Архив за септември, 2012


МАЯ ГОРЧЕВА:
Сборник есета за творчеството на Борис Априлов.
.

.

ДЕЛИКАТНИТЕ НАСТРОЕНИЯ НА БОРИС АПРИЛОВ. (Съдържание и резюме.)
1.  Да можеш да видиш…
2. Ползвана литература…
3. Биографични и литературни лабиринти…
4. Кого четат и цитират…
5. Овъркилът на сътворението…
6. Всичко трябваше да се измине с бавните отпуснати стъпки на любовта

Advertisements

.

ТУК!  radio МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО ru .rtf file за сваляне. Чудесна!

Б О Л Г А Р С К О Е   Р А Д И О
*
РАДИО ТЕАТР
*
Борис Априлов
 
МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО
*
Редактор Мария Громова
*
1976
.
ДЕЙСТВУЮЩИЕ  ЛИЦА:
ОБЛАЧКО
ОРЕЛ
МУЖЧИНА
ЖЕНЩИНА
ОБЛАКО
 
ПРИМЕЧАНИЕ ДЛЯ РЕЖИССЕРА:
Просьба ставить пьесу спокойно, плавно, почти нежно. Обратить особенное внимание на введение и конец – здесь необходимо передать таинственность движения облаков. Их разговор также должен иметь различную тональность и технику. Но нужно, чтобы было понятно то, что говорится. Это не относится к перечисленным выше действующим лицам, которые разговаривают естественно.
 
 .

Ощущение сильного ветра. Этот шум получается не от трения чего-то обо что-то. Просто – летят по небу облака. Летят и перешептываются о чем-то торопливо, хаотично – о чем-то, что мы пропускаем мимо ушей.

Например:

С болью: ооооох!

Зловеще: Уаууу!

.               . Ииииин!

Дрожит простор.

Какой-то таинственный разговор:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда!

– А завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же!

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

– Опять эта противная горная вершина!

– Зловещая и голая!

– И вопрос все тот же!

– Слушайте!

ВЕРШИНА: Облака, вы все еще скитаетеся?

ОБЛАКА /хором/. Да.

ВЕРШИНА: Остановиться не собираетесь?

ОБЛАКА /хором/. Нет.

ВЕРШИНА: Бедные, бедные облака!

Музыка.

ДИКТОР: Театр у микрофона. Пьеса Бориса Априлова „Маленькое белое облачко“.

Музыка.

Тишина.

ОБЛАЧКО: Как тихо!… Как светло, просторно! Ээй!… Чудесно! Тень моя ползет понизу, карабкается, спускается, делает что хочет!.. Ха!… Ха-ха!… Хе!… Хе!.,. Хо!… /С огромным удивлением/ Ах!… /Снова/ Ах!… А я и не знало… Я могу… Хе!… Могу изменять стой вид!… Вот так… А теперь так!… Хе, теперь я совсем другое!… А теперь – совсем другое!… А вот сейчас – я шар… Хе, хе! Абсолютный шар!… А смотри-ка сейчас что получается. Гоп – начинаю вытягиваться, удлиняться… Гоп – черточка… А вот – гоп! – кружок! Чем бы мне стать?… Восьмеркой? Вот и восьмерка. А теперь снова черточкой. Интересно, сумею ль я разорваться?… Ура, могу разорваться! Что хочу, то и делаю с собой! Вот два куска, а вот и три,,, А дальше что? Дальше я не умею считать. Музыка. Тишина. / А как стало тихо!… А где наш караваи? Где ветер? Никого!… Одна тишина и блеск. Тут голубое небо, а внизу – зеленые холмы. Ах!… Как же так? Как же я одно-то?… Совсем одно во всем мире?

Начинает плакать.

ОРЕЛ. Что ты плачешь?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/.  Я – облачко.

ОРЕЛ. Это я знаю. Что ты ревешь?

ОБЛАЧКО. Мм-м… пока я разрывалось на части…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Пока я превращалось в черточки и шарфики, пока я дробилось, они…

ОРЕЛ. Ну?

ОБЛАЧКО. Пока я складывалось…

ОРЕЛ. Ну-ну?

ОБЛАЧКО. Все мои родные улетели… Я смотрю – нет облаков, нет облачков, никого нет, вот я и плачу.

ОРЕЛ. Большое дело!

ОБЛАЧКО. А ты кто?

ОРЕЛ. Я? Я самый обыкновенный орел.

ОБЛАЧКО. Ишь ты! Нет, ты очень красивый орел, ты это знаешь?

ОРЕЛ. А что делать – знаю.

ОБЛАЧКО. А вот я отбилось. Начало дробиться и…

ОРЕЛ. Брось реветь…

ОБЛАЧКО. Буду плакать! Раз я отбилось – надо плакать.

Плачет.

ОРЕЛ. Думаешь, поможет?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/. Поможет, поможет… Я заметило, стоит мне заплакать – сразу все бегут на помощь.

ОРЕЛ. Ох, и балованное же ты, просто не знаю, что с тобой делать.

ОБЛАЧКО /про себя, как будто не обращая на него внимания/. Куда могли пропасть облака?!…

ОРЕЛ. Мир велик. Бог знает, куда их занес ветер. Но однажды они непременно появятся вновь. Где бы они не скитались, они обязательно вернутся на то же самое место.

ОБЛАЧКО Да?

ОРЕЛ. Непременно.

ОБЛАЧКО. А почему?

ОРЕЛ. Земля – это шар,

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. И не только я… так думаю…

ОБЛАЧКО. Надо же!

ОРЕЛ. А как ты отбилось?

ОБЛАЧКО. Ну я себе шло…

ОРЕЛ. Ты не ходишь, а летаешь.

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. Да. Как я.

ОБЛАЧКО. Ну, я летело и заигралось. Знаешь, я как раз начало наблюдать за собой.

ОРЕЛ. Ишь ты!… Ты еще мало для этого.

ОБЛАЧКО. Нет, знаешь, только я начало наблюдать за своей тенью – смотрю – она то становится тонкой, то толстой, то как радуга изгибается, то как шарфик вьется, то как брюки раздвоилась, но больше всего меня удивило то, что я, оказывается, могу разрываться на части.

ОРЕЛ. Можно позавидовать.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ. Что ты можешь меняться. Хорошо тем, кто умеет преображаться.

ОБЛАЧКО. А ты не умеешь?

ОРЕЛ. Я же орел. Всем я известен как орел и никогда не изменю себе. У меня есть дети, есть двоюродные братья в зоопарках и в клетках, но они тоже до конца жизни останутся орлами. Они серьезно сидят в своих клетках и всегда думают об одном и том же.

ОБЛАЧКО. А о чем?

ОРЕЛ. О свободе. О просторе.

ОБЛАЧКО. А что такое простор?

ОРЕЛ. Это то, где мы с тобой. Перед тобой – ширь. За тобой – ширь. Везде ширь – слева, справа, наверху, внизу. Это и есть простор.

ОБЛАЧКО. А-а. Это хорошо. Значит, мы должны быть очень счастливы?

ОРЕЛ. А ты плачешь.

ОБЛАЧКО. Ну хорошо… А что значит – не на просторе?

ОРЕЛ. Это очень страшно… Но как бы это тебе объяснить, чтобы ты поняло… Ты ведь кроме простора ничего не знаешь.

ОБЛАЧКО. Да.

ОРЕЛ /внезапно/. Лети за мной!

ОБЛАЧКО. Ты думаешь, что я должно лететь с тобой?

ОРЕЛ /деловито/. Давай!

Музыка.

ОРЕЛ. Спускайся!

ОБЛАЧКО. Я боюсь.

ОРЕЛ. Чего?

ОБЛАЧКО. Очень низко. Что это?

ОРЕЛ. Красивый городок.

ОБЛАЧКО. Я никогда не спускалось так низко.

ОРЕЛ. Да ты не бойся. С тобой ничего не может случиться.

ОБЛАЧКО. А с тобой?

ОРЕЛ. А вдруг какой-нибудь охотник возьмет и выстрелит.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что это за мелкие существа такие?

ОРЕЛ. Люди.

ОБЛАЧКО. А почему они такие ничтожные?

ОРЕЛ. Что ты, что ты!… Человек – самое сильное существо на земле. Он всех победил.

ОБЛАЧКО. И орлов?

ОРЕЛ. И орлов тоже.

ОБЛАЧКО /удивленно/. Это мелкое ползающее животное и вас победило?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО. Хе-хе, а разве оно может подняться над землей?

ОРЕЛ. Человек поднялся туда, куда даже мы не можем. Ты самолетов разве не видело?

ОБЛАЧКО. Самолеты – не люди!

ОРЕЛ. Но в них люди.

ОБЛАЧКО. А мы, облака, можем подниматься выше самолетов?

ОРЕЛ. Не можете.

ОБЛАЧКО, А облака они победили?

ОРЕЛ. А вот облака они ЕЩЕ не победили.

ОБЛАЧКО. Вот это я и хотело узнать.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что теперь? Почему мы пролетели город?

ОРЕЛ. Увидишь.

ОБЛАЧКО. Под нами снова луга.

ОРЕЛ. Не луга, а сады.

ОБЛАЧКО. Ага.

ОРЕЛ. Видишь дом в саду?

ОБЛАЧКО. Который?

ОРЕЛ. С большими окнами.

ОБЛАЧКО. Ага, вижу.

ОРЕЛ. Он необитаем. Заперт.

ОБЛАЧКО. Ага, ага! /после паузы/. И что?

ОРЕЛ. Ты в него проникнешь.

ОБЛАЧКО. Хорошо. /внезапно/. Проникну?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО /быстро, на грани испуга/. А зачем?

ОРЕЛ /медленно/. Проникнешь и поймешь, что значит жить без простора.

ОБЛАЧКО. Ну вот, а теперь еще проникать.

Музыка.

Перед дверью дачки.

ОБЛАЧКО /шепотом/. А это что?

ОРЕЛ. Это дверь. Ты проникнешь в комнату и там поймешь, что значит, когда нет простора.

ОБЛАЧКО. Да? А как же я войду? Эта дверь мне кажется закрытой.

ОРЕЛ. И не просто закрыта, она еще и заперта.

ОБЛАЧКО. И что же делать?

ОРЕЛ. Ты войдешь через скважину… Дурашка, ты все еще не догадываешься?

ОБЛАЧКО. Кажется, да… Видно, мне придется стать очень-очень тонким облачком.

ОРЕЛ. До сих пор ты был маленьким белым облачком, а теперь тебе нужно стать маленьким белым тоненьким облачком.

ОБЛАЧКО. Я должно тянуться, тянуться, тянуться и растянуться так, чтобы стать тоньше, чем я было, когда было тонким… Мне нужно стать с….. скажем,

ОРЕЛ. Ключ!

ОБЛАЧКО. Именно. Чтобы пролезть в скважину.

Музыка.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. А не слишком ли? Уже моему переднему краю не видно, что делает задний край. А переднему краю моего заднего края не видно, где мой передний край, который для него задний край.

ОРЕЛ. Довольно.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ /смеется/. Очень тоненький у тебя стал голос.

ОБЛАЧКО. Ну да, я очень истончилось.

ОРЕЛ Кое-где ты как паутина.

ОБЛАЧКО. А это хорошо?

ОРЕЛ. Мм-м, н-не знаю… Сейчас мы начнем тебя просовывать в дверную скважину. Ты готово?

ОБЛАЧКО. Откуда мне знать? Откуда мне знать, готово я или не готово.

ОРЕЛ. По-моему, ты готово пролезть через что угодно. Начинай.

ОБЛАЧКО. Во первых, передний мой край уже в скважине, да ведь?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. А теперь что делать?

ОРЕЛ. Пролезай.

ОБЛАЧКО А там?

ОРЕЛ. А там накручивайся.

ОБЛАЧКО. А как?

ОРЕЛ. Как улитка, или как нитка на катушку.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Так.

Музыка.

ОРЕЛ. Накручивайся!… Еще!… А теперь перестань накручиваться!

ОБЛАЧКО /голос звучит глуше, потому что доносится через стекло/. А что делать?

ОРЕЛ. Занимай углы.

ОБЛАЧКО. Что ты называешь углами?

ОРЕЛ. Это где встречаются стены, там углы.

ОБЛАЧКО. И мне становится угловатым?

ОРЕЛ. В некоторых местах.

ОБЛАЧКО. Ведь я же должно стать как улитка.

ОРЕЛ. Придется в некоторых местах стать угловатым.

ОБЛАЧКО /не надо забывать, что голосок стал слабее/. Ну, хорошо, стану угловатым… А еще много?

ОРЕЛ . Еще метров двенадцать.

ОБЛАЧКО /с удивлением / Меня там снаружи?

ОРЕЛ. Именно.

ОБЛАЧКО /про себя/. Меня снаружи двенадцать метров! Я уже маленькое белое, но большое облачко.

ОРЕЛ. Завидую тебе. Ты можешь быть каким захочешь.

ОБЛАЧКО. Правда ведь?… А ты просто орел. Что бы ты ни делал, ты всегда останешься орлом.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Бедненький!… Еще есть?… Я еще не вошло в комнату?

ОРЕЛ /возбужденно/. Вот!… Входит твоя последняя часть!

Музыка.

Слышен щелчок.

ОБЛАЧКО. Это что щелкнуло?

ОРЕЛ. Это я закрыл замочную скважину.

ОБЛАЧКО. А зачем?

ОРЕЛ. Чтобы тебя там закрыть.

ОБЛАЧКО. Это так нужно?

ОРЕЛ. Теперь ты закрыто как следует.

ОБЛАЧКО /наивно/. И что?

ОРЕЛ /спокойно/. Ничего… Теперь ты хоть тресни, не выйдешь оттуда.

Тревожная музыка.

ОБЛАЧКО. Что делать? Что со мной стряслось? Летело себе, летело, зачем-то перестало лететь и попало в эту штуку, которая называется комната… Здесь, по-моему, комната, открыта, все видно снаружи, а выйти не возможно – что-то мешает. И вроде ничего нет, а есть. Вижу, что ничего нет, но как попробую выйти, что-то невидимое меня возвращает назад и не разрешает выйти туда, где деревья. Отовсюду давят стены и потолки. Э-эй, орел, ты где? Зачем ты меня сюда засунул и улетел?… Попробовать отсюда, что ли? Ох-х, не получается! Та штука, которая щелкнула, она и закрыла скважину… Эй, орел, ты что со мной сделал?

Музыка.

