Архив за август, 2012


ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – куклената пиеса;

ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – повестта…

борис
априлов
*
П Р И В И Д Е Н И Е Т О
*
пиеса
за куклен
театър
*
19??
ЛИЦА
по реда на появяването:
 
ДОМБИ                                  – дебеличко момченце
ЧИМИ                                                – проклет, много проклет жабок
ДИМБИ                                  – тъничко момченце
МОКСИ                                 – магаре
ЛИСКО                                  – лисиче
ШЕСТ КАТЕРИЧКИ            – изпълнители на танци
СВЕТУЛКИ                           – изпълнители на танци
БУХЛЬО                                – бухал, който е куче
ШАРО                                    – куче
ЗАЮ                                       – зайче
 
.
 
.
 
 1.

Кът от гората

Влиза Домби, спира и се оглежда.

Д о м б и /извиква/. Чими!… /Пауза,/ Чимиии! /Пауза./ Чимииииии!… /Пауза./ Обади се, Чими!… Знам че си някъде тук. Обади се, защото те викам.

Ч и м и /гласът му/. Не ме викай.

Д о м б и. Викам те!

Ч и м и /гласът му/. Не знаеш името ми, а ме викаш!

Д о м б и. А бе, Чими, твоето име име ли е? Не мога да го запомня… Чакай, как беше… Чимичамичомичуми.

Ч и м и /ядосаният му глас/. Не е така!

Д о м б и. А как?

Ч и м и /излиза пред него/. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Не мога и не мога.

Ч и м и. А е толкоз лесно – Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Как?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Първото го знам – Чими но по-нататък не мога. Опитвал съм се, докарвам го донякъде и не мога. Все бъркам.

Ч и м и. Карай да върви! Защо ме търсиш?

Д о м б и. Трябваш ми.

Ч и м и. Не думай. Кой си ти?

Д о м б и. Не ме ли познаваш? Домби. Дето те спасявахме.

Ч и м и. Много са ме спасявали. Не мога да помня всички.

Д о м б и. Аз съм Домби. Приятелят на Димби. Димби е по-слабичкият, а аз съм по-дебеличкия. Не помниш ли, когато те спасявахме с магарето Мокси и Лиско.

Ч и м и. Къде ме спасявахте?

Д о м б и. Беше паднал в един варел и те извадихме.

Ч и м и. Защо?

Д о м б и. Как… защо?

Ч и м и. Карай да върви! Какво искаш?

Д о м б и. Една услуга,

Ч и м и. А така!… Каква услуга.

Д о м б и. По-напред кажи, дали ще ми услужиш, после ще ти кажа каква е услугата и защо ми е.

Ч и м и. Не. По-напред кажи каква е услугата, а после ще ти кажа дали може.

Д о м б и. Не, Чими. Първо трябва да ми кажеш съгласен ли си, а после ще ти кажа дали…

Ч и м и. Не съм съгласен.

Д о м б и. Е, тогава довиждане. /Тръгва. Спира./ Защото беше много интересна услуга. На пръв поглед нищо и никаква услуга, а на втори – голяма услуга. /Тръгва и спира./ Жалко, че бях избрал тебе да ми я направиш. Ти беше най-подходящ. Довиждане. /Стои. Чака./ Много интересна услуга. Просто щеше да си паднеш като разбереш каква интересна услуга щях да искам от теб. Довиждане. /Стои./ Такава услуга, че просто щеше да се зарадваш. Все едно че АЗ ти правя услуга на теб, разбираш ли, не ти на мен. Довиждане. /Тръгва./ Разбираш ли?

Ч и м и /рязко/. Слушай бе, ти още ли не си разбрал, че аз съм проклет жабок и на мен такива не ми минават.

Д о м б и. ТЪКМО защото си проклет.

Ч и м и. Какво?

Д о м б и. Тази услуга се отнася до ПРОКЛЕТИ животни.

Ч и м и. Моля?

Д о м б и. Това е една ПРОКЛЕТА услуга.

Ч и м и. Така ли?

Д о м б и. За МНОГО ПРОКЛЕТИ животни,

Ч и м и. Да, ама аз съм още по-проклето животно.

Д о м б и. Да, ама тази услуга е за още по-проклето животно.

Ч и м и. Значи е някаква проклетия?

Д о м б и. Да. Щях да те помоля да направиш една доста голяма проклетия. Но, тъй като не искаш… Довиждане.

Тръгва и изчезва.

Ч и м и. Домби!

Д о м б и /гласът му/. Какво?

Ч и м и. Ела тук, ти казвам.

Д о м б и /гласът му/. Защо?

Ч и м и. Моля ти се, ела.

Д о м б и. Какво ще правим?

Ч и м и. Нищо. Ти искаше да направя някаква проклетия. /Стоят един срещу друг./ Кажи сега – кво искаш?

Домби. Да, ама не знам дали можеш да пазиш тайна.

Ч и м и. Че не мога, не мога, но ако е за някоя проклетия, мога.

Д о м б и. Трябва да обещаеш, че няма да казваш на никого. Нито на Димби, нито на Мокси, нито пък на Лиско.

Ч и м и. Ще мога.

Д о м б и /готов да склони/. Добре, ама какво ще ми дадеш за услугата, която ще ми направиш?

Ч и м и. Не знам. Какво искаш?

Д о м б и. Каквото и да е.

Ч и м и. Мога да ти дам един орех.

Д о м б и. Дай го.

Дава му ореха.

Домби /тихо, съзаклятнически/. Някой подслушва ли?

Ч и м и. Няма бе, няма никой.

Д о м б и. Тогава – слушай. Нали ги знаеш Лиско, Мокси и Димби?

Ч и м и. Да де, знам ги. Какво?

Д о м б и. Непрекъснато ми се присмиват.

Ч и м и. За какво?

Д о м б и. Че съм бил страхлив.

Ч и м и. Там, от тази пасмина, всички сте страхливи.

Д о м б и. Да де, но те казват, че аз съм по-страхлив от всички. И наистина, Чими, да ти кажа правата, стане ли нещо по-опасно, все аз бягам. Първи избягвам. Докато се усетим и излитам на един километър. Понякога изхвърчавам като тапа.

Ч и м и. Е, да.

Д о м б и. Е, да де – да.

Ч и м и. Че какво от това?

Д о м б и. Смеят ми се. Непрекъснато ми се подиграват задето съм страхлив. От мен по-страхлив е само магарето Мокси.

Ч и м и. И какво?

Д о м б и. Искам да им дам урок.

Ч и м и. Уха!

Д о м б и. Искам някой да ни изплаши и те да избягат, а аз да остана и да им се смея.

Ч и м и. Добре измислено. Но аз?

Д о м б и. Какво ти?

Ч и м и. Какво аз?

Д о м б и. Ти ще ги уплашиш.

Ч и м и. Как?

Д о м б и. Ще станеш привидение.

Ч и м и. ПРИВИДЕНИЕ?

Д о м б и. Привидение!

Ч и м и /след пауза, възторжено/. Ееее, чудесно! Умирам за такава работа… И ще ви уплаша, така ли?

Д о м б и. Точно така!

Ч и м и. Всички?

Д о м б и. Всички,

Ч и м и. Чудесна проклетия! Умирам за такива проклетии. Кога?

Д о м б и. Довечера.

Ч и м и. Къде?

Д о м б и. В изгорелия горски дом. Нали знаеш оня горски дом дето изгоря отвътре и остана цял отвън?

Ч и м и. Аааа, хижата!… Страшна работа ще стане!… И какво?

Д о м б и. Какво – нищо. Отиваш там и чакаш. Ние идваме, ти ни се явяваш няколко пъти като привидение. Знаеш как, нали?

Ч и м и. Знам, знам!… Ще видиш.

Д о м б и. А така!… Ще викаш, ще крещиш, и ще се явяваш. Всички ще избягат, а аз ще остана и ще им се смея.

Ч и м и /луд от радост/. Ааа, голяма работа ще стане!… Ох, кога ще мръкне!… Голяма проклетия ще направя… Да, разбирам – всички ще се изплашат и ще побягнат, а ти ще останеш и ще им се изсмееш…

Д о м б и. Да видят те кой е страхлив и кой не е… Ха-ха-ха!

Ч и м и. Ха-ха-ха!… Само да мръкне веднъж.

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Представяш ли си какъв смях ще падне?

Ч и м и. Ааа, голяма проклетия ще стане!… Страшно ще ви уплаша. Като наистина. За такива работи ме бива… Ха-ха-ха!

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Хайде, довиждане!… Довечера – знаеш.

Ч и м и. В Горския дом.

Д о м б и. Ха-ха-ха! Домби излиза.

Затъмнение.

2.

Поляна в гората.

Песен на птички.

Но ето че се чува и песента на приближаващия се Димби.

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, димби, димби,

аз от Димби, димби, дим!

/Димби се появява./

Аз съм Димби, димби, димби.

Аз съм Димби, димби, дим!

Димби спира в средата на сцената. Ослушва се, защото вече звучи и песента на Мокси.

М о к с и /гласът му/.

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Мокси се появява./

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Спира./ Здравей, Димби!… Какво правиш?

Д и м б и. Нищо не правя. Скучая.

М о к с и. И аз.

Д и м б и. Ще се пукна от скука. А и Домби го няма.

М о к с и. Че къде може да бъде Домби?

Д и м б и. Не знам. Днес не съм го виждал.

М о к с и. А Лиско?

Д и м б и. Него пък хич не съм го виждал.

М о к с и. И аз… Преди малко исках да го потърся, но си викам, защо не отида на полянката, където сигурно са Димби и Домби, а може би и Лиско. Добре, но идвам на полянката и виждам само тебе. Това е.

Д и м б и. Че малко ли е?

М о к с и. Не е, но ако сега се изтърсят Лиско и Домби ще ми светне пред очите.

Д и м б и. Наистина е скучно… Да ги потърсим, че да отидем на реката, а?

М о к с и. Днес ще се къпем много. Много ми е скучно. Напоследък нямаше никакви приключения и ще се пукна. Да дойде поне Лиско, та да измислим нещо.

Д и м б и. Тогава да повикаме Лиско.

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Раз-два-три!… Лискооооооооооо!

Л и с к о /гласът му отдалеч/. Каквооо?

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Ела, елаааа!

Л и с к о. Добреееее!

М о к с и. Като го видя и ми светва.

Д и м б и. И на мен. Каквото искаш може да ти измисли.

Чуваме песента на Лиско:

Аз съм Лиско, Лиско, Лиско,

аз съм Лиско, Лиско, Лис…

Появява се.

Аз съм Лиско, Лискооо… Домби?

М о к с и  и  Д и м б и  /едновременно, учудено/. Какво?

Л и с ко. Къде е Домби, питам.

Д и м б и. Не съм го виждал.

Л и с к о. Защо ме викате?

Д и м б и. Скучно е.

М о к с и. Ще се пукна.

Л и с к о. Къде е Домби?

М о к с и. Лиско, ще се пукна. Много ми е скучно. Просто чувствам как ще взема да се пукна и ще се чудите къде съм отишъл.

Л и с к о. Много просто – ще отидем на реката. Ще намерим Домби и ще се къпем. Днес е хубав ден за къпане.

М о к с и. Да, но не ми се търси сега някакъв си Домби!… Да вървим, а той да ни намери на реката.

Л и с к о. Добре… Ей, страшно ми е скучно. Как не можем да си направим едно приключение! Какво стана с тия приключения напоследък, бе? По-рано, където отидеш – приключение. Сега – нищо.

3.

Край реката.

Излизат от водата на брега. Току що са се окъпали.

М о к с и /изпълнен с блаженство/. И да се къпя обичам, но най-ми харесва като изляза от водата и като се излегна на слънцето.

Л и с к о. Бе, какво ли е станало с Домби?

Д и м б и. Не бой се, ще дойде.

М о к с и. Домби е идвал винаги. Забелязал съм и друг път – чакаме го и идва. Никога не е ставало тъй, че да не дойде. Нали, Димби?

Д и м б и. Да. Един ден дори каза че няма да дойде и пак дойде. Забелязал съм, че винаги идва. Понякога идва по два пъти. Не знам как го прави, но се е случвало да дойде по два пъти.

М о к с и. Глупости!…

Д и м б и. Честна дума!

М о к с и. Аз не съм забелязвал такова нещо. Забелязал съм да идва по веднъж, но два пъти не съм го забелязвал. То и не може, разбира се, едно и също животно или предмет да дойде два пъти. Нали, Лиско? Не знам как може да стане. Защото животното си е едно цяло нещо и ако дойде, може да дойде изведнъж, а не на два пъти… Нали, Лиско?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. Аз пък съм го виждал да идва два пъти.

Л и с к о. И аз.

М о к с и. Глупости!…

Л и с к о. Хем беше казал че няма да идва, понеже щял да ходи някъде. И дойде два пъти, защото там където имал да ходи било при нас.

М о к с и. Спомням си този случай, но защо ДВА ПЪТИ?

Л и с к о. Как защо?… Единият път дойде сутринта, а другият – след обед.

М о к с и. Това не значи два пъти.

Л и с к о. Значи, защото беше казал, че няма да дойде изобщо.

Д и м б и. А дойде два пъти… Разбираш ли?

М о к с и /неуверено/. Разбирам.

Д и м б и. Тогава мълчи!…

М о к с и. Скучно ми е!… Умирам за някакво приключение!… Но да не е много страшно. Така… да се уплашим малко и после да се посмеем.

Л и с к о /протяга се/. Умирам, както си седим и изведнъж да стане нещо.

Д и м б и. Например?

Л и с к о. Знам ли?… Изведнъж да стане нощ, или пък земетресение, или пък да изскочи някой лъв… Да стане нещо по-така, което да ни уплаши… Или пък да спасяваме някого, или пък… сега да дойде някой и да каже, че Домби е в беда и трябва да му помагам. Умирам да помагам на някого. Или да премахнем някаква неправда… Тихо!…

Ослушват се.

Долита песента на Домби.

Д о м б и /гласът му, а след това се появява/.

Аз съм Домби, Домби, Домби,

Аз съм Домби, домби, дом! /прекъсва песента./ Здравейте!…

Л и с к о. Домби, защо се забави?

Д о м б и. Ще ви кажа.

Л и с к о. Знаеш ли как те чакаме?

Д о м б и. Нося ви едно приключение.

В с и ч к и. Какво?

Д о м б и /многозначително, тайнствено/. Довечера…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. Довечера се очертава голяма приключение.

Л и с к о. А защо довечера?

Д и м б и. Не може ли още сега?

Д о мб и. Не. Това приключение можем да си го направим само нощем.

В с и ч к и. Защо?…

Д о м б и. Защото е приключение с ПРИВИДЕНИЕ.

Мълчание. Пауза.

Л и с к о. Как… с привидение?

Д о м б и. Е така на – с привидение.

Л и с к о. Какво привидение?

Д о м б и. Обикновено. Най-обикновено нощно привидение, което се привижда. Появява ти се и ти се привижда.

Л и с к о /разочаровано/. Значи няма да има никакво приключение.

Д и м б и. Защо бе, Лиско?

М о к с и. И по-добре да няма.

Д и м б и. Ама защо бе, Лиско? Защо да няма приключение?

Л и с к о. Защото привидения не съществуват. Щом няма привидения, как може да има приключение с привидение?… Кажи де… може ли да си направиш нещо с нещо което го няма? Привиденията не съществуват.

М о к с и. Не съществуват, а пък непрекъснато говорят за тях.

Л и с к о. Страхливите!

Д о м б и. Какво страхливите?

Л и с к о. Само ТЕ говорят за тях. Измислят си ги. Не вярвам в привидения.

Д о м б и. Не знам дали има привидения, но днес цялата гора говореше.

Л и с к о. Какво говореше?

Д о м б и.  За някакво привидение, което се появило.

Л и с к о. Къде?

Д о м б и. Всяка нощ някакво особено привидение се явявало в изгорелия горски дом.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Така казваха.

Л и с к о. И какво правело?

Д о м б и. Появявало се…

М о к с и. Само да ми се появи и съм свършен. Мразя привиденията!…

Д о м б и. Някой там каза, че то не само се появявало.

М о к си. Така ли?

Д о м б и. Да. То се и кискало.

М о к с и. А така!

Д о м б и. Някой друг пък казваше, че привидението се качвало върху когото и да е и го яздело.

М о к с и. Е тези работи ми са крайно противни!… Лиско, какво ще кажеш? /Мълчание. Пауза./ Аз ще се окъпя още веднъж и ще се побера. /Мълчание./ Ето! Казваше че привидения не съществуват, пък тук ти казват, че ги има в голямо изобилие. Кискат се и ти се качват на гърба. /мълчание./ Иди разправяй, че няма привидения!

Л и с к о /изведнъж/. Няма!

М о к с и. Няма, а пък Домби чул с ушите си, че има… Нали, Домби?

Д о м б и. Да… Разправяха…

Л и с к о. Привиденията са измислица, и който вярва в привидения е глупак.

М о к с и. Добре де, Лиско, ти като не си глупак можеш ли да отидеш довечера в изгорелия горски дом?

Л и с к о. Защо не?

М о к с и. Ама да се приближиш.

Л и с к о. Да.

М о к с и. И да влезеш вътре.

Л и с к о. Ще вляза и ще чакам колкото си искам.

М о к с и. Ти си луд!…

Л и с к о. Готов съм да ви покажа. Довечера ще отида, ще престоя в горския дом и ще ви докажа, че привидения не съществуват.

Д и м б и. Добре де, ама ние как ще разберем, че наистина си бил там?

М о к с и. И как ще знаем дали си се уплашил или не си се уплашил?

Д о м б и. Да.

Л и с к о. Не знам. Това си е ваша работа. За мен е важно да вляза и да престоя в тъмнината. Ако привидения съществуват, ще дойдат и ще ми докажат, че съществуват. Така ли е, Димби?

Д и м б и. Е, да.

Л и с к о. Така че…

Пауза.

М о к с и. Лично аз…

Нова пауза.

Д и м б и.Какво, Мокси?

М о к с и. Не мога. /Млъква. Следва нова пауза./

Д о м б и. Какво не можеш?

М о к с и. Да направя такова нещо.

Д о м б и. /след продължителна пауза/. И аз.

М о к с и /след пауза/. А пък аз съвсем!

Л и с к о. Добре де, откъде знаеш че не можеш?

М о к с и. Сигурен съм.

Л и с к о. Откъде си сигурен?

М о к с и. Толкова ли не ме познаваш?

Л и с к о. Познавам те, но човек се променя.

М о к с и. Да, но аз – не. Такъв съм си, твърд характер.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. Какво да ти кажа?… Иска ми се да дойда с теб… Но няма да дойда, защото съм сигурен, че ще се разтреперя и ще избягам.

Л и с к о. А ти, Домби?

Д о м б и. Аз… ами… аз… каквото кажат другите.

Л и с к о. Добре де, не можете ли поне да ме придружите до там?

М о к с и /бързо/. Не!

Л и с к о. Поне до полянката на горския дом. Ще останете мам и ще наблюдавате.

М о к с и /решително/. Не!

Д и м б и. Не, не може.

Д о м б и. Каквото кажат другите.

Л и с к о. Отново ставате смешни!… Никой няма да ви изяде

М о к с и /кипва/. А бе, Лиско, не разбираш ли, че ме е страх? Казал съм ти – не искам да ме е страх, пък ме е страх.

Л и с к о. Защото не си внушаваш.

Мо к с и. Какво да си внушавам?

Д и м б и. Какво да си внушавам?

Л и с к о. Някаква мисъл.

Д о м б и. Добре де, каква мисъл?

Л и с к о. Някаква мисъл, която да е обратната на страха. Например, ако човек започне да си повтаря непрекъснато НЕ МЕ СТРАХ!… НЕ МЕ Е СТРАХ, НЕ МЕ СТРАХ… той ще свикне с тази мисъл, тя ще влезе в него и вече наистина няма да го е страх.

Д и м б и. Добре де – колко пъти?

Л и с к о. Един милион пъти!… Например, трябва да почнете отсега и чак до довечера. Щом стане довечера, ще видите че вече не ви е страх. Дори ще влезете с мен в хижата. Достатъчно е да започнете отсега да си повтаряте на глас: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

М о к с и. И чак до довечера?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато се къпя и излежавам на слънцето?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. После – докато вървим по пътеката да обядваме?

Л и с к о. Да.

Д о м б и. И целия следобед?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато залезе слънцето?

Л и с к о. И после!

М о к с и. Че то много бе, Лиско!… Непрекъснато едно и също.

Л и с к о. Да, но в замяна на това, страхът ще избяга. А който не чувствува страх е щастлив. Може би най-щастливите хора, животни или предмети, са безстрашните.

М о к с и. Умирам да съм щастлив предмет!… Много мразя това, че ме е страх. Ако започне да не ме е страх, ще стана най-щастливия предмет на света.

Л и с к о. Да ви кажа правата, и мен ме е страх, затова ви моля да дойдете. Смятам, че ако до довечера си повтаряме непрекъснато: не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх, изведнъж ще започне НАИСТИНА да не ни е страх и тогава нека дойдат каквито си искат привидения!…

М о к с и. По-полека, по-полека!… Мен ако не ме е страх ще дойда най-много до полянката. В хижата не влизам да ме убиеш.

Д о м б и. И аз.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. И аз. Най-много до полянката пред хижата.

М о к с и. Но мен ме е страх вече и от полянката. Ето, вижте, започнах да треперя.

Д и м б и. И аз!

Треперят.

Л и с к о /бързо/. Защото сте глупави!… Раз-два-три!…

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Започвайте де!

М о к с и. Какво да започваме?

Л и с к о /започва/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Мокси, Димби и Домби постепенно се включват един след друг.

Четиримата повтарят едновременно фразата.

Повтарят и тръгват.

Вървят и повтарят фразата.

Музика в такта на стъпките им. Обаждат се птички.

Четиримата спират. Макар че продължават да си повтарят гласно фразата, те не могат да не спрат и да не проследят чудния танц на няколко катерички между дърветата и земята. Красотата на изпълнението ги кара да занемеят. С грациозни ритмични движения катеричките танцуват пред тях, докато изчезнат според желанието на режисьора,

Димби, Домби, Лиско и Мокси стоят занемели. Започват да ръкопляскат и да викат: Браво, После настъпва тишина.

Л и с к о /сепва се/. Какво правим?

М о к с и . Какво бе, какво има?

Д и м б и. Забравихме да…

Д о м б и /съвзема се първи/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Фразата се понася от всички, но разбъркано, с догонване, без синхрон, по такъв начин, че по едно време се получава фразата: Не, страх ме е!

Лиско /съвзема се пръв/. Тихо!… Спрете!… Съвземете се!

М о к с и /който се съвзема последен, след като повтаря няколко пъти сам: „Страх ме е“/. Какво бе, защо спряхме?

Л и с к о. Защото сме жалки!

М о к с и. Така ли?

Л и с к о /строго/. Не се ли чуваш какво казваш?

М о к с и. Не. Когато говоря, никога не се чувам какво казвам.

Л и с к о. Еднооо, двее, три!…

В с и ч к и  в синхрон: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Прозвучава зловещ смях, който ги смразява.

М о к с и. Какво беше туй!

Д о м б и. Да бе, наистина…

Л и с к о /вика/. Какво може да бъде!… Кажете, какво може да бъде?

М о к с и. Е, да де – това питаме.

Л и с к о /вика/. Нищо не може да бъде!… Изкрещя птица. Това може да бъде!… Еднооо, двее, три!

Тръгват и отново повтарят своята фраза.

Излизат.

Появява се Чими, който се изсмива зловещо зад гърба им.

 

4.

Полянката пред хижата, където е варелът

Смрача се.

Появяват се Лиско, Мокси, Димби и Домби. Повтарят фразата, която трябва да ги адаптира към приключението. Спират и продължават да си повтарят: не ме е страх.

Варелът стои безмълвно до тях.

Мокси млъква. Тримата продължават да повтарят. Димби млъква. Продължават само двама, млъква и Лиско.

Д о м б и /продължава, докато другите го гледат/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Л и с к о. Един момент.

Д о м б и. Какво има?

Л и с к о. Почивка.

М о к с и. Вече цял следобед… заболя ме устата.

Л и с к о. Признайте, че вече ви е страх по-малко.

М о к с и. Мен ме е страх.

Л и с к о. Защо бе, Мокси? Ето, виж, отсреща е хижата. Най-обикновена изгоряла хижа. Ще се приближим, ще влезем…

М о к с и. Щ е се приближиш ти!… Аз ще стоя тук. Който иска – да отива.

Л и с к о. Добре.

Д о м б и. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Стъмва се.

Л и с к о. Видях.

М о к с и. Не може ли да почакаш тук. Ако има духове или привидения, ще се появят там и ще ги видим. Ако пък тръгнат към нас, докато прекосят полянката, аз вече ще си бъда у дома.

Л и с к о. Приятели, на това място, точно пред горската хижа, мога да ви повторя колкото пъти искате, че духове и привидения не съществуват.

М о к с и. Защо?

Л и с к о. Защото са измислица, фантазия. За да има духове, те трябва да бъдат направени от нещо, трябва да можеш да ги пипнеш, а понеже казват че духовете са направени от нищо и че не могат да се пипнат, това означава че не съществуват, защото щом едно нещо е направено от нищо, то си е нищо.

М о к с и. На мен още отсега т треперят краката.

Л и с к о. Раз-два-три!

Започват да повтарят окуражителната фраза.

М о к с и /прекъсва/. Вижте, вижте как се стъмва!

Л и с к о. Казахме, че това ще бъде нощно приключение.

М о к с и. Тая работа не ми харесва!… Сега загазих съвсем.

Л и с к о. Защо?

М о к с и. Защото, Лиско, навсякъде стана тъмно и вече не мога да си отида. Това не е честно!… Искам да си вървя!…

Л и с к о. Мокси, засрами се!

М о к с и. Искам да си вървя!…

Л и с к о /извиква/. Мълчи!… Едно-две-три!

Фразата. Но Мокси не се включва.

М о к с и /панически/. Предлагам да пеем!… Страх ме е. Искам да пеем!

Л и с к о /вика/. Няма да пеем!… Аз тръгвам към хижата.

/Тръгва./

М о к с и /хвърля се към него и го хвана/. Стой!… Лиско!..

Миличък мой!… Моля те, не тръгвай!… Първо ме заведете далеч от тук и правете каквото си щете! Моля ви, махнете ме от тук!… Домби, защо мълчиш? Нали и ти си страхлив?

Д о м б и. И мен ме е страх.

М о к с и. Да, ама днес не те е страх толкоз!

Д о м б и. Кой знае.

Л и с к о. Трябва да ви кажа, че мен пък винаги ме е страх, но ТРЯБВА.

Д и м б и. Какво трябва? Нищо не трябва!

Л и с к о. Трябва да разберете завинаги, че привидения не съществуват, ще отида в хижата, ще престоя до сутринта и ще се върна при вас… Някой иска ли да дойде с мен?

Д о м б и. Аз!

М о к с и. А!…

Д и м б и. Домби, ти ме шашваш.

Л и с к о. Домби, какво става с теб?

Д о м 6 и. А, нищо… Омръзна ми да се страхувам. Не искам да ми се смеете.

Л и с к о /категорично/. Тръгваш!…

Д о м б и. Към хижата!… Напред!…

Л и с к о. Мокси, чакай тук!

М о к с и /крещи/. Не!… /Тримата тръгват./ Не ме оставяйте… /Тръгва с тях./ Това е лудост!… Върнете се… /върви с тях./ Не искам. /Вече почва да шепти с предчувствие за страшното./ Не мога да остана сам… Вече няма да ви погледна… Лиско е проклет…

Излизат.

 

5.

Вътрешността на хижата.

Влизат Лиско и Домби.

Л и с к о /оглежда се/. Ако съществуват привидения, Домби, това е най-доброто място за тяхното появяване… Виж, тук има разни дупки, входове и изгорели врати.

Д о м б и /бодро/. Наистина, Лиско!… Чудесно място за привидения! /Към мястото откъдето са дошли./ Мокси, Димби… хайде!..

М о к с и /гласът му/. Идваме! /Влизат Мокси и Димби./ Сега какво? /Оглежда обстановката./

Д о м б и. Тъкмо казвам на Лиско, че тук е идеалното място за появяването на каквито и да е привидения.

М о к с. Тогава да минем нататък.

Д и м б и. Така де, какво ще правим тук?

Л и с к о. Напротив!…

М о к с и /проплаква/. Не разбирате ли, целия треперя!…

Д о м б и. Ти трепериш във всички приключения.

Д и м б и /към Домби/. А ти?

Д о м б и. Както виждаш – не ми пука. /Извиква./ Привидения, къде сте? Елате!… Чакам ви!

М о к с и. Тихо!… Какво си се развикал?…

Д о м б и. Защо да не викам? Вика ми се.

М о к с и. Глупако, в хижите се пази тишина.

Д о м б и /възторжено/. Ойларипиии!…

М о к с и. Моля ти се, Домби!

Л и с к о /учуден и доволен/. Домби, какво ти става?

Д о м б и /насърчен, извиква/. Привидение, ще дойдеш ли?

Г л а с /в настъпилата тишина/. Ще дойда, ще дойда.

Абсолютна тишина. Продължителна пауза.

М о к с и /най-после нарушава тишината/. Чухте ли нещо?

Л и с к о. Май че имаше нещо…

Д о м б и. И на мен ми се струва, че има нещо.

М о к с и /троснато/. Има нещо!… А не може да стане НЕЩО от НИЩО.

Л и с к о. Защо от нищо?

М о к с и. Нали каза, че привиденията били нищо?

Л и с к о. Казах.

М о к с и. А тогава кой извика? Кой отговори?… Може ли да ти отговори някое нещо, което е всъщност нищо?… Казвам ви, да бягаме докато е време.

Л и с к о. Все ми се струва, че сме се излъгали.

М о к с и. В кое?

Л и с к о. Може би ни се е сторило.

Д и м б и. Как ни се е сторило?

Л и с к о. Ами – да. Когато някой ИСКА да чуе нещо, той го чува. Ето, ще извикам още веднъж: Привидение, ще дойдеш ли?

Тишина. Пауза. Нищо.

Д о м б и /нарушава паузата/. Видя ли?

Всички сякаш се отдъхват.

Л и с к о. Казах ви – понякога можем да си въобразим всякакви неща. Невъзможно е да чуеш гласът на едно привидение. Привидението, както разправят глупците за него, е съставено от нищо, а как може едно нищо, един въздух, да проговори?… Кажете де!… Може ли един въздух да проговори?

М о к с и /знае си своето/. Всички чухме, че проговори!

Л и с к о. Проговори нашето въображение. Всъщност не проговори никой, но ако някой проговори наистина, това може да бъде само НЯКОЙ, нещо живо, нещо което съществува, а не привидение. /Извиква./ Привидение, ще дойдеш ли?

Напрегната тишина. Нищо.

Л и с к о /язвително/. Какво чухме?…

Д о м б и /весело/. Нищо не чухме!…

М о к с и. И какво?… Ще чакаме до сутринта?

Л и с к о. Привиденията се появяват в полунощ.

М о к с и. И ще им чакам кефа, да се появят… И какво ще спечеля, ако се появят или пък ако не се появят?

Л и с к о. Как, още ли не разбра?… Още утре ще разпръснем глупавите слухове. Всички ще разберат, че привидения няма.

Д о м б и /доволно/. И, хем си правим приключение!…

М о к с и. И ще скучаем?

Л и с к о. Защо? Можем да си попеем.

Д о м б и. Предлагам да играем… Хайде! /Хваща ръцете на Лиско и Димби./ Да си направим хоро!

Хващат се всички. Пеят и играят.

Но, ние забелязваме, че вече не играят четирима, а петима. Някакво непознато същество покрито с воал се е хванало на хорото, играе заедно с тях, пее заедно с тях.

Д и м б и /прекъсва играта/. Спрете!…

Всички спират.

Д о м б и. Какво бе, Димби?

Д и м б и /учудено/. Как какво?… Не забелязахте ли?

Д о м б и. Не.

М о к с и. Какво да забележим?

Д и м б и /учудено/. А!… /Започва да брои присъстващите./ Едно, две, три, четири!… Точно четири… А бяхме… Вие луди ли сте? Не забелязахте ли, че по едно време не играехме четирима, а петима?

Д о м б и. Какво искаш да кажеш?

Д и м б и /в настъпилата тишина/. Искам да кажа, че преди малко някой беше между нас. Някакво непознато същество, наметнато с нещо, беше се хванало на хорото,

Д о м б и. Не може да бъде. Лиско, кво ще кажеш?

Л и с к о. Не вярвам.

Д и м б и. Мокси, ти наистина ли не видя нищо?

М о к с и. Според мен, тук ще станат много проклетии.

Д и м б и. А аз съм сигурен, с очите си го видях как играеше с нас, беше се вмъкнал незабелязано и незабелязано си отиде. Държеше се за моята ръка и за ръката на Домби.

Д о м б и. Ей че интересно!… Защо не поиграем отново?

Лиско. Така де – ако е дошъл някой, може да дойде отново… Хайде, хванете се… /Хващат се./ Почваме!… Пейте!

Запяват, но стоят на едно място. Пеят и се оглеждат. Песента им е вяла, неопределена.

Л и с к о /старае се да оживи играта/. Хайде!… /Хорото се завъртява бавно. Всеки гледа наоколо./ По-бързо!… Мокси, защо не пееш?

М о к с и. Защото броя!

Л и с к о /весело/. А себе си броиш ли?

М о к с и. А, стигам само до две. Нататък ме е страх да преброя.

Л и с к о. Но, както виждаш – четирима сме.

Д о м б и. Привидение, къде си?…

Л и с к о. Защо не дойдеш?

Хорото се върти мълчаливо, в очакване някой да се обади.

Л и с к о /най-после/. Всичко е било плод на фантазията!…

Д о м б и. На страха!

Л и с к о. Така ви се е сторило. /Хорото спира. Всеки се пуща./ Разберете, фантазията е много силно нещо. Особено когато започнеш да си въобразяваш.

Д о м б и. Предлагам, да застанем тук и да почнем да си въобразяваме, че ей там до стената, се появява привидение.

М о к с и. Голяма глупост!…

Д о м б и. Защо бе, Мокси? А, Лиско?… Да видим дали ще си въобразим нещо?

Л и с к о. Пък да опитаме! Ще застанем тук и ще започнем да си въобразяваме.

М о к с и. Какво да си въобразявам?

Л и с к о. Че до стената минава привидение.

М о к с и. Не искам!

Л и с к о. Добре де, Ще си въобразяваме само НИЕ.

М о к с и. А аз какво да правя?

Л и с к о. Ще си почиваш.

М о к с и /неохотно се нарежда до приятелите си/. Вместо да си вървим, ще седнем да си въобразяваме. Ако ни види някой ще си умре от смях.

Л и с к о. Тихо!… Вече започнах да си въобразявам.

Д о м б и. Тихо!… И аз.

Мълчание. Пауза.

М о к с и. Ох, боже!…

Л и с к о. Какво има?

М о к с и. Кажи ми какво да правя? Как да си въобразявам?

Л и с к о. Много просто – гледаш право в стената и просто виждаш как се явява и изчезва едно привидение.

Отново тишина. Пауза.

Минава време. Мокси се раздвижва.

Л и с к о. Мокси, какво правиш?

