Архив за август, 2012


ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – куклената пиеса;

ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – повестта…

борис
априлов
*
П Р И В И Д Е Н И Е Т О
*
пиеса
за куклен
театър
*
19??
ЛИЦА
по реда на появяването:
 
ДОМБИ                                  – дебеличко момченце
ЧИМИ                                                – проклет, много проклет жабок
ДИМБИ                                  – тъничко момченце
МОКСИ                                 – магаре
ЛИСКО                                  – лисиче
ШЕСТ КАТЕРИЧКИ            – изпълнители на танци
СВЕТУЛКИ                           – изпълнители на танци
БУХЛЬО                                – бухал, който е куче
ШАРО                                    – куче
ЗАЮ                                       – зайче
 
.
 
.
 
 1.

Кът от гората

Влиза Домби, спира и се оглежда.

Д о м б и /извиква/. Чими!… /Пауза,/ Чимиии! /Пауза./ Чимииииии!… /Пауза./ Обади се, Чими!… Знам че си някъде тук. Обади се, защото те викам.

Ч и м и /гласът му/. Не ме викай.

Д о м б и. Викам те!

Ч и м и /гласът му/. Не знаеш името ми, а ме викаш!

Д о м б и. А бе, Чими, твоето име име ли е? Не мога да го запомня… Чакай, как беше… Чимичамичомичуми.

Ч и м и /ядосаният му глас/. Не е така!

Д о м б и. А как?

Ч и м и /излиза пред него/. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Не мога и не мога.

Ч и м и. А е толкоз лесно – Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Как?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Първото го знам – Чими но по-нататък не мога. Опитвал съм се, докарвам го донякъде и не мога. Все бъркам.

Ч и м и. Карай да върви! Защо ме търсиш?

Д о м б и. Трябваш ми.

Ч и м и. Не думай. Кой си ти?

Д о м б и. Не ме ли познаваш? Домби. Дето те спасявахме.

Ч и м и. Много са ме спасявали. Не мога да помня всички.

Д о м б и. Аз съм Домби. Приятелят на Димби. Димби е по-слабичкият, а аз съм по-дебеличкия. Не помниш ли, когато те спасявахме с магарето Мокси и Лиско.

Ч и м и. Къде ме спасявахте?

Д о м б и. Беше паднал в един варел и те извадихме.

Ч и м и. Защо?

Д о м б и. Как… защо?

Ч и м и. Карай да върви! Какво искаш?

Д о м б и. Една услуга,

Ч и м и. А така!… Каква услуга.

Д о м б и. По-напред кажи, дали ще ми услужиш, после ще ти кажа каква е услугата и защо ми е.

Ч и м и. Не. По-напред кажи каква е услугата, а после ще ти кажа дали може.

Д о м б и. Не, Чими. Първо трябва да ми кажеш съгласен ли си, а после ще ти кажа дали…

Ч и м и. Не съм съгласен.

Д о м б и. Е, тогава довиждане. /Тръгва. Спира./ Защото беше много интересна услуга. На пръв поглед нищо и никаква услуга, а на втори – голяма услуга. /Тръгва и спира./ Жалко, че бях избрал тебе да ми я направиш. Ти беше най-подходящ. Довиждане. /Стои. Чака./ Много интересна услуга. Просто щеше да си паднеш като разбереш каква интересна услуга щях да искам от теб. Довиждане. /Стои./ Такава услуга, че просто щеше да се зарадваш. Все едно че АЗ ти правя услуга на теб, разбираш ли, не ти на мен. Довиждане. /Тръгва./ Разбираш ли?

Ч и м и /рязко/. Слушай бе, ти още ли не си разбрал, че аз съм проклет жабок и на мен такива не ми минават.

Д о м б и. ТЪКМО защото си проклет.

Ч и м и. Какво?

Д о м б и. Тази услуга се отнася до ПРОКЛЕТИ животни.

Ч и м и. Моля?

Д о м б и. Това е една ПРОКЛЕТА услуга.

Ч и м и. Така ли?

Д о м б и. За МНОГО ПРОКЛЕТИ животни,

Ч и м и. Да, ама аз съм още по-проклето животно.

Д о м б и. Да, ама тази услуга е за още по-проклето животно.

Ч и м и. Значи е някаква проклетия?

Д о м б и. Да. Щях да те помоля да направиш една доста голяма проклетия. Но, тъй като не искаш… Довиждане.

Тръгва и изчезва.

Ч и м и. Домби!

Д о м б и /гласът му/. Какво?

Ч и м и. Ела тук, ти казвам.

Д о м б и /гласът му/. Защо?

Ч и м и. Моля ти се, ела.

Д о м б и. Какво ще правим?

Ч и м и. Нищо. Ти искаше да направя някаква проклетия. /Стоят един срещу друг./ Кажи сега – кво искаш?

Домби. Да, ама не знам дали можеш да пазиш тайна.

Ч и м и. Че не мога, не мога, но ако е за някоя проклетия, мога.

Д о м б и. Трябва да обещаеш, че няма да казваш на никого. Нито на Димби, нито на Мокси, нито пък на Лиско.

Ч и м и. Ще мога.

Д о м б и /готов да склони/. Добре, ама какво ще ми дадеш за услугата, която ще ми направиш?

Ч и м и. Не знам. Какво искаш?

Д о м б и. Каквото и да е.

Ч и м и. Мога да ти дам един орех.

Д о м б и. Дай го.

Дава му ореха.

Домби /тихо, съзаклятнически/. Някой подслушва ли?

Ч и м и. Няма бе, няма никой.

Д о м б и. Тогава – слушай. Нали ги знаеш Лиско, Мокси и Димби?

Ч и м и. Да де, знам ги. Какво?

Д о м б и. Непрекъснато ми се присмиват.

Ч и м и. За какво?

Д о м б и. Че съм бил страхлив.

Ч и м и. Там, от тази пасмина, всички сте страхливи.

Д о м б и. Да де, но те казват, че аз съм по-страхлив от всички. И наистина, Чими, да ти кажа правата, стане ли нещо по-опасно, все аз бягам. Първи избягвам. Докато се усетим и излитам на един километър. Понякога изхвърчавам като тапа.

Ч и м и. Е, да.

Д о м б и. Е, да де – да.

Ч и м и. Че какво от това?

Д о м б и. Смеят ми се. Непрекъснато ми се подиграват задето съм страхлив. От мен по-страхлив е само магарето Мокси.

Ч и м и. И какво?

Д о м б и. Искам да им дам урок.

Ч и м и. Уха!

Д о м б и. Искам някой да ни изплаши и те да избягат, а аз да остана и да им се смея.

Ч и м и. Добре измислено. Но аз?

Д о м б и. Какво ти?

Ч и м и. Какво аз?

Д о м б и. Ти ще ги уплашиш.

Ч и м и. Как?

Д о м б и. Ще станеш привидение.

Ч и м и. ПРИВИДЕНИЕ?

Д о м б и. Привидение!

Ч и м и /след пауза, възторжено/. Ееее, чудесно! Умирам за такава работа… И ще ви уплаша, така ли?

Д о м б и. Точно така!

Ч и м и. Всички?

Д о м б и. Всички,

Ч и м и. Чудесна проклетия! Умирам за такива проклетии. Кога?

Д о м б и. Довечера.

Ч и м и. Къде?

Д о м б и. В изгорелия горски дом. Нали знаеш оня горски дом дето изгоря отвътре и остана цял отвън?

Ч и м и. Аааа, хижата!… Страшна работа ще стане!… И какво?

Д о м б и. Какво – нищо. Отиваш там и чакаш. Ние идваме, ти ни се явяваш няколко пъти като привидение. Знаеш как, нали?

Ч и м и. Знам, знам!… Ще видиш.

Д о м б и. А така!… Ще викаш, ще крещиш, и ще се явяваш. Всички ще избягат, а аз ще остана и ще им се смея.

Ч и м и /луд от радост/. Ааа, голяма работа ще стане!… Ох, кога ще мръкне!… Голяма проклетия ще направя… Да, разбирам – всички ще се изплашат и ще побягнат, а ти ще останеш и ще им се изсмееш…

Д о м б и. Да видят те кой е страхлив и кой не е… Ха-ха-ха!

Ч и м и. Ха-ха-ха!… Само да мръкне веднъж.

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Представяш ли си какъв смях ще падне?

Ч и м и. Ааа, голяма проклетия ще стане!… Страшно ще ви уплаша. Като наистина. За такива работи ме бива… Ха-ха-ха!

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Хайде, довиждане!… Довечера – знаеш.

Ч и м и. В Горския дом.

Д о м б и. Ха-ха-ха! Домби излиза.

Затъмнение.

2.

Поляна в гората.

Песен на птички.

Но ето че се чува и песента на приближаващия се Димби.

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, димби, димби,

аз от Димби, димби, дим!

/Димби се появява./

Аз съм Димби, димби, димби.

Аз съм Димби, димби, дим!

Димби спира в средата на сцената. Ослушва се, защото вече звучи и песента на Мокси.

М о к с и /гласът му/.

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Мокси се появява./

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Спира./ Здравей, Димби!… Какво правиш?

Д и м б и. Нищо не правя. Скучая.

М о к с и. И аз.

Д и м б и. Ще се пукна от скука. А и Домби го няма.

М о к с и. Че къде може да бъде Домби?

Д и м б и. Не знам. Днес не съм го виждал.

М о к с и. А Лиско?

Д и м б и. Него пък хич не съм го виждал.

М о к с и. И аз… Преди малко исках да го потърся, но си викам, защо не отида на полянката, където сигурно са Димби и Домби, а може би и Лиско. Добре, но идвам на полянката и виждам само тебе. Това е.

Д и м б и. Че малко ли е?

М о к с и. Не е, но ако сега се изтърсят Лиско и Домби ще ми светне пред очите.

Д и м б и. Наистина е скучно… Да ги потърсим, че да отидем на реката, а?

М о к с и. Днес ще се къпем много. Много ми е скучно. Напоследък нямаше никакви приключения и ще се пукна. Да дойде поне Лиско, та да измислим нещо.

Д и м б и. Тогава да повикаме Лиско.

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Раз-два-три!… Лискооооооооооо!

Л и с к о /гласът му отдалеч/. Каквооо?

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Ела, елаааа!

Л и с к о. Добреееее!

М о к с и. Като го видя и ми светва.

Д и м б и. И на мен. Каквото искаш може да ти измисли.

Чуваме песента на Лиско:

Аз съм Лиско, Лиско, Лиско,

аз съм Лиско, Лиско, Лис…

Появява се.

Аз съм Лиско, Лискооо… Домби?

М о к с и  и  Д и м б и  /едновременно, учудено/. Какво?

Л и с ко. Къде е Домби, питам.

Д и м б и. Не съм го виждал.

Л и с к о. Защо ме викате?

Д и м б и. Скучно е.

М о к с и. Ще се пукна.

Л и с к о. Къде е Домби?

М о к с и. Лиско, ще се пукна. Много ми е скучно. Просто чувствам как ще взема да се пукна и ще се чудите къде съм отишъл.

Л и с к о. Много просто – ще отидем на реката. Ще намерим Домби и ще се къпем. Днес е хубав ден за къпане.

М о к с и. Да, но не ми се търси сега някакъв си Домби!… Да вървим, а той да ни намери на реката.

Л и с к о. Добре… Ей, страшно ми е скучно. Как не можем да си направим едно приключение! Какво стана с тия приключения напоследък, бе? По-рано, където отидеш – приключение. Сега – нищо.

3.

Край реката.

Излизат от водата на брега. Току що са се окъпали.

М о к с и /изпълнен с блаженство/. И да се къпя обичам, но най-ми харесва като изляза от водата и като се излегна на слънцето.

Л и с к о. Бе, какво ли е станало с Домби?

Д и м б и. Не бой се, ще дойде.

М о к с и. Домби е идвал винаги. Забелязал съм и друг път – чакаме го и идва. Никога не е ставало тъй, че да не дойде. Нали, Димби?

Д и м б и. Да. Един ден дори каза че няма да дойде и пак дойде. Забелязал съм, че винаги идва. Понякога идва по два пъти. Не знам как го прави, но се е случвало да дойде по два пъти.

М о к с и. Глупости!…

Д и м б и. Честна дума!

М о к с и. Аз не съм забелязвал такова нещо. Забелязал съм да идва по веднъж, но два пъти не съм го забелязвал. То и не може, разбира се, едно и също животно или предмет да дойде два пъти. Нали, Лиско? Не знам как може да стане. Защото животното си е едно цяло нещо и ако дойде, може да дойде изведнъж, а не на два пъти… Нали, Лиско?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. Аз пък съм го виждал да идва два пъти.

Л и с к о. И аз.

М о к с и. Глупости!…

Л и с к о. Хем беше казал че няма да идва, понеже щял да ходи някъде. И дойде два пъти, защото там където имал да ходи било при нас.

М о к с и. Спомням си този случай, но защо ДВА ПЪТИ?

Л и с к о. Как защо?… Единият път дойде сутринта, а другият – след обед.

М о к с и. Това не значи два пъти.

Л и с к о. Значи, защото беше казал, че няма да дойде изобщо.

Д и м б и. А дойде два пъти… Разбираш ли?

М о к с и /неуверено/. Разбирам.

Д и м б и. Тогава мълчи!…

М о к с и. Скучно ми е!… Умирам за някакво приключение!… Но да не е много страшно. Така… да се уплашим малко и после да се посмеем.

Л и с к о /протяга се/. Умирам, както си седим и изведнъж да стане нещо.

Д и м б и. Например?

Л и с к о. Знам ли?… Изведнъж да стане нощ, или пък земетресение, или пък да изскочи някой лъв… Да стане нещо по-така, което да ни уплаши… Или пък да спасяваме някого, или пък… сега да дойде някой и да каже, че Домби е в беда и трябва да му помагам. Умирам да помагам на някого. Или да премахнем някаква неправда… Тихо!…

Ослушват се.

Долита песента на Домби.

Д о м б и /гласът му, а след това се появява/.

Аз съм Домби, Домби, Домби,

Аз съм Домби, домби, дом! /прекъсва песента./ Здравейте!…

Л и с к о. Домби, защо се забави?

Д о м б и. Ще ви кажа.

Л и с к о. Знаеш ли как те чакаме?

Д о м б и. Нося ви едно приключение.

В с и ч к и. Какво?

Д о м б и /многозначително, тайнствено/. Довечера…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. Довечера се очертава голяма приключение.

Л и с к о. А защо довечера?

Д и м б и. Не може ли още сега?

Д о мб и. Не. Това приключение можем да си го направим само нощем.

В с и ч к и. Защо?…

Д о м б и. Защото е приключение с ПРИВИДЕНИЕ.

Мълчание. Пауза.

Л и с к о. Как… с привидение?

Д о м б и. Е така на – с привидение.

Л и с к о. Какво привидение?

Д о м б и. Обикновено. Най-обикновено нощно привидение, което се привижда. Появява ти се и ти се привижда.

Л и с к о /разочаровано/. Значи няма да има никакво приключение.

Д и м б и. Защо бе, Лиско?

М о к с и. И по-добре да няма.

Д и м б и. Ама защо бе, Лиско? Защо да няма приключение?

Л и с к о. Защото привидения не съществуват. Щом няма привидения, как може да има приключение с привидение?… Кажи де… може ли да си направиш нещо с нещо което го няма? Привиденията не съществуват.

М о к с и. Не съществуват, а пък непрекъснато говорят за тях.

Л и с к о. Страхливите!

Д о м б и. Какво страхливите?

Л и с к о. Само ТЕ говорят за тях. Измислят си ги. Не вярвам в привидения.

Д о м б и. Не знам дали има привидения, но днес цялата гора говореше.

Л и с к о. Какво говореше?

Д о м б и.  За някакво привидение, което се появило.

Л и с к о. Къде?

Д о м б и. Всяка нощ някакво особено привидение се явявало в изгорелия горски дом.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Така казваха.

Л и с к о. И какво правело?

Д о м б и. Появявало се…

М о к с и. Само да ми се появи и съм свършен. Мразя привиденията!…

Д о м б и. Някой там каза, че то не само се появявало.

М о к си. Така ли?

Д о м б и. Да. То се и кискало.

М о к с и. А така!

Д о м б и. Някой друг пък казваше, че привидението се качвало върху когото и да е и го яздело.

М о к с и. Е тези работи ми са крайно противни!… Лиско, какво ще кажеш? /Мълчание. Пауза./ Аз ще се окъпя още веднъж и ще се побера. /Мълчание./ Ето! Казваше че привидения не съществуват, пък тук ти казват, че ги има в голямо изобилие. Кискат се и ти се качват на гърба. /мълчание./ Иди разправяй, че няма привидения!

Л и с к о /изведнъж/. Няма!

М о к с и. Няма, а пък Домби чул с ушите си, че има… Нали, Домби?

Д о м б и. Да… Разправяха…

Л и с к о. Привиденията са измислица, и който вярва в привидения е глупак.

М о к с и. Добре де, Лиско, ти като не си глупак можеш ли да отидеш довечера в изгорелия горски дом?

Л и с к о. Защо не?

М о к с и. Ама да се приближиш.

Л и с к о. Да.

М о к с и. И да влезеш вътре.

Л и с к о. Ще вляза и ще чакам колкото си искам.

М о к с и. Ти си луд!…

Л и с к о. Готов съм да ви покажа. Довечера ще отида, ще престоя в горския дом и ще ви докажа, че привидения не съществуват.

Д и м б и. Добре де, ама ние как ще разберем, че наистина си бил там?

М о к с и. И как ще знаем дали си се уплашил или не си се уплашил?

Д о м б и. Да.

Л и с к о. Не знам. Това си е ваша работа. За мен е важно да вляза и да престоя в тъмнината. Ако привидения съществуват, ще дойдат и ще ми докажат, че съществуват. Така ли е, Димби?

Д и м б и. Е, да.

Л и с к о. Така че…

Пауза.

М о к с и. Лично аз…

Нова пауза.

Д и м б и.Какво, Мокси?

М о к с и. Не мога. /Млъква. Следва нова пауза./

Д о м б и. Какво не можеш?

М о к с и. Да направя такова нещо.

Д о м б и. /след продължителна пауза/. И аз.

М о к с и /след пауза/. А пък аз съвсем!

Л и с к о. Добре де, откъде знаеш че не можеш?

М о к с и. Сигурен съм.

Л и с к о. Откъде си сигурен?

М о к с и. Толкова ли не ме познаваш?

Л и с к о. Познавам те, но човек се променя.

М о к с и. Да, но аз – не. Такъв съм си, твърд характер.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. Какво да ти кажа?… Иска ми се да дойда с теб… Но няма да дойда, защото съм сигурен, че ще се разтреперя и ще избягам.

Л и с к о. А ти, Домби?

Д о м б и. Аз… ами… аз… каквото кажат другите.

Л и с к о. Добре де, не можете ли поне да ме придружите до там?

М о к с и /бързо/. Не!

Л и с к о. Поне до полянката на горския дом. Ще останете мам и ще наблюдавате.

М о к с и /решително/. Не!

Д и м б и. Не, не може.

Д о м б и. Каквото кажат другите.

Л и с к о. Отново ставате смешни!… Никой няма да ви изяде

М о к с и /кипва/. А бе, Лиско, не разбираш ли, че ме е страх? Казал съм ти – не искам да ме е страх, пък ме е страх.

Л и с к о. Защото не си внушаваш.

Мо к с и. Какво да си внушавам?

Д и м б и. Какво да си внушавам?

Л и с к о. Някаква мисъл.

Д о м б и. Добре де, каква мисъл?

Л и с к о. Някаква мисъл, която да е обратната на страха. Например, ако човек започне да си повтаря непрекъснато НЕ МЕ СТРАХ!… НЕ МЕ Е СТРАХ, НЕ МЕ СТРАХ… той ще свикне с тази мисъл, тя ще влезе в него и вече наистина няма да го е страх.

Д и м б и. Добре де – колко пъти?

Л и с к о. Един милион пъти!… Например, трябва да почнете отсега и чак до довечера. Щом стане довечера, ще видите че вече не ви е страх. Дори ще влезете с мен в хижата. Достатъчно е да започнете отсега да си повтаряте на глас: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

М о к с и. И чак до довечера?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато се къпя и излежавам на слънцето?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. После – докато вървим по пътеката да обядваме?

Л и с к о. Да.

Д о м б и. И целия следобед?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато залезе слънцето?

Л и с к о. И после!

М о к с и. Че то много бе, Лиско!… Непрекъснато едно и също.

Л и с к о. Да, но в замяна на това, страхът ще избяга. А който не чувствува страх е щастлив. Може би най-щастливите хора, животни или предмети, са безстрашните.

М о к с и. Умирам да съм щастлив предмет!… Много мразя това, че ме е страх. Ако започне да не ме е страх, ще стана най-щастливия предмет на света.

Л и с к о. Да ви кажа правата, и мен ме е страх, затова ви моля да дойдете. Смятам, че ако до довечера си повтаряме непрекъснато: не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх, изведнъж ще започне НАИСТИНА да не ни е страх и тогава нека дойдат каквито си искат привидения!…

М о к с и. По-полека, по-полека!… Мен ако не ме е страх ще дойда най-много до полянката. В хижата не влизам да ме убиеш.

Д о м б и. И аз.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. И аз. Най-много до полянката пред хижата.

М о к с и. Но мен ме е страх вече и от полянката. Ето, вижте, започнах да треперя.

Д и м б и. И аз!

Треперят.

Л и с к о /бързо/. Защото сте глупави!… Раз-два-три!…

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Започвайте де!

М о к с и. Какво да започваме?

Л и с к о /започва/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Мокси, Димби и Домби постепенно се включват един след друг.

Четиримата повтарят едновременно фразата.

Повтарят и тръгват.

Вървят и повтарят фразата.

Музика в такта на стъпките им. Обаждат се птички.

Четиримата спират. Макар че продължават да си повтарят гласно фразата, те не могат да не спрат и да не проследят чудния танц на няколко катерички между дърветата и земята. Красотата на изпълнението ги кара да занемеят. С грациозни ритмични движения катеричките танцуват пред тях, докато изчезнат според желанието на режисьора,

Димби, Домби, Лиско и Мокси стоят занемели. Започват да ръкопляскат и да викат: Браво, После настъпва тишина.

Л и с к о /сепва се/. Какво правим?

М о к с и . Какво бе, какво има?

Д и м б и. Забравихме да…

Д о м б и /съвзема се първи/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Фразата се понася от всички, но разбъркано, с догонване, без синхрон, по такъв начин, че по едно време се получава фразата: Не, страх ме е!

Лиско /съвзема се пръв/. Тихо!… Спрете!… Съвземете се!

М о к с и /който се съвзема последен, след като повтаря няколко пъти сам: „Страх ме е“/. Какво бе, защо спряхме?

Л и с к о. Защото сме жалки!

М о к с и. Така ли?

Л и с к о /строго/. Не се ли чуваш какво казваш?

М о к с и. Не. Когато говоря, никога не се чувам какво казвам.

Л и с к о. Еднооо, двее, три!…

В с и ч к и  в синхрон: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Прозвучава зловещ смях, който ги смразява.

М о к с и. Какво беше туй!

Д о м б и. Да бе, наистина…

Л и с к о /вика/. Какво може да бъде!… Кажете, какво може да бъде?

М о к с и. Е, да де – това питаме.

Л и с к о /вика/. Нищо не може да бъде!… Изкрещя птица. Това може да бъде!… Еднооо, двее, три!

Тръгват и отново повтарят своята фраза.

Излизат.

Появява се Чими, който се изсмива зловещо зад гърба им.

 

4.

Полянката пред хижата, където е варелът

Смрача се.

Появяват се Лиско, Мокси, Димби и Домби. Повтарят фразата, която трябва да ги адаптира към приключението. Спират и продължават да си повтарят: не ме е страх.

Варелът стои безмълвно до тях.

Мокси млъква. Тримата продължават да повтарят. Димби млъква. Продължават само двама, млъква и Лиско.

Д о м б и /продължава, докато другите го гледат/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Л и с к о. Един момент.

Д о м б и. Какво има?

Л и с к о. Почивка.

М о к с и. Вече цял следобед… заболя ме устата.

Л и с к о. Признайте, че вече ви е страх по-малко.

М о к с и. Мен ме е страх.

Л и с к о. Защо бе, Мокси? Ето, виж, отсреща е хижата. Най-обикновена изгоряла хижа. Ще се приближим, ще влезем…

М о к с и. Щ е се приближиш ти!… Аз ще стоя тук. Който иска – да отива.

Л и с к о. Добре.

Д о м б и. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Стъмва се.

Л и с к о. Видях.

М о к с и. Не може ли да почакаш тук. Ако има духове или привидения, ще се появят там и ще ги видим. Ако пък тръгнат към нас, докато прекосят полянката, аз вече ще си бъда у дома.

Л и с к о. Приятели, на това място, точно пред горската хижа, мога да ви повторя колкото пъти искате, че духове и привидения не съществуват.

М о к с и. Защо?

Л и с к о. Защото са измислица, фантазия. За да има духове, те трябва да бъдат направени от нещо, трябва да можеш да ги пипнеш, а понеже казват че духовете са направени от нищо и че не могат да се пипнат, това означава че не съществуват, защото щом едно нещо е направено от нищо, то си е нищо.

М о к с и. На мен още отсега т треперят краката.

Л и с к о. Раз-два-три!

Започват да повтарят окуражителната фраза.

М о к с и /прекъсва/. Вижте, вижте как се стъмва!

Л и с к о. Казахме, че това ще бъде нощно приключение.

М о к с и. Тая работа не ми харесва!… Сега загазих съвсем.

Л и с к о. Защо?

М о к с и. Защото, Лиско, навсякъде стана тъмно и вече не мога да си отида. Това не е честно!… Искам да си вървя!…

Л и с к о. Мокси, засрами се!

М о к с и. Искам да си вървя!…

Л и с к о /извиква/. Мълчи!… Едно-две-три!

Фразата. Но Мокси не се включва.

М о к с и /панически/. Предлагам да пеем!… Страх ме е. Искам да пеем!

Л и с к о /вика/. Няма да пеем!… Аз тръгвам към хижата.

/Тръгва./

М о к с и /хвърля се към него и го хвана/. Стой!… Лиско!..

Миличък мой!… Моля те, не тръгвай!… Първо ме заведете далеч от тук и правете каквото си щете! Моля ви, махнете ме от тук!… Домби, защо мълчиш? Нали и ти си страхлив?

Д о м б и. И мен ме е страх.

М о к с и. Да, ама днес не те е страх толкоз!

Д о м б и. Кой знае.

Л и с к о. Трябва да ви кажа, че мен пък винаги ме е страх, но ТРЯБВА.

Д и м б и. Какво трябва? Нищо не трябва!

Л и с к о. Трябва да разберете завинаги, че привидения не съществуват, ще отида в хижата, ще престоя до сутринта и ще се върна при вас… Някой иска ли да дойде с мен?

Д о м б и. Аз!

М о к с и. А!…

Д и м б и. Домби, ти ме шашваш.

Л и с к о. Домби, какво става с теб?

Д о м 6 и. А, нищо… Омръзна ми да се страхувам. Не искам да ми се смеете.

Л и с к о /категорично/. Тръгваш!…

Д о м б и. Към хижата!… Напред!…

Л и с к о. Мокси, чакай тук!

М о к с и /крещи/. Не!… /Тримата тръгват./ Не ме оставяйте… /Тръгва с тях./ Това е лудост!… Върнете се… /върви с тях./ Не искам. /Вече почва да шепти с предчувствие за страшното./ Не мога да остана сам… Вече няма да ви погледна… Лиско е проклет…

Излизат.

 

5.

Вътрешността на хижата.

Влизат Лиско и Домби.

Л и с к о /оглежда се/. Ако съществуват привидения, Домби, това е най-доброто място за тяхното появяване… Виж, тук има разни дупки, входове и изгорели врати.

Д о м б и /бодро/. Наистина, Лиско!… Чудесно място за привидения! /Към мястото откъдето са дошли./ Мокси, Димби… хайде!..

М о к с и /гласът му/. Идваме! /Влизат Мокси и Димби./ Сега какво? /Оглежда обстановката./

Д о м б и. Тъкмо казвам на Лиско, че тук е идеалното място за появяването на каквито и да е привидения.

М о к с. Тогава да минем нататък.

Д и м б и. Така де, какво ще правим тук?

Л и с к о. Напротив!…

М о к с и /проплаква/. Не разбирате ли, целия треперя!…

Д о м б и. Ти трепериш във всички приключения.

Д и м б и /към Домби/. А ти?

Д о м б и. Както виждаш – не ми пука. /Извиква./ Привидения, къде сте? Елате!… Чакам ви!

М о к с и. Тихо!… Какво си се развикал?…

Д о м б и. Защо да не викам? Вика ми се.

М о к с и. Глупако, в хижите се пази тишина.

Д о м б и /възторжено/. Ойларипиии!…

М о к с и. Моля ти се, Домби!

Л и с к о /учуден и доволен/. Домби, какво ти става?

Д о м б и /насърчен, извиква/. Привидение, ще дойдеш ли?

Г л а с /в настъпилата тишина/. Ще дойда, ще дойда.

Абсолютна тишина. Продължителна пауза.

М о к с и /най-после нарушава тишината/. Чухте ли нещо?

Л и с к о. Май че имаше нещо…

Д о м б и. И на мен ми се струва, че има нещо.

М о к с и /троснато/. Има нещо!… А не може да стане НЕЩО от НИЩО.

Л и с к о. Защо от нищо?

М о к с и. Нали каза, че привиденията били нищо?

Л и с к о. Казах.

М о к с и. А тогава кой извика? Кой отговори?… Може ли да ти отговори някое нещо, което е всъщност нищо?… Казвам ви, да бягаме докато е време.

Л и с к о. Все ми се струва, че сме се излъгали.

М о к с и. В кое?

Л и с к о. Може би ни се е сторило.

Д и м б и. Как ни се е сторило?

Л и с к о. Ами – да. Когато някой ИСКА да чуе нещо, той го чува. Ето, ще извикам още веднъж: Привидение, ще дойдеш ли?

Тишина. Пауза. Нищо.

Д о м б и /нарушава паузата/. Видя ли?

Всички сякаш се отдъхват.

Л и с к о. Казах ви – понякога можем да си въобразим всякакви неща. Невъзможно е да чуеш гласът на едно привидение. Привидението, както разправят глупците за него, е съставено от нищо, а как може едно нищо, един въздух, да проговори?… Кажете де!… Може ли един въздух да проговори?

М о к с и /знае си своето/. Всички чухме, че проговори!

Л и с к о. Проговори нашето въображение. Всъщност не проговори никой, но ако някой проговори наистина, това може да бъде само НЯКОЙ, нещо живо, нещо което съществува, а не привидение. /Извиква./ Привидение, ще дойдеш ли?

Напрегната тишина. Нищо.

Л и с к о /язвително/. Какво чухме?…

Д о м б и /весело/. Нищо не чухме!…

М о к с и. И какво?… Ще чакаме до сутринта?

Л и с к о. Привиденията се появяват в полунощ.

М о к с и. И ще им чакам кефа, да се появят… И какво ще спечеля, ако се появят или пък ако не се появят?

Л и с к о. Как, още ли не разбра?… Още утре ще разпръснем глупавите слухове. Всички ще разберат, че привидения няма.

Д о м б и /доволно/. И, хем си правим приключение!…

М о к с и. И ще скучаем?

Л и с к о. Защо? Можем да си попеем.

Д о м б и. Предлагам да играем… Хайде! /Хваща ръцете на Лиско и Димби./ Да си направим хоро!

Хващат се всички. Пеят и играят.

Но, ние забелязваме, че вече не играят четирима, а петима. Някакво непознато същество покрито с воал се е хванало на хорото, играе заедно с тях, пее заедно с тях.

Д и м б и /прекъсва играта/. Спрете!…

Всички спират.

Д о м б и. Какво бе, Димби?

Д и м б и /учудено/. Как какво?… Не забелязахте ли?

Д о м б и. Не.

М о к с и. Какво да забележим?

Д и м б и /учудено/. А!… /Започва да брои присъстващите./ Едно, две, три, четири!… Точно четири… А бяхме… Вие луди ли сте? Не забелязахте ли, че по едно време не играехме четирима, а петима?

Д о м б и. Какво искаш да кажеш?

Д и м б и /в настъпилата тишина/. Искам да кажа, че преди малко някой беше между нас. Някакво непознато същество, наметнато с нещо, беше се хванало на хорото,

Д о м б и. Не може да бъде. Лиско, кво ще кажеш?

Л и с к о. Не вярвам.

Д и м б и. Мокси, ти наистина ли не видя нищо?

М о к с и. Според мен, тук ще станат много проклетии.

Д и м б и. А аз съм сигурен, с очите си го видях как играеше с нас, беше се вмъкнал незабелязано и незабелязано си отиде. Държеше се за моята ръка и за ръката на Домби.

Д о м б и. Ей че интересно!… Защо не поиграем отново?

Лиско. Така де – ако е дошъл някой, може да дойде отново… Хайде, хванете се… /Хващат се./ Почваме!… Пейте!

Запяват, но стоят на едно място. Пеят и се оглеждат. Песента им е вяла, неопределена.

Л и с к о /старае се да оживи играта/. Хайде!… /Хорото се завъртява бавно. Всеки гледа наоколо./ По-бързо!… Мокси, защо не пееш?

М о к с и. Защото броя!

Л и с к о /весело/. А себе си броиш ли?

М о к с и. А, стигам само до две. Нататък ме е страх да преброя.

Л и с к о. Но, както виждаш – четирима сме.

Д о м б и. Привидение, къде си?…

Л и с к о. Защо не дойдеш?

Хорото се върти мълчаливо, в очакване някой да се обади.

Л и с к о /най-после/. Всичко е било плод на фантазията!…

Д о м б и. На страха!

Л и с к о. Така ви се е сторило. /Хорото спира. Всеки се пуща./ Разберете, фантазията е много силно нещо. Особено когато започнеш да си въобразяваш.

Д о м б и. Предлагам, да застанем тук и да почнем да си въобразяваме, че ей там до стената, се появява привидение.

М о к с и. Голяма глупост!…

Д о м б и. Защо бе, Мокси? А, Лиско?… Да видим дали ще си въобразим нещо?

Л и с к о. Пък да опитаме! Ще застанем тук и ще започнем да си въобразяваме.

М о к с и. Какво да си въобразявам?

Л и с к о. Че до стената минава привидение.

М о к с и. Не искам!

Л и с к о. Добре де, Ще си въобразяваме само НИЕ.

М о к с и. А аз какво да правя?

Л и с к о. Ще си почиваш.

М о к с и /неохотно се нарежда до приятелите си/. Вместо да си вървим, ще седнем да си въобразяваме. Ако ни види някой ще си умре от смях.

Л и с к о. Тихо!… Вече започнах да си въобразявам.

Д о м б и. Тихо!… И аз.

Мълчание. Пауза.

М о к с и. Ох, боже!…

Л и с к о. Какво има?

М о к с и. Кажи ми какво да правя? Как да си въобразявам?

Л и с к о. Много просто – гледаш право в стената и просто виждаш как се явява и изчезва едно привидение.

Отново тишина. Пауза.

Минава време. Мокси се раздвижва.

Л и с к о. Мокси, какво правиш?

М о к с и. Сърби ме, искам да се почеша.

Л и с к о. Ама ти НИКАК не се съсредоточаваш.

М о к с и /почесва се/. Сега ще се задълбоча.

Отново тишина. Продължителна пауза.

И когато най-малко очакваме, пред стената спокойно минава привидението, покрито с воал. Минава тихо, бавно, не обръща внимание на никого, гледа пред себе си. Появява се и изчезва.

Д о м б и /след известна пауза, весело/. Видяхте ли?… Какво ви казах?… Достатъчно е само да се съсредоточиш и – готово!… Лиско, видя ли какво хубаво привидение си измислихме? /Тишина. Никой не проговаря./ Чудесно привидение! За първи път виждам такова хубаво… Ей, защо мълчите? Мокси, какво ти стана?… Димби?… Защо треперите?… А!… Лиско?… Лиско и ти ли?

Л и с к о /трепери/. И аз, Домби…

Д о м б и. Вие сте ненормални!

Л и с к о. Вече можеш да ми кажеш всичко…

Д и м б и. Ттто-ва ббеше ссъщото!

Д о м б и. Кое същото?

Д и м б и. Което играеше…

Д о м б и. На хорото?

Д и м б и. Да.

М о к с и /изведнъж извиква с заекване/. Аз казах!

Д о м б и. Какво бе, Мокси?

М о к с и /ядосано, вика/. Предупредих!…

Д и м б и. Но най-ми е чуден Домби…

М о к с и. Изведнъж стана герой!

Л и с к о. Това е най-интересното.

М о к с и /извиква/. Глупости! Най-интересното е, че ви послушах отново. Добре си живеех без приключения и изведнъж… Искам да си вървим!… Лиско, ти си виновен!

Л и с к о. Знам.

М о к с и. Видя ли, че има?… Кажи де, видя ли го?

Л и с к о /навежда глава/. Видах го.

М о к с и. Тогава – хайде!… Да се омитаме! Тази хижа е проклета и кой знае какво има да ни покаже. Това привидение все пак беше възпитано – мина и замина, но знам ли какви други ще наизлизат и после…

Д и м б и. То че мина – мина, че замина – замина, но де да знаеш, какво е намислило…

Д о м б и /извиква/. Разберете, това е плод на въображението ни! Според мен НИЩО не е минало. Ние си въобразихме.

М о к с и. Аз си отивам!… Димби.

Д и м б и. Какво?

М о к с и. Идваш ли с мен?

Д и м б и. Веднага!… Лиско?

Л и с к о. Какво, Димби?

Д и м б и. Оставаш ли?

Л и с к о /въздъхва/. Не знам… Да си призная, изпитвам страх.

М о к с и. А казваше че няма, а? Има ли или няма?

Л и с к о. Не знам.

М о к с и /с презрение/. Не знаеш!

Л и с к о. Поне… би трябвало… да няма… Доколкото знам – привидения няма.

М о к с и. А го видя с очите си!

Д и м б и. От тука мина!… Ето!… Там мина! Страх ме е да отида и да покажа.

М о к с и. Аз тръгвам… Димби, идваш ли?

Д и м б и. Да. Лиско, идваш ли?

Л и с к о. Точно сега мисля едно много важно нещо.

Д и м б и. Питам – тръгваш ли?

Л и с к о. Нещо, което ще ми даде да разбера…

М о к с и. Тръгваш ли или да те оставим на привиденията, да те изядат.

Л и с к о. Домби, ти?

Д о м б и /безгрижно/. За мен не се тревожете!… Утре ще ви намеря и ще ви разкажа какво се е случило тук.

Л и с к о. С удоволствие бих останал, но ме е страх. Тук наистина става вещо, което ме плаши.

Д о м б и. Нали казваше, че… не съществуват?

Л и с к о /многозначително/. Е, до, ама го видях с очите си.

М о к с и. Броя до три и ще те оставим на привиденията! /Тръгва./

Л и с к о. Идвам! /Тръгва след Мокси и Димби./ Довиждане.

Д о м б и. Приятни сънища!… Ха-ха-ха!… Лека нощ, деца! /Смее се./

Лиско, Мокси и Димби излизат. Влиза Чими. Върху рамото му е наметнат воала.

Ч и м и /озадачен/. Какво бе, глупаци?… Какво стана? Защо избягаха?

Д о м б и /доволен от станалото/. Браво, Чими! Отлично! Идеално се справи.

Ч и м и. Къде отидоха ония глупаци?

Д о м б и. Беше като истинско привидение. Сега ще ме уважават цял живот.

Ч и м и. Ама къде отидоха глупаците? Само толкоз ли беше?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Не съм спокоен. Къде отидоха?… Проклетиите още не са започнали.

Д о м б и. Да де, ако се върнат, ще станат още работи.

Ч и м и. Сега ще станат главните работи… Сигурен ли си че ще се върнат?

Д о м б и. Бъди спокоен. Винаги са се връщали.

Ч и м и. Тогава защо бягат, като ще се върнат?

Д о м б и. Такива сме. Уплашим се, избягаме, после се съберем, размислим и се връщаме. Приятел в беда не оставяме.

Ч и м и /доволен/. И казваш, ще се върнат, а?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Големи проклетии ще им направим!

Д о м б и /ентусиазиран/, Браво, Чими! /Удря го по рамото./

Ч и м и. Не удряй така. Ще ми изместиш нещо!

Д о м б и /удря го още веднъж/. Браво, Чими!

Ч и м и /който залита/. Ще ми изместиш рамото.

Д о м б и . Беше чудесно!…

Ч и м и. Да видиш кво става нататък!… Ама защо не идват?

Д о м б и. Сега Лиско казва: Не мога да си простя, че избягахме като последните страхливци. А Мокси казва: Напротив. А Димби казва: Добре че избягахме. Домби нека си блъска главата с привиденията.

Разговорът на тримата, които са вече на полянката, до варела.

М о к с и. Не!…

Л и с к о.  Ти, Димби?

Д и м б и. Не!

Л и с к о. Тогава ще се върна сам. Разберете, привидения не съществуват. Ние сме се излъгали. Това беше наистина плод на нашето въображение.

М о к с и. Видях го този плод. Къде си чул и видял плод да върви, да се появява и изчезва? А?

Д и м б и. Да, появи се и изчезна.

М о к с и. Къде си видял плод да върви?

Л и с к о. Добре, А Домби?

М о к с и. Какво Домби?

Л и с к о. Така ли ще го оставим?

М о к с и. Да е дошъл с нас. Поканихме го.

Д и м б и, Няколко пъти.

М о к с и. Знам – ще кажеш че никога не оставяме приятеля си в беда. Но той пожела сам. Смееше се. Викаше и се смееше.

Д и м б и. Крещеше от радост.

Л и с к о /тайнствено/. Момчета, този път Домби е в голяма беда. По-голяма отколкото можете да си представите.

Д и м б и. А бе, чул съм че привиденията не са страшни за този, който не го е страх.

Л и с к о. Остави привиденията!… Според мен… Домби е… Ох!… Не го ли забелязахте? Вече не го е страх от нищо.

Д и м б и. Да бе, Лиско! А по-рано беше…

М о к с и. На моменти беше по-страхлив и от мен.

Д и м б и. Наистина, какво стана с Домби?

Л и с к о /изведнъж/. Най-страшното. Нашият обичан приятел е изкукуригал. Само лудият може да не се страхува от такива страшни неща. Не го ли видяхте – спокоен, весел, като… луд.

М о к с и. Добре де, какво да го правим?

Л и с к о. Трябва да се върнем, да си го вземем и да го лекуваме.

М о к с и. Как ще го лекуваш?

Л и с к о. Ще видим. Ще го пускаме от високо, ще го стряскаме, или пък внезапно ще го заливаме със студена вода докато се събуди.

М о к с и. Не!

Л и с к о. Какво – не?

М о к с и. Не ми се влиза в тази проклета хижа.

Л и с к о. Димби, ти?

Д и м б и. Ох, Лиско… че ще дойда, ще дойда, ама не е там работата. Стига вече с това приятелство. Омръзва ми вече за някакво си приятелство да треперя и да влизам по разни ми ти хижи, да спасявам луди хора. И намери кога да полудее!…

Л и с к о. Не знам. Няма да се успокоя, докато не го излекуваме.

Д и м б и. А как ще разберем, че сме го излекували?

Л и с к о. Започне ли да се страхува отново, значи е излекуван.

Д и м б и. Ама и ние сме луди дето влизаме повторно в такива страшни горски хижи… Мокси, идваш ли?

М о к с и. Мразя ви!…

Л и с к о. Значи идваш.

М о к с и. Вие сте подли твари!… Лиско, чакай, къде ме оставяш сам?

Излизат.

Отново хижата.

Домби и Чими.

Д о м б и. Искам първо да говориш нещо, да ни уплашиш с говорене, а после да се явиш, само че с нещо черно отгоре и да танцуваш, а след туй да погалиш Димби по бузката.

Ч и м и. Така ли?

Гали Домби по страната.

Д о м б и. Така.

Ч и м и. Най-много ми се ще да изплаша този проклетник Лиско. Да му се кача ли на гърба?

Д о м б и. Ще бъде чудесно!

Ч и м и. Ще видиш!… Приготвил съм ти големи изненади.

Д о м б и /смее се/. Проклетии, а?

Ч и м и. Големи проклетии!… А!… Май че са те!

Д о м б и /ослушва се/. Какво ти казах?

Ч и м и /радостно/. Идват!…Сега ще ви направя най-проклетите проклетии!…

Д о м б и. И да го погалиш по бузата. /Смее се./

Чими изчезва.

Влизат Лиско, Мокси и Димби.

Домби продължава да се смее.

Л и с к о. Домби, моля те, не се смей!

М о к с и. Хайде, Домби!… Време ти е.

Д о м б и. За какво?

М о к с и. Да те отведем.

Д о м б и. Защо?

М о к с и. Ще те стряскаме!

Д и м б и. Ще те заливаме с вода,.,

М о к с и. Ще те пускаме отвисоко. Като си удариш главата, може всичко да ти се намести.

Л и с к о /внезапно/. Не разговаряше ли с някого?

Д о м б и /съвзема се бързо/. Да… разговарях.

Л и с к о. Сам ли разговаряше?

Д о м б и. Не.

Л и с к о. С кого разговаряше?

Д о м б и. Как с кого?… С привидението.

М о к с и /кипва, ядосва се/. Домби!…

Д о м б и /учудено/. Какво?

М о к с и /много ядосано/. Ти си луд, разбираш ли? Затова се върнахме. Да те спасяваме. Ще те водим да те пускаме отвисоко и да те заливаме със студена вода… Да ти дойде акъла в главата… Ще ми разговаря с привидения!…

Д и м б и. Домби, само такива в твоето положение, разговарят сами.

Д о м б и. Глупости!

Л и с к о. Добре де, щом си разговарял с привидението, защо не разговаряш и сега?

Д о м б и. Стига да искате… /Извиква./ Привидение, къде си?

Ч и м и /гласът му/. Тук съм.

Д о м б и /след зловещата пауза/. Къде точно?

Ч и м и /гласът му/. Навсякъде.

Д о м б и /към приятелите си/. Видяхте ли? /Към Чими./ Знаеш ди кои са с мен?

Ч и м и /гласът му/. Разбира се… Познавам ги по треперинето.

Д о м б и /към приятелите си/. Засрамете се!… Не треперите! /към Чими/ Как си със здравето?

Ч и м и /гласът му/. Ще видите!

Музика. Някакъв испански мотив. Нещо като танго.

Привидението се появява този път в черно. Носи се пред уплашените зрители в ритъма на тангото, прави познати фигури около четиримата.

Особено интересно става в оня момент, когато танцьорът се приближава до Димби и го погалва по страната.

Тръгва към Мокси.

М о к с и /извиква/. Не!… /Привидението обаче се приближава./ Ще те ритна по коляното!… /Привидението спокойно го погалва по ухото. Мокси е загубил ума и дума./ Ох!…

Домби /ръкопляска/. Как хубаво танцува, нали? /мълчание върху музикалния фон./ Чудесно!…

Привидението е вече пред Лиско. Покланя му се, кани го на танц. Прихваща го и го повежда по „дансинга“.

Докато продължава този особен танц, Домби продължава да ръкопляска.

Ч и м и /с променен глас/. Танцувате чудесно!

Л и с к о. Вие сте най-прекрасното привидение, което познавам.

Ч и м и /малко изненадан от спокойния тон на Лиско/. Нима познавате и други привидения?

Л и с к о. А вие да не се мислите за единствено?

Ч и м и. Вие сте забавен!

Л и с к о. Благодаря.

Ч и м и. Ще танцуваме ли още?

Л и с к о. Защо не?

Ч и м и. Но защо пък да?

Л и с к о. Защото ще ви смъкна мантията и ще ви покажа.

Ч и м и. На кого?

Л и с к о. На глупаците, които мислят, че има привидения

Ч и м и. Лиско, с теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о. Бъди спокоен, Таратаратаратара!… Няма да те издам веднага.

Ч и м и. Сигурен ли си, че ще ме покажеш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. И знаеш ли кой съм?

Л и с к о. Ти знаеш, че знам… Целия ти номер свърни.

Ч и м и. Е тук се излъга. Нали знаеш, че съм способен на големи проклетии.

Л и с к о. Ти си в ръцете ми. Сега ще ти смъкна мантията, за да докажа, че привидения не съществуват.

Ч и м и /зловещо/. Ха-ха-ха!

Музикален ефект все в ритъма на тангото.

Б у х л ь о /гласът му/. Ха-ха-ха!…

Този път е наистина зловещо. Тангото гърми. Лиско пуска Чими.

Близа Бухльо, наметнат с наметало на истинско привидение. Танцува тангото сам.

Д о м б и /трепери/. Чими, ккакво е това?…

Ч и м и. Не знам.

Д о м б и. Нали само ти… такова?… Нали?

Ч и м и. Да.

Д о м б и. А това?

Ч и м и. /също трепери/. Не знам.

Д о м б и. Олеле!…

Л и с к о. Домби, какво има?

Д о м б и. Страх ме е!

Димби извиква и избягва.

/бързо хваща Домби/. Домби, къде?

Д о м б и. Пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Пусни ме!…

Л и с к о. Ще бягаш ли?

Д о м б и. Страх ме е!… Пусни ме… Чими, кое е туй нещо?

Ч и м и. Кое бе, Домби?

Д о м б и. Туй!

Ч и м и. Кое туй?

Д о м б и /разтреперан/. Дето танцува.

Ч и м и. Това ли?

Д о м б и. Да.

Ч и м и. Не знам!

Д о м б и /реве/. Лиско, пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да избягам!

Да не забравяме, че Бухльо продължава да танцува.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Страх ме е!… Аз накарах Чими да такова… да… бъде…

Ч и м и /смъква мантията си/. Да бъда привидение!…

Умира от смях.

Бухльо отива при Домби, поглежда го със светещите си очи, прегръща го и го понася да танцуват.

Домби /скимти/. Олеле!… Лиско, моля те!… Мокси, братко, къде си? /Танцува в ритъма на тангото./ Димби, приятелю, на кого ме оставяш?

Лиско издърпва Чими извън сцената.

Б у х л ь о /както танцува/. Нощта е приятна, нали?

Д о м б и. Ддда!

Б у х л ь о. Малко тъжна, но приятна.

Д о м б и. Даддддддда.

Б у х л ь о. Виж как танцуват светулките.

Наистина, тъмнината се е изпълнила с десетина светулки, които танцуват около тях и пеят:

Ние сме малки но светим,

ние блестим през нощта,

и от звездите по-ясни

и от звездите по-прекрасни

ние се носим по света.

Нахлуват звуците на „Компарсита“, която после отново се превръща в познатото ни танго на светулките и отново прозвучава тяхната песен.

Д о м б и /проплаква/. Всички избягаха.

Б у х л ь о. Да.

До м б и. Оставиха ме.

Б у х л ь о. Аха.

Д о м б и. Сам!…

Б у х л ь о. Защо? Нали си с мен?

Д о м б и. Кой си ти?

Б у х л ь о. Привидението.

Д о м б и. Кое привидение?

Б у х л ь о. Истинското.

Да не забравяме, че танцуват.

Д о м б и. Страх ме е!

Б у х л ь о. Знам. Домби. Какво ще стане?

Б у х л ь о. Нищо. Ще те открадна.

Д о м б и. Помооооо!…

Б у х л ь о. Кого викаш?

Д о м б и. Аз си имам приятели. Те няма да ме оставят.

Б у х л ь о. Така ли?

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Не идват.

Д о м б и. Ще видиш!… Те ме обичат.

Б у х л ь о. Хайде!… /Но все още си танцуват./

Д о м б и. Къде?

Б у х л ь о. Ще те отведа.

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Никой няма да дойде.

Д о м б и. Напротив!… Винаги идват. Лиско винаги идва Приятели не оставяме в беда… Лискооооо!

Л и с к о /гласът му/. Каквооо?

Д о м б и /както танцува/. Ела.

Л и с к о /гласът му/. Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с ко /учуденият му глас/. Кой?

Д о м б и. Привидението.

Л и с к о /гласът му/. Че теб не те е страх!

Д о м б и. Напротив!… Страх ме е, та ще се пукна!

Л и с к о. Така ли? Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с к о. А преди малко ръкопляскаше.

Д о м б и. Е!…

Л и с к о. И се смееше.

Д о м б и. Лиско, моля те!

Л и с к о. Тогава се смееше!

Д о м б и. Защото знаех кое е привидението.

Л и с к о. Откъде си знаел?

Д о и б и. Аз го поставих. Чими. Да прави проклетии.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да си помислите, че не ме е страх.

Л и с к о. Добре де, помислихме си.

Д о м б и. Да, ама туй привидение…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. …е истинско. Напразно разправяш, че няма привидения. Това привидение не ме пуска. Иска да ме вземе със себе си.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Аха!

Л и с к о. Привидение, ще го вземеш ли?

Б у х л ь о. Да.

Л и с к о. Недей бе.

Д о м б и. А ти казваше, че няма!

Л и с к о. А ти казваше, че има?

Д о м б и. Ами ето го! Държи ме!

Всички зад сцената се смеят.

Излизат и застават край танцуваните.

М о к с и. Домби, здравей!

Домби /примрял от страх/. Здравей, Мокси!

Д и м б и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Димби!

Ч и м и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Чими!… Голяма проклетия стана.

Ч и м и. Не ми говори!… Защо не дойдеш при нас?

Д о м б и. Не ме пуща.

Л и с к о. Помоли му се.

Д о м б и /както танцува, поглежда Бухльо/. Привидение, моля ти се, пусни ме да отида при приятелите си.

Б у х л ь о. Защо?

Д о м б и. Защото ги обичам. Трябва вече да си ходим.

Б у х л ь о. Не.

Д о м б и. Моля ти се.

Б у х л ь о. Ако ми изпееш песничка. Ще изпееш ли?

Д о м б и. Ами… да изпея.

Б у х л ь о. Хайде.

Д о м б и. Няма ли да ме пуснеш?

Б у х л ь о. Не. Почвай.

Домби отваря уста, но не отронва звук, защото в същия момент е запял Бухльо.

ПЕСЕНТА НА БУХЛЬО

Бу, бу, бу…

Аз съм бу, бу, бу, бу

Бу, бу, бу…

аз съм точно ОНУЙ,

дето ми светят очите,

очите, очите!

щом се покажат звездите,

звездите, звездите…

Познахте ли сега.

Какво съм аз?

Д о м б и /успокоено и радостно/. Бухалът Бухльо!…

В с и ч к и. – Бравооо! – Позна! – Браво, Домби!

Ръкопляскат.

Л и с к о. Но се уплаши!

Д о м б и. Кой? Аз ли?… Глупости!… Познах го още като се появи.

В с и ч к и. – Ами!  – Лъжеш!  – Още трепериш!

Смях.

Д о м б и. Ако искате да знаете, вие треперихте повече от мен!

М о к с и. Не е вярно! Домби. Особено ти.

М о к с и. Не е вярно… Защото на нас Чими ни каза.

Д о м б и. Какво ви каза?

М о к с и. Че второто привидение ще бъде Бухльо.

Смях. Ръкопляскания.

Ч и м и /доволен/. Аз никога не правя само една или две проклетии.

М о к с и. Браво, Чима!…

Д о м б и. Направихме си хубаво нощно приключение.

Л и с к о. Приключение с привидение!

Смях. Ръкопляскат и се заливат от смях.

 

М о к с и /опиянено/. Сега ще смъкна воала на привидението!

В с и ч к и. Хайде!  – Да го видим!  – Хайде, Мокси! – Да видим този Бухльо…  – …който ни изплаши!

М о к с и. Сега! /Хваща мантията./ Сега ще ви покажа Бухльо. Този палавник, който ни изплаши!… Този… па-па-па… /Започва да трепери./

Л и с к о. Хайде, Мокси!

Ди м б и. Чакаме!

Ч и м и. Да видим…

М о к с и /уплашено/. Аз си отивам… Лиско идвай с мен!

Л и с к о. Мокси, какво пак?

М о к с и. Ттттова нне е Бу-бу-бу… Бухльо има перушина, а това привидение има козина…

Бързо избягва.

Д о м б и. Това на нищо не прилича!

Избягва.

Д и м б и. И аз!… Домби, чакай ме!

Избягва.

Ч и м и /гледа Лиско/. А ти какво чакаш?

Л и с к о. Да видя докъде ще ти стигнат проклетиите!

Ч и м и. Страх ли те е?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Но не бягаш. Инат си.

Л и с к о. Чакам да видя и тази проклетия.

Ч и м и. Моите проклетии никога не са една или две. Страх ли те е?

Л и с к о /трепери/. Признавам.

Ч и м и /победоносно/. Е, щом признаваш… Признаваш ли се за победен?

Л и с к о /трепери/. Признавам се.

Ч и м и. И признаваш, че съм по-голям проклетник от тебе?

Л и с к о. Признавам!

Ч и м и. И по-умен?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Изобщо – признаваш и се предаваш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и /триумфално/. Тогава – да ти кажа!… Ние с Домби се споразумяхме да ви изплашим. Решихме да се превърна в Привидение. Добре, но после си казах: а бе, Чими, щом правиш проклетия, защо не вземеш да направиш и втора проклетия – та да изплашиш и самия Домби. И така, измислих и второто привидение – Бухльо!… Добре, но после си викам, защо да не направя и третата проклетия – да помислите че привидението е Бухльо, пък да не излезе Бухльо…

Л и с к о /трескаво/. Браво, Чими!

Ч и м и /триумфиращо/. И вместо Бухльо, поставих под воала Заю.

Л и с к о /изненадано/. Заю?… И всички тук се изплашихме от Заю?

Ч и м и /радостно/. Да!… Изпотръшкахте се от страх. /Примира от смях./ Домби, ела!… Димби, Мокси, елате!

Мокси /гласът му/. Лиско, какво има?

Л и с к о. Елате и се засрамете!… Привидението е бил Заю.

Всички се връщат, за да видят как Чими се смее доволно.

М о к с и. Значи, това е Заю?

Д о м б и. Ох!

Д и м б и. Проклет да си, Чими!

М о к с и, Да го видим тоя Заю!

Ч и м и /през смеха си/. Заьо, покажи се!

Привидението изръмжава зловещо.

Ч и м и /озадачено/. А!

Привидението изръмжава повторно.

Ч и м и. А!

Привидението изръмжава силно.

Ч и м и. Това не е Заю!… Бягайте!

Избягва. В настъпилата суматоха и олелия избягват Домби, Димби и Мокси.

Л и с к о. Благодаря ти, Шаро!

Ш а р о. Няма защо. /Смъква мантията си./

Л и с к о. С това исках да докажа, че привидения няма и да уплаша тези, които искаха да ни уплашат.

Ш а р о. Голяма проклетия направи на Чими.

Л и с к о. Благодарение на теб.

З а ю /показва се/. Но и на мен… Защото, Лиско, ако не ти бях казал, че Чими ме готви за привидение…

Л и с к о. Моля ти се… Благодаря ти!

3 а ю. Но ти как се сети да ме смениш със Шаро?

Ш а р о. Там е работата!… Тоя глупав Чими решил да надлъже Лиско.

З а ю /провиква се/. Хей, глупациии, къде сте?

Д и м б и /влиза/. Тук сме.

Д о м б и /влиза/. Да не мислите, че не знаех…

М о к с и /влиза/. Вятър знаеше! Аз поне си признавам, че ме е страх… Нали, Лиско?

Л и с к о. Това ти харесвам, Мокси. Че си признаваш.

Ш а р о. Но хубаво приключение ви направих, а?

Л и с к о. Чудесно нощно приключение!

Д и м б и. С привидение!

М о к с и. Три привидения!

Смеят се.

Дочува се жален глас.

Ч и м и /гласът му/. Помоооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…

Л и с к о. Тихо!…

До м б и. Кой вика?

Л и с к о. Това е гласът на Чими.

Ч и м и /жално/. Помоооощ!…

Л и с к о /тревожно/. Бързо!… След мен!

Излизат.

Полянката с варела.

Приближават се: Лиско, Мокси, Димби, Домби, Заьо и Шаро.

Ч и м и /гласът му от варела/. Помооощ!

Л и с к о /учудено/. Чими, ти ли викаш?

Ч и м и /гласът му/. Да.

Л и с к о. Къде си?

Ч и м и /гласът му/. Във варела.

Л и с к о. Къде?

Ч и м и /ядосано/. Във варела!… Отново се набутах и не мога да изляза!…

Л и с к о. И пак ще трябва…

Д о м б и. …да го спасяваме…

М о к с и. …както някога.

Л и с к о. Защо си влязъл там?

Ч и м и /ядосано/. В бързината!… Бягах и влязох… От страх А бе, Лиско, какво беше онова, което трябваше да бъде Заьо?

В с и ч к и. Шаро!

Ч и м и. Защо? Аз бях поставил там Заю.

Л и с к о. Да, ама аз смених Заю със Шаро?

Ч и м и. Защо?

Л и с к о. За да ти направя проклетия.

Ч и м и. Лиско, моля ти се, ще ме спасиш ли?

Л и с к о. Да го спасяваме ли?

Г л а с о в е. – Какво да правим!

– Ще го спасяваме, разбира се.

– Винаги го спасяваме.

– И винаги от варела.

– Ходи къде ходи и…

– …все във варела!

– Все там се натиква.

Л и с к о. Димби, Домби… Бързо!…

Д и м б и. Какво?

Л и с к о. Маркуча!

Димби и Домби излизат и се връщат с края на маркуча. Всички започват да пеят песента за водата:

Водата, водата, водата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-лесното, най-нежното, игриво –

водата е душата на света!

А, а, а!

Водата е душата на света!

Докато пеят, работят, качват се един върху друг, натикват края на маркуча в дупката на варела.

Л и с к о. Пуснете водата!… Димби, пусни водата!

Д и м б и. Сега!… Излиза.

Отново песента за водата.

Млъкват да чуят песента този път от устата на Чими.

/Това си е неговата песен./

Ч и м и. Охаа!… Хубава вода!… Изкачва ме нагоре!… /Отново пее./ Хубава вода!…

Всички пеят.

Цялото им внимание е насочено към горната част на варела.

Чими /радостно/. Идвааам!… Пристигаам!… Хайдееее!.. /Кацва върху варела./ И какво?… Пак ме спасихте!… Защото сте глупаци! /Слиза долу и тръгва да си върви./ Аз ви уплаших, а вие ме спасихте!… Ха-ха-ха!

Л и с к о. Много ни уплаши!

Шаро изръмжава.

Ч и м и. Олелее!…

Избягва.

Смях и рqкопляскане.

Г л а с о в е. – Хубаво приключение!

– Нощно приключение!

– С привидение!

– Привидения!

Актьорите се показват наметнати с мантии на привидения и пеят песента за …шегата.

Шегата, шегата, шегата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-палавото, шашаво, игриво –

шегата е душата на света.

А, а а!

Шегата е душата на света!

Край


ТУК! СИНЬОТО ФЛАМИНГО .pdf file за сваляне.

.

.

.

борис
априлов
*
С И Н Ь О Т О
Ф Л А М И Н Г О
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1984

Л И Ц А:

ЛИСКО                                  – лисиче
ДИМБИ                                 – човече
ДОМБИ                                 – човече
МОКСИ                                 – магаренце
ЧИМИ                                   – жабок
ПЛАШИЛОТО
КЪЛВАЧЪТ
ТРИ ПАТИЦИ                     – без текст
ДВЕ ЧАПЛИ                        – без текст
ДВА ЛЕБЕДА                       – без текст
СИНЬОТО ФЛАМИНГО   – без текст
ЩЪРКЕЛЪТ                        

.

.

.

С Ц Е Н А   П Ъ Р В А

Любимата полянка на приятелите.
Мокси пасе.
Надига глава.
М о к с и. Аха, пристигат. Цели три дни си бях спокоен, пасях си и не мислех за нищо. Нервната ми система се успокои. Дори започнах да скучая, а няма нищо по-хубаво от скуката. Щом скучаеш, значи си спокоен, нищо не те вълнува и си пасеш… А сега тези се приближават и кой знае какво неприятно нещо са измислили, особено като мълчат.
Влизат Димби и Домби. Спират, мълчат.
Абсолютно мълчание.Непоносимо.
М о к с и /след като не е издържал/. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда часовника на ръката си/. Трийсет и седем.
Пауза.
М о к с и. Това много ли е или малко?
Д и м б и. Напротив.
Пауза.
Д о м б и. Ако продължаваме да разговаряме обаче, без да правим нищо, часът ще стане много повече.
Пауза. Мокси отваря широко уста и се прозява.
Д и м б и. Нещо се е случило, Мокси.
М о к с и. Махнете се.
Д о м б и. Вече трети ден откакто не се обажда.
М о к с и. Това е добре. Когато не се обажда, аз съм добре и се успокоявам, наяждам се и се замислям за хубави неща, вглъбявам се и изведнъж ми хрумват особени мисли, например, че съм магаре, че си паса и съм щастливо. Появи ли се обаче ОНЯ, всичко се завърта обратно – аз ставам нищо, вие ставате нищо, стърчи само той, сякаш той е всичко, а ние заедно едно нищо. Прав ли съм, Домби?
Д о м б и. Прав си, Мокси.
М о к с и. Няма да го търсиш.
Д и м б и   и  Д о м б и. Добре.
М о к с и /навива се още/. Смята се за велик, мисли че слънцето се върти около него, а то не се върти около него. Прав ли съм.
Д в а м а т а. Прав си.
Д о м б и. Много ме нервира.
Д и м б и. Но от него няма и следа.
М о к с и. Той ни смята за нищо.
Д и м б и. Така е, но от три дни никой не го е виждал.
М о к с и. Нищо чудно ако изведнъж заяви, че е великан. Прав ли съм?
Д о м б и. Прав си, но го няма.
М о к с и /раздразнено/. Какво като го няма?
Д и м б и. На мен и Домби ни е мъчно.
М о к с и. Мъчно ви е, да, мъчно ви е, защото го няма да дойде и да ви каже, че сте едно нищо, а той – всичко. Затова ви е мъчно. Дойде ли и непременно ще ни натика в нещо ужасно, да треперим и да умираме от страх. /Извиква./ Омръзнаха ми!
Д о м б и. Какво?
М о к с и. Приключенията!… Приключения аз вече няма да допусна и няма да го търся, макар че не сме го зървали от три дни и няма да отида никъде, нито да го търся, нито нищо!
Докато завършва последното изречение, бавно и сякаш мъчително, се появява Лиско. Присъствието му излъчва тишина и тъга.
Димби, Домби и Мокси го гледат дълго време учудено.
М о к с и /с уплаха/. Лиско, ти си блед! Приятели, нали е много блед? За първи път го виждам толкоз блед. Майчице, колко си блед!
Д о м б и. И си отслабнал.
Д и м б и. Какво ще те правим такъв блед и кльощав?
Л и с к о. Приятели, в момента се сбогуваме. /Другите трепват и правят крачка напред./ Пожелавам ви всички хубави неща наведнъж.
Т р и м ат а. Какво?
Л и с к о. Да ви се случват все весели работи.
Д и м б и. А на теб?
Л и с к о. Мен ме оставете, задраскайте ме, не ме споменавайте и в разговорите си… Довиждане, Димби!… Довиждане, Домби!… Довиждане, Мокси!… Отново тръгвам по света, но този път крачката ми е несигурна… Нещо ме повика да тръгна. Както си стоях и нещо ми се обади, каза ми: тръгни към мен. Заповяда ми.
Д и м б и. Какво е то, Лиско?
Л и с к о. Нещо синьо. И много красиво. Довиждане, тръгвам.
Д и н д и. Лиско.
Л и с к о. Какво, Димби.
Д и м 6 и. Някаква магия ли?
Л и с к о. Довиждане, приятели.
Излиза.
Тримата стоят безмълвни, не знаят какво да правят.
В тази пауза чуваме как наблизо и далеч сеобаждат птичи гласове.
Д и м б и. Лиско никога не е бил толкова блед.
Тишина.
Д о м б и. И мрачен.
Тишина.
Д и м б и. И не говореше за приключения.
Димби въздъхва шумно, Домби въздъхва шумно, Мокси поема въздух…
М о к с и. Аз пък няма да въздъхна!
Но въздъхва и той.
Д и м б и /шепти/. Внимание! Приближава се проклетникът.
Д о м б и. Сигурно носи някаква проклетия.
Д и м б и. Само да не ни навлече в нещо неприятно.
М о к с и. Ще внимаваме, нали?
Д и м б и. Първо да го изслушаме.
М о к с и /извиква/. Не! /Пауза./ Сега съм тъжен и не ми се влиза в приключения!… Когато съм тъжен ми се пасе!
Влиза Чими.
Ч и м и. Този защо вика?
М о к с и /изревава/. Махни се!
Д и м б и. Мокси, остави жабока да се изкаже. Понякога и проклетниците трябва да се изслушват. Чими, кажи.
Ч и м и. Не съм Чими! Аз съм Чимиджимичамиджоми! Печелил съм конкурс за най-дългото име. Моето име излезе по-дълго от името на щъркела.
Д о м б и. Говори бе, проклетнико!
Ч и м и. Дойдох да ви кажа, че преди малко се изплаших много. Лежах си зад един дънер. Изведнъж до дънера премина най-големия проклетник на света.
Д и м б и. Лиско!
Ч и м и /извиква/. Да. Той е по-голям проклетник и от мен!
Д о м б и. И какво като мина?
Ч и м и. Много ме стресна.
Д и м б и. Как те стресна?
Ч и м и. Беше тъжен, беше бледен и имаше вид на нещо, което отива много далеч. Много да-далеч. А сся-сякаш завинаги. Разбирате ли? Понякога някои неща изведнъж придобиват вид, че си отиват и няма да се върнат.
Димби, Домби и Мокси се споглеждат. После Димби се извръща отново към Чими.
Ч и м и. Уплаших се. Искам да знам за какво си отива. Вие без този проклетник сте заникъде, все едно че ви няма. А той имаше вид на нещо, което изчезва. Беше тъжен, чак опашката му беше тъжна и имаше вид на нещо, което няма да се върне никога.
Д и м б и. Мокси, защо плачеш?
М о к с и. За Лиско!
Д о м б и. Ха сега да се разревем!
Д и м б и. А теб, Чими, какво те засяга, че Лиско изчезва завинаги?
Ч и м и. А! /Възмутено./ Виж го ти! На мен този ваш Лиско ми е необходим. Аз все още не съм доказал на този ваш Лиско, че съм по-голям проклетник от него. Досега ме е побеждавал няколко пъти, но ето че настъпи момента да го победя завинаги, а той бяга.
Д и м б и. Къде го видя?
Ч и м и. На другата полянка.
Мълчание.
М о к с и. Тръгвам след него!
Д о м б и. И аз!
Д и м б и. Така ви искам, приятели!
Ч и м и. Да, ама и аз.
Всички го поглеждат учудено.
М о к с и /ядосано/. Ти пък защо?
Ч и м и. Да му причиня проклетия! Изпадне ли в беда, ще му причиня още по-голяма беда.
Чими се смее неприятно.
Д о м б и. Махни се!
М о к с и. Ще те ритна!
Ч и м и. Ще вървя на двайсет метра зад вас!
Неприятният му смях.
 
