ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ

СРЕЩУ ИМПЕРИЯТА – оригиналната повест 1974

СРЕЩУ ИМПЕРИЯТА (Нежните скални мушици) – pdf.file за изтегляне…

СРЕЩУ ИМПЕРИЯТА

повест

   В Унгария денят стана по-горещ, личеше си, че земята с нажежените тела се приближава, а щом влакът влезе в Югославия, падна душна нощ с едри звезди, но не толкоз едри, колкото звездите на страната с нажежените тела. Спеше седнала в първокласното купе и възприемаше светлините на гаричките по пътя, те пронизваха нежните кожички на клепачите, палеха се дълбоко в ретината на очите и гаснеха, нещо, което ѝ подсказваше смътно, че не спи, че наблюдава и мисли. Продължителното пътуване я сблъска с няколко мъже, двама от тях успяха да си откраднат по някоя целувка, а единият мургав, с дребна правилно закръглена глава, спипа ластика на нейните гащета и упорито настоя да го скъса. Спаси я митничар, който се появи внезапно. Митничарите влизаха и излизаха често, май че искаха да обмитят самата нея. Някои от тях бяха любезни, други строги, но нищо не я плашеше, не носеше друго освен дрехите си, много дрехи, все нови, предопределени да я покажат на света облечена и полуоблечена, а една рокля пък се бе нагърбила с непосилната задача да я съблече кажи-речи изцяло; така трябваше да стане там, в надпреварата, сред дъмпинга, в навалицата, под жаркото лице на слънцето, където има много жени, безброй крака и бюстове, колкото щеш интересни лица и всички видове прически.
Както всяка година, и сега преодоляваше разстоянието бавно, отбиваше се при познати. Пътуваше за шести път по този маршрут, винаги с влак. Парите бяха разпределени така: три лева за нощуване, три лева за прехранване и един лев за дребни разноски – по седем лева на ден; за двайсет дни сто и четирийсет лева, плюс шейсет резервни, които в последните дни могат да бъдат похарчени за покупка на нещо кожено. С триста лева, което прави към шест хиляди злоти, тя си плащаше пътя, храната, квартирата, сувенирите, слънцето и относителното безгрижие – по триста злоти на ден. Но нищо чудно да ѝ излезе по-евтино, едно лято например прекара почти без пари.
Изобщо, когато мъжете се случат мъже, животът става шеметно радостен. Е, накрая – малко сълзи, опашка от писма, но опашките изтъняват и секват.
Само неговите писма са редовни, на месец по едно, плюс честитките за всички празници, включително рождения ѝ ден. Вярно, малко време ѝ отделя, когато е при него – шест или седем дни от нейните двайсет – но какво да се прави, повече не му е възможно, такъв е неговият закон, така диктува заетостта му, благоприличието; в края на краищата той не е кой да е, а единствен и неповторим в целия град на слънцето.
Само той можеше да ѝ даде нежност, да ѝ прошепне две топли изречения. Към тамошните класически миризми на сол, водорасли, риба и мазила против изгаряне на кожата, той привнасяше особените благовония на тамян и хладна сянка на храм, тръпчивото присъствие на древност и смърт, потайното великолепие на Бога.
Беше станала на двайсет и шест години и на… не помни колко авантюри; много ли е, малко ли е – де да знае, цифрата не ѝ се виждаше голяма, но като я изрече един-два пъти някъде, някои се ужасиха и напоследък, питат ли я, отвръща – ти си четвъртият. Така твърди и се оказа, че така може – върви. По всяка вероятност нещо е пообъркала в бройките, но какво да прави – мъжете идват и си отиват, никой не остава, изглежда, че всички бързат за някъде. Не съществува по-трудна материя от мъжете и никой не може да ги разбере какво искат. А майките и те искат: питат, настояват да знаят кога най-после, но какво да отвърнеш на такъв въпрос, нищо, мълчи си и нищо… Голяма ли е бройката? Нищожна. Какво са нейните мъже, дреболия; между тях я има, я няма петима истински, и все пак, като си помисли по-сериозно, нито един не пожела да се ожени и защо, да се убие не можа да разбере. Защо мъжете вече не се женят? А от друга страна, най-истинските мъже винаги ѝ се струват женени. Защо?
Влакът спря на голяма гара, качиха се пътници, но в нейното купе влезе само един, четирийсетгодишен здравеняк с мустаци и къси мускулести ръце. Като я видя, той каза: а, какво става, тук се е сгушила гургуличка. Той не каза така, но тя го прочете в усмихнатите му очи. Още като го видя и разбра, че ще я целува. В България ли отиваш, попита той и извади цигарите си. В България, отвърна тя и запита по какво позна. Ами такъв ти е видът. Какъв. На момиче, което отива да се натакова и да се върне. Брей, отвърна тя, аз имам там в един град един човек, които ме обича. Добре, добре. Какъв ли е гласът му, запита се тя, като наблюдаваше как пали цигарите. И какво ли ще каже, като ме почерпи с един ротмън. Но тоя не каза нищо и тя не можа да чуе гласа му, защото мъжът се наведе през прозореца и хвърли поглед на перона. Чака жена си, помисли си и се усмихна тя. Той се обърна отново към нея и очите му я всмукнаха, но излезе от купето. Влезе хубава руса жена на трийсетина с куфар-торба, внесена от красив млад мъж. Двамата поговориха до потеглянето на влака, красавецът държеше влюбено ръката ѝ, а при сигнала за потеглянето едва не остана, толкоз силно беше желанието му да не се разделят. И все пак успя да я целуне, после изхвърча по коридора и с атлетическа ловкост скочи на земята. В купето моментално се вмъкна мустакатият здравеняк, двамата се прегърнаха и започнаха да се целуват страстно, като хора, изчакали векове този миг на разкъсани окови. Здравенякът целуваше особено и яростно, със замах, малко смешен за здравеняшкото му коремче. Но… Ааа, защо така, какво става, кракът му защо се допира до нейния? Влюбените се отпуснаха на седалката, но кракът на здравеняка се отдели напред и тръгна към крака на непознатата. Гургуличката усети погалването му, почака известно време да се увери, че не се лъже, и като се увери – нахалът му с нахал опипваше с обувката си нейната най-голяма гордост, глезена, сякаш чорапогащите се раздават безплатно по сергиите, тя го срита и излезе от купето. Мина по коридора, потърси друго купе, но навсякъде беше пълно, постоя малко загледана в разсъмването и се върна при багажа си. Влюбените държаха ръцете си и разговаряха, няма как, влезе и седна, този път далеч от разбойническите му крака.
Какво, уплаши ли се, запита я той с усмивчица, притаена в ъгълчето на голямата му месеста уста. Такива знаеш ли как ги нареждам, запита тя. Как, запита той. Хайде да не те излагам пред дамата, която, горката, тъй дълго е чакала този момент и е лъгала това малко красиво момче, поне три пъти по-хубаво и достойно от теб. Да, но както виждаш, жените на красивите момчета предпочитат мен, рече мустакатият пакостник. Това си е ваша работа. Но признай, че и ти не би ми простила. Кой, аз ли. Ти. Глупак. Глупак, но интригувам. С какво бе, свирчо. Знам ли, налитате ми. Грубиян. Добре де, добре.
После нахълтаха още пътници. Тя заспа, събуди се, пак спа, партньорите и по купе се сменяха непрекъснато, по едно време усети как някаква ръка я опипва плахо, нямаше желание да се събужда изцяло, не реагира, ръката се поразходи насам-натам и се отказа, види се не можа да набере кураж за повече, или пък някой от присъстващите я бе съгледал. Тя с учудване констатира, че е оставена на спокойствие. По-късно се събуди от глад, изяде един сандвич, приготвен още от майка ѝ във Варшава, разгледа новите си спътници, заспа за кой ли път, и се събуди чак на българската граница.
По навик в София прекъсваше за двайсет и четири часа, преспиваше у Недко, по навик му се отдаваше, наиграваше се с кучето му Хари и продължаваше към морето. Този път Недко отсъстваше, но на вратата имаше бележка, беше залепена яко, за да не бъде случайно откъсната. Бележката ѝ съобщаваше, че ключът за мансардата е у Ники, който живее еди-къде си и се обажда на еди-кой си телефон. Набра номера, Ники я осведоми, че ключът е наистина при него, но не може да го донесе, тъй като лежи с висока температура, Обясни ѝ как да го намери и тя откри лесно адреса, качи се на таванския етаж, провря се през прашен тухлен лабиринт, както ѝ беше обяснено, и натисна звънеца. Ники отвори, придружен от Хари. Кучето я позна, целунаха се и когато вдигна очи към Ники, с учудване се увери, че той наистина има температура. Ники я предупреди да се пази, имало някакъв летен грип, но тя се зае с лекуването му, без да се страхува от каквито и да е вируси, с които се нагълта предостатъчно цяла нощ и през цялото време Ники повтаряше: боже мой, как не те е страх от грип, а тя отвръщаше: не ме е страх и го целуваше отново, а после добавяше, че и без това открай време си нарича България „страна на нажежените мъже“, а той отвръщаше, че това не е вярно. Е, така си казвам аз, отвръщаше тя и го целуваше отново, а призори каза: знаех си, че ще стане нещо особено, Ники се смили над нейното бездомничество, предложи ѝ да остане още няколко дни и тя се съгласи. Ники ѝ обясни, че ако на входа се звънне, тя трябва да мълчи и да гали Хари дотогава, докато този, който е звъннал, си отиде. Леля ти ли ще звънне, запита тя. Друго лице, отвърна Ники, едно лице, което иска да се жени. Нещо ѝ подсказа, че трябва да си върви, някакво необяснимо и ново усещане за женска солидарност – и това я изненада. Боже мой, Юла, каза си тя, закъде си с това добро сърце? Слушай, Юла, затрептя от вълнение гласът на Ники, кой по ред съм аз? Четвърти, отвърна по навик тя. Ти си уличница, просъска Ники. Излъгах те, отвърна тя, ти си вторият. Ники сякаш си отдъхна, целуна я с благодарност и притихна, но след малко извика: а Недко? О, да, рече тя, Недко е вторият, а ти си трети. Ники прехапа устна, каза, че я обича и че иска да се ожени за нея, но само ако му признае колко пъти е спала с Недко. Тя разглеждаше акуратно подредената стаичка – от чертожната маса, до всички чертожни помагала. Педантичността, която дотогава ѝ харесваше, сега неочаквано я изплаши.
На другия ден, на път към морето, Юла се уверяваше, че е отказала справедливо женитбата. Пристегната към седалката на самолета, тя сякаш най-после бе разбрала нещо, което я ужаси: на нея ѝ отказваха горе-долу до същия начин, както тя отказа на Ники; мъжете просто изчезваха по пътеките ѝ. Но защо? По какви причини? Ники бе отхвърлен заради неговата непоносима педантичност, в психиката му чисто и просто прозираше фашизъм. Значи и у нея има нещо, или пък липсва нещо, но какво е то? Какво кара мъжете да офейкват в даден час? Някой един ден бе прошепнал: добрината ти, Юла, прекалено си добра, момичето ми.
Дамата от вътрешната седалка ѝ направи впечатление още на летището като жена, която плува сред омара от нежност, човек не може да не я загледа: дивите ѝ студени очи не отблъсваха, а кожата ѝ, заедно с всичко останало, плуваше в омара от загадъчна нежност и още нещо парливо, което никой не може да определи изведнъж. Облечена в костюм сафари, тя заемаше определеното си място в забързаното и задъхано време на човечеството, което сега нахлуваше с всички превозни средства към бреговата ивица на земното кълбо, За първи път докосване от този род ѝ хареса. Подобни допири досега винаги са предизвиквали единствено спонтанната реакция на отвращение, но този път изненадата ѝ беше повече от неочаквана, когато съгледа тънките бели пръсти да лежат върху нейната ръка. Случайно ли бяха там, тази непозната дама знаеше ли, че ръката ѝ докосва чужда женска ръка? Пръстите приличаха на котенца, покачени върху забранен одър, и сега чакат, кротко чакат и питат ще ги прогонят ли, или ще ги оставят. Първото нещо което ѝ хрумна, беше да реагира както досега – имаше два или три подобни случая, но чувството, че този път до нея се допира голяма и много особена жена, я накара да почака. Мина една минута и пръстите помръднаха едва забележимо, движението им можеше да се забележи само от човек, който очаква това: много леко, много фино, с копнеж и молба. Бавно махна ръката си. В това време лицето на непознатата гледаше право напред, с познатия студен блясък на очите, но и бледа розовина по страните. Деликатно, за да не обиди ухажорката си, смъкна ръка от облегалката и всичко приключи дотук. Пътуваха, приземиха се и се разделиха като непознати на черноморското летище – едно волво чакаше тайнствената дама, плуваща в омара от нежност, и я отведе към Слънчев бряг.
Юла се качи на автобус, както всички други, и за първи път тази година съгледа чудовището през остъклението – морето от тази част на крайбрежието ѝ се струваше чуждо, безлично, с меланхоличен бряг, върху който е кацнало невзрачно селце, смазано от шума на самолетите. Щом изчезна, дамата със студените диви очи веднага се върна и влезе в нея. Юла си помисли за устните ѝ, наситени с овали и сокове, пресни и уханни, а от кожата ѝ наистина се надигаше розова омара от нежност. Разстоянието до колата тя бе преминала с походка на козичка, приведе се, влезе и седна отпред, но преди това, мъжът, който я посрещна, я целуна с отворена уста, така както се целува в легло, много мъжки, така както самата тя би искала да бъде целуната някога от такъв мъж с изпечено до прегоряване тяло и корави руси косми по горната част на ръката. Какво ли чувствуваше непознатата жена, един бог знае, каква ли драма изживява, какво очаква от живота, на какво разчита, за да бъде щастлива – тия работи са тайна и за самата нея.
Пак се строеше, по двете страни на пътя от години се строеше, сега пък на всичко отгоре и копаеха, но дълбоко и огромно нещо, може би мразеха детелини с надлези и подлези. Юла не одобряваше това непрекъснато строителство. За нея нямаше нищо по-хубаво от един живот без подобни усложнения, да речем, за известно време да спрат строителството и всеки да го удари на удоволствия – хората да се къпят, да се любят и пият, или пък събират празни бутилки от уиски, както правеше тя. Жената, от която се надигаше омара от нежност, всъщност се беше показала по-рано, още на аерогарата в София и още там би трябвало да ѝ направи впечатление, че търси близост, може би ставаше въпрос за любов от първото виждане…
Големият морски град миришеше на пот, навсякъде се блъскаха разголени кафяви хора и нейното особено остро обоняние успя да долови миризмата, за която е разказвала навсякъде и никой не ѝ вярваше; казваха: защо бе, Юла, на мен никога не ми е миришело с такава сила на пот в този град, а тя отвръщаше: виж какво, в тези неща съм безпогрешна. Носеше куфара направо към гарата, знаеше, че там са такситата, че се наемат по лев и десет стотинки на човек, ако се съберат четирима клиенти, а цялата такса е четири и четирийсет, в най-лошия случай ще плати цялата такса, ако няма достатъчно желаещи. Беше петнайсет часът, нямаше нито един пътник освен нея и като почака малко, реши да не губи време, след като е близо до целта и като знае, че след един час може да влезе в морето, а после да отиде в кафенето. Шансът да го види до вечерта в кафенето беше деветдесет и девет на сто, а шансът още същата вечер да слязат на плажа и да се целунат беше трийсет на сто, защото не е само тя, намират се и някои други като нея да го обичат, пък и той да ги обича, а има и една съпруга – изобщо, препятствия колкото щеш. Представи си своята стая в стария квартал на града, в древна къща – хубава стая с три легла, но сега през септември и я дават цялата за три лева, заедно със снимката на тралуващи в Индийския океан кораби, заедно с няколко коралови клончета във витрината на шкафа, а на стената към улицата – две големи снимки на паламуден улов с аламани, спомен от стари времена. Кораловите късове излъчват странен блясък, изтръгнат от дъното, нещо като блясъка на нейната кожа. Какво ли прави сега жената, която изчезна с волвото, след като я беше погалила по ръката на пет хиляди метра височина? Колко тайни отнесе със себе си тя и колко е важно, че се влюби в нея на пет хиляди метра височина, защото така е добре, чудесно е да се влюбват в теб и мъжете, и жените – където минеш, да сееш пожари…
Всичко по пътя ѝ е известно, знае, че ще прекосят скучен фабричен квартал с досадно натрупване на коли, а после ще излязат на асфалтова магистрала, че сладкият; неприятен дъх на блатото отдясно ще ги удари здраво в носа, а още по-късно ще пресекат хълмиста местност с горички и чак след туй ще започнат да се нижат синкаво-сините брегове и истинското море. Много ясно, че ще му даде пет лева, а не четири и четирийсет, цели шейсет стотинки бакшиш – две пощенски картички по-малко от кореспонденцията ѝ до Варшава, но нищо, веднъж се живее на този свят, ще го направи в чест на шестото си пристигане при свободата и водата, в чест на туй, че отново се намира в страната на нажежените тела. Погледна към този, който щеше да ѝ вземе стотинките. Абсолютен маниак, сигурен, че въпросът между двамата ще се уреди след петнайстия километър. Караше и гледаше пред себе си, но в същото време знаеше, че профилът му работи за него; когато човек притежава подобен пробил, каквото и да прави, с каквото друго да се занимава мисълта му, профилът си работи за него, за каузата. А каузата на млад шофьор като този е проста – да изтръшка колкото може повече жени зад себе си и да се хвали пред приятели. Изненада я нелошият вкус, проявен към облеклото. Иначе, тя си знае всичко, просто момче, грубоватичко, готово да пилее за жените и пари, и време, стига да се съгласиш. В това отношение от българите по-големи джентълмени няма. Но с един подобен шофьор, по същия този път, се биха, (второто или третото лято в България), тя счупи нещо пластмасово в главата му, а той ѝ удари плесник и я остави на асфалта, защото туй било просто нахалство, да му отказва, когато знае добре, че всички идват тук за тая работа. Има ли вероятност да я нападнат и сега? Не. Сезонът е към края си, всичко мъжко е изморено от работа и задължения, наситено, ако сега той трябва да си поиска, ще го стори елегантно и в никакъв случаи не ще се стигне до бой и така нататък. Когато я оставиха тогава на асфалта, тя застана да стопира и след половин час я взеха трима души, които също си направиха устата, но слава богу, отведоха я меко до градчето и се сбогуваха като приятели. Живот. Пълен с разнообразие. Затова чака летните дни и тръгва, да избяга от скуката, за която се пише много и е факт, както е факт, да речем, въздухът, който дишаш… Трябваше ли да отказва на Ники тази женитба, предложена ѝ толкоз искрено, не бягаше ли от късмета си? Кога ще дойде другият Добряк да ѝ направи ново предложение, при наличието на всички, които консумират и си отиват, а не знаят каква пустош оставят след себе си, какви безкрайни савани от мъка и очакване? А тя лекомислено отряза този Ники, който щеше да страда често при мисълта, че е спала с първия му приятел Недко, щеше да го изтрие и от списъка на приятелите си, но може би ще я обича искрено и може би сега бяга наистина от късмета си… Но тя избяга от един педант! Настръхва, като си спомни как бе подредено бюрото му и чертожната му маса – там всичко беше сортирано, предметите се срещаха под ъгъл и се подчиняваха на неизвестна за нея система, а и разговорът, който проведоха в леглото, ѝ отвори доста очите. Ники беше станал бъбрив и започна да парадира с принципи; изреди ѝ нещо като прокламация, това я порази, но най-много я порази как я молеше със сълзи на очи да му каже точно колко пъти е спала с Недко.
Водачът на таксито гледаше право пред себе си, а тя, ще не ще, гледаше към него, тъй като не откъсваше очи от морето вляво. Отдавна бяха минали петнайстия километър, но той още не нападаше и най-чудното – все още не я заговаряше. Когато минаваха край островчето с манастира, тя отбеляза, че това е островчето с манастира, и тоя кимна, нищо повече. Беше сигурна, че е абсолютен глупак, който в края на сезона, уморен от удоволствия, по необходимост е умъдрял. Всеки случай не е виждала по-красив мъж нито в живота, нито на екрана; природата го бе създала в една от своите майчински хралупи, изработен както трябва от първия до последния детайл – от косата до ноктите на краката. Започна да задава въпроси. Някои от въпросите се отнасяха до него самия, например винаги ли е толкова сдържан, или само сега, с нея, за да я обиди. Той извърна глава, показа сините си очи и отново не проговори. Общо взето шофьорът ѝ напомняше определен холивудски изпълнител на уестърни.
Точно такова приключение не е имала и надали ще ѝ се случи да има някога. Мълчаливецът, както мълчеше, взе, че подмина града, целта на нейното пътуване, чак тогава пътничката се принуди да го пита за името. Отвърна ѝ че се казва Панайот. Вече не обръщаха внимание на таксиметровия апарат, който вместо стотинките започна за отброява миговете от вечността. Аз се казвам Юла, рече тя и кой знае защо, шофьорът я изгледа още по-уморено. Но вечността започна истински от подковата на заливчето, изпъстрено със смокинови дръвчета, дълги грозни сгради, лозе с дребни гроздове, изтеглени на суша лодки с педали, зазимена вече под навеса спасителна лодка, пейки, засъхнали градинки, лозунги, написани с бели камъчета, висока мачта без знаме, останки от лагерен огън и сиви циментови мивки, на които стърчаха варели за затопляне на водата направо от слънцето. Всичко ѝ напомни детските години, лагерния живот в Татрите. Грозотията и евтинията, навявани от всяко кътче тук, се изкупваха от ласкавото море на заливчето, сивожълтият пясък на брега и тишината.
Щом спряха, Юла притича до някаква дъсчена беседка и се върна по бански костюм, Той хлътна в лозето и откъсна един грозд. Разглеждаш ли ме, запита Юла. Да. Така и предполагах. Защо. Защото се правиш, че не ме разглеждаш.
Слезе по пясъка и нагази във водата. Потръпна, обърна се и с учудване разбра, че грозните неща бяха маскирани от кафявозеленикавата пяна на дърветата. Само част от сградата и едно ъгълче от клозетите се подаваха някъде зад листата – екзотични петна в пейзажа. Нямаше стъпки по пясъка, плажът беше гладък, човек като нищо може да си въобрази някои неща, например, че това е кътче от рая, захвърлено накрая на света. Да, подобни кътчета могат да се открият през септември, когато децата са се прибрали за училищни занятия и когато единственият жив човек в обезлюдените почивни станции е старецът-пазач, натикан в малка невзрачна канцеларийка. Още не го е видяла, но сигурно ще го съгледа след малко, в това е готова да се обзаложи. Плиткото дъно се разстилаше надалеч, Юла газеше във водата и наблюдаваше рачетата, които прибягваха по пясъка, наблюдаваше прозрачните медузи, обиждаше се от присъствието на разните пластмасови предмети. После дъното се наведе рязко, стана дълбоко и Юла легна във водата. Какви неща има по света! Заплува. Извън заливчето сигурно духаше вятър, но тук, във ваната, водата спеше, Юла я пронизваше с бюста си и се стараеше да прогони връхлитащите върху нея мисли за детството. Защо прииждаха те, кое ги викаше? На хоризонта спяха плътни бели облаци, като глетчери, но над главата ѝ небето се простираше чисто, виждаше го, като се излегнеше по гръб. Тогава чуваше и оня шум в празното пространство на ушите си, покрити с наушниците на шапката.
Струваше ѝ се, че там шуми огромното световно море, от бреговете на Гренландия до Полинезия и Хонгконг, всички шумове – бели, черни, червени и жълти, на всички езици, че тя е навсякъде и най-вече там, където ще бъде най-сама, с един огромен мъж, които я носи на ръце по прохладен твърд пясък. През притворените си от щастие мигли вижда опънатата му напрегната ръка, усеща здравината ѝ, усеща цялото напрежение от факта, че я носят, отнасят я към топлата пяна на вълните и тази пяна се разпуква шумно, почти както се разпукват памучните кутийки, а от пяната излита кислород, който я опиянява. Глупаво е, много е банално, но коя жена не копнее за един мъж, който да я понесе, това е, останалото е измислица, напразно жените се бунтуват и позират, че искат други придобивки, те искат само един мъж да ги носи на ръце и нищо повече. Не като оня в дългата сграда на детската почивна станция, който в момента сигурно взима дюшеци и чаршафи от пазача, и хладнокръвно чака завръщането ѝ, за да я оперира върху чаршафа по изработен от него, но сигурно не толкоз непознат за нея начин. Тя знае, че е така, дори да не е професионалист, мъжът от тези брегове по това време на годината е малко уморен, паднало е доста работа и цялата церемония сега ще се извърши за продължително време, спокойно – както искате вие, жените. Много знаят те какво искаме ние, искаше да извика тя, но се засрами, защото в крайна сметка си спомни, че жените не искат нищо повече от това, освен да ги погалят и да ги оплодят. Ах, как съжалява за лекомислието си, проявено по пътя. Сега нямаше да бъде тук, а в града и може би щеше да го види в кафенето, пред неизбежната чаша коняк и неизбежната компания от хора. Но щеше ли да види туй изолирано място на тишината, обсипано с мъхестата зеленина на смокиновите листа? Гмурна се и зърна скалистото дъно, долу се поклащаха водорасли, преминаха няколко рибки, една медуза стоеше на място, опиянена от своята безтегловност. Исусе, в какъв декор съм се набутала! Само да не беше тази обреченост, тази принуда да лягам с оня красавец, който вече подрежда може би и трапезата. А таксиметърът цъка ли цъка, отмерва времето на престоя им, сигурно до утре и всичко това ще си го плати той, самият шофьор, защото е така – шеметните мигове се заплащат. Е това им е хубавото на някои мъже тук, готови са да платят много, стига да имат възможност. Ами ако му избяга? Ами ако си плати и го накара да я върне там, в града?… Оня другият пие коняка си в кафенето и чака, той знае, получил е известие, че наближава нейният ред, че тези дни трябва да пристигне… Апаратът е отброил може би десетина лева, не повече, ще ги прежали, но няма да легне с този флегматичен и отегчен красавец, който се готви за събитието подобно прочут хирург преди операция.
– Хей!
– Моля?
– Какво търсите тук?
– А вие?
– Обикалям имението си. И стрелям по нарушители. Аз съм чудак, пропит от лунна светлина.
– Анджей ли се казвате?
– Щефан, Алиция.
– Юла,
– Мразя съотечествениците, когато ги срещам под водата.
– А аз ги презирам. Дошла съм да си почивам и не искам… да ми напомнят за…
– Но аз ще ви убия, защото газите водата ми.
– Така, а?… Чудак, пропит от лунна светлина?
– Това, заграденото, което прилича на нещо, което не знаете, се нарича залив. Той е мой, аз съм негов господар и стрелям на месо по всеки, които дръзне…
Той издигна пояса си и показа две риби. После ги пусна и размаха харпуна:
– Докато броя до един милион, да ви няма.
– Да, но аз ще повикам истинския господар и той ще ви убие по-напред.
– Кой е той?
– Този, който ме донесе.
– Доведе.
– Не, мен ме носят. Никъде не отивам с краката си, винаги ме носят.
– Разнасят.
– Носят.
– И все мъже,
– Аха.
– Че тогава да си вървя.
– Най-добре.
– И колко смятате да останете?
– Зависи от мен.
– Мразя ви всички»
Той вдигна маската си и тя видя очите му, бяха сиви и отиваха на черната му брада.
– Кои всички? Кои сме ние?
– Тези, по които стрелям.
– Пък опитайте да не стреляте.
– Ще ви застрелям всички, до един, няма да ви пусна в залива!.. Може би ще оставя само вас, да го красите. Не, ще убия и вас.
– Защо?
– За да не народите малки, не искам туй място да се напълни с човечета.
– Ако са от вас, ще бъдат обременени.
– Но честни.
– И ще изтребят всички риби на моретата.
– Но по честен начин.
– В едно безрибно море един безрибен залив ще бъде като един празен пистолет, с който не можеш да застреляш дори една мравка.
– Затуй ви гоня… Махнете се и ако дръзнете повторно, стрелата ми ще ви прониже през гръдния кош.
– Имате ли огнище?
– Там ли?
– Къде?
– Няма да ви кажа къде. Никой не знае къде и вие никога няма да узнаете мястото, където изкормвам рибите,
– Някои ги пекат направо, с вътрешностите, месото им придобивало особено приятен вкус,
– Не ме учете на вкус. Аз имам много вкус.
– Но не и тънък.
– Напротив… Уморена ли сте?
– Повече от присъствието ви, отколкото от плуването.
– Вие сте уморена и бяла. Вие сте отскоро и сигурно ще ми досаждате. Предупреждавам ви, че ще ви прострелям, ако нарушавате покоя на този залив.
– Да, но не съм сама.
– Тогава сте интересна. Ще убия самеца и ще обсебя самката.
– Защо плувате с мен?
– За да не се удавите… Защо плувате към брега?
– Защото ме чакат.
– И пак предупреждавам – ще ви застрелям и ще ви опека с вътрешностите. Ще извадя само сърцето ви, ще го поставя в спирт и ще го наредя при другите,
– Колко на брой?
– Дванайсет.
– Само?
– Които имат бенки на лявата долна част на брадичките. Останалите са тълпа.
– Мразя, когато забелязват бенката ми.
– Ето, тук е границата, хвана ли ви втори път, край… Довиждане.
Нямаше вече човек, беше изчезнал. Изобщо имало ли го е преди малко, или си го беше измислила? Почака известно време и тъй като никой не изскочи от водата, заплува към брега. Чувстваше умора. Това бе първото и плуване за годината. Шофьор на такси! Такъв не е имала досега, много просто, ще го накара да я отведе до града, до кафенето и ще си плати колкото струва. В края на краищата, заслужаваше си парите този рай и тази тишина, в която бе попаднала веднага, от воле. И този странен подводен човек, който може би не съществува, Заслужаваше си сумата десет лева, особено с демонстрацията. Ще му даде тя на този таксист, който има по-голямо самочувствие от Хеопсовата пирамида. Абсолютен простак, само че красив, така го е създала природата – където дала, дала – хвърлила щедро, натъпкала го с мъжко изящество отвън, а вътре кухо, слама, глупак, който вече има най-малко две деца и млада дебела жена. Защото тукашните жени бързат да напълнеят, надпреварват се коя по-скоро да натрупа задник и бутове… Какво ли прави сега жената, над чиято кожа се издига омара от нежност? Щастлива ли е? И какво всъщност искаше да каже с онова докосване по ръката? Както плуваше, Юла повдигна ръка и погледна точката на осквернението. Една красива жена я беше погалила по ръката, което означава или проява на нечестивост, или призив за солидарност. Пред нея отвориха вратата на едно волво и тя влезе при един мъж със значение – личеше си, че е такъв – и изчезна по пътя за Слънчев бряг, а над кожата ѝ винаги ще плува омара от нежност, но щастлива ли е тя?… Имаше ли го него, или го нямаше? Защото чу гласа му, той разговаряше с нея, като търсеше начини да бъде умен, но когато изчезна към дъното, повече не се яви, и де да знаеш дали не става въпрос за някаква водна мистерия. Разбира се, че е така, откъде накъде ще се сблъска точно със съотечественик. И как ѝ олекна изведнъж, а? Езиковата бариера рухна, наговори се както трябва, с нюанси, до насита, По всяка вероятност психиката ѝ искаше да си почине, беше ѝ омръзнало вече да се разбира с неизказани докрай неща, Повечето от мъжете в живота ѝ идваха и си отиваха така, без да се разберат докрай, в някои случаи като животни, с малко думи, останалото го запълваше грубоватостта. Колко много грубост имаше в нейния живот, грубост, която произтича все от тия приятелства по пътища и морета. Нещо подобно я очаква и сега, в дългата напусната от децата къща, с два застелени дюшека и чаршафи, изпрани със силен, лошо миришещ сапун. Такава грубост тя едва ли ще може да понесе и както усеща, нещата ще се развият така, че ще предпочете да плати отмереното от таксиметъра време, дори с известен бакшиш…
Юла стъпи на пясъчното дъно и тръгна към брега. От тялото ѝ се стичаха капки, оттичаше се умората от пътуването, нещо в главата ѝ се опресни, пейзажът заблестя още по-силно пред очите ѝ. Свали шапката, тръсна коса и си каза, че само този миг и този поглед над заливчето изкупват всичко. Върху пясъка се очертаваха само нейните стъпки, боже мой, само нейните, а в това имаше толкоз много сладост и толкоз болка, дори жестокост, защото ненадейно съзря пъти си през една голяма пустиня, а която се чува само шепотът на таксиметъра. Всъщност останалото продължаваше да е ведро, тихо и красиво. Всичко. И изкачването по каменните стъпала, които се провират под яловия орех, и гущерчетата, които се шмугват под смокиновите сенки, и прегорелите бурени, характерни за този бездъждовен край по това време на годината. Вдигна крак и извади трънчето от петата си. Бабини зъби, така наричаха тук тези трънчета, така ѝ бяха казали, по-право, така ѝ каза преди три години Сашо. Май че преди четири, да бе, какво ли прави Сашо? Беше силен, открит и по нищо не личеше, че ще избяга като последен страхливец, никога не е предполагала, че ще му пише, а той ще мълчи. Сашо е единственият мерзавец, който не отговори на нито едно нейно писмо, единственият, в когото се беше влюбила до върха на косата…
Сега отново може да се обърне назад и да хвърли поглед от височината към подковата на заливчето; то е рамкирано от пясъчната ивица, дърветата, скалите и завършва с два буруна. От левия бурун навътре към морето, над водата, се подават отделни камъни. Между тях се движи някакво живо същество, приличащо на тюлен, не, това не е тюлен, а оня, който разговаряше на полски език. Тя му махна, Щефан не отвърна, не я забелязваше, беше увлечен в гонитбата на рибата. Значи и той е реалност, не е видение, тя вижда маската му и шнорхела и си каза: къде другаде можеш да се запознаеш с мъж, който е гол и маскиран по този марсиански начин? Никъде освен тук, в страната на нагорещените тела…
Вратата на детската почивна станции беше отворена, тя прекоси предверието и влезе в спалното помещение. Стори ѝ се, че не може да види края му. Простираше се по дължината на трийсетина легла, шейсет в две редици. Странна ли да нарече тази гледка, чудесна ли? От шейсет легла само едното е застелено – бяло петънце сред сивотата на пружините. Нахалник! Наистина ли смята, че ще спят само на едно легло? Приближи се, но той не я забеляза – спеше дълбоко, съблечен до кръста и нищо не се виждаше от него освен чудесно композираният му тъмен гръб, изваян както се полага, с всички необходими подробности – от овала на раменете до играта на прешлените, така добре загатнати под кожата. Запъти се към него. Искаше да го разтърси и да му покаже гнева си, но когато се приближи, тя видя умореното му спящо лице; тя видя не друго, а Одисей и си помисли, че всъщност този млад мъж се отличава от другите мъже по това, че се движи, че живее на колела и че сред този кошмарно забързан свят трябва да бъде и у дома при дебелата си жена, и в детския дом при децата си, а на всичко отгоре е принуден да се справя и с нахалната женска паплач, която идва отдалеч и иска заедно с морето да консумира тела. Ама не може вече, уморен е, трябва да спи, на навакса сили, защото трябва да става и отново да се залавя ту с жените, ту с жена си, ту да се отчита пред администрацията, която търси от него километри, пари. А тя седнала тук да му се сърди, на този съвременен Одисей, разпънат между удоволствията и задълженията. Рамото му я привлече като магнит, тя знаеше, че върши нещо много шаблонно, извършвано от мнозина преди нея по същия шаблонен начин, но не можа да издържи, наведе се с шапка в ръка, мокра, по бански костюм, и целуна рамото му. Стреснат от хладния допир, Одисей се раздвижи и каза: Гладен съм, първо трябва ядем. Какво? запита тя. Знам едно ханче, където ще ни нахранят добре, отвърна той и се изправи. Всички мъже са гладни, каза тя.
Ами гладни сме, каза той, а вие не сте ли гладни. Не. Ами, човек прави, каквото прави трябва да яде. Колата и тя, дето е кола, не може да не яде и тя, докато не се нагълта с бензин, не върви. Къде да се облека? Там,
Когато седнаха в таксито, той изключи апарата, това изтри старата сума и го включи отново, все едно че тръгваха по нов курс. Тя видя това, но видя и пазача, който се прозя на една пейка., Прозя се и таксистът, точно при потеглянето. Апаратът зацъка отново. Пътуваха все край морето, край любими нейни места, дори позна една от дюните, зад нея се криеше във ветровити дни; вече не може да си спомни мъжа, но си спомня дюната и малката подробност, че той не обичаше да ляга върху хавлията, искал да чувства пясъка. Помнеше още чудовищно красивите пясъчни орхидеи от другата страна на дюната, те притежаваха и красота, и деликатен аромат, но растяха винаги по една, самотни, отдалечени помежду си. Тези орхидеи се срещаха рядко, но тук, зад тази дюна, където я водеше той (вече не може да си спомня кои), имаше няколко от тях, така нарече и брега – Брегът на орхидеите, а той го нарече Брегът, където Юла се сля с орхидеите. Чак пък орхидея! забеляза тогава тя. Не знам, рече той, не знам чий аромат е по-божествен – техният или твоят, да, той не беше простак и чудно защо не може да си спомни името му. Спомни си още как тя се раздразни и каза нещо лошо по адрес на мъжете, на всички мъже, където и да се намират те, а той се усмихна и отвърна, че няма защо да се люти, такова е времето сега, цената на мъжете се е покачила ненадейно, мъжете са непобедима всесилна империя, безсмислена е всякаква борба срещу тях, Дошло е време мъжкият пол да мами и да бяга, защото светът се напълни с хубави жени и какво да се прави, всички трябва да бъдат опрашени. Тези думи я бяха стреснали, в тях имаше правдивост, те покриха нейните смътни мисли по същия въпрос, просто казаха нещата на глас: беше изтекло времето на романтичното женско коварство, започваше ерата на мъжкото коварство, девизът „шерше ла фам“ се беше обезсмислил и предстоеше да бъде заменен с нещо друго. Мъжете, които познаваше, взимаха и си отиваха, от това се оплакваха и колежките. Мъжът се докопва по-трудно до колите и хубавите предмети, за него те са по-важни, а жените, макар и необходими, населяват гъсто местата, където са автомобилите и предметите – остава само да протегне ръка и да ги употреби…
Познаваше ханчето, беше влизала и друг път тук. Шофьорът на таксито се нахрани добре, но и тя закуси нелошо, после купиха от близката лавка няколко консерви, кашкавал и бутилки, направиха алъшвериш навсякъде и се върнаха в таксито. Той плащаше, без да се замисли, тук не можеш да му кажеш гък, а жените го гледаха с възхищение. Така и не изрази протест за това, че беше постелено само едно от леглата. Чаршафите не ухаеха, а миришеха на долнокачествен сапун за пране, тази миризма съпровождаше леглата на всички къщи по крайбрежието, хазяите все още не бяха дорасли и до тази подробност, все още не знаеха, че чаршафите трябва да благоухаят. Ръцете му се оказаха здрави, ръце на професионален шофьор, а след туй се увери, че изобщо има работа с професионалист. Сега ще поспим, рече той, един час сън и ще почнем след това. Събуди се след два часа и всичко се разви спокойно, просто да заплачеш от яд, че един Одисей действува като по часовник в една толкоз деликатна територия като леглото, и то къде, в присъствието на шейсет детски легла. По едно време, когато от своя страна реши да му даде урок, Юла също се отдалечи, зарея се в мислите си и чу звънките звънчета на своето детство, долови любимите си пионерски песни, хорчето пееше за бъдещия живот на родината, за бъдещето на тия, които пееха,.. Така се любеха тук мъжете, в края на лятото, ускорено, наситени от бройки, при това, изпълнени със самочувствие и обладани от маниакалното увлечение да смачкат фасона на партньорките си, да ги подчинят, догодина да бъдат потърсени отново. Освен прастарите икономически закони туризмът си създаваше и свои, вътрешни закони, които имаха пак нещо общо с търсенето и предлагането.
Малко преди полунощ той се облече и каза, че трябва да замине. Юла очакваше това. В просъница тя кимна и прошепна, че разбира всичко. В просъница тя поклати глава и заяви, че му вярва, за това де, че ще се върне, защото знаеше, че не губи нищо – имаше подслон, един от шкафовете беше натъпкано продукти, а вън беше раят, съставен от заливче, смокинови дървета и пясъчна подкова. Имаше си и пазач, на него сигурно му беше наредено да я пази и да се прави, че не я забелязва. Преди да излезе той не я целуна, както биха сторили много мъже, не ѝ подари целувката на отегчението. Колкото се отнася до нея, тя искаше да го целуне както се полага, по женски, с мекота и преданост. Да, помисли си Юла, тази е една от големите ни грешки на нас, жените, размекваме се и потъваме навсякъде, готови сме да се влюбим дори в един като този, който не може да каже една свястна дума, но ето че неговият номер мина, той знае силата си, даде ѝ тялото си на части и постепенно на бърза ръка я покори, направи я робиня. И после как няма да са силни именно те? Как няма да са империя? Чу шума на мотора – колата напусна почивната станция. Юла допусна, че може да почувства нещо като страх, стана и заключи вратата. Погледна часовника – десет минути след полунощ. Отвори шкафа, изяде парче сирене – здрав млад организъм, след тричасово любене заслужава поне бучка сирене. Юла, рече внезапно тя, ти си проститутка. Усмихна се, мушна се в чаршафите и изведнъж си помисли колко чужд ѝ е той и колко много по-чужда му беше тя по време на сеанса и как негласно ѝ повтаряше една своя реч: ще ти дам да се разбереш, полска фльорцо, какво се казва мъж от квартал Пясъците на град Бургас, омръзнахте ми, но какво да ви правя, като идвате от майната си и трябва да ви оправям, и хич не ви се вижда края, да ви кажа, а това е организъм и той си иска почивката, а в къщи ме очаква и съпруга, вашта майка западноевропейска!
Стана и излезе навън. Влезе в топлата септемврийска нощ, пъхна се в общността на звездите, на водата и рибите, на пясъците и дърветата на смокините и гроздето, на бостаните и градините, на градчетата и къмпингите. Долазили отдалеч, хората се бяха добрали до морето, бяха спрели автомобилите си до пясъка, бяха опънали шатрите си като керванджии, дошли до оазиса, готови да го излочат, макар и да знаят, че морето никой не може да го изпие, че по-скоро то ще изпие всички и всичко, но сега е добре така, край него – един до друг. Само тя, единствена тя е самичка в едно заливче и всичко го спечели с тялото си – цял един рай срещу една нощ, дори не и нощ, само три часа любов. Мръсно копеле, стана и отиде при жена си, нанесе ѝ жестока обида, почувства тялото си омекнало и се пръждоса. В ушите ѝ бръмчеше звънката пионерска песничка, разказваше ѝ за бъдещето, за мечтите ѝ. Мръсен гаден тип! Шофьор не само по професия, но и по манталитет, презрян ориенталец, който мисли, че като остави нещо за ядене, може да се измъкне при децата си. На триста метра от нея по шосето профучаваха коли, прибираха се от заведенията, в колите се кискаха хора, пееха пияни глави. Малко храна и това малко заливче, мислеше си тя. Срещу всичко, което взе. Какво сега, вместо да си бъда там, при моя, в градчето, където си ходя всяка година, аз съм тук, съвсем сама, в абсолютна самота… Ах, как гальовна е нощта. Боже мой, колко безчувствена е природата. Гласчетата на нейните другарчета звънтяха, жената, чиято кожа плуваше в омара от нежност, се приближаваше, вървеше по пясъка, а децата продължаваха да пеят. Тяхната песничка сякаш я подплаши, непознатата от самолета поклати глава и се върна, стопи се а мрака, но какво ли искаше да ѝ каже? Като дявол от тамян побягна тя от детската песничка, морето спеше неподвижно в краката ѝ, но някъде се раждаше нещо като плясък, къде се раждаше той, откъде се взима, щом морето спи тъй кротко? Човек би трябвало да помисли, че този плясък се ражда в Сингапур, а резонира чак тук. Планктонът спи и блести, това е друга тайна, откъде се взима блясъкът му и как тези малки организми оплождат тъмното пространство със светлина, и как ѝ се спи, ах колко много…
Сутринта морето беше все тъй тихо, заливът кротуваше в безмълвието си, струваше ѝ се, че е рано, а то вече девет, беше изтървала най-хубавите мигове на утрото, но и сега всичко плаваше в мекота, а слънчевата светлина проникваше като през тензух. Нагази във водата, заплува, започваше вторият ѝ ден на море и за втори път почувствува тъга, че точно след двайсет дни трябва да напусне рая и да се върне в дъждовното всекидневие. Заплува към буруна, излезе там, дланите ѝ легнаха върху затоплящ се мокет от морски мъх, отпусна крака и усети дъното с ходилата си. Полута се ляво и дясно, търсеше място за излизане – заоблената скала ѝ предлагаше удобно леговище, можеше да се изпъне на нея и да се напече по известния си изпитан начин, безкрайно и без страх от изгаряне. Най-после, преди да се откаже и върне обратно, тя намери проход и се изкатери. Облизвана от вълните и тъпкана от хиляди човешки крака, скалата бе станала гладка и, кой знае защо, черна. По-нататък скалният масив се разкъсваше, тук там зееха хралупи, а една от дупките приличаше на вана. В тази вана имаше морска вода, по всяка вероятност останала от последното вълнение. Скалата и останалите подробности от нея ѝ напомниха други подобни скали по брега, където е била други години, ала никога сама, никога тъй плътно притисната от тишината. И знаеше за какво ще мисли след малко, тя неизбежно ще си зададе въпросите кое е по-добре – да живее съвсем самичка, откъсната от света, или да се отдели на такова място с любим силен мъж, или пък да остане сред шума на хората. Особено обичаше да разисква втория вариант – с един-единствен мъж до себе си. Беше ли възможно? Цял живот само един? При тази мисъл тя се усмихваше и тихичко си прошепваше, че е мръсница и ще си остане за цял живот мръсница. Огледа се, наоколо нямаше никой, но не посмя да съблече банския. Отпусна се под топлината и вече се докосна до другото важно усещане, че няма нищо по-хубаво от септемврийското слънце, че няма по-хубави дни от септемврийските дни на море, че някога е била глупачка, щом е идвала през юли. Къде ли е сега таксистът? Набира ли сили в здраво мъжко спане? Ще дойде ли? Никога, разбира се. Сексуалните консуматори бягат от усложнения, те са опустошени и голямото мото на живота им сигурно гласи: всеки ден ново приключение, а с това стават от смешни по-смешни, защото вече и непросветените знаят, че туй е признак на мъжка непълноценност. Опъна се, протегна ръце и ги подгъна под главата си. Чудесен беше, каквото и да си разправя, чудесен беше този глупак и един господ знае как природата може да си позволи подобни несъразмерности, да създаде организъм с хармонична външна красота – черупка на посредственост и празнота. Умирам да го видя отново, но той няма да се върне, такъв е кодексът на тукашните мъже, а аз умирам да целуна отново рамото му. Ако е въпрос да се разсъждава, нека се запита би ли живяла цял живот с него? Не, Исусе, не, какво ще го правя, това е само бронзова отливка, която не може да даде сокове на каквото и да е чувство. Все пак добре е, ако се върне, но няма да се върне, тези мръсници консумират и офейкват. В замяна ѝ остави този рай. Тя трябва да отиде при пазача, ще го пита колко може да остане, но туй ще бъде утре, до утре пълна почивка и абсолютен кеф. При такова слънце се изгаря трудно, лъчите му просто докосват, галят, топлят, те не горят, не поразяват. Те приличат на онази чудесна спътничка, която на пет хиляди метра височина я погали по ръката, да, слушай, мойто момиче, на теб там още ти пари приятно и би предпочела повече от всичко на тази скала да лежи не друг, а тя, погълнатата от волвото, заедно с нейната нежна омара, издигаща се над кожата. Нека лежи тук, да си говорим, да си кажем всичко за мъжете, да обсъдим заслужават ли презрението ни, да не би пък случайно ние да сме виновните, защото, Юла, както и да погледнем, вече си момиче на много преживявания – на двайсет и шест години си, а имаш сума ти бройки, може би не си нищо повече от една курва и само дигаш пара; мъжете знаят при кого да останат и от кого да бягат; какво ще кажеш? Да, но познавам подобни жени, които също се изпожениха. Е, да. Все пак искам жената с нежната омара да лежи тук и да си говорим; все има какво да си кажем, с нея може би ще си кажем повече, отколкото…
– Слушайте – той изтърси рибите на скалата и се изхвърли от водата след тях, – вие няма ли да се махнете от залива ми? – Седна с гръб към нея и се зае с изхлузването на плавниците. – Какво търсите тук? – Смъкна маската от косата си, постави я до плавниците и се изсекна, тъй като тези неща са простени на подводните ловци. – Нали ви изгоних? Казах ви, че ще ви пробода… Или не ви казах? Мисля, че ви казах, че ако не напуснете залива ми, ще ви харпунирам.
– Кожата ви е побеляла от студ – рече тя.
– От ярост – рече той. – Това, което го виждате, всичко туй, дето лежи напред и насам, е мое. – Всичко туй, дето ви харесва, е само мое, аз съм господарят му и ви моля да напуснете пределите на имението ми, защото не отговарям за последиците.
– Но туй, дето се изсекнахте пред дама, няма да ви го простя – каза тя.
– Дама! – Той плю и по навик прокара ръка през брадата си. – Не сте дама, а нарушител, давам ви срок от десет минути да напуснете залива ми!
– Все пак, цели десет минути… – Тя лежеше по гръб и гледаше небето.
– Какво… през тези десет минути? – поиска да знае той.
– Нищо.
– Не, вие искахте да кажете нещо.
Родният език ѝ звучеше странно в този декор, но все пак беше реалност, присъстваше.
– Слушам тишината – каза ти.
– Не, аз бих ви набил веднага, но ръцете ми са мокри. – Той подреди рибите си. – А вие сте нажежена. – Бяха три на брой, едната доста голяма, може би два килограма. – Ако ви докосна, ще изцвърчите. – Чак сега се наведе от скалата, на която бе седнал, и в ръката му се появи харпунът. – И ще ме намразите, – Постави го до рибите, след това вдигна само най-голямата и се опита да усети тежестта ѝ. Кожата му потрепваше, брадата му също. Кой знае колко часове беше киснал във водата, – Една голяма и две по-малки!.. Всеки ден по три, нямам основание да се оплаквам, но вече сме двама и ще ни трябват повече парчета, досега бях сам, стигаха ми, но от днес не съм сам и няма да ми стигат, вие ще изядете голямата и малката и на мен ще ми оставите средната, а аз друг път изяждах всичките три риби. В замяна на туй ще ги печете вие. Печени ли ги искате? Аз ги ям печени, вие също ги ядете печени, нямам олио, пък ми липсва и тиган, а печените риби се приготвят лесно – завиваш ги в хартия, поставяш ги на жарта и чакаш. Не дълго, но досега времето минаваше скучно, а сега, докато чакам, ще се целуваме. Обичате ли да се целувате? Хайде да не се целуваме и изобщо да си вървя. Но помнете – хващам ви втори път в имението си, ако ви спипам трети път, ще стрелям. Ще ви пробода през гръдния кош, ще изтръгна сърцето ви и ще го поставя в спирт при другите дванадесет. Сърцата стават малки, особено след стотната година те се свиват и се превръщат в бисери. Разберете – извика ядосано той, – сърцата на жените са бисери!
– Всички ли?
– До едно. Няма лоши женски сърца, защото светът се заражда в доброта. Във вашите сърца пада семето на любовта, но дори да не е на любовта, дори случайната семка…
– Тук не ви разбрах.
– Бебчетата не лежат в утробите ви.
– Така ли?
– А а сърцата ви. Там се създават те, а не където мислите вие.
– Кои ние?
– Хората.
Той нареди рибите върху скалата по големина, а после – една зад друга, в една линия, и започна да се любува на дългата черта, измери я с педи.
– Точно метър и петдесет.
– Най-много осемдесет сантиметра – каза тя.
– Добре, ще ми стигне, досега съм убил към три километра риба.
– И цялата сам?
– Винаги сам. Вие хората не заслужавате компанията ми и не ме интересувате. Вие ми служите само, за да ми произвеждате харпуните.
– А водката?
– И водката.
– Значи не можете без нас.
– Един харпун и една бутилка, друго не ми трябва.
– И без жени?
– Пфу!
Тя се обърна по гръб и притвори очи. Кожата ѝ вече съхнеше, стопляше се, настъпваха познатите минути на удовлетворение, когато тялото усеща силата си, а съзнанието благодари на тялото. Беше потънала в онези мигове, заради които бе пестила злоти през зимата: малко преди да долетят нежните скални мушици. Нежните скални мушици долитаха винаги и я безпокояха приятно. Те бяха създадени от сухата морска трева и от пяната, а може би от планктона, от въздуха, от допира на морето до сушата. Колко ли живеят? Сигурно по един ден. И защо живеят, какво е значението им, какво оставят след себе си? Сигурно оставят нещо, но какао – тя не знае, би трябвало да попита някой професор. Исусе, колко малко неща знае тя. Освен материята, която ѝ беше осигурила дипломата. Нищичко не знае, интересува се само от дискотеки и кремове за лице. Защото усещам тялото си, помисли си веднага Юла, усещам го всеки миг, то присъствува и па̀ри, чака да го позоват. Проститутка си, Юла, какво да те пра-вя, като си само една нищо и никаква проститутка, която не може да се сдържа. Ето и сега, знаеш си, че до полунощ, а сигурно и много по-рано от полунощ този самотник с харпуна ще бъде твой трофей.
– Голямата риба ще изям аз – каза тя, без да отваря очи, – Никой да не пипа голямата риба. Ще ми я изпечете внимателно, нито много, нито слабо. Ще си я развия самичка, ще хвърля хартията, ще я изям както си е задушена, без лимон, без сол и без вино… Така искам, такава е волята ми. – Господарят на залива не каза нищо и тя продължи. – Ще махна само кожата и ще изям бялото месо, а на вас ще дам цялата кост, да видя ще съумеете ли да си направите нещо от нея. Как мислите, ще съумеете ли?
Усети мушиците, те се завъртяха около носа ѝ, но после се спуснаха към бедрата ѝ, там имаше много мъх, чудесен момински мъх, идеално пасбище за скалните мушици. Никой не отвърна на въпроса ѝ, много просто, той си беше отишъл заедно с трите кефала – два по-малки и един огромен, нарочен за нейна вечеря, същият, който ще изяде и чиято кост ще му подари, да си приготви от нея гребен, един символичен гребен, за спомен от реалния рай. Може би не е чудак, може би е само маниак, но все пак е пропит от лунна светлина, помисли си тя, а може би е наистина чудак, защото само един чудак може да избяга и да я остави просната на скалата. Дявол да го вземе, все още има оригинални мъже. И то, колкото и да е невероятно, поляци. Чудак, пропит от лунна светлина. Мушиците гъделичкат приятно кожата, слънцето притискаше клепачите – вътре в очите, дълбоко до ретината и останалите сокове, забъркани в този чудесен очен коктейл – вече бръмчеше унасящото мърморене на съня.
Унасяше се и усещаше, че е заобиколена от сладката умора на природата от края на лятото; морето, небето и сушата бяха отпуснати, готови да се предадат на когото и да е, и на каквато и да е цена. Някъде в просъница ѝ се мярна оня, истинският, за когото беше дошла, този, който я чака и сигурно се чуди защо я няма още, кому е писала, че пристига тогава и тогава. Е, той няма да пририта от болка, но все пак трябва да се съобразява с програмата му, шест или седем дни са определени за нея, така е добре, да се радва и на туй, толкоз може да открадне човекът от семейството си и от задълженията си към небето.
