СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design…

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
– илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
– без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
„Да спим на открито“ 1969  и
„Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
„Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.
–
много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор…

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКО:  ТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…

0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   

0-2 ЧИМИ

0-3 ЧАСОВНИКЪТ

0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO

СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДНО ЧУДОВИЩЕ – пантомима по разказ

борис

априлов

*

СЛЕДОБЕДЪТ

НА

ЕДНО

ЧУДОВИЩЕ

*

Пантомима

*

1980

.

ТУК – .pdf file за сваляне

.

.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.

ГАЛАТЕЯ – пиеса (1957-1958)

­

БОРИС АПРИЛОВ

Г А Л А Т Е Я

Пиеса в четири действия

 ТУК! .rtf file – за сваляне!

ЛИЦА:

МИШО – скулптор

СТЕФАН – писател, негов приятел

ГАЛАТЕЯ

МАРИЯ – приятелка на Мишо

БАЙ КОЛЮ – човек, който помага в ателието

ПЪРВИ ЧЛЕН на комисията

ВТОРИ ЧЛЕН на комисията

МУКИ – младеж, който продава часовници

ПАПАТАКОВ

ЛЕКАР

ТОЗИ, КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА без текст

ТОЙ

ДЕТЕ  без текст

.

.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Ателието на скулптора Михаил Велев. Завършени и незавършени творби върху една от лавиците. Малка драперия в дъното отделя кътче за почивка с легло. Етажерка с книги. На преден план – малка ниска масичка с два стола. Врата води към стълбището на жилищната кооперация, а друга – към спалнята на Велев.

И най-важното: в центъра, върху пиедестал, фигура на младо момиче по бански костюм и гумена шапка за плуване, което държи в лявата си ръка гребло от лодка тип „Русалка“.

При вдигането на завесата, домакинът Велев и приятелят му Стефан – млад белетрист, седят около масичката и пият коняк.

Бай Кольо, петдесет годишен човек с мустаци, който помага в черната работа на ателието, в момента подрежда разхвърляните парчета от гипс и глина. Той взима платнище и покрива статуята.

БАЙ КОЛЮ /към Михаил Велев/. Всичко е подредено! /гледа към коняка/ Утре да идвам ли?

МИШО. Ако искаш, ела!

БАЙ КОЛЮ /продължава да гледа коняка/.  Да донеса ли глина?

МИШО. Мисля че имаме достатъчно.

БАЙ КОЛЮ. Както кажеш, другарю Велев. /Все още не си отива и гледа коняка./

МИШО /долавя погледа му и се усмихва/. Извинявай, бай Кольо! Забравих те. /Налива му./ Я му обърни една чашка!

БАЙ КОЛЮ. А бе, ние, старите хора, сме за туй – да ни забравяте. /Вдига чашата/ Хайде, да сте живи и здрави! /изпива коняка до капка/. Кога ще предавате голата? /сочи с глава скулптурата/

МИШО. Тя е почти готова. Чакам комисия от физкултурата да я приеме. /налива му втора чашка/

БАЙ КОЛЮ /поема чашката/. Мразя ги тези комисии!

СТЕФАН /усмихнат/. Защо ги мразиш?

БАЙ КОЛЮ. Не разбирам от литература и изкуство, ама и те май не разбират… Не зная какво искат. Хайде, да сте живи и здрави! /пие/ Довиждане! /двамата му отговарят и той си излиза, но след малко се връща/. Онова хлапе пак звъни вън.

МИШО.  Кое хлапе?

БАЙ КОЛЮ. Баш хлапе не е, ама си е шмекер. Пита дали искаш да купиш някои неща от европейски характер.

МИШО.  Кажи му да дойде друг път.

БАЙ КОЛЮ. Ще му кажа!… Довиждане за втори път! /излиза/

СТЕФАН. Сега, като пипнеш десет хиляди /сочи с глава статуята/ ще се оправиш.

МИШО. /замислено/. Надявам се.

СТЕФАН. /допива си/. Мария ще идва ли?

МИШО. Чакам я всеки момент.

СТЕФАН. Аз ще си вървя. /става/ Поздрави я от мен… Кога ще правите сватба?

МИШО. Щом вземем парите.

СТЕФАН. /тръгва си, следван от Велев/. Довиждане!

МИШО. Довиждане! /затваря след него вратата/.

НЯМА СЦЕНА: Той отвива творбата си и дълго я наблюдава с любов. След това я покрива и сяда до масичката. Налива си и пие. С пълна чаша отива и изгася главното осветление. След това пуща радиото. Нежна музика. Той се облактява на масичката, впива пръсти в косата си и се замисля. Чува се усиленото тиктакане на часовника и течащото време. Музиката заглъхва. Девет удара на часовника. Пълна тишина. Изведнъж се чува въздишка. Мишо вдига учудено глава, ослушва се и пак скланя глава… Нова въздишка!… Той се изправя… Изразът на лицето му е учуден. Нещо му подсказва, че в ателието има друго живо същество.

МИШО /напосоки/. Кой е? /тишина/ Има ли някой тук? /тишина/ Мария, ключ ли имаш?

Никакъв отговор. Мишо отива до електрическия ключ и пали лампата. Никой!… И изведнъж той поглежда към статуята и прави крачка назад… Плащът се раздвижва, бавно, постепенно… Нова крачка назад!… Ясно е, че някой се мъчи да отметне плаща… И този някой успява. Първо се показват две хубави женски ръце. После плащът пада окончателно. Открива се хубаво младо момиче по бански костюм и гумена шапка. То жадно вдишва въздуха и плавно протяга ръце нагоре и встрани, сякаш за да ги освободи от тяхната скованост.

МИШО /унесено, изплашено, изненадано/. Какво става там?  /Момичето го вижда едва сега. В нейния поглед не може да се прочете абсолютно нищо./ Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Не знам.

МИШО. Как така не знаете?

ГАЛАТЕЯ. Вие кой сте?

МИШО. Аз съм скулптор.

ГАЛАТЕЯ. Къде съм аз?

МИШО.  В моето ателие?

ГАЛАТЕЯ.  Какво търся тук?

МИШО. Това се питам и аз… Какво означава това?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Нищо не знам.

МИШО /търка очи/. Къде е моята статуя? /объркано/ Там, където сте вие, беше моята статуя. /Отстъпва изплашено назад/ Моля, обяснете ми всичко!

ГАЛАТЕЯ. Вие ми обяснете.

МИШО. Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Казах ви, че не знам.

МИШО. Как се казвате?

ГАЛАТЕЯ. Галатея.

МИШО /идва на себе си/. Само това няма да мине… Една и съща легенда не може да се повтори два пъти.

ГАЛАТЕЯ. Каква легенда?

МИШО. Легендата за Пигмалион, който вдъхнал живот на своята статуя Галатея.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам.

МИШО. Какво знаете тогава?… Вие сте длъжна да ми дадете обяснение!… Появявате се изведнъж гола в стаята на мъж и нищо не знаете! /гледа я/ Дявол да го вземе, защо стоите и ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /вдига рамене/. Какво да правя?

МИШО /маха отчаяно ръце/. Не задавайте поне въпроси!… Ами аз какво да правя?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам. Струва ми се че съм спала дълбок сън. Сега се събуждам и първия човек, когото виждам, сте вие.

МИШО /смее се ненормално/. Ха-ха-ха!… Да не искате да кажете, че сте оживял камък? /с тикови движения гледа да се добере до вратата/ Ха-ха-ха!… /тихо/ Знаете ли какво?

ГАЛАТЕЯ. Какво?

МИШО. Аз страдам от нерви… Напоследък много работих. /поверително/. Изведнъж  камъните започнаха да оживяват. /бързо излиза/.

Галатея слиза от пиедестала и наивно започва да оглежда обстановката, като се върти. Той открехва вратата и подава глава.  

МИШО. Нима това не е сън? /главата му изчезва и вратата се затваря/.

Галатея размисля няколко мига и тръгва също към вратата. Натиска бравата, но врата се отваря отвън и Мишо влиза.

МИШО. Къде?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Навън.

МИШО. Веднага се връщайте!… Знаете ли какво е това „навън“?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. Тогава?… /влиза окончателно и затваря вратата/

ГАЛАТЕЯ. Ами сега?

МИШО. /отчаяноправи няколко крачки/. Как можахте да ми забъркате такава каша! /сепва се/ Но чудя се как е възможно всичко това!… Това е теоретически невъзможно!… Аз съм материалист и не вярвам в такива неща. Разбирате ли какво ви казвам?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. И аз не разбирам какво говоря… Винаги съм бягал от лекции по Маркс-Ленинизъм. И въобще не знам дали това спада към тази материя, но знам че мъртвата материя си е мъртва, молекулите са си молекули… Какво ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава и захлипва, като си бърше сълзите/.

МИШО. Плачѐте!… Правѐте трагедии! /налива си и пие/ А като влезе комисията какво ще ѝ покажа? Какво ще ѝ предам? /разхожда се нервно наоколо с чаша в ръка/. А след малко като влезе Мария? Какво ще казвам?

ГАДАТЕЯ /като бърше с длан сълзите си, с трептящ гласец/. Ккоя Мария

МИШО. Жената, която обичам!… За която ще се женя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Какво като влезе?

МИШО. Ще ви завари тук…

ГАЛАТЕЯ. И какво?

МИШО. Скандалът е готов!

ГАЛАТЕЯ. Защо?… Нали знае, че я обичате?

МИШО. И все пак ще ми счупи главата. А и вие няма да минете гратис.

ГАЛАТЕЯ. Нали ще ѝ обясните?

МИШО /гледа я втрещено/. И тя ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Но нали това е истината?

МИШО /гледа я раздразнено/. Вие от небето ли падате?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

МИШО. При това сте гола.

ГАЛАТЕЯ. Какво като съм гола?

МИШО. У нас жени в такова състояние /сочи я/ могат да се видят само на плажа. /Звъни се./ Чухте ли?… /нервно стиска пръстите си/ Тя звъни!… /върти се/ Тя иде! /гледа безпомощно в Галатея./ Вие трябва да изчезнете!

ГАЛАТЕЯ. Къде?

МИШО. Трябва да се скриете! /Звъни се./

ГАЛАТЕЯ Защо да се скрия?… Това прилича на лъжа.

МИШО /кипва/. Защо сте така нахална? /Звънецът настоява. Той я гледа страшно./ В такива минути трябва да се запази спокойствие !…/пристъпва към нея/ Веднага зад завесата!

Докато звънецът звъни нервно, Мишо я изтласква зад завесата и дръпва рязко драперията.

Застава един миг неподвижен.

МИШО. В такива случаи най-важното е да се запази спокойствие!

И понеже отново се звъни, тръгва да отвори.

Появява се след бързо крачещата Мария.

МАРИЯ /хвърля чантата си на масичката/. Никога не съм звъняла тъй продължително.

МИШО. Бях малко задрямал.

МАРИЯ. Ти не говореше ли преди малко с някого?

МИШО /чуди се какво да измисли/. Декламирах.

МАРИЯ. Докато дремеше? /оглежда ателието/

МИШО. Често декламирам на сън.

МАРИЯ /иронично/. Какви автори предпочиташ в такива случаи?

МИШО. В такова състояние не подбирам авторите.

­МАРИЯ. Къде е статуята?

МИШО /объркано/. А?

МАРИЯ. Какво е станало?

МИШО. /решен да лъже/. Отнесоха я.

МАРИЯ /радостно/. Отнесоха? /със съмнение/ Без да я приеме комисията?

МИШО. Едновремено я прие и отнесе.

МАРИЯ /сяда радостно на стола и става/. Значи утре парите?

ВЬЛЕВ /мрачно/. Утре парите.

МАРИЯ. Значи ще реализирам моя списък?

МИШО. Да, Мария!

МАРИЯ /е извадила списъка и чете/. Първо: ще си поръчаме две бели легла.

МИШО. Бели като лебеди.

МАРИЯ. Без нощни шкафчета, защото не са модерни. Второ: ще си направим зидана печка. Трето: зелена завеса да отделим хола от стаята. /Мишо сяда съкрушено и си налива/ На мен два костюма и четири рокли, на теб един костюм… /изведнъж поглежда чашите/ Кой е бил тук?

МИШО. Никой.

МАРИЯ. Кой е пил от тези чаши?

МИШО. Стефан… Стефан, бай Колю… много хора пиха… Токущо си отидоха. Гледахме статуята и пихме, и си отидоха. Чакаха, чакаха да те видят… и аз ги задържах… но изведнъж си отидоха.

МАРИЯ. Гледаха статуята, която ти днес си предал? /извиква/ Тук е имало жена!

МИШО. Амии! Кое те кара да мислиш така?

МАРИЯ. Моето шесто чувство!… Тук има жена!

МИШО. Не изглупявай!

МАРИЯ. А защо звънях толкова дълго?

МИШО. Мария, ти ме обиждаш!

МАРИЯ. Мога ли да погледна зад завесата?

МИШО /решително/. Заповядай! Погледни!

МАРИЯ. /разочаровано/. Щом ме каниш така решително, значи не е там. Сигурна съм, че е в спалнята.

МИШО /плахо/. Погледни първо в спалнята.

МАРИЯ. Щом ме караш да погледна първо в спалнята, значи е зад завесата.

МИШО. Щом смяташ така…

МАРИЯ /тръгва към завесата/.

МИШО. Мария, извадил съм билети за театър. /нервно/ Спри!

МАРИЯ /спира/. Спрях! /гледа завесата/ Мога или не мога?

МИШО. Трябва да се облечеш за театър.

МАРИЯ /тихо/. Мога или не мога?

Пауза от двете страни. Изведнъж Мария прави рязко крачка напред и дръпва завесата.

Галатея гледа с интерес Мария. След това Мишо. Всеки гледа всекиго.

Мария изхлипва, взима от масичката чантата и тръгва към вратата.

МИШО /след нея/. Мария! /Мария отваря вратата/

МАРИЯ /като се обръща, със светкавици в очите/. Злодей!… Престъпник! /търси нова дума/ Презрян!…

МИШО. Искам да ти обясня…­­­

МИШО /отваря вратата и вика зад нея/. Ти се заблуждаваш!… Това е недоразумение! /Той се връща и затваря вратата. Върви с наведена глава и замислено. Сяда на стола и забива пръсти в косата си/. Видяхте ли как развалихте всичко?… Само след няколко дни щяхме да се женим.

ГАЛАТЕЯ /отива зад гърба му, с наметнат върху раменете някакъв плат/.

МИШО /без да я погледне/. Ах, че история!

ГАЛАТЕЯ /все тъй мълчаливо тръгва към вратата и хваща дръжката ѝ/.

МИШО /обръща се и я вижда/. Къде?

ГАЛАТЕЯ /повдига рамене/. Ще си отида.

МИШО. Къде ще отидете?

ГАЛАТЕЯ. Вън!

МИШО. Какво ще правите там?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Трябва да си отида.

МИШО. Вие сте ненормална!… Знаете ли каква гледка ще бъдете?

ГАЛАТЕЯ. Но сам виждате, че ви преча.

МИШО. Пречите? /смее се нервно/ Вие разбихте живота ми!… Всичко отиде по дяволите!… Прогонихте годеницата ми, унищожихте договора ми… Сега ще ме съдят за неустойка. Трябва да връщам аванса с лихви. Независимо от всичко това, губя професионалния си авторитет. Кой ще поръчва вече при скулптор, който не изпълнява?

ГАЛАТЕЯ. Вие защо не ѝ обяснихте?

МИШО /гледа я/. И тя веднага ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не повярва?

МИШО. Хей, момиче, самият аз не вярвам в това, което се случи. Все още мисля, че е сън. Сигурен съм в това. Защото ако не е сън загубен съм.

ГАЛАТЕЯ /смирено/. Какво мога да направя аз?

МИШО. Вие?… Нищо!

ГАЛАТЕЯ. Затова ще си отида. /понечва да отвори/.

МИШО /скача и маха ръката ѝ от дръжката на вратата/. Върнете се!… Вие сте гола, а навън е хладно. Още с появяването си на улицата ще произведете паника. /изтиква я навътре и бързо намира пижамата си, като ѝ я подава. /Облечете това! /изтиква я в нишата и спуска завесата/.

Чака вън. Разхожда се нервно. Завесата се открехва и Галатея излиза. Ръкавите на пижамата му висят смешно надолу. Панталонът е дълъг. Но тя е наивно мила в това облекло.

Мишо я поглежда и не успява, въпреки всичко, да сдържи усмивката си.  

МИШО. Елате насам!

Галатея пристъпва плахо към него.

МИШО /рязко маха гумената шапка и хубавата ѝ косичка излиза на свобода. Навива ръкавите ѝ, а след това панталона. Отдръпва се назад и я наблюдава с умиление/. Знаете ли, че вие сте сграшно мила?

ГАЛАТЕЯ /усмихва се/.

МИШО. При това усмивката ви е привлекателна!… Сам се чудя как съм успял да създам такава красота.

ГАЛАТЕЯ. Хубаво ли е човек да е красив?

МИШО. Това е мечтата на всяка жена.

ГАЛАТЕЯ /диша бързо, повдига рамете си и киха/.

МИШО. Ой!… Вие сте настинала! /измъква кърпичката си и избърсва нослето ѝ/. Уви, не е сън!

ГАПАТЕЯ. По какво разбрахте?

МИШО. Носът ви тече… Ако беше сън, нямаше да имате хрема. /усмихва се/ А вие искахте да излезете навън?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МИШО. Знаете ли какво е това „навън“?… Мислите ли че „вън“ може да се ходи гола?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. У нас не е прието да се излиза така по улиците.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО /нервно/. Вие не разбирате нищо!… Вие сте дивачка!… Не знаете нищо, нямате никакви идеи, не умеете да се държите в обществото и въобще, вие сте една голяма беда. /налива си и пие/ Ще се пропия заради вас!… /хваща се за главата/ Божичко, вие нямате никакви документи. Паспорт нямате!… Нито квартирна карта!… Да не говорим за софийско жителство!

ГАЛАТЕЯ. Какви са тези неща?

МИШО. Много е трудно да се обясни. Слушайте сега, миличка!… Всеки човек, по цялото земно кълбо, с изключение на диваците и ескимосите, си имат регистрация… Това е за улеснение на администрацията… Разбирате ли?… Иначе би настъпил хаос… /Тя слуша и се разхожда около етажерката с книги, от която измъква албум с репродукции на Леонардо да Винчи. Разглежда репродукциите./ …Всеки човек си има три имена… Лично, бащино и фамилно… А вие нямате ни едно… Да речем, че ще ви наричам условно Галатея… Ами по нататък?… Кой е баща ви? Кой е дядо ви?… Пълна неизвестност. Вие сте извън времето, пространството и материята… Да речем  отивам в райсъвета да ви регистрирам. Там трябва да ви сложат в том и страница. Иди обяснявай къде сте родена, кой е баща ви и коя майка ви…

ГАЛАТЕЯ. Каква е тази книга?

МИШО. Това е албум с репродукции на един от най-големите художници в историята на човечеството. Казва се Леонардо да Винчи. Аз и моите колеги го наричаме интимно Леонардо. Един приятел го нарича Лео…

ГАЛАТЕЯ. Тази картина ми харесва!

МИШО /поглежда в албума/. Охоо, вие проявявате вкус. Какво съвпадение! Тя харесва на всички. Нарича се Мона Лиза. Най-прочутата творба на този художник. Намира се в Парижкия Лувър.

ГАЛАТЕЯ /измъква лист от книгата/. А това какво е?

МИШО /усмихнато/. Това е договорът ми с физкултурата за извайването на скулптурата „Скок във вода“… Знаеш ли какво е договор?… Аз съм скулптор. Човек, който произвежда красота и изкуство. Физкултурата, Градският народен съвет, Пловдивският панаир и други учреждения са мои клиенти… Те идват, казват си желанията, ние подписваме договор, където уговаряме сумата и срока за предаването и започваме да работим.

ГАЛАТЕЯ /унесено/. Чудно!… Ами… тази, Мона Лиза, по какъв договор е нарисувана и колко е получил художникът за нeя?

МИШО /взима албума и договора/. Вие ставате нахална! /слага ги на лавицата/.

ГАЛАТЕЯ. Извинете, какво съм аз?

МИШО /почесва се по тила и мисли/. Вие сте произведение на социалистическия реализъм.

ГАЛАТЕЯ /със съвсем друг тон и внезапно/. Знаете ли, че съм гладна?

МИШО. О! Извинете за разсеяността ми!… Та вие трябва да ядете!… Ей сега ще изтичам за колбаси! /взима си шлифера и излиза. След това се връща/. Дано като се върна всичко да излезе сън.

Галатея разглежда обстановката. Тя отива до радиото и отдалеч любопитно натиска единият от бутоните. От радиото се понася нежна музика. Тя се отдръпва назад и слуша удивено.

На вратата се звъни. Тя се обръща и се двоуми. Най-после решава да отвори. На прага застава Стефан. 

СТЕФАН /гледа я с широко опулени очи/.

ГАЛАТЕЯ. Търсите ли някого? /тя е мила в мъжката пижама/

СТЕФАН /все още не може да се съвземе/. Търся думата, с която бих могъл най-силно да ви обидя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

СТЕФАН /Пристъпва към нея, а тя отстъпва назад и го гледа уплашено в очите/. Защото вие сте една безсрамница, която се вмъква в живота на младите семейства и го разваля! Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

СТЕФАН. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Отиде за колбаси.

СТЕФАН Колбаси и вино, нали?

ГАЛАТЕЯ. Може би.

СТЕФАН. Сега разбирам защо бързаше да ме прогони от тук… Къде е статуята.

ГАЛАТЕЯ. Ще ви я покажа. /отива в нишата, спуска завесата и след това я маха, като застава в позата на скока във вода, по бански костюм и шапка/.

СТЕФАН /изненадан и сконфузен/. Вие сте моделът?

ГАЛАТЕЯ. Не. Аз съм оригиналът.

Мишо е влязъл и гледа последната сцена. В ръцете му са покупките. 

МИШО Галатея, защо не се държите прилично? /отива и спуща завесата/.

СТЕФАН. Презрян женкар! /стрелка го с възмутени погледи/ Това не е етично!… Ако ти се харесват и други жени, не ги показвай поне на годеницата си… Какво съм виновен аз, на мен да ми се обаждат по телефона и да ми плачат! /ядосва се/ Ще ми обясниш ли какво означава това?

МИШО /крещи със всичка сила/. Ти ми обясни!… И не ми чети морал, че както ми е причерняло! /захвърля ядосано покупките на масичката/

СТЕФАН. Къде е тя? /сочи с поглед празния пиедестал, където е стояла статуята/

МИШО /иронично сочи с глава към завесата/. Ето я!

СТЕФАН. Ти да не си луд?

МИШО. Като съм луд, ти тогава ми кажи къде е моята статуя!

СТЕФАН. Ей, актьоре, какво ми играеш?

МИШО /крещи извън себе си/. Забранявам на всекиго да ми задава въпроси! Забранявам на всекиго да се съмнява!… Още малко… Още мъничко ми трябва и ще започна да викам и чупя!… /сломено и тихо/ На края ще счупя и главата си!

СТЕФАН. Братко, успокой се!… По-тихо!… Аз дойдох да крещя на теб, а не ти на мен… Обясни ми сега цялата работа.

МИШО. Няма какво да ти обяснявам… Както си стоеше там и оживя.

СТЕФАН /изумено/. Разказваш легенди!

МИШО /дръзко отива и дръпва завесата/. За теб легенда, за мен действителност! /Галатея се усмихва кротко в пижамата./

СТЕФАН /гледа ту нея, ту него/. Слушай, можеш ли да ми направиш една услуга?

МИШО. Кажи.

СТЕФАН. Ощипи ме! /Мишо го щипе с ярост/ Ох! Не тъй силно! /гледа я/ Значи не сънувам! /към него/ Твоята Мария ми се обади по телефона и ми каза вече никога да не я търсиш!… Още тази вечер заминава с геоложка експедиция да търси петрол.

МИШО  /тихо/. Все ми е едно.

СТЕФАН. Как така?

МИШО. Не виждаш ли каква каша се забърка?

СТЕФАН /гледа Галатея/. А хубава, дявол да го вземе!

МИШО. Трий си я на главата… Като си помисля, че всеки момент може да влезе комисията, получавам кръвно налягане.

Звъни се.

МИШО /равнодушно/. Чу ли?… Комисията идва да я види… Кажи какво да правя?

СТЕФАН /гледа Галатея/. Ще им я покажем.

МИШО. Ти си луд!… Какво ще им покажем?

СТЕФАН. Нея! /сочи Галатея/ Моля ви да застанете на пиедестала!

МИШО. Не говори глупости!

СТЕФАН /решително/. Остави ме да действам!

МИШО. Ама това е комисия!

СТЕФАН. Именно!… Видял ли си някоя комисия да разбира от изкуство? /към Галатея/ Съблечете се и застанете на пиедестала!

ГАЛАТЕЯ. Омръзна ми да се събличам и обличам.

Двамата са изненадани.

МИШО /към Стефан/. Видя ли?

СТЕФАН /към нея, кротко/. Ще се събличате, мадам  щом сте жена ще се събличате.

Тя маха пижамата и застава върху пиедестала.

СТЕФАН /като я покрива с плаща/. Моля ви се, помъчете се да не мърдате!… Каквото и да става, стойте неподвижно. Каквото и да става! /загася главната светлина/

Мишо отваря вратата и влиза комисията. Тя се състои от двама души с чанти. Може да се търси разлика в ръста им или в дебелината им.

ПЪРВИ ЧЛЕН /гледа ателието/. Значи, така работят скулпторите! /гледа довършените и недовършените фигури и пипа с ръка/

ВТОРИ ЧЛЕН. От глина пари правят!

ПЪРВИ ЧЛЕН. И от камъни.

ВТОРИ ЧЛЕН. Камъкьт струва два лева кубика, а вие за вашата статуя, която я има, я няма един кубик, ни взимате десет хиляди!

ПЪРВИ ЧЛЕН. А един работник блъска по цял ден за двайсет и пет до трийсет лева.

ВТОРИ ЧЛЕН. На тези години да си художник!

ПЪРВИ ЧЛЕН /към МИШО/. Какво… готови ли сме?

МИШО. Почти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде, че като предадете статуята, ще ви ударим с десет бона по главата.

СТЕФАН. Вие защо не станахте скулптор, ами сте се заловили със счетоводство?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Защото съм будала!… На времето не съм мислил и сега си блъскам главата… За тази работа трябва ли образование?

СТЕФАН. Нищо не трябва. Отваряш един такъв дюкян, напълваш го със глина и камъни, и започваш производството.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да опитам през свободното си време.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим нашата поръчка?

МИШО. Ще ви я покажа.

Отива до статуята и маха плаща.

СТЕФАН. Само че без пипане, защото не е изсъхнала!

ВТОРИ ЧЛЕН. Моля, ние разбираме от изкуство!

Приближават се.

ВТОРИ ЧЛЕН /разкрачва се пред скулптурата, като държи с две ръце чантата зад гърба си/. Да си кажа правата, не за пръв път приемам статуи и картини, но сега за първи път ми се харесва.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че тя като жива бе, Върбане!

ВТОРИ ЧЛЕН. А! Хубаво, бе!… Банският костюм е като истински!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Виж косата!…

ВТОРИ ЧЛЕН. Ами очите?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Той е залепил и клепачи!

ВТОРИ ЧЛЕН. Като я гледам, струва ми се че диша!… Толкова е сполучливо!… Браво, майсторе!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Такова нещо си заслужава парите!… Значи, не можем да пипаме?

МИШО /бързо/. Засега още не.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Като жива бе, Върбане!… Сякаш ще проговори!

МИШО /покрива статуята/.

ВТОРИ ЧЛЕН. Защо я покривате?

МИШО. Страхувам се наистина да не проговори.

Напущат статуята.

Стефан измъква цигари и ги почерпва. Запушват.

ВТОРИ ЧЛЕН. Договорът ви изтича след няколко дни. Кога ще я получим?

МИШО /чуди се какво да отговори/.

СТЕФАН. Не по-рано от десет дни. Материалът трябва да изсъхне добре, защото иначе ще се повреди.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, да не си провалим плана?

ВТОРИ ЧЛЕН. Бъди спокоен имаме време… Хайде, довиждане момчета… Много ни хареса. Като жива!… Това наричам аз изкуство, а не разни там стилове и не знам какво си… Направѝ я като жива да хване око!  Трябва да се гледа реализма, а не формализма!… Хайде довиждане и бон шанс! /излизат/

Мишо и Стефан се гледат една секунда в очите, след това започват да се смеят високо, със сетни сили. Примират от смях.

Изведнъж Мишо престава да се смее. Престава да се смее и Стефан. 

МИШО /слага пръст пред устата си/. Шшшт! /тихо/.

СТЕФАН. Защо „шшт״?

МИШО /гледа към статуята/. Имам чувството че всичко това е било само чудноват сън!

СТЕФАН. Знаеш ли, че и аз мисля така?… Иначе не може и да бъде. Сигурен съм, че под плаща ще намерим само статуя и нищо друго. /тръгва на пръсти към плаща и бавно го маха/

ГАЛАТЕЯ. Докога ще стоя така?… Уморих се!

Двамата мъже се гледат съкрушено.

ЗАВЕСА

.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

 

На другия ден.

Обстановката както в първо действие.

Вратата се отваря и влиза Мишо, който носи куфар. Поставя го до масичката и сяда на един стол. Запалва цигара. Видът му е угрижен.

Той отива до вратата на спалнята си и се ослушва.

МИШО /кашля се/. Галатея!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Даа!

МИШО. Донесох ти дрехи.

ГАЛАТЕЯ /появява се по пижама, като държи разтворена книга в ръката си, а в другата ръка държи нахапана ябълка или портокал/. Това какво е?… Слушай? /чете/:

Комбайн, комбайн; комбайн 

желязо и дърво:

единство в двойна плът!

Чертаеш своя път

към новия живот

за целия народ

към

со-

ци-

а-

ли-

зъм!

МИШО. Това е вид поезия, миличка.

ГАЛАТЕЯ. Каква поезия?

МИШО. Стълбовидна.

ГАЛАТЕЯ. Защо стълбовидна?

МИШО. Защото, виждаш ли, думата „социализъм“ е разчленена по срички, които са подредени във вид на стълбичка.

ГАЛАТЕЯ. Защо във вид на стърбичка?

МИШО. Защото някои поети се катерят понея. Мнозина от нас са стигнали до началници на отдели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо разчленяват думите?

МИШО. Защото искат да пишат като Маяковски.Той е разчленявал така. /отива до лавицата и взима книжка на Маяковски/. Слушай! /чете/:

Поезия, 

значи

радий да добиеш:

за грам,

ти си губиш

с години труда,

за дума една

трябва ти

да промиеш

със хиляди тона

словесна руда!

ГАЛАТЕЯ. Това ми харесва. И то ли е на стълбички?

МИШО. На стълбички, но има голяма разлика… Вземи сега да се облечеш, че ми омръзна да те гледам все в моята пижама. /подава ѝ куфара/

ГАЛАТЕЯ /радостно/. Вече си имам дрехи?

МИШО. Бях при моята леля. Взех някои неща. Сигурно са отпреди тридесет години, но няма значение. Важното е да бъдеш облечена. При това женската мода е странно нещо все се връща на същото място, от където е тръгнала. Нищо чудно на леля дрехите сега да са модерни.

ГАЛАТЕЯ. /грабва радостно куфара/. Ей сега ще се облека. /излиза/

29.VIII.1957 / 12.IX.

МИШО /гледа часовника си и крачи по стаята. Отива при входа на спалнята/. Галатея!…

ГАЛАТЕЯ /без да се вижда/. Да.

МИШО /гледа с ужас към входа/. Моля те! Не така! /извръща се назад, като закрива с ръце очите си/ Защо се явяваш гола пред мен?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Какво от това?

МИШО. Така не може! Разбери!

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. Не е прилично!… Моля те, върни се!… Исках да ти кажа само, че ще изляза… Ако някой звъни, не отваряй!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Защо да не отварям?

МИШО. В никакъв случай. Разбра ли?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Разбрах.

МИШО /излиза/.

Пауза, изпълнена с музика. От спалнята, в плавния ритъм на демоде музика се понася с доволен вид тя облечена в невъзможно старовремска рокля. След като прави няколко кръга в същия ритъм на музиката, Галатея се изправя пред огледалото и започва внимателно да се оглежда.

Музиката затихва, превръща се в звуков тон, върху който се чува глас.

ГЛАСЪТ. О, жена!… Която и да си ти, откъдето и да идеш, от небето да паднеш, от камък да се родиш ти си все една и съща!… Изхвърлена на самотен остров от корабокрушение, докато друг на твое място би извикал „вода“ или „хляб!“, първото нещо, което ще кажеш ти е: „Огледало!… Парченце малко огледало!… Късче стъкло!…“

ГАЛАТЕЯ /извръща глава/. Кой говори?

ГЛАСЪТ. Един глас.

ГАЛАТЕЯ. Какъв е този глас?

ГЛАСЪТ. Глас!…Чисто и просто ­глас!

ГАЛАТЕЯ. Какво искаш да ми кажеш?

ГЛАСЪТ. Просто ми се говори.

ГАЛАТЕЯ. Като ти се говори, можеш ли да ми кажеш какво съм аз и какво трябва да правя?

ГЛАСЪТ. Ти си жена и трябва да правиш всичко, каквото прави една жена.

ГАЛАТЕЯ. Но аз не знам какво да правя.

ГЛАСЪТ. Ще се научиш. Жените се приспособяват лесно.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

ГЛАСЪТ /тайнствено/. Те имат нюх.

ГАЛАТЕЯ. Ще си говорим ли често с теб?

ГЛАСЪТ. Нямам нищо против.

ГАЛАТЕЯ. Как е твоето име?

ГЛАСЪТ. Аз нямам име!…

ГАЛАТЕЯ. Какво си тогава? Все трябва да си нещо?

ГЛАСЪТ. Аз съм нюх, опит, инстинкт, натрупана от векове интуиция, ако щеш така нареченото шесто чувство. Аз съм това нещо, за кое ти смяташ, че съм вън от теб, а всъщност аз съм вътре в теб. Аз съм бил във Ева, в Клеопатра, в Жана Д’арк, в Райна Княгиня, аз съм сега и в теб.

Звъни се. Галатея трепва.

ГАЛАТЕЯ. Чу ли?

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Звъни се.

ГЛАСЪТ. Звъни се.

Звъни се повторно. 

ГАЛАТЕЯ. Пак се звъни.

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Отвори!

ГАЛАТЕЯ. Казаха ми да не отварям.

ГЛАСЪТ. Жената рядко прави това, което ѝ казват.

ГАЛАТЕЯ Но защо да отворя? Кое може да ме накара да отворя?

ГЛАСЪТ. Любопитството… Пък, ако искаш, не отваряй!

ГАЛАТЕЯ. Тогава ще отворя. /тръгва/

ГЛАСЪТ. Галатея!

ГАЛАТЕЯ /спира се/. Какво?

ГЛАСЪТ. Довиждане!

ГАЛАТЕЯ. Довиждане! /отива да отвори/

На вратата е застанал Муки млад, суингстващ :) младеж с куфарче в ръка. 

МУКИ. Добър ден, мадам!… Господин Мишо?

ГАЛАТЕЯ /прави жест с ръка/. Заповядайте!

МУКИ /влиза/. Кажете му че иска да го види Муки.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го почакате. Седнете.

МУКИ /сяда на стола като поставя куфарчето на масата пред себе си и през цялото време като втрещен гледа облеклото и лицето на Галатея/. Може би вие сте госпожа съпругата? Поздравявам ви. В днешните тежки времена да имаш за мъж скулптор е доста фино и ценно.

ГАЛАТЕЯ. Кой сте вие?

МУКИ. Муки!

ГАЛАТЕЯ. Кой?

МУКИ. Муки, мадам!… М като Масачузетс, У като Уелингтън, К като Колорадо и И като Илиноис!… Муки!… Аз снабдявам вашия мъж с някои неща от първа необходимост. Той е мой клиент. Аз съм мост, мостче, мостченце, по което у нас минава западната лека промишленост… /разперва ръце/ Погледнете мадам! /дръпва надолу ръкава на сакото си, след това ръкава на бялата си найлонова риза и върху лявата му ръка заблестяват четири ръчни часовници/ „Докса“, „Марвин“, „Омега“, „Кортибер“! /сочи всичките с пръст/ Всичко е наредено по градация, по качество и цена… Седемнадесет рубина, анти-магнетик, уотърпруф, сиреч непромокаем, херметик и самонавиващ!… Хиляда и двеста, хиляда и триста, хиляда и осемстотин, две и четиристотин! /сваля бързо единият от ръката си/ Вижте, мадам! /хвърля го на пода/  Нихел!… Никс капут! /взима го от пода и го слага на ухото ѝ/ Чувате ли гласът на времето?

ГАЛАТЕЯ /учудена/. Да.

МУКИ. Това време работи за нас!

ГАЛАТЕЯ. За кои нас?

МУКИ. За вас, за мен… за социалното равенство… /свива рамене и пали цигара/ Но за съжаление, дотогава трябва да работим тежък физически труд… Тежко е мадам!… Тежки митнически такси, строги митничари понякога се получава голяма фира… /изведнъж дава обяснения/  Имам чичо в Канада четири сладкарници!… Вашият съпруг партиец ли е?

ГАЛАТЕЯ. Скулпторът не е мой съпруг!

МУКИ /изненадано/. О-о-о!… А кой е вашия съпруг?

ГАЛАТЕЯ. Нямам съпруг.

МУКИ /съвсем изненадано/. Вие сте свободна?

ГАЛАТЕЯ. Да.

МУКИ /гледа я/. Свободна и ултрамодерно облечена! /пипа плата на роклята/ Франс?… Парѝ?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

МУКИ. Такова нещо не съм получил, но имам две-три найлончета. /разтваря куфарчето и показва няколко блузки, чорапи и жилетки. Пъха ръка в единия чорап./ В този чорап кракът ви ще се чувства като в магнезий!… Нескъсваем! /налапва краят на чорапа и захапва със зъби/ Дръпнете сега!

ГАЛАТЕЯ /дръпва другия край, чорапът се скъсва моментално./

МУКИ /гледа като човек на когото му е зашлевен шамар/. Скъса се… Видяхте ли, че всяко правило има изключение, мадам? /прибира стоката си и я разглежда с възхищение/ Вие сте нещо невиждано, мадам!… Сякаш сте излезли изпод ръката на скулптор: кръст, бюст, ханш, глезен!… Защо не съм ви виждал по пиацата?… Играете ли тенис?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МУКИ /смига и маха настрани глава/. Той ревнив ли е?

ГАЛАТЕЯ. Няма основания да ме ревнува.

МУКИ. О, защото сте верна!

ГАЛАТЕЯ. Ние не сме свързани с нищо.

МУКИ. Обичате ли да танцувате?

ГАЛАТЕЯ. Бих опитала.

МУКИ /зарадван от неочаквания обрат на работата/. Довечера ще дойдете в сладкарница „Прага“ на Раковски!

ГАЛАТЕЯ. Нямам нищо против.

МУКИ. Аз ще наредя предварително нещо.

ГАЛАТЕЯ. Добре.

МУКИ. Ама сериозно ли искате да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МУКИ /навежда глава/. Трябва да бъда искрен!

ГАЛАТЕЯ. Кажете.

МУКИ. Трябва да ви кажа още сега, че няма да се стърпя и ще ви ухажвам.

ГАЛАТЕЯ. Ухажвайте ме!

МУКИ /хваща я за ръката, като се оглежда встрани/. После, нищо чудно да ви хвана и за ръката.

ГАЛАТЕЯ. Че защо да не ме хванете.

МУКИ /гали страстно ръката ѝ/. Да, но /навежда глава/ не е изключено да ви целуна.

ГАЛАТЕЯ. Ако искате…

МУКИ /на седмото небе/. Вижте какво… Вие трябва да знаете, че съм много нахален. Има опасност още сега… всеки момент да ви сграбча и да ви нацелувам!

ГАЛАТЕЯ. Както обичате.

МУКИ /съвсем изненадан/. Тук има ли някой?

ГАЛАТЕЯ. Не. Защо питате?

МУКИ. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Навън.

МУКИ. Някой друг да има тук?

ГАЛАТЕЯ. Никой.

МУКИ. Мога ли да проверя?… Залавян съм вече два пъти. /поглежда навсякъде, включително и в спалнята и се връща доволен/. Първо да се разберем: ще ви целуна, ако ми обещаете, че довечера ще дойдете на срещата.

ГАЛАТЕЯ. Щом съм обещала ще дойда.

МУКИ. Елате да ви прегърна! /тя се приближава и той я сграбчва/

Вратата се отваря и влиза Стефан с букет цветя.

 

СТЕФАН. При такива случаи се затваря поне вратата.

13.IX.

Муки се дръпва веднага назад, но задържа ръцете си във форма на пръстен.

28.IX.

МУКИ. Гръдна обиколка осемдесет и два сантиметра, госпожице!… /сваля си ръцете/ Ще потърся нещо подходящо. /бързо прибира нещата си/ Цветът няма значение, нали?… /измъква се майсторски/ Довиждане!

СТЕФАН /след пауза/. Какво беше това?

ГАЛАТЕЯ /невинно вдига рамене/. Не знам… Довечера ще се срещнем в сладкарница „Прага“ на улица Раковски и ще го питам.

СТЕФАН /стреснат/. Вие ще се срещнете?

ГАЛАТЕЯ. Ами да!

СТЕФАН. В сладкарница „Прага“?

ГАЛАТЕЯ. Да. Защо?

СТЕФАН. На Раковски?

ГАЛАТЕЯ. Там.

СТЕФАН /прави две крачки напред-назад/. Впрочем, това си е ваша работа… Къде е Мишо?

ГАЛАТЕЯ. Излезе.

СТЕФАН /гледа часовника си/. Имам малко време. Минавам случайно… /вижда цветята в ръцете си/ Това е за вас. /подава ѝ ги/. Не казвайте никому, че са от мен… Впрочем, не казвай на Мишо, че съм идвал… /изведнъж/ Вие ли позволихте на този тип да ви целуне?

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Да. Той искаше.

СТЕФАН. Той искаше!… Е?

ГАЛАТЕЯ. Какво „е“?

СТЕФАН. Успя ли?

ГАЛАТЕЯ. Вие ни прекъснахте.

СТЕФАН /отдъхва си/. Слава богу!… И ако не бях влязъл?…

ГАЛАТЕЯ Ами, ако не бяхте влязъл… щеше да ме целуне.

СТЕФАН. И какво щяхте да спечелите от това?

ГАЛАТЕЯ. Защо да печеля… Той просто искаше.

СТЕФАН. Представете си, че всеки иска да ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Щом им е приятно да целуват!

СТЕФАН /извън себе си/. Чувате ли се какво говорите?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

СТЕФАН. Знаете ли, че да се целувате е неморално?

ГАЛАТЕЯ. Не.

СТЕФАН. Знаете ли кои жени се целуват лесно, със всеки мъж?

ГАЛАТЕЯ. Кои?

СТЕФАН. Ще ви дам аз едно „кои“!… Представете си че сам поискам да ви целуна!

ГАЛАТЕЯ. Поискайте.

СТЕФАН /изненадан/. И ще ми позволите?

ГАЛАТЕЯ. Защо не.

СТЕФАН /отчаяно/. Момиче, момиче!… Знаеш ли какво нещо е целувката?… Целуват се само хора, които се обичат.

29.IX.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. Това не знаех.

СТЕФАН. Вие трябва да пазите първата си целувка за първия човек когото ще обикнете… Ако давате лесно целувките си, ще станете опетнена, неморална… В нашият живот имаме едно нещо, което наричаме морал. Морал в любовта, морал в политиката, морал в обществените взаимоотношения. Повечето от хората гледат да живеят морално и тях ние наричаме морални. Други предпочитат да живеят неморално: лъжат, крадат, правят кариера с непозволени действия, и тях наричаме неморални.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. А вие защо ме карате да лъжа?

СТЕФАН. Кога съм ви карал?

ГАЛАТЕЯ. Искате да излъжа Мишо, че не знам откъде са тези цветя, че вие не сте идвал тук.

СТЕФАН. Това, което искам от вас е незначително незначителна лъжа, съвсеем лекичко отклонение от морала, което няма да увреди никому. Вие ще го направите в името на нещо голямо.

ГАЛАТЕЯ. Какво е то?

СТЕФАН /хваща ръката ѝ/. В името на нашата любов, която вече се ражда. /Звъни се. Стефан оттегля ръката си./ Може би това е той!… /суети се известно време, след което грабва цветята си/ Слушайте, Галатея!… Аз трябва да се скрия /гледа наоколо/ например… зад завесата и щом Мишо влезе оттатък /посочва с глава спалнята/ мигновено да изхвръкна навън.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

СТЕФАН. Защото… положението в което се намирам е малко неудобно.

ГАЛАТЕЯ. Защо да е неудобно?

СТЕФАН. Защото… не е красиво… Помнете нито дума за мен! /скрива се зад завесата/

Галатея отива и отваря вратата. Влиза Мишо Велев.

МИШО /носи цветя/. Добър ден, Галатея!

ГАЛАТЕЯ. Добър ден.

МИШО. Вземи тези цветя и ги сложи в една ваза.

ГАЛАТЕЯ. Ах, какви хубави цветя!…

МИШО /малко неудобно/. Те са за вас.

ГАЛАТЕЯ. За мен?… Защо?

МИШО /маха безпомощно с ръце/. Тъкмо това не мога да ти обясня!… Слушайте! /сяда и отново става като се разхожда напред-назад/. Вие… трябва… сама да се досетите… На мен ми е неудобно да ви обясня… Ако бяхте обикновена жена, щяхте да се досетите и всичко би се развило другояче… /с друг глас/ Имате ли малко свободно време да ме изслушате?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се! Говорете!…

МШО. Ах, как бих желал да съм пиян, да ви разкажа всичко наведнъж.. ./обръща се с гръб към нея/ Малка, нежна Галатея… Животът на хората, нашият живот е устроен така, че всички живи същества са разделени на два пола… От една страна /размахва лявата ръка на ляво/ мъжкият пол, към който спадам аз /сочи се/ и отдруга /дясната ръка на дясно/ женският пол, към който спадате вие. Впрочем, така е било още от Адам и Ева. Може би в бъдеще науката и електронната теория ще променят нещата, но засега е така. Аз съм мъж, а вие сте жена.

ГАЛАТЕЯ. Това го знам.

МИШО. Знам че го знаете, но искам да започна от самото начало. И така /обръща се към нея/ откакто свят светува, мъжът търси жената, а жената търси или чака да бъде потърсена от мъжа… И докато чака, тя не пилее напразно времето си, а се гримира… Целта е да се привлече вниманието му. От друга страна, мъжете се делят на мъже които търсят упорито и други, които не търсят толкоз упорито. Тези които търсят упорито, се делят на такива които имат склонност към руси, други, които имат склонност към мургави, трети които търсят красотата, четвърти, които търсят ума и тъй нататък. Аз спадам към тия, които не знаят какво търсят. Не искам да кажа че спадам към мъжете, които търсят това което им падне. Не!…Аз съм преди всичко човек на изкуството. Аз съм естет и затова трябва да търся нещо, което е и хубаво, и същевремено да се отличава с що годе ум. И така вие не сте умна. По-скоро бих казал, че сте глупава, защото ми приличате на новородено дете. Но /маха с ръце/ аз съм ви създал и трябва да ви приема такава, каквато сте… Може би знаете, че аз имах връзка с едно друго момиче, което след като вие се появихте изчезна да търси петрол и ми изпрати телеграма че всичко е свършено.

ГАЛАТЕЯ. Тази дето ви вдигна скандала ли?

МИШО. Същата… Но да минем по същество: В самото начало аз се разсърдих на вашето появяване. Аз ви проклех… Сега, обаче, нещата се промениха. Само двадесет и четири часа бяха достатъчни да разбера че… /спира се/

ГАЛАТЕЯ. Говорете, моля ви се !… Много е интересно.

МИШО. Ще бъда откровен: аз ви обичам! /сяда на стола с гръб към нея и мълчи./

Неловко мълчание.Затъмнение.Само тя е осветена от прожектор.

Чува се гласът.

ГЛАСЪТ. Е, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Какво става тук? Нищо не разбирам.

ГЛАСЪТ. Ами,ами!… Ще разбереш.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам

ГЛАСЪТ. Глупачке! Три предложения за няколко минути. Това трябва да те прави горда.

ГАЛАТЕЯ. Тъкмо това е неудобното… Ако беше поне едно.

ГЛАСЪТ. Слушай сега!… На твоя път са застанали трима мъже. Ти трябва да ги прецениш. Единият е търговец на найлон, вторият е писател, третият е скулптор… От друга страна, положението ти е малко неудобно. Писателят е скрит зад паравана. Той тръпне и слуша всичко, което си говориш със скулптора. В ръката му тръпнат и цветята. Положението му е твърде неизгодно. Той трябва да се измъкне на всяка цена, а от друга страна, той чака да чуе нещо интересно.

ГАЛАТЕЯ. Е, добре! Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Едно единствено нещо: да бъдеш жена.

Светлина на сцената.

МИШО. Извинявай, все пак малко избързах с предложението, но положението е заплетено. Ние живеем под един покрив. И, понеже ти казах всичко, ще те оставя известно време да си помислиш… /става/ Търсил ли ме е някой?

ГАЛАТЕЯ. Дойде един на име Муки.

МИШО. Муки?… Кой е този Муки?

ГАПАТЕЯ. Носеше часовници и поиска да ме целуне.

МИШО /подскача от изненада/. Да те целуне?… Защо?…Вие… Целуна ли те?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО /успокоен/. Слава богу!… А защо не ви целуна?

ГАЛАТЕЯ. Прекъсна го вашият приятел Стефан.

МИШО /съвсем изненадан/. Стефан?… Кога?… Как?… Защо?

ГАЛАТЕЯ. Ами той влезе, оня избяга, тогава той каза „слава богу“, показа ми цветя и ми кава, че ме обича, а след това… се скри зад завесата.

МИШО. Зад завесата?… Там? /сочи с пръст/

ГАЛАТЕЯ. Да,там.

МИШО /към завесата/. Излез, мерзавец и дай обяснение!

СТЕФАН /излиза от завесата с оклюмана глава и цветя в ръка. Двамата застават един срещу друг, с цветя в ръцете./.

СТЕФАН. Нямаш право да ме наричаш мерзавец!

МИШО. А как, моля, да ви нарека?

Отново затъмнение. Галатея отново е осветена от прожектора.

ГАЛАТЕЯ. Май че сбърках нещо.

ГЛАСЪТ. Глупачке, как можа да забъркаш тази каша?

ГАЛАТЕЯ. Но какво да правя?

ГЛАСЪТ. Ами че ти непрекъснато бъркаш, непрекъснато говориш истината.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Искам да бъда морална.

ГЛАСЪТ. А не разбра ли най-после, глупачке, че си жена?… Трябва да правиш компромиси.

Светлина.

МИШО /към Галатея/. Моля ви, идете оттатък.

Галатея отива в спалнята.

МИШО. Стефане, получи се нещо смешно.

СТЕФАН. Пожелах да ѝ окажа малко внимание. /сочи цветята/ Все пак тя е жена.

МИШО. Да, но виж как налетяхме… като невидeли.

СТЕФАН. За мен поне не можеш да кажеш, че съм по тази част. Малко се интересувам от жени.

МИШО. Започвам вече да се безспокоя. /сяда/ Как да ти кажа… /запушва/ Аз съм отговорен за това нещастно същество. Аз я създадох. Тя е нещо нереално, наивно, токущо родено, не разбира нищо. Длъжен съм да я пазя… Просто не знам каква ще бъде по-нататъшната ѝ съдба. Тя е нереално нещо, ефирно, божествено и носи белега на оживялото вдъхновено изкуство.

СТЕФАН. Само исках да ти кажа това. И няма защо да ме подозираш. Но не съм съгласен с твоето брутално отношение към нея. Тя няма никаква вина, че се е появила на света.

МИШО. Ти бъди спокоен за моето отношение към нея. /става съвсем сериозен/ Важното е да те предупредя. Ти вече си бил женен и си развеждан. Не си от най-младите…

СТЕФАН. И ти не си много млад… Впрочем, на колко години е тя?

МИШО. Де да знам. За статуята ми позира осемнадесет годишно момиче.

СТЕФАН /разочаровано/. Как не можа да я създадеш поне на двайсет и три години!

МИШО. Видя ли? Пак започваш!

СТЕФАН. Защо мислиш тъй?

ВЕДЕВ. Вече мислиш за разликата във възрастта.

СТЕФАН. Ти си глупак!

МИШО. Не знам как ще се развият по-нататък събитията, но аз съм длъжен да я пазя.

СТЕФАН. Сега какво ли прави Мария?

МИШО. Не искам и да зная.

СТЕФАН. А си длъжен да знаеш.

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Защото е твоя годеница.

МИШО. Всичко е свършено!

СТЕФАН. Да, но тя те обича.

МИШО. Ако ме обичаше, трябваше да ме изслуша.

СТЕФАН. И ти я обичаш.

МИШО /въздъхва/. Едва ли!…

СТЕФАН. Длъжен си да се ожениш за нея.

МИШО. Защо да съм длъжен?

СТЕФАН. Имате нещо като ангажимент. Всички знаят за вас. Вашата връзка е зарегистрирана пред очите на обществото. Ти не можеш да я изоставиш лекомислено и да я изложиш… що за морал, в противен случай?

МИШО. Ти не се грижи за това!

СТЕФАН. Аз съм първия ти приятел и ще се грижа за това… Още утре ще ѝ пратя телеграма да се върне. Никой не ви позволява да проваляте щастието си.

МИШО. Мария е лекомислена и е много земна.

СТЕФАН. Какво разбираш под „земна“?

МИШО. Кажи го направо еснафка… /тихо/ Вече чувствувам че не я обичам.

СТЕФАН. Откога?

МИШО. Мисля че отдавна.

СТЕФАН. Да не би от снощи?

МИШО. Какво искаш да кажеш?

СТЕФАН. Нищо.

МИШО. Забранявам да ме подозираш по отношение на Галатея!

СТЕФАН. На теб ти е забранено въобще да мислиш за това момиче!

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Ти си неин създател… Нещо като… баща.

МИШО. А ти си хитрец!

СТЕФАН. С теб няма да се разберем. /хитро/ Слушай, бъди реалист. Мария има професия. Човек не може да срещне много геоложки в живота си. Освен това има апртамент. А знаеш ли какво значи геоложка с апартамент?

МИШО. Какво значи?

СТЕФАН. Много нещо. При това баща ѝ е професор. Тя е домакиня, държи за семейството… Такива жени се срещат веднаж в живота.

МИШО. Моля те да не говорим за Мария… Вместо да ми говориш, напиши всичко това в романа си.

СТЕФАН. Моите романи нямат такава тематика.

МИШО. Те въобще нямат тематика.

СТЕФАН. Това се отнася за твоите скулптури.

МИШО. Аз съм скулптор с име. Търсят ме от всякъде.

СТЕФАН При теб идват за поръчки както при кундуржия.

МИШО. Интересно, досега никога не си ми говорил така.

СТЕФАН. Така де. Фактически какво изкуство правиш ти?… Дялаш, продаваш и разписваш при касиерите.

МИШО. Макар и по поръчка, винаги съм творил с вдъхновение.

СТЕФАН. В това не можеш да ме убедиш. Ти все повече и повече се отдалечаваш от изкуството… Никакъв пламък, никакъв огън! Това е твоето изкуство… Какво знаещ ти за божественото вдъхновение!

МИШО. Добре че съм чел романите ти.

СТЕФАН. Сега не говорим за литература, а за скулптура.

МИШО. Въобще не искам да разговарям с теб!

СТЕФАН. Аз пък говоря с теб по необходимост.

МИШО. Мисля че от елементарна учтивост трябва да пазиш известно благоприличие в моя дом.

СТЕФАН. Това не е дом, а ателие.

МИШО. Тук е дом на изкуството.

СТЕФАН. Можеш да го наричаш както си щеш.

МИШО. Все пак, държа в моя дом да се говори малко по-сдържано.

СТЕФАН. Искаш да ме изгониш ли?

МИШО. Давам ти възможност да си помислиш какво искам.

СТЕФАН. Ти искаш да се докопаш до Галатея!

МИШО. Тя и без това си е моя.

СТЕФАН. По договор Галатея е на физкултурата. Хората имат черно на бяло. С твоя подпис…

МИШО. Договорът е за скулптура, а не за жив човек.

СТЕФАН. Ако работата стигне до съд, може да ти я вземат и жива.

МИШО. Никой няма право да разполага с това момиче.

СТЕФАН. Да не го смяташ за твоя вещ?

МИШО Аз съм го създал аз ще разполагам с него.

СТЕФАН. Галатея е живо същество, при това е пълнолетна и може да

поиска правата си, дадени ѝ от конституцията.

МИШО. Конституцията ми дава пълно право да те пребия тук и никой няма да ме съди, защото си на моя територия.

СТЕФАН. Това е по старата, отречена конституция, която вече не важи.

МИШО. Препоръчвам ти, вместо да се мъчиш…

СТЕФАН. За какво да се мъча?

МИШО. Да иронизираш…

СТЕФАН. Какво да направя?

МИШО. Да си вървиш.

СТЕФАН. Ще си вървя!

МИШО. И добре ще направиш.

СТЕФАН /гледа го с презрение/. Ще си вървя, защото ако остана тук…

МИШО. Какво ако останеш тук?

СТЕФАН. Струва ми се че ще те пребия!

Спущат се един срещу друг. Появява се Галатея. Стефан си тръгва. Излиза.

Галатея стои зад гърба на Мишо и го наблюдава. Мишо измъква ракия, налива си и пие, като продължава да бъде с гръб към нея.

МИШО. Видя ли, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Видях.

МИШО. Малко остана!… /изпива глътка/ За малко щеше да се стигне до бой. Щяха да се сбият двама добри приятели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. За жена.

ГАЛАТЕЯ. За коя жена?

МИШО. За една жена, която вместо сърце, има камък. /Прибира ракията на мястото ѝ./ Трябва да ти купя панталон и яке.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО. Ще заминем за планината!

ГАЛАТЕЯ /радостно/. За планината?… Защо?

МИШО. Защото те обичам!

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера къква връзка има това с планината.

МИШО /обръща се, застава лице с лице с нея и хваща ръката ѝ/. Слушай миличка!… Ще те отведа в една малка къщичка сред гората. Там ще бъдем сами. Съвсем сами.

ГАЛАТЕЯ. Но защо съвсем сами?

МИШО. Там сред природата, в осамотение ти ще можеш да размислиш, да си отговориш на няколко въпроса и моята душа да намери покой.

ГАЛАТЕЯ. Все пак, радвам се че ще сменя обстановката.

МИШО. Обстановката е важно нещо. Искам да смениш обстановката.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО /пали цигара/. Защото те обичам страшно, жестоко, опустошаващо!

ЗАВЕСА

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Планината.

Пейка от планинска площадка край малка почивна станция. Наблизо някъде е летовището.

Появява се Папатаков  над четиридесет годишен, облечен в неподходящо за планината облекло: черен костюм.

ПАПАТАКОВ /застава в средата на сцената, обръща се към лявата страна на сцената, като ни предоставя да разгледаме профила му, слага ръце около устата си/. Еооооо!… /Отново/ Еооооо!… /Мълчание/ Еоооо!… /Отвръща му ехото/ Другарииии!… /Отвръща му ехото./ Другаарииии, чуйте! /Ехо./ Това на нищо не прилича!… Къде се пръснахте? Що за дезорганизация?… Ами доклада за храносмилането?… Другааарииии! Докладчикът, другарят лекар чака!

Появява се докладчикът лекар, облечен в тиролски костюм; живописни къси панталонки, кожено яке и шапка с перо. Запотен, заморен от изкачването до тук. Сяда немощно на пейката.

ПАПАТАКОВ /Плачевно/. Другарю лекар, виждате ли?.. ./Лекарят бърше с кърпа лицето си./ Виждате ли каква недисциплирана става класата?… /Лекарят си вее с яката на якето./ Даваш ѝ възможност да летува в първокласен планински курорт, където някога можеше да идва само експлоататорската върхушка, даваш ѝ туй, даваш ѝ онуй а тя бяга и се крие в гората… Готов ли е доклада?

ЛЕКАРЯТ /вее си със шапката/. Готов е.

ПАПАТАКОВ Колко минути?

ЛЕКАРЯТ. Тридесет и пет.

ПАПАТАКОВ. Видяхте ли? Кратък доклад, а те бягат!… Другарии! /Ехо./ Само ехото ми отвръща, сякаш ме интересува мнението му. Караш ги да пеят организирано те не пеят, караш ги да четем организирано роман те не четат…

В това време се чува хорово пеене отдалеч:

Речка движется и не движется в Подмосковские вечера…

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Чухте ли?

ЛЕКАРЯТ. Чух, другарю Папатаков!

ПАПАТАКОВ /радостно/. Те са!

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, да отидем при тях и да прочета доклада. /Непрекъснато се чува песента/

ПАПАТАКОВ. Не може, другарю лекар.

ЛЕКАРЯТ. Защо да не може?

ПАПАТАКОВ. Те винаги застават на такова място, дето не мога да се изкача.Трябва по някакъв начин да ги прикоткаме долу.

ЛЕКАРЯТ. Аз ще чета отдолу, а те ще слушат отгоре.

ПАПАТАКОВ. Нищо няма да чуят така.

ЛЕКАРЯТ. Все едно. Важното е да се изнесе доклада и да си изпълним плана.

ПАПАТАКОВ. Не обичам формалното изпълнение на задачите!…  Класата наистина трябва да се възпитава. На нея трябва да ѝ бъде осигурено правилно храносмилане. Затова избрах такава тема.

ЛЕКАРЯТ. Какво храносмилане?

ПАПАТАКОВ. Нали доклада ви е за храносмилането?

ЛЕКАРЯТ. Изглежда че не сме се разбрали. Аз съм написал доклад за чернодробните заболявания.

ПАПАТАКОВ /поразен/. Как така… чернодробни…? Аз ви казах ясно за храносмилането.

ЛЕКАРЯТ /навежда виновно глава/. Аз чета за черния дроб на всички смени. Този доклад си го имам от четири години…

ПАПАТАКОВ /отчаяно/. Това е вече формализъм!… Да не кажа бюрократизъм, защото не искам да обиждам един човек с висше образование! /печално/ Интелигенцио!… Как ще се разпрвяме с теб не знам.

ЛЕКАРЯТ И този доклад /показва го/ е интересен… Увлича като повест.

ПАПАТАКОВ /маха с ръка/. Добре! В края на краищата и работническата класа си има черен дроб. Няма да оставим сега този важен орган на буржоазията, я!… Хайде да ги търсим.

Лекарят става неохотно.Папатаков слага ръце пред устата си и вика: Ехооо!

ПАПАТАКОВ /като се обръща/. Идвате ли?

ЛЕКАРЯТ. Идвам, другарю Папатаков.

Излизат. Продължаваме да чуваме призивът: Ехооо!, който заглъхва в песента на почиващите, скрити хитро някъде, където едва ли ще ги достигне този възторжен организатор на работническата почивка.

Бързо влиза Галатея – жизнерадостна кактo никога досега. Застава в средата на сцената, обръща се по посоката от която се е появила, слага ръце около устата си. 

ГАЛАТЕЯ. Ехоооо! /ехото отвръща./ Ехоооо! /Ехото отвръща, но след това се чува отговора на Мишо Велев./

МИШО /гласът му/. Ехоо!

ГАЛАТЕЯ /като изтупва крачола на панталона си/. Днес ехото е особено силно.

МИШО /появява се натоварен с рибарски принадлежности/. Много бързо се катериш. Ще повредиш сърцето си.

ГУ1АТЕЯ /слага ръка върху сърцето си/. Нищо не чувствувам.

МИШО. Струва ми се че ти въобще нямаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /следи тупкането на сърцето си върху дланта си/. Защо непрекъснато ми повтаряш това?

МИШО. Може би имаш само един мускул и нищо повече.

ГАЛАТЕЯ. Ако е така това ще ме безспокои. Аз искам да съм като всички хора. /поглежда го сериозно/ Защо мислиш, че нямам сърце?

МИШО. /Хваща ръцете ѝ /. Защото не ме обичаш.

ГАЛАТЕЯ. Това ми повтаряш непрекъснато откакто сме дошли тук.

МИШО. Ще ти го повтарям нн цял живот. Но помни добре, Галатея на друг няма да те дам. Ще те задържа за себе си докато гледам, докато дишам. Ти си излязла изпод моята ръка. Ти си мое творение. Аз ще разбия живота си в една любов без перспектива, ще се изпепеля в нея, но няма да те дам на никого.

ГАЛАТЕЯ. Не знам какво е това, което ти нарич „обич“, не мога да го почувствам, но все пак, за мен ти си най-близкия, най-милия човек. Ти ме доведе в този рай, където разбрах, че светът е прекрасно творение. Какво искаш повече?

МИШО. Какво искам повече!… Искам душите ни да се слеят. Двамата да не можем един без друг, да се зовем на сън, да шептим болезнено красиво имената си и ако щеш… да се целуваме.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера какво толкова хубаво има в това, което наричаш целуване… Целувай ме! Аз съм съгласна. Защо никога не ме целуваш?

МИШО. И никога няма да те целуна.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. Защото в целувката трябва да участвуват двама души… Трябва да ти призная нещо.

ГАЛАТЕЯ Говори! Винаги обичам да те слушам. Чрез теб аз опознавам света и все по-здраво стъпвам на краката си в цялата неизвестност, която ме заобикаля. Нали ти си тоя, който ми обясни вчера защо цветята имат аромат!

МИШО /навежда глава/. Вчера сутрин, докато ти още спеше, аз се вмъкнах в твоята стая и целунах слепоочието ти.

ГАЛАТЕЯ /внезапно поглежда нагоре и съвсем непринудено казва/. Виж каква интересна синевина придоби небето. Защо небето е синьо?

МИШО. Цветът на безконечността е син.

ГАЛАТЕЯ. А моят син панталон безконечен ли е?

МИШО. Теб човек или трябва да те обича, или да те бие.

ГАЛАТЕЯ. Ти говореше нещо преди малко.

МИШО /с болка/. Тъй ти се е сторило.

ГАЛАТЕЯ. Защо имаш лошо настроение?

МИШО. Защото все повече прозирам една истина… И дано тази истина не излезе абсолютна. Дано съм се излъгал.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак започна да говориш неразбрано.

МИШО. Струва ми се, че когато съм те създавал аз не съм вложил сърцето си.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак вмъкна сърцето в разговора ни.

МИШО. Слушай, мила… Аз съм художник, човек на изкуството…

ГАЛАТЕЯ. Ти много обичаш да повтаряш, че си човек на изкуството.

МИШО. /нервно/. Забранявам ти да иронизираш! /нервно/.

ГАЛАТЕЯ. Забранявам ти да ми държиш такъв тон. /Сяда на пейката/

МИШО /сяда до нея/. И все пак искам да ти кажа това, което ме тревожи най-много последните дни… Но ти не слушаш.

ГАЛАТЕЯ. Винаги те слушам с внимание.

МИШО. За да те създам от корава материя, аз сключих договор с физкултурата. За теб трябваше да ми платят пари. Дори взех аванс. Така правят всички.

ГАЛАТЕЯ. Аз не те упреквам.

МИШО. Пък и никой не ти дава право!… И така аз те създадох.

ГАЛАТЕЯ. За което съм ти много благодарна.

МИШО /с полуусмивка/. Да, но с това отмъстих на себе си. След като ти оживя и аз се влюбих в теб, разбрах че не съм вложил сърцето си. Всяко произведение на изкуството трябва да излиза направо от сърцето. И аз мислех, че те създавах по този начин, а излезе че съм постъпил като занаятчия.

ГАЛАТЕЯ. И сега какво?… Би трябвало да ти се разсърдя.

МИШО. И с пълно право. Фактически ти си един инвалид  човек, на когото липсва нещо. А сърцето е важен орган. Твоето сърце изтласква само кръв и никакви чувства. На него му липсва вдъхновение.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

МИШО. Защото е липсвало и на мен.

ГАЛАТЕЯ /милва ръката му/. Все пак трябва да ме приемеш такава каквато съм… Виж колко прелестна е тази пчеличка, която се върти около цветето. Има нещо мило и трогващо в това.

МИШО. А като говори така ми се струва че имаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /сериозно/. Нещо ми подсказва че има сърце.

МИШО /оживено/. Когато мислиш за мен ли ти хрумва това?

ГАЛАТЕЯ Чувствам в себе си някакво неопределено очакване.

МИШО. Какво очакване?

ГАЛАТЕЯ. Сладостно.

МИШО /смутено/. Как да разбирам това?

ГАЛАТЕЯ /отмята детински рамене/. Не знам. /пауза/ Очаквам нещо.

МИШО. Аз знам какво очакваш.

ГАЛАТЕЯ. Кажи ми го.

МИШО. Ти очакваш оня ден, в който изведнъж ще разбереш, че ме обичаш силно и че без мен едва ли ще можеш да живееш. Но как си разбрала това?

ГАЛАТЕЯ. Каза ми го един глас.

МИШО. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

МИШО. Но какъв е този глас?

ГАЛАТЕЯ. Женски.

МИШО. Не обичам шеги в такива моменти!… Искам да ми дадеш обяснения.

ГАЛАТЕЯ. Просто, гласът ми идва на гости и се разговаряме.

МИШО. Това е гръм от ясно небе!… Не искам да слушаш никакви гласове, освен собствения си!

ГАЛАТЕЯ Изглежда, че е моят собствен.

МИШО. Все пак, не разбирам  в интимности влизате ли?

ГАЛАТЕЯ. С кого?

МИШО. С този глас.

ГАЛАТЕЯ Не знам.

МИШО /оживено/. Това е тревожно! /сепнато/ От къде иде той?

ГАЛАТЕЯ. От тук. /сочи сърцето си/

МИШО. Значи от сърцето. /успокоява се/ Винаги слушай внимателно този глас и изпълнявай заповедите му.

ГАЛАТЕЯ. Няма ли да отиваме за риба?

МИШО. Днес ще отида сам… Ще се изкача по горното течение на реката.

ГАЛАТЕЯ. И ще ме оставиш сама?

МИШО. Ще те оставя да си размислиш. Довел съм те в планината на спокойствие, само за да си размислиш добре, да не отвличаш мисълта си и да разбереш, че аз съм единствения мъж, който заслужава твоята любов.

ГАЛАТЕЯ. Защо да си единствения?

МИШО /весело/. Слушай,миличка!… Аз съм мъж с доста добра външност. Спортувал съм, а и сега спортувам. Освен това, аз съм човек на изкуството. Интелигент.

ГАЛАТЕЯ. Какво като си човек на изкуството.

МИШО /смее се/. Значи че съм добра партия за всяка жена. Днес всяка жена гледа да се ожени за човек на изкуството. Ние сме по-възвишени от другите хора.

ГАЛАТЕЯ. Какво правите вие?

МИШО. Творим красота.

ГАЛАТЕЯ. А другите хора не творят ли?

МИШО. И другите творят, но нашето творчество е божествено. Ние сме глезеници на съдбата. Ето защо не ти остава нищо друго, освен да си завиждаш сама на себе си. Просто не мога да разбера, защо още не се влюбваш в мен. /смее се/

ГАЛАТЕЯ. Значи искаш да ме оставиш сама?

МИШО /изненадано/. А ти не щеш ли да те оставя сама?

ГАЛАТЕЯ /тихо/. Не.

МИШО. Как да разбирам това?…

ГАЛАТЕЯ. Искам да бъда с теб.

МИШО /безкрайно щастлив/. Мила, искаш ли да ти кажа нещо? В теб се обажда жената.

ГАЛАТЕЯ. Аз ще дойда с теб!

МИШО /безкрайно доволен от победата си/. Ти ще останеш тук. Аз те наказвам!

ГАЛАТЕЯ. Но аз никога не съм се делила от теб.

МИШО. Сега ще се разделим!… Да почувствуваш липсата ми. Това е желязно правило в любовта: искаш ли някой да те обича, не се завирай непрекъснато в него.

ГАЛАТЕЯ. Но какво ще правя сама?

МИШО. Каквото искаш!… Имаш пълна свобода!… Аз отивам за риба, а ти приготви тигана! /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /след него/. Но нали казваш, че докато рибата е в реката, тиганът не трябва да се слага?

МИШО /като изчезва/. Без риба няма да се върна.

Галатея гледа след него.

Влиза Папатаков, като води за ръка една своя „жертва“. След тях се домъква лекарят, преуморен, едва пристъпващ и веднага рухва на пейката. 

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, не мога вече!… Аз, макар и да съм лекар, имам нужда от почивка.

ПАПАТАКОВ /като гледа Галатея/. Ето още една другарка. Трябват ни да съберем поне петима, за да проведем доклада. /Към нея/  Другарке, заповядайте с нас в залата! Ще заслушаме доклад от другаря лекар върху чернодробните заболявания.

ГАЛАТЕЯ /едва сега се обръща/. На мен ли казвате?

ПАПАТАКОВ. На вас. Вие от коя вила сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз живея в хотела.

ПАПАТАКОВ /учуден/. Кккакъв хотел?

ГАЛАТЕЯ. Хотела на летовището.

ПАПАТАКОВ. Как така на хотел?

ГАЛАТЕЯ. Живея в хотел. Не знам как.

ПаПАТАКОВ. Вие текстилна ли сте?

ГАЛАТЕЯ Не ви разбирам.

ПАПАТАКОВ. От кой завод сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз не съм от завод.

IIAПATAKОB. От кое учреждение?

ГАЛАТЕЯ. Не съм от учреждение.

ПАПАТАКОВ. Че каква сте тогава?… Неорганизирана?… Извън колектива?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм със скулптора Велев.

ПАПАТАКОВ. Ааа, вие сте човек на изкуството. Вие никога не идвате на доклади… но мисля, че няма да загубите ако изслушате един много интересен доклад върху чернодробните заболявания. По такъв начин ще оползотворите почивката си… Ето, другаря доброволно… /стиска ръката му/. Нали, другарю?…

ТОЗИ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /мъчи се да каже нещо и употребява за случая неимоверни усилия, но в замяна на това се чуват само няколко съвсем неразбираеми звуци./

ПАПАТАКОВ. Кажете на другарката, че не е толкова страшно.

ТОЗИ КОГОТО ЕОДЯТ ЗА РЪКА /отново полага усилия и ръкомаха/.

ПАПАТАКОВ. Но защо не говорите?

ЧОВЕКЪТ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /така се мъчи да продума, че от устата му излизат слюнки. Той неистово дърпа ръката си, като разтърсва цялата ръка на Папатаков./

ЛЕКАРЯТ /най-после нарушава мълчанието си/. Другарю Папатаков, не мъчете човека! Не виждате ли?

ПАПАТАКОВ. Какво да виждам?

ЛЕКАРЯТ. Не виждате ли че е глухоням?

ПАПАТАКОВ. Така ли? 4е защо не каже каква е работата! /пуща го, а глухонемият, почувствувал свободата си, хуква мигневено надолу./

ЛЕКАРЯТ /чува глъч набризо, отива настрана, поглежда/. Другарю Папатаков цяла група!

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Колко са?… Къде?

ЛЕКАРЯТ /ентусиазирано/. Най-малко десет!… Ето ги долу, завиват към чешмата!

ПАПАТАКОВ. Докторе, бързо!… Аз ще мина оттук, а ти от там. Да ги заградим!

ЛЕКАРЯТ. Тръгвам!

ПАПАТАКОВ. Да не ги изтървеш!… Преди всичко действай на съзнанието !

Двамата хукват от двете страни на сцената.

Галатея гледа усмихнато след изчезналия Папатаков. Тя е доволна, щастлива. Протяга ръце нагоре от здраве и щастие.

Влиза Борис Геров висок и плещест момък на двадесет и седем години, облечен с вълнена спортна фланелка и зелен панталон от шлиферен плат. Лицето му е обрасло с гъста черна брада, твърде голяма. Върху гърба му е седнало единадесет годишно пионерче, което е сключило ръце около врата му. Пионерът е облечен в къси гащети и потник.

Ярко изразена музика, която подчертава възлов момент в пиесата.

Галатея и Борис са вече един срещу друг и се гледат мълчаливо, без да правят каквото и да е движение.

Затъмнение. Остър лъч върху Галатея.

ГЛАСЪТ. Какво?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава/. Нищо.

ГЛАСЪТ. Ами!… Нищо!… Какво става със теб?

ГАЛАТЕЯ /гледа настрани и надолу/. Не знам.

ГЛАСЪТ. Нима искаш да излъжеш мен?

ГАЛАТЕЯ. Не искам да те лъжа.

ГЛАСЪТ. Пък и да искаш не можеш. Все едно, че лъжеш себе си. Глупачка, ти се влюби по най-обикновения и най-стария начин.

ГАЛАТЕЯ. Какъв начин?

ГЛАСЪТ. Любов от пръв поглед!

ГАЛАТЕЯ /съвсем засрамено/. Това ли е любов от пръв поглед?

ГЛАСЪТ. Сега внимавай! Дръж се достойно, но не го отблъсквай.

ГАЛАТЕЯ. Страх ме е!

ГЛАСЪТ. Да не си споменала това пред мен!

ГАЛАТЕЯ. Срамувам се.

ГЛАСЪТ. Жената трябва да се срамува малко. Сега довиждане и бон шанс!

Светлина.

Двамата един срещу друг.

БОРИС. Извинете, къде се намира курортната лечебница?

ГАЛАТЕЯ. Надолу, в ляво!

Двамата се гледат без да направят ни най-малко движение. Продължително мълчание.

БОРИС Лекарят там ли е?

ГАЛАТЕЯ. Той е някъде насам.

Гледат се и мълчат.

БОРИС. Иванчо си е навехнал крака.

Гледат се.

БOFИС. Значи… насам е?

ГАЛАТЕЯ. Търси летовници да изнесе един доклад…

БОРИС. Аз идвам от горе.

ГАЛАТЕЯ. От къде?

БОРИС. От пионерския лагер… Вие летовничка ли сте?

ГАЛАТЕЯ. Тук почивам.

БОРИС. Аз съм учител. /усмихва се/ Сега изпълнявам автобусна служба.

Музика.

Върху нейния фон:

БОРИС. Виж ти какви работи имало долу!

ГАЛАТЕЯ Какви работи?

БОРИС. Ами – вие… Какво правите тук?

ГАЛАТЕЯ. Бях тръгнала някъде, но спрях за малко да си почина.

БОРИС. И ако не бяхте спряла щяхме да се разминем.

ГАЛАТЕЯ. Може би.

БОРИС.  И, може би, никога нямаше да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. До края на живота си.

ГАЛАТЕЯ. Сигурно.

БОРИС. И аз нямаше да знам че вие съществувате?

ГАЛАТЕЯ. И аз нямаше да ви видя.

БОРИС. Защо късате цветето?

ГАЛАТЕЯ. Не знам… А вие защо дращите с крак по земята?

БОРИС /спира крака си/. Драскам ли?… Не съм забелязал.

ГАЛАТЕЯ. Лекарят е наблизо.

ГЛАСЪТ /в бързо настъпилата тъмнина/. Готова си да объркаш всичко!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Какво да правя?… Чувствувам, че губя сили! Моля те, кажи ми кой е той?

ГЛАСЪТ. Един мъж който заслужава.

ГАЛАТЕЯ. Но какво да говоря?

ГЛАСЪТ. Нищо. Остави той да говори!

Светлина.

БОРИС. Слушайте, аз не съм на себе си от радост, че ви срещнах! /Тя мълчи./ Страшно искам да ви срещна втори път. /Тя мълчи./ Дори трети път! /Тя мълчи./ Искам да ви срещам много пъти! Искам да мечтая за вас. Да ви сънувам. Да шептя имато ви на сън. Позволявате ли?

ГАЛАТЕЯ. Позволявам ви.

БОРИС. Но аз не знам какво име да шептя на сън.

ГАЛАТЕЯ. Казвам се Галатея.

БОРИС. Галатея?… Чудно име!… Трудно име!

ГАЛАТЕЯ. Защо трудно?

БОРИС. Мъчно се изговарят насън четири срички. Но ще се опитам.

Влиза лекарят.

ЛЕКАРЯТ. Другарке, някаква група да е минала оттук?

ГАЛАТЕЯ. Този другар е лекарят.

БОРИС. Догкторе, водя ви това дете да му оправите крака.

ЛЕКАРЯТ. Какво му има?

БОРИС. Навехване.

ЛЕКАРЯТ /приближава се до детето и посяга/. Кой крак?

БОРИС /като гледа нея/. Левият!

ЛЕКАРЯТ /пипва крака. Малкият изпищява./ Дребна работа!…  Донесете го на долната пейка да се скрия от другаря Папатаков. /Тръгва, последван от Борис, който се обръща и поглежда към Галатея/.

Тя остава сама.

Скоро долитат виковете на малчугана.

Пристига Борис.

БОРИС. Изгони ме. Болките са силни и не мога да изтрая на виковете. /Чуват се виковете на малчугана./

ГАЛАТЕЯ. Горкото момче!

БОРИС. Цяла нощ не е спало от болки. Незначително изкълчване с усложнения.

ЛЕКАРЯТ /появява се/. Ще го заведа в лечебницата.

БОРИС Е. Ще ви го пренеса.

ЛЕКАРЯТ. Вече може да стъпва. Елате да си го получите от там. /Излиза./

7.11.58

БОРИС /гледа я замаяно/. Виж ти какви работи имало долу!… А аз горе, при орлите, разучавам песни и се вдетинявам с малчуганите.

ГАЛАТЕЯ. Никога не съм се качвала горе. Какво има там?

БОРИС. Ветрове, ухание на билки и орли. Разговаряш сам със себе си, мечтаеш, задаваш въпроси на природата, на които си принуден да отговаряш сам… брадата ти расте и нито един подобен образ, който да стопли душата ти.

ГАЛАТЕЯ. Трудно ли се качва горе?

БОРИС. Един час път.

ГАЛАТЕЯ. Красиво ли е?

БОРИС. От там се вижда всичко, до най-малките подробности.

ГАЛАТЕЯ. Вие трябва да сте много щастлив!

БОРИС. Бях.

ГАЛАТЕЯ  Бяхте?… А сега?

БОРИС. Сега видях вас и ще бъда много нещастен.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

БОРИС. Защото ви срещнах.

ГАЛАТЕЯ. Но защо нещастен?

БОРИС. Вие няма да пожелаете… /спира/

ГАЛАТЕЯ. Какво…

БОРИС. …да се качите при орлите.

ГАЛАТЕЯ. Аз… не съм виждала орли.

БОРИС /хваща ръката ѝ/. Точно над нашия лагер, в скалите има гнездо на орли. Там,може би от сто години живеят орел и орлица. От сто години насам орелът не познава друга орлица, а орлицата друг орел. Цял век те са верни един на друг, обграждат се с нежност, търсят се в мъглите, зовят в бурите. Долу светът се промена всеки ден, а те остават едни и същи, горди, непрестъпни, самотни и винаги верни един на друг.

ГАЛАТЕЯ. Това е много интересно. А аз всеки ден чувам как хората се развеждат. В законодотелството има специален закон за брака и семейството… Вие все горе ли стоите?

БОРИС. След десет дни свършва смяната. Тогава и аз ще сляза долу.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да се кача при орлите!… Много стискате! /Той смутено пуща ръката ѝ,/

БОРИС. За пръв път стискам ръка.

ГАЛАТЕЯ.  Вие… /навежда глава/

БОРИС. Кажете! Говорете свободно!

ГАЛАТЕЯ. …Вие имате ли си орлица?

БОРИС. Не.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да видя орлите.

БОРИС. Елате някой ден горе.

ГАЛАТЕЯ. Не знам пътя.

БОРИС. Аз ще ви причакам тук и ще ви отведа. Кажете само кога след три, четири, пет дни… Само да не бъде след десет.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да си помисля.

БОРИС. И аз мисля, че трябва да си помислите.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да питам другаря Велев.

БОРИС. Кой е той?

ГАЛАТЕЯ. Човекът, който ме създаде.

БОРИС. Бащите при такива случаи не се питат.

ГАЛАТЕЯ. Той не мие баща, а…

БОРИС. Какъв е той?

ГАЛАТЕЯ. Скулптор.

БОРИС /досеща се мрачно/. Оо, скулпторът Велев! Чувал съм за него… /мрачно/ Значи вие сте с него.

ГАЛАТЕЯ. Той ме доведе тук.

БОРИС. Знае къде да ви доведе.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам.

БОРИС /отчаяно/. Оставете това!… Аз си представях съвсем друго яче нещата.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам, защото съм негово произведение. /пауза/ Слушайте, отначало аз бях от камък.

БОРИС /студено/. Можете ли да ми кажете къде е лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Не ви разбирам.

БОРИС. Все надолу ли трябва да вървя? /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /хваща ръката му/. Спрете!

БОРИС /дърпа се/. Ние, обикновените провинциални учители, не можем да се мерим с известните столични скулптори. /тръгва си/

ГАЛАТЕЯ /резко/. Аз ви обичам! / слага ръка пред устата си и сама се чуди как е казала това/

БОРИС /спира/. Как… ме обичате?

ГАЛАТЕЯ. Аз ви обикнах щом ви видях.

БОРИС. И Велев ли обикнахте веднага?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС /язвително/. Него обикнахте постепенно, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Разбирам!… Не го обичате, но той има име и пари. С него така… без обич.

ГАЛАТЕЯ. Да. Без обич.

БОРИС. Без чувства. Жена ли сте му?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Любовница!

ГАЛАТЕЯ. Вие разбирате нещата някак особено!

БОРИС /раздразнен/. И искате да се качите при орлите?

ГАЛАТЕЯ. Искам.

БОРИС. Защо?

ГАЛАТЕЯ. Защото ви обичам.

БОРИС. Не е честно от ваша страна. Вие сте тук на негови разноски.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да ви разбера.

БОРИС. Не се правете на ударена.

ГАЛАТЕЯ /енергично/. Аз не го обичам!

БОРИС. А го целувате!

ГАЛАТЕЯ. Не го целувам!

БОРИС. Той ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Не ме целува!

БОРИС. А какво правите тогава?

ГАЛАТЕЯ. Говорим си.

БОРИС. За какво си говорите?

ГАЛАТЕЯ. За всичко. Той иска да го обикна, а аз… не мога. Вас ви обикнах изведнъж, още от първо виждане. А него не мога. И Стефан не мога!

БОРИС. Кой е пък тоя Стефан.

ГАЛАТЕЯ. Той е писател… И Муки не можах да обикна.

БОРИС. Муки!…

ГАЛАТЕЯ. За него казват че е суинг.

БОРИС. Продължава ли още вашия списък?

ГАЛАТЕЯ. Други няма.

БОРИС. На колко сте години?

ГАЛАТЕЯ. Деветнайсет.

БОРИС. На деветнадесет години и вече трима. И какво искате от мен?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. Искате да бъда четвъртия. /смее се нервно/ Да ви покажа орлите!… Ще имате да взимате!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Разберете!… Отначало аз бях камък!

БОРИС. И после омекнахте!

ГАЛАТЕЯ. Не. /тихо/ После оживях.

БОРИС. Слушайте, вие за какво ме смятате?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Отначало бях скулпторно произведение.  Трябваше да крася входа на стадиона…

БОРИС. Как де го красите?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Ей така по бански костюм!

БОРИС. Слушайте!… Аз ви говоря сериозно. В края на краищата нищо не съм ви сторил да се подигррвате.

ГАЛАТЕЯ. Не се подигравам!… С гумена шапчица! /сочи главата си./

БОРИС /решава да я подиграва/. И стоите така… гола, пред публиката на стадиона?

ГАЛАТЕЯ. Не стоя, а се готвя да скоча във водата.

БОРИС. И цялата работа за какво?

ГАЛАТЕЯ. Защото другарят Велев трябваше да вземе петнайсет хиляди от физкултурата. Тези пари му трябваха да си плати малко дългове и да се ожени за Мария.

БОРИС /гледа я ужасено и прави крачка назад/. Защо не казахте отначало?

ГАЛАТЕЯ. За Мария ли?

БОРИС /със съжаление/. Простете… аз не разбрах веднага, че вие… такова… за пръв път срещам… Ще ме изпратите ли до лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Искам първо да се разберем тук.

БОРИС. На лекаря показахте ли се?

ГАЛАТЕЯ. Защо да му се показвам?

БОРИС. Наистина… той не е специалист, но на първо време… може такова… да ви помогне. Да ви даде първа помощ.

ГАЛАТЕЯ. Вие не можете да ме разберете.

БОРИС. Разбирам ви напълно.

ГАЛАТЕЯ. Ами тогава защо питахте толкова?

БОРИС. Не разбрах отначало случая.

ГАЛАТЕЯ. А всичко е толкова просто: отначало бях камък,докато една вечер оживях и другарят Велев ми донесе дрехи.

БОРИС. Вие не трябваше да бягате от там.

ГАЛАТЕЯ. От къдее?

БОРИС. Хората са ви завели там да ви помогнат. В края на краищата това е нещо, което се лекува… Хайде да отидем до лекаря…

ГАЛАТЕЯ. Ние трябва да се разберем напълно. Аз се влюбвам за първи път.

БОРИС. В коя вила живеете?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм на хотел.

БОРИС. А там не разбраха ли?… Не ви ли поискаха паспорта?

ГАЛАТЕЯ Аз нянам паспорт. Другарят Велев нареди по незнам какъв начин.

БОРИС. Вижте какво. Другарят Велев е благороден човек и вие трябва да го слушате. Не напразно ви е довел в планината.

ГАЛАТЕЯ. Той много разчиташе на планината. На променената обстановка.

БОРИС. Това обикновено помага.

ГАЛАТЕЯ. Но ето че срещнах вас и всичко свърши.

БОРИС. Какво свърши?

ГАЛАТЕЯ. Влюбих се именно във вас, а не в него. Вие също ме обичате. Още като ми хванахте ръката и разбрах всичко.

БОРИС /гали косата ѝ/. Малка нещастна моя… Аз поизбързах.

ГАЛАТЕЯ. Според мен, нито вие, нито аз избързахме. Нещата се развиха изведнъж, спонтанно. Не вярвате ли в любовта от пръв поглед?

БОРИС /гали я утешително/. Вярвам, вярвам, детето ми!… Да се разходим до лечебницата.

ГАЛАТЕЯ. Аз искам да ви целуна!

БОРИС. Слушайте!… Да отидем до лечебницата!

ГАЛАТЕЯ. Щом ви видях, веднага разбрах, че вие се отличавате от всички мои познати.

БОРИС. По какво се различавам?

ГАЛАТЕЯ. Вие сте по-друг. Някак си естествен, мъжествен, че живеете някъде другаде. Стефан и Велев са приятели, добри хора са, но живеят само в ателието и редакцията. Непрекъснато умуват и разрешават въпроси и то все в ателието. А вие дойдехте отгоре и носехте едно момченце със счупен крак. Вие действувахте. Разбирате ли ме? Вие действувахте, а те само умуват и непрекъснато създават красота. Впрочем, убийте ме, но не мога да ви кажа точно защо харесах именно вас. После…

БОРИС /със съжаление/. Какво после?

ГАЛАТЕЯ. Гласът!

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Говорим си с него. Той ми казва какво да правя.

БОРИС. На глас ли разговаряте?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се. Говорим си откровено.

БОРИС. Когато сте насаме?

ГАЛАТЕЯ. Само когато съм насаме.

БОРИС. Да отскочим до лечебниците.

ГАЛАТЕЯ. Ако ме целунете.

БОРИС. Слушайте, Галатея!… Вие ме принуждавате да ви кажа една истина право в лицето. Между нас стана недоразумение. Отначало не разбрах каква е работата и се извинявам. Вие… вие… не сте като другите хора…

ГАЛАТЕЯ. Интересно всеки ми казва това.

БОРИС. Видяхте ли?… Имате нужда от лечение.

ГАЛАТЕЯ /сякаш прозира частица ст положението/. От лечение?

БОРИС.  Да. Вие сте много млада и надеждата да бъдете спасена е почти сто на сто.

ГАЛАТЕЯ /Започва да се смее/. Вие ме смятате за човек… който не е на себе си?

БОРИС. Знам че ще отречете това.

ГАЛАТЕЯ. За луда?

БОРИС. Не искам да кажа съвсем това.

ГАЛАТЕЯ /смее се до припадък/. Сега разбирам всичко!… /прекъсва смехът си/ Слушайте! /хваща ръцете му/ Аз бях скулптурно произведение… След това оживях… След това /подскача около него и го върти/ в мен се влюбиха няколко души!… След това аз се влюбих във вас!… Разбирате ли?…

БОРИС. Да отида по дяволите ако разбирам нещо!

ГАЛАТЕЯ. Обичате ли ме?

БОРИС.  Да. Аз ви обичам и ще ви целуна, пък каквото ще да става!

Целува я. Завесата се затваря.

Написах го съвсем набързо и трябва да се преработи съвсем.

9. XI.

 

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Ателието.

Галатея седи на стол с лице към публиката. Ръцете ѝ са положени върху скута. Мълчаливо слуша това, което Велев ѝ говори. Мисълта ѝ лети далеч от ателието, към планината и орлите.

 

МИШО. /разхожда се нервно зад нея, с ръце в джобовете/. Просто не знам какво повече да говоря. /спира се/ Това се казва гръм от ясно небе!… Ами ако не бях открил всичко в самото начало?… /тръгва/ Не очаквах от теб такава глупост!… /спира се зад гърба ѝ/ Кажи!… Говори!… Оправдавай се! /пауза/ Мълчиш!… /тръгва/ Ти как я мислиш любовта? /спира/ И с първия срещнат!… /Тръгва/ За никъде не си така!… /спира/ Ами представи си, че не успях да ръзкрия всичко в началото?… Какво щеше да стане? /Галатея повдига рамене/ И какво е това мълчание от теб?… Страдаш ли?… Любовна мъка!… Да речем че си влюбена! В кого?… Един провинциален учител с петстотин лева заплата!… По цял ден с децата, в някакво затънтено градче!… Преподава литература. Ами моят приятел Стефан е писател, ако те влече литературата! Вече си е създал име. Квартира с баня в центъра на столицата!… Представяш ли си да отидеш в провинцията?… Родителско-учителски срещи, ученически литературно-музикални забави, акции по залесяването!… Ще живеете в една стая и ти ще му гладиш единствената риза!… И на този човек се наблъска в обятията! /Галатея въздъхва./ Въздъхваш!… Съжаляваш!… Може би страдаш! /въздъхва повторно/ Слушай, миличка, човек трябва да знае за какво страда!… Представям си как би живяла в едно градче с петнайсет хиляди жители!

Звъни се. Велев отива, отваря и се връща със Стефан.

СТЕФАН Какво става? /разтревожен/

МИШО. /сочи Галатея/. Гледай я и се любувай!

СТЕФАН. Какво има?

МИШО. Влюбена! /разхожда се/

СТЕФАН. В кого?… Къде бяхте отишли?… В кого е влюбена?

МИШО. В един провинциален учител по литература!

СТЕФАН /трескаво/. Къде го намери?

МИШО. В планината!

СТЕФАН. Защо я заведе в планината?

МИШО /гледа го накриво/. Какво? Обяснения ли искаш?

СТЕФАН. Малко я оставих в ръцете ти и обърка работите!

МИШО. Ти ли ще ме учиш какво да правя?

СТЕФАН. Трябваше да остане при мен!

МИШО.  Няма ли да ти приседне?

СТЕФАН. Какво си надробил?

МИШО. За това ли те повиках?… По-добре да си мълчах!

СТЕФАН. Аз я обичам!

МИШО. Никой не те пита!

СТЕФАН. А мен малко ме интересува дали питаш или не питаш!

МИШО /ядосано/. Добре тогава! Ти я обичаш, а тя обича друг!

СТЕФАН. Кого обича?

МИШО. Колко пъти ще ти повтарям!… Един учител!

СТЕФАН. Защо?

МИШО. Не се прави на теле, ами кажи какво да правим?

СТЕФАН. Ще предотвратяваме!

МИШО. Виж я! Мълчи като… риба!… /по-меко/ Галатея, защо направи така?

Двамата я гледат, а тя мълчаливо повдига рамене.

СТЕФАН. Остави аз да разговарям с нея… Галатея, погледни ме в очите! /тя навежда глава/ Погледни ме в очите, ти казвам! /тя не прави никакво движение/ На тебе казвам! /Тя не реагира и той е принуден да говори по-меко./ Обичаш ли го? /тя клати утвърдително/ Какво му хареса? /тя повдига рамене/

МИШО. Поразговаря ли с нея?

СТЕФАН. Какъв е този тип?

30.IX.

МИШО. Тип.

СТЕФАН. Какво представлява?

МИШО. Човек.

СТЕФАН. Като те питат отговаряй!…

МИШО. Нали ти отговарям!… Човек!

СТЕФАН. Добре! Какво прави този човек? С какво се занимава!… Има ли професия, няма ли? Да не е някой тарикат, който е замаял главата й?

МИШО. Напротив!… Пее с учениците, прави стенвестници и им поправя класните упражнения.

ГАЛАТЕЯ /внезапно/. Той е учител!

СТЕФАН /просто подскача/. Какво?… Учител ли?… И то сигурно  провинциален?

ГА ЛАТЕЯ. Провинциален.

СТЕФАН. И сигурно е бил в планината с пионерите?

ГАЛАТЕЯ. С пионерите.

СТЕФАН. Някъде наблизо?

ГАЛАТЕЯ. При орлите!

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Даскал!… Какво доживяхме! /успокоено/ Тогава работата е наред. Временно увлечение и нищо повече.

МИШО. Ами!… Не може да се съвземе от любов!

СТЕФАН /към Галатея/. Верно ли е?

ГАЛАТЕЯ. Не мога да живея без него!

СТЕФАН. Но защо?… Да не би да ни превъзхожда с нещо?

ГАЛАТЕЯ. Превъзхожда ви!

СТЕФАН. И двамата?

ГАЛАТЕЯ /сърдито/. И двамата!

СТЕФАН. По интелигентност?

ГАЛАТЕЯ. И по интелигентност!

СТЕФАН. Ти чела ли си моите разкази?

ГАЛАТЕЯ. Не ме интересуват!… И той пише стихове.

СТЕФАН. А печатат ли му ги?

ГАЛАТЕЯ. Печатат му ги.

СТЕФАН. Щом му ги печатат, значи скоро ще напусне провинцията и ще дойде в София.

ГАЛАТЕЯ. Той няма да дойде в София! Ше остане там!

СТЕФАН /подигравателно/. И ти при него!

ГАЛАТЕЯ. Да.

МИШО. При народа!… Ше си правят туршии и ще учавствуват в бригади!

СТЕФАН /към МИШО/. До къде са стигнали?

МИШО /вдига рамене/. Не знам. Доколкото мога да предполагам, видяли са се три-четири пъти.

СТЕФАН. Какво можем да направим сега?

МИШО. Ще я държим тук, затворена. Докато проумее нещата.

Звъни се. Велев отваря и се връща с Бай Колю.

БАЙ КОЛЮ. Другарю Велев, вчера получих тази телеграма.

МИШО /взима телеграмата, отваря и чете. Лицето му се намръщва./

СТЕФАН. От кого е?

МИШО /отпуща ръце/. От Мария. Размислила и дошла до заключение, че не може без мен. Прощава ми всичко и се връща.

СТЕФАН. Кога е подадена телеграмата?

МИШО /гледа датата/. Вчера.

СТЕФАН. Значи, всеки момент може да влезе.

МИШО. Само това оставаше.

Двамата гледат седящата нямо на стола Галатея.

Гледа и бай Колю.

БАЙ КОЛЮ Аз си отивам. Да донеса ли гипс?

МИШО. Утре!

БАЙ КОЛЮ. Довиждане! /излиза/

МИШО. /внезапно/. Все ми е едно. Ако дойде ще ѝ кажа истината.

СТЕФАН. Коя истина?

МИШО. Че обичам Галатея.

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Това лесно, ами какво ще каже Галатея.

МИШО. Това не ме интересува. Създал съм я аз. Тя беше камък. Ако не бях аз Галатея нямаше да съществува. /Сяда, посяга към коняка, налива си и пие./

СТЕФАН. Ти забравяш едно.

МИШО /отлепя устни от чашата/. Какво?

СТЕФАН. Че и аз я обичам.

МИШО /пие/. Не говори глупости!

СТЕФАН. Ти все пак си имаш Мария, а аз никого. Мария е прекрасно същество.

МИШО. Какво да правим сега съдба!

СТЕФАН /хитричко/. Това казвам и аз. Мария ти е съдбата.

МИШО. Не ти обръщам внимание!

Звъни се.

МИШО. Виж кой е!… Ако е Мария, кажи ѝ да дойде утре. Кажи ѝ… че сам ще я потърся. Кажи ѝ, че размишлявам как да оценя постъпката ѝ.

Стефан излиза и се връща разтревожен.

МИШО. Какво има?

СТЕФАН. Комисията!

МИШО /като че става от сън/. Коя комисия?

СТЕФАН. От физкултурата! За нея.

МИШО /изправя се/. Това е най-лошото, което можеше да стане! Какво да правим?

СТЕФАН. Същият номер.

МИШО /още не се опомня/. Кой номер?

СТЕФАН. Ще им покажем Галатея.

Двамата я поглеждат.Тя също ги гледа с кротък поглед.

МИШО. Галатея!

ГАЛАТЕЯ Моля!

МИШО. Разбра ли⁷

ГАЛАТЕЯ. Разбрах. Започнах да разбирам всичко.

МИШО. Може ли?

ГАЛАТЕЯ. Да застана там ли?

МИШО. Да.

ГАЛАТЕЯ. До кога ще продължава това?

МИШО. После ще видим до кога!… Сега трябва да се спасява положението.

ГАЛАТЕЯ /става неохотно/. Тези работи вече ми досаждат. /тръгва към пиедестала. Музика. Застава в позата. Покриват я./

СТЕФАН. Да намалим пак осветлението. Както по-рано.

МИШО. Дано не разберат.

СТЕФАН. Нищо няма да разберат! /изгасят съвсем осветлението/ Мишо, къде се палеше тази крушка?

МИШО /в тъмното/. Там до ъгъла!

СТЕФАНОВ. Дяволски контакт!… Не мога да го намеря! /звъни се/ Помогни ми!

МИШО. Чакай!… Къде си?…

СТЕФАН. Ей!… Стъпваш върху краката ми! /нещо пада/

МИШО. Какво събори?

СТЕФАН. Ти събаряш!

МИШО. Шишето падна. /Завъртява контакта и нахлува светлина./

СТЕФАН. Бързо отваряй!

Велев излиза и се връща с комисията.  

ПЪРВИ ЧЛЕН. Каменоделци,как сте?

МИШО. Добре сме.

ВТОРИ ЧЛЕН. Готови ли сме?

МИШО. А!…Разбира се!… Почти!…

СТЕФАН. Готови сме! Готови сме!… След два дни.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, хора! Вие шега си играете!… Комисията иска да дойде утре.

ВТОРИ ЧЛЕН. Срокът вече изтече!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да поставяме статуята за празника на физкултурата.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим пак?… Изсъхна ли?

МИШО. Съхне.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че колко трябва да съхне тази пущина, бе?

СТЕФАН. Хубавите работи много съхнат.

ВТОРИ ЧЛЕН. Утре пристигат всички. Наели сме и художници.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Открийте я да я видим!

Мишо маха покривката. Музика.

Мишо и Стефан се оттеглят резко назад.

Музиката бучи силно.

Вместо живата Галатея, на пиедестала стои каменната статуя. Велев и Стефан са онемели от учудване. Часовникът бие десет пъти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Сега нещо не ми хваща очи.

ВТОРИ ЧЛЕН. И на мен.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Много е стилизирана!

ВТОРИ ЧЛЕН. Но това не е наша работа. Комисията ще си каже думата… Да си вървим, а?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде!… Довиждане, каменоделци! /тръгват си/.

Излизат си, а двамата продължават да стоят безмълвно пред статуята.

Звъни се.

Отново се звъни. Рязко и продължително.

Влиза Мария.

МАРИЯ /застава до вратата/. Аз се върнах!

ЗАВЕСА

НИКОГА НЕ Е КЪСНО – хумор за естрада

Борис

Априлов

*

Н И К О Г А

Н Е

Е

К Ъ С Н О

*

Комедия в две действия

 

. ТУК! .pdf file за изтегляне

.

.

Действащи лица:

Т О Й – пенсионер
ТЯ       – пенсионерка

.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Кът от градината. Дръвче и пейка. Зад пейката – бюст паметник на писател.

Влиза ТОЙ, като чете вестник. И толкова е обзет от това което чете, че отминава. После се връща.

ТОЙ. Толкова интересен вестник, че ме накара да подмина собствената си пейка. /гледа бюста./ Да, драги мой, другарю Вазов. Вече не помня от колко години тази пейка е наша… /сваля шапка и леко се покланя на бюста./ Впрочем… добър ден!.. извинявай, че малко закъснях… /сяда на пейката, кръстосва крак върху крак и се извръща към бюста./ Беше свършил мача и не можах да си пробия път. Тълпата срещу мен – аз срещу тълпата. Един срещу всички!… Искаха да ме изтласкат… /пали цигара/ Сега да те осведомя по някои лични въпроси: Вчера ти казах, че днес ще взимам пенсията. Взех я!… Четиристотин и осемдесет лева!… /вади малко тефтерче и дава отчет./ Двадесет лева дадох за нови токове на обущата. /вдига крака и показва подметките си на бюста./ Стъпям малко накриво, /обяснява му, като показва с ръка токовете/ – малко съм кривокрак. Краката ми образуват буквата „О“. „О“ – като Оряхово. После /гледа в тевтерчето/ си купих една бутилка лимонов сироп, дето го правят само от лимонови кори и лимонтузу… Дадох единадесе лева и двадесет стотинки… Двадесет стотинки за вестник. /показва вестника/. Сега да ти прочета последните новини. /разглежда вестника/. Виж тука!… Земята си има вече нов спътник. С този и станаха два. /забележа: Аз нямам нито един… В кино „Влайкова“ дават „Хора без зрачение“. Изглежда че става дума за мен… /взира се/. Чакай да ти прочета прогнозата за времето. Слушай прогнозата за днес! /обяснява/ Винаги си купувам вчерашен вестник, на старо, с петдесет на сто намаление. Въобще – аз съм човек със стара дата. /Чете/ След обяд ще се развие богата облачност, която ще се изрази в силен, непрекъснат дъжд и буря. /засмива се/ А както виждаш – приятен есеннен следобед. Слънцето залязва сред безупречно чисто небе. /гледа към лявата страна на сцената, като прави известна пауза/. Извинявай. /обръща се отново към бюста/ Заплеснах се по една любовна двойка, която се целува. /гледа/ Сега го целува тя, а сега… той… /симпатично усмихнат/ Не мога да ги разбера младите – ту той целува нея, ту тя целува него, сякаш не е все едно… /гледа вестника/ Градския съвет провежда акция по чистотата. /пак се усмихва приятно/ Това ми напомня, че отдавна не съм ходил на баня… /замисля се/ Хей! /обляга се с две ръце на пейката, като държи вестника с едната/ Знаеш ли, че днес се навършват точно тридесет години, откакто не съм женен. Преди тридесет години щях да се оженя и се размина, да!… Цял юбилей!… Иска ми се просто да го отпразнувам с някой, да почерпя някого, но нямам кого… Ако бях женен щях да го отпазнувам с жена си. А сега имам само теб, тази пейка /ляга на нея/ и това кротко невръстно дръвче. /мисли/ Впрочем, защо не се ожених? /става и говори на бюста/ Знаеш ли защо не се ожених? Тогава някакъв стар ерген ми каза следната своя мисъл: „Ергенът е буен поток, който се влива в горчиво-соленото море на брака“.  /ляга отново/ И си казвам: Щом този мъдър човек не се е оженил, значи бракът е лошо нещо… За мен бракът е ТОТО, само че не с дванадесет, а с много повече неизвестни. Каквито и комбинации да правиш, печалбата е трудна… Въобщем – жената е едно голямо неизвестно. /протяга се доволно/ Извинявай, че ти досаждам.

Влиза ТЯ. Приближава се към пейката и сякаш търси празно кътче да седне. Тя е около петдесет годишна, спретнато облечена, с добър вид, жизнена. В едната си ръка носи голяма пазарна чанта, в която събира гъби.

ТЯ. Хей, господинчо, много си се разположил!

ТОЙ /повдига глава и я поглежда/. Аз не съм никакъв „господинчо“, а съм „другарю“!

ТЯ.  Като си другар, защо се разполагаш така?

ТОЙ. Вие не знаете ли, че има учтива форма на обръщение към непознат човек?

ТЯ. По-добре ще бъде, ако и вие заемете учтива форма, във вид на седнал човек… Дайте възможност и на другите да живеят.

ТОЙ. Градината е пълна с пейки.

ТЯ. Двойките са заели всичко.

ТОЙ. Тази пейка си е моя.

ТЯ. Да не сте я купили от „Софжилфонд“ с двадесет на сто амортизация и първоначална вноска от четиредесет процента, а останалото на месечно изплащане за двадесет години?

ТОЙ /сяда на пейката, като забива поглед във вестника/. Когото и да питате, ще ви каже, че тази пейка е моя.

ТЯ /оглежда се/ Няма кого да питам.

ТОЙ. Това е хубавото на тази пейка.

ТЯ. Знаете какво да избираше. Типична следобедна пейка, със западно изложение.

ТОЙ. Със западно – да. От тук се виждат Париж, Лондон и Мостът на въздишките във Венеция.

ТЯ /гледа го с интерес/ Ти си порядъчно изкуфял.

ТОЙ /кипва/ Както виждате, аз заех учтива Форма, а вие продължавате да ми говорите на „ти“ !

ТЯ. Вие нямате право да разговаряте с непозната дама!… Не забравяйте, че винаги мога да извикам милиция!

ТОЙ /кипи/ Вие заговорихте първа!… Има нещо съмнително у вас, щом сядате, на една пейка с непознат мъж!

ТЯ. На пейките могат да сядат всякакви хора!…

ТОЙ. Не на такива отдалечени, обаче!… Представете си, че ви нападна.

ТЯ /изведнаж се усеща/ Кой ви дава право да ме наричате съмнителна? /вика/ А ако ме нападнете, веднага ще получите няколко чанти по главата.

ТОЙ. С какво е пълна чантата?

ТЯ. С гъби,

ТОЙ. И вие сте една отровна гъба!

ТЯ. Ще те халосам!…

ТОЙ /усмихнат гледа вестника/. Прогнозата за времето се сбъдна: след-обяд –  бури и гръмотевици. /смеее се/

ТЯ /презрително/ Ха-ха-ха! /съвзема се отново/ Ама на вас кой ви позволи да ме заговаряте?

ТОЙ /хвърля ѝ страшни погледи, клати глава в знак, че излиза извън кожата си и троснато се зачита във вестника./ Аз си чета.

Тя вади ръкоделието си и започва да плете пуловер, който е толкова дълъг, че краят му се докосва до земята. Той учудено гледа ту дългия пуловер, ту нея.

ТЯ. Какво гледаш, бе?… Какво гледаш?

ТОЙ. Ако това е мъжки пуловер, вашия съпруг е един твърде голям човек. Имам чувството, че сте се оженили за Айфеловата кула.

ТЯ. Няма да обиждаш!

ТОЙ. Извинявам се! Несъзнателно обидих на съпруг.

ТЯ. Не виждаш ли, че не съм женена, бе?… Аз съм момиче.

ТОЙ. Не сте женена ли?… Че тогава на кого плетеш този пуловер?

ТЯ /троснато/ Глупак!… Плета да се намирам на работа!… Вместо да разплитам и започвам отново, плета докато свърши преждата.

ТОЙ /учудено/ Така ли?… Ами защо плетеш?

ТЯ. Ами какво друго да правя, ако не плета?

ТОЙ. Правете като мен – съзерцавайте…

ТЯ. Аз не съм безделничка. Искам да бъда полезна на обществото.

ТОЙ. Щом искате да бъдете полезна на обществото, защо ме заговаряте?

ТЯ. Ами вие да не се смятате за общество!…

ТОЙ. Ще ме оставите ли да си чета вестника? /обръща гръб/

ТЯ /продължава да плете и отвреме на време го поглежда/ Вие женен ли сте?

ТОЙ. Слава богу!

ТЯ. Какво слава богу?

Той. Щом един мъж казва слава богу, знае се защо го казва.

ТЯ. Значи сте женен.

ТОЙ /извръща глава/ Значи не съм женен!

ТЯ. А защо не сте женен?

ТОЙ. Защото преди трийсет години щях да се оженя, но успях да се отскубна и се спасих. /връща се на старото положение на пейката/ А вие защо не сте омъжена?

ТЯ. И аз по същите причини.

ТОЙ. И вие преди трийсет години се отскубнахте, така ли?

ТЯ. Не е така.

ТОЙ. А как е?

ТЯ. Той ми се отскубна

ТОЙ. Шастливец!

ТЯ. Кой е щастливец?

ТОЙ. Този който се е отскубнал.

ТЯ. Ах, само да ми падне в ръцете!

ТОЙ /смее се/ Да не е луд!

ТЯ. Все пак – ако ми падне в ръцете, ще хвърчат пера!

ТОЙ. Защо пера?

ТЯ. Все едно. Ако не пера – мустаци!

ТОЙ /инстинктивно хваща мустаците си/ Хубаво ви е изиграл. Представям си колко сте била смешна.

ТЯ. Представям си колко смешен ще стане той , ако ми падне в ръчичките !

ТОЙ. Вече е късно, сигурно вече си има жена и деца.

ТЯ. Все ми е едно!… Горя за отмъщение!

ТОЙ. Толкова ли сте злопаметна?… Какво ви е сторил?

ТЯ. Подигра се с чувствата ми и изчезна. Оттогава не съм го срещала.

ТОЙ. Започвам да се уверявам, че София е действително голям град.

ТЯ. Той замина за провинцията.

ТОЙ /леко изтръпнал/. Ха-ха-ха! /опитва се да се смее иронично, гледа я втренчено в лицето, но след това се успокоява/.

Тук е нужен майсторски мизансцен и игра, както и хрумване на актьорите.

ТЯ /като плете/. Вие отдавна ли сте пенсиониран?

ТОЙ. Отскоро.

ТЯ. 3начи сте млад пенсионер.

ТОЙ. Да. /Изведнаж/ А, не! Стар съм!… Аз съм много стар.

ТЯ /Поглежда го/ Все в София ли живеет?

ТОЙ. Не… /сепва се/ Да, да! Все в София!… Вижте какво…може би този ваш измамник е загинал през бомбардировките.

ТЯ. Едва ли.

ТОЙ. Защо едва ли?

ТЯ. Нещо ми подсказва че е жив.

ТОЙ. Защо да е жив?

ТЯ. Такива мерзавци бомбардировки не ги ловят.

ТОЙ. Вие сте нещо като Бътерфлай.

ТЯ. Какво съм?

ТОЙ. Героиня от опера.

ТЯ. Не забравяйте че всяка опера има трагичен край.

ТОЙ. Вие къде работехте?

ТЯ. Кога?

ТОЙ. Тогава де… преди трийсет години.

ТЯ. В статистиката ./въздъхва/ Бях момиче като цвят!

ТОЙ /инстинктивно прибира краката си и сгъва вестника/ Извинете…

ТЯ. Няма защо да ми се извинявате!

ТОЙ. Исках да кажа, извинете за любопитството, но мога ли да узная името ви?

ТЯ /поглежда го очудено/ Защо ви е името ми?

ТОй /сумти/ Ей тъй на!… Понеже се запознахме…

ТЯ. Кой ви каза че се запознахме?… Какво си въобразявате?

ТОЙ. Човешко любопитство.

ТЯ. Вие за каква ме смятате?

ТОЙ. Оттеглям думите си.!

ТЯ. Искам да знам за каква ме сметнахте?

ТОЙ. Боже мой! За нищо не ви сметнах!

ТЯ. Не!… Вие си въобразихте!

ТОЙ /съвсем объркан/ Да сложим пепел на делата тая работа!

ТЯ /категорично/ Не! Трябва да ми кажете защо ви е моето име!

ТОЙ /извръща се да не чува някой/ Моля ви – по тихо!… Ето на готов съм да ви се извиня.

ТЯ /извън себе си/. Знаете ли как ми се харесват такива опити за флирт?

ТОЙ /забравя се, защото е извън себе си – троснато/ Христина!

ТЯ /прави големи очи/ Какво?… /объркано/ Откъде знаете името ми?

ТОЙ /сложил ръка на предателската си уста/ Ккк-какво?

ТЯ /изправя се пред него/ Името ми откъде знаете?

ТОЙ. Какво име?

ТЯ. Моето име! Което споменахте преди малко!

ТОЙ /въ необрано лозе/ Ама… вие бълнувате ли? Не съм споменал никакво име!

ТЯ. Вие ясно казахте – Христина.