 
С Ц Е Н А   В Т О РА
Предполага се, че мястото представлява зеленчукова градина, сред нея стърчи плашило.
Плашилото се състои от широкопола черна шапка, вехт черен костюм и вехти обуща. Стърчи, извисява се над всичко, хем величествено, хем жалко.
Какво ли няма в присъствието на плашилото: отчаяние, разбити надежди, поражение… И все пак, то е там, стърчи.
Влиза Лиско, спира изведнъж.
Л и с к о. А!…
П л а ш и л о т о. Плашило съм. Плаша гаргите. Приближи се, де! Господарят на зеленчуковата градина го няма.
Л и с к о. Приличате ми на човек.
П л а ш и л о т о /с радостни нотки в гласа и с надежда/. Нали? Малко ми трябва, за да стана човек. Имам шапка, костюм и обуща, и все пак, чувствам, че ми липсва нещо. /Изглежда че Плашилото е склонно да бърбори./ Така ли е?
Л и с к о. Липсва ви само това, което би трябвало да запълни дрехата и особено шапката, но отдалеч… при-ли-ча-те…
П л а ш и л о т о. Вие кой сте?
Л и с к о.  А, аз съм едно нищо и никакво лисиче.
П л а ш и л ото. Накъде сте се отправили?
Л и с к о. Вървя, скитам.
П л а ш и л от о /въздъхва/. А аз стоя. Откакто се помня стърча на тази греда, под слънцето и дъжда… А вие имате ли някаква цел?
Л и с и ч е т о. Не мога да ви се разкрия, не ви познавам и се страхувам.
П л а ш и л о т о. Аз плаша само гаргите.
Л и с к о. Ми, не ги плашете.
П л а ш и л о т о. Плаша ги само като вися.
Л и с к о. Ми, не висете. Слезте от гредата и тръгнете, превърнете се в скитник, и без това на такъв приличате. Напуснете градината и разгледайте света. Тръгваме ли?
П л а ш и л о т о. Хм! Като помисля само и настръхвам.
Л и с к о. Тогава – висете! Мога да ви кажа обаче, че вашата трагедия е нищо пред моята. Аз бях едно щастливо лисиче с приятели, гора, полянки и хубави вирове за къпане. Докато ненадейно преди осем дни не ми се появи едно синьо видение. Това видения ме накара да оставя приятелите и да тръгна. Вече осем дни вървя.
П л а ш и л о т о. Че какво ли може да бъде туй видение, а?
Л и с к о. Не знам. Синьо, много красиво, понякога ми се струва, че прилича на птица. То стърчи до едно огромно езеро. Край него има много други птици. Всички го наблюдават, искат да му кажат нещо, но то не обръща внимание на никого. Какво ли може да бъде това красиво нещо, а?
П л а ш и л о т о. Ох!… Как да ти кажа, че да ме разбереш. Не знам какво може да бъде туй красиво нещо, но на мен ми се струва, че вече си влюбено.
Л и с к о /весело/. Кой, аз?
П л а ш и л о т о. Ти.
Л и с к о. Ха-ха-ха!
Излиза понесен от смеха си.
 
 
С Ц Е Н А   Т Р Е Т А
 
Влиза Димби. Спира, извръща се назад.
Д и м б и. Хайде, защо се бавите? Какво говорите?
Влиза Домби.
Д о м б и. За лъвове.
Влиза Мокси.
М о к с и. Например, има ли вероятност да се натъкнем на лъвове.
Д и м б и. Едва ли, Мокси. Доколкото знам, насам лъвове няма.
Бързо влиза Чими.
Ч и м и. Какви лъвове? Защо лъвове? Проклетници, кой говори за лъвове.
Димби и Домби се смеят.
Чими излиза и застава на дистанцията си.
Д о м б и. Вече осем дни и нощи вървим из непознати места.
М о к с и /готов да кресне/. Изобщо защо тръгнахме? Искам да знам защо потеглихме и кой потегли пръв!…
Д о м б и. Ти потегли!
М о к с и /извиква/. Но не за осем дни! Мислех да се поразходим малко и да се върнем. А вие защо не ме спряхте?
Д о м б и. Предлагам да се върнем.
М ок с и. Да!… Лиско ни подведе отново! Не усетихте ли как се забравихме и вървяхме цели осем дни!
Д и м б и. Тихо!
М о к с и. Защо?
Д и м б и. Някой вика.
Ослушват се. Някой наистина вика. Зове. Моли ги да се приближат.
 
 
С Ц Е Н А   Ч Е Т В Р Т А
 
При Плашилото.
Влиза Димби. Влиза Домби. Влиза и Мокси.
М о к с и /с уплаха/. Не поглеждайте натам.
Д и м б и. Защо?
М о к с и. Случайно погледнах натам и мога да ви кажа, че никак не съм доволен. Това същество, ако ти се появи нощем, ще си бъде направо призрак.
Д и м б и. Горкото плашило! Какво ли иска? Какво ли му е станало? / Обръща се към Плашилото./ Добър ден.
П л а ш и л о т о. До днес аз висях безропотно на гредата, но преди малко мина едно приятно същество и разбунтува душата ми. Знаете ли колко малко ми трябва за да стана човек?
Д о м б и. Колко?
П л а ш и л о т о. Имам шапка, имам палто, имам панталони, обуща. Какво ми липсва? Трябва малко да се посъбера, да се съсредоточа и готово. Гаргите се плашат от мен понеже им приличам на човек, значи, аз съм си човек, ще се посвия и ще кристализирам като човек. Шапка имам ли? Имам. Палто имам ли? Имам. Това са панталони, а това – обуща. Остава само онова. Пръст към главата./
Плашилото слиза от гредата и се отърсва, поприглажда се, оправя шапката си, връзва връзките на обущата.
Д и м б и. Случайно да сте, виждали някое лисиче?
П л а ш и л о т о. Преди малко. /Връзва обущата си./ Поговорихме си, предложи ми да стана скитник и да го придружа.
Д о м б и. Накъде?
П л а ш и л о т о. Натам.
Плашилото сочи.
Димби тръгва натам, Домби тръгва след него, Мокси клати недоволно глава и тръгва след тях.
П л а ш и л о т о. Чакайте!
Минава Чими.
Ч и м и. Ти пък какво бе? Какво искаш?
Чими излиза.
Плашилото хуква след всички.
 
 
 
 
 
С Ц Е Н А   П Е Т А
 
Полянката с дървото на кълвача.
Огромно старо дърво. На него може да виждаме, а може и да не виждаме Кълвача.
Но на всяка цена чуваме неговото: Къррррррррр.
Влиза Лиско, повдига глава.
Л и с к о. Хей, кълвач!
Тишина.
К ъ л в а ч ъ т. Кой вика?
Л и с к о. Аз викам.
К ъ л в а ч ъ т. Какво искаш?
Л и с к о. Моля те, Кълвачо, като гледаш от върха на дървото, виждаш ли в далечината една голяма сребърна вода!
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Ами това е Сребърното езеро!
Л и с к о. А птици виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Птици колкото щеш.
Л и с к о. А синя птица виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Че кой не я знае нея!… А ти, дето питаш, кой си?
Л и с к о. Ха! Че кой не ме знае мен!
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Л и с к о. Довиждане.
Лиско си излиза. Кълвачът ядосано започва да картечи със своето кърррррр.
Влиза Димби, следва го Домби, подир него Мокси. Спират. Заслушват се в звуците на кълвача.
Д и м б и. Кълвачо, добър ден!
К ъ л в а ч ъ т. Кърррррррр!
Д о м б и. Да си виждал едно лисиче?
К ъ л в а ч ъ т. Кърр! Кърр!
П л а ш и л о т о. На този му къркори стомаха.
Излизат. Влиза Чими.
Ч и м и. Ей, глупако, млъкни!
Тишина.
Ч и м и. Наблизо има ли щъркели?
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Ч и м и. Щъркели!
Кълвачът отвръща със спонтанен смях и своето кърррррр.
 
 
С Ц Е Н А   Ш Е С Т А
 
Тръстики вляво и вдясно.
По средата част от езерото с хоризонт.
Но ние още не съзираме това, може би предполагаме, че скитанетони след осем денонощия ще ни доведе тъкмо на такова място.Засега виждаме само бледи утринни звезди. Разсъмва се бавно и сякаш тържествено. Една след друга гаснат звездите, предават се, разтапят се в розовата дрезгавина, тя бавно, но сигурно предвещава хубаво юнско утро.
Бавно, но сигурно се настанява и светлината на деня. Вече няма звезди, заедно с чудесната музика пред очите ни изгряват сребърните светлици на езерото, обрамчено от двете страни с тръстики.
Вдясно, сред тръстиките се появява Лиско.
Л и с к о. Май че е това! Туй съм го сънувал. То ме накара да тръгна. Осем денонощия вървях, на деветия ден сутринта съм тук. Може би на това място ще трябва да се случи нещо, което никога, не ми се е случвало досега… Трябва ли да се крия между тръстиките? Да се покажа ли? Най-добре е да се крия. Но кое ще ми подскаже да се появя? /Туп, туп, туп! – чуваме да тупти сърцето му./ Охо, сърцето, то ще ми подскаже кога да се разкрия. Това приключение ли е? Не. Не ме интересуват никакви приключения. С мен се случи нещо особено.
Музика.
 
 
С Ц Е Н А   С Е Д М А
На друго място в тръстиките.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
Д о м б и. Димби, какво виждаш?
Д и м б и. Лиско зяпа езерото.
М о к с и. Затуй вървяхме осем дни, да зяпаме едно езеро]
Д и м б и. Тук всичко е красиво.
М о к с и. Но не мога да паса. Яде ми се, а трябва да се спотайваме.
Д о м б и. Мокси, трябва да видим най-после защо лисичето се повлече до тук, какво го повика, кое го кара да се крие в тръстиките.
Д и м б и. И тази тъга! Нашият Лиско – тъжен!
Д о м б и. Без приключения.
М о к с и. Виж, това ми харесва. Няма опасности, няма страх. Криеш се и наблюдаваш един луд.
П л а ш и л о т о. Но и нас ни наблюдават.
М о к с и /бързо/. Кой?
П л а ш и л о т о. Оня противен жабок. Какво иска той от него, какво е намислил?
Д и м б и. Чака.
П л а ш и л о т о. Какво чака?
Д и м б и. Да му отмъсти.
Д о м б и. Случи ли се беда с лисичето, жабокът ще скочи върху него.
М о к с и. Да го смачка!
П л а ш и л о т о. Но защо?
Д и м б и. Понеже Лиско спаси някога живота му и го извади от една бъчва.
Д о м б и. А той не обича да го спасяват…
М о к си. … понеже е проклетник.
Д и м б и. Но е най-страхливото животно на света.
С Ц Е Н А   О С М А
 
Лиско стои зад тръстиките и чака с примряло сърце.
По езерото бавно преминава патица. Изчезва. После преминава двойка от патици. С дългите си кракабавно, по плитчината пристъпват две розови чапли. Спират, поглеждат се, сякаш си говорят нещо и продължават пътя си, изчезват от взора ни.
Сега се появяват два лебеда, тържествено плават. Единият разперва криле, размахва ги, като ли ще прави кой знае какво, но ги прибира и потегля по пътя си, увличайки другарката си.Изчезват.
По особената музика ние разбираме, че може би ще се случи нещо неочаквано. Не оставаме измамени – най-напред се появява едно синьо петно, което прилича на осветен от прожектор кръг. Кръгът серазхожда по сцената, но след туй се връща, сякаш е разузнал, че всичко наоколо е достатъчно чисто и достойно за появата на фламингото.
Още по-значителен музикален акцент.
Появява се синьо пулсиращо сияние, запява ангелски хор, може бипеят всички обитатели на езерото – от патиците до лебедите,и се оттеглят, за да открият повече просто, а то всъщност се оказва шоу-ефект за появата на главната шоу-звезда, да речем, нещо като Алис Фей от някогашната поредица „Красавиците на Зигфелд“ или Марлен Дитрих в „Синият ангел“.
Изчезнало е небето, изчезнало е езерото, останало е само синьото пулсиращо сияние и в центъра му Синьото фламинго, позовало по неведоми пътища нашето лисиче да тръгне и да намери безпогрешно Сребристото езеро, позовано може би от любовта, като първи неосъзнат трепет на детето или пък, а това е и най-вероятното, като неугасим стремеж на всяко живо същество да потърси и открие красотата.
Лиско наблюдава фламингото с нямо вцепенение, но накрая, било от детска дързост, било заради самочувствието си, извиква едно:
– Хей!
Задвижва, се цяла система от изящни и хармонични движения – фламингото извръща глава към него и го поглежда.
– Пристигнах! – долага Лиско. – Повикахте ме и дотърчах. Не можех да не дойда, нямаше как. Мислите ли, че вече нещо може да ни разлели?
Синьото видение извръща глава отново към езерото, прави бавни крачки и нагазва във водата. Шията му наподобява синя мълния. Водата го отразява. Получават се две сини прелести.
– Моля ви – надига гласчето си Лиско. – Пътувах осем денонощия към вас, изоставих приятелите си, забравих приключенията… Аз съм Лиско! За мен са писани книги, бил съм в гнездото на орел, и в стомаха на акула. Обърнете ми малко внимание. Животът ми е пълен с приключения.
Синьото фламинго клъвва нещо от водата, разперва крилете си и ги прибира.
Една чудесна нежна перушинка се отделя от него и се отправя към лисичето. Лиско протяга лапичка и я улавя.
Да не забравяме, че всичко се извършва феерично и придружено с подходяща музика.
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Сред тръстиките, някъде зад гърба на Лиско.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
За всеки случаи, да не забравяме, че зад техния гръб пък се спотайва Чими.
М о к с и /сърдито, плачевно/. Съсипвате ме, унищожавате ме с това принудително лежане сред тръстиките.
Д и м б и. Мокси, тихо, ще ни чуят.
М о к с и /знае си своето/. Нима ще се крием цял живот така? Вече цяла година лежим и го наблюдаваме!
Д о м б и. Не цяла година…
П л а ш и л о т о. …а три денонощия.
М о к с и. До кога, кажете? И кога ще си вървим обратно. На всичко отгоре трябва да шептя, забранено е да се провикна нормално. Домби, кажи му на Димби, това не е честно, искам да се изправя, вече се схванах!
Д о м б и. Млъкни и наблюдавай!
Д и м б и. Такава красота!
П л а ш и л о т о. Подобно нещо не съм виждал никъде.
Д и м б и. Чими, какво ще кажеш за синьото фламинго?
Ч и м и /гласът му/. Не съм Чими, а Чимиджимичамиджоми!
Смях.
М о к с и. Той не знае, че на онова самотно дърво сред полето има щъркелово гнездо.
Д и м б и. Не му казвай.
Д о м б и. Ако чуе ще полудее от страх.
П л а ш и л о т о. Но щъркел не се вижда.
Д и м б и. Да бе, къде ли е щъркелът?
Ч и м и. Глупаци, какво си шепнете?
Смях.
 
 
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Лиско сред тръстиката.
Отново музикалният мотив за фламингото.
Отново сиянието. Появява се цялата синя прелест.
Лиско стои и наблюдава.
Л и с к о /гласът му, на запис/. Трети ден мълча и наблюдавам тази магия. Светът е като умрял, всичко е изчезнало. Нима съм омагьосан? Готов съм да стоя цял живот така, никога няма да се наситя на красотата. Тя се състои от хармонични елипси, кръгове, параболи, триъгълници и всичко останало от геометрията. Всяка вечер тази птица отлита към острова на езерото и всяка сутрин се появява пред мен. Всички други птици на езерото са влюбени в нея, но тя не им обръща внимание. /Вече с истинския си глас./ Хей, птицо!
Фламингото отново трепва и повторно обръща глава към лисичето.
Лиско. Какво си ти?
Мълчание. Очите на птицата са втренчени в малчугана.
Л и с к о. Защо ме повика?
Мълчание.
Л и с к о. Искам да те докосна.
Мълчание.
Л и с к о. Искам да полетя с теб. Защо не ме понесеш над света, а?
Мълчание.
Л и с к о. Осем денонощия пътувах към тебе, три дни стоя на този бряг, чакам те да се появиш и те наблюдавам. Кажи нещо, дай ми знак, че си ме забелязала и ще превърна в най-щастливото същество!
М о к с и. Димби, плачеш ли? /Учудено./ Домби, и ти ли плачеш?
Д о м б и. Горкият Лиско!
Д и м б и. Колко е нещастен!
П л а ш и л о т о. Щастлив!
Д и м б и. Какво, Плашило?
П л а ш и л о т о. Той е щастлив! Според ме, всяко дете трябва да изпита поне веднъж в живота си подобно нещастие.
Д о м б и. И все пак, боли го.
Д и м б и. Той се мъчи.
М о к с и. И трябва да го изтръгнем от магията. Глупаци, не виждате ли че е омагьосан!
В това време се чуват страшни кресливи викове за помощ. Дявол да го вземе – и този път Чими. Всички поглеждат нагоре.
Д и м б и. Чими!
Д о м б и. Жабокът!
П л а ш и л о т о. Щъркелът го отнася!
М о к с и. Пада му се!
Отново крясъците на Чими.
М о к с и. Викай! Кряскай!
Д и м б и. Мокси, засрами се!
Чими зове за помощ.
 
 
С Ц Е Н А   Д В А Н А Д Е С Е Т А
 
Лиско съзерцава своето синьо видение.
Фламингото, сякаш нарочно извършва подчертано хармонични движения и то най-много с шията си.
Патиците, чаплите и лебедите се въртят влюбено около фламингото, което не ги и забелязва. Долитат крясъците на Чими.
Ясно се чува: Помоооощ!
Лиско сякаш е заспал.
– Помоооощ!
Нима това е същото лисиче, нима това е нашият герой, познат ни от всички други пиеси?
Втурва се Димби.
Д и м б и. Лиско, не чуваш ли?
– Помооощ! – вика от небето Чими.
Връхлита Домби.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Димби и Домби наблюдават с учудване Лиско.
Лиско не ги е и чул, продължава да съзерцава величието на синьото фламинго.
Д и м б и /крещи/. Щъркелът задигна жабока!
Лиско не чува.
Д о м б и. Виж! /Потупва Лиско по рамото./ Носи го във въздуха!
– Помоооощ! – крещи отгоре Чими.
Влиза Мокси.
М о к с и. И сега ли ще го спасяваме?
– Помоооощ!
Мокси. /вика нагоре/. Оставяме те на щъркелааааа!
Димби и Домби разтърсват яростно лисичето.
Д и м б и. Лиско!
Л и с к о /едва сега с глух глас/. Какво?
Д о м о и. Чими вика!
Л и с к о /сякаш отсъствува/. Кой вика?
– Помооощ! – крещи Чими отгоре.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Л и с к о. Защо?
Д и м б и. Събуди се!
Фламингото се приближава и протяга крило. Лиско мечтателно протяга лапа.
Крилото и лапата замалко да се докоснат.
– Помооооощ! – крещи от небето Чими.
Л и с к о /все още в унес/. Кой вика?
М о к с и /не се сдържа и изревава/. Чими вика!
Л и с к о. Защо?
П л а ш и лото /нахълтва/. Отвлякоха го!
Л и с к о. Кой го отвлече!
П л а ш и л о т о. Щъркелът.
Д и м б и /тържествено/. Започва приключение!
Л и с к о. Какво беше то?
Д о м б и. Ще спасяваме! Не разбра ли? Лиско, събуди се, щъркелът грабна Чими. Жабокът изчезна във въздуха. Ето, не вика, няма го, отвлякоха го!
Л и с к о. Къде го отвлякоха?
П л а ш и л о т о. В гнездото на щъркела!
Л и с к о /едва сега обръща поглед/. Ти пък кой си?
П л а ш и л о т о. Плашилото!
Л и с к о. Димби, ти ли си!
Д и м б и. Тук съм!
Застава пред него.
Д о м б и. И аз!
Л и с к о /трезво/. А Мокси?
М о к с и. Ти си глупак!
Л и с к о. Някой не викаше ли?
Д и м б и. Отвлякоха Чими!
Д о м б и. Щъркелът!
Л и с к о. А защо не ми казахте? Кой щъркел? Къде? Това е вече приключение!
– Урааааааа! – викат всички.
Л и с к о. Мили мои приятели!
С Ц Е Н А   Т Р И Н А Д Е С Е Т А
Гнездото на щъркела; какъв жесток реализъм след цветния сън на езерото.
Чими и Щъркелът.
Чими крещи.
Щ ъ р к е л ъ т /не толкоз неспокойно, с достойнство/. Млъкни.
Ч и м и. Няма да млъкна!
Щ ъ р к е л ъ т. Тогава ще те глътна веднага.
Ч и м и. Помооооо…
Щъркелът го чуква с клюна си по главата. Чими млъква.
Щ ъ р к е л ъ т. Знаеш ли защо те държа все още неизяден? За да ме познаеш. Ние с теб се познаваме. Някога с теб се явявахме на един конкурс.
Ч и м и. Аха.
Щ ъ р к е л ъ т. За най-дългото име. /Чими се разтреперва./ Не трепери… Там ти посмя да ми се противопоставиш.
Ч и м и. Чичо Щъркел, тогава за всичко беше виновно едно презряно и омразно лисиче, което ненавиждам от дъното на душата си. Вашето име беше Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак. А Лиско каза, че това не е име, а стихотворение. И дадоха наградата на мен… Понеже името ми е Чимиджимичамиджоми!
Щ ъ р к е л ъ т. Измъкна цяла кошница с ягоди изпод клюна ми. Вместо да ги изям аз, изяде ги ти!
Ч и м и. Още ми е сладко.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега пък ще изям тебе! Ти си проклетник.
Ч и м и. Прав си.
Щ ъ р к е л ъ т. Добре, че го съзнаваш.
Ч и м и. На мен ми доставя удоволствие да съм лош. Сега, например, не ме е яд, че ще умра, а за туй, че ще престана да върша проклетии. Ако съм сигурен, че като ме глътнете ще се отровите, сам ще вляза в стомаха ви.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти откога разговаряш на ВИЕ?
Ч и м и. Не знам на какво се дължи, но с ВАС ми се говори на ВИЕ, понеже сте много страшен.
Щ ъ р к е л ъ т. По-страшен и от човека?
Ч и м и. Че какво му е страшното на човека?
Щ ъ р к е л ъ т. Не ми говори. Човекът пресушава блата, създава блата – прави каквото му скимне.
Ч и м и. Помооооощ!
Щ ъ р к е л ъ т. Защо викаш?
Ч и м и. За всеки случаи. Помоооооооооооо….
С Ц Е Н А   Ч Е Т И Р И Н А Д Е С Е Т А
 
Сред голото поле.
Лиско, Димби, Домби, Мокси и Плашилото. Чува се викът за помощ.
Д и м б и. Лиско, виждаш ли самотното дърво сред полето?
Л и с к о. Видях и гнездото.
М о к с и. И пак ли ще го спасяваме?
Л и с к о. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда ръката си/. Шейсет и два!
Л и с к о. Можеш ли да запазиш тази перушинка?
Лиско показва синята перушинка, обгърната в сияние.
Д и м б и. Да.
Взима перушинката и я пъха в джобчето на ризката си.
Л и с к о. Планът ми е готов. На оня самотен бряст има един щъркел и един жабок. Щъркелът трябва да изяде жабока. Ще направим така, че щъркелът да не го изяде, а да ни го върне.
М о к с и. А какво ще го правим?
Л и с к о. Ще ви кажа как ще стане това. Успехът ще зависи главно от нашето красноречие. Трябва да се превърнем в артисти.
М о к с и. Разправяй каквото щеш, но хубавото на туй приключение се състои в това, че няма риск за живота.
С Ц Е Н А   П Е Т Н А Д Е С Е Т А
Щ ъ р к е л ъ т. Говорехме за човека, а ето го и него. Приближава се.
Влиза Димби.
Д и м б и. Добър ден.
Щ ъ р к е л ъ т. /високо от гнездото/. Добър ден.
Д и м б и. Мога ли да запитам нещо?
Щ ъ р к е л ъ т. Можете.
Д и м б и. Да сте виждали някакъв човек?
Щ ъ р к е л ъ т. Ами ти не си ли човек?
Д и м б и. Аз съм човече, дете – на две, на три, на четири или на пет годинки.
Щ ъ р к е л ъ т /иронично/. Аха.
Д и м б и. Човекът, за когото питам носи черна шапка, черен костюм и черни обуща.
Щ ъ р к е л ъ т /присмехулно/. Друго не носи ли?
Д и м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т /охладнява/. Трион ли? Че защо му е този трион?
Д и м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Така ли? И защо го търсиш точно тук?
Д и м б и. Видях го да се отправя насам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го забелязал.
Д и м б и. Извинете за безпокойството. Довиждане.
Щ ъ р к е л ъ т. Довиждане. /На себе си./ Това какво ли може да означава?
Въздъхва.
Долу се появява Домби.
Д о м б и. Чичко щъркел, вие отдавна ли стърчите горе?
Щ ъ р к е л ъ т. От много-много отдавна.
Д о м б и. Да сте забелязали някакъв човек насам? Слаб и висок, с шапка и официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. Друго забележително нещо?
Д о м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо му е трион?
Д о м б и. С него реже.
Щ ъ р к е л ъ т. Какво реже?
Д о м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го виждал.
Д о м б и. Извинявайте.
Щ ъ р к е л ъ т. Значи не ти е известно какво реже?
Д о м б и. Довиждане, чичко.
Домби си излиза.
Влиза Мокси. Прави се на ударен, не говори нищо, пасе.
Щъркелът го гледа известно време отгоре и накрая не издържа.
Щ ъ р к е л ъ т. Магаре, извиняван, но искам да се информирам, случайно не си ли срещало насам или натам някакъв човек със шапка.
М о к с и. Не искам и да го срещна! И съм ядосан, ще знаеш.
Щ ъ р к е л ъ т /трепва/. С шапка, нали?
М о к с и. И официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. И обуща, нали?
М о к с и. Точно от него бягам.
Щ ъ р к е л ъ т. Защо, какво ти прави?
М о к с и. Мани, мани! Тъкмо се излегна на сянка, човекът се приближава, измъква щърбавия си трион изпод палтото и почва да реже.
Щ ъ р к е л ъ т /с тревога/. Какво реже?
М о к с и. Дървото.
Пауза.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо го реже?
М о к с и. Защото е лош. Ще изсека, вика, всички дървета, по целия свят, вика… Един приятел си имах, вика; проклет беше и подлец беше, вика; най-досадното и противно същество беше, вика; и този простак се наричаше Чими, вика; но ми беше приятел, вика; а един щъркел вика, взе че го изяде.
Щ ъ р к е л ъ т /с отпаднал глас/. Но защо реже?
М о к с и. Ще премахна, вика, всички дървета наоколо, вика и да няма къде щъркелите да си вият гнезда.
Щ ъ р к е л ъ т /съсипан/’. Че той… много лош този твой човек.
М о к с и. Не е мой. Мразя го. Той ми реже сенките. А бе, я се махни от главата ми! Кво съм седнал да ти обяснявам! И всичко туй заради един мизерен и жалък проклетник, който заслужава да бъде изяден не един, а три пъти!
Ч и м и. Ааа, не така!…
Мокси ядосано се отдалечава.
Щъркелът се обръща към вътрешността на гнездото и сега можем да видим Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега, Чими, разбра ли какво направихме?
Ч и м и. Не сьм Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. А кой си?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми.
Щъркелът започва да се разхожда нервно.
Щ ъ р к е л ъ т. Чу ли какво казаха за теб?
Ч и м и. Аз на туй мърляво магаре тъпкано ще му го върна. Знаеш ли как го мразя, много го мразя!
Щ ъ р к е л ъ т. Млъкни! /Тишина./ Олеле!
Ч и м и. Какво бе, какво?
Щ ъ р к е л ъ т. Задава се.
Отново оня ракурс, за да виждаме хем гнездото, хем „посетителите“ отдолу.
Долу се появява Плашилото.
П л а ш и л о т о. Хей, как се казваш?
Щ ъ р к е л ъ т. Аз ли?
П л а ш и л о т о. Ти, не се прави на ударен. Как ти викат?
Щ ъ р к е л ъ т. Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак.
П л а ш и л о т о. Значи ти изяде приятеля ми Чими. Сега пък аз ще ти отрежа дървото, та да ти рухне гнездото. Единствен приятел си имах на света, беше ми и за приятел и за неприятел, познаваха го като проклетник, но си беше мой. А ти взе, че го изяде и сега ще си платиш.
Плашилото бърка под палтото си.
Щ ъ р к е л ъ т /тревожно/. Стоп! Човеко, моля те, пощади дървото! Ще ти върна жабока, само не вади триона!
П л а ш и л о т о. Как ще го върнеш? Нали го изяде?
Щ ъ р к е л ъ т. Чими, покажи се!
Чими се показва.
Ч и м и. Кво искаш ти бе, мърльо!
П л а ш и л о т о. Чими, братко мой!
Ч и м и. Не съм ти брат, глупако, защо ме наричаш брат?
Плашилото и Щъркелът се смеят.
Щъркелът хваща жабока за едното краче, отива при Плашилото и му го дава. Плашилото напъхва жабока в джоба си.
Щъркелът се връща в гнездото си.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега ще режем ли дървета?
П л а ш и л о т о. Няма, щърко. Пък и нямам трион.
Плашилото се смее и показва пешовете на палтото си.
Това сякаш е знак да се появи лисичето.
Л и с к о /към щъркела/. Познайник, здравей! /Зад гърба му изникват Димби и Домби./ Да сте го виждали някъде?
Д и м б и. На конкурса за най-дългото име.
Д о м б и. Щъркелшарендългокрак!
Л и с к о. Тогава искаше да измъкне наградата от ягоди и си постави цяло стихотворение за име. Но ние спечелихме кошницата, по право. Чими си я извоюва, честно, с името си.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти ли измисли хитрия план с триона?
Л и с к о. Да.
Щ ъ р к е л ъ т. И все пак не мога да разбера: Защо спасявате това проклето животинче, това нищо и никакво зло?
Л и с к о /и мъдро и весело/. Защото си е наше, Щъркеле, и си го познаваме. По-добре да си ни е то, отколкото да ни се струпа някое друго, по-голямо зло на главата. А така, то си върви с нас и си го знаем, дори си го спасяваме.
Всички се смеят.
М о к с и. Това наричам приключение – без опасности за живота. /Смях./ Но както ме мързи, хич не зная как ще извървим обратно тези осем денонощия до нашата си полянка.
Л и с к о. Довиждане, Щърко!
Всички се сбогуват.
С Ц Е Н А   Ш Е С Т Н А Д Е С Е Т А
При гредата на плашилото.
Влизат всички, един по един, най-напред Плашилото.
П л а ш и л о т о. Не ми казвайте нищо. Самичко разбрах, че не съм създадено да скитам по света, макар че ви обикнах. Трябва да плаша птиците. Е,  по едно време започнах да мисля, че ми е определена главна роля в това приключение. А това не е малко: поне веднъж в живота си човек да изиграе една главна роля. /Качва се като на голгота и увисва на гредата./ Довиждане, приятели!
Всички казват по едно довиждане и си тръгват.
Внезапни крясъци: – Помоооощ!
Отново смях.
Плашилото бръква в джоба си и измъква Чими.
Ч и м и. Пусни ме, глупако! /Плашилото подава Чими на Лиско./ Този не искам да ме докосва!
Ритва и скача на земята.
Ч и м и. Всички сте пасмина! Ще ви направя най-голямата проклетия!
Смях.
Тишина. Смрачава се.
Л и с к о. Димби.
Д и м б и. Кажи, Лиско.
Л и с к о. Дай онова.
Димби бръква в джобчето на ризката си и измъква синята перушинка, която заблестява нежно и чародейно, сякаш да им  осветява пътя.
Л и с к о /след като вдига перушинката високо, като фенер/. Напред към нашата гора!
Бодра музика. Героите се отдалечават с песен.

КРАЙ.


here:  CHIMMY (EN) .pdf file for downloading.


ТУК! -  РОНИ - драматизация по приказка 1971-1977.pdf file за сваляне.

.
*** Чела съм приказката, разбира се!, но тази драматизация ме развълнува много повече. Защо ми се струва, че си е дал труда да запознае И ДЕЦАТА с ТАЗИ страна на живота, която обикновена е много по-жестока за възрастните…

И имам предвид НЕ смъртта, а ИЗНЕВЯРАТА – за секунда отделен от ЕДНАТА обич – и нахлува друга, съвсем непозната, нетипична, нелогична – просто ЕДНА КРАСОТА – която искаш и не можеш да се откажеш от нея…

Кой, ако не Ахото, познава тази страна на живота! Кой, ако не той, безброй пъти е стоял на кръстопът и е потеглял към Синята пеперуда, загърбвайки онази, която го очаква у дома в тревога…

Е, и аз я познававам, защото съм негова наследница…

Възхитена съм, че е написал това… признание?… обяснение?… извинение???… Браво, Ахо!  Дж.В.

.
 
борис
априлов
*
Р О Н И
*
сценарий
за
куклен
театър
*
1971 – 1977
 .

.

.

 

 

ЛИЦА:

РОНИ                              – папагалче
ПЕПИ                              – пеперуда
ЛЕНИ                              – момиченце
МАЙКАТА
БАЩАТА
МАЙКА ОТ ПАРКА
СЛАДОЛЕДЧИЯТА
ХРАСТЪТ                       – розов храст в парка
БУХАЛЪТ
ДЕЦА
*заб. Музиката е много важен компонент на пиесата.

.

Пълна тъмнина.
Г л а с /неутрален, в тъмнината – гласът на обобщената мисъл/. Понякога от тъжните неща се раждат големите радости.
Нежна музика.
Г л а с. Понякога трябва да стане тъжно, за да стане весело.
Нежна музика.
Г л а с. Понякога трябва да стане неизбежно тъжно, за да дойде животът.
Докато звучи музиката, бавно се промъква светлината и обстановката на сцената изплува пред нас.

Спалнята на Лени. Креватче, маса, отворен прозорец, който гледа към дворната градина.
Лени лежи в креватчето си. Спи. Навън е утро, птиците в градината пеят.
Влиза майката на Лени.
М а й к а т а. Лени! /Пауза, тишина./ Лени!… /Пауза./ Лени!…
Лени се размърдва в леглото, обръща се на другата страна.
М а й к а т а. Лени, няма ли да ставаш?
Л е н и /сънливият ѝ глас/. Ннне.
М а й к а т а. Хайде, Лени, навън е чудно утро!…
Л е н и. Много ли е чудно?
М а й к а т а. Извънредно.
Л е н и. Обичам да спя в такова утро.
М а й к а т а. Вчера ми каза да те събудя рано. Имала си да правиш нещо.
Л е н и /сънливо/. Какво нещо?
М а й к а т а. Не знам.
Л е н и. Тогава защо ме будиш?
М а й к а т а /настоява/. Нещо много важно.
Л е н и /протяга ръце/. Че какво ли ще е туй важно нещо?
М а й к а т а /кротко/. Да не заспиш отново. /Излиза./
Л е н и /протяга се блажено/. Нещо важно… Какво ли ми е хрумнало вчера?… Какво ли може да бъде… то? /Отново се завива и заспива./

Рязко издрънчава часовникът до главата ѝ. Лени скача и запушва ушите си.
Л е н и /докато будилникът дрънчи/. Тихо!… /Будилникът дрънчи./ Тихо!… Млъкни! /Притиска силно ушите си с длани./ Безобразнико, млъкни! /Будилникът млъква./ Така те искам. Ти си послушен будилник. /Ляга и се завива. Будилникът задрънчава. Лени скача този път на пода./ Проклетнико, какво искаш? /Будилникът млъква./ Хайде, защо не се обадиш пак? /Лени е хванала една от куклите си, готова да прасне будилника./ Не смееш!… /Гледа го./ Не смееш, нали?
Б у д и л н и к ъ т /издрънчава/. Не.
Л е н и /сяда на леглото. Разтрива очи/. Нещо, нещо… нещо.. Какво ли може да бъде това нещо, което имам да правя?… Когато човек има да прави нещо, той знае какво има да прави, или пък поне знае какво е това нещо, а аз не знам нищо. /Повдига глава./ Рони! /Тишина. Пауза./ Рони! /Пауза./ Рониии!
Р о н и. Добро утро!
Л е н и. Здравей, Рони!… Къде си? /Търси го с очи./
Р о н и. Тук съм.
Л е н и. Но къде? Не те виждам.
Р о н и /с подскачане, идва и каца на рамото ѝ/. Сега виждаш ли ме?
Л е н и /погалва Рони/. Мое малко папагалче!… Мое чудно хубаво, красиво папагалче! /Гали го./ Къде беше?
Р о н и. На прозореца.
Л е н и. Какво правеше там?
Р о н и. Гледах градината.
Л е н и. Познай какво сънувах.
Р о н и. Сигурно пак си сънувала, че знаеш да четеш, като големите деца.
Л е н и. Не!
Р о н и. Сигурно пак си сънувала, че имаш кукла, която яде ягоди и може да кара велосипед.
Л е н и. Не!
Р о н и. Или пък, че ядеш бонбони и хвърляш книжките им върху главата на страшен великан.
Л е н и /смее се щастливо/. Не, Рони!… Сънувах, че те извеждам за първи път навън. Отидохме в Парка и там всички ми завиждаха, че имам най-красивото и най-възпитаното папагалче на света.
Р о н и. Беше ли хубаво?
Л е н и. Аз бях много важна.
Р о н и. Какво ще правим днес?
Л е н и. Познай де!
Р о н и. Ще ми показваш картинки от онази книжка.
Л е н и. Не!
Р о н и. Ще ми сричаш приказките от онази книжка, която знам наизуст.
Л е н и /смее се/. Не.
Р о н и. Тогава… пак ще се криеш и аз ще те търся.
Л е н и /смее се/. Не!
Р о н и. Може би, АЗ ще се крия, а ТИ ще ме търсиш.
Л е н и. Не, Рони!… Днес ще те изведа за първи път в Парка!
Р о н и /изненадано/. Какво?
Л е н и /смее се/. Да… И всичко ще стане както в съня ми.
Р о н и. Навярно ще бъде хубаво, Лени… Макар че не знам какво е това ПАРК.
Л е н и. А, това е мястото, където извеждат бебетата на раз­ходка. Понеже майките няма на кого да показват бебетата си, из­веждат ги в парка и ги показват на всички. Перчат се. Аз нямам бебе, но ще се перча с тебе.
Р о н и. А аз?
Л е н и. Ще се перчиш и ти.
Р о н и. Ще ме научиш ли как?
Л е н и. А, то си идва от самосебе си.
Р о н и. Значи, ще дойде изведнъж, а?
Л е н и. Няма да усетиш как.
Р о н и. Ще се опитам да усетя…
Л е н и. Първо да се измием и да закусим!… Мамо!
М а й к а т а /влиза/. Кажи, Лени.
Л е н и. Дай ни голяма закуска!… Много!…
М а й к а т а. Защо?
Л е н и. Днес ще покажем Рони на света!… Хайде, Рони!…
Затъмнение. Музика.
Песен на птици, плач на бебета, детски смях.
Светлина. Кътче от парка с пъстроцветния щанд на сладоледчията.
С л а д о л е д ч и я т а. Сладолед!… Млечен сладолед! /Гребе и раздава фунийки на децата./ Сметанов сладолед!… Ле­ден и сладък, розов и гладък!…
Влиза Лени с папагалчето на рамо.
Всички деца се обръщат към нея: – Аааа!
П ъ р в о   д е т е /учудено/. Какво е това?
В т о р о   д е т е. Папагалче!
П ъ р в о   д е т е /дърпа ръката на майка си/. Искам папагал­че!
Т р е т о   д е т е.И аз!
М а й к а т а /към Лени/. Момиченце, откъде го взехте?
Л е н и. Кое?
М а й к а т а. Папагалчето.
Л е н и /небрежно и нелогично/. А, то е особено папагалче.
М а й к а т а. Моля?
Л е н и /нелогичен хумор/. От рождение си е такова.
Децата обръщат гръб на сладоледчията. Всички гледат папагалчето.
Викове: – Искам такова! – Искам Папагалче!… – Същото! – Искам ТОВА папагалче.
С л а д о л е д ч и я т а. Момиченце, махни се! Не мога да си продавам сладоледа!
Л е н и /искрено/. Още по-добре.
С л а д о л е д ч и я т а /изненадано/. Какво?… Защо?
Л е н и. Ще си го изядете сам!.
Тръгва. Излиза. Затъмнение.
Музика.
Светлина.
Живописен, култивиран път от градината: декоративни дървета и фонтан от който изригва вода на разноцветни струи.
Няма никой. Влизат Лени и Рони /на рамото ѝ/.
Р о н и /възхитено/. Ей, че голямо нещо било това, което нарече СВЯТ!…
Л е н и. О, Рони, то е нещо още по-голямо!
Р о н и /изненадано/. По-голямо от туй?
Л е н и. Много по-голямо!
Р о н и. Не мога да си представя нещо по-голямо от туй.
Л е н и. Ще видиш./Футболна топка се търкулва в краката ѝ./ Сега внимавай, гледат ни! /Чува се глъчка./ Премести се на другото ми рамо.
П ъ р в о  м о м ч е н ц е /връхлита подир топката, вдига я, а после поглежда Лени/. Ееей, вижте! /Обръща се към бандата си./
Децата влизат бързо.
В с и ч к и. Еееей!
П ъ р в о  м о м ч е н ц е. Момиченце, продаваш ли го?
Л е н и. Това, дето е на рамото ми ли?
В с и ч к и /нетърпеливо/. Да!…
Л е н и. На лявото или на дясното рамо?
В с и ч к и. На лявото!
Л е н и. Ааа, него не го продавам. Продавам само това, което е на дясното ми рамо.
В с и ч к и /разочаровано/. Ееее.
П ъ р в о т о. А може ли да говори?
Л е н и. Само във вторник и петък.
П ъ р в о т о /към другарчетата си/. Днес какво е?
В т о р о т о. Сряда.
П ъ р в о т о. Момиченце!
Л е н и. Какво?
П ъ р в о т о. Къде да те видим в петък?
Л е н и. Пред кино „Славейков“. Ще държа карамфил, да ме познаете. /Смее се./
В с и ч к и /разочаровано/. Еееее!…
П ъ р в о т о. Тази е луда!
В т о р о т о. Луда, но си има папагалче.
Л е н и /внезапно/. Да, наистина е особено. /Смее се./

Затъмнение в което звучи нейния смях.

 
Смехът.
Светлина.
Нова обстановка – изключително тих, отдалечен кът от парка. Пейка, дървета, храсти, цветя.
 
 
Лени се появява до пейката. Продължава да се смее.
Л е н и /доволна от преживяното/. Рони, видя ли?
Р о н и /замаяно от преживяното/. Беше много интересно. Всички гледаха само мен, искаха да ме пипнат, да ми чуят гласа.
Л е н и. Разбра ли колко е хубаво да си имаш папагалче?
Р о н и /унесено/. Лени.
Л е н и. Какво, Рони?
Р о н и. Усетих!…
Л е н и /учудено/. Какво усети?
Р о н и. Почувствах…
Л е н и /още по-учудено/. Рони, какво почувства?
Р о н и. ОНОВА!
Л е н и. Кое – онова?
Р о н и. Да. То влезе в мен.
Л е н и. Така ли?
Р о н и. Почувствах как се перча. Те ме гледат, разбираш ли, а аз се перча ли перча…
Л е н и /примира от смях/. Да… да…
Р о н и. Перата ми се наперчиха, започнах да се надувам… По едно време помислих, че ще се пукна от перчене. /Лени се смее./ Но не се пукнах.
Л е н и. Затова не бива много да се перчиш.
Р о н и. Защо?
Л е н и. Опасно е. Можеш да се пукнеш.
Р о н и /отнесено/. Като нищо.
Л е н и. Рони!
Р о н и /отнесено, още мисли за станалото/. Да.
Л е н и. Аз ще седна на пейката, да почета. /Показва книжката си./ Така правят майките в градинките… А ти ще си поиграеш наоколо.
Р о н и /отнесено/. Да.
Л е н и /строго/. Рони, чу ли?
Р о н и. Да, да… Ще си играя наоколо. /Казва го със същия отнесен тон./
Л е н и /с тревога/. Рони, за какво мислиш?
Р о н и /с удоволствие/. Хубаво е да се перчиш, а?… /Сякаш се събужда./ А ти ще четеш, така ли?
Л е н и. Да. Дял ден.
Р о н и. А аз?
Л е н и. Цял ден ще играеш наоколо… До коя картинка бях стигнала? /Разтваря книжката./
Р о н и. До картинката с оранжевия замък. Розовото конче влиза в него, вратите се затварят и то става пленник на магьосницата.
Л е н и /гледа книжката/. Такаа… Сега да видим ще се спаси ли кончето или не. Това ще го каже книжката. /Забива поглед в нея./ А ти отивай да играеш.
Р о н и. Вярвам, че ще се спаси, иначе ще стане тъжно.
Музика.

 

Затъмнение.

 

Светлина.
Полянка с розов храст. В храста се белее огромна роза.
Папагалчето се появява на храста.
Р о н и /възхитено/. Ах, че хубаво цвете!… Интересно, на какво ли нещо съм кацнало?
Х р а с т ъ т /с плътен мъжки глас/. Аз съм Розовия храст.
Р о н и. Аха!…
Х р а с т ъ т. Не видя ли какъв хубав цвят имам?
Р о н и. Видях го и се чудя как може да съществува такъв прекрасен цвят,
Х р а с т ъ т. Ама и ти си нещо хубаво… Птичко, какво си ти!…
Р о н и /уж нехайно/. Папагалче!
Х р а с т ъ т. Какво?
Р о н и /уж, де/. Нищо и никакво папагалче.
Х р а с т ъ т. Не съм чувал за теб.
Р о н и. Тук съм на разходка с Лени.
Х р а с т ъ т. Коя Лени?
Р о н и. Не познавате Лени? Не знае да чете, а се прави, че знае да чете.
Х р а с т ъ т. Значи е малка.
Р о н и. Много е малка, горката.
Х р а с т ъ т. Нищо, ще порасне.
Р о н  и. Така ли?
Х р а с т ъ т /смее се/. А ти как мислиш?
Р о н и. Не знам. Аз си мислех, че ще си бъде все така малка. Защото…
Х р а с т ъ т. Какво?
Р о н и. Защото… ако порасне… Ох, не знам как да ви обясня. Децата обичат папагалчетата повече от възрастните хора.
Х р а с т ъ т. Успокой се!… Тя ще те обича и когато порасне.
Р о н и. Откъде знаеш?
X р а с т ъ т. Аз съм стар храст и зная много неща.
Р о н и. Дано!… Защото… ако Лени… порасне, ще ме обича по-малко и…
Х р а с т ъ т. Много ли я обичаш?
Р о н и. Не мога да живея без нея.
Х р а с т ъ т. А тя?
Р о н и. И тя!
Х р а с т ъ т. Това са хубави неща. Хубаво е, че се обичате.
Но Рони сякаш не го чува вече. Вниманието му е привлечено от огромната пеперуда, синя, със жълти точки. Тя лети грандиозно, изчезва, отново се появява, трепти над тях.
Р о н и. Какво ли е това?
Х р а с т ъ т. Кое?
Р о н и. Някакво цвете, лети.
Х р а с т ъ т. А, това е пеперуда.
Р о н и. Така ли?
Х р а с т ъ т. Харесва ли ти?
Р о н и. Как е възможно такова красиво нещо!

Пеперудата прави кръгче над храста под акомпанимента на музиката, и каца върху розата. Забива хоботчето си и започва да пие роса.
Пауза. Тишина. Рони я наблюдава.
Р о н и /най-после/. Хей!
П е п и /приветливо/. Здравей!
Р о н и. Летящо цвете, защо целуваш розата?
П е п и. Пия росата.
Р о н и. Така ли?… Защо?
П е п и. Знаеш ли колко е вкусна?
Р о н и. А ти знаеш ли… /засрамено/ че ми харесваш?
П е п и. Да, ама и ти ми харесваш.
Р о н и /радостно/. Така ли?
П е п и. Много ми харесваш.
Р о н и. Да, ама ти ми харесваш повече.
П е п и /смее се/. Ей, че го каза!…
Р о н и. Летящо цвете!
П е п и. Какво?
Р о н и /объркано/. Ох!…
П е п и. Кажи, кажи!
Р о н и. Не знам как да го кажа.
П е п и. Кажи го направо.
Р о н и. Срамувам се.
П е п и.. Кажи го, моля те.
Р о н и. Виж какво… Как да те наричам?
П е п и. Амиии… как… ПЕПИ!…
Р о н и. Виж какво, Пепи… Срамувам се.
П е п и. Тогава го кажи със заобикалки.
Р о н и. Добре… Така е по-лесно… Виж какво… Харесваш ми.
П е п и. Това го каза.
Р о н и. Но, нали със… заобикалки?
П е п и /смее се/. Добре.
Р о н и. Много ми харесваш! /Пепи се смее силно./ Не се смей!…
П е п и. Добре, няма.
Р о н и. Защото ме прекъсваш и забравям какво исках да ти кажа.
П е п и. Чакам.
Р о н и. Ох… Какво беше?… В човката ми беше и го забравих, понеже ти… се смееше и аз… Разбираш ли?
П е п и /смее се/. Разбирам.
Р о н и /изведнъж/. Ааа, ПЕПИ – от ПЕПИрудка.
П е п и /смее се./
Р о н и. Пак се смееш.
П е п и. Не се казва пепирудка, а пепе… рудка.
Р о н и /смутено/. Виж какво…
П е п и. Какво?
Р о н и. Много ли… си… самичка?
П е п и. Доста.
Р о н и /отдъхва си/. Е това исках да те питам.
П е п и. А ти много ли си самичко?
Р о н и. Не толкоз… Като те гледам как… летиш… навсякъде… и…
П е п и. И?
Р о н и. Където си щеш…
П е п и /заинтересувано/. И?
Р о н и /смутено/. Нали разбираш?
П е п и. Не…
Р о н и. Нали със заобикалки?
П е п и. Добре, със заобикалки.
Р о н и. Нали така казахме?
П е п и. Да… Е?
Р о н и. А бе – ще ми се да литна заедно с теб! /Отдъхва си./
П е п и. Аха!
Р о н и. Сега ли?
П е п и. Да.
Р о н и /отново смутено/. Понеже… аз… само в една стая… Разбираш ли? Е, и в стаята е интересно, но тук е по-интересно!… Летиш си… Разбираш ли?
П е п и. Разбирам.
Р о н и. Виждаш много неща.
П е п и. Чудни неща!
Р о н и. Едни… такива… кой знае колко чудни неща виждаш, пък аз… Разбираш ли?
П е п и. Да. Нямаш си представа какви неща виждам.
Р о н и. Да, де… /Живо./ Затова, викам си, ако станем приятели, ще летим навсякъде, и ще гледаме най-различни неща… Искаш ли да станем приятели?
П е п и. Много!
Р о н и /сепва се/. Защо?
П е п и. Харесваш ми.
Р о н и. Да не лъжеш?
П е п и. Наистина ли виждаш за първи път света?
Р о н и. Наистина.
П е п и. А той не е само това.
Р о н и. Така ли?
П е п и. Ще видиш!…
Р о н и /отдъхва си съвсем/. Тръгваме ли?
П е п и. Веднага.
Р о н и. Накъде?
П е п и. Където ни видят очите. Ще се вдигнем високо и ще кажеш какво искаш да видиш.
Р о н и /възторжено/. Хайде!

Затъмнение.

 

Музика.
Синьо небе, чисто, с някое облаче. Рони и Пепи летят.
П е п и. Рони, виждаш ли всичко? /Пауза./ От там до там?
Р о н и. А от ТАМ до ТАМ?
П е п и. И от ТАМ до ТАМ.
Р о н и. Всичко ли?
П е п и. Всичко.
Р о н и /удивено/. Цялото?
П е п и. Това е полето.
Р о н и. А онова?
П е п и. Онова е планината.
Р о н и. А туй?
П е п и. Реката.
Р о н и. А зеленото?
П е п и. Гората.
Р о н и. Пепи!…
П е п и. Кажи, Рони.
Р о н и. Май че, там, при планината… светът свършва, а?
П е п и. Почва, почва.
Р о н и /изненадано/. Какво?
П е п и /спокойно/. Започва.
Р о н и. Отново?
П е п и. Отново.
Р о н и. И… колко пъти?
П е п и. Много.
Р о н и. Добре де, около колко?
П е п и. Около сто.
Р о н и. Толкоз много?
П е п и. Дори повече.
Р о н и /с недоверие/. Петдесет?
П е п и. Може би.
Р о н и. И всичко туй е СВЯТ?
П е п и. Искаш ли да кацнем?
Появяват се върху жицата на електропровода.
Р о н и. Тук е много добре. Хем си почиваме, хем се вижда надалеч.
П е п и /унесено/. Чувствуваш ли?
Р о н и. Какво?
П е п и. Как ни люлее вятърът.
Р о н и. Да… /Изведнъж./ Защо ни люлее?
П е п и Вятърът люлее жицата, а жицата люлее нас.
Р о н и. /внезапно, с променен тон/. Пепи!
П е п и. Кажи, Рони.
Р о н и. Искаш ли да си обещаем нещо?
П е п и. Искам…
Р о н и. Едно важно нещо.
П е п и. Важно?
Р о н и. Да си обещаем, че никога няма да се разделим*
П е п и /след пауза/. Ти… обещаваш ли?
Р о н и. Много!
П е п и. И аз.
Р о н и. Много ли?
П е п и. Още повече от теб.

Затъмнение.

 

Музика.
Обстановката при пейката, където сме оставили Лени. Тя продължава да седи и да чете.
Л е н и /чете на глас/. Тогава Розовият Кон се превърнал на принц. Принцесата онемяла от радост. Двамата се оженили и заживели щастливо в замъка. /Затваря книгата и въздъхва шумно./ Ех, Рони, тази приказка ми харесва, понеже обичам принцовете. Хайде, Рони!… Вече е обяд… Мама е сготвила нещо интересно!… /Оглежда се./ Рони! /Строго./ Рони, не се крий!… /Високо./ Рони!… Веднага се явявай! /Тишина, в която се чуват песните на птиците./ Рони, Рони – не ме разигравай!… Рони, Рони – веднага се явявай! /Чака. Нищо./ Ааа, така ли?… Аз си тръгвам! /Става./ Рони!… /Тишина. Нищо./ Ще ме нервираш, Рони!… Ще ми станеш само на папагали-мамагали!… /Пауза./ Рониии., къде си?… /Вика./ Ронииии!… РонииииI… Ро-ни-иииииии!…
Шуми някаква детска група. Влизат няколко момчета.
Л е н и. Момчета, да сте виждали някакво папагалче?
П ъ р в о т о. Какво?
Л е н и. Търся едно папагалче.
В т о р о т о. Ха!
Т р е т о т о. Тази тук търси папагали!
Смеят се и изчезват.
Музика.

Затъмнение.

 

Огромно дърво с грамаден дънер и хралупа. В далечината се виждат планински върхове.
На един от големите клони, пред хралупата, са Рони и Пепи.
Р о н и. Защо кацнахме тук?
П е п и /след пауза/. ВИНАГИ ще кацаме тук.
Р о н и/гледа я учудено/. Така ли?… Какво е това старо дърво?
П е п и. Моето дърво.
Р о н и. Тук ли ще нощуваме?
П е п и. Тук е закътано, няма вятър. Виждаш ли тази хралупа?
Р о н и. Интересна хралупа.
П е п и. Опитай дали можеш да се провреш.
Р о н и. Сега! /Влиза, изчезва/. Чудесна колибка!… /Излиза./ Вътре е разкошно!… Прилича на една много малка стая.
П е п и. Ако нощта е хубава, ще нощуваме вън.
Р о н и /въздъхва/. Такъв живот обичам, знаеш ли – да спя където си искам. Онова там, звездите ли са?
П е п и. Да.
Р о н и. Кога успяха да излязат?
П е п и /с ирония/. Забелязала съм, свечери ли се – излизат.
Р о н и. Всяка вечер, така ли? Това е чудесно!. /Гледа небето./ Изведнъж, цялото небе се напълни с фенерчета.
П е п и /някак странно/. Рони.
Р о н и. Да, Пепи.
П е п и. Нали няма да се разделяме?
Р о н и. Разбира се.
П е п и. Никога.
Р о н и. Никога, Пепи. Знаеш ли колко съм щастливо? Лека нощ.
П е п и. Лека нощ.
Най-напред чуваме гласът на Бухала, после виждаме и него.
Б у х а л ъ т. Аха, намерих си вечеря! /Появява се до тях./ Това какво е, пеперудке?
П е п и. Рони, бягай!
Рони хуква след пеперудата. Бухалът ги следва. Чуваме зловещия му смях.
Гонитба около дървото.
Б у х а л ъ т. Та-ко-ва пъс-тро и го-ля-мо нещо за я-де-не Ха-ха-ха!
Рони и Пепи обикалят дървото следвани от бухала. Внезапно, като се явява пред хралупата, Пепи спира.
П е п и. След мене, Рони!
Пепи изчезва в хралупата, без да се. двоуми, Рони я следва. Бухалът се явява.
Б у х а л ъ т. А! Къде изчезнаха? /Чува смехът на приятелите Тук ли сте? /Прави опит да се вмъкне в хралупата./ А! /Отново./ Охо! /Нов опит да се вмъкне през дупката./ Ужас!
П е п и /отвътре/. Какво, Бухльо?
Б у х а л ъ т. Защо влязохте там, където не мога да вляза?
Р о н и. Сега добре ли си?
Б у х а л ъ т. Не.
П е п и. А ние сме добре.
Б у х а л ъ т. Излезте да ви изям. Особено онуй, голямото, пъстрото. Не съм ял такова. То какво е?
Р о н и. Папагалче!
Б у х а л ъ т. А така! Яде ми се папагалче, искам да го изПАПАгалям!
Ха-ха-ха! – смеят се Рони и Пепи.
Б у х а л ъ т /с ярост/. Тихо! Искам тишина!
Р о н и. Нали искаше да ядеш?
Б у х а л ъ т. И да ям искам! Папагалчета!
Смях.
Б у х а л ъ т. Смейте се, смейте се, ще видим кой ще се засмее последен. Ще чакам тука, на! Докато излезете.
П е п и. До утре ли?
Б у х а л ъ т. И пак ще ви изям. Не можете цял живот да стоите вътре.
Смях..
Музика. Очите на Бухала блестят зловещо в тъмнината. Но музиката продължава, времето тече, нощта, изтича, зазорява се, ето го и утрото. Блясъкът в очите на бухала изчезва. Някъде пропява петел.
Пепи се промъква през дупката на хралупата, излиза и застава пред злодееца.
П е п и. Добро утро.
Б у х а л ъ т /сепва се/. А, къде си?
Пепи се смее.
Появява се и Рони.
Двамата се смеят.
Въртят се пред преследвача си.
Б у х а л ъ т. Къде сте?
– Тук сме!
– Тук съм!
Б у х а л ъ т /върти, се и се озърта/. Тук, но къде?
Смях.
Б у х а л ъ т. Нищо не виждам! Не виждам през деня!
Смях.
Пепи и Рони се отдалечават.
Б у х а л ъ т. Моля ви, почакайте до нощта, тогава пак ще виждам.
Музика.
Нова обстановка – край потока.
Рони и Пепи са кацнали на камък. Поточето шуми приятно – само в началото, за да не покрива текста.
Р о н и. Пепи, това пък какво е?
П е п и. Реката.
Р о н и. Много ми харесва.
П е п и. Виждаш ли как тече водата?
Р о н и. Снощи щяха ли да ни изядат?
П е п и. Да, Рони, наоколо няма само приятни неща. Тук-там приятното е примесено с неприятно.
Р о н и /наивно/. Защо?
П е п и. Така е под небето.
Р о н и. И водата все си тече, нали?
П е п и. Да, Рони.
Р о н и. Друго нищо не прави, нали? Само тече.
П е п и. Непрекъснато.
Р о н и. Брегът си стои, а водата си върви?
П е п и. Винаги.
Р о н и. И винаги една и съща вода, нали?
П е п и. Водата е различна.
Р о н и /учудено/. Как различна?
П е п и. Винаги различна… Една вода си отива, идва друга. После и тя си отива, но идва друга вода. Тази вода, която гледаш в момента не е същата, която си гледал.
Р о н и. Моля ти се… Не виждам ли, че е същата!…
П е п и. Тази която мислиш, че е същата е същата, но на друго място, а на това място е друга, но после става съвсем друга, защото е дошла друга, а пък докато съм ти казала това, вече е съвсем друга.
Р о н и. А къде е оная?
П е п и. Коя?
Р о н и. Дето беше същата?
П е п и. Лети към морето.
Р о н и. А другата, която още не е, къде е?
П е п и. Горе, в планината. Там ще те заведа на четвъртия ден.
Р о н и. Значи, Пепи, водата идва и си отива, а брегът остава?
П е п и. Както виждаш. Ние стоим на брега, който си остава.
Р о н и. Брегът е едно доста нещастно животно.
П е п и. Не е животно.
Р о н и. А какво?
П е п и. Бряг… Предмет.
Р о н и. Ето, там има една вода, която стои на едно място.
П е п и. Това е вирчето. Там се къпя.
Р о н и /удивено/. Къпеш ли се?
П е п и. Сега ще се изкъпеш и ти. Плъзнеш се по вирчето, намокриш се, после пак, и пак, а накрая кацаш на този камък и се отърсваш от капките… Хайде, да опиташ!… Виж как става.
Музика. Сцената остава празна.
Рони и Лепи се връщат на камъка. Отърсват се от капките, смеят се.
Р о н и. Пепи, ние никога няма да се разделим, нали?
П е п и. Защо да се разделяме, щом сме толкоз щастливи!
Р о н и. Много съм щастливо, да ти кажа!… Никога не съм било по-щастливо.
Затъмнеше.
Светлина.
Лени е облегната до прозореца, почти с гръб към нас, загледана към градината.
М а й к а т а /гласът ѝ/. Лени!… /Лени не помръдва. Стои неподвижно./ Лени!… /Майката влиза./ До кога ще стоиш така?… Няма ли да закусиш? /Лени продължава да мълчи./ Не може така, детето ми!… Вече трети ден на прозореца. /Отива до нея и поставя ръка на рамото ѝ./ Хайде, Лени!…
Л е н и /едва извръща глава/. Ще закуся, мамо.
М а й к а т а /тръгва към кухнята/. Чакаме те. /Излиза./
Тишина. Пауза.
Влиза Бащата. Бавно се приближава към Лени, застава до нея.
Б а щ а т а. Лени, вярно ли е, че днес ще ядеш?
Л е н и. Да, татко, обещах.
Б а щ а т а. И като закусиш – отново на прозореца, така ли?
Л е н и. Да, татко.
Б а щ а т а. Ако съм на твое място, като закуся, ще изляза да се разходя.
Л е н и. Не, татко. Ако Рони се върне, трябва да ме намери.
Б а щ а т а. Аз и мама ще го чакаме вместо теб.
Л е н и. /все замислено/. Не е същото.
Б а щ а т а. Да, но… вече трети ден.
Л е н и. Какво да правя?
Б а щ а т а. Слушай, Лени!… И да чакаш, и да не чакаш… /Прекъсва изречението./
Л е н и /едва сега го поглежда/. Какво?
Б а щ а т а /смутено/. Нищо, Лени.
Л е н и. Искаше да кажеш, че и да чакам и да не чакам, Рони няма да се върне?
Б а щ а т а. Лени, съвземи се!… Три дни тъгуваш!… Разбери, ще ти донеса ново папагалче.
Л е н и /тъжно/. Но няма да е Рони.
Б а щ а т а. Защо?… Ще го кръстиш пак Рони.
Л е н и. Ще го кръстим и пак няма да бъде Рони… Знаеш ли какво беше Рони?
Б а щ а т а. Добре де, тогава защо те остави?
Л е н и /енергично/. Не ме е оставило.
Б а щ а т а /кротко/. Лени, не забравяй, че Рони не се върна с теб.
Л е н и /въздъхва тежко/. Не знам защо.
Б а щ а т а. Кажи де – къде е? Защо не се върна с теб?
Л е н и /бързо/. Рони ме обича!
Б а щ а т а. Но не се върна.
Л е н и. Ще го чакам… Може би се е загубил и не може да на мери пътя.
Б а щ а т а. Папагалите никога не се губят.
Л е н и. Татко, не забравяй, че Рони не е папагал, а ПАПАГАЛЧЕ!… То се е заблудило, но ще търси и ще намери пътя до мен… Ще видиш, че ще дойде и ще кацне тук, на прозореца.
Б а щ а т а. Чакаме те! /Излиза./
Лени се обляга на прозореца и въздъхва.

Затъмнение.

Планински пейзаж.
Музика.
Рони, Пепи.
Р о н и. Това ли е планината?
П е п и. Обещах ти, че на четвъртия ден ще я видиш.
Р о н и. Защо е такава набръчкана?
П е п и. Поради планинския си характер.
Р о н и. Интересно, някъде е по-висока, а някъде по-ниска.
П е п и /смее се/. Някъде гола…
Р о н и /весело/. …а някъде – облечена! /Смее се./
П е п и. Това, което я облича, е гората.
Р о н и. Ааа, значи и гората се изкачва?… Пепи!
П е п и. Кажи, Рони!
Р о н и /удивено/. Някои дървета са се изкачили доста високо Как са се изкачили?
П е п и. Тяхна си работа.
Р о н и. А някои са останали долу… Защо не се изкачат и те?
П е п и. Сигурно им е по-приятно долу.
Р о н и. Не може да бъде… Сигурно има нещо, което не разбираме. Горе си е винаги по-добре. Стоиш си горе, гледаш си отгоре, виждаш далеч… А долу… Пфу!… Дори не можеш да погледнеш нагоре!… Завиждам на дърветата отгоре!
П е п и. Да, но облаците са още по-горе.
Р о н и. Ще стигнем ли до тях?
П е п и. Това не съм ти обещала.
Р о н и. Тогава – обещай!.
П е п и. Обещавам само това, което мога да изпълня.
Р о н и /въздъхва/. Значи, никога няма да стигнем облаците!
П е п и. Има неща, които не могат да се стигнат!… Рони!
Р о н и. Кажи, Пепи.
П е п и. Приятно ли ти е?
Р о н и /весело/. Не виждаш ли?
П е п и. Радваш ли се, че сме заедно?
Р о н и. Пепи, ставаш смешна!… Ей, глупачко, какво искаш да кажеш?
П е п и /вяло/. Все ми се струва… че чувствувам…
Р о н и. Какво?
П е п и. Някаква тъга.
Р о н и. Моля?… Не чух!…
П е п и. Прикриваш някаква тъга.
Р о н и /колебливо/. А, не…
П е п и. Кажи, Рони, признай!
Р о н и /колебливо/. Глупости!
П е п и. Признай!
Р о н и. Моля ти се!
П е п и /настойчиво/. Искам да си откровено.
Р о н и /след пауза/. Е, отвреме-навреме се сещам за Лени и ми става тъжно. /Пауза. Музика./ Обичахме се толкова много… Тя сигурно страда за мен… Но какво да правя, Пепи? Нещо ми подсказва че трябва да тръгна след теб… При Лени е хубаво. Но кога щях да видя света? Нима може без да видиш света, а? Виж колко е красив!… Планината!…
П е п и. И истинският блясък на слънцето!
Р о н и. Реката!…
П е п и. Да чувствуваш вятъра край себе си!…
Р о н и. На свобода!
П е п и. Можем да правим каквото си щем!…
Р о н и. И все пак, Пепи, понякога се питам – какво ли прави моето момиченце. За какво мисли?… Забравило ли ме е?… Разбираш ли?
П е п и. Да, Рони!… И все пак, децата трябва да живеят в града, а ние, които летим – под небето.
Р о н и. Да, де… Това си казвам винаги!
П е п и. И ме обичаш нали?
Р о н и. Много!
П е п и. И никога няма да се разделим, нали?
Р о н и. Нима има сила, която да ни раздели?