М о к с и. Сърби ме, искам да се почеша.

Л и с к о. Ама ти НИКАК не се съсредоточаваш.

М о к с и /почесва се/. Сега ще се задълбоча.

Отново тишина. Продължителна пауза.

И когато най-малко очакваме, пред стената спокойно минава привидението, покрито с воал. Минава тихо, бавно, не обръща внимание на никого, гледа пред себе си. Появява се и изчезва.

Д о м б и /след известна пауза, весело/. Видяхте ли?… Какво ви казах?… Достатъчно е само да се съсредоточиш и – готово!… Лиско, видя ли какво хубаво привидение си измислихме? /Тишина. Никой не проговаря./ Чудесно привидение! За първи път виждам такова хубаво… Ей, защо мълчите? Мокси, какво ти стана?… Димби?… Защо треперите?… А!… Лиско?… Лиско и ти ли?

Л и с к о /трепери/. И аз, Домби…

Д о м б и. Вие сте ненормални!

Л и с к о. Вече можеш да ми кажеш всичко…

Д и м б и. Ттто-ва ббеше ссъщото!

Д о м б и. Кое същото?

Д и м б и. Което играеше…

Д о м б и. На хорото?

Д и м б и. Да.

М о к с и /изведнъж извиква с заекване/. Аз казах!

Д о м б и. Какво бе, Мокси?

М о к с и /ядосано, вика/. Предупредих!…

Д и м б и. Но най-ми е чуден Домби…

М о к с и. Изведнъж стана герой!

Л и с к о. Това е най-интересното.

М о к с и /извиква/. Глупости! Най-интересното е, че ви послушах отново. Добре си живеех без приключения и изведнъж… Искам да си вървим!… Лиско, ти си виновен!

Л и с к о. Знам.

М о к с и. Видя ли, че има?… Кажи де, видя ли го?

Л и с к о /навежда глава/. Видах го.

М о к с и. Тогава – хайде!… Да се омитаме! Тази хижа е проклета и кой знае какво има да ни покаже. Това привидение все пак беше възпитано – мина и замина, но знам ли какви други ще наизлизат и после…

Д и м б и. То че мина – мина, че замина – замина, но де да знаеш, какво е намислило…

Д о м б и /извиква/. Разберете, това е плод на въображението ни! Според мен НИЩО не е минало. Ние си въобразихме.

М о к с и. Аз си отивам!… Димби.

Д и м б и. Какво?

М о к с и. Идваш ли с мен?

Д и м б и. Веднага!… Лиско?

Л и с к о. Какво, Димби?

Д и м б и. Оставаш ли?

Л и с к о /въздъхва/. Не знам… Да си призная, изпитвам страх.

М о к с и. А казваше че няма, а? Има ли или няма?

Л и с к о. Не знам.

М о к с и /с презрение/. Не знаеш!

Л и с к о. Поне… би трябвало… да няма… Доколкото знам – привидения няма.

М о к с и. А го видя с очите си!

Д и м б и. От тука мина!… Ето!… Там мина! Страх ме е да отида и да покажа.

М о к с и. Аз тръгвам… Димби, идваш ли?

Д и м б и. Да. Лиско, идваш ли?

Л и с к о. Точно сега мисля едно много важно нещо.

Д и м б и. Питам – тръгваш ли?

Л и с к о. Нещо, което ще ми даде да разбера…

М о к с и. Тръгваш ли или да те оставим на привиденията, да те изядат.

Л и с к о. Домби, ти?

Д о м б и /безгрижно/. За мен не се тревожете!… Утре ще ви намеря и ще ви разкажа какво се е случило тук.

Л и с к о. С удоволствие бих останал, но ме е страх. Тук наистина става вещо, което ме плаши.

Д о м б и. Нали казваше, че… не съществуват?

Л и с к о /многозначително/. Е, до, ама го видях с очите си.

М о к с и. Броя до три и ще те оставим на привиденията! /Тръгва./

Л и с к о. Идвам! /Тръгва след Мокси и Димби./ Довиждане.

Д о м б и. Приятни сънища!… Ха-ха-ха!… Лека нощ, деца! /Смее се./

Лиско, Мокси и Димби излизат. Влиза Чими. Върху рамото му е наметнат воала.

Ч и м и /озадачен/. Какво бе, глупаци?… Какво стана? Защо избягаха?

Д о м б и /доволен от станалото/. Браво, Чими! Отлично! Идеално се справи.

Ч и м и. Къде отидоха ония глупаци?

Д о м б и. Беше като истинско привидение. Сега ще ме уважават цял живот.

Ч и м и. Ама къде отидоха глупаците? Само толкоз ли беше?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Не съм спокоен. Къде отидоха?… Проклетиите още не са започнали.

Д о м б и. Да де, ако се върнат, ще станат още работи.

Ч и м и. Сега ще станат главните работи… Сигурен ли си че ще се върнат?

Д о м б и. Бъди спокоен. Винаги са се връщали.

Ч и м и. Тогава защо бягат, като ще се върнат?

Д о м б и. Такива сме. Уплашим се, избягаме, после се съберем, размислим и се връщаме. Приятел в беда не оставяме.

Ч и м и /доволен/. И казваш, ще се върнат, а?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Големи проклетии ще им направим!

Д о м б и /ентусиазиран/, Браво, Чими! /Удря го по рамото./

Ч и м и. Не удряй така. Ще ми изместиш нещо!

Д о м б и /удря го още веднъж/. Браво, Чими!

Ч и м и /който залита/. Ще ми изместиш рамото.

Д о м б и . Беше чудесно!…

Ч и м и. Да видиш кво става нататък!… Ама защо не идват?

Д о м б и. Сега Лиско казва: Не мога да си простя, че избягахме като последните страхливци. А Мокси казва: Напротив. А Димби казва: Добре че избягахме. Домби нека си блъска главата с привиденията.

Разговорът на тримата, които са вече на полянката, до варела.

М о к с и. Не!…

Л и с к о.  Ти, Димби?

Д и м б и. Не!

Л и с к о. Тогава ще се върна сам. Разберете, привидения не съществуват. Ние сме се излъгали. Това беше наистина плод на нашето въображение.

М о к с и. Видях го този плод. Къде си чул и видял плод да върви, да се появява и изчезва? А?

Д и м б и. Да, появи се и изчезна.

М о к с и. Къде си видял плод да върви?

Л и с к о. Добре, А Домби?

М о к с и. Какво Домби?

Л и с к о. Така ли ще го оставим?

М о к с и. Да е дошъл с нас. Поканихме го.

Д и м б и, Няколко пъти.

М о к с и. Знам – ще кажеш че никога не оставяме приятеля си в беда. Но той пожела сам. Смееше се. Викаше и се смееше.

Д и м б и. Крещеше от радост.

Л и с к о /тайнствено/. Момчета, този път Домби е в голяма беда. По-голяма отколкото можете да си представите.

Д и м б и. А бе, чул съм че привиденията не са страшни за този, който не го е страх.

Л и с к о. Остави привиденията!… Според мен… Домби е… Ох!… Не го ли забелязахте? Вече не го е страх от нищо.

Д и м б и. Да бе, Лиско! А по-рано беше…

М о к с и. На моменти беше по-страхлив и от мен.

Д и м б и. Наистина, какво стана с Домби?

Л и с к о /изведнъж/. Най-страшното. Нашият обичан приятел е изкукуригал. Само лудият може да не се страхува от такива страшни неща. Не го ли видяхте – спокоен, весел, като… луд.

М о к с и. Добре де, какво да го правим?

Л и с к о. Трябва да се върнем, да си го вземем и да го лекуваме.

М о к с и. Как ще го лекуваш?

Л и с к о. Ще видим. Ще го пускаме от високо, ще го стряскаме, или пък внезапно ще го заливаме със студена вода докато се събуди.

М о к с и. Не!

Л и с к о. Какво – не?

М о к с и. Не ми се влиза в тази проклета хижа.

Л и с к о. Димби, ти?

Д и м б и. Ох, Лиско… че ще дойда, ще дойда, ама не е там работата. Стига вече с това приятелство. Омръзва ми вече за някакво си приятелство да треперя и да влизам по разни ми ти хижи, да спасявам луди хора. И намери кога да полудее!…

Л и с к о. Не знам. Няма да се успокоя, докато не го излекуваме.

Д и м б и. А как ще разберем, че сме го излекували?

Л и с к о. Започне ли да се страхува отново, значи е излекуван.

Д и м б и. Ама и ние сме луди дето влизаме повторно в такива страшни горски хижи… Мокси, идваш ли?

М о к с и. Мразя ви!…

Л и с к о. Значи идваш.

М о к с и. Вие сте подли твари!… Лиско, чакай, къде ме оставяш сам?

Излизат.

Отново хижата.

Домби и Чими.

Д о м б и. Искам първо да говориш нещо, да ни уплашиш с говорене, а после да се явиш, само че с нещо черно отгоре и да танцуваш, а след туй да погалиш Димби по бузката.

Ч и м и. Така ли?

Гали Домби по страната.

Д о м б и. Така.

Ч и м и. Най-много ми се ще да изплаша този проклетник Лиско. Да му се кача ли на гърба?

Д о м б и. Ще бъде чудесно!

Ч и м и. Ще видиш!… Приготвил съм ти големи изненади.

Д о м б и /смее се/. Проклетии, а?

Ч и м и. Големи проклетии!… А!… Май че са те!

Д о м б и /ослушва се/. Какво ти казах?

Ч и м и /радостно/. Идват!…Сега ще ви направя най-проклетите проклетии!…

Д о м б и. И да го погалиш по бузата. /Смее се./

Чими изчезва.

Влизат Лиско, Мокси и Димби.

Домби продължава да се смее.

Л и с к о. Домби, моля те, не се смей!

М о к с и. Хайде, Домби!… Време ти е.

Д о м б и. За какво?

М о к с и. Да те отведем.

Д о м б и. Защо?

М о к с и. Ще те стряскаме!

Д и м б и. Ще те заливаме с вода,.,

М о к с и. Ще те пускаме отвисоко. Като си удариш главата, може всичко да ти се намести.

Л и с к о /внезапно/. Не разговаряше ли с някого?

Д о м б и /съвзема се бързо/. Да… разговарях.

Л и с к о. Сам ли разговаряше?

Д о м б и. Не.

Л и с к о. С кого разговаряше?

Д о м б и. Как с кого?… С привидението.

М о к с и /кипва, ядосва се/. Домби!…

Д о м б и /учудено/. Какво?

М о к с и /много ядосано/. Ти си луд, разбираш ли? Затова се върнахме. Да те спасяваме. Ще те водим да те пускаме отвисоко и да те заливаме със студена вода… Да ти дойде акъла в главата… Ще ми разговаря с привидения!…

Д и м б и. Домби, само такива в твоето положение, разговарят сами.

Д о м б и. Глупости!

Л и с к о. Добре де, щом си разговарял с привидението, защо не разговаряш и сега?

Д о м б и. Стига да искате… /Извиква./ Привидение, къде си?

Ч и м и /гласът му/. Тук съм.

Д о м б и /след зловещата пауза/. Къде точно?

Ч и м и /гласът му/. Навсякъде.

Д о м б и /към приятелите си/. Видяхте ли? /Към Чими./ Знаеш ди кои са с мен?

Ч и м и /гласът му/. Разбира се… Познавам ги по треперинето.

Д о м б и /към приятелите си/. Засрамете се!… Не треперите! /към Чими/ Как си със здравето?

Ч и м и /гласът му/. Ще видите!

Музика. Някакъв испански мотив. Нещо като танго.

Привидението се появява този път в черно. Носи се пред уплашените зрители в ритъма на тангото, прави познати фигури около четиримата.

Особено интересно става в оня момент, когато танцьорът се приближава до Димби и го погалва по страната.

Тръгва към Мокси.

М о к с и /извиква/. Не!… /Привидението обаче се приближава./ Ще те ритна по коляното!… /Привидението спокойно го погалва по ухото. Мокси е загубил ума и дума./ Ох!…

Домби /ръкопляска/. Как хубаво танцува, нали? /мълчание върху музикалния фон./ Чудесно!…

Привидението е вече пред Лиско. Покланя му се, кани го на танц. Прихваща го и го повежда по „дансинга“.

Докато продължава този особен танц, Домби продължава да ръкопляска.

Ч и м и /с променен глас/. Танцувате чудесно!

Л и с к о. Вие сте най-прекрасното привидение, което познавам.

Ч и м и /малко изненадан от спокойния тон на Лиско/. Нима познавате и други привидения?

Л и с к о. А вие да не се мислите за единствено?

Ч и м и. Вие сте забавен!

Л и с к о. Благодаря.

Ч и м и. Ще танцуваме ли още?

Л и с к о. Защо не?

Ч и м и. Но защо пък да?

Л и с к о. Защото ще ви смъкна мантията и ще ви покажа.

Ч и м и. На кого?

Л и с к о. На глупаците, които мислят, че има привидения

Ч и м и. Лиско, с теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о. Бъди спокоен, Таратаратаратара!… Няма да те издам веднага.

Ч и м и. Сигурен ли си, че ще ме покажеш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. И знаеш ли кой съм?

Л и с к о. Ти знаеш, че знам… Целия ти номер свърни.

Ч и м и. Е тук се излъга. Нали знаеш, че съм способен на големи проклетии.

Л и с к о. Ти си в ръцете ми. Сега ще ти смъкна мантията, за да докажа, че привидения не съществуват.

Ч и м и /зловещо/. Ха-ха-ха!

Музикален ефект все в ритъма на тангото.

Б у х л ь о /гласът му/. Ха-ха-ха!…

Този път е наистина зловещо. Тангото гърми. Лиско пуска Чими.

Близа Бухльо, наметнат с наметало на истинско привидение. Танцува тангото сам.

Д о м б и /трепери/. Чими, ккакво е това?…

Ч и м и. Не знам.

Д о м б и. Нали само ти… такова?… Нали?

Ч и м и. Да.

Д о м б и. А това?

Ч и м и. /също трепери/. Не знам.

Д о м б и. Олеле!…

Л и с к о. Домби, какво има?

Д о м б и. Страх ме е!

Димби извиква и избягва.

/бързо хваща Домби/. Домби, къде?

Д о м б и. Пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Пусни ме!…

Л и с к о. Ще бягаш ли?

Д о м б и. Страх ме е!… Пусни ме… Чими, кое е туй нещо?

Ч и м и. Кое бе, Домби?

Д о м б и. Туй!

Ч и м и. Кое туй?

Д о м б и /разтреперан/. Дето танцува.

Ч и м и. Това ли?

Д о м б и. Да.

Ч и м и. Не знам!

Д о м б и /реве/. Лиско, пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да избягам!

Да не забравяме, че Бухльо продължава да танцува.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Страх ме е!… Аз накарах Чими да такова… да… бъде…

Ч и м и /смъква мантията си/. Да бъда привидение!…

Умира от смях.

Бухльо отива при Домби, поглежда го със светещите си очи, прегръща го и го понася да танцуват.

Домби /скимти/. Олеле!… Лиско, моля те!… Мокси, братко, къде си? /Танцува в ритъма на тангото./ Димби, приятелю, на кого ме оставяш?

Лиско издърпва Чими извън сцената.

Б у х л ь о /както танцува/. Нощта е приятна, нали?

Д о м б и. Ддда!

Б у х л ь о. Малко тъжна, но приятна.

Д о м б и. Даддддддда.

Б у х л ь о. Виж как танцуват светулките.

Наистина, тъмнината се е изпълнила с десетина светулки, които танцуват около тях и пеят:

Ние сме малки но светим,

ние блестим през нощта,

и от звездите по-ясни

и от звездите по-прекрасни

ние се носим по света.

Нахлуват звуците на „Компарсита“, която после отново се превръща в познатото ни танго на светулките и отново прозвучава тяхната песен.

Д о м б и /проплаква/. Всички избягаха.

Б у х л ь о. Да.

До м б и. Оставиха ме.

Б у х л ь о. Аха.

Д о м б и. Сам!…

Б у х л ь о. Защо? Нали си с мен?

Д о м б и. Кой си ти?

Б у х л ь о. Привидението.

Д о м б и. Кое привидение?

Б у х л ь о. Истинското.

Да не забравяме, че танцуват.

Д о м б и. Страх ме е!

Б у х л ь о. Знам. Домби. Какво ще стане?

Б у х л ь о. Нищо. Ще те открадна.

Д о м б и. Помооооо!…

Б у х л ь о. Кого викаш?

Д о м б и. Аз си имам приятели. Те няма да ме оставят.

Б у х л ь о. Така ли?

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Не идват.

Д о м б и. Ще видиш!… Те ме обичат.

Б у х л ь о. Хайде!… /Но все още си танцуват./

Д о м б и. Къде?

Б у х л ь о. Ще те отведа.

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Никой няма да дойде.

Д о м б и. Напротив!… Винаги идват. Лиско винаги идва Приятели не оставяме в беда… Лискооооо!

Л и с к о /гласът му/. Каквооо?

Д о м б и /както танцува/. Ела.

Л и с к о /гласът му/. Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с ко /учуденият му глас/. Кой?

Д о м б и. Привидението.

Л и с к о /гласът му/. Че теб не те е страх!

Д о м б и. Напротив!… Страх ме е, та ще се пукна!

Л и с к о. Така ли? Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с к о. А преди малко ръкопляскаше.

Д о м б и. Е!…

Л и с к о. И се смееше.

Д о м б и. Лиско, моля те!

Л и с к о. Тогава се смееше!

Д о м б и. Защото знаех кое е привидението.

Л и с к о. Откъде си знаел?

Д о и б и. Аз го поставих. Чими. Да прави проклетии.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да си помислите, че не ме е страх.

Л и с к о. Добре де, помислихме си.

Д о м б и. Да, ама туй привидение…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. …е истинско. Напразно разправяш, че няма привидения. Това привидение не ме пуска. Иска да ме вземе със себе си.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Аха!

Л и с к о. Привидение, ще го вземеш ли?

Б у х л ь о. Да.

Л и с к о. Недей бе.

Д о м б и. А ти казваше, че няма!

Л и с к о. А ти казваше, че има?

Д о м б и. Ами ето го! Държи ме!

Всички зад сцената се смеят.

Излизат и застават край танцуваните.

М о к с и. Домби, здравей!

Домби /примрял от страх/. Здравей, Мокси!

Д и м б и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Димби!

Ч и м и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Чими!… Голяма проклетия стана.

Ч и м и. Не ми говори!… Защо не дойдеш при нас?

Д о м б и. Не ме пуща.

Л и с к о. Помоли му се.

Д о м б и /както танцува, поглежда Бухльо/. Привидение, моля ти се, пусни ме да отида при приятелите си.

Б у х л ь о. Защо?

Д о м б и. Защото ги обичам. Трябва вече да си ходим.

Б у х л ь о. Не.

Д о м б и. Моля ти се.

Б у х л ь о. Ако ми изпееш песничка. Ще изпееш ли?

Д о м б и. Ами… да изпея.

Б у х л ь о. Хайде.

Д о м б и. Няма ли да ме пуснеш?

Б у х л ь о. Не. Почвай.

Домби отваря уста, но не отронва звук, защото в същия момент е запял Бухльо.

ПЕСЕНТА НА БУХЛЬО

Бу, бу, бу…

Аз съм бу, бу, бу, бу

Бу, бу, бу…

аз съм точно ОНУЙ,

дето ми светят очите,

очите, очите!

щом се покажат звездите,

звездите, звездите…

Познахте ли сега.

Какво съм аз?

Д о м б и /успокоено и радостно/. Бухалът Бухльо!…

В с и ч к и. – Бравооо! – Позна! – Браво, Домби!

Ръкопляскат.

Л и с к о. Но се уплаши!

Д о м б и. Кой? Аз ли?… Глупости!… Познах го още като се появи.

В с и ч к и. – Ами!  – Лъжеш!  – Още трепериш!

Смях.

Д о м б и. Ако искате да знаете, вие треперихте повече от мен!

М о к с и. Не е вярно! Домби. Особено ти.

М о к с и. Не е вярно… Защото на нас Чими ни каза.

Д о м б и. Какво ви каза?

М о к с и. Че второто привидение ще бъде Бухльо.

Смях. Ръкопляскания.

Ч и м и /доволен/. Аз никога не правя само една или две проклетии.

М о к с и. Браво, Чима!…

Д о м б и. Направихме си хубаво нощно приключение.

Л и с к о. Приключение с привидение!

Смях. Ръкопляскат и се заливат от смях.

 

М о к с и /опиянено/. Сега ще смъкна воала на привидението!

В с и ч к и. Хайде!  – Да го видим!  – Хайде, Мокси! – Да видим този Бухльо…  – …който ни изплаши!

М о к с и. Сега! /Хваща мантията./ Сега ще ви покажа Бухльо. Този палавник, който ни изплаши!… Този… па-па-па… /Започва да трепери./

Л и с к о. Хайде, Мокси!

Ди м б и. Чакаме!

Ч и м и. Да видим…

М о к с и /уплашено/. Аз си отивам… Лиско идвай с мен!

Л и с к о. Мокси, какво пак?

М о к с и. Ттттова нне е Бу-бу-бу… Бухльо има перушина, а това привидение има козина…

Бързо избягва.

Д о м б и. Това на нищо не прилича!

Избягва.

Д и м б и. И аз!… Домби, чакай ме!

Избягва.

Ч и м и /гледа Лиско/. А ти какво чакаш?

Л и с к о. Да видя докъде ще ти стигнат проклетиите!

Ч и м и. Страх ли те е?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Но не бягаш. Инат си.

Л и с к о. Чакам да видя и тази проклетия.

Ч и м и. Моите проклетии никога не са една или две. Страх ли те е?

Л и с к о /трепери/. Признавам.

Ч и м и /победоносно/. Е, щом признаваш… Признаваш ли се за победен?

Л и с к о /трепери/. Признавам се.

Ч и м и. И признаваш, че съм по-голям проклетник от тебе?

Л и с к о. Признавам!

Ч и м и. И по-умен?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Изобщо – признаваш и се предаваш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и /триумфално/. Тогава – да ти кажа!… Ние с Домби се споразумяхме да ви изплашим. Решихме да се превърна в Привидение. Добре, но после си казах: а бе, Чими, щом правиш проклетия, защо не вземеш да направиш и втора проклетия – та да изплашиш и самия Домби. И така, измислих и второто привидение – Бухльо!… Добре, но после си викам, защо да не направя и третата проклетия – да помислите че привидението е Бухльо, пък да не излезе Бухльо…

Л и с к о /трескаво/. Браво, Чими!

Ч и м и /триумфиращо/. И вместо Бухльо, поставих под воала Заю.

Л и с к о /изненадано/. Заю?… И всички тук се изплашихме от Заю?

Ч и м и /радостно/. Да!… Изпотръшкахте се от страх. /Примира от смях./ Домби, ела!… Димби, Мокси, елате!

Мокси /гласът му/. Лиско, какво има?

Л и с к о. Елате и се засрамете!… Привидението е бил Заю.

Всички се връщат, за да видят как Чими се смее доволно.

М о к с и. Значи, това е Заю?

Д о м б и. Ох!

Д и м б и. Проклет да си, Чими!

М о к с и, Да го видим тоя Заю!

Ч и м и /през смеха си/. Заьо, покажи се!

Привидението изръмжава зловещо.

Ч и м и /озадачено/. А!

Привидението изръмжава повторно.

Ч и м и. А!

Привидението изръмжава силно.

Ч и м и. Това не е Заю!… Бягайте!

Избягва. В настъпилата суматоха и олелия избягват Домби, Димби и Мокси.

Л и с к о. Благодаря ти, Шаро!

Ш а р о. Няма защо. /Смъква мантията си./

Л и с к о. С това исках да докажа, че привидения няма и да уплаша тези, които искаха да ни уплашат.

Ш а р о. Голяма проклетия направи на Чими.

Л и с к о. Благодарение на теб.

З а ю /показва се/. Но и на мен… Защото, Лиско, ако не ти бях казал, че Чими ме готви за привидение…

Л и с к о. Моля ти се… Благодаря ти!

3 а ю. Но ти как се сети да ме смениш със Шаро?

Ш а р о. Там е работата!… Тоя глупав Чими решил да надлъже Лиско.

З а ю /провиква се/. Хей, глупациии, къде сте?

Д и м б и /влиза/. Тук сме.

Д о м б и /влиза/. Да не мислите, че не знаех…

М о к с и /влиза/. Вятър знаеше! Аз поне си признавам, че ме е страх… Нали, Лиско?

Л и с к о. Това ти харесвам, Мокси. Че си признаваш.

Ш а р о. Но хубаво приключение ви направих, а?

Л и с к о. Чудесно нощно приключение!

Д и м б и. С привидение!

М о к с и. Три привидения!

Смеят се.

Дочува се жален глас.

Ч и м и /гласът му/. Помоооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…

Л и с к о. Тихо!…

До м б и. Кой вика?

Л и с к о. Това е гласът на Чими.

Ч и м и /жално/. Помоооощ!…

Л и с к о /тревожно/. Бързо!… След мен!

Излизат.

Полянката с варела.

Приближават се: Лиско, Мокси, Димби, Домби, Заьо и Шаро.

Ч и м и /гласът му от варела/. Помооощ!

Л и с к о /учудено/. Чими, ти ли викаш?

Ч и м и /гласът му/. Да.

Л и с к о. Къде си?

Ч и м и /гласът му/. Във варела.

Л и с к о. Къде?

Ч и м и /ядосано/. Във варела!… Отново се набутах и не мога да изляза!…

Л и с к о. И пак ще трябва…

Д о м б и. …да го спасяваме…

М о к с и. …както някога.

Л и с к о. Защо си влязъл там?

Ч и м и /ядосано/. В бързината!… Бягах и влязох… От страх А бе, Лиско, какво беше онова, което трябваше да бъде Заьо?

В с и ч к и. Шаро!

Ч и м и. Защо? Аз бях поставил там Заю.

Л и с к о. Да, ама аз смених Заю със Шаро?

Ч и м и. Защо?

Л и с к о. За да ти направя проклетия.

Ч и м и. Лиско, моля ти се, ще ме спасиш ли?

Л и с к о. Да го спасяваме ли?

Г л а с о в е. – Какво да правим!

– Ще го спасяваме, разбира се.

– Винаги го спасяваме.

– И винаги от варела.

– Ходи къде ходи и…

– …все във варела!

– Все там се натиква.

Л и с к о. Димби, Домби… Бързо!…

Д и м б и. Какво?

Л и с к о. Маркуча!

Димби и Домби излизат и се връщат с края на маркуча. Всички започват да пеят песента за водата:

Водата, водата, водата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-лесното, най-нежното, игриво –

водата е душата на света!

А, а, а!

Водата е душата на света!

Докато пеят, работят, качват се един върху друг, натикват края на маркуча в дупката на варела.

Л и с к о. Пуснете водата!… Димби, пусни водата!

Д и м б и. Сега!… Излиза.

Отново песента за водата.

Млъкват да чуят песента този път от устата на Чими.

/Това си е неговата песен./

Ч и м и. Охаа!… Хубава вода!… Изкачва ме нагоре!… /Отново пее./ Хубава вода!…

Всички пеят.

Цялото им внимание е насочено към горната част на варела.

Чими /радостно/. Идвааам!… Пристигаам!… Хайдееее!.. /Кацва върху варела./ И какво?… Пак ме спасихте!… Защото сте глупаци! /Слиза долу и тръгва да си върви./ Аз ви уплаших, а вие ме спасихте!… Ха-ха-ха!

Л и с к о. Много ни уплаши!

Шаро изръмжава.

Ч и м и. Олелее!…

Избягва.

Смях и рqкопляскане.

Г л а с о в е. – Хубаво приключение!

– Нощно приключение!

– С привидение!

– Привидения!

Актьорите се показват наметнати с мантии на привидения и пеят песента за …шегата.

Шегата, шегата, шегата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-палавото, шашаво, игриво –

шегата е душата на света.

А, а а!

Шегата е душата на света!

Край

Advertisements

ТУК! СИНЬОТО ФЛАМИНГО .pdf file за сваляне.

.

.

.

борис
априлов
*
С И Н Ь О Т О
Ф Л А М И Н Г О
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1984

Л И Ц А:

ЛИСКО                                  – лисиче
ДИМБИ                                 – човече
ДОМБИ                                 – човече
МОКСИ                                 – магаренце
ЧИМИ                                   – жабок
ПЛАШИЛОТО
КЪЛВАЧЪТ
ТРИ ПАТИЦИ                     – без текст
ДВЕ ЧАПЛИ                        – без текст
ДВА ЛЕБЕДА                       – без текст
СИНЬОТО ФЛАМИНГО   – без текст
ЩЪРКЕЛЪТ                        

.

.

.

С Ц Е Н А   П Ъ Р В А

Любимата полянка на приятелите.
Мокси пасе.
Надига глава.
М о к с и. Аха, пристигат. Цели три дни си бях спокоен, пасях си и не мислех за нищо. Нервната ми система се успокои. Дори започнах да скучая, а няма нищо по-хубаво от скуката. Щом скучаеш, значи си спокоен, нищо не те вълнува и си пасеш… А сега тези се приближават и кой знае какво неприятно нещо са измислили, особено като мълчат.
Влизат Димби и Домби. Спират, мълчат.
Абсолютно мълчание.Непоносимо.
М о к с и /след като не е издържал/. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда часовника на ръката си/. Трийсет и седем.
Пауза.
М о к с и. Това много ли е или малко?
Д и м б и. Напротив.
Пауза.
Д о м б и. Ако продължаваме да разговаряме обаче, без да правим нищо, часът ще стане много повече.
Пауза. Мокси отваря широко уста и се прозява.
Д и м б и. Нещо се е случило, Мокси.
М о к с и. Махнете се.
Д о м б и. Вече трети ден откакто не се обажда.
М о к с и. Това е добре. Когато не се обажда, аз съм добре и се успокоявам, наяждам се и се замислям за хубави неща, вглъбявам се и изведнъж ми хрумват особени мисли, например, че съм магаре, че си паса и съм щастливо. Появи ли се обаче ОНЯ, всичко се завърта обратно – аз ставам нищо, вие ставате нищо, стърчи само той, сякаш той е всичко, а ние заедно едно нищо. Прав ли съм, Домби?
Д о м б и. Прав си, Мокси.
М о к с и. Няма да го търсиш.
Д и м б и   и  Д о м б и. Добре.
М о к с и /навива се още/. Смята се за велик, мисли че слънцето се върти около него, а то не се върти около него. Прав ли съм.
Д в а м а т а. Прав си.
Д о м б и. Много ме нервира.
Д и м б и. Но от него няма и следа.
М о к с и. Той ни смята за нищо.
Д и м б и. Така е, но от три дни никой не го е виждал.
М о к с и. Нищо чудно ако изведнъж заяви, че е великан. Прав ли съм?
Д о м б и. Прав си, но го няма.
М о к с и /раздразнено/. Какво като го няма?
Д и м б и. На мен и Домби ни е мъчно.
М о к с и. Мъчно ви е, да, мъчно ви е, защото го няма да дойде и да ви каже, че сте едно нищо, а той – всичко. Затова ви е мъчно. Дойде ли и непременно ще ни натика в нещо ужасно, да треперим и да умираме от страх. /Извиква./ Омръзнаха ми!
Д о м б и. Какво?
М о к с и. Приключенията!… Приключения аз вече няма да допусна и няма да го търся, макар че не сме го зървали от три дни и няма да отида никъде, нито да го търся, нито нищо!
Докато завършва последното изречение, бавно и сякаш мъчително, се появява Лиско. Присъствието му излъчва тишина и тъга.
Димби, Домби и Мокси го гледат дълго време учудено.
М о к с и /с уплаха/. Лиско, ти си блед! Приятели, нали е много блед? За първи път го виждам толкоз блед. Майчице, колко си блед!
Д о м б и. И си отслабнал.
Д и м б и. Какво ще те правим такъв блед и кльощав?
Л и с к о. Приятели, в момента се сбогуваме. /Другите трепват и правят крачка напред./ Пожелавам ви всички хубави неща наведнъж.
Т р и м ат а. Какво?
Л и с к о. Да ви се случват все весели работи.
Д и м б и. А на теб?
Л и с к о. Мен ме оставете, задраскайте ме, не ме споменавайте и в разговорите си… Довиждане, Димби!… Довиждане, Домби!… Довиждане, Мокси!… Отново тръгвам по света, но този път крачката ми е несигурна… Нещо ме повика да тръгна. Както си стоях и нещо ми се обади, каза ми: тръгни към мен. Заповяда ми.
Д и м б и. Какво е то, Лиско?
Л и с к о. Нещо синьо. И много красиво. Довиждане, тръгвам.
Д и н д и. Лиско.
Л и с к о. Какво, Димби.
Д и м 6 и. Някаква магия ли?
Л и с к о. Довиждане, приятели.
Излиза.
Тримата стоят безмълвни, не знаят какво да правят.
В тази пауза чуваме как наблизо и далеч сеобаждат птичи гласове.
Д и м б и. Лиско никога не е бил толкова блед.
Тишина.
Д о м б и. И мрачен.
Тишина.
Д и м б и. И не говореше за приключения.
Димби въздъхва шумно, Домби въздъхва шумно, Мокси поема въздух…
М о к с и. Аз пък няма да въздъхна!
Но въздъхва и той.
Д и м б и /шепти/. Внимание! Приближава се проклетникът.
Д о м б и. Сигурно носи някаква проклетия.
Д и м б и. Само да не ни навлече в нещо неприятно.
М о к с и. Ще внимаваме, нали?
Д и м б и. Първо да го изслушаме.
М о к с и /извиква/. Не! /Пауза./ Сега съм тъжен и не ми се влиза в приключения!… Когато съм тъжен ми се пасе!
Влиза Чими.
Ч и м и. Този защо вика?
М о к с и /изревава/. Махни се!
Д и м б и. Мокси, остави жабока да се изкаже. Понякога и проклетниците трябва да се изслушват. Чими, кажи.
Ч и м и. Не съм Чими! Аз съм Чимиджимичамиджоми! Печелил съм конкурс за най-дългото име. Моето име излезе по-дълго от името на щъркела.
Д о м б и. Говори бе, проклетнико!
Ч и м и. Дойдох да ви кажа, че преди малко се изплаших много. Лежах си зад един дънер. Изведнъж до дънера премина най-големия проклетник на света.
Д и м б и. Лиско!
Ч и м и /извиква/. Да. Той е по-голям проклетник и от мен!
Д о м б и. И какво като мина?
Ч и м и. Много ме стресна.
Д и м б и. Как те стресна?
Ч и м и. Беше тъжен, беше бледен и имаше вид на нещо, което отива много далеч. Много да-далеч. А сся-сякаш завинаги. Разбирате ли? Понякога някои неща изведнъж придобиват вид, че си отиват и няма да се върнат.
Димби, Домби и Мокси се споглеждат. После Димби се извръща отново към Чими.
Ч и м и. Уплаших се. Искам да знам за какво си отива. Вие без този проклетник сте заникъде, все едно че ви няма. А той имаше вид на нещо, което изчезва. Беше тъжен, чак опашката му беше тъжна и имаше вид на нещо, което няма да се върне никога.
Д и м б и. Мокси, защо плачеш?
М о к с и. За Лиско!
Д о м б и. Ха сега да се разревем!
Д и м б и. А теб, Чими, какво те засяга, че Лиско изчезва завинаги?
Ч и м и. А! /Възмутено./ Виж го ти! На мен този ваш Лиско ми е необходим. Аз все още не съм доказал на този ваш Лиско, че съм по-голям проклетник от него. Досега ме е побеждавал няколко пъти, но ето че настъпи момента да го победя завинаги, а той бяга.
Д и м б и. Къде го видя?
Ч и м и. На другата полянка.
Мълчание.
М о к с и. Тръгвам след него!
Д о м б и. И аз!
Д и м б и. Така ви искам, приятели!
Ч и м и. Да, ама и аз.
Всички го поглеждат учудено.
М о к с и /ядосано/. Ти пък защо?
Ч и м и. Да му причиня проклетия! Изпадне ли в беда, ще му причиня още по-голяма беда.
Чими се смее неприятно.
Д о м б и. Махни се!
М о к с и. Ще те ритна!
Ч и м и. Ще вървя на двайсет метра зад вас!
Неприятният му смях.
 
