СМЯХ ЗА ДВАМА – къса ТВ новела…

ТУК! . pdf file за сваляне…

Б О Р И С   А П Р И Л О В

С М Я Х   З А   Д В А М А

/телевизионна новела/

Жилищната кооперация е нова, в един от новоизникналите квартали, стълбището блести от чистота.

Трийсет и пет годишният висок мъж с куфарче се изкачва към своя дом; вече бърка по джобовете си за ключовете. През остъклените пространства на стълбището влиза последната слънчева светлината на пролетната вечер, чуват се далечни и близки шумове – долу сигурно играят деца, гласовете им бликат, удрят.

Мъжът спира пред една от вратите, пъха ключа, отваря, после затваря зад себе си –  звуците и шумовете изчезват. Той влиза направо в хола, поставя куфара върху килима и без да сваля шлифера си, отваря още няколко врати. Празна е кухнята, празна е спалнята, празна е и детската стая, никой не се вижда в банята. Един спретнат и тих дом, но празен.

Мъжът се връща в хола, съблича шлифера си и разтваря прозореца.

Отново нахлуват шумивете, но този път меки, заглушени. Отсреща се е очертал синият масив на планината.

Заглавието на новелата.

Мъжът се приближава до телефона. Набира номер.

– Нина, ти ли си?… Мария да е при теб?

– Няма я… Кога пристигна?

– Токущо влизам.

– Добре дошъл… Чакат те в неделя.

–  Успях да избързам… Всичко хубаво. Утре ще ви позвъним.

Натиска вилката с пръст, отпуща я пак и набира нов номер, чака, апаратът дава знак „свободно“, но никой не се обажда. Поставя слушалката.

Бавно преминава в кухнята и едва сега забелязва бележката на масата.

Сашо, напиши си домашното и вечеряй. Щом се върна, ще ти прегледам тетрадките.

Телефонът звъни. Той се връща в хола и вдига слушалката. Никой не му се обажда, макар че отсрещният апарат е явно отворен.

–  Ало! –  вика той. –  Ало…

Отсрещният апарат затваря. Затваря и той.

Вмъква се в детската стая. Върху малкото ученическо бюро има глобус на земното кълбо и няколко тетрадки. Верен на модата, малчуганът е закачил на стената няколко изрезки от списания, но особено фрапира илюстрованата картичка на голяма котешка глава с панделка. Изрезките представляват някакъв китарен състав, снимката на Адамо и снимката на красив расов кон.

Той се усмихва, завърта глобуса, затваря очи и докосва с пръст една точка от земното кълбо. Върхът на показалеца му сочи Бахамските острови. Небрежно завърта отново глобуса и му обръща гръб.

Излиза в хола, след това някакъв шум привлича вниманието му, позовава го в антрето. Някакъв ключ стърже в ключалката. Ще влезе някой, но кой?… Дали е тя?

Вратата се отваря, вмъква се осемгодишният му син, с чанта в ръка. Детето разширява изненадано очи.

–  Татко, върна ли се? –  Гласът му е спокоен, без изненада.

–  Здравей, Сашко! – Той му отвръща също така спокойно, без излишни родителски вълнения.

Хлапакът затваря вратата. Прави впечатление сравнително спретнатия му външен вид.

ТОЙ. Зашо си толкова чист?

САШКО. Какво?

ТОЙ. Много си чистичък. Понякога ми се ще да те видя със замърсено и потно лице, да запраличаш на другите деца.

Двамата тръгват към хола, където Сашко захвърля чантата си, обръща се към баща си.

САШКО /гледа баща си/.

ТОЙ. Защо ме гледаш?

САШО. Не мога да разбера сериозно ли говориш, че искаш да бъда мръсен?

ТОЙ. Понякога се питам не бягаш ли и ти по игрището, не риташ ли топката.

САШКО. Разбира се, че бягам и ритам.

ТОЙ. И винаги оставаш чист, така ли?

САШКО. Винаги отивам и се измивам у някое приятелче.

ТОЙ /извръща се да не забележат усмивката му/. Изглежда, че малко се познаваме… Страхуваш се от бой, така ли?

САШКО. Не знам защо, предпочитам да ви излъжа.

ТОЙ. Майка ти не се е върнала.

САШКО. Ще се върне.

ТОЙ. Има си хас да не се върне. Нали се връща навреме?

САШКО /след кратка пауза/. Да.

ТОЙ /сякаш да расее мислите си/. Гладен съм. А ти?

САШКО. И аз.

ТОЙ. Какво предпочиташ, да си опържим яйца, или да ядем кебапчета?

САШКО. Кебапчета.

ТОЙ. Но преди това да хвърлим един поглед върху тетрадките, донеси ги.

САШКО. Всички ли?

ТОЙ. Да. Всичко наред ли е?

САШКО. Няма нищо особено.

ТОЙ. С колко ще минеш?

САШКО /повдига рамене/. Не знам.

ТОЙ. Не можеш ли да прецениш?

САШКО. Хич не знам какво мисли учителката. Учителите мислят другояче.

ТОЙ. Така ли?… Къде е слабото ти място?

САШКО. Аритметиката.

ТОЙ. С мен беше същото.

САШКО. Татко, защо учим аритметика?

ТОЙ. Казват, че е необходима навсякъде. /Телефонът иззвънява. Той се спуща бързо и вдига слушалката./ Ало?… Не, моля, частен дом… /затваря телефона/

САШКО /сякаш да оправдае майка си/. Ние те очаквахме утре.

ТОЙ /поглежда го проницателно/. Защо ми казваш това?

САШКО. Ами, чакахме те за утре.

ТОЙ. По български език как си?

САШКО. Много ми е лесен.

ТОЙ. И той е важен.

САШКО. Казват, че всичко е важно.

ТОЙ. Като пораснеш, ще разбереш, че всичко е важно. И математиката, и аритметиката. И физиката, и историята… Всичко е важно за изграждането на индивида.

САШКО. Какво е ИНДИВИД?

ТОЙ. Личност. Всеки представлява нещо като индивид.

САШКО. Ясно.

ТОЙ /многозначително/. Имам чувството, че на теб доста неща са ти ясни.

САШКО. Не зная. Някои не са ми много ясни.

ТОЙ. Няма човек, на когото всичко да му е ясно. Все пак, на теб не са ти ясни повече неща, отколкото на мен… Майка ти редовно ли ти оставя бележки?

САШО. Какви бележки?

ТОЙ. Като тази, на масата. Да си напишеш и да вечеряш?

САШКО. Тя не закъснява толкова често.

ТОЙ. Не питам дали закъснява. Говоря за бележките, които ти оставя.

САШКО. Все едно. Ти искаш да ме питаш дали закъснява всеки ден.

ТОЙ /гледа го леко изненадано/.

САШКО /поглежда го право в очите/. Напоследък между вас става нещо.

ТОЙ /сепнато/. Какво става?

САШКО. Много ме разпитвате. Ти за нея, тя за теб. Ако имате да се питате нещо, питайте се направо.

ТОЙ /след пауза, в която е замислен/. Значи напоследък между нас става нещо?

САШКО. Ами то е лесно да се разбере.

ТОЙ. Лъжеш се. Нищо не става.

САШКО. Тогава не ме разпитвай.

ТОЙ. Че кой те разпитва?… Сашко, да зарежем тоя разговор. Облечи си нещо. Ще ядем кебепчета и ще се качим на виенското колело.

САШКО. Какво да си облека?

ТОЙ. Нещо по-прилично.

САШКО. Само мама знае къде са нещата ми…

ТОЙ. Намери си едно палтенце. Не обичаш ли кебапчета?

САШКО /тръгва/. Обичам и кебепчета и Виенското колело. /излиза към стаята си/

Той сяда и пали цигара. Замислен е, няма вид на човек, който държи да се вози на виенско колело.

САШКО /връща се, облякъл палтенце/. Нали това?

ТОЙ. Видя ли как се промени… Ела! /вади гребен и сресва косата му/

САШКО. Татко, да си оставя ли бакембарди?

ТОЙ /усмихнат/. Остави си.

САШКО. Да, ама не ми растат.

ТОЙ. Там е работата…

САШКО. Кога ще започна да се бръсна?

ТОЙ. Ако искаш –  от утре.

САШКО /смее се/.

ТОЙ. Защо се смееш?

САШКО. Защото нямам брада.

ТОЙ. Това не ти пречи да се бръснеш.

САШКО. Много те обичам, когато правиш смях. Само че не правиш толкоз често.

ТОЙ. Много зает съм. Не виждаш ли каква работа имам?

САШКО. Това не ми харесва у вас, възрастните. Много ходите на работа. Когато порасна, няма да ходя на работа.

ТОЙ. Порастни, пък после лесно.

САШКО. Досега все си повтарял, че никога не е лесно, че винаги е трудно. Вие, възрастните, говорите каквото ви хрумне.

ТОЙ. Стани възрастен и говори каквото си щеш.

САШКО. Защо само възрастните? Нали всички сме хора?

ТОЙ. Децата не са хора, а деца.

САШКО. Ново двайсет! Винаги съм смятал, че и децата сме хора, но малки.

ТОЙ /завършил със сресването/. Вече си готов.

САШКО. Ще тръгваме ли?

ТОЙ /неубедено/. Много ли ти се излиза?

САШКО. Понеже ме покани…

ТОЙ. Поканих те, разбира се.

САШКО. Най-добре да ѝ оставим бележка.

ТОЙ /сепнато/. Какво?

САШКО. Да оставим на мама бележка. Ще ни намери в кебапчийницата или на люлките.

ТОЙ /изумено/. Как ти хрумна това?

САШКО. За бележката ли?

ТОЙ. Кое те накара да предложиш?

САШКО. Исках да бъдем тримата.

ТОЙ. Не, ти си имаш нещо наум… Ти, може би, мислиш, че… Ти може би мислиш някои неща, които не са за твоя малък мозък.

САШКО. Гладен съм.

ТОЙ. На обяд не яде ли?

САШКО. Ядох.

ТОЙ. Какво яде?

САШКО. Най-омразното нещо.

ТОЙ. Какво не ти е омразно?

САШКО. Кебапчета.

ТОЙ /усмихва се/. Не си толкоз оригинален.

САШКО. Татко, разбираш ли от футбол?

ТОЙ. Може би повече от теб.

САШКО. Тогава кажи ми кога съдията свири двойно фрики?

ТОЙ /затруднен/. Двойно фрики?… Какво беше двойно фрики? /Сашко се смее./ Чакай, знаех го… Ей сега ще си спомня.

САШКО. Не можеш.

ТОЙ /уверено/. Ще видиш.

САШО /примира от смях/.

ТОЙ. Защо се смееш?

САШКО. Защото няма такова.

ТОЙ. Двойно фрики ли?

САШКО. Да.

ТОЙ. Тогава защо ме питаш?

САШКО. Да ти премеря акъла.

ТОЙ. Да премериш акъла на баща си?

САШКО. Голяма работа! Веднага се обиди!

ТОЙ. Преди всичко не се казва акъл, а ум.

САШКО. Да му турим пепел.

ТОЙ /сепнато/. Какво?

САШКО. Да зарежем, викам, тоя въпрос… Татко, вие отколко години сте женени?

ТОЙ. Почти осем години.

САШКО. Значи вашият брак е на същата възраст както моята.

ТОЙ. Е, да… Почти.

САШКО. Тури му пепел.

ТОЙ. Къде си научил този израз?

САШКО. Не е израз, а лаф.

ТОЙ. Какво?

САШКО. А бе, татко, много започна да се сепваш!…

ТОЙ. Изглежда, че сме ти отпуснали верижката.

САШКО. Каква верижка?

ТОЙ. С която те държим вързан за доброто възпитание и дома.

