Мая Горчева. Деликатните настроения на Борис Априлов. 2012.

МАЯ ГОРЧЕВА:
Сборник есета за творчеството на Борис Априлов.
.

.

ДЕЛИКАТНИТЕ НАСТРОЕНИЯ НА БОРИС АПРИЛОВ. (Съдържание и резюме.)
1.  Да можеш да видиш…
2. Ползвана литература…
3. Биографични и литературни лабиринти…
4. Кого четат и цитират…
5. Овъркилът на сътворението…
6. Всичко трябваше да се измине с бавните отпуснати стъпки на любовта

„МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО“ – пьеса радио для взрослых, 1974. (перевод с богарского)

.

ТУК!  radio МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО ru .rtf file за сваляне. Чудесна!

Б О Л Г А Р С К О Е   Р А Д И О
*
РАДИО ТЕАТР
*
Борис Априлов
 
МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО
*
Редактор Мария Громова
*
1976

.

ДЕЙСТВУЮЩИЕ  ЛИЦА:

ОБЛАЧКО

ОРЕЛ

МУЖЧИНА

ЖЕНЩИНА

ОБЛАКО

 

ПРИМЕЧАНИЕ ДЛЯ РЕЖИССЕРА:

Просьба ставить пьесу спокойно, плавно, почти нежно. Обратить особенное внимание на введение и конец – здесь необходимо передать таинственность движения облаков. Их разговор также должен иметь различную тональность и технику. Но нужно, чтобы было понятно то, что говорится. Это не относится к перечисленным выше действующим лицам, которые разговаривают естественно.

 

 .

Ощущение сильного ветра. Этот шум получается не от трения чего-то обо что-то. Просто – летят по небу облака. Летят и перешептываются о чем-то торопливо, хаотично – о чем-то, что мы пропускаем мимо ушей.

Например:

С болью: ооооох!

Зловеще: Уаууу!

.               . Ииииин!

Дрожит простор.

Какой-то таинственный разговор:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда!

– А завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же!

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

– Опять эта противная горная вершина!

– Зловещая и голая!

– И вопрос все тот же!

– Слушайте!

ВЕРШИНА: Облака, вы все еще скитаетеся?

ОБЛАКА /хором/. Да.

ВЕРШИНА: Остановиться не собираетесь?

ОБЛАКА /хором/. Нет.

ВЕРШИНА: Бедные, бедные облака!

Музыка.

ДИКТОР: Театр у микрофона. Пьеса Бориса Априлова „Маленькое белое облачко“.

Музыка.

Тишина.

ОБЛАЧКО: Как тихо!… Как светло, просторно! Ээй!… Чудесно! Тень моя ползет понизу, карабкается, спускается, делает что хочет!.. Ха!… Ха-ха!… Хе!… Хе!.,. Хо!… /С огромным удивлением/ Ах!… /Снова/ Ах!… А я и не знало… Я могу… Хе!… Могу изменять стой вид!… Вот так… А теперь так!… Хе, теперь я совсем другое!… А теперь – совсем другое!… А вот сейчас – я шар… Хе, хе! Абсолютный шар!… А смотри-ка сейчас что получается. Гоп – начинаю вытягиваться, удлиняться… Гоп – черточка… А вот – гоп! – кружок! Чем бы мне стать?… Восьмеркой? Вот и восьмерка. А теперь снова черточкой. Интересно, сумею ль я разорваться?… Ура, могу разорваться! Что хочу, то и делаю с собой! Вот два куска, а вот и три,,, А дальше что? Дальше я не умею считать. Музыка. Тишина. / А как стало тихо!… А где наш караваи? Где ветер? Никого!… Одна тишина и блеск. Тут голубое небо, а внизу – зеленые холмы. Ах!… Как же так? Как же я одно-то?… Совсем одно во всем мире?

Начинает плакать.

ОРЕЛ. Что ты плачешь?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/.  Я – облачко.

ОРЕЛ. Это я знаю. Что ты ревешь?

ОБЛАЧКО. Мм-м… пока я разрывалось на части…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Пока я превращалось в черточки и шарфики, пока я дробилось, они…

ОРЕЛ. Ну?

ОБЛАЧКО. Пока я складывалось…

ОРЕЛ. Ну-ну?

ОБЛАЧКО. Все мои родные улетели… Я смотрю – нет облаков, нет облачков, никого нет, вот я и плачу.

ОРЕЛ. Большое дело!

ОБЛАЧКО. А ты кто?

ОРЕЛ. Я? Я самый обыкновенный орел.

ОБЛАЧКО. Ишь ты! Нет, ты очень красивый орел, ты это знаешь?

ОРЕЛ. А что делать – знаю.

ОБЛАЧКО. А вот я отбилось. Начало дробиться и…

ОРЕЛ. Брось реветь…

ОБЛАЧКО. Буду плакать! Раз я отбилось – надо плакать.

Плачет.

ОРЕЛ. Думаешь, поможет?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/. Поможет, поможет… Я заметило, стоит мне заплакать – сразу все бегут на помощь.

ОРЕЛ. Ох, и балованное же ты, просто не знаю, что с тобой делать.

ОБЛАЧКО /про себя, как будто не обращая на него внимания/. Куда могли пропасть облака?!…

ОРЕЛ. Мир велик. Бог знает, куда их занес ветер. Но однажды они непременно появятся вновь. Где бы они не скитались, они обязательно вернутся на то же самое место.

ОБЛАЧКО Да?

ОРЕЛ. Непременно.

ОБЛАЧКО. А почему?

ОРЕЛ. Земля – это шар,

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. И не только я… так думаю…

ОБЛАЧКО. Надо же!

ОРЕЛ. А как ты отбилось?

ОБЛАЧКО. Ну я себе шло…

ОРЕЛ. Ты не ходишь, а летаешь.

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. Да. Как я.

ОБЛАЧКО. Ну, я летело и заигралось. Знаешь, я как раз начало наблюдать за собой.

ОРЕЛ. Ишь ты!… Ты еще мало для этого.

ОБЛАЧКО. Нет, знаешь, только я начало наблюдать за своей тенью – смотрю – она то становится тонкой, то толстой, то как радуга изгибается, то как шарфик вьется, то как брюки раздвоилась, но больше всего меня удивило то, что я, оказывается, могу разрываться на части.

ОРЕЛ. Можно позавидовать.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ. Что ты можешь меняться. Хорошо тем, кто умеет преображаться.

ОБЛАЧКО. А ты не умеешь?

ОРЕЛ. Я же орел. Всем я известен как орел и никогда не изменю себе. У меня есть дети, есть двоюродные братья в зоопарках и в клетках, но они тоже до конца жизни останутся орлами. Они серьезно сидят в своих клетках и всегда думают об одном и том же.

ОБЛАЧКО. А о чем?

ОРЕЛ. О свободе. О просторе.

ОБЛАЧКО. А что такое простор?

ОРЕЛ. Это то, где мы с тобой. Перед тобой – ширь. За тобой – ширь. Везде ширь – слева, справа, наверху, внизу. Это и есть простор.

ОБЛАЧКО. А-а. Это хорошо. Значит, мы должны быть очень счастливы?

ОРЕЛ. А ты плачешь.

ОБЛАЧКО. Ну хорошо… А что значит – не на просторе?

ОРЕЛ. Это очень страшно… Но как бы это тебе объяснить, чтобы ты поняло… Ты ведь кроме простора ничего не знаешь.

ОБЛАЧКО. Да.

ОРЕЛ /внезапно/. Лети за мной!

ОБЛАЧКО. Ты думаешь, что я должно лететь с тобой?

ОРЕЛ /деловито/. Давай!

Музыка.

ОРЕЛ. Спускайся!

ОБЛАЧКО. Я боюсь.

ОРЕЛ. Чего?

ОБЛАЧКО. Очень низко. Что это?

ОРЕЛ. Красивый городок.

ОБЛАЧКО. Я никогда не спускалось так низко.

ОРЕЛ. Да ты не бойся. С тобой ничего не может случиться.

ОБЛАЧКО. А с тобой?

ОРЕЛ. А вдруг какой-нибудь охотник возьмет и выстрелит.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что это за мелкие существа такие?

ОРЕЛ. Люди.

ОБЛАЧКО. А почему они такие ничтожные?

ОРЕЛ. Что ты, что ты!… Человек – самое сильное существо на земле. Он всех победил.

ОБЛАЧКО. И орлов?

ОРЕЛ. И орлов тоже.

ОБЛАЧКО /удивленно/. Это мелкое ползающее животное и вас победило?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО. Хе-хе, а разве оно может подняться над землей?

ОРЕЛ. Человек поднялся туда, куда даже мы не можем. Ты самолетов разве не видело?

ОБЛАЧКО. Самолеты – не люди!

ОРЕЛ. Но в них люди.

ОБЛАЧКО. А мы, облака, можем подниматься выше самолетов?

ОРЕЛ. Не можете.

ОБЛАЧКО, А облака они победили?

ОРЕЛ. А вот облака они ЕЩЕ не победили.

ОБЛАЧКО. Вот это я и хотело узнать.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что теперь? Почему мы пролетели город?

ОРЕЛ. Увидишь.

ОБЛАЧКО. Под нами снова луга.

ОРЕЛ. Не луга, а сады.

ОБЛАЧКО. Ага.

ОРЕЛ. Видишь дом в саду?

ОБЛАЧКО. Который?

ОРЕЛ. С большими окнами.

ОБЛАЧКО. Ага, вижу.

ОРЕЛ. Он необитаем. Заперт.

ОБЛАЧКО. Ага, ага! /после паузы/. И что?

ОРЕЛ. Ты в него проникнешь.

ОБЛАЧКО. Хорошо. /внезапно/. Проникну?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО /быстро, на грани испуга/. А зачем?

ОРЕЛ /медленно/. Проникнешь и поймешь, что значит жить без простора.

ОБЛАЧКО. Ну вот, а теперь еще проникать.

Музыка.

Перед дверью дачки.

ОБЛАЧКО /шепотом/. А это что?

ОРЕЛ. Это дверь. Ты проникнешь в комнату и там поймешь, что значит, когда нет простора.

ОБЛАЧКО. Да? А как же я войду? Эта дверь мне кажется закрытой.

ОРЕЛ. И не просто закрыта, она еще и заперта.

ОБЛАЧКО. И что же делать?

ОРЕЛ. Ты войдешь через скважину… Дурашка, ты все еще не догадываешься?

ОБЛАЧКО. Кажется, да… Видно, мне придется стать очень-очень тонким облачком.

ОРЕЛ. До сих пор ты был маленьким белым облачком, а теперь тебе нужно стать маленьким белым тоненьким облачком.

ОБЛАЧКО. Я должно тянуться, тянуться, тянуться и растянуться так, чтобы стать тоньше, чем я было, когда было тонким… Мне нужно стать с….. скажем,

ОРЕЛ. Ключ!

ОБЛАЧКО. Именно. Чтобы пролезть в скважину.

Музыка.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. А не слишком ли? Уже моему переднему краю не видно, что делает задний край. А переднему краю моего заднего края не видно, где мой передний край, который для него задний край.

ОРЕЛ. Довольно.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ /смеется/. Очень тоненький у тебя стал голос.

ОБЛАЧКО. Ну да, я очень истончилось.

ОРЕЛ Кое-где ты как паутина.

ОБЛАЧКО. А это хорошо?

ОРЕЛ. Мм-м, н-не знаю… Сейчас мы начнем тебя просовывать в дверную скважину. Ты готово?

ОБЛАЧКО. Откуда мне знать? Откуда мне знать, готово я или не готово.

ОРЕЛ. По-моему, ты готово пролезть через что угодно. Начинай.

ОБЛАЧКО. Во первых, передний мой край уже в скважине, да ведь?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. А теперь что делать?

ОРЕЛ. Пролезай.

ОБЛАЧКО А там?

ОРЕЛ. А там накручивайся.

ОБЛАЧКО. А как?

ОРЕЛ. Как улитка, или как нитка на катушку.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Так.

Музыка.

ОРЕЛ. Накручивайся!… Еще!… А теперь перестань накручиваться!

ОБЛАЧКО /голос звучит глуше, потому что доносится через стекло/. А что делать?

ОРЕЛ. Занимай углы.

ОБЛАЧКО. Что ты называешь углами?

ОРЕЛ. Это где встречаются стены, там углы.

ОБЛАЧКО. И мне становится угловатым?

ОРЕЛ. В некоторых местах.

ОБЛАЧКО. Ведь я же должно стать как улитка.

ОРЕЛ. Придется в некоторых местах стать угловатым.

ОБЛАЧКО /не надо забывать, что голосок стал слабее/. Ну, хорошо, стану угловатым… А еще много?

ОРЕЛ . Еще метров двенадцать.

ОБЛАЧКО /с удивлением / Меня там снаружи?

ОРЕЛ. Именно.

ОБЛАЧКО /про себя/. Меня снаружи двенадцать метров! Я уже маленькое белое, но большое облачко.

ОРЕЛ. Завидую тебе. Ты можешь быть каким захочешь.

ОБЛАЧКО. Правда ведь?… А ты просто орел. Что бы ты ни делал, ты всегда останешься орлом.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Бедненький!… Еще есть?… Я еще не вошло в комнату?

ОРЕЛ /возбужденно/. Вот!… Входит твоя последняя часть!

Музыка.

Слышен щелчок.

ОБЛАЧКО. Это что щелкнуло?

ОРЕЛ. Это я закрыл замочную скважину.

ОБЛАЧКО. А зачем?

ОРЕЛ. Чтобы тебя там закрыть.

ОБЛАЧКО. Это так нужно?

ОРЕЛ. Теперь ты закрыто как следует.

ОБЛАЧКО /наивно/. И что?

ОРЕЛ /спокойно/. Ничего… Теперь ты хоть тресни, не выйдешь оттуда.

Тревожная музыка.

ОБЛАЧКО. Что делать? Что со мной стряслось? Летело себе, летело, зачем-то перестало лететь и попало в эту штуку, которая называется комната… Здесь, по-моему, комната, открыта, все видно снаружи, а выйти не возможно – что-то мешает. И вроде ничего нет, а есть. Вижу, что ничего нет, но как попробую выйти, что-то невидимое меня возвращает назад и не разрешает выйти туда, где деревья. Отовсюду давят стены и потолки. Э-эй, орел, ты где? Зачем ты меня сюда засунул и улетел?… Попробовать отсюда, что ли? Ох-х, не получается! Та штука, которая щелкнула, она и закрыла скважину… Эй, орел, ты что со мной сделал?

Музыка.

ОБЛАЧКО. Солнце зашло и снова взошло, всю ночь я провело в комнате. Через вот это что-то, которое мешает мне выйти, скорее, через это НИЧТО, которое мне мешает выйти, видно как лучи солнца позолотили листья тополей. Листья трепещут и блестят, блестят… наверное, веет утренний ветерок. Это очень хороший ветерок, он всегда меня носит… ОН МЕНЯ НОСИЛ по всему миру. Я весело подпрыгивало да простору… Стой! Простор – я сказало „простор“ А, теперь понятно, что такое простор. Орел хотел мне показать наглядно, что такое простор, потому что я ведь ему заявило, что не знаю, что такое простор. Теперь мне очень хорошо понятно, что он хотел мне сказать. Ну хорошо, я поняло! Понялооо! Слышишь ты, проклятая птица, я поняло, что значит простор!

Музыка.

ОБЛАЧКО /ноет/. Ты можешь себе быть орлом, можешь быть знаменитой и гордой птицей, но зачем ты со мной так поступил? /ноет/. Какой прекрасный день!… Солнца поднялось и светит себе, светит, чудесная погода для прогулки по небу!… Ох! Все видно, передо мной нет ничего, а есть что-то, что мешает мне выбраться отсюда. Холодное что-то и гладкое, а мешает. /плачет/. Проклятый орел, обманщик, ворует маленькие белые облачка! Не жалко тебе меня, а? Не сжимается у тебя сердце от горя, что ты запер меня в этой дурацкой комнате? Она на меня отовсюду давит. И тебе не жалко? Не жалко маленького белого облачка, которое себе летало и скиталось по простору? Ах, это слово! Из-за него!… Проклятый орел! Противный! Ты…

ОРЕЛ /внезапно^/ Что я?

ОБЛАЧКО /несколько смущенно/. Нет, ничего… Я себе тут болтаю… Ты же знаешь, я просто маленькое глупенькое белое облачко…  А ты где был?

ОРЕЛ. Как ты себя чувствуешь?

ОБЛАЧКО. Прекрасно.

ОРЕЛ. Это хорошо.

ОБЛАЧКО. Стой!

ОРЕЛ /делает вид, что не понимает/ Что?

ОБЛАЧКО /после паузы/ Ты ведь… это?…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Мы же собирались выходить.

ОРЕЛ Куда?

ОБЛАЧКО Туда.

ОРЕЛ. Куда туда?

ОБЛАЧКО. На простор.

ОРЕЛ. Значит, тебе ясно, что такое простор.

ОБЛАЧКО. Давно уже! С первой же минуты… И совсем мне незачем было торчать так долго в этой комнате. Я ведь умненькое белое облачко, и я очень понятливое.

ОРЕЛ. Но тебе там хорошо внутри, правда?

ОБЛАЧКО /кричит/. Нет! Знаешь как я тебя жду!

ОРЕЛ. Как?

ОБЛАЧКО. Ужасно!… А что это, которое ничего не представляет, а пройти не дает?

ОРЕЛ. Которое?

ОБЛАЧКО. Которое гладкое, как воздух.

ОРЕЛ. Это стекло.

ОБЛАЧКО. Ах, это стекло?… Ну же! Ты меня не выпустишь?

ОРЕЛ. Ну, если ты поняло, что такое простор…

ОБЛАЧКО. Поняло. Очень. Гораздо больше, чем ты можешь себе представить. Когда я выйду, я больше не буду жаловаться на скуку.

Слышен щелчок.

ОРЕЛ. Выходи, я открыл,

ОБЛАЧКО. /с воодушевлением/ Начинаю вылезать!

Музыка.

ОБЛАЧКО. Гоп-ля! Вышло!.. Ох, немножко подвигаться! Здравствуй, орел!.. Ты славная птица!… Великая птица!… Ты знаешь, что нет ничего тебя величественнее!… Честное слово!… Слышишь? Тебе говорю. А ты что молчишь?… А?… Эй, орел, ты почему молчишь? Ты почему грустный? Что с тобой?… пауза /Ты зачем смотришь в комнату?… А?… Говори же, что ты там разглядываешь? Да что там?… Ах! /испуганно/. Что это? Ох, я боюсь!

Музыка.

ОБЛАЧКО /охваченное страхом, даже ужасом/. Что это?… Распростертое?… На стене?… Слышишь?… Я тебя спрашиваю, что это на стене, висит… Распростертое… Это крылья!… Распростертые крылья!… Что это за распростертые крылья на стене?… Говори же! /кричит/ Боже мой, это орел! /тихо и испуганно/. Орел с распростертыми крыльями висит на стене. Неподвижный орел… Как же я его не заметило? Всю ночь провело рядом с этим распростертым орлом! Почему он неподвижен?… Говори же!… Ты его знаешь?… Я боюсь!… Ты его знаешь?

Немного музыки.

ОРЕЛ. Это моя орлица,

Музыка.

ОБЛАЧКО /кричит/. Что ты говоришь?… Что это?

ОРЕЛ. Моя орлица.

ОБЛАЧКО. Твоя супруга?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Твоя жена?

Молчание.

ОБЛАЧКО. А что она… делает… Что она там делает?… Позови ее!… Отвечай же! Скажи ей, чтобы она вышла к нам!… А? Говори же! Чего ты ждешь?… Почему она не махнет тебе крылом? Она тебя не любит?… Орел, великая птица, почему ты молчишь? Эй, дурашка, ты чего плачешь?… Ох! Что же будет, если и орлы начнут плакать?… /грустно/ Эх… Я довольно-таки глупое облачко!… Прости!… За все, что я наговорило.. И теперь… И когда тебя не было… Боже мой, как я тебя не обзывало, когда тебя не было. /тихо/. Значит, это твоя супруга!… /еще тише/. Неужели ты хочешь сказать, что она… Что она не…

Музыка.

 

ОРЕЛ. Она мертва. Ее убил собственник этого дома.

ОБЛАЧКО /глупо/. За что?

ОРЕЛ. Этого я сам не могу понять. Однажды взял и убил. Она себе сидела на скале, а он ее убил. /вздыхает/. Но это еще не самое страшное.

ОБЛАЧКО. Разве бывает что-нибудь еще страшнее?

ОРЕЛ. Самое страшное, что он повесил ее на стене в этом доме, за этим огромным окном, которое позволяет мне смотреть на нее сколько угодно. Я улетаю – и всегда возвращаюсь сюда. Чтобы взглянуть на нее. Она висит там, неподвижная, с остекленевшими глазами… Это, конечно, не ее глаза. Но это она, моя орлица…

ОБЛАЧКО. Зачем ты мне рассказал эту жестокую вещь?

ОРЕЛ /вздыхает/. Не знаю.

ОБЛАЧКО. Хорошо, но зачем ты прилетаешь сюда? Раз ты так мучаешься?

ОРЕЛ. Я не могу, облачко. Пытаюсь и не могу. Порой мне удается выдержать дня два, но потом я снова возвращаюсь, чтобы взглянуть на нее. Иногда я бываю здесь по три раза на дню. Потому-что – взгляни – она там. Она распростерла крылья.

ОБЛАЧКО. Это ужасно!

ОРЕЛ. Я не хочу прилетать сюда, но прилетаю. Это стало моей трагедией. Мы прожили с ней сто двадцать лет. /пауза/. И вчера я решил положить конец этой трагедии.

ОБЛАЧКО. Да? А как?

ОРЕЛ. Пожертвовав тобой.

ОБЛАЧКО. Мной?

ОРЕЛ. Я тебя для этого сюда притащил и заставил за лесть в комнату. Ты заняло собой все пространство комнаты, и закрыл орлицу, ее не стало видно.

ОБЛАЧКО. Понятно. А раз ты ее больше не видишь, тебе незачем сюда прилетать. Это значит, что ты и забыть ее можешь?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО /после паузы, быстро: ему открылась правда/. Но ты… Стой… Нет! Нет, нет, конечно… /вздыхает/. Какое я глупое, правда?

ОРЕЛ. Не такое уж глупое!

ОБЛАЧКО. Не может быть!…

ОРЕЛ. Увы, это так.

ОБЛАЧКО /громко и трезво/. И ты бы пожертвовал меня, чтобы запереть меня там на всю жизнь? Чтобы я закрывало собой орлицу?

Музыка.

ОРЕЛ Ты меня ненавидишь?

ОБЛАЧКО. А почему ты меня выпустил?

ОРЕЛ. Не выдержал… Мне стало тебя жалко.

ОБЛАЧКО. И я бы осталось там?

ОРЕЛ. Давай улетим.

ОБЛАЧКО. Навсегда?

ОРЕЛ. Давай улетим отсюда.

ОБЛАЧКО. Вместе?

ОРЕЛ. Теперь ты свободно и можешь лететь прямо в небо.

ОБЛАЧКО. Что-то идет сюда.

ОРЕЛ А, это машина.

ОБЛАЧКО. Летим?

ОРЕЛ. Подожди немножко.

ОБЛАЧКО. Чего ждать?

ОРЕЛ. Это собственник дома.

Шум дающей газ и останавливающейся машины.

Звук открывающейся дверцы.

МУЖЧИНА. Выходи.

ЖЕНЩИНА. Минутку. Гребешок.

МУЖЧИНА. Опять.

ЖЕНЩИНА. Причесаться же надо.

МУЖЧИНА. Ты мне и так нравишься.

ЖЕНЩИНА. Потому что я новая.

МУЖЧИНА. Ты мне будешь нравиться всегда.

Захлопываются дверцы машины.

ЖЕНЩИНА. Рассказывай другому. /звук поцелуя/. Прошу тебя!

МУЖЧИНА. Что мне делать, если хочется целоваться?

ЖЕНЩИНА. О-го! Смотри пожалуйста!… Прошу тебя, оставь меня в покое немного!

МУЖЧИНА. В чем дело?

ЖЕНЩИНА. Дача хорошая!… Ишь ты, просто очень хорошая! Такого с дачей никак нельзя упускать! Смотри-ка, а тут очень хорошо! А ход откуда?

МУЖЧИНА. Отсюда.

ЖЕНЩИНА. И здоровенная же витрина. Куда смотрит-то?

МУЖЧИНА. В гостиную.

ЖЕНЩИНА. А!.. А это что?

МУЖЧИНА. Орлица.

ЖЕНЩИНА. Чучело?

МУЖЧИНА. Да.

ЖЕНЩИНА. И кто же это ее?

МУЖЧИНА. Я.

ЖЕНЩИНА. Да что ты говоришь?

МУЖЧИНА. Разумеется. Два года назад.

ЖЕНЩИНА. Ну ты даешь! Стоящий мужик. За такого надо крепко держаться! Дай-ка! /целуются/ И как же ты ее того?

МУЖЧИНА. Из Тулы.

ЖЕНЩИНА. Чего?

МУЖЧИНА. Ружье такое. Я ведь охотник, не знала?

ЖЕНЩИНА. Нет. Знала, что бабник, что подлец, но что охогник – не знала.

МУЖЧИНА. Я известный охотник.

ЖЕНЩИНА. Дай-ка! /целуются/.

МУЖЧИНА. Мать честная!

ЖЕНЩИНА. Ты чего?

МУЖЧИНА. Черт, опять напустили кур ко мне во тер!

ЖЕНЩИНА. Соседи?

МУЖЧИНА. Перебью всех, так и знай! Набросаю яду, и пусть потом плачут!

ЖЕНЩИНА. Зачем тебе? Плюнь ты на них.

МУЖЧИНА. Как это плюнь, когда они ко мне во двор лезут!

ЖЕНЩИНА. Дай-ка!

Смачный поцелуй.

МУЖЧИНА. Иэх, красота!

Музыка.

ОРЕЛ. Видел?

ОБЛАЧКО. Ага…

ОРЕЛ. Ничтожная личность, а орлицу убил.

ОБЛАЧКО Это ужасно. Даже страшно подумать.

ОРЕЛ. Теперь она мертва, а он… Вон, гуляет по двору, напевает, целует женщин, а я, орел, ничего не могу ему сделать, бессилен против него в своем одиночестве. Я готов лопнуть от ярости, бьюсь от злобы о скалы, но что я могу предпринять?

Смех мужчины, смех женщины.

 

ИГРА:

– Рукам воли не давай!

– Причем тут руки? Видишь, я тебе в ноги падаю.

– До каких пор будешь так сидеть?

– Всю жизнь!

– Лицемер!

Смех мужчины и женщины.

 

ОРЕЛ. Два года он мельтешит у меня перед глазами и просто губит меня. Я мечусь в своем бессилии от злобы и ярости. Скажи, облачко, что может быть хуже для орла? Я осужден всю жизнь глядеть на орлицу с распростертыми, но безжизненными крыльями и на убийцу рядом с нею, на это жалкое ничтожество.

Мужчина что-то напевает.

ОБЛАЧКО. Я тебя понимаю, и мне тебя очень жалко. Слушай, с нынешнего дня я – твое облачко. Когда этот человек уйдет, я проберусь в комнату и скрою от тебя орлицу. Я буду там всегда. Всю жизнь. Дай бог тебе обрести покой.

Пауза.

ОРЕЛ. Давай.

ОБЛАЧКО. Что?

ОРЕЛ. Уберемся отсюда.

ОБЛАЧКО. Ты слышал, что я сказало?

ОРЕЛ. Летим.

ОБЛАЧКО. Куда?

ОРЕЛ. В простор /смех мужчины и женщины/. Прошу тебя! Пока я не разорвался от ярости.

Музыка.

Опять музыка.

ОБЛАЧКО. Как хорошо лететь!… Смотри – небо, солнце. Оказывается, этот простор – прекрасная вещь, да ведь? Летишь куда хочешь!

ОРЕЛ. И правда хорошо. Особенно с тобой.

ОБЛАЧКО. Будь спокоен, я всегда буду тебя развлекать.

ОРЕЛ. С тобой чудесно!

ОБЛАЧКО. Правда ведь?

ОРЕЛ. Расскажи что-нибудь веселое.

ОБЛАЧКО. А, да… А однажды я спустилось прямо над одним озером. И что я вижу – в воде еще одно облачко. Маленькое белое облачко… Знаешь, что я думаю?

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Что сегодня, десятый день, как мы знакомы.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. И вот, увидело я облачко, и говорю себе: Ах, оказывается, на свете есть и другие маленькие белые облачка!… Ты смотришься в озера?

ОРЕЛ. В последнее время – довольно часто.

ОБЛАЧКО. Чтобы не думать, что ты один, да?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Ну, не надо! Не надо начинать!… И говорю: Эй, облачко, а ты откуда взялось? А что это на тебе? Что это за животные? Я тогда не знало, какие это животные. Смотрю – облачко, полное животных.

ОРЕЛ. Форель, да? /счастливо смеется/

ОБЛАЧКО. Я тогда не знало, что это форель… А!…

ОРЕЛ. Что, облачко?

ОБЛАЧКО. Облака!

ОРЕЛ /грустно/. Ах, да – облака!

ОБЛАЧКО /радостно/ Урааа!… Мои облака! Караван! Здравствуйте, облака! Вот мы и встретились! Я было отбился от вас!… Урааа! Ах, как хорошо с облаками!

ОБЛАКО. Ну, лети, чего ты ждешь?

ОБЛАЧКО. Лечу-лечу, ну чего тебе?… Ээй, нашло, а? Летим!

ОБЛАКО. Стой, с тобой был какой-то орел?

ОБЛАЧКО. Да. Грустный, одинокий орел… Ах, как хорошо со своим караваном. Как весело.

Ощущение ветра. Шум возникает не от трения чего-то. Летят облака. Летят и перешептываются хаотично, о чем-то, что мы привыкли пропускать мимо ушей, например:

С болью: Оооооох!

Зловеще: Шшшшшшшшшшшшш!

Дрожит простор.

– Ууууууу!

– Иииииии!

Разговор облаков:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда.

– Завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же…

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

МУЗЫКА

„ЗАГАДКАТА НА ОСТРОВ ТАНАНУКА“ – радиопиеса, 1969.

ТУК!  – ЗАГАДКАТА на ОСТРОВ ТАНАНУКА.rtf file за теглене.

борис
априлов
*
З А Г А Д К А Т А
Н А
О С Т Р О В
Т А Н А Н У К А
*
радиопиеса
*
1969.

(* По нея по-късно е написана пиесата „ОСТРОВЪТ”.)

.

.

СРЕД ОКЕАНА ПОТЪВА КОРАБ.

Възможните звукови ефекти при такива случаи:

Викове на хора.

Сигнали „ес-о-ес“.

Шум на вълни.

Писъци ка жени.

Върху общия фон на шума се отделят викове:

– Към лодките!…

– Къде са лодките?

– Марчело, къде си?

– Запазете спокойствие!

– Хари, къде ме оставяш?

– Спазвайте реда при качването в лодките…

– Първо – децата и жените!…

– Засрамете се!…

– Къде се тикате?

– Няма да ви чакам кефа!…

.

ГОВОРИТЕЛ /в затишието/. – Радиотеатърът представя

.

ЗАГАДКАТА НА ОСТРОВ ТАНАНУКА

– радиопиеса от Борис Априлов.

.

Пълно затишие. Успокояване на атмосферата. Чува се плясък от вълнички.

ПЪРВИЯТ.. Насам!… Насам, глупако!… Къде в скалите?… Излез на пясъка!…Ей, чувате ли?

Пауза изпълнена с шум на плуване.

.

ВТОРИЯТ. /задъхано/. На мен ли каза глупак? /диша ускорено/

ПЪРВИЯТ. Да. Излизахте право в скалите, където прибоят може да ви направи на кайма… Всеки що годе интелигентен човек, когато се спасява, търси пясъчната ивица… И вие ли сте от „Санта Франческа“?

ВТОРИЯТ. Да… /все още диша ускорено/.  Нямаш право да ме наричаш глупак.

ПЪРВИЯТ. Хайде, не заслужава да се мръщите при това извънредно положение… Едва си спасихме кожите. От триста пасажера, само ние… Как се казвате?

ВТОРИЯТ /сърдито/. Хесапов.

ПЪРВИЯТ. Аз съм Петров… Свалете панталона си. Трябва да изсъхне… Дайте спасителния пояс тук. Може да ни потрябва.

ВТОРИЯТ. Вие гол ли се спасихте?

ПЪРВИЯТ. Дрехите ми съхнат… Заповядайте на моя остров. Благословено да бъде туй късче земя. Не го знам кое е, но ако го нямаше, нямаше да ни има и нас… Чудна работа! Всички ли загинаха?

ВТОРИЯТ. Спасителните лодки се отправиха в обратна посока. Всички бяха пълни.

ПЪРВИЯТ. Какво му стана на кораба? Казват, че е съвършено нов.

ВТОРИЯТ. Знам ли?… Нещо изгърмя. Започнахме да потъваме изведнъж. Не видя ли как нахлу водата?…

ПЪРВИЯТ. Случват се такива неща.

ВТОРИЯТ. Този остров не ми се струва голям.

ПЪРВИЯТ. Още не съм го проучил, но мисля, че е малък.

ВТОРИЯТ. Вода?

ПЪРВИЯТ. Има поточе.

ВТОРИЯТ. Слава богу! Нещо за ядене?

ПЪРВИЯТ. Ще проверим. Нали ви казвам, и аз съм нов, като вас. /смее се на шегата си/. Съблечете панталона и легнете на пясъка. Ща се напечем, ще си починем, а после ще се погрижим за нощуване.

ВТОРИЯТ. Ами ако не намерим храна?

ПЪРВИЯТ. Тогава сме загубени… Храната е нещо доста важно за човека.

ВТОРИЯТ. Както те гледам – не си в много лошо настроение.

ПЪРВИЯТ. Защо? Не забравяйте, че все пак се спасихме. Сега можехме да бъдем на дъното. А океанското дъно е доста дълбоко. Там е тъмно и хладно. Човек може да хване пневмония.

ВТОРИЯТ. Не ми е до шеги. Ако няма храна, ще живеем не повече от седем-осем дни.

ПЪРВИЯТ. Да не е малко? Това е малко живот в повече. Знаете ли какво значи да живеете осем дни повече от определеното? /смее се/ Сега сме като в романите; голи, захвърлени на остров… Така не се простира панталон! Опънете го на скалата… Готово!

ВТОРИЯТ. Какво е готово?

ПЪРВИЯТ. Видях два рака. Ще живеем докато изядем всички раци на острова…

ВТОРИЯТ. Лично аз, без месо съм за никъде.

ПЪРВИЯТ. Може да ни излезе късмета и с месото… Изобщо, може да ни провърви.

ВТОРИЯТ. И да ни спасят ли?

ПЪРВИЯТ. Нищо чудно. Няма да бъдем нито първите, нито последните спасени корабокрушенци.

ВТОРИЯТ. Пито пък първите, които загиват от глад.

ПЪРВИЯТ. Предлагам да разгледаме острова.

ВТОРИЯТ. Оставяме дрехите тук, нали?

ПЪРВИЯТ /иронично/. За съжаление, няма кой да ги открадне.

Музика за преход.

.

Песен на птици.

ПЪРВИЯТ. Ето потока, за който ви говорих… Опитайте го.

ВТОРИЯТ Да видя струва ли им водата. Ние, като българи, обичаме да пием вода.

ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Не мога да ви предложа чаша.

ВТОРИЯТ. Ще се наведа.

ПЪРВИЯТ. Така е пил Адам.

ВТОРИЯТ /задъхано, след като е пил и вероятно избърсва уста/. Водата е харна.

ПЪРВИЯТ. Изобщо, вкусен поток.

ВТОРИЯТ. Но не виждам нищо за ядене.

ПЪРВИЯТ. В момента гладен ли сте?

ВТОРИЯТ. Ще се наложи да убиваме птици.

ПЪРВИЯТ. Да, но с какво.

ВТОРИЯТ. Ще му намерим цаката. Като малък съм убивал врабчета.

ПЪРВИЯТ. А огън да ги печем?

ВТОРИЯТ. В панталона имам запалка.

ПЪРВИЯТ. Това е цяло съкровище. Имаме ли огън, имаме всичко. Вие сте цял Прометей!…

ВТОРИЯТ. Отново ли подигравки.

ПЪРВИЯТ. Прометей е този, който даде огъня на човечеството… Извинете, господин Хесапов, но мога ли да знам какво представлявате?

ВТОРИЯТ. Сега да видим къде можем да живеем. Все пак, трябва да си имаме нещо като подслон… Проучи терена и предложи варианти.

ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Ще проуча и ще предложа… Друго да искате.

ВТОРИЯТ. Не. /след малко/. Да не се обиди?

ПЪРВИЯТ. Моля ви се.

ВТОРИЯТ. Понеже хората от твоята черга се обиждат лесно. Имал съм земане-даване с такива.

ПЪРВИЯТ. Страхувам се, че вие, положителните, се обиждате по-лесно.

ВТОРИЯТ. А, ще се разберем…Стига да се изразяваш ясно. Хората от твоята черга обичат да се изразяват мъгляво: едно казват, а се подразбира друго. Ще те помоля, да не се случва. Ще живеем дълго заедно. Добре ще бъде, ако не употребяваш засукани думи.

ПЪРВИЯТ. Ще се опитам.

ВТОРИЯТ. Много е важно.

Музика. Преход.

.

Песен на птички.

Чупене на съчки.

Вторият чупи съчки за огън. Първият донася нов наръч и ги хвърля на земята.

ПЪРВИЯТ. Достатъчно ли донесох?

ВТОРИЯТ. Таман… Ако се наложи, ще отскочиш пак.

ПЪРВИЯТ. Вие ли ще го запалите?

ВТОРИЯТ. Аз… Знам чалъма на запалката.

ПЪРВИЯТ. Трябва да пламне от първото щракане. Да пестим бензина.

ВТОРИЯТ. Запалката е газова. То, че ще пестим, ще пестим, ама пак ще свърши и тогава иди да гледаш кво става.

ПЪРВИЯТ. Вие май не разбрахте… На този остров трябва да се поддържа вечен огън. Както са правили дедите ни.

ВТОРИЯТ. Така да бъде… Трай сега, не дишай.

Напрегната пауза. Чува се щракането на запалката. Пращене на съчки, които вече горят.

ВТОРИЯТ. /радостно/. Хвана!…

ПЪРВИЯТ. /радостно/. Поздравявам ви! Вече си имаме всичко!…

ВТОРИЯТ. Нищо нямаме!…

ПЪРВИЯТ. Защо? Островът  е парче от рая… Климатът е прекрасен.

ВТОРИЯТ. Ами през зимата? Какво ще правим?

ПЪРВИЯТ. На тази географска ширина няма зима.

ВТОРИЯТ. /учудено/. Така ли?

ПЪРВИЯТ. Зимата има да взима!… Тук е пълно с дивеч, хлебни дървета и кокосови орехи… Рай!… Ако поддържаме огъня, ще живеем щастливо до края на живота си. Няма шум, няма бензинови пари, нито прах. Никой не изтупва килими над главата ти, никой не се заяжда, няма с кого да се скараш.

ВТОРИЯТ. Разправяш дивотии!… Това ли ти е рая?

ПЪРВИЯТ. /учудено/. Нима не виждате каква зеленина блика отвсякъде. Това е просто декоративно…

ВТОРИЯТ. Зеленина… Да не се яде?

ПЪРВИЯТ. Нима не ви интригува меката океанска шир?

ВТОРИЯТ. Море…Тя най-много ме дразни… И не употребявай чуждици, ти

казах, ако искаш да се разбираме… Ще ми сравняваш тия каменяци с моя дом, дето си имам всичко!…

ПЪРВИЯТ. Вдъхнете, вдъхнете!…

ВТОРИЯТ. Защо?

ПЪРВИЯТ. /възторжено/. Не усещате ли чистотата на въздуха? Нито следа от враг номер две на човечеството – бензинът.

ВТОРИЯТ. На мен бензинът не ми пречи. Какво толкоз сте ревнали против бензина, бе?

ПЪРВИЯТ. А тишината?

ВТОРИЯТ. Аз не мога да без шум… Искам да се махаме!

ПЪРВИЯТ. Да се махаме, но как?

ВТОРИЯТ. Какво? Няма ли да ни спасят?

ПЪРВИЯТ. Кой? Да не смятате, че човечеството в момента мисли

само за нас? Малко са му и на него грижите… Знаете ли колко сме далеч от човечеството?.. Освен ако…

ВТОРИЯТ. /с надежда/. Какво освен ако?

ПЪРВИЯТ. Ако ни открият случайно. Шансът е едно на хиляда.

ВТОРИЯТ. Аз имам късмет. Ще видиш, че някой ще дойде да ни спаси… Но дотогава не можем да кибичим със скръстени ръце.

ПЪРВИЯТ. Добре де, какво да правим?

ВТОРИЯТ. Чувал съм че удавниците правят нещо.

ПЪРВИЯТ. Корабокрушенците.

ВТОРИЯТ. Така де, корабокрушенците. Кажи какво да правим?

ПЪРВИЯТ. Защо пък аз?

ВТОРИЯТ. Чел си повече книги – повече знаеш. Да се измисли нещо.

ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре и нямам желание да правя нещо. Ако искате, правете ВИЕ.

ВТОРИЯТ. Какво?

ПЪРВИЯТ. Огънят трябва винаги да гори.

ВТОРИЯТ. Той си гори.

ПЪРВИЯТ. Можете да закачите ризата си на един прът. Това е знак, че на острова има корабокрушенци.

ВТОРИЯТ. Видя ли? Това е друг въпрос.

ПЪРВИЯТ. Остава само да пожертвувате ризата си.

ВТОРИЯТ. Защо моята?

ПЪРВИЯТ. Защото само вие искате да се спасите.

ВТОРИЯТ /сепва се/. Тая няма да я бъде! Тук сме колектив… Използваш моя огън, пък опре ли до ризата – не.

ПЪРВИЯТ. Добре де, ще дам и моята

ВТОРИЯТ. И хоро ще играеш. Ами ако си взема огъня обратно?

ПЪРВИЯТ. Не разбирам… Как да си го вземете?

ВТОРИЯТ. Запалката е моя – значи и огънят е мой… Моя ли е запалката?… Ако не беше запалката…

ВЪРВИШ. По дяволите и огъня ви!… Мога да си създам свой, собствен огън?

ВТОРИЯТ. /учудено/. Как?

ПЪРВИЯТ. Чрез триене… Като туземците.

ВТОРИЯТ. Човече, не ме подигравай, че… наистина ще си грабна огъня!…

ПЪРВИЯТ. Човече…

ВТОРИЯТ. Да те видя как ще получиш огън чрез триене.. На мен ще ги разправя!… Ще трие и ще получи огън!… Трици ще получиш със триене!

ПЪРВИЯТ. О, санта симплицитас!…

ВТОРИЯТ /бързо/. Сега какво каза?… Край!… Кажи какво каза?

ПЪРВИЯТ. Преведете си го.

ВТОРИЯТ. Такива не ми минават!… Марш от огъня ми!… Забранявам ти да употребяваш моя огън!

ПЪРВИЯТ /след пауза/. Добре… макар, че половината съчки съм събрал аз.

ВТОРИЯТ. Утре ще ти ги върна.

ПЪРВИЯТ /иронично/. Искам си моите.

ВТОРИЯТ. Ще ти ги върна угасени.

ПЪРВИЯТ. Боже господи!

ВТОРИЯТ. Не ми ги даде запалени, кали?

ПЪРВИЯТ /с ирония/. Добре… Върнете ми ги угасени.

Голяма пауза с музика. Затишие.

.

Шум от триене на дървета.

Прекъсване.

Отново триене.

ВТОРИЯТ /говори високо. Разговарят от разстояние./ Уморително ли е? /пауза в която се чува шумът от триенето/ Ще си намокриш гащите!

ПЪРВИЯТ /леко запъхтяно/. Непрекъснато ми говорите на ТИ. Не е ли малко невъзпитано?

ВТОРИЯТ. Ако е въпроса да се формализираме, ще ти говоря на Ви.

ПЪРВИЯТ. Но ще ви бъде трудно.

ВТОРИЯТ. Защо?

ПЪРВИЯТ. Защото е въпрос на възпитание.

ВТОРИЯТ. Може… Но аз си ям костенурката печена, пък ти, не знам дали ме разбираш.

ПЪРВИЯТ. И пак съм по-добре от вас!…

ВТОРИЯТ. Пет часа триете дърветата и нищо.

ПЪРВИЯТ.  Да, ама задимя.

ВТОРИЯТ.  Да, ама димът е едно нещо, а огънят съвсем друго.

ПЪРВИЯТ. Важното е, че мина първата фаза. Утре ще получа и пламък.

ВТОРИЯТ.  Де да видим.

Далечен вик за помощ.

ПЪРВИЯТ. Чухте ли нещо?

ВТОРИЯТ. Май че да.

ПЪРВИЯТ. Някой не викаше ли за помощ?

ВТОРИЯТ. Може.

ПЪРВИЯТ. Чудна работа… Някой извика за помощ.

ВТОРИЯТ. Който е викал, трябва да викне втори път. Който иска помощ не може да викне само веднъж… Нали така? /смее се/

ПЪРВИЯТ. /рязко/. Тихо! /ослушва се/ Чухте ли?

Женски глас. Зове за помощ.

ПЪРВИЯТ. Жена!… Иска помощ.

ВТОРИЯТ. Брей!… Някаква женска наистина вика… Ама и нахална! Аз чакам мен да спасят, а не да спасявам.

ПЪРВИЯТ /трескаво/. Хайде! /затичва се/ Да огледаме морето! /гласът му се отдалечава/. Защо не идвате?

ВТОРИЯТ. Защо? Да не тръгна сега да спасявам.

ПЪРВИЯТ /връща се при него/. Да не сте луд?… Не виждате ли, че някой има нужда от нас?

ВТОРИЯТ. Чух. Не съм глух.

ПЪРВИЯТ. Тогава?

ВТОРИЯТ. Нито мога да плувам, нито имам настроение да спасявам някого, щом самия аз не съм спасен.

ПЪРВИЯТ /ядосано/. Вие сте…!

ВТОРИЯТ. Какво съм?

ПЪРВИЯТ. Най-малкото – идиот!

ВТОРИЯТ. Аз ли? /спуща се и го хваща за гърлото/

Боричкане.

ПЪРВИЯТ /запъхтяно/. Вие!… /блъска го/. Говедо такова! /диша запъхтяно/.

ВТОРИЯТ /диша запъхтяно/. Ще обиждаме!… Така ще живеем, а? С обиждане?… Ще се дърлим?…

Зов за помощ.

ПЪРВИЯТ. Тръгвам. А вие си гледайте огъня. /Отдалечава се/. И наистина сте говедо!… Взимам пояса ви!…

Шум на вълни. Зовът за помощ се носи по-силно и по-ясно.

ВТОРИЯТ /както плува/. Идвааам!… На към скалите… Почакайте там. Не виждате ли, че идвам?…

Шум от плуване.

ТЯ /уморено/. Нямам сили!…

ПЪРВИЯТ /както плува/. Потрайте. Ще ви спася… Добър ден!… Хванете се за рамото ми.

Музика.

Тя /задъхано/. Ох!…

ПЪРВИЯТ. И вие ли сте от “Санта Франческа“?

ТЯ. Страхувам се от акули… Защо няма акули?

ПЪРВИЯТ. Защото имате късмет… Хванете се за рамото ми!

Приглушен шум на море. Вече на на брега.

ПЪРВИЯТ. Както виждате – станахме трима… Погрейте се на огъня, но преди това поискайте разрешение от господин Хесапов.

ТЯ. Моля?

ПЪРВИЯТ. Огънят е негов… Трябва да се съблечете. Да ви съхнат дрехите. Тази единствената ви рокля ли е?

ТЯ. Всичко потъна. Покупките ми отидоха на дъното. /започва плач/.

ПЪРВИЯТ. Спокойно!

ТЯ. Нямах време да спася поне кадифето.

ПЪРВИЯТ. Не очаквах да има толкова българи на палубата… Вие по какъв случай?

ТЯ. АЗ СЪМ СЪПРУГА…

ПЪРВИЯТ. Аха!…

ТЯ. Сега какво ще правим?… Какъв е този остров?

ПЪРВИЯТ. Ако знаех, да съм ви казал.

ТЯ. Има ли храна, кафе?… Ще мога ли да телеграфирам на мъжа си?

ПЪРВИЯТ. Храна има, но се съмнявам за телеграфирането.

ТЯ. Пари имам.

ВТОРИЯТ. Ха! Виж я тая!

ПЪРВИЯТ. Госпожо, островът е ненаселен. Имаме само вода и храна. Всичко друго липсва… Иначе е красиво, екзотично. Изгревите и залезите са прекрасни!

ТЯ. Хубаво се наредих!… Защо ми са тези неща?

ВТОРИЯТ /ликуващо/. Кажете му на тоя.

ПЪРВИЯТ. Предположих, че ви интересуват… Вие сте млада. Тук ще прекараме може би повече, отколкото предполагате.

ТЯ. Например?

ПЪРВИЯТ. Знам ли?…

ТЯ. Два дни… Три дни?

ПЪРВИЯТ. Мисля че повече.

ТЯ /с ужас/. Пет дни?

ВТОРИЯТ. Ха!… Тая ще ме умори!

ПЪРВИЯТ /след паузата/. Може би… цял живот.

ТЯ /изпищява/.

Музика за по-дълъг преход.

 .

Ефект: шум от триене на дървета.

ПЪРВИЯТ. /тананика си мелодията от „Един мъж и една жена“. Трие в ритъм./

ТЯ. Да ви се намира някакво огледалце?

ПЪРВИЯТ. Ако знаех, че ще бъда с вас, дори в суматохата бих взел огледало… Препоръчвам ви някой от вировете.

ТЯ. Що за човек е този темерутин, който по цял ден стои край огъня?

ПЪРВИЯТ. Най-обикновен.

ТЯ. Голям чешит.

ПЪРВИЯТ. Човекът си пази огъня.

ТЯ. Що за егоизъм?

ПЪРВИЯТ. Тук сме двама мъже. Един от нас ще трябва да ви се хареса.

ТЯ. Аз съм омъжена. Ако ме уважавате, не бива да говорите така.

ПЪРВИЯТ. Да, но представете си, че останем до края на живота си.

ТЯ. Аз съм влюбена в съпруга си.  А защо се мъчите с това търкане?

ПЪРВИЯТ /шеговито/. Без моят огън ще предпочетете Хесапов.

ТЯ. Уха!…

ПЪРВИЯТ. Аз съм по-млад, но Хесапов има огън.

ТЯ /през смях/. Ако искате да ви открадна една главня.

ПЪРВИЯТ. Играя честно.

ТЯ. Хесапов е глупак.

ПЪРВИЯТ. Защо?

ТЯ. Ако ви даде огън, ще получи спокойствие. Сега не смее да мръдне, нощем не спи от страх че ще го оберете.

ПЪРВИЯТ. Кеф!

ТЯ. Къде е вирът, в който мога да се огледам?

ПЪРВИЯТ. На сто метра. При папагалите…

ТЯ. ЧАО!

ПЪРВИЯТ. Приятно оглеждане.

ВТОРИЯТ /след настъпилата пауза, отдалеч/. Какво си гугукате?

ПЪРВИЯТ. Всичко, каквото могат да си кажат двама млади, красиви хора.

ВТОРИЯТ. Много е тънка. Аз съм по дебелите… Защо ти е такава кльощава?

ПЪРВИЯТ. Ще напълнее.

ВТОРИЯТ. Да, ама как?

ПЪРВИЯТ. Който яде сурова храна – пълнее.

ВТОРИЯТ. Пак намери какво да кажеш!

Първият продължава да трие и да тананика.

Музика за преход.

.

ЕФЕКТ: Шум, който може да произтече от построяването на колиба с подръчни средства, без помощта на инструменти.

ТЯ. Кога ще почвате вашата?

ПЪРВИЯТ. Когато завърша вашата. Подайте онова дърво.

ТЯ. Не сте много учтив… Заповядайте.

ПЪРВИЯТ. Мерси… Когато работя не мога да бъда учтив.

ТЯ. Добра колиба стана. С какво ще я покриете?

ПЪРВИЯТ. С палмови листа.

ТЯ. Вашата съща ли ще бъде?

ПЪРВИЯТ. Нямам нужда от колиба. Обичам да спя под небето.

ТЯ. И вие сте чешит… Ами ако завали?

ПЪРВИЯТ. Ще ви почукам. Не вярвам да ме изгоните.

ТЯ. Затова ли правите само една колиба?

ПЪРВИЯТ. Глупости!

ТЯ. Влезете ли в моята колиба, моментално ще изляза.

ПЪРВИЯТ. Бъдете спокойна. Хесапов ще ви приюти.

ТЯ. Не ми говорете за този… не мога да намеря думата.

ПЪРВИЯТ /със смях/. Прометей!

Музика за преход.

. 

Нощ. Далечният приглушен шум на океана.

ТЯ. Спите ли?

ПЪРВИЯТ. Наблюдавам звездите…

ТЯ. Не ви ли е хладно?

ПЪРВИЯТ. Не!

ТЯ. Друго е да спиш под покрив. Дължа ви благодарности.

ПЪРВИЯТ. Няма защо.

ТЯ. Но съвестта ме гризе. Подарихте ми този дом, а спите на открито.

ПЪРВИЯТ. Дръжте се прилично.

ТЯ /след пауза/. Какво?

ПЪРВИЯТ. Няма да стъпя в колибата ви.

ТЯ. Не съм ви молила…

ПЪРВИЯТ. И с вас човек не може да се пошегува!

ТЯ. Простак!…

ПЪРВИЯТ /след настъпилата пауза/. Южният кръст не е нещо особено.

ТЯ /с лека тревога, след пауза/. Какво е то?

ПЪРВИЯ. Прочуто съзвездие. Вижда се само в южното полукълбо… Лека нощ!…

Музика за преход.

 .

На другия ден.

Чукане върху камък.

ТЯ. Защо чукате?

ПЪРВИЯТ. Работя.

ТЯ. Какво ще правите от този камък?

ПЪРВИЯТ. Човешка фигура. Сечивата ми са примитивни, но и фигурата ще стане примитивна.

ТЯ. Това ли наричате работа?

ПЪРВИЯТ. Ами, да.

ТЯ. Не го ли наричате творчество?

ПЪРВИЯТ. За другите е творчество. За нас е само труд.

ТЯ. С това ли ще се занимавате?

ПЪРВИЯТ. Сутрин ще дялам камъни, а следобед ще получавам огън… В София се оплаквах, че нямам време да работя. Тук пък имам… В онова листо съм ви оставил яйца от костенурка за закуска.

ТЯ. Костенурките ни станаха основна храна.

ПЪРВИЯТ. В неделя ще убия заек.

ТЯ. И отново ще го ядем суров.

ПЪРВИЯТ. Няма нищо по-добро от суровото месо,

ТЯ. А линията ми.

ПЪРВИЯТ. Каквато и да бъде, ще ви понесем. Вие сте единствената на острова.

ТЯ. Няма ли кокосови орехи?

