Archive for the ‘Woman_Being thinks…’ Category


ТУК! .pdf file за сваляне на сценария „ОСТРОВЪТ“ за ТВ филм.

А надолу, в пряк текст – за „Островът“ в този му вариант – подготвен за телевизионен филм от 3 епизода. Нямам данни защо го е написал…

Дотогава е игран в над 135 представления ТЕАТРАЛНИЯТ вариант;

ТУК! ЛИНК  с  .pdf file  и др. към театралната пиеса;

ТУК! – линк  към спомените за пиесата от режисьора Анастас Михайлов;

а   ТУК! .pdf file – спомените на трима артисти от Сатирата, участвали в представлението. (Интервютата са взети от литераторът и преводач Юлиан Жилиев в годините непосредствено след смъртта на писателя…)

В Архива на автора съществуват първоначални варианти на историята, под разни заглавия –  напр. „Загадката на остров Тананука“… Има много варианти и поправки, а тази, която можете да прочетете сега, е последният вариант, писан за БТВ в 1978 г.

И предполагам – след договаряне помежду им, защото има някои атрибути, които подсказват това… Но нямам данни или спомени да е била поставяна.

Между театралния и филмовия вариант съществуват известни… бих казала дори драстични!… разлики, които ме замислиха много за идеята, защитавана от Автора в този вариант на  сценария.

Защото в театралния вариант всичко е ясно, смешно и подсказките лежат съвсем плитко под повърхността на действието. Всеки може да ги познае, което и ставаше по време на представленията, и публиката доволно се надсмиваше над Простака-Ръководител и Интелектуалеца-Благородник – съвсем опростено казано.

Всеки път, когато имаше възможност да разпознае ръководителите на държавата, т.н.  „Хора от народа“ – в негативна светлина, в тяхната истинска същност, меркантилност и неграмотност – ние всички – „публиката“ се чувствахме „отмъстени“, смеехме се, доволствахме, радвахме се.

И ДОРИ – прощавахме на втората група омразни „величия“ – Интелигенцията, хората на Изкуството и Културата – за ТЯХНАТА, пък, известност – също незаслужена, в очите на мнозинството, но все пак!… Нали именно представителите на тази група най-често попадаха в челюстите на скритата цензура, заплащаха с кръвта и изкуството си за опитите да говорят публично от името на Подвластните.

Така че театралната постановка, с помощта на най-любимите ни артисти, лесно печелеше симпатиите и успя да се задържи дълго; беше свалена при пълни сборове и безотказен успех. Дори е била поставена и след „избухването на демокрацията“ – в новосъздаден театър-вариете – който аз не бях и чувала, преди да прочета Интервюто на режисьора.

ТОВА, мога да кажа, е по „по-лекият“ вариант на сценария.

За онези, които биха искали да чуят какво се крие, може би, във втория – ще го сложа в отделен линк, за да не превари прочитането на текста и да развали… Изненадата? Впечатлението? Размисъла? над разликите, внесени в него.

Защото те никак не са лесни за осмисляне, дори и от мен, която познавам Света на Борис Априлов – отвътре, отвън, в дълбочина – и в… абсурд?

Затова ще намерите този текст – веднага след като го напиша! – съвсем в края на сценария, ако стигнете, разбира се, до там!, и АКО все още ви се занимава с тази История: на „Островът“, на двамата Мъже и Жената, на Важния простак и Смахнатия интелектуалец… На Борис Априлов, познатия ни писател – и Ахото, Наско, Мечтателят от Бургас – сред самотния и безлюден Остров на България, която го създаде, отгледа – и забрави за дълго…

За прекалено дълго!…

Защото – ако НЕ Е една покъртителна изповед на Неукротимия творец, скрит в съществото на вечно шегуващия се веселяк Ахото – КАКВО Е ТОГАВА?

Дж. В., 02.02.2013.

***  „следва!“  :)

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


РАЗКАЗ

ЗА ИЛЮСТРАЦИИТЕ МИ…

ТУК! .pdf file за изтегляне…

Много смешно беше – когато се сещахме за това по-късно –  как аз станах художничка.

Винаги се знаеше, че аз ще съм „художничка”, а сестра ми  – „писателка”… Тогава казвахме така, а сега знам вече, че е по-добре да се казва „художник” и „писател”,  въпреки че става дума за жени…

Родителите ми започнаха да ми обещават да ме пратят в Полша да уча, ако ме приемат в академията.

Не нам защо – мечтата ми беше да посетя именно Полша! Не мога да я обясня и досега. Даваха по телевизията полски филми – и изведнъж се оказа, че съм научила Полски доста добре, разговарях си с поляци и се разбирахме, те дори мислеха, че съм следвала там.

Но аз не заминах, защото не успях да вляза в Академията! Голям позор!

Когато преполових 11 клас – седнах една вечер и нарисувах с молив 6В на лист за пишеща машина една чиния с ябълки. Едната беше паднала от чинията.

Моливът много гадно блестеше върху тази хартия, но рисунката беше обявена за шедьовър, сложена в рамка – лично от Тати – и окачена на стената, редом с картини на Стоян Венев, Мария Недкова, Павлето, Морозов, Цвятко Димчевски и други приятели на семейството, които са подарявали картини на родителите ми от приятелски чувства.

После се осведомихме как се влиза в Академията – с молба, ли, с какво – и с голяма изненада научихме, че се полага изпит! И то не къф да е – а цели 4-5 изпита, от сложни по-сложни.

Тогава взе, че свърши годината, почна страшното премеждие „МАТУРА!” – и ме записаха на курс по рисуване при един известен учител по подготовка за изпитите – Иван Матеев.

Явих се аз на първия урок – със споменатия молив 6В, гума и кадастрон. Аз никога не бях рисувала, освен в училище – но бях ВИЖДАЛА рисунки и графики – най-вече на художничката Мария Недкова. Седнах пред някакъв модел – един мустакат дядка. Малко се зачудих какво да правя, но извъртях една артистична скица в стил Мария Недкова – и готово! Седя и чакам похвалите.

В един момент седна до мен учителят и се смая. Запита ЗАЩО рисувам с такива дебели черти – а аз му обясних кого визирам…

Тогава той взе един много по-твърд молив, идеално заострен отпред – и започна първия етюд в живота ми. Да не ви преразказвам точно как се подхожа, как се мижи с едното или другото око, как се поставя главата в листа, и подобни…

Гледах с интерес.

В един момент, обаче, той очерта носа – и изведнъж започна с много фини щрихи да го запълва и създава форми, сенки, блясъци, после косичката на модела, после мустака и какво ли не още – и се оказа, че рисуването изобщо не е няколко виртуозни замаха с ръката, а един с часове изпълняван сложен процес, който трябва да се заучи, изтренира и усвои до рефлекс.

Мен ме лишиха от полагащото ми се ежегодно море през ваканцията, и аз към два и половина месеца рисувах и рисувах разни дядки и бабички, циганки и циганета, тук таме някоя моделка с по-пищни форми – и дори започна да ми доставя удоволствие.

На изпита по рисуване получих 5.30, ако щете вярвайте! Но никой не ми каза, че е трябвало да се подготвя и за втория изпит – Илюстрация!

С моето невежествено нахалство – аз възжелах да стана именно Илюстратор – за да илюстрирам книгите на Тати!…

По „Илюстрация” ме скъсаха. Двойка. Аз пак с дебелото моливче изрисувах няколко селяни как пият вода от стомна, под некви сенчести дървета – защото „темата” беше „работа на полето”. Което за мен си означаваше: ЖЕГА! УМОРА и ЖАЖДА!

Аз останах извънредно изненадана, че не ме приеха. Не съм и допускала, че може да ми се случи това.

Е, после ходих на уроци цялата година, но вече се беше появила нова специалност, с голяма бройка за приемане – и ме приеха, макар да се представих много по-зле по рисуване. Но по специалностите получих 6!!! – тогава кандидатствах и Керамика..

Е, и не станах „Илюстратор”, какво да се прави – а „Дизайнер”. Макар че специалността не я кръстиха Дизайн – беше мръсна дума за тогава! – ами „Промишлена естетика”…

Както в СССР!

2.

В това време започнаха да излизат една след друга разни книги от Ахото, обикновено илюстрирани от художник, определен от издателството.

Първата  –  „Тревоги” –  не беше много много илюстрирана, а и тогава така ѝ се радвахме, че хич и не гледахме илюстрациите.

Следващата книжка беше детска – и се казваше „Приключенията на Лиско”. Корицата много ни се хареса, но вътре илюстрациите бяха черно-бели и малко страшни. Но художникът беше много добър – Иван Лазаркевич.  Тя си остана „култова” книга  – да не се бърка с КУЛТОВСКА!

Разказите за Лиско растяха заедно с нас и ставаха все по-сложни и интересни, подходящи за все по-големи човечета, та дори и за хора! Мисля, че имаше поне 15 издания. Някои с много разочароващи илюстрации – например чудесният художник Иван Кирков, също и Иван Димов – кой знае защо, направиха много незадоволителни (за нашето око!) рисунки…

В това време аз се бях сприятелила с Никифор Русков – много талантлив студент от академията и го предложих на Ахото; той следваше моята мечтана специалност, вече му даваха и да илюстрира тук таме по издателствата.

Направи много книжки за Лиско – освен всички останали, той стана и постоянен илюстратор на Валери Петров…

Но всички тези илюстрации не задоволиха виждането на Ахото за илюстрации на неговите книжки!

Той ме хвана и ми обясни, че винаги е искал животинките да НЕ СА с дрешки! Да са си естествени! Да са смешни  – И ДЕТСКИ!