ТОЙ /мъчи се да хитрува/.  Просто споменах едно име… Вие… да не би? /сочи я с пръст/ Така ли се казвате?… Ей, виж ти съвпадение!… Просто невероятно.

ТЯ. /разглежда го и се мъчи да долови някаква прилика с некогашния млад неин познат/ Как се казвате вие?

ТОЙ. Аз ли?… Аз се казвам… Про… Прокопи!

ТЯ. Дайте си паспорта!

ТОЙ. Кое?… /изведнаж/ С какво право? Да не сте милиционер?

ТЯ.  …или ще си го взема сама! /бърка във вътрешния джоб на паятото му/

ТОЙ. Вие посягате на гражданската ми неприкосновеност! /тя продължава/

ТЯ. Искам да се уверя дали не сте този, който някога посегна на моята неприкосновеност. /докато той се съпротивлява, тя го пребърква/

ТОЙ /подскача/ Ой!… Гъделичкате ме!

ТЯ /измъква паспорта и бързо го разгръща. Чете/. Иван Кочанов Терзиев… /пронизва го с поразяващ поглед и хваща ревера му/ Измамник! Спипах ли ви!

ТОЙ. Какво впрочем съм ви направил?

ТЯ /сяда сломено на пейката до него и го гледа в лицето/. Как не ви познах веднага. Почти същият!

ТОЙ /Сломено/. Аз съм един много стар човек. Немощен. В трамвая ми правят място.

ТЯ. Вие сте един Дон Жуан!

ТОЙ. Аз съм един самотен човек, пенсионер, индивидуалист…

ТЯ. А като ме целунахте, индивидуалист ли бяхте?

ТОЙ. Кога ви целунах?

ТЯ. Преди трийсет години!… Когато работехте в статистиката.

ТОЙ /хваща челото си/ Един момент… да приведа мислите си в ред. /диша тежко/ Та какво казахте за статистиката? Какво направих тогава?

ТЯ. Един ден, както пишех на машината, вие дойдохте зад гърба ми, закрихте очите ми с ръце и казахте: „Знаете ли кой е?“. Аз казах „не“, макар че знаех добре кой е. Тогава вие ми казахте: „Аз съм бъдещия ви съпруг!“

ТОЙ. Е, бил съм глупав – казал съм!

ТЯ. А глупав ли бяхте като взехте първата ми целувка?

ТОЙ. Де да знам дали ви е била първата!

Тя /кипва/. Не обиждайте!… Ще ви ударя! /вдига ръка, а той се накланя настрани за да се предпази/

ТОЙ. Боже мой! Това бяха лудории на младостта, /изправя се, като сяда малко настрани/ Дори да е било така. Какво искате сега?

ТЯ. Ще ви кажа аз какво искам!… После не ме ли черпихте боза?

ТОЙ. Де да знам!… Аз въобще много черпя. Не съм стиснат.

ТЯ. А после заредиха ли се красиви нощи в Парка на свободата?

ТОЙ /леко/ Тогава въобще нямаше Парк на свободата!

ТЯ. А Борисова градина имаше ли?

ТОЙ. Не ми напомняйте за черното фашистко минало!

ТЯ. Тогава наричахте ли ме „пантера“?

ТОЙ. Вие сте чуден човек!… Де да помня от преди трийсет години как съм ви наричал.

ТЯ. А аз помня много добре. Помня и оня мрачен ден, когато вие избягахте без следа.

ТОЙ. Преместиха ме в друг град. Бях обикновена щатна единица.

ТЯ. В любовта няма щат, няма щатни единици!… От тогава започна моето страдание. /започва да хлипа и вади кърпичката си/

ТОЙ. Без сълзи моля! На сълзи не издържам!… И въобще, стана късно… Трябва да си ходя. /става/

Тя /хваща пеша на пардесюто му/. Къде?

ТОЙ. Трябва да си ходя.

ТЯ. Да си ходите ли?… /смее се/ Ха-ха-ха!… Вие да не сте ненормален?

ТОЙ. Какво ненормално има в това, че искам да си ходя?

ТЯ. Няма да ви изпусна, както преди трийсет години!

ТОЙ /изненадано/ Как…. да ме изпуснете?

ТЯ. Ей така – или-или!

ТОЙ. Как или-или?

ТЯ /дърпа го на пейката и той сяда изведнаж/ Или ще се ожените за мен, или… /съска/ Ше ви премажа кратуната!

ТОЙ. Аз ще си отида ей сега.

ТЯ. Ако направите една крачка, ще викам милиция!

ТОЙ. Вие откъде сте се научила непрекъснато да викате милицията?

ТЯ. Тя пази беззащитните хора като мен.

ТОЙ. Аз трябва да викам милиция – не вие!… Ама ха!… Напада и вика милиция.

ТЯ /вкопчва двете си ръце в реверите му/ Вие сте мой похитител и трябва сам да измиете петното, което ми нанесохте!

ТОЙ. Добре, но кажете как?

ТЯ. Като се ожените за мен!

ТОЙ. Вие сте луда! Вече ви казах, че съм индивидуалист.

ТЯ. Индивидуалистите имат щастливи бракове.

ТОЙ. Аз съм вече възрастен.

ТЯ. И аз съм възрастна.

ТОЙ. Не съм подготвен… психологически.

ТЯ. Ше караме без психологическа подготовка. Нямаме време. Трябва да се живее. Животът си иска своето.

ТОЙ. Но аз си живея и така щастливо.

ТЯ. Вие се лъжете. Ще видите каква щастлива двойка ще станем.

ТОЙ. Вие сериозно ли сте решила? /иска да се оттегли/

ТЯ. Говоря ви напълно сериозно.

ТОЙ /решително/ Аз ще откажа.

ТЯ. В чантата си случайно нося голям кухненски нож!… Утре всички вестници ще пишат за убийството на млад пенсионер с мустаци в един от най-затулените кътове на парка!

ТОЙ. Сега вестниците не се занимават с такиза неща.

ТЯ. На вас ще ви е все едно. Вие ще бъдете на оня свят, заедно с пенсионната си книжка.

ТОЙ /сломено/ Имате ли сили да направите това?

ТЯ. Ще ви насека на късове и ще ви изпратя като колетни пратки по всички главни телеграфопощенски станции в страната.

ТОЙ /съвсем сломено/ Е, добре… И все пак, не може ли да не избързваме?

ТЯ. Какво искате да кажете?

ТОЙ. Още не сме опознали характерите си. Да си дадем малко време.

ТЯ. Нямаме време за губене. Животът си тече.

Той /просиява/ Да направим нещо като милиционерски брак!

ТЯ. Това е в разрез с моралните ми принципи… Вие непрекъснато ме обиждате. /раздрусва го/

ТОЙ. Ако продължавате така да ме друсате, след малко ще преговаряте с един труп.

ТЯ. Хайде да потърсим свидетели.

ТОЙ. Това е най-лесната работа. Важното е аз да реша.

ТЯ. Не забравяйте, че аз вече реших.

ТОЙ. Чакайте един момент… Откакто ви избягах минаха тридесет години. Де да знам какво сте правили през този период.

ТЯ. В какъв смисъл?

ТОЙ. Ей тъй на – дали сте ми била верна…

ТЯ. Аз любя веднаж в живота си.

ТОЙ / хитрува/. Да, но с мен не е така… Аз съм коцкар. Ще ви изменям на всяка крачка.

ТЯ. Само да посмеете!

ТОЙ /отново сломено/. Пуснете ме малко да си поема въздух. /тя го отпуща/ Чакайте малко…  да си помисля… /поглежда я/ Вие сте доста запазена… /изведнаж/ Какви доходи имате?

ТЯ. Пенсия от триста лева.

ТОЙ. Жилище?

ТЯ. Една стая… Аз съм бедна, но честна.

ТОЙ. От мен какво ще искате?

ТЯ. Да ми наваксате изгубеното щастие.

ТОЙ /преговаря с достойнство/. Например!

ТЯ. Тих семеен кът, разговори, вечери пред радиото, екскурзии с „Балкантурист“ по чужбина, през лятото „Златни пясъци“…

ТОЙ /кандардисан, с шепот/. Кога искате да правим свадба?

Тя /гледа часовника си/ Сега е затворено. Утре!

Той /въздъхва/. Ех! Добър човек съм аз! Мека душа!… Жертва на жените! /стават и тя го хваща под ръка. Към бюста паметник/ Довиждане, другарю Вазов! Ти поне си умря ерген!

Тя /като го дръпва/. Хайде!

ТОЙ. Един момент. Имам да кажа нещо на публиката. /изправя се пред салона/ Все пак успях да изкопча цели трийсет години!

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ.

Стая от жилището на семейство Терзиеви. Той чете вестник.Тя плете пуловер. Той я поглежда крадешком и отново забива очи във вестника. Тя го поглежда остро крадешком и също забива очи в плетивото. След това двамата срещат погледите си и бързо ги отместват.

Той поглежда отегчено през прозореца и се усмихва.

ТЯ /сякаш го залавя на местопрестъплението/. Защо се смееш?

ТОЙ. Просто ми се прииска да се засмея.

ТЯ. Но защо?…Трябва да има някаква причина.

ТОЙ. Реших да се засмея веднъж без причина.

ТЯ /започва нервно да плете/. Трябва да покажеш на лекар. /Той започва да си чете/ Все пак, не ми каза защо се засмя.

ТОЙ. Едно дете поиска да ритне едно куче.

ТЯ. Какво смешно има в това?

ТОЙ. Да, но кучето се отмести и детето шутира електрическия стълб.

ТЯ. Не мога да разбера какво удоволствие ти доставя да гледаш навън.

ТОЙ. Това не е удоволствие, а копнеж.

ТЯ! И какъв е този жаргон… Какво означава това „шутира“?

ТОЙ. Така казват.

ТЯ. Какъв е този копнеж, който те е обхванал?

ТОЙ. Разпитваш много кръстосано.

ТЯ. А ти избягваш въобще да говориш.

ТОЙ. За какво да говоря?

ТЯ. Да разискваме по някой въпрос.

ТОЙ. Какъв въпрос?

ТЯ. Културен въпрос… Да си създадем културни занимания.

ТОЙ. Преди малко ти казах да стоплиш вода.

ТЯ. Сложих. Защо ти е?

ТОЙ. Ще си мия краката.

ТЯ /троснато/. Това ли ти е културата?

ТОЙ /учудено/. Всеки културен човек трябва да мие краката си.

Тя става, и донася леген.Той потапя краката си в него и чете вестник.

ТЯ /както плете/. Чети на глас.

ТОЙ /като гледа вестника/. Става горещо.

ТЯ. Къде?

ТОЙ. В легена. Не можа ли да разхладиш тази вода?

ТЯ. С теб човек не може да води семеен разговор.

ТОЙ. Още не съм навикнал…  Ами че ние сме женени само от десет дни. При това, случва ми се за първи път.

ТЯ. Бъди спокоен. Ще бъде и за последен.

ТОЙ. Ох!

ТЯ. Горещо ли е?

ТОЙ. Не.

ТЯ. Ами какво?

ТОЙ. Казах „ох“ при мисълта, че ще бъде за последен. /вади кракатаси/ Къде е кърпата?

ТЯ /става/. Ще я донеса.

Звъни се.

ТОЙ. Звъни се!

ТЯ /отвън/. Чух!

ТОЙ. А защо не отвориш?

Тя преминава край него, хвърля кърпата на коленете му и отива да отвори. Той си бърше краката. Тя се връща.

ТОЙ /след като минава известно време в мълчание/ Искаш да говорим, а не казваш кой звъня.

ТЯ. Някаква грешка.

ТОЙ. Каква грешка?

ТЯ. Не запитах.

ТОЙ. Значи и други грешат.

ТЯ. Какво искаш да кажеш?

ТОЙ. Искам да кажа, че не греша само аз. /Обува се/ Слушай, какво удоволствие ти доставя този брак?

ТЯ. Бракът осмисля живота на всяко висше същество. Ние не сме амеби, а хора.

ТОЙ. Хайде, холан!

ТЯ. Ти непрекъснато излизаш от стила на културния разговор.

ТОЙ. Ти знаеш ли, че действително трябва да изляза?

ТЯ. Къде ще ходиш?

ТОЙ. Там, където ходят културните хора – на кино.

ТЯ. И аз ще дойда.

ТОЙ. Виж какво, миличка. Решил съм да ти дам пълна свобода. Не съм еснаф и ревнивец като повечето мъже.

ТЯ. Какво искаш да кажеш?

ТОЙ. Искам да разбереш,  че си свободна. Скитай си на кино, на театър… Защо не отидеш на джадов концерт!

ТЯ. Няма нужда. Аз съм човек със стари възгледи.

ТОЙ. Видя ли?… Аз пък съм с модерни и характерите ни не се схождат.

ТЯ. Всеки от нас ще направи по малко компромис.

ТОЙ. Никакъв компромис не помага. Не виждаш ли, че нямаме с какво да осмислим живота си? Защото нямаме най-важното нещо – младостта.

ТЯ. За брачното щастие няма рецепти.

ТОЙ. Ти не можеш да ме разбереш. Какви рецепти могат да помогнат, например, при обстоятелството, че никога не ще имаме деца? Няма какво да циментира брака ни.

Звъни се.

ТОЙ. Не чуваш ли, че се звъни?

ТЯ. Чувам.

ТОЙ. Какво чакаш тогава?

Тя отива да отвори Бави се доста и се връща с бебе, увито в пелени.

ТОЙ /завързва обущата си и не вижда нищо/. Кой беше?

ТЯ. Всестранни услуги.

TOЙ /завързва другата си обувка/. Те пък какво искат?

ТЯ. Нищо не искат… Донесоха нещо.

ТОЙ /връзва връзките/. Какво донесоха?

ТЯ. Бебе.

ТОЙ /изправя глава/. Какво?

ТЯ. Дете.

ТОЙ. Защо дете?

ТЯ. Поръчах си го чрез „всестранни услуги“ от яслите.

ТОЙ /скача/. Какво?… Ти си ненормална!… Ама сериозно ли говориш?

ТЯ. Не виждаш ли? /Сочи му пакета/

ТОЙ. Не се шегувай!

ТЯ. Никаква шега.

ТОЙ. Бебе?… А защо ни е?

ТЯ. Да си го отгледаме.

ТОЙ. Ама защо?

ТЯ. Да циментира брака ни.

ТОК /кипи/. Веднага да го върнеш с наложен платеж!

ТЯ /гледа бебето/. Виж го какво е сладко!

ТОЙ. Ще го махнеш!

ТЯ. Вече е късно.

ТОЙ. Ще го махнеш!

ТЯ. Казах ти – късно е вече.

TOЙ. Ще го махнеш, или аз ще се махна!

ТЯ. Сега вече ми е все едно. /гледа влюбено детето/

ТОЙ. Слушай!… Видя ли, че характерите ни са различни?… Ето на – ти обичаш деца, а аз не обичам!… Това ще ни пречи в живота. Ще ни разделя.

ТЯ. Ще навикнеш.

ТОЙ. На такива работи не се навиква.

ТЯ. Колко като теб са навикнали!

ТОЙ. Аз съм особен човек!… Индивидуалист!… Волна птичка!

ТЯ. Бъди си пак волна птичка!

ТОЙ. Не мога, разбери!… След като знам, че в семейното ми гнездо има такова гардже – не мога. Ей сега ще се разбуди и ще се развряка!

ТЯ. В данните за него пише, че е много кротко дете. Никога не плачело.

ТОЙ. Точно така!… Значи е глухонямо!

ТЯ. Пише още, че непрекъснато било усмихнато.

ТОЙ. Значи е ненормално.

ТЯ /гледа детето/. Я го виж! Прилича ли ти на ненормално?

ТОЙ. Ти си го гледай, а аз си излизам. /трагва/

ТЯ. Къде отиваш?

ТОЙ. Където ми видят очите!… Далеч от този звяр!

ТЯ. Кога ще се върнеш?

ТОЙ. Може и да не се върна. Ще отида в градината да размишлявам. Ще вървя, ще скитам и ще оплаквам съдбата си. Как можа?… Бяхме свободни и волни като птички. Щяхме да ходим на екскурзии с „Балкантурист“… Всичко отиде по дяволите!… /взима си шапката и намусено минава край нея, като поглежда детето./ Какво се хилиш? /Тръгва си./

Звъни се.

ТОЙ /отива да отвори и след малко се връща, като тика бебешко кошче върху колелца/. Какво означава това?

ТЯ /радостно/. Оо, кошчето дошло!… Съседката ни го предлага на половин цена! /слага радостно детето вътре/ Видя ли как всичко се нарежда?

ТОЙ. Виждам. Виждам, че разноските започнаха.

ТЯ. Бъди спокоен!… Приготвила съм всичко предварително. Пеленки, дрешки – всичко е наред.

ТОИ /учудено/. Кога успя?… И защо вършиш всичко зад гърба ми?

ТЯ. Ако се сърдиш, че върша всичко зад гърба ти, иди да купиш малко краве мляко – пастьоризирано.

ТОЙ. Какво? /кипва/ На всичко отгоре и да ме разкарваш?… Слушай, и дума да не става това ужасно нещо тук да преспи у нас тази нощ!

ТЯ /спокойно, като се занимава с бебето/. Ще преспи!

ТОЙ. Тогава аз няма да преспя тук!

ТЯ. Както обичаш!

ТОЙ. Ама ти наистина ли мислиш, че ще търпя този звяр в къщата си?

ТЯ. Въпрос на желание! Нали си волна птичка?

ТОЙ /объркан/. Ти… какво?… Намеци ли правиш? Може би ще искаш и да ме прогониш?

ТЯ. Нищо не искам.

ТОЙ. А какво говореше преди малко?… Да не мислиш, че ние не разбираме от намеци?… Малко си избързала, ако смяташ да ме разкараш още на десетия ден!… Охо-хоо, правиш сметка без кръчмаря!… За тази работа си има съдилище, трябва да се установи вина!… Да не би аз да исках тая женитба?

ТЯ. Ще отидеш ли за мляко?… Това дете иска да яде.

ТОЙ. Никъде няма да отида и ти забранявам да ме пращаш!

ТЯ. Тогава ти стой при него, за да изтичам до млекарницата.

ТОЙ /обиден/. Да ме оставиш насаме с този… злодей? Ти се забравяш!

ТЯ /изправя се/. Слушай! Не обиждай детето. Каквото и да правиш, нищо няма да помогне. Ние сме осиновили това дете.

ТОЙ. Аз не съм дал съгласието си.

ТЯ. Казах, че си в командировка и като се варнеш ще дадеш съгласието си.

ТОЙ. А ето,че аз няма да го дам.

ТЯ. И да го дадеш, и да не го дадеш, това дете е вече наше и не можем да се отървем от него.

ТОЙ. Можем, можем!… Ще дадем обявление във вестника, че преотстъпваме красиво и добре запазено дете, на износна цена… Ако няма солидни клиенти, ще го дадем безплатно.

ТЯ. Стига глупости!

ТОЙ /нахакано/. Слушай, миличка, каквото шях да казвам – казах го. Предложих ти най-износни условия. Сигурно си разбрала вече, че си направила една велика глупост. Предложих ти да използваме и пресата. Щом не си съгласна – край!… Режем!… Убедих се, че с теб не може да се живее. Аз се махам от тук и още утре подавам заявление. Големите спорни въпроси в семейството се разрешават чрез развод. И без това е модерно.

ТЯ. Прави каквото искаш и ме остави да си гледам рожбата!

ТОЙ. Ахаа! Видя ли?… Видя ли колко ти беше любовта?… Заряза ме още при първия срещнат човек! И то какъв човек! Нищо и никакъв човек – човече /ядосано слага шапката си, излиза и тръшва вратата./

ТЯ полюлява малко кошчето. Слага си палто, отива в кухнята, появява се със шише за мляко, поглежда усмихнато в кошчето и излиза.

Леко затъмнение.

Тя се връща с млякото. Отнася го в кухнята.

Влиза ТОЙ. Най-напред се показва главата, му и се скрива. Вижда, че вътре няма никой и се вмъква. Минава край кошчето и поглежда по посока на кухнята. След това се връща към кошчето и поглежда крадешком в него, но бързо отмахва погледа си. Застава зад кошчето и гледа бебето намусено. Изглежда, обаче,че бебето му се усмихва, защото и той се усмихва.

ТОЙ /усмихнато/. Какво има?… Събуди ли се?… Какво си размахало тези ръце? /подава ръката си/ Здрасти!… Не можеш да правиш здрасти!… /подава му показалец/ Боц!… Не можеш и боц! Какво можеш тогава?… Хилиш се, а? /появява се Тя с биберонено шише. Вижда го и се скрива обратно. Той продължава да се занимава с бебето./  Ти си лошо дете!… Какво се хилиш? Оше не можеш да говориш, а се смееш!

ТЯ /влиза вече/. Ти защо се върна толкова рано?

ТОй /отстъпва от кошчето и малко се обърква/. Защо? Искаш да скитам по улиците ли? Аз не съм уличник.

ТЯ /навежда се над бебето и му дава шишето с биберона/. Нещо разговаряхте двамата. /Сочи с глава кошчето/

ТОЙ /с мек тон/. Това дете… аз ще го разкарам от тук.

ТЯ /играе/. Щом толкова настояваш… Но сега да го нахраня.

ТОЙ. Ще го върнем.

ТЯ. Добре де. Казвам ли ти нещо?

ТОЙ /учудено/. Ти… какъв си такъв характер?

ТЯ. Какъв характер?

ТОЙ. Непрекъснато мениш мнението си.

ТЯ. Реших да отстъпя. По-добре е да запазим хармонията в нашия брак.

ТОЙ. И да оставим това беззащитно същество на произвола на съдбата… така ли?

ТЯ. Щом се налага…

ТОЙ.  Ти каква си такава… непостоянна. Просто ме учудваш.

ТЯ /увлечена в работата си/. Дръж малко това шише. /Той поема шишето, а тя бърше нещо бебето./

ТОЙ /като държи шишето и наблюдава движенията ѝ/. Не обичам безхарактерни хора. Вземи пример от мен.

ТЯ. Всъщност, какво искаш ти?

ТОЙ. Искам като вземеш едно решение да държиш докрай! Поръча бебе без да ме питаш – поръча. Аз, разбира се, не съм съгласен. Съгласен, несъгласен – ти трябва да държиш на своето. Да не се отмяташ.

ТЯ. Да, но… мисля, че малко прекалих в своеволията си.

ТОЙ. Ако!… Сега трябва да държиш… Аз може да не съм съгласен, да се противя. Но ще поспорим. Аз ще кажа едно, ти ще кажеш друго и така, всеки като защити каузата си, ще дойдем до някакво решение. В споровете се създават отстъпките. По пътя на убеждението. Нали в споровете се ражда и прогреса?

ТЯ. Ти си прав. А аз веднага реших да върна детето.

ТОЙ. Ааа, това е прибързано!… По този начин ме правиш за кашмер.

ТЯ. Моля ти се, какви са тези жаргони?… Детето слуша всичко, попива и току виж че станало хулиганче.

ТОЙ. Какво е? /сочи с глава детето/

ТЯ. Как – какво е?

ТОЙ. Момче или момиче?

ТЯ. Момиче.

ТОЙ /реагира рязко/. Какво?… Момиче? /тръгва нервно по стаята/ Ти подиграваш ли се с мен?

ТЯ /учудено/. Какво те е прихванало пак?

ТОЙ. Ти луда ли си? Имаш ли ум в главата си?

ТЯ. Не разбирам нищо.

ТОЙ /високо/. Не искам да бъда женски баща!

ТЯ. Тук не мога да помогна с нищо.

ТОЙ. А къде ти бяха очите като избираше? Нали избираше?

ТЯ. Кой ти дава да избираш!… Знаеш ли какво натискане имаше, цяла опашка… А сега се раждали само момичета. От време на време, тук-там, ще се появи някое момче. /гледа детето/ Аз пък предпочитам момиче.

ТОЙ. Ти предпочиташ, но питаш ли мен!… Как ще гледам приятелите в очите?… Като отворят едни уста! Едни подигравки! /разхожда се сломено с ръце в джобовете/

ТЯ. /тихо/. Ще отговориш някакси.

ТОЙ /спира внезапно и я поглежда/. А ти как успя да получиш дете? Нали не отпущат на пенсионери. Предпочитат млади осиновители.

ТЯ. Използвах някои връзки.

ТОЙ. Никога не съм предполагал, че ще имам дете чрез връзки!

ТЯ. Понякога се налага.

ТОЙ /неспокоен/. А как ще го кръстим?

ТЯ. Много лесно – на мама.

ТОЙ. Тук ще почакаш малко!… Тук вече ще се скараме… Защото и аз си имам майка.

ТЯ. Да, но мама има хубаво име.

ТОЙ. Как се казва майка ти?

ТЯ. Смарайда!

ТОЙ /кипва/. Искаш и дъщеря ми да се казва Смарайда, тъй ли?

ТЯ. Тъй!

ТОЙ. Ще има да вземаш!… Предпочитам името на майка си.

ТЯ. Как се казва майка ти?

ТОЙ. Нанка!

ТЯ /сега кипва тя/. Ако прикача това име на дъщеря си, цял живот ще ѝ виси като дрънкалка!… Де я кръстим Лили.

ТОЙ. Всички жени на света се казват Лили!

ТЯ. Аз държа за Смарайда. Интересно звуково съчетание. При това, игла и-кратко.

ТОЙ /хваща единия край на кошчето/. Остави детето на мен. /Придърпва кошчето към себе си./

ТЯ /хваща другия край и тегли към себе си/. Да не си посмял!

ТОЙ. Иди да топлиш вода!… Трябва да го къпем!

ТЯ. Остави ми детето!

ТОЙ. Ти го остави!

ТЯ. Аз съм се разписала за него.

ТОЙ. Подписът е нещо формално.

Като теглят количката, те обикалят около стаята.

ТЯ. Пусни, ти казвам!

ТОЙ. Защо?

ТЯ. Не виждаш ли, че го хваща морска болест!

ТОЙ. Защо клатушкаш?

ТЯ. Ти клатушкаш!

ТОЙ /дърпа рязко/. Името му е Нанка!

ТЯ /дърпа/. Смарайда!

ТОЙ. Нанка!

ТЯ /хитро/. Направи две листчета да теглим жребие!

ТОЙ /мисли кратко/. Добре! /пуща количката и започва да приготвя томбола./

Тя използва положението и бързо издърпва количката в кухнята, като заключва вратата.

ТОЙ /разбира че е измамен/. Това е измама! /удря на вратата/ Отвори! /чува се бебешки плач/

ТЯ /гласът ѝ се понася отвътре/. Чуваш ли?

ТОЙ. /притихва/. Чувам!

ТЯ. Плаче!

ТОЙ /умолително/. Защо плаче?

ТЯ. Ти го разтревожи!

ТОЙ. Плаче за млен! То свикна с мен.

ТЯ. Напротив! То те мрази!

ТОЙ. Ами ако е болно?… Премери му температурата!

ТЯ. Опитах с ръка. Няма температура.

ТОЙ. Виж да не се е намокрило.

ТЯ /мълчи/

Мъчителна, тягостна пауза, докато тя разпакова вътре бебето.

Той слуша напрегнато.

Най-после се чува нейният глас отвътре.

ТЯ. Мокро е и нещо повече! Сега ще го подсуша.

ТОЙ /отдъхва си/. Христинче, моля те – пусни ме да вляза!

Звъни се.Той неохотно отива да отвори.

Влиза, придружен с ПЪРВИ ЧИНОВНИК ОТ ЯСЛИТЕ.

ТОЙ. Какво има?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Аз съм от яслите.

ТОЙ. Какво като сте от яслите?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. На този адрес е изпратено едно дете.

ТОЙ. Не знам такова нещо. Сбъркали сте адреса.

Чува се детски плач от кухнята.

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Какво е това?

ТОЙ. В тази къща има най-разнообразни шумове.

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /учуден/. Вие не се ли казвате Терзиев?

ТОЙ. Казвам се както се казвам!

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Нашият чиновник е постъпил неправилно като ви е отпуснал дете, без да има подписите на двамата родители .

ТОЙ. Е?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Трябва да взема детето.

ТОЙ /тръгва към него/. Какво да вземете? Детето ли?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /като отстъпва/. Да.

ТОЙ. А как го искате? Да ви го увия в зелена хартия със син ръб открая, така ли?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /като продължаза да отстъпва/. Не държа много на опаковката. Важното е да оправим документите си. Книжата ни по този начин се объркват.

ТОЙ. Дайте да подпиша, че съм съгласен.

ПЬРВИ ЧИНОВНИК. Не може вече. Трябва да върнете това бебе и да подадете ново заявление. Срокът за гаранции изтече.

ТОЙ. Да се махате от тук!… Вие сте бюрократ!

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Защо?

ТОЙ. Кой ви дава право да си играете с чувствата на един беден родител? /погва го/

Оня избягва.

Звъни се отново.Той отваря.

ТОЙ. Пак ли вие?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Моля да се подпишете! /подава му документа/

ТОЙ /като се усмихва/. Това е нещо друго. Къде да подпиша? /вади стило и подписва където му показват/

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Довиждане и извинявайте за главоболието! /излиза./

Появява се тя.

ТЯ. Кой беше?

ТОЙ. Чиновник от яслите. Уредих подписа.

Звъни се. Той отваря.

ТОЙ /на влезлия с чанта в ръка/. Какво има? Човек не може да си гледа детето от посетители.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Aз съм чиновник от яслите.

ТОЙ /кипи/. И?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Вашето заявление за отпущане на дете има номер тридесет и пет.

ТЯ. Да.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Допуснали сме една малка грешка.На вашия номер се пада момченце, а на номер четиридесет и пет – момиченце.

ТЯ. Aз държа за момиченце.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Да, но не може. Тук си има ред.

ТЯ. Стига вече…

ТОЙ /прекъсва я/. Чакай!… A3 ще говоря!

ТЯ. Защо ти?… A3 ще говоря.

ТОЙ. Ти отивай в кухнята!

ТЯ. Няма да отивам! Aз искам момиченце.

ТОЙ /страшно/. Марш от тук !

Тя го гледа изплашено и изненадана от неочаквания повелителен тон се прибира, като го гледа изумено.

ТОЙ /към чиновника/. Та… какво искахте вие?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Искам да върнете момиченцето, за да ви дадем момченце.

ТОЙ /многозначително/. А защо?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Така ще ни се оправят книгите.

ТОЙ. Не може !

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Вие сте чуден човек!З а пръв път ми се случва да ми отказват момченце. Всички искат момчета. /смее се/ Може би искате да бъдете женски баща?

ТОЙ. Моля да не ме занимавате с вашите еснафски предразсъдъци! Аз никога няма да споделя вашите дребноеснафски идеи. Пък, ако искате да знаете, повечето от големите личности на историята са били женски бащи… /изтласква го/ Хайде сега да ви видя гърба! /затваря вратата за него/

Влиза Тя с детето, увито внимателно.

ТОЙ. Къде с това дете?

ТЯ. Нали ще го връщаме?… Ще го разменим за момче.

ТОЙ. Ама ти си много непостоянен човек!… Защо не зземеш за пример моя стоманен характер?… Щом кажа нещо – режа! Връщане назад няма!… Ааа, така няма да направим нашата семейна хармония!

ТЯ /зарадвана/. Значи… Смарайда остава при нас?

ТОЙ. Смарайда не остава, а Нанка! /поема детето/ Ох, на татко! /като гледа жена си/ Едно нещо знам аз – никога не е късно!

 ЗАВЕСА

ПЯНА – разказ, 1966.

Б о р и с  А п р и л о в

П Я Н А  .rtf file за сваляне.

(р а з к а з   б е з   и м е, може би и непубликуван досега – поне нямам сведения.)

 

В последния ден от бурята между облаците се показа новото слънце и вълните потъмняха. От плажа се виждаше само пяна, милиарди мехури, които се пукаха и насищаха вятъра с озон. На пясъка, освен дървения рибарски касон, бурята бе изхвърлила огромен пън, който след оттеглянето на водите остана да съхне самотен сред куп морска трева и щеше да си лежи още в своята самота, но по обед към него се приближи момченце с дънки и пуловерче. Момченцето огледа пъна, заобиколи го отвсякъде и се пока­тери върху него. От този връх не се откри кой знае каква гледка, но хлапакът се чувствуваше като покорител и извика от възхищение, след което слезе и започна да забива около пъна съчки, изглежда че искаше да го загради от всички страни, да го превърне в собственост, преди да нахлуят ордите на летовниците. Съчките с причудливите си форми се изправяха сред пясъка една след друга; странен кът, разбираем само за детето. Малко по-късно се появи и втория човек, висок мъж с очила, с бяла кожа на новопристигнал. Мъжът избра едно по-засъхнало кътче на пясъка, и легна. По небето облаците олекваха, между пролуките бягаше слънцето и светлината му падаше върху морето като снопове от прожектор. Момченцето видя новодошлия още с приближаването и побърза да му обърне гръб. То пазеше ревниво своето достояние.

– Какво правиш?

Ръката на момченцето хлапето трепна, но то се окопити и бързо заби най-голямата и крива съчка в пясъка.

– Какво правиш?

Новодошлият видя как крайчеца па бузката една бузка почервеня и понеже хлапъкт продължаваше да мълчи, се усмихна. Марката на дънките напомняше за Тексас, ласото се готвеше да обвие дебелия врат на буфалото, но всъщ­ност никога нямаше да го обвие и коубоят от предния план завинаги щеше да си отстане в позата на мятането, докато изчезне в коша за стари дрешки. Мъжът не виждаше лицето на хлапака, но по формата на главата и дебеличкото вратле си представяше закръглено лице, тъмни кръгли големи кръгли очи и чипо носле. Коубоят, биволът и ласото му напомняха Лаокоон, а от Лаокоон той си помисли за преходността на всичко и че за нищо на света не може да запази пейзажа в този му вид: пенливото море, раздвиженото небе, полумокрия пясък, този пън и това неизвестно хлапаче – не можеше да консервира нещата в същата гама на шумовете и същите тонове от слънце, пяна и късчета небе. Мъжът се излегна изпъна по гръб, макар да знаеше че няма да лежи дълго така, само докато обере тънката топлинка на пясъка. Без да е виждал лицето на хлапака мъжът той знаеше, че между двамата се е породил антагонизъм, който не може да се разбие лесно. , и сигурно ще продължи до края на света.

– Замък ли правиш?

– Не.

– Какво заграждаш?

И този път не последва отговор. Топлинката под плешките му се бе стопила, той се извърна и се излегна с лице към пясъка, този път значително скъсил разстоянието между двамата.

– Защо заграждаш плажа?

– Не го заграждам.

– Как да не го заграждаш? Виждам добре че го заграждаш.

– Не го заграждам.

– А какво правиш?

– Нищо.

– Не е нищо. Ти заграждаш плажа да не могат да влизат хората.

Едва сега хлапакът се извърна. Очите му бяха наистина големи, а носът чип.

– Не го заграждам!

– Тогава защо забиваш тези клечки.

– Не са клечки.

– А какво са?

Момченцето го погледа още две секунди и продължи работата си. Вълните през последните дни, бяха очертали по пясъка ветрила, навсякъде бяха оставили ивици от водорасли, които сега съхнеха ,и пълнеха въздуха с миризмите си.  Изтръгнатите от скалите миди зееха безпомощно, светлината на слънцето проникваше до бялото им месо, което вече намирисваше на смърт.

Какво ли можеха да бъдат клечките щом не бяха клечки? Той се опита да помисли какво бяха клечките в неговото детство, но не можа да си спомни, нито пък можа да си представи детството, макар че понякога същото това детство изплуваше ярко в спомените и му се струваше, че само тогава е живял, а всичко след това е било само напрежение.

– Ти ли повика бурята?

– Какво?

– Искам да знам, ти ли повика бурята?

– Коя буря?

– Ти ли повика вятъра, който разбърка морето и показа дъното му?

– Не.

– Ти го повика!… Всички параходи потънаха, пясъкът се намокри и сега хората не могат да легнат на него. А те са давали пари да дойдат тук, плащали са за влакове, самолети и параходи. Всички самолети са паднали.

Този път хлапето се обърна изцяло към него и сякаш за пръв път го видя.

– Ние не сме плащали, защото сме дошли с автомобила на татко.

– Но параходите потънаха, нали?

– Не знам. Може да са потънали.  Нищо не знам.

– Как да не знаеш?

– Не знам. Аз си играя на пясъка и нищо не знам.

– На какво играеш?

– На едно нещо.

– Тези клечки твои ли са?

– Мои.

– От къде ги взе?

Момченцето се замисли: – Донесох си ги от къщи.

– От коя къща?

– От къщата където живеем.

– В коя къща живеете?

– Е в оная, жълтата кафявата.

Той погледна към жълтата кафявата къща, една от най-близката до плажа и се усмихна, защото му се стори, че къщата и момченцето си приличат.

– От жълтата кафявата къща ли донесе клечките?

– Не.

– А от къде?

– От нашата къща в София.

– Всичките клечки ли?

– Всичките.

– И тези дето се търкалят по пясъка?

– Тях не знам кой ги е донесъл. Аз си играя само с тези клечки, които си донесох от София. Татко ги сложи в багажника и ми ги даде.

– Кога ти ги даде?

Никакъв отговор.

– Кога ти ги даде?

Мълчание.

– Вчера или днес ти ги даде?

– Днес.

– Колко клечки са?

Клапето се замисли и не отвърна нищо.

– Питам те колко клечки ти даде баща ти?

– А?

– Тези клечки колко са?

– Пет.

– Можеш ли да броиш до пет?

– Мога да броя до три.

– Тогава защо казваш че са пет?

– Пет са.

– И всичките са твои?

– Да.

– А моите къде са?

– Твоите са другите.

– Кои другите?

– Дето са на пясъка.

– Най-лошите, така ли?…

– Не са лоши.

– Как да не са? Виж какви са лоши и разхвърляни, а твоите са събрани на едно място и са забучени, Моите защо не са забучени?

– Забучи си ги и ти.

– Ще си ги забуча!… Ще кажеш ли какво заграждаш?

Хлапето замълча, навярно бе решило да пази тайната си до край. То погледна непознатия в очите и се обърна към клечките. Оставаше да се загради само южната страна към пъна и кръгът щеше да се затвори.

Беше доста неправилен кръг, а съчките една от друга по-криви. Имаше няколко много високи и дебели, сухи, с цвят на препечена кост, дълго върдаляни от вълните и загладени отвсякъде. По пясъка лазеха едри подвижни мравки, бързаха да насъберат туй-онуй докато под краката им още не е запарило. Като минаваха край клечките,заприличваха му на мастодонти динозаври от тайнствена апокалиптична гора, в която всичко е обречено, няма листа и клони, мастодонтите динозаврите неминуемо ще загинат от липса на храна и вода. Започна да брои клечките, излязоха повече от сто, а хлапакът продължаваше да забива нови в пясъка, очертаваше се нещо като бъбрек, в средата на който лежеше пънът.

– Ти ли донесе този пън?

– Какво?

– Ти ли домъкна този пън в средата на плажа?

– Какво?

– Това нещо дето го заграждаш ти ли го домъкна?

– Дървото ли?

– Да. Защо си го поставил в средата на плажа да пречи.

– Не съм го поставил аз.

– А кой?

– Дървото си беше тук.

– Не е вярно. Вчера го нямаше.

– Аз го намерих тук.

– Не си го намерил тук, а си го поставил. Защо си поставил това дърво на пясъка, да се спъват хората?

– Те няма да се спъват.

– Как няма да се спъват?

– Ще го заобикалят.

– И въпреки това, защо си го поставил да пречи?

– Не съм го поставил.

– Поставил си го!… Измъкнал си го от водата и си го поставил. Хората се чудят как да почистят плажа, а ти си го поставил нарочно.

– Не съм го поставил.

– Но го измъкна от водата.

– Не съм го измъкнал.

– Защо поставяш такива огромни дървета на пясъка?

– Не съм аз.

– А кой?

– Не знам.

– Ще видим тая работа.

Хлапакът огледа пъна, а после и своя обвинител. Погледът му беше проницателен и пълен с интерес към човека, който искаше да каже нещо лошо. Хлапакът искате да разбере проумее що за човек стои пред него и дали заслужава да го слуша или ще бъде добре ако си гледа работата без да му обръща внимание. Не можеше да разбере очилата за добро ли са или за зло. Имаше разни хора с очила. Стъклата и рамките не му подсказваха нищо. Такива хора той не бе срещал. Всички непознати досега се бяха отнасяли с него добре, погалваха го по бузката, а този направо му се караше. Завършил вече с ограждането на трофея си, хлапакът влезе в „двора“ и седна върху пъна.

– Затуй ли си го донесъл? Да седиш на него?

– Не съм го донесъл.

– А кой го е донесъл.

– Не знам.

– Вчера го нямаше тук.

– А къде е бил?

– Ти ще кажеш, защото си го домъкнал от кой знае къде. От къде си го домъкнал?

– Не съм го домъкнал аз.

– А кой?

– Не знам… Тази сутрин минаха няколко човеци, те са го домъкнали.

– Ами, ще лъжеш!… Не виждам ли отпечатъците твоите ръце ти по дървото.

Момченцето погледна повърхността на пъна, и направи опит да изтрие нещо от там.

– Няма защо да изтриваш отпечатъците. Не изтривай следите! Всичко се вижда и от тук. Искаш да замаскираш престъплението си, така ли?

– Не съм го домъкнал аз,

– А кой?

– Не знам… Аз дойдох и го видях на това място.

– На кое място?

– Тук.

– Не е бил тук, а във водата. Не виждам ли? Още е мокър.

– Дървото ли е мокър?

– Пънът е мокър.

– Не съм го намокрил аз.

– Знам че не си, морето го е намокрило, но ти защо измъкна пъна от водата и защо го донесе точно тук, дето лежа аз? Не всеки иска да гледа пънове пред себе си, когато лежи на пясъка. Ти си го домъкнал нарочно.

– Не съм го домъкнал.

Хлапето каза това високо и заплака. То повтори още няколко пъти, че не е домъквало пъна и млъкна. Останаха само сълзите му. Мъжът с очилата мълчеше и гледаше към морето. Хлапето каза още веднъж, че не е домъкнало дървото. Намерило го на същото това място. Мъжът с опилата се извърна с гръб към него и сепрестори, че наблюдава бюфета  вятърната мелница, която всъщност беше бюфет. Над покривите на градчето летяха и писукаха гларуси. Той почувства как хлапето се успокоява и се заиграва отново. Слънцето попадна на облак и пейзажът потъмня.

– Всеки случай, не е честно – рече тихо мъжът с очилата и се усмихна спокойно, тъй като продължаваше да лежи с гръб към събеседника си. Мълчание. – Не предполагах… Приличаш ми на добро момче, а мъкнеш пънове и ги слагаш точно на това място, където се къпя аз. – Мълчание. – Не очаквах това от теб… Представи си, че всички започнат да мъкнат пънове и напълнят целия плаж, до небето – тогава няма да има плаж и няма да виждаме облаците. А слънцето откъде ще прониква да ни топли? Можеш да си разправяш всичко, но не е честно. – Мълчание. – По-добре ще бъде… Ако бях на твое място, щях да си призная и край.

– Не съм го домъкнал аз.

– Добре де, не си… Ще ти повярвам. Но как да уверим хората които ще дойдат да се къпят?

– И те ли ще питат?

– Разбира се.

– Не съм аз. Дървото си беше тук. Тук го намерих и си го заградих.

– Разбира се, че можеш да си го заграждаш, и аз ако си измъкна един пън от водата ще си го заградя! Но не е честно.

– Не съм го измъкнал!

– Добре де, разбрахме. Но защо го домъкна тук? Не можеше ли там, до скалите?… Нарочно си го домъкнал, да пречиш на хората.

– Не съм го домъкнал! – Хлапето заплака с яд.

– Добре, добре!… Повярвах ти. Само не плачи.

– Не съм аз!

– Добре де, казвам ли ти нещо? Казах, че ти повярвах… Важното беше да не мъкнеш пънове по плажа, а сега щом си го домъкнал, ще си мълча… Бъди спокоен! Няма да кажа на другите. Няма да те издам, че си изтъпанчил цяло дърво сред плажа… Ако ме питат кой е домакнал този пън баш в средата иа плажа, ще кажа, че не си ти, а някой друг, кой знае кой и ще излъжа, но не е честно да мъкнеш пънове и да ме караш да лъжа.

Хлапето заплака с глас и мъжът с очилата се обърна към него. Стараеше се да не прихне, после му дожаля и заяви, че ще се махне от пясъка само ако не му плачат на ухото. Хлапето се усмири.

– Отивай си! – каза то.

– Ще си отида. И вече вяма да се върна.

Хлапето замълча.

– Вече няма да ме видиш. – Мълчание. – Нито утре, нито вдруги ден. – Мълчание. – Никога няма да ме видиш, разбра ли? – Мълчание. – И няма да чуеш гласа ми. Хлапето, което бе започнало да издърпва пясъка изпод трофея си с ръка, го погледна. – Ще се махна от теб, ще изчезна или в небето, или в дъното на морето.

– Защо?

– Е така!… Да не ме виждаш, да ме забравиш! – Мълчание. – Съгласен ли си? – Мълчание. – Не искам да те слушам как ревеш!…И това ми било каубой!… Лепнал една марка отзад и мисли че е каубой!

Хлапето се опита да види етикета на панталона си, но не можа.

– Не съм домъкнал дървото – рече то.

– А кой го е домъкнал?

– Не знам. То беше тук, аз го видях и започнах да си играя.

– На какво играеш?

– Заграждам го.

– Защо го заграждаш?

– Да не ми го вземат.

– Умрял съм за едно дърво!

– Ще си отидеш ли?

– Ще си отида.

– Защо?

– Повече не искам да те виждам… Не ми трябваш.

– Защо казваш, че съм домъкнал дървото?

– А кой?… Идвам и те виждам до него. Мисля, че Видях преди това как го измъкна от морето и го постави тук, да пречи на хората.

– Не съм го поставил.

– Но го измъкна от морето.

– Не съм го измъкнал аз.

– А кой?

– Не знам.

– Нямаш право да поставяш тук дървета, да се спъват хората. Хората не бива да се спъват. Те ще падат и ще плачат.

– То е заградено и те ще го заобикалят.

– Да, но всеки ще казва това момче е измъкнало един пън от морето и го поставило на пясъка да се спъваме.

– Не съм го измъкнал.

– Измъкнал си го.

– Не съм.

– Домъкнал си го чак тук, на пясъка.

– Не съм аз.

– Ти си!

– Да не би аз?

– Не съм аз.

– Ти си и не искаш да признаеш.

– Не съм аз!

Този път хлапето не се разплака, но сълзите му бликнаха безшумно и обилно. Когато баща му го видя, се учуди.

Той беше среден на ръст, обгорял от слънцето, с тежка и силна походка, спря се без да обърне внимание на високия мъж с очилата.

– Васко, какво правиш?

– Нищо.

– Защо си плакал?

Хлапето зарида както трябва: – Този чичко казва, че АЗ съм домъкнал това дърво на плажа.

– Как си го домъкнал?

– Той каза, че АЗ съм го извадил от морето и съм го поставил тук да спъвам хората… – Ридание. – Татко, то си беше тук, аз го намерих точно тук и го заградих.

– Той не може да извади този пън от морето – обърна се бащата към очилатия. – Това дърво не могат да го дигнат по-малко от пет души.

Очилатият се обърна с лице към пясъка и не отговори.

– Как може едно такова малко дете да извади от морето такъв голям пън?… Защо хвърляте такива обвинения към сина ми?

– Може… може – отвърна тихо мъжът с очилата.

– Не съм го измъкнал! – проплака хлапето.

– Не мога да си обясня какво целите с това обвинение – рече бащата и хвана ръката на сина си. – Нямате право да го обвинявате и да го разплаквате!…

– Мишо, какво става?… Васко, плачеш ли?

Майката се оказа по-висока от съпруга си, при това възпълничка. На обеления от слънцето й носът ѝ, въпреки мрачното време стърчеше лепенка от хартия.

– Другарят го обвинява, че е поставил този пън на плажа.

– Този?… Че как?… Васко, вярно ли е?

– Не! – извика хлапето.

– Не може да го постави, защото не може дори да го поклати. Този пън не могат го дигна поне пет души. Може би пет души могат, но Васко не може.

– Вярно – съгласи се съпругата. – Васко не може да дигне такъв голям пън… Той никога не е вдигал пънове.

Двамата държаха двете ръце на сина си и гледаха непознатия с укор.

– Не мога да разбера какво цели другарят и защо твърди, че едно малко дете може да вдигне такъв голям пън.

– Не го е вдигнал, но го е домъкнал – отвърна спокойно очилатият.

– Все едно!… Как си представяте това дете да тътри пънове по плажа. Този пън не могат да го тътрят и пет души.

– Изключено е да е Васко – рече майката.

– Детето не каза, че е изключено – рече мъжът с очилата. – То само отрече да го е домъкнал. Така ли е, Васко?

– Не съм АЗ!…

– Видяхте ли?… Той не казва, че не може.

– Защо не кажеш че не можеш? – ядоса се бащата на хлапето. – Ти ли го донесе на пясъка?

– Не. Аз го намерих тук.

Двамата дръпнаха хлапето и тръгнаха по пясъка към кафявата къща.

Младата жена постави хавлията си върху пясъка и седна на нея. Тя беше хубава, още бяла, с дълги прави коси. Той протегна ръката си и погали с длан коляното ѝ. После бръкна в дамската плажна чанта и измъкна пакетче цигари.

– Какво си направил ПАК?

– Нищо.

– Детето плачеше, а двамата говореха с възмущение за теб.

– Може.

– Гледах те от вилата, че говореше с това дете. Родителите му са възмутени.

– Къде е кибрита?

– В дъното на чантата… Кажи какво е станало.

Той се надигна по-добре и докато бъркаше в чантата, постави устните си върху коляното ѝ.

– Ти си прекрасна!… Обичам такива костеливи колене…

– Това са хората от кафявата къща, с опела.

– С опела и всичко друго, което им е нужно и ненужно… Мила, кажи ми какво ще правим – светът е пълен с такива хора.

Той се оттегли от нея и като направи заслон, с шепи на пламъка, запали цигарата си. В последния ден от бурята между облаците се показваше ново слънце, светлината му падаше като прожекторни снопове върху вълните и те почерняваха, иначе цялото море, открай до край бе покрито с пяна.

30 юли 1986

Приключенията на Лиско по море – на руски.

Приключенията на Лиско по море – на руски: aprilov_boris_morskie_priklyucheniya_lisenka.rtf file за сваляне.

Лиско в гнездото на орела – на руски.

Лиско в гнездото на орела – на руски:  aprilov_boris_priklyucheniya_lisenka_v_vozduhe.rtf

ПОЛУНОЩНА ИСТОРИЯ – сценарий за мултфилм.

БОРИС АПРИЛОВ

*

П О Л У Н О Щ Н А   И С Т О Р И Я.pdf file за теглене.

*

Сценарий за куклено филмче.

.

Една от хубавите малки градинки в центъра на града. Тя е като зелено островче сред високите сгради, накичени с неони и блестящи витрини. Малка е градинката – две-три алейки, няколко пейки, няколко дървета и гладка, добре отгледана, зелена трева, върху която в действителност почива умореният от блясъка и движението поглед

Между бетона и асфалта, между автомобилите и афишите, сред грохота и шума на града, сред този зелен оазис, върху зелената тревичка – неподвижни, изваяни там за винаги, стоят една сърна и една сърничка. Сърната е извърнала глава към срещуположната на сърнето посока и сякаш се ослушва, докато сърнето пасе. Много изящество и грация е вложил неизвестният им създател-скулптор: двете обитателки на горския простор стоят върху тревата като живи, радват окото и напомнят на хората, че някъде съществува друг мир, друга красота и друг ритъм, представители на които са те.

Привечер. Никой не поглежда към сърната и нейната рожба. Всеки е зает със собствените си работи. Само едно дете е застанало пред тази скулптурна групичка, запленено от красотата ѝ. Опиянените му очи не се откъсват от сърненцето, което за него е едно миличко, приказно създание, една вълшебна забава.

Понякога, щом децата си харесат нещо, искат да си го имат завинаги. Така става и сега. Без да се огледа настрана, без да вземе каквито и да е предохранителни мерки, момченцето нагазва в тревата, вдига от нея сърненцето и тръгва към дома си.

Носи го по улицата и никой от заетите хора не обръща внимание на тази необикновена гледка. Гражданите в повечето случаи са отдадени на мислите си и нямат време да гледат деца, които носят сърнички.

Нощ. Късна нощ. Няма вече движение. Има само тишина и неонови светлини.

Сърната извръща глава към рожбата си и с трепет забелязва, че тя не е до нея. Безпокойство минава по тялото на майката. Тя навежда глава върху тревата и нямо души неизвестните миризми, които трябва да ѝ открият част от загадката.

Сърната отново повдига глава, обръща я на всички посоки, оглежда всеки кът от градинката – от рожбата ѝ няма следа.

Тогава сърната излиза от своя невидим, покрит с трева пиедестал и тръгва по следите, по миризмата на стъпките, които е оставило след себе си детето. Тя излиза от градинката, оглежда се още веднаж и със свойствената си грациозност, потегля по средата на уличния асфалт, между сградите. Тя души следите и върви натам, където я водят.

Самотният милиционер на кръстопътя се изненадва като я вижда, но бързо се окопитва и спира с движение на ръката си фучащата срещу животното кола. Сърната продължава пътя си.

По-нататък, срещу нея се задава пиян гражданин, който също като нея върви по средата на улицата. Той и сърната са застанали един срещу друг. Върху лицето на пияния се появява изненада. Продължават да стоят и да се гледат: животното стои непоколебимо на мястото си и за нищо на света няма да се върне назад,както не би се върнала никоя майка на света. Пияният се изплашва от нейната непоколебимост и се оттегля настрана. Сърната продължава своя път в безлюдната нощ.

Тя върви по малки улички и влиза в други квартални градинки, където под сребърното сияние на луната, три мечета, слезли като нея от пиедестала си играят на прескачане. На друго място изваяните от гранит риби се плъзгат в басейнчето, за да се забавляват. На другата страна на басейнчето оживява каменна морска русалка, която прави грациозен скок във водата и започва да си играе с тях.

Където и да мине сърната, нейните побратими я поздравяват весело и я викат да се забавлява с тях, защото сега е времето когато оживява металът и камъкът, но тя им отказва, души земята и продължава по своя неизвестен маршрут.

Между високите жилищни кооперации се е сврял чуден зелен двор с дървета и живописна старинна ограда. В този двор, между исполините-сгради, се гуши едноетажна къща. На външната врата е поставена солидна стара табела:

професор-медик  Е. КОЛЕВ

специалист по вътр. Болести

 Пред тази тежа желязна врата с чудновато извити железни пръчки я водят следите. През нея минават те. Тук спира сърната.

Тя се оглежда и тъй като вратата е повредена и стои отворена открай време, майката която търси рожбата си, влиза през нея и се озовава в дворчето. Тя минава през него, изкачва двете каменни стъпала и застава пред вратата на къщата, безсилна, да направи нещо повече.

Тук следите изчезват.

Сърната започва да обикаля къщата. Всичко е обляно от меката прозрачно синя светлина на луната, която се прецежда през короните на дърветата и блести в прозорците. Нещо непоколебимо подсказва на майката, че сърненцето е тук. Но къде? Прозорците са ниски. Като повдигне повечко главата си, тя може да погледне през тях. Така и прави.

Ето ти изненада!

В една от стаите свети нощна лампа. Вижда се цялата вътрешност.

На креватчето е легнало момченцето. Спи. Спи, прегърнало сърничката. Сърничката е подгънала краченца и е положила главичката си върху възглавницата, до неговата.

Зарадвана, майката слага предните си копитца върху перваза на прозореца и започва да души стъклото. То е тънко, но все пак е една жестока преграда между нея и рожбата ѝ.

Сърната отново слиза на земята, прави кръг около къщата и отново слага копитца на перваза. Нищо не може да направи, освен да почука с копитце върху стъклото.

Върху леглото сърненцето трепва. То измъква главичката си от прегръдката на момченцето, рипва на пода и радостно се устремява към прозореца.

Сърната и сърненцето стоят муцунка срещу муцунка, между тях е само тънкия пласт от стъкло, но и това е достатъчно да ги раздели.

Майката отново тръгва около къщата и се спира пред входа ѝ. Изправя се не задните си крака и започва да души всяко кътче по вратата и около вратата, натиска с муцуна по нея, решена да я отвори.

Зъррррррр!

Сърната подскача уплашено назад, но силното ѝ майчино чувство я връща отново на това място. Тя е натиснала бутона на звънеца и цялата къща се е изпълнила с острия му тревожен звън.

Професорът, който спи до съпругата си, се събужда протяга ръка и пали настолната лампа. Същата ръка се плъзва върху нощната масичка и търси очилата. Пръстите му като лалугери шарят пред очилата, но преди да ги напипат, ги избутват зад масата.

Като не може да намери очилата си, професорът все пак става и с невъоръжени очи тръгва несигурно към хола. Тъй като той е сънен и късоглед, тръгва към стаята на детенцето. Отваря вратата, вижда криво-ляво, че е сбъркал и се връща. Сега вече решително се насочва към външната врата и я отваря.

Сърната се вмъква в хола. Той ѝ сочи кабинета си, настанява я върху леглото за преглед и по професионален навик, при това без очила, при това и разсеян, тъй като е професор, започва да я преслушва с уреда си.

След това сяда на стола с гръб към сърната, измъква кочана с рецептите си от чекмеджето на писалищната маса и започва да пише рецепта.

Сърната слиза от леглото на пода, излиза от кабинета и в хола среща рожбата си. Сърната и сърненцето излизат през оставената от разсеяния професор отворена врата и тръгват по обратен път през града.

Градинката.

Градинският поливач си подсвирква весело и полива тревата. Той е в добро настроение и като си играе с водната струя, прави всевъзможни фигури. Най-после се обръща и към мястото, където зее празния пиедестал. Вижда, че сърната и сърненцето ги няма. Изпуща от изненада маркуча и хуква нанякъде.

В градинката, като вървят една след друга, влизат майката и нейната рожба. Те спокойно отиват на мястото си, застават на мястото си и като заемат постоянната си поза, се вкаменяват.

Задъхан от бягането, пристига поливачът. Той води със себе си един не по-малко задъхан от него милиционер. Бързо му сочи по посока на пиедестала, но замръзва на място от изненада.

Милиционерът, от своя страна, недоволен че са нарушили спокойствието му, сочи с ръка към животните, клати глава с укор и си отива, Поливачът грабва маркуча си и като повдига учудено рамене, започва да полива скулптурната групичка.

Водата пада върху бронзовите тела на сърните и те светлеят от първите проблясъци на изгрева.

Загърмява и движението около градинката. Градът започва своя нов ден.

ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО – пиеса за деца, 1988.

ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988

.
.
Л И Ц А

по реда на появяването им:

Б у х а л ъ т

З а й ч е т о

Т а р а л е ж ъ т

Л и с и ц а т а

В ъ л к ъ т

М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.

Сега ще пуснем хвърчилото.

Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,

да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.

Сега ще пуснем хвърчилото,

да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.

Чилото, чилото.

Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето.

Хвър натам,

хвър насам, –

хвър насам-натам-насам.

Ту върви,

ту стои,

тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,

ту стои,

тъй стои, че сякаш спи.

Хвър натам,

хвър насам,

хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,

хвър натам,

хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето.

Хвър натам,

хвър насам,

хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето.

Хвър натам,

хвър насам,

хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:

Хвър насам,

хвър натам,

хвър насам-натам-насам.

Ту лети,

ту стои,

тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край

<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

„ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“ – радиопиеса, 1986.

   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…

Да пресечем Екватора! – от Дж.В., дъщеря…

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…

„ЧИМИ“ – детска радиопиеса по едноименната повест.

борис
априлов
*
ЧИМИ
*
радиопиеса
за
деца

ТУК! ЧИМИ за РАДИО.pdf. file за сваляне.

.

ЛИЦА:

ДИМБИ          – човече

ДОМБИ          – човече

МОКСИ         – магаре

ЛИСКО          – лисиче

ЧИМИ            – проклетник

.

.

Някаква полянка в някаква гора.

Изглежда, че е хубав ден, птиците премаляват от пеене.

Чуваме подсвиркване, Димби се приближава. Подсвиркването секва.

Д и м б и. Ааа, Домби го няма. Вече е трийсет и осем часът и няма да го чакам.

Подсвиркването му ни подсказва, че се отдалечава.

Чуваме тананикането на Домби.

Д о м б и /след като се е приближил/. Еее, ма защо го няма Димби. Часът е петдесет, а го няма.

Тананикането му ни подсказва, че Домби се отдалечава. Отново пеят птички.

Д и м б и. А, Домби, ти ли си?

Д о м б и. Аз съм, Димби. Защо закъсня?

Д и м б и. Ти закъсня.

Д о м б и. Напротив – обратното. Димби. Когато дойдох, нямаше никой.

Д о м б и. И аз като дойдох нямаше никой.

Д и м б и. Защото си бях тръгнал.

Д о м б и. Ами и аз си бях тръгнал преди да дойдеш.

Д и м б и. Добре че се сетих да се върна.

Д о м б и. И аз, Димби. А бе, викам си, ние с Димби имаме ли среща пред този варел, дето е тук, /чуваме почукване по варела/ или нямаме? И понеже помня много добре, че имаме, взех че се върнах.

Д и м б и. Да, ама аз бях тук.

Д о м б и. Но когато ме нямаше.

Д и м б и. Но и теб те нямаше, когато ме имаше.

Д о м б и. Мен ме нямаше по-късно, а теб те нямаше по-рано.

Д и м б и. Добре де, нали се срещнахме! Какво смяташ да правим днес?

Д о м б и. Ще се къпем.

Д и м б и. А после?

Д о м б и. Отново ще се къпем.

Д и м б и. До вечерта ли?

Д о м б и. Докато се случи нещо по-интересно. Тогава ще започнем да се занимаваме с по-интересното нещо.

Чува се вик за помощ.

Пауза.

Д и м б и. Май че някой вика. За по…

Д о м б и /учудено/. Че кой може да вика? /Оглежда се./ За по…

Отново се чува викът за помощ.

Д и м б и. Ето!… Чуй!… /Двамата се ослушват./ Предлагам незабавно да си вървим… /Тръска глава задето е сбъркал./ Да помогнем.

Д о м 6 ж. Да, Димби, прав си – да вървим!

Д и м б и. Да, Домби, но не е ли малко прибързано едно незабавно връщане назад, към някакво си място, където някой си вика за по…

Д о м б и. Когато някой вика за по…, около него положението не е добро.

Д и м б и. Ами ако е добро, защо ще вика за по…

Дълга пауза. Песента на птичките.

Д и м б и /неубедено/. Май че ми се е сторило.

Д о м б и /съгласява се/. Точно така.

Г л а с ъ т /който преди малко викаше за помощ/. Ами, ами!

Д и м б и /тихо, уплашено/. Ало, кой иска помощ?

Г л а с ъ т. Аз.

Д и м б и. Кой си ти?

Глас ъ т. Чимиджимичамиджоми!

Пауза.

Д и м б и. Какво?

Д о м б и. Кой?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Д и м б и /учудено/. Какво е това?

Ч и м и. Кое?

Д и м б и. Дето го каза?

Ч и м и. Не казах нищо.

Д и м б и. Не, не… Ти говореше нещо дълго.

Д о м б и. Обширно.

Ч и м и. Казах само името си.

Пауза.

Д и м б и /плахо/. Домби, този варел…

Д о м б и /несигурно/. Вярваш ли, този варел?…

Пауза.

Д и м б и. Слушай.

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Ти наистина ли си във варела?

Ч и м и. Нямате си представа колко съм вътре.

Д и м б и. Добре де – какво искаш?

Ч и м и. Да ме извадите.

Д и м б и. Защо?

Ч и м и. Защото вън е по-добре отколкото вътре.

Д и м б и. Но защо ние?

Ч и м и. А кой?

Д и м б и. Защо не си излезеш сам?

Ч и м и. Не мога.

Д о м б и /отсича/. Както си влязъл, така ще си…

Ч и м и. А бе влизането беше горе-долу лесно, /пауза/ но излизането…

Д и м б и. И защо си влязъл?

Ч и м и. Понеже се разхождах.

Пауза.

Д и м б и. И ние се разхождаме…

Д о м би. …но не влизаме във варели.

Ч и м и /учудено/. Защо?

Д и м б и. Заобикаляме ги.

Д о м б и. Този варел знаеш ли откога стои тук и винаги го заобикаляме.

Д и м б и /възмутено/. Ще влиза във варели!

Д о м б и /възмущава се и започва да се навива/. Ще влиза във варели! Слушай, как те наричаха?…

Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!

Пауза.

Д о м б и. Слушай, Чими… и… така нататък. Как успя да влезеш?

Ч и м и /невъзмутимо/. Както си вървях, варелът се изпречи пред мен.

Д и м б и. Аха, изпречи!

Ч и м и. Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?

Д и м б и. Да де, разбираме.

Ч и м и. И си викам – да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда отгоре…

Д и м б и /ядосано/. Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре?

Ч и м и. Никой.

Д о м б и /нетърпеливо/. Продължавай!

Ч и м и. Покачих се и гледам: отгоре – дупка.

Димби и Домби се закискват.

Д и м б и. Че кой варел няма дупка.

Д о м б и /потвърждава/. Варел без дупка!

Ч и м и. Погледнах през дупката. Гледам – тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и… Край!

Д о м б и /внезапно/. Като стол без крак.

Д и м б и /учудено/. Домби, какво говориш?

Д о м б и. Варел без дупка е като стол без крак, или тенджера без капак!

Д и м б и. Не прекъсвай съществото, което говори!… /Обръща се към варела./ Какво имаше в тъмното?

Ч и м и /разочаровано/. Нищо! Цялото тъмно – празно. За първи път виждам такова празно тъмно. /Чука по варела./ Чувате ли?

Д и м б и. Чуваме!

Ч и м и. Празно.

Д и м б и /след пауза/. Домби.

Д о м б и. Кажи, Димби.

Д и м б и. Ами… Трябва да го спасим.

Д о м б и /към варела/. Слушай, ще те спасим!… Ще по-търсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?

Ч и м и. Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя!… Защо ви е приятел?

Д и м б и. Защото не можем. Варелът е висок.

Д о м б и. Ще потърсим някой ВИСОК приятел.

Ч и м и. Добре.

Д и м б и. Да не вземеш да изчезнеш?

Ч и м и. Къде повече?…

Музикална пауза.

Д и м б и /поглежда часовника си/. Ей, часът е 38, а още не сме го спасили. Чудя се, Домби, кой от приятелите ни може да мине за висок, ама толкова висок, че да стигне до горната част на варела.

Д о м б и. Ами виж сега, Димби, от ниска гледна точка, Мокси е висок и строен. Предлагам да го намерим и да го доведем.

Д и м б и. Чудесно, да намерим Мокси!

Музикална пауза.

Някакъв странен шум, нещо се трие.

Ч и м и. Ей, кой се чеше на варела?

М о к с и. А! Кой е? /Тишина./ Кой там? /Рита варела./

Ч и м и. Защо риташ? Кой рита варела?

М о к с и /най-после се престрашава/. Ей, бъчво!

Ч и м и. Какво?

М о к с и /трепва/. Бъчва такава!

Ч и м и. Ти си бъчва!

М о к с и /прави крачка назад/. Брей!… Аз съм магаре!… А ти… такова… Какво… там… такова?

Ч и м и. Какво такова?

М о к с и. Бъчва… пък… говориш…

Ч и м и /смее се/. Хе-хе! Бъчва!

М о к с и. Варел!

Ч и м и. Аз съм Чимиджимичамиджоми!

М о к с и /ядосано прави втора крачка назад/. Ей!

Ч и м и. Какво?

М о к с и. Няма да… таковаш?

Ч и м и. Да каковам?

М о к с и. Ами, какво… таковаш!

Ч и м и. ТИ ТАКОВАШ!

М о к с и. Нищо подобно!… Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж…

Ч и м и. Какво бе, какво изведнъж?

М о к с и /вика неочаквано/. Ти си бъчва! Варел!… Знаеш ли ако те ритна!

Ч и м и. Ритни де!

М о к с и. Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копито ще видиш!

Ч и м и. Засили се де!

М о к с и. Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!

Ч и м и. Чакам.

М о к с и /ядосано/. Сега ще видиш!

Бързо се отдалечава.

Тишина, мълчание. Чуват се песните на птиците.

Ч и м и. Хайде де!… Какво стана?

Мълчание. Само песента на птиците.

Ч и м и. Ей, къде си?

Някои от птиците млъкват.

Ч и м и. Щеше да риташ?

Млъкват и останалите птици.

Ч и м и. Хе!… Хе-хе!… Хайде де!… Ще рита!… Хе-хе!. Избяга!… Хе-хе! Няма го!

Някой почуква по ламарината.

Ч и м и. Влез!

Д и м б и /осведомява го/. Аз съм, Димби.

Ч и м и. Какво бе, ще ме спасявате ли?

Д и м б и. Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме.

М о к с и. Домби, защо разговаряте с тази презряна бъчва?

Д о м б и. Мокси, търсим те.

Д и м б и /зарадвано/. Чакаме те!

М о к с и /прошепва/. Димби!

Д и м б и. Какво?

М о к с и. С кого разговаряте?

Д и м б и. Амии, с този… Как ти беше името?

Ч и м и /с удоволствие/. Чимиджимичамиджоми!

Д и м б и /пояснява/. С него разговаряме.

М о к с и /приближава се още малко/. Че какво е то? Същество ли е, вещество ли е?… Магаре?

Д и м б и. И аз не знам. /Към варела./ Чимибими… димирими… и така нататък, какво представляваш?

Ч и м и. Нищо… Аз съм само Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и /пояснява/. Това е!

М о к с и /учудено/. Ха!

Д о м б и /приближава до самия варел, любопитно/. Добре де – животно ли си, човек ли си?

Д и м б и. Предмет ли си?

Ч и м и. Нали ви казах – Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и /въздъхва/. Ох!… /пауза/ Искаме да знаем голям ли си, малък ли си?

Ч и м и. Глупаци!

Д и м б и. Домби, ставаш смешен. Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти, например, не можем да влезем. Мокси – също, следователно Чимиджоми и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.

Д о м б и. Да, Димби, но името, името му как е влязло?

Д и м б и. Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал, и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?

Д о м б и. Ами!… Трябва ми поне една седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го довърша.

Д и м б и /към варела/. Чими!

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Можеш ли да го кажеш отново?

Ч и м и /бързо/. Чимиджимичамиджоми! Най-обикновено име.

Д и м б и. Я го повтори, но бавно.

Ч и м и. Чи-ми-джи-ми-ча-ми-джо-ми!

Д и м б и. Чи-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.

Ч и м и /иска да знае/. Добре де, а кога ще ме спасявате? Не мога да стоя тук до края на живота си!

Д и м б и. Това е най-лесното. /Обръща се към Мокси/. Мокси!

М о к с и /изпълнен с лоши предчувствия/. Какво?

Д и м б и. Предложи нещо.

М о к с и. АЗ?

Д и м б и. ТИ.

М о к с и. Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито човек, нито предмет.

Д о м б и. Добре де, според теб какво е?

М о к с и. Според мен, това е едно НИЩО.

Д о м б и. Глупости!… Той има име!

Д и м б и. И толкоз дълго.

Д о м б и. Когато едно нещо е нищо, то няма име.

М о к с и /отсича/. Вятър! Срещал съм толкова НИЩОВЦИ с имена! Гледаш го – има си име, има си всичко, а пък – нищо… Според мен – да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова нищо, което е във варела, знам и песничка…

Песничка за нищото.

Гледаш – към теб идва нещо.

Викаш си – е, туй е НЕЩО.

Взираш се – то било НИЩО,

НИЩО, а пък идва къмто теб.

 

Питаш го: как си бе, НИЩО?

То разговаря горещо,

всъщност не казва то НИЩО,

НИЩО, а говори си със теб.

.

На това място и Димби и Домби също запяват:

От нищото нищо не става,

защото си е НИЩО то наглед.

Но с него може да се разговаря,

наред да си е всичко, но наглед.

.

Ч и м и /изкрещява/. За мен ли пеете?

Триото млъква.

Д о м б и /смутено се оправдава/. Мокси запя и… ние…

Ч и м и /крещи ядосано/. И какво? Ще пеете ли, или ще ме спасявате?

Д о м б и. Моля ти се, ще те спасяваме!

Ч и м и. Тогава?… Аз чакам ли чакам, а вие пеете!

Д о м б и. Добре. /Смотолевя./ Добре.

Д и м б и /строго към Мокси/. Мокси, ти ли започна?

М о к с и /навежда глава/. Пак Мокси. Всички пяхме.

Д и м б и. Да, ама кой почна?

Д о м б и /възмутено/. Мокси почна.

М о к с и /веднага отрича/. Не!

Д и м б и /преглътва/. Мокси, признай си! Чими е в беда, а ти изведнъж започна да пееш и то една доста обидна песен.

Д о м б и /решително/. Димби, чакай! Ще му докажа, че той започна пръв… Мокси, ти стоеше тук, така ли?

М о к с и /смотолевя/. Не знам.

Д о м б и. Тук ли стоеше, кажи?… Виж къде сочи пръстът ми.

М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук!

Д о м б и /сочи/. А ние с Димби стояхме тук. Тук ли стояхме?

М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук.

Д о м б и. И както стояхме, ти изведнъж започна да пееш така. /Показва как, като запява./

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,

викаш си – о, туй е НЕЩО,

взираш се – то било НИЩО,

НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Д и м б и /пояснява/. А след туй започна втория куплет. Ей така! /Запява./

.

Питаш го: как си бе, НИЩО?

То разговаря горещо,

всъщност не казва то НИЩО,

НИЩО, а говори си със теб.

.

М о к с и /ядосано/. Добре де, така беше, но вие не подхванахте ли по-нататък?… /Запява./

От нищото нищо не става,

защото си е НИЩО то наглед.

Но с него може да се разговаря,

наред да си е всичко, но наглед.

Димби и Домби не устояват и се присъединяват към финала на песента. Тримата пеят:

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,

викаш си – о, туй е НЕЩО,

взираш се – то било НИЩО,

НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Песента свършва, тримата млъкват.

Пауза.

Ч и м и /горчиво/. Е? Какво стана?

Пауза.

Д и м б и /наивно/. Какво стана?

Ч и м и. Ами, уж се скарахте на магарето, задето ме обиди, пък… Отново ми изпяхте тази позорна песен.

Д о м б и. Да му докажем, че почна пръв.

Ч и м и /тъжно/. Да де. ТОЙ почна, ВИЕ свършихте… Карай да върви!

Д и м б и /настоява/. Доказахме му, че почна!

Ч и м и /въздъхва бавно и продължава мисълта си/. Не е важно кой почва. Важното е кой СВЪРШИ…

Неловка пауза.

Д и м б и /поглежда варела/. Чими, как да ти го обясня… Просто ни се пееше.

Д о м б и. Знаеш ли от кога не сме пели?

Ч и м и /весело/. А, спасяването е лесно!

Д и м б и. Това е най-лесното.

Д о м б и. Ей сега! Мокси!…

М о к с и /с лоши предчувствия/. Какво?

Пауза.

М о к с и. Какво има?

Д и м б и /кани го/. Застани до варела.

М о к с и. Защо?

Д о м б и. Хайде, хайде.

М о к с и. Добре де, заставам.

Пауза.

Д и м б и /заключава/. Не си високо животно.

М о к с и. Хайде сега и обиди!…

Д о м б и. Димби, не е ли по-добре, вместо високо животно, да намерим някое умно животно?

Д и м б и. Това си викам и аз.

М о к с и /намесва се/. А бе, как да ви кажа, знам такова животно!

Д о м б и. Кажи го!

Мо к с и. И умно…

Д о м б и. …и хитро.

Д и м б и. Аха.

Д о м б и /въздъхва/. Но го няма…

Д и м б и. Търсихме го.

М о к с и. Какво ни струва да го…

Д о м б и. Да го повикаме!

Д и м би. Едноо, двее…

Д о м б и. Три!

Т р и м а т а /викат/. Лиско!

Никой не отговаря.

– Лискоооо!

Никакъв отговор.

– Лискоооооооо!

Л и с к о /гласът му/. Каквоооо?

Т р и м а т а. Елааа!

Пауза.

Л и с к о. Охоо, три умни същества на едно място!

Д и м б и. Лиско, здравей!

Д о м б и. Добре, че дойде!

М о к с и. Сега ще става каквото ще става!

Л и с к о. Защо? Да не би да се е случило нещо?

Д и м б и. Да.

Д о м б и. Случи се.

М о к с и. Ще видиш какво.

Л и с к о. Това е добре. Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин, събуждам се и си викам: времето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?

Т р и м а т а. Добре сме!

Д и м б и /подхваща задъхано/. Лиско, знаеш ли? Преди малко…

Л и с к о. Спокойно!

М о к с и. Да, ама…

Л и с к о. Не бързай, Мокси.

Д о м б и /нетърпеливо/. Не мога да разбера, защо не почваме?

Л и с к о. Домби, спокойно. За всичко има време.

М о к с и. Това им казвам.

Д о м б и /не издържа/. А кога ще го… Той е в беда.

Л и с к о /изглежда всеки, поотделно/. Кого?

Д о м б и. Чими!

Л и с к о. Какво е Чими?

М о к с и. Едно абсолютно нищо.

Л и с к о. Как така – НИЩО?

М о к с и. Нещо неопределено. На такива аз казвам – НИЩО.

Ч и м и. ТИ СИ НИЩО! /Гласът му прозвучава неочаквано и остро/.

Л и с к о /изненадано/. Кой се обажда?

Ч и м и. Аз.

Л и с к о /шепти на приятелите си/. Той каза АЗ.

Д и м б и /тюхка се/. Не мога и не мога да кажа името му!

Д о м б и. Някакво нещо, което се вмъкнало през една дупка

М о к с и /настоява/. Едно НИЩО!

Л и с к о /спокойно/. Не, Мокси. Не си прав… Това НИЩО каза: аз. Щом едно нещо каже за себе си: аз – значи нещото си е НЕЩО, а не НИЩО… Той също е…

Ч и м и /ядосано/. А, бе… Вие!… Ще ме спасявате ли?

Л и с к о. Кой се обажда?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Охоо! Започва се… Ей!

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. Името ти е най-малко три метра.

Д о м б и. Трябва да се изговаря на почивки.

Л и с к о. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.

Ч и м и /с гордост/. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Във варела ли се намираш?

Ч и м и. Да!

Л и с к о. И как стана тая работа?

Ч и м и. И на теб ли да обяснявам, глупако?

Л и с к о. Охо!

Напрегната пауза.

Ч и м и. Ами, както си вървях, гледам – пред мен: варел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Качвам се, гледам – нищо няма на варела. Само дупка.

Л и с к о. Там е работата.

Ч и м и. Там е работата, я!… Викам си – чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката – тъмно. Викам си – чакай да видя какво има в тъмното, спущам се през дупката –  туп!…

Л и с к о. На дъното.

Ч и м и. В тъмното.

Л и с к о. И какво има в тъмното?

Ч и м и. Нищо, глупако!

Л и с к о. В момента в тъмното има едно врескало. Как се казваше?

Ч и м и. Чимиджжшчамидаюми!

Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо!… Умирам за такова.

Ч и м и /радостно/. Нали?

Л и с к о. Можеш да си го увиваш около врата, като шал.

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби!

Д о м б и /изумено/. Уби ме!…

Д и м б и. Как го запомни?

М о к с и. Можеш ли да го повториш?

Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!

Ч и м и. Еееей!

Л и с к о /спокойно/. Чими!

Ч и м и. Кажи, глупако!

Л и с к о. Можеш ли да кажеш какво представляваш?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Като животно какво представляваш?

Ч и м и. Пак същото.

Л и с к о. Как!… Това ти е името, нали?

Ч и м и. И името, и другото.

Пауза.

М о к с и /прошепва/. Предлагам да бягаме.

Л и с к о. Мокси, кротувай! /Към варела./ В къщи как ти викат?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. На баща ти как му викат?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. А на майка ти?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Чудна работа!…

М о к с и /шепне/. Да се измитаме, докато е време.

Д о м б и. Мокси е прав. На мен подобни истории с неизвестни същества също не са ми по характера и възпитанието.

Л и с к о. Така ли смяташ?

Д о м б и. Има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но аз не спадам към тях.

Л и с к о. Добре де, какво да правим?

Д о м б и. При такива случаи разумните живи същества си плюят на петите и бягат. Нали, Димби.

Д и м б и. Ако вземете решение, аз бих драснал пръв, но каквото решат всички.

Л и с к о /обръща се към варела/. Чими.

Ч и м и. Каки, глупако!

Л и с к о. Баща и майка имаш ли?

Ч ,и м и. Не знам.

Пауза.

М о к с и. Казах ли ви?

Л и с к о /към Чими/. Сираче ли си?

Ч и м и. Не знам.

Л и с к о. Братчета и сестричета имаш ли?

Ч и м и. Откъде да знам, бе, глупаци?

Д и м б и /намесва се/. Как да не знаеш? Или имаш, или нямаш!

Ч и м и /ядосано/. Не знам, казах, глупаци такива!

М о к с и /категорично/. Тая работа не ми харесва!

Д и м б и  и  Д о м б и /едновременно/. И на мен!

Пауза.

Л и с к о /към варела/. Чими!

Ч и м и. Да.

Л и с к о. Слушай, моето момче!

Ч и м и /крещи/. Абе, вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?

Л и с к о. Ще те спасяваме!

М о к с и. Тая работа ще стане без мен, защото след малко ще бъда поне на три километра оттук. Ако това проклето същество, което от бъчвата нарича спасителите си глупаци, е на свобода, кой знае какво би могло да стори.

Д о м б и. Да, вътре има някакво проклето същество от неизвестен произход, то си позволява да бъде проклето, когато е вътре, представете си колко по-проклето ще стане навън. Защото все пак има разлика между ВЪТРЕ и ВЪН, нали?

Л и с к о. Разбира се, разликата е огромна. /Към Димби/. Димби, имаш думата.

Д и м б и. Смятам, че трябва да помислим.

Л и с к о. Когато се спасява, се бърза.

М о к с и /крещи/. Не съм съгласен.

Л и с к о. Мокси, какво те прихвана?

М о к с и. Преди всичко не знам кого спасяваме. Дори не знам КАКВО спасяваме. Може да е нещо, което не е за спасяване.

Л и с к о /клати глава/. Мокси, Мокси, няма такова нещо, което да не е за спасяване. Ако някой се нуждае от помощ, спасяваш и не мислиш.

М.о к с и /иронично/. Така ли?

Л и с к о. Така.

М о к с и. Домби, какво ще кажеш?

До м б и. Само да не съжаляваме.

Л и с к о. Приятели, законът е такъв: изпадне ли някой в беда, спасяваш!… Трябва… Такъв е законът.

М о к с и /смотолевя/. Едва ли.

Д и м б и /намесва се/. Лиско, как можеш да спасяваш нещо, което не е определено?

Л и с к о. Разбери, Димби!… Този, който те вика за помощ, значи се нуждае от тебе. Ако имаш възможност – спасяваш и не мислиш… Хайде!

Д о б и. Какво хайде!

Л и с к о. Донеси въжето!

Д и м б и. Аз ще го донеса. /Излиза./ Пауза.

М о к с и. Димби няма да се върне.

Л и с к о. Защо смяташ така?

М о к с и. Този, който сам предлага да отиде за въже, отива и забравя да се върне.

Л и с к о. Глупости.

Д о м б и. Лично аз, ако ме поканят да донеса въже, ще се зарадвам, понеже ще се отдалеча поне за малко от този проклет варел.

М о к с и. И все пак – да помислим. Всичко трябва да се обмисли.

Л и с к о. Дори когато протягаш ръка за помощ?

М о к с и. Да.

Ч и м и /крещи/. Стига!…

Л и с к о. Чими!

Ч и м и /крещи/. Престанете!

Л и с к о /окопитва се/. Чими, какво ти става?

Ч и м и. Много дрънкате!… Обсъждате!… Във варел ли съм попаднал или на събрание?… Да го спасим ли, да не го ли?… Говорите, говорите, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате !

Л и с к о. Ще те спасим.

Ч и м и. Аз чакам, а те – бъбрят!… Лежа във варела, чудя се какво да правя, а те – заседават!… Засрамете се!…

Л и с к о. Добре де, засрамихме се.

Ч и м и. Изляза ли веднъж, ще ми станете само на философи!

М о к с и /вика/. Чу ли?

Ч и м и /вика/. Некадърници!

М о к с и /кипва/. Лиско! Нищо ли не чуваш?

Л и с к о. Мокси, не съм глух.

М о к с и. Отивам си!

Ч и м и /вика/. Отивай си, бе глупак!

М о к с и. Кой е глупак?

Ч и м и. Откакто съм във варела, все си отиваш!

М о к с и. Млъкни! /Изревава и ритва варела./

Ч и м и. Некадърник!

М о к с и /нахвърл се яростно срещу варела и рита/. Млъкни, ти казвам!

Ч и м и. Знаеш само да риташ!… И все празни варели… Защо не ритнеш мен?

М о к с и. Ела де, ела да те ритна!

Ч и м и. Изкарай ме и ме ритни!

М о к с и /безпомощно/. Ще се пукна!… Казвам ви да се махаме. Домби, какво мислиш?

Д о м б и. Според мен, това зло, дето е вътре, не заслужава да го спасяваме.

М о к с и. Лиско, чу ли?

Л и с к о. Да почакаме Димби с въжето. Макар че въже няма да ни трябва, защото измислих друго.

М о к с и. Не мисли повече!… Няма да спасявам това зло!

Д и м б и /запъхтяно/. Още ли не сте взели решение?

М о к с и /оплаква се/. Димби, докато те нямаше, онова зло във варела ме предизвикваше и обиждаше.

Д о м б и. Доколкото разбирам, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро ВЕЩЕСТВО, което се ПРЕСТРУВА на същество.

М о к с и. Е, Лиско?

Л и с к о. Трябва! Макар че и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.

М о к си. Не в беда, а във варел!

Лиско. Все едно.

М о к с и. И все пак искам да знам какво му е трябвало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? Димби и Домби защо не се пъхат? Видим ли варел, заобикаляме го, Нали, Димби?

Д и м б и. Лично аз заобикалям варелите.

Д о м б и. Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.

М о к си. А той – вътре!

Л и с к о  /философски/. Разни животни, разни идеали, Мокси!

М о к с и /крещи/. Не!

Л и с к о. Хайде!

Т р и м а т а. Какво?

Л и с к о. Почваме спасителната акция!

М о к с и. Хайде!

Л и с к о. Какво „хайде“, Мокси?

М о к с и. Да си вървим! Довиждане.

Пауза.                   

Д о м б и. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Според мен… Хайде да не казвам…

Л и с к о. Кажи, кажи!

Д о м б и. Според мен, това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.

Л и с к о. Ясно, Домби!… Свободен си.

Д о м б и. Извинявай, но… Довиждане.

Пауза.

Л и с к о. Е, Димби? Имаш ли да кажеш нещо?

Д и м б и. Извинявай, Лиско, но…

Л и с к о. Не се оправдавай!

Д и м б и. Много те уважавам, но ме е страх. Не знаеш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!… Довиждане!

Л и с к о. Довиждане, Димби!… /И понеже Димби стои./ Защо не тръгваш?

Д и м б и. Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката. Довиждане.

Тишина.

Ч и м и. Ей!… Пауза.

Ч и м и. Ей!… Пауза.

Ч и м и. Ей, спотайваш ли се?…

Тишина.

Ч и м и. А бе, един от тия глупаци не остана ли?… Къде сте?…

Тишина с птички.

Ч и м и /уплашено/. Помооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…

Л и с к о /обажда се най-после/. Викай!… Повикай си!…

Ч и м и. А, тук ли си?… Защо мълчиш?

Л и с к о. Прави ми кеф!

Ч и м и /тревожно/. Защо мълчиш?

Л и с к о. Да ти натрия мутрата! Затова!

Чими мълчи. Размисля.

Ч и м и /най-после/. Ей!… Кой си ти, бе? /Предава се./ С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?

Л и с к о. Аз съм Лиско!… Така че няма смисъл…

Ч и м и. Какво няма?

Л и с к о. Няма смисъл да ми показваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм в стомаха на акула… Къде не съм бил!

Ч и м и. Във варел не си бил!

Л и с к о. И макар че си някакво неизвестно нищожество, ще те спася.

Ч и м и. Моля те, Лиско!

Л и с к о. Вече ми харесваш… И без обиди към приятелите!…

Ч и м и. Няма вече.

Л и с к о. Да чуя името си!

Ч и м и. Обещавам, Лиско!

Д и м б и. Лиско! Аз се върнах.

Л и с к о. Зная.

Д и м б и. И наистина, когато някой е изпаднал в беда, какъвто и да е той… Нали разбираш?…

Л и с к о. Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак.

Д о м б и. Лиско. Аз… такова…

Л и с к о. Ти се върна, Домби, разбрах.

Д о м б и. Понеже…

Л и с к о. Без понеже!

Д о м б и. Добре, без понеже!

Л и с к о. Домби, трябва да измислим начин за измъкването на този кръгъл глупак… Кажи, Мокси! Кажи де!

М о к с и. Нищо.

Лиско /весело/. Добре.

М о к с и. Понеже…

Л и с к о. Без понеже.

М о к с и /троснато/. СЪС понеже! Понеже размислих… Няма как – трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.

Л и с к о. Така ми харесваш, Мокси! И ето че трябва да обмислим спасяването на този невероятен нахал.

Ч и м и /не издържа/. Лиско, обиждаш!…

Л и с к о. Млъкни!

Ч и м и /кротко/. Добре.

Т р и м а т а. А!

Д п м б и /прошепва плахо/. Май си го усмирил!

Д о м б и. Направил го е на памук.

М о к с и. Лиско, Чими е преобразен.

Л и с к о /усмихва се/. Малко го обработих, Мокси. Готов е да бъде спасен… Донесете една стълба.

Д и м б и. Защо ти е стълба?

Л и с к о. Ще видите… Хайде, Мокси!… Стълба!

М о к с и. Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво иска Лиско.

Л и с к о. Мокси, много силно се впрягаш в работа.

М о к с и. Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.

Л и с к о. Ти си славно магаре!

Ч и м и /внезапно извиква/. Голямо!

М о к с и. Чу ли?… Отново.

Ч и м и /оправдава се/. Какво казах? Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!

М о к с и /обидено/. Мисли, че не разбирам от тънки обиди.

Л и с к о /строго/. Чими, извини му се!

Ч и м и. Извинявай, Мокси. Не си толкоз голямо магаре.

М о к с и. Лиско, пак!…

Л и с к о /вика/. Чими!

Ч и м и. Мокси, извинявай!

Л и с к о /към Мокси/. Доволен ли си?

М о к с и /усмирява се/. Това е друго.

Д и м б и. Ето стълбата.

Д о м б и. Донесохме я.

Л и с к о /тържествено/. Прекрасно! Един от нас трябва да стъпи върху варела. Качим ли се на него – готово!

– Ей!

– Чудесно!

– Идеално!

– Браво, Лиско.

Пауза.

Л и с к о. Домби!

Д о м б и. Кажи, Лиско.

Л и с к о. ТИ ще бъдеш!

Д о м б и. Мммоля?

Л и с к о. ТЕБЕ ще качим!

Д о м б и. Кккак?

Л и с к о. Димби, Мокси – облегнете стълбата върху варела. /Съответните шумове./ Такаа… Домби, ела… Стъпи на първото стъпало, стъпи не се бой!

Д о м б и. Така ли?

Л и с к о. Точно така!

Д о м б и. Защо?

Л и с к о. За да се изкачиш нагоре.

Д о м б и. Не!

Всички извикват.Викове: къде бягаш? Върни се.

Д о м б и. Димби е по-пъргав!

Натирват го към стълбата. Насърчават го. – Хайде!… Не бой се!… Качи се!

Л и с к о /строго/. Домби! Домби. Кккакво?

Л и с к о. Какво ще правиш, като се изкачиш по стълбата?

Д о м б и. Не знам.

Л и с к о. Ще стъпиш на варела.

Д о м б и. Не.

В и к о в е. Чакай!… Стига вече!… Ела.

Д о м б и. Къде ме качвате? Страх ме е,

Д и м б и /предупреждава го/. Гледай да не уцелиш дупката!

Д о м б и /разтреперва се/. Лиско, чу ли?

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Той каза, че мога да умеря дупката.

Л и с к о. Дупката не е толкоз голяма.

Д о м б и /спрял е по средата на стълбата/. Но, все пак… Не е ли по-добре, вместо мен, да се изкачи Димби. Забелязал съм, че той по-рядко пада в дупки.

Д и м б и /крещи/. Не е вярно! Падал съм!… Непрекъснато падам в дупки!… Видя ли дупка – право в нея!

Д о м б и /проплаква/. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Знаеш ли как лъже?

М о к с и /намесва се/. Пада! Двамата сме падали!… Нали, Димби?

Д и м б и. Да.

Л и с к о /извиква ядосано/. Домби, смело! Иначе – не знам!

Д о м б и. Ох!

Л и с к о. Още нагоре!

Д о м б и. Страх ме е.

М о к с и. Много нагоре отива!

Л и с к о. Домби, къде отиваш?

Д о м б и. Далеч от дупката!

Д и м б и. Ми ти се хвана за клона.

Чуваме някакъв шум.

Гласове: – А!

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Не бой се.

Д о м б и. Защо дръпна стълбата?

Л и с к о. За да не се върнеш.

Чими се смее доволно.

Ритник по варела.

Ч и м и /ядосано/. Не ритай варела!

М о к с и. Млъкни!

Д о м б и. Какво стана?

Л и с к о. От страх се качи на клона.

Д о м б и /крещи/. Не искам на клона!

Л и с к о. Спокойно, Домби!

Д о м б и. Свалете ме!…

Л и с к о. Ама защо се качи там?

Д о м б и. За да не падна в дупката.

Л и с к о /нервирано/. Обърка ни работата!

Ч и м и /обажда се/. Ей, спасявате ли ме?

Л и с к о. Трай!… Димби!

Д и м б и /плахо/. Кажи.

Л и с к о. Дай въжето!

Д и м б и. Ето го.

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Кажи, Домби?

Д о м б и. Докога ще вися?

Л и с к о /успокоява го/. Ще те спасим!

Ч и м и /крещи/. Какво? Друг ли спасявате?

Л и с к о. Трай там!

Ч и м и. Зарязахте ме, заради някой си друг!

Л и с к о. Млъкни!

Тишина.                                      

Д о м б и /жално/. Лиско, аз чакам.

Л и с к о. Спокойно.

Д о м б и. Не знам… Чакам да видя докога ще вися като мокър чорап.

Л и с к о. Търпение.

Д о м б и. Имам чувството, че ще падна.

Л и с к о. Ще тупнеш на варела.

Д о м б и. Не искам.

Мълчание. Напрегната тишина.

Ч и м и. Ей, какво става?

Л и с к о. Домби, връзвам този камък и го прехвърлям през клона. Ти се хващаш за въжето и се спущаш върху варела. Димби, вземи другия край на въжето.

Д и м б и. Какво да го правя?

Л и с к о. Ще го държиш.

Д о м б и. Ръцете ми омаляха!

Л и с к о. Сега можеш да се спуснеш на варела.

Д о м б и. По въжето ли?

Туп! Домби тупва върху варела.

Д о м б и. Сссега кккакво да ппправя?

Л и с к о /заповядва/. Погледни през дупката!

Д о м б и /навежда се/. Пппогледнах.

Л и с к о. Какво виждаш?

Д и м б и. Нннищо!…

М о к с и /въздъхва/. Спасяваме едно НИЩО.

Л и с к о /губи търпение/. Не виждаш ли нещо?

Д о м б и. Нищо. Тъмница!

Л и с к о. Пусни въжето в дупката.

Пауза.

Д о м б и. Готово! Пуснах края на въжето в дупката.

Тримата долу извикват „ура“.

Л и с к о. Чими!

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. Не разбираш ли какво трябва да правиш?

Ч и м и. А бе, вие!… За какъв дявол ми пуснахте туй глупаво въже?

Л  и с к о. Да се изкачиш по него.

Ч и м и. Да не си луд!

Л и с к о. Защо?

Ч и м и. Не мога да се катеря по въжета.

Пауза с музика за озадачаване.

Л и с к о. Не можеш ли?

Ч и м и. Никак!

Пауза.

Л и с к о. Тогава се вържи, да те изтеглим.

Ч и м и. Не мога!

Л и с к о. Защо?

Ч и м и. Не съм такова животно, да се връзвам.

Л и с к о. Не можеш нито да се катериш, нито да се връзваш?

Ч и м и. Не разбрахте ли, бе глупаци!

Голяма пауза с музика за озадачаване.

Л и с к о. Чими, ще ни кажеш ли най-после какво представляваш?

Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Това знам, но… Животно ли си, човек ли си, предмет ли си?… Или си привидение?

Пауза.

Ч и м и. Не знам… Каквото знам, казах го… Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о /уплашено/. Глава… Глава имаш ли?

Ч и м и. Глава ли?… Да проверя!… Имам!

Л и с к о /въздъхва/. Това е добре.

М о к с и /поема въздух/. Имал глава!

Л и с к о. Крака имаш ли?

Ч и м и. Амии, може би… Имам, имам!

Л и с к о /въздъхва/. Ох!… Колко са?

Ч и м и. Де да ги знам!

Л и с к о /ядосано/. Не си знаеш краката?

Ч и м и. Не мога да ги преброя.

Л и с к о. Много ли са?

Ч и м и. Не вярвам… Не мога да броя в тъмното, разбери!

Д о м б и /тайнствено/. Ох, не може да си преброи краката!

Л и с к о. Очи имаш ли?

Ч и м и. Имам.

Л и с к о. Уста?

Ч и м и. Имам.

Л и с к о. Опашка имаш ли?

Ч и м и. Имах.

Л и с к о. Какво?

Ч и м и. Имах!…

Л и с к о. А сега нямаш ли?

Ч и м и. Сега нямам.

Л и с к о. Къде е?

Ч и м и. Стопи се!

Тишина.

Д о м б и. Няма ли да ме свалите оттук?

Л и с к о /не му обръща внимание, на Чими/. Уши имаш ли?

Ч и м и. Не.

Л и с к о. По въже не можеш да се катериш, така ли?

Ч и м и. Никак.

Л и с к о. Нито да се връзваш?

Ч и м и. Не.

М о к с и. Казвам ви да бягаме, докато е време.

Д о м б и. Страх ме е, свалете ме.

Д и м б и. Това е или чудовище, или същество, или… най-малкото – привидение… А сме тръгнали да го спасяваме…

М о к с и. Лиско, решавай! Докато е време… Не знам дали ме разбираш, ако се качи на гърба ми?

Л и с к о. Защо пък точно на твоя, Мокси?

М о к си. То се знае на чий гръб ще се качи, ако се окаже привидение.

Л и с к о. Привидения не съществуват.

М о к с и. Знам, но… това вътре не ми прилича на нищо. Не знае дали има глава, не може да си преброи краката, не може да се катери по въже, нито пък да се връзва… Уж се провира през дупка, пък…

Л и с к о. Какво – пък?

М о к с и. Пък изведнъж може да стане голямо.

Д и м б и /отсича/. Тук има нещо тайнствено!

До м б и. Сваляйте ме и да бягаме!

Л и с к о /опъва се/. Той е в беда, а който е в беда, трябва да бвде спасен.

М о к с и. Признай, страх ли те е?

Л и с к о. Ами, и мен ме хвана страх.

М о к с и /отрязва/. Да се омитаме.

Л и с к о /задъхано/. Един момент! Мокси, чакай!

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Чими!

Ч и м и. Какво бе, Лиско!

Л и с к о. Ръце имаш ли?

Тишина.

Ч и м и. Имам, но… де да знам… Може би не са ръце.

Л и с к о /шепне/. Май че ще бягаме заедно.

М о к с и. Така те искам!

Л и с к о. Крака или ръце?

Ч и м и. Когато си искам са крака.

М о к с и, А когато не искаш?

Ч и м и. Стават ръце.

Мокси извряква и хуква. Димби и Лиско – след него. Чуваме тичането им. Тишина.

Д о м б и. Избягаха. Всички.

Ч и м и /след пауза/. Ей, глупаци, къде сте?… Къде потънахте?

Тишина.

Ч и м и. Уплашиха се.

Л и с к о /шепти/. Страх ме е. Примирам от страх.

Чуват се барабани, после тромпети, гръмва оркестър, който кара лисичето да запее:

.

Страхът – това е нещо

поставено във мен,

което аз си нося

в сърцето нощ и ден.

То спи дълбоко в мене

и става на крака,

когато неусетно

попадна във беда.

Без страх не може всяко

разумно същество…

Страхът, това е сякаш

предпазно вещество.

Не се страхува само

последният глупак.

Да – всеки се страхува,

но важното е – как.

.

/Група започва да му приглася./

.

Бъди достоен ти,

когато се страхуваш!

Страхувай се, но с мярка.

В страха си горд бъди.

Бъди достоен ти,

за да не се срамуваш

след страшния момент

и всичките беди.

И т.н.

.

Л и с к о /неочаквано/. Чими!

Ч и м и. Пъзльо! Върна ли се?

Л и с к о. Знаеш ли да плуваш?

Ч и м и /радостно/. Ухаа!

Л и с к о. Да не лъжеш?

Ч и м и. Моля ти се!

Л и с к о /бодро/. Мокси, донеси маркуч!

М о к с и. Какво да донеса?

Л и с к о. Маркуч!… Но бързо!

М о к с и. Маркуч!… Ей сега!…

Л и с к о. Димби, ела… Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?

Ч и м и. Казах ти, глупако!

Л и с к о. Ако те пуснем в река, няма да се удавиш, така ли?

Ч и м и. Баба ти ще се удави!

Л и с к о. Ако лъжеш, си загубен!

Ч и м и. Баба ти лъже!

Д о м б и. Аз още вися…

Д и м б и. Ето маркуча!

М о к с и. Донесох ви маркуча!

Л и с к о. Развивайте!

М о к с и. Какво ли ще правим?

Л и с к о /заповядва/. Домби, поеми този край! Хвани!

Д о м б и. Хванах го! Какво да го правя?

Л и с к о. Пъхни го в дупката на варела.

През цялото време Мокси повтаря, че Лиско е луд.

Д о м б и. Готово! А сега?

Л и с к о. Можеш ли да скочиш долу?

Д о м б и. Ако ме хванете.

В с и ч к и. Еднооо, двеее, три!

Туп!… Гласове: удари ли се? Заболя ли те?

Д и м б и. Какво ще правим сега?

Д о м б и. На земята е по-добре. Какво ще правим сега?

Л и с к о. Понеже ви е страх да останете, ще вземете другия край на маркуча и ще го отнесете при чешмата.

Т р и м а т а /с готовност/. Да!

Л и с к о. И ще пуснете водата!

Д и м б и. Ехааа!

М о к с и /с удоволствие/. И ще го удавим!

Л и с к о /към варела/. Чими, чу ли?

Ч и м и /крещи радостно/. Чакам водата!

Л и с к о /към тримата/. Хайде приятели!

Д и м б и. А ти – тук? Така ли?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Нямаш ум! Това животно ще те изяде!

Д и м б и. Лиско, помисли!

Л и с к о /към варела/. Чими, ще ме изядеш ли?

Ч и м и. Това си е моя работа!

М о к с и /изревава/. Млъкни, злодеецо! /Рита варела./

Ч и м и. Ритай, страхливецо!

Д и м б и /на свой ред рита варела/. Млъкни!

Д о м б и. Чудовище! /Също ритва варела./

Ч и м и /вика/. Страхливци! Пъзльовци!

М о к с и. Ти си страхливец. /Рита./ не те е страх, защото си вътре.

Ч и м и. А вие ритате, защото сте вън.

Носачите на маркуча яростно заритват варела.

– Ако не ни бяха пратили до чешмата… /Тряс./

– …да носим маркуча… /тряс!/

– …тогава щеше да видиш… /тряс!/

– …какво щяхме да те направим!… /тряс!/

Л и с к о. Хайде, тръгвайте!

М о к с и /просълзено/. Довиждане, Лиско! Дай да те прегърна!

Л и с к о. Довиждане, Мокси.

Д и м б и. Довиждане, приятелю! Щом си глупав да оставаш.

Л и с к о.  Довиждане, Димби.

Д о м б и. А можеше да поживееш, приятелю!…

Л и с к о. Довиждане, Домби.

Д и м б и /отстрани/. Дано те видим отново!

Д о м б и /предлага/. Ако стане нещо – викай!

М о к с и /признава си/. За да избягаме по-далеч.

Л и с к о. Довиждане, скъпи приятели!… Тръгвайте!

Д и м б и /извинява се/. Понеже трябва да занесем маркуча, нали разбираш?

Д о м б и. И да го пъхнем в чешмата.

М о к с и. И да го удавим.

Тримата излизат.

Лиско остава сам при варела.

Тишина.

Ч и м и. Лиско!

Л и с к о. Кажи, Чими!

Ч и м и. Тук ли си?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Не офейка ли от страх?

Л и с к о. Тук съм, бъди спокоен.

Ч н м и. И това ми било приятели!… Пръждосаха се и те оставиха.

Л и с к о. Е, поуплашиха се, но… Ще се върнат.

Ч и м и /засмива се особено нахално/. Ха-ха-ха!

Л и с к о. Е, Чими, ще кажеш ли най-после какво си?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!… Това съм!

Л и с к о /въздъхва/. Умирам от любопитство. Затова съм тук. Страх ме е, но стоя. Разбираш ли?

Никакъв отговор.

– Чими! Тишина.

– Чимии! Няма отговор.

Л и с к о /спуща се и удря варела/. Чими!

Ч и м и /внезапно/. Ехааа! Охааа!

Л и с к о /уплашено/. Какво има, Чими?

Ч и м и. Чудеснооо!

Л и с к о. Казвай!

Ч и м и. Водатааа!… Ехаа, водата!… Ха-ха-ха!… Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!

Д и м б и. Какво се е развикал този?

Л и с к о. Защо се върна?

Д и м б и. Нали знаеш?… Приятел не се изоставя… Е, и сега ме е страх… Какво вряка този?

Л и с к о. Радва се.

Д и м би. Ще си изпатим, ей!

Л и с к о. Ооо, Домби, здравей!

Д о м б и. Какво се е развикал проклетникът?

Л и с к о. А, Мокси!…

М ок с и. Отидох да пусна чешмата.

Л и с к о /обръща се към варела и вика/. Чимии, върнаха се!

Ч и м и /провиква се/. Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!… От всичко най-обичам водата! Охааа!… Най-хубавото нещо на света!… Кажете ми нещо по-хубаво от водата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!…

Л и с к о. Да видим чудото и тръгваме към реката!

Чими продължава да пее и да крещи.

Ч и м и /вика/. Идвааам!

Л и с к о /тръпне/. Чакаме те!

Ч и м и. Изкачвам сеее!

Л и с к о /смее се/. Голямо приключение си направихме!

Ч и м и. Идааа!

Четиримата го чакат, като се окуражават с възгласи:

– Ела, проклетнико!

– Ела, пакостнико!

Тишина.

Ч и м и. Ехаа… Урааа!… Ето ме – Жабокът Чими! Спасен съм! Глупаци глупави, довиждане!

Чуваме смехът му да се отдалечава.

Д и м б и. А!

Д о м б и. А!

М о к с и. Море, да знаех!

Лиско започва да се смее. Другите също започват да се смеят. Примират от смях.

Лиско. Не е малко да спасиш живота на проклетник. Всички спасени досега, поне в книгите, се оказват все добри, а да спасиш проклетник!…

М о к с и. Ехее!

Д о м б и. Към реката!

Д и м б и. Да се къпем!

Л и с к о. Напред към реката!

Запяват песента за страха.

Песента им обаче секва.

Ч и м и /внезапно/. Знам какво искате! Но няма да ви благодаря!

Л и с к о /усмихнат/. Това го знаем.

Ч и м и. И ще ви правя на пук!

Д и м б и. Ти ли бе?

Ч и м и. Когато сте в опасност ще ви бутна в още по-голяма опасност. Ако се давите, ще ви натисна главите. /Рита варела./ Аз съм Чимиджимичамиджоми! /Чупи клон./ Проклетникът!

Тревожни звукови ефекти, които продължават доста. В зловещата мелодия чуваме отделни възклицания на нашите герои. Възклицанията изразяват безкрайно учудване. Отвреме-навреме ги прекъсва смехът на Чими, но сега този смях става мощен, дебел, претърпял е огромна промяна.

Д и м б и. А!…

Д о м б и. Какво става?

М о к с и. Олеле!

Л и с к о. Моля ви!

Д и м б и. Лиско, той расте!

Смехът става гръмогласен.

Д о м б и. Става по-голям от нас!

М о к с и. Вввввв…

Л и с к о. Какво, Мокси?

М о к с и. Ввеликан!

Л и с к о. Май че пуснахме злото от бутилката!

Чими се е превърнал наистина във великан, смее се зловещо, кърши клони и търкаля камъни, които по пътя си чупят дървета. Тревожно пищат птички, останали без гнезда. Врява, силен цвъртеж.

Бам! Финален удар. Отново смехът.

Ч и м и. Изпочупих дърветата!

М о к с и. Остави птичките без гнезда!

Д о м б и. Камъкът пльосна в реката!

Д и м б и. Затвори пътят на водата!

Л и с к о. Рибките подскачат на сухо!

Ч и м и /ликува/. Малък съм, а? Друго искате ли?

Смехът му се отдалечава.

Д о м б и. Той ми взе…

Л и с к о. Тихо!

Д о м б и. Шап…

Л и с к о. Моля ти се.

Домби. …ката!…

Л и с к о. Искам тишина!

Всички мълчат.

М о к с и. Ами да си мълчим тогава.

Л и с к о. Искам тишина!

Всички мълчат.

М о к с и. Пуснахте проклетника.

Л и с к о. Мокси!

Дълга тишина.

М о к с и. Отнесе ни и шапката. Тишина.

М о к с и. Казвах ви.

Тишина.

М о к с и. Но кой да слуша. /Тишина./ Мокси никой не го слуша. /Тишина./ Който вика за помощ… /тишина/ трябва да бъде спасен. /Дълга пауза./ Всеки, който бил в беда… трябвало да бъде спасяван.

Л и с к о /ядосано/. Точно така!

Дълга пауза. Изведнъж всички трепват. Поглеждат някъде нагоре, по предполагаем хълм. Чува се силен шум, тътен, отново се търкаля скала. Този път към тях. Клони се чупят /чуваме как/, птици пищят.

Л и с к о. Пази се!

Всички лягат на земята. Скалата преминава над тях и пропада някъде.

Нашите герои лежат неподвижно.

Чува се зловещият смях на Чими.

Ч и м и /гласът му/. Пази сееееее!

М о к с и. Олеле.

Чими със смях профучава над тях.

Тишина.

Д и м б и. Докога ще лежим така, да ни прескача?

Д о м б и. Шапката ми…

Л и с к о. Домби!

Тишина.

Д о м б и /не се стърпява/. Беше на главата му.

Тишина. Продължават да лежат неподвижно. Най-после Лиско се раздвижва, изправя се, оглежда се.

Л и с к о. Хайде.

Д и м б и /кой знае защо, шепти/. Тръгваме ли?

Л и с к о. Да.

Д о м б и. Мокси се е залепил за земята.

М о к с и /най-после/. Такива камъни не бяха падали на главата ми.

Л и с к о. Стани.

М о к с и. Ще лежа докато мръкне, ще се прибера и никога вече няма да ви познавам, щом ме забърквате в такива каши като тази, да спасяваме проклетници. Лиско, кажи, не те ли молих да не го спасяваме? /Пауза./ Който вика за помощ трябва да бъде спасен. На ти сега спасен. Ние лежим на земята, а той търкаля камъни по главите ни.

Смехът на Чими.

Л и с к о. Лягай!

Смехът на Чими.

М о к с и /ядосано скача, замахва срещу смеха/. Чими, проклетнико!

Но отново се чува търкалянето на камък, който иде към групата. Смехът, който глъхне. Тишина.

Л и с к о. Досега никой не ме е побеждавал!

М о к с и /от легнало положение/. Проклетник, но го спасихме.

Л и с к о. Изпълнихме дълга си.

Д о м б и. Но останах без шапка.

Л и с к о. Ще си я вземем.

Т р и м а т а. Какво?

Лиско мълчи.

Д и м б и. Мисля, че е излишно.

Д о м б и. Не съм за една шапка.

М о к с и. Шапка ли?… Как не!… Сега ще тръгнем да си взимаме шапките.

Мълчание.

М о к с и. Лиско, кажи нещо.

Л и с к о /бавно, спокойно, категорично/. Ще кажа.

М о к с и. Къде отиваш?

Пауза.

М о к с и. Туй не ми харесва.

Д о м б и. И на мен.

М о к с и. Ще видите,, ще се случат още неща. Този, лудият, не излезе за добро. Намислил е нещо и ще го стовари на наш гръб. Той нищо не прави без нас.

Д и м б и. Че какво ли ще правим?

М о к с и. Да му се не види и шапката! Домби, защо правиш въпрос за една шапка?

Д о м б и. Не ми и трябва дори!

М о к с и. Изобщо, ти защо носиш шапка? Без шапка е по-леко. Ако не носеше шапка, сега нямаше да стават тия работи. Ще видите, този дето излезе ще ни натресе на главата не шапка, а беля. Но без мен, ааа, без мен. Мен ме няма.

Д о м б и. И ти носиш.

М о к с и. Ти мен не ме гледай, аз съм магаре и нося всичко.

Пауза.

М о к с и. Без мен! /Тишина./ Оня е намислил нещо, но без мен!

Д о м б и. Тихо!

Д и м б и. Връща се.

М о к с и. Мъкне нещо.

Д о м б и. Някаква мрежа.

Д и м б и. Мрежа със колчета.

Д о м б и. С такива мрежи някои ловят пойни птички.

Л и с к о. Помогнете ми да завържем краищата на тази мрежа за тези млади дръвчета.

М о к с и. Какво ще правим, няма да е нещо хубаво. Лиско. Мрежата да легне, за да не се забеляЗва. А така! Сега – въжето! Мокси, въжето!

М о к с и. Нищо не давам!

Д и м б и. Ето въжето.

Л и с к о. Да вържем с него мрежата и да отнесем другия му край зад храстите.

М о к с и. Този смята да ни набута в нова опасност.

Пауза.

Л и с к о. Хайде, момчета, можете да си вървите.

М о к с и. Така може.

Л и с к о. По-бързо.

Д и м б и. Лиско, какво ще правиш?

Л и с к о. Ще го хвана.

М о к с и. Оня, който търкаля камъни?

Л и с к о. Аха,

Всички извикват и побягват.

Л и с к о. Отново тишина. Пак избягаха.

Птичи песни.

Л и с к о. Въпросът е какво да поставя за примамка. Какво ли може да го привлече?

Птичи песни.

Л и с к о. Някоя проклетия.

Птичи песни.

Л и с к о. О, Димби, здравей!

Д и м б и. Не мога да те оставя в беля, приятел си.

Л и с к о. О, Домби, добре дошъл.

Д о м б и. Много ме е страх.

М о к с и /както си влиза/. Казвам ви да се махаме!

Прокънтява смехът на Чими.

Т р и м а т а. Олеле!

Л и с к о. Бързо зад храстите. Чимии, добре ли си? /Смехът./

М о к с и. Защо ми взе шапката? Лиско, дай си ми шапката.

Д о м б и. Мокси, млъкни!

М о к с и. Взе ми шап…

Л и с к о. Чимиджимичамиджомииииииииии! /Пауза./ Чимиииииии! /Пауза./ Проклетникоооооооо!

Ч и м и /гласът му/. Каквооооооооо?

Л и с к о. Довижданеееее!

Смехът на Чими.

Л и с к о /в тишината след заглъхването/. Тук сме поставили една шапка, да не я вземеш.

Смехът.

Л и с к о /шепти/. Да се скрием зад храстите.

Пауза.

Д и м б и /шепти/. Това въже…

Л и с к о. Тихо!

М о к с и. Шап…

Л и с к о. Мокси!

М о к с и. Защо му я оставихме?

Л и с к о. Хванете края на въжето и стискайте. Когато ви кажа, ще дръпнете изведнъж.

Зловещият смях на проклетника, който се приближава.

Ч и м и /спира се задъхано/. А! О! /Смехът./ Там още една шапка. /Смях./ Станаха ми две шапки! /Смях./ Коя е по-хубава. Свалям първата, поставям втората. Свалям втората, поставям първата. /Смях./ И двете.

Л и с к о. Готови!

Ч и м и. Втората върху първата. Две шапки на една глава!

Смях.

Лиско. Едноо – двее – три!

Тап! Рязък шум.

Ч и м и. А!

Радостни викове на победителите.

Ч и м и. Ха!

Победителите викат ура.

Ч и м и. Каква е тази мрежа, която ме покри?