Затъмнение.

 

Музика.
Светлина.
Стаята на Лени.
Майката и Бащата влизат тихо.
М а й к а т а. Лени!
Л е н и /както винаги – до прозореца/. Да, мамо.
М а й к а т а. Пети ден на прозореца!
Б а щ а т а. Искаме да се раздвижиш… Да се засмееш. Разбери, Лени, ти тъгуваш по Рони, а ние тъгуваме за теб. Единственото ни дете е тъжно.
Лени заплаква.
М а й к а т а /слага ръка на рамото й/. Лени, не плачи!
Л е н и. Плаче ми се!
М а й к а т а. Ще плачем и ние.
Л е н и /вдига глава/. Тогава няма да плача.
Б а щ а т а. Опитай се да не плачеш.
Л е н и. Но то беше едно такова мило папагалче!… Едно такова, мъничко и говореше… Глупости, но говореше… Нека си говори глупости, важното е да е при мен… /Заплаква./

Затъмнение.

Светлина. Малко преди разсъмване.
От хралупата излиза Пепи. Разтъпква се по клона. Обръща се към входа на хралупата. Стои така. Колебае се.
П е п и /тихо/. Рони!.. /Пауза./ Рони!… /Съвсем тихо, почти шепти./ Рони, събуди се…
Р о н и /гласът му/. Съмна ли се?
П е п и. Не.
Р о н и /сънливо/. Не е ли малко рано за събуждане?
П е п и. Рано е.
Р о н и /излиза от хралупата/. Пепи, какво те е прихванало?… Не виждаш ли, още е тъмно!
П е п и /глухо/. Трябва да ти кажа нещо.
Р о н и /все още сънливо/. Сега ли намери?… Защо не чакаш да съмне? /Пепи мълчи. Пауза./ Да поспим още малко, а? /Пепи мълчи./ Ох!… Какво има?… Защо мълчиш?
П е п и /най-после/. Рони! /млъква./ Трябва да ти… кажа нещо… много, много важно.
Р о н и /обръща се към хралупата/. После.
П е п и. Не може после.
Р о н и. Звездите още не са угаснали.
П е п и. Рано е, но нещо ми подсказва, че трябва да те събудя.
Р о н и. Добре де, ще ми го кажеш, но да поспим…
П е п и. Освен това, нещо ми подсказва, че ТРЯБВА ДА СЕ СБОГУВАМЕ!
Акцент върху музиката.
Р о н и /изведнъж/. Какво?
П е п и. Да се сбогуваме!
Р о н и. Пепи, будна ли си?… Не сънуваш ли?
П е п и /непреклонно/. Хайде, Рони!… ТРЯБВА!
Р о н и. Какво трябва?… Още не разбирам какво трябва!…
П е п и. Да се сбогуваме.
Р о н и /весело/. Ей, Пепи, най-после успя да ме разсъниш… /Поглежда я./ Пепи, какви са тия шеги?
П е п и /тъжно/. Трябва да отлетя.
Р о н и. Къде?
П е п и. Далече.
Р о н и. Колко далече?
П е п и. Много.
Р о н и. Добре, но защо?
П е п и. ЗА ДА СНЕСА ЯЙЦАТА СИ.
Р о н и /след пауза/. Аха!… Да, да… Хм!… Е, добре… Защо не каза?
П е п и. Както виждаш…
Р о н и. Добре, Пепи – тръгваме.
П е п и /решително/. Не!
Р о н и /изненадано/. Моля?
П е п и /спокойно и малко тъжно/. Ще отлетя САМО АЗ.
Р о н и /съвсем учудено/. Така ли? /Фиксира го./ Защо?
П е п и. Така трябва.
Р о н и /сърдито/. Пепи, чуваш ли се какво говориш? Нали си обещахме, че няма да се разделяме?… Никога, казвахме, каквото и да стане…
П е п и /тъжно/. Тогава още не знаех, че трябва да ги снеса.
Р о н и. А сега отде знаеш?
П е п и. Нещо ми го подсказа, отвътре. Същото нещо ми заповяда да отлетя.
Р о н и /след пауза/. Добре, Пепи… /Пауза./ Добре. Отлети. /Пауза./ Но веднага след туй се върни. Ще те чакам. /Пауза./ Тук… На този клон… Снеси яйцата си и ела.
П е п и /тъжно/. Колко лесно го каза, Рони.
Р о н и. Ще те чакам.
П е п и /тъжно/. Аз… няма… да се… върна.
Р о н и /едва не подскача/. Какво?
П е п и /много тъжно/ Нещо ми подсказва, че няма да се върна.
Р о н и. Слушай, ти не знаеш какво говориш!
П е п и. Знам.
Р о н и. Откъде знаеш?
П е п и. Не знам точно откъде.
Р о н и. Пепи, разбери, ще те чакам дълго. Повече отколкото можеш да си представиш. Колкото и да се бавиш, ще те чакам. Да се върнеш. Да заскитаме отново по света.
П е п и. Нещо ми подсказва, че няма да се върна НИКОГА.
Р о н и /уплашено, почти извиква/. НИКОГА?…
П е п и /тъжно/.  Довиждане, Рони!
Р о н и /безутешно/. Пепи!…
П е п и. Не се опитвай да ме изпращаш.
Р о н и /безутешно/. Пепи, какво говориш?
П е п и /много тъжно/. Извинявай и не тъгувай!… Не бива да тъгуваш.
Р о н и. Не мога, Пепи!… Това е толкоз тъжно!… Ще заплача.
П е п и. Не!… Ще видиш, Рони. Нещо ми, подсказва, че не е толкоз тъжно. После ще разбереш… Ще се намери някой да ти го обясни и ти ще си кажеш: Ей, това летящо цветенце Пепи излезе право…
Р о н и. Не може да бъде. Толкова е тъжно.
П е п и. Тъжно, за да стане весело. Рони… Извинявай. Довиждане!… Не ме изпращай. /Гласът ѝ глъхне./ Довиждане, Ронии!… /Съвсем глъхне./ Довиждане, Ронииии! /Отлита, изчезва./
Р о н и /отчаяно-тъжно/. До-до-довиждане, Пе-пепи!… /Заплаква./

Тихата музика, която досега е била фон на тъжното прощаване, се засилва и звучи дълго през

затъмнението

 
…бавно заглъхва при новата светлина.
 
 
 
Стаята на Лени.
Лени стои до прозореца.
Б а щ а т а /влиза/. Хайде, Лени!… Обеща да се съвземеш.
Л е н и. Ще се съвзема, татко. Ще почакам още малко и ще се съвзема.
М а й к а т а /влиза/. Напразно чакаш, разбери.
Л е н и /учудено/. Кое ви кара да мислите така?
Б а щ а т а. Лени, ти си малка и не знаеш. Този, който не се е върнал пет дни, навярно никога няма да се върне.
Л е н и. ВИЕ мислите така.
М а й к а т а /учудено/. Кои НИЕ?
Л е н и. Големите.
Б а щ а т а. Тогава – чакай!
Л е н и. Ще чакам.
М а й к а т а. А не може ли, хем да чакаш, хем да си играеш навън?
Л е н и. Ще го видя отначало като точица, в небето, след това ще стане точка, после още по-голяма и ще се превърне в Рони, който ще долети през прозореца и ще каже: Здравей, Лени!… Не!… Рони ще каже много весело: Хей, здравей бе!… А аз ще кажа: Хей, палавнико, здравей бе! Здравей бе, скитнико!… И нищо повече. Ще кацне на рамото ми. Ще го попитам: Гладен ли си?… А той… /Млъква./
Б а щ а т а. Какво – той?
Л е н и /извиква/. Вижте!
М а й к а т а /уплашено/. Лени!… Какво е станало?
Л е н и /гледа през прозореца/. Вижте!
Б а щ а т а. Лени!
Л е н и /изкрещява/. Рони!…
М а й к а т а. Къде? /Поглежда./
Л е н и. Небето!
Б а щ а т а. Глупости!… Това е някаква точица.
Л е н и. Нали ви казах, Рони ще бъде точица!…
Б а щ а т а. Лени, какво говориш?
Л е н и /извиква/. Вижте! /Маха с ръка./
Б а щ а т а /слага ръка върху рамото на жена си/. Ние… /Млъква./
Излизат.
Рони каца на прозореца. Мълчи. Пауза.
Л е н и /след като го е гледала слисано/. Здравей, немирнико /С умиление./ Милото ми пъстро папагалче!…. Завърна се, а?… Дойде си!… Пристигна си, палавнико!… Рони, здравей, бе!…
Р о н и /тъжно/. Добър ден, Лени.
Л е н и /слисано/. А!… Какво е станало?…
Р о н и /глухо, през плача си/. Лени… то… си… отиде.
Л е н и. Кой си отиде?
Р о н и. Летящото цвете!… Цялото синьо, със жълти точици.
Л е н и. Рони, разкажи, отначало… Аз те оставих да си играеш…
Р о н и. Ти ме остави да си играя, а аз се запознах с Летящото цвете, пеперудката Пепи… Тя ми показа света. Обещахме си да не се разделяме, да бъдем винаги заедно и бяхме – цели пет дни. /Заплаква./ Колко щастливи бяхме, Лени!… Видях полето, гората, реката, планината… И щяхме да бъдем още по-щастливи. До края на живота си.
Л е н и. Рони, какво се е случило?
Р о н и. Тази сутрин Летящото цвете отлетя.
Л е н и /слисано/. Завинаги?
Р о н и. Каза, че няма да се върне.
Пауза.
Л е н и /най-после вдига глава/. Да, Рони…
Р о н и /поглежда я/. Какво, Лени?
Л е н и. Сега разбирам.
Р о н и /слисано/. Ти… разбираш?
Л е н и /въздъхва и заплаква/. Пеперудката вече няма да се върне.
Р о н и. Никога ли?
Л е н и. Никога! /Заплаква./
Р о н и. Ще заплача и аз.
Л е н и /бърше сълзите си/. Няма вече.
Р о н и. Обясни ми, защо няма да се върне, когато може да снесе яйцата си и да се върне.
Л е н и. Не, Рони… Не.
Р о н и. Но, защо?
Л е н и. Защото ще подари живота си.
Р о н и /слисано/. На кого?
Л е н и. На други летящи цветенца.
Р о н и. Така ли?
Л е н и. Те също ще литнат по света, да го красят… Хиляди!… Нови!… Сини! С жълти точици!… На тях ще подари живота си.
Р о н и /след пауза/. Че… то е… много тъжно… Лени.
Л е н и. Не е чак толкоз тъжно. Помисли!
Р о н и /с напиращи сълзи, настоява/. Тъжно е!
Л е н и. Помисли и ще разбереш! /Повишава глас./ Напротив – весело!… Представи си! Една не се връща, но вместо нея се появяват хиляди, може би пет хиляди… все сини, със жълти точици и всяка прилича на Пепи…
Сякаш да илюстрират мисълта ѝ, пеперудите се появяват наистина – облак, който се задава, идва, замрежва целия простор пред погледа ни.

Запява нежен ангелски хор.
Пеперудите прииждат, прииждат – наедряват.
Р о н и /весело/. Лени, виж!
Л е н и. Идват, хиляда!
Р о н и. И не ми е тъжно!.
Л е н и. Напротив!
Р о н и. Весело!
Л е н и. Жълто и синьо!
Л е н и. Елате, пеперуди!
Р о н и. Пет хиляди!
Хорът гърми тържествено.
Папагалчето и детето махат срещу прииждащата красота.

 

Край


За сваляне .pdf file:  ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ

*** Сценарий по романа „Лиско при квадратните същества”.

Макар да пише, че е за куклен театър, има описани мизансцени, които са непостижими за този жанр… Мисля, че по-скоро ТОЙ си е представял нещо като рисувана анимация…

Но пък и романът е безкрайно труден за пресъздаване в театър или кино. Бих казала, че това е един ЧИСТО литературен роман, за четене /и слушане! :)/, защото красотата и силата му са в ДУМИТЕ. Главното в него не е сюжетът, а по-скоро придружаващите сюжета разкази, срещи, случки, описания на местности и общества, които аха-аха да ни закрещят в ухото „Аааа! Чакай, чакай!… ТОВА ми напомня…?!!! А бе ТОВА не е лииии…”
.
Аз бих нарекла романа „Лиско при квадратните същества” една силна политическа сатира на НАШЕТО време, която не би могла да бъде написана направо, но само под прикритието на детската литература…
.
Много по-рано подобен жанр са били БАСНИТЕ, така че може да се каже, че тази книга е една БАСНЯ ЗА СОЦИАЛИЗМА и България. Уж смешна, но ужасяваща…
.
Ненапразно тя беше най-премълчаната от всичките му книги.
Именно затова този сценарий, вече адресиран ИМЕННО към децата – е много по-блед и безинтересен. Не зная дали някога е игран на някаква сцена. Нито дори дали е предлаган…
.
Ако искате да изпитате ИСТИНСКО удоволствие – прочетете романа. Даже – както става с истински хубавите книги – всеки нов прочит носи по-голямо удоволствие; нови и нови открития и усещания, от които ни избива едновременно и на смях, и на плач…

Романът – тук!
.
И не малко „предсказания” за бъдещето на човечеството – и на България в частност – ако можем да приемем, че тя е част от човечеството, де!, нещо, в което ние, живеещите в нея, винаги сме се съмнявали…
Дж.В. Август 2012. :)

 

борис
априлов

*

Л И С К О
П Р И
К В А Д Р А Т Н И Т Е
С Ъ Щ Е С Т В А

*
куклена
пиеса
в
две
части 
*
1977

.

.

1.

Някъде по някой от пътищата.

Минават Мокси и Лиско.
М о к с и /спира се/. Тук виждам тръни.
Л и с к о. Аз пък не виждам. Да вървим.
М о к с и. Като видя тръни аз спирам.
Л и с к о. Ти яде преди малко.
М о к с и. Като видя тръни – спирам. Вече се навървях. Вървим от пет дни и нищо. Нито такова, нито нищо.
Л и с к о.  Да вървим още малко, Мокси.
М о к с и. Омръзна ми. Пети ден търсим приключение и няма приключение. Наоколо само камъни и скали. Къде сме, кажи.
Л и с к о. Това се питам и аз. /Оглежда се./
М о к с и. Тогава върви и търси.  Приключения… Аз ще си паса.
Л и с к о. Виж, там стърчи палатка. Да стигнем поне до нея.
М о к с и. Като стигнем какво? Палатката не се яде, а тръните се ядат. Край.

 

2.
Палатка, по която са накачени въжета и разни други пещерняшки принадлежности.
Пред палатката маса и стол. Александър закусва.
Лиско се промъква към масата.
Л и с к о. Вече пети ден откакто вървим без да срещнем живо същество. /Александър маже масло върху филийката си./ Попаднахме в тази непозната област. /Александър продължава заниманието си без да погледне лисичето./ И изведнъж – вместо живо същество – човек. /Никой не му обръща внимание./ Аз съм Лиско. /Нищо./ Тръгнали сме да за приключения. /капка внимание./ Вие сигурно ме познавате, понеже всички ме познават. /Капка внимание./ От книгите… /Никакво внимание./ С мен е Мокси.
М о к с и  /влиза/. Остави този лош човек.
Л и с к о. Да, но има филийки с конфитюр. /Александър продължава да маже красиво филийката./ Точно така се маже.
А л е к с а н д ъ р /без да ги погледне/. Не ви познавам.
Л и с к о. Тази филийка е за мен, нали?
А л е к с а н д ъ р. За първи път ви виждам.
Л и с к о. Някои вместо хляб употребяват бисквити.
А л е к с. Нито съм ви чувал.
Л и с к о. Мокси, вземи си стол.
Лиско разтваря единстол и сяда край масата.
Мокси прави същото.
Неканените се настаняват, докато Александър се прави, че все още е зает с филийката.
М о к с и. На тази маса за мен няма нищо интересно.
Л и с к о. /понеже вижда че Александър си сипва чай./ На мен с лимон. /Взима си буркана с конфитюра, бръква с лъжичката и налапва./ После ще ми кажете кой сте.
М о к с и. Нямате ли бодили?
Л и с к о. Мокси, не виждаш ли, че е негостоприемен, какво му говориш!
М о к с и. Нищо не му струва да каже има ли или няма тръни.
Александър посочва с палец зад гърба си.
М о к с и. Видя ли как се разбрахме?
Мокси изчезва от масата.
Л и с к о /шари с лъжичката по вече празния буркан/. Най-мразя звън на празен буркан. /Оставя буркана на масата./ Къде ви са бисквитите? /Александър мълчи и яде./ Понякога не мога да прочета думата „бисквити”. /Отваря кутията./  Вие турист ли сте?
А л е к с /допива кафето си/. Аз бързам.
Л и с к о. За къде?
А л е к с. Трябва да се спусна в една непозната пещера.
Л и с к о. Да не сте от ония? /Александър поклаща глава./ Дето скитат по…  /Александър поклаща глава./ А бе вие да не се казвате Александър? /Александър кима./ Художникът? /Кимане./ Чувал съм. /Лиско яде./
А л е к с. За мен най-важното нещо са пещерите.
Александър става и се приготвя.
Л и с к о. Мокси!
Мо к с и /влиза/. Какво има?
Л и с к о. Ще слизаме в пещера.
М о к с и. Без мен!
Мокси излиза.
А л е к с. Какво каза?
Л и с к о. Ще пасе и ще ни чака.
А л е к с. Смяташ да идваш?
Л и с к о. Да не би да не може?
А л е к с. Знаеш ли какво е вътре? Пещерата в която влизам е неизвестна. /Шепти./ Никой не я знае. АЗ я открих. Не се знае какво ме чака вътре.
Л и с к о. Мокси!
М о к с и /появява се/. Какво?
Л и с к о. Помогни за багажа.
М о к с и. Лиско, много те моля да не ме поставяш в неудобни положения. Сега паса, а когато паса няма сила на света, която може да ме изтръгне от тръните. Вие си влизайте по пещерите, а аз ще оставя тръните да влизат в устата ми… Александре, кажете му най-после на тоя!
А л е к с. Лиско, не закачай Мокси.

3.

До дупката на пещерата. Тя не се вижда, вижда се само едно дърво.
Влизат Александър и Лиско. Александър стоварва на сцената огромни пакети с багаж.
Александър завързва въжето за дървото.
Л и с к о. Каквоправим?
А л е к с. Завързвам въжето за това дърво.
Александър връзва най-големия денк и останалите пакети с въжето, след което спуща въжето в дупката.
Л и с к о. Какво правим?
А л е к с. Спущам багажа на дъното на пещерата. /Пауза./ Хайде.
Л и с к о. Какво ще правим?
А л е к с. Ще се спуснем и ние.
Спущат се.
Л и с к о. Олеле!
А л е к с. Какво?
Л и с к о. Не знам.
Изчезват в дупката.

 

4.

Отвесния проход на пещерата. Тъмнина. Чуваме гласът на Лиско да бъбре нещо. Появява се светлина. Виждаме отвесното въже.
Александър се появява, спущайки се от горе. На гърдите му виси електрическо фенерче. На рамото му е Лиско.
Л и с к о. Не се ли спущаме много ниско?
А л е к с. Страх ли те е?
Л и с к о.  Много слизане.
А л е к с. Никога не съм очаквал, че дупката е толкоз дълбока. Сигурен съм, че ще следват изненади.
Л и с к о. Кога ще се връщаме?
А л е к с. Някои колекционират марки, други картички, или кибритени кутии. Аз колекционирам пещери.
Л и с к о. Няма ли да се връщаме?

5.

Първата площадка. Адска тъмнина. Но отгоре започва да светлее. Александър се спуща с фенерчето и Лиско.
А л е к с. А!…
Л и с к о /уплашено/. Какво?
А л е к с. А!…
Л и с к о /уплашено/. Какво има?
А л е к с. Стъпихме на дъното.
Л и с к о. Това не е ли добре?
А л е к с.  А!…
Л и с к о /уплашено/. Моля ви се!
А л е к с. Не е дъното!
Л и с к о. Защо? Нали стъпихме?
А л е к с. Да, но там… /Лиско диша учестено./ Има… /осветява с фенерчето./ Знаех си аз!…
Л и с к о. Кажете… Какво има там?
А л е к с. Нова дупка… Ново спущане… /Измъква ново въже./ Ах, че се радвам! /Завързва въжето за старото въже./ Открихме неоткрита досега пещера. /Вързва багажите./ Голяма изненада! /Спуща багажите в дупката./
Л и с к о. Ама… и ние ли?
А л е к с. /ентусиазирано/. Ах, как се радвам!…

6.

Тъмнина. Отново светлина отгоре. Отново се появяват двамата спущащи се по въжето. Този път се спущат мълчаливо.
А л е к с /поглежда надолу и долага доволно/. Стигнахме дъното!
Л и с к о. Това хубаво ли е?
А л е к с. Интересно е!…
Стъпят на земята. Електрическото фенерче шари наоколо. Чуваме някакво тупане. Туп-туп-туп.
А л е к с. Какъв е този шум?
Л и с к о. И на мен ми прави впечатление.
Ослушват се. Туп-туп-туп-туп…
А л е к с. Аааа, Лиско, не така!
Л и с к о /уплашено/. Какво?
А л е к с. Сърцето ти!
Л и с к о /успокоява се/. Е да… Голямо сърце имам.
А л е к с. А!…
Л и с к о. Отново ли?
А л е к с /ликува/. Приготви се за трето спущане!
Л и с к о. Ох!…
А л е к с /радостно/. Дано се спуснем няколко пъти!

7.

Тъмнина.

Отново светлинката. Отгоре се спущат Александър и Лиско.

Туп-туп-туп! – сърцето на лисичето.

А л е к с. Тази е най-загадъчната пещера. Продължава все надолу и надолу. Дано се спуснем още няколко пъти! Лиско!

Л и с к о /плахо/. Какво?

А л е к с. Ще се пукна от радост!

Л и с к о. А аз от страх.

8.

Тъмнина. Светлинката се спуща. С нея – Александър и Лиско.

А л е к с. Жалко!

Л и с к о. Защо?

А л е к с. Това е дъното на дупката. /Осветява наоколо./ Нищо!… Ще се пукна от ярост.

Лиско въздъхва.

А л е к с. Ти май се успокои.

Л и с к о. Никога не съм се спущал толкоз ниско в живота. си.

А л е к с /изведнъж/. А!..

Л и с к о /пъзливо/. Какво?

А л е к с. Ще се пукна от радост!

Л и с к о /трепери/. И аз…

А л е к с. Дойде ред на лодката!… Видя ли, Лиско, на всичко си му идва редът. /Отваря багажа, измъква лодката, надува я, тя се изпълва веднага с въздух./ Виж какво хубаво езеро. /Александър насочва светлината към посоката./  Хайде!

Л и с к о /пъзливо/. Мммоля?

А л е к с. Влизай в лодката!…

Л и с к о /изумено/. В лодката?

А л е к с. Не виждаш ли какво голяма езеро? Хайде! /Взима лисичето и влизат заедно./ Ще се пукна от радост.

Хваща веслата и започва да гребе.

А л е к с /спира да гребе и прошепва/. Знаеш ли какво?

Л и с к о /шепти/. Какво?

А л е к с /шепти/. Според мен…

Александър започва да гребе.

Л и с к о /шепти/. Какво според вас?

Вместо да отвърне, Александър пали големия петромаксов фенер.

Силната светлина, прогонва мрака и Александър подсвирва.

Л и с к о /изтръпва/. Защо подсвирнахте?

А л е к с. Според мен…

Гласът му секва.

Л и с к о. Какво според вас?

А л е к с. Според мен… Лиско, какво става тук?

Л и с к о /потреперва/. Какво става тук?

А л е к с. Боже мой, тази пещера!…

Л и с к о. Моля ви се, какво има?

А л е к с. Дявол да го вземе!

Л и с к о. Моля ви се, какво е станало?

А л е к с. За първи път…

Л и с к о. Какво за първи път?

А л е к с. Виждам такава пещера.

Л и с к о. Няма ли да се връщаме?

А л е к с. Да не съм луд!… А! Що за пещера!… За първи път се сблъсквам с такова нещо… А! Не може да бъде!…

Л и с к о. Ще останем ли живи?

А л е к с. Бъди спокоен. /Погалва нежно гърба на лисичето./ И все пак, малко, страхливо лисиче, това не може да бъде.

Александър вече не гребе, докато гали и говори, той се озърта на всички страни.

Л и с к о. Доколкото разбирам, попаднали сме в…

А л е к с. Точно така, но Александър не е глупак.

Л и с к о. В този лабиринт можем да се въртим докато позеленеем.

А л е к с. И да се измъкнем едва след три дни.

Л и с к о. Има най-малко петстотин разклонения.

А л е к с. Затова, ще се върнем при висящото въже. В багажа имам рибарско влакно, ще завържем влакното за въжето и ще го пуснем след нас… Разбираш ли?

Л и с к о. За да не се губим!

А л е к с. Назад към висящото въже, с което се спуснахме!

Александър започва въодушевено да гребе. Спира. Оглежда се.

Удари на барабан. Тишина.

А л е к с. /шепти/. Лиско.

Л и с к о. Да..

А л е к с. На това място бяхме ли, или не бяхме?

Л и с к о. Май че не бяхме.

А л е к с. А според мен – бяхме… Тази напукана скала ми е позната.

Л и с к о. Има нещо такова.

А л е к с. Спокойно, ще се оправим.

Започва отново да гребе. Лодката се движи в лабиринт от скали, които образуват сводове на пещерата. Спира.

А л е к с. Александър не е глупак!… Трябва да оставяме по нещо, за да видим дали не се връщаме на същите места. Имаш ли нещо?

Л и с к о. Много ли сме зле?

А л е к с. Намерих стотинки. Ще оставям по скалите, стотинките блестят като котешки очи.

Започва да гребе и да оставя стотинки.

Л и с к о. Колко е часът?

А л е к с. Минали са шест часа.

Л и с к о. Имаме ли нещо за ядене?

А л е к с. Две закуски.

Л и с к о. Какво ще кажете, ако преминем към първата закуска?

А л е к с. Ей сега, щом открием висящото въже!

Загребва отново и спира уморено.

Л и с к о. Не е ли по-добре да закусим преди да сме открили висящото въже?

А л е к с. Съгласен съм, но храната ни се намира при висящото въже.

Удари на барабани.

Тишина.

Л и с к о /въздъхва/. Според мен, висящото въже се превръща във висящ въпрос.

А л е к с. Ние сме първите, които попадаме в тази пещера и се загубваме в този лабиринт. Ние сме откриватели, разбираш ли?

Л и с к о. Разбирам… Това там не е ли една от стотинките?

А л е к с /сломено/. Така ли?

Л и с к о. А там още една, и още една… Което означава…

Удари на барабани. Тишина.

А л е к с. Означава, че се въртим на едно и също място.

Александър гребе.

Л и с к о. Изглежда, че навлязохме в непознато място.

А л е к с. Защо мислиш тъй?

Л и с к о. Скалите ми се виждат по-тъмни.

А л е к с. Понеже гасне светлината.

Л и с к о /сепнато/. Какво?

А л е к с. Батериите не са вечни, а и горивото в лампата свършва.

Александър гребе.

Л и с к о. Момент!

А л е к с. Какво има?

Л и с к о. Там не е ли багажа ни?

А л е к с /извиква/. Ура!… Намерихме го!… Победихме лабиринта!

Гребе бързо.

9.

Площадката с багажа.

Лодката се появява, Александър слиза от нея. След него слиза Лиско.

Александър осветява пакетите.

А л е к с. Целият багаж е тук!

Л и с к о /весело/. И закуските!

А л е к с. /живо/. И те!

Л и с к о. А знаете ли кое го няма?

А л е к с. Кое?

Л и с к о /спокойно/. Висящото въже.

Удари на барабани. Тишина.

Дълго двамата стоят изправени и гледат нагоре, където е висяло висящото въже.

А л е к с. Няма никакво въже. /Почесва се./ А само то можеше да ни върне там, откъдето сме дошли.

Започват да ядат.

Л и с к о. Вече не ме е страх и не съжалявам…

А л е к с. Но избавление от това положение няма вече, лисиче. Знаеш ли това? /Пауза./ Чудеса отдавна не стават.

Л и с к о. А изчезването на въжето?

А л е к с. Може би нещо случайно.

Л и с к о. Завързахте ли го добре?

А л е к с. Не вързвам за първи път.

ТУП!

Л и с к о. Какво падна?

Александър се навежда и вдига въжето.

А л е к с. Висящото въже вече не е висящо, а навито.

Л и с к о /уплашено/. Какво значи това?

А л е к с. Някой го е изтеглил, НАВИЛ го е, и ни го е ХВЪРЛИЛ.

Л и с к о. Става нещо много необяснимо.

А л е к с. Първо – слязохме в дупката, където имаше една площадка, после слязохме още по-долу – на втората площадка,после се спуснахме още два пъти и тръгнахме с лодка по езерото. Заблудихме се в лабиринта, върнахме се при площадката с висящото въже и…

Л и с к о. Висящото въже го нямаше.

А л е к с. Някой ни го хвърли отгоре.

Разглежда въжето.

Л и с к о /прави рупор с лапичките си/. Хеееееей!

А л е к с. Хееееей!

Викат на всички страни.

Тишина. Пауза.

Алекс. Хайде в лодката.

Л и с к о. Защо?

А л е к с. Назад не можем, да опитаме напред.

 

10.

Отново сред стените на лабиринта.

Александър гребе.

Л и с к о /нарушава мълчанието/. Знаете ли какво?

А л е к с. /спира да гребе/. Какво?

Л и с к о. Макарата с рибарското влакно не се върти.

Удари на барабани. Тишина.

Л и с к о. Какво означава това?

А л е к с. /взима макарата и я разглежда/. Това означава, че сме загубени в лабиринта.

Л и с к о. Защо?

А л е к с. Някой е откачил влакното от камъка, на който го бяхме завързали.

Удари на барабани. Тишина.

Л и с к о /шепти/. Това е ужасно.

А л е к с. /шепти/. Лиско, извинявай, но… Според мен, това е краят ни.

Л и с к о. Не знам дали съм ви казал, но аз съм бил в стомаха на акула… и в ноктите на орел.

А л е к с. Знам.

Л и с к о. И пак съм жив… Не помня кой, може би мъдрецът Скомфуций…

А л е к с  /усмихнато го поправя/. Конфуций!

Л и с к о. Скомфуцих се!… Но някакъв мъдрец е казал, че смъртта не е нищо друго освен заминаване, в което си загубил билета си за връщане.

А л е к с. Но сега се намираме в един ужас,Лиско. Всичко край нас е ужасно.

Л и с к о. Добре де, а можем ли да се смеем?

А л е к с. Как да се смеем?

Л и с к о. Така… Започнете да се усмихвате… В най-тежките моменти разтегнете устни за усмивка… Вижте как. /Показва./

А л е к с. Това е гримаса.

Л и с к о. Гримасата е бебето на смеха.

А л е к с /разтяга устни/. Така ли?

Л и с к о. Така!… Сега по-широко!

Започват да се усмихват, гледат се и се усмихват, все по-широко, а накрая започват да се смеят с глас.

А л е к с. Ха-ха-ха!

Л и с к о /отвръща му/. Ха-Ха!

Лабиринтът кънти от смях.

Л и с к о. Да уплашим този, който искаше да ни уплаши!

А л е к с. Да го смразим! Смеят се.

Л и с к о /вика/. Глупако, не се страхуваме!

А л е к с. Простако!

Л и с к о. Не ни плашиш вече! /Тишина./ А!… Не забелязвате ли нещо?

А л е к с. /спокойно/. Да, ние се движим.

Л и с к о /плахо/. Това пък какво означава?

А л е к с. /многозначително/.Има течение.

Л и с к о. И какво?

Ал е к с. Ще ни отведе някъде.

Л и с к о. Къде?

А л е к с. Ооох! Ако знаех!…

Удари на барабани.

Л и с к о. Как бързо се движим!

А л е к с. Ние летим!

Л и с к о. Какво е това там?

А л е к с. Светлина?

Л и с к о. Фенер ли е?

А л е к с. Слънцето!

Барабани, после музика, музика, музика.

11.

Лодката с нашите герои се появява пол клоните на черни върби.

Лиско и Александър излизат на сушата. Оглеждат се.

А л е к с. Нищо не разбирам.

Л и с к о. И аз.

А л е к с. Уж се спущахме, спущахме, а излязохме на повърхността без да се изкачваме.

Л и с к о. Но си имаме закуски.

А л е к с. Какво е туй тъмно небе? Какви са тези черни върби? Къде се намираме? Не съм виждал такъв пейзаж.

Л и с к о. Закуските са на лесно, нали?

А л е к с. И как вони на бензин!

Александър запушва носа си.

Л и с к о. Не искам да ви тревожа, но някой се приближава.

А л е к с. Да се скрием.

Скриват се.

Чуваме как някъде гърмят автомобили.

Влизат Квадратната жена и Квадратният мъж, които носят на главите си противогазови маски.

М ъ ж ъ т /смъква маската/. Какъв въздух!

Ж е н а т а /смъква маската/. Каква тишина!

Хващат се за ръцете.

Лиско и Александър се споглеждат.

М ъ ж ъ т. Затова обичам да те водя в този парк.

Ж е н а т а. Следобед ще ме заведен ли на кино?

М ъ ж ъ т. Какво дават?

Ж е н а т а. „Към усъвършенстване на автомобилните гуми“.

М ъ ж ъ т. А, този го чакам отдавна. Детето вчера гледало „Електронагреватели“ и много го харесал!

Ж е н а т а.  Това е известен детски филм.

М ъ ж ъ т /поглежда, часовника си/. Почивката ни изтече.

Целуват се и малко преди да нахлузят протизогазовите си маски, Александър и Лиско се появяват пред тях.

Мъжът и Жената стоят неподвижно и ги гледат.

А л е к с. Извинете, можете ли да ни кажете къде се намираме?

Мъжът и Жената извикват нещо и едновременно хукват, изчезват.

Л и с к о. Защо избягаха?

А л е к с. Загадъчна история… Тази непозната пещера, езерото, въжето което падна в краката ни, лабиринта…

Лиско. И тези черни върби!…

Мълчат, ослушват се в шума на колите.

А л е к с. Това е парк, а там е градът. Тръгваме ли?

Л и с к о. Не ви ли е страх?

А л е к с. Но какво да правим. Няма да стоим само тук.

Л и с к о. Каква ли е тази страна?

А л е к с. Не знам, но хората ми се струват квадратни, говорят само за техника, децата им гледат само технически филми, вместо въздух – бензинови па̀ри… И шум – колкото щеш. Да не се казвам Александър, ако не трепериш от страх.

Л и с к о. Прав сте, но да вървим.

Музика.

12.

Адски шум от мотори. Мрачни, настръхнали квадратни сгради със строги очертания, неестетични. Улицата е без тротоари, задръстена от смешни квадратни коли, които пълзят в двете посоки. Няма пешеходци, всичко е в колите, оборудвано с маски. На една от сградите надпис:

Национален театър на страната Квадратия

Днес – пиесата „РЕОТАН“

Утре – „ХЛАДИЛНИЦИ С ВЪТРЕШНО ГОРЕНЕ“

А по-нататък:

Куклен театър.

Днес – „ПЛОМБА“

Утре – „ОТВЕРКА“

 

Колите гърмят ожесточено, по улицата няма нито едно свободно място за минаване.

В дясно на сцената влизат Лиско и Александър.

Гледат картината  пред себе си.

 

А л е к с. Такова нещо не съм и сънувал.

Л и с к о. Квадратия!

А л е к с. Няма пешеходци!

Л и с к о. Само автомобили!

А л е к с. Един до друг!…

Л и с к о. Вече се страхувам.

А л е к с. Какво предлагаш?

Л и с к о. Да бягаме.

А л е к с. Къде?

Ненадейно колите спират. Става неимоверно тихо.

Л и с к о. Видяха ни.

А л е к с. Да.

Л и с к о. Гледат ни!

Л и с к о. Да бягаме!

А л е к с. Назад към парка!

Изчезват и моментално започва експлозията на моторите, колите тръгват.

13.

Лиско и Александър бягат из парка. Спират задъхани.

– Ето ги! – извиква Лиско.

– Давай на дясно! – казва Александър.

Изчезват.

 

14.

Лиско и Александър спират задъхано някъде в парка.

А л е к с. Избягахме ли им?

Л и с к о. Вижте, идват от там!

А л екс. Тогава насам!

Хукват и изчезват.

15.

Л и с к о /влиза/. Елате тук.

А л е к с /влиза/. Защо тук?

Л и с к о. Тук не могат автомобили. Ще трябва да слязат и да тръгнат пеша.

А л е к с. Хитро лисиче си ти.

Л и с к о. Цял живот в автомобили и… Не могат да бягат като нас…

А л е к с /сбутва го/. Тихо!

Притаяват се.

Чуваме как една след друга спират коли, къде – не знаем, спират някъде наблизо, разбираме го по форсирането и заглъхването на двигателите.

Тишина с напрежение.

Л и с к о /шепти/. Сега разбирам Мокси.

А л е к с. Тихо!

Л и с к о. Сега си пасе и никой не го гони.

А л е к с. Тихо.

Л и с к о. Идват право към нас.

Влизат три квадратни същества. Смъкват маските си.

П ъ р в о т о. Какво стана?

В т о р о т о. Докато спрем колите и изчезнаха.

Т р е т о т о. Бе какви бяха тия. Едното ми приличаше на човек, а другото на лисиче.

В т о р о т о. Човек… Минал покрай хората.

П ъ р в о т о. Заприлича ми на ламаринианец.

Т р е т о т о. Като го хванем ще разберем.

Влиза Четвъртото квадратно същество.

Ч е т в ъ р т о т о. Изтървахте ли ги?

Т р е т о т о. Къде ще бягат!…

П ъ р в о т о. Какъв въздух!

В т о р о т о. Каква тишина!…

Ч е т в ъ р т о т о. Ти тръгни насам, а ти натам… Вие заобиколете.

Л и с к о /шепти на Александър/. Заграждат ни.

А л е к с. Те са тежко, одвижни и ще хукнем през тях. Еднооо, двееее, три!

Хукват, пробиват обръча.

16.

Колите на преследвачите.

Александър бързо отваря едната и влиза. След него – Лиско.

 

17.

В автомобила. Александър и Лиско седят един до друг.

Александър пали колата.

А л е к с. Потърси маски.

Л и с к о. Ето три.

А л е к с. Сложи си една. /Сам си поставя маска./ Сега сме квадратни.

Л и с к о. И какво?

А л е к с. Ще избягаме.

Л и с к о. Давайте!

А л е к с. Все пак ще ни настигнат.

Лиско показва ключове.

А л е к с /с възхищение/. Страшен си!

Колата тръгва.

18.

Колата префучава пред нас. Вътре са Лиско и Александър.

Притичват четиримата.

Викове:

– Избягаха!

– Напред към колите!

– Не може!

– Защо?

– Лисичето е откраднало…

– …ключовете на колите!

19.

Потокът от коли.

Сред тях – кола с две квадратни същества. Само вдигнатата нагоре опашка ни подсказва, че тук са героите ни.

Л и с к о. До тук – добре!

А л е к с. Скрий опашката си.

Л и с к о. Крия я, но нека да разглежда.

Свива опашката си.

Пауза в която колата върви с потока на другите коли. Моторите гърмят.

Л и с к о. Докога ще обикаляме?

А л е к с. Докато обикаляме няма поне да ни хванат.

Л и с к о. Какво ли ядат квадратните?

А л е к с. Стига с твоето ядене!

Л и с к о. Пуснете радиото.

Александър включва радиоприемника на автомобила.

Р а д и о т о.  …Методът има много достойнства. Преди всичко в резултат на флуидалното изгаряне на въглищата. Флуидация наричаме процеса на създаване пулп от дребните частици на твърдите тела чрез смесването им с течност или газ… Внимание, внимание! Прекъсваме редовното предаване и беседата за въглищата. Извънредно съобщение. В столицата ни са се появили непознати същества. Подгонени, съществата са откраднали кола номер 173-196, бяла и са побегнали. Търсете бяла кола марка ГИБО, номер 173-196!… Обадете се веднага на специалния отдел. Продължаваме беседата за въглищата… Този процес предизвиква ускоряване на химическите реакции…

Александър изключва радиото и започва да се оглежда. Лиско също се оглежда. Опашката му се измъква нагоре, но той я удря с замах и тя се прибира.

А л е к с. Сега всеки търси номера на колата ни.

Л и ск о. Време е да офейкаме.

А л е к с. Заградени сме от автомобили.Две редици натам и две редици насам… Ще ни хванат.

Л и с к о. Вижте!

А л е к с. Този чичко ни вика.

Л и с к о. Иска да ни спаси.

Успоредно на тяхната кола се нарежда колата на Не Толкоз Квадратното същество. Отваря гюрука си.

Александър се оглежда, натиска някакво копче и отваря гюрука на откраднатата кола.

Не Толкоз Квадратното Същество им прави знак да дойдат при него. Лиско и Александър прескачат от едната в другата кола в движение. Откраднатата кола остава да се движи в конвейра без хората в нея. Непознатият кара безмълвно. Лиско и Александър го наблюдават хем уплашено, хем учудено.

Н е п о з н а т и я т /най-после/. Какво правите тук!

Л и с к о. Защо ни гоните?

Н е п о з н а т и я т. Защото сме квадратни същества, а вие не сте квадратни същества и се страхуваме.

А л е к с. От нас?

Н е п о з н. Смехът и песните ще ни донесат нещастия. Живеем хубаво и без тях.

Л и с к о. Без смях?

Н е п. Имаме си всичко, което ни трябва. На човек се падат по два автомобила, два телевизора и два хладилника.

Л и с к о. Че защо ви са по два?

Н е п. Искаме да имаме.

А л е к с. Вие май не сте толкоз квадратно същество.

Н е п. Ако се досетят и те, загубен съм.

Л и с к о. Какво ще ви правят?

Н е п. Ще ме изгонят.

А л е к с. Къде?

Н е п. В Ламариния.

Колата спира.

Л и с к о. Защо спряхме?

Н е п. Тук е границата.

А л е к с. Какво е Ламариния?

Н е п. Обратното.

Л и с к о  и  А л е к с. Аха!

Н е п. Мисля че там ще бъдете добре.

Л и с к о. В обратното.

Лиско и Александър слизат от колата.

Н е п. Довиждане.

Колата, изчезва.

Л и с к о. За първи път ми се случва да се чувствувам добре в обратното. Сега пък ще влезем в нещо обратно. На мен ми се струва, че там пък където бяхме беше обратно.

А л е к с. Зависи на кое.

Л и с к о. Обратното може да е обратно на всичко.

А л е к с. Освен на себе си.

Л и с к о. Бе, де да знаеш, понякога, съм забелязало, че самият аз ставам обратен на себе си.

А л е к с. Струва ми се, че подразбрах нещо.

Прозвучава протяжен писък на полицейска сирена.

Загърмяват моторите на няколко коли.

Л и с к о. Какво става?

А л е к с. Нищо, само ни преследват… Там е границата!

Л и с к о. Напред!

Хукват. Колите свирят свирепо. Моторите ръмжат, муцуните на колите са вече по петите им. Последни усилия, тъй като бариерата на границата се вижда. Напрежение на преследването. Скок през бариерата.

Муцуните на колите се залепват на бариерата. Чуваме смехът на Александър и Лиско: Ха-ха-ха!

Край на първа част

 

Втора част

 

1.

Някъде по меките коловози на Ламариния. Тук слънцето блести ярко, птиците в клоните на дърветата ще припаднат от пеене.

С уморена походка влиза Александър.

А л е к с. Пет часа вървим и нищо. Само трева, дървета, ручеи и пеещи птици.

Уморено влиза лисичето.

Л и с к о. Тук пътеката се влива в голям път.

А л е к с. /неочаквано го дръпва и го скрива/. Тихо!

Чува се чаткане на копита, дрънчене на китари и песен. Минава файтон в който седят няколко млади ламаринианци. Пеят и свирят весело. Срещат се с насрещен файтон, в който хората също пеят и дрънкат на китара. Разминават се с весели поздрави.

Лиско излиза на пътя.

Срещу него се появява Силвестрициозия, хубаво момиченце, облечено в старомодна дълга рокля с дантели. В ръцете си подрежда букет цветя.

С и л в е с т р и ц и о з и я /внезапно вижда лисичето/. Охо!

Л и с к о. Аха.!

С и л в е. Татко, лисиче!

Л и с к о /казва нещо, но не се чува, тъй като преминава файтон с весели смеещи се хора./

С и л в е. /след отминаването на файтона/. Какво казахте?

Л и с к о. Времето е хубаво.

С и л в е. Силвестрициозия.

Л и с к о. Лиско.

С и л в е. Баща ми е директорна театър.

Л и с к о. Баща ми е счетоводител на Тихата гора.

С и л в е. Ще си поиграем ли?

Директорът влиза.

Д и р е к т о р ъ т  н а  т е а т ъ р. Охо!

Л и с к о. Аха.

Д и р е к т о р ъ т. Ще тръгваме ли?

Л и с к о. Тук съм забравил един Александър.

Александър се появява.

Д и р. Охо!

А л е к с.  Няма как – аха!

Всички се смеят.

Влиза файтонът на директора. Всички се качват и се наместват. Силвестрициозия взима Лиско в ръцете си и го целува. Директорът взима юздите. Конете тръгват в тръст. Чуваме веселото чаткане на копитата. В същия ритъм чуваме и песента изпълнявана от невидим квартет или нещо друго:

Ламариния!

Ламариния!

Да живее Ламариния!

Нашата страна!

Нашата страна! Да живее Ламариния!

Л и с к о /в едно от затишията/. От името ви може да се направи стихотворение, но го забравих.

С и л в е. Силвестрициозия.

Краят на песента.

Тишина с птичи песни.

Л и с к о:

Сил

ве

стриц!

Сил

ве

стриц!

Стриц, стриц, стриц!

Я, я, я!

Сил

ве

стри

ци

озия!

С и л в е. /весело/. Мога ли да те целуна?

Целуваго.

Л и с к о. Бяхме в една ужасна страна с много пушек. Дори птичките бяха забранени, защото пеят.

С и л в е. Квадратия.

Л и с к о. А това тук?

С и л в е. Ламариния!

Файтонът изчезва.

2.

Дискусия между ламаринианци сред чудесна градинска обстановка.

Всички говорят едновременно.

Гласът на една жена надделява и принуждава аудиторията да слуша.

Ж е н а т а. И все пак не ми е ясно защо трябва да нападаме.

О р а т о р ъ т. На нас ни трябва електричество. Ние сме страна на песните и смеха, но си нямаме кино. А кино без електричество? Как я смятате тая работа? Ние синямаме електричество, ние все още си светим със свещи.

Г л а с. Не ни и трябва! Не искаме да станем като Квадратия!

О р а т о р ъ т. А кино?

Г л а с о в е. Искаме.

О р а т о р ъ т. Но кино без електричество още не е измислено. Затова… /Абсолютна тишина./ ще навлезем в Квадратия, ще си откраднем електричество и ще си построим кина.

Чак сега виждаме, че файтонът на театралния директор е спрял до дискусията. Всички слушат с интерес.

Г л а с. Не искаме електричество?

Г ла с. Не ни трябва!

Г л а с. Трябва ни!

Глас. Искаме кино!

– Не искаме кино!

– Киното е изкуство!

– Ами!

– Изкуство е!

Дискусията се превръща в горещи викове и глъчка. Дори в боричкане и нанасяне на удари, но всичко туй под акомпанимента на китарите.

На преден план – файтонът и четиримата в него.

А л е к с. /учудено/. Вие нямате още електричество?

Д и р. Че защо ни е?

А л е к с. Тогава как живеете?

Д и р. С песни, литература, театър и рисуване.

А л е к с. Невероятно!

Д и р. В Квадратия туй е забранено. Роди ли се някой с желание да пее, прехвърлят ни го на нас.

Л и с к о. За това ли ни изгониха?

Д и р. Ами да.

Л и с к о. И какво, ще крадем ли електричество?

Д и р. Ще решим чрез гласуване.

3.

Лиско и Силвестрициозия седят на столчета край масичка в градинка пред шадраванче. Ядат сладолед. Силвестрициозия взима с лъжичката си от своята чашка и поднася на Лиско.

На заден план се движат платна на ветроходи.

С и л в е. Ако се обяви войната, всички възрастни ще заминат и ще си останем сами.

Л и с к о. И ще ядем много сладолед.

С и л в е. Вярно ли е, че там хората са квадратни?

Л и с к о. Носят маски на лицата си.

С и л в е. Въздухът бил отровен.

Л и с к о. При вас обаче е хубаво.

С и л в е. Но откраднем ли си електричеството, като нищо ще станем като тях.

Л и с к о. Там защо забраняват смеха и песните?

С и л в е. Понеже носели нещастия.

Л и с к о. Ха!

Оръдейни изстрели.

Двамата се заслушват в гърмежите.

С и л в е. Сега ще правим лудории.

Влиза Александър.

А л е к с. Лиско, тръгвам на война.

Л и с к о. А аз?

А л е к с. Оставаш тук.

С и л в е. Ти си дете.

Л и с к о. Силвестрициозия.

С и л в е. Кажи, Лиско.

Л и с к о. Когато аз съм някъде, няма начин нещо да се случи без мен.

Александър и Силвестрициозия: – Охо!

Л и с к о. Аха!

Директорът влиза.

Д и р. Тръгваме!

А л е к с. Довиждане, Лиско. Довиждане, Сил!

Д и р. Довиждане, деца!

Двамата излизат.

Л и с к о. Сил, искаш ли да жумиш и после да ме търсиш?

С и л в е. Да. /Обръща се и започва да брои./ Едно, две, три, четири, пет…

Л и с к о. Без мен ще вземат да объркат нещо.

Силвестрициозия продължава да брои.

Лиско излиза.

 

4.

Събрание на открито.

О р а т о р ъ т. Граждани на Ламариния, квадратианците живеят в мир с нас, но е е налага да ги нападнем. Ние сме страна на изкуството. Нямаме нито един автомобил, не знаем какво е това машина, не познаваме хладилниците и електрическите перални, но искаме да гледаме филми, а филми не могат да се прожектират без електричество. Ето защо…

Г л а с. Напред към Квадратия!

Гласове.  – Към електроцентралата!

Ораторът вдига ръце.

О р а т о р ъ т. Спокойно!

Г л а с. Напред!

О р а т о р ъ т. Граждани, спокойно! /Пълна тишина./ Нашият план е да парализираме неприятеля. В столицата на Квадратия всички улици сапълни с автомобили. Има едно единствено свобод но квадратче, за да се разместват автомобилите.

Г л а с о в е. Знаем.

О р а т о р ъ т. По даденсигнал нашият агент там ще вкара в движение още една кола и ще запълни квадратчето.

Г л а с о в е. – Браво!  – Отлично!

О р а т о р ъ т. Тогава движението по улиците ще се задръсти, колите няма да могат да се движат, квадратианците, които прекарват живота си в автомобилите, няма да могат да излязат от тях и…

Г л а с о в е:  – И ще нападнем!  – Напрееееед!

Запяват:

Напред, напред

Напред, ламарианци!

Напред, напред

Напред, ламарианци!

Назад, назад

Назад, квадратианци!

Назад, назад,

назад, квадратианци!

Пазете се, пристигаме

с оръжие в ръка

Напред ламарианци,

назад, квадратианци!

Запалват факли и ги размахват, като продължават да пеят.

5.

Столицата на Квадратия от птичи полет.

Ясно се виждат улиците, по които плътно се движат квадратчетата на автомобилите. Вижда се празното квадратче, определено за маневриране. Мрачно е, чуваме ръмженето на двигателите.

Както в оная детска играчка с комбинациите на квадратите, автомобилите умело използуват празното квадратче по улиците за да променят движението си при завой или влизане в друга улица.

Хеликоптер над града. В хеликоптера седи диспечерът на движението.

Пред него е радиотелефонът.

Д и с п е ч е р ъ т. Ало, ало!… Всичко нормално. Квадратът се намира на двеста и втора улица, до пряката седемдесет и пета. Придвижва се към седемдесет и седма, седемдесет и девета. /Ние виждаме всичко на таблото./…Всичко нормално!… Квадратът се намира на деветдесет и пета. Всичко спокойно… А!…

Г л а с /по радиотелефона/. Какво има?

Д и с п е ч е р ъ т. Ало, нещо се случи… Ало!…Внимание! Неизвестна кола влезе и запуши квадрата!

Ние виждаме това на таблото – отначало движението си е движение, докато една кола от странична уличка се вмъква в празния квадрат и го заема. Няколко мига всички коли продължават да се движат по старата посока, но в даден момент се получава задръстването. Пълна неподвижност. Моторите секват. Тишина.

 

7.

Няколко от колите наблизо. Някои от водачите на колите смъкват противогазовите си маски.

Разговор между подалите се от автомобилите глави:

– Май че се задръстихме,

– Не може да бъде!

– Да.

– Тогава – лошо!

– Квадратът е запълнен

– Не може да бъде!

– Тихо!

– Какво има?

– Не чувате ли нещо?

– Особен шум!

– А, какво става?

Чуваме началният ритъм на песента.

– Ужас!

Ритъмът се засилва.

– По дяволите!…

8.

Улицата. Ламаринианците тичат по покривите на колите, подскажат от кола на кола и пеят, като дръзко си пригласят с китарите. Някои се задържат по-продължително на едно място – танцуват. Докато накрая се струпват на площада, където започва страшна канонада от ритми и танци.

Истинска фиеста.

Песента има следното съдържание:

Напред, прометейци!

Напред, прометейци!

Напред, прометейци

да си откраднем

елек-

три-

ческа

е-

нер-

гия!

Да

си

гле-

да-

ме-

ки-

но!

Квадратианците седят безпомощно в колите си, запушили уши с ръце.

А ламаринианците танцуват и пеят:

Напред, напред

и винаги напред

Напред, напред

и винаги напред!

9.

Хеликоптерът.

Д и с п е ч е р ъ т. Цялата столица е парализирана! Внимание! Те танцуват!… Заповед: Никой да не гледа и не чува!

10.

Ламаринианците танцуват и пеят.

Напред, напред

и винаги напред!…

Някой извиква силно.

Танцът секва, китарите млъкват, песента заглъхва.

Г л а с о в е:

– Някой изкрещя!

– Вместо да пее, някой взе да крещи!

– Ще станем за смях на квадратиянците1

– Да бе, кой изкрещя?

– Кой излага Ламариния?

А л е к с а н д ъ р /силно/. Аз изкрещях!

Александър излиза на преден план.

Г л а с о в е.

– Защо крещите?

– Не виждате ли, че се веселим?

– Празнуваме!

А л е к с. Какво празнувате?

Г л а с о в е: – Ще крадем огъня!

– Електричеството!

А л е к с. /ядосано/. Кога? /Тишина./ Кажете кога? /Тишина./ Уж напред, а никой не тръгва… Само танцуваме. Само викаме. Три дни пеем и празнуваме!…

Гласове: – Ей, да бе, този е прав!

– Така е!

– Напред към електроцентралата!

В с и ч к и. Урааа!

Х о р о в о. Напред към електроцентралата!

Загърмяват тромпети, звънят кастанети, ламаринианците тръскат ритмично тела и така се втурват в атака като викат „ напред” и „ура”.

11.

Фасадата на електроцентралата.

Героичните ламаринианци дотичват светкавично и като се блъскат, най-после спират. Оглеждат фасадата.

Гласове:

– А!

– Какво?

– Ами, то…

– Заключено!

– Как заключено?

– Заключено!

– Че как?

– Не може така.

– Защо заключено?

Уж нападаме електроцентрала, пък тя заключена.

– Хееей, защо е заключено?

Удрят яростно по вратата.

– Кой е заключил?

– Къде е ключът?

И н ж е н е р ъ т /показва се от прозорчето/. У мен

Г л а с. Дай го де!

И нж е н е р ъ т. Гледам ви с презрение!

Ламаринианците започват да му правят серенада придружена с танци и звън на кастанети.

Изпълнен с ужас, инженерът изчезва и удря капаците на прозорците.

Ламаринианците продължават да танцуват. Александър яростно се изправя пред тях.

А л е к с. /вика/. Вижте какво!

В с и ч к и. Какво?

А л е к с. Както я карате, още три месеца ще висим тук. Тая електроцентрала трябва да се превземе.

В с и ч к и. Да де.

А л е к с. Тази врата е дебела и е залостена отвътре. Никой не може да проникне зад нея. Но виждам долу някакви дупки за проветряване на мазето. Можем ли да минем?

В с и ч к и. Не можем!

А л е к с. Което значи, че трябва да се връщаме.

В с и ч к и. Ааааа!

Внезапно изниква Лиско.

Л и с к о. Тези дупки май са ми направени по мярка.

В с и ч к и. Ураааа!

А л ек с. Тихо, ще ни чуят!

Тишина.

Лиско. /оглежда всички/. Ще се опитам да вляза и да отворя вратата отвътре. Не успея ли, загинал съм за вас и вашите китари. Довиждане, китаристи! Навежда се и изчезва в дупката.

Г л а с.

– Изчезна.

– Влезе!

– Урраааа!

13.

Лиско се мотае из подземните коридори на електроцентралата. Понякога е спокоен, понякога притичва, скрива се, чуваме зачестеното му дишане или пък трескавото тупане на сърцето му. Понякога се сепва: А така! Понякога казва тихичко: Хванаха ме!, а после: Не ме хванаха.

Най-после се изправя пред вратата. Отвън се чуват песните на ламаринианците.

Лиско се надига и отмества лоста.

Вратата се отваря. Ония продължават да танцуват..

Л и с к о . Хайде де!

В и к о в е. Ураааа!

Ламаринианците нахлуват радостно, водени от Александър, който прегръща лисичето и се извръща към другите.

А л е к с. Ламаринианци, днес вие не влязохте в електростанцията, вие влязохте в историята на вашата страна!

В с и ч к и. Урааа!

13.

Коридор на електростанцията. Влизат нови и нови нападатели. Коридорът се натъпква с хора.

Лиско и Александър стоят и гледат.

Всички викат нещо или пеят и влизат ли влизат.

А л е к с. /вика/. Стига, ще се издушим!

Л и с к о. Всеки иска да влезе в историята.

А л е к с. Отворете нещо!

Г л а с. Отваряме!

Влизат още хора. Бягат. Викат радостно.

Л и с к о. Тези хора не правят нищо. Влизат от вратата, излизат от прозореца и отново влизат от вратата!

А л е к с. /извиква/. ЛамаринианциI

Г л а с о в е: Какво?

А л е к с. Тук сме се напъхали две хиляди души, един до друг не можем да работим. Трябва да останем само сто!

В с и ч к и. Урааа!

14.

Нощ. Квадратианците продължават да стоят в колите си. По покривите на колите, този път в обратна посока минават натоварени с трофеи ламаринианците. Всеки носи по някоя част от електростанцията. Радостни възгласи, песни и пр.

Постепенно затихване на шума, изнизват се последните участници в нападението.

Ето ги най-после Александър и Лиско. Александър е взел лисичето в ръцете си.

Александър спира.

Л и с к о. Защо спряхме?

А л е к с. Не виждаш ли? Въздухът стана чист, вече се виждат и звезди. Три дни страната живее без фабрики, пушеците изчезнаха.

Л и с к о. Как са квадратианците?

А л е к с. Седят си в колите и не знаят какво да правят.

Влиза Не толкоз квадратното същество.

С ъ щ е с т в о т о. Да бягаме!

А л е к с  и  Л и с к о.  А!…

С ъ щ е с т в о т о. Познахте ли ме?

Л и с к о. Вие ни спасихте, когато ни гонеха!

С ъ щ е с т в о т о. Аз пъхнах един автомобил повече в движението.

А л е к с.  Свободния квадрат!

Л и с к о. Шпионинът на Ламариния!

С ъ щ е с т в о т о. Да бягаме, преди да са ни пипнали.

Бързо излизат.

 

15.

Разсъмва се. Тишина. Редицата на блокираните коли. Замислените лица на пленените в колите квадратианци, смъкнали противогазовите си маски.

Г л а с ъ т  н а  р а д и о т о. Квадратианци! /Лицата на квадратианците трепват./ Ние сме хора, които не се усмихваме и презираме песните, защото смятаме, че песните и смехът носят нещастия на човечеството. Но ние не нападаме никого, на никого не пречим. Ламаринианците живеят без технически новости, да си живеят, ние не можем като тях, ние обичаме автомобилите и телевизорите. Но защо ни нападнаха? Защо ни се подиграха? Те използваха някакъв шпионин, заклещиха ни и ни нападнаха, за да отнесат една електроцентрала. Че я отнесоха не им се сърдим, сърдим се за това, че пяха и танцуваха по улиците ни, оскверниха с весели рисунки стените и автомобилите ни, замърсиха ни с изкуство. Добре де, какво ще кажем тази сутрин на децата си? Какви обяснения ще им дадем като видят шарениите по тротоарите? Опозорени сме и затова решаваме: обявяваме война на ламаринианците, война за отмъщение, да не посмеят повторно. Съгласни ли сте?

Чуваме едно спокойно масово: – Да!

16.

Някъде в Ламариния.

Ламаринианците носят и струпват на полянка частите от електростанцията. Всеки подава носеното и пада на тревата. Хората се тръшкат. Не толкоз квадратното същество приема донесеното и го сверява с някакви планове-чертежи. Не толкоз квадратното същество приема донесеното и го сверява с някакви планове-чертежи. Изведнъж попада на един телевизор. Трепва.

С ъ щ е с т в о т о. Кой донесе това?… Вас питам, кой посмя да донесе това?

Н я к о й. Аз… Видях го там и го взех… /Пада на тревата./

С ъ щ е с т в о т о /строго/. Никой не ви е казал да взимате телевизор!

Пуща телевизора. В екранчето се появява квадратиантски говорител.

Г о в о р и т е л. Квадратианци, да отмъстим! Столицата ни е обезобразена от хулигани. Всички мъже да се явят на определите пунктове, за да получат оръжие. Границата ще бъде прекосена точно в десет часът. Напред! Да затрием Хулигания от лицето на света!

С ъ щ е с т в о т о /затваря телевизора/. Лиско!

Л и с к о /дотичва изведнъж/. Кажете, господин шпионин!

С ъ щ е с т в о т о. Спасявай ни! Бягай право в столицата. Кажи на министрите!…

Л и с к о. Аз?

С ъ щ е с т в о т о. Мъжете са отровени от въздуха на Квадратия и падат като круши. Полетата са постелени с лежащи мъже. Ламариния ще бъде прегазена и заличена от лицето на света!

Л и с к о. Тичам!

Изчезва.

Съществото също се строполява на земята.

17.

Автобусите на Квадратия ръмжат като зверове, спират, от тях се измъкват въоръжени с пушки хора.

18.

Министрите на Ламариния заседават.

Бързо влиза Лиско.

Л и с к о. Войниците се изпотръшкаха задушени! А квадратианците ще нападат!

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Само туй липсваше. Ние сме девет министри и няма как, ще тръгнем. Господа, ставайте и грабвайте оръжието.

Л и с к о. Вие сте луди!

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Мъже няма, разберете.

Л и с к о. А жени?

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Колкото щеш.

Л и с к о. Красиви жени?

М-р  п р е д с е д а те л я т. Имаме.

Л и с к о. Чаша вода.

Дават му. Пие.

Л и с к о. Трябват ми осем хиляди парчета.

Пр е д с е д ат е л я т. Какво ще правите е тях?

Л и с к о.  Ще спасявам родината ви… Още вода.

19.

Строени квадратианци с автомати в ръце.

Пред тях застава офицер.

О ф и ц е р ъ т. Всеки има по четирийсет и девет куршума. Какво се иска от вас? Ти, юнак.

П о с о ч е н и я т  в о й н и к. От нас се иска да убием по четирийсет и девет ламаринианци.

О ф и ц е р ъ т. Браво, юнак! Защо ще ги убиваме?

В о й н и к /когото са посочили този път/. Защото пеят, танцуват, рисуват и така нататък.

О ф и ц е р ъ т. Браво, юнак! /Сочи друг./ Това лошо ли е?

Т р е т и   в о й н и к. Това е много лошо, защото изкуството пречи на живота. Щастлив може да бъде само сериозният човек. Ние сме много сериозни хора.

О ф и ц е р ъ т /сочи четвърти/. Затова?

Ч е т в ъ р т и  в о й н и к. Затова имаме всички удобства за живот, а ламаринианците нямат дори ватерклозети.

О ф и ц е р ъ т. И какво ще правим?

П е т и  в о й н и к /когото са посочили/. Ще ги унищожаваме като мухи! Всеки трябва да убие по четирийсет и девет.

О ф и ц е р ъ т. Браво, юнаци!

В с и ч к и   в о й н и ц и. Обещаваме, господин офицер!

О ф и ц е р ъ т /издига глас/. Нааааапред! /Войниците зловещо насочват оръжието пред себе си./ – Тръгни!

Харт, харт, харт!

Войниците тръгват свирепо напред.

20.

Вървят, преминават известно разстояние. Спират.

О ф и ц е р ъ т. Защо спряхте?

В о й н и к. Мирише на рози, господин офицер.

О ф и ц е р ъ т. Не обръщай внимание!… Напред!

Вървят.

Спират.

О ф иц е р ъ т. Сега защо спирате?

В о й н и к. Мирише на парфюм.

О ф и ц е р ъ т. Усетих! Напред.

Тръгват. Спират.

О ф и ц е р ъ т. Сега какво?

В о й н и к. Нашите падат!

В о й н и к. Нещо ги упойва.

О ф и ц е р ъ т. Чистият въздух. Напред!

Пред очите ни падат двама войника.

О ф и ц е р ъ т. Не обръщай внимание на падащите! Напред!

21.

Красавиците на Ламариния напредват към неприятеля. Пеят и си акомпанират. Танцуват изящно, облечени в старогръцки туники, които между другото откриват хубавите им рамене, пък и крачета.

 

22.

Главозамайващи птичи песни от клоните на дърветата.

О ф и ц е р ъ т. Защо спирате?

В о й н и к. Много птички, много песни,

В т о р и  в о й н и к. Много кислород

В о й н и к. Задушаваме се!

О ф и ц е р ъ т. Готови за стрелба! /Так, так! Пушките са готови./ Пооо птичките в дърветата – огън!

Къррррррр!… Автоматите косят.

Птичките млъкват.

В с и ч к и /спокойно, трезво/. Ура!

О ф и ц е р ъ т. Победихме!… Като сме единни – побеждаваме! Напред, момчета!

Но ето, че прозвучава чудесната песен на красавиците. Войниците се стъписват. Слушат:

Ламариния, Ламариния!

Да живее Ламариния!…

О ф и ц е р ъ т. Никой да не слуша.

В о й н и к. Не може, чува се.

О ф и ц е р ъ т. Няма да чувате! Това е вредно!

В о й н и к ъ т. Някой пее!

О ф и ц е р ъ т. Запуши ушите!

Войниците оставят автоматите да висят и запушват уши с длани

Влиза танцуващата първа редица на красавиците. Танцуват, пеят и дрънкат на китари.

Войниците зяпват.

О ф и ц е р ъ т /извиква/. Очите!

В с и ч к и. Какво – очите?

О ф и ц е р ъ т. Затваряй!

Харц – очите са затворени, ушите са запушени. Красавиците идват до тях. Танцуват до самите тях.

В о й н и к ъ т. Разрешете да доложа!

О ф и ц е р ъ т. Какво има?

В ой н и к ъ т. Напарфюмирани са!