Поспа си и се събуди точно както трябваше – отпочинала след уморителната нощ. Кожата ѝ пареше, слънцето висеше горе и палеше, наоколо върлуваше горещина. Тя се плъзна от скалата като змия, кожата ѝ изсъска от допира с водата. Заплува към смокиновите дървета, към дългата къща с шейсетте легла, която ѝ напомня детството. Плуваше лениво, сега имаше нужда от хлад и приемаше прохладата на водата като благодат, освен туй усещаше глад, но знаеше, че след малко ще се нахрани прилично, ще поспи в леглото и ще се къпе отново. Докато плуваше към брега, тя си спомни за Недко и Ники, за жената, над чиято кожа се издига омара от нежност, отново видя как вратата на автомобила се отвори и как тя влезе вътре, сякаш без особено желание, сякаш искаше да остане с нея, а не с него, Може би техните пътища никога повече няма да се кръстосат, Юла няма никога да коригира държанието си, защото оня допир не заслужаваше чак такава рязка реакция, такъв жесток отказ – колкото повече време минава от фаталния миг, толкоз повече съжаляваше за жеста си. Допир на жена до жена – има ли по-красива и човешка солидарност от тази? Чудак, пропит от лунна светлина! Значи имало още такива мъже, романтиката още не е мъртва, съществуват ловци на бисери, които скитат в слънчеви морета и измъкват от дъното слънчеви мисли. Изглежда, че няма да мина без него, помиели си Юла и се усмихна, това е невъзможно, ще бъде неправдоподобно и ще изневери дори на библейската правда. Както и да разсъждавам, не мога да измисля друго решение, освен туй, че до падането на нощта, ще се целуваме. Освен ако той не е другото яче, на какъвто ми изглежда, щом твърди, че не признава жените. Библейската правда трябва да се уважи – има рай, има Адам, трябва да има и Ева, която иска да изяде една риба…
Стъпи на дъното, бюстът и се показа над водата, изцеди капките от лицето си и щом погледна към смокините, стори и се, че таксито се спуща към пионерската почивна станция, Беше особен, не я остави дори да изсъхне, огромните му ръце искаха да разкъсат банския костюм, нямаше и помен от снощния професионалист, пред нея се въргаляше хленчещо същество, което бе ликвидирано за половин час и което бе успяло да каже, че с него всичко е свършено, че ще напусне жена си, децата си, ще зареже всичко и ще се ожени за нея. Този човек беше силно красив, остана си такъв дори когато ѝ каза всички тези неща, природата го бе надарила с божествена външност, той ѝ остави още храна, дори банкноти, каза, че ще ѝ донесе още, всичко ще струпа в краката ѝ, попита я къде иска да живеят – в Полша или в България, – повтори ѝ няколко пъти, че за първи път му се случва да се слее изцяло с жена, а после я осведоми, че трябва да бърза, чакат го клиенти, че ще им трябват много пари, че той за първи път хлътва така, не знае как е станало, просто не може повече без тялото ѝ, помоли я да му бъде вярна и да го чака, довечера ще дойде и ще я люби отново и ще остане до сутринта и ще напусне семейството си, но тя трябва да му бъде вярна много, той много моли за това, в противен случай ще я убие и ще се убие. Боже, какъв красавец беше този човек, никога не е виждала и едва ли би срещнала по-красив самец от него и си е така наистина – всички холивудски уестърн-
мени не можеха да се сравнят с него.
Таванът на сградата беше бял, наоколо бяха скупчени петдесет и девет празни легла с голи пружини. Запотена от любовта, гола, тя продължаваше да лежи върху сдъвкания чаршаф. Беше станало още по-хубаво. Изпъна се и се усмихна сред мекия хлад на празното помощение, така както се усмихва победител след боя, в центъра на поле-сражението. Детският хор дълго се мъчеше да пропее, а тя успешно го прогонваше и го караше да млъкне, но най-сетне си каза: че защо пък не, щом искате, пейте. В края на краищата всички сме били деца. И Мусолини е бил дете… Това пък как го измисли? Чудесно нещо е самочувствието! Няма нищо по-хубаво от едно чудесно самочувствие!
Стана, намери банския, беше мокър, трябваше да го изнесе вън. Облече рокличката си и го простря на смокинов клон. Преди да снеме ръце от клона, тя се усмихна повторно: цялата процедура се беше развила за по-малко от половин час, което означава, че фасонът на гладиатора вече е смачкан. Нищо не мразя повече от мъжете, помисли си тя, изобщо мъжете и жените се мразят страшно, но женската омраза е по-голяма, защото сега е Времето на мъжете. Наряза няколко домата, отвори консерва свинско, сварено в собствено сос и се наобядва под чардака с надвисналите гроздове. Зърната на гроздето бяха кисели, опита ги два пъти и направи гримаси, които я накараха да си помисли, че сто такива действие са достатъчни да състарят лицето и. Докато обядваше, тя наблюдаваше пазача, от беседката можеше да се види как седи на пейката и също обядва – старателно реже нещо с ножчето, по всяка вероятност сирене. Тя се вгледа внимателно и разбра, че старецът режеше не само сиренето, режеше и хляба си, парченце по парченце, режеше ги на кубчета и се хранеше без апетит, сигурно му бе дотегнала сухата еднообразна храна, Юла взе една сафридова консерва и се отправи към него. Той я погледна с благодарност, а тя се изненада, че не е толкова стар, напротив, нямаше повече от шейсет, беше с опънаха обгоряла кожа на лицето, само че плешив. Той благодари за консервата и я постави до себе си, после каза нещо, по всяка вероятност я осведоми, че консервата ще бъде изядена допълнително, за вечеря. Докато се прибираше при своя обед в беседката, Юла изведнъж си помисли, че това не е какъв да е стар човек, а човек, който пести, неприятен тип от неприятната категория хора, за които винаги е имала насъбрано презрение. Той пазеше тази лятна крепост на детството и я отстъпваше на шофьора срещу възнаграждение. Шейсет легла за нищожна сумичка. Красавецът лъв отиваше по водопоите, отмъкваше газели и ги изяждаше тук. Но как го накарах да ми захленчи, а? Зарязва и дом, и деца, и тръгва след мен, където кажа аз…
Поспа още един час, излезе и отново заплува. И този път се изкачи по гладката черна скала, която се подаваше от морето, но не се изтегна върху нея, а тръгна да върви, да проучи и тази част на залива, скрита от най-гъстата завеса на листата. Зад тази завеса лежаха две пършиви, обрани вече лозя, един грамаден орех и няколко платана. Предположенията ѝ се оправдаха, след внимателно взиране откри палатката, сбутана между храсти и млади смокинови дръвчета. Трудно можеше да бъде открита от милицията или от другите административни органи, бдящи за това – нито една палатка извън къмпингите. Чудакът, пропит от лунна светлина, се бе нагъзил и духаше право в кладичката, там след малко би трябвало да лумне пламъчето, от което да се разгори огънят и да се образува жаравата.
– Че ще се появите, го пише още в библията. – Той се извърна и седна. – Ето, там съм поставил столче и чашка за вас. Само че този огън днес не иска да пламне и всичко поради туй, че ме домързя да набера съчки.
– Може би в мотора ви има бензин.
– Има, разбира се.
– Тогава какво чакате?
– На огън, подпален с бензин, не поставям рибите си и трябва да го знаете още сега, ако искате да останете повече години с мен. Разбрах те ли?
– Разбрах.
– Налейте и на мен.
Той се наведе отново, а тя отвори бутилката и като погледна в чашката си, оказа се, че е наистина пълна, оставаше да налее само в неговата.
– Много ли ме чакахте?
– Колкото трябваше.
Пламъчето лумна.
– Догоре ли?
– Догоре.
Той се обърна сега изцяло към нея, дори се премести към бутилката, но не направи ни най-малък опит да замаскира безредието наоколо. Абсолютно безредие, всичко бе обърнато с главата надолу, само трофеите бяха подредени, седем или осем шипа от морски котки, навързани върху палатката.
– Наздраве!
– Наздраве!… Забравих да питам, обичате ли водка?
– Друго нямате, нали?
– Не.
– Много позирате… Цял живот ли позирате?
– Може би не – отвърна остроумно той. – Не съм се замислял по туй.
– Замислете се,
– А какво, не ме ли харесахте?
– Да ви кажа правата, нямам нужда от мъж.
– Бог да ви поживи – отдъхна си той. – Така се бях изплашил, че ще ми искате да ви услужвам, пък, както виждате, силите ми трябват да убивам. От сутрин до вечер убивам. Кефали, котки – всичко убивам. – Той стана, надвеси се над главата ѝ, целуна я силно по устата и се върна на мястото си. – Поне да имаше кой да чисти рибата, а то, всичко сам, не мога да смогна. През лятото как да е, но какво ще правя, като паднат снеговете? Тогава да зъзна ли по-напред, иди да чистя риба… Мислите ли, че през зимата има кефали?
– Сигурно.
– Иначе съм загубен, ще умра от глад.
– Защо? Изравяте корени.
– Добре, ще изравям… Сипете ми… На вас?
– Не съм я изпила.
– Изпийте я.
– Много бързате.
– Така ли?
– По-спокойно. Постепенно,
– Видяхте ли? А аз, глупакът, нямам стил, бързам, сякаш ще умирам. Викате бавничко, а?
– Разбира се, хитрите хора не бързат,
– Е, умирам да стана хитър.
– Не мога да кажа.
– Какво.
– Че не сте.
– Хитър?
– Да.
– Това е вярно, знаете ли? Познавате мъжете. Гордея се с вас. – Той стана, хвана главата ѝ, нанесе още една силна целувка върху устните ѝ, след което се върна при огъня и го разбута. – Аз съм единственият хитър чудак, пропит от лунна светлина. Ето, не плащам за къмпинг, ловя си рибата, ям си я, събирам дърва от плажовете, а ако намеря откъде да доя и водката – край!,,.
Според Юла това бе мъжът на живота ѝ. От това повече – здраве. Ето го пред нея, жив, жизнен и цялостен, мъжествен и умен, бодър и преливащ от хумор, мъж-мечта за всяка жена, от него не можеш да чакаш изненади, освен приятни, разбира се, нито помен от скука. Но как да се хване такъв? Сигурно има начин, но кой е той? Какъв е пътят към същността му? Всеки мъж е потенциален кандидат за женитба и може веднага да бъде докаран на кладата, но как да се подходи към това, как да се потърсят подстъпите към него?
– Вие сте журналистка, нали?
– Не.
– Защото всички полячки тук са журналистки.
– Работя в изчислителен център.
– Тогава ще ми трябвате.
– Мислите ли?
– А, на мен са ми нужни изчисления. Не мога да изчислявам доходите си. Можете ли да карате мотор?
– Не.
– Все пак, ВИЕ ще отидете за нова бутилка.
– Но аз не мога и ви го казах.
– Ще отидете. По-добре вие, отколкото аз, понеже съм пиян и катовците ще ме хванат.
– Добре, ще отида.
Щефан бръкна в палатката и донесе пари. Тя ги взе.
– Ще се науча.
– Имате ли книжка?
– Не.
– Поне да имахте книжка!…
Мотоциклетът се понесе по пътеката към шосето. Юла подуха в огъня и като разбра, че се е запалил, тръгна към леговището си. Наистина, какво може да облече,  нещо, с което да е хем красива, хем ежедневна, но по никакъв начин да не се разбере, че е положила грижи. Труден въпрос, изобщо няма по-комплицирана материя от материята мъже. А те пък, наивните, мислят, че няма по-трудна материя от материята жени. Панталон, разбира се. Щефан е от тия мъже, при които най-добре се отива с груб панталон и блузка, докато при другия, таксистът, по-добре минава тънка женствена рокличка, зад която формите правят магиите и заклинанията си. Труден е континентът на мъжете и става все по-труден. Юла се е заклевала няколко пъти да няма деца; само като си представи, че може да роди дъщеря настръхва и отново се заклева да няма деца, за нищо на света.
Чувството, че не е сама в залата с шейсетте легла, не се оказа вярно, тя си беше сама и това, че лицето на пазача надничаше през един от прозорците нямаше особено значение – вътре беше сумрачно и той напразно се взираше да зърне нещо повече от една фигура, която се преоблича. Не, лицето не влизаше в сметката, и все пак имаше друг, който не беше вън, а вътре. Юла прилепи панталона до тялото си и се озърна. Една птичка. Тя отиде и отвори вратата, но птичката не разбра, че ѝ отварят, а се заблъска в прозорците. Нямаше време да се разправя с нея, остави я да върши каквото си ще, в края на краищата довечера ще си правят компания, ще поделят самотата си, ако, разбира се, изобщо спи тук, а не в палатката. Имаше ли такава вероятност? Защо пък не? Вече почва по-голяма игра; в нея – направо, с всички козове; такъв е законът.
Единственото предварително и внимателно организирано нещо при Щефан беше хартията, имаше много хартия, в която увиваше рибите, преди да ги покрие с пепел и въглени, докато го наблюдаваше как работи, тя си припомни оня, който късаше ластици, Ники, красавицата, която изчезна във волвото, таксиста… Всички бяха различни, но този тук се различаваше от целия свят.
– Казах ли ви, че съм чудак?
– Да.
– Пропит от лунна светлина?
– И това ми казахте.
– Тогава нямам какво да кажа повече. Това е единственото ми качество, Така покрити, рибите се изпичат, задушават и запарват. Някои поставят черен пипер и други боклуци, но аз не, искам рибата да си е риба. Като я разчупиш, да ухае на кефал, а не на кухня, дявол да го вземе, откъде се взехте вие? Досега изяждах по три риби, а тази вечер де трябва да се задоволя с две и половина.
– Голямата риба ще изям аз?
– Защо?
– Така искам!
– Знаех си аз, че над залива ми висне опасност. Но трябваше да ви привлека… за да ви унищожа.
– Чашата ми е празна.
– Много пиете.
– Само така мога да ви понеса.
– Никой не може да ме понася. Аз съм изхвърлен от глутницата, вия сам срещу луната. Не сте ли малко висока за мен?
– Малко нещо да.
– Туй трябва да се изправи. Трябва да вземем мерки. Елате. – Застанаха един до друг. Тя почувствува мъжката му пот, той беше все още по бански гащета; слаб, почти кльощав, изпечен. – Цял сантиметър над мен! Как ще ме понасяте?
– Но вие не сте нисък – рече тя. – Само аз съм висока,
– Напоследък жените ставате все по-високи. Ами вие вчера бяхте по-ниска.
– Какво да правя!….
– На туй трябва да се сложи край, трябва да престанете, ще измисля начин.
– Например?
– Мъртвите не растат.
– Много ли ви тревожи този факт?
– Слезте от обущата.
– Вижте, сега сме еднакви.
– Вие и без това ще ходите боса до мен.
Искаше да го сграби и нацелува, искаше да го помилва, да се притисне към него, да го задържи с ръцете си, да не го пуска накъде и да ходи цял живот боса до него.
– Ти си наистина пропит от лунна светлина.
– Никога с обуща, разбрахте ли? И тези гащи! Защо нахлузихте този панталон, какво искате?
– Разберете – кресна изведнъж тя, – не мога да се съблека още от първия ден!
– Не знам – рече укротено той, – все пак ние сме първите Адам и Ева облечени в Рая… Щастлива ли сте?
– Да.
– Боже, колко проблеми ни чакат! Трябва да те взема на ръце и да те понеса срещу цялото човечество. Вижте ни, ще кажа, ние сме, идваме и искаме да ни сторите път! А човечеството ще се усмихне и ще каже, какво си мислите, вие не сте нищо повече освен едно сляпо продължение на рода, две точки, едната с камшиче, които се стремят една към друга. Така че не мислете кой знае какво, никого няма да смаем, дори няма да ни повярват, че се обичаме. Я да видя!… да, равни сме, но ако не носим обуща.
Тялото ѝ не можа да отдели много радост и нежност за него, тя искаше да го направи много щастлив и да го почувства като най-необходимото нещо, ала след таксиста, туй ѝ се струваше поне засега невъзможно.
– Да ти кажа правата, това ми липсваше досега в моя рай. Тук си имам всичко: небе, море и риба. липсваше ми допир до някого. Вече имам и него. Но сега какво да те правя, вече си ми излишна. Ето, ще трябва да мисля и за твоята прехрана, изяде ми едната риба. Всеки ден по една риба, а ще ми трябваш седмично само веднъж за допир. Нямам сметка, така няма да стигна до никъде, ще фалирам…
Юла се смееше и галеше с нос рамото му. През отвора на палатката се виждаше част от полунощното звездно небе.
– Да не говорим за туй, колко хубаво си бях сам в палатката, а при това положение липсват и завивки. Имаш си там някъде цяло легло на разположение, но не си отиваш, защото жените сте такива. Знаеш че няма да спя нито аз, нито ти, но продължаваш да ми киснеш в палатката. Нищо, кисни си тук, досаждай ми, това няма да ти се удаде повече от утре следобед. Ще дойде Ядвига и ще те прогони.
– Ядвига?
– Ами да.
– Ще пристигне, така ли?
– Ядвига пристига винаги. Нито веднъж не е пропуснала да пристигне,
Юла можеше да му зададе още няколко въпроса, дори да му поиска сметка, можеше и да го обиди, например като нищо можеше да му каже, че е подлец, които спекулира с чувството си за хумор, но знаеше, че ще бъде без полза – играта е жестока, понякога някои си служат и с подобни средства. А колко много и само допреди една минута той наистина приличаше на чудак, пропит от лунна светлина. Ето, такъв чешит тя не бе срещала е живота си, и такова нещо срещна, какво ли няма по света. Знаеше точно местата на дрехите си, напипа ги сравнително лесно в тъмнината и излезе от палатката. И това не беше преживяла, и това преживя – да напуща гола покоите на мъж. Вървеше по пътеката, носеше дрехите си през рамо и се питаше дали пък не е нещо друго, дали пък светът си е наред и не е тъй жесток, а само тя е глупава, защото вижте: върви гола, изпъдена, като последна блудница, по пътеката на един рай, който тя съумя на бърза ръка да превърне в ад. Вървеше между платаните, вече стъпяше по пясък и кой знае защо – боже, колко глупава жена беше тази Юла – усещаше величието на природата, свежестта на нощта. Възприемаше всичко с голотата си и с острите чувствителни зърна на гърдите си, гордо вирнати напред, готови да порят въздуха пред нея. Страшно ми е леко, дявол го вземе, и ми е радостно, че ме изгониха, иначе нямаше да разбера, че съм толкоз необходима на природата около мен, че съм едно твърдо и нежно допълнение към нея, защото съм красива и здрава, а той беше не с един, а точно с четири сантиметра по-нисък от мене. Нисък, изпълнен с низост човек, който борави с думите и прави някои неща, присъщи за симпатични хора. Ами че този човек, може да бъде искрен, когато си ще и колкото си ще. Този човек е болен, ненормален, той трябва да бъде отведен в клиника, подобна подлост би трябвало да бъде поставена в епруветка и да бъде показвана където трябва…
Ами сега? От туй по-зле – здраве. Най-напред видя колата, а това означаваше, че и той е близо. Беше го забравила, съвсем. Трябваше да се облече незабавно… Хайде, Юла, облечи се и изсърбай, каквото си надробила, щом си такова изчадие и носиш ада със себе си дори когато попаднеш в рая… И непрекъснато мислиш, че следваш естественото развитие на нещата. Кое е блузата и кое панталонът? Нещо падна, падна панталонът. В същото време таксиметровият апарат цъка, работи, отчита. Вдигни де, вдигни панталона, какво зяпаш, къде зяпаш?…
Зяпаше в него. Дори в тъмното си личеше пластичната му походка на герой от уестърните, а знае се, че героите изработват своите походки, а той беше роден с нея и с красотата си – богу хвърлен в такси да вади прехраната си.
Левият му крак настъпи панталона, тя се помъчи да го издърпа, панталонът и трябваше много, и то не за друго, а да го обуе, но кракът го натискаше към пътеката и тя се чудеше какво ли може да означава това. Най-после бе принудена да му каже, че иска да се облече и той се съгласи, че обикновено хората ходят облечени, но той я чака вече два часа там, пред помещението с шейсетте легла, което е заключено. Къде си била, говори? Никъде не съм била. Как да не си, като те чакам от два часа да се върнеш, а тебе те няма и най-после те съзирам на пътеката гола; откъде идваш? От никъде. Как така отникъде? Разхождах се. Ами, така ли се разхождат жените посред нощ, голи ли скитат насам-натам, казвай при кого си била? При никого не съм била. Не те е срам, оставих ти продукти, и пари ти оставих, шейсет легла ти оставих, и те водя с такси навсякъде, по ханчета те водя, а ти да се таковаш в мое отсъствие. Тя не го разбра, не можеше да проумее какво точно и казва и дали е туй, което допущаше. Не те разбирам, каза тя. Какво? – извика той и я хвана за врата, сега ще те удуша! Пусни ме. Казвай къде си мърсувала; нали те оставих да ме чакаш, нали ти казах, че ще се оженя за теб; къде си преспала, мръснице недна. Не можеше да си поеме дъх, той стискаше, искаше да я удуши, тук, на пътеката, под платаните. Опита се да хване ръцете му и да ги отстрани от шията си, но туй се оказа смешен опит, бяха я стиснали две здрави клещи, на тяхната здравина се беше радвала и снощи, и днес по обед. При кого беше, къде е той? Ех че добре би станало, ако му каже къде е той, пък да отиде да го набие до посиране, това мръсно копеле с чувство за хумор, което се мисли за чудак, пропит от лунна светлина. Виж си косата! Сега той хвана косата ѝ. Ама ти наистина си се шибала някъде ма, мръснице! Удари я един път отляво и един път отдясно. Трябваше ли да заплаче? Разбира се. А трябваше ли да изпищи? Кой ще ѝ се притече на помощ след полунощ, в туй пусто заплаче? Затова ти оставих консервите ма, фльорцо, да ме чакаш ма, а не да скиташ по не знам къде си ма, кучко полска!
Държеше лицето си с длани. Страните я боляха, между лактите ѝ блестяха съските на нейните корави, устремени напред гърди. Затуй ли се влюбих в теб ма и те оставих на цели сто легла и какво не ти дадох, всичко ти дадох и ти казах да ме чакаш. Аз тук семейството си разбивам, децата си зарязвам, а тя още първия ден и такова… Кажи ма, какво да те правя сега! Тя разбираше и не разбираше, страните продължаваха да я болят, но и да не я боляха, страхуваше се да ги пусне, той щеше да я удари отново, освен това все още не може да се наведе за панталона, оня ще я срита, може и да я убие от ярост, да я натика в морето.
– Щефааан!
Трябваше да извика, друг изход нямаше. Викаш ли? – изсъска таксистът, него ли викаш? Този път я удари върху ръката. Нека дойде, нека, чакам го, ще ви смеля и двамата. Ах, да имам късмет да дойде! Виж си косите ма! Къде си скитала? И тук ли намери любовник? А? Идвам и чакам. Два часа. Къде си, а? Къде беше? Прас. Кажи къде беше? Прас.
Не ѝ оставаше друго, освен да вика. Той я послуша известно време, но после и запуши устата. И туй беше противно, противно беше и онуй, че ръцете му докосваха зърната на гърдите и дори когато я биеха. Изглежда, че всички пътища към нея минаваха през зърната ѝ.
Настъпи тишина. Подухна. Беше се появил бризът откъм сушата. Той махна ръката си от устата ѝ. Тя потръпна от студ. Той ритна панталона към нея. Тя се наведе, вдигна го и се сети, че работата не се състои само в панталона, трябваше да намери и блузата си, но къде да я търси. Наведе се и както беше гола, заопипва туй, което беше пясък и трева, заприлича на агънце, което пасе в тъмнината, на нимфа, която се търкаля по земята. Докато се обличаше, питаше се ще останат ли белези по лицето ѝ утре, ще може ли да се покаже пред хората. Той я остави и тръгна към сградата, влезе и изчезна в нея. Тя се приближи и видя, че изхвърля багажа ѝ. Разсънено, птичето изхвърча през вратата и потъна в нощта. В тишината остана да отшумява птичи писък на уплаха.
Юла прибираше вещите си, опитваше се да ги подреди, да ги запази в случай, че оня реши изведнъж да излее яростта си върху тях. Какво ли щеше да му хрумне по-нататък? Всичко, дивият българин можеше да нанесе още сто поразии. Слава богу, последва най-благоприятното, след като изхвърли зелената плажна чанта – последното парче от багажа ѝ, таксистът изрита каквото срещна пред себе си, влезе в таксито и изчезна към шосето. На нея също не ѝ оставаше нищо друго, освен ла тръгне към шосето. Можеше ла прекара остатъка от нощта само там, в очакване ла я вземат на автостоп. Никой не ѝ пречеше да се излегне в беседката, там щеше да бъде пощадена поне от росата, но не посмя, територията на детската почивна станция минаваше за негова територия и по силата на логиката би трябвало да я напусне като персона нон грата. Пренесе всичко край пътя и седна върху куфара. Измъкна якето си, навлече го; ставаше все по-хладно, а не се задаваше нищо, дори в обратна посока. В морето мигаше фар, далечен; стори ѝ се враждебен, палеше се и гаснеше равнодушно, ням към съдбата ѝ. Това е най-голямото падение в живота на Юла. Само за десет минути беше изгонена от две мъжки убежища, бяха я консумирали и изхвърлили като псе. Страните ѝ пареха, но, изглежда, нямаше особени поразии, утре ще може да му се покаже. Поне той е сигурен, нищо не обещава, но е като тихо нейно пристанище сред хаоса на живота. Винаги може да отдели време за нея, винаги ще я поздрави за нова година или за рождения ѝ ден, беше акуратен, внимателен, участвуваше в играта коректно. Далече пламтеше зарево на град – неговото градче, където можеше да бъде още вчера или оня лен, не знае вече от колко време е тръгнала и кога трябва да стигне при покоя, заангажираната стая, годишната почивка на море. Къде е тръгнала? Какво търси тук? Защо не мирува? Няма ли да угасне най-после тази пуста нейна склонност към… Мръсни гадни мъже! Огромна маса, непобедима. Тя махна, ала колата отмина, ако не беше в такова състояние, Юла би забелязала как се избистря нощта, как звездите заблестяват още по-силно; можеше да легне на прегорялата трева, да подложи ръце под главата си и да наблюдава игрите на небето, по което вече кръстосват нови, забързани светлинни – спътниците, неща, които обича от дете. Но тя не може да мисли сега за тях, тя се взира наляво и дясно, с надежда да махне на някой добър човек.
Най-после такси! Юла се зарадва, махна с ръка и то спря. Ужас, слезе той; каза, че не може да живее без нея, хвърли се върху раменете ѝ, целуваше ги направо през дрехата и почти заплака, но тя го отблъскваше героично, чак до момента, в който мъжката му сила се наложи брутално. Легна отчаяно в канавката, под звездния купол, пред изстреляната светлина на неугасените фарове. След малко мина автомобил, хората от него с учудване забелязаха, че над канавката се подават ту ръце, ту крака, ту коси, но изпълнени с убеждението, че убиват някого, побягнаха, а то никого не убиваха и този път всичко приключи само за шест минути. Той плачеше, целуваше я и искаше да знае числото на мъжката върволица в живота ѝ, а тя се смееше високо и повтаряше: Мили, нима не разбра, че си третият? Толкоз е лесно за разбиране. Заболя ли те от ударите ми? Не си спомням такова нещо. Ръката ми да изсъхне, ако замахна повторно срещу теб. Мили! Ще останеш ли да живееш при мен в България? Ще остана. Вече никога няма да вдигна ръка срещу тебе. Ти си много мил. Обичаш ли ме? Обичам те. Моля те, бъди ми вярна. Ще ти бъда вярна. Къде беше тогава? Кога? Когато те оставих сама? Разхождах се. Лъжеш, чаках те много, уморих се да те чакам и като дойде, целият ти външен вид беше курвенски, всичко ти беше разпиляно. Не знам, мили, нищо не си спомням. Как да не си спомняш, как може да не си спомняш какво си правила? Да му турим пепел, а? Не, искам да знам къде беше, аз те чаках, след като се върнах от работа, а тебе те нямаше и като се върна, всичко ти беше смачкано, приличаше на пачавра, каквато си. Ти си третият. Лъжеш! Повярвай. Лъжеш, не може да бъде. Тя се засмя, чертите на лицето му се изопнаха и той я удари. Защо ме удари? Защо се смееш? Не искам да ме биеш. За какво ми се смееш, задето не ти вярвам, че съм трети ли? Моля те да не ме удряш. Къде беше? Ти си първият, който ме е ударил. Къде беше там?
Идеалът ѝ за мъж? Чудакът, пропит от лунна светлина, само че ако беше истински, а не фалшив. При мъж ли беше, кажи? Тя не му отвърна и той я удари отново. Не вдигна ръка да се брани, за да не го раздразни; нещо и подсказваше, че трябва да кротува, да не го вбесява, да не я обезобразява. Той ѝ залепваше плесници, от плесниците болеше, страните ѝ пареха, но нямаше опасност да я обезобрази. Ще кажеш ли?
Трябваше да бъде мила с него, докато мине нощта, веднъж да се измъкне от ръцете му, повече нищо не иска, а сега трябва да бъде мила и обичаща. След като ѝ нанесе още една плесница, таксистът пъхна глава в ръцете си и започна да се вайка. Нима този същият човек бе оня професионалист, умореният любовник и гларус от края на лотото, който я бе поразил с хладната си похватност? Империята беше паднала. Той плачеше от яд и обич, обещаваше ѝ още сега да напусне семейството си, молеше я да не заминава никъде, щял да ѝ намери квартира, да го чака да се разведе и да се оженят. Тя обещаваше да не заминава и да го чака да се разведе, Юла обещаваше всичко, само да се съмне, да изтече този кошмар, който сама си натресе на главата. Но нямаше да ѝ се размине така лесно, изглежда. Както се беше разтюхкал, нейният таксист се хвърли отново върху тялото ѝ, събори я на тревата и започна да я целува. Хубаво ли беше туй или не? Най-краси-
вият мъж на света беше отгоре ѝ, тежеше и точно толкоз колкото трябваше да тежи и беше лек точно толкоз, колкото би трябвало да бъде лек. Главата му и раменете му пъплеха между звездите, той скиташе между звездите – с красотата си, с грубостта си, с тържествената си изостаналост, неук и неодухотворен, много земен – земно тяло сред небесните тела. Юла усети необходимост да обгърне врата му с ръцете си и да го целуне по коравите, чисто изработени устни, а светлините на жигулито гаснеха или само така ѝ се струваше, че гаснат, сред цялата церемония от щастие и сладост. Кой знае защо, тя мислеше, че акумулаторът на колата се е изтощил.
Вече имам и такова преживяване, мислеше си тя след петнайсет минути, като галеше косите му, а после надигаше глава и целуваше устните му, все още надвиснали над нея. Тя го видя как разкъсва връзките си с онова нещо, наречено дом, как гилотинира жена и деца само за да бъде с нея и се запита: ще приема ли тази жестокост? И си отвърна: ще я приема, разбира се, стига съм играла на благородничка, достатъчно се напарих досега, все аз съм отстъпвала. И си спомни двата случая, когато беше казала: не, не мога да постъпя жестоко, върни се при жена си.
Таксистът я отведе, сноваха в нощта, напред и назад, минаваха край къмпинги и селца, той се вглеждаше напред и тя се вглеждаше напред. Неговите очи бяха будни и отворени, а нейните примигваха. Все вървяха напред и се връщаха назад. Юла беше разбрала – търсеше място да я остави, някое по-сигурно място за нея, където да я настани до утре. Тези бяха неговите грижи, а тя започна да примигва по-често, наклони глава към облегалката и заспа. Останалото си го представи или го сънува: пред погледа ѝ се мяркаха части от нощни заливи, късове от морето, високи дървета с ниски бунгала, пъстри палатки, душове. Усети, че са спрели, но не се събуди изцяло. Някой слезе от колата. После някой се върна и я събуди. Беше утро. Той вървеше с куфара напред, а тя вървеше и спеше след него, изкачиха се по стълбище до втория етаж, влязоха в хубава стая в нова къща, погледът ѝ изведнъж зърна част от селище, тръстики, пясък и море, а в дъното на пейзажа – фар. Той ѝ обясняваше нещо, тя се помъчи да разбере, дори даде отговор, беше лесно за проумяване – оставяха я на ново място, където трябваше да чака идването му. От ясно по-ясно – съдбата ѝ вече се очертава: предстоеше ѝ да стане съпруга на много красив мъж, които ѝ импонираше изключително, на когото тя импонираше поразително, шофьор на такси, печели добре; предстоеше ѝ да живее и ражда край морето, вече никога няма да се отделя от морето, това, което си е мечтала, ще се сбъдне, а и децата ѝ ще растат край морето, в оня особен град, който е хубав и грозен, и очарователен, и отвратителен, град, за който също е мечтала. Спа пет или шест часа и щом отново погледна през прозореца, увери се, че не е сънувала, пейзажът беше същият, част от селище, тръстики, пясък и море, а в дъното на пейзажа фар. Стопаните на къщата бяха изпрали чаршафите и вече ги простираха на двора, много чаршафи, може би пет милиона, изглежда, че е паднала голяма работа туй лято. Стопанката и една забулена в черно старица простираха, те дори не поглеждаха към морето, те никога не са поглеждали към него освен от страх, когато го зърнат потъмняло – само перяха чаршафи, застилаха легла, подреждаха стаи, усмихваха се на квартиранти, изпращаха и посрещаха нови – учудени, че всички идват, пекат се на слънцето и си отиват, а на тях дори през ум не им е минало да легнат върху пясъка. Цял живот посрещаш и изпращаш. Хората идват в твоя дом, починат си в него и си отиват. Би ли могло да се случи и с нея така? Би ли могла да бъде такава стопанка, на такъв един дом? Не, разбира се. Тя би могла другояче: да живее при топлото море на България, а когато поиска, да се връща във Варшава! Вече минава обед, вън е слънчев септемврийски ден, пясъкът я зове, там лежат хора. Има ли право да напусне стаята? Условията на нейния арест още не са уточнени както трябва, все още не съществува точен регламент, например – може ли да отиде до ресторанта, за да се нахрани. Реши, че може, но преди това нищо не ѝ пречи да се изкъпе.
Когато излезе на уличката, тя запита как се нарича селището, в което се намира. Отговориха ѝ учудено и се извърнаха след нея, но туй нямаше особено значение. Всички къщи бяха нови, големи, неизмазани, навсякъде се ветрееха чаршафи, напуснато от пълчищата, градчето гледаше подплашено към тишината, дремеше със свито сърце под слънцето, сякаш някой го беше измамил жестоко и си беше избягал. Прегази малка пресъхваща речица и излезе на плажа. Тук лежаха двайсетина души. Те ѝ се сториха по-мъдри от летните курортисти, а и морето ѝ се струваше по-мъдро, и пясъкът. Във въздуха плаваше някакъв видим прашец на носталгията, той примрежваше хоризонта и сякаш казваше – не чакайте повече изненади, каквото било – било. Само мъдрите върху пясъка знаеха, че не е така, имаше още трийсет дни, знаеше го и тя, вече трета година участваше в тихото общество на тия, които, без да парадират, леко и внимателно предпочитаха септември пред лятото.
Изкъпа се, полежа на пясъка, потъна в мислене за Щефан, пак се изкъпа и тръгна към ресторанта. Уморени и стопени от мързел сервитьори ѝ поднесоха вкусно телешко печено. Тя го изяде и се прибра в хладната стая. Разположи вещите си, подреди се доколкото можа прилично и започна да чака отново. Четеше и чакаше. Тя не знаеше кога ще дойде той и какво ще каже, лежеше, четеше и когато не мислеше за Щефан, чакаше този, за когото не мислеше. Времето течеше, нещо повече, то изтичаше, а него го нямаше. Привечер, когато почувствува повторно глад, написа бележка къде е и кога е излязла, облече се и влезе в ресторанта. Веднага различи няколко местни гларусчета, които я гледаха по известния ѝ от години начин – вече цял следобед сама, това означаваше нещо, достатъчно указание да бъде атакувана. Когато дойдоха да я канят за танц, тя отказа категорично, осведоми ги, че очаква мъжа си, те повярваха и се оттеглиха, но когато и на другия ден я видяха сама, гларусите започнаха да негодуват. Лъжеш, каза един от тях, защо лъжеш, че идва мъжът ти, когато никой не идва. Юла отвърна твърдо, че чака мъжа си, и се отдалечи. За вечеря предпочете да си купи нещо за в къщи. Нахрани се бавно на верандичката; докато пиеше бирата, гледаше как къщите, тръстиката, плажът и морето потъват в тъмнината, и как остава само тъжната светлинка на фара. На четвъртия ден сутринта Юла реши, че може да чака само три дни, нито ден повече. Отиде да плати наема на хазяйката, но хазяйката каза, че оня платил двете легла за двайсет дни и казал, че ще дойде непременно. Но Юла ѝ каза на чист полски език, че може да чака само три дни и нито ден повече. Подир обед имаше чудесен автобус до градчето на нейния мил, който сигурно вече е загубил търпение от чакане. Боже, колко много го обичам, си каза Юла и се протегна, боже, колко много много обичам този човек, вече трета година, откакто го обичам, защото не е като останалите мъже. Докато гледаше пейзажа през стъклото на автобуса, Юла си мислеше за своите тазгодишни ваканционни авантюри: от оня, който се мъчеше да ѝ смъкне гащетата въз влака, до таксиста, като не забрави да си помисли и за младата жена от самолета.
Точно в три часа следобед автобусът я изтърси на автогарата. Тя се огледа и се почувства волна. Духаше същият югозападен вятър, но грееше ослепително слънце, градчето блестеше до звънтене в неделния ден; всеки прозорец отразяваше лъчите му, всяка керемида, всяко листо. Огледа се и се ориентира – зад градинката шумеше морето, вляво и право нагоре беше старата част на градчето, там се потайваше нейната стая, наблизо пък живееше той. Кога ли ще го види? Може би още привечер, в кафенето, в най-лошия случай утре по обед, пак в кафенето. Хубаво, тези неща са хубави, да тръпнеш, щом знаеш, че най-късно до един ден ще видиш този, когото си мечтала да видиш цяла година, този, за когото си мислила, човекът, който придава аромат на лятната ти ваканция, пък може и нещо повече.
Зад покривите на града и зад морето се простираше нейната мечта, там лежаха и представите ѝ за света, илюзиите – всичко странно, примесено с реалните сметки за едно обезпечено всекидневие в дом с мъж и деца, да, това градче винаги ѝ натрапва мисълта за семейството, защото и то, градчето, е напълнено със семейства, тя никъде не е виждала повече детски колички – уж море, ветрове и небе, уж красота и мечта, а всъщност проза до втръсване, уж мимолетност и чувство за лекота, а всъщност строг казармен ред на чувствата и преживяванията. Всяка година през нейния наблюдателен поглед хладнокръвно зрееха нещата от живота, пред очите ѝ вчерашните хлапета  гларуси – днес тикаха колички и угаждаха на жените си, до една местни, нито един не се ожени зад градчето крепост, най-еснафски от всички еснафски тралове на света, и защо така, боже мой, питаше се Юла и не можеше да си отговори. Кои бяха тези тайнствена пружини на всекидневието, каква беше тяхната сила и неумолимост и докога консерватизмът… Какво ли би казала младата жена от волвото, погалила ръката ѝ на пет хиляди и двеста метра височина, над облаците и над всичко? С какво безразличие и сякаш презрение се вмъкна тя в разтворената пред нея кола, и колко много хлад имаше от нея към този, който я бе посрещнал. Величествена беше гледката, беше и символична, искаше да ѝ подскаже нещо, но какво, тя все още не разбира изцяло и може би туй оставаше загадката на нейния живот. На няколко пъти от тогава си беше помисляла да отиде в Слънчев бряг, накъдето замина волвото. Двете не може-ха да не се срещнат, нямаше как да се разминат и тогава онази може би щеше да ѝ раз-каже останалото. Боже мой, какво ли е то? Може би в него се състои и отговорът на гатанката.
Понесе куфарите по улицата. Улицата се изкачваше нагоре. Тя знаеше всяка подробност вляво и дясно, от магазина за плодове до старата църквица и старите окелевели платани, уморени от туй да бъдат допълнение към пейзажа, уморени от ветровете и обективите на камерите. Тя знаеше, че отдолу и вляво ще полъхне на улов, трябваше да полъхне от корабите и мрежите, пак от там ще замирише на нафта, а отдясно ще замирише на абсолютна чистота и ведрина. По улицата мирише на мазила и човешки тела, хората бяха безумно изобретателни, всяка година откриваха все по-нови и нови смеси – от нивеата до олиото. Хората се мажеха, мажеше се и тя, участвуваше на равни начала в кашата, наречена лято; лятото се състоеше само от двайсет дни, лъже този, който мисли, че лятото се състои от три месеца, само двайсет дни се живее през лятото, и то само тук, в страната на нажежените тела, в този град, основан преди столетия от практични древни люде, намерили завет в залива, вино в земята и риба в откритите води.
Шест години от нейния кратък живот не са малко и всички са минали тук, шест по двайсет – сто и двайсет дни и нощи и колко много гръбначни стълбове! Тя ги опипваше с чувствителните върхове на пръстите си, все здрави и красиви прешлени на обгорели мъжки гърбове. Неговият гръб не беше обгорил, той нямаше особено изпъкнали прешлени, но я удиви с атмосферата на всичко, което го заобикаляше, и на Словото божие, което носеше със себе си. Да, той вървеше в навалицата и носеше Словото божие със себе си и с това се издигаше над другите, изрязваше се в обикновената стена от безличната тълпа, изпъкваше далеч напред, релефно и много особено. Светлосивото му расо се мяркаше като небесна светлина сред ошмулените от ветрове къщи, под древните лозници, пред носовете на корабите и в модерната обстановка на кафенето; неговата мисъл се отразяваше в гланца на коняка или пък конякът се отразяваше в неговата мисъл. Говореше тихо и напевно, сякаш четеше евангелието. Повечето говореше за луната и за скалите, за разходки по пясъка и понякога ѝ се струваше, че си е много обикновен глупак, висок и черен глупак, красив глупак, но почти винаги отхвърляше тази мисъл, защото нямаше нужда от разочарования. Всъщност, казваше тя, особено когато си пийнеше повече: ти си само екзотика. Тогава той полагаше ръка над ръката ѝ, ръката му беше много черна, топла и слаба, ръка на бог, или пък на човек, който е заслужил правото да представлява бога; тогава той полагаше ръка над ръката ѝ и казваше: не се озлобявай, да се убия, не мога да бъда само твой. Ставаше ѝ тъжно, особено първата година, тогава ѝ ставаше много тъжно, а една вечер помисли дори да сложи край на живота си при мисълта, че мъжете могат да бъдат толкоз коравосърдечни, че коравосърдечието може да се потайва дори в сърцето на човек като този, който носи със себе си утехата на човечеството… Къде ли ще го види за първи път това лято? Дали ще го види още утре, или поне вдругиден?…
Замря, добре е да се каже така – замря, макар че можеше да се каже същото нещо и другояче – умря. Той се беше появил пред нея и тя помисли, че умира. Той се беше подвил в блестящия следобед, когато всяка подробност от улицата и разноцветните шишета на лимонададжийницата лъщяха до пукване от светлина, когато вдясно, зад музея и градинката се надигна лъскавото синьо на морето, когато във въздуха изпищя гларус, да, точно когато градчето беше най-ласкаво и курортно, той се беше появил сам пред нея, и то в пълно бойно снаряжение, висок най-малко четири метра, и тя трябва да си признае, че най-напред видя голямата му дясна ръка. Голямата му дясна ръка беше изтеглена напред и държеше кадилницата. От кадилницата се надигаше пушекът на тамяна, дори ѝ се стори, че усети аромата му, и чак тогава видя едрото мъжко лице с брадичката, както винаги без мустаци, макар че тя го е молила няколко пъти си пусне мустаци, да го види и така. Тя го е виждала няколко пъти в черно расо, служебното, защото е посещавала църквата по време на литургия, но така както го бе видяла тук, на улицата, изскочил внезапно – дори не е сънувала, че ще преживее такова нещо, и то от волѐ, още с пристигането. Черното расо наистина го правеше по-изто̀чен и съвсем висок, най-малко четири метра. През него беше преметната онази служебна пъстра одежда, на която не можа да научи названието. Изобщо тя не знаеше названията на нито един църковен атрибут, църквите не я интересуваха, интересуваше я само той – посланикът на бога в туй вярващо, натикано в скалите, пясъците и вълните градче.
Пееше ли? Пееше ли или не пееше? Малко е вероятно. Нямаше защо да пее, беше изскочил на десет метра пред ковчега; мъртвецът и опечалените негови близки можеха да виждат само гърба му, но на нея ѝ се стори, че свещеникът изпълзява добросъвестно задължението си и пее, да, той пееше, дори тогава, когато я съгледа. Очите му се засмяха. В тях се запалиха потайните свещички на страстта, а в същото време лицето му изразяваме сдържаност, то вършеше работата си, задължението си. Той се обърна към процесията. Чак тогава и тя погледна нататък.
Два мътнобели коня се бяха оклюмали пред катафалка с избелял черен цвят. На капрата седеше безгрижен човек без възраст с мършаво брадясало лице, облечен в бяла риза и черен панталон, изобщо тази риза беше единственото бяло петно в спектакъла. Няколко мъже в овехтели тъмни дрехи, а другите облечени в дебели и груби празнични костюми носеха ковчега. В ковчега спокойно лежеше старица с едро месесто лице без бръчки и без особена умора от живота. Нейното лице по-скоро излъчваше упреци и излишни предупреждения към близките млади хора, но за какво, не се разбираше; така си представи работите Юла. Юла се стараеше да проумее какво се прави в момента с мъртвата. Носачите на ковчега сякаш го размахваха на няколко страни и сякаш го обърнаха по всички посоки. Може би посочваха градчето на мъртвите ѝ очи, искаха те да го видят за последен път, тъй като вече го напущаха. Наистина, те напущаха старата част на градчето и им предстоеше да навлязат в новата му част, но нещо на Юла подсказа, че за придружителите на мъртвата стара жена градът свършва дотук, новата му част не ги интересуваше, за тях тя бе нещо като измислица. Да, те повдигнаха ковчега и старицата видя омаскарената му фасада, пълна с компромиси и конформизъм. Нямаше ги вече искрените дъсчени къщи със скромно, малко срамежливо изражение, с леките плахи прозорчета, от които поглеждаха плахите очи на човека, изправен пред стихията. Там сега зееха огромни прозорци и тераси, някъде се виждаше някоя стара турска керемида, но навсякъде блестяха кафявите редици на новите керемиди и към небето се втурваха причудливо навитите тръби на телевизионните антени. Тук-там се подаваше лицето на някоя реставрирана по държавен път къща, ухаеща на нови дъски, без дървояди. Докато носачите държаха ковчега така, той се обърна към нея. Защо се забави? Наложи се, ще ти обясня. Пак ще излъжеш нещо. Аз ли? Ти. Моля ти се, ще ти обясня. Ще излъжеш нещо. Стаята ми готова ли е? Хазаите те чакат, всичко е готово. Но този път ще ми отделиш повече дни, нали? Да. Да, ти винаги обещаваш в началото, а после ме забравяш, все тогава става нещо важно с жена ти, все тогава трябва да се заемеш нещо със сина си, нали те знам какъв си. Моля ти се, този път ще ти отделя повече дни. Колко? Много.
С кадилница в ръка, той я гледаше и я попиваше с очите си, поглъщаше я цялата, готов да схруска крехкото ѝ телце, готов да ѝ обещае много дни, при това си вярваше, знаеше, че е искрен, защото виждаше от ясно по-ясно какво хубаво парче е тази Юла от Варшава, която му идва всяка година на крака, носи всичко със себе си – острите живи гърди, онова загадъчно потръпване на снагата, тънките нервни коленца, неизследваната сивосиня област на очите, които можеха да стават само сини и само зелени, а никога само сиви, тя донасяше себеотдайно всичко туй от север със себе си, беше го помъкнала по гарите, беше го прокарала през няколко митници, беше си го и раздала тук-таме, разбира се, но в момента е пред него, като факт, като финал на целогодишно чакане и отговор на десетки писма.
На погребението присъстваха може би сто души, всички облечени в поизхабени тъмни дрехи. Лицата на жените бяха бели, а лицата на мъжете бяха загорели и груби, прилични досущ на лица на мафиозите от остров Сицилия, да, боже мой, помисли си Юла, все едно, че виждам погребение на човек от мафията. Тогава направи едно откритие за местните жители; внезапно и хрумна, че и те са нещо като мафия, която се придържа здраво както един към друг, така също и към традицията, към закостенелостта; това са хора, които се правят, че те приемат в себе си, а те държат далеч, само като клиент на чаршафната им площ.
Най-близките хора на мъртвата матрона плачеха искрено, личеше си, че жалеха наистина старата, че в тази мафия дори старците не можеха да се чувствуват самотни, тук никой не можеше да се чувствува самотен, а винаги в обграждение, за тях самотата е нещо непознато и неразбираемо. Лицето на мъртвата беше доволно, Юла се изуми, то менеше израженията си спорел това, какво ѝ показват за последен път. Направи ѝ впечатление, че се намръщи, когато му показаха магазина за колониал, старицата сигурно си беше спомнила как е била наредена на опашка да чака реда си. Да, старицата държеше на много неща и търсеше сметка дори у присъстващите. Доколкото можеше да се разбере, тя не изрази определено недоволство, напротив – погледна всеки от съпровождащите с благодарност. Тя знаеше кой е тук и кой не е могъл да дойде по уважителни причини, всичко знаеше тя, защото беше привикнала да знае всичко.
Най-после положиха ковчега в катафалката и трупата потегли с по-сериозна крачка напред. Вече не предстоеше друго, освен да се преодолее разстоянието до гробищата. Къде са гробищата Юла щеше да разбере сега, подчинено тръгна с куфара си край Него, на пет крачки от неговата кадилница и на десет крачки пред придружителите на покойната. Така, на десет крачки от смъртта, двамата влюбени вървяха и си разказваха редица хубави неща. Не ти ли тежи? – запита той. Не, отвърна тя и му показа колко много не ѝ тежи тежкият куфар. Тежи ти. Добре де, тежи ми, но аз те обичам, И не ми ли изневери? Почти не… никак. Какво значи почти? Нищо, казах го така. Тя си спомни, че с мъже се говори категорично и само с отричане. Никак, рече категорично тя, дори не съм и помисляла да ти изневеря. Точно така, мислеше си Юла, като вървеше край своя любим, висок и снажен представител на бога и сам полубог. Ако е вярно, че не си ми изменила, ще ти бъда много благодарен, рече посланикът на бога. Уверявам те, отвърна тя. Закълни се. Заклевам се. В какво? В бога. Не искам в бога, закълни се в нещо друго. Мили, колко си пораснал! Закълни се. Знаеш ли, че имаш бели коси? Закълни се в майка си. Боже, колко бели коси имаш вече, мили мои! Защо не се заклеваш? Къде мога да оставя куфара си? Във всеки дом.
Юла влезе в първия двор, който ѝ се мярна по пътя, и помоли да остави куфара си. Изхвърча навън и тръгна с лекота. Този път той запя отново. Тя слушаше гласа му, опиваше се и от време на време поглеждаше с любопитство към върволицата. Вече не плачеше никой, или почти никой, всеки пазеше сълзите си за гробищата. Не се заклеваш, което означава, че си ми изменила, и то неведнъж, рече той, докато пееше. Днес е един от най-щастливите ми дни, отвърна тя, – защото те виждам на погребение; дори не съм очаквала, че ще те видя как работиш на погребение. Всички сте изчадия на ада! Кой? Жените. Тя се засмя без глас. Не се смей, защото е така! Не е така. Така е.
Погребението вървеше по асфалта, но след това се отдели надясно по мек, още нов път, нагоре към билото на изящно изваян хълм, там се мярнаха първите бели петна на кръстовете и паметниците. Гробището се оказа ново, още ги нямаше сенките, дърветата бяха само фиданки и слънцето свободно се лееше върху кръстовете. Духаше свежият следобеден вятър. Юла се извърна, погледна долу морето. То прииждаше, хвърляше весели нетраурни ленти върху пясъка и си отиваше да донесе нови и нови, така както животът изхвърляше сред кръстовете мъртвите тела и измъкваше нови живи телца от утробите на ония, които трябваше да се превърнат в мъртви. Юла никога не беше присъствала на такова извисено и красиво погребение. И всичко заради една старица. Тя ѝ завидя. Мечтаеше за подобно погребение върху подобен хълм, с такъв вятър и такова море, да не говорим за свещеника плейбой, почти неповторим, да се убиеш, не можеш го намери нито във вехтия, нито в новия завет.
Всички се струпаха около прясно изкопания гроб и вече стана още по-красиво. Той запя за трети път, сега плачеха мнозина, даваха свобода на сълзите си, цялата картина се извиси още нагоре, като неповторимо видение, издигаше се с лекота на чайка, но отсега нататък Юла не виждаше другите хора освен него и себе си, издигнати над дребното и нищожното. Тя се извиси толкоз, че по едно време се засрами от себе си, реши да си признае туй-онуй, в края на краищата това е свещеник, би трябвало да му се казва и по някоя истина. Ах, как го обича тя и колко предано я наблюдава той, докато пее или пък нарежда прочутите текстове от църковните книги за смъртта и безсмъртието, за тъгата и нейната относителност. Ах, колко е щастлива тя и колко много си заслужава туй закъснение, щом изведнъж се оказа на такова велико погребение, в което бе останала насаме с любимия си, и колко нищожни се оказаха всички мъже, които я бяха минали по пътя ѝ до този пресен гроб и влюбеното пеене на нейния любим.
Изпълнена с наслада, тя вдигна гордо очи да срещне отново очите му и видя няколко пъстро облечени жени. Тези жени едва ли можеха да имат нещо общо с погребението, по-скоро имаха нещо общо с този, който в момента пееше само за нея. Всички тия германки, полякини и чехкини бяха дошли да видят любимия си в една особена служба, но те не знаеха, че сега той пее само за нея, че за днес само тя е интересната, защото е новодошла, прясна-прясна. Гадни, мръсни мъже, извика безгласно Юла, защото беше на погребение и не напсува на глас пак по същите причини.
– Мразя да ми изчезват жените. – Някакъв нахал говореше във врата ѝ. – Сума ти жени са ми изчезнали докато спя, а това ме нервира, докато сънувам други, тези дето са до мен си тръгват поради комплекси и липса на хумор. – Юла реши да не се обръща. – Затова те търся, а не защото ми изглеждаш вечна, каквито трябва да бъдат жените. – Гласът ѝ се струваше познат. – Това, което съм залепил на гърба ти е върха на харпуна. Тръгваш, не се обръщаш и не протестираш, защото до тук ми е дошло от хора без чувство за хумор, които непрекъснато си отиват или пък, в най-добрия случай мислят, че върха на пръста е острието на харпун:,..
Финалната песен на оня долиташе след нея, вече звучеше като зов, но Юла не се извърна, не го удостои повече с внимание. Вятърът идваше откъм бялата пяна на прибоя, блъскаше косите ѝ. Настани се върху задната седалка и се загледа в кльощавите му рамене, зад които се простираше морския пейзаж. Гърбът му изглеждаше тесен, ръцете тънки, мускулчетата им подскачаха от тръскането на кормилото.
– Колко имаш?
– Двеста и петдесет.
– Ще останем още трийсет дни.
– Невъзможно.
– Спя дълбоко, понеже се уморявам от риболова. Тогава ми изчезват разни неща… Аз имам триста… Но знаех, че ще те намеря при свещеника. Нищо не ми струваше да те оставя на него, но като го погледнах, разбрах, че не е пропит от лунна светлина… Отивам за багажа ти… Да не помислиш, че те обичам? – само търся човек да ми пече рибите.
Юла се вкопчи инстинктивно в него и почувства необходимост да погали врата му, но се отказа, – мъжете разбират криво тези импулси. Тя взе мълчаливо куфара, отново се качи на задната седалка, придържаше багажа си с мъка и чакаше оня да забъбре повторно, но не стана нищо подобно, той мълчеше през целия асфалтов път. Най-после свиха край слънчогледовите насаждения и се отправиха към рая.
Палатката беше оклюмана, наоколо разхвърляно – хаос. Щефан отнесе куфара до огнището, избута мотора до храстите, измъкна от сянката един тиган, отхлупи го, блеснаха коремите на две риби.
– Като нищо мога да ти кажа, че те обичам, но ще изменя на стила си.
– Само две ли? – проговори най-после Юла.
– Две, ама огромни.
Верен на стила си.

