Архив за декември, 2013


АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ

Фейлетонъ отъ Ат. Джавковъ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6161, 19 юни 1942.

 

Ние, бургазците, обичаме често да се оплакваме, че сме неоправдани. Оплакваме се за всичко и в разни случаи. Например не малко сме негодували, че в града ни не се е паднала никаква по-за пред хора лотарийна печалба. И изведнаж… необичайна изненада: сферите и топките се въртели и се нагласили да спрат точно на оня номер, върху който мухите от будката на бай Коля отдавна свършили работата си.

Това е вече достатъчно за сензация, ако не в американски, то напълно във възможностите на нашето бургазко народонаселение, мащаб. Дано от сега вече съдбата да не престава с веселите си изненади към нас.

А работата, ако беше весела за вас, за мен стана по-друга, драги читателю.

Това велико събитие трябваше да се ознаменува във вестника.

– Трябва да научиш имената на печелившите, каза ми редактора. – До 8 часа ще те чакам.

– Лесна работа! – отвърнах аз, подсвирнах и се зарадвах, че ме освободиха по-рано за тези незначителни имена.

И тръгнах.

„Сега право в магазина за боядисване на дрехи. Следобедният ми събрат съобщи, че там се паднала част от печалбата”. Отидох с намерение да проверя дали е истина и да видя как изглежда лицето на човека, погален от богиня Фортуна.

Но… ролетките на магазина бяха пуснати.

– Къде са хората? – попитах едно чираче.

– А, няма ги. Тук един спечели милиона и удариха рулетките. Сега пият някъде.

Реших да търся другите щастливци. Ами как? Чрез питане.

И почнах да питам. Толкоз пъти задавах един и същ въпрос, че сега да не се учудиш, драги читателю, ако те срещна и ти изтърся едно „знаеш ли щастливците?”, вместо „добър ден”.

– Едната четвъртинка купил някакъв кръчмар.

– Кръчмар ли казваш? Къде да го намеря?

– Някъде към големия мост.

Това разстояние за репортера и при най-неблагоприятни климатически условия е малко. Но в кръчмата помислиха, че ги подигравам и че ги вземам на илюзия, един вид. Разбрах, че съм станал жертва на слух.

– Но кажете, моля ви се, не знаете ли някой от щастливците.

– Разбира се! И то двама.

– Къде са? Кои са?

– Двама бъчвари. Мякъде към хамбарите ще ги намериш.

Не ги намерих и не съжалявам. До 6 часа има още много време. Поне достатъчно за събирачите на новини.

Тръгнах малко по-спокойно. Подслушвам разговорите.

– Лъжа било за доктора. Той не спечелил.

– Ами вестника, какво писа?

– Нали знаеш, че вестниците винаги лъжат.

Един приятел ме чукна по рамото.

– Свободен ли си? Хайде да те водя към градината.

– Остави ме. Зает съм и то как. Четири имена ми трябват.

– Да не търсиш щастливците? Че кажи така, бе брат! Аз зная единия.

– Казвай бързо! Казвай, къде да отивам!

– Ей, че си интересен! Целият Бургас знае къде. В бръснарницата на Алито.

В бръснарницата на Алито заварих някакъв чирак, който дрънкаше на китарата един романс, оплакващ разбитите любовни мечти.

Тук се разбиха и моите репортерски надежди.

Стори ми се, че часовата стрелка галопира по циферблата. Времето просто се стапяше, и аз нямах нито единия щастливец. Имена на милионери събрах около тридесет. Разни разсилни, войници, адвокати, келнери, парализирани, трудови и военно-инвалиди, търговци на фотографически апарати, всички имаха четвъртинка от билета с милиона. На кого да вярвам. Към кого да се обърна.

А редакторът чакаше. Реших да искам продължение на времето си по телефона.

Влязох в една сладкарница да телефонирам. Вътре грамадна компания гълташе пасти.

– Здравей, приятел! Ела да си хапнеш и ти.