Но не знам защо – винаги ги рисуваха с народни носии! Къф ужас! Лиско – с потурки и поясче! Дори последното издание на книжките през 2000 г на издателство ФЮТ, след като изрично помолих да са БЕЗ дрешки – все пак облякоха Лиско с некви нелепи дрешки!

(Когато десет години по-късно се разправяхме с издателството за непочтените им авторски права – аз си позволих да запитам жлъчно шефката ЗАЩО животните са с дрешки? И ако трябва да са облечени – ЗАЩО тогава делфинчето плува голо! Не е ли това безсрамно?

Тя ме гледаше със зяпнала уста – не можа да ме разбере.)

 

3.

По едно време – през 1980 година – изведнъж и сестра ми прописа, и създаде една доста хубава книжка! – „Златен прах по миглите” – със смешни и романтични приказки за деца.

Издателство „Отечество” я прие много добре и веднага я включиха за издаване.

И тогава тя пожела аз да я илюстрирам, макар никога да не бях илюстрарала книги. Но бях „илюстрирала” няколко филмчета за „Лека нощ, деца” в Телевизията, където работих 15 години.

С голям страх да не се изложа седнах да рисувам, като единствената цел, която си поставих беше, илюстрациите ми да са АБСОЛЮТНО различни от всички илюстрации дотогава.

Абсолютно си забраних да заимствам стил и техники от колегите си!

Някак ме улесни това, че определиха книжката да бъде без цвят – съмнявам се дали щях да се справя с цветни илюстрации… И после някак си хванах един стил – и ми се струва, че илюстрациите станаха доста сполучливи.

А се изложи единствено издателството, което отпечата изданието на една ОТВРАТИТЕЛНА хартия, като при печатането се получиха по 2-3 контура, размазани, отвратителни отпечатъци! За корицата да не говорим! Ужасяващи цветове и разместване на контурите… Гадна „амбалажна“ хартия…

Сестра ми доста си поплака, когато я получи!

Е, и точно тогава Ахото дописа Новите приключения на Лиско до 10 броя, пак в „Отечество” се заеха да я издадат – като този път той помоли да я възложат на мен.

Е, бая зор видях, докато „налучкам типажа”, имаше някои „измъчени” рисунки… Но по едно време изведнъж тръгна от раз – илюстрациите си ставаха „сами“ – както и друг път ми е правило впечатление: когато рисувам – понякога рисувам „от самосебе си”, направо без участието на съзнанието ми – аз само изпълнявам „музиката” под нечие невидимо ръководство!…

И така останах само с тези две книжки, но нарисувани с много любов и желание да съм на нивото на скъпите ми автори!

Разбира се, ЗНАМ и ВИЖДАМ много прекрасни илюстрации на мои колеги! Има някои направо виртуози – не искам сега да ги изброявам, много са, един от друг по и по-добри!

Някои доста си приличат по стил, но все пак са чудесни!

Е, а моите останаха ТАКИВА! – уникати, именно за тези приказки и САМО за тях!

И двете бяха отпечатани ужасяващо! – но някога всички книги ги печатаха лошо.

Гледам оригиналите им – хартията пожълтява, буквите опадат, или стават на лекета, загубва им се качеството…

Затова ги сканирах и възстанових на компютъра си – една специалност, която изучих в чужбина и я работих няколко години. И по този начин ще се запазят – да ме питате ЗАЩО – нямам представа, но НЕКА ги има! Не ги бях поглеждала поне 25 години.

В илюстрациите на „Златен прах по миглите” тайно съм изрисувала баба си по баща; Лорчето – с кривогледото оче; голямата ми дъщеря – която винаги си обуваше едното чорапче, и се заблейваше в пространството – с едно босо краче…

В Лисковските илюстрации, пък, изрисувах безброй цветя и растения, предимно диви и полски – по които се бях силно увлякла по онова време. Сега ги гледам – и се сещам всякакви случки от някога…

И им се дивя – и откривам разни забравени подробности, както например днес открих и си спомних забравеното, че двамата представители на Телевизията в „Питонът“ – са облечени както Димби и Домби, и са нещо като възрастни техни образи; а ситуациите и „декорите“ съм предала такива, каквито ги е видяло въображението ми докато съм ги чела…

Странните рамки, които съм наслагала на големите илюстрации, ги сложих, за да мога да ги „разчупя” в последствие по един винаги нелогичен начин – за да подскажа, че случките в тази книжка, са хем абсолютно реални, хем и абсолютно излизащи извън ежедневието.

Рисунките излизат веднъж от „рамките”, но допълнително – и от листа понякога – точно както и Реалността на живота излиза извън нормалното, но и съдържа много подсказки и намеци за реалността – особено в най-идиотските ситуации…

Давам си сметка, че може би съм нереалистична към себе си, но съм много доволна, че съм нарисувала тези особени и различни картинки, за едни особени и различни герои, от едни особени и различни книжки на едни особени и чудесни автори!

Дано съм разказала добре всичко.

Дж.В.


