й за проклетия, са набъбнали, кой знае от какво, може би от неизвестна болест, и са станали по-привлекателни от всякога. Хранеше се, пиеше, но мислеше и за последната заплаха, която го грозеше – при всички положения, нямаше начин Рената да не повдигне въпроса да се посъберат и оженят. Но тази тема така и не бе поставена на масата, не бе поставена и на сбогуване, долу.

4.

Като изминаваше триста или четиристотин метра от своята пещера до гарата, Дан Колов изживяваше усещането, че прескача цяла бездна. Тези екскурзии на грубо изваяната от много материал, късовратеста и приведена напред, с отпуснати тромави ръце жена, се осъществяваха почти всеки ден. На гарата тя гледаше брожението на хората от всички възрасти и всякаква социална принадлежност. Случваше ѝ се и да улови някой клиент: закоравял селски бедняк,чираче някое, каквото падне, знае ли човек. В ранните следобедни часове готвачът от перонния ресторант ѝ завиваше по нещо изостанало, жената го изяждаше на бърза ръка и продължаваше да се взира в пристигащите пътници. Представяше си, че някой от тях иде непременно от Плевен. Плевен беше смачкан като спомен в нейното всекидневие, но все още нещичко мъждукаше в дъното на съзнанието ѝ, като далечна светлинка от детството. Спомня си, например, един ден, ах, оня ден преди няколко години, когато клиентът се оказа обущарски калфа от Плевен. За малко да не го таксува. И все пак прибра парите му, само заради туй, че онзи не излезе човек, заяви ѝ в лицето, че е дебелана, че взима скъпо за грозотата си, какво е това четири лева, знае ли тя днес как се печелят четири лева.

Сега привлече вниманието ѝ момичето от вчерашния следобед. Беше го запомнила да седи на пейката в дъното, при входа на бюфета до картонен куфар. Тогава лицето на момичето ѝ се стори угрижено, сега обаче очите му плачеха. Неграмотният трийсетгодишен хипопотам Дан Колов си служеше с ограничен речник от стотина думи, та отбягваше да говори много, но отчаянието на непознатата, заприличала вече на самоубий­ца, събуди закърнялото ѝ милосърдие. Дан Колов седна до нажа­лената кукла и макар да не обичаше подобни жестове, положи ръка на рамото ѝ.

– Как се казваш?

– Николина.

– Ти плачеш от вчера.

Дан Колов искаше да употреби още изречения, но не умееше, разговорите не ѝ се отдаваха, щеше ѝ се да отправи и някои въпроси, но как, думите се изкачваха само до гърлото, там се давеха в собствените си звуци и глъхнеха. По този начин тя затормозваше и себе си, и тези, които я слушаха; така бе при­викнала да живее – повече като глухоняма, отколкото като гово­рещ човек.

Николина тръгна подир непознатата. Налагаше се някъде да прекрачват релси, другаде изчакаха да се изниже влак, двама железничари, които миеха спалния вагон за София, ги напръска­ха с вода, а Дан Колов ги напсува. Накрая излязоха на пътека, тук се вървеше спокойно и момичето за първи път се запозна с купчините на траверсите. Зад купчините се появяваше и чезнеше нещо, което не приличаше на познатите ѝ картини. Момичето за­даде въпрос. Дан Колов не проумя за какво точно я питат, по­вториха ѝ въпроса, тя се загледа учудено в спътницата, искаше да разбере дали не ѝ се подиграва и каза просто:

– Морето.

Вечно дремещите обитатели на махалата мижаха срещу слън­цето. Някои забелязваха, други не забелязваха, как зад мечеш­ката маса пристъпва една принцеса. Най-голямо впечатление обаче им правеше куфара, в махалата за първи път проникваше куфар.

Дан Колов спря и седна на една от траверсите. Стори ѝ се, че огънят не е угасен както се полага, стана и смачка въглен­чето с босия палец на крака, си.

– Снощи не съм спала. – Николина видя, че траверсите са подредени майсторски, те очертаваха нещо като вход. – Имам всичко два лева. За къде да купя билет? Къде да отида? – За да проникне в неизвестното засега скривалище, човек би трябва­ло да се понаведе. – Пазя ги ако заумирам от глад.– Около огнището траверсите бяха наредени като пейки.

– Викат ми Дан Колов.

– Как?

– Дан Колов, бореца.

– Друго име нямаш ли?

– Ирина.

Дан Колов седна и запали цигара: – Влез вътре, ако ти ха­реса, легни и се наспи.

Николина се наведе и изчезна. Стопанката на пещерата се облегна. Тя отдавна не бе оглеждала двореца си с такова кри­тично око, но той се оказа за чудо и приказ. Покривът ба съ­граден от два реда траверси, между редовете лежеше хартия от циментови чували. По същия начин бяха защитени и стените на пещерата.

През входа проникваше светлина, това обаче не позволи на непривикналия ѝ поглед да види кой знае колко неща. Николина откриваше обзавеждането постепенно – преди всичко дюшека /персон и половина/, в ъгъла – втори дюшек, стомна, дамаджана, войнишко канче, няколко консервни кутии, голямо парче огледало, вехти мъжки обуща. Миришеше на стара пот, на засъхнало мъжко семе.

Остави куфара в един от ъглите, най-после се освободи от тежестта му. Мизерната дупка, в която беше попаднала, отваряше пред нея света.

Момичето излезе без куфара си и по това Дан Колов разбра, че занапред ще си има квартирантка. Подаде ѝ фас. Запушиха. Гостенката не можеше да откъсне поглед от спечените пети на хазяйката си.

Пристигнаха трима мъже. Единият от тях, към шейсетте, остриган до дъно, ала с мустаци и бос, седна при жените. На момичето му направи впечатление, че този човек се държи естествено, че тук се чувства като у дома си.

Другите двама бяха млади. Те останаха прави. Имаха вид на недобре измити. Без да издаде звук, Дан Колов влезе в пещерата. На входа увисна черга. Двамата недоизмити се спогледаха.

С неразбираемото им за другите мълчание те може би успяха да си кажат най-важното. По-ниският от тях отиде при босия и бутна в ръката му смачкани банкноти. Момичето успя да види образа на царя. Изцапан. След като даде парите, по-ниският мъж подигна чергата и изчезна.

– Момиче, ти каква си на Ирина?

– Роднина.

– Не си роднина.

– Приятелка.

– Как се казваш?

– Николина.

– Аз съм бай Рашо. – Банкнотите му се сториха прекалено измачкани, той ги подреди и седна върху тях. – Защо не се поразходиш?

– Уморена съм.

– Ти не плачеше ли вчера на гарата?

– Нямаше къде да отида.

– От кой край си?

– От Лом. Изгониха ме от къщи.

– Къде роди?

Момичето се учуди на въпроса, но отговори :

– Стая номер девет, второ легло.

Непознатият млад мъж продължаваше да стърчи на мястото си без да мърда. Сега той не сваляше поглед от момичето.

­– Така както го гледаш, тоя, ако го пуснат, ще те изяде с роклята и със сандалите .

– Какви са тия?

– Гемиджии.

– Мръсни са.

– Пренасят кюмур за Цариградските кебапчии. Виж на този колко са му мръсни ушите.

– Турци?