М о к с и. Не дърпай мрежата!

Д о м б и. Няма да избягаш!

Чими реве и вие от ярост.

Л и с к о. Елате.

М о к с и /разхожда се край пленника/. Чамичуми, какво става?

Ч и м и. Ти си магаре!

М о к с и. В момента мисля само за едно – да те ритна, или да не те ритна.

Ч и м и. Ти си магаре!

М о к с и. Защото, Чамичуми, мога и да те ритна и да не те ритна. Кеф ми да те ритна, кеф ми да не те ритна. Зависи от мен, а не от тебе, разбираш ли? Ти можеш да не искаш да те ритна, а аз мога да те ритна. А ти не можеш да ме ритнеш. Ето. /Рита го./ Ритам те! А ти не можеш да ме ритнеш. На, ритни ме да вздим можеш ли? А!… Ритна ме! Лискооооо!

Л и с к о. Какво, Мокси?

М о к с и. Той ме ритна.

Л и с к о. Така е, Мокси, злото винаги може да те ритне, дори когато е в капана.

Мокси се засилва ядосано и ритва Чими.

Ч и м и /пищи/. Магаре!

М о к с и. А ти си Чамичуми! Какво е Чамичуми, нищо!

Д и м б и. Хубава гледка, а? Злото е вързано.

Д о м б и. И можеш да си го риташ.

Ритник.

Ч и м и. Ох!

М о к с и. Ох, я!

Д и м б и. Кеф!

Рита.

Мокси рита..

Ч и м и /ядосано/. Този не искам да ме рита!

Л и с к о. Ще те рита, Чими. Щом си вързан, всеки ще те рита. Виж ти – за първп път виждам злото вързано. Има ли нещо по-хубаво от туй? Злото е пред нас, вързано. Вече няма зло. Мокси, ритни злото.

Мокси рита Чими.

Л и с к о. Да ритнеш злото, какво по-хубаво!

Д о м б и. И какво ще го правим?

М о к с и /бърза/. Ще си го държим и ще си го ритаме! Ще повикаме и други да го ритат. Целият свят!… Къде ще го държим? .

Л и с к о. Където кажеш.

М о к с и. Да го върнем във варела.

Ч и м и /панически/. Не!

Л и с к о. Аха!

Ч и м и. Не там! Вътре е тъмно.

М о к  с и. На тъмно! И ще ритам варела!

Прас!  Ритник на варела.

Л и с к о. Хайде!

М о к  с и. Започваме!

Д о м б и. Ехааа!

Ч и м и /крещи/. Неее!…

Ч е т и р и м а т а. Даааа!

Ч и м и. Моля ви!

Ч е т и р и м ата. Ахаааа!

Продължават да го пъхат.

Ч и м и. Олелелеее, ще слушам!

Л и с к о. Какво?

Ч и м и. Каквото кажете!

М о к с и. Ще ни обичаш!

Ч и м и. Даа!

Д о м б и. Ще ни ядосваш ли?

Ч и м и. Неее!

Д и м б и. Ще правиш ли злини?

Ч и м и. Неее!

Л и с к о. Ще пееш ли с нас?

Ч и м и. Дааа!

М о к с и. Да опитаме!

Запяват:

 

Когато хванеш злото

вържи го със въже.

Вържи го ти защото

така е най-добре.

Хем ти да си спокоен,

хем злото да реве,

да лази, да се моли

или да се кълне.

Туй лесно става

във театъра.

Туй лесно става

и на сън.

Остава само туй

да става и на яве

да става щом излеземе

навън.

Но, пипнете ли злото,

вържете го с въже,

вържете го защото

така е най-добре.

 

 

КРАЙ.

СЦЕНАРИИ ЗА РАДИОПИЕСИ

ДЕТСКИ:

ЧИМИ – вариант за радио/аудио.  ТУК!  ЧИМИ за РАДИО.pdf file за теглене.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

ЗА ВЪЗРАСТНИ:

„НЕ ПИПАЙ КУФАРА“ – куклена, от Борис Априлов

ТУК! НЕ ПИПАЙ КУФАРА.pdf file за теглене.

борис
априлов
*
НЕ
ПИПАЙ
КУФАРА
*
куклена
пиеса

 

ЛИЦА:

 

ЧАРЛИ          – фокусник, изпълнява се на живо;               

ДИМБИ         – човече

ДОМБИ         – човече

МОКСИ        – магаре

ЛИСКО         – лисиче

Музика. Нещо като увертюра. Обстановката е лаконична, чиста, просто фон, върху който може да се играе всичко.

Музиката секва.

В кадър се появява фокусникът Чарли, облечен официално, при това с цилиндър. В ръцете си държи куфар с надпис: НЕ ПИПАЙ и прословутата си магическа пръчка. Поставя куфара долу, до него изправя пръчката.

Ч а р л и /смъква ръкавиците/. Аз съм фокусникът Чарли… Днес ще си позволя да ви направя няколко фокуса…

Неочаквано се чува вик за помощ. Някой зове за помощ, но спокойно.

Г л а с. Помощ!… Помощ!… /Пауза./

Чарли трепва и се обръща към страната откъдето викат.

Г л а с. А бе, не чувате ли, че викам за помощ?

Ч а р л и /към публиката/. Някой вика за помощ. /Втурва се и изчезва./

Музика. Леко и кратко. Край на музиката. Тишина.

Само куфарът и магическата пръчка.

Чува се песен. Някой пее.

 

Аз съм Димби, Димби, Димби,

аз съм Димби, Димби-дим!

Аз съм Димби, Димби, Димби,

аз съм Димби, Димби-дим!

Мелодията минава в подсвиркване.

Д и м б и /Появява се с подсвиркване. Вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката./ О!… /Обръща се, иска да скрие уплахата си и тръгва обратно с песен./  Аз съм Димби, Димби, Димби. Димби, Димби, Димби-дим… /В десния край на сцената спира отново и се обръща, изпълнен с любопитство./ Ааааа!…

В това време се чува същата приближаваща се песен, само че с други думи и Димби се скрива, но така, че да види какво ще. стане.

Приближаващата се песен:

Аз съм Домби,

Домби, Домби!

Аз съм Домби,

Домби-дом!

/Повторение/

Д о м б и /вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката, дори я помирисва./ О!…

Д и м б и /гласът му/. Аха!

Д о м б и /трепва/. Какво?

Д и м б и. Аха, аха!…

Домби разбира, че няма повече работа тук, където се чуват тайнствени гласове, обръща се и тръгва обратно, и за доказателство, че не го е страх, запява.

Д о м б и. Аз съм Домби, Домби, Домби, Домби, Домби…

Д и м б и /гласът му/. Стой!… /Домби се заковава на място, като войник./ Ходоом, марш! /Домби тръгва отново./ Стой! /Домби спира./ Ха-ха-ха! /Оъс смях се появява Димби./

Д о м б и /обръща се ядосано, че Димби го е изиграл/. О, Димби, здравей!

Д и м б и. Здравей, Домби!… Как си?

Д о м б и. Добре съм. Разхождам се.

Д и м б и. Къде се разхождаш?

Д о м б и. Амии, реших да се разходя до този куфар и обратно… А ти?

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. И ти ли до куфара?

Д и м б и.. Да.

Д о м б и. И обратно?

Д и м б и. Да.

Д о м б и. Наистина беше приятно… Стигаш до куфара и се връщаш… Това е най-приятната ми разходка в живота… Просто исках да прочета какво пише на куфара.

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. Така ли?… Че тогава да прочетем заедно.

Страхливо тръгват към куфара. Застават до него. На височина и двамата са малко по-големи от куфара.

Д и м б и /внезапно/. А!…

Д о м б и. Какво – А?

Д и м б и /поизплашено/. Преди малко тук пишеше нещо, а сега – нищо.

Д о м б и /бързо/. Какво? /Гледа./ А!…

Д и м б и. Какво – А?

Д о м б и. Онова, дето го имаше, го няма.

Чува се песен. Двамата се скриват.

Аз съм Мокси, аз съм Мокси.

Аз съм Мокси, мокси, мо!

Аз съм Мокси, аз съм Мокси,

Мокси, Мокси, Мокси, Мо!

/Песента секва./

М о к с и /гледа куфара/. А!… /Приближава се до пръчката./ О!… /Изплашва се и се обръща, замаскирва уплахата си с песен./

Аз съм Мокси,

аз съм Мокси…

Д и м б и. Стой!… /Мокси се заковава на място./

Д о м б и. Горе ръцете!

М о к с и /уплашено/. Ами… аз ня-ня-нямам ръце!

Домби и Димби започват да се смеят…

Д и м б и. Защо нямаш?

М о к с и. Защото съм копитно животно.

Д о м б и. По-точно?

М о к с и. Магаре.

Димби и Домби се смеят. В това време се чува нова песен и те бързо прибират Мокси при себе си.

Д и м б и. Скрий се да видим кой ли иде сега?

Д о м б и. Бързо!

Чува се песен.

 

Аз съм баба Меца.

Аз съм баба Меца.

Стана ли ви ясно

колко съм опасна?

Като си пее и пристъпва в ритъм, влиза Лиско.

Л и с к о /съглежда куфара/. А!… Куфар!… Човек не може да се разходи като хората… Върви си и си пее и изведнъж – на среща му куфар!… Остави това, ами до куфара все ще се скрие някой да те изплаши.

Д и м б и /появява се и говори на останалите/. С този не се излиза на глава.

Появяват се и останалите.

Д о м б и. Чуваш песен на мечка, скриваш се, а се явява Лиско.

В с и ч к и. Здравей, Лиско!

Л и с к о /оглежда ги/. Какво правите до този куфар?

Д о м б и. Чудим се.

Л и с к о. Защо? Какво има за чудене?

Д и м б и. Този куфар имаше надпис. На него беше написано нещо. Изведнъж – нищо.

Д о м б и /бързо/. Няма надпис, няма нищо.

Л и с к о. Как да няма? Има.

Всички поглеждат. Надписът се е появил отново: НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Димби поглежда Домби. Двамата се разтреперват.

Д и м б и /трепери/. Домби, какво става?

Д о м б и. Не знам, Димби… Преди малко нямаше.

Д и м б и. А сега – има.

Д о м б и. А още по-преди малко – пак имаше.

Д и м б и. А после нямаше.

Д о м б и. А сега пак има. Димби!…

Д и м б и. Какво?

Д о м б и. Да се махаме!… Този куфар си прави каквото си ще.

Д и м б и /съвсем уплашено/. Домби!

Д о м б и. Какво, Димби?

Д и м б и. Виж!  /трепери като лист./ Онова отново го няма.

Д о м б и. А!

Л и с к о. Ей, какво правите с този надпис?… Къде изчезва?

Всички отстъпват назад.

Д о м б и. Да вземем да се махнем, а?

М о к с и. Ами да!… Не ми е приятно да гледам как нещо ту го има, ту го няма. Нещо, което си го има, трябва да си го има и обратно.

Д и м б и. Да, ама това нещо го имаше.

Л и с к о. Е, да, ама сега го няма.

Изведнъж куфарът се извъртява и отново показва страната с надписа.

В с и ч к и /реагират с учудване/. Оооо! /Пристъпват назад./

Всички са събрани в ъгъла на сцената, уплашени, готови да изчезнат от това тайнствено място. Само Лиско прави крачка към куфара.

Д и м б и. Лиско, къде?

Л и с к о /прикрива страха си/. Този куфар ме интересува!

Д о м б и. А аз викам да, бягаме.

Л и с к о. Ще ми се да го отворя.

М о к с и. Чухте ли?… Той е луд.

Д о м б и. Ще отваря един толкоз страшен куфар. Почти тайнствен. Върни се!

Л и с к о. Не мога. Ако не го отворя, ще се презирам цял живот.

Д и м б и. Да отвориш този страшен куфар, който се върти, когато му скимне?

Л и с к о. Да!… Нещо, което е затворено, трябва да се отвори. Нещо, което е неизвестно, трябва да стане известно… /Всички мълчат./ Трябва да се открива. Да се намират нови неща. Някои откриват земи и морета, други… планети…

М о к с и. Но не и куфари!

Л и с к о. Там стои един затворен куфар… Следователно – трябва да се отвори. Представете си, че в него има нещо много интересно.

Д о м б и. Слушате ли го?

М о к с и. Да си вървим… Аз съм магаре и не ме интересува какво има в разни ми ти куфари, които се въртят както си щат и се поклащат. Слушайте мен, вътре има нещо страшно.

Л и с к о. Какво може да има?

М о к с и. Я тайнствена сила, я нещо друго.

Л и с к о. Вие стойте там. /Прави още една крачка към куфара.

Д о м б и. Спрете го!

Д и м б и. Да ви кажа правата, и на мен ми се проверява.

Д о м б и. Защо не провериш?

Д и м б и. Предпочитам други да отварят, пък аз само да проверявам.

Л и с к о. Мокси!

М о к с и. Ккккакккво?

Л и с к о. Ти ли трепериш?

М о к с и. Ннне!

Д и м б и. Домби, ти ли трепериш?

Д о м б и. Мммооллля ттти сссе!

М о к с и. Нннито пппък аааз.

Ди м б и. Аз сссъъщщщо… Иззглежддда, чче зземята трррееперрри.

Всички млъкват. Треперят и наблюдават Лиско, който бавно изминава пътя до куфара. Лиско вдига лапа към него. Куфарът изведнъж ляга на широката си страна. Всички извикват. Лиско бързо се озовава при тях.

Л и с к о /учудено/. Ттой ллегна!

М о к с и. Ллегнна. я!

Д и м б и. Ввижтте!

Ново тайнствено явление: магическата пръчка, която досега си стоеше кротко забита до куфара, тръгва, покачва се на него и ляга по дължината му.

В с и ч к и. Ааааа! /Избягват./

За наша изненада, куфарът започва да се плъзга надясно, после още по-надясно и застава на тяхното място. Магическата пръчка слиза от него и се обляга на ръба му, както се обляга човекна сандък.

Появява се Лиско. Вижда куфара пред носа си, извиква уплашено и изчезва.

Пръчката заобикаля куфара и застава от другата му страна. Лиско се появява този път от другата страна, където досега беше куфарът. Показва се едва-едва.

Л и с к о /към куфара/. Ейй!

Куфарът се поклаща.

Л и с к о. Слушай бе, куфаре, няма да ме уплашиш. Имал съм работа с орел, победих една акула – от теб ли ще ме е страх… Ето! /Прави крачка напред, за да покаже, че не го е страх./

Куфарът се помества една педя към него.

Л и с к о. Охо! /Избягва./

Куфарът въздъхва. Лиско се показва отново.

Л и с к о. Слушай, не ме е…. сссс…

Куфарът въздъхва повторно. Лиско се скрива и се появява отново.

Л и с к о. Хората се качиха на луната, пък аз… един куфар… Ела насам!

Куфарът се помества още една педя към него. Лиско отстъпва, уплашено.

Л и с к о. Не толкова.

Куфарът се връща на мястото си.

Л и с к о. Така те харесвам… Да не мислиш, че ме е страх? Виж!

Лиско прави стъпка напред. Куфарът също, към него. Лиско побягва на секундата. Скрива се и се появява отново.

Л и с к о. Защо се страхуваш?… Хе-хе!… Той се страхува. /Гледа го./ Смееш ли да направиш още една крачка?

Пауза. Куфарът се помества още малко към него. Лиско отстъпва.

Л и с к о. Още една?

Куфарът тръгва решително към него. Лиско изчезва. Куфарът застава на Лисковото място. Пръчката отново се опира на него. Лиско се появява от другата страна, където досега е стоял куфара.

Л и с к о /инатчийски/. Пак ли се изплаши?… Защо мълчиш?… Какво търсиш на другата страна?… Защо не посмееш… да… дойдеш… при… мен? /Куфарът не помръдва./ Ей, пъзльо!… Страхливец!… Разтрепераха ти се гащите!… /Напомпва се./ Знаеш ли кой съм аз?. А?… /Още по-геройски./ Кажи де, знаеш ли кой съм аз?

К у ф а р ъ т /трепва/. Не.

Л и с к о /отскача назад и отвръща кротко/. А, аз съм едно обикновено лисиче… Нищо и никакъв Лиско. /С любопитство./ Тази пръчка каква е? /Пръчката се изправя./ Аха!… Изправена пръчка /Пръчката тръгва към него./

Г л а с о в е т е  на приятелите му:

– Лиско, бягай!

– Какво чакаш?

– Не те ли е страх?

Л и с к о /напук/. Не!… Макар, че ме е страх.

Пръчката се изправя пред носа му. Двамата се „гледат“ в упор. Лиско поглежда назад – да бяга ли, да стои ли, не знае.

Д и м б и /вече зад гърба му/. Можеш ли да я пипнеш?

Л и с к о /фука се/. Стига да искам.

Д и м б и. Пипни я де.

Л и с к о. А, какво ще я пипам сега. Какво ми е направила.

Д и м б и. Страх те е.

Л и с к о. Мен?… Виж!… /Протяга трепереща лапичка напред и… докосва пръчката./ Видя ли?

Д и м б и. Лиско, герой си!

Лиско взима пръчката в лапите си. Запява.

Ето я пръчката

тя е в ръцете ми.

Лъскава, хубава –

най-чудната пръчка в света.

Д и м б и. /към другите зад себе си, които не се виждат/.

Ето я пръчката,

тя е в ръцете му,

лъскава, хубава –

най-чудната пръчка в света!

В с и ч к и /отначало без да се виждат, но после се появяват страхливо, пеят/.

Ето я пръчката,

тя е в ръцете му,

лъскава, хубава –

най-чудната, пръчка в света! Тра-ла-ла, хоп-па-ла –

най-чудната пръчка в света.

Тра-ла-ла,

хоп-па-ла!

Най-чудната пръчка в света!

Докато всички пеят, Лиско размахва пръчката, балансира я, прави с нея фигури, върти я и пр.

М о к с и /в настъпилата тишина/. Лиско, сега какво ще я правим?

Д о м б и. Защо ти е?

М о к с и. Да я счупим! Да ѝ дойде акъла в главата.

Л и с к о. Докато си нямах пръчка, си казвах ех, защо си нямам една пръчка! Сега, като си имам, си казвам, какво да я правя тая пръчка. /Без да ще, натиска бутончето на пръчката./

С рязко щракане, при което всички подскачат, горният край на пръчката отскача високо – големината ѝ се удвоява. Всички побягват на другата страна.

М о к с и. Не разбирам защо трябва да пипаме куфара, когато можем да си живеем, без да го пипаме.

Л и с к о. Мокси, ти си глупак.

М о к с и /навежда глава/. Знам… /Повдига глава./ Но не знам защо.

Л и с к о. Добре е да знаеш, че си глупак, Мокси, но още по-добре е, ако успееш да разбереш ЗАЩО си глупак. Ако разбереш тогава няма да бъдеш толкоз голям глупак.

М о к с и. Е, това е моята трагедия.

Л и с к о. Питаш, защо трябва да отворим куфара. Неизвестното трябва да стане известно. Щом горе има звезди, помъчи се да стигнеш до тях… Разбра ли?

М о к с и. Ако си губя времето да зяпам звездите, кога ще паса. Аз лично предпочитам да правя астрономически наблюдения с пълен стомах.

Л и с к о. Аз пък настоявам да го отворим! Ще присъствуваш и ти, разбра ли? Или ще ставаш човек или…

М о к с и /замислено/. Добре. Макар че не разбирам защо се мъчите да ме правите човек, когато съм си красиво, завършено магаре..

Всички се смеят.

Л и с к о /след общия смях/. Сега разбрахте ли защо трябва да отворим куфара?

В с и ч к и. Разбрахме!

Д о м б и /за всеки случай/. Ти ще го отвориш!

Л и с к о. Да, но вие трябва да бъдете наблизо, понеже…

М о к с и. Да те насърчаваме!

Л и с к о. Да.

Лиско тръгва бавно, внимателно към куфара.

В с и ч к и /като говорящ хор, като в опера/.

Лиско ще отвори куфара!

Лиско ще отвори куфара!

Лиско ще отвори куфара!

Лиско ще отвори куфара!

В с и ч к и /когато Лиско е до куфара, внезапно/. Стоп!

Лиско замръзва на място.

В с и ч к и /след паузата/. Хайде сега!

Лиско се подчинява, намира първата ключалка и натиска бутона.

Чува се щракане – щрак!… Говорящият хор се изпарява мигновено.

Л и с к о /обръща се към изчезналите приятели/. Хей, какво ви стана?

Д и м б и /явява се моментално/. Лиско, какво изщрака?

Л и с к о. Не знам. Нещо изщрака.

Д о м б и /застава зад Димби/. Нещо не изщрака ли?

М о к с и /появява се зад Домби/. Какво изщрака? Бомба ли?

Д и м б и. Баба ти е бомба!

М о к с и /примирено/. Не знам, може.

Д и м б и. Тихо!… Ще отваряме втората ключалка.

В с и ч к и /в хор/. Хайде, Лиско! Хайде, Лиско!

Лиско се навежда и в напрегнатата тишина натиска втория бутон. Чува се щракане.

Тишина. Пеят птички.

Л и с к о. Сега най-важното!…

М о к с и. Ама ще го отваряме ли?

Д о м б и. Лиско, нали ти?

В с и ч к и. Шшшшт!

Абсолютна тишина. Лиско долепя лапа до капака на куфара и започва да го вдига.

В с и ч к и. Шшшшт!

Лиско вдига капана изцяло.

Д и м б и. Лиско, да идвам ли?

Д о м б и. Какво има вътре?

М о к с и. Кккакво есе оказа?

Лиско мълчи, и гледа.

Д и м б и. А?

Д о м б и. Кажи де!

М о к с и /разтреперва се/. Свидетели сте, че бях против.

Д и м б и. Против кое?

М о к с и. Всичко… Това отваряне не ми харесва. Не може току-тъй да се отваря. Отварят се врати, консервни кутии, писма, тенджери, швепсове, прозорци…

Д и м б и. А куфарите?

М о к с и. Не.

Д и м б и. А какво се правят куфарите?

М о к с и. Носят се по гарите и летищата.

Ди м б и. Лиско, идвам!

Димби решително тръгва и се приближава до отворения куфар.

Д и м б и /поглежда вътре/. А!…

Л и с к о. Най-разнообразни непознати неща.

Д о м б и /не може да издържи/. Внимавайте, идвам! /Тръгва и се приближава, надниква в куфара/. Ей, че разнообразни неща!…

М о к с и. Дръжте ме! Идвам! /Тръгва с подсвиркване и гледа настрана. Застава не много близо до куфара, извръща леко глава и поглежда леко./ Нищотии!

Д и м б и. Моля?

М о к с и. Нищотии, викам!… Нищо!… Да го затворим, защото не ми се гледат такива едни нищотии.

Л и с к о. Мокси, съществува един закон на природата.

М о к с и. Нека си съществува.

Л и с к о. Според този закон, който отвори нещо, трябва да го разгледа. Който кацне на звезда, трябва да я разгледа. Не може току-така.

М о к с и. Че това не е звезда… Куфар!… Къде е звездата, къде е куфара!

Л и с к о /гледа в куфара/. Ще отворя ей тази кутия!

М о к с и. Хайде, пак да отваряме. Цял живот ще отваряме!

Д и м б и. Ако не щеш, бягай!

М о к с и. Да… Вие тук ще си отваряте каквото си щете, а аз ще бягам!

Д и м б и. Тогава, остани.

М о к с и. Да, ама вие непрекъснато отваряте разни ми ти куфари с нищотии.

Л и с к о /измъква кутията/. Отварям! /Отваря./

Промяна на осветлението, фееричност, особен рязък шум, нещо като щракане – от кутията изскача огромен букет изкуствени цветя. Отново нормалното осветление. Всичко бяга през глава, изчезва. На сцената е останал само Лиско. Пауза. Пълна тишина. Лиско държи кутията с цветята в ръцете си. Оглежда букета. Взима втора кутия.

Всички насърчават с песен:

Лиско ще отвори кутията,

Лиско ще отвори кутията.

С рязко движение Лиско отваря кутията. Тътен. Тътенът се усилва, от кутията започват да изригват панделки; ленти, балончета, хвърчат конфети – балончета, балончета и още ленти. Силни светкавици, серпантините просто заливат нашите герои.

Д о м б и. Олелее!

Д и м б и. Какво става тук?

М о к с и. Помоощ!

Ч а р л и /внезапно се появява/. Кой вика за помощ?… От един час някой вика и не мога да го открия.

М о к с и. Аз викам!

Ч а р л и /оглежда хаоса/. Какво сте направили?

Л и с к о. Извинете, вие кой сте?

Ч а р л и. Аз съм фокусникът Чарли. Пътувам и забавлявам всички. Но се загубих в гората.

Всички се размърдват и отърсват от финтифлюшките.

Ч а р л и. Кой отвори куфара?

Л и с к о. Аз го отворих.

Ч а р л и. Знам… Чувал съм за теб.

Л и с к о /уж скромно/. Е, има си хас!

Ч а р л и. Поне, направи ли им някой фокус?

Л и с к о. За сега – две експлозии с илюминации. Квартална вечеринка, край до зори.

Ч а р л и /смее се/. Не всеки може да прави фокуси, Лиско.

Л и с к о. Знам.

Ч а р л и. Ти, все много знаеш… /Измъква от куфара една кутия./

М о к с и. Пак ли ще взривяваме?

Ч а р л и. Спокойно! /Издига кутийката над главите им./ Внимавайте! /Отваря кутийката./ Взимаме едно яйце и една голяма червена кърпа. /Измъква ги от кутийката и ги показва, като кутийката оставя върху куфара./ Това е яйце]. /Показва го./ А това – кърпа… /Показва я./ Завиваме яйцето с кърпата!… Както виждате, яйцето изчезна.

М о к с и /глупашки/. Изчезна, ама в кърпата.

Ч а р л и. Разбира се, че е в кърпата.

М о к с и. Искам да изчезне не яйцето, а кърпата.

Ч а р л и /играе на изненадан/. Така ли искаш?

М о к с и. Да.

Ч а р л и /примирено/. Добрее!… Внимание! /Запретва ръкави и взема магическата пръчка, с която почуква лекичко по яйцето, а после я оставя настрана../ Започваме да търкаме, търкаме, търкаме, търкаме… /Трие кърпата около яйцето./ И виждаме как кърпата постепенно намалява своя обем и изчезва, изчезва, изчезва… Докато изчезне съвсем! /Показва само яйцето, което държи с два пръста./ Нито помен от кърпата!…

М о к с и. Еееей!

Д и м б и. Как стана?

Д о м б и. Кърпата изчезна.

М о к с и. Стопи се! /Оглежда въздуха./

Д и м б и. Добре го направи.

Само Лиско мълчи. Всички поглеждат към него.

Ч а р л и. Видя ли как нещо, което преди малко го имаше, вече го няма?

Л и с к о. А бе, то, че го има, го има, ама къде е!…

Ч а р л и. Както виждаш – няма го.

М о к с и. Ей, Лиско, не виждаш ли, че го няма?

Д о м б и. Изчезна като дим.

Л и с к о. Не може да изчезне съвсем. Някъде съществува… Според ма-те-риалис-тическата наука, нищо не може да изчезне без следа.

Ч а р л и /примира от удоволствие и смях/. Прав си!…

М о к с и. А сега не може ли да се появи?

Чарли започва да трие яйцето от всички страни, кърпата започва да се появява. Ето я и цялата. Изумителен, но лесен фокус.

М о к с и. Гръмна ме!… Простря ми акъла да съхне на слънце.

Д о м б и. Страшна работа!

Д и м б и. Този магьосник може да изчезне всичко, каквото си иска.

Д о м б и /продължава мисълта му/. Дървета, хора, паяци!

Л и с к о. Глупости!…

Ч а р л и. Моля?…

Л и с к о. Искам да кажа, че нищо не може да изчезне безследно.

Ч а р л и. /скрива усмивката си, обръща се към Лиско/. Съгласен ли си?

Л и с к о /оглежда всички и после пак Чарли/. Моля?

Ч а р л и /играе/. Съгласен ли си да те изчезна?

Л и с к о. Аз… когато бях…

Ч а р л и /бързо, играе/. А бе, ти, чуваш ли какво ти говорят?

Л и с к о. Чувам, чувам.

М о к с и. Нещо не му се чува.

Д о м б и. Нали много такова…

Д и м б и. Знаеше.

Дълга пауза.

Л и с к о. Добре де… Хайде!

Ч а р л и /строго/. Застани тук!

Л и с к о. Къде?

Ч а р л и /сочи/. Тук!

Ли с к о. Защо тук?

Ч а р л и. Добре, стой там.

Л и с к о. А, не! – тук! /Застава на съвсем друго място./

Ч а р л и /поглежда го и се старае да скрие усмивката си/. Може и там.

Л и с к о. А не може ли тук?… Мисля, че оттук най-добре се изчезва.

Ч а р л и. Сам си избери мястото.

Л и с к о. Вече го избрах, но не можа ли преди това да отида да пия вода? Нещо съм жаден.

В с и ч к и. Аааа!

М о к с и. Иска да драсне.

Ч а р л и /измъква огромна синя кърпа от куфара/. Сега ще покрия Лиско с тази кърпа и ще го изпаря.

Л и с к о /трепери и гледа кърпата/. Какво значи да ме изпарите?

Ч а р л и. Ще се превърнеш на пара. Тогава ще видим дали нещо, което го има, може и да го няма. /Покрива го с кърпата./ Такааа! /Кърпата трепери./ Защо трепериш?

Л и с к о /гласът му под кърпата/. Това е опашката ми. Тя няма нищо общо с мен. /Гласът му секва, треперенето престава./

Ч а р л и /към другите/. Сега ще видите!… Разправя, че е бил в гнездото на орела и в стомаха на акулата, но сега ще изчезне и вече няма да се появи.

Всички гледат уплашено как Чарли насочва пръчката към кърпата.

Ч а р л и. Тимби, мимби, таратомба. Таратомба, каратомба… Кайтартал-пиво-шул-шул!… Магическата пръчка ще изпари Лиско и вече няма да го има!… Тимби, мимби, таратомба! Таратомба, каратомба! Кайтартал-пиво-шул-шул!

Маха кърпата. Всички са изумени от изчезването на приятеляим.

М о к с и /уплашено/. Какво стана?

Д и м б и. Вие наистина…

Д о м б и. Изчезна!

М о к с и. И вече няма ли?…

Ч а р л и /жестоко/. Няма!… Сам поиска и изчезна. А и вие не го разубедихте. Настояхте да изчезне.

Д и м б и. Аз – никога… Искам си Лиското!…

Ч а р л и. Защо?

Д и м б и. Обичам си го!

М о к с и /енергично/. И аз си го искам!

Ч а р л и /прави се на изненадан/. И ти ли?… А!… Че защо?… Ти винаги се караше с него.

М о к с и /готов да заплаче/. Искам си Лиското!

Ч а р л и. Да беше казал… Сега се е превърнал на пара и скоро ще се превърне в едно малко бяло облаче. Ееей там, горе!

Всички поглеждат към небето.

Д о м б и. Искам си Лиското!

Д и м б и. И аз си го искам.

Ч а р л и. Че тогава защо мълчахте?

Д о м б и. Да видим какво ще стане.

Ч а р л и. И стана каквото стана.

М о к с и /заплаква/. Искам си гооо!… Вие сте лош човек!

Ч а р л и. Защо?

М о к с и. Къде ми е приятелят?

Ч а р л и. Но нали винаги се карахте?

М о к с и. Не се карахме, а спорехме, понеже аз винаги противореча, дискутирам.

Ч а р л и. Защо дискутираш?

М о к с и. Защото съм магаре. Ако не противореча, как ще бъда добро и завършено магаре?

В с и ч к и. Искаме си Лискотоо!

Шум, врява.

– Какво направихте!

– Обичам си го!

– Лиско, къде си?

Ч а р л и /изведнъж/. Тихо!… Млъкнете!

Д и м б и. Къде е Лиското?

Ч а р л и /силно/. Млъкнете!

Абсолютна тишина. Чарли отваря куфара, взема кърпата, постила я, изрича заклинанията си, вдига я и там щръква лисичето – неподвижно и безмълвно.

Всички гледат ококорено, уплашено.

Л и с к о /изведнъж/. Казах ли ви, че нещо, което го има…

В с и ч к и. Ураааа!

Ч а р л и /ядосано/. Тихо!

Пълна тишина.

Л и с к о /довършва мисълта си/. …не може да го няма!

Тук Чарли прихва да се смее. Смеят се и другите.

Ч а р л и. С теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о /гледа към небето/. Та кое облаче бях аз?

Чарли /след като се насмиват/. Тихо… /В настъпилата тишина./ Няма що, ти доказа, че нищо не може да изчезне безследно.

Д и м б и. А кърпата от яйцето?

В с и ч к и. Да. Кърпата!

Ч а р л и /въздъхва/. Сега ще ви направя отново фокуса… /Взема яйцето и кърпата./ Взимаме едно яйце и една кърпа… Обвиваме яйцето с кърпата… Правим няколко кръгчета върху тях с магическата пръчка. /Докато прави това, говори./ Няма магии, няма фокуси, вълшебниците са измислица. Каквото си направиш сам – никой не може да ти го направи… Магическата пръчка е само за отвличане на вниманието. И така, няма магии. Всичко е ловкост, сръчност, бързина и тайна. /Кърпата изчезва./

В с и ч к и. Еееее!

Ч а р л и. И се появява.

Чарли търка яйцето и кърпата се появява.

В с и ч к и. Еееее!

Л и с к о. Тайната!

Д и м б и. Каква е тайната?

Ч а р л и /усмихва се широко и чуква силно яйцето с пръчката/. Това яйце е изкуствено. Направено е от дърво. Отвътре то е издълбано и кухо. Има си и дупка. /Показва пред учудените им погледи дупката./ Която аз запушвам умело с пръст. /Показва, като я запушва и отпушва, да не се вижда../ А кърпата изчезва така.

Започва да я напъхва през дупката. Кърпата, разбира се, влиза в кухото яйце и изчезва.

Ч а р л и. Показвам яйцето, но винаги покривам с пръст дупката.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. И обратното – като търкам яйцето, вадя кърпата постепенно и накрая я показвам.

Размахва, кърпата.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. Магии не съществуват, хитрост и ловкост.

М о к с и. А Лиско?

В с и ч к и. Как изчезна Лиско?

Ч а р л и /почесва се по врата/. Това няма да ви кажа.

В с и ч к и. Аааааа!…

Ч а р л и. А ти, Лиско, защо се съгласи? Не се ли страхуваше?

Л и с к о. Много.

Ч а р л и. Тогава?

Л и с к о. Рискувах, за да докажа твърдението си.

М о к с и. Тезата,

Ч а р л и. И постъпи като герой. Въпреки уплахата, настоя да докажеш твърдението си.

М о к с и. Тезата.

Ч а р л и. Героичен, но скромен.

Л и с к о /навежда глава/. Такъв съм си.

Всички се смеят.

Ч а р л и. И как се наричаше пиесата, която гледахме?

В с и ч к и. НЕ ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. А какво ще добавите вие?

В с и ч к и. ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. Точно така!… Пипай куфара. Отвори го, погледни в неизвестното и ако можеш, направи го известно. Не спирай пред нищо. Рискувай, но откривай нови неща! /Запява./

Отвори,

погледни,

отгатни!

Всички тайни са твои сега.

Отгатни,

проникни,

разкажи –

обясни ни какво си видял!

В с и ч к и /пеят/.

Проникни с километри в земята,

слез във мрака на всяко море,

а след туй полети със крилата

до смълчаното горе небе.

Там разнищвай подробно звездите,

избери си едничка от тях,

най-красивата, като в мечтите –

лично твоя да бъде звезда.

Отвори, погледни, отгатни –

всички тайни са твои сега.

Отгатни, проникни, разкажи

на децата от целия свят.

Край

„ДУПКАТА“ – драматизация по едноименната повест за Лиско.

борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
Д У П К А Т А
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:

 

ЛИСКО

ДИМБИ

ДОМБИ

МОКСИ

ПАЯКЪТ

КЪРТИЦАТА

ЧИМИ  /малък епизод/

Неутрална обстановка.

Нищо. Чисто. На заден план – илюзия за гора…

.
Чуваме песента на птичките.
Изведнъж чуваме и песента на Димби.
Д и м б и /гласът му, който пее/.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Появява се, върви бодро, в много добро настроение.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Минава почти по протежението на цялата сцена, имаме чувството, че ей сега ще излезе от другата страна както си пее, но изведнъж…
Аз съм…
И той и гласът му изчезват внезапно, сякаш потъват в земята.
Отново само песента на птичките. Чудни, нежни чуруликания. Ето я и песента на Домби.
Д о м б и /гласът му, който пее/:
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм Домби, домби, дим!
/Появява се./
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм До…
Изведнъж, по същия начин, той, заедно с гласа си, потъва сякаш в земята, малко преди да е стигнал до левия край на екрана.
И сега остават да звучат само песните на птичките.
 
Дъното на дупката
Димби стои в ъгъла, изправен, с поглед към купчинката пред него. Така – няколко секунди.
„Купчинката“ оживява, започва да се изправя и се превръща в Домби, който е навел глава, зашеметен от падането. Отърсва се, изпъва се, протяга ръце,
Д и м б и /който е изненадан и просто не вярва на очите си/: Домби… Шшът, Домби, ти ли си? /Домби още не може да чуе./ Домби, ти ли си, или е нещо друго? /Домби все още върти глава и се оправя,/ Ако си нещо друго – кажи. Оттук, както те гледам, много ми приличаш на нещо като Домби. /Домби тръгва замаяно, право срещу него. Димби трепва, Домби се блъсва в него./ Защо се блъскаш? /Домби се олюлява и „рухва“ на земята./ Не можеш ли да говориш?… Ей, ако си Домби, обади се… /Приближава се и се надвесва до лежащия на земята Домби./ Домби, не си играй?… /Приближава се, надвесва се над него, пипва го, после взима ръката му, опипва пулса му./ Домби, още работиш… /Напъва се и го вдига, поставя го на крака, но като го оставя, Домби отново се смъква на земята./
Димби се почесва по челото и се замисля. Няма как – трябва да опита отново.
Навежда се, вдига ръката му, задържа я изправена в я оставя така. Почесва се по челото, въздъхва облекчено и се заема с другата ръка. Изправя я, оставя я така, тя се задържа изправена, но другата пада... Почесва се по челото, въздъхва шумно. Най-после се досеща, довлича Домби до „стената“ на дупката и го изправя, като го обляга на нея. Този път въздъхва явно облекчено. Домби е поне прав. Стои си безмълвно облегнат като труп.
Д и м б и /оттегля се пред изправения труп и говори/: Домби, какво стана?… Нещо се случи… Кажи, какво стана?… /Домби стои и мълчи./ Къде се намираме?… Защо мълчиш?…
Домби неочаквано вдига ръка и опипва главата си.
Д и м б и. Еее, най-после! /Но Домби мълчи, отлепя се от „стената“, но продължава своето безмълвие./ Проговори, де! Какво чакаш?… Аз съм Димби, твоят пръв приятел. /Домби се взира в Димби, но само толкоз./ Докога ще мълчиш, кажи!… /Ядосано./ Домби, не се занасяй!… /Гледа го./ Ще те ударя!.. /Замахва./ Какво става? Защо не се пазиш?… Домби, Домби – станало ти е нещо.

На повърхността
Чуваме песента на Мокси.
М о к с и /гласът му, който пее/:
Аз съм Мокси, Мокси, Мокси,
аз съм Мокси, мокси, мо!
Мокси се появява и минава към дупката.
Аз съм Мокси, Мокси, мо…
Мокси и гласът му изчезват.

Дъното на дупката
Димби прави изкуствено дишане на Домби, за да го върне към съзнателния живот.
В това време отгоре се строполясва Мокси. Димби се стряска и подскача встрани. Мокси повдига глава и завършва песента си.
Аз съм Мокси, мокси, мо!
Д и м б и /озовава се до него/. Мокси!
М о к с и. Да.
Д и м б и. Какво става днес?
М о к с и. Чакай, че в момента се питам нещо.
Д и м б и. Запитай се по-скоро!
М о к с и. /след размисъл/. Да.
Д и м б и. Какво?
М о к с и. Нищо ми няма!… Запитах се дали съм се ударил… Нищо ми няма… Димби!
Д и м б и. Кажи.
М о к с и. Ти ли си?
Д и м б и. Да.
М о к с и. Какво търсиш тук?
Д и м б и. Ама ти?
М о к с и. Кажи първо ТИ.
Д и м б и. Не – ти!
М о к с и. Аз… Такова…
Д и м б и. Какова?
М о к с и. Това си ми е редовната разходка. Всяка сутрин…
Д о м б и.  Вървиш, пееш и падаш, така ли?
М о к с и. А, не – всеки ден се разхождам и пея, но за първи път падам.
Д и м б и. И аз.
М о к с и. Димби.
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не мога да разбера… Хиляда пъти… дори петстотин пъти съм вървял по тази пътека и тя все свършваше на ДРУГО МЯСТО.
Д и м б и. И АЗ… Тя винаги си свършваше някъде другаде. Беше някакво най-обикновено място, където винаги виждах Домби, а после идваше и ти.
М о к с и. И сега сме аз, ти и Домби.
Д и м б и /тъжно/. Уви!… Домби го няма!
М о к с и. Ето го.
Д и м б и. Да, но го няма.
М о к с и /ядосано/. Как да го няма, като го виждам… Това е Домби. Домби, нали си ти? /Домби ги гледа, без да отвърне./ Не. Изглежда, че е нещо друго… И, както си вървях, с песен, изведнъж… пътеката, която всеки ден свършваше на друго място…
Д и м б и.  Много обикновено място…
М о к с и. Да… Изведнъж същата пътека свърши с нещо необикновено.
Д и м б и. Да… Нещо друго.
М о к с и. Нещо празно.
Д и м б и. Нещо, което отгоре започва като дупка, а долу…
М о к с и. Завършва като дупка.
Д и м б и. Да.
М о к с и. Изведнъж песента ми спря, а тялото ми не спря и започна да слиза…
Д и м б и. Да пада!
М о к с и. Така де, да пада, пада, пада, пада…
Д и м б и. Ти падаше по-късо.
М о к с и. А, не… Това ми е първото най-дълго падане в живота. /Тайнствено./ Димби…
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Докато падах, аз МИСЛЕХ.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Да… Докато падах, аз мислех за много хубави неща и сънувах тръни… /Отърсва се./ Май че ми няма нищо…
Д и м б и. От мисленето ли?
М о к с и. От падането… /Поглежда към Домби/ Домби! /Домби го поглежда безмълвно./ Познаваш ли ме? /Домби не реагира./ Аз съм Мокси!… /Сякаш на себе си./ Тук има нещо… Домби, това е Димби! /Домби дори не поглежда към Димби./ Димби!
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не те позна.
Д и м б и /отчаяно/. Това е лошото!
М о к с и /внезапно/: Тихо!…
Д и м б и /Ослушва се/. Какво бе, Мокси?
М о к с и /спотаено/. Чуй!
Чува се приглушено песента на Лиско.

Горе
Чуваме песента вече ясно.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Аз съм Лиско, лиско, ли!
/Появява се./
Аз съм Лис…
Предните му крака пропадат, но задните остават да ги виждаме. След малко Лиско се измъква назад и продължава на място.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Д и м б и /гласът му отдолу/: Лискооо!

Дъното на дупката
М о к с и. Лиииискоооо!
Л и с к о. /чуваме гласът му отгоре/. Каквоо?
М о к с и. Защо спря?
Д и м б и. Защо не продължи да вървиш?
Л и с к о. Защото не съм глупак… Всички ли сте долу?
Д и м б и. Всички!
М о к с и. Глупавите сме всички долу.
Л и с к о /чуваме само гласът му/. Чудна работа!… Пътеката свършваше другаде и нямаше никаква дупка… Сега ще проверя дали продължава от другата страна на дупката.
М о к с и. Сега ще провери.
Д и м б и. Ще заобиколи дупката и ще види.
М о к с и. Той си знае.
Д и м б и /към Домби/. Домби, кажи нещо, моля те!
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
М о к с и. Домби не ми харесваааа… Какво да го правим?
Д и м б и. Първо, да се измъкнем.
Л и с к о /гласът му отгоре/. Димби.
Димби и Мокси: Да.
Л и с к о. Пътеката продължава от другата страна на дупката.
Д и м б и. Чудна работа!… За пръв път виждам пътека с дупка.
М о к с и. А нямаше дупка. Беше си чиста пътека, по която си вървяхме.
Д и м б и. Лиско, какво значи това?
Л и с к о. Иди го разбери!…
Д и м б и. Бях тръгнал да те търся.
Л и с к о. Така ли? Защо?
Д и м б и. Виках си, къде е сега Лиско, да си направим някакво приключение. И ето ме в дупката.
Л и с к о /весело/. Приключението започнало.
Д и м б и. Ами то така си е, само че ТОВА Е ЕДНО ДОСТА НЕПРИЯТНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ. Стоиш в една дупка, нищо повече.
Л и с к о. Чудесно!
Д и м б и. Така е, ама за теб, защото си горе. Ако си долу, ще говориш друго.
М о к с и. Кажи му го!
Д и м б и. Както виждаш – казах му го.
М о к с и. Отгоре всеки знае да вика ЧУДЕСНО!
Д и м б и. Тази дупка е много неприятна. Не можеш да отидеш никъде, не можеш да пееш, нито пък да се къпеш в реката.
М о к с и. Разбра ли?
Л и с к о. Знам.
М о к с и. Знам, че знаеш. Отгоре всеки ЗНАЕ. Ела долу, да видиш.
Л и с к о. Какво искате? Да се джасна като вас ли?
М о к с и. А, защо? Живей си горе, а ние тук да гинем.
Л и с к о /дразни ги/. На мен ми е добре.
Д и м б и / въздъхва/. Знаем.
Л и с к о. Гледам си слънцето, мога да ходя навсякъде… Нямате си представа колко е чудесно горе!…
Д и м б и. Добре, добре!
М о к с и. И това ми било приятел.
Л и с к о. Защо? Пак съм ви приятел. Ще идвам, ще разговаряме, ще ви питам как сте… Бъдете спокойни, няма да ви забравя. Може да минат години, но ще идвам.
Д и м б и /уплашено/. Години!… Какви години?
М о к с и. И ние все тук?
Л и с к о. Къде другаде?… Какво може да се направи?…
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Какво?
Д и м б и. Наистина, как ще се измъкнем?
М о к с и. Непрекъснато мисля за това и ставам все по-тъжен. Все ми се струва, че вие с Домби ще се качите на гърба ми и ще офейкате, а аз – няма на кого да се кача.
Д и м б и /възмутено/. Моля ти се!… Как можа да помислиш? /Оглежда го./
М о к с и  /с тревога/. Казах ли ти?
Д и м б и /поглежда нагоре/. Не те разбирам.
М о к с и. Вече поглеждаш към гърба ми и пресмяташ.
Д и м б и. Глупости! /Гледа нагоре./
М о к с и. Знам си го аз.
Д и м б и /троснато/. Глупости, Мокси.
М о к с и. Понеже съм магаре.
Д и м б и. Моля ти се!… Дори да сте пет магарета едно върху друго, не може. За пръв път виждам такава дълбока дупка.
М о к с и. Но веднага изчисли колко магарета ти са нужни, нали?
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Знам си аз!.,. Ти погледна към гърба ми и си помисли какво ли би станало, ако се качиш на него.
Д и м б и. Оставам! Ако ще гинем, да гинем заедно.
М о к с и. Но погледна към гърба ми.
Д и м б и. Несъзнателно.
М о к с и. Е да, де. Всичко започва уж несъзнателно.
Д и м б и. Млъкни!
М о к с и. Но погледна към гърба ми. Викаш си – какъв хубав гръб за излизане от дупки…
Д и м б и. Домби, кажи му!
Д о м б и /поглежда ги без каквато и да е реакция/.
Д и м б и. Лиско. /Няма отговор./ Лиско! /Тишина./
М о к с и. Безсмислено!… Той си е добре горе.
Д и м б и. Мислиш ли, че е офейкал?
М о к с и. Че защо сме му вече?… Той имаше нужда от нас, докато не бяхме в дупката. Сега, като сме в дупка, защо сме му? За какво са му някакви си приятели, които се намират в дупка!
Д и м б и /нагоре/. Лискооооо!
М о к с и. Викай!… Ако си нямаш работа – викай!
Д и м б и. А!
М о к с и. Няма А, няма БЕ!
Д и м б и /удивено/. Нима допускаш?
М о к с и. Всичко допускам.
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Както виждаш – няма го.
Д о м б и. Наистина го няма… Но, все пак – това е Лиско!
М о к с и /въздъхва/. БЕШЕ Лиско. Докато не бяхме в дупката.
Д и м б и /загрижено/. Не думай! /Към Домби./ Домби, какво ще кажеш?
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и /замислено/. Мокси, май че си прав.
М о к с и. Винаги съм прав.
Д и м б и /извиква/. Лискооооо! /Чака отговор. Нищо./ Да.
М о к с и. Да извикам ли и аз?
Д и м б и. Безсмислено… /Въздъхва./ Всичко е ясно.
Туп! Нещо пада в дупката. Лиско.
Л и с к о /отърсва се/. Какво е ясно? /Димби и Мокси са занемели от учудване./ Какво е ясно? /Мълчание./ Много ли е ясно?
Мълчание, в което Лиско чака да му отговорят.
Внезапно се чува зловещ и силен смях, който се разбива на няколко вида ехо, кънти както във филмите на ужасите.
Всички, с изключение на Домби, трепват.
Д и м б и /след пауза/: Ккккккво бббеше туй?
Тишина.
М о к с и. Прредлагам да бббягаме!
Тишина.
Л и с к о. Досега не ми се е случвало да бягам нагоре. /Тишина./ Този смях не ми харесва. /Тишина./ Дотук всичко ми харесваше, но… Ето ме! Нали искахте да сляза?… /Тишина./ Този смях не ми харесва!…
М о к с и. Ззащо, бе, Лиссско?
Л и с к о. Този смях не ми харесва никак.
Д и м б и. Така ли ссмяташ?
Л и с к о /старае се да бъде весел/. И все пак – приключението започна. Друг път се чудехме как да си го направим, а ето че започна изведнъж.
М о к с и. Да бягаме, викам!
Л и с к о. Добре де – да бягаме!
М о к с и. Да, ама не можем и да бягаме… При другите приключения можехме да бягаме. Обичам приключения, от които можеш да си избягаш.
Д и м б и. Това е може би най-страшното приключение.
М о к с и. То не е и приключение, да ви кажа. Едно приключение, от което не можеш да избягаш, не е никакво приключение. Най-добре си е, когато щом ти скимне – да си избягаш… Лиско!
Л и с к о. Кажи, Мокси.
М о к с и. Какъв беше този смях?
Л и с к о. По-добре да не ви казвам.
М о к с и. Тогава недей!…
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Кажи, Димби.
Д и м б и. Кой може да се смее така?
Л и с к о. Това се питам и аз.
М о к с и. Никой.
Д и м б и. И все пак, НЯКОЙ се засмя.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Кой те бутна при нас?
Л и с к о. Никой. Скочих.
М о к с и /изумено/. Защо?
Л и с к о. Така пожелахте.
М о к с и. Пожелахме ли?
Л и с к о. Така ми се струва.
М о к с и /въздъхва/. Май че пожелахме. Димби, защо пожелахме?
Д и м б и ?объркано/. Понеже… Ние… Като се видяхме ДОЛУ, а той ГОРЕ… Казахме си… защо… той да бъде ГОРЕ, а ние… Нали разбираш?
М о к с и /въздъхва/. Разбирам.
Д и м б и. Защото ТОЙ е горе…
М о к с и. Така де – отде накъде той ГОРЕ, а ние ДОЛУ!…
Д о м б и. Ясно!
Л и с к о. Е да, ама можех да си бъда ГОРЕ и да ви спася.
Д и м б и. Точно така.
Л и с к о. Щях да ви нося и храна.
М о к с и. Разбира се.
Л и с к о. Защото, така, без храна…
Д и м б и. Добре де, защо скочи долу?
Л и с к о. Понеже ме обидихте.
М о к с и /рязко/. Не трябваше!…
Д и м б и. Виж сега какво направи!
М о к с и. Едно НИЩО направи!
Д и м б и. Обърка цялата работа.
М о к с и. Не си никакъв приятел.
Лиско гледа слисано ту единия, ту другия.
Д и м б и /процежда/. Приятел!… Можеше да ни спаси, или да ни храни.
М о к с и. Егоист!
Л и с к о /слисано/. Кой?
М о к с и. ТИ, кой!… Можеше да ми  носиш тръни и други неща за ядене…
Л и с к о. Мокси…
М о к с и. Мълчи!… Разбрахме те!
Д и м б и. Показа си рогата!
Л и с к о. Нали, вие… такова?
Д и м б и. Такова-макова, набута се при нас и сега… Голям си егоист!
М о к с и. Да не види, че сме в дупка!… Веднага!
Д и м б и. Да не остане по-назад.
Л и с к о /объркано/. Но нали… Вие…
Д и м б и. Пак НИЕ!
М о к с и. Все НИЕ!
Л и с к о. Нали правим приключение? Викам си, щом другарите ми са долу, не бива да ги оставям в беда.
М о к с и. Така де – да не видиш нещо от нас.
Д и м б и /процежда/. Приключение!… Вместо да остане горе и да ни храни или пък нещо друго… Приключение!… А сега да те видя, какво ще го правиш туй приключение!
Л и с к о /все още слисано, обръща се към Домби/. Домби, а ти защо мълчиш? Не чуваш ли как ме обвиняват?
Д о м б и /извръща глава, поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и.  Той не може да говори.
Л и с к о /изненадано/. Как?
М о к с и. Чалдиса се!
Л и с к о /загрява/: Аааа!… От падането. Загубил си е паметта.
М о к с и. Аха!
Л и с к о. Завиждам му.
Д и м б и и М о к с и: Какво?
Л и с к о. По-добре да не знае какво става.
Д и м б и. Защо? Става ли нещо страшно?
Л и с к о /навежда глава/. Вижте какво… /Изправя глава/ Този сиях, който чухме, не беше приятен.
М о к с и. Не беше, я!
Л и с к о. Това е смях на… Как да кажа…
Д и м б и. Кккажи го.
Л и с к о /тайнствено/. Това беше смях на някой, който… смята, че ни е хванал в капан.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Казах ви – да бягаме.
Д и м б и /трепери/. Лиско, ти казваш, че тттой ссмята, чче ни е хванал в капан, а мислиш ли, че в същност не ни е хванал?
Л и с к о: Уви!
М о к с и. Какво УВИ?
Л и с к о. Това значи, че той ЗНАЕ, че ни е хванал в капан.
М о к с и /бързо/. Значи сме в капана?
Л и с к о. Е, да… Този смях не ми хареса. Това е злобен смях.
М о к с и. А така!
Д и м б и. Само туй ни липсваше!
М о к с и /тихо/. Лиско.
Л и с к о /тихо/. Какво?
М о к с и /тихо/. Кой може да е ТОЗИ?
Л и с к о /тихо/. Не знам.
Отново смехът, този път сякаш по-силен и по-зловещ.
Всички се гушат един в друг, на куп, издават звуци, които изразяват страх, свиват се, всеки гледа да покаже по-малка част от тялото си.
Само Домби е извън този страх. С учудване ги наблюдава. Дори се приближава, навежда се, разглежда ги по-добре. Докато те се гърчат и продължават да се крият, Домби започва да кръжи около тях. Цялото му държание е спокойно.
В близък план – купчината от Мокси, Лиско и Димби, която вече сякаш е в покой. Всеки се ослушва.
Лиско се измъква и се изправя.
Л и с к о. Хайде!
Д и м б и. Кккакво?
Л и с к о. Смехът изчезна.
М о к с и /глупаво/. Докога?
Л и с к о. На първо време да разберем кой ни е хванал в този капан.
М о к с и. Направен специално за нас?
Л и с к о. Ами за кой друг?
М о к с и. Ох, веднъж да се измъкна оттук, никога няма да се събирам с вас, нито с теб, нито с димбовците, не ме интересуват никакви приключения, ще си паса настрана и ще си гледам кефа.
Д и м б и. И аз… Лиско е виновен за всичко, с неговите приключения… Веднъж да се измъкна…
Л и с к о. Млъкнете!…
М о к с и. Лиско, обещай, че ще ни измъкнеш.
Л и с к о. Ставайте!
Мокси и Димби се изправят.
Л и с к о /оглежда обстановката/. Не искам да ви тревожа, но, доколкото се простират сведенията ми и доколкото разбирам от домбевци, нашият скъп и мълчалив Домби е изчезвал.
Д и м б и /тревожно/. Какво?
М о к с и /едва не подскача/. Как, изчезнал?
Л и с к о. Огледайте се и ще разберете.
Тримата напразно търсят Домби. От него – нито следа.
М о к с и. Не може да бъде!… Това е дупка, не е нещо друго.
Д и м б и. Домби няма крила.
М о к с и. Не съм забелязал такова нещо у него.
Л и с к о. Тихо! /Ослушва се./ И все пак… /Понижава глас./ …Домби вече не е тук.
М о к с и /глупаво/. А къде?
Л и с к о. Не знам… Домби е изчезнал.
Д и м б и. Невъзможно. Няма откъде… Виждате ли някъде нещо, през което може да излезе?
Л и с к о. Не виждам, но не виждам и Домби… Момчета, положението се влошава.
Д и м б и /обхванат от нервен пристъп/. Домбиии!
М о к с и /също реагира с викане/. Домбииии!
Нищо. Тишина.
Д и м б и.  Домбииии!…
М о к с и. Обади се!
Сега смехът, който им отговаря, прозвучава още по-зловещо.
Тримата инстинктивно се събират на куп, свиват се и изчакват да оттекне ехото.
Тишина. Тримата стоят така.
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Смяташ ли, че ще изчезнем един по един?
Л и с к о /след пауза/. Зависи.
М о к с и. Моля?
Л и с к о. Първо – не бива да се отделяме един от друг и второ – да не се страхуваме.
Димби и Мокси инстинктивно се хващат за Лиско.
Д и м б и. Първото е лесно, но второто?
М о к с и. Да ме убиеш, не мога да не се страхувам.
Д и м б и. Забелязал съм, че където и да отида, страхът винаги идва с мен.
Л и с к о. И аз съм такъв, но когато реша…
М о к с и. Ако ставаше с решения?…
Д и м б и. Добре де, как ги взимаш тия решения?
Л и с к о. Чрез размисъл.
М о к с и. ГЛУПОСТИ!
Л и с к о. Първо – казвам си: този, от когото се страхувам, не може да бъде дух или привидение, защото духове и привидения няма. Така ли е?
М о к с и   и  Д и м б и /не съвсем категорично/. Така е.
Л и с к о. Второ: Щом няма, този, от когото се страхувам, може да е по-голям от мен, и по-силен, но той също има очи и уши, сърце и стомах, а има ли сърце и стомах – също се страхува. Важното е да разбереш от какво се страхува.  Понякога, много силните и огромните се страхуват от това, че ти не се страхуваш. Следователно – уплаши го с това, че не се страхуваш,
Д и м б и. Ами, ако не се уплаши?
Л и с к о. Тогава си казваш: Добре де – най-много да загина. А загиваш ли, добре е да загинеш без страх. Защото и да се страхуваш, и да не се страхуваш – ще загинеш. Защо тогава да загиваш със страх? /Внезапно извиква нагоре./ Хеееей, злодеецо, не знам къде си – горе или долу, но знам, че ме чуваш и затова те наричам с най-обидните имена!… Не знам какво представляваш, но си избери най-обидното нещо и смятай, че съм ти го казал!… Мокси, кажи нещо обидно?!
М о к с и. Лиско, моля ти се!
Л и с к о /настойчиво/. Кажи!
М о к с и. Моля ти се!
Л и с к о /извън себе си/. Кажи!
М о к с и /след пауза/. Например – ПАЛАВНИК.
Л и с к о /ядосано/. Това не е обидно… Димби, измисли нещо много обидно!
Д и м б и. А, остави!…
Л и с к о /настойчиво/. Измисли!
Д и м б и. Кажи му, че е невъзпитан.
Л и с к о. И това не е обида. /Извиква нагоре./ Ти си гъска!… Ти си звяр, чудовище, кривогледо плашило, куца запетайка, глупак и празна тенекия, пълна с идиотщини!… Разбра ли какво си, тъпа муцуно?… Това си и не се страхувам от теб!…
М о к с и. Лиско, отмервай думите си!
Л и с к о /продължава, като гледа нагоре/. Ти си… кал!
Д и м б и. Лиско, не обиждай непознати същества, които не са ти сторили нищо!
Л и с к о /поглежда Димби/. Какво?… Искаш да се подмазваме? На този, който ни взе Домби?
М о к с и. Може да се е пошегувал.
Д и м б и. Да… И ще ни го върне. За какво му е един нищо и никакъв Домби?
М о к с и. И нас ще освободи.
Л и с к о /оглежда двамата/. Подмазвачи!
М о к с и /навежда глава/. Страх ме е.
Д и м б и. И мен,
Л и с к о. И МЕН ме е страх, да не мислите… Но въпреки това! /Внезапно запява:/

Страхът – това е нещо
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето всеки ден.

То спи дълбоко в мене
и скача на крака,
когато неусетно
попадна във беда.

Без страх не може всяко
разумно същество, страхът –
това е сякаш
предпазно вещество.

Не се страхува само
последният глупак, да –
всеки се страхува,
но важното е: как?

В С И Ч К И:

Бъди достоен ти, когато се страхуваш,
страхувай се, но с мярка, в страха си горд бъди.
Бъди достоен ти, за да не се срамуваш –
след страшния момент и всичките беди.

Пак всички, но още по-ентусиазирано и дори с танци.

Не се страхува само последният глупак,
да, всеки се страхува, но важното е – как!…

Л и с к о /нагоре, към неизвестния злодей/: Разбра ли, злодеецо!… А?… Чу ли?
М о к с и /увлечено/. Кажи, чу ли?
Д и м б и /увлечено/ На теб казваме!
Л и с к о. Защо мълчиш?… Покажи се да те видим?… Глупак!
Д и м б и. Мишко!
М о к с и /разярено/. Паралелепипед!
Л и с к о /учудено, към Мокси/. Какво?
М о к с и. Това е нещо много обидно.
Л и с к о. Добре… /Почесва се,/ Сега да видим какво да правим… И така, Домби изчезна… Тои не е свръхестествена сила, не моде да хвърчи, не може да става невидим – значи, изчезнал е по най-обикновен път.
Д и м б и. Какъв?
Л и с к о. Искам да кажа, че към тази голяма дупка има някаква по-малка дупка… която трябва да открием… Търсете!

Оглеждат дъното на дупката.

Д и м б и. /както търси/. Тук няма… /Опипва./
М о к с и /опипва/. И тук няма!
Л и с к о /опипва/. И тук няма!
Д и м б и. И тук… /Но Димби изчезва./
Л и с к о /бързо/. Димби, къде си?
Д и м б и /гласът му/. Търся по-малката дупка!
Л и с к о.  Ти търсиш нещо, в което си влязъл.
Д и м б и /гласът му/. Така ли?
Л и с к о. Затова излез, да ни я покажеш.
Д и м б и. А вие къде сте? /Това е само гласът му./
Л и с к о. В голямата дупка.
Д и м б и /гласът му/. А аз къде съм? Защо не ви виждам?
Л и с к о /тревожно/. Димби!
Д и м б и /с лека уплаха/. Какво?
Л и с к о. Стой!…
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Нито крачка!… Чакай!
Д и м б и. Чакам.
М о к с и. Къде е той?
Л и с к о. Димби, моля те, стой на място и пей!
Д и м б и. Да пея ли?
Л и с к о. Моля те, пей, да не те загубим като Домби!
Д и м б и. Добре! /Запява./

Аз съм Димби, Димби, Димби…
Аз съм Димби, димби, дим…
/Пее непрекъснато./

Л и с к о /като го слуша, към Мокси/. Мокси, чуваш ли го?
М о к с и /вече започва да се страхува/. А бе, чувам го, но тая работа не ми харесва.
Л и с к о. И на мен, но все пак трябва да го чуваме… /Песента на Димби си звучи./ Мокси.
М о к с и. Кажи.
Л и с к о /строго/. Хвани се за опашката ми!
М о к с и /хваща се/. Какво става?
Л и с к о. Открих малката дупка… Димби!
Д и м б и /прекъсва песента си/. Какво?
Л и с к о. Моля те, каквото и да стане, ще пееш!… Докато не се срещнем, няма да млъкваш!
Д и м б и. Добре. /Това е само гласът му. Не го виждаме. Отново пропява./
Л и с к о. Мокси, внимавай, ще влезем в малката дупка, но няма да пускаш опашката ми!
М о к с и. Да ме убиеш – не пущам.
Л и с к о. Започваме да влизаме!

Виждаме ги как изчезват постепенно – първо Лиско, после опашката му, после – Мокси и накрая опашката на Мокси.
Голямата дупка остава празна.
Чуваме приглушения глас на Димби, който продължава да пее, но кой знае защо, струва ни се, че е настъпила дълбока и зловеща тишина.
Камерата се разхожда по дъното на дупката, разгледаме всяка нейна подробност – пустота, никакъв знак от нещо, което да наподобява живо същество.
Малката дупка
За разлика от голямата, МАЛКАТА ДУПКА не е вертикална, а хоризонтална – една миниатюрна галерия, на която се виждат и дъното и таванът.
Чуваме песента на Димби, но не го виждаме.
Отдясно се появява Лиско, след него Мокси. Движат се бавно и внимателно, както в приключенските истории, просто се промъкват. Таванът на дупката е малко над главите им. Спират.
 
М о к с и /гледа напред, през рамото на Лиско/. Къде е този Димби?
Л и с к о /замислено/. Това се питам и аз.
М о к с и. Чувам го.
Л и с к о. И аз.
М о к с и. Но не го виждам.
Л и с к о. Там е работата.
М о к с и. Трябва да е наблизо
Л и с к о. Трябва.
М о к с и. А го няма.
Л и с к о. Чакай!… /Ослушва се. Извиква./ Димбиии!
Песента млъква.
Д и м б и /гласът му/. Какво?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Чакам ви.
Л и с к о. Но къде си?
Д и м б и. Където ми казахте.
Л и с к о. Чуваш ли ни?
Д и м б и. Да.
Л и с к о. Моля те, продължавай да пееш!… Непрекъснато, разбираш ли?
Д и м б и. Да. /Отново неговата песен./
Лиско оглежда пода и после тавана на галерията.
М о к с и. Да не сме влезли в друга дупка?
Л и с к о. Ще видим.
М о к с и. Как?
Л и с к о. Достатъчно е да се върнем.
М о к с и. Тогава – да се върнем.
Л и с к о. Хайде!…
Тръгват обратно, без да се обръщат, този път Мокси „тегли“ Лиско. Вървят.
Л и с к о /изведнъж/. Стоп! /Спират” Мълчание./ Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Мокси, струва ми се, че когато влизахме в малката дупка, влизахме по-късо, а сега излизаме доста дълго, а голямата дупка я няма.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
Л и с к о. Моля ти се.
М о к с и /почти шепти/. Не чувам Димби.
Л и с к о. А!… Да!… Димби не се чува! /Тревожно./ Димби!… /Нищо./ Димби!… /Нищо./ Димбииии!
Сега викат двамата. Нищо. Млъкват. Поглеждат се. Оглеждат обстановката.
М о к с и /започва да трепери.: Ох!
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Тая работа вече съвсем не миг харесва.
Л и с к о. Спокойно!
М о к с и. Какво спокойно!… Ще ми позволиш ли да те разтревожа още веднъж?
Л и с к о. Кажи.
М о к с и /почти шепти/. Преди малко търсихме Домби, а сега – Димби. Не сме намерили Домби – изчезна и Димби… Как си ти?
Л и с к о /почесва се/. Това приключение излезе доста необикновено… Предлагам да тръгнем напред.
М о к с и. Добре.
Л и с к о. Не се откъсвай от мен!
М о к с и. Бъди спокоен. Ще се откъсна само, ако се откъсне опашката ти.
Вървят. Лиско спира,
М о к с и. Защо спря?
Л и с к о /почесва се/: Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
М о к с и. Какво пак?
Л и с к о /шепнешком/. Дупката се разклонява.
М о к с и. А така!… Сега накъде?
Л и с к о. ТИ кажи… Наляво или надясно?
М о к с и. Аз казвам – наляво.
Л и с к о. Добре, наляво.
Тръгват. Вървят. Спират. Взират се. Тревожна музика. Пред тях – три разклона.
Л и с к о. Какво гледаш?
М о к с и /удивен/. Сега пък – три пътеки…
Л и с к о /извиква/. Димбиии!
М о к с и. Димбии!
Л и с к о. Димбиииии!
Нищо. Тишина.
Л и с к о /отново се готви да извика/. Ди… /Гласът му секва./
М о к с и. Какво има?
Л и с к о. Някой мина оттам… Хайде! Да влезем в тази пътека!
Тръгват. Вървят. Спират, Оглеждат се.
М о к с и /започва да трепери/. Ох!
Л и с к о. Защо трепериш?
М о к с и /троснато/. Страх ме е…
Л и с к о /не много убедително/. Недей, Мокси!… Все
ще измислим нещо. Това не може да продължава вечно.
М о к с и. Лиско, не ме успокоявай… Не забелязваш ли нещо?
Л и с к о /прави се на ударен/. Не.
М о к с и. Лъжеш!…
Л и с к о /неубедително/. Така ти се струва.
М о к с и. Сигурен съм… Ето, този камък ми е познат… /Шепти с трепет./ На това място вече сме били.
Л и с к о /въздъхва/. Уви, Мокси, имаш право.
М о к с и /съвсем разтревожено/. Ние се въртим. Защо се въртим така?
Л и с к о /унило/. Защото сме в лабиринт.
Музика за тревожен ефект.
М о к с и /изгубва нервите си съвсем/. Искам да изляза! Ти си виновен! Ти и твоите приключения!…
Л и с к о /разтърсва го/. Шшшт!
М о к с и. Не ме пипай! /Дръпва се./
Л и с к о /побутва го и му сочи напред/: Шшшт!
Нова изненада: срещу тях върви Домби. Приближава се.
Л и с к о /слага лапа върху устата на Мокси/. Шшшт!
Двамата гледат с учудване Домби, който се изравнява с тях и без да им обръща внимание, минава край тях.
Сега, занемели, се обръщат и го гледат откъм гърба.
Домби завива със завоя на пътеката.
Л и с к о /шепти/. След мен!…
Лиско също завива със завоя на галерията и вижда, че Домби е изчезнал. Пред него – тройно разклонение на галерията. Бързо влиза в едното. Върви бързо по него и спира внезапно. Обръща се, оглежда се – няма го нито Домби, нито Мокси.
Л и с к о /извиква трескаво/. Домби!… Домбиии!… /Чака. Сега му отвръща неколкократно ехо./ Мокси!… Моксиии!… Мокси, къде остана?… Мокси! /Ехото си играе със звуците, отеква, върти се около него./ Димбиии! Мокси!… Домби!… Димбиии!…
Странна, причудлива какафония от няколко вида ехо.
Лиско млъква. След няколко секунди замира и последният звук от ехото.
Абсолютна тишина.
Лиско ляга уморено на земята.
Вътрешният глас на Лиско: Хей, Лиско!
Л и с к о /трепва и се изправя/. Кой е?
Г л а с ъ т. Аз съм, ТВОЯТ ВЪТРЕШЕН ГЛАС.
Л и с к о /леко успокоен/. О, здравей!… Какво става?
Г л а с ъ т. Не знам… А ти не знаеш ли правило номер едно?
Л и с к о. Положението е такова, че забравих превилата си… Отначало попаднахме в някаква ГОЛЯМА ОТВЕСНА ДУПКА, където изчезна Домби. След това – този лабиринт с хиляди дупки… Изчезна Димби, след това – Мокси… Как ще свърши цялата история?
Г л а с ъ т. Правило номер едно: Изпаднеш ли в беда, не изпадай и в паника.
Л и с к о. Знам.
Г л а с ъ т. Спри се, успокой се и размисли.
Л и с к о. Добре де – спрях се!…
Г л а с ъ т. Успокой се!
Л и с к о. Знаеш ли колко е лесно да се каже?
Г л а с ъ т. И все пак, помисли, дали трябва да се уплашиш?… Спомни си, какво правеше в такива случаи… Чакай, чакай!… Ако си попаднал в капан, някой те гледа и следи. Трябва ли да те види уплашен?
Л и с к о /бързо/. Не!
Г л а с ъ т. Тогава?… /Пауза./ Хайде, отивам си, а ти размисли!… Припомни си песничката на делфинчето…
Лиско се отърсва и неочаквано запява, като тръгва бодро напред с песента си.
– Капитане, твойта шапка
падна в морската вода!
Тра-ла-ла? Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Капитане, твоят кораб
е пробит на две места!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пара не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Катастрофа, капитане!
Блъснала ни е скала!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
И това не е беда!

– Капитане, капитане,
падна твоята лула!
Тра-ла-де! Тра-ла-ла!
– Е, това се казва, юнга, /2/
вече истинска беда! /2/

Всеки нов стих се придружава от нахлуваща бурна музика в мажорен тон, Лиско подскача и пее – плези се в лицето на опасността.
Изведнъж пред него отново се явява Домби, който просто прекосява галерията и изчезва в ляво.
Лиско извиква и хуква към чупката, завива на кръстопътя, ноот Домби няма и следа.
Л и с к о /спира на място и вика трескаво/. Домбиии! Домбиии!… Къде си, Домбиии?…
Ослушва се. Отново вика, зове. Ослушва се повторно.
Неочаквано се чува гласът на пеещия Димби, който си пее неговата мелодия, както му е заповядано.
Лиско извиква името на Димби и се връща на кръстопътя, оглежда всеки клон на галерията – нищо.
Л и с к о /вика/. Димбиии!… Димби!
Г л а с. Лиско, ти ли викаш?
Л и с к о /радостно/. Димби!
Г л а с. Не бе, аз съм Мокси.
Л и с к о /радостно/. Мокси!… Къде си?
М о к с и /гласът му/. Тук съм!
Л и с к о /трескаво/: Стой на място и пей!
М о к с и /гласът му/. Добре! /Запява песента си./
Лиско кривва в първата изпречила се пред него чупка.
Л и с к о. Моксиии!
Песента на Мокси е изчезнала. Лиско отново го зове.
Неочаквано прозвучава песента на Димби.
Л и с к о: Димбиии!
Д и м б и /гласът му/. Хайде де!
Л и с к . Какво правиш?
Д и м б и. Кога ще дойдеш?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Не знам… Чакам.
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам… Ти ми каза да пея… Лиско!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Докога да пея?
Л и с к о. Докато те намеря.
Д и м б и. Чакам!
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам. Чакам.
Л и с к о / след като оглежда обстановката/. Да си виждал Мокси?
Д и м б и. Никак!
Л и с к о. А Домби?
Д и м б и. Кой беше Домби?
Л и с к о /с тревога/. Димби.
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Не се шашвай!
Д и м б и. Трудно е… Вървиш, пееш, сам, пак вървиш, пак пееш, все сам, въртиш се насам-натам. /Троснато./ Ще идваш ли, или няма да идваш?
Л и с к о. Стой така!
Д и м б и. Чакай!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Ето Мокси!…
Л и с к о. Извикай го!
Д и м б и /не забравяйте, че чуваме само гласа му/. Моксиии!
М о к с и /далечният му глас/. Кой вика?
Д и м б и. Стой там!
М о к с и /разбира се, само гласът му/. Къде?
Д и м б и. Където те видях?
М о к с и. Къде ме видя?
Д о м б и. Където мина!
М о к с и. А ти къде си?
Д и м б и. Идвам.
Л и с к о /през цялото време виждаме само него/: Димби! /Тишина./ Димбиии!
Хуква да бяга и внезапно спира, едва удържа тялото си, което иска да полети още напред, по инерция.
Муцуната му се залепва на огромна дебела паяжина, която издрънчава като китара.
Лиско се дръпва отривисто назад и гледа паяжината. Нежният звук на китарата затихва.
В дъното и в ъгъла на паяжината се размърдва огромното тяло на паяка.
П а я к ъ т. Хайде де!
Л и с к о. Какво?
П а я к ъ т. Хвани се, де!
Л и с к о. Защо да се хвана?
П а я к ъ т. А тази паяжина за какво съм я опънал?
Л и с к о. За какво си я опънал?
П а я к ъ т. Да хвана някого.
Л и с к о. Мен?
П а я к ъ т. Ами, да!
Л и с к о. Ха! И за какво съм ти?
П а я к ъ т. Да те изям!
Л и с к о. Глупак!
П а я к ъ т. Кой туй?
Л и с к о. Ти!
П а я к ъ т /наивно/. Защо?
Л и с к о. Абсолютен глупак… Не ми стигат останалите беди, ами… Глупако, мен не можа да ме изяде орелът Каменар, нито Синята акула, че те ли?
П а я к ъ т. Добре де, тогава какво да правя?… Чакам, чакам – никой… Нищо не пада.
Л и с к о. Защо се наврял тук паяжината си?
П а я к ъ т. А къде?
Л и с к о. Като всеки нормален паяк – вън.
П а я к ъ т. Вън… А как вън?… Цял живот се мъча и не мога да изляза.
Л и с к о /уплашено/. Цял живот!?!?
П а я к ъ т. Дори повече.
Л и с к о. Тогава… Аз как… да изляза?… Кога?
П а я к ъ т. На мук!… Оттук не се излиза.
Л и с к о. На кого е този лабиринт, знаеш ли?
П а я к ъ т. Не.
Л и с к о. А кой го е направил?
П а я к ъ т. Не знам… Един ден се набутах и не можах да изляза.
Л и с к о. Довиждане! /Тръгва./
П а я к ъ т. Тръгваш ли?
Л и с к о. Да.
П а я к ъ т. И ще ме оставиш?
Л и с к о. Не ме интересуваш.
П а я к ъ т. Отново самотен?
Л и с к о. Дано падне нещо.
П а я к ъ т. Нищо не пада, ще знаеш.
Л и с к о. Сбогом, Паяко!
П а я к ъ т. До скоро виждане!
Л и с к о. Ще има да чакаш!
П а я к ъ т. Щеш не щеш! /Смее се./
Докато Лиско се отдалечава, Паякът се смее.

Отново върви през галериите. На едно място спира и се взира. Иззад ъгъла се е подала опашката на Мокси.
Лиско разтрива очи. Опашката изчезва.
Л и с к о /изкрещява/. Мокси?
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. ТИ къде си? /Втурва се напред. Нищо./ Моксиии!…
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. Чакай!
М о к с и. Къде да чакам?
Лиско се втурва отново.
Отново нищо.
Л и с к о /спира задъхано/. Моксиииии!
Никой не отвръща. Отново тръгва напред.
 
Музика за подготовка, заражда се напрежение, Лиско сякаш чувства, че в следващите секунди ще настъпи някаква промяна. Пристъпва внимателно, музиката става още по-динамична, Лиско спира, пак тръгва, пак спира, тръгва и…
Музиката гърми.
Пред нашия герой се открива нещо като зала – тук е широко и високо. В средата на „залата“ се издига нещо като маса – може би от скала или твърда пръст, а зад масата, пак от камък или твърда пръст – нещо като трон, ложе, или пък своеобразен стол.
Последни експлозивни акорди на музиката.
Пълна тишина,
Лиско оглежда обстановката, а след туй тръгва към „масата“. Заобикаля я и се качва на „стола“.
Откъм лабиринта се чуват стъпки.
Лиско бързо слиза от стола исе скрива зад масата. Една секунда, две секунди, три секунди!…. Появява се Домби. Приближава се с нищо невиждащ поглед. Лиско показва глава над масата и го вижда.
Домби спира в средата на залата. Изглежда, че тя не му прави никакво впечатление. Стои така.
Лиско напуща прикритието си, тръгва отстрани, издебва Домби откъм гърба, едновременно го удря по гърба и извиква, колкото му стигат силите.
Д о м б и /подскача/. Кой?… Какво има?
Л и с к о. Еее, дойде на себе си.
Д о м б и /гледа Лиско/ Лиско, защо ме удари?
Л и с к о. За да те стресна.
Д о м б и. Заболя ме.
Л и с к о. Голяма работа!
Д о м б и. Къде сме?
Л и с к о. Питай, че да ти кака!
Д о м б и. Къде са другите?
Л и с к о. Това не знам… Ти падна в една дупка.
Д о м б и. Така ли? Защо?
Л и с к о. Получи сътресение и изгуби гласа си… Изобщо не знаеше какво става. Като те ударих, отново се превърна в Домби…
Д о м б и. Ще ми кажеш ли най-после къде сме?
Л и с к о. Е, най-напред паднахме в голяма отвесна дупка, след това влязохме в малка хоризонтална дупка, после в лабиринт, а сега сме в зала… Това е зала. Има маса и стол, следователно, не може да не се поява и този, който ще седне на стола. Мисля си как да го изиграем и да избягаме… /След пауза/ Домби, можеш ли да се правиш на ударен?
Д о м б и. Защо?
Л и с к о /досеща се/ Виж какво, прави се на такъв, какъвто си беше. Който и да дойде – нито дума. Ти и без това си беше ударен. Ако дойде злодеецът, мълчи! Влезе ли Димби – мълчи. Пред Мокси – също мълчи. Аз ще се скрия, ще наблюдавам, ще преценя и ще действам… Ясно ли ти е?
Д о м б и. Ясно.
Л и с к о. Скривам се… Злодеецът ще дойде всеки момент, а трябва да се избавим… Искам да го видя, преди той да ме види, разбра ли?
Д о м б и. Не.
Л и с к о. Добре, но прави се на ударен!… Край! /Оглежда обстановката. Търси къде да се скрие. Мушва се под масата./ Тук съм добре, нали?
Чува се песента на Димби. Димби влиза в залата, спира.
Д и м б и. Домби!.. Най-после! Къде са другите? /Домби мълчи./ А бе, ти още ли си чалнат? /Изведнъж го удря по гърба и извиква,/
Домби пада на земята, а после бавно се изправя.
Д и м б и /помага му да се изправи/: Извинявай!… Исках да те събудя… Какво ще те правим, не знам… /Оглежда залата./ Тук е широко, а?… Маса, стол… Изглежда, че всички пътеки водят насам.
Чува се песента па Мокси.
Д и м б и. Ето го и Мокси!… Пее… Да го чуем.
Мокси се появява.
Д и м б и. Заповядай!… Тук ще става, каквото ще става.
М о к с и. Това до теб не е ли Домби?
Д и м б и. Беше Домби… Сега е нещо. Което мълчи.
М о к с и. Бъди спокоен! Сега ще го оправя.
Бързо го удря и изревава силно. Домби тупва на земята.
Д и м б и. Мокси, какво правиш?
М о к с и. Шок.
Д и м б и. Не така! Първо питай, после удряй!… Пребихме го. /Навежда се и помага на Домби да стане./
М о к с и. Така съм чувал.
Д и м б и. А бе, и аз съм чувал, но го пребихме и при това положение не знам какви ще бъдат последствията. /Започва да гали Домби./ Успокой се, Домби!… /Мокси също започва да гали приятеля си./ Ние… За да те спасим, разбираш ли?… За да проговориш… Доста бой ти хвърлихме, но за до ти помогнем…
М о к с и. Извинявай, Домби! /Гали го./ Море, трябваше да го ударя по-силно! Извинявай, Домби!… За да ти помогнем.
Д и м б и /гали го/. Горкият, толкоз бой не е изяждал откакто се е родил…
М о к с и /гали Домби/. А Лиско?
Д о м б и. Ами, току виж, че се появи и прасне Домби по гърба.
М о к с и /както гали Домби/. Трябва да го предупредим. Три удара за един Домби са доста.
Д и м б и. А бе… /въздъхва/ Ще го предупредим… Стига да дойде!
М о к с и /гали Домби и го гледа/. Да опитам пак, а?
Д и м б и /бързо/. Не!
М о к с и. Шегувам се… /Оглежда Домби./ Какво ще го правим такъв?
Д и м б и. По този въпрос ще мислим, ако се измъкнем.
М о к с и. Сега той е щастлив, нали?… Не знае какво става, в каква беда сме попаднали… /въздъхва./ Умирам да съм на негово място!…
Смехът!
Зловещият смях прокънтява изведнъж, този път близо, почти до тях.
Смехът секва.
Пълна тишина.
Мокси и Димби треперят. Отново смехът. Сега още по-близо.
Тишина. Мокси и Димби се люлеят от страх.
 
К ъ р т и ц а т а /без да я видим/. Добър ден!
Моксии Димби се обръщат изведнъж.
На входа, през който бяха влезли всички, е застанала къртицата.
Димби и Мокси отстъпват назад към масата.
К ъ р т и ц а т а. Добре дошли в моя дворец! /Тишина./ Добър ден!… /Безмълвие./ На кого казах добър ден?
Д и м б и. Дддо…
М о к с и. …ддден!
К ъ р т и ц а т а /поглежда Домби/. А този?… Защо мълчи?
Д и м б и. Ттттой… ппполлллучи ссътресение!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Така ли? /Бързо го удря по гърба с адски кикот./
Домби се просва на земята, този път с разкрачени крака, като нокаутиран.
Всички стоят и го гледат.
Димби и Мокси, разбира се, треперят още по-силно.
К ъ р т и ц а т а. Сега ще стане и ще проговори… Чувала съм, че когато някой се сътресе, трябва да го сътресеш още веднъж.
Д и м б и /както трепери/. Ннно вече го сссътресохме доста.
М о к с и /както трепери/. Почти цял ден го ссътрисаме!
К ъ р т и ц а т а. Така ли?… Тогава да си почине… Добре дошли в моя дворец!
Д и м б и. Тук… нне ззнам как да отговоря.
М о к с и. И аз.
К ъ р т и ц а т а. Може и да не отговаряте… А!… /Търси с очи./
Д и м б и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Къде е ОНЗИ?
М о к с и. Ккой?
К ъ р т и ц а т а. Хитрият.
Д и м б и. Кой, кой?
К ъ р т и ц а т а. Най-интересният… Дето сам се бутна в дупката.
Д в а м а т а. Аааа, Лиско!
Д и м б и. Ще дойде.
М о к с и. Не може да не дойде.
Д и м б и. Винаги идва.
М о к с и. Но ние нямаме нищо общо е него.
К ъ р т и ц а т а.  Така ли?
Д и м б и. Много се перчи.
М о к с и. И все ни докарва беди.
Д и м б и. Както днес, например… Какво му трябваше да скача в дупката. Можеше да остане горе и да ни спаси…
Къртицата надава зловещия си кикот.
М о к с и. Защо се смеете така? /Трепери./
К ъ р т и ц а т а. Защо пък не?
М о к с и. Дразните…
Д и м б и. Мокси, остави госпожата да се смее както си ще. Това си е нейна работа.
М о к с и. Знам, но се плаша.
Д и м б и. Напротив… Много приятен смях.
М о к с и. Да, де, това искам да кажа.
К ъ р т и ц а т а /надава нов кикот/. Забавни сте!… /Внезапно./ Къде е Лиско?
Д и м б и. Не искам да го знам.
М о к с и. Мадам, кога ще си ходим?
К ъ р т и ц а т а. Къде?
М о к с и. Горе… Дето ни е мястото.
К ъ р т и ц а т а /още един кикот/.
Димби и Мокси се приближават към Домби, повдигат го нежно, изправят го но крака,
К ъ р т и ц а т а /настойчиво/: Къде е Лиско?
М о к с и. Вие знаете по-добре… Мадам, време е да си ходя.
К ъ р т и ц а т а. Защо да си ходиш?
М о к с и. По това време закусвам.
Д и м б и. И аз.
К ъ р т и ц а т а /минава край всички и сяда на стола, зад масата/. И така, докато дойде хитрият ви приятел, да вя обясня; ВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕТЕ ГОРЕ.
Д и м б и /спонтанно/. Не!
М о к с и /инстинктивно/. Не искам!
К ъ р т и ц а т а /спокойно/. Не ме интересува какво искате. /Двамата се готвят да кажат още нещо./ Мълчете!… /Многозначително./ Както мълчи ДРУГИЯТ.
Д и м б и. Домби ли?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/: И той, и ЕДИН ДРУГ.
М о к с и /не смее да зададе въпроса направо/. Димби, питай госпожа къртицата какво иска от нас?
Д и м б и. Е, тя и без това трябва да ни каже какво иска от нас. Нали, мадам?
К ъ р т и ц а т а. Нищо не искам.
Д и м б и /учудено/. Чу ли, Мокси? Значи, можем да си вървим.
К ъ р т и ц а т а /спокойно, но категорично/. Без мое съгласие, никой не може да напусне това подземно царство.
Д и м б и. Мадам, не ме разбрахте… Ние смятаме – с ваше съгласие.
М о к с и. Просто да ни придружите до ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /без да повишава тон, категорично/. Вие ВСИЧКИ оставате при мен!
Д и м б и /гледа я в недоумение/. Но, защо?… Какво ще ни правите?
К ъ р т и ц а т а. Нищо… /Мълчание./ Разбрахте ли?
М о к с и. Аз…
Д и м б и. Според мен…
К ъ р т и ц а т а /прекъсва ги/. Това трябва да разберете ВСИЧКИ… и вие и другият.
Д и м б и /наивно/. И Домби ли?
К ъ р т и ц а т а. И Домби, и ДРУГИЯТ.
М о к с и. Мадам, за кого намеквате?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/. Той си знае…
Д о м б и. Мадам, не разбираме… Нито защо сме тук, нито как сме тук, нито докога ще сме тук…
М о к с и. И аз не разби…
Л и с к о /внезапно излиза/. Еее, толкоз ли сте глупави! /Докато Димби и Мокси са учудени и гледат безмълвно, той нарежда./ Уважаемата госпожа къртица, която живее под земята и скучае, иска да има компания, приятели!… Вие сте истински глупаци! /Към Къртицата./ Добър ден, мадам! Как сте? Какво правите?
К ъ р т и ц а т а /спокойно/ Добър ден, хитрецо!… Добре съм… Удобно ли беше под масата?
Л и с к о. Никак, мадам… Скрих се, за да мога, като дойдете, да ви извикам „дза! „… и да ви стресна… Ние ГОРЕ често си викаме „дза! „… Как сте със здравето?
К ъ р т и ц а т а. Добре, благодаря… Само…
Л и с к о. Зная, мадам!… Само ви е скучно. Тук е тъмно, влажно, безшумно… Вие сте самотна, няма с кого да размените дума, а ние ГОРЕ бягаме и скачаме на слънце, чудим се какви приключения да си измислим…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой!… Точно така!… Всеки ден ви гледах и…
Л и с к о. И си казахте: а бе, тия там са весели, а аз гния ли гния под земята…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой! Точно така!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Защо не ги открадна, да са ги имам винаги под ръка, като играчки…
К ъ р т и ц а т а /екзалтирано/. Точно така!…
Л и с к о. И прокопахте дупка на нашата пътека!
К ъ р т и ц а т а. Точно така!
Л и с к о. А тия /сочи тримата/ се натряскаха в нея като последни глупаци!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Цар си!… Всичко разбираш!…
Л и с к о /съвсем екзалтирано/. И същите тия глупаци, мадам, /сочи ги, докато тримата са навели посрамено глави/ не могат да разберат, че тук е по-добре от ГОРЕ!
К ъ р т и ц а т а. Гениален сте!…
Л и с к о. Мерси! Вие сте първата, която ми го казва! /Продължава./ Как да им обясниш на тия, че тук всеки ден ще си имаме приключения…
К ъ р т и ц а т а. Чакай!
Л и с к о. Моля?
К ъ р т и ц а т а. Какво разбираш под ПРИКЛЮЧЕНИЯ?
Л и с к о. Всичко… Ами малко ли е и това – всеки ден ще кроим планове да ви избягаме, и все няма да можем и винаги ще бъде забавно?
К ъ р т и ц а т а. Чуден сте!
Л и с к о. А какво има горе?
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Нищо!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Едно нищо и никакво слънце, треви, цветя, дървета, реки!… Само някакви глупости, които са ни втръснали…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой, как го разбрахте?
Л и с к о /сякаш не ѝ обръща внимание/. Какво по-скучно от слънцето?… Цял ден свети, грее и се търкаля в една посока. Нищо, ама нищо друго не прави!… Де ви кажа правата – най-омразното ми нещо е слънцето!
К ъ р т и ц а т а. Нали?… Само заслепява и гори!… Мразя го!
Л и с к о. А тук? /Сочи./ Прохладно, тъмно, приятно… По цял ден ще си играем с вас.
К ъ р т и ц а т а. Тук е раят на земята!
Л и с к о /към тримата, които едва са повдигнали глави/ Разбрахте ли?
Д и м б и. Разбрахме.
М о к с и /почесва се/. Ами, госпожата не ни го обясни както трябва…
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Щях да ви обясня!
Д о м б и /внезапно проговаря пред учудените погледи на другите/. Чак сега, след като Лиско така добре изясни колко противно нещо е слънцето…
М о к с и. Ама то било много противно нещо, бе!
Д и м б и. Да ви кажа, на мен ми правеше впечатление, че е противно нещо, но си виках: е, сигурно не е, щом го хвалят навсякъде.
Л и с к о /продължава тезата си/. Тук по цял ден ще си вървим из лабиринтите, ще си говорим с паяка – няма дъждове, няма снегове – говори си с паяка и си глей кефа!
К ъ р т и ц а т а /доволна, сякаш да приключи/. Това е!… Видяхте ли как се разбрахме?
Л и с к о /ляга до стената на залата, полага глава над скръстените си отзад лапи/. Кеф!
Д и м б и /изляга се до другата стена/. Голям кеф!
Д о м б и /ляга в средата на залата/. Това е животът! /Протяга се./
М о к с и /ляга до него/. Горе трябва да търсиш сянка, а тук – навсякъде сянка. Чуден живот!
Ударната група на оркестъра. Туп-туп-туп-туп!… Спокойно и тихо, но отсечено и категорично се ражда настойчивият ритъм.

Л и с к о /запява/:
В най-забутаните гънки ва човешката душа
тя живее.
Оркестърът: Там-там-там-там, Там-там-там-там!
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи.
И мълчи.
/ Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/.
В с и ч к и /както лежат спокойно/:
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с трева…
Пристъпваш и падаш
в невидима яма,
разбираш, че тази
красива поляна
със дупки е осеяна тя.
Л и с к о /пее соло/. Завистта…
Д и м б и /соло/. Завистта…
Д о м б и /соло/. Завистта…
М о к с и /заключава със своето соло/. Може би е най-голямата беда!
В с и ч к и:
В най-забутаните гънки на човешката душа
тя живее.
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи,
и мълчи.
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
Завистта, завистта, завистта –
Срещу нея няма средство на света.
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с цветя.
А пък отдолу
е яма до яма
умело изкопани,
умело изкопани
от Завистта.
Завистта, Завистта, Завистта –
прозрете и заплюйте Завистта!
Заключителни акорди на оркестъра.

Л и с к о /както си лежи/ Голям кеф!
Д и м б и /протяга се/. Така се живее сто години!
Д о м б и /прозява се/. И е много забавно!
М о к с и /изтяга се/. Да.
К ъ р т и ц а т а /огледа ги/. Лиско!
Л и с к о. Да, мадам.
К а р т и ц а т а. Тази песен за мен ли се отнасяше?
Л и с к о.  Амииии, те, песните се пеят и… който ги слуша, трябва сам да разбере за кого се отнасят… В тази песен се говори за някоя си Завист, а вие сте Къртица.
К ъ р т и ц а т а. Но се споменаваше за някакви ями, дупки… Нещо, което е моя специалност.
Л и с к о /хитро/. Ооо, разбирам!… Вие искате да канете, че… Как да се изразя… Че завиждате на нас четиримата, които си играем под слънцето, пеем си и си правим приключения, а вие сте принудена да скитате на тъмно под краката ни и един ден си викате – защо да не ги дръпна при себе си тези палавници, само аз няма да съм на тъмно, я!… Да си го пленя и да им се смея на нещастието… Може би искате да кажете това, но не е това. Вие сте благородна дама. Поканихте ни на гости, тук ни е по-добре отколкото горе, при омразното слънце… И по-интересно. Така че – оставаме.
К а р т и ц а т а /с надежда/. Да не лъжеш.
Л и с к о. Честна дума.
К ъ р т и ц а т а /пронизва го с поглед/. Обичаш да хитруваш, ама, да видим… /Към Димби./ Димби, вярно ли е това, което казва Лиско?
Д и м б и. Каквото каже Лиско.
К ъ р т и ц а т а. Домби?
Д о м б и. Той знае най-добре.
М о к с и. Щом казва…
К ъ р т и ц а т а /почти успокоена/. Тогава да започваме.
М о к с и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Забавленията… На какво да играем?
Л и с к о. Отдавна не сме играли на криеница.
К ъ р т и ц а т а. Какво е то?
Л и с к о: Най-лесната игра. Излизате от залата, затваряте очи, а ние се крием и вие ни търсите. Когото хванете – отива да мижи и отново се крием.
К ъ р т и ц а т а /след размисъл/. Може… Сега да отида и да мижа, така ли?
Л и с к о. Да. А ние ще се крием.
К ъ р т и ц а т а. Отивам и затварям очи. /Излиза от залата./
Всички скачат и се събират около Лиско.
Д о м б и. /шепти/. Та си луд!
Д и м б и. Не ми се живее тук!…
М о к с и /все със шепот/. Лиско ни предаде!
Л и с к о /шепти/. Кротко, глупаци! /Още по-тихо./ Под масата има дупка, покрита с плоча!
Д о м б и /шепти/. Пак дупки!
Л и с к о /шепти/. По всяка вероятност тази дупка води за ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е?
Л и с к о /вика/. Още не! /Шепти./ Хайде!
Влиза под масата, изпод която се отхвърля каменна плоча.
Димби, Домби и Мокси бързо влизат под масата.
Залата остава празна.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е? /Тишина./ Може ли? /Тишина./ Да идвам ли? /Тишина./ Идвааам!
Появява се. Влиза във втория вход от лабиринта към Залата.
К ъ р т и ц а т а /весело/. Тук ги няма… /Кривва в друг вход и затананиква./ И тук ги няма… /Тананика си./ А тук съвсем ги няма… Тогава са влезли в лабиринта… Но, ако са влезли в лабиринта… ще се загубят… Тези хлапаци са се скрили в залата!… Ха-ха!… В залата. Глупаци, в залата ще ви открия веднага!… /Връща се в Залата./ Сега /весело/ ще ви открия до един!… /В първия ъгъл./ Тук ги няма! /Вторият ъгъл/ И тук ги няма!… Ха-ха! Под масата!… Ха-ха… Уха!… /Сменя регистъра./ Аааа! /Трескаво./ Какво е това? /Опипва плочата./ Избягаха! /Удря си главата в камъка./ Избягаха! Къде сте?
Силен смях през дупката. Четиримата се смеят, като имитират кикота на Къртицата.
 
Горе.
Ч е т и р и м а т а /в квартет/: Ха-ха-ха!… Ха-ха-ха! /Гледат към дупката, през която са излезли./ Хи-хи-хи!… Хо-хо-хо!
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ през дупката/. Моля ви, върнете се!
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха-ха!
К ъ р т и ц а т а /показва муцуната си през дупката/ Моля ви!… При мен е много интересно!…
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха!
К ъ р ти ц а т а. Вижте какво противно слънце!
Ч е т и р и м а т а. Хи-хи!
Л и с к о. Слез долу и завиждай до края на кивота си!
Д о м б и. Тук си безсилна!
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
К ъ р ти ц а т а.  Ох, не мога!… Това противно слънце! /Скрива се./
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
Ч и м и /изведнъж се появява/. Какво бе, какво?… На кого се смеете?
В с и ч к и. На завистта!
Ч и м и. Че къде е тя?
Л и с к о. Под земята!
Д о м б и. Където ѝ е мястото!
Ч и м и. Добре, но пазете тишина! /Изчезва./
В с и ч к и запяват:
Туй мъничкото, бялото петно,
което по небето всеки вижда
и то е горе винаги само,
но никога на никой не завижда!

Върви си то, върви си и мълчи,
Земята с благодата си дарява,
под неговите галещи лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява.

Професионален квартет със силна експлозия от китари.

Слънцетооо, Слънцетооо –
Слънцето е то!
Това е само Слънцетоо –
туй, бялото петно!…

…Което се търкаля
по синьото небе,
което се усмихва
с усмивка ва дете!

Върви си то, върви си то, върви си и мълчи,
земята с благодата си дарява…
Под неговите, неговите слънчеви лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява!
От всяка пъпка роза разцъфтява!

Шейк! Джърк! (някакви съвременни танци.)
Нашите герои танцуват като луди.
Камерите танцуват. Актьорите танцуват с кукли в ръце. Операторите танцуват.
Слънцето танцува,
А Лиско, Димби, Домби и Мокси
ги наблюдават с черни стъкла
пред очите си, а самите те
са в ръцете на кукловодите.

„ПИТОНЪТ“ – драматизация по едноименната повест, 1970.

борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
П И Т О Н Ъ Т
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:

 

РЕЖИСЬОРЪТ               – жив актьор

ОПЕРАТОРЪТ                – жив актьор

ДИМБИ

ДОМБИ

МОКСИ

ЧИМИ

ЛИСКО

ПИТОНЪТ

. 

. 

***

Филмова ставка

Чудно хубава гора.

Режисьорът и Операторът, натоварени с камери и магнетофон, си пробиватпът през гората. Дрехите им, походката и държанието им са такива, сякаш представляват нещо като експедиция, която си пробива път през джунглите на Амазония, за да се срещне и заснеме живота на интересно изчезващо племе.

Р е ж и с ь о р ъ т /спира и забърсва потта от челото си/. Още малко… Виждам нещо като полянка.

О п е р а т о р ъ т /спира до него и уморено поставя камерата на земята/. Сигурен ли си?

Р е ж и с ь о р ъ т /пали цигара/. Гората оредява. Скоро ще видим слънцето.

О п е р а т о р ъ т. Ако до пет минути не излезем от гъсталака, ще полудея!…Не съм предполагал, че ще бием толкова път.

Р е ж и с ь о р ъ т.  Според сведенията, полянката се намира в най-затънтеното място на гората… Хайде, Викторе…

Операторът неохотно се навежда и вдига апаратурата си. Режисьорът нарамва магнетофона и отново на път.

Ето ги, измъкват се от „джунглата” – пред тях е чудесна полянка – весела, осветена от слънцето, пълна с покой и птичи песни.

Двамата се споглеждат, усмихват се, кимат си, оставят с удоволствие тежките си товари на тревата.

О п е р а т о р ъ т. Мислиш ли, че полянката е тази?…

Р е ж и с ь о р ъ т /повдига рамене/. Да се надяваме.

О п е р а т о р ъ т. Ами ако има и друга?

Р е ж и с ь о р ъ т. Предлагам да оставим багажа тук и да разузнаем.

О п е р а т о р ъ т /уморено/. Така може…

Р е ж и с ь о р ъ т. Чуваш ли птиците?

О п е р а т о р ъ т. Чудесни!

Р е ж и с ь о р ъ т. Какво ще кажеш, ако пусна магнетофона? Докато се върнем, песните ще бъдат записани.

О п е р а т о р ъ т. Идеално!… Все едно, че сме почнали.

Режисьорът се навежда и поставя магнетофона в действие.

Р е ж и с ь о р ъ т /изправя се/. Хайде!

Двамата напущат полянката.

***

Сцената като в постановка за куклен театър.

Голяма полянка.

 

Неутрална празна сцена, сред която стърчат камерата, магнетофонът и някои други апарати.

Ето го и традиционното появяване на Димби с песен:

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, Димби, Димби!

Аз съм Димби, димби, дом!

Появява се.

Аз съм Димби, Димби, Димби!

Аз съм Димби, димби, дом!

Вижда апаратурите и спира изненадано.

Още е далеч от тях. Там си и остава.

Чуваме песента на Домби.

Д о м б и /ггласът му/.

Аз съм Домби, Домби, Домби!

Аз съм Домби, домби, дим!

Появява се Домби.

Аз съм Домби, Домби, Домби!

Аз съм…

Д и м б и. Да, де – разбрахме!… Ти си Домби.

Д о м б и /спира до него и гледа апаратурата/. Ами аз съм, какво да правя?…

Д и м б и. По-добре кажи какво е това?

Д о м б и. А сега де?… Какво може да бъде?

Песента на Мокси.

Д о м б и. Мокси, ела!

М о к с и. Да си допея арията!

Д о м б и. По-добре виж и кажи като какво може да бъде това?

М о к с и /нарежда се до тях. Това е някъде в дясно от сцената, докато апаратурите са в лявата ѝ част, там, където някога стоеше куфарът/.  Туй /оглежда предметите отдалеч/ ми напомня на НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Д о м б и. И на мен.Д и м б и. Предлагам да не пипаме.

Д о м б и. Да не съм луд… И без това казахме – никакви приключения.

М о к с и. Че кой ти говори за приключения?

Д о м б и. Ами, като гледам това /сочи апаратурите./ мирише ми на приключение.

Д и м б и. Домби, млъкни!… Обещахме, че дори няма да споменаваме думата ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

Д о м б и. Предлагам да се обърнем с гръб към тези неща.

М о к с и. Защо ги наричаш неща?

Д о м б и. Защото приличат на неща.

Тримата се обръщат с гръб към апаратурата.

М о к с и. Колко хубаво си живеем без… такова… нали?

Д о м б и. Това е живот!… Къпем се, стоим, говорим си… Предлагам днес да си говорим като в опера. /Следващите думи ги казва като ария, с песен./ Димби, не се обръщай назад!

Д и м б и /с пеене/. Не се обръщам!

Д о м б и /с пеене/. Обръщаш се.

Д и м б и /с пеене/. Така ти се е сторило.

М о к с и /с пеене/. И аз… И аз видях, видях, че се обърнаааа!

Д и м б и /с пеене/. Направил съм… Направил съм го… несъзнателно.

Д о м б и /с пеене/. А обещахме, че няма, няма дори несъзнателнооооо!

Д и м б и /с пеене/. Добре, обещавам!

М о к с и /с пеене/. Той обеща!… Чухте ли?… Той обеща.

Д о м б и /с пеене/. Чухме, да… Той обещааааа!… Обеща да не се обръща.

Д и м б и /с пеене/. Не трябват ни на нас подобни съблазняващи предмети.

Д о м б и /с пеене/. Които докато се сетим…

Д и м б и /с пеене/. …ще ни вкарат в някое ужасно ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

М о к с и /не като в опера/. Той каза думата ПРИКЛЮЧЕНИЕ.

Д и м б и /оправдава се без пеене/. Не казах, а изпях. Това е нещо друго!

Д о м б и /с пеене/. Това е друго, да. Така може.

Д и м б и и Д о м б и /дует с пеене/. Така можеее, можеее, можеее! Може така!

М о к с и /ядосано, без пеене/. Не може!

Д и м б и /учудено/. Мокси, какво ти стана?

М о к с и. Не искам приключения!… Стига вече!… Малко ли треперехме, докато отворим куфара; ами какво треперене падна докато разберем, че Чими от варела е жабок! А после?… Майчице, какъв страх падна с вълка, който заедно с Червената шапчица искаше да изплюска и нас!

Д и м б и. Да не говорим за Къртицата, която ни плени и смяташе да ни държи в дупката докато умрем.

М о к с и. Дори не споменавай!…Тогава падна най-големия страх и само като си помисля, отново се разтрепервам… Да ви кажа правата, от една седмица си живеем добре без страхове и опасности.

Д о м б и. Да де. Казахме вече – къпем се, разговаряме и чакаме да се мръкне.

Д и м б и /въздъхва/. Е, наистина, мръква доста бавно, а с приключения не можеш да разбереш кога мръква и кога съмва, но…

Д о м б и /настръхва/. Какво?

Д и м б и /въздъхва/. Нищо.

Д о м б и. Не, ти искаше да кажеш нещо. Мокси, искаше ли?

М о к с и. А бе, доколкото разбирам от намеци, той си го каза.

Д и м б и /обидено/. Какво казах?

М о к с и. Димби, признай си. Ти каза, че с приключения е по-интересно, отколкото без.

Д и м б и /изумено/. Домби, чу ли? Казах ли такова нещо?

Д о м б и. Е, точно така не го каза, но се разбра същото: че с приключения си е къде-къде по-интересно.

М о к с и /извиква/. Не искам приключения!… Лиско ги измисля все такива, опасни… Дето все треперим и…

Д и м б и /внезапно/. Стоп!

М о к с и /учудено/. Какво?

Д и м б и. Спомена името му!

Д о м б и. Да, Мокси! Ти спомена името на… ОНЯ, дето обещахме дори да не го споменаваме.

Д и м б и. Този, дето ни донесе най-голямото треперене.

Д о м б и. Дето винаги забърква каши…

Д и м б и. …и все със смъртна опасност.

М о к с и /учудено/. А!… Че как така съм могъл?

Д и м б и. Ти и вчера…

М о к с и. Какво вчера?

Д и м б и. Се опита.

М о к с и. Какво се опитах?

Д и м б и. Да кажеш името му.

М о к с и /прави се на балама/. Така ли?… Чудна работа.

Д о м б и. Вече цяла седмица откакто… и само ти… Все ти.

М о к с и. Не знам как се е случило. Вече няма.Д и м б и. Моля те!

Д о м б и. Защото ако почнем да го споменаваме…

М о к с и. Знам.

Д и м б и. Изведнъж ще поискаме да го повикаме…

Д о м б и. А тогава, знаеш какво става… Само бели.

Д и м б и. Стига!… /Тишина./ Стига за НЕГО. /Слага ръка на устата си./ За малко да спомена името му.

М о к с и. Много злини ни донесе. Дойде ли и хоп – ще забърка някое приключение.

Д о м б и. Или някоя каша.

Д и м б и. Така де. Другите как си живеят без приключения?

Д о м б и. Как то ние сега. Колко е хубаво, а?

Д и м б и /неубедено/. Разбира се. Цял ден спокойствие, разговори, времето минава приятно.

М о к с и. И никой не трепери за живота си. А с Лис… /Прекъсва се./ А с него…

Д о м б и /ядосано/. Мокси, внимавай!

М о к с и. Извинявайте.

Д о м б и. Не може ли да говорим за друго?

М о к с и. Можем, защо да не можем.

Д и м б и. Например… за… каквото си щем.

Д о м б и. Например… за… изобщо за каквото си щем можем да говорим.

Д и м б и. Стига да искаме.

М о к с и. Ами хайде, де! Само говорим, пък не говорим.

Д о м б и. Вижте какво.

Димби. Какво?

Д о м б и. Предлагам да се пръснем и пак да се съберем и да си говорим други неща, а не за… разбирате какво.

Д и м б и. Точно така!… Аз съм насам.

Д о м б и. Аз пък насам.

М о к си. А аз, понеже няма накъде, оставам и ви чакам. Все едно, че ви определям среща тук.

Д и м б и  и  Д о м б и. Добре.

Излизат от двете страни на сцената.

Мокси, останал сам,се приближава до апаратурата, помирисва я и страхливо се оттегля.

Влиза Димби.

Д и м б и /радостно/. О, Мокси, ти ли си?

М о к с и. Да… О, Димби, ти ли си?

Д и м б и. Да. Какво правиш?

М о к с и. Нищо.

Д и м б и. Кажи че правиш нещо.

М о к с и. Какво например?

Влиза Домби.

Д о м б и. Ооо, Мокси и Димби, вие ли сте?

М о к с и  и  Д и м б и: Да.

Д о м б и. Здравейте!

М о к с и  и  Д и м б и. Здравей, Домби!

Д о м б и. Какво правите?

М о к с и. Сега какво да кажа?

Д и м б и. Каквото искаш.

М о к с и. Добре… Домби, питай?

Д о м б и. Какво правите?

М о к с и. А бе чудим се как да започнем някое приключение. /Трепва/. Сбърках ли?

Д и м б и /кипва/. Ти си магаре!

М о к с и /механично/. Лиско никога не ме наричаше магаре! /Закрива уста./ Пак ли?

Двамата започват да се разхождат насам-натам, махат ръце и се тюхкат.

Д и м б и /отчаяно/. Извинявай, ама си непоправим!

М о к с и. Знаех си аз, но какво да правя – целият ни живот е свързан с него. Каквото съм правил, съм го правил с него… /Въздъхва./ Ех, какви работи сме правили!

Д о м б и. И ние сме правили, но си мълчим.

М о к с и. Че говорете. Защо мълчите?

Д и м б и. Ох, Мокси!… Нищо не си разбрал. Нали бягаме от него, нали не искаме да го погледнем, защото винаги ни вмъква в бели и смъртни опасности?…

Д о м б и. Все приключения!… Не можем да си гледаме живота от приключения.

Д и м б и. А виж сега колко добре си живеем без НЕГО, говорим си, после ще се къпем, спокойно е, и никаква смъртна опасност не ни грози.

Д о м б и. Нито вълци, нито къртици!

М о к с и. Прави сте! Този подлец Лиско ни излага на смъртни опасности.

Д о м б и. И пак спомена името му.

М о к с и. Да, ама го нарекох подлец.

Д и м б и /ядосано/. Ааа, ще се разсърдя и ще си отида!

М о к с и /наивно/. Защо?

Д и м б и. Казахме, че няма да говорим за НЕГО, пък все за него!… Цяла седмица се крием да не ни срещне, не искаме да знаем за него, пък все за него!

М о к с и /открива Америка/. Верно, бе, Домби… Не ти ли прави впечатление, че говорим само за него? Защо е така?

Д и м б и. Край! Нито дума повече!

Д о м б и. Край!

М о к с и /вглъбен в мислите си/. Защо е така?

Д и м б и. Моля?

М о к с и /на себе си/. Чудя се защо е така? /Все още на себе си./ Защо винаги го викаме?

Д о м б и. Вече – никога!

Д и м б и. Цяла седмица не сме го викали.

М о к с и. Да, ама говорим само за него.

Д и м б и. Мълчи!

М о к с и. Мълча си, ама говорим само за него. Защо не говорим за друго?… Хайде де, опитайте се да говорите за друго!…

Д и м б и /омеква/. Аз си мисля за друго…

Д о м б и. За какво?

Д и м б и. Яд ме е.

Д о м б и. За какво, кажи?

Д и м б и. Защо ТОЙ не дойде при нас.

Д о м б и /учудено/. Защо ти е?

Д и м б и. Изведнъж да му кажем, че му се сърдим и че не искаме да знаем за него, понеже ни е омръзнал, понеже ни забърква в приключения, понеже ни излага на смъртна опасност, понеже искаме да си живеем спокойно, понеже…

Д о м б и. Понеже!… Ясно!

М о к с и /сякаш не ги слуша/. Ох, умирам да се появи!

Д и м б и   и   Д о м б и /бързо/. Защо?

М о к с и. Да му кажем, че му се сърдим и че не искаме да знаем за него.

Д и м б и. Да, ама не се появява.

М о к с и. Мисля си, дали не трябва да го повикаме и да му кажем колко много му се сърдим и не искаме дори да знаем за него.

Д и м б и. Да му кажем всичко!

Д о м б и. Право в лицето!

М о к с и. Да му дадем да разбере!

Д и м б и. На този невъзпитан… който все ни забърква в каши…

Д о м б и. И ни излага на смъртна опасност.

Д и м б и /понася се/. Да му кажем – ще имаш да взимаш вече!

Д о м б и. Няма да те слушаме!

М о к с и. Да му натрием носа!

Д и м б и. Да види колко хубаво си живеем без него!

Д о м б и. Но няма да го повикаме!

Д и м б и. Понеже имаме гордост!

М о к с и. Добре де, как ще му докажем, че имаме гордост без да го повикаме?

Д и м б и. Точно така, трябва…

Д о м б и. …да го повикаме, за да му докажем, че имаме гордост.

М о к с и /оглежда ги/. Тогава… /Плахо./ …да го повикаме и да му докажем, а?

Д о м б и. Ако искаш, извикай го ти… Лично аз не мога, понеже си имам гордост.

Д о м б и. И аз… Ако искаш, ти можеш да си го…

М о к с и. Ами аз нямам ли си гордост?

Д и м б и. Е, голяма работа!

М о к с и. Не искам!

Д и м б и. Защо? Ти можеш спокойно.

Д о м б и. Вие сте по-стари приятели.

М о к с и. Не.

Д и м б и. Повикай го!

Д о м б и. Да му натрием носа.

М о к с и. Не.

Д и м б и. Моля те, Мокси!

М о к с и. Не!

Д о м б и. И аз мисля, Мокси… Повикай го, на бърза ръка ще му натрием носа и ще го пуснем със зяпнала уста.

М о к с и. Все аз, все аз… Не!

Д и м б и. Еее, какъв си! /Мълчание. Пълна тишина. Пауза, в която се чуват песните на птичките./ Хайде, Мокси! Вие сте стари приятели.

