Архив за юли, 2013


Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла. Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея-жълтият плаж с чадърите, а най-отзад-синьото море и белите чайки над него.
И ето че отнейде се появил Набръчканият човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави-застанал пред кабината и зачакал.
Минала минута, минали две. Набръчканият човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината казал:
-Хайде , малката, приключвай ! Вече десет минути говориш !
-Ама аз не говоря-казало Лилито.
-Как не говориш!-учудил се Набръчканият човек.-А какво правиш ?
-Слушам приказка-отговорило Лилито.
-Какво-о-о?-казал Набръчканият човек.Той не бил чувал, че има един телефонен номер, от който разказват за децата всеки ден по една нова приказка, и сега, за да не се види усмивката му, нарочно се намръщил и казал:-Хайде, хайде, ще й чуеш края друг път, от вашия телефон !
-Ама тя сега почва!-казало Лилито. – И съм си пуснала стотинката !
-И искаш да я чуеш цялата , така ли ?-погледнал го Набръчканият човек.
-Така!-отговорило Лилито.-Тя е толкова интересна!
-Откъде пък знаеш?-попитал Набръчканият човек.
-Защото й чух края-казало Лилито.
-И за какво се разказва?-запитал Набръчканият човек.
-За едно момиченце, което слязло в дълбокото-казало Лилито.-И то се казва Лили като мен.
-Брей!-престорил се на учуден Набръчканият човек.-А можеш ли да се гмуркаш?
-Мога.Обаче само където морето е тънко-признало Лилито.-Защото мама…….
-Дето морето е какво?-прекъснал го Набръчканият човек.
-Тънко – повторило Лилито. – Дето вълничките….

То продължило да обяснява, но Набръчканият човек не го чувал, защото в главата му се вавъртели едни особени мисли. / Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение/. И ето какви били думите му:

Ах, колко чисто, прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко” !
Като шум в раковина
Тази дума невинна,
Уж на смях
И уж нежно
Казва ясно
-на нас, нали?-
че сме, ах,
безнадеждно
и ужасно
пораснали!

И като свършил да мисли тези неща /които, разбира се, не са за деца/, Набръчканият човек казал:
-Добре, изслушай си приказката ! Само дано не е дълга-имам цели три разговора да водя, за твое сведение.
Лилито много се зарадвало.
-Благодаря!-казало то, но тъкмо да затвори вратата на телефонната кабина, Набръчканият човек прибавил:
-Я чакай да чуя малко и аз, толкоз ли е интересна.
Лилито му подало слушалката и той я прилепил към ухото си.
И изведнъж станало чудо! Кабината потънала надолу като асансьор, а Набръчканият човек със слушалката в ръка останал нейде горе. Изчезнали шумът на плажа и крясъкът на чайките – станало невероятно тихо, защото телефонната кабина се била превърнала в подводна камера за изследване на морското дъно и вече отвсякъде я обграждала синьозелена вода, в която плували най-различни по вид и цвят същества. Кабината слизала все по-надълбоко, докато най-сетне нещо звъннало в нея, тя се заклатила, спряла неподвижна и Лилито преспокойно излязло навън с харпунчето си в ръка.
Колко било красиво всичко! Една по-чудна от друга се редували хубостите наоколо. Странни морски животни, прилични на хризантеми, шавали с прозрачни пипала; кафяви и зелени водорасли вълнували приказни пасбища, сред които се стрелкали шарено набраздени рибки. Лилито гледало наляво, гледало надясно, въртяло се омаяно на всички страни, но колкото и да се въртяло…Едно ужасно същество, което се било появило иззад скалите и сега плувало зад него, все се изхитрявало да остане откъм гърба му, тъй че Лилито продължавало пътя, без да подозира опасността.
А какво било това ужасно същество?
Риба, то се знае, но невероятно грозна, кръгла като балон и все пак цялата ъглеста и бодлива, с опулени въртящи се очи и зъбата долна челюст, издадена като на куче от породата боксер. Освен това от тъпата й муцуна се извивал напред дълъг израстък, приличен на въдица, на който се люлеело червено електрическо фенерче.
Най-сетне , като се уморила да разглежда гостенката, страшната риба издала скърцащ звук, който почти не може да се изпише с букви:

-Х-р-р-р-ц-ч-ш-х-х-щ !..Ще те изям!

Лилито подскочило и насочило харпунчето си към нея.

-Ч-к-щ-х-рц! Уплаши ли се?-изскърцала страшната риба.

-Не! – казало Лилито, макар че доста се било уплашило. – Защо скърцаш така?

-Това не е скърцане -изскърцала рибата – Това е моят смях. Ако река истински да скръцна със зъби….Аз съм Ужаса на океана ! Няма по-грозна и страшна риба от мен !
И тя запяла с ужасен глас:

-Аз съм страшният Хрили
с ужасните челюсти,
тъй че ти не разчитай
на своите прелести!
Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях,
Всички живо тук долу си умира от страх,
Х-р-р-ц!
Аз нямам приятелки
И нямам приятели
И каквито съм имал,
От мен са патили.
Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете,
Във очите на Хрили твойта смърт се чете,
Х-р-р-ц!

Песента на рибата била много страшна, но въпреки това Лилито само запитало:
-Значи се казваш Хрили ?
-Да, защо?-запитала страшната риба изненадана, тъй като си мислела, че го е уплашила.
-Защото аз пък се казвам Лили-обяснило Лилито.
-Е, и какво от това?-казала рибата.
-Става римичка-засмяло се Лилито.-
Лили и Хрили
Нейде се скрили!

-Глупости! – казала рибата – Никаква римичка не става, защото истинското ми име е “Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери” от семейството на дълбоководните риби.
-А моето е Лиляна Трифонова Георгиева – казало Лилито – От семейството на мама и татко.
-Знам – изскърцала рибата. – И защо се забави?
-Един чичко горе….- започнало Лилито, но рибата го прекъснала:
-Чух го. И какво всъщност търсиш тук, в дълбокото ? Дълбоко за теб, искам да кажа. А ? Какво търсиш ?
-Вълшебното бисерче – казало Лилито.
-Какво бисерче?-запитала рибата.
-Това, дето на който го намерел сърцето му ставало добро-казало Лилито.
-“Дето на който го намерел” ! Така ли се говори ? – изскърцала рибата-Само за това изречение заслужаваш да те изям. И къде си чула за такова бисерче ?-запитала рибата.
-В една приказка пишеше – казало Лилито.
-Приказки! Какво ли няма в тях! –изскърцала рибата.- И защо ти е дотрябвало това бисерче ?
– Защото мама, като направя пакост, все казва:”А бе, Лиле, кога ще станеш добро дете.?” – обяснило Лилито.
Рибата го изгледала внимателно от всички страни.
-Това, че си лоша , е хубаво. Но да не би да искаш да кажеш, че желаеш да станеш добра?-казала тя.
-Да – признало Лилито.- А пък не мога. Все се мъча, но…
-Не ме разсмивай!-казала рибата и скръцнала със зъби – Ц-щ-к-х-р-х-ц! Първо, това са измислици, защото такива бисери няма, и второ разсъждаваш много глупаво. Дотрябвало ти е да ставаш добра! Само ще си затрудняваш живота. По-добре е на този свят да си лош и жесток, грозен и страшен, така че всичко живо да се плаши от теб. Както се плашат от мен! Аз бих те изял като едно нищо, само че скоро съм обядвал, така че си ми почти напълно съвсем безразлична. Хайде, тръгвай си, преди да съм променил решението!

-Ако искам, ще тръгна! Да не е твое морето ! – казало Лилито.

-Тръгвай си, ти казвам! – повторила застрашително рибата.

-Е пък няма да тръгна! – тропнало с краче Лилито.- Но аз все пак ще си потърся бисерчето.

-Тогава аз пък ще си тръгна.- казала рибата.- Сбогом с удивителна!
И отплувала нанякъде.

-Сбогом! – извикало след нея Лилито.- Но аз все пак ще си търся бисерчето!

-Твоя си работа! – дочул се отдалеч скърцащият глас.- Не ми се говори с глупави деца. Ц-х-ц-р-щ!

И Лилито продължило пътя си по морското дъно. А над него зазвучала нежна песничка, от тези, които нямат край – тъкмо мислиш, че са свършили и те пак почват отначало:

Свети във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по-добри.
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че
Свети във морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по-добри…

А картината долу всеки миг се меняла и ето че водата се изпълнила с безброй прозрачни медузки. Сякаш били спуснати парашутисти някъде отвисоко – синкави и розови, те плавали около Лили и пеели:

-Ний сме медузките, ний сме медузките-
вижте ни как си надуваме бузките,
ха-ха-ха !
И смехът им бил не от три ха , а най-малко от триста, защото те били най-малко толкоз на брой. И в този миг отнейде бавно-бавно доплавала, десет пъти по-голяма, майка им.

-Харесват ли ти децата ми? – запитала с дебел, но нежен глас тя.
-Да-казало Лилито.- Като че ли са от найлон.
-Такива сме ние-прозрачни, нищо не можем да скрием от никого. Но и ти много ни харесваш-казала нежно голямата медуза.-Като те гледам, ти си едно чудесно момиченце, едно превкус….искам да кажа, прекрасно момиченце, великолепно момиченце! И защо си дошло тука?
-Търся едно бисерче, което… -казало Лилито, но не могло да довърши.
-Чудесна идея, прекрасна идея, великолап…пардон, великолепна идея!- възкликнала радостно медузата, преди дори да го чуе докрай.-Позволи ми да ти стисна ръката!
-Как ще го направиш, като нямаш ръце – учудило се Лилито.
-Те са под абажура ми-казала нежно медузата.-Разреши ми да се разперя над теб.
-Щом толкова искаш-съгласило се Лилито.
-Как да не искам….-казала медузата, разперила се над него и –хоп!-покрила го с огромната си прозрачна палатка, като не преставала да говори нежно:-….Как да не искам, когато мойте медузки са гладнички ! Деца, идвайте насам! Сега ще я изсмучем и ще й изплюем костюмчето…..- но изведнъж заговорила малко по-иначе:-Ей, ей, какво правиш?
-Стрелям, не виждаш ли?-чуло се гласчето на Лилито изпод прозрачната палатка.- Защото освен костюмче, аз имам и едно чудесно, прекрасно, великолепно харпунче с четири стрелички!
И то простреляло на още три места лакомата медуза и се измъкнало живо и здраво под нея.
-E, сега какво ми направи!-жално заговорила медузата.-Цяла ме надупчи! Сега как ще се закърпя?Какви времена!Искаш да стиснеш някому ръката, а той….
-Да, да, искала, чух те аз!-казало Лилито.- Хайде, събирай си децата и си пътувайте!
-Деца, да си пътуваме! Няма справедливост на тоя свят!-казала плачливо медузата и абажурчетата отплавали нанякъде

-Ний сме медузките, ний сме медузките,
но где ни изчезнаха днеска закуските
ой-ой-ой!
И хленчът им бил не от три, а от триста “ой”-вече обяснихме защо.
А Лилито си тръгнало по дъното и ето че се чул глас:
-Добре се защити, но може би искаш да ми кажеш нещо,
х-р-р-ц-п-щ-р-ц?
Всеки може да се досети чий бил този глас-да, грозният, страшният, безмилостният Хрили, ужаса на океана, не бил си отишъл, а се навъртал наоколо и бил видял цялата случка с медузата.
-Какво да ти кажа?-запитало Лилито.
-Ами нещо за света. Морския, разбира се-казал насмешливо Хрили.-Продължаваме ли да търсим бисерчета?
-Продължаваме!-отвърнало упорито Лилито.
Е, твоя работа!-казал пак Хрили.-Сбогом, този път с две удивителни!!
И пак изчезнал сред скалите и водораслите.
А Лилито с харпунчето в ръка продължило пътя си.
И ето че, като стигнало до една валчеста плоча, решило да стъпне на нея, за да огледа по-добре морското дъно.И какво станало? Станало това, че както стояло върху нея и се оглеждало с длан над очите, плочата под краката му бавно се раздвоила и издала сънен глас:
-Здравей, Мими! Чух, че така се казваш.
-Не Мими, а Лили!-казало Лилито, като скочило на пясъка.
-А, да!-поправила се мидата. Защото плочата не била плоча, а огромна мида, която сега, говорейки, се отваряла и затваряла:-Но всъщност това няма никакво значение.-казала тя.-Не бива да се откъсвам от своето занимание.
-А какво ти е заниманието?-запитало Лилито. То мислело, че мидите си седят на дъното и с нищо не се занимават.
-Явно е, че си чужденка, щом не го знаеш. Погледни ме само! – казала мидата.
Тя се отворила широко и запяла:

-Ах, колко съм съннна и страннно богата,
как в седефа ми чуден се прелива дъгата.
И как пия наслада, ах, щом нещо попада
В душата ми нежна и я кара да страда.

