ПЯНА – разказ, 1966.

Б о р и с  А п р и л о в

П Я Н А  .rtf file за сваляне.

(р а з к а з   б е з   и м е, може би и непубликуван досега – поне нямам сведения.)

 

В последния ден от бурята между облаците се показа новото слънце и вълните потъмняха. От плажа се виждаше само пяна, милиарди мехури, които се пукаха и насищаха вятъра с озон. На пясъка, освен дървения рибарски касон, бурята бе изхвърлила огромен пън, който след оттеглянето на водите остана да съхне самотен сред куп морска трева и щеше да си лежи още в своята самота, но по обед към него се приближи момченце с дънки и пуловерче. Момченцето огледа пъна, заобиколи го отвсякъде и се пока­тери върху него. От този връх не се откри кой знае каква гледка, но хлапакът се чувствуваше като покорител и извика от възхищение, след което слезе и започна да забива около пъна съчки, изглежда че искаше да го загради от всички страни, да го превърне в собственост, преди да нахлуят ордите на летовниците. Съчките с причудливите си форми се изправяха сред пясъка една след друга; странен кът, разбираем само за детето. Малко по-късно се появи и втория човек, висок мъж с очила, с бяла кожа на новопристигнал. Мъжът избра едно по-засъхнало кътче на пясъка, и легна. По небето облаците олекваха, между пролуките бягаше слънцето и светлината му падаше върху морето като снопове от прожектор. Момченцето видя новодошлия още с приближаването и побърза да му обърне гръб. То пазеше ревниво своето достояние.

– Какво правиш?

Ръката на момченцето хлапето трепна, но то се окопити и бързо заби най-голямата и крива съчка в пясъка.

– Какво правиш?

Новодошлият видя как крайчеца па бузката една бузка почервеня и понеже хлапъкт продължаваше да мълчи, се усмихна. Марката на дънките напомняше за Тексас, ласото се готвеше да обвие дебелия врат на буфалото, но всъщ­ност никога нямаше да го обвие и коубоят от предния план завинаги щеше да си отстане в позата на мятането, докато изчезне в коша за стари дрешки. Мъжът не виждаше лицето на хлапака, но по формата на главата и дебеличкото вратле си представяше закръглено лице, тъмни кръгли големи кръгли очи и чипо носле. Коубоят, биволът и ласото му напомняха Лаокоон, а от Лаокоон той си помисли за преходността на всичко и че за нищо на света не може да запази пейзажа в този му вид: пенливото море, раздвиженото небе, полумокрия пясък, този пън и това неизвестно хлапаче – не можеше да консервира нещата в същата гама на шумовете и същите тонове от слънце, пяна и късчета небе. Мъжът се излегна изпъна по гръб, макар да знаеше че няма да лежи дълго така, само докато обере тънката топлинка на пясъка. Без да е виждал лицето на хлапака мъжът той знаеше, че между двамата се е породил антагонизъм, който не може да се разбие лесно. , и сигурно ще продължи до края на света.

– Замък ли правиш?

– Не.

– Какво заграждаш?

И този път не последва отговор. Топлинката под плешките му се бе стопила, той се извърна и се излегна с лице към пясъка, този път значително скъсил разстоянието между двамата.

– Защо заграждаш плажа?

– Не го заграждам.

– Как да не го заграждаш? Виждам добре че го заграждаш.

– Не го заграждам.

– А какво правиш?

– Нищо.

– Не е нищо. Ти заграждаш плажа да не могат да влизат хората.

Едва сега хлапакът се извърна. Очите му бяха наистина големи, а носът чип.

– Не го заграждам!

– Тогава защо забиваш тези клечки.

– Не са клечки.

– А какво са?

Момченцето го погледа още две секунди и продължи работата си. Вълните през последните дни, бяха очертали по пясъка ветрила, навсякъде бяха оставили ивици от водорасли, които сега съхнеха ,и пълнеха въздуха с миризмите си.  Изтръгнатите от скалите миди зееха безпомощно, светлината на слънцето проникваше до бялото им месо, което вече намирисваше на смърт.

Какво ли можеха да бъдат клечките щом не бяха клечки? Той се опита да помисли какво бяха клечките в неговото детство, но не можа да си спомни, нито пък можа да си представи детството, макар че понякога същото това детство изплуваше ярко в спомените и му се струваше, че само тогава е живял, а всичко след това е било само напрежение.

– Ти ли повика бурята?

– Какво?

– Искам да знам, ти ли повика бурята?

– Коя буря?

– Ти ли повика вятъра, който разбърка морето и показа дъното му?

– Не.

– Ти го повика!… Всички параходи потънаха, пясъкът се намокри и сега хората не могат да легнат на него. А те са давали пари да дойдат тук, плащали са за влакове, самолети и параходи. Всички самолети са паднали.

Този път хлапето се обърна изцяло към него и сякаш за пръв път го видя.

– Ние не сме плащали, защото сме дошли с автомобила на татко.

– Но параходите потънаха, нали?

– Не знам. Може да са потънали.  Нищо не знам.

– Как да не знаеш?

– Не знам. Аз си играя на пясъка и нищо не знам.

– На какво играеш?

– На едно нещо.

– Тези клечки твои ли са?

– Мои.

– От къде ги взе?

Момченцето се замисли: – Донесох си ги от къщи.

– От коя къща?

– От къщата където живеем.

– В коя къща живеете?

– Е в оная, жълтата кафявата.

Той погледна към жълтата кафявата къща, една от най-близката до плажа и се усмихна, защото му се стори, че къщата и момченцето си приличат.

– От жълтата кафявата къща ли донесе клечките?

– Не.

– А от къде?

