Архив за януари, 2013


ТУК! . pdf file за сваляне…

Б О Р И С   А П Р И Л О В

С М Я Х   З А   Д В А М А

/телевизионна новела/

Жилищната кооперация е нова, в един от новоизникналите квартали, стълбището блести от чистота.

Трийсет и пет годишният висок мъж с куфарче се изкачва към своя дом; вече бърка по джобовете си за ключовете. През остъклените пространства на стълбището влиза последната слънчева светлината на пролетната вечер, чуват се далечни и близки шумове – долу сигурно играят деца, гласовете им бликат, удрят.

Мъжът спира пред една от вратите, пъха ключа, отваря, после затваря зад себе си –  звуците и шумовете изчезват. Той влиза направо в хола, поставя куфара върху килима и без да сваля шлифера си, отваря още няколко врати. Празна е кухнята, празна е спалнята, празна е и детската стая, никой не се вижда в банята. Един спретнат и тих дом, но празен.

Мъжът се връща в хола, съблича шлифера си и разтваря прозореца.

Отново нахлуват шумивете, но този път меки, заглушени. Отсреща се е очертал синият масив на планината.

Заглавието на новелата.

Мъжът се приближава до телефона. Набира номер.

– Нина, ти ли си?… Мария да е при теб?

– Няма я… Кога пристигна?

– Токущо влизам.

– Добре дошъл… Чакат те в неделя.

–  Успях да избързам… Всичко хубаво. Утре ще ви позвъним.

Натиска вилката с пръст, отпуща я пак и набира нов номер, чака, апаратът дава знак „свободно“, но никой не се обажда. Поставя слушалката.

Бавно преминава в кухнята и едва сега забелязва бележката на масата.

Сашо, напиши си домашното и вечеряй. Щом се върна, ще ти прегледам тетрадките.

Телефонът звъни. Той се връща в хола и вдига слушалката. Никой не му се обажда, макар че отсрещният апарат е явно отворен.

–  Ало! –  вика той. –  Ало…

Отсрещният апарат затваря. Затваря и той.

Вмъква се в детската стая. Върху малкото ученическо бюро има глобус на земното кълбо и няколко тетрадки. Верен на модата, малчуганът е закачил на стената няколко изрезки от списания, но особено фрапира илюстрованата картичка на голяма котешка глава с панделка. Изрезките представляват някакъв китарен състав, снимката на Адамо и снимката на красив расов кон.

Той се усмихва, завърта глобуса, затваря очи и докосва с пръст една точка от земното кълбо. Върхът на показалеца му сочи Бахамските острови. Небрежно завърта отново глобуса и му обръща гръб.

Излиза в хола, след това някакъв шум привлича вниманието му, позовава го в антрето. Някакъв ключ стърже в ключалката. Ще влезе някой, но кой?… Дали е тя?

Вратата се отваря, вмъква се осемгодишният му син, с чанта в ръка. Детето разширява изненадано очи.

–  Татко, върна ли се? –  Гласът му е спокоен, без изненада.

–  Здравей, Сашко! – Той му отвръща също така спокойно, без излишни родителски вълнения.

Хлапакът затваря вратата. Прави впечатление сравнително спретнатия му външен вид.

ТОЙ. Зашо си толкова чист?

САШКО. Какво?

ТОЙ. Много си чистичък. Понякога ми се ще да те видя със замърсено и потно лице, да запраличаш на другите деца.

Двамата тръгват към хола, където Сашко захвърля чантата си, обръща се към баща си.

САШКО /гледа баща си/.

ТОЙ. Защо ме гледаш?

САШО. Не мога да разбера сериозно ли говориш, че искаш да бъда мръсен?

ТОЙ. Понякога се питам не бягаш ли и ти по игрището, не риташ ли топката.

САШКО. Разбира се, че бягам и ритам.

ТОЙ. И винаги оставаш чист, така ли?

САШКО. Винаги отивам и се измивам у някое приятелче.

ТОЙ /извръща се да не забележат усмивката му/. Изглежда, че малко се познаваме… Страхуваш се от бой, така ли?

САШКО. Не знам защо, предпочитам да ви излъжа.

ТОЙ. Майка ти не се е върнала.

САШКО. Ще се върне.

ТОЙ. Има си хас да не се върне. Нали се връща навреме?

САШКО /след кратка пауза/. Да.

ТОЙ /сякаш да расее мислите си/. Гладен съм. А ти?

САШКО. И аз.

ТОЙ. Какво предпочиташ, да си опържим яйца, или да ядем кебапчета?

САШКО. Кебапчета.

ТОЙ. Но преди това да хвърлим един поглед върху тетрадките, донеси ги.

САШКО. Всички ли?

ТОЙ. Да. Всичко наред ли е?

САШКО. Няма нищо особено.

ТОЙ. С колко ще минеш?

САШКО /повдига рамене/. Не знам.

ТОЙ. Не можеш ли да прецениш?

САШКО. Хич не знам какво мисли учителката. Учителите мислят другояче.

ТОЙ. Така ли?… Къде е слабото ти място?

САШКО. Аритметиката.

ТОЙ. С мен беше същото.

САШКО. Татко, защо учим аритметика?

ТОЙ. Казват, че е необходима навсякъде. /Телефонът иззвънява. Той се спуща бързо и вдига слушалката./ Ало?… Не, моля, частен дом… /затваря телефона/

САШКО /сякаш да оправдае майка си/. Ние те очаквахме утре.

ТОЙ /поглежда го проницателно/. Защо ми казваш това?

САШКО. Ами, чакахме те за утре.

ТОЙ. По български език как си?

САШКО. Много ми е лесен.

ТОЙ. И той е важен.

САШКО. Казват, че всичко е важно.

ТОЙ. Като пораснеш, ще разбереш, че всичко е важно. И математиката, и аритметиката. И физиката, и историята… Всичко е важно за изграждането на индивида.

САШКО. Какво е ИНДИВИД?

ТОЙ. Личност. Всеки представлява нещо като индивид.

САШКО. Ясно.

ТОЙ /многозначително/. Имам чувството, че на теб доста неща са ти ясни.

САШКО. Не зная. Някои не са ми много ясни.

ТОЙ. Няма човек, на когото всичко да му е ясно. Все пак, на теб не са ти ясни повече неща, отколкото на мен… Майка ти редовно ли ти оставя бележки?

САШО. Какви бележки?

ТОЙ. Като тази, на масата. Да си напишеш и да вечеряш?

САШКО. Тя не закъснява толкова често.

ТОЙ. Не питам дали закъснява. Говоря за бележките, които ти оставя.

САШКО. Все едно. Ти искаш да ме питаш дали закъснява всеки ден.

ТОЙ /гледа го леко изненадано/.

САШКО /поглежда го право в очите/. Напоследък между вас става нещо.

ТОЙ /сепнато/. Какво става?

САШКО. Много ме разпитвате. Ти за нея, тя за теб. Ако имате да се питате нещо, питайте се направо.

ТОЙ /след пауза, в която е замислен/. Значи напоследък между нас става нещо?

САШКО. Ами то е лесно да се разбере.

ТОЙ. Лъжеш се. Нищо не става.

САШКО. Тогава не ме разпитвай.

ТОЙ. Че кой те разпитва?… Сашко, да зарежем тоя разговор. Облечи си нещо. Ще ядем кебепчета и ще се качим на виенското колело.

САШКО. Какво да си облека?

ТОЙ. Нещо по-прилично.

САШКО. Само мама знае къде са нещата ми…

ТОЙ. Намери си едно палтенце. Не обичаш ли кебапчета?

САШКО /тръгва/. Обичам и кебепчета и Виенското колело. /излиза към стаята си/

Той сяда и пали цигара. Замислен е, няма вид на човек, който държи да се вози на виенско колело.

САШКО /връща се, облякъл палтенце/. Нали това?

ТОЙ. Видя ли как се промени… Ела! /вади гребен и сресва косата му/

САШКО. Татко, да си оставя ли бакембарди?

ТОЙ /усмихнат/. Остави си.

САШКО. Да, ама не ми растат.

ТОЙ. Там е работата…

САШКО. Кога ще започна да се бръсна?

ТОЙ. Ако искаш –  от утре.

САШКО /смее се/.

ТОЙ. Защо се смееш?

САШКО. Защото нямам брада.

ТОЙ. Това не ти пречи да се бръснеш.

САШКО. Много те обичам, когато правиш смях. Само че не правиш толкоз често.

ТОЙ. Много зает съм. Не виждаш ли каква работа имам?

САШКО. Това не ми харесва у вас, възрастните. Много ходите на работа. Когато порасна, няма да ходя на работа.

ТОЙ. Порастни, пък после лесно.

САШКО. Досега все си повтарял, че никога не е лесно, че винаги е трудно. Вие, възрастните, говорите каквото ви хрумне.

ТОЙ. Стани възрастен и говори каквото си щеш.

САШКО. Защо само възрастните? Нали всички сме хора?

ТОЙ. Децата не са хора, а деца.

САШКО. Ново двайсет! Винаги съм смятал, че и децата сме хора, но малки.

ТОЙ /завършил със сресването/. Вече си готов.

САШКО. Ще тръгваме ли?

ТОЙ /неубедено/. Много ли ти се излиза?

САШКО. Понеже ме покани…

ТОЙ. Поканих те, разбира се.

САШКО. Най-добре да ѝ оставим бележка.

ТОЙ /сепнато/. Какво?

САШКО. Да оставим на мама бележка. Ще ни намери в кебапчийницата или на люлките.

ТОЙ /изумено/. Как ти хрумна това?

САШКО. За бележката ли?

ТОЙ. Кое те накара да предложиш?

САШКО. Исках да бъдем тримата.

ТОЙ. Не, ти си имаш нещо наум… Ти, може би, мислиш, че… Ти може би мислиш някои неща, които не са за твоя малък мозък.

САШКО. Гладен съм.

ТОЙ. На обяд не яде ли?

САШКО. Ядох.

ТОЙ. Какво яде?

САШКО. Най-омразното нещо.

ТОЙ. Какво не ти е омразно?

САШКО. Кебапчета.

ТОЙ /усмихва се/. Не си толкоз оригинален.

САШКО. Татко, разбираш ли от футбол?

ТОЙ. Може би повече от теб.

САШКО. Тогава кажи ми кога съдията свири двойно фрики?

ТОЙ /затруднен/. Двойно фрики?… Какво беше двойно фрики? /Сашко се смее./ Чакай, знаех го… Ей сега ще си спомня.

САШКО. Не можеш.

ТОЙ /уверено/. Ще видиш.

САШО /примира от смях/.

ТОЙ. Защо се смееш?

САШКО. Защото няма такова.

ТОЙ. Двойно фрики ли?

САШКО. Да.

ТОЙ. Тогава защо ме питаш?

САШКО. Да ти премеря акъла.

ТОЙ. Да премериш акъла на баща си?

САШКО. Голяма работа! Веднага се обиди!

ТОЙ. Преди всичко не се казва акъл, а ум.

САШКО. Да му турим пепел.

ТОЙ /сепнато/. Какво?

САШКО. Да зарежем, викам, тоя въпрос… Татко, вие отколко години сте женени?

ТОЙ. Почти осем години.

САШКО. Значи вашият брак е на същата възраст както моята.

ТОЙ. Е, да… Почти.

САШКО. Тури му пепел.

ТОЙ. Къде си научил този израз?

САШКО. Не е израз, а лаф.

ТОЙ. Какво?

САШКО. А бе, татко, много започна да се сепваш!…

ТОЙ. Изглежда, че сме ти отпуснали верижката.

САШКО. Каква верижка?

ТОЙ. С която те държим вързан за доброто възпитание и дома.

САШКО. Всички хора ли си имат верижки?

ТОЙ. Някои трябва да имат… От кого си научил този израз „тури му пепел“? В нашия дом не го употребяваме.

САШКО. Лафовете си ги разменяме в махалата. Аз предлагам лафове от моя дом, другите деца ми предлагат лафове от техните родители. „Тури му пепел“ го научих от Ванчо.

ТОЙ. Кой Ванчо?

САШКО. Дето родителите му се развеждат.

ТОЙ. Така ли? От кога?

САШКО. Вече е минало и второто дело.

ТОЙ. Отде знаеш тия подробности?

САШКО. Ванчо ни съобщава всичко.

ТОЙ /удивено/. Ванчо споделя тия неща с вас?

САШКО. Абсолютно всичко… Развеждат се по вина на баща му. Той не е толкова виновен, но взима вината върху себе си. Имал си някаква мадама. Майка му ще се жени за един консул. Ванчо се радва, защото ще замине за чужбина. Ще ни прати на всички дънки…

ТОЙ. И ти слушаш тия глупости?

САШКО. Защо глупости?… Ванчо казва, че отначало било голяма трагедия.

ТОЙ /настоятелно/. Занимаваш се с тия клюки?

САШКО. Татко, какво ни засяга?… Да си гледаме нашия живот.

ТОЙ. Ти пък откъде знаеш какво е това живот?

САШКО. Животът е нещо сложно… и … противооо?…

ТОЙ. Противоречиво.

САШКО. Видя ли как знаеш?

ТОЙ. Аз знам, но ти откъде знаеш? Какво знаеш ти за живота?

САШКО. Ох, татко, понякога си много наивен.

ТОЙ. Но сега съм изумен. От тебе.

САШКО. Така ли? Защо?

ТОЙ. Защото вместо да си гледаш детските игри, вместо да се радваш на хубавите детски години, виж с какви работи се занимаваш.

САШКО /убедително/. Ама тези работи ги учим както си играем… Татко!…

ТОЙ. Какво?

САШКО. Наистина ли смяташ, че детските години са най-хубави?

ТОЙ. Това е общоизвестен факт.

САШКО. Ега ти…

ТОЙ /моментално/. Какво?

САШКО. Нищо… Аз пък с нетърпение чакам да порасна и никой да не ми заповяда. Ходиш където шеш, пушиш, гледаш филми за възрастни…

ТОЙ /внезапно/. Сашко?…

САШКО. Какво?

ТОЙ. Пушиш ли?

САШКО. Глупости!…

ТОЙ /сепнато/. Моля?

САШКО /сеща се, че е казал нещо обидно/. Не пуша.

ТОЙ. Никога ли не си пушил?

САШКО. Един път опитах, но се отказах… Това е най-неприятното хоби.

ТОЙ /извън себе си/. Опитвал си да пушиш?

САШКО. Всеки се е опитвал… Ти не си ли опитвал?

ТОЙ /зашлевява му плесница/.

САШКО /слага ръка на бузката си/.

ТОЙ /вади трескаво цигара и пали. Разхожда се насам-натам и пуши. Връща се при него. Поглежда го в очите./ Сашко, извинявай.

САШКО /през насълзени очи/. Тури му… Нищо, татко.

ТОЙ. Ядоса ме.

САШКО. Извинявай.

ТОЙ. Разбери, че и аз имам нерви. По цял ден се трудя, бягам, боря се с живота… Влез ми в положението! Пощади ме!

САШКО. Старая се, татко.

ТОЙ. Стараеш се!… Днес ми поднесе такива изненади… /още по-меко/ Ще ядем ли кебапчета?.

САШКО. Не съм гладен.

ТОЙ. И сега лъжеш!… Умираш за кебапчета.

САШКО. Гладът ми мина.

ТОЙ /ядосано/. Не усложнявай нещата!… Всеки баща може да удари детето си. Не можеш да се оплачеш, че те бия… Можеш ли?

САШКО /бърше сълзите си/. Не.

ТОЙ. Измий се!…

Сашко излиза към кухнята. Той се разхожда , пуши, смачква яростно цигарата

си. Сашко се връща.

ТОЙ /оглежда го/. Отново трябва да те среша. /започва да го реше/. Косата ти е хубава, знаеш ли?

САШКО. Имам идеална коса.

ТОЙ. Кой ти каза?

САШКО. Говори се.

ТОЙ /усмихва се/. Много бързо ти мина. Мислех, че ще се обидиш за по-дълго време.

САШКО. Смятах, но се отказах.

ТОЙ Защо?

САШКО. Защото си изнервен и ти влизам в положението.

ТОЙ. Отде знаеш, че съм изнервен. За какво съм изнервен? /гледа го подозрително/

САШКО /спокойно преодолява смущението си/. Ами, трудиш се, бориш се с живота…

ТОЙ. Иронизираш ли?

САШКО. Не.

ТОЙ. Или имаш нещо друго предвид?

САШКО. Какво друго?

ТОЙ. Де да знам… Слушай, Сашко, отношенията ни попаднаха в мъртва точка. Трябва да се измъкнем от нея. Хайде да опитаме!…

САШКО. Как?

ТОЙ. По правилата на най-простата игра – „Смей се!“ Смей се при всички положения. Ти започваш да се смееш,

САШКО. Как да се смея?

ТОЙ. И аз започвам да се смея, двамата започваме да се смеем, повече, още повече, съвсем… Умираме от смях,… Хайде!… Едно, две, три!… Почвай!…

Сашко разтяга устни в усмивка.

Той разтяга устни в усмивка.

Двамата. Още повече. Още повече. Появява се и шумният смях. Още повече. Още повече. Силен смях. Двамата примират от смях. Единият пада на стола от смях. Другият пада на пода от смях.

Той става от стола, взима шлифера си и все продължава да се смее. Отваря вратата за да излязат. Дава галантно път на сина си, който също примира от смях.

САШКО /внезапно се спира на прага/. Татко, какво може да се купи с петдесет цента?

ТОЙ /става сериозен/. Не знам. От къде имаш центове.

САШКО. Спечелих ги от Ванчо на топчета!…

ТОЙ. Не можеш да ми развалиш настроението.

Отново започва да се смее. Двамата се заливат от смях и излизат. Виждаме затворената зад гърба им врата, чуваме и смехът им.

Оставаме сами в самотния апартамент. Хвърляме погледи на уредбата, на празните столове и на мълчащия телефон. Смехът отвън се отдалечава, ние наблюдаваме мълчащия телефон.

В циферблата му са настанени кошчетата на виенското колело, което се завърта в ритъма на старинна музика и накрая четем имената на създателите

 

и надписа

К Р А Й.


Моля, изтеглете пиесата от ТУК! – .pdf file за теглене, защото блогът не запазва форматирането в WORD,   а се стреми да го превърне в интернет страница, премахва ми новите редове и специални дизайни (за пиеси, например!), които се старая да правя, за да подготвя материала за бъдещи печатни издания – АКО писателят има късмета някой някога да се сети за него.

А ТУК, на титулните страници на произведенията, ще пиша по някоя дума за историята, или качествата на текста, когато имам какво да ви разкажа.

И така: „Кеят на малките кораби“ ТВ пиеса… (а НОВЕЛАТА с това заглавие разказва съвсем друга история: http://bit.ly/ZU0RzD  )

Бих искала да разкажа за историята на този сценарий, но преди всичко – да ви кажа, че е един ЧУДЕСЕН детски спектакъл, с много хумор, мечти, детски и недетски истории, вплетени в него.

Той има предистория на публикации като новела и радиопиеса за възрастни –  „Другият“ – които много харесвам също, защото много деликатно и без никаква пропаганда, Борис Априлов – Ахото, баща ми! – е включил типаж от тогавашната предпочитана литература (каквато той никога не написа)  – проникването на „младеж от съпротивата“, в своя любим пейзаж на Стария Бургас – градът на детството му, запазил завинаги място в душата и вълненията му.

Не искам да ви преразказвам тези произведения, само ще напомня, че те са за възрастни – и се развиват съвсем по друг начин.

И удоволствието от четенето на ТОЗИ текст, „детският“ – се увеличава поне десеторно, ако човек е чел вече предишните… „варианти“.

Можете да ги откриете „ДРУГИЯТ“ –  ТУК – новелата , а ТУК – радиопиесата.

Може би за някои хора с интереси в литературата, за критиците и литераторите, които в последната година посветиха част от времето си на този чудесен писател, ще е интересно да научат, че и тази „история“ – както и доста други, са започнати още в ученическата му възраст, и ги намерих в разни тетрадки, хвърчащи листове, нарязани позиви от следвоенните години, а части от тях – дори публикувани в местният вестник „БУРГАЗКИ ФАРЪ“ в годините преди и по време на войната.

За мен – като дъщеря и „свидетел“ на живота му, беше невероятно интересно да чета тези амбициозни юношески текстове; да прочета за детските му приятелства и увлечения, няколко бегли думи за семейството му, за Бургас – с провинциалните му „моди“ и суетности…

Изглежда, че там някога, в ОНЕЗИ впечатлителни години,  ДЕЙСТВИТЕЛНО се е развила тази история – за преследвания Непознат, защото има поне 5-6 „начала“ на литературното ѝ пресъздаване.

Има варианти от първо лице, или от очите на свидетел… Някои доста се отличават от публикуваните по-късно истории, но са вълнуващ източник на познания за автора и живота му в онова романтично малко градче.

В този последен от всички варианти – Ахото смесва три от любимите си типажа, за да пресъздаде, може би, своята най-предпочитаната тема – детството си в Бургас и живота в пристанищните пространства на различните слоеве на обществото: скитници, моряци, дребни занаятчии – и децата, в центъра на този свят – но и абсолютно изолирани и незасегнати от него.

Там се приплъзва по повърхността на „утайката“ и Неизвестният – така и неизяснен какво представлява – ДАЛИ прогресивен борец за права, или преследван от властта мошеник и крадец; и такъв – и такъв, той би се видял на детското въображение приказен герой.

Понякога съжалявам читателите – а дали изобщо ги има? – че не могат да усетят всички нюанси на изказа на Ахото така, както ги усещам аз. Мога да сравня усещането с „недостатъчно познаване на езика“,  когато четем чужда литература.

От друга страна – аз самата „прогледнах“ и видях много повече цветове и нюанси, които не съм могла да усетя преди да прочета изследванията на онези литератори, които написаха своите статии по творчеството му.

Иска ми се НЯКАК си да разкажа за него, да предам своите спомени колкото се може по-пълно! Да се опитам да обясня по някакъв начин как този заклет преследвач на женския пол, вечно съпътстван от поне една още „мадама“ – в същото време предано и неуморно се грижеше за вечно болнавата си жена, като я глезеше по най-невероятни начини, подреждаше около нея всичко, което би ѝ помогнало да се справи с деня – и след това на секундата си грабваше „капитанската“ шапка – и изчезваше в Другия си свят, където беше абсолютно свободен да прави каквото си пожелае.

А майка ми му се отплащаше, като му даваше пълна свобода за времето му извън дома…

Колко много ми липсват и двамата – с тяхната вътрешна гордост, но и скромност, непретенциозност към ежедневието – и нежелание да се смесват с „Другите“, с другарите… с натрапения живот…

Освен, разбира се, във най-доброто за онова време – творческите домове, където изживяхме много весели дни през годините…

Засега ще приключа, с надежда да си спомня повече детайли и връзки между живота на Ахото – и героите му. Ще потърся и линкове, или цитати от юношеските му текстове – те са публикувани, всъщност, в блога.

И се оттеглям пак в чудесната си заетост с тези всички ръкописи – с надежда, че НЯКОЙ НЯКОГА ще отвори и прочете!

И ще остане щастлив, като мен.

Дж. В.


DVUBOY -1

ТУК! .pdf file за сваляне…

Борис Априлов

1970.

 

МАЛЪК БАР ДО ПЛАЖА

или

ДВУБОЙ В НЕДЕЛЯ СУТРИНТА

 

(Сценарий за телевизионен филм)

 

 

„Слънчев бряг“ – рано сутринта.

Сградите, алеите, градините, плажът с най-ранни посетители.

Тишина и свежест.

НАДПИСИТЕ НА ФИЛМА

минават върху тези кадри.

 

Лятното барче на плажния хотел Корморан е уютно, прохладно място, под навес, откъдето се вижда малко асфалт, малко море и малко пясък.
Под навеса са поставени само няколко маси, не е желателно клиентелата да се застоява идваш, пиеш нещо, отиваш на плажа, или пък обратното връщаш се от плажа, пиеш нещо и се прибираш да почиваш.
Сега е неделя сутринта, отваря се хубав ден за къпане.
Барманката Лили, която подрежда алхимията си, открехва вратичката на своята крепост и излиза навън. След малко се връща, понесла кашон с коняк, който поставя на тезгяха, връща се повторно и донася втори. Отново е в крепостта си – хубавичка жена, особено върху фона на етикетите и рекламите за уиски.
Една от масите е вече заета от мъж и жена, пълнички, още бели чужденци.
Барманката отваря единия кашон, подрежда бутилките, отнася втория кашон в складчето, където изчезва.
Дебеличките чужденци търпеливо наблюдават всичко.
Влиза Бако едър, изгорял льохман, аполон, дежурният спасител; по джапанки, наметнат с жълта хавлия.
Идва до барчето, поглежда вратичката към складчето, после се приближава към мюзикбокса. Пуща монета, натиска бутон. Приятен блуз.
Бако поглежда недоволно апарата. Удря го.
 
БАКО. Не тази, бе! Исках онази! /Удря пак./
Барманката се появява.
ЛИЛИ. Бако, не така!… Съсипа го!
БАКО. Исках друга песен.
ЛИЛИ. Защото на можеш да четеш.
Бако неочаквано се усмихва, загледан към асфалтовата алея, протяга се.
БАКО /блажено/. Ехааа!
ЛИЛИ /проследява погледа му и се усмихва/. От вчера има много нови.
БАКО. Гледай бе, гледай!… Краката им започват от синузитите!… /Докато гледа към отдалечаващите се момичета, които ние не виждаме – с променен тон./ Сто грама.
Спокойно сяда на високото столче. Лили поставя чаша пред него, взима бутилка с мента и му налива.
Бако вдига чашката, поема една глътка и започва да си прави гаргара, след което глътва съдържанието. Внезапно трепва, бързо се скрива зад барчета, като отнася и чашката си.
Лили най-спокойно върши работата си, не му обръща внимание.
Влиза младо момиче, оглежда заведението и си излиза.
ЛИЛИ /с усмивка, както забърсва чаша/. Отиде си.
Бако се връща на мястото си.
БАКО /след глътка от ментата/. Заминава си следобед.
ЛИЛИ. Омръзна ли ти?
БАКО. Десет дни!…
ЛИЛИ. Много бе.
БАКО. Цяла ера.
ЛИЛИ. Страшен си!… Знаеш да живееш.
БАКО /отпива/. Моето хоби е живота!
ЛИЛИ. Какво разбираш под „живот“?
БАКО. Живот, жени, джаз – всичко с буквата Ж. Всички жени са в краката ми, само ти ми се изплъзваш, ама до края на сезона има време. Или пък да те оставя за зимата, а? Когато духнат фъртуните… Много ми се изплъзваш, Лили. Не е прилично. Излагам се.
ЛИЛИ. Аз съм скромно момиче, Бако… Барманка. Освен това, не съм нито полякиня, нито германка.
БАКО. Море, знаеш ли как съм зажаднял за българка?
ЛИЛИ. Не ти подхождам и на интелекта.
БАКО. Ще се издигнеш… Покрай мен. /Изпива ментата от чашката./ Дай още една… Колко ти заборчнях?
ЛИЛИ /поглежда сметката/. Девет лева.
БАКО. Лелей! А заплатата не я виждам… Днес морето е като рендосано. Няма да падне работа. Освен някой инфаркт… В такива дни ми се отваря душата. Лили, имам чувството, че си единствената жена, която не ме харесва. А тялото ми е като на делфин.
ЛИЛИ /подрежда бутилките/. Знам.
БАКО. Аполо четиринайсет!… Този сезон така ще си умра без българка, ей!…
ЛИЛИ. Няма да стане.
БАКО. Да де, искаш да се жениш.
ЛИЛИ /смее се сърдечно/. За теб? /Примира от смях./
БАКО. Моля?
ЛИЛИ. Не те виждам на хоризонта, дори в навалицата.
БАКО. Мен?
ЛИЛИ. Теб.
БАКО. Обиждаш, понеже пия на вересия. И понеже имам добър характер. Не си ли забелязала, че такива като мен, херкулеси, имат добри характери.
ЛИЛИ. Не съм мислила по въпроса.
БАКО. Аз съм един от най-силните хора на България.
ЛИЛИ. Може.
БАКО. Затова нося шега.
Бако изпива съдържанието на втората чашка.
ЛИЛИ. Да ти налея ли?
БАКО. Сложи още една.
Лили налива.
ЛИЛИ. Не ти ли е забранено да пиеш, като си на работа?
БАКО. Според теб, това е пиене? /Усмихва се./
Влиза Керкенеза, нещастен оперетен рибар, дребен като скарида, с раирана моряшка фланелка и капитанска шапк – някаква капия, забавление на чужденците. Всичко голо в него е татуирано.
КЕРКЕНЕЗА. Саба карашик, Бако!
БАКО. Ясу, Керкенез!… Ти канис?
КЕРКЕНЕЗА. Кала. /Към Лили./ Нямаш гроздова, нали?
ЛИЛИ. Сливова.
КЕРКЕНЕЗА. Тук продават само скъпи ракии. Кацни не това място! /Посочва мястото на тезгяха./
Лили поставя чашка на посоченото място.
БАКО /гледа татуировките на Керкенеза/. Керкенез, ти си цяла Боянска църква!
КЕРКЕНЕЗА /вдига напълнената чашка/. Бог доброто!
Пият.
Докато протича следващия разговор между двамата, Лили приготвя сиропите с лед и сламки на чужденците.
КЕРКЕНЕЗА. Снощи не те видях.
БАКО. Не съществуваше такава възможност. Бях на затворено място, от всички страни стени. Как ще ме видиш?
КЕРКЕНЕЗА. С мадама?
Кафявият полубог Бако не отвръща, но продължава да се усмихва, а това е повече от отговор.
 