САШКО. Всички хора ли си имат верижки?

ТОЙ. Някои трябва да имат… От кого си научил този израз „тури му пепел“? В нашия дом не го употребяваме.

САШКО. Лафовете си ги разменяме в махалата. Аз предлагам лафове от моя дом, другите деца ми предлагат лафове от техните родители. „Тури му пепел“ го научих от Ванчо.

ТОЙ. Кой Ванчо?

САШКО. Дето родителите му се развеждат.

ТОЙ. Така ли? От кога?

САШКО. Вече е минало и второто дело.

ТОЙ. Отде знаеш тия подробности?

САШКО. Ванчо ни съобщава всичко.

ТОЙ /удивено/. Ванчо споделя тия неща с вас?

САШКО. Абсолютно всичко… Развеждат се по вина на баща му. Той не е толкова виновен, но взима вината върху себе си. Имал си някаква мадама. Майка му ще се жени за един консул. Ванчо се радва, защото ще замине за чужбина. Ще ни прати на всички дънки…

ТОЙ. И ти слушаш тия глупости?

САШКО. Защо глупости?… Ванчо казва, че отначало било голяма трагедия.

ТОЙ /настоятелно/. Занимаваш се с тия клюки?

САШКО. Татко, какво ни засяга?… Да си гледаме нашия живот.

ТОЙ. Ти пък откъде знаеш какво е това живот?

САШКО. Животът е нещо сложно… и … противооо?…

ТОЙ. Противоречиво.

САШКО. Видя ли как знаеш?

ТОЙ. Аз знам, но ти откъде знаеш? Какво знаеш ти за живота?

САШКО. Ох, татко, понякога си много наивен.

ТОЙ. Но сега съм изумен. От тебе.

САШКО. Така ли? Защо?

ТОЙ. Защото вместо да си гледаш детските игри, вместо да се радваш на хубавите детски години, виж с какви работи се занимаваш.

САШКО /убедително/. Ама тези работи ги учим както си играем… Татко!…

ТОЙ. Какво?

САШКО. Наистина ли смяташ, че детските години са най-хубави?

ТОЙ. Това е общоизвестен факт.

САШКО. Ега ти…

ТОЙ /моментално/. Какво?

САШКО. Нищо… Аз пък с нетърпение чакам да порасна и никой да не ми заповяда. Ходиш където шеш, пушиш, гледаш филми за възрастни…

ТОЙ /внезапно/. Сашко?…

САШКО. Какво?

ТОЙ. Пушиш ли?

САШКО. Глупости!…

ТОЙ /сепнато/. Моля?

САШКО /сеща се, че е казал нещо обидно/. Не пуша.

ТОЙ. Никога ли не си пушил?

САШКО. Един път опитах, но се отказах… Това е най-неприятното хоби.

ТОЙ /извън себе си/. Опитвал си да пушиш?

САШКО. Всеки се е опитвал… Ти не си ли опитвал?

ТОЙ /зашлевява му плесница/.

САШКО /слага ръка на бузката си/.

ТОЙ /вади трескаво цигара и пали. Разхожда се насам-натам и пуши. Връща се при него. Поглежда го в очите./ Сашко, извинявай.

САШКО /през насълзени очи/. Тури му… Нищо, татко.

ТОЙ. Ядоса ме.

САШКО. Извинявай.

ТОЙ. Разбери, че и аз имам нерви. По цял ден се трудя, бягам, боря се с живота… Влез ми в положението! Пощади ме!

САШКО. Старая се, татко.

ТОЙ. Стараеш се!… Днес ми поднесе такива изненади… /още по-меко/ Ще ядем ли кебапчета?.

САШКО. Не съм гладен.

ТОЙ. И сега лъжеш!… Умираш за кебапчета.

САШКО. Гладът ми мина.

ТОЙ /ядосано/. Не усложнявай нещата!… Всеки баща може да удари детето си. Не можеш да се оплачеш, че те бия… Можеш ли?

САШКО /бърше сълзите си/. Не.

ТОЙ. Измий се!…

Сашко излиза към кухнята. Той се разхожда , пуши, смачква яростно цигарата

си. Сашко се връща.

ТОЙ /оглежда го/. Отново трябва да те среша. /започва да го реше/. Косата ти е хубава, знаеш ли?

САШКО. Имам идеална коса.

ТОЙ. Кой ти каза?

САШКО. Говори се.

ТОЙ /усмихва се/. Много бързо ти мина. Мислех, че ще се обидиш за по-дълго време.

САШКО. Смятах, но се отказах.

ТОЙ Защо?

САШКО. Защото си изнервен и ти влизам в положението.

ТОЙ. Отде знаеш, че съм изнервен. За какво съм изнервен? /гледа го подозрително/

САШКО /спокойно преодолява смущението си/. Ами, трудиш се, бориш се с живота…

ТОЙ. Иронизираш ли?

САШКО. Не.

ТОЙ. Или имаш нещо друго предвид?

САШКО. Какво друго?

ТОЙ. Де да знам… Слушай, Сашко, отношенията ни попаднаха в мъртва точка. Трябва да се измъкнем от нея. Хайде да опитаме!…

САШКО. Как?

ТОЙ. По правилата на най-простата игра – „Смей се!“ Смей се при всички положения. Ти започваш да се смееш,

САШКО. Как да се смея?

ТОЙ. И аз започвам да се смея, двамата започваме да се смеем, повече, още повече, съвсем… Умираме от смях,… Хайде!… Едно, две, три!… Почвай!…

Сашко разтяга устни в усмивка.

Той разтяга устни в усмивка.

Двамата. Още повече. Още повече. Появява се и шумният смях. Още повече. Още повече. Силен смях. Двамата примират от смях. Единият пада на стола от смях. Другият пада на пода от смях.

Той става от стола, взима шлифера си и все продължава да се смее. Отваря вратата за да излязат. Дава галантно път на сина си, който също примира от смях.

САШКО /внезапно се спира на прага/. Татко, какво може да се купи с петдесет цента?

ТОЙ /става сериозен/. Не знам. От къде имаш центове.

САШКО. Спечелих ги от Ванчо на топчета!…

ТОЙ. Не можеш да ми развалиш настроението.

Отново започва да се смее. Двамата се заливат от смях и излизат. Виждаме затворената зад гърба им врата, чуваме и смехът им.

Оставаме сами в самотния апартамент. Хвърляме погледи на уредбата, на празните столове и на мълчащия телефон. Смехът отвън се отдалечава, ние наблюдаваме мълчащия телефон.

В циферблата му са настанени кошчетата на виенското колело, което се завърта в ритъма на старинна музика и накрая четем имената на създателите

 

и надписа

К Р А Й.

КЕЯТ НА МАЛКИТЕ КОРАБИ – сценарий за детска филмова новела.

Моля, изтеглете пиесата от ТУК! – .pdf file за теглене, защото блогът не запазва форматирането в WORD,   а се стреми да го превърне в интернет страница, премахва ми новите редове и специални дизайни (за пиеси, например!), които се старая да правя, за да подготвя материала за бъдещи печатни издания – АКО писателят има късмета някой някога да се сети за него.

А ТУК, на титулните страници на произведенията, ще пиша по някоя дума за историята, или качествата на текста, когато имам какво да ви разкажа.

И така: „Кеят на малките кораби“ ТВ пиеса… (а НОВЕЛАТА с това заглавие разказва съвсем друга история: http://bit.ly/ZU0RzD  )

Бих искала да разкажа за историята на този сценарий, но преди всичко – да ви кажа, че е един ЧУДЕСЕН детски спектакъл, с много хумор, мечти, детски и недетски истории, вплетени в него.

Той има предистория на публикации като новела и радиопиеса за възрастни –  „Другият“ – които много харесвам също, защото много деликатно и без никаква пропаганда, Борис Априлов – Ахото, баща ми! – е включил типаж от тогавашната предпочитана литература (каквато той никога не написа)  – проникването на „младеж от съпротивата“, в своя любим пейзаж на Стария Бургас – градът на детството му, запазил завинаги място в душата и вълненията му.

Не искам да ви преразказвам тези произведения, само ще напомня, че те са за възрастни – и се развиват съвсем по друг начин.

И удоволствието от четенето на ТОЗИ текст, „детският“ – се увеличава поне десеторно, ако човек е чел вече предишните… „варианти“.

Можете да ги откриете „ДРУГИЯТ“ –  ТУК – новелата , а ТУК – радиопиесата.

Може би за някои хора с интереси в литературата, за критиците и литераторите, които в последната година посветиха част от времето си на този чудесен писател, ще е интересно да научат, че и тази „история“ – както и доста други, са започнати още в ученическата му възраст, и ги намерих в разни тетрадки, хвърчащи листове, нарязани позиви от следвоенните години, а части от тях – дори публикувани в местният вестник „БУРГАЗКИ ФАРЪ“ в годините преди и по време на войната.

За мен – като дъщеря и „свидетел“ на живота му, беше невероятно интересно да чета тези амбициозни юношески текстове; да прочета за детските му приятелства и увлечения, няколко бегли думи за семейството му, за Бургас – с провинциалните му „моди“ и суетности…

Изглежда, че там някога, в ОНЕЗИ впечатлителни години,  ДЕЙСТВИТЕЛНО се е развила тази история – за преследвания Непознат, защото има поне 5-6 „начала“ на литературното ѝ пресъздаване.

Има варианти от първо лице, или от очите на свидетел… Някои доста се отличават от публикуваните по-късно истории, но са вълнуващ източник на познания за автора и живота му в онова романтично малко градче.

В този последен от всички варианти – Ахото смесва три от любимите си типажа, за да пресъздаде, може би, своята най-предпочитаната тема – детството си в Бургас и живота в пристанищните пространства на различните слоеве на обществото: скитници, моряци, дребни занаятчии – и децата, в центъра на този свят – но и абсолютно изолирани и незасегнати от него.

Там се приплъзва по повърхността на „утайката“ и Неизвестният – така и неизяснен какво представлява – ДАЛИ прогресивен борец за права, или преследван от властта мошеник и крадец; и такъв – и такъв, той би се видял на детското въображение приказен герой.

Понякога съжалявам читателите – а дали изобщо ги има? – че не могат да усетят всички нюанси на изказа на Ахото така, както ги усещам аз. Мога да сравня усещането с „недостатъчно познаване на езика“,  когато четем чужда литература.

От друга страна – аз самата „прогледнах“ и видях много повече цветове и нюанси, които не съм могла да усетя преди да прочета изследванията на онези литератори, които написаха своите статии по творчеството му.

Иска ми се НЯКАК си да разкажа за него, да предам своите спомени колкото се може по-пълно! Да се опитам да обясня по някакъв начин как този заклет преследвач на женския пол, вечно съпътстван от поне една още „мадама“ – в същото време предано и неуморно се грижеше за вечно болнавата си жена, като я глезеше по най-невероятни начини, подреждаше около нея всичко, което би ѝ помогнало да се справи с деня – и след това на секундата си грабваше „капитанската“ шапка – и изчезваше в Другия си свят, където беше абсолютно свободен да прави каквото си пожелае.

А майка ми му се отплащаше, като му даваше пълна свобода за времето му извън дома…

Колко много ми липсват и двамата – с тяхната вътрешна гордост, но и скромност, непретенциозност към ежедневието – и нежелание да се смесват с „Другите“, с другарите… с натрапения живот…

Освен, разбира се, във най-доброто за онова време – творческите домове, където изживяхме много весели дни през годините…

Засега ще приключа, с надежда да си спомня повече детайли и връзки между живота на Ахото – и героите му. Ще потърся и линкове, или цитати от юношеските му текстове – те са публикувани, всъщност, в блога.

И се оттеглям пак в чудесната си заетост с тези всички ръкописи – с надежда, че НЯКОЙ НЯКОГА ще отвори и прочете!