1974.

Валери Петров – 3

МАЛЪК РЕКВИЕМ
1997
И днеска с тебе стаята е пълна,
но ти къде си, где е твоят глас?
Лекарства, очила, кълбенца вълна.
Предметите по-трайни са от нас.
И колко книги! Рафтовете гледам:
кога си ги отрупала, не знам.
Живял откак се помня с тебе редом,
труда ти забелязвал съм едвам!
Във болка от години непозната –
въртя се, неразбрал, непримирен,
със снимките, прозореца, липата
и сивкавата Витоша пред мен.
***
– Свърши – каза. Но тази ти проста
сетна дума аз грешно разбрах
и отдъхнах си: – Минахме моста!
Няма вече причини за страх. –
Но след миг свойта страшна заблуда,
осъзнах и треперещ от хлад,
докато се опитвах с принуда
да те върна в живота назад,
по-ужасен от ужаса даже,
цял прониза ме укор жесток:
– А как чакал си тя да ти каже,
че приключил е нейният срок.
Цял живот тя без шум всеотдайно
твойте грижи и болки дели,
а и свои е имала тайно,
не по-леки от твойте, нали?
Но в сърцето си нежно и строго
тя е скривала страх и тъга,
или думичка кратка най-много
ти е казвала. Както сега.
Тъй било е. Но кой да ти гледа?
Сега кай се, омразен умник,
и целувай устата й бледа,
зле разбрана до сетния миг!
***
После толкоз бях смазан от скръб,
че не чувствах докрай тежестта й,
и със поглед объркан и тъп
се мотаех из празните стаи.
– Нима чужда за теб беше тя,
та не страдаш? – запитвах се гласно.
Но тогава зад мен изтрещя
нещо зло, кастанетно, ужасно!
Ще речеш: Ваза? Амфора? Не.
Беше то от по-низша порода –
сак със щипки и прах за пране
се бе скъсал и треснал на пода.
Но в тоз трясък на щипките сух
не със слух, а със кожа и тяло,
със душата си сякаш дочух
какво всъщност ме бе сполетяло.
***
И след това внезапно, изведнъж
притисна ме тъгата осъзната:
един напуснат, изоставен мъж
стои сега, загледан в планината.
Уж можех да работя тук и там,
но пак обичах често да се скрия,
така че с часове да бъда сам
с писалката и с бялата хартия.
Но днес, забравил станалото зло,
да те попитам рекох нещо дребно
и в миг усетих колко е било
това, да си до мен, за мен потребно.
Свръхтихо е зад другата врата
и тази тишина е нетърпима.
Един глупак, все дирил самота,
сега във изобилие я има.
***
И в музиката търся да открия
поне донейде облекчаващ лек,
но и преди учудвах се как тия
свирачи от бароковия век
със техните перуки и ливреи,
и токчета, и гащи от сатен,
предвиждали са чувства и идеи,
които в днешни дни вълнуват мен,
и трябваше да знам, че днес, когато
магнитните им лентички звучат,
те само по-дълбоко и богато
все тъй ще ми припомнят всеки път,
че няма те до мене и че няма
във тая стая да се мернеш пак,
че пепел там си, в плитичката яма
до сивата морена, в студ и мрак!
***
А пък не вярвам в благите слова
за бъдни срещи някъде в безкрая,
но мисля: и да вярвах, то каква
бих искал да те видя там, не зная.
Такава ли, каквато на портрет
стоиш сред трите реда ученички,
на третия, с две плитчици отпред,
най-скромната, най-милата от всички?
Или каквато гледаш ме от Рим
пред древната колона сред площада,
където трима – с малката – стоим
и ти си толкоз весела и млада?
А може би каквато си била –
пък аз не съм те знаел! – скришом снета,
сама с лабораторните стъкла
сред белите стени на факултета?
Но туй са снимки. Някъде далеч
звънецът ученически издрънка,
стопи се Рим с небесната си глеч,
строши се епруветката ти тънка.
А днес те помня само на легло
и влачеща нозе като олово.
Но и такава – о, да би могло
да се намерим, знам ли где, отново!
***
А знаеш ме: щом дойде тя, тъгата,
започвам да се правя на смешник,
и ей ме пак с усмивка глуповата
се мъча да надвия злия миг:
Да беше жива, ти като химичка
приела би, че няма смърт и тлен,
че атомче – от твоя дим частичка –
съм вдишал и е може би във мен.
Шегувам се, сам зная, неуместно
и чувствам, че смехът ми е нелеп,
но мисля пък: – Нима ни е известно
какво оставя другият във теб?
Ти много ми остави. Ти направи
по-смел да бъда в сложния ни век,
ти даде ми опорите си здрави,
за да остана повечко Човек.
И спомня ли си някои моменти,
в които, слава богу, бил съм твърд,
усещам, че тогаз била си в мен ти
и още в мен си. И че няма смърт.
***
Но има, има! Друга днес е къщата,
откакто теб те няма вече тук,
и Витоша не е отсреща същата
и въобще светът е станал друг.
Тъй друг, че и на книжната ти лавица,
там, дето преди ден седеше ти,
от кофичката найлонова здравеца –
дори и той! – невесело дъхти.
***
И все по-остра болката напира
и все онази дума не намира,
която би могла да изрази
въпроса ми, задавен от сълзи:
Какво си, Смърт? Защо човек се ражда,
за да умре с неутолена жажда
и да направи да скърбят онез,
които с обич е дарил до днес?
Усещам се като човек събуден
от сладък сън и питащ се, учуден:
видяното какво било е то,
та той с лице е мокро?… Ах, защо
отиде си, защо така направи,
защо напусна ме и ме остави
самичък със разплакани очи?
Но чувам някой шепне ми: – Мълчи! –
Спокойна, мъдра, може би щастлива
да ни поражда и да ни убива
и пак превръща в прах и пушек гъст,
Природата на устни слага пръст.
***
А здравецът, за който беше думата,
за тебе го изрових изпод шумата,
която и до днес покрива двора ни.
Но той оказа се със яки корени.
– Боли! – пищеше бедното растение.
– И мен – отвърнах му. – еднакво зле ни е. –
Ще ти го донеса. Като отиваме,
ще го почистваме, ще го поливаме,
ще плъзне той, ще скрие със зелената
покривка своя гроба до морената
и с тънки пипалца сред пръст и камъни,
ще свърже – утре – тленното от двама ни.

В-к „Словото днес“ отбелязва 95 годишнината от рождението на Борис Априлов с едно малко островче!…

ЛИНК към броя:  В-к „Словото днес“ br_15
.   В брой 15 на вестник „Словото днес“,  на страница №14 – един разказ и малък спомен за Ахото, послучай 95 годишнината му, която можеше да настъпи на 21 март тази година, ако хората не бяхме ТОЛКОВА нетрайни!
.   Но ПОНЕ писателите би трябвало да траят по-дълго, без да се развалят!
.   БЛАГОДАРЯ на редакцията и специално на поетесата Надя Попова!

Д.В.

КАВАЛКАДА – филмов сценарий, 1969 г.

KAVALKADA_SCREENPLAY_LAST    .pdf file за сваляне…

УРА ЗА НОСОРОГА! – повест 1989

Повест, започната на 15 май, 1987 в Панчарево. Дописвана през Юли 1987 в Созопол; Завършена на 30 Юли 1988 в Панчарево; Окончателно подготвена за преписване на чисто и печат на 27 Април, 1989 г.
Абсолютно неизвестна и открита в архивите на автора на 5 Ноември 2015. Преписана на 7 декември 1015.

Последен коригиран от автора вариант от
27 април,1989 г.

БОРИС АПРИЛОВ

УРА ЗА НОСОРОГА! .pdf link за сваляне…
повест

Под струите на душа Дафина Денева усети как в гърлото ѝ се надигат риданията и стисна шията си да не изкрещи. Можеше да зареве на глас, но можеше и да напсува вулгарно Рашо, та да се чуе чак до телевизионната кула. Водата вършеше работата си, блъскаше раменете ѝ, пронизваше бедрата ѝ. Дафина Денева виждаше как от тялото ѝ излизат перлички, те приличаха на искри, кожата й все още искреше и зареждаше въздуха с напрежение, все още жива, наситена с кръв и блясък. Струите размиваха яростта ѝ, над безрадостния мръсен свят просветваше. Съскането впръскваше в душата ѝ мудната сладостна упойка на спокойствието – беше здрава, беше хубава, уверена че надвишава по интелигентност поне средата си. Какво повече ѝ трябваше, какво всъщност бе станало? Голяма работа, че някакъв си там нехранимайко снощи я бе пренебрегнал и не я посети в чаршафната ѝ селва.
Към девет застана пред огледалото, вече готова, предстоеше ѝ плътно наситен ден, по-точно, разполагаше със седем часа до тръгването на влака, а през тия часове ѝ се налагаше да намери туй, което ѝ трябваше. То вероятно се потайваше някъде и я чакаше, така ѝ се струваше, иначе какво, нищо, а при нейния случай от нищото не можеше да се започне, можеше да се започне само с нещо. Отдавна бе загубила надеждата за шедьовъра. За шедьовър вече и не мислеше, ами ако може да се добере там някак до поносимото, веселичкото; останалото е непоколебимата сигурност, че ще се справи блестящо – хем си го знаеше, хем ѝ го бяха казвали. За всеки случай удари още един телефон на Рашо – така силно ѝ се щеше да го наругае.

1.
Обратно на разпространеното поверие, че училището остава като мил спомен в душата, Дафина Денева ненавиждаше своя ВИТИЗ, презираше сградата, преподавателите. Вече посещаваше института само при крайна необходимост. Както се случи и този ден. От портиера получи оставените за нея пиеси, все от млади автори. Оказаха се изпълнителни момчетата, бяха надписали пликовете старателно: името ѝ, а под него нейната нова длъжност. Всичко туй стана към девет и означаваше, че работите потръгват – рано-рано държеше в ръцете си цели три пиеси.
От този момент обаче започнаха несполуките. Двата телефонни номера, на които залагаше най-вече, не отговориха. А то си беше в реда на нещата, по туй време хората се въргаляха из плажовете. Унижи се още веднъж, принуди се да кривне към отдел „Театър“. Там поклатиха глави: нищо ново, каквото имахме, ти го дадохме. С трите папки под мишница тя се върна на „Раковски“. Колкото ненавиждаше ВИТИЗ, толкоз обичаше тази улица. Дори в сухия августовски зной, пред Унгарския ресторант кипеше човешко движение. Залови се отново да върти. Напразно, телефоните ѝ отвръщаха със сигнала свободно и нищо повече. Телефонът на Рашо – също. Затуй така и не разбра на какъв точно импулс се подчини, та внезапно вдигна ръка. Таксито спря до нея.
Асансьорът, слава богу, работеше. Със скърцане и поклащане той стигна до петия етаж, а нататък беше лесно, до шестия имаше само няколко много познати стъпала, които я отведоха пред скапаната врата без обозначения. Дафина Денева съедини стърчащите жички на звънеца. Звъненето отекна зад вратата рязко, обаче никой не се обади. Нямаше време за губене, бръкна в чантата, там се потайваше нейният собствен ключ. Леглото беше неоправено. Подарените някога от нея чехли лежаха като захвърлени. В другата част на мансардата се изправи пред непознати сюжети и глави, силно миришеше на глина, по-силно от друг път. И на гипс миришеше. А една фигура ѝ внуши поразяващото ново усещане, че Рашо – винаги успявал да влее силата на собственото си тяло в пластиките – сега въздействаше главно с неприсъщата за него, съвсем отворена към заобикалящия го свят пасивност. Откритието я зарадва, Рашо отстъпваше и с това подсказваше, че като човек не е чак толкоз неуязвим, че узрява и повече не бива да се подчинява само на бруталността си. За тази бруталност понякога му завиждаха, а някои от коментаторите го наричаха „божественият луд“. Дафина Денева написа на един картон „Ти си негодяй“, поозърна се, потърси най-подходящото място, тъй като Рашо можеше изобщо да не забележи посланието.
Запъти се да обядва в Унгарския и все пак преди това опита още веднъж късмета си с двамата известни автори. Телефоните им не се трогнаха. Дафина Денева инстинктивно притисна трите пиеси към гърдите си. За нея те ставаха все по-ценни. Няколко пъти – при всяко затваряне на бележничето с телефонните номера, ѝ се мярна името на Намръщения, но не посмя. По няколко причини. Първо – дори да го осъществеше чудесно, спектакълът сто на сто нямаше да хареса на него; второ – Намръщения отдавна не беше предлагал нова пиеса в отдела; трето – по това време този маниак да се намира в София? Никога. Поне през последните четирийсет години не се е случвала подобна аномалия. Така знаеше, говорело се е преди тя да се роди, твърдеше се и сега. Тази именно сигурност у нея, че Намръщения не може да се намира през август в София, предизвика дързостта ѝ. Дафина Денева завъртя шайбата, чу сигнала за свободно и веднага след туй, ужас! – гласът му. Разбира се, побърза да затвори. Намери удобна маса, поръча си сто грама, салата и филе по унгарски. Тези сто грама в момента ѝ липсваха много, водата можеше да удави цялата нейна настръхналост, при условие, че изневиделица не се пръкне някой навлек да я сваля в горещината. Или пък колега от ВИТИЗ. Колегите прекаляваха с въпросите си. Както се хранеше, понякога без да ще поглеждаше към грозната фасада на Института, застанала като фантом зад отсрещния тротоар. Това помрачаваше настроението ѝ, но като издъни чашата, нещата постепенно отидоха по местата си: Рашо ѝ се мярна само като едно силно животно, той изобщо не биваше да я занимава. Постепенно я овладя мисълта, че се налага да започне работата си в непознатия град хладнокръвно, да парализира в самото начало цялата мъжка гмеж, която се нахвърли върху нея още от първите дни. Дафина Денева държеше да се дистанцира на всяка цена от баналните провинциални авантюрки.
Ресторантът се напълни, някаква дама поиска разрешение, направо измърмори, че сяда по необходимост при нея. Докато уреждаше сметката си Дафина Денева се питаше какво означава „необходимост“, но не можа да си отговори, изправи се и усети как отнася с очите си разочарованието на непознатата. До заминаването на влака оставаха три часа и половина, време много, а нямаше да върши почти нищо. Затова завъртя пак там. Ах, този проклет сигнал за свободно! Негодникът отново липсваше, направо не се е прибирал през нощта, макар че не е в стила му, в стила му е сутринта да започне работа, при всички положения, ако ще светът да се продъни. Рашо живееше в ателието, от три години той си нямаше дом. По дяволите Рашо! Нали пиесите на младите автори бяха в нея? Те топлеха душата ѝ. Вярна на себе си и на придобития си недостатък след сто грама да взема нелогични решения, без да му мисли повече, и главно – без да има защо, тя навъртя номера на Намръщения. Защо пък не, часът е подходящ, Намръщения живее на крачка от телефонната будка, пък и да се разсърди, щом я види ще му мине, по правило мъжете не се сърдят, когато ги безпокоят красиви жени. На Дафина Денева ѝ се щеше да си представи, че ако Намръщения я награби няма да бъде чак толкоз лошо, но как да се стигне до това? Би трябвало да му даде някакъв знак. Обича го тя тоя Рашо, щом иска да му отмъсти. Две години от раздялата им, а ето че той още се разпорежда с настроенията ѝ.
След като звънна на входа, Дафина Денева, вярна на себе си и на придобития си недостатък след стоте грама да постъпва прекалено нестандартно, реши да прегърне Намръщения още в антрето, да го нацелува, макар че наистина не проумяваше защо, освен за да отмъщава.
Захари Красов ѝ се стори значително по-стар и по-грозен от времето, когато го посетиха в същия този дом – май преди две години, някаква среща с класа на Института. Него ден студентите насядаха където намериха из хола. Разговаряха цял следобед. Тогава Захари Красов направи редица блестящи вицове с младостта им, с надеждите им; смяха се, пиха уиски, много се смя и той, но тя тайно, кой знае защо, си го нарече Намръщения, може би заради прословутите две бръчки, те прорязваха като каньони възслабото му, продълговато и непривлекателно лице. Него следобед пиха и кафе. Приготви им го най-хубавата жена, която бе виждала изобщо в живота си. Студентите знаеха за любовницата, тя присъствуваше дискретно и внимателно на срещата.
– Напротив – отвърна Захари Красов, след като тя започна да се извинява – идвате в най-подходящия момент, готвех се да излизам, щеше ми се да потърся на всяка цена някакъв човек, какъвто и да е, само да си поговорим. Режисьорка ли сте?
– Сега започвам.
– Къде сте разпределена?
– В Сливен.
– Сега ще ми кажете ли какво всъщност искате от мен?
– Дойдох да ви питам кои са любимите ви автори.
– Да, вие бяхте тогава, спомням си.
– Него ден казахте, че извън конкуренцията, над всички имена стърчат Сервантес и Мелвил.
– Пиеса ли ви е нужна?
– За куклен театър.
– Искате ли да обядваме в ресторант?
– Обядвала съм.
– Кафе ще пием ли?
– Само ако го приготвя аз. – Тя се изправи. – В туй време вие ще си помислите дали случайно не ви се намира една куклена пиеса за нашия театър.
Дафина Денева прецени, че сервира прилично; тя премести пишещата машина и разположи всичко на бюрото. През цялото време се учудваше на спокойствието си. Обясняваше си го с усещането за своето прословуто предимство – мраморният блясък на кожата си, неизтощимото обещание на тялото. Редица подробности не можеха да убягнат от погледа ѝ: особената атмосфера на стаята; наред със старинната резбована мебел, домакинът допускаше недотам изискани сувенири от чужбина; заедно с оригиналните маслени картини, по стените висяха и репродукции. Под тънката разкопчана ризка лъщяха загорелите му гърди. Ръцете му, също загорели, издаваха, че наскоро се е върнал от морето.
– Все пак измислих нещо.
– Какво ви казах – изрече мекичко и сякаш малко глезено тя. – Почти бях сигурна, че ще ви трогна.
– Спомних си за една пиеса. – Хрумването ѝ да се поглези едва забележимо, прийом на хубавите млади момичета от времето на пещерния човек, тук сякаш не мина. – Никой не я харесва.
– А вие?
– Една единствена режисьорка тогава се хвана, но се отказа, слава богу, на-време, преди да се направят първите постановъчни разходи. – Писателят измъкна тънък ръкопис от чекмеджето. – Ще ви я дам при едно условие – не ме псувайте. Размножени на ксерокс, страниците на тази пиеса се търкаляха в Отдела, после заскитаха и потънаха в праха на театрите. Можете ли да отворите чантата си? – Дафина Денева се подчини. Той безмилостно сгъна ръкописа на четири и го пъхна при червилото. – Не ми я връщайте, не ми отговаряйте, но и не ме ругайте.
– Харесвате ли си я!
– Да.

2.
Час и половина до тръгването на влака. Слънцето хапеше раменете ѝ. Чувстваше се като изпъдена от прохладния дом. Намръщения не можа да бъде прегазен и тя вървеше по улицата с неуверените стъпки на човек, потръпващ от гняв. Намери телефонна будка, отново чу безмълвието на Рашо, двойката солидни автори също мълчеше. Можеше да предприеме само две неща – или да изяде един сметанов сладолед в сладкарницата, или да скочи в трамвая.
В купето нямаше какво да прави, експресът все още не тръгваше, всички я разглеждаха, особено докато отваряше чантата.
Извади първо цигарите, после пиесата. Налагаше се да я пооглади тук-там. Направи го откъм гърба на ръкописа, увличаше се от хладнокръвието си, беше си измислила малката своя играчка да отлага. Нямаше си представа за заглавието. Но играта не можеше да продължава вечно, още няколко секунди, докато запали цигарата. Дафина Денева обърна внезапно пиесата към себе си и прочете: „Ура за носорога“. Заглавието ѝ хареса. Намести се на седалката и повдигна капачката на пепелника. Когато зачете списъка на действащите лица, остана с впечатлението, че някой се вглежда в нея по-упорито от другите, навярно се канеше да я заприказва. Запознаването с действащите лица на пиесата направо разби надеждите ѝ. Да, оня не сваляше поглед от лицето ѝ, а преди туй сигурно бе проучил тялото ѝ. Облегна се, готова да го парира. Замисли се за прочетената страница. Господи, да вярва или да не вярва – ставаше въпрос за една катеричка, едно зайче, таралежче, сърничка, магаре, жабок, костенурка, не липсваше дежурното за куклените пиеси мече, и за капак – мравка. Да вярва ли на очите си? Как да си го обясни? Майсторът на куклените пиеси я беше изненадал. Захари Красов я бе застрелял, сто пъти съжаляваше за внезапното си решение да му се обади.
„Вие харесвате ли си пиесата?“
„Да.“
Между втръсналите се на публиката животинчета стърчеше и един носорог. Горкият! Рязко набута пиесата в чантата си и се хвърли върху младите автори. Към нея полъхна свеж вятър, шемет от сполучливи текстове за песнички, звъннаха съвременни рими, находчивите ходове я караха да си поема дълбоко въздух, да се замисля, неочаквано се събуди апетитът ѝ към мюзикъла. Колкото повече навлизаше в сюжета, толкова повече заостряше своите потиснати засега блянове за шумна постановка. За четири часа, докато експресът изяде разстоянието до Сливен, Дафина Денева изчете трите пиеси, дори ѝ остана време за размисъл. Когато посегна към куфара си, внезапно забеляза, че оня, който се готвеше да флиртува с нея, не ѝ помага, край нея беше безлюдно; изглежда, от Казанлък насам бе пътувала сама.

3.
Щом отключи вратата, Дафина Денева се озова в края на света. Усети тишината, усети и нежното спокойствие, произтичащо от чувството си за сигурност. Огледа стаята, етажерката с новозакупените книги, леглото, телефонът върху шкафчето, влезе в кухнята с хладилника, а накрая в банята с душа – жилището от четирийсет квадратни метра ѝ бе предоставено да живее, да работи за развитието на кукления театър в окръга. Измисляше си всевъзможни иронични забележки около новия неин начин на живот, но в момента – и докато се разхлаждаше под струята, и докато заспиваше с книга в ръка, подсъзнанието ѝ правеше своя избор. Подсъзнанието тайно действаше в полза на „Детска градина“. Един или два часа след полунощ тя се събуди внезапно, но туй не се дължеше на горещината в стаята, сънят ѝ беше добър; събуди я откритието, че ако поиска от автора леки допълнения, „Детска градина“ можеше да се превърне в по-сериозно съчинение, игрите и взаимоотношенията на дечицата лесно биха предизвикали асоциации за игрите и взаимоотношенията на възрастните. По-нататък сънят ѝ се накъса, заспиваше и се събуждаше с нови идейки.

4.
Обади се на директора, държеше предварително да се увери, че ще го види в театъра. Методиев се зарадва. Без да разбира кой знае колко от театър, той беше добър организатор, но неоспоримото му предимство се състоеше в друго – лесно печелеше доверието на ръководителите, в кабинетите им се чувствуваше както лястовичката във въздуха. В резултат – непрекъснати помощи и придобивки, а всяка година една от постановките гостуваше в близка или много далечна страна. Определиха си среща в кабинета му.
Лицето на Методиев беше винаги уплашено, той се държеше като пасажер върху палубата на потъващ кораб. Взе пиесата, поогледа я, не пропусна да поздрави още веднъж Денева за успешната ѝ командировка в София и започна да чете. Като видя колко бавно прелисти първата страница той, Денева се премести в репетиционната, запали цигара и пристъпи към Намръщения, досадно задължение от което трябваше да се освободи: Доставят носорог за зоологическа градина. Носорогът се намира в клетка. Клетката се тегли от камион. Кашонът минава по горски път. Шофьорът кара и пее, радва се на младостта си, на гората. Опиянен от канцонетата, шофьорът не усеща, че след рязко подрусване, клетката се откъсва от камиона. Не, той не разбира какво е станало, и като продължава да си пее, откарва само камиона. Ето как клетката с носорога се озовава сред безгрижния свят на гората. Тишина, нищо освен тишина и спокойствие. Появява се Зайчето. Съглежда клетката, а после и Носорога. Побягва. Връща се придружено от Катеричката. Повикват и Таралежчето, после Сърничката. Пред клетката се струпват много горски животни. Бъбрят, коментират; в уплахата си, която се губи в любопитството, изникват предложенията. Какво ли е това? Кому е потребно? Какво търси тук? Носорогът не отговаря на въпросите им. Носорогът мълчи, сякаш отсъства, само гледа тъпо пред себе си и мълчи. Някой се осмелява да заяви, че това е животно, животно като тях. Едни се съгласяват, други не се съгласяват, но накрая приемат, че е животно като тях. Да, но това животно е зад решетка и не е свободно, а всички животни трябва да са свободни. Всеки се съгласява с изказаното мнение, но какво може да се стори? Трябва да се помисли, не е зле да се измъдрува нещо за освобождаването на Носорога. По-дребните обитатели на гората, които все още се страхуват, не са съгласни с освобождаването на неканения гост. По-едрите животни, Мечо и други като него, ги убеждават. Правят няколко опита да отворят клетката. Накрая все пак успяват да се справят с вклинения райбер. Отдръпват се назад. Чакат. Напрежение. Какво ли ще последва сега? Нищо. Носорогът стои на мястото си и продължава да гледа тъпо напред. Търпението на освободителите се изчерпва, Мечо се приближава към вратата и я отваря. Всички се оттеглят повторно назад, чакат. Нищо. Носорогът не трепва, само крачка го дели от свободата, но това сякаш не го интересува, като вкаменен е. Животните се приближават отново към него, викат, пеят, танцуват, демонстрират предимството на свободното битие, дори го дразнят… Е, най-после, може би съвсем несъзнателно, да, Носорогът сякаш не разбира какво прави като пристъпва напред, после неочаквано за самия него, се озовава на поляната. Животните извикват спонтанно ура, крещят, ликуват, осенени от съзнанието, че са сторили добро. След туй се оттеглят на почетно разстояние, било за да не го безпокоят, било заради боязънта пред свирепия вид на огромното непознато същество. Постепенно обитателите на гората се залавят с ежедневието си. Но и се безпокоят. В самото начало между тях се поражда леко раздразнение, което с течение на времето нараства. В гората вече се е поселило нещо особено, наоколо витае необяснимо дихание, нещо като тревога, някои се осмеляват да нарекат туй нещо заплаха. Всъщност Носорогът не прави нищо, само присъства – строг на вид, навъсен, той само стърчи. В мътния му отсъстващ поглед не може да се прочете нищо – там го няма нито доброто, нито злото. Животните вече нервничат, мълчанието им набъбва и се разпуква, започват да излитат думите, които изразяват недоволство, безпокойство за тяхното утре, страх. Този страх ги позовава отново към действие. Сега вече те нямат друга цел, освен стремежа да натикат по какъвто и да е начин звяра обратно в клетката. Там му е мястото! – подхвърля някой. Само там! – подкрепят го. Играта по-нататък се подчинява на премеждията и патилата, на хитроумните ходове, до момента в който досадното страшилище се връща в клетката и вратата след него е зажлебена. Тогава, о, тогава от гърдите и същността на всяко животно се изтръгва още по-спонтанно, и далеч-далеч по-силно „ура“.
Методиев дочиташе последните страници на „Детска градина“. Дафина Денева се намести в креслото срещу бюрото му. Лицето на директора ѝ подсказваше, че той харесва пиесата, на места се усмихваше, а по едно време, малко преди финала, се засмя гласно и вдигна глава към нея. Погледът му ѝ позволяваше да разбере, че е доволен не само от пиесата, театърът му най-после си беше намерил добрия режисьор, при това амбициозен, „на теб ти се работи, за да се докажеш, но от туй печелим ние“.
Спогодиха се да свикат незабавно колектива, време за губене нямаха. Денева мислеше и за разпределението, много трудна задача, не познаваше възможностите на актьорите. Това, че директорът Методиев хареса без резерви „Детска градина“ също и посмути Денева. Познаваше го само от петнайсет дни, но имаше вече бегла представа от неговия естетичен катехизис. Завъртя в София, веднага попадна на автора и го зарадва. Помоли го ясно и кратко за незначителните допълнения, бяха само изречения, нищо повече, изреченията трябваше да отпратят зрителя от всекидневието на детската градина, към всекидневието на възрастните. Денева знаеше много добре, че децата в залата се придружават от родителите си, които посрещат с удоволствие закачките, отправени към техния свят. Щом постави слушалката на мястото ѝ, телефонът иззвъня. Рашо каза, че я е търсил най-напред в квартирата. Държеше да я увери, че не е негодяй. Тя се засмя и заяви, че сигурно не се е изразила много точно. Дафина Денева през цялото време се чудеше, че ѝ се обажда в Сливен, но още повече я учудваше фактът, че е опазил телефонните ѝ номера, той губеше незабавно всички бележки, съобщения и квитанции. Това, че Рашо я бе намерил дори в театъра, повиши настроението ѝ, зарадва я и твърдението му, че възнамерява да отскочи до Русе при детето. Предложи ѝ да вземе и нея. Денева отказа. Тогава той обеща да я навести на връщане. Рашо ѝ идваше на краката, с него ставаше нещо необяснимо.
Секретарката написа заповедта – събираха Художествения съвет, Методиев подписа незабавно. Историята на този театър не познаваше случай на такова бързо реагиране. Актьорите пристигаха един по един, изчитаха страниците, подаваха си ги и така, по верижен начин, се запознаха с пиесата, която още не бе изпратена на ксерокса, заради очакваните допълнения. Денева и Методиев си поблъскаха главите с разпределението. Режисьорката не бе чак толкоз обезпокоена – за главните роли на децата Митко и Мими бяха предвидени Ивайло и Звѐзда, сигурни карти, носеше си ги от Института.