– Предложих им „Виктория“, не щат“Виктория“, питат за кака ти Иринка. Оттам питат все за Иринка. Дебеличка, здрава, усещат я… Дават по седем. Пет за нея – два за мен.

– А тукашните?

– Четири. Един за мен… Глей го сега, нали е прост човек, иска да знае колко.

– За кого?

– За тебе. Що не вземеш да се разходиш?

– Капнала съм.

– Йок, ефенди, йок!… Не те ли е срам да седиш и да гледаш тия работи? Разходи се.

Гимиджията, който бе използвал привилегията си да посети пещерата пръв, най-после излезе и веднага заби поглед в Николина. Мръсните уши отброиха седмачката. Бай Рашо подложи банкнотите под задника си.

­– Дразни ме.

– Пък ти не го гледай.

– Интересно ми е.

– Мъжко или женско?

– Мъжко.

­– Къде е? Хариза ли го?

– Умря.

– Какво?

– Ами те ги оставят да спят при нас. Затиснала съм го.

– Как така си го затиснала?

– Ами – с лакът. Уморена, заспала съм, не съм разбрала как съм го затиснала.

– Не го ли чу? Не извряка ли? Как така ще го затиснеш?

– Не го чух.

Бай Рашо инстинктивно се отмести встрани от момичето, но после се сети за банкнотите, придърпа ги и старателно ги затисна с мършавия си задник. Дан Колов извика.

– Какво стана?

– Николинче, казах ти сто пъти, разходи се.

5.

Заселването на Моти в махалата предизвика учудването на нейните обитатели. По-възрастните, които знаеха добре какво представляваше Симеон Парушев навремето, не можеха да повярват. „Братислава“, макар и само на два етажа, просперираше в центъра на града, защитен с регламента на строго семеен хотел. За администрирането и за хигиената в него се грижеше госпожа Парушева. Помагаха ѝ синовете Иван и Страхил. Третият син – не. Бащата Светозар Парушев упорито се опитваше да започне и търговия с дървен материал, чувстваше сили за тая работа и просто се вбесяваше като забелязваше как успяват нищожества­та край него. Настояваше Моти винаги да се намира плътно до бизнеса на семейството. Напразно. Мо­ти, за когото дори не подозираше, че се нарича така – знаеше си го като големият син Симеон – имаше една единствена мечта, копнееше със собствената си ръка да погали нежните бедра на света. Докато братята му застилаха креватите с чаршафи, Си­меон Парушев, подобно на много младежи в Бургас, скиташе с чуждестранните моряци по кръчмите.

Притежаваше дар­ба да ги заприказва на улицата и завързваше познанствата си с тях, представете си, без да се напива. При спорове и побоища се намесваше с ледено лице и макар че английският език, с кой­то си служеше, се състоеше от малко думи, той успяваше да охлади настръхналите: „Британският моряк не удря с бутилка по главата“. /Без да е сигурен,че казва истината/. Или – на един гръцки моряк: „Представи си, Ахил вади от джоба си шило и пробожда гръкляна на приятеля.“

Моти се очерта като стожер при общуването на някои мла­дежи с моряците, неговото лице си оставаше хладно и строго, но усмихнеше ли се, съгряваше всичко наоколо.

Зангадора, който разправяше навсякъде, че е кралят на пристанищния квартал – все едно че Моти не съществува – беше скроен от друг материал и пееше друга песен. Той прибираше по свой начин овациите на публиката; освен това, наливаше се наравно с тия, които го черпеха; приемаше и подаръци – някоя ризка или панталон от скандинавски произход или пък шапка, дори да е капитанска. При започването на боя обикновено се оттегляше да пие вода; твърдеше, че лице като неговото се ражда веднъж на сто години и ще бъде крайно необмислено, ако бъде обезобразено преди да го видят полинезийките.

Несъгласието на Моти да се включи в преуспяването на „Братислава“ създаваше поводи на хората тогава да дърдорят, че е безотговорен, те твърдяха, че най-възрастният син на Парушеви е замесен от неподходящо тесто и се е оста­вил да го влачат неудържими обратни приливи. Моти сам усеща­ше, че тези приливи го отнасят в несигурни въртопи, но при всички случаи избягваше да се съпротивлява на хаоса в себе си. Той не си задаваше например такива елементарни въпроси: защо братята му препускат от сутрин до късна нощ из хотела, а той стърчи неподвижно отстрани и не си мърда пръста.

Моти искаше да погали с дланта си нежния пъп на света и към това го подтикваше най-вече всекидневното моряшко щуреене по бургаските кръчми. Заживя като Зангадора – превърна се в необходимия гид за екипажите, които търсят хубави места да се напият под съпровода на оркестър и, ако може, певица. Ед­на есен, щом навърши трийсет години, в семейството се зареди­ха серия от скандали с бащата, все по известния на всички стар повод: кога най-после, кажи, кога ще заработиш като хо­рата. Разправиите съвпаднаха с пристигането на английския „Оулд Сидни“. Докато корабът напълни хамбарите си с пшеница, Моти се навря там, където си знаеше.

Изчезна през октомври, умря. Осем години го броиха за мър­тъв, справките извършени чрез българското корабоплаване и „Ллойд“ не дадоха резултат, Моти се беше изгубил, беше се раз­топил в големия свят, който за него започваше от една-единствена точка – Сан Франциско. Душата му не трепна от мило­сърдие ни веднъж, ръката му не посегна към молива. Първият и единствен знак за себе си Моти даде, когато се върна през пролетта на 1936 година. Мъжага с надебеляла от ветровете кожа, но нито една татуировка. Мълчалив като някога. Косата – руса, малко неподчинена. Не беше пораснал и сантиметър, среден ръст, дори под средния, кръгла глава, безлични очи, нослето чипо, там сякаш не достигаше мъничко кожа, та горна­та устна се повдигаше леко за компенсация. Не, Зангадора го похлупваше всякак като физика. Но разликата между двамата се знаеше от всички – докато Зангадора заплашваше всеки ден, че ще тръгне, Моти бе тръгнал и се беше върнал.

Мнозина искаха да знаят, впрочем, кой ли не го запита да каже най-после какво е преживял през тия осем години! На­края на Моти му втръсна от въпроси и отвърна:

– И там няма нищо.

Симеон Парушев – Моти развърза малко повече езика си у дома. Върна се с нов холандски параход, малка водоизмести­мост. В торбата му имаше черна сукнена куртка с моряшки коп­чета, сандали с подметки от манилено въже, черно абаносово слонче от Африка, барета от френския флот, но не от търгов­ския, а от военния; принадлежности за бръснене и четка за зъби.

– Това е, майко. Смених трийсет парахода и се научих да мия зъбите си. Какво да правя, при толкоз пътуване човек не може да не се научи на нещо хубаво.

– Значи… зъбите?

– Всекидневно.

– Трийсет кораба – учуди се собственикът на хотел „Бра­тислава“, който напоследък печелеше повече от дървения материал.– Защо трийсет?

– На корабите има много работа, тате. Там непрекъснато търкат палубата. А аз не обичам.

– И напускаше.

– Щом ме разгадаеха – напусках. Премествах се.

– И признаваш, че не обичаш да работиш?

– Трудът ме отвращава.

