Архив за март, 2012


ПАПАГАЛЧЕТО И ПЕПЕРУДКАТА – детска приказка.
DER PAPAGEY UND DER SCHMETTERLIG von Boris Aprilov
ПАПУЖКА I МЕТЕЛИК – казка 1974.
ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА  – чудесна детска приказка! Също и ТУК!   За sonpet!
ЕДНО МАЛКО БЯЛО ОБЛАЧЕ – детска приказка, 1968.
ТОПКА В МОРЕТО – приказка, 1965.
КОНЧЕТО ПОНЧО – детска приказка 1967.


Понеже WordPress не допуща някои файлове – не мога (засега) да кача приказките направо, но ви пращам линкове, където можете да ги чуете или свалите. Първата съдържа 2 приключения.

НЕ ПИПАЙ КУФАРА. ЧИМИ. – аудио
ЛИСКО НА МОРЕ  – аудио


КУФАРА – пиеса за деца


 РАДИОПИЕСИ:

ЧИМИ – радиовариант.
ОРЕЛЪТ И БУХАЛЪТ – странна детска радиопиеса 1986;

.

КУКЛЕНИ ПИЕСИ:

РОНИ  – пиеса по „Папагалчето и пеперудката“ПРЕЛЕСТ!
НЕ ПИПАЙ КУФАРА – куклена, вариант на реж. Славчо Маленов.
НЕ ПИПАЙ КУФАРА – куклена, вариант на Автора.
ЧИМИ – куклена, вариант на реж. Славчо Маленов.
CHIMMY  in English = ЧИМИ – куклена пиеса на Английски
ПРИВИДЕНИЕТО – куклена…
ДУПКАТА – куклена
ПИТОНЪТ – куклена
СИНЬОТО ФЛАМИНГО – куклена пиеса.
ДИНДИ – куклена пиеска.
ЯЙЦЕТО – куклена пиеса.
ЛИСКО И СИНЯТА АКУЛА – куклена пиеса за деца.
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА  сценарий за?…
УРА ЗА НОСОРОГА!
пиеска  – първо приключение;
ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА – приключение 2 : „ПРИКЛЮЧЕНИЕ С ЛОДКА 1970“  (сваляне) – куклена пиеса 1970;
СТРАШИЛИЩЕТО НА ПРЕРИЯТА
КРАСИВОТО ЗАЙЧЕ – детска пиеса за театър или кукли, 1987.
ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО – 1988,  куклена пиеса;

.

ДЕТСКИ ПИЕСИ ЗА ТЕАТЪР:

ЛИСКО СРЕЩУ ОРЕЛА – пиеса за деца.
ЧИМИ 2 – пиеса за деца от Б.А. (различна от куклената.)


ЛИСКО В ГОРАТА  – първо издание 1956.


Мони Папо
АХОТО – ВЕЧНИЯТ ПЪТНИК КЪМ ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ
Последните дни на Борис Априлов
Скалиста припечна местност. Възвишение с отсечени хоризонтално площадки за приемане на мъртъвците… Разпръснати на десетки нива вечни жилища с надгробни надписи, обърнати към морето. Залезът в Хайфенския залив очертава безкраен кървав хоризонт. Следя играта на отразените в морската вода лъчи. На пет метра от мене спускат тялото на Борис Априлов – Ахото в дълбокия гроб. Погребват го до дъщеря му Лора. В Обетованата земя, на хиляди километри от другата, в която се беше родил и която си остана единствената, неотразимата, вечната… Не следя изпълнението на ритуалните подробности. Погледът ми търси морските далечини. Вечният пътник към Хавайските острови така и не успя да осъществи земната си мечта. От спускащите се към морето височини на Кармел Ахото ще съпровожда корабите, отпътуващи или връщащи се от Хавай. Поне в смъртта. Младият свещенослужител пее за безсмъртието на душата; гласът му звучи искрено. Потокът бързо изговорени думи, отправени към Бога, ми напомнят моя дълг към мъртвия приятел.
Последната му усмивка. Беше около седмица преди края. Лежеше обезсилен в стаята си, гледаше ме с уморен поглед, произнасяше по някоя дума или незавършена фраза и толкоз. – Ахо, откъде знаеше че ще ме срещнеш някога? Ти даде на един от героите си моето име – закачливо подхванах. Учудено ме погледна и в недоумение заклати глава. – Делфинчето Мони! Усмихна се. Запомних тази усмивка и знаех, че тя ще бъде последната. Тъжна, безнадеждна, лъчезарна в опита си да бъде истинска. Продължих да бърборя, но Ахото уморено притвори очи и се унесе.
1. В края на август 1991 година в къщи влязоха трима великани – Ахото, дъщеря му и зет му. Ние със съпругата ми сякаш се скрихме в тази гора от високи хора. Тогава се запознахме. Фигурата на Ахото излъчваше някаво величие. Оприличих го на баща ми. А може би тази бегла прилика ми позволи да се сближа с този изключителен човек. Първата ни разходка по морския бряг на Яфо бе след една седмица. В късния следобед, след като хапнахме шкембе чорба при арабчетата, тръгнахме покрай морето. Ахото се радваше на гледката като дете. Малките вълни оприличаваше на гларуси; откри диви патици, които се клатушкаха по морската повърхност. В далечината съзря платноходка и силуети на кораби, спуснали котви, забеляза и ятата от птици, летящи на север. Морето, което за мен бе само една природна даденост, бе превърнато от моя събеседник в кипящ живот…
2. Отношението му към Израел, страната, в която бе принуден да дойде и където прекара последните пет години от живота си, не бе еднозначно. Отначало се възхищаваше от много неща, но с времето туристическият нагон да види, да разбере, да опознае започна да заглъхва. Езиковата бариера, заради която му бе невъзможно да контактува с хората, го превърна в пленник на самотата. Българската среда не го удоволетворяваше напълно, а истинските приятели с които можеше да другарува, бяха съвсем малко. И най-важното – те изчезваха. Понесе тежко загубата на дъщеря си Лора, погреба и добрия си приятел Мориц Йомтов (единият от братята Мормареви). Писането го спасяваше. Сътвори няколко великолепни разказа и новели, които бяха отпечатани в България, написа романа „Хавайските острови“. В честите ни срещи и почти всекидневни разговори по телефона гласът му звучеше радостно: „Написах още една страница!“. Никога не бързаше да нахвърля, да поправя и да се връща към текстовете; редеше думите, както бижутер търси мястото на брилянта в огърлицата на великолепието. Но всичко трябваше предварително да бъде обмислено. Домът му в северен Тел Авив се бе превърнал в малка духовна прелест: дъщеря му и зет му с платната и рисунките си, съпругата му с верния си литературен усет и вкус, Ахото с патриаршеското си духовно присъствие.
3. Жадуваше да пътува за България. След всяко пътуване се връщаше с голямата болка и неотразимите въпроси. При последното си завръщане, вече болен, бе настанен в една от големите и модерни болници на Тел Авив, обграден с вниманието и грижите на лекарите. Близките му криеха от него истинската диагноза на фаталната му болест. Дъщеря му измисли през август някакво чернодробно страдание, но Ахото беше достатъчно мъдър, за да разбере истината, и мъжествен, за да не се издаде. От този ден престана да се сърди на медицината, че не поставя категорична и ясна диагноза, сякаш се примири със съдбата си и само понякога казваше, че му остава малко време да живее и че ще умре през април…
4. Не познавах творчеството му. Помнех името му от страниците на „Стършел“. При гостуването си в Израел през 1992 година Валери Петров даде висока оценка за книгите му, нарече го „един от големите прозаици на България“. Отначало прочетох разказите и новелите му, увлякох се по приключенията на Лиско. Открих един великолепен разказвач, открих го за себе си и без уговорка. Той, от своя страна, непрекъснато се интересуваше от работите, които пиша. (Знаеше, че тук има група автори, пишещи на български. Веднъж присъства на една сбирка и стана неволен свидетел на хвалебствената тирада на един адвокат за поредната книга на жена му. Остана изумен. Беше прочел и други неща на хора от групата и преценката му беше категорична: да не си губя времето с тези сбирки).
Използувах благосклонното му внимание и му дадох няколко мои работи. За разказа „Вратата на милосърдието“, публикуван в „Пламък“, ми каза че го смята за чудесен и ме попита откъде идват идеите за разказите. След това ми каза: „Ти трябва да пишеш притчи“. Веднъж ми се обади по телефона: – Ще му ударим ли по една бира при арабчетата? В заведението не се продаваше алкохол, та по пътя купих 4 бири. Ахото вече беше седнал на „нашата“ маса, салатките – сервирани. Разлях бирата и се чукнахме. Знаех, че е зает с довършването на романа и не исках да го притеснявам за новите неща, които му бях дал, но той започна направо: – Знаеш ли, че като си дошъл в своя Израел, много нещо си загубил. И това, че се разкриваш твърде късно в писането, е чиста загуба. И петте години в Русия висят като воденичен камък на шията ти – твоите русизми ме вбесяват… Извини ме, но аз съм Тома Неверни. Ще ди дам едно заглавие – „Илюзия“ – напиши по него стихотворение… След два дни му занесох стихотворението, оставих го – бързах за обекта, където работех. Вечерта ми се обади : „Да знаеш, че си поет, моето момче…“
Беше вече тежко болен, когато му занесох току-що излязлата си книга „Разкъсано време“. В началото на март вече произнасяше само отделни думи или кратки фрази, разтвори една страница и посочи четиристишието: – Хубаво! – и вдигна ръце на горе. Продължи да ги държи така. – Много хубаво! – засмях се . – Още, още!.. …Някъде в късната есен ми даде откъс от роман, който възнамеряваше да прати в „Литературен форум.“ Учудено го погледнах: да го редактирам? – Да, да!- подтвърди той. Текстът беше безупречен, дори запетайка не прибавих. Вечният пътник за Хавай този път ни пренасяше в града на траверсите („Траверстаун“) при лунатиците на земята, сред коите бе живял някога в младите си години. Когато му върнах текста и казах, че няма нищо за поправяне, той посочи че трябва да се измисли заглавие на откъса. От четирите предложения избра: „Деца, забравени от бога“ – това заглавие излезе и във вестника.
5. Борис Априлов изпитваше органична омраза към тоталитаризма. Той не е бил явна жертва, но винаги е бил пренебрегван, премълчаван. „Трябваше да се оцелее някак си – казваше – да храня семейство, затова пишех и мълчах, това беше най-разумното по онова време.“ Истината е, че не се продаде, не пишеше по поръчка, не хвалеше режима. Остана си докрай етичен и неангажиран творец. Аристократ по дух, великодушен по характер, не прекрачи линията на изградените от него норми, не придаде на творчеството си конюктурен оттенък, не допусна компромис. Остана верен на себе си – такъв, какъвто си беше…
6. Преглеждам дневниците си от 1993-1995 година… Често срещам името на Ахото. 16 Септември 1993 г. – С Ахото и Шела на обяд… 7 Януари 1994 г. – С Ахо в Кибуц Якум. Хареса му, но „обществото прекалено затворено“… 8 Август 1994 – Ахото е болен. Каза ми: „През април ще свърша“… 23 Февруари 1995 – Помоли ме за последен път да го заведа при арабчетата. Подкрепях го по пътя, той едва пристъпваше. Настаних го в колата. Щом тръгнахме, ми каза : „Да знаеш, че това е моето последно излизане, карай по-бавно, за да си взема сбогом с Тел Авив. И да знаеш, че не заради яденето те помолих да ме вземеш. Искам да изпълниш едно мое желание… Когато отидеш в България, обади се на приятелите и ми направете помен… Обещай ми, че няма да забравиш тази моя молба.“ Обещах му през сълзи. Седнахме на нашата маса. Не можех да говоря. Добре, че магнетофонът нарушаваше тишината. На това място винаги звучеше българска музика: в момента пееше Лили Иванова…
Повече не записах в дневника си името на Ахо. На 10 Април в 18.30 ч. смъртта дойде при него, както я очакваше още месеци преди това. Той умираше бавно. Заедно с него по малко умираха жена му, дъщеря му Джина, зетя Петьо, внучките… И аз. Когато стъпя на българска земя, непременно ще изпълня това, за което той ме помоли. Ще отдадем почит на вечния пътник към Хавайските острови. Към тях той пътуваше цял живот, островите на свободата и любовта, на които никога не пристигна… – Ще измисля някоя притча за теб!“ – казах му веднъж.- И ще я пратя в „Литературен форум“. -Да, да! – простена той. Поиска да се разсмее, но се разкашля, след това размаха ръка, сякаш ми казваше: „Хайде, сега си върви!“
ПРИТЧА ЗА АХО
В памет на приятеля Борис Априлов
В едно малко градче имало един човек, който в продължение на десетки години в определен ден и час се изправял пред портата на Божия храм с плакат в ръка и протестирал. Веднъж пасторът се приближил и му казал: „Днес беше последната ми литургия. От утре вече няма да идвам. Десетки години те виждам с този плакат. Нима смяташ, че можеш да промениш света?“ „Не отче – отговорил човекът, – аз не желая да променя света. Тридесет години аз протестирам светът да не ме променя.“
Из сборника разкази, портрети , есета „Отблясъци “ на Мони Папо

In memoriam

Отиде си и поетът Мони Папо
Трудно се пише за приятел, за близък човек, който по професия беше инженер, но по душа – истински поет. От Израел дойде вестта за кончината на Мони Папо (1932-2005). Един човек, който и до последните си дни живееше и копнееше за България. Роден и израсъл в нея, по силата на независещи от него обстоятелства, беше принуден да я напусне и да замине за Израел. Там повече от три десетилетия прорязваше с пътища пустинята, но всеки свободен миг посвещаваше на поезията. Така се родиха неговите близо двадесет книги със стихове, с белетристични и публицистични творби. Дълбоката травма, останала в душата му от разстрела на неговия брат-антифашист Мико Папо, неизменно присъства в много от тях. Дълги години Мони Папо беше сътрудник на българския периодичен печат и по-специално на в. “Работническо дело” и Дума, на “Литературен фронт” и др. Далеч от България, той следеше с неизменен интерес ритъма на живота й и се вълнуваше от нелеката й съдба. Може би най-ярко свидетелство за любовта му към нея е стихотворението “Прости, Ерусалим”, в което заявява:
Прости великодушно ти, Ерусалим,
за раздвоената любов, която ме изгаря.
На тебе верен съм докрай аз син,
но не забравям своята България.
И в последната си стихосбирка “Поглед назад”, публикувана у нас през есента на миналата година, на чиято премиера не можа да присъства поради заболяването си, той потвърди основните теми и мотиви на поезията си. Мони Папо остави спомена за добър и безкористен приятел, за човек с изключително чувство за хумор, за добър съпруг и баща, за поет, останал влюбен в страната, където е роден. Поклон! Дълбок поклон пред човека и поета Мони Папо!
27.08.2005

 

 

БОРИС AПРИЛОВ

ПЪТЯТ ЗА СКАЛИСТИТЕ ПЛАНИНИ

повест

1.

Три дни, след като пристигнах в Хайфа, градът ме докара до полудяване, а на четвъртия ден направо заплаках.

– Защо плачете?

Обърнах се, говореше ми човек, жена, бях забравил как се разговаря с хора, от три дни разменях думи само с администраторите на хотела.

– Плача от яд, цял час се търкалям по улиците, питам, и не мога и не мога да открия изложбената зала „Шагал“.

– Почакайте.

Тя се отдалечи, фигурата й не излъчваше особени сексуални сигнали, но самотата, в която бях затънал… Следвах я с поглед в пространството на кривата олющена улица, отиде до една кола, влезе в нея и я подкара към мен. Предположих, че ще ме вземе, а то – наблизо имало място за паркиране. Непознатата заключи колата и ме поведе към ъгъла, оказа се, че през цялото време изложбената зала се е потайвала наблизо, незабележителна постройка, бяла двуетажна къща сред трева, храсти и кипариси. Тук-там, като оглозгани кости под слънцето, се белееха скулптури. Една от тях заслужаваше внимание: груба, много земна жена с дръпнати далекоизточни очи, беше намерила точното си място на тревата, постигнала сцепление с пръстта, от която бликаше представа за плодородие. Нямаше посетители. Натежала от златни гривни и обеци бабичка веднага заприказва придружителката ми, а тя не правеше никакви усилия да прикрие досадата си от разговора. Не разбирам нито дума от иврит, предполагам, че старата дама й е заявила радостта си от факта, че се виждат и тъй нататък. Би трябвало да съм доста тъп, за да не подразбера още, че придружителката ми е художничка, а когато от канцеларията долетя младо момиче, навярно секретарката на заличката, вече бях почти сигурен, че придружителката ми е известна художничка, поне в Хайфа. Секретарката й подаде писмо.

По стените върлуваше хаос; много разностилие, много жанрове, по всяка вероятност ставаше въпрос за обща изложба, участваха поне петдесет художници, един от друг по-слаби. Не разбирах нито буква, било от афиша, било от наименованието на картините. Половин час след влизането ми можех да добавя със сигурност, че всеки от художниците имаше право да участва само с по една работа. В изобилната пъстрота от безпомощност можах да отделя, слава богу, пет-шест платна на завидно равнище. Беше ли моята позната-непозната между тях?

Напразно я очаквах да се появи. Виж ти, останал съм сам в изложбата! Липсваше и бабичката със златото. Ограждаше ме много светлина, не само заради флуоресцентните тръби, много светли тонове имаше по картините, прекалена колоритност, наоколо пулсираше загадката на открадната философия, на отразени идеи. Макар и от втора ръка, те ми действаха приятно, бях в много южна страна, с палещо слънце, притискаше ме леността, нищо неправенето, усещането за сладка безотговорност. Убедих се, че не съм сгрешил, никак, задето търсих и накрая бях намерил непретенциозната заличка „Шагал“…

В хотела се прибрах трудно, мъчително. От прозореца на стаята сто пъти бях разгледал тази част на Хайфа, а сега я изследвах подробно: шумната улица, детската площадка зад нея, гората с белите жилищни сгради, разпръснати като самодиви из недрата й. По едно време ми се стори,. че сградите ще се срутят под тежестта си всеки момент, че ще повлекат боровете със себе си, жълтите скали, горещината натрупана по тях, право надолу, по склона на планината, за да се изсипят в Средиземно море, което пък, как не го видях поне една минута укротено, вечно разпенено, и все се блъска ли блъска в скучната права линия на брега. По гривите на вълните непрекъснато прииждаха сърфисти, падаха в пяната, изчезваха, но неизбежно се раждаха от нея и отиваха да се спуснат отново.

После се обръщах към телефона, разглеждах и него – един стегнат психологически пейзаж, една надежда от вътрешността му да се пръкне миражното обещание за промяна. Всеки ден се облждах у дома, жена ми като нищо можеше да си въобрази, че изживявам повторно влюбване в нея. Обаждах се и в завода, макар и да знаех какво точно ще ми кажат: „Чакай, глей си живота и ни чакай, още не сме готови да тръгнем.“ Обаждах се и на израелските ни клиенти, разменяхме си по някоя дума, те също ми препоръчваха да не бързам. Аз никак не бързах, но скучаех.

– Завчера в „Шагал“ ме доведе една художничка, помните ли, момиче? Нямаше никой, освен една възрастна дама с много златни гривни. Вие предадохте на художничката писмо, помните ли?

– Не, господине… И?

– Не знам как се казва художничката.

– Която ви доведе ли?

– О, момиче, как да ви обясня!…

– Не си спомням, господине.

– Нали вие сте секретарката?

– Да, господине.

– Добре, но ако си спомните, горещо ви моля, обадете се в хотела ми на 38-39-30! Госпожице, знаете ли как ви моля?

– О кей, господине. Искате да купите ли?

– О, как да ви обясня…

Чудех се какво трябва да направя по-нататък, да, оставяше ми да затворя телефона и да захвърля „Джерузалем поуст“, който все още стисках в другата ръка. От „Джерузалем поуст“ научавах всичко за света в Израел, пак той ме информираше за спортните събития, времето, изложбите… Без този вестник се чувствувах съвсем безпомощен сред ивритско-арабския океан.

Като познавач на женската душа, смятах, че съм отгатнал същността на непознатата ми позната: разведена или изоставена, край нея може би се навърта нещо като постоянен приятел, но той не се съобразява с копнежите й, пък и тя – делова, еманципирана, надали страда много от туй. Времената стават все по-тежки, броят на жените се увеличава, в Израел – пак „Джерузалем поуст“ – жените са петдесет и пет процента от населението, те са повече не само в автобусите, така е, сигурно, и в казармите им – ето защо в гъмжилото едва ли бих останал много самотен, само да надделея на горещините, да му свикна на този шашав, наведен на всички страни град, където ти се налага да вървиш винаги по стръмни улици, да се изкачваш потънал в пот, докато другите край теб префучават с колите си. Бях зажаднял за равнина, да тръгна и да вървя като хората, да разглеждам, да се шляя, да се усмихна на жена, да усетя чудовищния трепет на свободното, командировано на държавни разноски животно.

Два дни след като бях продиктувал номера си на онази секретарка, най-после телефонът иззвъня, гласът заяви, че се обажда Клер – в Израел вървят главно малките имена – секретарката на изложбената зала е изпълнила задължението си, казала й. Клер заяви още, че й е драго да ме чуе, че ми пожелава приятно прекарване в Хайфа и затвори, а аз побеснях: какво си въобразява тази Клер, как тъй ще ме отстранява с едно вдигане на телефона от едва започналата игра?

Беше вечер, горещите часове станаха още по-душни, а като излязох ядосан навън, с ужас разбрах,чс стръмните улици са се превърнали в хималайски пътеки. Отпускарите от Шести американски флот, охранени каячета с цивилни дрехи, лесни за разпознаване по подстригването и по скуката, отразена чак в походката им, и те като мен осиротели, без момичета, плаваха като заблудени лодки насам-натам в навалицата. Клер! Нарича се Клер! Мамичката й еврейска!  Арабите си знаят работата, като заколват всеки ден по едно-две парчета от вас. Много сладкарници, много кафенета! Всичко е пълно и препълнено в тази част на Кармел. Момичетата се смеят прекалено високо, крещят невъзпитано, никое от тях не носи сутиен, гърдите им стърчат като кози по стръмнините, косите им падат свободно надолу, много са дълги, меки, чисти, упойват с уханията на всички видове шампоани. Много от момичетата са дебели, дори тлъсти, никъде по света не съм виждал такива дебеланки, но това не влиза в обсега на моя разказ и ще го прескоча. Сега става дума, че съм разгневен от една, която ме беше заговорила на улицата, и същата тая никаква, Клер, да не си въобразява кой знае какво, с неизразени устни, пък и гърдите й, а и задника й! Да речем, че влезе сега в това кафене – никой няма да й обърне внимание. Но преди половин час, какво? – пожела ми приятно прекарване и ми щракна слушалката.

Изядох един сладолед – нищо, затова си поръчах уиски с лед, после второ уиски с лед, та по този начин постепенно усетих как върху кожата ми се плъзга мекият чаршаф на спокойствието…

България продължаваше да се спотайва, но и аз не я търсех много, започнах да се правя на ударен, беше ми причерняло от скука и тръгнах по плажовете. Едип малък плаж, наричат го Ват-Галим (Дъщеря на вълните – Русалка), по всяка вероятност не особено чист, се оказа най-удобен за мен. Там плувах по дължината на грубо струпан вълнолом. Къпех се и сутрин, и привечер, чувствах се превъзходно, преди да се стъмни пък обхождах живописни улици, привличаха ме градините и горичките, безкрайните стръмни стълбища към най-високите кътове, оттам наблюдавах ту залива с пристанището и кварталите му, ту открития хоризонт и вечно разпенената ивица при брега. Хайфа се оказа много мой град, планински и морски, и чист и мръсен, с няколко пазара за плодове и зеленчуци, с борове и палми, с евкалипти и кипариси, изобилие от езици и наречия, многообразие от националности – от черните етиопци и жълтите китайци до мароканците, йеменците, иракците, литовците, германците, русите, българите, румънците, поляците, чехите, бразилците и тъй нататък, можем да изброяваме до утре, всичко натъпкано в най-тесния от всички тесни кюпове, с надпис – Израел.

Така си е, потръгна ми, ето че се обадиха и клиентите на завода ни, поизвиниха се и ме запитаха дали ще имам нещо против, ако ме заведат на осемдесет километра от Хайфа. Отвърнах, че нямам нищо против. В горещ следобеден час от хотела ме взе някакъв Моше, отведе ме на Кинеретското езеро, което си е чисто и просто Галилейското езеро. Видях и Тиберия, град на брега му, почти без грешка. Моше говореше точно толкоз, колкото да не ми досади, направи ми добро впечатление. През цялото време приятелски, сякаш се познавахме от години, ме наричаше Иван. И защо да не призная, късно през нощта, когато ме върна в хотела, бях доволен. Два дни след това друг наш клиент на име Рафаел – той още с потеглянето ме помоли да го наричам само Фели – ме заведе в Ако. За Ако бях понаучил доста неща от една туристическа диплянка, имаше и няколко снимки, така че не ме изненада нито странната му защитна крепост, нито рибарското му пристанище, нито пъстрите му арабски пазарски лудории – и всичко туй, моля ви се, само на двайсетина километра от Хайфа.

Обаче точно в Ако се случи един голям инцидент и този инцидент се вряза свирепо в биологичната тетрадка на спомените ми.

Край нас на уличката висяха милиони старинни дрънкулки, някои истински, някои фалшиви, но и ерзаците, и истинските мятаха наоколо варварските си багри на туризъм, на забрава, на изолация от действителността.

– Клер!– извиках аз.

Това беше почти вик.

– Вижте колко си приличате?

Държеше някаква статуетка от слонова кост (на мук слонова кост), някакъв палячо, сигурно от арабския фолклор.

– Само че аз съм по-автентичен.

– Искат да ми я пробутат. – Клер върна много спокойно статуетката в ръцете на сломения продавач. – Имате ли там някакъв багаж?

Погледнах го. Без да кажа дума, Фели ме поведе към паркинга. Започнах да бъбря, исках да ме разбере, да ме извини, смотолевих, че туй, което върша, е просташко, но какво бих могъл да сторя, да се убия не мога да му обясня. Докато бръщолевех, Фели отвори колата си и ми подаде пуловера.

– Фели!…

Все още се мъчех да възвърна говора си.

– Довиждане. – Фели се намести до волана. – Нали знаете, тя е художничка.

Чудех се къде да дяна пуловера си.

– Дойдох тука, за да ви срещна – изплюх аз.

– Откъде накъде?

– Ами, град на художници, туй-онуй…

Тя хвана ръката ми, след туй ме поведе из абстрактния свят на всички дреболии, натоварени до козирката с истина и лъжа, и колко много ни крещяха продавачите, колко стръвно искаха да ни прецакат на един съвършено непознат за мен език. Неведнъж се наложи да пуснем ръцете си – тогава отнякъде полъхваше студ и ми се струваше, че са ме изоставили в ледената пустиня на Еквадор.

2.

Съзнанието ми постепенно се възстановяваше, всяка плоскост от пъзъла заемаше мястото си и натрапваше шаблона за такъв род преживявания: птичият цвъртеж, ослепителната светлина, допирът на чаршафа, сладостното самочувствие около слабините. И счупването на шаблона: птичките се оказаха колибри, яркото небе над верандата се разсичаше от мечовете на една палма, а останалото е дебелашка подробност. Увиснали край цветовете, колибрите пъхаха човчици в чашките им и се наливах с нощна влага. Верандата представляваше нещо като ботаническа градина, тя сигурно заслужаваше да бъде разгледана в подходящо време. Понечих да спусна щорите на верандата, но преди това погледнах навън, виждаше се и много, и нищо, откриваше се гората, тръгнала към брега. Долу, в стихийната пяна, неуморно се самоубиваше морето. Невидимият му хоризонт нито веднъж, откакто го знаех, не се очерта определено и честно. Захванах се да оправям леглото, отказах се, не беше по силите ми. Отидох в кухнята, отворих хладилника, бяха ми наредили да закуся, но се отказах и от туй – в хладилника имаше сокове, зеленчуци, плодове и нито една калория. Бяха ми обяснили как да си приготвя кафе, но можех ли да запомня? Прави й чест, по стените не забелязах нейни картини, все чужди и все хубави. Ателието й – като ателие – хаос, в хаоса всичките й картини-афиф. Не ми харесваше като художничка, у нея ми допадаше единствено стремежът да не се глези, по този начин погледът й към нещата автоматично ставаше откровен. Хитроумно разбрала, че с шмекерии няма да учуди никого, работеше искрено и не се насилваше – колкото може, толкова. Само едно не можех да разбера – какво, по дяволите, търсеше този плакат на стената: убийствена холивудска красавица ядеше сладолед. Не, не беше холивудска, красавицата беше земна, тукашна, мълния над всекидневието, експлозия от секс и манастирска красота. Плакатът те ръгаше едновременно както в естетическите емоции, така и в тестисите. Добре, но тук ли?… Му е мястото? Сред картините?,..

Момичето със сладоледа ме обезкуражи, поохлади нажеженото ми от снощи самочувствие. Приготвих си по най-лесния начин едно нескафе и се промъкнах в сянката на чадъра. Колибрите вече не бърникаха в чашките на цветята, не пърхаха, подскачаха по клонките и бръщолевеха на своя си дребосъшки език. Погледнах часовника. Девет. Време за клюкарстване: Жалко, Клер си беше направо слаба художничка, може би под равнището на жена ми. А ето, че ме остави сам от тъмни зори и отпътува, тя отнесе девет свои картини на летището в Тел Авив, тези картини ще отлетят за Отава, в Отава ще ги поставят не къде да е, а в една престижна галерия, забравих името й, жена ми сигурно я знае. Продадени ли са, или им предстои да бъдат продадени – туй не става ясно от писмото, да-да, същото, което й връчиха него ден в „Шагал“ прел очите ми. Две неща са сигурни засега: второто е, че Клер ще трябва да замине също за Отава, а първото – Клер е комбинатор, пробивността й сигурно би могла да направи дупка и в Китайската стена. С други думи – Клер е шмекер в занаята си.

Исках да седя така, исках да седя отпуснат, разтворен в спокойствието на ранния ден, в спомена за стопанката на този дом, изработен и обзаведен с вкус, натъпкан с картини, радио, теле и видео чудеса, кухненски изгъзици, с цветята край мен и пеперудите, които прехвърчаха сякаш във въображението ми. Дребно птиченце се появи върху най-напечената плоча на терасата, отправи се към хола, но ето че спря, позамисли се и се обърна. Погледнахме се, това май го накара бързо да се шмугне между кашпите с цветя. Задуха още по-добре, крилата на палмата се раздвижиха, раздвижи се и къщата, набра скорост и тръгна. Направлявах движението й в пространството. Сам аз заплувах в мислите от снощните епизоди. Тя ми беше признала например, че три или четири пъти ме е виждала на плажа в Бат-Галим. Случайностите хладнокръвно и упорито са ни събирали на няколко точки из града.

– И когато накрая те зърнах в старинното градче, където не бях стъпвала от година и нещо, рекох си: сега вече, ако не му се обадя, ще ядосам съдбата си!

Колко старателно и постоянно духа, вятърът е прозрачен и се катери към мен през стотици подобни веранди. Тъкмо този нестихващ вятър спасява средиземноморските градове, иначе всичките ще се скапят в горещините… Устата на Клер е леко изпъкнала, Клер е зъбла, не като останалите момичета на Израел, разбира се; голямата част от израелските жени са силно озъбени, още не съм подразбрал на какво се дължи. Леко изпъкналите зъби, както би трябвало да се предполага, издават чувствителността на Клер. Колкото и да е делова, тази жена се оказа и деликатна, а нежността й изпълзя в най-неочакваните моменти и ме обезоръжи. Как да ви го обясня, за мен си е напълно естествено туй взаимно покоряване: аз съм мъж, който внушава усещането за сила, за спокоен сексуален играч, а във всяка връзка се джаскам със затворени очи. (Забъркал съм няколко извънбрачни каши, в една едва не изгорях.) Жените ме харесват лесно, не само защото съм красавец, имам и непривично за жалката ми професия чувство за хумор. А имам и нещо, което не мога и не мога да разгадая докрай – все още не съм успял да си обясня скрития мой талант във всяка нова връзка да създавам впечатлението за дебютант… Чувам далечни шумове, по-точно – разговори, ама много далечни, да речем, чак от френската ривиера. Да, вятърът донася ухажорски шепот, бъбрене някакво, останало тук-там по улички или пък закачено по клони на дървета, вятърът го е откъртил и дотътрил на юг… С Клер сме точно на една възраст, на пети септември двамата ще навършим по четирийсет и три години. Съвпадение. Не му придаваме особено значение. Уж де, всъщност всеки поотделно смята този факт за поличба, особено ако допуснем, че сме се появили на света в една и съща минута – аз в София, а тя в кибуца Далия, където бащата и майката, преселници от Литва, са се събуждали всяка сутрин озарени от лъчезарната идея да работят и да се бият до смърт за светлото бъдеще на новосъздадената еврейска държава.

Без каквато и да е връзка с това, си спомням, че вчера, като се прибирахме от Ако в Хайфа, аз казах:

– Изглежда, че успяхте да си направите хубава държава.

Погледна ме през волана: – Така ли?

– Защо, сгафих ли нещо?

– Тази държава ни беше необходима – съгласи се тя.

– Тук сте защитени от погромите и расовата ненавист.

– И имаме възможност да ги прилагаме.

Погали ръката ми и се усмихна. Обзе ме порив да продължа разговора, но сметнах туй за особено глупаво в най-ранните часове на влюбването ми. Вдясно, между градините и белите еднокатни къщи, пламваше и чезнеше синилка от най-фин вид, малко дюни и още нещо неопределено, но приемливо, а вляво – зелена плодородна равнина, натежала от сигурност и обещания…

Хич не ми се ставаше от шезлонга, не ми се искаше да счупвам момента, но телефонът вече се нервираше, а ми бе заповядано да го зачитам.

– Ще се върна привечер – осведоми ме тя, – така че намери с какво да си уплътниш деня. Ако питаш мен, най-добрият начин е да си почиваш колкото може повече.

– Няма как да не отида в хотела, Клер.

– О, забравих, Иване!… Знаеш ли, много хубаво име.

– И се среща рядко – отвърнах, като се постарах да придам на гласа си радостта на поласкания човек. – Няма ли начин да се върнеш по-рано?

Разбрахме се, ако пристигне по-рано, да ме потърси в хотела, какво да правя, целуваше ми се. Върнах слушалката на мястото й, чувствувах, че съм щастлив, исках да протегна ръце, да прегърна и погаля птиците в храстите. Една друга заповед гласеше, че трябва да издърпам хубаво щорите на верандата против крадци, убийци и изнасилвачи. Впрегнах се да действам. Когато се надвесих над перилото, отново чух шепота от френската Ривиера. Да, има наистина.. Надвесих се решително през преградата. Няма по-сбъркан град от Хайфа! Дълбоко под мен в гората се потайваше четириетажна стъпаловидна сграда. На най-горната й тераса някои разговаряха на френски. Боже мой, под тях би трябвало също да има улица!

3.

Същия ден започнаха служебните танци с България. Добре, че се прибрах навреме в стаята си. Стоянов се беше бръмнал: Израел запява нова песен, чак сега си обяснявам забавените действия на партньорите. Вече се съмнявам в Хайфа. Подразбери нещо, опитай се!… Обещах да се опитам, макар че туй не влизаше в задълженията ми, моето присъствие в Хайфа целеше да проуча наличието на строителните материали, също така дали конструкторската ни концепция е приложима за съществуващите условия и, разбира се, да превеждам, както на преговорите, така и в изготвяне на документацията.

Щом приключихме разговора, по навик се отправих към прозореца. Денят сякаш бе променил цвета си, вместо познатото курортно безгрижие, въздухът и шумовете му ми показаха строгото си делово лице. Проумявах някак си обидено, че командировката ми не се състои единствено от плуване и чаршафно бикоборство. Хвърлих си един душ, обръснах се и звъннах на Фели. Клер ме беше откраднала вчера от него, сметнах, четуй ни е сближило по особен начин, затова – започвам от него.

Фели се гушеше в малка невзрачна стаичка на фирмата, там дребна смугла женица с огромни празнични обеци ни поднесе кафе и спрайт.

– Откъде се познаваш с тази художничка? Тя е много известна.

– Благодаря – рекох неочаквано хитро аз и прекъснах провинциалното му мъждукане. – Фели, според теб, всичко наред ли е?

– А, това пък какво е?

– Шефът ми се безпокои. – Ама че разузнавач се извъдих с тази директна и откровена реакция. – Кажи ми, има ли основания да се безпокои?

– Е, в бизнеса, докато не се е подписал договорът, винаги има място за безпокойство. Не знаеш ли, от небето ли падаш?

– Това, което ми каза сега, по принцип ли е?

– По принцип.

– А в случая?

– Не разбирам нищо.

– Шефът недоумява. – Понеже Фели мълчеше и изчакваше, продължих. – А и според мен много се бавите,

– А вие бързате.

– Искаме да се осигурим.

– Нищо не е станало, Иване, всичко се урежда, но трябва да се изчака.

Втурна се да обяснява, но подразбрах, че не е съвсем в течение на нещата, нещата се движеха по-височко от неговата службичка и все пак, схванах, и то по-скоро по интуиция, че съществена заплаха не ни грозеше. Чисто и просто, като новообразувана, фирмата ни проявяваше излишна чувствителност.

Предадох разговора на Стоянов, приложих и нещо като шегичка за разведряване, но той остана сериозен: Ще направиш добре, ако вникнеш по-навътре в случая, според мен, готви ни се изненада.

Позамислих се, едно по-сивкаво развитие на сделката означаваше удар за фирмата ни и крах за мен, тъй като бях потънал дълбоко в любовното си опиянение и нямаше сила, която би ме принудила при това положение да напусна Израел.

4.

Ученически авантюризъм, мъчително очакване. Лежах в постелята й, често поглеждах часовника – предстояха ми часове на очакване, най-добре ще ми бъде, ако заспя. Но можех ли? Как да затворя очи, друсаше ме отдавна забравена треска, въртях се и насам, и натам, търсех хладните части на чаршафа и ги допирах до кожата си, но най-често сплитах както в младостта ръце под главата си и се врязвах в розовото пространство на мечтанията.

Тя обаче се върна много рано, шумно отвори външната врата, като вятър нахлу в спалнята – пред устата й стърчеше показалец – и изчезна в хола. Чух разговор на иврит: плътен женски глас плюс нейния глас, а от време на време, едва чуто, се обаждаше мъж. По пътя на предположенията ми се стори, че Клер се старае да бъде убедителна, тя май увещаваше някого, все повече се убеждавах, че се вършеше сделка. В тази сделка Клер участваше уверено, сигурна, че жертвата й няма къде да бяга. Скоро гласовете заглъхнаха, а понеже напоследък ми се случваше често, отново се захванах да гадая. Да, тримата се бяха отдалечили в ателието. Разговорът се проточи убийствено, чак пък това не бях очаквал, посърнах, повече от час. Отново гласовете, външната врата, накрая – туй на нищо не приличаше – Клер извика: обличай се!… Влезе в банята, излезе, даде ми още веднъж зор, нарече ме лентяй, само лентяите се обличат толкоз бавно.

Малко преди да заплача, чифутката каза:

– Взе ли си банския?

Направи ми впечатление, че докато стигнем до колата, Клер два пъти погледна часовника си.

– Леко съм науискина – призна, докато изминем продължението на нейната улица „Виткин“. После направи десен завой към „Мерказ Хорев“ и неочаквано спря. – Седни на волана!

– Как не!…

– Да, не знаеш пътя.

Подкара отново. Отначало се бъзнах, но след като видях как уверено спира и потегля на светофарите, облегнах се назад. Може би съм си поел продължително дъх. Клер се усмихна внимателно и, вярна на любимия свой жест, погали ръката ми. Туй докосване на влюбената й, според мен, ръка до моята настръхнала от спазми кожа, сякаш сложи край на напрежението. За втори път бях разбрал, че трябва да се примиря и да се отпусна, имах си работа с обиграна, абсолютно владееща себе си хетера. Щеше ми се да й отвърна с непозволена през време на шофиране нежност, да нацелувам устремената й напред уста, да закрия очите й с лицето си, да се блъснем някъде и да свършим в самото начало на историята, да предрешим неизбежния й лош финал. Но постепенно охладих юношеския си порив – напускахме града по следващи един след друг завои, слизахме към равнината, край нас се нижеха вехти жилища, направени от камък и душа, потънали в прашни восъчни листа и уханни цветове, сладострастно отворени, в очакване на сладострастни изненади. Още един квартал бе привлякъл вниманието ми, вглеждах се доколкото бе възможно във всяка фасада, в стълбищата, в оградите, по някои покриви бяха избуяли сухи треви, но веднага след запустението следваха прострени детски пеленки и разни адидаси, така сушеха по тия места изпраните в пералните машини обуща.

Отново усетих дланта на Клер, по всяка вероятност тя оценяваше моя прехлас по Хайфа

– Клер, ти знаеш защо съм тук, нали?

– Ами да, продаваш жилища за емигрантите.

– Искат много жилища, сами не знаят колко: сто, хиляда, пет хиляди… Фирмата ни е настръхнала, туй може да ни оправи, разбираш ли?… И работа за стотици български строители.

– Разбирам те много добре.

– Аз съм инженерче, по-тъпа от моята работа – здраве, пратиха ме главно заради английския ми, завършил съм английска гимназия.

– Иначе нямаше да се срещнем.

– Според теб, могат ли да ни подхлъзнат?

– По вероятното е да ви подхлъзнат, отколкото да не ви подхлъзнат.

Ужас!

Клер се взираше в светофара, погледна и часовника си:

– Не знам дали ще ни остане достатъчно време за плаж.

– Клер…

– Нещо не върви ли?

– Шикалкавят.

– По-точно?

– Бавят.

– За вас ще бъде най-добре, ако е по бюрократични причини.

Тръгнахме.

– Бюрокрация в Израел?

Клер се постара да не прихне, беше много мила, но не успя, смехът й ме удари от всички страни, то не беше и смях, а чиста обида.

– Този е най-благоприятният вариант – успокои ме, – другите варианти са по-смущаващи. Следя някои вестници и мога да ти кажа, че тук по емигрантския въпрос е хаос.

– Хаос?… В Израел?

– Мили, защо се засягаш на тема Израел? За емигрантите пристигат огромни пари отвън, милиарди. Това вълнува, изостря сетивата, а някои хора направо побесняват.

– Клер!…

– Всеки вижда хляб за себе си. – Чак сега, докато говореше, в ума ми започнаха да прехвърчат спомени за информации от този род. – Трима са главните лешояди: министърът на финансите, министърът на жилищното строителство и министърът на отбраната… Чакай, стоп, може би кметът на Хайфа!… – Щях да я апострофирам отново, но Клер избърза, беше много сериозна. – Кметът на Хайфа не дава земя за строежи от тоя род.

– Мисля, че ще му построим красиви жилища.

– Жилища!… Интересуват го хората! Никой не иска да пусне край себе си дивите еврейски орди от Русия.

– Тогава ще строим не в Хайфа, а другаде.

– В пустинята.

– И пак ще бъда до теб.

И този път се засмя, но забелязах, че й стана доста приятно.

5.

Плажът, до който изпълзяхме, се намира под границата с Ливан – тънък пласт от белезникав пясък и ниски твърди дюни. Вълните се разбиват в стъпаловидни скални тераси.

Когато се изтегляха, от високите към ниските стъпала се изтичаше чиста бяла вода, тогава прибоят се размиваше и през усмирените потоци ясно прозираше дъното – гладък варовик, без помен от водорасли. По протежението на брега, на километри, бяха нанизани стотици такива басейни; все пак някаква разновидност, малко разнообразие в скучното иначе крайбрежие на тази част от Средиземноморието. Клер ме заведе на точно определено място, тя се страхуваше ла скочи от скалата, промъкна се през удобен улей, заплува и като разбра, че все още не съм я последвал, ме извика.

Скочих. Топлата вода се полюляваше тежко в каменното си корито, един тласък ме изнесе кьм Клер, усетих радост от ненадейното ни докосване.

– Защо се забави?

– Там има дупки, те са пълни с вода.

– И са много.

– В някои има риба.

Не знаех какво да правя с тялото й, в тясното пространство между скалите не можехме ла плуваме много, но затова пък тя попадаше често в ръцете ми, а аз не знаех какво да правя с тялото й. Пяната на прибоя ни зареждаше с кислородно опиянение, усещах сили в себе си и мощ да руша, да унищожавам, на всичко отгоре тласъците продължаваха да захвърлят тялото и в ръцете ми. Няколко пъти се опитах да я целуна, но устните ми в повечето случаи срещаха безжизнената жълта гума на шапката й. Тази шапка по-късно се оказа най-светлото петънце наоколо, тогава, когато и слънцето избледня, а след туй се разми в пустотата между деня и нощта. А аз бързах, трескаво бърках в дупките върху скалите, те бяха пълни с вода от прилива, в някои приплясваха риби и ги ловях с ръце. Подавах ги на Клер да ги събира в шапката си, но Клер тайно ги мяташе в морето. Когато я хванах на местопрестъплението, вдигнах скандал, но Клер ми изкрещя, че съм егоист.

– Защо бе, Клер, ще ги пържим.

– Да де, аз ще пържа, а ти ще четеш вестник… и няма да ни остане време за любов.

– Тогава да се отбием в ресторант.

– На мои разноски, мили, преди малко ме удариха с осем хиляди долара за две картини.

Попаднахме на гладка скала. Освен това, скалата беше топла, излъчваше последната дневна топлина, мокрите ни тела я поемаха жадно, тя ни сушеше, помагаше й нощният вятър.

6.

Последваха два безметежни дни. Един път се обади Стоянов, така, да поддържа гореща линията, и един път дъщеря ми Славка – настоя да й купя възможно най-големия плакат на Майкъл. На Клер се обаждаха много. Най-интригуващото телефонно събитие се състоя веднъж в полунощ. От Сан Франциско ни събуди Беки. Ще се постарая да отразя разговора тъй, както светски ми го предаде Клер.

– Нещо неприятно ли, Беки?

– Не, мамо, ще си имаме бебе.

– Браво. Кога разбрахте?

– Естествено – днес, току-що.

– Поздравявам ви… Обади се и на баща си.

– Първо исках да зарадвам теб.

И така нататък, разговор с една разглезена дъщеря, както се изрази майка й.

И така нататък, но късно преди обед, тъкмо да тръгна към хотела, телефонът звънна по най-обикновен начин. Клер вдигна слушалката също по най-обикновен начин, а след туй трябваше да изчакам края на разговор, който продължи почти един час. Както в повечето случаи, не разбирах нито дума, но седнах и зачаках. Наблюдавах лицето й, през цялото време по него се появяваше ту загриженост, ту странна веселост. Не си тръгвах, Клер обичаше да ме изпраща; по най-древен начин тя ме целуваше на прага за „приятна работа“. И все пак разговорът завърши, разбира се. Когато затвори, тя постоя известно време мълчаливо и изрече бавно към някого:

– Ти си мислиш така.

– Клер.

– Завиждам на нервната ви система. – Постоя още малко така. – Искаш ли да заминем за пет-шест дни?

Разбира се, че исках.

– На петдесет километра от тук, мили. Можеш да напуснеш хотела. Ще те заведа на едно не толкоз лошо място. Връзката ти с България също няма да се прекъсне, сменил си само хотела.

Това беше добра новина, напоследък всеки час очаквах внезапното й заминаване за Отава. Подаряваше ми се още една седмица. Боже мой, каква беше тази Клер, що за чудо – вече не можех и ден без нея. Сега си го обяснявам лесно: цялата работа си е била направо любов. Нейната искреност бе породила моята искреност. А може би – обратното. Нали знаете: любовта поражда любов.

7.

Тръгвах по пътищата на непозната страна, с непозната кола и бегло позната жена. За нея знаех само едно – че е малко нещо известна. Ако зачертаем тия подробности, оставаше най-важното: тръгвах на път с човек, когото обичах по незнайни причини. Не съвсем обичайни. Мачът започваше на чужд терен, аз идвах от малка, фалирала страна, все още не измъкнала се изцяло от комунистическия гнет, той я бе затрил от картата на света.

– На теб известно ли ти е, че веднъж се разминахме в морето? – Не знаех как да реагирам, мълчах. Колко ли глупав е изглеждал този факт отстрани? – Ти се връщаше към брега, а аз отивах натам, дето си бил. Ти плуваше шумно, замахваше, потапяше глава и като я измъкваше от водата, пръхтеше. Аз плувах с тих бруст. Едва не се докоснахме. Казах си: този постоянно ми се пречка, не само на сушата.

– Смееше ли ми се?

– Щеше да бъде доста смешно, обаче усещах, че си самотен, самотата блуждаеше над главата ти като ореол, по едно време ми се стори, че си светец.

Движехме се равномерно край оросителни тръби. Сред характерния гърмол на автострадата сребърните пръски бликваха безшумно във въздуха и се превръщаха в бисери. Листата на младите царевичаци потръпваха от гъдела на внезапния хлад. Струваше ми се, че тази водна феерия не е нищо друго освен зрителна измама под жестокото слънце на обедните часове.

– Клер, къде отиваме?

– Нещо кипи край Шушана.

– Шушана.

– Нима не съм ти споменавала нищо за сестра ми? Не е ли ставало дума? – Обичаше да импровизира, да създава сценарии и да ме поставя в центъра на непредвидени уж обстоятелства. – Шушана е известна, към нея се стичат фотографи от големи списания.

– Защо?

– Досега е била четири пъти къвър-гърл.

– Ако не се шегуваш, това не е малко. Не я ли канят за професионален модел?

– Много пъти. .

Нямаше смисъл да измъквам повече информация за Шушана, отивахме при нея, предоставяше ми се достатъчно време да задоволя любопитството си.

– Чакай, как го каза някога „Вог“, да, спомням си, знам го дума по дума: „В тялото й няма загадки, там всичко е като математическо уравнение, недвусмислено, като формула. Лицето обаче… лицето й е гатанка, гнездо на въпроси, които нямат отговори.“

– Позирала ли е гола?

– Те знаеха, че няма да се съгласи, не са и помисляли, само по бански костюм, и още я търсят. Иване, сестра ми е природно чудо, в момента е на трийсет и седем, фотографите губят търпение: Съкровището се топи, един ден неминуемо ще изчезне. Те го казват. Но съкровището не трепва, някои твърдят, че леко са се уголемили гърдите й… Сега минаваме край много навестен кибуц.

Бях виждал два кибуца в северната част на страната, горе-долу имах представа какво може ла се намира в зелените пространства; между дърветата нахално се показваха и скриваха градинки с предвзето архитектурно разнообразие.

– И без туй напускаме главното шосе – даде ми обяснение Клер. Тя отби в страничен асфалтов път, човек би помислил, че навлизаме в царство от игрища, хотели, басейни, все излишно струпани на едно място. Охо, игрище за голф! На отделна сочна морава млади момичета, вероятно ученички, плахо пришпорваха красиви, но малко нещо натежали коне, определени само за туристи. В жегата всичко ми се струваше прекалено, показно. – В някоя от тези къщички можем да поживеем, мили. Като се върна от Отава.

– И ще ме търсиш в България.

– Какво ще правиш там?

Напуснахме кибуца, продължихме пътя си. Но скоро моят израелски шофьор реши отново да ми покаже нещо, което май не му беше известно и на него. Спря. Огледа се. Върнахме се стотина метра до огромна табела.

– Да опитаме ли кухнята на този ресторант?

– Да си призная, гладен съм.

Огледа се повторно, не проумяваше къде точно да спре. Моят инстинкт на шофьор, който се е отбивал много по крайпътни ресторанти, ми подсказа как да се справим. Клер ме слушаше и не сбърка – озовахме се точно до паркинга на заведението. Това бе по-скоро хотел, наречете го хотелче, пък може и мотел, а всъщност някои неща от него наподобяваха дворянско имение. По-важно е другото, наричаше се „Двете палми“, хотел „Двете палми“. Добре, но пред строгата му, категорична фасада стърчаха не две, а три високи, расови палми. Те бяха нарисувани и на фирмената табела, пресичаше ги наименованието „Два палми“. Гледаш и не можеш да повярваш.

– Да се махаме!

– Защо? – учудих се аз.

– Тази фирма ще ме побърка.

– Гладен съм! – настоях. Клер сви рамене и ме последва.

8.

Добре, че не я послушах да се върнем, мястото, в което бяхме влезли, ни изненада с прохлада и почтеност. Наоколо се гушеха петнайсетина маси, потънали в тишина. Всички бяха застлани с бели покривки, а над тях – други покривчици с цвят на прясна ръжда. Пристъпилият прага на ресторанта веднага получаваше внушението, че наоколо гъмжи от интересни за разглеждане подробности, те висяха по стените, а в една витрина, подобно фигурите от Великденските острови, бяха наредени керамични сувенири – стилизираната фасада на хотела, прорязана от трите палми и надписа „Двете палми“. Цената на сувенирите бе обявена в ъгъла на витрината: 18 шекела. По него време осемнайсет шекела се равняваха точно на девет долара. Доколкото забелязах, без да се взирам от мястото си, по стените бяха накичени много потрети. Разпознах физиономиите на Сол Белоу, Филип Рот и Доктороу.

– Гладен съм, Клер. – Тя зяпаше също натам. Беше не по-малко изненадана. – Май че сполучихме с този ресторант.

– Странна кръчма… Аз също съм гладна. Хабим сили в леглото, а не ги възстановяваме на масата.

Сервитьорката й подаде листа с менюто. Подаде и на мен, но туй ми се струваше излишно, в ресторантите Клер винаги се налагаше. Ето, сякаш не обърна внимание на описа, направо запита дали специалитетът на заведението отнема много време. Арабското момиче – доколкото не съм се излъгал в предположението си – заяви, че специалитетът на заведението тук е съобразен с обяснимото нетърпение на клиента.

– О кей!

Клер затвори картата. В това време аз се бях замислил над едно поразяващо обстоятелство: е, английският на арабкинята беше груб, но не и оскъден, обаче откъде тази находчивост?

Сервитьорката се отдалечи и побързах да споделя учудването си с Клер.

– Това стресна и мен – призна тя, – но предполагам, че е трик на заведението; заучена фраза.

Арабкинята се върна, отрупа масата с арабски салати. После прибави купчина питки и студена вода.

Въздържах се, не ми се щеше да започвам, особено с хумуса, бях се напарил с предястията в Израел, едно малко отпускане и няма да остане място за главното ядене.

– Госпожице, извинете.

– Да, госпожо.

– Един въпрос пари на езика ми: уж две палми, а всъщност са три.

– Не ви разбирам, госпожо.

– Хотелът се нарича „Две палми“…

Сервитьорката се засмя прилично.

– Момент, госпожо.

Останахме сами. В дъното на ресторанта кротко се хранеха две войничета. В ъгъла до тях хладно отразяваха оскъдната светлина автоматите им. Те висяха така, че ако някой случайно пожелаеше да ги отнеме, обезателно трябваше да преодолее момчетата. Туй явление – войниците да отиват в домашен отпуск заедно с оръжието си – съм го виждал само в тази страна, навярно си е чист израелски патент, красиво изразено доверие на държавата към нейната младеж.

– Наричайте ме Нисим!

С това библейско изреченийце, произнесено на шега, до масата ни застана – кой ли пък може да бъде той, вероятно собственикът – висок на ръст, хубав човек, роден сякаш да върши добрини на хората по света. Кафявият блясък на очите му се разпростираше радиално по гладкото му избръснато лице. Лека плешивост красеше главата му, без тази плешивост може би външността на Нисим щеше да загуби един от привлекателните си компоненти. Чист, светъл, благонравен, обвеян от труднообяснима и още по-трудно прикривана неудовлетвореност, този мъж, на около четирийсет години, ми се стори отражение на духа на ресторанта, или пък ресторантът бе отражение на неговия дух.

– Госпожо?

– Виждам несъответствие. – Клер показа подвързията на менюто, точно там, където по особен начин биеше на очи емблемата на хотела. – Това интригува, нали?

– Може би ви е омръзнало да ви питат – обадих се и аз, тъй като ми се стори, че Нисим насочва интереса си повече към мен, отколкото към дамата ми. – И то, ако не ви е много неприятно.

Посочих стола между нас.

– Приятно ми е, разбира се, неприятно ми е, че много рядко клиентите посягат към най-ценното в ресторанта ни. Ще позволите ли да ви налея от туй, което употребявам аз?

Тръгна, преди да дочака отговор. Донесе бутилка, чийто лейбъл не можах да различа добре.

– Бутилки от този род се употребяват главно в Тел Авив, изобщо, в тази страна всичко интересно става в Тел Авив.

Докато наливаше, сервитьорката донесе леда.

Помислих си, че съществуват много подобни оазиси по света. От бутилката в чашите се изливаше спокойствие, то шумеше едва доловимо, шепнеше: къде сте се понесли по пътищата бе, хора, какво гоните, защо не стихнете? А още след първата глътка усетих, че обичам по-силно от необходимото, но че и туй не е достатъчно – трябва да обичам още по-силно или пък да се отпусна в безтегловността, като Нисим. Всичките му движения бяха трезви, този човек сигурно притежаваше едно-единствено свойство – да преминава от едно равновесие в друго равновеси, да живее само в постоянно равноденствие, да не пречи никому, дори на мухите.

– Този хотел го закупихме като стара, безперспективна сграда, бил е дом за престарели хора, встрани ог пътя. Автобусите, на които разчитахме тогава, минават на сто метра от нас, хотелът, заедно с двора се продаваше толкоз евтино, че ни подмами да рискуваме. Дядо ми е имал хотел в Прага, баща ми го е наследил, за мен беше повече от ясно, че каквото и да се случи, орисано ми е да се реализирам като собственик на хотел. Направихме ремонта, потегнахме, наредихме туй-онуй, цялата работа започна да ни се харесва, заприлича наистина на хотел. Добре, но как да го кръстим? Беден, смачкан от осъзнатата неразумна покупка, задлъжнял до уши, седях с часове до една маса и измислях имена. Естествено, знаех, че накрая ще победи „Класик“ – заветното име на потомствения ни хотел в Прага. Мислех, мислех и излизах да се поразведрявам. Тогава се обръщам към лицето на сградата. Дявол да го вземе – хубава фасада!… Само две палми пред нея й се пречкат. Взех решение да ги премахна, казах на жена си, а тя дълго не можа да се успокои от смях – изобщо ние много се смеем, може би някой ден ще се поминем от смях… Двете палми?… Какво, двете палми? – запитах… Кръсти го „Двете палми“!… Така стана, това е.

Отпихме. Аз и Клер чакахме. Нищо, тишина, войниците изглежда бяха платили и си излизаха. По всяка вероятност знаеха точния час на автобуса си.

– Не ще да е само това – усъмних се уж сериозно аз.

– Да – съгласи се разказвачът на историята, – има и по-нататък, но не е съществено… Само туй, че щом курдисахме табелата, започна да расте трета палма. Ще прати на кино фирмата ни. Расте припряно, не се спира пред нищо. Отсякох я – тя пак расте. Не я сечи, каза жена ми, и сечена, и несечена – не ни върви, трябва да се захванем с нещо друго. Оставихме палавницата на мира, но тя расте, расте, расте, не иска да знае. Бързо стигна до средата на достолепния палмов тандем… Един ден пред входа спря нашарен по туристически форд. От него слязоха две весели двойки. Тряснаха вратите на колата и нахълтаха. „Хей, викат, каква е тази шарада – заглавието ви е „Двете палми“, а всъщност са три!“ Смях, смях, седнаха да се разхладят с нещо, после питат има ли нещо за ядене, яденето им хареса, можем ли да преспим, преспаха, останаха още една нощ, заминаха, пратиха картичка от Хамбург, пратиха ни и още четирима души, от Виена, те пък ни пратиха още четирима от Нюкясъл. А аз бързо нарисувах още по-голяма табела и я изтъпанчих на главния път. Много хора, като видят табелата, искат ла се уверят с очите си, уверяват се, някои остават да се хранят, други да нощуват, това е, повече какво.

Сервираха ни обяда, беше забележителен, освен това, реших на всяка цена да си купя и сувенир. Поставихме го на масата. Загледахме се в него, видя ми се направен умело, точно до границата на кича, където понякога умните хора търсят голямото изкуство.

– Не е само това.

– Моля?

– Има и нещо друго – рекох аз, – една микроскопична, но важна подробност: човек погледне ли и види ли, че му обявяват две палми, а всъщност му предлагат три, доверието му се активизира.

– Мили, затова те обичам! Как се досети?

– Този човек е уникален – отбелязах и добавих по-скоро за себе си: – Кой е той?

– Нисим.

– Знам, че е Нисим!

– Но съществува и една микроскопична важна подробност, мили – Нисим е съпруг на Шушана.

9.

На една от стените бяха фиксирани фотопортрети на Елизабет Тейлър, Симона Синьоре и Барбара Страйсанд, все от високосните години на живота им. Сол Белоу, Филип Рот, Доктороу и Бърнстейн ме оглеждаха от другата стена. Едва ли някой би обвинил наивно стопаните на хотела в липса на вкус, особено ако се вземе предвид цената на това апартаментче – триста и осемдесет долара. След като всички други стаи в сградата са по четирийсет долара. Естествено, споменатите личности са живели в този номер 11. Късметът ми бе решил в същия номер да поживея и аз. Съседи ще ми бъдат Клер и Шушана. В момента те говорят възбудено, не са се виждали цели три месеца, имали да си разправят толкоз неща, по-точно – Шушана говори, а Клер само слуша; както тази сутрин, по телефона. Вече сте подразбрали, Шушана посвещава сестра си в някакво извънредно събитие от живота си. Какво е то, все още не знам. Може и да не узная изобщо. Както в телефонния разговор днес, Шушана често оцветява информацията си с богат, кристален по звучене смях на уверен в себе си, щастлив човек. След като се запознах с нея преди два часа, мога да допълня, че смехът й е логичен, естествен. При нея откровеността е подвластна на външността й. Тя е професионална красавица. И да се вглеждаш, и да не се вглеждаш в тази жена, тя е красива; красива е и сутрин, и обед, и вечер, соанирана и несоанирана, облечена и съблечена. Природата я е напръскала досущ като прокажените, само че с красота. Това не са мои думи, изрекла ги е прочутата фотографка Мей Харлоу. Фотографът Фред Тъмли от Лос Анжелос също е прав: Шуши е самотна в дарованието си, на нея никой не прилича, тя е като вик без ехо. Да отиде поне в Тел Авив, провиква се един от Парижките моделиери, да й се радват повече хора, а тя се е подвързала в една бананова горичка и – край.