5.
Съветът мина леко, актьорите за първи път виждаха новоназначената режисьорка в действие, огорчения почти не се породиха. Е, може би у някои от по-възрастните, но както каза по-късно Денева на Методиев: театралното изкуство цъфти върху наноса на огорченията. Преди да започне заседанието, поиска отделен разговор насаме с художника Ников. На тази среща, с дълги къде ясни, къде неясни изречения, тя обясни, че само за предстоящата постановка, по чисто сантиментални съображения, разбирате ли, драги Ников, много сантиментални съображения, смятам да поискам сътрудничеството на Варненския художник Марев. Ников измърмори, че това си е нещо съвсем в реда на нещата, но въпреки усилията си, не можа да скрие от погледа ѝ онова многозначително прехапване на долната устна.
Преди да обядва реши да наобиколи книжарниците. Обичаше скитането по улиците и сокаците на Сливен. Градът лежеше като благодарен любовник в скута на планината, която тук имаше странни, почти екстравагантни очертания. Денева искаше да се откъсне от работата, от гнета на мислите за безсънните часове, когато раждаше и отхвърляше решения. От най-тъмното кътче на централната книжарница измъкна антология с български разкази. Купи книгата заради Намръщения. Той участваше с новела. Познаваше новелата, но въпреки туй щеше ѝ се да разбере защо авторът е предложил тъкмо нея за антологията. Обядва в хотел „Сливен“, горещината натежа, Дафина Денева се прибра в удобното си жилище, там за съжаление, не намери очаквания хлад. Отвори всички прозорци, отвори вратите, спусна пердето към слънцето, съблече се по пликчета, усети приятния допир до самотата и – както искаше да вярва – до независимостта. Чу далечни гласове по забранената за автомобили улица, отново се усети щастлива, решена да учуди света, а след като учуди света, като нищо ще я изтеглят в Централния куклен театър. Интересно, напоследък все по-рядко мечтаеше за сцената на драматичния театър. Натъпкана с идеи, нахална по младежки, тя все повече се убеждаваше в безграничните възможности на куклите и смяташе, че всеки по-умен човек не може да отрече предимството им пред живите актьори. Новелата на Намръщения обаче я обсеби изцяло и прегази суетните ѝ стремежи. Сега там всичко ѝ се стори променено, разказът неочаквано извърна към нея другото си, непознато лице, или, казано по-иначе, през последните години Дафина Денева бе пораснала повечко, та имаше възможност да погледне в по-горния етаж на творбата. Предоставяше ѝ се повод да му се обади, да изрази искрено възхищението си, а след по­хвалата незабавно да каже откровено, че „носорогът“ наистина не става за работа. Погледна към слушалката, но отсъди, че ранния следобед не е време за телефониране, където и да е. Полегна, отвори книгата пак на новелата, щеше ѝ се да разбере дали пък след третия прочит няма да открие друг пъклен заговор на мисълта, и задряма; книгата покри пъпчето ѝ, горното ъгълче на подвързията докосна гръдта ѝ. Събуди я телефонът.
– Дафи Дей!
– Звѐзде, луда ли си? – Взираше се, сънливите ѝ очи не можеха да разпознаят нито една цифра от часовника. – За какво ме будиш?
– Пристигаме.
Слънцето изгаряше пердето и пращаше по стените оранжеви сияния, минаваше пет часа. Душът я разхлади, облече се, нямаше намерение обаче да влиза в кухнята, не искаше да се докосва до джезвето. Беше сънувала нещо, но какво? Скри снимката на Марина, винаги правеше така, срамуваше се от сантименталните си пориви. Този път Ивайло и Звѐзда не нахлуха, влязоха тромаво, той се тръшна в креслото. Звѐзда изпуши една цигара и изчезна в кухнята, нея никога не я мързеше. Заедно с кафето тя донесе в стаята кутия с неизвестни за тях соленки. Тези соленки Звѐзда не ги внасяше за първи път, но никой не ги докосваше. Така стана и сега, пиеха си кафетата и наблюдаваха соленките, тримата пушеха и отново започнаха разговора за това как да се откажат от пушенето. Изказаха изтърканите глупости по този въпрос, а след това млъкнаха, потънаха в онова тренирано мълчание на обидени заточеници в провинцията. Дафина Денева сметна, че тъкмо сега е времето да заговори по своя личен въпрос.
– Не ме наричайте повече Дафи Дей. – Звѐзда я погледна, Ивайло не я погледна, сякаш не говореха на него. – Настоявам да забравите туй глупаво име.
Мълчание.
– Това не е име – забеляза най-после Ивайло.
Тъй като мълчанието заплашваше да се проточи прекалено, Дафина Денева отвори уста: – Моля ви.
– Ти си Дафи Дей! – Гласът на Ивайло прозвуча твърдо. – Разбра ли?
Звѐзда напомни, че когато били на гости при Намръщения, на него му харесало много.
– Кое? – заинтересува се Дафина Денева.
– Дафи Дей, кое! Направи му впечатление и го повтори няколко пъти.
Дафина Денева не можа да си спомни такова нещо.
Телефонът иззвъня. Методиев я помоли да му обясни защо е пренебрегнала Ников. Тя не можа да се аргументира, разговорът се проточи, Дафина знаеше колко деликатен е въпросът, как да заяви, че Ников е средна работа, художник на равнище и нищо повече. Методиев напомни за популярността му, имаше няколко награди, едно сериозно отличие на фестивала „Златния делфин“, трябва да се мисли и за престижността на театъра им разбира се, но не на последно място е и мнението на счетоводството. Режисьорката и този път помоли, ако може, да бъде уважена първата ѝ творческа прищявка, разбирате ли, другарю директор, по сантиментални причини, отвратителни, само женски, изключително сантиментални причини.
– Започна ли се? – Звѐзда се усмихваше, за да покаже, че все още не са успели да развалят настроението ѝ. – Първото препъване.
Дафина Денева не откъсваше поглед от слушалката, може би очакваше, че оттам ще изскочи не само гласът му, но и самият Методиев.
– Да ме пита човек защо ли се опънах?
– Това е важно! – настоя Звѐзда. – Ако искат!
– За тази пиеса художникът не е толкоз съществен – призна Дафина Денева. – Що ли не взема да отстъпя.
– Убивам те, Дафи!
– Вече си имам враг.
– Сефте!
– Ников! Що за човек?
– Добре, поблъскай си главата. – Ивайло също се стараеше да изглежда спокоен. – В малък театър човек не може да има големи врагове. В кукления театър дори враговете са дребни.
– Методиев има предвид финансовата сметка, нещо, което интересува и мен – добави сериозно Дафина. – Да, ще приема Ников.
– В такъв случай, обади се веднага – рече Звѐзда. – Не ги оставяй да ферментират в отровата си.
Дафина се отказа ловко от предложението си, направи го по такъв йезуитски начин, че Методиев се поласка. Но и режисьорката се оказа поласкана от себе си: Добре, Дафи, добре, отстъпвай, без да оставяш дори подозрение за компромис. Знаеше отлично, че нито пиесата, нито моментът заслужаваха чак такова напрежение.
Вечерта навъртя Русе, поговори с майка си, предупреди я, че Рашо ще се появи, след туй се скара на Марина: ти кога спиш? Накрая двете се поглезиха май повече от допустимото. Събуди се в обичайното за нея време, към три след полунощ. Стори ѝ се, че изгрухтя носорог. Всъщност се запита, направо искаше да знае, носорозите издават ли звуци. Грухтят ли носорозите? Изпи чаша минерална вода, погледна соленките на Звѐзда върху кухненската маса и реши, че носорозите, ако са на сцена, не бива да издават нито звук. Върна се в леглото, кой знае защо посегна към пиесата на Намръщения, но се отказа и до четири часът изгълта двайсет страници от сборника. Подир туй трето изчитане на новелата, тя заспа без да мисли по нея, в замяна започна да я сънува – главно моментите, които досега не ѝ се струваха важни.

6.
Авторът на „Детска градина“ се обади навреме, продиктува допълнителните реплики, тя ги хареса, записа ги и от този ден нататък постановката „запя“, понесе я приятната работна суматоха, почти всичко се нареждаше по най-добрия начин, дори работниците, и те се впрегнаха от първия момент; както бе потръгнало, нямаше опасност да изостане нито декорът, нито производството на куклите, пиесата им предоставяше лесен за изпълнение персонаж – деца с роклички и деца с панталонки, руси косички, черни косички, остро носленце, чипо носленце, тук-там някоя панделка или очила. На репетициите гръмна смях, репликите отправени към възрастните, се оказаха по-силни отколкото предполагаха, туй ободри актьорите. Но най-тонизиращо им се отразиха песните. Композиторът долиташе от София с волвото си, донасяше една по една мелодиите, просвирваше ги на пианото, актьорите ги подхващаха сякаш на шега, а се пораждаше наистина нещо като мюзикъл, изобщо, всичко се нагаждаше стремително към цялото, очертаваше се блестяща премиера. В тази приятна бъркотия през последните дни обаче се появи една студена сянка: намръщено и почти недоволно лице. Белята се състоеше в туй, че лицето не беше на кого да е, а на режисьора; за да се дойде до оня ден, когато Звѐзда изгони Ивайло.
– Ти се махни – напомни му Звѐзда за трети път – излез, измис­ли си някакво място да отидеш, но гледай да се забавиш.
– Къде? – запита за втори път Ивайло.
– На автомобилни състезания.
– Колко дълго?
– До обед.
Ивайло измърка, беше понеделник сутрин, почивен ден, рано, къде да отидеш, никъде.
– Потърсѝ мрежа за прозорците! – Звѐзда се появи от банята – Ще ни изядат комарите.
– Дафи Дей е бременна, така ли?
– Защо помисли туй, което помислих и аз! – Звѐзда изливаше одеколон върху сърбежа на ръката си. – Хайде.
– За какво друго може да ти говори рано-рано, нали?
– Омитай се.
– От кого, обаче?
– От Рашо, от кого!
Ивайло отвори и се блъсна в нея, тъкмо звънеше. Видът ѝ не му хареса, това в никакъв случай не можеше да бъде лицето на вечно балансираната Дафи Дей, мъдрата, майката Дафи Дей, седем години по-възрастна от тях. Тя не му позволи да се измъкне, хвана ръката му, въведе го обратно в жилището. Звѐзда приготвяше кафето. Ивайло ѝ внуши с погледи, че няма никаква вина.
– Ивайло отива на автомобилни състезания. – Дафина отново хвана ръката му. – Дафи Дей, какво е станало с теб? Плачеш ли?
– Имаме водка – предложи Ивайло.
Разчистиха книгите, смъкнаха ги на килима, отвориха място върху масичката. До чашите с кафето Звѐзда постави бутилката. Дафина посегна към нея, Ивайло я изпревари и наля.
– Отивам на автомобилни състезания – смотолеви той. – Ставам.
– Загазих – рече Дафина – потънах и ще стане голям скандал, от пет дни съм като побъркана.
– Личеше си.
– И си личи.
– Не искам да го крия, просто чаках да ме запитате, но не ме запитахте. Тази нощ обаче не съм мигнала. – Хвана чашата. – Не очаквайте да се напия, нямам време, трябва да поправя това, което обърках, трябва да действам.
– По-спокойно – рече Звѐзда – без паника. Не си въобразявай, че… Тук не знам какво да кажа.
– Да отивам ли на състезания или да не отивам?
– В цялата бъркотия има и малко женски тайни – призна Дафина – затуй пожелах да говоря само със Звѐздето, но, като си помисли човек… Звѐзде, трябва да преустановим репетициите, постановката трябва да падне.
– Ти си много глупава.
– Много приятно тръгна всичко – приятна пиеса, приятна музика, приятно се работи и неизбежно ще се стигне до много приятна премиера, тя ще изненада приятно критиката, а мразя приятните постановки и от пет дни се чудя как да го кажа на Методиев.
– Какво ще му искаш?
– Да сменим пиесата.
Ивайло и Звѐзда се спогледаха Ивайло извика нещо, изправи се, но не се запъти за никъде и остана тъй, с чаша в ръка.
– Това ли е?
– Всички ше изреват – рече Дафина – не само ти, авторът ще заплаче, а най-силно ще заплаче Методиев. Слава богу, големите разходи още не са направени, но той пък взе че се влюби в пие­сата, разбирате ли, от първи поглед, и аз, примитивната, се зарадвах.
– Всички се влюбихме.
– Това е тъжното.
– Чакай сега, не си ли бременна?
– Аз?
– Туй че Методиев се влюби в пиесата е наистина за тревожене – съгласи се внезапно Звѐзда, за да потули въпроса на Ивайло – и с право си се замислила, но чак пък да преустановиш…
– Чула съм го, знаете го и вие: когато репетициите са приятни крайният резултат в повечето случаи…
– Тази пиеса е сигурна!
– Не обичам такива пиеси, Ивайло.
Звѐзда и този път не пропусна възможността да огледа лицето на приятелката си, правеше ѝ удоволствие да го проучва, опиваше се от блясъка на кръв и мляко; безсънието и терзанията хвърляха едва забележима сянка върху него; очите ѝ – цветя под навеса на косата – пращаха към света странно, нейно си послание за добронамереност и недостижимост.
– И ще скръстим ръце, така ли?
– Това е първата ми постановка, не мога и да допусна, че такъв ще бъде дебюта ми пред зрителите.
– А как ще му го кажеш?
– Ужас!
– Ако искаш – аз.
– Нека запушим – предложи Дафина Денева. Запалиха, без да споменават коя е поредната им цигара за деня, друг път губеха време да обсъждат този факт. – Мислила съм, да, възнамерявах да пратя двама ви при него, но вие едва ли ще се справите, не можете да му обясните.
– А ти?
– Боже, как ще го погледна в очите! Не забравяйте, че Методиев все пак е добър директор. Не, не мога да гледам уплашените му очи сега и обидени.
– Ще ги гледаш! – Ивайло знаеше че приятелката им е права, но все още не бързаше да се съгласи, на него хич не му се играеше някакъв си Митко. – Друга пиеса имаш ли? С какво ще смениш „градината“?
– Имам.
– Тогава бягай при Методиев, а ние ще убедим колектива. Това ли точно трябваше да споделиш само с жена ми?
Дафина Денева го мерна гневно с очи:
– Тъпако, не съм бременна!

7.
Методиев не се нервира. Личеше си, че му е трудно да запази спокойствие, не повиши тон, постепенно и настойчиво Дафина Денева го превзе, първо – с майсторски изградено логично изложение, а после го уби със страшния си животински копнеж да направи шокова постановка, след туй го настъпи по мазола: стремежът ми е не само да участваме в националния преглед, ставам направо нагла – искам да грабна първата награда.
– Добре, Денева, това пречи ли да замразим „градината“ и да я осъществим допълнително? Хем ще имаме какво да кажем на автора.
– Не възразявам – отвърна без да му мисли Денева. – Можем, да, прав сте. Какво ни пречи да я замразим за по-спокойни времена и за високи касови сборове.
– Тогава да сметнем, че сме се споразумели. – Методиев измъкна любимата си „Плиска“. – Да изпием по чашка. И разбира се, следва моят най-естествен въпрос: Коя ще бъде другата. Тази, с която ще предизвикаме шок. – Втренчи се в очите му, искаше да отгатне шегува ли се, иронизира ли, влага ли нещо по-сериозно в тона си или прави усилия да демонстрира хумор. – Сигурно имаш нещо в чантата си.
Методиев напълни чашките. Дафина си каза: предлагаш ми неприятно за мен питие, но и аз ще ти предложа неприятно за теб заглавие. Чукнаха се, Методиев пласира неочаквано добро настроение, изглежда новата режисьорка бе допринесла за стабилизирането на сигурността в театъра му, с натрупания у нея хъс да порази не само зрителите, но и театралната общественост – от местните ръководители, местните културни отдели, до театралните звена в София.
– Да видим новата.
Дафина Денева гледаше протегнатата ръка. На нея блестете огромен златен пръстен. На пръстена по старомоден начин бяха гравирани инициалите на псевдонима му – Стоян Безбрежев. С този псевдоним директорът публикуваше по периферните вестници стиховете си, събрани в дебеличък ръкопис. Дафина Денева знаеше, че този ръкопис рано или късно ще бъде стоварен върху главата ѝ, тя рано или късно трябваше да го прочете и да даде отговор. Сега обаче директорът ѝ очакваше тя да бръкне в чантата си.
– Няма начин да не сте чували – рече тя. – Сигурно сте чели „Ура за носорога“.
Методиев мълчаливо прибра ръката си.
– Чел съм я – продума накрая той. Нещо неприятно го притисна отвътре, някаква тежест, тя му пречеше да диша. – Знам я.
– Предполагам, че всеки я знае.
– Да. – Допълнителното отпиване от чашката не можа да оправи затрудненото му дишане. – Имаме я.
– Знам, че лежи във всеки театър.
– Да, тя лежи… Във всеки театър.
– Върху нея се трупа прах…
– Захари Красов е написал най-добрите куклени пиеси. – Голяма душевна борба. – Така предполагат някои. Аз мисля, че е написал хубави пиеси. Награждаван е. – За Методиев награждаването означаваше много, в някои отношения – почти всичко. – Напоследък, обаче, чувам, не се интересувал от кукли и жалко, той разнообразяваше репертоара.
– Пиесата за която ви говоря…
– Чели сме я. Колективът счита че…
– Не знаех нищо за нея. – Прекъсна го, тъй като смяташе, че не нарушава правилата на възпитанието, а го спасява от излишно мънкане. – Прочетох я няколко пъти. Наложи ми се. Първият път ми се стори, че дъвча плява, затова я прочетох втори път, рекох си, за какъв дявол един добър автор ще пише това, но я захвърлих отново.
Методиев сякаш си отдъхна.
– Но ето, че с това не свърши – настоя Дафина, – Пиесата остана в мен и заработи.
– Как заработи?
– Започна да шава.
– Шава?
– Като живо същество, раздвижи се, набъбна, разбирате ли, другарю Методиев, тя ме запълни и ме накара да се чувствам бременна, нещо повече – започна да ме души. Нощем ме хваща за гърлото, въздухът ми свършва и се събуждам, после не мога да заспя до сутринта.
Директорът слушаше разказа на своята режисьорка с усещане то, че трябва да се овладее, а още по-късно, към края на нежната изповед Методиев пресметна, че най-добре ще стори ако се предаде, тъй като в очите на Дафина Денева, или, както бе чувал да я наричат актьорите, Дафи Дей, вече просветваше блясъка на фанатизма.

8.
Нещата се объркаха още, когато пристигна Рашо. Той носеше новини от Русе, държеше се като че ли представлява за нея дар от природата, но Дафина му заяви, че се явява в неподходящо време, тъй като в момента я тресе нещо съдбовно и далеч по-важно от приключенията в чаршафните прерии. Рашо се изненада повече, отколкото му се полагаше. Това се случи в ресторанта, докато обядваха и тъй като в неговия живот жените бяха само нещо като поддържащо средство, той каза:
– Именно, Дафи, затуй в разгара на напрежението трябва да поемеш дъх, кръвта ти да спадне…
– Друг път, Рашо. Ще те повикам специално за тази цел след премиерата.
– Губи ми се някъде обаче стилът ти – Погали го по ръката. – Добре, тръгвам си, макар че много ме се щеше да си създадем едно събитие в леглото. Напоследък нещо загадъчно ме тласка само към теб, дори смятам да се оженим отново. Ти с всеки изминал ден ставаш и все по-хубава… Нищо. Макар че те искам много. Все едно, че съм минал да те запозная с новата си концепция. Казах и на майка ти, че ще се събираме, горката хвръкна от радост.
Рашо даде обичайния голям бакшиш на сервитьора, целуна бившата си съпруга и замина. При целувката той схапа – както си знаене – устната ѝ. Дафина Денева долови силната му мъжкарска страст, прониза я забравен шемет, но преда да го спре, Рашо влезе в колата. Той не забеляза протегнатата ѝ сгорещена ръка, а може би я видя, но се направи на ударен. Край Дафина Денева остана да витае само усещането за варварство, за гордост и загатването за неговата привидна безотговорност.

9.
По пътя до своя сливенски дом, Дафина усещаше тялото си и се пишманеше чак до момента, в който телефонира.
– Обажда ви се Дафина Денева.
– Денева… Да, да – Денева. Добър ден. Предполагам, че е за него хубаво.
– Започнахме, другарю Красов.
– Сигурна ли сте?
– Не съм сигурна само в себе си, другарю Красов. Пиесата ви е трудна.
– Ами, ами! Имате една клетка, в нея има един носорог, а вън са животните и животинчетата. Животните разговарят, носорогът мълчи. Ако направите това, ще успеете, усложните ли обаче – нищо няма да стане и ще се изложим.
– Носорогът, така или иначе, излиза и вън от клетката.
– Това няма значение.
– Как да няма?
– Той не разбира, че е излязъл.
– Вижте какво, Красов, мислите ли, че туй не ми е известно!
– Тогава го направете.
Не можа да разбере тя ли затвори или той. Май че тя. Трябваше ли сега да вдигне слушалката и да се извини? През нощта започна да тормози леглото, стана няколко пъти, запали цигара, почете, пак легна и пак стана, докато се досети най-после къде е дянала реланиума. Глътна две таблетки. Както си мислеше все за неприятни неща, изпълнена с убеждението, че трябва да се явява отново при Методиев, този път за прошка и дълбоко покаяние, заспа. Но не ѝ провървя. Събудиха я викове в задния двор на блока. В късните нощни часове този двор често се превръщаше в арена на вълнуващи сцени. В гъстия мрак под прозореца ѝ от Главната, се домъкваха задъхани, внезапно запалени за любов двойки, пламнали повече от алкохола, отколкото от страстта си. Тук те се впиваха един в друг и Дафина изслушваше без да ще това, което не можеше да види с очите си. Други, пак на това място, разрешаваха спорове. Виковете, които я събудиха този път, бяха особено груби и я смразиха. Гъгнивите гласове на двама младежи със силен местен диалект се нажежаваха, младежите изглежда се държаха за ризите, раздрусваха се взаимно и си разменяха остри реплики. Скоро се чуха и тъпи удари. Дафина стана и кажи-речи залепи нос до противокомарната мрежа. Знаеше, че в мрака се вслушват всичките обитатели на етажите, те участваха в побоя безмълвно, без да палят лампи и останаха безмълвни дори в момента, когато побойниците измъкнаха ножчета. Че накрая заиграха и ножчета се разбра лесно, момчетата извикваха след всяко бодване, явно бе, че е потекла кръв. Дафина изкрещя, след нея изкрещяха мъжки гласове от горните прозорци, но никой не им обърна внимание, напротив – от Главната се втурнаха още млади овнета и стана касапница, която изобщо не стихна, поне тук, в двора; глутницата се измъкна биейки се през задния вход към съседната уличка, там някаква светлина озари воюващите им фигури, а крясъците и охканиците продължаваха да пронизват късния час на града, сгушен в полите на хайдушкия Балкан; всичко се оттегли естествено с пороя на битката, изчезнала в другите тъмни улички.
Дафина се върна в леглото разнебитена, мислеше си как вече я хваща страх, че живее в този град на вечно кипяща кръв, на необузданост и провинциални комплекси. Приготви се да будува до сутринта, но реланиумът я удуши в сънната си прегръдка. Събуди се с разсъждения за „носорога“, те май идваха от дълбочината на сънищата ѝ. Отвори очи с увереността в здравия разум и непоклатимата идея на пиесата, за жизнеността на автора ѝ. Утрото пляскаше с крила по покривите; във въздуха, заедно със светлината, трептеше познатата ѝ предесенна ведрост.

10.
В театъра настроението се оказа друго, лицето на актьорите, с които ѝ предстоеше да работи, бяха кажи-речи враждебни. Лицата на Ивайло и Звѐзда ѝ чуждееха. Нещо ставаше, може да беше и станало вече зад гърба ѝ, преди да дойде на репетицията.
– Другарко Денева, смятате ли, че ще бъде зле, ако си поговорим още малко за пиесата?
– Кажи, Запрянов. – Запрянов открай време минаваше за многознайкото на колектива. Стар актьор, назначен по член девети, местен жител, къща, лозе и тъй нататък, пред пенсиониране, минаваше за доайен, абониран за ролите на магаретата. – Още от тротоара помирисах заговора. Така че да си кажем всичко предварително,
– Точно така, другарко Денева.
– И безпощадно, поне аз ще бъда безпощадна към вас, като към съзаклятници, защото предусещам, че ще ми изгубите цял репетиционен ден. Започнете, Запрянов, слушам ви.
Доколкото подразбра, беше успяла още от самото начало поне в едно: накара многознайника да притъпи остротата на началния си удар. Запрянов започна кротко,
– Не знам другите какво ще кажат. За себе си мога да кажа туй, което се отнася до мен, другарко Денева! – Не мога да се разгърна, в пиесата няма думи, или да го речем по друг начин – думи има, ама са къси и разхвърляни.
– Няма сюжет!
– Радке, извинявай, сега говоря аз, ще ти дадат думата, ще кажеш и ти какво мислиш.
– Няма действие.
– Кольо, извинявай – вдигна ръка към него Запрянов и продължи. – Не може да се изгради образ.
– Защото няма развитие!
– Сега говоря аз! – настоя отново Запрянов. – Колеги, моля да не бъда прекъсван… Да се върна към мисълта си… Както исках да кажа, да, думи, само думи, нищо повече. Всеки казва по нещо. Това, което казвам аз, като магаре, може де го каже и катеричката, който и да е в пиесата, а пиесата няма да загуби.
– Тя изобщо няма какво да губи! – опита хапливостта си някой.
– И пак повтарям – образите! Свикнал съм да правя образ, това е моят актьорски натюрел, моето верую на сцената, където съм вече десетки години и притежавам нюх дали владея или не владея залата. Сигурен съм, че в случая няма да изградя образ. Има думи, но образ няма, авторът не го е заложил в структурата, той липсва още в тъканта на изложението. Всички стоим и говорим, разменяме си масали. – Тук някои от артистите се засмяха. Денева забеляза, че Ивайло и Звѐзда не се и усмихнаха, но те пък бяха много затворени и намръщени, което ѝ подсказваше, че са далеч от намерението да я подкрепят. – Тази пиеса ние я знаем отдавна, върдаляхме я из ръцете си, четохме я и я отхвърляхме. Попадала е и в други театри, в това съм сигурен, защото актьо­рът знае всичко, той научава за нещата преди дори да се случат. В далечните театри също са се чудили какво да правят с нея. Лично аз мога да потвърдя със съжаление, че Захари Красов е изкуфял, той няма вече нищо общо с оня Красов, които ни зарадва с няколко последователни открития, с тези негови открития наградиха не един и два театъра, наградиха и нашия, говоря за един от Националните прегледи.
– Чакайте! – извика най-после Звѐзда – Пиесата за която говорим сега е написана преди петнайсет години, тогава авторът е бил на петдесет.
– Значи – Запрянов се пообърка – там е работата.
– А ти на колко си? – вметна не съвсем младият Халачев и предизвика търсения от него смях. – На петдесет и пет!
– Мен не ме взимай за пример, аз съм актьор, ние сме актьори, марионетки – Запрянов налучкваше любимия си спекулативен тон, с който повеждаше масите след себе си – ние не пишем пиеси, ние ги играем, ние не сме нищо друго освен инструменти – но побърза да се върне отново към себе си. – Аз съм един гол инструмент, на мен каквото ми свирят – играя и нищо повече, така че всичко мога, но не мога да участвам в една драматическа перверзия…
Запрянов обичаше да говори; подобни изказвания, особено ако засягаха режисьора, бяха негова стихия, колегите му знаеха, че както е поел няма да свърши и щом започна да повтаря и потретя мотива за липсата на образи, които му пречат да изгради ролята си, го прекъснаха.
Така всеки от присъстващите, с изключение на Ивайло и Звѐзда, взе думата. Актьорите повтаряха казаното вече, те знаеха, че го повтарят, но искаха искрено и приятелски да внушат на младата режисьорка да избяга от грозящата ги опасност, апелираха да се върнат незабавно към сигурната във всяко отношение „Детска градина“. Накрая, когато Дафина Денева взе думата да отговори, тя заяви, че днешният ден за репетиция се е превърнал в ден за изтрезняване, помоли да отговори на другия ден, а сега все пак нека реализират определените от кодекса на труда репетиционни часове: искам да хвърляте текста, ако щете плюйте думите, а след това – час по-скоро да излезем на чист въздух. На актьорите им стана дори забавно, занимателно им се стори туй плюване на думите в присъствието на носорога, текстът летеше из репетиционната, всичко ставаше като на шега; в динамиката, която се създаде, участниците едва ли разбраха, че с тях се шегуват, усетиха го само Ивайло и Звѐзда. Освен това Ивайло и Звѐзда усетиха, че Дафина е особено доволна от репетицията. Колкото се отнася до Звѐзда, сякаш само тя успя да схване, че режисьорката ще се помъчи да запази подобно звучене па пиесата изобщо. Че ще сменя̀ пиесата няма две мнения, казваше в себе си Дафина, ще я сменя̀, защото горчивите ви думи бяха казани наистина със загриженост към театъра ни, но все пак ви подведох, а с това самата аз се уверих, че ако някой някога трябва да прави подобна пиеса, длъжен е да я поднесе ей тъй – на шега.
В ресторанта Звѐзда заяви:
– Знам какво мислиш за нас, мислиш, че сме те изоставили, но не сме те изоставили, работата е там, че също сме разколебани. Ти сякаш не искаш дори да допуснеш, че Намръщения може да напише слаба пиеса.
– Много ми дреме на мен за Намръщения. – Дафина Денева се взираше раздразнено в листа на менюто. – Не ми дреме и за вас. Гледам само себе си.
– Тогава зарежи „носорога“ – избухна Ивайло. – В него всичко е замръзнало. Пълна статика, никакъв повей, никакво движение. Спасявай се, докато е време.
– Вие сте за спасяване!
– Какво?
– Не сте нищо!
– Спокойно, Дафи! – Звѐзда се усмихваше, но не скриваше, че е засегната. – Ето че стана по-красива, отколкото си. Когато се разгневиш ставаш много красива, но колективът е прав, запомни го от мен, пиесата ти е като застояла вода между светло-зелени тръстики.
– Разговорът с вас ми беше крайно необходим. – Дафина Денева усещаше как Звѐзда гали ръката ѝ. – Трябва да ви призная, че едва сега се чувствам наистина разколебана.
– Децата трябва да бъдат слисвани – започна една своя тема Ивайло. – Детето иска шаренията да предизвика блясък в очите му, движението да го побърка, то трябва да занемее на стола, а какво го караш ти? Караш го да върти насам-натам глава, караш го да разглежда салона.
– Сигурен ли си?
– Сигурен съм, че ще го разглежда.
– Ще се затворя вкъщи – реши Дафина – ще се заключа. Не забравяйте, че имам още две пиеси. Чела съм ги само по веднъж. Няма да мигна и две нощи, дори ще редактирам, и то – нагло, но след туй ще чуете последната ми дума.
– И не се плаши от сроковете. – Ивайло се стараеше да я ободри. – Сроковете са винаги къси. За къде бързаме, по дяволите, кой точно е този, който ни гони?

11.
Никой не ни гони, съгласи се към полунощ Дафина Денева, след като изчете една от двете пиеси още два пъти. Заради шаренията и движението. „Луна-парк“ гъмжеше от пъстроцветие и динамика. Отделно от туй, в тази пиеса бяха залегнали три или четири неочаквани обрати, които целяха да внушат на досетливия зрител, че като затрупваме съвременното дете с играчки от всякакъв вид и разни луна-паркове, притъпяваме сетивата му, обричаме го на ранна апатия. Малко след полунощ режисьорката, която упорито търсеше пиеса за първата си изява, получи истинско просветление: чисто и просто разбра, че е постъпила направо хлапашки като е предпочела „Детска градина“ пред „Луна-парк“.
Приготви си отново кафе. Мислеше за Ивайло и Звѐзда. Те бяха прекалено млади, какво искаше от тях? Да реагират като нея? Ми тя забравяше най-същественото – приятелите ѝ бяха само будни, заредени с интелигентни реакции витизчии и нищо повече; имаха сили да стигнат единствено до подножието на „носорога“. Обърканите ѝ мисли я поведоха към пищната фееричност на „Луна-парк“. Шаренията на „Луна-парк“ ѝ позволяваше да изработи пиесата по най-традиционния театрален метод, усилията ѝ можеха да се ограничат в дузина технически шмекерии, които ще пленят публиката. В късния нощен час дойде до крайното заключение да звънне незабавно на автора – също млад и неопитнен човек – щеше да изтръгне обещанието му да не предлага другаде рожбата си, запазваше си правото на така наречената „първа премиера“. И все пак, в последната минута реши да отложи обаждането за сутринта. Не ѝ оставаше нито друго освен да си легне с надежда за успешен сън, след като е взела вече твърдото, несмущавано от странични хрумвания решение за утрешния репетиционен ден. Глътна таблетката и се съблече. През цялото време усещаше потискащото безпокойство на събитията, които можеха да пламнат в мрака под прозореца. По този начин Дафина Денева разбра, че Сливен живее денем и диша нощем край нея с притаената навсякъде заплаха за насилие. Насилието не бе насочено директно към нея, но мисълта за неотменимото му присъствие я плашеше, дори ако имаше предвид само високото грубо разговаряне на хората, дори да беше само то. А колко самичка се чувствуваше от часа в който Ивайло и Звѐзда се оказаха при „другите“! Те, кажи-речи, бяха застанали срещу нея. По дяволите, тогава кой е с нея? Рашо? Никой на този свят! В приятния унес, предизвикан от таблетката, когато беше повече от сигурна, че ще заспи, вместо да загаси лампата, Дафина Денева посегна към телефона.
– Не ми се сърдете, моля ви да не ме наругаете, вече не съм на себе си, объркана съм и не зная какво да предприема.
– Имате ли друга пиеса?
– Имам.
– Тогава какво чакате?
– Ще заминавате ли?
– Заминах и се върнах.
– А на морето?
– Какво искате?
– Сама не зная. Според пиесата ви, когато Носорогът напусне клетката – стои и мълчи.
– Да.
– На място!
– Да.
– И по този начин пиесата ви заприличва на блато сред светлозелени тръстики. – Изчака. Захари Красов се смееше. – Слушайте, искам не само вие да сте свободен, искам да се засмея и аз, а не ми се смее, никак.
– Дафи Дей, защо не се откажете от „Ура за носорога“?
– Дафи Дей?
– Чудесно име, спомних си, тогава ви наричаха така.
– Наричаха?
– Когато ми гостувахте с класа на Института.
– И ме запомнихте?
– Вие сте лесна за помнене.
– Сега събудих ли ви?
– Да.
– Колко е часът?
– Не знам.
– Другарю Красов, срещнах стоманена съпротива. Останах съвсем сама. Затова ви събудих.
– Освободете се от пиесата и всичко ще отпадне. До утре ли да ви повтарям – скъсайте я!
– Помогнете ми, раздвижете блатото, нека духне малко вятър.
– Предложете нещо.
– Носорогът да се размърда, пуснете го да изкоренява дървета, нека мачка цветя, може да откъртва скали, скалите да задръстват потоците, да размътва бистрите води, да всява ужас и сред рибите, Зрителите искат метежи, нещо да произлезе, да стане.
– Трябва да ви призная, че пиесата в началото беше такава.
– Видяхте ли?
– Първият вариант.
– Отлично!
– Затова написах втория. Дафи Дей, позволете да не ви давам обяснения. Хвърлете пиесата зад гърба си и минете напред, спасете се, докато е време.
– Хвърлете, казвате, искате да ме спасите, на вас ви е лесно да го изречете, но питате ли мен? Това е дебютът ми, животът ми. Как да захвърля пиесата, моята работа е да поставям пиесите, а не да ги захвърлям. Помолих ви да я раздвижите, за детето ще бъде интересно да види как звярът събаря дървета с гнезда…
– И гнездата ги имаше, разхвърчаваха се птици, крещяха.
– Разхвърчете ги отново.
– Оставете тази работа, момиче, сторете си един-единствен труд – забравете пиесата ми, накъсайте я, дайте я на вятъра!
– Отново питам – защо? Защото всичко ви е наред, така ли? И не зависите от никого на този свят. Защото можете да си грабнете шапката и – където видят очите ви. За мен постановката е съдба, от нея завися, разбирате ли, не мога да поставя която и да е, искам точно тази пиеса.
– Вие ми се карате!
– Ненавиждам преуспелите, които могат да си позволяват луксове.
– Кажете ми един лукс.
– Туй малко ли е – да не отстъпите на сантиметър от написаното? Какво пък толкоз ще стане ако носорогът се раздвижи? Нищо няма да стане и вие няма да загубите, напротив – ще спечелите. Пиесата ви няма да лежи в чекмеджето, ще бъде гледана. В нея има нещо силно, то ще стигне до децата, и най-важното – до бащите на децата. Предлагам ви движение, вместо да стърчи на място носорогът ще вилнее, но вие казвате – не, не се съгласявате, вашето интелигентско твърдоглавие ме поставя пред свършен факт!… Ще се откажа от започнатото, да, ще се отрека, защото всички скочиха против мен, дори приятелите ми, но аз пък няма да пропусна случая да ви заявя по този повод, че носорози има не само в пиесите, има ги и в живота, един от тях сте вие, другарю Красов!
Дафина тръшна слушалката и се хвана за ушите, стори ѝ се че пламтят. След това поплака. Почувствува се още по-самичка отпреди, В „Луна-парк“ имаше енергия колкото за две пиеси като „Ура за носорога“. Добре че намери дързост да му се разсърди, да му тресне истината в ушите. Той я нарече Дафи Дей, тя пък го нарече носорог и вече са квит. Допълнителната таблетка помогна неочаквано. Дафина Денева се въртеше върху чаршафа, но и се вслушваше в мрака зад предпазната мрежа, бавничко ала сигурно, тя изчезваше от твърдия свят, за да се появи в мекия свят на съня.

12.
– Колеги, опасявам се, че въпреки намеренията си, днес няма да бъда много учтива. – Дафина Денева знаеше, че тази сутрин е особено красива, четеше го в очите на всеки от състава, дори в очилата на Методиев. Той също бе влязъл в репетиционната, този път решен да повиши тон, ако долови признаци на неподчинение, защото какво друго освен неподчинение се криеше в капризите на новата му режисьорка, която не иска и не иска да се съобразява поне със сроковете. – Навярно ви е станало ясно, стремежът ми е да нарушим спокойния ритъм в ежедневието на театъра. Подозирам, че колективът ни се състои от две половини – едната половина мечтае, като мен, за промяна, но другата знае колко сладка и удобна е носещата ги към безкрая на нищото сивкаво-сънливата безметежност. Вие нито се обвинявате взаимно, нито изказвате това гласно, но съм сигурна, че знаете добре кои актьори принадлежат към едната половина, кои към другата. Казаното важи и за останалите театри, валидно е за всички сцени по света. Като заставам пред вас, не мислете че заемам поза на реформатор, само искам да разберете – обидно е за всички ни да работим и плаваме като попови лъжички в локва. За мен пък е още по-обидно да ви предлагам пиески за забавление. Децата могат да бъдат забавлявани навсякъде. Влязат ли обаче в заличката ни, децата трябва да вземат участие, ако позволите, в едно съзаклятие. Спектакълът се превръща в естетика едва когато е обрамчен с публиката си, тогава той започва едно пътуване, сал, който пътува, но не увеселително, а за спасяване на участниците. Според мен, човекът още с раждането си попада в беда и започва да се спасява, така той се спасява до самата си смърт. И ето го въпросът ми: лесното или трудното? Понеже предпочитам трудното, редно е да ви обясня защо, и ако успея – да ви прилаская към себе си. Имам амбиции. Обикновени човешки амбиции на току-що завършил режисьор. Животът ми не се очертава като щастлив. След гимназията не можах да продължа, на пътя ми застана силен мъж, ярък талант, категорично изразен като водещ скулптор, омагьоса ме, подчини ме, дори ме смачка и докато се усетя, родих му дете. Та всичко щеше да продължи добре в хола и кухнята на семейството, ако не започнах да се съвземам като човек, който долавя смътните сигнали на правенето, с други думи – аз също пожелах да създавам нещо, при това вече бях увряла като мислене и започнах да превъзхождам съпруга си. От друга страна, след като мъжът ми започна да долавя, че в някои отношения вече го превъзхождам, ми избяга. В скоби казано, с тези думи задоволявам любопитството на някои от вас, които се питат как аджеба е станало парясването на хубавицата от нашия театър. Бягството му не ме уби, бедствието ме завари в движение, затичана към знанията, бързах да се промуша под дъгата на изкуството. И ето ме пред вас с диплома в ръка, не на двайсет и три или четири, а на трийсет, с дете и със самозаблудата, че ще направя нещо велико. Туй което искам да направя не е „Детска градина“, нито коя да е от десетките прочетени пиеси преди разпределението. Моите амбиции ме отведоха напред и нагоре – при „носорога“. Моля ви да не ръмжите, умолявам ви да се примирите, участвувайте както в репетициите, така и в представленията, като че ли не участвате, сякаш се шегувате, маркирайте, присмивайте се, мразете ме, тъй както бихте мразили диктатурата, считайте ме за ваш тиран, дресьор. Има нещо забележително във факта, че едно общество извиква мощно ура, когато успее най-после да пусне голямото животно на свобода, а извиква още по-спонтанно и могъщо, ако все пак успее да натика животното обратно в клетката. Щом разполагаме с мащабно събитие от този род, според мен можем да минем без особено характеризиране на героите, актьорът би трябвало да разбере, че се разтваря без остатък в забележителния факт, големия тласък. Тогава изреченията и думите имат за цел да изтъкнат не ролите, а общото цяло на пиесата, да я превърнат във взрив, метафора, притча – каквото си щете там. Носорогът на Юнеско ни казва едно, а носорогът на Красов – друго. И тогава? Да се опитаме! Може би ще успеем. Време е да потърсим нов път към по-завидна театрална съдба. Преди всичко с избор на пиеса. Някъде в праха лежи една отхвърлена и обругана творба, тя е на повече от десет години, може би никой никога нямаше да посегне към нея до края на следващия век. Защо да не я измъкнем от праха, защо да не сме точно ние тези, които ще я покажат на хората? Представяте ли си, ако налучкаме, ставаме направо откриватели!…
– Ще се разхвърчи само прах!
Никой не се засмя, Дафина Денева продължи, макар да чувствуваше, че не изразява мислите си по най-блестящия начин.
– Искам да мина за откривател, към туй се стреми творческата ми суета. И тъй като всички сме суетни, какво ни остава, освен директорът на театъра да ръководи колектив, който не пълзи, а крачи; вие като актьори умирате да ви гледат хора от „горе“, началниците ви.
– Нас никой не ни вижда.
– Защото и без това сме се скрили долу, което е, може би, по-добре, но според мен, куклата има редица предимства пред живия актьор.
– Как не!
– По-добра е от повечето актьори – настоя Дафина.
– За първи път чувам!
– Но сега не е време да се обосновавам. Някой ден ще се опи­там да се изясня. Сега да вървим напред, към премиерата, тя може и да ни смачка, но успеем ли, о, ако случайно налучкаме печелившия номер!… И така, да видим кой се отказва. Предоставям ви възможност само за отказване, никой няма да получи думата, започваме редовните репетиции, и въпреки че ще се превърна в диктатор, искам да поднасяте текста си леко, присмехулно, все едно, че се присмивате на режисьора си…

13.
Репетициите и по-нататък не тръгнаха гладко. В замяна на това, обаче, неочаквано започнаха да ѝ се уреждат ония неща, считани обикновено за най-важните в живота: Рашо твърдеше, че единственото му удоволствие се състои в редовните вечерни обаждания, понякога я търсеше два, а и три пъти, разговаряха до късно, откриваше се игра на повторно влюбване. Дафина Денева си обясни туй простичко, тя го усещаше не само с разума, но и с тялото си; големият биологичен цъфтеж на организма ѝ, на жената в нея, започваше едва сега; някаква генетична особеност, съзираше я в огледалото, в погледите на хората. Зрееше и разумът ѝ, налягаше я странно психо-логическо спокойствие. Понякога ѝ се щеше да допусне сериозно, че вина за всестранния неин цъфтеж има климатът на града, разположението му, поразяващата нестандартна корона на планината, с вечната ѝ теменужна красота.
Звѐзда обаче каза:
– Всичко иде от увереността ти, че си забележителен талант.
Ивайло: – Блаженият фанатизъм те понесе. Ще ни изцедиш силиците, но какво да се прави – родили сме се да бъдем марионетките на твоето изгряване.
– Работата е съвсем друга – отвърна Дафина – ние всички сме подчинени.
Почакаха, но тя не се изясни. Седяха в слънчевата част на полянката. Полегнал на тревата, Ивайло съзерцаваше небето. Потокът носеше блясъка си от планината към града. Тук, на разлива, рекичката мълчеше, но в ушите им продължаваше да гърми споменът за водопадите и тепавиците. Бяха видели няколко все още работещи и десетки други запустели тепавици, бяха се докоснали до една обреченост. Тримата често правеха излети нагоре по клисурата, скитането из тази част на планината ги освежаваше и натъжаваше. Една тъга повече, така казваше Звѐзда, когато пред очите им се изпречваха руините.