 
С Ц Е Н А   В Т О РА
Предполага се, че мястото представлява зеленчукова градина, сред нея стърчи плашило.
Плашилото се състои от широкопола черна шапка, вехт черен костюм и вехти обуща. Стърчи, извисява се над всичко, хем величествено, хем жалко.
Какво ли няма в присъствието на плашилото: отчаяние, разбити надежди, поражение… И все пак, то е там, стърчи.
Влиза Лиско, спира изведнъж.
Л и с к о. А!…
П л а ш и л о т о. Плашило съм. Плаша гаргите. Приближи се, де! Господарят на зеленчуковата градина го няма.
Л и с к о. Приличате ми на човек.
П л а ш и л о т о /с радостни нотки в гласа и с надежда/. Нали? Малко ми трябва, за да стана човек. Имам шапка, костюм и обуща, и все пак, чувствам, че ми липсва нещо. /Изглежда че Плашилото е склонно да бърбори./ Така ли е?
Л и с к о. Липсва ви само това, което би трябвало да запълни дрехата и особено шапката, но отдалеч… при-ли-ча-те…
П л а ш и л о т о. Вие кой сте?
Л и с к о.  А, аз съм едно нищо и никакво лисиче.
П л а ш и л ото. Накъде сте се отправили?
Л и с к о. Вървя, скитам.
П л а ш и л от о /въздъхва/. А аз стоя. Откакто се помня стърча на тази греда, под слънцето и дъжда… А вие имате ли някаква цел?
Л и с и ч е т о. Не мога да ви се разкрия, не ви познавам и се страхувам.
П л а ш и л о т о. Аз плаша само гаргите.
Л и с к о. Ми, не ги плашете.
П л а ш и л о т о. Плаша ги само като вися.
Л и с к о. Ми, не висете. Слезте от гредата и тръгнете, превърнете се в скитник, и без това на такъв приличате. Напуснете градината и разгледайте света. Тръгваме ли?
П л а ш и л о т о. Хм! Като помисля само и настръхвам.
Л и с к о. Тогава – висете! Мога да ви кажа обаче, че вашата трагедия е нищо пред моята. Аз бях едно щастливо лисиче с приятели, гора, полянки и хубави вирове за къпане. Докато ненадейно преди осем дни не ми се появи едно синьо видение. Това видения ме накара да оставя приятелите и да тръгна. Вече осем дни вървя.
П л а ш и л о т о. Че какво ли може да бъде туй видение, а?
Л и с к о. Не знам. Синьо, много красиво, понякога ми се струва, че прилича на птица. То стърчи до едно огромно езеро. Край него има много други птици. Всички го наблюдават, искат да му кажат нещо, но то не обръща внимание на никого. Какво ли може да бъде това красиво нещо, а?
П л а ш и л о т о. Ох!… Как да ти кажа, че да ме разбереш. Не знам какво може да бъде туй красиво нещо, но на мен ми се струва, че вече си влюбено.
Л и с к о /весело/. Кой, аз?
П л а ш и л о т о. Ти.
Л и с к о. Ха-ха-ха!
Излиза понесен от смеха си.
 
 
С Ц Е Н А   Т Р Е Т А
 
Влиза Димби. Спира, извръща се назад.
Д и м б и. Хайде, защо се бавите? Какво говорите?
Влиза Домби.
Д о м б и. За лъвове.
Влиза Мокси.
М о к с и. Например, има ли вероятност да се натъкнем на лъвове.
Д и м б и. Едва ли, Мокси. Доколкото знам, насам лъвове няма.
Бързо влиза Чими.
Ч и м и. Какви лъвове? Защо лъвове? Проклетници, кой говори за лъвове.
Димби и Домби се смеят.
Чими излиза и застава на дистанцията си.
Д о м б и. Вече осем дни и нощи вървим из непознати места.
М о к с и /готов да кресне/. Изобщо защо тръгнахме? Искам да знам защо потеглихме и кой потегли пръв!…
Д о м б и. Ти потегли!
М о к с и /извиква/. Но не за осем дни! Мислех да се поразходим малко и да се върнем. А вие защо не ме спряхте?
Д о м б и. Предлагам да се върнем.
М ок с и. Да!… Лиско ни подведе отново! Не усетихте ли как се забравихме и вървяхме цели осем дни!
Д и м б и. Тихо!
М о к с и. Защо?
Д и м б и. Някой вика.
Ослушват се. Някой наистина вика. Зове. Моли ги да се приближат.
 
 
С Ц Е Н А   Ч Е Т В Р Т А
 
При Плашилото.
Влиза Димби. Влиза Домби. Влиза и Мокси.
М о к с и /с уплаха/. Не поглеждайте натам.
Д и м б и. Защо?
М о к с и. Случайно погледнах натам и мога да ви кажа, че никак не съм доволен. Това същество, ако ти се появи нощем, ще си бъде направо призрак.
Д и м б и. Горкото плашило! Какво ли иска? Какво ли му е станало? / Обръща се към Плашилото./ Добър ден.
П л а ш и л о т о. До днес аз висях безропотно на гредата, но преди малко мина едно приятно същество и разбунтува душата ми. Знаете ли колко малко ми трябва за да стана човек?
Д о м б и. Колко?
П л а ш и л о т о. Имам шапка, имам палто, имам панталони, обуща. Какво ми липсва? Трябва малко да се посъбера, да се съсредоточа и готово. Гаргите се плашат от мен понеже им приличам на човек, значи, аз съм си човек, ще се посвия и ще кристализирам като човек. Шапка имам ли? Имам. Палто имам ли? Имам. Това са панталони, а това – обуща. Остава само онова. Пръст към главата./
Плашилото слиза от гредата и се отърсва, поприглажда се, оправя шапката си, връзва връзките на обущата.
Д и м б и. Случайно да сте, виждали някое лисиче?
П л а ш и л о т о. Преди малко. /Връзва обущата си./ Поговорихме си, предложи ми да стана скитник и да го придружа.
Д о м б и. Накъде?
П л а ш и л о т о. Натам.
Плашилото сочи.
Димби тръгва натам, Домби тръгва след него, Мокси клати недоволно глава и тръгва след тях.
П л а ш и л о т о. Чакайте!
Минава Чими.
Ч и м и. Ти пък какво бе? Какво искаш?
Чими излиза.
Плашилото хуква след всички.
 
 
 
 
 
С Ц Е Н А   П Е Т А
 
Полянката с дървото на кълвача.
Огромно старо дърво. На него може да виждаме, а може и да не виждаме Кълвача.
Но на всяка цена чуваме неговото: Къррррррррр.
Влиза Лиско, повдига глава.
Л и с к о. Хей, кълвач!
Тишина.
К ъ л в а ч ъ т. Кой вика?
Л и с к о. Аз викам.
К ъ л в а ч ъ т. Какво искаш?
Л и с к о. Моля те, Кълвачо, като гледаш от върха на дървото, виждаш ли в далечината една голяма сребърна вода!
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Ами това е Сребърното езеро!
Л и с к о. А птици виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Птици колкото щеш.
Л и с к о. А синя птица виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Че кой не я знае нея!… А ти, дето питаш, кой си?
Л и с к о. Ха! Че кой не ме знае мен!
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Л и с к о. Довиждане.
Лиско си излиза. Кълвачът ядосано започва да картечи със своето кърррррр.
Влиза Димби, следва го Домби, подир него Мокси. Спират. Заслушват се в звуците на кълвача.
Д и м б и. Кълвачо, добър ден!
К ъ л в а ч ъ т. Кърррррррр!
Д о м б и. Да си виждал едно лисиче?
К ъ л в а ч ъ т. Кърр! Кърр!
П л а ш и л о т о. На този му къркори стомаха.
Излизат. Влиза Чими.
Ч и м и. Ей, глупако, млъкни!
Тишина.
Ч и м и. Наблизо има ли щъркели?
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Ч и м и. Щъркели!
Кълвачът отвръща със спонтанен смях и своето кърррррр.
 
 
С Ц Е Н А   Ш Е С Т А
 
Тръстики вляво и вдясно.
По средата част от езерото с хоризонт.
Но ние още не съзираме това, може би предполагаме, че скитанетони след осем денонощия ще ни доведе тъкмо на такова място.Засега виждаме само бледи утринни звезди. Разсъмва се бавно и сякаш тържествено. Една след друга гаснат звездите, предават се, разтапят се в розовата дрезгавина, тя бавно, но сигурно предвещава хубаво юнско утро.
Бавно, но сигурно се настанява и светлината на деня. Вече няма звезди, заедно с чудесната музика пред очите ни изгряват сребърните светлици на езерото, обрамчено от двете страни с тръстики.
Вдясно, сред тръстиките се появява Лиско.
Л и с к о. Май че е това! Туй съм го сънувал. То ме накара да тръгна. Осем денонощия вървях, на деветия ден сутринта съм тук. Може би на това място ще трябва да се случи нещо, което никога, не ми се е случвало досега… Трябва ли да се крия между тръстиките? Да се покажа ли? Най-добре е да се крия. Но кое ще ми подскаже да се появя? /Туп, туп, туп! – чуваме да тупти сърцето му./ Охо, сърцето, то ще ми подскаже кога да се разкрия. Това приключение ли е? Не. Не ме интересуват никакви приключения. С мен се случи нещо особено.
Музика.
 
 
С Ц Е Н А   С Е Д М А
На друго място в тръстиките.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
Д о м б и. Димби, какво виждаш?
Д и м б и. Лиско зяпа езерото.
М о к с и. Затуй вървяхме осем дни, да зяпаме едно езеро]
Д и м б и. Тук всичко е красиво.
М о к с и. Но не мога да паса. Яде ми се, а трябва да се спотайваме.
Д о м б и. Мокси, трябва да видим най-после защо лисичето се повлече до тук, какво го повика, кое го кара да се крие в тръстиките.
Д и м б и. И тази тъга! Нашият Лиско – тъжен!
Д о м б и. Без приключения.
М о к с и. Виж, това ми харесва. Няма опасности, няма страх. Криеш се и наблюдаваш един луд.
П л а ш и л о т о. Но и нас ни наблюдават.
М о к с и /бързо/. Кой?
П л а ш и л о т о. Оня противен жабок. Какво иска той от него, какво е намислил?
Д и м б и. Чака.
П л а ш и л о т о. Какво чака?
Д и м б и. Да му отмъсти.
Д о м б и. Случи ли се беда с лисичето, жабокът ще скочи върху него.
М о к с и. Да го смачка!
П л а ш и л о т о. Но защо?
Д и м б и. Понеже Лиско спаси някога живота му и го извади от една бъчва.
Д о м б и. А той не обича да го спасяват…
М о к си. … понеже е проклетник.
Д и м б и. Но е най-страхливото животно на света.
С Ц Е Н А   О С М А
 
Лиско стои зад тръстиките и чака с примряло сърце.
По езерото бавно преминава патица. Изчезва. После преминава двойка от патици. С дългите си кракабавно, по плитчината пристъпват две розови чапли. Спират, поглеждат се, сякаш си говорят нещо и продължават пътя си, изчезват от взора ни.
Сега се появяват два лебеда, тържествено плават. Единият разперва криле, размахва ги, като ли ще прави кой знае какво, но ги прибира и потегля по пътя си, увличайки другарката си.Изчезват.
По особената музика ние разбираме, че може би ще се случи нещо неочаквано. Не оставаме измамени – най-напред се появява едно синьо петно, което прилича на осветен от прожектор кръг. Кръгът серазхожда по сцената, но след туй се връща, сякаш е разузнал, че всичко наоколо е достатъчно чисто и достойно за появата на фламингото.
Още по-значителен музикален акцент.
Появява се синьо пулсиращо сияние, запява ангелски хор, може бипеят всички обитатели на езерото – от патиците до лебедите,и се оттеглят, за да открият повече просто, а то всъщност се оказва шоу-ефект за появата на главната шоу-звезда, да речем, нещо като Алис Фей от някогашната поредица „Красавиците на Зигфелд“ или Марлен Дитрих в „Синият ангел“.
Изчезнало е небето, изчезнало е езерото, останало е само синьото пулсиращо сияние и в центъра му Синьото фламинго, позовало по неведоми пътища нашето лисиче да тръгне и да намери безпогрешно Сребристото езеро, позовано може би от любовта, като първи неосъзнат трепет на детето или пък, а това е и най-вероятното, като неугасим стремеж на всяко живо същество да потърси и открие красотата.
Лиско наблюдава фламингото с нямо вцепенение, но накрая, било от детска дързост, било заради самочувствието си, извиква едно:
– Хей!
Задвижва, се цяла система от изящни и хармонични движения – фламингото извръща глава към него и го поглежда.
– Пристигнах! – долага Лиско. – Повикахте ме и дотърчах. Не можех да не дойда, нямаше как. Мислите ли, че вече нещо може да ни разлели?
Синьото видение извръща глава отново към езерото, прави бавни крачки и нагазва във водата. Шията му наподобява синя мълния. Водата го отразява. Получават се две сини прелести.
– Моля ви – надига гласчето си Лиско. – Пътувах осем денонощия към вас, изоставих приятелите си, забравих приключенията… Аз съм Лиско! За мен са писани книги, бил съм в гнездото на орел, и в стомаха на акула. Обърнете ми малко внимание. Животът ми е пълен с приключения.
Синьото фламинго клъвва нещо от водата, разперва крилете си и ги прибира.
Една чудесна нежна перушинка се отделя от него и се отправя към лисичето. Лиско протяга лапичка и я улавя.
Да не забравяме, че всичко се извършва феерично и придружено с подходяща музика.
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Сред тръстиките, някъде зад гърба на Лиско.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
За всеки случаи, да не забравяме, че зад техния гръб пък се спотайва Чими.
М о к с и /сърдито, плачевно/. Съсипвате ме, унищожавате ме с това принудително лежане сред тръстиките.
Д и м б и. Мокси, тихо, ще ни чуят.
М о к с и /знае си своето/. Нима ще се крием цял живот така? Вече цяла година лежим и го наблюдаваме!
Д о м б и. Не цяла година…
П л а ш и л о т о. …а три денонощия.
М о к с и. До кога, кажете? И кога ще си вървим обратно. На всичко отгоре трябва да шептя, забранено е да се провикна нормално. Домби, кажи му на Димби, това не е честно, искам да се изправя, вече се схванах!
Д о м б и. Млъкни и наблюдавай!
Д и м б и. Такава красота!
П л а ш и л о т о. Подобно нещо не съм виждал никъде.
Д и м б и. Чими, какво ще кажеш за синьото фламинго?
Ч и м и /гласът му/. Не съм Чими, а Чимиджимичамиджоми!
Смях.
М о к с и. Той не знае, че на онова самотно дърво сред полето има щъркелово гнездо.
Д и м б и. Не му казвай.
Д о м б и. Ако чуе ще полудее от страх.
П л а ш и л о т о. Но щъркел не се вижда.
Д и м б и. Да бе, къде ли е щъркелът?
Ч и м и. Глупаци, какво си шепнете?
Смях.
 
 
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Лиско сред тръстиката.
Отново музикалният мотив за фламингото.
Отново сиянието. Появява се цялата синя прелест.
Лиско стои и наблюдава.
Л и с к о /гласът му, на запис/. Трети ден мълча и наблюдавам тази магия. Светът е като умрял, всичко е изчезнало. Нима съм омагьосан? Готов съм да стоя цял живот така, никога няма да се наситя на красотата. Тя се състои от хармонични елипси, кръгове, параболи, триъгълници и всичко останало от геометрията. Всяка вечер тази птица отлита към острова на езерото и всяка сутрин се появява пред мен. Всички други птици на езерото са влюбени в нея, но тя не им обръща внимание. /Вече с истинския си глас./ Хей, птицо!
Фламингото отново трепва и повторно обръща глава към лисичето.
Лиско. Какво си ти?
Мълчание. Очите на птицата са втренчени в малчугана.
Л и с к о. Защо ме повика?
Мълчание.
Л и с к о. Искам да те докосна.
Мълчание.
Л и с к о. Искам да полетя с теб. Защо не ме понесеш над света, а?
Мълчание.
Л и с к о. Осем денонощия пътувах към тебе, три дни стоя на този бряг, чакам те да се появиш и те наблюдавам. Кажи нещо, дай ми знак, че си ме забелязала и ще превърна в най-щастливото същество!
М о к с и. Димби, плачеш ли? /Учудено./ Домби, и ти ли плачеш?
Д о м б и. Горкият Лиско!
Д и м б и. Колко е нещастен!
П л а ш и л о т о. Щастлив!
Д и м б и. Какво, Плашило?
П л а ш и л о т о. Той е щастлив! Според ме, всяко дете трябва да изпита поне веднъж в живота си подобно нещастие.
Д о м б и. И все пак, боли го.
Д и м б и. Той се мъчи.
М о к с и. И трябва да го изтръгнем от магията. Глупаци, не виждате ли че е омагьосан!
В това време се чуват страшни кресливи викове за помощ. Дявол да го вземе – и този път Чими. Всички поглеждат нагоре.
Д и м б и. Чими!
Д о м б и. Жабокът!
П л а ш и л о т о. Щъркелът го отнася!
М о к с и. Пада му се!
Отново крясъците на Чими.
М о к с и. Викай! Кряскай!
Д и м б и. Мокси, засрами се!
Чими зове за помощ.
 
 
С Ц Е Н А   Д В А Н А Д Е С Е Т А
 
Лиско съзерцава своето синьо видение.
Фламингото, сякаш нарочно извършва подчертано хармонични движения и то най-много с шията си.
Патиците, чаплите и лебедите се въртят влюбено около фламингото, което не ги и забелязва. Долитат крясъците на Чими.
Ясно се чува: Помоооощ!
Лиско сякаш е заспал.
– Помоооощ!
Нима това е същото лисиче, нима това е нашият герой, познат ни от всички други пиеси?
Втурва се Димби.
Д и м б и. Лиско, не чуваш ли?
– Помооощ! – вика от небето Чими.
Връхлита Домби.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Димби и Домби наблюдават с учудване Лиско.
Лиско не ги е и чул, продължава да съзерцава величието на синьото фламинго.
Д и м б и /крещи/. Щъркелът задигна жабока!
Лиско не чува.
Д о м б и. Виж! /Потупва Лиско по рамото./ Носи го във въздуха!
– Помоооощ! – крещи отгоре Чими.
Влиза Мокси.
М о к с и. И сега ли ще го спасяваме?
– Помоооощ!
Мокси. /вика нагоре/. Оставяме те на щъркелааааа!
Димби и Домби разтърсват яростно лисичето.
Д и м б и. Лиско!
Л и с к о /едва сега с глух глас/. Какво?
Д о м о и. Чими вика!
Л и с к о /сякаш отсъствува/. Кой вика?
– Помооощ! – крещи Чими отгоре.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Л и с к о. Защо?
Д и м б и. Събуди се!
Фламингото се приближава и протяга крило. Лиско мечтателно протяга лапа.
Крилото и лапата замалко да се докоснат.
– Помооооощ! – крещи от небето Чими.
Л и с к о /все още в унес/. Кой вика?
М о к с и /не се сдържа и изревава/. Чими вика!
Л и с к о. Защо?
П л а ш и лото /нахълтва/. Отвлякоха го!
Л и с к о. Кой го отвлече!
П л а ш и л о т о. Щъркелът.
Д и м б и /тържествено/. Започва приключение!
Л и с к о. Какво беше то?
Д о м б и. Ще спасяваме! Не разбра ли? Лиско, събуди се, щъркелът грабна Чими. Жабокът изчезна във въздуха. Ето, не вика, няма го, отвлякоха го!
Л и с к о. Къде го отвлякоха?
П л а ш и л о т о. В гнездото на щъркела!
Л и с к о /едва сега обръща поглед/. Ти пък кой си?
П л а ш и л о т о. Плашилото!
Л и с к о. Димби, ти ли си!
Д и м б и. Тук съм!
Застава пред него.
Д о м б и. И аз!
Л и с к о /трезво/. А Мокси?
М о к с и. Ти си глупак!
Л и с к о. Някой не викаше ли?
Д и м б и. Отвлякоха Чими!
Д о м б и. Щъркелът!
Л и с к о. А защо не ми казахте? Кой щъркел? Къде? Това е вече приключение!
– Урааааааа! – викат всички.
Л и с к о. Мили мои приятели!
С Ц Е Н А   Т Р И Н А Д Е С Е Т А
Гнездото на щъркела; какъв жесток реализъм след цветния сън на езерото.
Чими и Щъркелът.
Чими крещи.
Щ ъ р к е л ъ т /не толкоз неспокойно, с достойнство/. Млъкни.
Ч и м и. Няма да млъкна!
Щ ъ р к е л ъ т. Тогава ще те глътна веднага.
Ч и м и. Помооооо…
Щъркелът го чуква с клюна си по главата. Чими млъква.
Щ ъ р к е л ъ т. Знаеш ли защо те държа все още неизяден? За да ме познаеш. Ние с теб се познаваме. Някога с теб се явявахме на един конкурс.
Ч и м и. Аха.
Щ ъ р к е л ъ т. За най-дългото име. /Чими се разтреперва./ Не трепери… Там ти посмя да ми се противопоставиш.
Ч и м и. Чичо Щъркел, тогава за всичко беше виновно едно презряно и омразно лисиче, което ненавиждам от дъното на душата си. Вашето име беше Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак. А Лиско каза, че това не е име, а стихотворение. И дадоха наградата на мен… Понеже името ми е Чимиджимичамиджоми!
Щ ъ р к е л ъ т. Измъкна цяла кошница с ягоди изпод клюна ми. Вместо да ги изям аз, изяде ги ти!
Ч и м и. Още ми е сладко.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега пък ще изям тебе! Ти си проклетник.
Ч и м и. Прав си.
Щ ъ р к е л ъ т. Добре, че го съзнаваш.
Ч и м и. На мен ми доставя удоволствие да съм лош. Сега, например, не ме е яд, че ще умра, а за туй, че ще престана да върша проклетии. Ако съм сигурен, че като ме глътнете ще се отровите, сам ще вляза в стомаха ви.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти откога разговаряш на ВИЕ?
Ч и м и. Не знам на какво се дължи, но с ВАС ми се говори на ВИЕ, понеже сте много страшен.
Щ ъ р к е л ъ т. По-страшен и от човека?
Ч и м и. Че какво му е страшното на човека?
Щ ъ р к е л ъ т. Не ми говори. Човекът пресушава блата, създава блата – прави каквото му скимне.
Ч и м и. Помооооощ!
Щ ъ р к е л ъ т. Защо викаш?
Ч и м и. За всеки случаи. Помоооооооооооо….
С Ц Е Н А   Ч Е Т И Р И Н А Д Е С Е Т А
 
Сред голото поле.
Лиско, Димби, Домби, Мокси и Плашилото. Чува се викът за помощ.
Д и м б и. Лиско, виждаш ли самотното дърво сред полето?
Л и с к о. Видях и гнездото.
М о к с и. И пак ли ще го спасяваме?
Л и с к о. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда ръката си/. Шейсет и два!
Л и с к о. Можеш ли да запазиш тази перушинка?
Лиско показва синята перушинка, обгърната в сияние.
Д и м б и. Да.
Взима перушинката и я пъха в джобчето на ризката си.
Л и с к о. Планът ми е готов. На оня самотен бряст има един щъркел и един жабок. Щъркелът трябва да изяде жабока. Ще направим така, че щъркелът да не го изяде, а да ни го върне.
М о к с и. А какво ще го правим?
Л и с к о. Ще ви кажа как ще стане това. Успехът ще зависи главно от нашето красноречие. Трябва да се превърнем в артисти.
М о к с и. Разправяй каквото щеш, но хубавото на туй приключение се състои в това, че няма риск за живота.
С Ц Е Н А   П Е Т Н А Д Е С Е Т А
Щ ъ р к е л ъ т. Говорехме за човека, а ето го и него. Приближава се.
Влиза Димби.
Д и м б и. Добър ден.
Щ ъ р к е л ъ т. /високо от гнездото/. Добър ден.
Д и м б и. Мога ли да запитам нещо?
Щ ъ р к е л ъ т. Можете.
Д и м б и. Да сте виждали някакъв човек?
Щ ъ р к е л ъ т. Ами ти не си ли човек?
Д и м б и. Аз съм човече, дете – на две, на три, на четири или на пет годинки.
Щ ъ р к е л ъ т /иронично/. Аха.
Д и м б и. Човекът, за когото питам носи черна шапка, черен костюм и черни обуща.
Щ ъ р к е л ъ т /присмехулно/. Друго не носи ли?
Д и м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т /охладнява/. Трион ли? Че защо му е този трион?
Д и м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Така ли? И защо го търсиш точно тук?
Д и м б и. Видях го да се отправя насам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го забелязал.
Д и м б и. Извинете за безпокойството. Довиждане.
Щ ъ р к е л ъ т. Довиждане. /На себе си./ Това какво ли може да означава?
Въздъхва.
Долу се появява Домби.
Д о м б и. Чичко щъркел, вие отдавна ли стърчите горе?
Щ ъ р к е л ъ т. От много-много отдавна.
Д о м б и. Да сте забелязали някакъв човек насам? Слаб и висок, с шапка и официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. Друго забележително нещо?
Д о м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо му е трион?
Д о м б и. С него реже.
Щ ъ р к е л ъ т. Какво реже?
Д о м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го виждал.
Д о м б и. Извинявайте.
Щ ъ р к е л ъ т. Значи не ти е известно какво реже?
Д о м б и. Довиждане, чичко.
Домби си излиза.
Влиза Мокси. Прави се на ударен, не говори нищо, пасе.
Щъркелът го гледа известно време отгоре и накрая не издържа.
Щ ъ р к е л ъ т. Магаре, извиняван, но искам да се информирам, случайно не си ли срещало насам или натам някакъв човек със шапка.
М о к с и. Не искам и да го срещна! И съм ядосан, ще знаеш.
Щ ъ р к е л ъ т /трепва/. С шапка, нали?
М о к с и. И официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. И обуща, нали?
М о к с и. Точно от него бягам.
Щ ъ р к е л ъ т. Защо, какво ти прави?
М о к с и. Мани, мани! Тъкмо се излегна на сянка, човекът се приближава, измъква щърбавия си трион изпод палтото и почва да реже.
Щ ъ р к е л ъ т /с тревога/. Какво реже?
М о к с и. Дървото.
Пауза.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо го реже?
М о к с и. Защото е лош. Ще изсека, вика, всички дървета, по целия свят, вика… Един приятел си имах, вика; проклет беше и подлец беше, вика; най-досадното и противно същество беше, вика; и този простак се наричаше Чими, вика; но ми беше приятел, вика; а един щъркел вика, взе че го изяде.
Щ ъ р к е л ъ т /с отпаднал глас/. Но защо реже?
М о к с и. Ще премахна, вика, всички дървета наоколо, вика и да няма къде щъркелите да си вият гнезда.
Щ ъ р к е л ъ т /съсипан/’. Че той… много лош този твой човек.
М о к с и. Не е мой. Мразя го. Той ми реже сенките. А бе, я се махни от главата ми! Кво съм седнал да ти обяснявам! И всичко туй заради един мизерен и жалък проклетник, който заслужава да бъде изяден не един, а три пъти!
Ч и м и. Ааа, не така!…
Мокси ядосано се отдалечава.
Щъркелът се обръща към вътрешността на гнездото и сега можем да видим Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега, Чими, разбра ли какво направихме?
Ч и м и. Не сьм Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. А кой си?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми.
Щъркелът започва да се разхожда нервно.
Щ ъ р к е л ъ т. Чу ли какво казаха за теб?
Ч и м и. Аз на туй мърляво магаре тъпкано ще му го върна. Знаеш ли как го мразя, много го мразя!
Щ ъ р к е л ъ т. Млъкни! /Тишина./ Олеле!
Ч и м и. Какво бе, какво?
Щ ъ р к е л ъ т. Задава се.
Отново оня ракурс, за да виждаме хем гнездото, хем „посетителите“ отдолу.
Долу се появява Плашилото.
П л а ш и л о т о. Хей, как се казваш?
Щ ъ р к е л ъ т. Аз ли?
П л а ш и л о т о. Ти, не се прави на ударен. Как ти викат?
Щ ъ р к е л ъ т. Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак.
П л а ш и л о т о. Значи ти изяде приятеля ми Чими. Сега пък аз ще ти отрежа дървото, та да ти рухне гнездото. Единствен приятел си имах на света, беше ми и за приятел и за неприятел, познаваха го като проклетник, но си беше мой. А ти взе, че го изяде и сега ще си платиш.
Плашилото бърка под палтото си.
Щ ъ р к е л ъ т /тревожно/. Стоп! Човеко, моля те, пощади дървото! Ще ти върна жабока, само не вади триона!
П л а ш и л о т о. Как ще го върнеш? Нали го изяде?
Щ ъ р к е л ъ т. Чими, покажи се!
Чими се показва.
Ч и м и. Кво искаш ти бе, мърльо!
П л а ш и л о т о. Чими, братко мой!
Ч и м и. Не съм ти брат, глупако, защо ме наричаш брат?
Плашилото и Щъркелът се смеят.
Щъркелът хваща жабока за едното краче, отива при Плашилото и му го дава. Плашилото напъхва жабока в джоба си.
Щъркелът се връща в гнездото си.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега ще режем ли дървета?
П л а ш и л о т о. Няма, щърко. Пък и нямам трион.
Плашилото се смее и показва пешовете на палтото си.
Това сякаш е знак да се появи лисичето.
Л и с к о /към щъркела/. Познайник, здравей! /Зад гърба му изникват Димби и Домби./ Да сте го виждали някъде?
Д и м б и. На конкурса за най-дългото име.
Д о м б и. Щъркелшарендългокрак!
Л и с к о. Тогава искаше да измъкне наградата от ягоди и си постави цяло стихотворение за име. Но ние спечелихме кошницата, по право. Чими си я извоюва, честно, с името си.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти ли измисли хитрия план с триона?
Л и с к о. Да.
Щ ъ р к е л ъ т. И все пак не мога да разбера: Защо спасявате това проклето животинче, това нищо и никакво зло?
Л и с к о /и мъдро и весело/. Защото си е наше, Щъркеле, и си го познаваме. По-добре да си ни е то, отколкото да ни се струпа някое друго, по-голямо зло на главата. А така, то си върви с нас и си го знаем, дори си го спасяваме.
Всички се смеят.
М о к с и. Това наричам приключение – без опасности за живота. /Смях./ Но както ме мързи, хич не зная как ще извървим обратно тези осем денонощия до нашата си полянка.
Л и с к о. Довиждане, Щърко!
Всички се сбогуват.
С Ц Е Н А   Ш Е С Т Н А Д Е С Е Т А
При гредата на плашилото.
Влизат всички, един по един, най-напред Плашилото.
П л а ш и л о т о. Не ми казвайте нищо. Самичко разбрах, че не съм създадено да скитам по света, макар че ви обикнах. Трябва да плаша птиците. Е,  по едно време започнах да мисля, че ми е определена главна роля в това приключение. А това не е малко: поне веднъж в живота си човек да изиграе една главна роля. /Качва се като на голгота и увисва на гредата./ Довиждане, приятели!
Всички казват по едно довиждане и си тръгват.
Внезапни крясъци: – Помоооощ!
Отново смях.
Плашилото бръква в джоба си и измъква Чими.
Ч и м и. Пусни ме, глупако! /Плашилото подава Чими на Лиско./ Този не искам да ме докосва!
Ритва и скача на земята.
Ч и м и. Всички сте пасмина! Ще ви направя най-голямата проклетия!
Смях.
Тишина. Смрачава се.
Л и с к о. Димби.
Д и м б и. Кажи, Лиско.
Л и с к о. Дай онова.
Димби бръква в джобчето на ризката си и измъква синята перушинка, която заблестява нежно и чародейно, сякаш да им  осветява пътя.
Л и с к о /след като вдига перушинката високо, като фенер/. Напред към нашата гора!
Бодра музика. Героите се отдалечават с песен.

КРАЙ.


here:  CHIMMY (EN) .pdf file for downloading.


ТУК! -  РОНИ - драматизация по приказка 1971-1977.pdf file за сваляне.

.
*** Чела съм приказката, разбира се!, но тази драматизация ме развълнува много повече. Защо ми се струва, че си е дал труда да запознае И ДЕЦАТА с ТАЗИ страна на живота, която обикновена е много по-жестока за възрастните…

И имам предвид НЕ смъртта, а ИЗНЕВЯРАТА – за секунда отделен от ЕДНАТА обич – и нахлува друга, съвсем непозната, нетипична, нелогична – просто ЕДНА КРАСОТА – която искаш и не можеш да се откажеш от нея…

Кой, ако не Ахото, познава тази страна на живота! Кой, ако не той, безброй пъти е стоял на кръстопът и е потеглял към Синята пеперуда, загърбвайки онази, която го очаква у дома в тревога…

Е, и аз я познававам, защото съм негова наследница…

Възхитена съм, че е написал това… признание?… обяснение?… извинение???… Браво, Ахо!  Дж.В.

.
 
борис
априлов
*
Р О Н И
*
сценарий
за
куклен
театър
*
1971 – 1977
 .

.

.

 

 

ЛИЦА:

РОНИ                              – папагалче
ПЕПИ                              – пеперуда
ЛЕНИ                              – момиченце
МАЙКАТА
БАЩАТА
МАЙКА ОТ ПАРКА
СЛАДОЛЕДЧИЯТА
ХРАСТЪТ                       – розов храст в парка
БУХАЛЪТ
ДЕЦА
*заб. Музиката е много важен компонент на пиесата.

.

Пълна тъмнина.
Г л а с /неутрален, в тъмнината – гласът на обобщената мисъл/. Понякога от тъжните неща се раждат големите радости.
Нежна музика.
Г л а с. Понякога трябва да стане тъжно, за да стане весело.
Нежна музика.
Г л а с. Понякога трябва да стане неизбежно тъжно, за да дойде животът.
Докато звучи музиката, бавно се промъква светлината и обстановката на сцената изплува пред нас.