ПЪРВИЯТ. Има. По дърветата.

ТЯ. Кога ще ми наберете?

ПЪРВИЯТ. ВИЕ ще си наберете. Ще донесете малко и на мен. Трябва да свиквате. Ще ми осигурявате закуската. Не виждате ли, че работя?

ТЯ. Да се катеря като маймуна по дърветата?

ПЪРВИЯТ. Брулете ги с камъни.

ТЯ. А вие да си правите кефа?

ПЪРВИЯТ /поглежда я строго/. Това не е кеф, а мъка.

ТЯ. Аз пък мислех, че е изкуство.

ПЪРВИЯТ. Все едно.

Музика за преход.

. 

Триене на дървета.

ТЯ. Ръцете ми капнаха!

ПЪРВИЯТ.  Ще свикнете.

ТЯ. Не мога да получа дори дим.

ПЪРВИЯТ. Първо да ви заякнат мускулите.

ТЯ /иронично/. Не съм мечтала за мускули.

ПЪРВИЯТ. Тук те са нещо като първа необходимост.

ТЯ. /въздъхва/. Довечера ще имам мускулна треска… Тенът ми добър ли е?

ПЪРВИЯТ. На тен наддадохте добре, но защо ли ви е?… Няма на кого да се харесвате.

ТЯ. Мъжът ми ме чака.

ПЪРВИЯТ. Ще има да почака.

Музика за преход.

 .

Прибой.

ТЯ. Добре, но как да го държа?

ПЪРВИЯТ. За щипките.

ТЯ. Страх ме е. Защо не ги откъснете?

ПЪРВИЯТ. Те са най-вкусните. Вътре са пълни със сок и месо, което прилича на хайвер.

ТЯ. По-рано умирах за раци.

ПЪРВИЯТ. Тук ще ядете цял живот.

ТЯ. Точно туй не ми харесва… Така ли да го държа?

ПЪРВИЯТ. Точно така. Мисля, че един ще е достатъчен.

ТЯ. Хесапов изяжда по три за закуска.

ПЪРВИЯТ. Той може да си позволи този лукс… Виждате ли луната?

ТЯ. Защо е толкоз голяма?

ПЬРВИЯТ. Защото излиза от океана. Морето снася по-малки луни.

ТЯ. Защо не говорите като хората?

ПЪРВИЯТ. Тръгваме ли?

ТЯ. Да си изплакна краката…

Съответен шум.

ТЯ. Каква е тази светлина?

ПЪРВИЯТ. Планктон.

ТЯ. Да тръгваме… По същия път ли?

ПЪРВИЯТ. Да.

ТЯ. Какво е това планктон?

ПЪРВИЯТ. Нещо много дребно. Незабележимо с просто око.

ТЯ. Будалкате ли ме?

ПЪРВИЯТ. Отговарям на въпроса ви.

ТЯ. Хесапов започна втора колиба.

ПЪРВИЯТ. Видях.

ТЯ. Защо му е?

ПЪРВИЯТ. Може би се надява на нещо.

ТЯ. Пак не ви разбрах.

ПЪРВИЯТ. Това, което не разбрахте, а го помислихте, е точно това, което искахте да знаете.

ТЯ. Какво си въобразява този простак?

ПЪРВИЯТ. Не знам… Колибите му са обширни и удобни.

ТЯ. Човекът не е като вас. Докато вие си губите времето със склуптори, той строи.

ПЪРВИЯТ. Казва се скулптури.

ТЯ. Ако ме поправяте често, ще науча тази дума.

ПЪРВИЯТ. Ще ви поправям.

ТЯ. Вчера го видях да сади нещо.

ПЪРВИЯТ. Намерил е див чесън. Потриваше ръце и викаше, че като си сади чесън, все едно че се намира във вилата си в Бояна.

ТЯ. Остава да ни завони на чесън.

ПЪРВИЯТ. Защо? Нямаме нищо общо с него.

ТЯ. Оттук ли?

ПЪРВИЯТ. По пътеката.

ТЯ. Защо поставяте камъните все на тази поляна?

ПЪРВИЯТ. Не са камъни, а скулптури.

ТЯ. Е да, де…

ПЪРВИЯТ. Ще си направя нещо като свой музей.

ТЯ. Музей? За кого?

ПЪРВИЯТ. За себе си.

Музика за преход.

.

ТЯ. Хесапов строи трета колиба. Май че ще свърже всички колиби с веранда.

ПЪРВИЯТ. Този глупак ме изумява с литературната си палавост.

ТЯ. Насадил е и пет лехи с чесън.

ПЪРВИЯТ. Няма да се учудя, ако измисли отнякъде и касис.

ТЯ. Умирам за касис.

ПЪРВИЯТ. Личи си, че принадлежите към касисовата категория.

ТЯ. Това пък какво беше?

ПЪРВИЯТ. Изречение.

ТЯ. Ако искате да знаете, всички садят касис

ПЪРВИЯТ. Боя. Някои от дърветата имат цветни сокове.

ТЯ. Защо са ви бои?

ПЪРВИЯТ. Ще рисувам по всички гладки камъни.

ТЯ. Както виждам, няма да ви остане време да ме ухажвате.

ПЪРВИЯТ. Когато му дойде времето ще намеря време.

ТЯ /раздразнено/. Никой не ме е обиждал така. /злобно/ Както виждате, дните летят, ще минат и години, а аз няма да се предам. Имам си съпруг.

ПЪРВИЯТ. Тогава, ще ми донесете един кокосов орех.

ТЯ. Бавно, но сигурно ме превръщате в слугиня.

ПЪРВИЯТ. Ами като не ставате за друго…

Музика за преход.

.

Вторият щастливо си работи нещо край огъня и си тананика нещо от градския фолклор.

ТЯ /приближава се/. Господин Хесапов.

ВТОРИЯТ. /прекъсва песента/. О, момиче, как си?

ТЯ. Здравейте.

ВТОРИЯТ. Здраве желаем!

ТЯ. Може ли да ми опечете този рак?

ВТОРИЯТ. Може, разбира се. Заповядай», седни на пънчето. /съзаклятнически/ ОНЯ знае ли, че си тук?

ТЯ. А, той си гледа камъните и картините. Работи на другия край на острова…

ВТОРИЯТ. Чувствувай се у дома.си.

ТЯ. Защо белите заяка?

ВТОРИЯТ. Не го беля, ами го дера… Белят се картофи, а зайците се дерат. Ех, ако имах нож, но карай да върви!… Имаш късмет. Ще изядеш една заешка плешка.

ТЯ. Умирам за нещо печено.

ВТОРИЯТ. Оня варварин ги яде сурови, нали?

ТЯ. Така си ги ядем.

ВТОРИЯТ. Той е луд, ще знаеш… Докъде стигна с огъня?

ТЯ. Все още на първата фаза…

ВТОРИЯТ. Сега да бутна тая плешка в жарта!… Охаа!… На първата фаза, казваш, добре, добре… Той е луд, да знаеш. Какво току рисува и дяла камъни? По цели дни.

ТЯ. Чувствал необходимост.

ВТОРИЯТ. Да му умра на необходимостта… Той е луд, ще знаеш!…Ти как си, как живееш?

ТЯ. Правя мускули. Трия сухи дървета и чакам пламъка.

ВТОРИЯТ. Брей, майка му стара!… Луд човек!… Един момент, да наскубя малко чесън!… /отдалеч/ Знаеш ли, че намерих нещо като касис? Насадих една леха и де да видим. /отблизо/. …Май че се опече. Хубава плешка съм ти избрал. Лява. До сърцето!… Ха-ха-ха!… За десерт съм подквасил кокосово мляко… Полека, да не си изгориш пръстите!… Ха, така! Оближи ги сладко-сладко!… Добре ли е?

ТЯ /яде/. Чудесно!… Огънят е благословено нещо.

ВТОРИЯТ /мляска/. А, огънят е като колата!

ТЯ. Какво?

ВТОРИЯТ. Почти същото удоволствие… яж, моме!… Оня ще те умори от глад.

ТЯ. Какви са тия бели камъни?

ВТОРИЯТ /с удоволствие/. Познай, де.

ТЯ. Не мога.

ВТОРИЯТ. Фаянсови плочки за тоалета, с извинение, понеже се храним.

ТЯ. Вярно, че наподобяват.

ВТОРИЯТ. Наподобяват, я!… Умирам за фаянс… Където отидеш да има все фаянс… Много фаянс!… Да бъде културно…

ТЯ. Днеска дълбахте земята. Какво правихте?

ВТОРИЯТ. Хладилник… Ще сляза дълбоко, на хладно и ще си държа продуктите в него… И там ще сложа фаянс… Навсякъде фаянс… /яде/ Още?

ТЯ. С удоволствие, но първо да изям това.

ВТОРИЯТ. Хапки си, хапни си… Оня няма да те нахрани.

ТЯ. Не го наричайте ОНЯ.

ПЪРВИЯТ. Я па тая!… Той е луд,ма!… Къде си видяла ти човек по цели дни да трие съчки… Да пламнели, казва… И драска ли драска по камъните. Дълбае ги, на хора ги прави… Той да се благодари, че няма кой да го спре. Окепазява острова…  /съзаклятнически/ Как е, а?

ТЯ. Кое?

ВТОРИЯТ. Закача ли те?

ТЯ. Как да ме закача?

ВТОРИЯТ. Налита ли?

ТЯ. Моля ви се, аз съм омъжена.

ВТОРИЯТ. Така те искам!… Да не мисли, че като сме на остров… Ти си морална жена… На6ивай чесън, набивай!… Чесънът лекува и дава сили.

ТЯ /изведнъж/. Майчице!…

ВТОРИЯТ. Какво, какво ти стана?

ТЯ. Ще ме познае!…

ВТОРИЯТ. Какво ще ти познае?

ТЯ. Че съм идвала… По миризмата!

ВТОРИЯТ. Спокойно!… Ще хапнеш малко джоджен.

ТЯ. Откъде?

ВТОРИЯТ. Напълних една леха и от него…

Музика за преход.

 .

Шум от триене.

ПЪРВИЯТ. Добър вечер.

ТЯ. Добър вечер.

ПЪРВИЯТ. И днес ли нямаме пламък?

ТЯ. Уви!

ПЪРВИЯТ. Но вече без мускулна треска, нали?

ТЯ. Тренирах се.

ПЪРВИЯТ. Трудно нещо е добиването на огън. Диваците използват специално дърво и въртят между дланите вретено, втикнато в друго дърво. Утре ще  опитаме така.

ТЯ /многозначително, но все пак – кротко/. Ако е нужно да стана и дивачка!… Както кажете.

ПЪРВИЯТ. Виж ти, говорите необичайно кротко… Днес открих огромна гладка скала и започнах първия си фриз… Интересни бои. Поставиш ли ги, не мъвдат. Само че съхнат бързо, но ще им измисля някаква допълнителна смес. Да ви кажа правата, от няколко дни се чувствувам най-щастливия човек на земята. Рисувам, моделирам, рисувам!… Едва сега разбрах как се е чувствувал Гоген… /след пауза/ Няма ли да питате кой е Гоген?

ТЯ. Знам че е художник.

ПЪРВИЯТ. Мирише ми на нещо.

ТЯ. Моля?

ПЪРВИЯТ. На нещо особено. Дъхнете ми. /звуков ефект/ Не навътре, навън!…

ТЯ. Това беше навън!

ПЪРВИЯТ. Навътре беше!… Я, отново!… /звуков ефект/ Миришете на нещо особено, не мога да определя.

ТЯ. А, да… Хапнах си малко див джоджен… Витамини!…

ПЪРВИЯТ. Неприятна миризма… Какво ще вечеряме?

ТЯ. Раци.

ПЪРВИЯТ. Дайте раци! /яде/ Вкусни раци!… Утре ще убия заек… /яде/ Защо не ядете?

ТЯ. Нещо не съм добре…

ПЪРВИЯТ. Къде?

ТЯ. Стомаха.

ПЪРВИЯТ. Легнете си!… Аз ще се нахраня, ще погледам звездите и ще обмисля една тема… Работя като луд!… И ми върви, дявол да го вземе… Чувствувам се силен и полезен…

ТЯ. За кого?

ПЪРВИЯТ. Де да знам… За природата.

ТЯ. Тия творби, дето ги творите, ще учудват само животните на острова. Гущерите лазят по тях.

ПЪРВИЯТ. Ще лазят, ще лазят, но после ще започнат да се вглеждат… Намерих висок, удобен за рисуване камък… Извисен към небето. Ще нарисувам спираловидна стълба от човешки тела. Най-отдолу ще бъдат хора-маймуни, а най-отгоре волният, устремен към звездите човек… Между тях – всички човешки нюанси, включително господин Хесапов.

ТЯ. Не минава ден, без да се заядете с този човек.

ПЪРВИЯТ. Той се ражда, за да ни занимава.

ТЯ. Като него са хиляди.

ПЪРВИЯТ. Там е работата. А още по-лошото е, че и те се заяждат с нас.

ТЯ. Вместо да построите втора колиба, да си създадете по-човешки условия за живот…

ПЪРВИЯТ. /стреснато/. Какво?

ТЯ. Нищо… Човекът си иска удобствата.

ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре под звездите. Ако ви трябват допълнителни удобства, ще отделя време…

ТЯ. Говоря изобщо…

ПЪРВИЯТ. Хесапов, гледам, нещо дълбае земята… Нещо… кой знае какво?

ТЯ. Не съм забелязала… Лека нощ!

ПЪРВИЯТ. Да имате нужда от нещо?

ТЯ. Оставете пред входа две черупки вода.

Музика за преход.

 .

ТЯ. Добър ден, господин Хесапов!

ВТОРИЯТ. Моме, заповядай и седни…

ТЯ. Благодаря… Ооо, пейчица!… Идеално. Ах, че хубава масичка сте сглобили!…

ВТОРИЯТ. Като за гости, моме.

ТЯ. Какво варите?

ВТОРИЯТ. Ракия.

ТЯ. Боже мой!… Нима е възможно?

ВТОРИЯТ. Защо не?… Взимаш една черупка от костенурка, слагаш пет литра вода, поставяш около пет килограма вкиснати хлебни плодове и готово… Как е оня?

ТЯ. На първата фаза… Сега въртим.

ВТОРИЯТ. Какво въртите?

ТЯ. Доскоро триехме, а сега въртим едно вретено.

ВТОРИЯТ. Карай да върви!… Този твой човек е луд, ти казвам!…

ТЯ. Ще опитаме ли?

ВТОРИЯТ. Ей сега. Да махна огъня и да изстине ракията.

ТЯ. Завиждам ви на удобствата… Туриш огъня – има огън, махнеш огъня –няма огън…

ВТОРИЯТ. Удобствата са практично нещо… Така е…. Докато изстине ракията, да хвърлиш един поглед на облицования хладилник?

ТЯ. С удоволствие.

ВТОРИЯТ. Мини оттук… Ей, моме, нещо си напълняла и започваш да ми хващаш окото.

ТЯ. За комплимент ли да го взема?

ВТОРИЯТ. Както искаш го вземи… Извинявай!

ТЯ. Моля, моля…

ВТОРИЯТ. И ти женена, и аз женен, а? /смее се/.

ТЯ. Наистина.

ВТОРИЯТ. Двамата женени, а?… От една черга хора сме.

ТЯ. Точно така.

ВТОРИЯТ. И, дето се казва, няма да му връзваме кусур.

ТЯ. В какъв смисъл?

ВТОРИЯТ! А бе, то, като му доде времето, няма да му търсим смисъла.

ТЯ. И вие ли, господин Хесапов?

ВТОРИЯТ. И аз, моме… Те това е хладилника.

ТЯ. Ауу!… Наистина облицован.

ВТОРИЯТ. Всичко ще облицовам аз, ще видиш… Ще направя рай.

ТЯ. Да се върнем при ракията.

ВТОРИЯТ. Както кажеш… Виждаш, каквото кажеш ти, това става.

Музика за преход.

 .

ТЯ /пее/.

ПЪРВИЯТ /връща се/. Какво чувам? Песен?…

ТЯ. Пее ми се.

ПЪРВИЯТ. Огъня как е?

ТЯ. Кое?

ПЪРВИЯТ. Нищо, нали?

ТЯ /личи си, че е фиркана/. Вие… сега ли дойдохте… или сссте отдавна?

ПЪРВИЯТ. Току що пристигам.

ТЯ. Изглежда… Понеже ви нямаше.

ПЪРВИЯТ. Нямаше ме, разбира се… Рисувах си.

ТЯ. Щото, не ви забелязах край мен. Гледам, гледам – няма ви. И наистина ви е нямало.

ПЪРВИЯТ. Какво става с вас?

ТЯ. Нямате си представа колко много ви е нямало. Обръщам се – няма , ви.

ПЪРВИЯТ /весело/. Днес ми харесвате… Има нещо идиотско в държането ви. Не приличате на оная…

ТЯ. И чак сега разбрах, че ви е нямало. Още като видях да се връщате и разбрах, че целия следобед ви е нямало. Викам си…

ПЪРВИЯТ. А пък аз викам да седнете, понеже се олюлявате и като седнете, да ми дъхнете.

ТЯ /дъхва му силно и шумно/.

ПЪРВИЯТ. Ракия!… Какво става тук?

ТЯ. /весело/. Островът е пълен с ракия. Където се обърнеш – все ракия, само че трябва да се сетиш, да я откриеш, понеже я няма навсякъде.

ПЪРВИЯТ. Другарят Хесапов вече произвежда и ракия?

ТЯ. А островът си е пълен до козирката с ракия…

ПЪРВИЯТ. Вижте какво, миличка… Аз пък съм пълен с принципи. До козирката. Тук сме двама мъже и една жена.

ТЯ. Говорите за мен?

ПЪРВИЯТ. Слушайте какво ще ви кажа… Вие сте свободен човек и можете да избирате. Или мен или него. Ако ще живеете при мен, ще живеете без компромиси. Ако ще живеете при него, живейте си при него и да не се виждаме.

ТЯ. При този простак?

ПЪРВИЯТ. Казах каквото имах да казвам!

ТЯ /весело/. Вие ревнувате.

ПЪРВИЯТ. От него?… Боже мой!

ТЯ. Сам не знаете колко плътно ревнувате.

ПЪРВИЯТ. Казах ви го кратко и ясно. Или той или аз… Лека нощ!

ТЯ. Чао! /Продължава да си пее/

Музика за преход.

. 

ВТОРИЯТ. /пее/. Там-та-рам Дилайлааа. Там-та-рам Дилайлааааа… Там-та-рам Дилайлаа. Там-та-рам Дилайлаа. Добър ден, моме. Как мина снощи? Усети ли те?

ТЯ. Изглежда… Не си спомням.

ВТОРИЯТ. Беше доста фиркана, да ти кажа правата. Нещо особено?

ТЯ. Май че имаше нещо, но какво… не мога да си спомня…

ВТОРИЯТ. Бой нямаше, така ли?

ТЯ. Моля ви се. Той е интелигентен човек.

ВТОРИЯТ. А бе в тая работа няма интелигентни и неинтелигентни. Бием на общо основание.

ТЯ. Не се е родил този, който ще вдигне ръка срещу мен.

ВТОРИЯТ. А аз бих вдигнал ръка, ама не за бой… /смее се гръмко/.

ТЯ. Какво правите днес?

ВТОРИЯТ. Каче!…  От това дърво ще направя каче… За туршия.

ТЯ. За какво ви е туршия? Тук нямало зима.

ВТОРИЯТ. Има-няма, не мога без туршия… Човек трябва да си има всичко. Де да знаеш… Представи си, че удари някоя тропическа зима!… Кой ми гарантира на мен, че няма зима. Може ли без зима?… Седни. Тия заешки кожи ги събирам за теб. Ще ти ушия палто.

ТЯ. Палто не ми трябва, но един панталон – всякак.

ВТОРИЯТ. Панталонки ще ти направяI… Ще ти взема мярка и ще ти направя… Момент, да премеря с педя… /плясък/ Какво беше това?

ТЯ. Плесник!

ВТОРИЯТ. Защо?

ТЯ. Защото сте мръсник!… Мръсниците все взимат мярка и все с пипане!… Затова уважавам ОНЯ, разбрахте ли?… Той е джентълмен!… Ще му кажа всичко. Ще го накарам да ви пребие! /гласът ѝ се отдалечава/

ВТОРИЯТ. Чакай!… Моме, чакай!… /задъханият му глас след бягането да я настигне/ Спри, ти казвам!

ТЯ /задъхано/. Какво има?

ВТОРИЯТ. Не му казвай!

ТЯ. Ще му кажа.

ВТОРИЯТ. Извинявай!… Станалото – станало… Изкуших се, понеже съм мъж… Не му казвай.

ТЯ. Ще му кажа.

ВТОРИЯТ. Ела да ти направя един подарък.

ТЯ. Не ви искам подаръка!

ВТОРИЯТ. Ела, де. Не знаеш какво ще ти подаря.

ТЯ /подчертано/. Не ис-кам!

ВТОРИЯТ. Ще ти подаря огън, ма, будала!… Ще ти дам една главня.

ТЯ /след пауза/. Така ли?… Вижте какво, знам на кои жени се правят такива скъпи подаръци… Махайте се!…

ВТОРИЯТ /вика/.  Има грешка, има и прошка!… Ела, ти казвам!…

ТЯ /остро/. Вие сте жалък!…

Музика за преход.

 .

ПЪРВИЯТ /радостно/. Какво виждам!…Най-после!…. Как го постигнахте?

ТЯ. Чрез триене…

ПЪРВИЯТ. Вие сте богиня!… Когато ми позволите да ви целувам, ще ви целуна три пъти в повече, заради този хубав огън!… Богиня!… Сега остава да го поддържаме и да пламти!… Да пламти!… Да се пукне от яд Хесапов! Ще печем, ще печем. Ще ядем само печено, защото няма по-хубаво нещо от печеното!… Печени зайци, печени антилопи, печени костенурки и раци, печени миди и стриди, печени… кокосови орехи!… /леко изтрезнява/ И как го постигнахте, казвате?

ТЯ. По обикновения начин.

ПЪРВИЯТ. Чрез триене?

ТЯ. Днес се амбицирах.

ПЪРВИЯТ. Така ви искам!… Да ми помагате! Защото ме е обхванала такава творческа треска, каквато не съм чувствувал никога в живота си!… Ще ви амбицирам и за изкуството!… При това, открих такава глина, да ти чезне акъла!…  Знаех си аз – щом е възможно за туземците, защо да не е възможно за нас!… /вика/ Хесапов!… Хесапов!

ВТОРИЯТ /Отдалеч/. Какво?

ПЪРВИЯТ. Видяхте ли какво става?… Втората фазаа!… Свърши превъзходството ви. Вече не можете да заплашвате от позиция на силата!… Мълчите, а?… Мълчете си там, в дупката! Правете си къщи и вили, хладилници и ракии!… Ръбайте чесън, овонете се целия!… С този огън ще направя най-хубавите си рисунки върху дърво!… /още едно изтрезняване/ И все пак, трудно се получава огън.

ТЯ. Както виждате – получих го.

ПЪРВИЯТ. /замислено/. Дявол да го вземе, вие наистина получихте огън… Значи е възможно. Пътешествениците не лъжат… Романите не лъжат… Изглежда, че наистина отразяват живота… Чрез триене, казвате, а?

ТЯ. Ами…да!

ПЪРВИЯТ. Първо – дим… После – огън?

ТЯ. Точно така.

ПЪРВИЯТ. Няма как… богиня сте!… Богинята на огъня!… /високо/ Хесапов, как се казваше богинята на огъня?

ВТОРИЯТ /отдалеч/. Глей си работата!

Музика за преход.

ПЪРВИЯТ. Още, още!… Десет рака хвърлете! Да се натъпчем с печени раци. Вземете!… Внимавайте, горещи са!… Вижте как се яде печен рак… вдигаш го над главата си и изцеждаш сока в устата… /изтрезняване/. Невероятно!…

ТЯ. Кое?

ПЪРВИЯТ. Това за огъня. Навсякъде е казано, че цивилизования човек почти не може да запали огън по туземски.

ТЯ. Така ли да го отворя?

ПЪРВИЯТ. Така ще изтече сока… /изтрезняване/.  И как, тъкмо вие?… О, да – вие не сте цивилизована!

ТЯ. Отново ли почвате?

ПЪРВИЯТ. Извинете!… Дойде на виц… Тази вечер ще се шегувам. Щастлив съм… /изтрезняване/ Все си мисля за туземците… Ето, че може!… Вие го доказахте!…  /изтрезняване/ Туземците не ми излизат от главата… Слушайте !…

ПАУЗА:

ТЯ. Какво има?… Защо хвърлихте рака?

ПЪРВИЯТ /злобно/. Слушайте!…

ТЯ. Пак ли ви стана нещо?

ПЪРВИЯТ. Туземците…

ТЯ. Сига с тези туземци!

ПЪРВИЯТ. Туземците палят огън на три фази.

ТЯ. Моля?

ПЪРВИЯТ. Дим, въглен и пламък. А вие от дима – направо на пламъка. Едната фаза ви липсва.

ТЯ. Не знам… Изведнъж пламна.

ПЪРВИЯТ. Не може изведнъж. Без прахан не може. Въгленчето на праханта се духа с уста и се поднася суха трева, за пламък… Средната ви фаза липсва… /Ядосано/. Откъде взехте огъня?

ТЯ /неубедително/. Мисля, че се изразих добре.

ПЪРВИЯТ. Кой ви даде огъня?

ТЯ. Кой може? Виждате ли някой, който…

ПЪРВИЯТ /рязко/. Виждам!

ТЯ. Защо не се успокоите?

ПЪРВИЯТ. Хесапов ви даде огъня… /Мълчание/. Той ли го даде? /Мълчание/. Питам, той ли?

ТЯ. Е? Какво от това?

ПЪРВИЯТ. Нищо!… Защо ви го даде?

ТЯ. Сметна за необходимо.

ПЪРВИЯТ. Необходимо?… Знаете ли как се подаряват такива ценни неща?

ТЯ. Не говорете глупости!

ПЪРВИЯТ. В цивилизованата действителност се подаряват кожени палта, колиета, коли, а тук…

ТЯ. Какво тук?

ПЪРВИЯТ. Е, тук, естествено, ОГЪН… Малката, знаете ли какво значи на една жена да ѝ подарят огън?

ТЯ. Какво значи?

ПЪРВИЯТ. Това значи, че тази жена е направила нещо извънредно. Че тази жена е… Мопасан го е казал, не аз!…

ТЯ. Простак!… Пред дама такива думи!..

ПЪРВИЯТ /вяло/. Дама със спатии!

ТЯ. Безобразник!… Как може?… /объркано/ Вие мислите, че може… с ОНЯ дебелак?

ПЪРВИЯТ. Ето, вижте огъня и си отговорете сама.

ТЯ. Презирам ви!

ПЪРВИЯТ. Аз ви презирам, мадам! /скача върху огъня/ Аз!… Аз!…На ти огън!… На ти пламък… /рита/ Пънове!… За малко щях да ям печен рак!… От неговия огън!… Ааа! /разбеснява се/ Дурако, виж какво правя с огъня ти!… Прометеей, да не кажеш после… Ха!… Аа! /диша тежко, запъхтяно/ Остана ли нещо?… Искра да не остане!

ТЯ /тъжно/. Вече няма и помен.

ПЪРВИЯТ. /задъхано/. Какво чакате?

ТЯ. Какво да чакам?

ПЪРВИЯТ. Вървете при него… Аз съм глупав, безкомпромисен. Наивник!…  Дялам камъни!…

ТЯ. Оставам при вас.

ПЪРВИЯТ. Не ви искам опетнена.

ТЯ. Хулиган.

ПЪРВИЯТ. Защо не тръгвате?

ТЯ /рязко/. Оставам тук!… Лека нощ!

Музика за преход.

 .

/На 5-6 мили от острова/

КАПИТАНЪТ. Стоп машини!

ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!

КАПИТАНЪТ. Какъв е този остров?

ДЕЖУРНИЯТ. Тананука, господин капитан.

КАПИТАНЪТ. Къде е бинокълът?

ДЕЖУРНИЯТ. Заповядайте, господин капитан.

КАПИТАНЪТ. Помощник, вземете бинокъла.

ДЕЖУРНИЯТ. Взех и наблюдавам, господин капитан.

КАПИТАНЪТ Това е Тананука, нали?

ДЕЖУРНИЯТ. Точно така, господин капитан… Дължината му е около една миля… Буйна растителност.  Доколкото знам не е населен, а виждам два стълба дим.

КАПИТАНЪТ. Чудна работа… Приближете се към рифа!

Музика за преход.

 .

КАПИТАНЪТ. Стоп машини!

ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!

КАПИТАНЪТ Дълбочина?

ДЕЖУРНИЯТ. Достатъчна.

КАПИТАНЪТ Боже мой, Милс, това са бели хора! Мъж, жена и четири деца.

ДЕЖУРНИЯТ. Жената държи петото в ръце.

КАПИТАНЪТ. Бебе!… А оня там?

ДЕЖУРНИЯТ. Още един мъж!… Настрана от групата още един мъж!… Повече хора не се виждат.

КАПИТАНЪТ. Дайте сигнал! Спуснете лодка! Лично аз ще сляза на острова.

Ефект от корабна сирена.

Продължителна музика за преход.

ДИКТОР. Из личния дневник на капитан Джонатан Клифърд, капитан на бостонския търговски кораб „Блу скай“;

ВТОРИ ДИКТОР /чете дневника/. Излязохме на тясна пясъчна ивица. Посрещнаха ни мъж и жена, придружени от пет деца.

Встрани от групата, сякаш нямаше нищо общо с тях, ни приветства друг мъж. Мъжете бяха с дълги бради, а жената и децата с дълги коси. Всички се отличаваха със своето леко облекло – парче заешка кожа около кръста, жената съответно и около бюста. Впрочем жената беше доста красива и веднага ни запита имаме ли истинско огледало. Самотният мъж, който стоеше встрани от групата, пожела да го осведомим за събитията от последните пет години, като между другото запита дали Пикасо е още жив.

ПЪРВИ ДИКТОР: Коментар на капитана: – Според мен, ако съдя по фактите, историята станала на остров Тананука, е забулена в загадка. Спасените от мен осем души отначало са били само трима, претърпели корабокрушение на кораба Сан Франческа преди шест години поради експлозия в машинното отделение. Тримата се запознали на острова. По-нататъшното развитие на историята, поне за мен, е загадка.

1. Островът е бил разделен на две части.

2. По-младият мъж се е отделил доброволно, като е станал отшелник от отшелниците и се е отдал на изкуството си. Неговата част от острова е изпълнена с вдъхновени произведения. Видях чудесни дърворезби, дървени и каменни статуи, цветни рисунки върху изгладени каменни плочи. С течение на времето той си е изработил сечива и бои от заобикалящата го органична и неорганична природа. Всяка дъска, всеки предмет, черупка или корен, изхвърлени на острова, са били вградени в общия ансамбъл – от чешмичката, до колибата. Според мен тази половина на острова представлява един уникален музей.

3. Във втората половина на острова новобрачната двойка е осеяла терена с десетки жилищни помещения. На много места живописните палмови горички са изсечени. С изгладени камъни брачната двойка се е помъчила да наподоби фаянсови плочки, към които е проявила слабост.

4. Най-голямата загадка! Необяснимо защо дамата е избрала за свой партньор не младия човек, който превърнал острова в художествено произведение, а другия. Според мен, художникът е далеч по-хубав, притежава слънчев характер, оптимист, пълен със знания и вкус. Това за мен и до днес си остава най-голямата загадка. Ето защо, реших да задам този въпрос на уважаемия автор на пиесата…

Господин Априлов, можете ли да ми отговорите?

ДИКТОР: Не, господин капитан. Ако можех, не бих написал пиесата. Затова, нека тя си остане документ за загадката на остров Тананука.

.

МУЗИКА.

 .

КРАЙ.

„ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“ – радиопиеса, 1986.

   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…

Да пресечем Екватора! – от Дж.В., дъщеря…

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…

„ОРЕЛЪТ И БУХАЛЪТ“ – 1986, детска радиопиеса, странна…

Борис
Априлов

*

О Р Е Л Ъ Т

И

Б У Х А Л Ъ Т

*
Радиопиеса

*

1986

.ТУК! ОРЕЛЪТ И БУХАЛЪТ.rtf file за сваляне.

.

Далечен „квак“ на жаби в някакво блато.

Песен на славей.

Отново жабите.

Славеят.

Обажда се бухал.

Всички заедно.

Т а р а л е ж к о. Хей, жабо!

Ж а б о к ъ т. Какво, Таралежко?

Т а р а л е ж к о. Много квакате.

Ж а б о к ъ т. Аз не квакам, аз съм сухоземна жаба, квакат ония, в блатото.

Т а р а л е ж к о. Все пак, много квакате… Хей, Зайко.

З а й к о. Какво, Таралежко?

Та р а л е ж к о. Ти какво?

З а й к о. Хрупкам.

Т а р а л е ж к о. Какво хрупкаш?

З а й к о. Каквото ми падне. А ти, Таралежко?

Т а р а л е ж к о. Аз какво, аз вървя.

З а й к о. Хубава нощ, а?

Т а р а л е ж к о. Чудна нощ, чудна… Звезди, туй онуй.

Б у х а л ъ т започва да буха.

З а й к о. Какво е туй?

Т а р а л е ж к о. Бухалът.

З а й к о. Страх ме е.

Т а р а л е ж к о. И мен… Но… защо… да не отидем..

З а й к о. При него ли? Таралежко, ти… наистина ли?

Т а р а л е ж к о. Хайде, ела.

З а й к о. Защо?

Т а р а л е ж к о. Да го питам аз него защо буха тъй страшно!.

З а й к о. Ми, да дойда, ама, знам ли?

Т а р а л е ж к о. Да се поразходим, Зайко. Виж каква нощ. Само погледни каква хубава нощ е паднала над земята.

З а й к о. Така ли? Нощта хубава ли е?

Бухането на бухала.

Т а р а л е ж к о. Ккакви ззвезди!…

Бухането на бухала.

З а й к о. И тте лли са ххубави?

Т а р а л е ж к о /май че се съвзема/. Тръгваме ли?

З а й к о. Ти – пред мен, аз – след тебе.

Бодра музика.

Г о в о р и т е л. Радиотеатърът за младия слушател представя „Орелът и бухалът“, пиеса от Борис Априлов.

Нахлува Песента на нощта;

 

Това какво е – черно, а прозрачно?

Това какво е – синьо със луна?

Това е нещо сякаш много мрачно,

а всъщност тиха, мека тъмнина.

.

Това е свежо, стъклено, голямо

от въздух, мирис, клони и листа,

напред-назад – навсякъде прозрачно,

това е всъщност нощната гора.

.

Да, много познато. И ваше и наше.

И хладно и топло, прилично на кош,

по-скоро – една преобърната чаша,

прозрачната чаша на звездната нощ.

.

Това е свежо, стъклено, голямо

от въздух, мирис, клони и листа,

напред, назад, навсякъде прозрачно,

това е всъщност нощната гора.

.

Тишина.

.

Бухането на Бухала.

З а й к о. Таралежко.

Т а р а л е ж к о. Слушам, Зайко.

З а й к о. Не мога.

Т а р а л е ж к о. Да не мислиш, че аз пък мога?

З а й к о. Тогава? /Пауза./ Това там какво е?

Т а р а л е ж к о. Дърво.

З а й к о. Не говоря за дървото.

Т а р а л е ж к о. Другото е дупка, хралупа, вътре живее ТОЙ.

З а й к о. Не говоря за дупката. Говоря за онова, дето блести. Две точки. Те блестят.

Т а р а л е ж к о. Жълтите ли?

З а й к о. Да си вървим ли?

Т а р а л е ж к о. Това са очите му.

З а й к о. Дали пък да не тръгнем да се разходим към там?

Т а р а л е ж к о. Към къде?

З а й к о. Към там, откъдето бяхме дошли.

Бухането на Бухала.

Т а р а л е ж к о /изгубил търпение, възбудено/. Хей, ти!

Б у х а л ъ т. На мен ли говориш?

Т а р а л е ж к о /извън себе си/. Млъкни!

Б у х а л ъ т. Случайно да ти е известно какво може да ти се случи ако ме ядосаш повече?

Т а р а л е ж к о. Не мисли че си единственият.

Б у х а л ъ т. Ха!

Т а р а л е ж к о. Не си цар на животните.

Б у х а л ъ т. А какво съм?

Т а р а л е ж к о. Бухал!

Б у х а л ъ т. Ха-ха-ха!

Т а р а л е ж к о. Не ме дразни, не ме дразни, че мога да кажа…

Пауза.

Б у х а л ъ т. На кого?

Т а р а л е ж к о. На орела.

Б у х а л ъ т. На орела? /Презрителен смях./ Че какво е орелът?

З а й к о. Недей така, Бухале.

Т а р а л е ж к о. Той е царят на птиците.

Б у х а л ъ т. Царят на птиците съм АЗ. Изобщо, аз съм царят на всичко.

З а й к о. И на лъвовете ли?

Б у х а л ъ т. А бе, махнете се от главата ми!

Т а р а л е ж к о. Това значи ли, че си по-силен от орела?

Б у х а л ъ т /презрително/. Какво е орелът, а?

З а й к о. Какво е?

Б у х а л ъ т. Нищо.

Т а р а л е ж к о. Хе!

З а й к о. Хе-хе!

Б у х а л ъ т /строго/. Кой каза хе-хе?

Т а р а л е ж к о. Хм!

З а й к о. Извинете.

Б у х а л ъ т. Забранявам да се смеете! И никой да не ме плаши с орела! Аз орела мога да си го направя на каквото си искам. На каквото ми скимне мога да си го направя. Ще го разпердушиня.

З а й к о. Какво значи това?

Б у х а л ъ т /продължава да изразява яда си/. Перата му ще захвърчат на всички страни!

Т а р а л е ж к о. Моля?

Б у х а л ъ т. Ще го смачкам!

Пауза.

Т а р а л е ж к о /обажда се плахо/. Туй нещо можете ли да му го кажете лично?

Б у х а л ъ т. Уха!

Пауза.

З а й к о. Той каза уха.

Пауза.

Т а р а л е ж к о. Тогава защо не му го кажете?

Б у х а л ъ т. Защото не идва.

З а й к о. Къде?

Б у х а л ъ т. Така. Крие се. Покачил се е някъде на върха и се потайва.

З а й к о. Хем на върха, хем мълчи.

Т а р а л е ж к о. На кой връх?

Б у х а л ъ т. На скалата. Стои там, на високото и мълчи. Защо не дойде тук да си премерим силите, а? Така всеки знае – горе си и си мълчиш, презираш, мислиш, дори разсъждаваш, каквото си искаш правиш, или се усмихваш. Долу, глупаците, разбира се, го наричат цар на птиците. Цар! Да дойде тук!

Т а р а л е ж к о. Къде?

Б у х а л ъ т. Долу! Тогава да видим кой е цар.

Тишина, пауза.

Т а р а л е ж к о. А ти защо не се качиш горе?

Б у х а л ъ т. Защото не си знам силата и ще го сплескам.

Т а р а л е ж к о. Хе!

З а й к о. Хе-хе!

Б у х а л ъ т. Дразни ме!

Т а р а л е ж к о. Хайде де!

Б у х а л ъ т. Ще ви убия!

Т а р а л е ж к о. Ще му кажем всичко.

З а й к о. Че му се заканвате.

Б у х а л ъ т. Махнете се!

Т а р а л е ж к о. Че ще му хвръкне перушината.

Б у х а л ъ т. Ще му хвръкне!

З а й к о. И ще го сплескате.

Б у х а л ъ т. Ще го сплескам!

Т а р а л е ж к о. Отиваме!

Б у х а л ъ т. Да ви няма!

Подгонва ги с бухане, изглежда че те се разбягват с крясъци.

 

Музика за преход.

Квартетът запява Песента на деня:

 

.

Това какво е бяло и прозрачно?

Какъв е този нежен цвят зелен?

Потъна вдън горите всичко мрачно –

зора се сипва, дойде ясен ден.

.

Отдръпнаха се горе небесата,

стопиха се сребристите звезди,

изплуваха отнейде дървесата

сред блясъка на росните треви.

.

О, колко познат и препълнен със птички

и хладен, и топъл, и съвсем оцветен

със такива едни най-различни боички

показа лицето си новият ден.

.

Отдръпнаха се горе небесата,

стопиха се сребристите звезди,

изплуваха внезапно дървесата

сред блясъка на росните треви.

.

З а й к о. Таралежко, бързай.

Т а р а л е ж к о. Глупаво зайче, как мога да бързам?

З а й к о. Имай предвид, че нагоре става още по-стръмно.

Т а р а л е ж к о. А представяш ли си каква ще бъде скалата?

З а й к о. Кога най-после ще го видим?

Т а р а л е ж к о. Знам ли?

З а й к о. Можеш ли да погледнеш надолу?

Т  а р а л е ж к о. Замайва ми се главата.

З а й к о. Вижда се всичко, виждам рекичката.

Т а р а л е ж к о. А мечето виждаш ли го?

З  а й к о. Отива да се къпе.

Т  а р а л е ж к о. Мъничко, дребничко…

З а й к о. …прилича на калинка.

Т а р а л е ж к о. Само гората е голяма.

З а й к о. Видях полянката!

Т а р а л е ж к о. Колко огромен…

З а й к о. …и колко мъничък бил светът!

Музика за преход.

Т а р а л е ж к о. Уморих се.

З а й к о. И аз.

Т а р а л е ж к о. Ако трябва да изкачваме обаче и тази скала…

З а й к о. Тя е като стена.

Т а р а л е ж к о /възбудено/. Зайко, виж!

Музикален ефект.

З а й к о. Какво е това?

Т а р а л е ж к о. Гнездото!

Музика.

Тишина.

Т а р а л е ж к о. Хееей!

З а й к о. Има ли някой там?

Отвръща ехото.

Т а р а л е ж к о. Зайко, защо викаш?

З а й к о. Да се покаже.

Т а р а л е ж к о. Ти имаш ли ум в главата си?

З а й к о. Не мога чак там.

Т а р а л е ж к о. Ще се опитаме.

Музика за преход.

Задъханото дишане на Зайко и Таралежко.

З а й к о /прошепва възбудено/. Ето го!

Т а р а л е ж к о /шепти/. Спокойно. Видях го преди тебе.

З а й к о. Струва ми се неподвижен.

Т а р а л е ж к о. Сякаш спи.

З а й к о. Защо не е в гнездото?

Т а р а л е ж к о. Защото не спи, наблюдава…

З а й к о. Нас ли?

Т а р а л е ж к о. И нас… Наблюдава всичко отгоре, сравнява, размишлява, той е на повече от сто години и може би прави някакви съпоставки – тогава как е било, сега как е, няма да се учудя, ако се окаже, че знае и как ще бъде. Той не само знае, той е умен, бе кво ще ти говоря – той е цар на висините.

З а й к о. Забеляза ни.

Т а р а л е ж к о. Ами, забелязал ни е още като сме тръгнали от гората. Внимавай сега, да видиш как се разговаря с орли. /Окашля се. Пауза, тишина./ Добър ден. /Пауза./ Може би Ви е направило впечатление, че едно зайче и едно таралежче като мене са се приближили доста до скалата, върху която е свито вашето гнездо. /Пауза, тишина./ Може би сте забелязали, може би не, това си е ваша работа – на орлите. Ние в работите на орлите не се месим; вие сте си орли, ние сме си ние; вие летите, ние пълзим.

З а й к о. ТИ пълзиш.

Т а р а л е ж к о. Обаче, докато пълзим, забелязваме тук-там туй-онуй.

З а й к о /намесва се/. А вие само летите!

Т а р а л е ж к о. Туй виждаме, онуй виждаме, разбирате ли?

Пауза.

З а й к о. Той не те и чува.

Т а р а л е ж к о. Ми, затова имам и смелостта да говоря.

О р е л ъ т /неочаквано/. Чувам, чувам.

Пауза.

Т а р а л е ж к о /тихичко/. Извинете.

З а й к о. Не знаехме, че…

Т а р а л е ж к о. Зайко, млъкни. /Към Орела./ Ореле, ние изпълзяхме до Вас да Ви кажем, че Бухалът Ви предизвиква.

Тишина, никакъв отклик.

З а й к о. Кажи го още веднъж.

Т а р а л е ж к о. Бухалът се хвали!

Никакъв отклик.

Т а р а л е ж к о. Разправя врели-некипели.

Тишина.

З а й к о. По-силно!

Т а р а л е ж к о. Говори, разни глупости!

Никакъв отклик.

З а й к о /извиква/. Че е по-силен от Вас!

Тишина.

Т а р а л е ж к о. Чухте ли?

Без отклик.

З а й к о. Разправя че…

Т а р а л е ж к о. На ляво и дясно!

З а й к о. Каквото му скимне!

Т а р а л е ж к о. Бръщолеви!

Тишина, продължителна пауза.

О р е л ъ т /най-после/. Например?

З а й к о  и  Т а р а л е ж к о /едновременно/. Например…

Тишина.

Т а р а л е ж к о. Например, че ще хвърчат перушини.

Пауза.

О р е л ъ т. Чии перушини?

З а й к о. Вашите!

Т а р а л е ж к о. Не вие…

З а й к о. …а той бил…

Т а р а л е ж к о. …царят на птиците!

Продължителна пауза.

Т а р а л е ж к о. Зайко.

З а й к о. Какво, Таралежко?

Т а р а л е ж к о. Той не трепна.

З а й к о. Като камък.

Т а р а л е ж к о. Не мога да разбера къде гледа: далече ли, близо ли? Май, че гледа в себе си.

З а й к о. Как в себе си?

Т а р а л е ж к о. Ти никога ли не си гледал в себе си, аз често съм се заглеждал в себе си, вътре.

З а й к о. И намираш ли нещо?

Т а р а л е ж к о. Не, но той сигурно намира нещо… Ореле, бухалът каза, че за него Вие сте едно нищо.

З а й к о. Иска да си премерите силите.

О р е л ъ т. Бухалът?

Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Той!

Мълчание, пауза.

З а й к о. Прозява ли се?

Т а р а л е ж к о. Нещо такова.

З а й к о. Заспива, знаеш ли?

Т а р а л е ж к о /решително/. Ще го събудим. За какво сме се трепали да се катерим по планината.

Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Ореле!

Тишина.

О р е л ъ т. Добре де, кажете му да дойде.

Т а р а л е ж к о. Той ли?

З а й к о. Тук?

Т а р а л е ж к о. Никога.

З а й к о. Той Ви чака, каза ВИЕ да отидете при него.

О р е л ъ т.  Бухалът каза ли, че ще ми хвърчи перушината?

Д в а м а т а /едновременно/. Да!

О р е л ъ т. Къде живее?

Т а р а л е ж к о. Оня дъб виждате ли го?

З а й к о. Големият дъб!

Т а р а л е ж к о. Най-големият!

З а й к о. Хралупата виждате ли?

О р е л ъ т. Виждам всичко.

Т а р а л е ж к о. Той е там!

З а й к о. Там живее.

О р е л ъ т. Добре.

Пауза.

З а й к о. Какво добре?

О р е л ъ т. Ще мина някой ден.

Т а р а л е ж к о. Не може някой ден, може само някоя нощ. Бухалът излиза само нощем. Ако съм на ваше място, искам да кажа, ако бях ОРЕЛ, щях да се спусна довечера.

З а й к о. Да защитите честта си.

О р е л ъ т. Добре.

З а й к о. Какво добре?

Мълчание.

Т а р а л е ж к о. Ние сме възмутени от него.

З а й к о. И го мразим, той буха зловещо.

Т а р а л е ж к о. И очите му светят зловещо.

З а й к о. Заяви, че ще Ви напердаши.

Т а р а л е ж к о. Искаме да му дадете урок!

Пауза.

О р е л ъ т. Добре.

З а й к о. Какво добре?

О р е л ъ т. Довечера.

Т а р а л е ж к о. Така те искаме, Ореле!

За й к о. Да го победиш!

Музика за преход.

Глъчка. Горските животни се събират пред Големия дъб. Възбуда.

Сред хаоса се открояват отделни гласове и гласчета.

– И какво?

– Ще видиш.

– Ще бъде голяма битка.

– Бухалът знае ли?

– Сигурно.

– Орелът ще долети ли?

– Да.

– От онази скала ли?

– Право към хралупата.

– А бе, на тоя бухал какво му стана?

– Смята се за по-силен.

– Понеже никой не му се оперва.

– Пък може и да излезе по-силен.

– От орела?

– Нищо не се знае.

Всеобщ смях.

– Таралежко, кога ще се състои битката?

– Когато се стъмни.

– Щом падне нощта.

– И бухалът излезе.

– Зайко, вие наистина ли бяхте при Орела?

– Даже разговаряхме.

– Нямам търпение.

– Кога ще се стъши?

– Кога ще падне нощта?

– Вече се стъмва.

– Не виждате ли?

– Излизат първите звезди.

– Чувам славеите.

Музика.

Песента за нощта.

…

Край на песента и пауза, тишина.

Понася се бухането на бухала.

Отново коментарите на животните:

– Неприятен глас.

– И как му светят очите!

– С очите си бухалът хипнотизира.

Б у х а л ъ т. Хей, животни, защо сте се събрали пред хралупата ми? /Глъчката замира, тишина./ А? Какво търсите пред дървото ми? Какво искате, кои сте?

– Тук сме всички катерички на гората.

– И всички сърнички.

– Таралежите!

– Зайците!

– Птичките!

– Мишоците!

– Костенурките!

– Пеперудите!

– Жабите!

Хорово квакване на жабите.

Смях.

Б у х а л ъ т /прекъсва смехът/. Вървете си!!

– Няма!.

– Оставаме!

– Как не!

Б у х а л ъ т. Хайде! Да ви няма!

– Искаме да видим!

Б у х а л ъ т. Какво ще видите?

– Как ще го трапосате!

– Ще хвръкне перушина!

– И ще го смачкате!

Б у х а л ъ т /извиква/. Само да дойде!. /Смях./ Да ми се мерне пред очите! /Смехът на животните сякаш поутихва./ Сами ще видите какво ще стане! Защо не се смеете? /Тишина../ А?

Зловещото бухане на Бухала, за да ги сплаши съвсем, да ги смрази.

Дочуват се остри звуци – плясъци на криле, свистене, по някое време наподобяват виелица, пронизващ грак.

Бухалът избухва нещо неразбрано и млъква.

Гласовете на тълпата:

– Чакай!

– Къде бягаш?

– Защо се скри?

– А!

– Бухале, какво ти стана?

– Излез от хралупата!

– Нали ще го смачкаш? Смях.

– Къде си, бухльо? Отново смях.

Острото свистене на крилете се повтаря. Смехът секва.

– Орелът!

– Иде!

– Лети!

– Огромен!

– И страшен!

– Закрива звездите!

– Нощта, става по-тъмна!

Плясъците и фиукането се усилват.

– Елааа! – вика тълпата.

– Насааам! – вика тълпата.

– Къде там?

– Защо се луташ?

– Спусни се!

– Спусни сеееее! – приканва тълпата.

– Към нас!

– Към нааас!

– Насам! – вика тълпата. – Насаааам!

Плясъците на крилата и фиукането вече пораждат тревога.

Тревожни стават и гласовете на животните:

– Защо се лута?

– Защо се върти във въздуха?

– Ооо!

– Орелът…

– …се удря в дърветата!

– Не там!

Удар.

– Защо се блъскаш?

– Орльо!

– Какво правиш?

– Там има клони! Плясъците на крилата.

– Орелът не вижда!

– Не вижда!

– Орльо, насам!

– Тука, тука!

– Бухалът е тука!

– В хралупата!

– Избяга!.

Чуваме чупене на клони.

– Чупи клоните!

– Оплита крилете си!

– Ще увисне!

Силни, плясъци на крилете.

– Увисна!

Плясъците. Туп!

Пауза, тишина.

– Падна.

– На тревата.

Пауза.

– Горкият орел.

– Изглежда че орлите не могат да летят в тъмнината – заключава някой.

– Горкият орел! – повтаря някой. Тишина. Пълна, тъща тишина. Музика.

Тишина.

И понеже тъй е наредено от незнайно кой и защо, въззема се бухането на бухала.

Б у х а л ъ т /победоносно/. Такааа!… Е, животни, каквото казах стана ли?

Т а р а л е ж к о. Но, вие се скрихте.

З а й к о. Избягахте.

Т а р а л е ж к о. Като последен страхливец.

Б у х а л ъ т. Орелът обаче търкаля ли се в тревата?

Т а р а л е ж к о. Вие дори не го докоснахте.

Б у х а л ъ т. Но се търкаля в тревата, нали? /Тишина./ А, животни? Орелът пляска ли безпомощно с крила в краката ви? /Тишина./ Питам ви, орелът повален ли е?

Тишина.

Т а р а л е ж к о. Понеже орлите не са бухали, не виждат през нощта.

Б у х а л ъ т. Питам – повален ли е?

З а й к о. Като е повален защо не отидете при него?

Т а р а л е ж к о. Приближете се де.

Б у х а л ъ т. Няма нужда. Аз съм на дървото, а той е долу.

З а й к о. Покажете, че можете да го докоснете.

Буха л ъ т. Няма нужда, победил съм го без да го докосна.

О р е л ъ т. Защо? Ела при мен. Аз съм долу, смачкан съм, но ела при мен!

Б у х а л ъ т. ТИ ела при мен!

З а й к о. Той не вижда.

Т а р а л е ж к о. Нощем е като сляп.

Б у х а л ъ т. Не ме интересува! Орелът е в краката ми! Животни, така ли е?

Неуверени гласове:

– Така е.

Б у х а л ъ т. Лежи ли долу?

Вече по-уверени гласове:

– Лежи!

Б у х а л ъ т. Свален ли е!

– Даа!.

Б у х а л ъ т. Може ли да се изправи?

– Нееее!

Зловещият смразяващ смях на бухала.

Гласове:

– Победителят се смее.

Зловещият смразяващ смях на Бухала.

Музика.

Гласове:

– Вече ме е страх от нощта.

– Кога ще съмне?

– Къде се бави денят?

Б у х а л ъ т. Махайте сей. Какво чакате?…. Защо стърчите пред хралупата ми?

– Ще стоим – отвръща някой сред глъчката.

– Да видим какво ще стане – оправдава се някой.

Б у х а л ъ т. Всичко вече стана – той лежи на земята.

– Ще чакаме!

Б у х а л ъ т. Какво ще чакате?

– Изгревът.

– Ето, зазорява.

– Звездите гаснат.

Б у х а л ъ т. Аз се прибирам.

– Ааа, постойте малко.

Б у х а л ъ т. Вече ми се спи. Аз свърших работата си, победих го, край! Вървете си, чувате ли? Защо не си вървите?

– Идват и други.

– Всеки иска да види.

Б у х а л ъ т. Да го видят! Той е победен. Отивам да спя.

Музика за преход.

Глъчката на животните:

– Колко много станахме!

– Кога сме се събирали така?

– Никога.

– Вече сме хиляди.

– Пристигат и нови.

– Има ли нещо за виждане?

– Всички очакваме.

– Казват, че ще се случи нещо.

– Такава битка никой не е виждал.

– И всичко пред очите ни.