Д о м б и. Е, щом не иска!…

М о к с и /внезапно/. Лиско! /Тишина. Нищо./ Лискоооо! /Нищо./ Лискооооооо!… /Тишина./ Лиииискооооооо! /Към двамата./ Не се обажда!

Д в а м а т а /поддават се на порив/. Лииискооооо! /Нищо./ Лииииискоооооо! /Нищо./

Т р и м а т а /забравили и обещания и всичко/. Лииискооо! /Песента на причките./ Лииииисскооооо!

Внезапно се появява Чими.

Ч и м и /с привичния си хулигански тон/. Ей, какво бе? Защо викате?

Д и м б и. Това си е наша работа.

Ч и м и. Тогава защо викате?

Д о м б и. Не е твоя работа!

Ч и м и. Аз си имам работа, но защо викате?

М о к с и. Върви си по пътя!

Ч и м и. Не оставяте човека да спи, бе! Развикали сте се като не знам какво!

Д и м б и /троснато/. Викаме Лиско.

Ч и м и. Така ли се вика?

Д о м б и. Не ни учи как да викаме.

Ч и м и. Не ви уча… Много викате бе, така не се вика.

М о к с и. Махай се!

Ч и м и. Добре де, ще се махна, но не викайте… Ако ви чуя още веднаж…

Д и м б и. Чими!

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Пръждосвай се, че ако ти светна един!…

Ч и м и. Опитай, де!

Д о м б и. Ще те пъхнем във варела!

Ч и м и. Да, ама аз ще си отида, да видим какво ще пъхнете във варела! /Излиза./ Ще пъхнете! /Гласът му чезне./ Ще плашат с варела! /Едва чуваме гласа му, който нарежда нещо./ Варела!… Ще плашат с варела!… МЕН с варела!…

Д и м б и. /към приятелите си/. Какво правим? Не се обажда… Казвайте!

Д о м б и /почесва се/. Амиии, според мен, а мисля, че и според Мокси, а може би и според теб, Димби, този, когото ние не искаме да наричаме с името му, а всъщност си се казва Лиско, защото така му е името, може би също ни е сърдит и по този начин, ние няма да можем да му покажем колко много сме му сърдити.

М о к с и. Не го усуквай, а кажи какво да правим!

Д о м б и. Защо? Не се ли разбра?

М о к с и. Никак.

Д о м б и. Че аз си го казах от ясно по-ясно: трябва да… такова… да… таковаме…

М о к с и. Какво? Да таковаме?

Д о м б и /най-после, бързо/. Да отидем при него!

Д и м б и /отдъхва си/. Така кажи!… Трябва да отидем при него и да му кажем колко много сме му сърдити и че хич не щем да знаем за Лиско, защото ако не отидем, той как ще разбере, че не искаме да знаем за него?

М о к с и. Хем ще му натрием носа!

Д и м б и   и   Д о м б и. Да!

М о к с и. Хайде!

Д и м б и. Тръгваме ли?

Д о м б и. Тръгваме!

Малката полянка.

Лиско седи на един камък и мисли.

Влизат Димби, Домби и Мокси. Застават в лявата част на сцената и го наблюдават. Лиско не ги е видял. Гледат го. Споглеждат се. Пак го гледат. Пак се споглеждат.

С гръб към тях, Лиско изглежда тъжен и много дълбоко замислен.

Димби се почесва. След това се почесва Домби. Мокси поклаща многозначително опашка.

Д и м б и /най-после/. Ей, Лиско! /Нищо./

Д о м б и. Дошли сме да ти кажем, че ние ти се сърдим повече.

М о к с и. И вече никопга няма да играем с теб.

Д и м б и. Защото ти си един никакъв Лиско!

Д о м б и. Все ни докарваш беди.

М о к с и. Извинявай, но сме дошли да ти натрием носа.

Д и м б и. И ако ни се сърдиш, ние ти се сърдим повече и сме дошли да ти кажем, че никога няма да ни хванеш за лудории…

Д о м б и. …и да излагаме живота си на опасност…

М о к с и. …и непрекъснато да ни треперят гащите!

Д о м б и. Това да го знаеш от нас!

Д и м б и. И да се молиш, и да не се молиш, вече никога няма да тръгваме с теб.

М о к с и. Дори на реката.

Д и м б и. Защото още помним Вълкът.

Д о м б и. И Къртицата, която искаше да ни плени до края на живота, да ѝ правим компания под земята.

Мълчание.

Д и м б и. Разбра ли?

Д о м б и. Натрихме ли ти носа?

М о к с и. Стана ли ти мъчно?

Мълчание. Лиско си стои все така замислен.

М о к с и /извиква/. Лиско, чу ли?

Л и с к о /трепва и се обръща, поглежда ги и казва замислено/. О, вие сте тук? Какво правите?

Д и м б и. Не е твоя работа!

Д о м б и. Всичко ти го казахме, както го чу!

Л и с к о /сякаш се разсънва/. Извинявайте, но цяла седмица бях зает и не можах да ви се обадя… Ако можете да пазите тишина, останете, но ако не можете, отидете си докато ви потърся… Налегнали са ме страшни мисли. Разсъждавам по една много важна работа… Хайде, приятели, не се сърдете и ме оставете да го измисля докрай.

Тримата се споглеждат.

Д и м б и. Ще се пукна от яд!

Д о м б и. И аз.

М о к с и. Тоя какво си мисли?

Л и с к о /отнесено/. Моля?

М о к с и. Дошли сме…

Л и с к о. Мокси, остави за какво сте дошли!… Когато измисля всичко, ще ви повикам. Нямате си представа колко сериозна е работата.

М о к с и /поглежда Димби и Домби, а после към Лиско, полуядосано, полуиронично/. Много ли е сериозна работата?

Л и с к о. Извънредно.

Д и м б и /също с ирония/. Така ли?

Л и с к о. От голяма важност за човечеството.

Тримата се споглеждат отново.

Д о м б и. Сега пък човечеството…

Л и с к о. Хайде! Оставете ме!… Ще ви потърся.

Тримата се споглеждат в недоумение и си тръгват. Но после спират и отново поглеждат към Лиско.

Д и м б и. Нахалник!

Д о м б и /яростно/. Такива като тебе…

Л и с к о /в просъница, обръща се/. Моля?

Д о м б и. Нищо!

М о к с и. Нищо, нищо, Лиско!… Мисли си.

Д и м б и /обръща се към Лиско/. А можем ли да знаем за какво мислиш толкоз дълбоко?

Д о м б и. Цяла седмица?

Л и с к о /въздъхва/. Ох! Ужасни сте!… Не ме оставяте да го измисля докрай. /Едва сега се обръща изцяло към тях./ Научих, че от пътуващия зоопарк е избягал един питон.

Д и м б и. Какво е това – питон?

Л и с к о. Нещо голямо.

Д о м б и. Колко голямо?

Л и с к о. Много.

М о к с и. Около колко голямо?

Л и с к о. Не можете да си го представите. Може би десет метра.

Д и м б и. Какво е десет метра?

Л и с к о. От тук до онова дърво. /Сочи./ Е, не се знае колко метра, но ви казвам да си имате представа. Някои твърдят, че е само четири метра, други разправят друго – важното е, че този питон е избягал и…

Д о м б и /след дълга пауза/. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Какво като е избягал?

Л и с к о. Как какво?

Димби. Нека бяга.

М о к с и. Който може – да бяга.

Л и с к о /оглежда ги/. Ей, успяхте да ме развеселите! А знаете ли какво значи един питон да бъде на свобода?

М о к с и. А бе Лиско, не разбра ли, че ние не знаем какво значи ПИТОН?

Л и с к о. Питон, Мокси, е… Това и децата го знаят… Това е нещо много голямо и дълго.

М о к с и. Е, сега разбрах.

Д и м б и. А живо ли е?

Л и с к о /започва да се смее и след смеха си/. Това се казва приятели!… Добре, че дойдохте!… Разсмяхте ме и ми олекна… Питонът е нещо много живо.

Д о м б и. Добре де, Предмет ли е, или нещо обратно?

Д и  м б и. Река ли е, какво е?

М о к с и. Сигурно е река… Щом е дълго…

Л и с к о /весело/. Питонът е… И на мен не мие много ясно какво е точно, но знам със сигурност, че е голямо чудовище.

Т р и м а т а. Чудовище!?!

Л и с к о. Ами, да!

Мълчание. Тримата си разменят погледи.

Д и м б и /въздъхва/. Добре, Лиско. Вече стана късно. Довиждане!

Д о м б и. Видяхме се!

М о к с и. Продължавай да мислиш за питона.

Л и с к о /учудено/. Не разбирам… Дойдохте, разбъркахте мислите ми и си отивате.

Д и м б и /многозначително/. А бе ние дойдохме за друго, ама карай да върви!

Д о м б и. Довиждане!

Л и с к о /рязко/. Чакайте!

Димби и Домби спират мигновено.

Л и с к о. Къде е Мокси?

Д и м б и. Оттук вече изглежда като точка.

Л и с к о. Повикайте го!

Д и м б и. Мооксиии!

М о к с и /гласът му/. Каквооо?

Д и м б и. Лиско те вика.

М о к с и /гласът му/. Мани тая работа!… Да не съм луд!

Д и м б и. Не ще. Пък и ние си отиваме.

Л и с к о. Довиждане!… Трябва да мисля.

Обръща им гръб и се замисля.

 

Голямата полянка

Мокси стои и чака.

Влизат Димби и Домби.

Д о м б и. Мокси, защо избяга?

М о к с и. Оня е луд, ще знаете… Не разбрахте ли?

Д и м б и. Какво?

М о к с и. Как каво? Не разбрахте ли?

Д и м б и. Какво бе, какво?

М о к с и. Отново замисля нещо.

Д о м б и. И на мен ми се стори, че замисля.

Д и м б и. Така ли?

М о к с и. Сам си го каза! Мисля, вика… Разбъркахте ми мислите, вика… Значи, замисля нещо.

Д и м б и. Така ли?

Д о м б и. Не чу ли? От една седмица мисли.

Д и м б и. Ей, вярно!… Добре, че избягахме!

Д о м б и. Нека си мисли.

М о к с и. Да си троши главата!

Д и м б и. Щяхме да му натриваме носа.

М о к с и. Мани тая работа!… От такъв – далеч. Какво ще му обясняваш? Не виждаш ли? Отиваме да му натрием носа. А той – ВИЕ ЛИ СТЕ, вика. Говорим му цял час, натриваме му носа, а той: МИСЛЯ, вика… Най-добре е да си ходим на реката.

Д и м б и. Може.

Д о м б и. Хайде!

М о к с и. Цял живот няма да се занимаваме с него!

Д и м б и. Домби.

Д о м б и. Кажи, Димби.

Д и м б и. Какво ли е това – питон?

Д о м б и. Било някакво чудовище.

М о к с и. Не чухте ли? Избягало от зоологическата градина.

Д и м б и. Най ме е страх от чудовища. Не знам да има неща по-страшни от чудовищата.

М о к с и. Проклетникът Лиско, иди го разбери… Не му стига Вълкът, а после Къртицата, а сега говори за Чудовище… Вижте какво – не ми се ходи на реката.

Д и м б и /учудено/. Защо?

М о к с и. Реших да се прибера у дома и да не излизам известно време.

Д и м б и. Ами то и аз… реших почти същото. Какво ще ходя сега на реката.

Д о м б и. То пък една река!… В къщи си е най-добре. Довиждане!…

Д и м б и. Домби!

Д о м б и. Какво?

Д и м б и. Предлагам да си вървим тримата, на куп.

Д о м б и. Идеята ми харесва. Добре е да вървим на куп и единия да гледа назад.

М о к с и. Аз ще вървя отпред, пък който иска да си гледа назад. Ще ме изпратите до в къщи и ще се приберете.

Д и м б и. Не е ли по-добре да минем най-напред към нас, а после вие да си вървите към вас.

Д о м б и. Може, защо не… Особено ако минем най-напред през нашата къща, понеже живея най-близо.

М о к с и. Димби.

Д и м б и. Какво, Мокси?

М о к с и. Не мога да разбера защо чувствам нещо като страх. Може и да ми се струва, но… Димби!

Д и м б и. Какво, Мокси?

М о к с и. Това там /Сочи апаратурите./ какво ли е?…

Д и м б и. Това ли? /Сочи./

М о к с и. Това.

Д и м б и. Домби, знаеш ли какво е това? През цялото време стои до нас.

Д о м б и. Не знам, но през цялото време стои до нас и ни дебне.

Д и м б и. Отде знаеш, че ни дебне?

Д о м б и. Личи си. Има вид на нещо дебнещо.

Д и м б и. Не го гледай! /Тримата се обръщат с гръб./ Да не помисли, че говорим за него, особено ако е наистина нещо много дебнещо.

М о к с и /шепти/. Това нещо много ми прилича на…

Д и м б и. Шшшшш!

Д о м б и /шепти/. Не споменавай името му.

М о к с и /шепти/. Но разбрахте на какво ми прилича, нали?

Д и м б и. Да.

М о к с и /шепти/. И на вас ли ви заприлича на същото?

Д о м б и /шепти/. Трябва да се махаме, но бавно, да не разбере, че се махаме. /Високо и нехайно./ Димби, аз смятам да се разходим нататък и пак да се върнем.

Д и м б и /също високо/. Да видим какво става до онова дърво и пак да се върнем.

М о к с и /не загрява/. Какво? Защо да се връщаме?

Д и м б и. Ами добре е да се върнем, понеже обикновено стоим тук.

Д о м б и /високо/. Ние винаги се връщаме тук, колкото и да се разхождаме.

М о к с и /все още не загрява/. Какви глупости говорите? Защо да се връщаме при Чудовището?

Д и м б и   и   Д о м б /уплашено/. Шшшшшт!

Д и м б и /инстинктивно/. Той го каза!…

Д о м б и /високо/. Мокси, разбери, че ако на теб не ти се връща тук, на мен ми се връща много.

М о к с и. Но защо?… Какво ще правиш тук, когато виждаш, че това нещо…

Д и м б и   и Д о м б и. Шшшшт!

Мокси ги гледа в очите. Те му кимат и кимат назад, зад гърба си. Мокси се пули, но после сякаш загрява.

М о к с и /разтреперва се/. Дддда не мислите, че сссамо вввие ще се върнете? Аз ще се върна по-рано, защото тук ми е най-приятно и удобно. Изобщо, тук е най-удобното място в цялата гора и просто съжалявам, че ще се разхождам до дървото!…Д и м б и. Да, да.

Д о м б и. Само до дървото.

М о к с и. Тръгвам!… До дървото и се връщам! /Изведнъж хуква./

Димби и Домби хукват след него.

Малката полянка

Лиско продължава да мисли.

Един след друг връхлитат Мокси, Домби и Димби.

Лиско трепва и се обръща – вижда ги как спират задъхани до него. Дишат шумно и ускорено.

Л и с к о. Момчета, какво ви става?

Д и м б и /задъхано, ядосано/. Ти си непоносим!

Д о м б и. Стига вече!

Л и с к о /учудено/. Ха!

М о к с и /ядосано/. Засрами се!

Д и м б и. Отново ни въвлече!

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Питонът кога е избягал?

Л и с к о. Преди няколко дни.

Д о м б и. От къде?

Л и с к о. Някакъв подвижен зоопарк. Май че италиански.

М о к с и. А така!

Д и м б и. А къде е сега?

Л и с к о. Никой не знае. Някои са го видели край Мичурин Царево, други – край Бургас, трети твърдят, че отишъл към Истамбул… /Замисля се./ Нищо не се знае… Питонът може да е навсякъде.

М о к с и. И тук ли?

Л и с к о. Там е работата.

М о к с и. А така!

Д и м б и. Това е най-лошото!… И какво може да направи този… питон?

Л и с к о. Питонът обича да гълта. Не яде, а гълта.

Д о м б и. Какво гълта?

Л и с к о. Каквото м у падне… Направо гълта.

М о к с и. А така!… Видя ли каква беда ни докара!

Д и м б и /трескаво/. И сега?

Л и с к о. Сегаааа… Какво да ви кажа. Точно по тези въпроси мисля в момента. От една седмица се чудя как да го хванем.

Т р и м а т а /в ужас/. Да го хванем?

Л и с к о /спокойно/. Да.

Д о м б и. Защо?

Л и с к о. Как защо?… Да спася човечеството.

Д и м б и. Кое човечество?

Л и с к о. Цялото… Питонът може да бъде навсякъде. Тук глътне човек, там животно, на друго място птица, пак човек, пак животно…

М о к с и. А магарета?

Л и с к о. Всичко.

М о к с и. А така!… Видя ли каква беля ни докара?

Л и с к о /учудено/. Аз, ли?… Ами нали затова се мъча да спася човечеството?… Ако го хвана…

Д и м б и /отчаяно/. Пак човечеството!… Остави човечеството!… Какво да правим НИЕ?

Д и м б и. Щом казваш, че е навсякъде.

Л и с к о. Чудни сте!… Хвана ли го, спасявам човечеството, вас и себе си. Това е едно зло на свобода, което трябва да се пипне за гушата.

М о к с и. Ти ли ще го пипнеш?

Л и с к о. Така мисля… Все някой трябва да го пипне.

М о к с и /към Димби и Домби/. Той е луд!

Д о м б и /с презрение/. Човечеството!

Д и м б и. И как ще го хванеш?

Л и с к о /спокойно/. Ще го хванем.

Т р и м а т а /в ужас/. НИЕ?

Л и с к о. Както винаги – НИЕ… Мисля си, къде ли може да се скрие един питон? Преди малко ми хрумна, че питоните обикновено се крият в дупки.

Д и м б и. Откъде знаеш?

Л и с к о. Така мисля, макар че не знам какво точно представлява един питон. Затова трябва да бъдем много внимателни – всичко подозрително може да се окаже питон.

М о к с и /изведнъж/. Ясно!

Л и с к о. Какво?

М о к с и. ОНОВА! /Поглежда многозначително Димби и Домби./ Нали?

Д и м б и. Точно така.

Д о м б и. Лиско, ние бяхме цял час при питона.

Л и с к о /весело/. А сега сте при мен.

Д и м б и. Той ни дебнеше, но ние избягахме изведнъж.

Д о м б и. Питонът е нещо наистина странно. Нямаш си представа какво странно нещо.

Д и м б и. Дори прилича на предмет.

Д о м б и. Много странен предмет.

Л и с к о. Нищо чудно… Къде го видяхте?

Д о м б и. На Голямата полянка.

Д и м б и. И той ни видя.

М о к с и. Цял час ни дебнеше.

Л и с к о. Това е интересно… Там ли го оставихте?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о /почесва се/. Тогава – хайде!

Т р и м а т а /в ужас/. Какво?

Л и с к о /спокойно/. Да вървим!… Приключението започва.

Т р и м а т а /залпово/. Луд! /или Нееее!/

Едновременно хукват и изчезват.

Голямата полянка

Магнитофонът и камерата.

Песента на птичките.

Бавно влиза Лиско и застава на противоположния край на сцената, в дясно. Виждане само главата му.

Л и с к о /страхливо/. Ееей!…  Пст! /Пауза./ Ей, ти ли си? /Влиза малко по-навътре в сцената./ Не се прави на ударен… /Връща се на старото място./ Ей, питоне!…

Ч и м и /появява се внезапно. Лиско се стряска/. А бе, вие, днес какви глупости говорите? /Тъй като Лиско е изчезнал./ Глупак, защо избяга?

Л и с к о /връща се/. Чими, здравей!

Ч и м и. Какво ви е прихванало?

Л и с к о. Кога, бе?

Ч и м и. Теб и твоите приятели… Те говорят глупости, ти си говориш сам…

Л и с к о /многозначително/. Не си говоря сам.

Ч и м и. Така ли? А с кого говориш?

Л и с к о. С един питон.

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. С едно чудовище.

Ч и м и. Къде е то?

Л и с к о. Онова, черното.

Ч и м и. Кое, това ли? Черното?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Ръбестото?

Л и с к о. Аха… Сега ще се опитам да го хвана. Пази се, защото може да скочи.

Ч и м и. Това ли да скочи?

Л и с к о. Аха.

Ч и м и /с няколко скока се озовава при апаратурата/.  Това ли?

Л и с к о /тихо/. Чими, бягай!… Ще те изяде.

Ч и м и. Мен ли?… Ха!

Л и с к о. Бягай, ти казвам!

Ч и м и. Ако искаш, да го пипна… Това, бялото. /Пипа бутон на магнетофона./ А, нещо се завъртя!… И спря. /Натиска отново. Магнитофонът се разписква, както пищят всички магнетофони отначало./

Чими също изпищява и изчезва.

Изглежда, че и Лиско е изчезнал, защото сцената е празна.

М а г н е т о ф о н ъ т /записът му/.

М о к с и. Знаех си аз, но какво да правя – целият ни живот е свързан с него. Каквото съм правил, съм го правил с него… /Въздъхва./ Ех, какви работи сме правили!

Д о м б и. И ние сме правили, но си мълчим.

М о к с и. Че говорете. Защо мълчите?

Д и м б и. Ох, Мокси!… Нищо не си разбрал. Нали бягаме от него, нали не искаме да го погледнем, защото винаги ни вмъква в бели и смъртни опасности?…

Д о м б и. Все приключения!… Не можем да си гледаме живота от приключения.

Д и м б и. А виж сега колко добре си живеем без НЕГО, говорим си, после ще се къпем, спокойно е, и никаква смъртна опасност не ни грози.

Д о м б и. Нито вълци, нито къртици!

М о к с и. Прави сте! Този подлец Лиско ни излага на смъртни опасности.

Д о м б и. И пак спомена името му.

М о к с и. Да, ама го нарекох подлец.

Д и м б и /ядосано/. Ааа, ще се разсърдя и ще си отида!

М о к с и /наивно/. Защо?

Д и м б и. Казахме, че няма да говорим за НЕГО, пък все за него!… Цяла седмица се крием да не ни срещне, не искаме да знаем за него, пък все за НЕГО!

Лиско през цялото време на записа реагира, като демонстрира уплаха, учудване, внезапна изненада и пак уплаха, после веселост, а по едно време се приближава доста до апарата и пак се връща, бавно се оттегля назад, с лице към апарата и продължава да слуша.

 

Малката полянка.

Димби, Домби и Мокси.

Спират задъхани, уморени от бягането.Съвземат се, оправят дишането си, мълчат.

М о к с и /задъхано/. Голямо бягане падна. /Диша ускорено./ Димби, как мислиш…

Д и м б и. Чакай да се съвзема!

М о к с и /припряно/. Не мога да чакам!…

Д и м б и. Кажи.

М о к с и. Как мислиш, колко време му трябва на един питон да погълне нещо?

Д и м б и. Зависи… Какво нещо?

М о к с и. Нещо… не толкова голямо.

Д о м б и /намесва се/. Горе-долу колко?

М о к с и. Едно нещо, да речем, голямо колкото Лиско.

Д и м б и. Колкото Лиско ли?

М о к с и. Да.

Д и м б и. Не знам… Може би му трябва много време, а може би малко.

М о к с и. Но сигурно достатъчно, за да избягаме, нали? Защото колкото и да ми е мъчно, а и на вас ви е мъчно, но сигурен съм, че Лиско вече е погълнат.

Д о м б и. И аз мисля, че е погълнат.

Д и м б и. И на мен ми е мъчно, но съм СИГУРЕН, че е погълнат.

М о к с и. Утешава ме само едно нещо.

Д и м б и. Кое?

М о к с и. Че Лиско вече е поглъщан! Бил е в стомаха на Синята акула и е свикнал. Важно е да си свикнал да те поглъщат… А ние, които не сме свикнали – трябва да бягаме.

Д о м б и. Не мога! Капнал съм.

Д и м б и. Нищо, ще си починем.

Присядат на пъна.

М о к с и. Ще се затворя в къщи, няма да излизам цяла година. През това време все ще се намери някой да улови питона.

Д и м б и. И аз… Много е страшно да не знаеш къде се намира питона. Може да ти изскочи отвсякъде.

Д и м б и. Домби!

Д о м б и. Кажи, Димби!

Д и м б и. Ако… сега… както си почиваме, чудовището се появи, какво ще правим?

Д о м б и. Ако го чуем ПРЕДВАРИТЕЛНО, трябва да легнем на земята и да се престорим на умрели. Чувал съм, че питоните щом видят умрели предмети, ги помирисват и си отиват, да търсят живи предмети.

Д и м б и. Така ли?

Д о м б и. Това им харесвам на питоните.

М о к с и. И аз съм чувал такова нещо, само че за мечките. За питоните не съм чувал.

Д о м б и. Те питоните се учат от мечките.

М о к с и. Добре тогава. Ако чуем нещо подозрително, ще легнем и ще се престорим на умрели. /Гледа земята./ Вече си избрах мястото за лягане,

Д и м б и /въздиша/.  И все пак – жалко за Лиско.

Д о м б и. Добро лисиче беше.

М о к с и. И умно… Познавам го добре.

Д и м б и. Веселеше ни и ни увличаше в най-разнообразни неща.

Д о м б и. А колко пъти е спасявал живота ни?

Д и м б и. Наистина, обичаше да спасява… Сега пък тръгнал да спасява човечеството.

Д о м б и. Димби!

Д и м б и. Какво, Домби?

Д о м б и. За него спокойно може да се каже, че загина за човечеството.

Д и м б и. Голяма слабост имаше да умира за нещо.

Д о м б и. И все се завираше някъде – било в стомаха на акула, било в стомаха на питоните. Много обичаше да се навира в стомасите на големите животни.

М о к с и /не издържа, проплаква/.

Д и м б и. Мокси, какво има?

М о к с и. Стана ми мъчно за Лиско.

Пауза. Мълчание.

Д и м б и /въздъхва/. И на мен, Мокси…

Д о м б и. Изоставихме го в беда. /Захлипва./ Сам срещу питона.

Д и м б и. Не знам как стана, но Мокси припна и аз след него.

М о к с и. Какво да правя? Забелязъл съм, при опасности нещо в главата ми казва: стой, бъди мъж, а краката тръгват самички, изведнъж. Получава се нещо такова, сякаш главата ми остава на опасното място, а краката ми са вече далеч. Виновен ли съм, че краката ми носят главата?

Д и м б и. И при мен е така.

Д о м б и. А, и с мен е така, но на Лиско и главата и краката му остават на опасното място.

М о к с и /импулсивно/. Лиско беше ненормален!

Д и м б и. Може, но чак сега разбирам колко си го обичах.

Мълчание. Неловко мълчание.

Д и м б и /нарушава мълчанието/.  Срам ме е.

Д о м б и. Моля ти се, млъкни!

Д и м б и /учудено/. Защо?

Д о м б и. Защото и мен ме е срам.

М о к с и. Не мога да си представя, че утре ще изляза на полянката, ще го извикам и Лиско няма да се появи.

Д и м б и /внезапно/. Аз тръгвам!

Д о м б и. Къде?

Д и м б и. Там, където погълнаха Лиско… Ще му кажа на този мръсен питон, че е гаден и презрян!

Д о м б и. И аз!

М о к с и. Е, ще му кажем, разбира се… Ето, сега се получава обратното.

Д и м б и   и   Д о м б и. Какво?

М о к с и. Сега главата ми тръгва към питона, а краката ми не тръгват. Иди ме разбери!…

Д и м б и. И с мен е така.

Д о м б и /трепва/. Шшшшт! /Мълчат и се ослушват./ Чухте ли?

Д и м б и. Да, някакъв шум.

Д о м б и. Доста странен шум… Типичен за един питон.

М о к с и /разтреперан/. Аз лягам!

Ляга на земята. След него се натръшкват и другите. Лежат неподвижно. Песента на птичките.

Появяват се Режисьорът и Операторът. Но преди това се чуват гласовете им.

Р е ж и с ь о р ъ т /гласът му/. Идваш ли?

О п е р а т о р ъ т /гласът му/. Идвам!

Р е ж и с ь о р ъ т /появява си/. Ето ти още една полянка! Няма я само полянката, на която оставихме нещата си.

О п е р а т о р ъ т /влиза/. Спокойно, ще я открием… А! /Съгледал е труповете/. Какво е това?

Р е ж и с ь о р ъ т. Три спящи същества! /Навежда се над Мокси./ Ей, че симпатично спящо магаре!…

М о к с и /без да се помръдне/. Умряло магаре.

Р е ж и с ь о р ъ т. Как умряло, като си живо и говориш?

М о к с и /без да се помръдне/. Уви, умрях преди малко. И те са умрели. Всички сме умрели.

Д и м б и   и   Д о м б и /без да се помръднат/. Да.

О п е р а т о р ъ т /играе/. Щом са умрели – остави ги.

Съдат на пъна. Запушват.

О п е р а т о р ъ т. Бъди спокоен, ще се справим.

Р е ж и с ь о р ъ т. Няма пукнато живо същество да ни каже къде сме.

О п е р а т о р ъ т. Ще почакаме. Все ще мине някой.

Пауза.

М о к с и /без да се помръдва/. Ще мине, ама питонът!

Р е ж и с ь о р ъ т. Няма значение. Важното е да ни покаже пътя към една полянка, където оставихме апаратурата си.

Пауза.

М о к с и /без да мръдне/. Да не би да търсите Голямата полянка?

О п е р а т о р ъ т /всмуква дим/. Да.

По-голяма пауза.

М о к с и /без да помръдне/. Направо по пътеката и мъничко встрани.

Пауза. Двамата пушат.

О п е р а т о р ъ т /спокойно/. Благодаря!

Пауза.

М о к с и /без да помръдне/. Няма защо.

Режисьорът и Операторът се протягат и прозяват.

Спокойно си пушат.

М о к с и /без да шавне/. Хайде де!

Пауза.

Р е ж и с ь о р ъ т /спокойно/. Какво?

М о к с и /без да шавне/. Няма ли да тръгвате?

Д и м б и. Че и ние да тръгваме.

Д о м б и. Не се ли отегчихте?

О п е р а т о р ъ т /смига на колегата си/. Да тръгваме ли?

Р е ж и с ь о р ъ т /смига му/. Хайде!

Стават и излизат.

Тримата продължават да лежат неподвижно.

Най-после Димби вдига глава. След него Домби. Но леко. Повдигат ги и ги връщат на местата им.

М о к с и. Какво стана с тия нахали? Отидоха ли си?

Д и м б и /както е неподвижен/. Май че си отидоха.

М о к с и /вече полуизправен/. Метлосаха се.

Д и м б и. Домби! /Също полуизправен./

Д о м б и /става изцяло/. Кажи, Димби.

Д и м б и /става изцяло/. Май че питоните бяха два.

Д о м б и. И на мен ми се стори така.

М о к с и /става/. А на мен ми се стори един, но двоен.

Внезапно влизат Режисьорът и Операторът.

Д и м б и /панически/. Лягай!

Хлапаците лягат и отново се правят на умрели.

О п е р а т о р ъ т /отива при Домби/. Ставай!… /Удря му ритник, придружен със звуков ефект, както в цирка./

Р е ж и с ь о р ъ т измества колегата си и също нанася удар по задника на Домби/. Ставай!

Д о м б и /изправя се/. Все мен!… Все мен бият… В историята с Къртицата ме съсипаха от бой, сега пак!… /Държи задника си./

Димби става, като държи задника си предварително отзад. След него става и Мокси.

Д и м б и. Те са хора, бе Домби?

Д о м б и. Хора, ама ритат.

Режисьорът и Операторът се смеят.

О п е р а т о р ъ т. Лъжеш!… Виж как ритаме! /Нанася му цирков ритник с плясък по бедрото и замах на крак без удар./

Р е ж и с ь о р ъ т. Видя ли как те ритнахме?

Д о м б и /все още държи ръцете си ТАМ/. Да, ама помислих, че ме заболя.

Р е ж и с ь о р ъ т. Водете ни на Голямата полянка.

Т р и м а т а /в ужас/. Не!

О п е р а т о р ъ т /безапелационно/. Тръгваме!… Там сме оставили някои неща.

Р е ж и с ь о р ъ т. След това ще ни заведете при Лиско.

М о к с и. Това пък хич няма да стане.

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо?

М о к с и. Лиско е вече изяден.

О п е р а т о р ъ т /учудено/. Как изяден?

Р е ж и с ь о р ъ т. Кога?

М о к с и. Преди пет минути.

Р е ж и с ь о р ъ т. Кой го изяде?

Т р и м а т а. Питонът.

О п е р а т о р ъ т. Какъв питон?

Д и м б и. Ще видите какъв!…

Д о м б и. Като ви глътне и вас.

О п е р а т о р ъ т. Нас никой не може да ни глътне.

М о к с и /оглежда го с интерес/. Защо? Да не сте негълтаеми?

Р е ж и с ь о р ъ т /весело/. Да.

Д и м б и /оглежда го с интерес/. Е, така може.

М о к с и. Има и негълтаеми предмети, нали Димби?…

Д и м б и. Срещат се и такива.

О п е р а т о р ъ т. Хайде!

Голямата полянка

Апаратурата. Освен нея – никой.

Магнетофонът продължава да бълва записа си.

Когато всички се появяват, той разказва финалния си епизод.

З а п и с ъ т :

М о к с и /шепти/. Това нещо много ми прилича на…

Д и м б и. Шшшшъш!

Д о м б и /шепти/. Не споменавай името му.

М о к с и /шепти/. Но разбрахте на какво ми прилича, нали?

Д и м б и. Да.

И т. н. и т. н. … и т.н. до края, когато тримата избягват.

Цялата група стои пред магнетофона и слуша.

След последните изречения:

Д и м б и. Ей, чичковци, това какво е, което…

Д о м б и. … говори с нашите гласове?

М о к с и. И най-много с моя глас?

Р е ж и с ь о р ъ т. Магнетофон!

Д и м б и. А не питон, така ли?

О п е р а т о р ъ т /учудено/. Какво?

Д о м б и. Това е магнетофон, а не питон, нали?

М о к с и. Магнепитон?

Р е ж и с ь о р ъ т. С магнетофонът се записват гласовете и музиката.

О п е р а т о р ъ т. А това е камера. С нея се снима всичко.

Д и м б и. Значи това е магнетофон?

Д о м б и. А това /сочи/ е камера?

М о к с и. А вие какви сте?

Р е ж и с ь о р ъ т. Ние сме от телевизията.

О п е р а т о р ъ т. Този е режисьор, а аз оператор.

Т р и м а т а. Телевизията!?!

Р е ж и с ь о р ъ т /учудено/. Какво има?

Д и м б и. Не може да бъде!

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо?

Д о м б и. Чак от телевизията!… Не може да бъде!

М о к с и. Де да ги знаеш, бе, може да са от телевизията. Както ги гледам…

О п е р а т о р ъ т /весело/. Какво… както ни гледаш?

М о к с и. Па може.

Д и м б и. И за какво сте дошли?

Р е ж и с ь о р ъ т. По работа.

О п е р а т о р ъ т. Ще правим интервю.

Р е ж и с ь о р ъ т. Напоследък много се говори за Лиско. Искаме да го заснемем и да го покажем на децата.

Т р и м а т а /възкликват/. Лиско?

Д о м б и. По телевизията?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да… Ще му зададем някои въпроси…

О п е р а т о р ъ т. Да разкаже нещо за подвизите си…

Р е ж и с ь о р ъ т. Но щом казвате, че е изяден…

М о к с и /изведнъж/. Море!

О п е р а т о р ъ т. Какво?

М о к с и. Ако това е магнетофон, а не питон, не ще да е изяден.

Д и м б и. Навярно си е още цял!

Р е ж и с ь о р ъ т. Добре де, тогава какво чакате.

О п е р а т о р ъ т. Доведете го!

Д о м б и. А нас ще ни…

Д и м б и. …ще ни снемете ли?

М о к с и. Ще ни снемат, бе! Не ги ли виждаш?

Р е ж и с ь о р ъ т. И вас, разбира се.

М о к с и. Какво ви казах.

Д и м б и. Чичко режисьор!

Р е ж и с ь о р ъ т. Кажи, Димби.

Д и м б и /учудено/. Знаете името ми?

Р е ж и с ь о р ъ т. Всичко знаем… Ти си Димби, този е Домби, а този е Мокси… Така ли е?

Т р и м а т а. Точно.

Д и м б и. Чичко режисьор, този… Лиско, много ли е важен?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да ви кажа правата – доста.

О п е р а т о р ъ т. Ако не и повече.

М о к с и. А вие знаете ли, че аз съм първият му приятел?

Р е ж и с ь о р ъ т. Всичко знаем.

Д и м б и /все още не може да повярва/. Значи, същият този Лиско, дето го виждаме всеки ден, дето ни докарва беди, е много важен?

Р е ж и с ь о р ъ т. Много.

Д о м б и. Дето винаги ни пъха в смъртни опасности?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да.

Мокси. Чичко, той е бил в гнездото на Орела!

Д и м б и. И в стомаха на Синята акула!

Р е ж и с ь о р ъ т. Знаем… Затова го търсим.

Д о м б и. А знаете ли колко пердах изядох в лабиринта на Къртицата?

Р е ж и с ь о р ъ т. Това не знаем, но ще го разкажеш пред микрофона…

О п е р а т о р ъ т. Сега намерете и доведете Лиско.

М о к с и. А, тов а е най-лесната работа! /Към приятелите./ Хайде!

Т р и м а т а /сякаш по даден знак/. Лискооо! /Нищо./ Лискоооооо!… /Тишина./ Лискооооооо!

О п е р а т о р ъ т /след паузата/.Не се обажда.

Д и м б и. Интересно… Винаги се обажда.

Р е ж и с ь о р ъ т. Но сега не се обажда.

М о к с и. Понеже са го налегнали едни питони!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Какви питони бълнувате?

Д и м б и. В момента лови питони!

Д о м б и. Винаги прави нещо.

Д и м б и. Но ние ще го доведем.

Р е ж и с ь о р ъ т. Хайде де! Чакаме!

Тримата започват да викат името на лисичето и излизат.

 

Малката полянка

 

Лиско е облегнат на своя пън и отново е задълбочен в мислите си.

Въздъхва. Изправя се. Отново присяда. Пак става.

Чуват се виковете на приятелите му, но в този момент Лиско е сякаш глух.

Появява се Чими.

Ч и м и. Ей, тези много те викат, бе! /Лиско не го и чува./ Ей. Тези, твоите, ореваха гората! /Нищо./  А си глей работата!… /Изчезва./

Влизат тримата.

Д и м б и /бърза да изпревари всички/. Лиско, телевизията.

Д о м б и /запъхтяно/. Търсят тя!

М о к с и. Един цял режисьор!

Д и м б и. И цял оператор!

М о к с и. Ще те фотографират!

Д о м б и. Не бе, ще го снимат!

Л и с к о. Димби!

Д и м б и. Кажи.

Л и с к о. Домби!

Д о м б и. Да.

М о к с и. Лиско, целият свят ще ни види!

Л и с к о /тонът му изобщо е извън тяхната възбуда/. Готови ли сте?

Т р и м а т а. Да!

Л и с к о. Нямате си представа какво приключение ни очаква!

М о к с и. А бе как да си нямаме!

Л и с к о. Целият свят ще заговори.

Т р и м а т а. Разбира се!

Л и с к о. Човечеството ще бъде спасено

М о к с и. Важното е да ни видят и да кажат: Това там е Мокси, а това до него е Лиско. Славният Лиско, който се показва зад славният Мокси.

Д и м б и. Приключение без опасност за живота!

Д о м б и. Ще им разкажа как ме бихте в Лабиринта!

М о к с и. Пък и ще му друснем една песен!

Л и с к о. Хайде, приятели!… Нали знаете Отвесните скали?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о. И дупката, която зее в тях?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о. Работата е от лесна по-лесна… До дупката има един малък камък. Ще го търкулнем и ще запушим дупката… Сам бих свършил всичко, но не ми стигат силите да търкулна камъка.

Пауза. Тишина.

Тримата гледат Лиско в очите и се чудят какво му става.

М о к с и /изумено/. Значи, вместо да пеем пред телевизията, ще търкаляме камъни?

Л и с к о. Понеже се налага, разбирате ли?

Д и м б и. А после?

Л и с к о. После ще правим каквото си щете…

Д о м б и. Добре де, да търкулнем един камък на път към телевизията.

М о к с и /фиксира Лиско/. Лиско, пак ли нещо особено?

Л и с к о. Нищо особено! Търкулваме и толкоз.

Д и м б и. А толкова ли е важно да запушим дупката при Отвесните скали?

Л и с к о. Много!

Д и м б и. Чудна работа! Била си е винаги отворена и сега – ще я запушваме.

Д о м б и. А бе то, ако само я запушваме – лесно, ами да не стане нужда да я отпушваме, защото запушването е по-лесно от отпушването.

Д и м б и. Прав си, Домби. Търкалял съм камъни и знам, че търкалянето е по-лесно от оттъркалването. Да оттъркалваш камъни е трудно.

М о к с и. Лиско, не е ли подобре първо да се покажем пред Телевизията, пък после да запушваме?

Л и с к о. Не.

М о к с и. От де знаеш?… Според мен е по-трудно е да се покажем пред Телевизията, а после запушването на дупки е лесно и ще си го вземем като десерт.

Л и с к о. Не.

Д и м б и. Добре. Да не се разправяме…

Д о м б и. Телевизията чака.

М о к с и. Караме режисьорите да чакат заради една дупка. Вместо да се притечем на помощ на другарите, които искат да ни покажат на Света, ще запушваме дупките на Отвесните скали.

Д и м б и. Че ще я запушим – ще я запушим, но Лиско ми се вижда нещо съмнителен.

Д о м б и. Защо, бе Димби?

Д и м б и. Не току тъй ни кара да запушваме… Бас държа, че в тази дупка има нещо.

Д о м б и. Лиско, кажи сега – има ли или няма?

Л и с к о /кипва/. Искам да знам, ще ми помогнете ли, или не?

Д и м б и. Казахме, че ще помогнем.

Д о м б и. В самото начало казахме!

М о к с и. Без да му мислим.

Д и м б и. Защо го усукваш?

М о к с и. Веднага се съгласихме, а той го усуква.

Л и с к о /бодро/. Вярно, че го усуках… /Още по-бодро./ Хайде! Тръгваме!… Напред!…

Бодра музика, която звучи и след излизането на четиримата, чак до момента, в който обстановката се сменя.

Пред Отвесните скали

Те се издигат величествено в дъното на сцената. В подножието им  – дупка. Нито голяма, нито малка В дясната страна на сцената – бял, заоблен от времето камък.

Четиримата се появяват до камъка.

Д и м б и. Това е камъка, нали?

Л и с к о. Шшшшт!… Ще говорим тихо!… Това е камъка.

Д о м б и.А това – дупката.

М о к с и. Не разбрах защо трябва да говорим тихо.

Л и с к о. Културните хора и животни говорят тихо.

М о к с и. Димби, Лиско е намислил нещо.

Д о м б и /към Лиско/. Лиско, ако си намислил нещо не особено приятно, кажи.

Л и с к о /прави се на ударен/. Забравих да ви кажа, че питонът, при който ме пратихте, беше много интересен.

Д и м б и /смутено/. А, оказа се най-обикновен магнетофон.

Д о м б и /смутено/. И някаква камера.

Мокси /смутено/. Телевизионни глупости.

Л и с к о. Та този питон говореше.

Д и м б и. Не му обръщай внимание.

Л и с к о /многозначително/. С вашите гласове.

Д о м б и /като балама/. Така ли?… А!

Л и с к о /спокойно натиска педала/. И все за мен.

Д и м б и. Така ти се е сторило.

Л и с к о. Доста неприятни работи за мен.

М о к с и /отклонява неудобния разговор/. Нали ще бутаме камъни? /Навежда се над камъка./

Д и м б и /с готовност/. Хайде!

Д о м б и. Да бутаме!

Всички се навеждат над камъка. Да напомним, че тук се говори тихо. Отнася се и за репликите, които прочетохте.

Л и с к о. Право към дупката!

Тикат усилено.  Камъкът се отмества бавно.

Пъшкат. Мъчат се.

Л и с к о /внезапно/. Стоп! /Изправя се./ Да починем.

М о к с и. Точно тук се почива. /Изправя се./

Вече са към средата на сцената.

Лиско все по-често поглежда към дупката. А приятелите му гледат ту Лиско, ту дупката.

В това време внимателно се промъкват Режисьорът и Операторът, въоръжени с готовата вече за действие камера на триножник и магнетофона.

Р е ж и с ь о р ъ т /както се промъква. заб. Представям си ги извън сцената, пред нея/. По-добре от това – здраве!

О п е р а т о р ъ т. Май че ги хванахме в разгара на приключение. /Изправя камерата./ Започвам да снимам.

Р е ж и с ь о р ъ т. Магнетофонът е готов!

Оттук нататък, нашият режисьор ще ни ги показва когато сметне за добре в развоя на действието при този епизод.

М о к с и. Лиско, какво има в дупката?

Л и с к о. Нищо.

М о к с и. За пръв път ми се случва да запушвам нещо, в което има НИЩО.

Д и м б и. Все пак, кое те кара да запушваш ТОЧНО тази дупка?

Л и с к о. Разсъждението.

Д и м б и. Моля?

Л и с к о /още по-тихо и загадъчно/. Ако някой е избягал от някъде и ако този някой се намира някъде тук, той може да се скрие само в тази дупка и никъде другаде, тъй като тук е най-удобното място… Цяка седмица си блъскам главата къде ли може да се скрие някой, ако е избягал от някъде… Едва преди половин час изведъж ми хрумна, че тази дупка е най-удобното място.

Тревожна музика, която съпровожда внезапното стъписване.

Пауза, в която Димби, Домби и Мокси вече треперят по известния ни начин.

Д и  б и /съвзема се пръв/. Лилиско!

Л и с к о. Кажи, Димби.

Д и м б и. Пак ли започваш?

Л и с к о /прави се на ударен/. Починахме ли?

Д о м б и. Лиско, тти май започваш отново?

М о к с и. От самото начало казах, че е намислил нещо.

Л и с к о /губи търпение/. Хайде, губим време.

Д о м б и. Ллиско!… Какво има в дупката?

Л и с к о. Не се правете на ударени! Знаете какво.

Т р и м а т а. Не знаем!

Л и с к о /навежда се към камъка/. Хайде, да тикаме!… Да побързаме, докато е вътре.

Д и м б и   и  Д о м б и /уплашено/. Питонът?

Д и м б и. Мокси, да бягаме!

Д о м б и. Той вече избяга!

Двамата хукват и изчезват.

Л и с к о /обръща се към тях/. Чакайте!… Димби!… Домби! Моксииии!

Появява се Чими.

Ч и м и. Защо викаш бе, глупако!

Л и с к о. Ооо, Чими!… Приятелите избягаха. Ще ми помогнеш ли?

Ч и м и. Какво ще правим?

Л и с к о. Да изтъркаляме този камък до онази дупка.

Ч и м и. Защо?

Л и с к о. Правя една работа.

Ч и м и. Онези защо избягаха?

Л и с к о. Уплашиха се.

Ч и м и. От какво? /Оглежда се./

Л и с к о. От камъка.

Ч и м и. Какво му е на камъка? /Оглежда го добре./ Нищо му няма!… Хайде! /Навежда се и се хваща./

Л и с к о /както тикат/. Ти си славен жабок!

Ч и м и /както тика/. Стига сте ме хвалили.

Камъкът на късо разстояние от дупката.

Л и с к о /вече шепти/. Ти си славен, Чими!

Ч и м и. Добре де, стига сте ме хвалили.

Л и с к о /учудено/. Кой друг те хвали?

Ч и м и. Никой, но ще започнат.

Л и с к о. Чими, на теб мога да кажа спокойно. Знаеш ли защо избутахме камъка до дупката?

Ч и м и. Не. И питам защо извършихме тази идиотска работа.

Л и с к о /съзаклятнически/. Чими, вътре има едно страшно чудовище, което избяга от Зоопарка.

Ч и м и /все още не загрява/. Какво чудовище?

Л и с к о /на ухото му/. Десетметров питон!

Чими изпищява и хуква, погрешно влиза в дупката, но изхвърчава като тапа и изчезва по посока на Димби и Домби.

Лиско се обръща към него, извиква, но адско хъркане от вътрешността на дупката го вцепенява.

Музика за напрежение.

Лиско инстинктивно заляга зад камъка.

Услушва се.

Отново хъркане.

Лиско се изправя и хуква по познатата вече посока.

Нищо. Празна сцена. Тишина.

Появява се Димби, едва показва главата си.

Д и м б и /прошепва/. Лиско!

Л и с к о /трепва и се обръща/. Шшшт!

Д и м б и. Какво става?

Лиско. Той е вътре.

Д о м б и /появява се зад Димби/. Димби, какво става?

Д и м б и. Той е в дупката.

Д и м б и. Лиско, за какво се мъчиш? Какво искаш?

Л и с к о /залегнал зад камъка, без да се обръща/. Трябва да го хвана!

Д о м б и. Но защо? Рискуваш живота си.

Л и с к о. Не знам… Трябва!…

Д и м б и. Защо пък точно ТИ? Нека други?

Л и с к о. Искам АЗ.

Д о м  б и. Глупак си, разбери!…

Л и с к о. Сега човечеството е неспокойно. Като научи, че питонът е уловен, ще се успокои.

Д и м б и. Пак човечеството!

М о к с и. Човечеството в това време си гледа кефа, яде си сладолед и други неща, а ти…

Л и с к о. Не ме интересува! ТРЯБВА да го хвана.

Този път – силно изръмжаване от дупката.

Като надават писъци, тримата се омитат.

Лиско уплашено отстъпва назад, но после отново допълзява до камъка и яростно започва да го тика напред.

Още малко.

Силно ръмжене, придружено с музика за напрежение.

Още малко. Лиско напряга последни сили.

Ръмженето се увеличава.

Още няколко напъна.

ТАП!

Камъкът прилепва към дупката.

Отвътре – адско ръмжене, до задавяне.

Лиско се дръпва инстинктивно назад и после започва да вика:

Л и с к о. Ураааа!… Готово!… Питонът хванат!… Урааа! Хванах го!

Чими се появява.

Ч и м и. Голяма работа! Хванал един питон и орева света!… А сега да седнем да викаме… /Излиза си./

Връхлетяват Димби, Домби и Мокси.

Лиско се хвърля върху тях. Прегръща ги.

Л и с к о /радостно/. Димби, хванахме го!… Вътре е! /Прегръща Домби./ Домби, и с него се справихме! /Прегръща магарето./ М о к с и, приятелю, видя ли какво стана!…

М о к с и /скромно/. Е, свършихме и тая работа, но падна бая треперене.

Д о м б и. Това е най-странното ни приключение.

Л и с к о /не може да сподави радостта си/. Вътре е! Чуйте го!

Ослушват се и чуват ръмженето.

Най-после ръмженето затихва.

П и т о н ъ т. Вътре съм, няма как… Не ми върви и туй то.

Д и м б и. С нас шега не бива, разбра ли?

П и т о н ъ т /примирено/. Разбрах.

М о к с и. Стой там да ти дойде акъла!…

Д о м б и. Ще бягаш, а?

П и т о н ъ т. Избягах, ама няма как. И ти да беше, щеше да избягаш.

Д и м б и. Стой вътре, за спокойствието на човечеството…

П и т о н ъ т /въздиша/. Ох, това човечество!… Какво смятате да ме правите?

Л и с к о /радостно/. Нищо… Ще те върнем в Зоопарка!

П и т о н ъ т. Сега пък – зоопарк… Не ми стигат другите неволи!

Л и с к о. Не се прави на ударен. Ще те върнем там, откъдето избяга.

П и т о н ъ т /извиква/. Само там – не!… Където искате, но не там. Господарят ще ми тегли такъв пердах, че ще си забравя името!

Л и с к о. Ооо, имаш си и име? /Към другите./ Питонът има име!… Как се казваш?

П и т о н ъ т. Хектор!

Л и с к о. Как?

П и т о н ъ т. Хектор!…

Л и с к о, Аз съм Лиско.

П и т о н ъ т. Знам… Чувал съм.

Л и с к о /учудено/. Какво?… Ти знаеш за мен?

П и т о н ъ т. Уха!

Л и с к о. Извинявай, но трябваше да те хвана. Всички се безпокояха. Никой не можеше да си гледа спокойно работата.

П и т о н ъ т. Е, щом е тъй… Няма как!… Като не ми върви…

Л и с к о /към приятелите си/. Интересен питон… Разбран.

Д и м б и /с тервога/. Гледай сега да не се размекнеш, да го съжаляваш!…

Д о м б и. Лиско, ще изхвърча до режисьорите. Ще покажем питона по телевизията. /Хуква./

Р е ж и с ь о р ъ т /показва се/. Стоп!

О п е р а т о р ъ т /показва се/. Тук сме!

Р е ж и с ь о р ъ т. Отворете дупката!

О п е р а т о р ъ т. Пречите на обектива!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Димби, Домби и Мокси да отворят дупката, но без да пречат… Ще снимаме питона.

Тримата се втурват и отдръпват камъка.

Дупката зейва.

Чуваме съскането на камерата.

Лиско и приятелите му са се притаили зад камерата. Държат се за панталона на Оператора.

Бавно излиза кучето Хектор, навело засрамено глава.

Л и с к о /пуща панталона на Оператора/. А!…

Д и м б и,  Д о м б и   и  М о к с и /едновременно/. А!

Л и с к о /объркано/. Какво е това?… Защо така?

Операторът снима съсредоточено.

П и т о н ъ т. Загубен съм!… Ще ме пукне от бой!… /Извиква./ Не искам да се върна!

Л и с к о /съкрушено/. Нима не хванах питона?

О п е р а т о р ъ т. Стоп!… Готово!

Операторът отново снима.

Този път пред камерата са Режисьорът и Лиско. Режисьорът му е поднесъл микрофона.

Р е ж и с ь о р ъ т /в микрофона/. Най-после открихме прочутият Лиско и успяхме да заснемем финала на последното му приключение. Най-после имаме възможност да вземем от него интервю… Лиско, кажи нещо за себе си?

Л и с к о. В момента съм объркан.

Р е ж и с ь о р ь т /поднася микрофона към устата си, а после към Лиско/. Защо?

Л и с к о. Ами не виждате ли?… Вместо питона, хванахме някакво си куче Хектор, избягало от лошия си господар… Къде е питонът, къде е Хектор!

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо искаше да хванеш питона?

Л и с к о. Как защо? Едно опасно чудовище на свобода може да причини много беди. Никой не го знае къде е, кога ще се появи… Всички живеят в страх, не могат да си гледат работата и така нататък.

Р е ж и с ь о р ъ т. Да, но питонът не е избягал от зоопарка. Това било само слух.

Л и с к о. Така ли?

Р е ж и с ь о р ъ т. Кое те накара да го търсиш и да го ловиш? Желанието за приключения ли?

Л и с к о. Не знам. Може би това, може би… Не знам… Чувствах, че трябва да го уловя. Все някой трябваше да скочи върху него. /Сломено./ Нищо не стана. Вместо опасния питон, симпатичното уплашено куче Хектор.

Р е ж и с ь о р ъ т. Сега пък мога ли АЗ да ти кажа нещо?

Л и с к о /унило/. Можете.

Р е ж и с ь о р ъ т. За мен и за всички, които в момента ни гледат е ясно, че си тръгнал НЕ срещу куче, а срещу питон.

Л и с к о. Е?

Р е ж и с ь о р ъ т. Когато прояви безстрашие, ти не го прояви срещу куче, а срещу питон.

Л и с к о. А!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Когато улови куче, ти всъщност улови питон!

Л и с к о. Хайде де!… Ще ми разправяте!…

Р е ж и с ь о р ъ т /към присъстващите/. Така ли е?

В с и ч к и. Така е!

Р е ж и с ь о р ъ т. Чу ли?

Л и с к о /в неудобно положение/. А!

Р е ж и с ь о р ъ т. Като Дон Кихот.

Л и с к о. Какво?

Р е ж и с ь о р ъ т. Той нападна вятърните мелници, но за него те не бяха мелници, а великани. Затова Дон Кихот е велик.

Л и с к о. Моля ви се, неудобно ми е да ме сравнявате с такива личности… Е, вярно е, че съм бил в гнездото на орел и в стомаха на акула, но все пак – аз съм скромно лисиче.

Р е ж и с ь о р ъ т /весело/. Най-после пред нас е истинският Лиско!

Л и с к о. После дойде приключението с КУФАРА…

Финалното ревю започва.

Под ритъма на най-хубавата песен от «Не пипай куфара» се появяват Фокусника и Пингвинчето.

Л и с к о /гласът му след завършване на ревю-фрагмента. После се появи /високо и тържествено/ ЧИМИ!

Най-хубавата песен от епизода Чими, в изпълнение на всички присъстващи. Чими тържествено минава и се нарежда до героите от представлението.

Л и с к о /гласът му, след стихването на мелодията/. После ЧАСОВНИКЪТ, когато Димби се възгордя!

Фрагмент от този епизод.

Червената шапчица, Вълкът и Ловецът минават и заемат местата си.

Л и с к о /гласът му/. После – ДУПКАТА, с лабиринтите на Къртицата, която умираше от самота и завист.

Най-хубавата песен. Появява се Къртицата и застава до другите.

Д о м б и. Тук ядох най-много бой!

Л и с к о /гласът му/. И на края – ПИТОНЪТ!

Музика, под която Хектор заема мястото си.

 

Отдалечаване на камерата, да хванем всички в общ план:

Пред микрофона – Лиско, малко зад него – Димби, Домби и Мокси, а зад тях – всички епизодични герои на серията.

Финалът на ревюто!

Най-хубавата песен от серията, изпълнявана от всички. Буен ритъм. Танц. Фигури, както на Бродуейско ревю.

Първата завеса пада и закрива епизодичните лица.

Втората завеса пада и закрива приятелите на Лиско.

Третата завеса пада и закрива Лиско, но веднага се вдига и към лисичето се устремяват десетина красиви деца – живи – прегръщат героя, целуват го.

Лиско се  старае да измъкне главата си между прегръдките им, извиквайки

 

КРАЙ,

и пак КРАЙ, и пак КРАЙ…

Няколко пъти успява да извика КРАЙ, но децата още по-възторжено го притискат към себе си.

 

„ПРИВИДЕНИЕТО“ – куклена пиеса, 19??.

ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – куклената пиеса;

ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – повестта…

борис
априлов
*
П Р И В И Д Е Н И Е Т О
*
пиеса
за куклен
театър
*
19??

ЛИЦА

по реда на появяването:

 

ДОМБИ                                  – дебеличко момченце

ЧИМИ                                                – проклет, много проклет жабок

ДИМБИ                                  – тъничко момченце

МОКСИ                                 – магаре

ЛИСКО                                  – лисиче

ШЕСТ КАТЕРИЧКИ            – изпълнители на танци

СВЕТУЛКИ                           – изпълнители на танци

БУХЛЬО                                – бухал, който е куче

ШАРО                                    – куче

ЗАЮ                                       – зайче

 

.

 

.

 

 1.

Кът от гората

Влиза Домби, спира и се оглежда.

Д о м б и /извиква/. Чими!… /Пауза,/ Чимиии! /Пауза./ Чимииииии!… /Пауза./ Обади се, Чими!… Знам че си някъде тук. Обади се, защото те викам.

Ч и м и /гласът му/. Не ме викай.

Д о м б и. Викам те!

Ч и м и /гласът му/. Не знаеш името ми, а ме викаш!

Д о м б и. А бе, Чими, твоето име име ли е? Не мога да го запомня… Чакай, как беше… Чимичамичомичуми.

Ч и м и /ядосаният му глас/. Не е така!

Д о м б и. А как?

Ч и м и /излиза пред него/. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Не мога и не мога.

Ч и м и. А е толкоз лесно – Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Как?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Първото го знам – Чими но по-нататък не мога. Опитвал съм се, докарвам го донякъде и не мога. Все бъркам.

Ч и м и. Карай да върви! Защо ме търсиш?

Д о м б и. Трябваш ми.

Ч и м и. Не думай. Кой си ти?

Д о м б и. Не ме ли познаваш? Домби. Дето те спасявахме.

Ч и м и. Много са ме спасявали. Не мога да помня всички.

Д о м б и. Аз съм Домби. Приятелят на Димби. Димби е по-слабичкият, а аз съм по-дебеличкия. Не помниш ли, когато те спасявахме с магарето Мокси и Лиско.

Ч и м и. Къде ме спасявахте?

Д о м б и. Беше паднал в един варел и те извадихме.

Ч и м и. Защо?

Д о м б и. Как… защо?

Ч и м и. Карай да върви! Какво искаш?

Д о м б и. Една услуга,

Ч и м и. А така!… Каква услуга.

Д о м б и. По-напред кажи, дали ще ми услужиш, после ще ти кажа каква е услугата и защо ми е.

Ч и м и. Не. По-напред кажи каква е услугата, а после ще ти кажа дали може.

Д о м б и. Не, Чими. Първо трябва да ми кажеш съгласен ли си, а после ще ти кажа дали…

Ч и м и. Не съм съгласен.

Д о м б и. Е, тогава довиждане. /Тръгва. Спира./ Защото беше много интересна услуга. На пръв поглед нищо и никаква услуга, а на втори – голяма услуга. /Тръгва и спира./ Жалко, че бях избрал тебе да ми я направиш. Ти беше най-подходящ. Довиждане. /Стои. Чака./ Много интересна услуга. Просто щеше да си паднеш като разбереш каква интересна услуга щях да искам от теб. Довиждане. /Стои./ Такава услуга, че просто щеше да се зарадваш. Все едно че АЗ ти правя услуга на теб, разбираш ли, не ти на мен. Довиждане. /Тръгва./ Разбираш ли?

Ч и м и /рязко/. Слушай бе, ти още ли не си разбрал, че аз съм проклет жабок и на мен такива не ми минават.

Д о м б и. ТЪКМО защото си проклет.

Ч и м и. Какво?

Д о м б и. Тази услуга се отнася до ПРОКЛЕТИ животни.

Ч и м и. Моля?

Д о м б и. Това е една ПРОКЛЕТА услуга.

Ч и м и. Така ли?

Д о м б и. За МНОГО ПРОКЛЕТИ животни,

Ч и м и. Да, ама аз съм още по-проклето животно.

Д о м б и. Да, ама тази услуга е за още по-проклето животно.

Ч и м и. Значи е някаква проклетия?

Д о м б и. Да. Щях да те помоля да направиш една доста голяма проклетия. Но, тъй като не искаш… Довиждане.

Тръгва и изчезва.

Ч и м и. Домби!

Д о м б и /гласът му/. Какво?

Ч и м и. Ела тук, ти казвам.

Д о м б и /гласът му/. Защо?

Ч и м и. Моля ти се, ела.

Д о м б и. Какво ще правим?

Ч и м и. Нищо. Ти искаше да направя някаква проклетия. /Стоят един срещу друг./ Кажи сега – кво искаш?

Домби. Да, ама не знам дали можеш да пазиш тайна.

Ч и м и. Че не мога, не мога, но ако е за някоя проклетия, мога.

Д о м б и. Трябва да обещаеш, че няма да казваш на никого. Нито на Димби, нито на Мокси, нито пък на Лиско.

Ч и м и. Ще мога.

Д о м б и /готов да склони/. Добре, ама какво ще ми дадеш за услугата, която ще ми направиш?

Ч и м и. Не знам. Какво искаш?

Д о м б и. Каквото и да е.

Ч и м и. Мога да ти дам един орех.

Д о м б и. Дай го.

Дава му ореха.

Домби /тихо, съзаклятнически/. Някой подслушва ли?

Ч и м и. Няма бе, няма никой.

Д о м б и. Тогава – слушай. Нали ги знаеш Лиско, Мокси и Димби?

Ч и м и. Да де, знам ги. Какво?

Д о м б и. Непрекъснато ми се присмиват.

Ч и м и. За какво?

Д о м б и. Че съм бил страхлив.

Ч и м и. Там, от тази пасмина, всички сте страхливи.

Д о м б и. Да де, но те казват, че аз съм по-страхлив от всички. И наистина, Чими, да ти кажа правата, стане ли нещо по-опасно, все аз бягам. Първи избягвам. Докато се усетим и излитам на един километър. Понякога изхвърчавам като тапа.

Ч и м и. Е, да.

Д о м б и. Е, да де – да.

Ч и м и. Че какво от това?

Д о м б и. Смеят ми се. Непрекъснато ми се подиграват задето съм страхлив. От мен по-страхлив е само магарето Мокси.

Ч и м и. И какво?

Д о м б и. Искам да им дам урок.

Ч и м и. Уха!

Д о м б и. Искам някой да ни изплаши и те да избягат, а аз да остана и да им се смея.

Ч и м и. Добре измислено. Но аз?

Д о м б и. Какво ти?

Ч и м и. Какво аз?

Д о м б и. Ти ще ги уплашиш.

Ч и м и. Как?

Д о м б и. Ще станеш привидение.

Ч и м и. ПРИВИДЕНИЕ?

Д о м б и. Привидение!

Ч и м и /след пауза, възторжено/. Ееее, чудесно! Умирам за такава работа… И ще ви уплаша, така ли?

Д о м б и. Точно така!

Ч и м и. Всички?

Д о м б и. Всички,

Ч и м и. Чудесна проклетия! Умирам за такива проклетии. Кога?

Д о м б и. Довечера.

Ч и м и. Къде?

Д о м б и. В изгорелия горски дом. Нали знаеш оня горски дом дето изгоря отвътре и остана цял отвън?

Ч и м и. Аааа, хижата!… Страшна работа ще стане!… И какво?

Д о м б и. Какво – нищо. Отиваш там и чакаш. Ние идваме, ти ни се явяваш няколко пъти като привидение. Знаеш как, нали?

Ч и м и. Знам, знам!… Ще видиш.

Д о м б и. А така!… Ще викаш, ще крещиш, и ще се явяваш. Всички ще избягат, а аз ще остана и ще им се смея.

Ч и м и /луд от радост/. Ааа, голяма работа ще стане!… Ох, кога ще мръкне!… Голяма проклетия ще направя… Да, разбирам – всички ще се изплашат и ще побягнат, а ти ще останеш и ще им се изсмееш…

Д о м б и. Да видят те кой е страхлив и кой не е… Ха-ха-ха!

Ч и м и. Ха-ха-ха!… Само да мръкне веднъж.

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Представяш ли си какъв смях ще падне?

Ч и м и. Ааа, голяма проклетия ще стане!… Страшно ще ви уплаша. Като наистина. За такива работи ме бива… Ха-ха-ха!

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Хайде, довиждане!… Довечера – знаеш.

Ч и м и. В Горския дом.

Д о м б и. Ха-ха-ха! Домби излиза.

Затъмнение.

2.

Поляна в гората.

Песен на птички.

Но ето че се чува и песента на приближаващия се Димби.

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, димби, димби,

аз от Димби, димби, дим!

/Димби се появява./

Аз съм Димби, димби, димби.

Аз съм Димби, димби, дим!

Димби спира в средата на сцената. Ослушва се, защото вече звучи и песента на Мокси.

М о к с и /гласът му/.

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Мокси се появява./

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Спира./ Здравей, Димби!… Какво правиш?

Д и м б и. Нищо не правя. Скучая.

М о к с и. И аз.

Д и м б и. Ще се пукна от скука. А и Домби го няма.

М о к с и. Че къде може да бъде Домби?

Д и м б и. Не знам. Днес не съм го виждал.

М о к с и. А Лиско?

Д и м б и. Него пък хич не съм го виждал.

М о к с и. И аз… Преди малко исках да го потърся, но си викам, защо не отида на полянката, където сигурно са Димби и Домби, а може би и Лиско. Добре, но идвам на полянката и виждам само тебе. Това е.

Д и м б и. Че малко ли е?

М о к с и. Не е, но ако сега се изтърсят Лиско и Домби ще ми светне пред очите.

Д и м б и. Наистина е скучно… Да ги потърсим, че да отидем на реката, а?

М о к с и. Днес ще се къпем много. Много ми е скучно. Напоследък нямаше никакви приключения и ще се пукна. Да дойде поне Лиско, та да измислим нещо.

Д и м б и. Тогава да повикаме Лиско.

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Раз-два-три!… Лискооооооооооо!

Л и с к о /гласът му отдалеч/. Каквооо?

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Ела, елаааа!

Л и с к о. Добреееее!

М о к с и. Като го видя и ми светва.

Д и м б и. И на мен. Каквото искаш може да ти измисли.

Чуваме песента на Лиско:

Аз съм Лиско, Лиско, Лиско,

аз съм Лиско, Лиско, Лис…

Появява се.

Аз съм Лиско, Лискооо… Домби?

М о к с и  и  Д и м б и  /едновременно, учудено/. Какво?

Л и с ко. Къде е Домби, питам.

Д и м б и. Не съм го виждал.

Л и с к о. Защо ме викате?

Д и м б и. Скучно е.

М о к с и. Ще се пукна.

Л и с к о. Къде е Домби?

М о к с и. Лиско, ще се пукна. Много ми е скучно. Просто чувствам как ще взема да се пукна и ще се чудите къде съм отишъл.

Л и с к о. Много просто – ще отидем на реката. Ще намерим Домби и ще се къпем. Днес е хубав ден за къпане.

М о к с и. Да, но не ми се търси сега някакъв си Домби!… Да вървим, а той да ни намери на реката.

Л и с к о. Добре… Ей, страшно ми е скучно. Как не можем да си направим едно приключение! Какво стана с тия приключения напоследък, бе? По-рано, където отидеш – приключение. Сега – нищо.

3.

Край реката.

Излизат от водата на брега. Току що са се окъпали.

М о к с и /изпълнен с блаженство/. И да се къпя обичам, но най-ми харесва като изляза от водата и като се излегна на слънцето.

Л и с к о. Бе, какво ли е станало с Домби?

Д и м б и. Не бой се, ще дойде.

М о к с и. Домби е идвал винаги. Забелязал съм и друг път – чакаме го и идва. Никога не е ставало тъй, че да не дойде. Нали, Димби?

Д и м б и. Да. Един ден дори каза че няма да дойде и пак дойде. Забелязал съм, че винаги идва. Понякога идва по два пъти. Не знам как го прави, но се е случвало да дойде по два пъти.

М о к с и. Глупости!…

Д и м б и. Честна дума!

М о к с и. Аз не съм забелязвал такова нещо. Забелязал съм да идва по веднъж, но два пъти не съм го забелязвал. То и не може, разбира се, едно и също животно или предмет да дойде два пъти. Нали, Лиско? Не знам как може да стане. Защото животното си е едно цяло нещо и ако дойде, може да дойде изведнъж, а не на два пъти… Нали, Лиско?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. Аз пък съм го виждал да идва два пъти.

Л и с к о. И аз.

М о к с и. Глупости!…

Л и с к о. Хем беше казал че няма да идва, понеже щял да ходи някъде. И дойде два пъти, защото там където имал да ходи било при нас.

М о к с и. Спомням си този случай, но защо ДВА ПЪТИ?

Л и с к о. Как защо?… Единият път дойде сутринта, а другият – след обед.

М о к с и. Това не значи два пъти.

Л и с к о. Значи, защото беше казал, че няма да дойде изобщо.

Д и м б и. А дойде два пъти… Разбираш ли?

М о к с и /неуверено/. Разбирам.

Д и м б и. Тогава мълчи!…

М о к с и. Скучно ми е!… Умирам за някакво приключение!… Но да не е много страшно. Така… да се уплашим малко и после да се посмеем.

Л и с к о /протяга се/. Умирам, както си седим и изведнъж да стане нещо.

Д и м б и. Например?

Л и с к о. Знам ли?… Изведнъж да стане нощ, или пък земетресение, или пък да изскочи някой лъв… Да стане нещо по-така, което да ни уплаши… Или пък да спасяваме някого, или пък… сега да дойде някой и да каже, че Домби е в беда и трябва да му помагам. Умирам да помагам на някого. Или да премахнем някаква неправда… Тихо!…

Ослушват се.

Долита песента на Домби.

Д о м б и /гласът му, а след това се появява/.

Аз съм Домби, Домби, Домби,

Аз съм Домби, домби, дом! /прекъсва песента./ Здравейте!…

Л и с к о. Домби, защо се забави?

Д о м б и. Ще ви кажа.

Л и с к о. Знаеш ли как те чакаме?

Д о м б и. Нося ви едно приключение.

В с и ч к и. Какво?

Д о м б и /многозначително, тайнствено/. Довечера…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. Довечера се очертава голяма приключение.

Л и с к о. А защо довечера?

Д и м б и. Не може ли още сега?

Д о мб и. Не. Това приключение можем да си го направим само нощем.

В с и ч к и. Защо?…

Д о м б и. Защото е приключение с ПРИВИДЕНИЕ.

Мълчание. Пауза.

Л и с к о. Как… с привидение?

Д о м б и. Е така на – с привидение.

Л и с к о. Какво привидение?

Д о м б и. Обикновено. Най-обикновено нощно привидение, което се привижда. Появява ти се и ти се привижда.

Л и с к о /разочаровано/. Значи няма да има никакво приключение.

Д и м б и. Защо бе, Лиско?

М о к с и. И по-добре да няма.

Д и м б и. Ама защо бе, Лиско? Защо да няма приключение?

Л и с к о. Защото привидения не съществуват. Щом няма привидения, как може да има приключение с привидение?… Кажи де… може ли да си направиш нещо с нещо което го няма? Привиденията не съществуват.

М о к с и. Не съществуват, а пък непрекъснато говорят за тях.

Л и с к о. Страхливите!

Д о м б и. Какво страхливите?

Л и с к о. Само ТЕ говорят за тях. Измислят си ги. Не вярвам в привидения.

Д о м б и. Не знам дали има привидения, но днес цялата гора говореше.

Л и с к о. Какво говореше?

Д о м б и.  За някакво привидение, което се появило.

Л и с к о. Къде?

Д о м б и. Всяка нощ някакво особено привидение се явявало в изгорелия горски дом.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Така казваха.

Л и с к о. И какво правело?

Д о м б и. Появявало се…

М о к с и. Само да ми се появи и съм свършен. Мразя привиденията!…

Д о м б и. Някой там каза, че то не само се появявало.

М о к си. Така ли?

Д о м б и. Да. То се и кискало.

М о к с и. А така!

Д о м б и. Някой друг пък казваше, че привидението се качвало върху когото и да е и го яздело.

М о к с и. Е тези работи ми са крайно противни!… Лиско, какво ще кажеш? /Мълчание. Пауза./ Аз ще се окъпя още веднъж и ще се побера. /Мълчание./ Ето! Казваше че привидения не съществуват, пък тук ти казват, че ги има в голямо изобилие. Кискат се и ти се качват на гърба. /мълчание./ Иди разправяй, че няма привидения!

Л и с к о /изведнъж/. Няма!

М о к с и. Няма, а пък Домби чул с ушите си, че има… Нали, Домби?

Д о м б и. Да… Разправяха…

Л и с к о. Привиденията са измислица, и който вярва в привидения е глупак.

М о к с и. Добре де, Лиско, ти като не си глупак можеш ли да отидеш довечера в изгорелия горски дом?

Л и с к о. Защо не?

М о к с и. Ама да се приближиш.

Л и с к о. Да.

М о к с и. И да влезеш вътре.

Л и с к о. Ще вляза и ще чакам колкото си искам.

М о к с и. Ти си луд!…

Л и с к о. Готов съм да ви покажа. Довечера ще отида, ще престоя в горския дом и ще ви докажа, че привидения не съществуват.

Д и м б и. Добре де, ама ние как ще разберем, че наистина си бил там?

М о к с и. И как ще знаем дали си се уплашил или не си се уплашил?

Д о м б и. Да.

Л и с к о. Не знам. Това си е ваша работа. За мен е важно да вляза и да престоя в тъмнината. Ако привидения съществуват, ще дойдат и ще ми докажат, че съществуват. Така ли е, Димби?

Д и м б и. Е, да.

Л и с к о. Така че…

Пауза.

М о к с и. Лично аз…

Нова пауза.

Д и м б и.Какво, Мокси?

М о к с и. Не мога. /Млъква. Следва нова пауза./

Д о м б и. Какво не можеш?

М о к с и. Да направя такова нещо.

Д о м б и. /след продължителна пауза/. И аз.

М о к с и /след пауза/. А пък аз съвсем!

Л и с к о. Добре де, откъде знаеш че не можеш?

М о к с и. Сигурен съм.

Л и с к о. Откъде си сигурен?

М о к с и. Толкова ли не ме познаваш?

Л и с к о. Познавам те, но човек се променя.

М о к с и. Да, но аз – не. Такъв съм си, твърд характер.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. Какво да ти кажа?… Иска ми се да дойда с теб… Но няма да дойда, защото съм сигурен, че ще се разтреперя и ще избягам.

Л и с к о. А ти, Домби?

Д о м б и. Аз… ами… аз… каквото кажат другите.

Л и с к о. Добре де, не можете ли поне да ме придружите до там?

М о к с и /бързо/. Не!

Л и с к о. Поне до полянката на горския дом. Ще останете мам и ще наблюдавате.

М о к с и /решително/. Не!

Д и м б и. Не, не може.

Д о м б и. Каквото кажат другите.

Л и с к о. Отново ставате смешни!… Никой няма да ви изяде

М о к с и /кипва/. А бе, Лиско, не разбираш ли, че ме е страх? Казал съм ти – не искам да ме е страх, пък ме е страх.

Л и с к о. Защото не си внушаваш.

Мо к с и. Какво да си внушавам?

Д и м б и. Какво да си внушавам?

Л и с к о. Някаква мисъл.

Д о м б и. Добре де, каква мисъл?

Л и с к о. Някаква мисъл, която да е обратната на страха. Например, ако човек започне да си повтаря непрекъснато НЕ МЕ СТРАХ!… НЕ МЕ Е СТРАХ, НЕ МЕ СТРАХ… той ще свикне с тази мисъл, тя ще влезе в него и вече наистина няма да го е страх.

Д и м б и. Добре де – колко пъти?

Л и с к о. Един милион пъти!… Например, трябва да почнете отсега и чак до довечера. Щом стане довечера, ще видите че вече не ви е страх. Дори ще влезете с мен в хижата. Достатъчно е да започнете отсега да си повтаряте на глас: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

М о к с и. И чак до довечера?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато се къпя и излежавам на слънцето?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. После – докато вървим по пътеката да обядваме?

Л и с к о. Да.

Д о м б и. И целия следобед?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато залезе слънцето?

Л и с к о. И после!

М о к с и. Че то много бе, Лиско!… Непрекъснато едно и също.

Л и с к о. Да, но в замяна на това, страхът ще избяга. А който не чувствува страх е щастлив. Може би най-щастливите хора, животни или предмети, са безстрашните.

М о к с и. Умирам да съм щастлив предмет!… Много мразя това, че ме е страх. Ако започне да не ме е страх, ще стана най-щастливия предмет на света.

Л и с к о. Да ви кажа правата, и мен ме е страх, затова ви моля да дойдете. Смятам, че ако до довечера си повтаряме непрекъснато: не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх, изведнъж ще започне НАИСТИНА да не ни е страх и тогава нека дойдат каквито си искат привидения!…

М о к с и. По-полека, по-полека!… Мен ако не ме е страх ще дойда най-много до полянката. В хижата не влизам да ме убиеш.

Д о м б и. И аз.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. И аз. Най-много до полянката пред хижата.

М о к с и. Но мен ме е страх вече и от полянката. Ето, вижте, започнах да треперя.

Д и м б и. И аз!

Треперят.

Л и с к о /бързо/. Защото сте глупави!… Раз-два-три!…

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Започвайте де!

М о к с и. Какво да започваме?

Л и с к о /започва/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Мокси, Димби и Домби постепенно се включват един след друг.

Четиримата повтарят едновременно фразата.

Повтарят и тръгват.

Вървят и повтарят фразата.

Музика в такта на стъпките им. Обаждат се птички.

Четиримата спират. Макар че продължават да си повтарят гласно фразата, те не могат да не спрат и да не проследят чудния танц на няколко катерички между дърветата и земята. Красотата на изпълнението ги кара да занемеят. С грациозни ритмични движения катеричките танцуват пред тях, докато изчезнат според желанието на режисьора,

Димби, Домби, Лиско и Мокси стоят занемели. Започват да ръкопляскат и да викат: Браво, После настъпва тишина.

Л и с к о /сепва се/. Какво правим?

М о к с и . Какво бе, какво има?

Д и м б и. Забравихме да…

Д о м б и /съвзема се първи/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Фразата се понася от всички, но разбъркано, с догонване, без синхрон, по такъв начин, че по едно време се получава фразата: Не, страх ме е!

Лиско /съвзема се пръв/. Тихо!… Спрете!… Съвземете се!

М о к с и /който се съвзема последен, след като повтаря няколко пъти сам: „Страх ме е“/. Какво бе, защо спряхме?

Л и с к о. Защото сме жалки!

М о к с и. Така ли?

Л и с к о /строго/. Не се ли чуваш какво казваш?

М о к с и. Не. Когато говоря, никога не се чувам какво казвам.

Л и с к о. Еднооо, двее, три!…

В с и ч к и  в синхрон: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Прозвучава зловещ смях, който ги смразява.

М о к с и. Какво беше туй!

Д о м б и. Да бе, наистина…

Л и с к о /вика/. Какво може да бъде!… Кажете, какво може да бъде?

М о к с и. Е, да де – това питаме.

Л и с к о /вика/. Нищо не може да бъде!… Изкрещя птица. Това може да бъде!… Еднооо, двее, три!

Тръгват и отново повтарят своята фраза.

Излизат.

Появява се Чими, който се изсмива зловещо зад гърба им.

 

4.

Полянката пред хижата, където е варелът

Смрача се.

Появяват се Лиско, Мокси, Димби и Домби. Повтарят фразата, която трябва да ги адаптира към приключението. Спират и продължават да си повтарят: не ме е страх.

Варелът стои безмълвно до тях.

Мокси млъква. Тримата продължават да повтарят. Димби млъква. Продължават само двама, млъква и Лиско.

Д о м б и /продължава, докато другите го гледат/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Л и с к о. Един момент.

Д о м б и. Какво има?

Л и с к о. Почивка.

М о к с и. Вече цял следобед… заболя ме устата.

Л и с к о. Признайте, че вече ви е страх по-малко.

М о к с и. Мен ме е страх.

Л и с к о. Защо бе, Мокси? Ето, виж, отсреща е хижата. Най-обикновена изгоряла хижа. Ще се приближим, ще влезем…

М о к с и. Щ е се приближиш ти!… Аз ще стоя тук. Който иска – да отива.

Л и с к о. Добре.

Д о м б и. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Стъмва се.

Л и с к о. Видях.

М о к с и. Не може ли да почакаш тук. Ако има духове или привидения, ще се появят там и ще ги видим. Ако пък тръгнат към нас, докато прекосят полянката, аз вече ще си бъда у дома.

Л и с к о. Приятели, на това място, точно пред горската хижа, мога да ви повторя колкото пъти искате, че духове и привидения не съществуват.

М о к с и. Защо?

Л и с к о. Защото са измислица, фантазия. За да има духове, те трябва да бъдат направени от нещо, трябва да можеш да ги пипнеш, а понеже казват че духовете са направени от нищо и че не могат да се пипнат, това означава че не съществуват, защото щом едно нещо е направено от нищо, то си е нищо.

М о к с и. На мен още отсега т треперят краката.

Л и с к о. Раз-два-три!

Започват да повтарят окуражителната фраза.

М о к с и /прекъсва/. Вижте, вижте как се стъмва!

Л и с к о. Казахме, че това ще бъде нощно приключение.

М о к с и. Тая работа не ми харесва!… Сега загазих съвсем.

Л и с к о. Защо?

М о к с и. Защото, Лиско, навсякъде стана тъмно и вече не мога да си отида. Това не е честно!… Искам да си вървя!…

Л и с к о. Мокси, засрами се!

М о к с и. Искам да си вървя!…

Л и с к о /извиква/. Мълчи!… Едно-две-три!

Фразата. Но Мокси не се включва.

М о к с и /панически/. Предлагам да пеем!… Страх ме е. Искам да пеем!

Л и с к о /вика/. Няма да пеем!… Аз тръгвам към хижата.

/Тръгва./

М о к с и /хвърля се към него и го хвана/. Стой!… Лиско!..

Миличък мой!… Моля те, не тръгвай!… Първо ме заведете далеч от тук и правете каквото си щете! Моля ви, махнете ме от тук!… Домби, защо мълчиш? Нали и ти си страхлив?

Д о м б и. И мен ме е страх.

М о к с и. Да, ама днес не те е страх толкоз!

Д о м б и. Кой знае.

Л и с к о. Трябва да ви кажа, че мен пък винаги ме е страх, но ТРЯБВА.

Д и м б и. Какво трябва? Нищо не трябва!

Л и с к о. Трябва да разберете завинаги, че привидения не съществуват, ще отида в хижата, ще престоя до сутринта и ще се върна при вас… Някой иска ли да дойде с мен?

Д о м б и. Аз!

М о к с и. А!…

Д и м б и. Домби, ти ме шашваш.

Л и с к о. Домби, какво става с теб?

Д о м 6 и. А, нищо… Омръзна ми да се страхувам. Не искам да ми се смеете.

Л и с к о /категорично/. Тръгваш!…

Д о м б и. Към хижата!… Напред!…

Л и с к о. Мокси, чакай тук!

М о к с и /крещи/. Не!… /Тримата тръгват./ Не ме оставяйте… /Тръгва с тях./ Това е лудост!… Върнете се… /върви с тях./ Не искам. /Вече почва да шепти с предчувствие за страшното./ Не мога да остана сам… Вече няма да ви погледна… Лиско е проклет…

Излизат.

 

5.

Вътрешността на хижата.

Влизат Лиско и Домби.

Л и с к о /оглежда се/. Ако съществуват привидения, Домби, това е най-доброто място за тяхното появяване… Виж, тук има разни дупки, входове и изгорели врати.

Д о м б и /бодро/. Наистина, Лиско!… Чудесно място за привидения! /Към мястото откъдето са дошли./ Мокси, Димби… хайде!..

М о к с и /гласът му/. Идваме! /Влизат Мокси и Димби./ Сега какво? /Оглежда обстановката./

Д о м б и. Тъкмо казвам на Лиско, че тук е идеалното място за появяването на каквито и да е привидения.

М о к с. Тогава да минем нататък.

Д и м б и. Така де, какво ще правим тук?

Л и с к о. Напротив!…

М о к с и /проплаква/. Не разбирате ли, целия треперя!…

Д о м б и. Ти трепериш във всички приключения.

Д и м б и /към Домби/. А ти?

Д о м б и. Както виждаш – не ми пука. /Извиква./ Привидения, къде сте? Елате!… Чакам ви!

М о к с и. Тихо!… Какво си се развикал?…

Д о м б и. Защо да не викам? Вика ми се.

М о к с и. Глупако, в хижите се пази тишина.

Д о м б и /възторжено/. Ойларипиии!…

М о к с и. Моля ти се, Домби!

Л и с к о /учуден и доволен/. Домби, какво ти става?

Д о м б и /насърчен, извиква/. Привидение, ще дойдеш ли?

Г л а с /в настъпилата тишина/. Ще дойда, ще дойда.

Абсолютна тишина. Продължителна пауза.

М о к с и /най-после нарушава тишината/. Чухте ли нещо?

Л и с к о. Май че имаше нещо…

Д о м б и. И на мен ми се струва, че има нещо.

М о к с и /троснато/. Има нещо!… А не може да стане НЕЩО от НИЩО.

Л и с к о. Защо от нищо?

М о к с и. Нали каза, че привиденията били нищо?

Л и с к о. Казах.

М о к с и. А тогава кой извика? Кой отговори?… Може ли да ти отговори някое нещо, което е всъщност нищо?… Казвам ви, да бягаме докато е време.

Л и с к о. Все ми се струва, че сме се излъгали.

М о к с и. В кое?

Л и с к о. Може би ни се е сторило.

Д и м б и. Как ни се е сторило?

Л и с к о. Ами – да. Когато някой ИСКА да чуе нещо, той го чува. Ето, ще извикам още веднъж: Привидение, ще дойдеш ли?

Тишина. Пауза. Нищо.

Д о м б и /нарушава паузата/. Видя ли?

Всички сякаш се отдъхват.

Л и с к о. Казах ви – понякога можем да си въобразим всякакви неща. Невъзможно е да чуеш гласът на едно привидение. Привидението, както разправят глупците за него, е съставено от нищо, а как може едно нищо, един въздух, да проговори?… Кажете де!… Може ли един въздух да проговори?

М о к с и /знае си своето/. Всички чухме, че проговори!

Л и с к о. Проговори нашето въображение. Всъщност не проговори никой, но ако някой проговори наистина, това може да бъде само НЯКОЙ, нещо живо, нещо което съществува, а не привидение. /Извиква./ Привидение, ще дойдеш ли?

Напрегната тишина. Нищо.

Л и с к о /язвително/. Какво чухме?…

Д о м б и /весело/. Нищо не чухме!…

М о к с и. И какво?… Ще чакаме до сутринта?

Л и с к о. Привиденията се появяват в полунощ.

М о к с и. И ще им чакам кефа, да се появят… И какво ще спечеля, ако се появят или пък ако не се появят?

Л и с к о. Как, още ли не разбра?… Още утре ще разпръснем глупавите слухове. Всички ще разберат, че привидения няма.

Д о м б и /доволно/. И, хем си правим приключение!…

М о к с и. И ще скучаем?

Л и с к о. Защо? Можем да си попеем.

Д о м б и. Предлагам да играем… Хайде! /Хваща ръцете на Лиско и Димби./ Да си направим хоро!

Хващат се всички. Пеят и играят.

Но, ние забелязваме, че вече не играят четирима, а петима. Някакво непознато същество покрито с воал се е хванало на хорото, играе заедно с тях, пее заедно с тях.

Д и м б и /прекъсва играта/. Спрете!…

Всички спират.

Д о м б и. Какво бе, Димби?

Д и м б и /учудено/. Как какво?… Не забелязахте ли?

Д о м б и. Не.

М о к с и. Какво да забележим?

Д и м б и /учудено/. А!… /Започва да брои присъстващите./ Едно, две, три, четири!… Точно четири… А бяхме… Вие луди ли сте? Не забелязахте ли, че по едно време не играехме четирима, а петима?

Д о м б и. Какво искаш да кажеш?

Д и м б и /в настъпилата тишина/. Искам да кажа, че преди малко някой беше между нас. Някакво непознато същество, наметнато с нещо, беше се хванало на хорото,

Д о м б и. Не може да бъде. Лиско, кво ще кажеш?

Л и с к о. Не вярвам.

Д и м б и. Мокси, ти наистина ли не видя нищо?

М о к с и. Според мен, тук ще станат много проклетии.

Д и м б и. А аз съм сигурен, с очите си го видях как играеше с нас, беше се вмъкнал незабелязано и незабелязано си отиде. Държеше се за моята ръка и за ръката на Домби.

Д о м б и. Ей че интересно!… Защо не поиграем отново?

Лиско. Така де – ако е дошъл някой, може да дойде отново… Хайде, хванете се… /Хващат се./ Почваме!… Пейте!

Запяват, но стоят на едно място. Пеят и се оглеждат. Песента им е вяла, неопределена.

Л и с к о /старае се да оживи играта/. Хайде!… /Хорото се завъртява бавно. Всеки гледа наоколо./ По-бързо!… Мокси, защо не пееш?

М о к с и. Защото броя!

Л и с к о /весело/. А себе си броиш ли?

М о к с и. А, стигам само до две. Нататък ме е страх да преброя.

Л и с к о. Но, както виждаш – четирима сме.

Д о м б и. Привидение, къде си?…

Л и с к о. Защо не дойдеш?

Хорото се върти мълчаливо, в очакване някой да се обади.

Л и с к о /най-после/. Всичко е било плод на фантазията!…

Д о м б и. На страха!

Л и с к о. Така ви се е сторило. /Хорото спира. Всеки се пуща./ Разберете, фантазията е много силно нещо. Особено когато започнеш да си въобразяваш.

Д о м б и. Предлагам, да застанем тук и да почнем да си въобразяваме, че ей там до стената, се появява привидение.

М о к с и. Голяма глупост!…

Д о м б и. Защо бе, Мокси? А, Лиско?… Да видим дали ще си въобразим нещо?

Л и с к о. Пък да опитаме! Ще застанем тук и ще започнем да си въобразяваме.

М о к с и. Какво да си въобразявам?

Л и с к о. Че до стената минава привидение.

М о к с и. Не искам!

Л и с к о. Добре де, Ще си въобразяваме само НИЕ.

М о к с и. А аз какво да правя?

Л и с к о. Ще си почиваш.

М о к с и /неохотно се нарежда до приятелите си/. Вместо да си вървим, ще седнем да си въобразяваме. Ако ни види някой ще си умре от смях.

Л и с к о. Тихо!… Вече започнах да си въобразявам.

Д о м б и. Тихо!… И аз.

Мълчание. Пауза.

М о к с и. Ох, боже!…

Л и с к о. Какво има?

М о к с и. Кажи ми какво да правя? Как да си въобразявам?

Л и с к о. Много просто – гледаш право в стената и просто виждаш как се явява и изчезва едно привидение.

Отново тишина. Пауза.

Минава време. Мокси се раздвижва.

Л и с к о. Мокси, какво правиш?

М о к с и. Сърби ме, искам да се почеша.

Л и с к о. Ама ти НИКАК не се съсредоточаваш.

М о к с и /почесва се/. Сега ще се задълбоча.

Отново тишина. Продължителна пауза.

И когато най-малко очакваме, пред стената спокойно минава привидението, покрито с воал. Минава тихо, бавно, не обръща внимание на никого, гледа пред себе си. Появява се и изчезва.

Д о м б и /след известна пауза, весело/. Видяхте ли?… Какво ви казах?… Достатъчно е само да се съсредоточиш и – готово!… Лиско, видя ли какво хубаво привидение си измислихме? /Тишина. Никой не проговаря./ Чудесно привидение! За първи път виждам такова хубаво… Ей, защо мълчите? Мокси, какво ти стана?… Димби?… Защо треперите?… А!… Лиско?… Лиско и ти ли?

Л и с к о /трепери/. И аз, Домби…

Д о м б и. Вие сте ненормални!

Л и с к о. Вече можеш да ми кажеш всичко…

Д и м б и. Ттто-ва ббеше ссъщото!

Д о м б и. Кое същото?

Д и м б и. Което играеше…

Д о м б и. На хорото?

Д и м б и. Да.

М о к с и /изведнъж извиква с заекване/. Аз казах!

Д о м б и. Какво бе, Мокси?

М о к с и /ядосано, вика/. Предупредих!…

Д и м б и. Но най-ми е чуден Домби…

М о к с и. Изведнъж стана герой!

Л и с к о. Това е най-интересното.

М о к с и /извиква/. Глупости! Най-интересното е, че ви послушах отново. Добре си живеех без приключения и изведнъж… Искам да си вървим!… Лиско, ти си виновен!

Л и с к о. Знам.

М о к с и. Видя ли, че има?… Кажи де, видя ли го?

Л и с к о /навежда глава/. Видах го.

М о к с и. Тогава – хайде!… Да се омитаме! Тази хижа е проклета и кой знае какво има да ни покаже. Това привидение все пак беше възпитано – мина и замина, но знам ли какви други ще наизлизат и после…

Д и м б и. То че мина – мина, че замина – замина, но де да знаеш, какво е намислило…

Д о м б и /извиква/. Разберете, това е плод на въображението ни! Според мен НИЩО не е минало. Ние си въобразихме.

М о к с и. Аз си отивам!… Димби.

Д и м б и. Какво?

М о к с и. Идваш ли с мен?

Д и м б и. Веднага!… Лиско?

Л и с к о. Какво, Димби?

Д и м б и. Оставаш ли?

Л и с к о /въздъхва/. Не знам… Да си призная, изпитвам страх.

М о к с и. А казваше че няма, а? Има ли или няма?

Л и с к о. Не знам.

М о к с и /с презрение/. Не знаеш!

Л и с к о. Поне… би трябвало… да няма… Доколкото знам – привидения няма.

М о к с и. А го видя с очите си!

Д и м б и. От тука мина!… Ето!… Там мина! Страх ме е да отида и да покажа.

М о к с и. Аз тръгвам… Димби, идваш ли?

Д и м б и. Да. Лиско, идваш ли?

Л и с к о. Точно сега мисля едно много важно нещо.

Д и м б и. Питам – тръгваш ли?

Л и с к о. Нещо, което ще ми даде да разбера…

М о к с и. Тръгваш ли или да те оставим на привиденията, да те изядат.

Л и с к о. Домби, ти?

Д о м б и /безгрижно/. За мен не се тревожете!… Утре ще ви намеря и ще ви разкажа какво се е случило тук.

Л и с к о. С удоволствие бих останал, но ме е страх. Тук наистина става вещо, което ме плаши.

Д о м б и. Нали казваше, че… не съществуват?

Л и с к о /многозначително/. Е, до, ама го видях с очите си.

М о к с и. Броя до три и ще те оставим на привиденията! /Тръгва./

Л и с к о. Идвам! /Тръгва след Мокси и Димби./ Довиждане.

Д о м б и. Приятни сънища!… Ха-ха-ха!… Лека нощ, деца! /Смее се./

Лиско, Мокси и Димби излизат. Влиза Чими. Върху рамото му е наметнат воала.

Ч и м и /озадачен/. Какво бе, глупаци?… Какво стана? Защо избягаха?

Д о м б и /доволен от станалото/. Браво, Чими! Отлично! Идеално се справи.

Ч и м и. Къде отидоха ония глупаци?

Д о м б и. Беше като истинско привидение. Сега ще ме уважават цял живот.

Ч и м и. Ама къде отидоха глупаците? Само толкоз ли беше?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Не съм спокоен. Къде отидоха?… Проклетиите още не са започнали.

Д о м б и. Да де, ако се върнат, ще станат още работи.

Ч и м и. Сега ще станат главните работи… Сигурен ли си че ще се върнат?

Д о м б и. Бъди спокоен. Винаги са се връщали.

Ч и м и. Тогава защо бягат, като ще се върнат?

Д о м б и. Такива сме. Уплашим се, избягаме, после се съберем, размислим и се връщаме. Приятел в беда не оставяме.

Ч и м и /доволен/. И казваш, ще се върнат, а?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Големи проклетии ще им направим!

Д о м б и /ентусиазиран/, Браво, Чими! /Удря го по рамото./

Ч и м и. Не удряй така. Ще ми изместиш нещо!

Д о м б и /удря го още веднъж/. Браво, Чими!

Ч и м и /който залита/. Ще ми изместиш рамото.

Д о м б и . Беше чудесно!…

Ч и м и. Да видиш кво става нататък!… Ама защо не идват?

Д о м б и. Сега Лиско казва: Не мога да си простя, че избягахме като последните страхливци. А Мокси казва: Напротив. А Димби казва: Добре че избягахме. Домби нека си блъска главата с привиденията.

Разговорът на тримата, които са вече на полянката, до варела.

М о к с и. Не!…

Л и с к о.  Ти, Димби?

Д и м б и. Не!

Л и с к о. Тогава ще се върна сам. Разберете, привидения не съществуват. Ние сме се излъгали. Това беше наистина плод на нашето въображение.

М о к с и. Видях го този плод. Къде си чул и видял плод да върви, да се появява и изчезва? А?

Д и м б и. Да, появи се и изчезна.

М о к с и. Къде си видял плод да върви?

Л и с к о. Добре, А Домби?

М о к с и. Какво Домби?

Л и с к о. Така ли ще го оставим?

М о к с и. Да е дошъл с нас. Поканихме го.

Д и м б и, Няколко пъти.

М о к с и. Знам – ще кажеш че никога не оставяме приятеля си в беда. Но той пожела сам. Смееше се. Викаше и се смееше.

Д и м б и. Крещеше от радост.

Л и с к о /тайнствено/. Момчета, този път Домби е в голяма беда. По-голяма отколкото можете да си представите.

Д и м б и. А бе, чул съм че привиденията не са страшни за този, който не го е страх.

Л и с к о. Остави привиденията!… Според мен… Домби е… Ох!… Не го ли забелязахте? Вече не го е страх от нищо.

Д и м б и. Да бе, Лиско! А по-рано беше…

М о к с и. На моменти беше по-страхлив и от мен.

Д и м б и. Наистина, какво стана с Домби?

Л и с к о /изведнъж/. Най-страшното. Нашият обичан приятел е изкукуригал. Само лудият може да не се страхува от такива страшни неща. Не го ли видяхте – спокоен, весел, като… луд.

М о к с и. Добре де, какво да го правим?

Л и с к о. Трябва да се върнем, да си го вземем и да го лекуваме.

М о к с и. Как ще го лекуваш?

Л и с к о. Ще видим. Ще го пускаме от високо, ще го стряскаме, или пък внезапно ще го заливаме със студена вода докато се събуди.

М о к с и. Не!

Л и с к о. Какво – не?

М о к с и. Не ми се влиза в тази проклета хижа.

Л и с к о. Димби, ти?

Д и м б и. Ох, Лиско… че ще дойда, ще дойда, ама не е там работата. Стига вече с това приятелство. Омръзва ми вече за някакво си приятелство да треперя и да влизам по разни ми ти хижи, да спасявам луди хора. И намери кога да полудее!…

Л и с к о. Не знам. Няма да се успокоя, докато не го излекуваме.

Д и м б и. А как ще разберем, че сме го излекували?

Л и с к о. Започне ли да се страхува отново, значи е излекуван.

Д и м б и. Ама и ние сме луди дето влизаме повторно в такива страшни горски хижи… Мокси, идваш ли?

М о к с и. Мразя ви!…

Л и с к о. Значи идваш.

М о к с и. Вие сте подли твари!… Лиско, чакай, къде ме оставяш сам?

Излизат.

Отново хижата.

Домби и Чими.

Д о м б и. Искам първо да говориш нещо, да ни уплашиш с говорене, а после да се явиш, само че с нещо черно отгоре и да танцуваш, а след туй да погалиш Димби по бузката.

Ч и м и. Така ли?

Гали Домби по страната.

Д о м б и. Така.

Ч и м и. Най-много ми се ще да изплаша този проклетник Лиско. Да му се кача ли на гърба?

Д о м б и. Ще бъде чудесно!

Ч и м и. Ще видиш!… Приготвил съм ти големи изненади.

Д о м б и /смее се/. Проклетии, а?

Ч и м и. Големи проклетии!… А!… Май че са те!

Д о м б и /ослушва се/. Какво ти казах?

Ч и м и /радостно/. Идват!…Сега ще ви направя най-проклетите проклетии!…

Д о м б и. И да го погалиш по бузата. /Смее се./

Чими изчезва.

Влизат Лиско, Мокси и Димби.

Домби продължава да се смее.

Л и с к о. Домби, моля те, не се смей!

М о к с и. Хайде, Домби!… Време ти е.

Д о м б и. За какво?

М о к с и. Да те отведем.

Д о м б и. Защо?

М о к с и. Ще те стряскаме!

Д и м б и. Ще те заливаме с вода,.,

М о к с и. Ще те пускаме отвисоко. Като си удариш главата, може всичко да ти се намести.

Л и с к о /внезапно/. Не разговаряше ли с някого?

Д о м б и /съвзема се бързо/. Да… разговарях.

Л и с к о. Сам ли разговаряше?

Д о м б и. Не.

Л и с к о. С кого разговаряше?

Д о м б и. Как с кого?… С привидението.

М о к с и /кипва, ядосва се/. Домби!…

Д о м б и /учудено/. Какво?

М о к с и /много ядосано/. Ти си луд, разбираш ли? Затова се върнахме. Да те спасяваме. Ще те водим да те пускаме отвисоко и да те заливаме със студена вода… Да ти дойде акъла в главата… Ще ми разговаря с привидения!…

Д и м б и. Домби, само такива в твоето положение, разговарят сами.

Д о м б и. Глупости!

Л и с к о. Добре де, щом си разговарял с привидението, защо не разговаряш и сега?

Д о м б и. Стига да искате… /Извиква./ Привидение, къде си?

Ч и м и /гласът му/. Тук съм.

Д о м б и /след зловещата пауза/. Къде точно?

Ч и м и /гласът му/. Навсякъде.

Д о м б и /към приятелите си/. Видяхте ли? /Към Чими./ Знаеш ди кои са с мен?

Ч и м и /гласът му/. Разбира се… Познавам ги по треперинето.

Д о м б и /към приятелите си/. Засрамете се!… Не треперите! /към Чими/ Как си със здравето?

Ч и м и /гласът му/. Ще видите!

Музика. Някакъв испански мотив. Нещо като танго.

Привидението се появява този път в черно. Носи се пред уплашените зрители в ритъма на тангото, прави познати фигури около четиримата.

Особено интересно става в оня момент, когато танцьорът се приближава до Димби и го погалва по страната.

Тръгва към Мокси.

М о к с и /извиква/. Не!… /Привидението обаче се приближава./ Ще те ритна по коляното!… /Привидението спокойно го погалва по ухото. Мокси е загубил ума и дума./ Ох!…

Домби /ръкопляска/. Как хубаво танцува, нали? /мълчание върху музикалния фон./ Чудесно!…

Привидението е вече пред Лиско. Покланя му се, кани го на танц. Прихваща го и го повежда по „дансинга“.

Докато продължава този особен танц, Домби продължава да ръкопляска.

Ч и м и /с променен глас/. Танцувате чудесно!

Л и с к о. Вие сте най-прекрасното привидение, което познавам.

Ч и м и /малко изненадан от спокойния тон на Лиско/. Нима познавате и други привидения?

Л и с к о. А вие да не се мислите за единствено?

Ч и м и. Вие сте забавен!

Л и с к о. Благодаря.

Ч и м и. Ще танцуваме ли още?

Л и с к о. Защо не?

Ч и м и. Но защо пък да?

Л и с к о. Защото ще ви смъкна мантията и ще ви покажа.

Ч и м и. На кого?

Л и с к о. На глупаците, които мислят, че има привидения

Ч и м и. Лиско, с теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о. Бъди спокоен, Таратаратаратара!… Няма да те издам веднага.

Ч и м и. Сигурен ли си, че ще ме покажеш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. И знаеш ли кой съм?

Л и с к о. Ти знаеш, че знам… Целия ти номер свърни.

Ч и м и. Е тук се излъга. Нали знаеш, че съм способен на големи проклетии.

Л и с к о. Ти си в ръцете ми. Сега ще ти смъкна мантията, за да докажа, че привидения не съществуват.

Ч и м и /зловещо/. Ха-ха-ха!

Музикален ефект все в ритъма на тангото.

Б у х л ь о /гласът му/. Ха-ха-ха!…

Този път е наистина зловещо. Тангото гърми. Лиско пуска Чими.

Близа Бухльо, наметнат с наметало на истинско привидение. Танцува тангото сам.

Д о м б и /трепери/. Чими, ккакво е това?…

Ч и м и. Не знам.

Д о м б и. Нали само ти… такова?… Нали?

Ч и м и. Да.

Д о м б и. А това?

Ч и м и. /също трепери/. Не знам.

Д о м б и. Олеле!…

Л и с к о. Домби, какво има?

Д о м б и. Страх ме е!

Димби извиква и избягва.

/бързо хваща Домби/. Домби, къде?

Д о м б и. Пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Пусни ме!…

Л и с к о. Ще бягаш ли?

Д о м б и. Страх ме е!… Пусни ме… Чими, кое е туй нещо?

Ч и м и. Кое бе, Домби?

Д о м б и. Туй!

Ч и м и. Кое туй?

Д о м б и /разтреперан/. Дето танцува.

Ч и м и. Това ли?

Д о м б и. Да.

Ч и м и. Не знам!

Д о м б и /реве/. Лиско, пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да избягам!

Да не забравяме, че Бухльо продължава да танцува.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Страх ме е!… Аз накарах Чими да такова… да… бъде…

Ч и м и /смъква мантията си/. Да бъда привидение!…

Умира от смях.

Бухльо отива при Домби, поглежда го със светещите си очи, прегръща го и го понася да танцуват.

Домби /скимти/. Олеле!… Лиско, моля те!… Мокси, братко, къде си? /Танцува в ритъма на тангото./ Димби, приятелю, на кого ме оставяш?

Лиско издърпва Чими извън сцената.

Б у х л ь о /както танцува/. Нощта е приятна, нали?

Д о м б и. Ддда!

Б у х л ь о. Малко тъжна, но приятна.

Д о м б и. Даддддддда.

Б у х л ь о. Виж как танцуват светулките.

Наистина, тъмнината се е изпълнила с десетина светулки, които танцуват около тях и пеят:

Ние сме малки но светим,

ние блестим през нощта,

и от звездите по-ясни

и от звездите по-прекрасни

ние се носим по света.

Нахлуват звуците на „Компарсита“, която после отново се превръща в познатото ни танго на светулките и отново прозвучава тяхната песен.

Д о м б и /проплаква/. Всички избягаха.

Б у х л ь о. Да.

До м б и. Оставиха ме.

Б у х л ь о. Аха.

Д о м б и. Сам!…

Б у х л ь о. Защо? Нали си с мен?

Д о м б и. Кой си ти?

Б у х л ь о. Привидението.

Д о м б и. Кое привидение?

Б у х л ь о. Истинското.

Да не забравяме, че танцуват.

Д о м б и. Страх ме е!

Б у х л ь о. Знам. Домби. Какво ще стане?

Б у х л ь о. Нищо. Ще те открадна.

Д о м б и. Помооооо!…

Б у х л ь о. Кого викаш?

Д о м б и. Аз си имам приятели. Те няма да ме оставят.

Б у х л ь о. Така ли?

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Не идват.

Д о м б и. Ще видиш!… Те ме обичат.

Б у х л ь о. Хайде!… /Но все още си танцуват./

Д о м б и. Къде?

Б у х л ь о. Ще те отведа.

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Никой няма да дойде.

Д о м б и. Напротив!… Винаги идват. Лиско винаги идва Приятели не оставяме в беда… Лискооооо!

Л и с к о /гласът му/. Каквооо?

Д о м б и /както танцува/. Ела.

Л и с к о /гласът му/. Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с ко /учуденият му глас/. Кой?

Д о м б и. Привидението.

Л и с к о /гласът му/. Че теб не те е страх!

Д о м б и. Напротив!… Страх ме е, та ще се пукна!

Л и с к о. Така ли? Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с к о. А преди малко ръкопляскаше.

Д о м б и. Е!…

Л и с к о. И се смееше.

Д о м б и. Лиско, моля те!

Л и с к о. Тогава се смееше!

Д о м б и. Защото знаех кое е привидението.

Л и с к о. Откъде си знаел?

Д о и б и. Аз го поставих. Чими. Да прави проклетии.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да си помислите, че не ме е страх.

Л и с к о. Добре де, помислихме си.

Д о м б и. Да, ама туй привидение…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. …е истинско. Напразно разправяш, че няма привидения. Това привидение не ме пуска. Иска да ме вземе със себе си.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Аха!

Л и с к о. Привидение, ще го вземеш ли?

Б у х л ь о. Да.

Л и с к о. Недей бе.

Д о м б и. А ти казваше, че няма!

Л и с к о. А ти казваше, че има?

Д о м б и. Ами ето го! Държи ме!

Всички зад сцената се смеят.

Излизат и застават край танцуваните.

М о к с и. Домби, здравей!

Домби /примрял от страх/. Здравей, Мокси!

Д и м б и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Димби!

Ч и м и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Чими!… Голяма проклетия стана.

Ч и м и. Не ми говори!… Защо не дойдеш при нас?

Д о м б и. Не ме пуща.

Л и с к о. Помоли му се.

Д о м б и /както танцува, поглежда Бухльо/. Привидение, моля ти се, пусни ме да отида при приятелите си.

Б у х л ь о. Защо?

Д о м б и. Защото ги обичам. Трябва вече да си ходим.

Б у х л ь о. Не.

Д о м б и. Моля ти се.

Б у х л ь о. Ако ми изпееш песничка. Ще изпееш ли?

Д о м б и. Ами… да изпея.

Б у х л ь о. Хайде.

Д о м б и. Няма ли да ме пуснеш?

Б у х л ь о. Не. Почвай.

Домби отваря уста, но не отронва звук, защото в същия момент е запял Бухльо.

ПЕСЕНТА НА БУХЛЬО

Бу, бу, бу…

Аз съм бу, бу, бу, бу

Бу, бу, бу…

аз съм точно ОНУЙ,

дето ми светят очите,

очите, очите!

щом се покажат звездите,

звездите, звездите…

Познахте ли сега.

Какво съм аз?

Д о м б и /успокоено и радостно/. Бухалът Бухльо!…

В с и ч к и. – Бравооо! – Позна! – Браво, Домби!

Ръкопляскат.

Л и с к о. Но се уплаши!

Д о м б и. Кой? Аз ли?… Глупости!… Познах го още като се появи.

В с и ч к и. – Ами!  – Лъжеш!  – Още трепериш!

Смях.

Д о м б и. Ако искате да знаете, вие треперихте повече от мен!

М о к с и. Не е вярно! Домби. Особено ти.

М о к с и. Не е вярно… Защото на нас Чими ни каза.

Д о м б и. Какво ви каза?

М о к с и. Че второто привидение ще бъде Бухльо.

Смях. Ръкопляскания.

Ч и м и /доволен/. Аз никога не правя само една или две проклетии.

М о к с и. Браво, Чима!…

Д о м б и. Направихме си хубаво нощно приключение.

Л и с к о. Приключение с привидение!

Смях. Ръкопляскат и се заливат от смях.

 

М о к с и /опиянено/. Сега ще смъкна воала на привидението!

В с и ч к и. Хайде!  – Да го видим!  – Хайде, Мокси! – Да видим този Бухльо…  – …който ни изплаши!

М о к с и. Сега! /Хваща мантията./ Сега ще ви покажа Бухльо. Този палавник, който ни изплаши!… Този… па-па-па… /Започва да трепери./

Л и с к о. Хайде, Мокси!

Ди м б и. Чакаме!

Ч и м и. Да видим…

М о к с и /уплашено/. Аз си отивам… Лиско идвай с мен!

Л и с к о. Мокси, какво пак?

М о к с и. Ттттова нне е Бу-бу-бу… Бухльо има перушина, а това привидение има козина…

Бързо избягва.

Д о м б и. Това на нищо не прилича!

Избягва.

Д и м б и. И аз!… Домби, чакай ме!

Избягва.

Ч и м и /гледа Лиско/. А ти какво чакаш?

Л и с к о. Да видя докъде ще ти стигнат проклетиите!

Ч и м и. Страх ли те е?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Но не бягаш. Инат си.

Л и с к о. Чакам да видя и тази проклетия.

Ч и м и. Моите проклетии никога не са една или две. Страх ли те е?

Л и с к о /трепери/. Признавам.

Ч и м и /победоносно/. Е, щом признаваш… Признаваш ли се за победен?

Л и с к о /трепери/. Признавам се.

Ч и м и. И признаваш, че съм по-голям проклетник от тебе?

Л и с к о. Признавам!

Ч и м и. И по-умен?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Изобщо – признаваш и се предаваш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и /триумфално/. Тогава – да ти кажа!… Ние с Домби се споразумяхме да ви изплашим. Решихме да се превърна в Привидение. Добре, но после си казах: а бе, Чими, щом правиш проклетия, защо не вземеш да направиш и втора проклетия – та да изплашиш и самия Домби. И така, измислих и второто привидение – Бухльо!… Добре, но после си викам, защо да не направя и третата проклетия – да помислите че привидението е Бухльо, пък да не излезе Бухльо…

Л и с к о /трескаво/. Браво, Чими!

Ч и м и /триумфиращо/. И вместо Бухльо, поставих под воала Заю.

Л и с к о /изненадано/. Заю?… И всички тук се изплашихме от Заю?

Ч и м и /радостно/. Да!… Изпотръшкахте се от страх. /Примира от смях./ Домби, ела!… Димби, Мокси, елате!

Мокси /гласът му/. Лиско, какво има?

Л и с к о. Елате и се засрамете!… Привидението е бил Заю.

Всички се връщат, за да видят как Чими се смее доволно.

М о к с и. Значи, това е Заю?

Д о м б и. Ох!

Д и м б и. Проклет да си, Чими!

М о к с и, Да го видим тоя Заю!

Ч и м и /през смеха си/. Заьо, покажи се!

Привидението изръмжава зловещо.

Ч и м и /озадачено/. А!

Привидението изръмжава повторно.

Ч и м и. А!

Привидението изръмжава силно.

Ч и м и. Това не е Заю!… Бягайте!

Избягва. В настъпилата суматоха и олелия избягват Домби, Димби и Мокси.

Л и с к о. Благодаря ти, Шаро!

Ш а р о. Няма защо. /Смъква мантията си./

Л и с к о. С това исках да докажа, че привидения няма и да уплаша тези, които искаха да ни уплашат.

Ш а р о. Голяма проклетия направи на Чими.

Л и с к о. Благодарение на теб.

З а ю /показва се/. Но и на мен… Защото, Лиско, ако не ти бях казал, че Чими ме готви за привидение…

Л и с к о. Моля ти се… Благодаря ти!

3 а ю. Но ти как се сети да ме смениш със Шаро?

Ш а р о. Там е работата!… Тоя глупав Чими решил да надлъже Лиско.

З а ю /провиква се/. Хей, глупациии, къде сте?

Д и м б и /влиза/. Тук сме.

