БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ

Фейлетонъ отъ Ат. Джавковъ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6161, 19 юни 1942.

 

Ние, бургазците, обичаме често да се оплакваме, че сме неоправдани. Оплакваме се за всичко и в разни случаи. Например не малко сме негодували, че в града ни не се е паднала никаква по-за пред хора лотарийна печалба. И изведнаж… необичайна изненада: сферите и топките се въртели и се нагласили да спрат точно на оня номер, върху който мухите от будката на бай Коля отдавна свършили работата си.

Това е вече достатъчно за сензация, ако не в американски, то напълно във възможностите на нашето бургазко народонаселение, мащаб. Дано от сега вече съдбата да не престава с веселите си изненади към нас.

А работата, ако беше весела за вас, за мен стана по-друга, драги читателю.

Това велико събитие трябваше да се ознаменува във вестника.

– Трябва да научиш имената на печелившите, каза ми редактора. – До 8 часа ще те чакам.

– Лесна работа! – отвърнах аз, подсвирнах и се зарадвах, че ме освободиха по-рано за тези незначителни имена.

И тръгнах.

„Сега право в магазина за боядисване на дрехи. Следобедният ми събрат съобщи, че там се паднала част от печалбата”. Отидох с намерение да проверя дали е истина и да видя как изглежда лицето на човека, погален от богиня Фортуна.

Но… ролетките на магазина бяха пуснати.

– Къде са хората? – попитах едно чираче.

– А, няма ги. Тук един спечели милиона и удариха рулетките. Сега пият някъде.

Реших да търся другите щастливци. Ами как? Чрез питане.

И почнах да питам. Толкоз пъти задавах един и същ въпрос, че сега да не се учудиш, драги читателю, ако те срещна и ти изтърся едно „знаеш ли щастливците?”, вместо „добър ден”.

– Едната четвъртинка купил някакъв кръчмар.

– Кръчмар ли казваш? Къде да го намеря?

– Някъде към големия мост.

Това разстояние за репортера и при най-неблагоприятни климатически условия е малко. Но в кръчмата помислиха, че ги подигравам и че ги вземам на илюзия, един вид. Разбрах, че съм станал жертва на слух.

– Но кажете, моля ви се, не знаете ли някой от щастливците.

– Разбира се! И то двама.

– Къде са? Кои са?

– Двама бъчвари. Мякъде към хамбарите ще ги намериш.

Не ги намерих и не съжалявам. До 6 часа има още много време. Поне достатъчно за събирачите на новини.

Тръгнах малко по-спокойно. Подслушвам разговорите.

– Лъжа било за доктора. Той не спечелил.

– Ами вестника, какво писа?

– Нали знаеш, че вестниците винаги лъжат.

Един приятел ме чукна по рамото.

– Свободен ли си? Хайде да те водя към градината.

– Остави ме. Зает съм и то как. Четири имена ми трябват.

– Да не търсиш щастливците? Че кажи така, бе брат! Аз зная единия.

– Казвай бързо! Казвай, къде да отивам!

– Ей, че си интересен! Целият Бургас знае къде. В бръснарницата на Алито.

В бръснарницата на Алито заварих някакъв чирак, който дрънкаше на китарата един романс, оплакващ разбитите любовни мечти.

Тук се разбиха и моите репортерски надежди.

Стори ми се, че часовата стрелка галопира по циферблата. Времето просто се стапяше, и аз нямах нито единия щастливец. Имена на милионери събрах около тридесет. Разни разсилни, войници, адвокати, келнери, парализирани, трудови и военно-инвалиди, търговци на фотографически апарати, всички имаха четвъртинка от билета с милиона. На кого да вярвам. Към кого да се обърна.

А редакторът чакаше. Реших да искам продължение на времето си по телефона.

Влязох в една сладкарница да телефонирам. Вътре грамадна компания гълташе пасти.

– Здравей, приятел! Ела да си хапнеш и ти.

– Благодаря, по какъв случай?

Яж тука, братле! Гледаш ли ме? От днес съм човек на 250 хиляди.

– Да не би и ти да печелиш?

– Разбира се. Заповядай!

В сладкарницата се втурна приятелят ми.

– Бягай в ресторант В! Двамата милионери гуляят и чупят бутилки. Досега са се занимавали с развъждането на ангорски зайци.

– Я по-добре ми кажи името на някоя стара мома, да я пишем във вестника, че да я омъжим.

Часът стана 8 без пет. Закрачих към редакцията. тъкмо да се мушна през вратата и някакъв руски емигрант ми дава знак да го чакам. Спрях се. Лъхна ме вино.

– Ти прихадил на училище?

– Да, приятелю, дори смятам скоро да си взимам дипломата. Какво ще обичате?

– Слушай, ще ти докажа Карнотовата теорема.

– Извинете, да не би и вие да печелите милион?

– Никс… что за глупости, чорт взмят…

Явих се при директора.

– Научи ли имената?

– Да.

– И на четиримата ли?

– Какви четирима. Тъкмо четиридесет.

– Така ли? И на мен се обадиха 12.

Те, милионерите, любезно се навъдиха много. Те и наляво и надясно се хвалят. Нека има и такива, за разлика от другите, които тихо в това бурно време използват късите вълни и станаха баслословно богати в нашите бедни бургаски мащаби.

А ти, драги читателю, ако научиш някои имена, прати ги в редакцията. За по-лесно, подреди ги в списъка по азбучен ред.

 

 

МАЙСКА ВЕЧЕР – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

В ЕДНА МАЙСКА ВЕЧЕРЪ .pdf link – за сваляне

– репортаж.

Бегли размишления върху реализма и романтизма, когато от трапезата се усмихва каракачанското сирене

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6153, 9 юни 1942

 

Натовареното със звезди небе увисва над смълчаната земя. Сините светлини се люлеят успокоително над нея. От топлите води на рекичката се дигат копринените гласове на жабите, които замрежват с нежни нишки синкавата тишина. Морето облъхва хлад. Замята диша леко след душния ден.

Насядали пред хижата, ние пълним гърдите си с ментения въздух, а долу тихо скърцат селските коли.

Хей, Ваньо, намери ли мляко?

Ваньо оставя пълната кофа на земята и ляга на меката трева до нас.

– Да видите само какво мляко. Гъсто като масло, при това евтино като през сладкото мирно време. А най-важното… взех го без да правя опашка.

Последната дума ме върна веднага в града, който оставихме преди няколко дни. Неволно съпоставих тукашната тишина с нервните му трепети и разбрах разликата.

Трябваше да се съглася с превзетите поетеси, които още в мирно време бягаха от живота и бленуваха за осамотението, като досаждаха с блудкавата албумна романтика. Техните малки нежни сърца се разпукваха лесно от циничната грубост на всекидневието и потъваха в копринения пух на бляновете.

Но тук, в тази необичайна за града тиха и красива вечер, когато човекът смирено се претопява в ефирността на космоса, настава момента на неизбежния преврат на идеите. Тук и най-верните рожби на нашето материалистично време стават романтици и започват да мислят като споменатите поетеси. Тогава и те разбират, че въпреки всичко песните за луната и звездите не ще отживеят никога.

Лекарите установиха недвусмислено, че след войната умопобърканите и болните на нервна почва ще са повече от убитите. Това е много лесно обяснимо. Малко са нервите, способни да издържат великото напрежение, след което изпод развалините и дима ще се роди новия свят на правдата и равновесието.

–––-

Кабата е приготвил осветлението за тази вечер. В столовата на хижата е наредена завидна трапеза, където се усмихва пресно каракачанско сирене. Един прегракнал грамофон върти някаква плоча, от която се разлива сладкия глас на певеца:

…La donna est mobile…

Звуците минават през открехнатия прозорец и се дигат към звездите, които все така миловидно трепкат над заспалата земя.

Сините им светлини сякаш се мъчат да предадат морза на космоса:  и войната, и страданията, и щастието, и самия човек са преходни, а ние сме вечността.

Някъде се обажда щурец, но се плаши от тропота на колите и млъква…

Отманли – хижата, май 1942.

Ат. Джавковъ

ИЗТОЧЕН ВЯТЪР – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“.

ВЕДРИН МОРЯНИН

И З Т О Ч Е Н  В Я Т Ъ Р  .pdf link – за сваляне

                                  На Иван Бояджиев

 

Малкото морско градче изживяваше тревожни дни. Връхлетя го лош вятър. Много мрежи бяха изкъсани и много лодки изчезнаха в незнайни посоки. Рибарите от околностите се прибраха в тъмните кафенета, отначало замислени, после не се дигаха от картите и по цели нощи из уличките се чуваха пиянските им гласове. Ставаха и побоища. Мрачните дни, които идваха, сякаш лягаха върху лицата им – сгърчени и брадясали, а в замътените им очи се оглеждаше самата буря.

Кочо се напиваше до смърт.

– Ще пия докато морето утихне и духне източния вятър. Тогава ще се махна от тук… Светът е широк, по него има и добри хора.

Капитанът на рейсовото корабче, който седеше на неговата маса, поклащаше мълчаливо глава. Той го съжаляваше. Да работиш толкова години като грешник и след като си се замогнал, вятърът да смете в една нощ всичките ти мрежи, да те направи отново нищо… При това в градчето се говореше усилено, че Кочовата жена използвала продължителните му пътувания по морето и отваряла на моряците от поста. Капитанът се помъчи да го утеши.

– Слушай, барба, не пий толкова. Всичко не е загубено. Остава ти „Скорпион”. „Скорпион” не е малка гемия. Хората с черупки пари направиха. През лятото ще носиш чакъл към Бургас, на есен дърва или кюмур, пък и с паламуда може да стане хубава работа. А какво говорят хората, не слушай, чу ли! Те са лоши. Завиждат ти.

– Аз живея между зверове, капитане. Сигурно на света има и по-добри хора. Може пък да ги намеря.

Откакто бурята отнесе мрежите, мрачни мисли, зачовъркаха като свредли мозъка му. Там бързо порастна решението  да замине от това място, населено с хорска помия, където щастието зависи от ветровете.

Кочо знаеше отдавна, че жена му го лъже. Беше грозен и неприятен, а тя макар да не бе красавица, беше млада и пълнеше очите.

Понякога Кочо усещаше как у него се събужда нещо зверско. Той почна да предвкусва сладостта от отмъщението. Но успя да се въздържи. „Да духне веднаж източния вятър, ще качи и нея на гемията и ще изчезнат”. Без нея той мъчно би заминал. Нейните ласки му бяха нужни. Къде ще намери той друга жена?

Изведнаж реши да отиде в къщи. Ще ѝ разправи как смята да заминат, ще ѝ очертае красиви хоризонти и ще я склони.

Тупна капитана по рамота, разплати се и излезе.

Вън беше тъмно. Бурята неспокойно стържеше гнилите дървени къщи. Ламаринената табела на шкембеджийницата се люлееше и удряше ниската стряха.

Хладната морска роса накаца по запотеното му лице и той усети приятно освежаване.