Цели две години Светозар Парушев опитва проверени и непро­верени начини за такива случаи да вклини придобилия вече аме­риканска слава свой син в гешефтите си, но така и не успя. Създадоха се комични за търговската практика случаи, в тях Симеон Парушев – Моти се проявяваше по-скоро като хипопотам, отколкото като бизнесмен. Дълго време конкурентите му в тър­говията със строителни материали се консултираха тайно, дано дешифрират невероятните“ходове“ на американската школа, в коя­то на пръв поглед нямаше нито логика, нито система, докато накрая разбраха, че срещу тях се е изправила само една наив­ност, някакво дете.

Понесли не само материални, но и морални щети, родителите решиха да го задомят. Синът им наближаваше четирийсет и въпреки туй, намериха се няколко кандидатки. Моти поклати отрицателно глава. В семейството настъпи паника. След продължителни разговори ден подир ден, бащата и майката си разменяха какви ли не предположения – двамата възприеха съ­крушителната хипотеза, че Моти принадлежи към мъжете от „дру­гото яче“. Срам не срам, споделиха тревогите с по-добрата част от синовете си.

– Ами! – възрази Иван,

– Не е вярно! – отсече Страхил. – Напротив, спи със жени, та пушек се дига. Много. Само че не със свестни. Свестните жени не го интересуват. Моти спи само с проститутки.

Именно след този разговор, някъде към началото на април Светозар Парушев погледна остро жена си, като с това й даде да разбере, че няма да приеме възраженията й:

– Да се маха от къщата ни!

6.

Трудно е да се разбере кои бяха причините него следобед Рената да подкара детската количка на господарката не към морската градина, а към пристанището. Щом от­мина портала тя спря, за да се ориентира и веднага разбра накъ­де да върви. Зангадора не можеше да живее сред праха и трясъ­ците, между корабите и крановете, нито в потния хаос от тича­щите хамали. Значи? Значи надясно – към тишина­та и безразборно нахвърляната наоколо беднотия. Рената разпоз­на мизерията в лицата на всички отрепки, които срещ­на по пътя си, виждала ги беше по улиците на града. Значи те­зи хора живееха тук, Зангадора вилнееше тук. Давико се усмих­ваше между копринените завивчици на количката, мърдаше краче­та сред прозрачната стерилност и издаваше крясъци. Това дете го вълнуваше нещо, тук витаеше нещо, което възбуждаше, другоя­че не можеше да се обясни подскачането на количката, тя вика­ше и се тресеше, радваше се като живо същество. Миришеше на огън, на печени чирози. Тишината се накъсваше понякога от писъците на чайки. Спокойният юнски въздух празнуваше, от то­ва място той пращаше към света ласкаво безгрижие. Ето и Дан Колов, Горилата се навърташе край огнището, от цвъртящата скара се надигаше прозрачния димец на обещанието за нещо много вкусно. Един овехтял мъж с лице, което разкриваше физическа и духовна безпомощност, една стройна хубавица с вид на рано откъснат плод, се мяркаха пред нещо, прилично на вход към друго нещо, за което никой не можеше да каже точ­но какво е. Беше ясно само едно – всичко ставаше между травер­си. Преди това Рената успя да види мнозина като тия хора да се шляят, изпълнени с най-приятните от всички възможни очаква­ния – мигът, когато ще бъдат изядени много печени риби. Няка­къв мъж запя. Рената не знаеше кой пее италианската песен, Според нея човекът пееше добре, гласът му се носеше над пещерните хижи, над гемиите и лодките, той се плискаше и притихваше в желето от медузи по пясъка и водораслите, къде­то бавно се поклащаха изкормени рибни черва. Имаше не­що неаполитанско в мелодията, нещо старинно, може би то доне­се и сладникавото ухание на стари прогнили платна, платна увис­нали от безизходица и обреченост, не само заради безветрието, а заради отмирането на една тиха епоха, върху чиито смолисти ухания се врязваше миризмата на бензина.

– Кой пее? – учуди се Николина.

– Фламингото пее – отвърна бай Рашо и обърна една от ри­бите.

– Ти не познаваш Фламингото – рече Дан Колов.

– Не го познавам. – Николина неосъзнато посегна към коса­та си. – Коя е тази жена с количката?

– Любовницата на Зангадора.

– А кой е Зангадора?

– И да го знаеш, и да не го знаеш, все едно – рече бай Рашо. – Зангадора заминава.

– За къде?

– За Америка.

Слугинята застана отстрани. Количката се полюшваше и скърцаше меко. Давико се давеше в сериозен, неразбираем за никого монолог. За да бъде по-убедителен, продължаваше поривисто да си помага с ръце и нозе.

– Търся Зангадора.

Бай Рашо се приближи с нож в ръката и хляб под мишницата. Докато обясняваше на Рената как да намери гемията, той сле­деше движенията на човечето в количката. През цялото време се съпротивляваше на неудържимотожелание да го погали, кожа­та на детенцето му се стори прекалено чиста за кирливата му ръка.

Зангадора седеше на палубата и оглеждаше Залива. Както обикновено, в Залива нямаше нищо особено, ала Зангадора го смяташе за свое лично владение, та всяка поява на каквато и да е лодка в имението му можеше да бъде възприета като посега­телство. В този час на деня на отсрещния бряг се очертаваха интимните закътани плажчета, виждаха се големите дъбове със студеното изворче под тях. Там господарят на Залива можеше да се въргаля колкото си ще по пясъка и да се къпе до залез слън­це, но как да отплава? На негово разположение бяха и всички сеферки наоколо, но нали трябваше да се гребе? Кой да гребе?

Като се извърна към сушата – беше дочул гукането на бебе­то – Зангадора засия.

– Това наше ли е?

Рената се прекръсти, понеже прочете надписа „Св.Пантелеймон“.

– Където минах, го сметнаха за наше.

– Ще ти направя аз едно бебе, да знаеш. Това еврейско наследство от стария ще го харижеме на нашия син.

– Тази боя каква е?

– Ще боядисвам имота.

Гостенката хвана четката, повъртя я в ръцете си, сякаш искаше да потроши малко време докато намисли какво да каже. Квартирантът на „Св. Пантелеймон“ нямаше особено добри пред­чувствия за това ненадейно посещение, на него все не му из­лизаше от главата мисълта за тогавашното преплитане върху чаршафа. Тогава Рената, и докато беше гола, и като облечена в пеньоара, не бе сторила и намек за събиране под един пок­рив.

– Рената, виж!

– Много е хубаво!

– Казвам им, всеки ден им повтарям, да чуят колко е ху­баво, няма нищо по-хубаво от живота, стига да не работиш. Виж, където се обърнеш – хубаво! Но те се гушат в мислите си и скимтят.

– Вечерял ли си?

– Какво значение има.

– Където минахме с Давико, всички пекат риба.

– Гемиите ще потънат от улов. Сега цялата махала яде и блаженства, денят голям, хубав, където погледнеш – хубаво, кеф ти печен чироз, кеф ти сафрид.

– Да, ама при теб няма.

– Има.

– Къде е?

– Трябва да отида да го взема.

– Иди де!

– Ама трябва да го пека.

– И ще си легнеш гладен?

– Ще отида с холандците в кръчмата.

– Искаш ли да седнем като хора­та в ресторант.

– Не съм гладен, пие ми се.

– Ще си пием.