Д о м б и /влиза/. Да не мислите, че не знаех…

М о к с и /влиза/. Вятър знаеше! Аз поне си признавам, че ме е страх… Нали, Лиско?

Л и с к о. Това ти харесвам, Мокси. Че си признаваш.

Ш а р о. Но хубаво приключение ви направих, а?

Л и с к о. Чудесно нощно приключение!

Д и м б и. С привидение!

М о к с и. Три привидения!

Смеят се.

Дочува се жален глас.

Ч и м и /гласът му/. Помоооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…

Л и с к о. Тихо!…

До м б и. Кой вика?

Л и с к о. Това е гласът на Чими.

Ч и м и /жално/. Помоооощ!…

Л и с к о /тревожно/. Бързо!… След мен!

Излизат.

Полянката с варела.

Приближават се: Лиско, Мокси, Димби, Домби, Заьо и Шаро.

Ч и м и /гласът му от варела/. Помооощ!

Л и с к о /учудено/. Чими, ти ли викаш?

Ч и м и /гласът му/. Да.

Л и с к о. Къде си?

Ч и м и /гласът му/. Във варела.

Л и с к о. Къде?

Ч и м и /ядосано/. Във варела!… Отново се набутах и не мога да изляза!…

Л и с к о. И пак ще трябва…

Д о м б и. …да го спасяваме…

М о к с и. …както някога.

Л и с к о. Защо си влязъл там?

Ч и м и /ядосано/. В бързината!… Бягах и влязох… От страх А бе, Лиско, какво беше онова, което трябваше да бъде Заьо?

В с и ч к и. Шаро!

Ч и м и. Защо? Аз бях поставил там Заю.

Л и с к о. Да, ама аз смених Заю със Шаро?

Ч и м и. Защо?

Л и с к о. За да ти направя проклетия.

Ч и м и. Лиско, моля ти се, ще ме спасиш ли?

Л и с к о. Да го спасяваме ли?

Г л а с о в е. – Какво да правим!

– Ще го спасяваме, разбира се.

– Винаги го спасяваме.

– И винаги от варела.

– Ходи къде ходи и…

– …все във варела!

– Все там се натиква.

Л и с к о. Димби, Домби… Бързо!…

Д и м б и. Какво?

Л и с к о. Маркуча!

Димби и Домби излизат и се връщат с края на маркуча. Всички започват да пеят песента за водата:

Водата, водата, водата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-лесното, най-нежното, игриво –

водата е душата на света!

А, а, а!

Водата е душата на света!

Докато пеят, работят, качват се един върху друг, натикват края на маркуча в дупката на варела.

Л и с к о. Пуснете водата!… Димби, пусни водата!

Д и м б и. Сега!… Излиза.

Отново песента за водата.

Млъкват да чуят песента този път от устата на Чими.

/Това си е неговата песен./

Ч и м и. Охаа!… Хубава вода!… Изкачва ме нагоре!… /Отново пее./ Хубава вода!…

Всички пеят.

Цялото им внимание е насочено към горната част на варела.

Чими /радостно/. Идвааам!… Пристигаам!… Хайдееее!.. /Кацва върху варела./ И какво?… Пак ме спасихте!… Защото сте глупаци! /Слиза долу и тръгва да си върви./ Аз ви уплаших, а вие ме спасихте!… Ха-ха-ха!

Л и с к о. Много ни уплаши!

Шаро изръмжава.

Ч и м и. Олелее!…

Избягва.

Смях и рqкопляскане.

Г л а с о в е. – Хубаво приключение!

– Нощно приключение!

– С привидение!

– Привидения!

Актьорите се показват наметнати с мантии на привидения и пеят песента за …шегата.

Шегата, шегата, шегата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-палавото, шашаво, игриво –

шегата е душата на света.

А, а а!

Шегата е душата на света!

Край

„СИНЬОТО ФЛАМИНГО“ – куклена пиеса, 1984.

ТУК! СИНЬОТО ФЛАМИНГО .pdf file за сваляне.

.

.

.

борис
априлов
*
С И Н Ь О Т О
Ф Л А М И Н Г О
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1984

Л И Ц А:

ЛИСКО                                  – лисиче

ДИМБИ                                 – човече

ДОМБИ                                 – човече

МОКСИ                                 – магаренце

ЧИМИ                                   – жабок

ПЛАШИЛОТО

КЪЛВАЧЪТ

ТРИ ПАТИЦИ                     – без текст

ДВЕ ЧАПЛИ                        – без текст

ДВА ЛЕБЕДА                       – без текст

СИНЬОТО ФЛАМИНГО   – без текст

ЩЪРКЕЛЪТ                        

.

.

.

С Ц Е Н А   П Ъ Р В А

Любимата полянка на приятелите.
Мокси пасе.
Надига глава.
М о к с и. Аха, пристигат. Цели три дни си бях спокоен, пасях си и не мислех за нищо. Нервната ми система се успокои. Дори започнах да скучая, а няма нищо по-хубаво от скуката. Щом скучаеш, значи си спокоен, нищо не те вълнува и си пасеш… А сега тези се приближават и кой знае какво неприятно нещо са измислили, особено като мълчат.
Влизат Димби и Домби. Спират, мълчат.
Абсолютно мълчание.Непоносимо.
М о к с и /след като не е издържал/. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда часовника на ръката си/. Трийсет и седем.
Пауза.
М о к с и. Това много ли е или малко?
Д и м б и. Напротив.
Пауза.
Д о м б и. Ако продължаваме да разговаряме обаче, без да правим нищо, часът ще стане много повече.
Пауза. Мокси отваря широко уста и се прозява.
Д и м б и. Нещо се е случило, Мокси.
М о к с и. Махнете се.
Д о м б и. Вече трети ден откакто не се обажда.
М о к с и. Това е добре. Когато не се обажда, аз съм добре и се успокоявам, наяждам се и се замислям за хубави неща, вглъбявам се и изведнъж ми хрумват особени мисли, например, че съм магаре, че си паса и съм щастливо. Появи ли се обаче ОНЯ, всичко се завърта обратно – аз ставам нищо, вие ставате нищо, стърчи само той, сякаш той е всичко, а ние заедно едно нищо. Прав ли съм, Домби?
Д о м б и. Прав си, Мокси.
М о к с и. Няма да го търсиш.
Д и м б и   и  Д о м б и. Добре.
М о к с и /навива се още/. Смята се за велик, мисли че слънцето се върти около него, а то не се върти около него. Прав ли съм.
Д в а м а т а. Прав си.
Д о м б и. Много ме нервира.
Д и м б и. Но от него няма и следа.
М о к с и. Той ни смята за нищо.
Д и м б и. Така е, но от три дни никой не го е виждал.
М о к с и. Нищо чудно ако изведнъж заяви, че е великан. Прав ли съм?
Д о м б и. Прав си, но го няма.
М о к с и /раздразнено/. Какво като го няма?
Д и м б и. На мен и Домби ни е мъчно.
М о к с и. Мъчно ви е, да, мъчно ви е, защото го няма да дойде и да ви каже, че сте едно нищо, а той – всичко. Затова ви е мъчно. Дойде ли и непременно ще ни натика в нещо ужасно, да треперим и да умираме от страх. /Извиква./ Омръзнаха ми!
Д о м б и. Какво?
М о к с и. Приключенията!… Приключения аз вече няма да допусна и няма да го търся, макар че не сме го зървали от три дни и няма да отида никъде, нито да го търся, нито нищо!
Докато завършва последното изречение, бавно и сякаш мъчително, се появява Лиско. Присъствието му излъчва тишина и тъга.
Димби, Домби и Мокси го гледат дълго време учудено.
М о к с и /с уплаха/. Лиско, ти си блед! Приятели, нали е много блед? За първи път го виждам толкоз блед. Майчице, колко си блед!
Д о м б и. И си отслабнал.
Д и м б и. Какво ще те правим такъв блед и кльощав?
Л и с к о. Приятели, в момента се сбогуваме. /Другите трепват и правят крачка напред./ Пожелавам ви всички хубави неща наведнъж.
Т р и м ат а. Какво?
Л и с к о. Да ви се случват все весели работи.
Д и м б и. А на теб?
Л и с к о. Мен ме оставете, задраскайте ме, не ме споменавайте и в разговорите си… Довиждане, Димби!… Довиждане, Домби!… Довиждане, Мокси!… Отново тръгвам по света, но този път крачката ми е несигурна… Нещо ме повика да тръгна. Както си стоях и нещо ми се обади, каза ми: тръгни към мен. Заповяда ми.
Д и м б и. Какво е то, Лиско?
Л и с к о. Нещо синьо. И много красиво. Довиждане, тръгвам.
Д и н д и. Лиско.
Л и с к о. Какво, Димби.
Д и м 6 и. Някаква магия ли?
Л и с к о. Довиждане, приятели.
Излиза.
Тримата стоят безмълвни, не знаят какво да правят.
В тази пауза чуваме как наблизо и далеч сеобаждат птичи гласове.
Д и м б и. Лиско никога не е бил толкова блед.
Тишина.
Д о м б и. И мрачен.
Тишина.
Д и м б и. И не говореше за приключения.
Димби въздъхва шумно, Домби въздъхва шумно, Мокси поема въздух…
М о к с и. Аз пък няма да въздъхна!
Но въздъхва и той.
Д и м б и /шепти/. Внимание! Приближава се проклетникът.
Д о м б и. Сигурно носи някаква проклетия.
Д и м б и. Само да не ни навлече в нещо неприятно.
М о к с и. Ще внимаваме, нали?
Д и м б и. Първо да го изслушаме.
М о к с и /извиква/. Не! /Пауза./ Сега съм тъжен и не ми се влиза в приключения!… Когато съм тъжен ми се пасе!
Влиза Чими.
Ч и м и. Този защо вика?
М о к с и /изревава/. Махни се!
Д и м б и. Мокси, остави жабока да се изкаже. Понякога и проклетниците трябва да се изслушват. Чими, кажи.
Ч и м и. Не съм Чими! Аз съм Чимиджимичамиджоми! Печелил съм конкурс за най-дългото име. Моето име излезе по-дълго от името на щъркела.
Д о м б и. Говори бе, проклетнико!
Ч и м и. Дойдох да ви кажа, че преди малко се изплаших много. Лежах си зад един дънер. Изведнъж до дънера премина най-големия проклетник на света.
Д и м б и. Лиско!
Ч и м и /извиква/. Да. Той е по-голям проклетник и от мен!
Д о м б и. И какво като мина?
Ч и м и. Много ме стресна.
Д и м б и. Как те стресна?
Ч и м и. Беше тъжен, беше бледен и имаше вид на нещо, което отива много далеч. Много да-далеч. А сся-сякаш завинаги. Разбирате ли? Понякога някои неща изведнъж придобиват вид, че си отиват и няма да се върнат.
Димби, Домби и Мокси се споглеждат. После Димби се извръща отново към Чими.
Ч и м и. Уплаших се. Искам да знам за какво си отива. Вие без този проклетник сте заникъде, все едно че ви няма. А той имаше вид на нещо, което изчезва. Беше тъжен, чак опашката му беше тъжна и имаше вид на нещо, което няма да се върне никога.
Д и м б и. Мокси, защо плачеш?
М о к с и. За Лиско!
Д о м б и. Ха сега да се разревем!
Д и м б и. А теб, Чими, какво те засяга, че Лиско изчезва завинаги?
Ч и м и. А! /Възмутено./ Виж го ти! На мен този ваш Лиско ми е необходим. Аз все още не съм доказал на този ваш Лиско, че съм по-голям проклетник от него. Досега ме е побеждавал няколко пъти, но ето че настъпи момента да го победя завинаги, а той бяга.
Д и м б и. Къде го видя?
Ч и м и. На другата полянка.
Мълчание.
М о к с и. Тръгвам след него!
Д о м б и. И аз!
Д и м б и. Така ви искам, приятели!
Ч и м и. Да, ама и аз.
Всички го поглеждат учудено.
М о к с и /ядосано/. Ти пък защо?
Ч и м и. Да му причиня проклетия! Изпадне ли в беда, ще му причиня още по-голяма беда.
Чими се смее неприятно.
Д о м б и. Махни се!
М о к с и. Ще те ритна!
Ч и м и. Ще вървя на двайсет метра зад вас!
Неприятният му смях.
 
 
С Ц Е Н А   В Т О РА
Предполага се, че мястото представлява зеленчукова градина, сред нея стърчи плашило.
Плашилото се състои от широкопола черна шапка, вехт черен костюм и вехти обуща. Стърчи, извисява се над всичко, хем величествено, хем жалко.
Какво ли няма в присъствието на плашилото: отчаяние, разбити надежди, поражение… И все пак, то е там, стърчи.
Влиза Лиско, спира изведнъж.
Л и с к о. А!…
П л а ш и л о т о. Плашило съм. Плаша гаргите. Приближи се, де! Господарят на зеленчуковата градина го няма.
Л и с к о. Приличате ми на човек.
П л а ш и л о т о /с радостни нотки в гласа и с надежда/. Нали? Малко ми трябва, за да стана човек. Имам шапка, костюм и обуща, и все пак, чувствам, че ми липсва нещо. /Изглежда че Плашилото е склонно да бърбори./ Така ли е?
Л и с к о. Липсва ви само това, което би трябвало да запълни дрехата и особено шапката, но отдалеч… при-ли-ча-те…
П л а ш и л о т о. Вие кой сте?
Л и с к о.  А, аз съм едно нищо и никакво лисиче.
П л а ш и л ото. Накъде сте се отправили?
Л и с к о. Вървя, скитам.
П л а ш и л от о /въздъхва/. А аз стоя. Откакто се помня стърча на тази греда, под слънцето и дъжда… А вие имате ли някаква цел?
Л и с и ч е т о. Не мога да ви се разкрия, не ви познавам и се страхувам.
П л а ш и л о т о. Аз плаша само гаргите.
Л и с к о. Ми, не ги плашете.
П л а ш и л о т о. Плаша ги само като вися.
Л и с к о. Ми, не висете. Слезте от гредата и тръгнете, превърнете се в скитник, и без това на такъв приличате. Напуснете градината и разгледайте света. Тръгваме ли?
П л а ш и л о т о. Хм! Като помисля само и настръхвам.
Л и с к о. Тогава – висете! Мога да ви кажа обаче, че вашата трагедия е нищо пред моята. Аз бях едно щастливо лисиче с приятели, гора, полянки и хубави вирове за къпане. Докато ненадейно преди осем дни не ми се появи едно синьо видение. Това видения ме накара да оставя приятелите и да тръгна. Вече осем дни вървя.
П л а ш и л о т о. Че какво ли може да бъде туй видение, а?
Л и с к о. Не знам. Синьо, много красиво, понякога ми се струва, че прилича на птица. То стърчи до едно огромно езеро. Край него има много други птици. Всички го наблюдават, искат да му кажат нещо, но то не обръща внимание на никого. Какво ли може да бъде това красиво нещо, а?
П л а ш и л о т о. Ох!… Как да ти кажа, че да ме разбереш. Не знам какво може да бъде туй красиво нещо, но на мен ми се струва, че вече си влюбено.
Л и с к о /весело/. Кой, аз?
П л а ш и л о т о. Ти.
Л и с к о. Ха-ха-ха!
Излиза понесен от смеха си.
 
 
С Ц Е Н А   Т Р Е Т А
 
Влиза Димби. Спира, извръща се назад.
Д и м б и. Хайде, защо се бавите? Какво говорите?
Влиза Домби.
Д о м б и. За лъвове.
Влиза Мокси.
М о к с и. Например, има ли вероятност да се натъкнем на лъвове.
Д и м б и. Едва ли, Мокси. Доколкото знам, насам лъвове няма.
Бързо влиза Чими.
Ч и м и. Какви лъвове? Защо лъвове? Проклетници, кой говори за лъвове.
Димби и Домби се смеят.
Чими излиза и застава на дистанцията си.
Д о м б и. Вече осем дни и нощи вървим из непознати места.
М о к с и /готов да кресне/. Изобщо защо тръгнахме? Искам да знам защо потеглихме и кой потегли пръв!…
Д о м б и. Ти потегли!
М о к с и /извиква/. Но не за осем дни! Мислех да се поразходим малко и да се върнем. А вие защо не ме спряхте?
Д о м б и. Предлагам да се върнем.
М ок с и. Да!… Лиско ни подведе отново! Не усетихте ли как се забравихме и вървяхме цели осем дни!
Д и м б и. Тихо!
М о к с и. Защо?
Д и м б и. Някой вика.
Ослушват се. Някой наистина вика. Зове. Моли ги да се приближат.
 
 
С Ц Е Н А   Ч Е Т В Р Т А
 
При Плашилото.
Влиза Димби. Влиза Домби. Влиза и Мокси.
М о к с и /с уплаха/. Не поглеждайте натам.
Д и м б и. Защо?
М о к с и. Случайно погледнах натам и мога да ви кажа, че никак не съм доволен. Това същество, ако ти се появи нощем, ще си бъде направо призрак.
Д и м б и. Горкото плашило! Какво ли иска? Какво ли му е станало? / Обръща се към Плашилото./ Добър ден.
П л а ш и л о т о. До днес аз висях безропотно на гредата, но преди малко мина едно приятно същество и разбунтува душата ми. Знаете ли колко малко ми трябва за да стана човек?
Д о м б и. Колко?
П л а ш и л о т о. Имам шапка, имам палто, имам панталони, обуща. Какво ми липсва? Трябва малко да се посъбера, да се съсредоточа и готово. Гаргите се плашат от мен понеже им приличам на човек, значи, аз съм си човек, ще се посвия и ще кристализирам като човек. Шапка имам ли? Имам. Палто имам ли? Имам. Това са панталони, а това – обуща. Остава само онова. Пръст към главата./
Плашилото слиза от гредата и се отърсва, поприглажда се, оправя шапката си, връзва връзките на обущата.
Д и м б и. Случайно да сте, виждали някое лисиче?
П л а ш и л о т о. Преди малко. /Връзва обущата си./ Поговорихме си, предложи ми да стана скитник и да го придружа.
Д о м б и. Накъде?
П л а ш и л о т о. Натам.
Плашилото сочи.
Димби тръгва натам, Домби тръгва след него, Мокси клати недоволно глава и тръгва след тях.
П л а ш и л о т о. Чакайте!
Минава Чими.
Ч и м и. Ти пък какво бе? Какво искаш?
Чими излиза.
Плашилото хуква след всички.
 
 
 
 
 
С Ц Е Н А   П Е Т А
 
Полянката с дървото на кълвача.
Огромно старо дърво. На него може да виждаме, а може и да не виждаме Кълвача.
Но на всяка цена чуваме неговото: Къррррррррр.
Влиза Лиско, повдига глава.
Л и с к о. Хей, кълвач!
Тишина.
К ъ л в а ч ъ т. Кой вика?
Л и с к о. Аз викам.
К ъ л в а ч ъ т. Какво искаш?
Л и с к о. Моля те, Кълвачо, като гледаш от върха на дървото, виждаш ли в далечината една голяма сребърна вода!
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Ами това е Сребърното езеро!
Л и с к о. А птици виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Птици колкото щеш.
Л и с к о. А синя птица виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Че кой не я знае нея!… А ти, дето питаш, кой си?
Л и с к о. Ха! Че кой не ме знае мен!
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Л и с к о. Довиждане.
Лиско си излиза. Кълвачът ядосано започва да картечи със своето кърррррр.
Влиза Димби, следва го Домби, подир него Мокси. Спират. Заслушват се в звуците на кълвача.
Д и м б и. Кълвачо, добър ден!
К ъ л в а ч ъ т. Кърррррррр!
Д о м б и. Да си виждал едно лисиче?
К ъ л в а ч ъ т. Кърр! Кърр!
П л а ш и л о т о. На този му къркори стомаха.
Излизат. Влиза Чими.
Ч и м и. Ей, глупако, млъкни!
Тишина.
Ч и м и. Наблизо има ли щъркели?
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Ч и м и. Щъркели!
Кълвачът отвръща със спонтанен смях и своето кърррррр.
 
 
С Ц Е Н А   Ш Е С Т А
 
Тръстики вляво и вдясно.
По средата част от езерото с хоризонт.
Но ние още не съзираме това, може би предполагаме, че скитанетони след осем денонощия ще ни доведе тъкмо на такова място.Засега виждаме само бледи утринни звезди. Разсъмва се бавно и сякаш тържествено. Една след друга гаснат звездите, предават се, разтапят се в розовата дрезгавина, тя бавно, но сигурно предвещава хубаво юнско утро.
Бавно, но сигурно се настанява и светлината на деня. Вече няма звезди, заедно с чудесната музика пред очите ни изгряват сребърните светлици на езерото, обрамчено от двете страни с тръстики.
Вдясно, сред тръстиките се появява Лиско.
Л и с к о. Май че е това! Туй съм го сънувал. То ме накара да тръгна. Осем денонощия вървях, на деветия ден сутринта съм тук. Може би на това място ще трябва да се случи нещо, което никога, не ми се е случвало досега… Трябва ли да се крия между тръстиките? Да се покажа ли? Най-добре е да се крия. Но кое ще ми подскаже да се появя? /Туп, туп, туп! – чуваме да тупти сърцето му./ Охо, сърцето, то ще ми подскаже кога да се разкрия. Това приключение ли е? Не. Не ме интересуват никакви приключения. С мен се случи нещо особено.
Музика.
 
 
С Ц Е Н А   С Е Д М А
На друго място в тръстиките.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
Д о м б и. Димби, какво виждаш?
Д и м б и. Лиско зяпа езерото.
М о к с и. Затуй вървяхме осем дни, да зяпаме едно езеро]
Д и м б и. Тук всичко е красиво.
М о к с и. Но не мога да паса. Яде ми се, а трябва да се спотайваме.
Д о м б и. Мокси, трябва да видим най-после защо лисичето се повлече до тук, какво го повика, кое го кара да се крие в тръстиките.
Д и м б и. И тази тъга! Нашият Лиско – тъжен!
Д о м б и. Без приключения.
М о к с и. Виж, това ми харесва. Няма опасности, няма страх. Криеш се и наблюдаваш един луд.
П л а ш и л о т о. Но и нас ни наблюдават.
М о к с и /бързо/. Кой?
П л а ш и л о т о. Оня противен жабок. Какво иска той от него, какво е намислил?
Д и м б и. Чака.
П л а ш и л о т о. Какво чака?
Д и м б и. Да му отмъсти.
Д о м б и. Случи ли се беда с лисичето, жабокът ще скочи върху него.
М о к с и. Да го смачка!
П л а ш и л о т о. Но защо?
Д и м б и. Понеже Лиско спаси някога живота му и го извади от една бъчва.
Д о м б и. А той не обича да го спасяват…
М о к си. … понеже е проклетник.
Д и м б и. Но е най-страхливото животно на света.
С Ц Е Н А   О С М А
 
Лиско стои зад тръстиките и чака с примряло сърце.
По езерото бавно преминава патица. Изчезва. После преминава двойка от патици. С дългите си кракабавно, по плитчината пристъпват две розови чапли. Спират, поглеждат се, сякаш си говорят нещо и продължават пътя си, изчезват от взора ни.
Сега се появяват два лебеда, тържествено плават. Единият разперва криле, размахва ги, като ли ще прави кой знае какво, но ги прибира и потегля по пътя си, увличайки другарката си.Изчезват.
По особената музика ние разбираме, че може би ще се случи нещо неочаквано. Не оставаме измамени – най-напред се появява едно синьо петно, което прилича на осветен от прожектор кръг. Кръгът серазхожда по сцената, но след туй се връща, сякаш е разузнал, че всичко наоколо е достатъчно чисто и достойно за появата на фламингото.
Още по-значителен музикален акцент.
Появява се синьо пулсиращо сияние, запява ангелски хор, може бипеят всички обитатели на езерото – от патиците до лебедите,и се оттеглят, за да открият повече просто, а то всъщност се оказва шоу-ефект за появата на главната шоу-звезда, да речем, нещо като Алис Фей от някогашната поредица „Красавиците на Зигфелд“ или Марлен Дитрих в „Синият ангел“.
Изчезнало е небето, изчезнало е езерото, останало е само синьото пулсиращо сияние и в центъра му Синьото фламинго, позовало по неведоми пътища нашето лисиче да тръгне и да намери безпогрешно Сребристото езеро, позовано може би от любовта, като първи неосъзнат трепет на детето или пък, а това е и най-вероятното, като неугасим стремеж на всяко живо същество да потърси и открие красотата.
Лиско наблюдава фламингото с нямо вцепенение, но накрая, било от детска дързост, било заради самочувствието си, извиква едно:
– Хей!
Задвижва, се цяла система от изящни и хармонични движения – фламингото извръща глава към него и го поглежда.
– Пристигнах! – долага Лиско. – Повикахте ме и дотърчах. Не можех да не дойда, нямаше как. Мислите ли, че вече нещо може да ни разлели?
Синьото видение извръща глава отново към езерото, прави бавни крачки и нагазва във водата. Шията му наподобява синя мълния. Водата го отразява. Получават се две сини прелести.
– Моля ви – надига гласчето си Лиско. – Пътувах осем денонощия към вас, изоставих приятелите си, забравих приключенията… Аз съм Лиско! За мен са писани книги, бил съм в гнездото на орел, и в стомаха на акула. Обърнете ми малко внимание. Животът ми е пълен с приключения.
Синьото фламинго клъвва нещо от водата, разперва крилете си и ги прибира.
Една чудесна нежна перушинка се отделя от него и се отправя към лисичето. Лиско протяга лапичка и я улавя.
Да не забравяме, че всичко се извършва феерично и придружено с подходяща музика.
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Сред тръстиките, някъде зад гърба на Лиско.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
За всеки случаи, да не забравяме, че зад техния гръб пък се спотайва Чими.
М о к с и /сърдито, плачевно/. Съсипвате ме, унищожавате ме с това принудително лежане сред тръстиките.
Д и м б и. Мокси, тихо, ще ни чуят.
М о к с и /знае си своето/. Нима ще се крием цял живот така? Вече цяла година лежим и го наблюдаваме!
Д о м б и. Не цяла година…
П л а ш и л о т о. …а три денонощия.
М о к с и. До кога, кажете? И кога ще си вървим обратно. На всичко отгоре трябва да шептя, забранено е да се провикна нормално. Домби, кажи му на Димби, това не е честно, искам да се изправя, вече се схванах!
Д о м б и. Млъкни и наблюдавай!
Д и м б и. Такава красота!
П л а ш и л о т о. Подобно нещо не съм виждал никъде.
Д и м б и. Чими, какво ще кажеш за синьото фламинго?
Ч и м и /гласът му/. Не съм Чими, а Чимиджимичамиджоми!
Смях.
М о к с и. Той не знае, че на онова самотно дърво сред полето има щъркелово гнездо.
Д и м б и. Не му казвай.
Д о м б и. Ако чуе ще полудее от страх.
П л а ш и л о т о. Но щъркел не се вижда.
Д и м б и. Да бе, къде ли е щъркелът?
Ч и м и. Глупаци, какво си шепнете?
Смях.
 
 
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Лиско сред тръстиката.
Отново музикалният мотив за фламингото.
Отново сиянието. Появява се цялата синя прелест.
Лиско стои и наблюдава.
Л и с к о /гласът му, на запис/. Трети ден мълча и наблюдавам тази магия. Светът е като умрял, всичко е изчезнало. Нима съм омагьосан? Готов съм да стоя цял живот така, никога няма да се наситя на красотата. Тя се състои от хармонични елипси, кръгове, параболи, триъгълници и всичко останало от геометрията. Всяка вечер тази птица отлита към острова на езерото и всяка сутрин се появява пред мен. Всички други птици на езерото са влюбени в нея, но тя не им обръща внимание. /Вече с истинския си глас./ Хей, птицо!
Фламингото отново трепва и повторно обръща глава към лисичето.
Лиско. Какво си ти?
Мълчание. Очите на птицата са втренчени в малчугана.
Л и с к о. Защо ме повика?
Мълчание.
Л и с к о. Искам да те докосна.
Мълчание.
Л и с к о. Искам да полетя с теб. Защо не ме понесеш над света, а?
Мълчание.
Л и с к о. Осем денонощия пътувах към тебе, три дни стоя на този бряг, чакам те да се появиш и те наблюдавам. Кажи нещо, дай ми знак, че си ме забелязала и ще превърна в най-щастливото същество!
М о к с и. Димби, плачеш ли? /Учудено./ Домби, и ти ли плачеш?
Д о м б и. Горкият Лиско!
Д и м б и. Колко е нещастен!
П л а ш и л о т о. Щастлив!
Д и м б и. Какво, Плашило?
П л а ш и л о т о. Той е щастлив! Според ме, всяко дете трябва да изпита поне веднъж в живота си подобно нещастие.
Д о м б и. И все пак, боли го.
Д и м б и. Той се мъчи.
М о к с и. И трябва да го изтръгнем от магията. Глупаци, не виждате ли че е омагьосан!
В това време се чуват страшни кресливи викове за помощ. Дявол да го вземе – и този път Чими. Всички поглеждат нагоре.
Д и м б и. Чими!
Д о м б и. Жабокът!
П л а ш и л о т о. Щъркелът го отнася!
М о к с и. Пада му се!
Отново крясъците на Чими.
М о к с и. Викай! Кряскай!
Д и м б и. Мокси, засрами се!
Чими зове за помощ.
 
 
С Ц Е Н А   Д В А Н А Д Е С Е Т А
 
Лиско съзерцава своето синьо видение.
Фламингото, сякаш нарочно извършва подчертано хармонични движения и то най-много с шията си.
Патиците, чаплите и лебедите се въртят влюбено около фламингото, което не ги и забелязва. Долитат крясъците на Чими.
Ясно се чува: Помоооощ!
Лиско сякаш е заспал.
– Помоооощ!
Нима това е същото лисиче, нима това е нашият герой, познат ни от всички други пиеси?
Втурва се Димби.
Д и м б и. Лиско, не чуваш ли?
– Помооощ! – вика от небето Чими.
Връхлита Домби.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Димби и Домби наблюдават с учудване Лиско.
Лиско не ги е и чул, продължава да съзерцава величието на синьото фламинго.
Д и м б и /крещи/. Щъркелът задигна жабока!
Лиско не чува.
Д о м б и. Виж! /Потупва Лиско по рамото./ Носи го във въздуха!
– Помоооощ! – крещи отгоре Чими.
Влиза Мокси.
М о к с и. И сега ли ще го спасяваме?
– Помоооощ!
Мокси. /вика нагоре/. Оставяме те на щъркелааааа!
Димби и Домби разтърсват яростно лисичето.
Д и м б и. Лиско!
Л и с к о /едва сега с глух глас/. Какво?
Д о м о и. Чими вика!
Л и с к о /сякаш отсъствува/. Кой вика?
– Помооощ! – крещи Чими отгоре.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Л и с к о. Защо?
Д и м б и. Събуди се!
Фламингото се приближава и протяга крило. Лиско мечтателно протяга лапа.
Крилото и лапата замалко да се докоснат.
– Помооооощ! – крещи от небето Чими.
Л и с к о /все още в унес/. Кой вика?
М о к с и /не се сдържа и изревава/. Чими вика!
Л и с к о. Защо?
П л а ш и лото /нахълтва/. Отвлякоха го!
Л и с к о. Кой го отвлече!
П л а ш и л о т о. Щъркелът.
Д и м б и /тържествено/. Започва приключение!
Л и с к о. Какво беше то?
Д о м б и. Ще спасяваме! Не разбра ли? Лиско, събуди се, щъркелът грабна Чими. Жабокът изчезна във въздуха. Ето, не вика, няма го, отвлякоха го!
Л и с к о. Къде го отвлякоха?
П л а ш и л о т о. В гнездото на щъркела!
Л и с к о /едва сега обръща поглед/. Ти пък кой си?
П л а ш и л о т о. Плашилото!
Л и с к о. Димби, ти ли си!
Д и м б и. Тук съм!
Застава пред него.
Д о м б и. И аз!
Л и с к о /трезво/. А Мокси?
М о к с и. Ти си глупак!
Л и с к о. Някой не викаше ли?
Д и м б и. Отвлякоха Чими!
Д о м б и. Щъркелът!
Л и с к о. А защо не ми казахте? Кой щъркел? Къде? Това е вече приключение!
– Урааааааа! – викат всички.
Л и с к о. Мили мои приятели!
С Ц Е Н А   Т Р И Н А Д Е С Е Т А
Гнездото на щъркела; какъв жесток реализъм след цветния сън на езерото.
Чими и Щъркелът.
Чими крещи.
Щ ъ р к е л ъ т /не толкоз неспокойно, с достойнство/. Млъкни.
Ч и м и. Няма да млъкна!
Щ ъ р к е л ъ т. Тогава ще те глътна веднага.
Ч и м и. Помооооо…
Щъркелът го чуква с клюна си по главата. Чими млъква.
Щ ъ р к е л ъ т. Знаеш ли защо те държа все още неизяден? За да ме познаеш. Ние с теб се познаваме. Някога с теб се явявахме на един конкурс.
Ч и м и. Аха.
Щ ъ р к е л ъ т. За най-дългото име. /Чими се разтреперва./ Не трепери… Там ти посмя да ми се противопоставиш.
Ч и м и. Чичо Щъркел, тогава за всичко беше виновно едно презряно и омразно лисиче, което ненавиждам от дъното на душата си. Вашето име беше Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак. А Лиско каза, че това не е име, а стихотворение. И дадоха наградата на мен… Понеже името ми е Чимиджимичамиджоми!
Щ ъ р к е л ъ т. Измъкна цяла кошница с ягоди изпод клюна ми. Вместо да ги изям аз, изяде ги ти!
Ч и м и. Още ми е сладко.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега пък ще изям тебе! Ти си проклетник.
Ч и м и. Прав си.
Щ ъ р к е л ъ т. Добре, че го съзнаваш.
Ч и м и. На мен ми доставя удоволствие да съм лош. Сега, например, не ме е яд, че ще умра, а за туй, че ще престана да върша проклетии. Ако съм сигурен, че като ме глътнете ще се отровите, сам ще вляза в стомаха ви.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти откога разговаряш на ВИЕ?
Ч и м и. Не знам на какво се дължи, но с ВАС ми се говори на ВИЕ, понеже сте много страшен.
Щ ъ р к е л ъ т. По-страшен и от човека?
Ч и м и. Че какво му е страшното на човека?
Щ ъ р к е л ъ т. Не ми говори. Човекът пресушава блата, създава блата – прави каквото му скимне.
Ч и м и. Помооооощ!
Щ ъ р к е л ъ т. Защо викаш?
Ч и м и. За всеки случаи. Помоооооооооооо….
С Ц Е Н А   Ч Е Т И Р И Н А Д Е С Е Т А
 
Сред голото поле.
Лиско, Димби, Домби, Мокси и Плашилото. Чува се викът за помощ.
Д и м б и. Лиско, виждаш ли самотното дърво сред полето?
Л и с к о. Видях и гнездото.
М о к с и. И пак ли ще го спасяваме?
Л и с к о. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда ръката си/. Шейсет и два!
Л и с к о. Можеш ли да запазиш тази перушинка?
Лиско показва синята перушинка, обгърната в сияние.
Д и м б и. Да.
Взима перушинката и я пъха в джобчето на ризката си.
Л и с к о. Планът ми е готов. На оня самотен бряст има един щъркел и един жабок. Щъркелът трябва да изяде жабока. Ще направим така, че щъркелът да не го изяде, а да ни го върне.
М о к с и. А какво ще го правим?
Л и с к о. Ще ви кажа как ще стане това. Успехът ще зависи главно от нашето красноречие. Трябва да се превърнем в артисти.
М о к с и. Разправяй каквото щеш, но хубавото на туй приключение се състои в това, че няма риск за живота.
С Ц Е Н А   П Е Т Н А Д Е С Е Т А
Щ ъ р к е л ъ т. Говорехме за човека, а ето го и него. Приближава се.
Влиза Димби.
Д и м б и. Добър ден.
Щ ъ р к е л ъ т. /високо от гнездото/. Добър ден.
Д и м б и. Мога ли да запитам нещо?
Щ ъ р к е л ъ т. Можете.
Д и м б и. Да сте виждали някакъв човек?
Щ ъ р к е л ъ т. Ами ти не си ли човек?
Д и м б и. Аз съм човече, дете – на две, на три, на четири или на пет годинки.
Щ ъ р к е л ъ т /иронично/. Аха.
Д и м б и. Човекът, за когото питам носи черна шапка, черен костюм и черни обуща.
Щ ъ р к е л ъ т /присмехулно/. Друго не носи ли?
Д и м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т /охладнява/. Трион ли? Че защо му е този трион?
Д и м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Така ли? И защо го търсиш точно тук?
Д и м б и. Видях го да се отправя насам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го забелязал.
Д и м б и. Извинете за безпокойството. Довиждане.
Щ ъ р к е л ъ т. Довиждане. /На себе си./ Това какво ли може да означава?
Въздъхва.
Долу се появява Домби.
Д о м б и. Чичко щъркел, вие отдавна ли стърчите горе?
Щ ъ р к е л ъ т. От много-много отдавна.
Д о м б и. Да сте забелязали някакъв човек насам? Слаб и висок, с шапка и официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. Друго забележително нещо?
Д о м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо му е трион?
Д о м б и. С него реже.
Щ ъ р к е л ъ т. Какво реже?
Д о м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го виждал.
Д о м б и. Извинявайте.
Щ ъ р к е л ъ т. Значи не ти е известно какво реже?
Д о м б и. Довиждане, чичко.
Домби си излиза.
Влиза Мокси. Прави се на ударен, не говори нищо, пасе.
Щъркелът го гледа известно време отгоре и накрая не издържа.
Щ ъ р к е л ъ т. Магаре, извиняван, но искам да се информирам, случайно не си ли срещало насам или натам някакъв човек със шапка.
М о к с и. Не искам и да го срещна! И съм ядосан, ще знаеш.
Щ ъ р к е л ъ т /трепва/. С шапка, нали?
М о к с и. И официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. И обуща, нали?
М о к с и. Точно от него бягам.
Щ ъ р к е л ъ т. Защо, какво ти прави?
М о к с и. Мани, мани! Тъкмо се излегна на сянка, човекът се приближава, измъква щърбавия си трион изпод палтото и почва да реже.
Щ ъ р к е л ъ т /с тревога/. Какво реже?
М о к с и. Дървото.
Пауза.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо го реже?
М о к с и. Защото е лош. Ще изсека, вика, всички дървета, по целия свят, вика… Един приятел си имах, вика; проклет беше и подлец беше, вика; най-досадното и противно същество беше, вика; и този простак се наричаше Чими, вика; но ми беше приятел, вика; а един щъркел вика, взе че го изяде.
Щ ъ р к е л ъ т /с отпаднал глас/. Но защо реже?
М о к с и. Ще премахна, вика, всички дървета наоколо, вика и да няма къде щъркелите да си вият гнезда.
Щ ъ р к е л ъ т /съсипан/’. Че той… много лош този твой човек.
М о к с и. Не е мой. Мразя го. Той ми реже сенките. А бе, я се махни от главата ми! Кво съм седнал да ти обяснявам! И всичко туй заради един мизерен и жалък проклетник, който заслужава да бъде изяден не един, а три пъти!
Ч и м и. Ааа, не така!…
Мокси ядосано се отдалечава.
Щъркелът се обръща към вътрешността на гнездото и сега можем да видим Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега, Чими, разбра ли какво направихме?
Ч и м и. Не сьм Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. А кой си?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми.
Щъркелът започва да се разхожда нервно.
Щ ъ р к е л ъ т. Чу ли какво казаха за теб?
Ч и м и. Аз на туй мърляво магаре тъпкано ще му го върна. Знаеш ли как го мразя, много го мразя!
Щ ъ р к е л ъ т. Млъкни! /Тишина./ Олеле!
Ч и м и. Какво бе, какво?
Щ ъ р к е л ъ т. Задава се.
Отново оня ракурс, за да виждаме хем гнездото, хем „посетителите“ отдолу.
Долу се появява Плашилото.
П л а ш и л о т о. Хей, как се казваш?
Щ ъ р к е л ъ т. Аз ли?
П л а ш и л о т о. Ти, не се прави на ударен. Как ти викат?
Щ ъ р к е л ъ т. Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак.
П л а ш и л о т о. Значи ти изяде приятеля ми Чими. Сега пък аз ще ти отрежа дървото, та да ти рухне гнездото. Единствен приятел си имах на света, беше ми и за приятел и за неприятел, познаваха го като проклетник, но си беше мой. А ти взе, че го изяде и сега ще си платиш.
Плашилото бърка под палтото си.
Щ ъ р к е л ъ т /тревожно/. Стоп! Човеко, моля те, пощади дървото! Ще ти върна жабока, само не вади триона!
П л а ш и л о т о. Как ще го върнеш? Нали го изяде?
Щ ъ р к е л ъ т. Чими, покажи се!
Чими се показва.
Ч и м и. Кво искаш ти бе, мърльо!
П л а ш и л о т о. Чими, братко мой!
Ч и м и. Не съм ти брат, глупако, защо ме наричаш брат?
Плашилото и Щъркелът се смеят.
Щъркелът хваща жабока за едното краче, отива при Плашилото и му го дава. Плашилото напъхва жабока в джоба си.
Щъркелът се връща в гнездото си.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега ще режем ли дървета?
П л а ш и л о т о. Няма, щърко. Пък и нямам трион.
Плашилото се смее и показва пешовете на палтото си.
Това сякаш е знак да се появи лисичето.
Л и с к о /към щъркела/. Познайник, здравей! /Зад гърба му изникват Димби и Домби./ Да сте го виждали някъде?
Д и м б и. На конкурса за най-дългото име.
Д о м б и. Щъркелшарендългокрак!
Л и с к о. Тогава искаше да измъкне наградата от ягоди и си постави цяло стихотворение за име. Но ние спечелихме кошницата, по право. Чими си я извоюва, честно, с името си.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти ли измисли хитрия план с триона?
Л и с к о. Да.
Щ ъ р к е л ъ т. И все пак не мога да разбера: Защо спасявате това проклето животинче, това нищо и никакво зло?
Л и с к о /и мъдро и весело/. Защото си е наше, Щъркеле, и си го познаваме. По-добре да си ни е то, отколкото да ни се струпа някое друго, по-голямо зло на главата. А така, то си върви с нас и си го знаем, дори си го спасяваме.
Всички се смеят.
М о к с и. Това наричам приключение – без опасности за живота. /Смях./ Но както ме мързи, хич не зная как ще извървим обратно тези осем денонощия до нашата си полянка.
Л и с к о. Довиждане, Щърко!
Всички се сбогуват.
С Ц Е Н А   Ш Е С Т Н А Д Е С Е Т А
При гредата на плашилото.
Влизат всички, един по един, най-напред Плашилото.
П л а ш и л о т о. Не ми казвайте нищо. Самичко разбрах, че не съм създадено да скитам по света, макар че ви обикнах. Трябва да плаша птиците. Е,  по едно време започнах да мисля, че ми е определена главна роля в това приключение. А това не е малко: поне веднъж в живота си човек да изиграе една главна роля. /Качва се като на голгота и увисва на гредата./ Довиждане, приятели!
Всички казват по едно довиждане и си тръгват.
Внезапни крясъци: – Помоооощ!
Отново смях.
Плашилото бръква в джоба си и измъква Чими.
Ч и м и. Пусни ме, глупако! /Плашилото подава Чими на Лиско./ Този не искам да ме докосва!
Ритва и скача на земята.
Ч и м и. Всички сте пасмина! Ще ви направя най-голямата проклетия!
Смях.
Тишина. Смрачава се.
Л и с к о. Димби.
Д и м б и. Кажи, Лиско.
Л и с к о. Дай онова.
Димби бръква в джобчето на ризката си и измъква синята перушинка, която заблестява нежно и чародейно, сякаш да им  осветява пътя.
Л и с к о /след като вдига перушинката високо, като фенер/. Напред към нашата гора!
Бодра музика. Героите се отдалечават с песен.

КРАЙ.

„CHIMMY“ – a screenplay for puppet theatre…

here:  CHIMMY (EN) .pdf file for downloading.

„РОНИ“ – драматизация по „Папагалчето и пеперудката“, 1971-1977. Бижу!

ТУК! -  РОНИ - драматизация по приказка 1971-1977.pdf file за сваляне.

.
*** Чела съм приказката, разбира се!, но тази драматизация ме развълнува много повече. Защо ми се струва, че си е дал труда да запознае И ДЕЦАТА с ТАЗИ страна на живота, която обикновена е много по-жестока за възрастните…

И имам предвид НЕ смъртта, а ИЗНЕВЯРАТА – за секунда отделен от ЕДНАТА обич – и нахлува друга, съвсем непозната, нетипична, нелогична – просто ЕДНА КРАСОТА – която искаш и не можеш да се откажеш от нея…

Кой, ако не Ахото, познава тази страна на живота! Кой, ако не той, безброй пъти е стоял на кръстопът и е потеглял към Синята пеперуда, загърбвайки онази, която го очаква у дома в тревога…

Е, и аз я познававам, защото съм негова наследница…

Възхитена съм, че е написал това… признание?… обяснение?… извинение???… Браво, Ахо!  Дж.В.

.
 
борис
априлов
*
Р О Н И
*
сценарий
за
куклен
театър
*
1971 – 1977
 .

.

.

 

 

ЛИЦА:

РОНИ                              – папагалче

ПЕПИ                              – пеперуда

ЛЕНИ                              – момиченце

МАЙКАТА

БАЩАТА

МАЙКА ОТ ПАРКА

СЛАДОЛЕДЧИЯТА

ХРАСТЪТ                       – розов храст в парка

БУХАЛЪТ

ДЕЦА

*заб. Музиката е много важен компонент на пиесата.

.

Пълна тъмнина.

Г л а с /неутрален, в тъмнината – гласът на обобщената мисъл/. Понякога от тъжните неща се раждат големите радости.

Нежна музика.

Г л а с. Понякога трябва да стане тъжно, за да стане весело.

Нежна музика.

Г л а с. Понякога трябва да стане неизбежно тъжно, за да дойде животът.

Докато звучи музиката, бавно се промъква светлината и обстановката на сцената изплува пред нас.

Спалнята на Лени. Креватче, маса, отворен прозорец, който гледа към дворната градина.
Лени лежи в креватчето си. Спи. Навън е утро, птиците в градината пеят.
Влиза майката на Лени.
М а й к а т а. Лени! /Пауза, тишина./ Лени!… /Пауза./ Лени!…
Лени се размърдва в леглото, обръща се на другата страна.
М а й к а т а. Лени, няма ли да ставаш?
Л е н и /сънливият ѝ глас/. Ннне.
М а й к а т а. Хайде, Лени, навън е чудно утро!…
Л е н и. Много ли е чудно?
М а й к а т а. Извънредно.
Л е н и. Обичам да спя в такова утро.
М а й к а т а. Вчера ми каза да те събудя рано. Имала си да правиш нещо.
Л е н и /сънливо/. Какво нещо?
М а й к а т а. Не знам.
Л е н и. Тогава защо ме будиш?
М а й к а т а /настоява/. Нещо много важно.
Л е н и /протяга ръце/. Че какво ли ще е туй важно нещо?
М а й к а т а /кротко/. Да не заспиш отново. /Излиза./
Л е н и /протяга се блажено/. Нещо важно… Какво ли ми е хрумнало вчера?… Какво ли може да бъде… то? /Отново се завива и заспива./

Рязко издрънчава часовникът до главата ѝ. Лени скача и запушва ушите си.
Л е н и /докато будилникът дрънчи/. Тихо!… /Будилникът дрънчи./ Тихо!… Млъкни! /Притиска силно ушите си с длани./ Безобразнико, млъкни! /Будилникът млъква./ Така те искам. Ти си послушен будилник. /Ляга и се завива. Будилникът задрънчава. Лени скача този път на пода./ Проклетнико, какво искаш? /Будилникът млъква./ Хайде, защо не се обадиш пак? /Лени е хванала една от куклите си, готова да прасне будилника./ Не смееш!… /Гледа го./ Не смееш, нали?
Б у д и л н и к ъ т /издрънчава/. Не.
Л е н и /сяда на леглото. Разтрива очи/. Нещо, нещо… нещо.. Какво ли може да бъде това нещо, което имам да правя?… Когато човек има да прави нещо, той знае какво има да прави, или пък поне знае какво е това нещо, а аз не знам нищо. /Повдига глава./ Рони! /Тишина. Пауза./ Рони! /Пауза./ Рониии!
Р о н и. Добро утро!
Л е н и. Здравей, Рони!… Къде си? /Търси го с очи./
Р о н и. Тук съм.
Л е н и. Но къде? Не те виждам.
Р о н и /с подскачане, идва и каца на рамото ѝ/. Сега виждаш ли ме?
Л е н и /погалва Рони/. Мое малко папагалче!… Мое чудно хубаво, красиво папагалче! /Гали го./ Къде беше?
Р о н и. На прозореца.
Л е н и. Какво правеше там?
Р о н и. Гледах градината.
Л е н и. Познай какво сънувах.
Р о н и. Сигурно пак си сънувала, че знаеш да четеш, като големите деца.
Л е н и. Не!
Р о н и. Сигурно пак си сънувала, че имаш кукла, която яде ягоди и може да кара велосипед.
Л е н и. Не!
Р о н и. Или пък, че ядеш бонбони и хвърляш книжките им върху главата на страшен великан.
Л е н и /смее се щастливо/. Не, Рони!… Сънувах, че те извеждам за първи път навън. Отидохме в Парка и там всички ми завиждаха, че имам най-красивото и най-възпитаното папагалче на света.
Р о н и. Беше ли хубаво?
Л е н и. Аз бях много важна.
Р о н и. Какво ще правим днес?
Л е н и. Познай де!
Р о н и. Ще ми показваш картинки от онази книжка.
Л е н и. Не!
Р о н и. Ще ми сричаш приказките от онази книжка, която знам наизуст.
Л е н и /смее се/. Не.
Р о н и. Тогава… пак ще се криеш и аз ще те търся.
Л е н и /смее се/. Не!
Р о н и. Може би, АЗ ще се крия, а ТИ ще ме търсиш.
Л е н и. Не, Рони!… Днес ще те изведа за първи път в Парка!
Р о н и /изненадано/. Какво?
Л е н и /смее се/. Да… И всичко ще стане както в съня ми.
Р о н и. Навярно ще бъде хубаво, Лени… Макар че не знам какво е това ПАРК.
Л е н и. А, това е мястото, където извеждат бебетата на раз­ходка. Понеже майките няма на кого да показват бебетата си, из­веждат ги в парка и ги показват на всички. Перчат се. Аз нямам бебе, но ще се перча с тебе.
Р о н и. А аз?
Л е н и. Ще се перчиш и ти.
Р о н и. Ще ме научиш ли как?
Л е н и. А, то си идва от самосебе си.
Р о н и. Значи, ще дойде изведнъж, а?
Л е н и. Няма да усетиш как.
Р о н и. Ще се опитам да усетя…
Л е н и. Първо да се измием и да закусим!… Мамо!
М а й к а т а /влиза/. Кажи, Лени.
Л е н и. Дай ни голяма закуска!… Много!…
М а й к а т а. Защо?
Л е н и. Днес ще покажем Рони на света!… Хайде, Рони!…
Затъмнение. Музика.
Песен на птици, плач на бебета, детски смях.
Светлина. Кътче от парка с пъстроцветния щанд на сладоледчията.
С л а д о л е д ч и я т а. Сладолед!… Млечен сладолед! /Гребе и раздава фунийки на децата./ Сметанов сладолед!… Ле­ден и сладък, розов и гладък!…
Влиза Лени с папагалчето на рамо.
Всички деца се обръщат към нея: – Аааа!
П ъ р в о   д е т е /учудено/. Какво е това?
В т о р о   д е т е. Папагалче!
П ъ р в о   д е т е /дърпа ръката на майка си/. Искам папагал­че!
Т р е т о   д е т е.И аз!
М а й к а т а /към Лени/. Момиченце, откъде го взехте?
Л е н и. Кое?
М а й к а т а. Папагалчето.
Л е н и /небрежно и нелогично/. А, то е особено папагалче.
М а й к а т а. Моля?
Л е н и /нелогичен хумор/. От рождение си е такова.
Децата обръщат гръб на сладоледчията. Всички гледат папагалчето.
Викове: – Искам такова! – Искам Папагалче!… – Същото! – Искам ТОВА папагалче.
С л а д о л е д ч и я т а. Момиченце, махни се! Не мога да си продавам сладоледа!
Л е н и /искрено/. Още по-добре.
С л а д о л е д ч и я т а /изненадано/. Какво?… Защо?
Л е н и. Ще си го изядете сам!.
Тръгва. Излиза. Затъмнение.
Музика.
Светлина.
Живописен, култивиран път от градината: декоративни дървета и фонтан от който изригва вода на разноцветни струи.
Няма никой. Влизат Лени и Рони /на рамото ѝ/.
Р о н и /възхитено/. Ей, че голямо нещо било това, което нарече СВЯТ!…
Л е н и. О, Рони, то е нещо още по-голямо!
Р о н и /изненадано/. По-голямо от туй?
Л е н и. Много по-голямо!
Р о н и. Не мога да си представя нещо по-голямо от туй.
Л е н и. Ще видиш./Футболна топка се търкулва в краката ѝ./ Сега внимавай, гледат ни! /Чува се глъчка./ Премести се на другото ми рамо.
П ъ р в о  м о м ч е н ц е /връхлита подир топката, вдига я, а после поглежда Лени/. Ееей, вижте! /Обръща се към бандата си./
Децата влизат бързо.
В с и ч к и. Еееей!
П ъ р в о  м о м ч е н ц е. Момиченце, продаваш ли го?
Л е н и. Това, дето е на рамото ми ли?
В с и ч к и /нетърпеливо/. Да!…
Л е н и. На лявото или на дясното рамо?
В с и ч к и. На лявото!
Л е н и. Ааа, него не го продавам. Продавам само това, което е на дясното ми рамо.
В с и ч к и /разочаровано/. Ееее.
П ъ р в о т о. А може ли да говори?
Л е н и. Само във вторник и петък.
П ъ р в о т о /към другарчетата си/. Днес какво е?
В т о р о т о. Сряда.
П ъ р в о т о. Момиченце!
Л е н и. Какво?
П ъ р в о т о. Къде да те видим в петък?
Л е н и. Пред кино „Славейков“. Ще държа карамфил, да ме познаете. /Смее се./
В с и ч к и /разочаровано/. Еееее!…
П ъ р в о т о. Тази е луда!
В т о р о т о. Луда, но си има папагалче.
Л е н и /внезапно/. Да, наистина е особено. /Смее се./

Затъмнение в което звучи нейния смях.

 
Смехът.
Светлина.
Нова обстановка – изключително тих, отдалечен кът от парка. Пейка, дървета, храсти, цветя.
 
 
Лени се появява до пейката. Продължава да се смее.
Л е н и /доволна от преживяното/. Рони, видя ли?
Р о н и /замаяно от преживяното/. Беше много интересно. Всички гледаха само мен, искаха да ме пипнат, да ми чуят гласа.
Л е н и. Разбра ли колко е хубаво да си имаш папагалче?
Р о н и /унесено/. Лени.
Л е н и. Какво, Рони?
Р о н и. Усетих!…
Л е н и /учудено/. Какво усети?
Р о н и. Почувствах…
Л е н и /още по-учудено/. Рони, какво почувства?
Р о н и. ОНОВА!
Л е н и. Кое – онова?
Р о н и. Да. То влезе в мен.
Л е н и. Така ли?
Р о н и. Почувствах как се перча. Те ме гледат, разбираш ли, а аз се перча ли перча…
Л е н и /примира от смях/. Да… да…
Р о н и. Перата ми се наперчиха, започнах да се надувам… По едно време помислих, че ще се пукна от перчене. /Лени се смее./ Но не се пукнах.
Л е н и. Затова не бива много да се перчиш.
Р о н и. Защо?
Л е н и. Опасно е. Можеш да се пукнеш.
Р о н и /отнесено/. Като нищо.
Л е н и. Рони!
Р о н и /отнесено, още мисли за станалото/. Да.
Л е н и. Аз ще седна на пейката, да почета. /Показва книжката си./ Така правят майките в градинките… А ти ще си поиграеш наоколо.
Р о н и /отнесено/. Да.
Л е н и /строго/. Рони, чу ли?
Р о н и. Да, да… Ще си играя наоколо. /Казва го със същия отнесен тон./
Л е н и /с тревога/. Рони, за какво мислиш?
Р о н и /с удоволствие/. Хубаво е да се перчиш, а?… /Сякаш се събужда./ А ти ще четеш, така ли?
Л е н и. Да. Дял ден.
Р о н и. А аз?
Л е н и. Цял ден ще играеш наоколо… До коя картинка бях стигнала? /Разтваря книжката./
Р о н и. До картинката с оранжевия замък. Розовото конче влиза в него, вратите се затварят и то става пленник на магьосницата.
Л е н и /гледа книжката/. Такаа… Сега да видим ще се спаси ли кончето или не. Това ще го каже книжката. /Забива поглед в нея./ А ти отивай да играеш.
Р о н и. Вярвам, че ще се спаси, иначе ще стане тъжно.
Музика.

 

Затъмнение.

 

Светлина.
Полянка с розов храст. В храста се белее огромна роза.
Папагалчето се появява на храста.
Р о н и /възхитено/. Ах, че хубаво цвете!… Интересно, на какво ли нещо съм кацнало?
Х р а с т ъ т /с плътен мъжки глас/. Аз съм Розовия храст.
Р о н и. Аха!…
Х р а с т ъ т. Не видя ли какъв хубав цвят имам?
Р о н и. Видях го и се чудя как може да съществува такъв прекрасен цвят,
Х р а с т ъ т. Ама и ти си нещо хубаво… Птичко, какво си ти!…
Р о н и /уж нехайно/. Папагалче!
Х р а с т ъ т. Какво?
Р о н и /уж, де/. Нищо и никакво папагалче.
Х р а с т ъ т. Не съм чувал за теб.
Р о н и. Тук съм на разходка с Лени.
Х р а с т ъ т. Коя Лени?
Р о н и. Не познавате Лени? Не знае да чете, а се прави, че знае да чете.
Х р а с т ъ т. Значи е малка.
Р о н и. Много е малка, горката.
Х р а с т ъ т. Нищо, ще порасне.
Р о н  и. Така ли?
Х р а с т ъ т /смее се/. А ти как мислиш?
Р о н и. Не знам. Аз си мислех, че ще си бъде все така малка. Защото…
Х р а с т ъ т. Какво?
Р о н и. Защото… ако порасне… Ох, не знам как да ви обясня. Децата обичат папагалчетата повече от възрастните хора.
Х р а с т ъ т. Успокой се!… Тя ще те обича и когато порасне.
Р о н и. Откъде знаеш?
X р а с т ъ т. Аз съм стар храст и зная много неща.
Р о н и. Дано!… Защото… ако Лени… порасне, ще ме обича по-малко и…
Х р а с т ъ т. Много ли я обичаш?
Р о н и. Не мога да живея без нея.
Х р а с т ъ т. А тя?
Р о н и. И тя!
Х р а с т ъ т. Това са хубави неща. Хубаво е, че се обичате.
Но Рони сякаш не го чува вече. Вниманието му е привлечено от огромната пеперуда, синя, със жълти точки. Тя лети грандиозно, изчезва, отново се появява, трепти над тях.
Р о н и. Какво ли е това?
Х р а с т ъ т. Кое?
Р о н и. Някакво цвете, лети.
Х р а с т ъ т. А, това е пеперуда.
Р о н и. Така ли?
Х р а с т ъ т. Харесва ли ти?
Р о н и. Как е възможно такова красиво нещо!

Пеперудата прави кръгче над храста под акомпанимента на музиката, и каца върху розата. Забива хоботчето си и започва да пие роса.
Пауза. Тишина. Рони я наблюдава.
Р о н и /най-после/. Хей!
П е п и /приветливо/. Здравей!
Р о н и. Летящо цвете, защо целуваш розата?
П е п и. Пия росата.
Р о н и. Така ли?… Защо?
П е п и. Знаеш ли колко е вкусна?
Р о н и. А ти знаеш ли… /засрамено/ че ми харесваш?
П е п и. Да, ама и ти ми харесваш.
Р о н и /радостно/. Така ли?
П е п и. Много ми харесваш.
Р о н и. Да, ама ти ми харесваш повече.
П е п и /смее се/. Ей, че го каза!…
Р о н и. Летящо цвете!
П е п и. Какво?
Р о н и /объркано/. Ох!…
П е п и. Кажи, кажи!
Р о н и. Не знам как да го кажа.
П е п и. Кажи го направо.
Р о н и. Срамувам се.
П е п и.. Кажи го, моля те.
Р о н и. Виж какво… Как да те наричам?
П е п и. Амиии… как… ПЕПИ!…
Р о н и. Виж какво, Пепи… Срамувам се.
П е п и. Тогава го кажи със заобикалки.
Р о н и. Добре… Така е по-лесно… Виж какво… Харесваш ми.
П е п и. Това го каза.
Р о н и. Но, нали със… заобикалки?
П е п и /смее се/. Добре.
Р о н и. Много ми харесваш! /Пепи се смее силно./ Не се смей!…
П е п и. Добре, няма.
Р о н и. Защото ме прекъсваш и забравям какво исках да ти кажа.
П е п и. Чакам.
Р о н и. Ох… Какво беше?… В човката ми беше и го забравих, понеже ти… се смееше и аз… Разбираш ли?
П е п и /смее се/. Разбирам.
Р о н и /изведнъж/. Ааа, ПЕПИ – от ПЕПИрудка.
П е п и /смее се./
Р о н и. Пак се смееш.
П е п и. Не се казва пепирудка, а пепе… рудка.
Р о н и /смутено/. Виж какво…
П е п и. Какво?
Р о н и. Много ли… си… самичка?
П е п и. Доста.
Р о н и /отдъхва си/. Е това исках да те питам.
П е п и. А ти много ли си самичко?
Р о н и. Не толкоз… Като те гледам как… летиш… навсякъде… и…
П е п и. И?
Р о н и. Където си щеш…
П е п и /заинтересувано/. И?
Р о н и /смутено/. Нали разбираш?
П е п и. Не…
Р о н и. Нали със заобикалки?
П е п и. Добре, със заобикалки.
Р о н и. Нали така казахме?
П е п и. Да… Е?
Р о н и. А бе – ще ми се да литна заедно с теб! /Отдъхва си./
П е п и. Аха!
Р о н и. Сега ли?
П е п и. Да.
Р о н и /отново смутено/. Понеже… аз… само в една стая… Разбираш ли? Е, и в стаята е интересно, но тук е по-интересно!… Летиш си… Разбираш ли?
П е п и. Разбирам.
Р о н и. Виждаш много неща.
П е п и. Чудни неща!
Р о н и. Едни… такива… кой знае колко чудни неща виждаш, пък аз… Разбираш ли?
П е п и. Да. Нямаш си представа какви неща виждам.
Р о н и. Да, де… /Живо./ Затова, викам си, ако станем приятели, ще летим навсякъде, и ще гледаме най-различни неща… Искаш ли да станем приятели?
П е п и. Много!
Р о н и /сепва се/. Защо?
П е п и. Харесваш ми.
Р о н и. Да не лъжеш?
П е п и. Наистина ли виждаш за първи път света?
Р о н и. Наистина.
П е п и. А той не е само това.
Р о н и. Така ли?
П е п и. Ще видиш!…
Р о н и /отдъхва си съвсем/. Тръгваме ли?
П е п и. Веднага.
Р о н и. Накъде?
П е п и. Където ни видят очите. Ще се вдигнем високо и ще кажеш какво искаш да видиш.
Р о н и /възторжено/. Хайде!

Затъмнение.

 

Музика.
Синьо небе, чисто, с някое облаче. Рони и Пепи летят.
П е п и. Рони, виждаш ли всичко? /Пауза./ От там до там?
Р о н и. А от ТАМ до ТАМ?
П е п и. И от ТАМ до ТАМ.
Р о н и. Всичко ли?
П е п и. Всичко.
Р о н и /удивено/. Цялото?
П е п и. Това е полето.
Р о н и. А онова?
П е п и. Онова е планината.
Р о н и. А туй?
П е п и. Реката.
Р о н и. А зеленото?
П е п и. Гората.
Р о н и. Пепи!…
П е п и. Кажи, Рони.
Р о н и. Май че, там, при планината… светът свършва, а?
П е п и. Почва, почва.
Р о н и /изненадано/. Какво?
П е п и /спокойно/. Започва.
Р о н и. Отново?
П е п и. Отново.
Р о н и. И… колко пъти?
П е п и. Много.
Р о н и. Добре де, около колко?
П е п и. Около сто.
Р о н и. Толкоз много?
П е п и. Дори повече.
Р о н и /с недоверие/. Петдесет?
П е п и. Може би.
Р о н и. И всичко туй е СВЯТ?
П е п и. Искаш ли да кацнем?
Появяват се върху жицата на електропровода.
Р о н и. Тук е много добре. Хем си почиваме, хем се вижда надалеч.
П е п и /унесено/. Чувствуваш ли?
Р о н и. Какво?
П е п и. Как ни люлее вятърът.
Р о н и. Да… /Изведнъж./ Защо ни люлее?
П е п и Вятърът люлее жицата, а жицата люлее нас.
Р о н и. /внезапно, с променен тон/. Пепи!
П е п и. Кажи, Рони.
Р о н и. Искаш ли да си обещаем нещо?
П е п и. Искам…
Р о н и. Едно важно нещо.
П е п и. Важно?
Р о н и. Да си обещаем, че никога няма да се разделим*
П е п и /след пауза/. Ти… обещаваш ли?
Р о н и. Много!
П е п и. И аз.
Р о н и. Много ли?
П е п и. Още повече от теб.

Затъмнение.

 

Музика.
Обстановката при пейката, където сме оставили Лени. Тя продължава да седи и да чете.
Л е н и /чете на глас/. Тогава Розовият Кон се превърнал на принц. Принцесата онемяла от радост. Двамата се оженили и заживели щастливо в замъка. /Затваря книгата и въздъхва шумно./ Ех, Рони, тази приказка ми харесва, понеже обичам принцовете. Хайде, Рони!… Вече е обяд… Мама е сготвила нещо интересно!… /Оглежда се./ Рони! /Строго./ Рони, не се крий!… /Високо./ Рони!… Веднага се явявай! /Тишина, в която се чуват песните на птиците./ Рони, Рони – не ме разигравай!… Рони, Рони – веднага се явявай! /Чака. Нищо./ Ааа, така ли?… Аз си тръгвам! /Става./ Рони!… /Тишина. Нищо./ Ще ме нервираш, Рони!… Ще ми станеш само на папагали-мамагали!… /Пауза./ Рониии., къде си?… /Вика./ Ронииии!… РонииииI… Ро-ни-иииииии!…
Шуми някаква детска група. Влизат няколко момчета.
Л е н и. Момчета, да сте виждали някакво папагалче?
П ъ р в о т о. Какво?
Л е н и. Търся едно папагалче.
В т о р о т о. Ха!
Т р е т о т о. Тази тук търси папагали!
Смеят се и изчезват.
Музика.

Затъмнение.

 

Огромно дърво с грамаден дънер и хралупа. В далечината се виждат планински върхове.
На един от големите клони, пред хралупата, са Рони и Пепи.
Р о н и. Защо кацнахме тук?
П е п и /след пауза/. ВИНАГИ ще кацаме тук.
Р о н и/гледа я учудено/. Така ли?… Какво е това старо дърво?
П е п и. Моето дърво.
Р о н и. Тук ли ще нощуваме?
П е п и. Тук е закътано, няма вятър. Виждаш ли тази хралупа?
Р о н и. Интересна хралупа.
П е п и. Опитай дали можеш да се провреш.
Р о н и. Сега! /Влиза, изчезва/. Чудесна колибка!… /Излиза./ Вътре е разкошно!… Прилича на една много малка стая.
П е п и. Ако нощта е хубава, ще нощуваме вън.
Р о н и /въздъхва/. Такъв живот обичам, знаеш ли – да спя където си искам. Онова там, звездите ли са?
П е п и. Да.
Р о н и. Кога успяха да излязат?
П е п и /с ирония/. Забелязала съм, свечери ли се – излизат.
Р о н и. Всяка вечер, така ли? Това е чудесно!. /Гледа небето./ Изведнъж, цялото небе се напълни с фенерчета.
П е п и /някак странно/. Рони.
Р о н и. Да, Пепи.
П е п и. Нали няма да се разделяме?
Р о н и. Разбира се.
П е п и. Никога.
Р о н и. Никога, Пепи. Знаеш ли колко съм щастливо? Лека нощ.
П е п и. Лека нощ.
Най-напред чуваме гласът на Бухала, после виждаме и него.
Б у х а л ъ т. Аха, намерих си вечеря! /Появява се до тях./ Това какво е, пеперудке?
П е п и. Рони, бягай!
Рони хуква след пеперудата. Бухалът ги следва. Чуваме зловещия му смях.
Гонитба около дървото.
Б у х а л ъ т. Та-ко-ва пъс-тро и го-ля-мо нещо за я-де-не Ха-ха-ха!
Рони и Пепи обикалят дървото следвани от бухала. Внезапно, като се явява пред хралупата, Пепи спира.
П е п и. След мене, Рони!
Пепи изчезва в хралупата, без да се. двоуми, Рони я следва. Бухалът се явява.
Б у х а л ъ т. А! Къде изчезнаха? /Чува смехът на приятелите Тук ли сте? /Прави опит да се вмъкне в хралупата./ А! /Отново./ Охо! /Нов опит да се вмъкне през дупката./ Ужас!
П е п и /отвътре/. Какво, Бухльо?
Б у х а л ъ т. Защо влязохте там, където не мога да вляза?
Р о н и. Сега добре ли си?
Б у х а л ъ т. Не.
П е п и. А ние сме добре.
Б у х а л ъ т. Излезте да ви изям. Особено онуй, голямото, пъстрото. Не съм ял такова. То какво е?
Р о н и. Папагалче!
Б у х а л ъ т. А така! Яде ми се папагалче, искам да го изПАПАгалям!
Ха-ха-ха! – смеят се Рони и Пепи.
Б у х а л ъ т /с ярост/. Тихо! Искам тишина!
Р о н и. Нали искаше да ядеш?
Б у х а л ъ т. И да ям искам! Папагалчета!
Смях.
Б у х а л ъ т. Смейте се, смейте се, ще видим кой ще се засмее последен. Ще чакам тука, на! Докато излезете.
П е п и. До утре ли?
Б у х а л ъ т. И пак ще ви изям. Не можете цял живот да стоите вътре.
Смях..
Музика. Очите на Бухала блестят зловещо в тъмнината. Но музиката продължава, времето тече, нощта, изтича, зазорява се, ето го и утрото. Блясъкът в очите на бухала изчезва. Някъде пропява петел.
Пепи се промъква през дупката на хралупата, излиза и застава пред злодееца.
П е п и. Добро утро.
Б у х а л ъ т /сепва се/. А, къде си?
Пепи се смее.
Появява се и Рони.
Двамата се смеят.
Въртят се пред преследвача си.
Б у х а л ъ т. Къде сте?
– Тук сме!
– Тук съм!
Б у х а л ъ т /върти, се и се озърта/. Тук, но къде?
Смях.
Б у х а л ъ т. Нищо не виждам! Не виждам през деня!
Смях.
Пепи и Рони се отдалечават.
Б у х а л ъ т. Моля ви, почакайте до нощта, тогава пак ще виждам.
Музика.
Нова обстановка – край потока.
Рони и Пепи са кацнали на камък. Поточето шуми приятно – само в началото, за да не покрива текста.
Р о н и. Пепи, това пък какво е?
П е п и. Реката.
Р о н и. Много ми харесва.
П е п и. Виждаш ли как тече водата?
Р о н и. Снощи щяха ли да ни изядат?
П е п и. Да, Рони, наоколо няма само приятни неща. Тук-там приятното е примесено с неприятно.
Р о н и /наивно/. Защо?
П е п и. Така е под небето.
Р о н и. И водата все си тече, нали?
П е п и. Да, Рони.
Р о н и. Друго нищо не прави, нали? Само тече.
П е п и. Непрекъснато.
Р о н и. Брегът си стои, а водата си върви?
П е п и. Винаги.
Р о н и. И винаги една и съща вода, нали?
П е п и. Водата е различна.
Р о н и /учудено/. Как различна?
П е п и. Винаги различна… Една вода си отива, идва друга. После и тя си отива, но идва друга вода. Тази вода, която гледаш в момента не е същата, която си гледал.
Р о н и. Моля ти се… Не виждам ли, че е същата!…
П е п и. Тази която мислиш, че е същата е същата, но на друго място, а на това място е друга, но после става съвсем друга, защото е дошла друга, а пък докато съм ти казала това, вече е съвсем друга.
Р о н и. А къде е оная?
П е п и. Коя?
Р о н и. Дето беше същата?
П е п и. Лети към морето.
Р о н и. А другата, която още не е, къде е?
П е п и. Горе, в планината. Там ще те заведа на четвъртия ден.
Р о н и. Значи, Пепи, водата идва и си отива, а брегът остава?
П е п и. Както виждаш. Ние стоим на брега, който си остава.
Р о н и. Брегът е едно доста нещастно животно.
П е п и. Не е животно.
Р о н и. А какво?
П е п и. Бряг… Предмет.
Р о н и. Ето, там има една вода, която стои на едно място.
П е п и. Това е вирчето. Там се къпя.
Р о н и /удивено/. Къпеш ли се?
П е п и. Сега ще се изкъпеш и ти. Плъзнеш се по вирчето, намокриш се, после пак, и пак, а накрая кацаш на този камък и се отърсваш от капките… Хайде, да опиташ!… Виж как става.
Музика. Сцената остава празна.
Рони и Лепи се връщат на камъка. Отърсват се от капките, смеят се.
Р о н и. Пепи, ние никога няма да се разделим, нали?
П е п и. Защо да се разделяме, щом сме толкоз щастливи!
Р о н и. Много съм щастливо, да ти кажа!… Никога не съм било по-щастливо.
Затъмнеше.
Светлина.
Лени е облегната до прозореца, почти с гръб към нас, загледана към градината.
М а й к а т а /гласът ѝ/. Лени!… /Лени не помръдва. Стои неподвижно./ Лени!… /Майката влиза./ До кога ще стоиш така?… Няма ли да закусиш? /Лени продължава да мълчи./ Не може така, детето ми!… Вече трети ден на прозореца. /Отива до нея и поставя ръка на рамото ѝ./ Хайде, Лени!…
Л е н и /едва извръща глава/. Ще закуся, мамо.
М а й к а т а /тръгва към кухнята/. Чакаме те. /Излиза./
Тишина. Пауза.
Влиза Бащата. Бавно се приближава към Лени, застава до нея.
Б а щ а т а. Лени, вярно ли е, че днес ще ядеш?
Л е н и. Да, татко, обещах.
Б а щ а т а. И като закусиш – отново на прозореца, така ли?
Л е н и. Да, татко.
Б а щ а т а. Ако съм на твое място, като закуся, ще изляза да се разходя.
Л е н и. Не, татко. Ако Рони се върне, трябва да ме намери.
Б а щ а т а. Аз и мама ще го чакаме вместо теб.
Л е н и. /все замислено/. Не е същото.
Б а щ а т а. Да, но… вече трети ден.
Л е н и. Какво да правя?
Б а щ а т а. Слушай, Лени!… И да чакаш, и да не чакаш… /Прекъсва изречението./
Л е н и /едва сега го поглежда/. Какво?
Б а щ а т а /смутено/. Нищо, Лени.
Л е н и. Искаше да кажеш, че и да чакам и да не чакам, Рони няма да се върне?
Б а щ а т а. Лени, съвземи се!… Три дни тъгуваш!… Разбери, ще ти донеса ново папагалче.
Л е н и /тъжно/. Но няма да е Рони.
Б а щ а т а. Защо?… Ще го кръстиш пак Рони.
Л е н и. Ще го кръстим и пак няма да бъде Рони… Знаеш ли какво беше Рони?
Б а щ а т а. Добре де, тогава защо те остави?
Л е н и /енергично/. Не ме е оставило.
Б а щ а т а /кротко/. Лени, не забравяй, че Рони не се върна с теб.
Л е н и /въздъхва тежко/. Не знам защо.
Б а щ а т а. Кажи де – къде е? Защо не се върна с теб?
Л е н и /бързо/. Рони ме обича!
Б а щ а т а. Но не се върна.
Л е н и. Ще го чакам… Може би се е загубил и не може да на мери пътя.
Б а щ а т а. Папагалите никога не се губят.
Л е н и. Татко, не забравяй, че Рони не е папагал, а ПАПАГАЛЧЕ!… То се е заблудило, но ще търси и ще намери пътя до мен… Ще видиш, че ще дойде и ще кацне тук, на прозореца.
Б а щ а т а. Чакаме те! /Излиза./
Лени се обляга на прозореца и въздъхва.

Затъмнение.

Планински пейзаж.
Музика.
Рони, Пепи.
Р о н и. Това ли е планината?
П е п и. Обещах ти, че на четвъртия ден ще я видиш.
Р о н и. Защо е такава набръчкана?
П е п и. Поради планинския си характер.
Р о н и. Интересно, някъде е по-висока, а някъде по-ниска.
П е п и /смее се/. Някъде гола…
Р о н и /весело/. …а някъде – облечена! /Смее се./
П е п и. Това, което я облича, е гората.
Р о н и. Ааа, значи и гората се изкачва?… Пепи!
П е п и. Кажи, Рони!
Р о н и /удивено/. Някои дървета са се изкачили доста високо Как са се изкачили?
П е п и. Тяхна си работа.
Р о н и. А някои са останали долу… Защо не се изкачат и те?
П е п и. Сигурно им е по-приятно долу.
Р о н и. Не може да бъде… Сигурно има нещо, което не разбираме. Горе си е винаги по-добре. Стоиш си горе, гледаш си отгоре, виждаш далеч… А долу… Пфу!… Дори не можеш да погледнеш нагоре!… Завиждам на дърветата отгоре!
П е п и. Да, но облаците са още по-горе.
Р о н и. Ще стигнем ли до тях?
П е п и. Това не съм ти обещала.
Р о н и. Тогава – обещай!.
П е п и. Обещавам само това, което мога да изпълня.
Р о н и /въздъхва/. Значи, никога няма да стигнем облаците!
П е п и. Има неща, които не могат да се стигнат!… Рони!
Р о н и. Кажи, Пепи.
П е п и. Приятно ли ти е?
Р о н и /весело/. Не виждаш ли?
П е п и. Радваш ли се, че сме заедно?
Р о н и. Пепи, ставаш смешна!… Ей, глупачко, какво искаш да кажеш?
П е п и /вяло/. Все ми се струва… че чувствувам…
Р о н и. Какво?
П е п и. Някаква тъга.
Р о н и. Моля?… Не чух!…
П е п и. Прикриваш някаква тъга.
Р о н и /колебливо/. А, не…
П е п и. Кажи, Рони, признай!
Р о н и /колебливо/. Глупости!
П е п и. Признай!
Р о н и. Моля ти се!
П е п и /настойчиво/. Искам да си откровено.
Р о н и /след пауза/. Е, отвреме-навреме се сещам за Лени и ми става тъжно. /Пауза. Музика./ Обичахме се толкова много… Тя сигурно страда за мен… Но какво да правя, Пепи? Нещо ми подсказва че трябва да тръгна след теб… При Лени е хубаво. Но кога щях да видя света? Нима може без да видиш света, а? Виж колко е красив!… Планината!…
П е п и. И истинският блясък на слънцето!
Р о н и. Реката!…
П е п и. Да чувствуваш вятъра край себе си!…
Р о н и. На свобода!
П е п и. Можем да правим каквото си щем!…
Р о н и. И все пак, Пепи, понякога се питам – какво ли прави моето момиченце. За какво мисли?… Забравило ли ме е?… Разбираш ли?
П е п и. Да, Рони!… И все пак, децата трябва да живеят в града, а ние, които летим – под небето.
Р о н и. Да, де… Това си казвам винаги!
П е п и. И ме обичаш нали?
Р о н и. Много!
П е п и. И никога няма да се разделим, нали?
Р о н и. Нима има сила, която да ни раздели?

Затъмнение.

 

Музика.
Светлина.
Стаята на Лени.
Майката и Бащата влизат тихо.
М а й к а т а. Лени!
Л е н и /както винаги – до прозореца/. Да, мамо.
М а й к а т а. Пети ден на прозореца!
Б а щ а т а. Искаме да се раздвижиш… Да се засмееш. Разбери, Лени, ти тъгуваш по Рони, а ние тъгуваме за теб. Единственото ни дете е тъжно.
Лени заплаква.
М а й к а т а /слага ръка на рамото й/. Лени, не плачи!
Л е н и. Плаче ми се!
М а й к а т а. Ще плачем и ние.
Л е н и /вдига глава/. Тогава няма да плача.
Б а щ а т а. Опитай се да не плачеш.
Л е н и. Но то беше едно такова мило папагалче!… Едно такова, мъничко и говореше… Глупости, но говореше… Нека си говори глупости, важното е да е при мен… /Заплаква./

Затъмнение.

Светлина. Малко преди разсъмване.
От хралупата излиза Пепи. Разтъпква се по клона. Обръща се към входа на хралупата. Стои така. Колебае се.
П е п и /тихо/. Рони!.. /Пауза./ Рони!… /Съвсем тихо, почти шепти./ Рони, събуди се…
Р о н и /гласът му/. Съмна ли се?
П е п и. Не.
Р о н и /сънливо/. Не е ли малко рано за събуждане?
П е п и. Рано е.
Р о н и /излиза от хралупата/. Пепи, какво те е прихванало?… Не виждаш ли, още е тъмно!
П е п и /глухо/. Трябва да ти кажа нещо.
Р о н и /все още сънливо/. Сега ли намери?… Защо не чакаш да съмне? /Пепи мълчи. Пауза./ Да поспим още малко, а? /Пепи мълчи./ Ох!… Какво има?… Защо мълчиш?
П е п и /най-после/. Рони! /млъква./ Трябва да ти… кажа нещо… много, много важно.
Р о н и /обръща се към хралупата/. После.
П е п и. Не може после.
Р о н и. Звездите още не са угаснали.
П е п и. Рано е, но нещо ми подсказва, че трябва да те събудя.
Р о н и. Добре де, ще ми го кажеш, но да поспим…
П е п и. Освен това, нещо ми подсказва, че ТРЯБВА ДА СЕ СБОГУВАМЕ!
Акцент върху музиката.
Р о н и /изведнъж/. Какво?
П е п и. Да се сбогуваме!
Р о н и. Пепи, будна ли си?… Не сънуваш ли?
П е п и /непреклонно/. Хайде, Рони!… ТРЯБВА!
Р о н и. Какво трябва?… Още не разбирам какво трябва!…
П е п и. Да се сбогуваме.
Р о н и /весело/. Ей, Пепи, най-после успя да ме разсъниш… /Поглежда я./ Пепи, какви са тия шеги?
П е п и /тъжно/. Трябва да отлетя.
Р о н и. Къде?
П е п и. Далече.
Р о н и. Колко далече?
П е п и. Много.
Р о н и. Добре, но защо?
П е п и. ЗА ДА СНЕСА ЯЙЦАТА СИ.
Р о н и /след пауза/. Аха!… Да, да… Хм!… Е, добре… Защо не каза?
П е п и. Както виждаш…
Р о н и. Добре, Пепи – тръгваме.
П е п и /решително/. Не!
Р о н и /изненадано/. Моля?
П е п и /спокойно и малко тъжно/. Ще отлетя САМО АЗ.
Р о н и /съвсем учудено/. Така ли? /Фиксира го./ Защо?
П е п и. Така трябва.
Р о н и /сърдито/. Пепи, чуваш ли се какво говориш? Нали си обещахме, че няма да се разделяме?… Никога, казвахме, каквото и да стане…
П е п и /тъжно/. Тогава още не знаех, че трябва да ги снеса.
Р о н и. А сега отде знаеш?
П е п и. Нещо ми го подсказа, отвътре. Същото нещо ми заповяда да отлетя.
Р о н и /след пауза/. Добре, Пепи… /Пауза./ Добре. Отлети. /Пауза./ Но веднага след туй се върни. Ще те чакам. /Пауза./ Тук… На този клон… Снеси яйцата си и ела.
П е п и /тъжно/. Колко лесно го каза, Рони.
Р о н и. Ще те чакам.
П е п и /тъжно/. Аз… няма… да се… върна.
Р о н и /едва не подскача/. Какво?
П е п и /много тъжно/ Нещо ми подсказва, че няма да се върна.
Р о н и. Слушай, ти не знаеш какво говориш!
П е п и. Знам.
Р о н и. Откъде знаеш?
П е п и. Не знам точно откъде.
Р о н и. Пепи, разбери, ще те чакам дълго. Повече отколкото можеш да си представиш. Колкото и да се бавиш, ще те чакам. Да се върнеш. Да заскитаме отново по света.
П е п и. Нещо ми подсказва, че няма да се върна НИКОГА.
Р о н и /уплашено, почти извиква/. НИКОГА?…
П е п и /тъжно/.  Довиждане, Рони!
Р о н и /безутешно/. Пепи!…
П е п и. Не се опитвай да ме изпращаш.
Р о н и /безутешно/. Пепи, какво говориш?
П е п и /много тъжно/. Извинявай и не тъгувай!… Не бива да тъгуваш.
Р о н и. Не мога, Пепи!… Това е толкоз тъжно!… Ще заплача.
П е п и. Не!… Ще видиш, Рони. Нещо ми, подсказва, че не е толкоз тъжно. После ще разбереш… Ще се намери някой да ти го обясни и ти ще си кажеш: Ей, това летящо цветенце Пепи излезе право…
Р о н и. Не може да бъде. Толкова е тъжно.
П е п и. Тъжно, за да стане весело. Рони… Извинявай. Довиждане!… Не ме изпращай. /Гласът ѝ глъхне./ Довиждане, Ронии!… /Съвсем глъхне./ Довиждане, Ронииии! /Отлита, изчезва./
Р о н и /отчаяно-тъжно/. До-до-довиждане, Пе-пепи!… /Заплаква./

Тихата музика, която досега е била фон на тъжното прощаване, се засилва и звучи дълго през

затъмнението…

 
…бавно заглъхва при новата светлина.
 
 
 
Стаята на Лени.
Лени стои до прозореца.
Б а щ а т а /влиза/. Хайде, Лени!… Обеща да се съвземеш.
Л е н и. Ще се съвзема, татко. Ще почакам още малко и ще се съвзема.
М а й к а т а /влиза/. Напразно чакаш, разбери.
Л е н и /учудено/. Кое ви кара да мислите така?
Б а щ а т а. Лени, ти си малка и не знаеш. Този, който не се е върнал пет дни, навярно никога няма да се върне.
Л е н и. ВИЕ мислите така.
М а й к а т а /учудено/. Кои НИЕ?
Л е н и. Големите.
Б а щ а т а. Тогава – чакай!
Л е н и. Ще чакам.
М а й к а т а. А не може ли, хем да чакаш, хем да си играеш навън?
Л е н и. Ще го видя отначало като точица, в небето, след това ще стане точка, после още по-голяма и ще се превърне в Рони, който ще долети през прозореца и ще каже: Здравей, Лени!… Не!… Рони ще каже много весело: Хей, здравей бе!… А аз ще кажа: Хей, палавнико, здравей бе! Здравей бе, скитнико!… И нищо повече. Ще кацне на рамото ми. Ще го попитам: Гладен ли си?… А той… /Млъква./
Б а щ а т а. Какво – той?
Л е н и /извиква/. Вижте!
М а й к а т а /уплашено/. Лени!… Какво е станало?
Л е н и /гледа през прозореца/. Вижте!
Б а щ а т а. Лени!
Л е н и /изкрещява/. Рони!…
М а й к а т а. Къде? /Поглежда./
Л е н и. Небето!
Б а щ а т а. Глупости!… Това е някаква точица.
Л е н и. Нали ви казах, Рони ще бъде точица!…
Б а щ а т а. Лени, какво говориш?
Л е н и /извиква/. Вижте! /Маха с ръка./
Б а щ а т а /слага ръка върху рамото на жена си/. Ние… /Млъква./
Излизат.
Рони каца на прозореца. Мълчи. Пауза.
Л е н и /след като го е гледала слисано/. Здравей, немирнико /С умиление./ Милото ми пъстро папагалче!…. Завърна се, а?… Дойде си!… Пристигна си, палавнико!… Рони, здравей, бе!…
Р о н и /тъжно/. Добър ден, Лени.
Л е н и /слисано/. А!… Какво е станало?…
Р о н и /глухо, през плача си/. Лени… то… си… отиде.
Л е н и. Кой си отиде?
Р о н и. Летящото цвете!… Цялото синьо, със жълти точици.
Л е н и. Рони, разкажи, отначало… Аз те оставих да си играеш…
Р о н и. Ти ме остави да си играя, а аз се запознах с Летящото цвете, пеперудката Пепи… Тя ми показа света. Обещахме си да не се разделяме, да бъдем винаги заедно и бяхме – цели пет дни. /Заплаква./ Колко щастливи бяхме, Лени!… Видях полето, гората, реката, планината… И щяхме да бъдем още по-щастливи. До края на живота си.
Л е н и. Рони, какво се е случило?
Р о н и. Тази сутрин Летящото цвете отлетя.
Л е н и /слисано/. Завинаги?
Р о н и. Каза, че няма да се върне.
Пауза.
Л е н и /най-после вдига глава/. Да, Рони…
Р о н и /поглежда я/. Какво, Лени?
Л е н и. Сега разбирам.
Р о н и /слисано/. Ти… разбираш?
Л е н и /въздъхва и заплаква/. Пеперудката вече няма да се върне.
Р о н и. Никога ли?
Л е н и. Никога! /Заплаква./
Р о н и. Ще заплача и аз.
Л е н и /бърше сълзите си/. Няма вече.
Р о н и. Обясни ми, защо няма да се върне, когато може да снесе яйцата си и да се върне.
Л е н и. Не, Рони… Не.
Р о н и. Но, защо?
Л е н и. Защото ще подари живота си.
Р о н и /слисано/. На кого?
Л е н и. На други летящи цветенца.
Р о н и. Така ли?
Л е н и. Те също ще литнат по света, да го красят… Хиляди!… Нови!… Сини! С жълти точици!… На тях ще подари живота си.
Р о н и /след пауза/. Че… то е… много тъжно… Лени.
Л е н и. Не е чак толкоз тъжно. Помисли!
Р о н и /с напиращи сълзи, настоява/. Тъжно е!
Л е н и. Помисли и ще разбереш! /Повишава глас./ Напротив – весело!… Представи си! Една не се връща, но вместо нея се появяват хиляди, може би пет хиляди… все сини, със жълти точици и всяка прилича на Пепи…
Сякаш да илюстрират мисълта ѝ, пеперудите се появяват наистина – облак, който се задава, идва, замрежва целия простор пред погледа ни.

Запява нежен ангелски хор.
Пеперудите прииждат, прииждат – наедряват.
Р о н и /весело/. Лени, виж!
Л е н и. Идват, хиляда!
Р о н и. И не ми е тъжно!.
Л е н и. Напротив!
Р о н и. Весело!
Л е н и. Жълто и синьо!
Л е н и. Елате, пеперуди!
Р о н и. Пет хиляди!
Хорът гърми тържествено.
Папагалчето и детето махат срещу прииждащата красота.

 

Край

„ЛИСКО при квадратните същества“ – сценарий, 1977.

За сваляне .pdf file:  ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ

*** Сценарий по романа „Лиско при квадратните същества”.

Макар да пише, че е за куклен театър, има описани мизансцени, които са непостижими за този жанр… Мисля, че по-скоро ТОЙ си е представял нещо като рисувана анимация…

Но пък и романът е безкрайно труден за пресъздаване в театър или кино. Бих казала, че това е един ЧИСТО литературен роман, за четене /и слушане! :)/, защото красотата и силата му са в ДУМИТЕ. Главното в него не е сюжетът, а по-скоро придружаващите сюжета разкази, срещи, случки, описания на местности и общества, които аха-аха да ни закрещят в ухото „Аааа! Чакай, чакай!… ТОВА ми напомня…?!!! А бе ТОВА не е лииии…”
.
Аз бих нарекла романа „Лиско при квадратните същества” една силна политическа сатира на НАШЕТО време, която не би могла да бъде написана направо, но само под прикритието на детската литература…
.
Много по-рано подобен жанр са били БАСНИТЕ, така че може да се каже, че тази книга е една БАСНЯ ЗА СОЦИАЛИЗМА и България. Уж смешна, но ужасяваща…
.
Ненапразно тя беше най-премълчаната от всичките му книги.
Именно затова този сценарий, вече адресиран ИМЕННО към децата – е много по-блед и безинтересен. Не зная дали някога е игран на някаква сцена. Нито дори дали е предлаган…
.
Ако искате да изпитате ИСТИНСКО удоволствие – прочетете романа. Даже – както става с истински хубавите книги – всеки нов прочит носи по-голямо удоволствие; нови и нови открития и усещания, от които ни избива едновременно и на смях, и на плач…

Романът – тук!
.
И не малко „предсказания” за бъдещето на човечеството – и на България в частност – ако можем да приемем, че тя е част от човечеството, де!, нещо, в което ние, живеещите в нея, винаги сме се съмнявали…
Дж.В. Август 2012. :)

 

борис
априлов

*

Л И С К О
П Р И
К В А Д Р А Т Н И Т Е
С Ъ Щ Е С Т В А

*
куклена
пиеса
в
две
части 
*
1977

.

.

1.

Някъде по някой от пътищата.

Минават Мокси и Лиско.

М о к с и /спира се/. Тук виждам тръни.

Л и с к о. Аз пък не виждам. Да вървим.

М о к с и. Като видя тръни аз спирам.

Л и с к о. Ти яде преди малко.

М о к с и. Като видя тръни – спирам. Вече се навървях. Вървим от пет дни и нищо. Нито такова, нито нищо.

Л и с к о.  Да вървим още малко, Мокси.

М о к с и. Омръзна ми. Пети ден търсим приключение и няма приключение. Наоколо само камъни и скали. Къде сме, кажи.

Л и с к о. Това се питам и аз. /Оглежда се./

М о к с и. Тогава върви и търси.  Приключения… Аз ще си паса.

Л и с к о. Виж, там стърчи палатка. Да стигнем поне до нея.

М о к с и. Като стигнем какво? Палатката не се яде, а тръните се ядат. Край.

 

2.

Палатка, по която са накачени въжета и разни други пещерняшки принадлежности.

Пред палатката маса и стол. Александър закусва.

Лиско се промъква към масата.

Л и с к о. Вече пети ден откакто вървим без да срещнем живо същество. /Александър маже масло върху филийката си./ Попаднахме в тази непозната област. /Александър продължава заниманието си без да погледне лисичето./ И изведнъж – вместо живо същество – човек. /Никой не му обръща внимание./ Аз съм Лиско. /Нищо./ Тръгнали сме да за приключения. /капка внимание./ Вие сигурно ме познавате, понеже всички ме познават. /Капка внимание./ От книгите… /Никакво внимание./ С мен е Мокси.

М о к с и  /влиза/. Остави този лош човек.

Л и с к о. Да, но има филийки с конфитюр. /Александър продължава да маже красиво филийката./ Точно така се маже.

А л е к с а н д ъ р /без да ги погледне/. Не ви познавам.

Л и с к о. Тази филийка е за мен, нали?

А л е к с а н д ъ р. За първи път ви виждам.

Л и с к о. Някои вместо хляб употребяват бисквити.

А л е к с. Нито съм ви чувал.

Л и с к о. Мокси, вземи си стол.

Лиско разтваря единстол и сяда край масата.

Мокси прави същото.

Неканените се настаняват, докато Александър се прави, че все още е зает с филийката.

М о к с и. На тази маса за мен няма нищо интересно.

Л и с к о. /понеже вижда че Александър си сипва чай./ На мен с лимон. /Взима си буркана с конфитюра, бръква с лъжичката и налапва./ После ще ми кажете кой сте.

М о к с и. Нямате ли бодили?

Л и с к о. Мокси, не виждаш ли, че е негостоприемен, какво му говориш!

М о к с и. Нищо не му струва да каже има ли или няма тръни.

Александър посочва с палец зад гърба си.

М о к с и. Видя ли как се разбрахме?

Мокси изчезва от масата.

Л и с к о /шари с лъжичката по вече празния буркан/. Най-мразя звън на празен буркан. /Оставя буркана на масата./ Къде ви са бисквитите? /Александър мълчи и яде./ Понякога не мога да прочета думата „бисквити”. /Отваря кутията./  Вие турист ли сте?

А л е к с /допива кафето си/. Аз бързам.

Л и с к о. За къде?

А л е к с. Трябва да се спусна в една непозната пещера.

Л и с к о. Да не сте от ония? /Александър поклаща глава./ Дето скитат по…  /Александър поклаща глава./ А бе вие да не се казвате Александър? /Александър кима./ Художникът? /Кимане./ Чувал съм. /Лиско яде./

А л е к с. За мен най-важното нещо са пещерите.

Александър става и се приготвя.

Л и с к о. Мокси!

Мо к с и /влиза/. Какво има?

Л и с к о. Ще слизаме в пещера.

М о к с и. Без мен!

Мокси излиза.

А л е к с. Какво каза?

Л и с к о. Ще пасе и ще ни чака.

А л е к с. Смяташ да идваш?

Л и с к о. Да не би да не може?

А л е к с. Знаеш ли какво е вътре? Пещерата в която влизам е неизвестна. /Шепти./ Никой не я знае. АЗ я открих. Не се знае какво ме чака вътре.

Л и с к о. Мокси!

М о к с и /появява се/. Какво?

Л и с к о. Помогни за багажа.

М о к с и. Лиско, много те моля да не ме поставяш в неудобни положения. Сега паса, а когато паса няма сила на света, която може да ме изтръгне от тръните. Вие си влизайте по пещерите, а аз ще оставя тръните да влизат в устата ми… Александре, кажете му най-после на тоя!

А л е к с. Лиско, не закачай Мокси.

3.

До дупката на пещерата. Тя не се вижда, вижда се само едно дърво.

Влизат Александър и Лиско. Александър стоварва на сцената огромни пакети с багаж.

Александър завързва въжето за дървото.

Л и с к о. Каквоправим?

А л е к с. Завързвам въжето за това дърво.

Александър връзва най-големия денк и останалите пакети с въжето, след което спуща въжето в дупката.

Л и с к о. Какво правим?

А л е к с. Спущам багажа на дъното на пещерата. /Пауза./ Хайде.

Л и с к о. Какво ще правим?

А л е к с. Ще се спуснем и ние.

Спущат се.

Л и с к о. Олеле!

А л е к с. Какво?

Л и с к о. Не знам.

Изчезват в дупката.

 

4.

Отвесния проход на пещерата. Тъмнина. Чуваме гласът на Лиско да бъбре нещо. Появява се светлина. Виждаме отвесното въже.

Александър се появява, спущайки се от горе. На гърдите му виси електрическо фенерче. На рамото му е Лиско.

Л и с к о. Не се ли спущаме много ниско?

А л е к с. Страх ли те е?

Л и с к о.  Много слизане.

А л е к с. Никога не съм очаквал, че дупката е толкоз дълбока. Сигурен съм, че ще следват изненади.

Л и с к о. Кога ще се връщаме?

А л е к с. Някои колекционират марки, други картички, или кибритени кутии. Аз колекционирам пещери.

Л и с к о. Няма ли да се връщаме?

5.

Първата площадка. Адска тъмнина. Но отгоре започва да светлее. Александър се спуща с фенерчето и Лиско.

А л е к с. А!…

Л и с к о /уплашено/. Какво?

А л е к с. А!…

Л и с к о /уплашено/. Какво има?

А л е к с. Стъпихме на дъното.

Л и с к о. Това не е ли добре?

А л е к с.  А!…

Л и с к о /уплашено/. Моля ви се!

А л е к с. Не е дъното!

Л и с к о. Защо? Нали стъпихме?

А л е к с. Да, но там… /Лиско диша учестено./ Има… /осветява с фенерчето./ Знаех си аз!…

Л и с к о. Кажете… Какво има там?

А л е к с. Нова дупка… Ново спущане… /Измъква ново въже./ Ах, че се радвам! /Завързва въжето за старото въже./ Открихме неоткрита досега пещера. /Вързва багажите./ Голяма изненада! /Спуща багажите в дупката./

Л и с к о. Ама… и ние ли?

А л е к с. /ентусиазирано/. Ах, как се радвам!…

6.

Тъмнина. Отново светлина отгоре. Отново се появяват двамата спущащи се по въжето. Този път се спущат мълчаливо.

А л е к с /поглежда надолу и долага доволно/. Стигнахме дъното!

Л и с к о. Това хубаво ли е?

А л е к с. Интересно е!…

Стъпят на земята. Електрическото фенерче шари наоколо. Чуваме някакво тупане. Туп-туп-туп.

А л е к с. Какъв е този шум?

Л и с к о. И на мен ми прави впечатление.

Ослушват се. Туп-туп-туп-туп…

А л е к с. Аааа, Лиско, не така!

Л и с к о /уплашено/. Какво?

А л е к с. Сърцето ти!

Л и с к о /успокоява се/. Е да… Голямо сърце имам.

А л е к с. А!…

Л и с к о. Отново ли?

А л е к с /ликува/. Приготви се за трето спущане!

Л и с к о. Ох!…

А л е к с /радостно/. Дано се спуснем няколко пъти!

7.

Тъмнина.

Отново светлинката. Отгоре се спущат Александър и Лиско.

Туп-туп-туп! – сърцето на лисичето.

А л е к с. Тази е най-загадъчната пещера. Продължава все надолу и надолу. Дано се спуснем още няколко пъти! Лиско!

Л и с к о /плахо/. Какво?

А л е к с. Ще се пукна от радост!

Л и с к о. А аз от страх.

8.

Тъмнина. Светлинката се спуща. С нея – Александър и Лиско.

А л е к с. Жалко!

Л и с к о. Защо?

А л е к с. Това е дъното на дупката. /Осветява наоколо./ Нищо!… Ще се пукна от ярост.

Лиско въздъхва.

А л е к с. Ти май се успокои.

Л и с к о. Никога не съм се спущал толкоз ниско в живота. си.

А л е к с /изведнъж/. А!..

Л и с к о /пъзливо/. Какво?

А л е к с. Ще се пукна от радост!

Л и с к о /трепери/. И аз…

А л е к с. Дойде ред на лодката!… Видя ли, Лиско, на всичко си му идва редът. /Отваря багажа, измъква лодката, надува я, тя се изпълва веднага с въздух./ Виж какво хубаво езеро. /Александър насочва светлината към посоката./  Хайде!

Л и с к о /пъзливо/. Мммоля?

А л е к с. Влизай в лодката!…

Л и с к о /изумено/. В лодката?

А л е к с. Не виждаш ли какво голяма езеро? Хайде! /Взима лисичето и влизат заедно./ Ще се пукна от радост.

Хваща веслата и започва да гребе.

А л е к с /спира да гребе и прошепва/. Знаеш ли какво?

Л и с к о /шепти/. Какво?

А л е к с /шепти/. Според мен…

Александър започва да гребе.

Л и с к о /шепти/. Какво според вас?

Вместо да отвърне, Александър пали големия петромаксов фенер.

Силната светлина, прогонва мрака и Александър подсвирва.

Л и с к о /изтръпва/. Защо подсвирнахте?

А л е к с. Според мен…

Гласът му секва.

Л и с к о. Какво според вас?

А л е к с. Според мен… Лиско, какво става тук?

Л и с к о /потреперва/. Какво става тук?

А л е к с. Боже мой, тази пещера!…

Л и с к о. Моля ви се, какво има?

А л е к с. Дявол да го вземе!

Л и с к о. Моля ви се, какво е станало?

А л е к с. За първи път…

Л и с к о. Какво за първи път?

А л е к с. Виждам такава пещера.

Л и с к о. Няма ли да се връщаме?

А л е к с. Да не съм луд!… А! Що за пещера!… За първи път се сблъсквам с такова нещо… А! Не може да бъде!…

Л и с к о. Ще останем ли живи?

А л е к с. Бъди спокоен. /Погалва нежно гърба на лисичето./ И все пак, малко, страхливо лисиче, това не може да бъде.

Александър вече не гребе, докато гали и говори, той се озърта на всички страни.

Л и с к о. Доколкото разбирам, попаднали сме в…

А л е к с. Точно така, но Александър не е глупак.

Л и с к о. В този лабиринт можем да се въртим докато позеленеем.

А л е к с. И да се измъкнем едва след три дни.

Л и с к о. Има най-малко петстотин разклонения.

А л е к с. Затова, ще се върнем при висящото въже. В багажа имам рибарско влакно, ще завържем влакното за въжето и ще го пуснем след нас… Разбираш ли?

Л и с к о. За да не се губим!

А л е к с. Назад към висящото въже, с което се спуснахме!

Александър започва въодушевено да гребе. Спира. Оглежда се.

Удари на барабан. Тишина.

А л е к с. /шепти/. Лиско.

Л и с к о. Да..

А л е к с. На това място бяхме ли, или не бяхме?

Л и с к о. Май че не бяхме.

А л е к с. А според мен – бяхме… Тази напукана скала ми е позната.

Л и с к о. Има нещо такова.

А л е к с. Спокойно, ще се оправим.

Започва отново да гребе. Лодката се движи в лабиринт от скали, които образуват сводове на пещерата. Спира.

А л е к с. Александър не е глупак!… Трябва да оставяме по нещо, за да видим дали не се връщаме на същите места. Имаш ли нещо?

Л и с к о. Много ли сме зле?

А л е к с. Намерих стотинки. Ще оставям по скалите, стотинките блестят като котешки очи.

Започва да гребе и да оставя стотинки.

Л и с к о. Колко е часът?

А л е к с. Минали са шест часа.

Л и с к о. Имаме ли нещо за ядене?

А л е к с. Две закуски.

Л и с к о. Какво ще кажете, ако преминем към първата закуска?

А л е к с. Ей сега, щом открием висящото въже!

Загребва отново и спира уморено.

Л и с к о. Не е ли по-добре да закусим преди да сме открили висящото въже?

А л е к с. Съгласен съм, но храната ни се намира при висящото въже.

Удари на барабани.

Тишина.

Л и с к о /въздъхва/. Според мен, висящото въже се превръща във висящ въпрос.

А л е к с. Ние сме първите, които попадаме в тази пещера и се загубваме в този лабиринт. Ние сме откриватели, разбираш ли?

Л и с к о. Разбирам… Това там не е ли една от стотинките?

А л е к с /сломено/. Така ли?

Л и с к о. А там още една, и още една… Което означава…

Удари на барабани. Тишина.

А л е к с. Означава, че се въртим на едно и също място.

Александър гребе.

Л и с к о. Изглежда, че навлязохме в непознато място.

А л е к с. Защо мислиш тъй?

Л и с к о. Скалите ми се виждат по-тъмни.

А л е к с. Понеже гасне светлината.

Л и с к о /сепнато/. Какво?

А л е к с. Батериите не са вечни, а и горивото в лампата свършва.

Александър гребе.

Л и с к о. Момент!

А л е к с. Какво има?

Л и с к о. Там не е ли багажа ни?

А л е к с /извиква/. Ура!… Намерихме го!… Победихме лабиринта!

Гребе бързо.

9.

Площадката с багажа.

Лодката се появява, Александър слиза от нея. След него слиза Лиско.

Александър осветява пакетите.

А л е к с. Целият багаж е тук!

Л и с к о /весело/. И закуските!

А л е к с. /живо/. И те!

Л и с к о. А знаете ли кое го няма?

А л е к с. Кое?

Л и с к о /спокойно/. Висящото въже.

Удари на барабани. Тишина.

Дълго двамата стоят изправени и гледат нагоре, където е висяло висящото въже.

А л е к с. Няма никакво въже. /Почесва се./ А само то можеше да ни върне там, откъдето сме дошли.

Започват да ядат.

Л и с к о. Вече не ме е страх и не съжалявам…

А л е к с. Но избавление от това положение няма вече, лисиче. Знаеш ли това? /Пауза./ Чудеса отдавна не стават.

Л и с к о. А изчезването на въжето?

А л е к с. Може би нещо случайно.

Л и с к о. Завързахте ли го добре?

А л е к с. Не вързвам за първи път.

ТУП!

Л и с к о. Какво падна?

Александър се навежда и вдига въжето.

А л е к с. Висящото въже вече не е висящо, а навито.

Л и с к о /уплашено/. Какво значи това?

А л е к с. Някой го е изтеглил, НАВИЛ го е, и ни го е ХВЪРЛИЛ.

Л и с к о. Става нещо много необяснимо.

А л е к с. Първо – слязохме в дупката, където имаше една площадка, после слязохме още по-долу – на втората площадка,после се спуснахме още два пъти и тръгнахме с лодка по езерото. Заблудихме се в лабиринта, върнахме се при площадката с висящото въже и…

Л и с к о. Висящото въже го нямаше.

А л е к с. Някой ни го хвърли отгоре.

Разглежда въжето.

Л и с к о /прави рупор с лапичките си/. Хеееееей!

А л е к с. Хееееей!

Викат на всички страни.

Тишина. Пауза.

Алекс. Хайде в лодката.

Л и с к о. Защо?

А л е к с. Назад не можем, да опитаме напред.

 

10.

Отново сред стените на лабиринта.

Александър гребе.

Л и с к о /нарушава мълчанието/. Знаете ли какво?

А л е к с. /спира да гребе/. Какво?

Л и с к о. Макарата с рибарското влакно не се върти.

Удари на барабани. Тишина.

Л и с к о. Какво означава това?

А л е к с. /взима макарата и я разглежда/. Това означава, че сме загубени в лабиринта.

Л и с к о. Защо?

А л е к с. Някой е откачил влакното от камъка, на който го бяхме завързали.

Удари на барабани. Тишина.

Л и с к о /шепти/. Това е ужасно.

А л е к с. /шепти/. Лиско, извинявай, но… Според мен, това е краят ни.

Л и с к о. Не знам дали съм ви казал, но аз съм бил в стомаха на акула… и в ноктите на орел.

А л е к с. Знам.

Л и с к о. И пак съм жив… Не помня кой, може би мъдрецът Скомфуций…

А л е к с  /усмихнато го поправя/. Конфуций!

Л и с к о. Скомфуцих се!… Но някакъв мъдрец е казал, че смъртта не е нищо друго освен заминаване, в което си загубил билета си за връщане.

А л е к с. Но сега се намираме в един ужас,Лиско. Всичко край нас е ужасно.

Л и с к о. Добре де, а можем ли да се смеем?

А л е к с. Как да се смеем?

Л и с к о. Така… Започнете да се усмихвате… В най-тежките моменти разтегнете устни за усмивка… Вижте как. /Показва./

А л е к с. Това е гримаса.

Л и с к о. Гримасата е бебето на смеха.

А л е к с /разтяга устни/. Така ли?

Л и с к о. Така!… Сега по-широко!

Започват да се усмихват, гледат се и се усмихват, все по-широко, а накрая започват да се смеят с глас.

А л е к с. Ха-ха-ха!

Л и с к о /отвръща му/. Ха-Ха!

Лабиринтът кънти от смях.

Л и с к о. Да уплашим този, който искаше да ни уплаши!

А л е к с. Да го смразим! Смеят се.

Л и с к о /вика/. Глупако, не се страхуваме!

А л е к с. Простако!

Л и с к о. Не ни плашиш вече! /Тишина./ А!… Не забелязвате ли нещо?

А л е к с. /спокойно/. Да, ние се движим.

Л и с к о /плахо/. Това пък какво означава?

А л е к с. /многозначително/.Има течение.

Л и с к о. И какво?

Ал е к с. Ще ни отведе някъде.

Л и с к о. Къде?

А л е к с. Ооох! Ако знаех!…

Удари на барабани.

Л и с к о. Как бързо се движим!

А л е к с. Ние летим!

Л и с к о. Какво е това там?

А л е к с. Светлина?

Л и с к о. Фенер ли е?

А л е к с. Слънцето!

Барабани, после музика, музика, музика.

11.

Лодката с нашите герои се появява пол клоните на черни върби.

Лиско и Александър излизат на сушата. Оглеждат се.

А л е к с. Нищо не разбирам.

Л и с к о. И аз.

А л е к с. Уж се спущахме, спущахме, а излязохме на повърхността без да се изкачваме.

Л и с к о. Но си имаме закуски.

А л е к с. Какво е туй тъмно небе? Какви са тези черни върби? Къде се намираме? Не съм виждал такъв пейзаж.

Л и с к о. Закуските са на лесно, нали?

А л е к с. И как вони на бензин!

Александър запушва носа си.

Л и с к о. Не искам да ви тревожа, но някой се приближава.

А л е к с. Да се скрием.

Скриват се.

Чуваме как някъде гърмят автомобили.

Влизат Квадратната жена и Квадратният мъж, които носят на главите си противогазови маски.

М ъ ж ъ т /смъква маската/. Какъв въздух!

Ж е н а т а /смъква маската/. Каква тишина!

Хващат се за ръцете.

Лиско и Александър се споглеждат.

М ъ ж ъ т. Затова обичам да те водя в този парк.

Ж е н а т а. Следобед ще ме заведен ли на кино?

М ъ ж ъ т. Какво дават?

Ж е н а т а. „Към усъвършенстване на автомобилните гуми“.

М ъ ж ъ т. А, този го чакам отдавна. Детето вчера гледало „Електронагреватели“ и много го харесал!

Ж е н а т а.  Това е известен детски филм.

М ъ ж ъ т /поглежда, часовника си/. Почивката ни изтече.

Целуват се и малко преди да нахлузят протизогазовите си маски, Александър и Лиско се появяват пред тях.

Мъжът и Жената стоят неподвижно и ги гледат.

А л е к с. Извинете, можете ли да ни кажете къде се намираме?

Мъжът и Жената извикват нещо и едновременно хукват, изчезват.

Л и с к о. Защо избягаха?

А л е к с. Загадъчна история… Тази непозната пещера, езерото, въжето което падна в краката ни, лабиринта…

Лиско. И тези черни върби!…

Мълчат, ослушват се в шума на колите.

А л е к с. Това е парк, а там е градът. Тръгваме ли?

Л и с к о. Не ви ли е страх?

А л е к с. Но какво да правим. Няма да стоим само тук.

Л и с к о. Каква ли е тази страна?

А л е к с. Не знам, но хората ми се струват квадратни, говорят само за техника, децата им гледат само технически филми, вместо въздух – бензинови па̀ри… И шум – колкото щеш. Да не се казвам Александър, ако не трепериш от страх.

Л и с к о. Прав сте, но да вървим.

Музика.

12.

Адски шум от мотори. Мрачни, настръхнали квадратни сгради със строги очертания, неестетични. Улицата е без тротоари, задръстена от смешни квадратни коли, които пълзят в двете посоки. Няма пешеходци, всичко е в колите, оборудвано с маски. На една от сградите надпис:

Национален театър на страната Квадратия

Днес – пиесата „РЕОТАН“

Утре – „ХЛАДИЛНИЦИ С ВЪТРЕШНО ГОРЕНЕ“

А по-нататък:

Куклен театър.

Днес – „ПЛОМБА“

Утре – „ОТВЕРКА“

 

Колите гърмят ожесточено, по улицата няма нито едно свободно място за минаване.

В дясно на сцената влизат Лиско и Александър.

Гледат картината  пред себе си.

 

А л е к с. Такова нещо не съм и сънувал.

Л и с к о. Квадратия!

А л е к с. Няма пешеходци!

Л и с к о. Само автомобили!

А л е к с. Един до друг!…

Л и с к о. Вече се страхувам.

А л е к с. Какво предлагаш?

Л и с к о. Да бягаме.

А л е к с. Къде?

Ненадейно колите спират. Става неимоверно тихо.

Л и с к о. Видяха ни.

А л е к с. Да.

Л и с к о. Гледат ни!

Л и с к о. Да бягаме!

А л е к с. Назад към парка!

Изчезват и моментално започва експлозията на моторите, колите тръгват.

13.

Лиско и Александър бягат из парка. Спират задъхани.

– Ето ги! – извиква Лиско.

– Давай на дясно! – казва Александър.

Изчезват.

 

14.

Лиско и Александър спират задъхано някъде в парка.

А л е к с. Избягахме ли им?

Л и с к о. Вижте, идват от там!

А л екс. Тогава насам!

Хукват и изчезват.

15.

Л и с к о /влиза/. Елате тук.

А л е к с /влиза/. Защо тук?

Л и с к о. Тук не могат автомобили. Ще трябва да слязат и да тръгнат пеша.

А л е к с. Хитро лисиче си ти.

Л и с к о. Цял живот в автомобили и… Не могат да бягат като нас…

А л е к с /сбутва го/. Тихо!

Притаяват се.

Чуваме как една след друга спират коли, къде – не знаем, спират някъде наблизо, разбираме го по форсирането и заглъхването на двигателите.

Тишина с напрежение.