КЕРКЕНЕЗА. Пак ли с оная?
БАКО /многозначително/. Не помня. Бях разсеян.
КЕРКЕНЕЗА. Днеска ще бъде горещо. Много отрано препича.
БАКО. Плажът се пълни отсега.
ЛИЛИ /както приготвя сиропите/. Камионите!
БАКО /провиква се, след като е погледнал в указаната посока/. Хайдеее!… Панаирът започва!… Идат!…
КЕРКЕНЕЗА. Защо не им забранят? Маскарят плажа.
БАКО. Луд!… Те ги пращат нарочно, бе… Камиони им дават… Ехааа!… Вървят като пингвини!
КЕРКЕНЕЗА. Някои от мъжките се събличат…
БАКО. Виж, жените си дигат полите и газят!… Плацикат се!… Де бре, текезесари!
КЕРКЕНЕЗА /искрено учуден/. Не мога да разбера кога са станали, кога са тръгнали!…
БАКО. Не са като тебе. Лягат и стават с кокошките.
Към барчето се приближава дебелият бял чужденец. Плаща и взима готовите сиропи. Вътре ледените късчета от хладилника блестят като айсбергчета.
БАКО /зад гърба на чужденеца/. Две дебели лилии…
КЕРКЕНЕЗА. Само лилии!
БАКО. Снежинки!
ЛИЛИ /дискретно, да ги предпази/. Само че разбират български.
БАКО /неубедено/. Пука ми, като разбират…
Може би ще каже още нещо, но мъжът, се е обърнал, дава му да разбере, че е проумял.
Бако, въпреки всичко, чувствува неудобство.
КЕРКЕНЕЗА /да заглади впечатлението и да промени темата/. От девет ли си на работа?
БАКО. Да.
КЕРКЕНЕЗА. Няма да имаш алъшвериш.
БАКО. Дано.
КЕРКЕНЕЗА. Оня ден колко парчета извади?
БАКО. Четири.
КЕРКЕНЕЗА. Стига си кофтил! Нямаше голямо вълнение.
БАКО. Мо̀ре, ква чалкантия беше!
КЕРКЕНЕЗА. Обикновена.
БАКО. Обикновена, ама започнаха да им се схващат краката.
КЕРКЕНЕЗА. Днес няма ли да им се схващат?
БАКО /като капацитет/. Не знам, някой ден като тръгне – върви. Някой ден краката им не се схващат, а друг ден им се схващат като на врабчета. Не мога да разбера. /Искрено учуден./ Чудно как им се вдървяват краката. /Опъва своите,/ Така. Не могат да ги мърдат… Ни насам, ни натам. Гледаш го човек, а краката му схванати. Ей така – прави! Патерици!… Не може да ги мръдне… Щипеш го – не усеща.
КЕРКЕНЕЗА. Къде го щипеш?
БАКО /сериозно унесен/. За прасеца, къде… Не усеща. Питаш го: Идиот, усещаш ли? Той вика не… Не мога да разбера.
КЕРКЕНЕЗА. Кво се чудиш? Не ти ли се е случвало?
БАКО. Никс. Никога.
КЕРКЕНЕЗА. На мен ми се е случвало,
БАКО. А! /Маха с ръка./ Някой ден ще се вдървиш целия от пиянство.
КЕРКЕНЕЗА. Ама на суша.
БАКО. Пък окъпи се някой ден в морето.
КЕРКЕНЕЗА. Не остава време.
БАКО. Не знаеш да плуваш.
КЕРКЕНЕЗА. Кой бе?… Пет пъти!
БАКО. Какво пет пъти?
КЕРКЕНЕЗА. Пет пъти съм вадил кръста на Йордановден!
ЛИЛИ /подигравателно/. Когато го вадеше, ти беше ли там?
КЕРКЕНЕЗА /нервирано/. Честен кръст… /Започва да се кръсти и спира внезапно./
Защото Бако бързо изчезва за втори път под тезгяха на барчето.
Младото момиче се появява отново. Оглежда заведението и си излиза.
Лили и Керкенеза гледат след него.
ЛИЛИ /усмихнато/. Излизай!
Бако се появява с чашата си, поставя я на тезгяха и сяда.
БАКО /отегчено/. Кога ще стане обед, да си замине… Голям навлек!
КЕРКЕНЕЗА /учудено/. Защо им бягаш на такива бе, Бако. Такива се посрещат с отворен гард.
БАКО. Керкенез, не ги разбираш тия работи. Вече десет дена. Можеш ли да изкараш десет дена само на сафрид?
КЕРКЕНЕЗА. Това не беше сафрид. Такива мадами трябва да им забранят да излизат по улиците… Причиняват автомобилни катастрофи.
Двамата чужденци пият бавно, наблюдават и слушат. От време-навреме се усмихват. Забавляват се. За тях това е непознат свят, екзотичен.
Влизат две момичета, запътени към плажа. Бако гледа след тях, смига на Керкенеза, който няма отношение към тия работи, изобщо не ги забелязва.
Едното от момичетата застава до барчето, чака да получи кафетата.
Другото отива при мюзикбокса. Разглежда го, чете репертоара.
Влизат и две момчета, също тръгнали към плажа. И момичетата, и момчетата са облечени леко, понесли пъстри плажни торби, по джапанки.
КЕРКЕНЕЗА. Нова смяна май, а?
БАКО. От два дена.
КЕРКЕНЕЗА. Бели като снежинки! Нова смяна – нов късмет. /Пие./
БАКО. Още със старите не съм се справил.
КЕРКЕНЕЗА. Чакаш ли ги да се опекат, или ги консумираш направо.
БАКО. Както падне.
КЕРКЕНЕЗА. Цар си, Бако!… При тебе празно няма. И езиците владееш.
БАКО. Сега печатам речници.
Едно от момичетата се приближава да поръча. Другото се оглежда за маса.
БАКО /към едно от момичетата/. Подобни на теб имам три парчета.
ПЪРВОТО МОМИЧЕ /учудено, на немски/. На мен ли говорите?
КЕРКЕНЕЗА. Явол!
БАКО. Драй щуке! /Посочва с пръсти./ Майне лебен драй щуке, като теб… Същия тип. Всичко същото. Очи, уши, нос, гърло! /Керкенеза и Лили се смеят. Започва да изброява на пръсти./ Анелизе… Бригитте… Урсула!… Я?… Ферщеен зи?
ПЪРВОТО МОМИЧЕ /клати глава, останало е сериозно/. Нихт ферщеен… Не разбирам.
БАКО /през смях/. Не разбираш ти!… Не разбираш, защото не ти отърва. Когато искаш – разбираш.
ПЪРВОТО МОМИЧЕ. Не разбирам.
БАКО /маха с ръка/. Да де, да де – не разбираш! Разбрахме, че не разбираш… /Гледа я нахално и с нагла усмивка./ Море, как разбираш ти!…
ВТОРОТО МОМИЧЕ /намесва се с желание да му натрие фасона/. Моля, какфо искате?
КЕРКЕНЕЗА. Нищо бе, нищо!
ВТОРОТО МОМИЧЕ. Моля, какфо искате, питам!
БАКО. Не се разбрахме. Разминахме се като непознати в тъмна мъглива нощ!
КЕРКЕНЕЗА /иска да заглади работата/. Другарко… Фройлайн, мой камарад спасител… Ферщее?… Спасител! /Показва как плува./
БАКО /помага му/. Вадемайстер.
ВТОРОТО МОМИЧЕ /нахакано/. Ваш приятел бадемайстер?… Какфо иска?
БАКО /ядосано/. Няма да ти давам обяснение какво искам… Сега сме в България. Когато дойда в Германия, тогава ще ти давам обяснения.
КЕРКЕНЕЗА /решен да оправи работата/. (липсва текст!)…знаят. Алес. Ферщее?… Той иска говори. Практика. Дойче шпрехен. Булгария, Германия фройндшафт!… Алес фройнден… Добро момче. Зер гут… Обича да се шегува.
Без да отвърне какво и да е, момичето се оттегля при приятелката си, до тезгяха.
ЛИЛИ.  Натриха ви фасоните!… Бако пламна целия.
КЕРКЕНЕЗА. Добре, че оправих работата.
БАКО. Аз ли пламнах?… На такива като тях им знам душичката… Ей такива, като оная, три парчета ми станаха.
ЛИЛИ. Бако, не ми се гледа!… Забиха те в земята.
БАКО. Не ме ядосвай!…
ЛИЛИ /както са работи/. Голям кеф!
БАКО. Много голям… Фасони продават.
ЛИЛИ. Понеже мислиш, че всичко, което хвърчи, се яде.
КЕРКЕНЕЗА. Тури му пепел! Нали оправих работата?… Бако, кажи, не оправих ли работата?
БАКО. Ква работа, бе. Кво е станало?…
КЕРКЕНЕЗА. Е, могат да се оплачат, туй-онуй…
БАКО. Пука ми на жилетката!… Нека се оплакват. Млад съм, налитам!… Ние сме българи, бе!… Налитаме!… Млад съм – така мисля, така правя.
КЕРКЕНЕЗА. Не бе, понеже не те познават.
БАКО. Мани ги!… Да говорим за друго.
ЛИЛИ /както си работи/. За какво да говорим като все за туй мисля… Станахме за резил.
БАКО. Млъкни, ти казвам!
ЛИЛИ /усмихната/. Добре де. Ще млъкна.
КЕРКЕНЕЗА. В края на краищата – занаят е. Стават и аварии… Нали така, Бако?… Важното е, че оправих работата.
БАКО. Стига! /Променя темата./ Хубав ден!
КЕРКЕНЕЗА. А, денят е бомба!… Енде гут – алес гут!
БАКО /кипи/. Ти пак…
КЕРКЕНЕЗА. Искам да кажа, че… Понеже отначало се заядохме с белите чехи…
БАКО /рязко/. Хайде!
Момичетата изпиват лимонадите си и си отиват.
КЕРКЕНЕЗА /променя разговора/. Денят е бомба.
БАКО. Хубав ден.
ЛИЛИ /подсмихва се/. Наистина хубав ден… Няма да имаш и работа. Морето е като…
КЕРКЕНЕЗА. Рендосано… искаш да кажеш.
ЛИЛИ. Или пък като балатум.
КЕРКЕНЕЗА. Като паркет.
Лили прихва.
БАКО. Защо се смееш?
ЛИЛИ. Смешно ми е.
КЕРКЕНЕЗА. Остави момичето да се смее.
БАКО. Знам за какво се смее.
КЕРКЕНЕЗА /бута го/. А бе, всеки е свободен да се смее… После, който се смее, на себе си се смее.
БАКО. Ама и ти ги говориш едни…
КЕРКЕНЕЗА. Гледам да оправя работата.
БАКО. Много я оправи… Един немски извади!…
КЕРКЕНЕЗА. А ти защо млъкна?
БАКО. Дразниш ме!…
КЕРКЕНЕЗА. Добре де. Да говорим за нещо друго… Хубав ден, а?
Лили прихва.
БАКО /гледа я мрачно/. Пак ли?
ЛИЛИ /отпушено/. Боже, ако не стане нещо друго, така ще си умра от смях!
Керкенеза става и бута монета в мюзикбокса.
Загърмява марш.
БАКО /строго към него/. Това ли намери да пуснеш?
КЕРКЕНЕЗА /сяда на мястото си/. Любимата ми плоча.
БАКО /сега вече и той прихва/. Страшен си!… Завиждам ти на вкуса. /Смее се./
Маршът сякаш зазвучава специално за новите двама посетители. Те се появяват изведнъж и може да се каже, че поразяват.
Барманката, Бако и Керкенеза ококорват очи и на първо време не са в състояние нито да продумат, нито да се засмеят. Тримата никога не са допускали такова нахалство.
Най-напред се окопитва спасителят. Той слага ръка на лицето си – знак на изненада. Зад отворените пръсти очите му се смеят. След него на себе си идва барманката. Тя полага лакти върху тезгяха, но се сеща че има работа и се изправя.
Керкенеза оставя чашата си.
КЕРКЕНЕЗА /многозначително, почти подвиква/. Как си ти?
БАКО. Село Долна Гнойница ни е на гости!
КЕРКЕНЕЗА. Зоопаркът е отворен!
Барманката е заета доста и може би заради това запазва благоприличие.
Мъжът и жената гледат плахо а се стараят да разберат къде точно са попаднали. Курортният комплекс изобилства от чудеса, но какво ли е това?
Мъжът пристъпя пръв, и така трябва да бъде, ако е истински мъж и ако не е лишен от героизъм. Учудено разглежда хубавия навес, наредените маси с плексигласова повърхност, плетените столове, от които лъха лекомислие, дебелите бели чужденци, другите чужденци, а после кафявия спасител и шушумигавия рибар.
Обръща се я погледът му потъва в хладния хангар на бара. Стотиците бутилки вътре навярно му напомнят на бомби в погреб, а барманката – на часови, който всеки момент може да му извика: „Стой! Кой там?“ Новодошлият почти се е приготвил да отвърне „свой“, но се чувствува толкова чужд в тази обстановка, че едва ли би посмял да изрече малката думичка.
В дясната му ръка – пазарна мрежа, в която има нещо за ядене. Белее се хляб с отчупен краищник. Палтото му е окъсяло, панталонът е нов, дочен, широк, синее се с пресен фабричен цвят. Обущата му са груби, нито нови, нито стари. Лицето му е кораво, като засъхнала глина, избръснато без крем и одеколон. Сламената шапка на главата му е разпрана на две места, потъмняла от слънцето и времето.
Барманката, както си работи, го фиксира с ленивия си нехаен поглед и това поражда още по-голям смут в душата му.
Новодошлият се обръща и изчаква жената. Сега двамата чувствуват необходимост да бъдат един до друг.
Жената дори понечва да хване ръката му, нещо което не е правила от години.
БАКО /с присмехулно изражение/. Косваш ли пуловерчето? /Фиксира го в лицето./
СЕЛЯНИНЪТ. Какво?
БАКО. Да ми го продадеш, викам.
СЕЛЯНИНЪТ /смутено/. Защо?
БАКО /маха с ръка/. Разминахме се, не се разбрахме… Не ти ли е топло, казвам?… Палто, пуловерче, туй-онуй…
Мъжът се изчервява и се усмихва, но усмивката му е лишена от пластичност, къде ще ти се раздвижи това изгоряло и кораво лице.
БАКО /хили се и бегло сочи жената с глава/. Направо от етнографския музей!
Тя е облечена „официално“, в народна носия, която не блести особено, ала, както черната тъкан, така и белите ръкави са чисти.
В ръката си стиска кърпичка.
Не е млада, и все пак не може да се каже, че е стара, в нея все още има хляб, ако става дума за копане и друга кърска работа. Лицето ѝ е сухо, но очите са големи и жизнени. Косата е прибрана под забрадка, която убива и последната свежест на чертите ѝ.
КЕРКЕНЕЗА. /Ако търсите да си купите гумени шапки за плажа, магазинът е по-долу!
Някой е намалил силата на музиката.
Във внезапно настъпилата тишина новодошлите изглеждат безпомощни.
БАКО. За Истамбул записват в хотела.
КЕРКЕНЕЗА. Вадиш, плащаш и заминаваш!
БАКО. Босфора, туй-онуй!
Двамата се хилят, доволни от находчивостта си.
Мъжът усеща, че е попаднал на чужд терен, но не смята да се предаде току тъй. Решил е да напусне, но след като заглади положението. Затова сяда на един от столовете. Жената остава права до него.
Вниманието ѝ е насочено към мюзикбокса.
СЕЛЯНИНЪТ /кротко, към нея/. Седни малко.
СЕЛЯНКАТА. Нека тръгваме.
СЕЛЯНИНЪТ. Ще починем и ще продължим.
СЕЛЯНКАТА. Викам да настигнем другите.
СЕЛЯНИНЪТ /настойчиво/. Седни, ти казвам!
Селянката присяда плахо, изпълнена с напрежение.
СЕЛЯНИНЪТ. Да пием по една лимонада, а?
СЕЛЯНКАТА. По-добре да вървим.
Барманката Лили ококорва очи, предвкусвайки забавление. Хвърля погледи на Бако, смига му.
ЛИЛИ /на селянина/. Ела тук… Ние сме на самообслужване.
Мъжът оставя мрежата на стола и тръгва към тезгяха. Всичко се развива като в напрегната пиеса, сякаш ей сега ще последва отравянето на героите и финалът.
Мъжът, застанал до тезгяха, следи със страх движенията на барманката.
Лили взима две високи чаши, поставя ги пред клиента, връща се, измъква от леда бутилка ягодов сироп, отлива от нея в чашите, връща бутилката на мястото ѝ, отново бръква в ледената каша, този път измъква две бутилки с газирана минерална вода, напълва чашите, донася две бучки лед, пуща ги в кипящата вода и накрая залепва по една сламка върху чашите. Всичко прави бавно, с градация, сякаш извършва инквизиция.
Селянката е примряла от страх пред неизвестното, което може да се случи.
ЛИЛИ /небрежно, като бърше ръце/. Петдесет стотинки!
Мъжът си отдъхва незабележимо, но всички са видели, как му е олекнало. Плаща. Хваща чашите и ги понася към масата.
БАКО /подхвърля/. Театър „Сълза и смях“!
КЕРКЕНЕЗА. Напълни ми душата!
БАКО. Чакай де, да видиш какво става.
Селянинът е до масата.
Внезапно среща погледите на дебеличките чужденци. Лицата им се топли, очите им искат да му разкажат нещо, просто съзаклятничат с неговите очи.
Селянинът сякаш е подразбрал нещо. Сяда.
Погледите на всички присъстващи са върху селяните.
Ръцете на селянина поставят чашите върху масата.
Лицето на селянката е загубило цвета си.
Ами сега?
Чашите са на мястото си, тези неизвестни пръчки са залепени на чашите –  после?
По челото на селянина избива пот.
Бавно вдига глава и търси очите на добрите закрилници, дебеличките чужденци.
Умът му се старае да работи бързо, да разгадава, доколкото може.
Чужденците деликатно сочат с очи своите чаши на масата /съседната/, изпълнени със същата течност.
Чужденката демонстративно отвива хартийката, с която е обвита сламката.
Чужденецът, с разголена сламка, която сякаш показва нарочно, започва да бърка сиропа.
Пръстите на селянина вече развиват хартийката на сламката, подражават, макар и непохватно.
Изненада!
Та това е най-обикновена сламка!
Дали не са му направили шега? Поглед към чужденците. Същите сламки. Чужденците му кимат още веднъж.
 
БАКО /вече разочарован, разбрал че няма де види пълен спектакъл/. Да не започнеш да правиш сапунени мехури!…
КЕРКЕНЕЗА /да не остане по-назад/. Не се духа, а се смуче!
Селянката седи като гипсирана, но мъжът отвива и втората сламка и с това сякаш разгромява сеирджиите.
С победоносни дискретни усмивки чужденците демонстративно бъркат сиропа със сламките, просто водят играта, селяните правят същото и най-после започват да смучат.
Бако решава да мине в ново настъпление.
БАКО. На плаж ли сте тръгнали?
СЕЛЯНИНЪТ. А , не – да поразгледаме.
БАКО. Какво да поразгледате?
СЕЛЯНИНЪТ. Ами всички тия работи. Чували сме ги, та да ги видим.
БАКО. Добре, добре… Вие да ни видите, ние да ви видим… Хубаво!… Да ви се понарадваме.
СЕЛЯНИНЪТ. Защо? Забранено ли е?
БАКО. Не бе, не е забранено. Гледайте си!
КЕРКЕНЕЗА. Зяпайте!
БАКО. Паднало ви се – гледайте!
КЕРКЕНЕЗА. А работата ви кой ще я върши?
БАКО. Баш сега… В сезона.
КЕРКЕНЕЗА. На народа му трябва хляб, ей!
СЕЛЯНИНЪТ. Работата е свършена. Прибрахме хляба, сега чакаме гроздето.
БАКО. Кой знае… Вестниците всеки ден пишат, че изоставате.
КЕРКЕНЕЗА /смига/. Така ли пишат?
БАКО. Да бе, Керкенез… Само с тях се занимават.
КЕРКЕНЕЗА /към селянина/. Значи, не проявявате съзнание.
ЛИЛИ /нещо в нея се е обадило/. Не сте вие, които ще му държите сметка.
БАКО. Брей!… Че какви сме ние?
ЛИЛИ. Да не си отварям устата.
БАКО /амбицирано/. Непрекъснато им правят забележки, че не поливат.
КЕРКЕНЕЗА. Машини… всичко сме им дали, а те не поливат и не поливат.  Защо не поливате, а?
СЕЛЯНИНЪТ /неубедено/. Поливаме.
БАКО. Поливате!… Чакате на дядо господ. Няма господ, разбери!…
КЕРКЕНЕЗА. Чакат на облаците.
БАКО. Чу ли кво каза човека?… На облаците се надявате. Надяваш ли се на облаците – вятър работа! Кофти човек ставаш.
ЛИЛИ /възмущава се от Бако/. Боже, кой седнал да оправя хората!
БАКО. Ти мълчи!… Глей си бутилките.
ЛИЛИ. А ти?
БАКО. Аз си гледам удавниците… Спасявам. Рискувам живота си.
СЕЛЯНИНЪТ /заинтригуване/. Какво работиш, момче?
БАКО. Спасявам ви живота!
Селянинът и селянката го поглеждат с интерес и учудване.
КЕРКЕНЕЗА. Хвърля се във вълните и вади хората, това работи момчето… Рискува живота си за другите.
ЛИЛИ. Прави изкуствено дишане на мадамите!
БАКО. Лили, много си позволяваш!
ЛИЛИ /усмихнато/. Уста в уста.
БАКО /възмутено/. Лили, сега говорим сериозно.
ЛИЛИ. Брей, много сериозно.
Барманката се отдалечава, за да изпълни поръчка.
БАКО /към селянина/. На колко си лазарника?
СЕЛЯНИНЪТ. Какво?
БАКО. Годините ти колко са, питам.
СЕЛЯНИНЪТ. Петдесет.
БАКО. Тъкмо си за работа. /Става и се приближава към него./ Да видим как са прасенцата. /Посяга към ръката му./
СЕЛЯНИНЪТ /дръпва ръката си/. Какви прасенца?
БАКО. Мускулите, викам, как са мускулите!… /Успява да докопа ръката над лакътя му./ Има, има прасенца… добре си!
КЕРКЕНЕЗА. Бако, покажи му какво знача прасенца.
БАКО. Виж! /Свива ръката си и показва топчест мускул, бронзов, блестящ. След малко мускулът заиграва./ Видя ли?
СЕЛЯНИНЪТ. Харен е.
БАКО. Пипни!
СЕЛЯНИНЪТ /дърпа се/. А!…
БАКО. Пипни де, пипни! /Дърпа му ръката./
КЕРКЕНЕЗА. Пипни бе!
БАКО. Няма де те удари ток.
Селянинът поглежда няколко лица край себе си и смутено докосва мускула на Бако.
КЕРКЕНЕЗА. Как си?
БАКО. Арматурно желязо, а?
СЕЛЯНИНЪТ /усмихнат, готов да прави комплимент/. Камък… /Към селянката./ Корава работа.
ЛИЛИ. Природата си знае работата.
БАКО /към нея/. Какво искаш да кажеш?
ЛИЛИ. Карай да върви.
БАКО. Не, не – кажи.
ЛИЛИ. А бе… Не ти дала ум, дала ти мускули.
КЕРКЕНЕЗА /лично обиден/. Защо му е ум с такива мускули?… В България я има, я няма двама-трима с неговата сила.
ЛИЛИ. Ама едва ли има някой по-глупав.
БАКО /язвително/. Лили се чувства нещо засегната.
ЛИЛИ /както си върши работата/. Казах каквото казах!…
БАКО /към селянина/. Виж! /Протяга ръката си./ С един удар убивам не знам какво.
КЕРКЕНЕЗА. Всичко!… Оставя го на място.
БАКО /сериозно, сочи с глава селянина/. И неговата ръка си я бива… Гири ли вдигаш?
СЕЛЯНИНЪТ. Какво е това?
БАКО. Как си я направил ръката, питам.
СЕЛЯНИНЪТ. Не се шегувай, момче. Какво е моята ръка? Вятър работа. Служи ми само да себоря с земята.
БАКО /осенен от внезапна мисъл/. Подай я насам.
Селянинът инстинктивно дръпва ръката си.
БАКО /настойчиво/. Подай я насам.
СЕЛЯНИНЪТ. Защо?
БАКО. Все едно, че правим здрасти.
Селянинът се усмихва виновно, изчервява се и макар, че очаква някоя шмекерия, приема подадената му ръка.
Спасителят я обхватна като за ръкуване.
БАКО. Оооо, виж ти!… /Осенява го нова мисъл./ Да бяхме направили един мач, а?
СЕЛЯНИНЪТ /напразно се опитва да издърпа ръката си/. Какво?
БАКО. Да ти демонстрирам нещо, викам!
СЕЛЯНИНЬТ. А!…
КЕРКЕНЕЗА. Да отнесеш нещо интересно на село. Да поучиш там хората.
БАКО. Като те питат от кого си купил това, да кажеш – от Бако, прочутия спасител.
СЕЛЯНИНЪТ /учудено/. Какъв бако?
БАКО. Аз съм Бако. Така ми викат.
Спасителят избутва чашите в страничния ъгъл на масата и се намества на стола, точно срещу селянина.
Поставя лакът върху масата.
 
БАКО. Сложи ръката си тъй, като мен.
СЕЛЯНИНЪТ. Остави сега!
БАКО. Не бой се!
СЕЛЯНИНЪТ. Остави! Какво ще правим?
КЕРКЕНЕЗА. Не се дърпай!
БАКО. Нищо няма да ти стане.
СЕЛЯНИНЪТ /объркан/. Ами като не стане тогава, няма и смисъл…
КЕРКЕНЕЗА. Село, село!… Много те е страх, бе!
СЕЛЯНИНЪТ. Защо да ме е страх. Вие сте харни момчета.
БАКО. Тогава?
СЕЛЯНИНЪТ. Нищо… Само…
КЕРКЕНЕЗА. Слушай, бате, сложи си ръката да му направиш удоволствието.
СЕЛЯНИНЪТ. Ама защо?
БАКО. Да видим.
СЕЛЯНИНЪТ. Какво да видим?
БАКО. Колко ще ми издържиш.
Селянинът отново се хваща за чужденците.
Намира ги с поглед. Мъжът му дава знак да не приема.
СЕЛЯНИНЪТ. Не искам!
БАКО /хваща ръката му и почти насила я поставя с лакът на масата/. Знам, че не си трениран, бе човек. Опитай се да ми издържиш поне няколко секунди… Подгъни я! /Подгъва му ръката./ Ха така!… Двете ръце – прав ъгъл… Е, това е!
Държат си ръцете, подложени с лакти върху масата.
СЕЛЯНИНЪТ. Сега, какво?
БАКО. Нищо.
СЕЛЯНИНЪТ. Добре. /Става./
БАКО /издърпва го обратно/. Не разбра! Ти ще натискаш наляво, и аз наляво,
СЕЛЯНКАТА /уплашена/. Нашите чакат, Стояне.
СЕЛЯНИНЪТ, Е, ама видиш ли кво става? /Към Бако./ Наляво, така ли?
БАКО. Да… Натискаш само наляво. И аз наляво. Да видим колко ще ми издържиш.
Лицето на селянката е пребледняло. Барманката е излязла от тезгяха и е дошла при тях.
Керкенеза е отдавна тук, с чаша в ръка. Другите посетители са също нащрек. Да не говорим за дебеличките чужденци, които тръпнат и са доволни, че все пак могат да виждат добре от местата си.
СЕЛЯНИНЪТ. Намислил си някоя весела работа, ама да видим! /Лицето му е зачервено, съзнанието му е нащрек./ Какво искаш?
БАКО /натиска/. Да натискаш… Като мен…
КЕРКЕНЕЗА. Като него натискай!
БАКО. Точно така.
КЕРКЕНЕЗА /весело/. Да видим как ще устискаш,
ЛИЛИ. Натискай като него!
БАКО. Точно така!… Като мен натискай!… Чувствуваш ли как натискам аз?
СЕЛЯНИНЪТ. Не, викам да не е някоя такава, тарикатска.
ЛИЛИ. Стегнете се!
БАКО. Сега да видим… /Натиска./ Хоп!… /Радостно, доволно./ Охоо!… Добре, добре, малкия! Добре го даваш… Хоп! /Не успява./ Ааа, става интересно.
Става интересно, но цветът на лицето му се е променил.
Неочакван трепет минава като ток през лицата на зрителите – естествената склонност на кибика да събуди надеждата си към някаква евентуалност, да заложи на по-слабия в играта.
Само Керкенеза не усеща това, за него плажният спасител е бог, цар на физическата сила.
 
КЕРКЕНЕЗА. Бако, какво чакаш?
Бако се усмихва многозначително, сякаш отвръща „ей сега, бъди спокоен“.
Един поглед върху сключените в схватка ръце ще ви разкаже доста неща, да оставим настрана контрастът между блестящия исполин в жълта хавлия и скромния, изпечен като тухла селянин във никакво вехто палтенце, чиито сили извират сякаш от земята.
Лицето на селянина е учудено – какво пък толкоз важно става тук? Освен това, то е и спокойно. Парадокс – сега неговото лице е по-спокойно, понеже знае, че няма да се случи нещо ужасно. Най-много да му извият ръката. Голяма работа!… На него толкова и му пука за някакъв си там спортен дух и състезателска амбиция.
О, добър ден, жено!
Иде му да се усмихне пред гипсираното лице на жена си. Как да ѝ внуша, че няма опасност?
Най-после успява да срещне погледа ѝ. Едва, едва забележимо трепване на клепача, някакво загатване на усмивка. Но тя не е схванала, продължава да седи на крайчеца на стола, неподвижна.
 
КЕРКЕНЕЗА /извън себе си/. Ей, майка му стара – не мога да те разбера!
ЛИЛИ. Млъкни!
КЕРКЕНЕЗА. Защо?… Да не сме на погребение?… /Към Бако./ Защо не го гътнеш?
Един поглед отправен по лицата на другите обаче му подсказва, че става нещо сериозно.
Новодошлите се по-спокойна. Те не знаят предисловието на историята.
Но дебеличките чужденци са замръзнали в нямо очакване. За тях схватката е сякаш на живот и смърт. В тях е пламнала надеждата за възмездие, един удар върху мутрата на това самонадеяно копеле ще им падне като балсам на душата.
Чужденецът изважда кърпичка и бърше потта от лицето си.
БАКО /внезапно/. Керкенез.
КЕРКЕНЕЗА. Кажи, Бако.
БАКО. Избърши лицето ми.
Керкенеза се чуди с какво. Най-после се досеща – избърсва потта от челото на спасителя с пеша на собствената му хавлия.
Влиза посетителка – младо момиче, което се отправя към тезгяха на барчето, сигурно че ей сега ще получи лимонада срещу стотинките, които държи в ръката си. Застава до тезгяха, а после с обидено изражение на лицето се обръща към двубоя.
Кибиците вече са станали много. Това заприличва на истински мач, с публика.
Ето, влиза и една двойка. Двамата вървят загледани един в друг, дори се целуват, и когато отлепят лицата си изведнъж се натъкват на двубоя.
ЛИЛИ. Бако, краката!
БАКО. Какво краката?
ЛИЛИ. Не ги опирай на масата!
КЕРКЕНЕЗА. Какво се обаждаш?
ЛИЛИ. Няма право да ги опира.
КЕРКЕНЕЗА. Ти ли ще го учиш?… Бако е измислил тази игра.
ЛИЛИ. Все пак…
КЕРКЕНЕЗА /раздразнено/. Какво – все пак?
ЛИЛИ /ядосано/. Не играе честно!
КЕРКЕНЕЗА. Глупачке, не виждаш ли, че му доставя удоволствие да го мъчи.
ЛИЛИ /саркастично усмихната/. Не знам кой кого мъчи.
КЕРКЕНЕЗА. Тая, па, тая!… Що не си гледаш шишетата!
БАКО. Млъкнете де, ааа!
Керкенеза го поглежда учудено: тоя човек наистина ли взима всичко на сериозно?
Ръцете!
Лицето на спасителя отново плува в пот.
Погледът му е прикован в ръката на селянина: черна, окосмена. Откъде иде стоманената ѝ сила, спокойствието ѝ. Всичко у нея е толкова скромно: окъселият ръкав, грубият черен пигмент, който говори и за старост, малката драскотина, пресичаща напрегнатите жили.
Жилите!… Изглежда, че те вършат главната работа! Кабели – изпълнени до спукване от здравите сокове на чернозема.
Потта по лицето на спасителя вече шурти. Керкенеза се хваща отново за пеша на хавлията.
БАКО. Остави!
КЕРКЕНЕЗА /учудено/. Да те почистя.
БАКО /старае се да не е рязко/. Разсейваш ме!…
КЕРКЕНЕЗА /раздразнен/. Ама, какво му се чудиш?… Защо не го…
ЛИЛИ. Не му отвличай вниманието!
КЕРКЕНЕЗА /ще се пукне от яд/. Ама защо?… Достатъчно му е само да натисне както си знае…
ЛИЛИ /язвително/. Ами ако чичкото натисне!…
КЕРКЕНЕЗА /обидено/. Как ще натисне?… Може ли?
ЛИЛИ /сякаш подсказва/. Че защо да не може? Ако съм на негово място, ще мина в нападение.
БАКО. Лили, млъкни!
ЛИЛИ. Защо?… Може би човекът не знае, че трябва да напада.
СЕЛЯНИНЪТ. Как да нападам?
ЛИЛИ. Вие само се отбранявате.
БАКО. Лили, пречиш!
Барманката пак дига рамене в недоумение и се обръща. Вижда момичето, което хем чака лимонада, хем гледа, но не му обръща внимание.
Чужденецът се усмихва вече забележимо.
Дебеличката чужденка е навила ремъка на чантата си до краен предел. Той се е впил в дланта ѝ.
Селянката се размърдва не стола си. Може би нерви. Може би едва сега е проумяла, че става нещо интересно, че може да се получи нещо като обрат.
Усмивката на мъжа ѝ, отправена към нея.
Тя му отвръща с нещо като гримаса, може би му се сърди задето се е насадил.
Селянинът се усмихва така: какво да правя? Станалото – станало.
ЛИЛИ /поглежда часовника са/. Три минути !
КЕРКЕНЕЗА. Хайде, Бако!
ЛИЛИ. Без насърчения!
КЕРКЕНЕЗА. Ти ли забраняваш?
ЛИЛИ. Не е честно… Тогава ще викам за чичкото.
КЕРКЕНЕЗА. Викай!
Ръцете!
Ръката на Бако минава в настъпление. Натискът дава резултат. Получава се известен наклон във вреда на селянина.
Дълго така.
Напрежение.
Ръката на спасителя се опитва да продължи натиска. Двете ръце затреперват. Но от този момент, отпорът на селянина е явен. Бавно и мъчително той успява да върне старото положение.
Дебелият чужденец си отдъхва.
Партньорката му бързо отпива от сиропа, направо от чашата, без сламка.
 
КЕРКЕНЕЗА /още повече обидено/. Ами той ти изправи ръката! /Гледа изумено./
БАКО /почти изревара/. Млъкни!
Ръката на дебелия чужденец чупи сламката между пръстите си.
Двама от маловажните кибици се споглеждат и си смигват.
Някъде префучава кола. Изпищява чайка.
Някой на асфалта се смее безгрижно. Няколко души говорят едновременно на чужд език.
МЛАДИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /възмутено, на немски/. Не така, не така!
КЕРКЕНЕЗА. Какво бе, плазмо?
МЛАДИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /гледа краката под масата и продължава на немски/. Защо не гледате долу?
МЛАДОТО МОМИЧЕ /на немски/. Не е честно.
КЕРКЕНЕЗА /ядосано/. Какво има?… Това си е наша, вътрешна работа! Шпрехен зи нихт.
МЛАДИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /възмущава се още на немски/.
Момичето, което се готвеше да пие лимонада, стиска палци. За кого?… Остава да предположим.
ДРУГИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /на полски/. Кажете му и той да натисне!
КЕРКЕНЕЗА. Какво мели тоя?
ЛИЛИ. Иска и чичкото да натисне.
КЕРКЕНЕЗА /подигравателно, към поляка/. С какво ще натисне, бе?.. А?… Познаваш ли Бако?… Ще натисне!…
ДРУГИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /на полски/. Човекът не знае играта! /маха с ръка./
КЕРКЕНЕЗА. Глей си масата!
Момчето от влюбената двойка иска да целуне момичето си, но то е увлечено в играта и го отблъсква.
Учуденото лице на селянката вижда и това, и онова, чува всичко, обръща очи към всеки, който се обади – интересува я повече реакцията на публиката, изглежда, че схватката не я интересува толкова.
СЕЛЯНИНЪТ /към Лили/. Какво каза другарят?
ЛИЛИ. Каза да минеш в настъпление. Да станеш активен.
ДЕБЕЛАТА ЧУЖДЕНКА /не издържа/. Смениш тактика!
Дебелият чужденец я укротява с ръка и поглед. – Мълчи – иска да каже той. – Мълчи и гледай.
Тя отпива отново от сиропа си.
ЛИЛИ. Браво, чичко!… Издържа му седем минути!
КЕРКЕНЕЗА. Бако може да го смота за секунда, но не иска… /Обяснява на публиката./ За него тази игра е удоволствие.
СЕЛЯНИНЪТ. Здраво си е момчето… Младо. Аз… само така!…
ЛИЛИ. Ти се дръж и не философствай!
Селянката поглежда барманката с любопитство и сякаш я вижда в друга светлина. Вече ѝ е симпатична.
После премества погледа си към дебелата чужденка.
А!… Тя ѝ се усмихва насърчително. Показва ѝ как стиска палци, но това селянката не можне да разбере. Все пак, опитва се да се усмихне от учтивост, да отвърне на усмивката, но не се получава както трябва.
И все пак, нещо у селянката ѝ подсказва, че между хората не съществува кой знае колко голяма пропаст – ето, доскоро тя е мислила че никога не би могла да установи контакт с тия бели, непознати, говорещи друг език хора, хора от друг свят. Сега тази топлина процедена през мълчанието и полуусмивките е просто категорична, и струва повече от какъвто и да е разговор. Ето, и другите ѝ даряват същата топлина, това прилича на ярко проявена близост и солидарност.
Това е разбрала селянката, а и ние като зрители на пиесата трябва да го разберем, режисьорът трябва да ни го преведе чрез своя език.
КЕРКЕНЕЗА /радостно/. Глей сега, глей кво става!
Ръцете!
Ръката на спасителя минава в нова атака – бавно, умело, милиметър по милиметър, наклонът расте, все в полза на Бако.
КЕРКЕНЕЗА /въодушевено/. Браво, Бакооо! /Ръкопляска./
Но защо другите не ръкопляскат? Нима всички до един са застанали на страната на скромния човек, на този, който няма тренинг?
КЕРКЕНЕЗА. Хайде, наштеее! /Ръкопляска неудържимо./ Наклонът в полза на спасителя се увеличава още.
Този път разбираме – виждаме го по изражението на лицето му – че селянинът се „впряга“ сериозно. И по неговото чело се е появила пот. Вече не му е до шега.
Ръката му е само на няколко сантиметра от масата. Докосне ли повърхността ѝ –  край.
Сламката в ръцете на дебелия чужденец е станала на парченца.
Другите зрители се тюхкат. Полякът ще се изяде от яд, защото, според преценката му, е съществувала възможност за отпор.
КЕРКЕНЕЗА /реве/. Залепи го на тепиха!… Просни го!… Строши му кокалите!
ЛИЛИ /ядосано/. Млъкни!
КЕРКЕНЕЗА /обидено/. Защо да мълча? … А?… Защо да мълча, кажи!
ЛИЛИ. Млъкни, ти казвам!
КЕРКЕНЕЗА. Ха!… Да мълча. Кеф ми е – викам. Това е мач!… Публиката може да си вика!
ЛИЛИ /няма какво друго да каже/. Да, ама му издържа цели десет минути! /Гледа часовника си./
Селянинът е свалил поглед от Керкенеза. Сега цялото му внимание е съсредоточено в двубоя. Може би от този момент у него се е обадила амбицията и някакво кодирано у човека желание към спортното съревнование.
КЕРКЕНЕЗА. На Бако му е приятно да го мъчи!
В момента Лили не слуша. Погледът ѝ е втренчен в ръцете, по-скоро – в малката надеждица.
Ръката на селянина трепти и започва да се държи мъжки, сякаш е казала: до тук!… По-нататък – не!…
КЕРКЕНЕЗА /с променен тон/. Бако, внимавай!
Ръката на селянина е набрала два-три милиметра височина. Още малко височина. Още.
Дявол да го вземе, какво става? Какво кара публиката да забрави хубавия ден, плажа, лимонадата. Каква е тая нова надежда у всички, с изключение на Керкенеза?
Ръцете!… Те се издигат още нагоре.
КЕРКЕНЕЗА. Бако, какво правиш?
БАКО /ядосано/. Млъкни!
Ръцете се издигат още нагоре. Ами че те ей сега ще заемат старото си вертикално положение!
ЛИЛИ /радостно/. Давай, чичко!… Керкенез, защо не викаш?
КЕРКЕНЕЗА. Глей си работата!
ЛИЛИ. Единайсет минути!
КЕРКЕНЕЗА /неубедено/. Давам му най-много тринайсет!
ПОЛЯКЪТ /на полски/. Ама на кого?
КЕРКЕНЕЗА. Какво мели тоя?
ЛИЛИ. Пита – на кого.
КЕРКЕНЕЗА. Глей си работата!…
Ръцете отново заемат старото си вертикално положение, Бако е плувнал буквално в пот.
Какво става?… Май че везните започват да се накланят на другата страна.
КЕРКЕНЕЗА. Бако, излагаш бранша!
Бако внезапно се изправя и дръпва ръката си.
БАКО /разтрива ръката си/. Не мога така. Всеки се обажда… Тази игра се играе на пълна тишина.
ЛИЛИ /изненадано/. Че то какво стана? Ти се отказа.
БАКО. Няма условия… Тази игра… Освен това трябва да почвам работа.
КЕРКЕНЕЗА. Бако…
ЛИЛИ. Значи се отказваш?
БАКО. Издържа ми.
КЕРКЕНЕЗА. Добре, ама защо не го катурна.
БАКО. Исках да видя дали ще ми издържи. /Раздвижва пръстите си./ Експеримент, не разбирате ли?
ЛИЛИ. Той ти издържа, но ти май не му издържа.
БАКО. А кой ще работи?… Искаш да ме уволнят… Издържа ми човека.
Бако напуща полесражението.
БАКО. Довиждане /Излиза./
Момичето целува сама момчето, което преди малко искаше да го целуне.
Лили ръкопляска. Започват да ръкопляскат и другите, с изключение на дебеличките чужденци и Керкенеза.
Чужденците се усмихват доволно, душите им са се напълнили с наслада.
КЕРКЕНЕЗА /към селянина/. Чичко, как е?… Бако е здравеняк, нали?
СЕЛЯНИНЪТ. Ааа, здраво момче… Яко пипа! Не мога да се меря с него.
Селянинът хваща чашата със сиропа, този път без да обръща внимание на сламката.
СЕЛЯНИНЪТ /към селянката/. Да пием, че да вървим.
Двамата пият жадно и когато прекъсват след първата глътка, да си отдъхнат, срещат усмихнатите лица на дебеличките чужденци, които също са вдигнали чаши за „наздраве“.
След като са се поздравили с усмивки, четиримата допиват чашите.
Лили отдавна е зад тезгяха и работи чевръсто. Всеки който получава лимонадата си, се обръща към селяните – иска да ги погледа още малко, с отворени лица, с усмивки.
Селяните стават, прибират багажа си.
Едно от момичетата, което искаха да целуват, се притичва и целува селянката по страната.
Ето ги двамата, сега обърнати с гръб.
Всички ги изпращат мълчаливо.
Керкенеза  се е надвесил над новите сто грама.
КЕРКЕНЕЗА /извръща глава за изпращане/. Чудна работа!… Откъде ги извади тия сили бе!

ФИЛМОВА СТАВКА

Селската девойка се отдалечава по асфалта, край хотелите и морето.
Той вървя отначало малко напред, но този път жената не иска да изостане –  прави няколко ускорени крачки и се нарежда до него.
Може би изпитва гордост, че върви до такъв силен мъж?
Отдалечават се.
Върху тези кадри, за втори път

НАДПИСИТЕ НА ФИЛМА

Край


Още в 1971 г. Ахото пише:
ФИЛИП. Има си хас! В общото строителство защо да не застроите и брега... 
Докато ви усетят – на бърза ръка ще го застроите и край.
МАРИЯ. А вие как искате, да го оставим гол?
ФИЛИП. А, моля ви се, наблъскайте го с хотели! Задръстете го с механи и сервизи!... 
Брегът е безпомощен, не може да протестира, обковете го с камък, 
насмолете го с асфалт, да изчезне, да не се вижда, но после? Какво ще правите после?... 
Върху построеното ще построите нови хотели, върху тях – други и така нататък...

ТУК!  pdf.file за сваляне.

борис

априлов

*

Д Е В Е Т

М И Л И

Н Е Ж Н О С Т

*

телевизионна

пиеса

*

1971

.

.

Кеят на Мичурин.

Близо до вълноломната стена.

Това място на кея е заето от два риболовни кораба. Тъй като те са заели мястото за привързване, осемметровата лодка с кабина, под названието Сириус е привързана към корпуса на рекето. Важно обстоятелство за постановчика в „Сириус“ може да се влезе само, ако се мине през палубата на рекето.