14.
Повика я Маждаров. Обади се секретарката му, говореше внимателно, с лаконична учтивост, предложи ѝ сама да посочи деня, като я осведоми, че предпочитаният час за свиждане на шефа ѝ е от единадесет. Дафина Денева помоли срещата да се състои още днес и веднага осведоми приятелите си.
– Помислете с мъжа ти и ми кажи, ще се окажа ли права, ако допусна, че би трябвало по-скоро да се разтревожа, отколкото да се зарадвам.
– Хич да не ти пука! Никой нищо не може да ти стори – рече Звѐзда. – Ивайло ми подсказва в момента да взема предвид и факта, че хубавите дами обикновено ги канят там, дето не предполагат.
– От това се страхувам най-вече.
– Защо, Маждаров бил порядъчен.
– Знаеш ли на колко порядъчни съм попадала?
– Знам, че развиваш маниакалност.
– Смяташ ли, че преди мен са канени и други куклени режисьори?
– Кой ще ти кани куклени режисьори, ма, Дафи? Ти акъл имаш ли? Кой ще седне да се занимава с куклени проблеми?
– Представи си, че Методиев…
– За да свали „носорога“ ли? Виж, това е по-вероятно. Да, може би е заради „носорога“, да, почти съм сигурна, с тази пиеса ще видиш зор.
– Тогава отказвайте се, докато е време.
– А, на мен нещо започва да ми харесва.
– Ивайло!
– На него повече.
– Приятели мои!
– Ако паднеш, ще се сгромолясаме заедно. Знаеш ли, където и да те натирят, ще хукнем подире ти.

15.
Подобни отговарящи за културата на града личности не можеха в никакъв случай да допаднат на Денева. Маждаров я посрещна вън от кабинета си и прояви деликатна сърдечност, но минута подир туй потъна в кресло с гръб към светлината. Потулен в сянката, на всичко отгоре зад тъмните си очила, той предизвика естествената вътрешна съпротива на посетителката. Дафина почти не го виждаше, знаеше че светлината на деня пада върху лицето ѝ. Веднага си помисли, че един свестен представител на културния сектор би трябвало да предвиди тия подробности, да избегне тази угнетяваща роля на бухал.
Маждаров изяви удоволствието си, че най-после му се отдава случай да разговаря със специално назначен режисьор и в техния куклен театър. Може би – той вежливо премести пепелника към събеседничката си – нейното присъствие ще отвори нова страница от творческото всекидневие на кукловодството в Сливен. Докато местната общественост, според него, таѝ само плахи надежди, той е вече сигурен, че това ще стане.
– Да знаете само колко пък аз не съм сигурна – изчерви се Дафина – никак.
– Имате ли проблеми? – Тонът му подсказваше дежурния характер на тази част от разговора. Можеше да разведри лицето си поне сега, но Маждаров не го направи и въпреки това я дари с дружелюбност. – Доволна ли сте от квартирата си?
– Изненадана съм.
Маждаров призна, че не е запознат с новите тенденции, но все пак от видяното напоследък, го дразни стремежът на постановчиците да изведат пред зрителите живите актьори.
– Лично аз започвам да съжалявам актьора, щом го видя пред паравана – декларира Дафина. – Пред паравана той сякаш не играе, а се пържи в тиган. По този въпрос мнението на специалистите е единно, изразяват го почти като вас и мен, по всяка вероятност това е така, защото засега куклените актьори са безсилни и хем не могат, хем пък искат да се покажат, тъй като анонимност­та, предполагам, смазва самочувствието им.
Усещаше, че се е впуснала в позастарял разговор за куклените проблеми, но знаеше, че с подобни събеседници може да се разговаря само така. Маждаров се оказа ненатрапчив, от него се излъчваше мекота и неусетно успя да я освободи от протоколността на посещението.
– Какво ще кажете за града ни?
– Все още не знам – пауза – да, наистина не знам, но понякога ми се струва, че ми харесва; страхувам се от него и все пак не мога да кажа, че ми е безразличен. Като Ви изповядвам, че благодаря на провидението, задето ме прати в него, а не другаде, аз съм искрена.
– Казахте, че се страхувате.
– Във въздуха му витае някаква сила и необяснима грубост, те ме потискат.
– Кръвта на хората тук е такава, и страстите им, но смятам че трябва да се чувствате спокойна, тези страсти кипят извън кръга на моята и вашата среда.
– Да, но понякога ме интригуват.
– В такъв случай ще понесете последиците им.
– Нашият начин на живот ни доскучава. – Каза го повече като оправдание. – И остава искрицата от надежда, че при тях е по-интересно, Понякога не ви ли привлича точно тази кръв?
– Би трябвало – съгласи се Маждаров – но не забравяйте, че нас пък ни притискат проблемите и не ни остава време да скучаем.
– Да, вие си имате също някакъв живот. При мисълта за него, за общуването във вашия кръг, ме заболява глава.
– При нас е като навсякъде – рече твърдо Маждаров. – Уверявам ви.
– В туй никога не мога да се убедя.
– Трябва ли да допусна, че представата за обществения живот на ръководителите предизвиква у вас погнуса?
– По-скоро – недоумение.
– Вие все още се страхувате да бъдете по-искрена с мен.
– И все пак отидох доста далеч, което ме учудва.
– Но сте сигурна, че ви повиках да поговорим за „носорога“.
– Естествено.
– Радвам се, че ще поставите тъкмо тази пиеса.
Погледна го смело в очилата.
– Хората като вас, изглежда, вече променят тактиката си.
Маждаров остана невероятно спокоен.
– Напрежението в колектива ви достигна и до мен. Накара ме да се запозная с пиесата. Красов е останал верен на себе си. Знае­те, че той не е много обичан, нали?
– Красов е неприятен човек – съгласи се Дафина. – Повече отколкото е необходимо.
– Трудно ми е да си представя, че има приятели, че някъде търсят присъствието му. – Секретарката с кафетата влезе едва сега. – Чувал съм, че някои го търсят.
– Приятелката му е красавица.
Маждаров премести чашата по-близо до нея: – Смитате ли, че ще останете завинаги при куклите?
– Обичам ги.
– Предстои ви главоломна кариера, а тя ще ви отведе при голямата сцена.
Дафина се опита да отрече с поклащане на глава, после се зае да доказва страстта си към кукления театър, съвсем откровено се впусна да го убеждава, че „малкият“ е по-велик от „големия“ театър, а Маждаров не ѝ възрази, наистина я слушаше с внимание, дори с интерес. Тя завърши есето си за кукленото изкуство сполучливо и се проточи оня приятен разговор, в който откриваше с нарастващо удоволствие, че Маждаров тежи на мястото си.
Накрая, когато я изпращаше, той умело метна ласото си:
– И все пак, другарко Денева, ако премиерата мине при голям успех и ако Хамлет захапе упорито воала на амбициите ви, готови сме да ви предоставим сцената и на драматичния ни театър, само не бързайте да напускате града ни.

16.
Не бързаше да телефонира на Ивайло и Звѐзда, все още не можеше да подреди реалните факти в абсурдната вселена на духа си. Преди всичко, протягаше ѝ ръка една партийна институция, нещо, което преди това тя смяташе освен за немислимо, но и под достойнството си да приеме; един партиен ръководител се разговори по човешки с нея, той не я накара да се откаже от „носорога“, напротив, насърчи я и сложи край на пречките към премиерата. И вече най-важното: заслужава ли си да се занимава с пиеса, която може да се хареса на официалната власт?
– Отдел „Култура“ харесва пиесата ви.
– Вие още ли се занимавате с нея?
– Кажете, какво да сторя?
– Безпокоите ме.
– Ами аз все звъня, защото смятам, че не сте в София, а вие сте винаги в София. Вижте какво, ще ви трясна отново слушалката.
– Дафи Дей!
– Разбирате ли, харесват я! Маждаров се радва и това ме хвърля в съмнения. Така ми се работеше тъкмо тази ваша глупост. Вие нямате право да ми казвате, че ви безпокоя, разбирате ли, аз не безпокоя, аз съм деликатен човек.
– Не сте!
– А вие ли сте?
– Постегнете се!
– Не, няма да работя скапаната ви пиеса, която започва да се харесва и от първото четене! А вие ще престанете да ми повтаряте, че ви се натрапвам и че не ви оставям да си гледате работата. Каква работа на тая възраст, какво може да ви занимава? Поне не се сърдете, когато някой иска да ви каже нещо по телефона!…
Вилката щракна отново.

17.
Репетициите навлязоха в оня цъфтежен стадий, когато всичко се търкаляше естествено и сякаш от самосебе си към премиерата. Една подир друга се включваха куклите, елементите на декора… той миришеше на прясна боя; пространството се заграждаше, а ето че се пръкна и музиката. Всеки от тези така наречени „компоненти“ повдигна нивото на постановката, но туй май се оказа недостатъчно, настроението не отскочи особено.
– Дафи Дей, ти още ли настояваш, че всички сме му подчинени? – запита Ивайло в Клуба на културните дейци. – На мен, например, ми се струва, че Намръщения не ме е подчинил.
– Вече ни е хванал – отвърна Дафина Денева. – Ние сме негови подчинени.
– Полека!
– Няма да забравя оживлението при „Детска градина“ – забеляза Звѐзда.
– Тогава не разбирахме репетираме ли, или пеем. Макар, че не ми се щеше да бъда Митко. Всички пеехме…
– Е, да – съгласи се Дафина Денева. – Сега не е същото.
– Тогава с какво ни е подчинил?
– Не само нас.
– Не знам. – Актьорът направи знак на сервитьорката, която не му обърна внимание. – Сегашните репетиции ме потискат, мъртвеж.
– Неподвижност! – усмихна се режисьорката. – И светлозелени тръстики.
– Ти пък, забравѝ най-после този израз!
– Е как!…

18.
Навсякъде тежаха гроздове, току-що измити от следобедния дъжд; само асмите се виждаха, дворовете се потайваха зад дебели варосани зидове. Ивайло пристъпваше без особено желание до жените, на него не му се нравеха чак толкоз разходките по сокаците на Сливен, най-вече заради туй, че виждаше цялата безпомощност на красивите разкривени къщи срещу настръхналата алчност на архитектите.
– Ти си настръхнала, Дафи Дей, и си алчна!
– Говори ми, говори ми така, знаеш ли колко ми трябва да се разплача.
– Не можеш да кажеш на залата нищо, никой не е в състояние да внуши на зрителите каквото и да е. Отпусни се, започни да забавляваш децата. Никой няма ла те чуе, нито възрастните, нито хлапетата, нито гостите от София.
– Още не мога да разбера – каза Дафина Денева, все едно, че не го е чула – когато репетираме, на сцената интересно ли е, или безинтересно.
– Безинтересно е.
По улицата се зададе кон, пристъпваше бавно, подковите му спореха за нещо древно с калдъръма, деформираният му корем се полюшваше наляво и дясно, останалото бе кожа и кости, отзад висеше ръждива тъжна опашка.
Ивайло застана пред него. Конят спря. Улицата се изпълни с неподвижност: животното, актьорът срещу него, актрисата и режисьорката, кривите дувари, огромните порти, накачулени с тежки стрехи; предполагаемата неподвижност и зад дуварите…
19.
– Къде сте, къде скитате, звъня ви цял час!
– Какво искате?
– Къде ходите?
– Дафи Дей, елате на себе си!
– Ще се гръмна!
– Гръмнете се.
– Звъня ви да не идвате на премиерата.
– Каква премиера?
– Не се правете на незнаещ. Театърът ни поставя една ваша пиеса, която не е никаква пиеса, затова, по-добре да не идвате на петнайсти.
– По премиери не ходя.
– Тук обаче не трябва да идвате.
– Бъдете спокойна.
– Точно така, и актьорите са спокойни, всичко е спокойно, усвоено, стилът е намерен, остава само режисьорът да си намери един пистолет.
– Вие не плащате ли много пари за телефонни разговори?
Дафина Денева се разплака и затвори.

20.
Държеше ръчичката на Марина, мравешка топлинка проникваше в грубата му лапа. Рашо отначало не искаше да се съгласи, че туй е преди скулптурата, преди музиката и куклените постановки, но много скоро се предаде и ето го, след толкоз години, стопен изцяло от дъщеря си.
Въведе я в салона, където атмосферата му подсказа, че тук премиерното настроение не е като при драматичния театър, не само поради смаленото пространство, а и заради имперското присъствие на децата. Лесно откри местата, родителите на Дафина му махаха, той ги бе довел и тримата от Русе. Постави Марина до баба ѝ, седна, но все още му се искаше да усеща дланта на съществото, което, така или иначе, минаваше за кръв от кръвта му и плът от плътта му.
Най-напред го заангажира възрастната част от публиката, Рашо започна да я дешифрира. Вън бе прочел надписите на автобусите, знаеше че са пристигнали куклените състави на Пловдив, Стара Загора и Ямбол. Сигурно имаше гости от София, пратеници на „отдела“, може би и на списание „Театър“. По раболепното внимание на директора Методиев разбра къде точно са насядали местните културни законодатели с децата си, лесно разпознаваше и актьорите от Сливенския драматичен театър. Долови повея на приятна празнична суматоха, мирис на внимателно изпокрити за официалната част цветя. Възбудата блуждаеше между столовете, отразяваше се в гланцовата хартия на програмките и най-вече в очите на децата. Освен Методиев, още някой му подаде ръка, пожела му „на добър час“ и „успешна първа премиера“ на режисьорката, но кой беше той, не разбра. Освен туй поблъска главата си и се досети че очилатата висока фигура от другата страна на редицата е Красов, спомни си че е виждал снимката му в списания, сега тя присъстваше и в програмките, но писателят „на живо“ бе твърде остарял. Бяха му казали, че Красов не посещава премиерите си, а ето че е пристигнал. Старае се да остане анонимен, но усилията му се оказаха наивни в това салонче за двеста души. Съпругата си Рашо така и не видя, Дафина не се показа ни веднъж, той предполагаше само, че в момента броди между гримьорните и сцената, повтаря изречени вече неща на актьорите и сценичните работници.
Дафина Денева се успокояваше, овладяваше я усещане, че въпреки напрежението, през мъглата на въпросителните, в душата и набъбва спокойствието, онова познато равнодушие, което обхваща някои в съдбоносните часове на живота им…
Смях при появата на камиона, смях от канцонетата, смесено чувство от веселие и загадъчност (и малко страх при дечурлигата) след появата на клетката, която, на всичко отгоре, нещо се запъва. Канцонетата се покачва високо и внезапно секва. Колелетата не искат да се търкалят. Газ!… Едно! Две! Три!… Тегличът се скъсва, камионът потегля, канцонетата достига най-завидната си височина. Клетката обаче остава на място. Смях. Носорогът гледа и свирепо, и безчувствено пред себе си… Боже мой, какво става, всичко туй изглеждаше другояче на репетициите!… Нещо припламваше, потръгваше към добро, зрителите бяха заангажирани от първата минута на представлението.
– Това е то качествената драматургия – прошепна зад гърба ѝ Методиев, готов, отсега нататък да си припише всички заслуги. – Победихме!
– Не бързайте – трепна Дафина. – Нататък е блатото, стотиците реплики, които са толкоз безлични. Няма образи, няма характери.
– Но не виждаш ли какво става?
Не виждаше, беше встрани от сцената, скрита. Само слушаше и усещаше. Салонът и Сцената се бяха вкопчили в ръкопашен бой. Научени от режисьорката си актьорите подхвърляха с пренебрежение думичките. Настъпи онова време обаче на непредвидената опасност. Изненадани от внезапния отскок нагоре, въодушевените актьори се впуснаха да „участват“, да се стараят.
– Не така! – съскаше Дафина зад гърба им. – Плюйте! Храчете думите, ви казвам, презирайте ме!
Всяка реплика можеше да бъде изговорена от кой да е участник. Най-важното бе да е изговорена. Думите се натрупваха, пиесата се изграждаше пред очите на публиката, както видимо се изграждат лястовичите гнезда от малките парченца кал.
– Той е в салона, разбра ли?
– Видях, но сигурно ще се изпари преди края.
– Чудно защо е дошъл, щом не зачита премиерите си.
– Защото е фукльо!
Салонът се превърна в лаборатория, създаваше се нов химически елемент, всички бяха притаили дъх, страхуваха се от опасна експлозия. Реакцията, която протичаше в инсталациите, се очертаваше като непозната и никой не можеше да предвиди последиците. Клетката зееше отворена, пътят към свободата на гиганта беше открит. Гигантът обаче стоеше на място и продължаваше да гледа тъпо пред себе си.
Този момент е лесен, помисли си Дафина Денева, това съм го очаквала; режисьорката се плашеше от оная част на пиесата, в която публиката – подобно на животните от гората – трябваше при всички положения да има едно наум, защото какво – животът си тече, нищо не се променя освен това, че там някакъв си големичък организъм стърчи в ежедневието и мълчи.
Каквото и да си мислеше режисьорката, тя все пак долавяше, че химията на представлението не произвежда адреналин, а радост. В спектакъла вече участвуваше и публиката, наравно с актьорите. А когато обитателите на гората успяха да върнат носорога в клетката му и зажлебиха вратата ѝ, децата извикаха своето „ура“ по-силно от изпълнителите.

21.
Дафина Денева изтича на улицата. Валеше силно. Докато навличаше шлифера, тя все още чуваше овациите от салона и сякаш долавяше уханието на карамфилите. Отвори и седна. Не виждаше нищо в тъмнината.
– Не ходите по премиери, нали? – Колата потегли, върху нея се стичаше мрак и порой. Една от чистачките скрибуцаше. И все пак ви прощавам.
– Единственото нещо, което облагородява човека, е успехът, Дафи Дей,
Дафи Дей облегна глава на рамото му и заспа.
При всяко събуждане виждаше мократа нощ и дългия асфалт, мяркаха ѝ се пътни знаци, заспали улички, дървета. Накрая сетивата ѝ внушиха, че дъждът е спрял, моторът мъркаше като котенце. Притиснеше ли чело в рамото му, пробождаше я радостта, че се докосва до него.
После я събуди усещането за абсолютна тишина. Отвори очи, видя ръцете му върху волана. Намръщения гледаше нощта,
– Защо спряхме?
– Някаква катастрофа.
Профуча кола на КАТ. Дафи Дей искаше да се събуди още, беше разбрала, че пред тях има много автомобили, предстоеше им чакане. Дойде и линейката. Някой заговори високо. В купето вонеше на нефтохимически отпадъци, светлините потъваха в умряло блато. Нямаше защо да пита, веднага схвана, че се намират до Бургас.
– Спите ли?
– Разрешаваш ли ми една цигара?
– И все пак, носорогът трябва да направи поразии, да съсипе живота в гората! – Осветен от запалката, профилът на шофиращия не ѝ се стори толкоз грозен. – Чувате ли какво ви се казва?
Дадоха път на колоната. Потеглиха с десет километра в час. Наложи им се да заобикалят изхвърчали колелета, парчета от карусерия и една врата. В канавката лежеше обърнат с осите нагоре тир.
– Гората ще бъде съсипана, но пиесата ще отскочи още.
– Духът от бутилката!
– Вие сте ръб!
Набираха скорост, искаха да се отърват от отровата на блатото, но скоро ги обсади убийствената миризма на мръсно море.

HIS BOOKS TO READ

E-BOOKS

+ една особена книга за него и нас:  „СЛЯПО ПЛАВАНЕ“

TOM1_Ebook_2015      “ВЕЛИКАТА СУЕТА”
TOM2_Ebook_2015      “ДАЛЕЧНИ ПЛАВАНИЯ”
TOM3_Ebook_2015      “ЧУДАК, ПРОПИТ ОТ ЛУННА СВЕТЛИНА”
TOM4_Ebook_2015      “СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДНО ЧУДОВИЩЕ”
TOM5_Ebook_2015      “КОГА ЩЕ ДОЙДЕ ДИАНА”
TOM6_Ebook_2015      “СКИТНИК МЕЖДУ МЕЧТИТЕ”
TOM7_Ebook_2015      “ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО”
TOM8_Ebook_2015      “10 ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКО”
TOM9_Ebook_2015      “ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО”

 ИЛЮСТРИРАНИТЕ КНИГИ “10 ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКО” ‒ останаха само няколко екземпляра! ‒ или електронно от тук да си сваляте каквото ви харесва!
“ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА” ‒ СЪЩО ЕЛЕКТРОННО!

КРАЯТ НА МАЧИЗМА

BODAKOV_MACHIZMA – .pdf file за изтегляне…

КРАЯТ НА МАЧИЗМА?

Марин Бодаков за „Хавайските острови“ на Борис Априлов

Несъмнено в българското писане назрява моментът, когато то окончателно ще преодолее инфантилната си влюбчивост в мощни дискурси, ще откаже досадно и мазохистично да ги симулира, няма да се присламчва в подслона на авторитети.

Последните ни книжовни месеци донесоха заглавия, които откровено нехаят за актуалните в българската литература властови доминации, настояват за важността на своята независимост. В случая значими са както ценностните им послания, така и отсъствието на сервилност към литерартурните етажи.

Публикуваният от издателство „Отечество“ последен роман на Борис Априлов навлиза именно в тази серия смисли и през тях неговото значение може да бъде преувеличено като явно свлачище по мачисткия по мачисткия континент в нашата лкитература. Още повече че неистовото нежелание на българските медии да произнасят нужните граждански истини отвори харман за откровено простовати творби като романите на Калчев, Даверов и приятели, правейки ги емблематизация на събитията в българската проза през последно време. Самият Борис Априлов компенсира в „Хавайските острови“ понятието „лошо писане“, с което Бойко Пенчев елегантно назова този нахакан масив от произведения.

Колкото и банално да е, „Хавайските острови“ е венецът в творчеството на автора, нарочен за класически детски писател романът е писан 1993-1994 година от вече неизлечимо болният Априлов в Тел Авив и е отпечатан след смъртта му. Изглежда четем текста в неговия суров вариант факт очевиден от пропуските в редакторската работа, умножени от коректорската немарливост.

Какво съдържа досието на твореца: отличен (и полупрочетен) маринист, отвратен от своите ратник, последвала женитба с еврейско момиче, един от малцината български писатели, направил опит да се препитава сано с писане.

Също така: фанатичен ветроходец, построил сам своя лодка и живял встрани от кафеената гмеж, имал проблеми и преди, и след Девети. Днес костите му почиват в Израел, като че ли неговият житейски стил изкусява много повече от публикуваните произведения, които достигат тавана на отличната средна ръка.

Всички тези забележки са уместни, ако „Хавайските острови“ не е чудесен старомоден роман, фасциниран от най-добрите англоезични образци на тривиалната литература; малко тъжен и благородно патиниран текст. Уловките му са лесно разчитаеми и това доставя удоволствие, примамва към класическото четене и очаквания. Но Борис Априлов предлага съвсем различна версия на мачизма, той откроява светлите аспекти на здравия, уравновесен и любещ мъж, подпъхва под пичовските подвизи горчивина и насмешливост.

Романът визира събития от последните седем години през призмата на предхождащите ги седемдесет. Борис Априлов дава меки и почтени обяснения за тях, убеден съм, не само заради далечината на израелския град, не се срамува да каже, че притежателите на реституирани имоти са преобладаващи вчерашни парвенюта. Авторът умее да изважда събитията в далеч не дребнав контекст, а грубоватия му език отправя към една старовремска класа, към чистоплътност.

На летливата глупост на комунизма Априлов противопоставя майчинската вечност на морето и нейната огромна свобода. Ако възторжени и диви саги затварят човешкото същество в кутия с огледални стени, в „Хавайските острови“ съвременността се оказва рисуван параван, който бърже нагъва смислите си, за да покаже зад гърба си почти митологичното битие на своя герой. „Вече не съм склонен да твърдя, че най-важното нещо на този свят е любовта, нито вкарването и изкарването, а съществуването да виждаш въздуха пред себе си“, пише Априлов.

Прощалният роман на Борис Априлов е изключително личен и тук е времето да припомним, че тъкмо Ахасфер е прозвището, с което е познат на най-близките си. Частната митология на автора съвместява в едно романовото тяло под нервната мускулеста кожа на мачо-героя глъбинния Човек-без-родина, винаги неуместния, скитника в непостижимото. За това се изисква авторепресивна смелост.

Увличащото в „Хавайските острови“ не е прозрачният психологически хастар на текста: един богат и достоен мъж пътува с яхтата „Илюзия“ към своя Ханаан – Хавайските острови, прживявайки късен роман с англичанка (грозничка 50-годишна Афродита, Съдбата, Смъртта), която предпочита да го нарича с името на изнасилвача си от преди години. Сам капитанът (и съпруг на любимата) избира героя за свой наместник на кораба, докато на фора (на фона???) на забравяния български ХХ век се продъни не само „Илюзия“, но и самата илюзия за предрождено блаженство.

Целият текст е пропит от копнежа по сливане и колкото повече се развива изложението, толкова по-смайващи форми предприема той – от различни жени през сукането на мляко от кит-майка в океана и желанието на героя да се люби с нея (един наистина забележителен пасаж) до завръщането „към зверчето от клоните на дърветата“. Самата яхта „Илюзия“ се превръща в една невъзможна Родина, но спокойствието на персонажа е кратко и прокълнато.

В сравнение с внушенията на романа, езикът на „Хавайските острови“ се отказва по-бавно и опърничаво от мъжкарските си изцепки и негацията на интелектуалното начало – героят се вайка, че почва да белетризира, отвращава се от бездарния си син-писател, хем иска да подиграе писането, хем не успява, сам начева дневник, повест, отбелязва, че повече му се пише, отколкото чете. Борис Априлов изпуща конците на своя герой, за да чуем в крайна сметка самия писател, изправен пред лицето на смъртта.

„Хавайските острови“ и Борис Априлов щедро поощряват хубавите черти на мачизма, насищайки го със старомодна светлина, а самият Ахасфер е един мъжкар, замаян от носталгия.

Сбогом на мачизма ли?

Марин Бодаков

Борис Априлов. Хавайските острови,

издателство Отечество. С., 1997.

ИНТЕРВЮ С ДЪЩЕРЯТА НА ПИСАТЕЛЯ БОРИС АПРИЛОВ за Стоян Вълев, КНИГИ News

INTERVEW-READY .pdf file за сваляне…

ДЪЩЕРЯТА НА ПИСАТЕЛЯ БОРИС АПРИЛОВ ПРЕД КНИГИ NEWS

Заявление на интервюираната:
„Задавате ми мъчни въпроси, на които не може да се отговори еднозначно. 
Но да опитам.“

– Борис Априлов ще бъде възкресен – доказателство за това са първите томове. 
– Е, дано! Не съм оптимист.

– Всички книги на Борис Априлов ли ще преиздадете?
– Аз не преиздавам книгите му – ситните тънки книжлета с проза за възрастни. Аз съставям нови книги – като включвам в тях и вече печатани, и никъде непечатани произведения, при това дори НЕ в хронологичен ред, а само с оглед на това, всеки том да бъде интересен сам по себе си – а следващите да стават все по-интересни. До голяма степен успявам.

За съжаление, детските книги, илюстрирани от други художници, не мога да издам, преди да направя собствени илюстрации, но ДАЛИ ще успея навреме???

Направих ново издание на книгата „Десет приключения на Лиско“, която съм илюстрирала в 1980 година. Стана добре, макар и с малък недостатък при обрязването, от страна на неопитен печатар.

Борис Априлов не е издаван от 1992 година – МНОГО!

На двете конференции за 90-годишнината му (2011) взеха участие много литератори, и аз с учудване разбрах, че всички те го познават, много го обичат и уважават. Заговори се за „възкресяването“ му – и аз, щастлива!, зачаках. Но това не се случи! Освен в Интернет – не се спомена и дума за него, защото журналистите днес са крайно заети с издирване на жълти и черни сведения за кого ли не! – но дори не знаят имената на писателите или книгите им. (А съм СИГУРНА, че родителите им са ги знаели.)

По онова време, когато търсех в Интернета името му, от България нямаше почти нищо, но най-неочаквано – в руските сайтове се появявахa безброй линкове – и разбира се, текстовете на издаваните в Русия… две единствени книжки за Лиско! По-късно прочетох, че едно семейство фенове е открило първите две Нови приключения на Лиско – и „пред очите ми“ ги преведоха и разпространиха, не зная – може би и печатно?

Започнах преговори с разни издателства, но никой не искаше да го издава, освен ако аз финансирам изданието, при това – една единствена книга. А амбицията ми е да издам ВСИЧКО, което успея в остатъка от живота си.

Когато избягахме от България малко преди „Демокрацията“, като имигрант ми дадоха възможност да уча няколко месеца компютърна графика и дизайн. Там работих предимно това в няколко издателства, но не се бях занимавала с последния етап – превръщането на списанията/книгите във файл за печатане. И по-добре! Нещата се промениха безброй пъти за тези 20+ години. Така че аз съм специалист в някои програми за графика, но не и в онези, за последния етап.

Поинтересувах се, и приятели ми разясниха, че в момента е най-използвана една съвсем нова програма, абсолютно неизвестна за мен. Захванах се да я изучавам с безкрайна неприязън, но след 10-15 урока с учител, изведнъж разбрах, че програмата НАИСТИНА си я бива – и веднага съставих 3-4 много сложни книги! Горда!… :)

Разбира се – заедно с опитните образци видях и изправих много грешки и недоразумения. Но най-накрая напечатах (дигитално и в минимален тираж) първите два тома „Избрани произведения“ на Борис Априлов – и си ги харесвам чак до болка! Голямо удоволствие! И ще продължавам да издавам томове, докато мога.

Готовите файлове грижливо съхранявам, с надежда някога на някого да му трепне сърцето от НЕВЕРОЯТНИТЕ текстове – и да пожелае да издаде по-големи тиражи – с търговска цел. НЕКА са готови!

Самата аз предимно разпространявам томовете в библиотеки, институти, изпращам на професионални специалисти по литература и някои от малкото останали живи приятели на баща ми… Понякога продавам по някоя бройка на желаещи фенове, но на символични цени, които абсолютно не покриват разходите ми. И мисля, че онези, които си купиха книгите – ги ценят много повече от „специалистите“, на които разпратих – само единици от тях ми сигнализираха, че са ги получили, а отзиви за изданието и произведенията… не, няма!

Изглежда, че няма и да има – както ми обясни един близък приятел – НИКОЙ критик нямало да каже и дума за тези книги, защото… „няма как накрая да препоръча на Жаждущите литература в коя книжарница могат да бъдат закупени“? На мен не ми се вярва ТОВА да е амбицията на критиката? – да прави оборот на книжарниците?

Никога не съм се замисляла точно как се стигна до това – Борис Априлов да бъде почти напълно забравен днес в страната си – след един успешен живот на невероятно почитание от читателите, дори когато беше напълно премълчаван от Критиката. Колкото до другите писатели – доколко и кои са „изчезнали“ – имам само предположения, защото отсъствах от страната близо 25 години.

Някога, когато издаваха книгите в тиражи между 40 и 80 000+, книгите на Борис Априлов се изчерпваха в две седмици. Тогава издателствата имаха стимул да издават, защото печалбите отиваха при тях. И макар да не се правеше никаква реклама – читателите някак узнаваха и се редяха на опашки да ги купуват – било то български или преводни. У дома винаги се появяваха веднага всички новоизлезли книги, защото баща ми почти маниакално купуваше и четеше всичко. Също и книги на руски, макар да не знаеше езика. Тогава ТЕ издаваха много по-интересни автори, а ги продаваха само… ИЗВЪН Русия. Виждала съм в книжарниците руски туристи да се шокират от изданията на родния си език – които изобщо не бяха и сънували. Бояха се да купят, да не им ги конфискуват при завръщането. Какво да се прави – тогавашни нрави!

Така със сестра ми израстнахме също маниакални ЧЕТЦИ – завинаги. Може би И ТОВА е причина днес децата да не растат сред книги – скъпи са за съвременните родители?… И като не виждат у родителите си интерес към книгите, а към консервите – заравят се в компютрите! Което не е лошо! ТАМ има всички книги на света!

Помня, че учителите ни задължаваха да четем дълъг списък с книги от библиотеките. Имаше библиотеки дори във всички училища… Надпреварвахме се кой пръв да заеме книгата…

СЕГА от продажбата на книги имат интерес САМО… КНИЖАРНИЦИТЕ! Без да си мръднат пръста – те получават половината от цената на книгата. Издателите едвам покриват разходите си, а и печатниците често са едни изнудвачи! Но е хубаво, че дигиталният печат вече започна да става достъпен за всеки от бранша – конкуренцията нараства и човек може да намери много добри условия, ако се поразтърси…

Културните предавания по телевизията са дъъълги и скучни – отново Водещите изтъкват себе си или гостите си, вместо да представят книгите и да предизвикат интерес у читателите. Трябва да загубиш цял час да слушаш скучното предаване, докато дойде ред на някоя книга, която МОЖЕ и да те заинтересува. ЛИПСВА Андрей Захариев! Той поне четеше!

Когато излязоха книгите за Хари Потър – видяхме как една умела рекламна акция шашна всички деца в света и ги изкара на опашки пред книжарниците. ЗНАЧИ – може и така! КОЙ каза, че децата не искат да четат?

Имената на любимите писатели изчезват заедно с измиращото ни поколение – поколението на Четящите. Ето, за мен всички писатели, които изчитах някога, са все още живи. Не мога да приема, че са починали преди години, а загубата на някои от тях днес ми действа като шок! – например Валери Петров. Струва ми се, че загубихме един от Стражите на човечността ни. От последните стражи.

Още за издателствата: доколкото знам, в Пловдив ИМА едно издателство, което предпочита да издава български автори, при това – без да ги изнудва за пари. Самонадеяно се обърнах към собственицата, с готов проект на книгата „Десет приключения на Лиско“ – любима и досега за определени поколения деца, родители и деди, но се оказа, че тя не е чувала за такъв български писател. Не прояви интерес. Но ИЗДАВА! Издава много български автори. Виждам издания и на други издателства. Нямам представа по какъв критерий подбират аворите си, но определено не проявиха НИКАКЪВ интерес към Борис Априлов. Дори такива, които лично го познаваха в миналото.

Предполагам, че много от писателите някога изобщо не са чели останалите български автори, макар да си подаряваха взаимно подписани с посвещения книги, защото никой не можеше да предположи, че би могло да се пише и добре. Знаеше се, че Цензурата коси ниско – и вероятно няма нищо заслужаващо внимание, отвъд позволеното.

Но баща ми четеше всички! И с голям интерес! Даже през целия си живот съставяше класация КОИ книги и автори ще останат в Историята на българската литература и кои – няма. Имаше не повече от 6 имена в списъка. Себе си никога не вписваше. Ще го потърся – за куриоз!

Сега искам да вмъкна тук въпроса ви:
Защо нещата в България не вървят?

Е, то се знае защо.

Правителствата не обичат задоволен народ! – трудно се държи в юзди.

Моето мнение на страничен наблюдател:
НЯКОГА обществото ни в ОНЕЗИ години беше разделено на две: НИЕ – и ТЕ.

НИЕ бяхме свободните хора, които искахме да живеем по някакви предпочетени от нас лично правила и да правим онова, което мечтаем или предпочитаме.

Говоря за онзи период от време, когато се усетих жител на Земята и Родината – между 55-та и 89-та година, когато напуснах. Включвам също живота на родителите и приятелите ни, като неволен и непредубеден свидетел.

ТЕ бяха ОНЕЗИ, които (далѝ) доброволно се подчиниха на някакви обвързващи правила на една или друга сила, нямаха свободна воля – и трябваше да принуждават и НАС да се подчиняваме на натрапените правила на Върхушката.

Отделно, най-близките до нас „противници“, с които трябваше да се борим ежедневно, бяха нашите родители, макар и със съвсем други подбуди, но все пак със същата цел – да ни вкарат в някакви правила и ограничения, което ни възмущаваше.

Това постоянно противопоставяне на налаганите ни правила и граници някак си ни обединяваше МНОГО здраво! Всички НИЕ – поколение след поколение – бяхме единни противници на НАТИСКА, който ни беше оказван постоянно.

НЕ КАЗВАМ, че ние сме били правите – просто такова беше положението! (Не коментирам първите години на завземането на властта от ОНЕЗИ. За тях знам само по разкази, но не съм била пряк свидетел. И слава Богу!)

НИЕ, младежите и недотам, растяхме в ежедневна битка с родителите си и възрастните, и особено – с Управляващите органи – било то учители, квартални дейци, пропагандатори или Властта. По някакви причини ограничаването на волята ни дори в елементарното ежедневие ни взривяваше. Индивидуалността ни имаше нужда да се доказва – но бяхме вкарвани в правила, условия, униформи и дисциплина.

Затова НИЕ бяхме най-естествено сплотени и обединени, с еднакви мечти и омрази – а живеехме най-обикновен нормален живот – учение, работа, любов, семейство…

ДРУГИТЕ бяха онези, които ни пречеха, които посвещаваха изцяло живота си на една кауза: победата на някакво измислено „идеално“ общество и използваха всички неидеални средства, за да ни управляват, превъзпитават и наказват.

В описвания от мен период противопоставянето не беше така трагично, както в по-ранните години на Соца – беше по-скоро едно взаимно надлъгване: преструвахме се, че се подчиняваме – а всъщност гледахме да подчиним ТЯХ. И дори успявахме, защото и ТЕ имаха деца – наши връстници и съмишленици. Под влияние на децата си – потисниците някак си поомекваха и постепенно отпущаха малко юздите. Но не стигаха дотам – да променят Устава, освен в най-тесни привилегировани кръгове.

А НИЕ бяхме абсолютно сплотени и – колкото и да е странно! – имахме еднакви идеали, независимо от какво семейство произхождаме.

Докато постепенно пораствахме и току виж – някои от НАС се преливаха в групата на ТЯХ. Това приемахме някак естествено – далеч не като предателство, а като най-естествено развитие в рамките на Нашето време.

Вече бях забелязала такива промени сред колегите и приятелите на баща си: един след друг някои напущаха групата „ни“ и ставах разни Шефове и Фактори; отначало уж не се променяха, но постепенно ставаха различни и се приобщаваха изцяло към другата група…

Най-очевидно това се усещаше по състава на летуващите в Писателските почивни станции: вместо във веселите младежки смени, някои писатели постепенно започваха да летуват в смяната, когато Тодор Живков летуваше в съседната правителствена резиденция. А след някоя и друга година – сменяха вече и почивната станция… Започваха да ловуват и да имат интереси, сродни с Неговите, с ТЕХНИТЕ – разбира се фалшиви.

Никой нормален човек не може да е привърженик на ОНЕЗИ дивотии, но трябваше… По-късно мои познати и колеги започнаха да играят запалено тенис, все в ранните часове на утрото, когато И. С. изтрезняваше на корта… Това положение беше повод за шеги и подигравки, но и за завист и обида…

И понеже всичко се извършваше под егидата на някаква „прогресивна идеология“ – някак изглеждаше естествено за нас, останалите… Всеки имаше избор – дали да се сложи – или да запази дистанция. Виждахме, че редиците ни оредяват, но не се впечатлявахме особено – имахме възможност, ако пожелаем! – да се „влеем“ и ние. И много се вливаха.

И забелязах с времето, че Ахото не се вливаше! Някак запазваше дистанция, отдалечаваше се от този или онзи приятел по собствен избор – оставаше все по-сам, макар редовно да посещаваше Клубовете, където се събираха предишните компании – на една или на съседни маси, знаеха всичко един за друг, повече или по-малко харесваха или не харесваха промените, настъпили с колегите им – но много рядко стигаха до там, да ги отбягват за това.

Постепенно Ахото предпочете приятелствата с яхтаджии и морски хора, но без да прекъсва демонстративно връзките с колегите си. Не ги отбягваше, но и не ги търсеше. Живееше живота си такъв, какъвто го бе създал – волно или неволно.

Пиша всичко това, за да покажа ГЛАВНАТА разлика между НЯКОГА и СЕГА: – Изчезнало е почти изцяло Приятелството, онова приятелство, без никакви задръжки, което имахме ТОГАВА, когато бяхме с еднакви… идеали? – за отстояване пред общия ни ПОТИСНИК – Идеологията и нейните дейци.

А ТЕ, ОНЕЗИ, главните, които бяха длъжни да ни управляват – като виждаха собствените си деца да са същите като НАС – примиряваха се, укротяваха се – и дори се променяха. ТЕХНИТЕ деца бяха НАШАТА „пета колона“ в тила. :)))

А СЕГА дори хората от една и съща „ВЯРА“, да го наречем, вече са се отчуждили, пропити са от някаква омраза, разочарование, СРАМ, дори!, които изкристализират върху усещането за грешките си, малките и големи предателства към съвестта си… И тези омрази са по-изявени между „своите“, отколкото насочени срещу ЧУЖДИТЕ.

Но тези „грехове“ дори не винаги са правени по собствено желание и убеждения. Това беше начинът на ОНЕЗИ да ни вкарват в релсите – както често и самите те са били вкарвани по същия начин… В един момент се правеше избор – и малко бяха тези, които устояваха на съблазните.

ЗНАМ, че мнооого малко хора споделят това мое мнение – и още дълго ще се ровичкат в отпадъците на отминалото време, с надежда да изкопаят някой и друг грях на колегите и приятелите си, да утешат съвестта си, да отклонят, ако може, вниманието на обществото от своите „грехове“.

А ЗАЩО? ЗАЩО това 25 годишно ровичкане в тинята на времето? Ала гер ком ала гер – ли беше лафа? Сред ла*ната – като ла*но! – бих перефразирала. Човек трябва да се приспособява, за да оцелее.

Аз имам в мноого далечното си минало едно трагично събитие – самоубийството на нашия непрежалим колега, художникът Маргарит Цанев – Марго (1944-1969), който арогантно бе подкаран към „кошарата“ с овце буквално от свои колеги и приятели в ръководството на Академията, но не можа да се примири с това – и се самоуби, като промени драстично живота ни и ни остави дълги години с чувство за вина, че не успяхме да го спасим – от самия него!

Може би това е причината да не търся в миналото вина, престъпления, приспособенчество, дори и подлост – у онези, с които дружах, или с които общуваше и другаруваше баща ми и подобните му.

ТОГАВА „капсулата на времето“ беше ТАКАВА! Бяхме вкарани в една клетка, извън чиито стени не можехме да излезем. Трябваше да живеем по ТЕХНИТЕ правила – и да прикриваме СВОИТЕ правила и желания.

ТОВА БЕШЕ ДАДЕНОСТТА – НИМА трябваше всички да се самоубием? НЕ! Напротив! Трябваше да оцелеем.

Всички бяхме устремени да създадем нещо хубаво и прекрасно в замяна на онова около нас, стремяхме се към изкуство и изява, към наука и образование – а не към бизнес.

И ето, оказа се, че под този груб натиск – възникнаха най-добри художници, поети и писатели, артисти… КИНО! Толкова добри, че понякога дори и ОНЕЗИ замълчаваха и даваха малко свободно пространство.

Много по-големи претенции имам към обществото СЕГА!, когато всички биха могли да правят онова, което поискат! НИКОЙ не ги заставя, никой не ги изнудва!

Но какво? Оказа се, че ние не умеем да живеем без натиск! Нямаме познания и дързост да създаваме свободно Добро за всички, даже за себе си – трудно.

Мое лично мнение: НИЕ можем да действаме в кръга на ДОБРОТО, ПРЕКРАСНОТО – САМО, когато усещаме върху себе си НАТИСК, принуждение; тогава освобождаваме и разкриваме невероятни сили и умения!

В нашия случай – Свободата ни остави без посока и без стимул за борба. Енергиите сега се използват само за зло, или за безсилна омраза към всичко и към всеки.

Освен към уличните кучета…

Закваската днес е ОМРАЗАТА, недоверието, подозрението – и страхът от утрешния ден.

Затова се боя да се срещам дори и с най-близките си приятели, с които се обичаме. Боя се да не се разочаровам и да ги загубя!

Но не бих си позволила да ги съдя! Човек се бори с Живота, а и със себе си – както умее! (Я! Още Вапцаров го е писал!) Не всеки може да е светец, или да скочи от скалите! Някой трябва да продължи делото на Сизиф – да въргаля безнадеждно камъка нанякъде – и да се сърди на всичко и всички за неуспехите си.

Но да се върнем към Борис Априлов.

ДАЛИ той наистина е забравен? 

По едно време мислех, че е така, но в края на 2011 година една жена от БАН ентусизирано напомни за него и разбълника тинята, което предизвика две конференции, на които бях поканена и аз, и с огромно учудване открих, че има хора, които го помнят, обичат – и тъгуват за него. Това са все литератори, критици, преподаватели, професори и доктори из литературните институти. Те буквално МИ РАЗКАЗАХА за баща ми, макар именно аз да написах онова Сказание за баща: „Кой е Борис Априлов“

Книгите му се пазят от онези, които са ги чели някога; те ги обичат и четат на децата си! Те биха искали да могат да влязат в книжарниците и да си купят от тези книги – но това не може да се случи в днешна България!

НЕ Е трудно да издадеш и напечатиш книга! Но след излизането ѝ тя попада в лапите на Чудовището „Книжарски вериги“, където е буквално открадвана. ТАМ всички „неорганизирани“ книги изчезват, създателите им не получават авторските си права и проценти, описани в договорите – и това е!