Л и с к о /шепти/. Сега разбирам Мокси.

А л е к с. Тихо!

Л и с к о. Сега си пасе и никой не го гони.

А л е к с. Тихо.

Л и с к о. Идват право към нас.

Влизат три квадратни същества. Смъкват маските си.

П ъ р в о т о. Какво стана?

В т о р о т о. Докато спрем колите и изчезнаха.

Т р е т о т о. Бе какви бяха тия. Едното ми приличаше на човек, а другото на лисиче.

В т о р о т о. Човек… Минал покрай хората.

П ъ р в о т о. Заприлича ми на ламаринианец.

Т р е т о т о. Като го хванем ще разберем.

Влиза Четвъртото квадратно същество.

Ч е т в ъ р т о т о. Изтървахте ли ги?

Т р е т о т о. Къде ще бягат!…

П ъ р в о т о. Какъв въздух!

В т о р о т о. Каква тишина!…

Ч е т в ъ р т о т о. Ти тръгни насам, а ти натам… Вие заобиколете.

Л и с к о /шепти на Александър/. Заграждат ни.

А л е к с. Те са тежко, одвижни и ще хукнем през тях. Еднооо, двееее, три!

Хукват, пробиват обръча.

16.

Колите на преследвачите.

Александър бързо отваря едната и влиза. След него – Лиско.

 

17.

В автомобила. Александър и Лиско седят един до друг.

Александър пали колата.

А л е к с. Потърси маски.

Л и с к о. Ето три.

А л е к с. Сложи си една. /Сам си поставя маска./ Сега сме квадратни.

Л и с к о. И какво?

А л е к с. Ще избягаме.

Л и с к о. Давайте!

А л е к с. Все пак ще ни настигнат.

Лиско показва ключове.

А л е к с /с възхищение/. Страшен си!

Колата тръгва.

18.

Колата префучава пред нас. Вътре са Лиско и Александър.

Притичват четиримата.

Викове:

– Избягаха!

– Напред към колите!

– Не може!

– Защо?

– Лисичето е откраднало…

– …ключовете на колите!

19.

Потокът от коли.

Сред тях – кола с две квадратни същества. Само вдигнатата нагоре опашка ни подсказва, че тук са героите ни.

Л и с к о. До тук – добре!

А л е к с. Скрий опашката си.

Л и с к о. Крия я, но нека да разглежда.

Свива опашката си.

Пауза в която колата върви с потока на другите коли. Моторите гърмят.

Л и с к о. Докога ще обикаляме?

А л е к с. Докато обикаляме няма поне да ни хванат.

Л и с к о. Какво ли ядат квадратните?

А л е к с. Стига с твоето ядене!

Л и с к о. Пуснете радиото.

Александър включва радиоприемника на автомобила.

Р а д и о т о.  …Методът има много достойнства. Преди всичко в резултат на флуидалното изгаряне на въглищата. Флуидация наричаме процеса на създаване пулп от дребните частици на твърдите тела чрез смесването им с течност или газ… Внимание, внимание! Прекъсваме редовното предаване и беседата за въглищата. Извънредно съобщение. В столицата ни са се появили непознати същества. Подгонени, съществата са откраднали кола номер 173-196, бяла и са побегнали. Търсете бяла кола марка ГИБО, номер 173-196!… Обадете се веднага на специалния отдел. Продължаваме беседата за въглищата… Този процес предизвиква ускоряване на химическите реакции…

Александър изключва радиото и започва да се оглежда. Лиско също се оглежда. Опашката му се измъква нагоре, но той я удря с замах и тя се прибира.

А л е к с. Сега всеки търси номера на колата ни.

Л и ск о. Време е да офейкаме.

А л е к с. Заградени сме от автомобили.Две редици натам и две редици насам… Ще ни хванат.

Л и с к о. Вижте!

А л е к с. Този чичко ни вика.

Л и с к о. Иска да ни спаси.

Успоредно на тяхната кола се нарежда колата на Не Толкоз Квадратното същество. Отваря гюрука си.

Александър се оглежда, натиска някакво копче и отваря гюрука на откраднатата кола.

Не Толкоз Квадратното Същество им прави знак да дойдат при него. Лиско и Александър прескачат от едната в другата кола в движение. Откраднатата кола остава да се движи в конвейра без хората в нея. Непознатият кара безмълвно. Лиско и Александър го наблюдават хем уплашено, хем учудено.

Н е п о з н а т и я т /най-после/. Какво правите тук!

Л и с к о. Защо ни гоните?

Н е п о з н а т и я т. Защото сме квадратни същества, а вие не сте квадратни същества и се страхуваме.

А л е к с. От нас?

Н е п о з н. Смехът и песните ще ни донесат нещастия. Живеем хубаво и без тях.

Л и с к о. Без смях?

Н е п. Имаме си всичко, което ни трябва. На човек се падат по два автомобила, два телевизора и два хладилника.

Л и с к о. Че защо ви са по два?

Н е п. Искаме да имаме.

А л е к с. Вие май не сте толкоз квадратно същество.

Н е п. Ако се досетят и те, загубен съм.

Л и с к о. Какво ще ви правят?

Н е п. Ще ме изгонят.

А л е к с. Къде?

Н е п. В Ламариния.

Колата спира.

Л и с к о. Защо спряхме?

Н е п. Тук е границата.

А л е к с. Какво е Ламариния?

Н е п. Обратното.

Л и с к о  и  А л е к с. Аха!

Н е п. Мисля че там ще бъдете добре.

Л и с к о. В обратното.

Лиско и Александър слизат от колата.

Н е п. Довиждане.

Колата, изчезва.

Л и с к о. За първи път ми се случва да се чувствувам добре в обратното. Сега пък ще влезем в нещо обратно. На мен ми се струва, че там пък където бяхме беше обратно.

А л е к с. Зависи на кое.

Л и с к о. Обратното може да е обратно на всичко.

А л е к с. Освен на себе си.

Л и с к о. Бе, де да знаеш, понякога, съм забелязало, че самият аз ставам обратен на себе си.

А л е к с. Струва ми се, че подразбрах нещо.

Прозвучава протяжен писък на полицейска сирена.

Загърмяват моторите на няколко коли.

Л и с к о. Какво става?

А л е к с. Нищо, само ни преследват… Там е границата!

Л и с к о. Напред!

Хукват. Колите свирят свирепо. Моторите ръмжат, муцуните на колите са вече по петите им. Последни усилия, тъй като бариерата на границата се вижда. Напрежение на преследването. Скок през бариерата.

Муцуните на колите се залепват на бариерата. Чуваме смехът на Александър и Лиско: Ха-ха-ха!

Край на първа част

 

Втора част

 

1.

Някъде по меките коловози на Ламариния. Тук слънцето блести ярко, птиците в клоните на дърветата ще припаднат от пеене.

С уморена походка влиза Александър.

А л е к с. Пет часа вървим и нищо. Само трева, дървета, ручеи и пеещи птици.

Уморено влиза лисичето.

Л и с к о. Тук пътеката се влива в голям път.

А л е к с. /неочаквано го дръпва и го скрива/. Тихо!

Чува се чаткане на копита, дрънчене на китари и песен. Минава файтон в който седят няколко млади ламаринианци. Пеят и свирят весело. Срещат се с насрещен файтон, в който хората също пеят и дрънкат на китара. Разминават се с весели поздрави.

Лиско излиза на пътя.

Срещу него се появява Силвестрициозия, хубаво момиченце, облечено в старомодна дълга рокля с дантели. В ръцете си подрежда букет цветя.

С и л в е с т р и ц и о з и я /внезапно вижда лисичето/. Охо!

Л и с к о. Аха.!

С и л в е. Татко, лисиче!

Л и с к о /казва нещо, но не се чува, тъй като преминава файтон с весели смеещи се хора./

С и л в е. /след отминаването на файтона/. Какво казахте?

Л и с к о. Времето е хубаво.

С и л в е. Силвестрициозия.

Л и с к о. Лиско.

С и л в е. Баща ми е директорна театър.

Л и с к о. Баща ми е счетоводител на Тихата гора.

С и л в е. Ще си поиграем ли?

Директорът влиза.

Д и р е к т о р ъ т  н а  т е а т ъ р. Охо!

Л и с к о. Аха.

Д и р е к т о р ъ т. Ще тръгваме ли?

Л и с к о. Тук съм забравил един Александър.

Александър се появява.

Д и р. Охо!

А л е к с.  Няма как – аха!

Всички се смеят.

Влиза файтонът на директора. Всички се качват и се наместват. Силвестрициозия взима Лиско в ръцете си и го целува. Директорът взима юздите. Конете тръгват в тръст. Чуваме веселото чаткане на копитата. В същия ритъм чуваме и песента изпълнявана от невидим квартет или нещо друго:

Ламариния!

Ламариния!

Да живее Ламариния!

Нашата страна!

Нашата страна! Да живее Ламариния!

Л и с к о /в едно от затишията/. От името ви може да се направи стихотворение, но го забравих.

С и л в е. Силвестрициозия.

Краят на песента.

Тишина с птичи песни.

Л и с к о:

Сил

ве

стриц!

Сил

ве

стриц!

Стриц, стриц, стриц!

Я, я, я!

Сил

ве

стри

ци

озия!

С и л в е. /весело/. Мога ли да те целуна?

Целуваго.

Л и с к о. Бяхме в една ужасна страна с много пушек. Дори птичките бяха забранени, защото пеят.

С и л в е. Квадратия.

Л и с к о. А това тук?

С и л в е. Ламариния!

Файтонът изчезва.

2.

Дискусия между ламаринианци сред чудесна градинска обстановка.

Всички говорят едновременно.

Гласът на една жена надделява и принуждава аудиторията да слуша.

Ж е н а т а. И все пак не ми е ясно защо трябва да нападаме.

О р а т о р ъ т. На нас ни трябва електричество. Ние сме страна на песните и смеха, но си нямаме кино. А кино без електричество? Как я смятате тая работа? Ние синямаме електричество, ние все още си светим със свещи.

Г л а с. Не ни и трябва! Не искаме да станем като Квадратия!

О р а т о р ъ т. А кино?

Г л а с о в е. Искаме.

О р а т о р ъ т. Но кино без електричество още не е измислено. Затова… /Абсолютна тишина./ ще навлезем в Квадратия, ще си откраднем електричество и ще си построим кина.

Чак сега виждаме, че файтонът на театралния директор е спрял до дискусията. Всички слушат с интерес.

Г л а с. Не искаме електричество?

Г ла с. Не ни трябва!

Г л а с. Трябва ни!

Глас. Искаме кино!

– Не искаме кино!

– Киното е изкуство!

– Ами!

– Изкуство е!

Дискусията се превръща в горещи викове и глъчка. Дори в боричкане и нанасяне на удари, но всичко туй под акомпанимента на китарите.

На преден план – файтонът и четиримата в него.

А л е к с. /учудено/. Вие нямате още електричество?

Д и р. Че защо ни е?

А л е к с. Тогава как живеете?

Д и р. С песни, литература, театър и рисуване.

А л е к с. Невероятно!

Д и р. В Квадратия туй е забранено. Роди ли се някой с желание да пее, прехвърлят ни го на нас.

Л и с к о. За това ли ни изгониха?

Д и р. Ами да.

Л и с к о. И какво, ще крадем ли електричество?

Д и р. Ще решим чрез гласуване.

3.

Лиско и Силвестрициозия седят на столчета край масичка в градинка пред шадраванче. Ядат сладолед. Силвестрициозия взима с лъжичката си от своята чашка и поднася на Лиско.

На заден план се движат платна на ветроходи.

С и л в е. Ако се обяви войната, всички възрастни ще заминат и ще си останем сами.

Л и с к о. И ще ядем много сладолед.

С и л в е. Вярно ли е, че там хората са квадратни?

Л и с к о. Носят маски на лицата си.

С и л в е. Въздухът бил отровен.

Л и с к о. При вас обаче е хубаво.

С и л в е. Но откраднем ли си електричеството, като нищо ще станем като тях.

Л и с к о. Там защо забраняват смеха и песните?

С и л в е. Понеже носели нещастия.

Л и с к о. Ха!

Оръдейни изстрели.

Двамата се заслушват в гърмежите.

С и л в е. Сега ще правим лудории.

Влиза Александър.

А л е к с. Лиско, тръгвам на война.

Л и с к о. А аз?

А л е к с. Оставаш тук.

С и л в е. Ти си дете.

Л и с к о. Силвестрициозия.

С и л в е. Кажи, Лиско.

Л и с к о. Когато аз съм някъде, няма начин нещо да се случи без мен.

Александър и Силвестрициозия: – Охо!

Л и с к о. Аха!

Директорът влиза.

Д и р. Тръгваме!

А л е к с. Довиждане, Лиско. Довиждане, Сил!

Д и р. Довиждане, деца!

Двамата излизат.

Л и с к о. Сил, искаш ли да жумиш и после да ме търсиш?

С и л в е. Да. /Обръща се и започва да брои./ Едно, две, три, четири, пет…

Л и с к о. Без мен ще вземат да объркат нещо.

Силвестрициозия продължава да брои.

Лиско излиза.

 

4.

Събрание на открито.

О р а т о р ъ т. Граждани на Ламариния, квадратианците живеят в мир с нас, но е е налага да ги нападнем. Ние сме страна на изкуството. Нямаме нито един автомобил, не знаем какво е това машина, не познаваме хладилниците и електрическите перални, но искаме да гледаме филми, а филми не могат да се прожектират без електричество. Ето защо…

Г л а с. Напред към Квадратия!

Гласове.  – Към електроцентралата!

Ораторът вдига ръце.

О р а т о р ъ т. Спокойно!

Г л а с. Напред!

О р а т о р ъ т. Граждани, спокойно! /Пълна тишина./ Нашият план е да парализираме неприятеля. В столицата на Квадратия всички улици сапълни с автомобили. Има едно единствено свобод но квадратче, за да се разместват автомобилите.

Г л а с о в е. Знаем.

О р а т о р ъ т. По даденсигнал нашият агент там ще вкара в движение още една кола и ще запълни квадратчето.

Г л а с о в е. – Браво!  – Отлично!

О р а т о р ъ т. Тогава движението по улиците ще се задръсти, колите няма да могат да се движат, квадратианците, които прекарват живота си в автомобилите, няма да могат да излязат от тях и…

Г л а с о в е:  – И ще нападнем!  – Напрееееед!

Запяват:

Напред, напред

Напред, ламарианци!

Напред, напред

Напред, ламарианци!

Назад, назад

Назад, квадратианци!

Назад, назад,

назад, квадратианци!

Пазете се, пристигаме

с оръжие в ръка

Напред ламарианци,

назад, квадратианци!

Запалват факли и ги размахват, като продължават да пеят.

5.

Столицата на Квадратия от птичи полет.

Ясно се виждат улиците, по които плътно се движат квадратчетата на автомобилите. Вижда се празното квадратче, определено за маневриране. Мрачно е, чуваме ръмженето на двигателите.

Както в оная детска играчка с комбинациите на квадратите, автомобилите умело използуват празното квадратче по улиците за да променят движението си при завой или влизане в друга улица.

Хеликоптер над града. В хеликоптера седи диспечерът на движението.

Пред него е радиотелефонът.

Д и с п е ч е р ъ т. Ало, ало!… Всичко нормално. Квадратът се намира на двеста и втора улица, до пряката седемдесет и пета. Придвижва се към седемдесет и седма, седемдесет и девета. /Ние виждаме всичко на таблото./…Всичко нормално!… Квадратът се намира на деветдесет и пета. Всичко спокойно… А!…

Г л а с /по радиотелефона/. Какво има?

Д и с п е ч е р ъ т. Ало, нещо се случи… Ало!…Внимание! Неизвестна кола влезе и запуши квадрата!

Ние виждаме това на таблото – отначало движението си е движение, докато една кола от странична уличка се вмъква в празния квадрат и го заема. Няколко мига всички коли продължават да се движат по старата посока, но в даден момент се получава задръстването. Пълна неподвижност. Моторите секват. Тишина.

 

7.

Няколко от колите наблизо. Някои от водачите на колите смъкват противогазовите си маски.

Разговор между подалите се от автомобилите глави:

– Май че се задръстихме,

– Не може да бъде!

– Да.

– Тогава – лошо!

– Квадратът е запълнен

– Не може да бъде!

– Тихо!

– Какво има?

– Не чувате ли нещо?

– Особен шум!

– А, какво става?

Чуваме началният ритъм на песента.

– Ужас!

Ритъмът се засилва.

– По дяволите!…

8.

Улицата. Ламаринианците тичат по покривите на колите, подскажат от кола на кола и пеят, като дръзко си пригласят с китарите. Някои се задържат по-продължително на едно място – танцуват. Докато накрая се струпват на площада, където започва страшна канонада от ритми и танци.

Истинска фиеста.

Песента има следното съдържание:

Напред, прометейци!

Напред, прометейци!

Напред, прометейци

да си откраднем

елек-

три-

ческа

е-

нер-

гия!

Да

си

гле-

да-

ме-

ки-

но!

Квадратианците седят безпомощно в колите си, запушили уши с ръце.

А ламаринианците танцуват и пеят:

Напред, напред

и винаги напред

Напред, напред

и винаги напред!

9.

Хеликоптерът.

Д и с п е ч е р ъ т. Цялата столица е парализирана! Внимание! Те танцуват!… Заповед: Никой да не гледа и не чува!

10.

Ламаринианците танцуват и пеят.

Напред, напред

и винаги напред!…

Някой извиква силно.

Танцът секва, китарите млъкват, песента заглъхва.

Г л а с о в е:

– Някой изкрещя!

– Вместо да пее, някой взе да крещи!

– Ще станем за смях на квадратиянците1

– Да бе, кой изкрещя?

– Кой излага Ламариния?

А л е к с а н д ъ р /силно/. Аз изкрещях!

Александър излиза на преден план.

Г л а с о в е.

– Защо крещите?

– Не виждате ли, че се веселим?

– Празнуваме!

А л е к с. Какво празнувате?

Г л а с о в е: – Ще крадем огъня!

– Електричеството!

А л е к с. /ядосано/. Кога? /Тишина./ Кажете кога? /Тишина./ Уж напред, а никой не тръгва… Само танцуваме. Само викаме. Три дни пеем и празнуваме!…

Гласове: – Ей, да бе, този е прав!

– Така е!

– Напред към електроцентралата!

В с и ч к и. Урааа!

Х о р о в о. Напред към електроцентралата!

Загърмяват тромпети, звънят кастанети, ламаринианците тръскат ритмично тела и така се втурват в атака като викат „ напред” и „ура”.

11.

Фасадата на електроцентралата.

Героичните ламаринианци дотичват светкавично и като се блъскат, най-после спират. Оглеждат фасадата.

Гласове:

– А!

– Какво?

– Ами, то…

– Заключено!

– Как заключено?

– Заключено!

– Че как?

– Не може така.

– Защо заключено?

–Уж нападаме електроцентрала, пък тя заключена.

– Хееей, защо е заключено?

Удрят яростно по вратата.

– Кой е заключил?

– Къде е ключът?

И н ж е н е р ъ т /показва се от прозорчето/. У мен

Г л а с. Дай го де!

И нж е н е р ъ т. Гледам ви с презрение!

Ламаринианците започват да му правят серенада придружена с танци и звън на кастанети.

Изпълнен с ужас, инженерът изчезва и удря капаците на прозорците.

Ламаринианците продължават да танцуват. Александър яростно се изправя пред тях.

А л е к с. /вика/. Вижте какво!

В с и ч к и. Какво?

А л е к с. Както я карате, още три месеца ще висим тук. Тая електроцентрала трябва да се превземе.

В с и ч к и. Да де.

А л е к с. Тази врата е дебела и е залостена отвътре. Никой не може да проникне зад нея. Но виждам долу някакви дупки за проветряване на мазето. Можем ли да минем?

В с и ч к и. Не можем!

А л е к с. Което значи, че трябва да се връщаме.

В с и ч к и. Ааааа!

Внезапно изниква Лиско.

Л и с к о. Тези дупки май са ми направени по мярка.

В с и ч к и. Ураааа!

А л ек с. Тихо, ще ни чуят!

Тишина.

Лиско. /оглежда всички/. Ще се опитам да вляза и да отворя вратата отвътре. Не успея ли, загинал съм за вас и вашите китари. Довиждане, китаристи! Навежда се и изчезва в дупката.

Г л а с.

– Изчезна.

– Влезе!

– Урраааа!

13.

Лиско се мотае из подземните коридори на електроцентралата. Понякога е спокоен, понякога притичва, скрива се, чуваме зачестеното му дишане или пък трескавото тупане на сърцето му. Понякога се сепва: А така! Понякога казва тихичко: Хванаха ме!, а после: Не ме хванаха.

Най-после се изправя пред вратата. Отвън се чуват песните на ламаринианците.

Лиско се надига и отмества лоста.

Вратата се отваря. Ония продължават да танцуват..

Л и с к о . Хайде де!

В и к о в е. Ураааа!

Ламаринианците нахлуват радостно, водени от Александър, който прегръща лисичето и се извръща към другите.

А л е к с. Ламаринианци, днес вие не влязохте в електростанцията, вие влязохте в историята на вашата страна!

В с и ч к и. Урааа!

13.

Коридор на електростанцията. Влизат нови и нови нападатели. Коридорът се натъпква с хора.

Лиско и Александър стоят и гледат.

Всички викат нещо или пеят и влизат ли влизат.

А л е к с. /вика/. Стига, ще се издушим!

Л и с к о. Всеки иска да влезе в историята.

А л е к с. Отворете нещо!

Г л а с. Отваряме!

Влизат още хора. Бягат. Викат радостно.

Л и с к о. Тези хора не правят нищо. Влизат от вратата, излизат от прозореца и отново влизат от вратата!

А л е к с. /извиква/. ЛамаринианциI

Г л а с о в е: Какво?

А л е к с. Тук сме се напъхали две хиляди души, един до друг не можем да работим. Трябва да останем само сто!

В с и ч к и. Урааа!

14.

Нощ. Квадратианците продължават да стоят в колите си. По покривите на колите, този път в обратна посока минават натоварени с трофеи ламаринианците. Всеки носи по някоя част от електростанцията. Радостни възгласи, песни и пр.

Постепенно затихване на шума, изнизват се последните участници в нападението.

Ето ги най-после Александър и Лиско. Александър е взел лисичето в ръцете си.

Александър спира.

Л и с к о. Защо спряхме?

А л е к с. Не виждаш ли? Въздухът стана чист, вече се виждат и звезди. Три дни страната живее без фабрики, пушеците изчезнаха.

Л и с к о. Как са квадратианците?

А л е к с. Седят си в колите и не знаят какво да правят.

Влиза Не толкоз квадратното същество.

С ъ щ е с т в о т о. Да бягаме!

А л е к с  и  Л и с к о.  А!…

С ъ щ е с т в о т о. Познахте ли ме?

Л и с к о. Вие ни спасихте, когато ни гонеха!

С ъ щ е с т в о т о. Аз пъхнах един автомобил повече в движението.

А л е к с.  Свободния квадрат!

Л и с к о. Шпионинът на Ламариния!

С ъ щ е с т в о т о. Да бягаме, преди да са ни пипнали.

Бързо излизат.

 

15.

Разсъмва се. Тишина. Редицата на блокираните коли. Замислените лица на пленените в колите квадратианци, смъкнали противогазовите си маски.

Г л а с ъ т  н а  р а д и о т о. Квадратианци! /Лицата на квадратианците трепват./ Ние сме хора, които не се усмихваме и презираме песните, защото смятаме, че песните и смехът носят нещастия на човечеството. Но ние не нападаме никого, на никого не пречим. Ламаринианците живеят без технически новости, да си живеят, ние не можем като тях, ние обичаме автомобилите и телевизорите. Но защо ни нападнаха? Защо ни се подиграха? Те използваха някакъв шпионин, заклещиха ни и ни нападнаха, за да отнесат една електроцентрала. Че я отнесоха не им се сърдим, сърдим се за това, че пяха и танцуваха по улиците ни, оскверниха с весели рисунки стените и автомобилите ни, замърсиха ни с изкуство. Добре де, какво ще кажем тази сутрин на децата си? Какви обяснения ще им дадем като видят шарениите по тротоарите? Опозорени сме и затова решаваме: обявяваме война на ламаринианците, война за отмъщение, да не посмеят повторно. Съгласни ли сте?

Чуваме едно спокойно масово: – Да!

16.

Някъде в Ламариния.

Ламаринианците носят и струпват на полянка частите от електростанцията. Всеки подава носеното и пада на тревата. Хората се тръшкат. Не толкоз квадратното същество приема донесеното и го сверява с някакви планове-чертежи. Не толкоз квадратното същество приема донесеното и го сверява с някакви планове-чертежи. Изведнъж попада на един телевизор. Трепва.

С ъ щ е с т в о т о. Кой донесе това?… Вас питам, кой посмя да донесе това?

Н я к о й. Аз… Видях го там и го взех… /Пада на тревата./

С ъ щ е с т в о т о /строго/. Никой не ви е казал да взимате телевизор!

Пуща телевизора. В екранчето се появява квадратиантски говорител.

Г о в о р и т е л. Квадратианци, да отмъстим! Столицата ни е обезобразена от хулигани. Всички мъже да се явят на определите пунктове, за да получат оръжие. Границата ще бъде прекосена точно в десет часът. Напред! Да затрием Хулигания от лицето на света!

С ъ щ е с т в о т о /затваря телевизора/. Лиско!

Л и с к о /дотичва изведнъж/. Кажете, господин шпионин!

С ъ щ е с т в о т о. Спасявай ни! Бягай право в столицата. Кажи на министрите!…

Л и с к о. Аз?

С ъ щ е с т в о т о. Мъжете са отровени от въздуха на Квадратия и падат като круши. Полетата са постелени с лежащи мъже. Ламариния ще бъде прегазена и заличена от лицето на света!

Л и с к о. Тичам!

Изчезва.

Съществото също се строполява на земята.

17.

Автобусите на Квадратия ръмжат като зверове, спират, от тях се измъкват въоръжени с пушки хора.

18.

Министрите на Ламариния заседават.

Бързо влиза Лиско.

Л и с к о. Войниците се изпотръшкаха задушени! А квадратианците ще нападат!

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Само туй липсваше. Ние сме девет министри и няма как, ще тръгнем. Господа, ставайте и грабвайте оръжието.

Л и с к о. Вие сте луди!

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Мъже няма, разберете.

Л и с к о. А жени?

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Колкото щеш.

Л и с к о. Красиви жени?

М-р  п р е д с е д а те л я т. Имаме.

Л и с к о. Чаша вода.

Дават му. Пие.

Л и с к о. Трябват ми осем хиляди парчета.

Пр е д с е д ат е л я т. Какво ще правите е тях?

Л и с к о.  Ще спасявам родината ви… Още вода.

19.

Строени квадратианци с автомати в ръце.

Пред тях застава офицер.

О ф и ц е р ъ т. Всеки има по четирийсет и девет куршума. Какво се иска от вас? Ти, юнак.

П о с о ч е н и я т  в о й н и к. От нас се иска да убием по четирийсет и девет ламаринианци.

О ф и ц е р ъ т. Браво, юнак! Защо ще ги убиваме?

В о й н и к /когото са посочили този път/. Защото пеят, танцуват, рисуват и така нататък.

О ф и ц е р ъ т. Браво, юнак! /Сочи друг./ Това лошо ли е?

Т р е т и   в о й н и к. Това е много лошо, защото изкуството пречи на живота. Щастлив може да бъде само сериозният човек. Ние сме много сериозни хора.

О ф и ц е р ъ т /сочи четвърти/. Затова?

Ч е т в ъ р т и  в о й н и к. Затова имаме всички удобства за живот, а ламаринианците нямат дори ватерклозети.

О ф и ц е р ъ т. И какво ще правим?

П е т и  в о й н и к /когото са посочили/. Ще ги унищожаваме като мухи! Всеки трябва да убие по четирийсет и девет.

О ф и ц е р ъ т. Браво, юнаци!

В с и ч к и   в о й н и ц и. Обещаваме, господин офицер!

О ф и ц е р ъ т /издига глас/. Нааааапред! /Войниците зловещо насочват оръжието пред себе си./ – Тръгни!

Харт, харт, харт!

Войниците тръгват свирепо напред.

20.

Вървят, преминават известно разстояние. Спират.

О ф и ц е р ъ т. Защо спряхте?

В о й н и к. Мирише на рози, господин офицер.

О ф и ц е р ъ т. Не обръщай внимание!… Напред!

Вървят.

Спират.

О ф иц е р ъ т. Сега защо спирате?

В о й н и к. Мирише на парфюм.

О ф и ц е р ъ т. Усетих! Напред.

Тръгват. Спират.

О ф и ц е р ъ т. Сега какво?

В о й н и к. Нашите падат!

В о й н и к. Нещо ги упойва.

О ф и ц е р ъ т. Чистият въздух. Напред!

Пред очите ни падат двама войника.

О ф и ц е р ъ т. Не обръщай внимание на падащите! Напред!

21.

Красавиците на Ламариния напредват към неприятеля. Пеят и си акомпанират. Танцуват изящно, облечени в старогръцки туники, които между другото откриват хубавите им рамене, пък и крачета.

 

22.

Главозамайващи птичи песни от клоните на дърветата.

О ф и ц е р ъ т. Защо спирате?

В о й н и к. Много птички, много песни,

В т о р и  в о й н и к. Много кислород

В о й н и к. Задушаваме се!

О ф и ц е р ъ т. Готови за стрелба! /Так, так! Пушките са готови./ Пооо птичките в дърветата – огън!

Къррррррр!… Автоматите косят.

Птичките млъкват.

В с и ч к и /спокойно, трезво/. Ура!

О ф и ц е р ъ т. Победихме!… Като сме единни – побеждаваме! Напред, момчета!

Но ето, че прозвучава чудесната песен на красавиците. Войниците се стъписват. Слушат:

Ламариния, Ламариния!

Да живее Ламариния!…

О ф и ц е р ъ т. Никой да не слуша.

В о й н и к. Не може, чува се.

О ф и ц е р ъ т. Няма да чувате! Това е вредно!

В о й н и к ъ т. Някой пее!

О ф и ц е р ъ т. Запуши ушите!

Войниците оставят автоматите да висят и запушват уши с длани

Влиза танцуващата първа редица на красавиците. Танцуват, пеят и дрънкат на китари.

Войниците зяпват.

О ф и ц е р ъ т /извиква/. Очите!

В с и ч к и. Какво – очите?

О ф и ц е р ъ т. Затваряй!

Харц – очите са затворени, ушите са запушени. Красавиците идват до тях. Танцуват до самите тях.

В о й н и к ъ т. Разрешете да доложа!

О ф и ц е р ъ т. Какво има?

В ой н и к ъ т. Напарфюмирани са!

О ф и ц е р ъ т /вика/. Запуши  нос!

В с и ч к и. Запушваме нос!

В о й н и к. С какво?

О ф и ц е р ъ т. Истинският войник не задава въпроси, а запушва!

В това време една от красавиците се приближава до него. Опипва пистолета му.

К р а с а в и ц а т а. Това какво е? /Офицерът мълчи, затворил очи и уши./ А? Какво е това?

О ф и ц е р ъ т. Пистолет!

К р а с а в и ц а т а. Аааа, с него убивате!…

Жените се засмиваш шумно.

В т о р а   к р а с а в и ц а. Е, хайде де, убийте ни!

Смях.

О ф и ц е р ъ т. Не се смейте!

Смях.

О ф и ц е р ъ т. Войници, на оръжие!

Ат – два! Автоматите са насочени към красавиците, които примират от смях.

К р а с а в и ц а т а. Ами погледнете малко, не виждате.

В т о р а т а. Целта трябва да се види!

Т р е т а т а. За да се убие!

Смях.

О ф и ц е р ъ т. /вика/. Ушите!

Войниците пущат автоматите и запушват уши. Смях.

Г л а с о в е:

– Хайде де!

– Чакаме.

– Да ни убиете.

О ф и ц е р ъ т /извиква/. Не гледай!… Внимание – легни! / Войниците лягат по очи./ Главата в тревата!

Красавиците отгоре се смеят. Навеждат се, всяка взима по един автомат.

П ъ р в а т а. Готови за стрелба!

Насочват автоматите към небето.

В т о р а т а. Стреляй!

Всички стрелят. Поглеждат надолу.

П ъ р в а т а. Не мърдат.

В т о р а т а. Заспаха.

П ъ р в а т а. Упоени са.

В т о р а т а.От цветята.

Влиза Лиско.

Л и с к о. Какво, готово ли е?

П ъ р в а т а. Мъжете на Квадратия са натръшкани по ливадата.

Л и с к о. И ламаринианците!… Едните са отровени от мръсния въздух, другите от чистия.

Влиза Александър.

А л е к с. Лиско, ти пак свърши някаква работа.

Л и с к о. Няма как, трябваше да ги оправя. Само че…

А л е к с. Не искаш да се чува.

Л и с к о. Скромен съм.

23.

Площад в столицата на Ламариния. Паметник, покрит с бял плат – предстои да бъде открит. Тържество по случай откриването на паметника. Свири духова музика. Край на музиката.

Министър—председателят произнася реч.

М-р  п р е д с е д а т е л я т. Ламаринианци, ние не сме по речите, затова ще кажа само едно изречение, написано на паметника, който днес откриваме: „Да живее спасителят на Ламариния!” С това обявявам паметника за открит.

Военна музика. Покривалото бавно се свлича и открива пиедестал, върху който грациозно е приседнал Лиско, с изящно извита опашка.

Александър изнася живия Лиско напред.

Л и с к о /в настъпилата тишина/. Благодаря за паметника, макар че нямаше защо. Но най-силно ви благодаря за ветрохода, който ми подарихте. С него ще мога да се върна в моята родина. Бях при квадратианците, бях и при вас. Обикнах вашата страна, но предпочитам да живея в моята… Довиждане!…

Силвестрициозия със сълзи на очи взима Лиско в прегръдките си, целува го и го оставя на земята.

Оркестърът свири, ламаринианците викат ура и ръкопляскат, а Лиско и Александър тръгват. След тях поемат всички.

24.

Лиско и Александър влизат във ветрохода. На брега махат с кърпички и свирят оркестранти.

Александър и Лиско вдигат платната. Ветрохода потегля. Чуват се възгласи:

– Довиждане, Лиско!

– На добър час!

– Щастливо плаване!

– Не ни забравяй!

Лиско и Александър махат за сбогом.

25.

В открито море. Платната са пълни с вятър. Александър седи на руля.

При него идва Лиско. Носи един компас.

Л и с к о. Сега, вие, като сте стар морски вълк, можете ли да познаете по този компас къде се намира Родината ни?

А л е к с а н д ъ р /взима компаса и го поглежда/. Натам!

Сочи накъде.

Л и с к о /весело/. Така мислех и аз. Пълен напред към родината!

26.

Ветроходът изчезва в светлата синева.

27.

Палубата.

Александър, вече обрасъл с дълга брада, наблюдава през далекоглед.

А л е к с /живо/. Лиско!

Л и с к о /живо/. Видях – земя!

А л е к с. Родната земя!

28.

Брегът.

Ветроходът се приближава. Платната му са полуприбрани.

Лиско и Александър скачат на сушата.

Л и с к о.Най-после!

А л е к с. След седем месеца!

Птичи песни.

Л и с к о. Слушайте!

А л е к с. Колко е хубаво!

Л и с к о. Като в Ламариния!

Шум на автомобил. Спирачки. Колата се заковава до тях.

Една глава се подава през прозорчето.

Г л а в ат а. Ей, вие глухи ли сте?

Втора кола удря спирачки и се заковава след първата.

В т о р а т а  г л а в а /вика/. Ей, главо, защо не караш?

Г л а в а т а. Две пешеходни гарги ми се изпречиха.

Колите дават газ и отминават.

Птичите песни и смехът на нашите двама герои.

А л е к с. Като в Квадратия!

Л и с к о. Имаме и едното и другото.

Смях, музика.

Край

„КРАСИВОТО ЗАЙЧЕ“ – детска пиеса, за театър или кукли, 1987

КРАСИВОТО ЗАЙЧЕ  .pdf file за сваляне.

борис
априлов
*
К Р А С И В О Т О
З А Й Ч Е Т О Ч Е Т О Ч Е
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1987

У Ч А С Т В А Т:

З а й ч е т о ч е т о                           зайче

Т а р о                        таралежче

К е т и                         катеричка

М е ч о                        мече

Г л и н                         глиганче

Х е к                             куче

Л и с и                         лисиче

С и в и                         вълче

П ъ р в а  с в р а к а

В т о р а  с в р а к а

М о м и ч е н ц е т о   принцеса на красотата

.

.

Някъде в гората.

Появява се Зайчето. Върви си и си пее.

З а й ч е т о /пее/.

Ей че хубавинко време,

ей че хубавинко време –

и слънце и разни там треви.

Ей че хубавинко време,

ей че хубавинко време –

и зайчето по пътя си върви.

Времето е хубаво,

зайчето е хубаво,

/спира пред едно цвете/

и цветето е хубаво,

но все пак,

но все пак

най-хубавото нещо тук съм аз.

Ей че хубавинко време,

ей че хубавинко време –

и слънце и разни там треви.

Ей че хубавинко време,

ей че хубавинко време –

и зайчето…

Песента му секва, Зайчето съглежда Таро, но бързо се съвзема и продължава песничката си, макар че от съвършено друго място.

З а й ч е т о /пее/.

…но все пак

но все пак

най-хубавото нещо тук съм аз!

Т а р о. /Зай го гледа учудено./ Ти ли? Ти ли си най-хубавото нещо?

З а й ч е т о. Какво, времето не е ли хубаво?

Т а р о. Погледни си ушите.

З а й ч е т о. Не е ли хубаво времето?

Т а р о. Хубаво е.

З а й ч е т о. Какво им е на ушите?

Т а р о. Едното е по-дълго.

З а й ч е т о. Е, сега!…

Т а р о. Не вярваш ли?

З а й ч е т о. Махни се да мина.

Т а р о. /извиква през рамо/. Кети!

К е т и /гласът ѝ /. Какво?

Т а р о. Ела.

Влиза Кети.

К е т и. Какво е станало?

Т а р о. Виж.

К е т и /оглежда Зайчето/. Ха!

З а й ч е т о. Какво ха?

К е т и. Хе-хе!

З а й ч е т о. Махнете се да мина.

К е т и. Е, пък, смешно си е.

З а й ч е т о. Какво, какво му е смешното?

К е т и. Лявото ти ухо…

Т а р о. …е по…

К е т и. …дълго от…

Т а ро …дясното!

К е т и. Зайче, ти всъщност как смееш да се движиш насам-натам, щом едното ти ухо е по-дълго от другото?

З а й ч е т о. Стига!

Т а р о. Охо!

К е т и. Виж го ти!…

З а й ч е т о. Не мога да ви понасям.

Т а р о. /през рамо/. Мечо. /Пауза./ Мечо! /Пауза./ Мечоооо!

М е ч о /гласът му/. Кой ме вика?

Т а р о. Таро те вика.

М е ч о /гласът му/. Защо, бе Таро?

Т а р о. Ела да видиш.

Влиза Мечо.

 

К е т и. Погледни.

М е ч о. Какво да видя?

К е т и. Зайчето.

М е ч о /оглеждаЗайчето/. Не може да бъде! /Смее се./ Това не съм го виждал никъде. /Смее се./ Такова ляво ухо не съм виждал на никое друго място по света.

Т а р о.  Нали?

К е т и. А аз не съм виждала никога такова ДЯСНО ухо.

М е ч о. Защо? Какво му е на дясното?

К е т и. Много е дълго.

М е ч о. Напротив – лявото е много късо.

Кети и Таро започват да се смеят.

М е ч о. Лявото е късо!

К е т и  и  Т а р о /едновременно/. Дясното е дълго!

М е ч о /настойчиво/. Лявото е късо!

К е т и  и  Т а р о. Дясното!

К е т и. Е дълго!

Смеят се.

З а й ч е т о. Вие чувате ли се какви глупости говорите?

Т а р а. Добре де, защо не се огледаш?

К е т и. До теб е рекичката.

М е ч о. Наведи се и виж.

В настъпилата тишина Зай се навежда натам, където се предполага, че е вирчето.

 

Напрегната пауза.

З а й ч е т о. /вдига глава/. Ах, да му се невиди!

М е ч о. Увери ли се?

Т а р о. Разбра, ли най-после, че лявото ти ухо е по-късо?

З а й ч е т о. /с отчаяние/. Остави че лявото ми е по-късо, ами на всичко отгоре, дясното ми ухо е по-дълго.

Сякаш не издържало на изпитанието, Зайчето рухва и започва да плаче.

М е ч о. Шшшт!

Т а ро. На кого шъткаш?

М е ч о. Помислих, че ще му се смеете.

Зайчето заплаква отново.

М е ч о. Зайче, опитай се да млъкнеш.

З а й ч е т о. Как да млъкна, Мечо, как да млъкна, кажи, когато вече всеки знае, че дясното ми ухо е по-късо от лявото, макар че нищо такова не видях в реката! А то – дясното!

В с и ч к и. Обратното!

К е т и. Лявото!

М е ч о. По-точно – дясното е по-дълго от лявото!

З а й ч е т о. Добре де, какво мога да сторя?

Пауза.

М е ч о. Нищо.

Т а р о. Ще си живееш така.

К е т и. Голяма работа.

Т а р о. Почти не се забелязва.

Влиза Глин.

Г л и н. Добър ден.

М е ч о. Глиганче, здравей.

Г л и н. Какво правите тук?

М е ч о. Играем си с това таралежче, тази катеричка и това зайче. Ела и ти.

Глин оглежда компанията.

Г л и н. Вижте какво, на това, зайче ушите му, май, не са еднакви. На това зайче май лявото му ухо…

В с и ч к и. Шшшшшт!

Зайчето заплаква.

Г л и н. Зайче, извинявай. /Оглежда останалите./ Ами вие какво сте се събрали тук и гледате? Какво зяпате? Защо не оправите тая работа?

Всички го поглеждат учудено.

Зайчето прекъсва хлипането си.

З а й ч е т о. /с надежда/. Как?

К е т и. Има ли начин?

Г л и н. Ехе!

Т а р о. Амиии!

М е ч о. Глиганчо, ти сериозно ли говориш?

Г л и н. Ще му сложим шапка.

Т а р о. А!

К е т и. Шапка?

М е ч о. Ура!

Кети излиза.

К е т и. Отивам за шапка. /Излиза./

З а й. Шапка?

Г л и н. Ще носиш шапка.

М е ч о. Ушите ти ще бъдат вътре.

Г л и н. Покрити.

Т а р о. И никой няма да знае.

Г л и н. …че са малко така…

М е ч о. …невероятни!

З а й ч е т о /плахо/. Шапка?

М е ч о. Хората носят много шапки.

З а й. Но аз не съм хор.

Т а р о. Ще заприличаш.

Влиза Кети, донесла е шапка. Показва я. Всички я оглеждат, после си разменят многозначителни погледи.

И какво да се прави, запяват:

Сега ще му поставим

шапка на главата

и Зайчето ще стане

единствено в гората.

Ура, ура, ура-ура-ура –

със шапка на главата.

Ура, ура, ура-ура-ура –

единствено,

единствено,

единствено в гората!

В с и ч к и. Еднооо, двеееее, три!

 

Засилват се и с общи усилия нахлузват шапката върху главата на Зайчето, но шапката се оказва лакома, тя поглъща не само главата – цялото зайче хлътва в нея, изчезва.

Присъствуващите го наблюдават.

Зайчето бръщолеви нещо под шапката.

Т а р о. Какво говори, казва ли нещо?

К е т и. Пита.

Г л и н. Какво пита?

К е т и. Как изглежда.

Т а р о. Кажи му – добре. /Високо./ Добре си, зайче!

З а й ч е т о. Какво?

Г л и н. Какво казва?

К е т и. Пита какво?

Г л и н. Питай го как се чувствува! /Досеща се, че може да пита сам. Вика./ Как се чувствуваш?

З а й ч е т о. Не чувам. Нищо не чувам!

Присъствуващите се почесват.

М е ч о /вика по-силно/. Сега чуваш ли?

З а й ч е т о. /вика/. Даааа.

К е т и /вика/. Виждаш лиии?

З а й ч е т о. Нееее.

Присъствуващите се споглеждат.

Чува се кучешки лай.

Присъствуващите се споглеждат.

Зашепват:

– Куче.

– Иде куче!

– Мен ме няма.

– И мен.

Един по един изчезват.

Чува се ръмжене.

Влиза Хек. Поглежда непознатото същество. Спира на почетно разстояние. Чуди се какво е това – да не забравяме, че зайчето е изчезнало в материята на плетената продълговата шапка.

Хек изръмжава.

Шапката се разтреперва.

Хекотстъпва.

Шапката прави крачка-две и спира, зайчето не може да вижда, не знае накъдевърви. Тръгва към кучето.

Кучето изръмжава и отстъпва.

Щом чува ръмженето, шапката спира и прави крачки назад.

Кучето ръмжи и тръгва напред.

Шапката потегля рязко към него.

X е к /извиква/. Помоооощ!

И изчезва.

 

Разтрепераната шапка шари насам-натам. Кети се връща, взира се в движещата се вещ и уж я познава, но все пак прави крачка назад.

Извиква едно след друго животните от компанията. Всички се появяват, взират се в движещата се вещ, но и те са респектирани.

Г л и н. Зайче, ти ли си?

Отговор няма.

К е т и. Зайче, ти ли си?

М е ч о /крещи/. А бе, Зайче, ти ли си или не си ти?

З а й ч е т о /вика/. Ще се намери ли най-после някой да ми свали шапката?

Всички си отдъхват. Правят крачки напред.

Мечо повдига малко шапката, Зайчето може вече да вижда.

З а й ч е т о. Ох! Сега виждам! Вече мога да видя Тарльо. Това е Кети, ето го Мечо, а това е Глин.

Г л и н. Така е добре.

М е ч о. Оправихме те.

З а й ч е т о. Но не чувам.

М е ч о /вика/. Няма да чуваш, но няма да ти се смеят и на ушите.

З а й ч е т о. Че тогава защо са ми тия уши?

К е т и. Няма да ти се подиграват.

Зайчето отново заплаква.

Влиза Лиси.

Л и с и. Какво чувам? Кой плаче? Какво е туй зайче с шапка? Зайче, я свали тази глупава шапка от главата си!

Мечо. Да, но, ушите му!…

Лиси рязко смъква шапката.

Мълчание. Всички зяпат Зайчето.

Л и с и.  Ха!

З а й ч е т о. Ха, я!

Л и с и. Че те не са еднакви.

Зайчето понечва и почти надува гайдата.

Л и с и /рязко/. Млък!

Зайчето млъква.

З а й ч е т о. Сега какво ще правя?

Л и с и.  Ще живееш.

З а й ч е т о. Ще живееш. Ти защо не живееш с такива уши?

Л и с и /решително/. Ще ги оправим. /Обръща се към другата страна на сцената и извиква./  Сивиииии!

С и в и /гласът му/. Оу!

Л и с и. Ела.

Близа Сиви.

Л и с и /сочи/. Виж.

С и в и /вижда/. Ще го оправим.

Л и си. Зайче.

З а й ч е т о. Какво?

Лиси сочи едно дърво с дупка.

Л и с и. Можеш ли да застанеш зад дупката?

З а й ч е т о. Мога.

Застава зад дървото.

Л и с и. Можеш ли да си подадеш главата през дупката?

З а й ч е т о. /пъха главата си и я показва през дупката/. Така ли?

(Заб. Вместо дупка., могат да се използват два клона.)

Зайчето пъха главата си между клоните.

Л и с и. Така… Сиви.

С и в и.  Оу!

Л и с и. Хвани късото ухо.

З а й ч е т о. Не искам!

Л и с и. А искаш ли да ти се смеят?

З а й ч е т о. Какво ли ме чака!

Л и с и. Хвани.

С и в и /хваща ухото/. Така ли?

Л и с и. Така.

С и в и. Да дърпам ли?

Л и с и. Едноо, двеее, три!

Сиви започва да тегли.

3айчето хленчи.

 

С и в и /пуща/. Не ще.

Л и с и. /хваща се за Сиви/. Хайде. /Сиви улавя ухото./ Давай! Давай… Давай, давай.

Зайчето пищи.

 

С и в и /пуща се/. Не ще.

Л и с и. Мечо!

Хващат се тримата.

З а й ч е т о. Олелеее!

Дърпат.

Л и с и. Не ще!… Таро!

Хващат се четиримата. Дърпат.

З а й ч е т о. Олеееее! Пущат се.

Л и с и. Не ще. Кети!

Хващат се петимата.

 

– Хайде!

– Давай!

– Давай, даваш!!

– Дърпай!

– Още.

Пущат се.

 

Л и с и. Глин!

Хващат се шестимата.

Викат, насърчават се:

– Давай.

– Още може!

– Не пущай!

– Здраво!

– Така!

– Усещате ли?

– Опъва се.

– Разтяга се!

– Още!

– Не стана ли много?

Разбира се, Зайчето си охка.

– Още, още!

– Боли го.

– Нека!

– Даваааай!

Л и с и. Стоп!

Пущат се. Отдъхват си. Оттеглят се. Иската ла видят резултата.

– Хм!

– А!

– Хм!

– Хм!

– Хм!

Всеки казва по едно „хм“. Почесва се.

З а й ч е т о. /нетърпеливо/. Какво стана, а? Изтеглихте ли лявото? /Мълчание./ Кажете де, изтеглихте ли го?

Т а р и /неубедително/. Изтеглихме го.

З а й ч е т о. И?

К е т и. Дойде малко множко.

З а й ч е т о. В какъв смисъл?

Г л и н. Дръпнали сме повечко.

З а й ч е т о. И сега?

Л и си.  Лявото е станало по-дълго.

С и в и. А дясното – по-късо,

Т а р о. Обратно на онова, което беше.

М е ч о. Но ще те оправим.

З а й ч е т о. Как?

Л и с и. Ще изтеглим другото.

З а й ч е т о /готово да заплаче/. Налага ли се?

М е ч о. Трябва да те оправим.

Г л и н. Няма да те оставим такъв.

Т а р о. Един никакъв.

С и в и. Да ти се смеят.

М е ч о. Когато можем.

Т а р о. На бърза ръка.

К е т и. Да дръпнем и другото.

Л и с и. Хайде, на работа!

З а й ч е т о. Оле, какво ме чака!

С и в и. Готови!

Хващат се един за друг.

Този път Сиви хваща дясното ухо.

Л и с и.  Готови ли сте?

В с и ч к и. Даааааа! /Броят./ Едноооо, двеееее, три!

– Олелелеееее! – пищи Зайчето.

С и в и. Млъкни!

З а й ч е т о. Няма!

Л и с и. Пречиш на работата.

К е т и. Оправяме те.

– Давай!

– Още.

– Дърпай!

– По-силно,!

– Олелеееее!– вика Заичето.

– Млъкни!

– Неблагодарник!

– Ние се мъчим!

– За твое добро!

– А ти!

З а й ч е т о. Боли!

– Но ще станеш красиво.

– За чудо и приказ!

– Давай!

– Дърпай!

Л и с и. Стоп!

– Защо стоп?

Л и с и. Да видим какво сме направили.

Пущат се, оглеждат жертвата си.

Пауза, изпълнена с напрежение.

 

Г л и н. Сега пък дясното.

З а й ч е т о. Какво дясното?

С и в и. Напротив – лявото!

З а й ч е т о. Какво лявото?

К е т и. Е по-късо.

Пауза.

3 а й ч е т о. И какво?

Пауза.

Л и с и. Брех, да му се невиди!…

З а й ч е т о. /тревожно/. Каркво е станало?

Т а р о.  Ти не се обаждай.

К е т и. Ти мълчи.

М е ч о. Ще те оправим.

З а й ч е т о. /плахо/. Още ли не сте ме?….

С и в и. Сега отново лявото е по-късо.

Т а р о. Напротив, дясното е по-дълго.

К е т и. А бе, тия уши не ги ли удължихме много?

Л и с и. Да, но не можем да ги оставим така.

С и в и. Трябва да ги оправим.

З а й ч е т о. Но как?

Г л и н. Ще ги уеднаквим.

З а й ч е т о. Досега какво правехте?

М е ч о. Уеднаквявахме ги.

С и в и. Но те…

Л и с и.  …не се уеднаквиха. /Решително./ Хайде!

В с и ч к и. Какво?

Л и с и. Да ги уеднаквим.

З а й ч е т о /извиква/. Не!

М е ч о. Виж какво, зайче, така не можем да те оставим.

З а й ч е т о.  Не искам!

Зайчето побягва, всички се втурват, излизат след него. Сцената остава празна, за да забележим най-после, че имаме коментотори на събитието. Това са две свраки, кацнали на клон.

П ъ р в а т а  с в р а к а. Какво става, какво правят със зайчето?

В т о р а т а  с в р а к а. Оправят му ушите, лявото му беше по-късо от дясното и го удължиха. Добре, ама като го удължиха, лявото стана по-дълго от дясното и се наложи да удължат дясното. Добре, ама като удължиха дясното, лявото отново стана по-късо от дясното.

П ъ р в а т а. Аха.

В т о р а т а. Сега ще удължат отново лявото.

Животните въвеждат Зайчето, което се съпротивлява.

Л и с и.  За твое добро, разбираш ли?

З а й ч е т о. Не искам!

М е ч о. Ще ги уеднаквим!

З а й ч е т о. Неееее!

Всички се впрягат, успяват да напъхат главата на зайчето в чатала на клона. Боже мой, колко дълги са станали ушите му при това изтегляне! Висят и падат на земята.

 

Л и с и /хваща лявото ухо/. Сега внимателно! Ще теглим…

С и в и. …и ще мерим.

Л и с и. Ще теглим!

В с и ч к и. Й ще мерим!

Някой размахва метър.

К е т и. Ще ги уеднаквим!

Л и с и. Готови!

С и в и. Еднооо!

З а й ч е т о. Олелелеее!

М е ч о. Тегли!

Всички теглят.

З а й ч е т о. Олелеее!

Л и с и. Внимателно!

Т а р о. Да не прекаляваме!

Л и с и. Още, още!

К е т и. Стига!

С и в и. Още малко!

З а й ч е т о. Олеле!

Л и с и. Стоп!

Пущат се. Отдалечават се. Гледат.

Мерят с метъра. Долагат:

 

– Лявото!

– Петдесет и два сантиметра!

– Дясното!

Задъхана пауза в която мерят.

Ликуващ глас: – Петдесет и два сантиметра!

В с и ч к и. Ураааа!

З а й ч е т о /с надежда/. Какво стана?

Л и с и. Равни са!

В с и ч к и. Урааа!

– Точно!

– Уеднаквихме ги!

– Сега е добре.

– Равни са!

– Отлично!

Оттеглят се от Зайчето.

Ушите, които вече никой не придържа, падат на земята.

 

– Даааа! – откликват всички.

П ъ р в а т а  с в р а к а. Добре ги уеднаквихте!

В т о р а т а  с в р а к а. Станаха три пъти по-дълги.

П ъ р в а т а. Вижте на какво е заприличало.

В т о р а т а. Сега какво ще прави, горкичкото!

Л и с и. Вие там млъкнете! Сиви!

С и в и. Какво ще правим?

Л и си. Трябва да го оправим, Мечо. Не можем да го оставим така.

Т а ро. Дрябва да ги скъсим!

З а й ч е т о. Неее!

Л и с и.  Спокойно, Зайче.

З а й ч е т о. Какво ще правите?

Л и с и. Ще ги вържем на фльонга..

З а й ч е т о /плахо/. Може ли?

К е т и. Ще станат като панделки.

С и в и /решително/. Зайче!

З а й ч е т о. Какво?

С и в и. Просто ти завиждам.

Л и с и. Ще си ходиш с панделки.

– Никой от нас си няма.

– А ти ще ходиш с панделки.

– Ще станеш за чудо и приказ!

– Най-хубавото зайче в гората!

– Всеки ще ти завижда.

Свраките се смеят.

З а й ч е т о. Не искам панделки.

М е ч о. Ще станеш още по-красиво!

З а й ч е т о.  Не.

Т а р и. Но ушите ти са дълги!

З а й ч е т о. Защото съм зайче.

В с и ч к и. Много дълги!

Л и с и. Огледай се в потока.

Зайчето замъква ушите си към потока. Оглежда се и заплаква.

С и в и. Сега защо ревеш?

З а й ч е т о. Връзвайте!

Л и с и. Браво!

К е т и. Поумня!

Всички наобикалят Зайчето и помагат при оплитането на ушите.

 

Свраките запяват:

Вие, там, все важни животни събрани,

всичките умници на нашата гора –

мечета, лисичета, вълчета и глигани,

работа ли вършите или пък беда?

Гледаме – морите се, и пъшкате, и дърпате;

още малко всички ще креснете „Ура“.

Искаме да знаем, там работа ли вършите

или се унасяте в някаква игра?

Животните /отдолу/:

Не е игра това, тук работа се върши,

помагаме на малкото ни плахо същество.

Красиво животинче, но ушите му са дълги –

разтегляме ги ние едно подир едно.

Свраките /отгоре/:

Видяхме ви, разтегляхте отляво и отдясно,

увлякохте се доста, от много добрина,

сега се чудом чудим и хич не ни е ясно

какво ще я направите тази дължина.

Животните /отдолу/:

Така си е, така е, туй питаме се ние,

оглеждаме ушите отзад или отпред,

какво да ги направим и как да ги извием

че смешни да не са те и всичко да е в ред.

Но някакси не може, тъй някакси не става

от късо дълго става, обратното – не ще,

че дългото във късо не се преобразява,

туй дето си е дълго то дълго ще си е.

Зайчето заплаква.

Утешават го:

– Спокойно!

– Ще си имаш фльонга.

– Ще се разкрасиш!

– Ще станеш не зайче, а кукла.

З а й ч е т о. Не искам да бъда кукла, искам да си бъда зайче!

– Ето!

– Виж се!

Оттеглят се, разкриват Зайчето. Сега и ние можем да видим колко умело и красиво са вързани ушите на Зайчето.

Тишина.

 

– Чудесно.

– Много красиво!

– Забележително!

Свраките крещят и се смеят.

Животните се разотиват като издумват по нещо:

 

– Аз си отивам.

– Аз имам работа.

– Чакат ме.

– Мама ме вика.

– Зайче, това е.

Зайчето остава самичко.

Тишина.

П ъ р в а т а. Зайче, радвай се!

В т о р а т а. Подскачай!

З а й ч е т о. Е, че ми е мъчно, мъчно ми е. Дори тъжно. В някои отношения ми е много тъжно. Да се огледам. /Оглежда се във вирчето./ А като се огледах, ми стана още по-тъжно. Ох! Да имаше някой, поне да развърже фльонгите!…

П ъ р в а т а. Къде бе, къде изфирясаха тия, които те завързаха?

З а й ч е т о. Ми, знам ли?

В т о р а т а. Няма ги, няма ги, офейкаха.

П ъ р в а т а. Оставиха те с вързани уши.

В т о р а т а. Зайче с вързани уши! Ха-ха-ха!

П ъ р в а т а. Охо, някой иде.

В т о р а т а. Връща се.

П ъ р в а т а. Глин се връща!

В т о р а т а. Връща се Глин!

Влиза Глин.

Г л и н /малко гузно/. Бях поизлязъл… Да поразмисля малко.

П ъ р в а т а. И какво?

Г л и н. Нищо.

Влиза Таро.

Т а р о. Разходих се да поразмисля малко, но нищо не ми роди главата. Аз мисля, тя не мисли.

В т о р а т а. Кой?

Т а р о. Главата.

Влиза Кети.

К е т и. Поразходих се.

В т о р а т а. Но не измисли.

К е т и /учудено/. Отде знаете?

Свраките надават кресливия си смях.

Влиза Мечо, оглежда обстановката.

М е ч о. Защо се смеете?

П ъ р в а т а. А ти ли не можа да измислиш?

Хек влиза и проговаря преди Мечо.

 

X е к /още с влизането/. Мислих, мислих, но нищо не можах да измисля.

Лиси и Сиви влизат като се разговарят, сякаш не забелязват никого.

Л и с и. И, викаш, да ги развържем.

С и в и. Най-напред да ги развържем.

Л и с и. А после какво/

С и в и. Ще помислим.

Л и с и. И пак ще ги завържем!

С и в и. Зависи. Ако се наложи.

Л и с и. Ще ги вържем, така ли?

С и в и. Ми, ушите не бива да се влачат, ушите трябва да стърчат. Започнат ли да се влачат, ще му се протрият. А някой може и да ги настъпи.

Този път вече смях от всички страни.

З а й ч е т о. Пак се смеете!

Затихване. Тишина.

М е ч о. Хей, свраки, ако сте истински свраки, кажете какво да правим. Свраките скитат навсякъде, надничат, виждат. Кажете какво да правим с ушите на милото зайче.

 

Свраките започват да бъбрят бързо, припряно, едновременно. Надига се такава олелия, че присъствуващите запушват ушите си.

Влиза Принцесата на красотата – много, много красиво момиченце, слязло сякаш от продукция на Уолт Дисни.

Момиченцето оглежда всички.

 

М о м и ч е н ц е т о. Чудесни горски цветя си събрах, а сега и чудесни горски животни видях. Ах, колко сте живописни. Сякаш се намирам в приказка или куклена пиеса.

П ъ р в а  с в р а к а.  Само ние…

В т о р а  с в р а к а. …свраките!

М о м и ч е н ц е т о.И вие сте живописни… Ооо, какво красиво зайче!

З а й ч е т о. Аз ли?

М о м и ч е н ц е т о. Ти.

Зайчето заплаква, след него заплакват и другите.

К е т и /през сълзи/. Голяма беля направихме!…

Т а р о. Голяма каша…

М е ч о.  …забъркахме.

Г л и н. Вместо ла изпишем вежди…

Х е к.  …извадихме очи.

Т а р о.  Уши!…

С и в и. Дърпахме, дърпахме…

Л и с и.  …та ги издърпахме.

П ъ р в а т а. Накрая ги вързаха…

В т о р а т а. …на фльонга.

М о м и ч е н ц е т о. И вие ли?

С в р а к и т е. Ние наблюдаваме.

М о м и ч е н ц е т о. Ах, че красиво зайче!

З а й ч е т о /хлипа/.  Бях.

Заплаква отново.

Мо м и ч е н ц е т о /тропва с крак/. С п о к о й н о!

Зайчето млъква.

М о м и ч е н ц е т о. Ще те оправим.

В с и ч к и. Как?

М е ч о. От късото дълго става…

Л и с и.  … но от дългото късо не става.

М о м и ч е н ц е т о. Да видим сега какво е станало. Имайте предвид, че времето ми е кратко и трябва да действаме бързо. Какво се е случило?

Тишина.

 

М е ч о /нарушава тишината/. Ти коя си?

М о м и ч е н ц е т о. Принцесата на красотата.

Т а р о. Кво искаш?

М о м и ч е н ц е т о. Аз – нищо. ВИЕ. Пратиха ме да спасявам положението. Хайде! /Вглежда се./ А бе, туй зайче е много хубаво!

К е т и. Е, така си е.

Зайчето заплаква отново.

 

М о м и ч е н ц е т о. Ушите обаче са му вързани. На туй зайче ушите му са вързани. Кой му върза ушите?

Всички мълчат гузно.

Само свраките сврачат.

Зайчето, разбира се, заплаква по-силно.

 

М о м и ч е н ц е т о. Зайче, ела.

Зайчето се приближава.

М о м и ч е н ц е т о. Много си хубаво, бе, красиво си.

3 а й ч е т о. Знам.

М о м и ч е н ц е т о /развързва ушите му/. Чудесни уши имаш.

Някои от животните се засмиват.

М о м и ч е н ц е т о. Какво им има, нищо им няма.

Зайчето заплаква отново.

 

М о м и ч е н ц е т о. Дълги. Кое му е дългото? Въобразили сте си. Какво искате от мен?

Г л а с о в е. Да ги скъсиш.

М о м и ч е н ц е т о. Добре. Искате да ги скъся, ще ги скъся, макар че им няма нищичко. Тези уши са чудесни. Де и аз да си имах такива хубави уши.

Смях.

М о м и ч е н ц е т о. Щях да съм най-красивата принцеса на красотата.

Смях.

М о м и ч е н ц е т о. Наредете се, чувате ли, наредете се един зад друг. Тук! Така, точно така. /Помага им да се подредят./ Бързо! Да ги скъсим, така ли?

В с и ч к и. Дааа!

М о м и ч е н ц е т о. Зайче, тук! Зоастани тук.

Зайчето заема мястото си.

В ръцете на момиченцето се появява ефирен воал. Покрива го.

Зайчето заплаква.

 

М о м и ч е н ц е т о. Тихо. Нали ще скъсяваме, животни, ще скъсява ме ли?

В с и ч к и. Ще скъсяваме, момиченцето. Няма нищо за скъсяване, но щом сте рекли – ще скъсяваме.

Мечо /изведнъж/. Принцесо, много си хубава!

М о м и ч е н ц е т о. Знам.

Л и с и. Ама много!

М о м и ч е н ц е т о. Добре де – знам. /Оглежда ги./ Започваме.

Т а р о. Ти откъде идваш?

М о м и ч е н ц е т о. Не знам.

Г л и н. Къде отиваш?

М о м и ч е н ц е т о. Не знам. Пратиха ме. Тишина! Внимавайте. Сега всички трябва да мислим за нещо хубаво. Ако искате да скъсим ушите на зайчето, трябва да мислим за много хубави неща, за красиви, добри неща, мислете за нещо благородно. /Напрегната тишина./ Наведете глави и мислете за хубави неща. Еднооо, двеее, три!

Абсолютна тишина. Чуват се птичи песни, прозвучава сладка тиха музичка.

 

М о м и ч е н ц е т о. Добре. Достатъчно. /Повдига вуала./ А!

В с и ч к и. Какво?

М о м и ч е н ц е т о. Нищо не стана.

В с и ч к и. Защо?

М о м и ч е н ц е т о. Защото не сте мислили добре и само за хубави неща. Някой от вас не е мислил както трябва.

– Аз мислих.

– И аз.

– А аз.

– И аз.

– И аз.

– И аз.

М о м и ч е н ц е т о.А свраките?

С в р а к и т е. Какво свраките?

М о м и ч е н ц е т о. Вие не мислихте.

П ъ р в а т а. Нас и да ни убиеш не можем да мислим…

В т о р а т а. …за хубави неща!

Смеят се кресливо и зчезват.

М о м и ч е н ц е т о. Хайде, отново. Готови. /Покрива зайчето с вуала./ Само за хубави неща. хдшина.

Тишина. Пеят птички. Музика.

Без да знаят как, навели глави, участниците а пиесата запяват:

 

Отпусни се, отпусни се –

дишай бавно-бавно ти,

унеси се, унеси се

в най-красивите мечти.

Осветлението на сцената се променя, притъмнява, синее, синьото се прорязва от златни и жълти проблясъци.

 

И мисли си за приятни,

все за хубави неща

от които ти създай си

твой и само твой си свят.

Абстрактни рисунъчета. Нещо ни напомня за небе, за сънища, за космическо пространство, за блян, за добро; цветът на чувството, което изпитваме, когато желаем искрено доброто на някого.

Свят, където всички се обичат,

свят със много лампи и слънца,

свят във който гледат и надничат

най-красивите, усмихнати лица.

Отпусни се, отпусни се,

дишай бавно-бавно ти,

унеси се, унеси се

в най-красивите мечти.

Отново птичите песни. Просветлява.

Момиченцето е изчезнало, изчезнало е и воалчето – май че към края на песента го съзряхме да отлита като пеперуда към небето. Участниците в пиесата надигат един след друг глави:

– Зайче!

– Колко си хубаво!

– Красиво зайче!

– Какво стана с теб?

– Ушите ти са чудесни!

– Къси във своята дългота!

– А дълги във своята късота!

– Заешки уши!

– Ах, че си красиво!

– Много си красиво!

– Знам, знам!

– Но къде е тя?

– Коя?

– Имаше ли я?

– Или я имаше…

– …или я нямаше!

– Може би беше.

– Може би не беше.

– Ако тя не беше…

– … беше чувството, че беше.

– Което е същото!

– Или – почти същото!

– Зайче, колко си красиво!

– Много си красиво!

– Знам!

Смях, смях, смях.

Много силно се смеят актьорите, докато смъкват маските, за да покажат истинските си лица, много силно се смеят, но над гласовете им звучи и записа на последната им песен, тя сега кънти почти като марш, или рок.

 

Ту смехът надделява, ту маршът, който постихва малко едва когато се покланят на публиката.

„ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА“ – куклена пиеса за деца, 1968. I приключение.

ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА .pdf за сваляне.

.

.

борис
априлов
*
ШЕСТТЕ
ПИНГВИНЧЕТА
*
пиеса за куклен театър
*
сп. ТЕАТЪР, кн. 7, 1970.

.

.

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

Главният пингвин

Пин

Пин-пин – второто

Пин-пин-пин – третото

Пин-пин-пин-пин – четвъртото

Пин-пин-пин-пин-пин – петото

Гвин

Тюленът

Моржът

Китът Кашелот

Мечето

Свирепата бяла мечка

 

.

.

Някъде в ледените простори на южното полукълбо.

Чува се препирня, звучат гласовете на героите – пингвинчета.

Г л а в н и я т   п и н г в и н (говори на шестте, които ние още не виждаме). Тихо! Тишина!… Чувате ли?!… На вас говоря!… (Относителна тишина). И знам какво ще стане… Все обещавате и винаги става обратното… (Отново писукането на пингвинчетата)… Тихо!… Ще се надвикваме ли?

П е т о т о (само гласът му). Тихо…(Настъпва абсолютна тишина).

Г л а в н и я т  п и н г в и н (наставнически). Добре, и днес ще ви пуснем да играете, макар да знаем, че ще стане като вчера или като оня ден… (Врява). Тишина!… (Тишина). Знаем, че пак ще направите някоя беля!… (Протестно писукане). Тихо!

В т о р о т о (гласът му). Тихо, да чуем!

Г л а в н и я т  п и н г в и н. Знаем, че пак ще тръгнете нанякъде, но поне чуйте какво ще ви кажа. (Абсолютна тишина). Деца, разберете, пазете се от Свирепата бяла мечка!

Едва сега виждаме шестте палавници, наредени един до друг.

П и н. Интересно!

Г л а в н и я т  п и н г в и н (сепнато). Какво?

П и н. Нищо.

Г л а в н и я т  п и н г в и н. Пазете се от Свирепата бяла мечка! Паднете ли в лапите ѝ – загубени сте!

В т о р о т о. Много ли е свирепа тази Свирепа мечка?

Г л а в н и я т  п и н г в и н. Много! Няма да ѝ стигнете за закуска.

Г в и н. Интересно!.. (Отново пискуване от възбуда).

Г л а в н и я т  п и н г в и н. Разбрахте ли?… Повтарям: правете каквото щете, но видите ли я – бягайте!… Сега – да ви няма!

Петте пингвинчета без Гвин се обръщат и тръгват.

Г л а в н и я т  п и н г в и н. Гвин, защо не тръгваш?

Г в и н. Ще се пазим, но къде можем да я срещнем?

Г л а в н и я т  п и н г в и н. Тя може да бъде навсякъде. Отваряйте си очите.

Г в и н. Значи, ако искаме да я срещнем, трябва да бъдем навсякъде.

Г л а в н и я т  п и н г в и н (поразен). Какво?

Г в и н. Нищо.

Г л а в н и я т  п и н г в и н (настоява да знае). Какво каза?

Г в и н. Казах, че времето е хубаво (Тръгва след приятелите си).

Ето ги вече шестте, вървят и пеят, пристъпват от крак на крак.

Само Гвин не е в синхрон.

Ние сме шестте пингвинчета. . .

Пин-пин!

Ние сме шестте пингвинчета

Пин-пин!

Ние сме шестте пингвинчета.

Пин-пин!

и т. н.

Пристъпват и пеят все тази монотонна песничка. Най-малкото пингвинче Гвин най-после е оправило крак.

Редицата минава край Тюлена. Спират и с интерес започват да наблюдават как той балансира късчета лед на муцуната си, подхвърля ги на опашката си, изправя се на корема си в развоя на балансирането и пр. и пр.

Т ю л е н ъ т (прекъсва заниманието си). Това ли ви е песента?

П и н. Да.

Т ю л е н ъ т. Не можахте ли да измислите още текст?

П и н. Не ни остава време да мислим.

В т о р о т о. Не ни остава от игра.

Ч е т в ъ р т о т о. Случайно да сте виждали Свирепа та мечка?

Т ю л е н ъ т. Ако съм я виждал, сега нямаше да разговарям с вас. Никой не може да види Свирепата мечка, защото докато я види, изведнъж ше се види в устата ѝ.

П и н. (радостно). Интересно.

Т ю л е н ъ т. Какво?

П и н. Нищо.

В с и ч к и. Нищо.

Т ю л е н ъ т. Да не би… Искате ли да я видите?

В с и ч к и. Да!

Тюленът започва да се смее високо и волно. До припадък. Пингвинчетата тръгват и запяват:

Ние сме шестте пингвинчета…

Пин-пин

и т. н.

 

П и н (изведнъж спира и всички се наблъскват в него като вагони на влак). Стоп!…

В т о р о т о (докато се оправят). Какво има?

П и н. Да се преброим… Нали обещахме от време на време да се броим?… Пин? (Пауза) Къде е Пин?

Т р е т о т о. Ти си Пин.

П и н. А, вярно!… Пин-пин?

В т о р о т о. Тук.

Пин-пин-пин? Тук.

Пин-пин-пин-пин? Тук.

Пин-пин-пин-пин-пин?

Тук.

Гвин?

Аз!

П и н. Нали ти казах да не отговаряш аз?… Сега отново: Гвин?

Г в и н. Тук!

П и н (доволно). Точно шест!

Г в и н. И шест ли трябва да се върнем?

П и н. Да.

Г в и н. Значи, не можем пет?

П и н. Не!

Г в и н. А четири?

П и н. Ако се върнем четири, ще ни бият.

Г в и н. Значи, който не се върне, няма да го бият, защото всички ще ги бият, а него няма, понеже го няма.

П и н (нервирано). Пин-пин, обясни му.

В т о р о т о. Гвинчо, слушай сега…

Г в и н. Разбрах!… Който не се върне, няма да яде бой.

В т о р о т о (ядосано). Не!

Г в и н. Ясно, де… Като го няма, значи няма да яде…Защото как могат да бият някого, щом го няма.

Ч е т в ъ р т о т о. Прав е.

П и н (съгласява се с логиката). Е, да – прав е… Но като се върнем, ще питаме големите как става тая работа… Сега да вървим.

Тръгват и запяват:

Ние сме шестте пингвинчета!
Пин-пин!
И т. н.

Гвин крачи, но изостава.

Продължава да си пее и да изостава:

Ние сме шестте пингвинчета…

М о р ж ъ т. (огромен, изтегнат върху леда). Защо шест, когато си само едно?

Г в и н. Шест сме!

М о р ж ъ т. Не може да бъде!… Не виждам шест пингвинчета, само едно. И то малко. Почти половин пингвинче.

Г в и н. Ти ще ми кажеш на мен!… Преди малко се броихме.

М о р ж ъ т. Защо на едното ти крилце има вързан конец?

Г в и н. Да познавам къде е ляво и къде – дясно. Само че забравих лявото ли беше вързано или дясното… А ти кой си?

М о р ж ъ т. Аз съм Моржът. (Мие огромните си зъби с четка. Така го заварваме още в началото).

Г в и н. Щом си Моржът, не ме интересуваш.

М о р ж ъ т. А кой те интересува?

Г в и н. Свирепата бяла мечка… Да си я виждал някъде?

Моржът започва да се смее басово.

Прииждат останалите пингвинчета.

Г в и н (губи търпение). Насмейте се най-после и млъкнете, да ми кажете къде е Свирепата бяла мечка!

Моржът наистина примира от смях. Големият леден блок се разтърсва от сътресението, откъртва се и се сгромолясва.

П и н. Гвинчо, нещо не падна ли от теб?

Г в и н. А, не… Всичко ми е наред.

П и н. Понеже нещо падна и помислих…

Тръгват и пеят песничката си. Появяват се в друга панорама, подскачат весело, имитират дрънкане на китара. И отново спират. В края на огромен леден блок изведнъж се натъкват на кита, който спи и диша през отворената си уста. Тънките му дълги зъби са наредени като струни.

 

П и н. Тук има нещо интересно.

Струпват се пред зъбите.

В т о р о т о. Какво ли може да бъде?

Т р е т о т о. Досега не сме виждали такова интересно нещо.

П и н. Кой иска да го пипне и да ни каже какво е?

Г в и н (бързо). Аз!

П и н. Все ти!… Пин-пин-пин-пин!

Ч е т в ъ р т о т о. Добре, аз, но вие стойте наблизо да не стане нещо.

П и н. Бъди спокоен. До теб сме.

Тишина. Напрежение. Четвъртото се приближава внимателно и протяга крилце…Докосва един от зъбите и бързо дръпва крилцето си. За обща изненада зъбът издава звук, наподобяващ тон от струна.

П и н. Според мен това е музикален инструмент.

В с и ч к и. О-о-о-о!

П и н. Не о-о о-о, а а-а-арфа.

В с и ч к и. А-а-а-а!

Внезапно запяват:

Аааааах, как сияе слънцето далече,

оооблива всичко с бяла светлина,

то грееее, грее сутрин, обед, вечер

ииии се пързаля леко по леда.

То не залязва, нито си отива,

а се пързаля дълго по леда

и всеки ден със другия се слива

половин година трае тук деня.

Започват да дрънкат на струните и

подхващат рефрена:

Моята родина е от сняг и лед,

моята родина прилича на сладолед.

Моята родина – е от сняг и лед.

Моята родина – това е сладолед.

Дрънкат на струните като на арфа,

пеят и танцуват.

Г в и н ( внезапно). Влизам!

П и н. Къде?

Г в и н. Вътре.

П и н. Къде вътре?

Г в и н. Там. (Промъква се през „струните“ и изчезва)

П и н (уплашено). Гвин, къде си?

Г в и н (гласът му отвътре). Тук съм.

П и н. Не си тук, а си там.

Г в и н (гласът му). Не, аз съм тук.

П и н (любопитно). Какво е там, това „тук“?

Г в и н. Стая.

П и н (оглежда другите). Било стая. Влизаме ли?

В с и ч к и. Да.

Пин ги поглежда и се провира през струните.

Останалите го следват.

 

В УСТАТА НА КИТА

Полумрак, светлина влиза само през зъбите.

Обстановката е тайнствена, загадъчна.

 

Г в и н. Чувствувайте се у дома си. . .

П е т о т о. У-у-у! Топличко!. . .

Т р е т о т о. Чудесно!

II и н. Чуйте какво ще ви кажа! (Всички млъкват) Изведнъж си намерихме топла колиба, дето можем да си идваме, когато духат ветровете. Ще си я уредим. . .

В т о р о т о. Като хижа!

П и н. Като вила ще си я уредим, но никой да не знае. Научат ли големите, ще ни я вземат… Разбрахте ли?

В с и ч к и. Разбрахме.

П и н. Нещо като културен клуб или детски дом. Имаме си и музикален инструмент. . .

В с и ч к и. Ааааа-арфа!

Г в и н. Добре, но сега да тръгваме към Свирепата бяла мечка.

П и н. Хайде!

Китът затваря устата си.

Става тъмно, или почти тъмно.

В с и ч к и. О-о-о-о!

Г в и н. Какво стана?

Ч е т в ъ р т о т о. Пин, къде си?

П и н. Тук съм.

Ч е т в ъ р т о т о. Какво стана?

П и н. Знам ли?… Нещо стана.

Т р е т о т о. Вратата изчезна

П е т о т о. Страх ме е!…

В т о р о т о. И мен.

Г в и н. Еей, кой затвори вратата?

В т о р о т о. Кой люлее колибата?

П и н. Тихо!…

Тишина.

П и н. Чувате ли нещо?

В т о р о т о. Чувам шум от вълни.

Г в и н. Защо люлеете колибата?

Т р е т о т о. Аз не люлея.

Д р у г и те . И аз.  И аз не люлея.

П и н. Тогава кой?

П е т о т о. Люлее се от само себе си.

П и н (в настъпилата тишина). Не чувствувате ли нещо?

В т о р о т о. Хвана ме морската болест… Кой върти колибата?

П и н. Никой не върти колибата.

Т р е т о т о. Сама се върти.

Чува се шум.

– Кой шуми?   – Аз не шумя.   – И аз.   – Тогава кой?

П и н. Тихо! . . .

К и т ъ т (гласът му). Има ли някой в устата ми или така ми се струва?

Тишина.

К и т ъ т. Има ли някой в устата ми или така ми се струва?

Тишина.

К и т ъ т. А бе, има ли някой в устата ми или така ми се струва?

Г в и н (с треперящ глас). Така ви се струва.

К и т ъ т. Защото отначало помислих, че в устата ми има някой.

Г в и н. Не. Няма.

К и т ъ т. Тогава добре.

Тишина.

Г в и н. Ало!

К и т ъ т. Какво?

Г в и н. Вие кой сте?

К и т ъ т. Аз съм китът Кашелот. От главата до опашката съм дълъг трийсет метра. Бе, да не би да има някой в устата ми, пък да не знам.

П и н. А не, няма.

Г в и н. Къде отивате?

К и т ъ т. Плувам си. Бях заспал, починах си и сега си плувам.

П и н. Накъде плувате?

К и т ъ т. Не знам…Където ми скимне.

Г в и н. Защо не ви скимне да се върнете?

К и т ъ т. А, бе, има ли някои в устата ми?

Г в и н (бързо). Няма, няма!

К и т ъ т. Нещо ме гъделичка по гърлото и ми се струва, че има.

В с и ч к и. Няма, няма.

П и н. Гвин, ти ли гьделичкяш гърлото на господина?

Г в и н. Не.

– И аз не.  – И аз!

П и н. Внимавайте, пазете гърлото на господина! . . .

Третото. Пин?

П и н. Какво, Пин-пин-пин?

Т р е т о т о. Това, на което свирехме преди малко…не бяха ли?

П и н. Да, бяха!

Т р е т о т о. И аз мисля, че бяха.

Г в и н. Бяха! Ама какво бяха?

П и н. Зъбите на кита.

Ч е т в ъ р т о т о. Ами сега?

П и н. Тишина!… Да не ни усети.

К и т ъ т (гласът му отново). Ей, да не би да има някой в устата ми?

В с и ч к и. Няма, няма.

Г в и н. Никой няма, бъдете спокоен…Ако имаше, щяхме да ви кажем.

К и т ъ т. Понеже по едно време ми се стори, че има.

П и н. Сторило ви се е… Къде сте сега?

К и т ъ т. Сред океана.

П и н. Не се отдалечавайте

К и т ъ т. Защо?

Г в и н. Да не се удавите

Китът започва да се смее.

Устата се отваря, светлина.

 

БРЕГЪТ И ОТВОРЕНАТА УСТА НА КИТА БЛИЗО ДО ЛЕДА

Пингвинчетата изскачат едно след друго от устата. Последно се появява Гвин, който като излиза на бял свят, се обръща и дръпва една от струните, която издава звън.

Г в и н. Фа!

В с и ч к и се обръщaт към устата на кита:

Довиждане, ките!

Благодарим!

Беше хубаво!

Разходихме се!

Довиждане, чичо Кит!

К и т ъ т. Довиждане! Къде отивате?

Г в и н. Търсим Свирепата мечка!

Китът започза отново да се смее. Пингвинчета тръгват и запяват. После вървят мълчаливо. Край тях се сменят панорами от чудно извисени нагоре ледове. Огромно оранжево слънце на хоризонта. Пин спира изведнъж. Отново се сблъскват.

 Защо ме блъскаш?

Ти ме блъскаш!

Как, като съм найй-отзад?

А аз как ще съм те блъснал?

Блъсна ме!

Г в и н.А мен никой не меблъсна.

Г в и н. Значи ти си ни блъснал.

Г в и н. Това какво е?

Г л а с ъ т  н а  к а м и л а т а. Ей, кои сте вие там?

П и н (съвзема се от уплахата). Шестте пингвинчета!

Г в и н. А вие кой сте?

Г л а с ъ т  н а  к а м и л а т а. Аз съм тропическо животно.

Камилата влиза.

К а м и л а т а. Добър ден.

В с и ч к и. Добър ден.

Г в и н. Вие сте едно доста интересно животно.

П и н (учудено). Но как сте дошли на студеното? Тропическите животни обикновено си стоят в тропическите страни.

К а м и л а т а. Аз съм камила, която мисли. Като съм тръгнала, мисля и вървя, мисля и вървя, и неусетно съм дошла при ледовете.

В т о р о т о. Не ви ли е студено?

К а м и л а т а. Не. Моите мисли че топлят.

Третото. За какво мислите?

К а м и л а т а. Мисля за началото и края.

Г в и н. Добре,

К а м и л а т а. Питам се – откъде почва едно животно и къде свършва. Дали от главата или от опашката Защото, ако се обърна обратно, изведнъж ше започна да започвам от опашката.

П и н. Какво е това на гърба ви?

К а м и л а т а. Гърбици. Има едногърби и двугърби камили. Аз съм двугърба.

Г в и н. Аа, двухълма! . . .

К а м и л а т а. Двугьрба!… Къде сте тръгнали?

П и н. По работа. Дотук ни доведе китът. Ще ни вземете ли на двугърба си?

К а м и л а т а. Качвайте се.

Ляга на земята. Пингвинчетата се наместват върху нея. Камилата тръгва. Пингвинчетата запяват:

Ние сме шестте пингвинчета…

Нова панорама.

Камилата, влиза, натоварена с пингвинчетата.

К а м и л а т а. Дотук.

Г в и н. Защо?

К а м и л а т а. Повече не. Пречите ми да мисля.

П и н. Добре.

Тя ляга. Те слизат.

В т о р о т о Довиждане, камило!

Т р е т о т о. Довиждане

Г в и н. Довиждане, автобусе!

К а м и л а т а. Къде?

П и н. Търсим Свирепата мечка!…

Камилата примира от смях.

Г в и н (провиква се след нея). Като те гледам от тук, наистина започваш от опашката си!

П и н (оглежда компанията). Някой да е изчезнал?

Всички се оглеждат.

 

П и н. Да се броим ли?

В т о р о т о. Всички сме тук

П и н. Всеки да огледа другаря си.

Ти ли си другарят ми?

Аз съм!

Ами ти?

Ами ти?

Къде е Пин-пин-пин-пин-пин?

Тук съм.

И аз съм тук.

П и н. Спрете!… Объркахме се…. Трябва да се броим!… Аз съм Пин, така ли?

В с и ч к и: Така

Г в и н. Момент…(Гледа го). Да, ти си. Пин Пин-пин?

В т о р о т о. Тук.

Пин-пин-пин?

Тук.

Пин-пин-пин-пин?

Тук.

Пин-пин-пин-пин-пин?

Тук.

Гвин?

Аз!

Какво?

Тук.

П и н (оглежда посоките на света). Чудно, къде ли може да живее Свирепата мечка?

П е т о т о. Страх не е…..

П и н. От какво?

П е т о т о (трепери). Онова там какво е?…

Вниманието на шестте е приковано от огромен леден блок, наподобяваш животно.

Ч е т в ъ р т о т о. Това е нещо страшно!

П е т о т о (прави крачка назад). Загазихме. (Избягва.)

Ч е т в ъ р т о т о (прави крачка назад). Страх ме е… (Избягва.)

Т р е т о т о (към второто). Пин пин, какво ще кажеш? .

В т о р о т о. Според мен най-добре е да бягаме. (Изчезват.)

П и н (на Гвин). Оставаш ли?

Г в и н. Да. Къде отиваш?…

П и н. Да пия вода и ще се върна. (Побягва.)

Г в и н (оглежда се). А, какво им стана на моите приятели?… Всички искаха да видят Свирепата мечка, пък . . изведнъж им стана нещо и изчезнаха. (Поглежда ледения блок.) Хей

Е х о т о. Хей…Ей…Ей!.. (Главното ехо се дублира няколко пъти, връща се тайнствено)

Г в и н. Хей, мечко!

Е х о т о. Ечко… ко… ко… коо…

Г в и н. Какво?

Е х о т о. Какво?… кво… во… во…

Г в и н. Ами нищо… Добър ден!

Е х о т о. Бър ден… ден… ен…

Г в и н. Разправят, че си много страшна.

Е х о т о. Рашна… ашна….шнаа.

Г в и н. Мога ли да се приближа?

М е ч е т о (появява се изведнъж). А бе, ти с кого си говориш?

Г в и н (поглежда го с изненада, а после започва да го оглежда внимателно от всички страни). Да.

М е ч е т о. Какво „да“?.

Г в и н. Аха,

М е ч е т о. Какво, бе, какво „аха”?… Наблюдавам те, знаеш ли откога? Стоиш и си говориш. С кого говориш, кажи?

Г в и н. Да

М е ч е т о. Щом си твърдоглав, довиждане! (Тръгва си)

Г в и н. Чакай!

М е ч е т о (спира се). Какво?

Г в и н. Не обичам да ми прекъсват разговорите! Не виждаш ли, че разговарям със Свирепата бяла мечка?

М е ч е т о (учудено). Така ли?… Че къде е тя?

Г в и н. Ето там, не виждаш ли? (Сочи ледения блок, наподобяващ животно)

М е ч е т о (весело). Ха-ха-ха!

Г в и н. Какво „ха-ха-ха“?

М е ч е т о. Това ли? (Сочи)

Г в и н. Знаеш ли колко е страшна тази Свирепа мечка? Където се появи, всичко бяга. Шест пингвинчета не ѝ стигат за закуска. Големите пингвини ни предупредиха да се пазим и щом чуем, че се намира на тази страна (сочи), веднага трябва да бягаме на другата. (Сочи).

М е ч е т о. Хи-хи-хи!

Г в и н. Защо хихикаш?… Славата ѝ се носи насам и натам. Ако те срещне, ще те направи не знам на какво.

М е ч е т о. Хо-хо-хо!

Г в и н. Какво хохокаш?… По-добре се махай и ме остави да се разбера с нея.

М е ч е т о (ехидно). Това там е Свирепата мечка, колкото ти си супа от ягоди.

Г в и н. Моля?

М е ч е т о. Това е ледена скала… А Свирепата мечка е най-доброто животно на света. Въртя си го на пръстчето. Крещя му, викам му, то бяга подир мен и ме пита какво искам, аз му се плезя и го ругая. Свирепата мечка плаче от мъка, пада на колене и ме моли да не я ругая, а да си изпия млякото.

Г в и н (с недоверие и учудване). Глупости.

М е ч е т о. Върви след мен и ме моли със сълзи на очи.

Г в и н. Глупости.

М е ч е т о. А послс ме моли да си уча уроците.

Г в и н. Много си я виждал!

М е ч е т о. Всеки ден, колкото си искам и си правя с нея каквото си ща.

Г в и н. Лъжеш!… Този, който я види, веднага изчезва в устата ѝ…

М е ч е т о (започва да се смее). Майка ми е най-доброто животно на света.

Г в и н. Какво?… Свирепата мечка е твоя майка?

М е ч е т о. Ами да. Аз съм нейното синче – Бялото мече.

Г в и н (гледа го втренчено). Бялото мече!… Синът на Свирепата бяла мечка…. И какво правиш тук?

М е ч е т о (показва нотите, които носи). Уча се да пея по ноти. Ужасно противно нещо (Разтваря нотите и започва да си тактува и пее):

 

Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!

Ла-ла, ла ла, ла-ла! Ла!

Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!

Ла-ла, ла-ла, ла-ла! Ла!

Гвин поглежда нотите и започва да пее с текста на песента

Когато едно дете се смее –

смее се едно дете.

Когато две деца се смеят –

смеят се две деца.

Когато пък три деца се смеят –

смеят се три деца.

Ла-ла-лаа, ла-ла-лаа –

точно три деца

Засмеят ли се всичките депа.

усмихва се целият свят

Засмее ли се целият свят –

стават най-красивите неща.

Гвин и Мечето пеят и съсредоточено гледат нотите. Страхливо се приближава Пин.

П и н. Ей, Гвин, какво става?

Г в и н (сочи му с ръка). Ела и пей!

Пеят тримата. Приближава се второто.

В т о р о т о. Ей, луди, какво правите?

Г в и н (прекъсва за момент и му прави знак). Ела и пей!

Четиримата пеят.

Приближава се третото пинг винче.

Т р е т о т о. Ей. какво правите:¹

Г в и н. Пей!

Петимата запяват.

Ч е т в ъ р т о т о (приближава се). Ей!

Г в и н. Ела и пей!

Запяват.

П е т о т о (приближава се). Хей!

Г в и н. Пей!

Седемте деца запяват:

Ела и пей! ,

Ела и пей!

А после се засмей!

Половината състав:

 

Когато едно дете се смее –

смее се едно дете.

Когато две деца се смеят –

смеят се две деца.

Когато пък три деца се смеят –

смеят се гри деца.

Ла-ла-лаа, ла-ла-лаа –

точно три деца.

Целият състав:

Засмеят ли се всичките деца,

усмихва се и целият свят,

а засмее ли се целият свят –

тогава стават най-красивите неща.

Пин (след свършването на песента). Гвин, онова там страшното какво е?

Г в и н. Страшното ли?

В т о р о т о. Да.

Г в и н. Дето прилича на Свирепата мечка ли?

Т р е т о т о. Да.

Г в и н. Дето ви накара да избягате ли?

Ч е т в ъ р т о т о. Да.

Г в и н. Дето Пин каза, че отива да пие вода ли?

П и н (троснато). Да.

Г в и н. Това е ледена скала!

В с и ч к и. Ахааа! . . .

П и н. Ами, това… малкото, бялото?

Г в и н. Кое?

В т о р о т о. Съвсем малкото.

Г в и н. Кое, бе?

Т р е т о т о. Съвсем бялото,

Г в и н (продължава да се прави на ударен). Кое точно?

Ч е т в ъ р т о т о. Това бялото, дето се движи?

Г в и н. За кое става дума?

П е т о т о (ядосано). Е това, малкото, бялото, дето се движи и пее?

Г в и н. А, това е малкото бяло мече.

В с и ч к и. Ахаа.

П и н. Значи, това е малкото бяло мече?

В т о р о т о. Ами какво представлява това малко бяло мече?

Г в и н. Син на Свирепата мечка.

В с и ч к и. Ухаааа!

П е т о т о (уплашено). Гвин!

Г в и н. Какво Пин-пин-пин-пин-пин?

П е т о т о. (тръгва си). Тази сутрин забравих да си измия лицето.

Ч е т в ъ р т о т о. Аз пък огладнях. (Тръгва си)

Т р ет о т о. И аз. (Тръгва)

М е ч е т о (извиква внезапно). Чакайте!

Бегълците спират. Всички го гледат.

М е ч е т о. Поне да ми решите задачата по смятане.

Всички се приближават.

П е т о т о. Добре, но по-бързо, понеже тази сутрин забравих да си измия лицето.

М е ч е т о (отваря учебника по смятане, чете). На едно място били събрани шест пингвинчета. Свирепата бяла мечка се приближила и изяла три. Колко са останали?

П и н (внезапно). Отивам да пия вода. (Тръгва)

П е т о т о. Не знаем колко са останали, но аз няма да остана тук, понеже тази сутрин забравих да си измия лицето и…

М е ч е т о. Чакайте! (Всички се заковават по местата си.) Значи ще избягате и ще ме оставите с нерешена задача по смятане?… После майка ми…

Г в и н (обяснява). Свирепата мечка.

М е ч е т о (продължава мисълта си). …отново ще плаче от мъка, че има глупаво синче, така ли?

Всички гледат Гвин.

П е т о т о. Какво да го правим?

Г в и н. Ами няма да го оставим в беда, я!

Ч е т в ъ р т о т о. Да, ама тогава ние ще сме в беда.

П и н. Да му помогнем и да бягаме, че ми се пие вода.

Г в и н. И така… Там имало шест пингвинчета, така ли, Мечо?

М е ч е т о. Точно шест.

Г в и н. Майка ти дошла и изяла три, така ли?

М е ч е т о. Така

Г в и н. В задачата се пита колко ще останем, така ли?

М е ч е т о. Така.

Г в и н. Пин, колко ще останем?

П и н. Казах… пие ми се вода.

Г в и н. Толкоз ли не можеш да изядеш… да извадиш от шест пингвинчета три?

П и н. А бе, мога, ама сега ми се пие вода.

Ч е т в ъ р т о т о. Ще останем две пингвинчета.

В т о р о т о. Четири.

Т р е т о т о. Четири

Г в и н (замисля се). Не ми се вярва!

П и н (делово) Да не губим време!… Ние сме шест пингвинчета, така ли?

В с и ч к и. Така.

П и н. Добре. Сега Мечо да се отдалечи и да се върне като Свирепата мечка. Може ли?

М е ч о. Може.

Г в и н. И после?

П и н. Ще избере три пингвинчета и ще ги изяде, ама на ужким. Може ли?

М е ч е т о. На ужким, може. И после?

П и н. Тогава ще видим, колко ще останем.

Г в и н. Така може. Хайде, Мечо, отдалечи се и се появи изведнъж с ръмжене, уж че си Свирепата мечка.

М е ч е т о. Добре.

Отдалечава се и изчезва Чува се ръмжене.

П и н. Брей, че хубаво ръмжи!

В т о р о т о. Сега ще ви избере вас трите.

Т р е т о т о. Защо пък нас? Вас!

В т о р о т о. На ужким, де.

Ч е т в ъ р т о т о. Може и на ужким, ама защо точно нас?

Чува се ръмжене.

П и н. Сега ше видим, като изяде три, колко ще останем.

Г в и н. Ръмжи като истинска.

П е т о т о. Дори по-добре от истинска

Г в и н. Симпатично мече, нали?

В с и ч к и. Много.

Влиза Свирепата мечка. Спира се изненадано.

М е ч к а т а. Хе, шест вкусни пингвинчета! Ами сега? Откъде да започна? (Пингвинчетата треперят) Какво правите тук?

Г в и н (съвзема се). Решаваме задача.

М е ч к а т а. Каква задача?

Г в и н. Ние сме шестте пингвинчета …

М е ч к а т а. Вие сте моята закуска!… От кого да започна?… Наредете се и идвайте едно по едно.

П е т о т о. Пин.

П и н. Какво?

П е т о т о. Ти си първото.

П и н. Ами тя не е казала как ще ни яде. Отпред назад, или отзад напред.

Врява. Всяко от пингвинчетата бъбри:

Ти си пред мен!

Ти си пред мен!

Аз съм след теб!

Напротив.

Аз съм най сладкото и ще остана на края за десерт!

П е т о т о. По реда на броенето!

М е ч к а та (ядосано). Тихо!… (Всички млъкват.) Ще се храним ли или ще се караме?

Г в и н. Значи… вие сте Свирепата мечка?

М е ч к а т а. Аха!

Г в и н (хитро). Радвам се… Приятно ми е – Гвин

М е ч к а т а (учудено). Какво те е прихванало?

Г в н н. Нищо. Запознавам се… Значи… Вие…

М е ч к а т а. Аз!

Г в и н (не знае какво да каже). Е, да, вие…

М е ч к а т а. Ще се строите ли по реда на номерата или да ви строя?

Отново препирни:

Заеми си мястото!

Ти си пред мен!

Брей! Ти си!

Аз съм последен!

Аз съм последен!

М е ч к а т а (изревава). Тихо! (Пьлна тишина) За първи път виждам да се карат кой да бъде последен. Всички се карат кой да бъде пръв, а вие… Засрамете се! (Пингвинчетата навеждат глави.) Къде ви е възпитанието? Карате се кой да е на опашката!

Г в и н (заиграва хитро). Така де!… Уважаемата мечка знае как да си започне закуската и не сте вие, които ще я учите. Нали, Мечко?

М е ч к а т а. Да!

Г в и н (към приятелите си ядосано). Само се излагаме! Голяма работа, като ни изядат. И какво ще каже уважаемата Мечка за нас? Какво ще си помисли? Ще си помисли, че се плашим. Нали така?

М е ч к а т а. Да!

Г в и н (към приятелите си). Чухте ли? (Навели са засрамено глави.) Не ви е срам! Вместо да се наредите културно и да покажете на Свирепата мечка, че сте интелигентни и възпитани, а не като нея – жестока, коварна, лакома и тъпа.

М е ч к а т а. Чакай сега, ти… Какво?

Г в и н. Нищо. Карам им се! (Към приятелите си) Ама ха! Чухте ли как разсърдихте уважаемата мечка?… Нямате капка възпитание и тя с право ще ви напъха в алчния си мръсен и ненаситен търбух, защото не напразно са я нарекли свирепа и се е превърнала в страшилище…

М е ч к а т а (изревава). Чакай!… Спри! Ти ужким се караш, пък ме обиждаш и критикуваш.

Г в и н. Не, Мечко. Карам им се, защото знам за какво мислят. Те мислят, че сега, ако се пръснат на всички страни и побягнат, ще успееш да хванеш само едно пингвинче и докато го хванеш, другите ще избягат! За това си мислят и ще видиш, че така и ще сторят…

Всички пингвинчета се разтичват и

изчезват от сцената. Остава само Гвин.

М е ч к а т а (учудено). Какво стана?

Г в и н. Ами стана туй, което ви казах.

М е ч к а т а (глупаво учудена). Те избягаха.

Г в и н. Да, такива са невъзпитани. Искат да ги ядат. а те бягат.

М е ч к а т а (глупашки). И сега ще трябва само тебе?…

Г в и н. Ами да. Само мен.

М е ч к а т а (съвзема се). Ама ти май ме изхитри?

Г в и н. Ами да. Сега ли разбрахте?

М е ч к а т а. Тогава те изям жестоко!

Г в и н. Да си затворя ли очите?

М е ч к а т а. Със затворени или отворени, ще те изям.

П и н (появява се зад гърба на Гвин). Гвин, аз се върнах.

Г в и н. Защо?

П и н. Не мога да те оставя в беда.

В т о р о т о. И аз!

Т р е т о т о. И аз!

И аз се върнах!

Ето ме и мен!

П и н. Сега сме всички, да става каквото ще!

М е ч к а т а. Вие сте страшно възпитани деца и радвате стомаха ми!… Наредете се да ви изям!

Шестте се нареждат срещу мечката.

Пълна напрегната тишина.

Стоят и се гледат.

М е ч е т о (гласът му). Хей, да тръгвам ли?… Защо не ме викате? Чакам!

М е ч к а т а. (изненадано). Това е гласът на моя Мечо…

Г в и н. Той отиде да се засили и чака да го повика ме, понеже решаваме задача.

Мечето се появява.

М е ч е т о (оглежда всички). Какво става гук?

Г в и н. Нищо. Майка ти ше ни яде.

М е ч е т о. Не думай, Гвин. Защо?

Г в и н. Знам ли?… Каза да се наредим.

М е ч е т о. Мамо?

М е ч к а т а. Какво?

М е ч е т о. Какво чувам?

М е ч к а т а (прави се на ударена). Какво чуваш?

М е ч е т о. Щяла си да ядеш пингвини?

М е ч к а т а. Можеш ли да допуснеш?

М е ч е т о. Не! Но те казват… Подреждаш и лапаш.

М е ч к а т а (възмутена). Аз?… Нима допускаш такива неша за майка си? .

М е ч е т о. Ти си най-добрата майка!

М е ч к а т а  (към пингвините). Чухте ли?

Г в и н. Чухме.

М е ч к а т а. Признавате ли, че лъжете?

Г в и н (оглежда приятелите си). Признаваме.

М е ч к а т а. Ще ми се извините ли?

Г в и н (след пауза). Извиняваме се.

П и н. Така ни се стори.

В т о р о т о. Бяхме се заблудили.

М е ч к а т а (като последна махленка). Понеже слушате разни клюки.

Г в и н. Така разправят, госпожо…Тези подли клюкари разправят за вас, че сте кръвожадна и ненаситна.

М е ч к а т а. Боже мой!… Така да мислят за мен! Става ми мъчно.

М е ч е т о (към пингвинчетата) Чухте ли?

В с и ч к и (тихо). Чухме.

М е ч е т о. А сега, мамо, измитай се, защото най-после си намерих приятелчета и има с кого да си играя…

М е ч к а т а. Измитам се, Мечо, и се радвам, че най-после си намери приятелчета… После ше си изпиеш ли млякото?

П и н г в и н ч е т а т а. Ще го изпие!

М е ч к а т а. Ще си научиш ли уроците?

П и н г в и н ч е т а т а. Ще ги научи.

М е ч к а т а. Тогава… довиждане и моля да останете с добри чувства към мен. Довиждане.

В с и ч к и. Довиждане.

М е ч к а т а (след като се оттегля, преди да изчезне). Жалко! Какви вкусни пингвинчета!

В т о р о т о. Чухте ли?

Г в и н. Пак започна!

М е ч е т о. Мамо, каза ли нещо?

М е ч к а т а. Казах довиждане. (Изчезва)

М е ч е т о (към пингвинчетата). Сега… Какво ще правим?

В с и ч к и. Ще играем.

Запяват:

Ако всички деца по света

се усмихнат и се разберат така,

няма да има страшни мечки,

няма да има страшни.вълци…

Всеки ще танцува и ще пее,

всеки ще се смее,

и ще се гордее,

че живее,

че живее…

Ако всички деца но света…

Подскачат радостно и изчезват, водени от Гвин.

В средата па редицата, най-щастливият всички,

подскача Мечо.

„ЛИСКО И СИНЯТА АКУЛА“ – куклена пиеса 1975 по „Приключенията на Лиско по море“.

Куклена пиеса по романа „Приключенията на Лиско по море“, получил награда за литература.

ЛИСКО И СИНЯТА АКУЛА 1975.    _ отваря се в .pdf  file..

.

Надолу – текстът за четене в блога.  Извинете, ако забележите непоправени грешки – работи се по въпроса.

.

.

борис
априлов
*
Л И С К О
И
С И Н Я Т А
А К У Л А
*
1975
*
пиеса
за
куклен
театър

Л И Ц А:

Л и с к о – лисиче

М о к с и – магаре

П р о ч у т и я т   л е н и в   р а к  –  рак

М о н и – делфинче

С и н я т а  а к у л а – акула

Г л а г о а б а з у б а д у з а – медуза

М а й к а т а  н а  М о н и – делфин

В о д а ч ъ т – делфин

Други делфини, медузи и разни подводни животни.

 

 .

Малка полянка в Тихата гора.

Магарето Мокси пасе. Вдига глава срещу слънцето.

М о к с и. Хей, слънце.
С л ъ н ц е т о. Какво?
М о к с и. Много ми блестиш. Аз си паса, а ти ми блестиш. Защо ми блестиш в очите?
С л ъ н ц е т о  /смутено/. Добре, но какво да сторя?
М о к с и. Махни се.
С л ъ н ц е т о. Следобед.
М о к с и. Много бавно се махаш. /Пасе./ Всички слънца сте такива, бавно се махате.

Пасе. Тишина с птичи песни. Хубаво, спокойно – време само за пасене.

Влиза Лиско. Гледа го отзад.

Л и с к о.  Здравей.
М о к с и  /без да се обръща/. Здравей. /Пасе. След малко, без да вдигне глава, проговаря./ Само не ме карай да говоря.
Л и с к о. Защо?
М о к с и. Пречиш ми да паса.

Мълчание, двамата стоят неподвижно.Мокси пасе. Лиско го наблюдава.

М о к с и /без да вдигне глава/. Това противно слънце ми блести право в очите.
Л и с к о. Че защо не се преместиш?
М о к с и. Къде?
Л и с к о. Обърни се. Тогава ще блести в опашката ти.
М о к с и. Така ли мислиш? /Обръща се. Застават един срещу друг./ Добре е. Така нищо не ми блести. А на опашката ми и да и блести нещо, няма да забележи, няма да се оплаче. А и да се оплаче, няма да и обърна внимание… Ти как си?
Л и с к о. Добре съм.
М о к с и. Остави ме да си паса.

Пасе. Пауза в която чуваме птичките.

М о к с и. Какво искаш?
Л и с к о. Нищо.

Тишина. Пауза.

М о к с и. Май че искаш.
Л и с к о. Паси, паси… Напаси се.
М о к с и. Ами! Цял живот паса и не мога да се напаса.
Л и с к о. Тогава довиждане. Тръгва си.
М о к с и  /внезапно/. Чакай.
Л и с к о /спира/. Какво?
М о кс и. Къде?
Л и с к о /спокойно/. Далеч.
М о к с и /започва да пасе и дига глава/. Колко далеч?
Л и с к о. Отивам на морето.
М о к с и. Какво е то?

Л и с к о. И аз не знам. Ще видя. Казват че било едно голямо нещо пълно с вода.

М о к с и. Колко голямо?

Л и с к о. Доста.

М о к с и. Около колко?

Л и с к о. Дори повече отколкото доста. Казват че като погледнеш от едната страна, не можеш да видиш.

М о к с и. Не можеш какво?

Л и с к о. Да видиш другата,

М о к с и. Може би няма друга страна.

Л и с к о / учудено/. Как да няма?

М о к с и. може да е само с една страна, другата да я няма, някои неща имат само една страна.

Л и с к о /губи търпение/. Тръгваме ли или не тръгваме?

М о к с и. На килограми как си.

Л и с к о. Нищожен. Нищо и никакво лисиче.

М о к с и. Ти си едно хитро лисиче…. Качвай се!

Л и с к о. Нима?

М о к с и. Трябва ли да се наведа?

Мокси кляка. Лиско се мята на гърба му.

Л и с к о /въодушевено/. Ще си направим велико пътешествие!

М о к с и. Накъде?

Л и с к о. Напред, Мокси! Ще обиколим цялото земно кълбо.

М о к с и /учудено/.  Как ще го?

Л и с к о. Понеже е кълбо. Ще минем отгоре и отдолу.

М о к с и. Това е добре. Когато минаваме отдолу, ти ще бъдеш отдолу, понеже сега си отгоре и главата ти ще виси най-отдолу.

Началните тактове на музиката.

Л и с к о. Напред, Мокси! /Запява./

По земното кълбо

удобно се върви,

защото е опасано

от хиляди черти.

Потеглиш ли веднъж

по някоя черта върви,

върви – посока дръж

до края на света.

Меридиани,

паралели –

пътеки да ти бъдат и компас.

Когато ги почнеш

и ги изминеш

отново да те върнат у дома.

Напред,

напред

и още по-напред

и винаги се връщай у дома.

Нова обстановка, Мокси влиза бавно.

Лиско е на гърба му.

М о к с и. Каква стана тя – вървим вече четири дни, а още не сме обиколили кълбото. Все чакам ти да останеш отдолу, а аз отгоре, но нищо подобно. Ти все си си отгоре, а аз все съм си отдолу, досущ като магаре… Лиско, кажи защо не сме обиколили кълбото.

Л и с к о. И аз се чудя, Мокси. Четири дни и четири нощи вървим, а още не съм го усетил да се заобля някъде и да го минем от долната страна. Така както го гледам, кълбото няма долна страна.

М о к с и. Какво ти казах аз? Някои неща имат само по една страна. От каквато и страна да ги погледнеш.

Л и с к о. Всяко начало е трудно.

М о к с и. Ако твърдиш, че това е още началото, ще пукна от отчаяние. Съжалявам че тръгнах. Колко хубаво беше там!

Л и с к о. Къде?

М о к с и. На полянката. Но цял ден пасеш и никой не се качва на гърба ти. /Роптае./ Къде е туй пусто море!

Л и с к о. Няма го, Мокси, не го виждам.

М о к с и. Слушай, пасе ми се на моята полянка. Искам си тръните., Ту^с няма тръни.

Мокси се извръща рязко и тръгва обратно. Върви известно време и спира.

Л и с к о /иронично/. Как си, Мокси.

М о кс и. Добре съм.

Л и с к о. Не си много добре.

М о к с и. Ти ли ще ми кажеш как съм? Понеже ако АЗ съм добре или ‘! зле, АЗ трябва да кажа как съм, а не ТИ, а пък АЗ ти казвам че съм добре, а ТИ казваш, че не съм. ТИ ли знаеш повече от мен как съм, след като АЗ съм вътре в себе си и чувствувам по-добре какво става в мен, а не ТИ, който си вън от мен. /Пауза./  Кажи поне защо пътуваме…

Л и с к о. Да видим света. Унизително е да се родиш и да живееш само в една точка. Искам да видя морето, животът без движение е безмислен… Тръгваме ли?

М о к с и. Ох, сега пък трябва да се връщам! /Обръща се./ Едно и също разстояние два пъти!

Л и с к о. Трябваше да помислиш два пъти, за да не вървиш два пъти.

М о к с и. Какво ще правим на морето?

Л и с к о. Ще го видим, .

М о к с и. И какво като го видим?

Л и с к о. Ще ни стане хубаво.

М о к с и. Морето пасе ли се?

Л и с к о. Сигурно не.

М о к с и. Тогава къде сме тръгнали? /Обръща се и тръгва обратно./ Ама ха! /Спира./ Слушай.

Л и с к о. Какво.

М о к с и. Кое е по-близо – морето или полянката ми?

Л и с к о. Вече не знам.

М о к с и. Ох!

Л и с к о. Защоп стоиш?

М о к с и. Чакам да ми кажеш да се обърна.

Л и с к о. Не можеш ли сам да се обърнеш?

М о к с и. Аз съм магаре, инат съм. Сега трябва някой да ми каже нещо, за да сторя обратното.

Л и с к о. Карай към дома.

М о к с и. Няма пък! /Обръща се./ Към морето!

Л и с к о. Че ти си много лесен за управляване, бе Мокси!

М о к с и. Достатъчмо е да ми хванеш цаката.

Тръгва.

Л и с к о /запява./

Напред,

Напред

И все по-напред

Върви към своето море!

Оркестрово изпълнение на песента. Мени се пейзажа. Създава се илюзия за много дълго вървене. Съмва се и се мръква няколко пъти.

Тишина.

Влизат Лиско о Мокси. Мокси спира.

Л и с к о /понеже Мокси стои и мълчи/. Няма ли да повървим още?

М о к с и. За днес – нито крачка повече. Десет дни вървяхме и както виждаш – няма море, хич го няма, липсва. Колкото и да зяпаш – няма. Според мен морето изобщо не съществува.

Л и с к о  Мокси!

М о к с и. Сигурно е измислено. Хората измислят всичко. Тъй си и знаех де, толкова много вода не може да се събере на едно място. Откъде ще я събереш, кой ще я събере? И така ли ще си стои тук? Да ни чака? Да дойдем да я видим? Тя ни чака да дойдем и да я видим, сякаш си няма друга работа. Ето, на това място трябваше да има море, а няма. Гол хълм, по който се разхожда вятъра… Освен това…

Мокси млъква.

Л и с к о. Какво, Мокси?

М о к с и /тихо, със страх/. Чувам някакъв шум. Някакво животно ръмжи.

Л и с к о /с трепет/. Тук си прав. И аз го чувам. Какво ли може да бъде?

М о к с и. Зад хълма става нещо страшно и съжалявам, че тръгнахме…

Л и с к о. Този шум не ми харесва и на мен. Какво ли ни е писано да видим?

М о к с и. Не ми се вижда нищо!

Л и с к о. Предлагам да преспим тук, а утре ще решаваме. Може би този път ще се върнем наистина. Този шум не мога да го понеса.

М о к с и. Предлагам да бягаме веднага.

Л и с к о. Добре.

М о к с и. Ти ли каза добре?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Тогава оставаме.

Л и с к о. Защо?

М о к с и. Защото непрекъснато ми се налагаш. Ще преспим, а утре ще решим.

Л и с к о. Страх ме е.

М о к с и. И мен ме е страх, но инатът ми е по-голям от страха.

Лиско слиза от гърба на Мокси.

Л и с к о. Ще легна тук.

М о к с и. А аз тук.

Лягат си.

Тишина, след което се надига страшното ръмжене.

М о к с и /шепти/. Чудовището ръмжи зад хълма.

Л и с к. о. Не ръмжи, а реве. /Отново тишина. Няма защо да се злоупотребява с този шум, трябва да се пуска когато ни трябва само./ Мокси!…

М о к с и /също шепти/. Кажи.

Л и с к о. Защо не изревеш и ти?

Мо к с и. Мммоля?

Л и с к о. Докажи му, че и ние можем. Изреви му два пъти на този звяр. Стига са ревали само срещу нас. И ние можем.

М о к с и. Не мога, Лиско, по две причини: първо – не съм сигурен дали ще изрева по-силно от него и второ – не съм сигурен дали мога да бягам по-бьрзо от него… И трето…,.

Л и с к о. Трето нямаше.

М о к с и. Нямаше, но то е най-важното: трето – да ме убиеш няма да изрева.

Л и с к о. Тогава да не ревем, а да спим.

Заспиват. Отново чуваме шумът на морето, Затъмнява се, бързо пада нощта. Изгряват звезди. Нежна музика. В нея се стопяват тревожните шумове. Звездите пълнят небето, може би танцуват, бавно, избледняват, музиката утихва, чезне заедно с тях, а на хълма се показва огромно червено слънце.