ОБЛАЧКО. Солнце зашло и снова взошло, всю ночь я провело в комнате. Через вот это что-то, которое мешает мне выйти, скорее, через это НИЧТО, которое мне мешает выйти, видно как лучи солнца позолотили листья тополей. Листья трепещут и блестят, блестят… наверное, веет утренний ветерок. Это очень хороший ветерок, он всегда меня носит… ОН МЕНЯ НОСИЛ по всему миру. Я весело подпрыгивало да простору… Стой! Простор – я сказало „простор“ А, теперь понятно, что такое простор. Орел хотел мне показать наглядно, что такое простор, потому что я ведь ему заявило, что не знаю, что такое простор. Теперь мне очень хорошо понятно, что он хотел мне сказать. Ну хорошо, я поняло! Понялооо! Слышишь ты, проклятая птица, я поняло, что значит простор!

Музыка.

ОБЛАЧКО /ноет/. Ты можешь себе быть орлом, можешь быть знаменитой и гордой птицей, но зачем ты со мной так поступил? /ноет/. Какой прекрасный день!… Солнца поднялось и светит себе, светит, чудесная погода для прогулки по небу!… Ох! Все видно, передо мной нет ничего, а есть что-то, что мешает мне выбраться отсюда. Холодное что-то и гладкое, а мешает. /плачет/. Проклятый орел, обманщик, ворует маленькие белые облачка! Не жалко тебе меня, а? Не сжимается у тебя сердце от горя, что ты запер меня в этой дурацкой комнате? Она на меня отовсюду давит. И тебе не жалко? Не жалко маленького белого облачка, которое себе летало и скиталось по простору? Ах, это слово! Из-за него!… Проклятый орел! Противный! Ты…

ОРЕЛ /внезапно/ Что я?

ОБЛАЧКО /несколько смущенно/. Нет, ничего… Я себе тут болтаю… Ты же знаешь, я просто маленькое глупенькое белое облачко…  А ты где был?

ОРЕЛ. Как ты себя чувствуешь?

ОБЛАЧКО. Прекрасно.

ОРЕЛ. Это хорошо.

ОБЛАЧКО. Стой!

ОРЕЛ /делает вид, что не понимает/ Что?

ОБЛАЧКО /после паузы/ Ты ведь… это?…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Мы же собирались выходить.

ОРЕЛ Куда?

ОБЛАЧКО Туда.

ОРЕЛ. Куда туда?

ОБЛАЧКО. На простор.

ОРЕЛ. Значит, тебе ясно, что такое простор.

ОБЛАЧКО. Давно уже! С первой же минуты… И совсем мне незачем было торчать так долго в этой комнате. Я ведь умненькое белое облачко, и я очень понятливое.

ОРЕЛ. Но тебе там хорошо внутри, правда?

ОБЛАЧКО /кричит/. Нет! Знаешь как я тебя жду!

ОРЕЛ. Как?

ОБЛАЧКО. Ужасно!… А что это, которое ничего не представляет, а пройти не дает?

ОРЕЛ. Которое?

ОБЛАЧКО. Которое гладкое, как воздух.

ОРЕЛ. Это стекло.

ОБЛАЧКО. Ах, это стекло?… Ну же! Ты меня не выпустишь?

ОРЕЛ. Ну, если ты поняло, что такое простор…

ОБЛАЧКО. Поняло. Очень. Гораздо больше, чем ты можешь себе представить. Когда я выйду, я больше не буду жаловаться на скуку.

Слышен щелчок.

ОРЕЛ. Выходи, я открыл,

ОБЛАЧКО. /с воодушевлением/ Начинаю вылезать!

Музыка.

ОБЛАЧКО. Гоп-ля! Вышло!.. Ох, немножко подвигаться! Здравствуй, орел!.. Ты славная птица!… Великая птица!… Ты знаешь, что нет ничего тебя величественнее!… Честное слово!… Слышишь? Тебе говорю. А ты что молчишь?… А?… Эй, орел, ты почему молчишь? Ты почему грустный? Что с тобой?… пауза /Ты зачем смотришь в комнату?… А?… Говори же, что ты там разглядываешь? Да что там?… Ах! /испуганно/. Что это? Ох, я боюсь!

Музыка.

ОБЛАЧКО /охваченное страхом, даже ужасом/. Что это?… Распростертое?… На стене?… Слышишь?… Я тебя спрашиваю, что это на стене, висит… Распростертое… Это крылья!… Распростертые крылья!… Что это за распростертые крылья на стене?… Говори же! /кричит/ Боже мой, это орел! /тихо и испуганно/. Орел с распростертыми крыльями висит на стене. Неподвижный орел… Как же я его не заметило? Всю ночь провело рядом с этим распростертым орлом! Почему он неподвижен?… Говори же!… Ты его знаешь?… Я боюсь!… Ты его знаешь?

Немного музыки.

ОРЕЛ. Это моя орлица,

Музыка.

ОБЛАЧКО /кричит/. Что ты говоришь?… Что это?

ОРЕЛ. Моя орлица.

ОБЛАЧКО. Твоя супруга?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Твоя жена?

Молчание.

ОБЛАЧКО. А что она… делает… Что она там делает?… Позови ее!… Отвечай же! Скажи ей, чтобы она вышла к нам!… А? Говори же! Чего ты ждешь?… Почему она не махнет тебе крылом? Она тебя не любит?… Орел, великая птица, почему ты молчишь? Эй, дурашка, ты чего плачешь?… Ох! Что же будет, если и орлы начнут плакать?… /грустно/ Эх… Я довольно-таки глупое облачко!… Прости!… За все, что я наговорило.. И теперь… И когда тебя не было… Боже мой, как я тебя не обзывало, когда тебя не было. /тихо/. Значит, это твоя супруга!… /еще тише/. Неужели ты хочешь сказать, что она… Что она не…

Музыка.

 

ОРЕЛ. Она мертва. Ее убил собственник этого дома.

ОБЛАЧКО /глупо/. За что?

ОРЕЛ. Этого я сам не могу понять. Однажды взял и убил. Она себе сидела на скале, а он ее убил. /вздыхает/. Но это еще не самое страшное.

ОБЛАЧКО. Разве бывает что-нибудь еще страшнее?

ОРЕЛ. Самое страшное, что он повесил ее на стене в этом доме, за этим огромным окном, которое позволяет мне смотреть на нее сколько угодно. Я улетаю – и всегда возвращаюсь сюда. Чтобы взглянуть на нее. Она висит там, неподвижная, с остекленевшими глазами… Это, конечно, не ее глаза. Но это она, моя орлица…

ОБЛАЧКО. Зачем ты мне рассказал эту жестокую вещь?

ОРЕЛ /вздыхает/. Не знаю.

ОБЛАЧКО. Хорошо, но зачем ты прилетаешь сюда? Раз ты так мучаешься?

ОРЕЛ. Я не могу, облачко. Пытаюсь и не могу. Порой мне удается выдержать дня два, но потом я снова возвращаюсь, чтобы взглянуть на нее. Иногда я бываю здесь по три раза на дню. Потому-что – взгляни – она там. Она распростерла крылья.

ОБЛАЧКО. Это ужасно!

ОРЕЛ. Я не хочу прилетать сюда, но прилетаю. Это стало моей трагедией. Мы прожили с ней сто двадцать лет. /пауза/. И вчера я решил положить конец этой трагедии.

ОБЛАЧКО. Да? А как?

ОРЕЛ. Пожертвовав тобой.

ОБЛАЧКО. Мной?

ОРЕЛ. Я тебя для этого сюда притащил и заставил за лесть в комнату. Ты заняло собой все пространство комнаты, и закрыл орлицу, ее не стало видно.

ОБЛАЧКО. Понятно. А раз ты ее больше не видишь, тебе незачем сюда прилетать. Это значит, что ты и забыть ее можешь?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО /после паузы, быстро: ему открылась правда/. Но ты… Стой… Нет! Нет, нет, конечно… /вздыхает/. Какое я глупое, правда?

ОРЕЛ. Не такое уж глупое!

ОБЛАЧКО. Не может быть!…

ОРЕЛ. Увы, это так.

ОБЛАЧКО /громко и трезво/. И ты бы пожертвовал меня, чтобы запереть меня там на всю жизнь? Чтобы я закрывало собой орлицу?

Музыка.

ОРЕЛ Ты меня ненавидишь?

ОБЛАЧКО. А почему ты меня выпустил?

ОРЕЛ. Не выдержал… Мне стало тебя жалко.

ОБЛАЧКО. И я бы осталось там?

ОРЕЛ. Давай улетим.

ОБЛАЧКО. Навсегда?

ОРЕЛ. Давай улетим отсюда.

ОБЛАЧКО. Вместе?

ОРЕЛ. Теперь ты свободно и можешь лететь прямо в небо.

ОБЛАЧКО. Что-то идет сюда.

ОРЕЛ А, это машина.

ОБЛАЧКО. Летим?

ОРЕЛ. Подожди немножко.

ОБЛАЧКО. Чего ждать?

ОРЕЛ. Это собственник дома.

Шум дающей газ и останавливающейся машины.

Звук открывающейся дверцы.

МУЖЧИНА. Выходи.

ЖЕНЩИНА. Минутку. Гребешок.

МУЖЧИНА. Опять.

ЖЕНЩИНА. Причесаться же надо.

МУЖЧИНА. Ты мне и так нравишься.

ЖЕНЩИНА. Потому что я новая.

МУЖЧИНА. Ты мне будешь нравиться всегда.

Захлопываются дверцы машины.

ЖЕНЩИНА. Рассказывай другому. /звук поцелуя/. Прошу тебя!

МУЖЧИНА. Что мне делать, если хочется целоваться?

ЖЕНЩИНА. О-го! Смотри пожалуйста!… Прошу тебя, оставь меня в покое немного!

МУЖЧИНА. В чем дело?

ЖЕНЩИНА. Дача хорошая!… Ишь ты, просто очень хорошая! Такого с дачей никак нельзя упускать! Смотри-ка, а тут очень хорошо! А ход откуда?

МУЖЧИНА. Отсюда.

ЖЕНЩИНА. И здоровенная же витрина. Куда смотрит-то?

МУЖЧИНА. В гостиную.

ЖЕНЩИНА. А!.. А это что?

МУЖЧИНА. Орлица.

ЖЕНЩИНА. Чучело?

МУЖЧИНА. Да.

ЖЕНЩИНА. И кто же это ее?

МУЖЧИНА. Я.

ЖЕНЩИНА. Да что ты говоришь?

МУЖЧИНА. Разумеется. Два года назад.

ЖЕНЩИНА. Ну ты даешь! Стоящий мужик. За такого надо крепко держаться! Дай-ка! /целуются/ И как же ты ее того?

МУЖЧИНА. Из Тулы.

ЖЕНЩИНА. Чего?

МУЖЧИНА. Ружье такое. Я ведь охотник, не знала?

ЖЕНЩИНА. Нет. Знала, что бабник, что подлец, но что охогник – не знала.

МУЖЧИНА. Я известный охотник.

ЖЕНЩИНА. Дай-ка! /целуются/.

МУЖЧИНА. Мать честная!

ЖЕНЩИНА. Ты чего?

МУЖЧИНА. Черт, опять напустили кур ко мне во тер!

ЖЕНЩИНА. Соседи?

МУЖЧИНА. Перебью всех, так и знай! Набросаю яду, и пусть потом плачут!

ЖЕНЩИНА. Зачем тебе? Плюнь ты на них.

МУЖЧИНА. Как это плюнь, когда они ко мне во двор лезут!

ЖЕНЩИНА. Дай-ка!

Смачный поцелуй.

МУЖЧИНА. Иэх, красота!

Музыка.

ОРЕЛ. Видел?

ОБЛАЧКО. Ага…

ОРЕЛ. Ничтожная личность, а орлицу убил.

ОБЛАЧКО Это ужасно. Даже страшно подумать.

ОРЕЛ. Теперь она мертва, а он… Вон, гуляет по двору, напевает, целует женщин, а я, орел, ничего не могу ему сделать, бессилен против него в своем одиночестве. Я готов лопнуть от ярости, бьюсь от злобы о скалы, но что я могу предпринять?

Смех мужчины, смех женщины.

 

ИГРА:

– Рукам воли не давай!

– Причем тут руки? Видишь, я тебе в ноги падаю.

– До каких пор будешь так сидеть?

– Всю жизнь!

– Лицемер!

Смех мужчины и женщины.

 

ОРЕЛ. Два года он мельтешит у меня перед глазами и просто губит меня. Я мечусь в своем бессилии от злобы и ярости. Скажи, облачко, что может быть хуже для орла? Я осужден всю жизнь глядеть на орлицу с распростертыми, но безжизненными крыльями и на убийцу рядом с нею, на это жалкое ничтожество.

Мужчина что-то напевает.

ОБЛАЧКО. Я тебя понимаю, и мне тебя очень жалко. Слушай, с нынешнего дня я – твое облачко. Когда этот человек уйдет, я проберусь в комнату и скрою от тебя орлицу. Я буду там всегда. Всю жизнь. Дай бог тебе обрести покой.

Пауза.

ОРЕЛ. Давай.

ОБЛАЧКО. Что?

ОРЕЛ. Уберемся отсюда.

ОБЛАЧКО. Ты слышал, что я сказало?

ОРЕЛ. Летим.

ОБЛАЧКО. Куда?

ОРЕЛ. В простор /смех мужчины и женщины/. Прошу тебя! Пока я не разорвался от ярости.

Музыка.

Опять музыка.

ОБЛАЧКО. Как хорошо лететь!… Смотри – небо, солнце. Оказывается, этот простор – прекрасная вещь, да ведь? Летишь куда хочешь!

ОРЕЛ. И правда хорошо. Особенно с тобой.

ОБЛАЧКО. Будь спокоен, я всегда буду тебя развлекать.

ОРЕЛ. С тобой чудесно!

ОБЛАЧКО. Правда ведь?

ОРЕЛ. Расскажи что-нибудь веселое.

ОБЛАЧКО. А, да… А однажды я спустилось прямо над одним озером. И что я вижу – в воде еще одно облачко. Маленькое белое облачко… Знаешь, что я думаю?

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Что сегодня, десятый день, как мы знакомы.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. И вот, увидело я облачко, и говорю себе: Ах, оказывается, на свете есть и другие маленькие белые облачка!… Ты смотришься в озера?

ОРЕЛ. В последнее время – довольно часто.

ОБЛАЧКО. Чтобы не думать, что ты один, да?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Ну, не надо! Не надо начинать!… И говорю: Эй, облачко, а ты откуда взялось? А что это на тебе? Что это за животные? Я тогда не знало, какие это животные. Смотрю – облачко, полное животных.