Дишането на морето повдига лодката и я допира до обшивката на корабчето. В такива моменти се раздвижват мачтите и мъртвият кей сякаш оживява. Тогава проскърцват и въжетата.

Горе спи топло есенно небе. В омаслената вода мъчително поклащат чашите си едри, стари и гъбясали медузи, изживяващи последните си дни.

Филип скатава брезентно платнище. Застанал е с гръб към носа на лодката и към нас, използува покрива на кабината като маса. Край него е безпорядък. Така изглеждат всички лодки в разгара на паламудния сезон; наоколо е мръсно, разхвърляно, бакът е зацапан с изсъхнала рибя кръв. Личи си, че е падало доста работа.

Сега виждаме нашият герой отпред: четирийсет и пет годишен, високнебръснат от няколко дни. Облечен е в рибарска фланела с висока яка, която пада над мръсен кадифен панталон, втикнат в гумени ботуши. Ръцете, които скатават брезента, са мръсни, около ноктите сс е набила засъхнала кръв.

И лодката, и господарят ѝ са солидни, но това е въпрос на нашето въображение иначе не си личи.

Брезентът е скатан. Филип го отнася, отваря вратичката и го пъха в кубрика. След това се изправя и поглежда по протежението на кея.

Машинистът от рекето, който лови попчета от борда на кораба, се усмихва.

МАШИНИСТЪТ. Още ли го няма?

ФИЛИП. Колко е часът?

МАШИНИСТЪТ /поглежда часовника си/. Дванайсет.

ФИЛИП /измъква своя часовник от джоба на панталона и го навива/. Закъснявам.

Филип поставя часовника на ръката си и взима кофата с въжето. Хвърля я в морето и я измъква пълна с вода. В кофата има медуза. Изхвърля обратно водата и извлича нова от морето. Поставя кофата на една от пейките на лодката, мие първо ръцете си, а след туй на две-на три лицето. После измъква от кубрика кърпа за лице, оглежда я – мръсна; няма как употребяла я и я захвърля обратно.

МАШИНИСТЪТ /гласът му/. Твоичкият пристига…

ФИЛИП /пали цигара и жадно вдишва дим/. Много е фиркан.

Барона прекосява палубата на кораба, от борда се прехвърля в „Сириус. Той е нисък, мургав, с топчесто, прясно избръснато лице, готов да се усмихне добродушно на всеки, безволев и мързелив, почти винаги пиян. Очите му са подкупващо меки и добри. В ръцете си носи бидон, пълен с прясна вода.

Филип наблюдава мълчаливо как Барона оставя бидона в кубрика на хладно. Барона минава под носа му, но избягва погледа му, гузно гледа надолу, леко усмихнат; дяволитата му усмивка извира някъде от ракията. Влиза в кабинката.

Филип сяда на пейката и пуши. Барона излиза от кабината с фланела в ръка, смъква сравнително бялата си риза и нахлузва ежедневната си дреха. Главата му се подава от фланелата, която още не е облечена.

БАРОНА| /гледа надолу/. Бръснах се…

ФИЛИП /както пуши, спокойно/. Предполагам, без антисептични средства, тъй като си спиртосан.

БАРОНА. Таман навреме… Ще стигнем.

ФИЛИП /сякаш загубва търпение/. Пали!

БАРОНА /нахлузил фланелата/. Шефе!…

ФИЛИП /поглежда го/.

БАРОНА. Една мадама. /Примигва и не продължава./

ФИЛИП /учудено/. Какво?

БАРОНА. Иска да я вземем.

ФИЛИП. Каква мадама?

БАРОНА. Не знам… /Прозява се./ Ще я питаш.

ФИЛИП. Обеща ли ѝ?

БАРОНА. Много съм фиркан. /Скрива се в кабината./

ФИЛИП /по-високо и явно раздразнено/. Да не си обещал?

БАРОНА /подава глава/. Отива в Бургас…

ФИЛИП. Убивам те!

БАРОНА. Голяма работа, ако направим една услуга.

ФИЛИП /ядосано/. Върти манивелата!

БАРОНА /преди да влезе в кабината/. А, ако я видиш, ще запееш друго!

ФИЛИП /почти крещи/. Тръгваме!

БАРОНА. Добре. /Навежда се към машината./

Машината заработва.

Филип се отправя към въжето на носа, стъпя на бака. По кея тича жена с куфарче, облечена в шлифер.

Филип я зърва в момента, когато отвързва предното въже.

МАРИЯ /спира и маха/. Чакайте!

Барона се показва от кабината. Ухилен.

Филип го поглежда ядосано.

ФИЛИП /към Мария/. Елате!

Мария тича отново и спира на кея.

 

МАРИЯ /леко усмихната, а после смразена/. Но как?… Не мога?

ФИЛИП. По палубата на кораба!…

Мария влиза в рекето.

Прекосява го. Стъпя по кашони и въжета. Озовава се на десния му борд.

Тук, стъпил на пейката на „Сириус“, я чака Филип.

Двамата лице срещу лице: той – мръсен и брадясъл долу, тя, блестяща – горе.

Филип поема куфарчето и го поставя в лодката.

После отново срещу нея и ниско долу, протяга нагоре ръце, хваща лактите ѝ.

Стоп.

НАДПИСИТЕ …

ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ТЕАТЪР ПРЕДСТАВЯ…

Филип почти пренася Мария от кораба в лодката. Тя е трийсет годишна, силно руса, със златни очила, чиста, блестяща.

МАРИЯ. Извинете, че ви се натрапих, но автобус има късно…

ФИЛИП. Да, да.

МАРИЯ. А  довечера трябва да взема влака за София.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Мислите ли, че ще успея?

ФИЛИП /неохотно/. Седнете там. /Сритва Барона, който е вече заспал. Барона се опулва./ Бароне, върти!

Барона се изправя лениво и се хваща за манивелата. Филип пъргаво освобождава швартовите въжета.

Моторът заработва.

Барона се прозява, усмихва се сънливо на пасажерката“, която му махва с ръка и отново се изтяга до десния борд.

Филип сяда до руля. Лодката се откъсва от корпуса на кораба, прекосява акваторията на пристанищетогладка, запалена от ноемврийското слънце вода.

Сириус“ минава край фара, пред него се открива меко и гладко море; движи се на среден ход, следата му остава дълго върху ламаринената повърхност на залива.

Мария съблича шлифера и се обръща с лице към бреговата ивица наблюдава скалите и чугунените хълмове зад тях, забулени в омарата.

Филип пък наблюдава нея. Лицето ѝ е изработено както трябва, чак до най-дребната подробност, до извивката зад ухото.

Непознатата на бърза ръка му представя един спектакъл палене на цигара, който може да се изгледа с удоволствие: всеки актьор изиграва чудесно ролята си, като се почне от ръцете, главата, устните и се свърши с десетте изящни пръста; измъкването на кутията и запалката от чантата, после цигарата, поднасянето ѝ към устните, щракането на запалката, всмукването на дима, прибирането на цигарите и запалката в чантата…

Блестящата жена контрастира с мръсната лодка. Знаете какво представляват лодките през риболовния сезонразхвърляни касони, бензинови туби, замърсени брезенти, по пейките и кубрика блестят люспи, тъмнее засъхнала рибя кръв.

Филип се изправя, хвърля умело кофата в морето, загребва и мята водата върху бака. Разбира се, никакъв ефект, нищо не се измива. Той се връща и отново хваща руля.

Поведението му към пасажерката е едва ли не демонстративно неприязнено.

Наоколо, близо и далеч, чипаруват лодки. Просторът гърми от смесеното буботене на моторите.

Филип докопва някаква летва и удря Барона по задника. Ленивецът трепва и отваря очи. Изправя се.

Филип спира мотора.

С мързеливи движения Барона измъква чипарето и го подава на шефа си, който започва да откача въдиците от тапата една по една.

МАРИЯ /озадачена, прошепва почти в ухото на Барона, тъй като явно е респектирана от другия/. Какво ще правим?

БАРОНА. Вие нищо… А ние ще си опитаме късмета.

МАРИЯ. Ще ловите?

БАРОНА. Просто тъй.

МАРИЯ /поглежда куките/. Какво ще поставите на куките?

БАРОНА /смее се/. Нищо…. Паламудът и скумрията се хващат на празна въдица. /Поглежда към откритото море./ Шефе.

ФИЛИП /го поглежда/. Какво?

БАРОНА. Виж! /Сочи с глава./

ФИ1ИП /отправя поглед към откритото море и трепва/. Бинокъла!

Барона измъква бинокъла изпод седалката и му го подава.

БАРОНА. Главата си режа!

Филип оглежда пространството пред себе си.

БАРОНА. Главата си режа, ако не са те.

В зрителния кръг на бинокъла хубава гемия с изящна мореходна линия.

БАРОНА /победоносно/. „Бялата ивица“!

ФИЛИП. Пали!

Моторът заработва отново.

Филип прибира чипарето.

Мария го наблюдава с интерес. Поглежда и към гемията в далечината.

Сириус се устремява към гемията.

Филип измъква стара моряшка шапка с козирка и я поставя на главата си. Отново наблюдава с бинокъла.

Зад кабинката на мотора гледа Барона.

БАРОНА. Потеглиха!

Бялата ивица в движение.

Мария поглежда въпросително към Барона.

БАРОНА /усмихнато/. Спокойно!… /Смига ѝ./

Сириус е вече до гемията.

БАРОНА /провиква се весело, макар и да знае, че не го чуват/. Къде, къдее?… Нашият мотор е по-силен!

Сириус пресича пътя на гемията.

Вече ясно си личи името на кораба – „Бялата ивица. Корабът забавя хода си, моторът му е млъкнал, сега се движи по инерция.

Заглъхнал е и моторът на Сириус“.

На руля вече е застанал Филип, изправен, направлява лодката спокойно към десния борд.

Палубата на гемията е безлюдна. Нищо, никакъв човек.

„Бялата ивица“ стои неподвижно в неподвижното море. На мачтата ѝ – нещо необичайно, наблюдателна площадка /кош/. Нещо като бойна кула.

Барона се надига и хваща с ръка фалшборда на гемията.

Придържа „Сириус“ към нея.

Филип привързва „Сириус“ към гемията.

Надига се по фалшборда и се прехвърля върху палубата. Спокойно се движи по нея. Започва да я оглежда отвсякъде. Тъй като вън не се виждат никакви хора, отваря вратата на кубрика и поглежда в него.

ФИЛИП /спокойно и с ирония/. Охо, вие спите.

ГЛАС /спокоен, нелишен от нахалство/. Понякога правим и това.

ФИЛИП. Но повече стреляте.

ВТОРИ ГЛАС. Кога си ни видял?

ФИЛИП. Корабът ви мирише на кръв. Макар че го миете.

ГЛАС. Обичаме чистотата.

ВТОРИ ГЛАС. Претърси ни и ако намериш някоя пушка…

ФИЛИП. Достатъчно е да вляза в кухнята.

Обръща се и тръгва към кухничката на кораба. Отваря вратата, измъква огромна тенджера вън. Поставя я на палубата и запалва цигара.

От кубрика се измъкват четиримата членове на екипажа. По брадясалите им лица – смущение.

Капитанът е едър, пълен и силно мургав. Машинистът е младо момче, красиво, силно мургаво и много мръсно. Бордовият моряк е най-възрастният от всички, много слаб, приведен напред, с прошарена брада и коса. Най-интересен от тях е СТРЕЛЕЦЪТ – дребен, почти незначителен на вид, с хлътнали бузи, слаб, най-рус от всички, мрачен и мълчалив.

Четиримата заемат различни места от палубата, сядат по касоните, или се облягат на фалшбордовете. Най-добър мизансцен ще се получи, ако тримата седнат, а стрелецът остане прав, по-настрана, току що запалил цигара.

Така ги заварва Барона, защото и той се промъква на палубата. Минава сред мълчанието, отваря капака и поглежда в тенджерата.

Барона подсвирква.

Захлупва тенджерата. Поглежда към Филип.

Филип му прави знак с глава.

Барона взима тенджерата и я понася към „Сириус“.

ФИЛИП /към Стрелеца/. Както виждаш, не само пушката е веществено доказателство.

СТРЕЛЕЦА /отправя погледа си право в него/.

ФИЛИП. Ще кажеш ли нещо?

СТРЕЛЕЦА /продължава да го фиксира мълчаливо/.

ФИЛИП /към капитана/. А ти, капитане?

КАПИТАНЪТ /фиксира го с презрение и процежда/. Ченге!…

СТРЕЛЕЦА /внезапно/. Милиционер!…

ФИЛИП /на Стрелеца/. Стояне, умирам да се докопам до бележника ти!… Отдавна забравих точния брой на жертвите ти.

Филип става и тръгва към „Сириус“. Прехвърля се в лодката.

ФИЛИП /хвърля яростно фаса в морето/. Хайде!…

Моторът заработва и лодката се понася напред.

 

НАДПИСИТЕ.

Заглавието на пиесата и авторът.

Филип седи на кърмата и направлява движението.

Пред кабината на мотора са седнали на Барона и Мария. Говорят с гръб към Филип.

МАРИЯ. Защо не ловихме риба?

БАРОНА. Защото закъсняваме.

МАРИЯ. Нещо важно ли има в тенджерата?

БАРОНА. Да не говорим по този въпрос.

МАРИЯ /примирено/. Ще запушим ли?

БАРОНА. Зависи от вас.

МАРИЯ /усмихнато му предлага цигарите си/. Капитанът винаги ли е такъв?

БАРОНА Не, само характера му е такъв.

МАРИЯ. Лош – така ли?

БАРОНА. Проклет!…

МАРИЯ. Не можете ли да го зарежете?

БАРОНА. Капитана?

МАРИЯ. Напуснете го и толкоз.

БАРОНА. А, опитвах няколко пъти…

МАРИЯ. И?

БАРОНА. Нищо… Само опитвах.

МАРИЯ /малко обидено/. Ясно.

БАРОНА. Не видя ли как се уплашиха?

МАРИЯ Гемиджиите ли?

БАРОНА. Гащите им затрепериха.

МАРИЯ Защо?

БАРОНА. Нашият е страшен.

МАРИЯ /изкушава се/. Да не е някакъв началник?

БАРОНА. Има тапия.

МАРИЯ. Каква тапия?

БАРОНА /бегло се обръща и поглежда Филип/. Хубаво време, ей!… Ноември, а като май!… Вие ходите ли в „Бамбука“?

МАРИЯ. Какво?

БАРОНА /поглежда я/. Каква ви е файдата, че живеете в София, щом не знаете „Бамбука“?… А на опера ходите ли?

МАРИЯ. Не…

БАРОНА. Много сте изостанала.

МАРИЯ. А вие ходите ли?

БАРОНА. Бил съм три пъти в София, но не съм ходил, понеже не мога да изляза от „Бамбука“.

МАРИЯ /смее се/. Е, да…

БАРОНА. Но някой път ще отида.

МАРИЯ. Защо казвате МИЛИ, а не КИЛОМЕТРИ?

БАРОНА /поглежда я с учудване/. Какво?

МАРИЯ. Тук никой не казва километри.

БАРОНА. Защото е различно. Една морска миля е равна на хиляда осемстотин петдесет и три метра.

МАРИЯ. Така ли?

БАРОНА. Ние сме бамбашка хора… /Изведнъж./ Охаа!…

МАРИЯ. Какво?

БАРОНА /веднага се обръща към Филип/. Видя ли какво става?

ФИЛИП /кимва в знак на утвърждение/.

МАРИЯ. Какво има?

БАРОНА Оная работа там /сочи неопределено с глава напред/ не ми харесва.

МАРИЯ. Коя работа? /Взира се./

БАРОНА /към капитана, надвиква шума на мотора/. Капитане, казвай!…

ФИЛИП /извърнат към хоризонта/. Не бързай.

БАРОНА. Аз не бързам. ТЯ бърза.

ФИЛИП. Ще видим.

МАРИЯ. За мен ли говорите?

БАРОНА. За друго… Не виждате ли?

МАРИЯ. Не… Какво има?

БАРОНА. Хоризонта, хоризонта!…

МАРИЯ /учудено/. Какво му е?

БАРОНА. Препаса си колана.

МАРИЯ. Нищо не виждам.

БАРОНА. Потъмнява.

МАРИЯ /уплашено/. Да не е някаква буря?

БАРОНА. А, не… Вие каква сте?

МАРИЯ. Моля?

БАРОНА. Какво работите?

МАРИЯ. Архитект.

БАРОНА. Архитектка?

МАРИЯ. Да.

БАРОНА. Много мангизи?

МАРИЯ. Значи, не е буря?

БАРОНА. Каква ти буря сега?

МАРИЯ. Тогава?

БАРОНА. Познаваш ли архитект Иванов?

МАРИЯ. Не.

БАРОНА. Голям архитект… Сто кила вино сме изпили.

В морето лодките са се раздвижили. Моторите загърмяват силно, на пълен ход.

БАРОНА /провиква се/. Хайдее! Прибирайте се!… На топлоо!… При женитеее!…

МАРИЯ /учудено/. Защо бягат?

БАРОНА. Защото ОНОВА иде!… Не го ли виждате?

МАРИЯ. Боже мой! /Гледа хоризонта./

БАРОНА. Иде, идее!…

МАРИЯ. Какво е това?

БАРОНА. Пълзи, пълзи насам!… Шефе, как казваще ти?

ФИЛИП /мълчи и гледа хоризонта/.

БАРОНА. Като стадо бизони!… Шефа каза така един ден…

МАРИЯ. А няма ли да правим нещо?

БАРОНА. Нищо… Ще пътуваме.

МАРИЯ. Буря ще има ли?

БАРОНА /смее се/. Каква ти буря!… Шефе, чу ли?… Ще ме скъсат тия архитекти.

Първите валма на мъглата се появяват наоколо. Те не са плътни, слънцето ги залива със светлината си, прави ги леки, ефирни. Лодките бягат.

МАРИЯ. Страхувам се.

БАРОНА. Спокойно. Ще си загубите красотата…

МАРИЯ /Загледана в настъпващата мъгла/. Колко бързо, нали?

БАРОНА. Като ламя.

„Сириус“ напредва по пътя си, рязко навлиза в дрипите на мъглата.

Следим го отдалеч, отзад.

Затъмнение. Оттъмнение.

 

„Сириус“ в мъглата. Стои. Тишина.

БАРОНА. Хубаво се насадихме.

ФИЛИП /рязко/. Бароне!

БАРОНА. Какво?

ФИЛИП. Млъкни!…

БАРОНА. Какво има?

ФИЛИП. Не чу ли?

БАРОНА. Не… Какво?

ФИЛИП. Не беше ли сирената на фара?

БАРОНА. Нищо не чух.

МАРИЯ. Аз чух нещо като сирена.

ФИЛИП. Сторило ми се е.

Мария седи спокойно на една от пейките.

Тримата мълчат.

Абсолютна тишина.

МАРИЯ /плахо/. Бих казала нещо, но се страхувам да не ми се скарате.

ФИЛИП /поглежда я право в лицето/. Кажете.

МАРИЯ. Това е абсолютната тишина. Сякаш добита по лабораторен начин. Струва ти се, че е невъзможно да съществува в естествено състояние.

ФИЛИП. След малко ще падне и нощта.

МАРИЯ. Тъмнината вече няма никакво значение. И без това се вижда само на два метра… Отново бих казала нещо, но се страхувам да не ме наругаете.

ФИЛИП. На вас пък кой ви е втълпил, че ще ви ругая?

МАРИЯ. Не знам. Вие можете ли да се усмихвате?

ФИЛИП /спокойно/. Какво искахте да кажете?

МАРИЯ. След малко ще потънем в абсолютната тъмнина и тишина. Бих казала – ще изчезнем от света.

ФИЛИП. Това мога да го кажа и аз.

МАРИЯ. Но не го казахте… Както не казвате много друго.

ФИЛИП. Например?

МАРИЯ. Например, че ви дразня.

ФИЛИП /отново рязко/. Тихо! /Ослушва се./ Нищо.

МАРИЯ. А как умеете да отклонявате разговора…

БАРОНА. Страхотно!

ФИЛИП /строго/. Какво?

БАРОНА. Умееш.

ФИЛИП. Млъкни.

БАРОНА. Хайде де!…

ФИЛИП /учудено/. Какво?

БАРОНА. Днес ще се наприказвам.

ФИЛИП. И ще те хвърля през борда.

БАРОНА. Ще се наприказвам и ще те зарежа. Щом стигнем в Бургас – търси си  друг будала!

ФИЛИП. Бароне, какво ти стана?

БАРОНА. Знам, че ще ми триеш пътничката на носа!…

ФИЛИП. Млъкни!…

БАРОНА. Защото АЗ я поканих. /Пауза./ Гледай ме! /Навира лицето си пред него./ Запомни ме!… /Още се навира./ Защото вече няма да ме видиш.

ФИЛИП. И отново ще ми плачеш да те взема.

БАРОНА. Ще плача на мук!

ФИЛИП. Сефте!…

БАРОНА. Мама му стара, който не ти избяга!… Само да се измъкнем от мъглата.

ФИЛИП /иронично/. Нали знаеш наказанията за бунт на екипажа?

МАРИЯ /засмива се/.

БАРОНА. Ще ме обесиш на мачтата, нали?

ФИЛИП. Ако я намеря в мъглата.

МАРИЯ /весело/. Сега ми харесвате.

ФИЛИП /не без злоба/. Умирам да ви се харесам!

МАРИЯ.  Това ви е хубавото – че не умирате.

ФИЛИП /отваря уста да каже нещо, но млъква/.

Рязко прозвучава звуковият сигнал на Созополския фар.

БАРОНА. Сега го чух и аз.

МАРИЯ. Фарът ли?

БАРОНА. Созополския.

МАРИЯ. Впрочем, знаете ли къде сме?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Бароне, къде сме?

БАРОНА. Около Созопол.

МАРИЯ. Близо или далеч?

ФИЛИП. На пет мили. А може би на пет метра.

МАРИЯ /оценява казаното и го гледа право в очите/. Стоим ли?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Така ли трябва?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Защо?

ФИЛИП. Нямаме право да се движим.

МАРИЯ. Кой забранява?

ФИЛИП. Морският правилник.

МАРИЯ /навежда глава и мълчи, а после отново вдига глава/. Далеч ли сме от Бургас?

ФИЛИП. Не повече от девет мили.

Замълчават. Слушат сигналите на гара.

Отсега нататък, сигналите ще звучат в пиесата на места, необходими на режисьора.

БАРОНА. Шефе, може ли?

ФИЛИП. Знаех, че ще кажеш това.

БАРОНА. Само десет минути.

ФИЛИП. Махай се.

БАРОНА. И без това стоим на място.

ФИЛИП. Добре… Махай се!…

БАРОНА /тръгва, към кабината/. Много си злобен, ей. /Преди да влезе в кабината./ Виждаш, че няма работа. /Излиза./

Мария гледа учудено след него.

Филип отива до кубрика, измъква петромаксовата лампа. На връщане запалва, светлината на мачтата, която е електрическа. Филип се заема с лампата.

МАРИЯ /плахо и в недоумение/. Съвсем ли не можем да се движим?

ФИЛИП /зает с петромакса/. Никак.

МАРИЯ. До кога?

ФИЛИП. Докато не се вдигне мъглата.

МАРИЯ. А кога ще се вдигне?

ФИЛИП /леко заядливо/. Утре.

МАРИЯ. Чак утре?

Петромаксът пламва.

ФИЛИП. Като я нагрее слънцето.

Филип понася петромакса към мачтата. Закачва го на нея. Изгася електрическата лампа.

МАРИЯ. И дотогава?…

ФИЛИП. Дотогава – все на едно място.

МАРИЯ. Боже мой!…

ФИЛИП. Съжалявам.

МАРИЯ. Съжалявате?

ФИЛИП. Ами  изтървахте влака.

Филип отива при носа на лодката. Мария го наблюдава.

Филип вдига котвата и я хвърля във водата.

Ефект от падането на котвата във водата. Филип отпуща въже.

ФИЛИП /обърнат към нея/. Облечете се.

МАРИЯ /глупавичко/. Трябва ли?

ФИЛИП. Както искате… Става хладно.

Мария облича шлифера и пъха ръце в джобовете му.

МАРИЯ /сякаш отнесено/. Едва сега разбрах какво значи мъгла. /Пауза./ Наистина действа на нервите.

ФИЛИП. Какво да правя – изненада ме.

МАРИЯ. Не ви се случва за първи път, нали?

ФИЛИП. Това е първата мъгла за тази година.

Продължителна пауза.

МАРИЯ. Често ли возите пътници?

ФИЛИП. Случва се.

МАРИЯ. Но пътнички – никога, нали? /Гледа но с полуусмивка./

ФИЛИП. Виж – това е изключено.

МАРИЯ. Струва ми се, че присъствието ми ви дразни.

ФИЛИП. На вас непрекъснато ви се струва нещо.

Филип отива при помпата и започва да изпомпва вода. Струята шурти глухо в морето.

МАРИЯ. Сега пък какво правите?

ФИЛИП. Изпомпвам водата.

МАРИЯ. Откъде е тази вода?

ФИЛИП. Прониква през обшивката.

МАРИЯ /след пауза/. Никога не съм предполагала.

ФИЛИП. Че в лодката влиза вода, ли?

МАРИЯ. Да.

ФИЛИП /натъртва/. Вода прониква дори в „Куин Мери“… Страхувате ли се?

МАРИЯ /поглежда го в упор/. Не.

ФИЛИП. Редно е да се страхувате. Това е вода, не е шега.

МАРИЯ /троснато/. Разбрах.

ФИЛИП /поглежда я/. Имате самочувствие.

МАРИЯ. Понеже ви повиших тон.

ФИЛИП /с едва забележима усмивка/. Много ли съжалявате?

МАРИЯ. За кое?

ФИЛИП. Че тръгнахте,

МАРИЯ. Пътуваше ми се по вода. Но не очаквах да налетя на такъв капитан.

ФИЛИП. Така говори само жена със самочувствие. /Пауза. Неловко положение./ Тази година не сме имали мъгли.

МАРИЯ. Това го казахте.

ФИЛИП. Чакате да ви развличам ли?

МАРИЯ. Чакам да се дигне мъглата.

ФИЛИП /след пауза/. Тази светлина има за цел да ни пази. /Мария мълчи./ Някой може да се блъсне в нас. /Мълчание./ Всяка година по света стават хиляди катастрофи.

МАРИЯ /измъква цигарите си. Взима последната цигара от кутията, смачква кутията и я хвърля във водата, но след това посяга сякаш да я вземе обратно./ Ох!

ФИЛИП /учудено/. Какво има?

МАРИЯ. Направих нещо некрасиво. /Гледа го втренчено./

ФИЛИП /издържа на погледа ѝ/. Аз пък не разбрах.

МАРИЯ. Хвърлих кутията в морето.

ФИЛИП. Защо? Трябва ли ви?

МАРИЯ /пали със запалката си/. Някои не обичат да им се замърсява морето.

ФИЛИП /сякаш трепва и я поглежда особено/. Така ли?

МАРИЯ. Това им е противно.

ФИЛИП. Виж ти!…

МАРИЯ. Морето е чисто и трябва да си остане чисто, нали?

ФИЛИП /поглежда я изпитателно и с подозрение/. Кой ви каза това?

МАРИЯ. Никой?

ФИЛИП. Защо казахте така?

МАРИЯ. Така го чувствувам.

ФИЛИП /наблюдава я още и после сякаш се отърсва/. Мислите ли, че една кутия?…

МАРИЯ. Важен е принципа… Освен това – всичко е важно.

ФИЛИП. А откога?

МАРИЯ. Какво?

ФИЛИП. Мислите така?

МАРИЯ /решително/. Нещо ми подсказва, че ще ви обидя, ако замърся морето.

ФИЛИП /отново я гледа директно/. Какво правихте в Мичурин?

МАРИЯ. Бях по работа.

ФИЛИП. Командировка.

МАРИЯ. Да.

ФИЛИП. Навярно ще строите нещо.

МАРИЯ. Огледах местността за един строеж. Ще участвувам в конкурс.

ФИЛИП /грубо/. Сигурен съм, че ще го спечелите.

МАРИЯ. Какво?

ФИЛИП. И вие сте с пиратите.

МАРИЯ. Да.

ФИЛИП. Които грабят брега, типовете от Балкантурист и държавата, която гадно ги насъсква и организира!… Грабете!… Стройте!… Кепазете!… Белите сгради, нали?… Хотелите!… Сега сте ударили око на Аркутинското блато, ще ви се да го пресушите и измисляте какви ли не хитрости да го циментирате!…

МАРИЯ. Вие сте луд!

ФИЛИП. Луд съм!… Наистина съм луд!… Защото гоня убийците на делфини, а зад гърба ми пъплят убийците на красотата!…

МАРИЯ /сепнато/. Аха!

ФИЛИП /ядосано/. Какво „аха“?

МАРИЯ. Как не се сетих!… Онези бяха делфиноловци!

ФИЛИП. Природата е създала Аркутинското блато за пет милиона години – тръстика по тръстика, костенурка по костенурка, изваяла е всяка лилия поотделно, за да дойдете ВИЕ и с един замах да превърнете блатото в аеродрум на Ка ел ем!

МАРИЯ /усмихнато/. Няма що – развеселихте ме!

ФИЛИП. Много ли ви е весело?

МАРИЯ. Разведрихте душата ми.

ФИЛИП /ядосано/. И как фарисейски заплакахте за една цигарена кутия в морето!…

МАРИЯ. Вие или наистина сте луд или…

ФИЛИП. Луд съм!

МАРИЯ. Или пък искате да ми се харесате. /Хладнокръвно/ Сега съм почти сигурна, че ви вълнувам.

ФИЛИП /поглежда я с ярост/. Ей, малката, с нежната кожа и златните очила, такива като вас са минавали през ръцете ми!

МАРИЯ /иронично/. И не сте ги пощадили.

ФИЛИП. Не ми се фукайте.

МАРИЯ /иронично/. Тогава не сте мислили за опазване на природата. /Нежно./ Защото всяка жена е създание на природата.

ФИЛИП. И все пак, иронията е въпрос на възпитание. Ако поискам, мога да ви ОБСИПЯ с ирония.

МАРИЯ. Ах, как се радвам, че се качих на лодката ви! А още повече, че се сблъсках с вас… Впрочем, чувала съм за вас. Трябваше да се досетя още като погнахте гемиджиите. Остава да разбера защо прибрахте готварските им съдове.

ФИЛИП /ядосано/. Защото вътре има мозъци!… Затуй!…

МАРИЯ /учудено/. Какви мозъци?

ФИЛИП. Мозък от делфини!… Любимото ядене на бракониерите!…

МАРИЯ. Боже мой!

ФИЛИП. Не врякайте!

МАРИЯ /не му обръща внимание/. Боже мой, възможно ли е?

ФИЛИП. Само не припадайте.

МАРИЯ /замълчава и след паузата/. Моля ви да приключим този диалог. /Мълчание, в което се прокрадва хъркането на Барона./ Какво това?

ФИЛИП. Кое?

МАРИЯ. Някакъв особен шум.

ФИЛИП. Това е Барона.

МАРИЯ. О, той вече спи?

ФИЛИП. ТРЕТИЯТ ЧОВЕК НА БОРДА… Хърка.

МАРИЯ /въздъхва/. Не знам… Може би трябва да му завидя.

ФИЛИП. Без обобщения.

МАРИЯ. Чувала съм, че имате семейство.

ФИЛИП. Да не говорим за тия, които са на брега.

МАРИЯ. Много говорят за вас.

ФИЛИП. Като за всеки луд… Да запушим ли?

МАРИЯ. Моите свършиха.

ФИЛИП. Имам достатъчно. Ще ни стигнат за цялата нощ. /Подава кутията си./

МАРИЯ. Благодаря. /Отказва се./

Филип запушва.

МАРИЯ. Чувате ли?

ФИЛИП. Нищо за забелязване.

МАРИЯ. Морето диша.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. То е около нас и диша… Чувствувате ли как повдига лодката?… /Потръпва в шлифера и се загръща по-добре, а след това се усмихва./ Нямам предвид душите на удавените моряци…

Филип измъква от кубрика дебел дълъг кожух го донася.

ФИЛИП. Ако не облечете това и вашата душа ще отлети при тях.

МАРИЯ. Наметнете ме.

ФИЛИП /намята шубата върху раменете ѝ/.

МАРИЯ. А вие?

ФИЛИП /измъква дебело яке/. Има и за мен и за още сто души.

МАРИЯ. Знаете ли нещо, което да е по-велико от морето?

ФИЛИП. Не обичам думи, казани от курортистки.

МАРИЯ /поглежда го с яд/. Извинете.

ФИЛИП. Няма защо… Това си е редно. Всяка дама в морето се разбъбря… Да пийнем ли нешо?

МАРИЯ. Какво?

ФИЛИП. Каквото и да е.

МАРИЯ. Наистина бих пила каквото и да е.

ФИЛИП. Предпочитам водка.

МАРИЯ. Умирам за чаша водка!

ФИЛИП. В  пластмасова чаша, други няма.

МАРИЯ. Умирам за водка, но мразя предвзетите мъже.

ФИЛИП. Имам руска и полска.

МАРИЯ. Каквато и да е.

ФИЛИП. И все пак, да започнем от столичная.

МАРИЯ. Искате да кажете нещо?

ФИЛИП. Ако Барона се събуди, ще трябва да наченем и полската.

МАРИЯ. Добре ли пие помощника ви?

ФИЛИП /отваря бутилката/. Най ме е страх, ако някой ден се удави. В него има толкова спирт, че рибите на световния океан ще изплуват с коремите нагоре… Ох, къде са чашите?

МАРИЯ. Защо не опитаме инак?

ФИЛИП. Как?

МАРИЯ. Класическия начин.

ФИЛИП. Направо от бутилката?

МАРИЯ. Разбира се.

ФИЛИП /поглежда я/. Интересно какво би казал за това мъжът ви.

МАРИЯ. Не е ли по-добре да не говорим за тия, които са на брега?

ФИЛИП /поднася ѝ бутилката/. Имате думата.

МАРИЯ /усмихва се/. Наздраве!…

ФИЛИП. Наздраве!

МАРИЯ /поглежда го/. Слушайте, да не би да ви смущавам?… Я дайте чашите!

ФИЛИП. Ако искате…

МАРИЯ. Не искам, но вие се смущавате.

ФИЛИП /троснато/. Пийте!

МАРИЯ /вдига бутилката/. Пия за тази чудна авантюра.

ФИЛИП. Много го усуквате.

МАРИЯ /поглежда го над бутилката/. Значи… това сте вие?

ФИЛИП. Имам нещо и за ядене.

МАРИЯ. Поне трима души са правили опит да ви опишат как изглеждате… Какво имате?

ФИЛИП. Консерви и сушена риба…

МАРИЯ. За вас се говорят лоши неща…. Предпочитам риба.

ФИЛИП. Знам… Много лоши неща… А хляб?

МАРИЯ. Нима имаме и хляб?

ФИЛИП. Черен.

МАРИЯ. Впрочем, не толкова лоши, отколкото странни неща… Не, не лоши!…

ФИЛИП. Обичате ли гарузи?

МАРИЯ. Ваше производство, нали?

ФИЛИП. Тук само лимоните не са мое производство.

МАРИЯ. С това ли си губите времето?

ФИЛИП /търси продукти и вилици/. Не ви разбрах.

МАРИЯ. Ловите риба, сушите я, консервирате дробовете ѝ, преследвате убийците на делфини…

ФИЛИП /иронично/. А бяхме започнали да пием.

МАРИЯ. Наздраве! /Вдига бутилката и пие./

Филип я наблюдава. Ръцете му са пълни с консерва, лимони, вилици…

МАРИЯ /смъква бутилката от устата си и му я подава/. Наблюдавахте ли ме?

ФИЛИП. Има какво да се види у вас. /Бутилката е вече в ръцете му./ Наздраве!

МАРИЯ. Непрекъснато ли ще си казваме наздраве?

ФИЛИП. Не е желателно.

МАРИЯ. Защо?

ФИЛИП. При тази дума Барона, колкото и дълбоко да спи, се събужда и иска своето. А то не е малко.

МАРИЯ. Откога е с вас?

ФИЛИП. От две години.

МАРИЯ. Барона несретник ли е?

ФИЛИП. Защо пък несретник?

МАРИЯ. Че кой друг би тръгнал след вас.

ФИЛИП. И за него ли ще говорим?

МАРИЯ. Няма да говорим само за тия, които са на брега, нали така казахте?

ФИЛИП /отпива едра глътка/. Вижте какво – жена ми ме остави.

МАРИЯ. Защо заговорихте за жена си?

ФИЛИП. Може би и вие като другите, мислите че АЗ я зарязах. Но ще ви кажа, а вие го кажете на другите – тя ме изрита, и с право; жените искат мъжете им да стоят до тях. Едва ли има жена, която би изтърпяла съпруг като мен, който не се прибира от морето, на петстотин километра от дома. Вечно мръсен и брадясъл.

МАРИЯ. Не се ли къпете?

ФИЛИП. Три пъти месечно, защото е сложно трябва да се отива в хотел Приморец в Бургас, пък пасажите идват, не те оставят свободен… А хигиенната норма на цивилизования човек е да се къпе всеки ден. Така ли е?

МАРИЯ. Забавлявате ме добре.

ФИЛИП. Но най-важното си остава отсъствието. Аз съм болен от море. Не мога и не мога да го напусна.

МАРИЯ. Знам.

ФИЛИП. Нищо не знаете.

МАРИЯ. Не взехте ли жена си при вас?