Към стаята, която е всъщност апартаментче, има и веранда. Опиянен от радостта си, че съм тук, аз много често излизам на нея, не мога да се нагледам на палмовата гора, погрешно наречена бананова. Нейната монотонност ми е много приятна, единственото нещо, което ме дразни подсъзнателно, е това, че знам: всичко е насадено по строго научен начин, да се експлоатира, лесно да се стига до короната на дървото, за рекордно време да се откъсват фурмите му. В гората са нахвърляни дълги като салами бунгала, те принадлежат също към „Двете палми“ и са предназначени за бедни туристи, главно студенти. Там леглото струва шест долара. За съжаление, бунгалата са празни, само преди месеци е свършила Войната в Залива, изживява се най-тежкия период за туризма по тия места.

Гласът и смехът на стопанката не ме дразнят, чувам Шушана през стената, има нещо възбуждащо в този факт, пречистващо. И коварно, разбира се. Защо да крия, бях поласкан, тя ме хареса веднага, след като ме погледна. И ме одобри, сякаш рече на сестра си: „Дръж се за тоя“, а на мен:

– Елате да ви посоча стаята.

За хилядна от секундата ми се мярна щастливото изражение на Клер, изненадана, че ме коронясват с номер единайсет.

Стаята веднага ме удари с пронизващото сияние на Лиз Тейлър, а после и с островния мрак, който излъчваше портрета на Сол Белоу. Още по-късно обаче цветовете и ранната следобедна светлина наложиха прецизното си вълшебство. Единственото доволно лице от фотографиите ми се стори това на Бърнстейн. То ми напомни за някогашния шум в списанията, за неговата удавена в слънце яхта и мокрите следи от стъпалата на петнайсет голи момичета в заслужената епикурейска почивка на побелелия вече творец. Тогава той измиваше с алкохол, слънце и красавици кръвта от остриетата на порториканските ножчета.

Бунгалата не бяха съвсем умрели, тук-там край тях нещо помръдваше, две или три човешки фигури със следобедна дремливост прекосяваха слънчевите петна и влизаха в сенките. Червенокосо момиче четеше без увлечение книга. Свободната му ръка шареше насам-натам по опасно зачервените му крака, поплескваше ги, отпъждаше досадни мухи или нещо от този род. Към момичето се приближи полугол дангалак. Той носеше току-що изпрани дънки и търсеше кьде да ги простре. Без да се мае повече, дангалакът ги метна върху практикаблите на естрадата после се загледа с голям интерес в нещо невидимо. На тази естрада доскоро са ставали големи панаири. „Двете палми“ е бил известен хотел, привличал е скитащи по света младежи, превърнал се е в нещо като хипешко свърталище. Както разбирате, четиримата първи, с онази пъстра кола от Хамбург, са свършили грандиозна работа. Нашествениците са нощували по земята, а по време на спонтанните рок-фестивали са се любили вдъхновено върху тревата. Създали са се много песни за хотела, но още повече за стопанката Шушана.

– И отново ще бъде! – заяви уверено Клер.

Тя смята, че второто нашествие към „Двете палми“ няма да закъснее. С познатите мелодии за хотела и красивата му стопанка. Ще минат години, ще пристигнат и някогашните зародиши, заченати под фурмите, но вече като седемнайсетгодишни каубои.

Чаках, но те не свършваха. Сега доминираше гласът на Клер, а смехът на Шушана, без да губи силата си, звънтеше по-рядко. Излязох в коридора. Навсякъде ми се струваше, че е пълно с интересни подробности. В коридора например видях много картини. Не мога да кажа, че не ми се харесаха. Някои от тях – доста. И отново нищо от Клер. Между картините зейна отворена врата, явно забравена така от някого. Влязох в нещо като читалня и побързах, да затворя вратата след себе си, тъй като климатичната инсталация работеше, макар и на слаби обороти. Да, разбира се – читалня, само че имаше и бар. Библиотечните шкафове се редуваха с кресла и масички, всичко пълно с книги и обляно с приятна хладна светлина. Книгите прекаляваха наистина, някои бяха допълзели върху плота на бара, а това, да си призная, подразни пуританските чувства на човека от комунистическия свят у мен. Проследих няколко заглавия, повечето на немски език. Не липсваха и надписи. Изглежда, по традиция, заминаващите младежи даряваха четивото си на хотела. Искаха да оставят следа от себе си. В много посвещенията срещнах името на Нисим.

Влезе не толкоз младо момиче. Наричам го момиче по инерция, вече знаете, че хотелът е свърталище предимно на млади хора. Непознатата ме поздрави ясно и високо на немски. Отправи се към бара. Прекоси читалнята източена, с опънати, широки рамене, върху такива рамене една добре скроена вечерна рокля надали би се усещала достатъчно комфортно. Щом се озова зад плота на бара, тя внезапно ме запита дали бих изпил едно кафе. Отказах, преди разбера, че ми се пие страшно. Чак тогава ми направи впечатление, че дамата си носи кафе. Ясно, че е дошла тук за уюта и заради приборите. Нещо хубаво и призивно имаше в присъствието й. Въпреки неумението да избере за главата си най-подходящото подстригване. Русата й коса, точно защото не ми се стори от най-привлекателните, заслужаваше малко по-добра организация. Прецених, че е към трийсетте, може би малко повече. Нито в лицето й, не в тялото й се забелязваше излишък от нежност, напротив, направиха ми впечатление уголемените китки и пръсти на ръцете, а туй сигурно се отнасяше и до краката, обаче те пък ми харесаха преди малко, спонтанно, такива точно, твърди и смели, започващи от кораво дупенце, яко опънало прекалено къси джинсови панталонки.

Понякога и изразителните очи могат да бъдат некрасиви, помислих, като се прибрах в стаята си. Тя е много бронзова, много пружинираща, допълвах мисълта си. И се зарекох да не коментирам поне тънките й, малко обещаващи устни. Бърбораните зад стената се бяха умълчали, така ми се струваше, а то – обади се телефонът, викаха ме долу на кафе. Запитах какво означава „долу“.

Гласът на Клер ми се стори най-сладкото нещо на света, вече копнеех за него, изобщо копнеех за присъствието й. Откакто ми я бяха свили, отдалечили, присвоили – копнеех и за тялото й.

Чакаше ме на масата до бюфета. Щом седнах, побърза да допре ръката си до моята. С това ми каза почти всичко, изрази ми и най-важното, че също копнее за мен.

– Шушана е жесток човек! – прошепна.

Шушана се появи отнякъде, дявол знае откъде, може би из вътрешността на бюфета. Беше гладка и могъща. Хубавата арабка с подноса пред нея, Клер, безумният ресторант, който се нрави на всичкисъс сдържания си разкош от стилни лампи, меки цветове на покривките, отнесеното звънтене на прибори, солници, пиперници, захарници, сувенирите на границата до кича, снимката на Лиз, извиращата сякаш от ангелските сънища светлина с цвят на глина – всичко се залюля и стопи пред гладиаторската мощ на стопанката. Шушана унищожаваше обстановката край себе си, срутваше я, а после я изграждаше отново, но по-привлекателна. Ето и сега – на масата се оказа само тя и кафето, после изплува Клер, а може би съм изплувал и аз за Клер. Никога не съм виждал и, повече от сигурно е, че никога няма да видя такива изваяни ръце с движения на розово фламинго. При това положение как да посегнеш и как да вдигнеш кафето си от масата, с кои ръце, те приличат на израстъци пред нейните бавни сантиментални мълнии.

Неочаквано за мен Шушана си набута една лъжичка захар в чашата. Забъркваше и ме гледаше иронично в очите. Перманентно ядосана заради факта, че е пренебрегнала възможността да живее като световен манекен, тя, изглежда, не пропускаше случаите да се погаври с околните: вижте как си гълтам захар, всичко си ям и не ми пука за диетите ви! Както ми открехна Клер, сестра й се радвала непринудено на свободата си – като детенце в ливада. Много пъти е повтаряла: Да отида в Ню Йорк? Ами „Двете палми“? Ами младите хора наоколо? Вижте какво създадохме с Нисим? Вижте и кажете, къде го има това!…

Влезе типично, според мен, израелско семейство, бройките му тъкмо да запълнят една кола. В черната си дреха от свободно падаща горница и шалвари, нещо като униформа на тукашните дебели жени, съпругата приличаше на огромна тлъста маслина. Съпругът, вглъбено в себе си рядко животно, уж се стараеше да не подрънква прословутите ключове на живота в ръцете си. Голямата дъщеря, сладко, пълничко тийнейджърче, със свободни едри гърди под избелялата уж бедняшка блузка, не седна, а просто падна мързеливо върху стола. Сестричката и братчето се запътиха съвсем по детски направо към дъното на ресторанта. Те знаеха отлично какво ще намерят там. Вгледах се, отдалеч не забелязах кой знае какви подробности, но туй беше един синкавозелен цвят, какъвто обикновено излъчват аквариумите. В приказното пространство, умело вградено в стената, едва се поклащаше нещо наподобяващо и растение, и животно. Арабката раздаде по една карта на тримата. Друго арабско момиче вече отрупваше масата с изстудени течности и салатите на заведението. Влязоха още двама, момче и момиче. Момчето подрънкваше ключовете си демонстративно. Като по поръчка, влязоха и двама японци без възраст. Придружаваха ги красива, не вече млада преводачка и някакъв мъж, нещо като бизнесмен, който не подрънкваше ключове и не се интересуваше къде държи ръцете си. Красивата преводачка беше същата зъбла като Клер, а и тинейджърчето беше зъбла. Този, когото сметнах за бизнесмен, се огледа, веднага разбрах, че търси с поглед Нисим. Предположих, че иска да направи удоволствие на японците с разказа за палмите. Но Нисим този път не се оказа на поста си, видях как арабката осведомява, че Нисим е отскочил до Тел Авив по работа. Направи ми впечатление, че Шушана не трепна. Ние пиехме кафетата си. Толкоз. Не трепна и по-късно, когато нахлуха още шест души, всички идваха заради кухнята, а може би да чуят Нисим, или да видят красивата му жена, да се почувстват добре в ресторанта, където са се чувствали добре Елизабет Тейлър и другите.

Клер упорито ме побутваше с коляното си под масата и понеже съм досетливо момче, погледнах точно накъдето трябваше. Влизаше немкинята, която ми бе предложила кафе в читалнята. В ресторантската обстановка тя не изглеждаше много добре. Отиде до касата, там размени нещо, да, получи жетони за телефон. На излизане видях, че бизнесменът, без да спазва каквато и да е деликатност, проследяваше с интерес това, което бе направило впечатление и на мен преди половин час в читалнята – спретнатото дупе и горната част на краката. Те и сега напираха изпод дънковите гащета.

10.

Подчинявах се. Клер ми внуши да се обадя незабавно в България. Беше права, вече цял ден Стоянов не знаеше къде се намирам. Щом разбра кой се обажда, секретарката му изцвили от изненада.

– Къде си бе, човек?

– Спокойно, шефе, преместих се в една безплатна религиозна бърлога. Правя икономии.

– Пристигаме другия четвъртък.

Не подскочих, стараех се да бъда сдържан. Изслушах подробностите. Дадох телефона на стаята си. Обадих се и у дома, там нямаше промени, записаха новия номер, за всеки случай.

Ударих няколко пъти по стената. Почаках в коридора. Клер нито ме допускаше в стаята си, нито се съгласяваше да се вмъкне при мен.

– Родена си под щастлива звезда, мила. Идеално развитие – пристигат другия четвъртък.

– Тринайсет дни!

– Боже как ги пресметна?

– Хайде.

– Вече можем и да не бързаме.

– Да, но аз…

Чакаше да й се обадят всеки ден.

Надявахме се, че никой няма да ни види. Ресторантът се пукаше по шевовете. Нисим още с пристигането си смигна на Шушана и запретна ръкави. Затуй, не вярвам да са ни видели как се вмъкваме в колата.

– „Двете палми“ са заредени с напрежение – отбелязах.

– Понеже ни пречат да се целуваме.

– И затуй… но… Нещо става, нали?

Клер ме погледна и кимна. Стори ми се още по-ценна, привличаше ме към себе си до сплескване. Страхувах се да не подлудея, ако не от любов, поне от съкрушителна мъжка страст. Пръстите на вятъра бърникаха мръснишки из косите й. Водеше ме по вътрешен, почти безлюден път. Финиковите насаждения се източиха, грабна ни образцова бананова градина, но, слава Богу, прие ни стара гора от дърти оплешивели евкалипти. Олющените им кори разкриваха гладка и светла, но направо тъжна дървесина. Миришеше на близък край, на смърт. Най-високите клони се полюляваха от вятъра, бавно се свеждаха, а после рязко отскачаха нагоре и сякаш пошляпваха изпепеленото от залеза небе. Забавихме ход. Поспряхме. Аз също бях преценил, затова не зададох никакъв въпрос. Нямаше защо да бием още път, вляво ни се разкри полянка за пикници. Израел е наблъскан с такива. Дълги маси и пейки, забити здраво в земята, огнища, добре защитени бунища. Една от масите ни се понрави особено, но се оказа лошо скована ли, позагнила ли, та я счупихме. Туй не ни попречи. През здрача прелитаха невротични свраки, тук те са много по-пъстри, имат и самочувствие. Крещяха повече от необходимото, направо ни се караха, а може би ни четяха и морал. Накрая, в минутата на притихване ги чухме най-добре и чак тогава разбрахме, че все пак сме се задържали върху плота, но плотът се грепеше вече само на пейката. Минаваха коли, след изтрезняването схванах веднага, че пътят не е чак толкоз далеч и съвсем не е безлюден. Хванах се здраво за плота, но не можах да го върна на мястото му, счупиха се и краката му и всичко се строполи.

– Мразя изявените скрупули!

– Не мога, разбери. – Подкара бавно, хич не й пукаше, че й натяквам нещо. В лицето й се четеше озарение за затвърдено щастие. – Неудобно ми е.

– Пък, да те разбере, най-после… Сестра ти е.

– А Нисим?

– Ще изпочупим масите из гората. По-добре да не мърдахме от Хайфа.

– В момент като този Шушана смята, че съм й необходима. – Не проявих интерес, издигах се в очите й, правех го обмислено, целта ми беше да я покоря на всяка цена, толкова я обичах. – Сестра ми е най-самотният човек на света.

– Всички парадираме със самотата. Да познаваш случайно някой несамотник?

– Едно е да не можеш да изплачеш някому мъката си, съвсем друго е обаче да нямаш с кого да споделиш смеха си. Шушана ме повика да се насмеем.

На туй място не издържах:

– Толкоз ли е смешно?

– Да, макар че…

– Нисим ли?

– Нещо го втриса.

На тази палмова гора й бях взел мярката, беше ми омръзнало да чувам за нея от Клер как е давала подслон и постеля на младите хора. Представях си как до твърдата й земя се бяха допирали голите задници на момичетата, чувах шепота, крясъците на всички възможни езици. Стисках ръката на Клер и я теглех все по-навътре, а то нямаше смисъл, нощта бе паднала. Клер се противеше точно толкоз, колкото й се струваше необходимо. Легнах по гръб и помня, че нея вечер изпитах точно определен космически страх: върху мен тежаха не само горещите й озверени гърди, уплаши ме внезапното сгромолясване на забравените, заличени дори в спомените ми звезди. Между тях далечината непрестанно църкаше нейното си космическо мляко.

– Сега отивай в Отава!

Това се изтръгна от мен неочаквано, макар че на английски то няма същото звучене.

11.

Още едно събуждане!… Нямах причини да ставам рано, но се надигнах. Бях необяснимо развълнуван от спокойствието край мен. Не чувах смях зад стената, сестрите спяха. Обзе ме и радостният трепет, че ми предстои поне един час на уединение в апартамента, за който някои плащат по триста и осемдесет на ден. Исках да оценя докрай този факт, да речем, като стъпя на всеки сантиметър от пода му или като опипам всяка вещ. И непременно да започна от табуретката. Бях сигурен, че на тази табуретка са сядали дамите от снимките, за да отправят зорки погледи към безупречните кристални огледала. Особено ме вълнуваше представата за Симон Синьоре. Тя имаше да търси много неща в отразеното си дълбоко и сложно композирано лице, с вечно скърбящи очи. И устни, наказани да бъдат повече отколкото е нужно красиви, но и да мълчат. Те мълчаха героически през времето на „голямото стълкновение“ – месеците, когато Ив Монтан и Мерилин Монро се допираха.

Появи се немкинята. Тя излезе от тъмния вход на бунгалото и се превърна в голяма бронзова кукла. Кой знае защо, огледа всичко и край себе си и, доколкото можеше да види надалеч: палмовата гора, главната хотелска сграда, както й се разкриваше – от задната си страна – тухлената пристройка далеч за боклуците, избуелият, неподстриган още и потънал в цветове жив плет, дървената естрада, игрището за тенис, а накрая се загледа и в мен, както стоях на верандата, с лице към жената. Стори ми се, че понечи да ме поздрави, направи началото на жеста, но спря ръката си, което ме разочарова и леко обиди. Немкинята постоя необичайно на едно място, продължаваше да оглежда всичко пред себе си. Чудех се какво ще последва Нищо особено, върна се в бунгалото. Седнах, обелих един банан, захапах го с лениво щастие на абсолютен господар, птици пееха с непознати гласове, все неизвестни мелодии, бяха невидими и присмехулни, но щом се заслушах в песните им, чух и далечното ръмжене на пътя. След като го открих за себе си, това ръмжене не секна, то ми напомняше постоянно, че дори „Двете палми“ не са мястото на райската тишина. Немкинята се появи отново. Този път лъчите на слънцето бяха сменили ъгъла на падането и не я превърнаха в кукла. Немкинята беше съвсем земна. Тя изправи огромен самар на земята. Бунгалото изплю вчерашното младо момиче с книгата, после дангалака, който бе прострял джинсите си на естрадата. Жените се прегърнаха и целунаха, момчето се ръкува. Помогна на немкинята да влезе в тежката си раница. И ето, вече малко преди да се обърне към пътя, интригуващата вниманието ми жена ми махна за довиждане. Отговорих също с махане и, да ме пита човек, кой дявол ме накара, грабнах най-едрата бананова китка, хукнах. По коридора на хотела и по стълбището, докато бързах, аз все пак се запитах – учтиво или неучтиво е да върша туй? – но вече бях тръгнал и не можех да спра. Тя се посмути, поруменя. Взе бананите и ми благодари. В това време другото момиче нададе весел вик, изчезна в бунгалото и се върна с найлонов плик. Немкинята се насочи към невидимия подмолен грохот. Бях се изкачил в коридора. Нищо не ми струваше – погледнах към паркинга на хотела. Жената с раницата прекоси цялото продължение на фасадата. Когато стигна до трите палми, с широки крачки към нея се приближи Нисим. Може би верен на негов си ритуал или навик, като собственик на страноприемница, той се ръкува с заминаващата и каза нещо, навярно й пожела сполука.

12.

– Ние сме тук, защото Нисим го тресе, разбираш ли? Дошли сме да се смеем. И да те покажа, естествено. За съжаление, спектакълът свърши раничко, но няма да си тръгваме, Шушана няма да ни пусне. Пък и все още не сме се наемели.

– Още ли е смешно?

– Много.

– Нали каза, че свърши?

– Тя си замина, но още е смешно.

– Немкинята ли?

– Да… Тогава те побутнах по коляното. Тя влезе в ресторанта да си купи жетони за уличния телефон.

– Добре де, какво общо има туй с него?

– Тресе го.

Като мъж, веднага си помислих, че Нисим е станал жертва на необуздано женско безгрижие.

– И как разбрахте?

– Разказал й историята с палмите… Чакай, не бързай… Каквато си е. Историята си има варианти.

Но защо да затормозвам разказа си, ще ви го разкрия направо, не като Клер, тя ми го пускаше на час по лъжичка, правех се на хладнокръвен, но вътрешно щях да пукна… Е, исках да й доставя и удоволствие де, беше избрала най-нейния си начин да ме въведе в спектакъла. Та тя не приложи ли тази постепенност, бих казал етапност, и в нашия случай?

Урсула е преподавателка по физическа култура в Кьолн. Била е световна медалистка по гладко бягане на пет хиляди метра. Сребърен медал. Има две дъщери, близначки, на пет години, Съпруг няма, развела се е. Тази година внезапно поверила децата на майка си и, осеяна от необяснимо безпокойство – според думите й, както го е разказала на Нисим – нарамила самара. В Израел идва за първи път: три дни Ерусалим, два дни Тел Авив и, моля ви се, шест дни в „Двете палми“. В Германия са я издънили с приказки за хотела, за Шушана и Нисим. Нощува в бунгало срещу шест долара, отскача с автобуси до Нетания, Хадера и Хайфа. Главната й цел обаче е Америка, отделила е трийсет и два дни за Съединените американски щати.

Стотици са гостите, с които Нисим е разговарял нашироко, Урсула е само един от тези случаи. Заприказвали са се в библиотеката, там учителката по гимнастика е разкрила пред него същността на една жена, подчинила истинските си пориви и младостта си на таланта да тича. Тази нейна дарба я натиква в устата на ламята. Ужасът на тренировките и кошмарът на усъвършенстването, според Урсула, са представлявали една всепоглъщаща ламя. Успехи, успехи!… Те предизвикват ранна и съвсем естествена женитба с един трикратен скок, един фанатик на тема рекорди и олимпийски идеали… Той не можел да си представи живота извън чертите на пистата и вездесъщността на лекоатлетическото съдийство. То се превърнало в негова професия.

Това е. Само че трудно може да се разбере какво точно от повестта на германката е вило такова голямо впечатление на Нисим. Нисим признал на жена си, че Урсула направо го е възпламенила.

– Защото е на трийсет и две! – отрязала Шушана.

Нисим погледнал жена си кротко, някак тъжно, с това сякаш й казал: Виж какво, Шушана, не ми е до шеги, хич не ми е до смях… Не е тайна за никого – на трийсет и седем, седемнайсетгодишен син, Шушана влудява не само пънкарите и пънкарките, но и световните фотографи, които все още не са вдигнали обсадното положение на „Двете палми“.

13.

Телефонът ми звънна, беше към пет часа, в такова време можеха да ме потърсят България. Не налучках, обаждаше се Нисим. Щом разпознах гласа му – отличаваше се с невъзмутима естественост – обхвана ме приятно безпокойство.

– Иване, защо не слезеш при мен?

– Идвам.

Изключих климатичната инсталация и постоях две минути под душа. Въпреки горештината предпочетох да пренебрегна бермудите, облякох панталон и риза с дълги ръкави, които навих. Вече няколко пъти бях видял Нисим, винаги в панталон и риза с дълги ръкави, въпреки скапващата горещина. Предполагам, че заради ролята му в ресторанта. Останах с впечатление, че в тази страна на собствениците на подобни заведения им пука за облеклото.

Не го намерих до масата му, насочи ме сервитьорката. Този път Нисим седеше далеч, полускрит за посетителите. Зад гърба му, в следобеден стил, измислени и недостъпни за човешката фантазия, дремеха светлините на стенния аквариум. Стопанинът присъстваше такъв, какъвто си го бях представил, с прецизно ушити панталон и риза. Да отгатна цветовете на дрехите му засега бе невъзможно, цялата му красиво седнала фигура сякаш не се намираше в салона – масата и той се бяха вместили сред патологичната недостоверност от корали, огромни преживящи миди, мастодонтски раци и един смачкан ватус, който ми заприлича на грозно усмихнат куфар.

– Добре ли си?

– И още как! – отвърнах. – Събуждам се посреднощ и се радвам.

– Завиждам ти. Събудя ли се нощем, замислям се за най-случайни неща, да речем, за някакъв камък в пустинята.

– Особено ако е виолетов – забелязах. Но точно в момента, поради мързел, не ми се щеше да губя автентичност.

– България – произнесе тихичко Нисим и се отдалечи от света на Алиса. В петното на започналото оплешивяване косичката му се ветрееше под струята на вентилатора. – Какво прави сега България? – Налагаше ми се съвсем непредвиден и чужд за обстановката разговор. – Не съм ходил в България, знаеш ли? Що за страна? Красива ли е?

– Беше много красива.

– Черно море!… Остави туй, какво правят хората?

– Живеем в хаос, до ръба на анархията, всичко е сложно, бедно, мръсно и опасно. Младежта бяга, заминава и увисва някъде. Страната се измъква от комунистическия кошмар, но не питай как, все едно, че не се измъква.

Видях тънката безцветна нишка да пада в чашата ми.

– Не мога да си го представя туй: хуманна идея, а мрак, не, аз съм аполитичен и не мога да го проумея.

– Не ти и трябва.

– Чул съм, че там е красиво.

– Не е лъжа.

– Освен това, познавам български евреи от старата емиграция – почтени хора, малко елементарни.

Всъщност не пиехме, гаврехме се с бутилката, но нейният отблясък понякога лизваше бръчиците на лицето му, превръщаше го в закоравял пияч от рода на Бромфийлдовия Рансъм, а знаех от Клер, че туй е само едно погрешно впечатление, Нисим не пиеше.

– Казват, че там цели народи са се променили, добрите хора също са станали лоши. Как? За мен това е невероятно. Как е станало? Каква е причината?

– Някои си го обясняват със страха.

– Не, не разбирам, аз съм аполитичен човек.

– Пътувал ли си много?

– Придружавал съм Шушана. – Предположих, че е съпровождал жена си по най красивите места на света. – Това не е пътуване, не го приемам като пътешестване.

Появи се Клер, имаше вид на щастлив човек. Каза, че са прекарали добре, в този кибуц винаги са прекарвали добре, водата в басейна била чиста, отказала се от ездата, макар че й дали великолепния черен кон, определен за Шушана. В този кибуц Шушана можела да прави каквото си ще.

– Беше малко топличко за една добра езда – рече Шушана, като седна. Докато Клер предпазливо изпи чаша спрайт, тя издъни бутилка студено манго. – Друг път ще ги помоля в горещините да ми дават бял кон.

Засмях се не само от учтивост, или заради красотата на домакинята, вицът й ми се стори наистина сполучлив. Нисим също се засмя. За Клер да не говорим, тя обожаваше сестра си.

14.

Непредсказуема, както в повечето случаи, преди да заспя Клер набра номера на телефона ми. Искала на всяка цена да ми пожелае лека нощ.

– Клер, пропуснах да те попитам нещо не толкоз съществено, какво означава туй, с другия вариант, за двете палми?

– О, не е толкоз маловажно, това е историята с истинския вариант. Аз също не я знаех; трябваше да дойде влюбването на Нисим, за да я науча.

– Туй влюбване сериозно ли е?

– Може би.

– Друг път…

– Друг път Нисим никога не е правил такива неща. И ето, че се отплеснахме, въпросъ беше да ти пожелая лека нощ, докато Шушана е под душа.

– Кажи ми още нещо.

– Заспивай.

Заспивай, но как? И Нисим, и Шушана вече ми бяха приятели, сега съдбата им м вълнуваше. През всички прозорци, врати и щори в стаята ми лудееше вятър. Знаех, че ще миряса след полунощ, но сега той люлееше и въртеше мислите ми, свиваше ги все в една вихрушка, все около Нисим. Понеже никой не бе пожелал да ми разкаже подробностите, търсех ги сам. Шерлок Холмс!… И така – бях успял все пак да схвана, че разказът на стопанина си има своите варианти. На мен – приятелят на Клер – ми бе поднесена най-разширената и най-привлекателната версия. Изглежда,
Нисим си има и по-дълги и по-къси историйки, според човека и случая, настроението му в момента, настроението в ресторанта, пълно ли е, празно ли е, дали е симпатичен посетителят.

Какво да кажеш например на мрачния Сол Белоу: „Не знам, господин Белоу, така го купих този хотел, така и го предлагам.“

Други варианти: „Три ли казвате? Да видя. – Нисим излиза навън и се връща. – Наистина; три. Не съм забелязъл. Още утре ще сменя табелата.“

„Трик, господине, третата палма е бутафорна, декор.“

И тъй нататък.

Съществуват доста комбинации. Лично аз мога да измисля няколко също нелоши. Но кой точно вариант е истинският, единственият и съкровеният? И до такава степен таен, неизвестен и за Клер? И колко плътно е бръмнал мъжът на Шушана по тази гимнастичка, да го разкрие единствено на нея?

15.

Сестрите бяха отишли отново да плуват. Предстояха ми свободни часове на терасата. Пренесох си няколко книги и списания от библиотеката, избрах ги ужким интересни, но, какво да ви разправям, през последните дни, удавен в щастието си, се чувствах празен, оглупял, чувствах се като герой на булеварден роман – в чужда, екзотична страна, обичаше ме хубаво, богато маце, при това – известно; обитавах апартамент за четиристотин долара, и, моля ви се, спях в леглото на Лиз Тейлър. Сега, в тези кротки предобедни часове, се излежавах безтегловно под чадъра. Ако исках, можех да ям банани, ако не исках, можех и да не ям банани, можех да си налея нещо разхладително, но можех и да не си налея. Мацето ми е отскочило да плува, да язди и да се смее със сестра си над комичните терзания на един смешно влюбен човечец. След малко ще се върне и ако искаме, ще се любим, ако пък не искаме, няма да се любим. Ето че авантюрите от бестселърите не са чак дотам недостъпни. Забравих да подчертая: в туй, което ви разправям, участва и една от красавиците на света. Други ден очакваме фотографския екип на известно модно списание. Красавицата ще демонстрира на читателките няколко пролетни костюма за догодина.

Видях Нисим да преминава долу, водеше две дупета. Колкото бяха дълги раниците им, толкова бяха къси гащетата им.Въведе ги в едно от страничните бунгала. След малко излезе и ми махна.

– Все пак, пристига по някой – обадих се аз. – Бунгалата дишат.

– Има време за всичко, Иване. – Пак неговия си начин на изразяване. – Спокоен ли си?

– Защо не дойдеш при мен?

Зарадва се, пролича си, на хората им е приятно да бъдат с мен, аз съм приятен човек. През ледниковия комунистически период заради чара си се разминах с много опасности. Почти всички български предприятия и учреждения по него време се раздираха от вътрешни борби. Началниците се стремяха към надмощие. Сраженията на прославените партизански отряди се бяха пренесли от гората в кабинетите и канцелариите. В нашето строително предприятие воюваха офицери, съкратени от армията, с офицери, съкратени от Държавна сигурност. Директорът ни беше бивш полковник от войската, а заместникът му беше бивш подполковник от Сигурността. Всеки от тях, наобиколен от съотрядници и земляци, се стремеше да смачка другия. Двамата трупаха изобличителни документи, показания, набираха свидетели. Ние от долните етажи, щем-не щем, трябваше да взимаме страна. Място за неутралитет не съществуваше, такива луксове не се предвиждаха. Изключение бе направено само за мен. Чисто и просто враждуващите мои шефове се нуждаеха от отдих. Намираха го в моята компания. Смятаха ме за особено интелигентен и честен, такива хора те търсеха обикновено сред безпартийните. Покорени от вродения ми чар, пред мен те се разкриваха до дъно. Постепенно узнах всичко за тях, говореха ми дори за любовниците си – извън учрежденското бойно поле враждуващите се превръщаха в човеци с човешки черти, изповядаха ми някои тайни и от политически характер, например, насилственото вкарване на селяните в кооперативните стопанства, тяхното брутално пребиване и ограбване. От дистанцията на времето разказите им звучаха самокритично, иронично. Ухажваха ме и ми се разкриваха, но никой не се и опита да ме включи в групата си. Взимаха ме и в задграничните си командировки като преводач.

Както навярно сте схванали, разправям ви почти блудкава булевардна история, а ето че не се колебая да врежа в нея сивото политическо всекидневие от миналото, което едва ли ви интересува. За да ви се изфукам. Но какво да правя, след малко, щом Нисим захване да разкрива болката си и особено като започне да ме въвежда в любовната си история, поне ще знаете с какво да си обясните словоохотливостта му.

Не го очаквах толкова бързо. Предполагах, че ще отскочи до ресторанта за бутилката си, но се излъгах.

– Тук са преспивали и други личности, портретите им вече са рамкирани, но все не мога да им намеря мястото. – Нисим пожела да останем в хола на апартаментчето. Предполагам, че туй влиза в някои от хватките му – да не се афишира – отдолу можеха да забележат как фамилиарничи на терасата с клиентите. – Пък и усещам, че старата ми стръв към усъвършенстването на хотела се изпарява.

– За което едва ли някой ще седне да те насърчава – отвърнах уж с упрек. Той мълчеше. – За бизнес мога да говоря само по предположения, обаче усъвършенстването в бизнеса е задължително.

Нисим направо си почиваше. Беше потънал в огромното кресло, за това кресло предполагах, че има само декоративна функция – поне до този момент не бях посмял да се отпусна в него.

– Откъде са момичетата?

– Казаха, че идват за втори път, но не си ги спомням… Германки са. Ние сме хотел главно с немска клиентела, така беше тръгнало, така си и продължи. В Хамбург имало нещо като клуб на тези, които са ни посещавали.

– Защо не отскочиш до Хамбург?

– Сигурен съм, че ще бъде скучно… А и предвзето. Защо не се разхладиш?

– Не мога да го регулирам, става ми студено.

– Тогава пусни вентилатора. – Посегна и натисна бутона. – Лично аз предпочитам вентилаторите.

– Да, видях какъв голям виси над главата ти в ресторанта.

– Този е същият.

Безличните разговори от този род са нещо като увертюри към неизбежните откровения, които ще последват. Търпеливо чаках момента, щеше ми се да чуя изповедта на този обаятелен човек, а накрая и истинската история за фирмата на заведението.

– В това апартаментче се е изляла много тъга, Иване. И трите жени бяха много нещастни.

– Двете са още.

– Симона Синьоре ме привличаше особено. Като научих за края й, плаках. Имаше нееднозначен характер и, знаеш ли, беше си почти същата. Искам да кажа – като на екрана. В дълбочината на скръбните й очи Мерилин Монро и Ив Монтан плаваха като рибки. Въпреки че Мерилин си беше същата тъга. Само той ми се стори малко нещо по-безотговорен, нали знаеш какво сме обикновено мъжете?

– Не знам.

Не ме погледна, но пролича, че се поколеба – сериозно ли или несериозно да възприеме репликата ми.

– Другата беше натъпкана с красота, струва ми се, че тя не можа да издържи чак такова количество красота и се огъна под тежестта й, ха – да се счупи, и то на няколко пъти. Ето, тук се търкаляше пияна, удавена в алкохолни пари и доброта. – Показа пода, на който бяхме стъпили. – Тя пък не умееше да понася самотата, а човек не се ли научи на тази професия – отпиши го, откажи се да го срещнеш но тротоара на живота. Доколкото схващам от пресата, ококорила се е, наканила се е да се жени за осми път. Сигурно си чул и ти, някакъв шофьор, много по-млад от нея. Обади се на Шушана, похвали ни се и знаеш ли кога, към три след полунощ, вън виеха сирените, а ние бяхме надянали противогазовите маски. Шушана се радва повече от самата нея, но аз съм сигурен, че като последна глупачка, няма да се омъжи скромно, никога! Лиз ще поиска да ни гръмне със сватбата си… За Барбара Стрейсанд какво, грозноватичка, но въпреки туй и тя не е щастлива. Любовните й работи, браковете… Не вървят. Много пари се изсипаха върху нея, много слава. И какво? Нищо. Истински я обича само страданието. Прави що прави – все до нея, сакън, да не я изпусне. – Нисим се изправи, едно гущерче на стената бе привлякло вниманието му, огледа го и тръгна към вратата. – В този апартамент никой не се е засмял като хората. Може би само композиторът… А бунгалата се тресат от смях.

– Естествено.

– Естествено, но очите им все към терасата, все търсят, все искат да им се усмихне щастието и ако им се случи да видят някоя знаменитост – остава им за цял живот.

– Виждам те, знаеш ли, просто те съзирам как сядаш и написваш историята на хотела.

Сякаш не ме чу.

– Затова свалям шапка на жена си. Къде не я викаха, какво не й предлагаха, поставяха й капани, знаеш ли?

– А ти?

– От нея зависеше да потеглим. Но останахме и смятам, че спечелихме. Не искам да кажа, че тук валят торти, но усещаш ли равното дишане на цялото и подробностите?

– И какъв смях гази сестрите, а?

През цялото време, докато Нисим ми беше на гости – и като го слушах, и като добавях по нещо към разговора, в главата ми несъзнателно се въртеше ребусът на истинската история за фирмата на заведението, отначало като гатанка, а после като отговор на гатанката.

16.

Същата вечер отскочихме до скапаната евкалиптова гора, решени да съборим за втори път нашата си маса от пикника. Ужас, както я бяхме оставили, така си я намерихме, никой не бе дошъл с чук и гвоздеи да закове порутения плот. Решихме, разбира се, проблема върху повърхността на съседната маса, но не е там работата – Израел продължаваше да си ме огорчава. Щом се върнахме в колата, аз не казах „не съм очаквал такова нещо от твоята страна“, защото бях сигурен, че щеше да ми се отвърне – „а бе ти още ли държиш на този твой Израел“.

Вместо туй, подметнах малко обидено:

– Мисля, че вече ми е известна тайната на фирмената табела.

– Няма да се учудя, ти си му симпатичен.

– Нисим не ми е тропнал нито дума.

– Значи, предположения… Говори де.

– Обидно простичка версия – рекох, – елементарна. Като две и две – четири. Палмите никога не са били две, палмите пред входа на порутения старчески дом, открай време са си били три, но Нисим не е човекът, който би се хвърлил в бизнеса с такова плоско заглавие. Без да му мисли много, той лепва върху трите палми табелата „Двете палми“ и, естествено, спечелва.

Клер мълчеше, после потеглихме. Сиянието от светлинното табло изтръгна лицето й от тъмнината. В така създадената картина ми се струваше, че до волана седи непозната жена. Малко след това обаче гласът й я върна на мястото й.

– Сигурна съм, че това е единствената тайна между Шушана и мен.

17.

Нямаше светлина в стаята им и Клер побърза да отбележи, че предпочита така, иначе трябвало да отговаря на въпросите й веднага, Шушана любопитствала да знае къде точно сме били, какво сме видели. После не пропускаше да запита и мен дали ми е харесало.

– Слушай, Клер – сграбих раменете й, – тази твоя сестра наистина ли не се досеща?

– Боже мой!

– Какво Боже мой?

– Не знам. – Пуснах раменете й. – Може би подозира. За нея аз съм любовчийка.

Влязохме в стаите си. Трябваше да вземем по един душ, туй-онуй, Клер държеше да слезем бързо в ресторанта.

Изненада ме повикването през оградата на верандата. Изтичах.

– Оставила е бележка, вика ни незабавно.

– За какво?

– Тук пише: „Елате незабавно, ще падне голям смях.“

– Добре, но защо и…

– И ти, и ти! Пише го черно на бяло.

– Душът ми е необходим.

– И на мен.

Имаше десетина посетители. На една от масите двама войника и две войнички – всички въоръжени до зъби – излъчваха нежно сияние. Чисти, изгладени – едното момиче със златни очила – те се хранеха тихо, потънали в красивите си любовни погледи.

Друго нищо за отбелязване.

Освен Шушана.

Тя седеше на Нисимовия стол. На това място, поне аз, никога не бях я виждал. Вентилаторът се въртеше бавно горе, зад гърба й, морската котка висеше като фиксирана между коралите. Животното сякаш търпеливо изчакваше всяко извръщане на стопанката, за да се увери, за кой ли път, че някои хубави неща могат да съществуват и извън аквариума.

Още като се настанихме край масата, доловихме, че участваме в анонимно засега тържество. Че участваме в тържествен момент ми ставаше ясно не само от особения блясък на големите й очи, а и от садистичното потръпване на вечно ококорените й ноздри.

Шушана неочаквано се изправи, каза, че я викат при американския посланик. Преди да напусне масата ни, тя ми подаде някакъв лист.

Явна шега – добре знаеше, че не разбирам нито буква от иврит. Обърнах листа към Клер.

– С това заявява, че посвещава и теб в някаква тайна – рече Клер. – Да… Ще превеждам направо. Това е писмо до нея… О!… Нисим!…

Мила Шушана,

Направих усилия, противопоставях се дълго, сигурно си подразбрала колко трудно ми беше. Клер би нарекла съпротивата ми героична. И все пак, не издържах, грабнах раницата – нали си спомняш, един самар, някакво холандско еврейче го остави нарочно в бунгалото, понеже се ожени в Бат Ям – и потеглих. Не знам къде е Урсула, може би вече е отлетяла за Щатите, а може би още се шляе из Тел Авив. Но аз съм спокоен, ще я открия, ще я настигна някъде по пътя, тъй като знам къде отива, крайната цел на пътуването й са Скалистите планини. За Урсула са ми известни малко неща, казал съм ти ги всичките, нищо повече, тя почти не усеща, че ме е развълнувала сериозно, може би само подозира. Веднъж я бях попитал: Защо към Скалистите планини, за първи път срещам някой да пътува към Скалистите планини. Урсула ми отвърна, че ги знае от юношеските книги. После започнали напрегнатите години на тренировките, на рекордите. Тази година, щом се освободила от напрежението, неочаквано за самата нея, бликнал копнежът й да ги види. Изповедта й ме порази, с моя живот се беше случило същото: с теб се събрахме прекалено рано, хвърлихме се изцяло в „Двете палми“ и чак сега успях да съзная, че също съм загърбил момчешката си мечта по Скалистите планини.

Поговори с Рони, повикай го, той умира да се включи в бизнеса ни. Сбогом, Шушана. Ти си генетично чудо, все още цъфтиш и ухаеш, уверявам те, никога не си била по-красива от днес, а „Вог“ има нужда и от по-узрели манекени, това те го знаят по-добре от мен, затуй те и ухажват.

Клер, прощавай, не ми се смейте много.

Нисим.

Клер отправи към мен най-мрачния си поглед, тогава разбрах за сетен път, че съм целувал и любил една мъдра жена, а осъзнаването на този факт няма начин да не предизвика допълнителното усещане за подмолна перверзия, особено ако е комбинирано със споменатата вече нейна зъблост. Освен туй, в момента тя подло очакваше да проговоря първи.

– Наблюдавах те внимателно, мила. Докато ми превеждаше писмото най-главното, за което си помислих е, че едно любене с мъдра жена като теб сигурно е по-сладко от любенето с която и да е красавица от ранга на сестра ти.

– Ти си доста сбъркан, мили.

– Виж ти, а пък аз помислих, че съм само прав.

– Ако си прав, пък си тривиален.

– Ако съм тривиален, пък едва ли ще смогна да си представя как двете с Шушана подир малко ще трябва да се смеете над туй, което ми прочете.

– Можеш да бъдеш сигурен, че сестра ми е очарована.

– Тогава гя е прекалено влюбена в себе си, безчувствена, или пък е…

– … животно.

Изгледах Клер внимателно и реших да не опровергавам.

– Само така бих могъл да си обясня мистериозното й биологическо оцеляване през годините.

Както вече споменах, в ресторанта имаше не повече от десет души, но въпреки туй разбрах, че Шушана се надига от масата на американците и се насочва към нас. Стори ми се, че и вентилаторът над главите ни дори е спрял да се върти. Има нещо неописуемо красиво в това, когато много висока и блестящо красива жена сяда на стола до теб.

– Нисим е великолепен, нали? – Наля си сок от манго и го разреди. – Гордея се с него. Клер, нали се гордеем с него, макар че му се хилим?…

– Шушана, надявам се, че не си изплюла нещо пред посланика.

– Иване – тя вдигна мангото си и ме погледна над чашата, – какво ще кажеш за Нисим?

– Посланикът не е преритал да следи чак всяка проява на мъжа ти.

– Напротив, изблещи се. Да не говорим за посланичката, която и без гова е луда по Нисим.

Леко извърнах глава. Лицето па Клер не ми каза нищо.

– Госпожата на два пъти пожела да се увери, че Урсула не е нищо повече от учителка по физическа култура.

– Обади ли се на Рони?

– Утре.

– Обещаваш.

– Клер, нима не знаеш, че на тази маса тук винаги трябва да седи мъж?

Шушана отиде при готвача да поръча лично вечеря за трима ни. Всяка вечер с тази работа се занимаваше Нисим. Благодарение на Нисим и Шушана, в техния ресторант разбрах, че кулинарната фантазия не познава граници, но също така двамата ми доказаха, че понякога, отвъд фантазията, блестят и блюдата от прости компоненти, да речем – кебапчета със ситно нарязан лук, специалитет на готвач от Румъния, правел магии с каймата. Беше наистина вкусно. Но като човек, известен с чувството си за такт, аз, разбира се, премълчах, макар и трудно, че кебапчетата, които се сервират в някои ресторанти в България, нямат равни па себе си.

– Рони!… Клер, какъв е този Рони?

– Синчето им, моят племенник, седемнайсетгодишен, учи хотелиерство в Ейлат.

Щях да питам какво е Ейлат, но си спомних, че това е прочут израелски курорт на Червено море.

18.

Отсрещното бунгало се беше изпразнило, но живна страничното бунгало до естрадата. От вратата му излязоха новодошлите момичета – едното с дълга руса коса, а другото остригано до дъно. Изтегнаха се в шезлонгите и с отвратително лениви движения поставиха чаши на масичката. Дългокосата понечи да опъне поне единия си крак на ръба, но тъй като седеше накриво, кракът и се откърти от масичката и падна. Тифузната прическа извърна леко глава, тя също търсеше да качи краката си някъде и веднага се убеди колко неосъществимо е туй. Разбира се, беше достатъчно да извърнат шезлонгите леко срещу масата. Но от момичетата в осем часа се стичаше лепнещ мързел и гъст сутрешен махмурлук. Освен туй, гнетяха ги пълзящите тръпки на необяснимите пълзящи желания, извън спотаените надежди да преживеяг нещо край Стената на плача или в Пустинята, та да се реализира най-сетне замреженото далечно видение, същото, което ги е позовало да нарамят самарите.

В хилядолетното рошково дърво процвърчаха птички, невероятен за представите ми кълвач хладнокръвно очукваше ствола, служеше си с огромен, нефункционално извит клюн. Спаружените миналогодишни рошкови висяха като прилепи по клоните в очакване на вятъра. На дъртото дърво му прилягаше мързелът, оприличавах го на дремещ турчин, ала смазаните от махмурлука момичета с кафетата ми бяха направо смешни. Като ти наблюдавах от висотата на богаташката си веранда – все едно, че виждах мързеливата си дъщеря – аз се усмихвах, те ме разсмиваха. Впрочем кой на този свят не предизвиква смях, всички сме смешни. На тази тема бях чел цял български роман, в него се извличаше мисълта, че човекът е много смешно същество, човекът се раждал единствено да предизвика смях в залата на Вселената и да си отиде. Не помня името на автора, но по доста подъл начин съм запаме тил финала. Героят се завръща от едно отчаяно плаване с ветрохода си. на него не му е достигнала волята да се самопотопи в центъра на морето, да постави край на смешното си и снобско съществование. И още по-лошо, обстоятелствата му налагат да спаси някакъв полудивак, корабокрушенец, който пък, вместо да му благодари, взима, че го изнасилва.

А ето и подло запаметените думи на самия финал:

„– Пирате мой!… Ти си Бог! Преминал си през подвига!

Тя го прегръщаше и плачеше от радост, а Александър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може да стане още по-смешен.

Напоследък покрай смеха на сестрите често си спомням този роман. И Нисим! Предизвикал смеха им. Макар че аз не мога и не мога да се включа в тази фиеста. А и Клер, както ми дава да разбера, се смее по навик от младите им глупашки години, от обич към сестра си, но само тя си знае какви са всъщност изводите й.

Кълвачът е оцветен много красиво, ала и внимателно, липсват му крещящи те оперения на папагалите, обаче по папагалски настойчиво очуква мъртвата вече тъкан на дървото, за да стигне накрая до едно жалко червейче или до няколко мизерни червейски яйчица. Смешно, нали?… Ето го и бодрият утринен кикот на сестрите, на верандата го чувам значително по-добре. Минава осем, повече и да искат не могат да спят, навън въздухът крещи от блясък и цвърчи, при това е горещо, има нещо в атмосферата, което те вдига от леглото. За момичетата долу то е обещанието, за дамите горе то е спокойствието.

Звънна телефон. Гласът на Шушана. После гласът на Клер. Говореше май на английски, не съм сигурен, чуваше се съвсем слабо. Един дълбоко скътан в мене страх се засилваше. А ето го и моя телефон!

– Мили!

– Добро утро, Клер.

– Виждаш ли какви хубави момичета скучаят долу?

– Да.

– Видя ли краката им?

– Да.

– Добри са, нали?

– Да.

– Предполагам, че ги наблюдаваш отдавна.

– Който става рано – печели.

– Довечера заминавам за Отава.

19.

Към летището „Бен Гурион“ тръгнахме много преди часа на излитането, предстоеше ни отбиване по пътя, в кибуца се беше родило конче, Шушана държеше да го види. Клер отказа да влезе в конюшната, останахме в колата. Очаквах този незнаен ден на заминаването, но никога не бях предполагал, че идването му ще ме натъжи до такава степен. Това, че Клер не изяви желание да види кончето, ме смути. Стана ми ясно намерението й да си поговорим. И все пак не започваше. Чаках. Наоколо се носеше непозната за мен миризма, някак не отиваше на парковия пейзаж и гъстото синкаво небе с блуждаещите сладникави звезди.

– Конюшните им вонят страшно! – Както винаги, тя не оставяше въпросите без отговор. – Но не мога да си обясня защо си обиден. За мен бизнесът върви преди любовните бъркотии, както сигурно и за теб. Ако се появя лично в Отава, ще получа поне четири хиляди повече. А ще ми отнеме точно пет дни. При това ще се видим и с Беки. – Коя пък беше Беки? Дъщеря й, да. – Тя излита утре от Сан Франциско.

– Малко ми е неудобно, Клер. Оставяш ме на чуждо място.

– Какво чуждо място, защо чуждо, ще стоиш забит там като у дома си и ще ме чакаш. Шушана ще направи каквото трябва да не се чувстваш чужд. Освен това, ще си й необходим. Един мъж трябва да се върти край нея, докато пристигне Рони. Но повече от сигурно е, че преди Рони ще се появи Гоци. По този въпрос – три думи. Самата Шушана ме помоли. Не един, точно два пъти Гоци е предлагал на Нисим един милион долара.

– За какво?

– Ако се разведе.

– Трябва му Шушана?

– Много. – Клер излезе от колата. – Ела да видим новороденото.

Направихме само няколко крачки. Парапетът на едно стълбище ни спря. Седнахме и започнахме да се целуваме. Ръцете ми по селяшки начин се навираха все в пазвата й. След малко парапетът порасна над главите ни, а тя ругаеше в тъмното.

– Идиот, тук са поливали!… Внимавай!…

– Разбрах, тревата е мокра.

Върнахме се в колата. Тя държеше непрекъснато ръката ми, стискаше я; кой знае защо, още тръпнеше, беше особено мила и продължаваше да ругае.

– Какво, така ли ще пътувам? Не можа ли да изчакаш пет дни? Пипни.

Дрехата при гърба беше мокра.

– Тия хора непрекъснато ли поливат?

– Помогни да отворим куфара.

– Няма да се преобличаш. Докато стигнем, ще изсъхнеш.

– Добре де. – Отпусна глава на гърдите ми. – Май ще изсъхна.

– Що за Гоци? Какъв е този Гоци?

– Южноамериканец.

– Ако предложат милион на мен, веднага те отстъпвам.

– Иначе бих те презряла.

– Клер, наистина ли бе решила да видим новороденото?

– Ми, след като ти не предложи.

Шушана говореше високо в тъмното, придружителите й се кикотеха.

– И нещо друго, за да не се изненадаш – прошепна Клер.

– От какво?

– Да не се уплашиш де, като го видиш… Рони тежи двеста килограма.

20.

Такова пътуване, дори в обратна посока, като туй, е много вълнуващо, ако седиш до подобна пъстърва. На летището не се намери човек, който да не изгледа Шушана. Там аз се впуснах отново в изучаване на външността й, тя ми заприлича на всички барбита, взети заедно, само че кукленската презумпция се разрушава бързо, за сметка на нещо много по-важно.

Отпуснат на седалката, вече не се вълнувах от факта – шофира ли или не шофира добре шофьорът ми, в края на краищата да умреш заедно с такава красавица е привлекателно. Човек не може да не се поласкае от мисълта, че на следващия ден две снимки, една до друга, ще се появят не само в „Маарив“ и „Едиот ахронот“ и не само в останалите израелски издания, по-късно събитието ще бъде отразено и в световните дамски списания, за слава на България, за гордост на жена ми, на детето ми.

– Ти виждал ли си комунисти?… Иване, как изглежда един комунист?

Прихнах, не успях да се сдържа, невъзможно е в три часа след полунощ, в такова мъничко, затворено пространство да ти зададат подобен въпрос и да издържиш. След туй преминах в нейния стил, започнах да се смея естествено и силно. И тъй като Шушана умираше да се включва във всеки смях, насмяхме се заедно до насита, чак докато открих една подробност – не пътувахме към „палмите“, вмъквахме се в могъщ град, приличен на звяр, който се опитва да подремне поне призори.

Тогава и не подозирах, че влизаме в Тел Авив, там нямахме никаква работа. Но щом се озовахме при плажната ивица, веднага разпознах редицата високи хотели от популярните пощенски картички.

– Отиваме при Уди – осведоми ме моята спътница. Влязохме в администрацията на хотел „Рамада“. – Уди предпочита да живее тук. Приятел на Нисим. Ще ти бъде интересно да го видиш, ако не е в Цюрих, разбира се.

Уди заминал за Париж, очакваха го да се върне вдругиден. Администраторът се колебаеше да поиска или да не поиска автограф от дамата ми. Доколкото разбирам от администратори, останах с впечатление, че накрая проумя глупавото си състояние.

Напуснахме централната част на Тел Авив, врязахме се в предградие, а после в нещо друго, не се наемам да определя какво, повторно тази нощ усетих морето и повторно спряхме, сега пред висока и дълга каменна ограда. На много места от оградата се спускаше тежка лианова зеленина, като кипнала пяна. Зад оградата стърчаха достолепни широколистни гиганти, остриета на кипариси, палми. Шушана натисна бутон на сигнална система. Лавнаха кучета. Въпреки късния ранен час, скоро дочухме човешки гласове, останах с впечатлението, че зад оградата са будували, домофонът зададе ядосан въпрос на иврит, Шушана отвърна спокойно, свойски, в бъркотията и кучешкия лай вратата се отвори, колата ни се заби чак пред къщата. Двама мъже придържаха кучетата, единият от тях бе напълно облечен, зад гърба му се кандилкаше приятен на вид автомат. Напрежението от лицата на мъжете беше изчезнало, по тях сега грееше необяснима за този час на нощта радост. Спътницата им подари по някоя приятна фраза, заби красивите си пръсти в тлъстите вратове на кучетата, влуди ги до премала, горките, бяха готови да се пръснат от удоволствие. В създалата се сънлива суматоха Шушана успя да въведе нещо като хармония. Но време за повече милостиня нямахме, парадната част на дома светна, езиче от светлината се промуши между храстите и лизна вода, съобразих – басейн, вече тъпчехме трева, парадната врата се отвори: някаква фигура, някой изкрещя безумно.

– Тук всички са с пистолети – прошепна спътничката ми и ми направи велик комплимент с проявеното към мен доверие. – Жак!

– Шушана!

– Мили Жак!

Прегърнаха се искрено и почти страстно, да си кажа правата, завидях им, лично аз си нямах никого на този свят, с когото бих се замляскал по такъв начин, нито пък бих се зарадвал на когото и да е, ако нахлуе в четири часа сутринта у дома ми.

– Това е Иван, бе Жак!

Стиснахме ръцете си. Жак беше към петдесетте, досадно оплешивял, точно там – много ослънчен, малко повече от необходимото охранен, тънкият памучен халат му стоеше перфектно, мигновено получих внушението за устойчивост, характер, за достойнство и, не точно за ограниченост, отколкото за интелектуална недостатъчност. Обаче много скоро се убедих, че съм се заблудил.

Домът на Жак си бе внушителен и отвън, но щом го зърнах отвътре, самочувствието ми отново се срути.

– Жак, хвани се да не паднеш. Нисим ме напусна.

Домакинът не прояви изненадата си.

– А Гоци?

– Още не се е появил.

Домакинът хвана ръцете й и ги постави върху скута си.

– Разказвай.

Спътницата ми се изправи и донесе цяла колекция за пиене. На мен наля уиски, на него – минерална вода, на себе си – манго. Звънтенето на приборите и гласът й се гонеха, вече бе започнала разказа си на иврит. Прецених, че сега е моментът да постранствам из хола, понесох чашата си, отправих се към голямата стена. На нея нямаше нищо, само една внушителна картина на Клер. На отсрещната стена също нищо, освен картина на Клер.

Зад гърба ми започна смехът, дочух името на Урсула, долових думите „лека атлетика“. Колко малко неща знаех за Клер. Изненада ме склонността й към сюжетност, гледах нарисуваното и не можех да реша каква оценка заслужава, беше изобразена Стената на плача, към нея стремително пъплеше гола човешка сган – задници, членове, бюстове, всеки от участниците в картината бе съсредоточен само в себе си, всеки нехаеше за другия, самотниците пълзяха, катереха се, впиваха пръсти в стената, безпомощно прилепваха длани, в огромната безперспективност обаче стената, ако и да е Стена на плача, си остава само една безмълвна стена и нищо повече. Майко моя, долу и мъничко встрани, в голямата суматоха, някакъв нещастник пикаеше срещу стената, какво да се прави, естествена нужда. Цялата картина бе гавра с наложения през вековете стереотип на юдаизма, нещо нечувано. Направо изтръпнах, огледах се тъй, както се оглеждахме доскоро в България, когато си разказвахме вицове против властта.

Извърнах се още веднъж, двамата се смееха. Прекосих хола. Картината на отсрещната стена представляваше ни повече ни по-малко жестока каменно-пясъчна пустиня, по която вървеше мъж с фрак и цилиндър, с походката и с тояжката на Мойсей.

В хола беше настъпила някаква промяна, обърнах се рязко, Жак ме наблюдаваше, Шушана спеше. Приближих се до креслото. Аз, с чаша в ръка, а той с полуусмивка, се загледахме в хармонично подредените епизоди на приказката Шушана.

– Спящата красавица.

– Но нали досега… тя…

– Беше стигнала до най-интересното. Вижте я, разгледайте я. Имам един приятел, лош човек, но за нея казва: хубава и несвършваща, като болерото на Равел.

– Знаете ли, че туй ми хареса?

– Би трябвало да се запознаете с Уди, проклет човек, хомосексуалист, но блестящ в оценките. Аз също съм лош, всички сме лоши, в Израел има само двама добри човека: Нисим и Шушана. Какво ще речете, ако я пренесем в една от спалните?

– Добре.

– Но ще се скараме кой да носи по-изпъкналата част от нея.

Засмях се чистосърдечно, смятам, че му доставих удоволствие.

Поставихме я внимателно на леглото. Огледах се, търсех нещо наоколо.

– Тя не употребява възглавница… А за Нисим Уди твърди, че му напомня роял „Стенуей“. Казвам ви го да не останете случайно с лошо чувство към беглеца.

Запали кротка светлинка. Моля ви се, точно в мига, когато Шушана сънуваше нещо приятно и се усмихваше.

Жак ме заведе в моята спалня, настоя да му обещая, че ще се видим отново. Не си спомням какво му избъбрих, той ме осведоми, че заминава призори с телохранителите си.

21.

Най-разумно би било, ако си призная чистосърдечно, че тази сутрин бях събуден от изречението „Бизнесът – преди любовните лудории“. Сънувах ли, не сънувах ли, но изречението подскачаше в главата ми като птиченце. А му бе дошло и времето, в това се убедих, като се обърнах на лявата си страна и съгледах телефона. Нещо ми бе внушило, че в София може би имат вече допълнителна информация за израелската поръчка.

– Готово – отвърна Стоянов, – пристигаме на сигурно. Слушай, какво е това Ашкелон?

– Мисля, че е град.

– Точно така, на шейсет километра от Тел Авив.

– Навярно, южно.

– Южно, да, в покрайнините му ще строим сто и шейсет еднофамилни и двуфамилни.

– Това е добре, но ако мислиш, че е много, лъжеш се.

– На първо време!

– На първо време – да.

– Обаче побъзикай още малко изчисленията, ще ми се да поспечелим повечко.

– Бъди спокоен.

Бях зажаднял за работа, усещах сърбежи по ръцете, изчисляваше ми се, особено като си знаех, че имам простор: първоначалните ми сметки за металната конструкция бяха съобразени с българските нормативи след Стражица. Предвидените пет и половина тона метал можех да сведа чак до три и половина. Това повиши значително настроението ми, понеже вярвах в надеждните сеизмични характеристики на страната, те в никакъв случай не можеха да се сравняват със седемте степени по Рихтер на Стражица. Силно сеизмичен в политико-етнографско отношение, Израел може да гледа по-спокойно на земетресенията си, макар че, внимавайте сега какво ще ви издрънкам: прогнозите му подсказват разрушителен тръс, от този момент до следващите десет години… Някъде с наблюдения, другаде с опипване и с ритане па строежите, обаче, съм дошъл до неприятно заключение – израелските предприемачи обичат да икономисват материали, с други думи казано – те направо крадат клиентите си и… Хайде, стига мрачни предсказания от щастлив в момента човек.