-Много си особена! Казваш “наслада”, хем “душата ми страда”! Как може? – учудило се Лилито.
-Много просто, мило Вили…..казала мидата.
-Не Вили, а Лили!-поправило я пак Лилито.
-Да, Лили! Но няма значение-казала мидата.-Въпросът е в това, че за мен е голяма щастие да бъда нещастна и когато нещо попаднало в мен отвън, ме накара да страдам, аз се радвам!-И продължила, пеейки:

-Защото тъй бива при случки такива,
че потайната болка във седеф се обвива
и в миг заблестява със хубост такава,
която човекът удивен назовава
със името “бисер”…

Тя не могла да довърши обяснението си, защото Лилито, като чуло думата “бисер” , от радост я прекъснало малко невъзпитано:
-Значи ти си бисерна мида?
-А ти какво си мислиш!-казала мидата.-Тъкмо сега имам едно готово бисерче.
-Ама вълшебно?
-Моите бисери са всички вълшебни-казало гордо мидата.-Влез и си го вземи!
-Благодаря ти предварително!-казало Лилито.
Но когато скочило в разстворената мида, отнейде се дочул познатият скърцащ глас:
-Ц-щ-к-х-р-ц, малко бързаме д благодарностите. Ако бях на твое място, драга Лили….
Разбира се, това бил пак Хрили с ужасните челюсти. Въпреки заканата си, той и сега не се бил отдалечил от Лилито.
-Какво би направил, ако беше на моето място?-запитало го то, без да вижда, че похлупакът на мидата вече се спускал над него.
-Ами ако бях на твоето място, не бих останал на мястото си-отговорил Хрили,-а веднага бих се изместил или…по-бързо!….какво чакаш!…бих използвал харпунчето си!
Лилито веднага разбрало съвета му и подпряло с харпунчето си похлупака на мидата, така че тя си останала разтворена.
-Сега как се чувстваш?-запитало я то, като изскочило навън.
-Уе!-издала тъжен звук мидата. Искала да каже “ зле”, но харпунчето й пречело да говори.
-“Уе” ще си, то се знае!-казало Лилито.-И пада ти се, защото ти не си никаква бисерна мида, а си най-обикновена лакомница. Стой си така и да видим дали и това няма значение!
-“Уа, защото уой ти помогна!-казала мидата.Искала да каже: “Да, защото той ти помогна”.
-Това е вярно-признало Лилито, като се обърнало към грозната риба.-Благодаря ти, Хрили!
-Само не си въобразявай, че съм го направил заради теб!-казал Хрили-Аз просто защото съм ужасно лош и исках да видя как тя ще си остане с разчекната уста. Аз съм най-злобната и свирепа от дълбоководните риби, ц-х-р-ш-к-х! Махай се от пътя ми, докато не съм те…..
-Аз не ти стоя на пътя, а ти вървиш след мен!-казало Лилито.
-За риба глаголът е “плаваш” или “плуваш”, а не “вървиш”!-казал Хрили.-Как ви учат да говорите? И може би си представяш, че плавам или плувам след теб нарочно? Сбогом тогава и този път с три удивителни!!!
И си тръгнал.
-Почакай-извикало след него Лилито.
Но Хрили само замахнал отрицателно с бодливия си плавник и изчезнал. А Лилито си тръгнало като оставила мидата разтворена да говори нещо на езика “уа”, “уа”.
И изведнъж насреща му размятал гъвкавата си мантия голям плосък калкан.
-Ти ли си Лиляна Трифонова-казал любезно той,-тази която търсела вълшебен бисер?
-Да!-зарадвало се Лилито.-Знаеш ли къде е ?
Не-отговорил калканът.-Но ако искаш , можем да си поиграем на жмичка.
-Нямам време и после ти си голям за такива игри!-казало Лилито.
-Какво като съм голям?-възразил калканът. И продължил:

Ний, калканите, имаме
Много странна привичка:
дори и пораснали,
да играем на жмичка.
Такъв пъстър и плосък
Като детско хвърчило,
Кое рибе оченце
ме би различило,
ако легна на дъното
и с цвета му се слея?
Ей я рибката! Аз съм
Съвсем близко до нея.
Ето вече носа ми
С опашле гъделичка…
Хам!…Чудесна игра е
Играта на жмичка!

-Значи и ти си лош!-натъжило се Лилито.
-Такъв е животът!-казал калканът, размахал мантията си и се приготвил да скочи врху него.О, ужас! Лилито било вече без харпунче и нямало с какво да се защити. Още миг и…Но в този именно миг над калкана се появили осем огромни хобота, които се заплитали и разплитали във водата.
-Няма да пипаш детето! То е мое приятелче!-избоботил октоподът, защото тези хоботи били пипалата на един грамаден октопод, всеки го е разбрал , вярваме.-Няма да пипаш детето!
Знае се, че октоподът е по – силен от калкана, и калканът моментално се заровил в пясъка и станал невидим. А октоподът казал на Лилито:
-Ела ми, малката!
Ако бил казал “Ела , малката”, Лилито навярно щяло да го послуша, но това “ела ми” било много подозрително и то Лилито се загледало в тях, защото те наистина били много красиви, само че …….чакайте, чакайте, какво ставало?….Клончетата така бързо растели и се сплитали, че докато се радвало на красотата им, Лилито неусетно се оказало пленено в гъстата им гора.
-Но как да изляза сега?-попитало разтревожено то.
-А, виж, това не знаем-отговорили гласчетата.-
По тези въпроси ний не се питаме,
Ний само растем и само се сплитаме.

-Но вие тогава сте по-лоши от калкана и от октопода! А изглеждате така красиви и симпатични!-казало със сълзи в гласа Лилито.-Пуснете ме, моля ви се!
-Какво е лошо и какво – добро?-говорели коралите, като все по-гъсто се сплитали около момиченцето; то вече едва се виждало зад красивите им синьорозови решетки.-Ние знаем само, че трябва да растем и да се сплитаме!

Тези думи-симпатия и антипатия-
Означават за нас непознати понятия.

Така говорели коралите и Лилито, като разбрало, че е безсмислено да ги моли, се опитало да разчупи клетката им. Дърпало, дърпало, но напразно! И отчаяно седнало на пясъка, и за първи път заплакало.
-Водата е достатъчно солена и без твоите сълзи! К-ч-х-х-р-ц-ш! – чул се гласът на Хрили.-Случайно минавах оттук и виждам, че пак си изпаднала в беда. Не , че това ме интересува много, тъй като ти си ми съвсем напълно безразлична и в тебе няма нищо за ядене, но исках да ти кажа, че ако се уловиш за десния ми плавник….улови ли се?
-Да-казало Лилито.Било престанало да плаче още щом го чуло.
-Добре тогава!-казал Хрили-Сега наляво!…..Сега надясно!
И грозният, ужасният Хрили, наречен още Ужаса на океана, с гъвкави движения помогнал на Лилито да се измъкне от затвора на коралите през един проход, който само той можел да открие.
Не било лесно и задъхани, двамата се спрели да си починат.
-Близко до кое?-запитало Лилито.
-До бисерчето ти, до кое!-казал Хрили-За което беше тръгнала.
-Ама значи го има!-зарадвало се Лилито.-И знаеш ли къде е?
-Хе!-казал само Хрили, като дал с плавниците си бавен заден ход.
-А защо не ми каза досега? – учудило се Лилито.-И защо викаше, че го нямало?
-Исках да те изненадам-казал Хрили-Да вървим! Скачай на гърба ми!
Лилито го яхнало и двамата поели. А над тях се носела познатата ни песничка:

Има в морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по–добри
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че….

И колко всичко било красиво! Сега-понеже били двама-в морето сякаш вече нямало страшни животни. Сребърни стада от малки рибки бързо се появявали, блясвали, когато сменяли посоката си и изчезвали.Бавно-бавно като презокеански параход с безброй кръгли прозорчета проплавала край тях огромна есетра….
Но Лилито забелязало, че Хрили започнал да се задъхва.
-Какво ти е ?-запитало го то.
-Ами това ми е-казал Хрили,-че не мога да издържам дълго на такава дълбочина.
-Да се качим по-нагоре тогава?-презложило Лилито.
-Не ме разскърцвай!-казал Хрили /на шега казал “не ме разскърцвай вместо “не ме разсмивай”, но всъщност на него самият никак не му било до шеги./ и продължил:-Аз съм дълбоководна риба, нали ти казах. Тук за теб може да е дълбоко, но за мен е плитко. Ще ти призная, че заради тебе-но само от любопитство, защото инак си ми съвсем безразлична-изплувах толкова нагоре. Чух те още в началото, като дишаше в слушалката.Много чисто дишане имаш.
-Не говори за дишане-казало Лилито, -защото някой ще пита как дишам тук под водата.
-Х-п-х-х-ц-ч!-изскърцал презрително Хрили.-Това ще е някой, който не разбира от приказки. Исках да ти кажа, че тази дълбочина ми е горната граница. Ако се изскача по-нагоре, ще се пукна като балонче и от мен ще остане само една гласпапирна кожичка. Виж ме как вече съм се подул, иначе не съм чак толкова грозен.
-Ти изобщо не си грозен, Хрили-казало Лилито.
-Не ти вярвам-измърморил Хрили и поруменял-Но не е лошо да ми го повтаряш от време на време.
И Лилито му повторило:
-Ти никак не си грозен , Хрили.
Но както си говорели така приятелски, изведнъж…
-Време е момиченце!-чул се глас-И какъв е този шаран?
Кой бил казал тези думи? Нашият стар познат, Набръчканият човек със слушалката, който се бил гмурнал с главата надолу в приказното море, където плували Хрили и Лили. /Май бяхме забравили за него, а/
-Шаран сте вие!-казал обиден Хрили.
-Това е Хрили. Никой няма право да го обижда! Той ме спаси от коралите!-разсърдило се Лилито.
-Дребна работа!-казал скромно Хрили, като отново се зачервил. И все пак добавил: И от мидата.
-Да, и от мидата!-потвърдило Лилито.-Той е мой приятел!
-Макар че аз трудно се сприятелявам!-казал Хрили-.Но защо се дошли да я викате, ако можем да знаем?
-Защото бързам!-казал Набръчканият човек.-Трябва да телефонирам във връзка с едни фаянсови плочки модел “морско дъно”. Строя си вила и се налага да ги намеря, понеже
мойта мечта е, щом гости поканя,
да могат да видят една хубава баня!
-И затова сте дошли в приказката ни ? –погледнал го изпитателно Хрили.
-Да-казал Набръчканият човек.
-А защо тогава ми свети фенерчето, х-р-ц-ч?-запитал насмешливо Хрили. И наистина червеното фенерче на израстъка пред муцуната му се било запалило.
-Че отде да знам защо!-учудил се Набръчканият човек.
-Щом не знаете, аз ще ви го кажа-казал Хрили.-Защото това не е фенерче за украса и на без това красивата ми физиономия, а моят сигнализатор за разпознаване на лъжите. Вие сте дошли тук не заради плочките, а защото сте си спомнили за миг времето, когато сте носили това костюмче!
Набръчканият човек се погледнал-забравихме да кажем, че той сега бил по къси панталонки и казал тихо:
-Признавам си, така е. Спомних си за летните ваканции и за това как тогава морското дъно ми се виждаше едно такова чудесно, каквито никакви плочки не могат да наподобят. Аз тогава носех очила, от много четене, и се къпех с тях. И веднъж, в последния ден на лятната ваканция, когато се къпех, очилата ми се изхлузиха във водата и оттогава дъното ми се вижда сиво и некрасиво. Не сте ли ги виждали тук някъде ?
-Вълните отдавна са ги превърнали в песъчинки-казал Хрили.-Крайно съжаляваме.
Но понеже очите на Набръчканият човек станали тъжни, на Лилито му домъчняло за него.
-Обаче, ако дойдете с нас-казало то-ще намерим и за вас едно бисерче и с него ще виждате морето пъстро като преди. Нали, Хрили?-И без да чака отговор, хванало Набръчкания човек за ръката.-Ще дойдете ли?
-Да, да!-съгласил се веднага Набръчканият човек.
-Ставаше дума за едно единствено бисерче-изскърцал недоволен Хрили.-И щяхме да го търсим двама!
-Но той ще остане сам!-помолило го тихо Лилито.
-А така пък няма да останем сами!-измърморил Хрили.-Но това ми е почти напълно съвсем безразлично. Хайде да вървим! Иначе тоя ще настоява да се връщаш.
И сега продължили търсенето трима: Лилито, яхнало Хрили , и Набръчканият човек зад тях и отново зазвучала песничката:
Има във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по–добри…
Пътували, пътували и наоколо им се виели дългите панделки на водораслите; тук таме сред тях се мяркали едни морски животинчета с дълги муцунки и извити шии , изправени и съвсем неподвижни-само гръбните им перчици бързо-бързо трепкали, пррр, като малки ветрилца. Те говорели:

-Външно сме прилични
много на коне,
но дали коне сме?
Ние мислим-не
Не, не сме прилични
Толкова на тях,
Колкото на фигурки
От подводен шах.
Ах, какво сме ние?…
-Вие сте морски кончета!-извикало Лилито.-Аз съм ви виждала в аквариума!
И животинчетата се зарадвали:
-Ний сме кончета морски.
Благодарности, Лили!
Сега всяко ще може
Свойто име да цвили!
Иииии!

И тримата продължили пътя си.

-Приятно ти е , нали?-запитал Хрили.
-Да-казало Лилито.-Но ние сме тръгнали за бисерчета. Ти знаеш ли наистина къде са!
-Съмняваш ли се?-казал Хрили.-Аз съм ги скрил не едно тайно място, как няма да зная! Още малко търпение!
-Аз не мога повече. Хайде да се изкачваме-обадил се зад тях Набръчканият човек, като погледнал ръчния си часовник /той не пропускал вода/-Имам да водя и друг телефонен разговор. Във връзка с наградата, която очаквам да ми дадат, защото
мечтая да бъда признат, отличен
и с педя по-горе от всички край мен!
-Ние говорим за бездъннни дълбочини, а той-за педи! Х-р-ц-ч!-изскърцал Хрили.-А нещо да си спомняте как на времето си правехте с едно приятелче сбирки за училище и как намерихте едно охлювче, каквото той нямаше, и как, като видяхте, че на него му се доплака, изпуснахте охлювчето си във водата? Май, нарочно го направихте, а?
-Да, май нарочно-спомнил си Набръчканият човек.-Но възможно ли е да съм имал толкова добро сърце? Бих искал да го намеря това охлювче и да го попитам все пак….
-Охлювчетата тук са 7364 милиарда-казал Хрили.-Върнете си се горе и се обадете от някой друг телефон.
-Но бисерчето ви, като го намерим, ще ви направи, какъвто сте бил тогава!-намесило се пак Лилито.-Нали, Хрили?
-Щом ти казваш!-въздъхнал Хрили.
-Тогава да го потърсим още малко!-казал Набръчканият човек.
И тримата се впуснали отново на път.
Ето че се появили няколко рака. Те марширували и смешно пеели:

-Ний сме безстрашните
рицари раци,
с брони и шлемове
и с дълги мустаци!
Никъде няма
Подобен парад!
Строй се по двама!
Ходом назад!
Само щом зърнат ни
Страшните щипки,
Махат ни с перчици
Игривите рибки!
Знаят, че рака
Войник е сърцат!
Смело в атака!
Ходом назад!