– Според мен, какво да му гледаме – бухалът вече победи.

– Срази го.

– Орелът е на земята.

– Бухалът се прибра.

– В хралупата си е недостигаем.

Музика за преход.

Т а р а л е ж к о. Зайко, видя ли какво направихме?

З а й к о. Да бе, Таралежко, придизвикахме велик двубой.

Т а р а л е ж к о. Раздвижихме цялата гора.

З а й к о. Всеки иска да види.

Т а р а л е ж к о. Но какво? Враговете не се и докоснаха. Единият лежи, а другият се бутна в скривалището си.

З а й к о. А защо се събират животните?

Т а р а л е ж к о. Да видят какво ще стане с орела.

З а й к о. Май че съмва.

Т а р а л е ж к о. Звездите бледнеят, жабите млъкнаха.

З а й к о. И идват към хралупата.

Т а р а л е ж к о. Всички искат да видят!

Бухалът отпраща своя зловещ смях и зловещото си бухане.

Песента за деня.

…

Музика за преход.

Могъщи плясъци на крила.

– Ето!

– Видяхте ли?

– Надига се, ей!

– Надига се.

– Изправя се.

– На крака!

– Голям!

– Мощен!

– Вижте, крилата са му са най-малко три метра!

Силни плясъци.

– Ще полети ли?

– Ще успее ли?

– Ехаааа!

Отначало силни плясъци. Плясъците се отдалечават.

– Полетя.

– Издига се..

– Той е горе!

– Където му е мястото.

– Върти се над главите ни.

– Защо?

Тържествена музика.

Тишина.

Б у х а л ъ т. Избяга ли, а?

Т а р а л е ж к о. Вече е в облаците.

Б у х а л ъ т. Да си бъде в облаците, мен това не ме засяга.

З а й к о /тревожно/. Ето го!

Т а р а л е ж к о /тревожно/. Спуща се!

З а й к о. Бухльо, къде бягаш?

Т а р а л е ж к о. Защо се криеш?

З а й к о. Обади се, де!

Плясъците на крилата.

Туп – Орелът е кацнал пред хралупата.

Тишина.

Глъч.

– Застана пред хралупата.

– Защо застана пред хралупата?

– Ако посмееш – питай го.

– Защо стои?

– Неподвижен.

– Като паметник!

– Какво ли е намислил?

– Сигурно е намислил нещо.

– Сигурно ще чака бухала.

– Добре де, защо не влезе? Смях на животните.

– Това е орел!

– Как ще се провре.

– През тази тясна дупка. Тишина.

– Бухалът се спотайва.

– Бухльо, защо мълчиш?

– Защо не излезеш?

Смях.

– Победител!

Смях.

– Нали го събори на земята! Смях.

Тишина.

– Обади се де! Тишина.

– Кажи нещо.

– Да чуем гласа ти.

– Избухай! Смях.

Някой имитира бухането му.

Смях.

Тишина.

– Какъв грамаден орел!

– Ненапразно му викат „царят на птиците“.

– И на въздуха!

– Ореле, защо стоиш пред дупката?

– Горкият, не може да влезе.

– Че тогава как ще го победи?

– С чакане.

– Как така – с чакане?

– Докато оня се покаже.

– Ще го изтощи.

– Значи…

– …ще мине много време!

– Колкото и да мине – ще чакаме.

– И аз.

– И аз.

В с и ч к и. Всички ще чакаме!

– Веднъж се вижда двубой между Орел и Бухал!

– Бухалът обаче…

– Хич го няма!

– Потайва се!

– И трепере!

Б у х а л ъ т. Кой трепере?

– Ти трепереш!

Б у х а л ъ т. Дори съм много спокоен. Стоя си и чакам.

– Какво чакаш?

Б у х а л ъ т. Щом падне нощта – ще го смачкам!

Смях.

Б у х а л ъ т. Ще го разпердушиня!

Смях.

Б у х а л ъ т. Ще видите!

Смях.

– Ще те сграби като се покажеш!

– В първата секунда!

Б у х а л ъ т /с любопитство/. Сега къде е?

– До хралупата.

Б у х а л ъ т. До самата дупка?

В с и ч к и. Даа!

Тишина.

Б у х а л ъ т. Хей.,., махни се!

Смях.

Б у х а л ъ т. Няма да си подам главата!

– Колко дни?

Б у х а л ъ т. Пет месеца.!

– И какво ще ядеш?

Б у х а л ъ т. Мога да не ям и да не пия… А той? Какво ще прави той?

Тишина.

– Да бе, какво ще прави орелът?

– Не може да стои непрекъснато.

– Как ще го извади от там?

– За да го победи, трябва да го измъкне от дупката.

– А!

– Вижте!

– Погледнете!

Възгласи:

– Постави крило на дупката!

– Орелът запуши дупката!

– Затисна я!

– Орелът затисна…

– Тихо!

– Внимание!

– Сега ще стане нещо.

Б у х а л ъ т /гласът му е приглушен/. Хей! /Пауза../ Хей, чуваш ли? /Пауза./ На тебе викам, какво направи? /Пауза./ Отвори!

Гласове:

– Това е жестоко.

– Ще го задуши.

Б у х а л ъ т. Помощ!… Искам да дишам!… Дайте ми въздух!… Помощ!.

– Ореле, смили се!

– Ореле, прости му!

– Махни крилото си!

Б у х а л ъ т /тревожно/. Чакай! Какво правиш? /Орелът е махнал крилото си от отвора на хралупата. Гласгьт на Бухала се прояснява./ Махни тези нокти! Помощ! Животни, намесете се!… Олелелеее!…. Помооощ! Спасете ме! Махни проклетите си нокти! Помооощ!

Плясъци на крила.

Б у х а л ъ т /отдалечаващият се глас/. Помогнете! По-моооооощ! Животниииииииии!. Отнасят меееееее!

Гласове:

– Ореле, смили се!

– Върни го!

– Върни гоооо! – извикват всички в хор.

Музика.

– Вижте!

– Видяхте ли как го носи?

– Къде го носи?

– Издига го!

– Къде го издига?

– Към планината!

– Към скалата!

– Край на бухала!

– Свърши!

Повечко музика, по-дълъг преход.

Песента за нощта.

…

 

– Падна нощ, а бухалът го няма.

– Издигнаха го.

– И го разпердушиниха.

– Смачкаха го.

– Сега няма кой да ни дразни.

– Да си тръгваме ли?

– Ами, какво…

– Всичко свърши.

– Край!

– Животни, да си вървим.

– Вече е безинтересно.

– Напротив!

– Какво?

– Вижте!

– А!

Възгласи на учудване.

– Идва!

– Кой идва?

– Очите му светят!

– Чии очи?

– Кой идва?

– Бухалът!

– Ето го!

– Бухалът!

Туп!

Б у х а л ъ т. Бу-бу!

З а й к о. Таралежко, нак си обясняваш тази работа?

Т а р а л е ж к о. Бухльо, ти си тук?

З а й к о. Жив и здрав!

В с и ч к и. Бухльо, здравей!

Б у х ъ л ъ т. Добър вечер на всички.

Т а ра л е ж к о. Много си учтив.

З а й к о. Смирен…

Т а р а л е ж к о. Почти симпатичен.

З а й к о. Къде е Орелът?

Б у х а л ъ т. Горе.

Т а р а л е ж к о. Сега… ние тук… още не можем да разберем, например…

З а й к о.  …кой е царят на въздуха?

Мълчание.                                     

Т а р а л е ж к о. Ти ли…

З а й к о. …или Орелът.

Мълчание.

Т а р а л е ж к о /настойчиво/. Ти ли или Орелът?

Мълчание. Пауза.

Б у х а л ъ т /най-после/. Орелът.

Смях, оживление сред животните.

З а й к о. Орелът е подла и презряна птица, нали?

Пауза.

Б у х а л ъ т /най-после/. Напротив.

Смях сред животните.

Б у х а л ъ т /в настъпилата тишина/. Орелът е велика и благородна птица!

Смях, веселие, жива музика, примесена със смях.

 

Край

РАДИОПИЕСИ и АУДИОФАЙЛОВЕ

Папагалчето и пеперудката − радиопиеса по чудесната приказка.

Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.

„ТРЯБВА ДА СПИМ НА ОТКРИТО“ – радиопиеса по едноименния разказ. 1983.

ТУК!  Radio SPIM na Otkrito.pdf file за сваляне.

борис
априлов
*
Т Р Я Б В А
Д А
С П И М
Н А
О Т К Р И Т О
*
радиопиеса
*
1983

.

.

Да речем – Созопол.

Кръчма. Привични шумове. Дочуваме частици от разговори:

– Гледам – мрежата скъсана.

– Човек знае ли?

– Бензинов, ама добър и тих.

– Казвам му: там ли няма риба бе, там ли няма риба?

– А на долния етаж ми станаха пет стаи.

– „Балкантурист“ му взе парите.“

Тези изречения пронизват общия шум.

Но един глас ни прозвучава по-ясно, проличава си, че влиза ме в тъканта на драматургията:

– Хей! /Пауза./ Хей!… Кога си пристигнал?

–На мен ли говориш?

– На теб.

– Тази сутрин.

– С колата ли?

– Много ли те интересува с какво съм дошъл?

– Не бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да те познавам.

– Да ме познаваш?

– Искам да се познаваме и да се разговаряме.

– Така ли? А защо не си ми споменал досега’.

– Защото съм глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците? Аз съм глупакът на града.

– Защо не дойдеш на моята маса?

Музика.

Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя

„Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.

Музика.

Шумовете на кръчмата, сега едва загатнати, за да чуваме по-добре какво се говори.

П и с а т е л я т. Седни по-близо, на този стол, не се стеснявай.

Г л у п а к ъ т. Как така си сам?

П и с а т е л я т. Не те разбирам.

Г л у п а к ъ т. Запомнил съм, пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно след малко ще те нападнат.

П и с а т е л я т. И да ме нападнат, какво? Ще останеш и ти.

Г л у п а к ъ т. Няма да остана, защото ме смятат за малоумен.

П и с а т е л я т. Да ти кажа ли, често те наблюдавам и не съм склонен да мисля, че си малоумен.

Г л у п а к ъ т. Защо ме наблюдаваш?

П и с а т е л я т. Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.

Г л у п а к ъ т. Знам.

П и с а т е л я т. Тогава всичко ти е ясно.

Г л у п а к ъ т. Не разбирам от писатели, но ти си симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.

П и с а т е л я т. И мен ме е яд. Отде знаеш, че съм слаб?

Г л у п а к ъ т. Разправят…  И си личи.

П и с а т е л я т. Така ли разправят? Виж ти, не съм допускал… А от какво си личи?

Г л у п а к ъ т. Няма да ти кажа.

П и с а т е л я т. Ще пийнем ли?

Г л у п а к ъ т. Ще пийнем.

П и с а т е л я т. На какво си?

Г л у п а к ъ т. На всичко.

П и с а т е л я т. Водка искаш ли?

Г л у п а к ъ т. Всичко искам.

Музика.

Шумът на кръчмата.

П и с а т е л я т. Наздраве.

Г л у п а к ъ т. Наздраве.

П и с а т е л я т. Мразиш ли ме?

Г л у п а к ъ т. Сега – не.

П и с а т е л я т. Но по-рано – да.

Г л у п а к ъ т. Яд ме беше. Говориш с другите, скиташ с тях, а мен ме подминаваш.

П и с а т е л я т. И ти ме подминаваш… Знаеш ли колко пъти съм искал да те заприказвам?

Г л у п а к ъ т. Мен ме остави, аз съм малоумен, екземпляр съм.

П и с а т е л я т. Знам. Доста си ми известен. Имай предвид, че и аз съм екземпляр. Защо се взираш в мен?

Г л у п а к ъ т. Да видя дали си особен.

Пауза.

П и с а т е л я т. Особен ли съм?

Г л у п а к ъ т. Особен си.

П и с а т е л я т. А ти много ли си особен?

Г л у п а к ъ т. Повече от теб.

П и с а т е л я т. Аз съм по-особен.

Г л у п а к ъ т. Искаш ли да проверим кой е по-особен?

П и с а т е л я т. Как да проверим?

Г л у п а к ъ т. /пишмани се/. Я да зарежем тая работа.

П и с а т е л я т. Кажи, кажи.

Г л у п а к ъ т. Нека си пием.

П и с а т е л я т. А пък аз държа да проверим най-после кой е по-особен.

Г л у п а к ъ т. На теб доставя ли ти удоволствие да пишеш?

П и с а т е л я т. Не се прави на ударен. Кажи какво имаше предвид. Не извъртай и не усуквай.

Г л у п а к ъ т. Ще ме помислиш за още по-малоумен.

П и с а т е л я т. Заключенията остави на мен. Кажи какво имаше предвид.

Г л у п а к ъ т. Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.

П и с а т е л я т. Ще дойда.

Г л у п а к ъ т. Ще дойдеш… Знаеш ли къде?

П и с а т е л я т. Където и да е.

Смехът на Глупака.

Г л у п а к ъ т. Много се силиш.

П и с а т е л я т. Защо се смееш.

Г л у п а к ъ т. Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?

П и с а т е л я т. Мога.

Г л у п а к ъ т.  Тогава да тръгваме.

П и с а т е л я т. Готово.

Г л у п а к ъ т. Къде си на квартира? Вземи си една шуба.

П и с а т е л я т. А може ли да взема две бутилки?

Г л у п а к ъ т. Е ми, може.

П и с а т е л я т. Край морето ли ще вървим или по шосето?

Г л у п а к ъ т. Край морето.

П и с а т е л я т. Ще взема нещо към бутилките.

Г л у п а к ъ т.  И хляб.

Музика за по-дълъг преход.

П и с а т е л я т. Много бързаш, спри за малко, виж морето, хвърли един поглед на залязващото слънце.

Г л у п а к ъ т. Умори ли се?

П и с а т е л я т. Ти от какво живееш?

Г л у п а к ъ т. От въздуха.

П и с а т е л я т. Няма ли да се жениш?

Г л у п а к ъ т. За какво пишеш сега?

П и с а т е л я т. Не е важно. Защо да говорим за тия работи.

Г л у п а к ъ т.  Ти питаш и аз питам.

П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?

Г л у п а к ъ т. Пишеш, за да живееш, нали?

П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?…

Г л у п а к ъ т. Кой ти каза?

П и с а т е л я т. Уверяват, че можеш да ги зовеш.

Г л у п а к ъ т. Вярваш ли на такива глупости?

П и с а т е л я т. И все пак – говорят.

Г л у п а к ъ т. Според теб, хубаво ли е ако човек може да разговаря с тях?

П и с а т е л я т. От тук ли ще минем?

Г л у п а к ъ т. Ще направим малко тараш.

Музика за по-дълъг преход.

П и с а т е л я т. Това ли е твоят фиорд?

Г л у п а к ъ т. Защо пък да е мой?

П и с а т е л я т. Виж, морето вече легна да спи между скалите. Къде отиваш?

Г л у п а к ъ т. Да приготвя леглата докато е светло.

П и с а т е л я т. Аха.

Г л у п а к ъ т. Какво?

П и с а т е л я т. Пещерата ти.

Г л у п а к ъ т. Защо пък да е моя?

П и с а т е л я т. Хубави дъски.

Г л у п а к ъ т. Там има суха морска трева. Вземи и постели леглото си. Остави. Не можеш

П и с а т е л я т. Ще се опитам.

Г л у п а к ъ т. Остави на мен. Леглото трябва да стане меко, приятно.

П и с а т е л я т. Откъде са тия хубави дъски?

Г л у п а к ъ т. Морето изхвърля всичко, морето дава.

П и с а т е л я т. А този сандък?

Г л у п а к ъ т. Този сандък ми върши голяма работа. Трябва да съберем съчки за огъня.

П и с а т е л я т. Там виждам цели пънове.

Г л у п а к ъ т. Ще ги донесем.

Музика.

Дишането на морето.

П и с а т е л я т. Стана разкошно.

Г л у п а к ъ т. Какво му е?

П и с а т е л я т. Огън, легла застлани с трева. Морето диша на една крачка. Мога ли да седна на сандъка?

Г л у п а к ъ т. Сядай където щеш, прави каквото щеш.

П и с а т е л я т. Какво гледаш?

Г л у п а к ъ т. Нищо не гледам.

П и с а т е л я т. Защо се взираш в морето?

Г л у п а к ъ т. Кой се взира, никой не се взира, какво ще му гледам на морето, цял живот само него гледам. /Пауза./ Иза-бел.

П и с а т е л я т. Каква е тази Изабел?

Г л у п а к ъ т. Не знам, така пише на сандъка.

П и с а т е л я т. Сигурно марка за сапуни… Или пък нещо за пиене. Това е амбалаж… Но много обичаш да се правиш на ударен.

Г л у п а к ъ т. Защо?

П и с а т е л я т. Питах те защо се взираш в морето.

Г л у п а к ъ т. Ами виж с очите си, да забелязваш случайно нещо?

П и с а т е л я т. Нищо няма.

Г л у п а к ъ т. Тогава?

П и с а т е л я т. Често ли спиш край морето?

Г л у п а к ъ т. Когато усетя, че не съм на себе си.

П и с а т е л я т. Можеш ли да отвориш бутилката?

Г л у п а к ъ т. Тези работи ми се отдават.

П и с а т е л я т. Ела на сандъка.

Г л у п а к ъ т. Тук ми е добре. /Пауза./ Заповядай.

П и с а т е л я т. Аз ли почвам?

Г л у п а к ъ т. Тази Изабел трябва да е била много хубава.

П и с а т е л я т. Защо смяташ така?

Г л у п а к ъ т. Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени…. Добре че се сети за водката.

П и с а т е л я т. Няма ли да ни дойде малко?

Г л у п а к ъ т. Не вярвам.

П и с а т е л я т. Ето ти цигари.

Г л у п а к ъ т. За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и – кеф ти водка, кеф ти цигари.

П и с а т е л я т. Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим на фиорда?

Г л у п а к ъ т. Казах ти – често спя тук.

П и с а т е л я т. А как разбра, че ще се повлека с теб?

Г л у п а к ъ т. Помирисах те. Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят днес  между скалите?

П и с а т е л я т. Пий.

Г л у п а к ъ т. Броят се на пръсти.

П и с а т е л я т. Какво от това?

Г л у п а к ъ т. На теб ли да обяснявам?

П и с а т е л я т. Огънят цяла нощ ли ще гори?

Г л у п а к ъ т. Заповядай.

П и с а т е л я т. Питах, този огън цяла нощ ли ще гори?

Г л у п а к ъ т. Защо не.

П и с а т е л я т. И аз мисля, че трябва.

Г л у п а к ъ т. Да ни топли.

П и с а т е л я т. Да ни топли и за другото.

Г л у п а к ъ т. Дай бутилката.

П и с а т е л я т. Добре ме разбра.

Г л у п а к ъ т. За делфините ли мислиш?

П и с а т е л я т. Ето бутилката.

Г л у п а к ъ т. Как можеш да мислиш за такива глупости.

П и с а т е л я т. Но огънят ще гори цяла нощ, нали?

Г л у п а к ъ т. Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?

П и с а т е л я т. Не.

Г л у п а к ъ т. Трябва да си лягат рано, нямат какво да правят.

П и с а т е л я т. Могат да разговарят.

Г л у п а к ъ т. За какво да разговарят? За кое може да се говори вече? Заслужава ли нещо да се говори за него? Говорим, говорим, а човекът си знае едно – да е глупав. Няма нищо по-глупаво от човека, ще знаеш. Вземи.

П и с а т е л я т. В светлината на огъня надписът стана по-красив.

Г л у п а к ъ т. В светлината на огъня и човекът се разкрасява. Знаеш ли, сега и ти стана по-красив. И заприлича на добър писател. /Смее се./ Леко ме хвана, а?

П и с а т е л я т. Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.

Г л у п а к ъ т. Остави тая работа! Аз не чета. Не разбра ли, че не ме интересуваш като писател, а като човек, които може да спи на открито.

П и с а т е л я т. Знам.

Г л у п а к ъ т. Смяташ ли да опишеш тая история?

П и с а т е л я т. И да я опиша, никой няма да повярва. Кой е този глупак, дето ще ти повярва, че двама души спали край морето през октомври, заради самото спане. Никой няма да ти повярва…

Г л у п а к ъ т. Заболя ли те?

П и с а т е л я т. Нощта се изпълни със звезди. Виж, забелязват се само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се надига бавно между камъните. Усещам го как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него иде топлина. Полъхът откъм сушата е хладен. Морската трева върху дъските шумоли тънко. Дъските миришат на смола и морски червей. Глупако, спи ми се.

Г л у п а к ъ т. Лека нощ!

П и с а т е л я т. Глупако.

Г л у п а к ъ т. Кажи.

П и с а т е л я т. Понеже си луд, бих искал да разбера какво е мнението ти за живота.

Г л у п а к ъ т. Аз не мисля за живота.

П и с а т е л я т. /с лек смях/. Само го консумираш.

Г л у п а к ъ т. Аха.

П и с а т е л я т. Голям консуматор се извъди…

Г л у п а к ъ т. Ами живее ми се, кво да правя!…

П и с а т е л я т. Тогава кажи какво чувствуваш, защо ти се живее?

Г л у п а к ъ т. Не знам, не съм обърнал внимание. Просто живея, живее ми се и живея, дори пея.

П и с а т е л я т. Добре де, някой не ти ли е казвал, че животът е безсмислица,

че е празен, че нищо в него не заслужава внимание.

Г л у п а к ъ т. Чувал съм. Може и да е така, но лично аз не съм забелязал.

П и с а т е л я т. Ти изобщо притежаваш ли нещо освен тия гащи на гъза си?

Г л у п а к ъ т. Пещерата е моя, тези дъски са мои, сандъкът…

П и с а т е л я т. И тревата за постилане, знам!

Г л у п а к ъ т. Чакай сега, за какво се сърдиш?

П и с а т е л я т. Кой ти каза, че се сърдя?

Г л у п а к ъ т. Сърдиш се. Дай бутилката.

П и с а т е л я т. На ти бутилката.

Г л у п а к ъ т. Ааа, ти се раздразни много. Преди малко говореше за звездите, пък сега се сърдиш.  За какво се сърдиш, бе, човек? Какво толкоз му е лошото на живота? Защо трябва да му се сърдиш?

П и с а т е л я т. На теб не ти ли е мъчно, че си луд?

Г л у п а к ъ т. Не.

П и с а т е л я т. Хората те смятат за малоумен, разбираш ли? Идиотът на града! Може би ще кажеш, че не си разбрал. Това известно ли ти е?

Г л у п а к ъ т. Май че да.

П и с а т е л я т. Правят си смях със теб, ти си мезето на хората, смехът за децата, бабите плашат с тебе хлапетата.

Г л у п а к ъ т. Не думай.

П и с а т е л я т. Нима не знаеш това?

Г л у п а к ъ т. Кажи ми, теб за какво те заболя? Нещо ти казах май, нещо неприятно ти изтърсих. Ми като не си добър писател как да ти кажа, че си добър,  да те излъжа ли? Казват – не е добър. Е, как да ти кажа обратното. Защото си купил две бутилки водка ли? Ми няма да ти го кажа.

П и с а т е л я т. Да, но в случая повтаряш чуждо мнение, а сам не си наясно дали съм добър или лош. Не си прочел нито ред и говориш. Изобщо можеш ли да четеш?

Г л у п а к ъ т. Много се впрегна, да ти кажа. Вие, нормалните сте много амбициозни, самолюбиви колкото си щете. Седнал да ми говори за живота. Човекът не може да говори за живота. Самолюбивият какво може да. ти измисли за живота, освен лошо. Виж сега – животът е нещо, което се помещава във света. Светът се състои от звезди, небе, полета, баири, морета. През деня е светло, нощем е тъмно. Кво по-хубаво от туй. Зелено, синьо, червено, жълто! Кво повече искаш. Омръзне ти жегата, пада сняг. Ще говорим ли? Язък ти за туй, че си дошъл да спиш на открито. Я се стегни! Отпери му някоя по-голяма глътка!… Животът! Животът си е живот. Като всяко живо нещо и той има право да живее. Защо да му пречим, нека си живее. А вие всички сте го емнали и го одумвате. Ами на когото не му отърва да си върви, който не харесва живота, прав му пътя! Ето го морето, джасни се в него и край. Ама не се джаскаш. Стоиш на брега и само току ревеш срещу живота.

П и с а т е л я т. Глупако, ти щастлив ли си?

Г л у п а к ъ т. Ми де да знам. Не мисля по това. Може и да съм щастлив.

П и с а т е л я т. Жена целувал ли си, спал ли си с жена?

Г л у п а к ъ т. Виж сега, говоря ти за живота, а ти – за жените.

П и с а т е л я т. Това значи, че няма да се ожениш, няма да си имаш деца, няма да струпаш покрив над главата си, няма да тръгнеш по широкия свят, няма да видиш какво значи чужда страна, чужд език. Така ли?

Г л у п а к ъ т. Като седя срещу този сандък, дето ми го подари морето и гледам туй име Изабел, на мен не ми се ще нищо друго, нито пък друга истинска жена. На мен името ми стига. Задълбочавам се в него мисля си, представям си, като на кино я виждам аз тая Изабел, а нощем на сън я целувам, дори отиваме до крайност и все по нейна вина. Аз й казвам: Недей, Изабел, а тя вика: Не мога без тебе, глупако, ще умра без тебе!. /Смехът на другия./ Така че на мен това име ми стига и за делник и за празник. Светът! Казах ти какво представлява светът. Той не представлява държави и езици, а небе земя и море. Така ли са? Виждам ли ги? Живея ли в тях?

П и с а т е л я т. Ти си жалък. Дай бутилката.

Г л у п а к ъ т. Много те засегнах, изглежда. На ти бутилката.

Музика.

П и с а т е л я т. Не знам как да лежа. Когато съм с гръб към огъня, гърбът ми се нагорещява, а предната част изстива.

Г л у п а к ъ т. Ще се въртиш.

П и с а т е л я т. Цяла нощ?

Г л у п а к ъ т. Как иначе.

П и с а т е л я т. Като на скара?

Г л у п а к ъ т. Аха.

П и с а т е л я т. А кой ще поддържа огъня?

Г л у п а к ъ т. За тая работа не се грижи. Лека нощ.

П и с а т е л я т. Тревата шумоли. /Тишина./ Как страшно тъмнеят скалите край нас. /Тишина./ През устата на фиорда излита светлина. /Тишина./ Тази нощ ще я запомня за цял живот.

Нежното дихание на морето между скалите.

 

Музика. Дълъг преход, минала е цяла нощ.

Г л у п а к ъ т. Можеш да поспиш още.

П и с а т е л я т /сънено/. Едва зазорява. Бъррр – студено. /Тишина./ Все пак нощта мина.

Тревата шумоли.

Г л у п а к ъ т. А така, обърни се.

П и с а т е л я т. Колко ли е часът?

Г л у п а к ъ т. Какво те интересува часът? Спи.

П и с а т е л я т. А ти защо не спиш?

Г л у п а к ъ т. Аз спах.

П и с а т е л я т. Огънят още гори.

Г л у п а к ъ т. За да топли.

П и с а т е л я т. Така ли? /Тишина./ Да си виждал цигарите?

Г л у п а к ъ т. Можеш да си поспиш още.

П и с а т е л я т. Хвърли запалката. /Щракане на запалка. Тишина./ И-за-бел! Какво ли означава?… Никога няма да разберем.

Г л у п а к ъ т. Видя ли, когато човек спи на открито, започват да го тревожат само дребните неща.

П и с а т е л я т. Не знам, не ми излиза от главата.

Г л у п а к ъ т. И аз се чудех, чудех, но накрая престанах да се чудя. Каквото е – това е. Подарък на фиорда. Беше кацнал на скалата, мокър, тежък, едва го извлякох. Но  щом го извлякох и започнах да се питам: Какво значи „Изабел“, коя е тази  „Изабел“, от коя страна, от кой параход? По-късно престанах да се мотая в мисли, казах си: Това е чисто и просто Изабел. Моята Изабел. Всеки трябва да има в живота си една Изабел.

П и с а т е л я т. При нас всеки се жени за своята Изабел.

Г л у п а к ъ т. Всеки трябва да си има по една такава Изабел, за която не може да се ожени. Защото, какво представлява например моята Изабел – един сандък, надпис на сандък, латински букви… Ще му ударим ли по глътка?

П и с а т е л я т. Има ли още?

Г л у п а к ъ т. Намира се. Ще нарежа и малко хляб.

П и с а т е л я т. Водката е по-интересна

Г л у п а к ъ т. Защо бе, Писател, какво по-хубаво от препечени филийки сутринта? Ароматът на хляба…

П и с а т е л я т. Пий.

Г л у п а к ъ т. Ще навадя малко миди.

П и с а т е л я т. Виж, това е добре.

Г л у п а к ъ т. Има ги на плиткото. Стържеш и събираш.

П и с а т е л я т. Ще ти помогна.

Музика.

П и с а т е л я т. Цяла кофа!

Г л у п а к ъ т. Виж сега как се приготвят миди по барабски.

П и с а т е л я т. Искам да ги приготвиш така, както ги ядете вие – лудите.

Г л у п а к ъ т. Ние лудите взимаме първо тази ръждясала скара, намерена още преди сто години на боклука. /Тишина./ Изваждаме от огъня най-хубавата жар и я разстиламе. /Тишина./ Поставяме скарата върху въглените. /Тишина./ И какво остана?

П и с а т е л я т. Да наредим мидите.

Г л у п а к ъ т. Ето по какъв начин ние лудите приготвяме мидите.

П и с а т е л я т. По същия, както ние, нормалните.

Смеят се.

Г л у п а к ъ т. Мидите се отварят като макове.

П и с а т е л я т. Водата им изтича върху огъня и съска. Ето че замириса.

Г л у п а к ъ т. Но и на препечен хляб. Вие защо не ядете хляб бе, Писател?

П и с а т е л я т. Ухае и на утринно море.

Г л у п а к ъ т. Вече е старомодно.

П и с а т е л я т. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръща в плътни кехлибарени ядки.

Г л у п а к ъ т. Опитай една.

П и с а т е л я т. Ох!…

Г л у п а к ъ т. Горещи са.

П и с а т е л я т. Ти яж хляб

Г л у п а к ъ т. Какво ще кажеш?

П и с а т е л я т. Най-забележителната закуска в живота ми. Ти пак скри някъде водката.

Г л у п а к ъ т. Бръкни в Изабел.

П и с а т е л я т. Там е втората.

Г л у п а к ъ т. Ами дойде реда на втората.

П и с а т е л я т. Много пием бе, Глупак. Алкохолът вреди на всичко.

Г л у п а к ъ т. Да ти кажа правата, аз нямам нужда от алкохол, но ти подражавам. Алкохолът ви трябва на вас, нормалните, за да станете като нас – лудите.

П и с а т е л я т. Какво имаш да вършиш днес?

Г л у п а к ъ т. Както винаги – нищо.

П и с а т е л я т. Да прекараме и  деня тука, а?

Г л у п а к ъ т. Стига да искаш, и ако никой не те чака в града.

П и с а т е л я т. Виж какво интересно слънце. Глупак, през зимата къде живееш?

Г л у п а к ъ т. Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.

П и с а т е л я т. Питах, през зимата къде живееш.

Г л у п а к ъ т. Пък опитай се да не питаш такива неща.

П и с а т е л я т. Добре, ще се окъпя… Какви са тия цветове по водата?

Г л у п а к ъ т. Тях може да ги види само този, който е спал до морето.

П и с а т е л я т. Искаш да кажеш – с морето. Тази есен ще работиш ли?

Г л у п а к ъ т. Пак въпроси, пак питаш… По-добре ми помогни да оберем всичкия материал от брега. Виж колко нещо е изхвърлила последната буря. Можем да си направим колиба.

П и с а т е л я т. Да бе, Глупак, ти защо не вземеш да си направиш една веранда пред пещерата?

Г л у п а к ъ т. Да де, с прозорци и саксии.

П и с а т е л я т. /усеща се/. Извинявай. И все пак… ще бъдеш защитен…

Г л у п а к ъ т. И какво? През лятото, като нахлуят курортистите!… Тук става фрашкано. Човек до човек. Все нудисти.

П и с а т е л я т. Боже, кво ще правим с тия курортисти!… Тук ли ще пренесем материала?

Г л у п а к ъ т. Тук. Решил съм да си направя веранда пред пещерата. Трябва най-после и аз да си имам нещо собствено.

П и с а т е л я т. Този начин на разговор ми харесва.

Смеят се

П и с а т е л я т. /изведнъж/. Слушай.

Г л у п а к ъ т. /продължава да се смее/. Какво?

П и с а т е л я т. Защо не ги повикаш?

Г л у п а к ъ т. Моля?

П и с а т е л я т. Да ги повикаш, казвам.

Пауза.

Г л у п а к ъ т. Май започна да скучаеш.

П и с а т е л я т. Сигурен съм, че можеш.

Г л у п а к ъ т. Тях никой не може да ги повика.

П и с а т е л я т. Никой освен тебе.

Г л у п а к ъ т. Те са диви като всички други животни. Вие, нормалните, си измислихте какви ли не фантазии за тях, надарихте ги с вашите собствени способности, а то – нищо подобно. Не мога да си обясня слабостта ви към тия животни. Всичко, което говорите за тях си го измисляте. Вярвай, защото ти го казвам аз. Вие сте гузни и сега се реванширате. Унищожихте всички животни и сега се мъчите да изкупите вината си. Така че не се надявай. Това, което се говори за мен, е също измислица. Разбра ли? /Мълчание./ Писател, чуваш ли? /Мълчание./ За мен говорят какво ли не – всичко! И ти, уж умен човек, а вярваш. Сега разбирам защо си дошъл да спиш на открито – цирк искаш, шоу! Ще тръгваме ли за материал? /Мълчание./ Къде отиваш? /Изглежда, че Писателят се отдалечава./ Чакай! Спри да ти кажа нещо…. Писател! Хей, Писател!

Бяга. Чуваме зачестеното му дишане.

Г л у п а к ъ т. Моля те! /Върви до него и говори./ Така ми е хубаво с теб.

П и с а т е л я т. Махни се!

Г л у п а к ъ т. За първи път разговарям с човек.

П и с а т е л я т. Пръждосвай се!

Г л у п а к ъ т. Ти си истински. Какво е Изабел, Изабел е сандък, амбалаж изпаднал от параход. А ти си човек. Не ме интересува какъв писател си. Писателите са много, а трябва да бъдат малко. Но ти си човек.

П и с а т е л я т. Не искам да те чувам!

Г л у п а к ъ т. Поспри се за малко… Да се разберем най-после… Може би си добър писател. Те, писателите, от самото начало не се разбират добри ли са или лоши. После става ясно.

П и с а т е л я т. Голям умник се извъди.

Г л у п а к ъ т. Аз съм глупак.

П и с а т е л я т. Махай се.

Г л у п а к ъ т. Трябваш ми, разбери! Аз съм сам! Цял живот! Никой!

П и с а т е л я т. /спира се и говори със злорадство/. И май ще си признаеш, че самотата е страшна.

Г л у п а к ъ т. Няма по-страшно нещо. Хората са лоши, третират ме за луд,  никой не разменя дума с мен, само някоя почерпка, някои обуща или панталон. Те смятат, че като ми дадат едни обуща…

П и с а т е л я т. Това ли имаш да ми кажеш?

Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към животните.

П и с а т е л я т. Делфините.

Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към тях.

П и с а т е л я т. Ще ги повикаш ли?

Г л у п а к ъ т. Това е невъзможно, шега ли си правиш?

П и с а т е л я т. Довиждане!

Г л у п а к ъ т. /извиква, рязко/. Чакай!

Пълна тишина.

Музика заредена с енергия.

Тишина. Дишането на морето. Обажда се гларус.

А сега тиха, спокойна музика, някаква нежна музикална тъкан, върху която се ниже по-нататъшното развитие на пиесата.

Г л у п а к ъ т. Трябва да се скриеш, но къде? /Нежната музикална тъкан./ Зад скалите… Не, влез в пещерата.

П и с а т е л я т. Боже мой, целият залив е пълен!

Г л у п а к ъ т. Няма да се приближат, ако не се скриеш.

П и с а т е л я т. А мога ли да гледам.

Г л у п а к ъ т. От пещерата.

П и с а т е л я т. Добре.

Г л у п а к ъ т. Без шум… Ще стоиш там докато ти дам знак… Залегни.

П и с а т е л я т. Залегнах.

Г л у п а к ъ т. Сега пълзи.

П и с а т е л я т. Пълзя.

Музиката се засилва, за да отбележи преход.

Музиката отново се превръща в тъкан.

Чуваме звуци, които наподобяват радиосигнали.

Г л у п а к ъ т. Елате, мили мои, приближете се! /Надава звуците си./  Бързайте, летете! /Надава звуците си./  Днес ще бъда тъжен, но вие не ми се сърдете, изневерих ви с човек, който разговаря с мен. Аз говоря с човек. /Звуците./ Колко сте много! Отдавна не съм ви викал. Затъжих се за вас. /Звуците./ Показвам ви на друг човек, за първи път го правя, но вие не знаете какво е самотата. /Звуците./ Не бойте се, той е добър; малко луд, малко самотен като мен, не е дрънкало, ще  мълчи, няма да каже на другите. Защото няма да повярва. Ще ви види, но като мине време, ще разтърка очи и ще помисли че е сънувал. /Звуците./ Елате, мои, приближете се! А така, скачайте! По-високо!

Чуваме пронизващото цвърчене на десетки делфини.

Г л у п а к ъ т. Внимавайте, там е плитко. Хей, ти, палавнико!… Не бързай пред другите.

Цвърченето на стадото.

Г л у п а к ъ т. Спокойно!… Пази се от скалите!… /Нежно./ Ето ръката ми… И какво искаш?… Близнете си!… Какви зъби имате!… И ти ли?… А близни си и ти!… Спокойно, мили мои!… Голяма радост, голямо чудо!… Сякаш не сте ме виждали… И на теб ще дам ръката си… На! /Лудо цвърчене на делфините, плясъци във водата./ Да знаете, че ни гледат… Един човек… Писател!… И той – на открито!… Ще ни опише! Нека си пише! Никой няма да му повярва. Не е и за вярване. Той знае това. Аз самият още не вярвам! /Цвърченето./ Мили мои! /Плясъци./ Скачайте, скачайте! Радвайте се! /Цвърченето/ Обичам ви!

Лудо цвърчене и плясък. Музика.

Г о в о р и т е л. Радиотеатърът ви представи „Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.

„СТРАХ“ – радиодраматизация по едноименен разказ от серията „Маноли“. 1988.

ТУК!  RADIO piesaAdults STRAH.pdf file за сваляне.

борис 
априлов 
*
С Т Р А Х
*
радиопиеса
*
1988

.

Хубав слънчев ден в морето.

Писъци на гларуси.

М а н о л и. Защо извиваш? Къде отиваме? Чакай, какво правиш?

Чуваме как свистят вълните.

М а н о л и. Защо завиваш?

П и с а т е л я т. Млъкни!

М а н о л и. Напук ли правиш?

П и с а т е л я т. Маноли, млъкни!

Д и к т о р. Маноли беше изскочил от кабината, вече предугаждаше какво съм намислил. Още несъбуденото му от обедния сън лице изразяваше решителност да се противопостави на нещо, да изкрещи, да хване някого за гърлото.

М а н о л и. Ти чуваш ли, или не чуваш?

П и с а т е л я т. Искам бира.

М а н о л и. Ще купим другаде, ще купим в Созопол.

П и с а т е л я т.  Созопол е далеч, ще купим бирата в Приморско.

М а н о л и. Но знаеш, че Приморско съм го наказал, нали? Знаеш, че кракът ми там няма да стъпи докато съм жив.

П и с а т е л я т.  Знам.

М а н о л и. Ти разбираш ли, че ще се скараме?

П и с а т е л я т /кипва/. Маноли, слушай! /Но проявява благоразумие./ Преди да се скараме, помисли! И стига! Омръзна ми!

М а н о л и. Мразя туй село!

П и с а т е л я т.  Град!

М а н о л и. Цялото го мразя! Не само хората! И децата!

П и с а т е л я т.  Добре, чухме!

М а н о л и. Мразя и къщите! Заедно е дворовете!

П и с а т е л я т. Да де, мразиш и кокошите!

М а н о л и. /все тъй ядосано/. И яйцата на кокошките!

Музика за преход.

Д и к т о р. Радиотеатърът представя „Страх“, пиеса от Борис Априлов. /Музика, и отново, тъй като думичката ‘страх’ може да не се е чула добре/.

„Страх“. Пиеса от Борис Априлов.

 

Музика.

Равното и сладко съскане на морето.

Чайките.

М а н о л и. /ядосано/. Ще се изприщя!

П и с а т е л я т.  Изприщи се!

М а н о л и. Не си човек!

П и с а т е л я т. Не съм човек.

М а н о л и. Не си приятел!

П и с а т е л я т.  Вече сме на кея и не виждам за какво трябва да пискаш. Ти оставаш, разбираш ли, стоиш тук и не докосваш келявата им земя. Аз нарамвам торбата и се качвам до ресторанта, купувам каквото трябва и идвам. Твоят крак остава тук, нали?

М а н о л и. Сяда ми се в ресторант.

П и с а т е л я т.  Тогава ела.

М а н о л и. Ще те ударя!

Смехът на писателя.

Музика.

Д и к т о р. Щом се изкачих, свих край градинката и погледнах надолу към яхтата. Маноли излезе от кабината и свали грота. Усмихнах се, очаквах да стори това, платното плющеше и безпокоеше съня му. После видях как Маноли се извърна, погледна нагоре към селището и го заплю. Голям кеф ми достави, посмях се от сърце и почаках, но Маноли не се изплю повторно, а се прибра при възглавницата. Забравих да спомена – беше късна пролет, все още нямаше курортисти. Както очаквах, по тия часове магазините се оказаха затворени, по всяка вероятност работеше само ресторантът, сега той храни тези, които трябва да приготвят градчето за предстоящия сезон: мазачи, дърводелци, бояджии и управители на почивни станции.

Шумът на ресторанта, личи си че няма много посетители, дрънкане на прибори.

Д и к т о р. Интериорът на ресторанта е отвратителен, но тези крака са ми познати, виждал съм ги и друг път да пристъпват по същия начин. Наричал съм ги  п о р а з я в а щ и т е   к р а к а. Посетителите на ресторанта наблюдават само тях.

Д е б е л а т а   с е р в и т ь о р к а /безцеремонно/. Казвай кво искаш. След три минути затваряме.

П и с а т е л я т. Водка и кока-кола.

Д е б е л а т а   с е р в и т ь о р к а. Ше ядеш ли нещо?

П и с а т е л я т.  Вземете този сак и пъхнете в него десет бутилки бира.

Д е б е л а т а   с е р в и т ь о р к а. Надценката е голяма, знаеш.

П и с а т е л я т. И десет коли, но никак не сте учтива.

Д е б е л а т а   с е р в и т ь о р к а. И съм дебела, но колежката ми е сексапилна.

Шумът на ресторанта.

Д и к т о р. Да, но изглежда, не познавам само краката, познавам и лицето на това момиче, а косите му горят, опустошават всичко наоколо, обезличават го, докато очите охлаждат със зелената си апатия и предупреждават, че никой не може да се надява на тях.

Шумът на ресторанта.

Д и к т о р. В ресторанта е хладно, можеш да се отпуснеш, вече няма защо да бързам. Освен това, има и какво да се наблюдава – сервитьорката с дългите крака пристъпва като фламинго.

Шумът на ресторанта.

Д и к т о р. Приближава се към мен, сега мога да виждам и коленете ѝ. Е това са колене! Какво ли няма в тях. Дори гатанки! А има и виц.

Музика за преход.

С и р м а. Добър ден.

Пауза.

П и с а т е л я т.  Добър ден.

С и р м а. Сам ли сте?

П и с а т е л я т.  Колежката ви ме напусна.

С и р м а. Позволете да поседна при вас. Току що приключих… Да, вие, пак водка… Вижте ги, вижте ги как се втрещиха.

П и с а т е л я т.  Ще им се възпалят очите.

С и р и а. Ми, кво да ги правя – прости хора, невидели.

П и с а т е л я т. Мисля, че късата ви рокличка е все пак прекалено къса.

С и р м а. Прав сте. /Нейният смях./ Казахте ми и по-рано, че вместо рокля нося апликация. Ако си спомняте, де. Защото, както ви гледам, не си спомняте нищо.

П и с а т е л я т.  Всичките тези работи, обаче, които ги носите със себе си, са ми познати – от глезените до косата.

С и р м а. Казахте… Чакайте, какво друго казахте тогава… Да, казахте, че животът е порив.

П и с а т е л я т. Знаете ли какво е порив?

С и р м а. Не. И музикантите не можаха да ми обяснят.

П и с а т е л я т.  Кои музиканти?

С и р м а. От ресторанта… Освен това казахте, че животът е една погрешна теория.

П и с а т е л я т.  Карате ме да се изчервявам. И сигурно съм добавил, че мнозина напразно се стремят да го практикуват.

С и р м а. Все такива неща… Бяхте много приятен. Още не съм ви забравила… Сега пък ме викат. Хайде, докато се върна, спомнете си Бургас.

П и с а т е л я т.  Не мога да си спомня нищо.

С и р м а /строго/. Идвам, не виждаш ли?

Музика.

С и р м а. Какво прави Маноли?

П и с а т е л я т.  /след пауза/. Добре е.

С и р м а. Виж сега, виж какво върши простия човек /съзаклятнически казва тя/ Обясних му всичко и още проверява, още не може да приключи касата… Къде е Маноли?

П и с а т е л я т.  Тук.

С и р м а. С него изкарахме хубава любов… Тук ли, казахте?

П и с а т е л я т.  Долу.

С и р м а. Какво значи долу?

П и с а т е л я т.  На пристанището.

С и р м а. А, вие сте с лодката. Защо не го доведохте?

П и с а т е л я т.  Започвам да си спомням… Сега сме с друга лодка.

С и р м а. Оная беше лоша.

П и с а т е л я т.  А.

С и р м а. Вонеше на нафта, миришеше на риба.

П и с а т е л я т.  Отде знаете?

С и р м а. Маноли ме заведе. Там спахме.

П и с а т е л я т.  Сега имаме и друга, тя не мирише, движи се с вятър.

С и р м а. Да, той ми каза, че строите някаква, с платнища.

П и с а т е л я т.  Платна!… Ветроход.

С и р м а /с чистота и мечтателност/. Друг такъв мъж не съм срещала. Тъй си и останах лапнала по него. /Пауза./ Той не признава постоянните отношения, нали?

П и с а т е л я т.  Ами, какво да ви кажа, в неудобно положение ме поставяте, не знам как да отговоря.

С и р м а. Така ми заяви. /Пауза./ Освен ако не ме е излъгал.

П и с а т е л я т.  Да е излъгал не вярвам, Маноли не лъже.

С и р м а. Значи е долу?

П и с а т е л я т.  Вие какво търсите тук? Нали сте в Бургас?

С и р м а. Питай ме, че да ти кажа. Като се откъртих от Плевен и…

П и с а т е л я т. От Плевен ли сте?

С и р м а. От Русе съм, но като се откъртих от Русе, та – в Плевен, от Плевен във Варна. Варна – София. Погнаха ме за жителство – и право в Бургас. Маноли защо не дойде с вас?

П и с а т е л я т.  Не иска.

С и р м а. Защо не иска?

П и с а т е л я т.  Ще пукне, но няма да дойде.

С и р м а. Я го повикайте, кажете му че съм тук. Сирма.

П и с а т е л я т.  Той мрази това място.

С и р м а. Всеки случай, голям любовник.

П и с а т е л я т.  Разсърди се, че го докарах в това пристанище.

С и р м а. Защо не го повикате?

П и с а т е л я т.  Това ви обяснявам.

С и р м а. Да де, вие казахте… Но, защо?

П и с а т е л я т.  Не може да понася тукашните хора.

С и р м а. И аз не мога.

П и с а т е л я т. Но сте тук.

С и р м а. Не ги разбирам тия хора.

П и с а т е л я т.  Веднъж му се наложило да престои на пристанището три часа и повърнал.

С и р м а. Браво на Маноли! Защо не го повикате?

П и с а т е л я т.  Май не чухте какво ви казах. Обясних ви.

С и р м а. Ами ако разбере, че го викам АЗ?

П и с а т е л я т.  Напразно.

С и р м а. Маноли е голям любовник, но не се задържа на едно място. Нали не се задържа?… Аз си поплаках малко, де.

П и с а т е л я т.  Така ли?

С и р м а. Направих сълзи като лешници.

П и с а т е л я т.  Включвате се в жаргона на крайбрежието.

С и р м а. Чакай, че отново ме викат. Какво бе, шефе, какво има? Не виждаш ли, че говоря с приятел? /На Писателя./ Един момент.

Музика.

Шумът на ресторанта.

С и р м а. Гледай ти, да бъде долу, а да не дойде. Кажете му, че работя тук.

П и с а т е л я т.  Това – да.

С и р м а. Чакай, Маноли не се ли е женил насам?

П и с а т е л я т.  Има такова нещо.

С и р м а. Точно тук, да! Тук се е женил.

П и с а т е л я т.  Баш да се е оженил, не вярвам.

С и р м а. Моля ви се!

П и с а т е л я т.  Маноли не може да се ожени. И най-малкото – тук. Тукашните хора не го понасят, защото е обратното на тях.

С и р м а. Голям мъж, нали? Косата му още ли е жълта?

П и с а т е л я т.  Единственият мъж с жълта коса.

С и р м а. Ще му пратя една бутилка.

П и с а т е л я т.  Ще ви наругае.

С и р м а. Къде е сега?

П и с а т е л я т.  Сто пъти ви казах.

С и р м а. Но защо не слезем?

П и с а т е л я т.  Какво?

С и р м а. Да го видя.

П и с а т е л я т.  Това е друг въпрос.

С и р м а. Ще се понаправя.

Музика за преход.

Шумът на ресторанта.

С и р м а. Сега как ви се струвам?

П и с а т е л я т.  Побъркахте ме.

Д и к т о р. Което си е право. Съвършени крака, нелогични, но спонтанни. Ставите и коленете им потръпваха гневно, над тях тялото пружинираше, то напълно осъзнаваше превъзходството си над заобикалящия свят. Пружинираше, сякаш се готвеше да скочи някъде, може би в неизвестна планета, където си му е мястото… Слязохме мълчаливо на пристанището… Яхтата лежеше самотна до кея и се поклащаше с невидимото поклащане на морето.

С и р м а. Туй не е ли гемия?

П и с а т е л я т.  Това е ветроход, яхта.

С и р м а. И в това нещо живеете?

П ис а т е л я т /подвиква към кабината/. Маноли!

Пауза.

С и р м а. Маноли!

Пауза.

М а н о л и. А!…

С и р м а. Хей!

М а н о л и. Какво правиш тук?

С и р м а. Търся те.

М а н о л и. Питам какво правиш тук, в това говняно село!

С и р м а. Вижте как ме посреща. Чухте ли?… Кажете му.

П и с а т е л я т.  /безцеремонно/. Престани да позираш! Разбра ли? Сирма ти е дошла на гости!

Д и к т о р. Маноли поомекна. Той излезе на кея, взе момичето на ръце и го въведе в яхтата. Носеше го като хляб насущний. Постави го на седалката в кокпита.

М а н о л и. /обяснява на Писателя/. Тя не е глупава. Отначало пунтира, че е глупава, но после става умна.

П и с а т е л я т.  Кой ти казва, че е глупава?

М а н о л и. Ще видиш, че не е глупава, макар да я смяташ за много глупава.

С и р м а. Защо, и ти самият си ми казвал, че съм много глупава.

М а н о л и. Сега говоря на него!

П и с а т е л я т. Жена като мачта! Постави я на яхтата и опъни ветрилата на нея. Не разбирам защо ѝ бягаш.

С и р м а. Били сме едно към две! Сякаш е важно.

П и с а т е л я т.  Това пък какво е?

С и р м а. Понеже съм била на двайсет.

М а н о л и. Деветнайсет! Не ги увеличавай. Сега си точно на деветнайсет !

С и р м а. Твърдеше, че комбинациите едно към две били неубедителни.

П и с а т е л я т.  За да се изплъзне. Маноли винаги се хваща за нещо и се изплъзва.

С и р м а. Кажете му го! Същото му го казах и аз! /Мило./ Маноли, обичам те, разбери!… Тук мръсно ли е?

М а н о л и. Седни, не бой се.

С и р м а. Къде е моторът ви?

М а н о л и. Защо ти е?

С и р м а. Да го палнеш.

Д и к т о р. Маноли направи лице, с което сякаш ми заявяваше, че ей сега ще се хвърли в морето. Свих рамене. Беше ми безразлично. Той отиде до мачтата и започна да вдига грота. Разбрах, че ще потеглим, беше времето на нежността и тишината. /Нежна тихичка музика./ Аз пък се залових да издигна стаксела. Вятърът изпълни горните части на платната, само те се подаваха над вълноломната стена. Отвързахме се и потеглихме бавно, но щом завихме край фара източният ни пое, мачтата изпука от здраве и тържествено се врязахме в синьото убежище за душите ни. /Музиката прекъсва за да чуем ясно следващото изречение./ Маноли се извърна към Приморско и се изплю с отвращение.

П и с а т е л я т.  Сирма, понасяте ли морето?

С и р м а. Знам ли? Сега ми е много добре.

П и с а т е л я т.  Маноли, приготви кафе! /Пауза./ Остави на мен.

С и р м а. Не пия кафе.

М а н о л и. Тя не пие нищо.

С и р м а. Хубаво ми е! Къде отиваме?

М а н о л и. Където ни скимне.

С и р м а. Искам навътре, много, да не се вижда брегът.

М а н о л и. Не може. Ще вземе да падне вятърът и после как ще те върнем на работа?

С и р м а. Не искам на работа.

Пауза.

М а н о л и. Чу ли какво каза тази кукличка?

П и с а т е л я т.  Остави я да си каже мъката.

С и р м а. Маноли, заведи ме да видя колибата ти. Толкоз съм слушала. Ти живееш там, самичък, при реката, всички говорят за теб, пишат и вестниците. Заведи ме да видя този прочут твой дом.

М а н о л и. Чу ли? Чу ли я кво говори?

П и с а т е л я т.  Ще закъснеем наистина, Сирма. Ще ни похлупи нощта.

С и р м а. И какво? Светът ли ще свърши?

М а н о л и. А!…

П и с а т е л я т.  Маноли, млъкни!

Д и к т о р. Момичето май беше родено за ветроход, то веднага се превърна в нещо като негова важна част. Седна върху кабината и се облегна на мачтата. Ако питате мен, бях доволен че доставяме малко радост на едно бездомно същество. Освен това, изглежда, че сред морето и платната, някои се поддават на божествената лудост. Нашата гостенка неочаквано се умълча, сякаш умъдря, забрави дори Маноли.

П и с а т е л я т.  Маноли!

М а н о л и. Оу!

П и с а т е л я т.  Събудѝ се.

М а н о л и. Кажи го на нея, тя изчезна.

П и с а т е л я т.  Ти  си виновен. Накарал си я открие морето – в него търси теб.

М а н о л и. Тя изчезна бе, не виждаш ли? Няма я, не иска да знае за мен.