Когато стигна уличката си му се счуха гласове. Двама души кривнаха към щаба. Ясно видя баретките им. Този път болката го прободе. Да ги настигне и да почне бой? Разбра, че е страхливец. Започна да се самоизобличава, но постепенно дойде до заключението, че само тя е виновна. У него бързо се обаждаше зверът.

Прозорчето ѝ угасна преди да натисне дворната врата. Топките на градинските хризантеми го чукнаха по лицето и той усети тъжното ухание на есенните цветя. Морето беше само на няколко крачки от къщата и вълните, които щурмуваха бреговите скали, го посипваха със соления си прах.

Дъсчените стълби заскърцаха под тежестта на тялото му. Открехна вратата и се вмъкна в тъмната стая. Запалената клечка освети леглото ѝ. Тя се преструваше на заспала.

Двамата са били непременно тук. Обстановката миришеше на грях. После… тези безпорядъчно разбъркани коси…

Поднесе догарящата клечка към лампата, но в последния момент я духна. После, спокойно, сякаш вършеше много позната работа, обви пръстите си около запотената ѝ шия.

На другия ден утрото дойде тихо и светло. Морето не беше още напълно успокоено, но бурята беше отминала. Природата се отпускаше като утолена плът.

Далече върху хоризонта, опитни рибари доловиха признаци на подемащият се източен вятър.

Ведринъ Морянинъ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6127, 6 май 1942 г.

ЗАБЕЛЕЖКА – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ЕДНА НАЛОЖИТЕЛНА ЗАБЕЛЕЖКА  .pdf link – за сваляне

(По поводъ художествената изложба)

Отдавна се говори за ревизия в литературата и изкуството. Ревизия, която да премахне някои вредни установености, да посочи здрави пътища на развитие и да извади на преден план истинските творци.

Не е изключено тогава последните да станат първи.

Точно на това важно време на по-голямо от всякога критическо задълбочаване и търсене – една подигравка, една плесница и върху ревизията, и върху елементарните изисквания на изкуството!

Това, за което писшем по-долу,би могло да се случи навсякъде, но кой знае защо ми се струва, че особено приляга на премилата ни бургаска културна действителност. И така:

Пред входа на девическата гимназия – афиш. На афиша един мистично приведен образ – цял-целиничък „Мислителят” на Роден.

Да не би случайно някакъв факир?

Не, просто художник! Художник, който прави изложба.

Да влезем.

По стените са накачени картини. В тях какво ли нещеш: – море, небе, езеро, къщи, градини. Дори има и разпенени вълни.

Отначало ви се струва, че се намирате в салона на някакъв ултрамодернизъм, на някой волнобесен импресионизъм.

Но, мислите си, в такъв случай детските картинки от третоотделенските училищни стаи биха оспорили първенството си с тези щастливи постижения.

Гледайте сюжетите: Охрид, Скопие, Прилеп, Бяло море – все мили български места. С какво заслужават присмехулното отнасяне тези скъпи светини? Така ли трябва да бъде показана красотата на непознатите ни кътчета?

Тогава решавате. Това не е изложба, а разпродажба на глупости, които не могат да погъделичкат дори и еснафския вкус, разпродажба с платен вход.

И се червите. Поставени сте в неловко положение. Сякаш някой ви е ударил плесница и ви се е присмял на публично място.

Писаното няма и капка злонамерен характер. Ако има упрек, той не е отправен към изложителя.

Упрек заслужава жалката ни културна действителност, в което няма закони против вредителски посегателства от подобен род.

Но най-виновни са така наречените „отговорни културни фактори”, , които никога не се обаждат, когато трябва.

Та нали те са самодоволните контрольори на духовния ни живот?

Говорих с няколко учители и художници. Всички се възмущават, но не намирали за нужно да се занимават с „рисувачи, които не знаят елементарните перспективни правила”.

Няма значение, че няколко работливи честни хора се мъчат да създават правилно художествено светогледане у бургаското гражданство. Няма значемие, че саботъори като споменатия разрушават изграденото, като развращават и без това незавидния художествен вкус.

Някога Христос влезе в храма и изгони търговците с камшик.

Днес храмът също е пълен с търговци.

Къде са отговорните?

Ревизията иде! Тогава първите ще станат последни!

Забележката е повече от наложителна!

Ат. Джавковъ

ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

А Т А Н А С   Д Ж А В К О В

В ЕДНА ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР  .pdf link – за сваляне

в-к „Бургазки Фаръ” бр. 5957, 7 октомври 1941.

Един шлифер излиза от „Малина” и тръгва към тъмносиния „Пакард”, спрян до тротоара.

Тъмно е. Невидимото небе изсипва дъжд. Един крак на „шлифера” потъва в малка локвичка. Чува се проклятие към общината. „Пакарда” се суква по дъждовитата улица и стрелка снопове светлина. Клаксонът прорязва мократа тишина. С леко полюляване машината спира пред гаража. След минута-две „Шлифера” е сред приятната домашна обстановка.

Но ние няма да спираме тук.

Разперили ръце, за да се предпазим от неприятните блъскания, бавно поемаме по невидимата улица. Дъждът се усилва. Капчиците ускоряват ритъма на тъжната мелодия.

„Къде ли свършва тротоарa?”… Кракът, оправен напред, хлътва в празно, ние усещаме това, но е вече късно. Не особено приятно сътресение.

Едва се тъмнеят грамадните фасади на зданията. През обкнижените прозорци страхливо надничат светлинки. Един файтон се търкулва надолу, няколко камиона профучават и се стопяват в тъмнината.

Желаете ли да продължите с мен, драги читателю? Дъждът ни завари без горни дрехи и единственият костюм от дървесина се измокри, но трябва да се напише репортаж. Тогава да продължим.

Големите къщи изчезват зад нас. Плахите светлинки, които виждаме, вече не идват от високо, а от дъното на обсипани с дървета дворове. Обущата не стъпят по тротоар и тялото е принудено да пази равновесие върху тесния, разкривен бордюр. Капките плискат наоколо в глуха музика. Не можем да видим калта, но едно погрешно настъпване ни напомня за нейното изобилие.

Фигурите, които се изпречват на пътя ни, идват внезапно, съкаш изникват от земята. Не мога да ги видя в тъмнината, но съм готов да ги опиша. Впрочем, от това няма да стане нужда. Вие също ги познавате или от писанията на многобройните „социални писатели”, или по простата причина, че живеете между тях.

Току що ми направи път един униформен боклукчия. Сега пък аз трябва да стъпя в калта, за да минат две деца, натоварени с денкове. Една каруца безшумно гази сред улицата. Чува се само гласа на каруцаря. Пресечка. Някаква батерия светва в лицето ми. „Нахалство”, мисля си, но когато светлината ляга покорно в краката ми, благославям и минавам като по килим. Благодаря на услужливия полицай и спирам до ъгъла. Малко повече светлина през прозорците, шум и пеене – кръчма. Влизам. Да спомена ли овехтелите от употреба „алкохолни пари”, „изпити лица” и „синкав дим”?

Един сух мъж разтегля стара, облепена хармоника и със слаб, ръждясал глас припява, а другите слушат, или никак не обръщат внимание. Груби, мръсни ръце хващат „тънкошийките”; към дъното на шишенцето се дигат патлаци и червената течност бълбучи по изсъхналото гърло на вечно неудовлетворената жажда.

– Хубаво ли е виното?

– Какво? Туй не е вино, а вода. Но к’во да правим, дава ни го на вересия.

Музикантът се приближава до мен и вади някакъв турски часовник.

– Продава се!

Не погледнах часовника, а продавача. Чак сега го познах.

– Чичо Стефане, ти ли си, бе!

Той не ме позна, но това не е толкова важно.

Знаете ли кой е бай Стефан вехтошаря? Един човек, който никъде не ходи без хармониката си и в чиито джобове можете да намерите най-различни стари предмети. Беден е като църковна мишка, дето се казва, но има девет деца и една стара скърпена къщичка. Месечните му доходи едва надвишават вашите разноски за цигари, но не забравяйте, че противно на лекарските настоявания, може да се живее и само с хляб. Впрочем, не е особено малко и числото на тези, които биха се радвали да имат и него.

Вратата се отвори и дъждовните какпки заблестяха. В кръчмата хлътнаха четирима младежи-работници. Започнаха да се черпят. И понеже престорената учтивост, с която се явяваме навсякъде, тук стана съвсем неуместна, аз подслушах разговора им. Какво могат да говорят младите?

Разбира се за любовта. Но не за любовта, която се ражда в танца, върху меките килими под звуците на нежна музика, а за онези първични трепети на сърцата, които казват „да” сред свистенето на каишите и шума на фабричните помещения. Едно такова „да” сред свистенето наполучил механика Пенчо и сега черпи. Да му е честито!

Ето излиза един присвит, окъсан мъж. Тръгвам подире му и го заговарям. Под мишницата си носи хляб.

– Четири деца са в къщи. Трябва да се  нахранят. Едното боледува и май няма да го бъде. Отде мога да купувам лекарства с моите четирийсе лева надница. И жената, чувам, оплаква се… то аслъ нейните болести край нямат, ама да имах средства няма да ги оставя такива да се мъчат. Обичам ги и ми дожалява като страдат, но – сиромашия. Излиза ли се с нея на глава? То добре, че си направих една стаичка зад техническото училище и спим натръшкани на пода.

Бях мокър до кости и не можех да продължавам. Сбогувахме се.

Спомних си за „Шлифера”, за бай Стефан, за Пенчо и си представих шест души натръшкани върху пода на малката стаичка.

В тъмнината на крайградската улица изплава мрачния образ на Шопенхауера. Той се усмихваше горчиво и показваше към безредно нахвърляните в калта хижи. Припомних си думите му: „Сборът на страданията надминава сбора на наслажденията. Следователно, нашият свят е най-лошият от всички светове, които можем да си представим”.

ЦИГАНИТЕ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЦИГАНИТЕ  .pdf link – за сваляне

Репортаж от А. Дж.

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5928/39?, 1941.

 

Утро. Над града виси едно снишено, неподвижно небе – тежко като сив/син метален къс. Загърмяват рулетки. Един бръз „Крайслер” фучи и бучи по опнатите прави улици. Гумите му съскат като настъпани змии по излъскания паваж. Зън… Зън… Зън!… – чува се хлопката на буклучийската кола. Един мършав буклукчия храчи и обръща кошовете за смет. Пред магазините пръскат с вода. Из невиделица долитат кресливи вестникарчета. По кафенетата и кръчмите вече гърми радиото. Ранните посетители са навели глави и слушат новините: „Берлин, 23 август (ГТА). Германските пехотни части, действащи в сектора на Одеса, завзеха важни стратегически точки. Двете железопътни гари”… По терасите на големите домове хвърчат прах и перушина. Набитите ръце на ранобудната слугиня нанасят здрави удари. Пресечено-пресечено долита: „Сложи главата си на моите гърди”. Долу вика млекаря. Подир него претруполява магарешката каручка на зарзаватчията. Пазарлъци. Вратите на полицейския участък се отварят и няколко „гавроши” виждат наново светлината.