– От нашата къща в София.

– Всичките клечки ли?

– Всичките.

– И тези дето се търкалят по пясъка?

– Тях не знам кой ги е донесъл. Аз си играя само с тези клечки, които си донесох от София. Татко ги сложи в багажника и ми ги даде.

– Кога ти ги даде?

Никакъв отговор.

– Кога ти ги даде?

Мълчание.

– Вчера или днес ти ги даде?

– Днес.

– Колко клечки са?

Клапето се замисли и не отвърна нищо.

– Питам те колко клечки ти даде баща ти?

– А?

– Тези клечки колко са?

– Пет.

– Можеш ли да броиш до пет?

– Мога да броя до три.

– Тогава защо казваш че са пет?

– Пет са.

– И всичките са твои?

– Да.

– А моите къде са?

– Твоите са другите.

– Кои другите?

– Дето са на пясъка.

– Най-лошите, така ли?…

– Не са лоши.

– Как да не са? Виж какви са лоши и разхвърляни, а твоите са събрани на едно място и са забучени, Моите защо не са забучени?

– Забучи си ги и ти.

– Ще си ги забуча!… Ще кажеш ли какво заграждаш?

Хлапето замълча, навярно бе решило да пази тайната си до край. То погледна непознатия в очите и се обърна към клечките. Оставаше да се загради само южната страна към пъна и кръгът щеше да се затвори.

Беше доста неправилен кръг, а съчките една от друга по-криви. Имаше няколко много високи и дебели, сухи, с цвят на препечена кост, дълго върдаляни от вълните и загладени отвсякъде. По пясъка лазеха едри подвижни мравки, бързаха да насъберат туй-онуй докато под краката им още не е запарило. Като минаваха край клечките,заприличваха му на мастодонти динозаври от тайнствена апокалиптична гора, в която всичко е обречено, няма листа и клони, мастодонтите динозаврите неминуемо ще загинат от липса на храна и вода. Започна да брои клечките, излязоха повече от сто, а хлапакът продължаваше да забива нови в пясъка, очертаваше се нещо като бъбрек, в средата на който лежеше пънът.

– Ти ли донесе този пън?

– Какво?

– Ти ли домъкна този пън в средата на плажа?

– Какво?

– Това нещо дето го заграждаш ти ли го домъкна?

– Дървото ли?

– Да. Защо си го поставил в средата на плажа да пречи.

– Не съм го поставил аз.

– А кой?

– Дървото си беше тук.

– Не е вярно. Вчера го нямаше.

– Аз го намерих тук.

– Не си го намерил тук, а си го поставил. Защо си поставил това дърво на пясъка, да се спъват хората?

– Те няма да се спъват.

– Как няма да се спъват?

– Ще го заобикалят.

– И въпреки това, защо си го поставил да пречи?

– Не съм го поставил.

– Поставил си го!… Измъкнал си го от водата и си го поставил. Хората се чудят как да почистят плажа, а ти си го поставил нарочно.

– Не съм го поставил.

– Но го измъкна от водата.

– Не съм го измъкнал.

– Защо поставяш такива огромни дървета на пясъка?

– Не съм аз.

– А кой?

– Не знам.

– Ще видим тая работа.

Хлапакът огледа пъна, а после и своя обвинител. Погледът му беше проницателен и пълен с интерес към човека, който искаше да каже нещо лошо. Хлапакът искате да разбере проумее що за човек стои пред него и дали заслужава да го слуша или ще бъде добре ако си гледа работата без да му обръща внимание. Не можеше да разбере очилата за добро ли са или за зло. Имаше разни хора с очила. Стъклата и рамките не му подсказваха нищо. Такива хора той не бе срещал. Всички непознати досега се бяха отнасяли с него добре, погалваха го по бузката, а този направо му се караше. Завършил вече с ограждането на трофея си, хлапакът влезе в „двора“ и седна върху пъна.

– Затуй ли си го донесъл? Да седиш на него?

– Не съм го донесъл.

– А кой го е донесъл.

– Не знам.

– Вчера го нямаше тук.

– А къде е бил?

– Ти ще кажеш, защото си го домъкнал от кой знае къде. От къде си го домъкнал?

– Не съм го домъкнал аз.

– А кой?

– Не знам… Тази сутрин минаха няколко човеци, те са го домъкнали.

– Ами, ще лъжеш!… Не виждам ли отпечатъците твоите ръце ти по дървото.

Момченцето погледна повърхността на пъна, и направи опит да изтрие нещо от там.

– Няма защо да изтриваш отпечатъците. Не изтривай следите! Всичко се вижда и от тук. Искаш да замаскираш престъплението си, така ли?

– Не съм го домъкнал аз,

– А кой?

– Не знам… Аз дойдох и го видях на това място.

– На кое място?

– Тук.

– Не е бил тук, а във водата. Не виждам ли? Още е мокър.

– Дървото ли е мокър?

– Пънът е мокър.

– Не съм го намокрил аз.

– Знам че не си, морето го е намокрило, но ти защо измъкна пъна от водата и защо го донесе точно тук, дето лежа аз? Не всеки иска да гледа пънове пред себе си, когато лежи на пясъка. Ти си го домъкнал нарочно.

– Не съм го домъкнал.

Хлапето каза това високо и заплака. То повтори още няколко пъти, че не е домъквало пъна и млъкна. Останаха само сълзите му. Мъжът с очилата мълчеше и гледаше към морето. Хлапето каза още веднъж, че не е домъкнало дървото. Намерило го на същото това място. Мъжът с опилата се извърна с гръб към него и сепрестори, че наблюдава бюфета  вятърната мелница, която всъщност беше бюфет. Над покривите на градчето летяха и писукаха гларуси. Той почувства как хлапето се успокоява и се заиграва отново. Слънцето попадна на облак и пейзажът потъмня.