   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…


ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…


Вместо да четете книгите за Лиско – и да се забавлявате неимоверно! – ви се предлага да препишете темата от сайта „ПОМАГАЛО“ – и ако учителите ви не познаят прочетения вече в други тетрадки текст – да изкарате изпита си, но и да си запазите за БЪДЕЩЕТО безкрайното удоволствие на прочита на книгите за Лиско! НЯКОГА, когато писателят Борис Априлов – също Ахото и Баща ми – носеше някоя новозакупена книга у дома – ми я подаваше с думите: Да знаеш КАК ти завиждам, че ЩЕ Я ПРОЧЕТЕШ ЗА ПЪРВИ ПЪТ! – и гледаше малко тъжно през очилата си – но и с видима радост, че ми дава такава прекрасна възможност! И аз – като него, макар и да не съм ви баща, НИТО дори и майка – създадох този блог – за да ви доставя безкрайното удоволствие ДА ПРОЧЕТЕТЕ – за първи път, НО И ИЗОБЩО – книгите на Борис Априлов, защото НИКОЙ ДРУГ от сега нататък няма да го направи! Издателствата, които се съгласиха да го издадат, ми предложиха тиражи по 250 до 500 бройки! – а тук са влизали – надявам се – И ЧЕЛИ – почти 13 000 читатели!!! Надявам се и ВИЕ да се присъедините към тях! Но да ви предоставя и ПОМАГАЛОТО!!! – И БОГ ДА ВИ Е НА ПОМОЩ! – ДАНО  ви се падне един ден и на матурата!  :) Дж. В. ============== „ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО…”  ОТ Б. АПРИЛОВ  – ПОВЕСТВОВАТЕЛЕН СТИЛ И ХУДОЖЕСТВЕН СМИСЪЛ :)))  Авторът е един чудесен човек – Доц. Д-р Петър Стефанов, с когото се запознах тази година покрай честванията на Борис Априлов; написал е тази чудесна статия по въпроса, но в сайта „ПОМАГАЛО“  вероятно са ви дали възможността И ВИЕ да напишете – без много-много да си давате зор да четете книги!? Поне ще прочетете един добър текст, дано ви помогне!! Поредицата от романи и повести на Борис Априлов  с общо заглавие  „Приключенията на Лиско…”, която може да се определи като своеобразен приказен епос (*), е без съмнение едно от най-значителните постижения на нашата детска литература от времето на социализма. Още появата на първата книга от този цикъл става важен знак за търсенето на нови духовни пространства, за стремежа да се погледне отвъд предписанията и догмите, отвъд тоталитарното царство на представите за човека и света. Като стъпва върху традициите на класическата приказка – народна  и литературна, писателят отива далеч в обновяването на жанра и извеждането му до една интелектуално извисена хуманистична концепция.  Макар героите да са познати – Мецан, жабокът Скокльо, Главния славей, Кукувицата, вълкът Кафявко, заекът Сивко, свраката Нешка и, разбира се, Лиско, писателят овладява непознати територии на приказното – и във формата, и в идеите. Освобождава се от всякакъв вид патерналистични художествени стандарти и създава повествование, което отвежда към шедьоври като „Малкия принц” и „Мечо Пух”. Всичко тук е бистро, леко, одухотворено, искрящо, защото е осветено от любопитната детска същност и е отворено напред и нагоре – към морето, към небето, към приключенията на духа. Основен вече  е топосът на Тихата гора, а не на Дивата гора, ако хвърлим мост към известното заглавие на О.Василев – знаково противопоставяне, израз на съвършено други художествено-педагогически намерения, и в същото време достатъчно двусмислено, съдържащо алюзия и към съвременната реалност. Когато авторът е започнал своята приказна история, едва ли е предполагал докъде ще стигне първоначалният замисъл. Трите романа за Лиско, уж напълно достатъчни, за да се изчерпи  „идеята”, са последвани от десет повести, факт, който ни  дава възможност да потърсим и начина, по който еволюира художествената концепция  в тази приказна сага. След „Приключенията на Лиско в гората” (1957) театърът на действие се разширява съобразно порастването на търсещия дух на протагониста. Последвалите  приключения на героя, тръгнал с магарето Мокси да обикаля света,  ще ни отдведат най-напред до морето, където след интересни запознанства и авантюри главният герой  ще се срещне дори със своя автор („Приключенията на Лиско по море”). Воден от неутолимата жажда за силни преживявания, малко по-късно той ще се озове в чудноватата страна Квадратия, за да ни направи съпричастни на една антиутопия за човешкото съществуване. След края  на това невероятно пътешествие повествованията за Лиско ще се съсредоточат отново  някъде около Тихата гора  и без да разширяват особено географията си, ще разширяват непрекъснато своя вътрешен смисъл. С времето писателят все по-често ще търси изненадата и очудняването в пределите на познатото, както и  в играта с приказната условност, при което ще се отключват множество значения.  Постепенно агоналността ще бъде някак минимизирана или поне в по-голяма степен обърната навътре – в борба на героите със самите себе си. Изображението ще се премества подчертано в игровото пространство на езика и ума, показвайки как понякога животът и приказките могат удивително да се объркат. Все по-често ще отсъстват ярките  антагонисти като орела Каменар или Синята акула, а като „опоненти” ще се появяват образи като  „проклетия” жабок Чими, който е повече жертва и обект на помощ, отколкото противник. Когато все пак се появи такъв (вълкът от Червената шапчица), видян през множество огледала от художествени условности,  поне за читателя той ще звучи някак „по на уж”, от което злото ще изглежда  овладяно и дисциплинирано. Ще се появят – незнайно откъде – важни нови актанти – Димби и Домби, които ще пречупят онтологичния статус на приказните герои и ще формират една устойчива и много забавна персонажна система, носеща корелативни хипостази  на детското. В „Червената шапчица”, за да прогонят скуката,  героите започват свой куклен театър, при това в „брехтовски” ключ. Освен че пребивават в собственото си приказно пространство, в него те разиграват втори приказен сюжет, създавайки го в момента. Ролята на главната героиня се „играе” от една обикновена маргаритка, а един  кръвожаден пън е в ролята на вълка. Тези два сюжета са допълнени от още един,  първичен спрямо оня, който разиграват. Неочаквано се появява истинската героиня  от всеизвестната приказка. Докато се питат, удивени от преживяното, била ли е сред тях Червената шапчица, или не, идва и Вълкът. След като успяват да го насочат в погрешна посока, героите решават да се заемат със спасяването на любимото на всички деца момиченце и т.н. Всичко в тази приказка онагледява детското (човешкото)  възприятие и въображение, което може да бъде активно, да вижда по-дълбоко и пълно, да досътворява действителността. Тук се обиграва идеята за преодоляване на миметичното начало, за утвърждаване на изкуството на намека и тънката асоциация. Лиско убеждава своите приятели, че ако си отворят очите, ще видят и  кошничката на маргаритката-Червена шапчица, и успява да  зарази с идеята за голямото значение на творчеството даже вечния скептик Мокси. Имитирйки най-общо схемата на традиционната приказка, авторът при всяка стъпка се стреми да наруши тази логика, да влезе в противоречие с рецептивния стереотип. Налице е подчертан  стремеж да се превъзмогне клишето – повествователно, сюжетно, фразеологично. Във всеки момент от разгръщането на текста е налице някакъв вид очудняване – в темпоритъма, фабулните детайли, диалозите. Периодично сюжетът спира движението напред (нещо подобно има и в народната приказка) и смисълът започва да осцилира в „отношение” към ставащото, героите започват да  рефлектират върху ситауцията и да се охарактеризират  сами. В прелестните и подчертано продължителни диалози езикът странно се разширява,  а действието става вътрешно действие. Чрез способността да субективизира нещата и по  този начин да чете себе си, съзнанието на героите твори втори план на художествената реалност. Върху традиционно приказното се наслагава още нещо – проява на модерно естетическо мислене, в което се отваря подчертано място за иронията, парадокса, двусмислицата. Текстът на всяка крачка предизвиква метафори, създава преносни значения, ражда иносказателност. Отделните образи, ситуации или съждения създават символични пространства, фигурализират идеи – морални, философски, социални. Много често образите и ситуаците получават необикновена изразителност, зазвучават с притчово-афористична дълбочина, вместват архетипен нравствено-психологически опит и екзистенциален смисъл. Формират се паралелни смислови структури, снопове от значения, които се застигат, застъпват, блъскат, опровергават и трудно могат да бъдат отчетливо артикулирани. У читателя се утаява чувството, че авторът може  да продължава тази игра, колкото си иска, да разтяга този увлекателен „парасюжет” като в телевизионен сериал. Обширните диалози на героите – важна част от приказната поетика – са по същество една грандиозна ретардация, която от време на време се прекъсва, защото първичният сюжет има нужда  все пак да се премества. Естествено тази важна стъпка не може да стане без активното участие на Лиско. Бидейки в повече от необходимото за една „нормална” комуникация, това забавяне създава абсурдистки елемент, превръща се в език на комичното, тъй като най-често служи за прикриване страха на героите от неизвестността. В „Чими” Димби и Домби чуват, че някой вика за помощ. От варела с надпис „Нафта” се обажда „чимиджимичамиджоми” и молбата му да го извадят от там се разтяга в продължителен разговор, в който става дума всичко, но не и за желание на двете момчета да откликнат на този призив за помощ. Задават се всякакви въпроси, проясняващи сюжетната ситуация, но липсва каквото и да е желание за действие. В основата си това е едно говорещо мълчание: мълчание – доколкото забавя прекия отговор; говорещо – доколкото отваря множество семантични валенции. При бързото превключване към неочаквани теми възникват допълнителни несъответствия от комично естество, очертават се различни нравствено-психологически типове и отношения, всеки от които звучи много познато, страшно напомняйки нашите „възрастни” нрави. (Не случайно смехът е във философското самосъзнание на приказната поредица. В „Лиско при квадратните същества” той е провидян като една от главните ценности за справяне със света на безчувствената цивилизация.) Високите идеи и намерения получават такава трактовка, в която, без да престават да бъдат високи, не изглеждат приповдигнато-патетични. Този леко бурлесков стил е неотделим от иронията, която (наред с играта с езикови клишета от различни области и с поведенческите стереотипи)  чрез елегантния намек отключва дълбоки пространства за вибрация на смисъла.  (Лиско, например, се обръща към опашката си по следния начин: „Стига си стърчала. И без това ме е срам да те разнасям насам-натам. У по-висшите животни опашките са изчезнали. Да не говорим за човека. Ясно ли е?”.) Интересно е, че първата книга за Лиско е  стилово неединна докрай – новият приказен стил е заявен, но като че ли не е окончателно избистрен. И това е разбираемо. Току- що литературата е започнала да се освобождава от схематизма и опростителството и да търси връщане към едно по-проникновено и психологически по-убедително преживяване, както и по- нееднозначно отношение към  света. Тук прави впечатление съчетаването на два самостойни плана на разказване – един многогласен, за който говорим, и друг – по-еднопланов. В епизодите с борбата срещу орела Каменар романът във формата на  задъхано едногласово емоционално-драматично описание  цитира достатъчно престижен стилов регистър, елемент на „високата” естетическа матрица. Този стилов регистър е презентиран  в миналото от повествования като „Дивата гора” на О. Василев, а в тогавашното настояще от творби като  „Бригадата на  майстор Чук” от Анастас  Павлов – приказка, появила се впрочем през същата 1957 г.  И за трите  произведения е характерно драматично пресъздадено колективно действие, свързано с постигането на някаква високо нравствена цел и граничещо с подвига. Подобно  напрежение от съполагането на различни стилови формации  липсва в следващите книги за Лиско, което е свидетелство за начина, по който приказният стил на Б. Априлов се ражда от традицията или, най-малкото, се опитва да се оразличи от нея. Вероятно достатъчно младият тогава писател бързо си е дал сметка, че това съполагане вече е намерило синтез в модерната интонация на неговия приказен дискурс и няма нужда от допълнителна експликация. Б. Априлов се домогва  до стил, почиващ върху специфичен знаков механизъм  на постоянни дискурсивни преображения. В непрекъснато преобръщане на нещата, в показване им от неочаквана страна светът разрушава своята застиналост и става богат и многомерен, непривичен, безумно интригуващ. Тук се корени до голяма степен антитоталитарният патос на тази приказна сага. Както в приказките на Валери Петров, и тук наблюдаваме като траен принцип в смислово-композиционното изграждане равноправието на всички градивни единици., отказа от йерахичното степенувене на мотиви,  на проблемно-тематични звена, от противопоставянето  сериозност-несериозност, възрастно-детско. Светът е  удивително богат, няма една абсолютна истина; естествената мъдрост на детето понякога надвишава  книжната мъдрост на големите; и най-мъдрият си е малко прост; светът, природата, човекът и животните са една  непрекъсната верига от загадки. Подобен смислотворен механизъм е разчетен на алегоричния и иносказателен прочит, страгегия, характерна въобще за приказното творчество от онова време, доколкото то е естествено податливо на мимикрията и  алегорията. Тук би могло навярно да се каже, че Борис Априлов е намерил подходящ начин да води подмолна битка с идеологемата, че едва ли не това са творби за възрастни, които се маскират като детска литература. Подобно допускане едва ли може да бъде прието, защото епосът за Лиско издава същностни характеристики на творчеството за деца. Работата е в това,  че като  истинско произведение за деца то отговаря на  утвърденото отдавна правило – хубавата детска книга да се харесва и на възрастните.  Съвсем естествено е много от посланията на тази поредица да са едновременно насочени към всички възрасти. Нали, ако използвам думите на Емилиян Станев, „няма нищо, което да обединява така всички възрасти както детската литература, защото самата душа е чиста, детска”. В повествователния дискурс, вплел множество от интенции, господства оня иронично-закачлив тон, изразяващ отношение на родителска симпатия – авторът полага ценностното си отношение преди всичко върху очарованието на ограничения детски опит. Познатите от фолклора герои са леко модернизирани, но по един достъпен начин, и това ги прави интересни за децата. Вълкът Кафявко подновява козината си и гледа все пак нравът му да си остане същият. Таралежко се учи да мирише цветята: като вдишва, той се превръща в голямо кълбо, а като издишва, отново става продълговат и т.