Върху тротоара на един ъгъл е изнесен кош смет. Най-отгоре са сложени няколко дебели динени кори, по които има следи от съблазнителна месеста червенина. Рояк ранобудни мухи са се залепили по тях и смучат сладко плодовия сок. Спокойствието им е нарушено. Една мръсна черна глава с широко отворени очи изниква до коша. Две малки мършави ръце разтягат черни ноктести пръсти и обгръщат корите. Мухите бръмват недоволно наоколо. В следния миг две редици бели бисерни зъби се впиват в сочната червенина и оставят бразди. Притичват още два хищнически настроени гризача. Плячката се поделя.

Рустем, Амед и малката Ханам не считат за необходимо да избършат устата си, а внимателно проучват съдържанието на коша. Едър миризлив прах се полепва  по мокрите лица, но те не обръщат внимание и бързо унищожават остатъците от трапезата на „хората от високите къщи”.

– Знаете ли къде живеят Рустем, Амед и Ханам?

Успокойте се! Във всеки случай не близо до вас.

Днешната модерна администрация никога не би допуснала подигравка с вашите естетически установености.

За това, и може би за ред други причини, Рустем, Амед и тените подобни живеят извън града.

Наистина, да живее човек до циганите не е особено проятно. Дори е толкова неприятно, че ние предпочитаме съжителството на спекуланта, рушветчията, шпионина и политическите въжеиграчи, пред тяхното.

Всички циганчета, които цял ден срещате по улиците и които ви се натрапват с просията си, всяка сутрин и вечер минават моста, който съединява града с индустриалния квартал. За техните къщи не можеш да кажеш дори, че  приличат на кибритени кутийки, защото са бедноскърпени шатри или сламени „африкански” колиби. Техните обитатели притежават изненадващо тъмен тен на лицето си и от него биха се възмутили и най-големите стоици за плажното почерняване.

Циганското поселище се намира в мочурливото пясъчно пространство пред салкъмовата горичка, току до самото море. Лятно време тук е непоносимо горещо, а зимно време морският вятър духа така дръзко, та не е чудно, дори тези прословути търпеливци да се оплакват от студено. При малко по-значителна стихия колибите плават във водата и малките се давят като мишки.

В една от шатрите ивее мургавата Язмир. Тя е някогашна красавица. Сега е стара. Полицията има сведения, че при нея и се освобождават от тежестта на изкупеното временно удоволствие. Може би сведенията са верни. Но в едно съм сигурен: никога няма да я хванат. Язмир е умна и хитра.

Тя дълго ми е говорила за живота на катуна им. Аз научих много истории, завидно романтични, от добрите стари времена. Съжалявам само, че Язмир има беден запас от български думи. И за друго съжалявам: да имах само перото на един К. Константинов!

Един факт ми направи силно впечатление. Вие знаете колко мрачно и подтиснато минава времето вечер в една чиновническа къща, да речем. Всички сядат на трапезата и като че нарочно развалят настроението си с приказки за неплатена полица, наем, електричество, после заговорват за икономии, за скъпотията и го обръщат на караници и плач.

Има ли по-бедни хора от циганите? Защо в техните къщи тогава не стават подобни сцени? Защото широка и търпелива е българската душа. Волните им сърца пеят и когато са сити, и когато са гладни.

Аз присъствах на една рядко идилична нощна картина. И сега още виждам как окъпаната луна изплава от морето, как топлата морска нощ стопи сърцата в един екстаз и като по даден знак целият катум се събра пред главната шатра.  Една Айша се завъртя и омота жадните погледи във вихрен пластичен танец. Ударите на дайретата отекнаха и разбудиха заспалата тишина. Наоколо всичко стана блян и екзотика.

Този цигански катун е издънка, бедна останка от нещо величествено, голямо, красиво, почти забравено, което се мъчи да възкреси славните мигове на миналото.

Сега живеем в тежки, непоносими времена. Може би ще стане по-лошо, а ние сме разглезени деца на една напълно сериозна епоха. Ще намерим ли сили да ги преживеем без охкания, без хленчения?

Спомнете си това, що прочетохте за циганите!

НАЖЕЖЕН ПЯСЪК – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ПО НАЖЕЖЕНИЯ ПЯСЪК   .pdf link – за сваляне

РЕПОРТАЖ от А. Дж.

 в-к Бургазки Фаръ бр. 5924, 26 август 1941.

 

 

Спомнете си човека!

Но не днешният, а онзи, дивият бродник от предисторическото време, в чиято първичност пулсира силата и грубата животинска наивност. В девствените декорации на младата земя, той победи зверовете, благодарение съгласуваните усилия на мускулите и малко по-големия си разсъдък. Той не можеше да говори и се рабираше с членоразделни звуци, но не познаваше туберколозата, ишиаса, бъбреците, болестите на сърцето, сифилиса и разните други всевъзможни болезнени симптоми на лекарската лаборатория. Той благоговееше пред огъня и слънцето, и ние му се надсмиваме, но той беше доволен от боговете си. И беше щастлив.

Погледнете днешния човек.

Няма значение дали носи английско двуредно сако, груби селски дрехи, или окъсана работническа риза. Той е еднакво жалък. Гордият скитник, орелът не съществува вече. Вместо него – прегърбен писарушка, треперещ търговец, у когото единственото живо нещо са очите, туз или банкер с изкуствени зъби и разширен стомах. Вземете дори борците и атлетите, които умират преждевременно от уморени сърца.

Като си помислим само как допирът с най-невинния ветрец докарва хрема, как се страхуваме да спим при отворен прозорец, а зимно време, опаковани в пуловери, балтони и ръкавици приличаме на колети, неволно си спомняме с тъга за нашите прадеди.

Но ще кажете: Стига тази изтъркана тема! Дайте ни информации!

Тази изтъркана тема ми влезе в главата, когато се изтягах на плажа и наблюдавах потъмнелите тела, които жадно разтварят пори и пият слънце. Тук, на плажа, като че пред очите се разгъва една от онези екзотични картини на предисторическото време.

На длъж край тъмнозеленото море се е разстлал нагорещен пясък, а по него се изтягат дръзко разсъблечени тела. Отгоре виси едно платинено слънце и пилее в неземна разточителност ту приятно-топли, ту до парливост горещи и ослепителни лъчи.

Хората лежат, съзнателно или не, те се наливат със здраве, мечтаят, смеят се, играят и плакнат очите си с невидими струи на нехайно разкритата красота.

Пясъкът и морето подаряват ласките си, както на хармонично развитото евино тяло, както и на грозният до уродливост болник. Природата не познава предпочитания. Това е едно от най-голямитя ѝ величия.

Край морето всеки намира забавление.

За онзи бронзов Аполон, например, няма нищо по-скучно от плажа, ако до него не се намира някое красиво създание. Той е тъкмо онзи тип, вплита гостенките си и после, когато си заминат, те дълго въздишат за лазура и за красиво преживените мигове сред сладост и забрава. Този тип най-невинно създава рогоносците. Той е неизбежният герой на модерните курортни разкази.

Тук са и остриганите отпускари. Техните гащички не са вълнени, телата им не са шоколадово тъмни, а катранено черни. Те са най-радостните и се плискат като децата на плиткото.

На черния (най-лековитият) пясък лежат група слепци. Ние ги отминаваме, в повечето случаи не ги забелязваме и мислим: горките, защо ли живеят! А в момента може би са по-щастливи от нас.

Забавлението е най-относителната работа. Докато едни след най-хубава разходка с яхта не са доволни и търсят нещо по-значително, други като че са на седмото небе при играта срещу вълните.

– Госпожице, ще ме придружите ли до „канарата”?

– Не зная да плавам.

– О, аз ще ви науча само за три дни.

– Благодаря! Утре си заминавам.

Какво, мислите, че голият Казанова е обезсърчен? Ни най-малко! След един час тя се съгласява да отиде вечерта с него на дансинга.

На една страна са насядали  няколко плешливи глави. Запотените им кореми се надигат тежко и лъщат под слънцето. Това са „стратезите”. Тук политическите спорове са най-сладки.

По-нататък са насядали младежи и говорят за есенните изпити. Една морска сирена в лек бял костюм пристъпва край тях. Един по един надигат глави.

– Нова е. Мисля, че е от Пловдив.

– Вятър… от Ямбол е. Продава фасони, пък човек да почне да разказва…

– Бива си я!

– Какво разбираш ти бе! Най-хубавата е Х. от София… Ех, да избираха царица на плажа!

– Какво, разправят, че на есенните щели да късат?

– Бабини приказки! Положението е едно такова… Всички ще ни минат!…

– – – – – – – – – – – – –

Неусетно и красиво протичат миговете върху нажежения пясък. Човечеството отдавна се е изродило. Не е ли плажът нещо като събуждане, като отглас на призива „назад към природата”? Не напомня ли голотата първичният живот на волните предисторически скитници?

Изпийте до дъно чашата на удоволствие и здраве, които ви поднасят морето, горещият пясък и слънцето!

А. Дж.

НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ – 1+2, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ПАТИЛАТА НА ЕДИН НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ

  .pdf link – за сваляне

Не само хората взимат ваканция. На път за… земята. – Моля, купоните ви! – Утре ще бъдете разстрелян! Безжичният телефон не работи. С репортерския бележник в кипежа на събитията.

  в-к Бургазки Фаръ бр. 5915, 15 август 1941.

 

1.

Сгорещи се и под синьото райско небе. Над ширните небесни градини се понесе на люлки – на люлки душен нажарен въздух. Ангелчетата подхвръкваха лениво и вече не палеха с охота лулите на праведниците.

Един ден дядо Господ ги повика и им съобщи, че им дава петнадесетдневна ваканция, която могат да прекарат по разните планети.

Когато научиха, че на Палавото се паднало Земята, другите ангелчета го погледнаха завистливо. Но не с такава като човешката завист, а друга – ангелска. Копринените крилца на Палавото потрепераха от радост. Всички нарамиха Божията благословия и тръгнаха.

Палавото полетя към Земята. След дълго пътуване, долу лъсна синята повърхност на морето. Стана му весело и реши да си намокри крилцата в хладните води. Тъкмо ускори спущането си, когато някакъв страхотен шум го изплаши и накара да се издигне наново.

Няколко ята от огромни непознати птици се плъзгаха по утринния ведър въздух, но граченията им бяха толкова зловещи, че напомняха хаотични адски шумове.

Овладяха го страх и любопитство. То сключи безжичния си телефон с един от помощниците на Господа.

– Приближих благополучно земята, но срещнах едни грамадни, непознати птици, които, право да си кажа, ме изплашиха.

– О, това са самолети, които се връщат от нощна бомбардировка. Щом преминат, слез без страх на земята.

Ангелчето се спусна в един чуден крайморски град с хубави бели къщи и палми по протежение на брега. „Ето едно място за лятна почивка”, си помисли то и се превърна в обикновен човек.

Наоколо фучаха автомобили, а край него бързаха мъже и жени. Последните бяха прелестни с разголените си гърбове, които лъщяха в шоколадово обаяние под наклонените утренни лъчи.

Сърцето му заби в нежни непознати трепети. Огледа се и като сравни старомодното си облекло с това на заобикалящите го мъже, реши и влезе в първата дрехарница.