– Не ми се пие с жени, Рената, това още ли не го разбра? Жени има ли на масата, глътката не ми се услажда. Виж, поне­же ме мързи, да отидеш до „Торино“, че да се върнеш с една бутилка, да му седнем – на гемия мога да поркам и с жени.

– Ето ти пари.

– Видя ли каква си? Нали трябва да оставиш туй еврейче у тях и така нататък.

Това „така нататък“ напълни с мътно розово мляко ирисите на Рената. Тя остави четката на касона и метна поглед на района. Светът наистина беше хубав, над махалата, с аромат­ния рибешки дим се издигаше земна нежност и спокойствие. От някъде се зададе бай Никанор. Горещите сафриди пареха дланите му през хартията за циментови торби. Със силния си руски ак­цент той обясни повече на гостенката, отколкото на домакина, че си е опекъл много риби, стотици, защото ги има в голямо количество, добре, но като почнал да ги вади от скарата, сетил се за най-големия мързеливец на света, на този мързеливец не му ли опечеш рибата и не му ли я занесеш на крака, така ще си легне гладен.

– Има още един такъв, бай Никанор.

– Да – съгласи се белогвардеецът – още един ни дойде на главата.

Рената върна Давико на майка му. Хубав цвят на лицето, забеляза господарката и прегърна синчето си. Рената купи две бутилки. Като вървеше обратно към махалата, тези, които се изпречваха сега на пътя ѝ, вече не гледаха толкоз облите ѝ гърди, а бутилките.

– Човекът си направил труд и кръстил махалата – обяснява­ше бай Никанор. – Измислил ѝ име. Какво е туй Траверстаун, можеш ли да ми кажеш?

– Таун означава градче – рече Зангадора. – На английски означава градче.

– Добре, но – траверс!

– Знам ли.

Когато отвориха първата бутилка, над Траверстаун припадаше сивкава вечер. Фламингото пееше друга канцонета. Но и тази пе­сен свърши. Някой се провикна:

– Нещо на български!

Фламингото се окашля и запя любимата на всички. Песента им беше известна от филма „Черният монах“ с Хосе Мохика, гле­дан по десет пъти в лятното кино „Булевард“. Текстът правеше чест на преводача:

Край гората път извива,
а до пътя сам-сама
сребърни струи разлива
белокаменна чешма…

– Мексико! – изхълца Зангадора.

– Траверстаун! – прошепна бай Никанор. Самотникът се на­дигна и пожела лека нощ. Тъмнината го погълна, погълна го и превърнатата в колиба лодка. Докато се наместваше в ковчега, той слушаше успокояващото шумолене на сламата, към което при­ятно фалцетиращият му гласец, леко опиянен от ракията, приба­ви: – Траверстаун, разбира се: Градът на траверсите. Моти, как го измисли бе, човек?

– Трябва да боядисаш – каза Рената. Тя гледаше право в не­бето, а бутилката придържаше върху пъпа си. Тялото ѝ отразя­ваше искренето на звездите и страничните корабни светлина,

– Боята ще позакрие мизерията ти.

Зангадора посегна към бутилката. Беше приятно, че лежат върху палубата с гърди към небето, беше му приятна и неговата собствена голота, не му се нравеше само това, че като посяга­ше към бутилката, без да ще, докосваше корема ѝ; фазата в която се намираха не бе подходяща за такива допирания,

– Чу ли какво ти казах?

– Ще боядисам – съгласи се Зангадора – макар че няма сми­съл.

– Какво, пак ли се каниш?

– Не мога, Райно, тия острови ме викат.

– Кой те вика бе, тебе никой не те вика!

– Осъден съм да скитам.

– Не си осъден да скиташ, а да лежиш ей така до мен, раз­бра ли. Ако посмееш, ще те убия!

– Уха!

Никой не твърди, че Зангадора не може да отвърне на уда­рите й, може той, и още как, ако иска ще я премаже от бой, но предпочиташе само да се брани – трудна, непосилна задача – и най-важното, да пази лицето си.

Крясъците на Рената тази нощ събудиха всичко живо наоколо, а някои успяха да видят с очите си как една гола жена пребива един гол мъж върху палубата на святата гемия „Св. Пантелеймон“.

7.

Една заран, преди да се раздвижат пещерите и малко след като наваля обилен, но съвсем излишен за това място дъжд, някои от жителите на Траверстаун чуха кашлицата на Живко Катанов и с право се учудиха наприсъствието му тук, защото Живко Катанов спадаше към ония мръсници, дето разпра­вяха наляво и дясно, че туй място трябва да бъде подпалено и унищожено заедно с обитателите му, заради спасението и хигиенизирането на Бургас. Здрави бронзови ръце, тромави крака, железобетонно, възпълно тяло и плешива, но много корава и силно обветрена глава, татуиран нескопосано по гър­дите и ръцете, Катанов тъпчеше земята с завоевателска крачка, всичко което пипнеше се превръщаше в пари и както беше тръгнало, този човек можеше да напълни кейовете със собствени гемии. Някои от тях вече насочваше и към Сре­диземно море.

– Това е свинщина! – обади се от леговището си Якимов. – Това е свинщина!

Живко знаеше за кого се отнасят тези думи, но се правеше на недочул и напредваше по пътя си. Можеше ли да предприеме нещо? Можеше да свърне встрани и да го набие, но Якимов бе доказал, че понася боя добре. Якимов един ден му бе заявил, че боят укрепва организма му. А туй, което звуче­ше в момента зад гърба на Живко означаваше: Свин­щина е от страна на природата, че понася такива мерзавци вър­ху снагата си.

– Ирино, тебе викам!

Дан Колов отметна парцаливия юрган и прошепна към съседния дюшек:

– Ще мълчиш! Няма да се показваш. Чу ли?

– Какво има?

– Дошъл е лош човек.

– Какъв лош човек?

– Яде хора.

– Как яде хора?

Дан Колов, с малкия си ум, сериозно вярваше на приказки­те,че Живко пече и яде хора.

– Не си знае парите, ама лош! Няма да се показваш.

– Ирино!

– Идвам.

Живко седна върху мократа „пейка“ до огнището без да се церемони. Към него вече се бе насочил бай Рашо. Отдалеч ста­рият човек оглеждаше моржовото лице на Катанов и се стараеше да подразбере дали ще последват непредвидени лоши събития. Бай Рашо бе наметнал дебел, пооглозган от времето балтон. Все още сънен, той не можеше да се ориентира – продължава ли да вали. В джобовете на балтона държеше фасовете. Докато се наместваше на траверсата, успя да напипа най-дългия и го измъкна – цяло богатство; фасът беше от „Томасян–екстра“ и светна надежно в ръждивото утро.

– Пезевенк, тебе вика ли те някой?

– Не ми се спи – отвърна бай Рашо.

Дан Колов не изпитваше особен страх от Живко Катанов, ня­маше причини, смятаха я за нула човек, само гъз и нищо повече.

– Седни тук.

Дан Колов забърса мястото с парче вестник.

Бай Рашо се изправи.

– Може да потрябваш – дръпна го Живко. – Това е работа са­мо за пезевенци.

Имаше нещо много загадъчно в утринното посещение на Живака. Той запали цигара, но дори не помисли да поднесе кутията си поне към дамата. Бай Рашо се бръкна за втори фас.

– Ще отидеш при Моти.

– При Моти? – Дан Колов погледна без да ще към бай Рашо, почувства се много несигурна. – Защо?