Бях гладен, но знаех, че Шушана ще се погрижи за закуската ни. В банята, на видно място до самобръсначката, видях хавлия и бански гащета в девствен целофан. Обръснах се, взех душ, нахлузих гащетата и тръгнах да търся излаз към басейна. На долния стаж басейнът ми се натрапи зад голямата холна витрина. Шушана плуваше с равномерни, не съвсем женствени замахвания на ръцете. Не ми се стори много тактично да се появя баш в този момент, реших да поизчакам. Без косата си – прибрана в бухнала жълта шапка – моята спътница ми се стори като далечна, непозната жена. Светлозелената вода дишаше с утринно спокойствие, бели мехурчета се пукаха край тялото на плувкинята, наподобяваха завихрени черешови цветчета.

О, ми тази жена!… Ми, тя си е чисто гола!

Докато се уверя наистина ли е така, Шушана се изметна по стълбичката и ме застреля с големи, съвременни, изнемогващи от отличното си здравословно състояние гърди. Тя тръгна по тревата. В миговете, докато стигне до хавлията, успях да видя всичко, каквото би трябвало да се види от тялото й. Голо, то ми се стори още по-високо и недостъпно, създадено сякаш само да краси някакъв специален музей за невярващите, че може да съществува подобно нещо. При това положение не ми оставаше нищо друго освен да се измъкна на пръсти. Горе проучих и своето тяло в огледалото. Край на къпането. Облякох се. И веднага почувствах глад, обикновен, естествен глад на трудов човек, инженер.

Кучетата заскимтяха.

– Танти Линда ще ни приготви джиджи-папа!

Шушана изтича. Външната врата се отвори. В крепостта влезе стар, ядосан че все още го изтезават, фолксваген.

– Чичо Алберт!

Дребно куцо човече се вряза в бюста на спътничката ми, а после двамата с общи усилия измъкнаха дебела шпаньолка без врат от седалката.

– Закусихте ли?

– Не, разбира се.

Горното бе изречено на иврит, не го разбрах, предположих го.

За да се хареса още повече на кучетата, Шушана изтича да ги пусне на свобода. Останах сам с екипажа на фолксвагена. Имах възможност да чуя един остър и направо комичен английски: България! – очарова се чичо Алберт. – Това означава Пантуди!… Познавате ли Пантуди? За съжаление, не – отвърнах. Те не вземаха под внимание младостта ми. – Но съм чувал и съм чел. Чичо Алберт ме удари поощрително по гърба: Велик крадец! Къде ги сега такива! Отвърнах, че доколкото знам, Пантуди се е преселил заедно с други евреи в Израел.

– Да, ама почина.

А танти Линда изплю останалото:

– Тук се загуби и умря от мъка.

Джиджи-папа, пържени филийки с яйца. Ядохме ги сладко на тревата. Шушана лапаше лакомо. Гледах я как ръба с бисерните си зъби и клатех примирително глава.

– Иване, моля ти се!…

– О, навярно ти се възхищавам… Шушана, Жак мафиот ли е?

– Естествено. – Кучетата мечтаеха да оближат любимката си, но стояха дресирано настрана. Това ме изуми. Шушана им занесе по една филийка и се върна. – Не става дума за наркотици и проституция, нали разбираш, поне аз не съм чувала. И не допускам. Предполагам, че е нещо по-мъжко.

Замислих се. Филийките бяха превъзходни. Какво ли по-мъжко можеше да бъде? Чичо Алберт действаше в дъното на двора, той изнесе една сенокосачка и електрическа подстригвачка за живия плет, а в сенчестите места пусна бръмчилата за оросяване. Куцукайки, той ни демонстрира достойнството на едно верноподаничество с въображаем равен знак с господаря. Танти Линда, винаги засмяна като луна, донесе още. Уханието на горещите филийки ме хвърли в детството.

– Какво ще кажеш за Жак?

– Извънреден. Шушана, Жак ми хареса много.

– Предложи ли ти да се видите отново?

– И то на всяка цена.

– Казала съм ти, че притежаваш чар.

– Имам чувството, че ни гледаше отвисоко.

– В реда на нещата. – Отново не сдържах смеха си. Този път Шушана не се увлече в него, имаше да добави нещо съществено. – Обичам хората на самообладанието, приятелю, на мен то ми липсва. А той е такава личност, на него всички са му верни. Схвана ли, че Жак е бившият съпруг на Клер?

Шушана проучваше самообладанието ми.

– Почти.

22.

Като всеки комплексиран интелектуалец обичам да запаметявам изречения и цели пасажи, спомням си горе-долу част от изказване на Брак: „Всяка картина е една авантюра на времето си. Когато се счепквам с бялата канава, никога не знам какво ще се появи на нея. Това е рискът, който трябва да поемеш. Никога не си представям картината, преди да я започна.“ Двете картини от големите празни стени ме поразтърсиха. Подлагам Клер на преоценка, питам се: като е заставала пред пространството на канавата, тогава знаела ли е какво точно ще рисува? Знаела е, сигурен съм. Друг е въпросът дали е сполучила. Непрекъснато мисля за споменатите картини, виждам ги с подробностите им. Харесват ми и не ми харесват. Но в най-важното вече съм сигурен – Клер е художник, тя ненапразно в момента е повикана далеч, някой я цени много, заслужено или незаслужено, тя заема място в една трудна за завземане територия. Нещо друго, у нея не бях оценил не само художника, но и човека. Лесно ли се зарязва личност като Жак? Ами парите му? Клер е грабнала детето си, метлосала се е в Хайфа, може би е била принудена да започне от самото начало, не е приела нито стотинка от съмнителните му пари.

– Тази песен ми харесва. – Шушана посегна към таблото и усили звука. – И като мелодия, и като текст. Слушай!… Тук сме събрани евреи от целия свят… Слушай сега:

Вече мисля и пиша на иврит, макар и трудно. И обичам да я обичам на иврит.

Това е прекрасен език.

Не ми е нужен друг.

Но през нощта,

но през нощта,

все още сънувам на испански.

Изслушахме песента докрай.

– Нощта! – въздъхна шофьорът ми. – Нощта е голяма сила, в нея се крие непредсказуема енергия.

Смутих се малко, сбръчках се, дали пък не искаше да ми подскаже нещо?

– Само едно не е вярно в текста – че ивритът е прекрасен език… Иване, след малко пристигаме. Почти е сигурно, че Гоци е вече там. Моля те да се държиш като новия господар на „Двете палми“.

– Как?

– Така!… Ако се наложи, ще поставиш ръка и на рамото ми.

– Не вярвам да е успял, Южна Америка е далеч.

– Да, ама за Гоци разстоянието не играе никаква роля.

– А как е разбрал, че…

– Гоци знае всяка минута какво става край мен.

– Добре, Шушана, съгласен съм, готово, и ако даде един милион, няма да те отстъпя, но даде ли два?…

Нейното неповторимо навеждане към таблото, предизвикано от порива на нейния си смях. Косата й се изсипа напред, после сребърните й очи ме погледнаха с благодарност за смешката.

– Никога не е давал два.

– Но казват, че с годините цената ти расте.

– Моля те – и за два!

Обещах й. Насмяхме се спонтанно.

– А докато пристигне пък Рони, на неосведомените ще разказваш историята за табелите. Който си искаш вариант.

– Натоварваш ме неимеворно – съкрушено й отвърнах, – макар че не мога да ти откажа и това. Добре, ще разказвам всички истории, освен истинската.

– Уви, не я знаеш, само трима души я знаем, дори Клер, горката…

– Знам я, отгатнах я сам.

– Виж, това не ми се вярва. – Сякаш се позамисли. – Добре, кажи я.

– Ти си истинско дете ма, Шушана. Добре знаеш, че всъщност няма история, палмите са си били винаги три. – Погледът й този път платинен, ликуваше. Продължих леко обезкуражен. – Цялата ви хватка се състои в хрумването да поставите върху трите палми табелата „Двете палми“.

– Това – да.

Ликуването много лесно се превърна в съпровождащия живота й смях.

– Освен туй, отгатнах и тайната на винаги прясната ти красота – човек, който може да се смее така, и то постоянно, няма как да залинее.

– Приличаш на сериозен човек – каза шофьорът ми, – освен това днес си тук, а утре ще бъдеш завинаги в България, така че мога преспокойно да ти открия истинския вариант. Знам, че бързо ще го разкажеш на Клер. И защо да не го разкажеш? Щом го знае Урсула, нека го знае и сестра ми… – Погледът й отправи златно сияние към миналото. – Когато купихме на безценица изоставения старчески дом, извън всякакво населено място, извън войните и кипежа на абмициите, пред входа му, една до друга, се извисяваха четири палми, четири примирени душички, заспали във величието си. Хванахме се на работа, помагахме като коне на арабчетата да ремонтираме и преустрояваме. Всеки ден, в часа на почивката, пиехме кафетата си в техните сенки. Когато всичко беше готово, по навик продължавахме да се подслоняваме при палмите. Един ден, най-неочаквано, Нисим проговори тежко, затруднено. Поставих ръка на коляното му. Той разбра, че ми е ясно всичко, ние затова се обичаме, не всякога е необходимо да се изказваме докрай. Всеки от нас, по собствен път, бе дошъл до убеждението, че е добре четири палми да красят дом за престарели хора, но за ресторант са необходими три. Отрязахме едната до основата, до тревата. Горката, никога не посмя да оживее, направо бе разбрала положението. Моля ти се, написахме и окачихме табела „Трите палми“, пазим си я още. И вече, както да ти приказвам, знаеш как ни хрумна трика за двете палми… Ето го!… Иване, виж какъв чудесен хотел!…

23.

Гоци все още не беше пристигнал.

24.

Трите дами ме наблюдаваха внимателно, бях ги учудил със стръвта си към тази противна за тях работа – един човек седеше до масата и упорито изчисляваше. Опиянен от доброто си настроение, от време на време вдигах глава към кинозвездите, обяснявах им някои от характеристиките на строителните материали, туй-онуй, не ги оставях да тънат в първоначалната им безпросветност.

Привечер бях готов, потънал в пот и умора, но наркотично доволен от резултата. Хайде шефе, пристигай!… Чак тогава забелязах безпорядъка. Прибрах книжата, заключих ги в чантата, звъннах. Арабката притича, омете чашите от кафетата, съдовете от закуските – всичко натрупано от сутринта. Огледах се отново, окото ми одобри обстановката. Излязох на верандата тъкмо навреме, тифузната прическа и дългата коса – за пръв път в роклички – бързаха. Ако сега се амбицирам и изтичам пред мотела, сигурно бих видял как две момчета с опосталяла кола ги отвеждат към света на дискотеките.

Влязох под душа, струята му се нахвърли яростно върху мен, затворих очи, оставих се на вандалщината й. И точно в този момент неочаквано ми хрумна диващината да записвам фактите, имената, местата.

Откакто вчера се събудих в двореца на Жак и по-късно, докато търсех басейна, в главата ми вече, изглежда иодмолно, е заработило решението да напиша булеварден роман. По трезвата ми, твърде подла преценка, съдбата ме беше тапосала в епицентъра на истински бестселър. Нямаше защо да измислям сюжета, нито героите, още по-малко – обстановката, а мястото на действието бе като по рецепта. Оставаше ми само да фиксирам миналите и бъдещите факти. А върна ли се у дома, да се закова на бюрото си. Времето беше подходящо. След сгромолясването на комунизма, младата демокрация в България създаде ничията зона на хаоса. Заедно с другите неща бурята отвя и литературата. Частните книгоиздатели вече бълваха бълвочите си. Колкото по-бързо успея да напиша романа „Смях“ – изглежда в подсъзнаието ми отчаяно е изплувало туй заглавие, – толкоз по-бързо ще го издадат, за да стигне светкавично до чужбинските уши, да го преведат. Нуждаех се от един милион! Нямах повече работа в България, какво да търся там след Клер, Шушана, Жак и четиристотин доларовия апартамент в „палмите“. „Смях“ е в състояние да ме прехвърли от сивотата в блясъка, от София в Париж. Ами чарът ми?… Колко жалък бях преди малко! Какъв инженерски триумф, колко емоции, след успешните изчисления за строежа!… Ужас!… Жена ми е художник, име. Дъщеря ми е отличничка в училище, млад, но чудесно завършен егоист. Оставям им апартамент, вила в Панчарево, шкода, нейните родители ще й завещаят още един апартамент, вкъщи сме струпали безброй ценни картини, икони… Нищо не може да ме спре по пътя ми към Клер. Тук ме приемат какъвто съм си, но на мен ми трябва този гаден милион, защото усещам, че мога да го спечеля леко, дланите вече ме сърбят, предусещат доларите, хайде маймуно, сядай, записвай всичко както си е.

– Иване, втори ден се изтезаваш. – Мокър, не знаех къде да дяна слушалката. – Стига вече, ела, пристигнала е група, напират!…

– Добре, Шушана, идвам.

Облякох се. Но тъкмо да затворя след себе си вратата и трябваше да се върна.

– Мили, не можеш ли да тръгнеш за Отава? Помисли малко.

– Невъзможно, мила, чакам Стоянов, нещата се конкретизираха.

– И при мен.

– Какво имаш предвид?

– Вече поставям любовните бъркотии преди бизнеса. Ще ти се обадя утре.

Групата беше ог Ню Джърси, нямаше нито един под осемдесетте, все юдаисти, двама мъже и девет разкошно гримирани бабички. Всяка държеше по един сувенир с трите палми. В далечината под вентилатора Шушана пиеше сок от манго и се хилеше. Впрочем, всичките осем вентилатори на ресторанта се въртяха.

– Господине – изкряка една чаровница, – как да си го обясним?

– Кое, мадам?

– На фирмата ви пише „Двете палми“, а всеки вижда, че са три.

– О, това е дълга история.

Изкрякаха и останалите, сочеха ми стол до масата. Екскурзоводът не очакваше подобно развитие на чудесната вечер, надеждата му беше в стопанката, той погледна към нея. Шушана тържествуваше.

Наистина предпочетох разширанага версия, струваше ми се най-подходящата, както ми я беше разказал Нисим. Групата ме слушаше с възхищение. И все пак някой ме прекъсна.

– А Рони?

– Кой Рони?

– Синът ви.

– Сигурно имате предвид бебето Рони – съвзех се аз. – О, бебето Рони тогава непрекъснато плачеше и усложняваше още повече положението. Бяха трудни времена, от една съборетина трябваше да създадем хотел. Добре, но Рони? Поставихме го на гърба й, в раница. Рони плаче, ние работим.

И тъй нататък, до края. Екскурзоводът, по всяка вероятност изслушал историята няколко пъти, също се пукаше от възхищение. Свърших. Групата изръкопляска. Изправих се. Насочиха фотообективите си към мен.

– Направихме си нещо като допитване – обади се в суматохата един джентълмен. – Повечето от нас твърдят, че жена ви прилича на Розалинд Ръсъл, останалите я сравняват с Джоан Крауфорт. Вашето мнение?

Бях чел по нещичко за тия кинозвезди, нищо повече.

– Точно така! – потвърдих аз.

Беше ми кеф да следя реакциите им. Някои се канеха да поискат все пак обяснение, но отново се намери още един със съвсем неочакван въпрос.

– Съпругата защо отказва да бъде снимана?

– Това пък кой го измисли?

Стъписване. Погледи към екскурзовода.

– Предупредиха ни.

– Срещу долар и двайсет цента! – изгледах всяко лице поотделно. – Само че предварително, в ръката й, всеки може да си направи удоволствието.

– Как предварително.

– И как – в ръка?

Вдигнах рамене. Не се наемам да ви опиша творческата възбуда на фотографите. Горките щастливи стари хора с необикновения им проблем да намерят дребни пари… И тия пусти двайсет цента, иди ги търси, ако си нямаш работа. Намерил в себе си сумата обаче, всеки ставаше и тръгваше. Ужас. Със стръвта на ястреби, фотографите подаваха лептата си и насочваха обективите към Шушана. Тя, разбира се, беснееше.

– Засега печелиш – съгласи се стопанката на хотела, когато по-късно останахме сами на масата. Наля не сто, а двеста грама в чашата ми. Едрите устни на малката й уста изсъскаха. – Но ще ти го върна.

– Сипни поне веднъж и на себе си.

– Ще издрънкам всичко на Клер. – Не сипа на себе си, не съм я видял да прави каквото й да е изключение, продължи с мангото. – Все пак беше забавно, няма да забравя тази вечер. – Лицето й се очистваше от яростта. – Сигурно се смяташ за блестящ, но ще ти го върна още утре.

Ударих го на смях, и сакън, да не се нещо мине, Шушана побърза да се включи. Забелязъл съм, засмеем ли се двамата едновременно, дуетът е добър.

Чак тогава забелязах и още една допълнителна подробност, дотогава май не ми бе направило впечатление – готвачът арабин и помощник-готвачът румънец участваха също в илюминацията, сияещите им потни лица се появяваха и чезнеха зад бюфета. Всичките им четири дъщери – сервитьорки и камериерки – присъстваха неотклонно някъде край нас. Привидно непроницаеми.

25.

Събудих се късно, вече бях леко разглезен, както подобава на вътрешнохотелски човек. Едно кафе би могло да подреди мислите ми веднага, но сметнах, че ще бъде крайно неучтиво, очаквах Шушана да ми звънне всеки момент, полагахме началото на нещо като ритуал: всяка сутрин, облечени прилично – на масата. Без обслужването на момичетата. Ритуал! За кога? Сякаш от петък не започваше прозата.

Все пак и без кафе се окопитих, седнах и записах факта, че с Клер сме раждани в една и съща година, в един и същи месец, ден, а може би и час, кой да ти го каже. Подобни дребни на вид неща могат лесно да се изплъзнат от вниманието на автора. Загледах се безцелно в стената, бях попаднал в дупка, всичко се разпръсна, разбяга се пред очите ми. Принудих се да записвам глупости като живописни кътчета от Хайфа, припомних си дори номера на автобус 41, който ме закарваше до плажа. А сега де, името на плажа? Бат-Галим! Докоснах се до още една подробност – „момичето със сладоледа“. Вече знаех защо този плакат виси в ателието на Клер, тази е била може би първата „публична изява“ на Шушана, началото на кариерата й. Напънах се да скицирам портрета на Нисим, пописах, позачертавах, накрая скъсах листа – реших, че нямам сили да нарисувам Нисим, да не говорим за жена му. А как да отразя всичките ни сексуални пирамиди с Клер? Отказах се да запиша и тях, помнех ги отлично, макар че не бяха малко, оставаше ми да преценя, когато му дойде времето. Друг е въпросът дали ще успея да посоля както се полага страниците, де да знам точно колко секс е нужен за един булеварден роман, нито пък ми беше известно модерно ли е, или не. И – доколко важно е туй за доларовата роса?… Отново се наврях в мислите за парите, в мечтата за скока от Сивотата в Блясъка.

Все пак бях доста спокоен, намирах се в прочут апартамент, чаках да ми звъннат от Отава, а след минута ще бъда повикан да пия кафе с жена, която е била не един, а четири пъти къвъргърл, при това – двата пъти на „Вог“.

Очаквах да ми звъннат, а ми чукнаха на вратата. Пред мен стоеше една от най-любопитните тукашни личности.

– Тати каза да ти кажа да слезеш долу.

Микроскопичен беше английският на Хамид. Щом изфъфли думите, десетгодишният син на главния готвач се изчерви и изтича по коридора. Както трите му сестри, така и хлапакът щеше май да пусне корени в „палмите“, до края на живота си.

Огледах се, всичко ми беше наред.

Долу забелязах по-голямо оживление от обикновено и трудно бих казал, че тъй ми се е сторило. Първо, нито на арабския готвач, нито на румънеца в момента им беше мястото тук и второ, имаше четирима посетители, току-що влезли, личеше си. Освен това, тези посетители нямаха вид на клиенти, имаха вид по-скоро на полицаи. Лицата на двамата бяха особено съсредоточени и важни, докато видът на другите двама ми направи впечатление със спокойствието си, но униформите, шапките, моля ви се, туй си е чисто и просто полиция. Готвачите вече отговаряха на първите въпроси. От дъщерите им нямаше и помен, липсваше и малкият Хамид. Това ми допадна, никой от тях не биваше да бъде в момента тук и да гледа как Шушана, по розова пижама с изумително едри инициали, виси на вентилатора.

Но и полицаите ми се сториха малко нещо объркани, направи ми впечатление едва забележимата им суетня, сякаш се колебаеха да смъкнат ли, или да не смъкнат трупа. Докато за тази цел наместваха масата да им бъде по-удобно, успях да забележа колко ниско над пода висяха босите й крака, само три-четири сантиметра. Не направих усилие да погледна по-продължително към лицето й, не ми се искаше да го видя още веднъж в това състояние, нямаше да бъде джентълменско, освен туй почти бях сигурен, че ми прилошава.

Излязох под навеса на главния вход, седнах. Един от униформените побърза да се увери, че не се отдалечавам много, че само взимам глътка въздух, успокои се и се върна да си гледа работата. Вляво, на паркинга, небрежно и пренебрегнала разчертанието, стоеше полицейската кола. Приплака ми се, особено като погледнах към трите палми, виждах само част от стеблата, другото го закриваше навесът. Наоколо се беше настанил хубав, ясен ден с тишина и птици, горещината все още не бе затрила песните им.

Но какво означава тази тупурдия? Какво е туй хулиганско незачитане на природата? Към мотела летеше кола с мощна касетъчна уредба. Гласовете на незнайната за мен група поразяваха всичко наоколо. Субарото спря рязко до полицейската кола, за малко да я отнесе, музиката секна, вратата се отвори, показа се гамен със самочувствие и нагла момчешка сигурност, че е господар на света. Щом слезе на земята, субарото се поуспокои и зае фабричната си стойка.

Двеста килограма! Глупости. Рони в никакъв случай не тежеше повече от сто и трийсет килограма.

1991.


БОРИС АПРИЛОВ – ИСТОРИЯ С ЛЕБЕД – (разкази)

Библиотека “Стършел” № 275; София, 1979; илюстрации от Карандаш
(редактор: Н. Шивачев; рецензенти: Михаил Василев, Петър Незнакомов)

СЪДЪРЖАНИЕ: Минибиография, История с лебед. Картината. Дискретен аромат. Кариатида. Калипсония. Привечер. Грозното пате. Стълбата на гигантите…

БОРИС АПРИЛОВ – АХАСФЕР : Минибиография

    Реших да ви представя автора, драги читатели, и му звъннах по телефона:
    – Ахо (така го наричат приятелите му), кажи нещо за себе си?
    – Появил съм се на тоя свят в Малко Търново през 1921 година. Прописах като ученик в Бургас. Обичах да пиша за морето, но през 1946 г. изпратих мои хумористични материали и до “Стършел”. Изглежда са се харесали, защото станах редактор в “Стършел” и поработих 11 години.
    – И библиотека “Стършел” ти издаде четири книжки: “Върхът на нахалството”, “Нокаут”, “Пиратска романтика” и “Кифлата на началника” – нали?
    – Точно така. Работих и като драматург в “Български циркове” 4 години, а после захванах сериозно да пиша.
    – И какво написа? Доколкото знам “Приключенията на Лиско” (3 романа и 8 повести), сатиричните пиеси “Островът” и “Кораб с розови платна”, играни в Сатиричния театър, “6-те пингвинчета” пиеса за куклен театър.
    – Писах също радио и телевизионни пиеси, няколко книжки с приказки и разкази за деца и възрастни… и, моля те, стига въпроси, че се стягам за море.
    – Твоето хоби?
    – Ветроходство! Цяло лято съм край Созопол и Мичурин с моя ветроход “Ахасфер”.  Ако се видим там, ще те нагостя с печен черноморски кефал и… созополски памид.
    – Щастливо плаване, Ахо!
 Н. Котов, 1979 г.

ИСТОРИЯ С ЛЕБЕД

    В редиците на ятото се понесе мълва, патиците започнаха да си шептят и да се оглеждат; подозренията, възникнали от известно време насам, се оправдаха.

– Виж ти! – рече някой.

– Ами то, наистина… – отвърна друг. – Ами сега?

– Ръководството се събра за случая – подхвърли трети.

Ръководството на ятото се оттегли в най-гъстата част на тръстиката.

– Говорете – предложи старейшината.

Членовете на ръководството мълчаха, какво да говорят, всичко беше ясно.

– Хайде – подкани повторно старейшината, – казвайте кво да правим, пръкна се от нашите яйца, вече е между нас.

Старейшината погледна към водача, водачът примигна няколко пъти.

– Вижте какво – подхвана той, – засега го виждаме само ние, той не може да се забележи, а и не знае какво е. Най-добре е да си мълчим, никой да не му казва, че е лебед. Това предлагам, това измисли главата ми.

Настъпи мълчание. Ръководството обмисляше.

– Добре – обади се най-после старейшината, – така ще стане, няма да му казваме, нека си живее между нас, сивите патки, и да се мисли за сива незабележителна патка. Разпространете сред ятото никой да не му продумва дума по въпроса! Особено младите, глупавите.

Патиците сториха тъй, както те бяха намислили, ятото заживя ежедневието си, всичко сякаш потръгна.

Но ето че се наложи повторно свикване на ръководството.

– Мама му стара! – въздъхна някой.

– Да бе… – подхвана втори, но млъкна.

– Уж си казвам “няма да гледам натам”, пък гледам. Викам си “виж какво, не му обръщай внимание”, пък му обръщам внимание.

Да, ятото бе заживяло неспокойно, по повод и без повод всеки поглеждаше към оформящия се лебед, наблюдаваше го, съзерцаваше, забравяше за другите неща.

– Разстроихме живота си – съгласи се водачът. – Вместо да си гледаме ежедневието и сивотата, всички гледаме него. Кажете какво да правим. Не можем да го прогоним я.

Всички наведоха глави. Да го изгонят беше жестоко, нямаха такива традиции.

– Думай! – обърна се водачът към втория по възраст паток. – Кажи как да излезем от ситуацията.

Вторият по възраст паток примигна няколко пъти.

– Няма как, ще го намацаме.

Членовете на ръководството въздъхнаха. Притичаха да привикат лебеда. Лебедът пристигна и членовете на ръководството се заеха с мацането. Нацапаха хубаво перушината му с кал и му казаха: “Това си ти, да знаеш.”

Лебедът се учуди, но какво да прави, отплава си и се смеси с патките. Патките го видяха и си казаха: “Ух, че мръсна птица!” И вече сякаш не го забелязваха.

Но ето че дойде време за третото събиране на ръководството: за да се храни, младият лебед трябваше да лови риба, за да лови риба, трябваше да се гмурка, а като се гмуркаше, измиваше полепналата по перушината кал.

– Е? – запита старейшината.

– Не можем да го оставим гладен – отвърна някой.

– Но калта пада, младокът става лебед.

– Ще му забраним да се гмурка, той е изпълнителен.

– Но ще умре от глад.

– А иначе ще разбере, че е лебед!

– И после ела да видиш какво става с ятото.

– Повикайте го! – нареди водачът.

Повикаха го и го намацаха хубаво с кал.

– Виж какво – рече водачът, – отсега нататък няма да мислиш за прехраната си, няма да се гмуркаш. Ние ще те храним.

– Добре – съгласи се съгласяващият се на всичко лебед и се оттегли.

Така заживя ятото вече – лебедът си плаваше мръсен сред сивотата, не ставаше нужда да се гмурка за храна, хранеха го патките.

Но ръководството се събра още веднъж. Сега пък трябваше да решава въпроса с утихването на вятъра. Утихването на вятъра щеше да направи повърхността на езерото огледална, а в такава вода всеки може да се огледа и после иди да кажеш на лебеда, че не е лебед, ами нестандартна патка.

– Ще му забраним да влиза във водата – предложи някой.

Предложението се прие, забраниха на лебеда да влиза във водата, наложиха му да живее на брега.

Но в хубав бистър ден прелетя ято лебеди. Без да знае защо, младият мръсен лебед разпери криле и вече нищо не можа да го спре. Той се издигна и изчезна в белотата.

– Слава богу! – въздъхна един от членовете на ръководството.

– Това е вече друго – подкрепи го водачът. – Сега трудно ще се разбере колко сме сиви.

– Но най-важното е, че ще изчезне завистта – допълни мъдро старейшината.

КАРТИНАТА

    Поради неразбиране или дявол знае какво, някой бе сменил простата категорична рамка на картината с масивна, бронзова, като рамките на гоблените; по всяка вероятност това е било сторено от закупчика на ведомството в края на годината, когато средствата и без това е трябвало да се изчерпват. Вече никой не може да каже по какъв начин тази картина е кацнала на стената, точно над главата на шефа. Ставаха промени, трансформации, идваха и си отиваха хора, ведомството се раздробяваше, а после по неписаните закони на обратното, се обединяваше, и пак, и пак, и идваха нови хора, под картината началниците се сменяваха, но тя си висеше на стената и само това, дето казахме за рамката, нищо повече. Никой обаче не я забелязваше, дори не мислеше да я забележи, тя си имаше инвентарен номер и толкоз, сигурно е била закупена по ведомствен път, понеже у нас заедно с останалите канцеларски мебели или килими се купуват и картини; стените не бива да изостават от общия подем.

Тя си живееше над главите на хората, необезпокоявана нито от местене, нито от погледи, като се изключат две-три изкачвания на една от чистачките; беше нова чистачка и мислеше, че трябва да се чисти наистина и навсякъде. Тя се покатерваше до нея и забърсваше праха от рамката.

Така минаваха годините и за картината нямаше да си спомни дори авторът на тези редове, но както става обикновено, един ден нещата се промениха, за да докажат по неоспорим начин, че изкуството понякога съхранява неподозиран заряд, а в случая експлозивност.

Тогава под картината стоеше директорът Стоенчев, амбициозен мъж на петдесет, с ярко изразен характер, напомнящ за вулкани и земетресения. В неговото ведомство винаги намирисваше на сеизмичност, територията му се тресеше, непрекъснато ставаше нещо, в стаите бушуваше бурен ритъм, ако не друго, непрекъснато местеха мебелите, служещите се движеха от стая в стая с папки и бележници, а секретарките носеха насам-натам бюстове и кафета. Както трябва да се предполага, резултатите също не се характеризираха със застой, а методично и неизменно падаха надолу, което означаваше, че скоро ще се пристъпва или към ново обединяване, или към ново разединяване.

В деня, за който става дума тук, съобщиха на Стоенчев, че е необходимо след малко да приеме някакъв гражданин, който не идва по служба, нито по лично дело, а така. Стоенчев запита как така. Секретарката повдигна рамене, излезе и се върна отново. Гражданинът искал да види картината.

– Какво?

– Картината.

Оказа се дребен миролюбив човек, облечен по правилата – поло и кожено яке. Интересувала го картината; човекът искал да я разгледа и нищо повече. И наистина още с влизането, без да отдели внимание на шефа на учреждението, посетителят вторачи поглед в творбата. След като я погледа известно време прав, помоли да седне, седна и отново заби поглед нагоре, над главата на шефа. Шефът примигна няколко пъти, по едно време дори отвори уста да продума, но успя да запази мълчание, нещо го накара все пак да се овладее. Какво е това – да ти влизат в кабинета, да се блещят някъде над главата ти. В този момент Стоенчев за първи път в живота си почувствува ужасното състояние на нищожественост. Като продължаваше да не му обръща внимание, непознатият се изправи, мина зад гърба на домакина и се надигна на пръсти, към картината. Може би проучваше материята й. След като проучи материята, непознатият се извини учтиво и си излезе.

Излизането на мистериозния посетител сякаш даде знак на Стоенчев на свой ред да погледне, за първи път може би, откакто се помни в този кабинет. Нищо, глупост, най-обикновен, ама най-никакъв портрет на човек, мъж на напреднала възраст, със силно посивели, а някъде силно побелели коси. Само рамката, дето грабваше погледа, виж тя си заслужаваше вниманието.

За най-голяма изненада на другия ден непознатият посетител, облечен в същото поло и същото яке, се появи повторно при секретарката и я помоли да доложат за него. Предугадила реакцията на шефа си, секретарката поклати скептично глава.

– Нищо – рече непознатият, – все пак доложете. Кажете, че изкуствоведът Минчев моли да погледа картината.

– Изкуствовед бил – рече секретарката. – Моли да погледа.

– Отново ли?

– Изкуствоведът Минчев.

– Махни го!…

Секретарката намери по-приемлива форма да предаде отказа на шефа си, изкуствоведът се извини и си излезе.

Минаха дни, мина месец. Както Стоенчев, така и преданата му секретарка забравиха за необикновения посетител и той не се появи. Но пристигна писмо. От някакъв институт по изкуствата уведомяваха Стоенчев, че е желателно да пуща изкуствоведа Минчев в кабинета си в удобно за двамата време. Картината, за която става дума, се окачествяваше като шедьовър. Стоенчев удари с юмрук по писмото, прочете отново подписите, изправи се и погледна картината. Ужас! Картината от своя страна го погледна с очите си. След това се обади телефонът, съобщиха, че въпросната вещ е притежание на въпросното ведомство, но ако ръководството на ведомството пожелае, може да отстъпи тази вещ на държавната картинна галерия. Стоенчев свика хората си на съвещание.

– Че ще ни я вземат, ще ни я вземат – рече най-после някой, – но преди да ни я вземат, да откопчим нещо за нея.

– Да ни намалят плана – предложи друг.

– Глупости – рече трети, – най-добре е да поискаме нови щатни бройки или пък да ни предоставят място за почивна станция в Китен.

Споровете се разгорещиха, заседаващите знаеха, че притежават козове, но как да ги използуват, докъде да стигнат, доколко могат да се пазарят! Говореха и гледаха картината. Картината продължаваше да ги гледа с очите си. Всички до един бяха сигурни, че нарисуваното е глупост, тъй като светът на изкуството за тях беше шантав, но погледът на картината все пак успя да ги прониже, кого по-рано, кого по-късно, докато накрая прониза и Стоенчев. В самонаблюденията си той се улови няколко пъти, че съзерцава, ей така нà – стоеше изправен пред картината и я съзерцаваше. Накрая извика към картината:

– Аз тука толкова години работя като луд да ме забележат, но забелязаха теб, а не мен!… Сега говорят за теб и никой не говори за мен!

Наистина заговориха. Служителите започнаха да идват по групи, молеха да я разгледат. В учреждението чисто и просто разбраха, че става въпрос за достояние, което трябва да бъде поставено на по-важно място. Профсъюзната организация не закъсня да се намеси, делегация се яви при Стоенчев и повдигна въпроса за по-рационална експлоатация на шедьовъра.

– В смисъл? – запита Стоенчев.

– В смисъл централно място.

– И да я осветим специално.

– Нещо повече…

– Нещо повече!

– Можем да вдигнем шум.

– Шум?

– Да се прославим поне с картината.

– И да ни я вземат.

– Ако позволим.

– Така ли!… Как така!

– Ще я браним! – отсече председателят Милев.

– Как ще я браним?

– Ще застанем пред нея, до един! Ако щат да дойдат с милиция. Ще се изправим пред оръжието, но няма да я дадем. Сега тези работи се ценят и се бранят.

– Добре де – Стоенчев наведе глава, – ще сторим, както кажете, но погледнете, заслужава ли?

Милев погледна картината:

– Ако питаш мене – не, но щом са рекли… Нямаме друго по-ценно.

Преместиха картината в заседателната зала, направиха я достояние на служителите, после някой пусна мълва, че напоследък в картинните галерии на Запад стават обири на шедьоври и трябва да се вземат строги мерки.

Така потекоха дните, а популярността на картината нарасна, идваха да я видят отвсякъде, докато внезапно се понесе вестта, че служителите на картинната галерия са решили да вземат картината на всяка цена. Започна се война с преписки, но накрая се подразбра, че физическият удар не може да се предотврати. Стоенчев мобилизира хората си, въоръжи ги с подръчни канцеларски средства, организира отбраната по всички правила.

Изминаха още дни. По телефона повикаха Стоенчев в министерството. Министърът го посрещна хладно, повиши глас, накастри го за действията му и с още по-хладен глас му каза да пази картината като зениците на очите си, да не я дава на никое друго ведомство, като се прави на ударен, и да увеличи охраната. За целта му отпусна подкрепление от охраната на министерството. Тези, които чуваха виковете на министъра отвън, плюеха в пазвата си и казваха: “Боже, Стоенчев си отиде, и той си отиде, и за какво, за една картина!…”

Стоенчев се прибра в кабинета си, навъртя номер и се обади на жена си:

– Най-после ме забелязаха!…

Трясна весело слушалката и се втурна към заседателната зала. Заседателната зала за известно време бе отворена за посетители. Този ден за сигурността на шедьовъра се грижеше служителката Надка. Тя моделираше ръцете си с пиличка. Стоенчев я помоли да го остави насаме с картината. Вдигна очи и срещна очите на творбата. Чак сега усети, че те му казват нещо и без да знае защо, отстъпи назад. Нещо повече, Стоенчев се поуплаши. Озърна се и с облекчение разбра, че всъщност не е сам, в дъното на залата седеше непознат посетител. Седеше кротко на стола с неизменното яке и поло.

– Другарю Минчев, защо най-после не обясните и на нас, смъртните, съдържанието на картината! Усещам, че иска да каже нещо, но какво?

Изкуствоведът се изправи.

– Не можахме да забележим приживе този художник – каза той, – а сега разбираме, че ни е оставил няколко нелоши платна. За съжаление на времето не сме успели да проникнем в посланията им към хората. Беше скромен човек, заблуди ни с редица невинни пейзажи и кой да се сети, че всичко ще бъде в портретите! Тук е нарисуван мъж в най-важната за живота му възраст, малко преди да получи старческа деформация – момента на “пенсионирането”. Вижте изражението на очите и лицето, този човек сякаш разбира, че ще стане смешен. И всъщност сякаш казва, че и досега е бил смешен. Нещо такова подразбирам от завещанието на художника. А вие може да почувствате друго. Този зафиксиран от боите миг ще се коментира по сто начина в бъдещето.

– Чакайте, какво разбрахте вие?

– Чувам го да казва: “Може да ви изглеждам вече смешен, но точно сега ми са ясни нещата и повече не мога да върша глупости.”

Стоенчев се загледа, стараеше се.

– Но няма подпис – рече най-после той.

– Беше скромен творец – рече изкуствоведът.

– Да – съгласи се Стоенчев, докато потъваше в сладките спомени за срещата си с министъра. И забеляза вдъхновено:

– Хубава рамка!

– Тъкмо тя трябва да се смени – отвърна тъжно изкуствоведът.

ДИСКРЕТЕН АРОМАТ

    Не знам как се нарича, не съм се осведомявал за названието на това растение, но на поляната жълтите му стръкове горяха като свещи. Откъснах си един и го отнесох у дома. Беше още неразцъфтял, надявах се това да стане във вазата. На другия ден стотиците цветчета по стръка се разтвориха като очи на бебчета и светлината им напълни пространството край камината. Цветето сякаш отрази слънцето и го прати по всички посоки на отвратителната ми стая, чак до сумрачните гипсови ъгли на тавана, където дебнеше хищното мълчание на паяците. За първи път внасях цвете у дома и се оказа, че то ненадейно ме научи на някои неща. Преди всичко, благодарение на него забелязах безпорядъка – тук захвърлена пижама, там чехли, по килима пепелници, стотици пликове за грамофонни плочи с обидените ликове на Моцарт и Брамс. Тях ги натъпках в каталозите, чехлите заеха мястото си под леглото, а ризите и панталоните нахвърлях в гардероба. Едва тогава забелязах праха. Грабнах прахосмукачката, ликвидирах го, прочистих пепелниците, забърсах с кърпа плоскостите, те заблестяха, стаята замириса на чисто и закопня. Обади се копнежът и за други живи същества. Звъннах на много приятели, дойдоха само четирима и по този начин станахме петима мъже на четири бутилки водка.

– Това цвете ми взе акъла! – забеляза някой.

– Интересно цвете! – съгласи се друг.

– Направо прекрасно – съгласих се аз.

– Глупости! – рече някой, както отпиваше от водката. – Това е бурен.

– Ей, вярно бе… Пък аз помислих, че е цвете.

– Аха – цвете… Бурен!… И то от най-натрапчивите.

– Защо? – пожелах да зная аз. – Какво му е натрапчивото?

– Срещаш ги навсякъде – отвърна един от познатите. – С тях е фрашкано.

– До козирката – рече някой. – Навсякъде.

– А бе какво ще говорим – бурен!

– Не знам – възразих отново аз. – На мен ми харесва.

– А, не че е грозно като цвете… Напротив. Но – бурен.

– Абсолютен бурен!

– Вглеждал съм се в него – обади се друг от познатите ми. – Всяко цветче е чаровно, като отделна слънчева микроприказка, но…

– Венчетата му просто се задъхват от нежност, но – бурен!

– Абсолютен!

– Слушайте – готвех се да кипна аз, – знам, че е бурен, но красиво ли е? Разгледайте го като цвете и кажете, не е ли по-красиво от другите цветя?

– Бе красиво е, кой казва, че не е красиво, но всеки знае, че е бурен.

– Но е красиво! – извиках аз.

– Но бурен!

Изкрещях и изгоних гостите. Те напуснаха стаята доста учудени и поуплашени. Тръснах вратата и тръгнах към камината. Плеядата от цветчетата искреше мило и с примиреното раболепие на вечно зависещите от някого кучета или хора. Седнах пред тях. Отпих от чашата си и отново се загледах в жълтото съзвездие над вазата. Цветето се срамуваше, сякаш се извиняваше за някакви свои грехове. Сто пъти бях помирисвал стръка и знаех, че му липсва какъвто и да е аромат, но сега ми се стори, че всичките цветенца се настървиха и подариха на стаята ми неподозираното си ухание, явен израз на благодарност, недвусмислен признак за създадения между мен и цветето контакт. Потръпнах от изненада. Станах и се приближих до камината. Вдигнах ръка и погалих цветчетата. Дланта ми се обля от аромат. Бързо наведох глава и започнах да галя цветето с лице.

На входа се звънна. Беше баба Иванка портиерката, искаше два и шейсет за не знам какво си. Докато търсех парите, тя извика:

– Бе, чедо, защо си тапосал този бурен във вазата? Не можа ли да си намериш някое истинско цвете, айол?

Дадох й парите.

– Ми това си е див-дивеничък бурен. Ние тези цветя не ги и поглеждаме и ги скубем… Ми сега като нямам дребни да ти върна… Като нямам четирийсет стотинки, а?

– Ми тогава няма да ми върнеш – рекох аз.

– Добре де, ама защо си го тапосал този бурен баш върху камината!… Довиждане!…

Изведнъж ми се доцелува жена и отново заврях лице в цветето. После си полегнах на кушетката, радвах се на чистотата на стаята, на свободата си и на самотата. Потърсих с очи големия паяк, беше ми домъчняло за него, не го открих и отново затворих очи… Тогава отново усетих тънкия мирис на голямото цвете, което всъщност представляваше съзвездие от малки цветчета. Благодарих му хиляди пъти, но изведнъж ми се доцелува повторно. Грабнах телефонната слушалка. Ох, слава богу, тя си беше у дома, същата, която обичах да целувам, готова по всяко време да прекоси прерии, пампаси и тайги, за да пристигне.

Отворих и я въведох в стаята. Тя се огледа, изблещи очи и заяви, че тук е идвала друга. Тук е много чисто и е идвала някоя друга, нещо, което тя не може да понесе и ще си тръгне и вече никога няма да прекоси този праг. Заприказвах бързо и мисля, че успях да я убедя. Останалото го извърши Брамс, тя много обичаше Брамс и човекът свърши работата си добре.

– Тази стая е само за Брамс – рече тя. – Не знам защо, сякаш е създадена за музиката на Брамс. Осветлението ли, наредбата ли, не знам точно кое, може би и това, че е винаги непочистено, но тази стая сякаш е създадена за Брамс.

– Май че е тъй – съгласих се аз и понечих да я целуна.

– Чакай малко – рече тя.

– Какво има? – рекох аз.

– Тия чаши.

– Какво?

– Какви са тия чаши?… Ти си имал гости. Тук е имало жени. Това са чисто женски чаши!…

– Как женски?

– Е така – женски… Тия чаши миришат на жени. – Тя въздъхна по-дълбоко. – Тук е имало жени. Какво са правили тия жени тук?

– Имаше само мъже – отвърнах аз. – Нито една жена. Ти си първата.

– Откога? – погледна ме в очите тя.

– Оттогава! – погледнах я в очите аз.

– Сигурен ли си?

– Вярвай.

– Склонна съм да ти вярвам – рече тя. – Защо да не ти вярвам… Но чудно… – Тя въздъхна още по-дълбоко. – Долавям много тънък мирис на жена, която е била и си е отишла… А ти казваш, че нямало жена, а?

– Нямаше.

– Склонна си да ти вярвам, знаеш, че обичам да ти вярвам, но този мирис…

– Какъв мирис?

– На жена с вкус!

– Защо с вкус? Какво пък сега? Какво искаш?

– Знае, кучката, какви парфюми да употребява… Туй не е евтиният аромат на тълпата, тук има нещо тънко, което струва поне трийсет и два лева. Хайде, довиждане!…

– Чакай!

– Ти ли й подари парфюма?

– Слушай какво – нервирах се най-после аз, – на мен ми се целува! Да се изясним и да почнем… Предполагам, че ароматът, за който става дума, изтича от цветето.

– Кое цвете?

– Там във вазата.

(Тук не знам с какво да го запълня.)

– И това нещо ти наричаш цвете?… Боже мой, знаеш ли какво си набутал в тази стилна ваза?… Бурен! В тази дизайнерска ваза си набутал един никакъв бурен, който моментално трябва да изхвърлиш през прозореца, ако ме уважаваш… Или пък, ако не уважаваш мен, направи го заради Брамс!… Слушай, къде си намерил този бурен?

– На полето.

– Кога?

– Вчера.

– Какво си правил там?

– Разхождах се.

– С кого?

– Сам.

– Изхвърли тази гадост навън!

Тази жена вече не ставаше за целуване и я изхвърлих. Преди да си излезе, тя ме помоли поне да изключа музиката на Брамс, защото двете вървели заедно. Изпълних молбата й.

Отново стана тихо и спокойно, отново бях свободен и сам, а по едно време ми се стори, че големият паяк се появи в ъгъла си, а във вазата по-силно от всякога искреше жълтият цвят, пак от вазата изтичаше чудесният дискретен аромат.

КАРИАТИДА

    Веднъж Иван Симеонов се загледа към северната част на оградата и забеляза, че ъгловият кол е клюмнал. Затича се и видя това, което се полагаше да види: циментовият кол висеше във въздуха. Това е то имот край дере, извика Иван Симеонов, вече ми липсват най-малко два квадратни метра. Без да ще, той се извърна към постройката и измери разстоянието с очи. Пет нищожни метра деляха дерето от калкана на вилата. Пет или шест корена от малините липсваха, търкаляха се долу край вадата. Свирепа болка и тъжно отчаяние свиха бойкото сърце на стопанина. Създаден, за да действува, той се хвърли към лопатата, скочи в дерето, започна да връща пръстта към мястото й. Но пръстта падаше обратно в краката му, дори нещо повече – срина се още една част от брега, а туй го накара да загуби и най-дрипавата частица от духа си. Като подложи длани под пръстта, Иван Симеонов завика. Какво викаше, трудно се разбираше, но той продра гърлото си и въпреки туй никой не му се притече на помощ. Мария Симеонова готвеше в кухнята, а децата още спяха. Ръцете подпираха хубавата студена пръст, черна и пълна с бъдещ живот: милиони семенца и бактерии, бледи рехави жилчици, наситени с влага и обещания. Но пръстта тежеше не горе, където й беше мястото, а в дланите му. Иван Симеонов най-после разбра, че не може да стои така и да подпира почвата вечно, че доколкото му подсказва огледът, брегът тепърва захваща да се руши. Пусна пръстта в потока. Понечи да изплакне ръце, но, кой знае защо, се отказа и отчаяно се закатери към имота си. При това положение той можеше да изпълзи изпод зейналата ограда, но не изпълзя, а заобиколи и влезе през портата. От това място вилата имаше вид на спокойна охранена буржоазка, задоволена във всяко отношение, която и не подозира, че тайна болест я разяжда подмолно. Упоритост, мъжество и нахалство бяха необходими за издигането на този гигант, скътал в себе си не по-малко от десет стаи, два гаража, сухо мазе за натурия и битов кът – една микротеритория, в която влезеш ли, погълнат си от миналото, тук то те шиба с писък на гайди и те гали с шепот на кавали. Много безсънни нощи, присвоявания, комбинации и кражби бяха вградени тук и когато на края творецът трябваше да се радва, да обитава, една нищо и никаква вадичка там, в дерето, започваше задкулисната си дейност на подкопаване и сриване. Иван Симеонов погледна калните си ръце и чак сега се наведе над влажната, попарена от няколко слани трева. Тя наподобяваше перушина, обърсваше меко калта. Иван Симеонов усещаше мекотата на тревата, на неговата трева, поникнала и отгледана в неговия двор, в предната му част, която едва ли би могла да пострада от свличането. Забърсваше дланите, гънките на пръстите и мислеше за неземни сили, за гигантски благородни машини, с възможности да изтръгнат вилата му от предишното й място и я преместят поне пет метра напред. Това е напредък, това е техника, а сегашното какво е – нищо, напразно го наричат прогрес, то е нищо… Иван Симеонов се приближи към дворната чешма, наведе широкия си загладен под якето гръб и почна да мие ръцете си.

Кърпите, както винаги, висяха по местата си: за него, за Мария, за децата. В кухнята властвуваше редът. И каква чистота, боже мой!… Мария Симеонова отваряше консерва гювеч-зарзават, дебеличките й отрудени пръсти работеха чевръсто, но не бързаха, преместваха ножа милиметър след милиметър, за да пазят капачката. Същата капачка догодина може да затвори нова консерва. Пестеливостта и чистотата бяха в кръвта на жена му.

Иван Симеонов разказа с няколко думи за колищата. Мария Симеонова остави буркана неотворен и се запъти към мястото на произшествието. Върху пострадалото ъглово колище се клатеше сврака, птица, която винаги докарва яростта на Симеонови. Иван Симеонов бе избил няколко свраки с ловна пушка, но гадините продължаваха да долитат и сякаш наистина предпочитаха неговия двор за провокационните си крясъци. Мария Симеонова извика “къш” и се озова при колищата. Картината предизвика остра болка в сърцето й, после болката премина в уплаха. Без да ще, стопанката на имота се дръпна назад, уплаши се, че почвата може да се срути заедно с нея.

“Казах ти, Иване, още тогава ти виках да не вземаме туй място край дерето, но ти го купи, изкорени габърака и зася малини. Сега ще погинем заедно с къщата. Пръстта се кърти и пада връз вадата и ние тук, ако не циментираме, ще пропаднем за тоя, дето духа. Жалко за труда ни, с децата ще се издавим в тая река, ако не циментираме. Тук трябваше, значи, цялото дере да се напълни с бетон, да се ангажират камиони, да носят и да хвърлят, а откъде ще ги вземеш камионите, като вече не работиш там, като си се скарал с всички хора покрай строежа. Тук, значи, трябва да потече друга река, от цимент, да блокира пръстта, да я стегне, да не мърда.”

Мария Симеонова изрече туй в дерето, а Иван Симеонов отвори устата си чак в кухнята, след като отначало клюмна върху стола:

“Само за цимент не ми говори, не ми говори за железобетон, защото ме хващат дяволите и не знам, значи, какво мога да сторя. На мен най-хубавите ми години отидоха тук да изкоренявам, да разширявам площ, да строя, да създавам условия за човешки живот на теб и децата ти и не ми говори за бетон, защото ще хвана нещо, значи, и ще сторя беля. Аз вече, като видя цимент или бетон, мога да повърна… Или дограма! Или плочки!”

“И ти не ми говори, каза му Мария Симеонова, защото ха не си набивал цимент и желязо, ха сме се срутили.”

На туй Иван Симеонов отвърна мрачно, че тук вече не помага нито циментът, нито желязото, тук нищо не може да се хване, защото всичко е обречено на общо срутване и положението не може да се спаси, дори ако стоиш денонощно долу и връщаш падналата пръст на мястото й.

Ще стоим, хвана се Мария Симеонова за думите му, ще стоим и ще мятаме обратно пръстта. Ти, аз, децата. Туй, дето е издигнато, трябва да се спаси.

Иван Симеонов не отговори, сгромоляса се върху масата и зарида. От плътното декемврийско небе заваля ситно… Ситно тук, а кой знае как в планината, откъдето иде туй нищожно поточе, то ще се напълни отново и отново ще започне да подкопава. Вън закрещяха две свраки, свраките крещят най-оживено при ръмеж.

Този декемврийски ден бе първият, началото. После се случиха много други неща, но всичко бе свързано с валежите и прииждането на потока. Земята се срутваше, колищата легнаха във водата и се покриха с кал, мрежата на оградата ръждясваше и се ронеше като пудра, времето ръфаше двора, примляскваше от удоволствие и ехидно повръщаше изяденото, което потичаше надолу. Отвърнал поглед от дерето, Иван Симеонов дълбаеше отбранителната линия на два метра от калкана, слизаше надолу в землянката и оформяше красив окоп. Като довърши окопа, въпреки отвращението, което хранеше към цимента и строителното желязо, той хукна из града. Започна да възстановява връзките си. Сега трябваше да заплаща. Камионите искаха, циментаджиите искаха, за желязото искаха, за чакъла искаха. Майко, колко струва, ако го строиш като другите, извика на края Иван Симеонов, грешни пари троша за дреболии.

Докараха торбите с цимента, докараха чакъла, варта, зачакаха желязото. Докато чакаше желязото, Иван Симеонов подреди материалите на сухо, но въпреки туй материалите потекоха към окопа, самички, без да ги викат, позовани от нещо прадядовско, искаха да си свършат работата, но как да ги пуснеш без желязото!

Дните минаваха, времето течеше, течеше и потокът.

Най-после желязото пристигна. Камионът довтаса пред вилата. Камионджията повика известно време отвън, па влезе в двора. Почука на вратата, позвъня и тъй като не му отвориха, заобиколи и мина в задния двор.

Тук камионджията видя едно живо същество. Краката на това същество бяха забити във водите на потока, а раменете му подпираха основите на вилата. Съществото обладаваше гигантска сила, крепеше цялата сграда. Задният двор липсваше изобщо, потокът беше отнесъл всичко заедно с отбранителната линия и строителните материали. Водата течеше в краката на съществото, размиваше пръстта, но краката – не, те си оставаха там, забити във вечността.

Камионджията се загледа в кариатидата, постара се да разпознае в нея самия Иван Симеонов, но не успя. Иван Симеонов бе полепнал с кал, вар, цимент и се бе втвърдил. Нищо, нищичко не се виждаше от стопанина. Само по едно вре на камионджията му се стори, че лявото око на Иван Симеонов се открехва, сякаш да каже нещо, но вместо да остане там и да разбере какво му казва, камионджията хукна панически към камиона си.

КАЛИПСОНИЯ

    Къде е този дяволски куфар, никъде го няма, а ръцете ми вече треперят от пътна треска. Влаковете тръгват, милиони влакове тръгват от гарата и мога да бъда във всеки от тях. Но защо го няма куфара! Защото си го скрил – подсказва ми нещо, защото не желаеш никой друг да се докосва до него – подсказа ми отново онова нещо и домъкнах стола. Качих се на него, протегнах ръка зад безименните куфари на гардероба и измъкнах Почти Оранжевия Куфар, който съдържа всички необходими неща за едно пътуване до ТАМ…

Шест часа наблюдавах пейзажа на ранното лято, напоследък поливан обилно от прекалените юнски дъждове. Наистина слънцето се показа няколко пъти за късо време и тогава мокрите дървета и треви заблестяваха празнично, маршируваха край влака с песен. Те не пееха, разбира се, откъде-накъде ще вземат да пеят тревите и дърветата, особено като са мокри, но на мен ми се струваше така, както ми се стори и тогава, когато за първи път я видях. “Вие ли пяхте!” Тя отрече. Тя отрече това и по-късно, и на другата година, непрекъснато отричаше пет години наред, а откъде се взимаше песента преди нейното появяване! Може би тогава е запявало нещо в мен, както и сега.

В Бургас се подвоумих къде да пренощувам, но изведнъж грабнах минаващото край мен такси и след четирийсет минути вечерях в казиното на Созопол, не риба, както предполагате, а пържола, защото в това морско казино никога не сервират риба. Докато пиех и докато вечерях, ми се струваше, че долавях бегли усмивчици по лицата на местните хора. Нима вече всички! Нима вече и аз бях успял да изпадна в положението на обикновените влюбени? Доколкото разбирам от подхилването, цялото градче знае за какво съм дошъл. Трябва да я предупредя. Може би е необходима по-голяма предпазливост.

– Тази година идваш късно – каза един от местните и седна до мен.

– Защо късно? – учудих се аз. – Лятото не е започнало.

– Моля ти се, други години идваше от април.

– Ами не виждаш ли, че дъждовете ще ни удавят!

– Какви дъждове! – засмя се местният човек. – Тук не вали никога и идвай по-рано, защото…

– Защо? – побързах да запитам аз.

– Защото се затъжихме за теб – смигна местният човек. Доколкото разбирам от многозначителни погледи, градчето знае всичко, както знае всички други неща за всички други хора. Още утре трябва да си поговорим по този въпрос. Платих и излязох навън. Нощта си беше бая сухичка и звездите бяха сухи, а и пристанището и корабите бяха сухи. За първи път тази година ме лъхна приятна лятна топлинка. Да, утре спокойно ще си купя плавници. Отидох на кея и слязох по стълбичките, наведох се да усетя температурата на водата, но се отказах, тъй като ме удари непоносимата миризма на моторни горива. Потърсих някоя лодчица, но не намерих свободна, и без да му мисля повече, защото протакането означава губене на време, върнах се в града, събудих бай Лефтер и го накарах да ме откара в средата на пристанищния басейн.

– Априле, много късно тази година бе! Защо така?

– Късно – съгласих се аз, докато му подавах банкнотата за благодарност. – Така се случи.

– Защото… тук те чакат – сигурно се усмихна в тъмнината той. – Къде е Април, викаме си. Защо не идва?

– Викате си вие, а? И защо не идвам аз?

– Де, де, това се питаме – смути се лодкарят. – Сигурно много работа. Довиждане… Сега ли ще потеглиш?

– Първо ще се наспя – отвърнах аз.

Лодката на бай Лефтер изчезна към кея.

Отключих кабината и застоялият зимен въздух ме удари в лицето. Започнах да търся лампата. Намерих я, след като си чукнах очилата в нея. Светлината ми разкри абсолютен хаос. Всяка година се каня да оставя поне веднъж подредено и все не успявам. Но сега да си приготвя поне леглото, а утре ще умувам по другите неща. Изведнъж от снимката ме погледнаха очите й. Приближих се до портретчето и започнах да целувам нейното бяло лице. Нацелувах го и се тръшнах, без да влизам в спалния чувал.

Към два часа след полунощ разбрах, че всъщност не спя. Може би мислех повече, отколкото трябва, за нея, а може би и пристанищните шумове бяха големи, но по едно време излязох на палубата и се запитах дали да не отпраша още сега. Духаше идеалният ветрец откъм сушата. Платната миришеха на застояло и влага, но поне бяха подредени, знаех ги точно къде се намират, измъкнах ги оттам и към три часа изтеглих котвата.

Слава богу! Добре, че тръгнах. С това просто прекрачих в света на звездите и тишината. Скоро бях до острова, заобиколих го и джаснах котвата към подветрената му страна. Заспах отново, със спуснати платна и светлина на мачтата. Спеше ми се, разберете! Спеше ми се на тихо, на спокойно.

Утрото беше свежо, но вече нямаше и помен от тишината: гърмяха моторите на няколко лодки, а в морето е достатъчно да работи само една от тия таратайки, за да извикаш и да бягаш. Но къде? В Созопол се чуват моторите от Варненския залив, а във Варна – моторите от Созополския залив.

Побързах да използувам последните пориви на бриза. Платната се издуха и тръгнах право към изгрялото слънце. Бордовете запяха, зад мен вече съскаше струята. Бързо се отдалечавах от острова.

– Калипсония!

Настъпваха най-сладките мигове, когато виках силно името й над морето; мощно, колкото мога високо и ясно.

– Калипсонияааааааа!

Неповторими мигове, най-красивите, по-красиво е дори от самото появяване, дори от песента й, която винаги изпреварва появяването, макар че палавницата отрича това.

Викал съм сигурно около час – платноходът лети, аз си викам, огласям с любовния си зов синевата. Представяте ли си? И както винаги, щом бризът изчезна, яхтата се наклони нежно и над левия борд се подаде лицето, което, ако си спомняте, така жадно бях нацелувал на снимката. Хвърлих се към него, но по традиция, преди да изтегля момичето си при мен, обсипах с целувки всяко око поотделно, устните сто и два пъти и около трийсет пъти – косите; дявол да го вземе, какви бяха тия коси, винаги излизаха сухи от водата!

– Закъсня! – скара ми се тя, като се държеше за борда.

– Работа! . измънках аз. – Не мога да се откъсна.

– Много ми се струпа тази година – рече тъжно тя. – Стори ми се безкрайна… Колко ще останеш?

– Колкото щеш! – извиках. – Ако щеш – изобщо няма да… заминавам!

Започнах да я изтеглям на палубата, изтеглях и целувах, изтеглях и целувах, съсипах раменете й от целувки. После се показаха гърдите й, едри, дошли отново на мода тази година. Калипсония се отхвърли енергично през борда и просна тялото си върху махагоновата палуба. Гледах я и не проумявах; махагонът ли е по-красив или тялото й. Не съм виждал по-красиво тяло, да ви кажа, пък да не говорим, че от него по-интересно едва ли може да съществува. Опашката му е направо прелестна, обсипана с блестящи сребърни люспи – архипелаг от люспи и красота.

– Мили, какво става? Защо не ме целуваш?

Понамръщих се.

– Кажи де – запита гальовно Калипсония, – какво има?

– Миришеш – отвърнах преко сили аз.

– Разбира се – усмихна се тя. – Ухая!

– Аха, ухаеш!…

– Ухая, мили! – усмихна се трогателно самоуверено тя. – На водорасли, на йод, на сол!

– Нищо подобно – отвърнах аз.

– На дънни аромати, на цистозирии, на рапани, на морски звезди, на корали и актинии… Целуни ме!

Целунахме се.

– Вониш на нафта! – престраших се най-после аз.