– Благодаря, по какъв случай?

Яж тука, братле! Гледаш ли ме? От днес съм човек на 250 хиляди.

– Да не би и ти да печелиш?

– Разбира се. Заповядай!

В сладкарницата се втурна приятелят ми.

– Бягай в ресторант В! Двамата милионери гуляят и чупят бутилки. Досега са се занимавали с развъждането на ангорски зайци.

– Я по-добре ми кажи името на някоя стара мома, да я пишем във вестника, че да я омъжим.

Часът стана 8 без пет. Закрачих към редакцията. тъкмо да се мушна през вратата и някакъв руски емигрант ми дава знак да го чакам. Спрях се. Лъхна ме вино.

– Ти прихадил на училище?

– Да, приятелю, дори смятам скоро да си взимам дипломата. Какво ще обичате?

– Слушай, ще ти докажа Карнотовата теорема.

– Извинете, да не би и вие да печелите милион?

– Никс… что за глупости, чорт взмят…

Явих се при директора.

– Научи ли имената?

– Да.

– И на четиримата ли?

– Какви четирима. Тъкмо четиридесет.

– Така ли? И на мен се обадиха 12.

Те, милионерите, любезно се навъдиха много. Те и наляво и надясно се хвалят. Нека има и такива, за разлика от другите, които тихо в това бурно време използват късите вълни и станаха баслословно богати в нашите бедни бургаски мащаби.

А ти, драги читателю, ако научиш някои имена, прати ги в редакцията. За по-лесно, подреди ги в списъка по азбучен ред.

 

 


Атанасъ Джавковъ

В ЕДНА МАЙСКА ВЕЧЕРЪ .pdf link – за сваляне

репортаж.

Бегли размишления върху реализма и романтизма, когато от трапезата се усмихва каракачанското сирене

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6153, 9 юни 1942

 

Натовареното със звезди небе увисва над смълчаната земя. Сините светлини се люлеят успокоително над нея. От топлите води на рекичката се дигат копринените гласове на жабите, които замрежват с нежни нишки синкавата тишина. Морето облъхва хлад. Замята диша леко след душния ден.

Насядали пред хижата, ние пълним гърдите си с ментения въздух, а долу тихо скърцат селските коли.

Хей, Ваньо, намери ли мляко?

Ваньо оставя пълната кофа на земята и ляга на меката трева до нас.

– Да видите само какво мляко. Гъсто като масло, при това евтино като през сладкото мирно време. А най-важното… взех го без да правя опашка.

Последната дума ме върна веднага в града, който оставихме преди няколко дни. Неволно съпоставих тукашната тишина с нервните му трепети и разбрах разликата.

Трябваше да се съглася с превзетите поетеси, които още в мирно време бягаха от живота и бленуваха за осамотението, като досаждаха с блудкавата албумна романтика. Техните малки нежни сърца се разпукваха лесно от циничната грубост на всекидневието и потъваха в копринения пух на бляновете.

Но тук, в тази необичайна за града тиха и красива вечер, когато човекът смирено се претопява в ефирността на космоса, настава момента на неизбежния преврат на идеите. Тук и най-верните рожби на нашето материалистично време стават романтици и започват да мислят като споменатите поетеси. Тогава и те разбират, че въпреки всичко песните за луната и звездите не ще отживеят никога.

Лекарите установиха недвусмислено, че след войната умопобърканите и болните на нервна почва ще са повече от убитите. Това е много лесно обяснимо. Малко са нервите, способни да издържат великото напрежение, след което изпод развалините и дима ще се роди новия свят на правдата и равновесието.

–––-

Кабата е приготвил осветлението за тази вечер. В столовата на хижата е наредена завидна трапеза, където се усмихва пресно каракачанско сирене. Един прегракнал грамофон върти някаква плоча, от която се разлива сладкия глас на певеца:

…La donna est mobile…

Звуците минават през открехнатия прозорец и се дигат към звездите, които все така миловидно трепкат над заспалата земя.