– Защото, ако отида аз и ми откаже, ще ми се наложи да го убия. Наесен пускам четвъртата на вода. – Живко Катанов се двоумеше и преценяваше. – Пезевенк, искаш ли да отидеш ти?

Точно в този момент се появи Николина, не ѝ беше сега на нея времето да се навира между тримата, но тя повдигна черджето на входа и се показа.

– Я, какво пиленце! Ирино, откъде си го взела?

– Гостенка ми е, роднина от Лом.

– Че ти откъде ги имаш такива високи роднини? Красавице, как ти е името?

– Николина се казва.

– Много говориш, остави я и тя да поговори.

– Тя не е…

– Така ли? – Катанов се направи на много учуден. – Ама, никак?

– Не е – потвърди бай Рашо. – Намерихме я да плаче на га­рата, тя няма нищо общо с оная работа.

– И колко ще изкарате от нея?

– Живак, ще ходя ли или няма да ходя при Моти?

– Отиваш мигновено при Моти и му казваш, че го викам за капитан на „Старата акула“. Истамбул и Александрия! Запомни ли?

– Този човек не ми е ясен.

– Ако откаже на теб, ще пратя бай Рашо. Откаже ли и на Рашо, майната му. Рашо, ще го кандардисаш ли?

– Ми знам ли? Моти!…

– Ирино, тичай!

– Опитай ти, Живак.

– Не, Ирино, няма да отида. – Една жила се изпружини на пълното с кръв лице и сякаш подчерта изричната му убеденост. – Може да ми се изсмее и тогава не отговарям за себе си.

– Живак, с роднината мирно! – Дан Колов поведе Николина към входа на пещерата. – Влизай там и чакай. Аз на теб казах ли ти да не се явяваш?

Дан Колов изплакна лицето си в кофата. Някакъв голям, чупен-недочупен гребен мина два-три пъти през дългата й до кръста коса. Тази беше една от красотите на чудовището, раз­кошна коса, винаги прибирана на кок – косата и огромният празничен задник, две оръжия. За съжаление, употре­бяваше само едното.

Понеже не ѝ дадоха време да завърти кока си Дан Колов се появи при „Димитър“ с разпусната коса. Това озадачи Моти. Току що събуден, обитателят на гемията все пак успя да се око­пити:

– Ирино, това ти ли си?

– Идвам да ти кажа нещо.

– Много си хубава, ма! Днес си направо принцеса!

– Ти го окупира туй корито, а? – Тя сякаш подушваше отвън здравата чамова и дъбова материя на гемията. – Дано не се разсърди бай Димитър.

– Всички сте си плюли в устата.

– Викам, ако някой ден… се появи.

– На мен, Иринче, ми върви.

– Върви ти, я! Живака те вика.

– Живака?

– Събуди ме, да ти го кажа, Цариград, туй-онуй, все голе­ми работи…

– Не.

– За капитан.

– Кажи му направо – не!

– Ще прати бай Рашо.

– Кажи му да не праща никого… Ма, ти си много хубава ма, Ирино! Някой ден ще те заведа на разходка.

– Само съм за разходка. – Дан Колов искаше да се засмее, но не можеше, тя не умееше изобщо да се смее, само някаква смътна промяна в блясъка на очите, нищо повече. – Мен все по разходки ме водят.

– Не, ще дойда, ще видиш!

– При мен нали знаеш как се идва?

– Говоря ти за романтика!

– Романтика!… Като платиш четири лева – романтика!

– Помни ми думата, ще те заведа някъде, ще ти докажа, че си гадже.

– Сега на тоя звяр какво да му гукна? Вика, ще дойде да те убие.

– Кажи му да си захапе задника!

Денят за Дан Колов беше започнал с изненади. Сега, напри­мер, като се върна при пещерата си, завари Николина повторно до огнището. Бай Рашо повдигна рамене. Очите на гостенка отразяваха вътрешно удовлетворение. Ненадейно пламна­ло, невероятното женско предчувствие в примитивната иначе мисълчица на Ирина, се сбъдваше.

– Какво? – запита тя.

Бай Рашо наведе глава, помълча, но изглежда разбра, че все пак трябва да поизясни нещата:

– Иска да отиде с него.

– Аз не съм НЕГО, а Живко Катанов. Има ЕДИН Живко Катанов на света! Разбра ли?

– Ти си на петдесет години! – Думите изскочиха неконтроли­рано от устата на Дан Колов. – Виж я!

– Годините нямат значение – рече кукличката.

Дан Колов чак сега видя куфара и схвана, че е станала жертва на съвършено проста заблуда, в която са забъркани зами­наващи влакове, сълзи, извънбрачно раждане и много, много младост.

– Моти не е съгласен, каза да си захапеш задника.

– А ти каза ли му, че ще го убия? – Бай Рашо, който се преструваше на страничен наблюдател, очакваше тези думи, те му се сториха в реда на нещата, старият човек разбра, че на­празно е излязъл от бърлогата си тази сутрин да помага, нищо не можеше да стори, нищо не можеше да предотврати, Катанов се озърташе, може би търсеше камък, знае ли човек. – Хайде!

Николина вдигна куфара. Тя дори не хвърли прощален поглед на досегашните си покровители, тръгна подир непознатия. Знаеше, че с това решение пришпорва събитията, направо променяше съдбата си. Въпреки туй, продължаваше да гледа вироглаво и май не изпитваше никакво вълнение.

8.

– Симеоне!

Николина, видяла за първи път морето преди няколко дни, сега с детско любопитство наблюдаваше невротизираните подско­ци на иларийките по спящата утринна вода. Нейното настроение нямаше нищо общо с настроението на железния, опечен от всички страни грубиян. С него се вплиташе в схватка на живот и смърт, решена да му противопостави младежкото си коварство, могъществото на междубедрието си, подареният ѝ от природата блясък и бликна­лата по кожата биологична мъзга, която оня би трябвало да възприеме като нежност.

– Симеоне!

Катанов ритна гемията.

– Живак, ти ли си?

– Излез!

– Спя.

– Веднага излез!

– Мини по-късно.

– Сега!

– Ела.

– Ти ела!

– Не мога, лежа.

Гемията „Димитър“ все още не бе натъкмена както се полага за обитаване, качването до палубата например ставаше трудно по небрежно наредени касони за риба, но Живко Катаков премина по тях като котка, провря се през открехнатия капак на хамба­ра и скочи вътре.

Моти лежеше на дюшек, сламеникът вече го нямаше, освен то­ва Моти беше покрит с одеяла, личеше че си е подонесъл туй-онуй от къщи, но най-голям разкош представляваше възглавницата с калъф.

– Ти знаеш ли, че мога да те убия?

– Не ми се вярва.

– Ей сега, на място!