Д и к т о р. Малко пренебрегнат в момента. Маноли бе развълнуван по особен начин, може би доволен, дори щастлив, той изгаряше от стремеж да се изфука и в това отношение по нищо не се отличаваше от останалите моряци. Държеше здраво румпела и направляваше яхтата срещу вълните, целеше да намокри лицето на момичето с пръски и успяваше. Навлизахме в широтата, намъквахме се в кристалната наранима хармония, мехурите на пяната се пукаха като цъфтеж и ни обсипваха с кислород, издутите платна напомняха за огромен сутиен, придържащ великолепните цицки на природата.

Музика.

С и р м а. Маноли, защо не ме вземеш със себе си? /Пауза, тишина, гласът на гларус./ Ще те обичам винаги. /Тишина, пауза./ Колкото щеш. Ако не щеш – няма да те обичам. Само ще ти прислужвам. /Тишина./ Моля те.

Пауза.

М а н о л и. Вие никога не знаете кога да си отидете.

С и р м а. Моля те.

М а н о л и. Най-хитрото нещо на тоя свят е жената. Жените са като лисиците – вмъкнат ли се в курника, вместо да лапнат само едно пиле, изпотръшкват всичко.

П и с а т е л я т. Чакаш да се засмеем ли?

М а н о л и. Не е ли така?

П и с а т е л я т. За бабаит ли се смяташ?

М а н о л и. Аз съм само мъж.

П и с а т е л я т.  Това е вулгарност.

М а н о л и. С теб не ми е приятно да говоря… Жените, Сирмо, не сте като останалите хора – да дойдете да си хапнем и пийнем, а на сутринта да си отидете по живо по здраво, не, вие искате да перете, да кърпите, умирате да останете докрай.

С и р м а. Защо не ме задържиш при себе си?

М а н о л и. Като че ли не чуваш какво ти се говори.

Мълчание. Пауза.

С и р м а. Вече не ми се живее.

М а н о л и. Това е глупаво!

С и р м а. Не мога, Маноли.

М а н о л и. Заради хората ли?

С и р м а. Изобщо.

М а н о л и. Говориш лоши приказки. /Пауза./ Ей, писателю, чуваш ли? Намесѝ се. Кажи нещо. Какво е туй жестоко изображение на лицето ти? /Пауза./ Сирма, ти си лош човек, ако искаш да се самоубиваш… Това ли искаш?

С и р м а. Не знам.

М а н о л и. И защо не остана в Бургас, къде си хукнала по селата?

С и р м а. Не знам.

М а н о л и. А знаеш ли какво е за една сервитьорка да работи в „Интернационал“, а? Кажи де, знаеш ли?

С и р м а. Знам.

М а н о л и. Тогава защо /Пауза./ Какво те накара?

С и р м а. Обичам те.

Пауза.

Д и к т о р. Слязох в кабината, бръкнах в сака, измъкнах една от бутилките, но не бира, водката. Не ми се пиеше, разбира се, смътно ми се струваше, че взимам бутилката в ръка, за да ударя с нея Маноли по главата. При подобни сцени с жени, които ги обичат, мъжете стават пошли, раболепни и слизат в един отвратителен низш свят по законите на неизвестна алотропия.

М а н о л и /злобничко/. Писателю, не изчезвай, не ме оставяй сам. /Почти крещи./ Къде бягаш? Тук трябва да се втълпи на туй глупаво момиче да стои на мястото си! „Интернационал“ е велик ресторант, тя не трябва да го напуска!

С и р м а. Не мога.

М а н о л и. Защо да не можеш? Кажи де? Защо да не останеш там?

Пауза.

С и р м а /най-после изплюва камъчето/. Аз те търся.

Музика, дълго музика.

М а н о л и /започва много тихо, но увеличава силата на гласа си/. Аха, търсиш… Ти ме търсиш… И на колко други си бутнала докато ме търсиш?… За да сравняваш!

С и р м а. Обичам те.

М а н о л и. Ако ги наредиш така… един до друг… аверите… опашката ще стигне ли до Русе?

С и р м а. Ти разбираш ли, че те обичам?

По-дълга пауза.

М а н о л и. Багажа взе ли си?

С и р м а. Нищо не ме интересува, аз те обичам.

М а н о л. и. Глей сега… Да не се пошегува човек. Съдружник, ти чу ли ква стана? Нарочно споменах за багажа, а тя – веднага! Готова! Измервам ѝ акъла, а тя – моментално! Дори парцалите си зарязва!

П и с а т е л я т. Вземи бутилката.

М а н о л и. Не искам.

П и с а т е л я т.  Пийни си.

М а н о л и. Не ща!… Майка му стара, готови сте по една рокля да тръгнете! Само и само… Съдружник, чу ли, готова е, веднага е навита да се ожени!… Това искаш, нали?

С и р м а. Обичам те.

М а н о л и. Малко отпуснах и – хоп! Веднага! Значи така, а? Сега да ти кажа ела в колибата – и идваш?

С и р м а. Лош свят се навърта край мен.

М а н о л и. Идваш, нали?

С и р м а. Много съм сама, Маноли.

М а н о л и. Ама идваш в колибата, нали?

П и с а т е л я т.  Ще те ударя, фукльо! Престани да говориш и пийни! Вземи бутилката.

М а н о л и. Махни я!… Не виждаш ли тук какво става? Готова е така, на момента, по рокля! А бе те са готови всякак, само да тръгнат, да се набутат в колибата! Сега да ѝ кажа идвай и ще дойде!

С и р м а. Ти също не можеш без мен.

Тишина. Гларус. Тишина.

Смехът на Маноли.

М а н о л и. Аз? /Продължава да се смее./ Без тебе! /Смее се./ Сега ще видим!

Шумове от които можем да предположим, че той манипулира и с руля и с платната.

С и р м а. Недей!

П и с а т е л я т. Глупако, накъде?

М а н о л и. Сега ще видим!

П и с а т е л я т. Махни се от руля!

М а н о л и. Мога ли, или не мога!

С и р м а. Не искам да се връщаме!

М а н о л и. Дали мога, а?

С и р м а. Моля те!

М а н о л и. Такива знаеш ли как ги обичам!

С и р м а. Маноли!

М а н о л и. Да видим, мога ли или не мога без теб!

Музика за пауза.

М а н о л и. Защо ме гледаш? Гледаш ме как се връщаме в Приморско и мълчиш. Знам защо мълчиш. Мълчиш защото мислиш, че си играя и ей сега ще извия руля към Ропотамо, към колибата! /Музика./ Ти си сигурен, че всичко ще свърши добре, за теб и за ония, на които ще разкажеш случката. Какво ме гледаш? Защо мълчиш?

П и с а т е л я т. Любувам се на детския ти акъл.

М а н о л и. Защо не вземеш нещо, защо не ме цапнеш по главата?

П и с а т е л я т.  Защо да те цапна?

М а н о л и. Да разбера, че си приятел.

П и с а т е л я т.  Ти после сам ще си блъскаш главата.

М а н о л и. Доведе ми тук два женски крака и хайдеее!… Маноли! Останалото – Маноли!…

П и с а т е л я т.  Ще ми се да ти се изсмея в лицето.

М а н о л и. Все Маноли! Баламата! Глупакът на глупаците! Все да го женят!

П и с а т е л я т. Сирма, ако плачете, ще плесна вас вместо него.

С и р м а /през сълзите си/. Ще го обичам цял живот… Не знае какъв човек съм… Цял живот.

Музика за преход.

Д и к т о р. Маноли не пристана както винаги, той се чукна, разбирате ли, щеше да разбие носа на яхтата в кея, този майстор щеше да ни събори през борда. Очаквах, че тук, в тези мигове ще се разиграе кулминацията на пиесата, с плачовете и воплите, за да приключи с размекването на чудовището и неизбежния си хепиенд, но то какво стана, оказа се, че животът разполага с неизчерпаеми ходове. Сервитьорката с дългите крака неочаквано прекрачи борда и стъпи на кея. Тя се извърна към нас, цялата мокра от сълзи.

Музика за преход.

Д и к т о р. Отдалечавахме се бавно, ръцете ни тежаха от тишина, платната отново поеха въздушните струи. Сирма стърчеше на кея, висока, едва сега съзрях колко бели бяха краката ѝ, косите ѝ дълги, прави, жена като мачта, опъни на нея всичките си платна и не бой се. Дори не се опита да играе на гордост и да побегне, нито пък да се моли, само стърчеше и продължаваше да се взира към човека, който за нея беше бог.

Музика.

Д и к т о р. Когато заобиколихме фаровата кула и поехме пътя си, нямаше как да не се обърна, не издържах. Сега момичето стърчеше на вълнолома и ни махаше.

М а н о л и. Е това е жена!

П и с а т е л я т. Може да ми се сърдиш, но ще вдигна ръка за сбогом.

М а н о л и. ТАКИВА жени харесвам!

П и с а т е л я т. Ще спусна знамето в знак на почест!

М а н о л и. Браво, съдружник! Как се досети?

П и с а т е л я т. Простако, само да си посмял!

М а н о л и. /кротко/. Няма да плюя. Докато тя е в градчето, вече няма да плюя натам!

П и с а т е л я т. А няма ли да се върнем?

М а н о л и. Ще се върнем в Ропотамо, в колибата ни.

П и с а т е л я т.  Ти си един простак.

Музика за преход.

М а н о л и. Виж кво е хубаво! Виж дъбовете! Какво казваше ти?

П и с а т е л я т.  /ядосано/. Затвори си устата!

М а н о л и. Замислени, натежали от божествена доброта.

П и с а т е л я т.  Негодяй.

М а н о л и. Стига си мислил за нея.

П и с а т е л я т.  Горката, мисли те за бог.

М а н о л и. И красива, мръсницата!… Сега вече искам да пия… Нали е много красива?

Музика за преход. Чуваме щурците.

Д и к т о р. Обичам привечерните часове край реката. Седиш пред колибата на Маноли и си пиеш, пиеш си и наблюдаваш стихването на вятъра, водата се гланцира внезапно, острата зеленина на тръстиките избледнява, кефалчетата започват да подскачат, леко притъмнява, жабите още мълчат, тук-там писукат пиленца, младите листа въздишат, тираничните миризми на морето се отдалечават, нахлуват благоуханията на Странджа.

Музика. Щурците и жабите.

П и с а т е л я т.  Маноли, не пий повече. Хайде, лягаме да спим. Утре сме за риба.

М а н о л и. Лягай, умри!

П и с а т е л я т.  Какво?

Силен, рязък шум. Още един.

П и с а т е л я т.  Не ритай тенджерата!

Нов удар.

П и с а т е л я т.  Маноли, не ритай мивката!

Тупурдия, Маноли унищожава всичко с ритници.

М а н о л и. Пусни ме!

П и с а т е л я т.  Не ритай!

М а н о л и. Ще ритам!

П и с а т е л я т.  Унищожи инвентара.

Прас!

П и с а т е л я т.  Отиде транзистора!

Гигантска пукотевица, голямо дрънчене.

П и с а т е л я т.  Поритай си, отреагирай глупостта си.

М а н о л и. А ти защо се съгласи да си тръгнем? Защо не ме спря? Не можа ли да ме удушиш?

П и с а т е л я т.  Сега вече ще го направя…. Къде отиваш?… Простако, ела!

Щурци и жаби.

Заработва моторът на лодката.

П и с а т е л я т /вика/. Така ми харесваш! Браво, Маноли! С лодката за половин час си там! /Моторът на ускорени обороти./ Браво, Маноли! Така те искам!

Шумът на мотора секва.

Тишина. Пауза. Щурците.

П и с а т е л я т. Защо се връщаш?

Тишина. Щурците.

М а н о л и. Страх ме е.

П и с а т е л я т. Какво?

М а н о л и. /още по-тихо/. Страх ме е.

Музика за финал на пиесата.

„ЧИМИ“ – детска радиопиеса по едноименната повест.

борис
априлов
*
ЧИМИ
*
радиопиеса
за
деца

ТУК! ЧИМИ за РАДИО.pdf. file за сваляне.

.

ЛИЦА:

ДИМБИ          – човече

ДОМБИ          – човече

МОКСИ         – магаре

ЛИСКО          – лисиче

ЧИМИ            – проклетник

.

.

Някаква полянка в някаква гора.

Изглежда, че е хубав ден, птиците премаляват от пеене.

Чуваме подсвиркване, Димби се приближава. Подсвиркването секва.

Д и м б и. Ааа, Домби го няма. Вече е трийсет и осем часът и няма да го чакам.

Подсвиркването му ни подсказва, че се отдалечава.

Чуваме тананикането на Домби.

Д о м б и /след като се е приближил/. Еее, ма защо го няма Димби. Часът е петдесет, а го няма.

Тананикането му ни подсказва, че Домби се отдалечава. Отново пеят птички.

Д и м б и. А, Домби, ти ли си?

Д о м б и. Аз съм, Димби. Защо закъсня?

Д и м б и. Ти закъсня.

Д о м б и. Напротив – обратното. Димби. Когато дойдох, нямаше никой.

Д о м б и. И аз като дойдох нямаше никой.

Д и м б и. Защото си бях тръгнал.

Д о м б и. Ами и аз си бях тръгнал преди да дойдеш.

Д и м б и. Добре че се сетих да се върна.

Д о м б и. И аз, Димби. А бе, викам си, ние с Димби имаме ли среща пред този варел, дето е тук, /чуваме почукване по варела/ или нямаме? И понеже помня много добре, че имаме, взех че се върнах.

Д и м б и. Да, ама аз бях тук.

Д о м б и. Но когато ме нямаше.

Д и м б и. Но и теб те нямаше, когато ме имаше.

Д о м б и. Мен ме нямаше по-късно, а теб те нямаше по-рано.

Д и м б и. Добре де, нали се срещнахме! Какво смяташ да правим днес?

Д о м б и. Ще се къпем.

Д и м б и. А после?

Д о м б и. Отново ще се къпем.

Д и м б и. До вечерта ли?

Д о м б и. Докато се случи нещо по-интересно. Тогава ще започнем да се занимаваме с по-интересното нещо.

Чува се вик за помощ.

Пауза.

Д и м б и. Май че някой вика. За по…

Д о м б и /учудено/. Че кой може да вика? /Оглежда се./ За по…

Отново се чува викът за помощ.

Д и м б и. Ето!… Чуй!… /Двамата се ослушват./ Предлагам незабавно да си вървим… /Тръска глава задето е сбъркал./ Да помогнем.

Д о м 6 ж. Да, Димби, прав си – да вървим!

Д и м б и. Да, Домби, но не е ли малко прибързано едно незабавно връщане назад, към някакво си място, където някой си вика за по…

Д о м б и. Когато някой вика за по…, около него положението не е добро.

Д и м б и. Ами ако е добро, защо ще вика за по…

Дълга пауза. Песента на птичките.

Д и м б и /неубедено/. Май че ми се е сторило.

Д о м б и /съгласява се/. Точно така.

Г л а с ъ т /който преди малко викаше за помощ/. Ами, ами!

Д и м б и /тихо, уплашено/. Ало, кой иска помощ?

Г л а с ъ т. Аз.

Д и м б и. Кой си ти?

Глас ъ т. Чимиджимичамиджоми!

Пауза.

Д и м б и. Какво?

Д о м б и. Кой?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Д и м б и /учудено/. Какво е това?

Ч и м и. Кое?

Д и м б и. Дето го каза?

Ч и м и. Не казах нищо.

Д и м б и. Не, не… Ти говореше нещо дълго.

Д о м б и. Обширно.

Ч и м и. Казах само името си.

Пауза.

Д и м б и /плахо/. Домби, този варел…

Д о м б и /несигурно/. Вярваш ли, този варел?…

Пауза.

Д и м б и. Слушай.

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Ти наистина ли си във варела?

Ч и м и. Нямате си представа колко съм вътре.

Д и м б и. Добре де – какво искаш?

Ч и м и. Да ме извадите.

Д и м б и. Защо?

Ч и м и. Защото вън е по-добре отколкото вътре.

Д и м б и. Но защо ние?

Ч и м и. А кой?

Д и м б и. Защо не си излезеш сам?

Ч и м и. Не мога.

Д о м б и /отсича/. Както си влязъл, така ще си…

Ч и м и. А бе влизането беше горе-долу лесно, /пауза/ но излизането…

Д и м б и. И защо си влязъл?

Ч и м и. Понеже се разхождах.

Пауза.

Д и м б и. И ние се разхождаме…

Д о м би. …но не влизаме във варели.

Ч и м и /учудено/. Защо?

Д и м б и. Заобикаляме ги.

Д о м б и. Този варел знаеш ли откога стои тук и винаги го заобикаляме.

Д и м б и /възмутено/. Ще влиза във варели!

Д о м б и /възмущава се и започва да се навива/. Ще влиза във варели! Слушай, как те наричаха?…

Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!

Пауза.

Д о м б и. Слушай, Чими… и… така нататък. Как успя да влезеш?

Ч и м и /невъзмутимо/. Както си вървях, варелът се изпречи пред мен.

Д и м б и. Аха, изпречи!

Ч и м и. Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?

Д и м б и. Да де, разбираме.

Ч и м и. И си викам – да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда отгоре…

Д и м б и /ядосано/. Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре?

Ч и м и. Никой.

Д о м б и /нетърпеливо/. Продължавай!

Ч и м и. Покачих се и гледам: отгоре – дупка.

Димби и Домби се закискват.

Д и м б и. Че кой варел няма дупка.

Д о м б и /потвърждава/. Варел без дупка!

Ч и м и. Погледнах през дупката. Гледам – тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и… Край!

Д о м б и /внезапно/. Като стол без крак.

Д и м б и /учудено/. Домби, какво говориш?

Д о м б и. Варел без дупка е като стол без крак, или тенджера без капак!

Д и м б и. Не прекъсвай съществото, което говори!… /Обръща се към варела./ Какво имаше в тъмното?

Ч и м и /разочаровано/. Нищо! Цялото тъмно – празно. За първи път виждам такова празно тъмно. /Чука по варела./ Чувате ли?

Д и м б и. Чуваме!

Ч и м и. Празно.

Д и м б и /след пауза/. Домби.

Д о м б и. Кажи, Димби.

Д и м б и. Ами… Трябва да го спасим.

Д о м б и /към варела/. Слушай, ще те спасим!… Ще по-търсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?

Ч и м и. Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя!… Защо ви е приятел?

Д и м б и. Защото не можем. Варелът е висок.

Д о м б и. Ще потърсим някой ВИСОК приятел.

Ч и м и. Добре.

Д и м б и. Да не вземеш да изчезнеш?

Ч и м и. Къде повече?…

Музикална пауза.

Д и м б и /поглежда часовника си/. Ей, часът е 38, а още не сме го спасили. Чудя се, Домби, кой от приятелите ни може да мине за висок, ама толкова висок, че да стигне до горната част на варела.

Д о м б и. Ами виж сега, Димби, от ниска гледна точка, Мокси е висок и строен. Предлагам да го намерим и да го доведем.

Д и м б и. Чудесно, да намерим Мокси!

Музикална пауза.

Някакъв странен шум, нещо се трие.

Ч и м и. Ей, кой се чеше на варела?

М о к с и. А! Кой е? /Тишина./ Кой там? /Рита варела./

Ч и м и. Защо риташ? Кой рита варела?

М о к с и /най-после се престрашава/. Ей, бъчво!

Ч и м и. Какво?

М о к с и /трепва/. Бъчва такава!

Ч и м и. Ти си бъчва!

М о к с и /прави крачка назад/. Брей!… Аз съм магаре!… А ти… такова… Какво… там… такова?

Ч и м и. Какво такова?

М о к с и. Бъчва… пък… говориш…

Ч и м и /смее се/. Хе-хе! Бъчва!

М о к с и. Варел!

Ч и м и. Аз съм Чимиджимичамиджоми!

М о к с и /ядосано прави втора крачка назад/. Ей!

Ч и м и. Какво?

М о к с и. Няма да… таковаш?

Ч и м и. Да каковам?

М о к с и. Ами, какво… таковаш!

Ч и м и. ТИ ТАКОВАШ!

М о к с и. Нищо подобно!… Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж…

Ч и м и. Какво бе, какво изведнъж?

М о к с и /вика неочаквано/. Ти си бъчва! Варел!… Знаеш ли ако те ритна!

Ч и м и. Ритни де!

М о к с и. Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копито ще видиш!

Ч и м и. Засили се де!

М о к с и. Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!

Ч и м и. Чакам.

М о к с и /ядосано/. Сега ще видиш!

Бързо се отдалечава.

Тишина, мълчание. Чуват се песните на птиците.

Ч и м и. Хайде де!… Какво стана?

Мълчание. Само песента на птиците.

Ч и м и. Ей, къде си?

Някои от птиците млъкват.

Ч и м и. Щеше да риташ?

Млъкват и останалите птици.

Ч и м и. Хе!… Хе-хе!… Хайде де!… Ще рита!… Хе-хе!. Избяга!… Хе-хе! Няма го!

Някой почуква по ламарината.

Ч и м и. Влез!

Д и м б и /осведомява го/. Аз съм, Димби.

Ч и м и. Какво бе, ще ме спасявате ли?

Д и м б и. Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме.

М о к с и. Домби, защо разговаряте с тази презряна бъчва?

Д о м б и. Мокси, търсим те.

Д и м б и /зарадвано/. Чакаме те!

М о к с и /прошепва/. Димби!

Д и м б и. Какво?

М о к с и. С кого разговаряте?

Д и м б и. Амии, с този… Как ти беше името?

Ч и м и /с удоволствие/. Чимиджимичамиджоми!

Д и м б и /пояснява/. С него разговаряме.

М о к с и /приближава се още малко/. Че какво е то? Същество ли е, вещество ли е?… Магаре?

Д и м б и. И аз не знам. /Към варела./ Чимибими… димирими… и така нататък, какво представляваш?

Ч и м и. Нищо… Аз съм само Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и /пояснява/. Това е!

М о к с и /учудено/. Ха!

Д о м б и /приближава до самия варел, любопитно/. Добре де – животно ли си, човек ли си?

Д и м б и. Предмет ли си?

Ч и м и. Нали ви казах – Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и /въздъхва/. Ох!… /пауза/ Искаме да знаем голям ли си, малък ли си?

Ч и м и. Глупаци!

Д и м б и. Домби, ставаш смешен. Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти, например, не можем да влезем. Мокси – също, следователно Чимиджоми и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.

Д о м б и. Да, Димби, но името, името му как е влязло?

Д и м б и. Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал, и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?

Д о м б и. Ами!… Трябва ми поне една седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го довърша.

Д и м б и /към варела/. Чими!

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Можеш ли да го кажеш отново?

Ч и м и /бързо/. Чимиджимичамиджоми! Най-обикновено име.

Д и м б и. Я го повтори, но бавно.

Ч и м и. Чи-ми-джи-ми-ча-ми-джо-ми!

Д и м б и. Чи-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.

Ч и м и /иска да знае/. Добре де, а кога ще ме спасявате? Не мога да стоя тук до края на живота си!

Д и м б и. Това е най-лесното. /Обръща се към Мокси/. Мокси!

М о к с и /изпълнен с лоши предчувствия/. Какво?

Д и м б и. Предложи нещо.

М о к с и. АЗ?

Д и м б и. ТИ.

М о к с и. Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито човек, нито предмет.

Д о м б и. Добре де, според теб какво е?

М о к с и. Според мен, това е едно НИЩО.

Д о м б и. Глупости!… Той има име!

Д и м б и. И толкоз дълго.

Д о м б и. Когато едно нещо е нищо, то няма име.

М о к с и /отсича/. Вятър! Срещал съм толкова НИЩОВЦИ с имена! Гледаш го – има си име, има си всичко, а пък – нищо… Според мен – да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова нищо, което е във варела, знам и песничка…

Песничка за нищото.

Гледаш – към теб идва нещо.

Викаш си – е, туй е НЕЩО.

Взираш се – то било НИЩО,

НИЩО, а пък идва къмто теб.

 

Питаш го: как си бе, НИЩО?

То разговаря горещо,

всъщност не казва то НИЩО,

НИЩО, а говори си със теб.

.

На това място и Димби и Домби също запяват:

От нищото нищо не става,

защото си е НИЩО то наглед.

Но с него може да се разговаря,

наред да си е всичко, но наглед.

.

Ч и м и /изкрещява/. За мен ли пеете?

Триото млъква.

Д о м б и /смутено се оправдава/. Мокси запя и… ние…

Ч и м и /крещи ядосано/. И какво? Ще пеете ли, или ще ме спасявате?

Д о м б и. Моля ти се, ще те спасяваме!

Ч и м и. Тогава?… Аз чакам ли чакам, а вие пеете!

Д о м б и. Добре. /Смотолевя./ Добре.

Д и м б и /строго към Мокси/. Мокси, ти ли започна?

М о к с и /навежда глава/. Пак Мокси. Всички пяхме.

Д и м б и. Да, ама кой почна?

Д о м б и /възмутено/. Мокси почна.

М о к с и /веднага отрича/. Не!

Д и м б и /преглътва/. Мокси, признай си! Чими е в беда, а ти изведнъж започна да пееш и то една доста обидна песен.

Д о м б и /решително/. Димби, чакай! Ще му докажа, че той започна пръв… Мокси, ти стоеше тук, така ли?

М о к с и /смотолевя/. Не знам.

Д о м б и. Тук ли стоеше, кажи?… Виж къде сочи пръстът ми.

М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук!

Д о м б и /сочи/. А ние с Димби стояхме тук. Тук ли стояхме?

М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук.

Д о м б и. И както стояхме, ти изведнъж започна да пееш така. /Показва как, като запява./

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,

викаш си – о, туй е НЕЩО,

взираш се – то било НИЩО,

НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Д и м б и /пояснява/. А след туй започна втория куплет. Ей така! /Запява./

.

Питаш го: как си бе, НИЩО?

То разговаря горещо,

всъщност не казва то НИЩО,

НИЩО, а говори си със теб.

.

М о к с и /ядосано/. Добре де, така беше, но вие не подхванахте ли по-нататък?… /Запява./

От нищото нищо не става,

защото си е НИЩО то наглед.

Но с него може да се разговаря,

наред да си е всичко, но наглед.

Димби и Домби не устояват и се присъединяват към финала на песента. Тримата пеят:

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,

викаш си – о, туй е НЕЩО,

взираш се – то било НИЩО,

НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Песента свършва, тримата млъкват.

Пауза.

Ч и м и /горчиво/. Е? Какво стана?

Пауза.

Д и м б и /наивно/. Какво стана?

Ч и м и. Ами, уж се скарахте на магарето, задето ме обиди, пък… Отново ми изпяхте тази позорна песен.

Д о м б и. Да му докажем, че почна пръв.

Ч и м и /тъжно/. Да де. ТОЙ почна, ВИЕ свършихте… Карай да върви!

Д и м б и /настоява/. Доказахме му, че почна!

Ч и м и /въздъхва бавно и продължава мисълта си/. Не е важно кой почва. Важното е кой СВЪРШИ…

Неловка пауза.

Д и м б и /поглежда варела/. Чими, как да ти го обясня… Просто ни се пееше.

Д о м б и. Знаеш ли от кога не сме пели?

Ч и м и /весело/. А, спасяването е лесно!

Д и м б и. Това е най-лесното.

Д о м б и. Ей сега! Мокси!…

М о к с и /с лоши предчувствия/. Какво?

Пауза.

М о к с и. Какво има?

Д и м б и /кани го/. Застани до варела.

М о к с и. Защо?

Д о м б и. Хайде, хайде.

М о к с и. Добре де, заставам.

Пауза.

Д и м б и /заключава/. Не си високо животно.

М о к с и. Хайде сега и обиди!…

Д о м б и. Димби, не е ли по-добре, вместо високо животно, да намерим някое умно животно?

Д и м б и. Това си викам и аз.

М о к с и /намесва се/. А бе, как да ви кажа, знам такова животно!

Д о м б и. Кажи го!

Мо к с и. И умно…

Д о м б и. …и хитро.

Д и м б и. Аха.

Д о м б и /въздъхва/. Но го няма…

Д и м б и. Търсихме го.

М о к с и. Какво ни струва да го…

Д о м б и. Да го повикаме!

Д и м би. Едноо, двее…

Д о м б и. Три!

Т р и м а т а /викат/. Лиско!

Никой не отговаря.

– Лискоооо!

Никакъв отговор.

– Лискоооооооо!

Л и с к о /гласът му/. Каквоооо?

Т р и м а т а. Елааа!

Пауза.

Л и с к о. Охоо, три умни същества на едно място!

Д и м б и. Лиско, здравей!

Д о м б и. Добре, че дойде!

М о к с и. Сега ще става каквото ще става!

Л и с к о. Защо? Да не би да се е случило нещо?

Д и м б и. Да.

Д о м б и. Случи се.

М о к с и. Ще видиш какво.

Л и с к о. Това е добре. Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин, събуждам се и си викам: времето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?

Т р и м а т а. Добре сме!

Д и м б и /подхваща задъхано/. Лиско, знаеш ли? Преди малко…

Л и с к о. Спокойно!

М о к с и. Да, ама…

Л и с к о. Не бързай, Мокси.

Д о м б и /нетърпеливо/. Не мога да разбера, защо не почваме?

Л и с к о. Домби, спокойно. За всичко има време.

М о к с и. Това им казвам.

Д о м б и /не издържа/. А кога ще го… Той е в беда.

Л и с к о /изглежда всеки, поотделно/. Кого?

Д о м б и. Чими!

Л и с к о. Какво е Чими?

М о к с и. Едно абсолютно нищо.

Л и с к о. Как така – НИЩО?

М о к с и. Нещо неопределено. На такива аз казвам – НИЩО.

Ч и м и. ТИ СИ НИЩО! /Гласът му прозвучава неочаквано и остро/.

Л и с к о /изненадано/. Кой се обажда?

Ч и м и. Аз.

Л и с к о /шепти на приятелите си/. Той каза АЗ.

Д и м б и /тюхка се/. Не мога и не мога да кажа името му!

Д о м б и. Някакво нещо, което се вмъкнало през една дупка

М о к с и /настоява/. Едно НИЩО!

Л и с к о /спокойно/. Не, Мокси. Не си прав… Това НИЩО каза: аз. Щом едно нещо каже за себе си: аз – значи нещото си е НЕЩО, а не НИЩО… Той също е…

Ч и м и /ядосано/. А, бе… Вие!… Ще ме спасявате ли?

Л и с к о. Кой се обажда?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Охоо! Започва се… Ей!

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. Името ти е най-малко три метра.

Д о м б и. Трябва да се изговаря на почивки.

Л и с к о. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.

Ч и м и /с гордост/. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Във варела ли се намираш?

Ч и м и. Да!

Л и с к о. И как стана тая работа?

Ч и м и. И на теб ли да обяснявам, глупако?

Л и с к о. Охо!

Напрегната пауза.

Ч и м и. Ами, както си вървях, гледам – пред мен: варел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Качвам се, гледам – нищо няма на варела. Само дупка.

Л и с к о. Там е работата.

Ч и м и. Там е работата, я!… Викам си – чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката – тъмно. Викам си – чакай да видя какво има в тъмното, спущам се през дупката –  туп!…

Л и с к о. На дъното.

Ч и м и. В тъмното.

Л и с к о. И какво има в тъмното?

Ч и м и. Нищо, глупако!

Л и с к о. В момента в тъмното има едно врескало. Как се казваше?

Ч и м и. Чимиджжшчамидаюми!

Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо!… Умирам за такова.

Ч и м и /радостно/. Нали?

Л и с к о. Можеш да си го увиваш около врата, като шал.

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби!

Д о м б и /изумено/. Уби ме!…

Д и м б и. Как го запомни?

М о к с и. Можеш ли да го повториш?

Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!

Ч и м и. Еееей!

Л и с к о /спокойно/. Чими!

Ч и м и. Кажи, глупако!

Л и с к о. Можеш ли да кажеш какво представляваш?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Като животно какво представляваш?

Ч и м и. Пак същото.

Л и с к о. Как!… Това ти е името, нали?

Ч и м и. И името, и другото.

Пауза.

М о к с и /прошепва/. Предлагам да бягаме.

Л и с к о. Мокси, кротувай! /Към варела./ В къщи как ти викат?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. На баща ти как му викат?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. А на майка ти?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Чудна работа!…

М о к с и /шепне/. Да се измитаме, докато е време.

Д о м б и. Мокси е прав. На мен подобни истории с неизвестни същества също не са ми по характера и възпитанието.

Л и с к о. Така ли смяташ?

Д о м б и. Има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но аз не спадам към тях.

Л и с к о. Добре де, какво да правим?

Д о м б и. При такива случаи разумните живи същества си плюят на петите и бягат. Нали, Димби.

Д и м б и. Ако вземете решение, аз бих драснал пръв, но каквото решат всички.

Л и с к о /обръща се към варела/. Чими.

Ч и м и. Каки, глупако!

Л и с к о. Баща и майка имаш ли?

Ч ,и м и. Не знам.

Пауза.

М о к с и. Казах ли ви?

Л и с к о /към Чими/. Сираче ли си?

Ч и м и. Не знам.

Л и с к о. Братчета и сестричета имаш ли?

Ч и м и. Откъде да знам, бе, глупаци?

Д и м б и /намесва се/. Как да не знаеш? Или имаш, или нямаш!

Ч и м и /ядосано/. Не знам, казах, глупаци такива!

М о к с и /категорично/. Тая работа не ми харесва!

Д и м б и  и  Д о м б и /едновременно/. И на мен!

Пауза.

Л и с к о /към варела/. Чими!

Ч и м и. Да.

Л и с к о. Слушай, моето момче!

Ч и м и /крещи/. Абе, вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?

Л и с к о. Ще те спасяваме!

М о к с и. Тая работа ще стане без мен, защото след малко ще бъда поне на три километра оттук. Ако това проклето същество, което от бъчвата нарича спасителите си глупаци, е на свобода, кой знае какво би могло да стори.

Д о м б и. Да, вътре има някакво проклето същество от неизвестен произход, то си позволява да бъде проклето, когато е вътре, представете си колко по-проклето ще стане навън. Защото все пак има разлика между ВЪТРЕ и ВЪН, нали?

Л и с к о. Разбира се, разликата е огромна. /Към Димби/. Димби, имаш думата.

Д и м б и. Смятам, че трябва да помислим.

Л и с к о. Когато се спасява, се бърза.

М о к с и /крещи/. Не съм съгласен.

Л и с к о. Мокси, какво те прихвана?

М о к с и. Преди всичко не знам кого спасяваме. Дори не знам КАКВО спасяваме. Може да е нещо, което не е за спасяване.

Л и с к о /клати глава/. Мокси, Мокси, няма такова нещо, което да не е за спасяване. Ако някой се нуждае от помощ, спасяваш и не мислиш.

М.о к с и /иронично/. Така ли?

Л и с к о. Така.

М о к с и. Домби, какво ще кажеш?

До м б и. Само да не съжаляваме.

Л и с к о. Приятели, законът е такъв: изпадне ли някой в беда, спасяваш!… Трябва… Такъв е законът.

М о к с и /смотолевя/. Едва ли.

Д и м б и /намесва се/. Лиско, как можеш да спасяваш нещо, което не е определено?

Л и с к о. Разбери, Димби!… Този, който те вика за помощ, значи се нуждае от тебе. Ако имаш възможност – спасяваш и не мислиш… Хайде!

Д о б и. Какво хайде!

Л и с к о. Донеси въжето!

Д и м б и. Аз ще го донеса. /Излиза./ Пауза.

М о к с и. Димби няма да се върне.

Л и с к о. Защо смяташ така?

М о к с и. Този, който сам предлага да отиде за въже, отива и забравя да се върне.

Л и с к о. Глупости.

Д о м б и. Лично аз, ако ме поканят да донеса въже, ще се зарадвам, понеже ще се отдалеча поне за малко от този проклет варел.

М о к с и. И все пак – да помислим. Всичко трябва да се обмисли.

Л и с к о. Дори когато протягаш ръка за помощ?

М о к с и. Да.

Ч и м и /крещи/. Стига!…

Л и с к о. Чими!

Ч и м и /крещи/. Престанете!

Л и с к о /окопитва се/. Чими, какво ти става?

Ч и м и. Много дрънкате!… Обсъждате!… Във варел ли съм попаднал или на събрание?… Да го спасим ли, да не го ли?… Говорите, говорите, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате !

Л и с к о. Ще те спасим.

Ч и м и. Аз чакам, а те – бъбрят!… Лежа във варела, чудя се какво да правя, а те – заседават!… Засрамете се!…

Л и с к о. Добре де, засрамихме се.

Ч и м и. Изляза ли веднъж, ще ми станете само на философи!

М о к с и /вика/. Чу ли?

Ч и м и /вика/. Некадърници!

М о к с и /кипва/. Лиско! Нищо ли не чуваш?

Л и с к о. Мокси, не съм глух.

М о к с и. Отивам си!

Ч и м и /вика/. Отивай си, бе глупак!

М о к с и. Кой е глупак?

Ч и м и. Откакто съм във варела, все си отиваш!

М о к с и. Млъкни! /Изревава и ритва варела./

Ч и м и. Некадърник!

М о к с и /нахвърл се яростно срещу варела и рита/. Млъкни, ти казвам!

Ч и м и. Знаеш само да риташ!… И все празни варели… Защо не ритнеш мен?

М о к с и. Ела де, ела да те ритна!

Ч и м и. Изкарай ме и ме ритни!

М о к с и /безпомощно/. Ще се пукна!… Казвам ви да се махаме. Домби, какво мислиш?

Д о м б и. Според мен, това зло, дето е вътре, не заслужава да го спасяваме.

М о к с и. Лиско, чу ли?

Л и с к о. Да почакаме Димби с въжето. Макар че въже няма да ни трябва, защото измислих друго.

М о к с и. Не мисли повече!… Няма да спасявам това зло!

Д и м б и /запъхтяно/. Още ли не сте взели решение?

М о к с и /оплаква се/. Димби, докато те нямаше, онова зло във варела ме предизвикваше и обиждаше.

Д о м б и. Доколкото разбирам, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро ВЕЩЕСТВО, което се ПРЕСТРУВА на същество.

М о к с и. Е, Лиско?

Л и с к о. Трябва! Макар че и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.

М о к си. Не в беда, а във варел!

Лиско. Все едно.

М о к с и. И все пак искам да знам какво му е трябвало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? Димби и Домби защо не се пъхат? Видим ли варел, заобикаляме го, Нали, Димби?

Д и м б и. Лично аз заобикалям варелите.

Д о м б и. Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.

М о к си. А той – вътре!

Л и с к о  /философски/. Разни животни, разни идеали, Мокси!

М о к с и /крещи/. Не!

Л и с к о. Хайде!

Т р и м а т а. Какво?

Л и с к о. Почваме спасителната акция!

М о к с и. Хайде!

Л и с к о. Какво „хайде“, Мокси?

М о к с и. Да си вървим! Довиждане.

Пауза.                   

Д о м б и. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Според мен… Хайде да не казвам…

Л и с к о. Кажи, кажи!

Д о м б и. Според мен, това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.

Л и с к о. Ясно, Домби!… Свободен си.

Д о м б и. Извинявай, но… Довиждане.

Пауза.

Л и с к о. Е, Димби? Имаш ли да кажеш нещо?

Д и м б и. Извинявай, Лиско, но…

Л и с к о. Не се оправдавай!

Д и м б и. Много те уважавам, но ме е страх. Не знаеш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!… Довиждане!

Л и с к о. Довиждане, Димби!… /И понеже Димби стои./ Защо не тръгваш?

Д и м б и. Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката. Довиждане.

Тишина.

Ч и м и. Ей!… Пауза.

Ч и м и. Ей!… Пауза.

Ч и м и. Ей, спотайваш ли се?…

Тишина.

Ч и м и. А бе, един от тия глупаци не остана ли?… Къде сте?…

Тишина с птички.

Ч и м и /уплашено/. Помооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…

Л и с к о /обажда се най-после/. Викай!… Повикай си!…

Ч и м и. А, тук ли си?… Защо мълчиш?

Л и с к о. Прави ми кеф!

Ч и м и /тревожно/. Защо мълчиш?

Л и с к о. Да ти натрия мутрата! Затова!

Чими мълчи. Размисля.

Ч и м и /най-после/. Ей!… Кой си ти, бе? /Предава се./ С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?

Л и с к о. Аз съм Лиско!… Така че няма смисъл…

Ч и м и. Какво няма?

Л и с к о. Няма смисъл да ми показваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм в стомаха на акула… Къде не съм бил!

Ч и м и. Във варел не си бил!

Л и с к о. И макар че си някакво неизвестно нищожество, ще те спася.

Ч и м и. Моля те, Лиско!

Л и с к о. Вече ми харесваш… И без обиди към приятелите!…

Ч и м и. Няма вече.

Л и с к о. Да чуя името си!

Ч и м и. Обещавам, Лиско!

Д и м б и. Лиско! Аз се върнах.

Л и с к о. Зная.

Д и м б и. И наистина, когато някой е изпаднал в беда, какъвто и да е той… Нали разбираш?…

Л и с к о. Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак.

Д о м б и. Лиско. Аз… такова…

Л и с к о. Ти се върна, Домби, разбрах.

Д о м б и. Понеже…

Л и с к о. Без понеже!

Д о м б и. Добре, без понеже!

Л и с к о. Домби, трябва да измислим начин за измъкването на този кръгъл глупак… Кажи, Мокси! Кажи де!

М о к с и. Нищо.

Лиско /весело/. Добре.

М о к с и. Понеже…

Л и с к о. Без понеже.

М о к с и /троснато/. СЪС понеже! Понеже размислих… Няма как – трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.

Л и с к о. Така ми харесваш, Мокси! И ето че трябва да обмислим спасяването на този невероятен нахал.

Ч и м и /не издържа/. Лиско, обиждаш!…

Л и с к о. Млъкни!

Ч и м и /кротко/. Добре.

Т р и м а т а. А!

Д п м б и /прошепва плахо/. Май си го усмирил!

Д о м б и. Направил го е на памук.

М о к с и. Лиско, Чими е преобразен.

Л и с к о /усмихва се/. Малко го обработих, Мокси. Готов е да бъде спасен… Донесете една стълба.

Д и м б и. Защо ти е стълба?

Л и с к о. Ще видите… Хайде, Мокси!… Стълба!

М о к с и. Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво иска Лиско.

Л и с к о. Мокси, много силно се впрягаш в работа.

М о к с и. Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.

Л и с к о. Ти си славно магаре!

Ч и м и /внезапно извиква/. Голямо!

М о к с и. Чу ли?… Отново.

Ч и м и /оправдава се/. Какво казах? Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!

М о к с и /обидено/. Мисли, че не разбирам от тънки обиди.

Л и с к о /строго/. Чими, извини му се!

Ч и м и. Извинявай, Мокси. Не си толкоз голямо магаре.

М о к с и. Лиско, пак!…

Л и с к о /вика/. Чими!

Ч и м и. Мокси, извинявай!

Л и с к о /към Мокси/. Доволен ли си?

М о к с и /усмирява се/. Това е друго.

Д и м б и. Ето стълбата.

Д о м б и. Донесохме я.

Л и с к о /тържествено/. Прекрасно! Един от нас трябва да стъпи върху варела. Качим ли се на него – готово!

– Ей!

– Чудесно!

– Идеално!

– Браво, Лиско.

Пауза.

Л и с к о. Домби!

Д о м б и. Кажи, Лиско.

Л и с к о. ТИ ще бъдеш!

Д о м б и. Мммоля?

Л и с к о. ТЕБЕ ще качим!

Д о м б и. Кккак?

Л и с к о. Димби, Мокси – облегнете стълбата върху варела. /Съответните шумове./ Такаа… Домби, ела… Стъпи на първото стъпало, стъпи не се бой!

Д о м б и. Така ли?

Л и с к о. Точно така!

Д о м б и. Защо?

Л и с к о. За да се изкачиш нагоре.

Д о м б и. Не!

Всички извикват.Викове: къде бягаш? Върни се.

Д о м б и. Димби е по-пъргав!

Натирват го към стълбата. Насърчават го. – Хайде!… Не бой се!… Качи се!

Л и с к о /строго/. Домби! Домби. Кккакво?

Л и с к о. Какво ще правиш, като се изкачиш по стълбата?

Д о м б и. Не знам.

Л и с к о. Ще стъпиш на варела.

Д о м б и. Не.

В и к о в е. Чакай!… Стига вече!… Ела.

Д о м б и. Къде ме качвате? Страх ме е,

Д и м б и /предупреждава го/. Гледай да не уцелиш дупката!

Д о м б и /разтреперва се/. Лиско, чу ли?

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Той каза, че мога да умеря дупката.

Л и с к о. Дупката не е толкоз голяма.

Д о м б и /спрял е по средата на стълбата/. Но, все пак… Не е ли по-добре, вместо мен, да се изкачи Димби. Забелязал съм, че той по-рядко пада в дупки.

Д и м б и /крещи/. Не е вярно! Падал съм!… Непрекъснато падам в дупки!… Видя ли дупка – право в нея!

Д о м б и /проплаква/. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Знаеш ли как лъже?

М о к с и /намесва се/. Пада! Двамата сме падали!… Нали, Димби?

Д и м б и. Да.

Л и с к о /извиква ядосано/. Домби, смело! Иначе – не знам!

Д о м б и. Ох!

Л и с к о. Още нагоре!

Д о м б и. Страх ме е.

М о к с и. Много нагоре отива!

Л и с к о. Домби, къде отиваш?

Д о м б и. Далеч от дупката!

Д и м б и. Ми ти се хвана за клона.

Чуваме някакъв шум.

Гласове: – А!

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Не бой се.

Д о м б и. Защо дръпна стълбата?

Л и с к о. За да не се върнеш.

Чими се смее доволно.

Ритник по варела.

Ч и м и /ядосано/. Не ритай варела!

М о к с и. Млъкни!

Д о м б и. Какво стана?

Л и с к о. От страх се качи на клона.

Д о м б и /крещи/. Не искам на клона!

Л и с к о. Спокойно, Домби!

Д о м б и. Свалете ме!…

Л и с к о. Ама защо се качи там?

Д о м б и. За да не падна в дупката.

Л и с к о /нервирано/. Обърка ни работата!

Ч и м и /обажда се/. Ей, спасявате ли ме?

Л и с к о. Трай!… Димби!

Д и м б и /плахо/. Кажи.

Л и с к о. Дай въжето!

Д и м б и. Ето го.

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Кажи, Домби?

Д о м б и. Докога ще вися?

Л и с к о /успокоява го/. Ще те спасим!

Ч и м и /крещи/. Какво? Друг ли спасявате?

Л и с к о. Трай там!

Ч и м и. Зарязахте ме, заради някой си друг!

Л и с к о. Млъкни!

Тишина.                                      

Д о м б и /жално/. Лиско, аз чакам.

Л и с к о. Спокойно.

Д о м б и. Не знам… Чакам да видя докога ще вися като мокър чорап.

Л и с к о. Търпение.

Д о м б и. Имам чувството, че ще падна.

Л и с к о. Ще тупнеш на варела.

Д о м б и. Не искам.

Мълчание. Напрегната тишина.

Ч и м и. Ей, какво става?

Л и с к о. Домби, връзвам този камък и го прехвърлям през клона. Ти се хващаш за въжето и се спущаш върху варела. Димби, вземи другия край на въжето.

Д и м б и. Какво да го правя?

Л и с к о. Ще го държиш.

Д о м б и. Ръцете ми омаляха!

Л и с к о. Сега можеш да се спуснеш на варела.

Д о м б и. По въжето ли?

Туп! Домби тупва върху варела.

Д о м б и. Сссега кккакво да ппправя?

Л и с к о /заповядва/. Погледни през дупката!

Д о м б и /навежда се/. Пппогледнах.

Л и с к о. Какво виждаш?

Д и м б и. Нннищо!…

М о к с и /въздъхва/. Спасяваме едно НИЩО.

Л и с к о /губи търпение/. Не виждаш ли нещо?

Д о м б и. Нищо. Тъмница!

Л и с к о. Пусни въжето в дупката.

Пауза.

Д о м б и. Готово! Пуснах края на въжето в дупката.

Тримата долу извикват „ура“.

Л и с к о. Чими!

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. Не разбираш ли какво трябва да правиш?

Ч и м и. А бе, вие!… За какъв дявол ми пуснахте туй глупаво въже?

Л  и с к о. Да се изкачиш по него.

Ч и м и. Да не си луд!

Л и с к о. Защо?

Ч и м и. Не мога да се катеря по въжета.

Пауза с музика за озадачаване.

Л и с к о. Не можеш ли?

Ч и м и. Никак!

Пауза.

Л и с к о. Тогава се вържи, да те изтеглим.

Ч и м и. Не мога!

Л и с к о. Защо?

Ч и м и. Не съм такова животно, да се връзвам.

Л и с к о. Не можеш нито да се катериш, нито да се връзваш?

Ч и м и. Не разбрахте ли, бе глупаци!

Голяма пауза с музика за озадачаване.

Л и с к о. Чими, ще ни кажеш ли най-после какво представляваш?

Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Това знам, но… Животно ли си, човек ли си, предмет ли си?… Или си привидение?

Пауза.

Ч и м и. Не знам… Каквото знам, казах го… Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о /уплашено/. Глава… Глава имаш ли?

Ч и м и. Глава ли?… Да проверя!… Имам!

Л и с к о /въздъхва/. Това е добре.

М о к с и /поема въздух/. Имал глава!

Л и с к о. Крака имаш ли?

Ч и м и. Амии, може би… Имам, имам!

Л и с к о /въздъхва/. Ох!… Колко са?

Ч и м и. Де да ги знам!

Л и с к о /ядосано/. Не си знаеш краката?

Ч и м и. Не мога да ги преброя.

Л и с к о. Много ли са?

Ч и м и. Не вярвам… Не мога да броя в тъмното, разбери!

Д о м б и /тайнствено/. Ох, не може да си преброи краката!

Л и с к о. Очи имаш ли?

Ч и м и. Имам.

Л и с к о. Уста?

Ч и м и. Имам.

Л и с к о. Опашка имаш ли?

Ч и м и. Имах.

Л и с к о. Какво?

Ч и м и. Имах!…

Л и с к о. А сега нямаш ли?

Ч и м и. Сега нямам.

Л и с к о. Къде е?

Ч и м и. Стопи се!

Тишина.

Д о м б и. Няма ли да ме свалите оттук?

Л и с к о /не му обръща внимание, на Чими/. Уши имаш ли?

Ч и м и. Не.

Л и с к о. По въже не можеш да се катериш, така ли?

Ч и м и. Никак.

Л и с к о. Нито да се връзваш?

Ч и м и. Не.

М о к с и. Казвам ви да бягаме, докато е време.

Д о м б и. Страх ме е, свалете ме.

Д и м б и. Това е или чудовище, или същество, или… най-малкото – привидение… А сме тръгнали да го спасяваме…

М о к с и. Лиско, решавай! Докато е време… Не знам дали ме разбираш, ако се качи на гърба ми?

Л и с к о. Защо пък точно на твоя, Мокси?

М о к си. То се знае на чий гръб ще се качи, ако се окаже привидение.

Л и с к о. Привидения не съществуват.

М о к с и. Знам, но… това вътре не ми прилича на нищо. Не знае дали има глава, не може да си преброи краката, не може да се катери по въже, нито пък да се връзва… Уж се провира през дупка, пък…

Л и с к о. Какво – пък?

М о к с и. Пък изведнъж може да стане голямо.

Д и м б и /отсича/. Тук има нещо тайнствено!

До м б и. Сваляйте ме и да бягаме!

Л и с к о /опъва се/. Той е в беда, а който е в беда, трябва да бвде спасен.

М о к с и. Признай, страх ли те е?

Л и с к о. Ами, и мен ме хвана страх.

М о к с и /отрязва/. Да се омитаме.

Л и с к о /задъхано/. Един момент! Мокси, чакай!

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Чими!

Ч и м и. Какво бе, Лиско!

Л и с к о. Ръце имаш ли?

Тишина.

Ч и м и. Имам, но… де да знам… Може би не са ръце.

Л и с к о /шепне/. Май че ще бягаме заедно.

М о к с и. Така те искам!

Л и с к о. Крака или ръце?

Ч и м и. Когато си искам са крака.

М о к с и, А когато не искаш?

Ч и м и. Стават ръце.

Мокси извряква и хуква. Димби и Лиско – след него. Чуваме тичането им. Тишина.

Д о м б и. Избягаха. Всички.

Ч и м и /след пауза/. Ей, глупаци, къде сте?… Къде потънахте?

Тишина.

Ч и м и. Уплашиха се.

Л и с к о /шепти/. Страх ме е. Примирам от страх.

Чуват се барабани, после тромпети, гръмва оркестър, който кара лисичето да запее:

.

Страхът – това е нещо

поставено във мен,

което аз си нося

в сърцето нощ и ден.

То спи дълбоко в мене

и става на крака,

когато неусетно

попадна във беда.

Без страх не може всяко

разумно същество…

Страхът, това е сякаш

предпазно вещество.

Не се страхува само

последният глупак.

Да – всеки се страхува,

но важното е – как.

.

/Група започва да му приглася./

.

Бъди достоен ти,

когато се страхуваш!

Страхувай се, но с мярка.

В страха си горд бъди.

Бъди достоен ти,

за да не се срамуваш

след страшния момент

и всичките беди.

И т.н.

.

Л и с к о /неочаквано/. Чими!

Ч и м и. Пъзльо! Върна ли се?

Л и с к о. Знаеш ли да плуваш?

Ч и м и /радостно/. Ухаа!

Л и с к о. Да не лъжеш?

Ч и м и. Моля ти се!

Л и с к о /бодро/. Мокси, донеси маркуч!

М о к с и. Какво да донеса?

Л и с к о. Маркуч!… Но бързо!

М о к с и. Маркуч!… Ей сега!…

Л и с к о. Димби, ела… Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?

Ч и м и. Казах ти, глупако!

Л и с к о. Ако те пуснем в река, няма да се удавиш, така ли?

Ч и м и. Баба ти ще се удави!

Л и с к о. Ако лъжеш, си загубен!

Ч и м и. Баба ти лъже!

Д о м б и. Аз още вися…

Д и м б и. Ето маркуча!

М о к с и. Донесох ви маркуча!

Л и с к о. Развивайте!

М о к с и. Какво ли ще правим?

Л и с к о /заповядва/. Домби, поеми този край! Хвани!

Д о м б и. Хванах го! Какво да го правя?

Л и с к о. Пъхни го в дупката на варела.

През цялото време Мокси повтаря, че Лиско е луд.

Д о м б и. Готово! А сега?

Л и с к о. Можеш ли да скочиш долу?

Д о м б и. Ако ме хванете.

В с и ч к и. Еднооо, двеее, три!

Туп!… Гласове: удари ли се? Заболя ли те?

Д и м б и. Какво ще правим сега?

Д о м б и. На земята е по-добре. Какво ще правим сега?

Л и с к о. Понеже ви е страх да останете, ще вземете другия край на маркуча и ще го отнесете при чешмата.

Т р и м а т а /с готовност/. Да!

Л и с к о. И ще пуснете водата!

Д и м б и. Ехааа!

М о к с и /с удоволствие/. И ще го удавим!