– Всеки случай, не е честно – рече тихо мъжът с очилата и се усмихна спокойно, тъй като продължаваше да лежи с гръб към събеседника си. Мълчание. – Не предполагах… Приличаш ми на добро момче, а мъкнеш пънове и ги слагаш точно на това място, където се къпя аз. – Мълчание. – Не очаквах това от теб… Представи си, че всички започнат да мъкнат пънове и напълнят целия плаж, до небето – тогава няма да има плаж и няма да виждаме облаците. А слънцето откъде ще прониква да ни топли? Можеш да си разправяш всичко, но не е честно. – Мълчание. – По-добре ще бъде… Ако бях на твое място, щях да си призная и край.

– Не съм го домъкнал аз.

– Добре де, не си… Ще ти повярвам. Но как да уверим хората които ще дойдат да се къпят?

– И те ли ще питат?

– Разбира се.

– Не съм аз. Дървото си беше тук. Тук го намерих и си го заградих.

– Разбира се, че можеш да си го заграждаш, и аз ако си измъкна един пън от водата ще си го заградя! Но не е честно.

– Не съм го измъкнал!

– Добре де, разбрахме. Но защо го домъкна тук? Не можеше ли там, до скалите?… Нарочно си го домъкнал, да пречиш на хората.

– Не съм го домъкнал! – Хлапето заплака с яд.

– Добре, добре!… Повярвах ти. Само не плачи.

– Не съм аз!

– Добре де, казвам ли ти нещо? Казах, че ти повярвах… Важното беше да не мъкнеш пънове по плажа, а сега щом си го домъкнал, ще си мълча… Бъди спокоен! Няма да кажа на другите. Няма да те издам, че си изтъпанчил цяло дърво сред плажа… Ако ме питат кой е домакнал този пън баш в средата иа плажа, ще кажа, че не си ти, а някой друг, кой знае кой и ще излъжа, но не е честно да мъкнеш пънове и да ме караш да лъжа.

Хлапето заплака с глас и мъжът с очилата се обърна към него. Стараеше се да не прихне, после му дожаля и заяви, че ще се махне от пясъка само ако не му плачат на ухото. Хлапето се усмири.

– Отивай си! – каза то.

– Ще си отида. И вече вяма да се върна.

Хлапето замълча.

– Вече няма да ме видиш. – Мълчание. – Нито утре, нито вдруги ден. – Мълчание. – Никога няма да ме видиш, разбра ли? – Мълчание. – И няма да чуеш гласа ми. Хлапето, което бе започнало да издърпва пясъка изпод трофея си с ръка, го погледна. – Ще се махна от теб, ще изчезна или в небето, или в дъното на морето.

– Защо?

– Е така!… Да не ме виждаш, да ме забравиш! – Мълчание. – Съгласен ли си? – Мълчание. – Не искам да те слушам как ревеш!…И това ми било каубой!… Лепнал една марка отзад и мисли че е каубой!

Хлапето се опита да види етикета на панталона си, но не можа.

– Не съм домъкнал дървото – рече то.

– А кой го е домъкнал?

– Не знам. То беше тук, аз го видях и започнах да си играя.

– На какво играеш?

– Заграждам го.

– Защо го заграждаш?

– Да не ми го вземат.

– Умрял съм за едно дърво!

– Ще си отидеш ли?

– Ще си отида.

– Защо?

– Повече не искам да те виждам… Не ми трябваш.

– Защо казваш, че съм домъкнал дървото?

– А кой?… Идвам и те виждам до него. Мисля, че Видях преди това как го измъкна от морето и го постави тук, да пречи на хората.

– Не съм го поставил.

– Но го измъкна от морето.

– Не съм го измъкнал аз.

– А кой?

– Не знам.

– Нямаш право да поставяш тук дървета, да се спъват хората. Хората не бива да се спъват. Те ще падат и ще плачат.

– То е заградено и те ще го заобикалят.

– Да, но всеки ще казва това момче е измъкнало един пън от морето и го поставило на пясъка да се спъваме.

– Не съм го измъкнал.

– Измъкнал си го.

– Не съм.

– Домъкнал си го чак тук, на пясъка.

– Не съм аз.

– Ти си!

– Да не би аз?

– Не съм аз.

– Ти си и не искаш да признаеш.

– Не съм аз!

Този път хлапето не се разплака, но сълзите му бликнаха безшумно и обилно. Когато баща му го видя, се учуди.

Той беше среден на ръст, обгорял от слънцето, с тежка и силна походка, спря се без да обърне внимание на високия мъж с очилата.

– Васко, какво правиш?

– Нищо.

– Защо си плакал?

Хлапето зарида както трябва: – Този чичко казва, че АЗ съм домъкнал това дърво на плажа.

– Как си го домъкнал?

– Той каза, че АЗ съм го извадил от морето и съм го поставил тук да спъвам хората… – Ридание. – Татко, то си беше тук, аз го намерих точно тук и го заградих.

– Той не може да извади този пън от морето – обърна се бащата към очилатия. – Това дърво не могат да го дигнат по-малко от пет души.

Очилатият се обърна с лице към пясъка и не отговори.

– Как може едно такова малко дете да извади от морето такъв голям пън?… Защо хвърляте такива обвинения към сина ми?

– Може… може – отвърна тихо мъжът с очилата.

– Не съм го измъкнал! – проплака хлапето.

– Не мога да си обясня какво целите с това обвинение – рече бащата и хвана ръката на сина си. – Нямате право да го обвинявате и да го разплаквате!…

– Мишо, какво става?… Васко, плачеш ли?