Моти позабави малко отговора си;

– Ако ме убиеш, обаче, трябва да ме убиеш докрай, пълноценно, да не остане нищо живо от мен. – Едва сега отметна одеялата и се на­дигна, тежестта му падна изцяло върху облактената ръ­ка. – Защото, ако остане и най-мъничкото живо нещо от мен, то ще те намери където и да се завреш и ще те прободе с ножче, но преди това ще подпали трите ти гемии и четвъртата, за която съм чувал, че още се строи. Разбра ли? Ти си силен, скала си, но аз съм подлец. Аз съм работил осем години по черните кораби на индийския океан, а там всеки кораб е училище за подлеци. Викаш ме за капитан, не искам да ти ставам капитан, мързи ме, мързеше ме навсякъде, където съм бил. Затуй се върнах, разбра ли защо се върнах? Баща ми, който е същата стока като теб, ме опита отново в хотела, после и в търговията, но не стана. Мързи ме, разбираш ли, затова се преместих тук. На този свят не съществува нищо по-добро от Траверстаун. Рибарите докарват повече риба отколкото търговците могат да купят, та артисва и за нас. Наем не плащаме. Полицията ни е забравила. От казармата взимаме чорба и хляб, войниците дават. Зимата е топла, обитателите я прекарват по кафенетата. Слава богу, нито Мъгърдич, нито Кеворк, нито чичо Алберт са затворили вратите си под носа ни. Какво повече? Хавайските острови? Бил съм. Тук са Хавайски­те острови! Не там! Ясно ли е защо не желая да ти стана, капи­тан? Мързи ме. А от теб не ме е страх, морякувал съм на трий­сет кораба в десет морета. Където да отидеш, навсякъде има по един като теб – грамаден, силен… И иска да те убие. Добре, но ние, дребните, сме по-трудни за убиване, понеже сме мънич­ки и няма къде да ни прободете. А вие сте едри и сте лесни за бодване. Не се залавяй с мен, Живак, аз съм подлец, мързелът ме е направил коварен и ще те боцна точно когато не предполагаш. Ако не ме домързи, разбира се, защото много ме мързи и затуй съм се преселил да живея в туй най-готино място на света. Между другото, убивал съм вече един, точно като теб.

9.

Щом навърши четирийсет Якимов си въобрази, че оста­рява катастрофално. Книгите се бяха превърнали в единствената цел на живота му. Самовнушението, че остарява се подсилваше от факта, че винаги стриганата му коса оредя и посивя, а край слепоочията направо побеля. Някогашните ергенски пъпки по лицето му струпясаха от непрекъснато чоплене, кожата там се обезобрази, скороговорката, която съпътстваше младежките му години, се засили. Най-пълноценно живееше Якимов с книга в ръка – в четенето не му пречеше нито скороговорката, нито загрубялото лице. В четенето, обаче, го сполетя друга беда – бързо изгълта приключенските, криминалните и любовните романи; след тях го връхлетяха философите. Джасна се безотговорно в неприятното и особено неуютно тяхно общество, намрази чиновничеството, а когато се докосна до Шопенхауър и Ницче, напусна банката, в която бе постъпил с дипломите си от Бургаската търговска гимназия и Свищовската академия. И без туй вечно намръщен, след като разреди дните за бръснене, Якимов се превърна в блуждаещ дух на отрицанието. Но Якимов точно тогава разбра от философите, че животът е само мрак и безредие и трябва да си остане такъв. Четеше уж за самото четене, а ръката му вдъхновено грабна перото и написа двайсетина експресивни стихотворения, които издаде сам; плати на печатница „Котва“ от собствения си джоб – тираж 200. На корицата със средствата на линолеумната техника, дремеха изобразените клюмнали платна на два ветрохода, горе – името Стефан Якимов, а долу – заглавието „Видения“. Разнесе стихосбирката по книжарниците и отново се върна при философите, за да се увери допълнително, че всеки от тях има и няма право, че всичко е объркано, както е объркан и самият той: знае, че наоколо е мрак и хаос, и все пак възлага надежди на приоблачните видения. Пенка Якимова, невзрачна деловодителка, се изплаши от поведението му и избяга при братята си. Якимов усети, че опустява не само къщата му, не само пространството около него, но и човечността му. Стъпка по стъпка започна да се приближава към действителните гемии, към самотните, изоставени на разрухата лодки, към ароматите на смолата, към шумната рибна борса, която хранеше и търговците, и рибарите, а подхвърляше по нещо и на бедняците; позова го странната по цвят, мирис и тишина махала на още по-странните човешки сенки. Тези човешки сенки му направиха знак, той си внуши, че навярно точно при тях се потайва една потребност, може би единствената. Якимов започна да посещава всеки ден дървените купчини и сам не разбра как накрая ръцете му уловиха и понесоха първата траверса. За няколко дни си подреди прикритие, то приличаше на съседските, с една единствена разлика – Якимов вгради между траверсите насмолена ламарина. Ламарината обещаваше по-надеждна защита срещу дъждовете – според съседите – излишен разкош и нищо повече.

– Чак пък толкоз! – усмихна се Фламингото.

Към старателно защитената пещера обаче се насочи пъстра върволица книги. Томовете влизаха вътре и изчезваха от погледите на слисаните бараби.

– Аха! – намръщи се Фламингото.

Това шествие на хартия, кой знае защо, вбеси Живака. Той измъкна Якимов от убежището му и започна да го бие, но Якимов издебна някакъв момент, ухапа ръката му и го набиха допълнително.

– Спри, да ти кажа нещо – помоли се по едно време Якимов.

– Кажи – учуди се Катанов.

– Трябва да знаеш, че понасям боя добре – отвърна Якимов.– Боят укрепва организма ми, освен това, покрай твоята свинщина, наедрява опасността да заобичам другите хора. Ти обезумя, понеже видя книги.

Туй събитие се състоя пред погледите на мнозина от съседите по пещера, тъкмо те по-късно разнесоха легендата, че човекът може лесно да се превърне в Давид, ако умее да понася ударите на Голиат.

– Браво! – извика Фламингото, щом Живко се оттегли.

Бай Никанор поведе няколко души из района, посочи им коя точно билка да берат, те накъсаха много зеленина и облепиха неподвижния Якимов; приготвиха отвара, допълнително наложиха раните и няколко дни наред му носеха храна от казармата.

– Там това не може да се случи – рече на четвъртия ден, докато сърбаше от консервната кутия, Якимов. – Там никой няма да ти донесе чорба.

– Къде там, Якимов?

– Там.

– Якимов, уморих се от мислене и не мога да си отговоря на един прост въпрос: защо махалата не скочи върху Живко? Всеки от нас го мрази и ако го затрупаме с парцалите си, ще го задушим, няма да има Катанов повече,няма да повдига въпроса за унищожението ни, но ние търпим и не скачаме.

– Бай Никанор, ти наистина ли си граф?

– Не съм граф.

– По този въпрос, ваше сиятелство, са написани стотина книги, но не може да му се даде отговор – точно защото е прост.

Якимов се съвзе и заживя като крайно самотна, при това, злобна уединеност. Богатите къщи го зовяха. Спираше до порталите, звънеше и питаше прислужничките: „Какво казаха господарите, ще се намерят ли излишни книги в този дом?“ Приемаше всичко печатано, от което хората искаха да се отърват – купчините в заслона растяха, а мястото до дюшека се стесняваше.

Нашествието на книжнината, обаче, секна неочаквано. Прислужничката на адвокатско жилище му даде две подвързани годишнини на“Златорог“, една годишнина на „Демократически преглед“ и някаква тънка книжчица, чиято корица и заглавието му се сториха познати. Вгледа се малко престорено, но не и без ирония в нея, нежността го огря, ушите му се зачервиха от смущение, Якимов захвърли списанията и притисна своите „Видения“ към сърцето си.