ОРЕЛ. Форель, да? /счастливо смеется/

ОБЛАЧКО. Я тогда не знало, что это форель… А!…

ОРЕЛ. Что, облачко?

ОБЛАЧКО. Облака!

ОРЕЛ /грустно/. Ах, да – облака!

ОБЛАЧКО /радостно/ Урааа!… Мои облака! Караван! Здравствуйте, облака! Вот мы и встретились! Я было отбился от вас!… Урааа! Ах, как хорошо с облаками!

ОБЛАКО. Ну, лети, чего ты ждешь?

ОБЛАЧКО. Лечу-лечу, ну чего тебе?… Ээй, нашло, а? Летим!

ОБЛАКО. Стой, с тобой был какой-то орел?

ОБЛАЧКО. Да. Грустный, одинокий орел… Ах, как хорошо со своим караваном. Как весело.

Ощущение ветра. Шум возникает не от трения чего-то. Летят облака. Летят и перешептываются хаотично, о чем-то, что мы привыкли пропускать мимо ушей, например:

С болью: Оооооох!

Зловеще: Шшшшшшшшшшшшш!

Дрожит простор.

– Ууууууу!

– Иииииии!

Разговор облаков:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда.

– Завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же…

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

МУЗЫКА


ТУК!  – ЗАГАДКАТА на ОСТРОВ ТАНАНУКА.rtf file за теглене.

борис
априлов
*
З А Г А Д К А Т А
Н А
О С Т Р О В
Т А Н А Н У К А
*
радиопиеса
*
1969.

(* По нея по-късно е написана пиесата „ОСТРОВЪТ”.)

.

.

СРЕД ОКЕАНА ПОТЪВА КОРАБ.