ФИЛИП. А вие как мислите?…

МАРИЯ. Значи, опитахте?

ФИЛИП. Стоя деветнайсет дни и избяга.

МАРИЯ. Обичахте ли я?

ФИЛИП. Тя ме обичаше повече… Слушайте, щом се върнете в София, пратете ми някаква жена, но да е съгласна да живее на лодка и в палатка. Готов съм на всички условия. Дори съм намислил да обявя във Вечерни новини.

МАРИЯ. Страхотен сте, да ви кажа!… Ненапразно се говори за вас.

ФИЛИП. Кажете ѝ, че напролет ще имам голям кораб с кабина, легла и кухня. В кабината ще може да пържи яйца и да ми плете пуловер.

МАРИЯ. Ще кажа. Ще се намерят доста кандидатки.

ФИЛИП /отпива/. Дано.

МАРИЯ. Но защо разправят, че сте лош?

ФИЛИП. Сигурно има причини… Кой е добър, а? Според вас може ли някой да бъде добър?

МАРИЯ. Знаете, че хората са добри.

ФИЛИП. Разбира се. Педрото също е добър.

МАРИЯ. Кой Педро?

ФИЛИП. Той е също добър, но бие рибата с бомби. Два път го предадох на граничните – нищо, затвориха си очите. Третият път го набих и го заплаших, че следващия път ще го убия. Сега не употребява бомби, но ме мрази, по цялото крайбрежие говори за мен като за побойник и ченге.

МАРИЯ. Боже мой, не знаех, че сте такъв приятен събеседник.

ФИЛИП /подава бутилката/. Пийте, но запушвайте бутилката. Барона ще подуши и ще ни се натрапи, а вие не сте интересна в компания на двама мъже.

МАРИЯ. Грубиян сте и сте убиец, но когато искате, можете да обиждате фино.

ФИЛИП. А, бе… Да убием времето. Знаете ли какво значи цяла нощ сред мъглата?

МАРИЯ. Тази лодка не се ли движи?

ФИЛИП. Разбира се, че се движи. Невидимо течение ни носи нанякъде, но къде, ще разберем утре.

МАРИЯ. Мисля, че пуснахте нещо като котва.

ФИЛИП. Но не до дъното. Виси на десет метра под нас.

МАРИЯ. Така ли?… Защо?

ФИЛИП. За да не целунем някоя скала. Котвата ще се закачи и ще се закотвим автоматически.

МАРИЯ. Не ви разбирам от работите.

ФИЛИП. Няма и защо. Вашето задължение е да сте жена.

МАРИЯ /подава му бутилката/. Лично аз не съм само жена.

ФИЛИП /язвително/. Да де… Вие строите.

МАРИЯ. Защо, лошо ли е?

ФИЛИП. Има си хас! В общото строителство защо да не застроите и брега… Докато ви усетят – на бърза ръка ще го застроите и край.

МАРИЯ. А вие как искате, да го оставим гол?

ФИЛИП. А, моля ви се, наблъскайте го с хотели! Задръстете го с механи и сервизи!… Брегът е безпомощен, не може да протестира, обковете го с камък, насмолете го с асфалт, да изчезне, да не се вижда, но после? Какво ще правите после?… Върху построеното ще построите нови хотели, върху тях – други и така нататък…

МАРИЯ. Говорете, говорете… Слушам.

ФИЛИП /многозначително/. Много ме интересува слушате или не слушате.

МАРИЯ. Защо? Интересно е да се чуе подобно реакционно гледище.

ФИЛИП. Охо, имаме си и гледища!…

МАРИЯ. А вие сте глупак, защото мислите, че казвате нещо ново. Слушайте какво ще ви кажа – и да плачете и да не плачете, брегът ще бъде застроен. Няма мърдане. Нищо не може да го спаси. Важното е как. Красиво или грозно – там е въпроса.

ФИЛИП. За мен е все едно дали ще бъде красиво или грозно.

МАРИЯ. Затова сте глупак. Всеки ден ще ставате все по-смешен.

ФИЛИП /решен да приключи спора/. Добре, добре… Ще се храним ли?

МАРИЯ. Предпочитам само да пия… /Отпива./

ФИЛИП /оставя продуктите/. Аз – също… Две одеала ще ви стигнат ли?

МАРИЯ. Нима ще трябва да се спи?

ФИЛИП. По-добре… отколкото да говорим.

МАРИЯ. На същото мнение съм… Останаха ли одеала за вас?

ФИЛИП. Едно… И шубата…

МАРИЯ. Прав сте… Нощта е дълга.

ФИЛИП. И ще стане тъй студено, че цялото ви добро настроение ще се изпари. /Подрежда леглото върху лявата пейка./

МАРИЯ /с бутилка в ръка/. Оня дребният все не ми излиза от мисълта.

ФИЛИП /подрежда/. Кой?

МАРИЯ. Най-дребният от екипажа на гемията, която спряхте.

ФИЛИП. Говорите за убиеца?

МАРИЯ. Искате да кажете – стрелеца.

ФИЛИП. За мен е чистокръвен убиец. Рецидивист. Досега е отнел живота на осем хиляди делфина.

МАРИЯ /трепва/. Боже мой!…

ФИЛИП. Какво говоря?… Повече.

МАРИЯ /замислено/. Осем хиляди!… Това е прекалено. И ги застрелва?

ФИЛИП. Той е добър стрелец.

МАРИЯ. Звяр.

ФИЛИП. Чудесен тих и добър човек. Единствената му вина се състои в това, че има вярно око. Стрелянето по делфини е забавно. То увлича и събужда страстта към интензивно стреляне.

МАРИЯ. Но нали делфините са забранени. Нали се оказа, че са нещо като хората.

ФИЛИП. Не е чак толкоз.

МАРИЯ. Как да не е?

ФИЛИП. Малко ги надценихме.

МАРИЯ. Но са забранени.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Тогава кой им дава право на тези…

ФИЛИП. Унищожаването на тия животни с мрежи е забранено категорично, но ловът им с пушка не е престанал. А и държавата си затваря очите.

МАРИЯ. Не може да бъде!

ФИЛИП /спокойно/. На известни отрасли са необходими мазнините на делфина и засега не могат да го заменят с друго.

МАРИЯ. Говорите ужасяващи неща.

ФИЛИП. Леглото ви е готово.

МАРИЯ. Вие къде ще легнете?

ФИЛИП. Долу. /Сочи пода на лодката./

МАРИЯ. Няма ли… на другата пейка?

ФИЛИП. Долу е по-топло.

МАРИЯ. А не го ли гризе съвестта?

ФИЛИП. Убиеца ли?…

МАРИЯ. Делфиноубиеца.

ФИЛИП. Тази възглавница е истинска.

МАРИЯ. Вашата.

ФИЛИП. Имам и друга… Не съм виждал по-гъста мъгла. /Вглежда се в мъглата./ Как ни затвори, а?

МАРИЯ. Сигурен ли сте, че утре няма да я има?

ФИЛИП. Утре ще бъде слънчево, ние ще продължим и вие ще вземете вместо влак – самолет.

МАРИЯ. А как ще разберете къде сме и накъде да потеглим?

ФИЛИП /с усмивка/. О, всичко ще заблести!… цялото море. Бреговете ще лъснат, пред нас ще се изблещи Бургас. Девет мили!… Час и половина пълен ход.

МАРИЯ. Ще има ли билет за самолета?

ФИЛИП. Това засяга само вас.

МАРИЯ. Не си ли служите със самолет?

ФИЛИП. Три или четири пъти в годината.

МАРИЯ. И обхождате всичките си приятели?

ФИЛИП. Обикновено приятелите идват при мен. Всеки знае къде съм… Ако му домъчнее, ще тръгне по брега и ще ме намери. Достатъчно е да дойдеш в Мичурин, а след това са достатъчни два дни да ме намериш. Не съм толкоз труден.

МАРИЯ. Изобщо търси ли ви някой?… Искам да кажа – имате ли приятели?

ФИЛИП. Като ме гледате, как мислите?

МАРИЯ Приличате ми на човек, който няма приятели.

ФИЛИП. А имам. Освен това Барона е винаги край мен. С него човек може да разговаря по всички въпроси, включително хороскопите. Защото какво правите в София всъщност? Говорите само за хороскопи. През лятото софиянките предават уроци на Барона по астрология.

МАРИЯ. А на вас?

ФИЛИП /поглежда я/. Аз знам всичко.

МАРИЯ. Много ли са софиянките?

ФИЛИП. Изпълват целия бряг.

МАРИЯ А вие?

ФИЛИП. Аз!… Аз съм в морето.

МАРИЯ. Измъквате се.

ФИЛИП. Понякога не мога…

МАРИЯ. Не се измъквате?

ФИЛИП. Е, не всякога.

МАРИЯ. Значи – не може без софиянки.

ФИЛИП. Може би.

МАРИЯ. Не може „може би“! Или – ИЛИ!…

ФИЛИП. Оставям на вас да решите.

МАРИЯ. Отговаряте доста уклончиво.

ФИЛИП. Струва ми се, че ревнувате.

МАРИЯ. Не… Понеже разговаряхме.

ФИЛИП. Да де… То е същото.

МАРИЯ /леко впрегната/. Чела съм един ваш труд.

ФИЛИП /играе изненадан/. А!…

МАРИЯ /натъртва/. Да!

ФИЛИП. Целия?

МАРИЯ. А, не… Понеже е невъзможно… Какво ме интересува мен движението на рибните пасажи!… Всичко е мъгла.

ФИЛИП. За книгата ли говорите?

МАРИЯ. Въпросът за пасажите. Никой не знае откъде идват и накъде отиват. Защо идват, защо отиват? Къде снасят и къде отиват малките… Вие сам не сте сигурен.

ФИЛИП. Това е въпрос на още проучвания.

МАРИЯ. Затова захвърлих книгата ви.

ФИЛИП. За тези приказки заслужавате да ви изхвърля през борда… А защо я зачетохте?

МАРИЯ. Някой ми каза, че имало нещо философско. Сравнявали сте пасажите с живота на човека. Не мога да ви обясня… Свързвали сте двете неща.

ФИЛИП. Не си спомням. Ако е вярно, бил съм доста глупав, защото книгата е научна и нямам право…

МАРИЯ. Изобщо обичате да се месите там, дето нямате право!

ФИЛИП /поглежда я остро/. А така!… по какво разбрахте?

МАРИЯ /леко объркано/. Боже, то си е ясно!… Днес не нападнахте ли гемията, не взехте ли съдовете на хората?

ФИЛИП. А вие не нарекохте ли стрелеца убиец?… Нали се възмутихте?

МАРИЯ. Всеки има право на възмущение…. Вие просто ги нападнахте… Както при абордаж.

ФИЛИП. Законите за обществото все още не са проникнали изцяло в морето. Тук още съществуват заканите на природата; нападай, убивай, защитавай… Да обяснявам ли повече? За да окепазите брега, вие се нуждаете от документи и подписи. Никой не ми е дал документ да защитавам делфините. Но и те нямат разрешително да ги избиват. Затова се намесвам.

МАРИЯ. Все пак, убийците на делфини могат да ви смачкат.

ФИЛИП. Затова обичам да работя в морето. Който изпревари.

МАРИЯ. Правото на по-силния.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Отде знаете, че сте по-силния?

ФИЛИП. Правата кауза е винаги по-силна.

МАРИЯ. Но някой ден ще ви пречукат.

ФИЛИП. Това окончателно ще спаси делфините.

МАРИЯ. Трудно се разговаря с вас… Дайте една цигара.

ФИЛИП. Вземете си. Кутията е там… През нощта ще се наложи да пушите.

МАРИЯ. Откъде знаете?

ФИЛИП. В нощ като тази, когато човек е заграден като в гроб, не заспива лесно, или се събужда и мисли. Истинският човек има за какво да мисли. В подобни необикновени нощи, увиснал в пространството, в безтегловността на мозъка, човекът започва да си дава сметка за много неща.

МАРИЯ. Случвало ли ви се е?

ФИЛИП. Да. Пък и на вас ще ви се случи… Още тази нощ. След два часа… Първо ще заспите, а после ще се събудите. Не от друго, а от студа. Тогава ще запомнете да мислите.

МАРИЯ. Струва ми се, че искате просто да ми натрапите да мисля.

ФИЛИП. Ааа, не… Не така, малката… Криво ме разбрахте Аз няма да ви ухажвам.

МАРИЯ /ядосана е, но скрива това, язвително/. Защо пък не? Не съм ли хубава жена?

ФИЛИП. Това няма значение.

МАРИЯ. Мисля, че имахте време да ме огледате.

ФИЛИП. Така оглеждам всяка уловена скумрия.

МАРИЯ. Смятате ли, че вече съм уловена?

ФИЛИП. Не съм ви спущал стръв.

МАРИЯ. Скумриите се ловят без стръв.

ФИЛИП. Но нещо трябва да им БЛЕСНЕ. Виждате ли нещо по мен, което може да блесне и да ви привлече?

МАРИЯ. А вие мислите ли, че ВЕДНАГА трябва да проговорим за това, което ни боли?

ФИЛИП /рязко и сякаш уплашено/. Не!… Само това не.

МАРИЯ. Сега ще кажете ли, че е време за сън?

ФИЛИП. Отдавна е настъпило това време.

МАРИЯ. За такива като Барона.

ФИЛИП. Не се различавате кой знае колко от Барона.

МАРИЯ. Ех, как бих искала… /Сподавя възмущението си и млъква./ И тук ще махна с ръка.

ФИЛИП. Май ще пием малко. /Надига шишето./ Винаги ме е интересувало в в този момент кой ще започне пръв.

МАРИЯ. И мен.

ФИЛИП. Интересува ме какво би ме интересувало МЕН. За ВАС не ме е грижа… Е, ще спим ли?

МАРИЯ. Някои обичат да се говори само за тях…  Какво ще си постелите?

ФИЛИП. Ей, как забравих!… Имам спален чувал. /Измъква го от кубрика./ Поне ВИЕ сте спасена.

МАРИЯ. Не обичам спалните чували.

ФИЛИП. Знаете ли колко е чист?

МАРИЯ. Не, вътре се чувствувам като в капан. Не мога да дишам.

ФЙЛИП. Ще ви дам и третото одеало. В чувала се чувствувам добре,

МАРИЯ. Направо на дъските?

ФИЛИП. Кожухът ще свърши работа… Легнете!

МАРИЯ. Защо АЗ?

ФИЛИП. Ще ви завия.

МАРИЯ. Все пак… Такава нощ!

ФИЛИП. Нищо, освен мъгла.

МАРИЯ. Необикновена нощ.

ФИЛИП. Малкото пространство, в което се намираме, може да бъде интересно само за двама, които имат да си кажат нещо. Един повреден асансьор за двамата в него, може да се окаже като космос, а космосът може да се окаже тесен като гроб за други, които не могат да се почувствуват.

МАРИЯ. Някой като си пийне казва неща, намиращи се някъде по средата.

ФИЛИП. Мислите ли?

МАРИЯ. Да. Говорите повече от неясно и глупаво.

ФИЛИП /спокойно/. Питах, мислите ли, че три глътки водка ще ме децентрират?… Това е обида.

МАРИЯ. Преди малко ме сравнихте с Барона.

ФИЛИП. Че откъде знаете какво е Барона.

МАРИЯ. Някои хора се изявяват за три минути.

ФИЛИП /гледа я/. Или пък в един миг.

МАРИЯ /сякаш се мъчи да прочете в лицето му/. Да.

ФИЛИП. А има хора, които не можеш да разбереш цял живот.

МАРИЯ /с досада/. Изтъркано, изтъркано…

ФИЛИП. Сега са модерни баналните изрази.

МАРИЯ. Ето че се интересувате и от модата. Впрочем, защо не? Това е присъщо за снобите.

ФИЛИП. Без сноби не може. Някои важни явления са немислими без тях. Снобите са ферментите за появата на доста неща.

МАРИЯ. Това исках да ви кажа – вие сте един доста издържан сноб. Самият факт, че не се къпете.

ФИЛИП. Думите ви не са проява на бон тон.

МАРИЯ. Защо? Сега спорим.

ФИЛИП. Неудобно е да се каже па мъж в лицето, че не се къпе – пет минути преди лягане.

МАРИЯ. И чувството ви за хумор е нечистоплътно.

ФИЛИП /измъква и поглежда някакво тефтерче, след което го скрива/. Да. Точно така.

МАРИЯ. Много лесно се съгласихте.

ФИЛИП. Погледнах бележника си. Тази нощ ще трябва да сънувам Хеопсовата пирамида. Моите сънища са програмирани.

МАРИЯ. Не е чак толкоз оригинално.

ФИЛИП. Гледам да отклоня разговора.

МАРИЯ. А не гледате ли да го привършите?

ФИЛИП. Умирам… Стига да се съгласите. /Внезапно променя тона./ Слушайте, утре ще се качите на самолета и ще си отлетите, в София ще си нанкате до насита, а аз имам да върша сума неща и да се връщам.

МАРИЯ /поглежда него, после „леглото“ и казва примирено/. Да свалям ли обущата?

ФИЛИП. Изключено!… Ще настинете.

МАРИЯ. Не мога с обуща.

ФИЛИП. Ще опитате. Това е извънредно положение.

МАРИЯ. Не мога с обуща, разберете!…

ФИЛИП. Знам!… /Окопитва се./ Предполагам. Но сега ще опитате.

МАРИЯ. Добре. /Ляга върху застланата пейка, подгъва ръце под главата си./

Филип започва да я покрива с одеалата. Едно по едно.

МАРИЯ. Засмяхте ли се?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ Защо?

ФИЛИП. Представих си шлифера ви… Утре… Ще бъде като сдъвкан.

МАРИЯ. Ще го огладя.

ФИЛИП /многозначително, но без да набляга/. Шлифера – да!

МАРИЯ /повдига глава/. А кое не?

ФИЛИП. Смятате ли, че ще се затоплите?

МАРИЯ. Не е толкоз студено.

ФИЛИП. Тази есен е изключителна. Незапомнена. От половин месец само тихо и топло време. Струва ми се, че вече изобщо няма да се промени. Това е най-за6еяежимия ноември в живота ми… Ако ви е кораво, имам един леководолазен костюм.

МАРИЯ. Добре ми е.

ФИЛИП. Върху дунапрен ще бъдете още по-добре.

МАРИЯ /връща главата си на възглавницата/. И все пак е чудно!… Тишината… Самотата… Изолацията… И пак тишината. /В нейното ослушване чуваме далечните призиви на Фаровата сирена./ Чувствувам се в люлка. Вися някъде в небитието.

Докато тя говори, той си приготвя постелята, извръща глава и го вижда как влиза в чувала.

МАРИЯ. Не се ли чувствате като в пашкул?

ФИЛИП. В замяна на това, ВИЕ ще се чувствувате спокойна. Във всеки мъж се потайва един нападател. Както виждате, ръцете ми ще бъдат вързани.

МАРИЯ. Не ме е страх от нищо.

ФИЛИП. Да де, вие сте еманципирана. /Пали цигара./

МАРИЯ. Може ли една и за мен?

ФИЛИП. Искате я запалена?

МАРИЯ. Познахте.

ФИЛИП /налапва една цигара, запалва я, взима я и я поднася направо в устата ѝ. Ръцете ѝ са под завивката./ Повторихме номера с бутилката. От моята уста – във вашата.

МАРИЯ /спокойно/. Още ли ви вълнуват тия неща?

ФИЛИП. Ох, как да ви обясня… Не става въпрос…

МАРИЯ. Знам, не го усуквайте. /Все пак измъква ръка и всмуква жадно дим./ Пепелник?

ФИЛИП. Морето.

МАРИЯ /изтърсва пепелта в морето/. Отново си помислих за убиеца… Защо убива този човек?

ФИЛИП. Навик… Страст… Хазарт… Отнеми му печалбата, пак ще убива… По едно време, като се зашумя за делфините, това де, че са хора, същият стрелец дойде при мен и ме запита „Вярно ли е, че са хора?“ Казах му, че в цялата история има преувеличени неща. „И аз мисля тъй.“ – рече той и си отиде.

МАРИЯ. Смятате ли, че ще му се размине?

ФИЛИП. Не.

МАРИЯ. Съдбата ще го накаже, така ли?

ФИЛИП. Сега-засега съдбата му съм аз.

МАРИЯ. И какво?

ФИЛИП. Не знам… Ще го съборя на колене.

МАРИЯ. Да де, това е любимата ви поза. Защитник на делфините.

ФИЛИП. Цял живот ще браня природата и морето.

МАРИЯ /след тишината/. И като си представи човек… Горе, зад мъглата, звездите си стоят… Как искам да ги зърна сега!… Да си припомня, че съществуват… Или по-добре е така.

ФИЛИП. Под звезди можете да спите винаги. Рядко можете да се намирате в затвореното кълбо на мъглата. Ще видите, утре ще се излюпите от него като малко пухкаво пиленце… Не бих казал невинно.

МАРИЯ. Някакъв намек ли е това?

ФИЛИП. Обичате ли подобни намеци?

МАРИЯ. Страхувах се да не поевтинее момента.

ФИЛИП. И аз.

МАРИЯ. Под нас сънливо се поклащат водораслите. В тъмнината плуват рибите… Боже мой!…

ФИЛИП. Крайно необходимо е един от нас да заспи.

МАРИЯ. Не сте в състояние да ме обидите.

ФИЛИП. Страхувам се, че след малко ще разговаряте сама.

Мария хвърля цигарата, потръпва от студ, загъва се по добре, обръща се на другата страна, отново се загъва, дори пъха глава под завивката.

Филип хвърля цигарата, вмъква ръце в чувала, издърпва ципа и намята качулката си.

От кабината излиза сънният Барон, прозява се, намира дамаджаната, надига я, нагълтва се с вода, хвърля безчувствен поглед на спящите и се прибира отново.

Затъмнение. Оттъмнение.

Мария се размърдва неспокойно. Студено е. Тръпне.

Загъва се още по-добре. Отново е неспокойна. Става, премества завивката си долу, при Филип. Ляга и се завива.

Опира гърба си на неговия. Така се търси човешката топлина, когато е студено. Загъва се старателно, скрива глава и може би заспива.

Сега се раздвижва Филип, отваря очи и изведнъж усеща човека до себе си. Леко извръща глава, поглежда празната пейка, после с крайчеца на окото си – НЕЯ.

 

МАРИЯ /неочаквано/. Студено, нали?

ФИЛИП. Не толкова, за да зъзнеш, но и не толкова топло, за да заспиш.

МАРИЯ. На пейката беше ужасно.

ФИЛИП. Съжалявам. Бе съобразих… Ако искате, мога да се преместя там.

МАРИЯ. Така е добре. Чувствувам топлината на гърба ви.

ФИЛИП. И аз… Но положението е доста унизително.

МАРИЯ. Защо? Положението е само извънредно. Останалото е предразсъдъци. Просто чувствувам топлината ви.

ФИЛИП. Наистина ме затоплихте.

МАРИЯ. Така се топлят кучетата на ескимосите.

ФИЛИП. Все пак, ще го раздрънкам… Навсякъде. Да знаят как сте спала цяла нощ с мен… Да стигне до НЕГОВИТЕ уши.

МАРИЯ. Интересно… Непрекъснато чувствам големия мек гръб на морето под себе си – чудесно живо същество, което ме поддържа здраво.

ФИЛИП. Тази командировка ще остане паметна в живота ви.

МАРИЯ. Не знам защо, но непрекъснато се взирам да зърна звездите.

ФИЛИП. А виждате само мъгла.

МАРИЯ. Що за копнеж, наистина. Искам да видя звезди.

ФИЛИП. Това е съвсем естествено. Темата за огънчето в далечината… Предлагам да поспим още малко.

Затъмнение.

Чува се нещо като песен. Гръцка песен.

Оттъмнение.

Мария едва ли не подскача от уплаха. Обляга се на лакът и се вслушва.

Нищо. Повече нищо.

МАРИЯ /тихо, почти шепти/. Филипе!

ФИЛИП. Спокойно!…

МАРИЯ. Слушай!.. /Съвзема се и отново минава на ВИ./ Не чухте ли?

ФИЛИП. Чух.

МАРИЯ. Какво беше? Някой пееше!…

ФИЛИП. Барона пее на сън.

МАРИЯ. Боже мой!

ФИЛИП. И винаги гръцки песни.

Барона запява отново. И млъква.

Мария се изправя и сяда на пейката. Придърпва едно одеяло и се загъва.

МАРИЯ. Що за човек е той?

ФИЛИП. Млад, мързелив непрокопсаник… Човек без гнездо. За покрив небето, за дом – морето. Небето и морето, а той по средата… Човек-сандвич.

МАРИЯ. Може ли една цигара?

ФИЛИП. На пейката са.

Мария запалва цигара и започва да пуши.

ФИЛИП /сърдитата нотка в гласа му си личи/. Някои хора не обичат удобствата.

МАРИЯ /нервно/. Какво!… Ще започваме ли?

ФИЛИП. Далеч съм от тази мисъл.

МАРИЯ. Но вече започна.

ФИЛИП /въздъхва/. Ох, няма да се разминем без пушене… Подайте кутията.

МАРИЯ /подава му цигарите/. Този път започна ТИ.

ФИЛИП. И през ум не ми е минавало, но карай да върви.

МАРИЯ. Не!… Ти сметна, че тук е най-удобното място и време.

ФИЛИП /не без досада се измъква от чувала, както пуши/. Въобразявате си… и предлагам да прекъснем този разговор.

МАРИЯ. Не ме лъжи!… Искаше отново да ми натриеш носа.

ФИЛИП. Защо пък ОТНОВО?

МАРИЯ. Точно така! Не ти е за първи път.

ФИЛИП. Уверявам ви, че щяхме да заспим и…

МАРИЯ /почти извиква/. Прекъсни да ми говориш на ВИ!

ФИЛИП. В тези часове на нощта се спи най-добре.

МАРИЯ. Така ли?

ФИЛИП. Нощта е за сън, а денят – за останалите неща.

МАРИЯ /извиква/. Искам да млъкнеш!

ФИЛИП. Добре е изобщо ДА МЛЪКНЕМ.

МАРИЯ. Не!… Ще говорим.

ФИЛИП. Достатъчно сме говорили.

МАРИЯ. Така ли?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Ти твърдиш, че сме говорили достатъчно?

ФИЛИП. Дори много.

МАРИЯ. Аз пък мисля, че не сме казали нищо.

ФИЛИП. А пък аз твърдя, че нямаме да си кажем абсолютно нищо и е смешно да започнем точно сега, когато…

МАРИЯ. Ти и тогава…

ФИЛИП /спокойно/. Видя ли?… А казвахте, че съм ви натрил носа.

МАРИЯ /язвително/. Достатъчно говорихме на ВИ, комедианте.

ФИЛИП /въздъхва/. Добре!… Казвай.

МАРИЯ /учудено/. Аз ли?

ФИЛИП. А кой?… Да събудя Барона? ТОЙ да каже? Който не знае нищо?…

МАРИЯ. Не ме баламосвай с Барона… ТИ беше този, който започна темата с морето и небето… Ти спомена за сандвича. /Вяло./ И за УДОБСТВАТА.

ФИЛИП. Мария, да млъкнем и да заспим. Утрото ще изчисти мъглата, ще видим брега и ще се разминем, без да си ближем раните.

МАРИЯ. Но не пропусна да споменеш за удобствата.

ФИЛИП. Не мога и не мога да те разбера. Дори ТОГАВА, дори тогава, разбираш ли какво ти казвам, ние свършихме всичко без инфекции, и ти сякаш намери себе си, дори стана по-красива и когато вчера се приближи към мен, бях заслепен от добрия ти вид.

МАРИЯ /усмихва се/. Природната ти хитрост се проявява. Отново знаеш как да говориш с жени. Това вече не ме топли.

ФИЛИП. Може, може би си права, но не трябваше да се появиш изведнъж на кея, нито вчера, нито някой друг ден.

МАРИЯ /иронично усмихната/. И сигурно искаш да ми кажеш, че знаех кого ще срещна там?

ФИЛИП. Не съм казал това… Допуснах, но само за момент. Видях добре изненаданото ти лице, ти се стъписа, аз – също. Не те обвинявам в предумишленост.

МАРИЯ. Слава богу… Ако си искрен, разбира се. Защото какво ти пречи да допуснеш и това.

ФИЛИП. Станалото – станало… Предложих ти да млъкнем и да поспим. След няколко часа мъглата ще се вдигне.

МАРИЯ. А как добре играеше, а?

ФИЛИП. А ти? Бях очарован от ситуацията и ако щеш – доволен. Беше тъй хубаво, че съм готов за още две такива срещи.

МАРИЯ. Наясно ли си защо отиваш в Бургас?

ФИЛИП. А ти наясно ли си защо ме питаш?

МАРИЯ. И често ли отиваш?

ФИЛИП. Тук всички пътища водят към Бургас.

МАРИЯ. Да, де… /нещо като ирония./ Да се окъпеш в хотел „Приморец“.

ФИЛИП. И да поръчам ново витло. Имам да въртя куп неща.

МАРИЯ. Така и предполагах.

ФИЛИП /поглежда я директно/. Ей, какво става? /Нещо като усмивка./ Мария, ти ме шашваш!… /Тя скланя глава и отбягва погледа му, а той е още повече учуден./ А!… /Засмива се открито./ Боже мой!… Ако искаш… да пусна музика. Може би тук е необходима музика, а?… Имам транзистор.

МАРИЯ /извън себе си/. Млъкни!

ФИЛИП /натиска педала/. Моментът стана нежен, а?

МАРИЯ /с отпаднал глас/. Наистина трябва да млъкнеш.

ФИЛИП /сепнато/. Сега разбирам…

МАРИЯ /вдига глава/. Какво?

ФИЛИП. Разбирам защо виждаше звездите зад мъглата.

МАРИЯ /изправя се/. Защо не допуснеш, че те възприемам като непознат?

ФИЛИП /тържествуващо/. Чуваш ли се какво говориш?

МАРИЯ /отпуща се обратно на пейката/. Такава ситуация може да се създаде на сто години веднъж. Освен това… ти… беше като непознат. Не исках да бъдеш ти, но беше ТИ. Какво съм виновна, че беше ТИ!… Една жена може да живее цял живот за такъв ноемврийски ден, за такава гонитба на бракониери, а после мъглата и всемогъщото увисване в пространството на вселената.

ФИЛИП /почесва се/. Искаш да кажеш – нещо като звезден миг за жената.

МАРИЯ. Ако мислиш, че не е шаблонно…

ФИЛИП. Нямаш си представа колко е шаблонно… Не говоря за изречението, а за другото.

МАРИЯ. Аз… искам да ме целунеш.

ФИЛИП. Най-добре е да се успокоиш. След няколко часа брегът ще се разположи в далечината, слънцето ще блести по крановете на пристанището, ще видиш и белите петна на корабите, които чакат реда си пред фара, може би ще видиш как хиляда докери и крановици ще запъплят по кея… Те и сега са там, но мъглата пречи да ги видим. Ако се вслушаме, ще чуем шумът на тяхната работа. Животът е труд, мила моя, ти го знаеш, и той ще те повика, през докерите, към чертожната ти маса, защото трябва да се чертае… По твоите чертежи те ще строят, макар и хотели, но дори игралните домове се строят с труд.

МАРИЯ /полузлобно/. Ти ПАК хитруваш.

ФИЛИП /не ѝ обръща внимание/. Само аз ще остана тук, защото успях да намеря разковничето на всичко – да слея труда си с романтиката на морето, ще пиша изследвания за движението на рибните пасажи и ще браня делфините от пиратите.

МАРИЯ /по женски/. И някоя делфинка в Бургас.

ФИЛИП /не ѝ обръща внимание/. А ти ще бъдеш ДРУГА само девет мили, за толкова ти стигат силите. /Смее се./ Впрочем, твоят рекорд е деветнайсет дни…

МАРИЯ /бързо/. Ти се забучи тук за цял живот…

ФИЛИП. Колкото се отнася до делфинката и тя е човек. Мен ме остави настрана.

Мария изведнъж започва да хлипа, заплаква сърцераздирателно, независимо от разговора за съществуването на друга жена, това е плач, който изригва спонтанно, отвътре, спотаен от дълго време насам.

Да не забравяме нещо важно: разсъмнало се е. Това не значи че се е възвърнала видимостта, мъглата си е мъгла, но утрото си идва настойчиво, разсъмването е започнало отдавна.

Филип наблюдава плачещата жена спокойно, философски, тя му прилича на дете, което ТРЯБВА да се наплаче, за да се успокои.

МАРИЯ /най-после, като млъква и забърсва сълзите си/. Разсъмна ли се?

ФИЛИП. Почти… Но мъглата няма да се предаде лесно.

МАРИЯ /скрива кърпичката си/. Важното е, че се съмна. /Отново измъква кърпичката, избърсва носа си./ И както каза ти, брегът ще се появи.

ФИЛИП. И всичко, което е на брега.

МАРИЯ. Искам да разбереш едно – когато тръгнах към лодката не знаех, че в кея си ТИ… Нямаше автобуси и… просто исках да пътувам по море.

ФИЛИП. Казах, че ти вярвам. Видях изненадата в лицето ти. Но се учудвам, че си искала да пътуваш по море. Това ме учуди.

МАРИЯ. И мен… Но поисках. Може би… знаех, че ти си в него, иди пък че си част от него.

ФИЛИП. А като ме видя?

МАРИЯ. Тогава още бях в добро настроение. Тогава поисках да те докосна. Бях решила да те целуна.

ФИЛИП /изненадано/. А така!… Защо?

МАРИЯ. Исках да те прегърна и да целуна врата ти, небръснатото ти лице… Той има винаги бръснато лице.

ФИЛИП. Това е задължение на всеки мъж.

МАРИЯ. Но в къщи всичко е бръснато, стерилно.

ФИЛИП. Знам.

МАРИЯ /сепнато/. Откъде знаеш?

ФИЛИП. Един ден, когато бях в София, взех автобуса към Витоша, и видях домът ви.

МАРИЯ /изненадано/. Не вярвам.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ /още по-изненадано/. Самият ТИ… да дойдеш?… Да се заинтересуваш от мен?…

ФИЛИП. Тогава – да.  Исках да надзърна в твоя свят.

МАРИЯ. И смело се качи до вилата?

ФИЛИП Не беше толкоз смело.

МАРИЯ. А не се ли опасяваше, че ще те видя?

ФИЛИП. Бяха ми казали, че сте в Париж.

МАРИЯ. О, тогава ли?

ФИЛИП. Тогава… Озовах се…

МАРИЯ. Млъкни!… Знам какво ще кажеш.

ФИЛИП. Искам да кажа, че видях част от вашата стерилност. Видях светът в който живееш.

МАРИЯ. Но само отвън.

ФИЛИП. Представих си всичко и отвътре. Макар че капаците на прозорците бяха затворени, ролетката на гаража спусната и жълтата желязна врата на двора заключена… Страшна врата, прибра ми акъла, с пощенска кутия. Зад желязната ограда – стригана трева и борчета. Беседка, фенери от ковано желязо, фонтан с каменна риба. Сградата ми направи впечатление – камък, тухла и дърво; старинна стряха и турски керемиди, огромен комин със стряха, затревени плочи по двора, в дърветата пееха птици, по всяка вероятност не ваши. Всеки сантиметър от желязото и дървото бяше боядисан. Блясък и изрядна чистота. Веднага видях себе си, как изкормвам рибата и воня на нейната кръв, как се завирам в спалния чувал, видях се целия изплескан с машинно масло, защото моторът ми често отказва…

МАРИЯ /вяло/. Достатъчно…

ФИЛИП. Защо?… Има още.

МАРИЯ. Разбрах… Всичко.

ФИЛИП. А, имаше и ветропоказател…

МАРИЯ. Млъкни!…

ФИЛИП. Тогава разбрах, че никога няма да се върнеш при мен! Трудно се излиза от желязната ограда… /Неочаквано./ Виж!

МАРИЯ /поглежда пред себе си/. Да… Тя се разрежда.

ФИЛИП. Виж какъв коридор!… И тук!… /Сочи./ Отначало се появяват коридорите…

Изстрел. Още един.

Филип трепва. Бързо отива към кабината на мотора.

ФИЛИП /извиква/. Бароне! /Оглежда се тревожно./ Бароне, ставай!…

БАРОНА /подава разчорлена глава/. Какво, бе?…

ФИЛИП. Вдигни котвата!… /Влиза в кабината. Барона се измъква навън, вижда Мария и ѝ смига, след това се навежда над котвеното въже./ Бързо!…

БАРОНА. Сега, сега!

ФИЛИП /трескаво, както пали машината/. Не чу ли?

БАРОНА /тегли въжето/. Чух.

Шумът на мотора, който е заработил.

ФИЛИП /излиза от кабината и хваща руля/. Хайде!

БАРОНА. Сега.

ФИЛИП. Пипаш като баба!

Котвата е вън. Лодката потегля. На съвсем бавни обороти.

По повърхността на морето – слънчеви коридори между мъглата. Лодката се плъзга леко. Моторът работи тихо.

ФИЛИП. Наблизо са!…

БАРОНА. Какво наблизо?… Някъде край нас.

Нов изстрел. Още един.

БАРОНА. Шефе, да не ни чукнат?

ФИЛИП. Глупак!

БАРОНА. Мо̀ре!… Мадам, защо не влезете в кабината.

МАРИЯ. Има ли опасност?

БАРОНА. Както виждате – стрелят… Нищо чудно да пуснат едно желязо в главата на Шефа и да се отърват от него.

МАРИЯ. Филипе, те наистина могат да те…

ФИЛИП. Хайде!…

„Сириус“ напредва бавно. Барона се оглежда. Наблюдава и повърхността на морето.