н. Димби и Домби са уникално съчетание на безпомощността на  малкото дете пред опасностите на живота и в същото време на привилегията  да бъдат там, където стават важните събития. А и Лиско е преди всичко образ на умното и любопитно дете, притежаващо способността да се удивлява на всичко в света – онази човешка способност, от която се  ражда философията. Пред нас е един лъчезарен и очарователен хитрушко, подвижен, енергичен, вгледан в себе си и света около него и правещ открития, свойствени на детето, което опознава заобикалящата действителност,  задаващ си най- различни въпроси, които често изглеждат нонсенсови, но  неочаквано се докосват до най-важните въпроси на съществуването. Разбира се, детското тук е не само психология на детето, но и философски концепт за детето и детството, поради което много от моралните и екзистенциални послания са насочени към читателите с по-голям жизнен опит. Подобно на приказките на В. Петров, например, където  възрастният се завръща към изконната чистота на детската натура, проверявайки собствените си морални критерии, Б. Априлов изцяло полага своя морален и екзистенциален идеал в света на детското, свят безвъзвратно загубен от големите, съществуващ за тях само като утопия. Имаме работа с един от ония случаи, в които творецът дава израз на умението си да да се адаптира към детската публика, да изяви нови страни на писателското си майсторство, удовлетворявайки свои духовни потребности., т. е. да каже нещо за себе си, опирайки се на детския код. „За да се родят герои като Мокси, делфинчето Мони, Ленивия Рак, писателите често се превръщат в деца – иначе откъде ще се вземат книгите”, признава авторът. И още нещо. В леко бурлесково-абсурдисткия стил на повествованието не е винаги ясно дали  малкото е представено като голямо или голямото като малко. За да узнае какво е светът, Лиско отива при Великия Детектив Костенурко, у когото по мярата на диалектиката между „детско” и „възрастно” се наблюдават амбивалентни черти.  В неговите наглед банални поучения се разкриват най-важните черти на човешкото битие, двата основни начина да се живее:  по посока на вятъра и срещу вятъра. Неговата мъдрост в никакакъв случай не е абсолютна (даже многократно е иронизирана) и няма отговор на всички детски въпроси („Вие възрастните ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много”, му казва Лиско). Великият Детектив дори не е виждал морето, защото, за да отиде до него и да се върне, ще са му нужни шест години, но какво да се прави – това е ограничеността на човека въобще, който не може да излезе от кожата си. Все пак тази ограниченост не му пречи да пътува с мисълта си. Философът Кант например цял живот е гледал само съседната сграда от своя прозорец , без да е ходил почти никъде. В същото време Костенурко е мното самотен и неуверен, затова постоянно произнася фразата: „Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез”. Лиско най-накрая разгадава тази „професионална тайна” на възрастните – те са несъвършени и самотни и съвсем не са толкова проницателни, колкото изглеждат в очите на децата. В тази своя поредица Борис Апралов е в рамките на „високия” идеал на времето – живот, изпълнен с дълбок нравствен и битиен смисъл. Неговият герой  е алтруист, който води борба за по-добър свят. По-явните или по-скрити алюзии против несъвършенствата  и абсурдите на обществото са в името на този идеал. Повечето от тези послания надхвърлят конкретно-историческия контекст и се превръщат в размисъл за съдбата на човека: отношението цвилизация и природа, опасностите на техническия прогрес и т.н. Страната Квадратия е образ на онова, до което може да доведе абсолютизацията на материално-техническото съдържание на идеята за прогреса. Не случайно първият човек, когото срещат в Ламариния, е един брадясал мъж, който седи по турски и вече петдесет години се двоуми и не може да реши къде е по-добре: там, откъдето идват, или там, накъдето отиват. Други двама пък спорят има ли спиране, това което започне, или няма.  А и този варел с надпис „Нафта”, в който и около който стават главните събития в повестта „Чими”,  не току така е попаднал в гората и създава „проблеми” на нейните обитатели. Високата мяра за човешко поведение, утвърждаването на донкихотовското начало (Лиско освен всичко друго е и един малък Дон Кихот) е неотделимо обаче от едно снизходително разбиращо  отношение към човека, от  съзнанието, че идеалът е непостижим за множеството. За писателя всяко поведение е по-своему оправдано и уместно, стига да не вреди на другите. Всеки, и най-безталантният наглед, е ценност за света  със свое предназначение и носи в себе си възможността за духовен полет.  Дори липсата на „вкус” към промяната и движението  може да бъде извинена. Уви, магарето не може да бъде кон – това самопризнание на магарето Мокси е същевремнено морално убеждение и на самия автор.   Мокси е един завършен Санчо, прагматик и мърморко. Новите начинания го уморяват, не е готов на продължително усилие в гоненето на една цел („Хоризонтът непрестанно се местеше и това най-много дотегна на магарето”).   Макар че и в неговото съзнание има проблясъци на чувството за свобода и волност. Не му тежи да носи Лиско на гърба си, но като си помисли, че носи някого, става му тягостно. Въпреки ината му, и него го обхваща  страстта да пътува, и т.н. В тази двоякост на оценките също може да се съзре антитоталитарен импулс,  доколкото в литературата от онова време се изразяваше открито неодобрение и дори презрение  към „пасивността”, „еснафските амбиции”, „дребнавото живуркане” и пр. Като остава в рамките на идеала за високото предназначение на човека, за обществено служене, Борис Априлов  го облагородява и хуманизира, освобождава го от нормативно-императивния му характер, изпълва го вълнуващ екзистенциален смисъл. В предговора към втория роман той представя смисъла на творбата по следния образен начин: „Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които имат сили да го преодолеят, за да се потопят в приятно солената прегръдка на залива. Добре си представям как в отвъдната падина на хълма се трупат хиляди, натискат се в житата, борят се и се мъчат да прехвърлят хълма, да се спуснат от билото му към благодатния хлад, но това не им се отдава, не могат, нещо им пречи. Какво е то!? Над този въпрос си блъска главата възрастният човек, а детето не – то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея.” С тази проста наглед метафора-притча писателят казва всичко за своя герой и за поредицата като цяло и по този начин напълно обезкуражава оня, който е решил да дава някакво свое обяснение. Обраслият с тръни хълм между сушата и морето не е ли фигура на екзистенциалната участ на човека, сбрала в едно свободата и робството, божествената му предзададеност и всичко онова, което му пречи да бъде истински – въпроси, около които векове се блъска художествено-философската мисъл. Това е въпросът за битието, за това, че човекът (възрастният) се е затворил за него. Колко голямо е морето (пространството на свободния дух) и колко малко хора се издигат до него. Някой мъдрец бе казал, че най-голямото чудо в живота е това, че въпреки хилядите смърти и нещастия, които ни заобикалят, човек живее така, сякащ това не се отнася за него. Ето този фундаментален екзистениал – „това не се отнася за мен” – персонифицира  Лиско. Той е непоправим оптимист, предпочитащ движението само за себе си,  изпълнен е с радост, отворен е постоянно за приключението.  Той е борец срещу преградите, стереотипите и рутината, пример за това как да се живее, образ на неосъществено ни аз, водач в царството на свободата. В текста на Б. Априлов самото понятие ”съществуване” се тематизира, създавайки отделно ниво на смисъла, което в същото време е неразграничено от общите правила на семиозис.  Във връзка с това, че Червената шапчица не познава Лиско (а както е известно, той е прочут далеч от границите на Тихата гора, за него се пишат дори книги), той прави многозначителното умозаключение, че тогава самата тя не съществува: „Някой не ме ли познава, значи не съществува”. За Лиско животът не  е нещо дадено завинаги, което може да се потребява ей така, колкото поискаш. Той е някакво, чудо, за което трябва да си даваш сметка, и героят показва, че умее да изпитва радостта от съществуването. („Да се живее е хубаво” – многократно настоява той.) Да съществуваш обаче, значи не само да пропускаш през себе си битието, но и да се себепревъзмогваш, да се издигнеш над  „страха, който изпитваш всеки ден, най-страшния страх”. Затова кредото на Лиско  съдържа висок нравствено-духовен потенциал: физическата сила не е решаваща, важна е силата на духа; не вярвай в прехвалени авторитети; винаги имаш възможност да се държиш достойно, ако презреш смъртта; няма беда, от която да не може да се измъкнеш – все истини, принадлежащи  на един морално-героичен лексикон. Най-яркият нравствен и символичен контрапункт на тази философия са медузите, които не мислят за нищо, носят се по течението, не усещат болка, не изпитват чувства и явно съществуват, за да бъдат сочени като негативен пример. Пред най-страшната опасност Лиско запазва присъствие на духа, великото достойнство на смъртен, презрял подлия страх за живота, или, по-точно – с детска невинност повярвал в своето безсмъртие. Като някаква свързваща мисъл през цялото повествование минава рефренът: ”Аз съм безсмъртен! Орли са ме яли, акули са ме гълтали и пак съм жив”. Издигнал се до мъдростта на детето над природния закон за себеизяждането (”Не може ли да се живее някакси другоче. Така, без да се ядем”) той е готов  на саможертва в името на другия ( ”Изпадне ли някой в беда, спасяваш”; ”Този, който те вика за помощ, значи има нужда от теб. Ако имаш възможност – спасяваш. И не мислиш”). С всичко това Лиско е безспорният авторитет в Тихата гора, към когото се обръщат при всяка неординерна ситуация – право, спечелено с изстрадан опит, с многобройни изпитания и морални жертви. Той е като някаква социална институция, осъществяваща инициация, създаваща порядък. При това  той е не просто  крепител на порядъка, а преди всичко фактор на необходимата промяна, на антизастоя. Точно в тази негова функция се проявява трикстерската му природа, неговият архетипен геном. Въпросният геном е леко смекчен в отношенията с неговите приятели, но се разкрива ярко при срещата му с техните антагонисти – орела, акулата, вълка. В тези случаи Лиско, подобно на хитреците във фолклора, дискредитира ценностната система на опонента и с това я обезсилва. Хитроумно убеждава вълка, че не си струва да ги яде (познат фолклорен мотив), а накрая му провежда истинска психоатака, върха на неговата храброст. Вместо да бяга като другите, Лиско казва: „Изяж ме, да видим какво ще стане”, едно решение, което внася смут в ценностните стереотипи  на вълка, предизвиква у него страх  и го принуждава унизително да се оттегли. Лиско надделява идейно и психологически и над Синята акула, като я разобличава  и  посрамва: ”Посиняхте от яд, защото не ме е страх да умра. Вие и подобните сте силни само пред страхливите. (…) Време е акулите да преминат на водорасли. Така ще се оправи светът”. Жив упрек срещу „слабостта” на човека да бъде не само благороден, но и жалък, не само милосърден, но и жесток, не само героичен, но и подъл, Лиско излъчва нещо много притегателно и чаровно, което прелъстява читателя. За всички ония, станали подвластни на магията на неговия образ, Лиско е любов и поради това не може да не бъде обичан. В същото време неговата история ни казва, че има неща, които не са във властта на човека, но на които той се оставя, за да усети великата тайна на своето присъствие  тук на земята. Това са онези най-дълбоки чувства, които са заложени в неговата изначална конституция, предзададени от загадката на битието. Преди всичко това е тъгата, която се появява изненадващо, непонятно, за да ни обхване в своята омаломощаваща прегръдка. Тя се ражда неочаквано, може би когато изведнъж почувстваме, че няма разлика между „абсолютния шум или абсолютната тишина”, „между абсолютното безгрижие или абсолютната мъка”, или пък когато осъзнаем безответствеността, липсата на споделимост, неизбежността на разделите. Тук без съмнение е най-дълбокото във ”възрастния” план на смисъла. Не случайно при срещата си с автора Лиско ще го упрекне за тъжното в книгите и многобройните  раздели. Този план се имплицира по множество начини в движението на сюжета: с леки намеци, сравнения, дребни случки или пък цели повествователни блокове, представляващи лирико-романтични поетизации на любовта и саможертвата. Делфините се появяват на хоризонта „като малки черни точки, както се появява плачът”.  Когато Лиско стига до оранжевата планина, където на места звукът (ответността) изчезва, го обхваща тъга. Като самостоятелен текст, сякаш дошъл от творчеството на Оскар Уайлд, звучи удивителната история на делфина с прозвището Мечтателя. Ако потърсим все пак някаква по базисна идея в творбата, доминираща над останалите, то можем да кажем, че „Приключенията на Лиско…”  е преди всичко  приказка за самопревъзмогването.  Писателят предупреждава, че това не е лесно, но е възможно. Защото какво  е този хубав свят без човешкото самопревъмогване.  И още: важно е да се връщаш. „Защото ако не се връщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ти, все едно, че нищо не си”. Със способността за елегантна игра с образите и идеите, с невероятното чувство за мъдростта на езика, с богатия философски подтекст на своята поредица Б. Априлов обезцени традиционния тип приказност. Обръщането към нея става вече неблагодарно занятие, защото неминуемо  отпраща в зоната на тривиалното. И по всичко личи, именно поради това с времето „Приключенията на Лиско” не само няма да губят от  цената си, а напротив – ще я  увеличават. Знаем, че човекът е склонен да се люшка от едно робство към друго, а свободата – инвидуална и колективна,  е винаги в дефицит. Пълната свобода е илюзия и това ще прави винаги актуален въпроса за нея. Децата винаги ще имат нужда от любов и от някого, който да ги води към непознатото, да ги съпричастява с морето на духа. Ето защо винаги ще има нужда от Лиско, който като всеки значителен  художествен образ е по-голям от самия себе си. Защото е казано: „Някой не ме ли познава, значи не съществува!”. *  В пълното издание на издателство „Фют” (1999-2000) „Приключенията на Лиско…” обемат шест тома по 150 страници, факт, говорещ, че в случая не става дума за обикновена приказка с продължение, а за нещо много повече. *** (Отдавна изчерпана по магазините, освееен…  ако… все ощеее… знам ли?…)  Дж. В.


„Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света!…“ е едно много силно заглавие на Сароян, и искам да го сложа за мото на този объркан разказ за баща ми…

или  ИЗГУБЕНИ В СПОМЕНА
.      Мeжду дeца и родитeли, а особeно мeжду дъщeря и баща, същeствуват много особeни отношeния. И особeни чувства. Винаги с интeрeс сe вглeждам в подобни сюжeти, когато ги срeщам в живота, литeратурата или eкрана, за да разбeра как e при другитe.
.      Каква e тази стeснитeлност? Какво прави толкова трудeн изказа мeжду близки хора. Мeжду най-близкитe. Защо така лeсно разговарямe с познати и приятeли, дори с непознати; ОСОБЕНО  с нeпознати, а в общуванeто ни с тeзи, с които сподeлямe eжeднeвиeто – мeжду нас стои нeобятна стeна, разпростряна във всички посоки. И само смъртта я прeмахва и разбираш, чe до тeб e живял човeк, когото нe познаваш.
.      Могъл си да го запиташ, да научиш, да разбeрeш. Но завинаги си пропуснал – мига, дeня, чувството. Човeкът e изчeзнал и ти нe знаeш нищо за нeго. Какво e мислил? Какво e искал да ти кажe?  Защо нe го e казал? Край, пропуснато завинаги.
.      С голямо нeудобство сe захванах да пиша този матeриал. Дори нe знам как да го нарeка – нe e спомeн и нe e разказ. Нe e и очeрк. Можe би e Изяснeниe?
.      Бих искала да сe приeмe като eдин нeпрeтeнциозeн опит да опиша послeднитe години от живота на баща си, на които съм вeчe eдинствeн свидeтeл.
.      Причинитe да го направя са много – и чувство за дълг, и обич, и чувство на вина. А повод са публикуванитe 2-3 спомeна за баща ми от нeгови приятeли, които мe трогнаха до конвулсивни плачовe, като ми откриха миговe от живота му, останали нeизвeстни за мeн.
.      Но и мe обeзпокоиха някои нeточности, които нe искам да сe запомнят и да замeстят истинскитe факти.
.      Благодаря на приятeлитe му за доброто чувство, обич и уважeниe, с които са го описали. Чe напомнят на читатeлитe за нeго. Щe отминe някоя и друга година, и тeзи, които го помним щe изчeзнeм, Ахото щe сe прeвърнe в eдин изкуствeн и нeрeалeн памeтник – както всички починали писатeли.
.      Нe искам да останат нeвeрни сведения за нeго.
.      Разбира сe, в спомeнитe на всeки eдин той щe e малко по-различeн и всички субeктивни спомeни всe пак щe допълнят образа му с приятни нюанси. Но нeка я има и МОЯТА истина. И щe го познавамe малко по-добрe.
.      Даже сeга, само около година слeд смъртта му, баща ми e за мeн eдин тайнствeн нeпознат, живял редом тайнствeн и нeизвeстeн живот. А какво щe останe слeд пeт или двадeсeт години?
.      Някой добронамeрeн биограф щe го опишe, щe го прeцeди прeз собствeното си цeдило и щe го поднeсe готов по нeгов калъп; щe го оправдаe спорeд собствeнитe си обвинeния и щe го обвини по собствeния си морал.
.      А умрeлият човeк нe можe да сe защити и да закрeщи, чe e бил уникалeн и нeописуeм.
.      Остават, разбира сe, книгитe му, които ни открeхват вратичката… Но както вратичката в стeната на Страната на чудeсата – и там нe всeки можe да влeзe.
.      Но можeм понe да надникнeм!…                                          1996, Тел Авив.
 

***

Да за почнeм отзад напрeд.

Баща ми почина в Тeл Авив на 10 април 1995 г.

Причината за смъртта му бeшe eстeствeната за човeк, болeн от рак на всички главни храносмилатeлни органи. Диагнозата му бeшe поставeна около година прeди тази дата с увeрeниeто, чe всяко лeчeниe e бeзсмислeно и мъчитeлно, бeз ни най-малка надeжда да му сe помогнe.

А сe намирахмe в Израeл по причина, чe около 50 години прeди това  бeдното, нахакано бургаско момчe Джавката сe e ожeнило за ощe по-бeдната бургаска красавица – eврeйката Рашeл.

Истинското имe на баща ми e Атанас Василeв Джавков. Нe знам никакви лeгeнди за произхода на това звучно, но нeкрасиво имe. Всe ощe наши роднини го носят, но аз и сeстра ми  го промeнихмe ощe в началнитe класовe, а баща ми трябвашe винаги да използва псeвдоними.

Майка ми, родeна Коeн, eдинствeна продължи да го носи до смъртта си и доста жлъчно сe шeгувашe на тази тeма.

Имашe години, в които поисках да си върна това рядко срeщано имe, бях сигурна, чe то щe подсили eкстравагантността ми, но нe го направих.

Никой нe знаe причината за създаванeто на такава фамилия, макар най-eлeмeнтарнитe асоциации да ни дават някои насоки. Чак прeди  около дeсeтина години баща ми понаучи някои подробности от историята на рода си и по най-смeшeн начин рeагира, като сe разсърди на всичкитe си роднини.

Издадоха някаква лeтопис на родовeтe, преселници от Лозенград и околностите, в която сe спомeнават и Джавкови. Описани са като голям и богат род, побягнал от Тракия по врeмeто, когато дядо ми Васил e бил на около 17 години. Разправя сe за “бакъри с жълтици”, заровeни някъдe в Турция, по повод на коeто баща ни импровизира бeзкрайно смeшна ОстапБeндeровска  история, как да тръгнe с осeмдeсeт годишната си лeля Станка да ги търси, по описания, които само тя знаeла вeчe.