-Гледай, отдават ти чест!-казал Хрили.
-На мен ли?-зарадвало се Лилито.
-Да, защото си много храбра!-казал Хрили.
Лилито отговорило на рачешкия поздрав и тримата продължили пътя си.
Пътували, пътували и морското дъно ставало все по-красиво, но те били тръгнали да търсят вълшебните бисерчета а не да се наслаждават на разни красоти.
Тук бисерчета-там бисерчета….
-Нарочно ги скрих така дълбоко от себе си и сега не мога сам да ги намеря!-казал печално Хрили.-Но още малко търпение!
-Нямам вече нито капка! Хайде, малката, да се връщаме-обадил се наново Набръчканият човек.-Третият ми телефонен разговор съвсем не може да се отлага. Трябва да се обадя на…..
-Знаем на кого!-изскърцал Хрили.
Двамата-Хрили и Набръчканият човек-се спогледнали и млъкнали.
-Защо замълчахне?-запитало ги Лилито.
-Господинът си спомня нещо!-казал Хрили.
-Да-признал, Набръчканият човек,-спомням си, че когато бях малък, написах с клечка на морския пясък едно име, но пяната го лизна и отнесе в морето. Сега съм го забравил това име и си мисля дали ще го намеря тук, в дълбокото и чистото.
-Ако обещаете да ни дадете още време…..-започнал Хрили.
-Обещавам!-избързал да каже Набръчканият човек….тогава ще ви съобщя-продължил Хрили,-че едва ли ще го намерите. Морето пази в паметта си тези имена, но след известен срок ги забравя и то. Все нови и нови постъпват, нали разбирате, х-р-ц-ч-х-щ!
-Но бисерчето ще му помогне да си спомни, нали, Хрили?-казало и този път Лилито
-Не ми се вярва-поклатил глава Набръчкания човек-

За чудо такова е навярно потребно
Бисерче много, ама много вълшебно!

Лилито се обърнало към Хрили, но и той само поклатил тъжно глава.
-Тогава ще му дам и моето бисерче! С две може!-казало решително Лилито. Толкова му било станало жал за Набръчканият човек, макар и да не разбирало защо му е дотрябвало някакво си име.
-Ама и ти си една лоша, една лоша, втора като тебе няма!-въздъхнал Хрили.-Още малко и ще почнеш да питаш какво ще стане с мидата и с медузата.
-Да-признало си Лилито-Какво ще стане?
-Ами ще се върнем и ще им окажем първа помощ-казал подигравателно Хрили.-Не ме ядосвай, че ще те зачеркна окончателно от списъка на лошите!-Но все пак се съгласил:-Добре, нека се мъкне след нас! Ще видиш, момичето ми, като пораснеш какви номера ще ти правят такива като него.
И тримата пак поели към бисерчетата.
Бисерчета тук-бисерчета там. Никъде ги нямало.
-Тук наблизо бяха-говорел Хрили.-Много добре си спомням. Още мъничко и ще ти намерим! Бъдете спокойни! Такива вълшебни бисери не са се виждали никъде по света.
Но Набръчканият човек бил загубил надежда и спрял окончателно.
-Хайде, малката!-заявил той.-Срокът изтече! Изкачваме се!
Уж бил по къси панталонки, но започнал да говори както преди, когато стоял пред кабината. А и Лилито било вече почти съгласно да се връща.
-И без това трябва да се разделим-казало то на Хрили.-Така е в приказката. Аз нали й чух края! Утре ще ги потърсим пак!
-Само още мъничко!-настоявал Хрили.-Такива чудесни вълшебни бисерчета! Много добре си ги спомням! Бяха от един арабски кореб, пълен с хиляди и една нощи, който потъна тук наблизо. Имаше цял сандък!….
Но Лилито не го слушало. То гледало смаяно фенерчето пред носа му, което се било запалило много по-ярко от първия път и заливало всичко наоколо с червена светлина.
-Хрили!-казало Лилито.Устничките му треперели.
-Ау!-калзал Ужаса на океана и си захапал плавника от смущение.-Значи съм забравил да го изключа!
-Значи ти през цялото време си ме лъгал!-извикало Лилито. Било готово да заплаче.-Значи наистина няма никакви бисерчета, които правят хората по-добри? И приказките лъжат? Така ли е, казвай, така ли е?
Стришният Хрили навел глава. Всичките му бодливи и наперени плавници клюмнали. Морето наистина било загубило красотата си и дори било станало ужасно сиво.
Лилито тропнало с краче:
-А защо ме лъга? Защо ме лъга ?
Чул се звън.
-Хайде! Остави го, той и мен излъга! – казал Набръчканият човек. Той също бил доста тъжен, но все пак се отправил към кабината.
Ето го, вече бил влязъл в нея и през стъклата й правел знаци на Лилито да тръгва с него. Но Лилито само повтаряло:
-Защо ме излъга? Аз мислех, че сме станали приятели!
И Хрили изведнъж почервенял целият. По-силно от всеки друг път. Фенерчето му отдавна било угаснало, но той самият сякаш се бил запалил отвътре.
-Ами защото станахме приятели, затова ! Защото не е вярно, че си ми съвсем напълно безразлична! Ти си ми даже много съсразлична!-хлипал той-И исках да останеш по-дълго при мене! Да бъдем заедно ! Затова !
Той целият се тресял от плач. Виждал ли е някой как плачат рибите ? Много е тъжно. Лилито го галело, макар че и неговите очи били пълни със сълзи.
-Недей да плачеш, Хрили, моля ти се!-говорело то.-Водата ще стане по-солена!
Мъчело се да го разсмее с неговата шега, но Хрили продължавал да се тресе.
-Аз пак ще дойда-казало му Лилито.-Ще видиш!
Но той не можел да се успокои:
-Обещания! При следващата приказка ще ме забравиш! Х-ц-ч-ш-х!
-Сигурно имаш и други приятели!-утешавало го Лилито.
-Нямам! – казал през хълцане Хрили.-Останали сме толкова малко екзофталмуси! Съвсем сме на изчезване! А знаеш ли тук какво е ? Защо му викат, мислиш “светът на мълчанието” И всички се ядат, нали видя? А в най-дълбокото, където аз живея, е още по-лошо. Там няма дори смешни раци и кончета ! Защо, мислиш , се правя на такъв страшен и на Ужас на океана ! А сега, като си отидеш…Човек не може без приятели, нали ?
-“Човек”! – упрекнало го Лилито.-Чуваш ли се какво говориш! Недей плака! Иначе вместо Хрили, ще ти викам Хлипи!
-Няма кога да ми викаш, ние се разделяме!-изхлипал още по-силно Хрили.-Х-ц-ч-ш-к-ч-щ-х-к!
-Ама няма как! – казало Лилито.-Сам виждаш! Ела, да ме придружиш малко!
-И това не мога!-изхълцал Хрили и отново се разревал.-Нали ти казах, ние сме свикнали на по-високо налягане и в по-горните пластове-е-е .А ти си едно повърхностно момиче! На ти сега римички!

Лили и Хрили
Нейде се скрили.
Но станало тъй, че
ги разделили!

-Аз пак ще дойда! -могло да каже само Лилито.-Сбогом! Сбогом , Хрили, миличък!
-Сбогом – казал Хрили без всякакви удивителни, като си бършел муцуната с плавник.-Не ми обръщай внимание! Ц-х-ш-х-к-х! Ние , рибите, сме от студенокръвните животни.
И Лилито влязло в телефонната кабина при Набръчкания човек и затворило стъклената врата зад себе си.
И кабината потеглила нагоре, оставяйки бодливия Хрили сам в студеното и дълбокото.
Но както се изкачвали /и панталонките на Набръчкания човек се удължавали, и вече се чувал шумът на плажа и крясъкът на чайките/, изведнъж…..
-Този глупчо! Какво прави?!-прошепнал Набръчканият човек, загледан надолу.
-Изпраща ни! – казало през сълзи Лилито.
-Но той е луд.-Екзофталмусите не могат….
И в този миг се чуло пукване. Едно единствено и леко, но все пак съвсем ясно “пук”.
-Какво пукна?-казало Лилито.
-Пукнало ли?-заговорил прекалено весело набръчканият човек.-Кога? Така ти се е счуло, момиченцето ми!
-Не ми се е счуло-казало Лилито.-И преди, като слушах края пак пукна!
-Може би е била някаква автомобилна гума горе на шосето-предположил Набръчканият човек. Говорел бързо и високо.-Аз нищо не чух.Честна дума! Тъпанчетата ти, може би от налягането…
Но това последното не трябвало да казва.
Плачът на Лилито се издигнал и заглушил гласа му:
-Пукнал се е ! Хрили се е пукнал ! Тръгнал е след мене и се е пукнал!
И в този момент нейде отдолу се заизкачвал бисерен наниз от мехурчета. Малки и големи, те блестели и пречупвали във всички цветове на дъгата слънчевата светлина, която идела от повърхността, издигали се заедно с телефонната кабинка, сякаш я придружавали. Колко били красиви!
Набръчканият човек протягал през стъклата ръце към тях.
-Бисерчетата! О, колко ясно виждам света! – викал той – Колко ми се иска да правя добрини! И колко чист се усещам!
Той ръкомахал и пълнел джобовете си с бисерни мехурчета. Но Лилито мълчало и само раменцата му подскачали. То, както всички деца, било всъщност много добро и нямало нужда от вълшебни бисери,за да го обича майка му.
А кабината продължавала да се изкачва безшумно нагоре и ето, достигнала повърхността, заклатила се и застанала на старото си място. Вече не била никаква подводна камера, а обикновена телефонна кабина. Дори с разни грозни драсканици по ламарината….Помните ли картинката ? Най-отзад е морето с чайките, пред него плажът с пъстрите чадъри, а най-отпред кабината с Набръчканият човек и Лилито /то вече било отново с харпунчето си, защото всичко под водата било само магнитофонна приказка, нали, и тя била свършила вече./ Само че сега пред вратата на кабината се била наредила цяла опашка от хора, които чакали да говорят по телефона. Но двамата не им обръщали внимание. Лилито продължавало да плаче, а Набръчканият човек го утешавал:
-Хайде сега, ще ревем!-говорел той. Бил закачил слушалката и му бършел очичките с кърпата си.-Първо, това беше само приказка и второ, сигурно е било от записа. Така пука, нали знаеш, дето е залепена лентата…..Жив и здрав е и те чака долу !
И Лицето на Лилито почнало да просветва. Но то още не било убедено.
-Ето, слушай!-казал тогава Набръчканият човек и за ужас на опашката откачил пак слушалката и пуснал нова стотинка в автомата. Набрал номера, който му казало Лилито , и от слушалката се разнесъл познатият скърцащ глас:
-Х-р-ц-ш-ч-р-х! Говори Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. За всички деца и хора с добри сърца-само Хрили!
Драги слушагелчета и слушатели, чуйте приказката за вълшебното бисерче. “Веднъж едно малко момиченце си играело на пясъка, там, където морето е тънко.
Лилито подскочило от радост: ура ! Хрили, Ужаса на океана , бил жив и здрав ! А набръчканият човек го гледал как подскача и си мислел:

Ах, колко чисто , прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко”!
И е нежно и сладко,
Че макар и за кратко
-и дори
да ни пречи
за това
възрастта, нали?
По –добри
И сърдечни,
Да, едва,
Но сме станали!..
Така си мислел Набръчканият човек. Но не му било съвсем весело. Дори бил станал с една бръчица по-набръчкан отпреди.

Валери Петров

Advertisements

Малко от „Копче за сън“? Smile

… „Ах, ако го загубя, какво ще правя?“ – вайкало се старото кенгуру. Но при тези думи се досетило, че внучето му и досега, като си растяло,ставало всеки ден друго и значи то, старото кенгуру, всички дни, през които не било с малкото, го било загубвало! (Не го ли разбираш това? Нищо. Ще го разбереш, като пораснеш.)
„Глупаво торбесто млекопитаещо! – казало си старото кенгуру. – Бягай да го търсиш!“
A за да стигне до Австралия, където било отишло внучето му, трябвало да мине морето и то скочило и заплувало. Но морето било много голямо и старото кенгуру започнало да губи сили и за малко щяло да се удави, защото книгите в торбата му натежали.
– Намокрили се – допълва Оги.
– Да – съгласява се дядо му. – И то започнало да ги изхвърля една след друга, една след друга и най-после стигнало до брега на Австралия. И понеже било много уморено, легнало на пясъка и заспало.
– Ама ще си намери ли внучето? – попита Оги.
– Разбира се – казва дядо му. – Само че първо трябва да си почине. Хайде, спи, кенгуру! Спинкай и ти, Огинце!
Време е да спиш,
на, за пример виж:
даже кенгуруто,
дето е прочуто
с дългия си скок,
спинка сън дълбок,
а пък ти не спиш,
мой чудесни Миш,
мое малко внуче,
мое кенгуруче,
мое кукумяче,
мое „но обаче“…

––––––––

Ама пък сега – малко от „Пук“:

-Аз съм страшния Хрили
с ужасните челюсти,
тъй че не разчитай
на своите прелести!
Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях,
всичко живо тук долу си умира от страх,
х-р-р-ц!
Аз нямам приятелки
и нямам приятели,
и каквито съм имал,
от мене са патили!
Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете,
във очите на Хрили твойта смърт се чете
х-р-рц!

– Ах, колко съм сънна и странно богата,
как в седефа ми чуден се прелива дъгата
и как пия наслада, ах, щом нещо попада
във душата ми нежна и я кара да страда! ( Smile )

– Срещне ли те октопод –
край на твоя млад живот!
Осем крака, осем крака
вият се и гънат в мрака,
и от тези осем крака
всеки за игра те чака!
Аз протягам ги така,
сякаш давам ти ръка,
но смъртта ти, но смъртта ти
в туй приятелство се мъти,
ще обвие то врата ти
осем пъти, осем пъти! Smile))))))

– Има във морето на детските игри
бисерче, което ни прави по-добри.
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че….

––––––––

Жак Превер в превод на Валери Петров

***

Вратата на банята е заключена,
но слънцето влиза през прозореца
и се къпе във ваната,
и се смее във пяната,
а сапунът плаче, защото
му е влязло слънце в окото.

***

Фиеста

И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.

И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.

И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола в мойте ръце.

***

В една „хубава“ сутрин

При всички премеждия, каквито да бяха,
той от нищо и никого не бе чувствал уплаха –
беше храбър наистина,
така че, когато
в една хубава сутрин
му се стори, че вижда
нещо отвън
той каза си: „Нищо!
навярно е сън!“
И сигурно имаше за себе си право
да го казва с такова убеждение здраво –
вън нямаше нищо наистина.
И когато във същата
тази хубава сутрин
чу, че някой го вика
от къщния праг,
той пак каза си: „Никой!“
и влезе си пак.
И пак беше прав така да си казва,
но тоз път усети как страх го полази –
вън нямаше никой наистина,
но той се почувства
в тази хубава утрин
от света тъй далече
и самотен дотам,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,
бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!