Сините им светлини сякаш се мъчат да предадат морза на космоса:  и войната, и страданията, и щастието, и самия човек са преходни, а ние сме вечността.

Някъде се обажда щурец, но се плаши от тропота на колите и млъква…

Отманли – хижата, май 1942.

Ат. Джавковъ


ВЕДРИН МОРЯНИН

И З Т О Ч Е Н  В Я Т Ъ Р  .pdf link – за сваляне

                                  На Иван Бояджиев

 

Малкото морско градче изживяваше тревожни дни. Връхлетя го лош вятър. Много мрежи бяха изкъсани и много лодки изчезнаха в незнайни посоки. Рибарите от околностите се прибраха в тъмните кафенета, отначало замислени, после не се дигаха от картите и по цели нощи из уличките се чуваха пиянските им гласове. Ставаха и побоища. Мрачните дни, които идваха, сякаш лягаха върху лицата им – сгърчени и брадясали, а в замътените им очи се оглеждаше самата буря.

Кочо се напиваше до смърт.

– Ще пия докато морето утихне и духне източния вятър. Тогава ще се махна от тук… Светът е широк, по него има и добри хора.

Капитанът на рейсовото корабче, който седеше на неговата маса, поклащаше мълчаливо глава. Той го съжаляваше. Да работиш толкова години като грешник и след като си се замогнал, вятърът да смете в една нощ всичките ти мрежи, да те направи отново нищо… При това в градчето се говореше усилено, че Кочовата жена използвала продължителните му пътувания по морето и отваряла на моряците от поста. Капитанът се помъчи да го утеши.

– Слушай, барба, не пий толкова. Всичко не е загубено. Остава ти „Скорпион”. „Скорпион” не е малка гемия. Хората с черупки пари направиха. През лятото ще носиш чакъл към Бургас, на есен дърва или кюмур, пък и с паламуда може да стане хубава работа. А какво говорят хората, не слушай, чу ли! Те са лоши. Завиждат ти.

– Аз живея между зверове, капитане. Сигурно на света има и по-добри хора. Може пък да ги намеря.

Откакто бурята отнесе мрежите, мрачни мисли, зачовъркаха като свредли мозъка му. Там бързо порастна решението  да замине от това място, населено с хорска помия, където щастието зависи от ветровете.

Кочо знаеше отдавна, че жена му го лъже. Беше грозен и неприятен, а тя макар да не бе красавица, беше млада и пълнеше очите.

Понякога Кочо усещаше как у него се събужда нещо зверско. Той почна да предвкусва сладостта от отмъщението. Но успя да се въздържи. „Да духне веднаж източния вятър, ще качи и нея на гемията и ще изчезнат”. Без нея той мъчно би заминал. Нейните ласки му бяха нужни. Къде ще намери той друга жена?

Изведнаж реши да отиде в къщи. Ще ѝ разправи как смята да заминат, ще ѝ очертае красиви хоризонти и ще я склони.

Тупна капитана по рамота, разплати се и излезе.

Вън беше тъмно. Бурята неспокойно стържеше гнилите дървени къщи. Ламаринената табела на шкембеджийницата се люлееше и удряше ниската стряха.

Хладната морска роса накаца по запотеното му лице и той усети приятно освежаване.

Когато стигна уличката си му се счуха гласове. Двама души кривнаха към щаба. Ясно видя баретките им. Този път болката го прободе. Да ги настигне и да почне бой? Разбра, че е страхливец. Започна да се самоизобличава, но постепенно дойде до заключението, че само тя е виновна. У него бързо се обаждаше зверът.

Прозорчето ѝ угасна преди да натисне дворната врата. Топките на градинските хризантеми го чукнаха по лицето и той усети тъжното ухание на есенните цветя. Морето беше само на няколко крачки от къщата и вълните, които щурмуваха бреговите скали, го посипваха със соления си прах.