И ще остане щастлив, като мен.

Дж. В.

ДВУБОЙ В НЕДЕЛЯ СУТРИНТА, или… 1970. – за ТВ филм

ТУК! .pdf file за сваляне…

Борис Априлов

1970.

 

МАЛЪК БАР ДО ПЛАЖА

или

ДВУБОЙ В НЕДЕЛЯ СУТРИНТА

 

(Сценарий за телевизионен филм)

 

 

„Слънчев бряг“ – рано сутринта.

Сградите, алеите, градините, плажът с най-ранни посетители.

Тишина и свежест.

НАДПИСИТЕ НА ФИЛМА

минават върху тези кадри.

 

Лятното барче на плажния хотел „Корморан“ е уютно, прохладно място, под навес, откъдето се вижда малко асфалт, малко море и малко пясък.

Под навеса са поставени само няколко маси, не е желателно клиентелата да се застоява – идваш, пиеш нещо, отиваш на плажа, или пък обратното – връщаш се от плажа, пиеш нещо и се прибираш да почиваш.

Сега е неделя сутринта, отваря се хубав ден за къпане.

Барманката Лили, която подрежда алхимията си, открехва вратичката на своята „крепост“ и излиза навън. След малко се връща, понесла кашон с коняк, който поставя на тезгяха, връща се повторно и донася втори. Отново е в крепостта си – хубавичка жена, особено върху фона на етикетите и рекламите за уиски.

Една от масите е вече заета от мъж и жена, пълнички, още бели чужденци.

Барманката отваря единия кашон, подрежда бутилките, отнася втория кашон в складчето, където изчезва.

Дебеличките чужденци търпеливо наблюдават всичко.

Влиза Бако – едър, изгорял льохман, аполон, дежурният спасител; по джапанки, наметнат с жълта хавлия.

Идва до барчето, поглежда вратичката към складчето, после се приближава към мюзикбокса. Пуща монета, натиска бутон. Приятен блуз.

Бако поглежда недоволно апарата. Удря го.

 

БАКО. Не тази, бе! Исках онази! /Удря пак./

Барманката се появява.

ЛИЛИ. Бако, не така!… Съсипа го!

БАКО. Исках друга песен.

ЛИЛИ. Защото на можеш да четеш.

Бако неочаквано се усмихва, загледан към асфалтовата алея, протяга се.

БАКО /блажено/. Ехааа!

ЛИЛИ /проследява погледа му и се усмихва/. От вчера има много нови.

БАКО. Гледай бе, гледай!… Краката им започват от синузитите!… /Докато гледа към отдалечаващите се момичета, които ние не виждаме – с променен тон./ Сто грама.

Спокойно сяда на високото столче. Лили поставя чаша пред него, взима бутилка с мента и му налива.

Бако вдига чашката, поема една глътка и започва да си прави гаргара, след което глътва съдържанието. Внезапно трепва, бързо се скрива зад барчета, като отнася и чашката си.

Лили най-спокойно върши работата си, не му обръща внимание.

Влиза младо момиче, оглежда заведението и си излиза.

ЛИЛИ /с усмивка, както забърсва чаша/. Отиде си.

Бако се връща на мястото си.

БАКО /след глътка от ментата/. Заминава си следобед.

ЛИЛИ. Омръзна ли ти?

БАКО. Десет дни!…

ЛИЛИ. Много бе.

БАКО. Цяла ера.

ЛИЛИ. Страшен си!… Знаеш да живееш.

БАКО /отпива/. Моето хоби е живота!

ЛИЛИ. Какво разбираш под „живот“?

БАКО. Живот, жени, джаз – всичко с буквата Ж. Всички жени са в краката ми, само ти ми се изплъзваш, ама до края на сезона има време. Или пък да те оставя за зимата, а? Когато духнат фъртуните… Много ми се изплъзваш, Лили. Не е прилично. Излагам се.

ЛИЛИ. Аз съм скромно момиче, Бако… Барманка. Освен това, не съм нито полякиня, нито германка.

БАКО. Море, знаеш ли как съм зажаднял за българка?

ЛИЛИ. Не ти подхождам и на интелекта.

БАКО. Ще се издигнеш… Покрай мен. /Изпива ментата от чашката./ Дай още една… Колко ти заборчнях?

ЛИЛИ /поглежда сметката/. Девет лева.

БАКО. Лелей! А заплатата не я виждам… Днес морето е като рендосано. Няма да падне работа. Освен някой инфаркт… В такива дни ми се отваря душата. Лили, имам чувството, че си единствената жена, която не ме харесва. А тялото ми е като на делфин.

ЛИЛИ /подрежда бутилките/. Знам.

БАКО. Аполо четиринайсет!… Този сезон така ще си умра без българка, ей!…

ЛИЛИ. Няма да стане.

БАКО. Да де, искаш да се жениш.

ЛИЛИ /смее се сърдечно/. За теб? /Примира от смях./

БАКО. Моля?

ЛИЛИ. Не те виждам на хоризонта, дори в навалицата.

БАКО. Мен?

ЛИЛИ. Теб.

БАКО. Обиждаш, понеже пия на вересия. И понеже имам добър характер. Не си ли забелязала, че такива като мен, херкулеси, имат добри характери.

ЛИЛИ. Не съм мислила по въпроса.

БАКО. Аз съм един от най-силните хора на България.

ЛИЛИ. Може.

БАКО. Затова нося шега.

Бако изпива съдържанието на втората чашка.

ЛИЛИ. Да ти налея ли?

БАКО. Сложи още една.

Лили налива.

ЛИЛИ. Не ти ли е забранено да пиеш, като си на работа?

БАКО. Според теб, това е пиене? /Усмихва се./

Влиза Керкенеза, нещастен оперетен рибар, дребен като скарида, с раирана моряшка фланелка и капитанска шапк – някаква капия, забавление на чужденците. Всичко голо в него е татуирано.

КЕРКЕНЕЗА. Саба карашик, Бако!

БАКО. Ясу, Керкенез!… Ти канис?

КЕРКЕНЕЗА. Кала. /Към Лили./ Нямаш гроздова, нали?

ЛИЛИ. Сливова.

КЕРКЕНЕЗА. Тук продават само скъпи ракии. Кацни не това място! /Посочва мястото на тезгяха./

Лили поставя чашка на посоченото място.

БАКО /гледа татуировките на Керкенеза/. Керкенез, ти си цяла Боянска църква!

КЕРКЕНЕЗА /вдига напълнената чашка/. Бог доброто!

Пият.

Докато протича следващия разговор между двамата, Лили приготвя сиропите с лед и сламки на чужденците.

КЕРКЕНЕЗА. Снощи не те видях.

БАКО. Не съществуваше такава възможност. Бях на затворено място, от всички страни стени. Как ще ме видиш?

КЕРКЕНЕЗА. С мадама?

Кафявият полубог Бако не отвръща, но продължава да се усмихва, а това е повече от отговор.

 

КЕРКЕНЕЗА. Пак ли с оная?

БАКО /многозначително/. Не помня. Бях разсеян.

КЕРКЕНЕЗА. Днеска ще бъде горещо. Много отрано препича.

БАКО. Плажът се пълни отсега.

ЛИЛИ /както приготвя сиропите/. Камионите!

БАКО /провиква се, след като е погледнал в указаната посока/. Хайдеее!… Панаирът започва!… Идат!…

КЕРКЕНЕЗА. Защо не им забранят? Маскарят плажа.

БАКО. Луд!… Те ги пращат нарочно, бе… Камиони им дават… Ехааа!… Вървят като пингвини!

КЕРКЕНЕЗА. Някои от мъжките се събличат…

БАКО. Виж, жените си дигат полите и газят!… Плацикат се!… Де бре, текезесари!

КЕРКЕНЕЗА /искрено учуден/. Не мога да разбера кога са станали, кога са тръгнали!…

БАКО. Не са като тебе. Лягат и стават с кокошките.

Към барчето се приближава дебелият бял чужденец. Плаща и взима готовите сиропи. Вътре ледените късчета от хладилника блестят като айсбергчета.

БАКО /зад гърба на чужденеца/. Две дебели лилии…

КЕРКЕНЕЗА. Само лилии!

БАКО. Снежинки!

ЛИЛИ /дискретно, да ги предпази/. Само че разбират български.

БАКО /неубедено/. Пука ми, като разбират…

Може би ще каже още нещо, но мъжът, се е обърнал, дава му да разбере, че е проумял.

Бако, въпреки всичко, чувствува неудобство.

КЕРКЕНЕЗА /да заглади впечатлението и да промени темата/. От девет ли си на работа?

БАКО. Да.

КЕРКЕНЕЗА. Няма да имаш алъшвериш.

БАКО. Дано.

КЕРКЕНЕЗА. Оня ден колко парчета извади?

БАКО. Четири.

КЕРКЕНЕЗА. Стига си кофтил! Нямаше голямо вълнение.

БАКО. Мо̀ре, ква чалкантия беше!

КЕРКЕНЕЗА. Обикновена.

БАКО. Обикновена, ама започнаха да им се схващат краката.

КЕРКЕНЕЗА. Днес няма ли да им се схващат?

БАКО /като капацитет/. Не знам, някой ден като тръгне – върви. Някой ден краката им не се схващат, а друг ден им се схващат като на врабчета. Не мога да разбера. /Искрено учуден./ Чудно как им се вдървяват краката. /Опъва своите,/ Така. Не могат да ги мърдат… Ни насам, ни натам. Гледаш го човек, а краката му схванати. Ей така – прави! Патерици!… Не може да ги мръдне… Щипеш го – не усеща.

КЕРКЕНЕЗА. Къде го щипеш?

БАКО /сериозно унесен/. За прасеца, къде… Не усеща. Питаш го: Идиот, усещаш ли? Той вика не… Не мога да разбера.

КЕРКЕНЕЗА. Кво се чудиш? Не ти ли се е случвало?

БАКО. Никс. Никога.

КЕРКЕНЕЗА. На мен ми се е случвало,

БАКО. А! /Маха с ръка./ Някой ден ще се вдървиш целия от пиянство.

КЕРКЕНЕЗА. Ама на суша.

БАКО. Пък окъпи се някой ден в морето.

КЕРКЕНЕЗА. Не остава време.

БАКО. Не знаеш да плуваш.

КЕРКЕНЕЗА. Кой бе?… Пет пъти!

БАКО. Какво пет пъти?

КЕРКЕНЕЗА. Пет пъти съм вадил кръста на Йордановден!

ЛИЛИ /подигравателно/. Когато го вадеше, ти беше ли там?

КЕРКЕНЕЗА /нервирано/. Честен кръст… /Започва да се кръсти и спира внезапно./

Защото Бако бързо изчезва за втори път под тезгяха на барчето.

Младото момиче се появява отново. Оглежда заведението и си излиза.

Лили и Керкенеза гледат след него.

ЛИЛИ /усмихнато/. Излизай!

Бако се появява с чашата си, поставя я на тезгяха и сяда.

БАКО /отегчено/. Кога ще стане обед, да си замине… Голям навлек!

КЕРКЕНЕЗА /учудено/. Защо им бягаш на такива бе, Бако. Такива се посрещат с отворен гард.

БАКО. Керкенез, не ги разбираш тия работи. Вече десет дена. Можеш ли да изкараш десет дена само на сафрид?

КЕРКЕНЕЗА. Това не беше сафрид. Такива мадами трябва да им забранят да излизат по улиците… Причиняват автомобилни катастрофи.

Двамата чужденци пият бавно, наблюдават и слушат. От време-навреме се усмихват. Забавляват се. За тях това е непознат свят, екзотичен.