Спалнята на Лени. Креватче, маса, отворен прозорец, който гледа към дворната градина.
Лени лежи в креватчето си. Спи. Навън е утро, птиците в градината пеят.
Влиза майката на Лени.
М а й к а т а. Лени! /Пауза, тишина./ Лени!… /Пауза./ Лени!…
Лени се размърдва в леглото, обръща се на другата страна.
М а й к а т а. Лени, няма ли да ставаш?
Л е н и /сънливият ѝ глас/. Ннне.
М а й к а т а. Хайде, Лени, навън е чудно утро!…
Л е н и. Много ли е чудно?
М а й к а т а. Извънредно.
Л е н и. Обичам да спя в такова утро.
М а й к а т а. Вчера ми каза да те събудя рано. Имала си да правиш нещо.
Л е н и /сънливо/. Какво нещо?
М а й к а т а. Не знам.
Л е н и. Тогава защо ме будиш?
М а й к а т а /настоява/. Нещо много важно.
Л е н и /протяга ръце/. Че какво ли ще е туй важно нещо?
М а й к а т а /кротко/. Да не заспиш отново. /Излиза./
Л е н и /протяга се блажено/. Нещо важно… Какво ли ми е хрумнало вчера?… Какво ли може да бъде… то? /Отново се завива и заспива./

Рязко издрънчава часовникът до главата ѝ. Лени скача и запушва ушите си.
Л е н и /докато будилникът дрънчи/. Тихо!… /Будилникът дрънчи./ Тихо!… Млъкни! /Притиска силно ушите си с длани./ Безобразнико, млъкни! /Будилникът млъква./ Така те искам. Ти си послушен будилник. /Ляга и се завива. Будилникът задрънчава. Лени скача този път на пода./ Проклетнико, какво искаш? /Будилникът млъква./ Хайде, защо не се обадиш пак? /Лени е хванала една от куклите си, готова да прасне будилника./ Не смееш!… /Гледа го./ Не смееш, нали?
Б у д и л н и к ъ т /издрънчава/. Не.
Л е н и /сяда на леглото. Разтрива очи/. Нещо, нещо… нещо.. Какво ли може да бъде това нещо, което имам да правя?… Когато човек има да прави нещо, той знае какво има да прави, или пък поне знае какво е това нещо, а аз не знам нищо. /Повдига глава./ Рони! /Тишина. Пауза./ Рони! /Пауза./ Рониии!
Р о н и. Добро утро!
Л е н и. Здравей, Рони!… Къде си? /Търси го с очи./
Р о н и. Тук съм.
Л е н и. Но къде? Не те виждам.
Р о н и /с подскачане, идва и каца на рамото ѝ/. Сега виждаш ли ме?
Л е н и /погалва Рони/. Мое малко папагалче!… Мое чудно хубаво, красиво папагалче! /Гали го./ Къде беше?
Р о н и. На прозореца.
Л е н и. Какво правеше там?
Р о н и. Гледах градината.
Л е н и. Познай какво сънувах.
Р о н и. Сигурно пак си сънувала, че знаеш да четеш, като големите деца.
Л е н и. Не!
Р о н и. Сигурно пак си сънувала, че имаш кукла, която яде ягоди и може да кара велосипед.
Л е н и. Не!
Р о н и. Или пък, че ядеш бонбони и хвърляш книжките им върху главата на страшен великан.
Л е н и /смее се щастливо/. Не, Рони!… Сънувах, че те извеждам за първи път навън. Отидохме в Парка и там всички ми завиждаха, че имам най-красивото и най-възпитаното папагалче на света.
Р о н и. Беше ли хубаво?
Л е н и. Аз бях много важна.
Р о н и. Какво ще правим днес?
Л е н и. Познай де!
Р о н и. Ще ми показваш картинки от онази книжка.
Л е н и. Не!
Р о н и. Ще ми сричаш приказките от онази книжка, която знам наизуст.
Л е н и /смее се/. Не.
Р о н и. Тогава… пак ще се криеш и аз ще те търся.
Л е н и /смее се/. Не!
Р о н и. Може би, АЗ ще се крия, а ТИ ще ме търсиш.
Л е н и. Не, Рони!… Днес ще те изведа за първи път в Парка!
Р о н и /изненадано/. Какво?
Л е н и /смее се/. Да… И всичко ще стане както в съня ми.
Р о н и. Навярно ще бъде хубаво, Лени… Макар че не знам какво е това ПАРК.
Л е н и. А, това е мястото, където извеждат бебетата на раз­ходка. Понеже майките няма на кого да показват бебетата си, из­веждат ги в парка и ги показват на всички. Перчат се. Аз нямам бебе, но ще се перча с тебе.
Р о н и. А аз?
Л е н и. Ще се перчиш и ти.
Р о н и. Ще ме научиш ли как?
Л е н и. А, то си идва от самосебе си.
Р о н и. Значи, ще дойде изведнъж, а?
Л е н и. Няма да усетиш как.
Р о н и. Ще се опитам да усетя…
Л е н и. Първо да се измием и да закусим!… Мамо!
М а й к а т а /влиза/. Кажи, Лени.
Л е н и. Дай ни голяма закуска!… Много!…
М а й к а т а. Защо?
Л е н и. Днес ще покажем Рони на света!… Хайде, Рони!…
Затъмнение. Музика.
Песен на птици, плач на бебета, детски смях.
Светлина. Кътче от парка с пъстроцветния щанд на сладоледчията.
С л а д о л е д ч и я т а. Сладолед!… Млечен сладолед! /Гребе и раздава фунийки на децата./ Сметанов сладолед!… Ле­ден и сладък, розов и гладък!…
Влиза Лени с папагалчето на рамо.
Всички деца се обръщат към нея: – Аааа!
П ъ р в о   д е т е /учудено/. Какво е това?
В т о р о   д е т е. Папагалче!
П ъ р в о   д е т е /дърпа ръката на майка си/. Искам папагал­че!
Т р е т о   д е т е.И аз!
М а й к а т а /към Лени/. Момиченце, откъде го взехте?
Л е н и. Кое?
М а й к а т а. Папагалчето.
Л е н и /небрежно и нелогично/. А, то е особено папагалче.
М а й к а т а. Моля?
Л е н и /нелогичен хумор/. От рождение си е такова.
Децата обръщат гръб на сладоледчията. Всички гледат папагалчето.
Викове: – Искам такова! – Искам Папагалче!… – Същото! – Искам ТОВА папагалче.
С л а д о л е д ч и я т а. Момиченце, махни се! Не мога да си продавам сладоледа!
Л е н и /искрено/. Още по-добре.
С л а д о л е д ч и я т а /изненадано/. Какво?… Защо?
Л е н и. Ще си го изядете сам!.
Тръгва. Излиза. Затъмнение.
Музика.
Светлина.
Живописен, култивиран път от градината: декоративни дървета и фонтан от който изригва вода на разноцветни струи.
Няма никой. Влизат Лени и Рони /на рамото ѝ/.
Р о н и /възхитено/. Ей, че голямо нещо било това, което нарече СВЯТ!…
Л е н и. О, Рони, то е нещо още по-голямо!
Р о н и /изненадано/. По-голямо от туй?
Л е н и. Много по-голямо!
Р о н и. Не мога да си представя нещо по-голямо от туй.
Л е н и. Ще видиш./Футболна топка се търкулва в краката ѝ./ Сега внимавай, гледат ни! /Чува се глъчка./ Премести се на другото ми рамо.
П ъ р в о  м о м ч е н ц е /връхлита подир топката, вдига я, а после поглежда Лени/. Ееей, вижте! /Обръща се към бандата си./
Децата влизат бързо.
В с и ч к и. Еееей!
П ъ р в о  м о м ч е н ц е. Момиченце, продаваш ли го?
Л е н и. Това, дето е на рамото ми ли?
В с и ч к и /нетърпеливо/. Да!…
Л е н и. На лявото или на дясното рамо?
В с и ч к и. На лявото!
Л е н и. Ааа, него не го продавам. Продавам само това, което е на дясното ми рамо.
В с и ч к и /разочаровано/. Ееее.
П ъ р в о т о. А може ли да говори?
Л е н и. Само във вторник и петък.
П ъ р в о т о /към другарчетата си/. Днес какво е?
В т о р о т о. Сряда.
П ъ р в о т о. Момиченце!
Л е н и. Какво?
П ъ р в о т о. Къде да те видим в петък?
Л е н и. Пред кино „Славейков“. Ще държа карамфил, да ме познаете. /Смее се./
В с и ч к и /разочаровано/. Еееее!…
П ъ р в о т о. Тази е луда!
В т о р о т о. Луда, но си има папагалче.
Л е н и /внезапно/. Да, наистина е особено. /Смее се./

Затъмнение в което звучи нейния смях.

 
Смехът.
Светлина.
Нова обстановка – изключително тих, отдалечен кът от парка. Пейка, дървета, храсти, цветя.
 
 
Лени се появява до пейката. Продължава да се смее.
Л е н и /доволна от преживяното/. Рони, видя ли?
Р о н и /замаяно от преживяното/. Беше много интересно. Всички гледаха само мен, искаха да ме пипнат, да ми чуят гласа.
Л е н и. Разбра ли колко е хубаво да си имаш папагалче?
Р о н и /унесено/. Лени.
Л е н и. Какво, Рони?
Р о н и. Усетих!…
Л е н и /учудено/. Какво усети?
Р о н и. Почувствах…
Л е н и /още по-учудено/. Рони, какво почувства?
Р о н и. ОНОВА!
Л е н и. Кое – онова?
Р о н и. Да. То влезе в мен.
Л е н и. Така ли?
Р о н и. Почувствах как се перча. Те ме гледат, разбираш ли, а аз се перча ли перча…
Л е н и /примира от смях/. Да… да…
Р о н и. Перата ми се наперчиха, започнах да се надувам… По едно време помислих, че ще се пукна от перчене. /Лени се смее./ Но не се пукнах.
Л е н и. Затова не бива много да се перчиш.
Р о н и. Защо?
Л е н и. Опасно е. Можеш да се пукнеш.
Р о н и /отнесено/. Като нищо.
Л е н и. Рони!
Р о н и /отнесено, още мисли за станалото/. Да.
Л е н и. Аз ще седна на пейката, да почета. /Показва книжката си./ Така правят майките в градинките… А ти ще си поиграеш наоколо.
Р о н и /отнесено/. Да.
Л е н и /строго/. Рони, чу ли?
Р о н и. Да, да… Ще си играя наоколо. /Казва го със същия отнесен тон./
Л е н и /с тревога/. Рони, за какво мислиш?
Р о н и /с удоволствие/. Хубаво е да се перчиш, а?… /Сякаш се събужда./ А ти ще четеш, така ли?
Л е н и. Да. Дял ден.
Р о н и. А аз?
Л е н и. Цял ден ще играеш наоколо… До коя картинка бях стигнала? /Разтваря книжката./
Р о н и. До картинката с оранжевия замък. Розовото конче влиза в него, вратите се затварят и то става пленник на магьосницата.
Л е н и /гледа книжката/. Такаа… Сега да видим ще се спаси ли кончето или не. Това ще го каже книжката. /Забива поглед в нея./ А ти отивай да играеш.
Р о н и. Вярвам, че ще се спаси, иначе ще стане тъжно.
Музика.

 

Затъмнение.

 

Светлина.
Полянка с розов храст. В храста се белее огромна роза.
Папагалчето се появява на храста.
Р о н и /възхитено/. Ах, че хубаво цвете!… Интересно, на какво ли нещо съм кацнало?
Х р а с т ъ т /с плътен мъжки глас/. Аз съм Розовия храст.
Р о н и. Аха!…
Х р а с т ъ т. Не видя ли какъв хубав цвят имам?
Р о н и. Видях го и се чудя как може да съществува такъв прекрасен цвят,
Х р а с т ъ т. Ама и ти си нещо хубаво… Птичко, какво си ти!…
Р о н и /уж нехайно/. Папагалче!
Х р а с т ъ т. Какво?
Р о н и /уж, де/. Нищо и никакво папагалче.
Х р а с т ъ т. Не съм чувал за теб.
Р о н и. Тук съм на разходка с Лени.
Х р а с т ъ т. Коя Лени?
Р о н и. Не познавате Лени? Не знае да чете, а се прави, че знае да чете.
Х р а с т ъ т. Значи е малка.
Р о н и. Много е малка, горката.
Х р а с т ъ т. Нищо, ще порасне.
Р о н  и. Така ли?
Х р а с т ъ т /смее се/. А ти как мислиш?
Р о н и. Не знам. Аз си мислех, че ще си бъде все така малка. Защото…
Х р а с т ъ т. Какво?
Р о н и. Защото… ако порасне… Ох, не знам как да ви обясня. Децата обичат папагалчетата повече от възрастните хора.
Х р а с т ъ т. Успокой се!… Тя ще те обича и когато порасне.
Р о н и. Откъде знаеш?
X р а с т ъ т. Аз съм стар храст и зная много неща.
Р о н и. Дано!… Защото… ако Лени… порасне, ще ме обича по-малко и…
Х р а с т ъ т. Много ли я обичаш?
Р о н и. Не мога да живея без нея.
Х р а с т ъ т. А тя?
Р о н и. И тя!
Х р а с т ъ т. Това са хубави неща. Хубаво е, че се обичате.
Но Рони сякаш не го чува вече. Вниманието му е привлечено от огромната пеперуда, синя, със жълти точки. Тя лети грандиозно, изчезва, отново се появява, трепти над тях.
Р о н и. Какво ли е това?
Х р а с т ъ т. Кое?
Р о н и. Някакво цвете, лети.
Х р а с т ъ т. А, това е пеперуда.
Р о н и. Така ли?
Х р а с т ъ т. Харесва ли ти?
Р о н и. Как е възможно такова красиво нещо!

Пеперудата прави кръгче над храста под акомпанимента на музиката, и каца върху розата. Забива хоботчето си и започва да пие роса.
Пауза. Тишина. Рони я наблюдава.
Р о н и /най-после/. Хей!
П е п и /приветливо/. Здравей!
Р о н и. Летящо цвете, защо целуваш розата?
П е п и. Пия росата.
Р о н и. Така ли?… Защо?
П е п и. Знаеш ли колко е вкусна?
Р о н и. А ти знаеш ли… /засрамено/ че ми харесваш?
П е п и. Да, ама и ти ми харесваш.
Р о н и /радостно/. Така ли?
П е п и. Много ми харесваш.
Р о н и. Да, ама ти ми харесваш повече.
П е п и /смее се/. Ей, че го каза!…
Р о н и. Летящо цвете!
П е п и. Какво?
Р о н и /объркано/. Ох!…
П е п и. Кажи, кажи!
Р о н и. Не знам как да го кажа.
П е п и. Кажи го направо.
Р о н и. Срамувам се.
П е п и.. Кажи го, моля те.
Р о н и. Виж какво… Как да те наричам?
П е п и. Амиии… как… ПЕПИ!…
Р о н и. Виж какво, Пепи… Срамувам се.
П е п и. Тогава го кажи със заобикалки.
Р о н и. Добре… Така е по-лесно… Виж какво… Харесваш ми.
П е п и. Това го каза.
Р о н и. Но, нали със… заобикалки?
П е п и /смее се/. Добре.
Р о н и. Много ми харесваш! /Пепи се смее силно./ Не се смей!…
П е п и. Добре, няма.
Р о н и. Защото ме прекъсваш и забравям какво исках да ти кажа.
П е п и. Чакам.
Р о н и. Ох… Какво беше?… В човката ми беше и го забравих, понеже ти… се смееше и аз… Разбираш ли?
П е п и /смее се/. Разбирам.
Р о н и /изведнъж/. Ааа, ПЕПИ – от ПЕПИрудка.
П е п и /смее се./
Р о н и. Пак се смееш.
П е п и. Не се казва пепирудка, а пепе… рудка.
Р о н и /смутено/. Виж какво…
П е п и. Какво?
Р о н и. Много ли… си… самичка?
П е п и. Доста.
Р о н и /отдъхва си/. Е това исках да те питам.
П е п и. А ти много ли си самичко?
Р о н и. Не толкоз… Като те гледам как… летиш… навсякъде… и…
П е п и. И?
Р о н и. Където си щеш…
П е п и /заинтересувано/. И?
Р о н и /смутено/. Нали разбираш?
П е п и. Не…
Р о н и. Нали със заобикалки?
П е п и. Добре, със заобикалки.
Р о н и. Нали така казахме?
П е п и. Да… Е?
Р о н и. А бе – ще ми се да литна заедно с теб! /Отдъхва си./
П е п и. Аха!
Р о н и. Сега ли?
П е п и. Да.
Р о н и /отново смутено/. Понеже… аз… само в една стая… Разбираш ли? Е, и в стаята е интересно, но тук е по-интересно!… Летиш си… Разбираш ли?
П е п и. Разбирам.
Р о н и. Виждаш много неща.
П е п и. Чудни неща!
Р о н и. Едни… такива… кой знае колко чудни неща виждаш, пък аз… Разбираш ли?
П е п и. Да. Нямаш си представа какви неща виждам.
Р о н и. Да, де… /Живо./ Затова, викам си, ако станем приятели, ще летим навсякъде, и ще гледаме най-различни неща… Искаш ли да станем приятели?
П е п и. Много!
Р о н и /сепва се/. Защо?
П е п и. Харесваш ми.
Р о н и. Да не лъжеш?
П е п и. Наистина ли виждаш за първи път света?
Р о н и. Наистина.
П е п и. А той не е само това.
Р о н и. Така ли?
П е п и. Ще видиш!…
Р о н и /отдъхва си съвсем/. Тръгваме ли?
П е п и. Веднага.
Р о н и. Накъде?
П е п и. Където ни видят очите. Ще се вдигнем високо и ще кажеш какво искаш да видиш.
Р о н и /възторжено/. Хайде!

Затъмнение.

 

Музика.
Синьо небе, чисто, с някое облаче. Рони и Пепи летят.
П е п и. Рони, виждаш ли всичко? /Пауза./ От там до там?
Р о н и. А от ТАМ до ТАМ?
П е п и. И от ТАМ до ТАМ.
Р о н и. Всичко ли?
П е п и. Всичко.
Р о н и /удивено/. Цялото?
П е п и. Това е полето.
Р о н и. А онова?
П е п и. Онова е планината.
Р о н и. А туй?
П е п и. Реката.
Р о н и. А зеленото?
П е п и. Гората.
Р о н и. Пепи!…
П е п и. Кажи, Рони.
Р о н и. Май че, там, при планината… светът свършва, а?
П е п и. Почва, почва.
Р о н и /изненадано/. Какво?
П е п и /спокойно/. Започва.
Р о н и. Отново?
П е п и. Отново.
Р о н и. И… колко пъти?
П е п и. Много.
Р о н и. Добре де, около колко?
П е п и. Около сто.
Р о н и. Толкоз много?
П е п и. Дори повече.
Р о н и /с недоверие/. Петдесет?
П е п и. Може би.
Р о н и. И всичко туй е СВЯТ?
П е п и. Искаш ли да кацнем?
Появяват се върху жицата на електропровода.
Р о н и. Тук е много добре. Хем си почиваме, хем се вижда надалеч.
П е п и /унесено/. Чувствуваш ли?
Р о н и. Какво?
П е п и. Как ни люлее вятърът.
Р о н и. Да… /Изведнъж./ Защо ни люлее?
П е п и Вятърът люлее жицата, а жицата люлее нас.
Р о н и. /внезапно, с променен тон/. Пепи!
П е п и. Кажи, Рони.
Р о н и. Искаш ли да си обещаем нещо?
П е п и. Искам…
Р о н и. Едно важно нещо.
П е п и. Важно?
Р о н и. Да си обещаем, че никога няма да се разделим*
П е п и /след пауза/. Ти… обещаваш ли?
Р о н и. Много!
П е п и. И аз.
Р о н и. Много ли?
П е п и. Още повече от теб.

Затъмнение.

 

Музика.
Обстановката при пейката, където сме оставили Лени. Тя продължава да седи и да чете.
Л е н и /чете на глас/. Тогава Розовият Кон се превърнал на принц. Принцесата онемяла от радост. Двамата се оженили и заживели щастливо в замъка. /Затваря книгата и въздъхва шумно./ Ех, Рони, тази приказка ми харесва, понеже обичам принцовете. Хайде, Рони!… Вече е обяд… Мама е сготвила нещо интересно!… /Оглежда се./ Рони! /Строго./ Рони, не се крий!… /Високо./ Рони!… Веднага се явявай! /Тишина, в която се чуват песните на птиците./ Рони, Рони – не ме разигравай!… Рони, Рони – веднага се явявай! /Чака. Нищо./ Ааа, така ли?… Аз си тръгвам! /Става./ Рони!… /Тишина. Нищо./ Ще ме нервираш, Рони!… Ще ми станеш само на папагали-мамагали!… /Пауза./ Рониии., къде си?… /Вика./ Ронииии!… РонииииI… Ро-ни-иииииии!…
Шуми някаква детска група. Влизат няколко момчета.
Л е н и. Момчета, да сте виждали някакво папагалче?
П ъ р в о т о. Какво?
Л е н и. Търся едно папагалче.
В т о р о т о. Ха!
Т р е т о т о. Тази тук търси папагали!
Смеят се и изчезват.
Музика.

Затъмнение.

 

Огромно дърво с грамаден дънер и хралупа. В далечината се виждат планински върхове.
На един от големите клони, пред хралупата, са Рони и Пепи.
Р о н и. Защо кацнахме тук?
П е п и /след пауза/. ВИНАГИ ще кацаме тук.
Р о н и/гледа я учудено/. Така ли?… Какво е това старо дърво?
П е п и. Моето дърво.
Р о н и. Тук ли ще нощуваме?
П е п и. Тук е закътано, няма вятър. Виждаш ли тази хралупа?
Р о н и. Интересна хралупа.
П е п и. Опитай дали можеш да се провреш.
Р о н и. Сега! /Влиза, изчезва/. Чудесна колибка!… /Излиза./ Вътре е разкошно!… Прилича на една много малка стая.
П е п и. Ако нощта е хубава, ще нощуваме вън.
Р о н и /въздъхва/. Такъв живот обичам, знаеш ли – да спя където си искам. Онова там, звездите ли са?
П е п и. Да.
Р о н и. Кога успяха да излязат?
П е п и /с ирония/. Забелязала съм, свечери ли се – излизат.
Р о н и. Всяка вечер, така ли? Това е чудесно!. /Гледа небето./ Изведнъж, цялото небе се напълни с фенерчета.
П е п и /някак странно/. Рони.
Р о н и. Да, Пепи.
П е п и. Нали няма да се разделяме?
Р о н и. Разбира се.
П е п и. Никога.
Р о н и. Никога, Пепи. Знаеш ли колко съм щастливо? Лека нощ.
П е п и. Лека нощ.
Най-напред чуваме гласът на Бухала, после виждаме и него.
Б у х а л ъ т. Аха, намерих си вечеря! /Появява се до тях./ Това какво е, пеперудке?
П е п и. Рони, бягай!
Рони хуква след пеперудата. Бухалът ги следва. Чуваме зловещия му смях.
Гонитба около дървото.
Б у х а л ъ т. Та-ко-ва пъс-тро и го-ля-мо нещо за я-де-не Ха-ха-ха!
Рони и Пепи обикалят дървото следвани от бухала. Внезапно, като се явява пред хралупата, Пепи спира.
П е п и. След мене, Рони!
Пепи изчезва в хралупата, без да се. двоуми, Рони я следва. Бухалът се явява.
Б у х а л ъ т. А! Къде изчезнаха? /Чува смехът на приятелите Тук ли сте? /Прави опит да се вмъкне в хралупата./ А! /Отново./ Охо! /Нов опит да се вмъкне през дупката./ Ужас!
П е п и /отвътре/. Какво, Бухльо?
Б у х а л ъ т. Защо влязохте там, където не мога да вляза?
Р о н и. Сега добре ли си?
Б у х а л ъ т. Не.
П е п и. А ние сме добре.
Б у х а л ъ т. Излезте да ви изям. Особено онуй, голямото, пъстрото. Не съм ял такова. То какво е?
Р о н и. Папагалче!
Б у х а л ъ т. А така! Яде ми се папагалче, искам да го изПАПАгалям!
Ха-ха-ха! – смеят се Рони и Пепи.
Б у х а л ъ т /с ярост/. Тихо! Искам тишина!
Р о н и. Нали искаше да ядеш?
Б у х а л ъ т. И да ям искам! Папагалчета!
Смях.
Б у х а л ъ т. Смейте се, смейте се, ще видим кой ще се засмее последен. Ще чакам тука, на! Докато излезете.
П е п и. До утре ли?
Б у х а л ъ т. И пак ще ви изям. Не можете цял живот да стоите вътре.
Смях..
Музика. Очите на Бухала блестят зловещо в тъмнината. Но музиката продължава, времето тече, нощта, изтича, зазорява се, ето го и утрото. Блясъкът в очите на бухала изчезва. Някъде пропява петел.
Пепи се промъква през дупката на хралупата, излиза и застава пред злодееца.
П е п и. Добро утро.
Б у х а л ъ т /сепва се/. А, къде си?
Пепи се смее.
Появява се и Рони.
Двамата се смеят.
Въртят се пред преследвача си.
Б у х а л ъ т. Къде сте?
– Тук сме!
– Тук съм!
Б у х а л ъ т /върти, се и се озърта/. Тук, но къде?
Смях.
Б у х а л ъ т. Нищо не виждам! Не виждам през деня!
Смях.
Пепи и Рони се отдалечават.
Б у х а л ъ т. Моля ви, почакайте до нощта, тогава пак ще виждам.
Музика.
Нова обстановка – край потока.
Рони и Пепи са кацнали на камък. Поточето шуми приятно – само в началото, за да не покрива текста.
Р о н и. Пепи, това пък какво е?
П е п и. Реката.
Р о н и. Много ми харесва.
П е п и. Виждаш ли как тече водата?
Р о н и. Снощи щяха ли да ни изядат?
П е п и. Да, Рони, наоколо няма само приятни неща. Тук-там приятното е примесено с неприятно.
Р о н и /наивно/. Защо?
П е п и. Така е под небето.
Р о н и. И водата все си тече, нали?
П е п и. Да, Рони.
Р о н и. Друго нищо не прави, нали? Само тече.
П е п и. Непрекъснато.
Р о н и. Брегът си стои, а водата си върви?
П е п и. Винаги.
Р о н и. И винаги една и съща вода, нали?
П е п и. Водата е различна.
Р о н и /учудено/. Как различна?
П е п и. Винаги различна… Една вода си отива, идва друга. После и тя си отива, но идва друга вода. Тази вода, която гледаш в момента не е същата, която си гледал.
Р о н и. Моля ти се… Не виждам ли, че е същата!…
П е п и. Тази която мислиш, че е същата е същата, но на друго място, а на това място е друга, но после става съвсем друга, защото е дошла друга, а пък докато съм ти казала това, вече е съвсем друга.
Р о н и. А къде е оная?
П е п и. Коя?
Р о н и. Дето беше същата?
П е п и. Лети към морето.
Р о н и. А другата, която още не е, къде е?
П е п и. Горе, в планината. Там ще те заведа на четвъртия ден.
Р о н и. Значи, Пепи, водата идва и си отива, а брегът остава?
П е п и. Както виждаш. Ние стоим на брега, който си остава.
Р о н и. Брегът е едно доста нещастно животно.
П е п и. Не е животно.
Р о н и. А какво?
П е п и. Бряг… Предмет.
Р о н и. Ето, там има една вода, която стои на едно място.
П е п и. Това е вирчето. Там се къпя.
Р о н и /удивено/. Къпеш ли се?
П е п и. Сега ще се изкъпеш и ти. Плъзнеш се по вирчето, намокриш се, после пак, и пак, а накрая кацаш на този камък и се отърсваш от капките… Хайде, да опиташ!… Виж как става.
Музика. Сцената остава празна.
Рони и Лепи се връщат на камъка. Отърсват се от капките, смеят се.
Р о н и. Пепи, ние никога няма да се разделим, нали?
П е п и. Защо да се разделяме, щом сме толкоз щастливи!
Р о н и. Много съм щастливо, да ти кажа!… Никога не съм било по-щастливо.
Затъмнеше.
Светлина.
Лени е облегната до прозореца, почти с гръб към нас, загледана към градината.
М а й к а т а /гласът ѝ/. Лени!… /Лени не помръдва. Стои неподвижно./ Лени!… /Майката влиза./ До кога ще стоиш така?… Няма ли да закусиш? /Лени продължава да мълчи./ Не може така, детето ми!… Вече трети ден на прозореца. /Отива до нея и поставя ръка на рамото ѝ./ Хайде, Лени!…
Л е н и /едва извръща глава/. Ще закуся, мамо.
М а й к а т а /тръгва към кухнята/. Чакаме те. /Излиза./
Тишина. Пауза.
Влиза Бащата. Бавно се приближава към Лени, застава до нея.
Б а щ а т а. Лени, вярно ли е, че днес ще ядеш?
Л е н и. Да, татко, обещах.
Б а щ а т а. И като закусиш – отново на прозореца, така ли?
Л е н и. Да, татко.
Б а щ а т а. Ако съм на твое място, като закуся, ще изляза да се разходя.
Л е н и. Не, татко. Ако Рони се върне, трябва да ме намери.
Б а щ а т а. Аз и мама ще го чакаме вместо теб.
Л е н и. /все замислено/. Не е същото.
Б а щ а т а. Да, но… вече трети ден.
Л е н и. Какво да правя?
Б а щ а т а. Слушай, Лени!… И да чакаш, и да не чакаш… /Прекъсва изречението./
Л е н и /едва сега го поглежда/. Какво?
Б а щ а т а /смутено/. Нищо, Лени.
Л е н и. Искаше да кажеш, че и да чакам и да не чакам, Рони няма да се върне?
Б а щ а т а. Лени, съвземи се!… Три дни тъгуваш!… Разбери, ще ти донеса ново папагалче.
Л е н и /тъжно/. Но няма да е Рони.
Б а щ а т а. Защо?… Ще го кръстиш пак Рони.
Л е н и. Ще го кръстим и пак няма да бъде Рони… Знаеш ли какво беше Рони?
Б а щ а т а. Добре де, тогава защо те остави?
Л е н и /енергично/. Не ме е оставило.
Б а щ а т а /кротко/. Лени, не забравяй, че Рони не се върна с теб.
Л е н и /въздъхва тежко/. Не знам защо.
Б а щ а т а. Кажи де – къде е? Защо не се върна с теб?
Л е н и /бързо/. Рони ме обича!
Б а щ а т а. Но не се върна.
Л е н и. Ще го чакам… Може би се е загубил и не може да на мери пътя.
Б а щ а т а. Папагалите никога не се губят.
Л е н и. Татко, не забравяй, че Рони не е папагал, а ПАПАГАЛЧЕ!… То се е заблудило, но ще търси и ще намери пътя до мен… Ще видиш, че ще дойде и ще кацне тук, на прозореца.
Б а щ а т а. Чакаме те! /Излиза./
Лени се обляга на прозореца и въздъхва.

Затъмнение.

Планински пейзаж.
Музика.
Рони, Пепи.
Р о н и. Това ли е планината?
П е п и. Обещах ти, че на четвъртия ден ще я видиш.
Р о н и. Защо е такава набръчкана?
П е п и. Поради планинския си характер.
Р о н и. Интересно, някъде е по-висока, а някъде по-ниска.
П е п и /смее се/. Някъде гола…
Р о н и /весело/. …а някъде – облечена! /Смее се./
П е п и. Това, което я облича, е гората.
Р о н и. Ааа, значи и гората се изкачва?… Пепи!
П е п и. Кажи, Рони!
Р о н и /удивено/. Някои дървета са се изкачили доста високо Как са се изкачили?
П е п и. Тяхна си работа.
Р о н и. А някои са останали долу… Защо не се изкачат и те?
П е п и. Сигурно им е по-приятно долу.
Р о н и. Не може да бъде… Сигурно има нещо, което не разбираме. Горе си е винаги по-добре. Стоиш си горе, гледаш си отгоре, виждаш далеч… А долу… Пфу!… Дори не можеш да погледнеш нагоре!… Завиждам на дърветата отгоре!
П е п и. Да, но облаците са още по-горе.
Р о н и. Ще стигнем ли до тях?
П е п и. Това не съм ти обещала.
Р о н и. Тогава – обещай!.
П е п и. Обещавам само това, което мога да изпълня.
Р о н и /въздъхва/. Значи, никога няма да стигнем облаците!
П е п и. Има неща, които не могат да се стигнат!… Рони!
Р о н и. Кажи, Пепи.
П е п и. Приятно ли ти е?
Р о н и /весело/. Не виждаш ли?
П е п и. Радваш ли се, че сме заедно?
Р о н и. Пепи, ставаш смешна!… Ей, глупачко, какво искаш да кажеш?
П е п и /вяло/. Все ми се струва… че чувствувам…
Р о н и. Какво?
П е п и. Някаква тъга.
Р о н и. Моля?… Не чух!…
П е п и. Прикриваш някаква тъга.
Р о н и /колебливо/. А, не…
П е п и. Кажи, Рони, признай!
Р о н и /колебливо/. Глупости!
П е п и. Признай!
Р о н и. Моля ти се!
П е п и /настойчиво/. Искам да си откровено.
Р о н и /след пауза/. Е, отвреме-навреме се сещам за Лени и ми става тъжно. /Пауза. Музика./ Обичахме се толкова много… Тя сигурно страда за мен… Но какво да правя, Пепи? Нещо ми подсказва че трябва да тръгна след теб… При Лени е хубаво. Но кога щях да видя света? Нима може без да видиш света, а? Виж колко е красив!… Планината!…
П е п и. И истинският блясък на слънцето!
Р о н и. Реката!…
П е п и. Да чувствуваш вятъра край себе си!…
Р о н и. На свобода!
П е п и. Можем да правим каквото си щем!…
Р о н и. И все пак, Пепи, понякога се питам – какво ли прави моето момиченце. За какво мисли?… Забравило ли ме е?… Разбираш ли?
П е п и. Да, Рони!… И все пак, децата трябва да живеят в града, а ние, които летим – под небето.
Р о н и. Да, де… Това си казвам винаги!
П е п и. И ме обичаш нали?
Р о н и. Много!
П е п и. И никога няма да се разделим, нали?
Р о н и. Нима има сила, която да ни раздели?

Затъмнение.

 

Музика.
Светлина.
Стаята на Лени.
Майката и Бащата влизат тихо.
М а й к а т а. Лени!
Л е н и /както винаги – до прозореца/. Да, мамо.
М а й к а т а. Пети ден на прозореца!
Б а щ а т а. Искаме да се раздвижиш… Да се засмееш. Разбери, Лени, ти тъгуваш по Рони, а ние тъгуваме за теб. Единственото ни дете е тъжно.
Лени заплаква.
М а й к а т а /слага ръка на рамото й/. Лени, не плачи!
Л е н и. Плаче ми се!
М а й к а т а. Ще плачем и ние.
Л е н и /вдига глава/. Тогава няма да плача.
Б а щ а т а. Опитай се да не плачеш.
Л е н и. Но то беше едно такова мило папагалче!… Едно такова, мъничко и говореше… Глупости, но говореше… Нека си говори глупости, важното е да е при мен… /Заплаква./

Затъмнение.