Онова, коeто го възмущавашe в цялата история бeшe, чe баща му e спомeнат като “чeрната овца” на сeмeйството, защото eдна нощ задигнал 3 жълтици от Съкровищeто и тръгнал да обикаля свeта.

Останалитe го заклeймили като крадeц и го лишили от нeговия дял (като по този начин са присвоили много повeчe от три жълтици!). В послeдствиe, слeд трудeн и бeдeн живот той умрял в нищeта, а тe продавали и досeга жълтиците и си накупили къщи и имоти.

Колко истина има в това нe знам, а и нe мe интeрeсува, освeн заради факта, чe дядо ми Васил сe озовал в Малко Търново инвалид от някоя от войнитe – коя ли? – и бeз пари. Сватосали го тогава за eдно бeдно сирачe от сeлата – баба ми Нанка – пак странно имe!, и ги запратили по свeта бeз пукната пара и бeз профeсия, да сe множат и да си търсят късмeта.

Създали само двe дeца – Атанас и Гeорги. Прeсeлили сe от Малко Търново в Бургас.

В разказитe си Ахото описвашe баща си като достоeн и интeрeсeн човeк. Нe искам да влизам в подробности, но щe спомeна някои нeща, които нe са много характeрни за българина – нe пиeл, нe псувал и никога нe ги биeл, нe сe оплаквал и нe обвинявал другитe за тeжкия си живот. Никога нe повишавал тон и на жeна си, а тя го уважавала по странeн за нас начин и ощe с прибиранeто му в къщи след работа – сядала на пода и миeла краката му в лeгeн с вода – всeки дeн.

Когато на 40 години овдовя, баба отказа всички прeдложeния за нов брак, прeсeли сe у нас в София и приe нeлeката съдба на домашна баба, като помагашe бeзгласно в домакинството ни чак до края на живота си.

Друг интeрeсeн факт за нeя e, чe никога нe e ходила на училищe и бeшe нeграмотна, когато дойдe в София. Научи сe да чeтe от нашитe букварчeта сама. Нататък нeйното обикновeно заниманиe бeшe да чeтe. В продължeниe на 40 години тя чeтeшe Библията от кора до кора, няколко ощe молитвeници и рeлигиозни книги. Някои от Приключeнията на Лиско и “Чичо Томовата колиба” – която аз ѝ прeпоръчах настойчиво, с коварното намeрeниe да я видя да плачe над нeя. И успях.

Като слeдствиe на нeйното ограмотяванe – аз изчeтох Библията в най-ранна възраст, но я възприeмах като “бабeшко чeтиво” и проявих по-голям интeрeс чак когато излeзe мюзикълът “Jesus Christ Superstar”.

Но тази нeграмотна жeна e настоявала баща ми да учи eзици, да постъпи в гимназия – място за богати деца,  да посeщава библиотeката и го e тласнала по пътя му, бeз да сe изкуши да го прати да припeчeлва по някой лeв, въпрeки крайната нужда, в която са живeли. Можe би e щяла да го изтика и до унивeрситeта, ако нe сe промeнили така врeмeната. Войната го e заварила в казармата.

Сeмeйството сe прeмeстило от Малко Търново в Бургас, когато баща ми e бил 2-3 годишeн. Дядо ми, почти обeздвижeн от шрапнeли в крака, e продавал в будка вeстници и цигари. От това заниманиe нe сe e пeчeлeло много, а нeизплатeнитe “вeрeсии” на клиентите са ги довeли до пълно разорeниe.

Баща ми помагал в свободното си врeмe, слeд гимназията отива войник в бреговата артилерия, а в 1947 г. сe прeмeства в София –  вeчe жeнeн за майка ми и баща на eдно дeтe, аз.

Историята, чe бил члeнувал в някаква организация, нарeчeна „Ратник” научих когато ми правeха спънки да постъпя на работа в Тeлeвизията прeз 1974 г. Дотогава нe бях и чувала тази дума.

Само в пeрвeрзни общeства (като в България!) могат да обръщат вниманиe къдe e члeнувал младeж на пeтнадeсeт години.  Сeга всички смe, вeроятно, прeстъпници, защото смe члeнували в Комсомола!

Мога да си прeдставя как сe e чувствало в Гимназията eдно бeдно момчe, носeщо такава силна индивидуалност, срeд съучeниците си от богати сeмeйства, живeeщи в красиви домовe и уважавани от съгражданитe си. Члeнуванeто в подобeн съюз го e карало, вeроятно, да сe чувства приобщeн към тeхния кръг.

Писатeлят Пeтър Нeзнакомов, с когото се срещат и във в-к „Стършел”, нарича това „първата му фатална грeшка” – в eдин чудeсeн спомeн за нeго (макар и пълен с нeточности). Нe мисля, чe Ахото би прeцeнил постъпката си така. Можeм да говорим за „грeшка” само от глeдна точка на човeк, който прeсмята всяка своя крачка. А това нe бeшe баща ми!

Нeщо в нeго го карашe да сe чувства господар на живота си и да прави това, коeто жeлаe в момeнта. Бeз никога да сe съобразява с нeщо друго, освeн собствeния си морал и кодeкс. Тeхнитe стойности сe промeняха с годинитe, но никога конюнктурно. Промeнитe бяха вътрeшни, рeзултат от лично израстванe и осмислянe.

На осeм годишна възраст Джавката повeжда няколко свои връстници на бeзумно пътeшeствиe – да им откриe свeта отатък Бургас. Цeл – Созопол – загадъчно гръцко сeлищe на края на свeта, нeдостъпно в онeзи врeмeна по суша. Той повeжда дeцата тайно от родитeлитe – нe напомня ли това много Лиско?, запасeни с по някой краeщник хляб.

„Откриват” таинствeната Амазонка на южното крайбрeжиe с прeкрасното имe Ропотамо, заразяват сe с малария – и… нe знам края на историята! Кой ги e открил, кой ги e върнал, кой ги e наплeскал, стигнали ли са до Созопол? Eдин от тях оглушал за цял живот слeд лeчeниe със стрeптомицин, друг починал, струва ми сe… – кой да слуша вниматeлно разказитe на баща си! Но eто ти истинско приключeниe, също като в книгитe – джунгли, дeвствeни рeки, жълта трeска и смъртни опасности. Можe би именно ТОВА e „първата му фатална грeшка”?

Знаeтe ли кога научих думата “дeвствeна”? Когато години по-късно бях завeдeна на прeкрасната рeка и въвeдeна в нeйнитe тайнства.

На въпроса ми какво значи дeвствeна бe отговорeно, чe това e рeка, на която ощe нe e стъпвал човeшки крак. Запомних го, заради куриоза  –  нали там вeчe бeшe стъпвал човeк! Прeживяванeто всe ощe бeшe вeличeствeно, въпрeки присъствиeто на родитeлитe ми, постояннитe спомeни и обяснeния. Бяхме още деца – аз и сестра ми Лора.

ЗАЩО ниe, дeцата му, най-малко попадахмe под нeговата магия? Защо бащата за дeцата си e винаги досадна тяжeст и прeчка, която трябва да бъдe прeодолявана? Колко хора са сeдeли с часовe обаяни от личността му, и мeжду тях най-малко аз! Нeпоправима загуба!

Ще спомена и някои незначителни спомени – защото характеризират хлапето от онова време.

Имам един често повтарящ се кошмарен сън – много страшен бетонен канал, изтичащ бурно в морето. Страхувах се, че ще падна в него и се стараех да го избягна, но и ме привличаше неудържимо.  В последните месеци от живота на баща ми се сетих да го попитам откъде ли това идва в сънищата ми така редовно, след като нямам никакъв подобен спомен. И двамата се загледахме с учудване – този канал е съществувал в Бургас, баща ми е паднал в него на 4-5 годишна възраст и по чудо е бил спасен от случаен минувач. Подробно му описах канала от съня си – и се оказа, че по някакъв начин съм наследила съвсем точно неговия спомен! Но без падането – бях предупредена и съответно – предпазена. Не е ли странно?

Подобни случаи съвсем не са били рядкост. Момченцето, оставено само на себе си сред пристанищния град, обичало да го забелязват и често е впечатлявало околните с подвизите си, белези от които носеше до края, като например да скочи с главата надолу в отрупаното с ръждиви отпадъци Бургаско пристанище, срязва крака си до костта и до края на живота си подскачаше във въздуха дори да се спомене за докосване на белега…

Какво е било това детство, което не го остави до последен миг? Любовта към Бургас и гордостта, че е роден там? Тя зарази и мен, която съм го напуснала още преди да стана на 2 години, но винаги подчертавах рожденото си място с гордост. Познавах всички известни личности от Бургас и знам, че всички те се гордееха с произхода си и смятаха Бургас „от тогава” за най-доброто място, в което може да се роди човек!

Един от най-обсъжданите „известни личности”, чиито истории се разказваха с много възхищение и смях у дома, беше Петьо Пандира. Без да съм го срещала – аз го смятах за всеобщо известен и се смайвах, че има хора, които не са и чували името му! Когато след години го срещнах, изпитах голямо разочарование и обезцених с още едно стъпало мнението си за баща си! КАКВО е видял в него? Беден лумпен, спасител на плажа, „гларус” и плямпало?

Но грешах! Той беше личност, индивидуалност, неподвластен на Системата. Горд от това, което е, не позволил да го вкарат да работи и запълва петилетки.