Влизат две момичета, запътени към плажа. Бако гледа след тях, смига на Керкенеза, който няма отношение към тия работи, изобщо не ги забелязва.

Едното от момичетата застава до барчето, чака да получи кафетата.

Другото отива при мюзикбокса. Разглежда го, чете репертоара.

Влизат и две момчета, също тръгнали към плажа. И момичетата, и момчетата са облечени леко, понесли пъстри плажни торби, по джапанки.

КЕРКЕНЕЗА. Нова смяна май, а?

БАКО. От два дена.

КЕРКЕНЕЗА. Бели като снежинки! Нова смяна – нов късмет. /Пие./

БАКО. Още със старите не съм се справил.

КЕРКЕНЕЗА. Чакаш ли ги да се опекат, или ги консумираш направо.

БАКО. Както падне.

КЕРКЕНЕЗА. Цар си, Бако!… При тебе празно няма. И езиците владееш.

БАКО. Сега печатам речници.

Едно от момичетата се приближава да поръча. Другото се оглежда за маса.

БАКО /към едно от момичетата/. Подобни на теб имам три парчета.

ПЪРВОТО МОМИЧЕ /учудено, на немски/. На мен ли говорите?

КЕРКЕНЕЗА. Явол!

БАКО. Драй щуке! /Посочва с пръсти./ Майне лебен драй щуке, като теб… Същия тип. Всичко същото. Очи, уши, нос, гърло! /Керкенеза и Лили се смеят. Започва да изброява на пръсти./ Анелизе… Бригитте… Урсула!… Я?… Ферщеен зи?

ПЪРВОТО МОМИЧЕ /клати глава, останало е сериозно/. Нихт ферщеен… Не разбирам.

БАКО /през смях/. Не разбираш ти!… Не разбираш, защото не ти отърва. Когато искаш – разбираш.

ПЪРВОТО МОМИЧЕ. Не разбирам.

БАКО /маха с ръка/. Да де, да де – не разбираш! Разбрахме, че не разбираш… /Гледа я нахално и с нагла усмивка./ Море, как разбираш ти!…

ВТОРОТО МОМИЧЕ /намесва се с желание да му натрие фасона/. Моля, какфо искате?

КЕРКЕНЕЗА. Нищо бе, нищо!

ВТОРОТО МОМИЧЕ. Моля, какфо искате, питам!

БАКО. Не се разбрахме. Разминахме се като непознати в тъмна мъглива нощ!

КЕРКЕНЕЗА /иска да заглади работата/. Другарко… Фройлайн, мой камарад спасител… Ферщее?… Спасител! /Показва как плува./

БАКО /помага му/. Вадемайстер.

ВТОРОТО МОМИЧЕ /нахакано/. Ваш приятел бадемайстер?… Какфо иска?

БАКО /ядосано/. Няма да ти давам обяснение какво искам… Сега сме в България. Когато дойда в Германия, тогава ще ти давам обяснения.

КЕРКЕНЕЗА /решен да оправи работата/. (липсва текст!)…знаят. Алес. Ферщее?… Той иска говори. Практика. Дойче шпрехен. Булгария, Германия фройндшафт!… Алес фройнден… Добро момче. Зер гут… Обича да се шегува.

Без да отвърне какво и да е, момичето се оттегля при приятелката си, до тезгяха.

ЛИЛИ.  Натриха ви фасоните!… Бако пламна целия.

КЕРКЕНЕЗА. Добре, че оправих работата.

БАКО. Аз ли пламнах?… На такива като тях им знам душичката… Ей такива, като оная, три парчета ми станаха.

ЛИЛИ. Бако, не ми се гледа!… Забиха те в земята.

БАКО. Не ме ядосвай!…

ЛИЛИ /както са работи/. Голям кеф!

БАКО. Много голям… Фасони продават.

ЛИЛИ. Понеже мислиш, че всичко, което хвърчи, се яде.

КЕРКЕНЕЗА. Тури му пепел! Нали оправих работата?… Бако, кажи, не оправих ли работата?

БАКО. Ква работа, бе. Кво е станало?…

КЕРКЕНЕЗА. Е, могат да се оплачат, туй-онуй…

БАКО. Пука ми на жилетката!… Нека се оплакват. Млад съм, налитам!… Ние сме българи, бе!… Налитаме!… Млад съм – така мисля, така правя.

КЕРКЕНЕЗА. Не бе, понеже не те познават.

БАКО. Мани ги!… Да говорим за друго.

ЛИЛИ /както си работи/. За какво да говорим като все за туй мисля… Станахме за резил.

БАКО. Млъкни, ти казвам!

ЛИЛИ /усмихната/. Добре де. Ще млъкна.

КЕРКЕНЕЗА. В края на краищата – занаят е. Стават и аварии… Нали така, Бако?… Важното е, че оправих работата.

БАКО. Стига! /Променя темата./ Хубав ден!

КЕРКЕНЕЗА. А, денят е бомба!… Енде гут – алес гут!

БАКО /кипи/. Ти пак…

КЕРКЕНЕЗА. Искам да кажа, че… Понеже отначало се заядохме с белите чехи…

БАКО /рязко/. Хайде!

Момичетата изпиват лимонадите си и си отиват.

КЕРКЕНЕЗА /променя разговора/. Денят е бомба.

БАКО. Хубав ден.

ЛИЛИ /подсмихва се/. Наистина хубав ден… Няма да имаш и работа. Морето е като…

КЕРКЕНЕЗА. Рендосано… искаш да кажеш.

ЛИЛИ. Или пък като балатум.

КЕРКЕНЕЗА. Като паркет.

Лили прихва.

БАКО. Защо се смееш?

ЛИЛИ. Смешно ми е.

КЕРКЕНЕЗА. Остави момичето да се смее.

БАКО. Знам за какво се смее.

КЕРКЕНЕЗА /бута го/. А бе, всеки е свободен да се смее… После, който се смее, на себе си се смее.

БАКО. Ама и ти ги говориш едни…

КЕРКЕНЕЗА. Гледам да оправя работата.

БАКО. Много я оправи… Един немски извади!…

КЕРКЕНЕЗА. А ти защо млъкна?

БАКО. Дразниш ме!…

КЕРКЕНЕЗА. Добре де. Да говорим за нещо друго… Хубав ден, а?

Лили прихва.

БАКО /гледа я мрачно/. Пак ли?

ЛИЛИ /отпушено/. Боже, ако не стане нещо друго, така ще си умра от смях!

Керкенеза става и бута монета в мюзикбокса.

Загърмява марш.

БАКО /строго към него/. Това ли намери да пуснеш?

КЕРКЕНЕЗА /сяда на мястото си/. Любимата ми плоча.

БАКО /сега вече и той прихва/. Страшен си!… Завиждам ти на вкуса. /Смее се./

Маршът сякаш зазвучава специално за новите двама посетители. Те се появяват изведнъж и може да се каже, че поразяват.

Барманката, Бако и Керкенеза ококорват очи и на първо време не са в състояние нито да продумат, нито да се засмеят. Тримата никога не са допускали такова нахалство.

Най-напред се окопитва спасителят. Той слага ръка на лицето си – знак на изненада. Зад отворените пръсти очите му се смеят. След него на себе си идва барманката. Тя полага лакти върху тезгяха, но се сеща че има работа и се изправя.

Керкенеза оставя чашата си.

КЕРКЕНЕЗА /многозначително, почти подвиква/. Как си ти?

БАКО. Село Долна Гнойница ни е на гости!

КЕРКЕНЕЗА. Зоопаркът е отворен!

Барманката е заета доста и може би заради това запазва благоприличие.

Мъжът и жената гледат плахо а се стараят да разберат къде точно са попаднали. Курортният комплекс изобилства от чудеса, но какво ли е това?

Мъжът пристъпя пръв, и така трябва да бъде, ако е истински мъж и ако не е лишен от героизъм. Учудено разглежда хубавия навес, наредените маси с плексигласова повърхност, плетените столове, от които лъха лекомислие, дебелите бели чужденци, другите чужденци, а после кафявия спасител и шушумигавия рибар.

Обръща се я погледът му потъва в хладния хангар на бара. Стотиците бутилки вътре навярно му напомнят на бомби в погреб, а барманката – на часови, който всеки момент може да му извика: „Стой! Кой там?“ Новодошлият почти се е приготвил да отвърне „свой“, но се чувствува толкова чужд в тази обстановка, че едва ли би посмял да изрече малката думичка.

В дясната му ръка – пазарна мрежа, в която има нещо за ядене. Белее се хляб с отчупен краищник. Палтото му е окъсяло, панталонът е нов, дочен, широк, синее се с пресен фабричен цвят. Обущата му са груби, нито нови, нито стари. Лицето му е кораво, като засъхнала глина, избръснато без крем и одеколон. Сламената шапка на главата му е разпрана на две места, потъмняла от слънцето и времето.

Барманката, както си работи, го фиксира с ленивия си нехаен поглед и това поражда още по-голям смут в душата му.

Новодошлият се обръща и изчаква жената. Сега двамата чувствуват необходимост да бъдат един до друг.

Жената дори понечва да хване ръката му, нещо което не е правила от години.

БАКО /с присмехулно изражение/. Косваш ли пуловерчето? /Фиксира го в лицето./

СЕЛЯНИНЪТ. Какво?

БАКО. Да ми го продадеш, викам.

СЕЛЯНИНЪТ /смутено/. Защо?

БАКО /маха с ръка/. Разминахме се, не се разбрахме… Не ти ли е топло, казвам?… Палто, пуловерче, туй-онуй…

Мъжът се изчервява и се усмихва, но усмивката му е лишена от пластичност, къде ще ти се раздвижи това изгоряло и кораво лице.

БАКО /хили се и бегло сочи жената с глава/. Направо от етнографския музей!

Тя е облечена „официално“, в народна носия, която не блести особено, ала, както черната тъкан, така и белите ръкави са чисти.

В ръката си стиска кърпичка.

Не е млада, и все пак не може да се каже, че е стара, в нея все още има хляб, ако става дума за копане и друга кърска работа. Лицето ѝ е сухо, но очите са големи и жизнени. Косата е прибрана под забрадка, която убива и последната свежест на чертите ѝ.

КЕРКЕНЕЗА. /Ако търсите да си купите гумени шапки за плажа, магазинът е по-долу!

Някой е намалил силата на музиката.

Във внезапно настъпилата тишина новодошлите изглеждат безпомощни.

БАКО. За Истамбул записват в хотела.

КЕРКЕНЕЗА. Вадиш, плащаш и заминаваш!

БАКО. Босфора, туй-онуй!

Двамата се хилят, доволни от находчивостта си.

Мъжът усеща, че е попаднал на чужд терен, но не смята да се предаде току тъй. Решил е да напусне, но след като заглади положението. Затова сяда на един от столовете. Жената остава права до него.

Вниманието ѝ е насочено към мюзикбокса.

СЕЛЯНИНЪТ /кротко, към нея/. Седни малко.

СЕЛЯНКАТА. Нека тръгваме.

СЕЛЯНИНЪТ. Ще починем и ще продължим.

СЕЛЯНКАТА. Викам да настигнем другите.

СЕЛЯНИНЪТ /настойчиво/. Седни, ти казвам!

Селянката присяда плахо, изпълнена с напрежение.

СЕЛЯНИНЪТ. Да пием по една лимонада, а?

СЕЛЯНКАТА. По-добре да вървим.

Барманката Лили ококорва очи, предвкусвайки забавление. Хвърля погледи на Бако, смига му.

ЛИЛИ /на селянина/. Ела тук… Ние сме на самообслужване.

Мъжът оставя мрежата на стола и тръгва към тезгяха. Всичко се развива като в напрегната пиеса, сякаш ей сега ще последва отравянето на героите и финалът.

Мъжът, застанал до тезгяха, следи със страх движенията на барманката.