БАРОНА /неочаквано/. Шефе!…

ФИЛИП. Кажи!

БАРОНА. Кръв! /Гледа водата./ Да!… Морето е кърваво!

ФИЛИП /оглежда/. Улучили са.

БАРОНА /внезапно/. Ето ги!

Изведнъж от мъглата се показва лодка с гребец. Капитанът на „Бялата ивица“ се е изправил с канджа в ръка, взира се в морето.

ФИЛИП /спира мотора/. Капитане, как си?

Капитанът се стресва, гледа го известно време и чак тогава се сеща да хвърли канджата.

Филип бързо пали мотора и „Сириус“ се понася напред. Приближава се към „Бялата ивица“ очертана в разредената мъгла.

Стрелецът Стоян гледа спокойно приближаващата се лодка. Дори не смята да хвърли или скрие пушката.

ФИЛИП /спира мотора, абсолютна тишина/. Стояне!

СТОЯН /спокойно/. Кажи.

ФИЛИП. Нищо.

СТОЯН. Какво искаш?

ФИЛИП. Цяла нощ сме били един до друг.

СТОЯН. Е?

ФИЛИП Искам да ти кажа нещо… Досега съм те гонил и всс пак съм те щадил. Ти знаеш това… Знаеш, че никога не съм те предавал. Но сега ще те предам… А и това не е най-важното… Най-важното е друго и ти го знаеш…. Каки де, знаеш ли го?

СТОЯН /мълчи/.

ФИЛИП. Мълчиш, а?… Знаеш го, но пак ще ти го кака. Да го чуят и другите…. Досега съм те обичал, отсега нататък ще те презирам!… Довиждане!

БАРОНА /навежда се да пали и после/. Разбра ли, бе?… Мръснико, напълни морето с кръв!…

„Сириус“ потегля обратно.

БАРОНА. Шефе, накъде?

ФИЛИП /мълчи/.

БАРОНА Към Бургас не мога… Мъглата е още пред нас.

ФИЛИП /мълчи/.

БАРОНА. Ще угася и ще чакаме.

Барона посяга към стартера и моторът утшева. Отново тишина.

БАРОНА. Мама му стара, завряхме се в нова мъгла!

МАРИЯ /тихо на Барона/. Нова мъгла ли?

БАРОНА. А, не… Тук не се е дигнала.

МАРИЯ. Отново ли ще чакаме.

БАРОНА /гледа Филип/. Малко… Мадам, поне засега да мълчим, че Шефа не е добре.

МАРИЯ /шепне/. Страхувате ли му се?

БАРОНА /за да приключи/. Страшен мъж. Затова не мога да го напусна.

Мария покрива лицето си с ръце и се разтърсва от тих, покъртващ плач.

Без да обръща внимание на никого, Филип измъква цигара и без да вижда, в своя унес, я поставя в устата си с филтъра навън. Запалва и пуши жадно. Не усеща нищо. Филтърът изгаря.

Появява се нов светъл коридор. Блесва слънцето. Мъглата се разчиства. Вече се вижда самото слънце. Бреговете зад лодката се очертават ясно.

Ето че се очертава и брегът на запад.

Всичко заблестява от слънчевата светлина. Бризът, който е помел мъглата, е набраздил водата.

На двайсет метра от „Сириус“ стои „Бялата ивица“. Капитанът и гребецът се качват от гребната лодка в кораба.

Барона поглежда въпросително Филип, който е навел глава, не обръща внимание на нищо и пуши ли пуши.

Барона повдига рамене. Погледът му попада на плачещата Мария. Отново повдига рамене.

Бяда на кърмата, хваща румпела и пали мотора.

Лодката се понася на запад.

Мария сякаш се успокоява, отгово избърсва очите си.

Мария бавно минава към кърмата и сяда до Барона.

Барона, както държи румпела, я поглежда.

Мария гледа напред.

МАРИЯ. Той ми беше мъж?

БАРОНА /ококорва се/. Какво?

МАРИЯ. Съпруг.

БАРОНА. Тогава сте за завиждане.

МАРИЯ. Сега не ми е.

БАРОНА /отрязва/. Въпреки това – завиждам ви!…

МАРИЯ. Защо?… От три години…

БАРОНА. Нищо!… Той трябва да бъде мъж и на други жени.

Лодката върви на запад. Море, небе, далечни брегове.

БАРОНА /след като е мълчал дълго/. Значи вие бяхте ОНАЯ?

МАРИЯ /поклаща утвърдително глава/.

БАРОНА /сякаш сега я вижда, фиксира я/. Виж ти!… Какви работи имало…

Мария отново скрива лице в шепите си.

Виждаме „Сириус“ откъм кърмата. Отдалечава се от нас. Далеч се очертават бреговете, все по-реално. „Сириус“ се отдалечава… с плачещата жена, с Барона и Филип, който още не е трепнал и мисли, мисли… може би за съдбата на делфините.

П О С Л Е Д Н И Т Е   Н А Д П И С И

в които се мяркат лицата на Барона, плачещата Мария и жестокото безкомпромисно лице на Филип, а после изчезващата лодка и следата оставена върху гладката повърхност на морето…


ТУК!  .pdf file за изтегляне.

Хисаря (18 ноември – 6 декември 1967 г.)

борис
априлов
*
Д Н Е С
Щ Е
Д О Й Д Е
Д И А Н А
*
Пиеса в две действия
*
1967
.

.

 
ЛИЦА:
ТОЙ –  четирийсет годишен, публицист или подобно, а може би и нещо друго.
К о в а р с т в о т о               40 г.
Л ъ ж ат а                              40 г.
Е г о и з м ъ т                        40 г.
С т р а х ъ т                            40 г.
М ъ ж е с т в е н и я т           40 г,
С а м о ч у в с т в и е т о      40 г.
Б л а г о р о д н и я т            40 г.
Ч е с т н и я т                        40 г.
С ъ в е с т т а                          40 г.
С м е л и я т                           40 г.
ДИАНА –  приятелка на жена му, 30 годишна.
.

.

.

Време на действието – наши дни. Всичко се развива в продължение на два часа, в хола на неговия дом.
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Хол от неговото жилище. Всяка вещ е на мястото си. Личи един добър стандарт. Врати в ляво, в дясно и в дъното. Звъни телефонът. Няколко пъти. Никой не влиза да се обади. Телефонът млъква. Пауза. Отново звъни телефонът, този път настойчиво.
Най-после вратата в ляво се отваря и влиза ТОЙ –  сънен, по пижама, леко прошарен, с очила. Подчертано интелектуално и хубаво лице. Спокойно преминава до апарата и вдига слушалката.
 
ТОЙ /прокарва ръка по невчесаната си коса/. Да… Няма значение… Диана, ти ли си?… Моля ти се, и без това трябваше да ставам… Още не се е върнала. Да, и децата… Не знам, може би след пет дни… Във всеки случай, оставих добро време… Мисля че е тук. /оглежда масата, отрупана със списания/  Виждам го на масата… Моля ти се, Диана, ще го донеса довечера в клуба… Глупости! Защо да се разкарваш?… Както сме го взели, така ще ти го донесем. Ще направя сериозна бележка на Елена… Заслужава, заслужава.  Трябваше да ти го върне… Казах ти ясно –  аз ще го донеса… /дълга пауза/ Добре, но… Както искаш. Непрекъснато съм у дома… Не се ли чувствуваш малко неудобно?… Ами, така – сам мъж… /усмихва се/ Може да ти се случи нещо. /пауза/ Не ти гарантирам. Не е изключено… /смее се/ По твоя вина. /пауза/  Защото не си ми дала знак да атакувам… /пауза/ Шегувам се. Ще се държа прилично… Заповядай когато искаш… Митко в София ли е? Не съм го виждал от три месеца…
Влиза Мъжественият, облича ризата си.
ТОЙ /продължава./ Желанието ти да дойдеш ми прилича на малка женска провокация… /пауза/ Моля ти се, знаеш, че винаги си ми харесвала…
Влиза Самочувствието. Минава бодро, подсвирква си и се изправя пред огледалото. Започва да се реши.
 
ТОЙ /продължава./ Имай предвид, че съм съвсем сам… Много сам!… Повече, отколкото можеш да си помислиш.
 
Влиза Страхливият, чете нещо.
ТОЙ /продължава./ Елена те смята за една от добрите си приятелки. Освен това си съпруга на шеф… Не мога да не го взема под внимание. /Пауза и след това с променен тон./ Прекарах доста добре… Моля те, никакви!… Според мен, Париж е последното място където човек може да се занимава с жени. /пауза/ Това е тривиално… Трябва да опровергаваме тази ни склонност… Как да не разбираш –  тривиално е човек да отиде в Париж и да тръгне по жени… Остави възрастта! /пауза/ Да, няма да излизам и можеш да дойдеш винаги… Всичко хубаво. Заповядай. /затваря телефона/
Поглежда часовника, който е в дланта му, вдига го до ухото си, после набира номер, научава точния час и сверява, часовника си.
Влиза ЛЪЖАТА.
Той още сверява часовника си. ЛЪЖАТА се протяга сънливо с цигара в уста. През нощницата ѝ прозира истинска женственост. Мъжественият поднася запалката към цигарата ѝ, запалва я. ЛЪЖАТА всмуква и изпуска дима. Мъжественият минава край нея и я тупва по задника. Лъжата вяло удря ръката му.
ТОЙ си излиза, изчезва през вратата вдясно.
 
ЛЪЖАТА /сяда на фотьойл/. Кой се обади?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Диана.
ЛЪЖАТА. Това е доста интересно.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. По-скоро, неочаквано.
ЛЪЖАТА. И пожела да дойде?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да не ѝ се надяваш.
ЛЪЖАТА. Вече нищо не може да ме учуди… Радваш ли се?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Обзе ме сладостна тръпка. В цялата лятна скука и самота, изведнъж – не друг, а Диана.
САМОЧУВСТВИЕТО. Никога ли не се е обаждала?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. По този начин не.
Влиза Съвестта. Минава и измества Самочувствието от огледалото. Тя е дребничка жена, миньонче, красива.
СЪВЕСТТА. Диана ли се обади?
ЛЪЖАТА. Представи си – да.
СЪВЕСТТА. Това ме учудва.
САМОЧУВСТВИЕТО. Защо? Слава богу, не сме случайни. Впрочем, винаги съм подозирал, че някой ден ще се обади.
СЪВЕСТТА. Напротив, винаги се е държала настрани. Винаги е била добра приятелка на Елена.
САМОЧУВСТВИЕТО. Какво значи добра приятелка… Хубавият мъж интригува винаги. Не ме карайте да си служа с афоризми: хубавият мъж може да се сравни само с друг хубав мъж.
ЛЪЖАТА. Това не е афоризъм. Като всяко самочувствие си малко глупавичък и не мога да разбера как те понасяме.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Моля ви, не започвайте!
САМОЧУВСТВИЕТО /към Лъжата/. Питам се защо си ни ти.
ЛЪЖАТА /смее се, качва крака на кушетката, подгъва ги и вдишва дим/. Чухте ли?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Не му обръщай внимание. И не започвайте рано-рано. Какво ще правим целия ден?
ЛЪЖАТА. Днешният ден е определен за теб.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Знаете ли как ми е необходима една авантюра?
ЛЪЖАТА. Авантюрата с Диана е малко опасна.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Малката, за какво намекваш?
ЛЪЖАТА. Все пак, знаеш какво представлява една Диана.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Изобщо не вярвам да ме огрее. Смятам, че идва от скука. Съпругът ѝ го няма, сега е лято… Изобщо – скука!
САМОЧУВСТВИЕТО. Сваляли сме ги и ще ги сваляме.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Дори Диана?
САМОЧУВСТВИЕТО. Диана! Какво значи една Диана?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Голяма жена!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Жена на ШЕФ.
ЛЪЖАТА. Ще имам доста работа.
САМОЧУВСТВИЕТО. Мисля, че ще се справим… В края на лятото жените стават отстъпчиви.
ЛЪЖАТА. Не ми говори за есента. Тази тема веднага повишава кръвното ми налягане.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ.  Този който говори за кръвно налягане, издава възрастта си.
ЛЪЖАТА. Ще хвърля нещо отгоре ти! /търси и намира пепелник/
Влиза ЕГОИЗМЪТ.
ЕГОИЗМЪТ. Както винаги, с пепелник в ръка.
ЛЪЖАТА. Ще го пребия!…
ЕГОИЗМЪТ. Стига скандали!… Доколкото разбрах, ще ни гостува не друг, а Диана. Необходима е пълна мобилизация на силите. Трябва да атакуваме от всички страни, в краен случай ще употребим сила.
СЪВЕСТТА. Противопоставям се… и моля да се вразумите! Една жена ни гласува доверие, идва ни на гости у дома, сама между четири стени.
Лъжата, Самочувствието, Егоизмът и Мъжественият избухват в смях. Влиза Благородният.
БЛАГОРОДНИЯТ. Защо се смеете? Има принципи, има нещо, което се нарича джентълменство.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Но тя не идва току тъй. Добре знае какво я очаква.
ЛЪЖАТА. Решила е всичко предварително.
БЛАГОРОДНИЯТ. Не се знае.
ЛЪЖАТА. А ако сама даде повод?
БЛАГОРОДНИЯТ /налива си нещо и пие/. Ами ако не даде повод?
ЕГОИЗМЪТ. Искам да знам какво ще правим, ако даде повод. И тогава ли ти /сочи Благородния/ и ти /сочи Съвестта/ ще се противопоставите?
СЪВЕСТТА. И тогава.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. На какво основание?
ЛЪЖАТА /с убийствена усмивка/. За да бъдат винаги против нас.
САМОЧУВСТВИЕТО. Тихо!… Искам да знам от вас, мадам, и от вас, господине, защо трябва да се правим на благородни, ако самата Диана ни подскаже, че е дошла не за друго, а да изпита малко щастие.
БЛАГОРОДНИЯТ. Защото така постъпва истинският мъж.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ха-ха-ха!
ЕГОИЗМЪТ. Чухте ли?
Влиза Честният.
ЛЪЖАТА /вижда го/. Ела да подкрепиш мафията си.
Честният пали цигара и сяда мълчаливо на кушетката.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Не мога да разбера какво престъпно има в това да притиснеш една жена към леглото.
САМОЧУВСТВИЕТО.  Дошла доброволно.
СТРАХЛИВИЯТ. Нямам нищо против, само да не разбере съпругът ѝ,  но мразя скандалите. Мъжът на Диана може да направи поразии.
ЕГОИЗМЪТ. Ревнив ли е?
СТРАХЛИВИЯТ. Мъжете са ревниви.
САМОЧУВСТВИЕТО И жените.
ЛЪЖАТА /към тримата./ Мъжът и жената се стремят един към друг. В момента Диана има нужда от шефа, и шефът има нужда от Диана. Всичко ще стане без примеси от чувства.
ЧЕСТНИЯТ. Аз съм против такава биология.
Влиза Коварството.
КОВАРСТВОТО  /чисти зъби с клечка/. Каква биология?… Това е обикновена човешка нужда. Шефът е сам, жена му кой знае кога ще се върне.
ЧЕСТНИЯТ. Истинският мъж съумява да изтърпи. Е края на краищата, не живее първа младост.
КОВАРСТВОТО. Имам чувството, че се радваш на остаряването ни.
СЪВЕСТТА /ядосано/. Забравяте, чe Диана е приятелка на жена му.
ЛЪЖАТА. Какво значи приятелка? Съществува ли приятелство между жени?
СЪВЕСТТА. Съществува.
ЛЪЖАТА. Дори между Елена и Диана?
СЪВЕСТТА. Разбира се.
ЛЪЖАТА. Светските жени дружат примитивно. Едната иска да чувства другата до себе си…
КОВАРСТВОТО. Нe забравяйте, че човекът е все още социално животно.
ЕГОИЗМЪТ. Елена дружи с Диана защото Диана е жена на шеф. Шефските жени все още се котират.
ЛЪЖАТА. Дявол да го вземе, защо се обади Диана?
СЪВЕСТТА. Може би списанието ѝ трябва наистина.
ЛЪЖАТА /усмихнато/. Когато една жена иска да се обади на един мъж, винаги съществува едно списание.
КОВАРСТВОТО. Обикновено – модно списание.
ЛЪЖАТА. Има жени, които си го казват направо; Но Диана не е от тях. Може би ще се съпротивява; Нещо повече  – може би ще се стигне до боричкане; не е изключено в последния момент да откаже.
КОВАРСТВОТО. Защо?
ЛЪЖАТА. Ако играе на сериозно…
КОВАРСТВОТО.  Ами!… Сексуален каприз!
ЛЪЖАТА. Но как да си го обясним?
КОВАРСТВОТО. Понякога жените се настройват за някого, след като са го сънували.
ЛЪЖАТА. Диана не е авантюристка.
СТРАХЛИВИЯТ. Какво? Да не би чувства?
ЛЪЖАТА. Може би, но ние ще я излъжем.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Как?
ЛЪЖАТА. Ще си поиграем на чувства.
СТРАХЛИВИЯТ. С нея не може да се играе. Ами ако наистина се увлечем?
ЕГОИСТЪТ. Ще лъжем!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Докога?
ЛЪЖАТА. Докато можем.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. А после?
ЛЪЖАТА. Ще се оттеглим.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ако ни пуснат.
ЛЪЖАТА. Защо? Какво ще спечели тя с нас?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Все още ва̀жим.
ЛЪЖАТА. Да, но мъжът ѝ е шеф и важи повече.
КОВАРНИЯТ. Шефовете не са вечни и Диана го знае.
ЛЪЖАТА. Впрочем, как е като мъж?
КОВАРНИЯТ. Заети с ръководството, шефовете се разсейват.
ЛЪЖАТА. Познавам и обратното.
КОВАРНИЯТ. Какво обратното?
ЛЪЖАТА. Не мога да ти обясня.
Телефонът звъни.
ТОЙ влиза и вдига слушалката. Едната му страна е неизбръсната.
 
ТОЙ. Моля…
ЛЪЖАТА /брутално му взима слушалката/. Няма да мога… Да, най-добре ще е да пратите Станчев, а аз ще отида утре… Всичко хубаво! /затваря телефона/
ТОЙ се оттегля в банята да избръсне и другата страна на брадата си.
СЪВЕСТТА. Не биваше да отказваме… Днес беше най-удобния ден.
ЕГОИСТЪТ. Тази е луда. Обещали сме на Диана да я чакаме и ще я чакаме.
СТРАХЛИВИЯТ. Независимо дали ще постигнем нещо.
КОВАРНИЯТ. Една съвест понякога може и да мълчи.
СЪВЕСТТА. Защо? Имам право на глас!
КОВАРНИЯТ /усмихнато/. Сама чувствуваш, че правата ти се ограничават.
СЪВЕСТТА. Кой ги ограничава?
КОВАРНИЯТ. Развитието.
ЧЕСТНИЯТ. Никъде не е казано.
КОВАРНИЯТ. Но се подразбира.
ЛЪЖАТА. Докога ще ѝ давате обяснения?
ЧЕСТНИЯТ /към Лъжата/. А ти нямаш право да внушаваш по телефона само от твое име.
ЛЪЖАТА.  Искаха да пратят шефа на дежурство.
ЧЕСТНИЯТ. Можеше да се посъветваш с нас.
ЛЪЖАТА. Така не се лъже. Ще объркаме целия живот на шефа.
ЧЕСТНИЯТ /към Мъжествения и Самочувствието/. Вие защо мълчите? Ти, Мъжествени, напоследък взимаш тяхната страна. Също и ти /към Самочувствието/ нямаш вид на Самочувствие, а на лига!
САМОЧУВСТВИЕТО. Не обиждай!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Моят дял и без това е тежък. Предназначението ми е да се намесвам в решителните моменти.
СЪВЕСТТА. Мъжественост, която подбира моментите за намесване, вече не е мъжественост… Оставихте шефа да излъже най-нагло, когато беше длъжен да се яви на това дежурство.
САМОЧУВСТВИЕТО. Аз, като самочувствие, не знам вече какво да правя. Незнам кога трябва и кога не трябва да се намесвам.
ЧЕСТНИЯТ. А Мъжественият трябва да взима само нашата страна.
СЪВЕСТТА. Напоследък изобщо не ни подкрепяш.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Аз чакам сублимните моменти.
БЛАГОРОДНИЯТ. Плюя на сублимните ти моменти! /ядосано/ Вече ще прилагаме гласуването. Мненията трябва да се очертаят ясно.
КОВАРНИЯТ /усмихнато/. Не рискувате ли?
БЛАГОРОДНИЯТ. Но ще разберем кой с кого е. Не забравяйте, че има и отговорност._
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Предчувствам, че ще избухне скандал.
ЧЕСТНИЯТ. Не се страхуваме от скандали.
ЕГОИСТЪТ. Но губите всички спорове…
ЛЪЖАТА. Егоистът има право.
ЧЕСТНИЯТ /ядосано/. Превърнали сте шефа в чучело!
КОВАРНИЯТ. Едно чучело не може да чака жена като Диана. Тя идва при човека, от когото се възхищава.
ЧЕСТНИЯТ. Заради старата му слава.
ЛЪЖАТА. Има ли значение? Важното е, че идва.
СЪВЕСТТА. Диана е честна жена и веднага ще разбере истината.
ЛЪЖАТА. Може би е БИЛА честна.
СЪВЕСТТА. За мен Диана е честен човек.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Която идва при един също честен и смел човек.
ЧЕСТНИЯТ. Губим се в предположения. Най-добре е да изчакаме идването ѝ.
ЕГОИСТЪТ /който сякаш се събужда от дрямка/. Чакай, какво каза преди малко Лъжата?
ЛЪЖАТА. Кога?
ЕГОИСТЪТ. Когато говорехме кой е най-важния съветник на шефа.
КОВАРНИЯТ. Накарайте Егоиста да млъкне!
ЕГОИСТЪТ. Защо да млъкна? Тази проститутка преди малко не каза ли, че е най-главният съветник на шефа?
ЛЪЖАТА /към Коварния/. Защити ме! Пред вас обидиха дама!
ЕГОИСТЪТ /презрително/. Дама!… Знаем каква дама си. Знаем и кой е главният съветник на щефа.
ЛЪЖАТА /хвърля се срещу него, одрасква го и избягва в другата стая/.
Егоистът хваща лицето си.
Сред шум и глъч всички излизат. На сцената остава само Съвестта.
Коварният се връща внезапно.
 
КОВАРНИЯТ. Най-после.
СЪВЕСТТА /вдига глава/. Какво искаш?
КОВАРНИЯТ. Присъствието ти.
СЪВЕСТТА. Напрежението е наистина непоносимо, а уж се връщаме от чужбина и море. Боже, какво ли ще стане? Защо се залавяме с тази нова авантюра?
КОВАРНИЯТ. Остави шефа! Да помислим за нас.
СЪВЕСТТА /унесено/. Можем ли да мислим за нас?
КОВАРНИЯТ. И ние имаме нужда.
СЪВЕСТТА Нямаме право да искаме нищо за себе си.
КОВАРНИЯТ. Лъжеш се, мила.
СЪВЕСТТА. Не ме наричай така.
КОВАРНИЯТ. Ще те наричам и ще се боря за твоята нежност.
СЪВЕСТТА. ЛЪЖАТА има пищни форми. Иди си при нея.
КОВАРНИЯТ. Не ми говори за тази изтъркана плоча. Ти ме интересуваш! Ти!…
СЪВЕСТТА. Виж ме каква съм дребна и невзрачна.
КОВАРНИЯТ /хваща ръката ѝ/. Харесвам миньончетата. Устните ти са малки, но са очертани и сочни.
СЪВЕСТТА /отдръпва ръката си/. Знаеш добре, че между нас не може да има нищо. Ние сме от различни лагери.
КОВАРНИЯТ. В това се състои интересното… Слушай, мила, интригуваш ме с всяко помръдваме на тялото си.
СЪВЕСТТА. Нима умея да помръдвам тялото си?
КОВАРНИЯТ. Правиш го несъзнателно и затова е чаровно. Освен това, никой не знае дали несъзнателно или съзнателно. Не забравяй, че си жена. /пристъпва към нея/.
СЪВЕСТТА /оттегля се назад/. Безсмислено е, Коварний!
КОВАРНИЯТ. Ще умра ако знам, че е така. Желая те, нещо повече – обичам те.
СЪВЕСТТА /смее се/. О-хоо! От кога?
КОВАРНИЯТ. От както се помня, още от времето когато беше  най-важната между нас.
СЪВЕСТТА. И сега, когато съм в немилост, си решил, че можеш да ме постигнеш?
КОВАРНИЯТ. Сега шансовете ми са по-големи.
СЪВЕСТТА. Лъжеш се, Коварний!… Забравяш, че съм Съвестта, непреклонната и неотстъпчивата. Виждам страстта в очите ти, зная, че ме желаеш искрено, ала не мога да ти помогна, защото сме замесени от различно тесто.
КОВАРНИЯТ. Предполагам, че имаш нещо с Честния. Кажи ми какво трябва да сторя, за да го изместя?
СЪВЕСТТА. Не намесвай името на Честния, който досега не ми е казал нито дума.
КОВАРНИЯТ. Но знаеш, че не е безразличен към теб.
СЪВЕСТТА. Неговата деликатност не му позволява да ми го каже.
КОВАРНИЯТ. Но не можеш без ласки. Ти си жена. Да изпием чашата на щастието, въпреки различията, които с всеки изминат ден стават все по-формални. /Съвестта се усмихва/. Ти също имаш нужда от ласки.
СЪВЕСТТА /отстъпва/. И да е така – няма да ги поискам от теб.
КОВАРНИЯТ. Можеш да го сториш без да правиш концесии. Едно моментно сливане – нищо повече. /тръгва към нея/
СЪВЕСТТА /отстъпва/. Не мога да понеса мръсните ти ръце.
КОВАРНИЯТ. Предубеждение! /настъпва./
СЪВЕСТТА. Никога! /отстъпва/.
КОВАРНИЯТ /спуща се и я обхваща с тръпнещи ръце/. Умирам при мисълта, че никога няма да бъдеш моя. /търси устните ѝ./ Бъди милостива!
СЪВЕСТТА /Отблъсква го с ярост, но той продължава да я придържа/. Пусни ме!
КОВАРНИЯТ. Не!
СЪВЕСТТА. Ще викам!
КОВАРНИЯТ. Викай!
СЪВЕСТТА. Тогава и ЛЪЖАТА ще ти откаже ласките си.
КОВАРНИЯТ. Интересуваш ме само ти.
СЪВЕСТТА /извън себе си/. Ще ме пуснеш ли най-после? /Рязко го блъсва, но пада върху кушетката. Той бързо се спуща, притиска я./
КОВАРНИЯТ. Мила моя!
СЪВЕСТТА. Мръснико! /измъква се изпод него и се изправя/ Подлец! /оправя косите си/.
КОВАРНИЯТ /запъхтяно/. Кажи, какво да направя за теб?
СЪВЕСТТА. Махни се!
КОВАРНИЯТ. Готов съм на всичко!… /идва му идея/. По въпроса за Диана ще застана на ваша страна.
СЪВЕСТТА. Никой не ти вярва, Коварни!
КОВАРНИЯТ. Съгласна ли си да ти докажа?
СЪВЕСТТА /замисля се/. Това е идея… Но не… /тръска с отвращение глава/ Тогава пък аз няма да бъда аз.
КОВАРНИЯТ. Все пак, помисли си. /чува се шум от другата стая/ Какво ли правят ония? /излиза към другата стая/
Съвестта въздъхва и сяда на стол. Оправя косата си и и се замисля. Отново въздъхва.
Влизат всички – първо Лъжата. Съглежда Съвестта.
 
ЛЪЖАТА. Успя ли да останеш насаме с Коварния?
СЪВЕСТТА. За мен това няма значение.
ЛЪЖАТА. Незадоволена си, миличка, и нещастна.
СЪВЕСТТА. Млъкни!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Млъкнете!… Това не е живот!
ЧЕСТНИЯТ. Накарай твоите да млъкнат!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Aз нямам свои. A3 съм сам.
ЧЕСТНИЯТ. Разбра се с кого си.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Яд ви е, че някога бях с вас, нали?
ЧЕСТНИЯТ. Напоследък намираш общ език с противника ни.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сам съм и съм свободен! Аз съм Мъжественият и съм далеч от дрязгите ви. Обърнахте живота ни на вулкан… Вижте се! /сочи всички/ Настръхнали, ще се избиете… А само преди два дни се върнахме от море.
ЧЕСТНИЯТ. Но по въпроса за Диана заставаш на тяхна страна.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Заставам, защото съм мъжествен.
ЧЕСТНИЯТ. Ако си мъжествен ще бъдеш с нас.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Искам това, което ми се полага от живота.
ЧЕСТНИЯТ. Достатъчно си получил от живота. Да ти изброя ли жените с които си спал?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ще спя докато мога. Животът си отива.
СТРАХЛИВЕЦЪТ. Хайде на закуска!…
КОВАРНИЯТ. Стана ли време?
САМОЧУВСТВИЕТО. Какво ще хапнем?
Тръгват към вратата вляво. Изчезват.
От вратата вдясно влиза ТОЙ, вече обръснат и сресан, по халат. От своя страна, изчезва зад вратата вляво.
Няколко секунди сцената остава празна.
Появява се Съвестта с чашка кафе в ръка. Отива пред огледалото, оглежда внимателно лицето си, прокарва пръсти по фаталните точки, където могат да се появят първите признаци на застаряването и сяда на кушетката. Пие кафето си потънала в мисли.
Влиза ЕГОИСТЪТ. Доизяжда нещо като сандвич или пирожка, сяда на стола и отпива първата глътка от кафето.
 
ЕГОИСТЪТ. Защо не закусваш?
СЪВЕСТТА. Кафето ми е достатъчно.
ЕГОИСТЪТ. Липса на апетит?
СЪВЕСТТА. Едно кафе ми е достатъчно.
ЕГОИСТЪТ. Някога закусваше добре.
СЪВЕСТТА. Омръзна ми да слушам какво е било някога… Не вярвам и ти да си закусил добре.
ЕГОИСТЪТ. Напуснах масата заради теб.
СЪВЕСТТА /учудено/. Така ли?
ЕГОИСТЪТ. Искам да поговорим.
СЪВЕСТТА. Тогава ще се върна в кухнята. /понечва да стане/
ЕГОИСТЪТ. Какво губиш от един разговор?
СЪВЕСТТА. Знам какво ще произлезе.
ЕГОИСТЪТ. Сигурна ли си?
СЪВЕСТТА. Почти.
ЕГОИСТЪТ. Все пак, този разговор трябва да се състои.
СЪВЕСТТА. Тогава говори.
ЕГОИСТЪТ. Чувствувам се уморен. Напоследък всичко ме тормози и бурният живот, който водим, ме отчайва… /пие кафе/ Все по-често се питам – кога ще съществуваме както трябва… Нервите ми не издържат. Виж. /протяга напред ръка/ Тръпне като лист. Това е от непрекъснатото напрежение. Нищо за духа. Липсва ми и полово равновесие.
СЪВЕСТТА. ЛЪЖАТА ти е винаги под ръка.
ЕГОИСТЪТ. Напоследък имам усещането, че дъвча хартия. Най-важното – тя е на всички.
СЪВЕСТТА. Пищна жена, стига на всички ви. Един детайл от нея може да ме замени изцяло.
ЕГОИСТЪТ. Никога! Ти си непокварена. Твоята непристъпност ме разпалва. Ти си като едно пътуване в неизвестното… Да се разберем. Мислиш ли, че макар и противници, можем да си забъркаме една опияняваща авантюра?
СЪВЕСТТА. Сигурна съм, че не.
ЕГОИСТЪТ. Не бързай!… Обещавам да вложа чувства.
СЪВЕСТТА /смее се/. Чувства?… Чуваш ли се?
ЕГОИСТЪТ. Ще се опитам.
СЪВЕСТТА. Егоисте, в момента държиш ключовата позиция. Представяш ли си, ако измениш на бандата си? Какво ще стане с шефа?
ЕГОИСТЪТ. Без мен е загубен. Аз поддържам усетът му за самосъхранение. От ден на ден, от година на година чувствувам как наедрявам и се развивам. Просто укрепвам с дни. Но силите, които натрупвам, ме водят при теб.
СЪВЕСТТА. ЛЪЖАТА е достатъчно щедра.
ЕГОИСТЪТ. Не ми говори за тази проститутка! Нуждая се от нещо недокоснато. /понеже тя се усмихва/ – Или пък, може би не си съвсем… Може би Честният, или Благородният?… Кажи ми истината!…
СЪВЕСТТА /играе/. Не мога.
ЕГОИСТЪТ. Кажи ми!… Ти си добра и ще ми кажеш.
СЪВЕСТТА. Предпочитам да премълча!
ЕГОИСТЪТ. Твоята цена е висока заради девическата ти непристъпност, /изправя се и тръгва към нея/ Кажи ми истината.
СЪВЕСТТА. Коя истина?
ЕГОИСТЪТ. Спала ли си с Благородния или с Честния?
СЪВЕСТТА /продължава играта/. Не рови с пръст в раната!
ЕГОИСТЪТ /трепва/. Кажи!
СЪВЕСТТА. Неудобно ми е.
ЕГОИСТЪТ. Ти не знаеш да лъжеш и ще ми кажеш. Чакам!
СЪВЕСТТА. Важно ли е?…
ЕГОИСТЪТ. Извънредно важно.
СЪВЕСТТА. Ако съм спала с някой от двамата, ще се промени ли нещо?
ЕГОИСТЪТ. Да.
СЪВЕСТТА. Как?
ЕГОИСТЪТ. Ще те заплюя и ще се махна от живота ти.
СЪВЕСТТА. О, Егоисте!
ЕГОИСТЪТ. Кажи ми истината.
СЪВЕСТТА /играе още по-ловко/. Съвсем точно не може да се каже.
ЕГОИСТЪТ /бързо/. Да не би и с… двамата?
СЪВЕСТТА /доволно усмихната/. Ооо, отиваш доста далеч.
ЕГОИСТЪТ /отдъхва си/. Само с единия?
СЪВЕСТТА. И това, не.
ЕГОИСТЪТ /отдъхва си/. Тогава ти си достойна за мен.
СЪВЕСТТА. Уви – не.
ЕГОИСТЪТ. Нали си нямала нищо?
СЪВЕСТТА. Не е точно така.
АТЕИСТЪТ. Чакам истината.
СЪВЕСТТА /отпива последната глътка и поставя чашата на масичката/. Имаше нещо като флирт.
ЕГОИСТЪТ /въздъхва тежко/. С кого?
СЪВЕСТТА. Това няма да ти кажа.
ЕГОИСТЪТ. Нещо сериозно ли?
СЪВЕСТТА. Уви! /клати утвърдително глава/
ЕГОИСТЪТ. Вложи ли чувства?
СЪВЕСТТА. Извънредно много!
ЕГОИСТЪТ. И още ли продължава?
СЪВЕСТТА. Да. /гледа трагично, играе/ И ще продължава цял живот.
ЕГОИСТЪТ /хваща се за главата/. Боже мой! Това е измама! Извинявай, но повече не мога да те обичам.
Излиза вляво, докато тя се смее зад гърба му.
Всички се връщат. Пръв влиза Мъжественият.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сега Диана може да дойде.
ЛЪЖАТА /навежда се и като вдига рокля, закопчава жартиера си/. Милата Диана!… Ще падне зрелище.
КОВАРНИЯТ. Просто невероятно.
САМОЧУВСТВИЕТО. Една от най-хубавите жени на София.
СТРАХЛИВЕЦЪТ /прегръща Лъжата/. Не знам… Ще бъде наистина чудно, но дано няма последствия. /бърка в пазвата ѝ. Лъжата удря ръката му/ Започне ли нещо сериозно, ще се разчуе.
КОВАРНИЯТ. Може и да не се разчуе.
СТРАХЛИВЕЦЪТ. Не може. Ще достигне до ушите на мъжа ѝ.
ЕГОИСТЪТ. Изтръпвам пред тази мисъл.
СТРАХЪТ. По-добре да не се залавяме.
КОВАРНИЯТ. Стига, пъзльо!
СТРАХЪТ. Ще си хванем някоя беля.
КОВАРНИЯТ /заплашително/. Ще те карам да млъкнеш!
СТРАХЪТ /избягва настрана и инстинктивно вдига ръка пред лицето си/ Все пак да помислим…
КОВАРНИЯТ /хваща го за ръката/. Казвай с кого си?
СТРАХЪТ /примигва/. С вас съм… Пусни ме!… Винаги съм с вас.
КОВАРНИЯТ /блъска го и го пуща с презрение/. Затвори си мръсната уста!
Влиза ТОЙ с гирички в ръце, разсъблечен.
ЕГОИСТЪТ. Започваме!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Защо след закуска?
САМОЧУВСТВИЕТО. Сега му е хрумнало.
Всички отиват в единия ъгъл и взимат по две гирички. Нареждат се в права линия срещу зрителите
Благородният се изтегля напред, идва на авансцената, така че между него и редицата има не по-повече от два-три метра.
Неусетно към нето се приближава Лъжата.
Редицата вдига бавно гиричките, Благородният и Лъжата вдигат гиричките, правят същите движения както редицата.
ЛЪЖАТА /изведнъж се отказва от упражнението/. Винаги съм се възхищавала от теб.
БЛАГОРОДНИЯТ /продължава с упражнението/. Нима? /вдига и смъква гиричките/
ЛЪЖАТА. Остави замалко тия железа!
БЛАГОРОДНИЯТ /смъква ръцете си, като продължава да стисна гиричките/. Какво има, дарлинг?
ЛЪЖАТА. Ще ми обърнеш ли внимание?
БЛАГОРОДНИЯТ. Моля?
ЛЪЖАТА. Не ме ли забелязваш?
БЛАГОРОДНИЯТ. Никога, лъжовна моя!
ЛЪЖАТА. А пък аз  те наблюдавам и ми се струва, че си мъжът по когото бих лудяла.
БЛАГОРОДНИЯТ. Какво?
ЛЪЖАТА. Благородний, никога ли не съм те интригувала като жена?
БЛАГОРОДНИЯТ. Абсолютно никога.
ЛЪЖАТА. Нима не харесваш формите ми?
БЛАГОРОДНИЯТ. За една лъжа е естествено да се крие под съблазни.
ЛЪЖАТА /сочи формите си/. Всичко може да е твое. Мечтая да ме прегърнеш!
БЛАГОРОДНИЯТ.
ЛЪЖАТА. Повече от всякога.
БЛАГОРОДНИЯТ. Не ти ли стигат Егоистът, Коварният и Страхливият?
ЛЪЖАТА. Отдавна ме отегчават.
Редицата е потънала в полумрак. Мяркат се смътните очертания на фигурите, които продължават упражнението с гиричките. Но те не ни интересуват. Интересуват ни двамата, които са та преден план.
БЛАГОРОДНИЯТ. Днес си неузнаваема. Диана раздвижи всички ни.
ЛЪЖАТА. Остави я. Тя ще дойде и ще получи своето. Аз също съм жена.
БЛАГОРОДНИЯТ. Не съм склонен на подобен подвиг. Обърни се към Мъжествения.
ЛЪЖАТА. Той е отдавна прочетена книга.
БЛАГОРОДНИЯТ. Тогава към Самочувствието.
ЛЪЖАТА. И той.
БЛАГОРОДНИЯТ /с усмивка/. Много си откровена за една лъжа. Опитай късмета си при Честния.
ЛЪЖАТА. Оставате само ти и той.
БЛАГОРОДНИЯТ /с усмивка/. Ти искаш да получиш всичко, а?
ЛЪЖАТА. Защо, много ли е?
БЛАГОРОДНИЯТ. Зависи.
ЛЪЖАТА. Искам живот пълен с ласки. Природата ме е създала за това… Слушай, малкия, ти не си ли мъж?
БЛАГОРОДНИЯТ. Предполагам, че съм.
ЛЪЖАТА. Тогава? Губиш ли нещо?
БЛАГОРОДНИЯТ. Искаш голям компромис.
ЛЪЖАТА. Навярно си влюбен в Съвестта?
БЛАГОРОДНИЯТ. Едва ли.
ЛЪЖАТА. Тази дребна жена е влязла в мислите на всички ви.
БЛАГОРОДНИЯТ. И тя има право на успехи.
ЛЪЖАТА. Но няма амплоа.
БЛАГОРОДНИЯТ. Не се знае.
ЛЪЖАТА /заинтригувано/. Има ли?
БЛАГОРОДНИЯТ. Мен ли питаш?
ЛЪЖАТА. Кажи ми!
БЛАГОРОДНИЯТ. Не искай това от мен.
ЛЪЖАТА. Пламенна ли е?
БЛАГОРОДНИЯТ. Сигурно.
ЛЪЖАТА. Тя има вид на девственица.
БЛАГОРОДНИЯТ. Видът понякога лъже.
ЛЪЖАТА. Какво харесвате на тия миниатюрни форми?
БЛАГОРОДНИЯТ. Въпрос на вкус.
ЛЪЖАТА. Не умее да се облича… А аз знам и да се обличам…
БЛАГОРОДНИЯТ /усмихнато/ …и да се събличаш.
ЛЪЖАТА. Точно така… Вече не си ли запален?
БЛАГОРОДНИЯТ. Никак!
ЛЪЖАТА. Ти си съмнителен мъж!
БЛАГОРОДНИЯТ. Дай боже!
ЛЪЖАТА. Ще го разпространя.
БЛАГОРОДНИЯТ. Няма да ти повярват.
ЛЪЖАТА. Ако ме изработиш, ще направя някои компромиси.
БЛАГОРОДНИЯТ. Например?
ЛЪЖАТА. Ще те подкрепя в някои пунктове.
БЛАГОРОДНИЯТ. Лъжеш!
ЛЪЖАТА Заклевам се!
БЛАГОРОДНИЯТ. Не ти вярвам.
ЛЪЖАТА. Вярваш ми… Мога да отстъпя по въпроса „Диана“.
БЛАГОРОДНИЯТ. Според мен, Диана ще се защити сама.
ЛЪЖАТА Не вярвам. Щом идва на краката ни…
БЛАГОРОДНИЯТ. Ти и твоята шайка винаги мислите най-мръсното. Диана е голяма жена.
ЛЪЖАТА. Падали са ни и други големи жени.
БЛАГОРОДНИЯТ. Но не и Диана.
ЛЪЖАТА. Ще видиш. Ще я скалпираме на бърза ръка.
БЛАГОРОДНИЯТ. Тя ще ви се изсмее.
ЛЪЖАТА. Не отклонявай въпроса!… Ще спиш ли с мен или не?
БЛАГОРОДНИЯТ. Не.
ЛЪЖАТА /изсъсква/. Тогава се пази! /бързо взима гиричките и продължава упражнението заедно с редицата./
Благородният също взима гиричките. Сега вече и редицата е осветена. Упражнението е към своя край.
Телефонът звъни.
ТОЙ /минава към телефона и вдига слушалката/. Да, същият… /изненадано/. Мария?… /усмихва се/ Мария, има цял век… /пауза/  Какво? /лицето му губи веселото си настроение/ Какво говориш? /слуша дълго, лицето му става все по-мрачно/ Моля ти се, съмняваш ли се? Ще направя всичко каквото мога… Така де, ще кажа както си е било… Точно в единайсет?… Бъди спокойна. Дано помогне… Как да не си спомням? Разказвал съм го пред толкова души… Да, Кирил донесе телеграмата и ми я показа, след което си събрах партушините и избягах…. Дано помогне. Как са го подгонили?… Обещавам ти, ще бъда точен… В службата му, нали?… Знам къде… Желая ти всичко хубаво и се стегни. Всичко ще мине и замине… Имам какво да им кажа… Довиждане!… Бъди спокойна! /бавно затваря и остава замислен до телефона/
Деветимата се раздвижват, а след това неусетно се разполагат така:
в една редица четиримата „черни“: Коварният, ЛЪЖАТА, Егоистът и Страхливият;
 втора редица, диагонално пред тях, „сивата“ група: Мъжественият и Егоистът;
трета редица, „бялата“ група: Благородният, Съвестта и Честният.
 