Възможните звукови ефекти при такива случаи:
Викове на хора.
Сигнали „ес-о-ес“.
Шум на вълни.
Писъци ка жени.
Върху общия фон на шума се отделят викове:
– Към лодките!…
– Къде са лодките?
– Марчело, къде си?
– Запазете спокойствие!
– Хари, къде ме оставяш?
– Спазвайте реда при качването в лодките…
– Първо – децата и жените!…
– Засрамете се!…
– Къде се тикате?
– Няма да ви чакам кефа!…
.
ГОВОРИТЕЛ /в затишието/. – Радиотеатърът представя
.
ЗАГАДКАТА НА ОСТРОВ ТАНАНУКА
– радиопиеса от Борис Априлов.
.
Пълно затишие. Успокояване на атмосферата. Чува се плясък от вълнички.
ПЪРВИЯТ.. Насам!… Насам, глупако!… Къде в скалите?… Излез на пясъка!…Ей, чувате ли?
Пауза изпълнена с шум на плуване.
.
ВТОРИЯТ. /задъхано/. На мен ли каза глупак? /диша ускорено/
ПЪРВИЯТ. Да. Излизахте право в скалите, където прибоят може да ви направи на кайма… Всеки що годе интелигентен човек, когато се спасява, търси пясъчната ивица… И вие ли сте от „Санта Франческа“?
ВТОРИЯТ. Да… /все още диша ускорено/.  Нямаш право да ме наричаш глупак.
ПЪРВИЯТ. Хайде, не заслужава да се мръщите при това извънредно положение… Едва си спасихме кожите. От триста пасажера, само ние… Как се казвате?
ВТОРИЯТ /сърдито/. Хесапов.
ПЪРВИЯТ. Аз съм Петров… Свалете панталона си. Трябва да изсъхне… Дайте спасителния пояс тук. Може да ни потрябва.
ВТОРИЯТ. Вие гол ли се спасихте?
ПЪРВИЯТ. Дрехите ми съхнат… Заповядайте на моя остров. Благословено да бъде туй късче земя. Не го знам кое е, но ако го нямаше, нямаше да ни има и нас… Чудна работа! Всички ли загинаха?
ВТОРИЯТ. Спасителните лодки се отправиха в обратна посока. Всички бяха пълни.
ПЪРВИЯТ. Какво му стана на кораба? Казват, че е съвършено нов.
ВТОРИЯТ. Знам ли?… Нещо изгърмя. Започнахме да потъваме изведнъж. Не видя ли как нахлу водата?…
ПЪРВИЯТ. Случват се такива неща.
ВТОРИЯТ. Този остров не ми се струва голям.
ПЪРВИЯТ. Още не съм го проучил, но мисля, че е малък.
ВТОРИЯТ. Вода?
ПЪРВИЯТ. Има поточе.
ВТОРИЯТ. Слава богу! Нещо за ядене?
ПЪРВИЯТ. Ще проверим. Нали ви казвам, и аз съм нов, като вас. /смее се на шегата си/. Съблечете панталона и легнете на пясъка. Ща се напечем, ще си починем, а после ще се погрижим за нощуване.
ВТОРИЯТ. Ами ако не намерим храна?
ПЪРВИЯТ. Тогава сме загубени… Храната е нещо доста важно за човека.
ВТОРИЯТ. Както те гледам – не си в много лошо настроение.
ПЪРВИЯТ. Защо? Не забравяйте, че все пак се спасихме. Сега можехме да бъдем на дъното. А океанското дъно е доста дълбоко. Там е тъмно и хладно. Човек може да хване пневмония.
ВТОРИЯТ. Не ми е до шеги. Ако няма храна, ще живеем не повече от седем-осем дни.
ПЪРВИЯТ. Да не е малко? Това е малко живот в повече. Знаете ли какво значи да живеете осем дни повече от определеното? /смее се/ Сега сме като в романите; голи, захвърлени на остров… Така не се простира панталон! Опънете го на скалата… Готово!
ВТОРИЯТ. Какво е готово?
ПЪРВИЯТ. Видях два рака. Ще живеем докато изядем всички раци на острова…
ВТОРИЯТ. Лично аз, без месо съм за никъде.
ПЪРВИЯТ. Може да ни излезе късмета и с месото… Изобщо, може да ни провърви.
ВТОРИЯТ. И да ни спасят ли?
ПЪРВИЯТ. Нищо чудно. Няма да бъдем нито първите, нито последните спасени корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Пито пък първите, които загиват от глад.
ПЪРВИЯТ. Предлагам да разгледаме острова.
ВТОРИЯТ. Оставяме дрехите тук, нали?
ПЪРВИЯТ /иронично/. За съжаление, няма кой да ги открадне.
Музика за преход.
.
Песен на птици.
ПЪРВИЯТ. Ето потока, за който ви говорих… Опитайте го.
ВТОРИЯТ Да видя струва ли им водата. Ние, като българи, обичаме да пием вода.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Не мога да ви предложа чаша.
ВТОРИЯТ. Ще се наведа.
ПЪРВИЯТ. Така е пил Адам.
ВТОРИЯТ /задъхано, след като е пил и вероятно избърсва уста/. Водата е харна.
ПЪРВИЯТ. Изобщо, вкусен поток.
ВТОРИЯТ. Но не виждам нищо за ядене.
ПЪРВИЯТ. В момента гладен ли сте?
ВТОРИЯТ. Ще се наложи да убиваме птици.
ПЪРВИЯТ. Да, но с какво.
ВТОРИЯТ. Ще му намерим цаката. Като малък съм убивал врабчета.
ПЪРВИЯТ. А огън да ги печем?
ВТОРИЯТ. В панталона имам запалка.
ПЪРВИЯТ. Това е цяло съкровище. Имаме ли огън, имаме всичко. Вие сте цял Прометей!…
ВТОРИЯТ. Отново ли подигравки.
ПЪРВИЯТ. Прометей е този, който даде огъня на човечеството… Извинете, господин Хесапов, но мога ли да знам какво представлявате?
ВТОРИЯТ. Сега да видим къде можем да живеем. Все пак, трябва да си имаме нещо като подслон… Проучи терена и предложи варианти.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Ще проуча и ще предложа… Друго да искате.
ВТОРИЯТ. Не. /след малко/. Да не се обиди?
ПЪРВИЯТ. Моля ви се.
ВТОРИЯТ. Понеже хората от твоята черга се обиждат лесно. Имал съм земане-даване с такива.
ПЪРВИЯТ. Страхувам се, че вие, положителните, се обиждате по-лесно.
ВТОРИЯТ. А, ще се разберем…Стига да се изразяваш ясно. Хората от твоята черга обичат да се изразяват мъгляво: едно казват, а се подразбира друго. Ще те помоля, да не се случва. Ще живеем дълго заедно. Добре ще бъде, ако не употребяваш засукани думи.
ПЪРВИЯТ. Ще се опитам.
ВТОРИЯТ. Много е важно.
Музика. Преход.
.
Песен на птички.
Чупене на съчки.
Вторият чупи съчки за огън. Първият донася нов наръч и ги хвърля на земята.
ПЪРВИЯТ. Достатъчно ли донесох?
ВТОРИЯТ. Таман… Ако се наложи, ще отскочиш пак.
ПЪРВИЯТ. Вие ли ще го запалите?
ВТОРИЯТ. Аз… Знам чалъма на запалката.
ПЪРВИЯТ. Трябва да пламне от първото щракане. Да пестим бензина.
ВТОРИЯТ. Запалката е газова. То, че ще пестим, ще пестим, ама пак ще свърши и тогава иди да гледаш кво става.
ПЪРВИЯТ. Вие май не разбрахте… На този остров трябва да се поддържа вечен огън. Както са правили дедите ни.
ВТОРИЯТ. Така да бъде… Трай сега, не дишай.
Напрегната пауза. Чува се щракането на запалката. Пращене на съчки, които вече горят.
ВТОРИЯТ. /радостно/. Хвана!…
ПЪРВИЯТ. /радостно/. Поздравявам ви! Вече си имаме всичко!…
ВТОРИЯТ. Нищо нямаме!…
ПЪРВИЯТ. Защо? Островът  е парче от рая… Климатът е прекрасен.
ВТОРИЯТ. Ами през зимата? Какво ще правим?
ПЪРВИЯТ. На тази географска ширина няма зима.
ВТОРИЯТ. /учудено/. Така ли?
ПЪРВИЯТ. Зимата има да взима!… Тук е пълно с дивеч, хлебни дървета и кокосови орехи… Рай!… Ако поддържаме огъня, ще живеем щастливо до края на живота си. Няма шум, няма бензинови пари, нито прах. Никой не изтупва килими над главата ти, никой не се заяжда, няма с кого да се скараш.
ВТОРИЯТ. Разправяш дивотии!… Това ли ти е рая?
ПЪРВИЯТ. /учудено/. Нима не виждате каква зеленина блика отвсякъде. Това е просто декоративно…
ВТОРИЯТ. Зеленина… Да не се яде?
ПЪРВИЯТ. Нима не ви интригува меката океанска шир?
ВТОРИЯТ. Море…Тя най-много ме дразни… И не употребявай чуждици, ти
казах, ако искаш да се разбираме… Ще ми сравняваш тия каменяци с моя дом, дето си имам всичко!…
ПЪРВИЯТ. Вдъхнете, вдъхнете!…
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. /възторжено/. Не усещате ли чистотата на въздуха? Нито следа от враг номер две на човечеството – бензинът.
ВТОРИЯТ. На мен бензинът не ми пречи. Какво толкоз сте ревнали против бензина, бе?
ПЪРВИЯТ. А тишината?
ВТОРИЯТ. Аз не мога да без шум… Искам да се махаме!
ПЪРВИЯТ. Да се махаме, но как?
ВТОРИЯТ. Какво? Няма ли да ни спасят?
ПЪРВИЯТ. Кой? Да не смятате, че човечеството в момента мисли
само за нас? Малко са му и на него грижите… Знаете ли колко сме далеч от човечеството?.. Освен ако…
ВТОРИЯТ. /с надежда/. Какво освен ако?
ПЪРВИЯТ. Ако ни открият случайно. Шансът е едно на хиляда.
ВТОРИЯТ. Аз имам късмет. Ще видиш, че някой ще дойде да ни спаси… Но дотогава не можем да кибичим със скръстени ръце.
ПЪРВИЯТ. Добре де, какво да правим?
ВТОРИЯТ. Чувал съм че удавниците правят нещо.
ПЪРВИЯТ. Корабокрушенците.
ВТОРИЯТ. Така де, корабокрушенците. Кажи какво да правим?
ПЪРВИЯТ. Защо пък аз?
ВТОРИЯТ. Чел си повече книги – повече знаеш. Да се измисли нещо.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре и нямам желание да правя нещо. Ако искате, правете ВИЕ.
ВТОРИЯТ. Какво?
ПЪРВИЯТ. Огънят трябва винаги да гори.
ВТОРИЯТ. Той си гори.
ПЪРВИЯТ. Можете да закачите ризата си на един прът. Това е знак, че на острова има корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Видя ли? Това е друг въпрос.
ПЪРВИЯТ. Остава само да пожертвувате ризата си.
ВТОРИЯТ. Защо моята?
ПЪРВИЯТ. Защото само вие искате да се спасите.
ВТОРИЯТ /сепва се/. Тая няма да я бъде! Тук сме колектив… Използваш моя огън, пък опре ли до ризата – не.
ПЪРВИЯТ. Добре де, ще дам и моята
ВТОРИЯТ. И хоро ще играеш. Ами ако си взема огъня обратно?
ПЪРВИЯТ. Не разбирам… Как да си го вземете?
ВТОРИЯТ. Запалката е моя – значи и огънят е мой… Моя ли е запалката?… Ако не беше запалката…
ВЪРВИШ. По дяволите и огъня ви!… Мога да си създам свой, собствен огън?
ВТОРИЯТ. /учудено/. Как?
ПЪРВИЯТ. Чрез триене… Като туземците.
ВТОРИЯТ. Човече, не ме подигравай, че… наистина ще си грабна огъня!…
ПЪРВИЯТ. Човече…
ВТОРИЯТ. Да те видя как ще получиш огън чрез триене.. На мен ще ги разправя!… Ще трие и ще получи огън!… Трици ще получиш със триене!
ПЪРВИЯТ. О, санта симплицитас!…
ВТОРИЯТ /бързо/. Сега какво каза?… Край!… Кажи какво каза?
ПЪРВИЯТ. Преведете си го.
ВТОРИЯТ. Такива не ми минават!… Марш от огъня ми!… Забранявам ти да употребяваш моя огън!
ПЪРВИЯТ /след пауза/. Добре… макар, че половината съчки съм събрал аз.
ВТОРИЯТ. Утре ще ти ги върна.
ПЪРВИЯТ /иронично/. Искам си моите.
ВТОРИЯТ. Ще ти ги върна угасени.
ПЪРВИЯТ. Боже господи!
ВТОРИЯТ. Не ми ги даде запалени, кали?
ПЪРВИЯТ /с ирония/. Добре… Върнете ми ги угасени.
Голяма пауза с музика. Затишие.
.
Шум от триене на дървета.
Прекъсване.
Отново триене.
ВТОРИЯТ /говори високо. Разговарят от разстояние./ Уморително ли е? /пауза в която се чува шумът от триенето/ Ще си намокриш гащите!
ПЪРВИЯТ /леко запъхтяно/. Непрекъснато ми говорите на ТИ. Не е ли малко невъзпитано?
ВТОРИЯТ. Ако е въпроса да се формализираме, ще ти говоря на Ви.
ПЪРВИЯТ. Но ще ви бъде трудно.
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. Защото е въпрос на възпитание.
ВТОРИЯТ. Може… Но аз си ям костенурката печена, пък ти, не знам дали ме разбираш.
ПЪРВИЯТ. И пак съм по-добре от вас!…
ВТОРИЯТ. Пет часа триете дърветата и нищо.
ПЪРВИЯТ.  Да, ама задимя.
ВТОРИЯТ.  Да, ама димът е едно нещо, а огънят съвсем друго.
ПЪРВИЯТ. Важното е, че мина първата фаза. Утре ще получа и пламък.
ВТОРИЯТ.  Де да видим.
Далечен вик за помощ.
ПЪРВИЯТ. Чухте ли нещо?
ВТОРИЯТ. Май че да.
ПЪРВИЯТ. Някой не викаше ли за помощ?
ВТОРИЯТ. Може.
ПЪРВИЯТ. Чудна работа… Някой извика за помощ.
ВТОРИЯТ. Който е викал, трябва да викне втори път. Който иска помощ не може да викне само веднъж… Нали така? /смее се/
ПЪРВИЯТ. /рязко/. Тихо! /ослушва се/ Чухте ли?
Женски глас. Зове за помощ.
ПЪРВИЯТ. Жена!… Иска помощ.
ВТОРИЯТ. Брей!… Някаква женска наистина вика… Ама и нахална! Аз чакам мен да спасят, а не да спасявам.
ПЪРВИЯТ /трескаво/. Хайде! /затичва се/ Да огледаме морето! /гласът му се отдалечава/. Защо не идвате?
ВТОРИЯТ. Защо? Да не тръгна сега да спасявам.
ПЪРВИЯТ /връща се при него/. Да не сте луд?… Не виждате ли, че някой има нужда от нас?
ВТОРИЯТ. Чух. Не съм глух.
ПЪРВИЯТ. Тогава?
ВТОРИЯТ. Нито мога да плувам, нито имам настроение да спасявам някого, щом самия аз не съм спасен.
ПЪРВИЯТ /ядосано/. Вие сте…!
ВТОРИЯТ. Какво съм?
ПЪРВИЯТ. Най-малкото – идиот!
ВТОРИЯТ. Аз ли? /спуща се и го хваща за гърлото/
Боричкане.
ПЪРВИЯТ /запъхтяно/. Вие!… /блъска го/. Говедо такова! /диша запъхтяно/.
ВТОРИЯТ /диша запъхтяно/. Ще обиждаме!… Така ще живеем, а? С обиждане?… Ще се дърлим?…
Зов за помощ.
ПЪРВИЯТ. Тръгвам. А вие си гледайте огъня. /Отдалечава се/. И наистина сте говедо!… Взимам пояса ви!…
Шум на вълни. Зовът за помощ се носи по-силно и по-ясно.
ВТОРИЯТ /както плува/. Идвааам!… На към скалите… Почакайте там. Не виждате ли, че идвам?…
Шум от плуване.
ТЯ /уморено/. Нямам сили!…
ПЪРВИЯТ /както плува/. Потрайте. Ще ви спася… Добър ден!… Хванете се за рамото ми.
Музика.
Тя /задъхано/. Ох!…
ПЪРВИЯТ. И вие ли сте от “Санта Франческа“?
ТЯ. Страхувам се от акули… Защо няма акули?
ПЪРВИЯТ. Защото имате късмет… Хванете се за рамото ми!
Приглушен шум на море. Вече на на брега.
ПЪРВИЯТ. Както виждате – станахме трима… Погрейте се на огъня, но преди това поискайте разрешение от господин Хесапов.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Огънят е негов… Трябва да се съблечете. Да ви съхнат дрехите. Тази единствената ви рокля ли е?
ТЯ. Всичко потъна. Покупките ми отидоха на дъното. /започва плач/.
ПЪРВИЯТ. Спокойно!
ТЯ. Нямах време да спася поне кадифето.
ПЪРВИЯТ. Не очаквах да има толкова българи на палубата… Вие по какъв случай?
ТЯ. АЗ СЪМ СЪПРУГА…
ПЪРВИЯТ. Аха!…
ТЯ. Сега какво ще правим?… Какъв е този остров?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, да съм ви казал.
ТЯ. Има ли храна, кафе?… Ще мога ли да телеграфирам на мъжа си?
ПЪРВИЯТ. Храна има, но се съмнявам за телеграфирането.
ТЯ. Пари имам.
ВТОРИЯТ. Ха! Виж я тая!
ПЪРВИЯТ. Госпожо, островът е ненаселен. Имаме само вода и храна. Всичко друго липсва… Иначе е красиво, екзотично. Изгревите и залезите са прекрасни!
ТЯ. Хубаво се наредих!… Защо ми са тези неща?
ВТОРИЯТ /ликуващо/. Кажете му на тоя.
ПЪРВИЯТ. Предположих, че ви интересуват… Вие сте млада. Тук ще прекараме може би повече, отколкото предполагате.
ТЯ. Например?
ПЪРВИЯТ. Знам ли?…
ТЯ. Два дни… Три дни?
ПЪРВИЯТ. Мисля че повече.
ТЯ /с ужас/. Пет дни?
ВТОРИЯТ. Ха!… Тая ще ме умори!
ПЪРВИЯТ /след паузата/. Може би… цял живот.
ТЯ /изпищява/.
Музика за по-дълъг преход.
 .
Ефект: шум от триене на дървета.