Майката се оказа по-висока от съпруга си, при това възпълничка. На обеления от слънцето й носът ѝ, въпреки мрачното време стърчеше лепенка от хартия.

– Другарят го обвинява, че е поставил този пън на плажа.

– Този?… Че как?… Васко, вярно ли е?

– Не! – извика хлапето.

– Не може да го постави, защото не може дори да го поклати. Този пън не могат го дигна поне пет души. Може би пет души могат, но Васко не може.

– Вярно – съгласи се съпругата. – Васко не може да дигне такъв голям пън… Той никога не е вдигал пънове.

Двамата държаха двете ръце на сина си и гледаха непознатия с укор.

– Не мога да разбера какво цели другарят и защо твърди, че едно малко дете може да вдигне такъв голям пън.

– Не го е вдигнал, но го е домъкнал – отвърна спокойно очилатият.

– Все едно!… Как си представяте това дете да тътри пънове по плажа. Този пън не могат да го тътрят и пет души.

– Изключено е да е Васко – рече майката.

– Детето не каза, че е изключено – рече мъжът с очилата. – То само отрече да го е домъкнал. Така ли е, Васко?

– Не съм АЗ!…

– Видяхте ли?… Той не казва, че не може.

– Защо не кажеш че не можеш? – ядоса се бащата на хлапето. – Ти ли го донесе на пясъка?

– Не. Аз го намерих тук.

Двамата дръпнаха хлапето и тръгнаха по пясъка към кафявата къща.

Младата жена постави хавлията си върху пясъка и седна на нея. Тя беше хубава, още бяла, с дълги прави коси. Той протегна ръката си и погали с длан коляното ѝ. После бръкна в дамската плажна чанта и измъкна пакетче цигари.

– Какво си направил ПАК?

– Нищо.

– Детето плачеше, а двамата говореха с възмущение за теб.

– Може.

– Гледах те от вилата, че говореше с това дете. Родителите му са възмутени.

– Къде е кибрита?

– В дъното на чантата… Кажи какво е станало.

Той се надигна по-добре и докато бъркаше в чантата, постави устните си върху коляното ѝ.

– Ти си прекрасна!… Обичам такива костеливи колене…

– Това са хората от кафявата къща, с опела.

– С опела и всичко друго, което им е нужно и ненужно… Мила, кажи ми какво ще правим – светът е пълен с такива хора.

Той се оттегли от нея и като направи заслон, с шепи на пламъка, запали цигарата си. В последния ден от бурята между облаците се показваше ново слънце, светлината му падаше като прожекторни снопове върху вълните и те почерняваха, иначе цялото море, открай до край бе покрито с пяна.

30 юли 1986

Приключенията на Лиско по море – на руски.

Приключенията на Лиско по море – на руски: aprilov_boris_morskie_priklyucheniya_lisenka.rtf file за сваляне.

Лиско в гнездото на орела – на руски.

Лиско в гнездото на орела – на руски:  aprilov_boris_priklyucheniya_lisenka_v_vozduhe.rtf

ПОЛУНОЩНА ИСТОРИЯ – сценарий за мултфилм.

БОРИС АПРИЛОВ

*

П О Л У Н О Щ Н А   И С Т О Р И Я.pdf file за теглене.

*

Сценарий за куклено филмче.

.

Една от хубавите малки градинки в центъра на града. Тя е като зелено островче сред високите сгради, накичени с неони и блестящи витрини. Малка е градинката – две-три алейки, няколко пейки, няколко дървета и гладка, добре отгледана, зелена трева, върху която в действителност почива умореният от блясъка и движението поглед

Между бетона и асфалта, между автомобилите и афишите, сред грохота и шума на града, сред този зелен оазис, върху зелената тревичка – неподвижни, изваяни там за винаги, стоят една сърна и една сърничка. Сърната е извърнала глава към срещуположната на сърнето посока и сякаш се ослушва, докато сърнето пасе. Много изящество и грация е вложил неизвестният им създател-скулптор: двете обитателки на горския простор стоят върху тревата като живи, радват окото и напомнят на хората, че някъде съществува друг мир, друга красота и друг ритъм, представители на които са те.

Привечер. Никой не поглежда към сърната и нейната рожба. Всеки е зает със собствените си работи. Само едно дете е застанало пред тази скулптурна групичка, запленено от красотата ѝ. Опиянените му очи не се откъсват от сърненцето, което за него е едно миличко, приказно създание, една вълшебна забава.

Понякога, щом децата си харесат нещо, искат да си го имат завинаги. Така става и сега. Без да се огледа настрана, без да вземе каквито и да е предохранителни мерки, момченцето нагазва в тревата, вдига от нея сърненцето и тръгва към дома си.

Носи го по улицата и никой от заетите хора не обръща внимание на тази необикновена гледка. Гражданите в повечето случаи са отдадени на мислите си и нямат време да гледат деца, които носят сърнички.

Нощ. Късна нощ. Няма вече движение. Има само тишина и неонови светлини.

Сърната извръща глава към рожбата си и с трепет забелязва, че тя не е до нея. Безпокойство минава по тялото на майката. Тя навежда глава върху тревата и нямо души неизвестните миризми, които трябва да ѝ открият част от загадката.

Сърната отново повдига глава, обръща я на всички посоки, оглежда всеки кът от градинката – от рожбата ѝ няма следа.

Тогава сърната излиза от своя невидим, покрит с трева пиедестал и тръгва по следите, по миризмата на стъпките, които е оставило след себе си детето. Тя излиза от градинката, оглежда се още веднаж и със свойствената си грациозност, потегля по средата на уличния асфалт, между сградите. Тя души следите и върви натам, където я водят.