***

Като по чудо

И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща
и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.
А високо
в небето
с посока –
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада
като по…
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава

***

В моята стая

Някои ден ти ще дойдеш във
моята стая.
Казвам „моя“, макар че
чия е, не зная.
Беше празна, когато
влязох тук един ден,
и нямаше друго
във нея освен
наниз чушки червени,
като малък пожар,
на стената отсреща,
белосана с вар.
Останах и вече
тука дълго живея
и всеки ден чакам
да дойдеш във нея
Не правя нищо, тоест нищо сериозно,
сутрин издавам гласове на животни,
магарешки рев, кукуригане, лай,
и защо ли го правя, един дяволът знай,
но ми става приятно да играя така;
играя си също и със своите крака,
краката са всъщност много разумни,
с тях можеш да идеш много далече,
ако, разбира се, ти се иска да ходиш,
а когато пък искаш да стоиш у дома си,
те остават си с теб и ти правят компания
и измислят за теб безброй занимания,
чуят ли музика, краката танцуват,
как се танцува без крака? Въобще
човек трябва да бъде – както често и бива –
наистина тъп за да прави такива
ужасно тъпи човешки сравненеия,
като „тъп като крак“ или пък „безгрижен
като врабче“. Врабчето едва ли
е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур
само когато си няма грижи,
а когато си има, и то,
сто на сто,
е доста угрижено. Какво знаем за него?
То даже не се и нарича с туй име,
човекът решил е да го нарече
така точно и много любопитно е, че
ако дълго повтаряш тази дума „врабче“,
тя губи смисъл. Въобще имената…
Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак.
А не може ли иначе да бъде все пак:
„Керван бонапарти вървеше в пустинята.“
„Дромедарий възлезе на пресийския трон.“
„Императора пусна своя кон във галош.“
Какво толкоз му има и звукът не е лош,
лошо е само, че след тях Тим-Там-Том
уж е с три имена, пък се движи пешком,
а това е ужасно опасен симптом,
защото след него върви Еди-кой си,
а подир Еди-кой си иде Еди-какво си
и всеки от тях във себе си носи,
колкото там да рева и да лая,
единствена мисъл
и таз мисъл е тая,
че ти ще доидеш във моята стая.
Ще дойдеш и дрехите си
ще хвърлиш на стола
и пред мен ще застанеш
неподвижна и гола
във свойта невиждана
до днес красота,
ослепително бяла,
с червени уста,
по-червени от чушките
на стената отсреща,
и ръка аз към тебе
ще протегна гореща,
и двама ще легнем,
аз до теб, ти до мен …
И туй само го мисля,
но знам, един ден
във тази моя –
не моя стая,
днес или утре,
ти ще дойдеш накрая!

Сенките

Ти си тук срещу мене,
озарена от нежност,
аз съм тук срещу тебе,
от любов озвучен,
но там, от стената,
твойта сянка следи ме,
а и моята също
дебне всеки твой ден.
А ний се обичаме,
но както напразно
часовете се гонят
по кадрана, така
и нашите сенки
се гонят, подобно
на две кучета, пуснати
от обща халка.
И всяка признава
господаря си само,
мойта вярна на мен е,
твойта – вярна на теб,
но към любовта ни
са враждебни и двете
и смъртта ни очакват
със поглед свиреп,
за да грабнат от въздуха
нашите кокали
и отнесли ги в своите
потайни места,
да се мушнат със тях
в съсипните от време
под безцветния, хладен
пепеляк на страстта.

Жак Превер

––––––––-


ЯПОНСКИ ОСТРОВ

На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът. Друго няма.
И вий скучаете до мен.
Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли,
а вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли
Защо? Нима сте духом голи
подобно оня остров там.
Ако е тъй, то за какво ли
се трудиме над вас, не знам?
Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.
Сега вървете към вратите
шумете, смейте се на глас-
докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!

–––––

Пролет в планината

Ледът в тръбите се размръзва,
Навън чешмата пръска пак.
Бруррум! – по покрива се плъзва,
Огромна плоча мокър сняг.

Топят се белите камили,
прокапва тъмната ела.
(И ето где в снега се крили
загубените очила!)

И как е свежо! Порцеланът
на изолатора блести
и сякаш сам блестиш, обхванат
от свежи мисли и мечти.

Какво му трябва на човека?
Едно приятелство добро,
една шишарка сред пътека,
един бял лист, едно перо.

една случайна песен птича,
един нелош човешки път…
Бруррум! – как весело се свлича
по ламарината снегът!

Валери Петров

––––––

ПЕЧАЛЕН ПАРАДОКС

Защо пишем? По тоз
капитален въпрос
често казват ни: Сред най-главните стимули,
които от Омир до днеска сме имали,
е и този, че мами ви животът отвъд,
зад чертата, предписана на човешката плът,
да, ще ви се в бъдещето да ви четат
и сред тях да пребъдете, увенчани от слава.
Но защо ви е тя, като вие тогава
не ще й усещате приятния гъдел? –
Друго – смятат – било би, ако авторът бъдел
способен следсмъртно все пак да събира
многогласия отзвук на своята лира. –
И са прави наистина. Като се вземе
предвид колко дарби, усилия, време
изисква от автора процесът на писането,
получава се тъй, че за логичната мисъл е то
парадокс недостоен.
А пък тоз парадокс напоследък е двоен,
и ако го казвам във стил шеговит,
недейте се лъга, то е само на вид:
да, животът ни днеска е така променен
за мене, разбира се, и за тез като мен,
че станал е чужд,
непонятен, досущ
марсиански, прогонил стиховете и музите.
Виж, тъй всички се движат с мобифони до бузите,
че даже и някой твой сънаборник, ако го
видиш по улицата, не знаеш дали
се вайка за някого,
или зъб го боли.
И това е за старците, а със своето „чатене“
заместили старото книгопечатане,
какво правят днес младите, да, какво правят те?
Просто никой не ще
да чете
въобще,
а камо ли стихове? А пък и ние
ги пишем такива, че да му се отбие
меракът, ако
някой хвърли око
на нашите опуси.
Но нали във Европа си
превеждан, издаван… При все че и там,
доколкото знам,
четат ни едвам.
И макар да ми казват, че съм черноглед
и че всички със славата ни ще е утре наред,
става моето кредо
все по-бледо и бледо
и явно очаква ни изненада голяма:
стигнал си бъдещето, а пък него го няма.

––––-

МАЛКАТА КЪЩА

Къде изчезна, малка къщо,
със барелефа над вратата си?
Едно чудовище могъщо
разчиства твоите остатъци.

Балкончето в бръшлян го няма,
под него няма я и фурната,
на тяхно място в грозна яма
оградката стърчи, катурната.

За два-три дена те погълна,
не ти прости духът на времето,
а през годините бе пълна
и с радостта им, и със бремето.

Какво от тебе ще остане?
Фасадката ти само, ако е
успяла смътно да се хване
на снимка във албумче някое.

Сега един квадрат открит си
разделящ две кооперации,
във който пърхат леки птици
и тягостни асоциации,

като, например, тази първа,
че временни неща изграждаме
и че не много ни отърва
да мислим за какво се раждаме.

НА „ПОПА“

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли… А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв…
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Диплодошка жалба

Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става – чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре – нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, редък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.

Сиво

По Нова година
разхождам се пеш.
Японска картина:
мъглица и скреж.

Поглъщащо сиво.
Игли от сребро.
Измамно красиво.
Привидно добро.

Поне люта зима
да беше дошла!
А то какво има?
Скрежец и мъгла.


Преболява

Над капчука в игли,
сред воали мъгли
по заспали ели
сняг вали, сняг вали.

Във планинския пост
няма завист и злост
и животът е прост
за незнайния гост.

Нито звън на шейна,
нито глас на жена,
вредом само една
тишина, тишина.

Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?

Зимна среща

Като детска картинка, сред скрежни ресни
като сън, като нещо, което
другояче не може да се обясни
освен с милост, дошла от небето –

тънконого, кафявичко, с млади рога,
ето, скочи и вече го няма!
Ала нещо във мен се обажда сега:
а да беше видяно от двама!

То се знае, така е. Но може и сам.
Виж как светят тунелите бели!
И най-сетне въпросното щастие там,
за което си мисля, не е ли

и то скок на сръндаче: дорде разбереш,
дорде кажеш за миг да почака,
пак останал си сам пред завоя във скреж
със пращенето леко в шубрака.

Зиме

Детински, в зимната пътечка,
сред тишина и звезден прах
по синкавото с тънка клечка
любимо име начертах.

Под месеца, сред рая снежен
то бляскаше едвам-едвам
и донемайкъде разнежен,
аз бавно продължих натам.

Но после нещо отклони ме,
тъй както често става с нас,
и за написаното име
на връщане забравих аз,

така че с тъничка болежка
след време си представих как
без спиране, в обувка тежка,
го бе отминал моят крак.

Първи сняг

Той не бе от тези там,
тежки и дебели,
дето стапят се едвам
след недели цели,

беше чист и беше бял,
весел и омаен,
но валял-недовалял,
временен, нетраен,

сняг, но лекичък такъв,
пудра – сякаш – суха,
колкото едничко „Пъф!“
в миг да го издуха,

колкото, подобно сън,
да изчезне бърже,
колкото ти, чул отвън
как шейничка стърже,

с болка да си спомниш как,
като бил си малък,
тичал си към тоя сняг
с недояден залък.

А сега какво освен
грижи той ти носи,
тъй уж лек, а пък студен,
скърцащ от въпроси,

сняг, но колкото да се
каже, че го има,
колкото да донесе
във сърцето зима…

Зимен пейзаж

Сняг през нощта
навалял е навън
и цял е света
като гледан насън.

Бели са всички
комини, градини,
толкова бели,
че малко са сини.

Дърветата също,
цели в дантели,
са станали бели,
са станали бели!

И не само дърветата –
всичко е бяло
и всичко така
в белота се е сляло,

че ако вземем
рисувателен лист
и го оставим почти целия чист
би могло да се каже:
Това зимен пейзаж е!

Ключето

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба –
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! – И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

– Какво още там дириш, остаряло момченце?
-Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.

Есен

Ах, колко е хубаво! Листата са всички
сякаш от блокче за водни боички:
виж, ясенът, който цял в пламък червен е,
се моли на бука :- Дай жълто на мене! –
а жълтият бук му отвръща :- Съгласен,
но дай ми ти първо червено от ясен!

И толкоз са пъстри и шарени всички,
че няма в боичките толкоз панички,
какви ти панички! – езикът ни даже
не може със думи докрай да изкаже
колко е хубаво!…

(от „Меко казано“)

Дъжд вали – слънце грее

„Дъжд вали-слънце грее“,
а във въздуха пресен
над града пламенее
разточителна есен:

тук се жлътват пътеки,
там е винен килима –
свои радости меки
всяка уличка има.

И аз, минал оттатък,
извънградския прелез
на живота си кратък
вдъхвам гнилата прелест,

гълтам Витоша близка
под небето сияйно
и така ми се иска
да пътувам безкрайно

в този танц на водата,
в тез лъчи освежени,
на които децата
викат:“Мечка се жени!“

Рано сутрин

Днеска нещо ме събуди
в пет, преди да станат всички.
Тихо. Само като луди
вънка чуруликат птички.

Слава Богу, в кабинета
е разтребено и чисто
и прозирните пердета
чакат слънцето златисто.

Ето мракът се отмята.
Дискът огнен се въззема,
тъй че чувствувам земята
част от общата система

и във мойта химикалка
дребната сачмица светка,
сякаш, че сама е малка
неизследвана планетка.

Свежо. Хубаво. Приятно.
Миг на щастие небивал.
Просто ми е непонятно,
как до днес съм го проспивал!

Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

Песен за приятелството

Казва се приятел пръв,
Но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спеси, пръв,
и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв
ето – затова се казва,
че приятелят е пръв!

(от „Бяла приказка“)

Есенно утро

Като петел огромен и червен
– защо във този вид и сам не зная –
надникна днеска есенният ден
в прозореца на хладната ми стая.

– Глупак с глупак! – ме клъвна стръвно той –
Със книгите ще ми се разтакава!
Око-ко-ри го този поглед твой,
недей пропуска красота такава!

Вий туй ръждиво огнено хоро
на мойта перушина във гората,
виж тоя чер, извит като перо
асфалтен път излъскан от водата,

виж онзи електрически кантон,
взел яркия кармин на моя гребен,
и виж небето, в чийто нежен тон
потънал съм като във сън вълшебен!

– Да – казах му, – красив си, но все пак,
макар че за окото ще е жалко,
във тенджерата с белия капак
студът ще те натика подир малко!

Но той все пак не спря да ме кълве:
– Е, именно! Не ще ме виждаш зиме!
Днес тук опий се с мойте цветове
и ако можеш в думи опази ме! –

…Това и правя, но не знам, дали,
избрал такава форма причудлива,
предал съм как сърцето ме боли
от туй, че и таз есен си отива.

Тя си посипва главата с пепел

Във малка сладкарница ний двама седим
и ти я запълваш със мигли гъсти,
а пък аз, изнервен, сред пепел и дим
махам йодни от пушене пръсти.

Не, само ако знаеше за мене какво си,
би казала „да“ завчас,
на теб не са ясни тези въпроси
и затуй говоря аз.

Ти за мен си всичко. Не роза и не блен.
Аз без теб съм нещастник последен.
Ти си абсолютно всичко за мен
и не можеш ме остави тъй беден.

Ти си тука тоз въздух, туй стъкло, тази маса,
ти си вънка слънцето и белите брези,
ти си в къщи машинката, която ръждяса
от пролетите по тебе сълзи.

Ти си бръсначката сутринта
и ти си кръвната фибринна мрежа,
която мигом ми спира кръвта,
когато със теб се порежа.

Без фибрин човек свършва със празни вени,
а без слънцето сякаш е слеп,
а ти… ти си всички неща изброени,
как искаш да живея без теб!

Тъй говоря аз, нервен, спиртосан и свит,
мумифицирано кухо човече,
на което таз пепел придава вид,
че само се разпада вече.

А под тъмнокеремидена коса твоят ирис
блести тъй тропичнозелен.
Този поглед, този глас, този мирис,
боже мой, те са всичко за мен!

Ти за мен си всичко. Започвам пак.
Цял следобед как тука седиме,
дай ми със кимване мъничък знак,
по слепите очи погали ме…

Но ти се посипа… Не внимаваш никак…
Позволи да те почистя с ръка.
Та ти издуха съвсем пепелника,
кой те кара да прихваш така!
––––––

КРАЙМОРСКО ПЛАДНЕ

Отвесно слънце без пощада,
което прави да слепят
бутилките от лимонада
покрай асфалтовия път,

което багрите изтрива
с потока си металнобял,
така че бръмбара заспива
в скафандъра си прегорял

и жабурняка чака мрака
страстта си за да закрещи,
и дреме в плитчините рака
с разчекнати от зной клещи.