Пред трите групи, на креслото до телефона – ТОЙ.
БЛАГОРОДНИЯТ /както гледа напред/. Помните ли времето, когато бяхме единодушни? /всички мълчат с наведени глави/ Аз помня… Всички помним. Тогава между нас имаше още един, десетият, наричахме го Мечтателят. /пауза/ Имаше ли такъв между нас?
Съвсем леко раздвижване на стойките, няколко въздишки, едко-две кимвания с глава, две-три гласно изразени:“Да“, „Имаше“…
 
БЛАГОРОДНИЯТ /продължава/. Имаше, но сега го няма. Пръв изчезна, умря, не знам как изчезна, може би се разтопи и го няма. От време-навреме си спомняме бледото му усмихнато лице, понякога си спомняме и някоя негова думичка… Той обичаше да строи лодки от дъбови ребра с борова обшивка. На тези лодки слагаше платна, качваше ни и тръгвахме с посоката на вятъра. Всички се качвахме, никой не оставаше на сушата – дори Егоистът, дори… Страхливият!… Страхливият, така ли беше?
СТРАХЛИВИЯТ. Така беше.
БЛАГОРОДНИЯТ. Извеждаше ни в открито море, край левия ни борд оставаха древни източни градове, попътните ветрове сочеха тихоокеанските острови, в ушите ни ечаха хавайски песни… Ние напредвахме и гонехме линията на мусоните…
КОВАРНИЯТ. Стана дълго. Какво искаш да кажеш с това?
БЛАГОРОДНИЯТ /поглежда го пронизително/. Искам да кажа, че този който ни обединяваше вече го няма, а трябва незабавно да се обединим. /мълчание/ Сега е десет часът. В единайсет трябва да бъдем там и да действуваме.
СЪВЕСТТА. Имаме възможност.
ЧЕСТНИЯТ. Поне сега няма какво да мислим.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Разбира се.
САМОЧУВСТВИЕТО. То се знае.
БЛАГОРОДНИЯТ. Дори тия четиримата да не се съгласят, ставаме пет срещу четири гласа.
ЛЪЖАТА. Не сме изразили несъгласие.
БЛАГОРОДНИЯТ. Още по-добре. Както някога в подобни случаи. /чувствува се въодушевление и в гласа му, и в движенията му/ Отдавна не сме имали такова единство. Иде ми да ви прегърна всички. Днес ни се дава възможност да спасим човек от беда. Чухте добре, в единайсет часът, след един час, ще се разглежда въпросът на Кирил Монев.
ЕГОИСТЪТ. Не може да се каже точно приятел… Искам да кажа, в истинския смисъл…
ЧЕСТНИЯТ. Може да се каже!
ЛЪЖАТА. С известни резерви.
БЛАГОРОДНИЯТ. Дори да е така. Дори да не е приятел… Знаете историята.
НЯКОЛКО ГЛАСА. Знаем.
БЛАГОРОДНИЯТ. Безсмислено е да ви я напомням. Работа отпреди двайсет години.
НЯКОЛКО ГЛАСА. Знаем!
ТОЙ става от креслото и посяга към телефона.
Набира номер. Ясно се чува сигналът на заето.
Полага слушалката.
Изчезва зад лявата врата.
КОВАРНИЯТ. Телефонът на Диана е зает. Той ще се облече и после ще я предупреди да не идва преди обед.
ЛЪЖАТА. Трябва да се съжалява. Сигурна съм, че тази сутрин Диана щеше да капитулира.
КОВАРНИЯТ. Решеният да се предаде преди обед, може да го стори и след обед.
ЛЪЖАТА. Не се знае. Желязото се кове докато е горещо. В следващите часове могат да се случат много неща.
КОВАРНИЯТ Например?
ЛЪЖАТА. Разколебаване, ангажименти…
КОВАРНИЯТ Да се надяваме…
Групите са се пръснали и „цветовете״ са се размесили. Всеки е зает с нещо: някой пуши, други се мият, трети се прозява…
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Какво ли е станало с Кирил Монев?
САМОЧУВСТВИЕТО. Загазил е.
ЛЪЖАТА. Не знам дали е сериозно.
КОВАРНИЯТ. Може би сериозно. Въпросът му е поставен за разглеждане внезапно.
ЕГОИСТЪТ. Що за практика?
ЛЪЖАТА. Дявол знае. Важното е, че трябва да се отбранява… Може би нещо служебно.
БЛАГОРОДНИЯТ. Предполагам, че е на политическа почва. В биографията му има нещо неясно.
КОВАРНИЯТ. Откъде знаеш?
БЛАГОРОДНИЯТ. Чували сме нещо. Най-вероятното да е наклеветен. Той работи в предприятие, в което се пътува в чужбина.
СЪВЕСТТА. Сигурно някой от завистниците, за да се вреди на негово място.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Някой му е направил сечено. Малко ли са ни правили подобни истории.
ЧЕСТНИЯТ. Имаме редица случаи…
ЕГОИСТЪТ. Съвсем пресни. Когато заминавахме за Париж…
БЛАГОРОДНИЯТ. Не ми напомняй за тази история!
ЛЪЖАТА. Напротив… Трябва да си напомняме, защото някои неща още не са се разминали. Фактите трябва да се гледат открито.
БЛАГОРОДНИЯТ. Не му е сега времето. Трябва да се спасява човек. Някога Кирил Монев не разсъждаваше дълго, когато трябвате да помогне.
ЛЪЖАТА. Тогава беше въпрос на часове.
БЛАГОРОДНИЯТ. А сега на какво е?
ЛЪЖАТА. Кой знае дали това заседание е фатално.
СЪВЕСТТА. Щом се обажда жена му, значи е фатално.
ЕГОИСТЪТ. Впрочем, какво ще правим там?
БЛАГОРОДНИЯТ. Ще разкажем един факт, който окачествява обвиняемия като честен човек.
ЛЪЖАТА. Стига с тия понятия като честност и прочие. Придавате им прекалено  значение. Кой откъдето се вземе, все тая дума в устата му. Този честен, оня нечестен… Сякаш хората си нямат друга работа освен да определят кой е честен и кой не е.
ЧЕСТНИЯТ. Това е най-важно.
ЛЪЖАТА. За кого е важно?
ЧЕСТНИЯТ. За човека.
ЛЪЖАТА. Добре, но на кого служи честността?
ЧЕСТНИЯТ. На живота.
ЛЪЖАТА. Според мен, животът е по-интересен с нечестни хора. Представяте ли си, ако всички бяха честни? Майчице!… Каква скука!… По троарите се разхождат само честни, по учрежденията само честни, влизаш в банята – честни, голи но честни. Отиваш в затвора – честни!…
БЛАГОРОДНИЯТ. Ще съжаляваш ли?
ЛЪЖАТА. Eгa ти скуката!… Помислете и за цвета на живота. На човека му трябват преживявания, контрапункти, живот със спънки и грапавини. Иначе ще се получи равно и слънчево поле. по което пасат зайчета. Никакви хора, никакви характери – зайчета, които хрупкат. Разберете, дявол да го вземе.
СЪВЕСТТА. Ти пееш псалми за страданието.
ЛЪЖАТА. Без страдание няма да има… нищо няма да има. Няма да има Философия. Нямаше да има Дон Кихот, нямаше да има Хамлет, нямаше да бъде написан и Моби Дик… Ама, моля ви се, помислете – какво щяхме да четем? Пфу! И Библия нямаше да има… Поленце – равно във всички посоки и зайчета, които подскачат, и единствения им проблем е да хрупкат ли, или да не хрупкат.
Всички се смеят, все още им е весело, приемат думите на ЛЪЖАТА като шега, все още са устремени да се готвят за помощта, която трябва да окажат.
ЕГОИСТЪТ. Както виждам, никой не смее да ѝ отговори.
БЛАГОРОДНИЯТ. Има лесен отговор, но да не губим време.
ЧЕСТНИЯТ. Трябва да действаме.
ЛЪЖАТА /пред огледалото/. Лицето ми е по-свежо от всякога.
Останалите се смеят.
БЛАГОРОДНИЯТ. Лъжата напоследък наистина се е разхубавила.
ЛЪЖАТА /поглежда го/. Крайно време беше да го забележиш.
БЛАГОРОДНИЯТ. Добре е, когато има разбирателство.
ЛЪЖАТА. Ще видим.
Влиза ТОЙ, по риза и с вратовръзка, сресан. Набира номер, ясно се чува сигналът „заето“. Изчезва в ляво.
ЕГОИСТЪТ. Що за фаталност! Телефонът на Диана отново е зает.
ЧЕСТНИЯТ Каква Фаталност има тук?
ЕГОИСТЪТ. Може би си урежда нещо друго.
БЛАГОРОДНИЯТ. Тя не е от този тип жени.
ЕГОИСТЪТ. Според теб, с кого може да говори?
БЛАГОРОДНИЯТ. Де да знаеш – ежедневие.
ЕГОИСТЪТ. Знаем какво е ежедневието на красивите жени.
ЧЕСТНИЯТ. Може би фризьорския салон.
ЕГОИСТЪТ. За да дойде в нашия дом, отдавна е свършила със фризьорския салон. Страхувам се, че я изтървем.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Как?
ЕГОИСТЪТ. Не забравяй, че ние сме на четирийсет, а София гъмжи от млади тарикатчета. готови да се притекат в нужния момент… Не веднъж са ни правили сечено.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Глупости!… Тя е била винаги заинтригувана от кашия шеф. Неговата личност винаги е лежала в подсъзнанието ѝ.
ЕГОИСТЪТ. Какво разбираш под „винаги“. От колко години насам?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. От много.
ЕГОИСТЬТ. Подсъзнанието не е като виното – колкото повече отлежава, толкова да става по-добро. И то се уморява. Особено когато побелее косата. Четирийсет години не са шега.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Шефът ни не се дава на много трийсетгодишни.
ЕГОИСТЪТ. Дано.
ЛЪЖАТА. Стига сте плещили за възрастта!
ЕГОИСТЪТ. Ще вземем да я изтървем, ей!
БЛАГОРОДНИЯТ. Какво като я изтървем?… Засрами се! Става въпрос за спасяването на човек.
ЧЕСТНИЯТ /към Егоиста, ядно/. Това е истински егоизъм!
КОВАРНИЯТ. Оставете Диана настрана. Трябва да помислим за другото.
Внезапно стъписване у всички. Пауза. Никой не смее да проговори.
ЧЕСТНИЯТ /най-после нарушава мълчанието/. Какво е то – другото?
КОВАРНИЯТ. Не знам. Може би не е много разумно да се намесваме в тая история с Кирил Монев.
Отново стъписване. Всички го гледат втренчено. Мъжественият минава до магнетофона и натиска копчето. Музика.
БЛАГОРОДНИЯТ /отива до апарата и спира музиката/. Струва ми се, че Коварният изплю камъчето.
КОВАРНИЯТ /неспокойно/. Не желая да ми се преписват такива намерения.
СЪВЕСТТА. Най-добре е да се изкажеш докрай.
КОВАРНИЯТ /смутено/. Може би се изразих погрешно.
СЪВЕСТТА. Или прибързано.
ЕГОИСТЪТ. Защо прибързано?
СЪВЕСТТА /поглежда го/. Започвай! Усещам че те сърби езикът.
ЕГОИСТЪТ. Исках само да кажа… /млъква, тъй като усеща, че обстановката е доста нажежена/.
ЛЪЖАТА /внезапно и насърчително/. Оставете го да се изкаже свободно.
КОВАРНИЯТ. Вие съвсем забранявате свободното мнение… Кажи, Егоисте.
ЕГОИСТЪТ /неопределено, шикалкави/. Тъкмо сме получили известно равновесие… Не забравяйте, че доскоро и ние бяхме на топа на устата… Вижте какъв хубав дом си създадохме, децата са пораснали до такава степен, че наближава сериозното време, когато трябва да се помисли за близкото им бъдеще… Нали разбирате?…
ЛЪЖАТА. Точно така!
БЛАГОРОДНИЯТ. Какво точно така? Нищо не разбираме.
ЕГОИСТЪТ. Тъкмо спечелихме доверието, пратиха ни в Париж. Занапред следват нови радости… Нали разбирате?… Говори се за едно по-голямо излизане от страната, в смисъл, нещо като Римили подобни там… Изобщо, подреждаме се… Стига авантюри, било каквото било, вече сме на четирийсет години. /понеже смята че свършват аргументите му/ Вижте какъв спокоен дом.
СТРАХЛИВИЯТ. Колко труд ни е струвало да го уредим. Да ви кажа правата – страхувам се.
БЛАГОРОДНИЯТ /пряко/. От какво се страхуваш?
СТРАХЛИВИЯТ. Е, ако сме сигурни, че ще помогнем без да пострадаме, както и да е. Но кой ти гарантира?
БЛАГОРОДНИЯТ. Според мен, не съществува никакъв риск.
КОВАРНИЯТ. Ами!…
СЪВЕСТТА. И аз мисля, че не съществува.
КОВАРНИЯТ. Така си мислиш… Онзи ненапразно са го притиснали. За да го притискат, сигурно има нещо голямо…
СТРАХЛИВИЯТ. Както и да го въртим, съществува риск.
СЪВЕСТТА. А преди двайсет години за него не съществуваше ли риск?
СТРАХЛИВИЯТ /вдига ръце/. Не знам… Длъжен съм да предупредя.
ЧЕСТНИЯТ. И аз питам – преди двайсет години съществуваше ли риск?
КОВАРНИЯТ. Какво всъщност стана преди двайсет години? Според мен – нищо. Тогава Монев който работеше в щаба на Първи брегови артилерийски полк, получи една телеграма, в която се питаше дали в някоя от батареите служи лицето… нашият шеф.
БЛАГОРОДНИЯТ /бързо/. И какво се оказа?
КОВАРНИЯТ. Оказа се, че служи.
ЛЪЖАТА. Това го знаем всички.
БЛАГОРОДНИЯТ. Тогава Кирил Монев отиде в батареята и прошепна на шефа, че го издирват от София.
ЕГОИСТЪТ. Точно така. В това ли се състои цялата работа, която сега тъй преувеличавате?
СЪВЕСТТА. Мислиш, че тогава беше малък подвиг – да се разкрие текста на подобна телеграма?
ЕГОИСТЪТ. Направил се е на ударен и е разкрил.
ЧЕСТНИЯТ. И какво стана?
СТРАХЛИВИЯТ. Знаем какво стана.
ЧЕСТНИЯТ. Но трябва да ви припомня, понеже бързо забравяте…
ЛЪЖАТА. Боже мой, тук до втръсване се повтарят стари неща!…
БЛАГОРОДНИЯТ /енергично/. Трябва да се пoвтapят!…
КОВАРНИЯТ. Е, добре де – какво?
БЛАГОРОДНИЯТ. Започнахте да шикалкавите!
КОВАРНИЯТ. Подхвърляме само някои предположения.
БЛАГОРОДНИЯТ. Страхувам се от тези предположения.
КОВАРНИЯТ. Не сме казали, че няма да се притечем на помощ. Вие сами си го изровихте отнякъде.
БЛАГОРОДНИЯТ. Познавам бандата ви добре. /отдръпва се ядосано настрана/
ЛЪЖАТА. Без обиди, моля!… Ако е въпрос и ние можем да обиждаме.
СЪВЕСТТА /иска да омиротвори атмосферата/. Най-добре е да не започваме.
ЛЪЖАТА. Но чухте какво каза… Благородният напоследък не умее да се въздържа.
БЛАГОРОДНИЯТ /отстрана/. Това е невъзможно с вас! /Честният го дръпва за ръкава/
СЪВЕСТТА /опитва се да хитрува/. Значи, всичко е наред. Нищо не се е променило с първоначалното ни решение. Така ли е, Коварний?
КОВАРНИЯТ /недоволно, доста несигурно/. Така е.
СТРАХЛИВИЯТ. Все пак…
СЪВЕСТТА. Няма все пак! Има взето решение.
СТРАХЛИВИЯТ. Не знам кога сте взимали решенията.
ЧЕСТНИЯТ. Затвори си устата!
СТРАХЛИВИЯТ. Аз съм на особено мнение.
ЧЕСТНИЯТ. Кога ли не си на особено мнение.
СТРАХЛИВИЯТ. Пак почнаха да обиждат.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /събужда се от дълбок размисъл/. Както и да го мислим, няма никакъв риск. Отиваме и казваме, че еди кога си, когато беше трудно да се покаже телеграма с такова съдържание, Кирил Монев постъпи честно и не се уплаши от последствията…
СЪВЕСТТА. Точно така!… И спаси шефа, който избяга от батареята.
БЛАГОРОДНИЯТ. Какво опасно има в това. Казваме само един факт.
ЧЕСТНИЯТ. А те да си съдят по воля. Допринасяме нещо.
КОВАРНИЯТ. И аз мисля че е така…
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. А Диани на този свят мноого. Ако не е Диана, ще бъде Верчето.
ЛЪЖАТА. Ей, какво ли прави Верчето?
САМОЧУВСТВИЕТО. Тя поне е сигурна жертва.
КОВАРНИЯТ. Но не толкоз ценна.
ЛЪЖАТА. Е, друго нещо си е Диана.
САМОЧУВСТВИЕТО. Харесва ми, дявол да я вземе!… Линията на тялото, пропорциите, ами кожата?… Сякаш всеки сантиметър от нея е шлайфан от вековете, докато придобие гладката повърхност на порцелан… бяла като мляко…
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сега навярно е матова, след плажа.
САМОЧУВСТВИЕТО. Не матова! Тя става кафява като нова керемида… Но най хубавото в нея си остава лицето, чиято биологична архитектура няма равна на себе си. А очите?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Аз да кажа за очите!
САМОЧУВСТВИЕТО. Кажи, Мъжествений!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Откъде да започна?
САМОЧУВСТВИЕТО. От цвета.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сивозелен. /мечтателно/ Сутрин цветът им е зелен, а следобед сив. Вечерта очите стават сивозелени… Освен това, независимо дали е ден или нощ, когато Диана се ядоса стават сиви. Трудно можеш да си представиш такъв сив цвят. Сиво, което е пълно с обещание. В тяхната големина плуват милиарди светлини. Тези очи са тъй големи, че имат и хоризонти. От там изгряват и залязват настроенията, усмивките, тъгата.
КОВАРНИЯТ. На мен най ми харесват овалите на лицето ѝ. Никоя жена няма подобни ябълчни хълмове, да не говорим за устните, което са твърди в своята мекота. На тях им отива всякакъв вид червило, всички цветове и качества. Те попиват химикала и го превръщат в биологична тъкан.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ами носът?
КОВАРНИЯТ. Носът!… Тази ахилесова пета на всяко женско лице. Колко трудно е да се моделира той.
ЛЪЖАТА. Това е жената с най-красивия нос – голям, за да бъде малък и малък, за да бъде голям. Ноздричките ѝ приличат на възглавнички и трептят дори когато спи… Всичко в лицето ѝ е овал – когато трябва да е елипса – елипса, когато трябва да е кръг – кръг е.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да не говорим за овалите на тялото ѝ.
САМОЧУВСТВИЕТО. Не ми споменавай за тях. Ако започна да описвам тялото ѝ ще се получи еротика.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Пълно е с изпъкналости и вдлъбнатини.
ЛЪЖАТА. Аз пък никога не съм виждала толкова нервни крака.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Как нервни?
ЛЪЖАТА. Ей така!… Крака, а пък нервни. Глезените ѝ сякаш трептят. Тръпнат и коленете. Красиви кокалести колене… Жената с най-дребните кости.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Почти липсват кости.
ЛЪЖАТА. Само че е малко дребничка.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Това е най-голямото ѝ качество.
САМОЧУВСТВИЕТО. Тя е дребна колкото трябва и затова е съвременна класика.
ЛЪЖАТА. Глупости! /явно е ядосана/ Съвременна класика! /излиза/
КОВАРНИЯТ. На ръст е като нашата Съвест. /поглежда Съвестта/
СЪВЕСТТА /за да каже нещо/. Значи аз съм съвременна класика?
КОВАРНИЯТ. Почти… Макар че по мислене си старомодна.
ТОЙ се втурва и бързо върти телефона. Ясно се чува знакът „свободно“. Пали нервно цигара и чака. Никой не се обажда. Затваря, отново върти, отново същия знак. Чака. Никой не се обажда. Затваря и изчезва.
КОВАРНИЯТ. Накъде е тръгнала? – това е въпросът.
САМОЧУВСТВИЕТО. Само към нас!… Никъде другаде.
СЪВЕСТТА. Защо трябваше да се говори тъй много за Диана?
БЛАГОРОДНИЯТ. Защо ни занимавате с нея?
КОВАРНИЯТ. Заслужава си.
СЪВЕСТТА. Нали имаме работа?
ЕГОИСТЪТ. Работата си е работа…
ЧЕСТНИЯТ. Може да стане късно.
КОВАРНИЯТ. Няма да стане… Много ме интересува дали е тръгнала към нас.
ЛЪЖАТА /връща се, пили ноктите си/. Най-трудното е да се отгатне накъде е тръгнала една жена, след като излезе от дома си.
САМОЧУВСТВИЕТО. Особено когато съпругът го няма.
ЕГОИСТЪТ. И да е там и да го няма, все едно.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Защо да не тръгне към нас?… Аз вече тръпна.
КОВАРНИЯТ. Недей да тръпнеш толкова.
СТРАХЛИВИЯТ. Страхувам се!…
ЛЪЖАТА. От какво?
СТРАХЛИВИЯТ. Ако е тръгнала насам, се страхувам… Опасни са такива. Мисля, че ще се увлечем.
ЛЪЖАТА. Бъдете спокойни.
СТРАХЛИВИЯТ. Страхувам се, че ще разбием две семейства. Ще рухнат много
неща.
ЛЪЖАТА. Справяли сме се и ще се справим.
СТРАХЛИВИЯТ. Но не и с Диана.
ЛЪЖАТА. И с нея ще си уредим сметката.
СТРАХЛИВИЯТ. Справяли сме се някога, но сега сме възрастни. Устойчивостта ни е разколебана.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Всички сме стари тигри.
СТРАХЛИВИЯТ. Страхувам се, ви казвам… Ще видите.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Тя си има добра партия за мъж… Удобно е да имаш такъв мъж, а любовник – като шефа.
ЕГОИСТЪТ. Впрочем, как живее тя с мъжа си?
КОВАРНИЯТ. Както всички красиви жени омъжени за отговорни длъжности.
ЕГОИСТЪТ. Искам да кажа, как е като мъж?
КОВАРНИЯТ. Вече говорихме. Мъжете с по-големи обществени задължения се разкъсват между много въпроси. Но някои са добри и като съпрузи.
ЕГОИСТЪТ. Питам как е той!
КОВАРНИЯТ. Диана е умна и не е казала истината на Елена. Само глупави жени бъбрят подробно за мъжете си.
СТРАХЛИВИЯТ. Да не загазим, ей!.. Ако се разчуе, ще си имаме неприятности.
ЕГОИСТЪТ. Да обмислим, какво може да ни стори.
КОВАРНИЯТ. Нищо. Ако е умен ще преглътне хапа.
СТРАХЛИВИЯТ. Не искам скандали!
КОВАРНИЯТ. Ако избухне скандал, ще се получи голяма каша.
СТРАХЛИВИЯТ. Мъжът ѝ има ли пистолет?
ЛЪЖАТА. Сигурно. Но не вярвам да го употреби.
СТРАХЛИВИЯТ /уплашено/. Откъде знаеш?
ЛЪЖАТА. И на него му се живее.
КОВАРНИЯТ. Чака го по-голяма кариера.
СТРАХЛИВИЯТ /жално/. Защо да се навираме в тази история?
КОВАРНИЯТ. Може да се задоволим само с „днешното“.
СТРАХЛИВИЯТ. В смисъл?
КОВАРНИЯТ. Тричасова авантюра и край!… Станалото станало, по-нататък взаимно мълчание.
СТРАХЛИВИЯТ. Това е добре, но дали ще се спрем до тук?
ЛЪЖАТА. При Диана никой не може да се спре.
СТРАХЛИВИЯТ. Защо? Представете си, че тя е решила да дойде само веднъж.
ЛЪЖАТА. И тогава не сме спасени. Важното е ние да се задоволим само с един единствен сеанс. Но ако се увлечем?
СТРАХЛИВИЯТ. Видяхте ли?… Аз съм против!
КОВАРНИЯТ. Чакайте, де!… Не се знае дали ще дойде.
СТРАХЛИВИЯТ. Ще дойде! Ще видите, че ще дойде, за беля.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ох, тя да дойде!…
ЛЪЖАТА. И все пак, нещо ми подсказва, че ще дойде именно за списанието. Диана не е доказала още, че е решена на авантюри.
КОВАРНИЯТ. Това е вярно. Напразно си мечтаем. Ще дойде, ще изпуши една цигара и ще си върви.
ЕГОИСТЪТ. В това горещо време? Вие сте луди. Ако дойде тук, според мен, няма да си излезе същата.
ЛЪЖАТА. Има известен шанс, но малък.
СТРАХЛИВИЯТ. Така… около колко на сто, че ще си излезе същата?
ЛЪЖАТА /пресмята/. Според мен, осемдесет на сто, че ще си отиде след първата цигара и двайсет на сто, че ще изпуши още две цигари.
СТРАХЛИВИЯТ. А колко на сто, че ще остане три часа и ще използва банята?
ЛЪЖАТА. Около три на сто.
СТРАХЛИВИЯТ /наивно/. Че те станаха сто и три на сто.
ЛЪЖАТА. Така е. Искам да кажа, че шансовете са нищожни.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Изговорихте толкова противоречиви неща. Всеки опровергава дори себе си.
ЛЪЖАТА. Защото става въпрос за Диана. Тази жена още не е решила да започне. Според мен, сто на сто е сигурно, че ще изпуши една цигара, ще вземе журнала, който наистина ѝ трябва и ще си отиде.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /въздиша/. Жалко!
ЛЪЖАТА. Жалко, но факт!
СТРАХЛИВИЯТ. Слава богу! /отдъхва си/
БЛАГОРОДНИЯТ. Тогава не ни остава нищо друго освен да се заемем с Кирил Монев. Предлагам да оставим журнала на портиера, а на вратата да забодем бележка.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да направим така. Стига сме унижавали мъжкото си достойнство!
ЧЕСТНИЯТ. Обещали сме да спасяваме човек, приятел.
ТОЙ се появява, облечен съвсем, сложил е и сако. Сяда на бюрото и пише бележката. Посяга към магнетофона, пуща музика, запалва цигара, поглежда часовника и продължава да пише бележката. Звъни звънецът на входа.
ТОЙ скача, просто ще се пребие и изчезва.
Всички трепват и се раздвижват.
 
ЗАТЪМНЕНИЕ
З А В Е С А
*******
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Трите групи са в движение. На сцената кипи неспокойствие.
 
КОВАРНИЯТ /възбудено/. Птичето влиза в капана!…
ЛЪЖАТА. Трябва да внимаваме. Нито една излишна дума или жест.
ЕГОИСТЪТ. Ще видите, че нищо няма да стане.
КОВАРНИЯТ. Мълчи!… Ще опитаме всичко!
ЛЪЖАТА /разочаровано/ Ужас!…
КОВАРНИЯТ. Това най-малко очаквах! Съдбата се подиграва с нас.
Бялата група въздъхва облекчено.
 