Самотният милиционер на кръстопътя се изненадва като я вижда, но бързо се окопитва и спира с движение на ръката си фучащата срещу животното кола. Сърната продължава пътя си.

По-нататък, срещу нея се задава пиян гражданин, който също като нея върви по средата на улицата. Той и сърната са застанали един срещу друг. Върху лицето на пияния се появява изненада. Продължават да стоят и да се гледат: животното стои непоколебимо на мястото си и за нищо на света няма да се върне назад,както не би се върнала никоя майка на света. Пияният се изплашва от нейната непоколебимост и се оттегля настрана. Сърната продължава своя път в безлюдната нощ.

Тя върви по малки улички и влиза в други квартални градинки, където под сребърното сияние на луната, три мечета, слезли като нея от пиедестала си играят на прескачане. На друго място изваяните от гранит риби се плъзгат в басейнчето, за да се забавляват. На другата страна на басейнчето оживява каменна морска русалка, която прави грациозен скок във водата и започва да си играе с тях.

Където и да мине сърната, нейните побратими я поздравяват весело и я викат да се забавлява с тях, защото сега е времето когато оживява металът и камъкът, но тя им отказва, души земята и продължава по своя неизвестен маршрут.

Между високите жилищни кооперации се е сврял чуден зелен двор с дървета и живописна старинна ограда. В този двор, между исполините-сгради, се гуши едноетажна къща. На външната врата е поставена солидна стара табела:

професор-медик  Е. КОЛЕВ

специалист по вътр. Болести

 Пред тази тежа желязна врата с чудновато извити железни пръчки я водят следите. През нея минават те. Тук спира сърната.

Тя се оглежда и тъй като вратата е повредена и стои отворена открай време, майката която търси рожбата си, влиза през нея и се озовава в дворчето. Тя минава през него, изкачва двете каменни стъпала и застава пред вратата на къщата, безсилна, да направи нещо повече.

Тук следите изчезват.

Сърната започва да обикаля къщата. Всичко е обляно от меката прозрачно синя светлина на луната, която се прецежда през короните на дърветата и блести в прозорците. Нещо непоколебимо подсказва на майката, че сърненцето е тук. Но къде? Прозорците са ниски. Като повдигне повечко главата си, тя може да погледне през тях. Така и прави.

Ето ти изненада!

В една от стаите свети нощна лампа. Вижда се цялата вътрешност.

На креватчето е легнало момченцето. Спи. Спи, прегърнало сърничката. Сърничката е подгънала краченца и е положила главичката си върху възглавницата, до неговата.

Зарадвана, майката слага предните си копитца върху перваза на прозореца и започва да души стъклото. То е тънко, но все пак е една жестока преграда между нея и рожбата ѝ.

Сърната отново слиза на земята, прави кръг около къщата и отново слага копитца на перваза. Нищо не може да направи, освен да почука с копитце върху стъклото.

Върху леглото сърненцето трепва. То измъква главичката си от прегръдката на момченцето, рипва на пода и радостно се устремява към прозореца.

Сърната и сърненцето стоят муцунка срещу муцунка, между тях е само тънкия пласт от стъкло, но и това е достатъчно да ги раздели.

Майката отново тръгва около къщата и се спира пред входа ѝ. Изправя се не задните си крака и започва да души всяко кътче по вратата и около вратата, натиска с муцуна по нея, решена да я отвори.

Зъррррррр!

Сърната подскача уплашено назад, но силното ѝ майчино чувство я връща отново на това място. Тя е натиснала бутона на звънеца и цялата къща се е изпълнила с острия му тревожен звън.

Професорът, който спи до съпругата си, се събужда протяга ръка и пали настолната лампа. Същата ръка се плъзва върху нощната масичка и търси очилата. Пръстите му като лалугери шарят пред очилата, но преди да ги напипат, ги избутват зад масата.

Като не може да намери очилата си, професорът все пак става и с невъоръжени очи тръгва несигурно към хола. Тъй като той е сънен и късоглед, тръгва към стаята на детенцето. Отваря вратата, вижда криво-ляво, че е сбъркал и се връща. Сега вече решително се насочва към външната врата и я отваря.

Сърната се вмъква в хола. Той ѝ сочи кабинета си, настанява я върху леглото за преглед и по професионален навик, при това без очила, при това и разсеян, тъй като е професор, започва да я преслушва с уреда си.

След това сяда на стола с гръб към сърната, измъква кочана с рецептите си от чекмеджето на писалищната маса и започва да пише рецепта.

Сърната слиза от леглото на пода, излиза от кабинета и в хола среща рожбата си. Сърната и сърненцето излизат през оставената от разсеяния професор отворена врата и тръгват по обратен път през града.

Градинката.

Градинският поливач си подсвирква весело и полива тревата. Той е в добро настроение и като си играе с водната струя, прави всевъзможни фигури. Най-после се обръща и към мястото, където зее празния пиедестал. Вижда, че сърната и сърненцето ги няма. Изпуща от изненада маркуча и хуква нанякъде.

В градинката, като вървят една след друга, влизат майката и нейната рожба. Те спокойно отиват на мястото си, застават на мястото си и като заемат постоянната си поза, се вкаменяват.

Задъхан от бягането, пристига поливачът. Той води със себе си един не по-малко задъхан от него милиционер. Бързо му сочи по посока на пиедестала, но замръзва на място от изненада.

Милиционерът, от своя страна, недоволен че са нарушили спокойствието му, сочи с ръка към животните, клати глава с укор и си отива, Поливачът грабва маркуча си и като повдига учудено рамене, започва да полива скулптурната групичка.