Лили взима две високи чаши, поставя ги пред клиента, връща се, измъква от леда бутилка ягодов сироп, отлива от нея в чашите, връща бутилката на мястото ѝ, отново бръква в ледената каша, този път измъква две бутилки с газирана минерална вода, напълва чашите, донася две бучки лед, пуща ги в кипящата вода и накрая залепва по една сламка върху чашите. Всичко прави бавно, с градация, сякаш извършва инквизиция.

Селянката е примряла от страх пред неизвестното, което може да се случи.

ЛИЛИ /небрежно, като бърше ръце/. Петдесет стотинки!

Мъжът си отдъхва незабележимо, но всички са видели, как му е олекнало. Плаща. Хваща чашите и ги понася към масата.

БАКО /подхвърля/. Театър „Сълза и смях“!

КЕРКЕНЕЗА. Напълни ми душата!

БАКО. Чакай де, да видиш какво става.

Селянинът е до масата.

Внезапно среща погледите на дебеличките чужденци. Лицата им се топли, очите им искат да му разкажат нещо, просто съзаклятничат с неговите очи.

Селянинът сякаш е подразбрал нещо. Сяда.

Погледите на всички присъстващи са върху селяните.

Ръцете на селянина поставят чашите върху масата.

Лицето на селянката е загубило цвета си.

Ами сега?

Чашите са на мястото си, тези неизвестни пръчки са залепени на чашите –  после?

По челото на селянина избива пот.

Бавно вдига глава и търси очите на добрите закрилници, дебеличките чужденци.

Умът му се старае да работи бързо, да разгадава, доколкото може.

Чужденците деликатно сочат с очи своите чаши на масата /съседната/, изпълнени със същата течност.

Чужденката демонстративно отвива хартийката, с която е обвита сламката.

Чужденецът, с разголена сламка, която сякаш показва нарочно, започва да бърка сиропа.

Пръстите на селянина вече развиват хартийката на сламката, подражават, макар и непохватно.

Изненада!

Та това е най-обикновена сламка!

Дали не са му направили шега? Поглед към чужденците. Същите сламки. Чужденците му кимат още веднъж.

 

БАКО /вече разочарован, разбрал че няма де види пълен спектакъл/. Да не започнеш да правиш сапунени мехури!…

КЕРКЕНЕЗА /да не остане по-назад/. Не се духа, а се смуче!

Селянката седи като гипсирана, но мъжът отвива и втората сламка и с това сякаш разгромява сеирджиите.

С победоносни дискретни усмивки чужденците демонстративно бъркат сиропа със сламките, просто водят играта, селяните правят същото и най-после започват да смучат.

Бако решава да мине в ново настъпление.

БАКО. На плаж ли сте тръгнали?

СЕЛЯНИНЪТ. А , не – да поразгледаме.

БАКО. Какво да поразгледате?

СЕЛЯНИНЪТ. Ами всички тия работи. Чували сме ги, та да ги видим.

БАКО. Добре, добре… Вие да ни видите, ние да ви видим… Хубаво!… Да ви се понарадваме.

СЕЛЯНИНЪТ. Защо? Забранено ли е?

БАКО. Не бе, не е забранено. Гледайте си!

КЕРКЕНЕЗА. Зяпайте!

БАКО. Паднало ви се – гледайте!

КЕРКЕНЕЗА. А работата ви кой ще я върши?

БАКО. Баш сега… В сезона.

КЕРКЕНЕЗА. На народа му трябва хляб, ей!

СЕЛЯНИНЪТ. Работата е свършена. Прибрахме хляба, сега чакаме гроздето.

БАКО. Кой знае… Вестниците всеки ден пишат, че изоставате.

КЕРКЕНЕЗА /смига/. Така ли пишат?

БАКО. Да бе, Керкенез… Само с тях се занимават.

КЕРКЕНЕЗА /към селянина/. Значи, не проявявате съзнание.

ЛИЛИ /нещо в нея се е обадило/. Не сте вие, които ще му държите сметка.

БАКО. Брей!… Че какви сме ние?

ЛИЛИ. Да не си отварям устата.

БАКО /амбицирано/. Непрекъснато им правят забележки, че не поливат.

КЕРКЕНЕЗА. Машини… всичко сме им дали, а те не поливат и не поливат.  Защо не поливате, а?

СЕЛЯНИНЪТ /неубедено/. Поливаме.

БАКО. Поливате!… Чакате на дядо господ. Няма господ, разбери!…

КЕРКЕНЕЗА. Чакат на облаците.

БАКО. Чу ли кво каза човека?… На облаците се надявате. Надяваш ли се на облаците – вятър работа! Кофти човек ставаш.

ЛИЛИ /възмущава се от Бако/. Боже, кой седнал да оправя хората!

БАКО. Ти мълчи!… Глей си бутилките.

ЛИЛИ. А ти?

БАКО. Аз си гледам удавниците… Спасявам. Рискувам живота си.

СЕЛЯНИНЪТ /заинтригуване/. Какво работиш, момче?

БАКО. Спасявам ви живота!

Селянинът и селянката го поглеждат с интерес и учудване.

КЕРКЕНЕЗА. Хвърля се във вълните и вади хората, това работи момчето… Рискува живота си за другите.

ЛИЛИ. Прави изкуствено дишане на мадамите!

БАКО. Лили, много си позволяваш!

ЛИЛИ /усмихнато/. Уста в уста.

БАКО /възмутено/. Лили, сега говорим сериозно.

ЛИЛИ. Брей, много сериозно.

Барманката се отдалечава, за да изпълни поръчка.

БАКО /към селянина/. На колко си лазарника?

СЕЛЯНИНЪТ. Какво?

БАКО. Годините ти колко са, питам.

СЕЛЯНИНЪТ. Петдесет.

БАКО. Тъкмо си за работа. /Става и се приближава към него./ Да видим как са прасенцата. /Посяга към ръката му./

СЕЛЯНИНЪТ /дръпва ръката си/. Какви прасенца?

БАКО. Мускулите, викам, как са мускулите!… /Успява да докопа ръката над лакътя му./ Има, има прасенца… добре си!

КЕРКЕНЕЗА. Бако, покажи му какво знача прасенца.

БАКО. Виж! /Свива ръката си и показва топчест мускул, бронзов, блестящ. След малко мускулът заиграва./ Видя ли?

СЕЛЯНИНЪТ. Харен е.

БАКО. Пипни!

СЕЛЯНИНЪТ /дърпа се/. А!…

БАКО. Пипни де, пипни! /Дърпа му ръката./

КЕРКЕНЕЗА. Пипни бе!

БАКО. Няма де те удари ток.

Селянинът поглежда няколко лица край себе си и смутено докосва мускула на Бако.

КЕРКЕНЕЗА. Как си?

БАКО. Арматурно желязо, а?

СЕЛЯНИНЪТ /усмихнат, готов да прави комплимент/. Камък… /Към селянката./ Корава работа.

ЛИЛИ. Природата си знае работата.

БАКО /към нея/. Какво искаш да кажеш?

ЛИЛИ. Карай да върви.

БАКО. Не, не – кажи.

ЛИЛИ. А бе… Не ти дала ум, дала ти мускули.

КЕРКЕНЕЗА /лично обиден/. Защо му е ум с такива мускули?… В България я има, я няма двама-трима с неговата сила.

ЛИЛИ. Ама едва ли има някой по-глупав.

БАКО /язвително/. Лили се чувства нещо засегната.

ЛИЛИ /както си върши работата/. Казах каквото казах!…

БАКО /към селянина/. Виж! /Протяга ръката си./ С един удар убивам не знам какво.

КЕРКЕНЕЗА. Всичко!… Оставя го на място.

БАКО /сериозно, сочи с глава селянина/. И неговата ръка си я бива… Гири ли вдигаш?

СЕЛЯНИНЪТ. Какво е това?

БАКО. Как си я направил ръката, питам.

СЕЛЯНИНЪТ. Не се шегувай, момче. Какво е моята ръка? Вятър работа. Служи ми само да себоря с земята.

БАКО /осенен от внезапна мисъл/. Подай я насам.

Селянинът инстинктивно дръпва ръката си.

БАКО /настойчиво/. Подай я насам.

СЕЛЯНИНЪТ. Защо?

БАКО. Все едно, че правим здрасти.

Селянинът се усмихва виновно, изчервява се и макар, че очаква някоя шмекерия, приема подадената му ръка.

Спасителят я обхватна като за ръкуване.

БАКО. Оооо, виж ти!… /Осенява го нова мисъл./ Да бяхме направили един мач, а?

СЕЛЯНИНЪТ /напразно се опитва да издърпа ръката си/. Какво?

БАКО. Да ти демонстрирам нещо, викам!

СЕЛЯНИНЬТ. А!…

КЕРКЕНЕЗА. Да отнесеш нещо интересно на село. Да поучиш там хората.

БАКО. Като те питат от кого си купил това, да кажеш – от Бако, прочутия спасител.

СЕЛЯНИНЪТ /учудено/. Какъв бако?

БАКО. Аз съм Бако. Така ми викат.

Спасителят избутва чашите в страничния ъгъл на масата и се намества на стола, точно срещу селянина.

Поставя лакът върху масата.

 

БАКО. Сложи ръката си тъй, като мен.

СЕЛЯНИНЪТ. Остави сега!

БАКО. Не бой се!

СЕЛЯНИНЪТ. Остави! Какво ще правим?

КЕРКЕНЕЗА. Не се дърпай!

БАКО. Нищо няма да ти стане.

СЕЛЯНИНЪТ /объркан/. Ами като не стане тогава, няма и смисъл…

КЕРКЕНЕЗА. Село, село!… Много те е страх, бе!

СЕЛЯНИНЪТ. Защо да ме е страх. Вие сте харни момчета.

БАКО. Тогава?

СЕЛЯНИНЪТ. Нищо… Само…

КЕРКЕНЕЗА. Слушай, бате, сложи си ръката да му направиш удоволствието.

СЕЛЯНИНЪТ. Ама защо?

БАКО. Да видим.

СЕЛЯНИНЪТ. Какво да видим?

БАКО. Колко ще ми издържиш.

Селянинът отново се хваща за чужденците.

Намира ги с поглед. Мъжът му дава знак да не приема.

СЕЛЯНИНЪТ. Не искам!

БАКО /хваща ръката му и почти насила я поставя с лакът на масата/. Знам, че не си трениран, бе човек. Опитай се да ми издържиш поне няколко секунди… Подгъни я! /Подгъва му ръката./ Ха така!… Двете ръце – прав ъгъл… Е, това е!

Държат си ръцете, подложени с лакти върху масата.

СЕЛЯНИНЪТ. Сега, какво?

БАКО. Нищо.

СЕЛЯНИНЪТ. Добре. /Става./

БАКО /издърпва го обратно/. Не разбра! Ти ще натискаш наляво, и аз наляво,

СЕЛЯНКАТА /уплашена/. Нашите чакат, Стояне.

СЕЛЯНИНЪТ, Е, ама видиш ли кво става? /Към Бако./ Наляво, така ли?

БАКО. Да… Натискаш само наляво. И аз наляво. Да видим колко ще ми издържиш.

Лицето на селянката е пребледняло. Барманката е излязла от тезгяха и е дошла при тях.

Керкенеза е отдавна тук, с чаша в ръка. Другите посетители са също нащрек. Да не говорим за дебеличките чужденци, които тръпнат и са доволни, че все пак могат да виждат добре от местата си.

СЕЛЯНИНЪТ. Намислил си някоя весела работа, ама да видим! /Лицето му е зачервено, съзнанието му е нащрек./ Какво искаш?

БАКО /натиска/. Да натискаш… Като мен…

КЕРКЕНЕЗА. Като него натискай!