Още при първото ми връщане в България едно известно издателство ми предложи да издадат Лиско – на което не се съгласих, защото не ми харесаха условията. И бях заплашена, че ако откажа – Априлов вечи никога няма да види издание в България. Е, по-късно го издадоха другаде – но в такива малки тиражи, че не се усети в страната…

ИМА издателства и издатели, има Разпространение – но те действат по непонятни за мен закони, не се опитвам да ги разбера.

Това, което правя аз, е по-скоро създаване на готови проекти за нови издания, и несмело разпръскване на единични семена сред една неблагоприятна почва, с надежда някои от тях да се прихванат и да дадат някакви плодове. Но знам, че нямам голям шанс!

ТАКАВА е системата – да не ти позволи да нагазваш в частните пространства на Книгоиздаването. А Държавата предпочита да държи под контрол „приходите“, като ги предпочита централизирани и документирани, макар това да е в ущърб на книгоиздаването и четящите. Просто взима дан централизирано, без да направи нищо, за да я заслужи.

За мен „остава ТАЗИ награда“, че чета и препрочитам с невероятно удоволствие една литература, която няма паралел сред останалите автори. Просто е различна, вълнуваща, неочаквана – и КРАСИВА. Подобни вълнения съм имала от някои автори в миналото – като Стайнбек, Бредбъри, Вонегът, Булгаков… и много други. Впиват се в душата ти, препрочиташ – и всеки път намираш нещо друго. За съжаление – няма как да се изпробва дали Ахото наистина им е равностоен! ДРУГА е системата в тази страна. Другаде писателите се намират в общества, подобни на слънцата в планетните системи – те огряват всичко и се виждат от всички. ТУК литературата е обречена да бъде като малки неосветени спътници на мъртви планети…

Пиесите му! Един ужасно скучен за четене, мислех си, жанр! – но какво вълнение, какъв шок изживях от това, че ИМА ЧОВЕК, измислил ТЕЗИ невероятни сблъсъци между ежедневното – и неподозираното! Колко много НИЕ се крие в тях – и колко много от ОНЕЗИ надничат от дълбините… И все пак – уникални.

На практика – аз вече издадох четири тома с белетристика за възрастни на Автора, като добавих и някои от многото неиздавани досега, освен в периодичния печат или спрени като нежелателни; Много от романите му са осакатени до повести…

Имам да подготвя за печат още много текстове, които не са излизали в сборниците, но засега това ще оставя за по-нататък, а ще дам предимство на двата тома пиеси за театър. А има и детски пиеси, куклени, радио и телевизионни пиеси, филмови сценарии… Жал ми е да ги оставя затворени в шкафа, когато могат да доставят удоволствие на… онези, които имат нужда.

Има десетина детски книги, които също много ми се иска да издам! – трите романа за Лиско, „Шестте пингвинчета“ и още 4-5 подобни илюстрирани книжки за децата; Ще издавам, докато имам възможност „да крада“ от семейния бюджет – в тези малки тиражи бих казала, че каузата ми е пердута още в зародиш, но не мога да се спра или да се откажа. Обладана съм от някакъв вирус на Чувство за отговорност, и то НЕ към баща си, нито с търговска цел, но за НЕЩО ВАЖНО, което не смея да обрисувам, дори за себе си…

КОГАТО осъществя изброените по-горе издания – а те са около десетина, ще останат още огромни количества започнати и недовършени романи и повести – СТРАХОТНО вълнуващи и поразяващи въображението, но останали неродени…

Сатирични спектакли за разни колективи, циркови сценки и репризи, стихове и текстове за песни… Ученическите му разкази-дописки за в-къ Бургазки Фаръ…

Замислям се да ги направя като DVD дискове, безплатно приложение към книгите.

Искам по някакъв начин да направя Борис Априлов (хлапето Атанас Джавков) изцяло открит и достъпен за Бъдещето – снимките му, пощенските му картички, приятелите му – на разположение на онези, които биха искали да надникнат в тях. Иска ми се да се преборя някак със забравата, отминаването на времето, изоставените в миналото, подобни на стари села и къщи – текстовете, пълни с интересни същества и хора – полуизмислени, полупреживени, полумечтани. Аз буквално потънах в тази личност, не мога да се откъсна от невероятните му текстове и Светове – и го опознавам много по-добре, отколкото ТОГАВА, когато живеехме редом – но съвършено непознати един за друг.

Леле! Разлях се!

За живота ни в чужбина – нямам нещо особено да разкажа. Избягахме от България в една година, когато някой умник изпрати бригади селяни по нивите с торби отрова и лъжици, вързани за пръчки – и на всеки квадратен метър от нивата сипваха по лъчица отрова, защото се били появили полски мишчици. Когато видях това по телевизора, скочих и казах: Децата ми НЯМА да растат в тази страна! – ръководена от неграмотни безумци, тя е опасна за живота и здравето им!…

И покрай турците – пуснаха и нас навън. За първи път.

Попаднахме в страна, любезна към новодошлите. Не станахме богати, нито известни, но имаме работа. ТАМ само се работи! Цяло лято на море? – няма такива неща! И докато се усетим – децата ни пораснаха, излязоха от дома – и аз останах почти сама по цял ден, защото не бях длъжна да ходя на работа като тях – работех от къщи. И в един такъв момент заминах за София, уж да продам апартамента и да предам архива на Ахото някъде, където да се съхрани, но вместо това – захванах се с него – и… потънах!

Сега се чувствам повече от всякога на мястото си и с точната дейност, за която съм родена… Пак илюзии?…

Какъв човек беше баща ми? – С един сърч в Интернета – всеки може да намери и прочете онова, което написах за конференциите в 2011 г. Казва се „Сказание за баща“… Нямам какво да добавя към него. Имам, де, но само ще се развали.

14 февруари 2015, София

На снимката – Борис АПРИЛОВ

Интервю на Стоян ВЪЛЕВ

СЪОБЩЕНИЕ ЗА ИЗОБРЕТЕНИЕ

Валери Петров

СЪОБЩЕНИЕ ЗА ИЗОБРЕТЕНИЕ

Неизвестни читателю, понеже защото
така е устроено, уви, обществото,
че гениалните изобретатели
от психиатрите постоянно са патили,
преди да успеят; и защото понеже
д-р Маркова (!!!) иска и мен да отреже
от околния свят – с туй послание аз
се обръщам към вас:
Говорете за мене! Пишете писма!
Не бъдете и вие Неверни Тома,
не ме смятайте луд,
първо дайте си труд
да вникнете в моята докторска теза,
с която в историята на прогреса ще влеза:
„Механично задвижване на електроцентрали
чрез мотовилкова двойка педали“ –
туй е нейната тема,
а самата система
има следната схема:
Чрез задвижване дъгово назад и напред
два прости педала за велосипед
(фигура 5)
въртят с мотовилки коленчатката В
от позиция 0 до позиция 2.
Коленчатката В от своя страна
е снабдена с една
маховикова шайба от чугун (Г и Д),
имаща функцията да предаде
инерционност на въртела, който достига
посредством трансмисия (или верига)
генератора А. И оттука нататък
пътят е кратък:
щепсела в мрежата, и страната поема
киловатния приток на мойта система.
Мисъл ясна и свежа,
тъй че само слепец,
безнадежден невежа
или пълен глупец
не би схванал строежа
на моите ПЕЦ!
(Това ПЕЦ – както вече сте навярно разбрали –
означава Педални Електро-Централи)
Но вие ще кажете: „Да се отива
към примитива?
Да откъсваме хората от местата, където
си отдават ума и си влагат сърцето,
за да движат педали с прости мускулни сили!
Все пак… нещо… не си ли…?“
Не съм – казвам пак –
ни фантаст, ни глупак
и ще ви подчертая,
че тая
моя идея – осъществена –
ще предизвика за няколко дена
в енергичния баланс на страната
един приток от мощ, досега непозната
дори за атомния гигант в Козлодуй!…
А вместо туй?
Вместо туй на писмата, които съм писал
до всички комисии и комитети,
ми бе отговаряно непрекъснато в смисъл,
че били „във момента заети“!
Заети с какво? – да ги пита човек,
и то в нашия бурен, съзидателен век!
И във туй „със какво“ е самата идея
на моите ПЕЦ. Вие питате, где я?
Ей я:
Както отдавна е на всички известно,
а и статистически доказва се лесно –
от всички трудящи се у нас във момента
към 15%
(макар да рисуваме и тях на плаката
как крачат към бъдното със флаг във ръката)
си клатят краката.
Е, щом е така, то не може ли – питам –
да бъде използван непрестанният ритъм
на това кракоклатене така, че да дава
нов импулс от енергия за нашта държава?
Петнайсет процента! С часове всеки ден!
О, светла картина! О, край възроден!
Не, д-р Маркова, не свивайте рамо!
Представете си само
как в едно свръхголямо
всенародно динамо
от заводи и блокове
с производствени срокове,
от комбайни и кранове
със напрегнати планове,
от бюра и редакции,
пламтящи в ред акции,
пулсът нестихващ на това полюляване
чрез мойто чудесно мотовилкопредаване
иде, горещ,
неуморен,
ритмичен
и кара да пеят със грохот челичен
ротори, статори
и трансформатори!…
Разбира се, има и трудности много:
съществуват различия, погледнато строго,
за всякоя възраст и дори индивид,
които ще трябва да се взимат предвид.
Тъй някои клатят краката си тайно
и когато ги хванат, се усмихват омайно,
сякаш казват: „Прощавайте, аз само случайно,
ей тъй, просто наужким
си ги клатушкам!”,
а у други, обратно, дъгите махални
са толкоз нахални,
че се люшкат открито и достигат до луди
по своя размах амплитуди.
Освен туй голямо влияние имат
всякакви фактори: пол, професия, климат,
и отдавна например доказано с опит е,
че краколюшкането е едно във Родопите,
а друго във София, където се клати
в специфични за столица координати,
докато към Дунава се мандахерца
със честота към 5000 херца.
И недейте ми казва,
че това са лъжи,
и недейте си мисли,
че на мен не тежи,
и недейте ми вика:
Като знаеш, кажи,
на какво се дължи?”
Съгласен, съгласен! И на мен ми се чини,
че това кракоклатене ще да има причини,
но нека оставим въпроса открит –
стигат ни пречките от технически вид:
Тъй например, освен всвичко казано тук,
налага се ПЕЦ-ът да работи без звук,
защото, бръмчейки, би моъгл да пречи
при разни доклади, отчети и речи.
ПЕЦ-ът не бива много място да взема,
за да се носи в проста чанта там, гдето
работи лицето.
(Ако то не работи
на свои имоти,
защото тогава, о, тогава, тогава,
и най-малкото клатене на краката престава!)
После има и трудности от разряд естетически:
не бива например един уред технически
– а все пак такива са моите ПЕЦ –
да грози някой днешен кабинет-хубавец,
облицован във дъб, махагон или орех…
Но да се върнем на каквото говорех:
Коя нова идея е надвила без трудност!
И нима има в мойта дори дъх на налудност?
Колко всичко във нея е и просто, и лесно!
И как всичките фактори си съдействат чудесно!
Нито усилие!
Нито насилие!
И от работно място, и то дейност любима
ни най-малко откъсване, явно няма да има:
Човек е с представа,
че клати краката си,
а всъщност създава
блага за страната си!
И хем в действителност
работи здравата,
хем радост изпитва,
че надхитря държавата,
което от своя стна му служи за стимул,
какъвто до моите ПЕЦ не е имал –
по-могъщ от надбавките, по-голям от медалите –
да клати педалите, да клати педалите!
Е, изваждайте моливи
и пресмятайте, моля ви,
нима бива такова предложение смело,
да не бъде превърнато, и то тутакси, в дело?
Или господата, „заети в момента”,
си представят (по себе си!) тез 15%
като пасмина толкоз безвъзвратно разглезена,
че зарад леката умора във глезена
да желаят себично
и непатриотично
да си клатят краката по метода стария
без капка полезен ефект за България?
Не, трябва човек да е луд,
за да избяга от този вид труд!
И няма да бягат! Няма, ви казвам!
Ще педалират, при това с ентусиазъм!
И затуй, о, читатели, ви изпращам това
нелегално послание със горещи слова:
Помогнете! Пишете! Издигайте глас!…
Д-р Маркова иде! Разчитам на вас!!!

 

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ – СТАР ТЕКСТ ЗА ПЕСЕН…

(цитирам само по смомен!…)

Валери Петров

СПОМЕН

Вече чувствувам аз, нещо става със нас
и със нашата връзка сърдечна.
Този трик не е нов – една вечна любов
да излезе не толкова вечна.

Днес получих засмен синьо пликче за мен
и го взех и разтворих веднага,
но във него видях твойта снимка, и ах!…
Моят смях надалече избяга.

Таз блузка ти отива, косата ти блести,
но не към обектива гледала си ти,
и снимката ти бледа, получена тоз ден,
от дето да се гледа не гледа в мен.

И край ъгъла стар, чийто сив тротоар,
наште весели срещи познава,
смачкал синия плик аз припомних си в миг
колко бяхме щастливи тогава.

И припомних си аз твоя глас, твоя смях,
туй което в портрета го няма.
Де е всичко сега? Чувствам малка тъга
и таз малка тъга е голяма…

Таз блузка ти отива, косата ти блести,
но не към обектива гледала си ти,
и снимката ти бледа, получена тоз ден,
отдето да се гледа не гледа в мен,

а гледа надалече
и мъничко в страни,
където чезнат вече
онези дни…

 (Поправете ме, ако помните още.)

БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ

Фейлетонъ отъ Ат. Джавковъ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6161, 19 юни 1942.

 

Ние, бургазците, обичаме често да се оплакваме, че сме неоправдани. Оплакваме се за всичко и в разни случаи. Например не малко сме негодували, че в града ни не се е паднала никаква по-за пред хора лотарийна печалба. И изведнаж… необичайна изненада: сферите и топките се въртели и се нагласили да спрат точно на оня номер, върху който мухите от будката на бай Коля отдавна свършили работата си.

Това е вече достатъчно за сензация, ако не в американски, то напълно във възможностите на нашето бургазко народонаселение, мащаб. Дано от сега вече съдбата да не престава с веселите си изненади към нас.

А работата, ако беше весела за вас, за мен стана по-друга, драги читателю.

Това велико събитие трябваше да се ознаменува във вестника.

– Трябва да научиш имената на печелившите, каза ми редактора. – До 8 часа ще те чакам.

– Лесна работа! – отвърнах аз, подсвирнах и се зарадвах, че ме освободиха по-рано за тези незначителни имена.

И тръгнах.

„Сега право в магазина за боядисване на дрехи. Следобедният ми събрат съобщи, че там се паднала част от печалбата”. Отидох с намерение да проверя дали е истина и да видя как изглежда лицето на човека, погален от богиня Фортуна.

Но… ролетките на магазина бяха пуснати.

– Къде са хората? – попитах едно чираче.

– А, няма ги. Тук един спечели милиона и удариха рулетките. Сега пият някъде.

Реших да търся другите щастливци. Ами как? Чрез питане.

И почнах да питам. Толкоз пъти задавах един и същ въпрос, че сега да не се учудиш, драги читателю, ако те срещна и ти изтърся едно „знаеш ли щастливците?”, вместо „добър ден”.

– Едната четвъртинка купил някакъв кръчмар.

– Кръчмар ли казваш? Къде да го намеря?

– Някъде към големия мост.

Това разстояние за репортера и при най-неблагоприятни климатически условия е малко. Но в кръчмата помислиха, че ги подигравам и че ги вземам на илюзия, един вид. Разбрах, че съм станал жертва на слух.

– Но кажете, моля ви се, не знаете ли някой от щастливците.

– Разбира се! И то двама.

– Къде са? Кои са?

– Двама бъчвари. Мякъде към хамбарите ще ги намериш.

Не ги намерих и не съжалявам. До 6 часа има още много време. Поне достатъчно за събирачите на новини.

Тръгнах малко по-спокойно. Подслушвам разговорите.

– Лъжа било за доктора. Той не спечелил.

– Ами вестника, какво писа?

– Нали знаеш, че вестниците винаги лъжат.

Един приятел ме чукна по рамото.

– Свободен ли си? Хайде да те водя към градината.

– Остави ме. Зает съм и то как. Четири имена ми трябват.

– Да не търсиш щастливците? Че кажи така, бе брат! Аз зная единия.

– Казвай бързо! Казвай, къде да отивам!

– Ей, че си интересен! Целият Бургас знае къде. В бръснарницата на Алито.

В бръснарницата на Алито заварих някакъв чирак, който дрънкаше на китарата един романс, оплакващ разбитите любовни мечти.

Тук се разбиха и моите репортерски надежди.

Стори ми се, че часовата стрелка галопира по циферблата. Времето просто се стапяше, и аз нямах нито единия щастливец. Имена на милионери събрах около тридесет. Разни разсилни, войници, адвокати, келнери, парализирани, трудови и военно-инвалиди, търговци на фотографически апарати, всички имаха четвъртинка от билета с милиона. На кого да вярвам. Към кого да се обърна.

А редакторът чакаше. Реших да искам продължение на времето си по телефона.

Влязох в една сладкарница да телефонирам. Вътре грамадна компания гълташе пасти.

– Здравей, приятел! Ела да си хапнеш и ти.

– Благодаря, по какъв случай?

Яж тука, братле! Гледаш ли ме? От днес съм човек на 250 хиляди.

– Да не би и ти да печелиш?

– Разбира се. Заповядай!

В сладкарницата се втурна приятелят ми.

– Бягай в ресторант В! Двамата милионери гуляят и чупят бутилки. Досега са се занимавали с развъждането на ангорски зайци.

– Я по-добре ми кажи името на някоя стара мома, да я пишем във вестника, че да я омъжим.

Часът стана 8 без пет. Закрачих към редакцията. тъкмо да се мушна през вратата и някакъв руски емигрант ми дава знак да го чакам. Спрях се. Лъхна ме вино.

– Ти прихадил на училище?

– Да, приятелю, дори смятам скоро да си взимам дипломата. Какво ще обичате?

– Слушай, ще ти докажа Карнотовата теорема.

– Извинете, да не би и вие да печелите милион?

– Никс… что за глупости, чорт взмят…

Явих се при директора.

– Научи ли имената?

– Да.

– И на четиримата ли?

– Какви четирима. Тъкмо четиридесет.

– Така ли? И на мен се обадиха 12.

Те, милионерите, любезно се навъдиха много. Те и наляво и надясно се хвалят. Нека има и такива, за разлика от другите, които тихо в това бурно време използват късите вълни и станаха баслословно богати в нашите бедни бургаски мащаби.

А ти, драги читателю, ако научиш някои имена, прати ги в редакцията. За по-лесно, подреди ги в списъка по азбучен ред.

 

 

МАЙСКА ВЕЧЕР – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

В ЕДНА МАЙСКА ВЕЧЕРЪ .pdf link – за сваляне

– репортаж.

Бегли размишления върху реализма и романтизма, когато от трапезата се усмихва каракачанското сирене

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6153, 9 юни 1942

 

Натовареното със звезди небе увисва над смълчаната земя. Сините светлини се люлеят успокоително над нея. От топлите води на рекичката се дигат копринените гласове на жабите, които замрежват с нежни нишки синкавата тишина. Морето облъхва хлад. Замята диша леко след душния ден.

Насядали пред хижата, ние пълним гърдите си с ментения въздух, а долу тихо скърцат селските коли.

Хей, Ваньо, намери ли мляко?

Ваньо оставя пълната кофа на земята и ляга на меката трева до нас.

– Да видите само какво мляко. Гъсто като масло, при това евтино като през сладкото мирно време. А най-важното… взех го без да правя опашка.

Последната дума ме върна веднага в града, който оставихме преди няколко дни. Неволно съпоставих тукашната тишина с нервните му трепети и разбрах разликата.

Трябваше да се съглася с превзетите поетеси, които още в мирно време бягаха от живота и бленуваха за осамотението, като досаждаха с блудкавата албумна романтика. Техните малки нежни сърца се разпукваха лесно от циничната грубост на всекидневието и потъваха в копринения пух на бляновете.

Но тук, в тази необичайна за града тиха и красива вечер, когато човекът смирено се претопява в ефирността на космоса, настава момента на неизбежния преврат на идеите. Тук и най-верните рожби на нашето материалистично време стават романтици и започват да мислят като споменатите поетеси. Тогава и те разбират, че въпреки всичко песните за луната и звездите не ще отживеят никога.

Лекарите установиха недвусмислено, че след войната умопобърканите и болните на нервна почва ще са повече от убитите. Това е много лесно обяснимо. Малко са нервите, способни да издържат великото напрежение, след което изпод развалините и дима ще се роди новия свят на правдата и равновесието.

–––-

Кабата е приготвил осветлението за тази вечер. В столовата на хижата е наредена завидна трапеза, където се усмихва пресно каракачанско сирене. Един прегракнал грамофон върти някаква плоча, от която се разлива сладкия глас на певеца:

…La donna est mobile…

Звуците минават през открехнатия прозорец и се дигат към звездите, които все така миловидно трепкат над заспалата земя.

Сините им светлини сякаш се мъчат да предадат морза на космоса:  и войната, и страданията, и щастието, и самия човек са преходни, а ние сме вечността.

Някъде се обажда щурец, но се плаши от тропота на колите и млъква…

Отманли – хижата, май 1942.

Ат. Джавковъ

ИЗТОЧЕН ВЯТЪР – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“.

ВЕДРИН МОРЯНИН

И З Т О Ч Е Н  В Я Т Ъ Р  .pdf link – за сваляне

                                  На Иван Бояджиев

 

Малкото морско градче изживяваше тревожни дни. Връхлетя го лош вятър. Много мрежи бяха изкъсани и много лодки изчезнаха в незнайни посоки. Рибарите от околностите се прибраха в тъмните кафенета, отначало замислени, после не се дигаха от картите и по цели нощи из уличките се чуваха пиянските им гласове. Ставаха и побоища. Мрачните дни, които идваха, сякаш лягаха върху лицата им – сгърчени и брадясали, а в замътените им очи се оглеждаше самата буря.

Кочо се напиваше до смърт.

– Ще пия докато морето утихне и духне източния вятър. Тогава ще се махна от тук… Светът е широк, по него има и добри хора.

Капитанът на рейсовото корабче, който седеше на неговата маса, поклащаше мълчаливо глава. Той го съжаляваше. Да работиш толкова години като грешник и след като си се замогнал, вятърът да смете в една нощ всичките ти мрежи, да те направи отново нищо… При това в градчето се говореше усилено, че Кочовата жена използвала продължителните му пътувания по морето и отваряла на моряците от поста. Капитанът се помъчи да го утеши.

– Слушай, барба, не пий толкова. Всичко не е загубено. Остава ти „Скорпион”. „Скорпион” не е малка гемия. Хората с черупки пари направиха. През лятото ще носиш чакъл към Бургас, на есен дърва или кюмур, пък и с паламуда може да стане хубава работа. А какво говорят хората, не слушай, чу ли! Те са лоши. Завиждат ти.

– Аз живея между зверове, капитане. Сигурно на света има и по-добри хора. Може пък да ги намеря.

Откакто бурята отнесе мрежите, мрачни мисли, зачовъркаха като свредли мозъка му. Там бързо порастна решението  да замине от това място, населено с хорска помия, където щастието зависи от ветровете.

Кочо знаеше отдавна, че жена му го лъже. Беше грозен и неприятен, а тя макар да не бе красавица, беше млада и пълнеше очите.

Понякога Кочо усещаше как у него се събужда нещо зверско. Той почна да предвкусва сладостта от отмъщението. Но успя да се въздържи. „Да духне веднаж източния вятър, ще качи и нея на гемията и ще изчезнат”. Без нея той мъчно би заминал. Нейните ласки му бяха нужни. Къде ще намери той друга жена?

Изведнаж реши да отиде в къщи. Ще ѝ разправи как смята да заминат, ще ѝ очертае красиви хоризонти и ще я склони.

Тупна капитана по рамота, разплати се и излезе.

Вън беше тъмно. Бурята неспокойно стържеше гнилите дървени къщи. Ламаринената табела на шкембеджийницата се люлееше и удряше ниската стряха.

Хладната морска роса накаца по запотеното му лице и той усети приятно освежаване.

Когато стигна уличката си му се счуха гласове. Двама души кривнаха към щаба. Ясно видя баретките им. Този път болката го прободе. Да ги настигне и да почне бой? Разбра, че е страхливец. Започна да се самоизобличава, но постепенно дойде до заключението, че само тя е виновна. У него бързо се обаждаше зверът.

Прозорчето ѝ угасна преди да натисне дворната врата. Топките на градинските хризантеми го чукнаха по лицето и той усети тъжното ухание на есенните цветя. Морето беше само на няколко крачки от къщата и вълните, които щурмуваха бреговите скали, го посипваха със соления си прах.

Дъсчените стълби заскърцаха под тежестта на тялото му. Открехна вратата и се вмъкна в тъмната стая. Запалената клечка освети леглото ѝ. Тя се преструваше на заспала.

Двамата са били непременно тук. Обстановката миришеше на грях. После… тези безпорядъчно разбъркани коси…

Поднесе догарящата клечка към лампата, но в последния момент я духна. После, спокойно, сякаш вършеше много позната работа, обви пръстите си около запотената ѝ шия.

На другия ден утрото дойде тихо и светло. Морето не беше още напълно успокоено, но бурята беше отминала. Природата се отпускаше като утолена плът.

Далече върху хоризонта, опитни рибари доловиха признаци на подемащият се източен вятър.

Ведринъ Морянинъ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6127, 6 май 1942 г.

ЗАБЕЛЕЖКА – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ЕДНА НАЛОЖИТЕЛНА ЗАБЕЛЕЖКА  .pdf link – за сваляне

(По поводъ художествената изложба)

Отдавна се говори за ревизия в литературата и изкуството. Ревизия, която да премахне някои вредни установености, да посочи здрави пътища на развитие и да извади на преден план истинските творци.

Не е изключено тогава последните да станат първи.

Точно на това важно време на по-голямо от всякога критическо задълбочаване и търсене – една подигравка, една плесница и върху ревизията, и върху елементарните изисквания на изкуството!

Това, за което писшем по-долу,би могло да се случи навсякъде, но кой знае защо ми се струва, че особено приляга на премилата ни бургаска културна действителност. И така:

Пред входа на девическата гимназия – афиш. На афиша един мистично приведен образ – цял-целиничък „Мислителят” на Роден.

Да не би случайно някакъв факир?

Не, просто художник! Художник, който прави изложба.

Да влезем.

По стените са накачени картини. В тях какво ли нещеш: – море, небе, езеро, къщи, градини. Дори има и разпенени вълни.

Отначало ви се струва, че се намирате в салона на някакъв ултрамодернизъм, на някой волнобесен импресионизъм.

Но, мислите си, в такъв случай детските картинки от третоотделенските училищни стаи биха оспорили първенството си с тези щастливи постижения.

Гледайте сюжетите: Охрид, Скопие, Прилеп, Бяло море – все мили български места. С какво заслужават присмехулното отнасяне тези скъпи светини? Така ли трябва да бъде показана красотата на непознатите ни кътчета?

Тогава решавате. Това не е изложба, а разпродажба на глупости, които не могат да погъделичкат дори и еснафския вкус, разпродажба с платен вход.

И се червите. Поставени сте в неловко положение. Сякаш някой ви е ударил плесница и ви се е присмял на публично място.

Писаното няма и капка злонамерен характер. Ако има упрек, той не е отправен към изложителя.

Упрек заслужава жалката ни културна действителност, в което няма закони против вредителски посегателства от подобен род.

Но най-виновни са така наречените „отговорни културни фактори”, , които никога не се обаждат, когато трябва.

Та нали те са самодоволните контрольори на духовния ни живот?

Говорих с няколко учители и художници. Всички се възмущават, но не намирали за нужно да се занимават с „рисувачи, които не знаят елементарните перспективни правила”.

Няма значение, че няколко работливи честни хора се мъчат да създават правилно художествено светогледане у бургаското гражданство. Няма значемие, че саботъори като споменатия разрушават изграденото, като развращават и без това незавидния художествен вкус.

Някога Христос влезе в храма и изгони търговците с камшик.

Днес храмът също е пълен с търговци.

Къде са отговорните?

Ревизията иде! Тогава първите ще станат последни!

Забележката е повече от наложителна!

Ат. Джавковъ

ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

А Т А Н А С   Д Ж А В К О В

В ЕДНА ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР  .pdf link – за сваляне

в-к „Бургазки Фаръ” бр. 5957, 7 октомври 1941.

Един шлифер излиза от „Малина” и тръгва към тъмносиния „Пакард”, спрян до тротоара.

Тъмно е. Невидимото небе изсипва дъжд. Един крак на „шлифера” потъва в малка локвичка. Чува се проклятие към общината. „Пакарда” се суква по дъждовитата улица и стрелка снопове светлина. Клаксонът прорязва мократа тишина. С леко полюляване машината спира пред гаража. След минута-две „Шлифера” е сред приятната домашна обстановка.

Но ние няма да спираме тук.

Разперили ръце, за да се предпазим от неприятните блъскания, бавно поемаме по невидимата улица. Дъждът се усилва. Капчиците ускоряват ритъма на тъжната мелодия.

„Къде ли свършва тротоарa?”… Кракът, оправен напред, хлътва в празно, ние усещаме това, но е вече късно. Не особено приятно сътресение.

Едва се тъмнеят грамадните фасади на зданията. През обкнижените прозорци страхливо надничат светлинки. Един файтон се търкулва надолу, няколко камиона профучават и се стопяват в тъмнината.

Желаете ли да продължите с мен, драги читателю? Дъждът ни завари без горни дрехи и единственият костюм от дървесина се измокри, но трябва да се напише репортаж. Тогава да продължим.

Големите къщи изчезват зад нас. Плахите светлинки, които виждаме, вече не идват от високо, а от дъното на обсипани с дървета дворове. Обущата не стъпят по тротоар и тялото е принудено да пази равновесие върху тесния, разкривен бордюр. Капките плискат наоколо в глуха музика. Не можем да видим калта, но едно погрешно настъпване ни напомня за нейното изобилие.

Фигурите, които се изпречват на пътя ни, идват внезапно, съкаш изникват от земята. Не мога да ги видя в тъмнината, но съм готов да ги опиша. Впрочем, от това няма да стане нужда. Вие също ги познавате или от писанията на многобройните „социални писатели”, или по простата причина, че живеете между тях.

Току що ми направи път един униформен боклукчия. Сега пък аз трябва да стъпя в калта, за да минат две деца, натоварени с денкове. Една каруца безшумно гази сред улицата. Чува се само гласа на каруцаря. Пресечка. Някаква батерия светва в лицето ми. „Нахалство”, мисля си, но когато светлината ляга покорно в краката ми, благославям и минавам като по килим. Благодаря на услужливия полицай и спирам до ъгъла. Малко повече светлина през прозорците, шум и пеене – кръчма. Влизам. Да спомена ли овехтелите от употреба „алкохолни пари”, „изпити лица” и „синкав дим”?

Един сух мъж разтегля стара, облепена хармоника и със слаб, ръждясал глас припява, а другите слушат, или никак не обръщат внимание. Груби, мръсни ръце хващат „тънкошийките”; към дъното на шишенцето се дигат патлаци и червената течност бълбучи по изсъхналото гърло на вечно неудовлетворената жажда.

– Хубаво ли е виното?

– Какво? Туй не е вино, а вода. Но к’во да правим, дава ни го на вересия.

Музикантът се приближава до мен и вади някакъв турски часовник.

– Продава се!

Не погледнах часовника, а продавача. Чак сега го познах.

– Чичо Стефане, ти ли си, бе!

Той не ме позна, но това не е толкова важно.

Знаете ли кой е бай Стефан вехтошаря? Един човек, който никъде не ходи без хармониката си и в чиито джобове можете да намерите най-различни стари предмети. Беден е като църковна мишка, дето се казва, но има девет деца и една стара скърпена къщичка. Месечните му доходи едва надвишават вашите разноски за цигари, но не забравяйте, че противно на лекарските настоявания, може да се живее и само с хляб. Впрочем, не е особено малко и числото на тези, които биха се радвали да имат и него.

Вратата се отвори и дъждовните какпки заблестяха. В кръчмата хлътнаха четирима младежи-работници. Започнаха да се черпят. И понеже престорената учтивост, с която се явяваме навсякъде, тук стана съвсем неуместна, аз подслушах разговора им. Какво могат да говорят младите?

Разбира се за любовта. Но не за любовта, която се ражда в танца, върху меките килими под звуците на нежна музика, а за онези първични трепети на сърцата, които казват „да” сред свистенето на каишите и шума на фабричните помещения. Едно такова „да” сред свистенето наполучил механика Пенчо и сега черпи. Да му е честито!

Ето излиза един присвит, окъсан мъж. Тръгвам подире му и го заговарям. Под мишницата си носи хляб.

– Четири деца са в къщи. Трябва да се  нахранят. Едното боледува и май няма да го бъде. Отде мога да купувам лекарства с моите четирийсе лева надница. И жената, чувам, оплаква се… то аслъ нейните болести край нямат, ама да имах средства няма да ги оставя такива да се мъчат. Обичам ги и ми дожалява като страдат, но – сиромашия. Излиза ли се с нея на глава? То добре, че си направих една стаичка зад техническото училище и спим натръшкани на пода.

Бях мокър до кости и не можех да продължавам. Сбогувахме се.

Спомних си за „Шлифера”, за бай Стефан, за Пенчо и си представих шест души натръшкани върху пода на малката стаичка.

В тъмнината на крайградската улица изплава мрачния образ на Шопенхауера. Той се усмихваше горчиво и показваше към безредно нахвърляните в калта хижи. Припомних си думите му: „Сборът на страданията надминава сбора на наслажденията. Следователно, нашият свят е най-лошият от всички светове, които можем да си представим”.

ЦИГАНИТЕ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЦИГАНИТЕ  .pdf link – за сваляне

Репортаж от А. Дж.

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5928/39?, 1941.

 

Утро. Над града виси едно снишено, неподвижно небе – тежко като сив/син метален къс. Загърмяват рулетки. Един бръз „Крайслер” фучи и бучи по опнатите прави улици. Гумите му съскат като настъпани змии по излъскания паваж. Зън… Зън… Зън!… – чува се хлопката на буклучийската кола. Един мършав буклукчия храчи и обръща кошовете за смет. Пред магазините пръскат с вода. Из невиделица долитат кресливи вестникарчета. По кафенетата и кръчмите вече гърми радиото. Ранните посетители са навели глави и слушат новините: „Берлин, 23 август (ГТА). Германските пехотни части, действащи в сектора на Одеса, завзеха важни стратегически точки. Двете железопътни гари”… По терасите на големите домове хвърчат прах и перушина. Набитите ръце на ранобудната слугиня нанасят здрави удари. Пресечено-пресечено долита: „Сложи главата си на моите гърди”. Долу вика млекаря. Подир него претруполява магарешката каручка на зарзаватчията. Пазарлъци. Вратите на полицейския участък се отварят и няколко „гавроши” виждат наново светлината.

Върху тротоара на един ъгъл е изнесен кош смет. Най-отгоре са сложени няколко дебели динени кори, по които има следи от съблазнителна месеста червенина. Рояк ранобудни мухи са се залепили по тях и смучат сладко плодовия сок. Спокойствието им е нарушено. Една мръсна черна глава с широко отворени очи изниква до коша. Две малки мършави ръце разтягат черни ноктести пръсти и обгръщат корите. Мухите бръмват недоволно наоколо. В следния миг две редици бели бисерни зъби се впиват в сочната червенина и оставят бразди. Притичват още два хищнически настроени гризача. Плячката се поделя.

Рустем, Амед и малката Ханам не считат за необходимо да избършат устата си, а внимателно проучват съдържанието на коша. Едър миризлив прах се полепва  по мокрите лица, но те не обръщат внимание и бързо унищожават остатъците от трапезата на „хората от високите къщи”.

– Знаете ли къде живеят Рустем, Амед и Ханам?

Успокойте се! Във всеки случай не близо до вас.

Днешната модерна администрация никога не би допуснала подигравка с вашите естетически установености.

За това, и може би за ред други причини, Рустем, Амед и тените подобни живеят извън града.

Наистина, да живее човек до циганите не е особено проятно. Дори е толкова неприятно, че ние предпочитаме съжителството на спекуланта, рушветчията, шпионина и политическите въжеиграчи, пред тяхното.

Всички циганчета, които цял ден срещате по улиците и които ви се натрапват с просията си, всяка сутрин и вечер минават моста, който съединява града с индустриалния квартал. За техните къщи не можеш да кажеш дори, че  приличат на кибритени кутийки, защото са бедноскърпени шатри или сламени „африкански” колиби. Техните обитатели притежават изненадващо тъмен тен на лицето си и от него биха се възмутили и най-големите стоици за плажното почерняване.

Циганското поселище се намира в мочурливото пясъчно пространство пред салкъмовата горичка, току до самото море. Лятно време тук е непоносимо горещо, а зимно време морският вятър духа така дръзко, та не е чудно, дори тези прословути търпеливци да се оплакват от студено. При малко по-значителна стихия колибите плават във водата и малките се давят като мишки.

В една от шатрите ивее мургавата Язмир. Тя е някогашна красавица. Сега е стара. Полицията има сведения, че при нея и се освобождават от тежестта на изкупеното временно удоволствие. Може би сведенията са верни. Но в едно съм сигурен: никога няма да я хванат. Язмир е умна и хитра.

Тя дълго ми е говорила за живота на катуна им. Аз научих много истории, завидно романтични, от добрите стари времена. Съжалявам само, че Язмир има беден запас от български думи. И за друго съжалявам: да имах само перото на един К. Константинов!

Един факт ми направи силно впечатление. Вие знаете колко мрачно и подтиснато минава времето вечер в една чиновническа къща, да речем. Всички сядат на трапезата и като че нарочно развалят настроението си с приказки за неплатена полица, наем, електричество, после заговорват за икономии, за скъпотията и го обръщат на караници и плач.

Има ли по-бедни хора от циганите? Защо в техните къщи тогава не стават подобни сцени? Защото широка и търпелива е българската душа. Волните им сърца пеят и когато са сити, и когато са гладни.

Аз присъствах на една рядко идилична нощна картина. И сега още виждам как окъпаната луна изплава от морето, как топлата морска нощ стопи сърцата в един екстаз и като по даден знак целият катум се събра пред главната шатра.  Една Айша се завъртя и омота жадните погледи във вихрен пластичен танец. Ударите на дайретата отекнаха и разбудиха заспалата тишина. Наоколо всичко стана блян и екзотика.

Този цигански катун е издънка, бедна останка от нещо величествено, голямо, красиво, почти забравено, което се мъчи да възкреси славните мигове на миналото.

Сега живеем в тежки, непоносими времена. Може би ще стане по-лошо, а ние сме разглезени деца на една напълно сериозна епоха. Ще намерим ли сили да ги преживеем без охкания, без хленчения?

Спомнете си това, що прочетохте за циганите!

НАЖЕЖЕН ПЯСЪК – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ПО НАЖЕЖЕНИЯ ПЯСЪК   .pdf link – за сваляне

РЕПОРТАЖ от А. Дж.

 в-к Бургазки Фаръ бр. 5924, 26 август 1941.

 

 

Спомнете си човека!

Но не днешният, а онзи, дивият бродник от предисторическото време, в чиято първичност пулсира силата и грубата животинска наивност. В девствените декорации на младата земя, той победи зверовете, благодарение съгласуваните усилия на мускулите и малко по-големия си разсъдък. Той не можеше да говори и се рабираше с членоразделни звуци, но не познаваше туберколозата, ишиаса, бъбреците, болестите на сърцето, сифилиса и разните други всевъзможни болезнени симптоми на лекарската лаборатория. Той благоговееше пред огъня и слънцето, и ние му се надсмиваме, но той беше доволен от боговете си. И беше щастлив.

Погледнете днешния човек.

Няма значение дали носи английско двуредно сако, груби селски дрехи, или окъсана работническа риза. Той е еднакво жалък. Гордият скитник, орелът не съществува вече. Вместо него – прегърбен писарушка, треперещ търговец, у когото единственото живо нещо са очите, туз или банкер с изкуствени зъби и разширен стомах. Вземете дори борците и атлетите, които умират преждевременно от уморени сърца.

Като си помислим само как допирът с най-невинния ветрец докарва хрема, как се страхуваме да спим при отворен прозорец, а зимно време, опаковани в пуловери, балтони и ръкавици приличаме на колети, неволно си спомняме с тъга за нашите прадеди.

Но ще кажете: Стига тази изтъркана тема! Дайте ни информации!

Тази изтъркана тема ми влезе в главата, когато се изтягах на плажа и наблюдавах потъмнелите тела, които жадно разтварят пори и пият слънце. Тук, на плажа, като че пред очите се разгъва една от онези екзотични картини на предисторическото време.

На длъж край тъмнозеленото море се е разстлал нагорещен пясък, а по него се изтягат дръзко разсъблечени тела. Отгоре виси едно платинено слънце и пилее в неземна разточителност ту приятно-топли, ту до парливост горещи и ослепителни лъчи.

Хората лежат, съзнателно или не, те се наливат със здраве, мечтаят, смеят се, играят и плакнат очите си с невидими струи на нехайно разкритата красота.

Пясъкът и морето подаряват ласките си, както на хармонично развитото евино тяло, както и на грозният до уродливост болник. Природата не познава предпочитания. Това е едно от най-голямитя ѝ величия.

Край морето всеки намира забавление.

За онзи бронзов Аполон, например, няма нищо по-скучно от плажа, ако до него не се намира някое красиво създание. Той е тъкмо онзи тип, вплита гостенките си и после, когато си заминат, те дълго въздишат за лазура и за красиво преживените мигове сред сладост и забрава. Този тип най-невинно създава рогоносците. Той е неизбежният герой на модерните курортни разкази.

Тук са и остриганите отпускари. Техните гащички не са вълнени, телата им не са шоколадово тъмни, а катранено черни. Те са най-радостните и се плискат като децата на плиткото.

На черния (най-лековитият) пясък лежат група слепци. Ние ги отминаваме, в повечето случаи не ги забелязваме и мислим: горките, защо ли живеят! А в момента може би са по-щастливи от нас.

Забавлението е най-относителната работа. Докато едни след най-хубава разходка с яхта не са доволни и търсят нещо по-значително, други като че са на седмото небе при играта срещу вълните.

– Госпожице, ще ме придружите ли до „канарата”?

– Не зная да плавам.

– О, аз ще ви науча само за три дни.

– Благодаря! Утре си заминавам.

Какво, мислите, че голият Казанова е обезсърчен? Ни най-малко! След един час тя се съгласява да отиде вечерта с него на дансинга.

На една страна са насядали  няколко плешливи глави. Запотените им кореми се надигат тежко и лъщат под слънцето. Това са „стратезите”. Тук политическите спорове са най-сладки.

По-нататък са насядали младежи и говорят за есенните изпити. Една морска сирена в лек бял костюм пристъпва край тях. Един по един надигат глави.

– Нова е. Мисля, че е от Пловдив.

– Вятър… от Ямбол е. Продава фасони, пък човек да почне да разказва…

– Бива си я!

– Какво разбираш ти бе! Най-хубавата е Х. от София… Ех, да избираха царица на плажа!

– Какво, разправят, че на есенните щели да късат?

– Бабини приказки! Положението е едно такова… Всички ще ни минат!…

– – – – – – – – – – – – –

Неусетно и красиво протичат миговете върху нажежения пясък. Човечеството отдавна се е изродило. Не е ли плажът нещо като събуждане, като отглас на призива „назад към природата”? Не напомня ли голотата първичният живот на волните предисторически скитници?

Изпийте до дъно чашата на удоволствие и здраве, които ви поднасят морето, горещият пясък и слънцето!

А. Дж.

НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ – 1+2, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ПАТИЛАТА НА ЕДИН НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ

  .pdf link – за сваляне

Не само хората взимат ваканция. На път за… земята. – Моля, купоните ви! – Утре ще бъдете разстрелян! Безжичният телефон не работи. С репортерския бележник в кипежа на събитията.

  в-к Бургазки Фаръ бр. 5915, 15 август 1941.

 

1.

Сгорещи се и под синьото райско небе. Над ширните небесни градини се понесе на люлки – на люлки душен нажарен въздух. Ангелчетата подхвръкваха лениво и вече не палеха с охота лулите на праведниците.

Един ден дядо Господ ги повика и им съобщи, че им дава петнадесетдневна ваканция, която могат да прекарат по разните планети.

Когато научиха, че на Палавото се паднало Земята, другите ангелчета го погледнаха завистливо. Но не с такава като човешката завист, а друга – ангелска. Копринените крилца на Палавото потрепераха от радост. Всички нарамиха Божията благословия и тръгнаха.

Палавото полетя към Земята. След дълго пътуване, долу лъсна синята повърхност на морето. Стана му весело и реши да си намокри крилцата в хладните води. Тъкмо ускори спущането си, когато някакъв страхотен шум го изплаши и накара да се издигне наново.

Няколко ята от огромни непознати птици се плъзгаха по утринния ведър въздух, но граченията им бяха толкова зловещи, че напомняха хаотични адски шумове.

Овладяха го страх и любопитство. То сключи безжичния си телефон с един от помощниците на Господа.

– Приближих благополучно земята, но срещнах едни грамадни, непознати птици, които, право да си кажа, ме изплашиха.

– О, това са самолети, които се връщат от нощна бомбардировка. Щом преминат, слез без страх на земята.

Ангелчето се спусна в един чуден крайморски град с хубави бели къщи и палми по протежение на брега. „Ето едно място за лятна почивка”, си помисли то и се превърна в обикновен човек.

Наоколо фучаха автомобили, а край него бързаха мъже и жени. Последните бяха прелестни с разголените си гърбове, които лъщяха в шоколадово обаяние под наклонените утренни лъчи.

Сърцето му заби в нежни непознати трепети. Огледа се и като сравни старомодното си облекло с това на заобикалящите го мъже, реши и влезе в първата дрехарница.

– Моля, купоните ви – го подкани продавачът, след като уви покупките.

– Какви купони? Аз си плащам!

– Не може без купони, сега е война!

Небесния човек си спомни, че войната означава проливане на кръв и погледна учудено:

– Тук… има ли черкви?

– Има, разбира се, нашата катедрала е една от най-хубавите в света. Но за какъв дявол ме питате и ме откъсвате от работата? Препоръчвам да вземете костюма, защото няма дървесина и е по цените на 1940 година.