– Моля, купоните ви – го подкани продавачът, след като уви покупките.

– Какви купони? Аз си плащам!

– Не може без купони, сега е война!

Небесния човек си спомни, че войната означава проливане на кръв и погледна учудено:

– Тук… има ли черкви?

– Има, разбира се, нашата катедрала е една от най-хубавите в света. Но за какъв дявол ме питате и ме откъсвате от работата? Препоръчвам да вземете костюма, защото няма дървесина и е по цените на 1940 година.

Божият пратеник излезе да си търси купони. На един ъгъл го спря човек с внушителна външност и най-безцеремонно стовари ръка на рамото му.

– Виждате ми се непознат. Личната ви карта!

– Нямам подобно нещо.

– Хъм!.. тъй значи. За кои работите?

– Аз не съм от никои, т.е. искам да кажа…

– Вървете пред мен!

– Но аз съм тук на почивка.

Тежката врата на затвора проскърца и се затвори зад гърба му.

– Утре сутрин ще бъдете екзекутиран – чу от един пълен господин, вероятно някой от началниците.

– Ало, дайте ми небето – изсъска пак безжичния телефон. – Не мога да разбера. Уж съм на почивка, а в настоящия момент се намирам зад железата и утре ще бъда убит.

– Ще наредим – обадиха се от небето – взели са ви за шпионин.

– Благодаря… Апропо, какво е това шпионин?

– Човек, който предава една страна на друга. Има хора, които работят против собствената си държава.

– Та това е чудовищно! Как е възможно!

– На земята всичко е възможно.

– Извинете, не може ли да ме преобразите в човек, който най-малко пострадва от земните катастрофи? Искам да бъда спокоен.

„Гласът от горе” не можа да отговори веднага.

– Най-осигурените хора са дипломатите, но те свършват или в лудницата, или предивременно оставят поста си. Най-добре ще е да ви превърнем в журналист. Не забравяйте, че след 15 дни ще ви искаме обширен репортаж за събитията на Земята. Пожелаваме ви успех и ви очакваме с интерес.

В полунощ сирените завиха тревожно. Небесният пратеник видя през малкото прозорче една рядко феерична гледка, придружена със страхотни тонови илюстрации. „Това вече е нападение”, си помисли той и извади репортерския бележник.

Голяма бомба падна наблизо и събори един от килийните зидове. Необикновеният журналист беше свободен.

Той се измъкна и тръгна да събира големия си репортаж.

Трябваше да посети целия свят, включително и онази малка страна, която на небето бе известна като „Страна на розите”.

Какво стана по-нататък, ще видим в един от следващите броеве.

А. Дж.

ПАТИЛАТА НА ЕДИН

НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ

 

Помощта на третата величина. Как австралийските наемници научиха „ла-конга”. „Бомби над Лондон” – най-новата джаз-мелодия. С аероплан към Америка. Сър Уел телефонира. Към „Страната на розите”.

 

в-к Бургазки Фаръ бр. 5922, 23 август 1941.

 

2.

Небесният пратеник беше справедлив. Такава справедливост и истинност той искаше да има в репортажа му, затова си купи един моден радиоапарат и заслуша съобщенията на двете неприятелски страни.

Безкрайно озадачен остана, когато и от двете станции предаваха еднакви и едновременни победи. Когато реши да изчисли броя на свалените самолети, той остана неприятно изненадан от знанията си по математика. За изчисленията му беше нужна трета величина, но трябваше да наруши законите на най-положителната наука. Отказа се от намеренията си, качи се на аероплан и реши да опознае света. Пред него бе разгъната подробна карта.

– Коя земя се намира под нас? – обърна се той към пилота.

– Индия – бе лаконичния отговор.

Безжичният телефон влезе отново в работа.

– Ало… Ало… дайте ми сведения за Индия.

„Гласът от горе” покорно занарежда:

– Най-богата страна на земята. Там 400 милиона треперят от 50 хилядна войска на Албиона. Изглежда, че не всичко в нея е змии и факири, щом е обявена за най-важната колония на последния. Тя е родила един ексцентрик-мъченик, който не се храни по цели седмици, само да омилостиви английските дипломати – напразно и смешно усилие, което дава само куриозен материал на всички световни вестници… Приготви се да чуеш всичко за Англия! Щом знаем за нея и за колониите ѝ – знаем за целия свят.

– Как е възможно? Какво е Англия?

– Самата те – родно парче земя сред морето, обвито в дим и мъгли. Там живеят 40 милиона души и няколкостотин лордове… Слушай, в момента Англия не е най-важното. Сега целият световен интерес е насочен към Америка. Замини натам! Иди в Белия дом, при неговият вечно усмихнат обитател. Той има една от най-богатите колекции на пощенски марки и най-хубавата яхта. Всеки вторник чете по един криминален роман, всяка сряда пише по една глава на криминален роман. В четвъртък приема журналисти, в петък рибува, в събота и неделя почива…

– Но кога управлява?

– Кога управлява ли? Но ти забравяш, че това става в Америка.

– Сега си спомням. Това е страната, за която всички говорят, че ще се намеси…

– И тук мислим тъй. Засега тя усилено праща артисти от Бродуей за забавление на английските войници. Като резултат, австралийците танцуват отлично най-новата версия на „ла-конга”. Оригиналността на американците няма края. Те са приготвили на плоча най-новата джаз-мелодия „Бомби над Лондон”, която е добила завидна популярност.

Докато се водеше този разговор между Небето и Земята, аероплана се плъзна над внушителните небостъргачи. Но не това беше неговата най-крайна точка. Той запърка към градът-градина, в който се намира сградата с белите колони.

Необикновеният журналист слезе и веднага потърси свои колеги. Съобщиха му, че всички са на брега и очакват завръщането на президента, който се срещнал сред океана с първият човек на Англия.

На другия ден всички журналисти стенографираха думите на коментатора на „Колумбия бродкастинг систем”. „Небесния пратеник” се приготви за най-интересното съобщение, което може да роди срещата на най-първите хора. Какво беше разочарованието му, обаче, когато маститият коментатор занарежда: Г-н Чърчил се яви в синя моряшка фланелка, с обрулено и обгорено от вятъра и слънцето лице. Пурите му бяха марка „кайдл” и т.н. и т.н.

По лицата на американските му колеги светеше истинско удоволствие, сякаш имаха в джоба си репортаж от ада.

„Небесния пратеник” се спря пред една телефонна кабина. Сър Уел, редактор на „Чикаго трибюн” предаваше нервно последната вариация на съобщението си: „Дъщерята на Чърчил отхвърли и четвъртото предложение за женитба. Скоро ще науча името на заведението, където танцува.”

Необикновеният журналист не желаеше да слуша повече. Той мислеше за друго. Нали Англия е владетелка на могъща империя? Защо първият ѝ човек не си стои у дома, а минава хиляди мили за срещи? Той реши да погледне на работите под ъгъл от 100 градуса, затова взе една хронология на събитията и ги проследи. Ето, тук пише Чехия и кръст. Тя е значи първата жертва на Англия. По-надолу следват: Франция, Полша, Гърция… Югославия. Случаят с последната му се видя най-чудесен. Той мълчаливо се съгласи, че е имала най-глупавата дипломация.

Но нещо съвсем незначително го бодна в очите. От камарата на общините заплашват България…

„България! Не беше ли това една малка държавица, която на небето се ползваше със симпатии, заради безобидното си съществувание и розите, които цъфтяха в нея?”… Нещо, обаче, му подсказа, че сигурно бърка сметките на някои велики сили и той реши на другата сутрин да потегли към нея.

А. Дж.

БУРГАЗЪ ЧЕТЕ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

А Т А Н А С Ъ   Д Ж А В К О В Ъ

 И ВСЕ ПАК БУРГАЗЪ ЧЕТЕ…   .pdf link – за сваляне

РЕПОРТАЖ

в-к „Бургазки Фаръ”, бр. 5898, 1941.

– В библиотеката ли?… Ти не си с всичкия си! Какво ще правим там?

– Репоратаж!

– Не можа ли да намериш нещо по-интересно?

– Да не предпочиташ интервю от махараджата?

Приятелят ми ме последва неохотно. Блазнеше го само мисълта, че ще разгледа вестниците.

Изправям се пред вратата на библиотекаря, където разчитам: „Искай свободно справки и услуги”.

Влизам!

Човекът със смеещите се очила, един от много заетите хора в града ни, беше като никога сам. За мое щастие не влезе никакъв човек, не звънна телефон, а на масата му не лежеше книга за рецензия.

– Искам няколко сведения за читателите на „Бургазки Фаръ”.

В кристално чистите стъкла на очилата светна познатата усмивка.

– Кога е основана библиотеката ви?

Бащата* на „Сребърни везби” говори. В гласа му има доволни нотки за завършеното дело. Кой знае, може би и гордост.

Меркантилният Бургас има една от най-първите библиотеки в страната.

Знаете ли какво значи това?

Бургаската обществена библиотека е основана преди около 45 години и има едно разнообразно книжно имущество, което изпълва страниците на 13,000 тома. Тези томове не биха изпълнявали дори една малка част от предназначението си, ако нямаше оня ред, който е систематизирал и подредил и най-малкото книжле на мястото му. В това отношение, библиотеката прави чест на уредника си.

Последният е въвел интересни практически помагала, с които се следи движението на книгите и може да се прави всеки две седмици баланс, докато другите библиотеки с голяма мъчнотия и съмнителна точност правят такъв само в края на годината.

Обстоятелството, че и другите библиотеки са побързали да се възползват от нововъведенията, говорят за тяхната практическа стойност.

Още много интересни работи ми каза човекът със смеещите се очила, но те не интересуват нито вас, нито мене, а са от значение за библиотекарския апарат, който се стреми да услужи винаги бързо.

Сбогуваме се с библиотекаря и поглеждам обширните рафтове с наредените книги. Ето, от там, може би, ме поглеждат грозните очи на вечно търсещия Шопенхауер. На онази редица, може би, винаги търсеният Едгар Уолес се надсмива над смирения Русо. В стаята се носи дъхът на печатарското мастило, което мирише на философия, нежни поетически трепети и суха наука.

Ето къде човек може да се почувства истински щастлив.

В салона няколко малчугани чакат ред да получат любимата си книга. Поглеждам картата на един от тях: „Конникът без глава”, Стас и Нели”, „Водната пустиня”, „Тигърът от Аризона” и др.

Пренасям се в юношеските си години. Спомням си как моите любими писатели бяха успели да запалят в мене копнежа по пътешествията. Детското ми въображение си представяше Африка – мистичната забулена земя, като един многожелан несбъднат сън. Колко странни ни се виждат сега детските блянове.

Тук се пази пълна тишина, защото в съседното помещение е читалнята. Не така мислят, обаче, онези леконакъдрени, начервени представителки на нежния пол. В това се убедих, когато току до ухото ми прозвуча тънкото сопраново гласче на една от тях.

– Искам нещо от Пиер Лоти!