Светлина. Малко преди разсъмване.
От хралупата излиза Пепи. Разтъпква се по клона. Обръща се към входа на хралупата. Стои така. Колебае се.
П е п и /тихо/. Рони!.. /Пауза./ Рони!… /Съвсем тихо, почти шепти./ Рони, събуди се…
Р о н и /гласът му/. Съмна ли се?
П е п и. Не.
Р о н и /сънливо/. Не е ли малко рано за събуждане?
П е п и. Рано е.
Р о н и /излиза от хралупата/. Пепи, какво те е прихванало?… Не виждаш ли, още е тъмно!
П е п и /глухо/. Трябва да ти кажа нещо.
Р о н и /все още сънливо/. Сега ли намери?… Защо не чакаш да съмне? /Пепи мълчи. Пауза./ Да поспим още малко, а? /Пепи мълчи./ Ох!… Какво има?… Защо мълчиш?
П е п и /най-после/. Рони! /млъква./ Трябва да ти… кажа нещо… много, много важно.
Р о н и /обръща се към хралупата/. После.
П е п и. Не може после.
Р о н и. Звездите още не са угаснали.
П е п и. Рано е, но нещо ми подсказва, че трябва да те събудя.
Р о н и. Добре де, ще ми го кажеш, но да поспим…
П е п и. Освен това, нещо ми подсказва, че ТРЯБВА ДА СЕ СБОГУВАМЕ!
Акцент върху музиката.
Р о н и /изведнъж/. Какво?
П е п и. Да се сбогуваме!
Р о н и. Пепи, будна ли си?… Не сънуваш ли?
П е п и /непреклонно/. Хайде, Рони!… ТРЯБВА!
Р о н и. Какво трябва?… Още не разбирам какво трябва!…
П е п и. Да се сбогуваме.
Р о н и /весело/. Ей, Пепи, най-после успя да ме разсъниш… /Поглежда я./ Пепи, какви са тия шеги?
П е п и /тъжно/. Трябва да отлетя.
Р о н и. Къде?
П е п и. Далече.
Р о н и. Колко далече?
П е п и. Много.
Р о н и. Добре, но защо?
П е п и. ЗА ДА СНЕСА ЯЙЦАТА СИ.
Р о н и /след пауза/. Аха!… Да, да… Хм!… Е, добре… Защо не каза?
П е п и. Както виждаш…
Р о н и. Добре, Пепи – тръгваме.
П е п и /решително/. Не!
Р о н и /изненадано/. Моля?
П е п и /спокойно и малко тъжно/. Ще отлетя САМО АЗ.
Р о н и /съвсем учудено/. Така ли? /Фиксира го./ Защо?
П е п и. Така трябва.
Р о н и /сърдито/. Пепи, чуваш ли се какво говориш? Нали си обещахме, че няма да се разделяме?… Никога, казвахме, каквото и да стане…
П е п и /тъжно/. Тогава още не знаех, че трябва да ги снеса.
Р о н и. А сега отде знаеш?
П е п и. Нещо ми го подсказа, отвътре. Същото нещо ми заповяда да отлетя.
Р о н и /след пауза/. Добре, Пепи… /Пауза./ Добре. Отлети. /Пауза./ Но веднага след туй се върни. Ще те чакам. /Пауза./ Тук… На този клон… Снеси яйцата си и ела.
П е п и /тъжно/. Колко лесно го каза, Рони.
Р о н и. Ще те чакам.
П е п и /тъжно/. Аз… няма… да се… върна.
Р о н и /едва не подскача/. Какво?
П е п и /много тъжно/ Нещо ми подсказва, че няма да се върна.
Р о н и. Слушай, ти не знаеш какво говориш!
П е п и. Знам.
Р о н и. Откъде знаеш?
П е п и. Не знам точно откъде.
Р о н и. Пепи, разбери, ще те чакам дълго. Повече отколкото можеш да си представиш. Колкото и да се бавиш, ще те чакам. Да се върнеш. Да заскитаме отново по света.
П е п и. Нещо ми подсказва, че няма да се върна НИКОГА.
Р о н и /уплашено, почти извиква/. НИКОГА?…
П е п и /тъжно/.  Довиждане, Рони!
Р о н и /безутешно/. Пепи!…
П е п и. Не се опитвай да ме изпращаш.
Р о н и /безутешно/. Пепи, какво говориш?
П е п и /много тъжно/. Извинявай и не тъгувай!… Не бива да тъгуваш.
Р о н и. Не мога, Пепи!… Това е толкоз тъжно!… Ще заплача.
П е п и. Не!… Ще видиш, Рони. Нещо ми, подсказва, че не е толкоз тъжно. После ще разбереш… Ще се намери някой да ти го обясни и ти ще си кажеш: Ей, това летящо цветенце Пепи излезе право…
Р о н и. Не може да бъде. Толкова е тъжно.
П е п и. Тъжно, за да стане весело. Рони… Извинявай. Довиждане!… Не ме изпращай. /Гласът ѝ глъхне./ Довиждане, Ронии!… /Съвсем глъхне./ Довиждане, Ронииии! /Отлита, изчезва./
Р о н и /отчаяно-тъжно/. До-до-довиждане, Пе-пепи!… /Заплаква./

Тихата музика, която досега е била фон на тъжното прощаване, се засилва и звучи дълго през

затъмнението

 
…бавно заглъхва при новата светлина.
 
 
 
Стаята на Лени.
Лени стои до прозореца.
Б а щ а т а /влиза/. Хайде, Лени!… Обеща да се съвземеш.
Л е н и. Ще се съвзема, татко. Ще почакам още малко и ще се съвзема.
М а й к а т а /влиза/. Напразно чакаш, разбери.
Л е н и /учудено/. Кое ви кара да мислите така?
Б а щ а т а. Лени, ти си малка и не знаеш. Този, който не се е върнал пет дни, навярно никога няма да се върне.
Л е н и. ВИЕ мислите така.
М а й к а т а /учудено/. Кои НИЕ?
Л е н и. Големите.
Б а щ а т а. Тогава – чакай!
Л е н и. Ще чакам.
М а й к а т а. А не може ли, хем да чакаш, хем да си играеш навън?
Л е н и. Ще го видя отначало като точица, в небето, след това ще стане точка, после още по-голяма и ще се превърне в Рони, който ще долети през прозореца и ще каже: Здравей, Лени!… Не!… Рони ще каже много весело: Хей, здравей бе!… А аз ще кажа: Хей, палавнико, здравей бе! Здравей бе, скитнико!… И нищо повече. Ще кацне на рамото ми. Ще го попитам: Гладен ли си?… А той… /Млъква./
Б а щ а т а. Какво – той?
Л е н и /извиква/. Вижте!
М а й к а т а /уплашено/. Лени!… Какво е станало?
Л е н и /гледа през прозореца/. Вижте!
Б а щ а т а. Лени!
Л е н и /изкрещява/. Рони!…
М а й к а т а. Къде? /Поглежда./
Л е н и. Небето!
Б а щ а т а. Глупости!… Това е някаква точица.
Л е н и. Нали ви казах, Рони ще бъде точица!…
Б а щ а т а. Лени, какво говориш?
Л е н и /извиква/. Вижте! /Маха с ръка./
Б а щ а т а /слага ръка върху рамото на жена си/. Ние… /Млъква./
Излизат.
Рони каца на прозореца. Мълчи. Пауза.
Л е н и /след като го е гледала слисано/. Здравей, немирнико /С умиление./ Милото ми пъстро папагалче!…. Завърна се, а?… Дойде си!… Пристигна си, палавнико!… Рони, здравей, бе!…
Р о н и /тъжно/. Добър ден, Лени.
Л е н и /слисано/. А!… Какво е станало?…
Р о н и /глухо, през плача си/. Лени… то… си… отиде.
Л е н и. Кой си отиде?
Р о н и. Летящото цвете!… Цялото синьо, със жълти точици.
Л е н и. Рони, разкажи, отначало… Аз те оставих да си играеш…
Р о н и. Ти ме остави да си играя, а аз се запознах с Летящото цвете, пеперудката Пепи… Тя ми показа света. Обещахме си да не се разделяме, да бъдем винаги заедно и бяхме – цели пет дни. /Заплаква./ Колко щастливи бяхме, Лени!… Видях полето, гората, реката, планината… И щяхме да бъдем още по-щастливи. До края на живота си.
Л е н и. Рони, какво се е случило?
Р о н и. Тази сутрин Летящото цвете отлетя.
Л е н и /слисано/. Завинаги?
Р о н и. Каза, че няма да се върне.
Пауза.
Л е н и /най-после вдига глава/. Да, Рони…
Р о н и /поглежда я/. Какво, Лени?
Л е н и. Сега разбирам.
Р о н и /слисано/. Ти… разбираш?
Л е н и /въздъхва и заплаква/. Пеперудката вече няма да се върне.
Р о н и. Никога ли?
Л е н и. Никога! /Заплаква./
Р о н и. Ще заплача и аз.
Л е н и /бърше сълзите си/. Няма вече.
Р о н и. Обясни ми, защо няма да се върне, когато може да снесе яйцата си и да се върне.
Л е н и. Не, Рони… Не.
Р о н и. Но, защо?
Л е н и. Защото ще подари живота си.
Р о н и /слисано/. На кого?
Л е н и. На други летящи цветенца.
Р о н и. Така ли?
Л е н и. Те също ще литнат по света, да го красят… Хиляди!… Нови!… Сини! С жълти точици!… На тях ще подари живота си.
Р о н и /след пауза/. Че… то е… много тъжно… Лени.
Л е н и. Не е чак толкоз тъжно. Помисли!
Р о н и /с напиращи сълзи, настоява/. Тъжно е!
Л е н и. Помисли и ще разбереш! /Повишава глас./ Напротив – весело!… Представи си! Една не се връща, но вместо нея се появяват хиляди, може би пет хиляди… все сини, със жълти точици и всяка прилича на Пепи…
Сякаш да илюстрират мисълта ѝ, пеперудите се появяват наистина – облак, който се задава, идва, замрежва целия простор пред погледа ни.

Запява нежен ангелски хор.
Пеперудите прииждат, прииждат – наедряват.
Р о н и /весело/. Лени, виж!
Л е н и. Идват, хиляда!
Р о н и. И не ми е тъжно!.
Л е н и. Напротив!
Р о н и. Весело!
Л е н и. Жълто и синьо!
Л е н и. Елате, пеперуди!
Р о н и. Пет хиляди!
Хорът гърми тържествено.
Папагалчето и детето махат срещу прииждащата красота.

 

Край


За сваляне .pdf file:  ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ

*** Сценарий по романа „Лиско при квадратните същества”.

Макар да пише, че е за куклен театър, има описани мизансцени, които са непостижими за този жанр… Мисля, че по-скоро ТОЙ си е представял нещо като рисувана анимация…

Но пък и романът е безкрайно труден за пресъздаване в театър или кино. Бих казала, че това е един ЧИСТО литературен роман, за четене /и слушане! :)/, защото красотата и силата му са в ДУМИТЕ. Главното в него не е сюжетът, а по-скоро придружаващите сюжета разкази, срещи, случки, описания на местности и общества, които аха-аха да ни закрещят в ухото „Аааа! Чакай, чакай!… ТОВА ми напомня…?!!! А бе ТОВА не е лииии…”
.
Аз бих нарекла романа „Лиско при квадратните същества” една силна политическа сатира на НАШЕТО време, която не би могла да бъде написана направо, но само под прикритието на детската литература…
.
Много по-рано подобен жанр са били БАСНИТЕ, така че може да се каже, че тази книга е една БАСНЯ ЗА СОЦИАЛИЗМА и България. Уж смешна, но ужасяваща…
.
Ненапразно тя беше най-премълчаната от всичките му книги.
Именно затова този сценарий, вече адресиран ИМЕННО към децата – е много по-блед и безинтересен. Не зная дали някога е игран на някаква сцена. Нито дори дали е предлаган…
.
Ако искате да изпитате ИСТИНСКО удоволствие – прочетете романа. Даже – както става с истински хубавите книги – всеки нов прочит носи по-голямо удоволствие; нови и нови открития и усещания, от които ни избива едновременно и на смях, и на плач…

Романът – тук!
.
И не малко „предсказания” за бъдещето на човечеството – и на България в частност – ако можем да приемем, че тя е част от човечеството, де!, нещо, в което ние, живеещите в нея, винаги сме се съмнявали…
Дж.В. Август 2012. :)

 

борис
априлов

*

Л И С К О
П Р И
К В А Д Р А Т Н И Т Е
С Ъ Щ Е С Т В А

*
куклена
пиеса
в
две
части 
*
1977

.

.

1.

Някъде по някой от пътищата.

Минават Мокси и Лиско.
М о к с и /спира се/. Тук виждам тръни.
Л и с к о. Аз пък не виждам. Да вървим.
М о к с и. Като видя тръни аз спирам.
Л и с к о. Ти яде преди малко.
М о к с и. Като видя тръни – спирам. Вече се навървях. Вървим от пет дни и нищо. Нито такова, нито нищо.
Л и с к о.  Да вървим още малко, Мокси.
М о к с и. Омръзна ми. Пети ден търсим приключение и няма приключение. Наоколо само камъни и скали. Къде сме, кажи.
Л и с к о. Това се питам и аз. /Оглежда се./
М о к с и. Тогава върви и търси.  Приключения… Аз ще си паса.
Л и с к о. Виж, там стърчи палатка. Да стигнем поне до нея.
М о к с и. Като стигнем какво? Палатката не се яде, а тръните се ядат. Край.

 

2.
Палатка, по която са накачени въжета и разни други пещерняшки принадлежности.
Пред палатката маса и стол. Александър закусва.
Лиско се промъква към масата.
Л и с к о. Вече пети ден откакто вървим без да срещнем живо същество. /Александър маже масло върху филийката си./ Попаднахме в тази непозната област. /Александър продължава заниманието си без да погледне лисичето./ И изведнъж – вместо живо същество – човек. /Никой не му обръща внимание./ Аз съм Лиско. /Нищо./ Тръгнали сме да за приключения. /капка внимание./ Вие сигурно ме познавате, понеже всички ме познават. /Капка внимание./ От книгите… /Никакво внимание./ С мен е Мокси.
М о к с и  /влиза/. Остави този лош човек.
Л и с к о. Да, но има филийки с конфитюр. /Александър продължава да маже красиво филийката./ Точно така се маже.
А л е к с а н д ъ р /без да ги погледне/. Не ви познавам.
Л и с к о. Тази филийка е за мен, нали?
А л е к с а н д ъ р. За първи път ви виждам.
Л и с к о. Някои вместо хляб употребяват бисквити.
А л е к с. Нито съм ви чувал.
Л и с к о. Мокси, вземи си стол.
Лиско разтваря единстол и сяда край масата.
Мокси прави същото.
Неканените се настаняват, докато Александър се прави, че все още е зает с филийката.
М о к с и. На тази маса за мен няма нищо интересно.
Л и с к о. /понеже вижда че Александър си сипва чай./ На мен с лимон. /Взима си буркана с конфитюра, бръква с лъжичката и налапва./ После ще ми кажете кой сте.
М о к с и. Нямате ли бодили?
Л и с к о. Мокси, не виждаш ли, че е негостоприемен, какво му говориш!
М о к с и. Нищо не му струва да каже има ли или няма тръни.
Александър посочва с палец зад гърба си.
М о к с и. Видя ли как се разбрахме?
Мокси изчезва от масата.
Л и с к о /шари с лъжичката по вече празния буркан/. Най-мразя звън на празен буркан. /Оставя буркана на масата./ Къде ви са бисквитите? /Александър мълчи и яде./ Понякога не мога да прочета думата „бисквити”. /Отваря кутията./  Вие турист ли сте?
А л е к с /допива кафето си/. Аз бързам.
Л и с к о. За къде?
А л е к с. Трябва да се спусна в една непозната пещера.
Л и с к о. Да не сте от ония? /Александър поклаща глава./ Дето скитат по…  /Александър поклаща глава./ А бе вие да не се казвате Александър? /Александър кима./ Художникът? /Кимане./ Чувал съм. /Лиско яде./
А л е к с. За мен най-важното нещо са пещерите.
Александър става и се приготвя.
Л и с к о. Мокси!
Мо к с и /влиза/. Какво има?
Л и с к о. Ще слизаме в пещера.
М о к с и. Без мен!
Мокси излиза.
А л е к с. Какво каза?
Л и с к о. Ще пасе и ще ни чака.
А л е к с. Смяташ да идваш?
Л и с к о. Да не би да не може?
А л е к с. Знаеш ли какво е вътре? Пещерата в която влизам е неизвестна. /Шепти./ Никой не я знае. АЗ я открих. Не се знае какво ме чака вътре.
Л и с к о. Мокси!
М о к с и /появява се/. Какво?
Л и с к о. Помогни за багажа.
М о к с и. Лиско, много те моля да не ме поставяш в неудобни положения. Сега паса, а когато паса няма сила на света, която може да ме изтръгне от тръните. Вие си влизайте по пещерите, а аз ще оставя тръните да влизат в устата ми… Александре, кажете му най-после на тоя!
А л е к с. Лиско, не закачай Мокси.

3.

До дупката на пещерата. Тя не се вижда, вижда се само едно дърво.
Влизат Александър и Лиско. Александър стоварва на сцената огромни пакети с багаж.
Александър завързва въжето за дървото.
Л и с к о. Каквоправим?
А л е к с. Завързвам въжето за това дърво.
Александър връзва най-големия денк и останалите пакети с въжето, след което спуща въжето в дупката.
Л и с к о. Какво правим?
А л е к с. Спущам багажа на дъното на пещерата. /Пауза./ Хайде.
Л и с к о. Какво ще правим?
А л е к с. Ще се спуснем и ние.
Спущат се.
Л и с к о. Олеле!
А л е к с. Какво?
Л и с к о. Не знам.
Изчезват в дупката.

 

4.

Отвесния проход на пещерата. Тъмнина. Чуваме гласът на Лиско да бъбре нещо. Появява се светлина. Виждаме отвесното въже.
Александър се появява, спущайки се от горе. На гърдите му виси електрическо фенерче. На рамото му е Лиско.
Л и с к о. Не се ли спущаме много ниско?
А л е к с. Страх ли те е?
Л и с к о.  Много слизане.
А л е к с. Никога не съм очаквал, че дупката е толкоз дълбока. Сигурен съм, че ще следват изненади.
Л и с к о. Кога ще се връщаме?
А л е к с. Някои колекционират марки, други картички, или кибритени кутии. Аз колекционирам пещери.
Л и с к о. Няма ли да се връщаме?

5.

Първата площадка. Адска тъмнина. Но отгоре започва да светлее. Александър се спуща с фенерчето и Лиско.
А л е к с. А!…
Л и с к о /уплашено/. Какво?
А л е к с. А!…
Л и с к о /уплашено/. Какво има?
А л е к с. Стъпихме на дъното.
Л и с к о. Това не е ли добре?
А л е к с.  А!…
Л и с к о /уплашено/. Моля ви се!
А л е к с. Не е дъното!
Л и с к о. Защо? Нали стъпихме?
А л е к с. Да, но там… /Лиско диша учестено./ Има… /осветява с фенерчето./ Знаех си аз!…
Л и с к о. Кажете… Какво има там?
А л е к с. Нова дупка… Ново спущане… /Измъква ново въже./ Ах, че се радвам! /Завързва въжето за старото въже./ Открихме неоткрита досега пещера. /Вързва багажите./ Голяма изненада! /Спуща багажите в дупката./
Л и с к о. Ама… и ние ли?
А л е к с. /ентусиазирано/. Ах, как се радвам!…

6.

Тъмнина. Отново светлина отгоре. Отново се появяват двамата спущащи се по въжето. Този път се спущат мълчаливо.
А л е к с /поглежда надолу и долага доволно/. Стигнахме дъното!
Л и с к о. Това хубаво ли е?
А л е к с. Интересно е!…
Стъпят на земята. Електрическото фенерче шари наоколо. Чуваме някакво тупане. Туп-туп-туп.
А л е к с. Какъв е този шум?
Л и с к о. И на мен ми прави впечатление.
Ослушват се. Туп-туп-туп-туп…
А л е к с. Аааа, Лиско, не така!
Л и с к о /уплашено/. Какво?
А л е к с. Сърцето ти!
Л и с к о /успокоява се/. Е да… Голямо сърце имам.
А л е к с. А!…
Л и с к о. Отново ли?
А л е к с /ликува/. Приготви се за трето спущане!
Л и с к о. Ох!…
А л е к с /радостно/. Дано се спуснем няколко пъти!

7.

Тъмнина.

Отново светлинката. Отгоре се спущат Александър и Лиско.

Туп-туп-туп! – сърцето на лисичето.

А л е к с. Тази е най-загадъчната пещера. Продължава все надолу и надолу. Дано се спуснем още няколко пъти! Лиско!

Л и с к о /плахо/. Какво?

А л е к с. Ще се пукна от радост!

Л и с к о. А аз от страх.

8.

Тъмнина. Светлинката се спуща. С нея – Александър и Лиско.

А л е к с. Жалко!

Л и с к о. Защо?

А л е к с. Това е дъното на дупката. /Осветява наоколо./ Нищо!… Ще се пукна от ярост.

Лиско въздъхва.

А л е к с. Ти май се успокои.

Л и с к о. Никога не съм се спущал толкоз ниско в живота. си.

А л е к с /изведнъж/. А!..

Л и с к о /пъзливо/. Какво?

А л е к с. Ще се пукна от радост!

Л и с к о /трепери/. И аз…

А л е к с. Дойде ред на лодката!… Видя ли, Лиско, на всичко си му идва редът. /Отваря багажа, измъква лодката, надува я, тя се изпълва веднага с въздух./ Виж какво хубаво езеро. /Александър насочва светлината към посоката./  Хайде!

Л и с к о /пъзливо/. Мммоля?

А л е к с. Влизай в лодката!…

Л и с к о /изумено/. В лодката?

А л е к с. Не виждаш ли какво голяма езеро? Хайде! /Взима лисичето и влизат заедно./ Ще се пукна от радост.

Хваща веслата и започва да гребе.

А л е к с /спира да гребе и прошепва/. Знаеш ли какво?

Л и с к о /шепти/. Какво?

А л е к с /шепти/. Според мен…

Александър започва да гребе.

Л и с к о /шепти/. Какво според вас?

Вместо да отвърне, Александър пали големия петромаксов фенер.

Силната светлина, прогонва мрака и Александър подсвирва.

Л и с к о /изтръпва/. Защо подсвирнахте?

А л е к с. Според мен…

Гласът му секва.

Л и с к о. Какво според вас?

А л е к с. Според мен… Лиско, какво става тук?

Л и с к о /потреперва/. Какво става тук?

А л е к с. Боже мой, тази пещера!…

Л и с к о. Моля ви се, какво има?

А л е к с. Дявол да го вземе!

Л и с к о. Моля ви се, какво е станало?

А л е к с. За първи път…

Л и с к о. Какво за първи път?

А л е к с. Виждам такава пещера.

Л и с к о. Няма ли да се връщаме?

А л е к с. Да не съм луд!… А! Що за пещера!… За първи път се сблъсквам с такова нещо… А! Не може да бъде!…

Л и с к о. Ще останем ли живи?

А л е к с. Бъди спокоен. /Погалва нежно гърба на лисичето./ И все пак, малко, страхливо лисиче, това не може да бъде.

Александър вече не гребе, докато гали и говори, той се озърта на всички страни.

Л и с к о. Доколкото разбирам, попаднали сме в…

А л е к с. Точно така, но Александър не е глупак.

Л и с к о. В този лабиринт можем да се въртим докато позеленеем.

А л е к с. И да се измъкнем едва след три дни.

Л и с к о. Има най-малко петстотин разклонения.

А л е к с. Затова, ще се върнем при висящото въже. В багажа имам рибарско влакно, ще завържем влакното за въжето и ще го пуснем след нас… Разбираш ли?

Л и с к о. За да не се губим!

А л е к с. Назад към висящото въже, с което се спуснахме!

Александър започва въодушевено да гребе. Спира. Оглежда се.

Удари на барабан. Тишина.

А л е к с. /шепти/. Лиско.

Л и с к о. Да..

А л е к с. На това място бяхме ли, или не бяхме?

Л и с к о. Май че не бяхме.

А л е к с. А според мен – бяхме… Тази напукана скала ми е позната.

Л и с к о. Има нещо такова.

А л е к с. Спокойно, ще се оправим.

Започва отново да гребе. Лодката се движи в лабиринт от скали, които образуват сводове на пещерата. Спира.

А л е к с. Александър не е глупак!… Трябва да оставяме по нещо, за да видим дали не се връщаме на същите места. Имаш ли нещо?

Л и с к о. Много ли сме зле?

А л е к с. Намерих стотинки. Ще оставям по скалите, стотинките блестят като котешки очи.

Започва да гребе и да оставя стотинки.

Л и с к о. Колко е часът?

А л е к с. Минали са шест часа.

Л и с к о. Имаме ли нещо за ядене?

А л е к с. Две закуски.

Л и с к о. Какво ще кажете, ако преминем към първата закуска?

А л е к с. Ей сега, щом открием висящото въже!

Загребва отново и спира уморено.

Л и с к о. Не е ли по-добре да закусим преди да сме открили висящото въже?

А л е к с. Съгласен съм, но храната ни се намира при висящото въже.

Удари на барабани.

Тишина.

Л и с к о /въздъхва/. Според мен, висящото въже се превръща във висящ въпрос.

А л е к с. Ние сме първите, които попадаме в тази пещера и се загубваме в този лабиринт. Ние сме откриватели, разбираш ли?

Л и с к о. Разбирам… Това там не е ли една от стотинките?

А л е к с /сломено/. Така ли?

Л и с к о. А там още една, и още една… Което означава…

Удари на барабани. Тишина.

А л е к с. Означава, че се въртим на едно и също място.

Александър гребе.

Л и с к о. Изглежда, че навлязохме в непознато място.

А л е к с. Защо мислиш тъй?

Л и с к о. Скалите ми се виждат по-тъмни.

А л е к с. Понеже гасне светлината.

Л и с к о /сепнато/. Какво?

А л е к с. Батериите не са вечни, а и горивото в лампата свършва.

Александър гребе.

Л и с к о. Момент!

А л е к с. Какво има?

Л и с к о. Там не е ли багажа ни?

А л е к с /извиква/. Ура!… Намерихме го!… Победихме лабиринта!

Гребе бързо.

9.

Площадката с багажа.

Лодката се появява, Александър слиза от нея. След него слиза Лиско.

Александър осветява пакетите.

А л е к с. Целият багаж е тук!

Л и с к о /весело/. И закуските!

А л е к с. /живо/. И те!

Л и с к о. А знаете ли кое го няма?

А л е к с. Кое?

Л и с к о /спокойно/. Висящото въже.

Удари на барабани. Тишина.

Дълго двамата стоят изправени и гледат нагоре, където е висяло висящото въже.

А л е к с. Няма никакво въже. /Почесва се./ А само то можеше да ни върне там, откъдето сме дошли.

Започват да ядат.

Л и с к о. Вече не ме е страх и не съжалявам…

А л е к с. Но избавление от това положение няма вече, лисиче. Знаеш ли това? /Пауза./ Чудеса отдавна не стават.

Л и с к о. А изчезването на въжето?

А л е к с. Може би нещо случайно.

Л и с к о. Завързахте ли го добре?

А л е к с. Не вързвам за първи път.

ТУП!

Л и с к о. Какво падна?

Александър се навежда и вдига въжето.

А л е к с. Висящото въже вече не е висящо, а навито.

Л и с к о /уплашено/. Какво значи това?

А л е к с. Някой го е изтеглил, НАВИЛ го е, и ни го е ХВЪРЛИЛ.

Л и с к о. Става нещо много необяснимо.

А л е к с. Първо – слязохме в дупката, където имаше една площадка, после слязохме още по-долу – на втората площадка,после се спуснахме още два пъти и тръгнахме с лодка по езерото. Заблудихме се в лабиринта, върнахме се при площадката с висящото въже и…

Л и с к о. Висящото въже го нямаше.

А л е к с. Някой ни го хвърли отгоре.

Разглежда въжето.

Л и с к о /прави рупор с лапичките си/. Хеееееей!

А л е к с. Хееееей!

Викат на всички страни.

Тишина. Пауза.

Алекс. Хайде в лодката.

Л и с к о. Защо?

А л е к с. Назад не можем, да опитаме напред.

 

10.

Отново сред стените на лабиринта.

Александър гребе.

Л и с к о /нарушава мълчанието/. Знаете ли какво?

А л е к с. /спира да гребе/. Какво?

Л и с к о. Макарата с рибарското влакно не се върти.

Удари на барабани. Тишина.

Л и с к о. Какво означава това?

А л е к с. /взима макарата и я разглежда/. Това означава, че сме загубени в лабиринта.

Л и с к о. Защо?

А л е к с. Някой е откачил влакното от камъка, на който го бяхме завързали.

Удари на барабани. Тишина.

Л и с к о /шепти/. Това е ужасно.

А л е к с. /шепти/. Лиско, извинявай, но… Според мен, това е краят ни.

Л и с к о. Не знам дали съм ви казал, но аз съм бил в стомаха на акула… и в ноктите на орел.

А л е к с. Знам.

Л и с к о. И пак съм жив… Не помня кой, може би мъдрецът Скомфуций…

А л е к с  /усмихнато го поправя/. Конфуций!

Л и с к о. Скомфуцих се!… Но някакъв мъдрец е казал, че смъртта не е нищо друго освен заминаване, в което си загубил билета си за връщане.

А л е к с. Но сега се намираме в един ужас,Лиско. Всичко край нас е ужасно.

Л и с к о. Добре де, а можем ли да се смеем?

А л е к с. Как да се смеем?

Л и с к о. Така… Започнете да се усмихвате… В най-тежките моменти разтегнете устни за усмивка… Вижте как. /Показва./

А л е к с. Това е гримаса.

Л и с к о. Гримасата е бебето на смеха.

А л е к с /разтяга устни/. Така ли?

Л и с к о. Така!… Сега по-широко!

Започват да се усмихват, гледат се и се усмихват, все по-широко, а накрая започват да се смеят с глас.

А л е к с. Ха-ха-ха!

Л и с к о /отвръща му/. Ха-Ха!

Лабиринтът кънти от смях.

Л и с к о. Да уплашим този, който искаше да ни уплаши!

А л е к с. Да го смразим! Смеят се.

Л и с к о /вика/. Глупако, не се страхуваме!

А л е к с. Простако!

Л и с к о. Не ни плашиш вече! /Тишина./ А!… Не забелязвате ли нещо?

А л е к с. /спокойно/. Да, ние се движим.

Л и с к о /плахо/. Това пък какво означава?

А л е к с. /многозначително/.Има течение.

Л и с к о. И какво?

Ал е к с. Ще ни отведе някъде.

Л и с к о. Къде?

А л е к с. Ооох! Ако знаех!…

Удари на барабани.

Л и с к о. Как бързо се движим!

А л е к с. Ние летим!

Л и с к о. Какво е това там?

А л е к с. Светлина?

Л и с к о. Фенер ли е?

А л е к с. Слънцето!

Барабани, после музика, музика, музика.

11.

Лодката с нашите герои се появява пол клоните на черни върби.

Лиско и Александър излизат на сушата. Оглеждат се.

А л е к с. Нищо не разбирам.

Л и с к о. И аз.

А л е к с. Уж се спущахме, спущахме, а излязохме на повърхността без да се изкачваме.

Л и с к о. Но си имаме закуски.

А л е к с. Какво е туй тъмно небе? Какви са тези черни върби? Къде се намираме? Не съм виждал такъв пейзаж.

Л и с к о. Закуските са на лесно, нали?

А л е к с. И как вони на бензин!

Александър запушва носа си.

Л и с к о. Не искам да ви тревожа, но някой се приближава.

А л е к с. Да се скрием.

Скриват се.

Чуваме как някъде гърмят автомобили.

Влизат Квадратната жена и Квадратният мъж, които носят на главите си противогазови маски.

М ъ ж ъ т /смъква маската/. Какъв въздух!

Ж е н а т а /смъква маската/. Каква тишина!

Хващат се за ръцете.

Лиско и Александър се споглеждат.

М ъ ж ъ т. Затова обичам да те водя в този парк.

Ж е н а т а. Следобед ще ме заведен ли на кино?

М ъ ж ъ т. Какво дават?

Ж е н а т а. „Към усъвършенстване на автомобилните гуми“.

М ъ ж ъ т. А, този го чакам отдавна. Детето вчера гледало „Електронагреватели“ и много го харесал!

Ж е н а т а.  Това е известен детски филм.

М ъ ж ъ т /поглежда, часовника си/. Почивката ни изтече.

Целуват се и малко преди да нахлузят протизогазовите си маски, Александър и Лиско се появяват пред тях.

Мъжът и Жената стоят неподвижно и ги гледат.

А л е к с. Извинете, можете ли да ни кажете къде се намираме?

Мъжът и Жената извикват нещо и едновременно хукват, изчезват.

Л и с к о. Защо избягаха?

А л е к с. Загадъчна история… Тази непозната пещера, езерото, въжето което падна в краката ни, лабиринта…

Лиско. И тези черни върби!…

Мълчат, ослушват се в шума на колите.

А л е к с. Това е парк, а там е градът. Тръгваме ли?

Л и с к о. Не ви ли е страх?

А л е к с. Но какво да правим. Няма да стоим само тук.

Л и с к о. Каква ли е тази страна?

А л е к с. Не знам, но хората ми се струват квадратни, говорят само за техника, децата им гледат само технически филми, вместо въздух – бензинови па̀ри… И шум – колкото щеш. Да не се казвам Александър, ако не трепериш от страх.

Л и с к о. Прав сте, но да вървим.

Музика.

12.

Адски шум от мотори. Мрачни, настръхнали квадратни сгради със строги очертания, неестетични. Улицата е без тротоари, задръстена от смешни квадратни коли, които пълзят в двете посоки. Няма пешеходци, всичко е в колите, оборудвано с маски. На една от сградите надпис:

Национален театър на страната Квадратия

Днес – пиесата „РЕОТАН“

Утре – „ХЛАДИЛНИЦИ С ВЪТРЕШНО ГОРЕНЕ“

А по-нататък:

Куклен театър.

Днес – „ПЛОМБА“

Утре – „ОТВЕРКА“

 

Колите гърмят ожесточено, по улицата няма нито едно свободно място за минаване.

В дясно на сцената влизат Лиско и Александър.

Гледат картината  пред себе си.

 

А л е к с. Такова нещо не съм и сънувал.

Л и с к о. Квадратия!

А л е к с. Няма пешеходци!

Л и с к о. Само автомобили!

А л е к с. Един до друг!…

Л и с к о. Вече се страхувам.

А л е к с. Какво предлагаш?

Л и с к о. Да бягаме.

А л е к с. Къде?

Ненадейно колите спират. Става неимоверно тихо.

Л и с к о. Видяха ни.

А л е к с. Да.

Л и с к о. Гледат ни!

Л и с к о. Да бягаме!

А л е к с. Назад към парка!

Изчезват и моментално започва експлозията на моторите, колите тръгват.

13.

Лиско и Александър бягат из парка. Спират задъхани.

– Ето ги! – извиква Лиско.

– Давай на дясно! – казва Александър.

Изчезват.

 

14.

Лиско и Александър спират задъхано някъде в парка.

А л е к с. Избягахме ли им?

Л и с к о. Вижте, идват от там!

А л екс. Тогава насам!

Хукват и изчезват.

15.

Л и с к о /влиза/. Елате тук.

А л е к с /влиза/. Защо тук?

Л и с к о. Тук не могат автомобили. Ще трябва да слязат и да тръгнат пеша.