О ф и ц е р ъ т /вика/. Запуши  нос!

В с и ч к и. Запушваме нос!

В о й н и к. С какво?

О ф и ц е р ъ т. Истинският войник не задава въпроси, а запушва!

В това време една от красавиците се приближава до него. Опипва пистолета му.

К р а с а в и ц а т а. Това какво е? /Офицерът мълчи, затворил очи и уши./ А? Какво е това?

О ф и ц е р ъ т. Пистолет!

К р а с а в и ц а т а. Аааа, с него убивате!…

Жените се засмиваш шумно.

В т о р а   к р а с а в и ц а. Е, хайде де, убийте ни!

Смях.

О ф и ц е р ъ т. Не се смейте!

Смях.

О ф и ц е р ъ т. Войници, на оръжие!

Ат – два! Автоматите са насочени към красавиците, които примират от смях.

К р а с а в и ц а т а. Ами погледнете малко, не виждате.

В т о р а т а. Целта трябва да се види!

Т р е т а т а. За да се убие!

Смях.

О ф и ц е р ъ т. /вика/. Ушите!

Войниците пущат автоматите и запушват уши. Смях.

Г л а с о в е:

– Хайде де!

– Чакаме.

– Да ни убиете.

О ф и ц е р ъ т /извиква/. Не гледай!… Внимание – легни! / Войниците лягат по очи./ Главата в тревата!

Красавиците отгоре се смеят. Навеждат се, всяка взима по един автомат.

П ъ р в а т а. Готови за стрелба!

Насочват автоматите към небето.

В т о р а т а. Стреляй!

Всички стрелят. Поглеждат надолу.

П ъ р в а т а. Не мърдат.

В т о р а т а. Заспаха.

П ъ р в а т а. Упоени са.

В т о р а т а.От цветята.

Влиза Лиско.

Л и с к о. Какво, готово ли е?

П ъ р в а т а. Мъжете на Квадратия са натръшкани по ливадата.

Л и с к о. И ламаринианците!… Едните са отровени от мръсния въздух, другите от чистия.

Влиза Александър.

А л е к с. Лиско, ти пак свърши някаква работа.

Л и с к о. Няма как, трябваше да ги оправя. Само че…

А л е к с. Не искаш да се чува.

Л и с к о. Скромен съм.

23.

Площад в столицата на Ламариния. Паметник, покрит с бял плат – предстои да бъде открит. Тържество по случай откриването на паметника. Свири духова музика. Край на музиката.

Министър—председателят произнася реч.

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Ламаринианци, ние не сме по речите, затова ще кажа само едно изречение, написано на паметника, който днес откриваме: „Да живее спасителят на Ламариния!” С това обявявам паметника за открит.

Военна музика. Покривалото бавно се свлича и открива пиедестал, върху който грациозно е приседнал Лиско, с изящно извита опашка.

Александър изнася живия Лиско напред.

Л и с к о /в настъпилата тишина/. Благодаря за паметника, макар че нямаше защо. Но най-силно ви благодаря за ветрохода, който ми подарихте. С него ще мога да се върна в моята родина. Бях при квадратианците, бях и при вас. Обикнах вашата страна, но предпочитам да живея в моята… Довиждане!…

Силвестрициозия със сълзи на очи взима Лиско в прегръдките си, целува го и го оставя на земята.

Оркестърът свири, ламаринианците викат ура и ръкопляскат, а Лиско и Александър тръгват. След тях поемат всички.

24.

Лиско и Александър влизат във ветрохода. На брега махат с кърпички и свирят оркестранти.

Александър и Лиско вдигат платната. Ветрохода потегля. Чуват се възгласи:

– Довиждане, Лиско!

– На добър час!

– Щастливо плаване!

– Не ни забравяй!

Лиско и Александър махат за сбогом.

25.

В открито море. Платната са пълни с вятър. Александър седи на руля.

При него идва Лиско. Носи един компас.

Л и с к о. Сега, вие, като сте стар морски вълк, можете ли да познаете по този компас къде се намира Родината ни?

А л е к с а н д ъ р /взима компаса и го поглежда/. Натам!

Сочи накъде.

Л и с к о /весело/. Така мислех и аз. Пълен напред към родината!

26.

Ветроходът изчезва в светлата синева.

27.

Палубата.

Александър, вече обрасъл с дълга брада, наблюдава през далекоглед.

А л е к с /живо/. Лиско!

Л и с к о /живо/. Видях – земя!

А л е к с. Родната земя!

28.

Брегът.

Ветроходът се приближава. Платната му са полуприбрани.

Лиско и Александър скачат на сушата.

Л и с к о.Най-после!

А л е к с. След седем месеца!

Птичи песни.

Л и с к о. Слушайте!

А л е к с. Колко е хубаво!

Л и с к о. Като в Ламариния!

Шум на автомобил. Спирачки. Колата се заковава до тях.

Една глава се подава през прозорчето.

Г л а в ат а. Ей, вие глухи ли сте?

Втора кола удря спирачки и се заковава след първата.

В т о р а т а  г л а в а /вика/. Ей, главо, защо не караш?

Г л а в а т а. Две пешеходни гарги ми се изпречиха.

Колите дават газ и отминават.

Птичите песни и смехът на нашите двама герои.

А л е к с. Като в Квадратия!

Л и с к о. Имаме и едното и другото.

Смях, музика.

Край


заглавието

КРАСИВОТО ЗАЙЧЕ  .pdf file за сваляне.

борис
априлов
*
К Р А С И В О Т О
З А Й Ч Е Т О Ч Е Т О Ч Е
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1987
У Ч А С Т В А Т:
З а й ч е т о ч е т о                           зайче
Т а р о                        таралежче
К е т и                         катеричка
М е ч о                        мече
Г л и н                         глиганче
Х е к                             куче
Л и с и                         лисиче
С и в и                         вълче
П ъ р в а  с в р а к а
В т о р а  с в р а к а
М о м и ч е н ц е т о   принцеса на красотата

.

.

Някъде в гората.

Появява се Зайчето. Върви си и си пее.

З а й ч е т о /пее/.

Ей че хубавинко време,
ей че хубавинко време –
и слънце и разни там треви.
Ей че хубавинко време,
ей че хубавинко време –
и зайчето по пътя си върви.
Времето е хубаво,
зайчето е хубаво,
/спира пред едно цвете/
и цветето е хубаво,
но все пак,
но все пак
най-хубавото нещо тук съм аз.
Ей че хубавинко време,
ей че хубавинко време –
и слънце и разни там треви.
Ей че хубавинко време,
ей че хубавинко време –
и зайчето…

Песента му секва, Зайчето съглежда Таро, но бързо се съвзема и продължава песничката си, макар че от съвършено друго място.

З а й ч е т о /пее/.

…но все пак
но все пак
най-хубавото нещо тук съм аз!

Т а р о. /Зай го гледа учудено./ Ти ли? Ти ли си най-хубавото нещо?

З а й ч е т о. Какво, времето не е ли хубаво?

Т а р о. Погледни си ушите.

З а й ч е т о. Не е ли хубаво времето?

Т а р о. Хубаво е.

З а й ч е т о. Какво им е на ушите?

Т а р о. Едното е по-дълго.

З а й ч е т о. Е, сега!…

Т а р о. Не вярваш ли?

З а й ч е т о. Махни се да мина.

Т а р о. /извиква през рамо/. Кети!

К е т и /гласът ѝ /. Какво?

Т а р о. Ела.

Влиза Кети.

К е т и. Какво е станало?

Т а р о. Виж.

К е т и /оглежда Зайчето/. Ха!

З а й ч е т о. Какво ха?

К е т и. Хе-хе!

З а й ч е т о. Махнете се да мина.

К е т и. Е, пък, смешно си е.

З а й ч е т о. Какво, какво му е смешното?

К е т и. Лявото ти ухо…

Т а р о. …е по…

К е т и. …дълго от…

Т а ро …дясното!

К е т и. Зайче, ти всъщност как смееш да се движиш насам-натам, щом едното ти ухо е по-дълго от другото?

З а й ч е т о. Стига!

Т а р о. Охо!

К е т и. Виж го ти!…

З а й ч е т о. Не мога да ви понасям.

Т а р о. /през рамо/. Мечо. /Пауза./ Мечо! /Пауза./ Мечоооо!

М е ч о /гласът му/. Кой ме вика?

Т а р о. Таро те вика.

М е ч о /гласът му/. Защо, бе Таро?

Т а р о. Ела да видиш.

Влиза Мечо.

 

К е т и. Погледни.

М е ч о. Какво да видя?

К е т и. Зайчето.

М е ч о /оглеждаЗайчето/. Не може да бъде! /Смее се./ Това не съм го виждал никъде. /Смее се./ Такова ляво ухо не съм виждал на никое друго място по света.

Т а р о.  Нали?

К е т и. А аз не съм виждала никога такова ДЯСНО ухо.

М е ч о. Защо? Какво му е на дясното?

К е т и. Много е дълго.

М е ч о. Напротив – лявото е много късо.

Кети и Таро започват да се смеят.

М е ч о. Лявото е късо!

К е т и  и  Т а р о /едновременно/. Дясното е дълго!

М е ч о /настойчиво/. Лявото е късо!

К е т и  и  Т а р о. Дясното!

К е т и. Е дълго!

Смеят се.

З а й ч е т о. Вие чувате ли се какви глупости говорите?

Т а р а. Добре де, защо не се огледаш?

К е т и. До теб е рекичката.

М е ч о. Наведи се и виж.

В настъпилата тишина Зай се навежда натам, където се предполага, че е вирчето.

 

Напрегната пауза.

З а й ч е т о. /вдига глава/. Ах, да му се невиди!

М е ч о. Увери ли се?

Т а р о. Разбра, ли най-после, че лявото ти ухо е по-късо?

З а й ч е т о. /с отчаяние/. Остави че лявото ми е по-късо, ами на всичко отгоре, дясното ми ухо е по-дълго.

Сякаш не издържало на изпитанието, Зайчето рухва и започва да плаче.

М е ч о. Шшшт!

Т а ро. На кого шъткаш?

М е ч о. Помислих, че ще му се смеете.

Зайчето заплаква отново.

М е ч о. Зайче, опитай се да млъкнеш.

З а й ч е т о. Как да млъкна, Мечо, как да млъкна, кажи, когато вече всеки знае, че дясното ми ухо е по-късо от лявото, макар че нищо такова не видях в реката! А то – дясното!

В с и ч к и. Обратното!

К е т и. Лявото!

М е ч о. По-точно – дясното е по-дълго от лявото!

З а й ч е т о. Добре де, какво мога да сторя?

Пауза.

М е ч о. Нищо.

Т а р о. Ще си живееш така.

К е т и. Голяма работа.

Т а р о. Почти не се забелязва.

Влиза Глин.

Г л и н. Добър ден.

М е ч о. Глиганче, здравей.

Г л и н. Какво правите тук?

М е ч о. Играем си с това таралежче, тази катеричка и това зайче. Ела и ти.

Глин оглежда компанията.

Г л и н. Вижте какво, на това, зайче ушите му, май, не са еднакви. На това зайче май лявото му ухо…

В с и ч к и. Шшшшшт!

Зайчето заплаква.

Г л и н. Зайче, извинявай. /Оглежда останалите./ Ами вие какво сте се събрали тук и гледате? Какво зяпате? Защо не оправите тая работа?

Всички го поглеждат учудено.

Зайчето прекъсва хлипането си.

З а й ч е т о. /с надежда/. Как?

К е т и. Има ли начин?

Г л и н. Ехе!

Т а р о. Амиии!

М е ч о. Глиганчо, ти сериозно ли говориш?

Г л и н. Ще му сложим шапка.

Т а р о. А!

К е т и. Шапка?

М е ч о. Ура!

Кети излиза.

К е т и. Отивам за шапка. /Излиза./

З а й. Шапка?

Г л и н. Ще носиш шапка.

М е ч о. Ушите ти ще бъдат вътре.

Г л и н. Покрити.

Т а р о. И никой няма да знае.

Г л и н. …че са малко така…

М е ч о. …невероятни!

З а й ч е т о /плахо/. Шапка?

М е ч о. Хората носят много шапки.

З а й. Но аз не съм хор.

Т а р о. Ще заприличаш.

Влиза Кети, донесла е шапка. Показва я. Всички я оглеждат, после си разменят многозначителни погледи.

И какво да се прави, запяват:

Сега ще му поставим

шапка на главата

и Зайчето ще стане

единствено в гората.

Ура, ура, ура-ура-ура –

със шапка на главата.

Ура, ура, ура-ура-ура –

единствено,

единствено,

единствено в гората!

В с и ч к и. Еднооо, двеееее, три!

 

Засилват се и с общи усилия нахлузват шапката върху главата на Зайчето, но шапката се оказва лакома, тя поглъща не само главата цялото зайче хлътва в нея, изчезва.

Присъствуващите го наблюдават.

Зайчето бръщолеви нещо под шапката.

Т а р о. Какво говори, казва ли нещо?

К е т и. Пита.

Г л и н. Какво пита?

К е т и. Как изглежда.

Т а р о. Кажи му – добре. /Високо./ Добре си, зайче!

З а й ч е т о. Какво?

Г л и н. Какво казва?

К е т и. Пита какво?

Г л и н. Питай го как се чувствува! /Досеща се, че може да пита сам. Вика./ Как се чувствуваш?

З а й ч е т о. Не чувам. Нищо не чувам!

Присъствуващите се почесват.

М е ч о /вика по-силно/. Сега чуваш ли?

З а й ч е т о. /вика/. Даааа.

К е т и /вика/. Виждаш лиии?

З а й ч е т о. Нееее.

Присъствуващите се споглеждат.

Чува се кучешки лай.

Присъствуващите се споглеждат.

Зашепват:

– Куче.

– Иде куче!

– Мен ме няма.

– И мен.

Един по един изчезват.

Чува се ръмжене.

Влиза Хек. Поглежда непознатото същество. Спира на почетно разстояние. Чуди се какво е това – да не забравяме, че зайчето е изчезнало в материята на плетената продълговата шапка.

Хек изръмжава.

Шапката се разтреперва.

Хекотстъпва.

Шапката прави крачка-две и спира, зайчето не може да вижда, не знае накъдевърви. Тръгва към кучето.

Кучето изръмжава и отстъпва.

Щом чува ръмженето, шапката спира и прави крачки назад.

Кучето ръмжи и тръгва напред.

Шапката потегля рязко към него.

X е к /извиква/. Помоооощ!

И изчезва.

 

Разтрепераната шапка шари насам-натам. Кети се връща, взира се в движещата се вещ и уж я познава, но все пак прави крачка назад.

Извиква едно след друго животните от компанията. Всички се появяват, взират се в движещата се вещ, но и те са респектирани.

Г л и н. Зайче, ти ли си?

Отговор няма.

К е т и. Зайче, ти ли си?

М е ч о /крещи/. А бе, Зайче, ти ли си или не си ти?

З а й ч е т о /вика/. Ще се намери ли най-после някой да ми свали шапката?

Всички си отдъхват. Правят крачки напред.

Мечо повдига малко шапката, Зайчето може вече да вижда.

З а й ч е т о. Ох! Сега виждам! Вече мога да видя Тарльо. Това е Кети, ето го Мечо, а това е Глин.

Г л и н. Така е добре.

М е ч о. Оправихме те.

З а й ч е т о. Но не чувам.

М е ч о /вика/. Няма да чуваш, но няма да ти се смеят и на ушите.

З а й ч е т о. Че тогава защо са ми тия уши?

К е т и. Няма да ти се подиграват.

Зайчето отново заплаква.

Влиза Лиси.

Л и с и. Какво чувам? Кой плаче? Какво е туй зайче с шапка? Зайче, я свали тази глупава шапка от главата си!

Мечо. Да, но, ушите му!…

Лиси рязко смъква шапката.

Мълчание. Всички зяпат Зайчето.

Л и с и.  Ха!

З а й ч е т о. Ха, я!

Л и с и. Че те не са еднакви.

Зайчето понечва и почти надува гайдата.

Л и с и /рязко/. Млък!

Зайчето млъква.

З а й ч е т о. Сега какво ще правя?

Л и с и.  Ще живееш.

З а й ч е т о. Ще живееш. Ти защо не живееш с такива уши?

Л и с и /решително/. Ще ги оправим. /Обръща се към другата страна на сцената и извиква./  Сивиииии!

С и в и /гласът му/. Оу!

Л и с и. Ела.

Близа Сиви.

Л и с и /сочи/. Виж.

С и в и /вижда/. Ще го оправим.

Л и си. Зайче.

З а й ч е т о. Какво?

Лиси сочи едно дърво с дупка.

Л и с и. Можеш ли да застанеш зад дупката?

З а й ч е т о. Мога.

Застава зад дървото.

Л и с и. Можеш ли да си подадеш главата през дупката?

З а й ч е т о. /пъха главата си и я показва през дупката/. Така ли?

(Заб. Вместо дупка., могат да се използват два клона.)

Зайчето пъха главата си между клоните.

Л и с и. Така… Сиви.

С и в и.  Оу!

Л и с и. Хвани късото ухо.

З а й ч е т о. Не искам!

Л и с и. А искаш ли да ти се смеят?

З а й ч е т о. Какво ли ме чака!

Л и с и. Хвани.

С и в и /хваща ухото/. Така ли?

Л и с и. Така.

С и в и. Да дърпам ли?

Л и с и. Едноо, двеее, три!

Сиви започва да тегли.

3айчето хленчи.

 

С и в и /пуща/. Не ще.

Л и с и. /хваща се за Сиви/. Хайде. /Сиви улавя ухото./ Давай! Давай… Давай, давай.

Зайчето пищи.

 

С и в и /пуща се/. Не ще.

Л и с и. Мечо!

Хващат се тримата.

З а й ч е т о. Олелеее!

Дърпат.

Л и с и. Не ще!… Таро!

Хващат се четиримата. Дърпат.

З а й ч е т о. Олеееее! Пущат се.

Л и с и. Не ще. Кети!

Хващат се петимата.

 

– Хайде!

– Давай!

– Давай, даваш!!

– Дърпай!

– Още.

Пущат се.

 

Л и с и. Глин!

Хващат се шестимата.

Викат, насърчават се:

– Давай.

– Още може!

– Не пущай!

– Здраво!

– Така!

– Усещате ли?

– Опъва се.

– Разтяга се!

– Още!

– Не стана ли много?

Разбира се, Зайчето си охка.

– Още, още!

– Боли го.

– Нека!

– Даваааай!

Л и с и. Стоп!

Пущат се. Отдъхват си. Оттеглят се. Иската ла видят резултата.

– Хм!

– А!

– Хм!

– Хм!

– Хм!

Всеки казва по едно „хм“. Почесва се.

З а й ч е т о. /нетърпеливо/. Какво стана, а? Изтеглихте ли лявото? /Мълчание./ Кажете де, изтеглихте ли го?

Т а р и /неубедително/. Изтеглихме го.

З а й ч е т о. И?

К е т и. Дойде малко множко.

З а й ч е т о. В какъв смисъл?

Г л и н. Дръпнали сме повечко.

З а й ч е т о. И сега?

Л и си.  Лявото е станало по-дълго.

С и в и. А дясното – по-късо,

Т а р о. Обратно на онова, което беше.

М е ч о. Но ще те оправим.

З а й ч е т о. Как?

Л и с и. Ще изтеглим другото.

З а й ч е т о /готово да заплаче/. Налага ли се?

М е ч о. Трябва да те оправим.

Г л и н. Няма да те оставим такъв.

Т а р о. Един никакъв.

С и в и. Да ти се смеят.

М е ч о. Когато можем.

Т а р о. На бърза ръка.

К е т и. Да дръпнем и другото.

Л и с и. Хайде, на работа!

З а й ч е т о. Оле, какво ме чака!

С и в и. Готови!

Хващат се един за друг.

Този път Сиви хваща дясното ухо.

Л и с и.  Готови ли сте?

В с и ч к и. Даааааа! /Броят./ Едноооо, двеееее, три!

– Олелелеееее! – пищи Зайчето.

С и в и. Млъкни!

З а й ч е т о. Няма!

Л и с и. Пречиш на работата.

К е т и. Оправяме те.

– Давай!

– Още.

– Дърпай!

– По-силно,!

– Олелеееее!– вика Заичето.

– Млъкни!

– Неблагодарник!

– Ние се мъчим!

– За твое добро!

– А ти!

З а й ч е т о. Боли!

– Но ще станеш красиво.

– За чудо и приказ!

– Давай!

– Дърпай!

Л и с и. Стоп!

– Защо стоп?

Л и с и. Да видим какво сме направили.

Пущат се, оглеждат жертвата си.

Пауза, изпълнена с напрежение.

 

Г л и н. Сега пък дясното.

З а й ч е т о. Какво дясното?

С и в и. Напротив – лявото!

З а й ч е т о. Какво лявото?

К е т и. Е по-късо.

Пауза.

3 а й ч е т о. И какво?

Пауза.

Л и с и. Брех, да му се невиди!…

З а й ч е т о. /тревожно/. Каркво е станало?

Т а р о.  Ти не се обаждай.

К е т и. Ти мълчи.

М е ч о. Ще те оправим.

З а й ч е т о. /плахо/. Още ли не сте ме?….

С и в и. Сега отново лявото е по-късо.

Т а р о. Напротив, дясното е по-дълго.

К е т и. А бе, тия уши не ги ли удължихме много?

Л и с и. Да, но не можем да ги оставим така.

С и в и. Трябва да ги оправим.

З а й ч е т о. Но как?

Г л и н. Ще ги уеднаквим.

З а й ч е т о. Досега какво правехте?

М е ч о. Уеднаквявахме ги.

С и в и. Но те…

Л и с и.  …не се уеднаквиха. /Решително./ Хайде!

В с и ч к и. Какво?

Л и с и. Да ги уеднаквим.

З а й ч е т о /извиква/. Не!

М е ч о. Виж какво, зайче, така не можем да те оставим.

З а й ч е т о.  Не искам!

Зайчето побягва, всички се втурват, излизат след него. Сцената остава празна, за да забележим най-после, че имаме коментотори на събитието. Това са две свраки, кацнали на клон.

П ъ р в а т а  с в р а к а. Какво става, какво правят със зайчето?

В т о р а т а  с в р а к а. Оправят му ушите, лявото му беше по-късо от дясното и го удължиха. Добре, ама като го удължиха, лявото стана по-дълго от дясното и се наложи да удължат дясното. Добре, ама като удължиха дясното, лявото отново стана по-късо от дясното.

П ъ р в а т а. Аха.

В т о р а т а. Сега ще удължат отново лявото.

Животните въвеждат Зайчето, което се съпротивлява.

Л и с и.  За твое добро, разбираш ли?

З а й ч е т о. Не искам!

М е ч о. Ще ги уеднаквим!

З а й ч е т о. Неееее!

Всички се впрягат, успяват да напъхат главата на зайчето в чатала на клона. Боже мой, колко дълги са станали ушите му при това изтегляне! Висят и падат на земята.

 

Л и с и /хваща лявото ухо/. Сега внимателно! Ще теглим…

С и в и. …и ще мерим.

Л и с и. Ще теглим!

В с и ч к и. Й ще мерим!

Някой размахва метър.

К е т и. Ще ги уеднаквим!

Л и с и. Готови!

С и в и. Еднооо!

З а й ч е т о. Олелелеее!

М е ч о. Тегли!

Всички теглят.

З а й ч е т о. Олелеее!

Л и с и. Внимателно!

Т а р о. Да не прекаляваме!

Л и с и. Още, още!

К е т и. Стига!

С и в и. Още малко!

З а й ч е т о. Олеле!

Л и с и. Стоп!

Пущат се. Отдалечават се. Гледат.

Мерят с метъра. Долагат:

 

– Лявото!

– Петдесет и два сантиметра!

– Дясното!

Задъхана пауза в която мерят.

Ликуващ глас: – Петдесет и два сантиметра!

В с и ч к и. Ураааа!

З а й ч е т о /с надежда/. Какво стана?

Л и с и. Равни са!

В с и ч к и. Урааа!

– Точно!

– Уеднаквихме ги!

– Сега е добре.

– Равни са!

– Отлично!

Оттеглят се от Зайчето.

Ушите, които вече никой не придържа, падат на земята.

 

– Даааа! – откликват всички.

П ъ р в а т а  с в р а к а. Добре ги уеднаквихте!

В т о р а т а  с в р а к а. Станаха три пъти по-дълги.

П ъ р в а т а. Вижте на какво е заприличало.

В т о р а т а. Сега какво ще прави, горкичкото!

Л и с и. Вие там млъкнете! Сиви!

С и в и. Какво ще правим?

Л и си. Трябва да го оправим, Мечо. Не можем да го оставим така.

Т а ро. Дрябва да ги скъсим!

З а й ч е т о. Неее!

Л и с и.  Спокойно, Зайче.

З а й ч е т о. Какво ще правите?

Л и с и. Ще ги вържем на фльонга..

З а й ч е т о /плахо/. Може ли?

К е т и. Ще станат като панделки.

С и в и /решително/. Зайче!

З а й ч е т о. Какво?

С и в и. Просто ти завиждам.

Л и с и. Ще си ходиш с панделки.

– Никой от нас си няма.

– А ти ще ходиш с панделки.

– Ще станеш за чудо и приказ!

– Най-хубавото зайче в гората!

– Всеки ще ти завижда.

Свраките се смеят.

З а й ч е т о. Не искам панделки.

М е ч о. Ще станеш още по-красиво!

З а й ч е т о.  Не.

Т а р и. Но ушите ти са дълги!

З а й ч е т о. Защото съм зайче.

В с и ч к и. Много дълги!

Л и с и. Огледай се в потока.

Зайчето замъква ушите си към потока. Оглежда се и заплаква.

С и в и. Сега защо ревеш?

З а й ч е т о. Връзвайте!

Л и с и. Браво!

К е т и. Поумня!

Всички наобикалят Зайчето и помагат при оплитането на ушите.

 

Свраките запяват:

Вие, там, все важни животни събрани,

всичките умници на нашата гора –

мечета, лисичета, вълчета и глигани,

работа ли вършите или пък беда?

Гледаме – морите се, и пъшкате, и дърпате;

още малко всички ще креснете „Ура“.

Искаме да знаем, там работа ли вършите

или се унасяте в някаква игра?

Животните /отдолу/:

Не е игра това, тук работа се върши,

помагаме на малкото ни плахо същество.

Красиво животинче, но ушите му са дълги –

разтегляме ги ние едно подир едно.

Свраките /отгоре/:

Видяхме ви, разтегляхте отляво и отдясно,

увлякохте се доста, от много добрина,

сега се чудом чудим и хич не ни е ясно

какво ще я направите тази дължина.

Животните /отдолу/:

Така си е, така е, туй питаме се ние,

оглеждаме ушите отзад или отпред,

какво да ги направим и как да ги извием

че смешни да не са те и всичко да е в ред.

Но някакси не може, тъй някакси не става

от късо дълго става, обратното – не ще,

че дългото във късо не се преобразява,

туй дето си е дълго то дълго ще си е.

Зайчето заплаква.

Утешават го:

– Спокойно!

– Ще си имаш фльонга.

– Ще се разкрасиш!

– Ще станеш не зайче, а кукла.

З а й ч е т о. Не искам да бъда кукла, искам да си бъда зайче!

– Ето!

– Виж се!

Оттеглят се, разкриват Зайчето. Сега и ние можем да видим колко умело и красиво са вързани ушите на Зайчето.

Тишина.

 

– Чудесно.

– Много красиво!

– Забележително!

Свраките крещят и се смеят.

Животните се разотиват като издумват по нещо:

 

– Аз си отивам.

– Аз имам работа.

– Чакат ме.

– Мама ме вика.

– Зайче, това е.

Зайчето остава самичко.

Тишина.

П ъ р в а т а. Зайче, радвай се!

В т о р а т а. Подскачай!

З а й ч е т о. Е, че ми е мъчно, мъчно ми е. Дори тъжно. В някои отношения ми е много тъжно. Да се огледам. /Оглежда се във вирчето./ А като се огледах, ми стана още по-тъжно. Ох! Да имаше някой, поне да развърже фльонгите!…

П ъ р в а т а. Къде бе, къде изфирясаха тия, които те завързаха?

З а й ч е т о. Ми, знам ли?

В т о р а т а. Няма ги, няма ги, офейкаха.

П ъ р в а т а. Оставиха те с вързани уши.

В т о р а т а. Зайче с вързани уши! Ха-ха-ха!

П ъ р в а т а. Охо, някой иде.

В т о р а т а. Връща се.

П ъ р в а т а. Глин се връща!

В т о р а т а. Връща се Глин!

Влиза Глин.

Г л и н /малко гузно/. Бях поизлязъл… Да поразмисля малко.

П ъ р в а т а. И какво?

Г л и н. Нищо.

Влиза Таро.

Т а р о. Разходих се да поразмисля малко, но нищо не ми роди главата. Аз мисля, тя не мисли.

В т о р а т а. Кой?

Т а р о. Главата.

Влиза Кети.

К е т и. Поразходих се.

В т о р а т а. Но не измисли.

К е т и /учудено/. Отде знаете?

Свраките надават кресливия си смях.

Влиза Мечо, оглежда обстановката.

М е ч о. Защо се смеете?

П ъ р в а т а. А ти ли не можа да измислиш?

Хек влиза и проговаря преди Мечо.

 

X е к /още с влизането/. Мислих, мислих, но нищо не можах да измисля.

Лиси и Сиви влизат като се разговарят, сякаш не забелязват никого.

Л и с и. И, викаш, да ги развържем.

С и в и. Най-напред да ги развържем.

Л и с и. А после какво/

С и в и. Ще помислим.

Л и с и. И пак ще ги завържем!

С и в и. Зависи. Ако се наложи.

Л и с и. Ще ги вържем, така ли?

С и в и. Ми, ушите не бива да се влачат, ушите трябва да стърчат. Започнат ли да се влачат, ще му се протрият. А някой може и да ги настъпи.

Този път вече смях от всички страни.

З а й ч е т о. Пак се смеете!

Затихване. Тишина.

М е ч о. Хей, свраки, ако сте истински свраки, кажете какво да правим. Свраките скитат навсякъде, надничат, виждат. Кажете какво да правим с ушите на милото зайче.

 

Свраките започват да бъбрят бързо, припряно, едновременно. Надига се такава олелия, че присъствуващите запушват ушите си.

Влиза Принцесата на красотата – много, много красиво момиченце, слязло сякаш от продукция на Уолт Дисни.

Момиченцето оглежда всички.

 

М о м и ч е н ц е т о. Чудесни горски цветя си събрах, а сега и чудесни горски животни видях. Ах, колко сте живописни. Сякаш се намирам в приказка или куклена пиеса.

П ъ р в а  с в р а к а.  Само ние…

В т о р а  с в р а к а. …свраките!

М о м и ч е н ц е т о.И вие сте живописни… Ооо, какво красиво зайче!

З а й ч е т о. Аз ли?

М о м и ч е н ц е т о. Ти.

Зайчето заплаква, след него заплакват и другите.

К е т и /през сълзи/. Голяма беля направихме!…

Т а р о. Голяма каша…

М е ч о.  …забъркахме.

Г л и н. Вместо ла изпишем вежди…

Х е к.  …извадихме очи.

Т а р о.  Уши!…

С и в и. Дърпахме, дърпахме…

Л и с и.  …та ги издърпахме.

П ъ р в а т а. Накрая ги вързаха…

В т о р а т а. …на фльонга.

М о м и ч е н ц е т о. И вие ли?

С в р а к и т е. Ние наблюдаваме.

М о м и ч е н ц е т о. Ах, че красиво зайче!

З а й ч е т о /хлипа/.  Бях.

Заплаква отново.

Мо м и ч е н ц е т о /тропва с крак/. С п о к о й н о!

Зайчето млъква.

М о м и ч е н ц е т о. Ще те оправим.

В с и ч к и. Как?

М е ч о. От късото дълго става…

Л и с и.  … но от дългото късо не става.

М о м и ч е н ц е т о. Да видим сега какво е станало. Имайте предвид, че времето ми е кратко и трябва да действаме бързо. Какво се е случило?

Тишина.

 

М е ч о /нарушава тишината/. Ти коя си?

М о м и ч е н ц е т о. Принцесата на красотата.

Т а р о. Кво искаш?

М о м и ч е н ц е т о. Аз – нищо. ВИЕ. Пратиха ме да спасявам положението. Хайде! /Вглежда се./ А бе, туй зайче е много хубаво!

К е т и. Е, така си е.

Зайчето заплаква отново.

 

М о м и ч е н ц е т о. Ушите обаче са му вързани. На туй зайче ушите му са вързани. Кой му върза ушите?

Всички мълчат гузно.

Само свраките сврачат.

Зайчето, разбира се, заплаква по-силно.

 

М о м и ч е н ц е т о. Зайче, ела.

Зайчето се приближава.

М о м и ч е н ц е т о. Много си хубаво, бе, красиво си.

3 а й ч е т о. Знам.

М о м и ч е н ц е т о /развързва ушите му/. Чудесни уши имаш.

Някои от животните се засмиват.

М о м и ч е н ц е т о. Какво им има, нищо им няма.

Зайчето заплаква отново.

 

М о м и ч е н ц е т о. Дълги. Кое му е дългото? Въобразили сте си. Какво искате от мен?

Г л а с о в е. Да ги скъсиш.

М о м и ч е н ц е т о. Добре. Искате да ги скъся, ще ги скъся, макар че им няма нищичко. Тези уши са чудесни. Де и аз да си имах такива хубави уши.

Смях.

М о м и ч е н ц е т о. Щях да съм най-красивата принцеса на красотата.

Смях.

М о м и ч е н ц е т о. Наредете се, чувате ли, наредете се един зад друг. Тук! Така, точно така. /Помага им да се подредят./ Бързо! Да ги скъсим, така ли?

В с и ч к и. Дааа!

М о м и ч е н ц е т о. Зайче, тук! Зоастани тук.

Зайчето заема мястото си.

В ръцете на момиченцето се появява ефирен воал. Покрива го.

Зайчето заплаква.

 

М о м и ч е н ц е т о. Тихо. Нали ще скъсяваме, животни, ще скъсява ме ли?

В с и ч к и. Ще скъсяваме, момиченцето. Няма нищо за скъсяване, но щом сте рекли – ще скъсяваме.

Мечо /изведнъж/. Принцесо, много си хубава!

М о м и ч е н ц е т о. Знам.

Л и с и. Ама много!

М о м и ч е н ц е т о. Добре де – знам. /Оглежда ги./ Започваме.

Т а р о. Ти откъде идваш?

М о м и ч е н ц е т о. Не знам.

Г л и н. Къде отиваш?

М о м и ч е н ц е т о. Не знам. Пратиха ме. Тишина! Внимавайте. Сега всички трябва да мислим за нещо хубаво. Ако искате да скъсим ушите на зайчето, трябва да мислим за много хубави неща, за красиви, добри неща, мислете за нещо благородно. /Напрегната тишина./ Наведете глави и мислете за хубави неща. Еднооо, двеее, три!

Абсолютна тишина. Чуват се птичи песни, прозвучава сладка тиха музичка.

 

М о м и ч е н ц е т о. Добре. Достатъчно. /Повдига вуала./ А!

В с и ч к и. Какво?

М о м и ч е н ц е т о. Нищо не стана.

В с и ч к и. Защо?

М о м и ч е н ц е т о. Защото не сте мислили добре и само за хубави неща. Някой от вас не е мислил както трябва.

– Аз мислих.

– И аз.

– А аз.

– И аз.

– И аз.

– И аз.

М о м и ч е н ц е т о.А свраките?

С в р а к и т е. Какво свраките?

М о м и ч е н ц е т о. Вие не мислихте.

П ъ р в а т а. Нас и да ни убиеш не можем да мислим…

В т о р а т а. …за хубави неща!

Смеят се кресливо и зчезват.

М о м и ч е н ц е т о. Хайде, отново. Готови. /Покрива зайчето с вуала./ Само за хубави неща. хдшина.

Тишина. Пеят птички. Музика.

Без да знаят как, навели глави, участниците а пиесата запяват:

 

Отпусни се, отпусни се –

дишай бавно-бавно ти,

унеси се, унеси се

в най-красивите мечти.

Осветлението на сцената се променя, притъмнява, синее, синьото се прорязва от златни и жълти проблясъци.

 

И мисли си за приятни,

все за хубави неща

от които ти създай си

твой и само твой си свят.

Абстрактни рисунъчета. Нещо ни напомня за небе, за сънища, за космическо пространство, за блян, за добро; цветът на чувството, което изпитваме, когато желаем искрено доброто на някого.

Свят, където всички се обичат,

свят със много лампи и слънца,

свят във който гледат и надничат

най-красивите, усмихнати лица.

Отпусни се, отпусни се,

дишай бавно-бавно ти,

унеси се, унеси се

в най-красивите мечти.

Отново птичите песни. Просветлява.

Момиченцето е изчезнало, изчезнало е и воалчето – май че към края на песента го съзряхме да отлита като пеперуда към небето. Участниците в пиесата надигат един след друг глави:

– Зайче!

– Колко си хубаво!

– Красиво зайче!

– Какво стана с теб?

– Ушите ти са чудесни!

– Къси във своята дългота!

– А дълги във своята късота!

– Заешки уши!

– Ах, че си красиво!

– Много си красиво!

– Знам, знам!

– Но къде е тя?

– Коя?

– Имаше ли я?

– Или я имаше…

– …или я нямаше!

– Може би беше.

– Може би не беше.

– Ако тя не беше…

– … беше чувството, че беше.

– Което е същото!

– Или – почти същото!

– Зайче, колко си красиво!

– Много си красиво!

– Знам!

Смях, смях, смях.

Много силно се смеят актьорите, докато смъкват маските, за да покажат истинските си лица, много силно се смеят, но над гласовете им звучи и записа на последната им песен, тя сега кънти почти като марш, или рок.

 

Ту смехът надделява, ту маршът, който постихва малко едва когато се покланят на публиката.


ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА .pdf за сваляне.

.

.

борис
априлов
*
ШЕСТТЕ
ПИНГВИНЧЕТА
*
пиеса за куклен театър
*
сп. ТЕАТЪР, кн. 7, 1970.

.

.

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

Главният пингвин
Пин
Пин-пин – второто
Пин-пин-пин – третото
Пин-пин-пин-пин – четвъртото
Пин-пин-пин-пин-пин – петото
Гвин
Тюленът
Моржът
Китът Кашелот
Мечето
Свирепата бяла мечка
 
.
.

Някъде в ледените простори на южното полукълбо.

Чува се препирня, звучат гласовете на героите – пингвинчета.

Г л а в н и я т   п и н г в и н (говори на шестте, които ние още не виждаме). Тихо! Тишина!… Чувате ли?!… На вас говоря!… (Относителна тишина). И знам какво ще стане… Все обещавате и винаги става обратното… (Отново писукането на пингвинчетата)… Тихо!… Ще се надвикваме ли?
П е т о т о (само гласът му). Тихо…(Настъпва абсолютна тишина).
Г л а в н и я т  п и н г в и н (наставнически). Добре, и днес ще ви пуснем да играете, макар да знаем, че ще стане като вчера или като оня ден… (Врява). Тишина!… (Тишина). Знаем, че пак ще направите някоя беля!… (Протестно писукане). Тихо!
В т о р о т о (гласът му). Тихо, да чуем!
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Знаем, че пак ще тръгнете нанякъде, но поне чуйте какво ще ви кажа. (Абсолютна тишина). Деца, разберете, пазете се от Свирепата бяла мечка!

Едва сега виждаме шестте палавници, наредени един до друг.

П и н. Интересно!
Г л а в н и я т  п и н г в и н (сепнато). Какво?
П и н. Нищо.
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Пазете се от Свирепата бяла мечка! Паднете ли в лапите ѝ – загубени сте!
В т о р о т о. Много ли е свирепа тази Свирепа мечка?
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Много! Няма да ѝ стигнете за закуска.
Г в и н. Интересно!.. (Отново пискуване от възбуда).
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Разбрахте ли?… Повтарям: правете каквото щете, но видите ли я – бягайте!… Сега – да ви няма!

Петте пингвинчета без Гвин се обръщат и тръгват.

Г л а в н и я т  п и н г в и н. Гвин, защо не тръгваш?
Г в и н. Ще се пазим, но къде можем да я срещнем?
Г л а в н и я т  п и н г в и н. Тя може да бъде навсякъде. Отваряйте си очите.
Г в и н. Значи, ако искаме да я срещнем, трябва да бъдем навсякъде.
Г л а в н и я т  п и н г в и н (поразен). Какво?
Г в и н. Нищо.
Г л а в н и я т  п и н г в и н (настоява да знае). Какво каза?
Г в и н. Казах, че времето е хубаво (Тръгва след приятелите си).

Ето ги вече шестте, вървят и пеят, пристъпват от крак на крак.

Само Гвин не е в синхрон.

Ние сме шестте пингвинчета. . .

Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета
Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета.
Пин-пин!
и т. н.

Пристъпват и пеят все тази монотонна песничка. Най-малкото пингвинче Гвин най-после е оправило крак.

Редицата минава край Тюлена. Спират и с интерес започват да наблюдават как той балансира късчета лед на муцуната си, подхвърля ги на опашката си, изправя се на корема си в развоя на балансирането и пр. и пр.

Т ю л е н ъ т (прекъсва заниманието си). Това ли ви е песента?
П и н. Да.
Т ю л е н ъ т. Не можахте ли да измислите още текст?
П и н. Не ни остава време да мислим.
В т о р о т о. Не ни остава от игра.
Ч е т в ъ р т о т о. Случайно да сте виждали Свирепа та мечка?
Т ю л е н ъ т. Ако съм я виждал, сега нямаше да разговарям с вас. Никой не може да види Свирепата мечка, защото докато я види, изведнъж ше се види в устата ѝ.
П и н. (радостно). Интересно.
Т ю л е н ъ т. Какво?
П и н. Нищо.
В с и ч к и. Нищо.
Т ю л е н ъ т. Да не би… Искате ли да я видите?
В с и ч к и. Да!

Тюленът започва да се смее високо и волно. До припадък. Пингвинчетата тръгват и запяват:

Ние сме шестте пингвинчета…
Пин-пин
и т. н.
 
П и н (изведнъж спира и всички се наблъскват в него като вагони на влак). Стоп!…
В т о р о т о (докато се оправят). Какво има?
П и н. Да се преброим… Нали обещахме от време на време да се броим?… Пин? (Пауза) Къде е Пин?
Т р е т о т о. Ти си Пин.
П и н. А, вярно!… Пин-пин?
В т о р о т о. Тук.
Пин-пин-пин? Тук.
Пин-пин-пин-пин? Тук.
Пин-пин-пин-пин-пин?
Тук.
Гвин?
Аз!
П и н. Нали ти казах да не отговаряш аз?… Сега отново: Гвин?
Г в и н. Тук!
П и н (доволно). Точно шест!
Г в и н. И шест ли трябва да се върнем?
П и н. Да.
Г в и н. Значи, не можем пет?
П и н. Не!
Г в и н. А четири?
П и н. Ако се върнем четири, ще ни бият.
Г в и н. Значи, който не се върне, няма да го бият, защото всички ще ги бият, а него няма, понеже го няма.
П и н (нервирано). Пин-пин, обясни му.
В т о р о т о. Гвинчо, слушай сега…
Г в и н. Разбрах!… Който не се върне, няма да яде бой.
В т о р о т о (ядосано). Не!
Г в и н. Ясно, де… Като го няма, значи няма да яде…Защото как могат да бият някого, щом го няма.
Ч е т в ъ р т о т о. Прав е.
П и н (съгласява се с логиката). Е, да – прав е… Но като се върнем, ще питаме големите как става тая работа… Сега да вървим.

Тръгват и запяват:

Ние сме шестте пингвинчета!
Пин-пин!
И т. н.

Гвин крачи, но изостава.

Продължава да си пее и да изостава:

Ние сме шестте пингвинчета…

М о р ж ъ т. (огромен, изтегнат върху леда). Защо шест, когато си само едно?
Г в и н. Шест сме!
М о р ж ъ т. Не може да бъде!… Не виждам шест пингвинчета, само едно. И то малко. Почти половин пингвинче.
Г в и н. Ти ще ми кажеш на мен!… Преди малко се броихме.
М о р ж ъ т. Защо на едното ти крилце има вързан конец?
Г в и н. Да познавам къде е ляво и къде – дясно. Само че забравих лявото ли беше вързано или дясното… А ти кой си?
М о р ж ъ т. Аз съм Моржът. (Мие огромните си зъби с четка. Така го заварваме още в началото).
Г в и н. Щом си Моржът, не ме интересуваш.
М о р ж ъ т. А кой те интересува?
Г в и н. Свирепата бяла мечка… Да си я виждал някъде?
Моржът започва да се смее басово.
Прииждат останалите пингвинчета.
Г в и н (губи търпение). Насмейте се най-после и млъкнете, да ми кажете къде е Свирепата бяла мечка!

Моржът наистина примира от смях. Големият леден блок се разтърсва от сътресението, откъртва се и се сгромолясва.

П и н. Гвинчо, нещо не падна ли от теб?
Г в и н. А, не… Всичко ми е наред.
П и н. Понеже нещо падна и помислих…

Тръгват и пеят песничката си. Появяват се в друга панорама, подскачат весело, имитират дрънкане на китара. И отново спират. В края на огромен леден блок изведнъж се натъкват на кита, който спи и диша през отворената си уста. Тънките му дълги зъби са наредени като струни.

 

П и н. Тук има нещо интересно.

Струпват се пред зъбите.

В т о р о т о. Какво ли може да бъде?
Т р е т о т о. Досега не сме виждали такова интересно нещо.
П и н. Кой иска да го пипне и да ни каже какво е?
Г в и н (бързо). Аз!
П и н. Все ти!… Пин-пин-пин-пин!
Ч е т в ъ р т о т о. Добре, аз, но вие стойте наблизо да не стане нещо.
П и н. Бъди спокоен. До теб сме.

Тишина. Напрежение. Четвъртото се приближава внимателно и протяга крилце…Докосва един от зъбите и бързо дръпва крилцето си. За обща изненада зъбът издава звук, наподобяващ тон от струна.

П и н. Според мен това е музикален инструмент.
В с и ч к и. О-о-о-о!
П и н. Не о-о о-о, а а-а-арфа.
В с и ч к и. А-а-а-а!

Внезапно запяват:

Аааааах, как сияе слънцето далече,
оооблива всичко с бяла светлина,
то грееее, грее сутрин, обед, вечер
ииии се пързаля леко по леда.
То не залязва, нито си отива,
а се пързаля дълго по леда
и всеки ден със другия се слива
половин година трае тук деня.
Започват да дрънкат на струните и
подхващат рефрена:
Моята родина е от сняг и лед,
моята родина прилича на сладолед.
Моята родина – е от сняг и лед.
Моята родина – това е сладолед.

Дрънкат на струните като на арфа,

пеят и танцуват.

Г в и н ( внезапно). Влизам!
П и н. Къде?
Г в и н. Вътре.
П и н. Къде вътре?
Г в и н. Там. (Промъква се през „струните“ и изчезва)
П и н (уплашено). Гвин, къде си?
Г в и н (гласът му отвътре). Тук съм.
П и н. Не си тук, а си там.
Г в и н (гласът му). Не, аз съм тук.
П и н (любопитно). Какво е там, това „тук“?
Г в и н. Стая.
П и н (оглежда другите). Било стая. Влизаме ли?
В с и ч к и. Да.

Пин ги поглежда и се провира през струните.

Останалите го следват.

 

В УСТАТА НА КИТА

Полумрак, светлина влиза само през зъбите.

Обстановката е тайнствена, загадъчна.

 

Г в и н. Чувствувайте се у дома си. . .
П е т о т о. У-у-у! Топличко!. . .
Т р е т о т о. Чудесно!
II и н. Чуйте какво ще ви кажа! (Всички млъкват) Изведнъж си намерихме топла колиба, дето можем да си идваме, когато духат ветровете. Ще си я уредим. . .
В т о р о т о. Като хижа!
П и н. Като вила ще си я уредим, но никой да не знае. Научат ли големите, ще ни я вземат… Разбрахте ли?
В с и ч к и. Разбрахме.
П и н. Нещо като културен клуб или детски дом. Имаме си и музикален инструмент. . .
В с и ч к и. Ааааа-арфа!
Г в и н. Добре, но сега да тръгваме към Свирепата бяла мечка.
П и н. Хайде!

Китът затваря устата си.

Става тъмно, или почти тъмно.

В с и ч к и. О-о-о-о!
Г в и н. Какво стана?
Ч е т в ъ р т о т о. Пин, къде си?
П и н. Тук съм.
Ч е т в ъ р т о т о. Какво стана?
П и н. Знам ли?… Нещо стана.
Т р е т о т о. Вратата изчезна
П е т о т о. Страх ме е!…
В т о р о т о. И мен.
Г в и н. Еей, кой затвори вратата?
В т о р о т о. Кой люлее колибата?
П и н. Тихо!…

Тишина.

П и н. Чувате ли нещо?
В т о р о т о. Чувам шум от вълни.
Г в и н. Защо люлеете колибата?
Т р е т о т о. Аз не люлея.
Д р у г и те . И аз.  И аз не люлея.
П и н. Тогава кой?
П е т о т о. Люлее се от само себе си.
П и н (в настъпилата тишина). Не чувствувате ли нещо?
В т о р о т о. Хвана ме морската болест… Кой върти колибата?
П и н. Никой не върти колибата.
Т р е т о т о. Сама се върти.

Чува се шум.

– Кой шуми?   – Аз не шумя.   – И аз.   – Тогава кой?
П и н. Тихо! . . .
К и т ъ т (гласът му). Има ли някой в устата ми или така ми се струва?

Тишина.

К и т ъ т. Има ли някой в устата ми или така ми се струва?

Тишина.

К и т ъ т. А бе, има ли някой в устата ми или така ми се струва?
Г в и н (с треперящ глас). Така ви се струва.
К и т ъ т. Защото отначало помислих, че в устата ми има някой.
Г в и н. Не. Няма.
К и т ъ т. Тогава добре.

Тишина.

Г в и н. Ало!
К и т ъ т. Какво?
Г в и н. Вие кой сте?
К и т ъ т. Аз съм китът Кашелот. От главата до опашката съм дълъг трийсет метра. Бе, да не би да има някой в устата ми, пък да не знам.
П и н. А не, няма.
Г в и н. Къде отивате?
К и т ъ т. Плувам си. Бях заспал, починах си и сега си плувам.
П и н. Накъде плувате?
К и т ъ т. Не знам…Където ми скимне.
Г в и н. Защо не ви скимне да се върнете?
К и т ъ т. А, бе, има ли някои в устата ми?
Г в и н (бързо). Няма, няма!
К и т ъ т. Нещо ме гъделичка по гърлото и ми се струва, че има.
В с и ч к и. Няма, няма.
П и н. Гвин, ти ли гьделичкяш гърлото на господина?
Г в и н. Не.
– И аз не.  – И аз!
П и н. Внимавайте, пазете гърлото на господина! . . .
Третото. Пин?
П и н. Какво, Пин-пин-пин?
Т р е т о т о. Това, на което свирехме преди малко…не бяха ли?
П и н. Да, бяха!
Т р е т о т о. И аз мисля, че бяха.
Г в и н. Бяха! Ама какво бяха?
П и н. Зъбите на кита.
Ч е т в ъ р т о т о. Ами сега?
П и н. Тишина!… Да не ни усети.
К и т ъ т (гласът му отново). Ей, да не би да има някой в устата ми?
В с и ч к и. Няма, няма.
Г в и н. Никой няма, бъдете спокоен…Ако имаше, щяхме да ви кажем.
К и т ъ т. Понеже по едно време ми се стори, че има.
П и н. Сторило ви се е… Къде сте сега?
К и т ъ т. Сред океана.
П и н. Не се отдалечавайте
К и т ъ т. Защо?
Г в и н. Да не се удавите

Китът започва да се смее.

Устата се отваря, светлина.

 

БРЕГЪТ И ОТВОРЕНАТА УСТА НА КИТА БЛИЗО ДО ЛЕДА

Пингвинчетата изскачат едно след друго от устата. Последно се появява Гвин, който като излиза на бял свят, се обръща и дръпва една от струните, която издава звън.

Г в и н. Фа!

В с и ч к и се обръщaт към устата на кита:

Довиждане, ките!
Благодарим!
Беше хубаво!
Разходихме се!
Довиждане, чичо Кит!
К и т ъ т. Довиждане! Къде отивате?
Г в и н. Търсим Свирепата мечка!

Китът започза отново да се смее. Пингвинчета тръгват и запяват. После вървят мълчаливо. Край тях се сменят панорами от чудно извисени нагоре ледове. Огромно оранжево слънце на хоризонта. Пин спира изведнъж. Отново се сблъскват.

 Защо ме блъскаш?
Ти ме блъскаш!
Как, като съм найй-отзад?
А аз как ще съм те блъснал?
Блъсна ме!
Г в и н.А мен никой не меблъсна.
Г в и н. Значи ти си ни блъснал.
Г в и н. Това какво е?
Г л а с ъ т  н а  к а м и л а т а. Ей, кои сте вие там?
П и н (съвзема се от уплахата). Шестте пингвинчета!
Г в и н. А вие кой сте?
Г л а с ъ т  н а  к а м и л а т а. Аз съм тропическо животно.

Камилата влиза.

К а м и л а т а. Добър ден.
В с и ч к и. Добър ден.
Г в и н. Вие сте едно доста интересно животно.
П и н (учудено). Но как сте дошли на студеното? Тропическите животни обикновено си стоят в тропическите страни.
К а м и л а т а. Аз съм камила, която мисли. Като съм тръгнала, мисля и вървя, мисля и вървя, и неусетно съм дошла при ледовете.
В т о р о т о. Не ви ли е студено?
К а м и л а т а. Не. Моите мисли че топлят.
Третото. За какво мислите?
К а м и л а т а. Мисля за началото и края.
Г в и н. Добре,
К а м и л а т а. Питам се – откъде почва едно животно и къде свършва. Дали от главата или от опашката Защото, ако се обърна обратно, изведнъж ше започна да започвам от опашката.
П и н. Какво е това на гърба ви?
К а м и л а т а. Гърбици. Има едногърби и двугърби камили. Аз съм двугърба.
Г в и н. Аа, двухълма! . . .
К а м и л а т а. Двугьрба!… Къде сте тръгнали?
П и н. По работа. Дотук ни доведе китът. Ще ни вземете ли на двугърба си?
К а м и л а т а. Качвайте се.

Ляга на земята. Пингвинчетата се наместват върху нея. Камилата тръгва. Пингвинчетата запяват:

Ние сме шестте пингвинчета…

Нова панорама.

Камилата, влиза, натоварена с пингвинчетата.

К а м и л а т а. Дотук.
Г в и н. Защо?
К а м и л а т а. Повече не. Пречите ми да мисля.
П и н. Добре.
Тя ляга. Те слизат.
В т о р о т о Довиждане, камило!
Т р е т о т о. Довиждане
Г в и н. Довиждане, автобусе!
К а м и л а т а. Къде?
П и н. Търсим Свирепата мечка!…
Камилата примира от смях.
Г в и н (провиква се след нея). Като те гледам от тук, наистина започваш от опашката си!
П и н (оглежда компанията). Някой да е изчезнал?

Всички се оглеждат.

 

П и н. Да се броим ли?
В т о р о т о. Всички сме тук
П и н. Всеки да огледа другаря си.
Ти ли си другарят ми?
Аз съм!
Ами ти?
Ами ти?
Къде е Пин-пин-пин-пин-пин?
Тук съм.
И аз съм тук.
П и н. Спрете!… Объркахме се…. Трябва да се броим!… Аз съм Пин, така ли?
В с и ч к и: Така
Г в и н. Момент…(Гледа го). Да, ти си. Пин Пин-пин?
В т о р о т о. Тук.
Пин-пин-пин?
Тук.
Пин-пин-пин-пин?
Тук.
Пин-пин-пин-пин-пин?
Тук.
Гвин?
Аз!
Какво?
Тук.
П и н (оглежда посоките на света). Чудно, къде ли може да живее Свирепата мечка?
П е т о т о. Страх не е…..
П и н. От какво?
П е т о т о (трепери). Онова там какво е?…

Вниманието на шестте е приковано от огромен леден блок, наподобяваш животно.

Ч е т в ъ р т о т о. Това е нещо страшно!
П е т о т о (прави крачка назад). Загазихме. (Избягва.)
Ч е т в ъ р т о т о (прави крачка назад). Страх ме е… (Избягва.)
Т р е т о т о (към второто). Пин пин, какво ще кажеш? .
В т о р о т о. Според мен най-добре е да бягаме. (Изчезват.)
П и н (на Гвин). Оставаш ли?
Г в и н. Да. Къде отиваш?…
П и н. Да пия вода и ще се върна. (Побягва.)
Г в и н (оглежда се). А, какво им стана на моите приятели?… Всички искаха да видят Свирепата мечка, пък . . изведнъж им стана нещо и изчезнаха. (Поглежда ледения блок.) Хей
Е х о т о. Хей…Ей…Ей!.. (Главното ехо се дублира няколко пъти, връща се тайнствено)
Г в и н. Хей, мечко!
Е х о т о. Ечко… ко… ко… коо…
Г в и н. Какво?
Е х о т о. Какво?… кво… во… во…
Г в и н. Ами нищо… Добър ден!
Е х о т о. Бър ден… ден… ен…
Г в и н. Разправят, че си много страшна.
Е х о т о. Рашна… ашна….шнаа.
Г в и н. Мога ли да се приближа?
М е ч е т о (появява се изведнъж). А бе, ти с кого си говориш?
Г в и н (поглежда го с изненада, а после започва да го оглежда внимателно от всички страни). Да.
М е ч е т о. Какво „да“?.
Г в и н. Аха,
М е ч е т о. Какво, бе, какво „аха”?… Наблюдавам те, знаеш ли откога? Стоиш и си говориш. С кого говориш, кажи?
Г в и н. Да
М е ч е т о. Щом си твърдоглав, довиждане! (Тръгва си)
Г в и н. Чакай!
М е ч е т о (спира се). Какво?
Г в и н. Не обичам да ми прекъсват разговорите! Не виждаш ли, че разговарям със Свирепата бяла мечка?
М е ч е т о (учудено). Така ли?… Че къде е тя?
Г в и н. Ето там, не виждаш ли? (Сочи ледения блок, наподобяващ животно)
М е ч е т о (весело). Ха-ха-ха!
Г в и н. Какво „ха-ха-ха“?
М е ч е т о. Това ли? (Сочи)
Г в и н. Знаеш ли колко е страшна тази Свирепа мечка? Където се появи, всичко бяга. Шест пингвинчета не ѝ стигат за закуска. Големите пингвини ни предупредиха да се пазим и щом чуем, че се намира на тази страна (сочи), веднага трябва да бягаме на другата. (Сочи).
М е ч е т о. Хи-хи-хи!
Г в и н. Защо хихикаш?… Славата ѝ се носи насам и натам. Ако те срещне, ще те направи не знам на какво.
М е ч е т о. Хо-хо-хо!
Г в и н. Какво хохокаш?… По-добре се махай и ме остави да се разбера с нея.
М е ч е т о (ехидно). Това там е Свирепата мечка, колкото ти си супа от ягоди.
Г в и н. Моля?
М е ч е т о. Това е ледена скала… А Свирепата мечка е най-доброто животно на света. Въртя си го на пръстчето. Крещя му, викам му, то бяга подир мен и ме пита какво искам, аз му се плезя и го ругая. Свирепата мечка плаче от мъка, пада на колене и ме моли да не я ругая, а да си изпия млякото.
Г в и н (с недоверие и учудване). Глупости.
М е ч е т о. Върви след мен и ме моли със сълзи на очи.
Г в и н. Глупости.
М е ч е т о. А послс ме моли да си уча уроците.
Г в и н. Много си я виждал!
М е ч е т о. Всеки ден, колкото си искам и си правя с нея каквото си ща.
Г в и н. Лъжеш!… Този, който я види, веднага изчезва в устата ѝ…
М е ч е т о (започва да се смее). Майка ми е най-доброто животно на света.
Г в и н. Какво?… Свирепата мечка е твоя майка?
М е ч е т о. Ами да. Аз съм нейното синче – Бялото мече.
Г в и н (гледа го втренчено). Бялото мече!… Синът на Свирепата бяла мечка…. И какво правиш тук?
М е ч е т о (показва нотите, които носи). Уча се да пея по ноти. Ужасно противно нещо (Разтваря нотите и започва да си тактува и пее):
 
Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!
Ла-ла, ла ла, ла-ла! Ла!
Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!
Ла-ла, ла-ла, ла-ла! Ла!

Гвин поглежда нотите и започва да пее с текста на песента

Когато едно дете се смее –
смее се едно дете.
Когато две деца се смеят –
смеят се две деца.
Когато пък три деца се смеят –
смеят се три деца.
Ла-ла-лаа, ла-ла-лаа –
точно три деца
Засмеят ли се всичките депа.
усмихва се целият свят
Засмее ли се целият свят –
стават най-красивите неща.

Гвин и Мечето пеят и съсредоточено гледат нотите. Страхливо се приближава Пин.

П и н. Ей, Гвин, какво става?
Г в и н (сочи му с ръка). Ела и пей!
Пеят тримата. Приближава се второто.
В т о р о т о. Ей, луди, какво правите?
Г в и н (прекъсва за момент и му прави знак). Ела и пей!

Четиримата пеят.

Приближава се третото пинг винче.

Т р е т о т о. Ей. какво правите:1
Г в и н. Пей!
Петимата запяват.
Ч е т в ъ р т о т о (приближава се). Ей!
Г в и н. Ела и пей!
Запяват.
П е т о т о (приближава се). Хей!
Г в и н. Пей!
Седемте деца запяват:
Ела и пей! ,
Ела и пей!
А после се засмей!
Половината състав:
 
Когато едно дете се смее –
смее се едно дете.
Когато две деца се смеят –
смеят се две деца.
Когато пък три деца се смеят –
смеят се гри деца.
Ла-ла-лаа, ла-ла-лаа –
точно три деца.
Целият състав:
Засмеят ли се всичките деца,
усмихва се и целият свят,
а засмее ли се целият свят –
тогава стават най-красивите неща.
Пин (след свършването на песента). Гвин, онова там страшното какво е?
Г в и н. Страшното ли?
В т о р о т о. Да.
Г в и н. Дето прилича на Свирепата мечка ли?
Т р е т о т о. Да.
Г в и н. Дето ви накара да избягате ли?
Ч е т в ъ р т о т о. Да.
Г в и н. Дето Пин каза, че отива да пие вода ли?
П и н (троснато). Да.
Г в и н. Това е ледена скала!
В с и ч к и. Ахааа! . . .
П и н. Ами, това… малкото, бялото?
Г в и н. Кое?
В т о р о т о. Съвсем малкото.
Г в и н. Кое, бе?
Т р е т о т о. Съвсем бялото,
Г в и н (продължава да се прави на ударен). Кое точно?
Ч е т в ъ р т о т о. Това бялото, дето се движи?
Г в и н. За кое става дума?
П е т о т о (ядосано). Е това, малкото, бялото, дето се движи и пее?
Г в и н. А, това е малкото бяло мече.
В с и ч к и. Ахаа.
П и н. Значи, това е малкото бяло мече?
В т о р о т о. Ами какво представлява това малко бяло мече?
Г в и н. Син на Свирепата мечка.
В с и ч к и. Ухаааа!
П е т о т о (уплашено). Гвин!
Г в и н. Какво Пин-пин-пин-пин-пин?
П е т о т о. (тръгва си). Тази сутрин забравих да си измия лицето.
Ч е т в ъ р т о т о. Аз пък огладнях. (Тръгва си)
Т р ет о т о. И аз. (Тръгва)
М е ч е т о (извиква внезапно). Чакайте!

Бегълците спират. Всички го гледат.

М е ч е т о. Поне да ми решите задачата по смятане.

Всички се приближават.

П е т о т о. Добре, но по-бързо, понеже тази сутрин забравих да си измия лицето.
М е ч е т о (отваря учебника по смятане, чете). На едно място били събрани шест пингвинчета. Свирепата бяла мечка се приближила и изяла три. Колко са останали?
П и н (внезапно). Отивам да пия вода. (Тръгва)
П е т о т о. Не знаем колко са останали, но аз няма да остана тук, понеже тази сутрин забравих да си измия лицето и…
М е ч е т о. Чакайте! (Всички се заковават по местата си.) Значи ще избягате и ще ме оставите с нерешена задача по смятане?… После майка ми…
Г в и н (обяснява). Свирепата мечка.
М е ч е т о (продължава мисълта си). …отново ще плаче от мъка, че има глупаво синче, така ли?
Всички гледат Гвин.
П е т о т о. Какво да го правим?
Г в и н. Ами няма да го оставим в беда, я!
Ч е т в ъ р т о т о. Да, ама тогава ние ще сме в беда.
П и н. Да му помогнем и да бягаме, че ми се пие вода.
Г в и н. И така… Там имало шест пингвинчета, така ли, Мечо?
М е ч е т о. Точно шест.
Г в и н. Майка ти дошла и изяла три, така ли?
М е ч е т о. Така
Г в и н. В задачата се пита колко ще останем, така ли?
М е ч е т о. Така.
Г в и н. Пин, колко ще останем?
П и н. Казах… пие ми се вода.
Г в и н. Толкоз ли не можеш да изядеш… да извадиш от шест пингвинчета три?
П и н. А бе, мога, ама сега ми се пие вода.
Ч е т в ъ р т о т о. Ще останем две пингвинчета.
В т о р о т о. Четири.
Т р е т о т о. Четири
Г в и н (замисля се). Не ми се вярва!
П и н (делово) Да не губим време!… Ние сме шест пингвинчета, така ли?
В с и ч к и. Така.
П и н. Добре. Сега Мечо да се отдалечи и да се върне като Свирепата мечка. Може ли?
М е ч о. Може.
Г в и н. И после?
П и н. Ще избере три пингвинчета и ще ги изяде, ама на ужким. Може ли?
М е ч е т о. На ужким, може. И после?
П и н. Тогава ще видим, колко ще останем.
Г в и н. Така може. Хайде, Мечо, отдалечи се и се появи изведнъж с ръмжене, уж че си Свирепата мечка.
М е ч е т о. Добре.

Отдалечава се и изчезва Чува се ръмжене.

П и н. Брей, че хубаво ръмжи!
В т о р о т о. Сега ще ви избере вас трите.
Т р е т о т о. Защо пък нас? Вас!
В т о р о т о. На ужким, де.
Ч е т в ъ р т о т о. Може и на ужким, ама защо точно нас?
Чува се ръмжене.
П и н. Сега ше видим, като изяде три, колко ще останем.
Г в и н. Ръмжи като истинска.
П е т о т о. Дори по-добре от истинска
Г в и н. Симпатично мече, нали?
В с и ч к и. Много.

Влиза Свирепата мечка. Спира се изненадано.

М е ч к а т а. Хе, шест вкусни пингвинчета! Ами сега? Откъде да започна? (Пингвинчетата треперят) Какво правите тук?
Г в и н (съвзема се). Решаваме задача.
М е ч к а т а. Каква задача?
Г в и н. Ние сме шестте пингвинчета …
М е ч к а т а. Вие сте моята закуска!… От кого да започна?… Наредете се и идвайте едно по едно.
П е т о т о. Пин.
П и н. Какво?
П е т о т о. Ти си първото.
П и н. Ами тя не е казала как ще ни яде. Отпред назад, или отзад напред.

Врява. Всяко от пингвинчетата бъбри:

Ти си пред мен!
Ти си пред мен!
Аз съм след теб!
Напротив.
Аз съм най сладкото и ще остана на края за десерт!
П е т о т о. По реда на броенето!
М е ч к а та (ядосано). Тихо!… (Всички млъкват.) Ще се храним ли или ще се караме?
Г в и н. Значи… вие сте Свирепата мечка?
М е ч к а т а. Аха!
Г в и н (хитро). Радвам се… Приятно ми е – Гвин
М е ч к а т а (учудено). Какво те е прихванало?
Г в н н. Нищо. Запознавам се… Значи… Вие…
М е ч к а т а. Аз!
Г в и н (не знае какво да каже). Е, да, вие…
М е ч к а т а. Ще се строите ли по реда на номерата или да ви строя?

Отново препирни:

Заеми си мястото!