– Какво?

– Косата ти е сплъстена от дзифт. Полепена е с пясък и тапи.

– Какви тапи? – учуди се Калипсония и се пипна по косата.

– Корково, какви! Дзифтът лепне и събира всякакви боклуци по тебе. Слушай, не знам дали ще ми повярваш, но едното ти око е почти затворено.

– Как затворено?

– Така. Полузатворено.

– Я дай онова, което връща образа!

Подадох й огледалцето. Калипсония се погледна и заплака.

– Спокойно – прошепнах аз и се огледах. Наоколо нямаше никой. – Спокойно миличка, ще те оправя.

– Как? – плачеше Калипсония.

– Ще те почистя. И отново ще заблестиш. Ти отново ще станеш красивата чудесна Калипсония, която заслепява и омайва с ароматите си!

Намерих шишенцето с бензина и започнах да почиствам любимата си откъм опашката.

– Първо окото – помоли тя.

– Не смея, мила. Клепачите ти са залепени с мазут. Ако се погледнеш, ще извикаш… Цялата си в мазут.

– Но как… Откъде?

– Откъде!… Толкоз ли не можеш да внимаваш! – Почиствах упорито. – Отваряй си очите!

– Ти как мислиш – отвърна тъжно тя. – Че е лесно! Лесно е да се пазиш, нали?

– Достатъчно е да внимаваш малко повече!

– Морето е мръсно, разбери! Морето е много мръсно.

– Не ме интересува! Искам те чиста.

Цял ден, до падането на нощта, почиствах моята Калипсония, голямо тегло изтеглих, докато отворя окото й; трябваше да стопявам мазута от миглите й с етер… Но към полунощ привърших и капнал от умора, заспах.

На сутринта се събудих и я потърсих с ръка. Нищо. Само дъх на нафта сочеше мястото, където бе лежала. Скочих на крака, затърсих трескаво навсякъде, развиках се. Нищо. В кабината, върху една от морските карти, бе написано: “Мили, обичам те и ще те обичам вечно, но никога няма да се видим повече, защото една жена трябва да ухае, а не да вони. Вие хората сте лоши и ни разделихте завинаги. Целувам те, примряла от тъга. Твоя във вечността: Калипсония.”

Целунах написаното, изкатерих се на мачтата и изревах с всички сили срещу света.

ПРИВЕЧЕР

    С привичната си бавна стъпка, характерна за него още от младини, Васил Тодоров извървя цялата асфалтова алея и спря пред желязната ограда на големия двор. Виждаше се само покривът и телевизионната антена на вилата, останалото бе хаос от борове, върби и череши. Веднага зад оградата извисяваха ръст тополите, наредени като стражи. В колоните цвъртеше милионен пернат свят. В дола шуртеше поток. Той се спущаше от Витоша и се пенеше между боклуците на вилната зона. Но Васил Тодоров не се интересуваше от това, той сякаш не се интересуваше и от вилата, само се разхождаше. За секунда обаче разбра, че очите на някакъв човек го следят. Изтръпна, цялата му същност се изпълни с ярост, в този миг му се струваше, че наистина ще бъде добре, ако земята се отвори под краката му, ако го погълне и затрие без остатък.

Вратата на двора се отвори. Погледите им се срещнаха. Гаврил Иванов стоеше до вратата и мълчеше. Васил Тодоров наведе глава, но се съвзе лесно, достатъчно беше да повика на помощ ината си. Поточето продължаваше да ромоли надолу към София, птиците се раздираха от пеене, а залязващото слънце сипеше светлини и сенки.

Васил Тодоров преценяваше – трябва или не трябва. Според едно от хрумванията му не трябваше; но второто хрумване му  каза: защо ли пък не! Не, разбира се. Да, разбира се.

Така застинал, отворил вратата, Гаврил Иванов не продума нищо, ала позата му говореше ясно. Васил Тодоров се питаше дали оня знае, че напоследък почти всеки ден идва да се разхожда в тази част на зоната! Погледът отсреща му подсказа, че знае. Освен това погледът канеше, така че не можеше да става и дума за прекършване на инат. С привичната си бавна стъпка Васил Тодоров прекоси алеята уличка и прекрачи чертата на името. Желязната решетка на вратата се затвори зад гърба му.

Жълти каменни плочи, полегнали в гнезда от мека трева, водеха към сградата, но тя все още не се разкриваше, все още се тулеше зад клоните. Този път не се показа покривът с антената, а стълбището и долната каменна тераса. Гигантско черешово дърво разпростираше старинни клони, хвърляше сянка и хлад върху маса с бяла покривка.

– Тук или вътре!

– Тук.

– Ракия или кафе?

– Кафе.

Васил Тодоров седна в мекия градински стол и погледна отдалечаващия се гръб на домакина. Както отзад, така и отпред фигурата на Гаврил Иванов не блестеше особено,ли по-смело казано, беше крива по всички посоки. Гаврил Иванов имаше и комплекси на тази тема. Дълбоко внедрени в него, те не можаха да бъдат изкоренени дори по времето на големия му възход. За него например никога не се чу и дума за ала-бала със секретарка или нещо подобно. Гаврил Иванов в това отношение беше безупречен.

Преди да потъне в сградата, домакинът се обърна:

– А може би и ракия?

– И ракия – съгласи се гостът.

Останал сам, Васил Тодоров огледа вяло двора и не прояви интерес към вилата, освен това учуди го фактът, че самият Гаврил Иванов не направи намек да му покаже туй-онуй – всичко им се струваше вече безсмислено; и чий двор е по-угледен, и чия вила е по-голяма. За Васил Тодоров може би вече не съществуваше и столичният град в долината, и ако биха му предоставили сега да избира между града и птиците, без да се замисли би избрал птиците, макар че безогледно кълвяха овошките на вилния му имат.

– А може би водка? – провря се измежду клоните гласът на домакина.

– Може.

Той погледна късчето небе нагоре и се изненада. Видя ясно как едни се качваха, а други слизаха. Васил Тодоров беше по евтините символи и щеше да прихне, но не прихна, от дълги години бе престанал да се смее и може би бе забравил какво е това смях.

Кривата фигура на Гаврил Иванов слезе по стълбището, сега гостът го разгледа и отпред. Мизерна история, жалко лице, сериозно, мухлясало, безпределно нещастно, безжизнено. Сред подредения разкош на имота собственикът приличаше на захвърлен износен сандал.

– Виж какво, мислиш ли, че е необходимо кафе?

– Точно туй щях да те питам – отвърна домакинът. Той постави потната бутилка върху масичката, върна се обратно за чашите. Донесе ги и отново изчезна. Този път струпа всичко наведнъж около бутилката. – За какво ни е туй кафе, на нас ни трябва да се напием.

– Тогава изключи котлона – рече гостът.

– Да – съгласи се домакинът и тръгна отново към вилата.

Васил Тодоров взе ножа, започна да реже доматите.

– Няма нищо по-хубаво от туй – забеляза домакинът, като се върна и седна срещу госта си.

– От кое?

– Ами туй, вън да е топло, тук хладно, да седиш до запотена бутилка, салати… Това е най-голямото ми удоволствие. – Домакинът взе бутилката и я отвори. – Много съм сам, Василе.

– Както виждам, и ти имаш къртици.

– Много са подмолни.

– Къртиците ме нервират и не знам какво да ги правя.

– После ще ти кажа един начин.

– Като знаеш начин, защо не си ги изтребил?

– Че защо? – Гаврил Иванов погледна особено госта си. – Нека живеят.

Васил Тодоров отвори уста, но издаде само неопределен звук на учудване. В далечното небе лифтът издигаше и сваляше хора. Прозорците на градинките проблясваха.

– Да си живеят, казваш!

– Пие ми се.

Домакинът наля в чашите, надигнаха ги, малко след туй дворът светна още повече и птиците запяха по-чевръсто. Наблизо мерцедес влезе в диалог с шкода, по всяка вероятност се мъчеха да се разминат по тясната уличка. Но туй беше вън, а тук беше покой и наслада, тук се зараждаше предусещане за близост.

– Гавриле.

– Какво!

– Спомням си…

– Василе, недей.

– Не, аз за друго.

– Изобщо, недей.

– Прав си.

Отвориха консерва от раци, после майонеза. Гостът наблюдаваше внимателно домакина, намираше го за много жалък и се учудваше на всички неща от миналото. Гаврил Иванов на свой ред успя да обхване на няколко пъти с поглед госта си, да проникне в същността му, която се оказа същност на нищожество. Водката влизаше постепенно в тях и ги освобождаваше. Сега вече успяха да чуят и поточето. Сенчестата градина на вилата набъбна и олекна, надигна се от земята и тръгна, излетя в пространството. От височината надолу се виждаха подробностите на земята-нищожество. По нея пъплеха хора-нищожества, а лифтът ги качваше и сваляше. Васил Тодоров се облегна удобно в шезлонга. Гаврил притисна чашата до сърцето си.

– Василе.

– Какво, Гавриле?

– Помниш ли как някога, преди десет или петнайсет…

– Гавриле, недей!

– Оттогава ние…

– Млъкни!…

Зеленината се състои от листа и клонки, тя е изпъстрена с цветовете на цветята, човек подрежда цветята, подрежда и зеленината, оросява я, подкастря я и я подстригва, нагнездва се в нея, свива се и диша, живее със съзнанието, че е измамил живота. Така си помисли по това време на деня Васил Тодоров, а шезлонгът го поддържаше от всички страни като майка, люлееше го.

– Ти идваш всеки ден към мен – подхвана Гаврил Иванов.

– Признавам – в гласа на Васил Тодоров тегнеше раздразнение, – нещо ме тегли.

– Там е работата – усмихна се Гаврил Иванов. – Кое е това нещо?

– Мисля, че се подразбира.

– Какво беше, а

– А сега – нищо.

– Сега сме километрични камъни на стар път.

– Далеч от магистралите.

– Направо пенсионери.

– И като си помисля как се мразехме.

– Защо бе, Василе, защо се дебнехме така?

– Като те видех, сякаш виждах червата си.

– Нали уж?…

– Да бе, най-добре да мълчим.

– И за какво това?

– Млъкни.

– Не правехме нищо друго, освен да се гоним.

– Ти разбираш ли български?

Какви хубави неща има на света, дребни, на вид нищожни, можеш да ги подредиш върху масата и да им придадеш естетически вид според разбиранията си. Но както и да ги подредиш на масата, след като ги погълнеш, от тях няма да остане нищо, а на теб ще ти стане хубаво в стомаха. Така е, да речем, като посегнеш и си вземеш от чинийката парченце консервиран рак с майонеза. След като си похапнеш от раците, може да вдигнеш чашката и да си глътнеш още малко водка. Градината, вече потънала в сумрачината на пристигащата нощ, тръгва към Вечерницата. Вечерницата си е винаги там, защото всяка измама трябва да си бъде на мястото, без измама може ли? Гаврил Иванов се радваше, че мисли така, че се е отлепил от подтискащата тъга на ежедневието.

– А какви бяхме, а?

– Е!…

Градината лети към Вечерницата заедно с листата и гъсениците, заедно с тревата и къртиците, които прегризват корените на дръвчетата. Но това влиза в хармонията на природата, помисли си Гаврил Иванов, а онова, което си правехме ние с него, едва ли може да се нарече хармония.

– Виж колко хубаво мислим сега – рече внезапно Васил Тодоров.

– Като сме стари ли?

– Не знам стари ли, пийнали ли…

– Като захвърлени.

– Млъкни!

Васил Тодоров си мислеше да изнамери най-подходящата форма за покана, да не излезе, че прекъсва ината си, но утре те на всяка цена трябва да бъдат пак заедно, този път в неговата вила, защото виж колко добре е така, седиш си с приятел, хапваш си, пийваш си и си говориш, а наоколо пълно с хлад и зеленина.

– Страхотни врагове бяхме! – рече Гаврил Иванов. – Какви мръсотии си правехме. Василе, на теб известно ли ти е например, че аз съм причината, всъщност аз те свалих.

– Знам – отвърна простичко Васил Тодоров. – Но после, макар и свален, успях да те смъкна чрез хората си, това известно ли ти е?

– Разбира се – рече Гаврил Иванов.

– Утре можеш ли да ми погостуваш?

– Дадено.

– Майко моя, как се гонехме и мразехме?

– Всъщност какво правехме, нищо, дори не работехме, само се смъквахме.

– Нали уж щяхме да мълчим!

Замълчаха и се вслушаха в древното спокойствие на земята, която бавно застиваше и пукаше с коренчетата си.

– И всичко за какво?

Другият не отговори.

ГРОЗНОТО ПАТЕ

    Патицата просто усещаше пръкването, то идеше отдолу, изпод топлината й, засега беше херметически затворено, но часът наближаваше. Първото, може би най-нахалното, пате прасна черупката и изскочи като пуканка. То се огледа, разбра, че това е неговият свят, успокои се и изрече своето първо па-па. Квачката се усмихна. Второто и третото изскочиха едновременно и веднага започнаха да помагат на четвъртото, което блъскаше яростно отвътре килията си, но петото изпревари четвъртото, стана четвърто, а четвъртото се задоволи с петото място, с утехата, че все пак не е шесто и последно. Петте патета се спогледаха, изрекоха десетина пъти па-па и се обърнаха към майка си. Майката обаче им посочи шестото яйце. Шестото яйце мълчеше загадъчно – никакви признаци за живот. Наобиколиха го, наведоха се към него, ослушаха се, повдигнаха глави към майката.

– Па-па! – каза майката и разтвори криле. Петте се набутаха в перушината, разбраха, че е приятно, но не останаха дълго там, подадоха глави, за да видят отново света.

Утринен полъх поклащаше перушината на тръстиките, някаква огнена топка се отразяваше във водата, беше приятно да се гледа и да се диша, но засега под мекотата на майка им се струваше по-уютно, а на всичко отгоре и интересно, след като шестото братче се инатеше и все още не излизаше.

Това стана чак на другото утро. След като почука няколко пъти по черупката и след като чу папакането, идващо отвън, шестото счупи яйцето. Като го видяха, петте извикаха “аха”. Майка им направи строга забележка: не “аха” – па-па!

– Па-па-па! – извикаха петте.

– Га-га! – обади се шестото.

Поведе ги към водата.

Изостанало на опашката, шестото се подчиняваше, вървеше, без да знае накъде, но не пееше.

Щом стигнаха до брега, Патаранка спря и остави новоизлюпените сами да възприемат картината. В светлината на пролетното утро повърхността на блатото блестеше, разчупена тук-там от плаващите по нея птици. Патетата подвикваха кротко и плаваха; насочвани от майка си, някои се гмуркаха – изобщо тук можеше да се вършат много приятни работи, тук се намираше раят, заграден от небе, в което се вместваха водата, тръстиките и облите хълмове с млада дъбова гора; все приятни и меки неща.

Патаранка влезе във водата. Без да му мислят, едно след друго петте патета я последваха, но шестото, за което с право казваха, че е грозно, се заинати. Патаранка се върна обезпокоена на брега, поговори му тихичко, обясни му, че няма нищо страшно, заяви му, че водата за патката е най-важното нещо, защото в нея протича животът й, че от водата идва храната, изобщо всичките приятни неща от живота се дължат на блатото.

Но грозното пате мълчеше. Това нервира майката, тя повиши леко тон и ловко го набута във водата, ала секунда след това съжали за постъпката си, защото трябваше да го вади отново на сушата, тъй като проклетникът щеше да се удави.

– Срам за блатото! – пошушна една патка на друга патка.

– Остави се! – отвърна другата патка. – Ще патим.

– То бива грозно, но чак дотам!

Така се разговаряха не само въпросните две патки, всички говореха нещо подобно и ако възрастните все пак спазваха някакво приличие, малките патета, както подобава на децата, понякога изврякваха истината за ужас на родителите им, които назидателно ги клъвваха.

Сърцето на Патаранка се сви, тя прибра челядта си и я поведе обратно. Напъха се в най-гъстата тръстика, беше решила да живее скрита с позора си и да излиза само нощем, когато тъмнината ще скрива грозотата на нейното пате.

Така се изнизаха няколко дни зад паравана на тръстиките и в мрака на нощта. Нощем тя отвеждаше шесторката до водата, но вече без песен, тихомълком. Петте вървяха нетърпеливо, следвани от изоставащото шесто, за което това пътешествие означаваше проклятие. Докато Патаранка и петте се къпеха, то стоеше на брега и чакаше с безразличие. Всеки нов опит на майката да го вкара във водата, се придружаваше с крясъци. Грозничето на всичко отгоре започна да показва клюнчето си.

Патешкият свят на блатото вече привикваше със странното поведение на Патаранка и челядта й, възрастните разбираха трагедията на майката, съчувствуваха й, но същото не можеше да се каже за децата. Напоследък стана забавно, нещо като развлечение, патетата да се събират при гъстите тръстики и да дразнят. Туй ставаше за кратко време, докато майките им ги приберат и нахокат за нетактичността, но се повтаряше всеки ден. Петте патета започнаха да подразбират нещо, дори задаваха и въпроси, искаха да знаят защо не им е позволено да се къпят през деня и нямат ли право най-после да си поиграят с десетките интересни патета. Майката мълчеше, поглеждаше скришно грозната си рожба и страдаше.

Дванадесетият ден от излюпването обаче ще остане като забележителен, като връхна ситуационна точка от хороскопа на грозното пате. В този ден отнякъде долетя огромен и мъдър паток. Никой не го попита откъде е и защо е дошъл, предположиха, че е претърпял любовна мъка или ловна стрелба, но същият този паток подочу нещо от бъбренето на патките.

– Какво бъбрете толкоз! – обърна се патокът към една от патките.

– А, нищо – отвърна патката, – имаме си една сензация и си я коментираме.

След което, разбира се, на патока бе разказано всичко, от игла до конец. Като чу историята, той промълви, че настоява да види патето, за което става дума.

Заведоха го, показаха му го и мъдрият паток изрече:

– Вие сте смешни!

– Защо?

– Вие сте луди бе, патки такива, толкоз ли не се досещате!

– Какво има!

– Боже мой, нима не знаете!

– Не знаем.

– Не знаете приказката!

– Божееее! – казаха няколко патки едновременно. – Каква грешка щяхме да допуснем.

– Поради ниска интелигентност – заключи патокът и разочаровано отлетя към блато с по-интелигентни жители.

Няколко патки посетиха тогава най-гъстата част на тръстиката и казаха на Патаранка да не си създава излишни комплекси, тъй като това грозно пате след известно време ще се превърне в…

– Боже – каза Патаранка, – как не се сетих досега! Хем знаех приказката за грозното пате, на което отначало всички се смеят, а после…

– После лебед! – извикаха патките.

Патаранка измъкна патетата си на открито, оправи тук-там перушинката на грозното си чедо и го постави начело на редицата. Останалите патета протестираха, но им се обясни, че не бива да пищят излишно, защото след време ще видят и ще разберат. Сега и да им обясняват какво е това лебед, не са виждали и няма да проумеят и най-добре ще бъде да се въоръжат с търпение.

– Бре да му се не види – рекоха си патенцата, – хич не ни е ясно как от това черно пиле ще излезе бял лебед.

Грозното пате вървеше напред, патетата пристъпваха зад него, шестте вървяха след Патаранка и така вървеше животът, докато един ден Патаранка сметна за уместно да постави грозното пате и пред себе си. По всяка вероятност искаше да го подчертае. И без това вниманието на всички патки бе обърнато към нейното семейство.

Вървеше семейството от тръстиките към блатото и от блатото към тръстиките, плаваше, пощеше се, проплескваше с криле, папакаше. Но тъй като грозното пате не желаеше да се мокри, Патаранка обикновено го взимаше на гърба си и гордо го разхождаше из блатото. В такива мигове, за общо учудване и възхищение, грозното пате програкваше своето грапаво га-га.

– Това е прочутата лебедова песен – подсказваха по-старите патки.

Мина още известно време и какво да чуят патките – патетата им започнаха тук-там да програчват.

Големите слушаха, слушаха, пък не усетиха кога заграчиха и те.

Един ден в блатния рай кацна някакъв щъркел. Ослуша се и какво, не може да повярва: всички патки в блатото и край него вместо традиционното па-па, грачат га-га.

– А бе вие патки ли сте, или гарги! – запита щъркелът.

– Това тук виждаш ли го! – запитаха патките.

– Е!

– Така, както го гледаш, това тук не е патка.

– Че не е патка, не е, но какво е!

– Лебед!

– Ха! – каза щъркелът и отлетя, а от блатото към него се надигна общ хор: га-га!

Игрите на грозното пате завършваха с побоища. Кой знае защо, грозното пате се оформяше като яка и агресивна птица, с остро клюнче, което умееше да удря, и много патета си изпатиха. Родителите съветваха децата си да не дразнят излишно грозничето, защото ще мине време и то ще се превърне в лебед. Грозничето обаче разбра, че представлява нещо ценно, то започна да налита и към възрастните.

– Брей, този палав лебед ще ни изтепе! – усмихваха се патките и се отдръпваха да отърват някой и друг удар по главите си.

Малките се покриха с пера, крилете и нозете им заякваха, вече не ги наричаха патета, а патки и погледите на всички все по-често се вперваха в грозното пате, всеки искаше да присъствува на оня момент, когато грозното пате ще се превърне в лебед.

Една сутрин на единственото дърво сред тръстиките кацна гарванка, погледна надолу и каза:

– Хайде бе, глупак, защо не отлиташ!

– На мен ли говориш! – запита грозното пате.

– На теб, разбира се, време е да литнеш, защото си мое яйце!

– Махни се оттук! – каза нервно грозното пате. – Не съм никакъв гарван, а лебед. Тук ми е добре, хранят ме и ми се подчиняват.

– Я не говори глупости! – ревна гарванката. – Веднага при мен!

Грозното пате погледна тъжно подчинените си, помисли още малко и отлетя на клона.

– А! – извикаха патките.

Гарванката и гарванчето разпериха криле и изчезнаха зад хълмовете.

Патките зяпнаха, яростно заграчиха га-га.

СТЪЛБАТА НА ГИГАНТИТЕ

    И второто пътуване до Венеция затвърди усещането ми, че това е наистина измислен и крайно нефункционален град, при това повече, отколкото трябва, мокър, където не биха могли да живеят нито венецианските търговци, нито каквито и да било дожи. В неудобен град човек не може да се съсредоточи в работа или в творчество, нито може да изживее трайни любовни чувства – под него винаги ще пълзи заплахата на апокалипсиса, непоколебимата увереност, че един ден водата ще се покачи по стълбите и ще покрие дори раменете на гигантите. Представете си ги тези гиганти, застанали от двете страни на стълбището, съвсем на сухо и сигурно място, точно сред двореца на дожите, как потъват постепенно и как ужасът обхваща телата им, но не могат да извикат, защото са от камък.

Остава да извикат хората.

Преди свечеряване напуснах влажните чаршафи и погледнах през прозореца към тъмната мръсна вода на канала. Там се изхлузваше една гондола. Влязох във ваната. Според мен най-сухото място във Венеция е ваната. Тогава защо всички идват в този град? Излизам от ваната. Започвам да се бърша с мократа хавлия. Бърша се и наблюдавам как двама се целуват в гондолата, която идва и на свой ред се изхлузва под прозореца ми. Целуват се така, както сме гледали по филмите, пред очите на гондолиера, който е наето лице, двигател на лодката. Но от стаята на моя хотел видях чудесно как тя се целуваше със своя човек, а очите й бяха втренчени в очите на гондолиера. Тя се целуваше с любимия си и фиксираше наетия под наем предмет, който също я фиксираше. Дошли може би от Нешвил, двамата млади плащаха, за да се целуват по каналите на този скъп град заради колорита, но гондолиерът, който също е колорит, знае, че петдесет на сто от жените, когато се целуват, го фиксират с очи, които казват много. А останалото е въпрос на откъсване. Това е като резултат от общото демократизиране на света. Само преди трийсет години процентът на жените, които се целуваха с любимите си, а фиксираха гондолиерите, не надвишаваше петнайсет на сто. А какво ще стане след още трийсет години?

Обичам тези мрачни венециански хотелчета, в които се чувствуваш като дървеница до оня момент, когато се спускаш по стълбището в ресторанта. Попаднал в уюта на белите покривки, старинните лампиони и лъснатите до прималяващ блясък мраморни плочки, иска ти се да останеш задълго на масата. Но не оставаш, защото вън те чака лабиринт от вода, камъни, кубета, статуи, стени, дърво, мостове и кейчета, че вън те чака изкуство и живот, разположени сред старинна тишина въпреки тълпата, чака те една приказка, наречена Венеция, и от тази приказка по-интересна не е измислена.

Отново си спомних за Вахè. И какво смятате, че е това нещо Вахè? Едно арменче от Бургас, което в навечерието на войната замина за Венеция, просто емигрира с родителите си, собственици на магазин за конфекция. Вървя и се взирам във фасадите на магазините. Ще открия ли някъде съученика си Вахè? Ще се познаем ли? Ще успеем ли да си кажем нещо? Ще се разберем ли, като си кажем нещо? Всеки случай, вие нямате познат, който да се е преселил във Венеция, а аз имам – мисля, че такива хора се срещат много рядко.

Младата двойка – все така ми се струва, че е от Нешвил – крачи пред мен. Двамата са се прегърнали и единственото нещо, което носят със себе си, е един огромен кодак. Те са се возили в гондола и сега? Решавам да тръгна след тях, да видя как прекарват тук младите американци. Наоколо гъмжи от подобни двойки. Познатото ми момче притиска любимата си, но не пропуща да хвърли по един поглед и на другите момичета. Двамата си имат тайни и тайнички, но се държат здраво един за друг. Момичето е средно на ръст, с дълги червени коси, големи спокойни очи и рокличка на точици, която ми прилича по-скоро на блузка и едва покрива половината от белите му гащета. Момъкът е висок, с развити плешки, с дълга руса коса, голяма уста и пъпчиво лице, което не означава, че е грозен, напротив – той е мъжествен, с опъната по тялото му риза и широк панталон, горе впит в задник, на който липсват хълбоци. Скоро ги загубвам, уличката е буквално претъпкана от хора – този път много възрастни: баби, баби, баби, докъдето ти поглед стигне, баби и тук-там някой старец, всички облечени пъстро, с безгрижно лятно настроение по лицата, хора, които скоро ще потънат под пръстта, както Венеция под водата, но сега пътуват по света, защото какво друго да правят? Те наемат гондолиерите групово, разглеждат всичко групово, те гледат да са по много на едно място, защото там, където живеят, в родината, са изключително самотни – ония самотни старци, за които пишат вестниците в черните хроники и обявите за женитби. Струва ми се, че и те търсят своя човек. Колко хубаво би било да се завърнеш в родния град с един старец и после да разказваш в магазина за месо: Ами запознахме се във Венеция, където обикновено стават тия работи… Но старци няма, старците са малко. Наистина защо са толкоз малко старците? А са толкоз необходими… Не мога да разбера кое е по-добре за Венеция – да си сам ли, или да си с друг. Искрено ви казвам, не знам. Може би е по-добре да сте двама. Да, по всяка вероятност е така. Венеция трябва да се възприеме с друг човек, с разговор. А аз мълча. Само вървя и мълча и продължавам да се взирам, ще видя ли едно магазинче, в чиято кухина да се намира онова момче Вахè? Няма ли да срещна отново старите ми познати, младите хора от Нешвил?

Ах, тези малки кафенета край безименни за мен канали! Отбивам се и търся място. Има само една свободна масичка, една жена седи на нея, питам на английски мога ли, получавам отговор на лош като моя английски, че мога, сядам и си поръчвам кафе. Жената е светлокожа и светлокоса, леко, ама съвсем леко закръглена. Току-що е изпила кафето си и наблюдава канала, където се здрачава. На бялата покривка пред нея лежат две туби – аспирин байер и хинин. Келнерката донася кафето, плащам си предварително за всеки случай. Знам, че ще изпитам минути на блажен отдих с горещо кафе, преди да се преселя към Сан Марко. Наблизо издрънчава китара, доста стройно запява младежка група. Жената от моята масичка се обръща към певците. Те са облечени леко, струва ми се, доста вехто, личи си, че са изминали дълъг път, личи си, че носят раници, че спят по къмпинги и че нямат възможност редовно да пилеят топла вода. Те пеят и тактуват добре. Повече от сигурно е, че като изпият кафето си, ще се спуснат към Сан Марко. Жената от моята масичка се усмихна към тях и възкликна на полски. Ей, тези полякини, навсякъде са, дявол да ги вземе! Как не се сетих, че е полякиня! Освен това една много позната полякиня, ама извънредно много позната, повече, отколкото трябва. Ханка! – извиках аз. – Не – отвърна усмихнато тя, – не Ханка, а Алиция!… Ханка, настоях аз, Алиция, настоя тя. Извиних се искрено. Бях доста обиден от факта, че Ханка не беше на масата. Точно тъй трябваше да изглежда тя сега, след десет години, точно така – леко закръглена, защото винаги съм й казвал, че се храни лекомислено. Оказа се, че Алиция излязла да купи аспирин и хинин. Мъжът й днес почувствал, че го тресе. Те са от три дни във Венеция и живеят в пансион, където е много евтино. Най-после успяла да остане сама в този град, искала да се порадва на свободата си, преди да се прибере в пансиона. Продължаваше да пие кафе, продължаваше да гледа пеещите и да си тактува. Заяви, че с удоволствие ще се разходи с мен по тези страшни улички, но вече три часа, откакто е излязла да купи аспирин и хинин. Много й се искало да се разходи с чужд мъж по Венеция. Да си кажа правата, на мен също ми се разхождаше с полякиня по тия места. Едва не й се скарах, че не е Ханка. Познава ли Ханка? Разбира се, че я познава. Отново й се скарах, че не е тя, че тъкмо тук Ханка ми е крайно необходима. Да, но вече трети час… Знам, отвърнах аз! Тогава тя ме помоли да почакам до шейсет минути, ще се опита да излезе повторно. Останах сам и зачаках. Ето ги! Нешвилците минават край заведението. Но сега, при наличието на Алиция, не са ми интересни. Какво представлява това безлично сухо момиче пред полякинята Алиция? Нищо не представлява. Едното нещо е студено, а другото топло. Пристигна още една китара. Групата около тази китара си беше направо с раниците и спалните чували и се оказа от немски произход. Пееше само на английски. Докато първата група, която беше английска, пееше на много езици. Групите се разговориха и се разбраха, че отиват към Сан Марко. Попитах се: къде да заведа Алиция – на Сан Марко или другаде? Страшно ми се щеше да не я заведа на Сан Марко. Поръчах си кока-кола. Немската група се изпари. Масичките започнаха да се опразват. Движението на гондолите по канала зачести. Изведнъж ми се стори, че минава Вахè. Скочих и се приближих, но се оказа друг човек. Ханка имаше желание да надзърне в тайните на българската поезия и тъй като знаеше чат-пат български, дадох й нещо от Валери Петров. Две години след като се ожени в родината си, тя продължаваше да ми пише и всяко писмо бе украсявано горе с редове от този поет. Помня, че последното писмо носеше мото от два реда:

“… и както след падане колоездач, се усмихвам, при все че боли ме”.

Столът на Алиция бе зает от една американка на сто и четирийсет години. Тя адресира картичките си и ме запита дали съм виждал нещо по-хубаво на света от Венеция. Казах й, че не съм виждал. Тогава тя ми показа петте картички с еднакъв текст: “Не съм виждала нищо по-красиво на света от Венеция. Целува те Хилда.” Едната картичка беше без целувки. Запитах защо така. Била адресирана до пастора. Хилда е великолепна и здрава. Като я разгледах добре, разбрах, че ще ме надживее. От нея лъхаше на чистота и злато. Уверявам ви, златото ухае. В количествено отношение пръстените на Хилда бяха толкова, колкото да направят впечатление, и толкоз по грамаж, колкото да не предизвикат лекомислен крадец да я накълца заради тях. Гласът на Хилда звънтеше, нали знаете как звънти английският в устата на старите жени, особено на тия, които четат само бестселърите. Беше забавно с Хилда. Времето течеше неусетно. Дори не бе чувала името на България. Нито името на Турция. Чувала бе само за турско кафе. Наблюдавах я и си мислех, че ако не са тия старици, кривата на туризма би паднала наистина катастрофално.

Сто и двайсет минути чакам. Време е да стана вече и да потегля към Сан Марко. Проклех още веднъж и завинаги склонността си към авантюрите. Два часа, хвърлени на вятъра, когато на площада сега е тъй интересно. Няма нищо по-хубаво от това да си сам и независим. Вървя и се питам ще намеря ли безпогрешно пътя, или ще се полутам за тоя, дето духа. Вече не е шумно, тълпите ги няма, тази част на Венеция сега е предоставена за мръсниците и влюбените. Вляво водата на канала спи и отразява оскъдната светлина на лампите. Нито една гондола. Градът е същият, както по времето на Марко Поло и на ония известни проклетници, изваяли сградите, църквите, дворците и мостовете, изпълнили ги с каквито им хрумне художествени подробности – от миниатюрата до стълбата на гигантите. Представих си ги изведнъж двамата и се уплаших не на шега, защото най-неочаквано ги видях наистина един до друг. Да, гигантите бяха напуснали двореца и си почиваха след вечното вцепенение и самота. Седяха като деца върху кея, потопили нозе във водата, голи, всичките им движения бяха детски, само израженията на лицата им бяха строги, дори нещо повече, приличаха ми на лица, които дирят сметка. Седнах между тях. Гигантът отляво зарови смутено крак във водата, която започна да фосфоресцира между пръстите му. Така правеше той – загребваше водата с крак и тя изтичаше като течна светлина. Нищо не можех да им кажа, нито да им се извиня за всичко; нищо не исках да ми кажат и те, защото кой знае какви разбирания щяха да ми извадят. Станах и си тръгнах.

На площада се бяха струпали хиляди хора и хиляди разгулни гълъби, които покрай хората са се отучили да спят. Тук нещата вече бяха станали абсурдни и излизаха извън пределите на допустимото; нито да се очертае група, нито да се седне на плочите; песните се сливаха и губеха мелодичните си периметри; край мен клокочеше човешка плът от всички раси и нации, ехтеше глъч на всевъзможни езици и въпреки туй беше приятно. Младите хора пееха, но и старите не оставаха назад. След малко разбрах, че успееш ли да се присъединиш ярко, ще можеш да слушаш само една мелодия и ще се оправиш. Според мен Сан Марко е преди всичко средище на световната самота и ако светът се състои наистина от самотници, те се отправят насам да почувствуват за известно време нечие рамо до своето и да си попеят. Тези, които не пеят, се радват и слушат, с удоволствие участват във фиестата. Цялата суматоха е разделена на кръгове и кръгчета. Центровете са заети от китарите и от ядрата на певците. Край ядрата се струпват младите. По-нататък – останалите, смесицата, а в периферията приходящите, непостоянните, които, когато си щат, напущат и обикалят по другите кръгове. Искаш ли да слушаш – ела, искаш ли да пееш – пей. През деня си скитал и разглеждал миналото, главата ти се е надула от гидове и история, до козирката си се налял с барок и ренесанс, ето те сега, бързаш да се върнеш в милото си съвремие, за това нещо ти е предоставена нощта. Пей и танцувай с ордите на китарите. Площадът Сан Марко е калейдоскоп на света, капчица, взета от седемдесетте години на века и подложена под микроскоп – там хората приличат на микроби, които пеят, на щастливи микроби в декор от история, вода и красота. Далеч зад този декор, вдън гори тилилейски, са останали събитията и проблемите на Азия, Африка, Европа, Австралия и Америка. Може би има още континенти? Може би има и неоткрити проблеми? Може би… Нека. Тук обаче се пее. Тук небрежно се попълват картички с розови и сини цветове… Ето я Алиция бе, кой питаше за нея? Държи за ръка едър красавец, поне пет пъти по-красив от мен, леко замаян от температурата. Смига ми и казва: Той е, какво да правя!” Какво нещо е човекът – мисля си, – държи един красавец в ръцете си, а иска да се разхожда с мен. Лошо нещо е човекът. Бе ти, ако не беше се изправил на крака, щях да ти кажа аз на тебе, ама карай да върви, си викам и наблюдавам през навалицата съпруга на Алиция, сега тя е между мен и мъжа си, усещам как друга, много свежа и млада ръка ме вкопчва отляво и… и боже мой, това е момичето от Нешвил, а до него е момчето от Нешвил, до момчето от Нешвил се е хванала сто и четирийсет годишната Хилда. Търся с очи Вахè. Него го няма. Тук местните хора ги няма. Те спят и се готвят за утре – да ни нахранят, да ни продадат едно друго.

Държим се за ръце, поклащаме се и пеем. Китарите дрънкат ли, дрънкат, момчетата врякат ли врякат. Питам момичето дали не е от Нешвил – не било от Нешвил, а от Хюстън. Питам Хилда дали не е от Нешвил – не, била само от Вашингтон, от Нешвил бил Жак. Не знам кой е Жак. Усещам как Алиция гали дланта ми. А ръката на момичето, което се фиксираше с гондолиера, е студена като чанта. Друго нещо си е ръката на Алиция, дланта й флиртува, вече изневерява, но с дясната държи ръката на мъжа си, горката, какво да прави. Затова потъва Венеция, си мисля аз, защото сме грешни – и тази вляво, която се фиксираше с гондолиера, и тази вдясно, която протри дланта ми с дланта си, а и аз, който приемам това, а и момчето на момичето, загледало открито другите момичета, пък и вековната орлица Хилда, която за век и половина кой знае какви грехове е натрупала и ще натрупа. Сега обаче всички пеем, всички сме само един весел площад, в един много красив град, за който казват, че е неповторим – всички сме едно безгрижно човечество, забравило за Азия, Африка и тъй нататък, забравило, че морето се готви да погълне Венеция, че на края ще се покачи по стълбите, за да погълне и гигантите, които ще гледат с разширени от ужас очи, но не ще могат да извикат, защото са от камък… Трябва да извикат хората, но ние не викаме, защото дланта на Алиция е топла, очите на момичето от Хюстън мислят за очите на гондолиера, очите на момчето от Хюстън мислят за очите на другите момичета, с които са пълни улиците, пък и Хилда мисли как да се ожени на сто и четирийсет години, та като се върне във Вашингтон, да разправя в месарницата: “Срещнахме се във Венеция…” Остава само мъжът на Алиция, който засега си остава чиста загадка, понеже е трескав… Но, какво виждат очите ми – дясната му ръка гали лявата ръка на едно ново момиче, което го е хванало подръка. Всички пеем, но аз се провиквам към новото момиче, което е също с мъжа си: “Вие пък откъде се взехте?…” Аз съм от Нешвил – провикна се то. – Ей, най-после един човек от Нешвил!…

Само Вахè от Бургас го няма, а той ми липсва най-много сега – да си поговорим като хората.


Сказание за баща – ессе за честването на 90 годишнината…
Изгубени в спомена  – опит за разказ за Ахото от 1996 г.
*   Възпоминание във в-к „Черноморски фар“ март 2013.
Мони Папо за приятеля си Ахото
Проф. Анастас Михайлов за работата си с Борис Априлов…
Проф. Анастас Михайлов за работата си по Стършеловия Сатиричен Театър…
Спомените са измамни   за Ветроходецът на Петър Незнакомов
И Стършелите ги жилеха!… Петър Незнакомов за в-к „Стършел“ и тоталитаризма…
Басейнът
Автобиография от Дъщеря…
Спомен от Троши


Пиеси за театър:
САТИРИЧЕН СПЕКТАКЪЛ СТЪРШЕЛ I – изгубена! (заедно с екипа на „Стършел“)
САТИРИЧЕН СПЕКТАКЪЛ СТЪРШЕЛ II – изгубена! (заедно с екипа на „Стършел“)
ДЯВОЛСКОТО ОГЛЕДАЛО – унищожена. (заедно с Радой Ралин)
*НОВИТЕ ДРЕХИ НА КРАЛЯ
ГАЛАТЕЯ
*ДНЕС ЩЕ ДОЙДЕ ДИАНА

*ОСТРОВЪТ 
*ХИЛЯДА И ВТОРИЯТ  
*КОРАБ С РОЗОВИ ПЛАТНА  –>>> във вариант „Ловецът на жирафи“-1993.
*ДЪЖДЪТ
АНТРАКТ или Пътят за Мозамбик
ПРЕРИЯ   – една наистина прелестна пиеса, и много проницателна…
УБИЙСТВОТО 
ХИПОПОТАМ
ПРЕПЪВАНЕТО
СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДНО ЧУДОВИЩЕ  – пантомима по едноименен разказ.

*ТЕЛЕСНА ТОПЛИНА – недовършена пиеса… 1994, Тел Авив; 7 месеца преди края.

Радиопиеси за възрастни:
СЕМЕЙСТВО КИРЯЗОВИ – сценка от ’50 години – остатък от Сатиричните спектакли…  Носи характера на времето си…
МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО для взрослых, 1974. Перевод на русский.
ПРЕРИЯ – и радио-вариант по едноименната повест, пиеса….
ТРЯБВА ДА СПИМ НА ОТКРИТО 1983
СТРАХ 1988
Естратно-сатирични сценки и спектакли:
НИКОГА НЕ Е КЪСНО
РЕПЕТИЦИЯ
ПРОИЗШЕСТВИЕ
ДЯДО МРАЗ
В ПОЛУНОЩ 

Куклени пиеси за възрастни:
ЕДНО МАЛКО БЯЛО ОБЛАЧЕ 1977 for olds  – куклена пиеса за възрастни
ПЪТЯТ ЗА БУФАЛО  – Странна пиеса за деца и възрастни; преработка от мултфилм…


сборници разкази:

11.  ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ  –   неиздаден сборник за 70 годишнината му през 1991…
10. ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ  1988.
9. ДЕЛИКАТНО НАСТРОЕНИЕ 1986.
8. ЧАСЪТ НА ИЗТОЧНИЯ БРИЗ   1986.
7. ЧЕТИРИ ПОВЕСТИ   1984.
6. ОТБРАНАТА НА СПАРТА  1982. – Сборник разкази и новели.
5. ЕСЕННИ ДЮНИ  1969.
4. ДЕВЯТЬ МИЛЬ НЕЖНОСТИ 1968. на руски.
3.  ДОКОСВАНЕ   1965.
2. МОРЕТО Е НА ВСИЧКИ   1963.
1. ТРЕВОГИ  – 1953. (първа книга)

повести:

ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ – Много хубава и свежа повест – 1985 г.
СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДНО ЧУДОВИЩЕ  Страхотна!
МАЙМУНСКАТА КОЖА  Невероятна!
ИЗКАЧВАНЕТО  Чудна!
ПЪТЯТ КЪМ СКАЛИСТИТЕ ПЛАНИНИ  Много хубава!
БОСТАНЪТ (Нежни хълмове)  Чудна повест!
УБИЙСТВОТО 
ПРЕРИЯ – повест.
ОТБРАНАТА НА СПАРТА  – повестта.

романи: 
ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ
– Първа част: „Миниатюрната англичанка“
– Втора част: „Джими“
– Трета част: „Хавайските острови…“

ВЕЛИКАТА СУЕТА  Невероятно!
ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ  –  пътеписен роман – разкош!
ОВЪРКИЛ – 1974 – отказваната с години от печат първоначална версия.
ОВЪРКИЛ  – 1974-1981 силно съкратената последна версия, посветена на Любен Дилов.

недовършени романи:

ТРАВЕРСТАУН  – недовършен роман
ТРАВЕРСТАУНвариант…
СОЛЕНА ВОДА = ЧАСТ ОТ СВЕТА  много ми харесва…
СЛЯПО ПЛАВАНЕ – Жалко! Много готино започва!…

ABOUT

Posted: 23.03.2012 in Bulgarian literature

For those who don’t know Boris Aprilov yet:

This is a web page for my father Boris Aprilov, well known bulgarian writer. The pictures up are from his young years, when he lived in the seaside town Burgas in Bulgaria. Those are the years which build him as a big lover of the literature, the sea, the life, the freedom… Here I want to show him as a good man, talanted writer, father, a citizen of one of the communist countries, succeeded to keep his freedom and to live his life the way he always wanted.

The name Boris Aprilov is a pseudonym of Atanas Djavkov, born in Burgas, Bulgaria on 21 of March 1921, died on 10 of April 1995 in Tel Aviv, Israel.“

You can look at his pages:

http://www.facebook.com/profile.php?id=100001500006968&sk=info#!/profile.php?id=100001500006968&sk=wall

http://en.wikipedia.org/wiki/Boris_Aprilov

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81_%D0%90%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B2

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81_%D0%90%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B2

And I’ll continue to do this blog job here.

Enjoy!

And here it is a short information about Boris Aprilov as a writer, between the years 1943 – 1989, when this broshure was printed. The years after will be added.

 


ПОСЛЕДНО ПЛАВАНЕ – П. НЕЗНАКОМОВ и още…  от тук отворете файла, а по-долу е моето експозе по въпроса.

Работата е там, че човек много иска да разпространи една романтично-героична история за баща си, а някои неточности смущават и развалят цялата работа.

Моля, възхитете се на разказаното – но и се съобразете с моите поправки върху онези факти, които Авторът не е знаел и е писал по внушение на Вътрешния си глас – а тези гласове често са ръководени от емоциите.

И така:

 ИСТИНА ИЛИ ИЛЮЗИЯ бих нарекла аз този разказ за Борис Априлов, написан от Пецата Незнакомов, негов колега по перо и по Стършел„, съгражданин през юношеството, дори приятел до едно време, но покъсно изчезнал от обкръжението му и с нежелание премълчаван, при подпитване от моя страна. Аз имам някои недоказани предположения по този въпрос, според смънкани фрази от страна на баща ми, но не желая да развалям впечатлението от много добронамерения разказ, написан след смъртта на Ахото. Част от него е истина, част надявам се да е истина, но има и много неточности и елементарни предположения, изказани като ИСТИНА и не мога да ги приема! Едно, че изкуствено драматизират помаловажни неща от живота му, второ, че изопачават истините, като смесват събития и факти от различни години, и трето найлошото като приписват на Ахото трагизъм и отчаяние, които никога не са му били присъщи.

Затова – с голямо уважение и благодарност за показаното добро и приятелско чувство просто ще отбележа неточностите, и ще се опитам да предам истинските факти. Понякога ще реагирам малко посилно на някои дразнещи (мен) откъси, но то е защото не ми се иска Ахото да бъде запомнен от читателите си като някакъв пораженец и травматизиран тип, какъвто не беше.

Отново подчертавам, че виждам и приемам доброто намерение и умението на автора; като разказ и история за човек от нашето време е чудесно написано, но докато е биография на ИСТИНСКИ и прекрасен човек, живял достойно и по собствен вкус в една неприветлива среда нека се знае и истината!  Д.В. – дъщеря.

за Петър Незнакомов: „Ветроходецът се отправи за последното плаване… “  отворете линка най-горе на страницата, моля!


БОРИС АПРИЛОВ

Е С Е Н Н И  Д Ю Н И

(разкази)

Държавно издателство – Варна, 1969

(редактор: Атанас Мочуров)

ДА СПИМ НА ОТКРИТО

    – Хей, кога си пристигнал?
– На мен ли говориш?
– На теб.
– Тази сутрин.
– С автобуса ли?
– С гемия… Много ли те интересува?
– Не, бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да се познаваме и да се разговаряме.
– Така ли?… Защо не си ми казал досега?
– Защото съм един глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците?
– Знам те… Защо не дойдеш при мен?
Този, който си беше признал, че е глупав, се премести заедно с чашката си при другия.
– Седни по-близо.
– Как така си сам?
– Не те разбирам.
– Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят хора. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно подир малко ще те нападнат.
– И да ме нападнат – какво? Ще останеш и ти.
– Няма да остана, защото ме смятат за глупав.
– Да ти кажа ли? Често съм те наблюдавал и не ми изглеждаш толкова глупав.
– Защо ме наблюдаваш?
– Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.
– Знам.
– Тогава всичко ти е ясно.
– Не разбирам от писатели, но ти си ми симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.
– И мен ме е яд… Отде знаеш, че съм слаб?
– Разправят… и си личи.
– Така ли разправят?… Не съм допускал. А от какво си личи?
– Ходиш като бараба, личи си… Ще пийнем ли?
– Ще пийнем… Наздраве!
– Наздраве!… Мразиш ли ме?
– Сега вече не. Яд ме беше – говориш с другите, а мен ме подминаваш.
– И ти ме подминаваш. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра?
– Мен ме остави!… Аз съм чешит.
– Знам. Доста неща знам за теб. Имай предвид, че и аз съм чешит.
Глупавият остави чашката и погледна писателя в очите.
– Особен си!
– Да.
– Много ли си особен?
– Така мисля.
– Искаш ли да проверим кой е по-особен?
– Как да проверим?
– По-добре да оставим тая работа.
– Защо да я оставим?
– Ще помислиш, че съм още по-глупав.
– Заключенията остави на мен. Кажи какво имаш предвид?
– Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.
– Ще дойда.
– Ще дойдеш!… Знаеш ли къде?
– Където и да е.
– Много се силиш!… – Глупакът се засмя и брадясалото му лице стана хубаво. – Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?
– Мога.
– Тогава да тръгваме.
– Готово!… Една бутилка за компания?
– Може.
Писателят отиде до тезгяха, уреди сметката и купи една бутилка сливова, купи и един хляб.
Излязоха и тръгнаха по уличката. Отбиха се в квартирата на писателя и той си взе шубата. После накупиха цигари.
Когато излизаха от градчето, слънцето бе паднало ниско.
– Виж какво море!…
– Идеално море… – съгласи се писателят. – От какво живееш?
– Когато се наложи – работя.
– Няма ли да се ожениш?
– Понякога ми се жени… За какво пишеш сега?
– Не е важно. Защо да говорим за тия работи?
– Ти питаш и аз питам… Пишеш, за да живееш, нали?
– Вярно ли е, че разговаряш с делфините?
– Кой ти каза?
– Говори се… Казват, че можеш да ги викаш.
– Вярваш ли на такива глупости?
– Дума да не става!… И все пак гордей се, че говорят…
– Според теб хубаво ли е, ако човек може да разговаря с делфините?
– Това е най-хубавото… Оттук ли ще минем?
– През лозето. Да направим малко тараш.
Забавиха се между лозите и отново излязоха на брега.
Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите. Глупавият изчезна в една дупка и извади няколко големи дъски, извади и суха морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки и приятни. На това място морето беше изхвърлило още дъски и един сандък, на който пишеше Isabell.
Двамата събраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Глупавият запали огъня, а писателят нареди сандъка и дъските близо, да съхнат. Сандъкът не беше много влажен – писателят седна на него. Глупавият в това време стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.
– Какво гледаш?
– Каква ли ще е тази Изабел, а?
– Я марка за сапун, я нещо за пиене. Това е амбалаж… Много обичаш да се правиш на ударен.
– Защо?
– Питах те какво гледаш.
– Ела и виж. Ако забележиш нещо, значи съм гледал.
– И оттук се вижда, че няма нищо.
– Тогава?
– Често ли спиш край морето?
– Когато ме прихванат.
– Ще пием ли?
– Първо ти.
– Ела на сандъка… Седни, има място.
– Тази Изабел трябва да е била много хубава… Наздраве!…
– Защо да е била хубава?
– Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени… Добре, че се сети за ракията.
– Няма ли да ни дойде малко?
– Не вярвам…
– Ето ти цигари.
– За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се – кеф ти ракия, кеф ти цигари.
– Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим тук?
– Казах ти – често спя тук.
– Как разбра, че ще се повлека с теб?
– Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?
– Колко?
– Броят се на пръсти.
– Какво от това?
– Защо да ти обяснявам? Знаеш какво.
– Огънят цяла нощ ли ще гори?
– Защо не!
– И аз мисля, че трябва.
– Трябва да ни топли.
– И да ни топли, и за другото.
– Сега не те разбрах.
– Добре ме разбра.
– За делфините ли мислиш?
– Да.
– Как можеш да мислиш такива глупости!…
– Но огънят ще гори цяла нощ, нали?
– Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?
– Не.
– Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.
– Могат да разговарят.
– За какво да разговарят?… По-добре дай шишето.
– Ето го… В светлината на огъня надписът е по-красив.
– В светлината на огъня и човекът се разкрасява… Знаеш ли, че сега и ти стана по-красив?… Заприлича на добър писател… Наздраве!…
– Наздраве!… Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.
– Остави тая работа!… Ракията е много хубава!… Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек? Като човек, който може да спи на открито.
– Знам.
– Смяташ ли да опишеш тази история?
– Не.
– И да я опишеш, никой няма да ти повярва.
– Кое не е за вярване?
– Че двама души спали край морето през октомври заради самото спане.
– Няма значение… Дай бутилката…
– Наздраве!…
– Бутилката и цигарите ще бъдат в сандъка.
Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се повдигаше бавно между камъните. Писателят го чувствуваше как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него идваше топлина. Полъхът откъм сушата беше хладен. Морската трева между дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се и се отпусна на дясната си страна. Топлината на огъня го удари в гърба. Кожата на лицето му усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше глупавият. Мидените черупки под дъските се трошеха и пееха. Наоколо се издигаха скали, само към морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цяла нощ трябва да се върти като на скара, ту гърбът – ту лицето към огъня. От време на време трябва да става и да мята дърва върху жарта.
За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – оня е ставал и поддържал огъня. Щом отвори очи, видя го да седи върху Изабел.
– Здравей!…
– Здравей!… Да му ударим ли по глътка?
– Има ли още?
– “Изабел” ще каже… О-хоо!… Наздраве!…
– “Изабел” има и хляб.
– Знам… Наздраве!…
– Ако искаш, можем да си го препечем на огъня.
– Имаш ли нож?
– У-ха!… Ей сега ще накълцам филийките… Да извадя ли малко миди? Има ги на плиткото. Бъркаш и вадиш.
– Може. Ще ти помогна.
Те откъртиха няколко шепи миди. Изтеглиха най-хубавата жар от огъня и ги наредиха върху нея. Мидите се отваряха като макове, водата им изтичаше върху въглените и съскаше. Ухаеше на печени миди, на препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета. Когато се нахраниха, глупавият рече:
– Какво ще кажеш?
– Тази е най-забележителната закуска в живота ми – отвърна писателят. – Можем ли да си пием, без да казваме наздраве?
– Както искаш.
– Какво имаш да вършиш днес?
– Както винаги – нищо.
– Да прекараме и деня тук, а?
– Ако желаеш и ако никой не те чака в града.
– Виж какво интересно слънце.
– Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.
– Ще се окъпя… Дай бутилката… Какви са тия цветове по водата?
– Видя ли ги?… Тях може да ги види само този, който е спал до морето.
– Искаш да кажеш – с морето… Тази есен ще работиш ли?
– Може и да поработя… Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от морето?
– Добре. Тук ли ще носим материала?
– Тук. Решил съм да направя колиба в тази дупка… Трябва най-после да имам нещо собствено.
– Не ме разсмивай!
– Говоря ти сериозно.
– Слушай, защо не повикаш делфините?
– Остави тая работа…
– Сигурен съм, че можеш да ги повикаш.
– Никой не може да повика делфините.
– Никой освен тебе.
– Делфините са диви и никой не може да ги повика.
– Добре, да тръгваме за материал.
Писателят стана и прескочи няколко камъка. Глупавият тръгна след него. Прехвърлиха скалите и излязоха на пясъчната ивица – нататък се простираха все пясъци. Писателят вървеше напред. Глупавият го следваше на дистанция, разбрал, че му се сърдят сериозно.
Последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още един Isabell. Имаше много дъски. Някои от тях все още плуваха във водата, затова двамата се събуха. Слънцето се издигаше и ставаше все по-топло. Няколко пъти се връщаха да пренесат плячката до фиорда, нареждаха я върху скалите да съхне. Накрая, щом свършиха работата си, писателят проговори:
– Не можем да мълчим докрай… Обещавам, че няма да продумам повече за делфините.
Глупавият помисли малко:
– Можеш ли да се скриеш зад скалите?
Писателят го погледна учудено и се поусмихна:
– Мога.
– И без шум… Ще стоиш там, докато ти дам знак.
– Обещавам.
– Залягай!
Писателят предпочете да се изкачи на високия бряг, оттам се виждаше цялото море, беше му удобно да лежи в сухата трева и да се крие зад млечките.
Глупавият скочи на един камък във водата, изправи се на него и се обърна към хоризонта. По панорамния път мина камион. Изчака го да отмине. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв звук. Търпеливо направи това втори, трети, четвърти път… Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, които извъртяха почти час. Не знаеше колко пъти се бе разнесъл този звук през това време. Докато го слушаше, той се мъчеше да го оприличи на нещо – може би наподобяваше скърцаща кола, може би писък или радиосигнал. Никога не бе чувал подобни звуци.
Делфините се появиха внезапно. Стадото се показа на половин миля пред тях. Животните правеха огромни скокове. Неусетно, като си играеха във водата, те скъсяваха разстоянието до брега, ставаха все по-едри, вече се очертаваха уцуните им: най-странното беше, че писателят започна да различава техния смях; да, делфините се смееха, може би се радваха по свой, делфински начин, а глупавият махаше с ръце. Водата около стадото кипеше, в подножието на скалите морето се раздвижи и последва нещо много чудно – животните се запромъкваха във фиорда, заобикаляха плитките подводни скали, скупчиха се пред глупавия. Сега той приличаше на дете. Писателят се надигна още малко; понесен от любопитството си, ой искаше да види всичко, до най-малката подробност. Глупавият седна върху скалата и протегна напред ръка. Под магията на неговата длан делфините изпаднаха в лудост – буйно подскачаха в стремежа си да я близнат, близваха я, изтласкваха се един друг, бореха се за тази длан.
Накрая глупавият се изправи и каза нещо, което ги поукроти, макар че животните сякаш искаха да се поглезят още малко, та трябваше да ги смъмри на своя неразбираем език. Стадото бавно започна да се оттегля. Животните заплуваха обратно, поривите им гаснеха, движенията им се успокояваха, докато най-после синият морски простор ги погълна.
Писателят се изправи, напусна скривалището си и слезе при фиорда. Глупавият седеше върху своята Изабел. Пушеше. Писателят се приближи.
– Е, ще пишеш ли какво видя?
– Не! Нищо няма да пиша!…
– Защо?… Можеш. И без туй никой няма да повярва.
– Никой – съгласи се писателят. – Никой няма да повярва.