Дъсчените стълби заскърцаха под тежестта на тялото му. Открехна вратата и се вмъкна в тъмната стая. Запалената клечка освети леглото ѝ. Тя се преструваше на заспала.

Двамата са били непременно тук. Обстановката миришеше на грях. После… тези безпорядъчно разбъркани коси…

Поднесе догарящата клечка към лампата, но в последния момент я духна. После, спокойно, сякаш вършеше много позната работа, обви пръстите си около запотената ѝ шия.

На другия ден утрото дойде тихо и светло. Морето не беше още напълно успокоено, но бурята беше отминала. Природата се отпускаше като утолена плът.

Далече върху хоризонта, опитни рибари доловиха признаци на подемащият се източен вятър.

Ведринъ Морянинъ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6127, 6 май 1942 г.


АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ЕДНА НАЛОЖИТЕЛНА ЗАБЕЛЕЖКА  .pdf link – за сваляне

(По поводъ художествената изложба)

Отдавна се говори за ревизия в литературата и изкуството. Ревизия, която да премахне някои вредни установености, да посочи здрави пътища на развитие и да извади на преден план истинските творци.

Не е изключено тогава последните да станат първи.

Точно на това важно време на по-голямо от всякога критическо задълбочаване и търсене – една подигравка, една плесница и върху ревизията, и върху елементарните изисквания на изкуството!

Това, за което писшем по-долу,би могло да се случи навсякъде, но кой знае защо ми се струва, че особено приляга на премилата ни бургаска културна действителност. И така:

Пред входа на девическата гимназия – афиш. На афиша един мистично приведен образ – цял-целиничък „Мислителят” на Роден.

Да не би случайно някакъв факир?

Не, просто художник! Художник, който прави изложба.

Да влезем.

По стените са накачени картини. В тях какво ли нещеш: – море, небе, езеро, къщи, градини. Дори има и разпенени вълни.

Отначало ви се струва, че се намирате в салона на някакъв ултрамодернизъм, на някой волнобесен импресионизъм.

Но, мислите си, в такъв случай детските картинки от третоотделенските училищни стаи биха оспорили първенството си с тези щастливи постижения.

Гледайте сюжетите: Охрид, Скопие, Прилеп, Бяло море – все мили български места. С какво заслужават присмехулното отнасяне тези скъпи светини? Така ли трябва да бъде показана красотата на непознатите ни кътчета?

Тогава решавате. Това не е изложба, а разпродажба на глупости, които не могат да погъделичкат дори и еснафския вкус, разпродажба с платен вход.

И се червите. Поставени сте в неловко положение. Сякаш някой ви е ударил плесница и ви се е присмял на публично място.

Писаното няма и капка злонамерен характер. Ако има упрек, той не е отправен към изложителя.

Упрек заслужава жалката ни културна действителност, в което няма закони против вредителски посегателства от подобен род.

Но най-виновни са така наречените „отговорни културни фактори”, , които никога не се обаждат, когато трябва.

Та нали те са самодоволните контрольори на духовния ни живот?

Говорих с няколко учители и художници. Всички се възмущават, но не намирали за нужно да се занимават с „рисувачи, които не знаят елементарните перспективни правила”.

Няма значение, че няколко работливи честни хора се мъчат да създават правилно художествено светогледане у бургаското гражданство. Няма значемие, че саботъори като споменатия разрушават изграденото, като развращават и без това незавидния художествен вкус.

Някога Христос влезе в храма и изгони търговците с камшик.

Днес храмът също е пълен с търговци.

Къде са отговорните?

Ревизията иде! Тогава първите ще станат последни!

Забележката е повече от наложителна!

Ат. Джавковъ


А Т А Н А С   Д Ж А В К О В

В ЕДНА ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР  .pdf link – за сваляне

в-к „Бургазки Фаръ” бр. 5957, 7 октомври 1941.

Един шлифер излиза от „Малина” и тръгва към тъмносиния „Пакард”, спрян до тротоара.