Ти си пред мен!
Брей! Ти си!
Аз съм последен!
Аз съм последен!
М е ч к а т а (изревава). Тихо! (Пьлна тишина) За първи път виждам да се карат кой да бъде последен. Всички се карат кой да бъде пръв, а вие… Засрамете се! (Пингвинчетата навеждат глави.) Къде ви е възпитанието? Карате се кой да е на опашката!
Г в и н (заиграва хитро). Така де!… Уважаемата мечка знае как да си започне закуската и не сте вие, които ще я учите. Нали, Мечко?
М е ч к а т а. Да!
Г в и н (към приятелите си ядосано). Само се излагаме! Голяма работа, като ни изядат. И какво ще каже уважаемата Мечка за нас? Какво ще си помисли? Ще си помисли, че се плашим. Нали така?
М е ч к а т а. Да!
Г в и н (към приятелите си). Чухте ли? (Навели са засрамено глави.) Не ви е срам! Вместо да се наредите културно и да покажете на Свирепата мечка, че сте интелигентни и възпитани, а не като нея – жестока, коварна, лакома и тъпа.
М е ч к а т а. Чакай сега, ти… Какво?
Г в и н. Нищо. Карам им се! (Към приятелите си) Ама ха! Чухте ли как разсърдихте уважаемата мечка?… Нямате капка възпитание и тя с право ще ви напъха в алчния си мръсен и ненаситен търбух, защото не напразно са я нарекли свирепа и се е превърнала в страшилище…
М е ч к а т а (изревава). Чакай!… Спри! Ти ужким се караш, пък ме обиждаш и критикуваш.
Г в и н. Не, Мечко. Карам им се, защото знам за какво мислят. Те мислят, че сега, ако се пръснат на всички страни и побягнат, ще успееш да хванеш само едно пингвинче и докато го хванеш, другите ще избягат! За това си мислят и ще видиш, че така и ще сторят…

Всички пингвинчета се разтичват и

изчезват от сцената. Остава само Гвин.

М е ч к а т а (учудено). Какво стана?
Г в и н. Ами стана туй, което ви казах.
М е ч к а т а (глупаво учудена). Те избягаха.
Г в и н. Да, такива са невъзпитани. Искат да ги ядат. а те бягат.
М е ч к а т а (глупашки). И сега ще трябва само тебе?…
Г в и н. Ами да. Само мен.
М е ч к а т а (съвзема се). Ама ти май ме изхитри?
Г в и н. Ами да. Сега ли разбрахте?
М е ч к а т а. Тогава те изям жестоко!
Г в и н. Да си затворя ли очите?
М е ч к а т а. Със затворени или отворени, ще те изям.
П и н (появява се зад гърба на Гвин). Гвин, аз се върнах.
Г в и н. Защо?
П и н. Не мога да те оставя в беда.
В т о р о т о. И аз!
Т р е т о т о. И аз!
И аз се върнах!
Ето ме и мен!
П и н. Сега сме всички, да става каквото ще!
М е ч к а т а. Вие сте страшно възпитани деца и радвате стомаха ми!… Наредете се да ви изям!

Шестте се нареждат срещу мечката.

Пълна напрегната тишина.

Стоят и се гледат.

М е ч е т о (гласът му). Хей, да тръгвам ли?… Защо не ме викате? Чакам!
М е ч к а т а. (изненадано). Това е гласът на моя Мечо…
Г в и н. Той отиде да се засили и чака да го повика ме, понеже решаваме задача.
Мечето се появява.
М е ч е т о (оглежда всички). Какво става гук?
Г в и н. Нищо. Майка ти ше ни яде.
М е ч е т о. Не думай, Гвин. Защо?
Г в и н. Знам ли?… Каза да се наредим.
М е ч е т о. Мамо?
М е ч к а т а. Какво?
М е ч е т о. Какво чувам?
М е ч к а т а (прави се на ударена). Какво чуваш?
М е ч е т о. Щяла си да ядеш пингвини?
М е ч к а т а. Можеш ли да допуснеш?
М е ч е т о. Не! Но те казват… Подреждаш и лапаш.
М е ч к а т а (възмутена). Аз?… Нима допускаш такива неша за майка си? .
М е ч е т о. Ти си най-добрата майка!
М е ч к а т а  (към пингвините). Чухте ли?
Г в и н. Чухме.
М е ч к а т а. Признавате ли, че лъжете?
Г в и н (оглежда приятелите си). Признаваме.
М е ч к а т а. Ще ми се извините ли?
Г в и н (след пауза). Извиняваме се.
П и н. Така ни се стори.
В т о р о т о. Бяхме се заблудили.
М е ч к а т а (като последна махленка). Понеже слушате разни клюки.
Г в и н. Така разправят, госпожо…Тези подли клюкари разправят за вас, че сте кръвожадна и ненаситна.
М е ч к а т а. Боже мой!… Така да мислят за мен! Става ми мъчно.
М е ч е т о (към пингвинчетата) Чухте ли?
В с и ч к и (тихо). Чухме.
М е ч е т о. А сега, мамо, измитай се, защото най-после си намерих приятелчета и има с кого да си играя…
М е ч к а т а. Измитам се, Мечо, и се радвам, че най-после си намери приятелчета… После ше си изпиеш ли млякото?
П и н г в и н ч е т а т а. Ще го изпие!
М е ч к а т а. Ще си научиш ли уроците?
П и н г в и н ч е т а т а. Ще ги научи.
М е ч к а т а. Тогава… довиждане и моля да останете с добри чувства към мен. Довиждане.
В с и ч к и. Довиждане.
М е ч к а т а (след като се оттегля, преди да изчезне). Жалко! Какви вкусни пингвинчета!
В т о р о т о. Чухте ли?
Г в и н. Пак започна!
М е ч е т о. Мамо, каза ли нещо?
М е ч к а т а. Казах довиждане. (Изчезва)
М е ч е т о (към пингвинчетата). Сега… Какво ще правим?
В с и ч к и. Ще играем.

Запяват:

Ако всички деца по света
се усмихнат и се разберат така,
няма да има страшни мечки,
няма да има страшни.вълци…
Всеки ще танцува и ще пее,
всеки ще се смее,
и ще се гордее,
че живее,
че живее…
Ако всички деца но света…
Подскачат радостно и изчезват, водени от Гвин.
В средата па редицата, най-щастливият всички,
подскача Мечо.

Куклена пиеса по романа „Приключенията на Лиско по море“, получил награда за литература.

ЛИСКО И СИНЯТА АКУЛА 1975.    _ отваря се в .pdf  file..

.

Надолу – текстът за четене в блога.  Извинете, ако забележите непоправени грешки – работи се по въпроса.

.

.

борис
априлов
*
Л И С К О
И
С И Н Я Т А
А К У Л А
*
1975
*
пиеса
за
куклен
театър
Л И Ц А:
Л и с к о – лисиче
М о к с и – магаре
П р о ч у т и я т   л е н и в   р а к  –  рак
М о н и – делфинче
С и н я т а  а к у л а – акула
Г л а г о а б а з у б а д у з а – медуза
М а й к а т а  н а  М о н и – делфин
В о д а ч ъ т – делфин
Други делфини, медузи и разни подводни животни.
 

 .

Малка полянка в Тихата гора.
Магарето Мокси пасе. Вдига глава срещу слънцето.

М о к с и. Хей, слънце.
С л ъ н ц е т о. Какво?
М о к с и. Много ми блестиш. Аз си паса, а ти ми блестиш. Защо ми блестиш в очите?
С л ъ н ц е т о  /смутено/. Добре, но какво да сторя?
М о к с и. Махни се.
С л ъ н ц е т о. Следобед.
М о к с и. Много бавно се махаш. /Пасе./ Всички слънца сте такива, бавно се махате.

Пасе. Тишина с птичи песни. Хубаво, спокойно – време само за пасене.

Влиза Лиско. Гледа го отзад.

Л и с к о.  Здравей.
М о к с и  /без да се обръща/. Здравей. /Пасе. След малко, без да вдигне глава, проговаря./ Само не ме карай да говоря.
Л и с к о. Защо?
М о к с и. Пречиш ми да паса.

Мълчание, двамата стоят неподвижно.Мокси пасе. Лиско го наблюдава.

М о к с и /без да вдигне глава/. Това противно слънце ми блести право в очите.
Л и с к о. Че защо не се преместиш?
М о к с и. Къде?
Л и с к о. Обърни се. Тогава ще блести в опашката ти.
М о к с и. Така ли мислиш? /Обръща се. Застават един срещу друг./ Добре е. Така нищо не ми блести. А на опашката ми и да и блести нещо, няма да забележи, няма да се оплаче. А и да се оплаче, няма да и обърна внимание… Ти как си?
Л и с к о. Добре съм.
М о к с и. Остави ме да си паса.

Пасе. Пауза в която чуваме птичките.

М о к с и. Какво искаш?
Л и с к о. Нищо.

Тишина. Пауза.

М о к с и. Май че искаш.
Л и с к о. Паси, паси… Напаси се.
М о к с и. Ами! Цял живот паса и не мога да се напаса.
Л и с к о. Тогава довиждане. Тръгва си.
М о к с и  /внезапно/. Чакай.
Л и с к о /спира/. Какво?
М о кс и. Къде?
Л и с к о /спокойно/. Далеч.
М о к с и /започва да пасе и дига глава/. Колко далеч?
Л и с к о. Отивам на морето.
М о к с и. Какво е то?
Л и с к о. И аз не знам. Ще видя. Казват че било едно голямо нещо пълно с вода.
М о к с и. Колко голямо?
Л и с к о. Доста.
М о к с и. Около колко?
Л и с к о. Дори повече отколкото доста. Казват че като погледнеш от едната страна, не можеш да видиш.
М о к с и. Не можеш какво?
Л и с к о. Да видиш другата,
М о к с и. Може би няма друга страна.
Л и с к о / учудено/. Как да няма?
М о к с и. може да е само с една страна, другата да я няма, някои неща имат само една страна.
Л и с к о /губи търпение/. Тръгваме ли или не тръгваме?
М о к с и. На килограми как си.
Л и с к о. Нищожен. Нищо и никакво лисиче.
М о к с и. Ти си едно хитро лисиче…. Качвай се!
Л и с к о. Нима?
М о к с и. Трябва ли да се наведа?
Мокси кляка. Лиско се мята на гърба му.
Л и с к о /въодушевено/. Ще си направим велико пътешествие!
М о к с и. Накъде?
Л и с к о. Напред, Мокси! Ще обиколим цялото земно кълбо.
М о к с и /учудено/.  Как ще го?
Л и с к о. Понеже е кълбо. Ще минем отгоре и отдолу.
М о к с и. Това е добре. Когато минаваме отдолу, ти ще бъдеш отдолу, понеже сега си отгоре и главата ти ще виси най-отдолу.

Началните тактове на музиката.

Л и с к о. Напред, Мокси! /Запява./
По земното кълбо
удобно се върви,
защото е опасано
от хиляди черти.
Потеглиш ли веднъж
по някоя черта върви,
върви – посока дръж
до края на света.
Меридиани,
паралели –
пътеки да ти бъдат и компас.
Когато ги почнеш
и ги изминеш
отново да те върнат у дома.
Напред,
напред
и още по-напред
и винаги се връщай у дома.

Нова обстановка, Мокси влиза бавно.

Лиско е на гърба му.

М о к с и. Каква стана тя – вървим вече четири дни, а още не сме обиколили кълбото. Все чакам ти да останеш отдолу, а аз отгоре, но нищо подобно. Ти все си си отгоре, а аз все съм си отдолу, досущ като магаре… Лиско, кажи защо не сме обиколили кълбото.
Л и с к о. И аз се чудя, Мокси. Четири дни и четири нощи вървим, а още не съм го усетил да се заобля някъде и да го минем от долната страна. Така както го гледам, кълбото няма долна страна.
М о к с и. Какво ти казах аз? Някои неща имат само по една страна. От каквато и страна да ги погледнеш.
Л и с к о. Всяко начало е трудно.
М о к с и. Ако твърдиш, че това е още началото, ще пукна от отчаяние. Съжалявам че тръгнах. Колко хубаво беше там!
Л и с к о. Къде?
М о к с и. На полянката. Но цял ден пасеш и никой не се качва на гърба ти. /Роптае./ Къде е туй пусто море!
Л и с к о. Няма го, Мокси, не го виждам.
М о к с и. Слушай, пасе ми се на моята полянка. Искам си тръните., Ту^с няма тръни.
Мокси се извръща рязко и тръгва обратно. Върви известно време и спира.
Л и с к о /иронично/. Как си, Мокси.
М о кс и. Добре съм.
Л и с к о. Не си много добре.
М о к с и. Ти ли ще ми кажеш как съм? Понеже ако АЗ съм добре или ‘! зле, АЗ трябва да кажа как съм, а не ТИ, а пък АЗ ти казвам че съм добре, а ТИ казваш, че не съм. ТИ ли знаеш повече от мен как съм, след като АЗ съм вътре в себе си и чувствувам по-добре какво става в мен, а не ТИ, който си вън от мен. /Пауза./  Кажи поне защо пътуваме…
Л и с к о. Да видим света. Унизително е да се родиш и да живееш само в една точка. Искам да видя морето, животът без движение е безмислен… Тръгваме ли?
М о к с и. Ох, сега пък трябва да се връщам! /Обръща се./ Едно и също разстояние два пъти!
Л и с к о. Трябваше да помислиш два пъти, за да не вървиш два пъти.
М о к с и. Какво ще правим на морето?
Л и с к о. Ще го видим, .
М о к с и. И какво като го видим?
Л и с к о. Ще ни стане хубаво.
М о к с и. Морето пасе ли се?
Л и с к о. Сигурно не.
М о к с и. Тогава къде сме тръгнали? /Обръща се и тръгва обратно./ Ама ха! /Спира./ Слушай.
Л и с к о. Какво.
М о к с и. Кое е по-близо – морето или полянката ми?
Л и с к о. Вече не знам.
М о к с и. Ох!
Л и с к о. Защоп стоиш?
М о к с и. Чакам да ми кажеш да се обърна.
Л и с к о. Не можеш ли сам да се обърнеш?
М о к с и. Аз съм магаре, инат съм. Сега трябва някой да ми каже нещо, за да сторя обратното.
Л и с к о. Карай към дома.
М о к с и. Няма пък! /Обръща се./ Към морето!
Л и с к о. Че ти си много лесен за управляване, бе Мокси!
М о к с и. Достатъчмо е да ми хванеш цаката.

Тръгва.

Л и с к о /запява./

Напред,
Напред
И все по-напред
Върви към своето море!

Оркестрово изпълнение на песента. Мени се пейзажа. Създава се илюзия за много дълго вървене. Съмва се и се мръква няколко пъти.

Тишина.

Влизат Лиско о Мокси. Мокси спира.

Л и с к о /понеже Мокси стои и мълчи/. Няма ли да повървим още?
М о к с и. За днес – нито крачка повече. Десет дни вървяхме и както виждаш – няма море, хич го няма, липсва. Колкото и да зяпаш – няма. Според мен морето изобщо не съществува.
Л и с к о  Мокси!
М о к с и. Сигурно е измислено. Хората измислят всичко. Тъй си и знаех де, толкова много вода не може да се събере на едно място. Откъде ще я събереш, кой ще я събере? И така ли ще си стои тук? Да ни чака? Да дойдем да я видим? Тя ни чака да дойдем и да я видим, сякаш си няма друга работа. Ето, на това място трябваше да има море, а няма. Гол хълм, по който се разхожда вятъра… Освен това…

Мокси млъква.

Л и с к о. Какво, Мокси?

М о к с и /тихо, със страх/. Чувам някакъв шум. Някакво животно ръмжи.
Л и с к о /с трепет/. Тук си прав. И аз го чувам. Какво ли може да бъде?
М о к с и. Зад хълма става нещо страшно и съжалявам, че тръгнахме…
Л и с к о. Този шум не ми харесва и на мен. Какво ли ни е писано да видим?
М о к с и. Не ми се вижда нищо!
Л и с к о. Предлагам да преспим тук, а утре ще решаваме. Може би този път ще се върнем наистина. Този шум не мога да го понеса.
М о к с и. Предлагам да бягаме веднага.
Л и с к о. Добре.
М о к с и. Ти ли каза добре?
Л и с к о. Да.
М о к с и. Тогава оставаме.
Л и с к о. Защо?
М о к с и. Защото непрекъснато ми се налагаш. Ще преспим, а утре ще решим.
Л и с к о. Страх ме е.
М о к с и. И мен ме е страх, но инатът ми е по-голям от страха.

Лиско слиза от гърба на Мокси.

Л и с к о. Ще легна тук.
М о к с и. А аз тук.

Лягат си.

Тишина, след което се надига страшното ръмжене.

М о к с и /шепти/. Чудовището ръмжи зад хълма.
Л и с к. о. Не ръмжи, а реве. /Отново тишина. Няма защо да се злоупотребява с този шум, трябва да се пуска когато ни трябва само./ Мокси!…
М о к с и /също шепти/. Кажи.
Л и с к о. Защо не изревеш и ти?
Мо к с и. Мммоля?
Л и с к о. Докажи му, че и ние можем. Изреви му два пъти на този звяр. Стига са ревали само срещу нас. И ние можем.
М о к с и. Не мога, Лиско, по две причини: първо – не съм сигурен дали ще изрева по-силно от него и второ – не съм сигурен дали мога да бягам по-бьрзо от него… И трето…,.
Л и с к о. Трето нямаше.
М о к с и. Нямаше, но то е най-важното: трето – да ме убиеш няма да изрева.
Л и с к о. Тогава да не ревем, а да спим.

Заспиват. Отново чуваме шумът на морето, Затъмнява се, бързо пада нощта. Изгряват звезди. Нежна музика. В нея се стопяват тревожните шумове. Звездите пълнят небето, може би танцуват, бавно, избледняват, музиката утихва, чезне заедно с тях, а на хълма се показва огромно червено слънце.

Тишина. От снощните ревове няма и помен, пеят птици.

Хълмът се приближава към нас и ние виждаме, че е осеян с огромни сочни тръпи.

Тръните се залюляват и запяват в хор:

Има песни за рози
и карамфили.
За теменугите се пишат стихове.
Редят ги в кошници,
редят ги в букети,
във целофани,
цветя все подбрани
за вази
или пък за кани,
когато ви канят
на гости
или на рождени
и разни други дни.
Само за нас,
само за тръните
няма композирана нота,
само за тръните няма
написана песен,
изваяна рима,
да, ние сме без рима,
ний сме безримни,
почти сме незрими,
необозрими,
обезримени,
обезобразени,
защото сме тръни,
само стърчащи,
вечно мълчащи.
Сега песента минава в бодро темпо:
Но под нашите бодили
соковете са се скрили,
просто чакат да ги схруска
откривателя велик.
Ароматните нектари
са за млади и за стари –
просто чакат да ги вкуси
някой е някакъв език.
Елате, магарета,
елате изяжте ни,
елате, изяжте ни
изящно и ревящо.

Тишина.

Лиско се събужда и вижда, че Мокси се е изправил.

Л и с к о /разкършва се/. Мокси, да вървим.
Мо к с и /неподвижно, съсредоточен/. Нещо ми ухае.
Л и с к о /нехайно/. Какво ти ухае?
М о к с и. Ухае ми на тръни.
Л и с к о. Мираж. Обикновен мираж, Мокси, да преминем през хълма, а?
М о к с. и /тъжно/. Знам че е мираж. На мен винаги ми се изпречва нещо, което прилича на ядене, пък не се яде. Ето, това прилича на най-красив и сочен магарешки трън, пък опитам ли го, веднага ще се окаже нещо друго. /Помирисва тръна./ Дори мирише на трън. Сладко. Кажи ми, Лкско, какво лошо нещо съм сторил, че все ми се изпречват наказания?
Л и с к о. Може би…
М о к с и. Никого не съм обиждал.
Л и с к о. Може би пък…
М о к.с и. Нито подигравал.
Л и с к о. /извън себе си/. Мокси, защо не опиташ|?
М о к с и /сепнато/. Какво?
Л и с к о. Опитай, пък може да не е мираж. Защо мислиж, че е мираж?
М о к с и. Защото не може да съществува такава красива действителност.
Л и с к о /вика/. Опитай, ти казвам!
М о к с и /доближава уста до тръна/. А! /Вкусва./ О!… Охо!… Аха!… Е!… Ехе!… Ааааа!… Аууууууууууу!… Ееееееееееееее!…
Л и с к о. Доколкото разбрах…
М о к с и. Довиждане!
Л и с к. о. Ще отскоча зад хълма. Да видя какво има там.
М о к с и. Слушай, Лиско, ти мен повече не ме интересуваш.
Започва лакомо да яде.
Л и с к о. Ще видя зад хълма и ще се върна.
М о к с и. Ох, колко тръни!…
Лиско излиза.
М о кс и. Лиско.
Л и с к о. Какво, Мокси.
М о к с и. Това е Хълмът на медените сокове.

Лиско се смее и излиза.

Мокси хрупа. И пее:

Хруп, хруп, хруп
– колко е красиво!
Хруп, хруп, хруп
– изящно и прекрасно.
Не е тревопасно,
а трънепасно.
И говори:

Иди ги разбери хората – ядат пасти. И ягоди. Разни конфитюри, банани, портокали и лимони, а подминават тръните. Според мен, човекът е най-глупавото животно, щом не яде тръни… Пфу! Пасти! Ядат пасти!…

И запява:

Хруп, хруп, хруп
– колко е красиво…
Л и с к о /влиза бързо/. Мокси!… /Спира се./  Мокси!… /Гледа го как хрупа/. Искам да кажа, че нашето пътешествие свърши!
М о к с и /както хрупа/. Знам.
Л и с к о /въодушевено/. Целта е постигната. Няма вече да вървим. Морето бе, Мокси, морето е пред нас! Цялото. Синьо! Направено от вода. Чуваш ли, Мокси! Морето! Вдигни глава!
М о к с и /бавно вдига глава и говори спокойно/. Бреме е да ме оставиш на спокойствие.
Л и с к о /въодушевено/. Мокси, вече…
М о к с и /спокойно/, доколкото разбрах, стигнали сме при морето. Радвам се. Да ти е честито. Но аз няма да го видя, защото съм спрял при Хълма на медените сокове. Хълмът на медените сокове е моят идеал, щял живот съм мечтал за подобно място с подобни тръни, където да си хрупкам и рева. Моят път свършва тук. Оставам и ако някога пожелаеш да ме видиш, ще ме намериш тук. Разбра ли?
Л и с к о. Но няма ли да погледнеш морето?
М о к с и. Не .
Л и с к о. Бяхме тръгнали към него, заедно мечтаехме…
М о к с и. Друго имаш ли да кажеш?
Л и с к о. Това ли е стремежа ти – да се наядеш
М о к с и. Защо да се наям? Няма да се наям. Аз ще ям  н е п р е к ъ с н а т о. Сутрин, обед, вечер – винаги ще ям. Дори когато спя – ще ям. Довиждане.
Л и с к о. Чао!

Излиза.

Затъмнение.

Нова обстановка с нежна музика.

Леко свистене на прибоя. Скалист бряг. В подножието му се плиска морето, което се простира към хоризонта.

В процепа между скалите се появява Лиско.

Музиката и шумовете прекъсват.

Л и с к о /философски очарован./ Значи, това е морето, а? Вода, която идва и си отива.
П р о ч у т и я т  л е н и в   р а к /гласът му/. Какво?
Л и с к о /подскача учудено/. А?
Р а к ъ т /гласът му/. Какво си говориш?
Л и с к о. Не те интересува… Ти кой си и къде си?
Р а к ъ т. Тук съм.

Появява се до Лиско на скалата.

Л и с к о /разглежда го/. Кой си ти?
Р а к ъ т. Прочутият Ленив Рак.
Л и с к о /след пауза/.  Аха.
Р а к ъ т. Да.
Л и с к о /след пауза/. Добре.
Р а к ъ т. И какво?
Л и с к о. Какво какво?
Р а к ъ т. Ако искаш, ще те науча да плуваш.
Л и с к о. Знам.
Р а к ъ т. Тогава да влизаме.
Л и с к о. Къде?
Р а к ъ т. Аз ще пълзя по дъното, а ти ще плуваш.
Л и с к о. Не е ли опасно?
Р а к ъ т. Опасно е, ако се отдалечаваш. Може да те срещне Синята и да те изамка.
Ли с к о. Каква е тази Синя?
Р а к ъ т. Синята, акула. Не е от нашето море и кой знае как се появи… Казах ли ти че съм Прочутия ленив рак?
Л и с к о. Да.
Р а к ъ т. Много съм прочут.
Л и с к о. И ленив.
Р а к ъ т. Много съм ленив, да ти кажа. Понякога не знам по-прочут ли съм, или по-ленив.
Л и с к о /загледан в далечината/. А!
Р а к ъ т. Какво А?
Л и с к о. Какви са тези черни точки в далечината? Много подскачат. А! За първи път виждам подскачащи точки!…
Р а к ъ т. Това са делфините… А ти кой си?
Л и с к о /загледан в делфините/. Лиско.
Р а к ъ т. Аха.
Л и с к о. Не си ли чувал?
Р а к ъ т. Делфините цял ден скитат по морето и подскачат.
Л и с к о. Май че идват насам.
Р а к ъ т. Виж колко са много. Но сега ще стане нещо лошо.
Л и с к о  /изненадан/. Какво лошо?
Р а к ъ т. Смятах да си играя с теб, но Мони ще си те вземе.
Л и с к о. Как ще ме вземе?
Р а к ъ т. Ще те грабне.
Л и с к о. Пък аз пък няма да отида. Ще си играем двамата.
Р а к ъ т. Мони е лошо делфинче и ми взима приятелите.
Л и с к о. Ще видиш, Рако, че ще остана с теб. Ти си ми първият приятел от морето.

Внезапно се появява Мони. Лиско и Мони се гледат безмълвно.

М о н и /най-после се окопитва и заговаря без да сваля поглед от лисичето./ Рако, какво е това?
Р а к ъ т. Кое?
М о н и. Туй, дето ме гледа.
Р а к ъ т. Това ли, Мони? Дето и ти го гледаш, ли?
М о н и. Дето не го познавам.
Л и с к о. Аз съм Лиско.
М о н и . Какво си ти?
Л и с к о. Ати какво си?
М о н и. Аз съм Мони… Хайде!
Л и с к о. Какво?
М о н и. Да тръгваме.
Л и с к о /поглежда към Рака/. Рако?
Р а к ъ т /тъжно/. На него никой не може да му устои. Обиква го и тръгва…
Л и с к о. И аз ли?
Р а к ъ т /тъжно/. Казах ти…
М о н и. Хайде, бе, Лиско, какво чакаш?
Л и с к о. Във водата ли?
М о н и. Скачай!… Хоп!

Лиско се засилва и скача от скалата.

Във водата.

М о н и. . Харесва ли ти?
Л и с к о. Водата е нещо меко.
М о н и. Водата е най-приятното нещо. Виж! /Скача високо и пада обратно./ Хайде!
Л и с к о. Не мога.
М о н и. Да де, ти си сухоземно.
Гласове на делфините:
– Мони!
– Хайде!
– Тръгваме.
– Синко, хайде!
М о н и. Мамо, един момеят.
В о д а ч ъ т /приближава се/. Мони, какво чакаш?
М о н и. Татко, виж какво си намерих. Лиско, това е татко – водачът на делфините.
Л и с к о. Приятно ми е.
В о д а ч ъ т. Интересно животинче… Мони, какво ще правиш?
М о н и. Ще се наиграем.
В о д а ч ъ т. Лиско, искаш ли?
Л и с к о. Много!
В о д а ч ъ т. А знаеш ли, че морето вече не е спокойно? Синята се явява внезапно. Всеки ден изяжда по нещо. Вчера… едно тюленче.
М о н и. Татко бе, моля ти се, нали знаеш, че се пазя… Оставете ни, най-после.
В о д а ч ъ т. Добре де, добре… Довиждане.
М о н и. И да се пазя, знам.

Водачът излиза.

Л и с к о. Вече сме сами.
М о н и. Можеш ли да виждаш слънцето със затворени очи?
Л и с к о. Мога.
М о н и. Сега си ти.
Л и с к о. Можеш ли да си захапеш опашката?
М о н и. А ти виждал ли си потънал кораб?
Л и с к о. А ти спал ли си в гнездото на орел?
М о н и. Делфините никога не спят.
Л и с к о. Такаа ли?
М о н и. Цял живот плуваме и подскачаме.
Л и с к о. А кога сънувате?
М о н и. Не знам такова нещо.
Л и с к о. Някой ден ще те науча да спиш.
М о н и. Качи се на гърба ми.
Л и с к о. Така ли смяташ?
М о н и. Да разгледаме дъното.

Морското дъно.

Живописни обрасли с водорасли скали, между които се провират рибки, по пясъчната ивица пълзят рапани, преминават скаридки, мерне се някое морско конче. Мони обяснява кое какво е. Лиско е безмълвен пред пъстрата красота на морското дъно. Яхнал новия си приятел, той се стиска за врата му и се пули. Мони започва да си тананика.

ЛИСКО Каква е тази песен?

М о н и. За стария капитан. /Запява./

– Капитане, твойта шапка
падна в морската вода!…
– Пет пари не давам, юнга!
Туй за мен не е беда.
– Капитане, твоят кораб
е пробит, на пет места!
– Пет пари не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!
– Катастрофа, капитане.
Блъснала ни е скала.
– Пет пари не давам, юнга!
Пука ми от таз беда!
– Капитане, капитане,
падна твоята лула!
– Е, това е вече друго.
Е, това е то беда!…

М о н и. Какво, добре ли пея?

Л и с к о. Но тихо… и ми хареса.

Смеят се.

Докато Мони продължава да се смее, Лиско става сериозен и гледа в една точка. По-късно разбираме какво е привлякло вниманието му – бавно и тържествано влиза Глагоабазубадуза, която съчетава в своята помпозност всичките цветове на дъгата, производните им, комбинациите им. Този подвижен панаир плува по морето с плавни движения. Около Глагоабазубадуза се носят стотици дребни медузи, съзвездие от пъстри спътници. Плеядата се движи бавно, спокойно и мълчаливо, сякаш времето няма никакво значение.

Л и с к о /възхитено и уплашено/. Мони, какво е това?
М о н и. Глагоабазубадуза.
Л и с к о. Моля?
М о н и. Империатрицата на медузите.
Империатрицата се приближава.
М о н и. Добър ден, мадам.
Г л а г. Добър ден, Мони.
М о н и. Това е Лиско.
Г л а г. Браво!
М о н и. Империатрице Глагоабазубадуза, може ли да ни осведомите колко са поданиците ви?
Г л а г. Три милиарда и сто. Почти колкото цялото човечество.
М о н и. Само в нашето море?… Три милиарда?
Г л а г. И сто. Само в нашето море.
М о н и. /Обяснява на Лиско/. Медузите не мислят за нищо. Нито за храна, нито за въздух. Нямат и врагове. Никой не ги мрази, нито ги обича. Живеят си. Студена ли е водата, топла ли е, вали ли, не вали ли – няма значение. Какво е скръб, какво е радост – не знаят и не искат да знаят. Медузите се носят по течението, вълните ги тласкат по всички посоки. Ако ги разрежеш не усещат болка, но не знаят какво е и удоволствие.
Л и с к о /почти уплашено/. Това е страшно, Мони. По-лошо от това – няма.
Г л а г. Казахте ли нещо?
Л и с к о. Казах, че сте очарователна и имате вълнуващо име.
Г л а г. Делфинче, кой е този очарователен господин?
М о н и. Моят приятел Лиско, императрице.
Г л а г. Да се разговаря с него е доста приятно. Компанията на изискани кавалери ми е била винаги приятна. Поздравете го от мое име и му направете достояние, че ще се радвам ако пътищата ни се срещнат отново, тогава ще си поговорим по-обстойно за също такива умни неща.
М о н и. Ще му предам поздравите ви и ще му направя достояние вашите думи. Накъде сте тръгнали?
Г л а г. Накъдето ни изтласка това приятно течение. Довиждане и поздравете родителите си.
Лиско и Мони мълчаливо изпращат с погледи отдалечаващата се плеяда, начело с императрицата.
Л и с к о /най-после/. Другите не говорят ли?
М о н и. Говори сало императрицата, поданиците мълчат, слушат и се движат след нея.
Л и с к о. Това е най-страшното зрелище, което съм виждал.
М о н и. Медузите не са нещастни.
Л и с к о. Но не са и щастливи.
М о н и. Не познават сладостта на усмивката.
Л и с к о.. Нито потребността да пролееш сълзи.
М о н и. Нито пък щастието да вършиш нещо.
Л и с к о. Но защо живеят тогава?
М о н и. За да има и такова нещо по света.

Внезапно проехтява зловещият смях на Синята Акула.

 

Ето я и нея.

М о н и. Дръж се здраво!

Устата на акулата се отваря и показва зъбите си. Смехът е още по-силен:  Ха-ха-ха!

М о н и. Изкачваме се нагоре!
А к у л а т а. Ха-ха-ха!

Повърхността на морето.

Изскачат Мони и Лиско. Лиско се държи здраво за врата на своя приятел.

М о н и. Плуваме бързо, нали?

Ха-ха-ха! – звучи зад тях смехът на Синята акула, която сега не е е вижда.

Л и с к о. Бързо, Мони!

М о н и. Бъди спокоен!
Л и с к о. Ще избягаме ли?
М о н и. Като нищо!
Ха-ха-ха! – изсмива се зловещо Акулата и се появява. Засега виждаме само главата ѝ.

 

Л и с к о. Бързо, Мони!
М о н и. Бързам, Лиско.

Акулата напредва, уголемява се, все по-голяма част от тялото и влиз а в обсега на погледа ни. И се смее, разбира се.

Л и с к о. Мони, мислиш ли че…?
М о н и. Млъкни!

Назад стърчи опашката на лисичето. Устата на акулата се отваря и затваря зад нея, зъбите тракат зловещо.

М о н и, Прибери си опашката!
Ли с к о. Прибрах я!
Ха-ха-ха! – смее се акулата.
Л и с к о. Безмислено е.
М о н и. Млъкни!
Л и с к о. Спасявай се поне ти!
М о н и. Дръж се!
Л и с к о. Уморявам се.
М о н и. Притисни ме отвсякъде!
Л и с к о. Краката ми треперят!
М о н и. Захапи ме!
Л и с к о. Челюстите ми треперят!
М о н и. Захапи ме, ти казвам!
Л и с к о. Ще те заболи!
М о н и. А знаеш ли как боли от зъбите на акулата?
Л и с к о. Не мога… Падам!

Лиско пада във водата. Мони плува бързо напред и излиза.

Лиско остава сам върху водата.

Акулата се приближава със смях.

 

А к у л а т а /спокойно/. Качи се на гърба ми.
Л и с к о. Защо?
А к у л а т а. Ще те отнеса.
Л и с к о /уплашено/. Къде?
А к у л а т а. На една скала, сред морето.
Л и с к о. Къде отиде той?
А к у л а т а. Приятелчето ти избяга и те остави. /Смях./
Л и с к о. Не се смейте така!
А к у л а та /строго/. Веднага на гърба ми!

Лиско се подчинява и се качва върху гърба на Акулата.

 

Л и с к о. На вашия гръб е по-удобно. Широко е като на тераса. Вие сте синята акула, нали?
А к у л а т а. Да, какво желаете?
Л и с к о. Нищо. ВИЕ желаете нещо от мен.
А к у л а. И ще го получа. Ще те изям сладко.
Л и с к о. /дръзко/. Не ми се вярва.
А к у л а т а  /изненадано/. Какво?
Л и с к о. И други са ме яли, но пак съм си цял. И тогава ме отнасяха на някаква скала. Да ви кажа, омръзна ми да ме отвличат и разнасят насам-натам. А бе, вие, злодейците, вечно ли ще се повтаряте?
А к у л а т а. Отдавна не съм хапвала сухоземно месо.
Л и с к о. Винаги ще се намери някой да безпокои живота. Откъде се намерихте в нашето море?
А к у л а т а. Дойдох от океана. Тук съм сама и правя каквото си ща. Никой не е по-силен от мен. Чудесно е да си най-силен от всички.
Л и с к о. Страшно е.
А к у л а т а. Ето я и скалата!

Скала сред морето. Акулата с Лиско се приближава.

А к у л а т а. Скачай!

Лиско скача от гърба на акулата върху скалата.

Л и с к о /отърсва се от водата/. А кога ще ме ядете?
А к у л а. Не мога да те изям по-рано от двайсет и трети юли.
Л и с к о /изненадано/. Какво?
А к у л а т а. Тогава е рождения ми ден. Ще те изям вместо торта.
Л и с к о. И заради вашите прищевки трябва да чакам цели три дни?
А к у л а т а. Налага се.
Л и с к о. Това няма да стане. Или ще ме изядете веднага, или….
А к у л а т а. Какво или?
Л и с к о. Или няма да ме изядете изобщо.
А к у л а. Не те разбирам.
Л и с к о. Нещо ми подсказва, че ако не ме излапате веднага, не ви гарантирам приятен рожден ден.
А к у л а т а. Не можеш да ми избягаш. Ще се навъртам край скалата. Ще се храня с дебни рибки до 23 юли. След тази дата вече няма да можеш да се шегуваш.
Л и с к о. И все пак, нещо ми подсказва, че…
А к у л а. На 23 юли ще те чукна с опашката.си, ще те съборя във водата и ще те изям като торта.
Л и с к о. Добре де, разбрах!
А к у л а т а. И никой не може да те спаси, делфините са безсилни. Всички са безсилни срещу мен.
Л и с к о. Добре де, разбрах!
А к у л а т а. Стига с това  р а з б р а х.
Л и с к о. Добре де – какво да правя?
А к у л а т а. Ще мълчиш.
Л и с к о. И ще чакам кефа ви, така ли?
А к у л а. Така.
Л и с к о. Ще имате да взимате, или ме яжте, или се махайте по дяволитеI
А к у л а т а. Слушай, малкия, пред теб е Синята акула!
Л и с к о. Добре де, разбрах! Затвори си най-после устата!
А к у л а т а. Млъкни!… И аз имам нерви!
Л и с к о. Нищо нямате. Злодеите нямат нито нерви, нито сърце. Просто не разбирам защо светът не вземе да се съюзи срещу вас, да ви премахне, че да заживеем както трябва.
А к у л а т а. Кои бе, кои сте вие, дето искате да живеете?
Л и с к о. Добрите. Искаме да няма зло, да живеем в радост. Искам да си играя, а не да ме разнасят по разни скали и лапат по разни рождени дати. Не съм се раждал да ви ставам вечеря, разбрахте ли?
А к у л а т а. Знаеш ли колко ме интересува?
Л и с к о. Някой ден ще ни стане тясно.
А к у л а т а. Ха-ха-ха!
Л и с к о. Зацо се смеете?
А к у л а т а. Ако океанът научи, че едно хлапе ми държи подобен тон!… Ще пукна от смях.
Л и с к о. Ще пукнете от злоба! И не мислете, че ще се отървете без наказание. Много авторитети си отидоха безследно.
А к у л а /разярено/. Млъкни!
Л и с к о. Но и вие не ме дразнете.
А к у л а т а. Млъкни, ти казах!
Л и с к о. Докога?
А к у л а т а. До двайсет и трети юли!
Л и с к о. Да ти пикая на рождения ден!
А к у л а т а. Какво?
Л и с к о. Такива като вас се раждат, за да умрат други!
А к у л а т а /удря яростно опашка във водата/. Млъкни, ти казвам!
Л и с к о. Хе-ха! Сега сте наистина синя. Посиняхте от яд. И всичко защото не ме е страх да умра.
А к у л а т а. Какво говориш ти бе, мухльо!
Л и с к о. Ако се плашех от смъртта щяхте да бъдете страшна, а ето че силата ви не важи. Вие и подобните сте силни пред страхливите. На това дължат славата си потисниците.
А к у л а т а. Моля те, лисиче, млъкни.

Акулата заплаква.

Л и с к о. Успокоийте се.

Акулата заридава.

Л и с к о. Нищо не се е случило, само се пошегувах. Ето, продължавам да си бъда ваш пленкик и ще ме изядете. Двамата ще отпразнуваме рождения Ви ден. Първо ще ви честитя, а после ще ме глътнете.
А к у л а т а /хлипайки/. Знам че е тъй /хлипа/ и все пак, злоупотребяваш с доверието ми. Постъпваш несправедливо с една бедна акула, която в момента няма възможност да те изяде.
Л и с к о. Няма вече.
А к у л а т а. Чувствувам се безсилна и подиграна.
Л и с к о. Съзнавам грешката си.
А к у л а т а. Благодаря ти.
Л и с к о. И все пак, макар че сте синя, вие сте една доста глупава акула. Защо толкоз държите за рождения си ден?
А к у л а т а /възмутено/. Че как така? Това е МОЯТ рожден ден. Празнувам го всяка година.
Л и с к о. Черен ден за останалите, но карай да върви.
А к у л а т а /глупаво/. Какво?
Л и с к о. Гладен съм.
А к у л а т а. Пак ли почваме?
Л и с к о. Много съм гладен.
А к у л а. Ти си гладен?
Л и с к о. Да не мислите, че само вие… И ние ядем.
А к у л а т а. Това трябва да ти е безразлично.
Л и с к о. А така! Защо?
А к у л а т а. След три дни ще умреш.
Л и с к о. И други са ми пяли същата песен.
А к у л а т а. Мога да ти наловя рибки.
Л и с к о. Не ям нищо, което живее.
А к у л а т а. Напоследък говорят много за хранителните качества на водораслите.
Л и с к о /злъчно/. А вие защо не ядете водорасли?
А к у л а т а /искрено учудена/. Защото съм акула.
Л и с к о. Време е и акулите да преминете на водорасли. Така ще се оправи света.
А к у л а т а.  Не ми е удобно да се оправи.
Л и с к о. Тогава ми наберете водорасли, че ще се пукна от глад. Дошъл съм тук да ме ядете, а не да гладувам.
А к у л а т а. Извинявай, но така се случи. Сега ще набера най-витаминозните водорасли, напълнени с фосфор. От туй ще станеш силен, умен и весел.

Отскубва снопче и му го подава.

Лиско взима снопчето и започва да яде.

А к у л а. Сладко ядеш. А бе, ти и подобните на теб защо ядете само трева? 
Л и с к о. За да не се ядем помежду си бе, глупако!

Затъмнение.

Сред морето.

Мони плава.

 

М о н и /вика/. Таткоооо!… Мамооооо!… Делфиниии, къде сте?

Водачът /гласът му отдалеч/. Мониииии!

М о н и /радостно/. Татко! /Водачът и майката влизат./ Мамо!… Бързо!
М а й к а т а. Какво има, Мони?
М о н и. Синята!
В о д а ч ъ т   и   М а й к а т а.  Какво Синята?
М о н и. Отвлеч е Лиско.
В о д а ч ъ т. Кога?
М о н и. Преди малко.
Влиза Смелия.
С м е л и я. Изяде ли го?
М о н и. Не, но ще го яде… Синята грабна Лиско и го понесе. Помислиха, че съм избягал от страх, но аз тръгнах след тях. Отнесе го на своята скала. И когато смятах да я захапя…
М а й к а т а. Кого?
М о н и. Синята.
В о д а ч ъ т. Да я захапеш?
М о н и. Ми какво да правя? Нали трябва някой ден някой да я захапе най-после.
М а й к а т а. Ти си луд!
С м е л и я т. Щеше да те изяде.
М о н и. Знам.
В о д а ч ъ т. А така!
М о н и. Ако някои не я ухапе, тя ще мисли, че ще я кара така до края на живота си.
В о д а ч а т / бързо/. Добре де, защо не я захапа?
М о н и. Защото я чух да казва, че отлага изяждането с три дни. Лиско ще бъде глътнат на двайсет и трети юли,тогава имала рожден ден.
В од а ч ъ т. Това е невероятно!
М о н и /ентусиазирано/. Вместо торта.
М а й к а т а. Боже, каква акула!
С м е л и я т. Да не и се надяваш!
В о д а ч ъ т /замислено/. Имаме цели три дни.
М а й к а т а. Да помислим за спасяването на…
С м е л и я т. И какво ще направим? Нищо.
В о д а ч ъ т. Трябва да измислим нещо. /Извиква./ Делфини, съберете се!

Първите делфини от стадото се появяват край него.

 

Затъмнение.

При Скалата на акулата.

Лиско си почива на скалата.

Влиза Акулата.

А к у л а т а. Знаеш ли какво?… Лисиче, събуди се! /Лиско се раздвижва./  Знаеш ли какво?
Л и с к о /прозява се/. Какво?
А к у л а т а. Нещо не се чувствувам добре.
Л и с к о. А така! Да не сте болна?
А к у л а т а. Не знам, нещо стомаха.
Л и с к о. Не думай, боли ли ви?
А к у л а т а. Мисля, че съм гладна, но да не обръщаме внимание на това…
Л и с к о. Чакайте де, мина едва един ден и остават още два до празника.

Акулата обикаля скалата и отново се връща при Лиско.

А к у л а т а. Чистосърдечно ти казвам, че съм гладна и просто не зная какво да правя.
Л и с к о. Мислете за нещо друго.
А к у л а т а. Например?
Л и с к о. Да речем, за хубавото време.
А к у л а т а. Гладна съм!
Л и с к о. Ааа, не така! Я се поразходете.
А к у л а т а. А ти да избягаш, нали?
Л и с к о. По какъв начин?
А к у л а т а. Делфините ще дойдат и ще те отнесат.
Л и с к о. Тогава стойте тук и гладувайте!
А к у л а т а. Не ми се гладува?
Л и с к о. Може би намеквате за нещо?
А к у л а т а. Според мен, какво от туй че съм се родила на 23 юли. Представи си, че съм се родила на 21 юли. Тогава рожденият ми ден щеше да бъде днес и можех да те изям. Според мен, рожденият ми ден е днес.
Л и с к о. Лъжете!
А к у л а т а. Когато една акула каже на едно лисиче, че рожденият и ден е днес, а не след два дни, лисичето е длъжно да повярва, а не да казва лъжете, защото акулата може да казва каквото си ще, понеже е акула.
Л и с к о /вика/. Не! Не може да се раждате когато ви скимне. Всеки се ражда само веднъж.
А к у л а т а /подхвърля/. И умира веднъж.
Л и с к о. Не говорете за умиране!
А к у л а т а. Гладна съм.
Л и с к о. На двайсет и трети времето ще бъде хубаво и ще си прекараме хубав рожден ден.
А к у л а т а. В стомаха ми стърже.
Л и с к о. Представете си, че ме няма.
А к у л а т а. Не мога. Представям си само как те ям.
Л и с к о. А защо не си представите нещо красиво. Например един красив залез.
А к у л а. За мене няма нищо по-красиво от това – да ям. Не шавай!

Вниманието ѝ е привлечено от нещо.

Л и с к о /шепти/. Какво има?
А к у л а. Един кефал.
Л и с к о. Кефале, бягай! Кефале, бягай!
Акулата изчезва и се връща отново.
А к у л а т а. /мрачно/. Нямаш право да ми пъдиш жертвите, разбра ли?
Л и с к о. Спасих му живота.
А к у л а т а. Глупако, ако бях изяла него, щях да отложа твоето изяждане.
Л и с к о. Знам.
А к у л а т а. Не мога да разбера защо искате да помагате на другите. Що за удоволствие?
Л и с к о. Никога няма да го разберете.
А к у л а т а  /удря водата с опашка/. Ха-ха-ха! Вече нищо не може да те спаси.
Лиско се разпищява.
Л и с к о. Помощ! Спасете ме!… Махни се, проклетнице, ще те ударя!
А к у л а т а. Ха-ха-ха!

Затъмнение.

Заседание на делфините сред морето.

Г л а с о в е  н а  д е л ф и н и:
– Всеки ден даваме нови жертви!
– Акулата е ненаситна.
– Сега е време да скочим!
– Да я смачкаме!
В о д а ч а т. Да скочим, но как?
– Ще измислим нещо!
– Не може да няма начин!
– Сега или никога!
– Ще дадем жертви!
– Но ще я смачкаме!
В о д а ч ъ т. Ако стои и чака. Синята акула е най-бързото морско животно. /Мрачно мълчание.Пауза./ Кой ще я стигне? Кажете де.
С м е л и я т /тихо/. Тогава да стоим и да чакаме!
В о д а ч ъ т. Не! /Пауза./ Борбата е започната! /Пауза./ Връщане няма. /Пауза./ Лиско ще бъде спасен, или…
Водачът млъкова.
С м е л и я т. Или ще отмъстим за него!
Г л а с. Ловкият иска да каже нещо… Мини напред.
Ловкият минава напред. Всички млъкват.
В о д а ч ъ т. Смяташ ли, че ще предложиш нещо важно?
Л о в к и я т. Преди малко съгледах Глагоабазубадуза…
В о д а ч ъ т. Че какво от туй?
Л о в к и я т. Медузата ме накара да се замисля.
С м е л и я т. За какво?
Г л а с о в е:
– Едно лениво, пихтиесто същество.
– Надуто!
– Върви по течението.
– И се мисли за нещо.
– Пихтия и цветове!
– И парливи сокове!
Л о в к и я т. Там е работата!…
С м е л и я т. Какво, какбо?
Л о в к и я т  /многозначително/. Помислете.
Тишина. Мълчание в което се чува по някоя въздишка.
С м е л и я т. Идеално!
М а й к а т а. Това е страшно!
Л о в к и я т. И сигурно!
Г л а с. Победата е сигурна!
Г л а с. Край на акулата!
Отново мълчание.
Всички погледи са отправени към Водача.
С м е л и я т. Водачо, защо мълчиш?
Л о в к и я т. Какво мислиш?
В о д а ч ъ т /най-после/. Мисля, че оръжието, което ще употребим, е опасно… За нас… Някой ден…
Л о в к и ят . Да се надяваме, че…
С м е л и я т. Медузите са глупави и няма да се досетят.
Пауза.
В о д а ч ъ т /взима решение/. Да отидем при императрицата на медузите.

Затъмнение.

 

При Скалата на Акулата.

Лиско се крепи на скалата, а Акулата бие ли бие водата с опашката си, като повтаря своето зловещо: Ха-ха-ха.

Във въздуха пищят гларуси, виждат трагедията на жертвата. Акулата обикаля скалата, но и Лиско се пази с бягане ту на едната, ту на другата страна.

Гонитбата е изпълнена с възгласи, отчаяни вопли и смях на злодееца.

Лиско спира задъхано.

 

Акулата /смее се/. Къде ще бягаш, кажи?
Л и с к о. Махнете се;
А к у л а т а. След като те изям!
Л и с к о. Засрамете се!
А к у л а. Не мога! Искам, но не мога.
Л и с к о. Тогава да играем на нещо?
А к у л а. На какво?
Л и с к о. Например – на басни.
А к у л а. Какво е туй?
Л и с к о. Баснята е литературно произведение, в което се говори за хората, а се отнася до животните.
А к у л а т а /глупаво/. Е?
Л и с к о. Нищо. Печеля време.
А к у л а т а /удря яростно по скалата/. Ха-ха-ха!
Л и с к о. Внимавайте, ще ме съборите във водата.
А к у л а т а. Ха-ха, това ми е целта.
Л и с к о. Защо?
А к у л а т а. За да те изям.
Силен удар с опашката.
Л и с к о. Какво стана?
А к у л ат а. Падна.
Л и с к о. Къде?
А к у л а т а. В морето!
Лиско и Акулата.
Л и с к о /гледа устата на акулата/. Колко съм близо до устата ви!
А к у л а. Ха-ха!
Л и с к о /строго/. Затворете тази неприятна пещера!
А к у л а т а. Ха-ха! /Отваря широко челюстите си./
Л и с к о. Голямо нещо!
Акулата прави рязко движение и нагълтва Лиско.
А к у л а т а. Ха-ха! Как си в устата ми? /пауза./ Какво правиш?… А!… Къде отиваш?… Защо минаваш през гърлото?… Глупако, къде отиваш в стомаха ми?… Ха-ха-ха! Напъха се в стомаха ми! Ха-ха! Вместо да те изям – те глътнах!… Ох, че сладко лисиче! Като торта! Ох, че хубав рожден ден си направих!… Ха-ха-ха!
 

Гларусите прелитат и грачат възбудено, долавяме думичките: „Глътна го“. „Синята“… „Изяде го“… „Цялото…“

 

Затъмнение.

 

Императрицата на медузите Глагоабазубадуза се е отпуснала сред водата с пищните си цветове.
Влиза Водачът на делфините.
В о д а ч ъ т. Глагоабазубадузо, императрице на всички медузи в нашето море, добър ден.
Г л л а г. Добър ден, водачо на делфините. Броят на медузите, които управлявам възлиза на три милиарда и сто.
В о д а ч ъ т. Това е отлично. Ние, делфините, ще ви помолим да ни отпуснете, само два милиона от тях.
Г л а г. Така ли? Че защо ви са нужни два милиона медузи?
В о д а ч ъ т  /с досада/. Моите пратеници Ви обясниха за стотен път. Два милиона медузи, събрани около Синята, могат да образуват преграда, от която акулата не може да се измъкне.
Г л а г. Вярно, че вашите пратеници ми обясняваха. Но как да не може да се измъкне?
В о д а ч ъ т. И това ви обясних. Два милиона медузи ще я притиснат от всички страни… Това е страшна пихтиеста маса.
Г л а г. Каква маса?
В о д а ч ът. Пихтиеста. В нея злодеецът не може да помръдне дори с опашката си. Ще го пленим и ще го махнем.
Г л а г. Защо да го махнем?
В о д а ч ът  /спокойно/. Той ни напада и убива.
Г л а г. Че какво от това?
В о д а ч ъ т. Вие не можете да разберете какво е да те убиват, но ние усещаме това. Първо – боли, второ – заспиваш завинаги.
Г л а г. Лошо ли е да заспиш?
В о д а ч ъ т. Не можете и не можете да го разберете.
Г л а г. Защо да не можем?
В о д а ч ъ т /леко нервиран/. Защото не чуветвувате болка!
Г л а г  /спокойно/. Защо не чувствуваме болка?
В о д а ч ь т /малко повече нервиран/ Защото сте тъпи, нисши същества.
Г л а г. Хубаво ли е да сме тъпи и низши, същества?
В о д а ч ъ т. За вас е хубаво.
Г л а г. За вас защо не е хубаво?
В о д а ч а. Защото сме по-висши същества; чувствуваме и болка, и тъга, и радост. Разбрахте ли?
Г л а г. Добре ли е да не чувствуваш?
В о д а ч ъ т. Не!
Г л а г. Кое е по-добре: да си низше или висше?
В о д а ч ът /лъже/. Да си низше.
Г л а г. /доволно/. Значи, ние сме много важни, така ли?
В о д а ч ъ т /нервиран/. Много!
Г л а г. А какво искате?
В о д а ч ъ т. Искаме да циментирате с вашите два милиона медузи…
Г л а г. Ние сме три милиарда.
В о д а ч ъ т. Достатъчно е да ни дадете само два милиона, да я притиснем отвсякъде, да я задушим и да спасим Лиско.
Г л а г. Защо да го спасявате?
В о д а ч ъ т. Защото ще го убият.
Г л а г. Как ще го убият?
В о д а ч ъ т. Ще го изядат.
Г л а г. Какво, като го изядат?
В о д а ч ъ т. Няма да има Лиско.
Г л а г. Какво от тоава?
В о д а ч ъ т. Той е добър. Близките му ще плачат.
Г л а г. А  не може ли да не плачат?
В о д а ч ъ т. Не може.
Г л а г. Тогава да плачат.
В о д а ч ъ т. Ще усещат една особена болка, която вие не познавате.
Г л а г. Защо не я познаваме?
В о д а ч ъ т. Защото сте тъпи!
Г л а г. добре ли е да си тъп?
В о д а ч ъ т. За някои е добре.
Г л а г./оглежда цветовете си/. За кои е добре?
В о д а ч ъ т /извън себе си/. За вас!… Понеже сте гадни и безчувствени пихтии, низки твари, които предизвикват погнуса…
Г л а г. Ей, толкоз хубави неща, и все ние?
В о д а ч ъ т. Все вие.
Г л а г. Обсипахте ме с кмплименти!… Как да ви се отблагодаря?
В о д а ч ъ т. Съберете два милиона и притеснете акулата.
Г л а г. Защо да я притиснем?
В о д а ч ъ т /от яд ще заплаче/. Да я убием.
Г л а г. Като я убием, няма ли да умре.
В о д а ч ъ т. Ще умре.
Г л а г. Нали казахте, че да се умре е лошо? Вие искате Лиско  да не умре, а Синята да умре.
В о д а ч ъ т. Лиско трябва да живее, защото е добър, а ОНАЯ трябва да умре, защото е изверг!…
Г л а г. Не разбирам, ама карай да върви… Какво искате от мен?
В о д а ч ъ т. /почва да плаче и говори през сълзи/. Молим ви да заповядате на поданиците си… Вие, мадам, най-красивата императрица,  да им заповядате да се съберат в тесен кръг около Синята акула и да стесняват, стесняват кръга, докато я задушат. Освен това да пускат всички люти сокове от себе си, да ослепят непобедимата акула, просто да а изгорят. Това страшно ваше оръжие трябва да се хвърли срещу кръвожадния враг.
Г л а г. Повторете още веднъж. Не ви разбрах.
В о д а ч ъ т. Искаме само два милиона, не повече.
Г л а г. Защо ви са?
Водачът грохва. Ловкият се приближава и го замества.
Л о в к и я т. Мадам , не намирате ли, че днес времето е хубаво?
Г л а г. Може. Какво от това?
Л о в к и я т. Прекрасен ден.
Г л а г. Добре де, какво от това.
Л о в к и я т. В такъв ден мантията ви блести чудесно.
Г л а г. Тя е красива и през нощта.
Л о в к и я т. Съгласен съм, но през деня все пак…
Г л а г. Защо ми разправяте това?
Л о в к и я т. Защото съм влюбен във вас.
Г л а г. Какво значи влюбен?
Л о в к и я т /яростно/. Вървете по дяволите, тъпачко!… Пожелах да направя маневра, но нищо не излезе. Гадно, гнусно същество…

Отегля се. Пред императрицата застава Мечтателя.

 

М е ч т а т е л я т /безизразно/. Мадам, вярно ли е, че поданиците ви наброяват три милиарда?
Г л а г. Разбира се. Всяка година се преброяваме. Три милиарда и нещо.
М е ч т а т е л я т. Да, но аз не вярвам.
Г л а г. Как да не вярвате?
М е ч т а т е л я т. Че как да повярвам?… Вие се движите заобиколена само от хиляда медузи.
Г л а г. Хиляда са ми достатъчни. Това са моите камериерки.
М е ч т а т е л я т. Значи, не сте три милиарда.
Г л а г. Мислите, че лъжа ли?
М е ч т а т е л я т. Докато не видя поне три милиона от трите милиарда на едно място, няма да повярвам.
Г л а г. Ако поискам, ще ги видите.
М е ч т а т е л я т. А как ще ги повикате? Можете ли да им заповядате?
Г л а г. Само да кажа…
М е ч т а т е л я т. И ще ви послушат, така ли?
Г л а г. А вие как мислите?
М е ч т а т е л я т. Аз мисля, че няма да ви послушат.
Г л а г. 1Це ме послушат!
М е ч т а т е л я т. Няма… Все още мисля, че не можете да съберете три милиони медузи около Синята акула, да я притиснат и да изхвърлят отровните си сокове.
Г л а г. мога.
М е ч т а т е л я т. Не можете!…
Г л а г. Къде да ги събера?
М е ч т а т е л я т. При Скалата, която остава под вълните. И то веднага.
Г л а г. Сега ще видите… Около Синята?
М е ч т а т е л я т. Да.
Г л а г. Близо до нея?
М е ч т а т е л я т. Просто да я прегърнат.
Г л а г. И да изпущат парливи сокове?
М е ч т а т е л я т. Да.
Г л а г. Три милиона?
М е ч т а т е л я т. Три.
Г л а г. Гледайте сега какво става!…

Водача и Ловкия се хвърлят върху Мечтателя и започват да го прегръщат и целуват.

 

Стомахът на акулата.

 

Лиско се оглежда, след това извиква.

Л и с к о. Ооох, ами сега?
А к у л а т а. Защо крещиш?
Л и с к о. Къде се намирам?
А к у л а т а. В стомаха ми.
Л и с к о. Имате доста красив стомах. Тук е приятно… И какво се случи всъщност?
А к у л а т а. Вместо да те изям, те глътнах. Вълната те тикна право в стомаха ми.
Л и с к о. А щяхте да ме ядете.
А к у л а т а. Случва се. От лакомия, вместо да изям, взема че глътна жертвата.
Л и с к о /след пауза/. Е?
А к у л а т а. Нищо… Така не ми е сладко.
Л и с к о. И като не ви е?
С и н ята. Изплювам и изяждам отново.
Л и с к о. И с мен ли ще сторите същото?
А к у л а т а. Разбира се.
Л и с к о. И отново ще видя света?
А к у л а т а. Ако можеш да разгледаш нещо за няколко секунди.
Л и с к о. Хайде де!
А к у л а т а.  Пак ли хитруваш?
Л и с к о. Кога ще стане това?
А к у л а т а. Когато искам АЗ!
Л и с к о. Моля ви, изплюйте ме по-скоро, за да ви уважавм повече.
Синята. Това си е моя работа.
Л и с к о. Ах, как жадувам да видя отново светът! Като си представя, как не му обръщах достатъчно внимание… Сега ми е много интересно да го зърна, понеже ми предстои да умра… Моля ви, Акуло, изплюйте ме да зърна слънцето.
А к у л а т а. Не.
Л и с к о. Ще ви бъда глагодарен до края на живота си.
А к у л а т а. Не.
Л и с к о. Моля ви се като на човек.
А к у л а т а. Внимавай къде стъпяш.
Л и с к о. Защо?
А к у л а т а. Ноктите ти дращят стомаха ми.
Л и с к о /радостно/. Така ли?
А к у л а т а. Внимавай с идиотските си нокти! Олед малко ще те изплюя и ще те изям.
Л и с к о /свива се/. Не!
А к у л а т а. Олале!
Л и с к о. Боли ли?
А к у л а т а. Олеле!
Л и с к о. Извинете.
А к у л а т а. Сега ще те изплюя!
Л и с к о /свива се/. Няма!
А к у л а. Олеле, боли!… Пусни ме!
Л и с к о /свива се още/. Няма!
Акулата започва да се мята на всички страни, а Лиско се смее.
Л и с к о /вика/. А така… Браво!… Кеф!… Още веднъж!… Много ли боли?
А к у л а /с болка/. Много!…
Л и с к о. Радвам се.
А к у л а. Ще те убия!
Л и с к о /весело/. Опитайте.
Акулата се притаява. Мълчание.
А к у л а т а /най-сетне/. Ако махнеш тия нокти от стомаха ми, ще пощадя живота ти.
Л и с к о. Лъжеш!
А к у л а т а. Обещавам!
Л и с к о. Не вярвам!
А к у л а т а. Честна дума.
Л и с к о. Не вярвам.
А к у л а т а. Честна дума, че ако махнеш ноктите си от стомаха ми, ще те изплюя на скалата и ще изчезна!
Л и с к о. Кажи: Ако не удържа думата си, да пукна на място.
А к у л а т а. Ако не удържа думата си, да пукна на място.
Л и с к о. Ако не удържа думата си, да ми окапят очите!
А к у л а т а. Ако не удържа думата си, да ми окапят очите.
Л и с к о. Да ми изсъхне опашката.
А к у л а т а. Да ми изсъхне опашката.
Л и с к о. Честна дума!
А к у л а т а. Честна дума!… Болииииии!
Л и с к о. Добре тогава, изплювай ме, акуло! Макар, че не ти вярвам, защото си злодеец и нямаш честна дума!… Изплювай ме да видя света!

Звуков ефект.

 

Лиско изведнъж се появява на скалата.

 

Л и с к о. Ех че е добре!… Виждаш слънцето, чуваш вълните и птиците!… Хееей, живея!… Отново съм жив!… Хееей, аз съм Лиско и съм жив!… Акулата ме глътна, но я стиснах за стомаха и ме изплю! Даде честна дума!
Гласът на Акулата. Ха-ха-ха!
Лиско. Олеле, акулата!

Затъмнение.

Сред водата.

 

А к у л а т а. Ха-ха-ха!… Честна дума…. Ха-ха-ха! /Плясък с опашката./ Приготви се да те изям!
Л и с к о /гласът му/. Не!… Не искам… Ти си лоша!
А к у л а т а. Сега ще те изям! /Пляска с опашката./ А!… О!… /Отново плесва с опашка./ А!… Ей, какво става тук? /Около акулата се групират медузи./ Оооо!… Ей!… Махнете се!… Защо ме заграждате?… Вие сте луди!… Пуснете ме да отида при Лиско… Трябва да го изям… Като торта… Аааа, защо така?… Защо ме притискате? Ще ви избия!… Махнете се! /Стената около акулата става още по-плътна./ Не така!… Очите ми!… Пари ми на очите!… Махнете се!… Ослепявам ли? Хей!… Помощ!
Л и с к о /гласът му/. Какво?
А к у л а т а. Викам за момощ.
Л и с к о /гласът му/. Защо?
А к у л а т а. Медузи!… Хиляди!… Милиони!… На очи ми пари!… Махнете се, проклетници!… Аз съм акулата!… Оооох!…

Скалата.

Лиско гледа втренчено.

Влиза Мони.

 

М о н и /радостно/. Лиско!
Л и с к о /радостно/. Мони!
М о н и. Спасихме те!
Л и с к о. Мони, какво става с акулата? Защо не ме изяжда?
М о н и. медузите я заградиха. Три милиона! Като стена. И парят.
Л и с к о. И няма да има акула!
М о н и. Да… Качвай се!
Л и с к о /весело/. Къде?
М о н и /весело/. На гърба ми!
Л и с к о. Урааа!…
Г л а с ъ т  н а  С и н я т а. Помощ!… Пооо…
Л и с к о. Мони.
М о н и. Кажи.
Л и с к о. А бе знаеш ли как обичам да спасявам.
М о н и /уплашено/. Не!
Л и с к о. Викне ли някой…
М о н и /вика/. НЕ!
Л и с к о /искрено/. Ама, който и да е той…
М о н и. Не.
Л и с к о /продължава мисълта си/. Трябва да го спасявам.
М о н и. Не бива!
Л и с к о. Какво може да се направи против медузите?
Г л а с ъ т   н а   А к у л а т а. Пооо-моооо…
М о н и. Ако я спасим, ще изяде цялото море. Всеки ден отмъква по някого.
Л и с к о /замислено/. Мони.
М о н и. Кажи.
Л и с к о. Ами че те, медузите, щом са милиарди и щом могат да се справят с акулите, ами че те ще могат да се справят и с другите.
М о н и /уплашено/. С кои другите?
Л и с к о. Ами и с вас, могат да заградят всички риби в океана, ако им хрумне могат да заградят корабите, да прекъснат корабоплаването.
М о н и. Това е вярно.
Л и с к о. Ако се досетят, не ще остане нищо от вас.
М о н и. Ужас!
Л и с к о. Добре че не се сещат обаче. Те са тъпи и не могат да се сетят… Хайде…
М о н и. Къде?
Л и с к о. Да играем. Вече никой не може да ни попречи.
М о н и. Лиско, колко време ще останеш при нас?
Л и с к о. Трийсет дни.
М о н и. Само?
Л и с к о /весело/. Че малко ли е? Как беше песента?
М о н и. За капитана ли?
Л и с к о /бодро и весело/. Тази, която ще измислим сега.

Запяват:

 

Когато ти е весело,
когато си добре
и искаш нова песен,
а няма отвъде,
тогава си запей на глас,
тогава измисли
и думите и нотите,
че всичко можеш ти.
Ураа, ура –
това е то игра…
когато нямаш нова песен
сам си измисли.
Ураа, ура –
това е то игра…
макар че текстът не е лесен,
с уста си подсвирни.

Докато трае песента, към тях се приближават делфините, прочутия ленив рак, а и някои морски животни, забелязани от нас под водата.

Всички пеят.

Музиката, за да се отчете времето, което е минало.,

И докато всички мислим, че пиесата е свършила, на сцената просветлява, показва се онова кътче прел Хълма на медените сокове, където бяхме оставили Мокси.

Мокси лежи с неимоверно издут корем, които отразява светлината на залязващото слънце. Спи.Нищо не показва, че е жив.

Минава известно време.

Влиза Лиско.

Л и с к о /тихичко/. Мокси, пътят ни зове. /Тишина. Никой не отговаря, никой не се помръдва. Пауза./ Извинете, преди трийсет дни оставих тук едно магаре на име Мокси. Знаете ли какво е станало с него? /Мокси поклаща само опашката си./ Извинете, преди един месец оставих на това място магаре на име Мокси. Да. сте го виждали случайно?
М о к с и /невъзмутимо, без да помръдне/. Аз съм този.
Л и с к о /прави се на ударен/. Моля?
М о к с и /без Ла помръдне/. Аз съм Мокси.
Л и с к о /прави се на ударен/. Така ли? Че ти не приличал на себс си. Никога не съм виждал такова тлъсто магаре. Защо не ядеш тръни?
М о к с и /б а в н о/. Не ми говори за ядене. Отвратен съм от яденето.
Л и с к о. Дойдох, понеже някога ми обеща да ме върнеш у дома.
М о к с и. Не само ще те върна, но и ще се върна с теб. Тия тръни ме вбесяват.
Л и с к о /иронично/. Същите сочни тръни?
М о к с и /тежко и с болка/. Ох!
Л и с к о. Значи тръгваме? Ще се върнем в родната гора!
М о к с и. Мечтая за родната гора!
Л и с к о /радостно/. Тръгваме ли?
М о к с и /спокойно, без да помръдне/.  Не.
Л и с к о /с изненада/. Защо?
М о к с и /лениво/. Не мога да се изправя. Трябва да почакаш.
Л и с к о. Колко?
М о к с и. Преди половин час паднах от преяждане. Щом смеля храната – тръгваме.
Л и с к о. Добре, ще чакам.