Водата пада върху бронзовите тела на сърните и те светлеят от първите проблясъци на изгрева.

Загърмява и движението около градинката. Градът започва своя нов ден.

ПЕТЪР НЕЗНАКОМОВ: И Стършелите ги жилеха…

ТУК! И Стършелите ги жилеха….pdf file за сваляне.

Стършелите пред паметника на „Попивко Папкин“, февруари 1948 г. Долу първата редица от ляво на дясно: Алеко Големанов, Петър Незнакомов и Васил Цонев; Средната редица: Тодор Данаилов, Николай Широв – Тарас, Челкаш, Павел Вежинов, Марко Бехар и Борис Априлов – Ахасфер. На последната редица: Никола Мирчев, Пламен Цонев, Николай Цонев, Емил Робов, Димитър Светлин и Захари Петров – Харкин.

 

И СТЪРШЕЛИТЕ ГИ ЖИЛЕХА

Петър Незнакомов

В началото на 1956 година редакцията на „Стършел“ реши да отпразнува с подобаващо тържество 10-годишнината от създаването на вестника. Беше решено също да се възстанови тъй нареченият „Стършелов театър“ (разтурен през март 1953 година по един безпрецедентен и безпардонен начин) и да се изнесе отново сатиричен спектакъл, специално подготвен за случая.

С написването на сценария се зае колектив от 4-ма души – Валери Петров, тогавашен зам. главен редактор, моя милост, тогавашен завеждащ културния отдел на вестника, и редакционните щатни работници Борис Априлов – Ахасфер и Васил Цонев – Дон Базилио. Докладът за вестника, с който щеше да се открие тържеството, бе възложен на поета Ангел Тодоров, стар приятел и сътрудник на редакцията, а с организационната работа се заеха самият главен редактор Челкаш, вторият зам. главен редактор карикатуристът Никола Мирчев и, разбира се, Николай Тодоров-Вородот, най-оправният и делови човек в целия редакционен колектив, за когото по онова време нямаше нищо невъзможно.

Спектакълът се наричаше „Фантастична разходка“, музиката по текстове на Валери Петров бе написана от Петър Ступел, режисьор беше Гриша Островски, а в него участваха артистите, все млади хора тогава: Георги Раданов, Георги Попов, Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Мария Кирова и актьорите любители от Сатиричния естраден колектив към Трудовите войски, ръководен от режисьора Стефан Сърчаджиев: Енчо Багаров, Георги Парцалев, Саркис Мухибян и др.

Сюжетът на спектакъла мюзикъл беше простичък: двама млади влюбени (Георги Раданов и Мария Кирова) имат среща в парка, но поради дъждовното време няма къде да се приютят и решават да посетят близкия Музей на миналото. Там ги посреща старикът управител на музея (Лео Конфорти) и ги развежда из различните зали, където са възстановени в сценки с оживяващи експонати всички слабости и пороци на „миналото“, а всъщност на отрязъка 1949-1956 година, известен по-късно като периода на култа към личността на Вълко Червенков.

На тържеството бяха поканени и гости от чужбина, между които най-видните бяха бележитият френски карикатурист от „Юманите“ Жан Ефел и карикатуристът от „Крокодил“ (Москва) Виталий Горяев, а тържеството бе организирано в салона на Театъра на младежта.

Точно в седем часа вечерта в театъра пристигна тогавашният „вожд на българския народ“ другарят Вълко Червенков. Беше съпроводен от всички мерки за сигурност, по онова време врагът с партиен билет и без такъв дебнеше от всеки ъгъл. „Вождът“ бе настанен в официалната ложа, която в този театър е на балкона, точно зад гърба на публиката, и това много затрудни присъстващите театрални и литературни критици, те трябваше непрекъснато да въртят шии назад, за да следят с какво изражение той ще гледа и слуша. От това зависеше какъв ще бъде утрешният отзвук в пресата – положителен или отрицателен.

„Вождът“ изслуша с каменно лице доклада за състоянието на вестника. А и нямаше как да се засмее, бай Ангел Тодоров се беше погрижил в него да няма и капчица хумор, сякаш се отнасяше не за хумористичен вестник, а за партийния официоз. Веднага след това започна спектакълът. Отначало артистите бяха доста смутени, бяха съвсем млади хора, за пръв път ги гледаше началство от такъв висок ранг. Публиката също още не можеше да се съвземе от доклада. Но от сценка на сценка нервите започнаха да се отпускат, смехът се чу, а след това се отприщи съвсем, аплодисментите, все по-бурни, започнаха да следват всяка по-сполучлива шега, а те, шегите, бяха доста соленички за онова, общо взето, фронтово време, в което непрекъснато се воюваше против нещо, онаследено от проклетото буржоазно минало. Повечето от шегите тук обаче засягаха и съвсем близкото минало.

Да, публиката се смееше все по-оглушително и това радваше сърцата и на актьорите, и на авторите на спектакъла, но не съвсем. Защото доколкото се осведомявахме с крайчеца на очите си, изражението на „вожда“ ни за момент не се измени, то си остана каменно от началото до края.

С падането на завесата, посрещнато с бурни ръкопляскания и викове „бис“, „вождът“ стана и без дори да махне с ръка към кланящите се актьори, напусна ложата и салона, следван от голямата си свита отговорни люде и охрана. Така и не разбрахме тогава каква ще бъде по-нататъшната съдба на спектакъла, а и на вестника, който го беше организирал. Но успехът сред публиката беше огромен, смехът беше спонтанен и искрен, като че ли нещо дълго задържано, се бе отприщило в салона. Всичко това не ни позволяваше да мислим за лоши последствия. „Вождът“ не почете  със своето присъствие и банкета, който последва. И може би затова там се развихри нечувано и невиждано за онова време веселие, подклаждано от нови изяви и на актьорите, и на самите „стършели“, които се надпреварваха да разказват спомени от битието на редакцията, а също така и вицове и анекдоти, някои от които с оценка между 6 месеца условно и пет години строг тъмничен.