ПЪРВИЯТ. /тананика си мелодията от „Един мъж и една жена“. Трие в ритъм./
ТЯ. Да ви се намира някакво огледалце?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, че ще бъда с вас, дори в суматохата бих взел огледало… Препоръчвам ви някой от вировете.
ТЯ. Що за човек е този темерутин, който по цял ден стои край огъня?
ПЪРВИЯТ. Най-обикновен.
ТЯ. Голям чешит.
ПЪРВИЯТ. Човекът си пази огъня.
ТЯ. Що за егоизъм?
ПЪРВИЯТ. Тук сме двама мъже. Един от нас ще трябва да ви се хареса.
ТЯ. Аз съм омъжена. Ако ме уважавате, не бива да говорите така.
ПЪРВИЯТ. Да, но представете си, че останем до края на живота си.
ТЯ. Аз съм влюбена в съпруга си.  А защо се мъчите с това търкане?
ПЪРВИЯТ /шеговито/. Без моят огън ще предпочетете Хесапов.
ТЯ. Уха!…
ПЪРВИЯТ. Аз съм по-млад, но Хесапов има огън.
ТЯ /през смях/. Ако искате да ви открадна една главня.
ПЪРВИЯТ. Играя честно.
ТЯ. Хесапов е глупак.
ПЪРВИЯТ. Защо?
ТЯ. Ако ви даде огън, ще получи спокойствие. Сега не смее да мръдне, нощем не спи от страх че ще го оберете.
ПЪРВИЯТ. Кеф!
ТЯ. Къде е вирът, в който мога да се огледам?
ПЪРВИЯТ. На сто метра. При папагалите…
ТЯ. ЧАО!
ПЪРВИЯТ. Приятно оглеждане.
ВТОРИЯТ /след настъпилата пауза, отдалеч/. Какво си гугукате?
ПЪРВИЯТ. Всичко, каквото могат да си кажат двама млади, красиви хора.
ВТОРИЯТ. Много е тънка. Аз съм по дебелите… Защо ти е такава кльощава?
ПЪРВИЯТ. Ще напълнее.
ВТОРИЯТ. Да, ама как?
ПЪРВИЯТ. Който яде сурова храна – пълнее.
ВТОРИЯТ. Пак намери какво да кажеш!
Първият продължава да трие и да тананика.
Музика за преход.
.
ЕФЕКТ: Шум, който може да произтече от построяването на колиба с подръчни средства, без помощта на инструменти.
ТЯ. Кога ще почвате вашата?
ПЪРВИЯТ. Когато завърша вашата. Подайте онова дърво.
ТЯ. Не сте много учтив… Заповядайте.
ПЪРВИЯТ. Мерси… Когато работя не мога да бъда учтив.
ТЯ. Добра колиба стана. С какво ще я покриете?
ПЪРВИЯТ. С палмови листа.
ТЯ. Вашата съща ли ще бъде?
ПЪРВИЯТ. Нямам нужда от колиба. Обичам да спя под небето.
ТЯ. И вие сте чешит… Ами ако завали?
ПЪРВИЯТ. Ще ви почукам. Не вярвам да ме изгоните.
ТЯ. Затова ли правите само една колиба?
ПЪРВИЯТ. Глупости!
ТЯ. Влезете ли в моята колиба, моментално ще изляза.
ПЪРВИЯТ. Бъдете спокойна. Хесапов ще ви приюти.
ТЯ. Не ми говорете за този… не мога да намеря думата.
ПЪРВИЯТ /със смях/. Прометей!
Музика за преход.
Нощ. Далечният приглушен шум на океана.
ТЯ. Спите ли?
ПЪРВИЯТ. Наблюдавам звездите…
ТЯ. Не ви ли е хладно?
ПЪРВИЯТ. Не!
ТЯ. Друго е да спиш под покрив. Дължа ви благодарности.
ПЪРВИЯТ. Няма защо.
ТЯ. Но съвестта ме гризе. Подарихте ми този дом, а спите на открито.
ПЪРВИЯТ. Дръжте се прилично.
ТЯ /след пауза/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Няма да стъпя в колибата ви.
ТЯ. Не съм ви молила…
ПЪРВИЯТ. И с вас човек не може да се пошегува!
ТЯ. Простак!…
ПЪРВИЯТ /след настъпилата пауза/. Южният кръст не е нещо особено.
ТЯ /с лека тревога, след пауза/. Какво е то?
ПЪРВИЯ. Прочуто съзвездие. Вижда се само в южното полукълбо… Лека нощ!…
Музика за преход.
 .
На другия ден.
Чукане върху камък.
ТЯ. Защо чукате?
ПЪРВИЯТ. Работя.
ТЯ. Какво ще правите от този камък?
ПЪРВИЯТ. Човешка фигура. Сечивата ми са примитивни, но и фигурата ще стане примитивна.
ТЯ. Това ли наричате работа?
ПЪРВИЯТ. Ами, да.
ТЯ. Не го ли наричате творчество?
ПЪРВИЯТ. За другите е творчество. За нас е само труд.
ТЯ. С това ли ще се занимавате?
ПЪРВИЯТ. Сутрин ще дялам камъни, а следобед ще получавам огън… В София се оплаквах, че нямам време да работя. Тук пък имам… В онова листо съм ви оставил яйца от костенурка за закуска.
ТЯ. Костенурките ни станаха основна храна.
ПЪРВИЯТ. В неделя ще убия заек.
ТЯ. И отново ще го ядем суров.
ПЪРВИЯТ. Няма нищо по-добро от суровото месо,
ТЯ. А линията ми.
ПЪРВИЯТ. Каквато и да бъде, ще ви понесем. Вие сте единствената на острова.
ТЯ. Няма ли кокосови орехи?
ПЪРВИЯТ. Има. По дърветата.
ТЯ. Кога ще ми наберете?
ПЪРВИЯТ. ВИЕ ще си наберете. Ще донесете малко и на мен. Трябва да свиквате. Ще ми осигурявате закуската. Не виждате ли, че работя?
ТЯ. Да се катеря като маймуна по дърветата?
ПЪРВИЯТ. Брулете ги с камъни.
ТЯ. А вие да си правите кефа?
ПЪРВИЯТ /поглежда я строго/. Това не е кеф, а мъка.
ТЯ. Аз пък мислех, че е изкуство.
ПЪРВИЯТ. Все едно.
Музика за преход.
Триене на дървета.
ТЯ. Ръцете ми капнаха!
ПЪРВИЯТ.  Ще свикнете.
ТЯ. Не мога да получа дори дим.
ПЪРВИЯТ. Първо да ви заякнат мускулите.
ТЯ /иронично/. Не съм мечтала за мускули.
ПЪРВИЯТ. Тук те са нещо като първа необходимост.
ТЯ. /въздъхва/. Довечера ще имам мускулна треска… Тенът ми добър ли е?
ПЪРВИЯТ. На тен наддадохте добре, но защо ли ви е?… Няма на кого да се харесвате.
ТЯ. Мъжът ми ме чака.
ПЪРВИЯТ. Ще има да почака.
Музика за преход.
 .
Прибой.
ТЯ. Добре, но как да го държа?
ПЪРВИЯТ. За щипките.
ТЯ. Страх ме е. Защо не ги откъснете?
ПЪРВИЯТ. Те са най-вкусните. Вътре са пълни със сок и месо, което прилича на хайвер.
ТЯ. По-рано умирах за раци.
ПЪРВИЯТ. Тук ще ядете цял живот.
ТЯ. Точно туй не ми харесва… Така ли да го държа?
ПЪРВИЯТ. Точно така. Мисля, че един ще е достатъчен.
ТЯ. Хесапов изяжда по три за закуска.
ПЪРВИЯТ. Той може да си позволи този лукс… Виждате ли луната?
ТЯ. Защо е толкоз голяма?
ПЬРВИЯТ. Защото излиза от океана. Морето снася по-малки луни.
ТЯ. Защо не говорите като хората?
ПЪРВИЯТ. Тръгваме ли?
ТЯ. Да си изплакна краката…
Съответен шум.
ТЯ. Каква е тази светлина?
ПЪРВИЯТ. Планктон.
ТЯ. Да тръгваме… По същия път ли?
ПЪРВИЯТ. Да.
ТЯ. Какво е това планктон?
ПЪРВИЯТ. Нещо много дребно. Незабележимо с просто око.
ТЯ. Будалкате ли ме?
ПЪРВИЯТ. Отговарям на въпроса ви.
ТЯ. Хесапов започна втора колиба.
ПЪРВИЯТ. Видях.
ТЯ. Защо му е?
ПЪРВИЯТ. Може би се надява на нещо.
ТЯ. Пак не ви разбрах.
ПЪРВИЯТ. Това, което не разбрахте, а го помислихте, е точно това, което искахте да знаете.
ТЯ. Какво си въобразява този простак?
ПЪРВИЯТ. Не знам… Колибите му са обширни и удобни.
ТЯ. Човекът не е като вас. Докато вие си губите времето със склуптори, той строи.
ПЪРВИЯТ. Казва се скулптури.
ТЯ. Ако ме поправяте често, ще науча тази дума.
ПЪРВИЯТ. Ще ви поправям.
ТЯ. Вчера го видях да сади нещо.
ПЪРВИЯТ. Намерил е див чесън. Потриваше ръце и викаше, че като си сади чесън, все едно че се намира във вилата си в Бояна.
ТЯ. Остава да ни завони на чесън.
ПЪРВИЯТ. Защо? Нямаме нищо общо с него.
ТЯ. Оттук ли?
ПЪРВИЯТ. По пътеката.
ТЯ. Защо поставяте камъните все на тази поляна?
ПЪРВИЯТ. Не са камъни, а скулптури.
ТЯ. Е да, де…
ПЪРВИЯТ. Ще си направя нещо като свой музей.
ТЯ. Музей? За кого?
ПЪРВИЯТ. За себе си.
Музика за преход.
.
ТЯ. Хесапов строи трета колиба. Май че ще свърже всички колиби с веранда.
ПЪРВИЯТ. Този глупак ме изумява с литературната си палавост.
ТЯ. Насадил е и пет лехи с чесън.
ПЪРВИЯТ. Няма да се учудя, ако измисли отнякъде и касис.
ТЯ. Умирам за касис.
ПЪРВИЯТ. Личи си, че принадлежите към касисовата категория.
ТЯ. Това пък какво беше?
ПЪРВИЯТ. Изречение.
ТЯ. Ако искате да знаете, всички садят касис
ПЪРВИЯТ. Боя. Някои от дърветата имат цветни сокове.
ТЯ. Защо са ви бои?
ПЪРВИЯТ. Ще рисувам по всички гладки камъни.
ТЯ. Както виждам, няма да ви остане време да ме ухажвате.
ПЪРВИЯТ. Когато му дойде времето ще намеря време.
ТЯ /раздразнено/. Никой не ме е обиждал така. /злобно/ Както виждате, дните летят, ще минат и години, а аз няма да се предам. Имам си съпруг.
ПЪРВИЯТ. Тогава, ще ми донесете един кокосов орех.
ТЯ. Бавно, но сигурно ме превръщате в слугиня.
ПЪРВИЯТ. Ами като не ставате за друго…
Музика за преход.
.
Вторият щастливо си работи нещо край огъня и си тананика нещо от градския фолклор.
ТЯ /приближава се/. Господин Хесапов.
ВТОРИЯТ. /прекъсва песента/. О, момиче, как си?
ТЯ. Здравейте.
ВТОРИЯТ. Здраве желаем!
ТЯ. Може ли да ми опечете този рак?
ВТОРИЯТ. Може, разбира се. Заповядай», седни на пънчето. /съзаклятнически/ ОНЯ знае ли, че си тук?
ТЯ. А, той си гледа камъните и картините. Работи на другия край на острова…
ВТОРИЯТ. Чувствувай се у дома.си.
ТЯ. Защо белите заяка?
ВТОРИЯТ. Не го беля, ами го дера… Белят се картофи, а зайците се дерат. Ех, ако имах нож, но карай да върви!… Имаш късмет. Ще изядеш една заешка плешка.
ТЯ. Умирам за нещо печено.
ВТОРИЯТ. Оня варварин ги яде сурови, нали?
ТЯ. Така си ги ядем.
ВТОРИЯТ. Той е луд, ще знаеш… Докъде стигна с огъня?
ТЯ. Все още на първата фаза…
ВТОРИЯТ. Сега да бутна тая плешка в жарта!… Охаа!… На първата фаза, казваш, добре, добре… Той е луд, да знаеш. Какво току рисува и дяла камъни? По цели дни.
ТЯ. Чувствал необходимост.
ВТОРИЯТ. Да му умра на необходимостта… Той е луд, ще знаеш!…Ти как си, как живееш?
ТЯ. Правя мускули. Трия сухи дървета и чакам пламъка.
ВТОРИЯТ. Брей, майка му стара!… Луд човек!… Един момент, да наскубя малко чесън!… /отдалеч/ Знаеш ли, че намерих нещо като касис? Насадих една леха и де да видим. /отблизо/. …Май че се опече. Хубава плешка съм ти избрал. Лява. До сърцето!… Ха-ха-ха!… За десерт съм подквасил кокосово мляко… Полека, да не си изгориш пръстите!… Ха, така! Оближи ги сладко-сладко!… Добре ли е?
ТЯ /яде/. Чудесно!… Огънят е благословено нещо.
ВТОРИЯТ /мляска/. А, огънят е като колата!
ТЯ. Какво?
ВТОРИЯТ. Почти същото удоволствие… яж, моме!… Оня ще те умори от глад.
ТЯ. Какви са тия бели камъни?
ВТОРИЯТ /с удоволствие/. Познай, де.
ТЯ. Не мога.
ВТОРИЯТ. Фаянсови плочки за тоалета, с извинение, понеже се храним.
ТЯ. Вярно, че наподобяват.
ВТОРИЯТ. Наподобяват, я!… Умирам за фаянс… Където отидеш да има все фаянс… Много фаянс!… Да бъде културно…
ТЯ. Днеска дълбахте земята. Какво правихте?
ВТОРИЯТ. Хладилник… Ще сляза дълбоко, на хладно и ще си държа продуктите в него… И там ще сложа фаянс… Навсякъде фаянс… /яде/ Още?
ТЯ. С удоволствие, но първо да изям това.
ВТОРИЯТ. Хапки си, хапни си… Оня няма да те нахрани.
ТЯ. Не го наричайте ОНЯ.
ПЪРВИЯТ. Я па тая!… Той е луд,ма!… Къде си видяла ти човек по цели дни да трие съчки… Да пламнели, казва… И драска ли драска по камъните. Дълбае ги, на хора ги прави… Той да се благодари, че няма кой да го спре. Окепазява острова…  /съзаклятнически/ Как е, а?
ТЯ. Кое?
ВТОРИЯТ. Закача ли те?
ТЯ. Как да ме закача?
ВТОРИЯТ. Налита ли?
ТЯ. Моля ви се, аз съм омъжена.
ВТОРИЯТ. Така те искам!… Да не мисли, че като сме на остров… Ти си морална жена… На6ивай чесън, набивай!… Чесънът лекува и дава сили.
ТЯ /изведнъж/. Майчице!…
ВТОРИЯТ. Какво, какво ти стана?
ТЯ. Ще ме познае!…
ВТОРИЯТ. Какво ще ти познае?
ТЯ. Че съм идвала… По миризмата!
ВТОРИЯТ. Спокойно!… Ще хапнеш малко джоджен.
ТЯ. Откъде?
ВТОРИЯТ. Напълних една леха и от него…
Музика за преход.
 .
Шум от триене.
ПЪРВИЯТ. Добър вечер.
ТЯ. Добър вечер.
ПЪРВИЯТ. И днес ли нямаме пламък?
ТЯ. Уви!
ПЪРВИЯТ. Но вече без мускулна треска, нали?
ТЯ. Тренирах се.
ПЪРВИЯТ. Трудно нещо е добиването на огън. Диваците използват специално дърво и въртят между дланите вретено, втикнато в друго дърво. Утре ще  опитаме така.
ТЯ /многозначително, но все пак – кротко/. Ако е нужно да стана и дивачка!… Както кажете.
ПЪРВИЯТ. Виж ти, говорите необичайно кротко… Днес открих огромна гладка скала и започнах първия си фриз… Интересни бои. Поставиш ли ги, не мъвдат. Само че съхнат бързо, но ще им измисля някаква допълнителна смес. Да ви кажа правата, от няколко дни се чувствувам най-щастливия човек на земята. Рисувам, моделирам, рисувам!… Едва сега разбрах как се е чувствувал Гоген… /след пауза/ Няма ли да питате кой е Гоген?
ТЯ. Знам че е художник.
ПЪРВИЯТ. Мирише ми на нещо.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. На нещо особено. Дъхнете ми. /звуков ефект/ Не навътре, навън!…
ТЯ. Това беше навън!
ПЪРВИЯТ. Навътре беше!… Я, отново!… /звуков ефект/ Миришете на нещо особено, не мога да определя.
ТЯ. А, да… Хапнах си малко див джоджен… Витамини!…
ПЪРВИЯТ. Неприятна миризма… Какво ще вечеряме?
ТЯ. Раци.
ПЪРВИЯТ. Дайте раци! /яде/ Вкусни раци!… Утре ще убия заек… /яде/ Защо не ядете?
ТЯ. Нещо не съм добре…
ПЪРВИЯТ. Къде?
ТЯ. Стомаха.
ПЪРВИЯТ. Легнете си!… Аз ще се нахраня, ще погледам звездите и ще обмисля една тема… Работя като луд!… И ми върви, дявол да го вземе… Чувствувам се силен и полезен…
ТЯ. За кого?
ПЪРВИЯТ. Де да знам… За природата.
ТЯ. Тия творби, дето ги творите, ще учудват само животните на острова. Гущерите лазят по тях.
ПЪРВИЯТ. Ще лазят, ще лазят, но после ще започнат да се вглеждат… Намерих висок, удобен за рисуване камък… Извисен към небето. Ще нарисувам спираловидна стълба от човешки тела. Най-отдолу ще бъдат хора-маймуни, а най-отгоре волният, устремен към звездите човек… Между тях – всички човешки нюанси, включително господин Хесапов.
ТЯ. Не минава ден, без да се заядете с този човек.
ПЪРВИЯТ. Той се ражда, за да ни занимава.
ТЯ. Като него са хиляди.
ПЪРВИЯТ. Там е работата. А още по-лошото е, че и те се заяждат с нас.
ТЯ. Вместо да построите втора колиба, да си създадете по-човешки условия за живот…
ПЪРВИЯТ. /стреснато/. Какво?
ТЯ. Нищо… Човекът си иска удобствата.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре под звездите. Ако ви трябват допълнителни удобства, ще отделя време…
ТЯ. Говоря изобщо…
ПЪРВИЯТ. Хесапов, гледам, нещо дълбае земята… Нещо… кой знае какво?
ТЯ. Не съм забелязала… Лека нощ!
ПЪРВИЯТ. Да имате нужда от нещо?
ТЯ. Оставете пред входа две черупки вода.
Музика за преход.
 .
ТЯ. Добър ден, господин Хесапов!
ВТОРИЯТ. Моме, заповядай и седни…
ТЯ. Благодаря… Ооо, пейчица!… Идеално. Ах, че хубава масичка сте сглобили!…
ВТОРИЯТ. Като за гости, моме.
ТЯ. Какво варите?
ВТОРИЯТ. Ракия.
ТЯ. Боже мой!… Нима е възможно?