ЕГОИСТЪТ. Кой е този?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ Някакъв… Звънил погрешно.
КОВАРНИЯТ. По дяволите! /разхожда се нервно/ Просто да го пребиеш!
САМОЧУВСТВИЕТО. Ставаме смешни.
СЪВЕСТТА. Отдавна сме смешни.
ЛЪЖАТА. Сърцето ми трепна.
КОВАРНИЯТ. А моето спря.
ЕГОИСТЪТ. Диана, защо не идваш?… Никога не сме чакали с такъв трепет.
КОВАРНИЯТ. От възрастта е. Двайсетгодишният може да чака още двайсет години, но колко да чака четирийсетгодишният?
ЛЪЖАТА. Стига сте говорили за възраст!
КОВАРНИЯТ. Спри със женските си глупости!… Опротивяваш ми!… Вече не мога да те понасям.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. И аз! Отвратителна жена! /навива се/ Ужасно е да живееш с такова тъпо същество! Ако не беше дама, отдавна да те набия.
ЕГОИСТЪТ /също ядосан/. Дама ли? Проститутка от най-долно качество.
ЛЪЖАТА. Простаци, млъкнете!…
САМОЧУВСТВИЕТО. Истинска проститутка!
ЛЪЖАТА. Млъкнете, изверги! /заплаква истерично/ Мизерни, гадни, пълзящи същества! Когато спите с мен каква съм бе, охлюви мръсни с брадавици!… Защо спите с мен?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. По липса на друга жена.
ЛЪЖАТА се тръшва на кушетката, рита с крака и плаче сърцераздирателно.
ТОЙ се връща, поглежда бележката, която е започнал да пише, взима я и я подхвърля обратно. Сяда на стола и навежда глава над дланите си.
БЛАГОРОДНИЯТ /приближава се до ЛЪЖАТА, погалва рамото ѝ/. Мадам, съвземете се. Безсмислени са тези настроения. Нищо не може да се оправи.
ЛЪЖАТА /рита назад/. Махайте се и вие с вашата деликатност!… Не ми трябвате нито вие, нито те!… Аз съм нещастна, жалка проститутка и те ми го казаха в момент на откровение.
БЛАГОРОДНИЯТ. В момент на ярост.
ЕГОИСТЪТ. Не се бъркай в нашите работи.
КОВАРНИЯТ. Не плачи на чужд гроб!
БЛАГОРОДНИЯТ. Бе мога да ви разбера.
ЧЕСТНИЯТ. Имаме право да се бъркаме, защото дигате олелия.
СЪВЕСТТА. И то каква!… Да не мислите, че не разбираме? Правите всичко възможно да забравим, че в момента имаме да спасяваме човек.
ЧЕСТНИЯТ. Мъжественият и Самочувствието са с нас. Ставаме пет на четири гласа и ще се подчините.
КОВАРНИЯТ /тихо/. Нещо се надигате.
БЛАГОРОДНИЯТ /категорично/. Ще се подчините на мнозинството. Длъжни сте да изпълните обикновен човешки дълг. /към Страхливия/ Страхливи, ти си против срещата с Диана. Това означава, че си за подкрепата на Кирил Монев.
СТРАХЛИВИЯТ. Не съм казал подобно нещо.
ЧЕСТНИЯТ. Но се разбира от самосебе си.
СТРАХЛИВИЯТ. Не, страх ме е.
ЕГОИСТЪТ. Нещо ми подсказва, че не бива да се намесваме.
СЪВЕСТТА. Ще се намесим.
ЕГОИСТЪТ. Вижте как сме се наредили… /сочи обстановката/ Не бива да нарушаваме спокойствието си.
СЪВЕСТТА. Някога Кирил Монев дори не помисли за риска.
ЕГОИСТЪТ. Защото беше млад. На младини се рискува лесно. Да рискуваш сега, обаче, на четирийсет, е направо глупаво.
ЧЕСТНИЯТ. Отде знаете, че рискуваме?
ЕГОИСТЪТ. Нещо ми подсказва. Този човек е притиснат да отговаря за деяния, които не знаем. Щом е притиснат, значи, че хората са помислили, че е виновен и ако му се притечем на помощ, някой някъде ще си каже: „Защо този му се притичва на помощ? Защо се меси където не му е работата? Я да видим кой е той и какви са скритите му намерения!“ Защото никой няма да предположи, че се намесваме без скрити намерения. Иди да обясняваш, че го правиш от чувство за човешки дълг. Но що за човешки дълг, ако оня е направил някаква поразия?
ЧЕСТНИЯТ. Ами ако не е поразия?
КОВАРНИЯТ. Тогава ще се оправдаят без наша помощ.
ЧЕСТНИЯТ. Искам да знам, какво може да ни се случи, ако напомним, че някога Кирил Монев е помогнал на шефа. Само да напомним.
КОВАРНИЯТ /въздиша/. Тъпчем на едно място! Вие непрекъснато се правите на завеяни.
БЛАГОРОДНИЯТ /рязко/. Безпредметно е да говорим повече. Мъжественият и Самочувствието са с нас. Следователно пет срещу четири и трябва да се подчините.
КОВАРНИЯТ. Ако Мъжественият и Самочувствието са наистина с вас, ще се подчиним.
Всички погледи са насочени към Мъжествения и Самочувствието.
БЛАГОРОДНИЯТ. Мъжествений, кажи им.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /неуверено/. Мога и да им кажа, но защо не помислим още? Според мен, предположенията на Егоиста не бива да се пренебрегват.
БЛАГОРОДНИЯТ /разочаровано/. Знам какво следва щом започнеш да шикалкавиш.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Не шикалкавя… Все пак, нека каже Самочувствието.
САМОЧУВСТВИЕТО. Защо поставяте въпроса така, сякаш аз съм всичко.
БЛАГОРОДНИЯТ. Може да не си всичко, но имаш право на глас.
САМОЧУВСТВИЕТО. Право на глас!… Кога съм имал това право?
БЛАГОРОДНИЯТ. Винаги.
САМОЧУВСТВИЕТО. Като Самочувствие, винаги съм бил малко глупав и прибързан. Досега винаги съм действувал необмислено. Време е да се вслушам в съветите и на другите. Ние с Мъжествения, като неутрални, сме в доста унизително положение. Или сме с едните или  с другите. Никога не се поставя въпроса вие да сте с нас. Това е обидно и сега просто…  не знам.
БЛАГОРОДНИЯТ. Що за глупости брътвиш?
САМОЧУВСТВИЕТО. Благородния, мисля че достатъчно сме взимали вашата страна. Не можете да се оплачете. Спомнете си.
БЛАГОРОДНИЯТ. Но през последните години сте повече с тях.
САМОЧУВСТВИЕТО. Ами и на нас ни се живее. Те ни гарантират спокойствие и сигурност, а вие все ще измислите нещо, или някоя кауза, или нещо друго. Например, както сега, да се втурваме в излишни разправии за тоя дето духа… И на мен ми се живее.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. И на мен.
БЛАГОРОДНИЯТ. Ти си Мъжеството и трябва да живееш мъжествено. Иначе ще се превърнеш в нищо.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да, но ми се ще да си поживея спокойно.
БЛАГОРОДНИЯТ /кипва/. Мръсни егоисти!
КОВАРНИЯТ. Пак ли започваш?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Само не обиждай!… Всички раздори започват от вас.
САМОЧУВСТВИЕТО. Винаги от вас. Не съм забелязал един път да се съгласите за нещо без скандал.
ЧЕСТНИЯТ /извън себе си/. Казахте,  че сте с нас и ще бъдете с нас!… Трябва да тръгваме.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Щом поставяте въпроса така, никъде не тpъгвaм!
ЧЕСТНИЯТ /хваща раменете му и го разтърсва/. Глупако, осъзнай се!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /хваща ръцете му/. Не блъскай! Кротко!… /блъска го и понеже е силен, Честният отхвръква доста назад/ Не блъскай, че знаеш ли?
СЪВЕСТТА /застава между двамата/. Моля ви се! /разперва ръце и им пречи да започнат отново/  Искам да ни оставите насаме с Мъжествения. /понеже никой не излиза/. Махайте се!
Всички се споглеждат. Някои се усмихват. Бавно се измъкват.
Остават само Мъжественият и Съвестта.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /заинтригувано/. Интересно, на какво мога да дължа вниманието ти.
СЪВЕСТТА. Имаш ли цигари? /разхожда се нервно/
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /вади учудено цигарите си/. Ти искаш цигара?
СЪВЕСТТА. Да.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Какво става с теб? /подава кутията си/
СЪВЕСТТА /взима една цигара и я пъха в устата си/. Не се учудвай! /Той пали цигарата ѝ/ Аз трябва да се учудвам. /закашля се/
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Малката, внимавай!
СЪВЕСТТА /героично всмуква втори път/. Ти внимавай!… Не с мен, а с теб става нещо. Крайно време е да си поговорим открито.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /вдишва дълбоко дим и сяда на фотьойла/. Добре. Чакам.
СЪВЕСТТА. Не усещаш ли развитието на нещата?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Мисля, че ги усещам.
СЪВЕСТТА. Случайно да усещаш, че се обезличаваш?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Такова нещо няма.
СЪВЕСТТА. Нима не ти е известно, че ти си ти, само ако запазиш своята най-важна черта – мъжествеността?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Нима ти изглеждам друго яче?
СЪВЕСТТА. Разбира се. От ден на ден се превръщаш в безлично същество. Ако продължаваш така, можеш да се приготвиш за най-страшното.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /изправя стойката си на фотьойла/. Кое е най-страшното?
СЪВЕСТТА. Да се затриеш.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /обляга се назад/. Това няма да стане!
СЪВЕСТТА. Мислиш, че няма да стане. А то става. Със всеки изминат ден ти умираш и накрая ще изчезнеш.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /уплашено/ Няма!
СЪВЕСТТА. Спомни си за Мечтателя. Той беше между нас. Жив. От плът и кръв. Всички го обичахме. Подчинявахме му се, водеше ни и го следвахме… Добре, къде е сега той?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /вяло/. Няма го.
СЪВЕСТТА. Няма и помен от него. Остана само споменът.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да, но живя като лъв.
СЪВЕСТТА. Живя, но сега го няма. Изгоря. Изчезна.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /мъчи се да бъде уверен/. С мен няма да стане така.
СЪВЕСТТА /категорично/. Очаква те същата съдба.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Няма да позволя.
СЪВЕСТТА. Казвам ти, че умираш всеки ден. Жив си само когато стане въпрос за Диана, Верчето и другите.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Това ми е достатъчно.
СЪВЕСТТА Тогава трябва да се прекръстиш. Наричай се Похотливият.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Това е унизително за мен.
СЪВЕСТТА. Знаеш добре, че умираш. Един ден ще изчезнеш съвсем. И като мъжество, и като похотливост.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /крещи/. НЕ!… Ще съумея да направя нещо.
СЪВЕСТТА. Какво?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ще бъда с ТЯХ и пак ще си остана.
СЪВЕСТТА /изумено/. Искаш да бъдеш мъжествен чрез злото?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Защо не?… Важното е да съм мъжествен.
СЪВЕСТТА. Не е същото.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Мога да стана злият мъжествен.
СЪВЕСТТА /усмихнато/. Не говори глупости!… Тогава ще се превърнеш в шушумига, подлизурко.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Все ще намеря начин да се проявявам и като мъжествен.
СЪВЕСТТА. Сега има начин, има повод.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Предпочитам да прескоча този повод. Живот и здраве, занапред ще ми се отдадат други поводи.
СЪВЕСТТА /след пауза/. Така ли мислиш?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да.
СЪВЕСТТА. Да си избираш поводите?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Аз съм вече на възраст.
СЪВЕСТТА /с презрение/. Бих плюла в лицето ти, но още ще се въздържа. Напоследък всеки се оправдава с възрастта. /сяда и смачква цигарата си./
Мъжественият става, замисля се няколко секунди прокарва ръце през лицето си, сякаш го бърше от заплюването, смачква яростно цигарата в пепелника.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /тръгва си навън/. Помъчи се да намериш друг тон, когато разговаряш с мен. Трябвам ли ти още?
СЪВЕСТТА. Махай се!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ще ти дам едно „махай се“, ама… /бързо излиза/
Съвестта се изправя, взима от пепелника смачканата цигара, нервно се старае да я оправи, бърза да всмукне, но не излиза никакъв дим. Влиза Коварният.
КОВАРНИЯТ. Нашето красиво миньонче с цигара в уста!… За пръв път виждам Съвест, която пуши.
СЪВЕСТТА. Имаш ли кибрит?
КОВАРНИЯТ /приближава се и щрака със запалката пред лицето ѝ, осветява го/. Мили, нежни черти, които властват над мъжете и зоват към целувки… /поднася огъня към цигарата/ Приличаш ми на Бриджит Бардо. Малките форми са проверка на голямата култура.
СЪВЕСТТА. Искаш да кажеш  на вкуса.
КОВАРНИЯТ. На изящния вкус… Какво стана с Мъжествения?
СЪВЕСТТА. Казах му няколко истини.
КОВАРНИЯТ. А той се нуждае от няколко лъжи. Защо не опита по другия начин?
СЪВЕСТТА. Кой начин?
КОВАРНИЯТ. Класическият. Начинът на Клеопатра.
СЪВЕСТТА. Не те разбирам. Какво е направила Клеопатра?
КОВАРНИЯТ. Малко ласки, малко плът…
СЪВЕСТТА /удря му плесница/.
КОВАРНИЯТ /бързо хваща ударената си страна и се оглежда/. Имаш голям късмет!…
СЪВЕСТТА. Какво разбираш под късмет?
КОВАРНИЯТ. Че никой не видя… Щях да те смачкам. / излиза/
Влиза Благородният.
БЛАГОРОДНИЯТ /замислено, в лошо настроение/. Тежки мигове! Струва ми се, че няма да успеем. /понеже тя мълчи/ Какво искаше Коварният?
СЪВЕСТТА. Нищо особено.
БЛАГОРОДНИЯТ. Струва ми се, че се умилква около теб.
СЪВЕСТТА /замислено/. Има нещо такова.
БЛАГОРОДНИЯТ. Напоследък и други се умилкват около теб.
СЪВЕСТТА. Имаш ли нещо против?
БЛАГОРОДНИЯТ. Озадачен съм.
СЪВЕСТТА /въздъхва/. Аз пък съм уморена.
БЛАГОРОДНИЯТ. Понякога това уморява.
СЪВЕСТТА. Моля те, не ти прилича! Нито пък ти отива да ревнуваш.
БЛАГОРОДНИЯТ /прави няколко стъпки край нея/. Мисля, че нямам основание да ревнувам.
СЪВЕСТТА. Тогава не питай.
БЛАГОРОДНИЯТ. Завиждам на тяхната гъвкавост. Те оперират свободно, а  ние, потънали в скрупули, се мятаме насам-натам, като догматици.
СЪВЕСТТА /поглежда го учудено/. Искаш да кажеш нещо, ли?
БЛАГОРОДНИЯТ /вдига рамене/. Не знам. Те имат въображение, играят спокойно по терена, мамят ни, не знаем какво ще измислят в следващия момент…
СЪВЕСТТА. Струва ми се, че искаш да кажеш нещо важно.
БЛАГОРОДНИЯТ. Знаеш, че не мога да кажа нищо особено.
СЪВЕСТТА. Може би искаш да променим стила си? Да изневерим на себе си? Какво разбираш под гъвкавост?
БЛАГОРОДНИЯТ. Не знам. Те доминират, когато си искат.
СЪВЕСТТА /отпуща се на стола и търка слепоочията си с пръсти/. Камбаната не бие за нас, драги. Нито пък времето работи за нас. Един по един ще си отидем… При Мечтателя. В края на краищата – да става каквото ще. Омръзна ми ролята на положителен герой. Убийствено е.
Влиза Честният. Поглежда ги. Отива до масичката, налива си вода и пие. Поставя чашата на масичката.
ЧЕСТНИЯТ. Как се развиха нещата с Коварния и Мъжествения?
БЛАГОРОДНИЯТ. Зададох този въпрос. В момента се чудим кой от нас тримата ще умре пръв.
ЧЕСТНИЯТ /тъжно/. Всъщност, това е едно отърваване.
БЛАГОРОДНИЯТ. И на теб ли не ти се живее?
ЧЕСТНИЯТ. Не съм мислил подробно по този въпрос.
БЛАГОРОДНИЯТ. Заслужаваме съдбата си…. Пасивни сме, нямаме нищо общо с ония действуващи и побеждаващи същества от миналото.
ЧЕСТНИЯТ. Тогава, драги, беше лесно.
БЛАГОРОДНИЯТ А сега проявихме умора, при първите затруднения!
ЧЕСТНИЯТ. Защото сме роби на схващанията си. Защото ни бият с оперативност. Не разбирате ли защо?
БЛАГОРОДНИЯТ /тихо, като гледа надолу/. Не се пени!… Това си го казахме преди малко.
СЪВЕСТТА /отчаяно/. Не мога да изневеря на себе си!…
БЛАГОРОДНИЯТ. Никой не бива да изменя на себе си.
СЪВЕСТТА. Тогава как?… Кажете?… За какво говорим тогава?
ЧЕСТНИЯТ. Те ще ни бият винаги.
СЪВЕСТТА /скача / Не мога!
Благородният и Честният я поглеждат изненадано.
БЛАГОРОДНИЯТ. Какви… глупости… говориш?…
ЧЕСТНИЯТ. Като гръмнат съм. Ясно е, че някой от нас е изкукуригал.
СЪВЕСТТА. Знаете какво искат те!
Неловко мълчание.
БЛАГОРОДНИЯТ. Честний, все пак, нейната е по-тежка.
ЧЕСТНИЯТ. И сме несправедливи към нея.
СЪВЕСТТА /тръгва навън/. А сега сте жестоки, като ме съжалявате! /излиза/
ЧЕСТНИЯТ. Чакай! /излиза след нея/
Благородният на свой ред си налива вода.
Влиза Лъжата с чаша коняк.
ЛЪЖАТА. О, малкия, вода ли?
БЛАГОРОДНИЯТ /вдига пълната чаша, пие и я наблюдава през чашата/.
ЛЪЖАТА. Наздраве! /вдига чашката си/
БЛАГОРОДНИЯТ /поставя празната чаша на масичката/.
ЛЪЖАТА. Кавалерът – вода, а дамата – коняк. /изпразва съдържанието на чашката/ Бих казала, че живеете като догматици. На вас са ви чужди всекидневните неща. Красива жена като Съвестта така и ще си умре девствена. Вие – също. Жал ми е за теб, мили. Харесваш ми, непрекъснато си в мислите ми и съжалявам, че ще си отидеш от този свят без да си познал най-елементарната радост.
БЛАГОРОДНИЯТ. Струва ми се унизително за една дама да проси любов.
ЛЪЖАТА. Не се срамувам! Искам да живея и да се наслаждавам на всичко, а не да се боря. Борбата не е в кръвта ми, моята кръв гъмжи от плаващи амурчета. Интересно, какво ли плува в твоята?… Благородство? Неподкупност?… Според мен, ти не си мъж. Нямаш никакво хоби. Разбирам да си благороден в работно врене, но в свободните си часове? Защо не си измислиш странични занимания за отмора на психиката? Благородството се уморява от непрекъснатото си задължение да бъде благородство. /приближава се към него/ Виж устните ми!… /съвсем до него/ Виж ги добре. /притиска се до него/ Почувствай топлината ми!… Това, което се допира до теб, е моята гръд. Да наречем нещата по принцип – женска гръд. Когато вдишвам въздух, върховете ми се допират до дрехата ти, когато издишвам, се отдръпват и чакат оня миг, в който отново ще те почувстват… /стои до него и вече мълчи, може би чака решително действие/ Проговори, бе, дънер!… Кажи нещо, или ме прегърни!…
БЛАГОРОДНИЯТ /отдръпва се и смутено пали цигара/. Лъжлива, искам да ти говоря…
ЛЪЖАТА. Така ли?… Нима?
БЛАГОРОДНИЯТ.  Да.
ЛЪЖАТА /иронично/. Терзания?
БЛАГОРОДНИЯТ. Да.
ЛЪЖАТА. Можеш да пристъпваш, без да говориш.
БЛАГОРОДНИЯТ. Но искам да ти поставя условие.
ЛЪЖАТА. Какво?
БЛАГОРОДНИЯТ. Предлагам ти споразумение.
ЛЪЖАТА. Приемам!
БЛАГОРОДНИЯТ. Но ти не знаеш условията.
ЛЪЖАТА /понечва да го прегърне/. Приемам всичко!
БЛАГОРОДНИЯТ. Реших да ти докажа, че съм мъж.
ЛЪЖАТА. Бреей, тая работа ставала и с решения!…
БЛАГОРОДНИЯТ. Двамата трябва да направим компромис.
ЛЪЖАТА /нежно поставя ръка на рамото му/ Умирам за компромиси…
БЛАГОРОДНИЯТ Тогава ще се разберем.
ЛЪЖАТА. О, сладък компромис, направен заради Благородния! Говори!
БЛАГОРОДНИЯТ /плахо/. Реших да приема ласките ти.
ЛЪЖАТА. Значи, поумняваш.
БЛАГОРОДНИЯТ. Това за мен е компромис.
ЛЪЖАТА. Удивляваш ме.
БЛАГОРОДНИЯТ. Можеш да разчиташ на мен.
ЛЪЖАТА. Колко пъти?
БЛАГОРОДНИЯТ. Само веднъж.
ЛЪЖАТА. Веднъж – веднъж, кой ти го дава… И какво ще искаш срещу това
БЛАГОРОДНИЯТ /под напрежение/. Да заемеш нашата страна по въпроса с Кирил Монев.
ЛЪЖАТА. Готово, мили! /прегръща го и се надига да го целуне/
БЛАГОРОДНИЯТ /оттегля се/. Не сега.
ЛЪЖАТА. А кога?
БЛАГОРОДНИЯТ. След като свършим работата си.
ЛЪЖАТА Давам ти честна дума. /понечва да го прегърне/
БЛАГОРОДНИЯТ /отдръпва се/. Твоята честна дума!…
ЛЪЖАТА. Никога няма да излъжа точно теб. Отдай ми се и съм на ваша страна.
БЛАГОРОДНИЯТ. Знаеш, че не ти вярвам. Първо да действуваме, а после ще бъда твой.
ЛЪЖАТА. А аз как ще съм сигурна, че няма да се отметнеш?
БЛАГОРОДНИЯТ. Аз съм Благородният и знаеш, че ще сдържа обещанието си… Веднага щом спасим човека, ще бъда твой,
ЛЪЖАТА. Само веднъж?
БЛАГОРОДНИЯТ Само веднъж.
ЛЪЖАТА. Не може ли поне два пъти?
БЛАГОРОДНИЯТ /мъчително мисли/. Добре.
ЛЪЖАТА. Станаха два компромиса… Не може ли първия път да си го взема като аванс?
БЛАГОРОДНИЯТ. Никога!… Първо да спасим човека.
ЛЪЖАТА. Но аз горя…
БЛАГОРОДНИЯТ. Първо човека!
ЛЪЖАТА. Ако искаш, ще ти подпиша декларация.
БЛАГОРОДНИЯТ. Не.
ЛЪЖАТА. Ще полудея от ярост, че не ми вярваш!
БЛАГОРОДНИЯТ Казвай!… Приемаш ли?
ЛЪЖАТА. Не, глупако!… Ти искаш да изменя на себе си.
БЛАГОРОДНИЯТ. А какво правя аз?
ЛЪЖАТА. Печелиш двойно.
БЛАГОРОДНИЯТ. Как двойно?
ЛЪЖАТА. Печелиш и като мъж, и като кауза. Не правя компромис със каузата си. Ще ме уволнят. Сега съм най-необходима на шефа.
БЛАГОРОДНИЯТ. Той винаги е казвал, че не лъже и трябва да се предполага, че не му трябваш.
ЛЪЖАТА. Всъщност, често лъже и му трябвам.
БЛАГОРОДНИЯТ. Защо тогава обеща?
ЛЪЖАТА. За да те измамя, глупако!… Ние също не правим компромиси… Виж го ти… хитрецът! /смее се и сяда на фотьойла, като отпива от празната си чашка./
Благородният избягва.
Влиза Честният.
ЛЪЖАТА. Честни! Ще ми донесеш ли тази чашка пълна?
ЧЕСТНИЯТ /бавно взима чашката и гледа ЛЪЖАТА в очите/. Ще ти донеса.
Излиза.
Влиза Съвестта.
ЛЪЖАТА. Мадам, търсите ли нещо?
СЪВЕСТТА. Да, мадам.
ЛЪЖАТА. Това което търсите тук ли е?
СЪВЕСТТА. Не, мадам.
ЛЪЖАТА. Мога ли да ви услужа?
СЪВЕСТТА. Трябва ми Коварният.
ЛЪЖАТА. Мисля, че влезе в банята. Потърсете го там. /смее се/
СЪВЕСТТА. Ще го почакам да излезе.
ЛЪЖАТА. Тук ли ще го чакате, Мадам?
СЪВЕСТТА. Не, мадам.
ЛЪЖАТА. Нещо сте се раздвижили. Нервничите.
СЪВЕСТТА. Да, госпожо, /излиза/
Влиза Честният с чашката.
ЛЪЖАТА. Честни, не чувствате ли неудобство да прислужвате на ЛЪЖАТА? Не правите ли компромис?
ЧЕСТНИЯТ /подава ѝ коняка/. Все пак, вие сте дама.
ЛЪЖАТА. Радвам се да го чуя от вас.
ЧЕСТНИЯТ. Лъжлива, напоследък не сте ли самотна?
ЛЪЖАТА. Не може да се каже. /отпива от коняка/ Но ми липсва един истински мъж.
ЧЕСТНИЯТ. И аз мисля тъй… Смятате ли, че във вашите очи покривам представата за истински мъж?
ЛЪЖАТА. Вие сте мъж-мечта.
ЧЕСТНИЯТ. Искате ли… как да се изразя по-правилно…
ЛЪЖАТА. Да ми станете любовник?
ЧЕСТНИЯТ /леко учуден/. Да.
ЛЪЖАТА. За да взема вашата страна по оня въпрос?
ЧЕСТНИЯТ /изненадано/. Да.
ЛЪЖАТА. Съгласна съм… Елате на дивана.
ЧЕСТНИЯТ. Това ще стане после, мила.
ЛЪЖАТА. А защо да не стане сега?
ЧЕСТНИЯТ Защото не ви вярвам.
ЛЪЖАТА. Не може ли поне една целувка, като аванс?
ЧЕСТНИЯТ /мисли/. Може. /приближава се, навежда се към нея, тя го обвива жадно с ръце и го целува/.
Целувката е твърде продължителна, от чашката се излива коняка. Честният прави опити да се отскубне, но ръцете не го пущат.
ЧЕСТНИЯТ /най-после на свобода/. Останалото ще получиш после.
ЛЪЖАТА. Благодаря и за това. От цялата история спечелих една чудна целувка, която нареждам на първо място в колекцията си… Ах, защо има граница между нас!… Защо трябва да се спираме до целувката?
ЧЕСТНИЯТ Ще отидем и по-нататък. Обещах ви.
ЛЪЖАТА. Това няма да стане, мили!… Продавам всичко, но не и каузата си.
ЧЕСТНИЯТ. Нима не желаеш да бъдеш със мен?
ЛЪЖАТА. Желая го много, но не на тази цена, мили! Единственото нещо, което ми остана, е каузата.
ЧЕСТНИЯТ /ядосан/. Значи ме излъга?… Защо ми взе целувката?
ЛЪЖАТА /смее се/. Ако искаш да ти я върна обратно. /вдига нагоре устни, а след това се залива в нова вълна от смях/
ЧЕСТНИЯТ. Мизернице! /яростно обвива шията ѝ с пръсти/ Едно натискане и край!… Един враг по-малко…
ЛЪЖАТА. Натисни, мили, натисни!…
ЧЕСТНИЯТ. Едно стягане на пръстите!
ЛЪЖАТА. И готово, нали?
ЧЕСТНИЯТ. И повече няма да ни се месиш. Оставате с един човек по-малко.
ЛЪЖАТА. Но ти няма да го сториш, нали, защото си Честният. Ако го сториш – няма да си ти! /смее се в пръстите му/
ЧЕСТНИЯТ /пуща я и се отдръпва/. Гадно същество!
ЛЪЖАТА /продължава да се смее/. А ние можем да ви душим без да изменяме на принципите си. Това влиза в кодекса ни – лъжи, убивай, измамвай!… /смее се/
Честният излиза бавно. Тя става и го хваща под ръка.
 
ЛЪЖАТА /продължава/ Уверявам те, мили, целувките ти бият по точки най-добрите постижения на Коварния.
Излизат.
Влиза Съвестта, променена, весела, с чашка коняк в ръка, смее се.
След нея веднага влиза Коварният.
СЪВЕСТТА. Заболя ли те от плесницата?
КОВАРНИЯТ /обгръща я с една ръка/. Да не говорим за нещата, които ни разделят.
СЪВЕСТТА /надига се към лицето му и го целува по устата/. Това изкупва ли необмислената ми постъпка?
КОВАРНИЯТ. Мисля, че съвсем не е достатъчно.
СЪВЕСТТА /целува го отново/. А това достатъчно ли е?
КОВАРНИЯТ. Играеш, без да знаеш правилата на играта.
СЪВЕСТТА. Защо ми говориш за игра?… Мислиш ли, че една жена може да ти устои?
КОВАРНИЯТ /поглежда я пронизително/. Единственото, което ме утешава е това, че си Съвестта и трябва да се предполага, че си искрена. Освен това, според мен, вие загубихте битката.
СЪВЕСТТА /продължава да играе/. По дяволите битката!… Трябва да се живее. Красиво е да се отпуснеш, да махнеш с ръка и да приемеш плодовете на удоволствието.
КОВАРНИЯТ /старае се да не се поддаде/. И все пак, кажи какво трябва да платя за тия плодове.
СЪВЕСТТА. Страст! Колкото може повече… Моля те да не говорим за компенсации. Съвестта се влюбва за първи път в живота си.
КОВАРНИЯТ. Ти си влюбена?
СЪВЕСТТА. Да.
КОВАРНИЯТ. В мен?
СЪВЕСТТА. Ами да. Смятам че с теб ще бъде най-интересно. Благородният и Честният са като деца – нямат опит. Освен това… и аз нямам опит.
КОВАРНИЯТ. Има някаква логика в думите ти. Колкото се отнася до мен, омръзнали са ми опитните…
СЪВЕСТТА. Искаш да кажеш – ЛЪЖАТА.
КОВАРНИЯТ. Мечтая за нещо непокътнато. Всеки на четиридесет години търси нещо колкото е възможно по-неопитно.
СЪВЕСТТА /изпива коняка, хвърля чашата и повдига устни/. Коварния, целуни ме!
КОВАРНИЯТ /целува я/. Имаш устни на млада негърка. Представи си офертата.
СЪВЕСТТА. Кораво ли е тялото ми?
КОВАРНИЯТ. Достатъчно, за да не бъде меко и меко, за да не бъде много кораво… Слушай, обещавам ти да не участвувам в случая Кирил Монев. /гледа я проницателно/ За доказателство, ще се уединим чак след като се развият събитията. Това е единственият компромис, който ти обещавам.
СЪВЕСТТА. Не ти ли омръзна да говорим все по служба?
КОВАРНИЯТ. Нима вече не те интересува съдбата на човека, когото искате да спасите?
СЪВЕСТТА /олюлява се/. Целуни ме, дарлинг!
КОВАРНИЯТ /целува я/. Обожавам те! /прегръща я и я целува няколко пъти/ Имам чувството, че държа в ръцете си дете. Къде си била до сега? /целува я/ Как
сме пропуснали толкова време? /целува я/
СЪВЕСТТА. Можеш ли да обичаш?
КОВАРНИЯТ. Искам да обичам!… Мечтая да обичам!…
СЪВЕСТТА. Опитай се да обичаш като мен… Боже мой, какво става? Днес се промених съвсем.
КОВАРНИЯТ. Жената на четирийсет години се променя. Понякога това става за няколко секунди.
СЪВЕСТТА /целува го/. Колко далеч съм била от живота!… Моля те, целувай ме непрекъснато!…
КОВАРНИЯТ. Не е ли по-добре да отидем в друга стая?
СЪВЕСТТА /наивно/. Защо, мили?
КОВАРНИЯТ. Тук всеки момент може да влезе някой.
СЪВЕСТТА. Какво като влезе?
КОВАРНИЯТ. Ще ни види.
СЪВЕСТТА. И какво от това?
КОВАРНИЯТ. Представяш ли си, ако влезе Благородният или Честният?
СЪВЕСТТА. По дяволите и двамата!
КОВАРНИЯТ. Искам да те съблека.
СЪВЕСТТА. Съблечи ме тук.
КОВАРНИЯТ. Мила моя неопитна, трябва да се усамотим.
СЪВЕСТТА. Добре… Но ти все забравяш да ме целуваш. /целува го/
КОВАРНИЯТ. Искам да играем честно. Обещавам ти да не се меся в оная история.
СЪВЕСТТА /разнежено и бавно, гальовно/. Каква история? Що за глупости?
КОВАРНИЯТ. Предлагам да се усамотим чак след като привърши въпросната история.
СЪВЕСТТА. Моля те, къде е стаята, в която мога да се съблека.
КОВАРНИЯТ. Изненадваш ме… Не забравяй, че съм луд по тебе.
СЪВЕСТТА. Докажи го без да говориш.
КОВАРНИЯТ. Мила, чуй какво… Аз… обещавам ти услуги от всякакъв род. За теб ще продам и каузата си.
СЪВЕСТТА. Защо, мили?
КОВАРНИЯТ. Влудяваш ме!… Устните ти говорят красноречиво за сладостта на твоето тяло.
СЪВЕСТТА. Искам те такъв, какъвто си. Остави служебните истории! Живее ми се. /мечтателно/ Ах, колко сладко е да се живее без задължения и рискове!…
КОВАРНИЯТ. Но ти си интересна за мен само като Съвестта. Иначе се обезценява победата ми.
СЪВЕСТТА /унесено/. Както искаш, скъпи. Ще бъда каквато желаеш.
КОВАРНИЯТ. Искам да си същата, както преди десет минути, преди да се напиеш. Дори… ще ми достави удоволствие ако се съпротивляваш.
СЪВЕСТТА. Трябва да ми кажеш как.
КОВАРНИЯТ. Влез в старата си роля.
СЪВЕСТТА. Не мога. Обичам те и те желая.
КОВАРНИЯТ. Позволи ми първо да ти докажа готовността си за компромис, а после…
СЪВЕСТТА /бързо/. Не!… Достатъчно живях между двама принципни. Къде е тази прословута стая за събличане?
КОВАРНИЯТ. На две крачки оттук. /прегръща я, тръгват/
Пресрещат ги всички, които се връщат на сцената.
Лъжливата се стъписва.
СЪВЕСТТА /погалва брадичката ѝ/ Отнемам ти го, мадам.
ЛЪЖАТА. Тази е полудяла.
ЕГОИСТЪТ Не виждаш ли, че е пияна.
БЛАГОРОДНИЯТ. Какво правиш, съвземи се.
ЧЕСТНИЯТ. Веднага се върни!
СЪВЕСТТА /с примрежен поглед/. Вие двамата сте мухльовци. /притиска се до Коварния/ Хайде, мили! /излизат/
Групата гледа след тях със зяпнали уста.
ЛЪЖАТА. Благородния, ако не ме лъжат очите, преди малко те нарекоха мухльо.
ЕГОИСТЪТ. И двамата са си мухльовци!… Да изтърват такава жена. /смее се/
МЪЖЕСТВЕНИЯТ Толкова години живеят до нея, без да я докоснат с пръст.
САМОЧУВСТВИЕТО. Но какво е станало?
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Пази се от жените на 40 години!
ЛЪЖАТА /лековато, с ехидна усмивка/. Обикновена смяна на тактиката.
ЕГОИСТЪТ. Мислиш ли, че е игра?
ЛЪЖАТА. А какво друго?… Нашите врагове са се раздвижили.
ЕГОИСТЪТ. Но тя не може да играе. Страхливий, какво мислиш?
СТРАХЛИВИЯТ. Според мен… Страхувам се, че Коварният се е продал. От подобни сладострастници можеш да очакваш всичко. Може да се случи със всеки, който има за полова храна сутрин обед и вечер ЛЪЖАТА.
ЛЪЖАТА /иронично/. Достатъчно е да ви накажа само три дни без ласки и ще изпадате в краката ми.
ЕГОИСТЪТ. Но не можеш. Това, все пак, са цели три дни без мъж.
ЛЪЖАТА /избухва/. Проклетници!… Мръсни, долнопробни мъже!…
ЕГОИСТЪТ. Биология, мадам… Срещу нея не се рита… /сякаш на себе си/ Коварният се е продал, но на каква цена?
СТРАХЛИВИЯТ. Може пък да се е продала Съвестта.
ЕГОИСТЪТ. Невъзможно. Тя е последната измежду нас, която би сторила това.
СТРАХЛИВИЯТ. Все пак, тя е най-нежната душа между нас. При това, конякът е довършил останалото. Не видяхте ли – беше пияна. Но всяка вероятност се е продала именно тя.
ЛЪЖАТА. Ще видите как тази нежна душа ще изиграе Коварния. Продал се е, подлецът, но не знам дали само за днес.
ЕГОИСТЪТ. Ами ако се е влюбил?
СТРАХЛИВИЯТ. Коварният? Никога.
ЕГОИСТЪТ. Защо пък не?
СТРАХЛИВИЯТ. Подобни типове – никога.
ЕГОИСТЪТ. Понякога типовете се влюбват така жестоко, че…
СТРАХЛИВИЯТ. Ако е така, нещата се объркват неочаквано. Съотношението на силите се променя. Те стават четири, а ние трима.
ЕГОИСТЪТ. Винаги можем да разчитаме на Мъжествения и Самочувствието.
СТРАХЛИВИЯТ. Отсега нататък не се знае.
ЕГОИСТЪТ. Не можем ли да предотвратим кашата?
СТРАХЛИВИЯТ. Как?
ЕГОИСТЪТ. Не знам… Да се втурнем и попречим.
СТРАХЛИВИЯТ. За любовта няма граници. /към Благородния и Честния, които мълчаливо са навели глави/ Най-после постигнахте целта си. Пазихте тази малка жена, консервирахте я а я пуснахте в момент на изпитание.
БЛАГОРОДНИЯТ /спуща се и хваща Страхливия за гърлото/. Затвори проклета та си уста!…
ЧЕСТНИЯТ /спуща се и го издърпва настрана/. Какво искаш?
БЛАГОРОДНИЯТ. Няма да му позволя да ни приписва подобни подли комбинации.
СТРАХЛИВИЯТ /държи гърлото си/. Веднага ръцете!… Спуща се и веднага с ръце. Винаги от позиция на силата.
ЕГОИСТЪТ. Мисля, че всички полудявате. Трябва да се успокоим. Имаме да живеем още. Поне трийсет години.
ЧЕСТНИЯТ. Сега си благоразумен, а когато решавахме важните въпроси, какво говореше?
ЕГОИСТЪТ Винаги съм мислил само за благото на нашия организъм.
ЛЪЖАТА /изпищява/. Млъкнете!
Мълчание. Благородният и Честният се разхождат нервно. Другите стоят прави и гледат пода.
Страхливият отива при магнетофона и го пуща. Музика – може би минута…
ЕГОИСТЪТ. Защо пусна магнитофона?
СТРАХЛИВИЯТ. Трябва ни една музикална пауза. В паузите узряват моментите и мислите. Всеки от нас има нужда от малко размисъл.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /към Самочувствието/. Ние с теб пък какво се безпокоим? Какво ни интересува нас – неутралните?
САМОЧУВСТВИЕТО. Както виждаш, не оставят на мира и нас.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Колко хубаво си живеехме някога!…
САМОЧУВСТВИЕТО. Прекрасни години! Къде отидоха?… Всичко беше равно и спокойно.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Лъжеш! Имахме големи сътресения.
САМОЧУВСТВИЕТО. Но взимахме бързо решения.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /въздъхва/. Мечтателят ни липсва много… Нито Коварният, нито ЛЪЖАТА, нито Егоистът и Страхливият тогава създаваха неприятности. /въздъхва/ Помниш ли как се потайваха и сумтяха?… Чудно, защо Мечтателят трябваше да загине пръв? Дали и другаде мечтателите загиват първи?
САМОЧУВСТВИЕТО. По всяка вероятност.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Но защо?
Самочувствието поклаща рамене в отговор.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /продължава/ Каква е тази музика?
САМОЧУВСТВИЕТО. Не знам. Няма значение? Тук има нужда от музика.
Влиза Коварният. Оправя едва забележимо косата си. Приближава се до магнетофона и го изключва. Най-после спира погледа си върху Благородния и Честния. Усмихва се лукаво.
БЛАГОРОДНИЯТ. Къде е тя?
КОВАРНИЯТ. Сигурно ще дойде.
БЛАГОРОДНИЯТ. Можеш ли да кажеш какво се случи?
КОВАРНИЯТ /отново лукаво усмихнат/. Джентълменът не говори за подвизите си… Ти би ли казал нещо на мое място?
ЧЕСТНИЯТ. Защо не идва?
КОВАРНИЯТ. Знам ли?… Ще се пооправи и ще дойде… Само че…
БЛАГОРОДНИЯТ. Какво?
КОВАРНИЯТ. Нещо в нея не ми харесва,
ЧЕСТНИЯТ /нетърпеливо/ Какво е станало?
КОВАРНИЯТ. Нищо… Изведнъж ми заприлича на Офелия.
БЛАГОРОДНИЯТ. Какво?
КОВАРНИЯТ. Струва ми се, че вече не е със всичкия си… Говори глупости… Поиска да ми издере очите. Твърди че съм я измамил… Наистина, аз ѝ дадох някакви обещания, но кой ли мъж не дава обещания преди да постигне своето. Изглежда че е получила сътресение. Така е, когато някой се прощава с девствеността си на четиридесет годишна възраст.
Без да продумат, Благородният и Честният побягват навън.
ЛЪЖАТА /приближава се към Коварния/. Как беше?
КОВАРНИЯТ. Интересно, ала не оправда очакванията. Важното е, че задоволих дългогодишната си амбиция.
ЕГОИСТЪТ. Ти със нас ли си, или…?
КОВАРНИЯТ /спокойно/. Никога не е ставало дума за това кой с кого да бъде. Мисля, че ТЯ не е вече с тях.
СТРАХЛИВИЯТ. А с нас ли?
КОВАРНИЯТ. С никого.  Тя полудя.
ЛЪЖАТА. Има ли хубави форми?
КОВАРНИЯТ. Формите ѝ са чудесни.
ЛЪЖАТА. Сравнена с мен?
КОВАРНИЯТ. Няма и част от твоя пламък.
ЛЪЖАТА. Винаги съм смятала, че формата не е толкова важна.
Бързо влизат Благородният и Честният.
БЛАГОРОДНИЯТ /с поглед, който не предвещава нищо добро/. Коварний, какво е станало?… Тя не отговаря на въпросите ни. Мисълта ѝ е несвързана.
КОВАРНИЯТ. Тъкмо това разправям. Много е нежна да играе ролята на Съвест. Липсва ѝ оперативност и гъвкавост.
ЧЕСТНИЯТ. Ти си употребил насилие!
КОВАРНИЯТ. Нищо подобно… Според мен, тя доста късно реши да промени амплоато си и плати скъпо. Ако искате да знаете, тя вече е луда, защото пожела да извърши нещо, което е извън убежденията ѝ.
БЛАГОРОДНИЯТ. Мръснико, ти си я измамил!
КОВАРНИЯТ. Напротив, тя направи опит да ме измами. /смее се/ Впрочем, лъгахме се взаимно. /спокойно/ Нямаме вече съвест. Занапред ще живеем без съвест.
БЛАГОРОДНИЯТ. И мислиш, че ще ти простим?
КОВАРНИЯТ. Трябва да се преглътне и този хап.
БЛАГОРОДНИЯТ /спуща се към него/. Мерзавец! /хваща го и със силата на тялото си го тръшва на пода/ Няма да има и коварство!
Но всички се спущат върху него. С изключение на Честния, който се намесва на негова страна, издърпва ги или прави опит да ги издърпа. Хаос. Борба.
Благородният успява да се изправи и се отбранява героично. Честният също. Но шестима срещу двама все пак са много.
ЛЪЖАТА /като удря през двама души/. Смачкайте го!
ЕГОИСТЪТ /удря/. Веднъж за винаги!
СТРАХЛИВИЯТ /понесъл удар/. 0x!… Притиснете го!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /извива ръката на Честния/. Ще ти строша кокалите!
Коварният, който е останал за момент настрана от схватката, измъква фински нож, натиска бутона му, острието изхвръква напред със щракане.
КОВАРНИЯТ. Обърнете гърба му към мен. /крие ножа/.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ Защо?
КОВАРНИЯТ /изкрещява/. Не е твоя работа!… Или стомаха му!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Какво си намислил? /боричка се с Благородния/
Благородният успява да го хване за гушата, но извръща гърба си към Коварния, който замахва и забива ножа в гърба му.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ /уплашено/.  Какво стана?
КОВАРНИЯТ. Нищо.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ти извърши убийство!
Писъци. Оставен сам, БЛАГОРОДНИЯТ е с лице към зрителната зала.
Всички са замръзнали по местата си. В очите им ужас.
 