Няма „моля”, няма „ако обичате”. И ако сте на мястото на помощник-библиотекаря, бих ви препоръчал да изпълнявате по възможност в най-скоро време поръчките, защото хубавите лица лесно погрозняват и помрачават от необещаващото кисело гърчене.

В картата на тази госпожица не посмях да надзърна, но предполагам, че наред с Достоевски, там щях да срещна парадоксално-циничния Питигрили, нежно-лиричния Яворов и ефирно-копринения Дебелянов.

– Защо си закъснял тъй много? – обръща се помощник-библиотекарят към един прогимназист.

Оня навежда глава и не продумва. Една поправителна глоба не би била особено приятна. В такива случаи най-изкусно лъжат гимназистите.

Добре, че си спомням за тях. Те са утрешните интелигенти. Каймакът на нацията. Какво ли четат?

Изтеглям на слуки една карта. „Любовните похождения на Казанова”, „Пиратите по Темза”, „Среднощното нападение”. Да изброявам ли още?

Слава Богу, на новоизтеглената карта прочитам: „Унижените и оскърбените”, „Антология на българската литература”, „Разкази на Елин Пелин”, „Мировата скръб” и др. Значи има различни гимназисти.

Влизам в читалнята. Лятното слънце струи на потоци по масите, вестниците и плешивите глави на двама-трима пенсионери. Горещо е. От стените поглеждат отегчено лицата всички български писатели и се чудят на няколкото търпеливи посетители, които разглеждат вестниците и списанията.

Влиза младеж с метнат на рамо бански костюм. За него е станало навик, всеки ден преди плажа да се отбива в библиотеката. Не е ли това най-разумното използуване на ваканцията?

Бутам приятеля и излизаме.

Читалищната градинка е изпълнена  със стотици деца. По бузките им шари слънчевото здраве.

– Знаеш ли, че Америка ще се намеси?

Не отговорих нищо.

Ат. Джавковъ

==============

*Стефан Станчев, български писател и читалищен деец, е роден на 07.04.1907 г. в гр. Казанлък. Завършва търговска гимназия в Бургас през 1927 г. и библиотечен курс в Казанлък (1934) и Ловеч (1935). Работи в библиотеките на Бургас и София. Редактор на “Български книгопис” (1945-1948). Главен редактор на сп. “Турист” (1956-1978). Член на СБП от 1941 г. Публикува около 30 художествени книги, сред които стихосбирките “Поломена стрелка”, “Дружба”, “Тракийски песни”, “Моряк” и сборника с есета “Сребърни везби”. През 1949 г. издава “Библиотечно ръководство”. През 1987 г. в изд. “Български писател” се появява сборникът му с есета и пътеписи “Зелени ветрове”. Умира на 28.09.1991 г.

В ТЪРСЕНЕ НА ТЕМА – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

В ТЪРСЕНЕ НА ТЕМА  .pdf link – за сваляне

Драскулки

В същост това е стара, много стара тема. От липса на сюжети са страдали и велики писатели, и много вестникарски драскачи като моя милост. В търсене не тема един американски журналист написал най-хубавия си репортаж. Но какво мога да напиша аз, сред най-голямата горещина, в един град, където освен спекулантски афери и безвкусни тревожни слухове, интересуват само разните комюникета на телеграфните агенции?

Имам един приятел, който след политическите спорове обича най-много парадоксалните словозаключения. Щом ме срещна, той дигна многозначително пръст и избъбри най-многозначителния парадокс:

„Затъмнението ще ни позволи да видим много работи, които на светло стават скрити”.

На втората затъмнена вечер случаят ме задържа по улиците до „малките часове”. Когато минавах по „главната”, не без почуда забелязах, че от процепа на една изба струи малка светлинка. Над избата – спуснати рулетки и фирма – една прочута фирма в града ни.Каква ли важна работа е накарала шефа да остави мекото легло и да слезе при влагата? Не зная как, но тази светлинка, сам сама сред зиналата тъмнина, ме накара да си спомня парадокса на приятеля си.

Но да оставим това. То не е толкова важно.

Знаете ли, че мадам Фифи е основателно загрижена напоследък? Рунтавият ѝ Пепо е нещо неразположен и най-упорито се отказва от порциите шоколад. А това е до голяма степен нещастие. По-голямо от нещастието на господин Тото, който не може да си извади медицинско за консумацията на бял хляб.

Приятелката К., пък, не можа да посети абитуриентския бал. Тя дълго плака за това. И днес очите ѝ са подпухнали и зачервени. Но какво да се прави: за хубавата бална рокля бяха нужни един чифт модерни и леки обувки. Баща ѝ нямаше пари, но взе назаем и в навечерието на бала обувките бяха поръчани.

Всичко обещаваше да мине красиво. В най-лошия случай – най-малко един флирт.

Когато научи, че обущарят е интерниран за укриване и е в пълна невъзможност да довърши обувките, тя се приготви за припадък, но в последния момент се отказа и се задоволи само с плач.

Приятелката К. е модерно момиче, затова дори не помисли да се яви на танц с грубите ученически обувки. Сълзите ѝ намокриха дългоочакваното „Свидетелство за зрелостъ” и под грижливо написаното „добър” се отбеляза първото разочарование при първата стъпка в живота.

Исках да пиша повече за този бал, но трябваше покрай трагедията на Мимито, който танцуваше с таралежообразен алаброс да спомена още много подобни трагедийки, в които герои стават вече и господа преподавателите.

Така например един от тях не знаеше стъпките на румбата и я караше като фокстрот.

Ето къде учители и ученици биха могли да си разменят местата.

Като продължавам търсенето на темата, слизам по върволица стълби и спирам до мястото, където мъже и жени по бански костюми се препичат като гущери под лъчите на слънцето.

Плажът е станал вече най-удобното място за лятна политическа клюкарница. И аз бих посъветвал г-да уредниците му, когато ще го рекламират, да пишат между другото: „… гордостта на курортния Бургас е хубавият лековит пясък, който заедно с летовищните удоволствия ви поднася и последните бивалици и небивалици  по разните фронтове”.

Така рекламата ще бъде много в духа на времето.     А. Дж.

БОРЮ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

БОРЮ  .pdf link – за сваляне

разказ 1941.

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5887/ ?? юли 1941

Срещах го често в пристанището. Стоварвах ръка върху рамото му, а кафявите му очи ме поглеждаха с умора.В мътната им дълбочина лежеше винаги едно неоправдано безразличие към хората.

– Кога ще бягаме?

– Не ме закачай! Остави ме на мира.

Вземах сериозен вид. Той се укротяваше.

– Остави се. Вчера изтървах гръцкия. Сприятелих се с готвача. Да вземе, че да дигне котва рано вечерта. Малшанс!

Започнах да го утешавам:

– Нищо, скоро идва английски. Ами къде смяташ да ходиш?

– Където и да е. Тук се задушавам вече. Получих писмо от Лисицата. Той ме чака в Марсилия.

Минаха няколко месеца, през които не срещах Борю. Най-после го видях с група работници на един камион. Стоеше на страна от другарите си. Може би защото му се подиграваха. Махна ми с ръка:

– О кей!

Камионът профуча и се изгуби.

Зимата прибра окъсания си багаж и се приготви за дълъг път. Още бе твърде рано, но въздухът миришеше на пролет. По небето се търкаляха разпилените облаци и то ставаше все по-синьо. Животът си течеше спокойно и без сътресения. Само вестниците тръбяха за някаква братоубийствена война в Испания.

Аз обичах да ходя в кафенето на пристанищния квартал. Там, на топло около печката, се събираха барабите. Зимата ги беше омърлушила, но затоплянето на времето запали дръзки пламъчета в очите им. Такива пламъчета имаше и в кафявите очи на Борю. Той не играеше на карти и рядко издаваше присъствието си. Не обичаше барабите и настрани от тях броеше парите от продадените въглища. Те също не го обичаха. За тях Борю беше егоист и чужд на бохемския им характер.

Един ден бяха откраднати много въглища и когато полицията нахлу в кафенето, всички набедиха само него. Пуснаха го след пет дни. Беше отслабнал и тъмното му лице получи прозрачна бледност. Гърдите му бяха болни и след тази случка започна да храчи кръв. Стана още по-мрачен и зъл. В очите му изгаснаха пламъчетата за новородената пролет. В мътната им дълбочина легна мисълта за мъст. Легна и не се махна.

Единствен само аз можех да говоря с него. Ние бяхме станали приятели. Той знаеше за болестта си и оставаше в задименото кафене само когато беше студено.

– Искам да живея -– каза ми един ден, когато дигнатото платно ни носеше над вълните.

– Животът е хубав, дори когато ми тежи. Но аз не мога да разбера живота без пътуване. Искам да живея, за да видя света!

– Доколкото знам, ти си бил в Австралия. Защо се върна, а не остана там?

Видях как затвори очи.

– Заради жена!

Думите му паднаха съвсем неочаквано и ме развълнуваха. Той показа лицето си.

– Аз бях хубав, дори красив и бях обичан. Ако нямах пътуването в кръвта си, сега щях да имам семейство. Върнах се от Австралия, защото ми писаха, че съм станал баща. Не можех да оставя скъпите същества на произвола. Зачаках удобен момент да заминем и тримата. Имахме пари до Александрия. Там пропих и заиграх комар. Тя също се промени и я загубих завинаги. Единственият, който ме утеши, бе Лисицата. От тогава заскитахме заедно. Във Франция ни хванаха, но той успя да избяга, а мен върнаха в България. Сега работя по малко и чакам пак удобен момент.

И като се наведе над ухото ми – прошепна страхливо:

– В София има доброволско бюро за Испания.

Като че за пръв път срещах Борю. И днес още се чудя как ми се разкри, на мен, дето бях два пъти по-малък от него.

Хубавите пролетни дни отминаха и по стъпките им дойде лятото – знойно и лениво. Неколкократните опити на моя мечтател да се измъкне останаха безрезултатни. Последният път го хванаха и лежа цял месец. В началото на есента го срещнах пак. Гърдите му бяха хлътнали и в тях кънтеше металическия звук на суха кашлица. Показа ми писмо, в което на лош български се съобщаваше за кончината на Лисицата. Той беше паднал в бой за републиканска Испания. До последният момент вярвал, че се бил за свободата.

– – – – –

През мрачните декемврийски дни, когато бях свободен аз минавах край безнадеждно унилите вейки на болничната градина, към гръдоболното отделение. На един от креватите лежеше Борю. Дълго оставах при него и слушах думите му, пропити с копнеж по волните и далечни хоризонти.

Един тъжен и необещаващ ден, когато зимното небе се сниши и сграбчи мъртво вкоченялата земя, той угасна тихо и безболезнено. Угасна с отворени очи. В тях остана да пулсира само горещото желание за някакъв красив живот сред островите в топлите морета.

Ат. Джавков

в-к Бургазки фаръ, юли 1941.

ГЕНКО ГЕНКОВ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

ПЪРВАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗЛОЖБА  .pdf link – за сваляне

на Генко Генковъ

в-к Бургазки Фар, бр. 5883 – 1941

Някога живяхме в хубаво и спокойно време. Градовете не заспиваха с черна книга на прозорците и въздухът не миришеше на клюки. Тогава в меркантилния Бургас можеха да се видят дори художествени изложби.