Тишина. От снощните ревове няма и помен, пеят птици.

Хълмът се приближава към нас и ние виждаме, че е осеян с огромни сочни тръпи.

Тръните се залюляват и запяват в хор:

Има песни за рози

и карамфили.

За теменугите се пишат стихове.

Редят ги в кошници,

редят ги в букети,

във целофани,

цветя все подбрани

за вази

или пък за кани,

когато ви канят

на гости

или на рождени

и разни други дни.

Само за нас,

само за тръните

няма композирана нота,

само за тръните няма

написана песен,

изваяна рима,

да, ние сме без рима,

ний сме безримни,

почти сме незрими,

необозрими,

обезримени,

обезобразени,

защото сме тръни,

само стърчащи,

вечно мълчащи.

Сега песента минава в бодро темпо:

Но под нашите бодили

соковете са се скрили,

просто чакат да ги схруска

откривателя велик.

Ароматните нектари

са за млади и за стари –

просто чакат да ги вкуси

някой е някакъв език.

Елате, магарета,

елате изяжте ни,

елате, изяжте ни

изящно и ревящо.

Тишина.

Лиско се събужда и вижда, че Мокси се е изправил.

Л и с к о /разкършва се/. Мокси, да вървим.

Мо к с и /неподвижно, съсредоточен/. Нещо ми ухае.

Л и с к о /нехайно/. Какво ти ухае?

М о к с и. Ухае ми на тръни.

Л и с к о. Мираж. Обикновен мираж, Мокси, да преминем през хълма, а?

М о к с. и /тъжно/. Знам че е мираж. На мен винаги ми се изпречва нещо, което прилича на ядене, пък не се яде. Ето, това прилича на най-красив и сочен магарешки трън, пък опитам ли го, веднага ще се окаже нещо друго. /Помирисва тръна./ Дори мирише на трън. Сладко. Кажи ми, Лкско, какво лошо нещо съм сторил, че все ми се изпречват наказания?

Л и с к о. Може би…

М о к с и. Никого не съм обиждал.

Л и с к о. Може би пък…

М о к.с и. Нито подигравал.

Л и с к о. /извън себе си/. Мокси, защо не опиташ|?

М о к с и /сепнато/. Какво?

Л и с к о. Опитай, пък може да не е мираж. Защо мислиж, че е мираж?

М о к с и. Защото не може да съществува такава красива действителност.

Л и с к о /вика/. Опитай, ти казвам!

М о к с и /доближава уста до тръна/. А! /Вкусва./ О!… Охо!… Аха!… Е!… Ехе!… Ааааа!… Аууууууууууу!… Ееееееееееееее!…

Л и с к о. Доколкото разбрах…

М о к с и. Довиждане!

Л и с к. о. Ще отскоча зад хълма. Да видя какво има там.

М о к с и. Слушай, Лиско, ти мен повече не ме интересуваш.

Започва лакомо да яде.

Л и с к о. Ще видя зад хълма и ще се върна.

М о к с и. Ох, колко тръни!…

Лиско излиза.

М о кс и. Лиско.

Л и с к о. Какво, Мокси.

М о к с и. Това е Хълмът на медените сокове.

Лиско се смее и излиза.

Мокси хрупа. И пее:

Хруп, хруп, хруп

– колко е красиво!

Хруп, хруп, хруп

– изящно и прекрасно.

Не е тревопасно,

а трънепасно.

И говори:

Иди ги разбери хората – ядат пасти. И ягоди. Разни конфитюри, банани, портокали и лимони, а подминават тръните. Според мен, човекът е най-глупавото животно, щом не яде тръни… Пфу! Пасти! Ядат пасти!…

И запява:

Хруп, хруп, хруп

– колко е красиво…

Л и с к о /влиза бързо/. Мокси!… /Спира се./  Мокси!… /Гледа го как хрупа/. Искам да кажа, че нашето пътешествие свърши!

М о к с и /както хрупа/. Знам.

Л и с к о /въодушевено/. Целта е постигната. Няма вече да вървим. Морето бе, Мокси, морето е пред нас! Цялото. Синьо! Направено от вода. Чуваш ли, Мокси! Морето! Вдигни глава!

М о к с и /бавно вдига глава и говори спокойно/. Бреме е да ме оставиш на спокойствие.

Л и с к о /въодушевено/. Мокси, вече…

М о к с и /спокойно/, доколкото разбрах, стигнали сме при морето. Радвам се. Да ти е честито. Но аз няма да го видя, защото съм спрял при Хълма на медените сокове. Хълмът на медените сокове е моят идеал, щял живот съм мечтал за подобно място с подобни тръни, където да си хрупкам и рева. Моят път свършва тук. Оставам и ако някога пожелаеш да ме видиш, ще ме намериш тук. Разбра ли?

Л и с к о. Но няма ли да погледнеш морето?

М о к с и. Не .

Л и с к о. Бяхме тръгнали към него, заедно мечтаехме…

М о к с и. Друго имаш ли да кажеш?

Л и с к о. Това ли е стремежа ти – да се наядеш

М о к с и. Защо да се наям? Няма да се наям. Аз ще ям  н е п р е к ъ с н а т о. Сутрин, обед, вечер – винаги ще ям. Дори когато спя – ще ям. Довиждане.

Л и с к о. Чао!

Излиза.

Затъмнение.

Нова обстановка с нежна музика.

Леко свистене на прибоя. Скалист бряг. В подножието му се плиска морето, което се простира към хоризонта.

В процепа между скалите се появява Лиско.

Музиката и шумовете прекъсват.

Л и с к о /философски очарован./ Значи, това е морето, а? Вода, която идва и си отива.

П р о ч у т и я т  л е н и в   р а к /гласът му/. Какво?

Л и с к о /подскача учудено/. А?

Р а к ъ т /гласът му/. Какво си говориш?

Л и с к о. Не те интересува… Ти кой си и къде си?

Р а к ъ т. Тук съм.

Появява се до Лиско на скалата.

Л и с к о /разглежда го/. Кой си ти?

Р а к ъ т. Прочутият Ленив Рак.

Л и с к о /след пауза/.  Аха.

Р а к ъ т. Да.

Л и с к о /след пауза/. Добре.

Р а к ъ т. И какво?

Л и с к о. Какво какво?

Р а к ъ т. Ако искаш, ще те науча да плуваш.

Л и с к о. Знам.

Р а к ъ т. Тогава да влизаме.

Л и с к о. Къде?

Р а к ъ т. Аз ще пълзя по дъното, а ти ще плуваш.

Л и с к о. Не е ли опасно?

Р а к ъ т. Опасно е, ако се отдалечаваш. Може да те срещне Синята и да те изамка.

Ли с к о. Каква е тази Синя?

Р а к ъ т. Синята, акула. Не е от нашето море и кой знае как се появи… Казах ли ти че съм Прочутия ленив рак?

Л и с к о. Да.

Р а к ъ т. Много съм прочут.

Л и с к о. И ленив.

Р а к ъ т. Много съм ленив, да ти кажа. Понякога не знам по-прочут ли съм, или по-ленив.

Л и с к о /загледан в далечината/. А!

Р а к ъ т. Какво А?

Л и с к о. Какви са тези черни точки в далечината? Много подскачат. А! За първи път виждам подскачащи точки!…

Р а к ъ т. Това са делфините… А ти кой си?

Л и с к о /загледан в делфините/. Лиско.

Р а к ъ т. Аха.

Л и с к о. Не си ли чувал?

Р а к ъ т. Делфините цял ден скитат по морето и подскачат.

Л и с к о. Май че идват насам.

Р а к ъ т. Виж колко са много. Но сега ще стане нещо лошо.

Л и с к о  /изненадан/. Какво лошо?

Р а к ъ т. Смятах да си играя с теб, но Мони ще си те вземе.

Л и с к о. Как ще ме вземе?

Р а к ъ т. Ще те грабне.

Л и с к о. Пък аз пък няма да отида. Ще си играем двамата.

Р а к ъ т. Мони е лошо делфинче и ми взима приятелите.

Л и с к о. Ще видиш, Рако, че ще остана с теб. Ти си ми първият приятел от морето.

Внезапно се появява Мони. Лиско и Мони се гледат безмълвно.

М о н и /най-после се окопитва и заговаря без да сваля поглед от лисичето./ Рако, какво е това?

Р а к ъ т. Кое?

М о н и. Туй, дето ме гледа.

Р а к ъ т. Това ли, Мони? Дето и ти го гледаш, ли?

М о н и. Дето не го познавам.

Л и с к о. Аз съм Лиско.

М о н и . Какво си ти?

Л и с к о. Ати какво си?

М о н и. Аз съм Мони… Хайде!

Л и с к о. Какво?

М о н и. Да тръгваме.

Л и с к о /поглежда към Рака/. Рако?

Р а к ъ т /тъжно/. На него никой не може да му устои. Обиква го и тръгва…

Л и с к о. И аз ли?

Р а к ъ т /тъжно/. Казах ти…

М о н и. Хайде, бе, Лиско, какво чакаш?

Л и с к о. Във водата ли?

М о н и. Скачай!… Хоп!

Лиско се засилва и скача от скалата.

Във водата.

М о н и. . Харесва ли ти?

Л и с к о. Водата е нещо меко.

М о н и. Водата е най-приятното нещо. Виж! /Скача високо и пада обратно./ Хайде!

Л и с к о. Не мога.

М о н и. Да де, ти си сухоземно.

Гласове на делфините:

– Мони!

– Хайде!

– Тръгваме.

– Синко, хайде!

М о н и. Мамо, един момеят.

В о д а ч ъ т /приближава се/. Мони, какво чакаш?

М о н и. Татко, виж какво си намерих. Лиско, това е татко – водачът на делфините.

Л и с к о. Приятно ми е.

В о д а ч ъ т. Интересно животинче… Мони, какво ще правиш?

М о н и. Ще се наиграем.

В о д а ч ъ т. Лиско, искаш ли?

Л и с к о. Много!

В о д а ч ъ т. А знаеш ли, че морето вече не е спокойно? Синята се явява внезапно. Всеки ден изяжда по нещо. Вчера… едно тюленче.

М о н и. Татко бе, моля ти се, нали знаеш, че се пазя… Оставете ни, най-после.

В о д а ч ъ т. Добре де, добре… Довиждане.

М о н и. И да се пазя, знам.

Водачът излиза.

Л и с к о. Вече сме сами.

М о н и. Можеш ли да виждаш слънцето със затворени очи?

Л и с к о. Мога.

М о н и. Сега си ти.

Л и с к о. Можеш ли да си захапеш опашката?

М о н и. А ти виждал ли си потънал кораб?

Л и с к о. А ти спал ли си в гнездото на орел?

М о н и. Делфините никога не спят.

Л и с к о. Такаа ли?

М о н и. Цял живот плуваме и подскачаме.

Л и с к о. А кога сънувате?

М о н и. Не знам такова нещо.

Л и с к о. Някой ден ще те науча да спиш.

М о н и. Качи се на гърба ми.

Л и с к о. Така ли смяташ?

М о н и. Да разгледаме дъното.

Морското дъно.

Живописни обрасли с водорасли скали, между които се провират рибки, по пясъчната ивица пълзят рапани, преминават скаридки, мерне се някое морско конче. Мони обяснява кое какво е. Лиско е безмълвен пред пъстрата красота на морското дъно. Яхнал новия си приятел, той се стиска за врата му и се пули. Мони започва да си тананика.

ЛИСКО Каква е тази песен?

М о н и. За стария капитан. /Запява./

– Капитане, твойта шапка

падна в морската вода!…

– Пет пари не давам, юнга!

Туй за мен не е беда.

– Капитане, твоят кораб

е пробит, на пет места!

– Пет пари не давам, юнга!

Туй за мен не е беда!

– Катастрофа, капитане.

Блъснала ни е скала.

– Пет пари не давам, юнга!

Пука ми от таз беда!

– Капитане, капитане,

падна твоята лула!

– Е, това е вече друго.

Е, това е то беда!…

М о н и. Какво, добре ли пея?

Л и с к о. Но тихо… и ми хареса.

Смеят се.

Докато Мони продължава да се смее, Лиско става сериозен и гледа в една точка. По-късно разбираме какво е привлякло вниманието му – бавно и тържествано влиза Глагоабазубадуза, която съчетава в своята помпозност всичките цветове на дъгата, производните им, комбинациите им. Този подвижен панаир плува по морето с плавни движения. Около Глагоабазубадуза се носят стотици дребни медузи, съзвездие от пъстри спътници. Плеядата се движи бавно, спокойно и мълчаливо, сякаш времето няма никакво значение.

Л и с к о /възхитено и уплашено/. Мони, какво е това?

М о н и. Глагоабазубадуза.

Л и с к о. Моля?

М о н и. Империатрицата на медузите.

Империатрицата се приближава.

М о н и. Добър ден, мадам.

Г л а г. Добър ден, Мони.

М о н и. Това е Лиско.

Г л а г. Браво!

М о н и. Империатрице Глагоабазубадуза, може ли да ни осведомите колко са поданиците ви?

Г л а г. Три милиарда и сто. Почти колкото цялото човечество.

М о н и. Само в нашето море?… Три милиарда?

Г л а г. И сто. Само в нашето море.

М о н и. /Обяснява на Лиско/. Медузите не мислят за нищо. Нито за храна, нито за въздух. Нямат и врагове. Никой не ги мрази, нито ги обича. Живеят си. Студена ли е водата, топла ли е, вали ли, не вали ли – няма значение. Какво е скръб, какво е радост – не знаят и не искат да знаят. Медузите се носят по течението, вълните ги тласкат по всички посоки. Ако ги разрежеш не усещат болка, но не знаят какво е и удоволствие.

Л и с к о /почти уплашено/. Това е страшно, Мони. По-лошо от това – няма.

Г л а г. Казахте ли нещо?

Л и с к о. Казах, че сте очарователна и имате вълнуващо име.

Г л а г. Делфинче, кой е този очарователен господин?

М о н и. Моят приятел Лиско, императрице.

Г л а г. Да се разговаря с него е доста приятно. Компанията на изискани кавалери ми е била винаги приятна. Поздравете го от мое име и му направете достояние, че ще се радвам ако пътищата ни се срещнат отново, тогава ще си поговорим по-обстойно за също такива умни неща.

М о н и. Ще му предам поздравите ви и ще му направя достояние вашите думи. Накъде сте тръгнали?

Г л а г. Накъдето ни изтласка това приятно течение. Довиждане и поздравете родителите си.

Лиско и Мони мълчаливо изпращат с погледи отдалечаващата се плеяда, начело с императрицата.

Л и с к о /най-после/. Другите не говорят ли?

М о н и. Говори сало императрицата, поданиците мълчат, слушат и се движат след нея.

Л и с к о. Това е най-страшното зрелище, което съм виждал.

М о н и. Медузите не са нещастни.

Л и с к о. Но не са и щастливи.

М о н и. Не познават сладостта на усмивката.

Л и с к о.. Нито потребността да пролееш сълзи.

М о н и. Нито пък щастието да вършиш нещо.

Л и с к о. Но защо живеят тогава?

М о н и. За да има и такова нещо по света.

Внезапно проехтява зловещият смях на Синята Акула.

 

Ето я и нея.

М о н и. Дръж се здраво!

Устата на акулата се отваря и показва зъбите си. Смехът е още по-силен:  Ха-ха-ха!

М о н и. Изкачваме се нагоре!

А к у л а т а. Ха-ха-ха!

Повърхността на морето.

Изскачат Мони и Лиско. Лиско се държи здраво за врата на своя приятел.

М о н и. Плуваме бързо, нали?

Ха-ха-ха! – звучи зад тях смехът на Синята акула, която сега не е е вижда.

Л и с к о. Бързо, Мони!

М о н и. Бъди спокоен!

Л и с к о. Ще избягаме ли?

М о н и. Като нищо!

Ха-ха-ха! – изсмива се зловещо Акулата и се появява. Засега виждаме само главата ѝ.

 

Л и с к о. Бързо, Мони!

М о н и. Бързам, Лиско.

Акулата напредва, уголемява се, все по-голяма част от тялото и влиз а в обсега на погледа ни. И се смее, разбира се.

Л и с к о. Мони, мислиш ли че…?

М о н и. Млъкни!

Назад стърчи опашката на лисичето. Устата на акулата се отваря и затваря зад нея, зъбите тракат зловещо.

М о н и, Прибери си опашката!

Ли с к о. Прибрах я!

Ха-ха-ха! – смее се акулата.

Л и с к о. Безмислено е.

М о н и. Млъкни!

Л и с к о. Спасявай се поне ти!

М о н и. Дръж се!

Л и с к о. Уморявам се.

М о н и. Притисни ме отвсякъде!

Л и с к о. Краката ми треперят!

М о н и. Захапи ме!

Л и с к о. Челюстите ми треперят!

М о н и. Захапи ме, ти казвам!

Л и с к о. Ще те заболи!

М о н и. А знаеш ли как боли от зъбите на акулата?

Л и с к о. Не мога… Падам!

Лиско пада във водата. Мони плува бързо напред и излиза.

Лиско остава сам върху водата.

Акулата се приближава със смях.

 

А к у л а т а /спокойно/. Качи се на гърба ми.

Л и с к о. Защо?

А к у л а т а. Ще те отнеса.

Л и с к о /уплашено/. Къде?

А к у л а т а. На една скала, сред морето.

Л и с к о. Къде отиде той?

А к у л а т а. Приятелчето ти избяга и те остави. /Смях./

Л и с к о. Не се смейте така!

А к у л а та /строго/. Веднага на гърба ми!

Лиско се подчинява и се качва върху гърба на Акулата.

 

Л и с к о. На вашия гръб е по-удобно. Широко е като на тераса. Вие сте синята акула, нали?

А к у л а т а. Да, какво желаете?

Л и с к о. Нищо. ВИЕ желаете нещо от мен.

А к у л а. И ще го получа. Ще те изям сладко.

Л и с к о. /дръзко/. Не ми се вярва.

А к у л а т а  /изненадано/. Какво?

Л и с к о. И други са ме яли, но пак съм си цял. И тогава ме отнасяха на някаква скала. Да ви кажа, омръзна ми да ме отвличат и разнасят насам-натам. А бе, вие, злодейците, вечно ли ще се повтаряте?

А к у л а т а. Отдавна не съм хапвала сухоземно месо.

Л и с к о. Винаги ще се намери някой да безпокои живота. Откъде се намерихте в нашето море?

А к у л а т а. Дойдох от океана. Тук съм сама и правя каквото си ща. Никой не е по-силен от мен. Чудесно е да си най-силен от всички.

Л и с к о. Страшно е.

А к у л а т а. Ето я и скалата!

Скала сред морето. Акулата с Лиско се приближава.

А к у л а т а. Скачай!

Лиско скача от гърба на акулата върху скалата.

Л и с к о /отърсва се от водата/. А кога ще ме ядете?

А к у л а. Не мога да те изям по-рано от двайсет и трети юли.

Л и с к о /изненадано/. Какво?

А к у л а т а. Тогава е рождения ми ден. Ще те изям вместо торта.

Л и с к о. И заради вашите прищевки трябва да чакам цели три дни?

А к у л а т а. Налага се.

Л и с к о. Това няма да стане. Или ще ме изядете веднага, или….

А к у л а т а. Какво или?

Л и с к о. Или няма да ме изядете изобщо.

А к у л а. Не те разбирам.

Л и с к о. Нещо ми подсказва, че ако не ме излапате веднага, не ви гарантирам приятен рожден ден.

А к у л а т а. Не можеш да ми избягаш. Ще се навъртам край скалата. Ще се храня с дебни рибки до 23 юли. След тази дата вече няма да можеш да се шегуваш.

Л и с к о. И все пак, нещо ми подсказва, че…

А к у л а. На 23 юли ще те чукна с опашката.си, ще те съборя във водата и ще те изям като торта.

Л и с к о. Добре де, разбрах!

А к у л а т а. И никой не може да те спаси, делфините са безсилни. Всички са безсилни срещу мен.

Л и с к о. Добре де, разбрах!

А к у л а т а. Стига с това  р а з б р а х.

Л и с к о. Добре де – какво да правя?

А к у л а т а. Ще мълчиш.

Л и с к о. И ще чакам кефа ви, така ли?

А к у л а. Така.

Л и с к о. Ще имате да взимате, или ме яжте, или се махайте по дяволитеI

А к у л а т а. Слушай, малкия, пред теб е Синята акула!

Л и с к о. Добре де, разбрах! Затвори си най-после устата!

А к у л а т а. Млъкни!… И аз имам нерви!

Л и с к о. Нищо нямате. Злодеите нямат нито нерви, нито сърце. Просто не разбирам защо светът не вземе да се съюзи срещу вас, да ви премахне, че да заживеем както трябва.

А к у л а т а. Кои бе, кои сте вие, дето искате да живеете?

Л и с к о. Добрите. Искаме да няма зло, да живеем в радост. Искам да си играя, а не да ме разнасят по разни скали и лапат по разни рождени дати. Не съм се раждал да ви ставам вечеря, разбрахте ли?

А к у л а т а. Знаеш ли колко ме интересува?

Л и с к о. Някой ден ще ни стане тясно.

А к у л а т а. Ха-ха-ха!

Л и с к о. Зацо се смеете?

А к у л а т а. Ако океанът научи, че едно хлапе ми държи подобен тон!… Ще пукна от смях.

Л и с к о. Ще пукнете от злоба! И не мислете, че ще се отървете без наказание. Много авторитети си отидоха безследно.

А к у л а /разярено/. Млъкни!

Л и с к о. Но и вие не ме дразнете.

А к у л а т а. Млъкни, ти казах!

Л и с к о. Докога?

А к у л а т а. До двайсет и трети юли!

Л и с к о. Да ти пикая на рождения ден!

А к у л а т а. Какво?

Л и с к о. Такива като вас се раждат, за да умрат други!

А к у л а т а /удря яростно опашка във водата/. Млъкни, ти казвам!

Л и с к о. Хе-ха! Сега сте наистина синя. Посиняхте от яд. И всичко защото не ме е страх да умра.

А к у л а т а. Какво говориш ти бе, мухльо!

Л и с к о. Ако се плашех от смъртта щяхте да бъдете страшна, а ето че силата ви не важи. Вие и подобните сте силни пред страхливите. На това дължат славата си потисниците.

А к у л а т а. Моля те, лисиче, млъкни.

Акулата заплаква.

Л и с к о. Успокоийте се.

Акулата заридава.

Л и с к о. Нищо не се е случило, само се пошегувах. Ето, продължавам да си бъда ваш пленкик и ще ме изядете. Двамата ще отпразнуваме рождения Ви ден. Първо ще ви честитя, а после ще ме глътнете.

А к у л а т а /хлипайки/. Знам че е тъй /хлипа/ и все пак, злоупотребяваш с доверието ми. Постъпваш несправедливо с една бедна акула, която в момента няма възможност да те изяде.

Л и с к о. Няма вече.

А к у л а т а. Чувствувам се безсилна и подиграна.

Л и с к о. Съзнавам грешката си.

А к у л а т а. Благодаря ти.

Л и с к о. И все пак, макар че сте синя, вие сте една доста глупава акула. Защо толкоз държите за рождения си ден?

А к у л а т а /възмутено/. Че как така? Това е МОЯТ рожден ден. Празнувам го всяка година.

Л и с к о. Черен ден за останалите, но карай да върви.

А к у л а т а /глупаво/. Какво?

Л и с к о. Гладен съм.

А к у л а т а. Пак ли почваме?

Л и с к о. Много съм гладен.

А к у л а. Ти си гладен?

Л и с к о. Да не мислите, че само вие… И ние ядем.

А к у л а т а. Това трябва да ти е безразлично.

Л и с к о. А така! Защо?

А к у л а т а. След три дни ще умреш.

Л и с к о. И други са ми пяли същата песен.

А к у л а т а. Мога да ти наловя рибки.

Л и с к о. Не ям нищо, което живее.

А к у л а т а. Напоследък говорят много за хранителните качества на водораслите.

Л и с к о /злъчно/. А вие защо не ядете водорасли?

А к у л а т а /искрено учудена/. Защото съм акула.

Л и с к о. Време е и акулите да преминете на водорасли. Така ще се оправи света.

А к у л а т а.  Не ми е удобно да се оправи.

Л и с к о. Тогава ми наберете водорасли, че ще се пукна от глад. Дошъл съм тук да ме ядете, а не да гладувам.

А к у л а т а. Извинявай, но така се случи. Сега ще набера най-витаминозните водорасли, напълнени с фосфор. От туй ще станеш силен, умен и весел.

Отскубва снопче и му го подава.

Лиско взима снопчето и започва да яде.

А к у л а. Сладко ядеш. А бе, ти и подобните на теб защо ядете само трева? 

Л и с к о. За да не се ядем помежду си бе, глупако!

Затъмнение.

Сред морето.

Мони плава.

 

М о н и /вика/. Таткоооо!… Мамооооо!… Делфиниии, къде сте?

Водачът /гласът му отдалеч/. Мониииии!

М о н и /радостно/. Татко! /Водачът и майката влизат./ Мамо!… Бързо!

М а й к а т а. Какво има, Мони?

М о н и. Синята!

В о д а ч ъ т   и   М а й к а т а.  Какво Синята?

М о н и. Отвлеч е Лиско.

В о д а ч ъ т. Кога?

М о н и. Преди малко.

Влиза Смелия.

С м е л и я. Изяде ли го?

М о н и. Не, но ще го яде… Синята грабна Лиско и го понесе. Помислиха, че съм избягал от страх, но аз тръгнах след тях. Отнесе го на своята скала. И когато смятах да я захапя…

М а й к а т а. Кого?

М о н и. Синята.

В о д а ч ъ т. Да я захапеш?

М о н и. Ми какво да правя? Нали трябва някой ден някой да я захапе най-после.

М а й к а т а. Ти си луд!

С м е л и я т. Щеше да те изяде.

М о н и. Знам.

В о д а ч ъ т. А така!

М о н и. Ако някои не я ухапе, тя ще мисли, че ще я кара така до края на живота си.

В о д а ч а т / бързо/. Добре де, защо не я захапа?

М о н и. Защото я чух да казва, че отлага изяждането с три дни. Лиско ще бъде глътнат на двайсет и трети юли,тогава имала рожден ден.

В од а ч ъ т. Това е невероятно!

М о н и /ентусиазирано/. Вместо торта.

М а й к а т а. Боже, каква акула!

С м е л и я т. Да не и се надяваш!

В о д а ч ъ т /замислено/. Имаме цели три дни.

М а й к а т а. Да помислим за спасяването на…

С м е л и я т. И какво ще направим? Нищо.

В о д а ч ъ т. Трябва да измислим нещо. /Извиква./ Делфини, съберете се!

Първите делфини от стадото се появяват край него.

 

Затъмнение.

При Скалата на акулата.

Лиско си почива на скалата.

Влиза Акулата.

А к у л а т а. Знаеш ли какво?… Лисиче, събуди се! /Лиско се раздвижва./  Знаеш ли какво?

Л и с к о /прозява се/. Какво?

А к у л а т а. Нещо не се чувствувам добре.

Л и с к о. А така! Да не сте болна?

А к у л а т а. Не знам, нещо стомаха.

Л и с к о. Не думай, боли ли ви?

А к у л а т а. Мисля, че съм гладна, но да не обръщаме внимание на това…

Л и с к о. Чакайте де, мина едва един ден и остават още два до празника.

Акулата обикаля скалата и отново се връща при Лиско.

А к у л а т а. Чистосърдечно ти казвам, че съм гладна и просто не зная какво да правя.

Л и с к о. Мислете за нещо друго.

А к у л а т а. Например?

Л и с к о. Да речем, за хубавото време.

А к у л а т а. Гладна съм!

Л и с к о. Ааа, не така! Я се поразходете.

А к у л а т а. А ти да избягаш, нали?

Л и с к о. По какъв начин?

А к у л а т а. Делфините ще дойдат и ще те отнесат.

Л и с к о. Тогава стойте тук и гладувайте!

А к у л а т а. Не ми се гладува?

Л и с к о. Може би намеквате за нещо?

А к у л а т а. Според мен, какво от туй че съм се родила на 23 юли. Представи си, че съм се родила на 21 юли. Тогава рожденият ми ден щеше да бъде днес и можех да те изям. Според мен, рожденият ми ден е днес.

Л и с к о. Лъжете!

А к у л а т а. Когато една акула каже на едно лисиче, че рожденият и ден е днес, а не след два дни, лисичето е длъжно да повярва, а не да казва лъжете, защото акулата може да казва каквото си ще, понеже е акула.

Л и с к о /вика/. Не! Не може да се раждате когато ви скимне. Всеки се ражда само веднъж.

А к у л а т а /подхвърля/. И умира веднъж.

Л и с к о. Не говорете за умиране!

А к у л а т а. Гладна съм.

Л и с к о. На двайсет и трети времето ще бъде хубаво и ще си прекараме хубав рожден ден.

А к у л а т а. В стомаха ми стърже.

Л и с к о. Представете си, че ме няма.

А к у л а т а. Не мога. Представям си само как те ям.

Л и с к о. А защо не си представите нещо красиво. Например един красив залез.

А к у л а. За мене няма нищо по-красиво от това – да ям. Не шавай!

Вниманието ѝ е привлечено от нещо.

Л и с к о /шепти/. Какво има?

А к у л а. Един кефал.

Л и с к о. Кефале, бягай! Кефале, бягай!

Акулата изчезва и се връща отново.

А к у л а т а. /мрачно/. Нямаш право да ми пъдиш жертвите, разбра ли?

Л и с к о. Спасих му живота.

А к у л а т а. Глупако, ако бях изяла него, щях да отложа твоето изяждане.

Л и с к о. Знам.

А к у л а т а. Не мога да разбера защо искате да помагате на другите. Що за удоволствие?

Л и с к о. Никога няма да го разберете.

А к у л а т а  /удря водата с опашка/. Ха-ха-ха! Вече нищо не може да те спаси.

Лиско се разпищява.

Л и с к о. Помощ! Спасете ме!… Махни се, проклетнице, ще те ударя!

А к у л а т а. Ха-ха-ха!

Затъмнение.

Заседание на делфините сред морето.

Г л а с о в е  н а  д е л ф и н и:

– Всеки ден даваме нови жертви!

– Акулата е ненаситна.

– Сега е време да скочим!

– Да я смачкаме!

В о д а ч а т. Да скочим, но как?

– Ще измислим нещо!

– Не може да няма начин!

– Сега или никога!

– Ще дадем жертви!

– Но ще я смачкаме!

В о д а ч ъ т. Ако стои и чака. Синята акула е най-бързото морско животно. /Мрачно мълчание.Пауза./ Кой ще я стигне? Кажете де.

С м е л и я т /тихо/. Тогава да стоим и да чакаме!

В о д а ч ъ т. Не! /Пауза./ Борбата е започната! /Пауза./ Връщане няма. /Пауза./ Лиско ще бъде спасен, или…

Водачът млъкова.

С м е л и я т. Или ще отмъстим за него!

Г л а с. Ловкият иска да каже нещо… Мини напред.

Ловкият минава напред. Всички млъкват.

В о д а ч ъ т. Смяташ ли, че ще предложиш нещо важно?

Л о в к и я т. Преди малко съгледах Глагоабазубадуза…

В о д а ч ъ т. Че какво от туй?

Л о в к и я т. Медузата ме накара да се замисля.

С м е л и я т. За какво?

Г л а с о в е:

– Едно лениво, пихтиесто същество.

– Надуто!

– Върви по течението.

– И се мисли за нещо.

– Пихтия и цветове!

– И парливи сокове!

Л о в к и я т. Там е работата!…

С м е л и я т. Какво, какбо?

Л о в к и я т  /многозначително/. Помислете.

Тишина. Мълчание в което се чува по някоя въздишка.

С м е л и я т. Идеално!

М а й к а т а. Това е страшно!

Л о в к и я т. И сигурно!

Г л а с. Победата е сигурна!

Г л а с. Край на акулата!

Отново мълчание.

Всички погледи са отправени към Водача.

С м е л и я т. Водачо, защо мълчиш?

Л о в к и я т. Какво мислиш?

В о д а ч ъ т /най-после/. Мисля, че оръжието, което ще употребим, е опасно… За нас… Някой ден…

Л о в к и ят . Да се надяваме, че…

С м е л и я т. Медузите са глупави и няма да се досетят.

Пауза.

В о д а ч ъ т /взима решение/. Да отидем при императрицата на медузите.

Затъмнение.

 

При Скалата на Акулата.

Лиско се крепи на скалата, а Акулата бие ли бие водата с опашката си, като повтаря своето зловещо: Ха-ха-ха.

Във въздуха пищят гларуси, виждат трагедията на жертвата. Акулата обикаля скалата, но и Лиско се пази с бягане ту на едната, ту на другата страна.

Гонитбата е изпълнена с възгласи, отчаяни вопли и смях на злодееца.

Лиско спира задъхано.

 

Акулата /смее се/. Къде ще бягаш, кажи?

Л и с к о. Махнете се;

А к у л а т а. След като те изям!

Л и с к о. Засрамете се!

А к у л а. Не мога! Искам, но не мога.

Л и с к о. Тогава да играем на нещо?

А к у л а. На какво?

Л и с к о. Например – на басни.

А к у л а. Какво е туй?

Л и с к о. Баснята е литературно произведение, в което се говори за хората, а се отнася до животните.

А к у л а т а /глупаво/. Е?

Л и с к о. Нищо. Печеля време.

А к у л а т а /удря яростно по скалата/. Ха-ха-ха!

Л и с к о. Внимавайте, ще ме съборите във водата.

А к у л а т а. Ха-ха, това ми е целта.

Л и с к о. Защо?

А к у л а т а. За да те изям.

Силен удар с опашката.

Л и с к о. Какво стана?

А к у л ат а. Падна.

Л и с к о. Къде?

А к у л а т а. В морето!

Лиско и Акулата.

Л и с к о /гледа устата на акулата/. Колко съм близо до устата ви!

А к у л а. Ха-ха!

Л и с к о /строго/. Затворете тази неприятна пещера!

А к у л а т а. Ха-ха! /Отваря широко челюстите си./

Л и с к о. Голямо нещо!

Акулата прави рязко движение и нагълтва Лиско.

А к у л а т а. Ха-ха! Как си в устата ми? /пауза./ Какво правиш?… А!… Къде отиваш?… Защо минаваш през гърлото?… Глупако, къде отиваш в стомаха ми?… Ха-ха-ха! Напъха се в стомаха ми! Ха-ха! Вместо да те изям – те глътнах!… Ох, че сладко лисиче! Като торта! Ох, че хубав рожден ден си направих!… Ха-ха-ха!

 

Гларусите прелитат и грачат възбудено, долавяме думичките: „Глътна го“. „Синята“… „Изяде го“… „Цялото…“

 

Затъмнение.

 

Императрицата на медузите Глагоабазубадуза се е отпуснала сред водата с пищните си цветове.

Влиза Водачът на делфините.

В о д а ч ъ т. Глагоабазубадузо, императрице на всички медузи в нашето море, добър ден.

Г л л а г. Добър ден, водачо на делфините. Броят на медузите, които управлявам възлиза на три милиарда и сто.

В о д а ч ъ т. Това е отлично. Ние, делфините, ще ви помолим да ни отпуснете, само два милиона от тях.

Г л а г. Така ли? Че защо ви са нужни два милиона медузи?

В о д а ч ъ т  /с досада/. Моите пратеници Ви обясниха за стотен път. Два милиона медузи, събрани около Синята, могат да образуват преграда, от която акулата не може да се измъкне.

Г л а г. Вярно, че вашите пратеници ми обясняваха. Но как да не може да се измъкне?

В о д а ч ъ т. И това ви обясних. Два милиона медузи ще я притиснат от всички страни… Това е страшна пихтиеста маса.

Г л а г. Каква маса?

В о д а ч ът. Пихтиеста. В нея злодеецът не може да помръдне дори с опашката си. Ще го пленим и ще го махнем.

Г л а г. Защо да го махнем?

В о д а ч ът  /спокойно/. Той ни напада и убива.

Г л а г. Че какво от това?

В о д а ч ъ т. Вие не можете да разберете какво е да те убиват, но ние усещаме това. Първо – боли, второ – заспиваш завинаги.

Г л а г. Лошо ли е да заспиш?

В о д а ч ъ т. Не можете и не можете да го разберете.

Г л а г. Защо да не можем?

В о д а ч ъ т /леко нервиран/. Защото не чуветвувате болка!

Г л а г  /спокойно/. Защо не чувствуваме болка?

В о д а ч ь т /малко повече нервиран/ Защото сте тъпи, нисши същества.

Г л а г. Хубаво ли е да сме тъпи и низши, същества?

В о д а ч ъ т. За вас е хубаво.

Г л а г. За вас защо не е хубаво?

В о д а ч а. Защото сме по-висши същества; чувствуваме и болка, и тъга, и радост. Разбрахте ли?

Г л а г. Добре ли е да не чувствуваш?

В о д а ч ъ т. Не!

Г л а г. Кое е по-добре: да си низше или висше?

В о д а ч ът /лъже/. Да си низше.

Г л а г. /доволно/. Значи, ние сме много важни, така ли?

В о д а ч ъ т /нервиран/. Много!

Г л а г. А какво искате?

В о д а ч ъ т. Искаме да циментирате с вашите два милиона медузи…

Г л а г. Ние сме три милиарда.

В о д а ч ъ т. Достатъчно е да ни дадете само два милиона, да я притиснем отвсякъде, да я задушим и да спасим Лиско.

Г л а г. Защо да го спасявате?

В о д а ч ъ т. Защото ще го убият.

Г л а г. Как ще го убият?

В о д а ч ъ т. Ще го изядат.

Г л а г. Какво, като го изядат?

В о д а ч ъ т. Няма да има Лиско.

Г л а г. Какво от тоава?

В о д а ч ъ т. Той е добър. Близките му ще плачат.

Г л а г. А  не може ли да не плачат?

В о д а ч ъ т. Не може.

Г л а г. Тогава да плачат.

В о д а ч ъ т. Ще усещат една особена болка, която вие не познавате.

Г л а г. Защо не я познаваме?

В о д а ч ъ т. Защото сте тъпи!

Г л а г. добре ли е да си тъп?

В о д а ч ъ т. За някои е добре.

Г л а г./оглежда цветовете си/. За кои е добре?

В о д а ч ъ т /извън себе си/. За вас!… Понеже сте гадни и безчувствени пихтии, низки твари, които предизвикват погнуса…

Г л а г. Ей, толкоз хубави неща, и все ние?

В о д а ч ъ т. Все вие.

Г л а г. Обсипахте ме с кмплименти!… Как да ви се отблагодаря?

В о д а ч ъ т. Съберете два милиона и притеснете акулата.

Г л а г. Защо да я притиснем?

В о д а ч ъ т /от яд ще заплаче/. Да я убием.

Г л а г. Като я убием, няма ли да умре.

В о д а ч ъ т. Ще умре.

Г л а г. Нали казахте, че да се умре е лошо? Вие искате Лиско  да не умре, а Синята да умре.

В о д а ч ъ т. Лиско трябва да живее, защото е добър, а ОНАЯ трябва да умре, защото е изверг!…

Г л а г. Не разбирам, ама карай да върви… Какво искате от мен?

В о д а ч ъ т. /почва да плаче и говори през сълзи/. Молим ви да заповядате на поданиците си… Вие, мадам, най-красивата императрица,  да им заповядате да се съберат в тесен кръг около Синята акула и да стесняват, стесняват кръга, докато я задушат. Освен това да пускат всички люти сокове от себе си, да ослепят непобедимата акула, просто да а изгорят. Това страшно ваше оръжие трябва да се хвърли срещу кръвожадния враг.

Г л а г. Повторете още веднъж. Не ви разбрах.

В о д а ч ъ т. Искаме само два милиона, не повече.

Г л а г. Защо ви са?

Водачът грохва. Ловкият се приближава и го замества.

Л о в к и я т. Мадам , не намирате ли, че днес времето е хубаво?

Г л а г. Може. Какво от това?

Л о в к и я т. Прекрасен ден.

Г л а г. Добре де, какво от това.

Л о в к и я т. В такъв ден мантията ви блести чудесно.

Г л а г. Тя е красива и през нощта.

Л о в к и я т. Съгласен съм, но през деня все пак…

Г л а г. Защо ми разправяте това?

Л о в к и я т. Защото съм влюбен във вас.

Г л а г. Какво значи влюбен?

Л о в к и я т /яростно/. Вървете по дяволите, тъпачко!… Пожелах да направя маневра, но нищо не излезе. Гадно, гнусно същество…

Отегля се. Пред императрицата застава Мечтателя.

 

М е ч т а т е л я т /безизразно/. Мадам, вярно ли е, че поданиците ви наброяват три милиарда?

Г л а г. Разбира се. Всяка година се преброяваме. Три милиарда и нещо.

М е ч т а т е л я т. Да, но аз не вярвам.

Г л а г. Как да не вярвате?

М е ч т а т е л я т. Че как да повярвам?… Вие се движите заобиколена само от хиляда медузи.

Г л а г. Хиляда са ми достатъчни. Това са моите камериерки.

М е ч т а т е л я т. Значи, не сте три милиарда.

Г л а г. Мислите, че лъжа ли?

М е ч т а т е л я т. Докато не видя поне три милиона от трите милиарда на едно място, няма да повярвам.

Г л а г. Ако поискам, ще ги видите.

М е ч т а т е л я т. А как ще ги повикате? Можете ли да им заповядате?

Г л а г. Само да кажа…

М е ч т а т е л я т. И ще ви послушат, така ли?

Г л а г. А вие как мислите?

М е ч т а т е л я т. Аз мисля, че няма да ви послушат.

Г л а г. 1Це ме послушат!

М е ч т а т е л я т. Няма… Все още мисля, че не можете да съберете три милиони медузи около Синята акула, да я притиснат и да изхвърлят отровните си сокове.

Г л а г. мога.

М е ч т а т е л я т. Не можете!…

Г л а г. Къде да ги събера?

М е ч т а т е л я т. При Скалата, която остава под вълните. И то веднага.

Г л а г. Сега ще видите… Около Синята?

М е ч т а т е л я т. Да.

Г л а г. Близо до нея?

М е ч т а т е л я т. Просто да я прегърнат.

Г л а г. И да изпущат парливи сокове?

М е ч т а т е л я т. Да.

Г л а г. Три милиона?

М е ч т а т е л я т. Три.

Г л а г. Гледайте сега какво става!…

Водача и Ловкия се хвърлят върху Мечтателя и започват да го прегръщат и целуват.

 

Стомахът на акулата.

 

Лиско се оглежда, след това извиква.

Л и с к о. Ооох, ами сега?

А к у л а т а. Защо крещиш?

Л и с к о. Къде се намирам?

А к у л а т а. В стомаха ми.

Л и с к о. Имате доста красив стомах. Тук е приятно… И какво се случи всъщност?

А к у л а т а. Вместо да те изям, те глътнах. Вълната те тикна право в стомаха ми.

Л и с к о. А щяхте да ме ядете.

А к у л а т а. Случва се. От лакомия, вместо да изям, взема че глътна жертвата.

Л и с к о /след пауза/. Е?

А к у л а т а. Нищо… Така не ми е сладко.

Л и с к о. И като не ви е?

С и н ята. Изплювам и изяждам отново.

Л и с к о. И с мен ли ще сторите същото?

А к у л а т а. Разбира се.

Л и с к о. И отново ще видя света?

А к у л а т а. Ако можеш да разгледаш нещо за няколко секунди.

Л и с к о. Хайде де!

А к у л а т а.  Пак ли хитруваш?

Л и с к о. Кога ще стане това?

А к у л а т а. Когато искам АЗ!

Л и с к о. Моля ви, изплюйте ме по-скоро, за да ви уважавм повече.

Синята. Това си е моя работа.

Л и с к о. Ах, как жадувам да видя отново светът! Като си представя, как не му обръщах достатъчно внимание… Сега ми е много интересно да го зърна, понеже ми предстои да умра… Моля ви, Акуло, изплюйте ме да зърна слънцето.

А к у л а т а. Не.

Л и с к о. Ще ви бъда глагодарен до края на живота си.

А к у л а т а. Не.

Л и с к о. Моля ви се като на човек.

А к у л а т а. Внимавай къде стъпяш.

Л и с к о. Защо?

А к у л а т а. Ноктите ти дращят стомаха ми.

Л и с к о /радостно/. Така ли?

А к у л а т а. Внимавай с идиотските си нокти! Олед малко ще те изплюя и ще те изям.

Л и с к о /свива се/. Не!

А к у л а т а. Олале!

Л и с к о. Боли ли?

А к у л а т а. Олеле!

Л и с к о. Извинете.

А к у л а т а. Сега ще те изплюя!

Л и с к о /свива се/. Няма!

А к у л а. Олеле, боли!… Пусни ме!

Л и с к о /свива се още/. Няма!

Акулата започва да се мята на всички страни, а Лиско се смее.

Л и с к о /вика/. А така… Браво!… Кеф!… Още веднъж!… Много ли боли?

А к у л а /с болка/. Много!…

Л и с к о. Радвам се.

А к у л а. Ще те убия!

Л и с к о /весело/. Опитайте.

Акулата се притаява. Мълчание.

А к у л а т а /най-сетне/. Ако махнеш тия нокти от стомаха ми, ще пощадя живота ти.

Л и с к о. Лъжеш!

А к у л а т а. Обещавам!

Л и с к о. Не вярвам!

А к у л а т а. Честна дума.

Л и с к о. Не вярвам.

А к у л а т а. Честна дума, че ако махнеш ноктите си от стомаха ми, ще те изплюя на скалата и ще изчезна!

Л и с к о. Кажи: Ако не удържа думата си, да пукна на място.

А к у л а т а. Ако не удържа думата си, да пукна на място.

Л и с к о. Ако не удържа думата си, да ми окапят очите!

А к у л а т а. Ако не удържа думата си, да ми окапят очите.

Л и с к о. Да ми изсъхне опашката.

А к у л а т а. Да ми изсъхне опашката.

Л и с к о. Честна дума!

А к у л а т а. Честна дума!… Болииииии!

Л и с к о. Добре тогава, изплювай ме, акуло! Макар, че не ти вярвам, защото си злодеец и нямаш честна дума!… Изплювай ме да видя света!

Звуков ефект.

 

Лиско изведнъж се появява на скалата.

 

Л и с к о. Ех че е добре!… Виждаш слънцето, чуваш вълните и птиците!… Хееей, живея!… Отново съм жив!… Хееей, аз съм Лиско и съм жив!… Акулата ме глътна, но я стиснах за стомаха и ме изплю! Даде честна дума!

Гласът на Акулата. Ха-ха-ха!

Лиско. Олеле, акулата!

Затъмнение.

Сред водата.

 

А к у л а т а. Ха-ха-ха!… Честна дума…. Ха-ха-ха! /Плясък с опашката./ Приготви се да те изям!

Л и с к о /гласът му/. Не!… Не искам… Ти си лоша!

А к у л а т а. Сега ще те изям! /Пляска с опашката./ А!… О!… /Отново плесва с опашка./ А!… Ей, какво става тук? /Около акулата се групират медузи./ Оооо!… Ей!… Махнете се!… Защо ме заграждате?… Вие сте луди!… Пуснете ме да отида при Лиско… Трябва да го изям… Като торта… Аааа, защо така?… Защо ме притискате? Ще ви избия!… Махнете се! /Стената около акулата става още по-плътна./ Не така!… Очите ми!… Пари ми на очите!… Махнете се!… Ослепявам ли? Хей!… Помощ!

Л и с к о /гласът му/. Какво?

А к у л а т а. Викам за момощ.

Л и с к о /гласът му/. Защо?

А к у л а т а. Медузи!… Хиляди!… Милиони!… На очи ми пари!… Махнете се, проклетници!… Аз съм акулата!… Оооох!…

Скалата.

Лиско гледа втренчено.

Влиза Мони.

 

М о н и /радостно/. Лиско!

Л и с к о /радостно/. Мони!

М о н и. Спасихме те!

Л и с к о. Мони, какво става с акулата? Защо не ме изяжда?

М о н и. медузите я заградиха. Три милиона! Като стена. И парят.

Л и с к о. И няма да има акула!

М о н и. Да… Качвай се!

Л и с к о /весело/. Къде?

М о н и /весело/. На гърба ми!

Л и с к о. Урааа!…

Г л а с ъ т  н а  С и н я т а. Помощ!… Пооо…

Л и с к о. Мони.

М о н и. Кажи.

Л и с к о. А бе знаеш ли как обичам да спасявам.

М о н и /уплашено/. Не!

Л и с к о. Викне ли някой…

М о н и /вика/. НЕ!

Л и с к о /искрено/. Ама, който и да е той…

М о н и. Не.

Л и с к о /продължава мисълта си/. Трябва да го спасявам.

М о н и. Не бива!

Л и с к о. Какво може да се направи против медузите?

Г л а с ъ т   н а   А к у л а т а. Пооо-моооо…

М о н и. Ако я спасим, ще изяде цялото море. Всеки ден отмъква по някого.

Л и с к о /замислено/. Мони.

М о н и. Кажи.

Л и с к о. Ами че те, медузите, щом са милиарди и щом могат да се справят с акулите, ами че те ще могат да се справят и с другите.

М о н и /уплашено/. С кои другите?

Л и с к о. Ами и с вас, могат да заградят всички риби в океана, ако им хрумне могат да заградят корабите, да прекъснат корабоплаването.

М о н и. Това е вярно.

Л и с к о. Ако се досетят, не ще остане нищо от вас.

М о н и. Ужас!

Л и с к о. Добре че не се сещат обаче. Те са тъпи и не могат да се сетят… Хайде…

М о н и. Къде?

Л и с к о. Да играем. Вече никой не може да ни попречи.

М о н и. Лиско, колко време ще останеш при нас?

Л и с к о. Трийсет дни.

М о н и. Само?

Л и с к о /весело/. Че малко ли е? Как беше песента?

М о н и. За капитана ли?

Л и с к о /бодро и весело/. Тази, която ще измислим сега.

Запяват:

 

Когато ти е весело,

когато си добре

и искаш нова песен,

а няма отвъде,

тогава си запей на глас,

тогава измисли

и думите и нотите,

че всичко можеш ти.

Ураа, ура –

това е то игра…

когато нямаш нова песен

сам си измисли.

Ураа, ура –

това е то игра…

макар че текстът не е лесен,

с уста си подсвирни.

Докато трае песента, към тях се приближават делфините, прочутия ленив рак, а и някои морски животни, забелязани от нас под водата.

Всички пеят.

Музиката, за да се отчете времето, което е минало.,

И докато всички мислим, че пиесата е свършила, на сцената просветлява, показва се онова кътче прел Хълма на медените сокове, където бяхме оставили Мокси.

Мокси лежи с неимоверно издут корем, които отразява светлината на залязващото слънце. Спи.Нищо не показва, че е жив.

Минава известно време.

Влиза Лиско.

Л и с к о /тихичко/. Мокси, пътят ни зове. /Тишина. Никой не отговаря, никой не се помръдва. Пауза./ Извинете, преди трийсет дни оставих тук едно магаре на име Мокси. Знаете ли какво е станало с него? /Мокси поклаща само опашката си./ Извинете, преди един месец оставих на това място магаре на име Мокси. Да. сте го виждали случайно?

М о к с и /невъзмутимо, без да помръдне/. Аз съм този.

Л и с к о /прави се на ударен/. Моля?

М о к с и /без _Ла помръдне/. Аз съм Мокси.

Л и с к о /прави се на ударен/. Така ли? Че ти не приличал на себс си. Никога не съм виждал такова тлъсто магаре. Защо не ядеш тръни?

М о к с и /б а в н о/. Не ми говори за ядене. Отвратен съм от яденето.

Л и с к о. Дойдох, понеже някога ми обеща да ме върнеш у дома.

М о к с и. Не само ще те върна, но и ще се върна с теб. Тия тръни ме вбесяват.

Л и с к о /иронично/. Същите сочни тръни?

М о к с и /тежко и с болка/. Ох!

Л и с к о. Значи тръгваме? Ще се върнем в родната гора!

М о к с и. Мечтая за родната гора!

Л и с к о /радостно/. Тръгваме ли?

М о к с и /спокойно, без да помръдне/.  Не.

Л и с к о /с изненада/. Защо?

М о к с и /лениво/. Не мога да се изправя. Трябва да почакаш.

Л и с к о. Колко?

М о к с и. Преди половин час паднах от преяждане. Щом смеля храната – тръгваме.

Л и с к о. Добре, ще чакам.

Тишина. Пауза. Мокси спи и хърка.

Л и с к о /загубил търпение/. Мокси, видя ли морето.

М о к с и /сънно/. Нищо не съм видял. Аз съм истинско магаре, което мисли само за плюскане. Морето е на сто метра и не го видях. Вече никога няма да ям повече, отколкото ми е нужно да живея.

Л и с к о. Тогава наистина си научил нещо от пътубането ни.

Лиско си тананика песничката. Мръква и се съмва.

Слънцето изгрява.

Л и с к о /вдига глава и се разсънва/. Добро утро, Мокси.

М о к с и /събужда се/. Как? Не е ли добър вечер?

Л и с к о. Нощта мина и замина, Мокси.

М о к с и. Не думай.

Л и с к о /бодро/. Тръгваме ли?

М о к с и /най-после се изправя/. Ей сега… Хапвам и тръгваме.

Л и с к о /ядосано/. Ти си магаре! /Тръгва./

М о к с и. Къде тръгваш?

Л и с к о. Към Родната Гора.

М о к с и. Чакай!

Л и с к о /прави се на ударен/. Защо?

М о к с и /отива пред него и се навежда/. Скачай на гърба ми!

Л и с к о /радостно/. Хоппала!

Мята се на гърба на Мокси.

 

Л и с к о /бодро/. Напред!

М о к с и. Към родното място!

Л и с к о /още по-бодро/. Чудесно нещо е светът, но още по-чудесно е родното място!…

Запяват песента за вървенето.

На заден план морските животни им махат за сбогом, пригласят на песента им.

КРАЙ

„Страшилището на прерията“ или „Дългият път към Бъфало“, 1971.

ТУК! BUFFALO ROAD 1971

   Това е преработка на сценарий за мултфилм – в пиеса за кукли за възрастни и деца. Като мултфилм би бил забавен, благодарение на трикове и гегове, създадени чрез анимация, докато във вид на куклена пиеса ми изглежда малко скучен… Нямам засега данни дали е предлаган някъде, или изпълняван; всеки случай не е правен мултфилм по него, за съжаление… Да го причислим към не най-успешните идеи на Борис Априлов – но щом веднаж е създаден – за мен е светиня и трябва да заеме мястото си сред останалите произведения.

   С особено постоянство Авторът отново и отново пише за деца, като разработва все едни и същи ценности, за които вярва, че поне децата трябва да притежават, да олицетворяват, след като възрастните в болшинството си са едно огромно разочарование. В този сценарий най-неочаквано се появява и вариантът човек да се защитава и с оръжие – доста необичайна за детската литературна философия, освен в т. н. „партизанска“ тематика…

ТУК!  BUFFALO ROAD 1971   можете да изтеглите сценария за четене, тъй като съм много разочарована от възможностите за форматиране на текста в Блога – колкото и да форматирам в WORD – при пренасянето се губи и заприличва на е-мейл текстовете, а това ме нервира. Който има интерес към ръкописа – моля, заповядайте и го изтеглете от една от трите връзки на един и същ ръкопис! Дж.В.

ТУК! BUFFALO ROAD 1971

 

   А по-долу – все пак вариант за четене в блога… (…а постепенно ще поправям грешките, ако ги видя…)

.

* преработка на първия вариант         9.II.1971–15.II .1971, Tихият кът.      

.

.

борис

априлов

*

Д Ъ Л Г И Я Т

П Ъ Т

Д О

Б У Ф А Л О

*

1971

.

.

Някъде в просторите на Дивия Запад. Равнина.

Железопътна линия прорязва равнината. В средата на сцената, до линията – огромно разлистено дърво.

Чуваме шум на приближаващ се влак отляво. Шумът нараства. Ето че се появява и самият влак – една от ония стари кримки, напомнящи за Стифънсън и още нещо. Влакът намалява хода, сякаш се замисля и спира. Размисля още малко, изпъшква и тръгва напред. Изчезва в дясно, но след малко се връща. Дава още заден ход и изчезва натам, откъдето се е появил.

Ето че чуваме пъхтенето и на другия влак, който иде отдясно. Шумът му нараства. Появява се. Спира. Услушва се и се замисля по своя влаков си начин. Оттегля се назад.

Внезапно чуваме тропота на двата влака, които разярени се хвърлят един  срещу друг. Но в последния момент благоразумието сякаш надделява. Малко преди да се сблъскат, те спират. Изпъхтяват. Гледат се кръвожадно, дори запалват фаровете си, които приличат на зеници на разярени животни. После решително се втурват напред и се удрят. Още веднъж. Още веднъж. Приличат ни на козлета, които се бият. И понеже виждат, че не могат да си направят нищо, спират на няколко сантиметра един от друг.

Пълна, напрегната тишина.

Изведнъж заговарят пистолетите. Невидими хора стрелят от двете страни. Страшна пукотевица. Локомотивите подскачат от детонацията. Единият излиза от релсите, но ловко подскача нагоре и пак се намества.

Пистолетната пукотевица е в своя разгар. Листата на дървото отиват по дяволите. Клоните се оголват.

На локомотивите им скимва да се сблъскат още няколко пъти, стрелбата става жестока.

Чуват се откъслечни възгласи: Ей, Мънки!… Айл кил ю!… Юр фейс из лайк май ас!… Дънки!… Къмон!… Го аут!… И т.н

Дървото остава без листа. Пистолетите млъкват.

Локомотивите се гледат учудено. Изсвирват и дават заден, изчезват от погледа ни. Отново тишина. Чува се песен на птичка.

Отнякъде се появява Шаро. Излайва и изчезва.

Чуваме песента на приближаващия се Иванчо, нашият герой. Тя напомня нещо от българския фолклор и песните на прерията.

Обичам мандарини,

обичам сладолед,

обичам саварини

или масло със мед.

Млекото не презирам,

ни млечен шоколад,

но винаги обичам

да скитам по света.

 

Иванчо се появява – условна детска фигурка, симпатична, с дяволито изражение на лицето. Нашият герой е подвижен, скромно облечен с ризка и панталонче. На рамото му – сак.

 Продължава да пее:

Вървиш, вървиш, вървиш напред –

Пейзажът се мени:

гората сменя се с поле,

полето с планини.

И все вървиш, вървиш напред –

все нова красота!

Какво по-хубаво от туй

да скиташ по света!

Иванчо спира и се обръща.

ИВАНЧО Хайде!

ШАРО /не го ниждаме/. Бау–бау!

ИВАНЧО Глупак!

ШАРО /не го виждаме/. Бау–бау!

ИВАНЧО Побързай! /Обръща се и вижда табелата, закована на греда./ Тук пише нещо. /Приближава се и чете./ ТЕКСАС. Щат от Съединените американски държави. Тук се убиват президенти. /Зад гърба му застава Шаро, вдигнал глава към табелата./ Внимание, пази сЕ от падащи куршуми! Който стреля пръв – печели! Който стреля втори – изобщо не стреля! /Обръща се към кучето./ Чу ли?

ШАРО /поклаща опшка/. Бау!

ИВАНЧО Представяш ли си, Шаро? Тук се убиват дори президенти. И трябва да се пазим от падащи куршуми. /Оглежда небето./ Интересно, как ли падат?

Зад гърба му влиза Мери – десетгодишно момиченце на кон. Шаро се обръща веднага, и излайва.

ИВАНЧО /гледа си небето/. Интересно е да се знае как падат куршумите.

МЕРИ Хей!

ИВАНЧО /обръща се към нея и я поглежда с учудване/. Охо!

МЕРИ Добър ден.

ИВАНЧО Здравейте!

МЕРИ /учудено/. Кой сте вие?

ИВАНЧО Иванчо.

МЕРИ Моля?

ИВАНЧО Иванчо!…

МЕРИ Пак не разбрах.

ИВАНЧО /високо/. Иванчо Пътешественика!

МЕРИ Какво правите тук?

ИВАНЧО Нищо. Обикалям света… Обичам да пътувам… Бървя и си пътувам. Днес съм тук – утре там… Къде ще бъда утре – сам не знам.

МЕРИ /засмива се сърдечно/. Говорите като стихотворение.

ИВАНЧО Както падне.

МЕРИ А този? /Сочи кучето./

ИВАНЧО А, това е Шаро.

МЕРИ Хубаво куче.

ИВАНЧО Не е лъжа… Шаро, дамата казва, че си хубаво куче.

ШАРО  /радостно/. Бау–бау!

МЕРИ  Какво каза?

ИВАНЧО  Благодаря за комплимента… каза.

МЕРИ  /сепнато/. А, нищо!

ШАРО Бау–бауI

МЕРИ  А сега какво каза?

ИВАНЧО  Каза: Моля, моля!

МЕРИ  /засмива се от сърце, смее се дълго, след това прекъсва и казва скромно/. Аз съм Мери.

ИВАНЧО Така ли?… А аз да не знам… Значи, ВИЕ сте мери.

МЕРИ  /учудено/. Нима ме познавате?

ИВАНЧО Не.

МЕРИ  /сепнато/. Тогава?

ИВАНЧО  Така си е думата… Приятно ми е – Иванчо.

МЕРИ Приятно ми е – Мери.

ШАРО  Бау–бау!…

ИВАНЧО  И на него му е приятно – Шаро.

МЕРИ  Вече се познаваме… Къде сте тръгнали?

ИВАНЧО Нали ви казах – обикаляме света… Тръгнахме, вървим–вървим –изведнаж – гледам – на табелата пише Тексас. Викам, чакай да видя какво представлява Тексас. А вие?

МЕРИ  Аз живея хей там, зад баира.

ИВАНЧО  Ааа, вие сте американка.

МЕРИ  Да… Защо? Това лошо ли е?

ИВАНЧО  Моля, моля!.. Защо?… И вие сте хора.

МЕРИ  Баща ми има ферма… чифлик. Работим земята и отглеждане добитък. Живея с татко, мама и брат ми… Знаете ли, ние сме добри хора.

ИВАНЧО /покланя се/. Личи си.

МЕРИ  Но не всички хора в Тексас са добри.

ИВАНЧО Така ли?

МЕРИ  Наоколо кръстосват едни такива, не толкоз добри хора, които могат да ви светят маслото.

ИВАНЧО  Моля?

МЕРИ  Могат да ви утрепят, викам… Особено ако попаднете, на Джо  Светкавицата и неговата банда… Това куче ми харедва. Не искате ли да ми го  подарите?

ИВАНЧО  Ооо, Мери, по–скоро мога да ви подаря себе си, но Шаро никога. Това е първият ми приятел.

МЕРИ  Извинете… А не искате ли да ни гостувате в чифлика. Веднага ще пратя коне да ви вземат

ИВАНЧО /сваля шапка и се покланя/. Благодаря, мадам, но не мога да се отклонявам от пътя си. Ако ми се отдаде случай, ще ви дойда нагости. Мери, какво е там, онова на хоризонта? Прилича на град.

МЕРИ  Това е градът Буфало. Съветвам ви да не отивате там.

ИВАНЧО /почесва се/. Аха!… Значи – да отидем.

МЕРИ Не ви препоръчвам… Освен това пазете се от Джо Светкавицата.

ИВАНЧО Разбирам, но защо?… Впрочем, с какво се занимава този господин Джо?

МЕРИ Нищо особено. Убива хора и краде коне.

ИВАНЧО /повторно се почесва/. Чудно занимание!…

МЕРИ Освен това много обича кучета. Прави си колекция. Има цял кучкарник… Умира за кучета. Довиждане, живея зад баира. Винаги сте добре дошли у дома!… /Пришпорва коня и изчезва./

ИВАНЧО /маха с ръка/. Довиждане, Мери!

ШАРО /по посоката/. Бау–бау!

ИВАНЧО /след като двамата са се умълчали/. Тази Мери е приятно момиче, нали?

ШАРО  Бау!

ИВАНЧО  Забавно.

ШАРО  Бау!

ИВАНЧО  Останах с добри впечатления от него.

ШАРО  Бау–бау!

ИВАНЧО Сега да починем малко и да вървим. Искам да видая какво представлява този град Буфало.

Ляга на земята. Подлага свитите си ръце.

Шаро ляга до него. Прегръщат се. Запява птичка.

Иванчо ѝ отвръща...

Тишина. Спокойствие.

Но сдед малко кучето трепва в се изправя неспокойно.

Скимти. Излайва.

ИВАНЧО. Спокойно!… Какво те тревожи? /Шаро излайва./ Спокойно. Никому нищо не сме направили… След малко ще похапнем в ще е в продължим.

Запис на магнетофонна лента: приближаващ тропот на препускаща коне.

Иванчо не трепва, продължава да си лежи, прибира и кучето към себе си.

 Нахлуват четирима конника, живописно облечени коубои с всичките си атрибути. Застават край лежащите на земята, учудени от тяхното спокойствие. Водачът на бандата, Джо Светкавицата ги посочва с жест на главата си. Тримата бандити повдигат рамене. Джо Светкавицата има силно мургаво, зловещо лице.

 ДЖО /с гърлен глас/. Хей, малчуган!…

ИВАНЧО /бев да помръдне/. На мен ли казвате?

ДЖО. Не, на леля си. /останалите се смеят./

ИВАНЧО /повдига глава/. Какво ще обичате?

ДЖО Аз не обичам нищо. /Смях./

ИВАНЧО Може би се нуждаете от нещо? /Смях. Иванчо отпуща отново глава върху скръстените си ръце./

ДЖО Хей, хлапако, кой си ти?

ИВАНЧО /без да трепне/. Иванчо.

ДЖО /учудено/. А!… Що за име?… За пръв път го чувам.

ИВАНЧО Нищо де, сега сте го чули.

ДЖО Познаваш ли ме?

ИЗАНЧО Нямал съм честта.

ДЖО /към своите/. На ме познава. /Смях./ Аз съм Джо Светкавицата!

ИВАЙЧО /без да трепне/. Интересно име. А защо тъкмо Джо Светкавицата?

ДЖО Защото препуснем като светкавицаир, бия кято светкавица и стрелям като светкавица.

ИВАНЧО Блазя ви.

ДЖО /оглежда своите и посяле към него/. Какво?

ИВАНЧОЗавиждам ви. Де да можех и аз.

ДЖО А! /Учудено./ Не можеш да стреляш, а си тръгнал по Дивия Запад. Какво търсиш в Тексас?

ИВАНЧО. Обвкалям… Нещо като околосветско пътешествие.

ДЖО  Така ли?

ИВАНЧО. Ами, да… Обичам да пътувам. Скитам. Някои ме наричат Иванчо Пътешественика.

ДЖО /изненадано/. Че ти си още хлапе бе, малчуган!

ИВАНЧО /спокойно/. А̀ко.

ДЖО И защо скитам?

ИВАНЧО. Доставя ми удоволствие.

ДЖО А на мен ще ми достави удоволствие акло се изправиш и ТАКА да разговаряш. Нали разбираш, учтивостта го изисква. Все още си малък.

ИВАНЧО /изправяв се/. Имате право. Извинявам се. /Оглежда ги. / Като гжедка сте интересни. Можете ли да ми кажете разстоянието до оня град?

ДЖО Това е прочутия град Буфало,  час и половяна е кон.

ИВАНЧО. А без кон?

ДЖО  Три и половина… Искам да знан докога ще ме разпитваш?

ДЖО  Знаеш ли защо?

ИВАНЧО  Не.

ДЖО  Хареса ми кучето ти. Смятам да ми го подариш. И смятай, че си се отървал леко.

ИВАНЧО  Не разбирам.

ДЖО  /смига/. Искам да кажа, че други изобщо не се отървават живи от нас. Блъди!

Блъди слиза от коня си и тръгва към Иванчо., който предчувства нещо лошо и притиска Шаро към себе си.

 

ИВАНЧО  Какво искате?

БЛЪДИ  /гледа към кучето/. Харесахме си го. /Гласът му е женски./

ИВАНЧО  Че то харесва и на мен!

БЛЪДИ  /навежда се и взима Шаро/. Докато не съм те сритал.

ИВАНЧО  /объркано/. Това куче е мое!

Докато всички се смеят, Блъди се мята на коняи внезапно всички потеглят.

 ИВАНЧО  /тръгва след тях/. Чаклайте!… Върнете ми кучето!… Стойте!…

Гръмогласен смях на отдалечаваща се група.

Шаро излайва.

ИВАНЧО  Шаро!…

БЛЪДИ  /извиква/. Оле! Ухапа ме! /Смях./

ИВАНЧО  /извиква с всички сили/. Бягайте, кучекрадци, изчезвайте! Където и да отидете ще ви намеря и ще ви избия до един!…

Гръмогласен смях за последен път. За последен път чуваме и тъжното излайване на Шаро.

  

 

В Т О Р А   К А Р Т И Н А

В подножието на висока скала, за едно дърво е привързан Ник Белоу. Конят му стои до него, напълно оборудван. На седлото висят дори пистолетите. Конят стои и се  чуди защо господарят му не го яхне.

 Влиза.Иванчо. Разглежда го внимателно.

ИВАНЧО /учудено/. Чичко, кой сте вие?

НИК /кзвръща глава и го поглежда/. Казвам се Ник Белоу.

ИВАНЧО  Но защо сте вързан за дървото?

НИК  Джо Светкавицата и неговите кучета ме вързаха.

ИВАНЧО  Джо ли?… Един такъв, черен, прилича на вълк.

НИК  Да… Откъде го знаеш?

ИВАНЧО  Преди един час се запознахме… Защо ви вързаха?

НИК Нападнаха чифлика ми, откраднаха конете ми, опожариха всичко, а мен ме вързаха тук. Верният ми кон ме намери и стои до мен.

ИВАНЧО Джо Светкавицата, казвате!

НИК  Целият град Буфало и околностите треперят от него. Всеки ден нови кражби на коне. Който се противи – умира. Ако някой ме отвърже, ще се махна от това място, ще се преселя при брат си на петстотин километра.

ИВАНЧО  Ще ви отвържа веднага! /Започва да го развързва./

НИК  Благодаря ти, момче. Ти ми спаси живота.

ИВАНЧО /както развързва/. Чичко, той ми открадна кученцето.

НИК Пази се, момченце!… Не се изпречвай на пътя му, ако искаш да живееш.

ИВАНЧО /след като го е освободил/. Ааа, не!… Такива  да ги нямаме. Не искам да се меся в работите ви. Това си е ваша, вътрешна работа, но Шаро не давам на никого и ще си го взема!…

НИК  /поглежда го с интерес/. Много си особен. Как се казваш?

ИВАНЧО  Иванчо!

НИК  А, какво е това име?

ИВАНЧО  Най–обикновено… Яйце да хвърлиш, върху Иванчо ще падне.

НИК  Откъде си?

ИВАНЧО  Отдалеч.

НИК  Какво търсиш в Дивия Запад?

ИВАНЧО  Обикалям света. Обичам да вървя. Знаеш ли колко хубаво нещо е светът?

НИК  Благодаря ти безкрайно, че ме спаси… И понеже светът е хубаво нещо, препоръчвам ти да заобиколиш град Буфало.

ИВАНЧО  Не, не!… Ще отида в Буфало… Трябва да си взема кучето.

НИК  /засмива се/. Успя да ме разсмееш, знаеш ли?

ИВАНЧО  Честито!… Смехът е здраве!

НИК  Все пак ти ми спаси живота и тгрябва да ти се отплатя. Реших да ти подаря коня си.

ИВАНЧО  /изненадано/. Какво?

НИК  /спокойно/. Заедно с пистолетите. В Буфало ще ти потрябват.

ИВАНЧО  Но аз вървя пеша…

НИК  В Буфало се влиза само на кон.

ИВАНЧО  Много сте мил, но защо ми са пистолетите?

НИК  В Буфало се влиза само с пистолети.

ИВАНЧО  Но аз не знам да стрелям.

НИК  Ще се научиш. /Хваща юздата на коня и я подава на Иванчо./ Ето ти всичко…

ИВАНЧО  А вие?

НИК  Не ми трябва нищо! Ще бягам на обратната страна. Към моя брат. Важното е, че спасих живота си… Довиждане. /Тръгва и изчезва./

ИВАНЧО  /учудено, след него/. Довиждане! /Внезапно./ Чичко, как се казва коня?

НИК  /гласът му/. Панчо!

ИВАНЧО  Моля?

НИК  /гласът му/. Панчо!

ИВАНЧО  /поглежда коня и след известна пауза/. Хубава работа!… Че тя каква стана? Иванчо и неговият кон – Панчо! /Погалва главата на коня./ Конче, да се запознаем. Аз съм Иванчо. /Конят изцвилва./ Ооо, радваш се!… Ами сега? Какво да те правя?… Май че ще трябва да те яхна! /Кончето изцвилва весело./ Но преди това да се препаша!… /Смъква колана с двата пистолета и патрондажа./ Чудно, къде ли се поставят тия работи? /Увива колана около врата си./ Не така! Ония глупаци ги носеха на кръста. /Препасва колана. Кобурите увисват до земята./ Хубаво се наредих! /Оглежда се./ Това не е оръжие, а метла! /Кончето цвили весело./ Ааа, Панчо, не се присмивай на господаря си! /Пак се оглежда./ Ще ми се мотаят из краката, а? Какво да правя като съм попаднал на място, където не можеш  да направиш и крачка без оръжие! /Поглежда шапката, закачена на седлото./ Ами сега? /Почесва се./ Май че трябва да си сложа и шапка! /Кончето потвърждава с глава и цвилене./ Точно така!… /Смъква шапката и я поставя ка главата си. Главата му изчезва в нея./ А!… Стои ми като на закачалка! /Старае се да я намести, но се получават все по–смешни ефекти. Най–после я поставя малко назад и открива лицето си./ Е?… Как ти се струвам? /Кончето изцвилва./ Цяла карикатура! /Кончето сякаш се смее и цвили./ Виж какво!

ПАНЧО  /изцвилва/.

ИВАНЧО  Няма да ми се смееш!… Освен това, следва най–трудното. Трябва да ти се кача… Като знаеш много, кажи как да ти се кача?

ПАНЧО  /изцвилва и се приближава до един камък, застава до ньего и чака/.

ИВАНЧО  Панчо, ти си умна глава! /Тръгва, качва се на камъка и от там – на седлото./ Готово!…

Няколко секунди наблюдаваме конникът и коня. Конят е оборудван красиво, със всичките му такъми, а върху него карикатурата–коубой.

ИВАНЧО  /високо, въодушевено/. Да чуя как цвилиш!…

ПАНЧО  /изцвилва и удря с крак земята/.

ИВАНЧО  Браво!… Сега напред, към Джо Светкавицата!… Да го питам аз него как си присвоява кучето на Иванчо! /Запява./

Обичам мандарини,

обичам сладолед,

обичам саварики

и орехи със мед;

млекото не презирам,

ни млечен шоколад,

но просто си примирам

ДА СКИТАМ ПО СВЕТА!

Напред, Панчо!…

Понасят се. Смяна на обстановката. А после Иванчо язди спокойно сред живописната прерия и пее:

Вървиш, вървиш, вървиш напред

– пейзажът се меНи:

гората сменя се с поле,

полето – с планини.

А ти с учудваНе вървиш

сред тази красота…

Какво по–хубаво от туй

да скиташ по света!…

Т Р Е Т А   К А Р Т И Н А

Самотна изсъхнало дърво, като декорация, като графика.

Музика за напрежение.

На клона виси Шерифът, обесен с краката нагоре. Ръцете му са завързани отзад.

Затихване на музикалния мотив за напрежение.

Чува се весело подсвиркване. по всяка вероятност,  приближава се Иванчо.

 

Ето го, седнал на коня, Млъква.

Започва да слиза от коня, но твърде ненохватно. Изтърсва се на земята, става, намества съвсем  изхлузената оръжейна амуниция, намира шапката си, която се е търкулнала настрана и я поставя на главата си., Главата му изчезва. Иванчо бързо повдига шапката и я отпуща да виси назад на врата му, благодарение на сиджимката.

 

ИВАНЧО /почесва се/.  Сега пък – ново двайсет!

ШЕРИФЪТ /глухо/. Ооох!

ИВАНЧО  Какво има, чичко?… Защо сте се провесил така с краката нагоре?

ШЕРИФЪТ Проклетнико, ако мислиш, че съм се обесил сам за собствено удоволствие, жестоко се лъжеш.

ИВАНЧО  Така ли?

ШЕРИФЪТ  Не виждаш ли, че вися не по своя воля?

ИВАНЧО  Де да знам, не съм оттук.

ШЕРИФЪТ  От къде си?

ИВАНЧО  Отдалеч. Обикновен турист.

ШЖЕРИФЪТ  /учудено/. А така!.. И скиташ по прерията, а?

ИВАНЧО  Ами, какво да правя?

ШЕРИФЪТ  Опитай се да ме свалиш от дървото.

ИВАНЧО  Ей сега!…  Имате ли нещо като нож?

ШЕРИФЪТ Бръкни в джоба ми.

ИВАНЧО /бърка/. Потрайте малко!…  /Измъква ножче и го отваря/  Още малко… Ето! /Отрязва въжето и Шерифът тупва на земята./  Готово!

ШЕРИФЪТ /лежи неподвижно/. Ох!

ИВАНЧО /тревожно/. Какво има?

ШЕРИФЪТ  Интересува ме дали съм се ударил.

ИВАНЧО  Добре.

ШЕРИФЪТ  /раздвижва се/. Нищо ми няма… Ще освободиш ли и ръцете ми?

ИВАНЧО  Като нищо! /Замахва и отрязва вървите/  Готово!

ШЕРИФЪТ /раздвижва ръцете си/. Не е приятно да висиш с главата надолу. Остави че е болезнено, но е и унизително. Какво ще си каже всеки, който мине край теб… Виж, колко смешно виси, ще каже… Като пране простряно да съхне…. /Върти главата си./ Благодаря ти, хлапако!… Как се казваш?

ИВАНЧО  Иванчо!

ШЕРИФЪТ  Що за име, знаеш?

ИВАНЧО Най–обикновено, дори старомодно, но какво да правя – така ме кръстили, а още не съм сИ измислил псевдоним.

ШЕРИФЪТ /сяда на камък и оглежда спасителя си/.  Кой те е маскирал така?

ИВАНЧО  /учудено/. Как?

ШЕРИФЪТ Истинска карикатура!… Пистолетите ти метат прерията, а шапката ти – като на плашило.

ИВАНЧО  Разбирам, чичко, но се налага… Какво да правя? Попаднал съм на място, където не бивало да правя нито крачка без оръжие.

ШЕРИФЪТ  Не ми говори!… Да знаеШ само къде си дошъл, веднага ще се върнеш.

ИВАНЧО Това няма да стане, докато не си взема кучето обратно.

ШЕРИФЪТ Ти пък, за едно куче!… Хората губят по сто коне и добитък, живота си губят… а ти за някакво си куче.

ИВАНЧО  Няма как. Разни хора – разни идеали.

ШЕРИФЪТ Откъде си взел кон и оръжие?

ИВАНЧО  Подариха ми ги по случай рождения ми ден.

ШЕРИФЪТ  Голям си дявол!… Кой ти ги подари?

ИВАНЧО  Някой си Ник Белоу. Преди да избяга.

ШЕРИФЪТ  /въздъхва/. И той ли?… Него го ограбиха. Знаеш ли кой?

ИВАНЧО   Някой си Джо Светкавицата.

ШЕРИФЪТ  /въздъхва тежко/. Това е!… Мен пък, същият, ме обеси на дървото.

ИВАНЧО  Така ли?… Защо?

ШЕРИФЪТ  Да не му се пречкам.

ИВАНЧО  А вие пречкахте ли му се?

ШЕРИФЪТ  Отначало доста, но после по–малко. Отсега нататък обаче ще избягам където ми видят очите, защото ми се живее. Нямаш си представа колко е лошо да си умрял. Не можеш да си почешеш петите.

ИВАНЧО  Кой сте вие?

ШЕРИФЪТ  Шериф.

ИВАНЧО   Какво значи това

ШЕРИФЪТ Шериф, това значи представителят на закона. Аз бях законът в този проклет град Буфало, където се появи шайката на Джо. Не виждаш ли звездата на гърдите ми?

ИВАНЧО  Виждам. Интересна значка. Знаете ли, че между другото събирам и значки?

ШЕРИФЪТ  Тази значка, проклетнико, означава, че полицейската власт е в мои ръце. Всички шерифи носят такива звезди.

ИВАНЧО  Идеално!… Знаете ли как ми трябвате?

ШЕРИФЪТ  За какво?

ИВАНЧО  Щом сте началник на полицията, ще дойдете с мен в град Буфало и ще ми върнете кучето.

ШЕРИФЪТ /спонтанно/. Не!…

ИВАНЧО /учудено/. Моля?

ШЕРИФЪТ  Тая няма да стане!

ИВАНЧО  Защо?… Към кого да се обърна?

ШЕРИФЪТ  Я си глей работата!…

ИВАНЧО Вижте какво, чичко. Хич не ме интересуват вашите вътрешни работи. Не съм дошъл да ви оправям. Но кучето си го искам. Мое си е и няма да се успокоя, докато отново не си стане мое.

ШЕРИФЪТ  /удря се по челото/. Боже–господи!…

ИВАНЧО  /спокойно/. Затова, ще се върнете с мен, ще вземете кучето от Джо Светкавицата, ще ми го върнете и ще си вървя. А вие си трошете главите.

ШЕРИФЪТ  /извиква/. Не!… Няма сила на света, която да ме върне в Буфало!

ИВАНЧО  А кучето ми?

ШЕРИФЪТ  Да ти пикая па кучето!

ИВАНЧО Ааа, чичко шериф, не така!… Възрастен човек такива думи!… Надявам се, че няма да се повтаря.

ШЕРИФЪТ  Виж какво, глупако! Благодаря ти, че ми спаси живота, но знай, че не мога да сторя нищо нито за кучето, нито за теб.

ИВАНЧО  Защо?… Знаете ли какво възпитано и мило куче?

ШЕРИФЪТ  Ох!

ИВАНЧО /настойчиво/. Следва ме навсякъде, повикам ли го – идва и ляга в краката ми…

ШЕРИФЪТ  Боже, боже!…

ИВАНЧО  /продължава/ … Разбираме се като хора….

ШЕРИФЪТ  /отчаяно/. Да, да… Продължавай!… Слушам… Разбирате се като хора.

ИВАНЧО  Не вярвате ли?

ШЕРИФЪТ Вярвам, но в Буфало пък върлуват хора, които се убиват като кучета.

ИВАНЧО /наивно/. Че кучетата не се убиват.

ШЕРИФЪТ  Така си е думата.

ИВАНЧО Чуден човек!… Представител на закона, а оставя хората да се убиват.

ШЕРИФЪТ  /ядосано/. Ти имал ли си работа с Джо Светкавицата?

ИВАНЧО  На кого разправям, че тъкмо той ми открадна кучето!

ШЕРИФЪТ /плачливо/. Пак кучето!… Стига кучето!

ИВАНЧО  /многозначително/. Ааа, не… Само така – не!… Ще ми върнете кучето.

ШЕРИФЪТ  /внезапно/. Тогава иди и си го вземи!

ИВАНЧО  /учудено/.  Така ли?

ШЕРИФЪТ Точно така!

ИВАНЧО А вие, а звездата ви?… За какво сте вие? За какво получавате заплата?

ШЕРИФЪТ  Не ми трябва кито заплатата, нито нищо… Ще бягам докато ми държат краката.

ИВАНЧО А кой ще ми върне кучето?

ШЕРИФЪТ  /гледа го готов да кипне, но се овладява/.  Ти сам!

ИВАНЧО  Какво?

ШЕРИФЪТ  Щом настояваш – иди и си го вземи…  Да видиш как се взима нещо от Джо Светкавицата, който на всичко отгоре обича кучета и ги събира като пощенски марки!

ИВАНЧО /въздъхва/. Няма как!… Ще трябва сам.

ШЕРИФЪТ Слушай, карикатуро, така както те гледам, Светкавицата само да те духне и ще паднеш.

ИВАНЧО /упорито/. Той ми взе кучето.

ШЕРИФЪТ  /с ирония/. Е, и?

ИВАНЧО  Да си ми го върне и ще го оставя на мира. Не ме интересуват вътрешните ви работи…  Аз съм турист и обикалям света.

ШЕРИФЪТ  Кой те биеше да идваш в прерията?

ИВАНЧО  Това си е моя работа,

ШЕРИФЪТ  Проклетнико, слушай, в Бутало няма да се върна никога. Този път няма да ме обесят с главата надолу, а ще ми пустнат едно желязо ей тук  /сочи сърцето си/  и край.

ИВАНЧО  Добре де, а аз как да си получа кучето?

ШЕРИФЪТ  Щом се пишеш гявол, иди и си го вземи.

ИВАНЧО  Ще отида!

ШЕРИФЪТ  И в първата минута ще ти поставят едно желязо ей тука! /Сочи

сърцето му./

ИВАНЧО  А̀ко!… Къде да го търся?

ШЕРИФЪТ  Кого?

ИВАНЧО Този, как се казваше… Джо Светкавицата.

ШЕРИФЪТ /смее се/. Няма защо да го търсиш. Той ще те камери.

ИВАНЧО  Още по–добре…  Ще ми дадете ли звездата си?

ШЕРИФЪТ Като нищо!… Вземи я и прави каквото щеш. /Откача шерифската значка от гърдите си и я поставя върху ризката на Иванчо.

ИВАНЧО  /погалва звездата/. Значи, какво? Сега съм нещо като шериф?

ШЕРИФЪТ  Не нещо като, ами наистина си шериф… У нас който има такава значка автоматически се превръща в шериф.

ИВАНЧО  Интересни обичаи.

ШЕРИФЪТ  Да не мислиш, че се натискат?… Никой!… Това е опасен за здравето труд.

ИВАНЧО  И все пак, няма как, чичко – кучето.

ШЕРИФЪТ  Ох, това куче!… Знаеш ли да стреляш?

ИВАНЧО  Не.

ШЕРИФЪТ  Не ти завиждам. Джо Светкавицата вади пистолета си за три секунди от кобура.

ИВАНЧО  Това ли е световния рекорд?

ШЕРИФЪТ Да.

ИВАНЧО  Значи, аз трябва да го извадя за две секунди.

ШЕРИФЪТ  Как я виждаш тая работа?…

ИВАНЧО С тренировки… /Измъква пистолета/ Ще ми обясните ли туй–онуй?

ШЕРИФЪТ  /поема пистолета/. Това е пистолет марка „Колт“ с барабан. В барабана винаги трябва да има шест куршума. И в другия пистолет шест –дванайсет. Навсякъде трябва да се движиш с дванайсет куршума. Всички правят така. Барабаните трябва да пълниш светкавично.

ИВАНЧО Добре… Да започнем отначало.

ШЕРИФЪТ /показва/. Махаш предпазителя. /Показва/ Сега пистолетът е готов за стрелба… Ще опиташ ли?

ИВАНЧО  Па да опитам.

ШЕРИФЪТ  Прицели се в онова самотно листо.

ИВАНЧО   Виждам го.

ШЕРИФЪТ  Мушката да кацне добре. Листото и мушката на една линия.

ИВАНЧО /прицелва се/. Вече са на една линия.

ШЕРИФЪТ Натисни!

ИВАНЧО  Натискам. /Натиска. Чува се изстрел./ И сега какво?

ШЕРИФЪТ  Донеси листото.

ИВАНЧО  /отива и откъсва листото, което връчва на шерифа/ Ето го!

ШЕРИФЪТ  /оглежда листото, а после Иванчо/. Добре… Знаеш ли, че е добре? /Показва дупката/  Право в средата.

ИВАНЧО  /доволен/. Така ли?… Значи съм добре.

ШЕРИФЪТ  Глупако, знаеш ли колко много още трябва?…  Върни пистолета в кобура.

ИВАНЧО  /поставя пистолета в кобура/. Така ли?

ШЕРИФЪТ  Така. А после?

ШЕРИФЪТ  Представи си, че срещу теб е застанал мошеник, който трябва да измъкне пистолета и да те застреля. Трябва да го изпревариш. Хайде! Еднооо, двее, три!…

ИВАНЧО  /започва да разкопчава кобура, мотае се, оплита ръката си, измъква пистолета, но го изтървава, навежда се, взима го и поглежда виновно шерифа/. Не стана.

ШЕРИФЪТ  Не стана, я!…Какво ти казах?

ИВАНЧО  /връща пистолета в кобура/. Ще падне бая работа.

ШЕРИФЪТ  Отново!… Защо закопчаваш кобура?

ИВАНЧО  Че как?

ШЕРИФЪТ  Винаги разкопчан!…

ИВАНЧО  Където и да отида?

ШЕРИФЪТ  Да… Дори в банята.

ИВАНЧО  Доббре… Бройте!

ШЕРИФЪТ  /вади и гледа часовника си/. Едноо, двее, три!

ИВАНЧО /отново изпълнява до момента на стрелбата/.

ШЕРИФЪТ  Стоп! /вдига глава от часовника/ Осем секунди!

ИВАНЧО  Този път поне не изтървах пистолета.

ШЕРИФЪТ  Но забрави да махнеш предпазителя. За същото време Светкавицата ще те убие три пъти.

ИВАНЧО  А, достатъчно е да ме убие веднъж.

ШЕРИФЪТ Затова ти препоръчвам поне един месец да тренираш преди да влезеш в Буфало.

ИВАНЧО Така и ще сторя.

ШЕРИФЪТ Редовно по четири часа на ден, заедно със стрелбата. Светкавицата се е учил на тая работа цял живот. След десетия ден ще преминеш към изваждането на двата пистолета наведнъж… Ей така! /показва му с чевръсти движения/

ИВАНЧО  /след като вижда лекцията/. Олеле, кога ще го науча!…

ШЕРИФЪТ Освен това, трябва да усвоиш стрелбата върху бягащ кон.

ИВАНЧО  А така!

ШЕРИФЪТ  На тази дисциплина най–добър е Блъди Женското Гласче.

ИВАНЧО  Помощникът на Светкавицата ли?

ШЕРИФЪТ Да.

ИВАНЧО  Защо го наричат така?

ШЕРИФЪТ Защото говори като жена. Говори като момиче, а убива като дявол… Хайде, довиждане! Желая ти успех… /Тръгва си./

ИВАНЧО  Довиждане, Шерифе!… Ще тренирам по ОСЕМ часа на ден!

З а т ъ м н е н и е.

Пред сцената се появява вокален квартет, който изпълнява песента за смелостта и дружбата.

 

В същото време на сцената се нижат епизоди от

тренировките на Иванчо. В постоянно сменяща се

обстановка Иванчо стреля по разнообразни мишени.

Бавно, бързо, зачестено. С приклякане, прав, легнал, извит, прави комични стойки, изправя се на глава, тренира пъргавина, отскок, прибежки, нарежда десетина свещи една до друга и ги поразява с „картеч“, после ги поразява наведен през разкрачените си нозе, хвърля камък и го улучва във въздуха и прочие и прочие –  всичко каквото може да хрумне на режисьора в тази насока, включително стрелба от кон.

 

А през цялото това време.конят му пасе настрана и изцвилва окуражително след верните попадения.

 

А е то и тренировка за бързо вадене на пистолетите. Иванчо прави различни номера: както спи, както се храни, или слуша песента на птиците – при внезапно „нападение“, той светкавично измъква двата патлака и стреля мигновено.

Ч Е Т В Ъ Р Т А   К А Р Т И Н А

Хубав ден. Иванчо реши коня си и си пее своята песничка за скитането. Внезапно млъква и се ослушва. Чува се далечна пистолетна стрелба.

 

Бързо влизат запъхтените от тичане Мери и г–жа  Ричард. Виждат малчугана и се стъписват. Майката извиква.

ИВАНЧО  Спокойно, мадам!… Спокойно!

Г–ЖА РИЧАРД  /уплашено прегръща Мери/. Кой сте вие?

ИВАНЧО  Иванчо Пътешественика.

МЕРИ  /радостно/. Мамо, това е Иванчо!

Г–ЖА РИЧАРД  Кой Иванчо?

МЕРИ  Мой приятел!

Г–ЖА РИЧАРД  Приятел?… Откъде го взе?

ИВАНЧО  Намерихме се, мадам… Сърцата които си приличат се привличат.

МЕРИ /отскубва се от майка си и хваща ръката на Иванчо/. Иванчо, бандата на Джо Светкавицата нападна чифлика ни!

ИВАНЧО  /бързо/. Защо?

МЕРИ  Иска да ограби добитъка… Оставихме татко и батко да стрелят, а ние с мама избягахме. /Чува се далечна стрелба./

Г–ЖА РИЧАРД  Хайде, малкия, бягай с нас.

ИВАНЧО  /твърдо/. Не!

Г–ЖА РИЧАРД  /учудено/. Какво ви е прихванало?

ИВАНЧО /спокойно/. Имам да уреждам една сметка с Джо.

Г–ЖА РИЧАРД  /съвсем учудено/. Каква сметка?

ИВАНЧО  Дал съм му на заем едно куче, та искам да си го взема… Скрийте се тук, а аз ще отида да помогна на вашите.

Г–ЖА РИЧАРД  Глупако, не те пускам!

ИВАНЧО  Но той ми взе кучето.

Г–ЖА РИЧАРД  Голяма работа!… На нас ни взимат добитъка.

ИВАНЧО  Не ме интересува. Това си е ваша, вътрешна работа в която не се меся. Искам си кучето.

Г–ЖА РИЧАРД  Джо стои в бара. Нападна ни Блъди Женското гласче.

ИВАНЧО /готви се да се качи на коня/. Няма значениие. Тъкмо да го питам къде е кучето ми… А този Джо не го е срам! Има си цял кучкарник, пък взима моето единствено куче.

Стрелбата се засилва. Връхлетяват г–н РИЧАРД и Бил. Влизат с гръб, като се отбраняват от преследвачите.

РИЧАРД  /както стреля/. Мери, залегни! . . .

МЕРИ  /ляга и извиква/. Татко, Иванчо е тук!

РИЧАРД /стреля и поглежда Иванчо/. А!… Що за карикатура? /Стреля./

ИВАНЧО Те ми взеха кучето.

РИЧАРД Трябва да бягаме…

Г–ЖА РИЧАРД  И да им оставим чифлика?

РИЧАРД  /стреля/. Няма как!

БИЛ  И без това ни откраднаха добитъка. /Стреля./…  Хайде, Мери, хайде , мамо, да бягаме!… Отново станахме бедни

Г–ЖА РИЧАРД  Проклети да са всички!… Тръгваме!

МЕРИ  /хваща ръката на Иванчо/.  Хайде, Иванчо!

РИЧАРД  Момче, тръгвай с нас!

ИВАНЧО /решително/. Не!

БИЛ  /ядосано/. Слушай бе, ти луд ли си?

ИВАНЧО  А, не – аз съм Иванчо.

РИЧАРД  /извън себе си/. Вече са тук1…

БИЛ  Да се скрием!

Семейството Ричард се втурва, Мери остава да се колебае, но Бил се връща и я грабва.

БИЛ  И ти ли полудяваш? /Изчезват./

Иванчо заляга бързо, тъй като стрелбата е директна, срещу него. Кончето изцвилва и се скрива.

ИВАНЧО  /извиква/. Хееей, говеда, елате!… /Ожесточена стрелба./ Чакам ви!

БЛЪДИ  /само гласчето му/. Стреляйте!

ГЛАС  Не виждаш ли, че стреляме?

БЛЪДИ  /гласчето му/. Защо не го убивате?

ГЛАС  Сега ще го убием! /Ожесточена стрелба./

Иванчо се мята пъргаво на всички страни и стреля ли стреля; от ляво, отдясно, непрекъснато се мести и се смее.

БЛЪДИ /в затишието/. Защо се смееш?

ГЛАС  Кой си ти?

ИВАНЧО  Елате да видите! /Стреля./

БЛЪДИ  /яростно/. Унищожете го!

Бясна стрелба. Около подвижния Иванчо се пукат попадения.

 

БЛЪДИ  Глупаци, защо не стреляте?

ГЛАС  Куршумите ми свършиха

ГЛАС  И моите!

БЛЪДИ  /ядосано/. Що за карикатура е пред вас?

ГЛАС  Някакво дете

ГЛАС  Не можем да го улучим.

ИВАНЧО Чакам ви

БЛЪДИ /появява се/. Палячо, какво искаш?

Зад него се изправят още трима.

ИВАНЧО  Искам си кучето!

БЛЪДИ  /на тримата/. Това е същото хлапе, дето му взехме кучето.

ТРИМАТА – А! – Наистина! – Да му видим ли сметката?

ИВАНЧО  Да, де… Дошъл съм за сметката!

Смях. Четиримата се заливат от смях.

 

БЛЪДИ  Какво каза?

ИВАНЧО Нищо, мадам.

БЛЪДИ /побеснява от обидата – изглежда че това му е комплекс./ Хапльо, знаеш ли, че никой в Тексас не смее да ме нарича мадам?

ИВАНЧО  Не знам, госпожо.

БЛЪДИ  Който ме е наричал така, е умирал! /Стреля/

ИВАНЧО /ловко отскача/. Момиченце!

БЛЪДИ /побеснял/. Момиченце!… Аз!… /Стреля/ Ей, пикльо, защо не падаш?… /Към тримата/ Говеда, стреляйте!

Бясна стрелба.

ПЪРВИЯТ А!

ВТОРИЯ /учудено/. Не пада!

ТРЕТИЯТ  Какво става тук? /Гледа си пистолета/

ПЪРВИЯТ  Куршумите ми свършиха.

ВТОРИЯТ  И моите.

БЛЪДИ  Умри!… /стреля/ А!

ТРЕТИЯТ  Какво, а?

БЛЪДИ  И моите свършиха… Ей, защо не падаш?

ИВАНЧО  Настредяхте ли се?

ПЪРВИЯТ  /кръсти се/. Този не го лови куршум!

ВТОРИЯТ  Никак!

ТРЕТИЯТ  /отстъпва назад/. Това е призрак!

ПЪРВИЯТ  Аз бягам! /Кръсти се/

ИВАНЧО  Стой! /Вдига пистолета./

ПЪРВИЯТ Не!… Моля ви! /Вдига ръце/

ИВАНЧО  Блъди!

БЛЪДИ  Моля! /Вдига ръце./

ИВАНЧО  Хвърлете оръжието тук!

Всички хвърлят оръжието си в краката му.

ИВАНЧО  Блъди!

БЛЪДИ  Кажете!

ИВАНЧО  Къде е Джо Светкавщата?

БЛЪДИ  В Буфало.

ИВАНЧО  Не ме дразнете с този женски глас!

БЛЪДИ /виновно/. Такъв ми е. Друг нямам… Какво да правя, природен недостатък.

ИВАНЧО  Къде е кучето ми?

БЛЪДИ  В кучкарника на Светкавицата.

ИВАНЧО  Къде е кучкарника?

БЛЪДИ  Само Джо знае.

ИВАНЧО  Ще кажете на Джо, че пристигам б Буфало. Да приготви кучето и да ми го поднесе

БЛЪДИ  Добре… Свободни ли сме?

ИВАНЧО  Преди това да върнете всичко каквото сте откраднали от фермата на господин РИЧАРД.

БЛЪДИ  /плачливо/. Това е невъзможно!…

ИВАНЧО  Защо, госпожо?

БЛЪДИ  Джо ще ни убие.

Иванчо стреля четири пъти. Всички шапки на бандитите падат на земята.

 

ИВАНЧО Ще вървете ли конете и добитъка?

БЛЪДИ Да! Веднага!

ИВАНЧО  Вземете си шапките!… Продупчил съм ги за предупреждение.  При втора среща ще ви продупча главите.

БЛЪДИ  Ще върнем всичко… Не искаме втори път…

ИВАНЧО Така ви харесвам, госпожо…

БЛЪДИ  Моля ви се, не ме наричайте госпожо. Това е природен недостатък.

ИВАНЧО Добре, мадам!… Хайде, всичко обратно в оборите на фермата!

Още ли сте тук?

ПЪРВИЯТ  Този е призрак! /Хуква./

ВТОРИЯТ  Боже мой, призракът на прерията! /Кръсти се и изчезва./

Другите страхливо се оттеглят, като гледат опулено към Иванчо.

ИВАНЧО  /Обръща се/. Господин Ричард!

ГЛАС Да.

ИВАНЧО Елате!

Появява се цялото семейство Ричард.

ИВАНЧО /галантно/. Госпожице Мери, добитъкът ви чака в обора.

МЕРИ  Вие сте великолепен!

РИЧАРД  Момченце, как да ви благодарим?

ИВАНЧО  Гладен съм като автомобил.

Г–ЖА РИЧАРД Заповядайте в чифлика ни.

РИЧАРД  Ще бъдете наш гост!

Тръгват.

Иванчо и Мери остават назад.

МЕРИ  /упласгено/. Те ви нарекоха ПРИЗРАК!…

ИВАНЧО  /галантно целува ръката ѝ /. Важното е как ще ме наричате ВИЕ.

МЕРИ  Аз съм влюбена във вас.

ИВАНЧО Такива работи да се чуват. /Височко./ Панчо!

Конят се появява и застава до него.

– Тръгваме ли?

МЕРИ  Да… Обичате ли да играете на „дама“?

ИВАНЧО  Предпочитам жмичка.

МЕРИ  Обичате ли палачинки с конфитюр?

ИВАНЧО  Много.

МЕРИ  Обичате ли аритметиката?

ИВАНЧО  Ох, мразя я!… /Прави стъпало с ръце./ Качете се на коня! /Мери стъпва на ръцете му и сяда на коня./ Сега аз. /Скача самоуверено, но прехвърля коня и пада от другата страна. Мери се смее. Иванчо се изправя и се държи отзад./ Малко се изложих, а?

МЕРИ  Доста… Но, никой не видя.

ИВАНЧО  /поема повода на коня и закуцуква пред тего/. Трудна работа е да си призрак!

З а в е с а.

В Т О Р А   Ч А С Т

ПЪРВА КАРТИНА

Буфало. Барът.

Познатата ни от стотици филми обстановка: барчето където се пие, масите и естрадата, чиято завеса след малко ще се разтвори, грамофонът с бурия, заместващ оркестъра.

Нетърпеливите посетители ръкоплескат и свирят с уста… Най–после!… „Оркестърът“ засвирва и завесата се отваря, появяват се шест балерини. Играят нещо като кан–кан и същевремено пеят, досущ като по филмите:

Герои има много,

но истински герой

очакваме да дойде…

Отде ще дойде той?

Героите са много,

при нас те нямат брой,

но всеки зажаднял е

за истински герой.

Да, Дивият ни запад се вълнува,

тук всеки става по–нетърпелив,.

и всеки почва вече да бленува

за Запад див, но не чак толкоз див.

Кобурите са пълни с пистолети,

те стрелят денонощно тук и там…

Омръзват ни куршумите проклети!

Ще млъкнат ли те някога, не знам.

Затуй,

затуй,

разбрахте ли защо?…

… Очакваме героя

при нас да се яви

и старите герои

да усмири.

Разбрахте ли защо,

разбрахте ли защо?…

Очакваме героя

при нас да се яви

и всичките въпроси

да разреши.

За финал – сгъстен ритъм, бързи движения. Край. Завесата пада с трясък на пистолет.

Бурни аплодисменти, свиркане.

Завесата се отваря повторно и внезапно се появява певицата на заведението, помпозна руса красавица, която сред усилените аплодисменти запява и на бърза ръка усмирява тълпата:

 

 

Луната свети,

позлатява

треви, дървета и скали.

Пейзажът в трепет

занемява,

да – прерията диша и мълчи.

Коубоят язди,

в миг запява,

и конят даже слуша и мълчи.

Такава песен завладява

тя стига даже до далечните звезди.

О, хиляди бизони препускат в равнината.

Копитата им вдигат омаен, нежен прах.

Те гонят хоризонта, далеч… В далечината

прахът им се превръща в небесен, звезден прах.

Луната свети,

позлатява….

И т.н. до финала, с овации и поклони.

Най–после относителка тишина. На централната маса, където е седнал Блъди Женското Гласче заедно с тримата свои главорези, се възстановява играта на карти.

 

Влиза лродъвачът на шапки. Носи ги една върху друга като гевреци.

 

ПРОДАВАЧЪТ  Шапки!… Пристигнаха нови шапки!…

 

Всички, скачат и се втурват към него.

 

– Дай една!

– На мен I

– Ето парите!

– За мен не остана ли някоя?

– Плащам повече!

На бърза ръка стоката е разграбена от ръцете му, след като е имало боричкане, ругатни и изтласкване.

Продавачът стои сред бара и брои парите.

Блъди се надига от масата. Бавно тръгва към него.

 

БЛЪДИ  /не забравяйте, че говори с женски глас/. Хопър!

ШАПКАРЯТ  /повдига глава към Блъди/. Да, сър.

БЛЪДИ  Казах ли ти нещо?

ШАПКАРЯТ /прави се на ударен/ Не мога да си спомня, мистър.

БЛЪДИ /уж спокойно/. На кого казах: пристигне ли стока, веднага отделяш четири шапки за мен?

ПРОДАВАЧЪТ /разтреперва се/. Спомням си, мистър, но какво да правя? Разграбиха ги.

БЛЪДИ АхаI /Бавно посяга към кобура си/

ПРОДАВАЧЪТ /разтреперан/. Сам видяхте, мистър Блъди, докато се усетя и ги разграбиха.

БЛЪДИ /измъква пистолета. Всичко е замряло в оттакваие./ И за мен – никаква шапка.

ПРОДАВАЧЪТ Но вече си купихте три!

БЛЪДИ /строго/. Това си е моя работа!… На мен ми трябват шапки. Обичам ги. Събирам си ги. /Прицелва се./

ПРОДАВАЧЪТ Недейте., мистър!… Моля ви!… Чакам нова стока. Ще ви дам десет парчета!… /Отдръпва се към тезгяха./

БЛЪДИ  Но преди това ще умреш! /Вече натиска спусъка./

Връхлита Сами. Всички очи са устремени към него и най–вече, към ранената му бинтован ръка.

 

БЛЪДИ /с интерес към него/. Сами, какво има?…

САМИ  /тръгва към бара/. Абсолютно нищо.

БЛЪДИ  За първи път те виждам изплашен.

САМИ  /поема сервираната му на тезгяха чаша с уиски и я вдига към устата си с бинтованата ръка/. ОНЯ вече не се трае… Смятам да напусна Буфало.

БЛЪДИ  Защо е бинтована ръката ти?

САМИ  Не разбра ли? / Пие./

БЛЪДИ  Нищо не разбирам.

САМИ  /оставя чашата на тезгяха/. Простреля ме в ръката.

БЛЪДИ  /тревожно/. ОНЯ ли?

САМИ  Да. Преди половин час… Срещна ме и ме запита защо не ми е пробита шапката. Казах му, че е стара, че съм си купил нова, а той каза, че нямаме право да сменяме пробитите шапки. И ми простреля ръката като второ предупреждение.

БЛЪДИ  /бърше лицето си с кърпа/. Друго нещо каза ли?

САМИ   /отпива/. Каза още, че ще простреля ръката на всекиго, който си смени пробитата шапка.

БЛЪДИ  /инстинктивно смъква шапката си и забърсва потния си врат./ Друго нещо не каза ли?

САМИ  Каза, че след туй ще запопне да пробива глави. /Блъди поглежда всички присъстващи, прибира пистолета в кобура и сяда на стола/  Блъди, омръзна ми вече. Ще бягам от Буфало… ТОЙ е навсякъде.

БЛЪДИ /нервно/. Млъкни!…

САМИ Такова чудо не съм виждал! /Обръща се към тезгяха и изпива уискито./

Връхлетява Вестникарчето.

 

ВЕСТНИКАРЧЕТО  „Буфало таймс*!… Страшилището на прерията се е появило на пет километра от Буфало!…Четете на първа, страница за последния подвиг на Призрака!… „Буфало таймс“!…

Сега присъствуващите се нахвърлят към вестникарчето и разграбват стоката му. То доволно излиза с парите си навън.

БЛЪДИ  Хари!

ХАРИ  /зачетен във вестника/. Кажи, Блъди.

БЛЪДИ  Чети!

ХАРИ  Сега… Заглавие: СТРАШИЛИЩЕТО СЕ ПРИБЛИЖАВА КЪМ БУФАЛО… Подзаглавие: ЩЕ ПОСМЕЕ ЛИ ПРИЗРАКЪТ ДА ВЛЕЗЕ В ГРАДА?…  /Почесва се и поглежда аудиторията./

БЛЪДИ  /настойчиво/. Чети!…

ХАРИ  /навежда глава към вестника/.  Сведенията за Призракът на прерията, наречен още Страшилището, стават все по–тревожни. Както е известно, Страшилището се появи преди един месец на трийсет километра от града ни, след което започна да се придвижва към нас. С внезапните си нападения, характерни за призраците, да оставим на страна това, че куршумите не го ловят –  Страшилището всява страх у всеки любител на чужди коне и едър рогат добитък. Негова страст досега беше да пробива шапки и да връща добитъка на притежателя му. Това той  правеше поне довчера, на десетина километра от града. Вчера обаче Призракът се явил пред четирима наши граждани в момента когато откарвали добитъка на мистър Хенсън. Освен че върнал добитъка на собственика, той прострелял ръцете на коубоите с думите:  “ А̀  сега да видим как ще си смените ръцете. Ръцете не са шапки“… Това станало САМО на пет километра от града ни, което означава, че Призракът ще изпълни заплахата си да се яви в Буфадо. Редакцията смята, че…

БЛЪДИ  /яростно/.Стига! Достатъчно!…

ХАРИ  /оправдава се/. ‘Ги ме накара.

БЛЪДИ  Млъкни!… Кога ще дойде Джо?

ХАРИ  Не знам… Заповяда да го чакаме.

БЛЪДИ  /сякаш на себе си/. И всичко заради едно пикливо куче!… Ще му кажа да го върнем.

ХАРИ  Блъди, Джо не иска да чуе!  Освен че обича кучета, казва, че било въпрос и на чест. Според него, Страшилището е страшно само за мухлювците.

БЛЪДИ  Да, ама следващия път ще ни пробие главите.

ХАРИ  /горчиво/. Не ми говори! Питаш ли какъв позор е да носиш пробита шапка!

БЛЪДИ  Знаеш ли къде е кучкарника на шефа?

ХАРИ  Ако знаех, отдавна да съм върнал този проклет пес… Ще му го пратя по пощата.

БЛЪДИ  Досега не съм чувал Призрак да получава колети, не стои на едно място, а освен това, приближава се към нас.

ХАРИ  Току виж, че влязъл в Буфало.

БЛЪДИ  Как не!

ХАРИ  /с надежда/. Така ли мислиш?

БЛЪДИ  В Буфало господарите сме НИЕ!

ХАРИ  /прекръства се/. Дано!… /Тръгва./

БЛЪДИ  Къде отиваш?

ХАРИ  3а всеки случай, да донеса пробитите шапки…

Музика. Завесата се отваря, излиза Певицата. Запява:

 

Някой се движи към Буфало.

Нещо съвсем не е наред.

Нещо пристига към Буфало

и питаме се: Кой е днес наред?

Шапки продават се в Буфало.

Нещо съвсем не е наред.

Шапки се сменят във Буфало

цената им поскъпва всеки ден.

Буфало, Буфало, Буфало!

Градът си ти на смелите мъже.

Буфало, претъпкано си цяло

с мъже които плачат за въже.

/Приглася хор от няколко мъже./

 

Шапки продават се в Буфало,

нещо съвсем не е наред.

Шапките се сменят във Буфало.

Цената им поскъпва всеки ден.

Някой се движи към Буфало.

Нещо съвсем не е наред.

Нещо пристига към Буфало

и питаме се кой е днес наред.

/Певицата с мъжки квартет./

Буфало, Буфало, Буфало,

градът си ти на смелите мъже!

Буфало, претъпкано си цяло

с мъже които плават за въже!…

Блъди се изправя и ядосано стреля във въздуха.

Всички занемяват.

 

БЛЪДИ  Стига!… Забранявам тази песен!…

Вратата се отваря от двама души, които правят път на Джо Светкавицата.В ръката му – вестник; Джо влиза величествено и пристъпва в настъпилата тишина и неподвижност.

 

ДЖО  /оглежда обстановката/. Каква е тази тишина?

БЛЪДИ  Издавам някои нареждания.

ДЖО  /хвърля вестника на тезгяха/. Четохте ли този парцал?

БЛЪДИ. Да.

ГЛАСОВЕ:

– Четохме!

– Всичко.

– До последния ред.

ДЖО /измъква пистолета си и го продухва/. И се изплашихте.

Влиза Елвин, натоварен с пробитите шапки. Едва не се блъсва в Джо. Стъписва се.

 

ДЖО  Елвин, къде носиш тия шапки?

ЕЛВИН /уплашено/. Това са пробитите шапки;

ДЖО Аха! /Приближава се към него, измъква една от шапките, оглежда я, пъха показалеца си в дупката ѝ, след това я връща върху купа от шапки./  Какво ще ги правиш?

ЕЛВИН Ами, Джо, как да ти кажа… Наредиха ми да ги донеса.

ДЖО   /спокойно/. Наредиха ти.

ЕЛВИН  Да.

ДЖО  И ти се подчини.

ЕЛВИН  Джо, нямаш си представа… Той се приближава.

ДЖО  /троснато/. Кой се приближава?

ЕЛВИН  Страшилището.

ДЖО  И какво като се приближава?

ЕЛВИН  /объркано гледа другите, навели глави, а после Джо/.  Поръчал да го посрещнем с пробитите шапки. Иначе щял да ни пробие мозъците.

ДЖО  /Многозначително/. Така ли?

ЕЛВИН  Кълна се в бога и в каквото искаш.

ДЖО  И ще сложите тия шапки на главите си?

ЕЛВИН  Като нищо… Иначе ще ни пуснат по едно желязо в главите.

ДЖО  Хвърли ги на улицата!

ЕЛВИН  Моля?

ДЖО  Хвърли шапките на улицата!

ХАРИ /най–после се обажда/ Джо,не си играй!…ОНЯ се приближава.

ДЖО  Който е допуснал да му пробият шапката, ще си я носи. Защо не пробиха моята?

ХАРИ  Защото не сте се срещнали.

ДЖО Добре де, къде е? Защо не ми се изпречи?

ХАРИ Имал си късмет.

ДЖО Страхливци!…

ХАРИ  И Блъди ли е страхливец?

ДЖО  Всички!… Уплашихте се от една карикатура, на която пистолетите се влачат по земята. /Към Елвин./ Елвин, хвърли шапките вън1

ЕЛВИН  /оглежда жално присъствуващите, среща погледа на Блъди, който свежда глава/. Добре, Джо. /Излиза и се връща с празни ръце./ Хвърлих ги пред вратата.

ДЖО /към бармана/. Раздай на всички уиски!… След третата чаша тръгваме!… Ще го търсим и ще го намерим.

ХАРИ  /като поглежда как барманът започва да налива, а после поглежда Джо/. НЕГО ли, Джо?

ДЖО  Него.

ХАРИ  Ще го убиваме ли?

ДЖО  Басма ще му цепим.

ХАРИ  Дано го убием.

ДЖО  Ще го премахна лично!… Да не пречи на работата.

БЛЪДИ  Добре, Джо, но знаеш ли къде ще то намерим?

ДЖО  Да, Блъди. Джо светкавицата знае и това.

ГЛАСОВЕ

– Знаеш?

– Къде се намира?

– Ти знаеш?

ДЖО /победоносно/.Да. /Вдига чашата и пие./ Знам точно мястото, където ще отидем и ще пречукаме тази детска карикатура от която ви е страх… /Отново вдига чашата./ Наздраве!… За смъртта на Страшилището!

ГЛАСОВЕ

– Наздраве!

– Наздраве!…

– Този път, ехее!

– Охоо!

– Наздраве!

ДЖО  /победоносно/. Този път ще ви водя аз. Да видим какще пробива шапки!… Пред очите ви ще го застрелям. Лично!… Да се убедите още веднъж кой е Джо СветкавицатаI…

БЛЪДИ  /вдига чашата/. Така те искам, Джо!

ХАРИ  Ще го очистим!

ЕЛВИН  Да не пречи на работата!

БЛЪДИ  И отново ще крадем коне!

Грамофонът засвирва. Всички вдигат чаши и запяват:

Да живее Джо!

Да живее Джо!

Светкавицата Джо!

Прочутия по целия Тексас.

З а т ъ м н е н и е.

ВТОРА КАРТИНА

Дворът в къщата на господин Ричард, заграден с висок зид – нещо като малка крепост.

В двора и до зида са Иванчо и Мери, потънали в някакво необясгнимо за нас занимание: затрупват нещо с лопата, някаква маскировка на терена.

 

ИВАНЧО  /захвърля лопатата/. Сега е добре, а?

МЕРИ  Идеално!…

ИВАНЧО  Вече могат да заповядат… А сега да си продължим играта. Кой беше на ред?