Тишина. Пауза. Мокси спи и хърка.

Л и с к о /загубил търпение/. Мокси, видя ли морето.
М о к с и /сънно/. Нищо не съм видял. Аз съм истинско магаре, което мисли само за плюскане. Морето е на сто метра и не го видях. Вече никога няма да ям повече, отколкото ми е нужно да живея.
Л и с к о. Тогава наистина си научил нещо от пътубането ни.
Лиско си тананика песничката. Мръква и се съмва.
Слънцето изгрява.
Л и с к о /вдига глава и се разсънва/. Добро утро, Мокси.
М о к с и /събужда се/. Как? Не е ли добър вечер?
Л и с к о. Нощта мина и замина, Мокси.
М о к с и. Не думай.
Л и с к о /бодро/. Тръгваме ли?
М о к с и /най-после се изправя/. Ей сега… Хапвам и тръгваме.
Л и с к о /ядосано/. Ти си магаре! /Тръгва./
М о к с и. Къде тръгваш?
Л и с к о. Към Родната Гора.
М о к с и. Чакай!
Л и с к о /прави се на ударен/. Защо?
М о к с и /отива пред него и се навежда/. Скачай на гърба ми!
Л и с к о /радостно/. Хоппала!
Мята се на гърба на Мокси.
 
Л и с к о /бодро/. Напред!
М о к с и. Към родното място!
Л и с к о /още по-бодро/. Чудесно нещо е светът, но още по-чудесно е родното място!…
Запяват песента за вървенето.
На заден план морските животни им махат за сбогом, пригласят на песента им.

КРАЙ


ТУК! BUFFALO ROAD 1971
   Това е преработка на сценарий за мултфилм – в пиеса за кукли за възрастни и деца. Като мултфилм би бил забавен, благодарение на трикове и гегове, създадени чрез анимация, докато във вид на куклена пиеса ми изглежда малко скучен… Нямам засега данни дали е предлаган някъде, или изпълняван; всеки случай не е правен мултфилм по него, за съжаление… Да го причислим към не най-успешните идеи на Борис Априлов – но щом веднаж е създаден – за мен е светиня и трябва да заеме мястото си сред останалите произведения.
   С особено постоянство Авторът отново и отново пише за деца, като разработва все едни и същи ценности, за които вярва, че поне децата трябва да притежават, да олицетворяват, след като възрастните в болшинството си са едно огромно разочарование. В този сценарий най-неочаквано се появява и вариантът човек да се защитава и с оръжие – доста необичайна за детската литературна философия, освен в т. н. „партизанска“ тематика…
ТУК!  BUFFALO ROAD 1971   можете да изтеглите сценария за четене, тъй като съм много разочарована от възможностите за форматиране на текста в Блога – колкото и да форматирам в WORD – при пренасянето се губи и заприличва на е-мейл текстовете, а това ме нервира. Който има интерес към ръкописа – моля, заповядайте и го изтеглете от една от трите връзки на един и същ ръкопис! Дж.В.
ТУК! BUFFALO ROAD 1971
 
   А по-долу – все пак вариант за четене в блога… (…а постепенно ще поправям грешките, ако ги видя…)
.

* преработка на първия вариант         9.II.1971–15.II .1971, Tихият кът.      

.

.

борис
априлов
*
Д Ъ Л Г И Я Т
П Ъ Т
Д О
Б У Ф А Л О
*
1971

.

.

Някъде в просторите на Дивия Запад. Равнина.

Железопътна линия прорязва равнината. В средата на сцената, до линията – огромно разлистено дърво.

Чуваме шум на приближаващ се влак отляво. Шумът нараства. Ето че се появява и самият влак – една от ония стари кримки, напомнящи за Стифънсън и още нещо. Влакът намалява хода, сякаш се замисля и спира. Размисля още малко, изпъшква и тръгва напред. Изчезва в дясно, но след малко се връща. Дава още заден ход и изчезва натам, откъдето се е появил.

Ето че чуваме пъхтенето и на другия влак, който иде отдясно. Шумът му нараства. Появява се. Спира. Услушва се и се замисля по своя влаков си начин. Оттегля се назад.

Внезапно чуваме тропота на двата влака, които разярени се хвърлят един  срещу друг. Но в последния момент благоразумието сякаш надделява. Малко преди да се сблъскат, те спират. Изпъхтяват. Гледат се кръвожадно, дори запалват фаровете си, които приличат на зеници на разярени животни. После решително се втурват напред и се удрят. Още веднъж. Още веднъж. Приличат ни на козлета, които се бият. И понеже виждат, че не могат да си направят нищо, спират на няколко сантиметра един от друг.

Пълна, напрегната тишина.

Изведнъж заговарят пистолетите. Невидими хора стрелят от двете страни. Страшна пукотевица. Локомотивите подскачат от детонацията. Единият излиза от релсите, но ловко подскача нагоре и пак се намества.

Пистолетната пукотевица е в своя разгар. Листата на дървото отиват по дяволите. Клоните се оголват.

На локомотивите им скимва да се сблъскат още няколко пъти, стрелбата става жестока.

Чуват се откъслечни възгласи: Ей, Мънки!… Айл кил ю!… Юр фейс из лайк май ас!… Дънки!… Къмон!… Го аут!… И т.н

Дървото остава без листа. Пистолетите млъкват.

Локомотивите се гледат учудено. Изсвирват и дават заден, изчезват от погледа ни. Отново тишина. Чува се песен на птичка.

Отнякъде се появява Шаро. Излайва и изчезва.

Чуваме песента на приближаващия се Иванчо, нашият герой. Тя напомня нещо от българския фолклор и песните на прерията.

Обичам мандарини,
обичам сладолед,
обичам саварини
или масло със мед.
Млекото не презирам,
ни млечен шоколад,
но винаги обичам
да скитам по света.
 

Иванчо се появява – условна детска фигурка, симпатична, с дяволито изражение на лицето. Нашият герой е подвижен, скромно облечен с ризка и панталонче. На рамото му – сак.

 Продължава да пее:

Вървиш, вървиш, вървиш напред –
Пейзажът се мени:
гората сменя се с поле,
полето с планини.
И все вървиш, вървиш напред –
все нова красота!
Какво по-хубаво от туй
да скиташ по света!

Иванчо спира и се обръща.

ИВАНЧО Хайде!

ШАРО /не го ниждаме/. Бау–бау!

ИВАНЧО Глупак!

ШАРО /не го виждаме/. Бау–бау!

ИВАНЧО Побързай! /Обръща се и вижда табелата, закована на греда./ Тук пише нещо. /Приближава се и чете./ ТЕКСАС. Щат от Съединените американски държави. Тук се убиват президенти. /Зад гърба му застава Шаро, вдигнал глава към табелата./ Внимание, пази сЕ от падащи куршуми! Който стреля пръв – печели! Който стреля втори – изобщо не стреля! /Обръща се към кучето./ Чу ли?

ШАРО /поклаща опшка/. Бау!

ИВАНЧО Представяш ли си, Шаро? Тук се убиват дори президенти. И трябва да се пазим от падащи куршуми. /Оглежда небето./ Интересно, как ли падат?

Зад гърба му влиза Мери – десетгодишно момиченце на кон. Шаро се обръща веднага, и излайва.

ИВАНЧО /гледа си небето/. Интересно е да се знае как падат куршумите.

МЕРИ Хей!

ИВАНЧО /обръща се към нея и я поглежда с учудване/. Охо!

МЕРИ Добър ден.

ИВАНЧО Здравейте!

МЕРИ /учудено/. Кой сте вие?

ИВАНЧО Иванчо.

МЕРИ Моля?

ИВАНЧО Иванчо!…

МЕРИ Пак не разбрах.

ИВАНЧО /високо/. Иванчо Пътешественика!

МЕРИ Какво правите тук?

ИВАНЧО Нищо. Обикалям света… Обичам да пътувам… Бървя и си пътувам. Днес съм тук – утре там… Къде ще бъда утре – сам не знам.

МЕРИ /засмива се сърдечно/. Говорите като стихотворение.

ИВАНЧО Както падне.

МЕРИ А този? /Сочи кучето./

ИВАНЧО А, това е Шаро.

МЕРИ Хубаво куче.

ИВАНЧО Не е лъжа… Шаро, дамата казва, че си хубаво куче.

ШАРО  /радостно/. Бау–бау!

МЕРИ  Какво каза?

ИВАНЧО  Благодаря за комплимента… каза.

МЕРИ  /сепнато/. А, нищо!

ШАРО Бау–бауI

МЕРИ  А сега какво каза?

ИВАНЧО  Каза: Моля, моля!

МЕРИ  /засмива се от сърце, смее се дълго, след това прекъсва и казва скромно/. Аз съм Мери.

ИВАНЧО Така ли?… А аз да не знам… Значи, ВИЕ сте мери.

МЕРИ  /учудено/. Нима ме познавате?

ИВАНЧО Не.

МЕРИ  /сепнато/. Тогава?

ИВАНЧО  Така си е думата… Приятно ми е – Иванчо.

МЕРИ Приятно ми е – Мери.

ШАРО  Бау–бау!…

ИВАНЧО  И на него му е приятно – Шаро.

МЕРИ  Вече се познаваме… Къде сте тръгнали?

ИВАНЧО Нали ви казах – обикаляме света… Тръгнахме, вървим–вървим –изведнаж – гледам – на табелата пише Тексас. Викам, чакай да видя какво представлява Тексас. А вие?

МЕРИ  Аз живея хей там, зад баира.

ИВАНЧО  Ааа, вие сте американка.

МЕРИ  Да… Защо? Това лошо ли е?

ИВАНЧО  Моля, моля!.. Защо?… И вие сте хора.

МЕРИ  Баща ми има ферма… чифлик. Работим земята и отглеждане добитък. Живея с татко, мама и брат ми… Знаете ли, ние сме добри хора.

ИВАНЧО /покланя се/. Личи си.

МЕРИ  Но не всички хора в Тексас са добри.

ИВАНЧО Така ли?

МЕРИ  Наоколо кръстосват едни такива, не толкоз добри хора, които могат да ви светят маслото.

ИВАНЧО  Моля?

МЕРИ  Могат да ви утрепят, викам… Особено ако попаднете, на Джо  Светкавицата и неговата банда… Това куче ми харедва. Не искате ли да ми го  подарите?

ИВАНЧО  Ооо, Мери, по–скоро мога да ви подаря себе си, но Шаро никога. Това е първият ми приятел.

МЕРИ  Извинете… А не искате ли да ни гостувате в чифлика. Веднага ще пратя коне да ви вземат

ИВАНЧО /сваля шапка и се покланя/. Благодаря, мадам, но не мога да се отклонявам от пътя си. Ако ми се отдаде случай, ще ви дойда нагости. Мери, какво е там, онова на хоризонта? Прилича на град.

МЕРИ  Това е градът Буфало. Съветвам ви да не отивате там.

ИВАНЧО /почесва се/. Аха!… Значи – да отидем.

МЕРИ Не ви препоръчвам… Освен това пазете се от Джо Светкавицата.

ИВАНЧО Разбирам, но защо?… Впрочем, с какво се занимава този господин Джо?

МЕРИ Нищо особено. Убива хора и краде коне.

ИВАНЧО /повторно се почесва/. Чудно занимание!…

МЕРИ Освен това много обича кучета. Прави си колекция. Има цял кучкарник… Умира за кучета. Довиждане, живея зад баира. Винаги сте добре дошли у дома!… /Пришпорва коня и изчезва./

ИВАНЧО /маха с ръка/. Довиждане, Мери!

ШАРО /по посоката/. Бау–бау!

ИВАНЧО /след като двамата са се умълчали/. Тази Мери е приятно момиче, нали?

ШАРО  Бау!

ИВАНЧО  Забавно.

ШАРО  Бау!

ИВАНЧО  Останах с добри впечатления от него.

ШАРО  Бау–бау!

ИВАНЧО Сега да починем малко и да вървим. Искам да видая какво представлява този град Буфало.

Ляга на земята. Подлага свитите си ръце.

Шаро ляга до него. Прегръщат се. Запява птичка.

Иванчо ѝ отвръща...

Тишина. Спокойствие.

Но сдед малко кучето трепва в се изправя неспокойно.

Скимти. Излайва.

ИВАНЧО. Спокойно!… Какво те тревожи? /Шаро излайва./ Спокойно. Никому нищо не сме направили… След малко ще похапнем в ще е в продължим.

Запис на магнетофонна лента: приближаващ тропот на препускаща коне.

Иванчо не трепва, продължава да си лежи, прибира и кучето към себе си.

 Нахлуват четирима конника, живописно облечени коубои с всичките си атрибути. Застават край лежащите на земята, учудени от тяхното спокойствие. Водачът на бандата, Джо Светкавицата ги посочва с жест на главата си. Тримата бандити повдигат рамене. Джо Светкавицата има силно мургаво, зловещо лице.

 ДЖО /с гърлен глас/. Хей, малчуган!…

ИВАНЧО /бев да помръдне/. На мен ли казвате?

ДЖО. Не, на леля си. /останалите се смеят./

ИВАНЧО /повдига глава/. Какво ще обичате?

ДЖО Аз не обичам нищо. /Смях./

ИВАНЧО Може би се нуждаете от нещо? /Смях. Иванчо отпуща отново глава върху скръстените си ръце./

ДЖО Хей, хлапако, кой си ти?

ИВАНЧО /без да трепне/. Иванчо.

ДЖО /учудено/. А!… Що за име?… За пръв път го чувам.

ИВАНЧО Нищо де, сега сте го чули.

ДЖО Познаваш ли ме?

ИЗАНЧО Нямал съм честта.

ДЖО /към своите/. На ме познава. /Смях./ Аз съм Джо Светкавицата!

ИВАЙЧО /без да трепне/. Интересно име. А защо тъкмо Джо Светкавицата?

ДЖО Защото препуснем като светкавицаир, бия кято светкавица и стрелям като светкавица.

ИВАНЧО Блазя ви.

ДЖО /оглежда своите и посяле към него/. Какво?

ИВАНЧОЗавиждам ви. Де да можех и аз.

ДЖО А! /Учудено./ Не можеш да стреляш, а си тръгнал по Дивия Запад. Какво търсиш в Тексас?

ИВАНЧО. Обвкалям… Нещо като околосветско пътешествие.

ДЖО  Така ли?

ИВАНЧО. Ами, да… Обичам да пътувам. Скитам. Някои ме наричат Иванчо Пътешественика.

ДЖО /изненадано/. Че ти си още хлапе бе, малчуган!

ИВАНЧО /спокойно/. А̀ко.

ДЖО И защо скитам?

ИВАНЧО. Доставя ми удоволствие.

ДЖО А на мен ще ми достави удоволствие акло се изправиш и ТАКА да разговаряш. Нали разбираш, учтивостта го изисква. Все още си малък.

ИВАНЧО /изправяв се/. Имате право. Извинявам се. /Оглежда ги. / Като гжедка сте интересни. Можете ли да ми кажете разстоянието до оня град?

ДЖО Това е прочутия град Буфало,  час и половяна е кон.

ИВАНЧО. А без кон?

ДЖО  Три и половина… Искам да знан докога ще ме разпитваш?

ДЖО  Знаеш ли защо?

ИВАНЧО  Не.

ДЖО  Хареса ми кучето ти. Смятам да ми го подариш. И смятай, че си се отървал леко.

ИВАНЧО  Не разбирам.

ДЖО  /смига/. Искам да кажа, че други изобщо не се отървават живи от нас. Блъди!

Блъди слиза от коня си и тръгва към Иванчо., който предчувства нещо лошо и притиска Шаро към себе си.

 

ИВАНЧО  Какво искате?

БЛЪДИ  /гледа към кучето/. Харесахме си го. /Гласът му е женски./

ИВАНЧО  Че то харесва и на мен!

БЛЪДИ  /навежда се и взима Шаро/. Докато не съм те сритал.

ИВАНЧО  /объркано/. Това куче е мое!

Докато всички се смеят, Блъди се мята на коняи внезапно всички потеглят.

 ИВАНЧО  /тръгва след тях/. Чаклайте!… Върнете ми кучето!… Стойте!…

Гръмогласен смях на отдалечаваща се група.

Шаро излайва.

ИВАНЧО  Шаро!…

БЛЪДИ  /извиква/. Оле! Ухапа ме! /Смях./

ИВАНЧО  /извиква с всички сили/. Бягайте, кучекрадци, изчезвайте! Където и да отидете ще ви намеря и ще ви избия до един!…

Гръмогласен смях за последен път. За последен път чуваме и тъжното излайване на Шаро.

  

 

В Т О Р А   К А Р Т И Н А

В подножието на висока скала, за едно дърво е привързан Ник Белоу. Конят му стои до него, напълно оборудван. На седлото висят дори пистолетите. Конят стои и се  чуди защо господарят му не го яхне.

 Влиза.Иванчо. Разглежда го внимателно.

ИВАНЧО /учудено/. Чичко, кой сте вие?

НИК /кзвръща глава и го поглежда/. Казвам се Ник Белоу.

ИВАНЧО  Но защо сте вързан за дървото?

НИК  Джо Светкавицата и неговите кучета ме вързаха.

ИВАНЧО  Джо ли?… Един такъв, черен, прилича на вълк.

НИК  Да… Откъде го знаеш?

ИВАНЧО  Преди един час се запознахме… Защо ви вързаха?

НИК Нападнаха чифлика ми, откраднаха конете ми, опожариха всичко, а мен ме вързаха тук. Верният ми кон ме намери и стои до мен.

ИВАНЧО Джо Светкавицата, казвате!

НИК  Целият град Буфало и околностите треперят от него. Всеки ден нови кражби на коне. Който се противи – умира. Ако някой ме отвърже, ще се махна от това място, ще се преселя при брат си на петстотин километра.

ИВАНЧО  Ще ви отвържа веднага! /Започва да го развързва./

НИК  Благодаря ти, момче. Ти ми спаси живота.

ИВАНЧО /както развързва/. Чичко, той ми открадна кученцето.

НИК Пази се, момченце!… Не се изпречвай на пътя му, ако искаш да живееш.

ИВАНЧО /след като го е освободил/. Ааа, не!… Такива  да ги нямаме. Не искам да се меся в работите ви. Това си е ваша, вътрешна работа, но Шаро не давам на никого и ще си го взема!…

НИК  /поглежда го с интерес/. Много си особен. Как се казваш?

ИВАНЧО  Иванчо!

НИК  А, какво е това име?

ИВАНЧО  Най–обикновено… Яйце да хвърлиш, върху Иванчо ще падне.

НИК  Откъде си?

ИВАНЧО  Отдалеч.

НИК  Какво търсиш в Дивия Запад?

ИВАНЧО  Обикалям света. Обичам да вървя. Знаеш ли колко хубаво нещо е светът?

НИК  Благодаря ти безкрайно, че ме спаси… И понеже светът е хубаво нещо, препоръчвам ти да заобиколиш град Буфало.

ИВАНЧО  Не, не!… Ще отида в Буфало… Трябва да си взема кучето.

НИК  /засмива се/. Успя да ме разсмееш, знаеш ли?

ИВАНЧО  Честито!… Смехът е здраве!

НИК  Все пак ти ми спаси живота и тгрябва да ти се отплатя. Реших да ти подаря коня си.

ИВАНЧО  /изненадано/. Какво?

НИК  /спокойно/. Заедно с пистолетите. В Буфало ще ти потрябват.

ИВАНЧО  Но аз вървя пеша…

НИК  В Буфало се влиза само на кон.

ИВАНЧО  Много сте мил, но защо ми са пистолетите?

НИК  В Буфало се влиза само с пистолети.

ИВАНЧО  Но аз не знам да стрелям.

НИК  Ще се научиш. /Хваща юздата на коня и я подава на Иванчо./ Ето ти всичко…

ИВАНЧО  А вие?

НИК  Не ми трябва нищо! Ще бягам на обратната страна. Към моя брат. Важното е, че спасих живота си… Довиждане. /Тръгва и изчезва./

ИВАНЧО  /учудено, след него/. Довиждане! /Внезапно./ Чичко, как се казва коня?

НИК  /гласът му/. Панчо!

ИВАНЧО  Моля?

НИК  /гласът му/. Панчо!

ИВАНЧО  /поглежда коня и след известна пауза/. Хубава работа!… Че тя каква стана? Иванчо и неговият кон – Панчо! /Погалва главата на коня./ Конче, да се запознаем. Аз съм Иванчо. /Конят изцвилва./ Ооо, радваш се!… Ами сега? Какво да те правя?… Май че ще трябва да те яхна! /Кончето изцвилва весело./ Но преди това да се препаша!… /Смъква колана с двата пистолета и патрондажа./ Чудно, къде ли се поставят тия работи? /Увива колана около врата си./ Не така! Ония глупаци ги носеха на кръста. /Препасва колана. Кобурите увисват до земята./ Хубаво се наредих! /Оглежда се./ Това не е оръжие, а метла! /Кончето цвили весело./ Ааа, Панчо, не се присмивай на господаря си! /Пак се оглежда./ Ще ми се мотаят из краката, а? Какво да правя като съм попаднал на място, където не можеш  да направиш и крачка без оръжие! /Поглежда шапката, закачена на седлото./ Ами сега? /Почесва се./ Май че трябва да си сложа и шапка! /Кончето потвърждава с глава и цвилене./ Точно така!… /Смъква шапката и я поставя ка главата си. Главата му изчезва в нея./ А!… Стои ми като на закачалка! /Старае се да я намести, но се получават все по–смешни ефекти. Най–после я поставя малко назад и открива лицето си./ Е?… Как ти се струвам? /Кончето изцвилва./ Цяла карикатура! /Кончето сякаш се смее и цвили./ Виж какво!

ПАНЧО  /изцвилва/.

ИВАНЧО  Няма да ми се смееш!… Освен това, следва най–трудното. Трябва да ти се кача… Като знаеш много, кажи как да ти се кача?

ПАНЧО  /изцвилва и се приближава до един камък, застава до ньего и чака/.

ИВАНЧО  Панчо, ти си умна глава! /Тръгва, качва се на камъка и от там – на седлото./ Готово!…

Няколко секунди наблюдаваме конникът и коня. Конят е оборудван красиво, със всичките му такъми, а върху него карикатурата–коубой.

ИВАНЧО  /високо, въодушевено/. Да чуя как цвилиш!…

ПАНЧО  /изцвилва и удря с крак земята/.

ИВАНЧО  Браво!… Сега напред, към Джо Светкавицата!… Да го питам аз него как си присвоява кучето на Иванчо! /Запява./

Обичам мандарини,
обичам сладолед,
обичам саварики
и орехи със мед;
млекото не презирам,
ни млечен шоколад,
но просто си примирам
ДА СКИТАМ ПО СВЕТА!

Напред, Панчо!…

Понасят се. Смяна на обстановката. А после Иванчо язди спокойно сред живописната прерия и пее:

Вървиш, вървиш, вървиш напред
– пейзажът се меНи:
гората сменя се с поле,
полето – с планини.
А ти с учудваНе вървиш
сред тази красота…
Какво по–хубаво от туй
да скиташ по света!…

Т Р Е Т А   К А Р Т И Н А

Самотна изсъхнало дърво, като декорация, като графика.

Музика за напрежение.

На клона виси Шерифът, обесен с краката нагоре. Ръцете му са завързани отзад.

Затихване на музикалния мотив за напрежение.

Чува се весело подсвиркване. по всяка вероятност,  приближава се Иванчо.

 

Ето го, седнал на коня, Млъква.

Започва да слиза от коня, но твърде ненохватно. Изтърсва се на земята, става, намества съвсем  изхлузената оръжейна амуниция, намира шапката си, която се е търкулнала настрана и я поставя на главата си., Главата му изчезва. Иванчо бързо повдига шапката и я отпуща да виси назад на врата му, благодарение на сиджимката.

 

ИВАНЧО /почесва се/.  Сега пък – ново двайсет!

ШЕРИФЪТ /глухо/. Ооох!

ИВАНЧО  Какво има, чичко?… Защо сте се провесил така с краката нагоре?

ШЕРИФЪТ Проклетнико, ако мислиш, че съм се обесил сам за собствено удоволствие, жестоко се лъжеш.

ИВАНЧО  Така ли?

ШЕРИФЪТ  Не виждаш ли, че вися не по своя воля?

ИВАНЧО  Де да знам, не съм оттук.

ШЕРИФЪТ  От къде си?

ИВАНЧО  Отдалеч. Обикновен турист.

ШЖЕРИФЪТ  /учудено/. А така!.. И скиташ по прерията, а?

ИВАНЧО  Ами, какво да правя?

ШЕРИФЪТ  Опитай се да ме свалиш от дървото.

ИВАНЧО  Ей сега!…  Имате ли нещо като нож?

ШЕРИФЪТ Бръкни в джоба ми.

ИВАНЧО /бърка/. Потрайте малко!…  /Измъква ножче и го отваря/  Още малко… Ето! /Отрязва въжето и Шерифът тупва на земята./  Готово!

ШЕРИФЪТ /лежи неподвижно/. Ох!

ИВАНЧО /тревожно/. Какво има?

ШЕРИФЪТ  Интересува ме дали съм се ударил.

ИВАНЧО  Добре.

ШЕРИФЪТ  /раздвижва се/. Нищо ми няма… Ще освободиш ли и ръцете ми?

ИВАНЧО  Като нищо! /Замахва и отрязва вървите/  Готово!

ШЕРИФЪТ /раздвижва ръцете си/. Не е приятно да висиш с главата надолу. Остави че е болезнено, но е и унизително. Какво ще си каже всеки, който мине край теб… Виж, колко смешно виси, ще каже… Като пране простряно да съхне…. /Върти главата си./ Благодаря ти, хлапако!… Как се казваш?

ИВАНЧО  Иванчо!

ШЕРИФЪТ  Що за име, знаеш?

ИВАНЧО Най–обикновено, дори старомодно, но какво да правя – така ме кръстили, а още не съм сИ измислил псевдоним.

ШЕРИФЪТ /сяда на камък и оглежда спасителя си/.  Кой те е маскирал така?

ИВАНЧО  /учудено/. Как?

ШЕРИФЪТ Истинска карикатура!… Пистолетите ти метат прерията, а шапката ти – като на плашило.

ИВАНЧО  Разбирам, чичко, но се налага… Какво да правя? Попаднал съм на място, където не бивало да правя нито крачка без оръжие.

ШЕРИФЪТ  Не ми говори!… Да знаеШ само къде си дошъл, веднага ще се върнеш.

ИВАНЧО Това няма да стане, докато не си взема кучето обратно.

ШЕРИФЪТ Ти пък, за едно куче!… Хората губят по сто коне и добитък, живота си губят… а ти за някакво си куче.

ИВАНЧО  Няма как. Разни хора – разни идеали.

ШЕРИФЪТ Откъде си взел кон и оръжие?

ИВАНЧО  Подариха ми ги по случай рождения ми ден.

ШЕРИФЪТ  Голям си дявол!… Кой ти ги подари?

ИВАНЧО  Някой си Ник Белоу. Преди да избяга.

ШЕРИФЪТ  /въздъхва/. И той ли?… Него го ограбиха. Знаеш ли кой?

ИВАНЧО   Някой си Джо Светкавицата.

ШЕРИФЪТ  /въздъхва тежко/. Това е!… Мен пък, същият, ме обеси на дървото.

ИВАНЧО  Така ли?… Защо?

ШЕРИФЪТ  Да не му се пречкам.

ИВАНЧО  А вие пречкахте ли му се?

ШЕРИФЪТ  Отначало доста, но после по–малко. Отсега нататък обаче ще избягам където ми видят очите, защото ми се живее. Нямаш си представа колко е лошо да си умрял. Не можеш да си почешеш петите.

ИВАНЧО  Кой сте вие?

ШЕРИФЪТ  Шериф.

ИВАНЧО   Какво значи това

ШЕРИФЪТ Шериф, това значи представителят на закона. Аз бях законът в този проклет град Буфало, където се появи шайката на Джо. Не виждаш ли звездата на гърдите ми?

ИВАНЧО  Виждам. Интересна значка. Знаете ли, че между другото събирам и значки?

ШЕРИФЪТ  Тази значка, проклетнико, означава, че полицейската власт е в мои ръце. Всички шерифи носят такива звезди.

ИВАНЧО  Идеално!… Знаете ли как ми трябвате?

ШЕРИФЪТ  За какво?

ИВАНЧО  Щом сте началник на полицията, ще дойдете с мен в град Буфало и ще ми върнете кучето.

ШЕРИФЪТ /спонтанно/. Не!…

ИВАНЧО /учудено/. Моля?

ШЕРИФЪТ  Тая няма да стане!

ИВАНЧО  Защо?… Към кого да се обърна?

ШЕРИФЪТ  Я си глей работата!…

ИВАНЧО Вижте какво, чичко. Хич не ме интересуват вашите вътрешни работи. Не съм дошъл да ви оправям. Но кучето си го искам. Мое си е и няма да се успокоя, докато отново не си стане мое.

ШЕРИФЪТ  /удря се по челото/. Боже–господи!…

ИВАНЧО  /спокойно/. Затова, ще се върнете с мен, ще вземете кучето от Джо Светкавицата, ще ми го върнете и ще си вървя. А вие си трошете главите.

ШЕРИФЪТ  /извиква/. Не!… Няма сила на света, която да ме върне в Буфало!

ИВАНЧО  А кучето ми?

ШЕРИФЪТ  Да ти пикая па кучето!

ИВАНЧО Ааа, чичко шериф, не така!… Възрастен човек такива думи!… Надявам се, че няма да се повтаря.

ШЕРИФЪТ  Виж какво, глупако! Благодаря ти, че ми спаси живота, но знай, че не мога да сторя нищо нито за кучето, нито за теб.

ИВАНЧО  Защо?… Знаете ли какво възпитано и мило куче?

ШЕРИФЪТ  Ох!

ИВАНЧО /настойчиво/. Следва ме навсякъде, повикам ли го – идва и ляга в краката ми…

ШЕРИФЪТ  Боже, боже!…

ИВАНЧО  /продължава/ … Разбираме се като хора….

ШЕРИФЪТ  /отчаяно/. Да, да… Продължавай!… Слушам… Разбирате се като хора.

ИВАНЧО  Не вярвате ли?

ШЕРИФЪТ Вярвам, но в Буфало пък върлуват хора, които се убиват като кучета.

ИВАНЧО /наивно/. Че кучетата не се убиват.

ШЕРИФЪТ  Така си е думата.

ИВАНЧО Чуден човек!… Представител на закона, а оставя хората да се убиват.

ШЕРИФЪТ  /ядосано/. Ти имал ли си работа с Джо Светкавицата?

ИВАНЧО  На кого разправям, че тъкмо той ми открадна кучето!

ШЕРИФЪТ /плачливо/. Пак кучето!… Стига кучето!

ИВАНЧО  /многозначително/. Ааа, не… Само така – не!… Ще ми върнете кучето.

ШЕРИФЪТ  /внезапно/. Тогава иди и си го вземи!

ИВАНЧО  /учудено/.  Така ли?

ШЕРИФЪТ Точно така!

ИВАНЧО А вие, а звездата ви?… За какво сте вие? За какво получавате заплата?

ШЕРИФЪТ  Не ми трябва кито заплатата, нито нищо… Ще бягам докато ми държат краката.

ИВАНЧО А кой ще ми върне кучето?

ШЕРИФЪТ  /гледа го готов да кипне, но се овладява/.  Ти сам!

ИВАНЧО  Какво?

ШЕРИФЪТ  Щом настояваш – иди и си го вземи…  Да видиш как се взима нещо от Джо Светкавицата, който на всичко отгоре обича кучета и ги събира като пощенски марки!

ИВАНЧО /въздъхва/. Няма как!… Ще трябва сам.

ШЕРИФЪТ Слушай, карикатуро, така както те гледам, Светкавицата само да те духне и ще паднеш.

ИВАНЧО /упорито/. Той ми взе кучето.

ШЕРИФЪТ  /с ирония/. Е, и?

ИВАНЧО  Да си ми го върне и ще го оставя на мира. Не ме интересуват вътрешните ви работи…  Аз съм турист и обикалям света.

ШЕРИФЪТ  Кой те биеше да идваш в прерията?

ИВАНЧО  Това си е моя работа,

ШЕРИФЪТ  Проклетнико, слушай, в Бутало няма да се върна никога. Този път няма да ме обесят с главата надолу, а ще ми пустнат едно желязо ей тук  /сочи сърцето си/  и край.

ИВАНЧО  Добре де, а аз как да си получа кучето?

ШЕРИФЪТ  Щом се пишеш гявол, иди и си го вземи.

ИВАНЧО  Ще отида!

ШЕРИФЪТ  И в първата минута ще ти поставят едно желязо ей тука! /Сочи

сърцето му./

ИВАНЧО  А̀ко!… Къде да го търся?

ШЕРИФЪТ  Кого?

ИВАНЧО Този, как се казваше… Джо Светкавицата.

ШЕРИФЪТ /смее се/. Няма защо да го търсиш. Той ще те камери.

ИВАНЧО  Още по–добре…  Ще ми дадете ли звездата си?

ШЕРИФЪТ Като нищо!… Вземи я и прави каквото щеш. /Откача шерифската значка от гърдите си и я поставя върху ризката на Иванчо.

ИВАНЧО  /погалва звездата/. Значи, какво? Сега съм нещо като шериф?

ШЕРИФЪТ  Не нещо като, ами наистина си шериф… У нас който има такава значка автоматически се превръща в шериф.

ИВАНЧО  Интересни обичаи.

ШЕРИФЪТ  Да не мислиш, че се натискат?… Никой!… Това е опасен за здравето труд.

ИВАНЧО  И все пак, няма как, чичко – кучето.

ШЕРИФЪТ  Ох, това куче!… Знаеш ли да стреляш?

ИВАНЧО  Не.

ШЕРИФЪТ  Не ти завиждам. Джо Светкавицата вади пистолета си за три секунди от кобура.

ИВАНЧО  Това ли е световния рекорд?

ШЕРИФЪТ Да.

ИВАНЧО  Значи, аз трябва да го извадя за две секунди.

ШЕРИФЪТ  Как я виждаш тая работа?…

ИВАНЧО С тренировки… /Измъква пистолета/ Ще ми обясните ли туй–онуй?

ШЕРИФЪТ  /поема пистолета/. Това е пистолет марка „Колт“ с барабан. В барабана винаги трябва да има шест куршума. И в другия пистолет шест –дванайсет. Навсякъде трябва да се движиш с дванайсет куршума. Всички правят така. Барабаните трябва да пълниш светкавично.

ИВАНЧО Добре… Да започнем отначало.

ШЕРИФЪТ /показва/. Махаш предпазителя. /Показва/ Сега пистолетът е готов за стрелба… Ще опиташ ли?

ИВАНЧО  Па да опитам.

ШЕРИФЪТ  Прицели се в онова самотно листо.

ИВАНЧО   Виждам го.

ШЕРИФЪТ  Мушката да кацне добре. Листото и мушката на една линия.

ИВАНЧО /прицелва се/. Вече са на една линия.

ШЕРИФЪТ Натисни!

ИВАНЧО  Натискам. /Натиска. Чува се изстрел./ И сега какво?

ШЕРИФЪТ  Донеси листото.

ИВАНЧО  /отива и откъсва листото, което връчва на шерифа/ Ето го!

ШЕРИФЪТ  /оглежда листото, а после Иванчо/. Добре… Знаеш ли, че е добре? /Показва дупката/  Право в средата.

ИВАНЧО  /доволен/. Така ли?… Значи съм добре.

ШЕРИФЪТ  Глупако, знаеш ли колко много още трябва?…  Върни пистолета в кобура.

ИВАНЧО  /поставя пистолета в кобура/. Така ли?

ШЕРИФЪТ  Така. А после?

ШЕРИФЪТ  Представи си, че срещу теб е застанал мошеник, който трябва да измъкне пистолета и да те застреля. Трябва да го изпревариш. Хайде! Еднооо, двее, три!…

ИВАНЧО  /започва да разкопчава кобура, мотае се, оплита ръката си, измъква пистолета, но го изтървава, навежда се, взима го и поглежда виновно шерифа/. Не стана.

ШЕРИФЪТ  Не стана, я!…Какво ти казах?

ИВАНЧО  /връща пистолета в кобура/. Ще падне бая работа.

ШЕРИФЪТ  Отново!… Защо закопчаваш кобура?

ИВАНЧО  Че как?

ШЕРИФЪТ  Винаги разкопчан!…

ИВАНЧО  Където и да отида?

ШЕРИФЪТ  Да… Дори в банята.

ИВАНЧО  Доббре… Бройте!

ШЕРИФЪТ  /вади и гледа часовника си/. Едноо, двее, три!

ИВАНЧО /отново изпълнява до момента на стрелбата/.

ШЕРИФЪТ  Стоп! /вдига глава от часовника/ Осем секунди!

ИВАНЧО  Този път поне не изтървах пистолета.

ШЕРИФЪТ  Но забрави да махнеш предпазителя. За същото време Светкавицата ще те убие три пъти.

ИВАНЧО  А, достатъчно е да ме убие веднъж.

ШЕРИФЪТ Затова ти препоръчвам поне един месец да тренираш преди да влезеш в Буфало.

ИВАНЧО Така и ще сторя.

ШЕРИФЪТ Редовно по четири часа на ден, заедно със стрелбата. Светкавицата се е учил на тая работа цял живот. След десетия ден ще преминеш към изваждането на двата пистолета наведнъж… Ей така! /показва му с чевръсти движения/

ИВАНЧО  /след като вижда лекцията/. Олеле, кога ще го науча!…

ШЕРИФЪТ Освен това, трябва да усвоиш стрелбата върху бягащ кон.

ИВАНЧО  А така!

ШЕРИФЪТ  На тази дисциплина най–добър е Блъди Женското Гласче.

ИВАНЧО  Помощникът на Светкавицата ли?

ШЕРИФЪТ Да.

ИВАНЧО  Защо го наричат така?

ШЕРИФЪТ Защото говори като жена. Говори като момиче, а убива като дявол… Хайде, довиждане! Желая ти успех… /Тръгва си./

ИВАНЧО  Довиждане, Шерифе!… Ще тренирам по ОСЕМ часа на ден!

З а т ъ м н е н и е.

Пред сцената се появява вокален квартет, който изпълнява песента за смелостта и дружбата.

 

В същото време на сцената се нижат епизоди от

тренировките на Иванчо. В постоянно сменяща се

обстановка Иванчо стреля по разнообразни мишени.

Бавно, бързо, зачестено. С приклякане, прав, легнал, извит, прави комични стойки, изправя се на глава, тренира пъргавина, отскок, прибежки, нарежда десетина свещи една до друга и ги поразява с „картеч“, после ги поразява наведен през разкрачените си нозе, хвърля камък и го улучва във въздуха и прочие и прочие –  всичко каквото може да хрумне на режисьора в тази насока, включително стрелба от кон.

 

А през цялото това време.конят му пасе настрана и изцвилва окуражително след верните попадения.

 

А е то и тренировка за бързо вадене на пистолетите. Иванчо прави различни номера: както спи, както се храни, или слуша песента на птиците – при внезапно „нападение“, той светкавично измъква двата патлака и стреля мигновено.

Ч Е Т В Ъ Р Т А   К А Р Т И Н А

Хубав ден. Иванчо реши коня си и си пее своята песничка за скитането. Внезапно млъква и се ослушва. Чува се далечна пистолетна стрелба.

 

Бързо влизат запъхтените от тичане Мери и г–жа  Ричард. Виждат малчугана и се стъписват. Майката извиква.

ИВАНЧО  Спокойно, мадам!… Спокойно!

Г–ЖА РИЧАРД  /уплашено прегръща Мери/. Кой сте вие?

ИВАНЧО  Иванчо Пътешественика.

МЕРИ  /радостно/. Мамо, това е Иванчо!

Г–ЖА РИЧАРД  Кой Иванчо?

МЕРИ  Мой приятел!

Г–ЖА РИЧАРД  Приятел?… Откъде го взе?

ИВАНЧО  Намерихме се, мадам… Сърцата които си приличат се привличат.

МЕРИ /отскубва се от майка си и хваща ръката на Иванчо/. Иванчо, бандата на Джо Светкавицата нападна чифлика ни!

ИВАНЧО  /бързо/. Защо?

МЕРИ  Иска да ограби добитъка… Оставихме татко и батко да стрелят, а ние с мама избягахме. /Чува се далечна стрелба./

Г–ЖА РИЧАРД  Хайде, малкия, бягай с нас.

ИВАНЧО  /твърдо/. Не!

Г–ЖА РИЧАРД  /учудено/. Какво ви е прихванало?

ИВАНЧО /спокойно/. Имам да уреждам една сметка с Джо.

Г–ЖА РИЧАРД  /съвсем учудено/. Каква сметка?

ИВАНЧО  Дал съм му на заем едно куче, та искам да си го взема… Скрийте се тук, а аз ще отида да помогна на вашите.

Г–ЖА РИЧАРД  Глупако, не те пускам!

ИВАНЧО  Но той ми взе кучето.

Г–ЖА РИЧАРД  Голяма работа!… На нас ни взимат добитъка.

ИВАНЧО  Не ме интересува. Това си е ваша, вътрешна работа в която не се меся. Искам си кучето.

Г–ЖА РИЧАРД  Джо стои в бара. Нападна ни Блъди Женското гласче.

ИВАНЧО /готви се да се качи на коня/. Няма значениие. Тъкмо да го питам къде е кучето ми… А този Джо не го е срам! Има си цял кучкарник, пък взима моето единствено куче.

Стрелбата се засилва. Връхлетяват г–н РИЧАРД и Бил. Влизат с гръб, като се отбраняват от преследвачите.

РИЧАРД  /както стреля/. Мери, залегни! . . .

МЕРИ  /ляга и извиква/. Татко, Иванчо е тук!

РИЧАРД /стреля и поглежда Иванчо/. А!… Що за карикатура? /Стреля./

ИВАНЧО Те ми взеха кучето.

РИЧАРД Трябва да бягаме…

Г–ЖА РИЧАРД  И да им оставим чифлика?

РИЧАРД  /стреля/. Няма как!

БИЛ  И без това ни откраднаха добитъка. /Стреля./…  Хайде, Мери, хайде , мамо, да бягаме!… Отново станахме бедни

Г–ЖА РИЧАРД  Проклети да са всички!… Тръгваме!

МЕРИ  /хваща ръката на Иванчо/.  Хайде, Иванчо!

РИЧАРД  Момче, тръгвай с нас!

ИВАНЧО /решително/. Не!

БИЛ  /ядосано/. Слушай бе, ти луд ли си?

ИВАНЧО  А, не – аз съм Иванчо.

РИЧАРД  /извън себе си/. Вече са тук1…

БИЛ  Да се скрием!

Семейството Ричард се втурва, Мери остава да се колебае, но Бил се връща и я грабва.

БИЛ  И ти ли полудяваш? /Изчезват./

Иванчо заляга бързо, тъй като стрелбата е директна, срещу него. Кончето изцвилва и се скрива.

ИВАНЧО  /извиква/. Хееей, говеда, елате!… /Ожесточена стрелба./ Чакам ви!

БЛЪДИ  /само гласчето му/. Стреляйте!

ГЛАС  Не виждаш ли, че стреляме?

БЛЪДИ  /гласчето му/. Защо не го убивате?

ГЛАС  Сега ще го убием! /Ожесточена стрелба./

Иванчо се мята пъргаво на всички страни и стреля ли стреля; от ляво, отдясно, непрекъснато се мести и се смее.

БЛЪДИ /в затишието/. Защо се смееш?

ГЛАС  Кой си ти?

ИВАНЧО  Елате да видите! /Стреля./

БЛЪДИ  /яростно/. Унищожете го!

Бясна стрелба. Около подвижния Иванчо се пукат попадения.

 

БЛЪДИ  Глупаци, защо не стреляте?

ГЛАС  Куршумите ми свършиха

ГЛАС  И моите!

БЛЪДИ  /ядосано/. Що за карикатура е пред вас?

ГЛАС  Някакво дете

ГЛАС  Не можем да го улучим.

ИВАНЧО Чакам ви

БЛЪДИ /появява се/. Палячо, какво искаш?

Зад него се изправят още трима.

ИВАНЧО  Искам си кучето!

БЛЪДИ  /на тримата/. Това е същото хлапе, дето му взехме кучето.

ТРИМАТА – А! – Наистина! – Да му видим ли сметката?

ИВАНЧО  Да, де… Дошъл съм за сметката!

Смях. Четиримата се заливат от смях.

 

БЛЪДИ  Какво каза?

ИВАНЧО Нищо, мадам.

БЛЪДИ /побеснява от обидата – изглежда че това му е комплекс./ Хапльо, знаеш ли, че никой в Тексас не смее да ме нарича мадам?

ИВАНЧО  Не знам, госпожо.

БЛЪДИ  Който ме е наричал така, е умирал! /Стреля/

ИВАНЧО /ловко отскача/. Момиченце!

БЛЪДИ /побеснял/. Момиченце!… Аз!… /Стреля/ Ей, пикльо, защо не падаш?… /Към тримата/ Говеда, стреляйте!

Бясна стрелба.

ПЪРВИЯТ А!

ВТОРИЯ /учудено/. Не пада!

ТРЕТИЯТ  Какво става тук? /Гледа си пистолета/

ПЪРВИЯТ  Куршумите ми свършиха.

ВТОРИЯТ  И моите.

БЛЪДИ  Умри!… /стреля/ А!

ТРЕТИЯТ  Какво, а?

БЛЪДИ  И моите свършиха… Ей, защо не падаш?

ИВАНЧО  Настредяхте ли се?

ПЪРВИЯТ  /кръсти се/. Този не го лови куршум!

ВТОРИЯТ  Никак!

ТРЕТИЯТ  /отстъпва назад/. Това е призрак!

ПЪРВИЯТ  Аз бягам! /Кръсти се/

ИВАНЧО  Стой! /Вдига пистолета./

ПЪРВИЯТ Не!… Моля ви! /Вдига ръце/

ИВАНЧО  Блъди!

БЛЪДИ  Моля! /Вдига ръце./

ИВАНЧО  Хвърлете оръжието тук!

Всички хвърлят оръжието си в краката му.

ИВАНЧО  Блъди!

БЛЪДИ  Кажете!

ИВАНЧО  Къде е Джо Светкавщата?

БЛЪДИ  В Буфало.

ИВАНЧО  Не ме дразнете с този женски глас!

БЛЪДИ /виновно/. Такъв ми е. Друг нямам… Какво да правя, природен недостатък.

ИВАНЧО  Къде е кучето ми?

БЛЪДИ  В кучкарника на Светкавицата.

ИВАНЧО  Къде е кучкарника?

БЛЪДИ  Само Джо знае.

ИВАНЧО  Ще кажете на Джо, че пристигам б Буфало. Да приготви кучето и да ми го поднесе

БЛЪДИ  Добре… Свободни ли сме?

ИВАНЧО  Преди това да върнете всичко каквото сте откраднали от фермата на господин РИЧАРД.

БЛЪДИ  /плачливо/. Това е невъзможно!…

ИВАНЧО  Защо, госпожо?

БЛЪДИ  Джо ще ни убие.

Иванчо стреля четири пъти. Всички шапки на бандитите падат на земята.

 

ИВАНЧО Ще вървете ли конете и добитъка?

БЛЪДИ Да! Веднага!

ИВАНЧО  Вземете си шапките!… Продупчил съм ги за предупреждение.  При втора среща ще ви продупча главите.

БЛЪДИ  Ще върнем всичко… Не искаме втори път…

ИВАНЧО Така ви харесвам, госпожо…

БЛЪДИ  Моля ви се, не ме наричайте госпожо. Това е природен недостатък.

ИВАНЧО Добре, мадам!… Хайде, всичко обратно в оборите на фермата!

Още ли сте тук?

ПЪРВИЯТ  Този е призрак! /Хуква./

ВТОРИЯТ  Боже мой, призракът на прерията! /Кръсти се и изчезва./

Другите страхливо се оттеглят, като гледат опулено към Иванчо.

ИВАНЧО  /Обръща се/. Господин Ричард!

ГЛАС Да.

ИВАНЧО Елате!

Появява се цялото семейство Ричард.

ИВАНЧО /галантно/. Госпожице Мери, добитъкът ви чака в обора.

МЕРИ  Вие сте великолепен!

РИЧАРД  Момченце, как да ви благодарим?

ИВАНЧО  Гладен съм като автомобил.

Г–ЖА РИЧАРД Заповядайте в чифлика ни.

РИЧАРД  Ще бъдете наш гост!

Тръгват.

Иванчо и Мери остават назад.

МЕРИ  /упласгено/. Те ви нарекоха ПРИЗРАК!…

ИВАНЧО  /галантно целува ръката ѝ /. Важното е как ще ме наричате ВИЕ.

МЕРИ  Аз съм влюбена във вас.

ИВАНЧО Такива работи да се чуват. /Височко./ Панчо!

Конят се появява и застава до него.

– Тръгваме ли?

МЕРИ  Да… Обичате ли да играете на „дама“?

ИВАНЧО  Предпочитам жмичка.

МЕРИ  Обичате ли палачинки с конфитюр?

ИВАНЧО  Много.

МЕРИ  Обичате ли аритметиката?

ИВАНЧО  Ох, мразя я!… /Прави стъпало с ръце./ Качете се на коня! /Мери стъпва на ръцете му и сяда на коня./ Сега аз. /Скача самоуверено, но прехвърля коня и пада от другата страна. Мери се смее. Иванчо се изправя и се държи отзад./ Малко се изложих, а?

МЕРИ  Доста… Но, никой не видя.

ИВАНЧО  /поема повода на коня и закуцуква пред тего/. Трудна работа е да си призрак!

З а в е с а.

В Т О Р А   Ч А С Т

ПЪРВА КАРТИНА

Буфало. Барът.

Познатата ни от стотици филми обстановка: барчето където се пие, масите и естрадата, чиято завеса след малко ще се разтвори, грамофонът с бурия, заместващ оркестъра.

Нетърпеливите посетители ръкоплескат и свирят с уста… Най–после!… „Оркестърът“ засвирва и завесата се отваря, появяват се шест балерини. Играят нещо като кан–кан и същевремено пеят, досущ като по филмите:

Герои има много,

но истински герой

очакваме да дойде…

Отде ще дойде той?

Героите са много,

при нас те нямат брой,

но всеки зажаднял е

за истински герой.

Да, Дивият ни запад се вълнува,

тук всеки става по–нетърпелив,.

и всеки почва вече да бленува

за Запад див, но не чак толкоз див.

Кобурите са пълни с пистолети,

те стрелят денонощно тук и там…

Омръзват ни куршумите проклети!

Ще млъкнат ли те някога, не знам.

Затуй,

затуй,

разбрахте ли защо?…

… Очакваме героя

при нас да се яви

и старите герои

да усмири.

Разбрахте ли защо,

разбрахте ли защо?…

Очакваме героя

при нас да се яви

и всичките въпроси

да разреши.

За финал – сгъстен ритъм, бързи движения. Край. Завесата пада с трясък на пистолет.

Бурни аплодисменти, свиркане.

Завесата се отваря повторно и внезапно се появява певицата на заведението, помпозна руса красавица, която сред усилените аплодисменти запява и на бърза ръка усмирява тълпата:

 

 

Луната свети,

позлатява

треви, дървета и скали.

Пейзажът в трепет

занемява,

да – прерията диша и мълчи.

Коубоят язди,

в миг запява,

и конят даже слуша и мълчи.

Такава песен завладява

тя стига даже до далечните звезди.

О, хиляди бизони препускат в равнината.

Копитата им вдигат омаен, нежен прах.

Те гонят хоризонта, далеч… В далечината

прахът им се превръща в небесен, звезден прах.

Луната свети,

позлатява….

И т.н. до финала, с овации и поклони.

Най–после относителка тишина. На централната маса, където е седнал Блъди Женското Гласче заедно с тримата свои главорези, се възстановява играта на карти.

 

Влиза лродъвачът на шапки. Носи ги една върху друга като гевреци.

 

ПРОДАВАЧЪТ  Шапки!… Пристигнаха нови шапки!…

 

Всички, скачат и се втурват към него.

 

– Дай една!

– На мен I

– Ето парите!

– За мен не остана ли някоя?

– Плащам повече!

На бърза ръка стоката е разграбена от ръцете му, след като е имало боричкане, ругатни и изтласкване.

Продавачът стои сред бара и брои парите.

Блъди се надига от масата. Бавно тръгва към него.

 

БЛЪДИ  /не забравяйте, че говори с женски глас/. Хопър!

ШАПКАРЯТ  /повдига глава към Блъди/. Да, сър.

БЛЪДИ  Казах ли ти нещо?

ШАПКАРЯТ /прави се на ударен/ Не мога да си спомня, мистър.

БЛЪДИ /уж спокойно/. На кого казах: пристигне ли стока, веднага отделяш четири шапки за мен?

ПРОДАВАЧЪТ /разтреперва се/. Спомням си, мистър, но какво да правя? Разграбиха ги.

БЛЪДИ АхаI /Бавно посяга към кобура си/

ПРОДАВАЧЪТ /разтреперан/. Сам видяхте, мистър Блъди, докато се усетя и ги разграбиха.

БЛЪДИ /измъква пистолета. Всичко е замряло в оттакваие./ И за мен – никаква шапка.

ПРОДАВАЧЪТ Но вече си купихте три!

БЛЪДИ /строго/. Това си е моя работа!… На мен ми трябват шапки. Обичам ги. Събирам си ги. /Прицелва се./

ПРОДАВАЧЪТ Недейте., мистър!… Моля ви!… Чакам нова стока. Ще ви дам десет парчета!… /Отдръпва се към тезгяха./

БЛЪДИ  Но преди това ще умреш! /Вече натиска спусъка./

Връхлита Сами. Всички очи са устремени към него и най–вече, към ранената му бинтован ръка.

 

БЛЪДИ /с интерес към него/. Сами, какво има?…

САМИ  /тръгва към бара/. Абсолютно нищо.

БЛЪДИ  За първи път те виждам изплашен.

САМИ  /поема сервираната му на тезгяха чаша с уиски и я вдига към устата си с бинтованата ръка/. ОНЯ вече не се трае… Смятам да напусна Буфало.

БЛЪДИ  Защо е бинтована ръката ти?

САМИ  Не разбра ли? / Пие./

БЛЪДИ  Нищо не разбирам.

САМИ  /оставя чашата на тезгяха/. Простреля ме в ръката.

БЛЪДИ  /тревожно/. ОНЯ ли?

САМИ  Да. Преди половин час… Срещна ме и ме запита защо не ми е пробита шапката. Казах му, че е стара, че съм си купил нова, а той каза, че нямаме право да сменяме пробитите шапки. И ми простреля ръката като второ предупреждение.

БЛЪДИ  /бърше лицето си с кърпа/. Друго нещо каза ли?

САМИ   /отпива/. Каза още, че ще простреля ръката на всекиго, който си смени пробитата шапка.

БЛЪДИ  /инстинктивно смъква шапката си и забърсва потния си врат./ Друго нещо не каза ли?

САМИ  Каза, че след туй ще запопне да пробива глави. /Блъди поглежда всички присъстващи, прибира пистолета в кобура и сяда на стола/  Блъди, омръзна ми вече. Ще бягам от Буфало… ТОЙ е навсякъде.

БЛЪДИ /нервно/. Млъкни!…

САМИ Такова чудо не съм виждал! /Обръща се към тезгяха и изпива уискито./

Връхлетява Вестникарчето.

 

ВЕСТНИКАРЧЕТО  „Буфало таймс*!… Страшилището на прерията се е появило на пет километра от Буфало!…Четете на първа, страница за последния подвиг на Призрака!… „Буфало таймс“!…

Сега присъствуващите се нахвърлят към вестникарчето и разграбват стоката му. То доволно излиза с парите си навън.

БЛЪДИ  Хари!

ХАРИ  /зачетен във вестника/. Кажи, Блъди.

БЛЪДИ  Чети!

ХАРИ  Сега… Заглавие: СТРАШИЛИЩЕТО СЕ ПРИБЛИЖАВА КЪМ БУФАЛО… Подзаглавие: ЩЕ ПОСМЕЕ ЛИ ПРИЗРАКЪТ ДА ВЛЕЗЕ В ГРАДА?…  /Почесва се и поглежда аудиторията./

БЛЪДИ  /настойчиво/. Чети!…

ХАРИ  /навежда глава към вестника/.  Сведенията за Призракът на прерията, наречен още Страшилището, стават все по–тревожни. Както е известно, Страшилището се появи преди един месец на трийсет километра от града ни, след което започна да се придвижва към нас. С внезапните си нападения, характерни за призраците, да оставим на страна това, че куршумите не го ловят –  Страшилището всява страх у всеки любител на чужди коне и едър рогат добитък. Негова страст досега беше да пробива шапки и да връща добитъка на притежателя му. Това той  правеше поне довчера, на десетина километра от града. Вчера обаче Призракът се явил пред четирима наши граждани в момента когато откарвали добитъка на мистър Хенсън. Освен че върнал добитъка на собственика, той прострелял ръцете на коубоите с думите:  “ А̀  сега да видим как ще си смените ръцете. Ръцете не са шапки“… Това станало САМО на пет километра от града ни, което означава, че Призракът ще изпълни заплахата си да се яви в Буфадо. Редакцията смята, че…

БЛЪДИ  /яростно/.Стига! Достатъчно!…

ХАРИ  /оправдава се/. ‘Ги ме накара.

БЛЪДИ  Млъкни!… Кога ще дойде Джо?

ХАРИ  Не знам… Заповяда да го чакаме.

БЛЪДИ  /сякаш на себе си/. И всичко заради едно пикливо куче!… Ще му кажа да го върнем.

ХАРИ  Блъди, Джо не иска да чуе!  Освен че обича кучета, казва, че било въпрос и на чест. Според него, Страшилището е страшно само за мухлювците.

БЛЪДИ  Да, ама следващия път ще ни пробие главите.

ХАРИ  /горчиво/. Не ми говори! Питаш ли какъв позор е да носиш пробита шапка!

БЛЪДИ  Знаеш ли къде е кучкарника на шефа?

ХАРИ  Ако знаех, отдавна да съм върнал този проклет пес… Ще му го пратя по пощата.

БЛЪДИ  Досега не съм чувал Призрак да получава колети, не стои на едно място, а освен това, приближава се към нас.

ХАРИ  Току виж, че влязъл в Буфало.

БЛЪДИ  Как не!

ХАРИ  /с надежда/. Така ли мислиш?

БЛЪДИ  В Буфало господарите сме НИЕ!

ХАРИ  /прекръства се/. Дано!… /Тръгва./

БЛЪДИ  Къде отиваш?

ХАРИ  3а всеки случай, да донеса пробитите шапки…

Музика. Завесата се отваря, излиза Певицата. Запява:

 

Някой се движи към Буфало.

Нещо съвсем не е наред.

Нещо пристига към Буфало

и питаме се: Кой е днес наред?

Шапки продават се в Буфало.

Нещо съвсем не е наред.

Шапки се сменят във Буфало

цената им поскъпва всеки ден.

Буфало, Буфало, Буфало!

Градът си ти на смелите мъже.

Буфало, претъпкано си цяло

с мъже които плачат за въже.

/Приглася хор от няколко мъже./

 

Шапки продават се в Буфало,

нещо съвсем не е наред.

Шапките се сменят във Буфало.

Цената им поскъпва всеки ден.

Някой се движи към Буфало.

Нещо съвсем не е наред.

Нещо пристига към Буфало

и питаме се кой е днес наред.

/Певицата с мъжки квартет./

Буфало, Буфало, Буфало,

градът си ти на смелите мъже!

Буфало, претъпкано си цяло

с мъже които плават за въже!…

Блъди се изправя и ядосано стреля във въздуха.

Всички занемяват.

 

БЛЪДИ  Стига!… Забранявам тази песен!…

Вратата се отваря от двама души, които правят път на Джо Светкавицата.В ръката му – вестник; Джо влиза величествено и пристъпва в настъпилата тишина и неподвижност.

 

ДЖО  /оглежда обстановката/. Каква е тази тишина?

БЛЪДИ  Издавам някои нареждания.

ДЖО  /хвърля вестника на тезгяха/. Четохте ли този парцал?

БЛЪДИ. Да.

ГЛАСОВЕ:

– Четохме!

– Всичко.

– До последния ред.

ДЖО /измъква пистолета си и го продухва/. И се изплашихте.

Влиза Елвин, натоварен с пробитите шапки. Едва не се блъсва в Джо. Стъписва се.

 

ДЖО  Елвин, къде носиш тия шапки?

ЕЛВИН /уплашено/. Това са пробитите шапки;

ДЖО Аха! /Приближава се към него, измъква една от шапките, оглежда я, пъха показалеца си в дупката ѝ, след това я връща върху купа от шапки./  Какво ще ги правиш?

ЕЛВИН Ами, Джо, как да ти кажа… Наредиха ми да ги донеса.

ДЖО   /спокойно/. Наредиха ти.

ЕЛВИН  Да.

ДЖО  И ти се подчини.

ЕЛВИН  Джо, нямаш си представа… Той се приближава.

ДЖО  /троснато/. Кой се приближава?

ЕЛВИН  Страшилището.

ДЖО  И какво като се приближава?

ЕЛВИН  /объркано гледа другите, навели глави, а после Джо/.  Поръчал да го посрещнем с пробитите шапки. Иначе щял да ни пробие мозъците.

ДЖО  /Многозначително/. Така ли?

ЕЛВИН  Кълна се в бога и в каквото искаш.

ДЖО  И ще сложите тия шапки на главите си?

ЕЛВИН  Като нищо… Иначе ще ни пуснат по едно желязо в главите.

ДЖО  Хвърли ги на улицата!

ЕЛВИН  Моля?

ДЖО  Хвърли шапките на улицата!

ХАРИ /най–после се обажда/ Джо,не си играй!…ОНЯ се приближава.

ДЖО  Който е допуснал да му пробият шапката, ще си я носи. Защо не пробиха моята?

ХАРИ  Защото не сте се срещнали.

ДЖО Добре де, къде е? Защо не ми се изпречи?

ХАРИ Имал си късмет.

ДЖО Страхливци!…

ХАРИ  И Блъди ли е страхливец?

ДЖО  Всички!… Уплашихте се от една карикатура, на която пистолетите се влачат по земята. /Към Елвин./ Елвин, хвърли шапките вън1

ЕЛВИН  /оглежда жално присъствуващите, среща погледа на Блъди, който свежда глава/. Добре, Джо. /Излиза и се връща с празни ръце./ Хвърлих ги пред вратата.

ДЖО /към бармана/. Раздай на всички уиски!… След третата чаша тръгваме!… Ще го търсим и ще го намерим.

ХАРИ  /като поглежда как барманът започва да налива, а после поглежда Джо/. НЕГО ли, Джо?

ДЖО  Него.

ХАРИ  Ще го убиваме ли?

ДЖО  Басма ще му цепим.

ХАРИ  Дано го убием.

ДЖО  Ще го премахна лично!… Да не пречи на работата.

БЛЪДИ  Добре, Джо, но знаеш ли къде ще то намерим?

ДЖО  Да, Блъди. Джо светкавицата знае и това.

ГЛАСОВЕ

– Знаеш?

– Къде се намира?

– Ти знаеш?

ДЖО /победоносно/.Да. /Вдига чашата и пие./ Знам точно мястото, където ще отидем и ще пречукаме тази детска карикатура от която ви е страх… /Отново вдига чашата./ Наздраве!… За смъртта на Страшилището!

ГЛАСОВЕ

– Наздраве!

– Наздраве!…

– Този път, ехее!

– Охоо!

– Наздраве!

ДЖО  /победоносно/. Този път ще ви водя аз. Да видим какще пробива шапки!… Пред очите ви ще го застрелям. Лично!… Да се убедите още веднъж кой е Джо СветкавицатаI…

БЛЪДИ  /вдига чашата/. Така те искам, Джо!

ХАРИ  Ще го очистим!

ЕЛВИН  Да не пречи на работата!

БЛЪДИ  И отново ще крадем коне!

Грамофонът засвирва. Всички вдигат чаши и запяват:

Да живее Джо!

Да живее Джо!

Светкавицата Джо!

Прочутия по целия Тексас.

З а т ъ м н е н и е.

ВТОРА КАРТИНА

Дворът в къщата на господин Ричард, заграден с висок зид – нещо като малка крепост.

В двора и до зида са Иванчо и Мери, потънали в някакво необясгнимо за нас занимание: затрупват нещо с лопата, някаква маскировка на терена.

 

ИВАНЧО  /захвърля лопатата/. Сега е добре, а?

МЕРИ  Идеално!…

ИВАНЧО  Вече могат да заповядат… А сега да си продължим играта. Кой беше на ред?

МЕРИ  Аз.

ИВАНЧО Да не лъжеш!

МЕРИ  Моля ти се… Не помниш ли?

ИВАНЧО  /примирява се/. Добре… Карай!

Мери започва да играе на „дама“, като стъпва в квадратите и гледа нагоре.

 

МЕРИ Стъпих ли?

ИВАНЧО Не.

МЕРИ Стъпих ли?

ИВАНЧО Не.

МЕРИ Стъпих ли?

ИВАНЧО  /ликуващо/. Да!… На чертата!

МЕРИ  /поглежда надолу/. Не е вярно!…

ИВАНЧО  Стъпи!

МЕРИ  Лъжеш!… Виж!

ИВАНЧО  Да, ама като си отмести крака!

МЕРИ Не съм!

ИВАНЧО  /вика/. Премести го!

МЕРИ /вика/. Не е вярно!… Лъжец!

ИВАНЧО  Видях с очите си!

МЕРИ /вика/. Няма да играя!… Няма да играяI…

ИВАНЧО /вика/. Ще играеш!… Сега е мой ред!

МЕРИ  Не искам да играя!

Влиза г–жа Ричард.

 

Г–ЖА РИЧАРД  Пак ди почнахте?

МЕРИ  Развалям играта!

ИВАНЧО Госпожа Ричард, тя прави хилета!

Г–ЖА РИЧАРД Вижте какво… Ако не играете тихо, ще ви–набия и ще ви прибера!… И без това трябва да закусите. /Двамата навеждат глави./ Разбрахте ли?

МЕРИ  /навела глава/. Да.

Г–ЖА РИЧАРД  Иванчо, разбра ли?

ИВАНЧО  /навел глава/. Да, госпожо…

Г–ЖА РИЧАРД  Ако чуя крясъци, ще дойда и ще ви набия, както вчера!

ИВАНЧО  Няма вече.

Г–ЖА РИЧАРД  Да видим… /Излиза./

МЕРИ /нахално/. Значи, отново съм аз.

ИВАНЧО  Не искам да играя! /Отдръпва се и изчезва, пропада в земята./

МЕРИ  /търси го/. А!… Къде отиде?… Иванчо, къде си?

ИВАНЧО  /гласът му от дупката/. Тук съм.

МЕРИ  Но къде?

ИВАНЧО  В ямата! …

,

МЕРИ  /надвесва се над ямата/. Глупако, как можа?

ИВАНЧО /гласът му/. Донеси едно въже… Но не казвай на майка си, че ще ни набие.

МЕРИ  Отивам. /Изчезва и се връща с въже. Надвесва се над ямата./

ИВАНЧО /гласът му/. Какво чакаш?… Няма ли да хвърлиш въжето?

МЕРИ  Няма.

ИВАНЧО  /учудено/. Защо?

МЕРИ  Докато не ми кажеш нещо.

ИВАНЧО  Какво?

МЕРИ  Ще се ожениш ли за мен?

ИВАНЧО  /сърдито/. Не искам да играя на такава игра!

МЕРИ  Обещай, че ще се ожениш за мен!

ИВАНЧО  Не!

МЕРИ  Тогава няма въже.

ИВАНЧО Мери, нали знаеш, че като си взема кучето, ще замина?

МЕРИ  Обещай че ще се върнеш.

ИВАНЧО  Кога?

МЕРИ  Като пораснеш.

ИВАНЧО /мълчи/.

МЕРИ  Казвай!

ИВАНЧО /въздъхва/. Оx!…

МЕРИ  Обещаваш ли?

ИВАНЧО  /вяло/. Обещавам.

МЕРИ  И ще се оженим?

ИВАНЧО  Оx!… Да.

МЕРИ  И ще ме обичаш?