И само в пареща пътека
край прашния автомобил
извил петата си, човека
подскача, вадейки бодил

и във колата разкалена
като във фурна влиза той,
и пълни тънката антена
слухът му със тромпетен вой

и сред миришещи пластмаса,
и каучук, и дунапрен,
човека чувства как това са
неща умиращи за ден,

и как със тях съвсем напразно
опитва се да утеши
нетрайната си протоплазма,
която слънцето суши.
––––––

***
Дали туй случи се, защото
от тази искра между нас
така спои се съществото,
наричано от мене „аз“,

със другото, което вече
зова по навик само „ти“,
че колкото да сме далече,
едно се чувстваме почти –

не зная, но с вълна гореща,
секунда траяла едвам,
тъй както винаги усеща
човек, че съществува сам,

със ясност неопровержима,
днес в шест и четвърт след обяд,
почувствах, че и теб те има,
че нейде си на този свят.
––––

Човекодните

Човекодните бягат
студени, без сърце
и бръчките си слагат
на твоето лице

и под какъвто ъгъл
и да се снемеш ти,
не, не, не си се лъгал-
кросното се върти,

върти се и навива,
и то не с плат, а с дреб,
и сива перспектива
открива се пред теб –

ах, въпреки че имаш
в резерва някой ден
и колкото да взимаш
вида на примирен,

все пак е неприятност,
че след живота тук
по всяка вероятност
не ще последва друг!
–––

Тоз живот

Не че ми е леко на душата
в този час пред есенния здрач,
но ми радва някак сетивата
пъргавия тенисен играч,

който като праскова откършва
топката, вгнездила се в телта…
Ах, не искам тоз живот да свършва
през еднопосочната врата

и да знаех фаустовско слово,
бих започнал още в този миг
не от младост, а съвсем отново,
от първодихателния вик!

Но си мисля: ако бях туй бебе
или там едно от тез деца,
то нали не бих те имал тебе,
мой живот, изпълнен със лица,

с гласове, с приятели, с играча,
с Витоша във синкава мъгла,
с тролейбуса, който там закача
своите пияни пипала…

Не, да се разменям не желая,
моя си живот аз искам тук.
Бил към края, нека е към края!
Тъжен, весел – тоз и никой друг!
––––––

Жак Превер в превод на Валери Петров

***

Вратата на банята е заключена,
но слънцето влиза през прозореца
и се къпе във ваната,
и се смее във пяната,
а сапунът плаче, защото
му е влязло слънце в окото.

***

Фиеста

И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.

И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.

И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола в мойте ръце.

***

В една „хубава“ сутрин

При всички премеждия, каквито да бяха,
той от нищо и никого не бе чувствал уплаха –
беше храбър наистина,
така че, когато
в една хубава сутрин
му се стори, че вижда
нещо отвън
той каза си: „Нищо!
навярно е сън!“
И сигурно имаше за себе си право
да го казва с такова убеждение здраво –
вън нямаше нищо наистина.
И когато във същата
тази хубава сутрин
чу, че някой го вика
от къщния праг,
той пак каза си: „Никой!“
и влезе си пак.
И пак беше прав така да си казва,
но тоз път усети как страх го полази –
вън нямаше никой наистина,
но той се почувства
в тази хубава утрин
от света тъй далече
и самотен дотам,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,
бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!

***

Като по чудо

И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща
и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.
А високо
в небето
с посока –
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада
като по…
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава

***

В моята стая

Някои ден ти ще дойдеш във
моята стая.
Казвам „моя“, макар че
чия е, не зная.
Беше празна, когато
влязох тук един ден,
и нямаше друго
във нея освен
наниз чушки червени,
като малък пожар,
на стената отсреща,
белосана с вар.
Останах и вече
тука дълго живея
и всеки ден чакам
да дойдеш във нея
Не правя нищо, тоест нищо сериозно,
сутрин издавам гласове на животни,
магарешки рев, кукуригане, лай,
и защо ли го правя, един дяволът знай,
но ми става приятно да играя така;
играя си също и със своите крака,
краката са всъщност много разумни,
с тях можеш да идеш много далече,
ако, разбира се, ти се иска да ходиш,
а когато пък искаш да стоиш у дома си,
те остават си с теб и ти правят компания
и измислят за теб безброй занимания,
чуят ли музика, краката танцуват,
как се танцува без крака? Въобще
човек трябва да бъде – както често и бива –
наистина тъп за да прави такива
ужасно тъпи човешки сравненеия,
като „тъп като крак“ или пък „безгрижен
като врабче“. Врабчето едва ли
е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур
само когато си няма грижи,
а когато си има, и то,
сто на сто,
е доста угрижено. Какво знаем за него?
То даже не се и нарича с туй име,
човекът решил е да го нарече
така точно и много любопитно е, че
ако дълго повтаряш тази дума „врабче“,
тя губи смисъл. Въобще имената…
Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак.
А не може ли иначе да бъде все пак:
„Керван бонапарти вървеше в пустинята.“
„Дромедарий възлезе на пресийския трон.“
„Императора пусна своя кон във галош.“
Какво толкоз му има и звукът не е лош,
лошо е само, че след тях Тим-Там-Том
уж е с три имена, пък се движи пешком,
а това е ужасно опасен симптом,
защото след него върви Еди-кой си,
а подир Еди-кой си иде Еди-какво си
и всеки от тях във себе си носи,
колкото там да рева и да лая,
единствена мисъл
и таз мисъл е тая,
че ти ще доидеш във моята стая.
Ще дойдеш и дрехите си
ще хвърлиш на стола
и пред мен ще застанеш
неподвижна и гола
във свойта невиждана
до днес красота,
ослепително бяла,
с червени уста,
по-червени от чушките
на стената отсреща,
и ръка аз към тебе
ще протегна гореща,
и двама ще легнем,
аз до теб, ти до мен …
И туй само го мисля,
но знам, един ден
във тази моя –
не моя стая,
днес или утре,
ти ще дойдеш накрая!

––––––
Светъл прозорец

Замръкнали в хижата с моя приятел –
той готвеше вече, пристигнал едва,
а мене, помощника, беше ме пратил
с фенерчето вънка да търся дърва;

и както се връщах с куп съчки корави,
видях го в квадрата, към мрака открит,
незнаещ, че някой го гледа, да прави
вечерята проста: да драсва кибрит,

да чуква яйце о ръба на тигана,
солта ненамерил, да клати глава…
И както го гледах, във миг ме обхвана,
изпълни ме цял радостта от това,

че можех така да го гледам отсреща
във тоя квадрат, сред нощта осветен,
без страх, че ще стана свидетел на нещо,
което би искал да скрие от мен.
–––––

Сред електрониката

Дотам я докарахме в този наш век,
че съвсем се обърка напоследък човек.

Днес във лятното пладне, тъкмо бях си заспал,
през съня ми проникна електронен сигнал

като някакво гукане… Сънен скачам на крак,
но не знам отде иде настойчивият знак.

Телефонът е ням и мълчи GSM-ът,
във компютъра също не се крие проблемът.

Поглеждам, уплашен, навън през стъклата,
Да не би – както случва се – да ми вдигнат колата.

И откривам причината сред липата разлистена:
оказа се, гукала гугутка наистина!
––––––

Тинтявата

Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по – разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби –
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?…
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
– Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая…
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките, учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени!
Още е тинтявата в ръцете ни!

–––––––––––

В памет на Николай Ников

Под прохладния навес те гледат със смях
как чудакът, на всички известен,
олюлява се, пийнал, недалече от тях,
във прегръдка със прашния кестен.

Ха да тръгне – не тръгва. Ха да тръгне – не ще.
Трети път – пак възпира го нещо…
Но най-сетне, под слънцето, виждат го те
да пресича платното горещо

и да сяда сред тях. Смешен, да, но след ден
ще си спомня – без смях – обществото,
как е викнал на келнера : – Една бира за мен
и две кофи вода за дървото!

–––––––––

Мама

Косата на мама
е светла и мека.
Ръката на мама
е нежна и лека.

Тя много е мила
и много добра е,
даже когато
не й се играе.

Но често до късно
мама я няма-
тя работи в нейната
служба голяма

и само от работа
ми телефонира,
но това не ми стига,
то се разбира,

и истински хубаво
е в нашата къща
само когато
тя от служба се връща

И погалва косата ми
с уморена ръка…
Когато порасна,
ще направя така,

че тя да не работи
през целия ден…
или нека работи,
но нещо при мен!

***
И нещичко из“В лунната стая“

„Всички вън играят,
с вик е пълен двора,
но какво ли знаят
възрастните хора?

Те са всички същи-
ужким все добри –
а те връзват в къщи,
казват ти: – Свири!

Ах, от всички жестокости най-страшната тази е!
Какво безобразие! Какво безобразие!

А денят е кратък,
времето минава,
за игра остатък
даже не остава!

Вън крещят децата,
гонят се със смях,
само теб, горката,
няма те сред тях!

Ах, от всички жестокости най-страшната тази е!
Какво безобразие! Какво безобразие!

–––––––––––-

Точно тъй е наречен във печата, където
се разказва за кораба, потъващ в морето,

и за туй, как – наместо докрай да останат –
екипажът му, целият, и дори капитанът

излетели със първите брегови вертолети,
а пък той – комедиант и певец на куплети –

възглавил евакуацията… И разчувстван, и бледен,
аз го виждам във въздуха, как – издигнат последен –

ми изпраща, усмихнат – знам, невесел под грима –
циркаджийска целувка в смисъл: -Още ни има!

Валери Петров

––––––––

Пролет е…

Пролет е, пролет е, и аз гледам площадчето
пред кварталната черква със почуда открил
как черешите в него са тъй бухнали в цвят, че то
сякаш за първи път преживява април.

А децата в игрите си не познават умората
и мачът им пролетен се прекъсва, едвам
когато през входа отворен за хората,
топката влиза във кварталния храм.

И от тук почва чудото: посред литургията
със кръжило, по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут…

Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,
а и в таз ми фантазия има капчица яд –
как напуска се този приземил ореолите,
нарушил протоколите, луднал пролетен свят!

Валери Петров

–––––––––––

СЛУЧКА С РАЗМИШЛЕНИЯ

Край пазара минавайки, за своето внуче,
купих някакво смешно, пластмасово куче,
надухме го вкъщи, зарадва се внука,
изобщо, подаръка се оказа сполука,
но когато да хвърлим опаковката вече,
от нея изпадна едно етикетче:
“ Цена 1 лв. Хлоривинил. ТПК
за надувни изделия- с. Бяла река “ .
И както се казва сега, “ впечатли ме“
това ТПК с разсмиващо име,
а на следният ден вече въздухът беше
излязъл от кучето и то тъжно лежеше
във детската стая, омекнало цяло,
с опашка провесена и набръчкано тяло.
Разбира се, внучето отново наду го,
но аз вече си мислех за друго, за друго…
За туй, че се среща не един между нас
известен и тежък, с важни поза и глас,
който, вникнеш ли в него, произведен е целия
в едно ТПК за надувни изделия.

ВИНОВНИЯТ

Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го в колата и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но, повтарям го пак-
лаеше страшно и нямаше как!
И ето, след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален,
с една рана дълбока
отстрани на хълбока,
търка се в мен и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас…
– Господарю- той казва- господарю любими,
от сърце ти се моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз незнам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
в краката ти слагам:
честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя автомобил!
Ау, как беше ужасно!
Ау, как беше опасно!
Стигах няколко пъти до един магазин,
но закрит бе дъхът ти от лъха на бензин!
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по силно да лая!
– Влизай! – казвам му строго-
но сърдит съм ти много,
няма никога вече
да те водя далече!

СНЯГ

Радостният снежен пух
вън покриваше балкона,
но във този миг дочух-
звън! И вдигнах телефона.

– Ало!- някой изрева-
Ти ли си, гадино мръсна?!
И веднага след това
връзката ни се прекъсна.

Нагрубиха ме така,
а пък не, не се обиждах.
Със слушалката в ръка
пътя си изминат виждах:

никого не съм убил,
никого не съм подлъгал,
никого не съм следил
с нож в ръка зад някой ъгъл.

Кой ще бъде? Няма кой!
Сбъркал ме е с друг човека!
А снежинките безброй
вън се стелеха полека

и аз чувствах се сред тях
като тях далеч от злото
и от тихия ми смях
стапяше се на стъклото

малко, нежно колело
сред рисунката сребриста…
Дявол, хубаво било
съвестта ти да е чиста!

Валери Петров

––––––––––-


Край синьото море
1941-1947

1.
Отде дойде тоз дъх на скарида?
Боже мой, как се чувствам добре!
До Флорида дори да отида,
в мене пак ще звучи като в мида
мойто варненско детско море.

Нали в бой със потисници зли съм,
защо все паметта ми е там?
Уж излизам, а все не излизам.
Не, не казвайте „Пак романтизъм!“
Оставете ме. Зная го сам.

Но тоз лъх, този лъх, той ме носи,
аз се виждам детенце на път.
Пеят гърлено двама матроси
и арменчета гонят се боси,
и по гарите раци гъмжат.

Солно езеро вече светлика
ту във ляво, ту вдясно от мен,
една лодка, две лодки, тръстика,
после млада жена тъмнолика
нещо вика от шлепа червен;

бели чайки сред синьото лето,
бяло корабче с надпис познат,
мачти, мачти, комини и ето,
невидял нито къс от морето,
вече влязъл съм в морския град.

2.
Всеки път в кабриолетче ме кара
туй магаренце с весел галоп.
Ето в кОси черти тротоара
и чимшира, и къщата стара,
и „Тупурр! Вече стигнахме. Стоп!“

Как е дълго туй чакане кратко
със багажа пред стария праг!
Но притичва накрай моят дядко
и ме боцка тъй болно и сладко
с белоснежния флотски мустак.

„Боц-боц-боц! – той в прегръдка ме взима. –
Дай целувка на боцмана свой!“
И със смях, и със глъч нетърпима
Ний с коларя нахълтваме трима
във старинния стаен покой.

3.
Сякаш спрял е на дните вървежа
в тази гостна от прежния свят.
Аз я знам все тъй здрачна и свежа,
макар там зад прозрачната мрежа
да жужи сгорещен следобяд.

Вехти масички, скринове редки,
прашни албуми с миди отвън
и сред вази, кресла, статуетки
две приятни застлани кушетки –
две квадратни покани за сън.