Тъмно е. Невидимото небе изсипва дъжд. Един крак на „шлифера” потъва в малка локвичка. Чува се проклятие към общината. „Пакарда” се суква по дъждовитата улица и стрелка снопове светлина. Клаксонът прорязва мократа тишина. С леко полюляване машината спира пред гаража. След минута-две „Шлифера” е сред приятната домашна обстановка.

Но ние няма да спираме тук.

Разперили ръце, за да се предпазим от неприятните блъскания, бавно поемаме по невидимата улица. Дъждът се усилва. Капчиците ускоряват ритъма на тъжната мелодия.

„Къде ли свършва тротоарa?”… Кракът, оправен напред, хлътва в празно, ние усещаме това, но е вече късно. Не особено приятно сътресение.

Едва се тъмнеят грамадните фасади на зданията. През обкнижените прозорци страхливо надничат светлинки. Един файтон се търкулва надолу, няколко камиона профучават и се стопяват в тъмнината.

Желаете ли да продължите с мен, драги читателю? Дъждът ни завари без горни дрехи и единственият костюм от дървесина се измокри, но трябва да се напише репортаж. Тогава да продължим.

Големите къщи изчезват зад нас. Плахите светлинки, които виждаме, вече не идват от високо, а от дъното на обсипани с дървета дворове. Обущата не стъпят по тротоар и тялото е принудено да пази равновесие върху тесния, разкривен бордюр. Капките плискат наоколо в глуха музика. Не можем да видим калта, но едно погрешно настъпване ни напомня за нейното изобилие.

Фигурите, които се изпречват на пътя ни, идват внезапно, съкаш изникват от земята. Не мога да ги видя в тъмнината, но съм готов да ги опиша. Впрочем, от това няма да стане нужда. Вие също ги познавате или от писанията на многобройните „социални писатели”, или по простата причина, че живеете между тях.

Току що ми направи път един униформен боклукчия. Сега пък аз трябва да стъпя в калта, за да минат две деца, натоварени с денкове. Една каруца безшумно гази сред улицата. Чува се само гласа на каруцаря. Пресечка. Някаква батерия светва в лицето ми. „Нахалство”, мисля си, но когато светлината ляга покорно в краката ми, благославям и минавам като по килим. Благодаря на услужливия полицай и спирам до ъгъла. Малко повече светлина през прозорците, шум и пеене – кръчма. Влизам. Да спомена ли овехтелите от употреба „алкохолни пари”, „изпити лица” и „синкав дим”?

Един сух мъж разтегля стара, облепена хармоника и със слаб, ръждясал глас припява, а другите слушат, или никак не обръщат внимание. Груби, мръсни ръце хващат „тънкошийките”; към дъното на шишенцето се дигат патлаци и червената течност бълбучи по изсъхналото гърло на вечно неудовлетворената жажда.

– Хубаво ли е виното?

– Какво? Туй не е вино, а вода. Но к’во да правим, дава ни го на вересия.

Музикантът се приближава до мен и вади някакъв турски часовник.

– Продава се!

Не погледнах часовника, а продавача. Чак сега го познах.

– Чичо Стефане, ти ли си, бе!

Той не ме позна, но това не е толкова важно.

Знаете ли кой е бай Стефан вехтошаря? Един човек, който никъде не ходи без хармониката си и в чиито джобове можете да намерите най-различни стари предмети. Беден е като църковна мишка, дето се казва, но има девет деца и една стара скърпена къщичка. Месечните му доходи едва надвишават вашите разноски за цигари, но не забравяйте, че противно на лекарските настоявания, може да се живее и само с хляб. Впрочем, не е особено малко и числото на тези, които биха се радвали да имат и него.

Вратата се отвори и дъждовните какпки заблестяха. В кръчмата хлътнаха четирима младежи-работници. Започнаха да се черпят. И понеже престорената учтивост, с която се явяваме навсякъде, тук стана съвсем неуместна, аз подслушах разговора им. Какво могат да говорят младите?