В следващите дни изпратихме гостите, останали много доволни от приема и от видяното (а то съвпадаше и с хода на Двадесетия конгрес на КПСС в Москва) и все очаквахме някакви отзиви в пресата. Такива нямаше, имаше само няколко съвсем кратки съобщенийца в хрониката – отбелязана е такава и такава годишнина, присъствал е и другарят Червенков. И толкоз. След това настъпи загадъчно и доста неловко мълчание. А представленията на спектакъла продължаваха – всеки понеделник, когато другите театри имат почивен ден и има празна зала. Успехът беше поразителен, хората просто се биеха за билети. А и вестите от Москва бяха все по-окуражаващи.

Настъпи месец март 1956 година. Двадесетият конгрес завърши със закрито заседание, на което Никита Сергеевич изнесе някакъв тайнствен доклад, който не бе публикуван в „Правда“. В нашия „Стършел“ пък се появи съобщение реклама за следващото, пето поред, представление на „фантастична разходка“. И тогава изведнъж Челкаш получи по телефона заповед – членовете на редколегията на вестника да се явят на улица „Московска“ в зданието, където по онова-време се помещаваше идеологическият отдел на ЦК на БКП. Защо и за какво – ни дума. Но ние в редколегията вече здраво предчувствахме защо и за какво. Загадъчното мълчание около спектакъла се бе прекратило, настъпваше моментът да дадем отговор на въпроса, който обикновено се задаваше в такива случаи: „Е, другари, хайде да видим сега вие за партията ли сте или против нея?“

В уречения час се явихме на четвъртия или петия етаж на „Московска“ пред определената стая с пропуски в ръце. Бяхме Челкаш, двамата заместник главни редактори Валери Петров и Никола Мирчев и аз – Петър Незнакомов, член на ред-колегията и съавтор на Валери. Другите съавтори не бяха поканени. Точно в 16 часа 00 минути вратата се отвори, излезе възрастна строга секретарка и ни посочи с жест да влезем вътре. Влязохме. Веднага върху нас се втурнаха двама едри мъже и ни претърсиха отгоре додолу. И друг път бяхме влизали тук, в този отдел, но това ни се случваше за първи път. Работата започваше да мирише на лошо. Струпахме се мълчаливо в ъгъла на стаята, наблюдавани строго от двамата мъже. След пет минути влезе другарят Рубен Аврамов, тогавашният председател на КНИК, който беше наследил този пост от самия Вълко Червенков, когато той през 1950 година стана „вожд на народа“.

– Ха! – каза той с крива, уж любезна усмивчица (вероятно така се е усмихвал в далечните предренесансови години зловещият Николо Макиавели) –„Стършелите“ били точни!

След това заедно със секретарката влезе във вътрешния кабинет. След още пет минути тя излезе и с жест посочи, че идва и нашия ред. Не обелваше и дума, като че ли бяхме чумави. Влязохме, с нас влезе и единият от мъжете. Широк кабинет с масивно писалище в дъното. Пред него дълга маса с по шест стола от двете страни. На първите три стола вече седяха Рубен Аврамов, членът на Политбюро на ЦК на БКП Енчо Стайков и някакъв чиновник от отдела. Отсреща зад бюрото седеше, намръщен до немайкъде, членът на Политбюро и заместник министър-председател по онова време Георги Чанков, той, изглежда, щеше да проведе наказателната акция.

И така излезе. Провеждаше я по поръчение на самия „народен вожд“ Вълко Червенков. Започна направо, като подчертаваше всяка своя дума с тежък удар с юмрук по бюрото. Стилът на Червенков за диалог бързо се бе усвоил и от приближените му.

– Абе на вас, синове майчини (той каза „другари“, но с такъв тон, с какъвто се произнася тъкмо „синове майчини“), кой ви разреши да правите театър, бе? Питахте ли някой? На вас ви е наредено да правите вестник. Вие и него не правите както се следва, непрекъснато получаваме сигнали тука. Така ли е, другарю Аврамов? (– Така е, другарю Чанков – потвърждава с видимо задоволство Рубен Аврамов). Ето, виждате ли? Абе вие с партията ли сте или против нея? Отговорете де! Мълчите. Е, добре, аз ще отговоря. Вие с цялата си дейност напоследък сте против партията, независимо дали го съзнавате или не. А може би го съзнавате, а?

И четиримата обвиняеми мълчахме като треснати от гръм. Всичко бяхме очаквали, но това да бъдем претърсвани за оръжие и да сме съзнавали, че сме против партията, надминаваше и най-лошите ни предчувствия.

– Такааа!… – продължи Чанков и отново стовари юмрук върху бюрото. – От утре нататък никакъв театър! Театърът се разпуска. По-нататък ще помислим и за вестника ви. Нямаме още решение, но и там ще ви поразмърдаме. На котило сте се превърнали. Свободни сте!

Мълчание. Не знаем как да реагираме на всичко това, унизително ни е до немайкъде. Най-после мълчанието нарушава Валери:

– Другарю Чанков, може ли да ни дадете и на нас думата. Може ли да ви обясним все пак…

– Никаква дума… никаква дума… – крясва Чанков. – Ние сме ви викнали тук да ви съдим, а не да ни давате обяснения…

– Ама, другарю Чанков…

Чанков изведнъж като че ли побесня. Той се изправи и закрещя:

– Никакво ама… никакво ама… Вън! Вън оттука! Всички вън!