О, в туй пладне заспал бих за два дни
на тез хладни чаршафи във плен!
Ала гледа ме с погледи жадни
от грамадни портрети парадни
на Петровци рода разклонен.

Седем вуйчовци с бели капели,
два поручика смели на кон,
десет лели, развели омбрели,
и пристегната в кош от банели,
стрина Тинка на графски балкон.

4.
А пък, жив под издънките снети
като корен суров, но и мил,
със мустаци и твърди маншети
в здрачината на гостната свети
моят дядо – Петров Михаил.

Те мълчат си, но той, той разказва!
Ой, ой, ой, тези случки безчет:
за това, как говорил със Вазова,
за часовника, старата язва,
и за шкафа, на кораба взет.

„Днес децата сте глупави гъски.
Гледай шкафа, да, да още здрав!
Бях сираче без лев и без връзки,
но накрая командувах „Дръзки“
и си купих – да, да! – този шкаф!“

Той говори, колана разтяга,
откопчава секретна игла,
пак въздъхва: „Да, да!“, и си ляга,
уж чете, но заспива веднага,
така както си е – с очила.

Нейде бие часовника стария,
онзи, който на баба ми май
в Санстефанската* още България | *през I св. война?
й се паднал – да, да! – на лотария
на военния коледен чай.

5.
Ах, как мразех тоз мухъл купешки,
туй спане в следобедния час!
Покрай дядото с тихи прибежки
и след туй с два-три скока шебешки
на тавана намирах се аз.

Твърде късно – уви! – се разбира
колко сладко било да си млад.
Индианска таванска квартира,
във гръдта ми сърцето се спира
от упойния твой аромат.

През капаците два тънкоребри
трепка слънце от прашни черти,
и стените са кожи от зебри,
и чудовищен, в стайните дебри
грамофонът с тръбата цъфти.

Шумят сухо кумирите детски:
опнат прилеп и прът с тетива,
дар от странен естественик шведски,
подир дългия път кръгосветски
с тях платил своя наем едва.

Освен туй една въдица груба,
сякаш сложена вчера, стои,
бръмбар кух, костенурча коруба,
Коста Рика, и Чили, и Куба,
нарисувани с водни бои…

Отдалеч тези багрени мостри
ме пленяват със чара си скрит
и чак тук моите трепкащи ноздри
вдъхват прежните мириси остри
на Жюл Верн, Стивънсън и Майн Рид.

6.
Де сте вие, младежки романи?
Днеска пак аз си спомням за вас.
Де сте вие, добри мохикани,
томахавки със писък въртяни,
де си ти, стар мой друже Бен Брас?

Зная, знам, вий сте пак, мои братя,
по познатия камен дувар,
пак със същата руска симпатия
би разтворил добрите обятия
очилатият пътен книжар.

„Ну здравейте! би казал той. – Мигар
это вы? На себя не похож!“
И бих дирил аз дълго и сигур
бих си купил „Бенгалският тигър“
или може би „Острият нож“.

7.
„Пролог. Ноздри разкрил към ветреца,
чевек спрял бе на кратък престой.
– Подлеците пет мили напред са! –
изруга Хамилкар Скакалеца.
(Да, защото това беше той!)

Глава еди-коя си. – Туй семе –
пак започва професорът стар –
се използва от местното племе… –
Ала ето че тъкмо навреме
го изяжда един ягуаррр!

Епилог. Бяла яхта под пара
със вълни мисисипски играй.
С нея нашта компания стара,
без професора (виж ягуара!),
се завръща във родния край.

8.
Вехти книги по плана на тая,
зная, смешни сте днес, но тогаз,
аз, как в рая на детската стая
сред омая ви гълтах до края
с бързина осем тигъра в час!

Осем тигъра хъркат в закана,
крокодили разчекват уста
и една, с гръм пробила тавана,
Мегафолия Судафрикана
вмъква в стаята клейни листа.

И пъстрее сред мойта мансарда
всичко живо в леса избуял:
и колибрито, и леопарда,
и питонските двадесет ярда,
и сам аз, още в лУнички цял.

Но с тез лунички, хвърляйки ласо,
във леса мимикрия се сам
и сред виене хилядогласо
галопирам, пробил каро асо,
нанатам, нанатам, нанатам!

Дик (аз Дик съм!) е в бой с носорога.
Том помага му (Том съм тогаз!).
Но към Том плава вража пирога
и спасяват го – слава на Бога! –
Педро (Аз!) и Евзебио (Аз!).

9.
Тъй лети на минутките низът
чак до тъмно в тавански мечти.
Долу дирят ме. Влизат. Излизат.
И след малко дочувам сервизът
на вечеря без мен да звънти.

А при мене звънти тетивата,
географските карти шумят,
избумтява кревата с таблата
и по този „там-там“ в тъмнината
отдалеч се обажда сънят.

Тихо. Тихо. Лъвът става котка.
Баобабите стават липи.
И след дълга опасна разходка
над романа с усмивчица кротка
Педро-Том-Дим-Евзебио спи.

10.
След индийската треска нощеска
в мойта стая, лъх морски, ела!
Пърпа радостно лека завеска
и със блясък на ангелска фреска
плеска покривът в бели крила.

„Ка-ка-кааа!“ – викат чайките смели
и действително какат навред,
но дори тез неща им са бели,
сякаш стъпкал е туби дебели
пейзажист, от омая обзет.

И в това би бил прав пейзажиста –
сам аз гледам захласнат навън,
как сред южната местност хълмиста
Варна свети, чудесна и чиста,
като сбъднал се в утрото сън.

Светят чандии*, все като тази, | *покриви
бледорозови в синия ден,
с цинка жежък по вити первази,
със русалките, с белите вази,
със столетника* сиво-зелен. | *алое (снимка)

Двама тъмни и стройни хамали
малеби край количка ядат;
втора толкова пъстра едва ли
бих открил по стъгдите заспали
на безкрайния източен път.

Шербетчия във алена риза
с гюма тънък и звънък дрънчи;
с толкоз пястри* пиринчът е низан, | *ит. жълтици
с толкоз варненско слънце олизан,
че ме кара да мигам с очи.

А над таз панорама красива,
докъдето се погледът спре,
с двеста хиляди гюма такива
мята мълнии, блясък разлива
синьо-синьото синьо море.

11.
„Вдигай котва със мен да се къпеш!“ –
вика Петьо – рибарят любим,
и снабдени отнейде със пъпеш,
ний се къпем след дългия път пеш
и на белия мостик лежим.

Там далече от плажа разглезен
нечий татко, уплашен, тръби;
а от мостика, плскайки с глезен,
аз нахълтвам във сочния резен
и го гриза с дивашки зъби.

И люлей ме, люлей ме тоз плясък
на вълните о гнилия кол,
и прониква през клепките блясък,
и щом тръсна косата си – пясък,
щом се близна по рамото – сол.

12.
Сол и пясък. И туй е. Обаче
„дете“ значи мъдрец и поет.
И душата ми смей се и плаче
за това, че тъй честно туй раче,
щом умре, връща калция взет.

Но съгледал бутилка до рака,
вече плувам с корсарския флот
и гвинеи звънтят, и във мрака
Джим на Джо вика „Мачта двукрака!“
Джо на Джим – „Изкуфял кашалот!“

Ала грешка! – наместо бележка
въ бутилката има фиксаж;
и сега пък си спомням с насмешка
за снимача с кутията тежка,
който среща се в залива наш.

Странен тип! Фотограф, а не снима.
И разтвора забравя си, виж!
А редовно със още петима
чете книжка – навярно любима –
зад високия морски камиш.

„Над Европа е призрак надвесен…“ –
почва книжката. Толкова знам.
Този лист бе от бриза донесен
и бе (с призрака!) тъй интересен,
че реших да чета и натам.

Скъпа книжке, аз още играя,
още малък съм, още съм слеп,
но усещам, но вярвам, но зная:
подир ден, подир месец, накрая
ние пак ще се срещнеме с теб!

13.
Ние пак… Но днес пясъкът пари.
Водорасли, лиани, покой.
Тъй че махнем ли двайсет рибари,
фотографа, три скитника стари,
тояи плаж е единствено мой.

Тук аз властвам и моето име
всява ужас из тези земи:
„Петьо, с лодката де ще вървиме?
Бате Петре, на лодка вземи ме!
А вземи ме бе! А ме вземи!“

И вълна зад вълната се вдига,
за да види кой тръгва към тях,
но щом всяка до плажа достига,
прихва: „Пеши с оназ шушумига!“ –
и се просто разпянва от смях.

14.
Но със нашто разбито корито
ний се впущаме смело във път
и аз искам от Петър открито
да ми каже за тези, които
всеки ден с фотографа четат.

„Охо-хо! – смей се той. – Без обида,
но ти мушкаш навсякъде нос.
Вместо туй чуй сега за сафрида,
пък внимавай все пак да не би да
се разбрида и твоят въпрос.

Той, сафридът, за теб е забава,
синя рибка със лъскав корем,
а на нас той насъщния дава,
той е нашата орис корава,
съ скоято живеем и мрем.

Всяко утро морето ни вика…“
– Всяко! – ахвам аз. – Просто разкош!
„…а във всъщност е мъка велика:
тегне мрежата, тегне каика,
тегне привечер празният кош.

А уловиш ли, грабват го стерви…“
– А какво – питам – значи това?
„Значи туй, че и ние сме с нерви
и че тоз фабрикант на консерви
заслужава и други слова!“

Скърца Петър с веслата могъщи.
И мълчи. И обаждам се аз:
– Тез неща ми ги каза веднъж ти,
но щом вкъщи повторих ги същи,
дядо много се мръщи тогаз.

А пък Петър: „Щом слезем на суша,
ако искаш, при дядо си стой!
Богаташът бедняка не слуша.
С мен си уж, а и ти като круша
пак ще паднеш до корена свой.

Буржоазия! – другото – ветър!
Ще живееш и ти като цар.
и в кола, дълга цял километър,
ще презреш… – Няма! „… бедния Петър,
твоя пръв…“ – Няма! Няма! „… другар.

Ще презреш и с насмешка сурова
ще си купиш сафридчета две…
Сега гледай пък!… Работа нова!…
Аз така… на шегичка…такова…
а пък той вече взел да реве!“

15.
Във забрава спи мачтата права
сред такава синилка тоз ден,
а щом взреш се под кила, тогава
пясък шава в златиста морава,
като зверско небце набразден.

И сред пясък и синка, и злато,
дете в лодката плаче. Защо?
Много просто: защото, когато
всички бедни му викат „богато“.
че са прави, усеща ги то.

16.
И смекчен от сълзите, рибарят
пет-шест думи изпуска едва:
но да знаеше дядото, старият,
как тез негови думи изгарят
всички негови кухи слова!

И аз виждам миолиони във тесен,
във стоманен, в безжалостен строй,
над главите им – флагът чудесен,
а на устните – някаква песен
за последний, решителний бой!…

И със тях, и с рибаря аз пея
и гребем ний във жега и пот
към Страната, към Нея, към Нея,
де таз нова за мене идея
въплътява се в чуден живот,

дето новите хора… Но де са?
Не откарват веслата далеч.
Крим го няма, не виждам Одеса –
под небесната синя завеса
хоризонтът блести като глеч.

17.
И след всяка от тези беседи
със две педи аз раснех по ум:
людоедите чезнеха бледи
и на книжките с морски победи
чужд ми беше хартийният шум.

И със трудни въпроси се хвана
мойта детска главица сама;
и нов план отменяваше плана,
и лежащ по корем на тавана,
пишех дълги прощални писма:

18.
„Заминавам! Недейте ме жали!
Цял във слава ще дойда при вас!
В обущаря са мойте сандали.
Да се вземат, макар че едва ли
ще ми бъдат по мярка тогаз.

Дядо, имам сапунче и гребен.
Ще се къпя в седмИца веднъж.
Взех за бръснене прибора джебен,
той до днес не ми беше потребен
но сега ставам истински мъж.

Никой вече не ще ме залОви,
нито ти, нито кой да е друг.
мене чакат ме пътища нови,
а при теб освен свойте окови
друго нямам за губене тук.

Наште чувства съвсем не са важни.
Не обичам плачливи слова.
Пиша туй на скалите ни плажни
и затуй редовете са влажни,
и солени са те затова.

Знам, за сладкото бихте ме били,
но из пътя ще трябва да ям.
Свършвам тук. Сбогом, деденце мили,
ще ти пиша от Крим, не от Чили.
твой обичащ те внук – Вилиям.“

19.
„Вилияме“, след бягства такива
колко пъти се върна сразен!
А детинската възраст игрива
тя не чака – хе! – тя си отива,
и пристига Големият ден.

Кой звънти? Пак онуй кабриолетче.
Но как тъжно звучи този звън!
Туй е сетно сбогуване вече,
реве бурно морето далече
и невесела есен е вън.

Дядо куфара малък товари
и мустакът му пак ме боде.
Две последни напътствия стари.
„Сбогом, деденце! Сбогом, другари!
Сбогом! Сбогом!“ – Сега накъде?

20.
Какво, питам се аз? Накъде ли?
Един път има само: напред!
Накъдето човеците смели
своя поход велик са поели
към по-нов и по-радостен свет.

Натам тръгнах. Борбата обзе ме
със блокади, разстрели, войни.
Делим честно и радост, и бреме,
но пак чувам от време на време
грамофона от прежните дни.

Свири звънката прашна кутия
и детинството спомням си аз,
както в старите марки, в ония,
дето куче стои пред кутия
и си спомня познатия глас.

 

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те:нейде встрани,
не летовищно- диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!
–––––––––––––

ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ
Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса… –
ПИСМО
Добрите писма
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам печата на плика
и пътя му смятам във дни.Мисля си: значи когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен!
Значи така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!!Рано сутрин
Днеска нещо ме събуди
в пет, преди да станат всички.
Тихо. Само като луди
вънка чуруликат птички.

Слава Богу, в кабинета
е разтребено и чисто
и прозирните пердета
чакат слънцето златисто.

Ето мракът се отмята.
Дискът огнен се въззема,
тъй че чувствувам земята
част от общата система

и във мойта химикалка
дребната сачмица светка,
сякаш, че сама е малка
неизследвана планетка.

Свежо. Хубаво. Приятно.
Миг на щастие небивал.
Просто ми е непонятно,
как до днес съм го проспивал!

Пролетно
Вечната стара история!
Пролет отново цъфти,
главната аудитория
пак е разкрила врати.
И като весели птичета,
сякаш в радостен сън,
млади момчета, момичета,
с вик изсипват се навън.