БАКО. Точно така.

КЕРКЕНЕЗА /весело/. Да видим как ще устискаш,

ЛИЛИ. Натискай като него!

БАКО. Точно така!… Като мен натискай!… Чувствуваш ли как натискам аз?

СЕЛЯНИНЪТ. Не, викам да не е някоя такава, тарикатска.

ЛИЛИ. Стегнете се!

БАКО. Сега да видим… /Натиска./ Хоп!… /Радостно, доволно./ Охоо!… Добре, добре, малкия! Добре го даваш… Хоп! /Не успява./ Ааа, става интересно.

Става интересно, но цветът на лицето му се е променил.

Неочакван трепет минава като ток през лицата на зрителите – естествената склонност на кибика да събуди надеждата си към някаква евентуалност, да заложи на по-слабия в играта.

Само Керкенеза не усеща това, за него плажният спасител е бог, цар на физическата сила.

 

КЕРКЕНЕЗА. Бако, какво чакаш?

Бако се усмихва многозначително, сякаш отвръща „ей сега, бъди спокоен“.

Един поглед върху сключените в схватка ръце ще ви разкаже доста неща, да оставим настрана контрастът между блестящия исполин в жълта хавлия и скромния, изпечен като тухла селянин във никакво вехто палтенце, чиито сили извират сякаш от земята.

Лицето на селянина е учудено – какво пък толкоз важно става тук? Освен това, то е и спокойно. Парадокс – сега неговото лице е по-спокойно, понеже знае, че няма да се случи нещо ужасно. Най-много да му извият ръката. Голяма работа!… На него толкова и му пука за някакъв си там спортен дух и състезателска амбиция.

О, добър ден, жено!

Иде му да се усмихне пред гипсираното лице на жена си. Как да ѝ внуша, че няма опасност?

Най-после успява да срещне погледа ѝ. Едва, едва забележимо трепване на клепача, някакво загатване на усмивка. Но тя не е схванала, продължава да седи на крайчеца на стола, неподвижна.

 

КЕРКЕНЕЗА /извън себе си/. Ей, майка му стара – не мога да те разбера!

ЛИЛИ. Млъкни!

КЕРКЕНЕЗА. Защо?… Да не сме на погребение?… /Към Бако./ Защо не го гътнеш?

Един поглед отправен по лицата на другите обаче му подсказва, че става нещо сериозно.

Новодошлите се по-спокойна. Те не знаят предисловието на историята.

Но дебеличките чужденци са замръзнали в нямо очакване. За тях схватката е сякаш на живот и смърт. В тях е пламнала надеждата за възмездие, един удар върху мутрата на това самонадеяно копеле ще им падне като балсам на душата.

Чужденецът изважда кърпичка и бърше потта от лицето си.

БАКО /внезапно/. Керкенез.

КЕРКЕНЕЗА. Кажи, Бако.

БАКО. Избърши лицето ми.

Керкенеза се чуди с какво. Най-после се досеща – избърсва потта от челото на спасителя с пеша на собствената му хавлия.

Влиза посетителка – младо момиче, което се отправя към тезгяха на барчето, сигурно че ей сега ще получи лимонада срещу стотинките, които държи в ръката си. Застава до тезгяха, а после с обидено изражение на лицето се обръща към двубоя.

Кибиците вече са станали много. Това заприличва на истински мач, с публика.

Ето, влиза и една двойка. Двамата вървят загледани един в друг, дори се целуват, и когато отлепят лицата си изведнъж се натъкват на двубоя.

ЛИЛИ. Бако, краката!

БАКО. Какво краката?

ЛИЛИ. Не ги опирай на масата!

КЕРКЕНЕЗА. Какво се обаждаш?

ЛИЛИ. Няма право да ги опира.

КЕРКЕНЕЗА. Ти ли ще го учиш?… Бако е измислил тази игра.

ЛИЛИ. Все пак…

КЕРКЕНЕЗА /раздразнено/. Какво – все пак?

ЛИЛИ /ядосано/. Не играе честно!

КЕРКЕНЕЗА. Глупачке, не виждаш ли, че му доставя удоволствие да го мъчи.

ЛИЛИ /саркастично усмихната/. Не знам кой кого мъчи.

КЕРКЕНЕЗА. Тая, па, тая!… Що не си гледаш шишетата!

БАКО. Млъкнете де, ааа!

Керкенеза го поглежда учудено: тоя човек наистина ли взима всичко на сериозно?

Ръцете!

Лицето на спасителя отново плува в пот.

Погледът му е прикован в ръката на селянина: черна, окосмена. Откъде иде стоманената ѝ сила, спокойствието ѝ. Всичко у нея е толкова скромно: окъселият ръкав, грубият черен пигмент, който говори и за старост, малката драскотина, пресичаща напрегнатите жили.

Жилите!… Изглежда, че те вършат главната работа! Кабели – изпълнени до спукване от здравите сокове на чернозема.

Потта по лицето на спасителя вече шурти. Керкенеза се хваща отново за пеша на хавлията.

БАКО. Остави!

КЕРКЕНЕЗА /учудено/. Да те почистя.

БАКО /старае се да не е рязко/. Разсейваш ме!…

КЕРКЕНЕЗА /раздразнен/. Ама, какво му се чудиш?… Защо не го…

ЛИЛИ. Не му отвличай вниманието!

КЕРКЕНЕЗА /ще се пукне от яд/. Ама защо?… Достатъчно му е само да натисне както си знае…

ЛИЛИ /язвително/. Ами ако чичкото натисне!…

КЕРКЕНЕЗА /обидено/. Как ще натисне?… Може ли?

ЛИЛИ /сякаш подсказва/. Че защо да не може? Ако съм на негово място, ще мина в нападение.

БАКО. Лили, млъкни!

ЛИЛИ. Защо?… Може би човекът не знае, че трябва да напада.

СЕЛЯНИНЪТ. Как да нападам?

ЛИЛИ. Вие само се отбранявате.

БАКО. Лили, пречиш!

Барманката пак дига рамене в недоумение и се обръща. Вижда момичето, което хем чака лимонада, хем гледа, но не му обръща внимание.

Чужденецът се усмихва вече забележимо.

Дебеличката чужденка е навила ремъка на чантата си до краен предел. Той се е впил в дланта ѝ.

Селянката се размърдва не стола си. Може би нерви. Може би едва сега е проумяла, че става нещо интересно, че може да се получи нещо като обрат.

Усмивката на мъжа ѝ, отправена към нея.

Тя му отвръща с нещо като гримаса, може би му се сърди задето се е насадил.

Селянинът се усмихва така: какво да правя? Станалото – станало.

ЛИЛИ /поглежда часовника са/. Три минути !

КЕРКЕНЕЗА. Хайде, Бако!

ЛИЛИ. Без насърчения!

КЕРКЕНЕЗА. Ти ли забраняваш?

ЛИЛИ. Не е честно… Тогава ще викам за чичкото.

КЕРКЕНЕЗА. Викай!

Ръцете!

Ръката на Бако минава в настъпление. Натискът дава резултат. Получава се известен наклон във вреда на селянина.

Дълго така.

Напрежение.

Ръката на спасителя се опитва да продължи натиска. Двете ръце затреперват. Но от този момент, отпорът на селянина е явен. Бавно и мъчително той успява да върне старото положение.

Дебелият чужденец си отдъхва.

Партньорката му бързо отпива от сиропа, направо от чашата, без сламка.

 

КЕРКЕНЕЗА /още повече обидено/. Ами той ти изправи ръката! /Гледа изумено./

БАКО /почти изревара/. Млъкни!

Ръката на дебелия чужденец чупи сламката между пръстите си.

Двама от маловажните кибици се споглеждат и си смигват.

Някъде префучава кола. Изпищява чайка.

Някой на асфалта се смее безгрижно. Няколко души говорят едновременно на чужд език.

МЛАДИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /възмутено, на немски/. Не така, не така!

КЕРКЕНЕЗА. Какво бе, плазмо?

МЛАДИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /гледа краката под масата и продължава на немски/. Защо не гледате долу?

МЛАДОТО МОМИЧЕ /на немски/. Не е честно.

КЕРКЕНЕЗА /ядосано/. Какво има?… Това си е наша, вътрешна работа! Шпрехен зи нихт.

МЛАДИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /възмущава се още на немски/.

Момичето, което се готвеше да пие лимонада, стиска палци. За кого?… Остава да предположим.

ДРУГИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /на полски/. Кажете му и той да натисне!

КЕРКЕНЕЗА. Какво мели тоя?

ЛИЛИ. Иска и чичкото да натисне.

КЕРКЕНЕЗА /подигравателно, към поляка/. С какво ще натисне, бе?.. А?… Познаваш ли Бако?… Ще натисне!…

ДРУГИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /на полски/. Човекът не знае играта! /маха с ръка./

КЕРКЕНЕЗА. Глей си масата!

Момчето от влюбената двойка иска да целуне момичето си, но то е увлечено в играта и го отблъсква.

Учуденото лице на селянката вижда и това, и онова, чува всичко, обръща очи към всеки, който се обади – интересува я повече реакцията на публиката, изглежда, че схватката не я интересува толкова.

СЕЛЯНИНЪТ /към Лили/. Какво каза другарят?

ЛИЛИ. Каза да минеш в настъпление. Да станеш активен.

ДЕБЕЛАТА ЧУЖДЕНКА /не издържа/. Смениш тактика!

Дебелият чужденец я укротява с ръка и поглед. – Мълчи – иска да каже той. – Мълчи и гледай.

Тя отпива отново от сиропа си.

ЛИЛИ. Браво, чичко!… Издържа му седем минути!

КЕРКЕНЕЗА. Бако може да го смота за секунда, но не иска… /Обяснява на публиката./ За него тази игра е удоволствие.

СЕЛЯНИНЪТ. Здраво си е момчето… Младо. Аз… само така!…

ЛИЛИ. Ти се дръж и не философствай!

Селянката поглежда барманката с любопитство и сякаш я вижда в друга светлина. Вече ѝ е симпатична.

После премества погледа си към дебелата чужденка.

А!… Тя ѝ се усмихва насърчително. Показва ѝ как стиска палци, но това селянката не можне да разбере. Все пак, опитва се да се усмихне от учтивост, да отвърне на усмивката, но не се получава както трябва.

И все пак, нещо у селянката ѝ подсказва, че между хората не съществува кой знае колко голяма пропаст – ето, доскоро тя е мислила че никога не би могла да установи контакт с тия бели, непознати, говорещи друг език хора, хора от друг свят. Сега тази топлина процедена през мълчанието и полуусмивките е просто категорична, и струва повече от какъвто и да е разговор. Ето, и другите ѝ даряват същата топлина, това прилича на ярко проявена близост и солидарност.

Това е разбрала селянката, а и ние като зрители на пиесата трябва да го разберем, режисьорът трябва да ни го преведе чрез своя език.

КЕРКЕНЕЗА /радостно/. Глей сега, глей кво става!

Ръцете!

Ръката на спасителя минава в нова атака – бавно, умело, милиметър по милиметър, наклонът расте, все в полза на Бако.

КЕРКЕНЕЗА /въодушевено/. Браво, Бакооо! /Ръкопляска./

Но защо другите не ръкопляскат? Нима всички до един са застанали на страната на скромния човек, на този, който няма тренинг?

КЕРКЕНЕЗА. Хайде, наштеее! /Ръкопляска неудържимо./ Наклонът в полза на спасителя се увеличава още.

Този път разбираме – виждаме го по изражението на лицето му – че селянинът се „впряга“ сериозно. И по неговото чело се е появила пот. Вече не му е до шега.

Ръката му е само на няколко сантиметра от масата. Докосне ли повърхността ѝ –  край.