Разбира се за любовта. Но не за любовта, която се ражда в танца, върху меките килими под звуците на нежна музика, а за онези първични трепети на сърцата, които казват „да” сред свистенето на каишите и шума на фабричните помещения. Едно такова „да” сред свистенето наполучил механика Пенчо и сега черпи. Да му е честито!

Ето излиза един присвит, окъсан мъж. Тръгвам подире му и го заговарям. Под мишницата си носи хляб.

– Четири деца са в къщи. Трябва да се  нахранят. Едното боледува и май няма да го бъде. Отде мога да купувам лекарства с моите четирийсе лева надница. И жената, чувам, оплаква се… то аслъ нейните болести край нямат, ама да имах средства няма да ги оставя такива да се мъчат. Обичам ги и ми дожалява като страдат, но – сиромашия. Излиза ли се с нея на глава? То добре, че си направих една стаичка зад техническото училище и спим натръшкани на пода.

Бях мокър до кости и не можех да продължавам. Сбогувахме се.

Спомних си за „Шлифера”, за бай Стефан, за Пенчо и си представих шест души натръшкани върху пода на малката стаичка.

В тъмнината на крайградската улица изплава мрачния образ на Шопенхауера. Той се усмихваше горчиво и показваше към безредно нахвърляните в калта хижи. Припомних си думите му: „Сборът на страданията надминава сбора на наслажденията. Следователно, нашият свят е най-лошият от всички светове, които можем да си представим”.


АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЦИГАНИТЕ  .pdf link – за сваляне

Репортаж от А. Дж.

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5928/39?, 1941.

 

Утро. Над града виси едно снишено, неподвижно небе – тежко като сив/син метален къс. Загърмяват рулетки. Един бръз „Крайслер” фучи и бучи по опнатите прави улици. Гумите му съскат като настъпани змии по излъскания паваж. Зън… Зън… Зън!… – чува се хлопката на буклучийската кола. Един мършав буклукчия храчи и обръща кошовете за смет. Пред магазините пръскат с вода. Из невиделица долитат кресливи вестникарчета. По кафенетата и кръчмите вече гърми радиото. Ранните посетители са навели глави и слушат новините: „Берлин, 23 август (ГТА). Германските пехотни части, действащи в сектора на Одеса, завзеха важни стратегически точки. Двете железопътни гари”… По терасите на големите домове хвърчат прах и перушина. Набитите ръце на ранобудната слугиня нанасят здрави удари. Пресечено-пресечено долита: „Сложи главата си на моите гърди”. Долу вика млекаря. Подир него претруполява магарешката каручка на зарзаватчията. Пазарлъци. Вратите на полицейския участък се отварят и няколко „гавроши” виждат наново светлината.

Върху тротоара на един ъгъл е изнесен кош смет. Най-отгоре са сложени няколко дебели динени кори, по които има следи от съблазнителна месеста червенина. Рояк ранобудни мухи са се залепили по тях и смучат сладко плодовия сок. Спокойствието им е нарушено. Една мръсна черна глава с широко отворени очи изниква до коша. Две малки мършави ръце разтягат черни ноктести пръсти и обгръщат корите. Мухите бръмват недоволно наоколо. В следния миг две редици бели бисерни зъби се впиват в сочната червенина и оставят бразди. Притичват още два хищнически настроени гризача. Плячката се поделя.

Рустем, Амед и малката Ханам не считат за необходимо да избършат устата си, а внимателно проучват съдържанието на коша. Едър миризлив прах се полепва  по мокрите лица, но те не обръщат внимание и бързо унищожават остатъците от трапезата на „хората от високите къщи”.

– Знаете ли къде живеят Рустем, Амед и Ханам?

Успокойте се! Във всеки случай не близо до вас.

Днешната модерна администрация никога не би допуснала подигравка с вашите естетически установености.

За това, и може би за ред други причини, Рустем, Амед и тените подобни живеят извън града.