А л е к с. Хитро лисиче си ти.

Л и с к о. Цял живот в автомобили и… Не могат да бягат като нас…

А л е к с /сбутва го/. Тихо!

Притаяват се.

Чуваме как една след друга спират коли, къде – не знаем, спират някъде наблизо, разбираме го по форсирането и заглъхването на двигателите.

Тишина с напрежение.

Л и с к о /шепти/. Сега разбирам Мокси.

А л е к с. Тихо!

Л и с к о. Сега си пасе и никой не го гони.

А л е к с. Тихо.

Л и с к о. Идват право към нас.

Влизат три квадратни същества. Смъкват маските си.

П ъ р в о т о. Какво стана?

В т о р о т о. Докато спрем колите и изчезнаха.

Т р е т о т о. Бе какви бяха тия. Едното ми приличаше на човек, а другото на лисиче.

В т о р о т о. Човек… Минал покрай хората.

П ъ р в о т о. Заприлича ми на ламаринианец.

Т р е т о т о. Като го хванем ще разберем.

Влиза Четвъртото квадратно същество.

Ч е т в ъ р т о т о. Изтървахте ли ги?

Т р е т о т о. Къде ще бягат!…

П ъ р в о т о. Какъв въздух!

В т о р о т о. Каква тишина!…

Ч е т в ъ р т о т о. Ти тръгни насам, а ти натам… Вие заобиколете.

Л и с к о /шепти на Александър/. Заграждат ни.

А л е к с. Те са тежко, одвижни и ще хукнем през тях. Еднооо, двееее, три!

Хукват, пробиват обръча.

16.

Колите на преследвачите.

Александър бързо отваря едната и влиза. След него – Лиско.

 

17.

В автомобила. Александър и Лиско седят един до друг.

Александър пали колата.

А л е к с. Потърси маски.

Л и с к о. Ето три.

А л е к с. Сложи си една. /Сам си поставя маска./ Сега сме квадратни.

Л и с к о. И какво?

А л е к с. Ще избягаме.

Л и с к о. Давайте!

А л е к с. Все пак ще ни настигнат.

Лиско показва ключове.

А л е к с /с възхищение/. Страшен си!

Колата тръгва.

18.

Колата префучава пред нас. Вътре са Лиско и Александър.

Притичват четиримата.

Викове:

– Избягаха!

– Напред към колите!

– Не може!

– Защо?

– Лисичето е откраднало…

– …ключовете на колите!

19.

Потокът от коли.

Сред тях – кола с две квадратни същества. Само вдигнатата нагоре опашка ни подсказва, че тук са героите ни.

Л и с к о. До тук – добре!

А л е к с. Скрий опашката си.

Л и с к о. Крия я, но нека да разглежда.

Свива опашката си.

Пауза в която колата върви с потока на другите коли. Моторите гърмят.

Л и с к о. Докога ще обикаляме?

А л е к с. Докато обикаляме няма поне да ни хванат.

Л и с к о. Какво ли ядат квадратните?

А л е к с. Стига с твоето ядене!

Л и с к о. Пуснете радиото.

Александър включва радиоприемника на автомобила.

Р а д и о т о.  …Методът има много достойнства. Преди всичко в резултат на флуидалното изгаряне на въглищата. Флуидация наричаме процеса на създаване пулп от дребните частици на твърдите тела чрез смесването им с течност или газ… Внимание, внимание! Прекъсваме редовното предаване и беседата за въглищата. Извънредно съобщение. В столицата ни са се появили непознати същества. Подгонени, съществата са откраднали кола номер 173-196, бяла и са побегнали. Търсете бяла кола марка ГИБО, номер 173-196!… Обадете се веднага на специалния отдел. Продължаваме беседата за въглищата… Този процес предизвиква ускоряване на химическите реакции…

Александър изключва радиото и започва да се оглежда. Лиско също се оглежда. Опашката му се измъква нагоре, но той я удря с замах и тя се прибира.

А л е к с. Сега всеки търси номера на колата ни.

Л и ск о. Време е да офейкаме.

А л е к с. Заградени сме от автомобили.Две редици натам и две редици насам… Ще ни хванат.

Л и с к о. Вижте!

А л е к с. Този чичко ни вика.

Л и с к о. Иска да ни спаси.

Успоредно на тяхната кола се нарежда колата на Не Толкоз Квадратното същество. Отваря гюрука си.

Александър се оглежда, натиска някакво копче и отваря гюрука на откраднатата кола.

Не Толкоз Квадратното Същество им прави знак да дойдат при него. Лиско и Александър прескачат от едната в другата кола в движение. Откраднатата кола остава да се движи в конвейра без хората в нея. Непознатият кара безмълвно. Лиско и Александър го наблюдават хем уплашено, хем учудено.

Н е п о з н а т и я т /най-после/. Какво правите тук!

Л и с к о. Защо ни гоните?

Н е п о з н а т и я т. Защото сме квадратни същества, а вие не сте квадратни същества и се страхуваме.

А л е к с. От нас?

Н е п о з н. Смехът и песните ще ни донесат нещастия. Живеем хубаво и без тях.

Л и с к о. Без смях?

Н е п. Имаме си всичко, което ни трябва. На човек се падат по два автомобила, два телевизора и два хладилника.

Л и с к о. Че защо ви са по два?

Н е п. Искаме да имаме.

А л е к с. Вие май не сте толкоз квадратно същество.

Н е п. Ако се досетят и те, загубен съм.

Л и с к о. Какво ще ви правят?

Н е п. Ще ме изгонят.

А л е к с. Къде?

Н е п. В Ламариния.

Колата спира.

Л и с к о. Защо спряхме?

Н е п. Тук е границата.

А л е к с. Какво е Ламариния?

Н е п. Обратното.

Л и с к о  и  А л е к с. Аха!

Н е п. Мисля че там ще бъдете добре.

Л и с к о. В обратното.

Лиско и Александър слизат от колата.

Н е п. Довиждане.

Колата, изчезва.

Л и с к о. За първи път ми се случва да се чувствувам добре в обратното. Сега пък ще влезем в нещо обратно. На мен ми се струва, че там пък където бяхме беше обратно.

А л е к с. Зависи на кое.

Л и с к о. Обратното може да е обратно на всичко.

А л е к с. Освен на себе си.

Л и с к о. Бе, де да знаеш, понякога, съм забелязало, че самият аз ставам обратен на себе си.

А л е к с. Струва ми се, че подразбрах нещо.

Прозвучава протяжен писък на полицейска сирена.

Загърмяват моторите на няколко коли.

Л и с к о. Какво става?

А л е к с. Нищо, само ни преследват… Там е границата!

Л и с к о. Напред!

Хукват. Колите свирят свирепо. Моторите ръмжат, муцуните на колите са вече по петите им. Последни усилия, тъй като бариерата на границата се вижда. Напрежение на преследването. Скок през бариерата.

Муцуните на колите се залепват на бариерата. Чуваме смехът на Александър и Лиско: Ха-ха-ха!

Край на първа част

 

Втора част

 

1.

Някъде по меките коловози на Ламариния. Тук слънцето блести ярко, птиците в клоните на дърветата ще припаднат от пеене.

С уморена походка влиза Александър.

А л е к с. Пет часа вървим и нищо. Само трева, дървета, ручеи и пеещи птици.

Уморено влиза лисичето.

Л и с к о. Тук пътеката се влива в голям път.

А л е к с. /неочаквано го дръпва и го скрива/. Тихо!

Чува се чаткане на копита, дрънчене на китари и песен. Минава файтон в който седят няколко млади ламаринианци. Пеят и свирят весело. Срещат се с насрещен файтон, в който хората също пеят и дрънкат на китара. Разминават се с весели поздрави.

Лиско излиза на пътя.

Срещу него се появява Силвестрициозия, хубаво момиченце, облечено в старомодна дълга рокля с дантели. В ръцете си подрежда букет цветя.

С и л в е с т р и ц и о з и я /внезапно вижда лисичето/. Охо!

Л и с к о. Аха.!

С и л в е. Татко, лисиче!

Л и с к о /казва нещо, но не се чува, тъй като преминава файтон с весели смеещи се хора./

С и л в е. /след отминаването на файтона/. Какво казахте?

Л и с к о. Времето е хубаво.

С и л в е. Силвестрициозия.

Л и с к о. Лиско.

С и л в е. Баща ми е директорна театър.

Л и с к о. Баща ми е счетоводител на Тихата гора.

С и л в е. Ще си поиграем ли?

Директорът влиза.

Д и р е к т о р ъ т  н а  т е а т ъ р. Охо!

Л и с к о. Аха.

Д и р е к т о р ъ т. Ще тръгваме ли?

Л и с к о. Тук съм забравил един Александър.

Александър се появява.

Д и р. Охо!

А л е к с.  Няма как – аха!

Всички се смеят.

Влиза файтонът на директора. Всички се качват и се наместват. Силвестрициозия взима Лиско в ръцете си и го целува. Директорът взима юздите. Конете тръгват в тръст. Чуваме веселото чаткане на копитата. В същия ритъм чуваме и песента изпълнявана от невидим квартет или нещо друго:

Ламариния!

Ламариния!

Да живее Ламариния!

Нашата страна!

Нашата страна! Да живее Ламариния!

Л и с к о /в едно от затишията/. От името ви може да се направи стихотворение, но го забравих.

С и л в е. Силвестрициозия.

Краят на песента.

Тишина с птичи песни.

Л и с к о:

Сил

ве

стриц!

Сил

ве

стриц!

Стриц, стриц, стриц!

Я, я, я!

Сил

ве

стри

ци

озия!

С и л в е. /весело/. Мога ли да те целуна?

Целуваго.

Л и с к о. Бяхме в една ужасна страна с много пушек. Дори птичките бяха забранени, защото пеят.

С и л в е. Квадратия.

Л и с к о. А това тук?

С и л в е. Ламариния!

Файтонът изчезва.

2.

Дискусия между ламаринианци сред чудесна градинска обстановка.

Всички говорят едновременно.

Гласът на една жена надделява и принуждава аудиторията да слуша.

Ж е н а т а. И все пак не ми е ясно защо трябва да нападаме.

О р а т о р ъ т. На нас ни трябва електричество. Ние сме страна на песните и смеха, но си нямаме кино. А кино без електричество? Как я смятате тая работа? Ние синямаме електричество, ние все още си светим със свещи.

Г л а с. Не ни и трябва! Не искаме да станем като Квадратия!

О р а т о р ъ т. А кино?

Г л а с о в е. Искаме.

О р а т о р ъ т. Но кино без електричество още не е измислено. Затова… /Абсолютна тишина./ ще навлезем в Квадратия, ще си откраднем електричество и ще си построим кина.

Чак сега виждаме, че файтонът на театралния директор е спрял до дискусията. Всички слушат с интерес.

Г л а с. Не искаме електричество?

Г ла с. Не ни трябва!

Г л а с. Трябва ни!

Глас. Искаме кино!

– Не искаме кино!

– Киното е изкуство!

– Ами!

– Изкуство е!

Дискусията се превръща в горещи викове и глъчка. Дори в боричкане и нанасяне на удари, но всичко туй под акомпанимента на китарите.

На преден план – файтонът и четиримата в него.

А л е к с. /учудено/. Вие нямате още електричество?

Д и р. Че защо ни е?

А л е к с. Тогава как живеете?

Д и р. С песни, литература, театър и рисуване.

А л е к с. Невероятно!

Д и р. В Квадратия туй е забранено. Роди ли се някой с желание да пее, прехвърлят ни го на нас.

Л и с к о. За това ли ни изгониха?

Д и р. Ами да.

Л и с к о. И какво, ще крадем ли електричество?

Д и р. Ще решим чрез гласуване.

3.

Лиско и Силвестрициозия седят на столчета край масичка в градинка пред шадраванче. Ядат сладолед. Силвестрициозия взима с лъжичката си от своята чашка и поднася на Лиско.

На заден план се движат платна на ветроходи.

С и л в е. Ако се обяви войната, всички възрастни ще заминат и ще си останем сами.

Л и с к о. И ще ядем много сладолед.

С и л в е. Вярно ли е, че там хората са квадратни?

Л и с к о. Носят маски на лицата си.

С и л в е. Въздухът бил отровен.

Л и с к о. При вас обаче е хубаво.

С и л в е. Но откраднем ли си електричеството, като нищо ще станем като тях.

Л и с к о. Там защо забраняват смеха и песните?

С и л в е. Понеже носели нещастия.

Л и с к о. Ха!

Оръдейни изстрели.

Двамата се заслушват в гърмежите.

С и л в е. Сега ще правим лудории.

Влиза Александър.

А л е к с. Лиско, тръгвам на война.

Л и с к о. А аз?

А л е к с. Оставаш тук.

С и л в е. Ти си дете.

Л и с к о. Силвестрициозия.

С и л в е. Кажи, Лиско.

Л и с к о. Когато аз съм някъде, няма начин нещо да се случи без мен.

Александър и Силвестрициозия: – Охо!

Л и с к о. Аха!

Директорът влиза.

Д и р. Тръгваме!

А л е к с. Довиждане, Лиско. Довиждане, Сил!

Д и р. Довиждане, деца!

Двамата излизат.

Л и с к о. Сил, искаш ли да жумиш и после да ме търсиш?

С и л в е. Да. /Обръща се и започва да брои./ Едно, две, три, четири, пет…

Л и с к о. Без мен ще вземат да объркат нещо.

Силвестрициозия продължава да брои.

Лиско излиза.

 

4.

Събрание на открито.

О р а т о р ъ т. Граждани на Ламариния, квадратианците живеят в мир с нас, но е е налага да ги нападнем. Ние сме страна на изкуството. Нямаме нито един автомобил, не знаем какво е това машина, не познаваме хладилниците и електрическите перални, но искаме да гледаме филми, а филми не могат да се прожектират без електричество. Ето защо…

Г л а с. Напред към Квадратия!

Гласове.  – Към електроцентралата!

Ораторът вдига ръце.

О р а т о р ъ т. Спокойно!

Г л а с. Напред!

О р а т о р ъ т. Граждани, спокойно! /Пълна тишина./ Нашият план е да парализираме неприятеля. В столицата на Квадратия всички улици сапълни с автомобили. Има едно единствено свобод но квадратче, за да се разместват автомобилите.

Г л а с о в е. Знаем.

О р а т о р ъ т. По даденсигнал нашият агент там ще вкара в движение още една кола и ще запълни квадратчето.

Г л а с о в е. – Браво!  – Отлично!

О р а т о р ъ т. Тогава движението по улиците ще се задръсти, колите няма да могат да се движат, квадратианците, които прекарват живота си в автомобилите, няма да могат да излязат от тях и…

Г л а с о в е:  – И ще нападнем!  – Напрееееед!

Запяват:

Напред, напред

Напред, ламарианци!

Напред, напред

Напред, ламарианци!

Назад, назад

Назад, квадратианци!

Назад, назад,

назад, квадратианци!

Пазете се, пристигаме

с оръжие в ръка

Напред ламарианци,

назад, квадратианци!

Запалват факли и ги размахват, като продължават да пеят.

5.

Столицата на Квадратия от птичи полет.

Ясно се виждат улиците, по които плътно се движат квадратчетата на автомобилите. Вижда се празното квадратче, определено за маневриране. Мрачно е, чуваме ръмженето на двигателите.

Както в оная детска играчка с комбинациите на квадратите, автомобилите умело използуват празното квадратче по улиците за да променят движението си при завой или влизане в друга улица.

Хеликоптер над града. В хеликоптера седи диспечерът на движението.

Пред него е радиотелефонът.

Д и с п е ч е р ъ т. Ало, ало!… Всичко нормално. Квадратът се намира на двеста и втора улица, до пряката седемдесет и пета. Придвижва се към седемдесет и седма, седемдесет и девета. /Ние виждаме всичко на таблото./…Всичко нормално!… Квадратът се намира на деветдесет и пета. Всичко спокойно… А!…

Г л а с /по радиотелефона/. Какво има?

Д и с п е ч е р ъ т. Ало, нещо се случи… Ало!…Внимание! Неизвестна кола влезе и запуши квадрата!

Ние виждаме това на таблото – отначало движението си е движение, докато една кола от странична уличка се вмъква в празния квадрат и го заема. Няколко мига всички коли продължават да се движат по старата посока, но в даден момент се получава задръстването. Пълна неподвижност. Моторите секват. Тишина.

 

7.

Няколко от колите наблизо. Някои от водачите на колите смъкват противогазовите си маски.

Разговор между подалите се от автомобилите глави:

– Май че се задръстихме,

– Не може да бъде!

– Да.

– Тогава – лошо!

– Квадратът е запълнен

– Не може да бъде!

– Тихо!

– Какво има?

– Не чувате ли нещо?

– Особен шум!

– А, какво става?

Чуваме началният ритъм на песента.

– Ужас!

Ритъмът се засилва.

– По дяволите!…

8.

Улицата. Ламаринианците тичат по покривите на колите, подскажат от кола на кола и пеят, като дръзко си пригласят с китарите. Някои се задържат по-продължително на едно място – танцуват. Докато накрая се струпват на площада, където започва страшна канонада от ритми и танци.

Истинска фиеста.

Песента има следното съдържание:

Напред, прометейци!

Напред, прометейци!

Напред, прометейци

да си откраднем

елек-

три-

ческа

е-

нер-

гия!

Да

си

гле-

да-

ме-

ки-

но!

Квадратианците седят безпомощно в колите си, запушили уши с ръце.

А ламаринианците танцуват и пеят:

Напред, напред

и винаги напред

Напред, напред

и винаги напред!

9.

Хеликоптерът.

Д и с п е ч е р ъ т. Цялата столица е парализирана! Внимание! Те танцуват!… Заповед: Никой да не гледа и не чува!

10.

Ламаринианците танцуват и пеят.

Напред, напред

и винаги напред!…

Някой извиква силно.

Танцът секва, китарите млъкват, песента заглъхва.

Г л а с о в е:

– Някой изкрещя!

– Вместо да пее, някой взе да крещи!

– Ще станем за смях на квадратиянците1

– Да бе, кой изкрещя?

– Кой излага Ламариния?

А л е к с а н д ъ р /силно/. Аз изкрещях!

Александър излиза на преден план.

Г л а с о в е.

– Защо крещите?

– Не виждате ли, че се веселим?

– Празнуваме!

А л е к с. Какво празнувате?

Г л а с о в е: – Ще крадем огъня!

– Електричеството!

А л е к с. /ядосано/. Кога? /Тишина./ Кажете кога? /Тишина./ Уж напред, а никой не тръгва… Само танцуваме. Само викаме. Три дни пеем и празнуваме!…

Гласове: – Ей, да бе, този е прав!

– Така е!

– Напред към електроцентралата!

В с и ч к и. Урааа!

Х о р о в о. Напред към електроцентралата!

Загърмяват тромпети, звънят кастанети, ламаринианците тръскат ритмично тела и така се втурват в атака като викат „ напред” и „ура”.

11.

Фасадата на електроцентралата.

Героичните ламаринианци дотичват светкавично и като се блъскат, най-после спират. Оглеждат фасадата.

Гласове:

– А!

– Какво?

– Ами, то…

– Заключено!

– Как заключено?

– Заключено!

– Че как?

– Не може така.

– Защо заключено?

Уж нападаме електроцентрала, пък тя заключена.

– Хееей, защо е заключено?

Удрят яростно по вратата.

– Кой е заключил?

– Къде е ключът?

И н ж е н е р ъ т /показва се от прозорчето/. У мен

Г л а с. Дай го де!

И нж е н е р ъ т. Гледам ви с презрение!

Ламаринианците започват да му правят серенада придружена с танци и звън на кастанети.

Изпълнен с ужас, инженерът изчезва и удря капаците на прозорците.

Ламаринианците продължават да танцуват. Александър яростно се изправя пред тях.

А л е к с. /вика/. Вижте какво!

В с и ч к и. Какво?

А л е к с. Както я карате, още три месеца ще висим тук. Тая електроцентрала трябва да се превземе.

В с и ч к и. Да де.

А л е к с. Тази врата е дебела и е залостена отвътре. Никой не може да проникне зад нея. Но виждам долу някакви дупки за проветряване на мазето. Можем ли да минем?

В с и ч к и. Не можем!

А л е к с. Което значи, че трябва да се връщаме.

В с и ч к и. Ааааа!

Внезапно изниква Лиско.

Л и с к о. Тези дупки май са ми направени по мярка.

В с и ч к и. Ураааа!

А л ек с. Тихо, ще ни чуят!

Тишина.

Лиско. /оглежда всички/. Ще се опитам да вляза и да отворя вратата отвътре. Не успея ли, загинал съм за вас и вашите китари. Довиждане, китаристи! Навежда се и изчезва в дупката.

Г л а с.

– Изчезна.

– Влезе!

– Урраааа!

13.

Лиско се мотае из подземните коридори на електроцентралата. Понякога е спокоен, понякога притичва, скрива се, чуваме зачестеното му дишане или пък трескавото тупане на сърцето му. Понякога се сепва: А така! Понякога казва тихичко: Хванаха ме!, а после: Не ме хванаха.

Най-после се изправя пред вратата. Отвън се чуват песните на ламаринианците.

Лиско се надига и отмества лоста.

Вратата се отваря. Ония продължават да танцуват..

Л и с к о . Хайде де!

В и к о в е. Ураааа!

Ламаринианците нахлуват радостно, водени от Александър, който прегръща лисичето и се извръща към другите.

А л е к с. Ламаринианци, днес вие не влязохте в електростанцията, вие влязохте в историята на вашата страна!

В с и ч к и. Урааа!

13.

Коридор на електростанцията. Влизат нови и нови нападатели. Коридорът се натъпква с хора.

Лиско и Александър стоят и гледат.

Всички викат нещо или пеят и влизат ли влизат.

А л е к с. /вика/. Стига, ще се издушим!

Л и с к о. Всеки иска да влезе в историята.

А л е к с. Отворете нещо!

Г л а с. Отваряме!

Влизат още хора. Бягат. Викат радостно.

Л и с к о. Тези хора не правят нищо. Влизат от вратата, излизат от прозореца и отново влизат от вратата!

А л е к с. /извиква/. ЛамаринианциI

Г л а с о в е: Какво?

А л е к с. Тук сме се напъхали две хиляди души, един до друг не можем да работим. Трябва да останем само сто!

В с и ч к и. Урааа!

14.

Нощ. Квадратианците продължават да стоят в колите си. По покривите на колите, този път в обратна посока минават натоварени с трофеи ламаринианците. Всеки носи по някоя част от електростанцията. Радостни възгласи, песни и пр.

Постепенно затихване на шума, изнизват се последните участници в нападението.

Ето ги най-после Александър и Лиско. Александър е взел лисичето в ръцете си.

Александър спира.

Л и с к о. Защо спряхме?

А л е к с. Не виждаш ли? Въздухът стана чист, вече се виждат и звезди. Три дни страната живее без фабрики, пушеците изчезнаха.

Л и с к о. Как са квадратианците?

А л е к с. Седят си в колите и не знаят какво да правят.

Влиза Не толкоз квадратното същество.

С ъ щ е с т в о т о. Да бягаме!

А л е к с  и  Л и с к о.  А!…

С ъ щ е с т в о т о. Познахте ли ме?

Л и с к о. Вие ни спасихте, когато ни гонеха!

С ъ щ е с т в о т о. Аз пъхнах един автомобил повече в движението.

А л е к с.  Свободния квадрат!

Л и с к о. Шпионинът на Ламариния!

С ъ щ е с т в о т о. Да бягаме, преди да са ни пипнали.

Бързо излизат.

 

15.

Разсъмва се. Тишина. Редицата на блокираните коли. Замислените лица на пленените в колите квадратианци, смъкнали противогазовите си маски.

Г л а с ъ т  н а  р а д и о т о. Квадратианци! /Лицата на квадратианците трепват./ Ние сме хора, които не се усмихваме и презираме песните, защото смятаме, че песните и смехът носят нещастия на човечеството. Но ние не нападаме никого, на никого не пречим. Ламаринианците живеят без технически новости, да си живеят, ние не можем като тях, ние обичаме автомобилите и телевизорите. Но защо ни нападнаха? Защо ни се подиграха? Те използваха някакъв шпионин, заклещиха ни и ни нападнаха, за да отнесат една електроцентрала. Че я отнесоха не им се сърдим, сърдим се за това, че пяха и танцуваха по улиците ни, оскверниха с весели рисунки стените и автомобилите ни, замърсиха ни с изкуство. Добре де, какво ще кажем тази сутрин на децата си? Какви обяснения ще им дадем като видят шарениите по тротоарите? Опозорени сме и затова решаваме: обявяваме война на ламаринианците, война за отмъщение, да не посмеят повторно. Съгласни ли сте?

Чуваме едно спокойно масово: – Да!

16.

Някъде в Ламариния.

Ламаринианците носят и струпват на полянка частите от електростанцията. Всеки подава носеното и пада на тревата. Хората се тръшкат. Не толкоз квадратното същество приема донесеното и го сверява с някакви планове-чертежи. Не толкоз квадратното същество приема донесеното и го сверява с някакви планове-чертежи. Изведнъж попада на един телевизор. Трепва.

С ъ щ е с т в о т о. Кой донесе това?… Вас питам, кой посмя да донесе това?

Н я к о й. Аз… Видях го там и го взех… /Пада на тревата./

С ъ щ е с т в о т о /строго/. Никой не ви е казал да взимате телевизор!

Пуща телевизора. В екранчето се появява квадратиантски говорител.

Г о в о р и т е л. Квадратианци, да отмъстим! Столицата ни е обезобразена от хулигани. Всички мъже да се явят на определите пунктове, за да получат оръжие. Границата ще бъде прекосена точно в десет часът. Напред! Да затрием Хулигания от лицето на света!

С ъ щ е с т в о т о /затваря телевизора/. Лиско!

Л и с к о /дотичва изведнъж/. Кажете, господин шпионин!

С ъ щ е с т в о т о. Спасявай ни! Бягай право в столицата. Кажи на министрите!…

Л и с к о. Аз?

С ъ щ е с т в о т о. Мъжете са отровени от въздуха на Квадратия и падат като круши. Полетата са постелени с лежащи мъже. Ламариния ще бъде прегазена и заличена от лицето на света!

Л и с к о. Тичам!

Изчезва.

Съществото също се строполява на земята.

17.

Автобусите на Квадратия ръмжат като зверове, спират, от тях се измъкват въоръжени с пушки хора.

18.

Министрите на Ламариния заседават.

Бързо влиза Лиско.

Л и с к о. Войниците се изпотръшкаха задушени! А квадратианците ще нападат!

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Само туй липсваше. Ние сме девет министри и няма как, ще тръгнем. Господа, ставайте и грабвайте оръжието.

Л и с к о. Вие сте луди!

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Мъже няма, разберете.

Л и с к о. А жени?

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Колкото щеш.

Л и с к о. Красиви жени?

М-р  п р е д с е д а те л я т. Имаме.

Л и с к о. Чаша вода.

Дават му. Пие.

Л и с к о. Трябват ми осем хиляди парчета.

Пр е д с е д ат е л я т. Какво ще правите е тях?

Л и с к о.  Ще спасявам родината ви… Още вода.

19.

Строени квадратианци с автомати в ръце.

Пред тях застава офицер.

О ф и ц е р ъ т. Всеки има по четирийсет и девет куршума. Какво се иска от вас? Ти, юнак.

П о с о ч е н и я т  в о й н и к. От нас се иска да убием по четирийсет и девет ламаринианци.

О ф и ц е р ъ т. Браво, юнак! Защо ще ги убиваме?

В о й н и к /когото са посочили този път/. Защото пеят, танцуват, рисуват и така нататък.

О ф и ц е р ъ т. Браво, юнак! /Сочи друг./ Това лошо ли е?

Т р е т и   в о й н и к. Това е много лошо, защото изкуството пречи на живота. Щастлив може да бъде само сериозният човек. Ние сме много сериозни хора.

О ф и ц е р ъ т /сочи четвърти/. Затова?

Ч е т в ъ р т и  в о й н и к. Затова имаме всички удобства за живот, а ламаринианците нямат дори ватерклозети.

О ф и ц е р ъ т. И какво ще правим?

П е т и  в о й н и к /когото са посочили/. Ще ги унищожаваме като мухи! Всеки трябва да убие по четирийсет и девет.

О ф и ц е р ъ т. Браво, юнаци!

В с и ч к и   в о й н и ц и. Обещаваме, господин офицер!

О ф и ц е р ъ т /издига глас/. Нааааапред! /Войниците зловещо насочват оръжието пред себе си./ – Тръгни!

Харт, харт, харт!

Войниците тръгват свирепо напред.

20.

Вървят, преминават известно разстояние. Спират.

О ф и ц е р ъ т. Защо спряхте?

В о й н и к. Мирише на рози, господин офицер.

О ф и ц е р ъ т. Не обръщай внимание!… Напред!

Вървят.

Спират.

О ф иц е р ъ т. Сега защо спирате?

В о й н и к. Мирише на парфюм.

О ф и ц е р ъ т. Усетих! Напред.

Тръгват. Спират.

О ф и ц е р ъ т. Сега какво?

В о й н и к. Нашите падат!

В о й н и к. Нещо ги упойва.

О ф и ц е р ъ т. Чистият въздух. Напред!

Пред очите ни падат двама войника.

О ф и ц е р ъ т. Не обръщай внимание на падащите! Напред!

21.

Красавиците на Ламариния напредват към неприятеля. Пеят и си акомпанират. Танцуват изящно, облечени в старогръцки туники, които между другото откриват хубавите им рамене, пък и крачета.

 

22.

Главозамайващи птичи песни от клоните на дърветата.

О ф и ц е р ъ т. Защо спирате?

В о й н и к. Много птички, много песни,

В т о р и  в о й н и к. Много кислород

В о й н и к. Задушаваме се!

О ф и ц е р ъ т. Готови за стрелба! /Так, так! Пушките са готови./ Пооо птичките в дърветата – огън!

Къррррррр!… Автоматите косят.

Птичките млъкват.

В с и ч к и /спокойно, трезво/. Ура!

О ф и ц е р ъ т. Победихме!… Като сме единни – побеждаваме! Напред, момчета!

Но ето, че прозвучава чудесната песен на красавиците. Войниците се стъписват. Слушат:

Ламариния, Ламариния!

Да живее Ламариния!…

О ф и ц е р ъ т. Никой да не слуша.

В о й н и к. Не може, чува се.

О ф и ц е р ъ т. Няма да чувате! Това е вредно!

В о й н и к ъ т. Някой пее!

О ф и ц е р ъ т. Запуши ушите!

Войниците оставят автоматите да висят и запушват уши с длани

Влиза танцуващата първа редица на красавиците. Танцуват, пеят и дрънкат на китари.

Войниците зяпват.

О ф и ц е р ъ т /извиква/. Очите!

В с и ч к и. Какво – очите?

О ф и ц е р ъ т. Затваряй!

Харц – очите са затворени, ушите са запушени. Красавиците идват до тях. Танцуват до самите тях.

В о й н и к ъ т. Разрешете да доложа!

О ф и ц е р ъ т. Какво има?

В ой н и к ъ т. Напарфюмирани са!

О ф и ц е р ъ т /вика/. Запуши  нос!

В с и ч к и. Запушваме нос!

В о й н и к. С какво?

О ф и ц е р ъ т. Истинският войник не задава въпроси, а запушва!

В това време една от красавиците се приближава до него. Опипва пистолета му.

К р а с а в и ц а т а. Това какво е? /Офицерът мълчи, затворил очи и уши./ А? Какво е това?

О ф и ц е р ъ т. Пистолет!

К р а с а в и ц а т а. Аааа, с него убивате!…

Жените се засмиваш шумно.

В т о р а   к р а с а в и ц а. Е, хайде де, убийте ни!

Смях.

О ф и ц е р ъ т. Не се смейте!

Смях.

О ф и ц е р ъ т. Войници, на оръжие!

Ат – два! Автоматите са насочени към красавиците, които примират от смях.

К р а с а в и ц а т а. Ами погледнете малко, не виждате.

В т о р а т а. Целта трябва да се види!

Т р е т а т а. За да се убие!

Смях.

О ф и ц е р ъ т. /вика/. Ушите!

Войниците пущат автоматите и запушват уши. Смях.

Г л а с о в е:

– Хайде де!

– Чакаме.

– Да ни убиете.

О ф и ц е р ъ т /извиква/. Не гледай!… Внимание – легни! / Войниците лягат по очи./ Главата в тревата!

Красавиците отгоре се смеят. Навеждат се, всяка взима по един автомат.

П ъ р в а т а. Готови за стрелба!

Насочват автоматите към небето.

В т о р а т а. Стреляй!

Всички стрелят. Поглеждат надолу.

П ъ р в а т а. Не мърдат.

В т о р а т а. Заспаха.

П ъ р в а т а. Упоени са.

В т о р а т а.От цветята.

Влиза Лиско.

Л и с к о. Какво, готово ли е?

П ъ р в а т а. Мъжете на Квадратия са натръшкани по ливадата.

Л и с к о. И ламаринианците!… Едните са отровени от мръсния въздух, другите от чистия.

Влиза Александър.

А л е к с. Лиско, ти пак свърши някаква работа.

Л и с к о. Няма как, трябваше да ги оправя. Само че…

А л е к с. Не искаш да се чува.

Л и с к о. Скромен съм.

23.

Площад в столицата на Ламариния. Паметник, покрит с бял плат – предстои да бъде открит. Тържество по случай откриването на паметника. Свири духова музика. Край на музиката.

Министър—председателят произнася реч.

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Ламаринианци, ние не сме по речите, затова ще кажа само едно изречение, написано на паметника, който днес откриваме: „Да живее спасителят на Ламариния!” С това обявявам паметника за открит.

Военна музика. Покривалото бавно се свлича и открива пиедестал, върху който грациозно е приседнал Лиско, с изящно извита опашка.

Александър изнася живия Лиско напред.

Л и с к о /в настъпилата тишина/. Благодаря за паметника, макар че нямаше защо. Но най-силно ви благодаря за ветрохода, който ми подарихте. С него ще мога да се върна в моята родина. Бях при квадратианците, бях и при вас. Обикнах вашата страна, но предпочитам да живея в моята… Довиждане!…

Силвестрициозия със сълзи на очи взима Лиско в прегръдките си, целува го и го оставя на земята.

Оркестърът свири, ламаринианците викат ура и ръкопляскат, а Лиско и Александър тръгват. След тях поемат всички.

24.

Лиско и Александър влизат във ветрохода. На брега махат с кърпички и свирят оркестранти.

Александър и Лиско вдигат платната. Ветрохода потегля. Чуват се възгласи:

– Довиждане, Лиско!

– На добър час!

– Щастливо плаване!

– Не ни забравяй!

Лиско и Александър махат за сбогом.

25.

В открито море. Платната са пълни с вятър. Александър седи на руля.

При него идва Лиско. Носи един компас.

Л и с к о. Сега, вие, като сте стар морски вълк, можете ли да познаете по този компас къде се намира Родината ни?

А л е к с а н д ъ р /взима компаса и го поглежда/. Натам!

Сочи накъде.

Л и с к о /весело/. Така мислех и аз. Пълен напред към родината!

26.

Ветроходът изчезва в светлата синева.

27.

Палубата.

Александър, вече обрасъл с дълга брада, наблюдава през далекоглед.