Днес вече не е така. Нашият град отдавна се е в ямурлука на културното обедняване и е заспал сладко под тръпнещия ритъм на събитията. Затова, когато някои чуха за откриването на художествена изложба, се засмяха скептично, още повече като научиха, че художникът е ученик и дори не сметнаха за нужно да я посетят.

А какво може да се види там?

Преди всичко, данните за бъдещия художник-творец, който въпреки своите 18 години, послуша своята младежка дързост и се изсмя в очите на „благоразумните”, за които художникът е художник доколкото това личи от шума на печата.

Къде остава тогава благоволението към пораждащия се талант, който все пак трябва да бъде начеващ?

Генков излага 80 акварела и няколко моливни скици. Сюжетите му са взети от природата, тихата селска първичност и града, с неговите комини и пъстрота на керемидените покриви. Не по-малко интересни са и скиците на хората от пристанищния квартал.Вярвам, че и най-големият художествен критик не би посмял да търси строго и дълбоко начертана идейна линия в творчеството на така младия художник. Идеята в неговите работи е далеч в своя зачатък. Тя седи някъде на творческия му път и чака оформяването на светогледа. Засега Генков долавя само настроението и го изразява чрез сполучлива композиция. Неговото отношение към сюжетите е романтично. Това виждаме от „На чешмата”, „Самотница”, „Край морето”, „Лодки”, скицата на спяща жена – (особено сполучлива) и др.

Скиците на хората от пристанищния квартал и няколко градски композиции загатват за една важна ценност, без която е немислимо истинското модерно изкуство. Това е тънкото преливане към реализъм.

Ако Генков пречупва своя романтизъм и надебели повече нишката на „идеализирания” реализъм, ще налучка от рано (по-рано от много други прочути художници) няколко от пътечките, които ще го изведат към истинския път на художественото и идейно съвършенство.

Сполучливите, макар и не напълно оригинални багри, говорят за онези даровити трепети на четката, които ще родят големия художник. Нервните опити да се динамизират картините, могат да дадат своето отрицателно отражение, затова трябва да внимава с тях.

Накрая, не без значение е да се спомене за небрежността, с която е придружено уреждането на изложбата. Така например, цените на картините като че са замърсени и неправилно сложени. Липсва обозначението на сюжетите, за да се сравни идейното отношение на художника към тях.

Прекалената скромност на Генков попречи за широкото разгласяване на изложбата, и на повечето от картините (на най-хубавите) липсва дори подпис.

Случайността е позволила на няколко германски офицери да посетят изложвата и след като откупили картини, са се заинтересували от делото на художника.

Нарочна комисия, съставена от г. г. Загорски, Мумджиев и г-ца Радулова са откупили картини на стойност 1000 лв. за бургаската мъжка гимназия.

Материалната награда за художника е задоволителна, защото са откупени много картини. Но къде е моралната на господата, които стоят начело на културния ни живот?

И други път е кавано, че за художника тя е най-важната.

Най-сетне ние, съучениците му, го поздравяваме и му пожелаваме добър успех.

Но нека запомни едно: прекалената скромност има и своите деликатни страни.

Атанасъ Джавковъ

ДЕБЮТ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

 

Атанасъ Джавковъ

  ДЕБЮТ .pdf link – за сваляне

– Разказ-  

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5881/ ?? юли1941

 Радко изгълта коравия си резеник и излезе от тръстиковата колиба. Вън приготвяха лодките. Той започна да помага в нареждането на мрежите, но някой го изруга и го изгони.

Радко се наскърби. Малкото му плахо сърце се сви, сякаш острието на студена игла го прободе. Всички не са се родили научени! Той е пръв ден при рибарите. След време ще знае всичко и няма да го ругаят. Как му се искаше да го имат като равен и да се отнасят приятелски с него.

Спомни си времето, когато припкаше подир няколкото селски кози. Вечерта се прибираше с наранени и наболели крака, а от старото долапче го поглеждаха малко чер хляб и лук. Майка си не помнеше, а баща му се пилееше по цял ден по кръчмите.

Един ден го срещна бай Лазар, ханджия и кръчмар от близкия пристанищен град.

– Хайде да те водя в града!

Очите му светнаха от запалените огънчета на надеждата. Не му се вярваше.

– Какво ме гледаш? Чирак ще ми станеш. Не искаш ли?

– Искам, искам, бай Лазаре, ама тейко да се съгласи. Иначе ще ме пребие.

Нареди се и с бащата. Радко увисна на ламаринения тезгях. Ръцете му се набраха и напукаха, а очите му до късно през нощта се затваряха уморени за сън. Така мечтаният живот в големия град при автомобилите и многобройните светлини, угасна в задимения мръсен хан, където миришеше на село. По нареждане на баща му бай Лазар си позволяваше да го бие. Радко се наплаши и започна да се бои от всички. Меките му сини очи поглеждаха умолително и бяха готови да просят за милост. Чувстваше се съвсем сам всред кипналото море на неприятелски настроения град. Понякога при него идеше Владко, фурнаджийското чираче, което му разправяше един филм, на който не знаеше името.

Една вечер посетителите на хана не го видяха на тезгяха. Бай Лазар им заръча да му намерят друго момче.

Посинял от бой и плач, Радко скиташе между разноцветните улични реклами. Наоколо чуваше само смях.

Никъде не го приеха на работа. Хората правеха кисели лица при вида на старите и износени дрехи. Тръгна по брега и реши да стане рибар. Казаха му, че в таляните приемали всякакви. Синкава полупрозрачност омота морния ден и бледата луна се усмихна с глупавото си лице към причезналото слънце. В болната ѝ светлина работеха хората от Радковия талян. Рибарите му се сториха добри, въпреки че някои от тях му се присмяха и го наругаха. Най-добър беше капитанът. Сред най-тежката работа, когато усилията закараха кръвта му в главата, той го потупа и му даде почивка.

– Не се пресилвай, Радко, малък си, а искаш много да работиш. Ще дърпаш повече, когато позаякнеш.  И жълтите му зъби лъснаха в топла, насърчаваща усмивка. Той сякаш забрави умората. Стана му леко и весело. Ето къде били хората!

Когато свършиха, Радко припна за вода. Тънката струйка, която падаше от малкото чучурче, запя звънливо в корема на голямата рибарска стомна. Той седна на камъка и заслуша. „Ще си купя лодка и дълги чизми, да ме пазят от водата. После… после ще си оставя мустаци като на капитана…”

Луната му се усмихна между надвесените клони.

Атанасъ Джавковъ

ДВЕТЕ НАПРЕД -1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

ДВЕТЕ НАПРЕДЪ!  .pdf link – за сваляне

– репортаж 1941,

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5872/ 25 юли1941

 

Драги читателю! На 29 юни в нашия град ще се състоят интересни морски състезания на гребане. В този ден една скромна организация, която е работила тихо и безпарадно, ще види резултата на тазгодишните си усилия. Няколко екипа от младежи и девици ще си оспорят първенството.

Но знаеш ли ти как се подготвят гребците, за да станат издържливи при непосилния 1500 м. спринт? Тогава ела с нас на едно подготвително състезание.

В състезателната лодка има всичко седем души: шест гребци и един инструктор (рулеви). Всеки гребец тук изгубва името си и получава нумер, според мястото, на което гребе. Инструкторът дава командите и другите слушат, защото в лодката съществува един особен водачески принцип, до който се идва без никакви философски доктрини, а с общото желание на тия, които искат да използват морето за укрепване на тялото.

Инструкторът дига ръцете си и командва:

– Готови!

Всеки се е приготвил да втикне ключа, в който после ще легне греблото. Свалянето на ръцете означава дадена команда и всички ключове, с общо тракане, като един са на мястото си. Всеки взема по едно гребло и го намества в ключа. Следва нова команда:

– Изнеси!

С пълно лягане назад греблата се изнасят и при командата „Суши!” застават успоредни на водната повърхност.

Гребците се наместват добре по местата си и вкопчват здраво крака в специални привързани подложки.

Морето в пристанището е тихо. Няколко гемии, параходчета и лодки дремят в огледалните му води. Ветрила, мачти, въжета и синджири се преплитат, и като се отражават, комбинират типичния пристанищен пейзаж, над който шества гордия полет на чайката. Всичко е удавено в синьо. Наклонените лъчи на следобедното слънце се плъзгат по бронзовите тела на гребците. Те тръпнат, стискат греблата и чакат най-главната команда. Тя звучи най-енергично:

– Двете напред!

Да, читателю, така е заглавието на репортажа. Това е най-главният момент. Тогава загребват и двата борда. Телата лягат силно напред и греблата жадно вкусват солената вода. Ръцете и тялото дават здрав напън назад. Извършва се махообразно движение, което се коронясва с един силен тласък, при който лодката се придвижва напред. Това нещо се прави през цялото времетраене на гребането. Гребецът, освен че трябва да бъде издържлив, трябва да върти греблото и да прави пълно кършене на кръста, работа, която и за наблюдателя не се вижда лесна.

Прекосяваме пристанищния басейн и вземаме курс – отсрещния бряг. Бюстът на царя-отец ни следи с гордия си поглед и по бронзовото му лице сякаш пламва задоволство. Та нали неговата мечта беше младежта да навлезе масово в морето!

– Раз… два, раз… два! – дава тон инструкторът. Всички гребат и мълчат. Чува се само ритмичното тракане на ключовете, които монотонно отмерват проста мелодия. С тази мелодия са свикнали гребците. Тя ги унася и по нея се отправят за равномерното потапяне и изваждане. Перките раздират морската гръд и бяла като сняг пяна кипва над тях. Сякаш това е кръвта на морето.

Бургазъ остава като грамадна бяла лента, забулена в леката следобедна мъгла. Гребците дишат дълбоко, лягат напред и назад, веслата се огъват, а по загладените обгорени форми на тялото пулсира напращялата сила. Лъкатушна пот струи по целите тела и те лъщят в последната усмивка на слънцето. Пустият бряг се приближава и нараства. Инструкторът дири вече място за приставане.

Внимание!… На вода!

Всички гребла се поставят във водата и спират хода на лодката.

– По стени! Стига!

Греблата се прибират. Носът на „шесторката” целува бавно пясъчния бряг.

– Отлично гребци! Взехте го за 16 минути.

Това е предостатъчна награда.

Тук е свежо и успокояващо тихо. Причезващото слънце изцежда последните си лъчи във водата и ширнатия пясък.

Чакаме да премине потта, за да се окъпем.

Като заключение, драги приятелю, че морето е най-хубавото поле за каляване и спорт. Днес вече си имаме две морета – Черно и Бяло. Не мислиш ли ти, че подготовката на техните завоеватели не е належаща? И няма ли да се съгласиш, че с раждането на Великобългария се роди и великата мисия на Българския народен морски сговор.

Атанасъ Джавкова

ТЕМИДА – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

 

ТЕМИДА ИМА ДУМАТА  .pdf link – за сваляне

(РЕПОРТАЖ)

в-к Бургазки Фаръ, бр.5867/ 19 юни 1941

 

Омръзна ли ви да говорите за политика?