ВТОРИЯТ. Защо не?… Взимаш една черупка от костенурка, слагаш пет литра вода, поставяш около пет килограма вкиснати хлебни плодове и готово… Как е оня?
ТЯ. На първата фаза… Сега въртим.
ВТОРИЯТ. Какво въртите?
ТЯ. Доскоро триехме, а сега въртим едно вретено.
ВТОРИЯТ. Карай да върви!… Този твой човек е луд, ти казвам!…
ТЯ. Ще опитаме ли?
ВТОРИЯТ. Ей сега. Да махна огъня и да изстине ракията.
ТЯ. Завиждам ви на удобствата… Туриш огъня – има огън, махнеш огъня –няма огън…
ВТОРИЯТ. Удобствата са практично нещо… Така е…. Докато изстине ракията, да хвърлиш един поглед на облицования хладилник?
ТЯ. С удоволствие.
ВТОРИЯТ. Мини оттук… Ей, моме, нещо си напълняла и започваш да ми хващаш окото.
ТЯ. За комплимент ли да го взема?
ВТОРИЯТ. Както искаш го вземи… Извинявай!
ТЯ. Моля, моля…
ВТОРИЯТ. И ти женена, и аз женен, а? /смее се/.
ТЯ. Наистина.
ВТОРИЯТ. Двамата женени, а?… От една черга хора сме.
ТЯ. Точно така.
ВТОРИЯТ. И, дето се казва, няма да му връзваме кусур.
ТЯ. В какъв смисъл?
ВТОРИЯТ! А бе, то, като му доде времето, няма да му търсим смисъла.
ТЯ. И вие ли, господин Хесапов?
ВТОРИЯТ. И аз, моме… Те това е хладилника.
ТЯ. Ауу!… Наистина облицован.
ВТОРИЯТ. Всичко ще облицовам аз, ще видиш… Ще направя рай.
ТЯ. Да се върнем при ракията.
ВТОРИЯТ. Както кажеш… Виждаш, каквото кажеш ти, това става.
Музика за преход.
 .
ТЯ /пее/.
ПЪРВИЯТ /връща се/. Какво чувам? Песен?…
ТЯ. Пее ми се.
ПЪРВИЯТ. Огъня как е?
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Нищо, нали?
ТЯ /личи си, че е фиркана/. Вие… сега ли дойдохте… или сссте отдавна?
ПЪРВИЯТ. Току що пристигам.
ТЯ. Изглежда… Понеже ви нямаше.
ПЪРВИЯТ. Нямаше ме, разбира се… Рисувах си.
ТЯ. Щото, не ви забелязах край мен. Гледам, гледам – няма ви. И наистина ви е нямало.
ПЪРВИЯТ. Какво става с вас?
ТЯ. Нямате си представа колко много ви е нямало. Обръщам се – няма , ви.
ПЪРВИЯТ /весело/. Днес ми харесвате… Има нещо идиотско в държането ви. Не приличате на оная…
ТЯ. И чак сега разбрах, че ви е нямало. Още като видях да се връщате и разбрах, че целия следобед ви е нямало. Викам си…
ПЪРВИЯТ. А пък аз викам да седнете, понеже се олюлявате и като седнете, да ми дъхнете.
ТЯ /дъхва му силно и шумно/.
ПЪРВИЯТ. Ракия!… Какво става тук?
ТЯ. /весело/. Островът е пълен с ракия. Където се обърнеш – все ракия, само че трябва да се сетиш, да я откриеш, понеже я няма навсякъде.
ПЪРВИЯТ. Другарят Хесапов вече произвежда и ракия?
ТЯ. А островът си е пълен до козирката с ракия…
ПЪРВИЯТ. Вижте какво, миличка… Аз пък съм пълен с принципи. До козирката. Тук сме двама мъже и една жена.
ТЯ. Говорите за мен?
ПЪРВИЯТ. Слушайте какво ще ви кажа… Вие сте свободен човек и можете да избирате. Или мен или него. Ако ще живеете при мен, ще живеете без компромиси. Ако ще живеете при него, живейте си при него и да не се виждаме.
ТЯ. При този простак?
ПЪРВИЯТ. Казах каквото имах да казвам!
ТЯ /весело/. Вие ревнувате.
ПЪРВИЯТ. От него?… Боже мой!
ТЯ. Сам не знаете колко плътно ревнувате.
ПЪРВИЯТ. Казах ви го кратко и ясно. Или той или аз… Лека нощ!
ТЯ. Чао! /Продължава да си пее/
Музика за преход.
ВТОРИЯТ. /пее/. Там-та-рам Дилайлааа. Там-та-рам Дилайлааааа… Там-та-рам Дилайлаа. Там-та-рам Дилайлаа. Добър ден, моме. Как мина снощи? Усети ли те?
ТЯ. Изглежда… Не си спомням.
ВТОРИЯТ. Беше доста фиркана, да ти кажа правата. Нещо особено?
ТЯ. Май че имаше нещо, но какво… не мога да си спомня…
ВТОРИЯТ. Бой нямаше, така ли?
ТЯ. Моля ви се. Той е интелигентен човек.
ВТОРИЯТ. А бе в тая работа няма интелигентни и неинтелигентни. Бием на общо основание.
ТЯ. Не се е родил този, който ще вдигне ръка срещу мен.
ВТОРИЯТ. А аз бих вдигнал ръка, ама не за бой… /смее се гръмко/.
ТЯ. Какво правите днес?
ВТОРИЯТ. Каче!…  От това дърво ще направя каче… За туршия.
ТЯ. За какво ви е туршия? Тук нямало зима.
ВТОРИЯТ. Има-няма, не мога без туршия… Човек трябва да си има всичко. Де да знаеш… Представи си, че удари някоя тропическа зима!… Кой ми гарантира на мен, че няма зима. Може ли без зима?… Седни. Тия заешки кожи ги събирам за теб. Ще ти ушия палто.
ТЯ. Палто не ми трябва, но един панталон – всякак.
ВТОРИЯТ. Панталонки ще ти направяI… Ще ти взема мярка и ще ти направя… Момент, да премеря с педя… /плясък/ Какво беше това?
ТЯ. Плесник!
ВТОРИЯТ. Защо?
ТЯ. Защото сте мръсник!… Мръсниците все взимат мярка и все с пипане!… Затова уважавам ОНЯ, разбрахте ли?… Той е джентълмен!… Ще му кажа всичко. Ще го накарам да ви пребие! /гласът ѝ се отдалечава/
ВТОРИЯТ. Чакай!… Моме, чакай!… /задъханият му глас след бягането да я настигне/ Спри, ти казвам!
ТЯ /задъхано/. Какво има?
ВТОРИЯТ. Не му казвай!
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Извинявай!… Станалото – станало… Изкуших се, понеже съм мъж… Не му казвай.
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Ела да ти направя един подарък.
ТЯ. Не ви искам подаръка!
ВТОРИЯТ. Ела, де. Не знаеш какво ще ти подаря.
ТЯ /подчертано/. Не ис-кам!
ВТОРИЯТ. Ще ти подаря огън, ма, будала!… Ще ти дам една главня.
ТЯ /след пауза/. Така ли?… Вижте какво, знам на кои жени се правят такива скъпи подаръци… Махайте се!…
ВТОРИЯТ /вика/.  Има грешка, има и прошка!… Ела, ти казвам!…
ТЯ /остро/. Вие сте жалък!…
Музика за преход.
 .
ПЪРВИЯТ /радостно/. Какво виждам!…Най-после!…. Как го постигнахте?
ТЯ. Чрез триене…
ПЪРВИЯТ. Вие сте богиня!… Когато ми позволите да ви целувам, ще ви целуна три пъти в повече, заради този хубав огън!… Богиня!… Сега остава да го поддържаме и да пламти!… Да пламти!… Да се пукне от яд Хесапов! Ще печем, ще печем. Ще ядем само печено, защото няма по-хубаво нещо от печеното!… Печени зайци, печени антилопи, печени костенурки и раци, печени миди и стриди, печени… кокосови орехи!… /леко изтрезнява/ И как го постигнахте, казвате?
ТЯ. По обикновения начин.
ПЪРВИЯТ. Чрез триене?
ТЯ. Днес се амбицирах.
ПЪРВИЯТ. Така ви искам!… Да ми помагате! Защото ме е обхванала такава творческа треска, каквато не съм чувствувал никога в живота си!… Ще ви амбицирам и за изкуството!… При това, открих такава глина, да ти чезне акъла!…  Знаех си аз – щом е възможно за туземците, защо да не е възможно за нас!… /вика/ Хесапов!… Хесапов!
ВТОРИЯТ /Отдалеч/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Видяхте ли какво става?… Втората фазаа!… Свърши превъзходството ви. Вече не можете да заплашвате от позиция на силата!… Мълчите, а?… Мълчете си там, в дупката! Правете си къщи и вили, хладилници и ракии!… Ръбайте чесън, овонете се целия!… С този огън ще направя най-хубавите си рисунки върху дърво!… /още едно изтрезняване/ И все пак, трудно се получава огън.
ТЯ. Както виждате – получих го.
ПЪРВИЯТ. /замислено/. Дявол да го вземе, вие наистина получихте огън… Значи е възможно. Пътешествениците не лъжат… Романите не лъжат… Изглежда, че наистина отразяват живота… Чрез триене, казвате, а?
ТЯ. Ами…да!
ПЪРВИЯТ. Първо – дим… После – огън?
ТЯ. Точно така.
ПЪРВИЯТ. Няма как… богиня сте!… Богинята на огъня!… /високо/ Хесапов, как се казваше богинята на огъня?
ВТОРИЯТ /отдалеч/. Глей си работата!
Музика за преход.
ПЪРВИЯТ. Още, още!… Десет рака хвърлете! Да се натъпчем с печени раци. Вземете!… Внимавайте, горещи са!… Вижте как се яде печен рак… вдигаш го над главата си и изцеждаш сока в устата… /изтрезняване/. Невероятно!…
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Това за огъня. Навсякъде е казано, че цивилизования човек почти не може да запали огън по туземски.
ТЯ. Така ли да го отворя?
ПЪРВИЯТ. Така ще изтече сока… /изтрезняване/.  И как, тъкмо вие?… О, да – вие не сте цивилизована!
ТЯ. Отново ли почвате?
ПЪРВИЯТ. Извинете!… Дойде на виц… Тази вечер ще се шегувам. Щастлив съм… /изтрезняване/ Все си мисля за туземците… Ето, че може!… Вие го доказахте!…  /изтрезняване/ Туземците не ми излизат от главата… Слушайте !…
ПАУЗА:
ТЯ. Какво има?… Защо хвърлихте рака?
ПЪРВИЯТ /злобно/. Слушайте!…
ТЯ. Пак ли ви стана нещо?
ПЪРВИЯТ. Туземците…
ТЯ. Сига с тези туземци!
ПЪРВИЯТ. Туземците палят огън на три фази.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Дим, въглен и пламък. А вие от дима – направо на пламъка. Едната фаза ви липсва.
ТЯ. Не знам… Изведнъж пламна.
ПЪРВИЯТ. Не може изведнъж. Без прахан не може. Въгленчето на праханта се духа с уста и се поднася суха трева, за пламък… Средната ви фаза липсва… /Ядосано/. Откъде взехте огъня?
ТЯ /неубедително/. Мисля, че се изразих добре.
ПЪРВИЯТ. Кой ви даде огъня?
ТЯ. Кой може? Виждате ли някой, който…
ПЪРВИЯТ /рязко/. Виждам!
ТЯ. Защо не се успокоите?
ПЪРВИЯТ. Хесапов ви даде огъня… /Мълчание/. Той ли го даде? /Мълчание/. Питам, той ли?
ТЯ. Е? Какво от това?
ПЪРВИЯТ. Нищо!… Защо ви го даде?
ТЯ. Сметна за необходимо.
ПЪРВИЯТ. Необходимо?… Знаете ли как се подаряват такива ценни неща?
ТЯ. Не говорете глупости!
ПЪРВИЯТ. В цивилизованата действителност се подаряват кожени палта, колиета, коли, а тук…
ТЯ. Какво тук?
ПЪРВИЯТ. Е, тук, естествено, ОГЪН… Малката, знаете ли какво значи на една жена да ѝ подарят огън?
ТЯ. Какво значи?
ПЪРВИЯТ. Това значи, че тази жена е направила нещо извънредно. Че тази жена е… Мопасан го е казал, не аз!…
ТЯ. Простак!… Пред дама такива думи!..
ПЪРВИЯТ /вяло/. Дама със спатии!
ТЯ. Безобразник!… Как може?… /объркано/ Вие мислите, че може… с ОНЯ дебелак?
ПЪРВИЯТ. Ето, вижте огъня и си отговорете сама.
ТЯ. Презирам ви!
ПЪРВИЯТ. Аз ви презирам, мадам! /скача върху огъня/ Аз!… Аз!…На ти огън!… На ти пламък… /рита/ Пънове!… За малко щях да ям печен рак!… От неговия огън!… Ааа! /разбеснява се/ Дурако, виж какво правя с огъня ти!… Прометеей, да не кажеш после… Ха!… Аа! /диша тежко, запъхтяно/ Остана ли нещо?… Искра да не остане!
ТЯ /тъжно/. Вече няма и помен.
ПЪРВИЯТ. /задъхано/. Какво чакате?
ТЯ. Какво да чакам?
ПЪРВИЯТ. Вървете при него… Аз съм глупав, безкомпромисен. Наивник!…  Дялам камъни!…
ТЯ. Оставам при вас.
ПЪРВИЯТ. Не ви искам опетнена.
ТЯ. Хулиган.
ПЪРВИЯТ. Защо не тръгвате?
ТЯ /рязко/. Оставам тук!… Лека нощ!
Музика за преход.
 .
/На 5-6 мили от острова/
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ. Какъв е този остров?
ДЕЖУРНИЯТ. Тананука, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Къде е бинокълът?
ДЕЖУРНИЯТ. Заповядайте, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Помощник, вземете бинокъла.
ДЕЖУРНИЯТ. Взех и наблюдавам, господин капитан.
КАПИТАНЪТ Това е Тананука, нали?
ДЕЖУРНИЯТ. Точно така, господин капитан… Дължината му е около една миля… Буйна растителност.  Доколкото знам не е населен, а виждам два стълба дим.
КАПИТАНЪТ. Чудна работа… Приближете се към рифа!
Музика за преход.
 .
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ Дълбочина?
ДЕЖУРНИЯТ. Достатъчна.
КАПИТАНЪТ Боже мой, Милс, това са бели хора! Мъж, жена и четири деца.
ДЕЖУРНИЯТ. Жената държи петото в ръце.
КАПИТАНЪТ. Бебе!… А оня там?
ДЕЖУРНИЯТ. Още един мъж!… Настрана от групата още един мъж!… Повече хора не се виждат.
КАПИТАНЪТ. Дайте сигнал! Спуснете лодка! Лично аз ще сляза на острова.
Ефект от корабна сирена.
Продължителна музика за преход.
ДИКТОР. Из личния дневник на капитан Джонатан Клифърд, капитан на бостонския търговски кораб „Блу скай“;
ВТОРИ ДИКТОР /чете дневника/. Излязохме на тясна пясъчна ивица. Посрещнаха ни мъж и жена, придружени от пет деца.
Встрани от групата, сякаш нямаше нищо общо с тях, ни приветства друг мъж. Мъжете бяха с дълги бради, а жената и децата с дълги коси. Всички се отличаваха със своето леко облекло – парче заешка кожа около кръста, жената съответно и около бюста. Впрочем жената беше доста красива и веднага ни запита имаме ли истинско огледало. Самотният мъж, който стоеше встрани от групата, пожела да го осведомим за събитията от последните пет години, като между другото запита дали Пикасо е още жив.
ПЪРВИ ДИКТОР: Коментар на капитана: – Според мен, ако съдя по фактите, историята станала на остров Тананука, е забулена в загадка. Спасените от мен осем души отначало са били само трима, претърпели корабокрушение на кораба Сан Франческа преди шест години поради експлозия в машинното отделение. Тримата се запознали на острова. По-нататъшното развитие на историята, поне за мен, е загадка.
1. Островът е бил разделен на две части.
2. По-младият мъж се е отделил доброволно, като е станал отшелник от отшелниците и се е отдал на изкуството си. Неговата част от острова е изпълнена с вдъхновени произведения. Видях чудесни дърворезби, дървени и каменни статуи, цветни рисунки върху изгладени каменни плочи. С течение на времето той си е изработил сечива и бои от заобикалящата го органична и неорганична природа. Всяка дъска, всеки предмет, черупка или корен, изхвърлени на острова, са били вградени в общия ансамбъл – от чешмичката, до колибата. Според мен тази половина на острова представлява един уникален музей.
3. Във втората половина на острова новобрачната двойка е осеяла терена с десетки жилищни помещения. На много места живописните палмови горички са изсечени. С изгладени камъни брачната двойка се е помъчила да наподоби фаянсови плочки, към които е проявила слабост.
4. Най-голямата загадка! Необяснимо защо дамата е избрала за свой партньор не младия човек, който превърнал острова в художествено произведение, а другия. Според мен, художникът е далеч по-хубав, притежава слънчев характер, оптимист, пълен със знания и вкус. Това за мен и до днес си остава най-голямата загадка. Ето защо, реших да задам този въпрос на уважаемия автор на пиесата…
Господин Априлов, можете ли да ми отговорите?
ДИКТОР: Не, господин капитан. Ако можех, не бих написал пиесата. Затова, нека тя си остане документ за загадката на остров Тананука.
.
МУЗИКА.
 .
КРАЙ.