КОВАРНИЯТ /не съвсем спокойно/. Всички бяхте свидетели, че ме нападна.
ЛЪЖАТА. Разбира се!
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Не очаквах такава развръзка.
САМОЧУВСТВИЕТО /към Коварния/. Ти шаржира повече, отколкото трябваше.
КОВАРНИЯТ. Чиста самоотбрана.
ЛЪЖАТА. Самоотбрана беше!
Всички разговарят без да се поглеждат, защото вниманието им е приковано от героичната стойка на Благородния, който ги дарява предсмъртно с презрението си.
БЛАГОРОДНИЯТ. Може би някой ще дочака денят… в който… в който… коварството ще се отбранява.
Пада върху дивана, просто сяда и само по отпуснатата назад глава може да се разбере, че е мъртъв.
ЧЕСТНИЯТ /бавно тръгва към Коварния/. Започвай, мерзавецо! /подгъва ръце и се готви за скок/
Коварният, макар с нож в ръка, се отдръпва назад.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Скрий ножа!
КОВАРНИЯТ. Но той ме напада!
САМОЧУВСТВИЕТО. Ние ще се справим с него!
Цялата група скача върху Честния. Следват удари и душене. Пущат го върху пода. Наблюдават го отгоре.
СТРАХЛИВИЯТ. Свършихме ли го.
ЕГОИСТЪТ /навежда се над Честния, опипва пулса му/. Живее.
МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сигурно е изгубил съзнание.
КОВАРНИЯТ. Оставете го така. /прибира ножа си/
ЛЪЖАТА. Боже мой, кой знае какъв вид имам? /отива пред огледалото/ И това ако е жена! /оправя се/
Но останалите стоят все още неподвижни.
 
На входа се звъни.
Бързо влиза ТОЙ, прекосява хола и отива да отвори.
Връща се, придружен от Диана.
Двамата застават в предната част на сцената. Зад тях: мъртвият, падналият на пода, останалите в различни пози и ЛЪЖАТА, която спокойно реши косата си.
ДИАНА /гледа ШЕФА в очите/. Разочарована съм,
ТОЙ /зачудено/. Защо?
ДИАНА. Излизаш ли?
ТОЙ. Не. Защо?
ДИАНА. Не очаквах да те заваря по костюм. Сега ще трябва да се събличаш.
ТОЙ /прегръща я страстно/. Въпрос на секунди, Диана!…
Целува я жадно, ръцете му шарят нечисто зад гърба ѝ. Постепенно я повлича към другата стая.
Появява се и минава край тях Съвестта. Има вид на Офелия, с разпуснати коси и усмихната. В ръката ѝ – цветя.
СЪВЕСТТА. Някой ми каза да набера цветя… /учудено оглежда всички/ За кого са цветята?
З А В Е С А
 
Бележки на автора:Действието се развива за около 2 часа в апартамента на 40 годишен мъж, чието семейство е на курорт. Той се е прибрал току-що от Париж.
Това е „главният герой“ и единственият реален човек, до последните 2-3 минути на пиесата, когато ще се появи ДИАНА.
Но почти няма реплики, затова пък постоянно се върти между останалите герои, без да показва с нещо, че ги вижда, по-скоро – усеща, защото те са – както зрителят ще разбере постепенно – фиктивни, невидимите му същности.
Актъорът, който ще играе ролята, трябва да поддържа постоянно върху себе си вниманието на зрителите, именно с това, че извършва ежедневни действия, поняког може да се държи смешно, тъпо, грозно – както всички прави, когато сме сами в къщи.
ТОЙ, ШЕФА трябва да се играе от любимец на публиката, МНОГО ДОБЪР актьор, с високи умения в езикът на тялото, мимиката, усет за импровизации и контрапункти, по времето когато се занимава с тоалета и най-обикновените си действия всяка сутрин, на фона на разговарящите, влизащи и излизащи, спорещи и иронизиращи 8 души на сцената, които от своя страна непрекъснато го наблюдават, преценяват с поглед – и се опитват да му повлияят, защото  представляват отделните свойства на характера му, да разиграват неговите чувства и мисли, които ние научаваме изключително чрез техните действия и реплики. Понякога той може да спира замислен – докато 8те решават реакциите му.
Режисьорът и актьорите трябва да намерят и пресъздадат пред зрителите един плавен „танц“ между единственият РЕАЛЕН човек – и СИМВОЛИЧНИТЕ участници, които в това време – без изобщо да общуват с него – съчиняват съдбата му, променят живота и възгледите му за него, защитава илит унищожават идеалите му…
Този сценарий се разиграва ежедневно във всеки един от нас, без да си даваме сметка каква жестока борба се води в душата и разума ни, между Идеите и Идеалите ни – и Желанията и Срастите ни, под влияние на Действителността и нейните изисквания към нас.
Много е важно да се спази някакъв баланс между изживяванията на 8те – и действията на ШЕФА; 8те постоянно наблюдават и анализират действията и думите на Шефа, воюват за развитието му в бъдещето – докато той не подозира техните взаимодействия, макар едновременно да е и стимулатор, и последствие на техните отношения.
Добре е да се потърси по-комичен акцент в движенията им и разминаването на ШЕФА и 8те из дома, за да се поддържа свежото настроение и внимание на публиката – за да се стигне постепенно до трагичната развръзка, която да ни изненада накрая със жестокостта си, макар в същото време ТОЙ да триумфира като „победител“ и да не усеща с нищо трагедията на своята метаморфоза.
Желателно е тази пиеса да се поставя САМО от много опитни и интересни режисьори, както и много добри и доказали се актьори, инак няма никакъв смисъл.

Не бива да се търси физическа връзка между актьорите – и качествата на техните „характери“.  Желателно е те всички да са равностойни – красиви и без недостатъци във външния си вид, за да не се подсказват душевните им качества чрез физиката, за по-силен контраст в действието.

Комент на Дж. В. :
. . . . Всички са на еднаква възраст – 40 години, според Автора. Той самият е бил на 45 когато е писал пиесата, и за пореден път показва колко силно го е вълнувала и плашела възрастта, промените му в нея.
. . . . Без да е имал това предвид – Авторът е налучкал една от теориите за Човешкото съществуване – между невидими сили на нематериалните „същества“ окло него, които воюват за Душата му, направляват действията и мислите му… охраняват го и му подсказват понякога бъдещето.

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


ХАИМ БЕНАДОВ

БОРИС АПРИЛОВ

•••

КВАРТИРАНТЪТ ЗАМИНАВА

Едноактна пиеса (кич от култа)

•••

София, 1964 г.

.

.

.

ЛИЦА:
ХАМСИЕВА   – СОБСТВЕНИЧКА НА АПАРТАМЕНТ
ЛИЛИ              – НЕЙНА ДЪЩЕРЯ
СТОЙЧЕВ       – ТЕХЕН КВАРТИРАНТ
ТАЛАШЕВА   – СЪСЕДКА И ПРИЯТЕЛКА НА ХАМСИЕВА
ТАЛАШЕВ      – НЕИН СЪПРУГ, АДВОКАТ
ЖОРЕТО
КАПАКА         – ПРИЯТЕЛИ НА ЛИЛИ
ЗАПРЯНОВ
МИНЧЕВ         – СЪСЕДИ
ДИМО              – ПРИЯТЕЛ НА СТОЙЧЕВ
РАЗСИЛЕН

.

.

.

Хол в дома на семейство Хамсиеви. Вляво, вдясно и в дъното врати. Вратата вдясно води към стаята на квартиранта Иван Стойчев, вратата вляво води навън, а вратата в дъното води към кухнята на апартамента.

При вдигането на завесата Хамсиева и нейната съседка по апартамент Талашева са увлечени в разговор.

 

ТАЛАШЕВА. Добре де, всичко разбирам…  оплакваш се, ама как можа да го приемеш и му дадеш източната стая…

ХАМСИЕВА. Стаята е северна.

ТАЛАШЕВА. Северна, северна!… Но как го допусна?

ХАМСИЕВА. Полъгах се.

ТАЛАШЕВА. Чудното е, че ти си се полъгала.

ХАМСИЕВА.Ах, говориш си ти, госпожа Талашева, а представи си – иде господинът в тъмносин костюм, изгладен, избръснат, висок и започва направо с „мадам“. Мадам тъй, мадам инак. Какво би сторила ти на мое място?…

ТАЛАШЕВА. Е, щом те е нарекъл „мадам“, то друг въпрос!

ХАМСИЕВА. Мошеник!… Разбрах го, но беше късно.

ТАЛАШЕВА. А как го разбра?

ХАМСИЕВА. Простакът си пролича веднага… Уреди дъщерята соаре, поканихме го най-учтиво, а той отказа. Прибра се в стаята си, представи си. Стои там и мълчи като пукал. Ние крещим, ревем, децата танцуват, а той не излезе поне да се скара… (навежда се към ухото на Талашева) Знаеш ли какво?… На синя риза носи зелена вратовръзка. (двете се смеят)

ТАЛАШЕВА. Да не е от село?

ХАМСИЕВА. Не е от село, ама е простак. Как не го разбрах навреме!…

ТАЛАШЕВА. Ами като те нарекъл „мадам“! …

ХАМСИЕВА. Сега се чудим как да го метлосаме… Какво ли не му предложих: замяна, да не плаща наема за последния месец, да поемем разноските по преместването – а той – не мога, казва, да намеря квартира.

ТАЛАШЕВА. Ооох, то нещастията ходят по хората!…

ХАМСИЕВА. На! Черният дроб ми се обажда отново, кръвното ми се повиши…  (хваща се за черния дроб) На всичко отгоре ми се свърши и специалитетът… Иде ми да продам апартамента и да тръгна дето ми видят очите… То да беше жив Кубрат! За два дни щеше да го разкара… Намериха сама жена, вдовица с едно дете да я разиграват …

ТАЛАШЕВА (разтревожена). Такива са сегашните – прости, груби, без маниери! Не признават завоеванията на културата, говорят направо на „ти“… (звъни се)

ХАМСИЕВА. Шшт!… Той е! (става) Постой да видиш какъв хубостник си имам! (отива до вратата и отваря. Влиза Стойчев.)

СТОЙЧЕВ. Добър ден!

ХАМСИЕВА. Вие, другарю Стойчев… защо звъните?

СТОЙЧЕВ. Знаете ли защо?

ХАМСИЕВА. Чакам да узная.

СТОЙЧЕВ. Защото нямам ключ.

ХАМСИЕВА. И няма да имате!… Няма да ви дам ключ!… Вие трябва да напуснете тази стая!… Аз съм болна! Имам млада дъщеря и какво ще кажат хората!… Ами утре, други ден могат да пуснат приказки…

СТОЙЧЕВ. Е, добре де – какво предлагате?

ХАМСИЕВА. Намерихме ви по-хубава квартира, при госпожа Божурова, в центъра.

СТОЙЧЕВ. Чудна работа, наистина!… Не разбирам нищо.

ХАМСИЕВА. Пощадете ме! (съвсем умолително) Слаба жена съм, беззащитна, виждате как се боря с живота…

ТАЛАШЕВА. Другарю Стойчев, вие трябва да влезете в положението на госпожата… В края на краищата, чухте предложението. Вие, днешните млади хора, поне сте разбрани, в крак с новото време, за което всички се борим и търпим лишения.

ХАМСИЕВА. Моля ви, напуснете…

СТОЙЧЕВ. (замисля се, махва с ръка) Добре!… Щом съм ви противен, ще напусна. (влиза в стаята си)

Хамсиева и Талашева остават като гръмнати от приятната изненада. Прегръщат се.

 

ХАМСИЕВА. Имало господ!

ТАЛАШЕВА. Уреди се по-лесно, отколкото предполагахме!

ХАМСИЕВА. Ама и ти помогна!… Благодаря ти!

ТАЛАШЕВА. Този ваш квартирант не е много простак, а пък е и хубавичък.

ХАМСИЕВА. Защо не го вземеш при вас като ти харесва!

ТАЛАШЕВА. Да не ми е изпила чавка акъла!

ХАМСИЕВА. Ех, да се махне веднъж!

ТАЛАШЕВА. Кого ще сложиш на негово място?

ХАМСИЕВА. Нашата Лили е говорила с някой си Жоро от филхармонията.

ТАЛАШЕВА. А, сигурно той ще плати повече.

ХАМСИЕВА. Кой ти гледа парите! Важното е, че бил интелигентен и учтив.

ТАЛАШЕВА (става). Ей, какво правя? Имам телефонен разговор.

Вратата към стаята на Стойчев се отваря. Стойчев излиза отново навън, без да им проговори.

ТАЛАШЕВА (гледа въпросително след излизащия). Къде отива?

ХАМСИЕВА. Може и на среща. Може да си има и любовница.

Звъни се. Хамсиева отваря външната врата. Влиза разсилен.

РАЗСИЛЕН (чете плик). Иван Стойчев?

ХАМСИЕВА. Току-що излезе. Разминали сте се по стълбите.

РАЗСИЛЕН. Има важно писмо за него.

ХАМСИЕВА. Елате друг път, да му го предадете лично.

РАЗСИЛЕН. Другарке, защо да ставаме сега такива… педанти и бюрократи!… Ще го получите вие, ще го разпишете ей тук (сочи кочана си) и край! Няма да ви заболи, я!…

ХАМСИЕВА. Що за писмо е?

РАЗСИЛЕН. Абее, важно е, понеже е от външното министерство, отдел „Легации“, ама не носи материална отговорност.

ХАМСИЕВА. Какво пък общо има моят квартирант с легациите?

РАЗСИЛЕН (смига). Не знам дали ме разбираш!

ТАЛАШЕВА (уж отекчено). Магде, вие се разправяйте, пък аз си отивам. Довиждане.

ХАМСИЕВА (подписвайки). Довиждане, Павлино!

РАЗСИЛЕН (прибира кочана си). Трябва да му се предаде веднага! Довиждане!

ХАМСИЕВА (чете). Хм! Отдел „Легации“! (затваря след разсилния вратата и върви към средата на хола, като чете плика. После го издига срещу светлината и се мъчи да прочете нещо, прави нерешителни опити да го разпечати и най-сетне го поставя на масата. Звъни се. Хамсиева отваря и веднага се чува гласът на Талашева, която е леко запъхтяна.

ТАЛАШЕВА. Знаеш ли, Магде, аз… размислих мъничко и си викам: а бе защо да не помогна на моето болно Магде, да я отърва от квартиранта ѝ, да намери и тя спокойствието си като хората?

ХАМСИЕВА (приятно изненадана и невярваща на ушите си). Какво, какво?

ТАЛАШЕВА (гръмка). Ами – какво, ще го взема при нас!

ХАМСИЕВА. Но как?

ТАЛАШЕВА. Ти ме знаеш каква съм. За три дни ще му видя сметката така, че сам ще пожелае да напусне!

ХАМСИЕВА (радостна). Ама, това е хубава идея, ей!… И ще го вземеш, а?

ТАЛАШЕВА. Ще го взема!… (уж небрежно, вдига плика от масата, прочита го и го захвърля пак там, като казва с безстрастен глас.) Ще го взема.

ХАМСИЕВА (въодушевено). Щом се върне ще ти го пратя!

ТАЛАШЕВА. Прати го, прати го! А пък аз ще го наредя! (двете се смеят) Твоята Лили не се ли е върнала още?

ХАМСИЕВА. Чакам я всяка минута. Нали ме знаеш – не ѝ държа сметка.

ТАЛАШЕВА. Е да, тя е толкова умна, самостоятелна и знае какво прави… Хайде, довиждане! (на входа се обръща) Ще го пратиш, нали?…

ХАМСИЕВА. Щом се върне.

Хамсиева затваря и се прибира в кухнята през средната врата.

Влизат Лили, Жорето и Мишо Капака. Носят две бутилки и мрежа с продукти. Пеят: Се си бооо, луната грее над ридооо…

 

ЛИЛИ (слага пръст на устата си). Шшшт!… Един момент! (отива пред вратата на Стойчев, чука предпазливо, а след това по-енергично) Няма го! (отваря вратата като гледа назад към гостите си)  Жоре, искаш ли да видиш стаята, в която ще живееш?

Всички влизат в стаята. Отвътре долитат гласове и смях. Излизат.

ЖОРЕТО. Стаята не е лоша! Остава само да ми се усмихне щастието.

ЛИЛИ. Бъди спокоен! Мама се е заела вече с тази работа.

ЖОРЕТО. И после?

ЛИЛИ (гледа го нежно). После ще си живеем един до друг.

КАПАКА. Като съпруга и съпруг!

ЖОРЕТО (недоволно). Аа, Капак!… Не обичам такива намеци!

ЛИЛИ. Какво? Уплаши ли се?… Веднага подскачате като чуете за женитба!…

ЖОРЕТО. Да оставим този сериозен разговор!… Капак, пусни музика.

ЛИЛИ. Тази вечер ще се напия!

Капака пуща радиото. Туист. Жорето и Лили танцуват. Капака, тананикайки танцува, обгърнал бутилките.

ЛИЛИ (в танца). Обичаш ли ме?

ЖОРЕТО. Да.

ЛИЛИ. Много или малко?

ЖОРЕТО (безстрастно). Много!… А ти?

ЛИЛИ. Много! (целува го)

КАПАКА. Без увлечения!… Пие ми се!… Да подредим масата.

Влиза Хамсиева.

ХАМСИЕВА. А! Деца, вие сте вече тук?

КАПАКА. Добър вечер, мадам! (целува ръка.)

ЛИЛИ. Маминко, да ти представя Жорето, който ще живее у нас.

Запознаване. Целуване на ръце. Капака грабва провизиите и ги отнася в кухнята.

КАПАКА. Елате да направим нашия специалитет!

Жорето и Лили тръгват с него към кухнята.

ХАМСИЕВА. Лили!… Един момент!

ЛИЛИ (връща си). Какво, мамо?

ХАМСИЕВА (към мъжете). Вие се занимавайте с вашия специалитет. (радостно към Лили.) Уредих въпроса с оня!

ЛИЛИ (изненадана). Как?

ХАМСИЕВА. Госпожа Талашева го взима при себе си!

ЛИЛИ (недоумяващо). Но защо?

ХАМСИЕВА. Много просто – да ни помогне!… Дава му стая, а после, ти знаеш как се разправя тя с такива.

ЛИЛИ (зарадвана). Той сигурно ще се съгласи!

ХАМСИЕВА. Говорих с него. По принцип е съгласен.

ЛИЛИ (доволна обикаля масата). Тогава не ми остава нищо друго, освен да кажа на Жорето!

ХАМСИЕВА (резервирано). Лили, я ми кажи какъв е тоя Жоро? Нищо не знам за него.

ЛИЛИ. Прекрасен, галантен, музикант!

ХАМСИЕВА. И колко ще плати?

ЛИЛИ. Ти ще уговаряш това. Той е ларж.

Влиза Капака, препасан с престилка.

КАПАКА. Къде е дългият нож за сандвичите?

ХАМСИЕВА. В бюфета.

Капака се връща в кухнята.

ЛИЛИ (съглежда писмото на масата) Какво е това писмо?

ХАМСИЕВА. За оня! (сочи с глава стаята на Стойчев)

ЛИЛИ (разсеяно гледа плика и чете) Министерство на външните работи… (оживява се) отдел „Легации“… (още повече се оживява) Легации! (гледа въпросително майка си) Кой го донесе?

ХАМСИЕВА. Разсилен от министерството.

ЛИЛИ (замислена) Кога?

ХАМСИЕВА. Преди малко.

ЛИЛИ (изведнъж оживено) Майко (хваща я с ръка) ти предупреди ли Стойчев да напусне?

ХАМСИЕВА. Нали ти казах!

ЛИЛИ. Ти си луда!

ХАМСИЕВА. (гледа я учудено) Какво става с теб?

ЛИЛИ (унесено) Никакво напускане!

ХАМСИЕВА (гледа ту писмото, ту Лили и сякаш подразбира нешо) Но аз вече отстъпих квартиранта ни на Талашева!

ЛИЛИ. Той самият знае ли за това?

ХАМСИЕВА. Не още. Талашева каза да ѝ го пратим щом се върне.

ЛИЛИ. Кога ти предложи това? След като видя писмото, нали?

ХАМСИЕВА. Е, да…

ЛИЛИ. Хитруша такава! (решително) Ще има да взема обаче! (още по-решително) Аз отивам в спалнята, а ти, само за една минута изгони гостите!

ХАМСИЕВА. Ама… как?

ЛИЛИ. Измисли нещо!… Ти знаеш… (излиза)

Хамсиева мисли един миг, след това изтичва в кухнята. Излиза от там с Жорето и Капака. Капака развълнувано развързва престилката.

КАПАКА. Ама, как така изведнъж, мадам?

ЖОРЕТО. Ако трябва нещо лекар…

ХАМСИЕВА. Нищо, нищо не трябва!… Аз си я познавам най-добре!… Ще ѝ дам капки… термофор… А вие извинявайте, че тъй се случи…  Друг път… нали разбирате … (докато говори ги изтиква постепенно навън)

ЖОРЕТО. Нищо, мадам!… Случват се тия работи!… Довиждане!

КАПАКА. Довиждане!

ХАМСИЕВА. (затваря вратата) Довиждане! (извръща глава назад) Лили!

ЛИЛИ (изтичва). Ликвидира ли ги? (отдъхва си) Сега, мамичко, разбираш ли какво има да става тука?

ХАМСИЕВА. Започвам да разбирам, ама…

ЛИЛИ (унесено). Министерството на външните работи, легации…

Пуска радиото и в мелодията на песента „Обичам Париж презпролетта“ леко танцува и приглася.

Звъни се. Хамсиева отваря. Влизат Талашева и Талашев

ТАЛАШЕВА. Купихме си дюли за сладко. Методи обича много сладко отдюли. Нали, Методи?

ТАЛАШЕВ. Да.

ТАЛАШЕВА. Оо, Лили, добър ден!

ЛИЛИ. Добър ден, госпожа Талашева!

ТАЛАШЕВА (към Хамсиева). Върна ли се квартирантът?

ЛИЛИ. За какво ви е потрябвал нашият квартирант?

ТАЛАШЕВА. Ние с майка ти наредихме нещо приятно! (Усмихва се и смига)

ЛИЛИ (иронично) Да го вземете при вас, нали?

ТАЛАШЕВА. Да. И ще ви освободим…

ЛИЛИ (рязко) Ще имате да вземате!

ТАЛАШЕВА (изненадано) Моля?

ЛИЛИ (енергично) Квартирантът си остава при нас.

ТАЛАШЕВ (кашля). Но… как така?… Искам да кажа… в какъв смисъл? Че нали има дадена дума?… Аз … като правист…

ЛИЛИ. Вие, какво „като правист“?

ТАЛАШЕВ. Това, чее… съгласно правото… дадената дума… както се казва… е консумирано задължение…

ЛИЛИ. Така де, подочули сте, че нашият квартирант заминава за чужбина.

ТАЛАШЕВА. Нищо подобно!

ЛИЛИ. Тъй де – прочели сте плика.

ТАЛАШЕВА. Чисто и просто, искахме да помогнем на г-жа майка ви.

ХАМСИЕВА. Благодаря! Отказвам се от вашата помощ!

ТАЛАШЕВА (започва да се кара) Как така се отказваш!… Аз вече опразних стаята!

ЛИЛИ. Пак ще си я напълниш!

ТАЛАШЕВА. Така ли?… Искате с лошо ли?

ТАЛАШЕВ (иска да успокои положението). Моля, моля – чакайте да се разберем като културни хора, а и да видим какво казва правната наука по този въпрос.

ЛИЛИ. Слушайте, да престанем с тези комедии. Квартирантът си е наш и никой не може да ни го отнеме!

ТАЛАШЕВА. Ахааа!…

ТАЛАШЕВ. Юридически… погледнатоо…

ТАЛАШЕВА. Ти мълчи, бе! (изтласква го) Охоо! (слага ръце на кръста) Госпожица Лили Хамсиева възнамерява да се омъжи за господин Иван Стойчев, простака, неукия, селендура, който сега заминава в странство като дипломат?

ЛИЛИ (дръзко) Да!

ТАЛАШЕВА… Може би Париж, Лондон, Кайро? Но бъдете уверени, че всичко това ще стигне до знанието на господин Стойчев и той ще избере …

ТАЛАШЕВ. Сам ще присъди…

ТАЛАШЕВА. …къде да остане: при вас, лицемерите, или при честните хора като нас …

ЛИЛИ. На вас да изпраща колети, така ли?

ХАМСИЕВА. Да вършите търговия!… Мислите, че нищо не знаем, нали? (Талашеви са малко изплашени) Вън! (Талашеви си излизат)

ТАЛАШЕВ (гласът му идва отвън) Тази обида ще трябва да докажете в съда!

Лили им хлопва вратата.

ЛИЛИ (към майка си) Видя ли какви ги обърка?… С твоята недосетливост!… Разбери бе – получаваш писмо от външно министерство, от отдел „Легации“! Не можа ли да се сетиш?… Сега, сигурно, са раздрънкали по цялата кооперация.

ХАМСИЕВА. Какво да я правя. Беше тук и видя писмото.

ЛИЛИ. Ами ти не видя ли писмото, ма?… Защо си отстъпваш квартирантите! Глупачка!

ХАМСИЕВА. Аз съм глупачка, а ти?

ЛИЛИ. Хайде да не си отварям устата!

ХАМСИЕВА. Отвори я, отвори да видим!

Звъни се, Лили, както е ядосана, отива да отвори,

ЛИЛИ (любезно). Мамичко, другарят Стойчев си е дошъл!

Хамсиева бързо сграбчва писмото и го скрива в пазвата си, Стойчев влиза.

ХАМСИЕВА. А!… Тъкмо говорихме за вас. Казах вече на Лили. Днес имах такава ужасна атака в черния дроб и съм наговорила такива глупости… а може и да съм ви обидила…

СТОЙЧЕВ. А, не. Казахте ми само да напусна квартирата.

ХАМСИЕВА. Та това малка обида ли е?

ЛИЛИ. Другарю Стойчев, нали познавате майка ми?

СТОЙЧЕВ. Всъщност, няма нищо – ще си отида и край!

ЛИЛИ. Не, вие няма да си отидете! Мамо, приготви вечерята. Аз ида след малко.

Хамсиева излиза. Лили му предлага цигара. Той взема, вади запалката си и пали двете цигари. Лили всмуква дълбоко дим.

ЛИЛИ. (интимно) Обичате ли музика?

СТОЙЧЕВ. Да.

ЛИЛИ. Дебюси, Цезар, Франк, Гершуин?

СТОЙЧЕВ. Обичам всякаква музика.

ЛИЛИ. Да видим какво ще ни предложи радиото. (отива и го пуща)

Хубава танцова мелодия. Тя се връща при него.

ЛИЛИ. Настанете се спокойно. (подава му възглавница)

СТОЙЧЕВ. Благодаря! (сяда)

ЛИЛИ (замечтано) Има мигове от живота ни, които са незабравими!… Живееш дни и нощи в близост с един човек, за когото смяташ, че ти е безразличен и един ден, изведнъж откриваш, че не е така…

СТОЙЧЕВ. Какво приказвате? Тази вечер сте много лирична.

ЛИЛИ (отпуща се още назад) Колко малко ме познавате вие, господин Стойчев! (играе си с коланчето) Ето, заминавате, може би далеч, далеч… Ееех! Как ви завиждам!

СТОЙЧЕВ. Вие ме учудвате. Не ви разбирам!

ЛИЛИ. Не крийте – всичко знаем… Тук дипломацията е неуместна въпреки че отивате на дипломатическа служба.

СТОЙЧЕВ (смее се) Аз? (става) На дипломатическа служба? (смее се и се разхожда)

ЛИЛИ. Доколкото знам, дипломатите трябва да бъдат женени.

СТОЙЧЕВ. Защо?

ЛИЛИ. Западът предлага толкова съблазни!…

 

Хамсиева влиза.

ХАМСИЕВА (от вратата) Господин Стойчев, нали ще вечеряте с нас? Приготвям за трима.

ЛИЛИ. Разбира се, маман, иска ли питане?… Нали, господин Стойчев?

СТОЙЧЕВ (кани се да стане, но сяда придърпан от Лили). Аз…

ЛИЛИ. Та да се върнем на въпроса… (Хамсиева излиза) Не чувствувате ли понякога, че самотата тежи?

СТОЙЧЕВ. Не съм мислил по този въпрос.

ЛИЛИ. На мен например ми тежи. И твърде често… Апропо – мога ли да ви наричам направо Сашо?

СТОЙЧЕВ. Ако желаете…

ЛИЛИ. Аз пък ви позволявам да ме наричате Лили… Имам чувството, че нашите характери ще се схождат много.

Звъни се. Лили изтичва. Влизат Запрянов и Минчев, възрастни мъже откооперацията.

ЗАПРЯНОВ. Добър вечер, другарю Стойчев! (разгръща един лист) Ето, това е скицата! Както виждате начертал съм я подробно. Моят радиоапарат се различава от другите… Вижте сега! Виждате ли тези срещуположни лампи?… Еф-ел-зет и ка-ел-ем. Нали може да разчетете?…

СТОЙЧЕВ. Мога, но какво желаете?

ЗАПРЯНОВ. Спокойно! Всичко ще обясня. Таа, тези лампи тук не се намират, а са изгорели и следователно, апаратът не работи. В който и магазин да влезете на запад, в която и работилничка, поискате ли тези лампи – ще ви ги дадат. На безценица. Ето ви скицата, лампите са подчертани… Вие през къде ще минете? През Германия или през Италия?

МИНЧЕВ. Ей, ти нареди твоя въпрос и го заприказва… Вижте сега, господин Стойчев. (смъква очилата си) Тези стъкла са цилиндрични. Счупя ли ги – край. Оставам без очи. Можете да ми изпратите два чифта. Освен това, ето и рецептата на жената. Тук тя е написала и за една пазарна чанта, но ще гледате със син ръб. Ще потърсите малко. Имало специални разпродажби…

ЛИЛИ. Вие откъде знаете, че господин Стойчев заминава?

МИНЧЕВ. Това не е тайна. Цялата кооперация знае… Довиждане, другарю Стойчев. Там са написани и адресите ни.

ЗАПРЯНОВ. Ако може и на мене една чанта със сини ръбове… Довиждане!

Излизат си.

ЛИЛИ (след като затваря вратата). Чухте ли? Разбрахте ли? Талашева е раздрънкала веднага на кооперацията.

СТОЙЧЕВ. Коя е пък тази?

ЛИЛИ. Една мошеничка, която като разбра, че заминавате, пожела да ви отнеме от нас…

Влиза Хамсиева с подноси и вино.

ХАМСИЕВА. Лили, помогни ми!

Лили и Стойчев се спущат да й помогнат в нареждането на масата. Всичко е наредено, те подреждат столовете. Сядат. Хамсиева подава бутилката на Стойчев, който трябва да налее.

ХАМСИЕВА. Господин Стойчев, вие сте кавалерът на нашия дом. (Стойчев напълва чашите. Всеки поема своята) Да пием за вашето щастие! (чукат се и пият)

ЛИЛИ. Ах, как съм щастлива!

ХАМСИЕВА. А вие, господин Стойчев?

СТОЙЧЕВ. Иска ли питане?… Хубава вечеря!… Приятни хазайки!…

Звъни се. Лили става с неохота.

ХАМСИЕВА. Преди да отвориш, погледни през шпионката!

ЛИЛИ (от вратата) Непознат мъж, маман! (отваря) Господин Стойчев, вас търсят!

СТОЙЧЕВ (се изправя) Мен ли? (тръгва към вратата) Оо, Димо!… По какъв случай?… Влез де!

ДИМО. А бе, няма какво да влизам.

СТОЙЧЕВ. Влез, влез! (вмъква се вътре и ги запознава) Моите хазаи.

ДИМО (ръкува се. Към Стойчев делово). А бе, брат, още не си отговорил на писмото от външното министерство? От теб зависи заминаването ми.

СТОЙЧЕВ. Какво писмо? Нищо не съм получил.

ЛИЛИ. Мамо, дай писмото!… Божичко, как забравих!

ХАМСИЕВА. (Обръща се с гръб към тях и вади от пазвата писмото) Ето го. Каних се да го дам и забравих.

СТОЙЧЕВ (разкъсва плика. Чете). Министерство на външните работи, отдел „Кадри“. Другарю Стойчев, моля дайте подробни сведения за Димо Петров Димов, ваш съгражданин, подал молба за назначение като шофьор в легацията на НР България в Лондон… Браво бе, Димо. (стиска му ръката)

Хамсиева и Лили мълчат поразени от неочаквания обрат. Гледат се втренчено, после поглеждат ту Стойчев, ту Димо, но още не могат да проговорят.

СТОЙЧЕВ (вдига чашата. Към Лили и Хамоиева) Да се чукнем ли за заминаването?

ХАМСИЕВА (излиза пред него) Вие сте един мошеник! (отива към телефона) Да ми се махате от тука! Още утре! (върти шайбата.) Талашева! (гласът и става нежен) Павлинче, тук е Магдето. Слез долу. Господин Стойчев пристигна. Ела да си го вземеш!

Лили изтичва и отваря широко вратата, като застава до нея.

СТОЙЧЕВ (като се смее) Димо, наздраве!

През отворената врата, като вихър връхлита семейство Талашеви, по пенюар и пижама. Талашева, цяла сияюща, разперва ръце и се хвърля върху Стойчев. Талашев гледа с умиление отстрани.

ТАЛАШЕВ. Правото победи!

ЛИЛИ (към недоумяващия Димо, нежно). Господин Димов, ще останете ли при нас тази вечер да ни правите компания?

З А В Е С А