Л и с к о /към варела/. Чими, чу ли?

Ч и м и /крещи радостно/. Чакам водата!

Л и с к о /към тримата/. Хайде приятели!

Д и м б и. А ти – тук? Така ли?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Нямаш ум! Това животно ще те изяде!

Д и м б и. Лиско, помисли!

Л и с к о /към варела/. Чими, ще ме изядеш ли?

Ч и м и. Това си е моя работа!

М о к с и /изревава/. Млъкни, злодеецо! /Рита варела./

Ч и м и. Ритай, страхливецо!

Д и м б и /на свой ред рита варела/. Млъкни!

Д о м б и. Чудовище! /Също ритва варела./

Ч и м и /вика/. Страхливци! Пъзльовци!

М о к с и. Ти си страхливец. /Рита./ не те е страх, защото си вътре.

Ч и м и. А вие ритате, защото сте вън.

Носачите на маркуча яростно заритват варела.

– Ако не ни бяха пратили до чешмата… /Тряс./

– …да носим маркуча… /тряс!/

– …тогава щеше да видиш… /тряс!/

– …какво щяхме да те направим!… /тряс!/

Л и с к о. Хайде, тръгвайте!

М о к с и /просълзено/. Довиждане, Лиско! Дай да те прегърна!

Л и с к о. Довиждане, Мокси.

Д и м б и. Довиждане, приятелю! Щом си глупав да оставаш.

Л и с к о.  Довиждане, Димби.

Д о м б и. А можеше да поживееш, приятелю!…

Л и с к о. Довиждане, Домби.

Д и м б и /отстрани/. Дано те видим отново!

Д о м б и /предлага/. Ако стане нещо – викай!

М о к с и /признава си/. За да избягаме по-далеч.

Л и с к о. Довиждане, скъпи приятели!… Тръгвайте!

Д и м б и /извинява се/. Понеже трябва да занесем маркуча, нали разбираш?

Д о м б и. И да го пъхнем в чешмата.

М о к с и. И да го удавим.

Тримата излизат.

Лиско остава сам при варела.

Тишина.

Ч и м и. Лиско!

Л и с к о. Кажи, Чими!

Ч и м и. Тук ли си?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Не офейка ли от страх?

Л и с к о. Тук съм, бъди спокоен.

Ч н м и. И това ми било приятели!… Пръждосаха се и те оставиха.

Л и с к о. Е, поуплашиха се, но… Ще се върнат.

Ч и м и /засмива се особено нахално/. Ха-ха-ха!

Л и с к о. Е, Чими, ще кажеш ли най-после какво си?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!… Това съм!

Л и с к о /въздъхва/. Умирам от любопитство. Затова съм тук. Страх ме е, но стоя. Разбираш ли?

Никакъв отговор.

– Чими! Тишина.

– Чимии! Няма отговор.

Л и с к о /спуща се и удря варела/. Чими!

Ч и м и /внезапно/. Ехааа! Охааа!

Л и с к о /уплашено/. Какво има, Чими?

Ч и м и. Чудеснооо!

Л и с к о. Казвай!

Ч и м и. Водатааа!… Ехаа, водата!… Ха-ха-ха!… Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!

Д и м б и. Какво се е развикал този?

Л и с к о. Защо се върна?

Д и м б и. Нали знаеш?… Приятел не се изоставя… Е, и сега ме е страх… Какво вряка този?

Л и с к о. Радва се.

Д и м би. Ще си изпатим, ей!

Л и с к о. Ооо, Домби, здравей!

Д о м б и. Какво се е развикал проклетникът?

Л и с к о. А, Мокси!…

М ок с и. Отидох да пусна чешмата.

Л и с к о /обръща се към варела и вика/. Чимии, върнаха се!

Ч и м и /провиква се/. Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!… От всичко най-обичам водата! Охааа!… Най-хубавото нещо на света!… Кажете ми нещо по-хубаво от водата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!…

Л и с к о. Да видим чудото и тръгваме към реката!

Чими продължава да пее и да крещи.

Ч и м и /вика/. Идвааам!

Л и с к о /тръпне/. Чакаме те!

Ч и м и. Изкачвам сеее!

Л и с к о /смее се/. Голямо приключение си направихме!

Ч и м и. Идааа!

Четиримата го чакат, като се окуражават с възгласи:

– Ела, проклетнико!

– Ела, пакостнико!

Тишина.

Ч и м и. Ехаа… Урааа!… Ето ме – Жабокът Чими! Спасен съм! Глупаци глупави, довиждане!

Чуваме смехът му да се отдалечава.

Д и м б и. А!

Д о м б и. А!

М о к с и. Море, да знаех!

Лиско започва да се смее. Другите също започват да се смеят. Примират от смях.

Лиско. Не е малко да спасиш живота на проклетник. Всички спасени досега, поне в книгите, се оказват все добри, а да спасиш проклетник!…

М о к с и. Ехее!

Д о м б и. Към реката!

Д и м б и. Да се къпем!

Л и с к о. Напред към реката!

Запяват песента за страха.

Песента им обаче секва.

Ч и м и /внезапно/. Знам какво искате! Но няма да ви благодаря!

Л и с к о /усмихнат/. Това го знаем.

Ч и м и. И ще ви правя на пук!

Д и м б и. Ти ли бе?

Ч и м и. Когато сте в опасност ще ви бутна в още по-голяма опасност. Ако се давите, ще ви натисна главите. /Рита варела./ Аз съм Чимиджимичамиджоми! /Чупи клон./ Проклетникът!

Тревожни звукови ефекти, които продължават доста. В зловещата мелодия чуваме отделни възклицания на нашите герои. Възклицанията изразяват безкрайно учудване. Отвреме-навреме ги прекъсва смехът на Чими, но сега този смях става мощен, дебел, претърпял е огромна промяна.

Д и м б и. А!…

Д о м б и. Какво става?

М о к с и. Олеле!

Л и с к о. Моля ви!

Д и м б и. Лиско, той расте!

Смехът става гръмогласен.

Д о м б и. Става по-голям от нас!

М о к с и. Вввввв…

Л и с к о. Какво, Мокси?

М о к с и. Ввеликан!

Л и с к о. Май че пуснахме злото от бутилката!

Чими се е превърнал наистина във великан, смее се зловещо, кърши клони и търкаля камъни, които по пътя си чупят дървета. Тревожно пищат птички, останали без гнезда. Врява, силен цвъртеж.

Бам! Финален удар. Отново смехът.

Ч и м и. Изпочупих дърветата!

М о к с и. Остави птичките без гнезда!

Д о м б и. Камъкът пльосна в реката!

Д и м б и. Затвори пътят на водата!

Л и с к о. Рибките подскачат на сухо!

Ч и м и /ликува/. Малък съм, а? Друго искате ли?

Смехът му се отдалечава.

Д о м б и. Той ми взе…

Л и с к о. Тихо!

Д о м б и. Шап…

Л и с к о. Моля ти се.

Домби. …ката!…

Л и с к о. Искам тишина!

Всички мълчат.

М о к с и. Ами да си мълчим тогава.

Л и с к о. Искам тишина!

Всички мълчат.

М о к с и. Пуснахте проклетника.

Л и с к о. Мокси!

Дълга тишина.

М о к с и. Отнесе ни и шапката. Тишина.

М о к с и. Казвах ви.

Тишина.

М о к с и. Но кой да слуша. /Тишина./ Мокси никой не го слуша. /Тишина./ Който вика за помощ… /тишина/ трябва да бъде спасен. /Дълга пауза./ Всеки, който бил в беда… трябвало да бъде спасяван.

Л и с к о /ядосано/. Точно така!

Дълга пауза. Изведнъж всички трепват. Поглеждат някъде нагоре, по предполагаем хълм. Чува се силен шум, тътен, отново се търкаля скала. Този път към тях. Клони се чупят /чуваме как/, птици пищят.

Л и с к о. Пази се!

Всички лягат на земята. Скалата преминава над тях и пропада някъде.

Нашите герои лежат неподвижно.

Чува се зловещият смях на Чими.

Ч и м и /гласът му/. Пази сееееее!

М о к с и. Олеле.

Чими със смях профучава над тях.

Тишина.

Д и м б и. Докога ще лежим така, да ни прескача?

Д о м б и. Шапката ми…

Л и с к о. Домби!

Тишина.

Д о м б и /не се стърпява/. Беше на главата му.

Тишина. Продължават да лежат неподвижно. Най-после Лиско се раздвижва, изправя се, оглежда се.

Л и с к о. Хайде.

Д и м б и /кой знае защо, шепти/. Тръгваме ли?

Л и с к о. Да.

Д о м б и. Мокси се е залепил за земята.

М о к с и /най-после/. Такива камъни не бяха падали на главата ми.

Л и с к о. Стани.

М о к с и. Ще лежа докато мръкне, ще се прибера и никога вече няма да ви познавам, щом ме забърквате в такива каши като тази, да спасяваме проклетници. Лиско, кажи, не те ли молих да не го спасяваме? /Пауза./ Който вика за помощ трябва да бъде спасен. На ти сега спасен. Ние лежим на земята, а той търкаля камъни по главите ни.

Смехът на Чими.

Л и с к о. Лягай!

Смехът на Чими.

М о к с и /ядосано скача, замахва срещу смеха/. Чими, проклетнико!

Но отново се чува търкалянето на камък, който иде към групата. Смехът, който глъхне. Тишина.

Л и с к о. Досега никой не ме е побеждавал!

М о к с и /от легнало положение/. Проклетник, но го спасихме.

Л и с к о. Изпълнихме дълга си.

Д о м б и. Но останах без шапка.

Л и с к о. Ще си я вземем.

Т р и м а т а. Какво?

Лиско мълчи.

Д и м б и. Мисля, че е излишно.

Д о м б и. Не съм за една шапка.

М о к с и. Шапка ли?… Как не!… Сега ще тръгнем да си взимаме шапките.

Мълчание.

М о к с и. Лиско, кажи нещо.

Л и с к о /бавно, спокойно, категорично/. Ще кажа.

М о к с и. Къде отиваш?

Пауза.

М о к с и. Туй не ми харесва.

Д о м б и. И на мен.

М о к с и. Ще видите,, ще се случат още неща. Този, лудият, не излезе за добро. Намислил е нещо и ще го стовари на наш гръб. Той нищо не прави без нас.

Д и м б и. Че какво ли ще правим?

М о к с и. Да му се не види и шапката! Домби, защо правиш въпрос за една шапка?

Д о м б и. Не ми и трябва дори!

М о к с и. Изобщо, ти защо носиш шапка? Без шапка е по-леко. Ако не носеше шапка, сега нямаше да стават тия работи. Ще видите, този дето излезе ще ни натресе на главата не шапка, а беля. Но без мен, ааа, без мен. Мен ме няма.

Д о м б и. И ти носиш.

М о к с и. Ти мен не ме гледай, аз съм магаре и нося всичко.

Пауза.

М о к с и. Без мен! /Тишина./ Оня е намислил нещо, но без мен!

Д о м б и. Тихо!

Д и м б и. Връща се.

М о к с и. Мъкне нещо.

Д о м б и. Някаква мрежа.

Д и м б и. Мрежа със колчета.

Д о м б и. С такива мрежи някои ловят пойни птички.

Л и с к о. Помогнете ми да завържем краищата на тази мрежа за тези млади дръвчета.

М о к с и. Какво ще правим, няма да е нещо хубаво. Лиско. Мрежата да легне, за да не се забеляЗва. А така! Сега – въжето! Мокси, въжето!

М о к с и. Нищо не давам!

Д и м б и. Ето въжето.

Л и с к о. Да вържем с него мрежата и да отнесем другия му край зад храстите.

М о к с и. Този смята да ни набута в нова опасност.

Пауза.

Л и с к о. Хайде, момчета, можете да си вървите.

М о к с и. Така може.

Л и с к о. По-бързо.

Д и м б и. Лиско, какво ще правиш?

Л и с к о. Ще го хвана.

М о к с и. Оня, който търкаля камъни?

Л и с к о. Аха,

Всички извикват и побягват.

Л и с к о. Отново тишина. Пак избягаха.

Птичи песни.

Л и с к о. Въпросът е какво да поставя за примамка. Какво ли може да го привлече?

Птичи песни.

Л и с к о. Някоя проклетия.

Птичи песни.

Л и с к о. О, Димби, здравей!

Д и м б и. Не мога да те оставя в беля, приятел си.

Л и с к о. О, Домби, добре дошъл.

Д о м б и. Много ме е страх.

М о к с и /както си влиза/. Казвам ви да се махаме!

Прокънтява смехът на Чими.

Т р и м а т а. Олеле!

Л и с к о. Бързо зад храстите. Чимии, добре ли си? /Смехът./

М о к с и. Защо ми взе шапката? Лиско, дай си ми шапката.

Д о м б и. Мокси, млъкни!

М о к с и. Взе ми шап…

Л и с к о. Чимиджимичамиджомииииииииии! /Пауза./ Чимиииииии! /Пауза./ Проклетникоооооооо!

Ч и м и /гласът му/. Каквооооооооо?

Л и с к о. Довижданеееее!

Смехът на Чими.

Л и с к о /в тишината след заглъхването/. Тук сме поставили една шапка, да не я вземеш.

Смехът.

Л и с к о /шепти/. Да се скрием зад храстите.

Пауза.

Д и м б и /шепти/. Това въже…

Л и с к о. Тихо!

М о к с и. Шап…

Л и с к о. Мокси!

М о к с и. Защо му я оставихме?

Л и с к о. Хванете края на въжето и стискайте. Когато ви кажа, ще дръпнете изведнъж.

Зловещият смях на проклетника, който се приближава.

Ч и м и /спира се задъхано/. А! О! /Смехът./ Там още една шапка. /Смях./ Станаха ми две шапки! /Смях./ Коя е по-хубава. Свалям първата, поставям втората. Свалям втората, поставям първата. /Смях./ И двете.

Л и с к о. Готови!

Ч и м и. Втората върху първата. Две шапки на една глава!

Смях.

Лиско. Едноо – двее – три!

Тап! Рязък шум.

Ч и м и. А!

Радостни викове на победителите.

Ч и м и. Ха!

Победителите викат ура.

Ч и м и. Каква е тази мрежа, която ме покри?

М о к с и. Не дърпай мрежата!

Д о м б и. Няма да избягаш!

Чими реве и вие от ярост.

Л и с к о. Елате.

М о к с и /разхожда се край пленника/. Чамичуми, какво става?

Ч и м и. Ти си магаре!

М о к с и. В момента мисля само за едно – да те ритна, или да не те ритна.

Ч и м и. Ти си магаре!

М о к с и. Защото, Чамичуми, мога и да те ритна и да не те ритна. Кеф ми да те ритна, кеф ми да не те ритна. Зависи от мен, а не от тебе, разбираш ли? Ти можеш да не искаш да те ритна, а аз мога да те ритна. А ти не можеш да ме ритнеш. Ето. /Рита го./ Ритам те! А ти не можеш да ме ритнеш. На, ритни ме да вздим можеш ли? А!… Ритна ме! Лискооооо!

Л и с к о. Какво, Мокси?

М о к с и. Той ме ритна.

Л и с к о. Така е, Мокси, злото винаги може да те ритне, дори когато е в капана.

Мокси се засилва ядосано и ритва Чими.

Ч и м и /пищи/. Магаре!

М о к с и. А ти си Чамичуми! Какво е Чамичуми, нищо!

Д и м б и. Хубава гледка, а? Злото е вързано.

Д о м б и. И можеш да си го риташ.

Ритник.

Ч и м и. Ох!

М о к с и. Ох, я!

Д и м б и. Кеф!

Рита.

Мокси рита..

Ч и м и /ядосано/. Този не искам да ме рита!

Л и с к о. Ще те рита, Чими. Щом си вързан, всеки ще те рита. Виж ти – за първп път виждам злото вързано. Има ли нещо по-хубаво от туй? Злото е пред нас, вързано. Вече няма зло. Мокси, ритни злото.

Мокси рита Чими.

Л и с к о. Да ритнеш злото, какво по-хубаво!

Д о м б и. И какво ще го правим?

М о к с и /бърза/. Ще си го държим и ще си го ритаме! Ще повикаме и други да го ритат. Целият свят!… Къде ще го държим? .

Л и с к о. Където кажеш.

М о к с и. Да го върнем във варела.

Ч и м и /панически/. Не!

Л и с к о. Аха!

Ч и м и. Не там! Вътре е тъмно.

М о к  с и. На тъмно! И ще ритам варела!

Прас!  Ритник на варела.

Л и с к о. Хайде!

М о к  с и. Започваме!

Д о м б и. Ехааа!

Ч и м и /крещи/. Неее!…

Ч е т и р и м а т а. Даааа!

Ч и м и. Моля ви!

Ч е т и р и м ата. Ахаааа!

Продължават да го пъхат.

Ч и м и. Олелелеее, ще слушам!

Л и с к о. Какво?

Ч и м и. Каквото кажете!

М о к с и. Ще ни обичаш!

Ч и м и. Даа!

Д о м б и. Ще ни ядосваш ли?

Ч и м и. Неее!

Д и м б и. Ще правиш ли злини?

Ч и м и. Неее!

Л и с к о. Ще пееш ли с нас?

Ч и м и. Дааа!

М о к с и. Да опитаме!

Запяват:

 

Когато хванеш злото

вържи го със въже.

Вържи го ти защото

така е най-добре.

Хем ти да си спокоен,

хем злото да реве,

да лази, да се моли

или да се кълне.

Туй лесно става

във театъра.

Туй лесно става

и на сън.

Остава само туй

да става и на яве

да става щом излеземе

навън.

Но, пипнете ли злото,

вържете го с въже,

вържете го защото

така е най-добре.

 

 

КРАЙ.

СЦЕНАРИИ ЗА РАДИОПИЕСИ

ДЕТСКИ:

ЧИМИ – вариант за радио/аудио.  ТУК!  ЧИМИ за РАДИО.pdf file за теглене.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

ЗА ВЪЗРАСТНИ:

„НЕ ПИПАЙ КУФАРА“ – куклена, от Борис Априлов

ТУК! НЕ ПИПАЙ КУФАРА.pdf file за теглене.

борис
априлов
*
НЕ
ПИПАЙ
КУФАРА
*
куклена
пиеса

 

ЛИЦА:

 

ЧАРЛИ          – фокусник, изпълнява се на живо;               

ДИМБИ         – човече

ДОМБИ         – човече

МОКСИ        – магаре

ЛИСКО         – лисиче

Музика. Нещо като увертюра. Обстановката е лаконична, чиста, просто фон, върху който може да се играе всичко.

Музиката секва.

В кадър се появява фокусникът Чарли, облечен официално, при това с цилиндър. В ръцете си държи куфар с надпис: НЕ ПИПАЙ и прословутата си магическа пръчка. Поставя куфара долу, до него изправя пръчката.

Ч а р л и /смъква ръкавиците/. Аз съм фокусникът Чарли… Днес ще си позволя да ви направя няколко фокуса…

Неочаквано се чува вик за помощ. Някой зове за помощ, но спокойно.

Г л а с. Помощ!… Помощ!… /Пауза./

Чарли трепва и се обръща към страната откъдето викат.

Г л а с. А бе, не чувате ли, че викам за помощ?

Ч а р л и /към публиката/. Някой вика за помощ. /Втурва се и изчезва./

Музика. Леко и кратко. Край на музиката. Тишина.

Само куфарът и магическата пръчка.

Чува се песен. Някой пее.

 

Аз съм Димби, Димби, Димби,

аз съм Димби, Димби-дим!

Аз съм Димби, Димби, Димби,

аз съм Димби, Димби-дим!

Мелодията минава в подсвиркване.

Д и м б и /Появява се с подсвиркване. Вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката./ О!… /Обръща се, иска да скрие уплахата си и тръгва обратно с песен./  Аз съм Димби, Димби, Димби. Димби, Димби, Димби-дим… /В десния край на сцената спира отново и се обръща, изпълнен с любопитство./ Ааааа!…

В това време се чува същата приближаваща се песен, само че с други думи и Димби се скрива, но така, че да види какво ще. стане.

Приближаващата се песен:

Аз съм Домби,

Домби, Домби!

Аз съм Домби,

Домби-дом!

/Повторение/

Д о м б и /вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката, дори я помирисва./ О!…

Д и м б и /гласът му/. Аха!

Д о м б и /трепва/. Какво?

Д и м б и. Аха, аха!…

Домби разбира, че няма повече работа тук, където се чуват тайнствени гласове, обръща се и тръгва обратно, и за доказателство, че не го е страх, запява.

Д о м б и. Аз съм Домби, Домби, Домби, Домби, Домби…

Д и м б и /гласът му/. Стой!… /Домби се заковава на място, като войник./ Ходоом, марш! /Домби тръгва отново./ Стой! /Домби спира./ Ха-ха-ха! /Оъс смях се появява Димби./

Д о м б и /обръща се ядосано, че Димби го е изиграл/. О, Димби, здравей!

Д и м б и. Здравей, Домби!… Как си?

Д о м б и. Добре съм. Разхождам се.

Д и м б и. Къде се разхождаш?

Д о м б и. Амии, реших да се разходя до този куфар и обратно… А ти?

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. И ти ли до куфара?

Д и м б и.. Да.

Д о м б и. И обратно?

Д и м б и. Да.

Д о м б и. Наистина беше приятно… Стигаш до куфара и се връщаш… Това е най-приятната ми разходка в живота… Просто исках да прочета какво пише на куфара.

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. Така ли?… Че тогава да прочетем заедно.

Страхливо тръгват към куфара. Застават до него. На височина и двамата са малко по-големи от куфара.

Д и м б и /внезапно/. А!…

Д о м б и. Какво – А?

Д и м б и /поизплашено/. Преди малко тук пишеше нещо, а сега – нищо.

Д о м б и /бързо/. Какво? /Гледа./ А!…

Д и м б и. Какво – А?

Д о м б и. Онова, дето го имаше, го няма.

Чува се песен. Двамата се скриват.

Аз съм Мокси, аз съм Мокси.

Аз съм Мокси, мокси, мо!

Аз съм Мокси, аз съм Мокси,

Мокси, Мокси, Мокси, Мо!

/Песента секва./

М о к с и /гледа куфара/. А!… /Приближава се до пръчката./ О!… /Изплашва се и се обръща, замаскирва уплахата си с песен./

Аз съм Мокси,

аз съм Мокси…

Д и м б и. Стой!… /Мокси се заковава на място./

Д о м б и. Горе ръцете!

М о к с и /уплашено/. Ами… аз ня-ня-нямам ръце!

Домби и Димби започват да се смеят…

Д и м б и. Защо нямаш?

М о к с и. Защото съм копитно животно.

Д о м б и. По-точно?

М о к с и. Магаре.

Димби и Домби се смеят. В това време се чува нова песен и те бързо прибират Мокси при себе си.

Д и м б и. Скрий се да видим кой ли иде сега?

Д о м б и. Бързо!

Чува се песен.

 

Аз съм баба Меца.

Аз съм баба Меца.

Стана ли ви ясно

колко съм опасна?

Като си пее и пристъпва в ритъм, влиза Лиско.

Л и с к о /съглежда куфара/. А!… Куфар!… Човек не може да се разходи като хората… Върви си и си пее и изведнъж – на среща му куфар!… Остави това, ами до куфара все ще се скрие някой да те изплаши.

Д и м б и /появява се и говори на останалите/. С този не се излиза на глава.

Появяват се и останалите.

Д о м б и. Чуваш песен на мечка, скриваш се, а се явява Лиско.

В с и ч к и. Здравей, Лиско!

Л и с к о /оглежда ги/. Какво правите до този куфар?

Д о м б и. Чудим се.

Л и с к о. Защо? Какво има за чудене?

Д и м б и. Този куфар имаше надпис. На него беше написано нещо. Изведнъж – нищо.

Д о м б и /бързо/. Няма надпис, няма нищо.

Л и с к о. Как да няма? Има.

Всички поглеждат. Надписът се е появил отново: НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Димби поглежда Домби. Двамата се разтреперват.

Д и м б и /трепери/. Домби, какво става?

Д о м б и. Не знам, Димби… Преди малко нямаше.

Д и м б и. А сега – има.

Д о м б и. А още по-преди малко – пак имаше.

Д и м б и. А после нямаше.

Д о м б и. А сега пак има. Димби!…

Д и м б и. Какво?

Д о м б и. Да се махаме!… Този куфар си прави каквото си ще.

Д и м б и /съвсем уплашено/. Домби!

Д о м б и. Какво, Димби?

Д и м б и. Виж!  /трепери като лист./ Онова отново го няма.

Д о м б и. А!

Л и с к о. Ей, какво правите с този надпис?… Къде изчезва?

Всички отстъпват назад.

Д о м б и. Да вземем да се махнем, а?

М о к с и. Ами да!… Не ми е приятно да гледам как нещо ту го има, ту го няма. Нещо, което си го има, трябва да си го има и обратно.

Д и м б и. Да, ама това нещо го имаше.

Л и с к о. Е, да, ама сега го няма.

Изведнъж куфарът се извъртява и отново показва страната с надписа.

В с и ч к и /реагират с учудване/. Оооо! /Пристъпват назад./

Всички са събрани в ъгъла на сцената, уплашени, готови да изчезнат от това тайнствено място. Само Лиско прави крачка към куфара.

Д и м б и. Лиско, къде?

Л и с к о /прикрива страха си/. Този куфар ме интересува!

Д о м б и. А аз викам да, бягаме.

Л и с к о. Ще ми се да го отворя.

М о к с и. Чухте ли?… Той е луд.

Д о м б и. Ще отваря един толкоз страшен куфар. Почти тайнствен. Върни се!

Л и с к о. Не мога. Ако не го отворя, ще се презирам цял живот.

Д и м б и. Да отвориш този страшен куфар, който се върти, когато му скимне?

Л и с к о. Да!… Нещо, което е затворено, трябва да се отвори. Нещо, което е неизвестно, трябва да стане известно… /Всички мълчат./ Трябва да се открива. Да се намират нови неща. Някои откриват земи и морета, други… планети…

М о к с и. Но не и куфари!

Л и с к о. Там стои един затворен куфар… Следователно – трябва да се отвори. Представете си, че в него има нещо много интересно.

Д о м б и. Слушате ли го?

М о к с и. Да си вървим… Аз съм магаре и не ме интересува какво има в разни ми ти куфари, които се въртят както си щат и се поклащат. Слушайте мен, вътре има нещо страшно.

Л и с к о. Какво може да има?

М о к с и. Я тайнствена сила, я нещо друго.

Л и с к о. Вие стойте там. /Прави още една крачка към куфара.

Д о м б и. Спрете го!

Д и м б и. Да ви кажа правата, и на мен ми се проверява.

Д о м б и. Защо не провериш?

Д и м б и. Предпочитам други да отварят, пък аз само да проверявам.

Л и с к о. Мокси!

М о к с и. Ккккакккво?

Л и с к о. Ти ли трепериш?

М о к с и. Ннне!

Д и м б и. Домби, ти ли трепериш?

Д о м б и. Мммооллля ттти сссе!

М о к с и. Нннито пппък аааз.

Ди м б и. Аз сссъъщщщо… Иззглежддда, чче зземята трррееперрри.

Всички млъкват. Треперят и наблюдават Лиско, който бавно изминава пътя до куфара. Лиско вдига лапа към него. Куфарът изведнъж ляга на широката си страна. Всички извикват. Лиско бързо се озовава при тях.

Л и с к о /учудено/. Ттой ллегна!

М о к с и. Ллегнна. я!

Д и м б и. Ввижтте!

Ново тайнствено явление: магическата пръчка, която досега си стоеше кротко забита до куфара, тръгва, покачва се на него и ляга по дължината му.

В с и ч к и. Ааааа! /Избягват./

За наша изненада, куфарът започва да се плъзга надясно, после още по-надясно и застава на тяхното място. Магическата пръчка слиза от него и се обляга на ръба му, както се обляга човекна сандък.

Появява се Лиско. Вижда куфара пред носа си, извиква уплашено и изчезва.

Пръчката заобикаля куфара и застава от другата му страна. Лиско се появява този път от другата страна, където досега беше куфарът. Показва се едва-едва.

Л и с к о /към куфара/. Ейй!

Куфарът се поклаща.

Л и с к о. Слушай бе, куфаре, няма да ме уплашиш. Имал съм работа с орел, победих една акула – от теб ли ще ме е страх… Ето! /Прави крачка напред, за да покаже, че не го е страх./

Куфарът се помества една педя към него.

Л и с к о. Охо! /Избягва./

Куфарът въздъхва. Лиско се показва отново.

Л и с к о. Слушай, не ме е…. сссс…

Куфарът въздъхва повторно. Лиско се скрива и се появява отново.

Л и с к о. Хората се качиха на луната, пък аз… един куфар… Ела насам!

Куфарът се помества още една педя към него. Лиско отстъпва, уплашено.

Л и с к о. Не толкова.

Куфарът се връща на мястото си.

Л и с к о. Така те харесвам… Да не мислиш, че ме е страх? Виж!

Лиско прави стъпка напред. Куфарът също, към него. Лиско побягва на секундата. Скрива се и се появява отново.

Л и с к о. Защо се страхуваш?… Хе-хе!… Той се страхува. /Гледа го./ Смееш ли да направиш още една крачка?

Пауза. Куфарът се помества още малко към него. Лиско отстъпва.

Л и с к о. Още една?

Куфарът тръгва решително към него. Лиско изчезва. Куфарът застава на Лисковото място. Пръчката отново се опира на него. Лиско се появява от другата страна, където досега е стоял куфара.

Л и с к о /инатчийски/. Пак ли се изплаши?… Защо мълчиш?… Какво търсиш на другата страна?… Защо не посмееш… да… дойдеш… при… мен? /Куфарът не помръдва./ Ей, пъзльо!… Страхливец!… Разтрепераха ти се гащите!… /Напомпва се./ Знаеш ли кой съм аз?. А?… /Още по-геройски./ Кажи де, знаеш ли кой съм аз?

К у ф а р ъ т /трепва/. Не.

Л и с к о /отскача назад и отвръща кротко/. А, аз съм едно обикновено лисиче… Нищо и никакъв Лиско. /С любопитство./ Тази пръчка каква е? /Пръчката се изправя./ Аха!… Изправена пръчка /Пръчката тръгва към него./

Г л а с о в е т е  на приятелите му:

– Лиско, бягай!

– Какво чакаш?

– Не те ли е страх?

Л и с к о /напук/. Не!… Макар, че ме е страх.

Пръчката се изправя пред носа му. Двамата се „гледат“ в упор. Лиско поглежда назад – да бяга ли, да стои ли, не знае.

Д и м б и /вече зад гърба му/. Можеш ли да я пипнеш?

Л и с к о /фука се/. Стига да искам.

Д и м б и. Пипни я де.

Л и с к о. А, какво ще я пипам сега. Какво ми е направила.

Д и м б и. Страх те е.

Л и с к о. Мен?… Виж!… /Протяга трепереща лапичка напред и… докосва пръчката./ Видя ли?

Д и м б и. Лиско, герой си!

Лиско взима пръчката в лапите си. Запява.

Ето я пръчката

тя е в ръцете ми.

Лъскава, хубава –

най-чудната пръчка в света.

Д и м б и. /към другите зад себе си, които не се виждат/.

Ето я пръчката,

тя е в ръцете му,

лъскава, хубава –

най-чудната пръчка в света!

В с и ч к и /отначало без да се виждат, но после се появяват страхливо, пеят/.

Ето я пръчката,

тя е в ръцете му,

лъскава, хубава –

най-чудната, пръчка в света! Тра-ла-ла, хоп-па-ла –

най-чудната пръчка в света.

Тра-ла-ла,

хоп-па-ла!

Най-чудната пръчка в света!

Докато всички пеят, Лиско размахва пръчката, балансира я, прави с нея фигури, върти я и пр.

М о к с и /в настъпилата тишина/. Лиско, сега какво ще я правим?

Д о м б и. Защо ти е?

М о к с и. Да я счупим! Да ѝ дойде акъла в главата.

Л и с к о. Докато си нямах пръчка, си казвах ех, защо си нямам една пръчка! Сега, като си имам, си казвам, какво да я правя тая пръчка. /Без да ще, натиска бутончето на пръчката./

С рязко щракане, при което всички подскачат, горният край на пръчката отскача високо – големината ѝ се удвоява. Всички побягват на другата страна.

М о к с и. Не разбирам защо трябва да пипаме куфара, когато можем да си живеем, без да го пипаме.

Л и с к о. Мокси, ти си глупак.

М о к с и /навежда глава/. Знам… /Повдига глава./ Но не знам защо.

Л и с к о. Добре е да знаеш, че си глупак, Мокси, но още по-добре е, ако успееш да разбереш ЗАЩО си глупак. Ако разбереш тогава няма да бъдеш толкоз голям глупак.

М о к с и. Е, това е моята трагедия.

Л и с к о. Питаш, защо трябва да отворим куфара. Неизвестното трябва да стане известно. Щом горе има звезди, помъчи се да стигнеш до тях… Разбра ли?

М о к с и. Ако си губя времето да зяпам звездите, кога ще паса. Аз лично предпочитам да правя астрономически наблюдения с пълен стомах.

Л и с к о. Аз пък настоявам да го отворим! Ще присъствуваш и ти, разбра ли? Или ще ставаш човек или…

М о к с и /замислено/. Добре. Макар че не разбирам защо се мъчите да ме правите човек, когато съм си красиво, завършено магаре..

Всички се смеят.

Л и с к о /след общия смях/. Сега разбрахте ли защо трябва да отворим куфара?

В с и ч к и. Разбрахме!

Д о м б и /за всеки случай/. Ти ще го отвориш!

Л и с к о. Да, но вие трябва да бъдете наблизо, понеже…

М о к с и. Да те насърчаваме!

Л и с к о. Да.

Лиско тръгва бавно, внимателно към куфара.

В с и ч к и /като говорящ хор, като в опера/.

Лиско ще отвори куфара!

Лиско ще отвори куфара!

Лиско ще отвори куфара!

Лиско ще отвори куфара!

В с и ч к и /когато Лиско е до куфара, внезапно/. Стоп!

Лиско замръзва на място.

В с и ч к и /след паузата/. Хайде сега!

Лиско се подчинява, намира първата ключалка и натиска бутона.

Чува се щракане – щрак!… Говорящият хор се изпарява мигновено.

Л и с к о /обръща се към изчезналите приятели/. Хей, какво ви стана?

Д и м б и /явява се моментално/. Лиско, какво изщрака?

Л и с к о. Не знам. Нещо изщрака.

Д о м б и /застава зад Димби/. Нещо не изщрака ли?

М о к с и /появява се зад Домби/. Какво изщрака? Бомба ли?

Д и м б и. Баба ти е бомба!

М о к с и /примирено/. Не знам, може.

Д и м б и. Тихо!… Ще отваряме втората ключалка.

В с и ч к и /в хор/. Хайде, Лиско! Хайде, Лиско!

Лиско се навежда и в напрегнатата тишина натиска втория бутон. Чува се щракане.

Тишина. Пеят птички.

Л и с к о. Сега най-важното!…

М о к с и. Ама ще го отваряме ли?

Д о м б и. Лиско, нали ти?

В с и ч к и. Шшшшт!

Абсолютна тишина. Лиско долепя лапа до капака на куфара и започва да го вдига.

В с и ч к и. Шшшшт!

Лиско вдига капана изцяло.

Д и м б и. Лиско, да идвам ли?

Д о м б и. Какво има вътре?

М о к с и. Кккакво есе оказа?

Лиско мълчи, и гледа.

Д и м б и. А?

Д о м б и. Кажи де!

М о к с и /разтреперва се/. Свидетели сте, че бях против.

Д и м б и. Против кое?

М о к с и. Всичко… Това отваряне не ми харесва. Не може току-тъй да се отваря. Отварят се врати, консервни кутии, писма, тенджери, швепсове, прозорци…

Д и м б и. А куфарите?

М о к с и. Не.

Д и м б и. А какво се правят куфарите?

М о к с и. Носят се по гарите и летищата.

Ди м б и. Лиско, идвам!

Димби решително тръгва и се приближава до отворения куфар.

Д и м б и /поглежда вътре/. А!…

Л и с к о. Най-разнообразни непознати неща.

Д о м б и /не може да издържи/. Внимавайте, идвам! /Тръгва и се приближава, надниква в куфара/. Ей, че разнообразни неща!…

М о к с и. Дръжте ме! Идвам! /Тръгва с подсвиркване и гледа настрана. Застава не много близо до куфара, извръща леко глава и поглежда леко./ Нищотии!

Д и м б и. Моля?

М о к с и. Нищотии, викам!… Нищо!… Да го затворим, защото не ми се гледат такива едни нищотии.

Л и с к о. Мокси, съществува един закон на природата.

М о к с и. Нека си съществува.

Л и с к о. Според този закон, който отвори нещо, трябва да го разгледа. Който кацне на звезда, трябва да я разгледа. Не може току-така.

М о к с и. Че това не е звезда… Куфар!… Къде е звездата, къде е куфара!

Л и с к о /гледа в куфара/. Ще отворя ей тази кутия!

М о к с и. Хайде, пак да отваряме. Цял живот ще отваряме!

Д и м б и. Ако не щеш, бягай!

М о к с и. Да… Вие тук ще си отваряте каквото си щете, а аз ще бягам!

Д и м б и. Тогава, остани.

М о к с и. Да, ама вие непрекъснато отваряте разни ми ти куфари с нищотии.

Л и с к о /измъква кутията/. Отварям! /Отваря./

Промяна на осветлението, фееричност, особен рязък шум, нещо като щракане – от кутията изскача огромен букет изкуствени цветя. Отново нормалното осветление. Всичко бяга през глава, изчезва. На сцената е останал само Лиско. Пауза. Пълна тишина. Лиско държи кутията с цветята в ръцете си. Оглежда букета. Взима втора кутия.

Всички насърчават с песен:

Лиско ще отвори кутията,

Лиско ще отвори кутията.

С рязко движение Лиско отваря кутията. Тътен. Тътенът се усилва, от кутията започват да изригват панделки; ленти, балончета, хвърчат конфети – балончета, балончета и още ленти. Силни светкавици, серпантините просто заливат нашите герои.

Д о м б и. Олелее!

Д и м б и. Какво става тук?

М о к с и. Помоощ!

Ч а р л и /внезапно се появява/. Кой вика за помощ?… От един час някой вика и не мога да го открия.

М о к с и. Аз викам!

Ч а р л и /оглежда хаоса/. Какво сте направили?

Л и с к о. Извинете, вие кой сте?

Ч а р л и. Аз съм фокусникът Чарли. Пътувам и забавлявам всички. Но се загубих в гората.

Всички се размърдват и отърсват от финтифлюшките.

Ч а р л и. Кой отвори куфара?

Л и с к о. Аз го отворих.

Ч а р л и. Знам… Чувал съм за теб.

Л и с к о /уж скромно/. Е, има си хас!

Ч а р л и. Поне, направи ли им някой фокус?

Л и с к о. За сега – две експлозии с илюминации. Квартална вечеринка, край до зори.

Ч а р л и /смее се/. Не всеки може да прави фокуси, Лиско.

Л и с к о. Знам.

Ч а р л и. Ти, все много знаеш… /Измъква от куфара една кутия./

М о к с и. Пак ли ще взривяваме?

Ч а р л и. Спокойно! /Издига кутийката над главите им./ Внимавайте! /Отваря кутийката./ Взимаме едно яйце и една голяма червена кърпа. /Измъква ги от кутийката и ги показва, като кутийката оставя върху куфара./ Това е яйце]. /Показва го./ А това – кърпа… /Показва я./ Завиваме яйцето с кърпата!… Както виждате, яйцето изчезна.

М о к с и /глупашки/. Изчезна, ама в кърпата.

Ч а р л и. Разбира се, че е в кърпата.

М о к с и. Искам да изчезне не яйцето, а кърпата.

Ч а р л и /играе на изненадан/. Така ли искаш?

М о к с и. Да.

Ч а р л и /примирено/. Добрее!… Внимание! /Запретва ръкави и взема магическата пръчка, с която почуква лекичко по яйцето, а после я оставя настрана../ Започваме да търкаме, търкаме, търкаме, търкаме… /Трие кърпата около яйцето./ И виждаме как кърпата постепенно намалява своя обем и изчезва, изчезва, изчезва… Докато изчезне съвсем! /Показва само яйцето, което държи с два пръста./ Нито помен от кърпата!…

М о к с и. Еееей!

Д и м б и. Как стана?

Д о м б и. Кърпата изчезна.

М о к с и. Стопи се! /Оглежда въздуха./

Д и м б и. Добре го направи.

Само Лиско мълчи. Всички поглеждат към него.

Ч а р л и. Видя ли как нещо, което преди малко го имаше, вече го няма?

Л и с к о. А бе, то, че го има, го има, ама къде е!…

Ч а р л и. Както виждаш – няма го.

М о к с и. Ей, Лиско, не виждаш ли, че го няма?

Д о м б и. Изчезна като дим.

Л и с к о. Не може да изчезне съвсем. Някъде съществува… Според ма-те-риалис-тическата наука, нищо не може да изчезне без следа.

Ч а р л и /примира от удоволствие и смях/. Прав си!…

М о к с и. А сега не може ли да се появи?

Чарли започва да трие яйцето от всички страни, кърпата започва да се появява. Ето я и цялата. Изумителен, но лесен фокус.

М о к с и. Гръмна ме!… Простря ми акъла да съхне на слънце.

Д о м б и. Страшна работа!

Д и м б и. Този магьосник може да изчезне всичко, каквото си иска.

Д о м б и /продължава мисълта му/. Дървета, хора, паяци!

Л и с к о. Глупости!…

Ч а р л и. Моля?…

Л и с к о. Искам да кажа, че нищо не може да изчезне безследно.

Ч а р л и. /скрива усмивката си, обръща се към Лиско/. Съгласен ли си?

Л и с к о /оглежда всички и после пак Чарли/. Моля?

Ч а р л и /играе/. Съгласен ли си да те изчезна?

Л и с к о. Аз… когато бях…

Ч а р л и /бързо, играе/. А бе, ти, чуваш ли какво ти говорят?

Л и с к о. Чувам, чувам.

М о к с и. Нещо не му се чува.

Д о м б и. Нали много такова…

Д и м б и. Знаеше.

Дълга пауза.

Л и с к о. Добре де… Хайде!

Ч а р л и /строго/. Застани тук!

Л и с к о. Къде?

Ч а р л и /сочи/. Тук!

Ли с к о. Защо тук?

Ч а р л и. Добре, стой там.

Л и с к о. А, не! – тук! /Застава на съвсем друго място./

Ч а р л и /поглежда го и се старае да скрие усмивката си/. Може и там.

Л и с к о. А не може ли тук?… Мисля, че оттук най-добре се изчезва.

Ч а р л и. Сам си избери мястото.

Л и с к о. Вече го избрах, но не можа ли преди това да отида да пия вода? Нещо съм жаден.

В с и ч к и. Аааа!

М о к с и. Иска да драсне.

Ч а р л и /измъква огромна синя кърпа от куфара/. Сега ще покрия Лиско с тази кърпа и ще го изпаря.

Л и с к о /трепери и гледа кърпата/. Какво значи да ме изпарите?

Ч а р л и. Ще се превърнеш на пара. Тогава ще видим дали нещо, което го има, може и да го няма. /Покрива го с кърпата./ Такааа! /Кърпата трепери./ Защо трепериш?

Л и с к о /гласът му под кърпата/. Това е опашката ми. Тя няма нищо общо с мен. /Гласът му секва, треперенето престава./

Ч а р л и /към другите/. Сега ще видите!… Разправя, че е бил в гнездото на орела и в стомаха на акулата, но сега ще изчезне и вече няма да се появи.

Всички гледат уплашено как Чарли насочва пръчката към кърпата.

Ч а р л и. Тимби, мимби, таратомба. Таратомба, каратомба… Кайтартал-пиво-шул-шул!… Магическата пръчка ще изпари Лиско и вече няма да го има!… Тимби, мимби, таратомба! Таратомба, каратомба! Кайтартал-пиво-шул-шул!

Маха кърпата. Всички са изумени от изчезването на приятеляим.

М о к с и /уплашено/. Какво стана?

Д и м б и. Вие наистина…

Д о м б и. Изчезна!

М о к с и. И вече няма ли?…

Ч а р л и /жестоко/. Няма!… Сам поиска и изчезна. А и вие не го разубедихте. Настояхте да изчезне.

Д и м б и. Аз – никога… Искам си Лиското!…

Ч а р л и. Защо?

Д и м б и. Обичам си го!

М о к с и /енергично/. И аз си го искам!

Ч а р л и /прави се на изненадан/. И ти ли?… А!… Че защо?… Ти винаги се караше с него.

М о к с и /готов да заплаче/. Искам си Лиското!

Ч а р л и. Да беше казал… Сега се е превърнал на пара и скоро ще се превърне в едно малко бяло облаче. Ееей там, горе!

Всички поглеждат към небето.

Д о м б и. Искам си Лиското!

Д и м б и. И аз си го искам.

Ч а р л и. Че тогава защо мълчахте?

Д о м б и. Да видим какво ще стане.

Ч а р л и. И стана каквото стана.

М о к с и /заплаква/. Искам си гооо!… Вие сте лош човек!

Ч а р л и. Защо?

М о к с и. Къде ми е приятелят?

Ч а р л и. Но нали винаги се карахте?

М о к с и. Не се карахме, а спорехме, понеже аз винаги противореча, дискутирам.

Ч а р л и. Защо дискутираш?

М о к с и. Защото съм магаре. Ако не противореча, как ще бъда добро и завършено магаре?

В с и ч к и. Искаме си Лискотоо!

Шум, врява.

– Какво направихте!

– Обичам си го!

– Лиско, къде си?

Ч а р л и /изведнъж/. Тихо!… Млъкнете!

Д и м б и. Къде е Лиското?

Ч а р л и /силно/. Млъкнете!

Абсолютна тишина. Чарли отваря куфара, взема кърпата, постила я, изрича заклинанията си, вдига я и там щръква лисичето – неподвижно и безмълвно.

Всички гледат ококорено, уплашено.

Л и с к о /изведнъж/. Казах ли ви, че нещо, което го има…

В с и ч к и. Ураааа!

Ч а р л и /ядосано/. Тихо!

Пълна тишина.

Л и с к о /довършва мисълта си/. …не може да го няма!

Тук Чарли прихва да се смее. Смеят се и другите.

Ч а р л и. С теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о /гледа към небето/. Та кое облаче бях аз?

Чарли /след като се насмиват/. Тихо… /В настъпилата тишина./ Няма що, ти доказа, че нищо не може да изчезне безследно.

Д и м б и. А кърпата от яйцето?

В с и ч к и. Да. Кърпата!

Ч а р л и /въздъхва/. Сега ще ви направя отново фокуса… /Взема яйцето и кърпата./ Взимаме едно яйце и една кърпа… Обвиваме яйцето с кърпата… Правим няколко кръгчета върху тях с магическата пръчка. /Докато прави това, говори./ Няма магии, няма фокуси, вълшебниците са измислица. Каквото си направиш сам – никой не може да ти го направи… Магическата пръчка е само за отвличане на вниманието. И така, няма магии. Всичко е ловкост, сръчност, бързина и тайна. /Кърпата изчезва./

В с и ч к и. Еееее!

Ч а р л и. И се появява.

Чарли търка яйцето и кърпата се появява.

В с и ч к и. Еееее!

Л и с к о. Тайната!

Д и м б и. Каква е тайната?

Ч а р л и /усмихва се широко и чуква силно яйцето с пръчката/. Това яйце е изкуствено. Направено е от дърво. Отвътре то е издълбано и кухо. Има си и дупка. /Показва пред учудените им погледи дупката./ Която аз запушвам умело с пръст. /Показва, като я запушва и отпушва, да не се вижда../ А кърпата изчезва така.

Започва да я напъхва през дупката. Кърпата, разбира се, влиза в кухото яйце и изчезва.

Ч а р л и. Показвам яйцето, но винаги покривам с пръст дупката.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. И обратното – като търкам яйцето, вадя кърпата постепенно и накрая я показвам.

Размахва, кърпата.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. Магии не съществуват, хитрост и ловкост.

М о к с и. А Лиско?

В с и ч к и. Как изчезна Лиско?

Ч а р л и /почесва се по врата/. Това няма да ви кажа.

В с и ч к и. Аааааа!…

Ч а р л и. А ти, Лиско, защо се съгласи? Не се ли страхуваше?

Л и с к о. Много.

Ч а р л и. Тогава?

Л и с к о. Рискувах, за да докажа твърдението си.

М о к с и. Тезата,

Ч а р л и. И постъпи като герой. Въпреки уплахата, настоя да докажеш твърдението си.

М о к с и. Тезата.

Ч а р л и. Героичен, но скромен.

Л и с к о /навежда глава/. Такъв съм си.

Всички се смеят.

Ч а р л и. И как се наричаше пиесата, която гледахме?

В с и ч к и. НЕ ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. А какво ще добавите вие?

В с и ч к и. ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. Точно така!… Пипай куфара. Отвори го, погледни в неизвестното и ако можеш, направи го известно. Не спирай пред нищо. Рискувай, но откривай нови неща! /Запява./

Отвори,

погледни,

отгатни!

Всички тайни са твои сега.

Отгатни,

проникни,

разкажи –

обясни ни какво си видял!

В с и ч к и /пеят/.

Проникни с километри в земята,

слез във мрака на всяко море,

а след туй полети със крилата

до смълчаното горе небе.

Там разнищвай подробно звездите,

избери си едничка от тях,

най-красивата, като в мечтите –

лично твоя да бъде звезда.

Отвори, погледни, отгатни –

всички тайни са твои сега.

Отгатни, проникни, разкажи

на децата от целия свят.

Край

„ДУПКАТА“ – драматизация по едноименната повест за Лиско.

борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
Д У П К А Т А
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:

 

ЛИСКО

ДИМБИ

ДОМБИ

МОКСИ

ПАЯКЪТ

КЪРТИЦАТА

ЧИМИ  /малък епизод/

Неутрална обстановка.

Нищо. Чисто. На заден план – илюзия за гора…

.
Чуваме песента на птичките.
Изведнъж чуваме и песента на Димби.
Д и м б и /гласът му, който пее/.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Появява се, върви бодро, в много добро настроение.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Минава почти по протежението на цялата сцена, имаме чувството, че ей сега ще излезе от другата страна както си пее, но изведнъж…
Аз съм…
И той и гласът му изчезват внезапно, сякаш потъват в земята.
Отново само песента на птичките. Чудни, нежни чуруликания. Ето я и песента на Домби.
Д о м б и /гласът му, който пее/:
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм Домби, домби, дим!
/Появява се./
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм До…
Изведнъж, по същия начин, той, заедно с гласа си, потъва сякаш в земята, малко преди да е стигнал до левия край на екрана.
И сега остават да звучат само песните на птичките.
 
Дъното на дупката
Димби стои в ъгъла, изправен, с поглед към купчинката пред него. Така – няколко секунди.
„Купчинката“ оживява, започва да се изправя и се превръща в Домби, който е навел глава, зашеметен от падането. Отърсва се, изпъва се, протяга ръце,
Д и м б и /който е изненадан и просто не вярва на очите си/: Домби… Шшът, Домби, ти ли си? /Домби още не може да чуе./ Домби, ти ли си, или е нещо друго? /Домби все още върти глава и се оправя,/ Ако си нещо друго – кажи. Оттук, както те гледам, много ми приличаш на нещо като Домби. /Домби тръгва замаяно, право срещу него. Димби трепва, Домби се блъсва в него./ Защо се блъскаш? /Домби се олюлява и „рухва“ на земята./ Не можеш ли да говориш?… Ей, ако си Домби, обади се… /Приближава се и се надвесва до лежащия на земята Домби./ Домби, не си играй?… /Приближава се, надвесва се над него, пипва го, после взима ръката му, опипва пулса му./ Домби, още работиш… /Напъва се и го вдига, поставя го на крака, но като го оставя, Домби отново се смъква на земята./
Димби се почесва по челото и се замисля. Няма как – трябва да опита отново.
Навежда се, вдига ръката му, задържа я изправена в я оставя така. Почесва се по челото, въздъхва облекчено и се заема с другата ръка. Изправя я, оставя я така, тя се задържа изправена, но другата пада... Почесва се по челото, въздъхва шумно. Най-после се досеща, довлича Домби до „стената“ на дупката и го изправя, като го обляга на нея. Този път въздъхва явно облекчено. Домби е поне прав. Стои си безмълвно облегнат като труп.
Д и м б и /оттегля се пред изправения труп и говори/: Домби, какво стана?… Нещо се случи… Кажи, какво стана?… /Домби стои и мълчи./ Къде се намираме?… Защо мълчиш?…
Домби неочаквано вдига ръка и опипва главата си.
Д и м б и. Еее, най-после! /Но Домби мълчи, отлепя се от „стената“, но продължава своето безмълвие./ Проговори, де! Какво чакаш?… Аз съм Димби, твоят пръв приятел. /Домби се взира в Димби, но само толкоз./ Докога ще мълчиш, кажи!… /Ядосано./ Домби, не се занасяй!… /Гледа го./ Ще те ударя!.. /Замахва./ Какво става? Защо не се пазиш?… Домби, Домби – станало ти е нещо.

На повърхността
Чуваме песента на Мокси.
М о к с и /гласът му, който пее/:
Аз съм Мокси, Мокси, Мокси,
аз съм Мокси, мокси, мо!
Мокси се появява и минава към дупката.
Аз съм Мокси, Мокси, мо…
Мокси и гласът му изчезват.