***

ЕСЕННИ ДЮНИ

    През такъв октомври е удоволствие да се живее, да се лови риба, да се люби и дори да се къпе. Дори да се къпе е удоволствие през такъв мек и слънчев октомври, когато дюните са все още топли, както са оранжеви, контрастират на не дотам синьото небе. От дюните нататък започва прегорялото зелено на гората и гланцът на реката, която тук се влива в морето, и понеже знаете какво е в подобна есен морето, представете си цялата красота. Събрали сме се екипажите на двайсетина лодки за улов на паламуд – все различни хора. Да ви кажа правата, какви ли не хора се събраха тази есен при устието на реката; направихме си чудна компания, пък и риба падна, та бяхме в настроение и непрекъснато се смеехме и макар че цените в ресторанта бяха балкантуристки, пиехме си напук, пущахме си стотинки в музикбокса, слушахме си музика по кеф. През деня падаше работа, а вечер шлянкахме бяло вино и се учехме да танцуваме. Особено ни хареса песента за някакъв далтонист, успял най-после да срещне жената от мечтите си; в нейните очи той видял синьото, в косите й черното, в устните й червеното. Така започнал да различава и останалите цветове на света. Рибарите ме караха да превеждам чуждестранния текст и го харесваха – да не им се надяваш. Някои от нас по това време напуснаха колибите и палатките, преместиха се да живеят в мотела и се нахвърлиха да използват банята. Почти всички започнахме да се бръснем. Изобщо, заживяхме в нов свят, като курортисти. Помисля ли за тия дни, струва ми се, че за всичко е виновна една жена. То и пари имахме тогава, но все пак виновна си беше Златната жена. Така си я наричахме между нас – Златната жена и наистина ни изглеждаше златна.: кестенява коса, зелени очи и красиви устни, в които има и влага, и трепет, и крясък, и тайнствено мълчание – всичко разположено върху нежна гладка кожа, която, изглежда, е много бяла, но по него време слънцето бе променило цвета й – разбирате как. Разбирате!… Нищо не можете да разберете, нито пък да си представите, докато не я видите, а ние я виждахме често – облечена или гола между дюните, където тя се печеше. Като крадци надзъртахме скрити зад храстите и примирахме от изненада – жива картина върху мъртвото пясъчно одеяло. Постепенно голотата на Златната жена ни стана безинтересна. Някак си по-занимателно ни беше да я срещаме облечена, винаги в компания с мъжа. Лесно е да ги срещнеш. Двамата прекарваха следобедите в скитане край морето, катереха се по скалите или се провираха между тръстиките на реката. Те вървяха един до друг, понякога тичаха, понякога се носеха на ръце. Разбирай – той носи нея, а не тя него. Носеше я леко и се спущаше по дюните, и как няма да я носи – беше крехка и нежна. От управителя на мотела разбрахме, че Златната жена е на четирийсет години, а мъжът на четирийсет и три. Останалите подробности управителят премълчаваше и ни караше да се губим в догадки: може би бяха женени – той за друга, тя за друг – но от факта, че живееха в отделни стаи, заключавахме едно: не бяха съпружеска двойка.
Един ден, както регулирахме карбуратора на бордовия мотор, моят помощник Барона внезапно заяви, че на света съществуват много необясними неща. Запитах го какво има предвид.
– Да вземем живота на рибите – рече той. – Мислим, че знаем много за тях, а според мен нищо не знаем. Дори ихтиолозите…
– Какво не знаем за рибите? – прекъснах го аз.
– Имат ли слух, нямат ли слух, скиват ли добре, не скиват ли добре; имат ли радар – никой не ти го казва точно.
– Е, да – съгласих се аз.
– Ами… това за миграцията? – продължи Барона. – Сега се разправят нови работи за миграцията на змиорките, а скумриите и паламудите са тъмна Индия.
– Слушай!…  Говори направо!…
Барона ме погледна недоволно, може би се поколеба дали да отиде по-далеч.
– Става дума за необяснимите неща – рече най-после той. – Да вземем Златната и нейничкия. Ясно като бял ден – тъмна Индия. Има ли всеки от тях отделно семейство, няма ли; бягат ли те от нещо, не бягат ли; защо се крият тука като престъпници, страда ли някой друг от това, че са заедно… По всичко изглежда, че някой страда от това. Според мен, тази връзка е незаконна…
– И въпреки това? – усмихнах се аз.
Барона се намръщи.
– И въпреки това… двамата ни са симпатични – завърши той. – И защо – не мога да си обясня.
Помощникът ми имаше право. Златната жена и нейничкият ни бяха много симпатични. Не разговаряхме с тях, никога не седнахме на една маса да изпием бутилка вино и въпреки това всички им се радвахме. Живота си променихме заради тях. По-рано такава жена не можеше да припари в това маларично място, но сега, след като премахнаха маларията и като започна крайбрежното строителство, можехме да си гледаме подобни жени по цял ден и особено нея – до обед гола, а след обед по панталон, който се впива в долната част на тялото й. А вечер!… О, вечер, когато засвири музикбоксът, тя влиза в салона, облякла нежна синя рокля. Двамата заемат една от масите в ъгъла, вдигат чаши пред очите си и си прошепват някакви тайнствени думи за наздравица. В такъв момент лицата им стават още по-красиви. Лоши пиячи, разбира се… Започват с петдесет грама коняк, след туй вечерят и изпразват една бутилка вино. Говорят, говорят… И какво имат да си говорят, не знам, но към девет часа отново излизат навън да скитат. Изкачват се по дюните, спущат се към гората, заобикалят разливите на реката, мернат се между тръстиките като привидения и накрая се изсипват край морето. Тук мъжът се съблича, влиза във водата, плува няколко минути и излиза. Тя го чака на пясъка, подава му хавлия и започва да подхвърля камъчета в топлата шумяща пяна.
В една подобна нощ ние видяхме как тя му подаде хавлията, по-скоро наметна я върху рамената му, а после се повдигна на пръсти и жадно целуна мокрия му врат.
– Знае да обича, мръсницата! – въздъхна Барона.
– Тихо! – изшътках аз.
– А той защо се къпе нощем през октомври? – прошепна Барона.
Защото младостта му е отлетяла – отвърнах тихо.
– Напротив – рече Барона. – Само младите могат да се къпят в такава студена вода.
– Той играе на млад – казах аз. – Не иска да се предаде. На тази възраст мъжете си служат с хитрости: къпане в студена вода и тъй нататък…
– Не разбирам – рече Барона. – Защо не й докаже младостта си по друг начин?
– Сигурно й доказва и по друг начин – отвърнах аз.
– Да ме убиеш не влизам в такава вода!
– Без рискове не може, Бароне!… Трудно ще го разбереш. Такава любов е всеотдайна и струва повече от любовта на младини.
– Уха!… Защо?
– Защото всеки знае да люби на двайсет. Опитай се да любиш на четирийсет, да те видим.
– Не – поклати глава помощникът ми. – Не разбирам.
– Като застарееш, ще разбереш.
Барона ме погледна с младите си очи и аз, без да ща, се усмихнах. Той остана сериозен. Сигурно не бе разбрал нищо.
Мъжът се облече, двамата се прегърнаха и тръгнаха към ресторанта, където гърмяха песните на рибарите. Гръдта на морето пълнеше тишината с въздишки. Водната маса се надигаше страстно в леговището си и аз мислех за това, че тази страст е вечна, неутолима – ние ще минем и ще заминем, а тя все ще клокочи и все ще иска нещо.
– Толкова ли е страшно? – обади се отново Барона. (Тази нощ той не приличаше на себе си.) – Кое му е страшното?
– На кое?
– Когато разбереш, че вече не си млад.
– Понякога е много страшно – отвърнах аз.
– Защо? – учуди се Барона. – Познавам хора като бай Митьо например, които са по-стари от много други и пак не обелват лаф по въпроса.
– Зависи от хората – казах аз.
– Сигурно – съгласи се Барона. – Но кое му е страшното?… Хайде да вървим!…
Сутрин излизахме рано, по тъмно. Най-напред се събуждах аз, разтърсвах рамото на помощника си, измъквахме се от палатката и се качвахме на лодката. Раздвижването ставаше общо, та почти всички лодки тръгваха едновременно.
Рибарите, които спяха в мотела, трябваше да прехвърлят дюните, но винаги идваха навреме и утринната тишина пламваше изведнъж от експлозиите на моторите. С Барона деляхме три пая: един за него и два за мен, както се полага – за лодката и инвентара. Риболовната армада излизаше тържествено от устието и се разпръсваше на всички страни – кой където му видят очите. Морето е пред тебе, стигни додето можеш и ако набараш пасажи, товари до козирката на лодката!… А през октомври, както вече казах, имаше риба и за нас, и за вас. Чипаретата бяха накълцали дланите ни и най-големият ни късмет се състоеше в това, че стадата се навираха все в заливите около Маслен нос и Змийския остров, на плюнка място от лагера ни. Затова си излизахме често на суша, затова, както казах, имахме възможност да наобикаляме и голата Златна жена между дюните. Няма само да работим, я! И ние се нуждаем от култура!… Следобедите, докато чипарувахме на бавен ход, ние виждахме двамата скитника по плажовете и тогава Златната жена ни помахваше с ръка. Този беше единственият ни разговор с тях. В ресторанта само се наблюдавахме.
– Студени хора! – осъди ги още в първите дни Барона. – Не са арабии.
– Остави ги на мира – рекох аз. – Търсят си тишина и самота. Изглежда, че им се е струпало много.
– Какво много?
– Кой знае какъв им е халът в София. Знае ли човек какво се говори за тях?
– Тъй ли ти се струва?
– Сигурно им е писнало да ги приказват и съветват. Може би смятат, че и ние мислим като останалите.
– Защо пък да мислят?
– На тази възраст любовта е недоверчива.
Барона ме погледна многозначително:
– Откъде знаеш?
– Като наддадеш на годинки, ще разбереш.
– Май че искаш да споменеш нещо за себе си.
– Ами!…
– Слушай, да не би… оня да ревнува?
– Никога! – отсякох аз. – Те са изпитали всичко в живота, уморени са от дребнавостите и сега не им остава нищо друго, освен да се обичат със сърцето и с разума.
– Не знам – въздъхна Барона. – Тази кучка ми прилича на двайсетгодишно момиче. Какви са тия жени, бе!… В инкубатор ли са правени!… Мисля, че ако ми падне…
Казах, че няма да му падне, и той се съгласи с това, но побърза да добави, че тогава би пратил по дяволите сто Ленчета и Данчета от неговите за една подобна четирийсетгодишна, запазена и красива като не знам какво си… с такава копринена кожа и такива топли очи… просто да я целуваш само по очите.
– В нея има нещо пò такова – добави той. – Не, не мога да ти обясня!…
– Разбирам те – усмихнах се аз. – Искаш да кажеш, че се различава от твоичките, макар че са млади.
– Много се различава! – допълни той с копнеж. – Такива не бива да ги пускат по улиците. Правят ни нещастни.
– На света трябва да има всичко – заключих аз.
– И него си го бива, а?… Много младее бе!
Бяхме изпълнени с подозрения към Златната жена и мъжа. Не харесвахме отношението им към нас. Защо да не ни обръщат внимание? Ние сме прости рибари, но даяним на тайни. Всеки може да седне до нас, да ни се довери, да си поговорим, да си пийнем – мълчим като гробове. Сто бутилки стоварù пред нас – няма да продумаме!
Най-после духна североизточният. Разглезени от добрия сезон, ние пак излязохме за риба, но напразно. Пасажите бяха потънали някъде, вълните нарастваха и лодките една след друга започнаха да се отправят към брега. Нашият карбуратор пак заяде и то не другаде, ами срещу буруна. Току-виж, че сме направили белята. Развикахме се и размахахме веслата. Една от лодките ни чу, направи малко отклонение и ни върза на буксир. Влязохме в устието на реката. Изтеглихме лодката на пясъка. Погледнах Барона. Той също ме гледаше. Моят поглед питаше: “Сега ли да се заемем с мотора?”, а погледът на Барона отговаряше: “да не си луд? Сега ще се напием!” Още докато бяхме в морето, чувствувахме как гърлата ни парят – може да ги изстуди само тридневно пиянство, докато падне вятърът.
Спокойно тръгнахме през дюните, право към ресторанта. Там бяха всички, успели да ни изпреварят. Рибарите стояха на пътя между мотела и ресторанта. Май че бе станало нещо. Притичахме и разбрахме. Златната жена и нейничкият, натоварени с багажа си, минаваха пред нашите колеги. Ние, одърпаните и вмирисани на риба, само мълчахме. Мълчахме и ги наблюдавахме как вървят бавно, стъпка по стъпка, как за последен път оглеждат мястото, където са били сами и свободни. На свой ред и ние пристъпвахме с тях – незабележимо, да не разберат – може би се смущавахме от това, което вършехме. Мога да се закълна, че и ние, и те искахме да си кажем нещо, поне едно “довиждане”, но какви бяха тия хора, как успяха с мълчанието си да сковат и нас – дума не си казахме и ако не беше Барона!…
Браво на Барона!… Започвам да се гордея с него. Той изтича в ресторанта и минутка след туй от музикбокса се понесе любимата песен на Златната жена.
Заминаващите спряха и се обърнаха. Не махнаха с ръце, може би куфарите им пречеха, може би наистина си бяха сдържани хората. Ние също не им махнахме – свикнали сме да се отнасяме към другите, както те се отнасят към нас – и все пак всичко приличаше на едно голямо изпращане сред мълчанието на гората, на небето и на дюните, като се изключи усилващият се шум на морето и клаксонът на автобуса – същият, който след три минути отнесе от спирката тези, с които животът ни стана по-красив.
Нахълтахме в ресторанта и се нахвърлихме към виното. Някой рече:
– Този вятър май че няма да трае само три дни.
Виното беше бяло и студено.
Забелязал съм, че тук хладилниците работят добре.

***

ПАТЕТИЧНА СИМФОНИЯ

    Не може да се каже изведнъж кой бе по-смачкан – той или лодката, защото и двамата бяха за оплакване; за него да не говорим, а лодката миришеше на гнилоч; кръпка до кръпка – дъска до дъска бяха сменяни в течение на годините; вместо клинове по бордовете стърчаха клечки, напластената по обшивката боя тежеше повече от дървения материал, а двигателят напомняше кюмбе. Под машината винаги се плакнеше локва от бензин и масло. Рибарят протегна мършавата си ръка към стартера със слаба надежда да получи искра, а без искра лодката никога няма да мръдне от мястото си. Моторът наистина отказа да запали. В същото време от кея потегляха другите лодки и се стопяваха в утринната дрезгавина. Вятърът беше притихнал още вчера и сега укротеното море се олюляваше махмурлийски, съсипано от тридневни лудории. Вляво от острова се раждаше апатичната светлина на слънцето, лягаше върху меките вълни и се оставяше да я носят. Морето излизаше от нощта като живо същество, разпростряно на всички посоки, зад границите на реалността. Слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше с тайнствения глас на дълбочините, със солите си и студа, с ароматите си, със загадъчните течения, в които се реят и планктонът, и китовете, с черното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища. От водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост, подлост и благородство, низост и величие. Морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, по-красиво от земята, а понякога по-грозно от нея. В него се вливат всички нечистотии на сушата, там изтичат смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците от фабриките. В него изтича умората на човечеството, над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни. И все пак то си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото.

Та в това море искаше да влезе мършавият окъсан рибар със своята бракма, до острова, където бурята навярно бе изхвърлила купища миди – да ги вземе и продаде на фабриката за мидено брашно, същото, което се хранят кокошките… Искам да кажа, че не отиваше да убива китове и да не си помислите кой знае какво.

За голяма изненада моторът неочаквано даде признаци, че ще заработи, и наистина щеше да запали, ако в последния момент едно кльощаво момче, нещо като второ издание на рибаря, не се притече на пристана.

– Тате, кака се върна!…

– Какво?

– Кака се върна.

– Как така се върна?

– Дойде си.

– Хайде бе… В къщи ли е?

– В къщи… Дойде си и плаче… Оня я изгонил.

– Какво?

– Пак я изгонил.

– Така ли?… Аз на него мамицата му!… Ей сега ще му дам да разбере!… Той се наведе и изплакна ръцете си във водата. – Бягай да спиш и остави на мен тая работа!…

Момчето затича обратно по стръмната уличка. Дългите му крака се заплитаха и разплитаха, или пък тъкмо така изглеждаше откъм кея – като се погледне нагоре, в утринния полумрак. Рибарят запали цигара и се понесе по същата уличка на града. Срещу него прииждаха мъже с весла, около автобуса се трупаха сънливи пътници, някакво шкембе търкаляше бъчва по паважа, но не можеше да се разбере добре дали и шкембето не се търкаляше заедно с бъчвата. Фурната ухаеше на кифли и милинки, няколко гларуса врякаха на покривите без причина. Изобщо никой не знае защо крещят тия птици, пък и не се старае да разбере.

Най-после рибарят отвори портичката. Фламенгото миеше огромното си лице на чешмата. Една оранжева хризантема гъделичкаше голото му рамо. Младежът отвори само едното си око към неканения гост. Другото бе пълно със сапун.

– Хайванино! – извика рибарят. – Пак ли започна?

– Ти на кого викаш хайванин бе, скаридо!

Неканеният гост разбра, че ще бъде по-добре за него, ако се възползува от здравата дворна ограда и веднага се озова зад нея.

– На тебе казвам – потвърди той. – Дъщеря ми не е за подигравка да я вземаш и връщаш, когато ти скимне!… Никой не ти я наблъска в ръцете, сам си я поиска.

Фламенгото изплакна последния сапун от лицето си. Мускулите на ръцете му подскочиха като невестулки.

– И друг път съм ти казвал – рече той, като започна да се бърше с кърпата. – Не мога!… Опитвам се, не че не се опитвам, но не мога… да живея с дъщеря ти.

– Защо бе, какво му е на момичето?

– Не мога.

– Ама защо, кажи защо?… Целия град да питаш, всеки ще ти каже, че дъщеря ми е най-доброто момиче.

– Чуваш ли какво ти казвам?… Не мога.

– Ама ти защо не кажеш най-после какво му е на момичето?

– Хич я няма!… Това е.

По съседските прозорци се мярнаха няколко любопитни лица. От къщичката изскочи и майката на Фламенгото, здрава и права жена, но малко кривогледа.

– И аз му пълня главата – намеси се тя. – Казвам му, че по-честно момиче няма да намери, ама не слуша… Иване, тази сутрин за какво се скарахте?

– За нищо – отвърна Иван, такова беше истинското име на Фламенгото. – Не се скарахме.

– Не мога и не мога да разбера моя проклетник!… Какво ти направи момичето, бе? Ще кажеш ли?

– Нищо… Щом се събудих и я изгоних… Тя не е никаква жена…

– Защо да не е жена?

– Жена е, ама е грозна!… Ще говорим ли повече?

– А когато я вземаше, грозна ли беше? – втурна се през портичката рибарят.

– И тогава беше… Какво да правя? Не мога. Три месеца сме женени и вече си бия главата… Казвам ви – да ликвидираме. Голяма беля ще стане, ако не ликвидираме… Добра е, тиха е, но не мога…

– Ти да не си хубав? – извика бащата. – Много ли си хубав?

– Не знам… Не мога.

– Ти си простак – изкрещя бащата и то доста смело, просто да не очакваш от мърша като него. – Идиот си!…

– Ааа, така ли? – Фламенгото бързо нахлузи ризата, понеже, докато го наричаха простак и идиот, тя беше покрила главата му. – За бой ли плачеш?

Младежът тръгна към портичката, но предвидливата майка застана навреме там, да препречи пътя му, макар че нямаше смисъл – авторът на обидните думи вече бягаше към пристанището… Гларусите продължаваха да пищят, ранобудните рибари лапаха топли милинки, а слънцето беше показало крайчеца си на хоризонта. Едно мъничко парченце слънце и толкова светлина, а какво щеше да стане после? Рядко хубав и светъл ден се раждаше – само за влизане в морето.

Нисък кривокрак рибар с кафяво кепе (боже мой, как се разпространяват новините в това градче) го настигна до лодката.

– Какво стана?

– Нищо. Дадох му да разбере.

– Пада му се на този тарикат.

– Натрих му мутрата… Ще ме помни.

Рибарят отново протегна ръка към мотора и свещите дадоха искра, машината гръмна, таратайката се понесе напред с най-малката възможна бързина – към слънцето, към отворените пространства на океана. Разбира се, извън пристанището моторът млъкна, но пак загърмя, лодката взе курс към острова, към големия бизнес – мидите, от които можеше да се стрие брашно за угояване на кокошките. Морето прие и този човек. А вие как мислите, че в него влизат само подобни на Ахав и Старбък?… Лъжете се. Всеки си има своя Моби Дик, разберете го.

***

ПРОНИКВАНЕ

    Напоследък имаме много свободно време и започнахме да се занимаваме с жени. Нашият шалан чака кефа на бюрократите да му наредят какво да правим в малкото пристанище. Дотътрихме се тук по заповед; изобщо правим каквото ни заповядват. В пристанището се чудят защо сме дошли, а ние не пискаме, доволни сме – Слънчев бряг е близо, свечери ли се – тръгваме по любов. Хубаво е да се мотаеш по такива места: неони, оркестри, бамбини… Парички си нямаме, но имаме черни мутри и шапки с кокарди, по които мадамите си падат. От екипажа сме интересни аз и Мишката, другите двама са пенсии, за тях няма да говоря. Пред мадамите Мишката изведнъж се превръща в Майкъл или нещо подобно, мъжко момче, българче с нежна душа, готова за подвизи. Няма да ви занимавам с всички приключения, ще ви разкажа само за моя случай с Ханка; той остави спомен в душата ми, пък ще бъде интересен и за вас.

И така с Мишката се облякохме, метнахме се на автобуса и слязохме на Слънчев бряг. Вечерта беше хладна, нали знаете как в края на август духват североизточните, времето се разваля за няколко дни и морето става на боза. Вятърът събаряше плажните чадъри, вдигаше роклите на момичетата и разголваше почернелите им крачета – много по-забавно, отколкото през деня на пясъка, цяло ревю. Най-напред му ударихме по една цитронада в “Палма” и тръгнахме към казиното. Нямаше опасност да се сблъскаме с вчерашните германки, защото бяха заминали тази сутрин, чувствувахме се свободни, ергени, каквото срещнем по пътя, все е ново – можем да нападаме. Най-напред закачихме едни чехкини. Не ни обърнаха внимание, сигурно си имаха вече нещо определено, а и ние не настояхме – жени, колкото щеш: на групи, на двойки и индивидуално. Влязохме в ресторанта. Вече излизаха на дансинга да танцуват, но още първият оглед ни даде да разберем, че другите гларуси са окупирали кажи-речи всичко. Само на една маса седяха две бели момичета, току-що пристигнали, снежинки, едната – направо хубава, а другата кофти – слаба и малко анемична в кожата. Помолихме да седнем при тях и получихме половината им съгласие, но за изтребители като нас и това е достатъчно, защото, ако чакаш покана, така ще си останеш без нищо. Седнахме, поръчахме коняк и уж нехайно започнахме да мятаме по някой поглед върху жертвите. Жалко, само едната става за работа, а другата, както и да оглеждахме, си оставаше извънстандартна. Трябваше да изчакаме, да разберем кой от двама ни ще заслужи вниманието на първата. Спечели Мишката и по силата на джентълменското споразумение бях принуден да се ориентирам към нещо друго. Но къде ще търсиш по това време друго? А да се разделя с приятеля, беше дълга и широка. Ясно, че нея вечер щях да изгоря аз, както друга вечер пък е изгарял Мишката – както се падне, лотария. Оказа се, че са полякини, току-що пристигнали, и все сравняваха нашето море с Балтийското, на което ние се изсмяхме и заявихме, че ако става дума за море, на света има само едно – Черното. Те ни запитаха какво работим, а ние само това и чакахме – издрънкахме репертоара – казахме, че сме от далечното плаване (как да признаеш, че си шаланджия, щом не им е известно какво е туй шалан, да не говорим, че е унизително до припадък). Интересът им към нас се увеличи и сметнахме, че е време да се понесем по дансинга. Моичката беше доста лека на килограми и горе-долу танцуваше, само че се смущаваше и ломотеше нещо на полски, език, от който имам само понятие. Не са един и два езиците, които трябва да владееш на Слънчев бряг. Това, полският, да ви кажа, не е никакъв език, макар че ако накараш да ти го пеят по-бавно, започваш да чактисваш. През цялото време се озъртах, търсех нещо пò за пред хора, но по масите бе останало най-очуканото. Благодарим! Такова вече си имах, държах си го в ръцете, опипвах кокалите му – струваха ми се изхвръкнали, просто убиваха под пръстите. А Мишката, гледам, долепил чело до косата на другата и погледнеше ли към ме, смигаше, а аз с ишмар му давах да разбере как съм се натопил тази вечер. По-късно поканих мадамата му за един шейк, от кавалерство, и се убедих, че е важна, особено с красивата си глава и високите си бедра. И нейната кожа не бе виждала слънце, но къде-къде по-матова беше, и гладка, без пъпчици. Ханка е слаба работа, измъчена, бледа. Виждал съм грозни в лицето мадами, които вадят тяло за милиони, а Ханка не е нито грозна, нито неправилно сложена и все пак ми прилича на лапина – няма какво да ядеш от нея.

Излязохме навън и по традиция се разделихме на двойки. Ние с Ханка тръгнахме напред и аз по навик, без желание, протегнах ръка да я обхвана през кръста. Почувствувах, че се отдръпва. Това ме ядоса и я притеглих грубо. Тя се поукроти и тръгна до мен, но все пак усещах, че се съпротивлява, и то отвътре, това поне е лесно да се разбере от тарикат като мен. Пред нас, в тъмнината, се простираше плажът, свитите чадъри се мяркаха като призраци наоколо и потрепваха от вятъра, вълните се стоварваха на пясъка, всичко бе объркано – чорба от вятър, звезди, чадъри и тъмнина, никой не може да те открие в хаоса. Тогава усетих, че Ханка си е обикновена жена, редовна, и ако ръката й не се потеше от страх, илюзията щеше да бъде пълна. Раздвижих пръсти нагоре-надолу, уж че ги разхождам от скука, но нейната ръка се намеси. Ядосах се. Какво ли си въобразяваше пък тая, за какъв дявол е минала две хиляди километра, нали за морето и за мъж като мен, нали за туй идват повечето жени; комбинацията си е ачик такава – море и моряк. Ако не опиташ и двете, все едно че си харчил парите си на вятъра.

Предприех още няколко опита, също напразни, нападенията ми се разбиваха едно след друго. Разсърдих се и се оттеглих на цели двайсет сантиметра. Потърсих с очи великия Майкъл, но нищо не се виждаше. Морето ни ръсеше с воден прах и ако искате да знаете, беше чудно време за любов и целувки, стига да си разбран и да не дърпаш като един… никакъв. Не можех и не можех да я разбера тая жена… Реших да го ударя на разговор, колкото да убия туй пусто време, докато ми подсвирне Мишката. Първото нещо, което научих, беше, че тя работела в Познан като пощенска чиновничка, нещо, което ме учуди, защото всички чужденки по нашето крайбрежие са все от кинематографията, радиото, вестниците и театъра, така де – колкото аз съм от задграничното плаване. От този факт разбрах, че Ханка не е фукла и понеже ми беше станала доста безразлична, на бърза ръка й признах, че съм прост шаланджия, от екипажа на най-тромавите кораби, дето вършат най-черната работа по пристанищата и другаде. Трудно й обясних всичко, с налучкване и падна доста голямо чертане по пясъка, защото аз ви го казвам лесно, но как го разбра тя тогава, един бог знае. Самият аз не знам как да ви уверя, но изведнъж изчезна цялата ми страст, ударихме го на приятелски разговор – унизителен за човек като мен. Наистина голямо унижение – седиш с жена на пясъка и говориш за разни житейски неща. Научих доста подробности за нея, за това, как се бори с живота, какви разочарования е изтърпяла и прочее, но накрая пак не се стърпях и запитах защо се държи така телешки. Тя учудено ме запита как се държи, на което отговорих, че по силата на обстоятелствата, след като е пестила дълго парички и най-после е успяла да дойде на Слънчев бряг, трябва да забрави грижите си, да се отпусне и да поживее, да изкара една любов, както правят повечето – ами така де: да се покъпеш, да си потанцуваш и да се полюбиш, какво по-хубаво от туй? В края на краищата – веднъж се живее, младостта е мимолетна, днес си тук – утре те няма, пък на всичко туй и мъж като мен, всичко е тип-топ… Ей такива неща й наговорих и я погледнах в очите. Ханка се усмихна и ми отвърна, че й пея една много стара песничка, написана на всички езици. Кипнах за не знам кой си път: Добре де, какво от туй, ако се поизлъжем малко, нали ще потънем, както се казва, в оная сладост и важно ли ще е после дали сме се измамили или не, дали ще се видим пак или не, ще си пишем ли или ще си забравим имената?… “Виж какво, мой малък моряко, отвърна ми Ханка, не е там работата, кой ти гледа бъдещето. Никакво бъдеще не ме интересува, нито искам да знам шаланджия ли си или плаваш в Атлантическия океан. Тези неща нямат значение. Нито пък аз съм студена или ненормална, както би си помислил. (това си го бях помислил). Не е там работата, момчето ми…” А в кое?… “Нещата са по-сложни…” Разбирам, разбирам… “Нищо не си разбрал, не съм девствена…” А какво тогава?… “Много, много по-сложни…” Вече излизам от кожата си: Ще ми кажеш ли какво толкова сложно може да стои между двама млади хора, щом имат желание да се потъркалят на пясъка?…

Ние, мъжете, сме кучета. Да, ние, истинските мъже, сме кучета – това мога да ви кажа аз и извинявайте, ако съм ви докачил с нещо. Нея вечер малката анемична полякиня ми поговори дълго и едно разбрал, друго не разбрал, дойдох до заключението, че човекът трябва да си остане човек при всички условия и да запази гордостта си. Тя ми каза, че няма нищо по-лесно от туй да се нацелува с мен и после, ако ще да се отпусне докрай, още от първия ден да избие част от разноските. Но тя знаела много добре, че ще получи всичко по милост, аз съм бил момче-професионалистче, така ме нарече тя, което не подбира толкоз, и че тази нощ ще прибягна до нейните услуги по липса на друга, от скука.

Тук не издържах и извиках… Но по-добре да ви предам всичко, както в книгите или в театъра, защото не може да се изрази лесно с нашия моряшки език. Ето как се разви разговорът по-нататък, но го предавам доста измислено, не мотамо.

Да се върнем там, където не издържах и извиках.

– Обиждаш ме! – извиках аз. – Няма да ти позволя да ме обиждаш!

– Какво ти стана? – учуди се тя.

– Внимавай какво говориш!

– Ти не ме харесваш – рече спокойно Ханка. – Просто тази вечер си нямал късмет и не мисли, че не разбирам цялата работа. Ти щеше да бъдеш много по-доволен, ако приятелката ми беше харесала теб.

– Н-не – опитах се да възразя аз.

– Признай, че е така.

– Слушай, Ханке – започнах, – ти си първата жена, с която говоря като човек. Всичко, което ми каза, е вярно. Извинявай, че постъпих така.

– О, няма нищо. Важното е, че се разбрахме.

– Ти ме накара да проникна в човека.

– Не измисляй отново – рече тя. – Да оставим този разговор… Това море ми взе акъла. (Нещо подобно каза.)

– Точно сега не бива да прекъснем разговора – настоях аз.

– Защо? (Уверявам ви, това момиче не беше чак толкоз грозно… искам да кажа – безлично.)

– Защото те виждам преобразена… В теб откривам душа и ум.

– И тази е доста стара песничка. (Какви бяха тези песни, не ми е ясно.)

– За първи път говоря искрено с жена – казах аз. – За първи път с мен става нещо.

– Нима?… Какво става с теб?

– Ти си прелестна!…

– Трябва ли да започнем отново разговора, който уж завършихме?

– Слушай, сега ще ти кажа нещо, което няма да повярваш.

– Кажи го.

– Обичам те.

– Представи си – това не ме учудва!

– И ми вярваш?

– И аз ти вярвам, и ти си вярваш.

– Тогава? – кипнах щастлив, до немай къде аз.

– Тогава… нищо. Сложно е и не мога да ти го обясня.

Ханка се изправи и тръгна към асфалта. Скочих след нея и я настигнах. Лесно я настигнах, хванах я за раменете, обърнах я към себе си и започнах да я налагам с целувки било по лицето, било по косата и по едно време ми се стори, че и тя ме целуна леко по брадичката, доколкото можа да го направи в бързината, както се отбраняваше. Жалко, че асфалтът беше близо, глупаво осветен и пълен с хора, върху него нещата се променят много, друго си е пясъкът.

Изравних се с Ханка и какво ли не й надумах, стисках й ръцете, дори се заклех в безумната си любов, а най-смешен станах, като й предложих от утре да си пишем писма, без да се срещаме, защото така се изразява идеалната любов. Какво ли не дрънках в нея ветровита нощ, виках след Ханка, когато я видях да притичва по стълбите на хотела… Пропуснах последния автобус, та после трамбовах пеш до пристанището. В шалана се прибрах много късно. Ни Майкъл, ни Мишка!… Легнах и заспах с най-красивите чувства в живота си. Мишката се прибра призори и заяви, че всичко минало добре, но да видим какво ще правим утре, къде ще обикаля да не я срещне отново – нямал излишно време за една и съща жена, обичал разнообразието.

Ние, истинските мъже, сме кучета… Една не много млада финландка (имало и такива нации) ме награби на другия ден. По някаква случайност дойде да фотографира на шалана и заварката стана лесно. Вечерта – танци-манци, и пак на плажа. Както се движехме по брега и си издърпвахме един-друг целувки, както си търсехме по-тъмно място на пясъка, видях Ханка. Беше седнала до самата вода. Чудя се как я познах. Вдигна весело ръка и ми подвикна “здравей”, а финландката се засмя. Запитах я защо се смее. Отвърна ми, че имам широки връзки. Сега, да седна да й разправям, че е била братовчедка ми, надали щеше да повярва, затова замълчах. А бях готов да й кажа така… Ние, моряците, не сме малко луди, изтърсим ли някоя лъжа, хич не мислим за последствията, защото в момента още плащам данък на оная нощ и живея със спомена за малката полякиня. Казвам си: дали пък не се разминах с голямата любов, за която пишат толкова много по книгите и я представят по филмите – само заради факта, че ние, истинските мъже, наистина сме си едни кучета и нищо повече.

***

МЛЕЧНИЯТ СОК НА НОЩТА

    Вървяха по булеварда и от пръв поглед си личеше, че са чужденци, пък и самите те чувствуваха това по усмивките, които им отправяха момичетата. Булевардът се спущаше право към залива и потокът на навалицата можеше да се излее в морето. Измитите тротоари блестяха. Сградите бяха стари, прилепени една до друга, просто не можеха да дишат, но се извисяваха като часови на миналото, от което идеха – напудрени дами с огромни деколтета и разкошни заоблени гърди. Те стояха в странно сходство с непретенциозното северно море, което имаше неопределен като тях цвят, но през това време на годината обилно напоено със светлина.

– Колко е часът?

– Виж слънцето.

– Видях го и не мога да повярвам… Обхваща ме нещо като безпокойство.

– А жените видя ли?

– Хубави!

– Невероятни кожи… На какво се дължи?

– Обясняват го с изобилието на мъгли.

– Погледни движението.

Автомобилните редици бяха гъсти, а самите коли не много хубави – еднообразни марки, все производство на страната, в която бяха попаднали. Тълпата изчакваше зелените светлини и се втурваше към станциите на метрото, което я поглъщаше.

– Не е ли по-добре да се приберем в хотела?

– Глупости!… За този град имаме само четири дни.

– Тогава да изпием по едно кафе.

Бяха пребити от пътуването и просто влачеха краката си. В сладкарницата не се влизаше, а се слизаше. Няколко тесни стъпала ги въведоха сред масички и столчета. Ухаеше на бразилско кафе и мляко. През прозорчето, поставено на равнището на улицата, се виждаха краката на минаващите жени. И краката на мъжете се виждаха, но те не ги интересуваха.

– Ще запуша – рече по-ниският.

– Веднага ще ти направят забележка – отвърна уморено високият.

– Това не се понася… Навсякъде е забранено да се пуши.

Високият носеше очила с огромни черни рамки. Той погледна внимателно лицето на приятеля си, сякаш го проучваше. Едва днес бе успял да забележи, че приятелят му е хубав, заради него жените се усмихваха на двамата.

– Какво? – учуди се по-ниският.

– Нищо?

– Защо ме гледаш?

– Град на красиви продавачки и сервитьорки – това си мислех.

– Красиви и неучтиви – съгласи се по-ниският. – Направо груби.

– Ужасни!…

– Както са ни разправяли.

– Всеки случай умората ни си личи и от разговорите.

Сервитьорката постави чашките на масичката. Двамата предпочетоха да си платят веднага – бяха се напарили – и започнаха да пият кафето.

– Никога не съм предполагал – усмихна се по-ниският.

– И аз – усмихна се високият. Той потърка с кърпичка очилата си. – Ако някой ми кажеше, че ще пия кафе, без да пуша, бих му се изсмял.

– Цигарите са вълшебно нещо.

– Да не говорим за пушене.

– Кафето е добро.

– Изобщо – очакванията ни са надминати.

– Тук хората изпитват гигантска увереност.

– Сега разбирам как пълководците чупят главите си в тези простори.

– Слушай, ние не се ли уверяваме взаимно в нещо?

Засмяха се и това сякаш ги ободри.

Високият се замисли:

– Тъкмо смятах да ти кажа нещо в продължение на разговора.

– Защо не го кажеш?

– Защото засяга същото. Исках да ти кажа нещо за литературата на тази страна.

– Обещахме да не говорим за литература.

– Аз ли започнах?

– Ти.

– Аз ли трябва да платя виното?

– Не знам дали тая вечер ще пия – рече по-ниският.

– Защо не вземеш нещо за успокояване?

– И пак няма да мога да пия.

– Толкова ли те боли?

– Предлагам да помълчим.

Крачетата се появяваха на прозорчето, където гаснеше светлината на слънцето. Едно дете от тротоара изтърва балончето си. То се търкулна по стъпалата и легна върху мозаичния под на сладкарничката. Високият стана и го вдигна. Момчето изтича и си го взе. Чужденецът се усмихна, посегна да погали бузката му, но детето, загрижено за по-нататъшната съдба на балончето, побягна. Майка му стоеше на входа и затваряше пътя на дневната светлина. Тя беше пълна жена, бяла.

– Страната е толкова изгустирана като тема – рече ниският, като се върна на мястото си, – че не смея да напиша стихотворение за нея.

– Ами ако трябва да пишеш пътепис? – Високият изпи последната глътка бавно. – И все пак литературните хуни не са видели много неща.

– И то какви неща! – потвърди ниският.

– Да ставаме ли?

– Все пак да се опитаме да спим… Умният турист трябва да спи добре. Утре ще се събудим съвсем пребити.

– За какво утре говориш? Тук нито се мръква, нито се съмва.

– Ще спуснем завесите плътно.

Тръгнаха в обратна посока, към хотела, само че този път по другия тротоар. Наближаваше десет часът и вече се здрачаваше. Двете момичета стояха до моста на речния канал и се смееха.

– На нас ли се смеете? – запита ниският.

– Да.

Момичето, което каза “да”, беше много русо, силно пристегнато в кръста с колана на шлифера. Другото момиче беше червенокосо.

– Смешни ли сме?

– Не, но обичаме да се смеем.

– Повече, отколкото е прието – допълни червенокосата.

Дрехата с дунапренова подплата правеше червенокосата възпълничка, но мъжете бяха успели да видят вече тънките китки на ръцете и глезените на краката й. Момичето си беше в ред.

– Каква е тази нощ? Кога ще мръкне?

– Не сте ли чували за белите нощи?

– Какво правите в подобни нощи?

– Смеем се – засмя се русото момиче.

Дунапреновата дреха наистина не й стоеше добре и младият чужденец, по-ниският, крайно време е да го наричаме поетът, какъвто си беше, не можеше да освободи съзнанието си от тази подробност.

– Ще тръгваме ли? – запита той?

– Къде? – запита момичето с червеникавата коса.

– Където си искаме.

– Може, но да почакаме Катя.

– Къде е Катя?

– В телефонната кабина.

– Само три ли сте на брой? – запита високият с очилата, белетристът.

Момичетата се засмяха отново. Мръсната вода на канала изглеждаше неподвижна. Мостът хвърляше върху нея зеленикава сянка, сякаш създадена от плесента на времето. Белетристът си помисли за това, как ли живеят рибите в тази боза, под трясъка на автомобилите. Мостът непрекъснато стенеше и въздишаше. Той се спусна по каменната стълба, наведе се и пипна водата.

– Какво прави колегата ви? – запита русото момиче.

– Нищо – отвърна поетът. – Пипа водата.

– Защо?

– Ей така, вместо да се смее, пипа водите.

Белетристът твърдеше, че всяко море има особена плът и температура, собствен характер, който се усеща при пипане, но никой не му вярваше, а той продължаваше да докосва водите, да ги колекционира. Под моста бавно се показаха две плаващи греди. Той ги разгледа внимателно – точно такива греди му бяха нужни за малкия строеж при брега на Черното море. Докога ли щяха да плават така?… Кой ли щеше да ги измъкне от водата? В огромните реки на тази страна скитаха много греди и дъски, но не това беше чудното. Чудното беше, че един писател може да мечтае за греди. Американските писатели не мечтаят за греди – помисли си той, защото обичаше да сравнява себе си и колегите си с американските писатели… Те имат всякакъв строителен материал – усмихна се белетристът. – Могат да си купят и готови вили. И други неща могат да си имат… И все пак, щастието е особена материя. Дявол знае кой е по-щастливият. Кой е по-щастливият?… Този въпрос го вълнуваше много, повече от въпроса за “старото” и “новото”. А наистина е интересно да се знае дали това ново провокира и погубва старото. Как трябва да се пише? Кое трябва да се отрази?… Навсякъде имаше една истина, може би съществуваше и ключ към нея, но къде да се търси този ключ?… Четирийсет години не са малко за живота на един писател. Боже мой, това е възрастта на поумняването!… На четирийсет години той вече трябва да знае истината и да препуска по нейните чисти пътища… Ето какви мисли можеха да породят две плаващи греди…

– Как ти се струва?

Беше гласът на поета. Белетристът извърна глава нагоре и го видя да държи за рамото Катя, показваше му я през перилата на моста, както се показва картина или нов костюм на закачалка. Катюша беше дебеличка, ала тялото й зовеше към зелени ливади, осветени от слънце.

Белетристът се изкачи обратно по стъпалата и каза:

– И какво сега, Катя? Станахме двама на три… Къде ще ни водите? Не е ли по-добре да ни покажете морето? Още не сме го видели.

– А реката?

– И реката.

– Ние пък искаме да танцуваме и да пием шампанско – заяви Катя.

Мъжете се спогледаха.

– Какво ги е прихванало? – запита поетът на родния си език.

– Искат да ни охарчат – отвърна белетристът.

– Чудно!… Нямат вид на такива.

– И все пак искат шампанско.

– Тук всички и по всяко време пият шампанско.

Белетристът направи гримаса.

– Гадно и скъпо вино.

– Тук много от хората наистина нямат вкус. Харесва им това, което сладни… Видя ли електрическите стълбове?

– Не.

– Орнаментирани… Чугунени венци, бронзирани.

– Сигурно е наследство от миналото, но защо пият шампанско?

– Да вървим.

Навалицата ги тласкаше към автобусната спирка. Около тях всичко се сгъстяваше, нахлуваше към тротоара, бензинът замириса още по-силно, колите вече не можеха да се придвижват дори при свободен път и най-чудното беше, че часовникът показваше десет и половина вечерта – слънцето бе залязло и здрачът можеше да се нарече здрач. С лекото притъмняване астрономическата нощ набъбна и се изпълни с млечен сок, настана времето, в което над града се спущаха духовете на Достоевски и Блок, чуваше се заговорническият шепот на декабристите, трептяха монолозите на Разколников. Големият цар викаше нещо важно на страната си, привличаше вниманието й и я обръщаше с лице към янтърното море.

Под неумело нанесения грим момичетата изглеждаха още по-красиви, с хубави очи и тънки нежни кожи. Слънцето е враг на женската красота – мислеше си белетристът. – Никой не може да ме убеди в противното… Момичетата се усмихваха и гледаха право в лицето, те гледаха винаги така, както трябва да се гледат хората. Автобусът гълташе спирките, заковаваше се рязко на място и потегляше отривисто, пътниците се олюляваха, клатушкаха се торбите с покупки и ухаеха на колбаси.

Слязоха близо до реката и като повървяха малко, изведнъж се оказаха сами сред сгради-музеи, сред златни кубета и адмиралтейски игли.

– Как станахме шестима? – учуди се поетът и започна да брои групата с пръст. – Да, шестима сме!… Нали тръгнахме петима?

– Кой плати билетите? – запита белетристът. – Аз не съм купувал билети.

– Аз също – заяви поетът.

– Аз купих билетите.

– Кой сте вие?

– Дима.

– Дима вървеше с нас, преди да се срещнем – обясни Людмила, русото момиче с пристегнатия около кръста колан.

– Ваш познат, така ли?

– Не, боже мой!… Дима върви с нас. Просто иска да ни се представи.

– Той е отдавна с нас – обясни Валентина. – Дима, нали вървите от един час с нас?

– Да – изчерви се Дима.

Беше високо, изтънчено момче, с тъмен костюм, бяла риза и черна вратовръзка.

– Дима, навярно знаете, че Валентина е с мен? – запита поетът.

Момъкът се усмихна и не каза нищо, или почти нищо.

– И може би сте разбрали, Дима, че ние с Людмила тази вечер няма да обръщаме внимание на останалите – каза белетристът.

Людмила пъхна бледата си ръчичка в ръката на белетриста. Той беше точно два пъти по-възрастен от нея. Прошарените му коси не подхождаха на нейната бликаща свежест, нито пък се връзваха с русата й детска косичка.

– Какво искате да кажете? – обади се неочаквано Катя.

– Нищо – отвърна Людмила.

А всички искаха да кажат, че Катя се пада на Дима, че другите двама са били разпределени отдавна, още докато тя е била в телефонната кабина. Дима беше хубаво стройно момче, поне два пъти по-хубаво от двамата, но Катя все пак даде да се разбере, че не възприема предварителните разпределения. Заяви, че любовта не се подрежда, тя идва малко по-късно и, разбира се, унищожава всичко по пътя си. Докато Катя говореше, всички вървяха през площада и се смееха. Беше се здрачило още. Белите каменни елини върху корнизите на сградите се врязваха рязко в безплътното небе. Поетът ги погледна и сякаш ги чу да го питат: накъде така? Той се спря с вид на човек, който е разбрал намека, а после поиска да ги преброи, но се отказа – сградата беше огромна, трябваше да се заобиколи и от другата страна, където стърчаха същите разсъблечени хора от древността, навярно готови да му зададат още нетактични въпроси.

Скоро се озовах при завоя на голямата река. На това място тя течеше изненадващо бързо, но в широкия разлив, където се промъкнаха между вековни брястове, водата спеше и пред тях изникна дървената къщичка на яхтклуб. Повечето от плавателните съдове лежаха на пясъка, а по-деликатните състезателни лодки бяха на поставки. Два-три стари швербоута и няколко яхти със свалени платна стояха достойно до кея. Белетристът предпочете да пипне реката точно там, където тя се допираше до корпусите им.

Момичетата поведоха мъжете към кораба, превърнат в ресторант. Минаха през широк кей и влязоха в преддверието с гардероба, където им казаха, че всички места са заети. Белетристът заговори на родния си език и сервитьорът ги заведе при маса с надпис “запазена”. Момичетата сияеха.

– Шампанско, нали? – запита поетът.

– Шампанско!

– А за вечеря?

– Момичетата заявиха, че са вечеряли. Дима допълни, че няма нито да хапне, нито да пие, тъй като на другия ден предстои тренировка.

– Спортист ли сте? – изненада се белетристът. – Футбол?

– Баскетбол.

– Извинете, трябваше да се досетя.

– Как? – Тонът на Дима беше наивен и откровен.

– Имате ръст на баскетболист… Цял живот съм мечтал да играя баскетбол. В университетски тим ли участвувате?

– Да.

– Група “Б”?

– Надяваме се да влезем в нея.

– Няма да влезете.

– Защо?

– Ако целият отбор се пилее до късно в заведения…

– И ние можем да закъсняваме понякога.

– Достатъчно – намеси се Людмила. – Ако не повикате сервитьора, след малко ще бъде късно.

– След един час затварят – поясни Валентина.

Имаше един-единствен час за всичко. Шведските моряци от съседната маса знаеха за това. Белетристът и поетът едва сега разбраха, че не умеят да стопанисват жени в ресторант.

– Нима е позволено да се канят жени от чужда маса? – поиска да знае изпълненият с удивление и яд поет.

– Разбира се, – усмихна се Дима. – Трябваше да побързаме.

– Наистина е трябвало – съгласи се поетът и притисна стомаха си.

– Дима, вие сте прекрасен момък!… Какво следвате?

– Пристанищно строителство… В заведение, където има моряци, дамите се канят, преди да е засвирил оркестърът.

– И все пак, момичетата ни свиха долен номер – обърна се поетът към белетриста. – Шампанско, туй-онуй, а веднага наскачаха с моряците… Какви моряци! Цели богове!…

– Хубави момчета… Много ли те боли?

– Гледай си работата!…

– Говоря за стомаха.

– Свива ме.

– Нито капка, да знаеш.

– Ще се насвяткам до веждите!… Дима, какви са тия моряци?

– Шведи.

– Вече мразя Швеция.

В кръга на дансинга се мяркаше ту крехкото телце на Валентина, ту дребното детско лице на Людмила, а после и бюста на Катюша. Пристигна шампанското и водката. Въпреки всичко, след малко донесоха и вечеря за шестима… Шведите танцуваха гротескно. Бяха хубави момчета, особено партньорът на Людмила. При това положение, мислеше си белетристът, тя едва ли би се върнала на моята маса… Щеше да бъде глупаво, ако стори това.

– Голяма грешка допуснахме – каза отново Дима.

– Свикнал съм да ми отнемат плячката – рече примирено белетристът. – Вече съм на четирийсет. Но колегата ми има самочувствие и ще го понесе тежко.

– Трябваше да се приберем в хотела – измънка поетът и вдигна водката към устата си. – Станахме за смях.

Белетристът се засмя високо и пи.

– Случват се такива неща – промърмори неловко Дима. – Защо донесоха вечеря за шестима?

– Ще ядем и ще пием, Дима!… Ще се справим.

– И с моряците ще се справим! – извика високо поетът. – Ако се съгласят да дискутираме, ще ги убием!

– За какво ще дискутираме?

– На общи теми… Ако трябва, ще се бием. На мен като бургазлия оставете трима. Другите трима давам на вас.

– Аз съм също бургазлия – обърна се белетристът към спортиста – и ща не ща, трябва да взема останалите трима. Вас ще ви пазим непокътнат за тренировката, Дима.

– Моля ви се – ще се бия и аз.

– Не, Дима! – запротестира белетристът. – Ние с поета сме расли в пристанище и знаем да се бием с моряци… Поете, били ли сме се с шведи?

– Те имат бавни удари. Ще ги изненадаме с бързина… Интересно, болките се изпариха.

Людмила се върна малко преди да изстинат бифтеците. След нея пристигнаха Валентина и Катя. Шведите благодариха с поклони на благородни кавалери. Момчето, което бе танцувало с Людмила, каза:

– Извинете, но вие разполагате непрекъснато с жени, а ние само пътуваме.

– Разбира се – отвърна поетът, – само че ние сме славяни и понякога се бием за жените си…

Моряците весело назоваха това “ярко изявено чувство за хумор” и още по-весело се прибраха на масата си, откъдето помахваха приветливо с ръце.

– Чудни момчета! – рече Людмила. – Но не биваше да разрешавате… Защо не ме поканихте?

– Нали уж щяхме да пием и вечеряме? – учуди се белетристът.

– Да вечеряме можем и утре, мили… Минутите за танци са броени.

– Ние сме дошли да танцуваме – обади се Валентина.

Поетът целуваше косата й. Сервитьорът напълни чашите с шампанско. Белетристът и поетът пиха водките си на големи глътки, ядоха малко и си поръчаха още водка и още шампанско, после прозвучаха първите тонове на “Сент Луиз-блуз”. Белетристът се изправи, приближи се до масата на моряците и поиска разрешение да танцува с дамата си. Шведите се посъветваха и дадоха съгласието си.

– Чудесен си! – каза Людмила и долепи ухото си до брадичката му. – Чуден си!… Но кой си ти?

– Аз съм обикновен главен счетоводител.

– Не си главен счетоводител, мили.

– Ще си говорим на ТИ, нали?

– Необходимо е. Смешно е да си говорим на ВИЕ.

– Защо?

– Имаме толкова малко време да бъдем заедно.

Косичката й гъделичкаше носа му.

– Ще си говорим ли честно?

– Само честно… Колко дни ще бъдеш тук?

– Още три.

– Знаеш ли какво искам да ти кажа?

– Да.

– Кажи какво.

– Ти искаш да кажеш, че това е престъпно късо време.

– Точно така… Женен ли си?

– Да продължаваме ли все честно?

– Разбрах… Деца?

– Две.

– Колко късно се срещнахме…

– Да, голямата ми дъщеря е колкото тебе… Трябваше да се срещнем преди двайсет години.

– Тогава щях да бъда бебе на три месеца.

– И все пак, няма голямо значение… На теб ти се танцува, пие ти се шампанско в кораб-ресторант… Нищо не губиш.

– Кой казва, че губя… Колегата ти на колко години е?

– Трийсет.

– Ще ми бъдеш ли верен поне в тези три дни?

– Валентина е по-щастлива… Той е само на трийсет години.

– Утре ще ми звъннеш ли по телефона?

– Катя и Дима сякаш се разбраха.

– Работя в големия гастроном. Пред него ни срещнахте.

– Дима не танцува добре.

– Може би познаваш и друго момиче от нашия град?

– Вашият град е рай?

– Защо?

– Войната се е погрижила за нас – четирийсетгодишните.

– Дори да имаше много мъже, дори да бях прочута красавица, бих предпочела теб.

– Защо?

– Харесваш ми повече от цялата шведска флота.

– А ти на мен повече от София Лорен.

– Решихме да говорим честно.

– Изцяло.

– Не танцувам добре, нали?

– Не толкова зле… Какво ти харесва у мен?

– Това, че пипаш морето с ръка.

– Влизаш в стил… Заради тия стилове забравяме да живеем естествено.

– Нищо чудно. Аз съм продавачка в магазин.

– Това не е важно.

– Кое е важното?

– Никак не е важно къде работиш.

– Но е важно, ако си продавачка в магазин.

– Никак не е важно. Защо да ти го повтарям?

– Защото заминаваш след три дни, нали?… Три дни могат да се прекарат и с продавачка.

– Това е доста сложно.

– Всичко е сложно, мили.

– В думите ти има тъга.

– Тъгата е достойнство за човека.

– Говориш не като продавачка… Разговорът ни не е типичен… Ако го напиша в разказ, ще се получи нещо предвзето, а ето, че се случва…

– Такива разговори си имал, нали?

– Не.

– Тогава ще имаш в бъдещето.

– Не вярвам.

– Какво искаш да кажеш?

– Това е  н а ш и я т  разговор. Той няма да се повтори, ти няма да се повториш. Той може да се състои само тук.

– На кораба ли?

– В твоята страна.

– Притискаш ли ме или така ми се е сторило?

– Притискам те.

– Така, както се притиска жена за три дни ли?

– Така, както се притиска момиче за цял живот.

– Не нарушаваме ли равнището?… Така говорят… само обикновените…

– Понякога е необходимо. Понякога човек може да каже, че обича. И други неща може да каже.

– Чуваш ли някаква музика?

– Не. Блузът свърши преди малко.

– Веднага ли го разбра?

– Още като свърши, разбрах.

– Аз не го разбрах.

– Защото си жена. Жените са по-искрени.

Белетристът и поетът уредиха сметката си със сервитьора. Шестимата напуснаха кораба, който нямаше да отпътува никога.

Излязоха навън. Бялата нощ бе размила контурите на града и на нещата, бе придала непознат вкус на усещанията. Когато се озоваха при морето, белетристът се загледа на север, към полюса и си помисли, че ей сега зад сивотата на водата ще блесне глазурата на ледовете, върху които мъдри тюлени чешат коремите си, пингвини пощят фраковете си, а някъде в бялата тишина на снега се разхождат изнемощели от глад откриватели.

– Срамувам се – прошепна той и стисна ръката й. – Имам чувството, че наблюдавам спектакъл без билет.

– Какво?

– Като долнопробен гратисчия – допълни той.

Момичето го погледна и се усмихна с тънките си розови устни.

– Мислиш на глас, така ли?

– Трудно е да ти обясня – въздъхна белетристът.

– Не ми обяснявай. – Хладната й корава ръка разтриваше вените на пръстите му. – Мисли каквото си щеш. Не искам да ти преча.

– Те са забивали там знамената на нациите си, мила.

– Зад Северното сияние ли?

– Зад Северното сияние – потвърди писателят. – За да ни станат по-ясни нещата. А всъщност толкова неща са останали недоказани и други изникват след това. – Той се извърна и целуна слепоочието й. – Какъв е смисълът на откритията, щом после изникват все нови и нови тайни?…

– Никакъв – изрече механично тя.

– Подиграваш ли ми се? – Той запали цигара.

– Само се уморих да гадая.

– Всички тайни ме плашат. – Той всмукна дим и тя дълго чака, докато го издиша. – Как беше името ти?… Людмила ли?

– Да, и го запомни! – Стисна пръстите му. – Ще го запомниш ли?

– Разбира се.

– Навярно си забравил много имена.

– Къде е поетът?

– От тук се вижда как целува Валентина.

– А Дима?

– Дима също целува.

– А Катя целува ли го?

– Трябва да се върнем при реката.

– Защо?

– Ще вдигнат мостовете…

На повикването поетът се обади без особено желание.

– Ще вдигат мостовете! – извика белетристът. – Тръгваме!…

Корпусът на моста се раздели на две. Към небето се издигнаха две дула и писателят очакваше всеки момент да изгърмят към срещуположните посоки на света, но всичко се разви в пълна тишина, тихо се промъкнаха и корабите, а в небето се раздвижиха няколко сиви облака. Людмила стоеше в прегръдките му и продължаваше да държи ръцете му, които бяха топли, младежки, пулсиращи от кръв, не толкова силни да предизвикат възхищение, но мъжествени и спокойни…

Тревата беше влажна. Нейният хлад проникна чак до ставите й, а небето постепенно се изтръгна от сивотата си и посиня. Тази мимикрия се извърши само в съзнанието й. Този, който лежи върху влажна трева, може да почувства това тайнство. Влагата на тревата не отрезвяваше, точно обратното, внушаваше й, че лежи в тропическа савана, под топли ветрове.

– Мисля, че го направихме символично – прошепна той, като я гледаше в очите.

Очите й не казваха нищо с мълчанието си и белетристът прошепна задъхано: – Признай.

Нямаше какво да отвърне на това. Той прошепна за трети път:

– Мълчанието е знак на…

– При подобни случай мъжете питат и чакат отговор. В това отношение природата ви е наказала справедливо, опитала се е да балансира нещо, може би заради някои предимства, с които ви е надарила… Една приятелка смята, че мъжете в такива моменти вярват в бога.

– Защо?

– Защото това, което за тях е тайна, го знаем само ние, жените, и бог… Влажен ли е гърбът ми?

Той сложи длан върху шлифера й, но не усети нищо. Дланта му беше мокра от тревата и безкръвна, бяла като на негър – така изглеждаше в нощта.

Познаваше тези моменти на пустота. Тогава винаги е разбирал, че е скот, след отрезвяването. Тогава винаги си е спомнял за празните страници от живота си, за всичко, което е пропуснал да извърши, а е трябвало да извърши, за всичките фалити и фияски. Тогава е разбирал, че е късно да започне отново, че изобщо е късно за всичко, дори да се откаже от добродетелите си.

Тя гледаше златните кубета на далечната катедрала. Седеше неподвижна на пейката и си остана така дори когато той започна да обсипва лицето й с целувки. Поетът се приближи и поиска цигара.

– Успя ли да чуеш тромпетите на ангелите? – запита той.

– Днес си разменихме доста ирония – отвърна белетристът.

– Но започваме новия ден с лошо настроение… Само тез ли са цигарите?

– Вземи си.

Поетът се отдалечи.

– Голяма каша забъркахме – прошепна белетристът. – Какво мислехме, какво излезе… Нали очакваше, че след това няма да те целуна?

– Напротив.

– Какво?

– Знаех, че ще ме целунеш… Почерпи и мен с цигара… Ти имаш опит и знаеш, че след това трябва да се целува още няколко пъти. От благоприличие.

– Но го направих искрено.

– Искреността може да се тренира.

Взе ръката й и я целуна, но тя я дръпна и скри зад гърба си.

– Мили мой, ръцете ми цял ден режат сирене.

Ръката й наистина бе пропита с дъх на сирене. Навярно, преди да напусне магазина, тя старателно мие кожата си, търка я с какви ли не препарати, отделя повече време за нея, отколкото за косата си, и никакъв резултат… Какво ли би станало, ако й разкажеше за жената с изящни пръсти, които ухаят само на “ярдли”, но излъчват скука и глупост – неща, които се долавят най-силно в нейните следобеди пред магнетофона със записите на “Суингъл сингърс”. В стаята й се чувствуваше пресният аромат на швейцарски шоколад, но той никога не е пожелавал да остане в нея дори пет минути повече от  н е о б х о д и м о т о… Не й разказа тия неща. На тоя свят най-вече се страхуваше от шаблона, макар че понякога шаблонът си е необходим.

Посегна и погали ръката зад гърба й.

– Да не говорим повече за сирене.

– Докога?

– Никога да не говорим.

– Искаш да кажеш… през тези три дни.

– Искам да кажа – никога… Обещаваш ли?

– Обещавам.

– Чуден автогол!…

– Какво?

– … си направих. В края на своите четирийсет години.

– Какво?

– Един от ония автоголове, които предизвикват смях сред публиката. Мъжете ги правят, когато позастареят.

– Ще си заминеш и всичко ще се уреди.

Лицето на поета бе пребледняло, но той се държеше за стомаха и рецитираше Блок на родния му език. Свободната си ръка бе поставил върху рамото на Валентина. Двамата се приближаваха – видения в млечния полумрак, следвани от Дима и Катя. След тях прииждаха други прегърнати двойки, които също бяха видели как се вдигат мостовете, може би за стотен път, а сега се изнизваха към площада с разголените елини. Златните кубета се очертаваха все по-ясно. Площадът изглеждаше още по-голям в своята безлюдност. Откъм него се носеше звън на Китара. Млади гласове пееха, млади тела танцуваха в ритмите на Армстронг. Асфалтът все още бе по-тъмен от нощта и сигурно щеше да си остане такъв. Чистачите на улиците вършеха своята работа. През спуканите шлангове свистеше вода и пръскаше воден прах. Този прах се носеше във въздуха, лепеше се по лицата, но никой не изтрезняваше от това. Двойките прекосяваха площада бавно, нямаше закъде да бързат – автобусите и трамваите още спяха; разстоянията лежаха пред тях, огромни и непреодолими. Всичко трябваше да се измине с бавните отпуснати стъпки на любовта…

Вече трещяха трамваи.

Тълпите бягаха към подземната железница. В прозорците на сградите блестеше слънцето, заобиколено от облаци, които се готвеха да излеят дъжд.

– Не ме гледай! – помоли тя.

– Защо?

– Изял си целия ми грим. Не го ли чувствуваш в устата си?… Казват, че горчи.

– Наистина горчи… Този канал същият ли е?… Нали тръгнахме от тук?

– От това място – потвърди тя.

– Ще отиваш ли да режеш… в магазина?

– Сигурно.

– Преди това по едно кафе?

– Да постоим малко тук.

– Откъдето тръгнахме ли?

– Да.

Водата между каменните стени стоеше на едно място – мръсна, плътна. Но тя не стоеше на едно място, а се движеше, и някои знаеха това. Други, които не го знаеха, го откриваха – едни като се загледат, да речем, в плаващите греди, други – в нещо друго… А тя, водата, се движеше, и риби имаше в нея, имаше живот.

***

НАЧАЛОТО НА СЕЗОНА

    Отвъд индустриалния квартал плажът е мръсен и нагнезден с ламаринени изрезки, затова петимата се движат близо до морето, цапат в него и носят сандалите си в ръце. Следобедният вятър е слаб, вълните разливат кордели по пясъчната ивица, която е твърда като асфалт. Петимата са наредени така: Иван, Гануша, Марина, Марчело Мастрояни и Камилата. Четири момчета и едно момиче. Идват от къмпинга, прибират се в града. Бургас блести пред тях в следобеда на ранното лято. Те не могат да използват автобуса, нямат нито стотинка, макар че имат всичко друго – младост и свободно време.