МЕРИ  Аз.

ИВАНЧО Да не лъжеш!

МЕРИ  Моля ти се… Не помниш ли?

ИВАНЧО  /примирява се/. Добре… Карай!

Мери започва да играе на „дама“, като стъпва в квадратите и гледа нагоре.

 

МЕРИ Стъпих ли?

ИВАНЧО Не.

МЕРИ Стъпих ли?

ИВАНЧО Не.

МЕРИ Стъпих ли?

ИВАНЧО  /ликуващо/. Да!… На чертата!

МЕРИ  /поглежда надолу/. Не е вярно!…

ИВАНЧО  Стъпи!

МЕРИ  Лъжеш!… Виж!

ИВАНЧО  Да, ама като си отмести крака!

МЕРИ Не съм!

ИВАНЧО  /вика/. Премести го!

МЕРИ /вика/. Не е вярно!… Лъжец!

ИВАНЧО  Видях с очите си!

МЕРИ /вика/. Няма да играя!… Няма да играяI…

ИВАНЧО /вика/. Ще играеш!… Сега е мой ред!

МЕРИ  Не искам да играя!

Влиза г–жа Ричард.

 

Г–ЖА РИЧАРД  Пак ди почнахте?

МЕРИ  Развалям играта!

ИВАНЧО Госпожа Ричард, тя прави хилета!

Г–ЖА РИЧАРД Вижте какво… Ако не играете тихо, ще ви–набия и ще ви прибера!… И без това трябва да закусите. /Двамата навеждат глави./ Разбрахте ли?

МЕРИ  /навела глава/. Да.

Г–ЖА РИЧАРД  Иванчо, разбра ли?

ИВАНЧО  /навел глава/. Да, госпожо…

Г–ЖА РИЧАРД  Ако чуя крясъци, ще дойда и ще ви набия, както вчера!

ИВАНЧО  Няма вече.

Г–ЖА РИЧАРД  Да видим… /Излиза./

МЕРИ /нахално/. Значи, отново съм аз.

ИВАНЧО  Не искам да играя! /Отдръпва се и изчезва, пропада в земята./

МЕРИ  /търси го/. А!… Къде отиде?… Иванчо, къде си?

ИВАНЧО  /гласът му от дупката/. Тук съм.

МЕРИ  Но къде?

ИВАНЧО  В ямата! …

,

МЕРИ  /надвесва се над ямата/. Глупако, как можа?

ИВАНЧО /гласът му/. Донеси едно въже… Но не казвай на майка си, че ще ни набие.

МЕРИ  Отивам. /Изчезва и се връща с въже. Надвесва се над ямата./

ИВАНЧО /гласът му/. Какво чакаш?… Няма ли да хвърлиш въжето?

МЕРИ  Няма.

ИВАНЧО  /учудено/. Защо?

МЕРИ  Докато не ми кажеш нещо.

ИВАНЧО  Какво?

МЕРИ  Ще се ожениш ли за мен?

ИВАНЧО  /сърдито/. Не искам да играя на такава игра!

МЕРИ  Обещай, че ще се ожениш за мен!

ИВАНЧО  Не!

МЕРИ  Тогава няма въже.

ИВАНЧО Мери, нали знаеш, че като си взема кучето, ще замина?

МЕРИ  Обещай че ще се върнеш.

ИВАНЧО  Кога?

МЕРИ  Като пораснеш.

ИВАНЧО /мълчи/.

МЕРИ  Казвай!

ИВАНЧО /въздъхва/. Оx!…

МЕРИ  Обещаваш ли?

ИВАНЧО  /вяло/. Обещавам.

МЕРИ  И ще се оженим?

ИВАНЧО  Оx!… Да.

МЕРИ  И ще ме обичаш?

ИВАНЧО Хвърли въжето, моля те! 1

МЕРИ  Ще ме обичаш, ли?

ИВАНЧО  Аха!

МЕРИ  /радостно/.  Ето въжето! /Хвърля го./  Хайде!… /Изтегля героя вън./ Готово!… Спасих ти живота.

ИВАНЧО  Сега пак трябва да оправяме ямата. /Взима лопатата. Мери също. Поправят маскировката на терена./

МЕРИ  /доволно/. Готово!

ИВАНЧО  Идеално!…

МЕРИ Сега  да заповядат. ‘

Г–ЖА РИЧАРД  /гласът ѝ/. Мери!… Иванчо!… Палачинките!…

ДВАМАТА /едновременно/. Идвамееее!

Чаткане на конски копита.

Иванчо и Мери се услушват.

 

МЕРИ  Батко и татко си идват.

ИВАНЧО  Хайде, на Палачинките! /Тръгват, но спират./

Г–ЖА РИЧАРД  /влиза/.  Деца, бързо!… /Разтревожена./ Залостете^: вратата!

ИВАНЧО  Какво има?

Г–ЖА РИЧАРД  Веднага в стаята!

ИВАНЧО  Вратата е залостена!… Какво има? _

Г–ЖА РИЧЪРД /тревожно/. Дванайсет главорези!

МЕРИ /тревожно/. Идват за Иванчо!

ИВАНЧО /спокойно, след като ги оглежда/. Най–после!… Мери, оръжието ми!

Мери излиза.

Г–ЖА РИЧАРД  Най–добре е да се скрием в мазето.

ИВАНЧО  Не, госпожо!… Чакам ги!… Вие се скрийте, а аз ще си разчистя сметките.

МЕРИ  /връхлита и подава кобурите с пистолетите/.  Ето!

ИВАНЧО  /трескаво се запасва/. Какво чакате? Отивайте в избата! /Поглежда към кобурите./ Ей, за цял месец не пораснах и сантиметър! Още се влачи по земята.

МЕРИ  Много си смешен!

ИВАНЧО  /съгласява се/. И ще се пукна от яд!

МЕРИ  Но пак ще се оженя за теб.

ИВАНЧ0 /потрива ръце/. Ох, ще си взема кучето!

МЕРИ  /извиква/. Пази се от ямата!

ИВАНЧО  /обръща се/. За малко!… Щях да се наредя…

Г–ЖА РИЧАРД  Мери, да се скрием!

МЕРИ  Ще остана да му пълня пистолетите!

Г–ЖА РИЧАРД  Внимавай!… /Излиза./

Иванчо и Мери залягат до зида.

Конският тропот се приближава.

ИВАНЧО  /възбудено/. Идват!

МЕРИ  /гуши се в него/. Бъди предпазлив.

ИВАНЧО  /оглежда пистолета си/. Сега ще си взема кучето.

МЕРИ  Ох, това куче!

Тропотът се увеличава много и изведнъж заглъхва.

Напрегната тишина–.

ДЖО /внезапно прогърмява гласът му/. Обсадете къщата! Петима да минат отзад!

БЛЪДИ  /повтаря заповедта/. Петима отзад!… Да обсадим къщата!

ДЖО  /гласът му/. Внимание!

БЛЪДИ  /повтаря/. Внимание!

ДЖО  Бащата и братът ги няма!… Вътре е само карикатурата!

БЛЪДИ  /повтаря/. Вътре е само Страшилището!

ДЖО  /ядосаният му глас/. Глупако, какво страшилище? Каарикатурата!

ИВАНЧО  /силно/. Страшилището! Страшилището! /Стреля няколко пъти/.

Бясна стрелба в отговор.

Иванчо и Мери са се притиснали до зида.

 

Отново напрегната тишина.

ДЖО  /гласът му в тишината/. Хеей, предайте се!… Заградени сте!

ИВАНЧО  Добре, но кой е там?

ДЖО  Джо Светкавицата!

ИВАНЧО  /прави се на ударен/.  Кой, кой?

ДЖО  /реве/. Джо Светкавицата!… Яздя като светкавица, бия като светкавица и стрелям като светкавица!

ИВАНЧО  Интересно защо не ви познавам.

ДЖО  Знаеш ме! Виждали сме се.

ИВАНЧО  О, да!… Чувал съм за никакъв си мошеник Джо. Да не сте вие?

ДЖО  /разярен/. Глупако, ще се убиваме или ще се предаваме?

ИВАНЧО  /спокойно/. Интересно!… Цял месец съм по тия места, продупчих трийсет шапки, а не съм ви срещал. Защо бягате от мен?

ДЖО  Както виждаш – дошъл съм да те убия!… Водя много момчета.

ИВАНЧО  Знам ги… На всички съм пробивал шапките. /Надига глас./ Внимавайте! Днес съм ядосан и ще стрелям на месо!

ДЖО Предаваш ли се?

ИВАНЧО Страхувате ли се от деца?

ДЖО  Не се страхувам от нищо!

ИВАНЧО Тогава защо не влезете да се разберем?

ДЖО /след пауза/. Добре… Ще отвориш ли?

ИВАНЧО Но ще влезете само вие.

ДЖО  /след пауза/. Добре… Отвори!

ИВАНЧО Мери, Отвори!

Мери отваря вратата. Влиза Джо.

Мери затваря отново и се връща при Иванчо.

Застава до него.

 

Мизансценът е следният: Големият страшен Джо с два патлака в ръце стои на зида, а срещу него са двете деца. Иванчо е жалко пигмейче пред него.

ДЖО  За последен път – предаваш ли се?

ИВАНЧО Къде ми е кучето?

ДЖО При мен. Защо питаш? ‘

ИВАНЧО Вижте какво. Не искам да се меся във вътрешните ви работи. Искам си кучето.

ДЖО  Кучето е мое.

ИВАНЧО  Ако ми го върнете, ще си замина и ще ви оставя живи. Вътрешните работи на Америка не ме интересуват.

ДЖО /смее се/. Малкия, когато Джо вземе нещо, не го връща.

ИВАНЧО Какво да правя тогава?

ДЖО   Да се предадеш!

ИВАНЧО  Искам си кучето!

ДЖО  Давам ти срок една минута.

МЕРИ  /престорено/. Иванчо, защо не се предадеш?

ИВАНЧО  /престорено/. Така ли мислиш, Мери?

МЕРИ  Ами не виждаш ли? Този чичко е силен и ако поиска ще те смачка.

ДЖО  /ехидно/.  Ще те удавя в плюнката си!

МЕРИ /към Иванчо/. Чу ли?… Според мен е безмислено.

ИВАНЧО  /играе, говори жално/. Ами кучето ми, Мери? Знаеш ли как си го обичам?

МЕРИ /играе/.  Голяма работа!… Ще си намериш друго.

ИВАНЧО  И казваш да се предам, а?

МЕРИ  Няма как… Иначе ще ни избият. Нали, чичко?

ДЖО  Ще ви изтребя!

МЕРИ  /на Иванчо/. Чу ли?…

ИВАНЧО  Та, викаш, да взема да се предам, а?

МЕРИ  Моля те!

ИВАНЧО  Щом ми се молиш… Може /Разпасва колана си и го поднася напред./

ДЖО /ехидно/. 1Цесе предаваш, къде ще бягаш! /Подигравателно./ Страшилището на прерията!… Ще пробива шапки!… Хвърли оръжието!

ИВАНЧО /наивно, държи оръжието пред себе си, виси на кобурите./ Вземете – го де!…

ДЖО  Карикатура! /Тръгва спокойно напред с ръка готова да вземе кобурите. Изведнъж пропада в ямата и изчезва./

Иванчо и Мери подскачат от радост, плесват с ръце, заливат се от смях.

ИВАНЧО  Ама как улучи, а?

МЕРИ  Право в дупката!

ИВАНЧО  /поглежда надолу/. По мярка му е!… Светкавице, как си?

ДЖО   /не го виждаме/.  Ей, какво става тук?

ИВАНЧО Ами нищо! /Смее се./

МЕРИ  /смее се/. Падна!

ДЖО  Къде паднах?

ИВАНЧО  В дупката!

МЕРИ  Където ти е мястото!

ДЖО  Как стана…така?

ИВАНЧО  Ей така!

ДЖО  Извадете ме, де!

ДВАМАТА /заливат се от смях/.

ИВАНЧО Сега или веднага?

МЕРИ  Или моментално?

ДЖО Кога ще изляза?

ИВАНЧО  Като ми върнеш кучето. /Пауза./  Защо мълчиш?

ДЖО  /извиква/. Ще ви избия!

ИВАНЧО  Моля, пистолетите!

ДЖО  Какво?

ИВАНЧО  Хвърлете пистолетите тук!

МЕРИ  /весело/. От Джо Светкавицата стана на Джо Брадавицата!

ИВАНЧО  До кога ще чакам?

ДЖО  Не давам оръжието!

ИВАНЧО  Ще напълним дупката с вода!

Напрегнато мълчание. След малко пистолетите на Джо тупват пред краката на Иванчо.

 

ДЖО  Сега няма ли да ме пуснете?

ИВАНЧО  Кажете на Блъди Женското гласче да донесе кучето.

ДЖО  /плачливо/. Не може.

ИВАНЧО  Защо?

ДЖО  Никой не знае къде е кучкарника ми.

ИВАНЧО   /учудено/. А!

ДЖО  Никой!… Само аз.

ИВАНЧО  /изненадано/. Ново двайсет!

ДЖО  /съвзема се/. Ако умра няма да си получиш кучето, разбра ли? /Иванчо и Мери са объркани. Мълчат./ Хубаво ли ви наредих?

ИВАНЧО  /извиква/. Искам си кучето!

ДЖО /спокойно натиска педала/. Разбирам, но това е положението. Ако искаш куче, трябва да ме пуснеш.

ИВАНЧО  Куче за куче, а?

ДЖО  Е, няма как.

ИВАНЧО  /към Мери/. Мери, какво ще кажеш? Иска да го пуснем да донесе Шаро.

МЕРИ  Ще ни излъже.

ИВАНЧО  Какво да правим?

МЕРИ  Като нищо ще ни излъже.

ИВАНЧО  Добре де, какво да правим?

МЕРИ Ще го пуснем!

ИВАНЧО  /изненадано/. Какво?

МЕРИ Но ще вземем заложници. Ще натикаме в мазето първите му помощници, начело с Блъди Женското гласче. Без тях той не може да вирее.

ИВАНЧО  /радостно/. Мери, ти си страшна! /Към дупката./ Светкавице, чу ли?

ДЖО Чух.

ИВАНЧО  Съгласен ли си?

ДЖО  Съгласен.

ИВАНЧО  Повикай главорезите си… Освен това, всички да предадат оръжието! Да го хвърлят през стената.

Отново напрегната тишина.

ДЖО /най–после/. Блъдииии! /Пауза./ Блъдииии!

БЛЪДИ  /не го виждаме, отдалеч./ Какво има, Джооо?

ДЖО  Хвърлете оръжието през стената!

БЛЪДИ  /учудено/. Каквооо?

ДЖО  Заповядвам да предадете оръжието си!

БЛЪДИ  Джо, да не си луд?… Какво става с теб?

ИВАНЧО  Нищо му няма!… Той е в земята!

ДЖО  Заповядвааам!…

БЛЪДИ  /коментира с другите/. Джо е полудял!… Какво да правим? /Тишина./ Хайде, свалете оръжието!…

Пистолетите заедно с кобурите започват да прехвърлят стената и да падат на сцената.

 

Шефеее, готово!… Всичко е предадено… Нещо друго да кажеш?

ДЖО  /към Иванчо/. Няма ли да ме измъкнете?

Иванчо му хвърля въжето и го изтегля.

Мери е насочила пистолетите на Джо към него.

 

МЕРИ  Ако мръднеш, ще си видиш мозъка на земята!

ДЖО  Ах, какви деца!… Вместо да играят на „Не сърди човече”!

ИВАНЧО  Не се сърди, Джо!… Хайде!

ДЖО  Блъдииии!

БЛЪДИ  Каквооо?

ДЖО   Елаа!

БЛЪДИ  Защооо?

ДЖО  Да свършиш една работааа?

/

БЛЪДИ  Каква работааа?

ДЖО  Да постоиш на едно място.

БЛЪДИ Друго да искаш?

ДЖО  Заедно с двамата глупака!

ГЛАСОВЕ

– Шефе, какво става?

– Какво си намислил?

– Пак ще ни жертваш!

ДЖО  /ядосано/. Идвате ли?

БЛЪДИ  Идваме!

Иванчо отваря вратата. Влизат Блъди и другите двама, на които забравих имената.

 

БЛЪДИ  И какво?

ДЖО  Влизайте!

БЛЪДИ Къде да влизаме?

ИВАНЧО  В мазето.

БЛЪДИ  /изписква/. Не!

ИВАНЧО Хайде, хайде!

БЛЪДИ Страшилището ще ни изхитри отново! /Мери ги повежда с пистолетите. Ще видиш?… Пак ще ни изхитри. /Излизат./

ИВАНЧО /насочил пистолета/. Сега, Джо?

ДЖО  Отивам за кучето.

ИВАНЧО  Давам ти три часа! Ако не се върнеш… /Пауза./

ДЖО  Ако ке се върна?

ИВАНЧО  Тогава аз ще дойда в Буфало.

ДЖО  И какво като дойдеш?

ИВАНЧО  Ще ти пусна едно желязо в кратуната и ще те пратя при ангелите. Да си играете белот… Разбра ли?

ДЖО Разбрах… Мога ли да тръгвам?

ИВАНЧО  И те чакам след три часа! /Джо тръгва./Чакай!

ДЖО  /спира се/. Какво?

ИВАНЧО  Възпитаните хора казват „довиждане“… Какво ще кажеш на бати си Иванчо?

ДЖО  /неохотно и натъртено/. Довиждане!

ИВАНЧО  /Весело/. До скоро виждане!

МЕРИ  /появява се/. Чао!… Ще продължим ли?

ИВАНЧО  Да, ама този път съм аз I

МЕРИ  /извиква/. Нищо подобно!… Аз!

ИВАНЧО  /вика/. Започваш ли?

Г–ЖА РИЧАРД /излиза внезапно с палачинки в ръка/. А бе вие пак ли?…

ИВАНЧО  /страхливо/. Тя започна!

Г–ЖА РИЧАРД  Сега ще ви набия!… Хайде – палачинките! И ако викате, щеви набия като вчера! /Излиза/

БЛЪДИ  /гласът му/. Хей, страшилище?

ИВАНЧО  Заповядайте, мадам!

БЛЪДИ  Не съм мадам, а съм Блъди… Не обичам такива шеги!…

ИВАНЧО  Кажете, госпожо? …

БЛЪДИ  Не обичам шеги!

ИВАНЧО  От къде се обаждате?

БЛЪДИ От мазето.

ИВАНЧО  Кажете, госпожо.

БЛЪДИ  А бе, няма ли да дадеш по една цигара. Пуши ни се.

ИВАНЧО  Ааа, Блъди, какво чувам?… Пушенето вреди на организма!

БЛЪДИ  Ох, този ще ни умори!

Иванчо  и Мери захапват палачинките си.

ТРЕТА КАРТИНА

Бандитите са насядали по масите. Мълчат.

Джо стои пред бара. Настроението е под нулата.

 

ПЕВИЦАТА  /излиза/. Хей, момчета, защо сте в лошо настроение?.. Хайде, вдигнете глави!… Ще ви попея! /Запява./

Някой се движи към Буфало.

Нещо съвсем не е наред…

Джо се обръща към нея и стреля.

ПЕВИЦАТА  /хваща се за главата/. Перуката ми|… Отиде ми перуката!… Простако, защо стреляш в перуката?

ДЖО  Ако не млъкнеш ще стрелям в теб!.. /Обръща се към бандитите на масата./ Решихте ли? /Мълчание./ Хари, говори!

ХАРИ  /неохотно/. Джо, разбери, това проклето хлапе е наистина призрак. Момчетата не искат да тръгнат… Най–добре е да върнем кучето и да си гледаме работата. От един месец насам не смеем да крадем както трябва.

ДЖО /важно/. Джо Светкавицата не може да се унижи.

ХАРИ  Защо?… Ще ми дадеш кучето и ще го върна. Все едно. че не знаеш.

ДЖО  Ще чакам още пет минути. Ако не тръгнете да освободим Блъди Женското гласче, ще ви надупча.

ХАРИ  /въздъхва/. Ох, как не разбираш!… Страшилището надупчи шапките ни. Сега вече ще надупчи главите ни… Така каза, аз го чух… Върни това проклето куче и отново да станем господари на прерията.

ДЖО  /твърдо/. Не!…

ХАРИ  /хитро/. Ако искаш, дай ми го да го върна. Ще кажем, че нищо не знаеш, уж че съм ти го откраднал… ако си толкоз горд.

ДЖО  Не! Решил съм да се справя с хлапето. /Стреля във въздуха./ Теди!

БАРМАНЪТ /страхливо/. Да.

ДЖО  Раздай на хората уиски!… Да се натряскат1… ХайдеI… Бързо!… Чаша след чаша!…

БАРМАНЪТ Ей сега!

Започва бързо наливане и раздаване на чашите. Всеки бандит взима чашата си и пие. Бързо. Още. И още. Настроението се повишава. Някой започва да пее. Друг повишава глас.

 

РЕПЛИКИ:

– Така де!… – Откъде накъде?… – Не ме е страх!  – От едно хлапе!  – Ние сме бандити, а не учители!  – Ще тръгнем!  – Ще му светим маслото!  – Лично аз!   – Не ме е страх!   – Какво като е страшилището?   – Хайде!…

Пият и се напомпват още повече. Някой измъква пистолет и стреля:

 

– Така ще го убия!… – И аз! – стреля.

Всички започват да стрелят и се заканват.

Голяма пукотевица.

Вратата на бара се отваря внезапно.

Пистолетите млъкват. Тишина.

Влизат Иванчо и Мери. Иванчо носи пълен чувал. Оставя го настрана.

Иванчо е удивително смешен с голямата си шапка и влачещите се по земята кобури.

Напрегната тишина.

 

Джо бързо измъква пистолета… но Иванчо е още по-ловък, прострелва ръката му.

 

ДЖО  /хваща ръката си/. Оx!… Болиии!

ИВАНЧО  /прибира патлака/. Бандити, добър ден!

ВСИЧКИ  /хорово и сервилно/. Добър ден!

ИВАНЧО  Понеже вие на дойдохте – дойдох аз. /В настъпилата тишина разглежда обстановката. Тук той влиза за първи път./ Приятна обстановка!… /С галантен жест хваща Мери под ръка и я повежда към барчето./ Мис Ричард, заповядайте!… /Сочи ѝ барманът./ Този чичко ще ни посрещне като скъпи гости…

Използвали случая, че Иванчо е с гръб, няколко души измъкват пистолетите и …

… в следващия миг, Иванчо, без да се обръща отвръща с бърза стрелбя. Нахалниците захвърлят пистолетите, хващат се за ръцете и почват да охкат.

 

Иванчо и Мери се облягат на тезгяха с привични жестове, като изпечени пияници. Иванчо с небрежно движение отмахва неудобната шапка, която увисва на врата му.

 

ИВАНЧО Извинете, да не съм попаднал в болница?

БАРМАНЪТ  /уплашено/. Моля… Защо?

ИВАНЧО  Понеже клиентелата ви пъшка.

БАРМАНЪТ  Извинете, но вие ги ранихте в ръцете.

ИВАНЧО  /учудено/. Така ли?… Тогава трябва да благодарят, а не да пъшкат.

БАРМАНЪТ  МОЛЯ?

ИВАНЧО   Ами ако бях им продупчил тиквите?

БАРМАНЪТ  /сервилно/. Какво ще обичате?

ИВАНЧО /галантно/. Мери, господин пита какво ще обичаме?

МЕРИ  /нехайно/. Много ясно… Тригуни!

ИВАНЧО  /спокойно/.  Две тригуни!

БАРМАНЪТ Извинете, но тук е бар… Пасти има в сладкарницата.

ИВАНЧО  Така ли?… Чудно!

БАРМАНЪТ  Да, тук се пие.

ИВАНЧО  Само се ПИЕ?

БАРМАНЪТ  Да, господине.

ИВАВЧО  А не се ли УБИВАТ редактори на вестници?

БАРМАНЪТ  Не ви разбирам .

ИВАНЧО  Чул съм, че тук е убит редакторът на вестника, който писал, че Страшилището на прерията се приближава към Буфало.

БАРМАНЪТ  Не съм чувал.

ИВАНЧО  А аз съм чувал, че в този щат се убиват министър-председатели. Вярно ли е?

БАРМАНЪТ  /след пауза/. Не знам, господине. Аз само сервирам.

ИВАНЧО  А не чухте ли, че госпожицата иска тригуни?

БАРМАНЪТ  Сега ще изтичам до сладкарницата.

ИВАНЧО Оставете!… Къде ви е книгата за оплакване?

БАРМАНЪТ /уплашено/. Моля?

ИВАНЧО  Искам да се оплача… Тук мислите само за възрастните, а забравяте децата… Къде е оплаквателната книга?

БАРМАНЪТ  /съвсем объркано/. Такова нещо нямаме. И не сме имали.

ИВАНЧО  Ааа, господине, не ни се харесвате… Мери, какво да пием?

БАРМАНЪТ /бързо и угоднически/. По едно уиски?

ИВАНЧО /рязко/. Господине! /Поглежда го многозначително./ Не виждате ли, че сме деца?

МЕРИ  Чичко, ние не употребяваме алкохол!

БАРМАНЪТ /отдъхва си/. Сода?

Барманът налива сода в чашите,

МЕРИ Може.

ИВАНЧО  Чиста сода, нали?

БАРМАНЪТ Да де – без уиски.

ИВАНЧО  /натъртва/. Без отрова!

БАРМАНЪТ Моля ви се, господин Страшилище, заведението е реномирано.

ИВАНЧО  /спокойно се обляга/. Тук е хубаво, нали?

МЕРИ  /оглежда обстановката/. Приятно е… Понякога има и музика.

ИВАНЧО  Певицата как е?

МЕРИ  Средна работа.

ИВАНЧО  Но едва ли ѝ остава време да пее, понеже тук се убиват редактори на вестници.

МЕРИ Глупости, Иванчо. Тук са убили един-единствен редактор. Много преувеличаваш.

ИВАНЧО Сигурно. Редактори и някои други.

МЕРИ  А, други – редовно.

ИВАНЧО  /вдига поднесенатаму чаша/. Че тогава това не е бар, а кланица.

МЕРИ /пие/. За първи път виждам толкоз мъже на едко място с бинтовани ръце. (Бандитите са увили ръцете си с кърпи.)

ИВАНЧО  Сигурно имат циреи… Веднъж имах цирей и мама ми бинтова ръката.

МЕРИ  Сигурно циреи.

ИВАНЧО  А може би и самите джентълмени са циреи.

МЕРИ  Глупости!… Днес говориш само глупости!… Това са най–обикновени и скромни убийци!

ИВАНЧО /целият им разговор е с гръб към присъствуващите/. Не вярвам, Мери. Виж колко кротко стоят. Муха да бръмне ще се чуе.

МЕРИ  Много са кротки, да.

ИВАНЧО /светкавично измъква пистолет и стреля в ръката на Джо, който яростно е измъкнал пистолета си/. Мери! /Отпива сода./

МЕРИ  Какво, Иванчо?

ИВАНЧО  За колко секунди измъкнах пистолета?

МЕРИ  /спокойно/. Измъкването и стрелянето точно две секунди.

ИВАНЧО  Добър ли съм?

МЕРИ   Световен рекорд^

ИВАНЧО На кого принадлежеше стария?

МЕРИ  На някой си Джо Светкавицата.  Три секунди. Но вече едва ли ще помисли да стреля, тъй като трябва да бинтова и другата ръка.

ДЖО  /извиква отчаяно/. Стига!  Връщам ви кучето и се махайте от Буфало!

ИВАНЧО  Мери, чу ли нещо?

МЕРИ  Някакъв господин направи някаквопредложение.

ДЖО /извиква/. Теди, донеси кучето!

БАРМАНЪТ /бърше ръце в престилката си/. Сега, Джо… Отивам. /Излиза./

Пълна с напрежение тишина.

 

ИВАНЧО /едва сега започва да се обръща към шайката, бавно, тържествено/. Искате да кажете, че ми връщате Шаро?

ДЖО /обвива и другата си ранена ръка с кърпа/. Да! Метлосвайте се! – Вървете по дяволите!… Казахте, че няма да се месите във вътрешните ни работи.

ИВАНЧО /бавно тръгва към Джо/. Много сте мил, чичко Джо… Но промених решението си. Според мен, Буфало няма да се оправи, ако не се намесим ние.

ДЖО  Кой сте вие?

ИВАНЧО  Децата… Щом възрастните не могат да се оправяй, ще се намесим ние… Така ли е, Мери?

МЕРИ  Няма как. Достатъчно сме търпели.

ИВАНЧО  /към Мери/. Тогава, извади онези играчки.! /Измъква и другия пистолет./ Който мръдне, ще търси мозъка си в Скалистите планини!

Мери взима чувала, отваря го и измъква няколко белезници.

Иванчо измъква от джоба си шерифската значка и я показва.

ИВАНЧО  Хайде, Мери!… Сложи им мартениците!

Докато Иванчо е насочил пистолетите към шайката, Мери минава пред всеки бандит и му надява белезниците.

 

ИВАНЧО /весело, но настойчиво/. Глупаци, пейте!… Това е тържествена церемония!… Случва се за първи път в живота ви.

МЕРИ  И за първи път ще влязат в затвора!

ИВАНЧО  /настойпиво/. Пейте!  /Насочва пистолетите./

Докато им навличат белезниците, бандитите запяват след певицата, която запява по собсвена инициатива:

Да, Дивият ни запад се вълнува,

тук всеки става по–нетърпелив

и всеки почва вепче да бленува

за Запад див, но не чак толкоз див…

И т.н.

 

Всички довършват песента в белезнмци.

Пристига Барманът. Носи кучето.

ИВАНЧО /хвърля се към него и прегръща кучето/. Шаро! /Шаро излайва/ Шаро, кученцето ми!… Нали ти казах, че ще те намеря? /Прегръща го и го целува./

Все още звучи песента.

З а т ъ м н е н и  е.

ЕПИЛОГ

Иванчо, както си беше от появяването му, върви през прерията и пее песента си. Зад него крачи Шаро.

 

ИВАНЧО /пее/.

Обичам мандарини,

сметанов сладолед,

обичам саварини

и орехи със мед,

 

млекото не презирам,

ни млечен шоколад,

но просто си примирам

да скитам по света!

Шаро му приглася с ритмичен лай.

ИВАНЧО /спира и се обръща/. Довиждане, Мериии!

МЕРИ /гласът ѝ/. Довиждане, Иванчооо!

Иванчо тръгва отново и запява:

 

Вървиш, вървиш, вървиш напред

– пейзажът се мени:

гората сменя се с поле,

полето – с планини.

И все вървиш, вървиш напред,

все нова красота…

Какво по–хубаво от туй

да скиташ по света?

Ритъмът е станал ускорен, още по–весел, кучето лае ли лае…

К р а й

 

„ПРИКЛЮЧЕНИЕ С ЛОДКА“ – Шестте пингвинчета 2, куклена пиеса, 1970.

борис
априлов
*
ПРИКЛЮЧЕНИЕ
С
ЛОДКА
/второ приключение на Шестте пингвинчета./
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1970
.
.

Л И Ц А:

УЧИТЕЛЯТ –пингвин

ПИН

ПИН–ПИН

ПИН–ПИН–ПИН

ПИН–ПИН–ПИН–ПИН

ПИН–ПИН–ПИН–ПИН–ПИН

ГВИН – 6тте пингвинчета!

МОРЖЪТ

ОКТОПОДЪТ

КОЛУМБО–ВЕЛИКИЯТ МОРЕПЛАВАТЕЛ 

ЛОДКАТА – без текст

П Ъ Р В А   Ч А С Т

 

Нещо като класна стая.
По чиновете са седнали шестте пингвинчета.
Пред тях се е изправил учителят.
До него е глобусът на Земята.
 
УЧИТЕЛЯТ /сочи Северния, а после Южния полюс/. Това е Северния полюс, а това – Южния полюс. Единият е отгоре, а другият – отдолу. /Сочи./ Ние живеем близо до Южния полюс. /Сочи долу./ Отдолу на глобуса.
ВСИЧКИ Олееее!
УЧИТЕЛЯТ  /учудено/. Защо „олеле“?
ВТОРОТО   Ще паднем!
ТРЕТОТО  Страх ме е!
УЧИТЕЛЯТ Както виждате, живеем си и не падаме.
ГВИН Да, ама защо все ние да живеем ОТДОЛУ? Защо не се преместим на горния етаж на кълбото?
ЧЕТВЪРТОТО На Северния полюс!
УЧИТЕЛЯТ /весело/. Защо ли?… Защото, за да стигнем на Северния полюс трябва да минем през Екватора. А там е ужасно горещо. Може да се стопим. /Показва на кълбото./
ТРЕТОТО Въпреки това!
УЧИТЕЛЯТ Пък е и мадото далеч. Как ще преминем тези хиляди километри… Затова, деца, си живеем тук и си живеем добре… /Прибира дневника./  Днешният ни урок по география завърши. Довиждане, деца!
ВСИЧКИ Довиждане!
УЧИТЕЛЯТ От тук – направо в къщи, нали?
ВСИЧКИ Да.
УЧИТЕЛЯТ Без лудории, нали?
ВСИЧКИ Да.
УЧИТЕЛЯТ Направо в къщи – нали?
ВСИЧКИ Да!
УЧИТЕЛЯТ Хайде! /Тръгва./
ВСИЧКИ Хайде! /Остават. Учителят излиза./
Пингвинчетата веднага се струпват около Глобуса. Шумно, с крясъци, всяко пингвинче гледа да се добере до него.
ПЕТОТО Значи, всички хитри животни си живеят горе /сочи/, а ние – глупавите долу. /Сочи./
ТРЕТОТО И можем да паднем.
ВТОРОТО Да.
ТРЕТОТО Не искам!
ЧЕТВЪРТОТО Какво не искаш?
ТРЕТОТО Да падна.
ПИН Не искам да живея долу!… Гвин!
ГВИН Какво, Пин?
ПИН Какво мислиш?
ГВИН А бе, мисля си… Ох!… Как да кажа какво мисля?
ВСИЧКИ Кажи!
ГВИН Ох!… Викам си… сега да си отидем в къщи…
ВСИЧКИ Да.
ГВИН Да се нахраним…
ВСИЧКИ Да.
ГВИН Да излезем от къщи…
ВСИЧКИ Да.
ГВИН Да се съберем на брега.
ВСИЧКИ Да!
ГВИН И да вземем да отскочим до Северния полюс, а?
ВСИЧКИ   – Да!  – Чудесно!  – Искам!  – И аз!
Глъчка.
ГВИН /в настъпилата тишина/. Да отскочим и да се върнем до вечерта.
ВСИЧКИ Да!…
ПИН Ами, такова…
ГВИН Какво, Пин?
ПИН Екватора?
ВТОРОТО Какво – Екватора?
ПИН Как ще го пресечем?… Той бил една огнена линия, която стопява всичко каквото мине през нея.
ВТОРОТО Гвин.
ГВИН Какво, Пин–гпин?
ВТОРОТО Как ще стане тая работа?
ГВИН /отсича/. Ще му мислим, като го стигнем.
ВСИЧКИ Да!
ПИН Тогава, да вървим, да обядваме и да тръгваме!
ПЕТОТО /вдига чантата във въздуха/. Урааа, тръгваме!
ЧЕТВЪРТОТО /вдига чантата, всички вдигат чантите/. Тръгваме!
ТРЕТОТО Тихо!… Тихо!… Тихо бе! /В настъпилата тишина./ А какво ще кажем на големите пингвини?
ВТОРОТО Както винаги!
ВСИЧКИ Да!
ВТОРОТО Както винаги – нищо.
ПИН Хайде!…
С викове се втурват към вратата.

З а т ъ м н е н и е.

 
Чудни ледени скали, пред тях равен терен.
 
Музикално встъпление.Пингвинчетата влизат наредени, еднослед друго, с песен:
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Този път вървят особено, правят и
стъпки назад, нещо като танц.
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
 
ПИН Стоп! /Спира. Другите се блъскат в него като вагони на влак./ Всички ли сме?
ТРЕТОТО Аз съм тук.
ПИН Започваме!… Пин! /Оглежда се./
ЧЕТВЪРТО Ти си!
ПИН А, да!… Пин–пин!
ВТОРОТО Тук!
ПИН Пин–пин–пин!
ТРЕТОТО Тук!
ПИН Пин–пин–пин–пин!
ЧЕТВЪРТО Тук!
ГВМН Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Тук!
ПИН Гвин?
ГВИН Аз?
ПИН Не АЗ, а ТУК!
ГВИН Добре – ТУК!
ПИН /недоволно/. Ааа, все ти, все ти!… Омръзна ми!
ГВИН /оправдава се/. Защо да казвам тук, когато не съм ТУК, а съм АЗ.
ПИН /към другите/. Да му обясняваме ли отново?
ВСИЧКИ Нее!… Бързаме!
ПИН Едноо, двее, три! /Запяват. Тръгват./
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шесттееееее…
Внезапно млъкват.
 
ВСИЧКИ /учудено, загледани някъде напред/.Ооооо!…
ВТОРОТО Моржът!
ТРЕТОТО Добър ден, Морж!
Вече са пред Моржа, който ги гледа учудено.
ЧЕТВЪРТО Добър ден, Морж!
МОРЖЪТ Добър ден!… Отдавна не съм ви виждал… Пак ли търсите Свирепата Бяла Мечка?
ГВИН А не, този път търсим друго.
ВТОРОТО По–важно.
ПИН Което се намира отгоре.
МОРЖЪТ /заинтригувано/. Че какво може да бъде то?… Важно, и се намира отгоре.
ПИН Понеже ние сме отдолу, разбирате ли?
МОРЖЪТ /искрено/. Не.
ПИН /започва да обяснява/. Земното кълбо представлява кълбо!
ВТОРОТО Топка!
МОРЖЪТ Аха!
ПИН Земното кълбо се дели на две части: Северен полюс и Южен полюс.
ТРЕТОТО Южният е отдолу!
ПИН Остави да обясня!… Южният е отдолу, разбирате ли?
ТРЕТОТО И ние вървим с краката нагоре.
ПИН Чакай, ти казвам!… А всичко живо по Северния полюс си върви с главата нагоре. Разбирате ли?
МОРЖЪТ Не.
ПИН Но то е толкоз просто… Земното кълбо се разделя на две от Екватора.
МОРЖЪТ Това пък какво е?
ГВИН / не изтрайва/. Огнена линия. Минеш ли през нея, ще се стопиш.
ПИН Или пък ще изгориш.
ГВИН Пин, нека аз!… Ние сме тръгнали отдолу нагоре. Разбирате ли?
МОРЖЪТ Не.
ГВИН Ох, къде да ви го начертая!… Не сте ли виждали земно кълбо?
МОРЖЪТ Не.
ГВИН Продават ги по книжарниците. По дванайсет лева. Топки!…
МОРЖЪТ И какво?
ГВИН Нищо. Отиваме.
МОРЖЪТ Добре.
ГВИН Смятаме да се върнем до вечерта.
МОРЖЪТ До вечерта?… Ха!… Ха–ха!… Ха! /Започва да се смее гръмогласно./
ПИН Гвин, какво му обясняваш?… Досега да сме стигнали Екватора. Довиждане, Морже!
ВСИЧКИ Довиждане!
Моржът примира от смях.
ГВИН Утре ще ти подарим четка за зъби! /Сега се смеят те./
А после тръгват и запяват.
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
ПИН /който винаги върви отпред/. Стоп!
Всички спират.
ВЪЗКЛИЦАНИЯ: –Аааа!
– А!
– Еее!
– Брей!
– Уха!
Пин се обръща, тръгва и се нарежда на опашката.
Второто пингвинче прави същото.
Третото, без да се мае, отива зад второто на опашката.
И така нататък, докато на чело застава Гвин.
ГВИН /учудено/. Абе, аз нали бях на опашката? Защо изведнъж се намерих отпред?
ВТОРОТО Така ти се струва.
ГВИН Ами!… Спомням си, че бях на опашката.
ТРЕТОТО Не е вярно!
ГВИН Море!… Винаги съм си бил на опашката!
ЧЕТВЪРТО Млъкни!… По–добре виж и кажи какво е това?
ГВИН /прави се на ударен/. Кое?
ПЕТОТО Това там, дето стои дето свършва брега и дето почва морето.
ГВИН Дето свършва морето и дето започва брега ли?
ПИН Да. Дето свършват и двете и дето започват и двете.
ГВИН Дето земята се допира до морето ли?
ПИН Така де… Дето морето се допира до земята.
ГВИН Разбрах… /Тюхка се./ Че какво ли може да бъде?… Ей, какво ли можеш да бъдеш?
ПЕТОТО То е нещо доста особено.
ГВИН Разбрах. Личи си, че е нещо особено.
ПЕТОТО Гвин!
ГВИН Какво бе, Пин–пин–пин–пин–пин?
ПЕТОТО Забравих да ти кажа, че забравих да си взема довиждане с мама.
ЧЕТВЪРТО А аз забравих да пия вода.
ТРЕТОТО И на мен ми се пие.
ВТОРОТО Аз пък забравих да се измия.
ПИН Аз пък съм забравил електрическия котлон.
Петте се измитат едно след друго.
Гвин остава сам.
Не виждаме това, което ги е изплашило.
 
ГВИН Ей!… Ей, такова!… Ти, дето приличаш на такова!… Ей, какво животно си ти бе? /Пауза./ Защо ни се пречкаш?… /Пауза./ Махни се, да мина!…
ПИН /появява се дад гърба му/. Гвин!
ГВИН Какво бе, Пин?
ПИН Нищо. /След продължителна пауза./ Какво правите с това животно?
ГВИН Разговаряме се.
ПИН Продължавайте!
ГВИН Ей, животно!… /Към Пин./ Видя ли как се разговаряме?
ПИН Видях.
ГВИН /на Пин/. Водим си разговор.
ПИН Разбрах.
ВТОРОТО /появява се/. Аз се върнах… И другите се върнаха.
ТРЕТОТО Ние се върнахме.
ЧЕТВЪРТОТО Какво е туй животно?… Много дълго разговаряте.
ПЕТОТО Гвин.
ГВИН Какво, Пин–пин–пин–пин–пин.
ПЕТОТО Можеш ли да го пипнеш?
ГВИН Стига да искам.
ПЕТОТО Поискай де.
ГВИН Няма да избягате, нали?
ВСИЧКИ Няма.
ГВИН Няма да ви се пие вода и да говорите за котлони, налит
ВСИЧКИ Няма, няма.
ГВИН Или пък… да таковате…
ВСИЧКИ Няма! Пипни го!
ГВИН Че какво ми е направило да го пипна… Животно, нали не искаш да те пипна?… /Към компанията./ Може да не му е приятно да го пипат. На вас приятно ли ви е да ви пипат?
ВСИЧКИ Е, да…
ГВИН Тогава да си вървим… /Запява и тръгва./ Ние сме шестте пингвинчета… /Всички запяват и тръгват след него. Гвин обаче изведнъж млъква и спира. Всички млъкват и го гледат./ А бе, защо пък да не го пипна?… ПЕТОТО Така де.
ГВИН Може би, някои животни пък обичат да ги пипат. ПИН Пипни го, Гвин!… Тогава и ние ще го пипнем.
ГВИН Важното е да не избягате., Пин.
ГЛАСОВЕ Няма, няма!
ГВИН Тогава, дръжте ме, да го пипна.
Пин се хваща за Гвин, а другите за него, както децата от детските градини.
Запяват:
 
Сега ще пипнем животното.
Сега ще пипнем животното.
Ей сега ще пипнем животното.
Ще го пипнем ей сега.
Сега.
Ей сега.
Ще видите как ще го пипнем, животното…
Да, животното!  /Вървят и пеят./
Хубава лодка с платно се е допряла до брега.
Към нея се приближава пеещата редица.
Спират. Продължават да пеят.
 
Ей сега ще пипнем животното!…
 
Спират до самата лодка. Прекъсват песента. Абсолютна тишина.
Всички погледи са отправени към Гвин.
Барабанен дропс както в трудните моменти в цирка.
Гвин вдига крилце. Насочва го към лодката.
Допира крилцето.
ВСИЧКИ /отдъхват си шумно/.
Запяват:
 
Пипнахме, пипнахме…
Пипнахме животното.
Ей сега го пипнахме животното.
А пипнато животно вече не е страшно!
Да, не е, не е то страшно!
Хич не е, не е то страшно!
/Финал като в опера./
ГВИН Интересно животно. Не се движи и не говори.
ПИН Гвин.
ГВИН Какво, Пин?
ПИН Това животно може би е от онези животни.
ГВИН Кои?
ПИН Дето ги наричат предмети… Някои животни ги наричат предмети… Да пипна и аз… /Пипа лодката./ Да. Точно така. Това е предметно животно.
ГЛАСОВЕ  – Да пипна и аз!  – И аз!  – Нека и аз!
Всички пипат.
 
ГЛАСОВЕ   – Да.  – Точно така!  – Наистина!
ГВИН /учудено/. Какво така?
ВТОРОТОПредметно животно!…
ГВИНДа, ама като го натиснеш, се люлее. /Натиска и доказва, лодката се полюшва./
ВТОРОТОДа де. Всички предметни животни се люлеят.
ГВИНВътре, в самото животно, виждам нещо за сядане.
ПИНТогава да седнем!…
ГЛАСОВЕ – Седни.  – Хайде!  – Ние сме тук.
Гвин прекрачва лодката и сяда в нея.
ПИН Гвин, какво?
ГВИН Много приятно!… Седиш си.
ПИН Така ли?
ГВИН Да. Приятно е. Седиш си на животното.
ПИН Тогава и аз.
ГЛАСОВЕ   – И аз!  – И аз!  – И ние.
Всички влизат в лодката.
ГЛАСОВЕ   – Ей че хубаво!  – Чудесно!
Започват да се люлеят.
– Като в люлка.  – Ехааа!
Клатят лодката и се люлеят.
– Ама, много хубаво, бе!  – Просто чудесно!  – Ехааа!
ПИН /внезапно/. Момчета!
ВТОРОТО Какво, Пин?
ПИН Нещо ми направи впечатление.
ГВИН Какво бе, Пин?
ПИН Брегът тръгна!
ГВИН /след пауза/. А, да!… Накъде тръгна?
ПИН Назад!
ГВИН /сочи платното/. А това бялото горе се изду.
ПИН Гвин.
ГВИН Какво, Пин?
ПИН И земята се движи, ама и ние се движим!
ВТОРОТО Ехаа, движим се!
ТРЕТОТО Много сладко се движим!
ПИН Гвин!
ГВИН Кажи, Пин.
ПИНЗемята се отдалечава.
ГВИНДа, де.
ПИНОтдалечава се, ама там са. майките и бащите ни.
ВТОРОТОИ къщите.
ГВИН Бе, то ако е въпрос, и училището е там, ама какво да правим?
ПИНДа се върнем.
ГВИНДобре… Хайде!
ПИН Момчета, да се върнем, а?
ГЛАСОВЕ  – Добре.  – Да се върнем.  – Мен ме е страх.  – Хайде да се върнем!
ПИН /удря лодката/. Ей, животно, върни се!
Тишина. Всички тръпнат.
ВТОРОТО Не ще.
ГВИН Не ще, разбира се. Много сте смешни!
ПИН Защо, Гвин?
ГВИН Нали отиваме на Северния полюс?
ВСИЧКИДа!
ГВИН Значи, отиваме… Вижте колко бързо отиваме!… На бърза ръка ще отидем на полюса, ще видим как се живее с главата нагоре и ще се върнем да вземем бащите и майките си.
ПИН И ще живеем там!…
ВТОРОТОГоре!
ТРЕТОТО А не отдолу.
ЧЕТВЪРТОИ земята няма да ни е отгоре, нали?
ГВИН Да.
ПЕТОТОТогава да вървим.
ПИН И без това вървим.
Запяват:
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
И т.н.
ГВИН Пин!
ПИН Кажи, Гвин.
ГВИН Това животно е много такова, но карай да върви.
Продължават:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
ПИНСлушайте!
ВТОРОТО Какво?
ПИН Броихме ли се?
ТРЕТОТО Да. Преди да влезем.
ПИН А като влязохме?
ПЕТОТО Не.
ПИН Да се броим ли?… Еднооо, дбееее, три!… Аз съм Пин!
ВТОРОТО Пин–пин!
ТРЕТОТО Пин–пин–пин!
ЧЕТВЪРТОТО Пин–пин– пин–пин!
ПЕТОТО Пин–пин–пин–пин–пин!
ГВИН Гвин!
ПИН Точно!
ГВИН Всички сме тук!
Пеят:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
ГВИН /запява самостоятелно/:
Добре се чувствам винаги,
да, винаги добре!
Но най–се чувствувам аз добре
щом плаватм по море!
ВСИЧКИ
Добре се чувствам винаги,
да, винаги добре!
Но най-се чувствам аз добре
щом плавам по море!
ПИН
Морето си ни носи
по своите вълни.
Ей, ний сме албатроси
–и все напред летим!
ВСИЧКИ
Морето си ни носи
по сините вълни!
Ей, ние сме матроси,
макар и без лули!
ПИН /след песента/. На това нещо, което ни вози, не му ли казват лодка?
ВТОРОТОГвин, това не е ли лодка?
ГВИН/прави се на ударен/. Кое?
ТРЕТОТОТова, което ни вози.
ГВИН Мен ли питате?
ТРЕТОТОТебе, Гвин!… Нали знаеш всичко?
ГВИН Амиии, /почесва се/ това отдолу наистина прилича на лодка.
ПЕТОТО А това отгоре не ви ли прилича на платно?
ПИН  Платно, да!…
ЧЕТВЪРТОЛодка с платно!
ГВИН Да, де… Лодка с платно. Платнолодка.
ПИНДа, ама името беше друго.
ГВИН Платноходка!
ВСИЧКИ
ВСИЧКИ
ВСИЧКИ Да!
ВТОРОТО Това е платноходка!
ПИН /тревожно/. Гвин!
ГВИН Кажи, Пин.
ПИН  На кого ли е тази платноходка?
ГВИН Това се мъча да разбера. Защото, според мен, всяко нещо е на някого. Татко е мой татко, мама е моя майка…
ВТОРОТО А платноходката?
ГВИН /въздъхва дълбоко/. И тя е на някого.
ПЕТОТО Гвин.
ГВИН Кажи, Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Доколкото разбирам от платноходки, ние сме взели чужда платноходка.
ГВИН Тя си стоеше там.
ПИН Но ние я взехме. Тя сигурно е била на някого, който е спрял на брега, понеже е трябвало да пие вода. Като е отишъл да пие вода, ние сме му взели платноходката.
ВТОРОТО И, доколкото си спомням, това ВЗИМАНЕ имаше друго име но съм го забравил.
ГВИН /без да се церемони/. Ние сме я откраднали!
ВСИЧКИ Да!
ГВИН /отчаяно/. Това е лошо!… Сега, оня, който е слязъл да пие вода, си няма лодка, пък ние си имаме.
ВСИЧКИ  Да!
ГВШ А правилното е, той да си има, а ние да си нямаме.
ВСИЧКИ Да!
ГВИН Понеже си е негова.
ВСИЧКИ Да!
ГВИН Тогава, да я върнем на мястото ѝ.
ПИНТова исках да кажа, макар че да си имаш лодка било много хубаво нещо.
ГВИНКогато е твоя.
ВСИЧКИАха!
ГВИНОх!… Хич не ми се ще, но прябва да я върнем. /След пауза./ Да се връщаме!… Жалко за Екватора и Северния полюс!… Тъкмо смятахме да ги видим. /След пауза./ Хайде!
ПИНКакво – хайде?
ГВИНДа се връщаме.
ПИН Как?
ГВИН Много просто: обръщаме и се връщаме.
ВТОРОТОДобре де, но как се обръща лодка?
ГВИН  С кормилото./Натиска го./ А!
ТРЕТОТО Какво – а?
ГВИН Не се обръща!
ЧЕТВЪРТОЗащо?
ГВИНЗащото вятърът ни духа напред.
ПЕТОТОКъде напред?
ГВИН Към Северния полюс. Можем да се върнем само ако вятърът духне от Северния полюс.
Пауза. Всички се споглеждат.
 
ПИН А той не духа… Да се обърнем обратно! /Всички се обръщат с гръб към движението./ Сега май че се връщаме.
ВТОРОТОНе се вижда никаква суша.
ТРЕТОТОДобре де, ще върнем лодката довечера.
ПЕТОТОИ ще му обясним.
ВТОРОТОНа кого?
ПЕТОТОНа когото е лодката.
ЧЕТВЪРТОСега вървим напред! Макар че вървим назад.
Все пак обръщат се с лице към движението.
 
ТРЕТОТО/възторжено/. И все напред!
Запяват:
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Платноходката върви гордо напред.
Виждаме я отдалеч, самотна, сред водната шир.
Музика с песента. Синя вода, синьо небе.
Лодката отблизо.
 
Пингвинчетата продължават да пеят.
Оркестърът се намесва с тревожен акорд.
 
Огромното пипало на Октопода се подава от водата,
 надвесва се над лодката и грабва Пин,
който е стоял най–отзад.
 
Пингвинчетата пеят.
ТРЕТОТО/след свършването на песента/. Хубаво е да плаваш с лодка, нали?
ВСИЧКИ Да!
ВТОРОТО Разходка с лодка!
ВСИЧКИДа!
ГВИНА ти, Пин, искаше да върнем лодката веднага.
ПЕТОТОЕх, че хубаво плаваме!
ГВИН А ти, Пин, искаше да върнем лодката. /Мълчание./ Кажи де!… Защо не отговаряш? /Да не забравяме, че пингвинчетата са наредени в лодката едно след друго и всички гледат напред./
Дълга пауза.
 
ВТОРОТО /което най–после се обръща към мястото на Пин/. Гвин, на кого говориш?
ГВИН  /спокойно/. На Пин.
ВТОРОТО Няма смисъл да му говориш.
ГВИН Защо, Пин–пин?
ВТОРОТО Защото… /Второто от пипалата на Октопода се надига над него и го грабва преди да каже защо./
ГВИН Кажи де, Пин–пин!… Защо млъкна?… Щеше да кажеш защо няма смисъл да говорим на Пин.
ТРЕТОТО /обръща се да види Пин–пин/. Гвин!
ГВИН Какво, Пин–гпин–пин?
ТРЕТОТО Пин–пин го няма.
ГВИН Как да го няма?
ТРЕТОТО А пък Пин съвсем го няма.
ГВИН /гледа си напред/. Глупости!
ПЕТОТО /гледа си напред/. Големи глупости!
ТРЕТОТО /учудено/. Да… Казвам ви. Пин–пин и Пин ги ня…
Третата ръка на Октопода грабва и Третото.
ГВИН Говори де!… Защо млъкна?
Пауза.
 
ЧЕТВЪРТО /обръща се и отново напред, уплашено/. Гвин!
ГВИН Какво, Пин–пин–пин–пин?
ЧЕТВЪРТО Интересна работа!
ГВИН Какво му е интересното?
ЧЕТВЪРТО Не виждам нито Пин–пин, нито Пин–пин–пин!… А Пин, пък абсолютно и съвсем го няма!
ДВЕТЕ пред него /едновременно/. Глупости!
ЧЕТВЪРТО /съвсем тревожно/. Обърнете се да видите!
Най-после се обръщат и Гвин, и Петото.
Гледат и недоумяват.
 
ГВИН /съвзема се/. А! /Мълчание./ Къде са другите?
ЧЕТВЪРТО Нали ти казвам – няма ги!
ГВИН Как да ги няма?
ЧЕТВЪРТО Няма ги!
ГВШ Не може да ги няма. Бяха тук.
ПЕТОТО В лодката.
ЧЕТВЪРТО Да, ама ги няма.
ГВИН Не може да ги няма. Преди малко бяха тук… Нали разговаряхме?
ЧЕТВЪРТО Разговаряхме, но като се обърнах, какво да видя – няма ги.
ГВИН Не може да бъде. Не си се обърнал добре… Я се обърни още веднъж да видим дали няма да ги има!… И ние ще се обърнем напред и после назад и ще видим дали няма да ги видим.
Тримата се обръщат напред.
ГВИН /брои/. Едноооо, двееее… /Октоподът грабва Четвъртото./ … три!
Гвин и Петото се обръщат.
ГВИН /учудено/. Ей, наистина ги няма!…. Нито Пин–пин, нито Пин–пин–пин, а от Пин няма и следа.
ПЕТОТО Гвин! /Тревожно./
ГВИН Какво, Пин–пин–пин–пин–пин?
ПЕТОТО Мога ли да те разтревожа?
ГВИН Кажи!
ПЕТОТО Струва ми се, че… такова… как да ти кажа… такова…
ГВИН Какво ТАКОВА? Какво само ТАКОВАШ!
ПЕТОТО Искам да кажа, че вече го няма и Пин–пин–пин–пин!
ГВИН Глупости!… Преди три секунди говорихме. Той каза че ги няма другите.
ПЕТОТО Да, ама и него го няма… Погледни!… Виждаш ли го някъде?
ГВИН /оглежда добре/. Наистина го няма.
ПЕТОТО Видя ли?
ГВИНА!… /Замисля се./ Интересна работа!…
ПЕТОТОДори–много интересна!
ГВИН Да ги потърсим.
ПЕТОТОКъде? В лодката. Къде в лодката?
ГВИН  Изглежда, че тази лодка има някои места където могат да се скрият няколко пингвинчета.
ПЕТОТОКъде?
ГВИН Под седалките.
ПЕТОТОВиж. Няма нищо.
ГВИН  /замислено/. Така ли?
ПЕТОТОНе виждаш ли?
ГВИН /замислено/. Така ли мислиш?
ПЕТОТО Не видя ли?
ГВИН Видях.
ПЕТОТО Тогава?
ГВИНМисля си.
ПЕТОТО Какво си мислиш?
ГВИН Да вземем да се преброим.
ПЕТОТО Какво ще се броим. Двама сме.
ГВИН Да, ама…забелязъл съм, когато ни се струва, че някой го няма и се преброим, винаги излизаме точно.
ПЕТОТО Добре. Да се преброим.
ГВИН /високо, както при броенето/. Пин! /Тишина./ Пин!…
ПИН /Далечното му гласче/. Тук!
ГВИН /победоносно/. Видя ли?… Пин–пин!
ВТОРОТО /далечното му гласче/. Тук!
ГВИН /весело/. Казах ли ти?… Пин–пин–пин!
ТРЕТОТО /гласът му/. Тук!
ГВИН Знаех си аз!… Пин–пин–пин–пин!
ЧЕТВЪРТО /гласът му/. Тук!
ГВИН /въодушевено/. Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Тук!
ГВИН /бързо и въодушевено/. И аз тук – шест!… Точно шест!.. При броене винаги излизаме шест!.,.. /Съвсем весело, запява./
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Петото се включва също.
Пеят:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
ПЕТОТО /прекъсва песента/. Гвин!
ГВИН /прекъсва песента/. Какво?
ПЕТОТО Все ми се струва, че не сме шест, а две.
ГВИН Кой ти каза?
ПЕТОТО Никой.
ГВИН Ами тогава?
ПЕТОТО Понеже виждам с очите си, че сме само две… единствени пингвинчета.
ГВИН Не е вярно!… Ще ти докажа… Да пеем!
Запяват:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
ГВИН /млъква и прави знак на второто да млъкне./
Мълчат и слушат.
Чуват се далечни приглушени гласове:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Двете се споглеждат.
ГВИН Казах ли ти?
ПЕТОТО/учудено/. Какво?
ГВИН  Че сме шест, а не две.
ПЕТОТО  /разколебано/. Не знам… На мен ми се струва, че сме САМО две. /Съвзема се./ Тогава къде са другите?
ГВИН/внезапно, сякаш се предава/. Да ти кажа, това се питам и аз.
ПЕТОТО Ето, виж – няма ги!
ГВИН Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Какво, Гвин?
ГВИН Знаеш ли, че започвам да се безпокоя?
ПЕТОТО И аз.
ГВИН Ние бяхме шест пингвинчета, така ли?
ПЕТОТО Да.
ГВИН Неразделни
ПЕТОТО Да.
ГВИН А сега сме две. /Пауза. Само вятърът шуми./ Тук става нещо тайнствено.
ПЕТОТО Нещо лошо. Или са паднали от лодката…
ГВИН Ох!… Или пък…
ПЕТОТО Или пък, не знам какво.
ГВИН А се обаждат.
ПЕТОТО И пеят.
ГВИН Точно работа не ми харесва…. Виж какво.
ПЕТОТО Какво?
ГВИН Според мен…
ПЕТОТО И според мен!
ГВИН /учудено/. Какво според теб? Отде знаеш какво щях да кажа?
ПЕТОТО Добре. Кажи.
ГВИН Според мен… Не ме прекъсвай!… Според мен, пингвинчетата не могат нито да се стопяват, нито да се изпаряват, защото не знаят как става тая работа. Досега никога не са се изпарявали.
ПЕТОТО Вярно. Това не сме го правили.
ГВИН А ето че…
ПЕТОТО Точно така.
ГВИН Все пак, ще погледна под седалките. Те могат да бъдат само там. /Навежда се./
ПЕТОТО  /бързо/. Гвин!
ГВИН  Какво?/Изправя се./
ПЕТОТО  Страхувам се.
ГВИН  Опитай се да не се страхуваш.
ПЕТОТО  Добре, но търси по–бързо.
ГВИН  Ей сега! /Навежда се, изчезва зад борда./
Октоподът протяга огромната си пета ръка
и грабва Петото.
ГВИН /изправя се/. Няма ги!… /вглежда се./ Пин–пин–пин–пин–пин!… Ей, приятелю!… Алоо!… Пин–пин–пин–пин–пин!… Къде си?… Къде отиде и ти?… А! Какво става? Къде изчезват пингвинчетата?… Алооо!… /Обезверено./ Ааа, тия работи не са хубави!… Защо изчезнаха?… Ами аз?… Няма ли аз като тях… да … таковам… Да изчезна де!… И какво ще правя сам, сред морето, и докъде ще стигна с този силен вятър, който ме носи към Северния полюс?… /Извиква./ Хееееей!… /Запява./
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пин…
Млъква и се услушва.
 
ГВИН  Този път, никой не пее с мен… /Извиква силно./ Хеееей!… Никой ли не чуваааа? Ще заплачаа!… /Внезапно./ Помоооощ!… Някой ми краде пингвинчетатааа!
К р а й   н а   п ъ р в а   ч а с т

В Т О Р А   Ч А С Т

Леден блок сред океана.
Върху него стои Великият Мореплавател Колумбо.
Чува се зовът за помощ.
КОЛУМБО /трепва и подскача/. Хееей, кой вика?
ГВИН /гласът му/. Ааааз!
КОЛУМБО Кой си тиии?
ГВИН /гласът му/. Гвииин!
КОЛУМБО Ела деее!
ГВИН/гласът му/. Не могааа!
КОЛУМБО Защоо?
ГВИН/гласът му/. Вятърът духа платното, платното тика лодката, лодката върви напред и не мога да я спрааа!
КОЛУМБО Ами, спусни платното!
ГВИН/гласът му/. Каак?
КОЛУМБО Отвържи му въжето!
ГВИНКое въже?
КОЛУМБО Въжето на платнотооо!
ГВИН  Това лии?
КОЛУМБОДаа!… Точно така!…
ГВИН  Готово!
 
Пауза с музика.
Подава се носът на лодката.
КОЛУМБОХвърли ми края на въжето!
ГВИН  /гласът му отблизо/. Това ли?
КОЛУМБОДа.
ГВИН  /гласът му/. Ето го!
Въжето полетява над блока, Колумбо го
хваща ловко и започва да придърпва лодката,
която се появява изцяло и застава до ледения
блок. Гвин с учудване наблюдава Колумбо,
Клумбо – него.
 
КОЛУМБОГлупаче, къде си тръгнало самичко?
ГВИН  Не съм глупаче и не съм тръгнало самичко. Ние сме шест пингвинчета.
КОЛУМБОНе знам. Виждам само едно.
КОЛУМБОЗащото гледаш късно. Преди половин час бяхме шест.
КОЛУМБОТака ли?… Къде са другите?
ГВИН  Питай ме, че да ти кажа.
КОЛУМБОА тази платноходка на кого е?
КОЛУМБОНаша.
КОЛУМБО/оглежда я/. Интересно. /поглежда лодката/.
ГВИН  Кое?
КОЛУМБОИ аз си имах една подобна.
ГВИН  Може… Кой си ти?
КОЛУМБОКолумбо.
ГВИН  Кой, кой?
КОЛУМБОКолумбо Великият Мореплавател и Откривател на Южна Аме рикат. А ти?
ГВИН  Аз съм само Гвин.
КОЛУМБО С какво се занимаваш?
ГВИН Откривам Северни полюси.
КОЛУМБО Чудна работа! /Отново гледа лодката,/ Тази лодка много прилича на моята. Пък и името същото. „Колумбо“ – моето име.
ГВИН  Може… Случва се.
КОЛУМБОПод задната седалка няма ли една раница и нещо за ядене?
ГВИН  /поглежда/. Има.
КОЛУМБО Чудна работа!… И в моята има. Гвин, твоята лодка страшно прилича на моята.
ГВИН  Къде е твоята?
КОЛУМБО Ами, както си плавах по морето, видях този леден блок и си викам: а бе, да не би това да е Южния полюс, качих се на него да го разгледам и вятърът ми отнесе платноходката.
ГВИН Може, може.
КОЛУМБО Ти откъде я имаш твоята лодка?
ГВИН Намерих я залепена на Истинския Южен полюс.
КОЛУМБО Хубава лодка!… И моята беше такава. Ще ме спасиш ли?
ГВИН Ами какво да правя. Качвай се!…
Колумбо се прехвърля в лодката.
Леденият блок се отдалечава, изчезва.
Колумбо вдига платното.
КОЛУМБО Извинявай много, че ме спаси, но понеже ТИ имаш лодка, а АЗ нямам…
ГВИН  А,нищо… Обичам да спасявам… Какво вадиш от джоба си?
КОЛУМБО Прах за кихане.
ГВИН  Така ли?… А защо ти е?
КОЛУМБО Стане ли ми студено /отваря кутийката/ вдишвам, кихам и се стоплям. Всеки откривател на полюси има такъв прах.
Поднася кутийката към носа си,
вдишва и кихва силно.
 
ГВИН  /учудено/. Я!… Ей!
КОЛУМБО Какво?
ГВИН  Може ли и аз?
КОЛУМБО Може. Заповядай! /Поднася кутийката към човката му./
Гвин вдъхва и прихва по такъв жесток
начин, че се преметва през борда и пада във водата.
 
КОЛУМБО Хубаво, а? /Смее се./ Нали е хубаво?
ГВИН  Чудесно!… Просто ми олекна!…
КОЛУМБО /тровожно/. Гвин, бързо!
ГВИН  /не го вижда зад борда/. Какво бе, Колумбо?
КОЛУМБО /още по тревожно/. Бързо в лодката!
Музика за тревожен ефект.
 
ГВИН  Защо?
КОЛУМБО Големият Свиреп Октопод! /Надвесва се през борда, грабва Гвин и го издърпва в лодката./
В следващия миг зад лодката,
заел целия заден план на сцената се изправя
Октоподът. Смее се зловещо. В пипалата му
се гърчат петте негови жертви
– пингвинчетата.
ГЛАСОВЕТЕ ИМ: – Гвин! – Пази се! – Ние сме тук! – Той ни държи! – Пази се!
Лодката избягва.
Октоподът се върти като виенско колело.
Съответна музика.
Пингвинче–тата също се въртят.
 
ОКТОПОДЪТ Ха–ха–ха–ха!…
Отново лодката и зад нея като
виенско колело – октоподът.
КОЛУМБО /имитира го/. Ха–ха–ха!… Какво се кискаш?… Гвин, защо трепериш?
ГВИН Страх ме е!… Защо има толкоз ръце?
КОЛУМБО Осем!
ОКТОПОДЪТ Трите са празни!… Ха–ха–ха!
ГВИН Ей, проклетнико!
ОКТОПОДЪТ Какво?
ГВИН Върни ми приятелите!
ОКТОПОДЪТ  Ха–ха–ха! Ела си ги вземи!
КОЛУМБО Много се мразим с този Октопод… Където отида – след мен.
ГВИН Да ми върне приятелите!
ОКТОПОДЪТ Ха–ха–ха!…
ГВИН  Защо ти са? Какво ще ги правиш?
ОКТОПОДЪТХа–ха–ха!… Колумбо, какво ще ги правя?
КОЛУМБО /към Гвин/. Ще ги яде.
ГВИН /изпищява/. Не искам!… Те ми трябват на мен!
ОКТОПОДЪТ  Така ли? Защо ти са?
ГВИН  Да си играем.
КОЛУМБО Този проклетник никога не връща жертвите си.
ГВИН И защо върви след теб?
КОЛУМБО Тръгнал е още от Екватора. Иска да ме яде.
ГВИН  /бързо/. Няма да го ядеш!
ОКТОПОДЪТ  Тогава – теб.
ГВИН  Нито мен!
ОКТОПОДЪТ  Тогава петте пингвинчета.
ГВШ  Нито пък тях!
ОКТОПОДЪТ Тогава–всички. И теб, и тях и Колумбо.
ГВИН  /извиква/. Не!…
ОКТОПОДЪТЕее, тогава кого да изям?
ГВИН    Никой!
ОКТОПОДЪТДа, но на мен ми се яде… Ако хвана и теб, ще ми станат шест пингвинчета. Ще ви ям едно по едно: в понеделник първото, във вторник – второто, в сряда – третото, четвъртък – четвъртото, в петък – петото, в събота –шестото.
ГВИН    А в неделя почивате ли?
ОКТОПОДЪТЗа неделя съм определил Колумбо. Нали, Колумбо?
КОЛУМБО/извиква/. Няма!
ОКТОПОДЪТХа–ха–ха!…
КОЛУМБОГвин, да обърнем платното и да бягаме.
ГВИН    Ами приятелите?
КОЛУМБОКакто виждаш, не можем, да направим нищо.
ГВИН    Не!… Колумбо, малко ме познаваш. Никога не оставям приятелите си в беда.
ОКТОПОДЪТХа–ха–ха!… Обичам такива благородни неща. Хайде!
ГВИН    /учудено/. Какво?
ОКТОПОДЪТ Ела да те взема.
ГВИН    Още е рано.
ОКТОПОДЪТ/учудено/. Така ли? Защо?
ГВИН    Първо ще се опитам да ги спася.
ОКТОПОДЪТА!…
ГВИН    Ако не мога, ще се опитам да те убия.
ОКТОПОДЪТ/от сърце/. Ха–ха–ха–ха!… Ще се пукна от смях.
ГВИН    Хайде де!
ОКТОПОДЪТА ако не можеш да ме убиеш?
ГВИН    Тогава ще изядеш мен, а тях ще пуснеш.
ОКТОПОДЪТАко не искам?
ГВИН    Тогава ще ни изядеш шестте.
ОКТОПОДЪТТака – да.
ГВИН    А бе, то, все има някакъв начин да се спасим, не може да няма…
ОКТОПОДЪТХа–ха–ха!
ГВИН    Не ме амбицирай, ти казвам!… Пин!
ПИН Тук.
ГВИН    Пин–пин!
ВТОРОТО Тук!
ГВИН Пин–пин–пин!
ТРЕТОТО Тук!
ГВИН Пин–пин–пин–пин!
ЧЕТВЪРТОТО Тук!
ГВИН Пин–пин–пин–пин–пин!
ПЕТОТО Тук!
ГВИН И аз съм тук!
ПИН За съжаление, не си ТУК, а си ТАМ. НИЕ сме тук – в устата на Октопода.
ОКТОПОДЪТ Бъдете спокойни. И той ще дойде тук.
ГВИН Струва ми се че има начин да те надхитря, но не мога да го измисля.
ОКТОПОДЪТ Хайде, чакам!
ГВИН Един момент! /Замисля се./
ОКТОПОДЪТ Хайде!
ГВИН Тихо!… Сега мисля!…
ОКТОПОДЪТ /нахално/. Чакам!
ГВИН Ахааа, оппалаа!… Хрумна ми нещо!
ОКТОПОДЪТ /предизвикателно/. Сега ще видите как Гвин ще ме изхитри.
ГВИН /заканително/. Ще видиш!… Колумбо!…
КОЛУМБО Какво, Гвин?
ГВИН Ще ми услужиш ли с твоя прах за кихане?
КОЛУМБО /учудено/. С моя прах?
ГВИН  Да. Бързо!
КОЛУМБО Може… /Измъква кутийката и я отваря./ Искаш да кихнеш ли?
ГВИН Искам да го кихна този глупак!
ОКТОПОДЪТ Ха–ха–ха–ха! /Смее се широко и от сърце. Устата му е широко отворена./
ГВИН /иронично/. Ха–ха–ха!… На ти, ха–ха–ха! /Хвърля прах в „лицето“ му./
Започва страшна кихавица,
чудовището се тресе и се премята.
Изпуща пингвинчетата. Киха ли киха.
ПИНГВИНЧЕТАТА – Пусна ме! – И мене! – Урааа! – Гвин, дръж ме!
ГВИН /надвесва се през борда/. Държа те!… Колумбо, помагай !
КОЛУМБО Помагам!… Елате!… Бързо!
Октоподът се тресе от кихавици.
Пленниците му едно след друго
се премятат в лодката.
– Бързо!
– Качвай се!
– Внимателно!
– Олеле!
– Какво?
– Настъпи ме!
– Извинявай!
– Нищо!
ГВИН. Колумбо, вдигай платното!…
КОЛУБМО Вдигнах го!… Напред!
ГВИН Накъде?
КОЛУМБО Към Южния полюс!
ГЛАСОВЕ Добре!
ПИН Вижте го как се тресе!
ВТОРОТО Морето се люлее!
ТРЕТОТО Да не ни обърне!
КОЛУМБО Сега ще избягаме!
ГВИН /високо/. Наздраве!
ПИН На кого викаш?
ГВШ На него. Нали киха?
ПЕТОТО Да, ама ако ни подгони?
ГВИН Колумбо, давай напред!
КОЛУМБО Вече се движим!
ГВИН Ще ни настигне ли?
КОЛУМБО Не!
ГВИН Сигурен ли си?
КОЛУМБО С този прах има да киха до утре!
Шум. Оживление. Викове. Затъмнение.
Отново лодката сред леко развълнувано море.
 
Всички пеят:
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
КОЛУМБО /учудено/. Гвин, само това ли е песента? Няма ли продължение?
ГВИН  Има!… Момчета, продължението!
Всички пеят:
 
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
Ние сме шестте пингвинчета! Пин-пин!
И т. н.
КОЛУМБО /иронично/. Е, това е вече друго!
ГВИН  /радостно/. Там живеем ние! /Сочи./
Изведнъж обаче лодката се олюлява,
олюляват се и бегълците.
Някои падат върху седалките.
Лодката се успокоява.
 
Пауза.
ПИН  Гвин, какво стана?
ГВИН  Колубмо, какво стана?… Вълнение ли излезе?
КОЛУМБО  /оглежда морето./ Не виждам вълни.
ВТОРОТО  Какво беше? Залюляхме се!
Петото и Четвъртото,
които се паднали, се изправят.
 
ГВИН  /бързо/. Колумбо, какво беше?
КОЛУМБО  Сигурно сме се блъснали някъде.
Нов удар върху лодката.
Всички се строполяват долу.
Суматоха.
ГЛАСОВЕ:
– Какво става?
– Удари ли се?
– Къде се блъснахме?
– Страх ме е!
– Млъкни!
КОЛУМБО /извиква/. Дръжте се за нещо!… /Нов тласък./ Лягайте! /Всички са под пейките.^Нищо не виждаме. Само лодката, която се люлее./ Тишина!…
В настъпилата тишина се чува удар,
лодката се разтърсва.
 
– Ох!
– Какво има?
– Искам да викам!
КОЛУМБО /изкрещява извън себе си/. Млъкнете!…
Отново тишина.
Зад кърмата на лодката се надига
чудовището с осемте пипала.
ОКТОПОДЪТ  /власто и мощно/. Ха–ха–ха!… Аз съм тук! /Но в следващата секунда започва да киха, задавя се и киха, пръхти, отново киха, изостава, лодката се отдалечава./ Чакайте!… /Отново започва да киха./
КОЛУМБО /изправя се/. Ставайте!…/Пингвинчетата се изправят. /Разперете крилцата си!… Всички!… Да хванем много вятър!
Всички разперват крилцата си.
Зад тях Октоподът киха ли киха.
Лодката се отдалечава от него.
ГВИН  /вика/. Вървим по–бързо!…
КОЛУМБО  Разбира се!… Все едно че имаме още едно платно!
ВТОРОТО  Ей че много кихааа!
КОЛУМБО  Нали ви казвам – ще киха до утре!
Чуваме нестихващото кихане.
ГВИН Наздраве, Октоподе!
ТРЕТОТО  Наздраве!
Смях в лодката.
Изведнъж кихва някой в лодката.
Всички се оглеждат,
ПИН  /признава си/. Аз кихнах. /Киха повторно./ Не знам как стана… /Кихва,/ Извинете!… Заразих се от Октопода… /Кихва./
ВТОРОТО  Опитай се да не кихаш! /Самият Пин–пин кихва./ А!
ГВИН  Наздраве!
ВТОРОТО  Вече няма! /Кихва./ Извинете!… Заразих се от Пин.
ТРЕТОТО  Засрамете си! /Кихва./ Извинете!…
ЧЕТВЪРТОТО  Толкоз ли не можеш да се владееш? /Кихва./ А!… /Кихва./
ПЕТОТО /кихва/. Извинявайте!… /Кихва./ Още веднъж – извинявайте!
ГВИН Няма защо… /Кихва./
ПИН  Наздраве, Гвин! /Кихва./
ГВИН  Благодаря, Пин! /Кихва./
Започва поголавна кихавица в лодката.
КОЛУМБО /дълго се въздържа, но напънът идва и най–после се предава и той, кихва/. И аз! /Гледа виновно./
ГВИН  Защо, нека си покихаме и ние. /киха/.
КОЛУМБО  Няма ли някой да ме стресне?…
ВСИЧКИ Бау!
КОЛУМБО  Благодаря, мина ми! /Кихва./
ВСИЧКИ /едновремено кихват/.
Нов тласък по лодката.
Всички падат долу.
КОЛУМБО  /властно/. Разперете крилцата!
Всички се изправят и разтварят крилца.
КОЛУМБО /радостно/. Отново летим!…
ВТОРОТО  Ехааа, как летим!

Запяват:

Добре се чувстваш винаги,
да, винаги добре,
но най се чувствам аз добре
щом плавам по море!
Морето си ни носи
по своите вълни…
Хей, ний сме албатроси
–и все напред летим!
Добре се чувствам винаги,
да, винаги добре,
но най се чувствам аз добре
щом плавам по море.
Хей, вижте как се носим
по сините вълни!
Хей, ние сме матроси
макар и без лули!…
КОЛУМБО  /радостно/ Земя!… Виждам земя!… Каква е тази земя?
ГВИН  Нашата родина!
КОЛУМБО  /възторжено/. Ей че е красивааа!…
ПИН  Много!
КОЛУМБО  Тогава защо сте тръгнали да откривате други полюси?
ГВИН  Защото обичаме да откриваме!…
КОЛУМБО  /опиянено/. Какви красиви ледове!… Издигат се като планини!
Пингвинчетата запяват:
Ах, как сияе слънцето далече!
Облива всичко в бяла светлина!
То грее, грее сутрин, обед, вечер
и се пързаля леко по снега!
То не залязва, нито си отива,
а се пързаля дълго по леда
и всеки ден със другия се слива
–половин година трае тук деня.
Моята Родина е от сняг и лед,
моята Родина прилича на сладолед!
Моята Родина е от сняг и лед
–моята Родина е само сладолед!…
ГЛАСОВЕ  – Готово! – Да!  – Пристигнахме!  – У дома!
КОЛУМБО Скачайте на брега!… /Започват да скачат./ Въжето! Дръжте въжето! /Хвърля го. Гвин го улавя./
Сега всички са върху леда.
Колумбо държи въжето.
КОЛУМБО /гледа надолу/. Спасихме се!
ВТОРОТО Да.
КОЛУМБО Вече сте у дома.
ГВИН  Колумбо, защо не ни дойдеш на гости?
ПИН  Ще си заминеш след като се наиграем.
КОЛУМБО /отново навежда глава/. То… няма и с какво да си замина. Помня, че имах една лодка като вашата, дори и името същото… Ето, както го пише тук „Колумбо“. Моето име! Но вече си нямам лодка, понеже изчезна.
ГВИН  /след пауза и след като е стъпял от крак на крак/. Колумбо.
КОЛУМБО  Кажи, Гвин.
ГВИН  Все ми се струва, че тази лодка, с която си направихме приключение, нали разбираш?…
КОЛУМБО Не..
ГВИН  Нещо ми подсказва, че тази лодка… нали разбираш?…
КОЛУМБО  Не.
ГВИН  Все ми се струва, че тази лодка е… твоята.
КОЛУМБО  /уж изненадано/. Така ли?
ВСИЧКИ  Да!
КОЛУМБО  Не може да бъде!
ГВИН  /настойчиво/. Моля ти се!… Виж името!…
КОЛУМБО  /почесва се по челото/. Е, тогава, може би тази лодка е наистина моята.
ВСИЧКИ  Твоята!
КОЛУМБО  Вие ми подарихте моята лодка. Благодаря за подаръка!
ГВИН  Е, няма защо!
ВТОРОТО  Със здраве да я носиш!
ТРЕТОТО  /сочи към морето с тревога/. Вижте!
Всички се обръщат.
Сега само Октоподът, на цяла сцена.
ОКТОПОДЪТ Ей, хлапаци! /Киха./ Имам една молба!
ГВИН  /излиза напред и застава изрязан върху Октопода/. Кажи, Октоподе!
ОКТОПОДЪТ  Може ли да ми дадете малко прах за кихане?
ГВИН Така ли?… Защо ти е?
ОКТОПОДЪТ  Трябва ми!
ПИН /идва и застава до Гвин/. За какво?
ОКТОПОДЪТ  Много ми трябва!
ГВИН  Искаме да знаем точно.
ПИН  Какво ще правиш с праха?
ОКТОПОДЪТ Ще хвърлям на жертвите си, те ще кихат и ще си ги налапвам направо.
ВСИЧКИ  Ооооооо!
ГВИН  За какво му трябвало!…
ОКТОПОДЪТ  Моля ви се!
ГВИН  Не!
ВСИЧКИ  Не!
ОКТОПОДЪТ  /учудено/. Защо?… Дайте малко прашец!
ГВИН  Никога!
ПИН  Махай се!
ОКТОПОДЪТ  Малко прашец и ще си отида!
ГВИН Това е опасно оръжие, което не бива да попада в ръцете на злодеи.
ПИН  Които искат да убиват…
ВТОРОТО  Мирните животни…
ГВИН  /извиква/. Разбра ли, хищнико!
ПИН  Марш от тук!
ПЕТОТО  Да те няма!
ОКТОПОДЪТ  Няма да мръдна докато не ми дадете!
КОЛУМБО  /спокойно, вади кутийката и излиза напред/. Ето ти прашец! /Хвърля срещу него./
ОКТОПОДЪТ  /уплашено/. Проклетници!… /Започва да киха и избягва./
 
На брега – смях.
ГВИН Ей, наистна страшно оръжие!…
ПИН   Да го хвърлим ли в морето?
ВСИЧКИ  Не!
ГВИН  Ще го пазим срещу Октоподи, Мечки и Вълци! /Внезапно се обръща и запява./
Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Всички след него:
 Ние сме шестте пингвинчета! Пин–пин!
Тръгват в редици, заедно с Колумбо.
Внезапно спират и млъкват.
ПИН /в настъпилата тишина/. Да се броим ли?
ПЕТОТО Няма смисъл. Ще излезем точно шест.
ГВИН Седем!
ПИН /учудено/. Защо?
ГВИН С Колумбо!
ВСИЧКИ  О, да!… Ураааа!
Запяват и тръгват:
Ако всички деца по света
отговорят на своя враг така
няма мечки да има
няма вълци да има…
Ако всички деца по света.

„ЯЙЦЕТО“ – куклена пиеса 1986; последна версия.

борис априлов
•
Я Й Ц Е Т О
•
пиеса
за
куклен
театър
вариант от 1986 г. (без пеперудката)

УЧАСТНИЦИ

по реда на появяването:

П е р к о – петел

С л ъ н ц е т о

К о к о ш к а т а

В р а н а т а

Ч е т р и   п и л е н ц а

П у й ч о – пуяк

М а р к о – магаре

К о з е л ъ т

П е т о т о   п и л е н ц е

ЯЙЦЕТО
КУКЛЕНА ПИЕСА
Вариант от 1986 г. (без пеперудката)Слънцето изгрява бавно и бавно прогонва тъмнината, все още не се разбира нищо, нито какво представлява обстановката, нито кой е в полето на нашето зрение. Виждаме само една купчинка вдясно. Слънцето обаче се издига още, по-голямата му част вече е над чертата на хоризонта. Чакай, купчинката не представлява ли всъщност една чудновата спяща птица? Ами да, това си е чисто и просто кокошка, тя спи, още не се е събудила. Но слънцето се издига както трябва, цялата сцена се обсипва със светлина и вече няма място за съмнение – кокошка.
И когато мислим, че ще се отегчим от чакане, вляво се задава петелът Перко.
П е р к о. Още ли?
К о к о ш к а т а (виновно). Ами… какво да правя?
П е р к о. За първи път виждам такова дълго мътене. Обеща за утре, утрето стана днес, слънцето изгря, а ти…
С л ъ н ц е т о. Кокошке, яйцата още ли са цели?
К о к о ш к а т а. До едно.
С л ъ н ц е т о. Не се притеснявай.
П е р к о. Довиждане, но много протакаш!
Перко излиза едва ли не ядосано.
С л ъ н ц е т о. Колко пъти изгрях, колко пъти залязвах, а ти все мътиш. Умирам да ти видя пиленцата.
К о к о ш к а т а. Вече и аз губя търпение, Слънце.
С л ъ н ц е т о. Спокойно, всичко ще се уреди.
К о к о ш к а т а. А!
С л ъ н ц е т о. Какво?
К о к о ш к а т а. Май че започва!
Враната каца на един кол.
В р а н а т а. Какво, ще ги видим ли вече?
П е р к о (дотичва). Готово ли е?
К о к о ш к а т а (радостно). Тихо! Не чувате ли? (Всички се услушват. Всички чуваме някакво особено и нежно почукване.) Ето! (Почукването сякаш се усилва.) Започва!
В това време всички на сцената са се оживили и сами не знаят как запяват:
Ако поискаш, разбери я,
ако успееш – проумей
най-чудноватата магия:
как всичко вътре бавно зрей.
Как се започва, как завършва,
онуй отвътре как расте
и как черупката прекършва
и се превръща във дете.
Яйцето си е дупка,
обвита във черупка,
а в дупката е тъмно
– най-тъмна тъмнина,
но става тъй, че с човка
излиза много ловко
от тъмното навънка
онуй на светлина.
Като ти казвам – разбери го,
като ти викам – проумей,
че всяка тъмнина накрая
във светлина ще се излей.
Пеещите замлъкват, все повече се налагат настойчивите почуквания. Всички вторачват очи към Кокошката.
– Чук-чук-чук, чук-чук-чук.
В с и ч к и. Хайдее!
Едно пиленце изскача изпод крилете на квачката, стъпва на крачетата си, разперва крилца.
П ъ р в о т о. Пиу, пиу!
В с и ч к и. Браво!
Г л а с о в е. Сега второто!  – Да видим второто!
Така започва началото на края на великото тайнство.
Слънцето, Враната, Перко и Първото пиленце се вслушват напрегнато. Второто яйце се обажда упорито:
– Чук-чук-чук-чук-чук…
Докато чукането продължава, присъстващите, с изключение на пиленцето, се разхождат нервно:
– Забави се.
– Проточи се!
– Аха, иде!
След като чукането в черупката е повишило още повече напрежението, настъпва тишина и след малко изпод квачката изхвръква като пуканка второто пиленце. Подскача два пъти, разперва крилца.
В т о р о т о. Пиу-пиу!
Второто застава до Първото, двете се гледат.
В с и ч к и. Бравоооо!
Г л а с о в е.
– Сега третото!
– Да видим третото!
Но третото явно, че се мъчи повече дори от второто.
Чук-чук-чук-чук-чук-чук-чук…
П е р к о. Мъчи се!
В р а н а т а. Мъчи и нас.
С л ъ н ц е т о. Нещо го спъва.
Ударите зачестяват и накрая, вместо пиленцето, изпод крилете на кокошката изскача самото яйце.
Всички го наобикалят, превърнати в слух.
– Чук-чук-чук-чук!
Прас!
Черупката се счупва и изскача Третото.
– Ееееее! – възхищават се присъстващите. – Видяхте ли?
Подскачане, разперване на крилца, пиу-пиу…
– Бравооооо!
А четвъртото яйце чатка като картечница.
Присъстващите дори се поуплашват, споглеждат се, Враната се връща обратно на клона.
– Пърррр-чук-чук-чук! Пъррррррррр – чук-чук-чук!
Квачката се повдига на мястото си, цялата е разтърсена от динамиката на това четвърто излюпване.
– Пъррррррр!
Неочаквано четвъртото яйце изхвърчава пред всички и нетърпеливо подскача.
Прас-прас!
Счупва се, отвътре изскача Четвъртото.
Ч е т в ъ р т о т о. Ей, измъчих се! Пиу-пиу!
– Бравоооо!
– Ураааа!
Ръкопляскания.
Четвъртото смирено се присламчва до трите си братчета.
П е р к о (към квачката). Има ли още?
К о к о ш к а т а. Още едно.
В р а н а т а. Да видим и него.
С л ъ н ц е т о. То пък кой знае как ще излезе.
П е р к о. Сигурно ще експлодира.
К о к о ш к а т а. Разчистете терена!
Перко омита черупките. Радостно оживление.
П е р к о. Хубави пиленца!
В р а н а т а. Но петото!
П е р к о. Ще бъде прелестно!
С л ъ н ц е т о. Бомба!
П е р к о. Щом се забави, ще бъде не кокошка, не петел…
В р а н а т а. А нещо повече!
Д р у г и т е (без пиленцата). Бравооо!
К о к о ш к а т а. Гордостта на рода!
П е р к о. Геният на семейството!
Г л а с о в е:
– Блазе ви!
– Доживяхте щастие!
– Дано!
П е р к о. Аааа, петото ще бъде снаряд!
К о к о ш к а т а (в шумотевицата). Тихо да го чуем!
Услушват се.
Тишина.
Правят крачка към квачката.
Тишина.
Пиленцата започват да пиукат оживено, сякаш коментират.
П е р к о. Тихо, деца!
К о к о ш к а т а. Не виждате ли?
П е р к о. Чакаме.
Чакат.
Нищо. Тишина.
Правят нова крачка напред.
Тишина. Нищо.
П е р к о (раздразнен). Какво става с генийчето ми?
К о к о ш к а т а (смутена). Ми, знам ли? Нещо не се…
Услушват се. Мълчание.
П ъ р в о т о (прекъсва мълчанието). Пиу-пиу!
П е р к о. Млък!
В т о р о т о. Омръзна ни.
В р а н а т а. Деца, не бива, излюпва се най-важното ви братче. (Към кокошката.) Кокошке, отмести се да видим яйцето.
С л ъ н ц е т о. Да го видим!
Кокошката става, отмества се, ние заедно с другите също виждаме яйцето. Яйце като яйце, по нищо не се отличава от останалите.
Перко важно тръгва към него, навежда глава, долепя ухото си до черупката.
П е р к о. Абсолютна тишина. (Повдига глава.) Помислих, че вътре ще има буря, а то…
С л ъ н ц е т о. Нищо ли?
П е р к о. Само сърцето му.
В р а н а т а. Да чуя.
Долепя „ухо“ до черупката.
В р а н а т а. Туп-туп-туп!
П е р к о. Не е запъртък.
Пиленцата прихват.
К о к о ш к а т а. Млъкнете!
П е р к о. Знаете ли какви запъртъци има? (Извиква извън себе си.) Това яйце ме ядосва!
К о к о ш к а т а. Спокойно!
П е р к о. Защо се бави?
К о к о ш к а т а. Когато някое яйце се бави, аз му помагам. Вижте.
Кокошката нанася лек удар върху черупката с човката си.
К о к о ш к а т а. А!…
Пиленцата се оживяват:
– Пиу-пиу-пиу-пиу!
– Пиу!
– Пиу-пиу!
– Пиу-пиу!… Пиу!
– Аха… Пиу!
– Да, пиу!
– Да де – пиу-пиу!
– Добре!
Млъкват. Кокошката оглежда присъстващите и нанася втори удар по черупката.
Нищо.
Пиленцата коментират:
– Пиу?
– Пиу-пиу!
– Пиу-пиу?
– Нищо.
– Как пиу, нищо пиу?
– Така пиу, нищо пиу!
Кокошката нанася трети удар.
Пиленцата прихват и отново коментират:
– Пиу?
– Пиу-пиу!
– Ох!
– Какво ох?
– Смее ми се!
Кокошата се засилва.
К о к о ш к а т а. Сега ще видите.
Оттегля се назад, за да се засили.
Пиленцата сами не знаят как запяват:
Сега, сега, сега, сега
мама ще го счупи.
Тя чупила е сто яйца,
след като ги излюпи.
Тя люпила е сто яйца
и счупила е всички,
дарила мама на света
сто жълти малки птички.
Пиу, пиу, пиу!
Сега, сега, сега!
Чук, чук, чук! –
ще изскочи ей оттук.
К о к о ш к а т а. Какво ще изскочи, деца?
В с и ч к и. Петле!
К о к о ш к а т а. Защо петле?
В с и ч к и. Защото е кораво!
К о к о ш к а т а.  Ще изскочи едно петле с корав характер, за чудо и приказ!
В с и ч к и. Хайде!
К о к о ш к а т а. Яйце се чупи ей така.
Кокошката се втурва и удря с човка. Пат!
К о к о ш к а т а. Излезе малко по-кораво!… Деца, какво излезе яйцето?
В с и ч к и. По-кораво.
К о к о ш к а т а. И какво следва да направим?
В с и ч к и. Да ударим по-здраво!
К о к о ш к а т а. Понеже яйцето излезе малко по-кораво, налага ни се да ударим малко по-здраво.
П и л е н ц а т а (запяват):

Сега, сега, сега, сега
мама ще го счупи.
Тя счупила е сто яйца,
след като ги излюпи.
К о к о ш к а т а. Вижте как! (Нанася хубав удар.) Още по-силно!
В с и ч к и  п и л е н ц а. Ооооохоп!
Кокошката нанася силен удар, но черупката не се счупва.
К о к о ш к а т а (изненадано). А!
Пиленцата запяват:
Сега, сега, сега, сега…
К о к о ш к а т а. Шшшът!… Тихо!
В с и ч к и. Тихо.
– Шшшт!
– Мама иска тихо.
К о к о ш к а т а. Тази черупка излезе много корава. А когато черупката излезе много корава, ударът трябва да бъде още по-силен. Ето какъв! (Тя се засилва и връхлетява върху яйцето. Удар. Кокошката се премята презглава и пада. Пиленцата се втурват към яйцето, разглеждат го.)
– Нищо.
– Здраво.
– Нищо му няма.
Кокошката се изправя и разтърсва глава.
К о к о ш к а т а. Здраво, така ли?
В с и ч к и. Аха.
К о к о ш к а т а. Че на какво ли може да се дължи? (Разхожда се около яйцето.) А!… Чудно! (Нанася му внезапен удар.) Не може да бъде… (Още един удар.) Брееей!… Деца, какво виждаме?
В с и ч к и. Какво виждаме?
К о к о ш к а т а. Едно извънредно здраво яйце.
В с и ч к и (наивно). Защо?
К о к о ш к а т а. На този свят има всичко, има и извънредно здрави яйца. (Връхлетява ядосано.) Ще му дам да разбере! (Прас.) Ох!…
В с и ч к и. Мамичко!
К о к о ш к а т а. Това яйце не е здраво, то е кораво.
Всички пиленца (запяват): Сега, сега, сега, сега…
К о к о ш к а т а (ядосано). Млък!… Подигравате ли се?
В с и ч к и. Какво?
К о к о ш к а т а. Подигравате се на майка си!… Млък! Никой да не писука!… Наказани сте!… Наредете се там и абсолютно мълчание, разбрахте ли?
– Да.
– Тихо!… Абсолютно мълчание, казах!…
Четирите пиленца се нареждат встрани мълчаливо.
К о к о ш к а т а. Перко, видя ли?
П е р к о. Видях.
К о к о ш к а т а. Нещо се запъна.
П е р к о. Гледах и чаках да видя какво ще направиш.
К о к о ш к а т а (виновно). Не може.
П е р к о. Махни се. (Приближава се и лекичко чуква яйцето с човка.) О! (Втори път леко.) А!… (Трети път.) Оу! (Четвърти удар.) Аааа! (Поглежда мълчаливите пиленца.) Тези защо мълчат?
К о к о ш к а т а. Наказани са.
П е р к о. Сега ще видим това яйце.
К о к о ш к а т а. Перко, засили се!
П е р к о. Няма нужда. Достатъчно е да кажа само тъй (чат!) и готово.
Пиленцата прихват.
П е р к о. Кой се смее?
К о к о ш к а т а. Защо се смеете?
Пиленцата навеждат глави.
П е р к о. Достатъчно е да ударя малко по-силно, нали? Малко по-силно да ударя и готово. Виж как. (Трас!) Не може. (Трас!)
К о к о ш к а т а (тревожно). Заболя ли те?
П е р к о. Изкливих си товтата.
К о к о ш к а т а (уплашено). Ами сега?
П е р к о. Тега нихто. Тега не мога да катвам тетма̀.
К о к о ш к а т а (тревожно учудена). Какво?
П е р к о. Тетма̀.
К о к о ш к а т а. Какво е това?
П е р к о. Думата тетма̀.
К о к о ш к а т а. Ааа, думата чешма не можеш да казваш.
П е р к о. Аха. (Пиленцата се кискат.) Теди пидента ме даднят.
К о к о ш к а т а. Какво?
П е р к о. Теди.
К о к о ш к а т а (обръща се нервно към пиленцата). Няма да дразните Перко!
П е р к о. Те ми те тмеят. На мен ми те иткдиви товката, а те ми те тмеят дадето ми те иткдиви товката.
К о к о ш к а т а. Перко, ами ще можеш ли да пееш?
П е р к о. Това те питам и ат.
К о к о ш к а т а. Моля те, опитай.
П е р к о. Да, ама те ми те тмеят. Махни ги.
К о к о ш к а т а. Обърнете се на другата страна! (Пиленцата се обръщат на обратната страна.) Хайде, Перко, опитай се да пееш!
П е р к о (надува се). Кукудигууу!… Кукудигууу!
Мълчи и чака оценка.
К о к о ш к а т а. Горе-долу. Но човката ти е изкривена доста. (Ядосана към яйцето.) И всичко заради това кораво яйце!
П е р к о (засилва се и го рита). Ох!
К о к о ш к а т а. Сега пък кракът.
П е р к о. Това яйте, днати, те ме такова, днати… Ти ли го тнете?
К о к о ш к а т а. Какво?
П е р к о. Ти ли го тнете?
К о к о ш к а т а. Да, аз го снесох.
П е р к о. Удят!
К о к о ш к а т а. Ужас, признавам. Сега какво да правим?
П е р к о. Отиваб да ти опдавя товтата.
К о к о ш к а т а. Мислиш ли, че някой може да ти оправи човката?
П е р к о. Те отида то някоя таботитнита.
К о к о ш к а т а. Добре, иди в някоя работилница да ти оправят човката, пък аз ще видя какво да правя с яйцето.
П е р к о. Ма̀ни го!
Бързо излиза.
Кокошката поглежда яйцето. Приближава се към него.
П и л е н ц е. Може ли да се обърнем?
К о к о ш к а т а. Да, но пълна тишина.
Пиленцата се обръщат към публиката.
К о к о ш к а т а. Ще потърся някой да помогне. Чакайте ме.
В р а н а т а. А ние?
Всички излизат.
Пиленцата се приближават към яйцето. Разглеждат го. Подхващат разговор:
– Пиу.
– Пиу?
– Пиу-пиу.
– Пиу!
– Пиу-пиу!
– Пи.
– Пиу!
– Пи-пи.
– У!
– Пиу-пиу-пиу!
– Пиу!
– Пиу-пиу!
– Аха!
– Е!
– Не?
– Да!
– Хъм!
– Аха!
– Хич!
– Ами.
– Да бе!
– Не бе!
– Ами, ами!
– Ще видите.
– Пиу.
– Пиу-пиу.
Кокошката и Враната въвеждат пуяка Пуйчо.
Уплашени и учудени, пиленцата се нареждат на старото си място, отляво на сцената, за да не пречат.
Пуйчо разглежда яйцето внимателно, от всички страни. Разперва се, напуйчва се, показва всичките си пера, сякаш това има някакво значение за по-нататъшното развитие на нещата.
К о к о ш к а т а. Това яйце не се измъти и никой не може да го счупи.
П у й ч о. Това ли?
К о к о ш к а т а. Перко си изкриви човката.
П у й ч о. Туй ли? (Нанася удар на яйцето с човка.) Олеле! (Ядосано нанася силен втори удар и изпищява.)
К о к о ш к а т а (уплашено). Какво ти стана?
П у й ч о. Гмаш!
К о к о ш к а т а. Какво?
П у й ч о. Шага ши шепна шешо ши шоши ша виши шаши шажаши.
К о к о ш к а т а. А така!…
П у й ч о. Жоши жупаж можи жа пажи!
К о к о ш к а т а. Добре те нареди и тебе, а?
П у й ч о. Жожи ли? (Нанася още по-яростен удар върху яйцето и просто се гипсирва.)
К о к о ш к а т а. Пуйчо, какво има? Говори, какво ти стана?
П у й ч о. Зига зи моза за завоза дози и зума не моза за каза. Зуй яйзе зиз ни мози за зази.
К о к о ш к а т а (приближава се до яйцето). Хей, видя ли? Не ти стигна Перко, ами и Пуйчо. Казвай, какво да те правя? Да опитаме ли с Марко?
П и л е н ц а т а. Аха.
К о к о ш к а т а. Марко има силни ритници и ще направи черупката му на парчета. Пуйчо, доведи Марко.
Пуйчо излиза. Пиленцата танцуват и пеят:
Сега, сега, сега, сега
Марко ще го счупи.
Ритникът му е сто кила,
сега ще го излюпи.
Сега ще видим тоз инат
как ще се опита
да издържи на друг инат
в удар на копита.
Пиу, пиу, пиу.
Сега, сега, сега.
Чук, чук, чук,
ще изскочи ей оттук.
Като пеят същата мелодия, само че този път с „ла-ла-ла“, те правят шпалир и по такъв начин посрещат Марко, който влиза с гордо вдигната глава, следван от Пуйчо.
Пиленцата пеят „ла-ла-ла“ все по-възторжено. Марко се обръща към кокошката.
М а р к о. Къде е онова?
К о к о ш к а т а. Кое?
М а р к о. Дето ще го направя на парчета.
К о к о ш к а т а. Там.
М а р к о. Това ли?
К о к о ш к а т а. Никой не може да го счупи.
М а р к о (внезапно). Довиждане. (Тръгва си.)
К о к о ш к а т а (уплашено). Марко, къде?
М а р к о. Вие се подигравате.
К о к о ш к а т а. Перко си изкриви клюна, а Пуйчо си го изметна. Сега и двамата казват дадедида.
М а р к о. Вместо какво?
К о к о ш к а т а. Вместо „царевица“.
М а р к о. Хе! Ха!
К о к о ш к а т а. Добре де, опитай!
М а р к о. Че аз това, такова, яйце, само да го духна и то, такова…
К о к о ш к а т а. Какво?
М а р к о. Ще такова. (Духва яйцето.) А!…
К о к о ш  к а  т а. А, я!
М а р к о. Виж! (Ритва яйцето.) Ох!
К о к о ш к а т а. Моля?
М а р к о. Нищо. Виж сега. (Ритва силно яйцето. Прас.) Оле!
К о к о ш к а т а. Моля?
М а р к о (започва яростно да скача върху яйцето, да го мачка и търкаля.) На ти! На! Ти ли бе? Ти ли на мен? На мен ли? А?… Кажи бе!… Ох!… На ти! (Продължава да скача и спира уморено.) Не ще.
К о к о ш к а т а. Какво не ще?
М а р к о (задъхано). Да се.
П и л е н ц а т а. Не ще да се.
К о к о ш к а т а (ядовито към тях). Млък.
М а р к о. Копитата ми.
К о к о ш к а т а. Моля?
М а р к о (извиква). Сега ще му дам да разбере! (Скача върху яйцето). На! На!… Ох!… Хайдееее!
К о к о ш к а т а (тревожно). Какво?
М а р к о. Копитата ми се таковаха, значи.
К о к о ш к а т а. Това не е яйце, а камък.
М а р к о (гледа краката си). Изтаковах си таковата, знайш. Ох! Къде ме намери, къде ме намерихте!…
К о к о ш к а т а. Но ти сам каза, че такова.
М а р к о. Какова?
К о к о ш к а т а. Че ще го счупиш.
Марко с куцукане застава настрана.
Пиленцата се смеят. Кокошката ги смъмря: – Тишина!
Кокошката (приближава се и разглежда още по-внимателно яйцето). А̀ сега де!…
П и л е н ц а т а. Пиу-пиу!
К о к о ш к а т а. Тихо! (Гледа яйцето и става все по-замислена.) Това сигурно означава нещо, но какво? (Почуква го с човка.) Здраво като такова, знайш. (Вдига глава.) Врано!…
В р а н а т а. Какво?
К о к о ш к а т а. Помогни.
Враната замахва с клюн и нанася удар. Прас. Враната пищи.
К о к о ш к а т а. Как си?
В р а н а т а. Бове.
К о к о ш к а т а. Какво?
В р а н а т а. Вавова ме вавно! (Спуща се и нанася нов страшен удар върху яйцето.)
К о к о ш к а т а. Ще ме убиеш!
В р а н а т а. Оее!… Вива, вива вавото ниво (Олеле!… Бива, бива, ама чак до там.)
Влизат Перко и Пуйчо.
II е р к о. Отати те. Тата ме татова те не нам.
В р а н а т а. Дива.
П у й ч о. Зи заза зозаза зиза.
Пиленцата се кискат.
М а р к о (извиква). Махнете тези деца оттук! (Сочи пиленцата.) Смеят се!
К о к о ш к а т а. Деца, наказвам ви! Там! (Сочи.)
Пиленцата се нареждат и заемат местата си на наказателната площадка.
К о к о ш к а т а. Врано, вземи го, издигни го в облаците и го пусни на този камък. Да не остане парче от него!
М а р к о. А така, браво!
П е р к о. Даво.
М а р к о. Това е идея!
П у й ч о. Зазо!
Тишина. Враната поглежда яйцето, пристъпва към него. Отваря клюн. Налапва го. Излиза от зрителното ни поле.
Присъстващите на сцената вдигат глави нагоре. Следят полета на враната.
М а р к о. Добре се издига.
К о к о ш к а т а (вика). Иди до облаците!
М а р к о. И оттам – право на камъка!
Всички гледат нагоре и чакат.
– Сега ще го пусне.
– Не.
– Ще го издигне по-високо.
– Чак тогава.
– Разширете кръга!
– Да може да вижда камъка.
Музика.
– Пусна го!
– Яйцето лети!
– Дръпнете се.
Музика за подсилване на ефекта. Фиуууу!
Прас!…
Всички отскачат настрана. После се приближават. Взират се. Навеждат се. Изправят се.
Гласове:
– Счупи се!
– Така ли?
– Най-после!
– Кое се счупи?
– Камъкът.
Възгласи на учудване.
– А яйцето?
К о к о ш к а т а (тъжно). Нищо му няма.
М а р к о (внезапно). Омразно яйце! (Скача върху него и започва да го тъпче.)
П у й ч о. А така, зизукай го!
П е р к о. Тматкай го!
Всички се нахвърлят срещу яйцето, налудуват се и се оттеглят уморени.
II е р к о (задъхано). Нито му няма.
П у й ч о. Зякас зизо не зу зана.
К о к о ш к а т а. Да, сякаш нищо не му стана.
М а р к о (ужасено). Вижте, то се усмихва.
К о к о ш к а т а. Смее ни се.
П е р к о (ядосано). Ти ли бе те ни те тмеет? (Нанася му удар с човка.) А!
К о к о ш к а т а. Какво?
П е р к о. Просветна ми.
К о к о ш к а т а. И заговори правилно.
П е р к о. Оправих си човката!
К о к о ш к а т а. Върна се на мястото.
П у й ч о. Зазозютно зазизно.
К о к о ш к а т а. Кажи „прескочи мече чингилче”.
П е р к о. Прескочи мече чингилче.
К о к о ш к а т а. Браво! Сега ти. Кажи „прескочи мече чингилче”.
П у й ч о (към когото са се обърнали) Зезози зезе зинзийзе.
М а р к о. Ударѝ го.
Пуйчо ядосано удря яйцето с човка.
К о к о ш к а т а. Говори?
П у й ч о. Прескочи мече чингилче… А, проговорих!
Всички го поздравяват. Пиленцата се смеят.
К о к о ш к а т а (строго към тях). Пак ли?
Пиленцата млъкват. Да не забравяме, че са наредени с гръб към събитията.
К о к о ш к а т а. Забраних ви да се смеете. (Към възрастните.) Сега какво, така ли ще го оставим?
П е р к о. Предлагам да намерим Козела.
К о к о ш к а т а. И какво?
П е р к о. Той ще го убеди да се излюпи.
– Браво!
– Как се сети?
– Да намерим Козела!
– Той ще го…
– …убеди.
К о к о ш к а т а. Деца, отиваме да намерим Козела. Той е известен с това, че убеждава. Разбрахте ли?
П и л е н ц а т а. Разбрахме.
К о к о ш к а т а. Тихо! Наказани сте да не говорите… Хайде!
В р а н а т а. Към козела.
Излизат.
Няколко секунди на сцената са само яйцето и пиленцата.
П и л е н ц а т а. Вече ги няма.
– Отидоха.
Пиленцата се обръщат към нас и хукват към яйцето. Заобикалят го, пеят:
Сега, сега, сега
ще чакаме Козела.
– Идат.
– Бързо!
– По местата!
– Връщат се!
Влизат Кокошката и Козелът, следвани от Перко, Пуйчо, Враната и Марко.
Застават пред яйцето.
Пиленцата почват да коментират, но Кокошката ги смъмря:
– Тихо там!
Козелът се окашля, подушва яйцето, пак се окашля. Страшна, напрегната тишина.
К о з е л ъ т. Всяко нещо, определено да бъде излюпено, трябва да бъде излюпено. Слънцето изгрява и залязва, луната се подава и изчезва, всяко нещо, което е определено да се излюпи, трябва да се излюпи. Не може нещо, което е определено да се излюпи, да не се излюпи. Ако можеше така, то нещата, които са се излюпили, нямаше да се излюпят и щяха да останат неизлюпени, слънцето нямаше да изгрее и така нататък… луната. Това яйце трябваше да се излюпи отдавна, но поради необикновения си характер, не се и не се, с което дава лош пример на братчетата си, които надали вече ще се излюпят повторно, като виждат лошия пример на лошото яйце. Сега ако поставим пиленцата обратно в черупките, едва ли вече ще се излюпят. А всяко нещо се ражда, за да се излюпи. Просто не мога да разбера кое именно му дава право на това яйце да стои така нахално цяло, когато ние сме се впрегнали да го измъкнем на света, да го направим човек. Така, както го гледам, туй яйце ме ядосва, дори ме нервира, защото ме дразни. Дошъл съм да го убеждавам, а то не показва, че ме чува. (Изведнъж.) Ти ли се запъваш, а?
Неочаквано навежда глава и яростно се втурва към яйцето.
Удар.
Прас!
Козелът се просва безжизнен.
Присъстващите стоят занемели.
П е р к о (навежда се). Май че…
М а р к о. Сътресение.
Всички се споглеждат, навеждат се, хващат Козела и го отнасят навън в съпровод от тъжна музика.
Отново пиленцата, обърнати с гръб към нас и самотното яйце. Смеят се.
– Чук-чук! – долита до слуха ни.
– Чук-чук-чук-чук! – чуваме ние.
А пиленцата едно след друго се обръщат. Пак са в една линия, но вече обърнати към нас и към чудото, което става.
– Чук-чук-чук-чук-чук!
Черупката се отваря, сред нея, като в раковина, да му се неначудиш – едно чудесно, нежно пиленце – пърха с крилца, оправя
се, вдига главичка.
– Пиу-пиу!
– Пиу-пиу! – отвръщат му четирите.
– Мили мои! – казва нежно пиленцето.
– Хайде де!
– Откога те чакаме!
Пиленцето се втурва и се нарежда при братчетата си.
Нежната музика секва, дочува се глъч, героите на пиесата се връщат.
Пиленцата се обръщат отново с гръб към нас.
Влиза Перко. Вниманието му е привлечено от черупките.
П е р к о (с изумление). А!… (Извиква.) Кокошке, тук е станала нередност.
Влиза Марко.
М а р к о. Какво има?
П е р к о. Виж. Нередности!
М а р к о. А!… Това не! Такива на мен – не!… Кокошке!
Влиза Враната. Сочат ѝ черупките.
В р а н а т а. Кой го счупи?
М а р к о. От само себе си.
В р а н а т а. Това е обида!
М а р к о. Когато ние – да, то – не. Когато ние – не, то – да.
П у й ч о (влизайки). Какво да, какво не? (Вижда черупките.) Аха!
П и л е н ц а т а. Охо!
П е р к о. Тихо!
Чува се неорганизирано и плахо пиукане.
М а р к о. Вижте какво… Тук, такова, черупки, пък, такова, няма пи…
П у й ч о. Да бе, къде е пи…
П е р к о (обръща се към пиленцата). Пиленца, къде е онова?
П у й ч о. Дето не излизаше.
Мълчание.
П е р к о. Аха!
П у й ч о. Наредило се е там!
М а р к о. Ааааа!
П е р к о. Кое е петото?
Мълчание.
П е р к о. Обърни се!
Петте се обръщат кръгом с лице към нас.
П е р к о (завладян от желание да командва). Петото пиленце, една крачка напред ходооом-марш!
Всички пиленца правят крачка напред.
П е р к о. Не така, само петото! Внимание, петото пиленце да подскочи! Ат-два!
Всички пиленца подскачат едновременно.
П е р к о. Деца, не така, вие не разбрахте – само петото. Внимание! Когато кажа „ат-два“, петото да извика Аз!… Ааааааат-два!
П и л е н ц а т а. Аз!
П е р к о. Вижте какво, деца, четири от вас са обикновени, а петото е високо издигнато, защото Враната го издигна доста високо.
П у й ч о. И ни нервира.
М а р к о. Искаме да знаем кое е, разбирате ли?
П е р к о. То ни се подигра, ядоса ни.
П у й ч о (изтървава). Да го накажем!
Пиленцата прихват.
П у й ч о (под строгия поглед на Перко). Изтървах се.
П е р к о (приближава се до редицата, вторачва се в първото). Ти ли си петото?
П ъ р в о т о. Зависи. Ако се брои от там насам, аз съм петото.
Пиленцата прихват.
П е р к о (извиква). Аааа, направихте ме на перко!…
Пиленцата прихват.
М а р к о. Остави на мен… Деца, сега ще играем на една игра. Аз ще се обърна, а това, което е петото от вас, ще ме клъвне. Обръщам се. Почни.
Пиленцата се смеят.
М а р к о (обръща се по посоката). Кокошке, къде си?
К о к о ш к а т а (влиза). Козелът още не е дошъл на себе си. (Вижда черупките.) Моето пиленце! Милото ми пиленце се излюпи!… Вие сте вече пет!
П и л е н ц а т а. Мамо! Пиу, пиу!
Наобикалят я с пиукане.
К о к о ш к а т а. О, колко съм щастлива!
Разперва крила и почва бавно да ги прибира, пиленцата едно след друго се забутват под перушината ѝ.
П е р к о. Голяма работа свършихме днес.
П у й ч о. Помогнахме.
М а р к о. Ако ти потрябваме отново, викай!
Всички без Кокошката излизат.
С л ъ н ц е т о. Отново стана тихо, нали?
К о к о ш к а т а. Слънце, ти знаеш ли, че си имаме пет?
С л ъ н ц е т о. Нищо не знам, аз съм само едно обикновено слънце.
Пиленцата изскачат едно след друго като пуканки. Пиукат в ритъма на зараждащата се мелодийка.
К о к о ш к а т а (в настъпилото спокойствие). И все пак, мили деца, ще кажете ли на мама, кое от вас е петото?
П и л е н ц а т а. Дааа!
К о к о ш к а т а. Кое е петото?
П и л е н ц а т а (като едно). Аааз!
Участниците излизат, смеят се, запяват
П е с е н т а   з а   м а г и я т а
(…)
и се покланят на публиката.

Край

Край