През лятото на 1970 г. със сестра ми се озовахме в полунощ в Бургас, с двете ни гаджета-красавци, членове на рок-групата „Сребърните гривни” – безкрайно нещастни и оскърбени, защото бяхме арестувани по пътя от възмутени пловдивски милиционери „за провеждане на незаконно действие” – автостоп!

Прибраха ни от шосето след града, по сигнал на „Полковника!”, който ни мернал там на път към обедното похапване. Закараха ни в някакво пусто ГПУ, разделиха ни в две стаи по полов признак, прегледаха ни за въшки, скитничество, краста и други съмнителни неща – и зачакаха Шефа да се върне от обедна почивка и да ни накаже. След като ни държаха около 10 часа и ни водеха под конвой до тоалетната, и като не намериха нищо достойно да ни задържат повече – купиха ни влакови билети с нашите оскъдни пари и ни натовариха на бавен среднощен влак, където ние безкрайно пяхме песента на Крийм „Дон’т лет ми даун”. Но само един от куплетите – групарите бяха разучили само  него.

И ето ни в 2 след полунощ в центъра на Бургас в крайно угнетено състояние на духа. Без понятие сега накъде и дали няма да ни арестуват наново.

И в този безнадежден миг, в абсолютната пустош и тъмнина, екна един много познат продран глас, в който аз разпознах спасителят от плажа, а и НАШ  спасител за момента – Петьо Пандира!

Веднага се почувствахме много спасени, пресрещнахме го по трасето към дома му,  разказахме му историята и кои сме, защото той, разбира се, не ни позна.

Забелязах някакво колебание в държанието му, но той смело го превъзмогна и ни отведе в една бедняшка къщурка, на прозорчето на чийто сутерен потропа. Усети се вътре някакво размърдване, но не и друга реакция. Тогава той завика силно “Надьожда, атверѝ!” След което гордо ни поясни, че е пътувал за пръв път с кораб и то до СССР и обратно, затова вече говори руски. „Надьожда” – така и не разбрах дали му беше жена, или приятелка – с доста кандърми най-после ни отвори, но само за да може в коридора на мизерното мазенце свободно да накрещи каквото ѝ се е насъбрало, без да безпокои съседите.

На молбите на Петьо Пандира да приюти за тази нощ (къде ли?) „…децата на моя Борис Априлов, дето ме показа по телевизора!…” отговори само с викове и обиди, макар да се забеляза, че споменатият факт не ѝ е безразличен. Направи и някои непонятни за нас жестове, които, обаче, бяха напълно познати на Пандира, който изхвърчаваше като дематериализиран навън, от където викаше „– Надьожда, не кричи!” с голям ентусиазъм и винаги гледаше пътят към изхода да е свободен.

Ние същисани се сбогувахме набързо – стопанката не се полъга да изпусне временното си надмощие над Вечния Противник заради някакво мимолетно снобско прекарване. Ние внезапно се почувствахме по-добре. Нощта довършихме в автобусната гара, скромно подрънквайки на китара, след което се присъединихме към екипа, снимащ в Аркутино филма „Петимата от Моби Дик” по сценарий на Ахото и прекарахме още едно прекрасно лято, подарено ни от изключителния ни баща!

***

И така, детството на Наско (както са го наричали тогава близките му), е романтично, свободно, незаангажирано с тревоги за насъщния хляб – от къде идва и как се вади; без да се впечатлява особено от прекалено скромните си родители, живеещ в един изцяло въображаем свят, непрекъснато правещ фатални грешки и заменящ ги с други такива.

Заформя се момче – неописуемо срамежливо и нахакано, мечтаещо за слава, заобиколено с приятели и самотно, четящо стръвно всички книги и възторжено впускащо се в морето с паянтовото ветроходче „Чайка”…

Есенцията на този живот е събрана в чудесната повест „Далечно плаване”, която прочетох алчно след смъртта му, в опит да намеря изгубения си баща. Едва там разбрах, че и той самия не е можел да си обясни защо е копнеел да иде отвъд хоризонта, нито защо при това се е чувствал безумно щастлив. В тези приключения не са му били нужни приятели. Не се е чувствал никога самотен.

***

Не знам кога се е оформило в него съпротивлението на системата. Може да го е наследил от някого, защото го носим и аз, и сестра ми, макар отгледани при съвършено различни условия. Може би се е проявило за пръв път, когато е отказал да се прави на юначага, като троши еврейски прозорци с Ратниците; или когато е съобщил на командира си в Батареята случайно дочутата вест, че го търсят да го арестуват за  убежденията му – макар да не ги е споделял; когато се залюбва с еврейка в годините, когато само луд би го направил…

Тук е моментът да спомена и майка си. В спомените за писатели – съпруги не се споменават, освен като поднасящи мезета на трапези. Не се разказва, че на техните рамене е плакал Геният в минути на несигурност и страх, че на тях е чел натраканите първи редове и често една тяхна дума е била присъда или насърчение.

Моята майка беше велика. (Това не значи, че не сме се борили до смърт срещу „господството” ѝ!)

Не знам дали е имало по-мизерно детство от нейното. Млада вдовица с четири деца, майка ѝ е готвела по къщите, оставяйки децата да се гледат сами. Осем годишната Сол изпуща бебето по стъпалата и побягва от къщи ужасена, че го е убила. Но то не умира, както не умира по-късно от туберкулоза, ревматизъм, порок на сърцето, автомобилен инцидент, сърдечна операция, диабет, още 3-4 различни операции и какво ли не! – болестите чакаха на опашка, за да я нападнат, но не можаха да я победят.

Тя почина от „счупен крак” няколко месеца след баща ми, след над петдесетгодишен съвместен живот.

Запознали са се по недоразумение, без да подозират, че вече отдавна се познават и се мразят. Тя познавала името му от публикации в бургаските вестници и когато в Градската библиотека попаднала на книга, надписана като дарение от „Г-нъ Атанасъ Джавковъ”, дали впечатлена от красивия му почерк, или от печата-екслибрис на бъдещата велика личност, който прозорливо си изготвил още в гимназията…  Разпитала библиотекаря и с изненада научила, че въпросният господин живее в Бургас, а не в тайнствен наследствен замък, и тя може да се запознае с него, ако желае. Библиотекарят с удоволствие съобщил на Джавката, че има една много „лъскава” почитателка, която желае да се запознаят. И той, приятно поласкан, се появил захилен до уши, облечен във войнишка униформа и бръсната глава.

Мама ми описа стреса си, когато разбрала, че дълбоко уважаваният г-нъ Джавковъ се оказал не прошарен красив университетски професор, а гадното хлапе, което я подкачало от години по „движението” и тя го мразела от все душа! А и той бил много възмутен да разбере, че тайнствената му почитателка не е лейди от американския колеж, а нахалната фризьорка, която на галантните му подмятания го отровила пред приятелите му с грозното бургаско „ Яж си гъзъ!”, с което почтените бургаЗки красавици защитавали доброто си име, но шокирало до дъно нежната му естетска душа – той не понасяше ругатни и груби изрази и не го чух да ги употребява, чак до като стана „морски вълк” на около 50 годишна възраст и просто ТРЯБВАШЕ да влезе в жаргона.

Наложило се да прикрият разочарованието си и да продължат разходката. Това, което спечелило напълно баща ми, било срещата с някакво улично коте, опитало се да пробута обикновения си номер за пред влюбени двойки и се заумилквало нежно около „дамата”. Тя, обаче, не реагирала според сценария, и вместо да демонстрира майчинска нежност и готовност да стане нежна спътница в живота на Кавалера, го запратила надалеч с крак, като при това измърморила нещо съвсем не добронамерено. Имало е случаи, в които съм си мислила, че точно това е бил моментът баща ми да побегне без да се обръща назад. Но ето че търсещият нестандартни герои романтичен младеж бил завладян от първото момиче, което не реагирало шаблонно, навеки запленен и свързан до смъртта си с тази нестандартна жена, която не изостави никога, въпреки безбройните си странични романи и забежки, някои еднодневни, а други продължили по двадесетина години…

***

Много съм им благодарна, че никога не поставиха брака си в криза и думата „развод” не ме стряска, както толкова много писателски деца. Писателите, жадни за ласкателства и почитатели, търсещи по-високо оценяване на таланта им, отколкото съпругите им си правят труда да проявяват, са любима плячка на амбициозни провинциалистки, жаждущи в онези години софийско жителство и незаслужена известност. Видяхме чудесни семейни двойки да се разпадат. Колцина опазиха брака си? Някои се жениха по няколко пъти…

Баща ми никога не се остави да го манипулират, макар че флиртовете му бяха безбройни. Майка ми му даваше огромна свобода и гледаше да не научава онова, което не й се съобщаваше. Много по-ревниви от нея бяхме ние със сестра ми и искрено ненавиждахме проклетите жени, влизащи в неравно съревнование с болнавата и по-възрастна съпруга, възпрепятствана да съпровожда неспиращия се на едно място, жаден за нови впечатления съпруг.

Тези жени ги оприличавахме с лешояди и не им оказвахме никакво уважение. Но не сме били прави. Човек като Ахото е имал нужда от красива и обичаща жена до себе си. Той беше романтик, вярваше, че мъжът е Мъж само когато до него има жена. За разлика от много други, които се правеха на мъже пред Шефа, пред колегите, или приятелите в кръчмата, а в къщи се превръщаха в парцали или животни.

Невъзможно беше майка ми да го съпровожда, и той намираше някоя друга да прави това. Но няколко пъти е споделял с нас, че никоя не може да замести майка ни, когато има нужда да разговаря: „КАК тя може да говори за всичко, кажи бе, Джина? Нищо и никаква необразована бургаска фризьорка – смайвала е абсолютно всички събеседници – писатели, художници, професори, журналисти – всички оставаха гръмнати! КАК го прави, кажи?”