Главният приятел на момичето и шеф на бандата е Марчело Мастрояни. Марина е дребничка и тънка, с дълги коси и ханшове, които се въртят към всички посоки на света: в нея има нещо наистина женско, макар че като я погледне човек, веднага му се прищява да я прати на баня. Това момчетата не го забелязват, пък и те са твърде нечисти, бедно облечени като повечето синове на крайните квартали. Лицата им изразяват презрение към живота, който според тях им е длъжник и час по-скоро трябва да им се отплати, главно с пари. Неотдавна Иван бе запитал шефа кога най-после ще започнат да печелят. Марчело Мастрояни не можа да отговори, макар че постоянно мислеше по тоя въпрос. Един ден Гануша постави и въпроса за Марина – няма ли вече да я пласират на чуждестранните моряци, да се изтръгнат от бедността си. Но шефът и този път не отговори, а той беше мислил и по това. Марина зрееше, наливаше се пред очите им и пристъпяше с вродената грация, за която жените мечтаят; вече можеше да бъде пусната на пиацата. Това, което възпираше шефа да го стори, беше глупавото му човешко убеждение, че като жена приятелката им е студена и ще се провали. Обвиняваше я, че била безчувствена, няколко пъти я би за това, но нищо не се промени. Марчело Мастрояни не можа да разбере защо; още не познаваше тия въпроси добре и обяви момичето за ненормално. Само Камилата не питаше за бъдещето. Той се влечеше винаги зад бандата като нейна опашка; от него не очакваха нито съвет, нито подвиг, намираха го за смотан. Напоследък момчето започна да наедрява и да се оформя като истински мъж, сигурно щеше да се превърне в красавец, но от тъпите. Камилата сякаш разбираше, че шансовете му извън бандата се увеличават, особено през летните сезони. Веднъж Марина заяви пред всички, че той скоро ще им се изплъзне, колкото да не желаят това – нещо й го подсказвало.

Те извървяха целия път по плажа и се отбиха при рибарските лодки, насядаха по тях, а след това шефът и Марина се отдалечиха към бараката на нефтопровода. Марчело Мастрояни се справи леко с катинара. Марина седна мълчаливо на дървеното легло. В бараката миришеше на прах и безир. В полумрака се мяркаха весла, мрежи и сто риболовни дреболии. Марчело Мастрояни побърза да затвори вратата и за всеки случай я залости отвътре, макар че нямаше смисъл, тъй като ония пазеха отвън.

Вън тримата лежаха по седалките на една моторница. Подложил глава на фалшборда, Камилата наблюдаваше маневрата на една яхтичка в залива. Платната й се подчиняваха несигурно, вятърът ги изпъваше вяло и не можеше да ги издуе.

– Тя си пада по тебе – рече Гануша.

Камилата не отвърна, изобщо говореше малко.

– Чу ли какво ти казах?

– Не.

– Марина си пада по тебе.

Камилата не знаеше това, нямаше как да го разбере, понеже беше глупав, а държането на момичето към него се изчерпваше все още с някои недомлъвки.

– Защо не опиташ?

Камилата пое въздух и напълни широкия си гръден кош. Чистата момчешка кожа на лицето му блестеше, големите му сиви очи отразяваха светлината на залива.

– Глей си работата! – отвърна той. – Не искам да се карам с шефа.

– Защо да се караш?

– Ще разбере.

– Какво като разбере?… Марина не е само негова.

– Тогава защо не опиташ ти?

– Опитах, но не ме харесва. – намеси се Иван.

– А мен харесва ли ме?

– Да – каза Гануша. – Трябва да опиташ, иначе не е справедливо… Заедно скитаме, заедно правим туй-онуй… Марчело няма нищо против.

– Не е казал такова нещо.

– Казал е.

– Кога?

– Един ден.

– Не вярвам.

– Чух го с ушите си… И няма да караме все така, я!

– И аз не съм съгласен – присъедини се Иван. – Ще я пробутваме на моряци, а ние не можем. Всички сме равни.

Камилата отбягваше този разговор. Наблюдаваше маневрите на яхтичката и тайно се радваше, че е бил забелязан от Марина. Смътно разбираше, че с него става нещо особено; жените го заглеждаха и го караха да предвкусва бъдещи удоволствия, които засега не го вълнуваха. Той се протегна и каза:

– Вие опитайте, но лично аз не искам.

– Защото си малко нещо марикони – жегна го Иван.

– Сестричка си – добави Гануша.

– Или пък си студен – предположи Иван. – Има много студени мъже.

– И Марина е студена – рече Гануша.

– Студените жени са повече от мъжете.

– Може да не се е събудила още – забеляза Гануша. – На шестнайсет години момичетата не чувствуват нищо.

– Някои чувствуват.

– Марина е слабичка и не чувствува.

– Няма значение, че е слабичка. Какво могат някои слабички!…

Тези въпроси бяха забулени в тайна за момчетата. От ден на ден тайните се разкриваха, но много бавно, до тях се докосваха направо от живота, никога не четяха книги.

– Все пак шефът е по-красив от Камилата.

– И по-нахакан.

– Не отричам – присъедини се към мнението им Камилата. Той сякаш трябваше да признае публично това.

– И наистина прилича на Марчело Мастрояни, само че е по-дребен от него.

– Като порасне, ще наедрее.

– Човекът расте до двайсет години.

– Значи на шефа му остават още три.

Вратата на бараката се отвори, Марина примижа няколко пъти срещу светлината и се понесе към момчетата. Тримата се изправиха и тръгнаха, без да погледнат как шефът заключва катинара. Той ги настигна до моста и заяви, че е гладен. Всички чувствуваха глад. Очакванията им да се нахранят богато в къмпинга не се оправдаха. Все още беше само началото на лятото, нямаше наплив; от кухнята им дадоха малко хляб, нищо повече. Бандата очакваше с нетърпение разгара на сезона, в бъркотията се вреждаха за храна и момчетата; летовищният сезон им разкриваше големи възможности. От Слънчев бряг до Мичурин все някой имаше нужда от тях.

В здрачения град между сградите почувствуваха задуха, замириса им на прах и хора; в мислите им се промъкна съмнение и усещането за някаква безпомощност. Мразеха тази стръмна улица. Отначало трябваше да я изкачват, после да се спущат и непрекъснато да вървят между бивши селяци, които се тълпяха пред магазините за хляб. Купуваха много хляб. Какво правеха с този хляб?… Но те се приближаваха и към главната артерия на града, където картината ставаше по-весела. Все по-често се натъкваха на подранили летовници, подлъгани от пропагандата на туристическите бюра. Краят на май биваше винаги дъждовен, но тази година се заредиха приятни слънчеви дни. Тук-там чуруликаха групички от чужденки, облечени с най-хубавите си рокли. На Главната петимата свиха вдясно.

Ставаше все по-трудно да се движат заедно. Губеха се и се събираха отново, оглеждаха всеки летовник, преценяваха го. Първият опит бе направен от шефа. Той се втурна и настигна млада жена без вежди и напълно открит гръб. Повървя малко до нея, заговори я и се върна.

– Какво? – запита Иван.

– Нищо.

– Германка?

– Полякиня.

– Нямаше вежди.

– Нищо нямаше.

– Не е толкоз лоша, само че малко стара – каза Гануша.

– Най-малко двайсет и пет – потвърди шефът.

– Дърта – констатира окончателно Гануша.

– Дърта, а пък отказва – усмихна се Иван.

– Да не мислиш, че е лесно? – поядоса се шефът. – И дъртите отказват.

– Гладен съм. – Иван преглъщаше. Тук градът миришеше на кебапчета и пържена риба. – Какво ще правим?

– Ще ядем! – отговорът на шефа прозвуча като осведомяване. – Яли сме и ще ядем!…

– Не биваше да блъскаме чак до къмпинга.

– Трябваше! – настоя шефът. – Трябваше да разузнаем.

– Предлагам да се навечеряме в къщи и пак да се съберем.

– Кофти работа!… Ще загубим време.

– Какво имаме да вършим?

– Нищо – отвърна шефът, – но има ли по-хубаво от това да сме заедно?

След тия думи никой не каза нищо повече. Замълчаха и може би се замислиха, може би в момента се убеждаваха, всеки сам за себе си, че наистина няма нищо по хубаво от това – да са заедно. Ако се пръснат, какво могат да правят поотделно? Поотделно бяха загубени. Всеки от тях е оставал сам и е чувствувал как губи сили и колко далеч са от него другите хора, особено бащите и майките им. Какво можеха да кажат те на бащите си и какво могат да кажат бащите им на тях? Абсолютно нищо. Всеки разговор завършваше с караница, а най-силно звучеше думата бъдеще. Марина бе опитала да се сближи с други момичета, но не излезе нищо – тя бе родена да дружи само с мъже. Бандата бе взела страха на някои хора в града, радваше се на известен авторитет и момчетата смятаха занапред да живеят по-тихо, без побоища, без разправии с милицията… Най-важното за тях е да бъдат заедно, дори и гладни, в противен случай ставаше страшно и тъжно. Всяко от момчетата бе опитало да се залови на работа, но и от това не излезе нищо. Животът за тях имаше очарование само ако чувствуват раменете си едно до друго, да скитат и да се радват на своята самостоятелност.

Вторият опит бе направен от Гануша с някакво много младо същество, от което лъхаше жизненост и смях. Момичето прояви интерес към “нападателя” си: запита го как се казва, къде работи, има ли родители, накрая съвсем естествено му подаде чантата си да я поноси. Разбраха се на български език, с който чужденката си служеше почти леко. Помоли го да я придружи до пощата. Там момичето пусна писмата си и тръгнаха обратно. Бандата вървеше след тях, на достатъчно разстояние да не бъде забелязана и въпреки това да вижда развоя на играта. По обратния път момичето зададе още въпроси, които засягаха образованието на Гануша – най-неприятната тема. Гануша се стараеше да отговаря, но си личеше, че е смутен. Марчело Мастрояни потрая още малко и като се убеди, че всичко е губене на време, реши да се намеси. Когато отново излязоха на главната улица, Гануша запита дали не биха могли да се отдалечат към морската градина, на прохлада. Момичето се съгласи веднага, но постави условие да почакат Вацлав; щял да дойде скоро – бил нещо като приятел, почти годеник. Вместо да изругае или напсува, както винаги при подобни случаи, Гануша прие и тази игра, но шефът внезапно измъкна торбата от ръцете му, подаде я на момичето, момичето поблагодари и шефът каза:

– Как не ви е срам? Имате ангажимент, а го занасяте.

Думата “ангажимент” подсказа всичко на чужденката, тя се засмя прелестно и се отдалечи.

– Е?

– Нищо – отвърна Гануша.

– Не можа ли да разбереш още в началото, че е отракана.

– Разбрах.

– Защо не я счупи?

– Влюбих се.

– И беше готов да ни напуснеш ли?

– Не знам… Влюбих се.

Марчело Мастрояни внезапно реши, че най-добре ще бъде, ако се отправят към хотела по-рано, ала преди това се налагаше да минат към Инвалида. Инвалида продаваше тиквено и слънчогледово семе за чоплене. Този път той отказа да даде пари, просто нямал, и му повярваха. Трябваше да му повярват, иначе правилата изискваха да му нанесат бой или някакво заплашване, свързани с рискове и милиция, точно преди нахлуването на летовищните орди. Обикновено Инвалида даваше стотинки за някоя и друга закуска. Неуспехът ги обезсърчи. Оставаха гладни за цялата нощ. Единственото спасение можеше да дойде само от ресторанта на хотела. Петимата хванаха уличката с платаните. Марчело Мастрояни продължаваше да мисли за малката нахална чужденка и се питаше дали Марина не би могла да стане хубава като нея, като се поохрани и облече дрехите й.

– Марчело – прошепна Гануша до него, – ако Марина облече нейните дрехи, мислиш ли, че няма да стане подобна красавица?

– Какво?

– Питам се дали няма да стане хубава като нея.

– Няма.

– И на мен ми се струва тъй, ама защо?

– Преди всичко Марина е с три години по-млада.

– Така де, още по-добре.

– Не е по-добре.

– Защо?

– Българките се развиват отрано.

Те измериха с погледи Марина. Тя вървеше до Камилата и въпреки слабото осветление по уличката личеше си гъвкавото й телце, пълно с коварство още на тази възраст; моминско тяло от южен морски град, което зрее и увяхва бързо, но когато зрее, струва милиони.

– Като неаполитанка е.

– Ще ми се да я пуснем на някой моряк – забеляза между другото шефът.

– Тази вечер?

– Ами ако не намерим Ангелчо…

– Добре, ама как ще стане?… Ще я пуснем направо да ги търси ли?…

– Глупак!… Къде дават така?

– А как е правилното?

– Ние ще ги търсим.

– Кой? Ти ли?

– Аз.

– Ще уговаряш с тях, така ли?…

– От игла до конец.

– И кой ще получи доларите?

– Виж, това не ми е известно. Май че ще ги получи тя.

– Ами ако я излъжат?

– Затуй сме ние, да пазим.

– Ще се бием ли?

– Ако се наложи…

Марчело Мастрояни оправи доколкото можа панталона си, опъна ризата си и влезе в ресторанта. Влизането в подобни ресторанти винаги му е създавало трудности; сам не разбираше кое го кара да се смущава, след като е шеф на банда, едно хубаво момче – двойник на Марчело Мастрояни, – от което треперят мнозина, и винаги гледат да са в добри отношения с него. Никога не знаеше как да влезе естествено и спокойно, стараеше се да го постигне и не успяваше. Единственото, което му се отдаваше, бе да вмъкне ръце в джобовете на каубойския си панталон и все пак ясно съзнаваше, че и това върши от смущение. Изведнъж се оказваше в чужд, богато осветен свят, населен с хора, които ядат каквото си щат и пият колкото могат. Освен това тези хора слушаха музика или танцуваха. Няколко пъти и той е правил така, когато имаше пари, няколко пъти успя да танцува с Марина на същия този дансинг, танц, какъвто никой от тези прасета не е сънувал. Сега оркестърът изпълняваше танго – една скучна старешка история, а неговата стихия е шейкът, в който може да се живее и да се твори. В шейка оживяваха всички части от тялото на Марина, погледите на присъстващите се приковаваха в нея. Това е животът – много пари и непрекъснато да показваш на типовете как се прави танц; стихийно още от самото начало и бурно към финала… Марчело Мастрояни не можеше да си наложи спокойствие, за да разгледа отделните хора, всичко се сливаше в светла ядяща и танцуваща маса, напоена с музика, а той искаше да разбере има ли чуждестранни моряци. Лицето му пламтеше, шефът си въобразяваше, че е приковал вниманието на присъствуващите, и не посмя да влезе по-навътре, а се наведе към сервитьорката и запита дали Ангелчо е на работа тази вечер. Оказа се, че днес е почивният му ден. Марчело Мастрояни се обърна и излезе.

Днешният им ден бе протекъл под знака на един огромен малшанс. Марчело Мастрояни почувствува злоба към вечерящите и танцуващите същества, към белите покривки на масите, към шницелите върху тях и към целия свят, в който не може да се намери едно едничко местенце за него. Това местенце от света винаги му се е струвало много пищно и светло. В него той разговаря на висок глас и долавя близостта на изискана мадама, съвсем различна от Марина – с чиста кожа и дълги бели ръце: лявата с часовник, а дясната със златна гривна. Четиримата, които го очакваха вън му се видяха жалки и бедни като просяци, достойни да го разгневят – още малко му трябва да развърти юмруци върху мутрите им. Как ли живее оригиналният Марчело Мастрояни в Италия? Сред милиони и разкош, а тук неговото копие гладува и може да спи само с Марина… Съобщи им направо и с известна жестокост за отсъствието на келнерчето, от когото трябва да отмъкнат три лева. Всичко се свеждаше до някакви си три лева за петима души – малко кебапчета и малко хляб.

Шефът нареди на Марина да се измие и среши в тоалетната на ресторанта. Тя разбра, че е настъпил големият миг, погледна приятелите си и се подчини.

– Да започнем от казиното – предложи Гануша. – Там са моряците.

– Най-добре е да отидем в бара – каза мнението си Иван.

– Не ми се чака до полунощ – рече шефът. – Какви параходи има в пристанището?

– Всякакви. Наблъскано е.

– Това е добре.

– Шведи, шведи ни трябват! – въздъхна Иван.

– Защо не опитате в “Гемията”? – обади се Камилата. Той говореше като човек, който не участвува в акцията.

Марчело Мастрояни му благодари с кимане, предложението струваше.

– Вярно – каза той. – Ще вляза в “Гемията”.

Марина се върна и събра всички погледи. Не намериха, че се е променила особено, лицето й беше по-чисто, но то не бе най-важното нещо у нея.

– Хайде.

Марчело Мастрояни тръгна напред. Щом стигнаха до желязната ограда на пристанището, кривнаха вляво и веднага ги удари вятърът и шумът на морето. Каменната алея ги изведе до плажа, където лежеше “Гемията”. Шефът влезе в търбуха й. В дискретно осветеното ресторантче шумяха три големи компании, няколко двойки разговаряха тихо. Той търсеше маси без жени. Веднага откри двама чужденци и малко време му отне да разбере, че не са никакви летовници, а моряци от чиста проба, облечени в териленови костюми, каквито носят търговските пратеници или командированите специалисти. Смущаваше го обстоятелството, че не знае езици. Въпреки това той заобиколи големите компании и се приближи към моряците. В устата му вече зрееше първата и най-важна фраза. Наведе се и я прошепна:

– Ду ю уонт а гърл?

Мъжете не разбраха. Той повтори на немски.

– Волен зи айне медхен?

– О, о, гърлз! – усмихна се по-високият. Устата му бе пълна със златни зъби, изглеждаше богат на години, но се отличаваше с подвижност, впечатление, което се натрапва от тънкото му тяло с тесни рамене. По-младият от масата имаше широки рамене и широк здрав врат. Той все още не разбираше какво се иска от тях. Високият му обясни. Ниският поклати утвърдително глава. Започна се най-трудната част от разговора, в която момчето вложи целия си запас от английски думи. Моряците искаха да знаят дали става въпрос за две момичета или само за едно. Шефът обясни, че става въпрос само за едно момиче. Моряците помолиха да го доведе. Марчело Мастрояни запита дали е разбрал правилно: момичето ли да дойде при тях или те ще отидат при него. Този въпрос ги учуди. Повториха, че очакват дамата на масата заедно с нейния кавалер. Този път момчето разбра всичко и се изправи. Той излезе и се върна в заведението, придружен от Марина. Моряците я посрещнаха прави и я поканиха да заеме мястото си. За пръв път мъже ставаха на крака пред Марина. Морякът с широкия гръб й поднесе стол. Мъжете изчакаха момичето да седне и го последваха, след което високият разтвори листа на менюто пред очите му. От вниманието на чужденците не избяга нито една подробност – те видяха малките момински форми на Марина, тънките лошо поддържани ръце, младостта й, неаполитанската й красота и вече знаеха, че имат пред себе си едно дете, което няма да иска кой знае какво заплащане, ако се съди по роклята му; изобщо една авантюра без професионален характер, в което именно, според тях, лежеше очарованието й.

Като се взираше в листа, Марина поиска да знае от каква националност са моряците. Марчело Мастрояни задоволи несигурно любопитството й – предполагал, че са англичани, и я помоли да се държи по-изискано. Така мислеше той: англичани – по-изискано. Прошепна й да си поръча шницел, да се храни бавно, да не забрави ножа – с него да реже. За пиене се спряха на виното – бялото вино щяло да отива на сивозелените й очи, забеляза високият. Вечерята мина трудно. Ножът се оказа наистина опасно оръжие, но цялата неопитност на момичето повишаваше цената на преживяването. Моряците бяха срещали милиони жени, които жонглират с приборите, и тъкмо затова намираха Марина за очарователна. С вродения си усет към живота обаче Марчело Мастрояни бе разбрал, че занапред ще се наложат малки тренировки за усвояване на дребни неща, без които не може да се проведе вечеря на висота. Моряците се хранеха небрежно, разговаряха тихо за свои работи, като пиеха непрекъснато и усърдно наливаха в четирите чаши. Шефът пиеше наравно с тях. Подчинявайки се на предварителните инструкции, дебютантката близваше чашите, за да остане трезва докрай. Високият сякаш бързаше да се нареже час по-скоро, а може би само създаваше такова впечатление, понеже глътките му се отличаваха с лаконичност. Колегата му вдигаше чашата по-рядко, но я изпразваше наведнъж. Марчело Мастрояни усещаше как се напива и как се разтоварва от грижата на изминалия тежък ден. Вече се мяркаха първите палми, танцувачките дрънкаха на своите укулеле и под късите им рокли се залюляваше матовото сияние на коленете им. Това е истинският живот – мислеше си той и настроението му се повишаваше още, вече се появиха гирляндите, в сините води на лагуната плуваха заоблени рамене, плъзгаха се смолисточерни коси, а в листвениците на дърветата изведнъж се появиха кокосови орехи. Когато животът стана съвсем красив, Марчело Мастрояни заговори на чист английски език, в смисъл че го упражняваше свободно, като изпълнител на Шекспирова роля. Обясняваше на моряците най-важното: че именно те са първите клиенти на Марина. След редица повторения клиентите разбраха това, усмихнаха се и неволно погледнаха жертвата още веднъж. Но в момента най-много ги интересуваше виното. Никой от тях не стана да танцува. Най-неочаквано моряците започнаха да измъкват от джобовете си снимки, най-скучните семейни снимки на света, настървено показваха по тях съпруги и деца. Там имаше много деца, общо пет дъщери. Три от дъщерите бяха далеч по-възрастни от Марина, а една от дъщерите имаше син, бебче на шест месеца. Неговата снимка беше най-голяма. Високият със златни зъби я показа особено тържествено и заяви, че животът е непрекъснат кръговрат, едно чародейно обновление, но нито Марчело Мастрояни, нито Марина успяха да разберат това. После моряците показаха снимки на къщи с дворчета, на дворчета с къщи и огради, на всичко заедно и всичко това заедно със съпруги и деца.

Макар и пиян, Марчело Мастрояни се изуми от тази привързаност към съпруги, деца и домове. Представите му за моряците бяха съвсем други. Но, общо взето, вечерята минаваше приятно. Важно и съществено е да си изял един шницел и сега да си пиеш, да се разговаряш с хора от другия край на света, които имат къщи с градинки, бани, клозет на горния и клозет на долния етаж. Това вече може да се нарече живот, тъй горе-долу може… Марчело Мастрояни посочи приятелката си и заяви на моряците, че могат да си потанцуват, но те махнаха с ръка, изглежда, че ги интересуваше само виното. Напиха се повече, отколкото трябва. По едно време не можеха да намират джобовете си. Трудно ги намериха и при уреждането на сметката. Платиха с широка ръка и си тръгнаха внезапно пред учудените погледи на компаньорите. Шефът ги настигна и някъде между масите ги запита няма ли да се прави това-онова… Моряците махнаха повторно с ръце и напуснаха ресторантчето.

Марчело Мастрояни се върна бавно при масата. Марина ядеше солени бадеми. Край нея имаше цяла бутилка вино, бадеми, цветята, купени за момичето, половин шницел и половин шоколадова торта.

– Какво стана, защо си отидоха?

– Знам ли?

– Не ме харесаха.

– Напротив.

– Защо си отидоха?

– Защото се натряскаха!… Тръгваме!

– И ще оставим всичко на масата?

– А ти как искаш?… Хайде!

Марина стана и тръгна след своя партньор, но се върна и взе от масата първите цветя, които й бяха подарили в живота.

***

ФИЛЕ ОТ АКУЛА

        Още като ги видя да се появяват на пристанището, лодкарят разбра, че може да направи малко работа с двамата, и започна да ги следи с поглед. Те се завъртяха около рибното тържище и понеже там беше пусто, тръгнаха право към рибарския кей. Високият с шлифера беше пълен, очилат и носеше синя баска на главата си. Ниският също беше пълен, но много подвижен – шареше насам и натам, облечен леко: черно яке с гарнитура от вълнен плат. На рамото му висяха два фотоапарата и светкавица.

Беше декемврийски ден, с много слънце и гладко море, с топлина, която те принуждава да смъкнеш дрехите, и вèдра тишина, в която далечните шумове се чуват ясно и отчетливо.

– Екстра време! – извика бодро лодкарят. Когато непознатите се приближиха съвсем, той обърна към тях хитрото си брадясало лице и предложи: – Да направим една разходка по море, а?

– Налага ни се да отидем до острова – рече ниският.

– Готово! – съгласи се лодкарят.

– Гледаме за някоя лодка от държавния риболов – отвърна ниският. – Ние сме по служба.

– Свободни лодки няма – каза хитро и уж загрижено лодкарят. – Сега е сезон.

– Разбрах – отстъпи ниският. После добави недоволно: – Много сте негостоприемни, ей! Няма кой да ни закара до острова…

– Не сме лоши хора, другарю, но сега сме баш в сезона на скумрията.

– Преядохме скумрия! – злъчно каза ниският.

– Тази година няма – рече лодкарят. – Такъв ви е късметът.

– Колко взимаш до острова?

– По три лева на човек.

– По два лева!

– Какво ми плащате, другарю? Горивото ли, труда ли?…

Високият се обади едва сега:

– Смешен пазарлък!… Да се качваме.

Лодкарят почна да загрява машината. Пасажерите се наместиха отпред и внимателно разположиха оптиката върху кувертата. Един след друг те потопиха пръсти във водата и взаимно се увериха, че е студена. Високият свали шлифера си и остана по костюм, с бяла риза и вратовръзка. Ниският разкопча ципа на якето си. Той взе единия фотоапарат и започна да прави снимки. Най-после моторът заработи и тръгнаха.

Лодкарят се наведе над скоростната кутия. Зад дъсчения заслон на мотора се изви слабичкият му гръб в закърпен пуловер, много стар, какъвто беше и моторът, каквато беше и лодката – очукана, съоръжена с прогнили въжа. Очилатият я разглеждаше, изпълнен с жал към бедния човечец, зависим изцяло от капризите на мотора. Подобно чувство не вълнуваше другия. За другия лодкарят си беше лодкар, който срещу заплащане трябва да ги заведе на острова, така както файтонджията отвежда от гарата до хотела.

– Какви сте вие? – извика през шума на мотора лодкарят. – Какво работите?

– Този пише, а пък аз фотографирам! – извика през шума ниският.

– Аха! – отвърна лодкарят и ловко улови подхвърлената му цигара.

Богатата светлина на слънцето раждаше контрасти. Докато напущаха брега, градчето се изнизваше пред погледите им, грациозно и леко, съвсем като в печатната туристическа пропаганда.

Ала това, което порази писателя, беше могъщото очертание на острова пред тях. Той се издигаше над платиненото море – светлокафяв, с меките оранжеви петна на скалите и веселите бели петънца на фаровата кула и къщичките. Над острова неспокойно летяха птици. По едно време, когато моторът отказа да работи, в настъпилата тишина се чуха грозните им писъци – плътните грачове на гларусите и тънките писукания на чайките.

– Какво става там? – запита високият.

– Сега ще го оправя. – отвърна лодкарят.

– Не, говоря за мотора. Какво правят птиците?

Както бе наведен, лодкарят отговори с прекъсвания:

– Това е животът… Хвърчат… грачат… пищят…

Машината заработи неочаквано. Този път шумът на мотора се понесе стройно и собственикът си отдъхна. За първи път седна спокойно до руля. Островът нарастваше, ставаше по-реален, показваше подробностите си.

Приближиха се откъм западната му страна и пристанаха на кейчето, до мауната. Наоколо всичко отразяваше лудата светлина на слънцето. През кристала на водата се виждаше дъното – брадясалите камъни, бронирани с общежитията на мидите, и кремавите пясъчни лабиринти, които приличаха на алеи сред градината на водораслите. Слънцето блестеше и по циментовите стъпала, които криволичеха нагоре, към хижата. Стара, устояла на всички ветрове, солидната каменна крепост се къпеше в лъчите и се усмихваше.

– Никой не ни посреща – намръщи се фоторепортьорът. – Безлюден остров!…

Той нарами оптиката си и започна да се прехвърля през мауната, на кейчето. Писателят го последва.

– Колко ще се бавите? – запита лодкарят.

– Не повече от два часа – отвърна писателят.

Започнаха да се изкачват. Пристъпваха бавно – стъпалата бяха изградени грубо: високи и разкривени.

Писателят бе замаян. Все повече растеше възхищението му пред това отдалечено от живота спокойствие. Зловещият грач на птиците продължаваше да витае над острова, но сега той го възприемаше като симфония, която възпява простора. Разляното на всички страни море, нереалните очертания на сушата, разтопена в резедава мъглица, морският хоризонт и високото леко небе – всичко това влезе в него и го ободри.

– Само на един ден път от София! – обърна се той към спътника си. – Не желаеш ли да останеш завинаги тук?

– Приказки! – отвърна фоторепортьорът. – Тази красота ще отиде на вятъра, ако не ни опекат десетина скумрии.

Писателят се усмихна и погали мрежите, които висяха пред него. Дланта му усети мекотата им. Вече бяха до входа на хижата. Под надупчените от дървоядите греди на стряхата висяха полуизсушени заргани. Погледът му се плъзна по свежата трева. “Чиста пролет” – помисли си той. – Никакъв декември! Пролет!” Стори му се, че птиците, които се въртят там, се безпокоят не за друго, а за още топлите си, току-що снесени яйца.

Ниският почука на вратата и я отвори.

– Хубаво си лежите тук, а ние се лутаме и няма кой да ни посрещне! – рече уж сърдито той.

В дрезгавината се размърдаха няколко души и се надигнаха от леглата. Все още нямаха време да се окопитят. Четиримата, които бяха играли дотогава покер, смутено скриха картите и бобените зърна.

Ниският седна върху едно от леглата и измъкна цигарите си.

– Заповядайте! – каза непринудено той и започна да черпи наред. Личеше си навикът му да общува с рибари. – За разлика от другите ви гости ние сме дошли не да ядем риба, а да ви опишем.

Той се приведе и запали цигарата си от устата на огромната печка-варел. В хижата беше топло и, разбира се, задушно. През южното прозорче влизаше оскъдна светлина.

– Да бяхте донесли малко риба, че да си хапнем и ние – рече високият рибар, който преди малко бе успял ловко да скрие картите и “чиповете”. Отворил капака на голямата тенджера върху печката, сега той бъркаше вътре с дървена лъжица. Пàрите ухаеха омайно на варен боб и джоджен. – А сега и вие като нас – ще ядете фасул.

Рибарите се засмяха. Започнаха да напущат леглата си и да се събират около гостите. Очите им бяха раздразнени от безсънието и дима. Така обезсветлени, те им придаваха вид на мъченици. Човек би предположил, че тези хора са изгонени от хубавата територия на света и тук изкупват незнайни грехове.

Стените бяха надупчени с гвоздеи. По тях хаотично висяха кожухчета, памуклийки, каскети и ушанки. Изпод грубо изкованите легла се подаваха буруните на гумени ботуши. Закачените дрехи бяха изолирани от стените с филмови литоси, така че между далянджиите денонощно се навъртаха Жерар Филип и Фернандел.

Но това можеше да се види едва след като очите навикнат на полумрака. Светлината от прозорчето очертаваше гредите, ръбовете на леглата, печката и коравите лица на хората.

– Кой е капитанът? – самонадеяно запита фоторепортьорът.

– Аз съм.

Напред излезе дребничък мъж, наподобяващ сушен сафрид. Под безцветната му фланела изпъкваха остри кокалести рамене. Главата му – широка и чудновато плоска горе – долу завършваше с остра челюст. Лицето му беше много слабо, с потънали навътре страни. Големите му сухи уши и безсочното му лице имаха здрав рибарски цвят.

Той единствен не се усмихваше. Очите му гледаха студено, а тънките му устни просто плашеха със своята суровост и издаваха характер на човек, готов да те презре и да ти причини зло.

– Мисля, че съм те виждал – рече фоторепортьорът, но самочувствието му се беше стопило.

– Може – каза капитанът.

– Като те гледа човек, нямаш фасон на капитан – започна да се окопитва фоторепортьорът.

– Кажи му го! – обади се рибарят с лъжицата. – Нали се губи между нас?

Далянджиите се засмяха отново.

– От колко години сте в морето? – вмъкна се в разговора писателят, макар да съзнаваше, че въпросът му е празен.

– Не съм им правил сметка – отвърна хладно капитанът.

Писателят наблюдаваше лицето му. Все още не разбираше усмихва ли се този човек, или се сърди.

– На колко сте сега?

– На петдесет и една.

Усещаше, че нахълтва в безцелен разговор, който не е по характера му. Още като пристъпи прага на хижата, той разбра, че от командировката няма да излезе нищо. Тези хора му бяха непознати. Отличаваха се от строителите, с които практиката го бе научила да дружи непринудено. Обикновено строителите не го дебнеха така. Ако допуснеше незнание или невежество по отношение на работата им, те го поправяха внимателно.

Сега писателят бе почувствувал присмеха, който избиваше като пот върху лицата на рибарите. С този присмех сякаш бе просмукан и въздухът на хижата.

– Ще пишете ли за нас? – запита човекът с лъжицата.

– Не – отвърна писателят. Фоторепортьорът разбра, че неговият приятел каза истината. – Просто наминахме да ви видим.

– Защото често пишат за нас, а ние се смеем на това, което пишат – рече капитанът.

– Пишат ли? – запита най-старият далянджия, като прехапа конеца, с който бе зашил копчето на панталона си. Той седеше върху леглото по дълги бели гащи, със завързани прашки около глезените.

– Днеска пишат за всичко – засмя се този с лъжицата. – Пишат и за нас.

– А пък аз не знам – учуди се старият с иглата.

– Защото не четеш – каза оня. – Някои са чели.

– А никой не пише да ни пенсионирват по-рано – обади се едно плоско лице, с руса къса косица. Това лице се показа внезапно между раменете на другите: – Ти например защо не пишеш?

– Няма да мога – отвърна просто писателят.

– Защо пък да не можеш? – започна да хитрува фоторепортьорът. – Писал си за всякакви хора. Напиши и за тружениците на морето.

– Не искам да ви лъжа – рече писателят. – Не ви познавам и ще излезе глупост.

“Хитрувам ли? – помисли си той. – Не правя ли опит да се измъкна от тази неприятност? Само за да избягна присмеха?… А може и да съм искрен. Напоследък започнах да ставам искрен.”

Той свали очилата си и започна да ги бърше. Като видяха как присвива невъоръжените си очи, рибарите започнаха да се побутват. Писателят побърза да сложи очилата си. Беше раздразнен. “Всички са тарикати – помисли си той. – Зли са. Не щадят никого. Това не е нищо друго освен особена нравствена поквара, която съществува по крайбрежието.”

Отново заговори мъжът с лъжицата.

– Сега няма ли да ви покажем как работим, да ви обясним всичко, а? – Той отправи едно смигане към другарите си.

– Да си запишете имената на рибите – допълни този с късата руса косичка.

– Защо? – изчерви се писателят. Не ни е нужно. И без това няма да разберем нищо… Дойдохме само да видим вашия хубав остров. Тук е красиво и тихо.

– Кое му е красивото? – засмя се русият. – На този остров вятърът ни рендоса месата!

– Все пак…

– Жените ни вече гледат към чуждото – закиска се мъжът с лъжицата. След него, не без злоба, се закискаха и другите.

– Вие си знаете по-добре – предаде се писателят. – Всеки знае себе си.

– Така кажи! – Мъжът с лъжицата сякаш утвърди мисълта му, сякаш й удари печат – “годно”.

– Ама и ти знаеш да се докарваш! – подметна русият.

Тук рибарите се засмяха най-силно. Беше станало много интересно, та и тези, които бяха пò настрана, също влязоха в пръстена, сключен около гостите.

– Защо да ви се докарвам? – рязко запита гостът. – Мястото ли ви искам, рибата ли ще ви отнемам, какво?… Слава богу, ако ни се яде риба – пари си имаме.

– Ни обиждай хората, Георги! – обади се най-възрастният, който бе обул вече панталона си. – Нищо не са ти сторили!

– Че какво казах? – смути се русият. – Малко да се посмеем. Какво обидно има?

Но всички знаеха, че бе настъпил неприятен момент. Някой бе виновен за това, но гостите ли, рибарите ли – не можеше да се разбере. Получи се мъчителна пауза, в която не успяха да се промъкнат дори недомлъвките.

Тогава капитанът, без да каже дума, бавно тръгна към леглото си. Той откачи полушубката си и я облече. Рибарите го погледнаха с мълчаливо любопитство. Сега той се връщаше към тях и дребната му фигура носеше със себе си светлината, влязла през прозорчето.

– Хайде! – рече спокойно той. Рибарите продължаваха да стоят неподвижно по местата си: – Облечете се, да видим какво е влязло в мрежите.

– Още е рано – каза някой. – Нали към четири?

– Сега!

Той постави ушанката на главата си и започна да се закопчава. Лицето му си беше все тъй непроницаемо. Тънките му, почти несъществуващи устни се разтегнаха още повече, но по тях би могъл да гадае само този, който го познава добре.

Що се касае до гостите, те не разбираха какво става. Изпаднали в нелепо състояние на срам и обида, двамата мълчаха и очакваха.

– Кога ще ядем? – запита оня с лъжицата.

– След това… Хайде, другари! – Едва сега капитанът погледна обезкървеното пълничко лице на писателя и опулените очи на спътника му: бледи петна в полутъмната каша, изпълнила помещението. – Заповядайте, другари!… Ще вадим рибата от мрежите. Интересно е за вас. Хем да видим имате ли късмет.

Далянджиите се пръснаха по своите малки кътчета, така както правят войниците в казармените помещения. Започнаха да се обличат. Времето на почивката беше изтекло. Сега на рибарите им предстоеше да извършат делничната си работа, за която бяха изпратени на острова. Един по един те минаваха под закачените на стряхата мрежи и се спущаха към тръпнещата бездна на водата. Долавяше ли се по лицата им възбуда?… Писателят се постара да разбере това, но не успя. Ако трябваше да пише за тия хора, той можеше да каже, че има такова нещо, но също така можеше да каже, че няма. “Сигурно няма – помисли си той, докато вървеше с тях към морето. – Те са на държавна служба, осигурени са и ако дойде риба, ще бъде добре, а ако не дойде, няма да бъде добре, но няма да бъде и катастрофа.”

Още веднъж разбра, че не може да пише за тях.

Те влизаха в мауната, заемаха местата си и измъкваха греблата изпод седалките. Писателят почувствува как мъжете го придържат и го направляват да мине по пейките. Почти неусетно рибарите го поставиха на най-удобното място, до колегата му – все още намръщен и недоволен. Някой го запита дали се чувствува добре и той отговори, че се чувствува много добре. След като си размениха няколко думи, гребците потопиха веслата в морето, мауната се отдели от кейчето и се отправи към даляна.

На дневна светлина писателят забеляза, че лицата на далянджиите са много по-груби, но същата светлина сякаш ги бе изпълнила с човещина.

Водата нямаше вече стария си гланц. Неизвестен за гостите вятър бе раздвижил повърхността й. Вълните се поклащаха мъчително, без ритъм. Вятърът бе измел от морето сладостното му сияние и радостта му. На хоризонта се очертаваше тъмната линия на някакво непознато явление. Писателят само го видя. Не му обърна внимание. Гларусите продължаваха да вилнеят над острова.

– Свърши лятото! – рече гребецът до него и посочи с глава към хоризонта.

Гостът недоумяваше как може да свърши лятото тъкмо през декември и му се щеше да разпита подробно за това, но предпочете да си мълчи.

Наближаваха върлината, от която започваше торбата на мрежата. Загребванията станаха по-леки и накрая рибарите пуснаха веслата. Започнаха да се издърпват по въжето.

Много неща го интересуваха и въпросите искаха да излетят от устата му, но той отново предпочете да мълчи и да наблюдава. Наведе се и прошепна на спътника си:

– Защо не снимаш?

– Остави ги! – мрачно отвърна фоторепортьорът. – Не виждаш ли какви са?

– Все пак направи една-две снимки!

– Имам много такива… Съжалявам, че дойдохме!

– Тихо, да не чуят!

– Пука ми жилетката, като чуят!

Наближаваха края на торбата.

Връщаха се. Капитанът премина по пейките и седна до гостите. Малката му глава бе изчезнала в обемистата ушанка. Лицето му бе станало още по-незначително. Запуши.

– Нито една риба – каза той.

– Слаба година! – рече плахо писателят.

– Лоша година! – Дребният човек погледна хоризонта и добави: – Край на хубавото време!

Черният колан, който бе опасал северния хоризонт, бе надебелял.

Писателят чувствуваше, че въпросите, които задава, са несъществени, но усетил веднъж готовността да разговарят с него, продължи:

– Защо няма риба?

– Никой не знае – отвърна капитанът. – Понякога няма и няма!… Кьорава скумрия не влиза в даляна.

Хладната мъгла запълзя над главите им и скри небето. Слънцето се оттегли безпомощно зад нея и светлината му изчезна. Островът потъмня. Около скалите му се появи пяна.

Завързаха мауната на кейчето и побързаха да се приберат в хижата. Бяха гладни.

– Време! – въздъхна най-възрастният далянджия. – Оправя се за пет дена, пък се разваля за пет минути.

Рибарите събличаха дебелите си облекла и смъкваха ботушите. Постепенно се върна желанието им да говорят. Но сега разговаряха само за времето. На входа се появи лодкарят. Той съобщи, че моторът вече е напълно готов, че вятърът се усилва. Писателят за първи път почувствува страх от море и едва сега разбра какво значи да си на остров.

– Трябва да вървим – рече той.

– Време е – побърза да каже и фоторепортьорът.

Готвачът ги погледна изненадано.

– Как!… Няма ли да похапнем?

– Лодкарят ни чака.

– Опитайте нашия рибарски фасул – настоя готвачът.

– Довечера трябва да хванем влака от Бургас – излъга фоторепортьорът

Тогава откъм склада на хижата се появи капитанът. Показалецът на дясната му ръка бе пъхнат в едно дълго и крехко, още не съвсем изсушено филе, което прикова погледите на всички.

– Риба не можахте да хапнете – каза той, – но ще вземете това.

– Какво е то? – запита фоторепортьорът.

– Филе от акула – обади се отстрана младият мъж с плоското лице и късата руса коса.

– Да си проличи, че сте били на гости при рибари – каза капитанът. – За нас това е деликатес. Акулата влезе преди няколко дни в мрежата… Ще си изсушите филето. Става мезе за всякакво вино.

Писателят и фоторепортьорът гледаха голямото парче от риба, което опираше в пода. След това писателят потърси очите на капитана и тъй като обидата бе прехвърлила всякаква граница, реши да влезе в открит двубой с него. Но фоторепортьорът го изпревари:

– Филе от акула? – той се усмихна предизвикателно. Пипна филето, избърса засоления си пръст в носната си кърпа и рече с вид на човек, пред когото тия трикове не минават: – Откога в Черно море започнаха да плуват и акули?

– Винаги си е имало – спокойно отвърна капитанът.

– Живи?… В нашето море? – Той се изсмя от сърце и погледна приятеля си. Беше време да включи и него в атаката: – Чуваш ли как ни будалкат?… Според теб това филе от акула ли е?

Писателят продължаваше да наблюдава непроницаемото лице на капитана. Очите на този човек си бяха все тъй мъртви. Тънките му устни направо плашеха със своята суровост.

Но писателят много пъти бе скитал из калните полета, върху които трябваше да се родят неродени още градове, бе се катерил по скелите на големи, отдалечени в планините строежи, бе гледал стотици такива непроницаеми лица. Затова сега мъчително, но сигурно бе успял да долови топлата човешка искреност, която едва забележимо замрежваше очите на този чудак.

– Това е филе от акула! – решително каза гостът. – В нашето море има акули!…

Той пое подаръка и стисна ръката на капитана. Двамата се сбогуваха с рибарите и излязоха вън. Капитанът ги последва. Тръгна между тях – нисък и вехт, сякаш къс от древния остров. Писателят чувствуваше как оня иска да им каже няколко прощални думи. Желаеше да му помогне това да стане по-леко, но сам не знаеше как. Самият той беше безпомощен. Плашеше го фактът, че е на остров, че отвсякъде е заграден с непознатата материя море, и то такова море, което издава ръмженето на звяра.

Спряха върху цимента. Капитанът изрече спокойно и равно:

– Извинявайте, другари! Изнервени сме. Стоим тук без работа, риба няма и ни хващат дяволите.

Сбогуваха се още веднъж. Гостите се спуснаха по стъпалата към лодката.

– Филе от акула! – удиви се лодкарят. – Идеално!

– Ако си мераклия – подаряваме ти го! – рече смръщено фоторепортьорът. – Ял съм подобно филе от делфин и съм получавал киселини.

Отначало хитрото лице на лодкаря се изненада, но след туй се съвзе:

– Не така другари!… Трябва да го задържите. Хората са ви го подарили от уважение. Това филе пие много вино и пее хубави песни.

– Филето си е мое! – каза писателят. – Да не говорим повече!… Потегляме ли?

Предварително загретият мотор заработи изведнъж. Лодката се отдели от мауната. Щом излязоха от завета на острова, вълните я подхванаха и я залюляха.

– Не бойте се! – извика през шума на мотора лодкарят. – Няма опасно!…

Фоторепортьорът се улови за фалшборда. Дори направи опит да се усмихне, но една бризга намокри лицето му и опитът остана безуспешен.

Мъглата ставаше по-гъста, въздухът сякаш се съсирваше. Невидимите сега птици пищяха още по-зловещо, или пък така им се струваше на двамата в минути като тези, когато времето се влошава.

***

 ЛОДОС

    Ах, когато духне южният вятър!… Няма да забравя един такъв ден през декември, когато по обед тръстиката на колибата запя и ние с Маноли се събудихме бодри като никога. Бяхме извадили мрежите към седем заранта и се прибирахме с осемстотин скумрии. На всичко отгоре видяхме един мъртъв делфин, вързахме го на буксир и го завлачихме…

Та когато запяха тръстиките, излязохме пред колибата. Светът бе пълен с топла и радостна възбуда. Вятърът духаше с увлечение, на вълни, омиташе повърхността и тъмните петна на бръснещия му полет се гонеха на всички страни, летяха към морето. Направи ми впечатление, че Маноли протегна ръце, напълни гърдите си с въздух и опипа брадясалото си лице. Маноли мислеше за жена. Усмихнах се и се приближих към делфина. Бяхме го изтеглили до лодката. Огледах го внимателно и го натиснах с пръст. Усетих твърдостта му За сетен път се убедих, че животното бе умряло наскоро, по тайнствен за мен начин – нямаше рана, един бог знае как умират делфините.

– Колко ще ни го платят? – запитах аз

– Много – рече Маноли.

Лодките на колегите бяха побеснели. Лодосът бе хванал и тях. Сновяха навън и навътре по реката, бързаха, връщаха се ту пълни, ту празни.

– Сега? – запитах аз.

Маноли не ми отвърна. Лъчезарното му лице вече изразяваше отвлечен унес. Вятърът развяваше червената му косичка. Кой знае защо, погледът му се закова на лодката, която се бе появила от завоя. В нея непохватно седяха две селянки. Ръцете им стискаха торби, пълни с картофи, фасул, олио и ракия. Разменна търговия. Срещу тях искаха риба.

– Какво ще правим? – повторно запитах аз.

Маноли ритна делфина. Кракът му отскочи от твърдата плът на животното. Вятърът се юрна по тръстиковата савана, сазът полегна и сините пространства на разливите потъмняха. Излетяха птици. Повъртяха се наоколо и се върнаха по местата си. Мъжкарите се чудеха какво да правят и усетили ненавременни пориви, поглеждаха към самките.

– Ще залагаме ли мрежите? – продължавах да питам аз.

– Първо да похапнем.

Това рече най-после Маноли.

Той натрупа съчки в огнището. Огънят пламна светкавично. Димът се завъртя край нас, преметна се няколко пъти като акробат и тръгна по течението на реката. Маноли донесе черното бакърче с вчерашния фасул и го закачи на триножника. Почисти с длан една чиния, напълни я с туршия и за всеки случай обели две глави лук, но не се стърпя – сгриза едната. Много обичаше лук. После откачи два веяни заргана от ветрилника, сложи още две чинии на масата и нагази в реката с черпак в ръка. Имаше вид на човек, тръгнал да
изгребе реката – така ми се стори тогава… А той само миеше черпака, но продължително, унесено,, и добих впечатление, че умопомрачено гали водата, сякаш си играе с жена… Стоях безпомощно на столчето и пушех. Все още се хранехме навън. Все още я карахме по лятному. Не знаех какво да правя, обхванат от особен мързел, а в главата ми се въртяха неочаквани хрумвания… Маноли се върна и бутна черпака в бакърчето. Започна да бърка фасула. Замириса на вкусна гозба. Той вдишваше парата и унесено продължаваше да бърка, без да е нужно, без никой да му го иска. Насипа първо в моята чиния, после на себе си, съблече се до кръста и седна.

Вятърът се въртеше край нас като куче, сякаш искаше да му подхвърлим нещо. След туй похапнахме малко зарган, но не се нахранихме както трябва, та Маноли постави скарата на жарта и хвърли върху нея четири скумрии, които изядохме без хляб, като десерт. От чистото небе валеше светлина, разголената гора на хълма пееше някаква песен, но не спазваше ритъма. Вятърът идваше от юг, минаваше през филтъра на заоблената планина, обираше есенните й благоухания и ги изсипваше върху ни. Може би идеше от Африка, през Средиземно море, може би само от Беломорието, но вятърът беше по поръчка – топъл, бял, чувствуваш го върху плещите си, върху очите си.

– Сега? – запитах отново аз.

– Сега ще замина за Бургас – отвърна Маноли.

– Когато има толкова риба?

– Заминава ми се…

– При тази луда риба?

– Днеска с мен става нещо и ми се тръгва…

– Не сме роби на рибата, я! Мъже сме.

– Добре – съгласих се аз. – Няма да се караме.

И дума не ставаше да се караме. С Маноли човек се разбира най-добре. Пък и аз чувствувах необходимост да се напия – спокойно, със замах, – та на другия ден да се чувствувам гузен.

– Питай за някоя  лодка – казах. – Ако искаш, тръгни с нашата.

– А ти?

– Аз ще отскоча до селото.

– Защо не дойдеш с мен?

– Моята жена е чак в София.

– Нямаш ли нещо в Бургас?

– Имам.

– Тогава да палим и да тръгваме.

– Хем ще продадем и делфина – предложих аз.

Какво ли не измисля човек, когато си е наумил нещо.

Маноли напълни резервоара с бензин и натъпка кубрика с осолената и прясната риба. Тикнахме лодката във водата и отново привързахме делфина на буксир. Съдружникът ми се съблече съвсем, намокри се и се насапуниса. След това се изплакна и се изтри с хавлията. Обръсна се, нахлузи дебелата си фланела, подгъна яката й, среса се, изплакна ботушите си и грабна полушубката. От всичко това разбрах, че най-напред ще се отбие при някоя.

– А ти защо не се измиеш?

– Аз ще се изкъпя в хотела.

– Идеално!… Потегля ме ли?

Отблъснахме внимателно. Отначало подкарахме с веслата и включихме мотора на най-бавен ход, да не повредим делфина. Колибата ни беше доста навътре, далеч от устието на реката. Минахме край всички колеги – много движение, много нещо по това време на годината. Маноли държеше румпела и пееше. Тръстиките от двете страни ни се кланяха, настъпвани от вятъра, лианите на джунглата се люлееха, изобщо всичко се движеше. Моят съдружник измъкна капитанската си шапка. Косата му се скри в нея и се умири. Лодки, хора – всичко оставаше зад нас. Едни обират рибата от мрежите, други се хранят, ремонтират мотори, кърпят.

Интересно е морето в часовете на лодоса. Понеже той духа откъм сушата, заливите са гладки като лед. По тях вятърът сякаш се плъзга с кънки. Повърхността на водата става на петна скитници: петна, които кръстосват пространството, обират блясъка на затишието. Въздухът става топъл, прозрачен и лек. Гларусите летят хаотично и не знаят какво да правят с рибата. Не могат да насмогнат. А рибата, и тя, усетила неразгадаеми токове в кръвта си, пронизва бистрите водни простори и непрекъснато чувствува, че е станало нещо необикновено, което я кара да полети към повърхността, да се спусне към дъното – иска да стори нещо, да отговори на загадъчния повик, но какво могат да направят едни риби, освен да се набутат в мрежите, да налапат като обезумели куките на чипарите. Лодките не ловят, а грабят. Гледам и се чудя – защо оставяме тази яма, накъде сме се понесли? И все пак – нито капка съжаление. Маноли знае какво мисли и се провиква:

– Истинските мъже се познават в такива моменти!

– Ходът ни е малък – осведомявам го аз.

– Забелязах – отвръща той. – Голямо животно влачим.

Делфинът забавяше скоростта ни повече, отколкото предполагахме. Щяхме да закъснеем. Като се плъзгаше зад нас, на мен ми се стори, че делфинът оживява в общата полуда на хора, риби и природа: подскачаше и пляскаше, вдигаше пяна, гладкото му тяло чупеше лъчите на слънцето. Гледах го и си мислех за съдбата му, за живота му, изпълнен с бързина, с милиони скокове, с любовни опиянения, с борба да запази себе си, новородените и стадото, да избегне свирепите куршуми на човека; мислех за Мелвил, за Моби Дик, за Ахав – за хилядите малки и големи хора, влезли по разни поводи в морето, останали все пак различни в него, успели и неуспели да се измъкнат от водите му, а после помислих за хотела, за топлата стая, за банята, за колегите, които разговарят в “Интернационал”, за жена си, за децата си и се стараех да измисля подходящо извинение за дългото си отсъствие, пред нея – тази, към която ме бе повел лодосът.

– Акулите стават нахални! – каза Маноли. Той пък за какво си мислеше. – Лапат рибата заедно с мрежите. Направиха ни на решето. Някой ден трябва да позакърпим.

– Ще кърпим – казах аз.

– Умирам за една найлонова мрежа!

– Акулите ще продупчат и нея.

– Умирам за найлонова мрежа! – настоя Маноли.

– Къде ще продадем делфина?

– Ти ще отидеш направо в хотела. Аз ще уредя всичко.

Приятно е да се работи с Маноли – не е дребнав, не знае какво е мързел.

– Само да не ни срещнат контрольорите – рече той и огледа нашир и надлъж морето.

– Ще им дадем част от рибата – казах аз.

– Наивник! – засмя се той. – Ще сметат цялата лодка.

– Ако се случат добри момчета?

– В държавата няма човещина… Разбра ли? Завардила е шосетата и моретата.

– Делфинът ще ни спаси – забелязах аз.

– Дано – каза Маноли без особена надежда в гласа.

Напоследък трудно се изплъзвахме от ръката на закона. Два или три пъти бяхме принудени да предадем наряда си. Обискираха се всички коли по пътищата и лодките в морето. Маноли мечтаеше за вертолет. Само така можело да се измъкнем.

Вятърът продължаваше да мете морето. Моравите петна бягаха като призраци около нас. Ако не бързаш за никъде, можеш да спреш и да наблюдаваш какво става. По едно време Маноли ме слиса. Спря мотора и рече:

– Погледни!

Десетина гларуса си бяха направили хоро. Наредени в добре очертано кръгче, те почиваха върху водата. Сториха ми се съсредоточени, по човешки замислени. Вятърът се стараеше да ги разпръсне, но те упорито го преодоляваха и пак оставаха в кръга.

– Какво ще кажеш? – запита съдружникът ми.

– Какво да кажа?

Наредили се като хора… Уважават се.

Понякога не мога да разбера смисъла, който Маноли влага в думите.

– Хайде! – поканих го аз. – Пали!

Маноли обича да фантазира и все очаква да стане нещо особено: екваторът да се премести към нас или да настъпи краят на света. Умира да говори за вечния календар, за нашествието на жълтата раса, за размразяването на антарктичните ледове и за зодиите.

Гларуси, гларуси, гларуси!… Добиваш впечатление, че вятърът ги върти във въздуха, мислиш ги за безпомощни, а те хитруват – използуват въздушните течения, за да не се уморяват. Маноли ги гледа с жълтите си очи и казва:

– Вятърът ще заглади дюните, ще изтрие следите на хората и животните, ще покрие динените кори, оставени от курортистите, ще фризира пясъците.

Рядко можеш да познаеш за какво мисли този човек. Усмихнах се, а той ме погледна:

– Мислиш за нея, нали?

– Да влезем ли в ачика? – запитах сконфузено аз. – Белким избягаме от контролата.

– Не – отвърна той.

Навътре морето е мораво и пълно със зайчета. Заливите и полуостровите се изреждат един подир друг, ние ги минаваме, лентата на брега се ниже, чезнат познати контури, градът е още далеч, но знаем, че неизбежно ще се покаже – пълен със сгради, хора, вино, кебапчета и течаща топла вода…

С хотелите ми върви. При всички обстоятелства не съм бил връщан. Така стана и сега. Докато вън се палеха уличните лампи, горещите струи на душа вече ме обливаха, а в ушите ми гърмеше шумът на асансьора, който прониква през девет стени в десета. Докато се бършех с хавлията, а после докато се обличах, мислех за нея и за още няколко неща, но главно за нея.

Вятърът се усещаше и тук. По улиците хората говореха високо, викаха. Тези, които се обичаха, се прегръщаха пред погледите на минувачите, а момчетата бяха станали толкова дръзки, че направо спираха непознатите момичета.

Отклоних се от центъра на града и тръгнах по добре позната уличка. Тя е пълна със стари гръцки къщи, сгушени зад увехнали дворни градини. Фасадите на тези къщи са уморени и много олющени. Плачат за ремонт, но има ли вече смисъл? Хората искат нови жилища, блокове, искат и никак не ги интересува, че тук умират къщи с минало.

Прозорчето на нейната стая светеше между бръшляновите лиани. Тя живееше зад песните на врабците, винаги е живяла там и ми се струва, че ще живее само там – до смъртта си. Как е възможно такова постоянство!… Ако сте забелязали, има жени, които умеят да чакат чак до второто пришествие.

Два дни след това внесох в лодката няколко пакета и се наметнах с брезента. Валеше. Маноли беше наведен над машината. Като се изправи, видях намръщеното му лице.

– Мръсно време! – каза той. – Не мога да разбера какво търсим тук!

– Пали! – казах аз.

– Сега.

Отново се наведе над машината.

– Как мина ваканцията? – запитах аз.

– Добре… Ще вземеш ли въжето?

Скочих на кея и отвързах. В това време Маноли облече шумата си и се настани на кърмата. Подадох му цигара.

– Идиоти сме! – забеляза той. – Как можахме да напуснем реката!…

– Хайде!

Маноли запали. Машината заработи.

– Рибата идва на талази! – провикна се той, за да го чуят през шума на мотора.

Завихме край шалана.

– Кой дявол ни накара?… Загубихме най-малко две хиляди парчета!

– Купи ли кафе?

– Купих… И сол купих.

– Намери ли едра?

– Намерих!… При това време я уловим десет парчета, я не… Но доказахме, че сме мъже, нали?

Заваля силно. Това е – след южния вятър винаги идва дъждът.

***

СИНЬО

    Не познавате такава безнадеждност. Навярно знаете какво е да обичаш безнадеждно жена, да чакаш завръщането на безнадеждно болен у дома, или пък безнадеждно да потънеш в клевета, но цели два месеца да стоиш на пустинен бряг срещу безрибно море, да те мият дъждовете, а ветровете да спукват кръвоносните съдове на очите ти – тази безнадеждност не познавате. Нейният трагизъм се състои в това, че като лежиш в палатката или на земята, в ума ти се върти една и съща мисъл: някъде в мръсните води има риба, дявол да го вземе, и ако тази риба влезе в мрежата, тринайсет семейства ще се усмихнат, тринайсет души ще знаят за какво са киснали в пустинята.

Бях всеки ден около тях. Те ме мразеха. Редовно вадеха празна мрежа и пак я навираха в морето, и пак я измъкваха и още повече ме намразваха. По едно време започнаха да ми я натриват на носа: виж бе, кутсуз, виж – пущаме мрежа и вадим само мрежа!… Виж каква празна мрежа!

“Виждам – казах си аз, – но защо я триете на моя нос? Трийте я на вашите носове, бийте си шамари, негодници, щом сте избрали най-неподходящото място!…” Бяха рядко гадни типове и ги презирах до дъното на душата си. Те не искаха да ме виждат около себе си, тъй като ме считаха за “кутсуз”. Бяха презрени и ограничени фаталисти, бездарни занаятчии, некадърни да оправдаят и заплатите си. За тях аз бях очилат кутсуз с яке и транзисторен приемник в ръка, домъкнал се от майната си да им донесе малшанс. Дори да нямах очила, дори да не носех радиоприемник, те пак щяха да ме мразят. Простаците не знаят какво да мразят!… Нощем блъсках силно клавишите на пишещата машина. Знаех, че рибарите ме чуват, и исках да ме чуват, стараех се да помислят, че моята работа спори. Нищо не спореше!… Удрях клавишите, защото ми бяха опротивели. Всичко ми бе опротивяло, дори тръстиковата колиба, в която живеех. Нека ги дразни шумът на машината – за пръв път изпитвах омраза към група хора.

Може би се канеха да ме бият? Моля!… Бях решил да приема двубоя. В бригадата им работеха двама хулигани,  известни в града на големия залив. И двамата бяха прекарали по една година в затвора. Помъкнах ножа в джоба си. Но продължавах да ходя на брега, където наблюдавах как простират гриба да съхне. И когато го вадеха, бях там – на десет метра от тях, винаги топло облечен, нахранен, с хладнокръвно изражение на лицето.

– Дразниш ги – предупреди ме един любител рибар.

– С какво? – пожелах да узная аз.

– Не се навъртай край тях.

– Никой не им е виновен, че са некадърни.

Човекът, който искаше да ме предпази от нещо, сви рамене и ме остави.

Есента беше рядко противна, но по едно време се оправи, и то така, че ни слиса. Частниците съсипаха рибата: изпокъсаха чипаретата и продъниха мрежите. Аз продължавах да се въртя около грибчиите. Но го правех от дебелоглавие. Разберете – махна ли се и те случайно натряскат мрежата, съм за никъде. Ще се разчуе нашир и длъж и ще ме обявят за “човек, който пъди късмета”. Тогава никой не би могъл да ми помогне.

Мястото, където седях да ги наблюдавам, беше високо и закътано в скута на дюната. Загледах ли се към хоризонта, сякаш забелязвах извивката на планетата. Морето бе възвърнало нежната си душа, вятърът падаше върху него като влюбен, а небето се издигаше високо – очаквах всеки момент да се разтвори и най-сетне да покаже прословутите си тайни.

Доброто време просто разби противниците ми. В бригадата се промъкна разложението: пиянства, побоища, отклонения от работата и някакъв необикновен скандал с лавкаджията, който отказа да им продава. Въпреки това ракия се намираше. Двама от тайфата плюха на всичко, снабдиха се с тротил и започнаха поголовни бомбардировки на водата. Другарите пак започнаха да им завиждат. Повлиян от тях, капитанът отказа да дава лодка на бракониерите. Така се стигна до най-големия побой. Не се разбра кой кого би. На другия ден забелязах, че всички са посинели.