В шумната майска виелица
врътна се мойта глава,
после пък изневиделица
“Търси се!” глас изрева.

Явно човекът за ядене
търсеше самокупон,
но си личеше, че гладен е,
по страховития тон!

Смешно ми стана и хубаво
в младия пролетен шум,
смешно ми стана. И глупаво
нещо дойде ми на ум.

Казах си: Ех, да би можело т
ук да застана и аз,
Търси се! – силно, тревожно
да им извикам на глас.

Търсят се коли загубени
във факултетния двор,
търсят се погледи влюбени,
търси се пламенен спор,

търси се чувство, обхванало
някога някой си млад.
Търси се нещо, останало
20 години назад!

ПРОСТИТЕ НЕЩА

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“, „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърля небрежно
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало –
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки –

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. –
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй което ти казва сърцето…

Гореща молба

Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.
Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.
Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.

***

Мечта

А! След като дълго повреден бе токът,
пак светна и вредом са ахнали в миг
и аз си представих в тъмата дълбока
как слиза от стълба незнаен техник.
Събира си клещите, палва цигарка,
поглежда как светят етаж над етаж,
а сведен над листа, под лампата ярка,
зареян в мечти аз си казвам – кураж!
Кураж! – може би и под моето теме
накрай един стих ще проблесне така,
че вестника взели по същото време
да кажат във хиляди домове – А!

***

ТЪЖЕН МИГ

По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.

Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?

Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?

И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.

НЕ, ТОЙ НЕ РЕВНУВА

Днеска съм с музика много зает,
дано никой другар не ме дири.
Все тъй весела двайсет пъти подред
единствената ми плоча свири.

А ти сигур трепериш, че аз със бръснача
ще те издебна в гъстия мрак
и насечена, в куфар, с дни ще те влача
от хотел на хотел и от влак на влак.

Но аз съм зает с грамофонни игли.
Аз ги сменям редовно и вещо.
Както виждаш, нищо не ме боли…
Или, съвсем мъничко нещо…

Долу продават, уви, лимонади,
а нямам вече конячен запас.
Но ти не ми каза откъде го извади
този пътуващ контрабас.

Със свойте мустачки и своя поклон
той е неотразим, трябва да признаем.
А плата на този зелен панталон
от кой билярд го е взел назаем?

А какви нови триетажни подметки!
Моите почитания. Те струват пари.
И, знаеш ли, въпреки тези качества редки,
аз не го презирам дори.

Но ти се излагаш, мой ангел красив,
само за твоя вкус ми е жалко.
Иначе, не бих имал нищо против…
Или може би съвсем малко…

Кажи ми шест думи- Това бе техника
за нашия водопровод. –
Аз не ще се усъмня в тех никак
чак до края на своя живот.

Но ти не казваш тези думи, нали?
Аз слушам на старото си место
и мисля, че тез грамофонни игли
няма нужда да се сменят тъй често.

Фабрикантите лъжат. Няма никаква нужда.
Няма нужда и жени да сечем.
И въобще ревността ми е съвсем чужда…
Или почти съвсем.
––––––––––––––––––––––––––
Ето и някои други от Големия Валери Петров

КАТАСТРОФА ПРЕД ГАРАЖА

Пред гаража стоят два бензинни автомата
под дъжда във среднощния час,
но всичко е в туй, че единият от двата
не е автомат, а съм аз.

Туй съм аз. Аз те чакам. Но от теб ни следа.
Въпреки честната дума.
Шофьорите давят във кофа с вода
огромна червена гума.

С циферблата зелени снимки на артистки
свети кабината на камиона “ Рено“
и смесват бръмчащите две дъждочистки
небесни и филмови звезди в едно.

Но ето те! Бръмва и мойто сърце
и както с артистките, отблизо снети,
едничко на фокус е твойто лице
пред мъглявите други предмети.

– О- казва техникът, – тя е красива! –
Той разбира, този техник.
Ти отиваш на кино? Недей отива!
Ще ти го разкажа за миг!

Филм със подводници. Торпили. Отче наш.
Перископи. Номера с кислорода.
Екипажът е потен. Горкият екипаж.
В кръвта му шуми СО 2 като в сода.

Лъвът от “ Метро“ се прозява от скука.
Скафандърът чука. Екипажът спасен.
И аз зная местенце на три крачки оттука,
и не искаш ли да дойдеш със мен?

Не, ти не искаш. И добър ти път.
Аз съм сам и се чувствам чудесно.
Атмосферите в плътната гума звънтят.
Тези гуми се поправят тъй лесно.

Асфалтът блести като ново индиго.
Глупава работа, този дъжд!
– Хубаво момиче. Бягай, стигни го! –
казва техникът. Онзи същ.

Но аз оставам във тъжния здрач
и повтарям все твоето име
и както след падане колоездач,
се усмихвам, при все че боли ме.
–––––-
Хвърчащите хора

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

–––––––-

А ИЗЧЕЗВАНЕТО

Когато вече старостта ни е,
уви, безспорна, щем, не щем,
привличат нашето внимание
ту тоз, ту онзи нов проблем.

Тъй, сякаш пред писмо загадъчно,
не мога днес да разчета
това, че толкоз безостатъчно,
човек изчезва от света.

Учудени, недоумяваме:
тук бе и в миг се изпари!
…А как в света се появяваме,
не се запитваме дори –

естествено е дребосъчето
да претендира за живот,
и разума ни не измъчва то
с въпроси от абстрактен род.

И ето, туй противоречие,
ми трови старческия ден,
и затова си мисля: не че е
проблемът свързан лично с мен,

но длъжни сме да процедираме
със малко логика поне –
какво е туй: едно разбираме,
а пък обратното му – не!

ПОВРЕДА В МРЕЖАТА

Един кош важни работи, пропуснали срока,
имах снощи да свърша, и в миг спряха ни тока!
Поне денем да беше, а той взе, че угасна
вечерта – със две думи, неприятност ужасна:
нито книга да взема, нито ред да напиша,
телевизорът, тъмен, мълчи в своята ниша
и можех единствено да седя във креслото
и, вторачен във тъмното, да си мисля каквото
ми дойде наум. И така, по принуда,
петнайсет минути, мълчалив като Буда,
се домогнах до мисли, е, не всички елмази,
но три-четири свестни, и сред тях беше тази,
че както заети сме непрекъснато всички
да мислим за работи, крайно важни в кавички,
във същност за нас генерален проблем е,
че за истинско мислене не намираме време.
Погледнах навънка
през завесата тънка:
затъмнен бе кварталът и, уж стари познати,
бяха всички прозорци само черни квадрати,
но сега в тях не виждах нищо мрачно, зловещо,
а, напротив, си казах: И там мислят над нещо.

СУЕТА СУЕТ

Тази жажда за слава! До въздишката сетна
човек си остава със душица суетна.
Днес
трима читатели
със чувствителност висша
(тоест
почитатели
на каквото напиша )
на гости ми дойдоха и вместо букет
във дар ми поднесоха един слънчоглед.
Беше толкова хубав – със главата му жълта
неочаквана радост във дома ми нахълта!
Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
и как неподправено при мен бликало чувството,
и как бил съм пробил
свой нов път във изкуството,
модерно по същност, но без отказ от римата,
като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата
продължиха с възхвалите в същия дух,
че аз най-накрая съвсем се надух,
тъй че после, останал със подаръка сам,
дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
и понеже се движех насам и натам,
а жълтата пита
дори не опита
да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
нещо може би струвах, но чак слънце не бях…

УПЛАШЕНОТО

Двама млади съседи
имат малко дете
и таз случка със него
ми разказаха те:

Той веднъж от почерпка
в полунощ се прибрал
и жената му вдигнала
съответен скандал.

От шума им детето
да заспи не могло
и в уплаха ги слушало
от свойто легло,

но когато баща му,
за да бъде простен,
обещал, че ще стане
друг от следния ден,

то сълзите си с мъка
удържало дотук,
на врата му се хвърлило
с плач: Не ща да си друг!

…Този разказ приличаше
на нелош анекдот,
а бе късче от техния
всекидневен живот

и аз виждах ги двамата,
как омекват и как
утешават с целувки
своя плачещ юнак,

но понеже бе разказът им
придружен с весел смях,
аз усетих в душата си
таен укор към тях

и все пак зарад малкото
се почти просълзих,
тъй че случката с него
породи този стих,

зле римуван, нахвърлян
върху първия лист,
но със край, който ще ми се
да е нежен и чист,

светъл, тънък, прозрачен
като лятна дъга,
със шест цвята от радост
и един от тъга.

ФОРМУЛЯРЧЕТО

„Зачеркнете ненужното!“ – тези думи, познати
от безброй формуляри, днес ти идат наум,
когато поеме назад мисълта ти
по извървения през годините друм.

Колко много ненужни малки случки, които,
остарял, си припомняш с леко чувство за срам.
Формулярчето с тях е за другите скрито,
но нали си ги знаеш, че те още са там,

и не само „ненужни“, а и смешни, и грешни:
оназ глупава дума, оня пуяшки жест,
онуй стихче, което пред четците ти днешни
не би ти направило особена чест.

А пък тез твои грешки, те не са нито много,
нито тежки, сравнени с този подъл наш свят,
но и туй ти сравнение те осъжда тъй строго,
че поглеждаш към себе си с допълнителен яд.

И те, тъй или иначе, ти развалят покоя:
– Каква глупост! – си казваш. – Где съм бил? С кой акъл? –
Пък акълът ти бил е тоя същия, твоя,
с който сигур отново да сглупиш би могъл.
„Зачеркнете ненужното!“ – много лесно се казва,
а и може наистина да е лесно за друг,
но ти свойто „ненужно“ ще го носиш във пазва,
докогато инфарктчето теб зачеркне от тук.

––––––
СТИХОВЕ ОТ ФИЛМА “ВСИЧКО ОТ НУЛА”
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

ЗА УНИВЕРСАЛНОТО ЛЕПИЛО

За стъкло и пластмаса,
за дърво и метал
лепилото “Уху”
има златен медал.

Тъй че чаши, чинии
ти безстрашно чупи –
лепилото “Уху”
ще ги залепи!

И лошото само е
във това, че след ден
двете парчета
на съда залепен,

когато касае се
за любов и за брак,
казват ти: – Уху!
Разлепихме се пак!

ЗА СЛОНА

Дай ръка на мойто рамо.
Аз съм крива, ти си прав.
Та нали тук всички само
хвалят лекия ти нрав.

Само дето твойта крачка
сякаш е на слон свиреп,
тъй ломи, троши и мачка
всичко живо покрай теб.

Нерви къса, мели кости,
меси тъкани и кръв,
тра-ла-ла, дошъл на гости,
ти за тръгване си пръв.

А, глупачка, аз те хваля,
и се галя в теб така…
Ти недей от мене сваля
таз изпросена ръка!

ЗА ИЗТРИВАЛКИТЕ

Десет пъти сънувах все същото,
щом очите затворех едвам:
аз звънях по звънците на къщите
и говорех със хората там.

Нещо казвах им. Някакви правила.
Сякаш бях от отдел “Чистота”.
И си тръгвах, безплатно оставила
изтривалка пред всяка врата.

И подметките всички си бършеха
най-усърдно, с доволно лице.

И вървях аз. И все не се свършваха
изтривалките в мойте ръце.

Изтривалки! Изглежда безсмислено.
Ти ме галиш със лекичък смях.
И не знаеш, че беше изписано
твойто име на всяка от тях.

ЗА СТАРОСТТА

Старостта си е старост, но едно й е лошото,
че, както се знае,
когато си кажеш: – Далече е още! –
отдавна дошла е.

Но още по-лоша е лъжата й тънка –
помни я, човече! –
че когато си мислиш: – Не се вижда отвънка! –
тя вижда се вече.

Но далече по-лошо е, че, уви, старостта е
една вироглава,
речеш ли: – Оставаме в своята стая! –
не й се остава.

И забави й търсиш, самотата, обаче,
е непобедима,
и най-лошото на старостта е това, че
изобщо я има.

ЗА ЩАСТИЕТО

И както тече си на човека живота
между три неприятности и два анекдота,
изведнъж като някаква тържествуваща нота,
като гръм от небето,
като експлозив,
от който светът
става свеж и красив –
Щастие! Щастие!

И нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взима участие,
и си казваш: – До днес
как живял си ти без
щастие, щастие!

Но както със щастие е изпълнен човека,
той привиква със него, тъй че лека-полека
това, новото, също става стара пътека
и само нарядко
за секунда едва
поразява те споменът:
– Какво беше това
”Щастие! Щастие!”?

Като нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взел бе участие
и, ах, как от днес
ще живееш ти без
щастие, щастие?

ЗА ПРИНЦЕСАТА

Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.

Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.

Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!

Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.


Изследване върху мезоните

Навремето си Демокрит
с това бил главно знаменит,
че виждал цялата вселена
от атомчета изградена;
затуй бил тупан и линчуван
и даже демокритикуван,
но възгледът му пак пробил,
защото той го бил
сглобил
не с цел за нов автомобил,
а с цел света да обясни
и даже да го промени,
и затова по наши дни
наричаме тез люде чисти
„наивни материалисти“…
Но нека крайната поука
да не подсказваме оттука:
ний споменахме Демокрит
със цел да има се предвид,
че не от завчера и вчера
датира атомната ера,
но истинският наш герой
съвсем съвременен е той.
– Е, кой е този философ?
– Нарича се Стоян Панов.

Стоян Панов, студент-физик,
от тези, дето всеки миг
им цъка нещо във главата
над нова мисъл чудновата,
както си мислил в стола значи
над дипломните си задачи,
във миг огрян бил от една
невероятна светлина!
И ето го, че по средата
зарязва си шкембе-чорбата,
и ето го, лети с трамвайчето,
и ето, моли се на байчето,
и ей го, иде онзи миг,
във който младият физик
със радостна сълза в очите,
по Хюйгенс чупеща лъчите,
седи, усмихнат към безкрая,
сред пълната със колби стая
и си представя на шега,
как нейде още от сега
се пишат статии с надслов:
„Върху ефекта на Панов“!