В такъв случай отделете малко време и заповядайте в храма на Темида. както ви е известно, през тази внушителна сграда минават всекидневно делата на хората, които трябва да изпитат земния съд. Вие, може би, минавате често край нея. Понякога ви се налага да влезете и получите едно свидетелство, на което пише „неосъждан” и без което стъпките в живота са мъчни. Но само толкоз.

Това съдилище няма оня тържествен вид на съдебните зали от филмите, нито пък в него можете да забележите артистичните движения на хора, които позират. Там има само един съдия с помощник-стенограф, а голямата патетична реч на адвоката звучи смешно за оскъдната аудитория.

Това малко съдилище, обаче, е истински екран, на който се прожектира непрекъснато най-величествения филм – живота.

Влизам в чакалнята. Преобладават яркопъстрите цветове, понеже по-голямата част от чакащите са селяни. Има и много жени. Всички са се сгрупирали и оживено уеднаквяват отговорите си. Един от „защитата” прибира възнаграждението си от измачканите кесии на няколко турци, които в един побой са нарушили хармоничното съжителство на циганския квартал. Двама затворници подрънкват веригите. Мобилизирани свидетели прибират добре войнишките куртки. Нетърпеливите поглеждат часовниците, а между това – смях и политика в синкавия воал на цигарения дим.

На вратата разсилният призовава имената. Използвам една група и се вмъквам в стаята, където съдят.

разбира се, тук фокусът на погледите е съдията. Той е сериозен, когато публиката се смее и сам се усмихва на запалените адвокати, които правят последни усилия да спасят доверителите си.

Свидетелите се подреждат пред него. Те са неспокойни. Оня висок, обгорял селянин, например, би протестирал, за гдето го накарах да остави работата си, но той изпитва едно интересно страхопочитание към държавния институт, затова смирено гледа и очаква.

Синът на Темида става. Всички го последват.

– Клетва! Вдигнете си ръцете и повтаряйте след мен!

Свидетелите изпълняват послушно.

– Заклеваме се…

– Заклеваме се, че ще кажем истината… без да скриваме или прибавим нещо към нея.

В помещението остава само един от тях.

– Е, Стояне, говори каквото знаещ по делото!

– Аз, господин съдия, знам по делото, че…

Един по един са разпитани всички.

Редът е на подсъдимия.

– Съдията чете. Публиката се залива от смях. Подсъдимият е едва 20 годишен. Обвиняват го, че една вечер щракал с празен пистолет срещу бащата на половинката си.

Дават му думата.

Оженил се преди 2 години, но брачният му живот не потекъл гладко. Бащата накарал дъщеря си да го остави и заживее отново при него. Оттогава момъкът се почувствал самотен. Всяка вечер обикалял нейния плет но напразно. В него забушувала омраза към бащата. Той пожелал да го изплаши и тогава влязъл в работа стария барабанен пистолет.

Адвокатът взема думата. Момъкът е оправдан, но получава 20 дни условна присъда и 300 лв. глоба, за носене на оръжие без разрешение. Съдията апелира към младите да се съберат наново, но жената е непреклонна, въпреки че очаква дете.

Това наглед малко и невинно дело осветлява една тежка българска действителност.

По-рано с радост са намерили, че ранните бракове се отразяват благотворително на раждаемостта. Днес вече всички са съгласни, че много ранните бракове, наред с късните, са еднакво непродуктивни от гледна точка на националната жизнеспособност.

Така тези млади послушват чувствата си и се събират на 18 годишна възраст, но липсата на достатъчна зрелост докарва неприятни последици. А такива случаи не са малко.

Другото дело е за заграбена земя.

Следва побой.

Кражба.

Пак за земя.

 

Ролката се върти и на екрана се прожектира най-непринудения филм – животът.

Адвокати, подсъдими, съдии, свидетели – всички говорят и в житейският път „неосъждан” се заменя с „осъждан”.

В чакалнята бистрят политика. Навсякъде политика.

 

Атанасъ Джавковъ

ПЛАНЕТА – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ПЪРВОТО ПЛАВАНЕ НА „ПЛАНЕТА”   .pdf link – за сваляне

РАЗКАЗЪ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5861, 11 юни 1941.

 

 

Единственото око на капитан Ботю огледа небето и по него заиграха едва забележими тревожни пламъчета.

– Сваляй платното, ще правим волта!

Звездите на безлунната нощ гаснеха една по една. Отслабването на платната се изрази с леко потрепване и „Планета” забави хода си. Попътния вятър изчезваше и в това нямаше нищо тревожно, ако старият вълк не бе угадил, че новият вятър е много предивременен. Като погледна морето, небето и разбра посоката на новия вятър, долови признаците на лоша нощна буря.

На руля седеше бай Панаго, а около въжетата шеташе 18 годишния Христо, последният човек от екипажа.

Те смениха посоката и се устремиха към Бургазъ чак след един значителен завой, който удължаваше пътя им. Отляво се тъмнееше „Св. Анастасия”, а пред тях трептяха светлините на големия град.

– Капитане, ще преварим ли бурята? – попита Христо, като дигна отново платното.

Вместо отговор, капитанът изрева, за да надвие, за да надвие шума на кипналото море:

– Стегни кливера, бе, не виждаш ли, че не може да хване вятър!

И после добави възторжено:

– Ех, майка-а! Пори, пори!

Това успокои младия моряк.

„Планета” бе нова, неизпитана гемия и правеше своето първо пътуване.

– – – – – – – – – – – – – – – – –

Тя не беше хубава, но имаше черни, замечтани очи. Живееше с баща си в предградието на Бургазъ. Старият ореше с една черна катранена лодка морето, а дъщерята работеше в една консервна фабрика.

Искаха я лодкари и рибари, но тя получаваше някакви писма от Гърция и отказваше на всички. Четиридесетте години намалиха значително нейната привлекателност и когато писмата престанаха, се видя само с един кандидат – едноокия капитан Ботю, който ходеше винаги небръснат и миришеше на машинно масло. Много пъти той я канеше да се приберат под един покрив, но срещаше нейната насмешка.

Сега вече е друго. Той поне не е само капитан, а собственик на нова гемия.

Едноокият Ботю знаеше, че подобни работи понякога трогват по-добре жените – отколкото откриването на едно искрено любящо сърце. Така му се искаше да вярва, защото желанието да обича и да бъде обичан беше много голямо.

Той въздъхна и погледна бай Панаго, който стискаше руля и се взираше внимателно напред. Вятърът се засилваше и морето бушуваше застрашително, но те бяха близо до фара.

„Планета” изпревари бурята и завърши пътуването си, за да донесе последната надежда на капитана си.

– – – – – – – – – – – – – –  – – –  – –

Гемията беше готова да отплува от Бургазъ. Следобедния вятър бе набраздил морето и краищата на платната потрепваха, погалени от бризите.

Бай Панаго пушеше усилено и все поглеждаше към брега. Чакаха капитана. От съседната гемия му се обадиха:

– Какво ще товарите?

– Отиваме към Ропотамо. Трябва да приберем таляните от Созопол. И като смукна дълбоко цигарата, добави важно:

– Пък… после ще видим… Варна ли ще гоним, Цариград ли…

Когато погледна към края на наклонената дъска, едва не остави цигарата да опари напуканата му устна.

На брега стоеше капитана. Беше като никога обръснат и носеше нови дрехи. Някаква жена го държеше под ръка. Двамата се усмихнаха на учудения моряк.

Бай Панаго се стресна и изруга Христо, който бе спрял да навива въжетата и гледаше с не по-малък интерес.

– Хайде, капитане, трябва да стигнем на светло. Другите тръгнаха вече.

Капитан Ботю стиасна неловко ръката на жената и се заклати към гемията. След три минути „Планета” се откъсна от брега.

жената махаше с кърпа.

– На добър път!

– Ти да не си стъпила повече във фабриката, чуваш ли? След седмица-две съм тука.

Когато излязоха извън фара, ги посрещна кипящото море. „Планета” се издигаше и потъваше в прегръдките на вълните.

Капитанът стоеше на носа. Хиляди капки се разбиваха в бисерно сияние пред него. Ято чайки рееха въздуха и огласяха околността с кресливите си писъци. От двете страни се нижеха теменужените ленти на залива, а някъде далече го мамеше окъпаният в омара хоризонт.

Той мълчеше и мислеше за съдбата, която го направи най-после щастлив. В главата му се раждаха много въпроси, на които не можеше да намери отговори. В отговора на един само беше сигурен.

Тя не го обича.

Уморена от моминството и мизерията, тя бе заменила отвращението си с безразличие и прие годежния пръстен.

Все пак ще бъде добра съпруга, а и времето ще ги обвърже.

Капитан Ботю повдигна глава. На единственото око блестеше една голяма моряшка сълза.

Кой знае, може би една заблудена морска капка.

Атанасъ Джавковъ

РОПОТАМО – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

А Т А Н А С Ъ   Д Ж А В К О В Ъ

ЗАЛЕЗИ КРАЙ РОПОТАМО  .pdf link – за сваляне

Реката не предлага само гледки и почивка.

Едни се любуват на лилии, други вадят насъщния.

В параболообразната клопка. Труд и лотария.

От напуканите рибарски ръце,

до устните на дамите от „Парижъ”.

 (репортажъ)

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5857, 5 юни 1941.

Слънцето увисна над обраслия гребен и като видя приказното затишие над Ропотамо, се опияни и не искаше да склони. Няколко от пернатите герои на Емилиян Станев изскочиха от тръстиката и запърхаха към Змийския остров. Един блатен орел се издигна за последен път, направи несполучливо спускане и като изтърва жертвата си, се потаи на почивка. Води, тръстика и листа се приготвиха да потънат в прегръдките на майската вечер.

Този ден ние бяхме гости в рибарската палатка.

Тя беше опната във височината на десния речен бряг, до самото устие, където духа и комарите не са толкова дръзки. Всички почивахме и събирахме сили за хвърлянето на гриба. На високия триножник над огъня беше привързан черен бакър, в който клокочеше бобовата чорба, единственото разнообразие след седемдневното рибено ядене. Цялата обслуга на мрежите и лодките броеше седем души. Капитанът седеше до огъня и пушеше. Вече слагаха трапезата.

– За кога ще се храните? – обръщам се към него аз. – Няма ли да си развалите вечерята?

– Ние не спазваме ред при храненето. Нашата работа е тежка и е резултатна само на пълен стомах. Понякога стихията ни увлича и не можем да изтеглим гриба навреме. Тогава обядваме през нощта. Хвърляме мрежи три пъти през денонощието и това може да ни отнеме отнеме от 6 до 12 часа. Никога не можем да се нахраним и спим навреме. Въпросът за съня е най-труден и ние сме благодарни, ако си отспим по 5-6 часа.

По-сетне, когато наблюдавах работата им, разбрах, че сънят им далеч не е достатъчен. А ловът на риба освен физически труд изисква и психическо напрежение.