И сега, запитам ли се как стана така, че все пак не успях да отнеса един по-приличен пердах в суматохата, не мога да си отговоря. Дори не подпалиха колибата ми. Може би бяха прекалено заети със себе си. Отървах се само с един удар. Нанесе ми го – кой, смятате? – готвачът. Беше след полунощ. Вървях по пътеката, спънах се в някакъв труп и паднах. Трупът се надигна, пропълзя до мен и започна да ме разглежда.

– Ааа, ти ли си?

Почувствувах юмрук по устата. Това сякаш бе знак да се отприщят дяволите у мен. Стаената злоба се вля в мускулите на ръцете ми. Нямах възможност да замахна, ала успях да сключа пръстите си около мръсния врат на нападателя. Силата ми се удвои, когато познах готвача на бригадата. Той просто ме изненада с прибързаността си – легна до мен и не мръдна. Не се показах джентълмен. Щом станах, яростно го заритах. След това тръгнах към морето. Нагазих, загребах вода и започнах да плакна разкървавената си уста.

– Тоя пък взел да си прави гаргара с морето! – рече някой зад гърба ми.

Нямаше защо да се обръщам: двамата биячи, онези, които са лежали в затвора.

Заприиждаха още грибчии; заставаха върху билото на дюната, изрязани на бистрото звездно небе, идваха един по един и се нареждаха, докато се събраха всички, без капитана и готвача. Съзвездието Орион висеше ниско над главите им и аз, силен в иронията, за момент си помислих колко красиво създание е човекът, роден да завоюва дълбочините и да се вреже в звездите. Бях пил уиски в бара на града, а не презряната им гроздова ракия, достойна да взриви само най-калните им инстинкти.

– Писателю! – провикна се някой. – Кой те е фризирал?

– Вече нямате готвач! – извиках аз. – Имахте, но сега няма кой да ви готви, защото го удуших!…

– Той готвеше помии! – одобри високо друг. – Добре си направил!

– Не знаете да боравите с морето! – изревах аз, макар че не виждах лицата им (сиянието на Орион бе по-ярко от мътилката, която излъчваха мухлясалите им мутри). – Вие сте кофти рибари!

Редицата стоеше неподвижно на дюната. Недоумявах какво решение можеха да вземат. Знаех едно – да се пребият, не могат да ме стигнат. На една крачка от мен бе морето и аз съм по-добър плувец от тях. С незабележимо движение освободих часовника си, пуснах го в пясъка и го зарих с върха на обувката си. Изглежда, че ме мразеха много, щом бяха дошли за последно разчистване на сметките.

– Този е полудял! – рече някой.

– Винаги си е бил луд – потвърди друг. – Какво искаш от човек, който е зарязал София и живее в колиба!…

Така не говорят хора, решени да нападат. Тогава разбрах, че съм много пиян, че в подобно положение може да изпадне само човек, наситен с шотландско уиски… Грибчиите не идваха да ме бият, а да заметнат мрежата.

– Некадърни сте! – извиках все пак аз и защо трябваше да кажа така, не зная.

– Да го набия ли? – запита един от бившите затворници.

– Остави го за утре.

Откъм лодките се провикна капитанът. Грибчиите, както се смееха, потеглиха нататък. Изрових часовника си, духнах в стъклото му и го пъхнах в джоба си. Вече не виждах рибарите, сега до мен достигаха само гласовете им – няколко наставления на капитана и плясък на весла. Духаше хладен западен дежурен ветрец от сушата, който призори трябваше да умре.

Мразя да пиша за побоища; ненавиждам четива, в които се разказва едновременно за море и бой, тъй като често двете неща се свързват, но такива бяха фактите тогава с тия омразни типове. Какво да предприема по-нататък? Да бягам ли? Трябваше да остана. Дори да ме пребият. Пиянската ми глава бе решила на другия ден да се бием, докато падна. Интересно, беше ми леко тази нощ, весело ми беше, плуваше ми се и ми се пееше. Морето спеше в краката ми, безплътно и прозрачно като въздух, водата и небето бяха разтопени, проникнали едно в друго, превърнати в една-единствена мека материя, зад чийто воал всеки миг можеха да заплуват риби, а звездите приличаха на милиарди мехурчета – кислорода на вселената. В подобна безплътна нощ всички същества трябва да бъдат добри, да не се бият, да не псуват на майка, да не се заканват. Седнах на пясъка и се замислих за човека. Но не абстрактно, както бихте предположили. Тогава, както се бях разнежил, бих могъл да приема за човек дори двамата хулигани, цялата грибчийска тайфа и тъкмо тази отстъпка, която правех в името на доброто, ме натъжи. Тези грибчии бяха жители на парцаливата махала на човечеството, газни и омразни типове!… Чудно, от уиски глава не боли!… Те искаха да ме унищожат, защото са изпълнени с ненавист не само към мен, но може би към всички, които говорят по-правилно от тях и носят якета…

Лодката на капитана изчезна в тъмносинята бездна. Сега можех да виждам очертанията само на тези, които бяха останали на брега. Те придържаха десния край на гриба. Лодката трябваше да влезе навътре, да загради пространство от морето и да се върне на пясъка. В огромната подкова от мрежа, въжета и корк би следвало да има риба. Но риба няма да има… Когато не върви – не върви. Не знам дали съществува по-вълшебен ритъм от тоя на пляскащи в нощната тишина весла. Този ритъм звучи най-сладко и най-унесено, когато се разполагат мрежите на гриба…

Най-после лодката се появи отново. Тя изплува от бездната право срещу мен, придружена от шепота на веслата, глухото боботене на бордовете и тихото съскане на въжетата. Напразно я чаках да докосне брега. Нещо я задържаше.

Горе съзвездията вършеха гигантските си шахматни ходове. Между звездите се отронваха и падаха пионки. Бързах да ги засека спрямо Полярната – любима моя игра. Малка комета одраска небето и угасна високо над Полярната, а под нея издъхна друга и когато съединих трите точки, получи се удивително права линия, чието продължение прониза носа на лодката. Опитах се да доловя в туй някаква поличба, но каква?… Нямах време да мисля. Обхванати от безпокойство, рибарите заговориха с възбудени диви гласове:

– Първо да излезем на брега!

– Капитане, да отпуснем въжето!

– Мълчете! – извика капитанът.

Това е тишина!…

– Към брега! – отсече най-после той. – Отпущай въжето!

Въжето засъска по-рязко, вече можех да виждам как някакви ръце го освобождават.

Носът на лодката докосна пясъка. Няколко ботуша нагазиха във водата. Рибарите ловко изтеглиха лодката и престанаха да отпущат въжето. След туй всички се хванаха за него.

Някой изруга и съобщи, че мрежата не помръдва дори на сантиметър, но останалите и без това бяха почувствували нейната съпротива.

– Само туй липсваше!…

– Тихо! – изрева капитанът.

– Закачили сме я.

– Млъкнете!…

Хората от другия край на мрежата, които бяха останали на сушата, също се вълнуваха. Капитанът се отправи към тях. По средата на пътя той се спря и запали цигара.

Обзе ме предчувствие за най-лошото. Така задръстени, негодниците щяха да изпокъсат съоръжението и ги очакваше най-срамният финал. Това се казва награда за двата месеца отчаяние. Капитанът изля яда си на другата група и отново се върна при нас. Хванати за въжето, хората му вече забиваха нозе в пясъка.

– Заградили сме сто мини! – пошегува се някой.

– Тук няма мини – отвърна капитанът, защото не разбра шегата.

– Отиде мрежата! – забеляза друг.

Той изпсува и просто ми се ще да ви кажа как, но хайде от мен да мине, щом в литературата е забранено да се псува.

Стори ми се, че най-разколебаните в момента са готови да зарежат всичко и да се пръждосат, където им видят очите. Тази нощ се решаваше съдбата на бригадата, която неизбежно щеше да се разпадне. Да си призная, започнах да изтрезнявам. Замислих се: да избягам ли преди трагедията, или да остана до края. Беше се разбрало какво става. Коравосърдечието ми се разтапяше. Вече съжалявах враговете си. Нима и аз не бях като тях, човек с грижи и хиляди неприятности? Действието на уискито преминаваше. В устата ми загорча и ми се приплака. Сега те можеха да ме пребият като куче, да ме премажат в яростта си и не това е най-страшното – повече ме измъчваше мисълта, че присъствието ми наистина носи нещастие на хората. Започнах да си припомням подобни случаи, като садист ги търсех в миналото си – зорко, безмилостно – и ми ставаше все по-тъжно. Достатъчно ли е в такъв момент само да се презираш? Имаше нещо по-страшно – какво по-отчайващо от това ТИ да си този, който носи нещастието, да го излъчваш така, както някои излъчват радостта и оптимизма… Морето и небето потъмняваха, гаснеха и светлите пътища в живота, тоя мръсен живот, в който живеят подобни на мен и грибчиите…

Някаква сребърна вълна се надигна в тихата плитка вода, плъзна се към брега и припляска върху мъртвия пясък.

– Риба! – извика един от бившите затворници.

Притичах и нагазих във водата. Втората грива на закипялото море ме удари по глезените. Няколко парчета се мятаха върху пясъчната ивица. Наведох се и вдигнах едно от тях.

– Риба! – размахах го над главата си. – Риба!

Плитчината закипя. Стотици риби трептяха в нея. За миг добих чувството, че се намирам сред бързей на река, а рибите не бяха сто, бяха хиляди, и ето че се залюля цялото заградено от мрежата пространство.

Инстинктивно потърсих свободно място на въжето, дланите ми докоснаха някакви мокри ръце, ръцете на другите. Усетих дишането на капитана в ухото си, в самото ухо, сякаш искаше да го отхапе. Дъхът му миришеше на бира и чесън. Изплашените рибни ята успяха да се приберат в дълбочините, повърхността на морето се успокои. Мрежата бавно прииждаше към нас – със скоростта на часовникова стрелка. Започнахме да се разгъваме на широк фронт, катерехме се по склона на дюната, а при въжето се освободи място за всички. Сега да имаше и малко твърда почва под краката!… Изпитвахме чувството, че притегляхме цялото земно кълбо заедно с небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма. По небето се разля тънко розово млекце – под хоризонта се създаваше слънцето и близките звезди се разтваряха в светлите му сокове. Пуснах въжето и тръгнах към палатката на частниците. Олюлявах се, но вървях, и отново се сблъсках с готвача.

– Трудно теглим – рекох му аз.

– Кое? – запита той и все още държеше шията си там, където го бях стиснал.

– Много риба! – допълних аз.

– Къде?

– В нашата мрежа!

– Коя мрежа?

– Вашата мрежа.

Той забърза към бригадата. Обърнах се след него да го осведомя, че ще докарам още хора, но готвачът беше изчезнал.

Никой не пожела да дойде. Всеки искаше да спи, нуждаеше се от сила за утрешния ден. Само един тръгна подир мен, твърде млад и здрав човек, с красиво мъжествено лице. Спирах се да го изчаквам, той изобщо не знаеше какво става, нито къде върви, мисля, че продължаваше да спи, и може би му се струваше, че сънува хубав сън с много риба. Щом наближихме гриба, човекът се разсъни и каза:

– Какво бе, къде ме водиш?

– Да помогнем малко – рекох аз.

– На кого да помагам?

– На грибчиите.

Той ме напсува и тръгна обратно.

Краищата на гриба вече лежаха на пясъка. В мрежата рибите бяха една до друга, заплетени в каретата с хриле и опашки – същите, които им осигуряваха живота и движението, сега ги бяха впримчили и умъртвили. Грибът продължаваше да излиза бавно от морето и зората настъпваше бавно, и блясъкът по телата на рибите се раждаше бавно, и ние теглехме бавно. От време на време се заглеждахме в подплашените ята, които раздвижваха водата, искахме да се уверим, че не сънуваме. Защо да не си призная, че бях вън от строя, че бях свършил. Ръцете ми изпущаха въжето, краката ми искаха да избягат. Най-после се оттеглих и паднах върху меката плът на дюната. Почувствувах нейния хлад и се дотътрах до изсъхналата трева на хълбока й. Починах си и се отправих към колибата. Не знам защо най-напред напипах транзисторния приемник. Някъде на изток човечеството се пробуждаше, държавите се изправяха на крака. Елементарна, ритмична музика, гласове на жени и мъже, пиано и утринна гимнастика. Отпуснах се на леглото и се усмихнах: каква гимнастика бе, хора, елате на мрежата!…

Поспах три часа и съжалявам за това, защото и до днес имам чувството, че съм пропуснал най-хубавата част на филм, най-мъжествените страници от повест. Събудиха ме болки в дланите. Маршовете на утринната гимнастика бяха изчезнали, в приемника гърмеше Брамс, през прозорчето стреляше слънцето. Скочих, прибягах по пътеката и както обикновено, застанах върху дюната.

Моторът на гемията майка работеше. Белите бордове на кораба се отразяваха в гладката вода, бяла лодка отнасяше пълните касони на палубата й – трюмът, бакът и кърмата на гемията бяха натъпкани с риба, коритото бе потънало до фалшборда. На пясъка се издигаха огромни купища скумрия. Грибчиите, загубили сили, продължаваха да освобождават всяко парче от мрежата и го хвърляха в касоните, капитанът плакнеше касоните в морето и тогава сребърните тела на рибите блестяха наистина като металически. Частниците рибари помагаха вяло, но чевръсто отделяха и за себе си, а как да не отделяш – нагоре и надолу по брега се въргаляха хиляди скумрии. Селски жени пълнеха престилките си с риба и в замяна подаваха на грибчиите шишета с ракия – изпитан трик на местното население. Рибарите прекъсваха работата си, за да пийнат, но и това вършеха без сили, съсипани от умора и безсъние. Гларусите бяха милиони, на слънчевата светлина изглеждаха снежнобели, крясъците им бяха бели, въздухът беше бял, а втората гемия майка, пристигнала изневиделица, беше по-бяла от всичко. Птиците се спущаха, грабеха, гемиите на държавния риболов отнасяха пълни касони, жените отнасяха, частниците рибари отнасяха – всеки взимаше, взимаше, а рибните преспи не се стопяваха.

Отново се залових за мрежата. Някакъв чешит с червени бузи и мустачки работеше до мен. Гледах се в него и познах бюфетчика.

– Казаха ли колко са хванали? – запитах аз.

– Към петдесет тона – отвърна бюфетчикът. – Никой не е улавял толкова с гриб.

Трябваше да се вика, не да се говори, защото гларусите и чайките крещяха вакханално и може би крясъците им се чуваха чак до небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма.

Бюфетчикът помагаше съвестно, но представяте ли си как може да отдели за себе си един бюфетчик? Той взимаше, селянките взимаха, гларусите взимаха, държавата отнасяше – всички известни и неизвестни, изникнали кой знае откъде, взимаха и взимаха.

Лицата на двамата побойници бяха омекнали от умората. Забелязваше се как растат брадите им. Наблюдавах ги и се чудех: защо ли е трябвало да лежат в затвора и не са ли жертва на съдебна грешка?

– И ти не можа да поспиш покрай нас.

Извърнах глава – капитанът говореше на мен.

– Полегни си! – добави той. – Тая работа няма да свърши до утре.

– Дланите му са разкъсани – рече единият от хулиганите.

– Писател, а? – провикна се някой отстрани.

Грибчиите се засмяха, но питате ли с какви усилия, готови да се строполят на земята. Предстоеше им да работят още един ден и една нощ. Трудно се вадят риби от мрежа – сръчно трябва да се пипа, внимателно, да не се късат влакната; и все пак тяхната беше по-лека, те гледаха само в ръцете си, а аз се мъчех да обгръщам с поглед и картината, защото рядко се отдава на човек да види картина от небе и море, изцяло пропити с музика от Брамс. Приемникът ми озвучаваше филма… Но най-красивото бе това, че гларуси грабеха риба от ръцете на човека, селянките, прилични на пингвини в тъмните си носии, мъкнеха в престилки, гемиите, бюфетчикът, познатите и непознатите – всичко грабеше, а ми се стори, че и небето си пооткрадва, и морето – за всекиго имаше и не свършваше, а контрольорите от Държавния риболов бяха махнали с ръце – как да прибереш всичко. Освен това трябваше да гледам и към хоризонта, тъй като в този ден се виждаше много надалеч, а вгледаш ли се добре, сякаш забелязваш прецизната извивка на планетата ни. Умореният капитан се усмихваше, грибчиите също се усмихваха. Нали знаете как се усмихват победителите?

СЪДЪРЖАНИЕ

Да спим на открито……………………………………………………………………………   5

Есенни дюни…………………………………………………………………………………….. 17

Патетична симфония…………………………………………………………………………  28

Проникване………………………………………………………………………………………   34

Млечният сок на нощта…………………………………………………………………….   44

Началото на сезона…………………………………………………………………………..    70

Филе от акула……………………………………………………………………………………   89

Лодос……………………………………………………………………………………………….. 107

Синьо……………………………………………………………………………………………….. 118


БОРИС АПРИЛОВ

ДОКОСВАНЕ

(разкази)

Държавно издателство – Варна, 1965

(Редактор: Лиляна Александрова)

ДВУБОЙ В НЕДЕЛЯ СУТРИН

Камионът стоварва лед на плочника и се отправя към хотелите. От него се изцежда вода, която потича върху затопления асфалт. Барманът, едро момче с моряшка блуза, застава до блоковете, наблюдава двете жени, които отиват към плажа, и по загара на телата им се мъчи да разбере от колко дни са на море. Чувствува желание да им подвикне, но се отказва и се навежда. Спокойно пренася блоковете в бюфета, нарежда ги под тезгяха и ги покрива с брезент, после начупва два от тях и ги хвърля в качето, където киснат напитките. Рано е, ала е горещо и студената преди малко влага, потекла по асфалта, сега се изпарява. На нейното място остава белезникаво петно. Барманът пращи от сила. Кожата му е бронзова и гладка. Той не е на мястото си тук, сред етикетите за бира, ракия, коняк, мастика и плодови сокове. На него пò му подхожда да се излежава на пясъка, до бедрата на жените.

Под навеса седят двама чужденци – дебел мъж и дебела жена. Те са ярко бели и горещата светлина, която пада все още полегато върху морето, ги плаши. Един от спасителите на курортния комплекс, изпечен плещест льохман, е пуснал стотинки в музикбокса и се наслаждава на блуса. Лицето му е замечтано и глупаво. В разгара на сезона то е най-глупаво. Чужденецът става, обляга се на тезгяха и поръчва смес от ягодов сироп с минерална вода за двама.

– Две дебели лилии! – провиква се спасителят и барманът се усмихва.

Чужденецът летува години наред в България и разбира подигравката, но няма желание да вдига скандал. За нето спасителят си е спасител, който някой ден може наистина да го измъкне от морето. Освен това изпитва известно чувство на малоценност пред кафявия исполин.

Барманът поднася високите чаши, добавя лед и сламки. Дебелият чужденец плаща и отнася аквариумчетата с плаващите айсберги при жена си. Двамата не бързат да пият, любуват се на леда, вдъхват прохладата му.

– Днес ще бъде един ден!…

Това го казва рибарят. Той прилича на чироз. Лицето му е брадясало, неизмито и сънливо.

– Отрано напече – обляга се на тезгяха той. – Днес какво е, събота?

– Неделя – отвръща барманът.

– Олелей!… Бягай, спасявай се!… Пак ще имаме околийски събор.

– Вече мина първият камион.

– Ще се нагледаме на бели гащи и черни сукмани – обажда се спасителят.

Дебелият чужденец се вслушва внимателно в разговора.

Рибарят е оперетен, не излиза много за риба – предпочита да пие. Той е нещо като “екземпляр”. Чужденците си правят снимки с него, често го прегръщат да запечатат този миг за вечен спомен и когато слагат ръце върху рамото му, долавят ракиения му дъх. Той и местната камила служат само за снимки.

Рибарят отнася ракията си при масата на спасителя и вади цигара. Течността е скъпоценна, трябва да се погълне постепенно. Никой не го е виждал да се храни. Тези, които го познават, все повече се убеждават, че спиртът и алкохолът са храна, която може да осигури живот на организма, стига човек да не ляга до жени и да не върши физически труд. Рибарят олицетворява пълното равнодушие към света, а спасителят – тъпото щастие.

Дебелият чужденец смуче сиропа през сламката. Минало е времето, когато и той като останалите летовници е смятал, че двамата мъже са романтика. Сега му е известно, че седи срещу два кюпа, и се срамува за миналото си, когато също се е снимал с тях и е показвал снимки на приятели в родината.

Най-после рибарят близва ракията и сякаш поема глътка живот.

– Снощи не те видях.

– Не съществуваше възможност – усмихва се загадъчно спасителят. – Бях на затворено място.

– С мадама?

Кафявият полубог не отговаря, но продължава да се усмихва, а това е повече от отговор.

– Пак с оная?

– Първо с оная, после с друга.

Рибарят не се интересува от жени, но със спасителя може да се разговаря само така.

– Днеска ще бъде горещо – това е друга тема на разговор. – Следобед може и да завали. Много рано припича.

– Плажът се напълни отсега.

По главната алея на групи минават летовници. На пясъчния бряг се опъват чадъри. Те са разноцветни, наистина приличат на гъби, и зад тях ярко блестят искрите на морето. Профучават коли. Гумите им съскат върху асфалта, който се топи, и миризмата му убива мириса на морето и пясъка.

– Камионите! – провиква се барманът.

– Панаирът започва! – провиква се и спасителят. – Идат!…

– Защо не им забранят? – пита рибарят. – Маскарят плажа.

– Няма да им забранят – провлечено подвиква барманът. – Нарочно ги пращат… Камиони им дават… Ехаа!…

Той сочи на юг. Там, на пясъчната ивица, се е появила група селяни и селянки. Тъмното петно на групата контрастира с всички весели цветове наоколо.

– Кога са станали, кога са тръгнали! – чуди се рибарят.

– Те стават рано – забелязва спасителят. – Лягат и стават с кокошките.

– Ти от осем ли си на работа?

– Да… Днес няма да има алъш-вериш.

– Оня ден колко извади?

– Четирима.

– Че то нямаше вълнение!

– Нямаше, ама започнаха да им се схващат краката.

– Какво пречи и днеска да им се схващат?

– Не знам – замисли се спасителят, – някой ден като тръгне – върви. Някой ден краката им се схващат много. Не мога да разбера защо. Чудно, как им се вдървяват краката?

– Какво се чудиш? Не ти ли се е случвало?

– Никога.

– На мен ми се е случвало – признава рибарят.

– Ти, както пиеш, можеш да се вдървиш целият.

– Може, ама на суша.

– Някой ден да вземеш да се окъпеш, разбра ли?

– Нямам време.

– А, време! – смее се спасителят. – Не можеш да плуваш!

– Ухаа!… – обижда се рибарят. – Аз съм се хвърлял на Йордановден за кръста.

Сега прихва барманът.

Рибарят е много беден. Закърпеният панталон виси окаяно около слабите му крака, които завършват с кокалести пръсти. Моряшката му блуза, като тази на бармана, е мръсна, а широкото й деколте разкрива чак изпъкналите му ключици. Те напомнят за хронически глад и бедняшко епикурейство. Но шапката му е капитанска, винаги чиста, облечена с бял чохъл. Над козирката блестят златната “жаба” и жълтият шнур, които привличат туристите и обективите на камерите. Лицето му е спокойно и честно, няма следа от гузността върху лицето на бармана, който краде от напитките.

Музикбоксът млъква. Спасителят става, приближава се до автомата и пуща последната си монета. Този път затрещява фокстрот, който сякаш се превръща в марш, специално за посрещането на новите посетители. Те се появяват изведнъж и може да се каже, че поразяват.

Барманът, спасителят и рибарят ококорват очи, не са в състояние да продумат, нито да се засмеят. Те никога не са допущали такова нахалство. Най-напред се окопитва спасителят, слага ръка на лицето си – знак на изненада; през отворените пръсти очите му се смеят. След него идва на себе си барманът. Той полага лакти върху тезгяха, поставя брадичката си върху разтворената като саксия длан и се вглежда в новодошлите.

– Как си ти? – измучава той.

– Село Долна Гнойница ни е на гости! – отвръща спасителят. – Зоопаркът е отворен!…

Мъжът и жената гледат плахо и се стараят да разберат къде са попаднали. Комплексът изобилствува с чудеса, но това какво ли е? Мъжът пристъпя пръв и така трябва да бъде, ако е истински мъж. Той разглежда учудено хубавия навес, наредените маси с плексигласова повърхност, плетените столове, от които лъха лекомислие, дебелите бели чужденци, кафявия спасител шушумигавия рибар. После се обръща и погледът му потъва в хладния хангар на бара. Стотиците бутилки вътре навярно му приличат на бомби, барът на погреб, а барманът му напомня някой разпасан часови, който всеки момент може да му извика: “Стой! Кой там?” Новодошлият почти се е приготвил да извика: “Свой!”, но се чувствува чужд в обстановката, едва ли би посмял да изрече малката думичка. В дясната ръка носи пазарска мрежа, натъпкана с нещо за ядене. Белее се хляб с отчупен краещник. Палтото му е окъсяло, но доченият му панталон е нов, широк, синее се с пресен фабричен цвят и леко мирише на склад. Обущата му са груби. Нито нови, нито стари, те гледат света с тъпите си муцуни и приличат на сиви булдогчета. Лицето на новодошлия е кораво като засъхнала глина. Сламената шапка на главата му е разпрана на две места, потъмняла е от слънцето и времето.

Както се е облегнал, барманът го фиксира с мързеливия си поглед и това наистина поражда смут у човека със сламената шапка. Той се обръща и изчаква жената. Двамата чувствуват необходимост да бъдат един до друг. Това сякаш усилва сигурността им. Жената едва не хваща ръката му, нещо, което не е правила от години.

– Косваш ли пуловерчето? – пита барманът, без да сваля поглед от лицето на мъжа.

– Какво?

– Не ти ли е топло, казвам… Палто, пуловерче, туй-онуй…

– Шноркели продават по-долу – намесва се и рибарят.

Мъжът се изчервява и се усмихва, но усмивката му е лишена от пластичност – къде ще ти се раздвижи това кораво лице…

– Направо от етнографския музей! – хили се спасителят и бегло посочва с глава жената.

Тя е облечена официално, в народна носия, която не блести особено и даже никак, но черните тъкани са чисти, чисти са и белите ръкави. Жената стиска в ръката си кърпичка. Не е млада и все пак не може да се каже, че е стара, в нея все още има хляб, ако става дума за копане или друга кърска работа. Лицето й е сухо, но очите са големи и жизнени. Косата й е прибрана под сива забрадка, която убива и последната свежест на лицето.

– Ако търсите да си купите гумени шапки за плаж, магазинът е по-долу.

Спасителят често подхвърля тези фрази на подобни хора, но сега не се чува добре – финалът на фокстрота е динамичен. Във внезапно настъпилата тишина новодошлите изглеждат още по-безпомощни. Мъжът усеща, че е попаднал на чуждо място, и все пак не мисли да се предаде току-тъй. Той сяда на един от столовете. Жената остава права до него. Вниманието й е насочено към музикбокса.

– Седни малко – казва мъжът. – Да починем и да продължим надолу.

– Нека тръгнем!

– Седни, седни!

Тя присяда плахо, изпълнена с напрежение.

– Да пием по една лимонада.

– По-добре да вървим.

Барманът предвкусва забавление, хвърля погледи на спасителя, дори му смига.

– Ела тук – подканва той. – Ние сме на самообслужване.

Мъжът оставя мрежата на стола и тръгва към тезгяха. Всичко се развива като в напрегната пиеса, сякаш ей сега ще последва отравянето на героите и финалът. Мъжът със сламената шапка сигурно се е облягал стотици пъти върху тезгяха на селската кръчма, но тук не смее да стори това. Стои прав, съсредоточил вниманието си в движенията на бармана. Оня поема две високи чаши, поставя ги пред клиента, връща се, измъква от леда бутилка ягодов сироп, отлива от нея в чашите, връща бутилката на мястото й, отново бръква в ледената каша, този път измъква две бутилки с газирана вода, пълни чашите, донася бучки лед, пуща ги шипящата вода и накрая залепва по една сламка върху чашите. Жената със забрадката е примряла пред неизвестното, което може да се случи.

– Четирийсет стотинки! – изговаря небрежно барманът.

Мъжът си отдъхва: “Не било толкова страшно.” Плаща, понася чашите към масата. Когато се обръща, съглежда чужденците. Лицата им са топли, очите искат да му разкажат някои неща, съзаклятничат с неговите очи, едва забележимо сочат своите чаши на масата, напълнени със същата течност. Чужденката демонстративно отвива хартийката, докато мъжът с гола сламка в ръка бърка сиропа, налапва края й, смуче.

Умът на селянина работи бързо. И все пак той не разбира защо трябва да се пие с пръчки и защо са необходими тези “гяволии”.

Поставя чашата на масата и се обляга на стола. Едва сега усеща колко е удобен този стол и започва да се убеждава, че всичко, което го заобикаля тук, не е измислено току-тъй – сянката, масите, плетените столове, бучките лед в сиропа и може би… пръчките. Дебелите му пръсти непохватно започват да разгъват хартийката. Обикновена сламка от ръжен клас. Изненадан е и допуща, че са му направили шега, но пак извръща глава, поглежда сламките на чужденците и се успокоява. Чужденците успяват да му кимнат още веднъж.

Търпението на сеирджиите се изчерпва.

– Да не започнеш да правиш сапунени мехури! – казва спасителят и под масата сритва крака на рибаря. – Не се духа, а се смуче!

Жената седи като гипсирана, но мъжът отвива и втората сламка. Двамата започват да бъркат сиропа. Ледените късчета чаткат по стените на чашите – пеят.

Спасителят и барманът са разочаровани. Нищо не излиза. Никакъв спектакъл.

– На плаж ли сте тръгнали? – пита барманът.

– А, не – да поразгледаме.

– Какво да поразгледате? – пита спасителят.

– Ами всички тия работи. Чували сме, та да ги видим. Хубаво!… Да ви се нарадваме.

– Защо, забранено ли е?

– Не бе, не е забранено. Гледайте! Сега му е времето. Паднало ви – гледайте!… Зяпайте! А работата кой ще върши? Баш сега – в сезона… На народа му трябва хляб, ей!

– Ние си свършихме работата. Прибрахме хляба. Сега чакаме гроздето.

– Вестниците по цял ден пишат за вас – намесва се барманът. – Не проявявате съзнание.

– Така ли пишат вестниците? – смига рибарят.

Сега той е по-добър. В дъното на чашата са останали последните капки.

– И много малко поливате – продължава да иронизира спасителят. – На колко си години?

– Петдесет.

– Тъкмо за работа – той става и се приближава до него. – Да видим прасенцата.

– Какви прасенца?

– Мускулите, викам, как са…

Спасителят опипва ръката над лакътя му.

– Има, има прасенце. Добре си, ама виж тук какво става! – той свива ръка и показва топчестия си мускул, а след това го раздвижва. – Подай ми ръката!…

– Защо?

– Все едно че правим здрасти.

Мъжът със сламената шапка се усмихва, изчервява се и макар че очаква някоя шмекерия, приема подадената му ръка. Спасителят я обхваща като за ръкуване.

– Охо-хоо, виж ти!… Да бяхме направили един мач, а?

– Какво?

– Да ти демонстрирам нещо, викам… Да отнесеш нещо интересно на село. Като те питат, да кажеш, че си го купил от Бако.

– Какъв бако?

– Аз съм Бако. Тъй ми викат.

Спасителят избутва чашите и се намества на стола срещу селянина.

– Сложи ръката!… Като мен.

– Остави сега…

– Не бой се бе, ей така я сложи.

– Остави, другарю! Какво ще правим?

– Да видим колко ще ми издържиш – той взима ръката му и я поставя на масата. – Не си трениран, но ще се опиташ да издържиш няколко секунди. Подгъни я! А така! Да стиснем китките! Двете ръце да образуват прав ъгъл… Ти натискаш наляво и аз наляво. Да видим кой ще победи.

Лицето на селянката е пребледняло. Барманът отдавна е излязъл от бюфета и е застанал до тях. Рибарят е взел чашата си в ръка и също се е приближил. Дебелите чужденци изглеждат равнодушни към цялата работа, но са се понавели напред и са доволни, че могат да виждат добре.

– Намислил е някоя весела работа – казва селянинът, а лицето му е зачервено и съзнанието му е нащрек. – Какво искаш?

– Натискай!… Като мен, като мен натискай!… Точно тъй! Добре. Внимавай сега!… Охоо, виж ти!

Вече не може да се шегува. Всеки опит да се засмее води до отпущане, до риск. Лицето и торсът му се овлажняват, сега атлетът наистина е като изкован от метал. Той наблюдава черната окосмена ръка, която стиска неговата, и се чуди откъде блика стоманената й устойчивост, спокойствието й. Всичко в тази ръка е толкова скромно: окъселият ръкав, грубият пигмент, малката драскотина, пресичаща напрегнатите жили… Жилите!… Изглежда, че вършат главната работа – кабели, изпълнени до спукване от здравите сокове на чернозема.

Минават много секунди и започва да се върти дългата втора минута. Влагата по тялото на атлета спасител набъбва и потича по кожата. Лицето на мъжа със сламената шапка е учудено и наивно, по него е изписано нещо като извинение, готовност да се предаде. Като се съпротивлява с ръката си, той оглежда лицата на наблюдателите и не може да разбере какво толкова е приковало вниманието им, какво интересно има в това стоене и държане на ръцете. Не прави опит да мине в нападение. Увлечен от играта, той вече се старае да не отстъпи и смешното е, че му се отдава – ръката и тялото се съпротивляват спокойно, това е като да придържаш натоварена кола, докато сменят счупеното колело. Ако е въпрос до мъка, тя се чувствува повече в ръката на това младоче, което, кой знае по какви причини, държи да победи. Разглежда го и се пита има ли, или няма двайсет и пет години. Никога не е успявал да налучка годините на гражданите. Те са готови винаги да те изненадат.

– Три минути! – осведомява ги барманът, който от време на време поглежда часовника. – Бако, ще видиш зор!

Бако не може да говори, не може да приложи и тактика. Няколко пъти се опита да отпусне и подлъже, да даде привиден аванс, нещо, за което веднага биха се хванали други, но този дори и не мисли да мине в настъпление. Само стиска.

С особено внимание следи състезанието дебелият бял чужденец. Той знае, че ще победи младият, това е обяснимо и теоретически, възрастта може да окаже съпротива до известно време, а след това се намесва умората, похабеният от годините мотор отказва да работи прецизно, младостта надделява. Той е учуден, че мъжът със сламената шапка продължава да се държи. Това го радва и чувствува, че дебелата бяла жена до него също ликува и че ако случайно настъпи обрат в полза на селянина, двамата ще бъдат извънредно доволни. Наблюдава двете ръце. От погледа му не избягва примирението на едната и хитростта на тренираната ръка, която дебне добре; секунда й е достатъчна, леко отпущане, разсейване и – край!

– Браво, чичко! – извиква барманът. – Издържа му четири минути!

– Бива го, а! – чуди се рибарят. – Издържа му.

– Издържа! – съгласява се неочаквано спасителят и се изправя пред учудените погледи на всички. – Издържа ми!

– Прекъсваш! – чуди се рибарят.

– Защо се отказваш? – нодоумява барманът.

– Започва работното ми време.

– А! – кипи барманът. – Защо не го катурна?

– Няма значение. Исках да проверя дали ще ми издържи – той раздвижи пръсти. – Експеримент бе, не разбираш ли?

– Разбирам – отвръща барманът и поглежда към селянина. – Как е, чичко? Бакото е здравеняк, нали?

– Здраво момче! – искрено се възхищава селянинът. – Здраво пипа. Якичък!… Браво!

Спасителят се затичва към плажа, сякаш ей сега някой ще отмъкне книгата за разписване и ще го уволни за закъснението. Барманът влиза в своя арсенал от стъкла, течности и етикети. Рибарят брои стотинките си и се кани да поръча още една. Дебелият чужденец смига на дебелата чужденка, продумва нещо, но не може да се разбере какво.

Селянинът поема високата чаша с ледения сироп.

– Да пием, че да вървим.

– Да търсим нашите – отвръща селянката.

Двамата пият направо от чашите, както са пили цял живот.

След това се изправят, сбогуват се и поемат по асфалта. Кой знае защо, жената този път не иска да изостава, избързва до него – може би изпитва гордост да върви до такъв мъж.

***

ДОКОСВАНЕ

В големия сух студ ти се струва, че градчето, лодките и морето са направени от желязо. По уличките няма никой, сякаш е настъпил ледников период. Вятърът бяга по паважа, блъска старите къщи, мъчи се да изкърти стрехите. Зъзнат камъните, зъзнат лозниците, зъзнат и музейните паметници, изпълнени с неразбираеми древни надписи. Развълнуваното море гневно съска по североизточната страна на полуострова.

Но новопостроеният хотел е топъл. Топлината му може да се усети дори отвън, ако се погледне през голямата витрина на хола. Там седят две жени по блузки и се смеят. Топло е и в коридора към ресторанта, където изведнъж става просторно и чисто: бели покривки, кристални чаши. Двете сервитьорки са облечени в лъскав черен сатен. Лицата им са бели, устните едри и червени.

Малко са заетите маси – рибари и няколко командировани от близкия окръжен град техници и служители. Фигурите на рибарите са наедрели с дебели пуловери и полушуби, а лицата им изглеждат смалени и уплашени. Приютени в тази крепост на топлината, те съзнават, че тук са получили временна защита, че съвсем друга е топлината на слънцето, което сега се е превърнало в абстракция – я го е имало, я не. Корабите и лодките в пристанището просто са забравени и ако някой случайно хвърли поглед към тях, отчаянието му нараства. Хората не могат да повярват, че същите тези кораби са ги возили, че в тях е туптяло вярно моторно сърце. Още по-безнадеждно е състоянието на чуждестранния екипаж, намерил подслон в залива. Тези рибари не само че не са у дома си, но са далеч от родината и ако поискат да бъдат около близките си, на всяка цена трябва да преодолеят зловещия морски простор. А сега-засега такава възможност няма. Има коняк. И други напитки се намират, но конякът е най-подходящ за такова време.

Край масата на чуждестранните рибари минава висока сервитьорка. Тя се носи като сияние. От нея се отделя сладникав аромат на евтин парфюм, но кой ти гледа сега дали парфюмът е скъп… Под сатенената престилка живеят свой, отделен живот гърдите й. Над тях грее бяла нежна кожа, опъната от ключиците чак до черния ореол на косата й – кожа, изпълнена с безброй овални места и капризни гънки, всичко създадено за ласки и целувки. Сервитьорката пристъпва внимателно и хем гледа да се покаже, хем се старае да запази достойнство, навярно да заяви, че тези красоти принадлежат на определен мъж, който може и да не е тук, но я очаква, така че погледите са си погледи… На страничната маса в ъгъла седят оркестрантите, които ще засвирят от седем. Тук те се чувствуват на заточение, броят дните и с нетърпение чакат да станат четирийсет и пет, да се махнат, да кажат: изпълнихме си задължението, сега пратете други!…

Така идват и отминават хората в градчето. Само местните жители са винаги тук, корави като древните камъни.

В групата на оркестрантите има една пианистка. Току-що станала от следобеден сън, леко замаяна, тя слиза в ресторанта. За редовната вечерна програма е рано, сега е едва четири, но къде другаде може да се отиде? Какво може да се прави? Пианистката е суха и мургава, кожата й е пъпчива, а гърдите й са плоски, но лицето й издава лека интелектуалност. Тя полага нотната тетрадка върху пулта на пианото, взира се известно време в нея и поглежда струящата от прозореца светлина. Никой не може да каже достатъчна ли е тази светлина.Засвирва спокойно, отначало тихо, както изисква изпълнението на сонатите. Тази соната няма нищо общо с репертоара на оркестъра – може би пианистката е влюбена в автора или пък поддържа амбициите си за голямото изкуство. Тоновете – ту леки и нежни, ту плътни и тежки – летят и запълват ресторанта, чужди за обстановката, за чашите и покривките, за греховните лица на сервитьорките и съвсем далечни за омърлушените брадясали рибари. Недотам сръчните ръце на пианистката изграждат пиесата плахо и въпреки това, личи си, че зад нея стои Бетховен.

Мъжете се мръщят. Това за тях е нищо – шум. Не е шлагер, не е циганска песен. Но може ли да се предотврати? Сега е време за почивка на оркестъра, който винаги е свирил за душата, пък изпълнява и някои желания. Най- добре е да не се обръща внимание на пианистката. Само от време на време някой се извръща към нея, за да я съжали. Мъжете шумят и разговарят за обикновени, прости неща… Времето тече. Пианото вече не ги дразни, те навикват с какофонията, възприемат я като нещо, което в края на краищата не може да попречи на разговорите. Сладко се разговаря в приятно затоплено помещение, докато вън е зима. Вън са безлюдните улички, сивите къщички, а в къщичките край икономично поддържаните печки се таи ежедневието: жените, децата, бабите и дядовците, братята и сестрите… Свири си, момиче, твоите глупости! Ние няма да те слушаме!

Но мъжете не знаят и не могат да си обяснят защо са млъкнали. Разговорите са утихнали, в ресторанта господствуват звуците на пианото. Да, те чисто и просто слушат музика. Каква е тази музика? Защо си свири? На кого е нужна? Не могат да си отговорят. Някои хващат чашите, но не ги вдигат, остават в тази поза, обзети от непознатите тонове, а други все по-често се обръщат към пианото – да видят изпълнителката. Играта на нейните пръсти ги забавлява. Ръцете тичат по бялото поле на клавиатурата, покачват се по черните клавиши, препускат, подскачат, чоплят – събуждат спящите в инструмента тонове. Властта на музиката нараства и докато усетят, и рибарите, и техниците, и командированите служители от близкия окръжен град се унасят. Едни мислят за пронизани от слънце води с бавно поклащани водорасли, между които се промъква рибно ято, други си спомнят за светлите петна на младостта – за дюни, за ветрове или за парещи пясъци, по които тичат боси детски крака. Техниците дочуват равномерна музика от мотори без дисонанс, вдъхват мирис на нафта, а тя ухае на роза. Или пък чувствуват тъга – тъгата е жива и сладка, тя не потиска, а възбужда дишането. Бедността и черните моменти се стопяват, изгарят в пламъка на домашното огнище, което мирише на риба…

Укротени са и чуждестранните рибари. Още малко им трябва да се натряскат с коняк, но сега са тихи и хрисими като деца. Обикновено музиката ги е подвеждала да се напиват, но тази ги кара само да стискат чашите и да слушат. Някои поглеждат пианистката със скрита надежда, че преди малко са се излъгали, че не е грозна. Но действителността е жестока, момичето наистина си е същото, нищо не го е разкрасило: същото сухо лице и плоски гърди. По-важното е, че и сервитьорката е изгубила магията си над тях, станала е незначителна, ненужна, не разбират защо е трябвало да я следят с погледи и сякаш не е толкова важно вече ще подаде ли или не.

Рибарите в дебели полушубки и ушанки с умалени лица вече не гледат уплашено. Очите им са замислени и обърнати към странния свят на музиката. Те не знаят да мразят ли човека, който е създал тези тонове, или да го обичат, и мъка ли е това, което чувствуват, или радост…

Момичето нанася последните удари, затваря капака на пианото, прибира тетрадката. В тишината хората се чувствуват като изхвърлени на далечен бряг.

Първа се окопитва сервитьорката, прибира няколко бутилки и тръгва към бюфета, но в походката й липсва предишната самонадеяност.

***

КАПИТАНЪТ

“Ние се прибрахме с “Гларус”. Четири бяха корабчетата от неговия тип. Година вече откакто едното лежи на дъното. Някои твърдят, че с еднотипните кораби е така: катурне ли се единият, другите бързат да го последват. Мнозина опровергават това, но иди се оправяй – създадè се психозата и… край. Ледовете не ни плашеха. Нищо и никакъв лед, нахлул от устията на северните реки, чукне се в бронята и се отплесне като топка. Тормозеше ни студът. Вълните заливаха десния ни борд, а там, дето плисне, водата замръзва. Имаше опасност да натежим надясно и да направим “капак” – най-ефикасния начин за бързо стигане до дъното. Чудехме се как да излъжем морето, откъде да се проврем.

Карахме дърва за огрев в голямото пристанище, където бяха домовете и близките ни. Дървата вече приличаха на буци лед. Недай си боже да излезеш на палубата по работа и да те чукне някоя бризга – лицето ти веднага прегорява от студ. Мизерно, унизително положение. Унизително, тъй като пътувахме недалеч от брега. Там блещукаха няколко светлини. Гледаш ги, но не те топлят. Между тях и нашия кораб се издигат най-зловещите вълни, коварно се върти прибоят, потайват се невидимите скали. Очите на всички бяха обърнати към капитана. Той стоеше в рулевата, взираше се през стъклата и мълчеше, освен ако трябваше да даде някоя команда. Люлеехме се като пияни. Вятърът ни търкаляше по неравното море, пък и ние се търкаляхме по пода. Падаме, ставаме, закрепваме се и търчим нагоре-надолу, защото е необходимо. Не вършим нещо особено, разбира се, но прикаме насам-натам, струва ни се, че ако се отпуснем, никога няма да се доберем до пристанището. Вятърът е лош, лош – не разбираш откъде те бие, не знаеш как да му се противопоставиш. Никога не сме попадали в такъв капан и си пролича де – двама от нас се изповръщаха и налягаха. Единият плачеше и зовеше майка си на помощ.

Не, вие не можете да си го представите, нито пък можете да проумеете каква личност беше капитанът. У него няма евтини думи като: “Добре де, ще загинем и какво повече?” Такива изрази няма у него. От самото начало той застана в рулевата и започна да се надиграва с морето. Наистина, по едно време слезе долу, но то беше да удари плесница на оня, дето зовеше майка си, и пак се качи на мостика. Е, настъпиха и такива моменти, в които капитанът прояви недоверие към най-добрия ни кормчия, започна да проверява курсовете, което никога не е правил, и по това разбрахме, че положението е много сериозно.

Десният борд все още се държеше. Клюмна малко, ама съвсем леко, и слава богу, че голямата част от пътя беше измината и опасността от капак почти изчезна. Иначе бяхме загубени. В това мразовито време да излизаш вън, да прехвърляш товара към левия борд с цел баланс, пиши го кауза пердута. Немислимо е да покажеш носа си навън. По едно време светлините угаснаха – тока ли прекъснаха на брега, какво ли – и се почувствувахме като в стомаха на кит. Няма с какво да свериш курса. Започнахме да се ориентираме по вятъра и вълните. Те идват малко на верев, от север, а ние гоним запад, значи трябва да ги чувствуваме само от полудясната част на форщевена или, както вие казвате – носа. Като хлътнем между две вълни, че като се забучим в едната, върви се измъквай. Нищо не виждаме, само чакаме да усетим как корпусът се издига нагоре. Мислим си: и този път се отскубнахме. То добре, че не виждаме, иначе да сме се изплашили от ледената симфония, напластена върху бака, или, както вие го казвате – предната част на палубата.

Времето тече. Легнал съм да си отдъхна върху койката, ама може ли? Стискам здраво страничната дъска и ме е яд. Над главата ми виси снимка на жена ми, усмихната, сякаш разговаря с Жерар Филип, и на всичко отгоре снимката на една полякиня, с която това лято изкарахме нещо като флирт. Жените се смеят, а на мен ми иде да ги прасна по ухилените муцуни, но къде ще ги улучиш – то едно клатушкане… Ние умираме, а те се смеят. И само като си спомня надписа на полякинята върху снимката: “Оставям те на слънцето да те пази само за мен, до идното лято”, ще ми се да изрева от яд и да блъскам, да блъскам кратуната си заради глупостите, които съм вършил – женитби и флиртове. Нищо не чинят те, бледнеят пред лицето на смъртта, когато човек си дава ясна сметка кое в живота е важно и кое не.

Как да остана в спалнята? Немислимо е да почиваш, ще полудееш! Гледам, и другите не са спокойни. Нещо ни тегли нагоре, при капитана. Друго си е в такива моменти да си около него, да разбереш по лицето му ще се живее ли, ще се мре ли. Да ви кажа откровено, в подобен момент капитанът ни се струва повече и от съпруга, и от любовница. Такива хора дайте на света!…

Смъквам се от койката. Смъквам ли казах?… Падам от койката, удрям се в стената на помещението, псувам от болка и страх, търся дръжката на вратата. Виждам я, а не мога да я напипам – люлеем ли се, люлеем. Изглежда, че този път няма да ни бъде. Отварям криво ляво и тръгвам по коридорчето, но така вървя, че правя карамболи със стените, ама все пак гледам да не чукна кратуната си в тях. Най-после докопвам перилата на стълбището (избягвам нашите названия, защото после и без това трябва да ви обяснявам кое какво е). Качвам се горе. Но как се катери човек в такива моменти нагоре, питам ви аз. Главата ти се мае, тежи като гюле, тялото сякаш е пълно с олово, ръцете се опъват и едва го издържат. Струва ти се, че ако се спуснеш, ще бъде най-добре – край, настъпва пълна почивка на всичко, дето е у теб, с всичките му органи, с дишането му и съзнанието му… Най-после съм горе. Чудно! Вятърът е поутихнал. Спаднал е, а ние продължаваме да се люлеем, защото едно е да падне вятърът, друго е да падне вълнението… Охо! Вали сняг. Някой се е изтъпанчил пред мен. Сритвам го да ми стори път за минаване. Оня се обръща и виждам отчаяното лице на помощник-капитана. Нито погледа му поглед, нито лицето му лице – пълна отрепка, която повръща, няма сили нито да изругае, нито да заплаче. “Повръщай, твойта кожа! – викам аз. – Морско училище си завършил, да повръщаш!” Но, да си призная, тайно му завиждам. На човек в такова положение всичко му е все едно и навярно не чувствува страх пред смъртта. Така мисля, но гаранции не давам, защото не ми е прилошавало на море. Чувал съм, че на такива всичко им става безразлично… А мен ме е страх – не ти е работа! Всички ни е страх. Затова се навъртаме около капитана.

Той хич, ама хич не знам, страхува ли се, или не. Може и да го е страх. Де да знаеш – организъм. Важното за нас е, че като го гледаме, страхът ни нещо се стопява. Капитанът е едър и малко пълен – от бирата – мургав и хубав. Жените много му се натискат.

– Запали ми цигара! – заповяда той, като влязох в рулевата, без да ме погледне, само ми подаде кутията си.

Сняг, сняг!… Не съм виждал такива парцали, цели бинтове. Залепят се по стъклата като пердета. Колеги излизат вън, чистят го и пак не се вижда нищо.

Паля цигарата и я давам на капитана. Той хвърля стария фас. Разбирате – пуши без прекъсване, а как ще оправи нашата работа, не ми е ясно. Все едно, че сме попаднали в най-гъстата мъгла. При това положение – спирай машината и чакай. Такъв сняг няма да вали безкрайно. Ама как да спреш машината в това вълнение? Аз съм обикновен моряк и все пак разбирам горе-долу какво има предвид капитанът. Той следи внимателно от коя посока ни лашкат вълните. Необходимо е да ни блъскат от една посока. Тласъците да бъдат горе-долу еднакви по сила… Нямаме лаг, дявол да го вземе! Ако лагът ни беше пуснат, все щяхме да знаем къде се намираме. А той е повреден отдавна и е захвърлен някъде. Не обръщаме голямо внимание на съвременната навигация, караме я ден за ден и философствуваме: по нашите воаяжи няма нужда от лагове и подобни глупости. Затуй с право ни дърпат ушите. В това отношение и капитанът, макар че е велика личност, заслужава критика.

Помощникът влиза при нас и прави усилие да изглежда спокоен. Разбирам го и хем ме е смях, хем се поставям на мястото му. Неговото дежурство е започнало отдавна, но човекът не е в състояние да го поеме – тази нощ всички дежурства ги кара капитанът. Какви са тези сили у него? Питай ме, че да ти кажа.

– Нещо от храната – мънка помощникът. – Този салам…

– Да се повръща е човешко – изрича внезапно капитанът. – И адмирал Нелсон е повръщал.

Като чухме гласа  на капитана, изведнъж ни олекна. Проговори ли капитанът извънслужебно, значи работите се оправят. Мъча се да анализ… да направя разбор на положението. Първо, курсът е прав като свещ. Вече десет минути, откакто съм в рулевата, а капитанът не го е изменил. Следователно, режем през средата на залива. Второ, при това положение единствената опасност за нас се явява островът. Трето, от друга страна пък, като си помисля, че капитанът предварително е нанесъл в курса леко отклонение вдясно с цел да избегне това кирливо парче земя – горе-долу ми става ясно, че и този път отървахме кожата.

Такаа!… Движим се направо. След като оредее гадният снеговалеж, някъде напред трябва да се покажат светлините на фаровете. Капитанът се е отпуснал лекичко. Струва ми се, че си подсвирква.

– Повикай ми Панчо! – заповядва той.

Слизам в спалното помещение и измъквам Панчо в рулевата. Капитанът продължава да се взира напред. Пита:

– Разбра ли защо те шамаросах?

– Разбрах, другарю капитан! – отвръща Панчо.

– Когато морякът се изплаши, няма право да зове нито майка си, нито бога!… Викнат ли всички, става църковен хор… Бягай да почиваш!

Панчо ме поглежда. Гледам го и аз. Вече е спокоен. И как не, щом капитанът го е заговорил. Вижте какво, момчето не е страхливо, но понякога стават такива работи и никой на никого няма право да се присмива. Знаеш ли утре-други ден какво може да се случи със самия тебе?

Да. Казах ви аз. Появи се светлината на фара. Такъв сняг не може да го усуква дълго. Пак се клатим, търкаляме се като грешни дяволи по “калдъръма”, ала кога ли не сме се търкаляли ние, моряците!… Хайдее, започнах да се фукам. Ние, моряците, много се фукаме.

Пет часът сутринта е. Тъмно е. Тъмно е като в апандисита на кашалот. Залепя ме се на кея и край на филма. Разтоварачите ни нападат от всички страни, нахлуват като пирати при абордаж. Гонят план. Довечера трябва да потеглим отново по обратния път. Дано времето се влоши повече, да не тръгнем. Ще ми се да остана една цяла-целеничка нощ в леглото на жената… Хайдее, отървах кожата и запях друга песен!

Всички сме в каюткомпанията и пием горещ чай. Готвачът се престарава и не обръща внимание на разкладката. Извадил е и маслини. Капитанът пак е млъкнал, сърба тихичко, глътка след глътка, без хляб, без сирене, без маслини. Сега да му има една бира!… “Гларус” потръпва и се тресе, но този път от разтоварачите, които прехвърлят дърветата към кея, а оттам, на камионите. Вън е врява, а при нас – спокойствие, такова, каквото сме си го мечтали преди няколко часа…

***

НА ГОСТИ

И ето че дойде ред да ви разкажа как след като получих три писма от прочутия по цялото крайбрежие капитан Анести, приех поканата да му гостувам. Сега да седна да ви описвам капитана ще излезе дълга и широка, а започна ли да описвам големия му стар дом – отиде, че се не видя. За барба Анести се говори така: “Голям рибар. Две риби да има в морето, едната ще я улови той!” Някои от вас може би са виждали къщата му, но едва ли са имали възможност да я разгледат отвътре. Състои се от пет-шест стаи и класическо рибарско мазе, което мирише на морско дъно, и чардак, на който са се изпили осемстотин бъчви бяло вино.

Корабчето ме стовари на малкия кей. Градчето ми се усмихна със слънчевите си покриви, с пъстрите облекла на летовниците и тъжните пискуни на гларусчетата, които само преди два-три месеца са чукали по вътрешната страна на черупката си.

Ето го прочутият капитански дом, в който съм преживял такива хубави мигове… Чакай малко!… Този ли беше? Май че е този. Да, този е!

Отначало не можах да позная дома на капитан Анести. В големия сенчест двор се ремонтираше някаква “Волга”. По клоните на дърветата и по въжетата съхнеха поне двайсет бански костюма. Под смокините се разхождаха млади еви по бикини. Пищяха деца. Някой гълташе въглен против разстройство. На чардака момчетии и момичета с широкополи мексикански шапки дрънкаха на китари и мешаха между струните звездите на Сан Тропе. Жрицата на дома, вярната дългогодишна другарка на капитана, леля Змарайда, пришиваше копче към ризата на плешив мъж с лице на закоравял касиер.

Тя извика:

– Борис!… Ти дойде?

Прегърнахме се и се целунахме. Понесох куфара по дървеното стълбище и се озовах в просторния хол, където беше мрачно и пълно с походни легла. Несвикнал с тъмнината, на бърза ръка се блъснах в едно каре за белот, извиних се и влязох в… моята стая. Любимата моя стая!… Тихата прохладна стая, с вградени старогръцки долапи, таван, пълен с микросветове на дървояди, фотографии, които разказват живота на капитана, модел на тримачтов кораб от осемнайсетото столетие, пееща табакера, която след навиване започва да те убеждава, че на света има много красиви жени. Сега всичко това бе отстъпило място на три нови кревата.

– Тук ще спиш! – рече леля Змарайда. – Стаята е запазена за един архитект от София. Чакаме го след пет дена. Тогава ще се освободи другата стая и ще се прехвърлиш. – Погледна ме смутено. – Най-после си тук бе, момче!… Не биваше да идваш през сезона, ама…

– Къде е капитанът? – запитах аз.

– Отиде да занесе два адресни билета и да купи кисело мляко за семейството от голямата стая.

– Как живеете?

Тя се смути съвсем. Погледна ме тъй, сякаш от този поглед трябваше да разбера всичко и да простя тихомълком.

– Сашо и Методи станаха варненски зетьове.

– Знам.

– Живеят във Варна.

– Знам.

– А пък на дъщерята й излезе късметът в Карнобат. – Тук леля Змарайда преглътна и продължи: – Останахме с бай ти Анести сами и понеже курортистите… и ние – хайде!…

– Разбира се… – съгласих се вяло аз. – Всички правят така, защо и вие да не правите.

– Хайде, разположи се!… Трябва да свърша туй-онуй.

Останах сам. Приближих се до прозореца и погледнах просторното меко море. Типично курортно море, сполучливо имитиращо плакатите на “Балкантурист”, удобно за къпане, за разходки и рисуване. Моторът на автомобила заработи. Няколко гърла извикаха облекчено. Някой от карето в хола каза: “Оня турук оправи машината!” На масата в беседката две стюардесчета гладеха рокли. Цялата къща и дворът бяха пълни с нови електрически контакти. Пред клозета имаше опашка. На скалите отсреща въдичари вадеха лапини. Много неща се виждаха оттук: и природа, и бит. Морето бе завзето от опустошителните орди на профаните. Покорителите на стихиите, синовете Сашо и Методи, плаваха към Япония и Куба, лекомислено изоставили тила си. Кой знае дали ще се върнат някога тук да гонят раци по скалите и да видят амфори, както в детските години. Калинка, тъмнооката дъщеря и сестра, която някога събираше мидички по пясъка, сега кърмеше детето си в Карнобат.

Леля Змарайда ми донесе смокиново сладко, измъкна от долапа два чаршафа, остави ми още един гузен поглед и изчезна. В съседната стая някой се засмя на полски… Имах чувството, че съм отседнал в хотел.

В хола се скараха и започнаха да се псуват. В двора проговориха два тигана… “Мазето!” – извиках аз. Спасението е в мазето, което мирише на морско дъно. Слязох в него. Рибарските мрежи, греблата, корабните бои, въжетата и всички други вещи, пропити с миризмата на терпентин, бяха завити с брезент и грижливо замаскирани в един ъгъл. Местата им бяха заети от неумело скован нар. Върху него хъркаше дебел червен летовник. Раменете и лицето му бяха намазани с кисело мляко.

О, боже… не чувам ли гласа на капитана? Не е ли същият глас който съм слушал с удоволствие, и сега идва от двора: дава обяснения, че не успял да намери крем за обуща, че е подал адресните билети, че благодарение на приятелството си с управителя на закусвалнята успял да вземе триста грама кайма с надценка, а мляко ще има чак утре, но той обещава да стане още в четири, и ето – това е остатък: четирийсет и пет стотинки (неговият приятен смях) – добри сметки, добри приятели…

Качих се в стаята си и го зачаках.

– Най-после!… Добре дошъл!

Беше весел, весел – лицето му се смееше, стараеше се да изглежда безгрижно. Почувствувах омекналите му длани, а ръката му не подсказваше, че е направил пет милиарда движения с весла.

– Как е в София?

– Добре.

– Какво ме гледаш?

– Нищо?

– Ти ме гледаш и искаш да ми кажеш нещо… Какво бе, какво ме гледаш?… Къщата се изпразни. Всеки тръгна, където му видят очите. В стаите бягат плъховете! Защо да не взема някой лев?

– Капитанска заплата, наднормени, синовете печелят!… Как не те е срам да превърнеш хубавата къща в хотел!… Виж се, заприличал си на сервитьор!

– Затуй ли идваш от петстотин километра? Да ми кажеш тези горчиви думи?

Замълчахме.

– Капитане! – викна някой от двора. – Нали щеше да дадеш едно чукче да си прикова подметката?

– Ей сега!…

– Бягай! – рекох аз. – Чукче ти искат… Бягай, купувай кревати и пълни стаите с тях. През зимата с леля Змарайда ще си нанкате всяка вечер на различни кревати!

– Капитан Анести!

– Сега!

– Млього лошо ютия!… Друго няма?

– Има, има!… Сега!… Германката иска ютия.

– Моля! Спокойно си върши работата!… Културното обслужване е дълг на всеки добър хотелиер.

– Като се върна, ще ти обясня…

Той се спусна по стълбището, но не с тежките господарски стъпки от миналото. Стараеше се да не вдига излишен шум.

Пак застанах на прозореца и пак погледнах към морето.

– Капитан Анести! – извика груб мъжки глас.

– Какво? – извиках и аз.