Божият пратеник излезе да си търси купони. На един ъгъл го спря човек с внушителна външност и най-безцеремонно стовари ръка на рамото му.

– Виждате ми се непознат. Личната ви карта!

– Нямам подобно нещо.

– Хъм!.. тъй значи. За кои работите?

– Аз не съм от никои, т.е. искам да кажа…

– Вървете пред мен!

– Но аз съм тук на почивка.

Тежката врата на затвора проскърца и се затвори зад гърба му.

– Утре сутрин ще бъдете екзекутиран – чу от един пълен господин, вероятно някой от началниците.

– Ало, дайте ми небето – изсъска пак безжичния телефон. – Не мога да разбера. Уж съм на почивка, а в настоящия момент се намирам зад железата и утре ще бъда убит.

– Ще наредим – обадиха се от небето – взели са ви за шпионин.

– Благодаря… Апропо, какво е това шпионин?

– Човек, който предава една страна на друга. Има хора, които работят против собствената си държава.

– Та това е чудовищно! Как е възможно!

– На земята всичко е възможно.

– Извинете, не може ли да ме преобразите в човек, който най-малко пострадва от земните катастрофи? Искам да бъда спокоен.

„Гласът от горе” не можа да отговори веднага.

– Най-осигурените хора са дипломатите, но те свършват или в лудницата, или предивременно оставят поста си. Най-добре ще е да ви превърнем в журналист. Не забравяйте, че след 15 дни ще ви искаме обширен репортаж за събитията на Земята. Пожелаваме ви успех и ви очакваме с интерес.

В полунощ сирените завиха тревожно. Небесният пратеник видя през малкото прозорче една рядко феерична гледка, придружена със страхотни тонови илюстрации. „Това вече е нападение”, си помисли той и извади репортерския бележник.

Голяма бомба падна наблизо и събори един от килийните зидове. Необикновеният журналист беше свободен.

Той се измъкна и тръгна да събира големия си репортаж.

Трябваше да посети целия свят, включително и онази малка страна, която на небето бе известна като „Страна на розите”.

Какво стана по-нататък, ще видим в един от следващите броеве.

А. Дж.

ПАТИЛАТА НА ЕДИН

НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ

 

Помощта на третата величина. Как австралийските наемници научиха „ла-конга”. „Бомби над Лондон” – най-новата джаз-мелодия. С аероплан към Америка. Сър Уел телефонира. Към „Страната на розите”.

 

в-к Бургазки Фаръ бр. 5922, 23 август 1941.

 

2.

Небесният пратеник беше справедлив. Такава справедливост и истинност той искаше да има в репортажа му, затова си купи един моден радиоапарат и заслуша съобщенията на двете неприятелски страни.

Безкрайно озадачен остана, когато и от двете станции предаваха еднакви и едновременни победи. Когато реши да изчисли броя на свалените самолети, той остана неприятно изненадан от знанията си по математика. За изчисленията му беше нужна трета величина, но трябваше да наруши законите на най-положителната наука. Отказа се от намеренията си, качи се на аероплан и реши да опознае света. Пред него бе разгъната подробна карта.

– Коя земя се намира под нас? – обърна се той към пилота.

– Индия – бе лаконичния отговор.

Безжичният телефон влезе отново в работа.

– Ало… Ало… дайте ми сведения за Индия.

„Гласът от горе” покорно занарежда:

– Най-богата страна на земята. Там 400 милиона треперят от 50 хилядна войска на Албиона. Изглежда, че не всичко в нея е змии и факири, щом е обявена за най-важната колония на последния. Тя е родила един ексцентрик-мъченик, който не се храни по цели седмици, само да омилостиви английските дипломати – напразно и смешно усилие, което дава само куриозен материал на всички световни вестници… Приготви се да чуеш всичко за Англия! Щом знаем за нея и за колониите ѝ – знаем за целия свят.

– Как е възможно? Какво е Англия?

– Самата те – родно парче земя сред морето, обвито в дим и мъгли. Там живеят 40 милиона души и няколкостотин лордове… Слушай, в момента Англия не е най-важното. Сега целият световен интерес е насочен към Америка. Замини натам! Иди в Белия дом, при неговият вечно усмихнат обитател. Той има една от най-богатите колекции на пощенски марки и най-хубавата яхта. Всеки вторник чете по един криминален роман, всяка сряда пише по една глава на криминален роман. В четвъртък приема журналисти, в петък рибува, в събота и неделя почива…

– Но кога управлява?

– Кога управлява ли? Но ти забравяш, че това става в Америка.

– Сега си спомням. Това е страната, за която всички говорят, че ще се намеси…

– И тук мислим тъй. Засега тя усилено праща артисти от Бродуей за забавление на английските войници. Като резултат, австралийците танцуват отлично най-новата версия на „ла-конга”. Оригиналността на американците няма края. Те са приготвили на плоча най-новата джаз-мелодия „Бомби над Лондон”, която е добила завидна популярност.

Докато се водеше този разговор между Небето и Земята, аероплана се плъзна над внушителните небостъргачи. Но не това беше неговата най-крайна точка. Той запърка към градът-градина, в който се намира сградата с белите колони.

Необикновеният журналист слезе и веднага потърси свои колеги. Съобщиха му, че всички са на брега и очакват завръщането на президента, който се срещнал сред океана с първият човек на Англия.

На другия ден всички журналисти стенографираха думите на коментатора на „Колумбия бродкастинг систем”. „Небесния пратеник” се приготви за най-интересното съобщение, което може да роди срещата на най-първите хора. Какво беше разочарованието му, обаче, когато маститият коментатор занарежда: Г-н Чърчил се яви в синя моряшка фланелка, с обрулено и обгорено от вятъра и слънцето лице. Пурите му бяха марка „кайдл” и т.н. и т.н.

По лицата на американските му колеги светеше истинско удоволствие, сякаш имаха в джоба си репортаж от ада.

„Небесния пратеник” се спря пред една телефонна кабина. Сър Уел, редактор на „Чикаго трибюн” предаваше нервно последната вариация на съобщението си: „Дъщерята на Чърчил отхвърли и четвъртото предложение за женитба. Скоро ще науча името на заведението, където танцува.”

Необикновеният журналист не желаеше да слуша повече. Той мислеше за друго. Нали Англия е владетелка на могъща империя? Защо първият ѝ човек не си стои у дома, а минава хиляди мили за срещи? Той реши да погледне на работите под ъгъл от 100 градуса, затова взе една хронология на събитията и ги проследи. Ето, тук пише Чехия и кръст. Тя е значи първата жертва на Англия. По-надолу следват: Франция, Полша, Гърция… Югославия. Случаят с последната му се видя най-чудесен. Той мълчаливо се съгласи, че е имала най-глупавата дипломация.

Но нещо съвсем незначително го бодна в очите. От камарата на общините заплашват България…

„България! Не беше ли това една малка държавица, която на небето се ползваше със симпатии, заради безобидното си съществувание и розите, които цъфтяха в нея?”… Нещо, обаче, му подсказа, че сигурно бърка сметките на някои велики сили и той реши на другата сутрин да потегли към нея.

А. Дж.

БУРГАЗЪ ЧЕТЕ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

А Т А Н А С Ъ   Д Ж А В К О В Ъ

 И ВСЕ ПАК БУРГАЗЪ ЧЕТЕ…   .pdf link – за сваляне

РЕПОРТАЖ

в-к „Бургазки Фаръ”, бр. 5898, 1941.

– В библиотеката ли?… Ти не си с всичкия си! Какво ще правим там?

– Репоратаж!

– Не можа ли да намериш нещо по-интересно?

– Да не предпочиташ интервю от махараджата?

Приятелят ми ме последва неохотно. Блазнеше го само мисълта, че ще разгледа вестниците.

Изправям се пред вратата на библиотекаря, където разчитам: „Искай свободно справки и услуги”.

Влизам!

Човекът със смеещите се очила, един от много заетите хора в града ни, беше като никога сам. За мое щастие не влезе никакъв човек, не звънна телефон, а на масата му не лежеше книга за рецензия.

– Искам няколко сведения за читателите на „Бургазки Фаръ”.

В кристално чистите стъкла на очилата светна познатата усмивка.

– Кога е основана библиотеката ви?

Бащата* на „Сребърни везби” говори. В гласа му има доволни нотки за завършеното дело. Кой знае, може би и гордост.

Меркантилният Бургас има една от най-първите библиотеки в страната.

Знаете ли какво значи това?

Бургаската обществена библиотека е основана преди около 45 години и има едно разнообразно книжно имущество, което изпълва страниците на 13,000 тома. Тези томове не биха изпълнявали дори една малка част от предназначението си, ако нямаше оня ред, който е систематизирал и подредил и най-малкото книжле на мястото му. В това отношение, библиотеката прави чест на уредника си.

Последният е въвел интересни практически помагала, с които се следи движението на книгите и може да се прави всеки две седмици баланс, докато другите библиотеки с голяма мъчнотия и съмнителна точност правят такъв само в края на годината.

Обстоятелството, че и другите библиотеки са побързали да се възползват от нововъведенията, говорят за тяхната практическа стойност.

Още много интересни работи ми каза човекът със смеещите се очила, но те не интересуват нито вас, нито мене, а са от значение за библиотекарския апарат, който се стреми да услужи винаги бързо.

Сбогуваме се с библиотекаря и поглеждам обширните рафтове с наредените книги. Ето, от там, може би, ме поглеждат грозните очи на вечно търсещия Шопенхауер. На онази редица, може би, винаги търсеният Едгар Уолес се надсмива над смирения Русо. В стаята се носи дъхът на печатарското мастило, което мирише на философия, нежни поетически трепети и суха наука.

Ето къде човек може да се почувства истински щастлив.

В салона няколко малчугани чакат ред да получат любимата си книга. Поглеждам картата на един от тях: „Конникът без глава”, Стас и Нели”, „Водната пустиня”, „Тигърът от Аризона” и др.

Пренасям се в юношеските си години. Спомням си как моите любими писатели бяха успели да запалят в мене копнежа по пътешествията. Детското ми въображение си представяше Африка – мистичната забулена земя, като един многожелан несбъднат сън. Колко странни ни се виждат сега детските блянове.

Тук се пази пълна тишина, защото в съседното помещение е читалнята. Не така мислят, обаче, онези леконакъдрени, начервени представителки на нежния пол. В това се убедих, когато току до ухото ми прозвуча тънкото сопраново гласче на една от тях.

– Искам нещо от Пиер Лоти!

Няма „моля”, няма „ако обичате”. И ако сте на мястото на помощник-библиотекаря, бих ви препоръчал да изпълнявате по възможност в най-скоро време поръчките, защото хубавите лица лесно погрозняват и помрачават от необещаващото кисело гърчене.

В картата на тази госпожица не посмях да надзърна, но предполагам, че наред с Достоевски, там щях да срещна парадоксално-циничния Питигрили, нежно-лиричния Яворов и ефирно-копринения Дебелянов.

– Защо си закъснял тъй много? – обръща се помощник-библиотекарят към един прогимназист.

Оня навежда глава и не продумва. Една поправителна глоба не би била особено приятна. В такива случаи най-изкусно лъжат гимназистите.

Добре, че си спомням за тях. Те са утрешните интелигенти. Каймакът на нацията. Какво ли четат?

Изтеглям на слуки една карта. „Любовните похождения на Казанова”, „Пиратите по Темза”, „Среднощното нападение”. Да изброявам ли още?

Слава Богу, на новоизтеглената карта прочитам: „Унижените и оскърбените”, „Антология на българската литература”, „Разкази на Елин Пелин”, „Мировата скръб” и др. Значи има различни гимназисти.

Влизам в читалнята. Лятното слънце струи на потоци по масите, вестниците и плешивите глави на двама-трима пенсионери. Горещо е. От стените поглеждат отегчено лицата всички български писатели и се чудят на няколкото търпеливи посетители, които разглеждат вестниците и списанията.

Влиза младеж с метнат на рамо бански костюм. За него е станало навик, всеки ден преди плажа да се отбива в библиотеката. Не е ли това най-разумното използуване на ваканцията?

Бутам приятеля и излизаме.

Читалищната градинка е изпълнена  със стотици деца. По бузките им шари слънчевото здраве.

– Знаеш ли, че Америка ще се намеси?

Не отговорих нищо.

Ат. Джавковъ

==============

*Стефан Станчев, български писател и читалищен деец, е роден на 07.04.1907 г. в гр. Казанлък. Завършва търговска гимназия в Бургас през 1927 г. и библиотечен курс в Казанлък (1934) и Ловеч (1935). Работи в библиотеките на Бургас и София. Редактор на “Български книгопис” (1945-1948). Главен редактор на сп. “Турист” (1956-1978). Член на СБП от 1941 г. Публикува около 30 художествени книги, сред които стихосбирките “Поломена стрелка”, “Дружба”, “Тракийски песни”, “Моряк” и сборника с есета “Сребърни везби”. През 1949 г. издава “Библиотечно ръководство”. През 1987 г. в изд. “Български писател” се появява сборникът му с есета и пътеписи “Зелени ветрове”. Умира на 28.09.1991 г.

В ТЪРСЕНЕ НА ТЕМА – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

В ТЪРСЕНЕ НА ТЕМА  .pdf link – за сваляне

Драскулки

В същост това е стара, много стара тема. От липса на сюжети са страдали и велики писатели, и много вестникарски драскачи като моя милост. В търсене не тема един американски журналист написал най-хубавия си репортаж. Но какво мога да напиша аз, сред най-голямата горещина, в един град, където освен спекулантски афери и безвкусни тревожни слухове, интересуват само разните комюникета на телеграфните агенции?

Имам един приятел, който след политическите спорове обича най-много парадоксалните словозаключения. Щом ме срещна, той дигна многозначително пръст и избъбри най-многозначителния парадокс:

„Затъмнението ще ни позволи да видим много работи, които на светло стават скрити”.

На втората затъмнена вечер случаят ме задържа по улиците до „малките часове”. Когато минавах по „главната”, не без почуда забелязах, че от процепа на една изба струи малка светлинка. Над избата – спуснати рулетки и фирма – една прочута фирма в града ни.Каква ли важна работа е накарала шефа да остави мекото легло и да слезе при влагата? Не зная как, но тази светлинка, сам сама сред зиналата тъмнина, ме накара да си спомня парадокса на приятеля си.

Но да оставим това. То не е толкова важно.

Знаете ли, че мадам Фифи е основателно загрижена напоследък? Рунтавият ѝ Пепо е нещо неразположен и най-упорито се отказва от порциите шоколад. А това е до голяма степен нещастие. По-голямо от нещастието на господин Тото, който не може да си извади медицинско за консумацията на бял хляб.

Приятелката К., пък, не можа да посети абитуриентския бал. Тя дълго плака за това. И днес очите ѝ са подпухнали и зачервени. Но какво да се прави: за хубавата бална рокля бяха нужни един чифт модерни и леки обувки. Баща ѝ нямаше пари, но взе назаем и в навечерието на бала обувките бяха поръчани.

Всичко обещаваше да мине красиво. В най-лошия случай – най-малко един флирт.

Когато научи, че обущарят е интерниран за укриване и е в пълна невъзможност да довърши обувките, тя се приготви за припадък, но в последния момент се отказа и се задоволи само с плач.

Приятелката К. е модерно момиче, затова дори не помисли да се яви на танц с грубите ученически обувки. Сълзите ѝ намокриха дългоочакваното „Свидетелство за зрелостъ” и под грижливо написаното „добър” се отбеляза първото разочарование при първата стъпка в живота.

Исках да пиша повече за този бал, но трябваше покрай трагедията на Мимито, който танцуваше с таралежообразен алаброс да спомена още много подобни трагедийки, в които герои стават вече и господа преподавателите.

Така например един от тях не знаеше стъпките на румбата и я караше като фокстрот.

Ето къде учители и ученици биха могли да си разменят местата.

Като продължавам търсенето на темата, слизам по върволица стълби и спирам до мястото, където мъже и жени по бански костюми се препичат като гущери под лъчите на слънцето.

Плажът е станал вече най-удобното място за лятна политическа клюкарница. И аз бих посъветвал г-да уредниците му, когато ще го рекламират, да пишат между другото: „… гордостта на курортния Бургас е хубавият лековит пясък, който заедно с летовищните удоволствия ви поднася и последните бивалици и небивалици  по разните фронтове”.

Така рекламата ще бъде много в духа на времето.     А. Дж.

БОРЮ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

БОРЮ  .pdf link – за сваляне

разказ 1941.

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5887/ ?? юли 1941

Срещах го често в пристанището. Стоварвах ръка върху рамото му, а кафявите му очи ме поглеждаха с умора.В мътната им дълбочина лежеше винаги едно неоправдано безразличие към хората.

– Кога ще бягаме?

– Не ме закачай! Остави ме на мира.

Вземах сериозен вид. Той се укротяваше.

– Остави се. Вчера изтървах гръцкия. Сприятелих се с готвача. Да вземе, че да дигне котва рано вечерта. Малшанс!

Започнах да го утешавам:

– Нищо, скоро идва английски. Ами къде смяташ да ходиш?

– Където и да е. Тук се задушавам вече. Получих писмо от Лисицата. Той ме чака в Марсилия.

Минаха няколко месеца, през които не срещах Борю. Най-после го видях с група работници на един камион. Стоеше на страна от другарите си. Може би защото му се подиграваха. Махна ми с ръка:

– О кей!

Камионът профуча и се изгуби.

Зимата прибра окъсания си багаж и се приготви за дълъг път. Още бе твърде рано, но въздухът миришеше на пролет. По небето се търкаляха разпилените облаци и то ставаше все по-синьо. Животът си течеше спокойно и без сътресения. Само вестниците тръбяха за някаква братоубийствена война в Испания.

Аз обичах да ходя в кафенето на пристанищния квартал. Там, на топло около печката, се събираха барабите. Зимата ги беше омърлушила, но затоплянето на времето запали дръзки пламъчета в очите им. Такива пламъчета имаше и в кафявите очи на Борю. Той не играеше на карти и рядко издаваше присъствието си. Не обичаше барабите и настрани от тях броеше парите от продадените въглища. Те също не го обичаха. За тях Борю беше егоист и чужд на бохемския им характер.

Един ден бяха откраднати много въглища и когато полицията нахлу в кафенето, всички набедиха само него. Пуснаха го след пет дни. Беше отслабнал и тъмното му лице получи прозрачна бледност. Гърдите му бяха болни и след тази случка започна да храчи кръв. Стана още по-мрачен и зъл. В очите му изгаснаха пламъчетата за новородената пролет. В мътната им дълбочина легна мисълта за мъст. Легна и не се махна.

Единствен само аз можех да говоря с него. Ние бяхме станали приятели. Той знаеше за болестта си и оставаше в задименото кафене само когато беше студено.

– Искам да живея -– каза ми един ден, когато дигнатото платно ни носеше над вълните.

– Животът е хубав, дори когато ми тежи. Но аз не мога да разбера живота без пътуване. Искам да живея, за да видя света!

– Доколкото знам, ти си бил в Австралия. Защо се върна, а не остана там?

Видях как затвори очи.

– Заради жена!

Думите му паднаха съвсем неочаквано и ме развълнуваха. Той показа лицето си.

– Аз бях хубав, дори красив и бях обичан. Ако нямах пътуването в кръвта си, сега щях да имам семейство. Върнах се от Австралия, защото ми писаха, че съм станал баща. Не можех да оставя скъпите същества на произвола. Зачаках удобен момент да заминем и тримата. Имахме пари до Александрия. Там пропих и заиграх комар. Тя също се промени и я загубих завинаги. Единственият, който ме утеши, бе Лисицата. От тогава заскитахме заедно. Във Франция ни хванаха, но той успя да избяга, а мен върнаха в България. Сега работя по малко и чакам пак удобен момент.

И като се наведе над ухото ми – прошепна страхливо:

– В София има доброволско бюро за Испания.

Като че за пръв път срещах Борю. И днес още се чудя как ми се разкри, на мен, дето бях два пъти по-малък от него.

Хубавите пролетни дни отминаха и по стъпките им дойде лятото – знойно и лениво. Неколкократните опити на моя мечтател да се измъкне останаха безрезултатни. Последният път го хванаха и лежа цял месец. В началото на есента го срещнах пак. Гърдите му бяха хлътнали и в тях кънтеше металическия звук на суха кашлица. Показа ми писмо, в което на лош български се съобщаваше за кончината на Лисицата. Той беше паднал в бой за републиканска Испания. До последният момент вярвал, че се бил за свободата.

– – – – –

През мрачните декемврийски дни, когато бях свободен аз минавах край безнадеждно унилите вейки на болничната градина, към гръдоболното отделение. На един от креватите лежеше Борю. Дълго оставах при него и слушах думите му, пропити с копнеж по волните и далечни хоризонти.

Един тъжен и необещаващ ден, когато зимното небе се сниши и сграбчи мъртво вкоченялата земя, той угасна тихо и безболезнено. Угасна с отворени очи. В тях остана да пулсира само горещото желание за някакъв красив живот сред островите в топлите морета.

Ат. Джавков

в-к Бургазки фаръ, юли 1941.

ГЕНКО ГЕНКОВ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

ПЪРВАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗЛОЖБА  .pdf link – за сваляне

на Генко Генковъ

в-к Бургазки Фар, бр. 5883 – 1941

Някога живяхме в хубаво и спокойно време. Градовете не заспиваха с черна книга на прозорците и въздухът не миришеше на клюки. Тогава в меркантилния Бургас можеха да се видят дори художествени изложби.

Днес вече не е така. Нашият град отдавна се е в ямурлука на културното обедняване и е заспал сладко под тръпнещия ритъм на събитията. Затова, когато някои чуха за откриването на художествена изложба, се засмяха скептично, още повече като научиха, че художникът е ученик и дори не сметнаха за нужно да я посетят.

А какво може да се види там?

Преди всичко, данните за бъдещия художник-творец, който въпреки своите 18 години, послуша своята младежка дързост и се изсмя в очите на „благоразумните”, за които художникът е художник доколкото това личи от шума на печата.

Къде остава тогава благоволението към пораждащия се талант, който все пак трябва да бъде начеващ?

Генков излага 80 акварела и няколко моливни скици. Сюжетите му са взети от природата, тихата селска първичност и града, с неговите комини и пъстрота на керемидените покриви. Не по-малко интересни са и скиците на хората от пристанищния квартал.Вярвам, че и най-големият художествен критик не би посмял да търси строго и дълбоко начертана идейна линия в творчеството на така младия художник. Идеята в неговите работи е далеч в своя зачатък. Тя седи някъде на творческия му път и чака оформяването на светогледа. Засега Генков долавя само настроението и го изразява чрез сполучлива композиция. Неговото отношение към сюжетите е романтично. Това виждаме от „На чешмата”, „Самотница”, „Край морето”, „Лодки”, скицата на спяща жена – (особено сполучлива) и др.

Скиците на хората от пристанищния квартал и няколко градски композиции загатват за една важна ценност, без която е немислимо истинското модерно изкуство. Това е тънкото преливане към реализъм.

Ако Генков пречупва своя романтизъм и надебели повече нишката на „идеализирания” реализъм, ще налучка от рано (по-рано от много други прочути художници) няколко от пътечките, които ще го изведат към истинския път на художественото и идейно съвършенство.

Сполучливите, макар и не напълно оригинални багри, говорят за онези даровити трепети на четката, които ще родят големия художник. Нервните опити да се динамизират картините, могат да дадат своето отрицателно отражение, затова трябва да внимава с тях.

Накрая, не без значение е да се спомене за небрежността, с която е придружено уреждането на изложбата. Така например, цените на картините като че са замърсени и неправилно сложени. Липсва обозначението на сюжетите, за да се сравни идейното отношение на художника към тях.

Прекалената скромност на Генков попречи за широкото разгласяване на изложбата, и на повечето от картините (на най-хубавите) липсва дори подпис.

Случайността е позволила на няколко германски офицери да посетят изложвата и след като откупили картини, са се заинтересували от делото на художника.

Нарочна комисия, съставена от г. г. Загорски, Мумджиев и г-ца Радулова са откупили картини на стойност 1000 лв. за бургаската мъжка гимназия.

Материалната награда за художника е задоволителна, защото са откупени много картини. Но къде е моралната на господата, които стоят начело на културния ни живот?

И други път е кавано, че за художника тя е най-важната.

Най-сетне ние, съучениците му, го поздравяваме и му пожелаваме добър успех.

Но нека запомни едно: прекалената скромност има и своите деликатни страни.

Атанасъ Джавковъ

ДЕБЮТ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

 

Атанасъ Джавковъ

  ДЕБЮТ .pdf link – за сваляне

– Разказ-  

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5881/ ?? юли1941

 Радко изгълта коравия си резеник и излезе от тръстиковата колиба. Вън приготвяха лодките. Той започна да помага в нареждането на мрежите, но някой го изруга и го изгони.

Радко се наскърби. Малкото му плахо сърце се сви, сякаш острието на студена игла го прободе. Всички не са се родили научени! Той е пръв ден при рибарите. След време ще знае всичко и няма да го ругаят. Как му се искаше да го имат като равен и да се отнасят приятелски с него.

Спомни си времето, когато припкаше подир няколкото селски кози. Вечерта се прибираше с наранени и наболели крака, а от старото долапче го поглеждаха малко чер хляб и лук. Майка си не помнеше, а баща му се пилееше по цял ден по кръчмите.

Един ден го срещна бай Лазар, ханджия и кръчмар от близкия пристанищен град.

– Хайде да те водя в града!

Очите му светнаха от запалените огънчета на надеждата. Не му се вярваше.

– Какво ме гледаш? Чирак ще ми станеш. Не искаш ли?

– Искам, искам, бай Лазаре, ама тейко да се съгласи. Иначе ще ме пребие.

Нареди се и с бащата. Радко увисна на ламаринения тезгях. Ръцете му се набраха и напукаха, а очите му до късно през нощта се затваряха уморени за сън. Така мечтаният живот в големия град при автомобилите и многобройните светлини, угасна в задимения мръсен хан, където миришеше на село. По нареждане на баща му бай Лазар си позволяваше да го бие. Радко се наплаши и започна да се бои от всички. Меките му сини очи поглеждаха умолително и бяха готови да просят за милост. Чувстваше се съвсем сам всред кипналото море на неприятелски настроения град. Понякога при него идеше Владко, фурнаджийското чираче, което му разправяше един филм, на който не знаеше името.

Една вечер посетителите на хана не го видяха на тезгяха. Бай Лазар им заръча да му намерят друго момче.

Посинял от бой и плач, Радко скиташе между разноцветните улични реклами. Наоколо чуваше само смях.

Никъде не го приеха на работа. Хората правеха кисели лица при вида на старите и износени дрехи. Тръгна по брега и реши да стане рибар. Казаха му, че в таляните приемали всякакви. Синкава полупрозрачност омота морния ден и бледата луна се усмихна с глупавото си лице към причезналото слънце. В болната ѝ светлина работеха хората от Радковия талян. Рибарите му се сториха добри, въпреки че някои от тях му се присмяха и го наругаха. Най-добър беше капитанът. Сред най-тежката работа, когато усилията закараха кръвта му в главата, той го потупа и му даде почивка.

– Не се пресилвай, Радко, малък си, а искаш много да работиш. Ще дърпаш повече, когато позаякнеш.  И жълтите му зъби лъснаха в топла, насърчаваща усмивка. Той сякаш забрави умората. Стана му леко и весело. Ето къде били хората!

Когато свършиха, Радко припна за вода. Тънката струйка, която падаше от малкото чучурче, запя звънливо в корема на голямата рибарска стомна. Той седна на камъка и заслуша. „Ще си купя лодка и дълги чизми, да ме пазят от водата. После… после ще си оставя мустаци като на капитана…”

Луната му се усмихна между надвесените клони.

Атанасъ Джавковъ

ДВЕТЕ НАПРЕД -1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

ДВЕТЕ НАПРЕДЪ!  .pdf link – за сваляне

– репортаж 1941,

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5872/ 25 юли1941

 

Драги читателю! На 29 юни в нашия град ще се състоят интересни морски състезания на гребане. В този ден една скромна организация, която е работила тихо и безпарадно, ще види резултата на тазгодишните си усилия. Няколко екипа от младежи и девици ще си оспорят първенството.

Но знаеш ли ти как се подготвят гребците, за да станат издържливи при непосилния 1500 м. спринт? Тогава ела с нас на едно подготвително състезание.

В състезателната лодка има всичко седем души: шест гребци и един инструктор (рулеви). Всеки гребец тук изгубва името си и получава нумер, според мястото, на което гребе. Инструкторът дава командите и другите слушат, защото в лодката съществува един особен водачески принцип, до който се идва без никакви философски доктрини, а с общото желание на тия, които искат да използват морето за укрепване на тялото.

Инструкторът дига ръцете си и командва:

– Готови!

Всеки се е приготвил да втикне ключа, в който после ще легне греблото. Свалянето на ръцете означава дадена команда и всички ключове, с общо тракане, като един са на мястото си. Всеки взема по едно гребло и го намества в ключа. Следва нова команда:

– Изнеси!

С пълно лягане назад греблата се изнасят и при командата „Суши!” застават успоредни на водната повърхност.

Гребците се наместват добре по местата си и вкопчват здраво крака в специални привързани подложки.

Морето в пристанището е тихо. Няколко гемии, параходчета и лодки дремят в огледалните му води. Ветрила, мачти, въжета и синджири се преплитат, и като се отражават, комбинират типичния пристанищен пейзаж, над който шества гордия полет на чайката. Всичко е удавено в синьо. Наклонените лъчи на следобедното слънце се плъзгат по бронзовите тела на гребците. Те тръпнат, стискат греблата и чакат най-главната команда. Тя звучи най-енергично:

– Двете напред!

Да, читателю, така е заглавието на репортажа. Това е най-главният момент. Тогава загребват и двата борда. Телата лягат силно напред и греблата жадно вкусват солената вода. Ръцете и тялото дават здрав напън назад. Извършва се махообразно движение, което се коронясва с един силен тласък, при който лодката се придвижва напред. Това нещо се прави през цялото времетраене на гребането. Гребецът, освен че трябва да бъде издържлив, трябва да върти греблото и да прави пълно кършене на кръста, работа, която и за наблюдателя не се вижда лесна.

Прекосяваме пристанищния басейн и вземаме курс – отсрещния бряг. Бюстът на царя-отец ни следи с гордия си поглед и по бронзовото му лице сякаш пламва задоволство. Та нали неговата мечта беше младежта да навлезе масово в морето!

– Раз… два, раз… два! – дава тон инструкторът. Всички гребат и мълчат. Чува се само ритмичното тракане на ключовете, които монотонно отмерват проста мелодия. С тази мелодия са свикнали гребците. Тя ги унася и по нея се отправят за равномерното потапяне и изваждане. Перките раздират морската гръд и бяла като сняг пяна кипва над тях. Сякаш това е кръвта на морето.

Бургазъ остава като грамадна бяла лента, забулена в леката следобедна мъгла. Гребците дишат дълбоко, лягат напред и назад, веслата се огъват, а по загладените обгорени форми на тялото пулсира напращялата сила. Лъкатушна пот струи по целите тела и те лъщят в последната усмивка на слънцето. Пустият бряг се приближава и нараства. Инструкторът дири вече място за приставане.

Внимание!… На вода!

Всички гребла се поставят във водата и спират хода на лодката.

– По стени! Стига!

Греблата се прибират. Носът на „шесторката” целува бавно пясъчния бряг.

– Отлично гребци! Взехте го за 16 минути.

Това е предостатъчна награда.

Тук е свежо и успокояващо тихо. Причезващото слънце изцежда последните си лъчи във водата и ширнатия пясък.

Чакаме да премине потта, за да се окъпем.

Като заключение, драги приятелю, че морето е най-хубавото поле за каляване и спорт. Днес вече си имаме две морета – Черно и Бяло. Не мислиш ли ти, че подготовката на техните завоеватели не е належаща? И няма ли да се съгласиш, че с раждането на Великобългария се роди и великата мисия на Българския народен морски сговор.

Атанасъ Джавкова

ТЕМИДА – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Атанасъ Джавковъ

 

ТЕМИДА ИМА ДУМАТА  .pdf link – за сваляне

(РЕПОРТАЖ)

в-к Бургазки Фаръ, бр.5867/ 19 юни 1941

 

Омръзна ли ви да говорите за политика?

В такъв случай отделете малко време и заповядайте в храма на Темида. както ви е известно, през тази внушителна сграда минават всекидневно делата на хората, които трябва да изпитат земния съд. Вие, може би, минавате често край нея. Понякога ви се налага да влезете и получите едно свидетелство, на което пише „неосъждан” и без което стъпките в живота са мъчни. Но само толкоз.

Това съдилище няма оня тържествен вид на съдебните зали от филмите, нито пък в него можете да забележите артистичните движения на хора, които позират. Там има само един съдия с помощник-стенограф, а голямата патетична реч на адвоката звучи смешно за оскъдната аудитория.

Това малко съдилище, обаче, е истински екран, на който се прожектира непрекъснато най-величествения филм – живота.

Влизам в чакалнята. Преобладават яркопъстрите цветове, понеже по-голямата част от чакащите са селяни. Има и много жени. Всички са се сгрупирали и оживено уеднаквяват отговорите си. Един от „защитата” прибира възнаграждението си от измачканите кесии на няколко турци, които в един побой са нарушили хармоничното съжителство на циганския квартал. Двама затворници подрънкват веригите. Мобилизирани свидетели прибират добре войнишките куртки. Нетърпеливите поглеждат часовниците, а между това – смях и политика в синкавия воал на цигарения дим.

На вратата разсилният призовава имената. Използвам една група и се вмъквам в стаята, където съдят.

разбира се, тук фокусът на погледите е съдията. Той е сериозен, когато публиката се смее и сам се усмихва на запалените адвокати, които правят последни усилия да спасят доверителите си.

Свидетелите се подреждат пред него. Те са неспокойни. Оня висок, обгорял селянин, например, би протестирал, за гдето го накарах да остави работата си, но той изпитва едно интересно страхопочитание към държавния институт, затова смирено гледа и очаква.

Синът на Темида става. Всички го последват.

– Клетва! Вдигнете си ръцете и повтаряйте след мен!

Свидетелите изпълняват послушно.

– Заклеваме се…

– Заклеваме се, че ще кажем истината… без да скриваме или прибавим нещо към нея.

В помещението остава само един от тях.

– Е, Стояне, говори каквото знаещ по делото!

– Аз, господин съдия, знам по делото, че…

Един по един са разпитани всички.

Редът е на подсъдимия.

– Съдията чете. Публиката се залива от смях. Подсъдимият е едва 20 годишен. Обвиняват го, че една вечер щракал с празен пистолет срещу бащата на половинката си.

Дават му думата.

Оженил се преди 2 години, но брачният му живот не потекъл гладко. Бащата накарал дъщеря си да го остави и заживее отново при него. Оттогава момъкът се почувствал самотен. Всяка вечер обикалял нейния плет но напразно. В него забушувала омраза към бащата. Той пожелал да го изплаши и тогава влязъл в работа стария барабанен пистолет.

Адвокатът взема думата. Момъкът е оправдан, но получава 20 дни условна присъда и 300 лв. глоба, за носене на оръжие без разрешение. Съдията апелира към младите да се съберат наново, но жената е непреклонна, въпреки че очаква дете.

Това наглед малко и невинно дело осветлява една тежка българска действителност.

По-рано с радост са намерили, че ранните бракове се отразяват благотворително на раждаемостта. Днес вече всички са съгласни, че много ранните бракове, наред с късните, са еднакво непродуктивни от гледна точка на националната жизнеспособност.

Така тези млади послушват чувствата си и се събират на 18 годишна възраст, но липсата на достатъчна зрелост докарва неприятни последици. А такива случаи не са малко.

Другото дело е за заграбена земя.

Следва побой.

Кражба.

Пак за земя.

 

Ролката се върти и на екрана се прожектира най-непринудения филм – животът.

Адвокати, подсъдими, съдии, свидетели – всички говорят и в житейският път „неосъждан” се заменя с „осъждан”.

В чакалнята бистрят политика. Навсякъде политика.

 

Атанасъ Джавковъ

ПЛАНЕТА – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ПЪРВОТО ПЛАВАНЕ НА „ПЛАНЕТА”   .pdf link – за сваляне

РАЗКАЗЪ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5861, 11 юни 1941.

 

 

Единственото око на капитан Ботю огледа небето и по него заиграха едва забележими тревожни пламъчета.

– Сваляй платното, ще правим волта!

Звездите на безлунната нощ гаснеха една по една. Отслабването на платната се изрази с леко потрепване и „Планета” забави хода си. Попътния вятър изчезваше и в това нямаше нищо тревожно, ако старият вълк не бе угадил, че новият вятър е много предивременен. Като погледна морето, небето и разбра посоката на новия вятър, долови признаците на лоша нощна буря.

На руля седеше бай Панаго, а около въжетата шеташе 18 годишния Христо, последният човек от екипажа.

Те смениха посоката и се устремиха към Бургазъ чак след един значителен завой, който удължаваше пътя им. Отляво се тъмнееше „Св. Анастасия”, а пред тях трептяха светлините на големия град.

– Капитане, ще преварим ли бурята? – попита Христо, като дигна отново платното.

Вместо отговор, капитанът изрева, за да надвие, за да надвие шума на кипналото море:

– Стегни кливера, бе, не виждаш ли, че не може да хване вятър!

И после добави възторжено:

– Ех, майка-а! Пори, пори!

Това успокои младия моряк.

„Планета” бе нова, неизпитана гемия и правеше своето първо пътуване.

– – – – – – – – – – – – – – – – –

Тя не беше хубава, но имаше черни, замечтани очи. Живееше с баща си в предградието на Бургазъ. Старият ореше с една черна катранена лодка морето, а дъщерята работеше в една консервна фабрика.

Искаха я лодкари и рибари, но тя получаваше някакви писма от Гърция и отказваше на всички. Четиридесетте години намалиха значително нейната привлекателност и когато писмата престанаха, се видя само с един кандидат – едноокия капитан Ботю, който ходеше винаги небръснат и миришеше на машинно масло. Много пъти той я канеше да се приберат под един покрив, но срещаше нейната насмешка.

Сега вече е друго. Той поне не е само капитан, а собственик на нова гемия.

Едноокият Ботю знаеше, че подобни работи понякога трогват по-добре жените – отколкото откриването на едно искрено любящо сърце. Така му се искаше да вярва, защото желанието да обича и да бъде обичан беше много голямо.

Той въздъхна и погледна бай Панаго, който стискаше руля и се взираше внимателно напред. Вятърът се засилваше и морето бушуваше застрашително, но те бяха близо до фара.

„Планета” изпревари бурята и завърши пътуването си, за да донесе последната надежда на капитана си.

– – – – – – – – – – – – – –  – – –  – –

Гемията беше готова да отплува от Бургазъ. Следобедния вятър бе набраздил морето и краищата на платната потрепваха, погалени от бризите.

Бай Панаго пушеше усилено и все поглеждаше към брега. Чакаха капитана. От съседната гемия му се обадиха:

– Какво ще товарите?

– Отиваме към Ропотамо. Трябва да приберем таляните от Созопол. И като смукна дълбоко цигарата, добави важно:

– Пък… после ще видим… Варна ли ще гоним, Цариград ли…

Когато погледна към края на наклонената дъска, едва не остави цигарата да опари напуканата му устна.

На брега стоеше капитана. Беше като никога обръснат и носеше нови дрехи. Някаква жена го държеше под ръка. Двамата се усмихнаха на учудения моряк.

Бай Панаго се стресна и изруга Христо, който бе спрял да навива въжетата и гледаше с не по-малък интерес.

– Хайде, капитане, трябва да стигнем на светло. Другите тръгнаха вече.

Капитан Ботю стиасна неловко ръката на жената и се заклати към гемията. След три минути „Планета” се откъсна от брега.

жената махаше с кърпа.

– На добър път!

– Ти да не си стъпила повече във фабриката, чуваш ли? След седмица-две съм тука.

Когато излязоха извън фара, ги посрещна кипящото море. „Планета” се издигаше и потъваше в прегръдките на вълните.

Капитанът стоеше на носа. Хиляди капки се разбиваха в бисерно сияние пред него. Ято чайки рееха въздуха и огласяха околността с кресливите си писъци. От двете страни се нижеха теменужените ленти на залива, а някъде далече го мамеше окъпаният в омара хоризонт.

Той мълчеше и мислеше за съдбата, която го направи най-после щастлив. В главата му се раждаха много въпроси, на които не можеше да намери отговори. В отговора на един само беше сигурен.

Тя не го обича.

Уморена от моминството и мизерията, тя бе заменила отвращението си с безразличие и прие годежния пръстен.

Все пак ще бъде добра съпруга, а и времето ще ги обвърже.

Капитан Ботю повдигна глава. На единственото око блестеше една голяма моряшка сълза.

Кой знае, може би една заблудена морска капка.

Атанасъ Джавковъ

РОПОТАМО – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

А Т А Н А С Ъ   Д Ж А В К О В Ъ

ЗАЛЕЗИ КРАЙ РОПОТАМО  .pdf link – за сваляне

Реката не предлага само гледки и почивка.

Едни се любуват на лилии, други вадят насъщния.

В параболообразната клопка. Труд и лотария.

От напуканите рибарски ръце,

до устните на дамите от „Парижъ”.

 (репортажъ)

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5857, 5 юни 1941.

Слънцето увисна над обраслия гребен и като видя приказното затишие над Ропотамо, се опияни и не искаше да склони. Няколко от пернатите герои на Емилиян Станев изскочиха от тръстиката и запърхаха към Змийския остров. Един блатен орел се издигна за последен път, направи несполучливо спускане и като изтърва жертвата си, се потаи на почивка. Води, тръстика и листа се приготвиха да потънат в прегръдките на майската вечер.

Този ден ние бяхме гости в рибарската палатка.

Тя беше опната във височината на десния речен бряг, до самото устие, където духа и комарите не са толкова дръзки. Всички почивахме и събирахме сили за хвърлянето на гриба. На високия триножник над огъня беше привързан черен бакър, в който клокочеше бобовата чорба, единственото разнообразие след седемдневното рибено ядене. Цялата обслуга на мрежите и лодките броеше седем души. Капитанът седеше до огъня и пушеше. Вече слагаха трапезата.

– За кога ще се храните? – обръщам се към него аз. – Няма ли да си развалите вечерята?

– Ние не спазваме ред при храненето. Нашата работа е тежка и е резултатна само на пълен стомах. Понякога стихията ни увлича и не можем да изтеглим гриба навреме. Тогава обядваме през нощта. Хвърляме мрежи три пъти през денонощието и това може да ни отнеме отнеме от 6 до 12 часа. Никога не можем да се нахраним и спим навреме. Въпросът за съня е най-труден и ние сме благодарни, ако си отспим по 5-6 часа.

По-сетне, когато наблюдавах работата им, разбрах, че сънят им далеч не е достатъчен. А ловът на риба освен физически труд изисква и психическо напрежение.

Няма защо да казвам, че рибарската чорба се услади и на нас. Помня, че такъв постен боб съм ял само на бъдни вечер. Но няма какво. Тук олиото представлява скъпоценна течност.

Излезе слаб вятър и огледалната повърхност на морето се набразди леко.

Ние слязохме на брега. Капитанът и един помощник се качиха в една лодка. В нея бяха грижливо наредените мрежи. Помощникът подкара веслата. Двама души от сушата хванаха края на въжето, с което после ще се издърпва гриба. Капитанът пущаше непрекъснато мрежите. Над водата оставаха само корковите тапи, които очертаваха мястото на мрежите.

– Давай по-здраво, че има течение! – се чу първата команда. Помощникът загреба по-енергично.

– Задържай по-далеч от камъните!

Той видя определения възел на въжето, при който трябваше да се извива.

– Свивай към брега!

В ъ течение на около 20 минути лодката описа една парабола с площ към 4-5 декара.

– Рибата е заградена, – ми обяснява бай Христо. – сега трябва да се изтеглят мрежите.

В това изтегляне вече имат думата силата и упорството. Бай Кочо и Анести (Той е готвач, но сега тегли) отдавна са забили крака в пясъка и дърпат със специални дървени колани на кръста. Хващаме и ние. Другото въже се държи от четирима младежи. Бавно, но с усилия и здраво краката стъпят назад.

– О-о-хоп!

Сантиметър по сантиметър въжетата излизат и мрежите се приближават. Но къде им е краят! Капитанът, вече сам, гребе и обикаля около гъбите. Течението огъва параболата и повлича мрежите към близките скали. Започва се борба между мишци и вода.                                                                   (Следва)

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5858, 6 юни 1941.

Съоръженията не струват (особено) малко и трябва да се пазят. Обилна пот пада по пясъка и водата. Сърцата натискат и бият усилено, но трябва да се държи. Иде ти да пуснеш, но се боиш от присмех. Нашите ръце не са свикнали. Мокрите въжета жулят и дланите болят до кръв. Тук хитруване няма. Не напъваш ли достатъчно, угажда се. Пред мене хваща Кольо. Момче от село. Шест месеца е вече в морето. Ръцете и краката му са чиличени.

Бавно доближаваме двата края на въжетата. Иска ми се да обясня на бай Христо, че при усилена работа не бива да се пуши, но болките по ръцете отвличат мисълта ми. Няколко гларуси се спускат над рибата, но капитанът им извиква и ги плаши.

Показват се краищата на мрежите. В тях има заплетени раци, дракони и тук-таме някоя желана риба. Почваме да се предпазваме. Драконите минават за отровна риба и убождането им причинява непоносими болки. Теглим от един час, а краят, където се намира торбата”, е още далеч. Мускулите са уморени и искат почивка, но вече горим от желание да видим какво сме хванали. Колко ли пъти няколкочасовите усилия отиват напразно? Но няма нищо. „Рибуването е зар”, както обичат да се изразяват самите рибари.

Още половин мъчителен час. Най-после „Торбата” е пред нас. Няколкостотин сребърни червени рибки пъркат и се мъчат да избягат. Между тях има и скумрии. Отварят уста, а стъклените им очи като че ли се мъчат да ни кажат нещо. По тръпнещите им тела струи последната светлина на умиращия ден.

– Добре ли е? – питам капитана.

– Средна работа, но сме благодарни. Течението ни обърка много.

Започва подбирането. Драконите и раците трябва да се махнат. Капитанът пресмята улова към 40-50 килограма.

Но работата не е свършена още. Мрежите, въжетата и останалите съоръжения трябва да се измият и подредят за ново хвърляне. Чак тогава имаме право на три часа сън. В полунощ сме пак на крак.