Наистина, да живее човек до циганите не е особено проятно. Дори е толкова неприятно, че ние предпочитаме съжителството на спекуланта, рушветчията, шпионина и политическите въжеиграчи, пред тяхното.

Всички циганчета, които цял ден срещате по улиците и които ви се натрапват с просията си, всяка сутрин и вечер минават моста, който съединява града с индустриалния квартал. За техните къщи не можеш да кажеш дори, че  приличат на кибритени кутийки, защото са бедноскърпени шатри или сламени „африкански” колиби. Техните обитатели притежават изненадващо тъмен тен на лицето си и от него биха се възмутили и най-големите стоици за плажното почерняване.

Циганското поселище се намира в мочурливото пясъчно пространство пред салкъмовата горичка, току до самото море. Лятно време тук е непоносимо горещо, а зимно време морският вятър духа така дръзко, та не е чудно, дори тези прословути търпеливци да се оплакват от студено. При малко по-значителна стихия колибите плават във водата и малките се давят като мишки.

В една от шатрите ивее мургавата Язмир. Тя е някогашна красавица. Сега е стара. Полицията има сведения, че при нея и се освобождават от тежестта на изкупеното временно удоволствие. Може би сведенията са верни. Но в едно съм сигурен: никога няма да я хванат. Язмир е умна и хитра.

Тя дълго ми е говорила за живота на катуна им. Аз научих много истории, завидно романтични, от добрите стари времена. Съжалявам само, че Язмир има беден запас от български думи. И за друго съжалявам: да имах само перото на един К. Константинов!

Един факт ми направи силно впечатление. Вие знаете колко мрачно и подтиснато минава времето вечер в една чиновническа къща, да речем. Всички сядат на трапезата и като че нарочно развалят настроението си с приказки за неплатена полица, наем, електричество, после заговорват за икономии, за скъпотията и го обръщат на караници и плач.

Има ли по-бедни хора от циганите? Защо в техните къщи тогава не стават подобни сцени? Защото широка и търпелива е българската душа. Волните им сърца пеят и когато са сити, и когато са гладни.

Аз присъствах на една рядко идилична нощна картина. И сега още виждам как окъпаната луна изплава от морето, как топлата морска нощ стопи сърцата в един екстаз и като по даден знак целият катум се събра пред главната шатра.  Една Айша се завъртя и омота жадните погледи във вихрен пластичен танец. Ударите на дайретата отекнаха и разбудиха заспалата тишина. Наоколо всичко стана блян и екзотика.

Този цигански катун е издънка, бедна останка от нещо величествено, голямо, красиво, почти забравено, което се мъчи да възкреси славните мигове на миналото.

Сега живеем в тежки, непоносими времена. Може би ще стане по-лошо, а ние сме разглезени деца на една напълно сериозна епоха. Ще намерим ли сили да ги преживеем без охкания, без хленчения?

Спомнете си това, що прочетохте за циганите!


АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ПО НАЖЕЖЕНИЯ ПЯСЪК   .pdf link – за сваляне

РЕПОРТАЖ от А. Дж.

 в-к Бургазки Фаръ бр. 5924, 26 август 1941.

 

 

Спомнете си човека!

Но не днешният, а онзи, дивият бродник от предисторическото време, в чиято първичност пулсира силата и грубата животинска наивност. В девствените декорации на младата земя, той победи зверовете, благодарение съгласуваните усилия на мускулите и малко по-големия си разсъдък. Той не можеше да говори и се рабираше с членоразделни звуци, но не познаваше туберколозата, ишиаса, бъбреците, болестите на сърцето, сифилиса и разните други всевъзможни болезнени симптоми на лекарската лаборатория. Той благоговееше пред огъня и слънцето, и ние му се надсмиваме, но той беше доволен от боговете си. И беше щастлив.

Погледнете днешния човек.