– А бе къде е този капитан?… От снощи го търсим. Да прекъсне тази отпуска най-после. Появи се сафрид!

– Няма такъв капитан! – отвърнах аз.

– Как да няма?

– Имаше, ама сега няма!

– Брей, майка му стара… Излезе сафридът, пък не можем да намерим капитана.

Човекът от риболова си отиде. Зад гърба ми като мишка се промуши леля Змарайда и прошепна:

– Капитана ли търсеха?

– Да.

– Какво им каза?

– Казах, че няма такъв капитан.

– Хубаво си казал… Ела да закусим.

– След малко слизам.

Наблюдавах морето. Риболовната флотилия се очертаваше върху синьото. Капитан Анести подаде глава от мазето и тръгна към една мъничка крехка немкиня. В ръцете си държеше ютия – нова, току-що измъкната от опаковката й.

***

ПАЗАЧЪТ НА ПЪСТЪРВИТЕ

Част от водата на потока се отклоняваше към няколко малки водоема, в които стопанството, в които стопанството развъждаше пъстърви. Водите лежаха до спрялата завинаги воденица като големи огледала в слънчевата котловина. Наоколо се белееха заоблените камъни на широкото речно корито. Съвсем сухи, камъните блестяха на слънцето с мъртвешко сияние, сякаш тук не беше корито на река, а тяхна гробница. Над близките хребети се появяваха и чезнеха тъжни есенни облаци – времето горе течеше бавно и неотменимо. Вировете бяха покрити с жълти листа. Гората прозираше и през нея се виждаше омършавялата плът на скатовете. Завързано куче дремеше отпуснато на земята, може би усещаше, че вече няма какво да варди, щом заобикалящият го свят се предава без борба на зимата.

Само водите на рибарника гъмжеха от живот. Пъстървите. Хиляди пъстърви, разпределени по възрасти в няколко водоема. На рибите им беше тясно. Те чувствуваха това и може би от страх да не се сковат мускулите им, непрекъснато кръстосваха на шир и длъж. Слънцето ги осветяваше. Те носеха блясъка му върху гърбовете си и той изчезваше само ако пасажите потъваха в дълбочините, но това ставаше за кратко, тъй като поривът им към движение отново ги изтласкваше на повърхността, където се намираше храната – насекомите и мъртвите какавиди на бубите.

Понесъл кофите с храната, пазачът на пъстървите излезе от воденицата. Какавидите воняха остро и неприятно, ала старият човек бе привикнал с тази миризма, пък и сам бе изцяло пропит от нея. Щом го усети, кучето се изправи, погледа го известно време и легна отново. Не поклати опашка, не издаде звук – просто се изправи и легна, сякаш чувствуваше някаква безпомощност. А старецът обичаше тези мигове, когато се отправя с храната към рибарниците. Топлата есен галеше водите. Бистрата светлина на слънцето пълнеше цялата висока котловина като язовир и на човек му се струваше, че око някой отвори въображаемите шлюзи, благодатната бистрота ще потече към долината.

Отначало той нахвърли храна в трите водоема с по-дребните пъстърви, а после се изправи до четвъртия басейн – любимото му място. Загреба храната и хвърли първата шепа в спокойната вода. Секунда след това водата закипя. Рибите бяха винаги гладни и това удивляваше стареца. Удивляваше го и фактът – според думите на хората, – че месото на пъстървите било винаги вкусно и че няма помен от гадната миризма на разлагащите се какавиди. Къде изчезна тази миризма? Старецът не се напрягаше да си отговори на този въпрос. Знаеше, че природата си има тайни, в които е безсмислено да се рови. Природата е уредила нещата си идеално. И това се дължеше на красотата й, съвършенството й, хармонията й.

Големите риби се виждаха най-добре. За него беше щастие да следи движенията им. Те като че ли демонстрираха на какво са способни. Линиите на телата им се чупеха меко под кристала на водата и в такива моменти той притаяваше дъх, да се нарадва на грацията им, понеже едрите екземпляри се появяваха и изчезваха с голяма бързина, като отнасяха храната си в дълбочините, после се появяваха пак и пак – чудна беше лакомията на красивите животни, смущаваща. Старецът напразно се стараеше да запомни отделни риби. Дори се мъчеше да им прилепва имена. Имената бяха все хубави и звучни: Пъстурка, Кристалка, Игривка… Но винаги ли ги назоваваше точно? Това той не знаеше. Рибите си приличаха по всичко. Не можеше да запомни и някои характерни движения – начини на хранене или привички за изчезване към дъното. Беше сигурен, че ако днес назове една риба Пъструшка, утре ще я назове Слънценоска. Да не говорим за усилията му да спечели тяхното доверие. Какво ли не правеше да внуши на рибите, че е техен приятел и че няма нищо по-добро, ако приемат дружбата му. Да се приближат поне на метър разстояние. Отдавна бе изоставил тази надежда. А как да си обясни страха им. Хората обичаха тяхното месо. Ловяха ги по различни начини: с мрежи, чрез източване на водата и особено се забавляваха да ги измъкват с въдици. Според хората, това удоволствие не можело да се замени с нищо – да изтеглиш студените им пъстри тела от вира, да ги гледаш как се мятат във въздуха, а след туй да ги освобождаваш от куките. Старецът никога не можеше да си отговори на въпроса, защо хората ядат пъстървите? Правеше си и някакви изчисления: На земята живеят два милиарда души. Да речем, че всяка година се раждат сто милиона пъстърви. Какво се пада на човек за една година? По двайсет грама пъстърва. Ще се наяде ли той с тези двайсет грама? Не. Тогава – защо?

Обичаше и обичаше да наблюдава пъстървите!… Струваха му се мъдри, страшно подвижни и изискани. Те блестяха като лъчи в живота му, осмисляха съществуването на водата, на котловината и дори на небето. Старецът ги наблюдаваше до омаломощаване, докато го обхване дрямката, и събудеше ли се, отново ги наблюдаваше – безкрайно дълго, винаги. Наблюдаваше ги през всички сезони, дори когато валеше. Считаше ги за свои приятели. Затова понасяше трагично обстоятелството, че пъстървите не искат да знаят за него, че го третират като останалите хора, нещо, което го караше понякога да ненавижда природата. Защо да не могат да се разберат – той и рибите? Както се разбират хората и кучетата, хората и конете, хората и гълъбите.

Изпълнен с ненавист в това отношение към природата, той пак признаваше нейното величие и проумяваше нейната благородна хитрост. Виждал е лъвове да вървят по тел, но никога не е виждал пъстърва да се приближава до човека. Така го иска природата, така го прави. Човекът може да прекоси вселената, а не може да погали гърба на една пъстърва…

Кучето се изправи и старецът разбра, че някой се приближава. Кучето само се изправи и той разбра, че този, който иде насам, е добър, иначе щеше да падне лай.

– Тук имало рибарник! – извика човекът отдалеч.

Когато непознатият застана до него, старецът отвърна тихо:

– Има… Туй, дето го виждаш, е все рибарници.

– Много, бе!… Ей, че много рибарници!… Дядка, ти ли ги пазиш?

– Аз – рече старецът и сега за първи път го удостои с поглед.

Гостът беше твърде смешен, с опулено лице и, изглежда, доста наивен. Мръсните му ръце миришеха на нафта.

– На какво смърди? – запита непознатият.

– Какавидите. С тях храним рибата.

– Много вони, ей!

– И ти вониш.

– Мириша на нафта – усмихна се младият човек. – По-рано шофьорите вонели на вино, а сега на нафта. – Той се засмя волно. Старецът също. – Де ги рибите? Нищо не виждам.

Пазачът сякаш очакваше да му зададат този въпрос. Вместо да отговори, той бръкна в кофата и запрати няколко какавиди във водата. Пъстървите се появиха мигновено и водоемът наново закипя.

– Лелее! – провикна се шофьорът. – Това все риба ли е?

– Все.

– И кой я яде?… Сигурно на банкетите.

– Не знам.

– Хвърли още малко!

Пазачът на пъстървите запрати още малко храна във водата. Рибите прииждаха на големи ята и се събираха на куп, тяло до тяло, плътно една до друга – хиляди риби, които се докосваха и всяка от тях носеше слънцето на гърба си.

– Лелее! – продължаваше непознатият. – Колко много риба!… Сега да имам една бомба!… Ще напълня каросерията.

Старият човек погледна шофьора с изненада. Кучето залая. Реката течеше и опресняваше водоемите с кислород. Пъстървите лакомо гълтаха какавидите – подскачаха отривисто и шумно, единственото, което можеха да правят в тая заградена от всички страни вода.

***

ВЪЗДУХ – ЗЕМЯ – ВЪЗДУХ

Пробихме дюшека на облаците и се приземихме.

– Малко почивка! – извика някой от екипажа. – Можете да се поразтъпчете.

Излязохме един по един, петнайсетина души – един от друг по-омърлушени и кисели след тежкото летене. Отдалечих се от самолета и се обърнах. Старата машина приличаше на мокра гарга, кацнала върху оръфаната есенна трева. Духаше вятър и валеше студен дъждовен прах. Леко подгизналото поле се простираше на всички страни като равна тъга. Кокетните барачки на летището, боядисани ярко, напразно се стараеха да развеселят пейзажа.

Започнаха да разтоварват част от багажа и всекидневната преса. Дъждът мокреше вестниците и някакъв шегобиец забеляза, че при това положение вестникарската информация няма да бъде суха. Част от пътниците, които летяха само дотук, затичаха към автобуса, а други пътници се втурнаха от автобуса към нас, за да летят на изток. За миг видях как от зрителното ми поле изчезна една линейка.

Тогава изведнъж съгледах този стар човек. Той беше превит напред и потръпваше от слабост. Един от ония селяни, които цял живот са имали вземане-даване със земята, който беше смукал от земята силата й, но и тя го беше изтощавала от своя страна, беше го изпразнила отвътре изцяло.

Широка полушубка висеше на тялото му. Под ниско прихлупеният каскет се виждаше болното му лице и безжизнените му втренчени очи, които отразяваха дневната светлина като стъкло. Старецът пристъпваше трудно. Придържаше го случайно намерил се в бюфета на аерогарата човек, облечен в овехтял пуловер, из който се подаваха замърсени ръкави на домоткана риза.

– Къде го водиш? – извика униформен служител от аерогарата.

– В самолета – отвърна човекът с пуловера, – Пращат го в ИСУЛ.

– Ако го качиш на този, ще го експедираш към морето! – рече весело служителят. – Самолетът за София ще пристигне след една минута.

– Тъй ли?

Човекът с пуловера обърна стареца и го поведе към една от пейките, разположени сред полето, за ползуване от пътниците. Старецът се движеше съвсем бавно, а очите му гледаха напрегнато и обезсилено. Стори ми се, че в тях няма повече живот. Мигачите му не се плашеха от капките на дъжда – стояха си неподвижни, напуснати от рефлексите. Изпечената някога кожа на лицето сега беше бяла и свежа като на дете.

Ние пушехме и подскачахме, за да се сгреем. Мокрият вятър съскаше над равнината и чезнеше в приближените хоризонти. Две млади жени, облечени в леки модни палта, занимаваха бордовия механик и навигатора. На четиримата им беше весело и се смееха. Младеж с очила и дълго нежно лице стоеше настрана и замислено гледаше към далечните очертания на града. Един офицер непрекъснато опаковаше вързоп, хартията на който постоянно се късаше. Млада съпружеска двойка се занимаваше със себе си: той й помагаше да се съвземе от прилошаването, като разтриваше слепоочията й с палци. Обърнат срещу нея, съпругът правеше усилия да се усмихне, но съпругата го гледаше с омраза – сега тя мразеше дори него. Здравеняк с топли налети бузи, изпълнил до експлодиране шлифера си, слушаше музика от транзисторния си приемник и хвърляше погледи към пътниците, за да разбере дали им прави впечатление. От пластмасовата кутия излизаше ритмично: “ча-ча-ча”. Мелодията чупеше влажната тишина, напомняше за сладки часове и топли климати.

Отново погледна стария човек.

Той седеше сам и вятърът го блъскаше с всичка сила в гърба. Обхвана ме ужас, като си помислих, че след малко изтощеният старец ще се качи на самолета – сигурно за първи път в живота си – и горе стихията ще го залюлее, докато го омаломощи съвсем. Представих си в какво състояние ще стигне до болничното легло, за да се представи на специалистите. Никакъв придружвач. Като колетна пратка. Обзе ме неприязън към хората и света.

А старецът се държеше достойно. Седеше неподвижно, опран на облегалката, загледан в една точка пред себе си, безсилен, но решен да не вдига ръка за помощ, навярно съзнаващ своето излишество, изпълнен с чувство за малоценност. Кой знае – може би пък да не е чак толкова зле? Може би всичко е само плод на фантазията ми.

Кога най-после ще тръгнем?

Самолетът за София се появи изведнъж, кацна далеч и стремително се насочи към нас, като се тръскаше по бабунките на терена.

– Пътниците за изток да заемат местата си!

Тръгнах към нашия самолет.

Тогава момъкът с нежното очилато лице закрачи към стареца.

– Гражданино, къде? Тръгваме веднага!

– Все пак някой трябва да го заведе до самолета му! – отвърна момъкът.

– Добре, но по-бързо! Закъсняваме.

Аз стъпих последен върху стълбището. Преди да вляза в самолета, се обърнах. От току-що приземения самолет слизаха пътници и бегом се насочваха към автобуса. След това, с учудване забелязах, че те спират все около пейката на стареца. Насъбраха се десетина души. После някой изтича до автобуса и се върна при пейката, придружен от шофьора. Момъкът с нежното очилато лице напусна групата и тръгна към нашия самолет.

– Мъртъв ли е? – запитах аз.

– Да.

– По-бързо, граждани! – Служителят от летището бе изгубил търпение.

Влязохме в утробата на машината и седнахме един до друг. Моторът не беше изстинал и излетяхме веднага.

Горе, над облаците, самолетът се успокои. Движехме се равно и почти безшумно, застанахме в пространството.

– Как допуснахме? – каза внезапно момъкът.

Погледнах го. Беше грозноват, но имаше меки и умни очи. Достатъчно е да ги погледнеш отстрани, да ги видиш недеформирани от лещите на очилата и да се убедиш в това.

– Как допуснахме! – повтори той.

Отпред двете елегантни жени прелистваха списания, съпругът поднасяше на съпругата книжна кесия, а лицето му беше разтревожено, офицерът се стараеше да съзре нещо през прозорчето, дебелият вече заспиваше.

Останалите пътници не можех да видя. Все пак те бяха с гръб към мен, а и облегалките на самолетите са високи – просто закриват всичко от погледа ти.

***

ЖЕСТОКОСТ

Децата седят на вълнолома и гледат към хоризонта. Вълните се разбиват в стената. Вятърът отнася пяната, блъска я в лицата на хлапетата. Тогава те облизват капки от устните си. Солта е сладка, вкусна. Морето кипи, но следобедният въздух е прозрачен, а небето е чисто, макар че е започнало да губи лятната си синева.

– Нищо – проговаря високото момче и се раздвижва.

– Ще дойде – отвръща по-ниското момче, но гласът му не е сигурен. – Нали чу какво казаха в пристанището.

– Казаха, а го няма.

– Ще дойде.

– Нали корабите се виждат отдалече?

По ниското момче не бърза да отговори. Не знае кое е вярното – виждат ли се, или не се виждат корабите, когато са далеч.

– Щом земята е кълбо – започна бавно хлапето, – не се виждат… от много далеч.

– Ти сигурен ли си, че земята е кълбо?

– Сигурен съм – отвръща все тъй бавно хлапето. – Не си ли виждал земното кълбо във витрината на “Балкан”.

– Виждал съм, ама все ми се струва, че може да излезе нещо като щъркелите.

– Какви щъркели?

– Нали отначало казваха, че са ни донесли щъркелите… После излезе друго… Възрастните ни мамят много.

– Това за земята го пише в учебниците. За щъркелите не пише.

– Изглежда, че е така, щом пише в учебниците… Виж!

Момчетата поглеждат към началото на вълнолома. По равния гръб на стената върви момиче. Вятърът развява роклята му. То се приближава към тя и децата си разменят учудени погледи.

– Райна!

– Тя е!

– Какво търси тука?

– Де да знам.

Девойката се приближава съвсем. Лицето й е розово. Роклята й продължава да се развява, откриват се белите й колене. Пристъпва лекичко и на малчуганите им се струва, че вятърът ей сега ще я отнесе при гларусите, които пощят перата си в тихата страна на вълнолома.

– Хей! – вика девойката. – Какво правите?…

– Чакам бате – отговаря момчето. – Връща се от Ливърпул.

– Майка ти знае ли, че си тук?

– Какво те интересува?

– Нямате ли училище?

– Учим сутрин – язвително я осведомява високото момче.

– Аз пък мислех, че учите следобед.

Девойката застава пред тях и почти закрива хоризонта, лесно е да се разбере, че иска да ги заговори, но децата не проявяват желание за това, извиват глави и продължават да се взират в морето. Те хвърлят по един поглед на Райна, но просто така, от неудобство. На тази възраст момичетата хич не ги интересуват. В очите на Райна играят сто хитри пламъчета, гласът й звучи иронично:

– В махалата се разправя за някакво писмо на брат ти. Мога ли да знам какво пише в него?

– Тъкмо сега ли?

Хлапето казва така, но ръката му, уж без желание, вади от джоба писмото и го подава:

– Няма нищо, обикновено писмо от брат до брат. Има много такива.

– Нищо де, да го прочета и аз.

Писмото е овехтяло, краищата му са протрити, в него пише: “Драги Наско, обаждам ти се от Алжир. Пристанището е много голямо и е пълно с презокеански чудовища, пред които нашият кораб прилича на бръмбар. Тук ще останем три дни. Вярвам, че ще успея да ти купя воден пистолет и перки за плуване. Това, значи, го имаш от мене. Ще се приберем към края на месеца. Учи се добре, защото знаеш… Брат ти Николай.”

Съседските деца могат да разкажат писмото наизуст. Те му завиждат за този брат. Хлапето съзнава това предимство и го подчертава винаги, когато може. Но усъмни ли се някой, че брат му наистина е моряк – като оня нахал например, с когото бяха застанали един срещу друг и всичко беше готово да започне хубав бой, – Наско измъква писмото и го показва…

Нахалът вече се готвеше да започне, а беше едър, две години по-голям, и развоят на боя – от ясен, по-ясен. Наско го погледна презрително и каза:

– Ти да благодариш, че съм обещал на брат ми да не се бия. Иначе щях да ти дам… Брат ми е моряк.

– Брат моряк! – ръката му легна върху лицето на Наско. – Моряк!

Наско го запозна с писмото и конфликтът приключи.

Райна му връща сега същото писмо и протяга ръка към косичката на хлапето. Наско отмята глава, успява да избегне крайно противното погалване. Девойката се усмихва и ръгва към кулата на фара.

– Къде ли отива? – повторно отива високото момче. – Там има само вятър.

– Пущай я да върви! – отвръща нехайно Наско.

Времето тече, децата седят и чакат, минава катер, пилотски кораб се насочва извън пристанището, моторница се опитва да го следва, но вълните я залюляват, човекът на кърмата псува и завива обратно. Гларусите отлитат да търсят храна, завъртват се наоколо и отново се връщат в тихата вода. Децата чувствуват топлината на слънцето върху гърба си, топлината преди залез е приятна по това време на годината, не е като през лятото.

– Райна имаше ли часовник?

– Не забелязах.

– Питай я колко е часът.

Приятелчето на Наско се изправя и тръгва по пистата на вълнолома. Върви и се забавлява – скача от черта на черта по циментовите шевове, връща се да се засили, постепенно изчезва зад каменния зид на фаровата кула и отново се появява.

– Четири и петнайсет! – вика отдалеч момчето – Два часа и петнайсет минути закъснение…

И пак подскача от блок на блок, сяда задъхано до приятеля си.

– Това не е закъснение – казва Наско. – Чакали сме го цели денонощия. По сто пъти съм идвал на кея… Ако ти е омръзнало…

– Ще чакам докрай.

– Какво прави оная?

– Нищо. Стои.

– Да не е решила… – хлапето не довършва мисълта си.

– Какво?

– Тук се давят много.

Приятелят му вдига рамене:

– Де да знам… Виж!… Това не е ли кораб?

– Иде! – извика Наско. – Кораб е!…

Децата започват да подскачат като гумени топки, размахват ръце, обръщат се към големия кей и викат “иде”, сякаш е важно и там да узнаят това.

На хоризонта се е появило сиво петънце. С малко повече фантазия то може да се вземе за кораб. Наско подскача все по-вяло и най-накрая се укротява съвсем. Лицето му е пребледняло, зъбите му прехапват долната устна.

– Защо не се радваш! – Приятелят му все още подскача.

– Радвам се – отвръща Наско и гризе устните си.

– Не се радваш.

Хлапето мисли как да започне тази важна част от разговора. Най-после проговаря:

– Дичка, като дойде корабът, трябва да се разкараш.

– Защо? – изненадва се момчето и притихва.

– Смятам, че бате ще пожелае тъй – да вървим към къщи само двамата, да си говорим.

– Добре – отвръща с болка Дичката. – Щом искаш…

Той чувствува, че му отнемат рая тъкмо когато е застанал пред него, но няма какво да се прави, Наско иска това. Той му става изведнъж противен, омразен. Неузнаваем е станал!… Без да ще, момчето си припомня моменти от приятелството им, когато Наско се е проявявал като егоист.

– Не може ли да тръгна подир вас?

– Как подир нас?

– На десет метра. Никой няма да забележи.

– Това може.

В пристанището корабите се движат бавно, сякаш застават на място. Едва като ги видиш прилепени до сушата, разбираш, че всичко е било измама за окото. Тези моменти са най-напрегнати в живота на Наско и тогава той тича бясно по кея, вика – не го интересува какво ще си помислят докерите. А те сигурно нищо не си мислят, имат си по-важна работа, както сега например – гледат, че хлапето се промъква между тях, чуват го да крещи, но не му обръщат внимание. Тук изобщо се крещи.

– Бате!… Бате Николай!

Няколко души от екипажа на парахода са застанали на десния борд и търсят с очи посрещачите. Наско не може да различи брат си между тях, но най-после го чува:

– Наско, тук съм!

Хлапето подскача:

– Хайде, слизай!

– Как сте у дома?

– Добре сме. Слизай!

– Много бързаш.

– Нищо. Ще те чакам.

– Няма смисъл. По-добре си върви.

– Защо?

– Имаме работа…

– Ще чакам.

– Чакай у дома. Кажи, че сме живи и здрави.

– Ще чакам! – настоява момчето. – Тук!

– Ще си вървиш! – настоява брат му. – После ще ти обясня… Чу ли какво ти казах?

– Чух.

Дичката наднича от ъгъла на магазията. Там вкарват някакви сандъци. Наско минава замислено под крана. Викат му да се пази, но хлапето не чува. Избутват го настрана и мигновено над главата му се залюлява трактор.

Момчетата тръгват към изхода на пристанището. Наско върви напред. След него пристъпва Дичката. Мълчат. Дичката не задава въпроси. Чул е всичко, неловко му е.

– Бате е дежурен – проговаря Наско. – Каза да го чакам вкъщи.

– Чакал си толкова, ще почакаш още.

Наистина, чакал е много и ще почака още няколко часа. Но момчето смътно е разбрало, че този път между него и брат му се е скъсала много важна нишка. Защо? По какви причини? Хлапакът не може да си отговори. Той може само да долови особеното положение. Вече са в града, той върви и се прави, че гледа витрините. Блъска се, блъскат го и усеща, че му се плаче.

Много му се плаче и никак не му се прибира у дома. Дичката, който покорно върви зад него, вече му става необходим. Спира се и го изчаква. Ще му се да изрече нещо весело, но не намира сили. Дори тъжно не може да измисли. Просто не може да говори.

А пътят към дома е дълъг. Винаги е бил много дълъг за децата. По него се срещат интересни за зяпане неща. И тази вечер има такива неща, пълно е, но хлапето не иска да види нищо. Спира се, ако спре другият, тръгва, ако тръгне той. Мислите му са заети все с моряка… Морякът няма право да се отнася с него така, защото Наско го обича много – това може да потвърдят всички.

Късно е, хлапетата все още седят на пейката в градината и Наско още не може да проговори както трябва. На небето са изплували звезди. Морският вятър е притихнал и е оставил само неизбежния си мъртъв повей, който мирише на сол и риба. Есенната вечер е суха, хладна.

– Защо си такъв? – проговаря Дичката.

– Какъв?

– Човекът е дежурен, не разбра ли?

Наско мълчи.

– Да се видиш само.

– Какво ми е?

– Да можеш да се видиш!…

– Нищо ми няма.

– Че ти дори заплака.

– Не съм.

– Плака.

– Не съм.

– Хайде!

– Аз оставам.

– Тогава и аз оставам.

В този момент пред тях се появява братът на Наско, морякът. Лесно е да го познаеш, макар че е тъмничко. Върви особено, тъй като има дълги, криви крака.

Наско не подскача, не се втурва, напротив, заковава се на пейката. Момчетата се взират в тъмнината и се стараят да разберат кое е момичето. Морякът и момичето спират. Морякът се привежда, защото е висок. Целуват се. Да, целуват се… Един, два… три пъти… Свободната ръка на моряка гали мъничкото кльощаво рамо на Райна, събира в шепата си снопче от косата й, стиска го. Както се появяват, така и отминават…

– Видя ли? – шепне Дичката.

Наско е стиснал пейката.

– И заради тази!… – добавя Дичката.

Наско мълчи.

– Пфу!… Заради жена! Да зареже собствения си брат!

Дичката се възмущава, но е доволен.

– Кои постъпват така, кажи! – продължава хлапето. – И за какво? За жена!

Наско измъква писмото и го накъсва.

– Ако е мой брат, цял живот няма да му проговоря!…

Наско се старае да не заплаче. Освен това чувствува омраза. Мрази ази никаква Райна, ама… нищо и никаква съседка, един последен подлец, който само преди няколко часа настояваше да го погали.

Вече усеща сълзите, те размазват дърветата, стопяват звездите. Момчето разбира, че не мрази само съседката – и брат си мрази, и майка си, и баща си, целия свят, щом са жестоки… Точно така – и света мрази, както си е пълен с дървета и звезди, безчувствени, когато го боли, когато сълзите слизат от очите до езика и имат същия вкус – като вкуса на морето.

***

НИЕ

Аз съм капитанът на тази тайфа. Приличаме на изхвърлени върху пясъка корабокрушенци. Ние сме риболовна бригада, грибчии. Базата ни е далече, чак в северното крайбрежие. Хората ми са легнали направо върху пясъка. И главите им са върху него. Много сме уморени. Досега сме устройвали лагера: палатки-малатки, инвентар, продукти и какво ли не. Тук ще прекараме най-малко два месеца. Можем да си полегнем и под платнището, но сега е началото на октомври и предпочитаме топлината на слънцето. Ако позволят времената, ще останем до средата на декември. Никога не сме се отдалечавали толкова от базата. До нея има повече от седемдесет мили. Тридневен отпуск дори да получиш, не можеш си отиде. Глупост е да се рибува толкова далече. Ако не ни познавате, като нищо ще си помислите, че сме идеалисти, а ние сме обикновени тарикати. Направили сме си сметката. Никой не е казал баш направо, че ще крадем, но си го знаем. И в базата знаят. Иначе защо ще идваме чак тук. Планът ни е малък, нямаме контрол, току виж, че сме го изпълнили, а останалото ще си поделим, без да ни мигне окото. Обектът ни е загубена работа, инвентарът ни е вехт, хората са събрани ок кол и въже.

Ето ги, лежат там: високи и ниски, едри и дребни, мургави и руси – натръшкани един до друг, като корабокрушенци. Всички са окъсани и брадясали, окаяни, решени да направят по един удар за пари. Иначе защо ще идваме в тази пустиня. Защо да ни ядат комарите. Тукашните мухи приличат на стършели. Ухапят ли те – блика кръв.

Всъщност много е красиво. Реката прилича на една малка Амазонка, която се влива в морето, но не можеш да разбереш как. Водата при устието спи. Ако я близнеш – солена. Шантава река. Дърветата са още зелени, макар че листата им са леко прегорени от лятното слънце. Може би последните дъждове са ги освежили, затова есента не е успяла да ги нашари. Скалите са сухи и топли. До брега на реката пясъкът е влажен, напоен с рибя кръв. Тук чипарджиите изкормват хиляди риби, хвърлят вътрешностите във водата. Затова насам гъмжи от попчета, сафрид, кефал, илария, та дори калкани и писийки. Отсреща, на хълма, растат дрян, дъбов изтърсак, габър и още някои дървета, които не познавам. Небето над хълма е особено, синьозелено и по него вървят облаци… облаци – на тайфи и поотделно, – чезнат някъде към ачика, сякаш ги разтапят силата на морето и добрите ветрове, които се раждат зад хоризонта. Изобщо тук е неописуем застой и дяволско движение. Душата ти се отваря и ако не мислиш за работата, ако не са грижите за семейството, обхваща те желание да полетиш с облаците. Тук е най-интересното място в България, наподобява малко нещо тропиците. Особено ако се обърнеш към дюните – цяла Сахара. Зад гърбовете на дюните се подават приведени към сушата дървета. Те са голи. Как са опадали листата им, не знам. Навярно северозападните ветрове са свършили тази работа. Подобни дървета съм виждал във филма Рио Ескондидо – нарисувани като с въглен върху светлото спокойно небе, което е пълно с разтревожени птици. Тази година и птиците се объркаха: не знаят къде да вървят, отиват и се връщат. Толкова е топло и никак не мирише на зима.

Момчетата си лежат на пясъка и мога да ви ги опиша, ей така, както са наредени.

Но вие сигурно ще пожелаете да разберете кой съм аз. Преди десетина дни аз не бях капитан, а обикновен рибар от държавния риболов. Повикаха ме и ми казаха, че ме назначават за капитан на тази тайфа. Веднага отказах. На мое място и вие щяхте да откажете. Дават ми утрепани хора, вехт инвентар, пращат ме на края на географията. Аз съм волна птица, принадлежа на себе си. Никак не ме интересува, че има държава, ама хич не ме интересува нито тя, нито финансовата й политика. Има хора, готови да се разцвилят от удоволствие, когато им кажат: “държавата те праща и очаква от теб”. На мен такива не ми минават. Виж, друго е, ако ми заявят: “Даваме ти много пари да наловиш с тези бараби толкова и толкова риба.” А те не ми казват това… Хитри, нали? Сам не зная как ме навиха и защо се съгласих… Но да продължа. На ръст съм среден, мургав съм, имам зелени очи, минават трийсет и пет – млад, здрав мъж, готов да защищава честта на родината пред каквито и да са полякини, германки или шведки. Нося морската шапка на мистър Джон Блум, който се занимава с внос на англичани за Златните пясъци. Това лято успях да му се харесам с няколко спущания под вода. Трогна се и ми подари шапката си. А блузата, която краси гърба ми, е от капитана на яхтата му… Имам жена, която умее да трае и да страда мълчаливо. Ако питате мен – това е идеалната съпруга. Децата ми са великолепни. Имам вярна любовница… Всички тези работи ги знаят в управата ни и не мога да се начудя защо се спряха на мен, защо ми дадоха хората и инвентара.

Малко настрана, с глава върху сухата тревичка е легнал помощникът ми Илия. Прилича на мен. Кажи-речи същата стока – и външно, и вътрешно. Добро момче, изразява се идеално. Ако можете да го видите, както го виждам в момента аз, веднага ще разберете, че се отличава от другите, които са направо бараби. От него до тях разлика както от небето до земята. Особено като се облече. Той има една зелена фланела с висока яка и един син панталон, които го правят тънък като мачта. Обувките му са шпиц, черни, последна дума на монадата. Като бачкач е слаб, но все пак върши работа, влага повече ум и ми е верен. На тръгване ми каза: “Щом си капитан, работата се улеснява.”

До него лежи Осман Бракшиндито. На всичко казва “брак шинди”, което на турски значи “махни тая работа”. Черен, застарял, изсмукан от морето, с много ниска култура, но голям бачкач. Не обича хората, малко говори, но непрекъснато пита дали е готова чорбата. Сутрин се събужда пръв. Няма сърдечна връзка с морето и със занаята. Влиза във водата, защото там е рибата, знае, че трябва да я извади на сушата, и я вади. Когато я има, разбира се. Не ми е известен броят на децата му. Май че и той не го знае. Те се мотаят в краката му и напомнят за себе си, той само повтаря: “Брак шинди!” Май че и сега жена му е бременна. На тръгване се приближи до мен и рече: “Капитане, идвам с тебе, ама нали знаеш?” Отвърнах му, че знам.

Оня, който лежи от лявата му страна, е Шопето. Не знам защо му казват така и го познавам слабо. Той е от нашия град – царицата на Черно море. Дребен и пълничък, много говори и ходи все с високи мадами. Два от пръстите на лявата му ръка липсват. Уверява, че си ги отрязал сам, за да не го бъркат с високите мъже. Все ще измисли и ще изтърси нещо, например: “Морето е синьо от срам, че леваци като някои от нашата тайфа влизат в него.” Като се сформирахме, настигна ме някъде към ресторант “Севастопол” и ми рече: “Тръгвам с тебе, но трябва да направим така, че да остане нещо и за “профорганизацията”.”

Торос. Пие. То всички пием, ама той пие много. В пияно състояние става зъл, удря масата отдолу нагоре, след което заплаща строшеното. Заявява, че има желание да удари някого така, но кого, не можем да разберем. Когато е трезвен, е кротък и тих, дума не можеш измъкна от мембраната му. Страшен бачкач. В неговия нос няма нищо арменско, напротив – сплескан е. Казват, че жена му шава. Нищо чудно – жена, изчадие на дявола. Той не каза нищо, като тръгнахме. Изглежда, че трябва да се разбира от само себе си.

До него лежи готвачът. Не знам името му. За него какво – лош готвач. Непрекъснато ми повтаря: “Имай предвид, че си правя къща”.

Ей!… Какъв кефал подскочи!… Изглежда, че в тази река кефалите са като телета. Кръговете се разширяват-разширяват и слънцето калайдисва ръбовете им, докато се стопят, и малката Амазонка отново става гладка. Небето се е избистрило съвсем. Горе има само две облачета. Добро време хванахме. След обед да приготвим инвентара и утре да започнем…

Този е Мико. Чудно защо не е легнал до Торос. Те са винаги заедно, като Крачун и Малчо. Мико е дребничък и сухичък. В кръчмата седи до арменеца и му пее. Той е нещо като ехо на великана. Изпълнява кючек и танцува танго. Непрекъснато търси взрив. Готвят се да бият кефали. Не е женен и никога няма да се ожени. За него се носят слухове, че някакъв роднина го настанил в задграничното плаване. Мико още на втория ден започнал да демонтира радиостанцията на кораба с цел да я продаде за шестнайсет лева. С парите щял да се натряска в ресторант “Бриз”, после щял да се качи при оркестъра и да изпее “Тази вечер плащам аз”. Не вярвам на слухове, но за всеки случай наредил съм да го наблюдават. Страхувам се, че някой ден напразно ще търсим мрежите да ги хвърлим в морето. Сигурно е ударил око на шапката ми. Счупвам му ръцете.

Занзибареца е оня, с ушанката. Гагаузин. Страхува се да не настине главата му. Глупав е за четирима, пие за трима, яде за двама и работи за половин човек. Тровил се е два пъти: с гъби и с пачи яйца.

До него е Осман. Гагаузин. Добър бачкач. Когато Илия му показа транзисторчето си, Осман му извика: “Мàни туй животно оттука”.

Останалите четирима са Хиндо, Ракоци марш, бай Димитър и бай Николай. От тях внимание заслужава само бай Николай, белогвардеец, най-старият от тайфата. Не съм го видял да спи. И сега е положил глава на подгънатите си ръце и гледа право в небето. Мисли. Непрекъснато мисли този човек и какво, никой не знае. Той е единственият от нас, който мисли. Като го гледам, и на мен ми се ще да мисля за красиви неща, за странни светове, боядисани в особени цветове, за плитки заливи, обрасли с водорасли, между които се промъкват големи, сребърни риби, такива, които, щом потопиш ръка във водата, се стичат да целуват дланта ти. За подобни неща мечтае бай Николай, така ми е казвал, и аз го разбирам – особен човек и никой няма право да му пречи – нека си е особен. За мен той е нещо като светец: малко яде, малко пие, непрекъснато повтаря, че светът е храм, в който човек не се моли, а пее, и какво иска да каже, да пукна, ако разбирам.

Това са моите хора, грибчиите, моята бригада. Тях ми дадоха и ме захвърлиха при комарите… Как може да има комари по това време! Мълчаливи комари, не като през лятото, не летят на облаци, не жужат. Промъкват се незабележимо, боцнат те, а ти ги биеш, но вместо тях идват мухите. Ненапразно казваме, че леем кръв.

Горе-долу се поуредихме. Разузнахме и разбрахме, че на три километра срещу течението, при новия мост, има лавка. Там ще пием. Не знаете как пием ние, не можете и да си представите. Както не можете да си представите как сме наредени върху пясъка подобно заргани, далеч от вас и от държавата, далеч от контрольорите… Ето, сега това е най-интересното! Ей, цял живот съм в морето и за първи път ми се случва да видя такава картина! Такива неща можем да зяпаме само ние, а вие стойте в къщите и канцелариите – ваша си работа!…

И така, лежат си моите хора върху пясъка като корабокрушенци и спят, а аз ги гледам отстрана, макар че също умирам за сън. Преди да почнем истинската работа, необходимо ми е да си помисля как ще се развият събитията. Ще крадем ли, или няма да крадем. Преди да ме направят капитан, аз бях сигурен, че ще крадем. Сега не съм много сигурен. Наистина, питам се аз, кой ли е бил оня умник, оня неизвестен за мен хитрец, който ме е наблюдавал отблизо и отдалеч, преценявал е характера ми и накрая си е казал: ще го направя капитан, той ще ги стегне. Да не мислите, че не разбирам хитрината му? Всичко разбирам и все пак, макар и тарикат, аз съм жив човек, поддавам се на комплименти. Сега съм между чука и наковалнята. Хитра е моята държава и в момента сякаш виждам как се усмихва, докато аз се трепя с въпроси.

Но време е да лягам. С други думи казано, Илия ще ме разбере. Друг? Може и Торос да ме разбере. Бай Николай също ще ме разбере. Дума да не става… Четирима!… Ние трябва да натъпчем главите на другите девет. Вижте ги колко са мъчни тия девет души. По спането ще ги разберете – натръшкани един до друг, разкрачени, изкривени, изпънати, свити като кравай, уморени до смърт от работа и още със ставането ще искат да ядат, а след туй ще кажат: “Хайде, кога ще започваме да крадем от държавното?”

Трудно е да си капитан.

А гларусите?… Ехааа!… Как се огъва ятото, свива се и се разпуща, става дълго като паламуд, после обло като футбол и се разпръсва-разпръсва, постепенно се изнизва към пясъците; морето и небето се изчистват и в целия синьозелен цвят остава само риболовният кораб, който продължава да молара в права посока от буруна, в ачика.

***

ГОСПОДАРИ

Риболовният кораб, който влачеше аламан, влезе от морето в устието на реката и продължи с пълен напред. Той отмина бараките и колибите на дребните рибари, прекоси тръстиковата савана, зави и угаси мотора пред дървения кей. Екипажът го привърза с две въжета, прикрепи към свободния му борд аламана и слезе на брега. До кея имаше чешма и пейка. Няколко души събраха дърва за огън. Щом узря първата жар, рибарите подредиха скаричките и нахвърляха върху тях скумрии. Нахраниха се тихо, бяха премазани от умора, след туй капитанът изми ръцете си, напи се с вода и каза:

– Сега накъде?

– Оттук – рече машинистът. – Петнайсет минути път.

Двама останаха да спят на кораба. Другите се провряха между дърветата и хванаха пътеката през пясъците. Наредени в колона, те бавно прекосиха равното, а след туй започнаха да се изкачват през голямата дюна. Нейното огромно плато бе кораво, обрасло с дъбове, храсти и висока, суха трева. По това време, през декември, тревата се чупеше като клечки. Нощта вече заливаше хълмовете и пясъците. Между бреговете бавно тъмнееше гланцът на реката. Рибарите се движеха трудно. Някои изоставаха, влачеха се, щеше им се да си легнат в треволяка, но знаеха, че скоро ще получат меки легла, и продължаваха да вярват.

От върха се откри панорамата на изток. Зад постройките и светлините на малкия курортен комплекс лежеше скръбното сияние на морето, в което нереално се врязваха буруните и островчетата. Светлините на ресторанта, модерните архитектурни форми на мотела и загадъчната музика придаваха на мястото вид на оазис. Колоната забави движението си, сякаш се поколеба. Тогава машинистът излезе напред и поведе хората надолу. Започна последното спущане. Сега рибарите вървяха по добре очертана пътека. Залая ги куче, но това не ги смути. Песът пазач бе тръгнал с тях да разсее скуката си – минаваше от двете им страни и лаеше, но отдалеч, тъй като мъжете бяха страшни с брадясалите си лица и със силата си. Най-после обущата им стъпиха на асфалт. Вдясно се занареждаха тераските на мотела, никакъв прозорец не светеше, от сградата лъхаше негостоприемство.

– Тук ли трябва да спим? – запита плахо някой.

– Тук – отвърна машинистът.

– Че то няма хора.

– Ще видим в ресторанта.

– С кой акъл тръгнахме?… Сега ако трябва да се връщаме?

– Хайде! – настоя машинистът.

В гласа му вече не се чувствуваше увереност. Асфалтовото каре през заслоните за автомобили изведнъж се отесни и се превърна в алея. Музиката загърмя. Лампите около ресторанта светнаха ярко. Самият ресторант излъчваше достатъчно светлина и мракът около групата се сгъсти. Хората се движеха по-трудно, нищо не виждаха освен светлините и това сякаш се оказа като голямо препятствие пред крайната цел. Най-после групата влезе в осветеното пространство. Машинистът я поведе по някакви каменни стъпала. След това вниманието на рибарите бе грабнато от музикбокса. Той просто тресеше нощта. В празния ресторант танцуваха две двойки, пристигнали от града с коли. Отвън всичко се виждаше добре – и музикбоксът, и танцуващите, и белите маншети на ризите… Тези бели маншети и блестящите яки на ризите най-много учудиха рибарите. Техните дрехи воняха, бяха мокри.

– Ти влез – предложи някой, – ние ще те чакаме.

– Защо? – учуди се машинистът. – Ще влезем всички.

– Не, ние ще чакаме тук.

– Вътре няма мечки!…

– Виж ни какви сме.

– Идваме от работа и искаме да спим една нощ като хората… Хайде!

Той пристъпи към входа. Капитанът оправи кепето си и тръгна след него. Това бе достатъчно. Останалите ги последваха. Всички се наредиха пред тезгяха. Някой седна на стола, облегна се на масата и заспа.

Управителят беше възпълничък, с бяла коса, облечен в служебен тъмен костюм.

– Добре дошли! – каза весело той. – Седнете!

– Ние сме яли – рече машинистът. – Искаме да преспим.

– Няма ли да пийнете?

– Две денонощия не сме мигнали… Ако няма легла, можем и по двама.

– Имаме. Колко сте?

– Дванайсет.

– Ще ви настаним.

– Значи, има?

Сега машинистът разговаряше по-уверено и поглеждаше многозначително другарите си.

– Готови сме! – обади се някой.

– Веднага ще пратя човек – каза управителят. – Стаите и баните са на ваше разположение. Чувствувайте се господари на мотела.

– И колко ще струва на човек?

– Лев и двайсет.

– Добре.

– Пари имаме!

Останалите потвърдиха това с кимане и се хванаха за джобовете. Тези, които се успокоиха най-бързо, запалиха цигари и започнаха да поглеждат към шампанското на масата. Двама от влюбените бяха седнали. Другите продължаваха да танцуват. Ниският танцуващ мъж имаше дебели бузи и навираше чипия си нос в ухото на момичето. Някои от рибарите предпочитаха да гледат точно там, където носът допираше ухото. После танцуващите се извъртяха така, че момичето показа най-издутата дясна част на бузата си.

Управителят се усмихна и им смигна. Машинистът му отвърна със същото и пожела спането да се уреди по-бързо.

– Ей сега ще донеса адресните карти.

– Какво?

– Трябва да попълните карти.

– Не може ли без писане?… Уморени сме.

– Ще платим повече, само да не пишем сега – допълни някой.

Управителят се усмихна за втори път, изглежда, беше добър управител и човек.

– Дайте паспортите!

Ръцете пребъркаха джобовете. На тезгяха се стовариха куп смачкани паспорти. Една от снимките се изтърси на пода. Притежателят й я вдигна и започна да я бърше с длан.

– Какъв съм бил – забеляза полуусмихнат той, – а какъв съм сега.

Колегите му се съгласиха с него, но нямаха право. Сигурно не разбираха от тия работи. Сега човекът изглеждаше по-красив.

Разплатиха се и тръгнаха подир камериерката. Тя ги поведе обратно към празния мотел. Отвори им шест стаи, запали последователно лампите, посочи на всички душовете. Обърна им внимание, че хавлиите и сапуните са на тяхно разположение, но клиентите повтаряха, че са уморени и искат само да спят. Когато жената си отиде, всички се напиха с вода и десетимата се натръшкаха в леглата.

Машинистът и капитанът бяха настанени в една и съща стая.

– Ти ще се изкъпеш пръв! – настоя машинистът. – Всеки културен човек, преди да легне, се къпе.

– Губим време – протестира капитанът, но все пак се вмъкна в банята.

После машинистът напразно го чака да се появи. Като почака още малко, той отвори вратата. Капитанът спеше гол върху мозайката. Душът струеше върху него. Машинистът затвори крана и го пренесе в леглото му. Зави го и тръгна към банята, но изведнъж се отказа и на свой ред падна в леглото си. Мотелът затрепера като при земетресение. Господарите спяха.

***

НЕЩО СИ ОТИВА

Той сънува жена. По-право сънуваше, че бие жена, но не знаеше как се бият такива същества, пък и ръцете му тежаха в съня. Получи се бъркотия и мъка и щом добрата фея на сънищата се намеси да го събуди, човекът избърза да отвори очи. Като се опомни, той се досети, че никога не е вдигал ръка против жена. Хайде сега разбери защо бе сънувал оная, която преди много години се бе омъжила за друг!… Боже мой, колко отдавна беше тази работа!

Старият човек се обърна на дясната страна с надежда да заспи веднага, но се излъга. Нещо го безпокоеше. В дърветата пееха птици. Повъртя се още малко и стана. За да отиде до стомната, трябваше да прекоси цялата тръстикова хижа. Събори нещо и изруга. Протегна ръка в тъмнината, искаше да вдигне падналия предмет, но не успя и се отказа. Дланите му обхванаха хладния корем на стомната. Вдигна я и започна да пие. Водата беше сладка, малка струйка потече в пазвата му, усещаше и нея, но усещаше и освежителните глътки, които насищаха жаждата. Опита се да спре навреме и пак не успя – пи дълго, докато почувствува тежест в стомаха, после се върна към леглото без особено желание, знаеше, че ще му предложи мъчение. Разбира се, отново събори нещо и си обеща, че още утре ще подреди колибата, най-после да й придаде приличен вид. От седмици не бе почиствано. Защо му е този помощник? В тъмнината, на път към леглото, старият човек за сетен път се убеди, че младежът е мързелив и ако не иска да се ядосва още с него, трябва час по-скоро да го смени с друг. Спокойното дишане на помощника му го ядоса. Легна и се зави. Милиарди птици пееха навън. Откъде толкова птици? Те са повече от листата на дърветата. Старецът се повъртя още и се изправи за втори път. Сега той се отправи към вратата и я затвори, ослуша се и пак се върна в постелята. Щом си легна, песните на птиците се понесоха с нестихваща сила. В хижата ставаше задушно. Старецът отметна лесничейския шинел, дявол знае как попаднал у него, и остана покрит само с одеялото. Понеже сънят се бавеше, старият човек реши да си полежи по гръб и да помисли за утрешния ден: трябваше да се изсушат и закътат речните мрежи – те бяха свършили работата си, вече го зовеше морето, с всеки изминат ден водите се пълнеха с рибни пасажи…

А тя защо се бе появила в съня му? За да я бие?… Минало-заминало… Не десет, не двайсет – четирийсет години оттогава… Защо да я бие?… Ами ако синовете й се нахвърлят върху му?… Отдавна не е сънувал хубав сън… Отново започна да мисли за работата: за винтерите, които, преди да се приберат, трябва да се окъпят, за гриба – нека си стои, може да потрябва, и за новите найлонови мрежи – след някой друг ден ще ги мокри за първи път… Помощникът му е мързелив, това е вярно. Личи си по лицето му – закръглено, черно, с тъмна, къдрава коса, по която се белее пърхот. Хора с подобни къдрави коси не стават за работа. Защо трябваше да го наеме само две седмици преди започването на морския риболов?

Младежът от съседното легло задиша тежко. Птиците ставаха непоносими. Старецът се ослуша и се опита да долови откъде идват песните им. Отвсякъде. От всички страни, дори откъм морето. Като се ослуша по-старателно, старецът разбра, че морето си е море, от него не идват никакви птичи песни, само че морският пясък се мъчеше да подражава на пернатите певци. Най-мощните гласове долитаха откъм хълма зад реката. Там гъмжеше от птици. Но къде ли ги няма?… По едно време успя да различи особено силен глас и разбра: злодеецът вилнее в клоните на неговото дърво. Някаква птица се дереше на няколко метра от хижата му.

Старецът се измъкна от завивката и стъпи на пода.

– Какво има? – внезапно се обади помощникът.

– Нищо няма.

– Задушно е. Кой е затворил вратата?

– Много птици… Не може да се спи.

– Какви птици?

– Не чуваш ли?

Помощникът му се ослуша.

– Славей.

– Сега ще им дам да разберат!…

– Остави ги – размърда се младежът. – Какво ще им направиш?

– Ще видим!…

Старецът отвори вратата и излезе по чорапи. Светът беше пълен с младост – от земята до звездите. Новите листа на дърветата, новата трева и новите тръстики пращяха от сокове и аромати. Зеленината беше силна, насищаше със сила и въздуха, който бе станал по-гъст и сякаш ферментираше, пълнеше се с хиляди упояващи миризми. Полъхът откъм хълмовете полюляваше миризмите и натежал от тях, падаше на земята, предаваше се. Очите на стареца свикнаха с тъмнината и тогава разбра, че това не е тъмнина, а синкавозелена прозрачност, каквато има при дъното на морето. На младини той бе слизал на дъното за стриди и много пъти бе потъвал в такава синьозелена прозрачност, само че тогава наоколо цареше пълна тишина, а тук природата си правеше огромен нощен панаир.

Славеят от близкото дърво наистина пееше най-мощно. От блатото се надигаше нежното къркорене на жабите, страстното къткане на блатните птици и зловещото хухукане на водните костенурки… Може ли да се спи в такава нощ? А утре трябва да се става рано. Работата няма да ти я свършат такива помощници с къдрави коси – сам трябва да се справиш.

Когато самотният славей полудя, старият човек помисли, че птицата ей сега ще тупне в къпинака от изтощение. Нищо подобно. Певецът си пое въздух и започна отново. Старецът се разпсува и се наведе, заопипва земята. Най-после намери камък и яростно го захвърли в короната на дървото. След като запрати към клоните всички камъни наоколо, той не пожали и корковите тапи за мрежите. Мяташе и викаше, псуваше с цяло гърло и птицата най-после отлетя. Какво – от подобни псувни би се изплашил и орел. Старецът извика за последен път като победител и се върна в хижата.

Зави се с одеялото и помисли, че е заспал, но скоро разбра, че отново слуша песните на славеите, долитащи от всички посоки – откъм хълмовете, откъм блатната гора и храстите на дюните. Само на изток беше спокойно – оттам се носеха акордите на морето. Старецът подви крака и се зави презглава…

Сутринта го болеше темето. Първото нещо, което чу, бе тишината. Излезе от хижата и се почеса по врата. Помощникът му бе разпалил огъня в лятното огнище.

– Нито пометено, нито подредено! – измърмори старецът.

– Какво?

– Казвам, че не сполучих с теб.

– Чудни хора сте вие, пенсиите! – отвърна младежът, като се бръснеше. – Какво искаш?

– Искам ред!

– Добре де, ще има.

– Ще има то!…

Старецът се наведе над огъня, но преди да духне, съчките пламнаха под носа му.

– Къде се навираш? – рече младежът. – Не виждаш ли, че гори?

– Нищо не гори!

Пламъците се издигнаха високо. Старецът завъртя кранчето на мивката и заплиска лицето си.

Появи се котката с някаква перушина в уста. Младежът изруга и я ритна в корема. Наведе се и вдигна мъртвата птичка.

– Кого риташ? – разсърди се старецът. – Къде се намираш?

– Удушила е славей!…

– Това й е работата – рече старецът и влезе в хижата.

Младият човек погледна безжизнения певец, повъртя го в ръцете си и го хвърли в къпинака. Славеят увисна на един бодил и се залюля.

***

ШОКОЛАД ЗА ШЕСТ ПЕНСА

Тя знаеше как да прави това и го правеше често. Не пропущаше минувач, освен ако не беше лондончанин. Западногерманските туристи също не я интересуваха. И едните, и другите разпознаваше веднага, защото бе необходимо, бяха я научили годините. Останалите не пропущаше. Тогава в дъното на очите й се зареждаше далечна, интригуваща усмивка, която после ставаше очарователна (според нея). Накрая идваше повикването “хелоу”. Гостите на Лондон искаха да видят квартала Сохо и неизбежно минаваха по Дийнстрийт, където стоеше тя.

Тя стоеше мъничко настрана от ъгъла, вляво от магазинчето за дреболии, както й подсказваше опитът. Немислимо бе да пропусне приближаването на полицай отляво и дясно, а на другата пресечка стояха аржентинката и корсиканката, които предупреждаваха честно, като искаха същото от нея. Полицията, особено когато не правеше акции, трудно се добираше до тях. Глоба плащаше сравнително рядко – два или три пъти в месеца. Това си вървеше открай време така, като наем за улицата, внасян в съда и вписван за актив на нисичкия полицай Соул… Другаде, другаде е бедата!… Младостта й отлиташе. Някогашната розова кожа на лицето й се бе опънала върху скулите, но отчайващо висеше под брадичката, сякаш тъкмо там тежаха годинките. По Дийнстрийт вече върлуваше младата смяна – момичета от Тихоокеанието, Пиринейския полуостров и Африка. Тя стърчеше между тях като последен мохикан на един приключен период, оръфана и оксиженирана, с усмивка, която разкрива евтини пломби. Ключа обикновено стискаше в дясната ръка и го показваше на по-интелигентните минувачи – виц, който понякога се оценяваше. Всичко знаеше тя, всичко използваше, не знаеше само как да възстанови свежестта си. Знаеше дори как да отвърне на тези, които й напомняха, че е време да напусне тази улица и да се отправи към пристанището. Пред очите на полицаите тя винаги трябваше да върши нещо естествено – да пристъпя делово, да влиза в магазините, да потъва в туристическите групи и да разглежда с тях, сякаш за първи път вижда Сохо. Всяка жена може да стои тук неподвижно, само тя и нейните подобни не могат… Англичаните не даваха пари за тая работа. На нея й се струваше, че те изобщо за нищо не дават пари. Западногерманските туристи се задоволяваха само да я снимат като забележителност на блестящия квартал в центъра на пуританския Лондон.

Улицата бе еднопосочна и потокът на колите се източваше само към Трафалгар скуер, тротоарите гъмжеха от хора, а пред синерамата винаги се трупаше най-пъстрата тълпа, която пиеше сокове или ближеше сладолед. Разбира се, жените бяха повече от мъжете в този идиотски град.

Тя ще си спомня винаги моминските години в Торино. Там мъжете преобладаваха по численост, просто беше забавно да се отклоняват предложенията за женитба. И никога няма да забрави първите стъпки в професията. Гордееше се, че не бе започнала обикновено: никой мъж не я бе изоставил, никакво любовно разочарование. Започна по наследство – такава беше майка й, такава стана и тя – както синовете на лекарските фамилии стават лекари. Мама Клара й предаде щафетата при едно заболяване, завеща й обработен периметър от града – сред военни разрушения и глад. Но тогава имаше толкова много мъже!…

На всичко отгоре Лондон е столица на британската общност и на Дийнстрийт има жени от цял свят, с кожи от всички раси и смешения. Тя се губи между тях с оксиженираната си коса, наедряло лице, голяма уста и големи, недоспали очи.

– Хелоу!

Минаваше високо момче с чисто лице и чисти юношески очи. То чу поздрава и се спря.

– Искате ли да си услужите с моя ключ?

Момчето се усмихна. Страните му руменееха.

– Време е да видите света откъм очарователната му страна – чуруликаше тя. – Малко тренинг преди брака.

Някаква разтревожена жена изскочи от навалицата и обхвана ръката на младежа. В погледа й кипеше омраза:

– Няма те ли си друга работа?

– Това ми е работата, мисис.

– Момчето ми никога няма да направи това.

– Някой ден ще дойде самò при мен, защото цени красотата.

Разярената майка помъкна сина си срещу навалицата. Аржентинката и корсиканката се смееха.

– Блестяща си, Джоана! – извика аржентинката. – Свалям ти шапка.

Корсиканката не можеше да проговори от смях. Дори когато клиентът я поведе с ръка на рамото й, тя продължаваше да се смее и започна да му разказва случая. Веднага се появи “похитител” и на корсиканката. Преди да лумнат светлините, работата се усилваше.

Джоана остана сама, с предимство от стотина метра пред китайката и мулатката, застанали чак на другия ъгъл. В решителния час тези, които искаха любов, се появяваха почти изведнъж и омитаха “пиацата”. Джоана разбра, че вече я оглеждат и преценяват. Но те я подминаваха – търсеха нещо по-добро. Тя тръгваше подир тях, говореше им за удобствата на квартирата си, за това, че ще получат зряла праскова, а не зелени череши, от които изтръпват пломбите. След такива излияния ония за всеки случай се обръщаха да я погледнат още веднъж, но все пак отминаваха. Тя се оглеждаше най-вече за туристи от Близкия Изток, които бяха известни с по-широките си възгледи.

– Върви ли, Джоана?

Обърна се и видя Жозъф Миша – току-що станал от леглото, избръснат и окъпан, с блестяща бяла риза и вратовръзка с брилянт. Жозъф Миша получаваше две трети от Джоана и другите. Имаше слабост към ветеранката, към нейното чувство за хумор, затова не й отнемаше ключа, казваше, че му е нужен асортимент. Някои клиенти предпочитаха тъкмо нея.

– Ако не днес, утре ще тръгне – отвърна оптимистично Джоана.

– Видяла ли си Соул?

– Не. Затъжих се за него.

– Чао!

Жозъф Миша тръгна към “жълтата раса”. Тя отново видя големия белег на врата му и отново се досети, че някой ден трябва да го попита откъде го е получил. Беше все още спокойна и чакаше да запалят светлините. Знаеше, че на електрическа светлина изглежда по-добре.

– Хелоу!

Мъжът повдигна дясната си вежда и Джоана му се извини. Та това е почти колега.

– Хелоу!… Господине, не желаете ли да изразходвате част от стипендията си в служба на любовта?

Младият индус поклати отрицателно глава, но все пак се усмихна заради дяволската й находчивост.

– След туй ще служите по-предано на Англия!…

Студентът се раздразни и изчезна светкавично.

“Ставам язвителна – помисли си Джоана. – Наистина остарявам. Когато бях млада, нямах подобно чувство за хумор.”

Наистина започваше да прилича на стар вълк, който губи сили, но заостря хитростта си.

Зададе се редицата на уличните музиканти. Тя послуша малко слоуфокса, поздрави изпълнителите и отново започна да дебне. Слоуфоксът изпълваше улицата и се издигаше към тъмнеещото небе, караше минувачите да си тактуват…

И все пак успя да избърза с няколко секунди. Джоана видя шлема на Соул и заднишком влезе в магазинчето. Полицаят я последва хладнокръвно. Изправи се зад гърба й, постоя известно време и прошепна:

– Ще си купите ли нещо, госпожице?

Джоана не помръдна. Отвори чантата си и се зарови в нея. Измъкна монета с образа на Джордж шести:

– Шоколад за шест пенса!…

– Много ли ти се яде шоколад?

Соул шептеше. Проявяваше някаква деликатност.

– Рекох да се подсладя, Соул. Да ти купя ли шоколад?

– Какво чакаше на ъгъла?

– Аз?

– Ти.

– Аз… на ъгъла?… На теб известно ли ти е какво представлява един ъгъл? Бързах по улицата и ми се прияде шоколад. Не знам какво разбираш под ъгъл, но вярвам, че ти е известно какви жени висят по ъглите.

– Омръзна ми да те глобявам. С твои пари кметството вече строи мост.

– И ще ме повикате да го осветя, нали?

– Пакостиш ми… Довиждане.

– Чакай!

Соул е обърна.

– Отиваш ли си?

– Да.

– Без да ме глобиш?

– Бързам.

– Чакай!

– Какво има?

– Аз стоях на ъгъла и чаках.

– Какво чакаше?

– Тези, които имат нужда от мен… Ти трябва да ме глобиш.

– Да, но бързам.

– Тогава не си знаеш работата. Плащат ти да си гледаш работата.

– Хайде, хайде…

– Трябва да ми вземеш парите.

– Друг път.

– Полицейска човещина!… Колко?

– Бързам, ти казах.

– Не искам да ме съжаляваш!… Трябва да си платя глобата!…

Полицаят може би наистина бързаше и си излезе.

Джоана разкъса опаковката на шоколада. Захапа го и спокойно застана на ъгъла. Шоколадът горчеше. Някой я хвана под ръка. Човекът беше в добро настроение, бъбреше какво ли не и се чудеше защо не му отговарят.

– Джоана, здравей! – извика след нея Жозъф Миша.

В светлината на лампите тя наистина изглеждаше по-добре, вървеше с бъбривеца, а шоколадът в устата й нагарчаше.

***

ЛОДОС

Ах, когато духне южният вятър!&