Сламката в ръцете на дебелия чужденец е станала на парченца.

Другите зрители се тюхкат. Полякът ще се изяде от яд, защото, според преценката му, е съществувала възможност за отпор.

КЕРКЕНЕЗА /реве/. Залепи го на тепиха!… Просни го!… Строши му кокалите!

ЛИЛИ /ядосано/. Млъкни!

КЕРКЕНЕЗА /обидено/. Защо да мълча? … А?… Защо да мълча, кажи!

ЛИЛИ. Млъкни, ти казвам!

КЕРКЕНЕЗА. Ха!… Да мълча. Кеф ми е – викам. Това е мач!… Публиката може да си вика!

ЛИЛИ /няма какво друго да каже/. Да, ама му издържа цели десет минути! /Гледа часовника си./

Селянинът е свалил поглед от Керкенеза. Сега цялото му внимание е съсредоточено в двубоя. Може би от този момент у него се е обадила амбицията и някакво кодирано у човека желание към спортното съревнование.

КЕРКЕНЕЗА. На Бако му е приятно да го мъчи!

В момента Лили не слуша. Погледът ѝ е втренчен в ръцете, по-скоро – в малката надеждица.

Ръката на селянина трепти и започва да се държи мъжки, сякаш е казала: до тук!… По-нататък – не!…

КЕРКЕНЕЗА /с променен тон/. Бако, внимавай!

Ръката на селянина е набрала два-три милиметра височина. Още малко височина. Още.

Дявол да го вземе, какво става? Какво кара публиката да забрави хубавия ден, плажа, лимонадата. Каква е тая нова надежда у всички, с изключение на Керкенеза?

Ръцете!… Те се издигат още нагоре.

КЕРКЕНЕЗА. Бако, какво правиш?

БАКО /ядосано/. Млъкни!

Ръцете се издигат още нагоре. Ами че те ей сега ще заемат старото си вертикално положение!

ЛИЛИ /радостно/. Давай, чичко!… Керкенез, защо не викаш?

КЕРКЕНЕЗА. Глей си работата!

ЛИЛИ. Единайсет минути!

КЕРКЕНЕЗА /неубедено/. Давам му най-много тринайсет!

ПОЛЯКЪТ /на полски/. Ама на кого?

КЕРКЕНЕЗА. Какво мели тоя?

ЛИЛИ. Пита – на кого.

КЕРКЕНЕЗА. Глей си работата!…

Ръцете отново заемат старото си вертикално положение, Бако е плувнал буквално в пот.

Какво става?… Май че везните започват да се накланят на другата страна.

КЕРКЕНЕЗА. Бако, излагаш бранша!

Бако внезапно се изправя и дръпва ръката си.

БАКО /разтрива ръката си/. Не мога така. Всеки се обажда… Тази игра се играе на пълна тишина.

ЛИЛИ /изненадано/. Че то какво стана? Ти се отказа.

БАКО. Няма условия… Тази игра… Освен това трябва да почвам работа.

КЕРКЕНЕЗА. Бако…

ЛИЛИ. Значи се отказваш?

БАКО. Издържа ми.

КЕРКЕНЕЗА. Добре, ама защо не го катурна.

БАКО. Исках да видя дали ще ми издържи. /Раздвижва пръстите си./ Експеримент, не разбирате ли?

ЛИЛИ. Той ти издържа, но ти май не му издържа.

БАКО. А кой ще работи?… Искаш да ме уволнят… Издържа ми човека.

Бако напуща полесражението.

БАКО. Довиждане /Излиза./

Момичето целува сама момчето, което преди малко искаше да го целуне.

Лили ръкопляска. Започват да ръкопляскат и другите, с изключение на дебеличките чужденци и Керкенеза.

Чужденците се усмихват доволно, душите им са се напълнили с наслада.

КЕРКЕНЕЗА /към селянина/. Чичко, как е?… Бако е здравеняк, нали?

СЕЛЯНИНЪТ. Ааа, здраво момче… Яко пипа! Не мога да се меря с него.

Селянинът хваща чашата със сиропа, този път без да обръща внимание на сламката.

СЕЛЯНИНЪТ /към селянката/. Да пием, че да вървим.

Двамата пият жадно и когато прекъсват след първата глътка, да си отдъхнат, срещат усмихнатите лица на дебеличките чужденци, които също са вдигнали чаши за „наздраве“.

След като са се поздравили с усмивки, четиримата допиват чашите.

Лили отдавна е зад тезгяха и работи чевръсто. Всеки който получава лимонадата си, се обръща към селяните – иска да ги погледа още малко, с отворени лица, с усмивки.

Селяните стават, прибират багажа си.

Едно от момичетата, което искаха да целуват, се притичва и целува селянката по страната.

Ето ги двамата, сега обърнати с гръб.

Всички ги изпращат мълчаливо.

Керкенеза  се е надвесил над новите сто грама.

КЕРКЕНЕЗА /извръща глава за изпращане/. Чудна работа!… Откъде ги извади тия сили бе!

ФИЛМОВА СТАВКА

Селската девойка се отдалечава по асфалта, край хотелите и морето.

Той вървя отначало малко напред, но този път жената не иска да изостане –  прави няколко ускорени крачки и се нарежда до него.

Може би изпитва гордост, че върви до такъв силен мъж?

Отдалечават се.

Върху тези кадри, за втори път

НАДПИСИТЕ НА ФИЛМА

Край

ДЕВЕТ МИЛИ НЕЖНОСТ – сценарий за телевизионен филм, 1971.

Още в 1971 г. Ахото пише:
ФИЛИП. Има си хас! В общото строителство защо да не застроите и брега... 
Докато ви усетят – на бърза ръка ще го застроите и край.
МАРИЯ. А вие как искате, да го оставим гол?
ФИЛИП. А, моля ви се, наблъскайте го с хотели! Задръстете го с механи и сервизи!... 
Брегът е безпомощен, не може да протестира, обковете го с камък, 
насмолете го с асфалт, да изчезне, да не се вижда, но после? Какво ще правите после?... 
Върху построеното ще построите нови хотели, върху тях – други и така нататък...

ТУК!  pdf.file за сваляне.

борис

априлов

*

Д Е В Е Т

М И Л И

Н Е Ж Н О С Т

*

телевизионна

пиеса

*

1971

.

.

Кеят на Мичурин.

Близо до вълноломната стена.

Това място на кея е заето от два риболовни кораба. Тъй като те са заели мястото за привързване, осемметровата лодка с кабина, под названието „Сириус“ е привързана към корпуса на рекето. Важно обстоятелство за постановчика – в „Сириус“ може да се влезе само, ако се мине през палубата на рекето.

Дишането на морето повдига лодката и я допира до обшивката на корабчето. В такива моменти се раздвижват мачтите и мъртвият кей сякаш оживява. Тогава проскърцват и въжетата.

Горе спи топло есенно небе. В омаслената вода мъчително поклащат чашите си едри, стари и гъбясали медузи, изживяващи последните си дни.

Филип скатава брезентно платнище. Застанал е с гръб към носа на лодката и към нас, използува покрива на кабината като маса. Край него е безпорядък. Така изглеждат всички лодки в разгара на паламудния сезон; наоколо е мръсно, разхвърляно, бакът е зацапан с изсъхнала рибя кръв. Личи си, че е падало доста работа.

Сега виждаме нашият герой отпред: четирийсет и пет годишен, висок,  небръснат от няколко дни. Облечен е в рибарска фланела с висока яка, която пада над мръсен кадифен панталон, втикнат в гумени ботуши. Ръцете, които скатават брезента, са мръсни, около ноктите сс е набила засъхнала кръв.

И лодката, и господарят ѝ са солидни, но това е въпрос на нашето въображение – иначе не си личи.

Брезентът е скатан. Филип го отнася, отваря вратичката и го пъха в кубрика. След това се изправя и поглежда по протежението на кея.

Машинистът от рекето, който лови попчета от борда на кораба, се усмихва.

МАШИНИСТЪТ. Още ли го няма?

ФИЛИП. Колко е часът?

МАШИНИСТЪТ /поглежда часовника си/. Дванайсет.

ФИЛИП /измъква своя часовник от джоба на панталона и го навива/. Закъснявам.

Филип поставя часовника на ръката си и взима кофата с въжето. Хвърля я в морето и я измъква пълна с вода. В кофата има медуза. Изхвърля обратно водата и извлича нова от морето. Поставя кофата на една от пейките на лодката, мие първо ръцете си, а след туй на две-на три – лицето. После измъква от кубрика кърпа за лице, оглежда я – мръсна; няма как – употребяла я и я захвърля обратно.

МАШИНИСТЪТ /гласът му/. Твоичкият пристига…

ФИЛИП /пали цигара и жадно вдишва дим/. Много е фиркан.

Барона прекосява палубата на кораба, от борда се прехвърля в „Сириус“. Той е нисък, мургав, с топчесто, прясно избръснато лице, готов да се усмихне добродушно на всеки, безволев и мързелив, почти винаги пиян. Очите му са подкупващо меки и добри. В ръцете си носи бидон, пълен с прясна вода.

Филип наблюдава мълчаливо как Барона оставя бидона в кубрика на хладно. Барона минава под носа му, но избягва погледа му, гузно гледа надолу, леко усмихнат; дяволитата му усмивка извира някъде от ракията. Влиза в кабинката.

Филип сяда на пейката и пуши. Барона излиза от кабината с фланела в ръка, смъква сравнително бялата си риза и нахлузва ежедневната си дреха. Главата му се подава от фланелата, която още не е облечена.

БАРОНА| /гледа надолу/. Бръснах се…

ФИЛИП /както пуши, спокойно/. Предполагам, без антисептични средства, тъй като си спиртосан.

БАРОНА. Таман навреме… Ще стигнем.

ФИЛИП /сякаш загубва търпение/. Пали!

БАРОНА /нахлузил фланелата/. Шефе!…

ФИЛИП /поглежда го/.

БАРОНА. Една мадама. /Примигва и не продължава./

ФИЛИП /учудено/. Какво?

БАРОНА. Иска да я вземем.

ФИЛИП. Каква мадама?

БАРОНА. Не знам… /Прозява се./ Ще я питаш.

ФИЛИП. Обеща ли ѝ?

БАРОНА. Много съм фиркан. /Скрива се в кабината./

ФИЛИП /по-високо и явно раздразнено/. Да не си обещал?

БАРОНА /подава глава/. Отива в Бургас…

ФИЛИП. Убивам те!

БАРОНА. Голяма работа, ако направим една услуга.

ФИЛИП /ядосано/. Върти манивелата!

БАРОНА /преди да влезе в кабината/. А, ако я видиш, ще запееш друго!

ФИЛИП /почти крещи/. Тръгваме!

БАРОНА. Добре. /Навежда се към машината./

Машината заработва.

Филип се отправя към въжето на носа, стъпя на бака. По кея тича жена с куфарче, облечена в шлифер.

Филип я зърва в момента, когато отвързва предното въже.

МАРИЯ /спира и маха/. Чакайте!

Барона се показва от кабината. Ухилен.

Филип го поглежда ядосано.

ФИЛИП /към Мария/. Елате!

Мария тича отново и спира на кея.

 

МАРИЯ /леко усмихната, а после смразена/. Но как?… Не мога?

ФИЛИП. По палубата на кораба!…

Мария влиза в рекето.

Прекосява го. Стъпя по кашони и въжета. Озовава се на десния му борд.

Тук, стъпил на пейката на „Сириус“, я чака Филип.

Двамата лице срещу лице: той – мръсен и брадясъл – долу, тя, блестяща – горе.

Филип поема куфарчето и го поставя в лодката.

После отново срещу нея и ниско долу, протяга нагоре ръце, хваща лактите ѝ.

Стоп.