А л е к с /живо/. Лиско!

Л и с к о /живо/. Видях – земя!

А л е к с. Родната земя!

28.

Брегът.

Ветроходът се приближава. Платната му са полуприбрани.

Лиско и Александър скачат на сушата.

Л и с к о.Най-после!

А л е к с. След седем месеца!

Птичи песни.

Л и с к о. Слушайте!

А л е к с. Колко е хубаво!

Л и с к о. Като в Ламариния!

Шум на автомобил. Спирачки. Колата се заковава до тях.

Една глава се подава през прозорчето.

Г л а в ат а. Ей, вие глухи ли сте?

Втора кола удря спирачки и се заковава след първата.

В т о р а т а  г л а в а /вика/. Ей, главо, защо не караш?

Г л а в а т а. Две пешеходни гарги ми се изпречиха.

Колите дават газ и отминават.

Птичите песни и смехът на нашите двама герои.

А л е к с. Като в Квадратия!

Л и с к о. Имаме и едното и другото.

Смях, музика.

Край


заглавието

КРАСИВОТО ЗАЙЧЕ  .pdf file за сваляне.

борис
априлов
*
К Р А С И В О Т О
З А Й Ч Е Т О Ч Е Т О Ч Е
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1987
У Ч А С Т В А Т:
З а й ч е т о ч е т о                           зайче
Т а р о                        таралежче
К е т и                         катеричка
М е ч о                        мече
Г л и н                         глиганче
Х е к                             куче
Л и с и                         лисиче
С и в и                         вълче
П ъ р в а  с в р а к а
В т о р а  с в р а к а
М о м и ч е н ц е т о   принцеса на красотата

.

.

Някъде в гората.

Появява се Зайчето. Върви си и си пее.

З а й ч е т о /пее/.

Ей че хубавинко време,
ей че хубавинко време –
и слънце и разни там треви.
Ей че хубавинко време,
ей че хубавинко време –
и зайчето по пътя си върви.
Времето е хубаво,
зайчето е хубаво,
/спира пред едно цвете/
и цветето е хубаво,
но все пак,
но все пак
най-хубавото нещо тук съм аз.
Ей че хубавинко време,
ей че хубавинко време –
и слънце и разни там треви.
Ей че хубавинко време,
ей че хубавинко време –
и зайчето…

Песента му секва, Зайчето съглежда Таро, но бързо се съвзема и продължава песничката си, макар че от съвършено друго място.

З а й ч е т о /пее/.

…но все пак
но все пак
най-хубавото нещо тук съм аз!

Т а р о. /Зай го гледа учудено./ Ти ли? Ти ли си най-хубавото нещо?

З а й ч е т о. Какво, времето не е ли хубаво?

Т а р о. Погледни си ушите.

З а й ч е т о. Не е ли хубаво времето?

Т а р о. Хубаво е.

З а й ч е т о. Какво им е на ушите?

Т а р о. Едното е по-дълго.

З а й ч е т о. Е, сега!…

Т а р о. Не вярваш ли?

З а й ч е т о. Махни се да мина.

Т а р о. /извиква през рамо/. Кети!

К е т и /гласът ѝ /. Какво?

Т а р о. Ела.

Влиза Кети.

К е т и. Какво е станало?

Т а р о. Виж.

К е т и /оглежда Зайчето/. Ха!

З а й ч е т о. Какво ха?

К е т и. Хе-хе!

З а й ч е т о. Махнете се да мина.

К е т и. Е, пък, смешно си е.

З а й ч е т о. Какво, какво му е смешното?

К е т и. Лявото ти ухо…

Т а р о. …е по…

К е т и. …дълго от…

Т а ро …дясното!

К е т и. Зайче, ти всъщност как смееш да се движиш насам-натам, щом едното ти ухо е по-дълго от другото?

З а й ч е т о. Стига!

Т а р о. Охо!

К е т и. Виж го ти!…

З а й ч е т о. Не мога да ви понасям.

Т а р о. /през рамо/. Мечо. /Пауза./ Мечо! /Пауза./ Мечоооо!

М е ч о /гласът му/. Кой ме вика?

Т а р о. Таро те вика.

М е ч о /гласът му/. Защо, бе Таро?

Т а р о. Ела да видиш.

Влиза Мечо.

 

К е т и. Погледни.

М е ч о. Какво да видя?

К е т и. Зайчето.

М е ч о /оглеждаЗайчето/. Не може да бъде! /Смее се./ Това не съм го виждал никъде. /Смее се./ Такова ляво ухо не съм виждал на никое друго място по света.

Т а р о.  Нали?

К е т и. А аз не съм виждала никога такова ДЯСНО ухо.

М е ч о. Защо? Какво му е на дясното?

К е т и. Много е дълго.

М е ч о. Напротив – лявото е много късо.

Кети и Таро започват да се смеят.

М е ч о. Лявото е късо!

К е т и  и  Т а р о /едновременно/. Дясното е дълго!

М е ч о /настойчиво/. Лявото е късо!

К е т и  и  Т а р о. Дясното!

К е т и. Е дълго!

Смеят се.

З а й ч е т о. Вие чувате ли се какви глупости говорите?

Т а р а. Добре де, защо не се огледаш?

К е т и. До теб е рекичката.

М е ч о. Наведи се и виж.

В настъпилата тишина Зай се навежда натам, където се предполага, че е вирчето.

 

Напрегната пауза.

З а й ч е т о. /вдига глава/. Ах, да му се невиди!

М е ч о. Увери ли се?

Т а р о. Разбра, ли най-после, че лявото ти ухо е по-късо?

З а й ч е т о. /с отчаяние/. Остави че лявото ми е по-късо, ами на всичко отгоре, дясното ми ухо е по-дълго.

Сякаш не издържало на изпитанието, Зайчето рухва и започва да плаче.

М е ч о. Шшшт!

Т а ро. На кого шъткаш?

М е ч о. Помислих, че ще му се смеете.

Зайчето заплаква отново.

М е ч о. Зайче, опитай се да млъкнеш.

З а й ч е т о. Как да млъкна, Мечо, как да млъкна, кажи, когато вече всеки знае, че дясното ми ухо е по-късо от лявото, макар че нищо такова не видях в реката! А то – дясното!

В с и ч к и. Обратното!

К е т и. Лявото!

М е ч о. По-точно – дясното е по-дълго от лявото!

З а й ч е т о. Добре де, какво мога да сторя?

Пауза.

М е ч о. Нищо.

Т а р о. Ще си живееш така.

К е т и. Голяма работа.

Т а р о. Почти не се забелязва.

Влиза Глин.

Г л и н. Добър ден.

М е ч о. Глиганче, здравей.

Г л и н. Какво правите тук?

М е ч о. Играем си с това таралежче, тази катеричка и това зайче. Ела и ти.

Глин оглежда компанията.

Г л и н. Вижте какво, на това, зайче ушите му, май, не са еднакви. На това зайче май лявото му ухо…

В с и ч к и. Шшшшшт!

Зайчето заплаква.

Г л и н. Зайче, извинявай. /Оглежда останалите./ Ами вие какво сте се събрали тук и гледате? Какво зяпате? Защо не оправите тая работа?

Всички го поглеждат учудено.

Зайчето прекъсва хлипането си.

З а й ч е т о. /с надежда/. Как?

К е т и. Има ли начин?

Г л и н. Ехе!

Т а р о. Амиии!

М е ч о. Глиганчо, ти сериозно ли говориш?

Г л и н. Ще му сложим шапка.

Т а р о. А!

К е т и. Шапка?

М е ч о. Ура!

Кети излиза.

К е т и. Отивам за шапка. /Излиза./

З а й. Шапка?

Г л и н. Ще носиш шапка.

М е ч о. Ушите ти ще бъдат вътре.

Г л и н. Покрити.

Т а р о. И никой няма да знае.

Г л и н. …че са малко така…

М е ч о. …невероятни!

З а й ч е т о /плахо/. Шапка?

М е ч о. Хората носят много шапки.

З а й. Но аз не съм хор.

Т а р о. Ще заприличаш.

Влиза Кети, донесла е шапка. Показва я. Всички я оглеждат, после си разменят многозначителни погледи.

И какво да се прави, запяват:

Сега ще му поставим

шапка на главата

и Зайчето ще стане

единствено в гората.

Ура, ура, ура-ура-ура –

със шапка на главата.

Ура, ура, ура-ура-ура –

единствено,

единствено,

единствено в гората!

В с и ч к и. Еднооо, двеееее, три!

 

Засилват се и с общи усилия нахлузват шапката върху главата на Зайчето, но шапката се оказва лакома, тя поглъща не само главата цялото зайче хлътва в нея, изчезва.

Присъствуващите го наблюдават.

Зайчето бръщолеви нещо под шапката.

Т а р о. Какво говори, казва ли нещо?

К е т и. Пита.

Г л и н. Какво пита?

К е т и. Как изглежда.

Т а р о. Кажи му – добре. /Високо./ Добре си, зайче!

З а й ч е т о. Какво?

Г л и н. Какво казва?

К е т и. Пита какво?

Г л и н. Питай го как се чувствува! /Досеща се, че може да пита сам. Вика./ Как се чувствуваш?

З а й ч е т о. Не чувам. Нищо не чувам!

Присъствуващите се почесват.

М е ч о /вика по-силно/. Сега чуваш ли?

З а й ч е т о. /вика/. Даааа.

К е т и /вика/. Виждаш лиии?

З а й ч е т о. Нееее.

Присъствуващите се споглеждат.

Чува се кучешки лай.

Присъствуващите се споглеждат.

Зашепват:

– Куче.

– Иде куче!

– Мен ме няма.

– И мен.

Един по един изчезват.

Чува се ръмжене.

Влиза Хек. Поглежда непознатото същество. Спира на почетно разстояние. Чуди се какво е това – да не забравяме, че зайчето е изчезнало в материята на плетената продълговата шапка.

Хек изръмжава.

Шапката се разтреперва.

Хекотстъпва.

Шапката прави крачка-две и спира, зайчето не може да вижда, не знае накъдевърви. Тръгва към кучето.

Кучето изръмжава и отстъпва.

Щом чува ръмженето, шапката спира и прави крачки назад.

Кучето ръмжи и тръгва напред.

Шапката потегля рязко към него.

X е к /извиква/. Помоооощ!

И изчезва.

 

Разтрепераната шапка шари насам-натам. Кети се връща, взира се в движещата се вещ и уж я познава, но все пак прави крачка назад.

Извиква едно след друго животните от компанията. Всички се появяват, взират се в движещата се вещ, но и те са респектирани.

Г л и н. Зайче, ти ли си?

Отговор няма.

К е т и. Зайче, ти ли си?

М е ч о /крещи/. А бе, Зайче, ти ли си или не си ти?

З а й ч е т о /вика/. Ще се намери ли най-после някой да ми свали шапката?

Всички си отдъхват. Правят крачки напред.

Мечо повдига малко шапката, Зайчето може вече да вижда.

З а й ч е т о. Ох! Сега виждам! Вече мога да видя Тарльо. Това е Кети, ето го Мечо, а това е Глин.

Г л и н. Така е добре.

М е ч о. Оправихме те.

З а й ч е т о. Но не чувам.

М е ч о /вика/. Няма да чуваш, но няма да ти се смеят и на ушите.

З а й ч е т о. Че тогава защо са ми тия уши?

К е т и. Няма да ти се подиграват.

Зайчето отново заплаква.

Влиза Лиси.

Л и с и. Какво чувам? Кой плаче? Какво е туй зайче с шапка? Зайче, я свали тази глупава шапка от главата си!

Мечо. Да, но, ушите му!…

Лиси рязко смъква шапката.

Мълчание. Всички зяпат Зайчето.

Л и с и.  Ха!

З а й ч е т о. Ха, я!

Л и с и. Че те не са еднакви.

Зайчето понечва и почти надува гайдата.

Л и с и /рязко/. Млък!

Зайчето млъква.

З а й ч е т о. Сега какво ще правя?

Л и с и.  Ще живееш.

З а й ч е т о. Ще живееш. Ти защо не живееш с такива уши?

Л и с и /решително/. Ще ги оправим. /Обръща се към другата страна на сцената и извиква./  Сивиииии!

С и в и /гласът му/. Оу!

Л и с и. Ела.

Близа Сиви.

Л и с и /сочи/. Виж.

С и в и /вижда/. Ще го оправим.

Л и си. Зайче.

З а й ч е т о. Какво?

Лиси сочи едно дърво с дупка.

Л и с и. Можеш ли да застанеш зад дупката?

З а й ч е т о. Мога.

Застава зад дървото.

Л и с и. Можеш ли да си подадеш главата през дупката?

З а й ч е т о. /пъха главата си и я показва през дупката/. Така ли?

(Заб. Вместо дупка., могат да се използват два клона.)

Зайчето пъха главата си между клоните.

Л и с и. Така… Сиви.

С и в и.  Оу!

Л и с и. Хвани късото ухо.

З а й ч е т о. Не искам!

Л и с и. А искаш ли да ти се смеят?

З а й ч е т о. Какво ли ме чака!

Л и с и. Хвани.

С и в и /хваща ухото/. Така ли?

Л и с и. Така.

С и в и. Да дърпам ли?

Л и с и. Едноо, двеее, три!

Сиви започва да тегли.

3айчето хленчи.

 

С и в и /пуща/. Не ще.

Л и с и. /хваща се за Сиви/. Хайде. /Сиви улавя ухото./ Давай! Давай… Давай, давай.

Зайчето пищи.

 

С и в и /пуща се/. Не ще.

Л и с и. Мечо!

Хващат се тримата.

З а й ч е т о. Олелеее!

Дърпат.

Л и с и. Не ще!… Таро!

Хващат се четиримата. Дърпат.

З а й ч е т о. Олеееее! Пущат се.

Л и с и. Не ще. Кети!

Хващат се петимата.

 

– Хайде!

– Давай!

– Давай, даваш!!

– Дърпай!

– Още.

Пущат се.

 

Л и с и. Глин!

Хващат се шестимата.

Викат, насърчават се:

– Давай.

– Още може!

– Не пущай!

– Здраво!

– Така!

– Усещате ли?

– Опъва се.

– Разтяга се!

– Още!

– Не стана ли много?

Разбира се, Зайчето си охка.

– Още, още!

– Боли го.

– Нека!

– Даваааай!

Л и с и. Стоп!

Пущат се. Отдъхват си. Оттеглят се. Иската ла видят резултата.

– Хм!

– А!

– Хм!

– Хм!

– Хм!

Всеки казва по едно „хм“. Почесва се.

З а й ч е т о. /нетърпеливо/. Какво стана, а? Изтеглихте ли лявото? /Мълчание./ Кажете де, изтеглихте ли го?

Т а р и /неубедително/. Изтеглихме го.

З а й ч е т о. И?

К е т и. Дойде малко множко.

З а й ч е т о. В какъв смисъл?

Г л и н. Дръпнали сме повечко.

З а й ч е т о. И сега?

Л и си.  Лявото е станало по-дълго.

С и в и. А дясното – по-късо,

Т а р о. Обратно на онова, което беше.

М е ч о. Но ще те оправим.

З а й ч е т о. Как?

Л и с и. Ще изтеглим другото.

З а й ч е т о /готово да заплаче/. Налага ли се?

М е ч о. Трябва да те оправим.

Г л и н. Няма да те оставим такъв.

Т а р о. Един никакъв.

С и в и. Да ти се смеят.

М е ч о. Когато можем.

Т а р о. На бърза ръка.

К е т и. Да дръпнем и другото.

Л и с и. Хайде, на работа!

З а й ч е т о. Оле, какво ме чака!

С и в и. Готови!

Хващат се един за друг.

Този път Сиви хваща дясното ухо.

Л и с и.  Готови ли сте?

В с и ч к и. Даааааа! /Броят./ Едноооо, двеееее, три!

– Олелелеееее! – пищи Зайчето.

С и в и. Млъкни!

З а й ч е т о. Няма!

Л и с и. Пречиш на работата.

К е т и. Оправяме те.

– Давай!

– Още.

– Дърпай!

– По-силно,!

– Олелеееее!– вика Заичето.

– Млъкни!

– Неблагодарник!

– Ние се мъчим!

– За твое добро!

– А ти!

З а й ч е т о. Боли!

– Но ще станеш красиво.

– За чудо и приказ!

– Давай!

– Дърпай!

Л и с и. Стоп!

– Защо стоп?

Л и с и. Да видим какво сме направили.

Пущат се, оглеждат жертвата си.

Пауза, изпълнена с напрежение.

 

Г л и н. Сега пък дясното.

З а й ч е т о. Какво дясното?

С и в и. Напротив – лявото!

З а й ч е т о. Какво лявото?

К е т и. Е по-късо.

Пауза.

3 а й ч е т о. И какво?

Пауза.

Л и с и. Брех, да му се невиди!…

З а й ч е т о. /тревожно/. Каркво е станало?

Т а р о.  Ти не се обаждай.

К е т и. Ти мълчи.

М е ч о. Ще те оправим.

З а й ч е т о. /плахо/. Още ли не сте ме?….

С и в и. Сега отново лявото е по-късо.

Т а р о. Напротив, дясното е по-дълго.

К е т и. А бе, тия уши не ги ли удължихме много?

Л и с и. Да, но не можем да ги оставим така.

С и в и. Трябва да ги оправим.

З а й ч е т о. Но как?

Г л и н. Ще ги уеднаквим.

З а й ч е т о. Досега какво правехте?

М е ч о. Уеднаквявахме ги.

С и в и. Но те…

Л и с и.  …не се уеднаквиха. /Решително./ Хайде!

В с и ч к и. Какво?

Л и с и. Да ги уеднаквим.

З а й ч е т о /извиква/. Не!

М е ч о. Виж какво, зайче, така не можем да те оставим.

З а й ч е т о.  Не искам!

Зайчето побягва, всички се втурват, излизат след него. Сцената остава празна, за да забележим най-после, че имаме коментотори на събитието. Това са две свраки, кацнали на клон.

П ъ р в а т а  с в р а к а. Какво става, какво правят със зайчето?

В т о р а т а  с в р а к а. Оправят му ушите, лявото му беше по-късо от дясното и го удължиха. Добре, ама като го удължиха, лявото стана по-дълго от дясното и се наложи да удължат дясното. Добре, ама като удължиха дясното, лявото отново стана по-късо от дясното.

П ъ р в а т а. Аха.

В т о р а т а. Сега ще удължат отново лявото.

Животните въвеждат Зайчето, което се съпротивлява.

Л и с и.  За твое добро, разбираш ли?

З а й ч е т о. Не искам!

М е ч о. Ще ги уеднаквим!

З а й ч е т о. Неееее!

Всички се впрягат, успяват да напъхат главата на зайчето в чатала на клона. Боже мой, колко дълги са станали ушите му при това изтегляне! Висят и падат на земята.

 

Л и с и /хваща лявото ухо/. Сега внимателно! Ще теглим…

С и в и. …и ще мерим.

Л и с и. Ще теглим!

В с и ч к и. Й ще мерим!

Някой размахва метър.

К е т и. Ще ги уеднаквим!

Л и с и. Готови!

С и в и. Еднооо!

З а й ч е т о. Олелелеее!

М е ч о. Тегли!

Всички теглят.

З а й ч е т о. Олелеее!

Л и с и. Внимателно!

Т а р о. Да не прекаляваме!

Л и с и. Още, още!

К е т и. Стига!

С и в и. Още малко!

З а й ч е т о. Олеле!

Л и с и. Стоп!

Пущат се. Отдалечават се. Гледат.

Мерят с метъра. Долагат:

 

– Лявото!

– Петдесет и два сантиметра!

– Дясното!

Задъхана пауза в която мерят.

Ликуващ глас: – Петдесет и два сантиметра!

В с и ч к и. Ураааа!

З а й ч е т о /с надежда/. Какво стана?

Л и с и. Равни са!

В с и ч к и. Урааа!

– Точно!

– Уеднаквихме ги!

– Сега е добре.

– Равни са!

– Отлично!

Оттеглят се от Зайчето.

Ушите, които вече никой не придържа, падат на земята.

 

– Даааа! – откликват всички.

П ъ р в а т а  с в р а к а. Добре ги уеднаквихте!

В т о р а т а  с в р а к а. Станаха три пъти по-дълги.

П ъ р в а т а. Вижте на какво е заприличало.

В т о р а т а. Сега какво ще прави, горкичкото!

Л и с и. Вие там млъкнете! Сиви!

С и в и. Какво ще правим?

Л и си. Трябва да го оправим, Мечо. Не можем да го оставим така.

Т а ро. Дрябва да ги скъсим!

З а й ч е т о. Неее!

Л и с и.  Спокойно, Зайче.

З а й ч е т о. Какво ще правите?

Л и с и. Ще ги вържем на фльонга..

З а й ч е т о /плахо/. Може ли?

К е т и. Ще станат като панделки.

С и в и /решително/. Зайче!

З а й ч е т о. Какво?

С и в и. Просто ти завиждам.

Л и с и. Ще си ходиш с панделки.

– Никой от нас си няма.

– А ти ще ходиш с панделки.

– Ще станеш за чудо и приказ!

– Най-хубавото зайче в гората!

– Всеки ще ти завижда.

Свраките се смеят.

З а й ч е т о. Не искам панделки.

М е ч о. Ще станеш още по-красиво!

З а й ч е т о.  Не.

Т а р и. Но ушите ти са дълги!

З а й ч е т о. Защото съм зайче.

В с и ч к и. Много дълги!

Л и с и. Огледай се в потока.

Зайчето замъква ушите си към потока. Оглежда се и заплаква.

С и в и. Сега защо ревеш?

З а й ч е т о. Връзвайте!

Л и с и. Браво!

К е т и. Поумня!

Всички наобикалят Зайчето и помагат при оплитането на ушите.

 

Свраките запяват:

Вие, там, все важни животни събрани,

всичките умници на нашата гора –

мечета, лисичета, вълчета и глигани,

работа ли вършите или пък беда?

Гледаме – морите се, и пъшкате, и дърпате;

още малко всички ще креснете „Ура“.

Искаме да знаем, там работа ли вършите

или се унасяте в някаква игра?

Животните /отдолу/:

Не е игра това, тук работа се върши,

помагаме на малкото ни плахо същество.

Красиво животинче, но ушите му са дълги –

разтегляме ги ние едно подир едно.

Свраките /отгоре/:

Видяхме ви, разтегляхте отляво и отдясно,

увлякохте се доста, от много добрина,

сега се чудом чудим и хич не ни е ясно

какво ще я направите тази дължина.

Животните /отдолу/:

Така си е, така е, туй питаме се ние,

оглеждаме ушите отзад или отпред,

какво да ги направим и как да ги извием

че смешни да не са те и всичко да е в ред.

Но някакси не може, тъй някакси не става

от късо дълго става, обратното – не ще,

че дългото във късо не се преобразява,

туй дето си е дълго то дълго ще си е.

Зайчето заплаква.

Утешават го:

– Спокойно!

– Ще си имаш фльонга.

– Ще се разкрасиш!

– Ще станеш не зайче, а кукла.

З а й ч е т о. Не искам да бъда кукла, искам да си бъда зайче!

– Ето!

– Виж се!

Оттеглят се, разкриват Зайчето. Сега и ние можем да видим колко умело и красиво са вързани ушите на Зайчето.

Тишина.

 

– Чудесно.

– Много красиво!

– Забележително!

Свраките крещят и се смеят.

Животните се разотиват като издумват по нещо:

 

– Аз си отивам.

– Аз имам работа.

– Чакат ме.

– Мама ме вика.

– Зайче, това е.

Зайчето остава самичко.

Тишина.

П ъ р в а т а. Зайче, радвай се!

В т о р а т а. Подскачай!

З а й ч е т о. Е, че ми е мъчно, мъчно ми е. Дори тъжно. В някои отношения ми е много тъжно. Да се огледам. /Оглежда се във вирчето./ А като се огледах, ми стана още по-тъжно. Ох! Да имаше някой, поне да развърже фльонгите!…

П ъ р в а т а. Къде бе, къде изфирясаха тия, които те завързаха?

З а й ч е т о. Ми, знам ли?

В т о р а т а. Няма ги, няма ги, офейкаха.

П ъ р в а т а. Оставиха те с вързани уши.

В т о р а т а. Зайче с вързани уши! Ха-ха-ха!

П ъ р в а т а. Охо, някой иде.

В т о р а т а. Връща се.

П ъ р в а т а. Глин се връща!

В т о р а т а. Връща се Глин!

Влиза Глин.

Г л и н /малко гузно/. Бях поизлязъл… Да поразмисля малко.

П ъ р в а т а. И какво?

Г л и н. Нищо.

Влиза Таро.

Т а р о. Разходих се да поразмисля малко, но нищо не ми роди главата. Аз мисля, тя не мисли.

В т о р а т а. Кой?

Т а р о. Главата.

Влиза Кети.

К е т и. Поразходих се.

В т о р а т а. Но не измисли.

К е т и /учудено/. Отде знаете?

Свраките надават кресливия си смях.

Влиза Мечо, оглежда обстановката.

М е ч о. Защо се смеете?

П ъ р в а т а. А ти ли не можа да измислиш?

Хек влиза и проговаря преди Мечо.

 

X е к /още с влизането/. Мислих, мислих, но нищо не можах да измисля.

Лиси и Сиви влизат като се разговарят, сякаш не забелязват никого.

Л и с и. И, викаш, да ги развържем.

С и в и. Най-напред да ги развържем.

Л и с и. А после какво/

С и в и. Ще помислим.

Л и с и. И пак ще ги завържем!

С и в и. Зависи. Ако се наложи.

Л и с и. Ще ги вържем, така ли?

С и в и. Ми, ушите не бива да се влачат, ушите трябва да стърчат. Започнат ли да се влачат, ще му се протрият. А някой може и да ги настъпи.

Този път вече смях от всички страни.

З а й ч е т о. Пак се смеете!

Затихване. Тишина.

М е ч о. Хей, свраки, ако сте истински свраки, кажете какво да правим. Свраките скитат навсякъде, надничат, виждат. Кажете какво да правим с ушите на милото зайче.

 

Свраките започват да бъбрят бързо, припряно, едновременно. Надига се такава олелия, че присъствуващите запушват ушите си.

Влиза Принцесата на красотата – много, много красиво момиченце, слязло сякаш от продукция на Уолт Дисни.

Момиченцето оглежда всички.

 

М о м и ч е н ц е т о. Чудесни горски цветя си събрах, а сега и чудесни горски животни видях. Ах, колко сте живописни. Сякаш се намирам в приказка или куклена пиеса.

П ъ р в а  с в р а к а.  Само ние…

В т о р а  с в р а к а. …свраките!

М о м и ч е н ц е т о.И вие сте живописни… Ооо, какво красиво зайче!

З а й ч е т о. Аз ли?

М о м и ч е н ц е т о. Ти.

Зайчето заплаква, след него заплакват и другите.

К е т и /през сълзи/. Голяма беля направихме!…

Т а р о. Голяма каша…

М е ч о.  …забъркахме.

Г л и н. Вместо ла изпишем вежди…

Х е к.  …извадихме очи.

Т а р о.  Уши!…

С и в и. Дърпахме, дърпахме…

Л и с и.  …та ги издърпахме.

П ъ р в а т а. Накрая ги вързаха…

В т о р а т а. …на фльонга.

М о м и ч е н ц е т о. И вие ли?

С в р а к и т е. Ние наблюдаваме.

М о м и ч е н ц е т о. Ах, че красиво зайче!

З а й ч е т о /хлипа/.  Бях.

Заплаква отново.

Мо м и ч е н ц е т о /тропва с крак/. С п о к о й н о!

Зайчето млъква.

М о м и ч е н ц е т о. Ще те оправим.

В с и ч к и. Как?

М е ч о. От късото дълго става…

Л и с и.  … но от дългото късо не става.

М о м и ч е н ц е т о. Да видим сега какво е станало. Имайте предвид, че времето ми е кратко и трябва да действаме бързо. Какво се е случило?

Тишина.

 

М е ч о /нарушава тишината/. Ти коя си?

М о м и ч е н ц е т о. Принцесата на красотата.

Т а р о. Кво искаш?

М о м и ч е н ц е т о. Аз – нищо. ВИЕ. Пратиха ме да спасявам положението. Хайде! /Вглежда се./ А бе, туй зайче е много хубаво!

К е т и. Е, така си е.

Зайчето заплаква отново.

 

М о м и ч е н ц е т о. Ушите обаче са му вързани. На туй зайче ушите му са вързани. Кой му върза ушите?

Всички мълчат гузно.

Само свраките сврачат.

Зайчето, разбира се, заплаква по-силно.

 

М о м и ч е н ц е т о. Зайче, ела.

Зайчето се приближава.

М о м и ч е н ц е т о. Много си хубаво, бе, красиво си.

3 а й ч е т о. Знам.

М о м и ч е н ц е т о /развързва ушите му/. Чудесни уши имаш.

Някои от животните се засмиват.

М о м и ч е н ц е т о. Какво им има, нищо им няма.

Зайчето заплаква отново.

 

М о м и ч е н ц е т о. Дълги. Кое му е дългото? Въобразили сте си. Какво искате от мен?

Г л а с о в е. Да ги скъсиш.

М о м и ч е н ц е т о. Добре. Искате да ги скъся, ще ги скъся, макар че им няма нищичко. Тези уши са чудесни. Де и аз да си имах такива хубави уши.

Смях.

М о м и ч е н ц е т о. Щях да съм най-красивата принцеса на красотата.

Смях.

М о м и ч е н ц е т о. Наредете се, чувате ли, наредете се един зад друг. Тук! Така, точно така. /Помага им да се подредят./ Бързо! Да ги скъсим, така ли?

В с и ч к и. Дааа!

М о м и ч е н ц е т о. Зайче, тук! Зоастани тук.

Зайчето заема мястото си.

В ръцете на момиченцето се появява ефирен воал. Покрива го.

Зайчето заплаква.

 

М о м и ч е н ц е т о. Тихо. Нали ще скъсяваме, животни, ще скъсява ме ли?

В с и ч к и. Ще скъсяваме, момиченцето. Няма нищо за скъсяване, но щом сте рекли – ще скъсяваме.

Мечо /изведнъж/. Принцесо, много си хубава!

М о м и ч е н ц е т о. Знам.

Л и с и. Ама много!

М о м и ч е н ц е т о. Добре де – знам. /Оглежда ги./ Започваме.

Т а р о. Ти откъде идваш?

М о м и ч е н ц е т о. Не знам.

Г л и н. Къде отиваш?

М о м и ч е н ц е т о. Не знам. Пратиха ме. Тишина! Внимавайте. Сега всички трябва да мислим за нещо хубаво. Ако искате да скъсим ушите на зайчето, трябва да мислим за много хубави неща, за красиви, добри неща, мислете за нещо благородно. /Напрегната тишина./ Наведете глави и мислете за хубави неща. Еднооо, двеее, три!

Абсолютна тишина. Чуват се птичи песни, прозвучава сладка тиха музичка.

 

М о м и ч е н ц е т о. Добре. Достатъчно. /Повдига вуала./ А!

В с и ч к и. Какво?

М о м и ч е н ц е т о. Нищо не стана.

В с и ч к и. Защо?

М о м и ч е н ц е т о. Защото не сте мислили добре и само за хубави неща. Някой от вас не е мислил както трябва.

– Аз мислих.

– И аз.

– А аз.

– И аз.

– И аз.

– И аз.

М о м и ч е н ц е т о.А свраките?

С в р а к и т е. Какво свраките?

М о м и ч е н ц е т о. Вие не мислихте.

П ъ р в а т а. Нас и да ни убиеш не можем да мислим…

В т о р а т а. …за хубави неща!

Смеят се кресливо и зчезват.

М о м и ч е н ц е т о. Хайде, отново. Готови. /Покрива зайчето с вуала./ Само за хубави неща. хдшина.

Тишина. Пеят птички. Музика.

Без да знаят как, навели глави, участниците а пиесата запяват:

 

Отпусни се, отпусни се –

дишай бавно-бавно ти,

унеси се, унеси се

в най-красивите мечти.

Осветлението на сцената се променя, притъмнява, синее, синьото се прорязва от златни и жълти проблясъци.

 

И мисли си за приятни,

все за хубави неща

от които ти създай си

твой и само твой си свят.

Абстрактни рисунъчета. Нещо ни напомня за небе, за сънища, за космическо пространство, за блян, за добро; цветът на чувството, което изпитваме, когато желаем искрено доброто на някого.

Свят, където всички се обичат,

свят със много лампи и слънца,

свят във който гледат и надничат

най-красивите, усмихнати лица.

Отпусни се, отпусни се,

дишай бавно-бавно ти,

унеси се, унеси се

в най-красивите мечти.

Отново птичите песни. Просветлява.

Момиченцето е изчезнало, изчезнало е и воалчето – май че към края на песента го съзряхме да отлита като пеперуда към небето. Участниците в пиесата надигат един след друг глави:

– Зайче!

– Колко си хубаво!

– Красиво зайче!

– Какво стана с теб?

– Ушите ти са чудесни!

– Къси във своята дългота!

– А дълги във своята късота!

– Заешки уши!

– Ах, че си красиво!

– Много си красиво!

– Знам, знам!

– Но къде е тя?

– Коя?

– Имаше ли я?

– Или я имаше…

– …или я нямаше!

– Може би беше.

– Може би не беше.

– Ако тя не беше…

– … беше чувството, че беше.

– Което е същото!

– Или – почти същото!

– Зайче, колко си красиво!

– Много си красиво!

– Знам!

Смях, смях, смях.

Много силно се смеят актьорите, докато смъкват маските, за да покажат истинските си лица, много силно се смеят, но над гласовете им звучи и записа на последната им песен, тя сега кънти почти като марш, или рок.

 

Ту смехът надделява, ту маршът, който постихва малко едва когато се покланят на публиката.


ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА .pdf за сваляне.

.

.

борис
априлов
*
ШЕСТТЕ
ПИНГВИНЧЕТА
*
пиеса за куклен театър
*
сп. ТЕАТЪР, кн. 7, 1970.

.

.

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

Главният пингвин
Пин
Пин-пин – второто
Пин-пин-пин – третото
Пин-пин-пин-пин – четвъртото
Пин-пин-пин-пин-пин – петото
Гвин
Тюленът
Моржът
Китът Кашелот
Мечето
Свирепата бяла мечка
 
.
.

Някъде в ледените простори на южното полукълбо.

Чува се препирня, звучат гласовете на героите – пингвинчета.

Г л а в н и я т   п и н г в и н (говори на шестте, които ние още не виждаме). Тихо! Тишина!… Чувате ли?!… На вас говоря!… (Относителна тишина). И знам какво ще стане… Все обещавате и винаги става обратното… (Отново писукането на пингвинчетата)… Тихо!… Ще се надвикваме ли?
П е т о т о (само гласът му). Тихо…(Настъпва абсолютна тишина).
Г л а в н и я т  п и н г в и н (наставнически). Добре, и днес ще ви пуснем да играете, макар да знаем, че ще стане като вчера или като оня ден… (Врява). Тишина!… (Тишина). Знаем, че пак ще направите някоя беля!… (Протестно писукане). Тихо!
В т о р о т о (гласът му). Тихо, да чуем!
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Знаем, че пак ще тръгнете нанякъде, но поне чуйте какво ще ви кажа. (Абсолютна тишина). Деца, разберете, пазете се от Свирепата бяла мечка!