И тича подир ден студента
на разговор със асистента.
– Грам талий – казва – в капилярка
в миг светлина изпусна ярка,
която стана по-неясна
и във последствие угасна!
Какво ще е това явление?
За мен най-близко обяснение
е, че светлинният поток
роден е от фотон-младок,
но скоро едри мю-мезони
натрупват се от разни зони,
а те щом вече налице са,
веднага спира се процеса…
Говорел значи, тъй студента
и от това на асистента
потрябвало му доста време
дъха додето да си вземе.
Но взел си го, съвзел се пак
и казал: – Браво бе, юнак!
Но туй не влиза във обема
на дипломната твоя тема.
Ти таз идея…
я, недей я…
я, двама да я пипнем нея…
тя трябва твоята теория
да се изпробва и със тория,
това широка е история,
да идем, прочее, в „Астория“
да го полеем този нов
„Ефект на Мишковски-Панов“!
Полели го, подели го,
след седмица довели го
до знанието на доцента,
началник пряк на асистента.
И – аз за тебе, ти за мен:
– Я виж ти! – викнал изумен. –
Туй дето тук ми се докладва,
извънредно просто ме възрадва!
Та същото от десет дена
го наблюдавах с молибдена!
След мен вървете! Още повече
че циклотронът ни във Ловеч е.
а главният във този град
е бабалък на моя брат,
така че нашите семейства…
и значи той ще посъдейства…
защото трябва да копаем,
ако наистина желаем
да отстоим „Ефекта нов
на Гюров – Мишковски – Панов“!
И ето, тръгнал колектива
по тучната научна нива,
и то със методи такива,
че дето нещо не открива
с молива драсва коректива
и поизвива всяка крива
та с извода да се покрива.
А изводът бил оня пак,
открит от умния хлапак,
но от искрица на душата
лъжа бил станал опашата.

И тъй завършен бил трудът,
готов, за да го издадат
със резюме на чужд език
във „Монатхефт фюр Кернфизик“.
Велико дело, труд нелек,
и как да разбере човек,
кое е в тоз научен век
не Кернфизик, а кьорфишек?
Е, да, студента лудия,
отхвърлил тази студия,
но за студента кой ти гледа?
За да постигне се победа
бил нужен, както си е ред,
един голям авторитет.
Ами сега? Ами сега?
И ето ги, че веднага
разтичват се и пипват в миг
един голям академик
с чело, излято от метал,
и не с крака, а с пиедестал.
– И аз на младини със лития
да блесна щях с едни открития! –
си спомнил той, добър и мил
и бързо с тях се съгласил,
че: – Казаните мю-мезони
натрупват се от разни зони,
а те когато налице са,
веднага спира се прогреса
с такава бързина нечута,
че максимум подир минута
(вж. схемите на института
с чудесните им паспартута)…
… което е едно явление,
по неговото твърдо мнение…
така че авторът предлага
бюрото на аеропага
единодушно и веднага…
(глас в залата: – Да го решиме!)
… ефектът нов да носи име:
„Ефект на акад. проф. Йордан Запрянов,
доктор хонорис кауза“…
(тържествена пауза)
и просто, рима
за да има,
… благодари на свойте трима…
за тяхната неоценима…
не, по-добре на свойте двама,
понеже третия го няма…

А третият къде бил той?
Къде бил нашият герой?
Той бил против това, борбата
да бъде свързана с торбата,
и сърбал си шкембе-чорбата,
и идвала му във главата
идея нова, чудновата,
и той самият бил идея,
и ний сме с него и със нея
във схватката жестока с тея
различни мю- и му-мезони,
които с тропот на бизони
зарад себичната си сметка
от петилетка в петилетка
бодат и тъпчат всяка клетка
която със фотонче светка!
А някой махне ли с ръка,
че нийде няма ей така
да действат млади дипломанти
със циклотрони и със кванти
и че цитираната статия
е просто страшна галиматия,
при туй не вдъхваща сипатия
къмто физическите братия,
за него ний ще разясним,
че случаят с Панов е мним
и че с нарочна мисъл скрита
ний почнахме със Демокрита,
защото е говорил той,
че всичко атомен е рой
и че от същи дол… частички
се състоиме ние всички,
така че нашата история
засяга всяка категория
по начина, наричан „втория“,
или, по гръцки, „алегория“.
А че мезони има, има
тук-там в родината любима,
за туй не е необходима
поема в песен или в рима.
Ти взри се с поглед неуморен –
дълбоко там под слоя горен,
загризал тайно сладък корен,
мезон те гледа ококорен!


Песничка за пазачите на фара

На островче малко, което
стърчало далече в морето,
живял едно време един стар
пазач на фар.
Той бил пътувал по всички паралели
и меридиани,
на всички „Катерини“, „Нели“, „Мери“ и „Диани“
и решил, че като стар морски вълк
да изживее сетните си дни
сред зелените морски вълни.
И живял тъй на острова там
сам
със своята важна задача
фаропазача.

И ПОДРЪНКВАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЕЛ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

Но да пееш не може безкрайно,
заскучал той в душата си тайно
и играел на шах и на дама,
ала те се играят от двама,
и небето било бледо и празно,
а морето направо омразно
и нямало нищичко разнообразно
освен кораба рейсов от Ливерпул
за Константинополис – Истанбул…
И тогаз му дошла идея
и той уловил се за нея:

„…Във връзка с разделянето на света на два
лагера и разширяването на задачите по
опазването себестойността на фара,
моля да бъде открито място за щатен
помощник-фаропазач с основна заплата…“

И понеже в този момент
един референт
в Министерството на параходството
имал един братовчед,
незает
в производството,
не било трудност голяма
да станат на острова двама,
всеки със свойта задача:
пазачът на фара
и помощник-фаропазача.

И ТЕ ДРЪНКАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЛИ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

Но помощникът бил млад
и поглеждал все назад,
и не му се играело шах,
а имал ищах
за „ох!“ и „ах!“,
и не щял двама да играят на дама,
а искал с дама да играят двама
и тогаз му дошла идея
и той се заловил за нея:

„… Пред вид зачестяването на трафика
и увеличаването с 32% на подводните скали,
моля да бъде назначена за машинописка
при фара…“

А въпросната девойка
на изпита имала двойка
и била прочута
с туй, че пишела три букви в минута
и на всяка дума
триела с гума,
но бидейки милолика
и позната на кадровика,
след няколко дена
била назначена
и почнала даже заплата да взима.
Тъй че на острова станали трима,
поемащи смело за фара риска:
пазач на фар,
помпазач,
машинописка.

И ТЕ ДРЪНКАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЛИ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

А след тази машинописка
дошло някому на ум да поиска:

„… метеоролог, който е крайно
необходим за правилното функциониране
на фара, тъй като атмосферните влияния…“

И потръгнал по-весел живота
край морето,
тъй като направили за белота
карето,
но понеже всеки
търсел пътеки
да не поема отговорности преки
и понеже защото
е добре във бюрото,
когато си тръгваш и държат ти палтото,
растяло, растяло, растяло
и набъбвало щатното тяло,
и където преди един играел на дама,
се простряла панорама голяма
от бюра,
номера,
телефони,

от звънци,
и писци,
и тампони
и чудел се всеки, млад и стар,
щом минел край техния фар,
на гората
от писалки,
на планината
от закачалки,
на реката
от карфички
и подшиватели…
А краката
всички
си клатели:

пазач на фар,
помпазач,
машинописка,
метеоролог,
документатор,
архивар-регистратор,
завеждащ сирените,
завеждащ антените,
завеждащ сигналите
(червените
и зелените),
завеждащ възторга,
два профорга,
контрольор,
шофьор,
броител на чайките и албатросите,
специалист по въпросите.

И ТЕ ДРЪНКАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЛИ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

И прииждали все нови и нови,
да обслужват фара готови,
със свойте деца, роднини, съпруги
и се катерили едни върху други,
и с лакти остри
се бодели без жал,
тъй че бедният остров
да изтрай не можал
и с грохот и трясък,
сред пяна и плясък,
разпукан в средата,
в миг се скрил под водата!

И тъй се издавили всичките хора,
от първия пазач до шофьора,
защото скалата,
на която бил фарът дотогава,
по чудо останала над водата
здрава
и от брега, в свойте грижи заети,
видели го хората,
че престанал да свети
чак след сто и една година,
когато му се свършил бензина,
понеже той бил фар отличен,
автоматичен
и, значи,
въобще нямал нужда от пазачи,
и – честно казано – даже първият стар
пазач на фар
също нямал никакъв стар морски дълг
и не бил никакъв стар морски вълк,
а бил завършил ветеринарна медицина,
но поискал да почине някоя и друга година.

КАТО ПЕЕ СЪС КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ТАЗИ ПЕСЕНЧИЦА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА!


ИСТОРИЯ СЪС ЗНАМЕНА

Празник е вън и страната ни млада,
горда със свойте успехи чудесни,
като река ще залее площада
с пъстри букети, усмивки и песни,
лозунги бодри ще екнат могъщо,
флагове вредом ще грейнат червени!…
В нашето предприятие също
знамената са подсигурени.
Но как ний постигнахме такъв резултат?
По тоз въпрос ще направим доклад:
Своевремнно с точна
директива нарочна
подготовката се отпочна
и решено бе: Ана, бай Блаже и Ката
да отговарят за знамената.
Но тъй стана,
че Ана
за друго се хвана,
а пръста си даже
не мръдна бай Блаже,
камо ли помощ да ни окаже,
така че остана само Ката,
горката,
да отговаря за знамената!
А знамената се състоят,
както се знае, от Дух и от Плът,
или иначе казано, от плат и от прът.
И тръгнала Ката по ъгли и кътове
да дири платнища и прътове.
Вредом тършувала,
правила, струвала
и проработил й в края късмета:
открила онези бичмета,
за които лани, каквато е каша
в дърводелната наша,
разкрихме,
уволнихме
и изключихме от Комсомола апаша.
А те били под талаша!
Но сега било късно да се дири вина,
сега трябвали прътове за знамена,
че ако излезе на парада без тях,
заводът ни просто ще стане за смях,
и нека Ката си затваря устата
и да си отговаря за знамената!
Но Катето, Катето от думи такива
не трепвало даже. То сбрало актива
и хем комсомолеца реабилитирало,
хем десет колеца
гарантирало!
И след този успех
във съседния цех,
ги отнесло, ако обичат
да ги избичат
и да им рендосат ъглите,
за да станат кръгли те.
Добре, но там майстора уж “ само три чашки“,
а бил се нализал нея сутрин юнашки
и взел та нащърбил рендето,
и не стига ли, дето
има плана първомайски да изпълнява,
ами Ката дошла е да му додява!
Нека сама да си чука главата,
щом отговаря за знамената!
Но Катето, Катето не се предавало,
то настоявяло и настоявало
и най- сетне сполучило:
гладки пръти получило.
Да, но сега пък изникнал въпросът,
че върхове трябвало да им се стругосат,
и някой предлагал да им мацнат безира,
но Катето искало да ги бронзира,
та те да блестят със златисти лъчи
и що за завод сме, по тях да личи!
Ала там се закучили въпросите я,
че Ката се случила да проси боя,
тъкмо когато домакинът ни мил
се бил
вглъбил
в проблема за своя си автомобил,
който трябвало съвсем скоро, уви,
на прегледа пролетен да се яви,
и когато Ката
му казала: “ Дай!“,
той си мислил за КАТ- а,
ДОСО- то и ДАИ,
и за туй, че никак не му прилича
да се излага с москвича
и че по- добре с бронза да лъсне мотора,
та да стане от него мотор за пред хора
или – както си казвал този мъж-
„мотор веднъж“! ,
и затуй, той отвърнал на Ката,
че му е дефицитна боята
и да не му слага свойте пръти в колата,
а да прави каквото си знае,
защото не той, а тя е
излъчена още на таз и таз дата
да отговаря за знамената!
Но Катето, Катето не се предавало,
то настоявало и настоявало,
намерило кой да го покрепи,
заплашило оня, че контрола не спи,
и и тоз път сполучило:
бронза получило.
Сега й оставало да намери платно.
Добре, но
заведующ склада,
който по оназ част ужасно си пада,
й казал, че готов е да я снабди…
но за икономии трябва да бди…
и все пак нещо ще се нареди…
ако тя не се мръщи,
а му дойде на гости във къщи
в своето качество на служебна позната.
Сега вече би трябвало да си скърши ината,
щом отговаря за знамената!
Но Катето, Катето не се предало,
самО като знаме то пламнало цяло
и тъй като даже посегнал мръсника,
то му отпрало два звънки плесника
и му рекло, че няма да мръдне назад,
докато от нему поверения склад
не бъде отпуснат червения плат,
който й трябва за знамената,
а не на мантото да си шие подплата!
И пак сполучило.
Плат получило.
И оттук вече всичко потръгнало лесно.
Останало само да стане известно,
сърпът и чукът как да бъдат бродирани,
като средства за тях не били запланирани,
а в счетоводството, разбира се, знаели
за перото “ Украса“, но хитро си траели,
за да направят кефа
на шефа,
като му купят това перо
ново бюро,
защото те отговаряли за бюрата,
а Ката за знамената!
И тогава Катето насъбрало другарки,
отбор шивачки и баш байрактарки
по линии
партийни и
младежки, и профоргови,
все Райни Попгеоргьови!
Самички просто
рязяли, шили
и, значи, въпроса
така разрешили.
И ето готови са сега знамената,
спокойно подредени в строен ред до стената
във малката стая на Ката.
“ Но защо точно в нея? “ – ще запитате, знам.
Защо ли ? Защото въпроса е там,
че в нашето напрегнато време
знаме да се приеме
е известно бреме,
което председателят нещял да поеме,
защото знамената все пак знамена са,
те, другари, видите ли, не са само украса
и носят затуй отговорности маса…
И приложихме тази система тогава:
нека Ката ги пази
и взема,
и дава,
та всеки в ръката си мощна да има
флага на своята идея любима,
за да мине възторжен и млад
на нашия бодър парад,
след което, ще бъде добре
пак Ката да ги събере,
защото порядък е нужен в страната,
а тя отговаря за знамената!
И бяха тъй пречките преодолени
и знамената ни подсигурени.
И ето ний свършваме този доклад,
вярваме, ясен за стар и за млад,
и понеже говорихме тъй много за Ката,
че тя зачерви се от скромност горката,
време е вече да оставим шегата
и да кажем
извода важен:
че както знамената се състоят
от плат и прът,
идеите също,
за да действат могъщо,
трябва на някого да се опрат,
трябва във хора да намерят плът!
И затуй ни се иска, страната ни млада
днес като рукне с усмивки и песни,
да залее до края площада
като река от възторзи чудесни,
ний сред реката
да подирим, открием и стиснем ръката
не на хитреца, па макар под плаката,
а на тези безбройни,
за обич достойни,
които ни учат, като нашата Ката,
като нашата малка, чудесна позната,
не само в думите, а и в делата
да отговаряме за знамената!