Станахме и излязохме мълчаливо. „Молчать и не разсуждать! “ Облякохме си балтоните и се измъкнахме един по един и от стаята на секретарката, изпратени от суровия й поглед, без никакво довиждане. След нас тръгнаха и двамата едри мъже, придружиха ни до изхода на „Московска“ и затвориха тежката врата зад нас.

Запътихме се като попарени към зданието на Съюза на художниците, което се намираше на стотина метра по-надолу по „Московска“. Никола Мирчев беше станал по това време председател на този съюз. Беше се вече стъмнило. Стигнахме до входа на съюза. Тук се спряхме, за да решим какво ще правим нататък. Някой предложи тази вечер да не спим по домовете си, а да отидем в ателието на Кольо и там да дочакаме утрото. Това не се възприе. Ако ще става нещо по-страшно от това, което ни се случи горе, нека да бъдем сред семействата си. Всеки се запъти към дома си с доста нерадостни мисли в главата.

На другия ден се срещнахме в редакцията. Дочакахме Челкаш, който дойде видимо в по-добро настроение. Още рано сутринта му се обадил Енчо Стайков, с когото били другарували преди 9 септември, и го успокоил. За театъра, разбира се, всичко било решено окончателно от най-високо място – пето представление няма да има, артистите се разпускат. Но хората във вестника да не се разстройват – грешки в списването, разбира се, имало, но засега той ще продължава да излиза, по-нататък ще се направи задълбочен разбор и ще се отстранят недостатъците. Хората да си гледат работата, снощи другарят Чанков се бил разгорещил малко повечко и бил превил пръчката, но и ние трябвало да си опичаме занапред акъла и да не вършим глупости на своя глава. Има си ред в отношенията с ЦК и той не бива да се нарушава… А за какво толкова сме ядосали върховното началство, другарят Стайков не обелил и дума. Това и до днес е тайна за нас, останалите живи от редколегията на „Стършел“, а това сме само ние двамата с Валери Петров.

Впрочем Валери единствен се бе осмелил да прекъсне Чанков и да направи опит да разбере с какво точно от нашия сценарий и спектакъл сме разгневили „вожда“. Или може би с това, че сме проявили дързост да се отнесем критично към периода, в който той бе вся и всьо в България?

Може би някой ще ме попита защо разказвам всичко това.

Ще отговоря веднага. Защото то трябва да се знае. Макар че българинът е доказал нееднократно, че няма навик да взема някаква поука от историята.

ВЕНЕЦИЯ – Начало на повест…

„На двайсет и трети август 1968 година, по обед, във Венеция пристигна един мъж с бледо лице, който отседна в хотел „Сплендид суиз” и веднага започна да се губи по улиците, тъй като не притежаваше чувство за ориентация.“

и

„На двадесет и трети август 1968 година, по обед, във Венеция пристигна един висок мъж с бледо лице, който отседна в хотел „Сплендид суиз“ и веднага започна да се губи по улиците, тъй като не притежаваше чувство за ориентация. Този мъж бях аз. Влакът пристигна точно в дванайсет часа. В дванайсет и пет бях на кея. Гондолите се излежаваха на отсрещния бряг на канала и когато подвикнах една от тях се плъзна към мен. Гондолиерът беше плешив и възрастен, със стара избеляла риза от неизвестен цвят. Той просто хвърли куфарите ми пред себе си, а после ми подаде ръка, но аз скопих направо върху кувертата и той може би разбра, че не се качвам за първи път в лодка. Нямаше нищо общо с младите оперетни гондолиери, облечени в раирани блузи и моряшки барети. По цвят и външност той се сливаше с града, сякаш беше най-обикновена частица от него. Духаше вятър, мръсната вода на канала се вълнуваше и на завоите гондолата теглеше към зидовете на сградите, но старикът все пак се справяше и като я отклоняваше от удара, извикваше своето гондолиерско „ахой“. Край него префучаваха лакирани катери и глисери, разлюляваха го вълните на минаващите хидробуси, но той напредваше бавно между плесенясалите стени на града, град потънал във влажно мълчание, изникнал наистина направо от морето, напълно недействителен, надминаващ всички очаквания, носещ вехтата дреха на своята древност и най-важното – пак тази тишина. Никакъв автомобил.“

* Начало на повест – издирвам останалото.

SUBTLE SCENT – short story EN, picture.

SUBTLE SCENT – short story in English; publicated in magazine „Bulgaria today“;

ДИСКРЕТЕН АРОМАТ – разказ…

КАМЪК НА АСФАЛТА – публикация във вестник.

ЛОНДОН БЕЗ МЪГЛА – пътепис, в-к Стършел 1956.

*** Това е пътепис от едно частно двумесечно пътуване до Лондон, Рим и Париж през нещастната 1956 г., в края на която СССР нападна Унгария, т.н. Унгарски събития – и терор наново покри Източно-европейските държави.

    След тази публикация в Стършел, където Борис Априлов – Ахасфер, е работил почти 20 години,  се е получил донос от родния му град Бургас, че не е трябвало да пущат този ВРАГ на народа в чужбина, че още от ученик е бил английски и американски шпионин, пеел е песни на английски и е харесвал техните филми. И защо бил отишъл в Англия, а не в СССР!

    Челкаш, главният редактор на вестника го е предупредил да напусне по свое желание, за да не го уволнят. Което и направи – и след още 2-3 години на работа като Драматург на „Български циркове“ – напусна, за да се отдаде на литературата, после повече никога не работи на заплата, чак до последните 5 години преди пенсиониране – в Сливенския театър, за да получи право на пенсия…