Дъното на дупката
Димби прави изкуствено дишане на Домби, за да го върне към съзнателния живот.
В това време отгоре се строполясва Мокси. Димби се стряска и подскача встрани. Мокси повдига глава и завършва песента си.
Аз съм Мокси, мокси, мо!
Д и м б и /озовава се до него/. Мокси!
М о к с и. Да.
Д и м б и. Какво става днес?
М о к с и. Чакай, че в момента се питам нещо.
Д и м б и. Запитай се по-скоро!
М о к с и. /след размисъл/. Да.
Д и м б и. Какво?
М о к с и. Нищо ми няма!… Запитах се дали съм се ударил… Нищо ми няма… Димби!
Д и м б и. Кажи.
М о к с и. Ти ли си?
Д и м б и. Да.
М о к с и. Какво търсиш тук?
Д и м б и. Ама ти?
М о к с и. Кажи първо ТИ.
Д и м б и. Не – ти!
М о к с и. Аз… Такова…
Д и м б и. Какова?
М о к с и. Това си ми е редовната разходка. Всяка сутрин…
Д о м б и.  Вървиш, пееш и падаш, така ли?
М о к с и. А, не – всеки ден се разхождам и пея, но за първи път падам.
Д и м б и. И аз.
М о к с и. Димби.
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не мога да разбера… Хиляда пъти… дори петстотин пъти съм вървял по тази пътека и тя все свършваше на ДРУГО МЯСТО.
Д и м б и. И АЗ… Тя винаги си свършваше някъде другаде. Беше някакво най-обикновено място, където винаги виждах Домби, а после идваше и ти.
М о к с и. И сега сме аз, ти и Домби.
Д и м б и /тъжно/. Уви!… Домби го няма!
М о к с и. Ето го.
Д и м б и. Да, но го няма.
М о к с и /ядосано/. Как да го няма, като го виждам… Това е Домби. Домби, нали си ти? /Домби ги гледа, без да отвърне./ Не. Изглежда, че е нещо друго… И, както си вървях, с песен, изведнъж… пътеката, която всеки ден свършваше на друго място…
Д и м б и.  Много обикновено място…
М о к с и. Да… Изведнъж същата пътека свърши с нещо необикновено.
Д и м б и. Да… Нещо друго.
М о к с и. Нещо празно.
Д и м б и. Нещо, което отгоре започва като дупка, а долу…
М о к с и. Завършва като дупка.
Д и м б и. Да.
М о к с и. Изведнъж песента ми спря, а тялото ми не спря и започна да слиза…
Д и м б и. Да пада!
М о к с и. Така де, да пада, пада, пада, пада…
Д и м б и. Ти падаше по-късо.
М о к с и. А, не… Това ми е първото най-дълго падане в живота. /Тайнствено./ Димби…
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Докато падах, аз МИСЛЕХ.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Да… Докато падах, аз мислех за много хубави неща и сънувах тръни… /Отърсва се./ Май че ми няма нищо…
Д и м б и. От мисленето ли?
М о к с и. От падането… /Поглежда към Домби/ Домби! /Домби го поглежда безмълвно./ Познаваш ли ме? /Домби не реагира./ Аз съм Мокси!… /Сякаш на себе си./ Тук има нещо… Домби, това е Димби! /Домби дори не поглежда към Димби./ Димби!
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не те позна.
Д и м б и /отчаяно/. Това е лошото!
М о к с и /внезапно/: Тихо!…
Д и м б и /Ослушва се/. Какво бе, Мокси?
М о к с и /спотаено/. Чуй!
Чува се приглушено песента на Лиско.

Горе
Чуваме песента вече ясно.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Аз съм Лиско, лиско, ли!
/Появява се./
Аз съм Лис…
Предните му крака пропадат, но задните остават да ги виждаме. След малко Лиско се измъква назад и продължава на място.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Д и м б и /гласът му отдолу/: Лискооо!

Дъното на дупката
М о к с и. Лиииискоооо!
Л и с к о. /чуваме гласът му отгоре/. Каквоо?
М о к с и. Защо спря?
Д и м б и. Защо не продължи да вървиш?
Л и с к о. Защото не съм глупак… Всички ли сте долу?
Д и м б и. Всички!
М о к с и. Глупавите сме всички долу.
Л и с к о /чуваме само гласът му/. Чудна работа!… Пътеката свършваше другаде и нямаше никаква дупка… Сега ще проверя дали продължава от другата страна на дупката.
М о к с и. Сега ще провери.
Д и м б и. Ще заобиколи дупката и ще види.
М о к с и. Той си знае.
Д и м б и /към Домби/. Домби, кажи нещо, моля те!
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
М о к с и. Домби не ми харесваааа… Какво да го правим?
Д и м б и. Първо, да се измъкнем.
Л и с к о /гласът му отгоре/. Димби.
Димби и Мокси: Да.
Л и с к о. Пътеката продължава от другата страна на дупката.
Д и м б и. Чудна работа!… За пръв път виждам пътека с дупка.
М о к с и. А нямаше дупка. Беше си чиста пътека, по която си вървяхме.
Д и м б и. Лиско, какво значи това?
Л и с к о. Иди го разбери!…
Д и м б и. Бях тръгнал да те търся.
Л и с к о. Така ли? Защо?
Д и м б и. Виках си, къде е сега Лиско, да си направим някакво приключение. И ето ме в дупката.
Л и с к о /весело/. Приключението започнало.
Д и м б и. Ами то така си е, само че ТОВА Е ЕДНО ДОСТА НЕПРИЯТНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ. Стоиш в една дупка, нищо повече.
Л и с к о. Чудесно!
Д и м б и. Така е, ама за теб, защото си горе. Ако си долу, ще говориш друго.
М о к с и. Кажи му го!
Д и м б и. Както виждаш – казах му го.
М о к с и. Отгоре всеки знае да вика ЧУДЕСНО!
Д и м б и. Тази дупка е много неприятна. Не можеш да отидеш никъде, не можеш да пееш, нито пък да се къпеш в реката.
М о к с и. Разбра ли?
Л и с к о. Знам.
М о к с и. Знам, че знаеш. Отгоре всеки ЗНАЕ. Ела долу, да видиш.
Л и с к о. Какво искате? Да се джасна като вас ли?
М о к с и. А, защо? Живей си горе, а ние тук да гинем.
Л и с к о /дразни ги/. На мен ми е добре.
Д и м б и / въздъхва/. Знаем.
Л и с к о. Гледам си слънцето, мога да ходя навсякъде… Нямате си представа колко е чудесно горе!…
Д и м б и. Добре, добре!
М о к с и. И това ми било приятел.
Л и с к о. Защо? Пак съм ви приятел. Ще идвам, ще разговаряме, ще ви питам как сте… Бъдете спокойни, няма да ви забравя. Може да минат години, но ще идвам.
Д и м б и /уплашено/. Години!… Какви години?
М о к с и. И ние все тук?
Л и с к о. Къде другаде?… Какво може да се направи?…
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Какво?
Д и м б и. Наистина, как ще се измъкнем?
М о к с и. Непрекъснато мисля за това и ставам все по-тъжен. Все ми се струва, че вие с Домби ще се качите на гърба ми и ще офейкате, а аз – няма на кого да се кача.
Д и м б и /възмутено/. Моля ти се!… Как можа да помислиш? /Оглежда го./
М о к с и  /с тревога/. Казах ли ти?
Д и м б и /поглежда нагоре/. Не те разбирам.
М о к с и. Вече поглеждаш към гърба ми и пресмяташ.
Д и м б и. Глупости! /Гледа нагоре./
М о к с и. Знам си го аз.
Д и м б и /троснато/. Глупости, Мокси.
М о к с и. Понеже съм магаре.
Д и м б и. Моля ти се!… Дори да сте пет магарета едно върху друго, не може. За пръв път виждам такава дълбока дупка.
М о к с и. Но веднага изчисли колко магарета ти са нужни, нали?
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Знам си аз!.,. Ти погледна към гърба ми и си помисли какво ли би станало, ако се качиш на него.
Д и м б и. Оставам! Ако ще гинем, да гинем заедно.
М о к с и. Но погледна към гърба ми.
Д и м б и. Несъзнателно.
М о к с и. Е да, де. Всичко започва уж несъзнателно.
Д и м б и. Млъкни!
М о к с и. Но погледна към гърба ми. Викаш си – какъв хубав гръб за излизане от дупки…
Д и м б и. Домби, кажи му!
Д о м б и /поглежда ги без каквато и да е реакция/.
Д и м б и. Лиско. /Няма отговор./ Лиско! /Тишина./
М о к с и. Безсмислено!… Той си е добре горе.
Д и м б и. Мислиш ли, че е офейкал?
М о к с и. Че защо сме му вече?… Той имаше нужда от нас, докато не бяхме в дупката. Сега, като сме в дупка, защо сме му? За какво са му някакви си приятели, които се намират в дупка!
Д и м б и /нагоре/. Лискооооо!
М о к с и. Викай!… Ако си нямаш работа – викай!
Д и м б и. А!
М о к с и. Няма А, няма БЕ!
Д и м б и /удивено/. Нима допускаш?
М о к с и. Всичко допускам.
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Както виждаш – няма го.
Д о м б и. Наистина го няма… Но, все пак – това е Лиско!
М о к с и /въздъхва/. БЕШЕ Лиско. Докато не бяхме в дупката.
Д и м б и /загрижено/. Не думай! /Към Домби./ Домби, какво ще кажеш?
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и /замислено/. Мокси, май че си прав.
М о к с и. Винаги съм прав.
Д и м б и /извиква/. Лискооооо! /Чака отговор. Нищо./ Да.
М о к с и. Да извикам ли и аз?
Д и м б и. Безсмислено… /Въздъхва./ Всичко е ясно.
Туп! Нещо пада в дупката. Лиско.
Л и с к о /отърсва се/. Какво е ясно? /Димби и Мокси са занемели от учудване./ Какво е ясно? /Мълчание./ Много ли е ясно?
Мълчание, в което Лиско чака да му отговорят.
Внезапно се чува зловещ и силен смях, който се разбива на няколко вида ехо, кънти както във филмите на ужасите.
Всички, с изключение на Домби, трепват.
Д и м б и /след пауза/: Ккккккво бббеше туй?
Тишина.
М о к с и. Прредлагам да бббягаме!
Тишина.
Л и с к о. Досега не ми се е случвало да бягам нагоре. /Тишина./ Този смях не ми харесва. /Тишина./ Дотук всичко ми харесваше, но… Ето ме! Нали искахте да сляза?… /Тишина./ Този смях не ми харесва!…
М о к с и. Ззащо, бе, Лиссско?
Л и с к о. Този смях не ми харесва никак.
Д и м б и. Така ли ссмяташ?
Л и с к о /старае се да бъде весел/. И все пак – приключението започна. Друг път се чудехме как да си го направим, а ето че започна изведнъж.
М о к с и. Да бягаме, викам!
Л и с к о. Добре де – да бягаме!
М о к с и. Да, ама не можем и да бягаме… При другите приключения можехме да бягаме. Обичам приключения, от които можеш да си избягаш.
Д и м б и. Това е може би най-страшното приключение.
М о к с и. То не е и приключение, да ви кажа. Едно приключение, от което не можеш да избягаш, не е никакво приключение. Най-добре си е, когато щом ти скимне – да си избягаш… Лиско!
Л и с к о. Кажи, Мокси.
М о к с и. Какъв беше този смях?
Л и с к о. По-добре да не ви казвам.
М о к с и. Тогава недей!…
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Кажи, Димби.
Д и м б и. Кой може да се смее така?
Л и с к о. Това се питам и аз.
М о к с и. Никой.
Д и м б и. И все пак, НЯКОЙ се засмя.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Кой те бутна при нас?
Л и с к о. Никой. Скочих.
М о к с и /изумено/. Защо?
Л и с к о. Така пожелахте.
М о к с и. Пожелахме ли?
Л и с к о. Така ми се струва.
М о к с и /въздъхва/. Май че пожелахме. Димби, защо пожелахме?
Д и м б и ?объркано/. Понеже… Ние… Като се видяхме ДОЛУ, а той ГОРЕ… Казахме си… защо… той да бъде ГОРЕ, а ние… Нали разбираш?
М о к с и /въздъхва/. Разбирам.
Д и м б и. Защото ТОЙ е горе…
М о к с и. Така де – отде накъде той ГОРЕ, а ние ДОЛУ!…
Д о м б и. Ясно!
Л и с к о. Е да, ама можех да си бъда ГОРЕ и да ви спася.
Д и м б и. Точно така.
Л и с к о. Щях да ви нося и храна.
М о к с и. Разбира се.
Л и с к о. Защото, така, без храна…
Д и м б и. Добре де, защо скочи долу?
Л и с к о. Понеже ме обидихте.
М о к с и /рязко/. Не трябваше!…
Д и м б и. Виж сега какво направи!
М о к с и. Едно НИЩО направи!
Д и м б и. Обърка цялата работа.
М о к с и. Не си никакъв приятел.
Лиско гледа слисано ту единия, ту другия.
Д и м б и /процежда/. Приятел!… Можеше да ни спаси, или да ни храни.
М о к с и. Егоист!
Л и с к о /слисано/. Кой?
М о к с и. ТИ, кой!… Можеше да ми  носиш тръни и други неща за ядене…
Л и с к о. Мокси…
М о к с и. Мълчи!… Разбрахме те!
Д и м б и. Показа си рогата!
Л и с к о. Нали, вие… такова?
Д и м б и. Такова-макова, набута се при нас и сега… Голям си егоист!
М о к с и. Да не види, че сме в дупка!… Веднага!
Д и м б и. Да не остане по-назад.
Л и с к о /объркано/. Но нали… Вие…
Д и м б и. Пак НИЕ!
М о к с и. Все НИЕ!
Л и с к о. Нали правим приключение? Викам си, щом другарите ми са долу, не бива да ги оставям в беда.
М о к с и. Така де – да не видиш нещо от нас.
Д и м б и /процежда/. Приключение!… Вместо да остане горе и да ни храни или пък нещо друго… Приключение!… А сега да те видя, какво ще го правиш туй приключение!
Л и с к о /все още слисано, обръща се към Домби/. Домби, а ти защо мълчиш? Не чуваш ли как ме обвиняват?
Д о м б и /извръща глава, поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и.  Той не може да говори.
Л и с к о /изненадано/. Как?
М о к с и. Чалдиса се!
Л и с к о /загрява/: Аааа!… От падането. Загубил си е паметта.
М о к с и. Аха!
Л и с к о. Завиждам му.
Д и м б и и М о к с и: Какво?
Л и с к о. По-добре да не знае какво става.
Д и м б и. Защо? Става ли нещо страшно?
Л и с к о /навежда глава/. Вижте какво… /Изправя глава/ Този сиях, който чухме, не беше приятен.
М о к с и. Не беше, я!
Л и с к о. Това е смях на… Как да кажа…
Д и м б и. Кккажи го.
Л и с к о /тайнствено/. Това беше смях на някой, който… смята, че ни е хванал в капан.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Казах ви – да бягаме.
Д и м б и /трепери/. Лиско, ти казваш, че тттой ссмята, чче ни е хванал в капан, а мислиш ли, че в същност не ни е хванал?
Л и с к о: Уви!
М о к с и. Какво УВИ?
Л и с к о. Това значи, че той ЗНАЕ, че ни е хванал в капан.
М о к с и /бързо/. Значи сме в капана?
Л и с к о. Е, да… Този смях не ми хареса. Това е злобен смях.
М о к с и. А така!
Д и м б и. Само туй ни липсваше!
М о к с и /тихо/. Лиско.
Л и с к о /тихо/. Какво?
М о к с и /тихо/. Кой може да е ТОЗИ?
Л и с к о /тихо/. Не знам.
Отново смехът, този път сякаш по-силен и по-зловещ.
Всички се гушат един в друг, на куп, издават звуци, които изразяват страх, свиват се, всеки гледа да покаже по-малка част от тялото си.
Само Домби е извън този страх. С учудване ги наблюдава. Дори се приближава, навежда се, разглежда ги по-добре. Докато те се гърчат и продължават да се крият, Домби започва да кръжи около тях. Цялото му държание е спокойно.
В близък план – купчината от Мокси, Лиско и Димби, която вече сякаш е в покой. Всеки се ослушва.
Лиско се измъква и се изправя.
Л и с к о. Хайде!
Д и м б и. Кккакво?
Л и с к о. Смехът изчезна.
М о к с и /глупаво/. Докога?
Л и с к о. На първо време да разберем кой ни е хванал в този капан.
М о к с и. Направен специално за нас?
Л и с к о. Ами за кой друг?
М о к с и. Ох, веднъж да се измъкна оттук, никога няма да се събирам с вас, нито с теб, нито с димбовците, не ме интересуват никакви приключения, ще си паса настрана и ще си гледам кефа.
Д и м б и. И аз… Лиско е виновен за всичко, с неговите приключения… Веднъж да се измъкна…
Л и с к о. Млъкнете!…
М о к с и. Лиско, обещай, че ще ни измъкнеш.
Л и с к о. Ставайте!
Мокси и Димби се изправят.
Л и с к о /оглежда обстановката/. Не искам да ви тревожа, но, доколкото се простират сведенията ми и доколкото разбирам от домбевци, нашият скъп и мълчалив Домби е изчезвал.
Д и м б и /тревожно/. Какво?
М о к с и /едва не подскача/. Как, изчезнал?
Л и с к о. Огледайте се и ще разберете.
Тримата напразно търсят Домби. От него – нито следа.
М о к с и. Не може да бъде!… Това е дупка, не е нещо друго.
Д и м б и. Домби няма крила.
М о к с и. Не съм забелязал такова нещо у него.
Л и с к о. Тихо! /Ослушва се./ И все пак… /Понижава глас./ …Домби вече не е тук.
М о к с и /глупаво/. А къде?
Л и с к о. Не знам… Домби е изчезнал.
Д и м б и. Невъзможно. Няма откъде… Виждате ли някъде нещо, през което може да излезе?
Л и с к о. Не виждам, но не виждам и Домби… Момчета, положението се влошава.
Д и м б и /обхванат от нервен пристъп/. Домбиии!
М о к с и /също реагира с викане/. Домбииии!
Нищо. Тишина.
Д и м б и.  Домбииии!…
М о к с и. Обади се!
Сега смехът, който им отговаря, прозвучава още по-зловещо.
Тримата инстинктивно се събират на куп, свиват се и изчакват да оттекне ехото.
Тишина. Тримата стоят така.
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Смяташ ли, че ще изчезнем един по един?
Л и с к о /след пауза/. Зависи.
М о к с и. Моля?
Л и с к о. Първо – не бива да се отделяме един от друг и второ – да не се страхуваме.
Димби и Мокси инстинктивно се хващат за Лиско.
Д и м б и. Първото е лесно, но второто?
М о к с и. Да ме убиеш, не мога да не се страхувам.
Д и м б и. Забелязал съм, че където и да отида, страхът винаги идва с мен.
Л и с к о. И аз съм такъв, но когато реша…
М о к с и. Ако ставаше с решения?…
Д и м б и. Добре де, как ги взимаш тия решения?
Л и с к о. Чрез размисъл.
М о к с и. ГЛУПОСТИ!
Л и с к о. Първо – казвам си: този, от когото се страхувам, не може да бъде дух или привидение, защото духове и привидения няма. Така ли е?
М о к с и   и  Д и м б и /не съвсем категорично/. Така е.
Л и с к о. Второ: Щом няма, този, от когото се страхувам, може да е по-голям от мен, и по-силен, но той също има очи и уши, сърце и стомах, а има ли сърце и стомах – също се страхува. Важното е да разбереш от какво се страхува.  Понякога, много силните и огромните се страхуват от това, че ти не се страхуваш. Следователно – уплаши го с това, че не се страхуваш,
Д и м б и. Ами, ако не се уплаши?
Л и с к о. Тогава си казваш: Добре де – най-много да загина. А загиваш ли, добре е да загинеш без страх. Защото и да се страхуваш, и да не се страхуваш – ще загинеш. Защо тогава да загиваш със страх? /Внезапно извиква нагоре./ Хеееей, злодеецо, не знам къде си – горе или долу, но знам, че ме чуваш и затова те наричам с най-обидните имена!… Не знам какво представляваш, но си избери най-обидното нещо и смятай, че съм ти го казал!… Мокси, кажи нещо обидно?!
М о к с и. Лиско, моля ти се!
Л и с к о /настойчиво/. Кажи!
М о к с и. Моля ти се!
Л и с к о /извън себе си/. Кажи!
М о к с и /след пауза/. Например – ПАЛАВНИК.
Л и с к о /ядосано/. Това не е обидно… Димби, измисли нещо много обидно!
Д и м б и. А, остави!…
Л и с к о /настойчиво/. Измисли!
Д и м б и. Кажи му, че е невъзпитан.
Л и с к о. И това не е обида. /Извиква нагоре./ Ти си гъска!… Ти си звяр, чудовище, кривогледо плашило, куца запетайка, глупак и празна тенекия, пълна с идиотщини!… Разбра ли какво си, тъпа муцуно?… Това си и не се страхувам от теб!…
М о к с и. Лиско, отмервай думите си!
Л и с к о /продължава, като гледа нагоре/. Ти си… кал!
Д и м б и. Лиско, не обиждай непознати същества, които не са ти сторили нищо!
Л и с к о /поглежда Димби/. Какво?… Искаш да се подмазваме? На този, който ни взе Домби?
М о к с и. Може да се е пошегувал.
Д и м б и. Да… И ще ни го върне. За какво му е един нищо и никакъв Домби?
М о к с и. И нас ще освободи.
Л и с к о /оглежда двамата/. Подмазвачи!
М о к с и /навежда глава/. Страх ме е.
Д и м б и. И мен,
Л и с к о. И МЕН ме е страх, да не мислите… Но въпреки това! /Внезапно запява:/

Страхът – това е нещо
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето всеки ден.

То спи дълбоко в мене
и скача на крака,
когато неусетно
попадна във беда.

Без страх не може всяко
разумно същество, страхът –
това е сякаш
предпазно вещество.

Не се страхува само
последният глупак, да –
всеки се страхува,
но важното е: как?

В С И Ч К И:

Бъди достоен ти, когато се страхуваш,
страхувай се, но с мярка, в страха си горд бъди.
Бъди достоен ти, за да не се срамуваш –
след страшния момент и всичките беди.

Пак всички, но още по-ентусиазирано и дори с танци.

Не се страхува само последният глупак,
да, всеки се страхува, но важното е – как!…

Л и с к о /нагоре, към неизвестния злодей/: Разбра ли, злодеецо!… А?… Чу ли?
М о к с и /увлечено/. Кажи, чу ли?
Д и м б и /увлечено/ На теб казваме!
Л и с к о. Защо мълчиш?… Покажи се да те видим?… Глупак!
Д и м б и. Мишко!
М о к с и /разярено/. Паралелепипед!
Л и с к о /учудено, към Мокси/. Какво?
М о к с и. Това е нещо много обидно.
Л и с к о. Добре… /Почесва се,/ Сега да видим какво да правим… И така, Домби изчезна… Тои не е свръхестествена сила, не моде да хвърчи, не може да става невидим – значи, изчезнал е по най-обикновен път.
Д и м б и. Какъв?
Л и с к о. Искам да кажа, че към тази голяма дупка има някаква по-малка дупка… която трябва да открием… Търсете!

Оглеждат дъното на дупката.

Д и м б и. /както търси/. Тук няма… /Опипва./
М о к с и /опипва/. И тук няма!
Л и с к о /опипва/. И тук няма!
Д и м б и. И тук… /Но Димби изчезва./
Л и с к о /бързо/. Димби, къде си?
Д и м б и /гласът му/. Търся по-малката дупка!
Л и с к о.  Ти търсиш нещо, в което си влязъл.
Д и м б и /гласът му/. Така ли?
Л и с к о. Затова излез, да ни я покажеш.
Д и м б и. А вие къде сте? /Това е само гласът му./
Л и с к о. В голямата дупка.
Д и м б и /гласът му/. А аз къде съм? Защо не ви виждам?
Л и с к о /тревожно/. Димби!
Д и м б и /с лека уплаха/. Какво?
Л и с к о. Стой!…
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Нито крачка!… Чакай!
Д и м б и. Чакам.
М о к с и. Къде е той?
Л и с к о. Димби, моля те, стой на място и пей!
Д и м б и. Да пея ли?
Л и с к о. Моля те, пей, да не те загубим като Домби!
Д и м б и. Добре! /Запява./

Аз съм Димби, Димби, Димби…
Аз съм Димби, димби, дим…
/Пее непрекъснато./

Л и с к о /като го слуша, към Мокси/. Мокси, чуваш ли го?
М о к с и /вече започва да се страхува/. А бе, чувам го, но тая работа не ми харесва.
Л и с к о. И на мен, но все пак трябва да го чуваме… /Песента на Димби си звучи./ Мокси.
М о к с и. Кажи.
Л и с к о /строго/. Хвани се за опашката ми!
М о к с и /хваща се/. Какво става?
Л и с к о. Открих малката дупка… Димби!
Д и м б и /прекъсва песента си/. Какво?
Л и с к о. Моля те, каквото и да стане, ще пееш!… Докато не се срещнем, няма да млъкваш!
Д и м б и. Добре. /Това е само гласът му. Не го виждаме. Отново пропява./
Л и с к о. Мокси, внимавай, ще влезем в малката дупка, но няма да пускаш опашката ми!
М о к с и. Да ме убиеш – не пущам.
Л и с к о. Започваме да влизаме!

Виждаме ги как изчезват постепенно – първо Лиско, после опашката му, после – Мокси и накрая опашката на Мокси.
Голямата дупка остава празна.
Чуваме приглушения глас на Димби, който продължава да пее, но кой знае защо, струва ни се, че е настъпила дълбока и зловеща тишина.
Камерата се разхожда по дъното на дупката, разгледаме всяка нейна подробност – пустота, никакъв знак от нещо, което да наподобява живо същество.
Малката дупка
За разлика от голямата, МАЛКАТА ДУПКА не е вертикална, а хоризонтална – една миниатюрна галерия, на която се виждат и дъното и таванът.
Чуваме песента на Димби, но не го виждаме.
Отдясно се появява Лиско, след него Мокси. Движат се бавно и внимателно, както в приключенските истории, просто се промъкват. Таванът на дупката е малко над главите им. Спират.
 
М о к с и /гледа напред, през рамото на Лиско/. Къде е този Димби?
Л и с к о /замислено/. Това се питам и аз.
М о к с и. Чувам го.
Л и с к о. И аз.
М о к с и. Но не го виждам.
Л и с к о. Там е работата.
М о к с и. Трябва да е наблизо
Л и с к о. Трябва.
М о к с и. А го няма.
Л и с к о. Чакай!… /Ослушва се. Извиква./ Димбиии!
Песента млъква.
Д и м б и /гласът му/. Какво?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Чакам ви.
Л и с к о. Но къде си?
Д и м б и. Където ми казахте.
Л и с к о. Чуваш ли ни?
Д и м б и. Да.
Л и с к о. Моля те, продължавай да пееш!… Непрекъснато, разбираш ли?
Д и м б и. Да. /Отново неговата песен./
Лиско оглежда пода и после тавана на галерията.
М о к с и. Да не сме влезли в друга дупка?
Л и с к о. Ще видим.
М о к с и. Как?
Л и с к о. Достатъчно е да се върнем.
М о к с и. Тогава – да се върнем.
Л и с к о. Хайде!…
Тръгват обратно, без да се обръщат, този път Мокси „тегли“ Лиско. Вървят.
Л и с к о /изведнъж/. Стоп! /Спират” Мълчание./ Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Мокси, струва ми се, че когато влизахме в малката дупка, влизахме по-късо, а сега излизаме доста дълго, а голямата дупка я няма.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
Л и с к о. Моля ти се.
М о к с и /почти шепти/. Не чувам Димби.
Л и с к о. А!… Да!… Димби не се чува! /Тревожно./ Димби!… /Нищо./ Димби!… /Нищо./ Димбииии!
Сега викат двамата. Нищо. Млъкват. Поглеждат се. Оглеждат обстановката.
М о к с и /започва да трепери.: Ох!
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Тая работа вече съвсем не миг харесва.
Л и с к о. Спокойно!
М о к с и. Какво спокойно!… Ще ми позволиш ли да те разтревожа още веднъж?
Л и с к о. Кажи.
М о к с и /почти шепти/. Преди малко търсихме Домби, а сега – Димби. Не сме намерили Домби – изчезна и Димби… Как си ти?
Л и с к о /почесва се/. Това приключение излезе доста необикновено… Предлагам да тръгнем напред.
М о к с и. Добре.
Л и с к о. Не се откъсвай от мен!
М о к с и. Бъди спокоен. Ще се откъсна само, ако се откъсне опашката ти.
Вървят. Лиско спира,
М о к с и. Защо спря?
Л и с к о /почесва се/: Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
М о к с и. Какво пак?
Л и с к о /шепнешком/. Дупката се разклонява.
М о к с и. А така!… Сега накъде?
Л и с к о. ТИ кажи… Наляво или надясно?
М о к с и. Аз казвам – наляво.
Л и с к о. Добре, наляво.
Тръгват. Вървят. Спират. Взират се. Тревожна музика. Пред тях – три разклона.
Л и с к о. Какво гледаш?
М о к с и /удивен/. Сега пък – три пътеки…
Л и с к о /извиква/. Димбиии!
М о к с и. Димбии!
Л и с к о. Димбиииии!
Нищо. Тишина.
Л и с к о /отново се готви да извика/. Ди… /Гласът му секва./
М о к с и. Какво има?
Л и с к о. Някой мина оттам… Хайде! Да влезем в тази пътека!
Тръгват. Вървят. Спират, Оглеждат се.
М о к с и /започва да трепери/. Ох!
Л и с к о. Защо трепериш?
М о к с и /троснато/. Страх ме е…
Л и с к о /не много убедително/. Недей, Мокси!… Все
ще измислим нещо. Това не може да продължава вечно.
М о к с и. Лиско, не ме успокоявай… Не забелязваш ли нещо?
Л и с к о /прави се на ударен/. Не.
М о к с и. Лъжеш!…
Л и с к о /неубедително/. Така ти се струва.
М о к с и. Сигурен съм… Ето, този камък ми е познат… /Шепти с трепет./ На това място вече сме били.
Л и с к о /въздъхва/. Уви, Мокси, имаш право.
М о к с и /съвсем разтревожено/. Ние се въртим. Защо се въртим така?
Л и с к о /унило/. Защото сме в лабиринт.
Музика за тревожен ефект.
М о к с и /изгубва нервите си съвсем/. Искам да изляза! Ти си виновен! Ти и твоите приключения!…
Л и с к о /разтърсва го/. Шшшт!
М о к с и. Не ме пипай! /Дръпва се./
Л и с к о /побутва го и му сочи напред/: Шшшт!
Нова изненада: срещу тях върви Домби. Приближава се.
Л и с к о /слага лапа върху устата на Мокси/. Шшшт!
Двамата гледат с учудване Домби, който се изравнява с тях и без да им обръща внимание, минава край тях.
Сега, занемели, се обръщат и го гледат откъм гърба.
Домби завива със завоя на пътеката.
Л и с к о /шепти/. След мен!…
Лиско също завива със завоя на галерията и вижда, че Домби е изчезнал. Пред него – тройно разклонение на галерията. Бързо влиза в едното. Върви бързо по него и спира внезапно. Обръща се, оглежда се – няма го нито Домби, нито Мокси.
Л и с к о /извиква трескаво/. Домби!… Домбиии!… /Чака. Сега му отвръща неколкократно ехо./ Мокси!… Моксиии!… Мокси, къде остана?… Мокси! /Ехото си играе със звуците, отеква, върти се около него./ Димбиии! Мокси!… Домби!… Димбиии!…
Странна, причудлива какафония от няколко вида ехо.
Лиско млъква. След няколко секунди замира и последният звук от ехото.
Абсолютна тишина.
Лиско ляга уморено на земята.
Вътрешният глас на Лиско: Хей, Лиско!
Л и с к о /трепва и се изправя/. Кой е?
Г л а с ъ т. Аз съм, ТВОЯТ ВЪТРЕШЕН ГЛАС.
Л и с к о /леко успокоен/. О, здравей!… Какво става?
Г л а с ъ т. Не знам… А ти не знаеш ли правило номер едно?
Л и с к о. Положението е такова, че забравих превилата си… Отначало попаднахме в някаква ГОЛЯМА ОТВЕСНА ДУПКА, където изчезна Домби. След това – този лабиринт с хиляди дупки… Изчезна Димби, след това – Мокси… Как ще свърши цялата история?
Г л а с ъ т. Правило номер едно: Изпаднеш ли в беда, не изпадай и в паника.
Л и с к о. Знам.
Г л а с ъ т. Спри се, успокой се и размисли.
Л и с к о. Добре де – спрях се!…
Г л а с ъ т. Успокой се!
Л и с к о. Знаеш ли колко е лесно да се каже?
Г л а с ъ т. И все пак, помисли, дали трябва да се уплашиш?… Спомни си, какво правеше в такива случаи… Чакай, чакай!… Ако си попаднал в капан, някой те гледа и следи. Трябва ли да те види уплашен?
Л и с к о /бързо/. Не!
Г л а с ъ т. Тогава?… /Пауза./ Хайде, отивам си, а ти размисли!… Припомни си песничката на делфинчето…
Лиско се отърсва и неочаквано запява, като тръгва бодро напред с песента си.
– Капитане, твойта шапка
падна в морската вода!
Тра-ла-ла? Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Капитане, твоят кораб
е пробит на две места!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пара не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Катастрофа, капитане!
Блъснала ни е скала!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
И това не е беда!

– Капитане, капитане,
падна твоята лула!
Тра-ла-де! Тра-ла-ла!
– Е, това се казва, юнга, /2/
вече истинска беда! /2/

Всеки нов стих се придружава от нахлуваща бурна музика в мажорен тон, Лиско подскача и пее – плези се в лицето на опасността.
Изведнъж пред него отново се явява Домби, който просто прекосява галерията и изчезва в ляво.
Лиско извиква и хуква към чупката, завива на кръстопътя, ноот Домби няма и следа.
Л и с к о /спира на място и вика трескаво/. Домбиии! Домбиии!… Къде си, Домбиии?…
Ослушва се. Отново вика, зове. Ослушва се повторно.
Неочаквано се чува гласът на пеещия Димби, който си пее неговата мелодия, както му е заповядано.
Лиско извиква името на Димби и се връща на кръстопътя, оглежда всеки клон на галерията – нищо.
Л и с к о /вика/. Димбиии!… Димби!
Г л а с. Лиско, ти ли викаш?
Л и с к о /радостно/. Димби!
Г л а с. Не бе, аз съм Мокси.
Л и с к о /радостно/. Мокси!… Къде си?
М о к с и /гласът му/. Тук съм!
Л и с к о /трескаво/: Стой на място и пей!
М о к с и /гласът му/. Добре! /Запява песента си./
Лиско кривва в първата изпречила се пред него чупка.
Л и с к о. Моксиии!
Песента на Мокси е изчезнала. Лиско отново го зове.
Неочаквано прозвучава песента на Димби.
Л и с к о: Димбиии!
Д и м б и /гласът му/. Хайде де!
Л и с к . Какво правиш?
Д и м б и. Кога ще дойдеш?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Не знам… Чакам.
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам… Ти ми каза да пея… Лиско!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Докога да пея?
Л и с к о. Докато те намеря.
Д и м б и. Чакам!
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам. Чакам.
Л и с к о / след като оглежда обстановката/. Да си виждал Мокси?
Д и м б и. Никак!
Л и с к о. А Домби?
Д и м б и. Кой беше Домби?
Л и с к о /с тревога/. Димби.
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Не се шашвай!
Д и м б и. Трудно е… Вървиш, пееш, сам, пак вървиш, пак пееш, все сам, въртиш се насам-натам. /Троснато./ Ще идваш ли, или няма да идваш?
Л и с к о. Стой така!
Д и м б и. Чакай!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Ето Мокси!…
Л и с к о. Извикай го!
Д и м б и /не забравяйте, че чуваме само гласа му/. Моксиии!
М о к с и /далечният му глас/. Кой вика?
Д и м б и. Стой там!
М о к с и /разбира се, само гласът му/. Къде?
Д и м б и. Където те видях?
М о к с и. Къде ме видя?
Д о м б и. Където мина!
М о к с и. А ти къде си?
Д и м б и. Идвам.
Л и с к о /през цялото време виждаме само него/: Димби! /Тишина./ Димбиии!
Хуква да бяга и внезапно спира, едва удържа тялото си, което иска да полети още напред, по инерция.
Муцуната му се залепва на огромна дебела паяжина, която издрънчава като китара.
Лиско се дръпва отривисто назад и гледа паяжината. Нежният звук на китарата затихва.
В дъното и в ъгъла на паяжината се размърдва огромното тяло на паяка.
П а я к ъ т. Хайде де!
Л и с к о. Какво?
П а я к ъ т. Хвани се, де!
Л и с к о. Защо да се хвана?
П а я к ъ т. А тази паяжина за какво съм я опънал?
Л и с к о. За какво си я опънал?
П а я к ъ т. Да хвана някого.
Л и с к о. Мен?
П а я к ъ т. Ами, да!
Л и с к о. Ха! И за какво съм ти?
П а я к ъ т. Да те изям!
Л и с к о. Глупак!
П а я к ъ т. Кой туй?
Л и с к о. Ти!
П а я к ъ т /наивно/. Защо?
Л и с к о. Абсолютен глупак… Не ми стигат останалите беди, ами… Глупако, мен не можа да ме изяде орелът Каменар, нито Синята акула, че те ли?
П а я к ъ т. Добре де, тогава какво да правя?… Чакам, чакам – никой… Нищо не пада.
Л и с к о. Защо се наврял тук паяжината си?
П а я к ъ т. А къде?
Л и с к о. Като всеки нормален паяк – вън.
П а я к ъ т. Вън… А как вън?… Цял живот се мъча и не мога да изляза.
Л и с к о /уплашено/. Цял живот!?!?
П а я к ъ т. Дори повече.
Л и с к о. Тогава… Аз как… да изляза?… Кога?
П а я к ъ т. На мук!… Оттук не се излиза.
Л и с к о. На кого е този лабиринт, знаеш ли?
П а я к ъ т. Не.
Л и с к о. А кой го е направил?
П а я к ъ т. Не знам… Един ден се набутах и не можах да изляза.
Л и с к о. Довиждане! /Тръгва./
П а я к ъ т. Тръгваш ли?
Л и с к о. Да.
П а я к ъ т. И ще ме оставиш?
Л и с к о. Не ме интересуваш.
П а я к ъ т. Отново самотен?
Л и с к о. Дано падне нещо.
П а я к ъ т. Нищо не пада, ще знаеш.
Л и с к о. Сбогом, Паяко!
П а я к ъ т. До скоро виждане!
Л и с к о. Ще има да чакаш!
П а я к ъ т. Щеш не щеш! /Смее се./
Докато Лиско се отдалечава, Паякът се смее.

Отново върви през галериите. На едно място спира и се взира. Иззад ъгъла се е подала опашката на Мокси.
Лиско разтрива очи. Опашката изчезва.
Л и с к о /изкрещява/. Мокси?
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. ТИ къде си? /Втурва се напред. Нищо./ Моксиии!…
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. Чакай!
М о к с и. Къде да чакам?
Лиско се втурва отново.
Отново нищо.
Л и с к о /спира задъхано/. Моксиииии!
Никой не отвръща. Отново тръгва напред.
 
Музика за подготовка, заражда се напрежение, Лиско сякаш чувства, че в следващите секунди ще настъпи някаква промяна. Пристъпва внимателно, музиката става още по-динамична, Лиско спира, пак тръгва, пак спира, тръгва и…
Музиката гърми.
Пред нашия герой се открива нещо като зала – тук е широко и високо. В средата на „залата“ се издига нещо като маса – може би от скала или твърда пръст, а зад масата, пак от камък или твърда пръст – нещо като трон, ложе, или пък своеобразен стол.
Последни експлозивни акорди на музиката.
Пълна тишина,
Лиско оглежда обстановката, а след туй тръгва към „масата“. Заобикаля я и се качва на „стола“.
Откъм лабиринта се чуват стъпки.
Лиско бързо слиза от стола исе скрива зад масата. Една секунда, две секунди, три секунди!…. Появява се Домби. Приближава се с нищо невиждащ поглед. Лиско показва глава над масата и го вижда.
Домби спира в средата на залата. Изглежда, че тя не му прави никакво впечатление. Стои така.
Лиско напуща прикритието си, тръгва отстрани, издебва Домби откъм гърба, едновременно го удря по гърба и извиква, колкото му стигат силите.
Д о м б и /подскача/. Кой?… Какво има?
Л и с к о. Еее, дойде на себе си.
Д о м б и /гледа Лиско/ Лиско, защо ме удари?
Л и с к о. За да те стресна.
Д о м б и. Заболя ме.
Л и с к о. Голяма работа!
Д о м б и. Къде сме?
Л и с к о. Питай, че да ти кака!
Д о м б и. Къде са другите?
Л и с к о. Това не знам… Ти падна в една дупка.
Д о м б и. Така ли? Защо?
Л и с к о. Получи сътресение и изгуби гласа си… Изобщо не знаеше какво става. Като те ударих, отново се превърна в Домби…
Д о м б и. Ще ми кажеш ли най-после къде сме?
Л и с к о. Е, най-напред паднахме в голяма отвесна дупка, след това влязохме в малка хоризонтална дупка, после в лабиринт, а сега сме в зала… Това е зала. Има маса и стол, следователно, не може да не се поява и този, който ще седне на стола. Мисля си как да го изиграем и да избягаме… /След пауза/ Домби, можеш ли да се правиш на ударен?
Д о м б и. Защо?
Л и с к о /досеща се/ Виж какво, прави се на такъв, какъвто си беше. Който и да дойде – нито дума. Ти и без това си беше ударен. Ако дойде злодеецът, мълчи! Влезе ли Димби – мълчи. Пред Мокси – също мълчи. Аз ще се скрия, ще наблюдавам, ще преценя и ще действам… Ясно ли ти е?
Д о м б и. Ясно.
Л и с к о. Скривам се… Злодеецът ще дойде всеки момент, а трябва да се избавим… Искам да го видя, преди той да ме види, разбра ли?
Д о м б и. Не.
Л и с к о. Добре, но прави се на ударен!… Край! /Оглежда обстановката. Търси къде да се скрие. Мушва се под масата./ Тук съм добре, нали?
Чува се песента на Димби. Димби влиза в залата, спира.
Д и м б и. Домби!.. Най-после! Къде са другите? /Домби мълчи./ А бе, ти още ли си чалнат? /Изведнъж го удря по гърба и извиква,/
Домби пада на земята, а после бавно се изправя.
Д и м б и /помага му да се изправи/: Извинявай!… Исках да те събудя… Какво ще те правим, не знам… /Оглежда залата./ Тук е широко, а?… Маса, стол… Изглежда, че всички пътеки водят насам.
Чува се песента па Мокси.
Д и м б и. Ето го и Мокси!… Пее… Да го чуем.
Мокси се появява.
Д и м б и. Заповядай!… Тук ще става, каквото ще става.
М о к с и. Това до теб не е ли Домби?
Д и м б и. Беше Домби… Сега е нещо. Което мълчи.
М о к с и. Бъди спокоен! Сега ще го оправя.
Бързо го удря и изревава силно. Домби тупва на земята.
Д и м б и. Мокси, какво правиш?
М о к с и. Шок.
Д и м б и. Не така! Първо питай, после удряй!… Пребихме го. /Навежда се и помага на Домби да стане./
М о к с и. Така съм чувал.
Д и м б и. А бе, и аз съм чувал, но го пребихме и при това положение не знам какви ще бъдат последствията. /Започва да гали Домби./ Успокой се, Домби!… /Мокси също започва да гали приятеля си./ Ние… За да те спасим, разбираш ли?… За да проговориш… Доста бой ти хвърлихме, но за до ти помогнем…
М о к с и. Извинявай, Домби! /Гали го./ Море, трябваше да го ударя по-силно! Извинявай, Домби!… За да ти помогнем.
Д и м б и /гали го/. Горкият, толкоз бой не е изяждал откакто се е родил…
М о к с и /гали Домби/. А Лиско?
Д о м б и. Ами, току виж, че се появи и прасне Домби по гърба.
М о к с и /както гали Домби/. Трябва да го предупредим. Три удара за един Домби са доста.
Д и м б и. А бе… /въздъхва/ Ще го предупредим… Стига да дойде!
М о к с и /гали Домби и го гледа/. Да опитам пак, а?
Д и м б и /бързо/. Не!
М о к с и. Шегувам се… /Оглежда Домби./ Какво ще го правим такъв?
Д и м б и. По този въпрос ще мислим, ако се измъкнем.
М о к с и. Сега той е щастлив, нали?… Не знае какво става, в каква беда сме попаднали… /въздъхва./ Умирам да съм на негово място!…
Смехът!
Зловещият смях прокънтява изведнъж, този път близо, почти до тях.
Смехът секва.
Пълна тишина.
Мокси и Димби треперят. Отново смехът. Сега още по-близо.
Тишина. Мокси и Димби се люлеят от страх.
 
К ъ р т и ц а т а /без да я видим/. Добър ден!
Моксии Димби се обръщат изведнъж.
На входа, през който бяха влезли всички, е застанала къртицата.
Димби и Мокси отстъпват назад към масата.
К ъ р т и ц а т а. Добре дошли в моя дворец! /Тишина./ Добър ден!… /Безмълвие./ На кого казах добър ден?
Д и м б и. Дддо…
М о к с и. …ддден!
К ъ р т и ц а т а /поглежда Домби/. А този?… Защо мълчи?
Д и м б и. Ттттой… ппполлллучи ссътресение!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Така ли? /Бързо го удря по гърба с адски кикот./
Домби се просва на земята, този път с разкрачени крака, като нокаутиран.
Всички стоят и го гледат.
Димби и Мокси, разбира се, треперят още по-силно.
К ъ р т и ц а т а. Сега ще стане и ще проговори… Чувала съм, че когато някой се сътресе, трябва да го сътресеш още веднъж.
Д и м б и /както трепери/. Ннно вече го сссътресохме доста.
М о к с и /както трепери/. Почти цял ден го ссътрисаме!
К ъ р т и ц а т а. Така ли?… Тогава да си почине… Добре дошли в моя дворец!
Д и м б и. Тук… нне ззнам как да отговоря.
М о к с и. И аз.
К ъ р т и ц а т а. Може и да не отговаряте… А!… /Търси с очи./
Д и м б и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Къде е ОНЗИ?
М о к с и. Ккой?
К ъ р т и ц а т а. Хитрият.
Д и м б и. Кой, кой?
К ъ р т и ц а т а. Най-интересният… Дето сам се бутна в дупката.
Д в а м а т а. Аааа, Лиско!
Д и м б и. Ще дойде.
М о к с и. Не може да не дойде.
Д и м б и. Винаги идва.
М о к с и. Но ние нямаме нищо общо е него.
К ъ р т и ц а т а.  Така ли?
Д и м б и. Много се перчи.
М о к с и. И все ни докарва беди.
Д и м б и. Както днес, например… Какво му трябваше да скача в дупката. Можеше да остане горе и да ни спаси…
Къртицата надава зловещия си кикот.
М о к с и. Защо се смеете така? /Трепери./
К ъ р т и ц а т а. Защо пък не?
М о к с и. Дразните…
Д и м б и. Мокси, остави госпожата да се смее както си ще. Това си е нейна работа.
М о к с и. Знам, но се плаша.
Д и м б и. Напротив… Много приятен смях.
М о к с и. Да, де, това искам да кажа.
К ъ р т и ц а т а /надава нов кикот/. Забавни сте!… /Внезапно./ Къде е Лиско?
Д и м б и. Не искам да го знам.
М о к с и. Мадам, кога ще си ходим?
К ъ р т и ц а т а. Къде?
М о к с и. Горе… Дето ни е мястото.
К ъ р т и ц а т а /още един кикот/.
Димби и Мокси се приближават към Домби, повдигат го нежно, изправят го но крака,
К ъ р т и ц а т а /настойчиво/: Къде е Лиско?
М о к с и. Вие знаете по-добре… Мадам, време е да си ходя.
К ъ р т и ц а т а. Защо да си ходиш?
М о к с и. По това време закусвам.
Д и м б и. И аз.
К ъ р т и ц а т а /минава край всички и сяда на стола, зад масата/. И така, докато дойде хитрият ви приятел, да вя обясня; ВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕТЕ ГОРЕ.
Д и м б и /спонтанно/. Не!
М о к с и /инстинктивно/. Не искам!
К ъ р т и ц а т а /спокойно/. Не ме интересува какво искате. /Двамата се готвят да кажат още нещо./ Мълчете!… /Многозначително./ Както мълчи ДРУГИЯТ.
Д и м б и. Домби ли?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/: И той, и ЕДИН ДРУГ.
М о к с и /не смее да зададе въпроса направо/. Димби, питай госпожа къртицата какво иска от нас?
Д и м б и. Е, тя и без това трябва да ни каже какво иска от нас. Нали, мадам?
К ъ р т и ц а т а. Нищо не искам.
Д и м б и /учудено/. Чу ли, Мокси? Значи, можем да си вървим.
К ъ р т и ц а т а /спокойно, но категорично/. Без мое съгласие, никой не може да напусне това подземно царство.
Д и м б и. Мадам, не ме разбрахте… Ние смятаме – с ваше съгласие.
М о к с и. Просто да ни придружите до ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /без да повишава тон, категорично/. Вие ВСИЧКИ оставате при мен!
Д и м б и /гледа я в недоумение/. Но, защо?… Какво ще ни правите?
К ъ р т и ц а т а. Нищо… /Мълчание./ Разбрахте ли?
М о к с и. Аз…
Д и м б и. Според мен…
К ъ р т и ц а т а /прекъсва ги/. Това трябва да разберете ВСИЧКИ… и вие и другият.
Д и м б и /наивно/. И Домби ли?
К ъ р т и ц а т а. И Домби, и ДРУГИЯТ.
М о к с и. Мадам, за кого намеквате?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/. Той си знае…
Д о м б и. Мадам, не разбираме… Нито защо сме тук, нито как сме тук, нито докога ще сме тук…
М о к с и. И аз не разби…
Л и с к о /внезапно излиза/. Еее, толкоз ли сте глупави! /Докато Димби и Мокси са учудени и гледат безмълвно, той нарежда./ Уважаемата госпожа къртица, която живее под земята и скучае, иска да има компания, приятели!… Вие сте истински глупаци! /Към Къртицата./ Добър ден, мадам! Как сте? Какво правите?
К ъ р т и ц а т а /спокойно/ Добър ден, хитрецо!… Добре съм… Удобно ли беше под масата?
Л и с к о. Никак, мадам… Скрих се, за да мога, като дойдете, да ви извикам „дза! „… и да ви стресна… Ние ГОРЕ често си викаме „дза! „… Как сте със здравето?
К ъ р т и ц а т а. Добре, благодаря… Само…
Л и с к о. Зная, мадам!… Само ви е скучно. Тук е тъмно, влажно, безшумно… Вие сте самотна, няма с кого да размените дума, а ние ГОРЕ бягаме и скачаме на слънце, чудим се какви приключения да си измислим…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой!… Точно така!… Всеки ден ви гледах и…
Л и с к о. И си казахте: а бе, тия там са весели, а аз гния ли гния под земята…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой! Точно така!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Защо не ги открадна, да са ги имам винаги под ръка, като играчки…
К ъ р т и ц а т а /екзалтирано/. Точно така!…
Л и с к о. И прокопахте дупка на нашата пътека!
К ъ р т и ц а т а. Точно така!
Л и с к о. А тия /сочи тримата/ се натряскаха в нея като последни глупаци!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Цар си!… Всичко разбираш!…
Л и с к о /съвсем екзалтирано/. И същите тия глупаци, мадам, /сочи ги, докато тримата са навели посрамено глави/ не могат да разберат, че тук е по-добре от ГОРЕ!
К ъ р т и ц а т а. Гениален сте!…
Л и с к о. Мерси! Вие сте първата, която ми го казва! /Продължава./ Как да им обясниш на тия, че тук всеки ден ще си имаме приключения…
К ъ р т и ц а т а. Чакай!
Л и с к о. Моля?
К ъ р т и ц а т а. Какво разбираш под ПРИКЛЮЧЕНИЯ?
Л и с к о. Всичко… Ами малко ли е и това – всеки ден ще кроим планове да ви избягаме, и все няма да можем и винаги ще бъде забавно?
К ъ р т и ц а т а. Чуден сте!
Л и с к о. А какво има горе?
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Нищо!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Едно нищо и никакво слънце, треви, цветя, дървета, реки!… Само някакви глупости, които са ни втръснали…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой, как го разбрахте?
Л и с к о /сякаш не ѝ обръща внимание/. Какво по-скучно от слънцето?… Цял ден свети, грее и се търкаля в една посока. Нищо, ама нищо друго не прави!… Де ви кажа правата – най-омразното ми нещо е слънцето!
К ъ р т и ц а т а. Нали?… Само заслепява и гори!… Мразя го!
Л и с к о. А тук? /Сочи./ Прохладно, тъмно, приятно… По цял ден ще си играем с вас.
К ъ р т и ц а т а. Тук е раят на земята!
Л и с к о /към тримата, които едва са повдигнали глави/ Разбрахте ли?
Д и м б и. Разбрахме.
М о к с и /почесва се/. Ами, госпожата не ни го обясни както трябва…
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Щях да ви обясня!
Д о м б и /внезапно проговаря пред учудените погледи на другите/. Чак сега, след като Лиско така добре изясни колко противно нещо е слънцето…
М о к с и. Ама то било много противно нещо, бе!
Д и м б и. Да ви кажа, на мен ми правеше впечатление, че е противно нещо, но си виках: е, сигурно не е, щом го хвалят навсякъде.
Л и с к о /продължава тезата си/. Тук по цял ден ще си вървим из лабиринтите, ще си говорим с паяка – няма дъждове, няма снегове – говори си с паяка и си глей кефа!
К ъ р т и ц а т а /доволна, сякаш да приключи/. Това е!… Видяхте ли как се разбрахме?
Л и с к о /ляга до стената на залата, полага глава над скръстените си отзад лапи/. Кеф!
Д и м б и /изляга се до другата стена/. Голям кеф!
Д о м б и /ляга в средата на залата/. Това е животът! /Протяга се./
М о к с и /ляга до него/. Горе трябва да търсиш сянка, а тук – навсякъде сянка. Чуден живот!
Ударната група на оркестъра. Туп-туп-туп-туп!… Спокойно и тихо, но отсечено и категорично се ражда настойчивият ритъм.

Л и с к о /запява/:
В най-забутаните гънки ва човешката душа
тя живее.
Оркестърът: Там-там-там-там, Там-там-там-там!
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи.
И мълчи.
/ Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/.
В с и ч к и /както лежат спокойно/:
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с трева…
Пристъпваш и падаш
в невидима яма,
разбираш, че тази
красива поляна
със дупки е осеяна тя.
Л и с к о /пее соло/. Завистта…
Д и м б и /соло/. Завистта…
Д о м б и /соло/. Завистта…
М о к с и /заключава със своето соло/. Може би е най-голямата беда!
В с и ч к и:
В най-забутаните гънки на човешката душа
тя живее.
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи,
и мълчи.
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
Завистта, завистта, завистта –
Срещу нея няма средство на света.
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с цветя.
А пък отдолу
е яма до яма
умело изкопани,
умело изкопани
от Завистта.
Завистта, Завистта, Завистта –
прозрете и заплюйте Завистта!
Заключителни акорди на оркестъра.