ИВАНЧО Хвърли въжето, моля те! 1

МЕРИ  Ще ме обичаш, ли?

ИВАНЧО  Аха!

МЕРИ  /радостно/.  Ето въжето! /Хвърля го./  Хайде!… /Изтегля героя вън./ Готово!… Спасих ти живота.

ИВАНЧО  Сега пак трябва да оправяме ямата. /Взима лопатата. Мери също. Поправят маскировката на терена./

МЕРИ  /доволно/. Готово!

ИВАНЧО  Идеално!…

МЕРИ Сега  да заповядат. ‘

Г–ЖА РИЧАРД  /гласът ѝ/. Мери!… Иванчо!… Палачинките!…

ДВАМАТА /едновременно/. Идвамееее!

Чаткане на конски копита.

Иванчо и Мери се услушват.

 

МЕРИ  Батко и татко си идват.

ИВАНЧО  Хайде, на Палачинките! /Тръгват, но спират./

Г–ЖА РИЧАРД  /влиза/.  Деца, бързо!… /Разтревожена./ Залостете: вратата!

ИВАНЧО  Какво има?

Г–ЖА РИЧАРД  Веднага в стаята!

ИВАНЧО  Вратата е залостена!… Какво има? _

Г–ЖА РИЧЪРД /тревожно/. Дванайсет главорези!

МЕРИ /тревожно/. Идват за Иванчо!

ИВАНЧО /спокойно, след като ги оглежда/. Най–после!… Мери, оръжието ми!

Мери излиза.

Г–ЖА РИЧАРД  Най–добре е да се скрием в мазето.

ИВАНЧО  Не, госпожо!… Чакам ги!… Вие се скрийте, а аз ще си разчистя сметките.

МЕРИ  /връхлита и подава кобурите с пистолетите/.  Ето!

ИВАНЧО  /трескаво се запасва/. Какво чакате? Отивайте в избата! /Поглежда към кобурите./ Ей, за цял месец не пораснах и сантиметър! Още се влачи по земята.

МЕРИ  Много си смешен!

ИВАНЧО  /съгласява се/. И ще се пукна от яд!

МЕРИ  Но пак ще се оженя за теб.

ИВАНЧ0 /потрива ръце/. Ох, ще си взема кучето!

МЕРИ  /извиква/. Пази се от ямата!

ИВАНЧО  /обръща се/. За малко!… Щях да се наредя…

Г–ЖА РИЧАРД  Мери, да се скрием!

МЕРИ  Ще остана да му пълня пистолетите!

Г–ЖА РИЧАРД  Внимавай!… /Излиза./

Иванчо и Мери залягат до зида.

Конският тропот се приближава.

ИВАНЧО  /възбудено/. Идват!

МЕРИ  /гуши се в него/. Бъди предпазлив.

ИВАНЧО  /оглежда пистолета си/. Сега ще си взема кучето.

МЕРИ  Ох, това куче!

Тропотът се увеличава много и изведнъж заглъхва.

Напрегната тишина–.

ДЖО /внезапно прогърмява гласът му/. Обсадете къщата! Петима да минат отзад!

БЛЪДИ  /повтаря заповедта/. Петима отзад!… Да обсадим къщата!

ДЖО  /гласът му/. Внимание!

БЛЪДИ  /повтаря/. Внимание!

ДЖО  Бащата и братът ги няма!… Вътре е само карикатурата!

БЛЪДИ  /повтаря/. Вътре е само Страшилището!

ДЖО  /ядосаният му глас/. Глупако, какво страшилище? Каарикатурата!

ИВАНЧО  /силно/. Страшилището! Страшилището! /Стреля няколко пъти/.

Бясна стрелба в отговор.

Иванчо и Мери са се притиснали до зида.

 

Отново напрегната тишина.

ДЖО  /гласът му в тишината/. Хеей, предайте се!… Заградени сте!

ИВАНЧО  Добре, но кой е там?

ДЖО  Джо Светкавицата!

ИВАНЧО  /прави се на ударен/.  Кой, кой?

ДЖО  /реве/. Джо Светкавицата!… Яздя като светкавица, бия като светкавица и стрелям като светкавица!

ИВАНЧО  Интересно защо не ви познавам.

ДЖО  Знаеш ме! Виждали сме се.

ИВАНЧО  О, да!… Чувал съм за никакъв си мошеник Джо. Да не сте вие?

ДЖО  /разярен/. Глупако, ще се убиваме или ще се предаваме?

ИВАНЧО  /спокойно/. Интересно!… Цял месец съм по тия места, продупчих трийсет шапки, а не съм ви срещал. Защо бягате от мен?

ДЖО  Както виждаш – дошъл съм да те убия!… Водя много момчета.

ИВАНЧО  Знам ги… На всички съм пробивал шапките. /Надига глас./ Внимавайте! Днес съм ядосан и ще стрелям на месо!

ДЖО Предаваш ли се?

ИВАНЧО Страхувате ли се от деца?

ДЖО  Не се страхувам от нищо!

ИВАНЧО Тогава защо не влезете да се разберем?

ДЖО /след пауза/. Добре… Ще отвориш ли?

ИВАНЧО Но ще влезете само вие.

ДЖО  /след пауза/. Добре… Отвори!

ИВАНЧО Мери, Отвори!

Мери отваря вратата. Влиза Джо.

Мери затваря отново и се връща при Иванчо.

Застава до него.

 

Мизансценът е следният: Големият страшен Джо с два патлака в ръце стои на зида, а срещу него са двете деца. Иванчо е жалко пигмейче пред него.

ДЖО  За последен път – предаваш ли се?

ИВАНЧО Къде ми е кучето?

ДЖО При мен. Защо питаш? ‘

ИВАНЧО Вижте какво. Не искам да се меся във вътрешните ви работи. Искам си кучето.

ДЖО  Кучето е мое.

ИВАНЧО  Ако ми го върнете, ще си замина и ще ви оставя живи. Вътрешните работи на Америка не ме интересуват.

ДЖО /смее се/. Малкия, когато Джо вземе нещо, не го връща.

ИВАНЧО Какво да правя тогава?

ДЖО   Да се предадеш!

ИВАНЧО  Искам си кучето!

ДЖО  Давам ти срок една минута.

МЕРИ  /престорено/. Иванчо, защо не се предадеш?

ИВАНЧО  /престорено/. Така ли мислиш, Мери?

МЕРИ  Ами не виждаш ли? Този чичко е силен и ако поиска ще те смачка.

ДЖО  /ехидно/.  Ще те удавя в плюнката си!

МЕРИ /към Иванчо/. Чу ли?… Според мен е безмислено.

ИВАНЧО  /играе, говори жално/. Ами кучето ми, Мери? Знаеш ли как си го обичам?

МЕРИ /играе/.  Голяма работа!… Ще си намериш друго.

ИВАНЧО  И казваш да се предам, а?

МЕРИ  Няма как… Иначе ще ни избият. Нали, чичко?

ДЖО  Ще ви изтребя!

МЕРИ  /на Иванчо/. Чу ли?…

ИВАНЧО  Та, викаш, да взема да се предам, а?

МЕРИ  Моля те!

ИВАНЧО  Щом ми се молиш… Може /Разпасва колана си и го поднася напред./

ДЖО /ехидно/. 1Цесе предаваш, къде ще бягаш! /Подигравателно./ Страшилището на прерията!… Ще пробива шапки!… Хвърли оръжието!

ИВАНЧО /наивно, държи оръжието пред себе си, виси на кобурите./ Вземете – го де!…

ДЖО  Карикатура! /Тръгва спокойно напред с ръка готова да вземе кобурите. Изведнъж пропада в ямата и изчезва./

Иванчо и Мери подскачат от радост, плесват с ръце, заливат се от смях.

ИВАНЧО  Ама как улучи, а?

МЕРИ  Право в дупката!

ИВАНЧО  /поглежда надолу/. По мярка му е!… Светкавице, как си?

ДЖО   /не го виждаме/.  Ей, какво става тук?

ИВАНЧО Ами нищо! /Смее се./

МЕРИ  /смее се/. Падна!

ДЖО  Къде паднах?

ИВАНЧО  В дупката!

МЕРИ  Където ти е мястото!

ДЖО  Как стана…така?

ИВАНЧО  Ей така!

ДЖО  Извадете ме, де!

ДВАМАТА /заливат се от смях/.

ИВАНЧО Сега или веднага?

МЕРИ  Или моментално?

ДЖО Кога ще изляза?

ИВАНЧО  Като ми върнеш кучето. /Пауза./  Защо мълчиш?

ДЖО  /извиква/. Ще ви избия!

ИВАНЧО  Моля, пистолетите!

ДЖО  Какво?

ИВАНЧО  Хвърлете пистолетите тук!

МЕРИ  /весело/. От Джо Светкавицата стана на Джо Брадавицата!

ИВАНЧО  До кога ще чакам?

ДЖО  Не давам оръжието!

ИВАНЧО  Ще напълним дупката с вода!

Напрегнато мълчание. След малко пистолетите на Джо тупват пред краката на Иванчо.

 

ДЖО  Сега няма ли да ме пуснете?

ИВАНЧО  Кажете на Блъди Женското гласче да донесе кучето.

ДЖО  /плачливо/. Не може.

ИВАНЧО  Защо?

ДЖО  Никой не знае къде е кучкарника ми.

ИВАНЧО   /учудено/. А!

ДЖО  Никой!… Само аз.

ИВАНЧО  /изненадано/. Ново двайсет!

ДЖО  /съвзема се/. Ако умра няма да си получиш кучето, разбра ли? /Иванчо и Мери са объркани. Мълчат./ Хубаво ли ви наредих?

ИВАНЧО  /извиква/. Искам си кучето!

ДЖО /спокойно натиска педала/. Разбирам, но това е положението. Ако искаш куче, трябва да ме пуснеш.

ИВАНЧО  Куче за куче, а?

ДЖО  Е, няма как.

ИВАНЧО  /към Мери/. Мери, какво ще кажеш? Иска да го пуснем да донесе Шаро.

МЕРИ  Ще ни излъже.

ИВАНЧО  Какво да правим?

МЕРИ  Като нищо ще ни излъже.

ИВАНЧО  Добре де, какво да правим?

МЕРИ Ще го пуснем!

ИВАНЧО  /изненадано/. Какво?

МЕРИ Но ще вземем заложници. Ще натикаме в мазето първите му помощници, начело с Блъди Женското гласче. Без тях той не може да вирее.

ИВАНЧО  /радостно/. Мери, ти си страшна! /Към дупката./ Светкавице, чу ли?

ДЖО Чух.

ИВАНЧО  Съгласен ли си?

ДЖО  Съгласен.

ИВАНЧО  Повикай главорезите си… Освен това, всички да предадат оръжието! Да го хвърлят през стената.

Отново напрегната тишина.

ДЖО /най–после/. Блъдииии! /Пауза./ Блъдииии!

БЛЪДИ  /не го виждаме, отдалеч./ Какво има, Джооо?

ДЖО  Хвърлете оръжието през стената!

БЛЪДИ  /учудено/. Каквооо?

ДЖО  Заповядвам да предадете оръжието си!

БЛЪДИ  Джо, да не си луд?… Какво става с теб?

ИВАНЧО  Нищо му няма!… Той е в земята!

ДЖО  Заповядвааам!…

БЛЪДИ  /коментира с другите/. Джо е полудял!… Какво да правим? /Тишина./ Хайде, свалете оръжието!…

Пистолетите заедно с кобурите започват да прехвърлят стената и да падат на сцената.

 

Шефеее, готово!… Всичко е предадено… Нещо друго да кажеш?

ДЖО  /към Иванчо/. Няма ли да ме измъкнете?

Иванчо му хвърля въжето и го изтегля.

Мери е насочила пистолетите на Джо към него.

 

МЕРИ  Ако мръднеш, ще си видиш мозъка на земята!

ДЖО  Ах, какви деца!… Вместо да играят на „Не сърди човече”!

ИВАНЧО  Не се сърди, Джо!… Хайде!

ДЖО  Блъдииии!

БЛЪДИ  Каквооо?

ДЖО   Елаа!

БЛЪДИ  Защооо?

ДЖО  Да свършиш една работааа?

/

БЛЪДИ  Каква работааа?

ДЖО  Да постоиш на едно място.

БЛЪДИ Друго да искаш?

ДЖО  Заедно с двамата глупака!

ГЛАСОВЕ

– Шефе, какво става?

– Какво си намислил?

– Пак ще ни жертваш!

ДЖО  /ядосано/. Идвате ли?

БЛЪДИ  Идваме!

Иванчо отваря вратата. Влизат Блъди и другите двама, на които забравих имената.

 

БЛЪДИ  И какво?

ДЖО  Влизайте!

БЛЪДИ Къде да влизаме?

ИВАНЧО  В мазето.

БЛЪДИ  /изписква/. Не!

ИВАНЧО Хайде, хайде!

БЛЪДИ Страшилището ще ни изхитри отново! /Мери ги повежда с пистолетите. Ще видиш?… Пак ще ни изхитри. /Излизат./

ИВАНЧО /насочил пистолета/. Сега, Джо?

ДЖО  Отивам за кучето.

ИВАНЧО  Давам ти три часа! Ако не се върнеш… /Пауза./

ДЖО  Ако ке се върна?

ИВАНЧО  Тогава аз ще дойда в Буфало.

ДЖО  И какво като дойдеш?

ИВАНЧО  Ще ти пусна едно желязо в кратуната и ще те пратя при ангелите. Да си играете белот… Разбра ли?

ДЖО Разбрах… Мога ли да тръгвам?

ИВАНЧО  И те чакам след три часа! /Джо тръгва./Чакай!

ДЖО  /спира се/. Какво?

ИВАНЧО  Възпитаните хора казват „довиждане“… Какво ще кажеш на бати си Иванчо?

ДЖО  /неохотно и натъртено/. Довиждане!

ИВАНЧО  /Весело/. До скоро виждане!

МЕРИ  /появява се/. Чао!… Ще продължим ли?

ИВАНЧО  Да, ама този път съм аз I

МЕРИ  /извиква/. Нищо подобно!… Аз!

ИВАНЧО  /вика/. Започваш ли?

Г–ЖА РИЧАРД /излиза внезапно с палачинки в ръка/. А бе вие пак ли?…

ИВАНЧО  /страхливо/. Тя започна!

Г–ЖА РИЧАРД  Сега ще ви набия!… Хайде – палачинките! И ако викате, щеви набия като вчера! /Излиза/

БЛЪДИ  /гласът му/. Хей, страшилище?

ИВАНЧО  Заповядайте, мадам!

БЛЪДИ  Не съм мадам, а съм Блъди… Не обичам такива шеги!…

ИВАНЧО  Кажете, госпожо? …

БЛЪДИ  Не обичам шеги!

ИВАНЧО  От къде се обаждате?

БЛЪДИ От мазето.

ИВАНЧО  Кажете, госпожо.

БЛЪДИ  А бе, няма ли да дадеш по една цигара. Пуши ни се.

ИВАНЧО  Ааа, Блъди, какво чувам?… Пушенето вреди на организма!

БЛЪДИ  Ох, този ще ни умори!

Иванчо  и Мери захапват палачинките си.

ТРЕТА КАРТИНА

Бандитите са насядали по масите. Мълчат.

Джо стои пред бара. Настроението е под нулата.

 

ПЕВИЦАТА  /излиза/. Хей, момчета, защо сте в лошо настроение?.. Хайде, вдигнете глави!… Ще ви попея! /Запява./

Някой се движи към Буфало.

Нещо съвсем не е наред…

Джо се обръща към нея и стреля.

ПЕВИЦАТА  /хваща се за главата/. Перуката ми|… Отиде ми перуката!… Простако, защо стреляш в перуката?

ДЖО  Ако не млъкнеш ще стрелям в теб!.. /Обръща се към бандитите на масата./ Решихте ли? /Мълчание./ Хари, говори!

ХАРИ  /неохотно/. Джо, разбери, това проклето хлапе е наистина призрак. Момчетата не искат да тръгнат… Най–добре е да върнем кучето и да си гледаме работата. От един месец насам не смеем да крадем както трябва.

ДЖО /важно/. Джо Светкавицата не може да се унижи.

ХАРИ  Защо?… Ще ми дадеш кучето и ще го върна. Все едно. че не знаеш.

ДЖО  Ще чакам още пет минути. Ако не тръгнете да освободим Блъди Женското гласче, ще ви надупча.

ХАРИ  /въздъхва/. Ох, как не разбираш!… Страшилището надупчи шапките ни. Сега вече ще надупчи главите ни… Така каза, аз го чух… Върни това проклето куче и отново да станем господари на прерията.

ДЖО  /твърдо/. Не!…

ХАРИ  /хитро/. Ако искаш, дай ми го да го върна. Ще кажем, че нищо не знаеш, уж че съм ти го откраднал… ако си толкоз горд.

ДЖО  Не! Решил съм да се справя с хлапето. /Стреля във въздуха./ Теди!

БАРМАНЪТ /страхливо/. Да.

ДЖО  Раздай на хората уиски!… Да се натряскат1… ХайдеI… Бързо!… Чаша след чаша!…

БАРМАНЪТ Ей сега!

Започва бързо наливане и раздаване на чашите. Всеки бандит взима чашата си и пие. Бързо. Още. И още. Настроението се повишава. Някой започва да пее. Друг повишава глас.

 

РЕПЛИКИ:

– Така де!… – Откъде накъде?… – Не ме е страх!  – От едно хлапе!  – Ние сме бандити, а не учители!  – Ще тръгнем!  – Ще му светим маслото!  – Лично аз!   – Не ме е страх!   – Какво като е страшилището?   – Хайде!…

Пият и се напомпват още повече. Някой измъква пистолет и стреля:

 

– Така ще го убия!… – И аз! – стреля.

Всички започват да стрелят и се заканват.

Голяма пукотевица.

Вратата на бара се отваря внезапно.

Пистолетите млъкват. Тишина.

Влизат Иванчо и Мери. Иванчо носи пълен чувал. Оставя го настрана.

Иванчо е удивително смешен с голямата си шапка и влачещите се по земята кобури.

Напрегната тишина.

 

Джо бързо измъква пистолета… но Иванчо е още по-ловък, прострелва ръката му.

 

ДЖО  /хваща ръката си/. Оx!… Болиии!

ИВАНЧО  /прибира патлака/. Бандити, добър ден!

ВСИЧКИ  /хорово и сервилно/. Добър ден!

ИВАНЧО  Понеже вие на дойдохте – дойдох аз. /В настъпилата тишина разглежда обстановката. Тук той влиза за първи път./ Приятна обстановка!… /С галантен жест хваща Мери под ръка и я повежда към барчето./ Мис Ричард, заповядайте!… /Сочи ѝ барманът./ Този чичко ще ни посрещне като скъпи гости…

Използвали случая, че Иванчо е с гръб, няколко души измъкват пистолетите и …

… в следващия миг, Иванчо, без да се обръща отвръща с бърза стрелбя. Нахалниците захвърлят пистолетите, хващат се за ръцете и почват да охкат.

 

Иванчо и Мери се облягат на тезгяха с привични жестове, като изпечени пияници. Иванчо с небрежно движение отмахва неудобната шапка, която увисва на врата му.

 

ИВАНЧО Извинете, да не съм попаднал в болница?

БАРМАНЪТ  /уплашено/. Моля… Защо?

ИВАНЧО  Понеже клиентелата ви пъшка.

БАРМАНЪТ  Извинете, но вие ги ранихте в ръцете.

ИВАНЧО  /учудено/. Така ли?… Тогава трябва да благодарят, а не да пъшкат.

БАРМАНЪТ  МОЛЯ?

ИВАНЧО   Ами ако бях им продупчил тиквите?

БАРМАНЪТ  /сервилно/. Какво ще обичате?

ИВАНЧО /галантно/. Мери, господин пита какво ще обичаме?

МЕРИ  /нехайно/. Много ясно… Тригуни!

ИВАНЧО  /спокойно/.  Две тригуни!

БАРМАНЪТ Извинете, но тук е бар… Пасти има в сладкарницата.

ИВАНЧО  Така ли?… Чудно!

БАРМАНЪТ  Да, тук се пие.

ИВАНЧО  Само се ПИЕ?

БАРМАНЪТ  Да, господине.

ИВАВЧО  А не се ли УБИВАТ редактори на вестници?

БАРМАНЪТ  Не ви разбирам .

ИВАНЧО  Чул съм, че тук е убит редакторът на вестника, който писал, че Страшилището на прерията се приближава към Буфало.

БАРМАНЪТ  Не съм чувал.

ИВАНЧО  А аз съм чувал, че в този щат се убиват министър-председатели. Вярно ли е?

БАРМАНЪТ  /след пауза/. Не знам, господине. Аз само сервирам.

ИВАНЧО  А не чухте ли, че госпожицата иска тригуни?

БАРМАНЪТ  Сега ще изтичам до сладкарницата.

ИВАНЧО Оставете!… Къде ви е книгата за оплакване?

БАРМАНЪТ /уплашено/. Моля?

ИВАНЧО  Искам да се оплача… Тук мислите само за възрастните, а забравяте децата… Къде е оплаквателната книга?

БАРМАНЪТ  /съвсем объркано/. Такова нещо нямаме. И не сме имали.

ИВАНЧО  Ааа, господине, не ни се харесвате… Мери, какво да пием?

БАРМАНЪТ /бързо и угоднически/. По едно уиски?

ИВАНЧО /рязко/. Господине! /Поглежда го многозначително./ Не виждате ли, че сме деца?

МЕРИ  Чичко, ние не употребяваме алкохол!

БАРМАНЪТ /отдъхва си/. Сода?

Барманът налива сода в чашите,

МЕРИ Може.

ИВАНЧО  Чиста сода, нали?

БАРМАНЪТ Да де – без уиски.

ИВАНЧО  /натъртва/. Без отрова!

БАРМАНЪТ Моля ви се, господин Страшилище, заведението е реномирано.

ИВАНЧО  /спокойно се обляга/. Тук е хубаво, нали?

МЕРИ  /оглежда обстановката/. Приятно е… Понякога има и музика.

ИВАНЧО  Певицата как е?

МЕРИ  Средна работа.

ИВАНЧО  Но едва ли ѝ остава време да пее, понеже тук се убиват редактори на вестници.

МЕРИ Глупости, Иванчо. Тук са убили един-единствен редактор. Много преувеличаваш.

ИВАНЧО Сигурно. Редактори и някои други.

МЕРИ  А, други – редовно.

ИВАНЧО  /вдига поднесенатаму чаша/. Че тогава това не е бар, а кланица.

МЕРИ /пие/. За първи път виждам толкоз мъже на едко място с бинтовани ръце. (Бандитите са увили ръцете си с кърпи.)

ИВАНЧО  Сигурно имат циреи… Веднъж имах цирей и мама ми бинтова ръката.

МЕРИ  Сигурно циреи.

ИВАНЧО  А може би и самите джентълмени са циреи.

МЕРИ  Глупости!… Днес говориш само глупости!… Това са най–обикновени и скромни убийци!

ИВАНЧО /целият им разговор е с гръб към присъствуващите/. Не вярвам, Мери. Виж колко кротко стоят. Муха да бръмне ще се чуе.

МЕРИ  Много са кротки, да.

ИВАНЧО /светкавично измъква пистолет и стреля в ръката на Джо, който яростно е измъкнал пистолета си/. Мери! /Отпива сода./

МЕРИ  Какво, Иванчо?

ИВАНЧО  За колко секунди измъкнах пистолета?

МЕРИ  /спокойно/. Измъкването и стрелянето точно две секунди.

ИВАНЧО  Добър ли съм?

МЕРИ   Световен рекорд^

ИВАНЧО На кого принадлежеше стария?

МЕРИ  На някой си Джо Светкавицата.  Три секунди. Но вече едва ли ще помисли да стреля, тъй като трябва да бинтова и другата ръка.

ДЖО  /извиква отчаяно/. Стига!  Връщам ви кучето и се махайте от Буфало!

ИВАНЧО  Мери, чу ли нещо?

МЕРИ  Някакъв господин направи някаквопредложение.

ДЖО /извиква/. Теди, донеси кучето!

БАРМАНЪТ /бърше ръце в престилката си/. Сега, Джо… Отивам. /Излиза./

Пълна с напрежение тишина.

 

ИВАНЧО /едва сега започва да се обръща към шайката, бавно, тържествено/. Искате да кажете, че ми връщате Шаро?

ДЖО /обвива и другата си ранена ръка с кърпа/. Да! Метлосвайте се! – Вървете по дяволите!… Казахте, че няма да се месите във вътрешните ни работи.

ИВАНЧО /бавно тръгва към Джо/. Много сте мил, чичко Джо… Но промених решението си. Според мен, Буфало няма да се оправи, ако не се намесим ние.

ДЖО  Кой сте вие?

ИВАНЧО  Децата… Щом възрастните не могат да се оправяй, ще се намесим ние… Така ли е, Мери?

МЕРИ  Няма как. Достатъчно сме търпели.

ИВАНЧО  /към Мери/. Тогава, извади онези играчки.! /Измъква и другия пистолет./ Който мръдне, ще търси мозъка си в Скалистите планини!

Мери взима чувала, отваря го и измъква няколко белезници.

Иванчо измъква от джоба си шерифската значка и я показва.

ИВАНЧО  Хайде, Мери!… Сложи им мартениците!

Докато Иванчо е насочил пистолетите към шайката, Мери минава пред всеки бандит и му надява белезниците.

 

ИВАНЧО /весело, но настойчиво/. Глупаци, пейте!… Това е тържествена церемония!… Случва се за първи път в живота ви.

МЕРИ  И за първи път ще влязат в затвора!

ИВАНЧО  /настойпиво/. Пейте!  /Насочва пистолетите./

Докато им навличат белезниците, бандитите запяват след певицата, която запява по собсвена инициатива:

Да, Дивият ни запад се вълнува,

тук всеки става по–нетърпелив

и всеки почва вепче да бленува

за Запад див, но не чак толкоз див…

И т.н.

 

Всички довършват песента в белезнмци.

Пристига Барманът. Носи кучето.

ИВАНЧО /хвърля се към него и прегръща кучето/. Шаро! /Шаро излайва/ Шаро, кученцето ми!… Нали ти казах, че ще те намеря? /Прегръща го и го целува./

Все още звучи песента.

З а т ъ м н е н и  е.

ЕПИЛОГ

Иванчо, както си беше от появяването му, върви през прерията и пее песента си. Зад него крачи Шаро.

 

ИВАНЧО /пее/.

Обичам мандарини,

сметанов сладолед,

обичам саварини

и орехи със мед,

 

млекото не презирам,

ни млечен шоколад,

но просто си примирам

да скитам по света!

Шаро му приглася с ритмичен лай.

ИВАНЧО /спира и се обръща/. Довиждане, Мериии!

МЕРИ /гласът ѝ/. Довиждане, Иванчооо!

Иванчо тръгва отново и запява:

 

Вървиш, вървиш, вървиш напред

– пейзажът се мени:

гората сменя се с поле,

полето – с планини.

И все вървиш, вървиш напред,

все нова красота…

Какво по–хубаво от туй

да скиташ по света?

Ритъмът е станал ускорен, още по–весел, кучето лае ли лае…

К р а й

 




борис
априлов
*
ПРИКЛЮЧЕНИЕ
С
ЛОДКА
/второ приключение на Шестте пингвинчета./
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1970
.
.
Л И Ц А:
УЧИТЕЛЯТ –пингвин
ПИН
ПИН–ПИН
ПИН–ПИН–ПИН
ПИН–ПИН–ПИН–ПИН
ПИН–ПИН–ПИН–ПИН–ПИН
ГВИН – 6тте пингвинчета!
МОРЖЪТ
ОКТОПОДЪТ
КОЛУМБО–ВЕЛИКИЯТ МОРЕПЛАВАТЕЛ 
ЛОДКАТА – без текст

П Ъ Р В А   Ч А С Т

 

Нещо като класна стая.
По чиновете са седнали шестте пингвинчета.
Пред тях се е изправил учителят.
До него е глобусът на Земята.
 
УЧИТЕЛЯТ /сочи Северния, а после Южния полюс/. Това е Северния полюс, а това – Южния полюс. Единият е отгоре, а другият – отдолу. /Сочи./ Ние живеем близо до Южния полюс. /Сочи долу./ Отдолу на глобуса.
ВСИЧКИ Олееее!
УЧИТЕЛЯТ  /учудено/. Защо „олеле“?
ВТОРОТО   Ще паднем!
ТРЕТОТО  Страх ме е!
УЧИТЕЛЯТ Както виждате, живеем си и не падаме.
ГВИН Да, ама защо все ние да живеем ОТДОЛУ? Защо не се преместим на горния етаж на кълбото?
ЧЕТВЪРТОТО На Северния полюс!
УЧИТЕЛЯТ /весело/. Защо ли?… Защото, за да стигнем на Северния полюс трябва да минем през Екватора. А там е ужасно горещо. Може да се стопим. /Показва на кълбото./
ТРЕТОТО Въпреки това!
УЧИТЕЛЯТ Пък е и мадото далеч. Как ще преминем тези хиляди километри… Затова, деца, си живеем тук и си живеем добре… /Прибира дневника./  Днешният ни урок по география завърши. Довиждане, деца!
ВСИЧКИ Довиждане!
УЧИТЕЛЯТ От тук – направо в къщи, нали?
ВСИЧКИ Да.
УЧИТЕЛЯТ Без лудории, нали?
ВСИЧКИ Да.
УЧИТЕЛЯТ Направо в къщи – нали?
ВСИЧКИ Да!
УЧИТЕЛЯТ Хайде! /Тръгва./
ВСИЧКИ Хайде! /Остават. Учителят излиза./
Пингвинчетата веднага се струпват около Глобуса. Шумно, с крясъци, всяко пингвинче гледа да се добере до него.
ПЕТОТО Значи, всички хитри животни си живеят горе /сочи/, а ние – глупавите долу. /Сочи./
ТРЕТОТО И можем да паднем.
ВТОРОТО Да.
ТРЕТОТО Не искам!
ЧЕТВЪРТОТО Какво не искаш?
ТРЕТОТО Да падна.
ПИН Не искам да живея долу!… Гвин!
ГВИН Какво, Пин?
ПИН Какво мислиш?
ГВИН А бе, мисля си… Ох!… Как да кажа какво мисля?
ВСИЧКИ Кажи!
ГВИН Ох!… Викам си… сега да си отидем в къщи…
ВСИЧКИ Да.
ГВИН Да се нахраним…
ВСИЧКИ Да.
ГВИН Да излезем от къщи…
ВСИЧКИ Да.
ГВИН Да се съберем на брега.
ВСИЧКИ Да!
ГВИН И да вземем да отскочим до Северния полюс, а?
ВСИЧКИ   – Да!  – Чудесно!  – Искам!  – И аз!
Глъчка.
ГВИН /в настъпилата тишина/. Да отскочим и да се върнем до вечерта.
ВСИЧКИ Да!…
ПИН Ами, такова…
ГВИН Какво, Пин?
ПИН Екватора?
ВТОРОТО Какво – Екватора?
ПИН Как ще го пресечем?… Той бил една огнена линия, която стопява всичко каквото мине през нея.
ВТОРОТО Гвин.
ГВИН Какво, Пин–гпин?
ВТОРОТО Как ще стане тая работа?
ГВИН /отсича/. Ще му мислим, като го стигнем.
ВСИЧКИ Да!
ПИН Тогава, да вървим, да обядваме и да тръгваме!
ПЕТОТО /вдига чантата във въздуха/. Урааа, тръгваме!
ЧЕТВЪРТОТО /вдига чантата, всички вдигат чантите/. Тръгваме!
ТРЕТОТО Тихо!… Тихо!… Тихо бе! /В настъпилата тишина./ А какво ще кажем на големите пингвини?
ВТОРОТО Както винаги!
ВСИЧКИ Да!
ВТОРОТО Както винаги – нищо.
ПИН Хайде!…
С викове се втурват към вратата.

З а т ъ м н е н и е.

 
Чудни ледени скали, пред тях равен терен.
 
Музикално встъпление.Пингвинчетата влизат наредени, еднослед друго, с песен:
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Този път вървят особено, правят и
стъпки назад, нещо като танц.
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
 
ПИН Стоп! /Спира. Другите се блъскат в него като вагони на влак./ Всички ли сме?
ТРЕТОТО Аз съм тук.
ПИН Започваме!… Пин! /Оглежда се./
ЧЕТВЪРТО Ти си!
ПИН А, да!… Пин–пин!
ВТОРОТО Тук!
ПИН Пин–пин–пин!
ТРЕТОТО Тук!
ПИН Пин–пин–пин–пин!
ЧЕТВЪРТО Тук!
ГВМН Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Тук!
ПИН Гвин?
ГВИН Аз?
ПИН Не АЗ, а ТУК!
ГВИН Добре – ТУК!
ПИН /недоволно/. Ааа, все ти, все ти!… Омръзна ми!
ГВИН /оправдава се/. Защо да казвам тук, когато не съм ТУК, а съм АЗ.
ПИН /към другите/. Да му обясняваме ли отново?
ВСИЧКИ Нее!… Бързаме!
ПИН Едноо, двее, три! /Запяват. Тръгват./
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шесттееееее…
Внезапно млъкват.
 
ВСИЧКИ /учудено, загледани някъде напред/.Ооооо!…
ВТОРОТО Моржът!
ТРЕТОТО Добър ден, Морж!
Вече са пред Моржа, който ги гледа учудено.
ЧЕТВЪРТО Добър ден, Морж!
МОРЖЪТ Добър ден!… Отдавна не съм ви виждал… Пак ли търсите Свирепата Бяла Мечка?
ГВИН А не, този път търсим друго.
ВТОРОТО По–важно.
ПИН Което се намира отгоре.
МОРЖЪТ /заинтригувано/. Че какво може да бъде то?… Важно, и се намира отгоре.
ПИН Понеже ние сме отдолу, разбирате ли?
МОРЖЪТ /искрено/. Не.
ПИН /започва да обяснява/. Земното кълбо представлява кълбо!
ВТОРОТО Топка!
МОРЖЪТ Аха!
ПИН Земното кълбо се дели на две части: Северен полюс и Южен полюс.
ТРЕТОТО Южният е отдолу!
ПИН Остави да обясня!… Южният е отдолу, разбирате ли?
ТРЕТОТО И ние вървим с краката нагоре.
ПИН Чакай, ти казвам!… А всичко живо по Северния полюс си върви с главата нагоре. Разбирате ли?
МОРЖЪТ Не.
ПИН Но то е толкоз просто… Земното кълбо се разделя на две от Екватора.
МОРЖЪТ Това пък какво е?
ГВИН / не изтрайва/. Огнена линия. Минеш ли през нея, ще се стопиш.
ПИН Или пък ще изгориш.
ГВИН Пин, нека аз!… Ние сме тръгнали отдолу нагоре. Разбирате ли?
МОРЖЪТ Не.
ГВИН Ох, къде да ви го начертая!… Не сте ли виждали земно кълбо?
МОРЖЪТ Не.
ГВИН Продават ги по книжарниците. По дванайсет лева. Топки!…
МОРЖЪТ И какво?
ГВИН Нищо. Отиваме.
МОРЖЪТ Добре.
ГВИН Смятаме да се върнем до вечерта.
МОРЖЪТ До вечерта?… Ха!… Ха–ха!… Ха! /Започва да се смее гръмогласно./
ПИН Гвин, какво му обясняваш?… Досега да сме стигнали Екватора. Довиждане, Морже!
ВСИЧКИ Довиждане!
Моржът примира от смях.
ГВИН Утре ще ти подарим четка за зъби! /Сега се смеят те./
А после тръгват и запяват.
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
ПИН /който винаги върви отпред/. Стоп!
Всички спират.
ВЪЗКЛИЦАНИЯ: –Аааа!
– А!
– Еее!
– Брей!
– Уха!
Пин се обръща, тръгва и се нарежда на опашката.
Второто пингвинче прави същото.
Третото, без да се мае, отива зад второто на опашката.
И така нататък, докато на чело застава Гвин.
ГВИН /учудено/. Абе, аз нали бях на опашката? Защо изведнъж се намерих отпред?
ВТОРОТО Така ти се струва.
ГВИН Ами!… Спомням си, че бях на опашката.
ТРЕТОТО Не е вярно!
ГВИН Море!… Винаги съм си бил на опашката!
ЧЕТВЪРТО Млъкни!… По–добре виж и кажи какво е това?
ГВИН /прави се на ударен/. Кое?
ПЕТОТО Това там, дето стои дето свършва брега и дето почва морето.
ГВИН Дето свършва морето и дето започва брега ли?
ПИН Да. Дето свършват и двете и дето започват и двете.
ГВИН Дето земята се допира до морето ли?
ПИН Така де… Дето морето се допира до земята.
ГВИН Разбрах… /Тюхка се./ Че какво ли може да бъде?… Ей, какво ли можеш да бъдеш?
ПЕТОТО То е нещо доста особено.
ГВИН Разбрах. Личи си, че е нещо особено.
ПЕТОТО Гвин!
ГВИН Какво бе, Пин–пин–пин–пин–пин?
ПЕТОТО Забравих да ти кажа, че забравих да си взема довиждане с мама.
ЧЕТВЪРТО А аз забравих да пия вода.
ТРЕТОТО И на мен ми се пие.
ВТОРОТО Аз пък забравих да се измия.
ПИН Аз пък съм забравил електрическия котлон.
Петте се измитат едно след друго.
Гвин остава сам.
Не виждаме това, което ги е изплашило.
 
ГВИН Ей!… Ей, такова!… Ти, дето приличаш на такова!… Ей, какво животно си ти бе? /Пауза./ Защо ни се пречкаш?… /Пауза./ Махни се, да мина!…
ПИН /появява се дад гърба му/. Гвин!
ГВИН Какво бе, Пин?
ПИН Нищо. /След продължителна пауза./ Какво правите с това животно?
ГВИН Разговаряме се.
ПИН Продължавайте!
ГВИН Ей, животно!… /Към Пин./ Видя ли как се разговаряме?
ПИН Видях.
ГВИН /на Пин/. Водим си разговор.
ПИН Разбрах.
ВТОРОТО /появява се/. Аз се върнах… И другите се върнаха.
ТРЕТОТО Ние се върнахме.
ЧЕТВЪРТОТО Какво е туй животно?… Много дълго разговаряте.
ПЕТОТО Гвин.
ГВИН Какво, Пин–пин–пин–пин–пин.
ПЕТОТО Можеш ли да го пипнеш?
ГВИН Стига да искам.
ПЕТОТО Поискай де.
ГВИН Няма да избягате, нали?
ВСИЧКИ Няма.
ГВИН Няма да ви се пие вода и да говорите за котлони, налит
ВСИЧКИ Няма, няма.
ГВИН Или пък… да таковате…
ВСИЧКИ Няма! Пипни го!
ГВИН Че какво ми е направило да го пипна… Животно, нали не искаш да те пипна?… /Към компанията./ Може да не му е приятно да го пипат. На вас приятно ли ви е да ви пипат?
ВСИЧКИ Е, да…
ГВИН Тогава да си вървим… /Запява и тръгва./ Ние сме шестте пингвинчета… /Всички запяват и тръгват след него. Гвин обаче изведнъж млъква и спира. Всички млъкват и го гледат./ А бе, защо пък да не го пипна?… ПЕТОТО Така де.
ГВИН Може би, някои животни пък обичат да ги пипат. ПИН Пипни го, Гвин!… Тогава и ние ще го пипнем.
ГВИН Важното е да не избягате., Пин.
ГЛАСОВЕ Няма, няма!
ГВИН Тогава, дръжте ме, да го пипна.
Пин се хваща за Гвин, а другите за него, както децата от детските градини.
Запяват:
 
Сега ще пипнем животното.
Сега ще пипнем животното.
Ей сега ще пипнем животното.
Ще го пипнем ей сега.
Сега.
Ей сега.
Ще видите как ще го пипнем, животното…
Да, животното!  /Вървят и пеят./
Хубава лодка с платно се е допряла до брега.
Към нея се приближава пеещата редица.
Спират. Продължават да пеят.
 
Ей сега ще пипнем животното!…
 
Спират до самата лодка. Прекъсват песента. Абсолютна тишина.
Всички погледи са отправени към Гвин.
Барабанен дропс както в трудните моменти в цирка.
Гвин вдига крилце. Насочва го към лодката.
Допира крилцето.
ВСИЧКИ /отдъхват си шумно/.
Запяват:
 
Пипнахме, пипнахме…
Пипнахме животното.
Ей сега го пипнахме животното.
А пипнато животно вече не е страшно!
Да, не е, не е то страшно!
Хич не е, не е то страшно!
/Финал като в опера./
ГВИН Интересно животно. Не се движи и не говори.
ПИН Гвин.
ГВИН Какво, Пин?
ПИН Това животно може би е от онези животни.
ГВИН Кои?
ПИН Дето ги наричат предмети… Някои животни ги наричат предмети… Да пипна и аз… /Пипа лодката./ Да. Точно така. Това е предметно животно.
ГЛАСОВЕ  – Да пипна и аз!  – И аз!  – Нека и аз!
Всички пипат.
 
ГЛАСОВЕ   – Да.  – Точно така!  – Наистина!
ГВИН /учудено/. Какво така?
ВТОРОТОПредметно животно!…
ГВИНДа, ама като го натиснеш, се люлее. /Натиска и доказва, лодката се полюшва./
ВТОРОТОДа де. Всички предметни животни се люлеят.
ГВИНВътре, в самото животно, виждам нещо за сядане.
ПИНТогава да седнем!…
ГЛАСОВЕСедни.  – Хайде!  – Ние сме тук.
Гвин прекрачва лодката и сяда в нея.
ПИН Гвин, какво?
ГВИН Много приятно!… Седиш си.
ПИН Така ли?
ГВИН Да. Приятно е. Седиш си на животното.
ПИН Тогава и аз.
ГЛАСОВЕ   – И аз!  – И аз!  – И ние.
Всички влизат в лодката.
ГЛАСОВЕ   – Ей че хубаво!  – Чудесно!
Започват да се люлеят.
– Като в люлка.  – Ехааа!
Клатят лодката и се люлеят.
– Ама, много хубаво, бе!  – Просто чудесно!  – Ехааа!
ПИН /внезапно/. Момчета!
ВТОРОТО Какво, Пин?
ПИН Нещо ми направи впечатление.
ГВИН Какво бе, Пин?
ПИН Брегът тръгна!
ГВИН /след пауза/. А, да!… Накъде тръгна?
ПИН Назад!
ГВИН /сочи платното/. А това бялото горе се изду.
ПИН Гвин.
ГВИН Какво, Пин?
ПИН И земята се движи, ама и ние се движим!
ВТОРОТО Ехаа, движим се!
ТРЕТОТО Много сладко се движим!
ПИН Гвин!
ГВИН Кажи, Пин.
ПИНЗемята се отдалечава.
ГВИНДа, де.
ПИНОтдалечава се, ама там са. майките и бащите ни.
ВТОРОТОИ къщите.
ГВИН Бе, то ако е въпрос, и училището е там, ама какво да правим?
ПИНДа се върнем.
ГВИНДобре… Хайде!
ПИН Момчета, да се върнем, а?
ГЛАСОВЕ  – Добре.  – Да се върнем.  – Мен ме е страх.  – Хайде да се върнем!
ПИН /удря лодката/. Ей, животно, върни се!
Тишина. Всички тръпнат.
ВТОРОТО Не ще.
ГВИН Не ще, разбира се. Много сте смешни!
ПИН Защо, Гвин?
ГВИН Нали отиваме на Северния полюс?
ВСИЧКИДа!
ГВИН Значи, отиваме… Вижте колко бързо отиваме!… На бърза ръка ще отидем на полюса, ще видим как се живее с главата нагоре и ще се върнем да вземем бащите и майките си.
ПИН И ще живеем там!…
ВТОРОТОГоре!
ТРЕТОТО А не отдолу.
ЧЕТВЪРТОИ земята няма да ни е отгоре, нали?
ГВИН Да.
ПЕТОТОТогава да вървим.
ПИН И без това вървим.
Запяват:
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
И т.н.
ГВИН Пин!
ПИН Кажи, Гвин.
ГВИН Това животно е много такова, но карай да върви.
Продължават:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
ПИНСлушайте!
ВТОРОТО Какво?
ПИН Броихме ли се?
ТРЕТОТО Да. Преди да влезем.
ПИН А като влязохме?
ПЕТОТО Не.
ПИН Да се броим ли?… Еднооо, дбееее, три!… Аз съм Пин!
ВТОРОТО Пин–пин!
ТРЕТОТО Пин–пин–пин!
ЧЕТВЪРТОТО Пин–пин– пин–пин!
ПЕТОТО Пин–пин–пин–пин–пин!
ГВИН Гвин!
ПИН Точно!
ГВИН Всички сме тук!
Пеят:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
ГВИН /запява самостоятелно/:
Добре се чувствам винаги,
да, винаги добре!
Но най–се чувствувам аз добре
щом плаватм по море!
ВСИЧКИ
Добре се чувствам винаги,
да, винаги добре!
Но най-се чувствам аз добре
щом плавам по море!
ПИН
Морето си ни носи
по своите вълни.
Ей, ний сме албатроси
–и все напред летим!
ВСИЧКИ
Морето си ни носи
по сините вълни!
Ей, ние сме матроси,
макар и без лули!
ПИН /след песента/. На това нещо, което ни вози, не му ли казват лодка?
ВТОРОТОГвин, това не е ли лодка?
ГВИН/прави се на ударен/. Кое?
ТРЕТОТОТова, което ни вози.
ГВИН Мен ли питате?
ТРЕТОТОТебе, Гвин!… Нали знаеш всичко?
ГВИН Амиии, /почесва се/ това отдолу наистина прилича на лодка.
ПЕТОТО А това отгоре не ви ли прилича на платно?
ПИН  Платно, да!…
ЧЕТВЪРТОЛодка с платно!
ГВИН Да, де… Лодка с платно. Платнолодка.
ПИНДа, ама името беше друго.
ГВИН Платноходка!
ВСИЧКИ
ВСИЧКИ
ВСИЧКИ Да!
ВТОРОТО Това е платноходка!
ПИН /тревожно/. Гвин!
ГВИН Кажи, Пин.
ПИН  На кого ли е тази платноходка?
ГВИН Това се мъча да разбера. Защото, според мен, всяко нещо е на някого. Татко е мой татко, мама е моя майка…
ВТОРОТО А платноходката?
ГВИН /въздъхва дълбоко/. И тя е на някого.
ПЕТОТО Гвин.
ГВИН Кажи, Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Доколкото разбирам от платноходки, ние сме взели чужда платноходка.
ГВИН Тя си стоеше там.
ПИН Но ние я взехме. Тя сигурно е била на някого, който е спрял на брега, понеже е трябвало да пие вода. Като е отишъл да пие вода, ние сме му взели платноходката.
ВТОРОТО И, доколкото си спомням, това ВЗИМАНЕ имаше друго име но съм го забравил.
ГВИН /без да се церемони/. Ние сме я откраднали!
ВСИЧКИ Да!
ГВИН /отчаяно/. Това е лошо!… Сега, оня, който е слязъл да пие вода, си няма лодка, пък ние си имаме.
ВСИЧКИ  Да!
ГВШ А правилното е, той да си има, а ние да си нямаме.
ВСИЧКИ Да!
ГВИН Понеже си е негова.
ВСИЧКИ Да!
ГВИН Тогава, да я върнем на мястото ѝ.
ПИНТова исках да кажа, макар че да си имаш лодка било много хубаво нещо.
ГВИНКогато е твоя.
ВСИЧКИАха!
ГВИНОх!… Хич не ми се ще, но прябва да я върнем. /След пауза./ Да се връщаме!… Жалко за Екватора и Северния полюс!… Тъкмо смятахме да ги видим. /След пауза./ Хайде!
ПИНКакво – хайде?
ГВИНДа се връщаме.
ПИН Как?
ГВИН Много просто: обръщаме и се връщаме.
ВТОРОТОДобре де, но как се обръща лодка?
ГВИН  С кормилото./Натиска го./ А!
ТРЕТОТО Какво – а?
ГВИН Не се обръща!
ЧЕТВЪРТОЗащо?
ГВИНЗащото вятърът ни духа напред.
ПЕТОТОКъде напред?
ГВИН Към Северния полюс. Можем да се върнем само ако вятърът духне от Северния полюс.
Пауза. Всички се споглеждат.
 
ПИН А той не духа… Да се обърнем обратно! /Всички се обръщат с гръб към движението./ Сега май че се връщаме.
ВТОРОТОНе се вижда никаква суша.
ТРЕТОТОДобре де, ще върнем лодката довечера.
ПЕТОТОИ ще му обясним.
ВТОРОТОНа кого?
ПЕТОТОНа когото е лодката.
ЧЕТВЪРТОСега вървим напред! Макар че вървим назад.
Все пак обръщат се с лице към движението.
 
ТРЕТОТО/възторжено/. И все напред!
Запяват:
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Платноходката върви гордо напред.
Виждаме я отдалеч, самотна, сред водната шир.
Музика с песента. Синя вода, синьо небе.
Лодката отблизо.
 
Пингвинчетата продължават да пеят.
Оркестърът се намесва с тревожен акорд.
 
Огромното пипало на Октопода се подава от водата,
 надвесва се над лодката и грабва Пин,
който е стоял най–отзад.
 
Пингвинчетата пеят.
ТРЕТОТО/след свършването на песента/. Хубаво е да плаваш с лодка, нали?
ВСИЧКИ Да!
ВТОРОТО Разходка с лодка!
ВСИЧКИДа!
ГВИНА ти, Пин, искаше да върнем лодката веднага.
ПЕТОТОЕх, че хубаво плаваме!
ГВИН А ти, Пин, искаше да върнем лодката. /Мълчание./ Кажи де!… Защо не отговаряш? /Да не забравяме, че пингвинчетата са наредени в лодката едно след друго и всички гледат напред./
Дълга пауза.
 
ВТОРОТО /което най–после се обръща към мястото на Пин/. Гвин, на кого говориш?
ГВИН  /спокойно/. На Пин.
ВТОРОТО Няма смисъл да му говориш.
ГВИН Защо, Пин–пин?
ВТОРОТО Защото… /Второто от пипалата на Октопода се надига над него и го грабва преди да каже защо./
ГВИН Кажи де, Пин–пин!… Защо млъкна?… Щеше да кажеш защо няма смисъл да говорим на Пин.
ТРЕТОТО /обръща се да види Пин–пин/. Гвин!
ГВИН Какво, Пин–гпин–пин?
ТРЕТОТО Пин–пин го няма.
ГВИН Как да го няма?
ТРЕТОТО А пък Пин съвсем го няма.
ГВИН /гледа си напред/. Глупости!
ПЕТОТО /гледа си напред/. Големи глупости!
ТРЕТОТО /учудено/. Да… Казвам ви. Пин–пин и Пин ги ня…
Третата ръка на Октопода грабва и Третото.
ГВИН Говори де!… Защо млъкна?
Пауза.
 
ЧЕТВЪРТО /обръща се и отново напред, уплашено/. Гвин!
ГВИН Какво, Пин–пин–пин–пин?
ЧЕТВЪРТО Интересна работа!
ГВИН Какво му е интересното?
ЧЕТВЪРТО Не виждам нито Пин–пин, нито Пин–пин–пин!… А Пин, пък абсолютно и съвсем го няма!
ДВЕТЕ пред него /едновременно/. Глупости!
ЧЕТВЪРТО /съвсем тревожно/. Обърнете се да видите!
Най-после се обръщат и Гвин, и Петото.
Гледат и недоумяват.
 
ГВИН /съвзема се/. А! /Мълчание./ Къде са другите?
ЧЕТВЪРТО Нали ти казвам – няма ги!
ГВИН Как да ги няма?
ЧЕТВЪРТО Няма ги!
ГВШ Не може да ги няма. Бяха тук.
ПЕТОТО В лодката.
ЧЕТВЪРТО Да, ама ги няма.
ГВИН Не може да ги няма. Преди малко бяха тук… Нали разговаряхме?
ЧЕТВЪРТО Разговаряхме, но като се обърнах, какво да видя – няма ги.
ГВИН Не може да бъде. Не си се обърнал добре… Я се обърни още веднъж да видим дали няма да ги има!… И ние ще се обърнем напред и после назад и ще видим дали няма да ги видим.
Тримата се обръщат напред.
ГВИН /брои/. Едноооо, двееее… /Октоподът грабва Четвъртото./ … три!
Гвин и Петото се обръщат.
ГВИН /учудено/. Ей, наистина ги няма!…. Нито Пин–пин, нито Пин–пин–пин, а от Пин няма и следа.
ПЕТОТО Гвин! /Тревожно./
ГВИН Какво, Пин–пин–пин–пин–пин?
ПЕТОТО Мога ли да те разтревожа?
ГВИН Кажи!
ПЕТОТО Струва ми се, че… такова… как да ти кажа… такова…
ГВИН Какво ТАКОВА? Какво само ТАКОВАШ!
ПЕТОТО Искам да кажа, че вече го няма и Пин–пин–пин–пин!
ГВИН Глупости!… Преди три секунди говорихме. Той каза че ги няма другите.
ПЕТОТО Да, ама и него го няма… Погледни!… Виждаш ли го някъде?
ГВИН /оглежда добре/. Наистина го няма.
ПЕТОТО Видя ли?
ГВИНА!… /Замисля се./ Интересна работа!…
ПЕТОТОДори–много интересна!
ГВИН Да ги потърсим.
ПЕТОТОКъде? В лодката. Къде в лодката?
ГВИН  Изглежда, че тази лодка има някои места където могат да се скрият няколко пингвинчета.
ПЕТОТОКъде?
ГВИН Под седалките.
ПЕТОТОВиж. Няма нищо.
ГВИН  /замислено/. Така ли?
ПЕТОТОНе виждаш ли?
ГВИН /замислено/. Така ли мислиш?
ПЕТОТО Не видя ли?
ГВИН Видях.
ПЕТОТО Тогава?
ГВИНМисля си.
ПЕТОТО Какво си мислиш?
ГВИН Да вземем да се преброим.
ПЕТОТО Какво ще се броим. Двама сме.
ГВИН Да, ама…забелязъл съм, когато ни се струва, че някой го няма и се преброим, винаги излизаме точно.
ПЕТОТО Добре. Да се преброим.
ГВИН /високо, както при броенето/. Пин! /Тишина./ Пин!…
ПИН /Далечното му гласче/. Тук!
ГВИН /победоносно/. Видя ли?… Пин–пин!
ВТОРОТО /далечното му гласче/. Тук!
ГВИН /весело/. Казах ли ти?… Пин–пин–пин!
ТРЕТОТО /гласът му/. Тук!
ГВИН Знаех си аз!… Пин–пин–пин–пин!
ЧЕТВЪРТО /гласът му/. Тук!
ГВИН /въодушевено/. Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Тук!
ГВИН /бързо и въодушевено/. И аз тук – шест!… Точно шест!.. При броене винаги излизаме шест!.,.. /Съвсем весело, запява./
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Петото се включва също.
Пеят:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
ПЕТОТО /прекъсва песента/. Гвин!
ГВИН /прекъсва песента/. Какво?
ПЕТОТО Все ми се струва, че не сме шест, а две.
ГВИН Кой ти каза?
ПЕТОТО Никой.
ГВИН Ами тогава?
ПЕТОТО Понеже виждам с очите си, че сме само две… единствени пингвинчета.
ГВИН Не е вярно!… Ще ти докажа… Да пеем!
Запяват:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
ГВИН /млъква и прави знак на второто да млъкне./
Мълчат и слушат.
Чуват се далечни приглушени гласове:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Двете се споглеждат.
ГВИН Казах ли ти?
ПЕТОТО/учудено/. Какво?
ГВИН  Че сме шест, а не две.
ПЕТОТО  /разколебано/. Не знам… На мен ми се струва, че сме САМО две. /Съвзема се./ Тогава къде са другите?
ГВИН/внезапно, сякаш се предава/. Да ти кажа, това се питам и аз.
ПЕТОТО Ето, виж – няма ги!
ГВИН Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Какво, Гвин?
ГВИН Знаеш ли, че започвам да се безпокоя?
ПЕТОТО И аз.
ГВИН Ние бяхме шест пингвинчета, така ли?
ПЕТОТО Да.
ГВИН Неразделни
ПЕТОТО Да.
ГВИН А сега сме две. /Пауза. Само вятърът шуми./ Тук става нещо тайнствено.
ПЕТОТО Нещо лошо. Или са паднали от лодката…
ГВИН Ох!… Или пък…
ПЕТОТО Или пък, не знам какво.
ГВИН А се обаждат.
ПЕТОТО И пеят.
ГВИН Точно работа не ми харесва…. Виж какво.
ПЕТОТО Какво?
ГВИН Според мен…
ПЕТОТО И според мен!
ГВИН /учудено/. Какво според теб? Отде знаеш какво щях да кажа?
ПЕТОТО Добре. Кажи.
ГВИН Според мен… Не ме прекъсвай!… Според мен, пингвинчетата не могат нито да се стопяват, нито да се изпаряват, защото не знаят как става тая работа. Досега никога не са се изпарявали.
ПЕТОТО Вярно. Това не сме го правили.
ГВИН А ето че…
ПЕТОТО Точно така.
ГВИН Все пак, ще погледна под седалките. Те могат да бъдат само там. /Навежда се./
ПЕТОТО  /бързо/. Гвин!
ГВИН  Какво?/Изправя се./
ПЕТОТО  Страхувам се.
ГВИН  Опитай се да не се страхуваш.
ПЕТОТО  Добре, но търси по–бързо.
ГВИН  Ей сега! /Навежда се, изчезва зад борда./
Октоподът протяга огромната си пета ръка
и грабва Петото.
ГВИН /изправя се/. Няма ги!… /вглежда се./ Пин–пин–пин–пин–пин!… Ей, приятелю!… Алоо!… Пин–пин–пин–пин–пин!… Къде си?… Къде отиде и ти?… А! Какво става? Къде изчезват пингвинчетата?… Алооо!… /Обезверено./ Ааа, тия работи не са хубави!… Защо изчезнаха?… Ами аз?… Няма ли аз като тях… да … таковам… Да изчезна де!… И какво ще правя сам, сред морето, и докъде ще стигна с този силен вятър, който ме носи към Северния полюс?… /Извиква./ Хееееей!… /Запява./
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пин…
Млъква и се услушва.
 
ГВИН  Този път, никой не пее с мен… /Извиква силно./ Хеееей!… Никой ли не чуваааа? Ще заплачаа!… /Внезапно./ Помоооощ!… Някой ми краде пингвинчетатааа!
К р а й   н а   п ъ р в а   ч а с т

В Т О Р А   Ч А С Т

Леден блок сред океана.
Върху него стои Великият Мореплавател Колумбо.
Чува се зовът за помощ.
КОЛУМБО /трепва и подскача/. Хееей, кой вика?
ГВИН /гласът му/. Ааааз!
КОЛУМБО Кой си тиии?
ГВИН /гласът му/. Гвииин!
КОЛУМБО Ела деее!
ГВИН/гласът му/. Не могааа!
КОЛУМБО Защоо?
ГВИН/гласът му/. Вятърът духа платното, платното тика лодката, лодката върви напред и не мога да я спрааа!
КОЛУМБО Ами, спусни платното!
ГВИН/гласът му/. Каак?
КОЛУМБО Отвържи му въжето!
ГВИНКое въже?
КОЛУМБО Въжето на платнотооо!
ГВИН  Това лии?
КОЛУМБОДаа!… Точно така!…
ГВИН  Готово!
 
Пауза с музика.
Подава се носът на лодката.
КОЛУМБОХвърли ми края на въжето!
ГВИН  /гласът му отблизо/. Това ли?
КОЛУМБОДа.
ГВИН  /гласът му/. Ето го!
Въжето полетява над блока, Колумбо го
хваща ловко и започва да придърпва лодката,
която се появява изцяло и застава до ледения
блок. Гвин с учудване наблюдава Колумбо,
Клумбо – него.
 
КОЛУМБОГлупаче, къде си тръгнало самичко?
ГВИН  Не съм глупаче и не съм тръгнало самичко. Ние сме шест пингвинчета.
КОЛУМБОНе знам. Виждам само едно.
КОЛУМБОЗащото гледаш късно. Преди половин час бяхме шест.
КОЛУМБОТака ли?… Къде са другите?
ГВИН  Питай ме, че да ти кажа.
КОЛУМБОА тази платноходка на кого е?
КОЛУМБОНаша.
КОЛУМБО/оглежда я/. Интересно. /поглежда лодката/.
ГВИН  Кое?
КОЛУМБОИ аз си имах една подобна.
ГВИН  Може… Кой си ти?
КОЛУМБОКолумбо.
ГВИН  Кой, кой?
КОЛУМБОКолумбо Великият Мореплавател и Откривател на Южна Аме рикат. А ти?
ГВИН  Аз съм само Гвин.
КОЛУМБО С какво се занимаваш?
ГВИН Откривам Северни полюси.
КОЛУМБО Чудна работа! /Отново гледа лодката,/ Тази лодка много прилича на моята. Пък и името същото. „Колумбо“ – моето име.
ГВИН  Може… Случва се.
КОЛУМБОПод задната седалка няма ли една раница и нещо за ядене?
ГВИН  /поглежда/. Има.
КОЛУМБО Чудна работа!… И в моята има. Гвин, твоята лодка страшно прилича на моята.
ГВИН  Къде е твоята?
КОЛУМБО Ами, както си плавах по морето, видях този леден блок и си викам: а бе, да не би това да е Южния полюс, качих се на него да го разгледам и вятърът ми отнесе платноходката.
ГВИН Може, може.
КОЛУМБО Ти откъде я имаш твоята лодка?
ГВИН Намерих я залепена на Истинския Южен полюс.
КОЛУМБО Хубава лодка!… И моята беше такава. Ще ме спасиш ли?
ГВИН Ами какво да правя. Качвай се!…
Колумбо се прехвърля в лодката.
Леденият блок се отдалечава, изчезва.
Колумбо вдига платното.
КОЛУМБО Извинявай много, че ме спаси, но понеже ТИ имаш лодка, а АЗ нямам…
ГВИН  А,нищо… Обичам да спасявам… Какво вадиш от джоба си?
КОЛУМБО Прах за кихане.
ГВИН  Така ли?… А защо ти е?
КОЛУМБО Стане ли ми студено /отваря кутийката/ вдишвам, кихам и се стоплям. Всеки откривател на полюси има такъв прах.
Поднася кутийката към носа си,
вдишва и кихва силно.
 
ГВИН  /учудено/. Я!… Ей!
КОЛУМБО Какво?
ГВИН  Може ли и аз?
КОЛУМБО Може. Заповядай! /Поднася кутийката към човката му./
Гвин вдъхва и прихва по такъв жесток
начин, че се преметва през борда и пада във водата.
 
КОЛУМБО Хубаво, а? /Смее се./ Нали е хубаво?
ГВИН  Чудесно!… Просто ми олекна!…
КОЛУМБО /тровожно/. Гвин, бързо!
ГВИН  /не го вижда зад борда/. Какво бе, Колумбо?
КОЛУМБО /още по тревожно/. Бързо в лодката!
Музика за тревожен ефект.
 
ГВИН  Защо?
КОЛУМБО Големият Свиреп Октопод! /Надвесва се през борда, грабва Гвин и го издърпва в лодката./
В следващия миг зад лодката,
заел целия заден план на сцената се изправя
Октоподът. Смее се зловещо. В пипалата му
се гърчат петте негови жертви
пингвинчетата.
ГЛАСОВЕТЕ ИМ: – Гвин! – Пази се! – Ние сме тук! – Той ни държи! – Пази се!
Лодката избягва.
Октоподът се върти като виенско колело.
Съответна музика.
Пингвинче–тата също се въртят.
 
ОКТОПОДЪТ Ха–ха–ха–ха!…
Отново лодката и зад нея като
виенско колело – октоподът.
КОЛУМБО /имитира го/. Ха–ха–ха!… Какво се кискаш?… Гвин, защо трепериш?
ГВИН Страх ме е!… Защо има толкоз ръце?
КОЛУМБО Осем!
ОКТОПОДЪТ Трите са празни!… Ха–ха–ха!
ГВИН Ей, проклетнико!
ОКТОПОДЪТ Какво?
ГВИН Върни ми приятелите!
ОКТОПОДЪТ  Ха–ха–ха! Ела си ги вземи!
КОЛУМБО Много се мразим с този Октопод… Където отида – след мен.
ГВИН Да ми върне приятелите!
ОКТОПОДЪТ Ха–ха–ха!…
ГВИН  Защо ти са? Какво ще ги правиш?
ОКТОПОДЪТХа–ха–ха!… Колумбо, какво ще ги правя?
КОЛУМБО /към Гвин/. Ще ги яде.
ГВИН /изпищява/. Не искам!… Те ми трябват на мен!
ОКТОПОДЪТ  Така ли? Защо ти са?
ГВИН  Да си играем.
КОЛУМБО Този проклетник никога не връща жертвите си.
ГВИН И защо върви след теб?
КОЛУМБО Тръгнал е още от Екватора. Иска да ме яде.
ГВИН  /бързо/. Няма да го ядеш!
ОКТОПОДЪТ  Тогава – теб.
ГВИН  Нито мен!
ОКТОПОДЪТ  Тогава петте пингвинчета.
ГВШ  Нито пък тях!
ОКТОПОДЪТ Тогава–всички. И теб, и тях и Колумбо.
ГВИН  /извиква/. Не!…
ОКТОПОДЪТЕее, тогава кого да изям?
ГВИН    Никой!
ОКТОПОДЪТДа, но на мен ми се яде… Ако хвана и теб, ще ми станат шест пингвинчета. Ще ви ям едно по едно: в понеделник първото, във вторник – второто, в сряда – третото, четвъртък – четвъртото, в петък – петото, в събота –шестото.
ГВИН    А в неделя почивате ли?
ОКТОПОДЪТЗа неделя съм определил Колумбо. Нали, Колумбо?
КОЛУМБО/извиква/. Няма!
ОКТОПОДЪТХа–ха–ха!…
КОЛУМБОГвин, да обърнем платното и да бягаме.
ГВИН    Ами приятелите?
КОЛУМБОКакто виждаш, не можем, да направим нищо.
ГВИН    Не!… Колумбо, малко ме познаваш. Никога не оставям приятелите си в беда.
ОКТОПОДЪТХа–ха–ха!… Обичам такива благородни неща. Хайде!
ГВИН    /учудено/. Какво?
ОКТОПОДЪТ Ела да те взема.
ГВИН    Още е рано.
ОКТОПОДЪТ/учудено/. Така ли? Защо?
ГВИН    Първо ще се опитам да ги спася.
ОКТОПОДЪТА!…
ГВИН    Ако не мога, ще се опитам да те убия.
ОКТОПОДЪТ/от сърце/. Ха–ха–ха–ха!… Ще се пукна от смях.
ГВИН    Хайде де!
ОКТОПОДЪТА ако не можеш да ме убиеш?
ГВИН    Тогава ще изядеш мен, а тях ще пуснеш.
ОКТОПОДЪТАко не искам?
ГВИН    Тогава ще ни изядеш шестте.
ОКТОПОДЪТТака – да.
ГВИН    А бе, то, все има някакъв начин да се спасим, не може да няма…
ОКТОПОДЪТХа–ха–ха!
ГВИН    Не ме амбицирай, ти казвам!… Пин!
ПИН Тук.
ГВИН    Пин–пин!
ВТОРОТО Тук!
ГВИН Пин–пин–пин!
ТРЕТОТО Тук!
ГВИН Пин–пин–пин–пин!
ЧЕТВЪРТОТО Тук!
ГВИН Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Тук!
ГВИН И аз съм тук!
ПИН За съжаление, не си ТУК, а си ТАМ. НИЕ сме тук – в устата на Октопода.
ОКТОПОДЪТ Бъдете спокойни. И той ще дойде тук.
ГВИН Струва ми се че има начин да те надхитря, но не мога да го измисля.
ОКТОПОДЪТ Хайде, чакам!
ГВИН Един момент! /Замисля се./
ОКТОПОДЪТ Хайде!
ГВИН Тихо!… Сега мисля!…
ОКТОПОДЪТ /нахално/. Чакам!
ГВИН Ахааа, оппалаа!… Хрумна ми нещо!
ОКТОПОДЪТ /предизвикателно/. Сега ще видите как Гвин ще ме изхитри.
ГВИН /заканително/. Ще видиш!… Колумбо!…
КОЛУМБО Какво, Гвин?
ГВИН Ще ми услужиш ли с твоя прах за кихане?
КОЛУМБО /учудено/. С моя прах?
ГВИН  Да. Бързо!
КОЛУМБО Може… /Измъква кутийката и я отваря./ Искаш да кихнеш ли?
ГВИН Искам да го кихна този глупак!
ОКТОПОДЪТ Ха–ха–ха–ха! /Смее се широко и от сърце. Устата му е широко отворена./
ГВИН /иронично/. Ха–ха–ха!… На ти, ха–ха–ха! /Хвърля прах в „лицето“ му./
Започва страшна кихавица,
чудовището се тресе и се премята.
Изпуща пингвинчетата. Киха ли киха.
ПИНГВИНЧЕТАТА – Пусна ме! – И мене! – Урааа! – Гвин, дръж ме!
ГВИН /надвесва се през борда/. Държа те!… Колумбо, помагай !
КОЛУМБО Помагам!… Елате!… Бързо!
Октоподът се тресе от кихавици.
Пленниците му едно след друго
се премятат в лодката.
– Бързо!
– Качвай се!
– Внимателно!
– Олеле!
– Какво?
– Настъпи ме!
– Извинявай!
– Нищо!
ГВИН. Колумбо, вдигай платното!…
КОЛУБМО Вдигнах го!… Напред!
ГВИН Накъде?
КОЛУМБО Към Южния полюс!
ГЛАСОВЕ Добре!
ПИН Вижте го как се тресе!
ВТОРОТО Морето се люлее!
ТРЕТОТО Да не ни обърне!
КОЛУМБО Сега ще избягаме!
ГВИН /високо/. Наздраве!
ПИН На кого викаш?
ГВШ На него. Нали киха?
ПЕТОТО Да, ама ако ни подгони?
ГВИН Колумбо, давай напред!
КОЛУМБО Вече се движим!
ГВИН Ще ни настигне ли?
КОЛУМБО Не!
ГВИН Сигурен ли си?
КОЛУМБО С този прах има да киха до утре!
Шум. Оживление. Викове. Затъмнение.
Отново лодката сред леко развълнувано море.
 