Едва сега виждаме шестте палавници, наредени един до друг.

П и н. Интересно!
Г л а в н и я т  п и н г в и н (сепнато). Какво?
П и н. Нищо.
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Пазете се от Свирепата бяла мечка! Паднете ли в лапите ѝ – загубени сте!
В т о р о т о. Много ли е свирепа тази Свирепа мечка?
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Много! Няма да ѝ стигнете за закуска.
Г в и н. Интересно!.. (Отново пискуване от възбуда).
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Разбрахте ли?… Повтарям: правете каквото щете, но видите ли я – бягайте!… Сега – да ви няма!

Петте пингвинчета без Гвин се обръщат и тръгват.

Г л а в н и я т  п и н г в и н. Гвин, защо не тръгваш?
Г в и н. Ще се пазим, но къде можем да я срещнем?
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Тя може да бъде навсякъде. Отваряйте си очите.
Г в и н. Значи, ако искаме да я срещнем, трябва да бъдем навсякъде.
Г л а в н и я т  п и н г в и н (поразен). Какво?
Г в и н. Нищо.
Г л а в н и я т  п и н г в и н (настоява да знае). Какво каза?
Г в и н. Казах, че времето е хубаво (Тръгва след приятелите си).

Ето ги вече шестте, вървят и пеят, пристъпват от крак на крак.

Само Гвин не е в синхрон.

Ние сме шестте пингвинчета. . .

Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета
Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета.
Пин-пин!
и т. н.

Пристъпват и пеят все тази монотонна песничка. Най-малкото пингвинче Гвин най-после е оправило крак.

Редицата минава край Тюлена. Спират и с интерес започват да наблюдават как той балансира късчета лед на муцуната си, подхвърля ги на опашката си, изправя се на корема си в развоя на балансирането и пр. и пр.

Т ю л е н ъ т (прекъсва заниманието си). Това ли ви е песента?
П и н. Да.
Т ю л е н ъ т. Не можахте ли да измислите още текст?
П и н. Не ни остава време да мислим.
В т о р о т о. Не ни остава от игра.
Ч е т в ъ р т о т о. Случайно да сте виждали Свирепа та мечка?
Т ю л е н ъ т. Ако съм я виждал, сега нямаше да разговарям с вас. Никой не може да види Свирепата мечка, защото докато я види, изведнъж ше се види в устата ѝ.
П и н. (радостно). Интересно.
Т ю л е н ъ т. Какво?
П и н. Нищо.
В с и ч к и. Нищо.
Т ю л е н ъ т. Да не би… Искате ли да я видите?
В с и ч к и. Да!

Тюленът започва да се смее високо и волно. До припадък. Пингвинчетата тръгват и запяват:

Ние сме шестте пингвинчета…
Пин-пин
и т. н.
 
П и н (изведнъж спира и всички се наблъскват в него като вагони на влак). Стоп!…
В т о р о т о (докато се оправят). Какво има?
П и н. Да се преброим… Нали обещахме от време на време да се броим?… Пин? (Пауза) Къде е Пин?
Т р е т о т о. Ти си Пин.
П и н. А, вярно!… Пин-пин?
В т о р о т о. Тук.
Пин-пин-пин? Тук.
Пин-пин-пин-пин? Тук.
Пин-пин-пин-пин-пин?
Тук.
Гвин?
Аз!
П и н. Нали ти казах да не отговаряш аз?… Сега отново: Гвин?
Г в и н. Тук!
П и н (доволно). Точно шест!
Г в и н. И шест ли трябва да се върнем?
П и н. Да.
Г в и н. Значи, не можем пет?
П и н. Не!
Г в и н. А четири?
П и н. Ако се върнем четири, ще ни бият.
Г в и н. Значи, който не се върне, няма да го бият, защото всички ще ги бият, а него няма, понеже го няма.
П и н (нервирано). Пин-пин, обясни му.
В т о р о т о. Гвинчо, слушай сега…
Г в и н. Разбрах!… Който не се върне, няма да яде бой.
В т о р о т о (ядосано). Не!
Г в и н. Ясно, де… Като го няма, значи няма да яде…Защото как могат да бият някого, щом го няма.
Ч е т в ъ р т о т о. Прав е.
П и н (съгласява се с логиката). Е, да – прав е… Но като се върнем, ще питаме големите как става тая работа… Сега да вървим.

Тръгват и запяват:

Ние сме шестте пингвинчета!
Пин-пин!
И т. н.

Гвин крачи, но изостава.

Продължава да си пее и да изостава:

Ние сме шестте пингвинчета…

М о р ж ъ т. (огромен, изтегнат върху леда). Защо шест, когато си само едно?
Г в и н. Шест сме!
М о р ж ъ т. Не може да бъде!… Не виждам шест пингвинчета, само едно. И то малко. Почти половин пингвинче.
Г в и н. Ти ще ми кажеш на мен!… Преди малко се броихме.
М о р ж ъ т. Защо на едното ти крилце има вързан конец?
Г в и н. Да познавам къде е ляво и къде – дясно. Само че забравих лявото ли беше вързано или дясното… А ти кой си?
М о р ж ъ т. Аз съм Моржът. (Мие огромните си зъби с четка. Така го заварваме още в началото).
Г в и н. Щом си Моржът, не ме интересуваш.
М о р ж ъ т. А кой те интересува?
Г в и н. Свирепата бяла мечка… Да си я виждал някъде?
Моржът започва да се смее басово.
Прииждат останалите пингвинчета.
Г в и н (губи търпение). Насмейте се най-после и млъкнете, да ми кажете къде е Свирепата бяла мечка!

Моржът наистина примира от смях. Големият леден блок се разтърсва от сътресението, откъртва се и се сгромолясва.

П и н. Гвинчо, нещо не падна ли от теб?
Г в и н. А, не… Всичко ми е наред.
П и н. Понеже нещо падна и помислих…

Тръгват и пеят песничката си. Появяват се в друга панорама, подскачат весело, имитират дрънкане на китара. И отново спират. В края на огромен леден блок изведнъж се натъкват на кита, който спи и диша през отворената си уста. Тънките му дълги зъби са наредени като струни.

 

П и н. Тук има нещо интересно.

Струпват се пред зъбите.

В т о р о т о. Какво ли може да бъде?
Т р е т о т о. Досега не сме виждали такова интересно нещо.
П и н. Кой иска да го пипне и да ни каже какво е?
Г в и н (бързо). Аз!
П и н. Все ти!… Пин-пин-пин-пин!
Ч е т в ъ р т о т о. Добре, аз, но вие стойте наблизо да не стане нещо.
П и н. Бъди спокоен. До теб сме.

Тишина. Напрежение. Четвъртото се приближава внимателно и протяга крилце…Докосва един от зъбите и бързо дръпва крилцето си. За обща изненада зъбът издава звук, наподобяващ тон от струна.

П и н. Според мен това е музикален инструмент.
В с и ч к и. О-о-о-о!
П и н. Не о-о о-о, а а-а-арфа.
В с и ч к и. А-а-а-а!

Внезапно запяват:

Аааааах, как сияе слънцето далече,
оооблива всичко с бяла светлина,
то грееее, грее сутрин, обед, вечер
ииии се пързаля леко по леда.
То не залязва, нито си отива,
а се пързаля дълго по леда
и всеки ден със другия се слива
половин година трае тук деня.
Започват да дрънкат на струните и
подхващат рефрена:
Моята родина е от сняг и лед,
моята родина прилича на сладолед.
Моята родина – е от сняг и лед.
Моята родина – това е сладолед.

Дрънкат на струните като на арфа,

пеят и танцуват.

Г в и н ( внезапно). Влизам!
П и н. Къде?
Г в и н. Вътре.
П и н. Къде вътре?
Г в и н. Там. (Промъква се през „струните“ и изчезва)
П и н (уплашено). Гвин, къде си?
Г в и н (гласът му отвътре). Тук съм.
П и н. Не си тук, а си там.
Г в и н (гласът му). Не, аз съм тук.
П и н (любопитно). Какво е там, това „тук“?
Г в и н. Стая.
П и н (оглежда другите). Било стая. Влизаме ли?
В с и ч к и. Да.

Пин ги поглежда и се провира през струните.

Останалите го следват.

 

В УСТАТА НА КИТА

Полумрак, светлина влиза само през зъбите.

Обстановката е тайнствена, загадъчна.

 

Г в и н. Чувствувайте се у дома си. . .
П е т о т о. У-у-у! Топличко!. . .
Т р е т о т о. Чудесно!
II и н. Чуйте какво ще ви кажа! (Всички млъкват) Изведнъж си намерихме топла колиба, дето можем да си идваме, когато духат ветровете. Ще си я уредим. . .
В т о р о т о. Като хижа!
П и н. Като вила ще си я уредим, но никой да не знае. Научат ли големите, ще ни я вземат… Разбрахте ли?
В с и ч к и. Разбрахме.
П и н. Нещо като културен клуб или детски дом. Имаме си и музикален инструмент. . .
В с и ч к и. Ааааа-арфа!
Г в и н. Добре, но сега да тръгваме към Свирепата бяла мечка.
П и н. Хайде!

Китът затваря устата си.

Става тъмно, или почти тъмно.

В с и ч к и. О-о-о-о!
Г в и н. Какво стана?
Ч е т в ъ р т о т о. Пин, къде си?
П и н. Тук съм.
Ч е т в ъ р т о т о. Какво стана?
П и н. Знам ли?… Нещо стана.
Т р е т о т о. Вратата изчезна
П е т о т о. Страх ме е!…
В т о р о т о. И мен.
Г в и н. Еей, кой затвори вратата?
В т о р о т о. Кой люлее колибата?
П и н. Тихо!…

Тишина.

П и н. Чувате ли нещо?
В т о р о т о. Чувам шум от вълни.
Г в и н. Защо люлеете колибата?
Т р е т о т о. Аз не люлея.
Д р у г и те . И аз.  И аз не люлея.
П и н. Тогава кой?
П е т о т о. Люлее се от само себе си.
П и н (в настъпилата тишина). Не чувствувате ли нещо?
В т о р о т о. Хвана ме морската болест… Кой върти колибата?
П и н. Никой не върти колибата.
Т р е т о т о. Сама се върти.

Чува се шум.

– Кой шуми?   – Аз не шумя.   – И аз.   – Тогава кой?
П и н. Тихо! . . .
К и т ъ т (гласът му). Има ли някой в устата ми или така ми се струва?

Тишина.

К и т ъ т. Има ли някой в устата ми или така ми се струва?

Тишина.

К и т ъ т. А бе, има ли някой в устата ми или така ми се струва?
Г в и н (с треперящ глас). Така ви се струва.
К и т ъ т. Защото отначало помислих, че в устата ми има някой.
Г в и н. Не. Няма.
К и т ъ т. Тогава добре.

Тишина.

Г в и н. Ало!
К и т ъ т. Какво?
Г в и н. Вие кой сте?
К и т ъ т. Аз съм китът Кашелот. От главата до опашката съм дълъг трийсет метра. Бе, да не би да има някой в устата ми, пък да не знам.
П и н. А не, няма.
Г в и н. Къде отивате?
К и т ъ т. Плувам си. Бях заспал, починах си и сега си плувам.
П и н. Накъде плувате?
К и т ъ т. Не знам…Където ми скимне.
Г в и н. Защо не ви скимне да се върнете?
К и т ъ т. А, бе, има ли някои в устата ми?
Г в и н (бързо). Няма, няма!
К и т ъ т. Нещо ме гъделичка по гърлото и ми се струва, че има.
В с и ч к и. Няма, няма.
П и н. Гвин, ти ли гьделичкяш гърлото на господина?
Г в и н. Не.
– И аз не.  – И аз!
П и н. Внимавайте, пазете гърлото на господина! . . .
Третото. Пин?
П и н. Какво, Пин-пин-пин?
Т р е т о т о. Това, на което свирехме преди малко…не бяха ли?
П и н. Да, бяха!
Т р е т о т о. И аз мисля, че бяха.
Г в и н. Бяха! Ама какво бяха?
П и н. Зъбите на кита.
Ч е т в ъ р т о т о. Ами сега?
П и н. Тишина!… Да не ни усети.
К и т ъ т (гласът му отново). Ей, да не би да има някой в устата ми?
В с и ч к и. Няма, няма.
Г в и н. Никой няма, бъдете спокоен…Ако имаше, щяхме да ви кажем.
К и т ъ т. Понеже по едно време ми се стори, че има.
П и н. Сторило ви се е… Къде сте сега?
К и т ъ т. Сред океана.
П и н. Не се отдалечавайте
К и т ъ т. Защо?
Г в и н. Да не се удавите

Китът започва да се смее.

Устата се отваря, светлина.

 

БРЕГЪТ И ОТВОРЕНАТА УСТА НА КИТА БЛИЗО ДО ЛЕДА

Пингвинчетата изскачат едно след друго от устата. Последно се появява Гвин, който като излиза на бял свят, се обръща и дръпва една от струните, която издава звън.

Г в и н. Фа!

В с и ч к и се обръщaт към устата на кита:

Довиждане, ките!
Благодарим!
Беше хубаво!
Разходихме се!
Довиждане, чичо Кит!
К и т ъ т. Довиждане! Къде отивате?
Г в и н. Търсим Свирепата мечка!

Китът започза отново да се смее. Пингвинчета тръгват и запяват. После вървят мълчаливо. Край тях се сменят панорами от чудно извисени нагоре ледове. Огромно оранжево слънце на хоризонта. Пин спира изведнъж. Отново се сблъскват.

 Защо ме блъскаш?
Ти ме блъскаш!
Как, като съм найй-отзад?
А аз как ще съм те блъснал?
Блъсна ме!
Г в и н.А мен никой не меблъсна.
Г в и н. Значи ти си ни блъснал.
Г в и н. Това какво е?
Г л а с ъ т  н а  к а м и л а т а. Ей, кои сте вие там?
П и н (съвзема се от уплахата). Шестте пингвинчета!
Г в и н. А вие кой сте?
Г л а с ъ т  н а  к а м и л а т а. Аз съм тропическо животно.

Камилата влиза.

К а м и л а т а. Добър ден.
В с и ч к и. Добър ден.
Г в и н. Вие сте едно доста интересно животно.
П и н (учудено). Но как сте дошли на студеното? Тропическите животни обикновено си стоят в тропическите страни.
К а м и л а т а. Аз съм камила, която мисли. Като съм тръгнала, мисля и вървя, мисля и вървя, и неусетно съм дошла при ледовете.
В т о р о т о. Не ви ли е студено?
К а м и л а т а. Не. Моите мисли че топлят.
Третото. За какво мислите?
К а м и л а т а. Мисля за началото и края.
Г в и н. Добре,
К а м и л а т а. Питам се – откъде почва едно животно и къде свършва. Дали от главата или от опашката Защото, ако се обърна обратно, изведнъж ше започна да започвам от опашката.
П и н. Какво е това на гърба ви?
К а м и л а т а. Гърбици. Има едногърби и двугърби камили. Аз съм двугърба.
Г в и н. Аа, двухълма! . . .
К а м и л а т а. Двугьрба!… Къде сте тръгнали?
П и н. По работа. Дотук ни доведе китът. Ще ни вземете ли на двугърба си?
К а м и л а т а. Качвайте се.

Ляга на земята. Пингвинчетата се наместват върху нея. Камилата тръгва. Пингвинчетата запяват:

Ние сме шестте пингвинчета…

Нова панорама.

Камилата, влиза, натоварена с пингвинчетата.

К а м и л а т а. Дотук.
Г в и н. Защо?
К а м и л а т а. Повече не. Пречите ми да мисля.
П и н. Добре.
Тя ляга. Те слизат.
В т о р о т о Довиждане, камило!
Т р е т о т о. Довиждане
Г в и н. Довиждане, автобусе!
К а м и л а т а. Къде?
П и н. Търсим Свирепата мечка!…
Камилата примира от смях.
Г в и н (провиква се след нея). Като те гледам от тук, наистина започваш от опашката си!
П и н (оглежда компанията). Някой да е изчезнал?

Всички се оглеждат.

 

П и н. Да се броим ли?
В т о р о т о. Всички сме тук
П и н. Всеки да огледа другаря си.
Ти ли си другарят ми?
Аз съм!
Ами ти?
Ами ти?
Къде е Пин-пин-пин-пин-пин?
Тук съм.
И аз съм тук.
П и н. Спрете!… Объркахме се…. Трябва да се броим!… Аз съм Пин, така ли?
В с и ч к и: Така
Г в и н. Момент…(Гледа го). Да, ти си. Пин Пин-пин?
В т о р о т о. Тук.
Пин-пин-пин?
Тук.
Пин-пин-пин-пин?
Тук.
Пин-пин-пин-пин-пин?
Тук.
Гвин?
Аз!
Какво?
Тук.
П и н (оглежда посоките на света). Чудно, къде ли може да живее Свирепата мечка?
П е т о т о. Страх не е…..
П и н. От какво?
П е т о т о (трепери). Онова там какво е?…

Вниманието на шестте е приковано от огромен леден блок, наподобяваш животно.

Ч е т в ъ р т о т о. Това е нещо страшно!
П е т о т о (прави крачка назад). Загазихме. (Избягва.)
Ч е т в ъ р т о т о (прави крачка назад). Страх ме е… (Избягва.)
Т р е т о т о (към второто). Пин пин, какво ще кажеш? .
В т о р о т о. Според мен най-добре е да бягаме. (Изчезват.)
П и н (на Гвин). Оставаш ли?
Г в и н. Да. Къде отиваш?…
П и н. Да пия вода и ще се върна. (Побягва.)
Г в и н (оглежда се). А, какво им стана на моите приятели?… Всички искаха да видят Свирепата мечка, пък . . изведнъж им стана нещо и изчезнаха. (Поглежда ледения блок.) Хей
Е х о т о. Хей…Ей…Ей!.. (Главното ехо се дублира няколко пъти, връща се тайнствено)
Г в и н. Хей, мечко!
Е х о т о. Ечко… ко… ко… коо…
Г в и н. Какво?
Е х о т о. Какво?… кво… во… во…
Г в и н. Ами нищо… Добър ден!
Е х о т о. Бър ден… ден… ен…
Г в и н. Разправят, че си много страшна.
Е х о т о. Рашна… ашна….шнаа.
Г в и н. Мога ли да се приближа?
М е ч е т о (появява се изведнъж). А бе, ти с кого си говориш?
Г в и н (поглежда го с изненада, а после започва да го оглежда внимателно от всички страни). Да.
М е ч е т о. Какво „да“?.
Г в и н. Аха,
М е ч е т о. Какво, бе, какво „аха”?… Наблюдавам те, знаеш ли откога? Стоиш и си говориш. С кого говориш, кажи?
Г в и н. Да
М е ч е т о. Щом си твърдоглав, довиждане! (Тръгва си)
Г в и н. Чакай!
М е ч е т о (спира се). Какво?
Г в и н. Не обичам да ми прекъсват разговорите! Не виждаш ли, че разговарям със Свирепата бяла мечка?
М е ч е т о (учудено). Така ли?… Че къде е тя?
Г в и н. Ето там, не виждаш ли? (Сочи ледения блок, наподобяващ животно)
М е ч е т о (весело). Ха-ха-ха!
Г в и н. Какво „ха-ха-ха“?
М е ч е т о. Това ли? (Сочи)
Г в и н. Знаеш ли колко е страшна тази Свирепа мечка? Където се появи, всичко бяга. Шест пингвинчета не ѝ стигат за закуска. Големите пингвини ни предупредиха да се пазим и щом чуем, че се намира на тази страна (сочи), веднага трябва да бягаме на другата. (Сочи).
М е ч е т о. Хи-хи-хи!
Г в и н. Защо хихикаш?… Славата ѝ се носи насам и натам. Ако те срещне, ще те направи не знам на какво.
М е ч е т о. Хо-хо-хо!
Г в и н. Какво хохокаш?… По-добре се махай и ме остави да се разбера с нея.
М е ч е т о (ехидно). Това там е Свирепата мечка, колкото ти си супа от ягоди.
Г в и н. Моля?
М е ч е т о. Това е ледена скала… А Свирепата мечка е най-доброто животно на света. Въртя си го на пръстчето. Крещя му, викам му, то бяга подир мен и ме пита какво искам, аз му се плезя и го ругая. Свирепата мечка плаче от мъка, пада на колене и ме моли да не я ругая, а да си изпия млякото.
Г в и н (с недоверие и учудване). Глупости.
М е ч е т о. Върви след мен и ме моли със сълзи на очи.
Г в и н. Глупости.
М е ч е т о. А послс ме моли да си уча уроците.
Г в и н. Много си я виждал!
М е ч е т о. Всеки ден, колкото си искам и си правя с нея каквото си ща.
Г в и н. Лъжеш!… Този, който я види, веднага изчезва в устата ѝ…
М е ч е т о (започва да се смее). Майка ми е най-доброто животно на света.
Г в и н. Какво?… Свирепата мечка е твоя майка?
М е ч е т о. Ами да. Аз съм нейното синче – Бялото мече.
Г в и н (гледа го втренчено). Бялото мече!… Синът на Свирепата бяла мечка…. И какво правиш тук?
М е ч е т о (показва нотите, които носи). Уча се да пея по ноти. Ужасно противно нещо (Разтваря нотите и започва да си тактува и пее):
 
Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!
Ла-ла, ла ла, ла-ла! Ла!
Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!
Ла-ла, ла-ла, ла-ла! Ла!

Гвин поглежда нотите и започва да пее с текста на песента

Когато едно дете се смее –
смее се едно дете.
Когато две деца се смеят –
смеят се две деца.
Когато пък три деца се смеят –
смеят се три деца.
Ла-ла-лаа, ла-ла-лаа –
точно три деца
Засмеят ли се всичките депа.
усмихва се целият свят
Засмее ли се целият свят –
стават най-красивите неща.

Гвин и Мечето пеят и съсредоточено гледат нотите. Страхливо се приближава Пин.

П и н. Ей, Гвин, какво става?
Г в и н (сочи му с ръка). Ела и пей!
Пеят тримата. Приближава се второто.
В т о р о т о. Ей, луди, какво правите?
Г в и н (прекъсва за момент и му прави знак). Ела и пей!

Четиримата пеят.

Приближава се третото пинг винче.

Т р е т о т о. Ей. какво правите:1
Г в и н. Пей!
Петимата запяват.
Ч е т в ъ р т о т о (приближава се). Ей!
Г в и н. Ела и пей!
Запяват.
П е т о т о (приближава се). Хей!
Г в и н. Пей!
Седемте деца запяват:
Ела и пей! ,
Ела и пей!
А после се засмей!
Половината състав:
 
Когато едно дете се смее –
смее се едно дете.
Когато две деца се смеят –
смеят се две деца.
Когато пък три деца се смеят –
смеят се гри деца.
Ла-ла-лаа, ла-ла-лаа –
точно три деца.
Целият състав:
Засмеят ли се всичките деца,
усмихва се и целият свят,
а засмее ли се целият свят –
тогава стават най-красивите неща.
Пин (след свършването на песента). Гвин, онова там страшното какво е?
Г в и н. Страшното ли?
В т о р о т о. Да.
Г в и н. Дето прилича на Свирепата мечка ли?
Т р е т о т о. Да.
Г в и н. Дето ви накара да избягате ли?
Ч е т в ъ р т о т о. Да.
Г в и н. Дето Пин каза, че отива да пие вода ли?
П и н (троснато). Да.
Г в и н. Това е ледена скала!
В с и ч к и. Ахааа! . . .
П и н. Ами, това… малкото, бялото?
Г в и н. Кое?
В т о р о т о. Съвсем малкото.
Г в и н. Кое, бе?
Т р е т о т о. Съвсем бялото,
Г в и н (продължава да се прави на ударен). Кое точно?
Ч е т в ъ р т о т о. Това бялото, дето се движи?
Г в и н. За кое става дума?
П е т о т о (ядосано). Е това, малкото, бялото, дето се движи и пее?
Г в и н. А, това е малкото бяло мече.
В с и ч к и. Ахаа.
П и н. Значи, това е малкото бяло мече?
В т о р о т о. Ами какво представлява това малко бяло мече?
Г в и н. Син на Свирепата мечка.
В с и ч к и. Ухаааа!
П е т о т о (уплашено). Гвин!
Г в и н. Какво Пин-пин-пин-пин-пин?
П е т о т о. (тръгва си). Тази сутрин забравих да си измия лицето.
Ч е т в ъ р т о т о. Аз пък огладнях. (Тръгва си)
Т р ет о т о. И аз. (Тръгва)
М е ч е т о (извиква внезапно). Чакайте!

Бегълците спират. Всички го гледат.

М е ч е т о. Поне да ми решите задачата по смятане.

Всички се приближават.

П е т о т о. Добре, но по-бързо, понеже тази сутрин забравих да си измия лицето.
М е ч е т о (отваря учебника по смятане, чете). На едно място били събрани шест пингвинчета. Свирепата бяла мечка се приближила и изяла три. Колко са останали?
П и н (внезапно). Отивам да пия вода. (Тръгва)
П е т о т о. Не знаем колко са останали, но аз няма да остана тук, понеже тази сутрин забравих да си измия лицето и…
М е ч е т о. Чакайте! (Всички се заковават по местата си.) Значи ще избягате и ще ме оставите с нерешена задача по смятане?… После майка ми…
Г в и н (обяснява). Свирепата мечка.
М е ч е т о (продължава мисълта си). …отново ще плаче от мъка, че има глупаво синче, така ли?
Всички гледат Гвин.
П е т о т о. Какво да го правим?
Г в и н. Ами няма да го оставим в беда, я!
Ч е т в ъ р т о т о. Да, ама тогава ние ще сме в беда.
П и н. Да му помогнем и да бягаме, че ми се пие вода.
Г в и н. И така… Там имало шест пингвинчета, така ли, Мечо?
М е ч е т о. Точно шест.
Г в и н. Майка ти дошла и изяла три, така ли?
М е ч е т о. Така
Г в и н. В задачата се пита колко ще останем, така ли?
М е ч е т о. Така.
Г в и н. Пин, колко ще останем?
П и н. Казах… пие ми се вода.
Г в и н. Толкоз ли не можеш да изядеш… да извадиш от шест пингвинчета три?
П и н. А бе, мога, ама сега ми се пие вода.
Ч е т в ъ р т о т о. Ще останем две пингвинчета.
В т о р о т о. Четири.
Т р е т о т о. Четири
Г в и н (замисля се). Не ми се вярва!
П и н (делово) Да не губим време!… Ние сме шест пингвинчета, така ли?
В с и ч к и. Така.
П и н. Добре. Сега Мечо да се отдалечи и да се върне като Свирепата мечка. Може ли?
М е ч о. Може.
Г в и н. И после?
П и н. Ще избере три пингвинчета и ще ги изяде, ама на ужким. Може ли?
М е ч е т о. На ужким, може. И после?
П и н. Тогава ще видим, колко ще останем.
Г в и н. Така може. Хайде, Мечо, отдалечи се и се появи изведнъж с ръмжене, уж че си Свирепата мечка.
М е ч е т о. Добре.

Отдалечава се и изчезва Чува се ръмжене.

П и н. Брей, че хубаво ръмжи!
В т о р о т о. Сега ще ви избере вас трите.
Т р е т о т о. Защо пък нас? Вас!
В т о р о т о. На ужким, де.
Ч е т в ъ р т о т о. Може и на ужким, ама защо точно нас?
Чува се ръмжене.
П и н. Сега ше видим, като изяде три, колко ще останем.
Г в и н. Ръмжи като истинска.
П е т о т о. Дори по-добре от истинска
Г в и н. Симпатично мече, нали?
В с и ч к и. Много.

Влиза Свирепата мечка. Спира се изненадано.

М е ч к а т а. Хе, шест вкусни пингвинчета! Ами сега? Откъде да започна? (Пингвинчетата треперят) Какво правите тук?
Г в и н (съвзема се). Решаваме задача.
М е ч к а т а. Каква задача?
Г в и н. Ние сме шестте пингвинчета …
М е ч к а т а. Вие сте моята закуска!… От кого да започна?… Наредете се и идвайте едно по едно.
П е т о т о. Пин.
П и н. Какво?
П е т о т о. Ти си първото.
П и н. Ами тя не е казала как ще ни яде. Отпред назад, или отзад напред.

Врява. Всяко от пингвинчетата бъбри:

Ти си пред мен!
Ти си пред мен!
Аз съм след теб!
Напротив.
Аз съм най сладкото и ще остана на края за десерт!
П е т о т о. По реда на броенето!
М е ч к а та (ядосано). Тихо!… (Всички млъкват.) Ще се храним ли или ще се караме?
Г в и н. Значи… вие сте Свирепата мечка?
М е ч к а т а. Аха!
Г в и н (хитро). Радвам се… Приятно ми е – Гвин
М е ч к а т а (учудено). Какво те е прихванало?
Г в н н. Нищо. Запознавам се… Значи… Вие…
М е ч к а т а. Аз!
Г в и н (не знае какво да каже). Е, да, вие…
М е ч к а т а. Ще се строите ли по реда на номерата или да ви строя?

Отново препирни:

Заеми си мястото!

Ти си пред мен!
Брей! Ти си!
Аз съм последен!
Аз съм последен!
М е ч к а т а (изревава). Тихо! (Пьлна тишина) За първи път виждам да се карат кой да бъде последен. Всички се карат кой да бъде пръв, а вие… Засрамете се! (Пингвинчетата навеждат глави.) Къде ви е възпитанието? Карате се кой да е на опашката!
Г в и н (заиграва хитро). Така де!… Уважаемата мечка знае как да си започне закуската и не сте вие, които ще я учите. Нали, Мечко?
М е ч к а т а. Да!
Г в и н (към приятелите си ядосано). Само се излагаме! Голяма работа, като ни изядат. И какво ще каже уважаемата Мечка за нас? Какво ще си помисли? Ще си помисли, че се плашим. Нали така?
М е ч к а т а. Да!
Г в и н (към приятелите си). Чухте ли? (Навели са засрамено глави.) Не ви е срам! Вместо да се наредите културно и да покажете на Свирепата мечка, че сте интелигентни и възпитани, а не като нея – жестока, коварна, лакома и тъпа.
М е ч к а т а. Чакай сега, ти… Какво?
Г в и н. Нищо. Карам им се! (Към приятелите си) Ама ха! Чухте ли как разсърдихте уважаемата мечка?… Нямате капка възпитание и тя с право ще ви напъха в алчния си мръсен и ненаситен търбух, защото не напразно са я нарекли свирепа и се е превърнала в страшилище…
М е ч к а т а (изревава). Чакай!… Спри! Ти ужким се караш, пък ме обиждаш и критикуваш.
Г в и н. Не, Мечко. Карам им се, защото знам за какво мислят. Те мислят, че сега, ако се пръснат на всички страни и побягнат, ще успееш да хванеш само едно пингвинче и докато го хванеш, другите ще избягат! За това си мислят и ще видиш, че така и ще сторят…

Всички пингвинчета се разтичват и

изчезват от сцената. Остава само Гвин.

М е ч к а т а (учудено). Какво стана?
Г в и н. Ами стана туй, което ви казах.
М е ч к а т а (глупаво учудена). Те избягаха.
Г в и н. Да, такива са невъзпитани. Искат да ги ядат. а те бягат.
М е ч к а т а (глупашки). И сега ще трябва само тебе?…
Г в и н. Ами да. Само мен.
М е ч к а т а (съвзема се). Ама ти май ме изхитри?
Г в и н. Ами да. Сега ли разбрахте?
М е ч к а т а. Тогава те изям жестоко!
Г в и н. Да си затворя ли очите?
М е ч к а т а. Със затворени или отворени, ще те изям.
П и н (появява се зад гърба на Гвин). Гвин, аз се върнах.
Г в и н. Защо?
П и н. Не мога да те оставя в беда.
В т о р о т о. И аз!
Т р е т о т о. И аз!
И аз се върнах!
Ето ме и мен!
П и н. Сега сме всички, да става каквото ще!
М е ч к а т а. Вие сте страшно възпитани деца и радвате стомаха ми!… Наредете се да ви изям!

Шестте се нареждат срещу мечката.

Пълна напрегната тишина.

Стоят и се гледат.

М е ч е т о (гласът му). Хей, да тръгвам ли?… Защо не ме викате? Чакам!
М е ч к а т а. (изненадано). Това е гласът на моя Мечо…
Г в и н. Той отиде да се засили и чака да го повика ме, понеже решаваме задача.
Мечето се появява.
М е ч е т о (оглежда всички). Какво става гук?
Г в и н. Нищо. Майка ти ше ни яде.
М е ч е т о. Не думай, Гвин. Защо?
Г в и н. Знам ли?… Каза да се наредим.
М е ч е т о. Мамо?
М е ч к а т а. Какво?
М е ч е т о. Какво чувам?
М е ч к а т а (прави се на ударена). Какво чуваш?
М е ч е т о. Щяла си да ядеш пингвини?
М е ч к а т а. Можеш ли да допуснеш?
М е ч е т о. Не! Но те казват… Подреждаш и лапаш.
М е ч к а т а (възмутена). Аз?… Нима допускаш такива неша за майка си? .
М е ч е т о. Ти си най-добрата майка!
М е ч к а т а  (към пингвините). Чухте ли?
Г в и н. Чухме.
М е ч к а т а. Признавате ли, че лъжете?
Г в и н (оглежда приятелите си). Признаваме.
М е ч к а т а. Ще ми се извините ли?
Г в и н (след пауза). Извиняваме се.
П и н. Така ни се стори.
В т о р о т о. Бяхме се заблудили.
М е ч к а т а (като последна махленка). Понеже слушате разни клюки.
Г в и н. Така разправят, госпожо…Тези подли клюкари разправят за вас, че сте кръвожадна и ненаситна.
М е ч к а т а. Боже мой!… Така да мислят за мен! Става ми мъчно.
М е ч е т о (към пингвинчетата) Чухте ли?
В с и ч к и (тихо). Чухме.
М е ч е т о. А сега, мамо, измитай се, защото най-после си намерих приятелчета и има с кого да си играя…
М е ч к а т а. Измитам се, Мечо, и се радвам, че най-после си намери приятелчета… После ше си изпиеш ли млякото?
П и н г в и н ч е т а т а. Ще го изпие!
М е ч к а т а. Ще си научиш ли уроците?
П и н г в и н ч е т а т а. Ще ги научи.
М е ч к а т а. Тогава… довиждане и моля да останете с добри чувства към мен. Довиждане.
В с и ч к и. Довиждане.
М е ч к а т а (след като се оттегля, преди да изчезне). Жалко! Какви вкусни пингвинчета!
В т о р о т о. Чухте ли?
Г в и н. Пак започна!
М е ч е т о. Мамо, каза ли нещо?
М е ч к а т а. Казах довиждане. (Изчезва)
М е ч е т о (към пингвинчетата). Сега… Какво ще правим?
В с и ч к и. Ще играем.

Запяват:

Ако всички деца по света
се усмихнат и се разберат така,
няма да има страшни мечки,
няма да има страшни.вълци…
Всеки ще танцува и ще пее,
всеки ще се смее,
и ще се гордее,
че живее,
че живее…
Ако всички деца но света…
Подскачат радостно и изчезват, водени от Гвин.
В средата па редицата, най-щастливият всички,
подскача Мечо.