Л и с к о /както си лежи/ Голям кеф!
Д и м б и /протяга се/. Така се живее сто години!
Д о м б и /прозява се/. И е много забавно!
М о к с и /изтяга се/. Да.
К ъ р т и ц а т а /огледа ги/. Лиско!
Л и с к о. Да, мадам.
К а р т и ц а т а. Тази песен за мен ли се отнасяше?
Л и с к о.  Амииии, те, песните се пеят и… който ги слуша, трябва сам да разбере за кого се отнасят… В тази песен се говори за някоя си Завист, а вие сте Къртица.
К ъ р т и ц а т а. Но се споменаваше за някакви ями, дупки… Нещо, което е моя специалност.
Л и с к о /хитро/. Ооо, разбирам!… Вие искате да канете, че… Как да се изразя… Че завиждате на нас четиримата, които си играем под слънцето, пеем си и си правим приключения, а вие сте принудена да скитате на тъмно под краката ни и един ден си викате – защо да не ги дръпна при себе си тези палавници, само аз няма да съм на тъмно, я!… Да си го пленя и да им се смея на нещастието… Може би искате да кажете това, но не е това. Вие сте благородна дама. Поканихте ни на гости, тук ни е по-добре отколкото горе, при омразното слънце… И по-интересно. Така че – оставаме.
К а р т и ц а т а /с надежда/. Да не лъжеш.
Л и с к о. Честна дума.
К ъ р т и ц а т а /пронизва го с поглед/. Обичаш да хитруваш, ама, да видим… /Към Димби./ Димби, вярно ли е това, което казва Лиско?
Д и м б и. Каквото каже Лиско.
К ъ р т и ц а т а. Домби?
Д о м б и. Той знае най-добре.
М о к с и. Щом казва…
К ъ р т и ц а т а /почти успокоена/. Тогава да започваме.
М о к с и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Забавленията… На какво да играем?
Л и с к о. Отдавна не сме играли на криеница.
К ъ р т и ц а т а. Какво е то?
Л и с к о: Най-лесната игра. Излизате от залата, затваряте очи, а ние се крием и вие ни търсите. Когото хванете – отива да мижи и отново се крием.
К ъ р т и ц а т а /след размисъл/. Може… Сега да отида и да мижа, така ли?
Л и с к о. Да. А ние ще се крием.
К ъ р т и ц а т а. Отивам и затварям очи. /Излиза от залата./
Всички скачат и се събират около Лиско.
Д о м б и. /шепти/. Та си луд!
Д и м б и. Не ми се живее тук!…
М о к с и /все със шепот/. Лиско ни предаде!
Л и с к о /шепти/. Кротко, глупаци! /Още по-тихо./ Под масата има дупка, покрита с плоча!
Д о м б и /шепти/. Пак дупки!
Л и с к о /шепти/. По всяка вероятност тази дупка води за ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е?
Л и с к о /вика/. Още не! /Шепти./ Хайде!
Влиза под масата, изпод която се отхвърля каменна плоча.
Димби, Домби и Мокси бързо влизат под масата.
Залата остава празна.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е? /Тишина./ Може ли? /Тишина./ Да идвам ли? /Тишина./ Идвааам!
Появява се. Влиза във втория вход от лабиринта към Залата.
К ъ р т и ц а т а /весело/. Тук ги няма… /Кривва в друг вход и затананиква./ И тук ги няма… /Тананика си./ А тук съвсем ги няма… Тогава са влезли в лабиринта… Но, ако са влезли в лабиринта… ще се загубят… Тези хлапаци са се скрили в залата!… Ха-ха!… В залата. Глупаци, в залата ще ви открия веднага!… /Връща се в Залата./ Сега /весело/ ще ви открия до един!… /В първия ъгъл./ Тук ги няма! /Вторият ъгъл/ И тук ги няма!… Ха-ха! Под масата!… Ха-ха… Уха!… /Сменя регистъра./ Аааа! /Трескаво./ Какво е това? /Опипва плочата./ Избягаха! /Удря си главата в камъка./ Избягаха! Къде сте?
Силен смях през дупката. Четиримата се смеят, като имитират кикота на Къртицата.
 
Горе.
Ч е т и р и м а т а /в квартет/: Ха-ха-ха!… Ха-ха-ха! /Гледат към дупката, през която са излезли./ Хи-хи-хи!… Хо-хо-хо!
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ през дупката/. Моля ви, върнете се!
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха-ха!
К ъ р т и ц а т а /показва муцуната си през дупката/ Моля ви!… При мен е много интересно!…
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха!
К ъ р ти ц а т а. Вижте какво противно слънце!
Ч е т и р и м а т а. Хи-хи!
Л и с к о. Слез долу и завиждай до края на кивота си!
Д о м б и. Тук си безсилна!
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
К ъ р ти ц а т а.  Ох, не мога!… Това противно слънце! /Скрива се./
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
Ч и м и /изведнъж се появява/. Какво бе, какво?… На кого се смеете?
В с и ч к и. На завистта!
Ч и м и. Че къде е тя?
Л и с к о. Под земята!
Д о м б и. Където ѝ е мястото!
Ч и м и. Добре, но пазете тишина! /Изчезва./
В с и ч к и запяват:
Туй мъничкото, бялото петно,
което по небето всеки вижда
и то е горе винаги само,
но никога на никой не завижда!

Върви си то, върви си и мълчи,
Земята с благодата си дарява,
под неговите галещи лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява.

Професионален квартет със силна експлозия от китари.

Слънцетооо, Слънцетооо –
Слънцето е то!
Това е само Слънцетоо –
туй, бялото петно!…

…Което се търкаля
по синьото небе,
което се усмихва
с усмивка ва дете!

Върви си то, върви си то, върви си и мълчи,
земята с благодата си дарява…
Под неговите, неговите слънчеви лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява!
От всяка пъпка роза разцъфтява!

Шейк! Джърк! (някакви съвременни танци.)
Нашите герои танцуват като луди.
Камерите танцуват. Актьорите танцуват с кукли в ръце. Операторите танцуват.
Слънцето танцува,
А Лиско, Димби, Домби и Мокси
ги наблюдават с черни стъкла
пред очите си, а самите те
са в ръцете на кукловодите.

„ПИТОНЪТ“ – драматизация по едноименната повест, 1970.

борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
П И Т О Н Ъ Т
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:

 

РЕЖИСЬОРЪТ               – жив актьор

ОПЕРАТОРЪТ                – жив актьор

ДИМБИ

ДОМБИ

МОКСИ

ЧИМИ

ЛИСКО

ПИТОНЪТ

. 

. 

***

Филмова ставка

Чудно хубава гора.

Режисьорът и Операторът, натоварени с камери и магнетофон, си пробиватпът през гората. Дрехите им, походката и държанието им са такива, сякаш представляват нещо като експедиция, която си пробива път през джунглите на Амазония, за да се срещне и заснеме живота на интересно изчезващо племе.

Р е ж и с ь о р ъ т /спира и забърсва потта от челото си/. Още малко… Виждам нещо като полянка.

О п е р а т о р ъ т /спира до него и уморено поставя камерата на земята/. Сигурен ли си?

Р е ж и с ь о р ъ т /пали цигара/. Гората оредява. Скоро ще видим слънцето.

О п е р а т о р ъ т. Ако до пет минути не излезем от гъсталака, ще полудея!…Не съм предполагал, че ще бием толкова път.

Р е ж и с ь о р ъ т.  Според сведенията, полянката се намира в най-затънтеното място на гората… Хайде, Викторе…

Операторът неохотно се навежда и вдига апаратурата си. Режисьорът нарамва магнетофона и отново на път.

Ето ги, измъкват се от „джунглата” – пред тях е чудесна полянка – весела, осветена от слънцето, пълна с покой и птичи песни.

Двамата се споглеждат, усмихват се, кимат си, оставят с удоволствие тежките си товари на тревата.

О п е р а т о р ъ т. Мислиш ли, че полянката е тази?…

Р е ж и с ь о р ъ т /повдига рамене/. Да се надяваме.

О п е р а т о р ъ т. Ами ако има и друга?

Р е ж и с ь о р ъ т. Предлагам да оставим багажа тук и да разузнаем.

О п е р а т о р ъ т /уморено/. Така може…

Р е ж и с ь о р ъ т. Чуваш ли птиците?

О п е р а т о р ъ т. Чудесни!

Р е ж и с ь о р ъ т. Какво ще кажеш, ако пусна магнетофона? Докато се върнем, песните ще бъдат записани.

О п е р а т о р ъ т. Идеално!… Все едно, че сме почнали.

Режисьорът се навежда и поставя магнетофона в действие.

Р е ж и с ь о р ъ т /изправя се/. Хайде!

Двамата напущат полянката.

***

Сцената като в постановка за куклен театър.

Голяма полянка.

 

Неутрална празна сцена, сред която стърчат камерата, магнетофонът и някои други апарати.

Ето го и традиционното появяване на Димби с песен:

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, Димби, Димби!

Аз съм Димби, димби, дом!

Появява се.

Аз съм Димби, Димби, Димби!

Аз съм Димби, димби, дом!

Вижда апаратурите и спира изненадано.

Още е далеч от тях. Там си и остава.

Чуваме песента на Домби.

Д о м б и /ггласът му/.

Аз съм Домби, Домби, Домби!

Аз съм Домби, домби, дим!

Появява се Домби.

Аз съм Домби, Домби, Домби!

Аз съм…

Д и м б и. Да, де – разбрахме!… Ти си Домби.

Д о м б и /спира до него и гледа апаратурата/. Ами аз съм, какво да правя?…

Д и м б и. По-добре кажи какво е това?

Д о м б и. А сега де?… Какво може да бъде?

Песента на Мокси.

Д о м б и. Мокси, ела!

М о к с и. Да си допея арията!

Д о м б и. По-добре виж и кажи като какво може да бъде това?

М о к с и /нарежда се до тях. Това е някъде в дясно от сцената, докато апаратурите са в лявата ѝ част, там, където някога стоеше куфарът/.  Туй /оглежда предметите отдалеч/ ми напомня на НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Д о м б и. И на мен.Д и м б и. Предлагам да не пипаме.

Д о м б и. Да не съм луд… И без това казахме – никакви приключения.

М о к с и. Че кой ти говори за приключения?

Д о м б и. Ами, като гледам това /сочи апаратурите./ мирише ми на приключение.

Д и м б и. Домби, млъкни!… Обещахме, че дори няма да споменаваме думата ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

Д о м б и. Предлагам да се обърнем с гръб към тези неща.

М о к с и. Защо ги наричаш неща?

Д о м б и. Защото приличат на неща.

Тримата се обръщат с гръб към апаратурата.

М о к с и. Колко хубаво си живеем без… такова… нали?

Д о м б и. Това е живот!… Къпем се, стоим, говорим си… Предлагам днес да си говорим като в опера. /Следващите думи ги казва като ария, с песен./ Димби, не се обръщай назад!

Д и м б и /с пеене/. Не се обръщам!

Д о м б и /с пеене/. Обръщаш се.

Д и м б и /с пеене/. Така ти се е сторило.

М о к с и /с пеене/. И аз… И аз видях, видях, че се обърнаааа!

Д и м б и /с пеене/. Направил съм… Направил съм го… несъзнателно.

Д о м б и /с пеене/. А обещахме, че няма, няма дори несъзнателнооооо!

Д и м б и /с пеене/. Добре, обещавам!

М о к с и /с пеене/. Той обеща!… Чухте ли?… Той обеща.

Д о м б и /с пеене/. Чухме, да… Той обещааааа!… Обеща да не се обръща.

Д и м б и /с пеене/. Не трябват ни на нас подобни съблазняващи предмети.

Д о м б и /с пеене/. Които докато се сетим…

Д и м б и /с пеене/. …ще ни вкарат в някое ужасно ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

М о к с и /не като в опера/. Той каза думата ПРИКЛЮЧЕНИЕ.

Д и м б и /оправдава се без пеене/. Не казах, а изпях. Това е нещо друго!

Д о м б и /с пеене/. Това е друго, да. Така може.

Д и м б и и Д о м б и /дует с пеене/. Така можеее, можеее, можеее! Може така!

М о к с и /ядосано, без пеене/. Не може!

Д и м б и /учудено/. Мокси, какво ти стана?

М о к с и. Не искам приключения!… Стига вече!… Малко ли треперехме, докато отворим куфара; ами какво треперене падна докато разберем, че Чими от варела е жабок! А после?… Майчице, какъв страх падна с вълка, който заедно с Червената шапчица искаше да изплюска и нас!

Д и м б и. Да не говорим за Къртицата, която ни плени и смяташе да ни държи в дупката докато умрем.

М о к с и. Дори не споменавай!…Тогава падна най-големия страх и само като си помисля, отново се разтрепервам… Да ви кажа правата, от една седмица си живеем добре без страхове и опасности.

Д о м б и. Да де. Казахме вече – къпем се, разговаряме и чакаме да се мръкне.

Д и м б и /въздъхва/. Е, наистина, мръква доста бавно, а с приключения не можеш да разбереш кога мръква и кога съмва, но…

Д о м б и /настръхва/. Какво?

Д и м б и /въздъхва/. Нищо.

Д о м б и. Не, ти искаше да кажеш нещо. Мокси, искаше ли?

М о к с и. А бе, доколкото разбирам от намеци, той си го каза.

Д и м б и /обидено/. Какво казах?

М о к с и. Димби, признай си. Ти каза, че с приключения е по-интересно, отколкото без.

Д и м б и /изумено/. Домби, чу ли? Казах ли такова нещо?

Д о м б и. Е, точно така не го каза, но се разбра същото: че с приключения си е къде-къде по-интересно.

М о к с и /извиква/. Не искам приключения!… Лиско ги измисля все такива, опасни… Дето все треперим и…

Д и м б и /внезапно/. Стоп!

М о к с и /учудено/. Какво?

Д и м б и. Спомена името му!

Д о м б и. Да, Мокси! Ти спомена името на… ОНЯ, дето обещахме дори да не го споменаваме.

Д и м б и. Този, дето ни донесе най-голямото треперене.

Д о м б и. Дето винаги забърква каши…

Д и м б и. …и все със смъртна опасност.

М о к с и /учудено/. А!… Че как така съм могъл?

Д и м б и. Ти и вчера…

М о к с и. Какво вчера?

Д и м б и. Се опита.

М о к с и. Какво се опитах?

Д и м б и. Да кажеш името му.

М о к с и /прави се на балама/. Така ли?… Чудна работа.

Д о м б и. Вече цяла седмица откакто… и само ти… Все ти.

М о к с и. Не знам как се е случило. Вече няма.Д и м б и. Моля те!

Д о м б и. Защото ако почнем да го споменаваме…

М о к с и. Знам.

Д и м б и. Изведнъж ще поискаме да го повикаме…

Д о м б и. А тогава, знаеш какво става… Само бели.

Д и м б и. Стига!… /Тишина./ Стига за НЕГО. /Слага ръка на устата си./ За малко да спомена името му.

М о к с и. Много злини ни донесе. Дойде ли и хоп – ще забърка някое приключение.

Д о м б и. Или някоя каша.

Д и м б и. Така де. Другите как си живеят без приключения?

Д о м б и. Как то ние сега. Колко е хубаво, а?

Д и м б и /неубедено/. Разбира се. Цял ден спокойствие, разговори, времето минава приятно.

М о к с и. И никой не трепери за живота си. А с Лис… /Прекъсва се./ А с него…

Д о м б и /ядосано/. Мокси, внимавай!

М о к с и. Извинявайте.

Д о м б и. Не може ли да говорим за друго?

М о к с и. Можем, защо да не можем.

Д и м б и. Например… за… каквото си щем.

Д о м б и. Например… за… изобщо за каквото си щем можем да говорим.

Д и м б и. Стига да искаме.

М о к с и. Ами хайде, де! Само говорим, пък не говорим.

Д о м б и. Вижте какво.

Димби. Какво?

Д о м б и. Предлагам да се пръснем и пак да се съберем и да си говорим други неща, а не за… разбирате какво.

Д и м б и. Точно така!… Аз съм насам.

Д о м б и. Аз пък насам.

М о к си. А аз, понеже няма накъде, оставам и ви чакам. Все едно, че ви определям среща тук.

Д и м б и  и  Д о м б и. Добре.

Излизат от двете страни на сцената.

Мокси, останал сам,се приближава до апаратурата, помирисва я и страхливо се оттегля.

Влиза Димби.

Д и м б и /радостно/. О, Мокси, ти ли си?

М о к с и. Да… О, Димби, ти ли си?

Д и м б и. Да. Какво правиш?

М о к с и. Нищо.

Д и м б и. Кажи че правиш нещо.

М о к с и. Какво например?

Влиза Домби.

Д о м б и. Ооо, Мокси и Димби, вие ли сте?

М о к с и  и  Д и м б и: Да.

Д о м б и. Здравейте!

М о к с и  и  Д и м б и. Здравей, Домби!

Д о м б и. Какво правите?

М о к с и. Сега какво да кажа?

Д и м б и. Каквото искаш.

М о к с и. Добре… Домби, питай?

Д о м б и. Какво правите?

М о к с и. А бе чудим се как да започнем някое приключение. /Трепва/. Сбърках ли?

Д и м б и /кипва/. Ти си магаре!

М о к с и /механично/. Лиско никога не ме наричаше магаре! /Закрива уста./ Пак ли?

Двамата започват да се разхождат насам-натам, махат ръце и се тюхкат.

Д и м б и /отчаяно/. Извинявай, ама си непоправим!

М о к с и. Знаех си аз, но какво да правя – целият ни живот е свързан с него. Каквото съм правил, съм го правил с него… /Въздъхва./ Ех, какви работи сме правили!

Д о м б и. И ние сме правили, но си мълчим.

М о к с и. Че говорете. Защо мълчите?

Д и м б и. Ох, Мокси!… Нищо не си разбрал. Нали бягаме от него, нали не искаме да го погледнем, защото винаги ни вмъква в бели и смъртни опасности?…

Д о м б и. Все приключения!… Не можем да си гледаме живота от приключения.

Д и м б и. А виж сега колко добре си живеем без НЕГО, говорим си, после ще се къпем, спокойно е, и никаква смъртна опасност не ни грози.

Д о м б и. Нито вълци, нито къртици!

М о к с и. Прави сте! Този подлец Лиско ни излага на смъртни опасности.

Д о м б и. И пак спомена името му.

М о к с и. Да, ама го нарекох подлец.

Д и м б и /ядосано/. Ааа, ще се разсърдя и ще си отида!

М о к с и /наивно/. Защо?

Д и м б и. Казахме, че няма да говорим за НЕГО, пък все за него!… Цяла седмица се крием да не ни срещне, не искаме да знаем за него, пък все за него!

М о к с и /открива Америка/. Верно, бе, Домби… Не ти ли прави впечатление, че говорим само за него? Защо е така?

Д и м б и. Край! Нито дума повече!

Д о м б и. Край!

М о к с и /вглъбен в мислите си/. Защо е така?

Д и м б и. Моля?

М о к с и /на себе си/. Чудя се защо е така? /Все още на себе си./ Защо винаги го викаме?

Д о м б и. Вече – никога!

Д и м б и. Цяла седмица не сме го викали.

М о к с и. Да, ама говорим само за него.

Д и м б и. Мълчи!

М о к с и. Мълча си, ама говорим само за него. Защо не говорим за друго?… Хайде де, опитайте се да говорите за друго!…

Д и м б и /омеква/. Аз си мисля за друго…

Д о м б и. За какво?

Д и м б и. Яд ме е.

Д о м б и. За какво, кажи?

Д и м б и. Защо ТОЙ не дойде при нас.

Д о м б и /учудено/. Защо ти е?

Д и м б и. Изведнъж да му кажем, че му се сърдим и че не искаме да знаем за него, понеже ни е омръзнал, понеже ни забърква в приключения, понеже ни излага на смъртна опасност, понеже искаме да си живеем спокойно, понеже…

Д о м б и. Понеже!… Ясно!

М о к с и /сякаш не ги слуша/. Ох, умирам да се появи!

Д и м б и   и   Д о м б и /бързо/. Защо?

М о к с и. Да му кажем, че му се сърдим и че не искаме да знаем за него.

Д и м б и. Да, ама не се появява.

М о к с и. Мисля си, дали не трябва да го повикаме и да му кажем колко много му се сърдим и не искаме дори да знаем за него.

Д и м б и. Да му кажем всичко!

Д о м б и. Право в лицето!

М о к с и. Да му дадем да разбере!

Д и м б и. На този невъзпитан… който все ни забърква в каши…

Д о м б и. И ни излага на смъртна опасност.

Д и м б и /понася се/. Да му кажем – ще имаш да взимаш вече!

Д о м б и. Няма да те слушаме!

М о к с и. Да му натрием носа!

Д и м б и. Да види колко хубаво си живеем без него!

Д о м б и. Но няма да го повикаме!

Д и м б и. Понеже имаме гордост!

М о к с и. Добре де, как ще му докажем, че имаме гордост без да го повикаме?

Д и м б и. Точно така, трябва…

Д о м б и. …да го повикаме, за да му докажем, че имаме гордост.

М о к с и /оглежда ги/. Тогава… /Плахо./ …да го повикаме и да му докажем, а?

Д о м б и. Ако искаш, извикай го ти… Лично аз не мога, понеже си имам гордост.

Д о м б и. И аз… Ако искаш, ти можеш да си го…

М о к с и. Ами аз нямам ли си гордост?

Д и м б и. Е, голяма работа!

М о к с и. Не искам!

Д и м б и. Защо? Ти можеш спокойно.

Д о м б и. Вие сте по-стари приятели.

М о к с и. Не.

Д и м б и. Повикай го!

Д о м б и. Да му натрием носа.

М о к с и. Не.

Д и м б и. Моля те, Мокси!

М о к с и. Не!

Д о м б и. И аз мисля, Мокси… Повикай го, на бърза ръка ще му натрием носа и ще го пуснем със зяпнала уста.

М о к с и. Все аз, все аз… Не!

Д и м б и. Еее, какъв си! /Мълчание. Пълна тишина. Пауза, в която се чуват песните на птичките./ Хайде, Мокси! Вие сте стари приятели.

Д о м б и. Е, щом не иска!…

М о к с и /внезапно/. Лиско! /Тишина. Нищо./ Лискоооо! /Нищо./ Лискооооооо!… /Тишина./ Лиииискооооооо! /Към двамата./ Не се обажда!

Д в а м а т а /поддават се на порив/. Лииискооооо! /Нищо./ Лииииискоооооо! /Нищо./

Т р и м а т а /забравили и обещания и всичко/. Лииискооо! /Песента на причките./ Лииииисскооооо!

Внезапно се появява Чими.

Ч и м и /с привичния си хулигански тон/. Ей, какво бе? Защо викате?

Д и м б и. Това си е наша работа.

Ч и м и. Тогава защо викате?

Д о м б и. Не е твоя работа!

Ч и м и. Аз си имам работа, но защо викате?

М о к с и. Върви си по пътя!

Ч и м и. Не оставяте човека да спи, бе! Развикали сте се като не знам какво!

Д и м б и /троснато/. Викаме Лиско.

Ч и м и. Така ли се вика?

Д о м б и. Не ни учи как да викаме.

Ч и м и. Не ви уча… Много викате бе, така не се вика.

М о к с и. Махай се!

Ч и м и. Добре де, ще се махна, но не викайте… Ако ви чуя още веднаж…

Д и м б и. Чими!

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Пръждосвай се, че ако ти светна един!…

Ч и м и. Опитай, де!

Д о м б и. Ще те пъхнем във варела!

Ч и м и. Да, ама аз ще си отида, да видим какво ще пъхнете във варела! /Излиза./ Ще пъхнете! /Гласът му чезне./ Ще плашат с варела! /Едва чуваме гласа му, който нарежда нещо./ Варела!… Ще плашат с варела!… МЕН с варела!…

Д и м б и. /към приятелите си/. Какво правим? Не се обажда… Казвайте!

Д о м б и /почесва се/. Амиии, според мен, а мисля, че и според Мокси, а може би и според теб, Димби, този, когото ние не искаме да наричаме с името му, а всъщност си се казва Лиско, защото така му е името, може би също ни е сърдит и по този начин, ние няма да можем да му покажем колко много сме му сърдити.

М о к с и. Не го усуквай, а кажи какво да правим!

Д о м б и. Защо? Не се ли разбра?

М о к с и. Никак.

Д о м б и. Че аз си го казах от ясно по-ясно: трябва да… такова… да… таковаме…

М о к с и. Какво? Да таковаме?

Д о м б и /най-после, бързо/. Да отидем при него!

Д и м б и /отдъхва си/. Така кажи!… Трябва да отидем при него и да му кажем колко много сме му сърдити и че хич не щем да знаем за Лиско, защото ако не отидем, той как ще разбере, че не искаме да знаем за него?

М о к с и. Хем ще му натрием носа!

Д и м б и   и   Д о м б и. Да!

М о к с и. Хайде!

Д и м б и. Тръгваме ли?

Д о м б и. Тръгваме!

Малката полянка.

Лиско седи на един камък и мисли.

Влизат Димби, Домби и Мокси. Застават в лявата част на сцената и го наблюдават. Лиско не ги е видял. Гледат го. Споглеждат се. Пак го гледат. Пак се споглеждат.

С гръб към тях, Лиско изглежда тъжен и много дълбоко замислен.

Димби се почесва. След това се почесва Домби. Мокси поклаща многозначително опашка.

Д и м б и /най-после/. Ей, Лиско! /Нищо./

Д о м б и. Дошли сме да ти кажем, че ние ти се сърдим повече.

М о к с и. И вече никопга няма да играем с теб.

Д и м б и. Защото ти си един никакъв Лиско!

Д о м б и. Все ни докарваш беди.

М о к с и. Извинявай, но сме дошли да ти натрием носа.

Д и м б и. И ако ни се сърдиш, ние ти се сърдим повече и сме дошли да ти кажем, че никога няма да ни хванеш за лудории…

Д о м б и. …и да излагаме живота си на опасност…

М о к с и. …и непрекъснато да ни треперят гащите!

Д о м б и. Това да го знаеш от нас!

Д и м б и. И да се молиш, и да не се молиш, вече никога няма да тръгваме с теб.

М о к с и. Дори на реката.

Д и м б и. Защото още помним Вълкът.

Д о м б и. И Къртицата, която искаше да ни плени до края на живота, да ѝ правим компания под земята.

Мълчание.

Д и м б и. Разбра ли?

Д о м б и. Натрихме ли ти носа?

М о к с и. Стана ли ти мъчно?

Мълчание. Лиско си стои все така замислен.

М о к с и /извиква/. Лиско, чу ли?

Л и с к о /трепва и се обръща, поглежда ги и казва замислено/. О, вие сте тук? Какво правите?

Д и м б и. Не е твоя работа!

Д о м б и. Всичко ти го казахме, както го чу!

Л и с к о /сякаш се разсънва/. Извинявайте, но цяла седмица бях зает и не можах да ви се обадя… Ако можете да пазите тишина, останете, но ако не можете, отидете си докато ви потърся… Налегнали са ме страшни мисли. Разсъждавам по една много важна работа… Хайде, приятели, не се сърдете и ме оставете да го измисля докрай.

Тримата се споглеждат.

Д и м б и. Ще се пукна от яд!

Д о м б и. И аз.

М о к с и. Тоя какво си мисли?

Л и с к о /отнесено/. Моля?

М о к с и. Дошли сме…

Л и с к о. Мокси, остави за какво сте дошли!… Когато измисля всичко, ще ви повикам. Нямате си представа колко сериозна е работата.

М о к с и /поглежда Димби и Домби, а после към Лиско, полуядосано, полуиронично/. Много ли е сериозна работата?

Л и с к о. Извънредно.

Д и м б и /също с ирония/. Така ли?

Л и с к о. От голяма важност за човечеството.

Тримата се споглеждат отново.

Д о м б и. Сега пък човечеството…

Л и с к о. Хайде! Оставете ме!… Ще ви потърся.

Тримата се споглеждат в недоумение и си тръгват. Но после спират и отново поглеждат към Лиско.

Д и м б и. Нахалник!

Д о м б и /яростно/. Такива като тебе…

Л и с к о /в просъница, обръща се/. Моля?

Д о м б и. Нищо!

М о к с и. Нищо, нищо, Лиско!… Мисли си.

Д и м б и /обръща се към Лиско/. А можем ли да знаем за какво мислиш толкоз дълбоко?

Д о м б и. Цяла седмица?

Л и с к о /въздъхва/. Ох! Ужасни сте!… Не ме оставяте да го измисля докрай. /Едва сега се обръща изцяло към тях./ Научих, че от пътуващия зоопарк е избягал един питон.

Д и м б и. Какво е това – питон?

Л и с к о. Нещо голямо.

Д о м б и. Колко голямо?

Л и с к о. Много.

М о к с и. Около колко голямо?

Л и с к о. Не можете да си го представите. Може би десет метра.

Д и м б и. Какво е десет метра?

Л и с к о. От тук до онова дърво. /Сочи./ Е, не се знае колко метра, но ви казвам да си имате представа. Някои твърдят, че е само четири метра, други разправят друго – важното е, че този питон е избягал и…

Д о м б и /след дълга пауза/. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Какво като е избягал?

Л и с к о. Как какво?

Димби. Нека бяга.

М о к с и. Който може – да бяга.

Л и с к о /оглежда ги/. Ей, успяхте да ме развеселите! А знаете ли какво значи един питон да бъде на свобода?

М о к с и. А бе Лиско, не разбра ли, че ние не знаем какво значи ПИТОН?

Л и с к о. Питон, Мокси, е… Това и децата го знаят… Това е нещо много голямо и дълго.

М о к с и. Е, сега разбрах.

Д и м б и. А живо ли е?

Л и с к о /започва да се смее и след смеха си/. Това се казва приятели!… Добре, че дойдохте!… Разсмяхте ме и ми олекна… Питонът е нещо много живо.

Д о м б и. Добре де, Предмет ли е, или нещо обратно?

Д и  м б и. Река ли е, какво е?

М о к с и. Сигурно е река… Щом е дълго…

Л и с к о /весело/. Питонът е… И на мен не мие много ясно какво е точно, но знам със сигурност, че е голямо чудовище.

Т р и м а т а. Чудовище!?!

Л и с к о. Ами, да!

Мълчание. Тримата си разменят погледи.

Д и м б и /въздъхва/. Добре, Лиско. Вече стана късно. Довиждане!

Д о м б и. Видяхме се!

М о к с и. Продължавай да мислиш за питона.

Л и с к о /учудено/. Не разбирам… Дойдохте, разбъркахте мислите ми и си отивате.

Д и м б и /многозначително/. А бе ние дойдохме за друго, ама карай да върви!

Д о м б и. Довиждане!

Л и с к о /рязко/. Чакайте!

Димби и Домби спират мигновено.

Л и с к о. Къде е Мокси?

Д и м б и. Оттук вече изглежда като точка.

Л и с к о. Повикайте го!

Д и м б и. Мооксиии!

М о к с и /гласът му/. Каквооо?

Д и м б и. Лиско те вика.

М о к с и /гласът му/. Мани тая работа!… Да не съм луд!

Д и м б и. Не ще. Пък и ние си отиваме.

Л и с к о. Довиждане!… Трябва да мисля.

Обръща им гръб и се замисля.

 

Голямата полянка

Мокси стои и чака.

Влизат Димби и Домби.

Д о м б и. Мокси, защо избяга?

М о к с и. Оня е луд, ще знаете… Не разбрахте ли?

Д и м б и. Какво?

М о к с и. Как каво? Не разбрахте ли?

Д и м б и. Какво бе, какво?

М о к с и. Отново замисля нещо.

Д о м б и. И на мен ми се стори, че замисля.

Д и м б и. Така ли?

М о к с и. Сам си го каза! Мисля, вика… Разбъркахте ми мислите, вика… Значи, замисля нещо.

Д и м б и. Така ли?

Д о м б и. Не чу ли? От една седмица мисли.

Д и м б и. Ей, вярно!… Добре, че избягахме!

Д о м б и. Нека си мисли.

М о к с и. Да си троши главата!

Д и м б и. Щяхме да му натриваме носа.

М о к с и. Мани тая работа!… От такъв – далеч. Какво ще му обясняваш? Не виждаш ли? Отиваме да му натрием носа. А той – ВИЕ ЛИ СТЕ, вика. Говорим му цял час, натриваме му носа, а той: МИСЛЯ, вика… Най-добре е да си ходим на реката.

Д и м б и. Може.

Д о м б и. Хайде!

М о к с и. Цял живот няма да се занимаваме с него!

Д и м б и. Домби.

Д о м б и. Кажи, Димби.

Д и м б и. Какво ли е това – питон?

Д о м б и. Било някакво чудовище.

М о к с и. Не чухте ли? Избягало от зоологическата градина.

Д и м б и. Най ме е страх от чудовища. Не знам да има неща по-страшни от чудовищата.

М о к с и. Проклетникът Лиско, иди го разбери… Не му стига Вълкът, а после Къртицата, а сега говори за Чудовище… Вижте какво – не ми се ходи на реката.

Д и м б и /учудено/. Защо?

М о к с и. Реших да се прибера у дома и да не излизам известно време.

Д и м б и. Ами то и аз… реших почти същото. Какво ще ходя сега на реката.

Д о м б и. То пък една река!… В къщи си е най-добре. Довиждане!…

Д и м б и. Домби!

Д о м б и. Какво?

Д и м б и. Предлагам да си вървим тримата, на куп.

Д о м б и. Идеята ми харесва. Добре е да вървим на куп и единия да гледа назад.

М о к с и. Аз ще вървя отпред, пък който иска да си гледа назад. Ще ме изпратите до в къщи и ще се приберете.

Д и м б и. Не е ли по-добре да минем най-напред към нас, а после вие да си вървите към вас.

Д о м б и. Може, защо не… Особено ако минем най-напред през нашата къща, понеже живея най-близо.

М о к с и. Димби.

Д и м б и. Какво, Мокси?

М о к с и. Не мога да разбера защо чувствам нещо като страх. Може и да ми се струва, но… Димби!

Д и м б и. Какво, Мокси?

М о к с и. Това там /Сочи апаратурите./ какво ли е?…

Д и м б и. Това ли? /Сочи./

М о к с и. Това.

Д и м б и. Домби, знаеш ли какво е това? През цялото време стои до нас.

Д о м б и. Не знам, но през цялото време стои до нас и ни дебне.

Д и м б и. Отде знаеш, че ни дебне?

Д о м б и. Личи си. Има вид на нещо дебнещо.

Д и м б и. Не го гледай! /Тримата се обръщат с гръб./ Да не помисли, че говорим за него, особено ако е наистина нещо много дебнещо.

М о к с и /шепти/. Това нещо много ми прилича на…

Д и м б и. Шшшшш!

Д о м б и /шепти/. Не споменавай името му.

М о к с и /шепти/. Но разбрахте на какво ми прилича, нали?

Д и м б и. Да.

М о к с и /шепти/. И на вас ли ви заприлича на същото?

Д о м б и /шепти/. Трябва да се махаме, но бавно, да не разбере, че се махаме. /Високо и нехайно./ Димби, аз смятам да се разходим нататък и пак да се върнем.

Д и м б и /също високо/. Да видим какво става до онова дърво и пак да се върнем.

М о к с и /не загрява/. Какво? Защо да се връщаме?

Д и м б и. Ами добре е да се върнем, понеже обикновено стоим тук.

Д о м б и /високо/. Ние винаги се връщаме тук, колкото и да се разхождаме.

М о к с и /все още не загрява/. Какви глупости говорите? Защо да се връщаме при Чудовището?

Д и м б и   и   Д о м б /уплашено/. Шшшшшт!

Д и м б и /инстинктивно/. Той го каза!…

Д о м б и /високо/. Мокси, разбери, че ако на теб не ти се връща тук, на мен ми се връща много.

М о к с и. Но защо?… Какво ще правиш тук, когато виждаш, че това нещо…

Д и м б и   и Д о м б и. Шшшшт!

Мокси ги гледа в очите. Те му кимат и кимат назад, зад гърба си. Мокси се пули, но после сякаш загрява.

М о к с и /разтреперва се/. Дддда не мислите, че сссамо вввие ще се върнете? Аз ще се върна по-рано, защото тук ми е най-приятно и удобно. Изобщо, тук е най-удобното място в цялата гора и просто съжалявам, че ще се разхождам до дървото!…Д и м б и. Да, да.

Д о м б и. Само до дървото.

М о к с и. Тръгвам!… До дървото и се връщам! /Изведнъж хуква./

Димби и Домби хукват след него.

Малката полянка

Лиско продължава да мисли.

Един след друг връхлитат Мокси, Домби и Димби.

Лиско трепва и се обръща – вижда ги как спират задъхани до него. Дишат шумно и ускорено.

Л и с к о. Момчета, какво ви става?

Д и м б и /задъхано, ядосано/. Ти си непоносим!

Д о м б и. Стига вече!

Л и с к о /учудено/. Ха!

М о к с и /ядосано/. Засрами се!

Д и м б и. Отново ни въвлече!

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Питонът кога е избягал?

Л и с к о. Преди няколко дни.

Д о м б и. От къде?

Л и с к о. Някакъв подвижен зоопарк. Май че италиански.

М о к с и. А така!

Д и м б и. А къде е сега?

Л и с к о. Никой не знае. Някои са го видели край Мичурин Царево, други – край Бургас, трети твърдят, че отишъл към Истамбул… /Замисля се./ Нищо не се знае… Питонът може да е навсякъде.

М о к с и. И тук ли?

Л и с к о. Там е работата.

М о к с и. А така!

Д и м б и. Това е най-лошото!… И какво може да направи този… питон?

Л и с к о. Питонът обича да гълта. Не яде, а гълта.

Д о м б и. Какво гълта?

Л и с к о. Каквото м у падне… Направо гълта.

М о к с и. А така!… Видя ли каква беда ни докара!

Д и м б и /трескаво/. И сега?

Л и с к о. Сегаааа… Какво да ви кажа. Точно по тези въпроси мисля в момента. От една седмица се чудя как да го хванем.

Т р и м а т а /в ужас/. Да го хванем?

Л и с к о /спокойно/. Да.

Д о м б и. Защо?

Л и с к о. Как защо?… Да спася човечеството.

Д и м б и. Кое човечество?

Л и с к о. Цялото… Питонът може да бъде навсякъде. Тук глътне човек, там животно, на друго място птица, пак човек, пак животно…

М о к с и. А магарета?

Л и с к о. Всичко.

М о к с и. А така!… Видя ли каква беля ни докара?

Л и с к о /учудено/. Аз, ли?… Ами нали затова се мъча да спася човечеството?… Ако го хвана…

Д и м б и /отчаяно/. Пак човечеството!… Остави човечеството!… Какво да правим НИЕ?

Д и м б и. Щом казваш, че е навсякъде.

Л и с к о. Чудни сте!… Хвана ли го, спасявам човечеството, вас и себе си. Това е едно зло на свобода, което трябва да се пипне за гушата.

М о к с и. Ти ли ще го пипнеш?

Л и с к о. Така мисля… Все някой трябва да го пипне.

М о к с и /към Димби и Домби/. Той е луд!

Д о м б и /с презрение/. Човечеството!

Д и м б и. И как ще го хванеш?

Л и с к о /спокойно/. Ще го хванем.

Т р и м а т а /в ужас/. НИЕ?

Л и с к о. Както винаги – НИЕ… Мисля си, къде ли може да се скрие един питон? Преди малко ми хрумна, че питоните обикновено се крият в дупки.

Д и м б и. Откъде знаеш?

Л и с к о. Така мисля, макар че не знам какво точно представлява един питон. Затова трябва да бъдем много внимателни – всичко подозрително може да се окаже питон.

М о к с и /изведнъж/. Ясно!

Л и с к о. Какво?

М о к с и. ОНОВА! /Поглежда многозначително Димби и Домби./ Нали?

Д и м б и. Точно така.

Д о м б и. Лиско, ние бяхме цял час при питона.

Л и с к о /весело/. А сега сте при мен.

Д и м б и. Той ни дебнеше, но ние избягахме изведнъж.

Д о м б и. Питонът е нещо наистина странно. Нямаш си представа какво странно нещо.

Д и м б и. Дори прилича на предмет.

Д о м б и. Много странен предмет.

Л и с к о. Нищо чудно… Къде го видяхте?

Д о м б и. На Голямата полянка.

Д и м б и. И той ни видя.

М о к с и. Цял час ни дебнеше.

Л и с к о. Това е интересно… Там ли го оставихте?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о /почесва се/. Тогава – хайде!

Т р и м а т а /в ужас/. Какво?

Л и с к о /спокойно/. Да вървим!… Приключението започва.

Т р и м а т а /залпово/. Луд! /или Нееее!/

Едновременно хукват и изчезват.

Голямата полянка

Магнитофонът и камерата.

Песента на птичките.

Бавно влиза Лиско и застава на противоположния край на сцената, в дясно. Виждане само главата му.

Л и с к о /страхливо/. Ееей!…  Пст! /Пауза./ Ей, ти ли си? /Влиза малко по-навътре в сцената./ Не се прави на ударен… /Връща се на старото място./ Ей, питоне!…

Ч и м и /появява се внезапно. Лиско се стряска/. А бе, вие, днес какви глупости говорите? /Тъй като Лиско е изчезнал./ Глупак, защо избяга?

Л и с к о /връща се/. Чими, здравей!

Ч и м и. Какво ви е прихванало?

Л и с к о. Кога, бе?

Ч и м и. Теб и твоите приятели… Те говорят глупости, ти си говориш сам…

Л и с к о /многозначително/. Не си говоря сам.

Ч и м и. Така ли? А с кого говориш?

Л и с к о. С един питон.

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. С едно чудовище.

Ч и м и. Къде е то?

Л и с к о. Онова, черното.

Ч и м и. Кое, това ли? Черното?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Ръбестото?

Л и с к о. Аха… Сега ще се опитам да го хвана. Пази се, защото може да скочи.

Ч и м и. Това ли да скочи?

Л и с к о. Аха.

Ч и м и /с няколко скока се озовава при апаратурата/.  Това ли?

Л и с к о /тихо/. Чими, бягай!… Ще те изяде.

Ч и м и. Мен ли?… Ха!

Л и с к о. Бягай, ти казвам!

Ч и м и. Ако искаш, да го пипна… Това, бялото. /Пипа бутон на магнетофона./ А, нещо се завъртя!… И спря. /Натиска отново. Магнитофонът се разписква, както пищят всички магнетофони отначало./

Чими също изпищява и изчезва.

Изглежда, че и Лиско е изчезнал, защото сцената е празна.

М а г н е т о ф о н ъ т /записът му/.

М о к с и. Знаех си аз, но какво да правя – целият ни живот е свързан с него. Каквото съм правил, съм го правил с него… /Въздъхва./ Ех, какви работи сме правили!

Д о м б и. И ние сме правили, но си мълчим.

М о к с и. Че говорете. Защо мълчите?

Д и м б и. Ох, Мокси!… Нищо не си разбрал. Нали бягаме от него, нали не искаме да го погледнем, защото винаги ни вмъква в бели и смъртни опасности?…

Д о м б и. Все приключения!… Не можем да си гледаме живота от приключения.

Д и м б и. А виж сега колко добре си живеем без НЕГО, говорим си, после ще се къпем, спокойно е, и никаква смъртна опасност не ни грози.

Д о м б и. Нито вълци, нито къртици!

М о к с и. Прави сте! Този подлец Лиско ни излага на смъртни опасности.

Д о м б и. И пак спомена името му.

М о к с и. Да, ама го нарекох подлец.

Д и м б и /ядосано/. Ааа, ще се разсърдя и ще си отида!

М о к с и /наивно/. Защо?

Д и м б и. Казахме, че няма да говорим за НЕГО, пък все за него!… Цяла седмица се крием да не ни срещне, не искаме да знаем за него, пък все за НЕГО!

Лиско през цялото време на записа реагира, като демонстрира уплаха, учудване, внезапна изненада и пак уплаха, после веселост, а по едно време се приближава доста до апарата и пак се връща, бавно се оттегля назад, с лице към апарата и продължава да слуша.

 

Малката полянка.

Димби, Домби и Мокси.

Спират задъхани, уморени от бягането.Съвземат се, оправят дишането си, мълчат.

М о к с и /задъхано/. Голямо бягане падна. /Диша ускорено./ Димби, как мислиш…

Д и м б и. Чакай да се съвзема!

М о к с и /припряно/. Не мога да чакам!…

Д и м б и. Кажи.

М о к с и. Как мислиш, колко време му трябва на един питон да погълне нещо?

Д и м б и. Зависи… Какво нещо?

М о к с и. Нещо… не толкова голямо.

Д о м б и /намесва се/. Горе-долу колко?

М о к с и. Едно нещо, да речем, голямо колкото Лиско.

Д и м б и. Колкото Лиско ли?

М о к с и. Да.

Д и м б и. Не знам… Може би му трябва много време, а може би малко.

М о к с и. Но сигурно достатъчно, за да избягаме, нали? Защото колкото и да ми е мъчно, а и на вас ви е мъчно, но сигурен съм, че Лиско вече е погълнат.

Д о м б и. И аз мисля, че е погълнат.

Д и м б и. И на мен ми е мъчно, но съм СИГУРЕН, че е погълнат.

М о к с и. Утешава ме само едно нещо.

Д и м б и. Кое?

М о к с и. Че Лиско вече е поглъщан! Бил е в стомаха на Синята акула и е свикнал. Важно е да си свикнал да те поглъщат… А ние, които не сме свикнали – трябва да бягаме.

Д о м б и. Не мога! Капнал съм.

Д и м б и. Нищо, ще си починем.

Присядат на пъна.

М о к с и. Ще се затворя в къщи, няма да излизам цяла година. През това време все ще се намери някой да улови питона.

Д и м б и. И аз… Много е страшно да не знаеш къде се намира питона. Може да ти изскочи отвсякъде.

Д и м б и. Домби!

Д о м б и. Кажи, Димби!

Д и м б и. Ако… сега… както си почиваме, чудовището се появи, какво ще правим?

Д о м б и. Ако го чуем ПРЕДВАРИТЕЛНО, трябва да легнем на земята и да се престорим на умрели. Чувал съм, че питоните щом видят умрели предмети, ги помирисват и си отиват, да търсят живи предмети.

Д и м б и. Така ли?

Д о м б и. Това им харесвам на питоните.

М о к с и. И аз съм чувал такова нещо, само че за мечките. За питоните не съм чувал.

Д о м б и. Те питоните се учат от мечките.

М о к с и. Добре тогава. Ако чуем нещо подозрително, ще легнем и ще се престорим на умрели. /Гледа земята./ Вече си избрах мястото за лягане,

Д и м б и /въздиша/.  И все пак – жалко за Лиско.

Д о м б и. Добро лисиче беше.

М о к с и. И умно… Познавам го добре.

Д и м б и. Веселеше ни и ни увличаше в най-разнообразни неща.

Д о м б и. А колко пъти е спасявал живота ни?

Д и м б и. Наистина, обичаше да спасява… Сега пък тръгнал да спасява човечеството.

Д о м б и. Димби!

Д и м б и. Какво, Домби?

Д о м б и. За него спокойно може да се каже, че загина за човечеството.

Д и м б и. Голяма слабост имаше да умира за нещо.

Д о м б и. И все се завираше някъде – било в стомаха на акула, било в стомаха на питоните. Много обичаше да се навира в стомасите на големите животни.

М о к с и /не издържа, проплаква/.

Д и м б и. Мокси, какво има?

М о к с и. Стана ми мъчно за Лиско.

Пауза. Мълчание.

Д и м б и /въздъхва/. И на мен, Мокси…

Д о м б и. Изоставихме го в беда. /Захлипва./ Сам срещу питона.

Д и м б и. Не знам как стана, но Мокси припна и аз след него.

М о к с и. Какво да правя? Забелязъл съм, при опасности нещо в главата ми казва: стой, бъди мъж, а краката тръгват самички, изведнъж. Получава се нещо такова, сякаш главата ми остава на опасното място, а краката ми са вече далеч. Виновен ли съм, че краката ми носят главата?

Д и м б и. И при мен е така.

Д о м б и. А, и с мен е така, но на Лиско и главата и краката му остават на опасното място.

М о к с и /импулсивно/. Лиско беше ненормален!

Д и м б и. Може, но чак сега разбирам колко си го обичах.

Мълчание. Неловко мълчание.

Д и м б и /нарушава мълчанието/.  Срам ме е.

Д о м б и. Моля ти се, млъкни!

Д и м б и /учудено/. Защо?

Д о м б и. Защото и мен ме е срам.

М о к с и. Не мога да си представя, че утре ще изляза на полянката, ще го извикам и Лиско няма да се появи.

Д и м б и /внезапно/. Аз тръгвам!

Д о м б и. Къде?

Д и м б и. Там, където погълнаха Лиско… Ще му кажа на този мръсен питон, че е гаден и презрян!

Д о м б и. И аз!

М о к с и. Е, ще му кажем, разбира се… Ето, сега се получава обратното.

Д и м б и   и   Д о м б и. Какво?

М о к с и. Сега главата ми тръгва към питона, а краката ми не тръгват. Иди ме разбери!…

Д и м б и. И с мен е така.

Д о м б и /трепва/. Шшшшт! /Мълчат и се ослушват./ Чухте ли?

Д и м б и. Да, някакъв шум.

Д о м б и. Доста странен шум… Типичен за един питон.

М о к с и /разтреперан/. Аз лягам!

Ляга на земята. След него се натръшкват и другите. Лежат неподвижно. Песента на птичките.

Появяват се Режисьорът и Операторът. Но преди това се чуват гласовете им.

Р е ж и с ь о р ъ т /гласът му/. Идваш ли?

О п е р а т о р ъ т /гласът му/. Идвам!

Р е ж и с ь о р ъ т /появява си/. Ето ти още една полянка! Няма я само полянката, на която оставихме нещата си.

О п е р а т о р ъ т /влиза/. Спокойно, ще я открием… А! /Съгледал е труповете/. Какво е това?

Р е ж и с ь о р ъ т. Три спящи същества! /Навежда се над Мокси./ Ей, че симпатично спящо магаре!…

М о к с и /без да се помръдне/. Умряло магаре.

Р е ж и с ь о р ъ т. Как умряло, като си живо и говориш?

М о к с и /без да се помръдне/. Уви, умрях преди малко. И те са умрели. Всички сме умрели.

Д и м б и   и   Д о м б и /без да се помръднат/. Да.

О п е р а т о р ъ т /играе/. Щом са умрели – остави ги.

Съдат на пъна. Запушват.

О п е р а т о р ъ т. Бъди спокоен, ще се справим.

Р е ж и с ь о р ъ т. Няма пукнато живо същество да ни каже къде сме.

О п е р а т о р ъ т. Ще почакаме. Все ще мине някой.

Пауза.

М о к с и /без да се помръдва/. Ще мине, ама питонът!

Р е ж и с ь о р ъ т. Няма значение. Важното е да ни покаже пътя към една полянка, където оставихме апаратурата си.

Пауза.

М о к с и /без да мръдне/. Да не би да търсите Голямата полянка?

О п е р а т о р ъ т /всмуква дим/. Да.

По-голяма пауза.

М о к с и /без да помръдне/. Направо по пътеката и мъничко встрани.

Пауза. Двамата пушат.

О п е р а т о р ъ т /спокойно/. Благодаря!

Пауза.

М о к с и /без да помръдне/. Няма защо.

Режисьорът и Операторът се протягат и прозяват.

Спокойно си пушат.

М о к с и /без да шавне/. Хайде де!

Пауза.

Р е ж и с ь о р ъ т /спокойно/. Какво?

М о к с и /без да шавне/. Няма ли да тръгвате?

Д и м б и. Че и ние да тръгваме.

Д о м б и. Не се ли отегчихте?

О п е р а т о р ъ т /смига на колегата си/. Да тръгваме ли?

Р е ж и с ь о р ъ т /смига му/. Хайде!

Стават и излизат.

Тримата продължават да лежат неподвижно.

Най-после Димби вдига глава. След него Домби. Но леко. Повдигат ги и ги връщат на местата им.

М о к с и. Какво стана с тия нахали? Отидоха ли си?

Д и м б и /както е неподвижен/. Май че си отидоха.

М о к с и /вече полуизправен/. Метлосаха се.

Д и м б и. Домби! /Също полуизправен./

Д о м б и /става изцяло/. Кажи, Димби.

Д и м б и /става изцяло/. Май че питоните бяха два.

Д о м б и. И на мен ми се стори така.

М о к с и /става/. А на мен ми се стори един, но двоен.

Внезапно влизат Режисьорът и Операторът.

Д и м б и /панически/. Лягай!

Хлапаците лягат и отново се правят на умрели.

О п е р а т о р ъ т /отива при Домби/. Ставай!… /Удря му ритник, придружен със звуков ефект, както в цирка./

Р е ж и с ь о р ъ т измества колегата си и също нанася удар по задника на Домби/. Ставай!

Д о м б и /изправя се/. Все мен!… Все мен бият… В историята с Къртицата ме съсипаха от бой, сега пак!… /Държи задника си./

Димби става, като държи задника си предварително отзад. След него става и Мокси.

Д и м б и. Те са хора, бе Домби?

Д о м б и. Хора, ама ритат.

Режисьорът и Операторът се смеят.

О п е р а т о р ъ т. Лъжеш!… Виж как ритаме! /Нанася му цирков ритник с плясък по бедрото и замах на крак без удар./

Р е ж и с ь о р ъ т. Видя ли как те ритнахме?

Д о м б и /все още държи ръцете си ТАМ/. Да, ама помислих, че ме заболя.

Р е ж и с ь о р ъ т. Водете ни на Голямата полянка.

Т р и м а т а /в ужас/. Не!

О п е р а т о р ъ т /безапелационно/. Тръгваме!… Там сме оставили някои неща.

Р е ж и с ь о р ъ т. След това ще ни заведете при Лиско.

М о к с и. Това пък хич няма да стане.

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо?

М о к с и. Лиско е вече изяден.

О п е р а т о р ъ т /учудено/. Как изяден?

Р е ж и с ь о р ъ т. Кога?

М о к с и. Преди пет минути.

Р е ж и с ь о р ъ т. Кой го изяде?

Т р и м а т а. Питонът.

О п е р а т о р ъ т. Какъв питон?

Д и м б и. Ще видите какъв!…

Д о м б и. Като ви глътне и вас.

О п е р а т о р ъ т. Нас никой не може да ни глътне.

М о к с и /оглежда го с интерес/. Защо? Да не сте негълтаеми?

Р е ж и с ь о р ъ т /весело/. Да.

Д и м б и /оглежда го с интерес/. Е, така може.

М о к с и. Има и негълтаеми предмети, нали Димби?…

Д и м б и. Срещат се и такива.

О п е р а т о р ъ т. Хайде!

Голямата полянка

Апаратурата. Освен нея – никой.

Магнетофонът продължава да бълва записа си.

Когато всички се появяват, той разказва финалния си епизод.

З а п и с ъ т :

М о к с и /шепти/. Това нещо много ми прилича на…

Д и м б и. Шшшшъш!

Д о м б и /шепти/. Не споменавай името му.

М о к с и /шепти/. Но разбрахте на какво ми прилича, нали?

Д и м б и. Да.

И т. н. и т. н. … и т.н. до края, когато тримата избягват.

Цялата група стои пред магнетофона и слуша.

След последните изречения:

Д и м б и. Ей, чичковци, това какво е, което…

Д о м б и. … говори с нашите гласове?

М о к с и. И най-много с моя глас?

Р е ж и с ь о р ъ т. Магнетофон!

Д и м б и. А не питон, така ли?

О п е р а т о р ъ т /учудено/. Какво?

Д о м б и. Това е магнетофон, а не питон, нали?

М о к с и. Магнепитон?

Р е ж и с ь о р ъ т. С магнетофонът се записват гласовете и музиката.

О п е р а т о р ъ т. А това е камера. С нея се снима всичко.

Д и м б и. Значи това е магнетофон?

Д о м б и. А това /сочи/ е камера?

М о к с и. А вие какви сте?

Р е ж и с ь о р ъ т. Ние сме от телевизията.

О п е р а т о р ъ т. Този е режисьор, а аз оператор.

Т р и м а т а. Телевизията!?!

Р е ж и с ь о р ъ т /учудено/. Какво има?

Д и м б и. Не може да бъде!