Двете първи коли на Видения бяха разрязани – по него време книгите се разрязваха – а третата не. Якимов се обледгна на една топола и се зачете. След като изгълта трийсет и две страници, нетърпеливо разряза с клечка и останалите шестнайсет. Стихотворенията му доставиха удоволствие. Щом прочете последния стих, той затвори книжката, огледа любовно корицата с уморените платноходи, разгъна началните страници и зачете отново.

В този ден бе приключен периодът на философите, романистите и поетите. Край на всичко, прочетено дотогава. Започваше периода на самооткриването. Якимов забрави, че съществува Шекспир; всеки нов ден, от сутрин до привечер, излегнат пред входа на пещерата, или пък зиме, в кафенето,докато другите наблюдаваха картоиграчите, Якимов четеше Якимов. Философите, романистите и поетите бяха раздадени на другите пещери, обитателите на пещерите подлагаха Толстой под главите си вместо възглавници, подпалваха огньовете си с Достоевски.

– Вие четете една и съща книга – учуди се веднаж Наско, когато му подаваше цигари. – Всеки ден, вече втора година.

Якимов даде двата лева за „кариоката“ си, той и него ден остави младежа без отговор, Якимов отказваше да отговаря по този въпрос на когото и да е, по най-простата от всички просто причини – не можеше, не знаеше сам, ако знаеше – щеше да отговори на себе си.

– Ваше сиятелство, дошъл съм при Вас, сега пък Вие да ми отговорите на един въпрос. – Якимов приседна до лодката, имаше намерение да разговаря надълго. Тази лодка още отдавна беше поставена на тънки филета, лежеше ниско, близо до влагата на земята и тревата, в замяна на туй обаче надстройката й бе превърната в удобна барачка, изкована сполучливо от обитателя й. – От две години насам чета една и съща книга – моята. Защо?

– Защото Ви доставя удоволствие, Якимов, затова.

– Да, но не усещам да съм луд.

– Е, сега… Якимов.

– Освен това, искам да Ви кажа нещо, Ваше сиятелство: след всяко ново прочитане откривам нови достпинства между редовете и все повече ми се струва, че не съм чел по-добра книга от моята.

– Това, Якимов, означава – бай Никанор, който може би по документи се наричаше другояче, не допусна ни следа от усмивчица по устните и нито нотчица на ирония в гласа – това означава, че книжката Ви е или много хубава, или много лоша.

– Във всеки случай, не съм чел по-добра – отвърна Якимов и си отиде.

Седмица по-късно той се натъкна на Василев. Василев беше авторът на корицата му. Художникът седеше до статива си и рисуваше. В предния план на картината лежеше гемията на Моти, зад нея се подаваше прогнило дъсчено кейче за лодки, то се оглеждаше в спокойната вода, в средния план се разполагаше част от рибната борса с „живи“ гемии – не на сухо, а на вода – а над тях, което означава над невидимата част на Залива, се бяха скупчили облаци.

– Знаеш ли, Якимов, целият Траверстаун е съставен само от меки тонове. Единствено облаците! Виж колко са ярки истинските, а на платното съм ги поусмирил.

Василев говореше кротко, но нали си беше учител по рисуване, показваше всичко с големите си изразителни ръце. – И все забравям, Якимов, преди месец Низамов пита за теб, имам чувството, че те търси.

Ето какво ще направя, помисли си Якимов докато гледаше реалистичния до педантичност пейзаж, ще отида при господин Низамов.

10.

Като повечето англичани от имперската администрация по него време, мистър Кендъл притежаваше много развита способност да възприема действителността, харесваше му да посещава какви ли не места и да е там, където не му е работата. Паркира вехтия си остин на прашния път към Борсата, точно до рибния музей. Няколко пъти този човек се опита да надзърне в барачката, успяваше да види някои от стъклениците със спиртосани експонати и нищо повече. Като се обрна към Траверстаун, стори му се, че този следобед вижда махалата в най-привлекателния ѝ вид. Онзиденшният дъжд бе надънил зеленината с обилна тежка влага. Бурени, наистина, но зеленина, богато напоена, вирнала се към небето с намерение да извърши нещо важно, тръгнала да скрие всички дървени купчини. Милиони жълти лютичета, бели маргаритки, нежни цветчета на къклицата. Но истинската магия на растителния свят тук за английския консул си оставаха пощурелите от синьо и сила цветове на магарешките тръни. В най-непознатата част на махалата четири от пещерните бълхи тичаха насам-натам, махаха с ръце, викаха. От Зангадора знаеше, в тази част са „новоселците“, главно от вътрешността на страната.

Заекът бягаше трудно в тлъстата зеленина. Стори му се охранен див заек, появата му сред тревата предизвика празничен звън в сърцето на англичанина. Четиримата, обезумели от стремежа да пипнат и изядат този внезапен разкош, бяха забравили, че ги мързи. Най-после настъпи моментът на скока – не става въпрос за заека – внезапно се хвърли напред една от фигурите и май че успя, господин Кендъл чу как жертвата изврещя, но веднага след туй настъпи няма, замръзнала сцена, неподвижност. Фигурата се изправи бавно с празни ръце.

През последните години Форин офис предложи два пъти на консула си в Бургас да го премести в друга страна, а преди месец го помоли да си избере сам държава, но господин Кендъл отказа. Когато преди шестнайсет години британският служител пристигна в този град, за много кратко време разбра, че няма изгледи вече да го напусне. Местни богаташи са го питали: Какво търсите още в тая паланка, сред няколко блата и един келяв баир? Вместо да отговори на богаташите, за които знаеше, че са само богаташи и нищо повече, той се усмихваше и преминаваше към следващия сервис, защото тия разговори с него се състояваха обикновено на тенискорта.

Да, бурените се бяха забравили. В началото на „главната“ го повика някакъв представител от рода на хвощовите. Погали го и чак тогава отиде при „магарето“. Такъв магарешки трън господин Кендъл не бе срещал в живота си. помириса го от всички страни, прокара пръсти през нежните ресни на цветовете му и си помисли, че напоследък все повече се вдетинява – една от задачите на всеки от Форин офис винаги си е била да се занимава с шпионаж, шпионаж за каквото и да е, а не да целува цветя и то какви цветя, най-долнопробните. Като се приведе обаче да допре уста до нарочените нежни ресни, той съгледа входа на заслона. Нито вляво, нито вдясно му се мерна човек, пък и да имаше някого наоколо, мистър Кендъл знаеше, че ще влезе в „пещерата“, защото си беше едно дете и нищо повече. Удиви го откритието, че входът не е директен. Трябваше да се завие надясно… Умно. Все пак някаква защита срещу вятъра или любопитството на външния свят. Вътре имаше не един – два дюшека… Само че, само че и две заешки очи. Сърцето му затупа силно, не само заекът преживяваше стрес. Горкото животно, изглежда примираше в очакване. А пътят към изхода бе запречен. Господин Кендъл съобрази и хладнокръвно се измъкна навън. Като се посъвзе от вълнението, той мина на друга тема, обхвана го друго вълнение и то разсея емоцията див заек в пристанището.