   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…


ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…




Борис
Априлов

*

О Р Е Л Ъ Т

И

Б У Х А Л Ъ Т

*
Радиопиеса

*

1986

.ТУК! ОРЕЛЪТ И БУХАЛЪТ.rtf file за сваляне.

.

Далечен „квак“ на жаби в някакво блато.
Песен на славей.
Отново жабите.
Славеят.
Обажда се бухал.
Всички заедно.
Т а р а л е ж к о. Хей, жабо!
Ж а б о к ъ т. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Много квакате.
Ж а б о к ъ т. Аз не квакам, аз съм сухоземна жаба, квакат ония, в блатото.
Т а р а л е ж к о. Все пак, много квакате… Хей, Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Та р а л е ж к о. Ти какво?
З а й к о. Хрупкам.
Т а р а л е ж к о. Какво хрупкаш?
З а й к о. Каквото ми падне. А ти, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Аз какво, аз вървя.
З а й к о. Хубава нощ, а?
Т а р а л е ж к о. Чудна нощ, чудна… Звезди, туй онуй.
Б у х а л ъ т започва да буха.
З а й к о. Какво е туй?
Т а р а л е ж к о. Бухалът.
З а й к о. Страх ме е.
Т а р а л е ж к о. И мен… Но… защо… да не отидем..
З а й к о. При него ли? Таралежко, ти… наистина ли?
Т а р а л е ж к о. Хайде, ела.
З а й к о. Защо?
Т а р а л е ж к о. Да го питам аз него защо буха тъй страшно!.
З а й к о. Ми, да дойда, ама, знам ли?
Т а р а л е ж к о. Да се поразходим, Зайко. Виж каква нощ. Само погледни каква хубава нощ е паднала над земята.
З а й к о. Така ли? Нощта хубава ли е?
Бухането на бухала.
Т а р а л е ж к о. Ккакви ззвезди!…
Бухането на бухала.
З а й к о. И тте лли са ххубави?
Т а р а л е ж к о /май че се съвзема/. Тръгваме ли?
З а й к о. Ти – пред мен, аз – след тебе.
Бодра музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът за младия слушател представя „Орелът и бухалът“, пиеса от Борис Априлов.
Нахлува Песента на нощта;
 
Това какво е – черно, а прозрачно?
Това какво е – синьо със луна?
Това е нещо сякаш много мрачно,
а всъщност тиха, мека тъмнина.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред-назад – навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Да, много познато. И ваше и наше.
И хладно и топло, прилично на кош,
по-скоро – една преобърната чаша,
прозрачната чаша на звездната нощ.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред, назад, навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Тишина.
.
Бухането на Бухала.
З а й к о. Таралежко.
Т а р а л е ж к о. Слушам, Зайко.
З а й к о. Не мога.
Т а р а л е ж к о. Да не мислиш, че аз пък мога?
З а й к о. Тогава? /Пауза./ Това там какво е?
Т а р а л е ж к о. Дърво.
З а й к о. Не говоря за дървото.
Т а р а л е ж к о. Другото е дупка, хралупа, вътре живее ТОЙ.
З а й к о. Не говоря за дупката. Говоря за онова, дето блести. Две точки. Те блестят.
Т а р а л е ж к о. Жълтите ли?
З а й к о. Да си вървим ли?
Т а р а л е ж к о. Това са очите му.
З а й к о. Дали пък да не тръгнем да се разходим към там?
Т а р а л е ж к о. Към къде?
З а й к о. Към там, откъдето бяхме дошли.
Бухането на Бухала.
Т а р а л е ж к о /изгубил търпение, възбудено/. Хей, ти!
Б у х а л ъ т. На мен ли говориш?
Т а р а л е ж к о /извън себе си/. Млъкни!
Б у х а л ъ т. Случайно да ти е известно какво може да ти се случи ако ме ядосаш повече?
Т а р а л е ж к о. Не мисли че си единственият.
Б у х а л ъ т. Ха!
Т а р а л е ж к о. Не си цар на животните.
Б у х а л ъ т. А какво съм?
Т а р а л е ж к о. Бухал!
Б у х а л ъ т. Ха-ха-ха!
Т а р а л е ж к о. Не ме дразни, не ме дразни, че мога да кажа…
Пауза.
Б у х а л ъ т. На кого?
Т а р а л е ж к о. На орела.
Б у х а л ъ т. На орела? /Презрителен смях./ Че какво е орелът?
З а й к о. Недей така, Бухале.
Т а р а л е ж к о. Той е царят на птиците.
Б у х а л ъ т. Царят на птиците съм АЗ. Изобщо, аз съм царят на всичко.
З а й к о. И на лъвовете ли?
Б у х а л ъ т. А бе, махнете се от главата ми!
Т а р а л е ж к о. Това значи ли, че си по-силен от орела?
Б у х а л ъ т /презрително/. Какво е орелът, а?
З а й к о. Какво е?
Б у х а л ъ т. Нищо.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т /строго/. Кой каза хе-хе?
Т а р а л е ж к о. Хм!
З а й к о. Извинете.
Б у х а л ъ т. Забранявам да се смеете! И никой да не ме плаши с орела! Аз орела мога да си го направя на каквото си искам. На каквото ми скимне мога да си го направя. Ще го разпердушиня.
З а й к о. Какво значи това?
Б у х а л ъ т /продължава да изразява яда си/. Перата му ще захвърчат на всички страни!
Т а р а л е ж к о. Моля?
Б у х а л ъ т. Ще го смачкам!
Пауза.
Т а р а л е ж к о /обажда се плахо/. Туй нещо можете ли да му го кажете лично?
Б у х а л ъ т. Уха!
Пауза.
З а й к о. Той каза уха.
Пауза.
Т а р а л е ж к о. Тогава защо не му го кажете?
Б у х а л ъ т. Защото не идва.
З а й к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Така. Крие се. Покачил се е някъде на върха и се потайва.
З а й к о. Хем на върха, хем мълчи.
Т а р а л е ж к о. На кой връх?
Б у х а л ъ т. На скалата. Стои там, на високото и мълчи. Защо не дойде тук да си премерим силите, а? Така всеки знае – горе си и си мълчиш, презираш, мислиш, дори разсъждаваш, каквото си искаш правиш, или се усмихваш. Долу, глупаците, разбира се, го наричат цар на птиците. Цар! Да дойде тук!
Т а р а л е ж к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Долу! Тогава да видим кой е цар.
Тишина, пауза.
Т а р а л е ж к о. А ти защо не се качиш горе?
Б у х а л ъ т. Защото не си знам силата и ще го сплескам.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т. Дразни ме!
Т а р а л е ж к о. Хайде де!
Б у х а л ъ т. Ще ви убия!
Т а р а л е ж к о. Ще му кажем всичко.
З а й к о. Че му се заканвате.
Б у х а л ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж к о. Че ще му хвръкне перушината.
Б у х а л ъ т. Ще му хвръкне!
З а й к о. И ще го сплескате.
Б у х а л ъ т. Ще го сплескам!
Т а р а л е ж к о. Отиваме!
Б у х а л ъ т. Да ви няма!
Подгонва ги с бухане, изглежда че те се разбягват с крясъци.
 
Музика за преход.
Квартетът запява Песента на деня:
 