Всички пеят:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
КОЛУМБО /учудено/. Гвин, само това ли е песента? Няма ли продължение?
ГВИН  Има!… Момчета, продължението!
Всички пеят:
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
И т. н.
КОЛУМБО /иронично/. Е, това е вече друго!
ГВИН  /радостно/. Там живеем ние! /Сочи./
Изведнъж обаче лодката се олюлява,
олюляват се и бегълците.
Някои падат върху седалките.
Лодката се успокоява.
 
Пауза.
ПИН  Гвин, какво стана?
ГВИН  Колубмо, какво стана?… Вълнение ли излезе?
КОЛУМБО  /оглежда морето./ Не виждам вълни.
ВТОРОТО  Какво беше? Залюляхме се!
Петото и Четвъртото,
които се паднали, се изправят.
 
ГВИН  /бързо/. Колумбо, какво беше?
КОЛУМБО  Сигурно сме се блъснали някъде.
Нов удар върху лодката.
Всички се строполяват долу.
Суматоха.
ГЛАСОВЕ:
– Какво става?
– Удари ли се?
– Къде се блъснахме?
– Страх ме е!
– Млъкни!
КОЛУМБО /извиква/. Дръжте се за нещо!… /Нов тласък./ Лягайте! /Всички са под пейките.^Нищо не виждаме. Само лодката, която се люлее./ Тишина!…
В настъпилата тишина се чува удар,
лодката се разтърсва.
 
– Ох!
– Какво има?
– Искам да викам!
КОЛУМБО /изкрещява извън себе си/. Млъкнете!…
Отново тишина.
Зад кърмата на лодката се надига
чудовището с осемте пипала.
ОКТОПОДЪТ  /власто и мощно/. Ха–ха–ха!… Аз съм тук! /Но в следващата секунда започва да киха, задавя се и киха, пръхти, отново киха, изостава, лодката се отдалечава./ Чакайте!… /Отново започва да киха./
КОЛУМБО /изправя се/. Ставайте!…/Пингвинчетата се изправят. /Разперете крилцата си!… Всички!… Да хванем много вятър!
Всички разперват крилцата си.
Зад тях Октоподът киха ли киха.
Лодката се отдалечава от него.
ГВИН  /вика/. Вървим по–бързо!…
КОЛУМБО  Разбира се!… Все едно че имаме още едно платно!
ВТОРОТО  Ей че много кихааа!
КОЛУМБО  Нали ви казвам – ще киха до утре!
Чуваме нестихващото кихане.
ГВИН Наздраве, Октоподе!
ТРЕТОТО  Наздраве!
Смях в лодката.
Изведнъж кихва някой в лодката.
Всички се оглеждат,
ПИН  /признава си/. Аз кихнах. /Киха повторно./ Не знам как стана… /Кихва,/ Извинете!… Заразих се от Октопода… /Кихва./
ВТОРОТО  Опитай се да не кихаш! /Самият Пин–пин кихва./ А!
ГВИН  Наздраве!
ВТОРОТО  Вече няма! /Кихва./ Извинете!… Заразих се от Пин.
ТРЕТОТО  Засрамете си! /Кихва./ Извинете!…
ЧЕТВЪРТОТО  Толкоз ли не можеш да се владееш? /Кихва./ А!… /Кихва./
ПЕТОТО /кихва/. Извинявайте!… /Кихва./ Още веднъж – извинявайте!
ГВИН Няма защо… /Кихва./
ПИН  Наздраве, Гвин! /Кихва./
ГВИН  Благодаря, Пин! /Кихва./
Започва поголавна кихавица в лодката.
КОЛУМБО /дълго се въздържа, но напънът идва и най–после се предава и той, кихва/. И аз! /Гледа виновно./
ГВИН  Защо, нека си покихаме и ние. /киха/.
КОЛУМБО  Няма ли някой да ме стресне?…
ВСИЧКИ Бау!
КОЛУМБО  Благодаря, мина ми! /Кихва./
ВСИЧКИ /едновремено кихват/.
Нов тласък по лодката.
Всички падат долу.
КОЛУМБО  /властно/. Разперете крилцата!
Всички се изправят и разтварят крилца.
КОЛУМБО /радостно/. Отново летим!…
ВТОРОТО  Ехааа, как летим!

Запяват:

Добре се чувстваш винаги,
да, винаги добре,
но най се чувствам аз добре
щом плавам по море!
Морето си ни носи
по своите вълни…
Хей, ний сме албатроси
–и все напред летим!
Добре се чувствам винаги,
да, винаги добре,
но най се чувствам аз добре
щом плавам по море.
Хей, вижте как се носим
по сините вълни!
Хей, ние сме матроси
макар и без лули!…
КОЛУМБО  /радостно/ Земя!… Виждам земя!… Каква е тази земя?
ГВИН  Нашата родина!
КОЛУМБО  /възторжено/. Ей че е красивааа!…
ПИН  Много!
КОЛУМБО  Тогава защо сте тръгнали да откривате други полюси?
ГВИН  Защото обичаме да откриваме!…
КОЛУМБО  /опиянено/. Какви красиви ледове!… Издигат се като планини!
Пингвинчетата запяват:
Ах, как сияе слънцето далече!
Облива всичко в бяла светлина!
То грее, грее сутрин, обед, вечер
и се пързаля леко по снега!
То не залязва, нито си отива,
а се пързаля дълго по леда
и всеки ден със другия се слива
–половин година трае тук деня.
Моята Родина е от сняг и лед,
моята Родина прилича на сладолед!
Моята Родина е от сняг и лед
–моята Родина е само сладолед!…
ГЛАСОВЕ  – Готово! – Да!  – Пристигнахме!  – У дома!
КОЛУМБО Скачайте на брега!… /Започват да скачат./ Въжето! Дръжте въжето! /Хвърля го. Гвин го улавя./
Сега всички са върху леда.
Колумбо държи въжето.
КОЛУМБО /гледа надолу/. Спасихме се!
ВТОРОТО Да.
КОЛУМБО Вече сте у дома.
ГВИН  Колумбо, защо не ни дойдеш на гости?
ПИН  Ще си заминеш след като се наиграем.
КОЛУМБО /отново навежда глава/. То… няма и с какво да си замина. Помня, че имах една лодка като вашата, дори и името същото… Ето, както го пише тук „Колумбо“. Моето име! Но вече си нямам лодка, понеже изчезна.
ГВИН  /след пауза и след като е стъпял от крак на крак/. Колумбо.
КОЛУМБО  Кажи, Гвин.
ГВИН  Все ми се струва, че тази лодка, с която си направихме приключение, нали разбираш?…
КОЛУМБО Не..
ГВИН  Нещо ми подсказва, че тази лодка… нали разбираш?…
КОЛУМБО  Не.
ГВИН  Все ми се струва, че тази лодка е… твоята.
КОЛУМБО  /уж изненадано/. Така ли?
ВСИЧКИ  Да!
КОЛУМБО  Не може да бъде!
ГВИН  /настойчиво/. Моля ти се!… Виж името!…
КОЛУМБО  /почесва се по челото/. Е, тогава, може би тази лодка е наистина моята.
ВСИЧКИ  Твоята!
КОЛУМБО  Вие ми подарихте моята лодка. Благодаря за подаръка!
ГВИН  Е, няма защо!
ВТОРОТО  Със здраве да я носиш!
ТРЕТОТО  /сочи към морето с тревога/. Вижте!
Всички се обръщат.
Сега само Октоподът, на цяла сцена.
ОКТОПОДЪТ Ей, хлапаци! /Киха./ Имам една молба!
ГВИН  /излиза напред и застава изрязан върху Октопода/. Кажи, Октоподе!
ОКТОПОДЪТ  Може ли да ми дадете малко прах за кихане?
ГВИН Така ли?… Защо ти е?
ОКТОПОДЪТ  Трябва ми!
ПИН /идва и застава до Гвин/. За какво?
ОКТОПОДЪТ  Много ми трябва!
ГВИН  Искаме да знаем точно.
ПИН  Какво ще правиш с праха?
ОКТОПОДЪТ Ще хвърлям на жертвите си, те ще кихат и ще си ги налапвам направо.
ВСИЧКИ  Ооооооо!
ГВИН  За какво му трябвало!…
ОКТОПОДЪТ  Моля ви се!
ГВИН  Не!
ВСИЧКИ  Не!
ОКТОПОДЪТ  /учудено/. Защо?… Дайте малко прашец!
ГВИН  Никога!
ПИН  Махай се!
ОКТОПОДЪТ  Малко прашец и ще си отида!
ГВИН Това е опасно оръжие, което не бива да попада в ръцете на злодеи.
ПИН  Които искат да убиват…
ВТОРОТО  Мирните животни…
ГВИН  /извиква/. Разбра ли, хищнико!
ПИН  Марш от тук!
ПЕТОТО  Да те няма!
ОКТОПОДЪТ  Няма да мръдна докато не ми дадете!
КОЛУМБО  /спокойно, вади кутийката и излиза напред/. Ето ти прашец! /Хвърля срещу него./
ОКТОПОДЪТ  /уплашено/. Проклетници!… /Започва да киха и избягва./
 
На брега – смях.
ГВИН Ей, наистна страшно оръжие!…
ПИН   Да го хвърлим ли в морето?
ВСИЧКИ  Не!
ГВИН  Ще го пазим срещу Октоподи, Мечки и Вълци! /Внезапно се обръща и запява./
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Всички след него:
 Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Тръгват в редици, заедно с Колумбо.
Внезапно спират и млъкват.
ПИН /в настъпилата тишина/. Да се броим ли?
ПЕТОТО Няма смисъл. Ще излезем точно шест.
ГВИН Седем!
ПИН /учудено/. Защо?
ГВИН С Колумбо!
ВСИЧКИ  О, да!… Ураааа!
Запяват и тръгват:
Ако всички деца по света
отговорят на своя враг така
няма мечки да има
няма вълци да има…
Ако всички деца по света.


като: детска приказка ; детска куклена пиеса, радиопиеса, мултфилм… (скоро…)

борис

априлов

*

Е Д Н О

М А Л К О

Б Я Л О

О Б Л А Ч Е

*

куклена

пиеса

за

възрастни

*

1977

 

 

действащи

лица:

ОБЛАЧЕТО

ОРЕЛЪТ

ТОЙ

ТЯ

ОБЛАЦИ

ВЪРХЪТ

 

 

Сченичният фон е светлосин, защотопредставлява светлосиньо небе. Може би го гледаме отдолу, ние не знаем това, може би ще ни го каже режисьорът. Засега няма никаква музика, чуваме само някакъв дискретен съсък, който преминава в тайнствен шепот, стонове, отново съсък чисто и просто през пространството летят облаци.

Ето ги, влизат в нашето зрително поле. й нека повторим – може би режисьорът ше пожелае да ги гледаме отдолу, откъм земята, а може би ще се задоволи с поглед отстрани. Облаците летят хаотично, шепнат нещо, а понякога извисяват гласове и ние можем да чуем, дори да потърсим някаква логика в разговора им:

– Насам ли?

– Натам!

– Защо натам?

– Накъде другаде?

– Само натам!

– А утре може би обратно.

– Зависи.

Облаците се нижат пред очите ни, отляво на дясно. Настъпила евременна тишина, изпълнена само със съскането.

– Всичко долу ми е познато.

– И на мен.

– До втръсване.

– Това съм го виждал.

– Милион пъти!

– Върви, не спирайI

– Не Забавяй движението.

– Не се блъскай.

В долния край на зрителния ни фон се е показал върхът, най-високата част на планината.

– Оу, вижте го!

– Отново този планински връх.

– Зловещ!

– И гол.

– И отново същият въпрос. .

Смехът на облаците.

– Слушайте!

Тишина.

– Слушайте!

– Чуйте!

В ъ р х ъ т. Облаци, оше ли скитате?

О б л а ц и т е /плътно, солидно, хорово/. Да.

В ъ р х ъ т. И няма ли най-после да спрете?

О б л а ц и т е. Не.

В ъ р х ъ т. Горките бедни облаци!

Музика.

Отново светлосиният слънчев фон на небето. Вече го няма върхът.

Бавно влиза Облачето.

О б л а ч е т о. Колко е тихо!… Колко е светло, просторно!… Еее, чудесно е да си облаче в такова чудесно време!… Сянката ми се плъзга долу, катери се по хълма, слиза, прави каквото си ще… А!… Това пък не го знаех… Аз мога… Хе… А!… Хе-хе… Мога да променям образа си!… Сега съм едно. /Прави нещо с формата си./ А сега друго. /Променя формата си./ А сега – друго. /Променя се./ Хе, сега съм друго!… А сега – съвсем друго!… А сега съм кълбо! Хе-хе, абсолютно кълбо!… Чакай, не мога ли да да се източа? Виж сега кво става!… /Започва да се източва./ Проточвам се! /Съвсем се източва./ Ставам черта!… /Започва да си тананика песничка и да описва разни фигури върху синевата, докато накрая започва да се накъсва./ Урааа, мога да се накъсвам!… /Пее./ На парчета!… Завиждайте – мога да правя каквото си ща със себе си!

Музика, която съпровожда играта на Облачето, което се накъсва и събира.

Изведнаж – тишина.

Облачето, което се е накъсало на много парченца се събира, превръща се в обикновения си вид.

О б л а ч е т о. Колко е тихо!… А!… /Пауза./ Къде е керванът? /Пауза./ Че то какво стана?… Аз съм самичко. /Пауза./ А!… /Пауза./ Съвсем самичко на света!

Започва да плаче.

Влиза Орелът.

О р е л ъ т. Защо плачеш?

О б л а ч е т о. Аз съм облаче.

Продължава да плаче.

О р е л ъ т. Знам, защо ревеш?

О б л а ч е т о. Ами, докато съм се накъсвало…

О р е л ъ т. Какво?

О б л а ч е т о. Раздробявало.

О р е л ъ т. Моля?

О б л а ч е т о. Докато съм се превръщало в чертички и точици, в запетаи и шалчета, докато съм се забавлявало и…

О р е л ъ т. И?

О б л а ч е т о. Докато съм се събирало отново… близките ми ги няма. Гледам – други облаци няма, облачетата също ги няма, нищо няма. Сега вися тук и плача.

О р е л ъ т. Не плачи.

О б л а ч е т о. Ти кой си?

О р е л ъ т. А, аз съм най-обикновен орел.

О б л а ч е т о. Ама си хубав, знаеш ли?

О р е л ъ т. Знам, какво да правя.

О б л а ч е т о. А пък аз се загубих. Започнах да се раздробявам, но после, докато събера всичките си точки и…

О р е л ъ т. Откажи се да ревеш.

О б л а ч е т о. Ще рева! Загубило съм се и ще плача, кво да правя.

Плаче.

О р е л ъ т. /примирено/. Ако смяташ че ше помогне…

О б л а ч е т о. Помага! Забелязало съм, заплача ли – притичват се.

О р е л ъ т. Кои?

О б л а ч е т о. Всички.

О р е л ъ т. Ох, много си разглезено и не знам какво да те правя.

О б л а ч е т о. /на себе си, сякаш не му обръща внимание/. Къде ли може да са изчезнали?

О р е л ъ т. Кой знае къде ги носи сега вятърът, но някой ден ще се появят.

О б л а ч е т о. Някой ден?

О р е л ъ т. Неизбежно!

О б л а ч е т о. Сега пък неизбежно.

О р е л ъ т. Колкото и да обикалят, ще се върнат на същото място.

О б л а ч е т о. Така ли?

О р е л ъ т. По пътя на логиката.

О б л а ч е т о. Така ли смяташ?

О р е л ъ т. Не само аз.

О б л а ч е т о. Брееей!

О р е л ъ т. Как успя да лзостанеш?

О б л а ч е т о. Ами, както си вървях…

О р е л ъ т. Ти не вървиш, а летиш!

О б л а ч е т о. Така ли смяташ?

О р е л ъ т. Ти си като мен.

О б л а ч е т о. Заиграх се, и знаеш ли, бях започнал да се самонаблюдавам.

О р е л ъ т /иронично/. Нима?

О б л а ч е т о. Моля ти се, бях започнало да се самовглъ… бинявам – ли се казва? /Орелът се изкисква./ Не се кискайте. Бях започнал да прониквам в себе си и да се прониквам от себе си.

О р е л ъ т. А така!

О б л а ч е т о. Моля ти се, започнах да наблюдавам сянката си и какво да видя – ставаше ту тънка, ту дебела, ту извита, ту права, понякога раздвоена като панталон. /Започва да шепти./ Но най-много ме учуди обстоятелството, че щом поискам, мога да се накъсвам.

О р е л ъ т. Как да се накъсваш?

О б л а ч е т о. На парченца!

О р е л ъ т /въздъхва/. Завиждам ти.

О б л а ч е т о. Защо?

О р е л ъ т. Можеш да променяш образа си.

О б л а ч е т о /ентусиазирано/. Да, преобразявам се.

О р е л ъ т. Такива обикновено печелят.

О б л а ч е т о /учудено/. Че ти не можеш ли?

О р е л ъ т. Познат съм като орел и не мога да променя образа си. Както и да ме въртиш – орел. Имам роднини в зоологическата градина, държат ги в клетки, но до края на живота ще останат орли. Стоят мълчаливо в клетката и винаги мислят за едно.

О б л а ч е т о. За какво?

О р е л ъ т. За свободата.

О б л а ч е т о. Моля?

О р е л ъ т. За простора.

О б л а ч е т о. Какво е това простор?

О р е л ъ т. Туй в което сме сега: широко пред теб, широко зад теб. Навсякъде широко – наляво, надясно, нагоре, надолу. Това е просторът.

О б л а ч е т о. Еее, че тогава добре. С тебе трябва да сме много щастливи, нали?

О р е л ъ т. А ти плачеш.

О б л а ч е т о. Добре де, тогава какво значи да не си на простор?

О р е л ъ т. Това е много страшно… Как да ти го обясня. Трудно ще разбереш… Освен простор, ти не знаеш нищо друго. Как да ти го покажа!…

О б л а ч е т о. Намери начин.

О р е л ъ т. /рязко/. Тръгвай с мен!

Музика, затъмнение.

Музика – Орелът и Облачето летят.

Виждаме ги отгоре, виждаме ги отстрани, виждаме ги отдолу.

Освен музиката, чуваме доволният смях на облачето.

А по-късно и разговорът им:

О р е л ъ т. Спущай се!

О б л а ч е т о. Страхувам се.

О р е л ъ т. От какво?

О б л а ч е т о. Слизаме ниско… А!… Какво е това?

О р е л ъ т. Едно хубаво градче.

О б л а ч е т о. Никога не съм се спущало толкоз ниско.

О р е л ъ т. Не бой се, на тебе нищо лошо не може да ти се случи.

О б л а ч е т о. А на тебе?

О р е л ъ т. Могат да ме гръмнат.

О б л а ч е т о. Какви са тези същества долу?

О р е л ъ т. Хора.

О б л а ч е т о. Защо са толкоз дребни?

О р е л ъ т. Човекът е най-силното същество на света. Той е победил всички.

О б л а ч е т о. И орлите ли?

О р е л ъ т. /с въздишка/. И орлите.

О б л а ч е т о. /изненадано/. Това дребно пълзящо животинче?

О р е л ъ т. Да.

О б л а ч е т о. Хе, че той може ли да се издигне над земята?

О р е л ъ т. Човекът стига там, където дори ние не можем. Не си ли виждало самолет?

О б л а ч е т о. Самолетите не са хора!

О р е л ъ т. Но са СЪС хора.

О б л а ч е т о. Човекът победил ли е облаците.

О р е л ъ т. Облаците ОЩЕ не.

О б л а ч е т о /доволно/. Туй ме интересуваше. Сега защо излизаме от града?

О р е л ъ т. Ще видиш.

О б л а ч е т о. Долу е отново поле.

О р е л ъ т. Не поле, а градини.

О б л а ч е т о. Аха.

***

Погледкъм вилата отдалеч. Предната част на сградата се характеризира най-вече с огромната си витрина, зад която е холът.

Влизат Орелът и Облачето.

Орелът е кацнал на клон. Облачето увисва до него.

О р е л ъ т. Виждаш ли къщата сред градината?

О б л а ч е т о. Това къща ли е?

О р е л ъ т. Нещо като къща. Тук хората идват да си почиват.

О б л а ч е т о. Защо? Уморяват ли се?

О р е л ъ т. Ще се промъкнеш в нея.

О б л а ч е т о. Какво?

О р е л ъ т. Няма никой и ще влезеш.

О б л а ч е т о /уплашено/. Защо?

О р е л ъ т. Ще се промъкнеш и като влезеш ще почувствуваш липсата на простор.

О б л а ч е т о. Сега пък ще се промъкваме!…

Пред вратата на вилата.

Орелът каца на перилото на терасата. Облачето виси до него.

О б л а ч е т о. Какво е това?

О р е л ъ т. Вратата. През нея се влиза. Ще влезеш в къщата и ще разбереш какво значи да ти липсва простор.

О б л а ч е т о /приближава се до вратата, разглежда я, опипва я и се връща при Орела/. Тази врата ми се вижда затворена.

О р е л ъ т. И заключена.

Об. Тогава?

О р е л ъ т. Ще влезеш през ключалката, толкоз ли не се досещаш.

О б л а ч е т о. Изглежда, че ще трябва да стана тънко облаче.

О р е л ъ т. Досега беше едно малко бяло облаче, сега трябва да се превърнеш в едно малко бяло мноооого тънко облаче.

Пауза. Облачето отново се приближава , този път към ключалката и се връща на мястото си.

О б л а ч е т о. Колкото един ключ.

О р е л ъ т. Точно така.

О б л а ч е т о. Да почвам ли?

О р е л ъ т. Почва!

Облачето започва да се изтънява и да се навива.

О б л а ч е т о. Още ли?

О р е л ъ т. Още.

О б л а ч е т о. Прилича ми на предене.

О р е л ъ т. Още.

О б л а ч е т о /с изтънено гласче/. Моят заден край вече не вижда своя преден край, нито предният край на моя заден край може да види къде е краят, който трябваше всъшност да бъде поеден, който вече не играе роля на преден край, а всъщност си е само един преден край.

О р е л ъ т. Достатъчно.

О б л а ч е т о. Изтъни се и гласът ми.

О р е л ъ т. На някои места си като паяжина.

О б л а ч е т о. Това хубаво ли е?

О р е л ъ т. Готово ли си?

О б л а ч е т о. Де да знам.

О р е л ъ т. Започвай.

Облачето измъква напред единия от краищата си, който влиза през ключовата дупка и се показва във вътрешната страна, зад витрината.

О б л а ч е т о. Така ли?

О р е л ъ т. Така.

О б л а ч е т о. А вътре какво да правя?

О р е л ъ т. Вън ще се развиваш, а вътре ще се навиваш.

О б л а ч е т о. /навива вътрешния си край/. Така ли?

О р е л ъ т. Така.

Музика.

Облачето се промушва цялото, виждаме как се изхлузва и последната му частица.

О б л а ч е т о. /гласчето му е приглушено, тъй като идва от вътрешната страна на витрината/. Сега?

О р е л ъ т. Отпусни се и се простри по ъглите.

О б л а ч е т о. Кое наричаш ъгли?

О р е л ъ т. Мястото, където се срещат стените.

О б л а ч е т о. И да ставам ъгловато ли?

О р е л ъ т. По краищата.

О б л а ч е т о. Харесвам се заоблено.

О р е л ъ т. Но трябва да се побереш.

О б л а ч е т о. Добре, ще се поръбя. Има ли оше отвън?

О р е л ъ т. Още пет метра.

О б л а ч е т о. /гордо/. От мен навън?

О р е л ъ т. Толкоз.

О б л а ч е т о. Значи не съм чак толкоз малко облаче.

О р е л ъ т. Завиждам ти, можеш да бъдеш каквото си щеш.

О б л а ч е т о. Нали?… А ти – орел. Каквото и да правиш, си оставаш обикновен орел.

О р е л ъ т. Да.

О б л а ч е т о. Горкият орел… Не влязох ли цялото?

Последната частица влиза.

О р е л ъ т. Вече да.

О б л а ч е т о. Сега?

Орелът се приближава до ключалката и затваря малкото металическо капаче.

О б л а ч е т о. Какво щракна?

О р е л ъ т. Капачката на ключалката.

О б л а ч е т о. Защо?

О р е л ъ т. Затворих те.

О б л а ч е т о. Така ли трябва?

О р е л ъ т. Сега си затворено съвсем.

О б л а ч е т о. Защо?

О р е л ъ т. Да се убиеш не можеш да излезеш.

Орелът разперва криле.

О б л а ч е т о. Къде отиваш?

Орелът излита.

О б л а ч е т о. Хееей, орел, къде изчезна?

Да не забравяме, че витрината се е напълнила с гъстата маса наоблачето. Нещо като гъста мъгла и това е вече нашият герой, затворензад ключалката.

О б л а ч е т о. /след пауза/. Чакай сега – какво се случи? Както си летях, полъгах се по ума на някакъв си там орел, прекъснах летенето и се вмъкнах в това нещо, наречено стая. Стаята е отворена, виждам всичко навън. Ето: дървета, камъни пред мен. Стаята е наистина отворена но реша ли да изляза, не мога, нещо пречи. Уж няма нищо, а има. Виждам че няма нищо, но тръгна ли да изляза, нещо невидимо ме спира и ми пречи да изляза при дърветата. Отвсякъде ме притискат стени, горе нещо ме е похлупило… Хееей, орел, какво стана? Защо ме навря през тази ключалка? И защо избяга?… Стоп! Ще се опитам през нея. /Пауза./ Не може, нещото, което щракна, затвори дупката… Хееей, орел, какво направи с мен?

Музика.

Затъмнение.

Просветване.

Отново витрината и мъглата зад нея.

О б л а ч е т о. Нощта се свършва, слънцето изгрява. През това НЕЩО, което ми пречи да изляза се вижда всичко; по-право през това НИЩО, което ми пречи да изляза, виждам как листата на дърветата светлеят и трептят. Изглужда, че духа утринен ветрец. Той е добър, той ме носи… Той ме НОСЕШЕ по света. Аз припках весело в простора… Простор ли казах? Ами ето че разбрах какво означава простор. Орелът искаше да ми покаже, показа ми и вече разбрах. Сега разбирам какво е искал да ми каже. Добре де, разбрах!… Разбрах! Чуваш ли, проклета птшдо? Разбрах какво е простор!…

Заплаква с музиката, която нахлува отвсякъде, а зад витрината мъглата затрептява.

О б л а ч е т о /хленчи/. Може да си орел, може да си прочута и горда птица, но защо постъпи така с мен? /Плаче./ Колко хубав е денят навън!… Чудесно време за разходка по небето. /Плаче./ Всичко се вижда, пред мен няма нищо, а има нещо, което пречи да изляза. Едно хладно и гладко нещо ми пречи. /Заплаква високо./ Проклет орел, измамник, крадец на малки бели облачета!… Не ти ли домиля за мен, кажи! Не се ли свива сърцето ти от мъка, че си ме затворил в тази никаква стая? Тя ме притиска! Отвсякъде!… /Заплаква отново./ Не ти ли е мъчно, а? Не ти ли е жално за малкото бяло облаче, което си свиркаше и скиташе в простора?… Ах, тази дума!… Заради нея!… /Извиква./ Проклет орел!… Неприятен!… Ти си…

О р е л ъ т /влиза/. Какво съм?

О б л а ч е т о /леко объркано/. Нищо… Говоря си. Нали знаеш, аз съм едно глупаво бяло облаче… Ами ти къде се загуби, а?

О р е л ъ т. Как си?

О б л а ч е т о. Екстра.

О р е л ъ т. Тогава добре…

Орелът си тръгва.

О б л а ч е т о /извиква/. Чакай!

О р е л ъ т. /прави се на ударен/. Какво?

О б л а ч е т о. /след пауза/ Нали… такова?…

О р е л ъ т. Какво?

О б л а ч е т о. Шяхме да излитаме.

О р е л ъ т. Къде.

О б л а ч е т о. Вън.

О р е л ъ т. Къде вън?

О б л а ч е т о. На простор.

О р е л ъ т. Ахааа, значи…

О б л а ч е т о. Разбрах го още в първия момент и нямаше зашо да кисна цяла нощ в стаята. Аз съм едно умно бяло облаче и разбирам лесно, на бърза ръка.

О р е л ъ т. Но вътре си екстра, нали?

О б л а ч е т о. Моля ти се, знаеш ли как те чакам?

О р е л ъ т. Как?

О б л а ч е т о. А бе, какво е туй, което не е нищо, а пък не мога да мина, не ме пуска.

О р е л ъ т. Кое бе, облаче?

О б л а ч е т о. Което е гладко като |въздух.

О р е л ъ т. Това е стъкло.

О б л а ч е т о. Ааа, това ли е стъкло?… Добре. Хайде де.

О р е л ъ т. Какво има?

О б л а ч е т о. Няма ли да ме пускаш?

О р е л ъ т. Ами, може… Щом си разбрало…

О б л а ч е т о. Много повече отколкото предполагаш. Изляза ли оттук вече няма да се оплаквам от скука. Просторът е чудесно нещо.

Орелът се приближава до ключалката, маха капачката.

Музика.

Облачето започва да се изнизва навън.

О б л а ч е т о. /докато излиза на тънка нишка/. Опалаааа!… Ехааа!… А така… Оше… и още… Все по-тънко!… Урааааа!

Облачето е изцяло вън, преобразява се в стария си вид.

О б л а ч е т о. Здравей, орел! Славна птица си ти!… Велика птица!… Знаеш ли, не е|ъм виждал по-велико нещо от тебе!… Чуваш ли? На теб говоря!… /Пауза./ Защо мълчиш? А?…Чуваш ли бе, орел? /Пауза./ Защо мълчиш?… /Пауза./ Защо си тъжен? Какво ти стана?… Защо гледаш към стаята?… Кажи де, защо се взираш? Какво има там?… А!… Какво е туй?… Оле! /Изпищява./ Страх ме е!…

Едва сега успяваме да видим, че на стената в стаята с витрината виси препариран орел с разперени криле.

Музика.

О б л а ч е т о. /обхванато от страх, дори ужас/. Какво е това?

Концентрирана светлина само върху препарирания орел. Дори може да се помисли за изтикването му на преден план и връщането му обратно.

О б л а ч е т о. Това е орел! /Уплашено./ Неподвижен… Как не го видях досега!… Цяла нощ съм било до този разперен неподвижен орел!… Защо е неподвижен?… Кажи, познаваш ли го?… Страх ме е!…

Тишина.

О р е л ъ т. Това е орлица.

Музика.

Затихване.

О б л а ч е т о. Какво казваш?

О р е л ъ т. Орлицата ми.

О б л а ч е т о. Съпругата ти?

О р е л ъ т. Да.

О б л а ч е т о. /съкрушено/. Жена ти!… /Мълчание./ Защо стои там?… Защо не я повикаш?… Кажи де, защо не ѝ кажеш да излезе?… А?… Моля ти се, какво чакаш?… И защо не махне поне с крило?… За поздрав… Не те ли обича?… А, какво правиш?… Къде ще стигнем, ако почнат да плачат и орлите!… /Тъжно./ Ех, аз съм едно доста глупаво облаче… Извинявай!… За всичко, което ти избъбрах… И в момента, и когато те нямаше…Боже мой, какво не те нарекох когато те нямаше. /Тихичко./ Значи, това е твоята съпруга!… /Още по-тихо./ Нима искаш да кажеш… /Съвсем тихо./ Че тя не е…

Пауза.

О р е л ъ т. Тя е мъртва. /Пауза./ Убиха я.

О б л а ч е т о. Защо?

О р е л ъ т. Това не мога да разбера и аз. Стоеше си на скалата и я убиха.

О б л а ч е т о. Страшно, ужасно!…

О р е л ъ т. Но това. не е най-страшното.

О б л а ч е т о. Нима има и по-страшно от туй?

О р е л ъ т. Най-страшното е, че я окачиха на стената в тази вила, зад този огромен прозорец, който ми позволява да я виждам колкото си искам. Летя където летя, но винаги се връщам тук – да я зърна. Тя стои неподвижна, с изцъклени очи. Това не са нейните очи, разбива се, но това е тя, орлицата ми.

Пауза.

О б л а ч е т о. Защо ми каза туй жестоко нещо?

О р е л ъ т. /въздъхва/. Не знам.

О б л а ч е т о. Добре де, но ти защо идваш тук? Нали се измъчваш?

О р е л ъ т. Не мога, облаче, опитвам се да не идвам, но не мога. Понякога издържам до два дни и пак се връшам да я видя. А понякога идвам по три пъти на ден. Защото, виж – тя е там, тя е разперила криле.

О б л а ч е т о. Това е ужасно!

О р е л ъ т. Не искам да идвам, но идвам. Това се превърна в моя трагедия… Сто и двайсет години съм живял с нея… /Пауза./ И… вчера… реших да сложа край на трагедията.

О б л а ч е т о. Как?

О р е л ъ т. Като пожертвах тебе.

О б л а ч е т о. Мене?

О р е л ъ т. Затова те доведох и те накарах да се пъхнеш в стаята. Ти изпълни пространството, закри орлицата, тя изчезна от погледа ми.

О б л а ч е т о. Аха, за да не идваш. Шом не можеш да я виждаш зашо ще идваш.

О р е л ъ т. За да я забравя.

О б л а ч е т о /след пауза, бавно и прозряващо/. Но ти… Чакай… Не!… Не, разбира се!… /Въздъхва и прави пауза./ Колко съм глупаво, нали…

О р е л ъ т. Не си чак толкоз глупаво.

О б л а ч е т о. /с изненада/. Не може да бъде!

О р е л ъ т. Уви, така е.

О б л а ч е т о /високо и трезво/. И щеше да пожертваш мен, да ме затвориш за цял живот? Да закривам орлицата ти?

Дълга пауза.

О р е л ъ т. Мразиш ли ме?

Пауза.

О б л а ч е т о. И защо ме пусна?

О р е л ъ т. Не можах да издържа.

О б л а ч е т о. Дожаля ти… За мен.

О р е л ъ т. Ти си едно мило бяло облаче.

О б л а ч е т о. И щях да остана там?

О р е л ъ т. Предлагам да си вървим.

О б л а ч е т о.Завинаги там…

О р е л ъ т. Да бягаме от туй проклето място!

О б л а ч е т о. Заедно ли?

О р е л ъ т. Сега си отново свободно и можеш да полетиш към небето.

Шум от двигател на кола.

О б л а ч е т о. А!… /Шумът се засилва./ Нещо идва насам.

О р е л ъ т. Автомобил.

О б л а ч е т о. Потегляме ли?

О р е л ъ т. Почакай.

 

Автомобилът форсира и спира извън сцената. Пауза. Отварят се врати на купето.

О р е л ъ т. Ела да се скрием.

Потулват се, но тъй че ги виждаме.

Хлопва се врата на купето.

Влиза ТЯ. Носи голяма чанта.

Т я. А!…

Т о й /гласът му/. Какво?

Т я. Че, тук не е толкоз лошо, знаеш ли?

Т о й. Казах ти.

Т я. Дори е хубаво.

Т о й. Какво ти разправях.

Т я /измъква гребен и започва да се реше/. Много ме разчорли.

Т о й. Ще те разчорля пак!

Т я. Искам да бъда красива.

Т о й. Ще те разчорля много, да знаеш.

Удар на врата.

Т я. А пък аз ще избягам.

Т о й /чак сега влиза/. Няма къде. Наоколо –  гора.

Т я. Ще викам!

Т о й. Ми, няма кой да те чуе. Самия аз не съм идвал от четири месеца.

Посяга към нея.

Т я. Остави ме да се среша.

Т о й. Харесваш ми и несресана!

Т я. Защото съм нова.

Т о й /напира да целува/. Ше те харесвам винаги!

Т я. Гадно женено женкарче!…

Т о й. Боже!

Т я. Какво?

Т о й. Кокошките на съселите! /Хуква да ги гони./ Къш!… Къш! /Връща се./ Пакостят. /Посяга./

Т я. Пусни ме!

Т о й /посяга/. Някой ден ще ги трепам!

Т я /удря му ръката/. Не пипай!

Т о й. Имам чувства към тебе.

Т я. Първо се справи с кокошките!

Тя се смее.

Т о й. Ще им видя сметката. Мразя, значи, кокошки. Пъплят по двора, поскат, мацат. /Изведнъж./ Маце, кво ще кажеш за въздуха?

Т я. Хубав въздух… Не ме пипай!

Т о й. Тук въздуха е, значи, като озон: колкото го дишаш, повече ти се диша.

Т я /удря ръката му/. Не пипай, ти казват!

Т о й. Целува ми се!

Т я. Не може.

Т о й. В колата как можеше?

Т я. Стига толкоз, получи си дажбата.

Т о й. Ма ти ако ме държиш на забрана, ще се помина. Ми ние защо бихме този път и трошихме коли.

Т Я /смее се/. Такава съм. На такива като теб – така. Оле, че хубава вила!… А, ми тя, вилата ти, много хубава бе!… Брей, че то тук много хубаво. Такъв с такава вила не се изпуща, не бива да те изпущам. Кво ше кажеш – да те изпусна ли?… Женено магаре!

Т о й /неопределено/. Е, то…

Т я. Ти си много женен, бе! Защо си толкоз женен?

Т о й. Е, сега…

Т я. А вилата хубава! Колата – хубава.

Т о й. /самодоволно/. Нали?

Т я. Ама и аз.

Т о й. Ти си много хубава!

Посяга.

Т я /удря ръката му/. Ще бия!

Т о й. Само биеш, само знаеш да биеш… Така ли ще я караме?

Т я /хихика доволно/. На мен не ми минават… Богата вила! Тук може да се живее.

Т о й. Не само да се живее.

Т я. Кротко!

Т о й. Могат да се правят разни работи.

Т я. Голяма витрина имаш. Към какво?

Т о й. Към хола.

Т я. Няма ли да отключиш? Т о й /сепва се/. Забравих.

Т я /смее се, киска се/. Държиш ключа и чакаш.

Т о й. Ми, гледам да те целувам. Ти си за целуване. Слушай, в колата се целувахме, а тук че даваш. Защо?

Отключва.

Вътрешността на хола.

Т я /влиза/. Хубава вила! Обичам такива. /Оглежда всичко./ Хубава баджа!… Хубави менци!… Хубав битов кът… Обичам хубавите битови кътове. Много хубаво!

Т о й. Долу правя механа.

Т я /смее се/. Там не влизам.

Т о й. Защо?

Т я. Тук мога да счупя витрината и да избягам, а там къде ще бягам.

Т о й. Вероника, мила, защо да бягаме, кажи! Какво съм ти сторил, че ме мъчиш. Виждаш – обстановката обстановка, бихме толкоз път, хабихме бензин… Къш!

Т я. Какво бе?

Т о й /ядосано/. Мамицата им!…

Изхвърчава навън.

Чуваме гласът му да ругае и гони кокошките.

Тя оглежда обстановката и накрая спира вниманието си върху орлицата.  

Музика за акцент.

Т о й /влиза запъхтяно/. Ше ги избия, значи!… Ще им намеря цаката. /Захласнато./ Вероника!

Т я. Какво? /Продължава да си гледа орлицата./

Т о й. Хубава задна част притежаваш!…

Т я. Какво е това?

Т о й /учудено/. Кое?

Т я. Тази птица.

Т о й. Орлица.

Т я. Препарирана?

Т о й. Пречуках я преди две години!.

Т я /учудено, с възхищение/. Ти!…

Т о й. Аз ами кой!

Т я. Уха!

Т о й. Моля ти се, преди две години. Беше кацнала на една скала и я пречуках.

Т я. Брееей, ти си бил истински мъж!

Т о й. Ми ти кво смяташе.

Т я. Голям мъж!

Т о й. Ми ти кво мислеше.

Т я. Такъв не бива те изпущам. Дай. /Целува го./

Т о й /щастливо извиква/. Вероника! Полита към нея.

Т я. Трай!

Т о й /налита/. Моля те, ще те намляскам и ще те оставя на мира!…

Т я. С какво я утрепа?

Т о й. С „Тула“.

Т я. Какво е това?

Т о й. Ми аз съм ловец. Не знаеш ли?

Т я. Не, знаех че си женкар, че си подлец, но не знаех че си ловец.

Т о й. Аз съм известен ловец!

Т я. Дай.

Целува го. Той прекипява и я хваща здраво, тръшка я на земята. Тя се киска и се отбранява, без да е убедена, че се отбранява. Той ръмжи и успява да я тушира, но ненадейно вдига глава. Услушва се.

Т о й. Мамицата им!

Скача на крака.

Т я. Какво пак?

Т о й. Изядоха ми теменужките.

Т я. Стига с тия кокошки.

Т о й. Трябва да ги таковам!

Излиза.

Орелът и Облачето в ъгъла на сцената гледат как Той шета из двора и гони кокошките.

О р е л ъ т. Видя ли го?

О б л а ч е т о. Да.

О р е л ъ т. Нищожество… Но уби орлицата.

О б л а ч е т о. Това е ужасно!

О р е л ъ т. Това нищожество!

О б л а ч е т о. Страшно е да се помисли.

О р е л ъ т. Тя е мъртва, а той се разхожда, целува жени… Аз, орелът, не мога да му сторя нищо. Безсилен съм дрешу него. Разкъсвам се от ярост, блъскам се в скалите от яд, но мога ли да предприема нещо?

Чуваме караници, надвикват се двама.

Тя излиза на терасата пред витрината, зашото също е чула разправията.

Той се връща.

Т я. Какво става?

Т о й. Караме се тук с комшията. Викам му или да престане с тая еснафска работа да отглежда кокошки на вилата, или да си ги затвори да не ми унищожават теменужките, щото някой ден ще се понесем и не отговарям за себе си… И предницата ти е хубава!

Т я . Стой мирен!

Т о й. Не мога.

Скача отгоре ѝ и я събаря.

Тя се киска, мъчи се да се отскубне.

Т о й. Ще те изям!

Т я. Ти си истински мъж!

Т о й. Тогава що се опираш!

Тя продължава да се киска в боричкането и в „съпротивата” си. Осветени са само Орелът и Облачето.

О р е л ъ т. От две години се мярка прел очите ми и просто ме унищожава. Мятам се от ярост и злоба в безсилието си. Кажи ми, Облаче, има ли нешо по-жестоко от туй за един орел? Осъден съм цял живот да виждам орлицата си разперена, но безжизнена и убиецът край нея, в ролята на нищожество.

О б л а ч е т о. Разбирам те, орльо, и ми е мъчно за теб. Ето ме, от днес нататък съм ТВОЕ облаче. Когато този човек си отиде, ще вляза в стаята и ще скрия орлицата от погледа ти. /Пауза./ Ше стоя винаги там, цял живот. /Пауза./ Дано намериш покой.

С хихикане в сцената се втурва Тя, гонена от него.

Т о й /Спира се запъхтян/. Уж съм истински мъж, пък бягаш. ./Преценява да се хвърли ли към нея или не, докато тя се киска./ Признаваш ме, пък… /Прави крачка към нея./ Бягаш… /Крачка кам нея./ Дай да те нацелувам като хората, ма!

Изведнъж се хвърля и я сграбчва.

Т о й. А!…

Т я /хихика се/. Какво А?…

Т о й. Не избяга.

Т я /киска се/. Ми не избягах.

Т о й /млясква я/. Защо не избяга?

Т я. Да не съм луда.

Киска се.

Т о й. Ми така де – защо ше идваш иначе във вилата.

Кискат се и се мляскат.

Облачето се втурва към тях, завърта се шеметно, покрива ги и ги разкрива.

О б л а ч е т о. Засрамете се!… Защо я убихте? /Върти се като във вихрушка./ Защо го оставихте сам… да страда?… И да я вижда… Убийци!… Защо не се замислите?…

Тишина.

Мляскането на двамата, които ту виждаме, ту не виждаме, в зависимост от движението на облачната мъгла, която ги закрива и откива.

Пауза с тишина.

О р е л ъ т. Облаче.

О б л а ч е т о. Какво?

О р е л ъ т. Хайде.

О б л а ч е т о. Чу ли какво казах – оставам.

О р е л ъ т. Хайде, облаче.

О б л а ч е т о. Къде?

О р е л ъ т. В простора. /Смехът и мляскането./ Докато не съм умрял от ярост.

Излизат.

Мъжът и жената се мляскат и кискат.

Просторът. Музика.

Влизат Орелът и Облачето.

О б л а ч е т о. Колко хубаво летим!… Виж слънцето, небето!… Ами че то просторът било хубаво нещо, а?… Летиш където си щеш.

О р е л ъ т. Наистина е хубаво с теб.

О б л а ч е т о. Винаги ще те развличам, никога няма да скучаеш!

О р е л ъ т. С теб е чудесно… Кажи ми още нещо весело.

О бл а ч е т о. Харесват ли ти лудориите ми?

О р е л ъ т. Много.

О б л а ч е т о. А пък един друг ден се спуснах над едно езеро. И що да видя – във водата още едно облаче. Подобно на мен, палаво като мен. Още едно малко бяло облаче… Знаеш ли какво си мисля?

О р е л ъ т. Кажи.

О б л а ч е т о. Днес е десетия ден откакто се познаваме.

О р е л ъ т. Точно така.

О б л а ч е т о. И като видях облачето, си казах: Брей, че то имало и други малки бели облачета!… Ти оглеждаш ли се в езерата?

О р е л ъ т. Напоследък по-често.

О б л а ч е т о. За да помислиш, че не си… сам, а?

О р е л ъ т /след пауза/. Да.

О б л а ч е т о. Хайде да не почваме!… И си викам: Бе, ти, бе, облаче, откъде се взе? И какво е това небе под тебе? Какви са тия живитни. Гледам – облаче, пълно с животни.

О р е л ъ т. А то /смее се щастливо/ пъстърви!

О б л а ч е т о. Тогава не знаех, че са пъстврви. /Пауза./ А!…

О р е л ъ т /с лека тревога/. Какво бе, облаче?

Пауза.

О б л а ч е т о. Облаците!

О р е л ъ т /тъжно/. Облаците се връщат.

Облаците нахлуват в сценичното поле.

О б л а ч е т о. Урааа, моите облаци!… Керванът!… Здравейте, облаци!… Отново сме с вас!… Бях се загубило!… Ураааа!… Ех, че е хубаво с облаците!…

О бл а к. Тръгвай, какво чакаш?

О б л а ч е т о. Тръгвам де, тръгвам, какво искаш!… Ееее, намерих ви, а?

О б л а к. Чакай…

О б л а ч е т о. В простора!

О б л а к. …с теб нямаше ли един орел?

Облачето. Да!… Един тъжен, самотен орел… Ех, че е хубаво с облацитееее!…

Музика.

 

Облаците летят хаотично, шепнат нещо, а понякога извисяват гласове и можем да усетим, дори да потърсим логика в разговорите им:

– Насам ли?

– Натамаааааам!

– Къде другаде?

– Навсякъде същото.

– Само натам.

– А утре може би обратно.

– Зависи.

– Всичко долу ми е познато.

– И на мен.

– До втръсване.

– Виждали сме го милиони пъти.

– Върви, не спирай.

– Не блъскай.

– Не забавяй движението.

Облаците отминават, остава да блести с нищото си и с чародейна вечна светлина просторът.

К р а й

 


 борис
 априлов
 *
 УРА
 ЗА
 НОСОРОГА
 *
 пиеса 
 за
 куклен 
 театър
 *
 1974
ЛИЦА
по реда на появяването им:
РУНИ – катеричка.
СИВКО – заяк.
МУШ – носорог (без реплики)
БОЦ – таралеж.
ЧИМИ – жабок.
МАРЧО – магаре или друго удобно за театъра животно.
БЪРЗАНКА – мравка (само няколко реплики).
ВИДРАТА – няколко реплики.
МЕЧО или друго удобно за театъра животно.

Ч А С Т  .  П Ъ Р В А

К а р т и н а  .  п ъ р в а

Изправена пред пулта, с цигулка в ръце, Руни се измъчва. Упражнението не върви. Редовно бърка още в началото и почва отново.
Влиза Сивко. Слуша известно време и си запушва ушите.
С и в к о /тихо/. Руни!…
Р у н и /прекъсва упражнението/. Какво?
С и в к о. Нещо интересно.
Г л а с ъ т  н а   м а й к а т а.  Руни, защо спря?
Р у н и. Почвам, мамо!
Започва да свири тихичко.
Р у н и /шепти/. Много ли е интересно?
С и в к о. Извънредно.
Р у н и. Трябва да свърша упражнението.
С и в к о. Да, но ти само го почваш.
Р у н и. Бъркам още от самото начало.
Г л а с ъ т. Пак спря.
Р у н и. Почвам.
Засвирва тихичко.
Р у н и. Ей сега ще свърша.
Сивко слуша. Руни бърка още в началото и почва отново. И отново същото.
С и в к о. Ух!…
Р у н и. Ей сега.
Г л а с ъ т. Докато не изсвириш упражнението без грешка няма да излизаш!
Р у н и. Добре, мамо.
Започва, греши и почва отново.
С и в к о. /извиква от нерви/. Олеле!
Р у н и. Сега! /Започва отново./
С и в к о. /не издържа/. Ужас!
Р у н и /прекъсва/. Какво да правя, Сивко, докато мама не чуе края – няма да ме пусне.
С и в к о /шепти/. Тогава защо не изсвириш само края.
Р у н и. Какво?
С и в к о. Само края.
Р у н и. Да бе, това е идея.
Започва да тактува с крак, опашката ѝ се заклаща като метроном, засвирва. Изсвирва безпогрешно финала.
Р у н и /високо/. Готово, мамо!
Г л а с ъ т. Защо само края? Искам да чуя цялото!
Р у н и /въздъхва/. Ужас. /Високо./ Добре, мамо!
Тъкмо да засвири, Сивко се втурва към нея, грабва цигулката от ръцете ѝ, вторачва се в нотите, започва да тактува с крак и изсвирва майсторски чудесното упражнение за цигулка.
Заедно с Руни и ние слушаме в захлас.
Финалът. Тишина.
Сивко дава знак на Руни да говори.
Р у н и. Мамо, свободна ли съм?
Г л а с ъ т. Браво, Руни! Беше прекрасно! Можеш да поиграеш.
Р у н и. Урааа! /Към Сивко./ А бе, Сивко, защо не си ми казал досега, че можеш да свириш на цигулка?
С и в к о /спокойно/. Досега никога не съм и пипвал цигулка.
Р у н и /изненадано/. То-га-ва кккак… то-га-ва…?
С и в к о. Ами какво да правя, като не мога да те чакам. Знаеш ли какво интересно нещо видях?
Р у н и. Какво?
С и в к о. Едно голямо животно.
Р у н и. Колко голямо?
С и в к о. Много. Затворено.
Р у н и. Къде затворено?
С и в к о. В едно нещо. Вътре. Не може да излезе. Ама много интересно животно. Носът му започва като нос, но не свършва като нос. Само започва.
Р у н и. И казваш, не свършва, а?
С и в к о. Свършва, но не като нос.
Р у н и. Но започва като нос.
С и в к о. Започва като нос.
Р у н и. Но само започва.
С и в к о. Само започва.
Р у н и. А по нататък? Какво става с носа?
С и в к о. Завършва като друго… Нали ти казвам, отначало носът си започва нормално, гледаш го – нос, и ти се струва, че ще се развие докрай като нос. Добре, но на едно място носът казва: оо, не – стига, вече няма да бъда нос; на този свят носове много – моят нос ще свърши другояче. И носът който е почнал и се е развил като обикновен нос, изведнъж взима, че свършва като рог.
Р у н и /ужасено/. Какво?
С и в к о. Като рог.
Р у н и. А, че тогава може да се каже и обратното.
С и в к о. Как обратното?
Р у н и. Че рогът си започва нормално като рог, но завършва като нос вътре в животното.
С и в к о. А бе, не ми разправяй на мен, когато видях с очите си, че първата част на това нещо беше нос, а чак после, след почивката, започва рога.
Руни /учудено/. Каква почивка?
С и в к о. Ами този нос е дълъг – не можеш да го разгледаш без почивка. Някъде към средата му трябва да си починеш и да продължиш отново разглеждането.
Р у н и. И това ще го видя?
С и в к о. Да.
Р у н и. Хайде!
Тръгват.
Запяват:

Сега ще видим нещо като нос
дали това е нос, не е ли нос
това се слага вече под въпрос,
Носът е нос, когато си е нос.

Но щом носът е друго, не е нос.
По туй не става вече и въпрос –
носът е нос безспорен, ако нос
пред теб стърчи, тогава си е нос.

Сега ще видим,
ей сега!…
Затворен бил във нещо.
За първи път затворен нос
В живота си ще срещнем.

Сега ще видим нещо като нос
дали това е нос, не е ли нос
Това е най-големия въпрос.
Носът е нос, когато си е нос.

Р у н и. Сивко, знаеш ли защо казват на носа нос?
С и в к о Защо?
Р у н и. Защото някой го носи.
С и в к о. Да бе, забелязал съм, че всички носове ги носят.
Р у н и.  Все ги разнасят някъде.
Музика.
Двамата приятели вървят.

К а р т и н а  .  в т о р а

 Пред клетката на носорога.

Цялата работа се състои в това, че на полянката някой е оставил вагон-клетка с носорог. Кой и защо – не знаем. И ние сме еднакво учудени като Руни и Сивко.
С и в к о /победоносно/. Ето, виж!
Р у н и /останала малко назад/. А!…
С и в к о. Видя ли?
Р у н и. Еее!
С и в к о. Какво ти казах I
Р у н и. Това нещо, значи, не може да бъде!
С и в к о. Ето го!
Р у н и. Голяма работа!
С и в к о. Голямо нещо.
Р у н и. И сега?
С и в к о. Сега какво?
Р у н и. Какво ще го правим? То е наше. Който намери нещо, нещото става негово.
С и в к о. Добре де, ама ние не знаем какво сме намерили.
Р у н и. Имаме нещо извънредно голямо, но не знаем какво.
С и в к о. Не знаем точно какво имаме.
Р у н и. Ей, животно, какво си?
Носорогът се помръдва царствено.
С и в к о. Това е едно голямо нещо, пъхнато в друго, по-голямо нещо.
Р у н и. Но дали пък цялото не е едно и също нещо, а?
С и в к о. Не ми се вярва. Все ми се струва, че са пъхнати едно в друго.
Р у н и. Май че е така.
С и в к о. Виж му носа.
Р у н и. Не бе, това е рог.
С и в к о. Нос!
Р у н и. Рог!
С и в к о. Добре де – носорог!
Р у н и. Нашият носорог!
С и в к о. Ще си го правим каквото си искаме, но той си е преди всичко мой.
Р у н и. Защо?
С и в к о. Защото го намерих първи. Който си намери нещо, негово си е.
Р у н и. Тогава довиждане.
С и в к о. Чакай!
Р у н и. Какво?
С и в к о. Давам ти половината.
Р у н и. Така може.
С и в к о. Половината носорог е твой.
Р у н и. Благодаря.
С и в к о. Сега какво ще го правим?
Р у н и. Нищо. Имаме си носорог. На мен половина и на теб половина.
С и в к о. Като съберем двете половини, става цял.
Р у н и. Трябва да му измислим име.
С и в к о. Аха! Да го кръстим.
Р у н и. Предложи едно име.
С и в к о. Чакай да измисля.
Р у н и. Хайде да измислим.
Мълчат. Мислят.
Влиза Боц. Оглежда ги учудело.
Б о ц. Руни, какво правите?
Р у н и. Нищо, Боц. Тук си намерихме нещо, та му търсим име.
Б о ц /все още не забелязва носорога/. Какво си намерихте?
С и в к о. Ей това. /Сочи го./ Преди малко го намерихме и сега му търсим име.
Б о ц. А, че какво е това?
Р у н и. Носорог.
Б о ц. Че много голям бе, къде го намерихте такъв голям?
С и в к о. Защо, да не си виждал по-малки.
Б о ц. А, не, но този е много голям.
Р у н и. Такъв си е, Боц.
Б о ц. Не ми викай Боц! Казвам ве Бооц!
Р у н и.  На мен ми харесва Боц.
Б о ц. Тогава ми викай Боц, но това нещо тук е прекомерно голямо. И защо е сложено в нещо друго?
С и в к о. Това му е опаковката.
Р у н и. Амбалажа.
Б о ц. И сега му търсите име?
Д в а м а т а. Да.
Б о ц. Голямо нещо. Такова голямо нещо не съм виждал. Аз и малко не съм виждал, но това е много голямо. Това едва се побира в опаковката си. Това нещо ако те муш… мушне…
Р у н и. Готово! Вече го кръстихме. Муш!
С и в к о. Хей, Муш!
Носорогът поклаща глава.
Б о ц. На мен ми дай да измислям имена. И сега какво ще го правим?
Р у н и. Ще си го имаме. То си е на мен и на Сивко.
С и в к о. Половината е мое, половината на Руни.
Б о ц. А на мен? Дето го кръстих? Нищо ли?
Руни и Сивко се споглеждат.
С и в к о. Добре, вземи едната му трета.
Б о ц. Значи, едната му трета е моя, така ли?
Д в а м а т а. Да.
Б о ц. Благодаря. Вече си имам една трета от носорог.
Влиза Чими.
Ч и м и. Какво бе, какво правите тук?
Б о ц. Хайдее, и този ще иска парче от носорога.
Ч и м и. Нищо не искам. Какво делите?
Р у н и /сочи/. Това.
Ч и м и /поглежда и прави крачка назад/. Че какво е това? /Всички мълчат./ Ей, че голямо нещо! Живо ли е? /Подскача и се вмъква в клетката./ Ей, ти, живо ли си? /Носорогът прави стъпка към него. Чими извиква и излиза при другите./ Живо е. /Другите се смеят./ Какво е това голямо нещо, бе? Защо ви е? Какво ще го правите?
С и в к о. Нищо. Ще си го имаме.
Ч и м и. Глупости! Ще си го имате. Глупости! Че то, преди всичко, ще ви изяде. Ще ви налапа… Довиждане, налапани!
Чими си излиза.
С и в к о. Чухте ли какво каза Чими?
Р у н и. Дали пък някой ден този носорог няма да вземе да ни налапа, а?
Б о ц. Не ми се вярва. Защо? Какво сме му сторили?
С и в к о. Ами много го раздробяваме на парчета.
Р у н и. Хей, Муш, ще ни изядеш ли?
Б о ц. Муш, кажи нещо?
Муш изпръхтява.
Тримата се оттеглят крачка назад.
Р у н и. Май че подразбира от говорене. Муш, кажи ХРАЛУПА.
Муш изпръхтява.
Б о ц. Сигурно е така.
С и в к о. На носорогски е така.
Влиза Чими, който въвежда Марчо.
Ч и м и. Марчо, кажи им на тия, че ще ги изяде!
М а р ч о. Това ли?
Ч и м и. Да.
М а р ч о. Това нещо няма да ги изяде.
Ч и м и. Ще ги налапа.
М а р ч о. Това нещо е носорог.
Ч и м и. Ще ги изамка.
М а р ч о. Носорог в клетка.
Р у н и. Кръстихме го Муш.
М а р ч о. Това нещо е носорог, пъхнат в клетка. Някои животни ги пъхат в клетка. Не знам защо. Някъде някои животни ги пъхат в клетка. И да питаш, няма да ти кажат защо. Просто ги взимат и ги пъхат в клетка. Там ги хранят. Не знам защо ги хранят. Но туй нещо няма да ви изяде.Това е носорог. Нарича се така, защото носът му завършва накрая с рог.
С и в к о. И какво?
М а р ч о. Според мен, трябва да го пуснете. Носорозите трябва да се разхождат. Трябва да са на свобода. Всяко животно трябва да е на свобода и да пасе.
Р у н и.  Така ли мислиш, Марчо?
М а р ч о. Трябва да се разхождат. Да си пасат. Всяко животно трябва да се разхожда и да си пасе.
Ч и м и. Глупости!
М а р ч о. Чими, ти мълчи! Ти си проклет жабок и трябва да мълчиш.
Ч и м и. А бе, глей си работата!
Чими излиза.
Б о ц. И какво викаш, Марчо?
М а р ч о. Според мен, трябва да го пуснете. Това дето го виждате е носорог, а това дето е вън от него е клетка. Носорогът е вътре в клетката, а не бива така.
Б о ц. Клетката да бъде в него, така ли?
М а р ч о. Не. Носорогът трябва да бъде вън. Клетката и носорогът да си бъдат отделно. Ако носорогът иска да влезе сам в клетката – да си влезе. Но сам.
Б о ц. А клетката, Марчо?
М а р ч о. Да влезе в носорога ли?
Б о ц. Да.
М а р ч о. Не бива. И клетката трябва да си бъде свободна. Клетките също се раждат свободни.
Б о ц. Да затварят в тях животни.
М а р ч о. Не. Животните и клетките трябва да си живеят отделно. Затова трябва да пуснете носорога. Представете си, че на клетката не ѝ е приятно в нея да живеят носорози. На никого не му е приятно в него да живеят носорози. Представете си, например, че вътре във вас живее носорог.
Всички се споглеждат.
Б о ц. В мене няма носорог.
М а р ч о. Отде знаеш?
Б о ц /поглежда корема си/. Няма, не виждам ли?
М а р ч о. Но той е вътре, как ще го видиш.
Б о ц /вика/. В мене няма нищо. Ето, пипам се и няма нищо. В корема ми няма нищо.
М а р ч о. Не се знае. Нищо не се знае. Затова трябва да пуснете този носорог да си пасе.
Б о ц. И да влезе в мене, така ли?
М а р ч о. Нищо не се знае. Носорозите обаче трябва да пасат, а не да са в клетка. Този е едноклетъчен, понеже живее в една клетка, но има многоклетъчни носорози, които живеят в много клетки, Всъщност, носорозите трябва да пасат, а не да живеят в клетки.
Р у н и. Значи, викаш, да го пуснем, а?
М а р ч о. Така викам.
С и в к о. Да не направи някоя беля, ей.
М а р ч о. Нищо няма да направи. Той трябва да пасе, да расте…
В с и ч к и. Още?
М а р ч о. Охоооо! Има да расте…. А така, в клетка, как ще расте, на къде? Един носорог расте до пет метра, а този я има, я няма четири. На ваше място, ако носорогът беше мой, бих го пуснал.
Б о ц. Така ли? Да не направим беля, Марчо!
М а р ч о. Носорозите са добри животни. Къде си чул за лоши носорози. Всички носорози са добри, те пасат и се разхождат.
С и в к о. Добре де /оглежда клетката/ а как ще го пуснем?
М а р ч о. Много просто.
Б о ц. Как?
М а р ч о. Всяка клетка си има врата. Както е влязъл, така ще излезе.
С и в к о. Така ли? Само да не се наложи да го вкарваме, ей!
М а р ч о. Носорозите трябва да пасат. В клетката не расте трева. Расте ли? /Всички мълчат./ Вас питам, расте ли трева в клетката?
Б о ц. Не.
М а р ч о. Тогава?
Б о ц. Викаш, да го пуснем, а?
М а р ч о. Да го пуснем. Носорозите не бива да стоят в клетки. Довиждане.
Марчо си излиза.
Всички мълчат и гледат носорога.
Р у н и. Като го гледам от тук, този носорог моментално се превръща в рогонос, защото отначало му се вижда рога, а чак после носа.
С и в к о. А бе, според мен, Марчо е прав: животните трябва да пасат, да се разхождат, а не да стърчат по клетките.
Б о ц. Кой ще отвори?
Р у н и. Кой – Сивко.
С и в к о. Така ли трябва?
Р у н и. Така мисля.
С и в к о. Мислиш ли, че мислиш правилно?
Р у н и. Хайде, отвори.
Б о ц. Ние ще ти помагаме. Ще застанем тук и ще броим.
С и в к о. Така може, обичам да ми помагат.
Боц и Руни застават в края на сцената.
Сивко остава сам пред клетката.
Боц и Руни извикват: Хайде.
Започват да броят: –  Едноооо, двееее, трииии, четириии….
Сивко бавно започва да пристъпва към вратата на вагона.
Барабанен дропс, като в цирка.
Сивко спира. Тишина.
Сивко тръгва. Барабанният дропс отново.
Руни и Боц са забравили да броят.
Сивко е вече пред вратата на вагона. Спира. Озърта се.
Д в а м а т а /насърчават го/. Вся-ко жи-вотно трябва да бъде не в клетка, а вън!… Всяко животно трябва да бъде на свобода!
Тишина.
Сивко повдига лоста на вратата. Побягва настрана. Вратата на клетката се отваря бавно със скърцане.
Входът на клетката зее, вече няма прегради.
Героите стоят, гледат и мълчат, чакат да видят какво ще стане.
Носорогът застава до входа на клетката. Стои, мълчи.
Най-после потегля към изхода. Подава глава навън, поглежда наляво, поглежда надясно, изпръхтява и се прибира обратно в клетката.
Б о ц. Носорог, излез!
Р у н и. Муш, хайде!
С и в к о. Ще го подмамя с трева!
Отива към изхода и поднася снопче трева.
Носорогът бавно тръгва към снопчето. На входа изпръхтява. Спира. Пак тръгва и най-после излиза.
Сивко оставя снопчето трева на земята и побягва при другарчетата си.
В с и ч к и. Ураа!
Ч и м и /появява се/. Какво бе, какво сте се развикали?
С и в к о /ентусиазирано/. Носорогът излезе!
В с и ч к и. Урааа!
М а р ч о /влиза/. Защо викате?
В с и ч к и. Излезе!
М а р ч о /сякаш казва добър ден/. Ура!
В с и ч к и. Урааа!
С и в к о. За нашия гост!
В с и ч к и. Урааа!
Р у н и. За носорога!
В с и ч к и. Ураааа!
Музика. Животните пеят и танцуват, ликуват.

Д о п ъ л н и т е л н и  .  к а р т и н и

к о и т о  .  п р и л и ч а т  .  н а  .  в и д е н и я

В особена светлина и жизнерадостна музика носорогът се търкаля по тревата.
***
Носорогът плува в реката, търкаля се. Разбираме че става дума за река от звукозаписа, който недвусмислено ни напомня шуртене на вода, плясък. Носорогът пръхти радостно.
***
Носорогът в радостното си опиянение, че е на свобода огъва дръвчетата, привежда ги до земята, кърши ги. Чуваме трясъци на счупени дървета. Носорогът върви по тях, мачка ги. Пръхти от удоволствие.

З а в е с а

––––––

В Т О Р А  .  Ч А С Т

К а р т и н а  .  т р е т а

Изправена пред пулта с цигулка в ръце, Руни се измъчва. Упражнението не върви. Все така си греши още от началото и почва отново.
Влиза Сивко с запушени уши.
С и в к о /тихо/. Руни.
Р у н и /прекъсва упражнението/. Какво?
Г л а с ъ т   н а   м а й к а т а. Руни, защо не свириш?
Р у н и. Сега, сега. /Към Сивко./ Какво има?
Зад Сивко влизат Боц, Чими, Марчо.
М а р ч о. Лошо, Руни.
Б о ц. Много лошо!
Г л а с ъ т. Руни, свири!
Р у н и. Сега, сега… /На приятелите/ Какво се е случило?
С и в к о. Трябва да дойдеш незабавно.
Р у н и. Но първо упражнението.
С и в к о. Дай.
Сивко взима цигулката и започва да свири. Увлечени от чудесната мелодия, животните пеят с ла-ла-ла, дори танцув