Свежата майска вечер е похлюпила морето и екзотичното Ропотамо. Отдалеч долита приспивният концерт на жабите, акомпаниран от писъците на нощните птици. Над околността се извива зловещ чакалски лай. В хаоса на нощните звуци едва-едва се долавя мученето на лопара. По синьото пролетно небе примигват едри звезди. Те са мътни и вещаят лошо време.

Аз се завивам и се отдавам на размишления. Така се измъчихме, а беше светло и тихо. Как ще се работи след три часа при евентуална буря и непрогледна тъмнина? Ами ако тогава не извадим нищо? Дланите ми са посинели и болят.

Знаят ли гастрономите как се вадят техните любими скумрийки, които, гарнирани най-различно, предразполагат към сонгуларско и бира? Та отде накъде. За тях е важно като им ги поднесат, да питат пресни ли са.

Умората и сънят ме обвиват в меките си копринени ръце. Навън огънят догаря. Предсмъртните му блясъци играят последният си танц върху платното на палатката.

Капитанът нави часовника и легна последен.

Атанасъ Джавковъ

НА КОТВА – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

НА КОТВА -разказ-
в-к Бургазки Фаръ 1941.

.pdf link – за сваляне

Синя лятна нощ полази над морето и сребърно жълтите пясъци на брега. Фаровете светнаха и по водата, в разливния плясък на вълните заиграха огнени езици. Виолетовите очертания на далечните брегове се стопиха и изчезнаха безмълвно, а на небето невидима могъща ръка запали милиони фенерчета като тия, що светят над спуснатите във водата мрежи. По брега заизлизаха малки черупковидни лодки, в които лъщяха агонизиращите коремчета на уловените рибки. Наоколо пламтеше дъхът на загнила морска трева и риба. МИЛАНИ??? бризи се промъкваха между прострените мрежи и те бавно потрепваха в ритъма на лятната нощ.
Голяма двумачтова гемия почиваше, прислушана в звънливия напев на водата.
На предната част, загледан в забавната игра на маяците, върху куп грижливо навити въжа, лежеше младия боцман. Зъбите му стискаха старата лула и той въздишаше замечтано, като че заедно с душния дим в гърдите му нахлуваше цялата свежест на морската нощ. В краката му отдавна бе заспало корабнотокуче.
Погледна високото необятно небе, което макар и натежало от звездите изглеждаше отворено и недосегаемо. В ефирната мъглявина на мислите му плаваха слънчеви мечти , зад които поглеждаше нещо скъпо и мило.
Обърна се няколко пъти, сякаш да се намести по-добре в сладостномеката коприна на мислите си и те го понесоха назад-назад през времето, далече край старата топола, където лъкатуши селска вадичка и се белее варосаната бащина къща. Колко хубаво е там сега! Толкова пъти са го викали, а и баща му се е примирил и е готов да го посрещне. Стига му толкова скитане по морето. То е примамливо и обещава щедро, но годините преминават и на човек му се приисква къщичка, па и деца. Писаха му, че Нона го чака.
Нона!… Какво са пристанищните жени пред нея. Затвори очи. Присъниха му се пламналите в слънчево сияние ниви.
Далече на хоризонта увисна анемична луна. Тя погали изгорялото му от слънцето и вятъра лице и пожела да се усмихне, но се сети, че хората я виждат преполовена и се застами. Стана тихо. Само въжетата, с които бе привързана гемията, скърцаха кисело.
Събудиха го гласовете на двама моряци, които се прибираха да спят. Единият му се обади:ю– Мона, капитана те вика в бара. Ще падне пиене.
– И Калина е там! – обадис е другият.
– Стига сте бъбрили, ами лягайте, че утре сте на път. Аз ви напущам. Омръзна ми този живот.
Моряците се изсмяха пиянски и се тръшнаха върху задната палуба.
Стана пак тихо. Някакъв кораб изсвири и влезе в пристанището. Чуваха се само обкованите ботуши на митническия стражар върху камъните на кея.
Симеон мисли дълго, докато се реши да слезе и се сбогува с познатите. Най-после, Калина заслужаваше да ѝ се обади, защото го обичаше много.
Мина по наклонената дъска и се озова на сушата. В лодките, извадени на сухо, спяха бездомници и окъсани пияници, които хъркаха хрипливо, задушавани от винения дъх. Едва не се спъна в трупа на един рибар, който бе паднал на пътя.дна жена го позова към струпаните траверси, но той не ѝ обърна внимание и се отправи към изхода.
– Утре заминавам. Утре съм при Нона, – пошепна той и му стана радостно, че напуща този вертеп.
Барът го посрещна, както винаги весело и задимено. Гърдите му поеха киселия дъх на алкохол и плът. По масите седяха моряци от различни народности, които пиеха едно и също вино на много цени. В ъгъла фалшиво подрънкваше пиано, а до него в ритмични конвулсии проплакваше хармониката. Хората говореха високо и псуваха безогледно, като че това им доставяше неизразимо удоволствие. Един пъпчив моряк се бе качил на стола си и се кълчеше плавно в стоновете на хавайска мелодия, която другарите му издаваха с ръце пред устата, без да обръщат внимание на оркестъра.
Капитанът му махна с ръка.
– Утре напущам. – каза Симеон, след като изпразни чашата.
– Затъжих се за нашите. Ако ми домъчнее, може пак да се върна… Пък и Нона… чака ме.
– Добре бе, Мона. Туй да ти е дерта. Няма да е лесно без теб, но щом настояваш, замини.
Той беше срещал много моряци, които бленуваха за къщичка и жена. Те се канеха да напущат морето, но се отказваха.
Калина седна до тях и погледна нежно леко накъдрените коси и бронзовото лице на боцмана. Тази жена продаваше любов, а сама лудееше за неговата обич. Когато научи, че ще си заминава, по лицето ѝ се изписа плаха болезненост.
Симеон реши да бъде по-нежен с нея. Сам не знаеше дали заради подсладените мигове през топлите морски нощи, или заради меката дълбочина на сините си очи, тя му бе станала свидно същество. Като пожела да си представи живота на село, разбра, че освен морето, ще му липсва успокояващата близост на едно другарство, което неусетно заживя в сърцето му като една неподозирана силна любов. Морето и живота сред него бяха успели отдавна да стопят леда на предрасъдъците и в честите бленувания на тих семеен кът, Симеон виждаше в лицето на малката си стопанка Калина.
Един датчанин се приближи до Калина и я задърпа към неговата маса. Симеон стана, хвана ръцето му и го събори на пода. Датчаните се изправиха, но и той имаше достатъчно приятели.
Такъв бой отдавна не беше ставал.
Симеон и Калина успяха да се измъкнат от рано. Те мълчаливо се отправиха към крайния квартал. Тъмнината на неговите улици ги погълна.
–––
Когато младият боцман се събуди, слънчевите лъчи танцуваха из стаята, а навън шумеше празничния град.
Калина дишаше в лицето му и той усещаше меката ѝ топлина. Разпиляните ѝ коси ухаеха с дъха на евтин парфюм.
Малко преди да заспи наново, той изговори едва чуто:
– Трябва да замина.
В стаята се чуваха само ритмичните удари на будилника. Една муха се удряше в прозореца и падаше уморено в саксията, където едно цвете увяхваше, също така, както изсъхваха безсочните устни на младата стопанка.
Камбанките на далечната черква забиха. Симеон ги чу в полусънно състояние и му се стори, че звънът на безчувствената сплав отмерва зловещо:
– Ни-ко-га, ни-ко-га…
––– Атанасъ Джавковъ

Валери Петров – ДРУГИ – 2

Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла. Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея-жълтият плаж с чадърите, а най-отзад-синьото море и белите чайки над него.
И ето че отнейде се появил Набръчканият човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави-застанал пред кабината и зачакал.
Минала минута, минали две. Набръчканият човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината казал:
-Хайде , малката, приключвай ! Вече десет минути говориш !
-Ама аз не говоря-казало Лилито.
-Как не говориш!-учудил се Набръчканият човек.-А какво правиш ?
-Слушам приказка-отговорило Лилито.
-Какво-о-о?-казал Набръчканият човек.Той не бил чувал, че има един телефонен номер, от който разказват за децата всеки ден по една нова приказка, и сега, за да не се види усмивката му, нарочно се намръщил и казал:-Хайде, хайде, ще й чуеш края друг път, от вашия телефон !
-Ама тя сега почва!-казало Лилито. – И съм си пуснала стотинката !
-И искаш да я чуеш цялата , така ли ?-погледнал го Набръчканият човек.
-Така!-отговорило Лилито.-Тя е толкова интересна!
-Откъде пък знаеш?-попитал Набръчканият човек.
-Защото й чух края-казало Лилито.
-И за какво се разказва?-запитал Набръчканият човек.
-За едно момиченце, което слязло в дълбокото-казало Лилито.-И то се казва Лили като мен.
-Брей!-престорил се на учуден Набръчканият човек.-А можеш ли да се гмуркаш?
-Мога.Обаче само където морето е тънко-признало Лилито.-Защото мама…….
-Дето морето е какво?-прекъснал го Набръчканият човек.
-Тънко – повторило Лилито. – Дето вълничките….

То продължило да обяснява, но Набръчканият човек не го чувал, защото в главата му се вавъртели едни особени мисли. / Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение/. И ето какви били думите му:

Ах, колко чисто, прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко” !
Като шум в раковина
Тази дума невинна,
Уж на смях
И уж нежно
Казва ясно
-на нас, нали?-
че сме, ах,
безнадеждно
и ужасно
пораснали!

И като свършил да мисли тези неща /които, разбира се, не са за деца/, Набръчканият човек казал:
-Добре, изслушай си приказката ! Само дано не е дълга-имам цели три разговора да водя, за твое сведение.
Лилито много се зарадвало.
-Благодаря!-казало то, но тъкмо да затвори вратата на телефонната кабина, Набръчканият човек прибавил:
-Я чакай да чуя малко и аз, толкоз ли е интересна.
Лилито му подало слушалката и той я прилепил към ухото си.
И изведнъж станало чудо! Кабината потънала надолу като асансьор, а Набръчканият човек със слушалката в ръка останал нейде горе. Изчезнали шумът на плажа и крясъкът на чайките – станало невероятно тихо, защото телефонната кабина се била превърнала в подводна камера за изследване на морското дъно и вече отвсякъде я обграждала синьозелена вода, в която плували най-различни по вид и цвят същества. Кабината слизала все по-надълбоко, докато най-сетне нещо звъннало в нея, тя се заклатила, спряла неподвижна и Лилито преспокойно излязло навън с харпунчето си в ръка.
Колко било красиво всичко! Една по-чудна от друга се редували хубостите наоколо. Странни морски животни, прилични на хризантеми, шавали с прозрачни пипала; кафяви и зелени водорасли вълнували приказни пасбища, сред които се стрелкали шарено набраздени рибки. Лилито гледало наляво, гледало надясно, въртяло се омаяно на всички страни, но колкото и да се въртяло…Едно ужасно същество, което се било появило иззад скалите и сега плувало зад него, все се изхитрявало да остане откъм гърба му, тъй че Лилито продължавало пътя, без да подозира опасността.
А какво било това ужасно същество?
Риба, то се знае, но невероятно грозна, кръгла като балон и все пак цялата ъглеста и бодлива, с опулени въртящи се очи и зъбата долна челюст, издадена като на куче от породата боксер. Освен това от тъпата й муцуна се извивал напред дълъг израстък, приличен на въдица, на който се люлеело червено електрическо фенерче.
Най-сетне , като се уморила да разглежда гостенката, страшната риба издала скърцащ звук, който почти не може да се изпише с букви:

-Х-р-р-р-ц-ч-ш-х-х-щ !..Ще те изям!

Лилито подскочило и насочило харпунчето си към нея.

-Ч-к-щ-х-рц! Уплаши ли се?-изскърцала страшната риба.

-Не! – казало Лилито, макар че доста се било уплашило. – Защо скърцаш така?

-Това не е скърцане -изскърцала рибата – Това е моят смях. Ако река истински да скръцна със зъби….Аз съм Ужаса на океана ! Няма по-грозна и страшна риба от мен !
И тя запяла с ужасен глас:

-Аз съм страшният Хрили
с ужасните челюсти,
тъй че ти не разчитай
на своите прелести!
Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях,
Всички живо тук долу си умира от страх,
Х-р-р-ц!
Аз нямам приятелки
И нямам приятели
И каквито съм имал,
От мен са патили.
Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете,
Във очите на Хрили твойта смърт се чете,
Х-р-р-ц!

Песента на рибата била много страшна, но въпреки това Лилито само запитало:
-Значи се казваш Хрили ?
-Да, защо?-запитала страшната риба изненадана, тъй като си мислела, че го е уплашила.
-Защото аз пък се казвам Лили-обяснило Лилито.
-Е, и какво от това?-казала рибата.
-Става римичка-засмяло се Лилито.-
Лили и Хрили
Нейде се скрили!

-Глупости! – казала рибата – Никаква римичка не става, защото истинското ми име е “Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери” от семейството на дълбоководните риби.
-А моето е Лиляна Трифонова Георгиева – казало Лилито – От семейството на мама и татко.
-Знам – изскърцала рибата. – И защо се забави?
-Един чичко горе….- започнало Лилито, но рибата го прекъснала:
-Чух го. И какво всъщност търсиш тук, в дълбокото ? Дълбоко за теб, искам да кажа. А ? Какво търсиш ?
-Вълшебното бисерче – казало Лилито.
-Какво бисерче?-запитала рибата.
-Това, дето на който го намерел сърцето му ставало добро-казало Лилито.
-“Дето на който го намерел” ! Така ли се говори ? – изскърцала рибата-Само за това изречение заслужаваш да те изям. И къде си чула за такова бисерче ?-запитала рибата.
-В една приказка пишеше – казало Лилито.
-Приказки! Какво ли няма в тях! –изскърцала рибата.- И защо ти е дотрябвало това бисерче ?
– Защото мама, като направя пакост, все казва:”А бе, Лиле, кога ще станеш добро дете.?” – обяснило Лилито.
Рибата го изгледала внимателно от всички страни.
-Това, че си лоша , е хубаво. Но да не би да искаш да кажеш, че желаеш да станеш добра?-казала тя.
-Да – признало Лилито.- А пък не мога. Все се мъча, но…
-Не ме разсмивай!-казала рибата и скръцнала със зъби – Ц-щ-к-х-р-х-ц! Първо, това са измислици, защото такива бисери няма, и второ разсъждаваш много глупаво. Дотрябвало ти е да ставаш добра! Само ще си затрудняваш живота. По-добре е на този свят да си лош и жесток, грозен и страшен, така че всичко живо да се плаши от теб. Както се плашат от мен! Аз бих те изял като едно нищо, само че скоро съм обядвал, така че си ми почти напълно съвсем безразлична. Хайде, тръгвай си, преди да съм променил решението!

-Ако искам, ще тръгна! Да не е твое морето ! – казало Лилито.

-Тръгвай си, ти казвам! – повторила застрашително рибата.

-Е пък няма да тръгна! – тропнало с краче Лилито.- Но аз все пак ще си потърся бисерчето.

-Тогава аз пък ще си тръгна.- казала рибата.- Сбогом с удивителна!
И отплувала нанякъде.

-Сбогом! – извикало след нея Лилито.- Но аз все пак ще си търся бисерчето!

-Твоя си работа! – дочул се отдалеч скърцащият глас.- Не ми се говори с глупави деца. Ц-х-ц-р-щ!

И Лилито продължило пътя си по морското дъно. А над него зазвучала нежна песничка, от тези, които нямат край – тъкмо мислиш, че са свършили и те пак почват отначало:

Свети във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по-добри.
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че
Свети във морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по-добри…

А картината долу всеки миг се меняла и ето че водата се изпълнила с безброй прозрачни медузки. Сякаш били спуснати парашутисти някъде отвисоко – синкави и розови, те плавали около Лили и пеели:

-Ний сме медузките, ний сме медузките-
вижте ни как си надуваме бузките,
ха-ха-ха !
И смехът им бил не от три ха , а най-малко от триста, защото те били най-малко толкоз на брой. И в този миг отнейде бавно-бавно доплавала, десет пъти по-голяма, майка им.

-Харесват ли ти децата ми? – запитала с дебел, но нежен глас тя.
-Да-казало Лилито.- Като че ли са от найлон.
-Такива сме ние-прозрачни, нищо не можем да скрием от никого. Но и ти много ни харесваш-казала нежно голямата медуза.-Като те гледам, ти си едно чудесно момиченце, едно превкус….искам да кажа, прекрасно момиченце, великолепно момиченце! И защо си дошло тука?
-Търся едно бисерче, което… -казало Лилито, но не могло да довърши.
-Чудесна идея, прекрасна идея, великолап…пардон, великолепна идея!- възкликнала радостно медузата, преди дори да го чуе докрай.-Позволи ми да ти стисна ръката!
-Как ще го направиш, като нямаш ръце – учудило се Лилито.
-Те са под абажура ми-казала нежно медузата.-Разреши ми да се разперя над теб.
-Щом толкова искаш-съгласило се Лилито.
-Как да не искам….-казала медузата, разперила се над него и –хоп!-покрила го с огромната си прозрачна палатка, като не преставала да говори нежно:-….Как да не искам, когато мойте медузки са гладнички ! Деца, идвайте насам! Сега ще я изсмучем и ще й изплюем костюмчето…..- но изведнъж заговорила малко по-иначе:-Ей, ей, какво правиш?
-Стрелям, не виждаш ли?-чуло се гласчето на Лилито изпод прозрачната палатка.- Защото освен костюмче, аз имам и едно чудесно, прекрасно, великолепно харпунче с четири стрелички!
И то простреляло на още три места лакомата медуза и се измъкнало живо и здраво под нея.
-E, сега какво ми направи!-жално заговорила медузата.-Цяла ме надупчи! Сега как ще се закърпя?Какви времена!Искаш да стиснеш някому ръката, а той….
-Да, да, искала, чух те аз!-казало Лилито.- Хайде, събирай си децата и си пътувайте!
-Деца, да си пътуваме! Няма справедливост на тоя свят!-казала плачливо медузата и абажурчетата отплавали нанякъде

-Ний сме медузките, ний сме медузките,
но где ни изчезнаха днеска закуските
ой-ой-ой!
И хленчът им бил не от три, а от триста “ой”-вече обяснихме защо.
А Лилито си тръгнало по дъното и ето че се чул глас:
-Добре се защити, но може би искаш да ми кажеш нещо,
х-р-р-ц-п-щ-р-ц?
Всеки може да се досети чий бил този глас-да, грозният, страшният, безмилостният Хрили, ужаса на океана, не бил си отишъл, а се навъртал наоколо и бил видял цялата случка с медузата.
-Какво да ти кажа?-запитало Лилито.
-Ами нещо за света. Морския, разбира се-казал насмешливо Хрили.-Продължаваме ли да търсим бисерчета?
-Продължаваме!-отвърнало упорито Лилито.
Е, твоя работа!-казал пак Хрили.-Сбогом, този път с две удивителни!!
И пак изчезнал сред скалите и водораслите.
А Лилито с харпунчето в ръка продължило пътя си.
И ето че, като стигнало до една валчеста плоча, решило да стъпне на нея, за да огледа по-добре морското дъно.И какво станало? Станало това, че както стояло върху нея и се оглеждало с длан над очите, плочата под краката му бавно се раздвоила и издала сънен глас:
-Здравей, Мими! Чух, че така се казваш.
-Не Мими, а Лили!-казало Лилито, като скочило на пясъка.
-А, да!-поправила се мидата. Защото плочата не била плоча, а огромна мида, която сега, говорейки, се отваряла и затваряла:-Но всъщност това няма никакво значение.-казала тя.-Не бива да се откъсвам от своето занимание.
-А какво ти е заниманието?-запитало Лилито. То мислело, че мидите си седят на дъното и с нищо не се занимават.
-Явно е, че си чужденка, щом не го знаеш. Погледни ме само! – казала мидата.
Тя се отворила широко и запяла:

-Ах, колко съм съннна и страннно богата,
как в седефа ми чуден се прелива дъгата.
И как пия наслада, ах, щом нещо попада
В душата ми нежна и я кара да страда.

-Много си особена! Казваш “наслада”, хем “душата ми страда”! Как може? – учудило се Лилито.
-Много просто, мило Вили…..казала мидата.
-Не Вили, а Лили!-поправило я пак Лилито.
-Да, Лили! Но няма значение-казала мидата.-Въпросът е в това, че за мен е голяма щастие да бъда нещастна и когато нещо попаднало в мен отвън, ме накара да страдам, аз се радвам!-И продължила, пеейки:

-Защото тъй бива при случки такива,
че потайната болка във седеф се обвива
и в миг заблестява със хубост такава,
която човекът удивен назовава
със името “бисер”…

Тя не могла да довърши обяснението си, защото Лилито, като чуло думата “бисер” , от радост я прекъснало малко невъзпитано:
-Значи ти си бисерна мида?
-А ти какво си мислиш!-казала мидата.-Тъкмо сега имам едно готово бисерче.
-Ама вълшебно?
-Моите бисери са всички вълшебни-казало гордо мидата.-Влез и си го вземи!
-Благодаря ти предварително!-казало Лилито.
Но когато скочило в разстворената мида, отнейде се дочул познатият скърцащ глас:
-Ц-щ-к-х-р-ц, малко бързаме д благодарностите. Ако бях на твое място, драга Лили….
Разбира се, това бил пак Хрили с ужасните челюсти. Въпреки заканата си, той и сега не се бил отдалечил от Лилито.
-Какво би направил, ако беше на моето място?-запитало го то, без да вижда, че похлупакът на мидата вече се спускал над него.
-Ами ако бях на твоето място, не бих останал на мястото си-отговорил Хрили,-а веднага бих се изместил или…по-бързо!….какво чакаш!…бих използвал харпунчето си!
Лилито веднага разбрало съвета му и подпряло с харпунчето си похлупака на мидата, така че тя си останала разтворена.
-Сега как се чувстваш?-запитало я то, като изскочило навън.
-Уе!-издала тъжен звук мидата. Искала да каже “ зле”, но харпунчето й пречело да говори.
-“Уе” ще си, то се знае!-казало Лилито.-И пада ти се, защото ти не си никаква бисерна мида, а си най-обикновена лакомница. Стой си така и да видим дали и това няма значение!
-“Уа, защото уой ти помогна!-казала мидата.Искала да каже: “Да, защото той ти помогна”.
-Това е вярно-признало Лилито, като се обърнало към грозната риба.-Благодаря ти, Хрили!
-Само не си въобразявай, че съм го направил заради теб!-казал Хрили-Аз просто защото съм ужасно лош и исках да видя как тя ще си остане с разчекната уста. Аз съм най-злобната и свирепа от дълбоководните риби, ц-х-р-ш-к-х! Махай се от пътя ми, докато не съм те…..
-Аз не ти стоя на пътя, а ти вървиш след мен!-казало Лилито.
-За риба глаголът е “плаваш” или “плуваш”, а не “вървиш”!-казал Хрили.-Как ви учат да говорите? И може би си представяш, че плавам или плувам след теб нарочно? Сбогом тогава и този път с три удивителни!!!
И си тръгнал.
-Почакай-извикало след него Лилито.
Но Хрили само замахнал отрицателно с бодливия си плавник и изчезнал. А Лилито си тръгнало като оставила мидата разтворена да говори нещо на езика “уа”, “уа”.
И изведнъж насреща му размятал гъвкавата си мантия голям плосък калкан.
-Ти ли си Лиляна Трифонова-казал любезно той,-тази която търсела вълшебен бисер?
-Да!-зарадвало се Лилито.-Знаеш ли къде е ?
Не-отговорил калканът.-Но ако искаш , можем да си поиграем на жмичка.
-Нямам време и после ти си голям за такива игри!-казало Лилито.
-Какво като съм голям?-възразил калканът. И продължил:

Ний, калканите, имаме
Много странна привичка:
дори и пораснали,
да играем на жмичка.
Такъв пъстър и плосък
Като детско хвърчило,
Кое рибе оченце
ме би различило,
ако легна на дъното
и с цвета му се слея?
Ей я рибката! Аз съм
Съвсем близко до нея.
Ето вече носа ми
С опашле гъделичка…
Хам!…Чудесна игра е
Играта на жмичка!

-Значи и ти си лош!-натъжило се Лилито.
-Такъв е животът!-казал калканът, размахал мантията си и се приготвил да скочи врху него.О, ужас! Лилито било вече без харпунче и нямало с какво да се защити. Още миг и…Но в този именно миг над калкана се появили осем огромни хобота, които се заплитали и разплитали във водата.
-Няма да пипаш детето! То е мое приятелче!-избоботил октоподът, защото тези хоботи били пипалата на един грамаден октопод, всеки го е разбрал , вярваме.-Няма да пипаш детето!
Знае се, че октоподът е по – силен от калкана, и калканът моментално се заровил в пясъка и станал невидим. А октоподът казал на Лилито:
-Ела ми, малката!
Ако бил казал “Ела , малката”, Лилито навярно щяло да го послуша, но това “ела ми” било много подозрително и то Лилито се загледало в тях, защото те наистина били много красиви, само че …….чакайте, чакайте, какво ставало?….Клончетата така бързо растели и се сплитали, че докато се радвало на красотата им, Лилито неусетно се оказало пленено в гъстата им гора.
-Но как да изляза сега?-попитало разтревожено то.
-А, виж, това не знаем-отговорили гласчетата.-
По тези въпроси ний не се питаме,
Ний само растем и само се сплитаме.

-Но вие тогава сте по-лоши от калкана и от октопода! А изглеждате така красиви и симпатични!-казало със сълзи в гласа Лилито.-Пуснете ме, моля ви се!
-Какво е лошо и какво – добро?-говорели коралите, като все по-гъсто се сплитали около момиченцето; то вече едва се виждало зад красивите им синьорозови решетки.-Ние знаем само, че трябва да растем и да се сплитаме!

Тези думи-симпатия и антипатия-
Означават за нас непознати понятия.

Така говорели коралите и Лилито, като разбрало, че е безсмислено да ги моли, се опитало да разчупи клетката им. Дърпало, дърпало, но напразно! И отчаяно седнало на пясъка, и за първи път заплакало.
-Водата е достатъчно солена и без твоите сълзи! К-ч-х-х-р-ц-ш! – чул се гласът на Хрили.-Случайно минавах оттук и виждам, че пак си изпаднала в беда. Не , че това ме интересува много, тъй като ти си ми съвсем напълно безразлична и в тебе няма нищо за ядене, но исках да ти кажа, че ако се уловиш за десния ми плавник….улови ли се?
-Да-казало Лилито.Било престанало да плаче още щом го чуло.
-Добре тогава!-казал Хрили-Сега наляво!…..Сега надясно!
И грозният, ужасният Хрили, наречен още Ужаса на океана, с гъвкави движения помогнал на Лилито да се измъкне от затвора на коралите през един проход, който само той можел да открие.
Не било лесно и задъхани, двамата се спрели да си починат.
-Близко до кое?-запитало Лилито.
-До бисерчето ти, до кое!-казал Хрили-За което беше тръгнала.
-Ама значи го има!-зарадвало се Лилито.-И знаеш ли къде е?
-Хе!-казал само Хрили, като дал с плавниците си бавен заден ход.
-А защо не ми каза досега? – учудило се Лилито.-И защо викаше, че го нямало?
-Исках да те изненадам-казал Хрили-Да вървим! Скачай на гърба ми!
Лилито го яхнало и двамата поели. А над тях се носела познатата ни песничка:

Има в морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по–добри
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че….

И колко всичко било красиво! Сега-понеже били двама-в морето сякаш вече нямало страшни животни. Сребърни стада от малки рибки бързо се появявали, блясвали, когато сменяли посоката си и изчезвали.Бавно-бавно като презокеански параход с безброй кръгли прозорчета проплавала край тях огромна есетра….
Но Лилито забелязало, че Хрили започнал да се задъхва.
-Какво ти е ?-запитало го то.
-Ами това ми е-казал Хрили,-че не мога да издържам дълго на такава дълбочина.
-Да се качим по-нагоре тогава?-презложило Лилито.
-Не ме разскърцвай!-казал Хрили /на шега казал “не ме разскърцвай вместо “не ме разсмивай”, но всъщност на него самият никак не му било до шеги./ и продължил:-Аз съм дълбоководна риба, нали ти казах. Тук за теб може да е дълбоко, но за мен е плитко. Ще ти призная, че заради тебе-но само от любопитство, защото инак си ми съвсем безразлична-изплувах толкова нагоре. Чух те още в началото, като дишаше в слушалката.Много чисто дишане имаш.
-Не говори за дишане-казало Лилито, -защото някой ще пита как дишам тук под водата.
-Х-п-х-х-ц-ч!-изскърцал презрително Хрили.-Това ще е някой, който не разбира от приказки. Исках да ти кажа, че тази дълбочина ми е горната граница. Ако се изскача по-нагоре, ще се пукна като балонче и от мен ще остане само една гласпапирна кожичка. Виж ме как вече съм се подул, иначе не съм чак толкова грозен.
-Ти изобщо не си грозен, Хрили-казало Лилито.
-Не ти вярвам-измърморил Хрили и поруменял-Но не е лошо да ми го повтаряш от време на време.
И Лилито му повторило:
-Ти никак не си грозен , Хрили.
Но както си говорели така приятелски, изведнъж…
-Време е момиченце!-чул се глас-И какъв е този шаран?
Кой бил казал тези думи? Нашият стар познат, Набръчканият човек със слушалката, който се бил гмурнал с главата надолу в приказното море, където плували Хрили и Лили. /Май бяхме забравили за него, а/
-Шаран сте вие!-казал обиден Хрили.
-Това е Хрили. Никой няма право да го обижда! Той ме спаси от коралите!-разсърдило се Лилито.
-Дребна работа!-казал скромно Хрили, като отново се зачервил. И все пак добавил: И от мидата.
-Да, и от мидата!-потвърдило Лилито.-Той е мой приятел!
-Макар че аз трудно се сприятелявам!-казал Хрили-.Но защо се дошли да я викате, ако можем да знаем?
-Защото бързам!-казал Набръчканият човек.-Трябва да телефонирам във връзка с едни фаянсови плочки модел “морско дъно”. Строя си вила и се налага да ги намеря, понеже
мойта мечта е, щом гости поканя,
да могат да видят една хубава баня!
-И затова сте дошли в приказката ни ? –погледнал го изпитателно Хрили.
-Да-казал Набръчканият човек.
-А защо тогава ми свети фенерчето, х-р-ц-ч?-запитал насмешливо Хрили. И наистина червеното фенерче на израстъка пред муцуната му се било запалило.
-Че отде да знам защо!-учудил се Набръчканият човек.
-Щом не знаете, аз ще ви го кажа-казал Хрили.-Защото това не е фенерче за украса и на без това красивата ми физиономия, а моят сигнализатор за разпознаване на лъжите. Вие сте дошли тук не заради плочките, а защото сте си спомнили за миг времето, когато сте носили това костюмче!
Набръчканият човек се погледнал-забравихме да кажем, че той сега бил по къси панталонки и казал тихо:
-Признавам си, така е. Спомних си за летните ваканции и за това как тогава морското дъно ми се виждаше едно такова чудесно, каквито никакви плочки не могат да наподобят. Аз тогава носех очила, от много четене, и се къпех с тях. И веднъж, в последния ден на лятната ваканция, когато се къпех, очилата ми се изхлузиха във водата и оттогава дъното ми се вижда сиво и некрасиво. Не сте ли ги виждали тук някъде ?
-Вълните отдавна са ги превърнали в песъчинки-казал Хрили.-Крайно съжаляваме.
Но понеже очите на Набръчканият човек станали тъжни, на Лилито му домъчняло за него.
-Обаче, ако дойдете с нас-казало то-ще намерим и за вас едно бисерче и с него ще виждате морето пъстро като преди. Нали, Хрили?-И без да чака отговор, хванало Набръчкания човек за ръката.-Ще дойдете ли?
-Да, да!-съгласил се веднага Набръчканият човек.
-Ставаше дума за едно единствено бисерче-изскърцал недоволен Хрили.-И щяхме да го търсим двама!
-Но той ще остане сам!-помолило го тихо Лилито.
-А така пък няма да останем сами!-измърморил Хрили.-Но това ми е почти напълно съвсем безразлично. Хайде да вървим! Иначе тоя ще настоява да се връщаш.
И сега продължили търсенето трима: Лилито, яхнало Хрили , и Набръчканият човек зад тях и отново зазвучала песничката:
Има във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по–добри…
Пътували, пътували и наоколо им се виели дългите панделки на водораслите; тук таме сред тях се мяркали едни морски животинчета с дълги муцунки и извити шии , изправени и съвсем неподвижни-само гръбните им перчици бързо-бързо трепкали, пррр, като малки ветрилца. Те говорели:

-Външно сме прилични
много на коне,
но дали коне сме?
Ние мислим-не
Не, не сме прилични
Толкова на тях,
Колкото на фигурки
От подводен шах.
Ах, какво сме ние?…
-Вие сте морски кончета!-извикало Лилито.-Аз съм ви виждала в аквариума!
И животинчетата се зарадвали:
-Ний сме кончета морски.
Благодарности, Лили!
Сега всяко ще може
Свойто име да цвили!
Иииии!

И тримата продължили пътя си.

-Приятно ти е , нали?-запитал Хрили.
-Да-казало Лилито.-Но ние сме тръгнали за бисерчета. Ти знаеш ли наистина къде са!
-Съмняваш ли се?-казал Хрили.-Аз съм ги скрил не едно тайно място, как няма да зная! Още малко търпение!
-Аз не мога повече. Хайде да се изкачваме-обадил се зад тях Набръчканият човек, като погледнал ръчния си часовник /той не пропускал вода/-Имам да водя и друг телефонен разговор. Във връзка с наградата, която очаквам да ми дадат, защото
мечтая да бъда признат, отличен
и с педя по-горе от всички край мен!
-Ние говорим за бездъннни дълбочини, а той-за педи! Х-р-ц-ч!-изскърцал Хрили.-А нещо да си спомняте как на времето си правехте с едно приятелче сбирки за училище и как намерихте едно охлювче, каквото той нямаше, и как, като видяхте, че на него му се доплака, изпуснахте охлювчето си във водата? Май, нарочно го направихте, а?
-Да, май нарочно-спомнил си Набръчканият човек.-Но възможно ли е да съм имал толкова добро сърце? Бих искал да го намеря това охлювче и да го попитам все пак….
-Охлювчетата тук са 7364 милиарда-казал Хрили.-Върнете си се горе и се обадете от някой друг телефон.
-Но бисерчето ви, като го намерим, ще ви направи, какъвто сте бил тогава!-намесило се пак Лилито.-Нали, Хрили?
-Щом ти казваш!-въздъхнал Хрили.
-Тогава да го потърсим още малко!-казал Набръчканият човек.
И тримата се впуснали отново на път.
Ето че се появили няколко рака. Те марширували и смешно пеели:

-Ний сме безстрашните
рицари раци,
с брони и шлемове
и с дълги мустаци!
Никъде няма
Подобен парад!
Строй се по двама!
Ходом назад!
Само щом зърнат ни
Страшните щипки,
Махат ни с перчици
Игривите рибки!
Знаят, че рака
Войник е сърцат!
Смело в атака!
Ходом назад!

-Гледай, отдават ти чест!-казал Хрили.
-На мен ли?-зарадвало се Лилито.
-Да, защото си много храбра!-казал Хрили.
Лилито отговорило на рачешкия поздрав и тримата продължили пътя си.
Пътували, пътували и морското дъно ставало все по-красиво, но те били тръгнали да търсят вълшебните бисерчета а не да се наслаждават на разни красоти.
Тук бисерчета-там бисерчета….
-Нарочно ги скрих така дълбоко от себе си и сега не мога сам да ги намеря!-казал печално Хрили.-Но още малко търпение!
-Нямам вече нито капка! Хайде, малката, да се връщаме-обадил се наново Набръчканият човек.-Третият ми телефонен разговор съвсем не може да се отлага. Трябва да се обадя на…..
-Знаем на кого!-изскърцал Хрили.
Двамата-Хрили и Набръчканият човек-се спогледнали и млъкнали.
-Защо замълчахне?-запитало ги Лилито.
-Господинът си спомня нещо!-казал Хрили.
-Да-признал, Набръчканият човек,-спомням си, че когато бях малък, написах с клечка на морския пясък едно име, но пяната го лизна и отнесе в морето. Сега съм го забравил това име и си мисля дали ще го намеря тук, в дълбокото и чистото.
-Ако обещаете да ни дадете още време…..-започнал Хрили.
-Обещавам!-избързал да каже Набръчканият човек….тогава ще ви съобщя-продължил Хрили,-че едва ли ще го намерите. Морето пази в паметта си тези имена, но след известен срок ги забравя и то. Все нови и нови постъпват, нали разбирате, х-р-ц-ч-х-щ!
-Но бисерчето ще му помогне да си спомни, нали, Хрили?-казало и този път Лилито
-Не ми се вярва-поклатил глава Набръчкания човек-

За чудо такова е навярно потребно
Бисерче много, ама много вълшебно!

Лилито се обърнало към Хрили, но и той само поклатил тъжно глава.
-Тогава ще му дам и моето бисерче! С две може!-казало решително Лилито. Толкова му било станало жал за Набръчканият човек, макар и да не разбирало защо му е дотрябвало някакво си име.
-Ама и ти си една лоша, една лоша, втора като тебе няма!-въздъхнал Хрили.-Още малко и ще почнеш да питаш какво ще стане с мидата и с медузата.
-Да-признало си Лилито-Какво ще стане?
-Ами ще се върнем и ще им окажем първа помощ-казал подигравателно Хрили.-Не ме ядосвай, че ще те зачеркна окончателно от списъка на лошите!-Но все пак се съгласил:-Добре, нека се мъкне след нас! Ще видиш, момичето ми, като пораснеш какви номера ще ти правят такива като него.
И тримата пак поели към бисерчетата.
Бисерчета тук-бисерчета там. Никъде ги нямало.
-Тук наблизо бяха-говорел Хрили.-Много добре си спомням. Още мъничко и ще ти намерим! Бъдете спокойни! Такива вълшебни бисери не са се виждали никъде по света.
Но Набръчканият човек бил загубил надежда и спрял окончателно.
-Хайде, малката!-заявил той.-Срокът изтече! Изкачваме се!
Уж бил по къси панталонки, но започнал да говори както преди, когато стоял пред кабината. А и Лилито било вече почти съгласно да се връща.
-И без това трябва да се разделим-казало то на Хрили.-Така е в приказката. Аз нали й чух края! Утре ще ги потърсим пак!
-Само още мъничко!-настоявал Хрили.-Такива чудесни вълшебни бисерчета! Много добре си ги спомням! Бяха от един арабски кореб, пълен с хиляди и една нощи, който потъна тук наблизо. Имаше цял сандък!….
Но Лилито не го слушало. То гледало смаяно фенерчето пред носа му, което се било запалило много по-ярко от първия път и заливало всичко наоколо с червена светлина.
-Хрили!-казало Лилито.Устничките му треперели.
-Ау!-калзал Ужаса на океана и си захапал плавника от смущение.-Значи съм забравил да го изключа!
-Значи ти през цялото време си ме лъгал!-извикало Лилито. Било готово да заплаче.-Значи наистина няма никакви бисерчета, които правят хората по-добри? И приказките лъжат? Така ли е, казвай, така ли е?
Стришният Хрили навел глава. Всичките му бодливи и наперени плавници клюмнали. Морето наистина било загубило красотата си и дори било станало ужасно сиво.
Лилито тропнало с краче:
-А защо ме лъга? Защо ме лъга ?
Чул се звън.
-Хайде! Остави го, той и мен излъга! – казал Набръчканият човек. Той също бил доста тъжен, но все пак се отправил към кабината.
Ето го, вече бил влязъл в нея и през стъклата й правел знаци на Лилито да тръгва с него. Но Лилито само повтаряло:
-Защо ме излъга? Аз мислех, че сме станали приятели!
И Хрили изведнъж почервенял целият. По-силно от всеки друг път. Фенерчето му отдавна било угаснало, но той самият сякаш се бил запалил отвътре.
-Ами защото станахме приятели, затова ! Защото не е вярно, че си ми съвсем напълно безразлична! Ти си ми даже много съсразлична!-хлипал той-И исках да останеш по-дълго при мене! Да бъдем заедно ! Затова !
Той целият се тресял от плач. Виждал ли е някой как плачат рибите ? Много е тъжно. Лилито го галело, макар че и неговите очи били пълни със сълзи.
-Недей да плачеш, Хрили, моля ти се!-говорело то.-Водата ще стане по-солена!
Мъчело се да го разсмее с неговата шега, но Хрили продължавал да се тресе.
-Аз пак ще дойда-казало му Лилито.-Ще видиш!
Но той не можел да се успокои:
-Обещания! При следващата приказка ще ме забравиш! Х-ц-ч-ш-х!
-Сигурно имаш и други приятели!-утешавало го Лилито.
-Нямам! – казал през хълцане Хрили.-Останали сме толкова малко екзофталмуси! Съвсем сме на изчезване! А знаеш ли тук какво е ? Защо му викат, мислиш “светът на мълчанието” И всички се ядат, нали видя? А в най-дълбокото, където аз живея, е още по-лошо. Там няма дори смешни раци и кончета ! Защо, мислиш , се правя на такъв страшен и на Ужас на океана ! А сега, като си отидеш…Човек не може без приятели, нали ?
-“Човек”! – упрекнало го Лилито.-Чуваш ли се какво говориш! Недей плака! Иначе вместо Хрили, ще ти викам Хлипи!
-Няма кога да ми викаш, ние се разделяме!-изхлипал още по-силно Хрили.-Х-ц-ч-ш-к-ч-щ-х-к!
-Ама няма как! – казало Лилито.-Сам виждаш! Ела, да ме придружиш малко!
-И това не мога!-изхълцал Хрили и отново се разревал.-Нали ти казах, ние сме свикнали на по-високо налягане и в по-горните пластове-е-е .А ти си едно повърхностно момиче! На ти сега римички!

Лили и Хрили
Нейде се скрили.
Но станало тъй, че
ги разделили!

-Аз пак ще дойда! -могло да каже само Лилито.-Сбогом! Сбогом , Хрили, миличък!
-Сбогом – казал Хрили без всякакви удивителни, като си бършел муцуната с плавник.-Не ми обръщай внимание! Ц-х-ш-х-к-х! Ние , рибите, сме от студенокръвните животни.
И Лилито влязло в телефонната кабина при Набръчкания човек и затворило стъклената врата зад себе си.
И кабината потеглила нагоре, оставяйки бодливия Хрили сам в студеното и дълбокото.
Но както се изкачвали /и панталонките на Набръчкания човек се удължавали, и вече се чувал шумът на плажа и крясъкът на чайките/, изведнъж…..
-Този глупчо! Какво прави?!-прошепнал Набръчканият човек, загледан надолу.
-Изпраща ни! – казало през сълзи Лилито.
-Но той е луд.-Екзофталмусите не могат….
И в този миг се чуло пукване. Едно единствено и леко, но все пак съвсем ясно “пук”.
-Какво пукна?-казало Лилито.
-Пукнало ли?-заговорил прекалено весело набръчканият човек.-Кога? Така ти се е счуло, момиченцето ми!
-Не ми се е счуло-казало Лилито.-И преди, като слушах края пак пукна!
-Може би е била някаква автомобилна гума горе на шосето-предположил Набръчканият човек. Говорел бързо и високо.-Аз нищо не чух.Честна дума! Тъпанчетата ти, може би от налягането…
Но това последното не трябвало да казва.
Плачът на Лилито се издигнал и заглушил гласа му:
-Пукнал се е ! Хрили се е пукнал ! Тръгнал е след мене и се е пукнал!
И в този момент нейде отдолу се заизкачвал бисерен наниз от мехурчета. Малки и големи, те блестели и пречупвали във всички цветове на дъгата слънчевата светлина, която идела от повърхността, издигали се заедно с телефонната кабинка, сякаш я придружавали. Колко били красиви!
Набръчканият човек протягал през стъклата ръце към тях.
-Бисерчетата! О, колко ясно виждам света! – викал той – Колко ми се иска да правя добрини! И колко чист се усещам!
Той ръкомахал и пълнел джобовете си с бисерни мехурчета. Но Лилито мълчало и само раменцата му подскачали. То, както всички деца, било всъщност много добро и нямало нужда от вълшебни бисери,за да го обича майка му.
А кабината продължавала да се изкачва безшумно нагоре и ето, достигнала повърхността, заклатила се и застанала на старото си място. Вече не била никаква подводна камера, а обикновена телефонна кабина. Дори с разни грозни драсканици по ламарината….Помните ли картинката ? Най-отзад е морето с чайките, пред него плажът с пъстрите чадъри, а най-отпред кабината с Набръчканият човек и Лилито /то вече било отново с харпунчето си, защото всичко под водата било само магнитофонна приказка, нали, и тя била свършила вече./ Само че сега пред вратата на кабината се била наредила цяла опашка от хора, които чакали да говорят по телефона. Но двамата не им обръщали внимание. Лилито продължавало да плаче, а Набръчканият човек го утешавал:
-Хайде сега, ще ревем!-говорел той. Бил закачил слушалката и му бършел очичките с кърпата си.-Първо, това беше само приказка и второ, сигурно е било от записа. Така пука, нали знаеш, дето е залепена лентата…..Жив и здрав е и те чака долу !
И Лицето на Лилито почнало да просветва. Но то още не било убедено.
-Ето, слушай!-казал тогава Набръчканият човек и за ужас на опашката откачил пак слушалката и пуснал нова стотинка в автомата. Набрал номера, който му казало Лилито , и от слушалката се разнесъл познатият скърцащ глас:
-Х-р-ц-ш-ч-р-х! Говори Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. За всички деца и хора с добри сърца-само Хрили!
Драги слушагелчета и слушатели, чуйте приказката за вълшебното бисерче. “Веднъж едно малко момиченце си играело на пясъка, там, където морето е тънко.
Лилито подскочило от радост: ура ! Хрили, Ужаса на океана , бил жив и здрав ! А набръчканият човек го гледал как подскача и си мислел:

Ах, колко чисто , прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко”!
И е нежно и сладко,
Че макар и за кратко
-и дори
да ни пречи
за това
възрастта, нали?
По –добри
И сърдечни,
Да, едва,
Но сме станали!..
Така си мислел Набръчканият човек. Но не му било съвсем весело. Дори бил станал с една бръчица по-набръчкан отпреди.

Валери Петров