Няма значение дали носи английско двуредно сако, груби селски дрехи, или окъсана работническа риза. Той е еднакво жалък. Гордият скитник, орелът не съществува вече. Вместо него – прегърбен писарушка, треперещ търговец, у когото единственото живо нещо са очите, туз или банкер с изкуствени зъби и разширен стомах. Вземете дори борците и атлетите, които умират преждевременно от уморени сърца.

Като си помислим само как допирът с най-невинния ветрец докарва хрема, как се страхуваме да спим при отворен прозорец, а зимно време, опаковани в пуловери, балтони и ръкавици приличаме на колети, неволно си спомняме с тъга за нашите прадеди.

Но ще кажете: Стига тази изтъркана тема! Дайте ни информации!

Тази изтъркана тема ми влезе в главата, когато се изтягах на плажа и наблюдавах потъмнелите тела, които жадно разтварят пори и пият слънце. Тук, на плажа, като че пред очите се разгъва една от онези екзотични картини на предисторическото време.

На длъж край тъмнозеленото море се е разстлал нагорещен пясък, а по него се изтягат дръзко разсъблечени тела. Отгоре виси едно платинено слънце и пилее в неземна разточителност ту приятно-топли, ту до парливост горещи и ослепителни лъчи.

Хората лежат, съзнателно или не, те се наливат със здраве, мечтаят, смеят се, играят и плакнат очите си с невидими струи на нехайно разкритата красота.

Пясъкът и морето подаряват ласките си, както на хармонично развитото евино тяло, както и на грозният до уродливост болник. Природата не познава предпочитания. Това е едно от най-голямитя ѝ величия.

Край морето всеки намира забавление.

За онзи бронзов Аполон, например, няма нищо по-скучно от плажа, ако до него не се намира някое красиво създание. Той е тъкмо онзи тип, вплита гостенките си и после, когато си заминат, те дълго въздишат за лазура и за красиво преживените мигове сред сладост и забрава. Този тип най-невинно създава рогоносците. Той е неизбежният герой на модерните курортни разкази.

Тук са и остриганите отпускари. Техните гащички не са вълнени, телата им не са шоколадово тъмни, а катранено черни. Те са най-радостните и се плискат като децата на плиткото.

На черния (най-лековитият) пясък лежат група слепци. Ние ги отминаваме, в повечето случаи не ги забелязваме и мислим: горките, защо ли живеят! А в момента може би са по-щастливи от нас.

Забавлението е най-относителната работа. Докато едни след най-хубава разходка с яхта не са доволни и търсят нещо по-значително, други като че са на седмото небе при играта срещу вълните.

– Госпожице, ще ме придружите ли до „канарата”?

– Не зная да плавам.

– О, аз ще ви науча само за три дни.

– Благодаря! Утре си заминавам.

Какво, мислите, че голият Казанова е обезсърчен? Ни най-малко! След един час тя се съгласява да отиде вечерта с него на дансинга.

На една страна са насядали  няколко плешливи глави. Запотените им кореми се надигат тежко и лъщат под слънцето. Това са „стратезите”. Тук политическите спорове са най-сладки.

По-нататък са насядали младежи и говорят за есенните изпити. Една морска сирена в лек бял костюм пристъпва край тях. Един по един надигат глави.

– Нова е. Мисля, че е от Пловдив.

– Вятър… от Ямбол е. Продава фасони, пък човек да почне да разказва…

– Бива си я!

– Какво разбираш ти бе! Най-хубавата е Х. от София… Ех, да избираха царица на плажа!

– Какво, разправят, че на есенните щели да късат?

– Бабини приказки! Положението е едно такова… Всички ще ни минат!…

– – – – – – – – – – – – –

Неусетно и красиво протичат миговете върху нажежения пясък. Човечеството отдавна се е изродило. Не е ли плажът нещо като събуждане, като отглас на призива „назад към природата”? Не напомня ли голотата първичният живот на волните предисторически скитници?

Изпийте до дъно чашата на удоволствие и здраве, които ви поднасят морето, горещият пясък и слънцето!

А. Дж.