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо?

Д о м б и. Чак от телевизията!… Не може да бъде!

М о к с и. Де да ги знаеш, бе, може да са от телевизията. Както ги гледам…

О п е р а т о р ъ т /весело/. Какво… както ни гледаш?

М о к с и. Па може.

Д и м б и. И за какво сте дошли?

Р е ж и с ь о р ъ т. По работа.

О п е р а т о р ъ т. Ще правим интервю.

Р е ж и с ь о р ъ т. Напоследък много се говори за Лиско. Искаме да го заснемем и да го покажем на децата.

Т р и м а т а /възкликват/. Лиско?

Д о м б и. По телевизията?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да… Ще му зададем някои въпроси…

О п е р а т о р ъ т. Да разкаже нещо за подвизите си…

Р е ж и с ь о р ъ т. Но щом казвате, че е изяден…

М о к с и /изведнъж/. Море!

О п е р а т о р ъ т. Какво?

М о к с и. Ако това е магнетофон, а не питон, не ще да е изяден.

Д и м б и. Навярно си е още цял!

Р е ж и с ь о р ъ т. Добре де, тогава какво чакате.

О п е р а т о р ъ т. Доведете го!

Д о м б и. А нас ще ни…

Д и м б и. …ще ни снемете ли?

М о к с и. Ще ни снемат, бе! Не ги ли виждаш?

Р е ж и с ь о р ъ т. И вас, разбира се.

М о к с и. Какво ви казах.

Д и м б и. Чичко режисьор!

Р е ж и с ь о р ъ т. Кажи, Димби.

Д и м б и /учудено/. Знаете името ми?

Р е ж и с ь о р ъ т. Всичко знаем… Ти си Димби, този е Домби, а този е Мокси… Така ли е?

Т р и м а т а. Точно.

Д и м б и. Чичко режисьор, този… Лиско, много ли е важен?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да ви кажа правата – доста.

О п е р а т о р ъ т. Ако не и повече.

М о к с и. А вие знаете ли, че аз съм първият му приятел?

Р е ж и с ь о р ъ т. Всичко знаем.

Д и м б и /все още не може да повярва/. Значи, същият този Лиско, дето го виждаме всеки ден, дето ни докарва беди, е много важен?

Р е ж и с ь о р ъ т. Много.

Д о м б и. Дето винаги ни пъха в смъртни опасности?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да.

Мокси. Чичко, той е бил в гнездото на Орела!

Д и м б и. И в стомаха на Синята акула!

Р е ж и с ь о р ъ т. Знаем… Затова го търсим.

Д о м б и. А знаете ли колко пердах изядох в лабиринта на Къртицата?

Р е ж и с ь о р ъ т. Това не знаем, но ще го разкажеш пред микрофона…

О п е р а т о р ъ т. Сега намерете и доведете Лиско.

М о к с и. А, тов а е най-лесната работа! /Към приятелите./ Хайде!

Т р и м а т а /сякаш по даден знак/. Лискооо! /Нищо./ Лискоооооо!… /Тишина./ Лискооооооо!

О п е р а т о р ъ т /след паузата/.Не се обажда.

Д и м б и. Интересно… Винаги се обажда.

Р е ж и с ь о р ъ т. Но сега не се обажда.

М о к с и. Понеже са го налегнали едни питони!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Какви питони бълнувате?

Д и м б и. В момента лови питони!

Д о м б и. Винаги прави нещо.

Д и м б и. Но ние ще го доведем.

Р е ж и с ь о р ъ т. Хайде де! Чакаме!

Тримата започват да викат името на лисичето и излизат.

 

Малката полянка

 

Лиско е облегнат на своя пън и отново е задълбочен в мислите си.

Въздъхва. Изправя се. Отново присяда. Пак става.

Чуват се виковете на приятелите му, но в този момент Лиско е сякаш глух.

Появява се Чими.

Ч и м и. Ей, тези много те викат, бе! /Лиско не го и чува./ Ей. Тези, твоите, ореваха гората! /Нищо./  А си глей работата!… /Изчезва./

Влизат тримата.

Д и м б и /бърза да изпревари всички/. Лиско, телевизията.

Д о м б и /запъхтяно/. Търсят тя!

М о к с и. Един цял режисьор!

Д и м б и. И цял оператор!

М о к с и. Ще те фотографират!

Д о м б и. Не бе, ще го снимат!

Л и с к о. Димби!

Д и м б и. Кажи.

Л и с к о. Домби!

Д о м б и. Да.

М о к с и. Лиско, целият свят ще ни види!

Л и с к о /тонът му изобщо е извън тяхната възбуда/. Готови ли сте?

Т р и м а т а. Да!

Л и с к о. Нямате си представа какво приключение ни очаква!

М о к с и. А бе как да си нямаме!

Л и с к о. Целият свят ще заговори.

Т р и м а т а. Разбира се!

Л и с к о. Човечеството ще бъде спасено

М о к с и. Важното е да ни видят и да кажат: Това там е Мокси, а това до него е Лиско. Славният Лиско, който се показва зад славният Мокси.

Д и м б и. Приключение без опасност за живота!

Д о м б и. Ще им разкажа как ме бихте в Лабиринта!

М о к с и. Пък и ще му друснем една песен!

Л и с к о. Хайде, приятели!… Нали знаете Отвесните скали?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о. И дупката, която зее в тях?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о. Работата е от лесна по-лесна… До дупката има един малък камък. Ще го търкулнем и ще запушим дупката… Сам бих свършил всичко, но не ми стигат силите да търкулна камъка.

Пауза. Тишина.

Тримата гледат Лиско в очите и се чудят какво му става.

М о к с и /изумено/. Значи, вместо да пеем пред телевизията, ще търкаляме камъни?

Л и с к о. Понеже се налага, разбирате ли?

Д и м б и. А после?

Л и с к о. После ще правим каквото си щете…

Д о м б и. Добре де, да търкулнем един камък на път към телевизията.

М о к с и /фиксира Лиско/. Лиско, пак ли нещо особено?

Л и с к о. Нищо особено! Търкулваме и толкоз.

Д и м б и. А толкова ли е важно да запушим дупката при Отвесните скали?

Л и с к о. Много!

Д и м б и. Чудна работа! Била си е винаги отворена и сега – ще я запушваме.

Д о м б и. А бе то, ако само я запушваме – лесно, ами да не стане нужда да я отпушваме, защото запушването е по-лесно от отпушването.

Д и м б и. Прав си, Домби. Търкалял съм камъни и знам, че търкалянето е по-лесно от оттъркалването. Да оттъркалваш камъни е трудно.

М о к с и. Лиско, не е ли подобре първо да се покажем пред Телевизията, пък после да запушваме?

Л и с к о. Не.

М о к с и. От де знаеш?… Според мен е по-трудно е да се покажем пред Телевизията, а после запушването на дупки е лесно и ще си го вземем като десерт.

Л и с к о. Не.

Д и м б и. Добре. Да не се разправяме…

Д о м б и. Телевизията чака.

М о к с и. Караме режисьорите да чакат заради една дупка. Вместо да се притечем на помощ на другарите, които искат да ни покажат на Света, ще запушваме дупките на Отвесните скали.

Д и м б и. Че ще я запушим – ще я запушим, но Лиско ми се вижда нещо съмнителен.

Д о м б и. Защо, бе Димби?

Д и м б и. Не току тъй ни кара да запушваме… Бас държа, че в тази дупка има нещо.

Д о м б и. Лиско, кажи сега – има ли или няма?

Л и с к о /кипва/. Искам да знам, ще ми помогнете ли, или не?

Д и м б и. Казахме, че ще помогнем.

Д о м б и. В самото начало казахме!

М о к с и. Без да му мислим.

Д и м б и. Защо го усукваш?

М о к с и. Веднага се съгласихме, а той го усуква.

Л и с к о /бодро/. Вярно, че го усуках… /Още по-бодро./ Хайде! Тръгваме!… Напред!…

Бодра музика, която звучи и след излизането на четиримата, чак до момента, в който обстановката се сменя.

Пред Отвесните скали

Те се издигат величествено в дъното на сцената. В подножието им  – дупка. Нито голяма, нито малка В дясната страна на сцената – бял, заоблен от времето камък.

Четиримата се появяват до камъка.

Д и м б и. Това е камъка, нали?

Л и с к о. Шшшшт!… Ще говорим тихо!… Това е камъка.

Д о м б и.А това – дупката.

М о к с и. Не разбрах защо трябва да говорим тихо.

Л и с к о. Културните хора и животни говорят тихо.

М о к с и. Димби, Лиско е намислил нещо.

Д о м б и /към Лиско/. Лиско, ако си намислил нещо не особено приятно, кажи.

Л и с к о /прави се на ударен/. Забравих да ви кажа, че питонът, при който ме пратихте, беше много интересен.

Д и м б и /смутено/. А, оказа се най-обикновен магнетофон.

Д о м б и /смутено/. И някаква камера.

Мокси /смутено/. Телевизионни глупости.

Л и с к о. Та този питон говореше.

Д и м б и. Не му обръщай внимание.

Л и с к о /многозначително/. С вашите гласове.

Д о м б и /като балама/. Така ли?… А!

Л и с к о /спокойно натиска педала/. И все за мен.

Д и м б и. Така ти се е сторило.

Л и с к о. Доста неприятни работи за мен.

М о к с и /отклонява неудобния разговор/. Нали ще бутаме камъни? /Навежда се над камъка./

Д и м б и /с готовност/. Хайде!

Д о м б и. Да бутаме!

Всички се навеждат над камъка. Да напомним, че тук се говори тихо. Отнася се и за репликите, които прочетохте.

Л и с к о. Право към дупката!

Тикат усилено.  Камъкът се отмества бавно.

Пъшкат. Мъчат се.

Л и с к о /внезапно/. Стоп! /Изправя се./ Да починем.

М о к с и. Точно тук се почива. /Изправя се./

Вече са към средата на сцената.

Лиско все по-често поглежда към дупката. А приятелите му гледат ту Лиско, ту дупката.

В това време внимателно се промъкват Режисьорът и Операторът, въоръжени с готовата вече за действие камера на триножник и магнетофона.

Р е ж и с ь о р ъ т /както се промъква. заб. Представям си ги извън сцената, пред нея/. По-добре от това – здраве!

О п е р а т о р ъ т. Май че ги хванахме в разгара на приключение. /Изправя камерата./ Започвам да снимам.

Р е ж и с ь о р ъ т. Магнетофонът е готов!

Оттук нататък, нашият режисьор ще ни ги показва когато сметне за добре в развоя на действието при този епизод.

М о к с и. Лиско, какво има в дупката?

Л и с к о. Нищо.

М о к с и. За пръв път ми се случва да запушвам нещо, в което има НИЩО.

Д и м б и. Все пак, кое те кара да запушваш ТОЧНО тази дупка?

Л и с к о. Разсъждението.

Д и м б и. Моля?

Л и с к о /още по-тихо и загадъчно/. Ако някой е избягал от някъде и ако този някой се намира някъде тук, той може да се скрие само в тази дупка и никъде другаде, тъй като тук е най-удобното място… Цяка седмица си блъскам главата къде ли може да се скрие някой, ако е избягал от някъде… Едва преди половин час изведъж ми хрумна, че тази дупка е най-удобното място.

Тревожна музика, която съпровожда внезапното стъписване.

Пауза, в която Димби, Домби и Мокси вече треперят по известния ни начин.

Д и  б и /съвзема се пръв/. Лилиско!

Л и с к о. Кажи, Димби.

Д и м б и. Пак ли започваш?

Л и с к о /прави се на ударен/. Починахме ли?

Д о м б и. Лиско, тти май започваш отново?

М о к с и. От самото начало казах, че е намислил нещо.

Л и с к о /губи търпение/. Хайде, губим време.

Д о м б и. Ллиско!… Какво има в дупката?

Л и с к о. Не се правете на ударени! Знаете какво.

Т р и м а т а. Не знаем!

Л и с к о /навежда се към камъка/. Хайде, да тикаме!… Да побързаме, докато е вътре.

Д и м б и   и  Д о м б и /уплашено/. Питонът?

Д и м б и. Мокси, да бягаме!

Д о м б и. Той вече избяга!

Двамата хукват и изчезват.

Л и с к о /обръща се към тях/. Чакайте!… Димби!… Домби! Моксииии!

Появява се Чими.

Ч и м и. Защо викаш бе, глупако!

Л и с к о. Ооо, Чими!… Приятелите избягаха. Ще ми помогнеш ли?

Ч и м и. Какво ще правим?

Л и с к о. Да изтъркаляме този камък до онази дупка.

Ч и м и. Защо?

Л и с к о. Правя една работа.

Ч и м и. Онези защо избягаха?

Л и с к о. Уплашиха се.

Ч и м и. От какво? /Оглежда се./

Л и с к о. От камъка.

Ч и м и. Какво му е на камъка? /Оглежда го добре./ Нищо му няма!… Хайде! /Навежда се и се хваща./

Л и с к о /както тикат/. Ти си славен жабок!

Ч и м и /както тика/. Стига сте ме хвалили.

Камъкът на късо разстояние от дупката.

Л и с к о /вече шепти/. Ти си славен, Чими!

Ч и м и. Добре де, стига сте ме хвалили.

Л и с к о /учудено/. Кой друг те хвали?

Ч и м и. Никой, но ще започнат.

Л и с к о. Чими, на теб мога да кажа спокойно. Знаеш ли защо избутахме камъка до дупката?

Ч и м и. Не. И питам защо извършихме тази идиотска работа.

Л и с к о /съзаклятнически/. Чими, вътре има едно страшно чудовище, което избяга от Зоопарка.

Ч и м и /все още не загрява/. Какво чудовище?

Л и с к о /на ухото му/. Десетметров питон!

Чими изпищява и хуква, погрешно влиза в дупката, но изхвърчава като тапа и изчезва по посока на Димби и Домби.

Лиско се обръща към него, извиква, но адско хъркане от вътрешността на дупката го вцепенява.

Музика за напрежение.

Лиско инстинктивно заляга зад камъка.

Услушва се.

Отново хъркане.

Лиско се изправя и хуква по познатата вече посока.

Нищо. Празна сцена. Тишина.

Появява се Димби, едва показва главата си.

Д и м б и /прошепва/. Лиско!

Л и с к о /трепва и се обръща/. Шшшт!

Д и м б и. Какво става?

Лиско. Той е вътре.

Д о м б и /появява се зад Димби/. Димби, какво става?

Д и м б и. Той е в дупката.

Д и м б и. Лиско, за какво се мъчиш? Какво искаш?

Л и с к о /залегнал зад камъка, без да се обръща/. Трябва да го хвана!

Д о м б и. Но защо? Рискуваш живота си.

Л и с к о. Не знам… Трябва!…

Д и м б и. Защо пък точно ТИ? Нека други?

Л и с к о. Искам АЗ.

Д о м  б и. Глупак си, разбери!…

Л и с к о. Сега човечеството е неспокойно. Като научи, че питонът е уловен, ще се успокои.

Д и м б и. Пак човечеството!

М о к с и. Човечеството в това време си гледа кефа, яде си сладолед и други неща, а ти…

Л и с к о. Не ме интересува! ТРЯБВА да го хвана.

Този път – силно изръмжаване от дупката.

Като надават писъци, тримата се омитат.

Лиско уплашено отстъпва назад, но после отново допълзява до камъка и яростно започва да го тика напред.

Още малко.

Силно ръмжене, придружено с музика за напрежение.

Още малко. Лиско напряга последни сили.

Ръмженето се увеличава.

Още няколко напъна.

ТАП!

Камъкът прилепва към дупката.

Отвътре – адско ръмжене, до задавяне.

Лиско се дръпва инстинктивно назад и после започва да вика:

Л и с к о. Ураааа!… Готово!… Питонът хванат!… Урааа! Хванах го!

Чими се появява.

Ч и м и. Голяма работа! Хванал един питон и орева света!… А сега да седнем да викаме… /Излиза си./

Връхлетяват Димби, Домби и Мокси.

Лиско се хвърля върху тях. Прегръща ги.

Л и с к о /радостно/. Димби, хванахме го!… Вътре е! /Прегръща Домби./ Домби, и с него се справихме! /Прегръща магарето./ М о к с и, приятелю, видя ли какво стана!…

М о к с и /скромно/. Е, свършихме и тая работа, но падна бая треперене.

Д о м б и. Това е най-странното ни приключение.

Л и с к о /не може да сподави радостта си/. Вътре е! Чуйте го!

Ослушват се и чуват ръмженето.

Най-после ръмженето затихва.

П и т о н ъ т. Вътре съм, няма как… Не ми върви и туй то.

Д и м б и. С нас шега не бива, разбра ли?

П и т о н ъ т /примирено/. Разбрах.

М о к с и. Стой там да ти дойде акъла!…

Д о м б и. Ще бягаш, а?

П и т о н ъ т. Избягах, ама няма как. И ти да беше, щеше да избягаш.

Д и м б и. Стой вътре, за спокойствието на човечеството…

П и т о н ъ т /въздиша/. Ох, това човечество!… Какво смятате да ме правите?

Л и с к о /радостно/. Нищо… Ще те върнем в Зоопарка!

П и т о н ъ т. Сега пък – зоопарк… Не ми стигат другите неволи!

Л и с к о. Не се прави на ударен. Ще те върнем там, откъдето избяга.

П и т о н ъ т /извиква/. Само там – не!… Където искате, но не там. Господарят ще ми тегли такъв пердах, че ще си забравя името!

Л и с к о. Ооо, имаш си и име? /Към другите./ Питонът има име!… Как се казваш?

П и т о н ъ т. Хектор!

Л и с к о. Как?

П и т о н ъ т. Хектор!…

Л и с к о, Аз съм Лиско.

П и т о н ъ т. Знам… Чувал съм.

Л и с к о /учудено/. Какво?… Ти знаеш за мен?

П и т о н ъ т. Уха!

Л и с к о. Извинявай, но трябваше да те хвана. Всички се безпокояха. Никой не можеше да си гледа спокойно работата.

П и т о н ъ т. Е, щом е тъй… Няма как!… Като не ми върви…

Л и с к о /към приятелите си/. Интересен питон… Разбран.

Д и м б и /с тервога/. Гледай сега да не се размекнеш, да го съжаляваш!…

Д о м б и. Лиско, ще изхвърча до режисьорите. Ще покажем питона по телевизията. /Хуква./

Р е ж и с ь о р ъ т /показва се/. Стоп!

О п е р а т о р ъ т /показва се/. Тук сме!

Р е ж и с ь о р ъ т. Отворете дупката!

О п е р а т о р ъ т. Пречите на обектива!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Димби, Домби и Мокси да отворят дупката, но без да пречат… Ще снимаме питона.

Тримата се втурват и отдръпват камъка.

Дупката зейва.

Чуваме съскането на камерата.

Лиско и приятелите му са се притаили зад камерата. Държат се за панталона на Оператора.

Бавно излиза кучето Хектор, навело засрамено глава.

Л и с к о /пуща панталона на Оператора/. А!…

Д и м б и,  Д о м б и   и  М о к с и /едновременно/. А!

Л и с к о /объркано/. Какво е това?… Защо така?

Операторът снима съсредоточено.

П и т о н ъ т. Загубен съм!… Ще ме пукне от бой!… /Извиква./ Не искам да се върна!

Л и с к о /съкрушено/. Нима не хванах питона?

О п е р а т о р ъ т. Стоп!… Готово!

Операторът отново снима.

Този път пред камерата са Режисьорът и Лиско. Режисьорът му е поднесъл микрофона.

Р е ж и с ь о р ъ т /в микрофона/. Най-после открихме прочутият Лиско и успяхме да заснемем финала на последното му приключение. Най-после имаме възможност да вземем от него интервю… Лиско, кажи нещо за себе си?

Л и с к о. В момента съм объркан.

Р е ж и с ь о р ь т /поднася микрофона към устата си, а после към Лиско/. Защо?

Л и с к о. Ами не виждате ли?… Вместо питона, хванахме някакво си куче Хектор, избягало от лошия си господар… Къде е питонът, къде е Хектор!

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо искаше да хванеш питона?

Л и с к о. Как защо? Едно опасно чудовище на свобода може да причини много беди. Никой не го знае къде е, кога ще се появи… Всички живеят в страх, не могат да си гледат работата и така нататък.

Р е ж и с ь о р ъ т. Да, но питонът не е избягал от зоопарка. Това било само слух.

Л и с к о. Така ли?

Р е ж и с ь о р ъ т. Кое те накара да го търсиш и да го ловиш? Желанието за приключения ли?

Л и с к о. Не знам. Може би това, може би… Не знам… Чувствах, че трябва да го уловя. Все някой трябваше да скочи върху него. /Сломено./ Нищо не стана. Вместо опасния питон, симпатичното уплашено куче Хектор.

Р е ж и с ь о р ъ т. Сега пък мога ли АЗ да ти кажа нещо?

Л и с к о /унило/. Можете.

Р е ж и с ь о р ъ т. За мен и за всички, които в момента ни гледат е ясно, че си тръгнал НЕ срещу куче, а срещу питон.

Л и с к о. Е?

Р е ж и с ь о р ъ т. Когато прояви безстрашие, ти не го прояви срещу куче, а срещу питон.

Л и с к о. А!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Когато улови куче, ти всъщност улови питон!

Л и с к о. Хайде де!… Ще ми разправяте!…

Р е ж и с ь о р ъ т /към присъстващите/. Така ли е?

В с и ч к и. Така е!

Р е ж и с ь о р ъ т. Чу ли?

Л и с к о /в неудобно положение/. А!

Р е ж и с ь о р ъ т. Като Дон Кихот.

Л и с к о. Какво?

Р е ж и с ь о р ъ т. Той нападна вятърните мелници, но за него те не бяха мелници, а великани. Затова Дон Кихот е велик.

Л и с к о. Моля ви се, неудобно ми е да ме сравнявате с такива личности… Е, вярно е, че съм бил в гнездото на орел и в стомаха на акула, но все пак – аз съм скромно лисиче.

Р е ж и с ь о р ъ т /весело/. Най-после пред нас е истинският Лиско!

Л и с к о. После дойде приключението с КУФАРА…

Финалното ревю започва.

Под ритъма на най-хубавата песен от «Не пипай куфара» се появяват Фокусника и Пингвинчето.

Л и с к о /гласът му след завършване на ревю-фрагмента. После се появи /високо и тържествено/ ЧИМИ!

Най-хубавата песен от епизода Чими, в изпълнение на всички присъстващи. Чими тържествено минава и се нарежда до героите от представлението.

Л и с к о /гласът му, след стихването на мелодията/. После ЧАСОВНИКЪТ, когато Димби се възгордя!

Фрагмент от този епизод.

Червената шапчица, Вълкът и Ловецът минават и заемат местата си.

Л и с к о /гласът му/. После – ДУПКАТА, с лабиринтите на Къртицата, която умираше от самота и завист.

Най-хубавата песен. Появява се Къртицата и застава до другите.

Д о м б и. Тук ядох най-много бой!

Л и с к о /гласът му/. И на края – ПИТОНЪТ!

Музика, под която Хектор заема мястото си.

 

Отдалечаване на камерата, да хванем всички в общ план:

Пред микрофона – Лиско, малко зад него – Димби, Домби и Мокси, а зад тях – всички епизодични герои на серията.

Финалът на ревюто!

Най-хубавата песен от серията, изпълнявана от всички. Буен ритъм. Танц. Фигури, както на Бродуейско ревю.

Първата завеса пада и закрива епизодичните лица.

Втората завеса пада и закрива приятелите на Лиско.

Третата завеса пада и закрива Лиско, но веднага се вдига и към лисичето се устремяват десетина красиви деца – живи – прегръщат героя, целуват го.

Лиско се  старае да измъкне главата си между прегръдките им, извиквайки

 

КРАЙ,

и пак КРАЙ, и пак КРАЙ…

Няколко пъти успява да извика КРАЙ, но децата още по-възторжено го притискат към себе си.

 

„ДИНДИ“ – пиеска за куклен театър, 1986.

ТУК!  ДИНДИ .pdf file за сваляне.

.

Ох, каква ДЕЛИКАТНА и дискретна пиеска, отново става дума за общуването помежду ни – понякога толкова по-желано, колкото по-невъзможно!

борис
априлов
*
Д И Н Д И
*
пиеса
за
куклен
театър
*
19.. – 1986

.
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

ЛИСКО

ДИМБИ

ДОМБИ

МОКСИ

ДИНДИ

ЧИМИ

КАЛИНКА

 

***

Когато по пътя приятели вървят

дори и реките за мъничко ще спрат.

С учудване реките ще рекат:

– Приятели са тръгнали на път.

 

Когато по хълма там групата върви

дори и гората ще спре да шумоли.

С учудване листата ще шептят:

– Приятели са тръгнали на път.

 

Когато пристигнат до синьото море

това всяка рибка за миг ще разбере.

С учудване вълните ще шептят:

– Приятели са тръгнали на път.

.

Докато траят първите три куплета на песента /записана на лента/ на сцената виждаме красива картина, нещо средно между литографията и разтварящите се стереоскопични картини–приказки с ясно изразен първи, втори и трети план. Спокойно можем да наречем сценографското изображение пейзаж, пейзаж на широкия друм.

По този друм вървят четири миниатюрни фигурки, четири петънца, дори не можем да различим какво представляват. Но те ни въвеждат успешно в атмосферата на скитничеството.

В развоя на мелодията четирите петънца се изкачват по хълм, вървят по равнина, между дървета, спущат се от хълм, скалиста местност и т.н., чак до момента в който прозвучава четиристишието:

.

Дръпнете се, приятелите идат.

Дръпнете се и ние да ги видим. Охо, охо.

Познати наши стари –

четиримата весели другари.

***

Малка полянка. Задава се групата на лисичето. Най-напред върви Лиско, следван от Димби, Домби и Мокси. Мелодията на тяхната песничка ги съпровожда. Виждаме четворката по равното, виждаме я да се изкачва по хълм, любуваме се на силуетите по билото. Магаренцето все изостава, все гледа да ръфне нещо, особено ако е бодил.

Ето сега Мокси, при едно подобно изоставане. Проследяваме го отблизо. Магаренцето отваря уста и налапва бодила и тъкмо да го схруска, ококорва очи.
М о к с и. Домби.
Домби се откъсва от групата си горе и се приближава до Мокси. Мокси му сочи земята.
М о к с и. Виж.
Домби гледа известно време.
Д о м б и. Димби.
Димби се откъсва от Лиско и се приближава към двамата.
Д о м б и /сочи земята/. Виж.
Д и м б и /поглежда земята/. А! /Поглежда двамата, те поклащат глави./
Т р и м а т а. Лискоооо!
Л и с к о /от билото/. Какво?
Д и м б и. Ела да видиш.
Лиско се спуща при тях.
Л и с к о. Така ме е яд, че вървим вече втори ден и никакво приключение. Какво гледате?
Поглежда заедно с тях надолу, навежда се, взима бутилката и я вдига пред очите си. Бутилката е в покой, но вътре нещо шава, нещо се бунтува, дори шепти тайнствени звуци. Без да му мисли много, Лиско хвърля бутилката на земята и драсва. Всички хукват след него, а Мокси, преди да хукне – извиква, сякаш да даде сигнал за бягане.
На полянката първи дотичва Мокси, после Домби, после Димби и накрая Лиско.
Всички треперят, не могат да се съвземат.
Първи се окопитва Лиско, после Димби, после Домби. Само Мокси продължава, тресе го, не може да спре.
Л и с к о. Мокси.
М о к с и. Само не ми разправяй., че почва приключение, само туй не ми казвай, защото веднага хуквам и няма да ме видите поне три години. Предлагам да си вървим по пътя и хич да не се връщаме, хич не искам и да знам какво може да има в тази дяволска бутилка.
Д и м б и. Предлагам да мълчим и да дишаме.
Четиримата поемат дълбоко и едновременно въздух, задържат го и шумно го изпущат, така – няколко пъти.
Л и с к о. Сега спокойни ли сме?
Д о м б и. Да не искаш да кажеш, че трябва да се връщаме на туй проклето място, където е бутилката? Димби, моля те, кажи му че нито аз, нито Мокси, нито ти… Защо мълчиш?
Д и м б и. Сега Лиско мълчи и се чуди как да се върне при бутилката.
М о к с и. Обаче без мен.
Д о м б и. На мен там крака ми повече няма да стъпи. Не ме интересува никаква бутилка. /напомпва се/ Разбрахте ли? /вика/ Не ме интересува нищо, никой не може да ме накара! /още по-силно/ За нищо на света!
Л и с к о. Домби, не викай.
Д о м б и. Няма да успееш, разбра ли? Няма да ни тикнеш отново в беля. Няма да ти се дадем и ще ритаме. Ето и Мокси ще рита. Няма да ти озволим.
Л и с к о. Какво няма?
М о к с и. Знаеш какво.
Л и с к о. Искам само да се върнем и да я разгледаме.
Мокси и Домби извикват раздразнено.
Л и с к о. Що за бутилка е там.
Мокси и Домби извикват отчаяно.
Л и с к о. Не мога, разберете, такава интересна бутилка лежи на пътечката, а аз тук бягам като последен страхливец. А тя – там затворена, вътре има живот, има нещо което мърда. Видяхте ли колко жално ни се молеше да го пуснем навън?
М о к с и /изкрещява/. Махни се от очите ми!
Л и с к о. Махам се.
Излиза.
 
***
Бутилката е самотна, виждаме само гърлото ѝ да стърчи, долната част е скрита, да речем, в тревата или в камъните. Музика, подхождаща за самотна бутилка, сигурно изпълнявана от самотна цигулка.
Бавно влиза Лиско. Застава настрана. Погледът му е отправен към бутилката.
Отгоре долитат гласовете на приятелите:
– Лиско, недей…
– Върни се.
– Пази се, Лиско.
Отново тишина. 3а кой ли път лисичето се е изправило самичко срещу неизвестното?
Туп, туп, туп! – това което тупти е сърцето му, чуваме го и ние, усилвателната уредба ни го осигурява.
Лиско бавно полага ръка върху гърдите си, сърцето спира.
Л и с к о /а може би запис на гласа му/. Да останеш, или да не останеш? Да се страхуваш, или да не се страхуваш? Това са въпросите. /Навежда се и вдига бутилката. Съзерцава я продължително./ Да бъдеш или да не бъдеш – това е въпросът.
Влиза Димби.
Д и м б и. Върнах се, но треперя.
Влиза Домби.
Д о м б и. Отново полудяваш.
Влиза  Мокси.
М о к с и. Трябва да те вържем.
Тримата наблюдават с трепет лисичето, което вдига още бутилката пред очите си и се взира в нея.
Непознатата затворена материя, която досега беше в покой, бавно се раздвижва – надига се и се свива, катери се по стъклото и в даден момент, започва да съска.
Мокси изпищява и изчезва, последван на секундата от Домби и Димби.
 
***
Отдалечено от бутилката място, спокойно кътче.
Дотичва запъхтяният Мокси, спира, диша зачестено. Дотичва Домби, а после и Димби. Нищо не казват, само дишат, успокояват се
М о к с и. Тази бутилка можехме спокойно да си я подминем и да се свърши, сега щяхме да се къпем в някоя река. Но аз съм виновен, аз я намерих. И защо ви повиках? Вместо да си мълча, повиках ви и оня, лудият, хоп – закопча се за нея..
Д о м б и. Мани, мани.
Д и м б и. Доста се изплаших.
Д о м б и. Димби, ти първи се връщаш при него, все ти се връщаш и ни подвеждаш. Докато кажа отивам си, ти се връщаш при Лиско и аз какво да правя, приятел съм и се връщам при Лиско, макар че ме е страх до пукване. Ако не се връщаш ти, аз никога няма да се върна при страшните работи.. Лиско винаги измисля нещо опасно за живота, все бягаме и треперим. На мен ми омръзна да треперя, от треперене хванах мускулна треска.
М о к с и. А така, кажи му.
Д о м б и. В това проклето шише има нещо много страшно, най-малкото – противно и ние вместо да си го подминем, какво – взимаме го в ръцете си и си задаваме въпроси. Тук, според мен, няма нужда от въпроси, а от бягане. Колкото по-далеч от бутилката, толкоз по-добре.
М о к с и. И от Лиско!
Д и м б и. Мокси, ти си му първия приятел.
М о к с и. Вече не искам, отказвам се, този приятел ме тика към страх и ми става неприятел. Лиско е моя първи неприятел. Нямам по-голям неприятел от него. Мразя го, мразя и бутилката, не искам да я погледна.
Влиза Лиско с бутилката.
Мълчание. Погледите са вперени в бутилката.
Мокси. Лиско, ние те мразим.
Мълчание.
М о к с и. Домби, кажи му и ти.
Д о м б и. Мразим те.
Мълчание. Не могат да отделят погледите си от бутилката.
М о к с и. И Димби те мрази.
Мълчание.
Л и с к о. Светът е много неизследван. Нищо не се знае, нищо не знаем. Това, например, какво е? Кажете де, какво е това? Какво шава в шишето.
Д и м б и. Какво шава?
Л и с к о. Не е вода, не е лепило, не е мед, нито конфитюр.
Д и м б и. Лиско, знаеш добре какво се говори за такива бутилки! Това е някакъв дух, в бутилките затварят духове!
Л и с к о. Де да беше така!…
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Нищо.
М о к си. Повтори, повтори да чуем, целият свят да чуе и да те разбере, дето предпочиташ в бутилките да има духове.
Д о м б и. Така е, Лиско.
М о к с и. Чакай, Домби. /към Лиско/ Добре, да речем че има дух, ще отвориш ли бутилката?
Пауза. Секундите текат.
Лиско /най-после/. Не знам, ще ми се.
М о к с и /злостно/. Да отвориш.
Л и с к о. Казал съм ви, любопитството е важно нещо. Вижте, вътре нещо просто ни моли да го пуснем на свобода. Защо да го държим затворено? Всяко нещо е родено да лети, да си гледа живота.
М о к с и. Море, то ако лети – да го пуснем веднага. Ако си гледа живота – отварям му тапата и да си гледа живота. Но де да знаеш…
Д о м б и. В бутилката затварят лоши духове. А сме го пуснали…
М о к с и. …а ни е а̀мнал. Най-малкото, ще се качи на гърба ми.
Л и с к о. Защо на твоя?
М о к с и. Знае се на чий гръб ще се метне.
Д и м б и. Да оставим бутилката и да си вървим.
Д о м б и. Към реката.
Л и с к о. Димби, не искаш ли да разбереш какво има в бутилката?
Д и м б и. Обаче…
М о к с и. Обаче, я!…
Д и м б и. В такива бутилки има духове. Никой няма да постави нещо хубаво в бутилка. Помислете само – бутилките съдържат или вино, или ракия, или коняк…
Л и с к о. Ама и швепс.
М о к си. Колко е швепса бе, Лиско, на десет бутилки я се падне една, я не.
Л и с к о. За това обичам риска. Рискуваш и ако печелиш – печелиш, ако губиш – бориш се срещу злото. Няма нищо по-добро от туй, да се бориш срещу злото. Колко много злини!… Кой ще ги победи? Аз, ти, той…
М о к с и. Аз си паса.
Д о м б и. И мен ме няма.
Л и с к о. Отваряме ли, или не отваряме?
М о к с и. Лиско, сега стоя до теб и разговарям, защото знам, че няма да отваряме.
Д о м б и. И аз.
М о к с и. Иначе да съм драснал и да ме няма.
Д о м б и. И аз.
М о к с и. Макар, че пак ме е страх.
Д о м б и. И мен, но не толкова, защото съм сигурен, че…
М о к с и. Помниш, отваряхме куфар, избягах на три километра
Л и с к о. Тогава защо се противиш?
М о к с и. Защото пак ме е страх, да не стане нещо непредвидено.
Д о м б и. И мен.
Л и с к о. Тогава пет часа мислихме да отворим ли, или да не отворим и какво – нищо.
М о к с и. Беше много страшно.
Д о м б и. Докато отваряхме.
Л и с к о. А после?
Д и м б и. После нищо.
Л и с к о. Излезе ли нещо?
Д о м б и. Представи си, че беше излязло.
М о к с и. Не знам, но ме е страх да отварям бутилки. Тогава не излезе, а сега може да излезе. От бутилките ту не излиза, ту излиза нещо. Като отвориш тапата… де да знаеш. Остави си тапата затворена, а мисли че си я отворил.
Л и с к о. Засрами се, Мокси.
М о к с и. Мен не ме е срам – страх ме е.
Д о м б и. Без рискове!
Д и м б и. Колкото и да е смешно, с мен също става нещо необяснимо.
Л и с к о. Ако трябва да си признаваме, аз също се страхувам, не мога да си го обясня, но се страхувам. Кажете, да отворя ли?
Понеже Лиско е хванал тапата, Мокси извиква и изчезва, след него извиква Домби и изчезва, а на края, разбира се и Димби.
Д и м б и /преди да излезе/. Лиско, знам че няма нищо!
Димби излиза.
Л и с к о /както държи тапата/. И аз се страхувам. Вижте, ръката ми трепери, а знам, че няма нищо: какво може да има в една бутилка.
Лиско запява:

Не бягай ти, недей отстъпва,

защо се връщаш тъй назад?

Напред тръгни със твърда стъпка

и твой ще бъде тоя свят!

.

Напред, напред – не се страхувай

от духове или беди,

тоз който знае да рискува

накрая той ще победи.

Хайде! – Едно-две.

Хайде! – Едно-две.

Оппа! – Едно-две! Едно-две-три!

В пазвата плювай,

недей се страхувай,

хайде – едно-две, едно-две-три.

.

Напред, напред – недей се спира

пред духове или беди,

размахай своята рапира,

втурни се бързо, победи!

.

Отначало Лиско не се напъва, предполага, че тапата ще излезе лесно, но тапата се противи и предизвиква неговото по-активно участие. Напън, още веднъж, нов напън, боричкане с бутилката.
Л и с к о. Брееей, този дух излезе упорит.
Внезапно тапата гръмва. Тишина. Чува се съскане. От бутилката започва да излита нещо прилично на дим, облак… Още по-неочаквано светлините угасват, съскането се увеличава, става режещо.
Отново светлина, секване на шума.
Пред учудения, направо, уплашен Лиско, стои неподвижен динозавър. Огромните размери и зловещия вид на праисторическото чудовище направо съсипват героя и детронират досегашното му достойно поведение. Лиско немее, успява да направи само крачка назад, после извиква както никой друг досега и изчезва, с началната скорост на ракетата.
 
***
Спокойно кътче, отдалечено от мястото на бутилката.
Димби, Домби и Мокси.
Д о м б и. Колко е хубаво!
М о к с и. Без Лиско.
Д о м б и. Спокойно, тихо…
Д и м б и. Дочувам шума на поточе.
Д о м 6 и. Ще поплуваме.
М о к с и. Ще попеем.
Д и м б и. И ще си полегнем.
М о к с и. Така се живее сто години – пасеш, плуваш и лежиш, край на ужасите.
Чува се шум от бягащо същество.
Д и м б и. А!
Д о м б и. Какво е това?
Докато се усетят, връхлетява бягащият Лиско и префучава, без да ги погледне дори.
Т р и м а т а. А!… /обръщат се по посоката на Лиско./ О!
И хукват след него.
 
 
***
Друга полянка. Лиско спира и диша запъхтяно. Мокси спира и диша запъхтяно. Домби спира и диша запъхтяно. Димби спира и диша запъхтяно. Стараят се да си възстановят дишането. На всичко отгоре влиза и Чими.
Ч и м и. Ей, глупаци, полудяхте ли? /Tишина./ Какво става? /Тишина. Никой не му отговаря./ Пак някоя измислица. /Tишина./ Защо мълчите?
М о к с и. Чими, ще те ритна!
Д и м б и. Жабок, върви си!
Ч и м и. Пак се разтичахте.
Д и м б и. В момента имаме проблеми…
Чими излиза по посока откъдето те бяха дошли.
Тишина. Песен на птици.
Д и м б и /най-после/. Лиско. /мълчание/ Защо бягаше?
Тишина.
Д о м б и. Какво се е случило? /Лиско не реагира/ Защо не говориш?
М о к с и. Говори и кажи – ако е за бягане, да бягаме още.
Все едно че Лиско не е на полянката, а другаде, стои безмълвен.
М о к с и /заключава/. Нещо непредвидено.
Д о м б и. Лиско си глътна езика.
М о к с и. Откога чаках този момент.
Някакви викове обаче привличат отново вниманието им. Като писка и крещи до небето, Чими застава пред тях.
Ч и м и. Какво бе, какво беше? Такова нещо няма, не може и да има!
Чими профучава и изчезва.
Д и м б и. Мокси, какво правиш?
М о к си. Треперя.
Д о м б и. Страх ме е.
Д и м б и. Лиско, какво се е случило?
Лиско мълчи.
Д о м б и. Чими и той префуча.
Д и м б и. Там има нещо.
М о к с и. Лиско, моля те, кажи ни.
Нищо, мълчание.
Чуваме равномерно: туп-туп-туп, нещо огромно върви, ясно че е динозавъра.
Лиско изчезва в противната посока, след него останалите.
Влиза динозавърът. Оглежда се и тръгва отново по посоката на изчезналите.
 
 
***
Влиза Лиско.
Л и с к о. Те избягаха от мен, понеже им нося нещастия. И си е така. Нека си живеят спокойно, без мен. Но какъв беше този страшен звяр?
Нещо крещи. Чими влиза и изчезва.
Докато Лиско се реши да хукне от своя страна, влиза Динозавърът.
Лиско е хванат на тясно, още не може да реагира. Двамата стоят и се наблюдават.
Лиско е толкова уплашен, че е спокоен, предполага се, че е откачил.
Л и с к о. Днес времето е хубаво, но наблюдавам онова дърво и се чудя, дърво ли е, или не е дърво… Ако го погледнеш от едната страна – е дърво, но ако го погледнеш от другата страна – пак е дърво, само че не прилича на дърво, а на друго дърво… На вас как ви се струва, дърво ли е или не е дърво, като се вземе предвид, че времето не е чак толкоз хубаво.
Д и н о з а в ъ р ъ т /с изненадващо тънко, детско гласче/. Момченце, искаш ли да си поиграем?
Л и с к о. Пък не му е и време да е дърво, по това време дърветата са се прибрали да спят.
Д и н о з а в ъ р ъ т. Моля ти се!
Л и с к о. Или пък са на екскурзия. На вас не ви ли се струва, че по това време всичките дървета са на екскурзия?
Според Лиско, вече е настъпил удобният момент, той изпищява и хуква, излиза.
Д и н о з а в ъ р ъ т /учудено/. А!…
Друго място в гората.
Димби, Домби и Мокси.
Д о м б и. Мисля че се отървахме от лисичето.
М о к с и. Сега ми е добре.
Д и м б и. Млъкнете.
Д о м б и. Какво, не е ли така?
М о к с и. Вече мога и да си попаса.
Чува се крясък, панически префучава жабокът Чими. След него – Лиско.
Д и м б и. Като ракети!
М о к с и. Ами и ние.
Д и м б и. Какво?
Д о м б и. Да профучим.
М о к с и. Вече треперя.
Много внезапно влиза Динозавърът. Застава пред тях като паметник, като съдба.
Тримата герои треперят, нищо не може да ги успокои, нито могат и да хукнат – само треперят, като придружават треперенето на телата си със звуци.
Обаче Димби и Домби все пак успяват, изглежда че се окопитват и изчезват.
Пред Динозавъра е останал само треперещия Мокси.
М о к с и /най-после проговаря/. Махни се, звяр! Ти си най-страшния звяр!
Д и н о з а в ъ р ъ т. Кой? Аз?
М о к с и. Макар че говориш тънко!
Д и н о з а в ъ р ъ т. Моля те…
М о к с и. Нямам нищо общо с оня дето те пусна. Не сме никакви приятели, срещам го винаги случайно и той винаги намисля да отваря бутилки. Ако не беше отворил тапата, сега ти щеше да си живееш в бутилката, а ние…
Д и н о з а в ъ р ъ т. Моля ви да си поиграем.
Посяга към Мокси.
Мокси изпищява и изчезва.
Д и н о з а в ъ р ъ т. А!…
Динозавърът остава сам.
По наклона на тялото му, като тръгва от опашката, пълзи Калинка.
К а л и н к а т а /върви нагоре и говори/. Какво си ти, по което се катеря? Дърво ли си, планина ли си, или си облак?
Д и н о з а в ъ р ъ т. Динозавър съм.
К а л и н к а т а. Ди-но-за-вър.
Д и н о з а в ъ р ъ т. Праисторическо животно, от изчезналите… Защо никой не иска… да играе с мен?
К а л и н к а т а. Ами като сте изчезнали какво търсиш тук?
Д и н о з а в ъ р ъ т. Знам ли, я? Търся деца, да поиграем, а всеки бяга. Какво им става, защо всички, бягат. Искам да говоря с някого, да погаля някого…
К а л и н к а т а. Ти си много страшен.
Д и н д и. А така ми се играе.
К а л и н к а т а. Как се казваш?
Д и н д и. Динди.
К а л и н к а т а. Няма такива луди да си играят с чудовища. Че я се погледни – ти си грамада, планина! И не съм виждала по страшно нещо от тебе.
Динди заплаква.
К а л и н к а т а. Спокойно, не плачи, обърши сълзите си.
Д и н д и. А ти си толкова малка и хубава, така ти завиждам,. Всъщност какво си, не мога дори да те видя, само чувам гласа ти.
К а л и н к а т а. Дребна съм и съм нищожна – калинка. Е, красива съм, на точици, каквато е сега модата – сега се носят точките – но съм такова зрънце, че се страхувам, всеки може да ме настъпи.
Д и н д и. Но никой не се страхува от теб. Как искам да бъда на твое място.
К а л и н к а т а. А пък аз – на твое. Всички бягат надалеч, никой да не може да ме настъпи, нито да ме обиди, умирам да се страхуват от мен.
Д и н д и. Страшно е да се страхуват от тебе, това е най-голямото нещастие – да предизвикаш ужас. Искам да играя с някого, да погаля някого…
К а л и н к а т а. Ох, Динди, ако ти позволя да ме погалиш, не знам дали ще остане нещо от мене.
Д и н д и. Видя ли?
К а л и н к а т а. И двамата не сме за никъде, готова съм да станем приятели, макар че защо ти съм аз, като не можеш нито да ме погалиш, нито да ме видиш.
Д и н д и. И все пак ми поолекна, вече говоря с някого, чувам глас, някой не бяга от мен.
К а л и н к а т а. А пък аз се возя, някой ме вози, някой ме защитава, никой не може да ме стъпче. Много било хубаво, бе, Динди – да стоиш отгоре и да те носят насам-натам!…
Д и н д и. Тогава напред!… Там виждам четири същества от които ме е страх. Приближавам ги – бягат, приближавам ги – бягат. Особено едното, с дългите уши. Калинке, погали ме!
К а л и н к а т а. Галя те, усещаш ли нещо?
Д и н д и. Много е тъжно, да ти кажа. Но, все пак – напред.

.
Песен на Калинката:

Аз съм силна, аз съм здрава,
вижте ме – високо съм и пея;
аз съм мощна, величава –
яхнала чудовището, змея.

.

Кой ще дръзне да ми каже,

че съм само нищо и полвинка,

или да допусне даже,

че съм незначителна калинка?

.

Така е като имаш приятел голям,

за тебе вече с почит ще говори,

спокойно ще напредваш насам или натам,

той въздуха пред тебе все ще пори.

.

 

Кой ще дръзне да ми каже,

че съм само нищо и полвинка,

или да допусне даже,

че съм незначителна калинка!

.

Калинка…

калинка…

калинка…

 
Гласът и героите се отдалечават, изчезват.
Затъмнение.
***
Полянка.
Влиза Чими. Успокоява дишането си. Вижда бутилката. Взима я. Гледа я.
Ч и м и. Бутилка. /оглежда я/ Какво ли е имало в нея? /надига я към гърлото си/ Нищо не е имало. /поглежда надолу/ Тапа. Всяка бутилка си има тапа… Търкулнала се тапата – намерила си бутилката.
Бегом влиза Мокси. Вижда как Чими се кани да тикне тапата в гърлото на бутилката.
М о к си. Стой! /Чими го гледа учудено/. Не затваряй.
Ч и м и. Какво?
Мокси грабва бутилката и я наблюдава.
М о к с и. От тук излезе нещо, което трябва да се върне пак тук!
Влиза бягащият Лиско. Спира. Гледа как Мокси държи бутилката.
М о к с и. Ти го пусна!
Л и с к о. Мокси, братко, този път се изплаших и аз.
М о к с и. А пък аз от треперене хванах мускулна треска. Ще се разглобя, ще се разпадна!… /дава му бутилката/ Пъхай го, махни го!
Л и с к о /на себе си/. Динозавърът има тънко гласче… и следователно… по пътя на логиката…
Ч и м и /страшно възмутено/. Логика! Чудовището ще ни глътне, а ти – логика!… Виж тука, виж, от тази страна е пропаст! Ако чудото се появи от тази страна /сочи обратната/ няма къде да бягаме. /обръща се към пропастта/ Ехо! /ехото отвръща/ Логика. /Ехото отвръща./ Разбра ли? Двеста метра пропаст.
Влизат Димби и Домби.
Д и м б и. Този път и Лиско…
Д о м б и. …го е страх.
М о к с и. И няма къде да бягаме! /обръща се към пропастта/. Ехо.
Ехото отвръща.
Д и м б и  и  Д о м б и. А така!
Л и с к о. Приятели, по пътя на логиката…
Ч и м и /и всички други/. Тихо!
Л и с к о /упорито/. Това не е динозавър!
Ч и м и. А какво?
Л и с к о. Динозавърче! Дете!… Като нас!…
М о к с и. Лиско, действаш на нервите!
Ч и м и. Чуй!
В с и ч к и извикват: Ехо.
Ехото от глъбините на пропастта отвръща неколкократно.
Л и с к о /в настъпилата тишина/. Отивам при него.
Лиско излиза.
Ч и м и. Глупако, върни се!
П р и я т е л и т е  на Лиско. Лиско !…
Ехото отвръща зловещо.
Л и с к о /връща се/. Всички деца се разбират.
Излиза.
***
Някъде.
Динди и Калинката.
Ехото долита до тях.
Д и н д и. Там си играят.
К а л и н к а т а. И ние си играем, Динди.
Д и н д и. А от мен – бягат.
К а л и н к а т а. Защото се страхуват.
Д и н д и. Искам да ги погаля…
К а л и н к а т а. Динди, съвземи се!
Д и н д и. Не искам да се страхуват.
К а л и н к а т а. Спокойно.
Д и н д и. Кажи ми, Калинке, как да премахна страшната външност от себе си?
К а л и н к а т а. Динди, тихо!
Все още чуваме далечното ехо: Лискоооо…
…Някой иде.
Влиза Лиско, спира пред Динди. Двамата се гледат. Мълчание.
Тихичко се дочува ехото.
Л и с к о /тихо/. Там ме викат. /Пълна тишина./ Приятелите, ме зоват. /тишина, пауза/ Но аз идвам при тебе. /пауза/ Защо? /пауза/ Кое ме кара да идвам, да ме погълнеш? /пауза/ Но… като се замисля, не мога да не си кажа, че гласът ти е тънък, а тънки гласове имат само децата.
К а л и н к а т а /сочи Динди/. Той е бебе! На три месеца.

Л и с к о. Досега никое дете не е изяло друго дете.
К а л и н к а т а. Точно така!
Л и с к о. Мило динозавърче, дойдох при тебе, но знаеш ли как се страхувам? Казах си: Лиско, не си човек, ако не се приближиш до чудовището! /разтреперва. се, та чак зъбите му тракат и то силно/ Иииииетто ммме, пппри тттеб сссеъм. Ччччак сссега ммме хххва-на!
К а л и н к а т а. Кое?
Л и с к о. Сссс… ссссс…. сссс.
К а л и н к а т а. Страхът.
Л и с к о. Дддцд… дъдъдъдъ.
К а л и н к а т а. Да.
Л и с к о. Калинке, завиждам ти, качила си се върху него и хич не те е сссстрах.
К а л и н к а т а. Ми, нали сме деца.
Зад гърба на Лиско се появява Димби.
Д и м б и /шепти/. Аз съм тук.
Л и с к о /без да се обръща, продължава да говори на Динди/. Освен това, приятелството…
Зад гърба му се промушва Домби.
Д о м б и. И аз.
Л и с к о. Калинке, приятелството е…
– Всички сте луди! – казва Мокси и се появява рязко, но изглежда, че нервното напрежение се е превърнало в нервна криза и от там нервна ярост.
М о к с и /врязва се чак до Динди, поглежда го и вика/. Не те е срам! Пу!…
Л и с к о. Мокси!
М о к с и. Разглобих се от страх! Как не те е срам да се явяваш и плашиш! Да гониш!
Д и н д и. Аз?
М о к с и. Разнищих се от треперене. Ето, пипни ме /Мокси пипа Динди/ усещаш ли? Това не съм аз, това не е магаре, а едно уплашено нещо. /вика със всичка сила/ Махни се! Остави ни гората и полянките. Те са наши. Реката е наша!
Тишина. Голяма пауза.
Чува се хлипането на Динди.
Димби и Домби са учудени.
Д и м б и. Той плаче.
Д о м б и. Сълзи!
Д и м б и. Лиско, и ти.
Д о м б и. Плачеш.
Д и м б и /учудено/. Мокси!
М о к с и. Плаче ми се!
Всички плачат.
К а л и н к а т а. Еее, хубава работа!
Разплаква се и тя.
Влиза Чими.
Ч и м и /оглежда ги както плачат/. Еее, голямо плачене! /Взима бутилката и я поднася отворена към Динди/ Хайде, влизай обратно.
М о к с и /скача/. Не! /Грабва бутилката и я захвърля далеч./ Проклетнико, махай се!
Ч и м и. Аз ли?
В с и ч к и. Ти!
Ч и м и. Ужас!
Чими избягва.
Плачът продължава, разтапя се бавно в тиха и много нежна музика.
И сега:
започва
да се превръща
от плач
в нежно
 успокояване.
 
Л и с к о. А ние се страхуваме…
Д и м б и. От тебе.
Д о м б и. Защото ни гонеше.
М о к с и. Навсякъде.
Д и н д и. Ми, исках да ви погаля.
А сега:
успокояването
прераства във ведрост,
ведростта поражда приповдигнатост,
после – смях.
Вече всички се смеят.
И се покачват върху гърба на Динди. Нареждат се. Лиско взима калинката в ръката си.
Л и с к о. Стана хубаво!
Д и м б и. Дори чудесно!
До м б и. Ние се намерихме!
М о к с и. Ехаа!
К а л и н к а т а. И аз ви намерих!
Д и н д и. А Динди да намери Вас!
Л и с к о. За да стане пиесата!
Смях.
Всъщност, на сцената са останали само куклите на героите и гласовете им са записани на лента.
Долу са се наредили изпълнителите на ролите, които вече пеят:

Когато по пътя приятели вървят

дори и реките за мъничко ще спрат.

С учудване реките ще рекат: –

Приятели са тръгнали на път!

И припевът:

Дръпнете се, приятелите идват.

Дръпнете се и ние да ги видим.

Охо, охо – познати наши стари –

известните ни весели другари!