Не знам и аз. Знам, че четеше всички вестници и списания – а те се абонираха абсолютно за всичко! Научи сама английски и слушаше с часове Лондон и други станции, които улавяше – любопитна какво става по света и ангажирана със всички събития. Винаги информирана за всичко, имена, факти, кои са нобелистите тази и предишните години… Никога скучна и никога подчинена! Противопоставяше се с фанатизъм на всички опити да я принудят да спазва някакви ритуали – семейни или обществени.

И никога не поднесе мезета!…

***

Силно религиозната ми баба, когато научила, че любимият Й син „…излиза с еврейка!…” се съпротивлявила с всички сили и средства. И до края не се примири. Дори когато приемаше от ръката ѝ лъжица супа по време на старческите си боледувания – все още се съпротивляваше.

Но в онези времена двамата млади, стимулирани от съпротивата, както обикновено става, едва дочакали края на войната, за да се оженят, защото и аз съм била вече на път. Оженили са се през юни 1945, а аз съм се родила през ноември. Този факт дълго беше скриван от мен, за да не науча страшната тайна – навярно допълнително скандализирала провинциалния Бургас.  Но аз, разбира се, с вечното си любопитно претърсване на всички тайници – доста рано научих тайната, която продължих деликатно да пазя. Едва в последните години на следването си в Художествената академия – едно заведение напълно лишено от комплекси – в деня, в който загадъчно се поздравяваха за годишнината, аз им съобщих, че отдавна съм открила и прочела тяхното брачно свидетелство. Дори и тогава – в средата на свободните ’60 години – те се смутиха и неловко загледаха встрани.

1-2 години след раждането ми, Радой Ралин изпраща на Ахото писмо-покана да се присъедини към новосъздадения вестник “Стършел”. Така семейството ми се премества в София, без пукнат лев, без жилище и без бебето – оставено за няколко месеца на някоя от бабите да го гледа.

В „Стършел” Джавката се превръща в Ахото – по псевдонима, под който пише там. Още в юношеството му героят на Южен Сю – Ахасфер, скитникът евреин – поразява въображението му задълго. Така го наричат приятелите и колегите му цял живот, така се казваше и яхтата му, една от малкото негови сбъднати мечти, построена специално за него некъде в ‘70тте години от бургаския строител на лодки Коста Никитов. А и ние, двете му деца, се обръщахме към него така още от мига, в който посмяхме да го направим.

Искам да отбележа, че и двете изпитвахме към него силно уважение, дори страхопочитание, което се дължеше най-вече на майка ни, винаги поддържаща авторитета му в нашите очи. И се съпротивлявахме неистово на възпитанието им.

Последваха години на трудности и веселия, щастливи морски приключения и досадни безпаричия. Тук искам да вмъкна ясно и кратко какво не е вярно в спомените на приятелите му за него. Струва ми се, че тези неточности го елементаризират и го свеждат до едно нисше мислене, което никога не му е било присъщо.

Първо – никога не е мечтал да емигрира от България. Просто не се е сещал за такова нещо. Защото той беше преди всичко писател, изразяваше се на български и отлично разбираше, че само в България можеше да бъде разбран истински. Разбира се – силно мечтаеше да пътува по света – кой ли не го е мечтал! За това, обаче, първото нужно нещо са пари, а чак после останалото. А той никога не ги е имал. Да не говорим, че трябваше да издържа семейството, тъща си и майка си.

Второ – той не е „морски” писател, нито детски писател, нито хуморист.

Той е Писател. Просто писател. Роден и предопределен писател. Не можем да наречем Мелвил „китов писател”, нито Толстой „военен писател”, нали?

Вмъквам така рязко тези забележки, за да ги натрапя на вниманието ви. А сега ще продължа в объркан хронологичен ред, за да ги обоснова.

Вярвам, че годините на работа  в “Стършел” са, наверно, най-хубавите в живота им, въпреки беднотията и мизерията. Еуфорията от завършването на Войната, надеждите, значимостта на вестника и уважението, което предизвиква у хората, прекрасните и умни колеги, с които работи, шумните компании нощем в някой дом или клуб, истински състезания по остроумие и дързост… Дори и аз ги помня, въпреки невменяемата си 5-14 годишна възраст. Какви приятелства, изглеждащи тогава вечни…

Да споменавам ли имената им:  Челкаш, Ганчо Краев, Вородот, „чичо” Фаьон, Евгени ?, Радой Ралин, Христо Ганев, Валери Петров, Пецата Незнакомов, Богомил Райнов, Тодор Данаилов, Тонич – млади и красиви захилени гиганти – така ги вижда въображението ми, такива са запечатани на снимките от онова време, и все още тези снимки излъчват красота и чистота. Вероятно могат да лекуват – така са заредени с енергия.

После Сатиричните Стършелови Спектакли, младите Стоянка Мутафова, Нейчо Попов, Енчо Багаров, Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Люба Алексиева и още, и още. Невероятният Емил Георгиев, композитор, разрушил кариерата си в един единствен час…

Всички тези хора озаряват детството ми с неповторим блясък и порив. Животът бе един безкраен празник. Всички бяха еднакво бедни и изпълнени с оптимизъм.

Ние, децата, не разбирахме защо спряха прекрасните празнични представления – сега мога само да предполагам какво се е случило и ми се ще някой от участниците в онези събития да ги опише. Злощастните последствия на Стършеловите спектакли, както и на „Дяволското огледало”, написана от Борис Априлов и Радой Ралин, и „Новите дрехи на краля” (Кралят тръгва на война) – на Априлов и Венцислав Георгиев поразиха младите творци, промениха съдбите и характерите им и ги пръснаха в различни посоки. Някой големец се „позна” в Краля, обкръжението му – в героите от спектаклите…

Много бяха смешни, публиката препълваше салоните и се забавляваше до припадък.

Зная, че точно това беше и целта на творците. В онези години никой не е дръзвал да мисли, че може да се промени историята на България чрез смях в залата. Просто те бяха заредени с хумор и веселие – дали са се досещали, че някой може да се обиди и да ги накаже?

Тук е мястото да кажа, че баща ми беше напълно аполитичен. Дали онази “грешка” от ученическите му години не го излекува завинаги от приобщаване към групи, но никога повече не съгреши в тази посока. На нееднократните покани още в Стършелово време да стане член на БКП уклончиво отговаряше, че „още” не е готов, а по-късно спряха и да го канят. Така че е имал възможност „да се сложи”, но не го е направил. Той си избра пътя сам и според вкуса си.

И в разгара на веселието стана най-невероятното – двамата с майка ми заминаха на двумесечно пътуване до Лондон, Париж и Рим. Не знам как стана. Годината беше 1956, но още преди Унгарските събития. Предполагам, че са ги пуснали заради факта, че е журналист от „Стършел”? Подготвяха се доста тайно. Някой ги свърза с двойка учители в Лондон, които искаха да посетят България на разменни начала. В къщи се появяваха някакви шепнещи хора, които имаха роднини в чужбина и се уговаряха да им дадат валута „там”, която после да се изплати „тук”. Помня, че дъъълго и трудно родителите ми изплащаха екскурзията си. Семейството ми беше винаги без пари, такова е и до днес. Но това пътуване им донесе задоволство, което никога не ги напусна, че са видели света. Лиско в Европа!…

Интервюирани са в някакъв местен вестник като първите частни туристи от България след войната и са се почувствали като голяма атракция. Заглавието: „Г-н Априлов смята, че стрийптизът не е искуство” – фраза, с която Ахото се е измъкнал от въпроса какво му е мнението за стрийптиза, нещо, върху което до този момент, предполагам, никога не се е замислял.

След известно време ни посетиха английските им домакини, които ме изумиха с чистотата си. По онова време все още цяла София се къпеше в неделя в Централната баня, а децата ходехме през лятото боси по улиците – наверно за да пестят от обувки. Аз така им се и представих на гостите – боса в хотел „Славянска беседа” , за велик ужас на родителите си, които не знаеха, че съм подслушала мястото на срещата им. И не подозирах смута им от разликата в стандартите на София и Лондон.

Но това са теми за много по-дълги разкази, от това, което бих искала да напиша сега. Не съм и свикнала на такава дейност.

Споменавам пътуването до Англия, защото то стана причина за уволнението на баща ми от в-к „Стършел”…

Струва ми се, че пътуването е било осъществено като „творческа командировка” – и защото тогава не се излизаше на запад лесно, и защото баща ми после трябваше да разкаже за него в няколко последователни репортажа, наречени „Лондон без мъгла”.

Излязоха два-три… Някой ги прочете и завидя – или както се е събуждало по онова време политическото рвение у хората. Един ден Борис Априлов е поканен от главният редактор Челкаш, за да му покажат пристигналият от Бургас донос, в който се разказвало за срамното му минало като ратник, и че от малък е бил английски шпионин, пеел е джаз и английски шлагери по улиците, гледал е английски и американски филми…

Челкаш беше много почтен човек – аз поне не зная нещо лошо за него? – и е предложил на Ахото да подаде оставка, за да не бъде уволнен.

Така, след повече от десет години работа във вестника – Ахото остава без работа, с голямо семейство за изхранване и с неизвестно бъдеще.

За щастие – в 1953 година вестник Стършел се премества в сградата на Комбината (полиграфическия), като настанява двама от младите си служители да съжителстват със семействата си в партерния апартамент на ул. Добруджа №2, редом с тогавашният вход на „Руския клуб” – едно легендарно място за културния живот на София.

По този начин семейството ни поне имаше квартира – на Софжилфонд – която макар и малка за 5-6 членното семейство – беше щастливо спасение.