Няма защо да казвам, че рибарската чорба се услади и на нас. Помня, че такъв постен боб съм ял само на бъдни вечер. Но няма какво. Тук олиото представлява скъпоценна течност.

Излезе слаб вятър и огледалната повърхност на морето се набразди леко.

Ние слязохме на брега. Капитанът и един помощник се качиха в една лодка. В нея бяха грижливо наредените мрежи. Помощникът подкара веслата. Двама души от сушата хванаха края на въжето, с което после ще се издърпва гриба. Капитанът пущаше непрекъснато мрежите. Над водата оставаха само корковите тапи, които очертаваха мястото на мрежите.

– Давай по-здраво, че има течение! – се чу първата команда. Помощникът загреба по-енергично.

– Задържай по-далеч от камъните!

Той видя определения възел на въжето, при който трябваше да се извива.

– Свивай към брега!

В ъ течение на около 20 минути лодката описа една парабола с площ към 4-5 декара.

– Рибата е заградена, – ми обяснява бай Христо. – сега трябва да се изтеглят мрежите.

В това изтегляне вече имат думата силата и упорството. Бай Кочо и Анести (Той е готвач, но сега тегли) отдавна са забили крака в пясъка и дърпат със специални дървени колани на кръста. Хващаме и ние. Другото въже се държи от четирима младежи. Бавно, но с усилия и здраво краката стъпят назад.

– О-о-хоп!

Сантиметър по сантиметър въжетата излизат и мрежите се приближават. Но къде им е краят! Капитанът, вече сам, гребе и обикаля около гъбите. Течението огъва параболата и повлича мрежите към близките скали. Започва се борба между мишци и вода.                                                                   (Следва)

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5858, 6 юни 1941.

Съоръженията не струват (особено) малко и трябва да се пазят. Обилна пот пада по пясъка и водата. Сърцата натискат и бият усилено, но трябва да се държи. Иде ти да пуснеш, но се боиш от присмех. Нашите ръце не са свикнали. Мокрите въжета жулят и дланите болят до кръв. Тук хитруване няма. Не напъваш ли достатъчно, угажда се. Пред мене хваща Кольо. Момче от село. Шест месеца е вече в морето. Ръцете и краката му са чиличени.

Бавно доближаваме двата края на въжетата. Иска ми се да обясня на бай Христо, че при усилена работа не бива да се пуши, но болките по ръцете отвличат мисълта ми. Няколко гларуси се спускат над рибата, но капитанът им извиква и ги плаши.

Показват се краищата на мрежите. В тях има заплетени раци, дракони и тук-таме някоя желана риба. Почваме да се предпазваме. Драконите минават за отровна риба и убождането им причинява непоносими болки. Теглим от един час, а краят, където се намира торбата”, е още далеч. Мускулите са уморени и искат почивка, но вече горим от желание да видим какво сме хванали. Колко ли пъти няколкочасовите усилия отиват напразно? Но няма нищо. „Рибуването е зар”, както обичат да се изразяват самите рибари.

Още половин мъчителен час. Най-после „Торбата” е пред нас. Няколкостотин сребърни червени рибки пъркат и се мъчат да избягат. Между тях има и скумрии. Отварят уста, а стъклените им очи като че ли се мъчат да ни кажат нещо. По тръпнещите им тела струи последната светлина на умиращия ден.

– Добре ли е? – питам капитана.

– Средна работа, но сме благодарни. Течението ни обърка много.

Започва подбирането. Драконите и раците трябва да се махнат. Капитанът пресмята улова към 40-50 килограма.

Но работата не е свършена още. Мрежите, въжетата и останалите съоръжения трябва да се измият и подредят за ново хвърляне. Чак тогава имаме право на три часа сън. В полунощ сме пак на крак.

Свежата майска вечер е похлюпила морето и екзотичното Ропотамо. Отдалеч долита приспивният концерт на жабите, акомпаниран от писъците на нощните птици. Над околността се извива зловещ чакалски лай. В хаоса на нощните звуци едва-едва се долавя мученето на лопара. По синьото пролетно небе примигват едри звезди. Те са мътни и вещаят лошо време.

Аз се завивам и се отдавам на размишления. Така се измъчихме, а беше светло и тихо. Как ще се работи след три часа при евентуална буря и непрогледна тъмнина? Ами ако тогава не извадим нищо? Дланите ми са посинели и болят.

Знаят ли гастрономите как се вадят техните любими скумрийки, които, гарнирани най-различно, предразполагат към сонгуларско и бира? Та отде накъде. За тях е важно като им ги поднесат, да питат пресни ли са.

Умората и сънят ме обвиват в меките си копринени ръце. Навън огънят догаря. Предсмъртните му блясъци играят последният си танц върху платното на палатката.

Капитанът нави часовника и легна последен.

Атанасъ Джавковъ

НА КОТВА – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

НА КОТВА -разказ-
в-к Бургазки Фаръ 1941.

.pdf link – за сваляне

Синя лятна нощ полази над морето и сребърно жълтите пясъци на брега. Фаровете светнаха и по водата, в разливния плясък на вълните заиграха огнени езици. Виолетовите очертания на далечните брегове се стопиха и изчезнаха безмълвно, а на небето невидима могъща ръка запали милиони фенерчета като тия, що светят над спуснатите във водата мрежи. По брега заизлизаха малки черупковидни лодки, в които лъщяха агонизиращите коремчета на уловените рибки. Наоколо пламтеше дъхът на загнила морска трева и риба. МИЛАНИ??? бризи се промъкваха между прострените мрежи и те бавно потрепваха в ритъма на лятната нощ.
Голяма двумачтова гемия почиваше, прислушана в звънливия напев на водата.
На предната част, загледан в забавната игра на маяците, върху куп грижливо навити въжа, лежеше младия боцман. Зъбите му стискаха старата лула и той въздишаше замечтано, като че заедно с душния дим в гърдите му нахлуваше цялата свежест на морската нощ. В краката му отдавна бе заспало корабнотокуче.
Погледна високото необятно небе, което макар и натежало от звездите изглеждаше отворено и недосегаемо. В ефирната мъглявина на мислите му плаваха слънчеви мечти , зад които поглеждаше нещо скъпо и мило.
Обърна се няколко пъти, сякаш да се намести по-добре в сладостномеката коприна на мислите си и те го понесоха назад-назад през времето, далече край старата топола, където лъкатуши селска вадичка и се белее варосаната бащина къща. Колко хубаво е там сега! Толкова пъти са го викали, а и баща му се е примирил и е готов да го посрещне. Стига му толкова скитане по морето. То е примамливо и обещава щедро, но годините преминават и на човек му се приисква къщичка, па и деца. Писаха му, че Нона го чака.
Нона!… Какво са пристанищните жени пред нея. Затвори очи. Присъниха му се пламналите в слънчево сияние ниви.
Далече на хоризонта увисна анемична луна. Тя погали изгорялото му от слънцето и вятъра лице и пожела да се усмихне, но се сети, че хората я виждат преполовена и се застами. Стана тихо. Само въжетата, с които бе привързана гемията, скърцаха кисело.
Събудиха го гласовете на двама моряци, които се прибираха да спят. Единият му се обади:ю– Мона, капитана те вика в бара. Ще падне пиене.
– И Калина е там! – обадис е другият.
– Стига сте бъбрили, ами лягайте, че утре сте на път. Аз ви напущам. Омръзна ми този живот.
Моряците се изсмяха пиянски и се тръшнаха върху задната палуба.
Стана пак тихо. Някакъв кораб изсвири и влезе в пристанището. Чуваха се само обкованите ботуши на митническия стражар върху камъните на кея.
Симеон мисли дълго, докато се реши да слезе и се сбогува с познатите. Най-после, Калина заслужаваше да ѝ се обади, защото го обичаше много.
Мина по наклонената дъска и се озова на сушата. В лодките, извадени на сухо, спяха бездомници и окъсани пияници, които хъркаха хрипливо, задушавани от винения дъх. Едва не се спъна в трупа на един рибар, който бе паднал на пътя.дна жена го позова към струпаните траверси, но той не ѝ обърна внимание и се отправи към изхода.
– Утре заминавам. Утре съм при Нона, – пошепна той и му стана радостно, че напуща този вертеп.
Барът го посрещна, както винаги весело и задимено. Гърдите му поеха киселия дъх на алкохол и плът. По масите седяха моряци от различни народности, които пиеха едно и също вино на много цени. В ъгъла фалшиво подрънкваше пиано, а до него в ритмични конвулсии проплакваше хармониката. Хората говореха високо и псуваха безогледно, като че това им доставяше неизразимо удоволствие. Един пъпчив моряк се бе качил на стола си и се кълчеше плавно в стоновете на хавайска мелодия, която другарите му издаваха с ръце пред устата, без да обръщат внимание на оркестъра.
Капитанът му махна с ръка.
– Утре напущам. – каза Симеон, след като изпразни чашата.
– Затъжих се за нашите. Ако ми домъчнее, може пак да се върна… Пък и Нона… чака ме.
– Добре бе, Мона. Туй да ти е дерта. Няма да е лесно без теб, но щом настояваш, замини.
Той беше срещал много моряци, които бленуваха за къщичка и жена. Те се канеха да напущат морето, но се отказваха.
Калина седна до тях и погледна нежно леко накъдрените коси и бронзовото лице на боцмана. Тази жена продаваше любов, а сама лудееше за неговата обич. Когато научи, че ще си заминава, по лицето ѝ се изписа плаха болезненост.
Симеон реши да бъде по-нежен с нея. Сам не знаеше дали заради подсладените мигове през топлите морски нощи, или заради меката дълбочина на сините си очи, тя му бе станала свидно същество. Като пожела да си представи живота на село, разбра, че освен морето, ще му липсва успокояващата близост на едно другарство, което неусетно заживя в сърцето му като една неподозирана силна любов. Морето и живота сред него бяха успели отдавна да стопят леда на предрасъдъците и в честите бленувания на тих семеен кът, Симеон виждаше в лицето на малката си стопанка Калина.
Един датчанин се приближи до Калина и я задърпа към неговата маса. Симеон стана, хвана ръцето му и го събори на пода. Датчаните се изправиха, но и той имаше достатъчно приятели.
Такъв бой отдавна не беше ставал.
Симеон и Калина успяха да се измъкнат от рано. Те мълчаливо се отправиха към крайния квартал. Тъмнината на неговите улици ги погълна.
–––
Когато младият боцман се събуди, слънчевите лъчи танцуваха из стаята, а навън шумеше празничния град.
Калина дишаше в лицето му и той усещаше меката ѝ топлина. Разпиляните ѝ коси ухаеха с дъха на евтин парфюм.
Малко преди да заспи наново, той изговори едва чуто:
– Трябва да замина.
В стаята се чуваха само ритмичните удари на будилника. Една муха се удряше в прозореца и падаше уморено в саксията, където едно цвете увяхваше, също така, както изсъхваха безсочните устни на младата стопанка.
Камбанките на далечната черква забиха. Симеон ги чу в полусънно състояние и му се стори, че звънът на безчувствената сплав отмерва зловещо:
– Ни-ко-га, ни-ко-га…
––– Атанасъ Джавковъ