Късо беше времето от огледа на заслона с дюшеците до очите на животното, но в това време от десетина секунди, у господин Кендъл пламна неочакван стремеж да избяга от света и да се завре в нещо подобно. Прииска му се да полегне на някой от дюшеците и може би щеше да го стори, но точно тогава му блеснаха фарчетата на дивеча. Вече в светлината на дългия юнски ден на „главната“, англичанинът, старият ерген, който винаги се е учудвал на себе си, че харесва блатата повече от езерата, започна да обмисля въпроса по-сериозно. Наситил съм се на пълен с какви ли не сладости живот, рече си той, ами да опитам и битието на скитниците, може би ще ми допадне, ако се набутам в някоя от пещерите на Траверстаун, пък да усетя и удоволствието да си приготвя сам жилището, обзавеждането му и всичко останало – до консервната кутия и чакането пред портала на „Двайсет и четвърти на нейно величество Елеонора полк“ за чорба.

В същия миг го удари миризмата на гостбата и той се учуди на нейната реалност – тя беше наблизо, тук, много истинска и примамваща, защото му беше позната, точно така – много позната.

Най-после!

Дан Колов седеше на пейката, фронтално на „улицата“. Пушеше. Моти бе седнал до нея. Това улесняваше този, който искаше да се самопокани.

– Моти, съществува ли някаква възможност да попиташ домакинята кога пак ще сготви прословутата си манджа миди с ориз, за да мина специално.

– Сега не може ли?

– Не съм поканен.

Моти се усмихна тъжно само с върха на нослето си, не преведе нито една от разменените реплики, хвана консула под ръка и го въведе на „терасата“. Преди да се намести в един изтърбушен плетен стол с много удобна седалка, консулът извади плоското шише от джоба си, то и без това му досаждаше отзад. Плъзна погледа си по всички лица, дамата се беше изчервила, но туй приличаше повече на изчервяване от щастие, бай Рашо изведнаж загуби баланса на ръцете си, а Никанор кимна колегиално и тук май доказа безпогрешно от какъв род произхожда.

– Много се радвам – успя да каже гостът.

На огнището къкреше очукана от старост казармена бака с капак. Шепотът, който баката произвеждаше, галеше ухото, а острото, възбуждащо апетита ухание на гостбата достигаше може би до морето. Всеки от присъстващите къташе до себе си своя алуминиева чиния и вилица. Домакинята, обаче, измъкна от дъното на бърлогата порцеланова лъжица и сребърна вилица. Подаде ги на бай Рашо. Бай Рашо се запъти към чешмата, но Никанор пресече пътя му, пожела той да извърши измиването.

Докато Моти отваряше бутилката, господин Кендъл зърна крачещия човек на етикета й. Връхлетя го откритието, че е заобиколен от некрачещи скитници – по бърлогите се потайваха ленивци, блейковци, съзерцатели и бленуващи души. Те стояха или лежаха и наблюдаваха света, едно мъничко кътче от света, тяхното си. Това май им се струваше предостатъчно.

Джони тръгна. Съобразителният Моти подаде бутилката най-напред на консула. Консулът глътна добре и му я върна. Моти не пи, а подаде на домакинята. На тази веранда никой не се бе писал пияч, най-малкоМоти, знаем вече това, затуй разпиваката се разви спокойно. Неспокоен се оказа единствен консулът, много поглеждаше към огнището. Ами то какво огнище само, истинско, погледне ли го човек не може да не цамбурне във времето на траперите. Долу тлееха, а вече и гаснеха въглени, не от какво и да е, а от дъб. Само баката дето бе по-голяма от тенджерите на траперите и квакерите.

А Моти, колкото и да му бе скучен заради мълчанието си, в някои случаи му се очертаваше като сполучлива плячка. От бившия моряк господин Кендъл научаваше неподозирани жаргонни изрази. Докато ги записваше, на ливърпулеца му се струваше, че изобщо няма каквато и да е представа за език.

К р а т ъ к  п р о т о к о л
н а  л а ф – м о а б е т а

1. Стана въпрос за заека. Каза се, че напоследък в района са се появили много диви зайци.

2. Бай Никанор пък отбеляза, че между треволяците и бурените пак е израсъл много джоджен и копър. По този повод някой подхвърли: Живеем в рая на земята! Току що пристигнал, Фламингото допълни: А според Якимов – ние обитаваме Верандата на Рая, което било по-важно.

3. Мина ученикът Наско и даде възможност за коментари. Ирина рече: Добро момче е синът на будкаджията, често ни подарява цигари.

4. Английският консул все пак успя да провокира Моти. Записа си два-три нечути досега изрази.

5. Миди с ориз. Най-напред най-трудното – мидите трябва да се наберат от подводните скали. Следва най-трудното – мидите да се почистят, да се изтърка ракушката, впита в черупките, да се отскубнат жилавите ресни, с които мидата се крепи за скалата. Преди да се набере мидата, обаче е най-трудното – необходимо е да се намери ориз. А още по-трудно е да се намери олио. Оризът и олиото се осигуряват от артелчика на Двадесет и четвърти полк. Фламингото се явява при него, натоварен с пресен и сушен чируз. През есента – паламуд или скумрия. Рибата се набавя от Борсата. За тази цел се помага при разтоварването на улова. Ирина е приготвила предваритено баката, измива я и налива в нея толкоз вода според наличието на мидите и ориза. Днес например съдът е пълен догоре. След като се появят пашкулите във водата, Ирина сипва ориза – лукът вече е вътре – олиото, червения пипер, а накрая и мидите. Мидите… но как. Затворени, както са си, вътре с морската водичка погълната при скалата. Мидата е идеален филтър. Ето защо в манджата не се сипва сол. Морската вода ще я набави. Огънят се поддържа отначало умерен, а после слабичък. Алхимията си се извършва самичка, под капака. Оризът набъбва, мидите се разтварет и почват да го поглъщат. Поглъщат, докато се надумкат.

Когато Ирина отвори капака на баката, господин Кендъл помисли, че ще загуби равновесие. Отворените и пълни с ориз миди ухаеха на поле и море, а цветът на картината се оказа бакърен от пипера. Тук таме се виждаха някои мидени ядки с кехлибарен цвят, обрамчени с черно.

Чинията му се оказа пълна, оризът беше горещ и ароматен. Най-напред налапа една от ядките и усети ухание на затворен залив. Върху порцелана на чинията и дръжката на сребърната вилица господин консулът различи красиво изработените емблеми на гаровия ресторант.

11. …

(***Недовършeно! Явно Авторът силно е огладнял от ярката сцена, оставил е замалко пишещата машина и е притичал до най-близкото вкусно място, след което е пропуснал да се върне навреме и отмъстителната Муза го е зарязала – в началото на един от най-поетичните му саркастични разкази за любимия Бургас!… )

НО! Намерих 10 реда от глава:

12.

Живко Катаков знаеше, че единственият начин да задържи младото момиче с бяла кожа и черни очи за себе си е да се ожени за него. Тази мисъл беше започнала да го овладява, а от друга страна той се терзаеше от порочното минало на Николина. Подлагана всеки ден на упорити разпити, тя си призна трима мъже и, разбира се, четвъртият, от когото бе забременяла. Свикнал да властва и всичко около него да му принадлежи, новобогаташят не се примиряваше с фактите, понякога извикваше като дивак в яростта си, защото знаеше, че миналото си е минало и никой не е в състояние да го заличи. Няколко пъти я наби, след всеки побой обаче Николина поумняваше…