.
Това какво е бяло и прозрачно?
Какъв е този нежен цвят зелен?
Потъна вдън горите всичко мрачно –
зора се сипва, дойде ясен ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха отнейде дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
О, колко познат и препълнен със птички
и хладен, и топъл, и съвсем оцветен
със такива едни най-различни боички
показа лицето си новият ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха внезапно дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
З а й к о. Таралежко, бързай.
Т а р а л е ж к о. Глупаво зайче, как мога да бързам?
З а й к о. Имай предвид, че нагоре става още по-стръмно.
Т а р а л е ж к о. А представяш ли си каква ще бъде скалата?
З а й к о. Кога най-после ще го видим?
Т а р а л е ж к о. Знам ли?
З а й к о. Можеш ли да погледнеш надолу?
Т  а р а л е ж к о. Замайва ми се главата.
З а й к о. Вижда се всичко, виждам рекичката.
Т а р а л е ж к о. А мечето виждаш ли го?
З  а й к о. Отива да се къпе.
Т  а р а л е ж к о. Мъничко, дребничко…
З а й к о. …прилича на калинка.
Т а р а л е ж к о. Само гората е голяма.
З а й к о. Видях полянката!
Т а р а л е ж к о. Колко огромен…
З а й к о. …и колко мъничък бил светът!
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Уморих се.
З а й к о. И аз.
Т а р а л е ж к о. Ако трябва да изкачваме обаче и тази скала…
З а й к о. Тя е като стена.
Т а р а л е ж к о /възбудено/. Зайко, виж!
Музикален ефект.
З а й к о. Какво е това?
Т а р а л е ж к о. Гнездото!
Музика.
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Хееей!
З а й к о. Има ли някой там?
Отвръща ехото.
Т а р а л е ж к о. Зайко, защо викаш?
З а й к о. Да се покаже.
Т а р а л е ж к о. Ти имаш ли ум в главата си?
З а й к о. Не мога чак там.
Т а р а л е ж к о. Ще се опитаме.
Музика за преход.
Задъханото дишане на Зайко и Таралежко.
З а й к о /прошепва възбудено/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /шепти/. Спокойно. Видях го преди тебе.
З а й к о. Струва ми се неподвижен.
Т а р а л е ж к о. Сякаш спи.
З а й к о. Защо не е в гнездото?
Т а р а л е ж к о. Защото не спи, наблюдава…
З а й к о. Нас ли?
Т а р а л е ж к о. И нас… Наблюдава всичко отгоре, сравнява, размишлява, той е на повече от сто години и може би прави някакви съпоставки – тогава как е било, сега как е, няма да се учудя, ако се окаже, че знае и как ще бъде. Той не само знае, той е умен, бе кво ще ти говоря – той е цар на висините.
З а й к о. Забеляза ни.
Т а р а л е ж к о. Ами, забелязал ни е още като сме тръгнали от гората. Внимавай сега, да видиш как се разговаря с орли. /Окашля се. Пауза, тишина./ Добър ден. /Пауза./ Може би Ви е направило впечатление, че едно зайче и едно таралежче като мене са се приближили доста до скалата, върху която е свито вашето гнездо. /Пауза, тишина./ Може би сте забелязали, може би не, това си е ваша работа – на орлите. Ние в работите на орлите не се месим; вие сте си орли, ние сме си ние; вие летите, ние пълзим.
З а й к о. ТИ пълзиш.
Т а р а л е ж к о. Обаче, докато пълзим, забелязваме тук-там туй-онуй.
З а й к о /намесва се/. А вие само летите!
Т а р а л е ж к о. Туй виждаме, онуй виждаме, разбирате ли?
Пауза.
З а й к о. Той не те и чува.
Т а р а л е ж к о. Ми, затова имам и смелостта да говоря.
О р е л ъ т /неочаквано/. Чувам, чувам.
Пауза.
Т а р а л е ж к о /тихичко/. Извинете.
З а й к о. Не знаехме, че…
Т а р а л е ж к о. Зайко, млъкни. /Към Орела./ Ореле, ние изпълзяхме до Вас да Ви кажем, че Бухалът Ви предизвиква.
Тишина, никакъв отклик.
З а й к о. Кажи го още веднъж.
Т а р а л е ж к о. Бухалът се хвали!
Никакъв отклик.
Т а р а л е ж к о. Разправя врели-некипели.
Тишина.
З а й к о. По-силно!
Т а р а л е ж к о. Говори, разни глупости!
Никакъв отклик.
З а й к о /извиква/. Че е по-силен от Вас!
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Чухте ли?
Без отклик.
З а й к о. Разправя че…
Т а р а л е ж к о. На ляво и дясно!
З а й к о. Каквото му скимне!
Т а р а л е ж к о. Бръщолеви!
Тишина, продължителна пауза.
О р е л ъ т /най-после/. Например?
З а й к о  и  Т а р а л е ж к о /едновременно/. Например…
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Например, че ще хвърчат перушини.
Пауза.
О р е л ъ т. Чии перушини?
З а й к о. Вашите!
Т а р а л е ж к о. Не вие…
З а й к о. …а той бил…
Т а р а л е ж к о. …царят на птиците!
Продължителна пауза.
Т а р а л е ж к о. Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Той не трепна.
З а й к о. Като камък.
Т а р а л е ж к о. Не мога да разбера къде гледа: далече ли, близо ли? Май, че гледа в себе си.
З а й к о. Как в себе си?
Т а р а л е ж к о. Ти никога ли не си гледал в себе си, аз често съм се заглеждал в себе си, вътре.
З а й к о. И намираш ли нещо?
Т а р а л е ж к о. Не, но той сигурно намира нещо… Ореле, бухалът каза, че за него Вие сте едно нищо.
З а й к о. Иска да си премерите силите.
О р е л ъ т. Бухалът?
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Той!
Мълчание, пауза.
З а й к о. Прозява ли се?
Т а р а л е ж к о. Нещо такова.
З а й к о. Заспива, знаеш ли?
Т а р а л е ж к о /решително/. Ще го събудим. За какво сме се трепали да се катерим по планината.
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Ореле!
Тишина.
О р е л ъ т. Добре де, кажете му да дойде.
Т а р а л е ж к о. Той ли?
З а й к о. Тук?
Т а р а л е ж к о. Никога.
З а й к о. Той Ви чака, каза ВИЕ да отидете при него.
О р е л ъ т.  Бухалът каза ли, че ще ми хвърчи перушината?
Д в а м а т а /едновременно/. Да!
О р е л ъ т. Къде живее?
Т а р а л е ж к о. Оня дъб виждате ли го?
З а й к о. Големият дъб!
Т а р а л е ж к о. Най-големият!
З а й к о. Хралупата виждате ли?
О р е л ъ т. Виждам всичко.
Т а р а л е ж к о. Той е там!
З а й к о. Там живее.
О р е л ъ т. Добре.
Пауза.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Ще мина някой ден.
Т а р а л е ж к о. Не може някой ден, може само някоя нощ. Бухалът излиза само нощем. Ако съм на ваше място, искам да кажа, ако бях ОРЕЛ, щях да се спусна довечера.
З а й к о. Да защитите честта си.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
Мълчание.
Т а р а л е ж к о. Ние сме възмутени от него.
З а й к о. И го мразим, той буха зловещо.
Т а р а л е ж к о. И очите му светят зловещо.
З а й к о. Заяви, че ще Ви напердаши.
Т а р а л е ж к о. Искаме да му дадете урок!
Пауза.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Довечера.
Т а р а л е ж к о. Така те искаме, Ореле!
За й к о. Да го победиш!
Музика за преход.
Глъчка. Горските животни се събират пред Големия дъб. Възбуда.
Сред хаоса се открояват отделни гласове и гласчета.
– И какво?
– Ще видиш.
– Ще бъде голяма битка.
– Бухалът знае ли?
– Сигурно.
– Орелът ще долети ли?
– Да.
– От онази скала ли?
– Право към хралупата.
– А бе, на тоя бухал какво му стана?
– Смята се за по-силен.
– Понеже никой не му се оперва.
– Пък може и да излезе по-силен.
– От орела?
– Нищо не се знае.
Всеобщ смях.
– Таралежко, кога ще се състои битката?
– Когато се стъмни.
– Щом падне нощта.
– И бухалът излезе.
– Зайко, вие наистина ли бяхте при Орела?
– Даже разговаряхме.
– Нямам търпение.
– Кога ще се стъши?
– Кога ще падне нощта?
– Вече се стъмва.
– Не виждате ли?
– Излизат първите звезди.
– Чувам славеите.
Музика.
Песента за нощта.
Край на песента и пауза, тишина.
Понася се бухането на бухала.
Отново коментарите на животните:
– Неприятен глас.
– И как му светят очите!
– С очите си бухалът хипнотизира.
Б у х а л ъ т. Хей, животни, защо сте се събрали пред хралупата ми? /Глъчката замира, тишина./ А? Какво търсите пред дървото ми? Какво искате, кои сте?
– Тук сме всички катерички на гората.
– И всички сърнички.
– Таралежите!
– Зайците!
– Птичките!
– Мишоците!
– Костенурките!
– Пеперудите!
– Жабите!
Хорово квакване на жабите.
Смях.
Б у х а л ъ т /прекъсва смехът/. Вървете си!!
– Няма!.
– Оставаме!
– Как не!
Б у х а л ъ т. Хайде! Да ви няма!
– Искаме да видим!
Б у х а л ъ т. Какво ще видите?
– Как ще го трапосате!
– Ще хвръкне перушина!
– И ще го смачкате!
Б у х а л ъ т /извиква/. Само да дойде!. /Смях./ Да ми се мерне пред очите! /Смехът на животните сякаш поутихва./ Сами ще видите какво ще стане! Защо не се смеете? /Тишина../ А?
Зловещото бухане на Бухала, за да ги сплаши съвсем, да ги смрази.
Дочуват се остри звуци – плясъци на криле, свистене, по някое време наподобяват виелица, пронизващ грак.
Бухалът избухва нещо неразбрано и млъква.
Гласовете на тълпата:
– Чакай!
– Къде бягаш?
– Защо се скри?
– А!
– Бухале, какво ти стана?
– Излез от хралупата!
– Нали ще го смачкаш? Смях.
– Къде си, бухльо? Отново смях.
Острото свистене на крилете се повтаря. Смехът секва.
– Орелът!
– Иде!
– Лети!
– Огромен!
– И страшен!
– Закрива звездите!
– Нощта, става по-тъмна!
Плясъците и фиукането се усилват.
– Елааа! – вика тълпата.
– Насааам! – вика тълпата.
– Къде там?
– Защо се луташ?
– Спусни се!
– Спусни сеееее! – приканва тълпата.
– Към нас!
– Към нааас!
– Насам! – вика тълпата. – Насаааам!
Плясъците на крилата и фиукането вече пораждат тревога.
Тревожни стават и гласовете на животните:
– Защо се лута?
– Защо се върти във въздуха?
– Ооо!
– Орелът…
– …се удря в дърветата!
– Не там!
Удар.
– Защо се блъскаш?
– Орльо!
– Какво правиш?
– Там има клони! Плясъците на крилата.
– Орелът не вижда!
– Не вижда!
– Орльо, насам!
– Тука, тука!
– Бухалът е тука!
– В хралупата!
– Избяга!.
Чуваме чупене на клони.
– Чупи клоните!
– Оплита крилете си!
– Ще увисне!
Силни, плясъци на крилете.
– Увисна!
Плясъците. Туп!
Пауза, тишина.
– Падна.
– На тревата.
Пауза.
– Горкият орел.
– Изглежда че орлите не могат да летят в тъмнината – заключава някой.
– Горкият орел! – повтаря някой. Тишина. Пълна, тъща тишина. Музика.
Тишина.
И понеже тъй е наредено от незнайно кой и защо, въззема се бухането на бухала.
Б у х а л ъ т /победоносно/. Такааа!… Е, животни, каквото казах стана ли?
Т а р а л е ж к о. Но, вие се скрихте.
З а й к о. Избягахте.
Т а р а л е ж к о. Като последен страхливец.
Б у х а л ъ т. Орелът обаче търкаля ли се в тревата?
Т а р а л е ж к о. Вие дори не го докоснахте.
Б у х а л ъ т. Но се търкаля в тревата, нали? /Тишина./ А, животни? Орелът пляска ли безпомощно с крила в краката ви? /Тишина./ Питам ви, орелът повален ли е?
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Понеже орлите не са бухали, не виждат през нощта.
Б у х а л ъ т. Питам – повален ли е?
З а й к о. Като е повален защо не отидете при него?
Т а р а л е ж к о. Приближете се де.
Б у х а л ъ т. Няма нужда. Аз съм на дървото, а той е долу.
З а й к о. Покажете, че можете да го докоснете.
Буха л ъ т. Няма нужда, победил съм го без да го докосна.
О р е л ъ т. Защо? Ела при мен. Аз съм долу, смачкан съм, но ела при мен!
Б у х а л ъ т. ТИ ела при мен!
З а й к о. Той не вижда.
Т а р а л е ж к о. Нощем е като сляп.
Б у х а л ъ т. Не ме интересува! Орелът е в краката ми! Животни, така ли е?
Неуверени гласове:
– Така е.
Б у х а л ъ т. Лежи ли долу?
Вече по-уверени гласове:
– Лежи!
Б у х а л ъ т. Свален ли е!
– Даа!.
Б у х а л ъ т. Може ли да се изправи?
– Нееее!
Зловещият смразяващ смях на бухала.
Гласове:
– Победителят се смее.
Зловещият смразяващ смях на Бухала.
Музика.
Гласове:
– Вече ме е страх от нощта.
– Кога ще съмне?
– Къде се бави денят?
Б у х а л ъ т. Махайте сей. Какво чакате?…. Защо стърчите пред хралупата ми?
– Ще стоим – отвръща някой сред глъчката.
– Да видим какво ще стане – оправдава се някой.
Б у х а л ъ т. Всичко вече стана – той лежи на земята.
– Ще чакаме!
Б у х а л ъ т. Какво ще чакате?
– Изгревът.
– Ето, зазорява.
– Звездите гаснат.
Б у х а л ъ т. Аз се прибирам.
– Ааа, постойте малко.
Б у х а л ъ т. Вече ми се спи. Аз свърших работата си, победих го, край! Вървете си, чувате ли? Защо не си вървите?
– Идват и други.
– Всеки иска да види.
Б у х а л ъ т. Да го видят! Той е победен. Отивам да спя.
Музика за преход.
Глъчката на животните:
– Колко много станахме!
– Кога сме се събирали така?
– Никога.
– Вече сме хиляди.
– Пристигат и нови.
– Има ли нещо за виждане?
– Всички очакваме.
– Казват, че ще се случи нещо.
– Такава битка никой не е виждал.
– И всичко пред очите ни.
– Според мен, какво да му гледаме – бухалът вече победи.
– Срази го.
– Орелът е на земята.
– Бухалът се прибра.
– В хралупата си е недостигаем.
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Зайко, видя ли какво направихме?
З а й к о. Да бе, Таралежко, придизвикахме велик двубой.
Т а р а л е ж к о. Раздвижихме цялата гора.
З а й к о. Всеки иска да види.
Т а р а л е ж к о. Но какво? Враговете не се и докоснаха. Единият лежи, а другият се бутна в скривалището си.
З а й к о. А защо се събират животните?
Т а р а л е ж к о. Да видят какво ще стане с орела.
З а й к о. Май че съмва.
Т а р а л е ж к о. Звездите бледнеят, жабите млъкнаха.
З а й к о. И идват към хралупата.
Т а р а л е ж к о. Всички искат да видят!
Бухалът отпраща своя зловещ смях и зловещото си бухане.
Песента за деня.
Музика за преход.
Могъщи плясъци на крила.
– Ето!
– Видяхте ли?
– Надига се, ей!
– Надига се.
– Изправя се.
– На крака!
– Голям!
– Мощен!
– Вижте, крилата са му са най-малко три метра!
Силни плясъци.
– Ще полети ли?
– Ще успее ли?
– Ехаааа!
Отначало силни плясъци. Плясъците се отдалечават.
– Полетя.
– Издига се..
– Той е горе!
– Където му е мястото.
– Върти се над главите ни.
– Защо?
Тържествена музика.
Тишина.
Б у х а л ъ т. Избяга ли, а?
Т а р а л е ж к о. Вече е в облаците.
Б у х а л ъ т. Да си бъде в облаците, мен това не ме засяга.
З а й к о /тревожно/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /тревожно/. Спуща се!
З а й к о. Бухльо, къде бягаш?
Т а р а л е ж к о. Защо се криеш?
З а й к о. Обади се, де!
Плясъците на крилата.
Туп – Орелът е кацнал пред хралупата.
Тишина.
Глъч.
– Застана пред хралупата.
– Защо застана пред хралупата?
– Ако посмееш – питай го.
– Защо стои?
– Неподвижен.
– Като паметник!
– Какво ли е намислил?
– Сигурно е намислил нещо.
– Сигурно ще чака бухала.
– Добре де, защо не влезе? Смях на животните.
– Това е орел!
– Как ще се провре.
– През тази тясна дупка. Тишина.
– Бухалът се спотайва.
– Бухльо, защо мълчиш?
– Защо не излезеш?
Смях.
– Победител!
Смях.
– Нали го събори на земята! Смях.
Тишина.
– Обади се де! Тишина.
– Кажи нещо.
– Да чуем гласа ти.
– Избухай! Смях.
Някой имитира бухането му.
Смях.
Тишина.
– Какъв грамаден орел!
– Ненапразно му викат „царят на птиците“.
– И на въздуха!
– Ореле, защо стоиш пред дупката?
– Горкият, не може да влезе.
– Че тогава как ще го победи?
– С чакане.
– Как така – с чакане?
– Докато оня се покаже.
– Ще го изтощи.
– Значи…
– …ще мине много време!
– Колкото и да мине – ще чакаме.
– И аз.
– И аз.
В с и ч к и. Всички ще чакаме!
– Веднъж се вижда двубой между Орел и Бухал!
– Бухалът обаче…
– Хич го няма!
– Потайва се!
– И трепере!
Б у х а л ъ т. Кой трепере?
– Ти трепереш!
Б у х а л ъ т. Дори съм много спокоен. Стоя си и чакам.
– Какво чакаш?
Б у х а л ъ т. Щом падне нощта – ще го смачкам!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще го разпердушиня!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще видите!
Смях.
– Ще те сграби като се покажеш!
– В първата секунда!
Б у х а л ъ т /с любопитство/. Сега къде е?
– До хралупата.
Б у х а л ъ т. До самата дупка?
В с и ч к и. Даа!
Тишина.
Б у х а л ъ т. Хей.,., махни се!
Смях.
Б у х а л ъ т. Няма да си подам главата!
– Колко дни?
Б у х а л ъ т. Пет месеца.!
– И какво ще ядеш?
Б у х а л ъ т. Мога да не ям и да не пия… А той? Какво ще прави той?
Тишина.
– Да бе, какво ще прави орелът?
– Не може да стои непрекъснато.
– Как ще го извади от там?
– За да го победи, трябва да го измъкне от дупката.
– А!
– Вижте!
– Погледнете!
Възгласи:
– Постави крило на дупката!
– Орелът запуши дупката!
– Затисна я!
– Орелът затисна…
– Тихо!
– Внимание!
– Сега ще стане нещо.
Б у х а л ъ т /гласът му е приглушен/. Хей! /Пауза../ Хей, чуваш ли? /Пауза./ На тебе викам, какво направи? /Пауза./ Отвори!
Гласове:
– Това е жестоко.
– Ще го задуши.
Б у х а л ъ т. Помощ!… Искам да дишам!… Дайте ми въздух!… Помощ!.
– Ореле, смили се!
– Ореле, прости му!
– Махни крилото си!
Б у х а л ъ т /тревожно/. Чакай! Какво правиш? /Орелът е махнал крилото си от отвора на хралупата. Гласгьт на Бухала се прояснява./ Махни тези нокти! Помощ! Животни, намесете се!… Олелелеее!…. Помооощ! Спасете ме! Махни проклетите си нокти! Помооощ!
Плясъци на крила.
Б у х а л ъ т /отдалечаващият се глас/. Помогнете! По-моооооощ! Животниииииииии!. Отнасят меееееее!
Гласове:
– Ореле, смили се!
– Върни го!
– Върни гоооо! – извикват всички в хор.
Музика.
– Вижте!
– Видяхте ли как го носи?
– Къде го носи?
– Издига го!
– Къде го издига?
– Към планината!
– Към скалата!
– Край на бухала!
– Свърши!
Повечко музика, по-дълъг преход.
Песента за нощта.
 
– Падна нощ, а бухалът го няма.
– Издигнаха го.
– И го разпердушиниха.
– Смачкаха го.
– Сега няма кой да ни дразни.
– Да си тръгваме ли?
– Ами, какво…
– Всичко свърши.
– Край!
– Животни, да си вървим.
– Вече е безинтересно.
– Напротив!
– Какво?
– Вижте!
– А!
Възгласи на учудване.
– Идва!
– Кой идва?
– Очите му светят!
– Чии очи?
– Кой идва?
– Бухалът!
– Ето го!
– Бухалът!
Туп!
Б у х а л ъ т. Бу-бу!
З а й к о. Таралежко, нак си обясняваш тази работа?
Т а р а л е ж к о. Бухльо, ти си тук?
З а й к о. Жив и здрав!
В с и ч к и. Бухльо, здравей!
Б у х ъ л ъ т. Добър вечер на всички.
Т а ра л е ж к о. Много си учтив.
З а й к о. Смирен…
Т а р а л е ж к о. Почти симпатичен.
З а й к о. Къде е Орелът?
Б у х а л ъ т. Горе.
Т а р а л е ж к о. Сега… ние тук… още не можем да разберем, например…
З а й к о.  …кой е царят на въздуха?
Мълчание.                                     
Т а р а л е ж к о. Ти ли…
З а й к о. …или Орелът.
Мълчание.
Т а р а л е ж к о /настойчиво/. Ти ли или Орелът?
Мълчание. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Орелът.
Смях, оживление сред животните.
З а й к о. Орелът е подла и презряна птица, нали?
Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Напротив.
Смях сред животните.
Б у х а л ъ т /в настъпилата тишина/. Орелът е велика и благородна птица!
Смях, веселие, жива музика, примесена със смях.
 
Край

Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.