НАДПИСИТЕ …

ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ТЕАТЪР ПРЕДСТАВЯ…

Филип почти пренася Мария от кораба в лодката. Тя е трийсет годишна, силно руса, със златни очила, чиста, блестяща.

МАРИЯ. Извинете, че ви се натрапих, но автобус има късно…

ФИЛИП. Да, да.

МАРИЯ. А  довечера трябва да взема влака за София.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Мислите ли, че ще успея?

ФИЛИП /неохотно/. Седнете там. /Сритва Барона, който е вече заспал. Барона се опулва./ Бароне, върти!

Барона се изправя лениво и се хваща за манивелата. Филип пъргаво освобождава швартовите въжета.

Моторът заработва.

Барона се прозява, усмихва се сънливо на „пасажерката“, която му махва с ръка и отново се изтяга до десния борд.

Филип сяда до руля. Лодката се откъсва от корпуса на кораба, прекосява акваторията на пристанището – гладка, запалена от ноемврийското слънце вода.

„Сириус“ минава край фара, пред него се открива меко и гладко море; движи се на среден ход, следата му остава дълго върху ламаринената повърхност на залива.

Мария съблича шлифера и се обръща с лице към бреговата ивица – наблюдава скалите и чугунените хълмове зад тях, забулени в омарата.

Филип пък наблюдава нея. Лицето ѝ е изработено както трябва, чак до най-дребната подробност, до извивката зад ухото.

Непознатата на бърза ръка му представя един спектакъл – палене на цигара, който може да се изгледа с удоволствие: всеки актьор изиграва чудесно ролята си, като се почне от ръцете, главата, устните и се свърши с десетте изящни пръста; измъкването на кутията и запалката от чантата, после цигарата, поднасянето ѝ към устните, щракането на запалката, всмукването на дима, прибирането на цигарите и запалката в чантата…

Блестящата жена контрастира с мръсната лодка. Знаете какво представляват лодките през риболовния сезон – разхвърляни касони, бензинови туби, замърсени брезенти, по пейките и кубрика блестят люспи, тъмнее засъхнала рибя кръв.

Филип се изправя, хвърля умело кофата в морето, загребва и мята водата върху бака. Разбира се, никакъв ефект, нищо не се измива. Той се връща и отново хваща руля.

Поведението му към пасажерката е едва ли не демонстративно неприязнено.

Наоколо, близо и далеч, чипаруват лодки. Просторът гърми от смесеното буботене на моторите.

Филип докопва някаква летва и удря Барона по задника. Ленивецът трепва и отваря очи. Изправя се.

Филип спира мотора.

С мързеливи движения Барона измъква чипарето и го подава на шефа си, който започва да откача въдиците от тапата една по една.

МАРИЯ /озадачена, прошепва почти в ухото на Барона, тъй като явно е респектирана от другия/. Какво ще правим?

БАРОНА. Вие нищо… А ние ще си опитаме късмета.

МАРИЯ. Ще ловите?

БАРОНА. Просто тъй.

МАРИЯ /поглежда куките/. Какво ще поставите на куките?

БАРОНА /смее се/. Нищо…. Паламудът и скумрията се хващат на празна въдица. /Поглежда към откритото море./ Шефе.

ФИЛИП /го поглежда/. Какво?

БАРОНА. Виж! /Сочи с глава./

ФИ1ИП /отправя поглед към откритото море и трепва/. Бинокъла!

Барона измъква бинокъла изпод седалката и му го подава.

БАРОНА. Главата си режа!

Филип оглежда пространството пред себе си.

БАРОНА. Главата си режа, ако не са те.

В зрителния кръг на бинокъла – хубава гемия с изящна мореходна линия.

БАРОНА /победоносно/. „Бялата ивица“!

ФИЛИП. Пали!

Моторът заработва отново.

Филип прибира чипарето.

Мария го наблюдава с интерес. Поглежда и към гемията в далечината.

„Сириус“ се устремява към гемията.

Филип измъква стара моряшка шапка с козирка и я поставя на главата си. Отново наблюдава с бинокъла.

Зад кабинката на мотора гледа Барона.

БАРОНА. Потеглиха!

„Бялата ивица“ в движение.

Мария поглежда въпросително към Барона.

БАРОНА /усмихнато/. Спокойно!… /Смига ѝ./

„Сириус“ е вече до гемията.

БАРОНА /провиква се весело, макар и да знае, че не го чуват/. Къде, къдее?… Нашият мотор е по-силен!

„Сириус“ пресича пътя на гемията.

Вече ясно си личи името на кораба – „Бялата ивица“. Корабът забавя хода си, моторът му е млъкнал, сега се движи по инерция.

Заглъхнал е и моторът на „Сириус“.

На руля вече е застанал Филип, изправен, направлява лодката спокойно към десния борд.

Палубата на гемията е безлюдна. Нищо, никакъв човек.

„Бялата ивица“ стои неподвижно в неподвижното море. На мачтата ѝ – нещо необичайно, наблюдателна площадка /кош/. Нещо като бойна кула.

Барона се надига и хваща с ръка фалшборда на гемията.

Придържа „Сириус“ към нея.

Филип привързва „Сириус“ към гемията.

Надига се по фалшборда и се прехвърля върху палубата. Спокойно се движи по нея. Започва да я оглежда отвсякъде. Тъй като вън не се виждат никакви хора, отваря вратата на кубрика и поглежда в него.

ФИЛИП /спокойно и с ирония/. Охо, вие спите.

ГЛАС /спокоен, нелишен от нахалство/. Понякога правим и това.

ФИЛИП. Но повече стреляте.

ВТОРИ ГЛАС. Кога си ни видял?

ФИЛИП. Корабът ви мирише на кръв. Макар че го миете.

ГЛАС. Обичаме чистотата.

ВТОРИ ГЛАС. Претърси ни и ако намериш някоя пушка…

ФИЛИП. Достатъчно е да вляза в кухнята.

Обръща се и тръгва към кухничката на кораба. Отваря вратата, измъква огромна тенджера вън. Поставя я на палубата и запалва цигара.

От кубрика се измъкват четиримата членове на екипажа. По брадясалите им лица – смущение.

Капитанът е едър, пълен и силно мургав. Машинистът е младо момче, красиво, силно мургаво и много мръсно. Бордовият моряк е най-възрастният от всички, много слаб, приведен напред, с прошарена брада и коса. Най-интересен от тях е СТРЕЛЕЦЪТ – дребен, почти незначителен на вид, с хлътнали бузи, слаб, най-рус от всички, мрачен и мълчалив.

Четиримата заемат различни места от палубата, сядат по касоните, или се облягат на фалшбордовете. Най-добър мизансцен ще се получи, ако тримата седнат, а стрелецът остане прав, по-настрана, току що запалил цигара.

Така ги заварва Барона, защото и той се промъква на палубата. Минава сред мълчанието, отваря капака и поглежда в тенджерата.

Барона подсвирква.

Захлупва тенджерата. Поглежда към Филип.

Филип му прави знак с глава.

Барона взима тенджерата и я понася към „Сириус“.

ФИЛИП /към Стрелеца/. Както виждаш, не само пушката е веществено доказателство.

СТРЕЛЕЦА /отправя погледа си право в него/.

ФИЛИП. Ще кажеш ли нещо?

СТРЕЛЕЦА /продължава да го фиксира мълчаливо/.

ФИЛИП /към капитана/. А ти, капитане?

КАПИТАНЪТ /фиксира го с презрение и процежда/. Ченге!…

СТРЕЛЕЦА /внезапно/. Милиционер!…

ФИЛИП /на Стрелеца/. Стояне, умирам да се докопам до бележника ти!… Отдавна забравих точния брой на жертвите ти.

Филип става и тръгва към „Сириус“. Прехвърля се в лодката.

ФИЛИП /хвърля яростно фаса в морето/. Хайде!…

Моторът заработва и лодката се понася напред.

 

НАДПИСИТЕ.

Заглавието на пиесата и авторът.

Филип седи на кърмата и направлява движението.

Пред кабината на мотора са седнали на Барона и Мария. Говорят с гръб към Филип.

МАРИЯ. Защо не ловихме риба?

БАРОНА. Защото закъсняваме.

МАРИЯ. Нещо важно ли има в тенджерата?

БАРОНА. Да не говорим по този въпрос.

МАРИЯ /примирено/. Ще запушим ли?

БАРОНА. Зависи от вас.

МАРИЯ /усмихнато му предлага цигарите си/. Капитанът винаги ли е такъв?

БАРОНА Не, само характера му е такъв.

МАРИЯ. Лош – така ли?

БАРОНА. Проклет!…

МАРИЯ. Не можете ли да го зарежете?

БАРОНА. Капитана?

МАРИЯ. Напуснете го и толкоз.

БАРОНА. А, опитвах няколко пъти…

МАРИЯ. И?

БАРОНА. Нищо… Само опитвах.

МАРИЯ /малко обидено/. Ясно.

БАРОНА. Не видя ли как се уплашиха?

МАРИЯ Гемиджиите ли?

БАРОНА. Гащите им затрепериха.

МАРИЯ Защо?

БАРОНА. Нашият е страшен.

МАРИЯ /изкушава се/. Да не е някакъв началник?

БАРОНА. Има тапия.

МАРИЯ. Каква тапия?

БАРОНА /бегло се обръща и поглежда Филип/. Хубаво време, ей!… Ноември, а като май!… Вие ходите ли в „Бамбука“?

МАРИЯ. Какво?

БАРОНА /поглежда я/. Каква ви е файдата, че живеете в София, щом не знаете „Бамбука“?… А на опера ходите ли?

МАРИЯ. Не…

БАРОНА. Много сте изостанала.

МАРИЯ. А вие ходите ли?

БАРОНА. Бил съм три пъти в София, но не съм ходил, понеже не мога да изляза от „Бамбука“.

МАРИЯ /смее се/. Е, да…

БАРОНА. Но някой път ще отида.

МАРИЯ. Защо казвате МИЛИ, а не КИЛОМЕТРИ?

БАРОНА /поглежда я с учудване/. Какво?

МАРИЯ. Тук никой не казва километри.

БАРОНА. Защото е различно. Една морска миля е равна на хиляда осемстотин петдесет и три метра.

МАРИЯ. Така ли?

БАРОНА. Ние сме бамбашка хора… /Изведнъж./ Охаа!…

МАРИЯ. Какво?

БАРОНА /веднага се обръща към Филип/. Видя ли какво става?

ФИЛИП /кимва в знак на утвърждение/.

МАРИЯ. Какво има?

БАРОНА Оная работа там /сочи неопределено с глава напред/ не ми харесва.

МАРИЯ. Коя работа? /Взира се./

БАРОНА /към капитана, надвиква шума на мотора/. Капитане, казвай!…

ФИЛИП /извърнат към хоризонта/. Не бързай.

БАРОНА. Аз не бързам. ТЯ бърза.

ФИЛИП. Ще видим.

МАРИЯ. За мен ли говорите?

БАРОНА. За друго… Не виждате ли?

МАРИЯ. Не… Какво има?

БАРОНА. Хоризонта, хоризонта!…

МАРИЯ /учудено/. Какво му е?

БАРОНА. Препаса си колана.

МАРИЯ. Нищо не виждам.

БАРОНА. Потъмнява.

МАРИЯ /уплашено/. Да не е някаква буря?

БАРОНА. А, не… Вие каква сте?

МАРИЯ. Моля?

БАРОНА. Какво работите?

МАРИЯ. Архитект.

БАРОНА. Архитектка?

МАРИЯ. Да.

БАРОНА. Много мангизи?

МАРИЯ. Значи, не е буря?

БАРОНА. Каква ти буря сега?

МАРИЯ. Тогава?

БАРОНА. Познаваш ли архитект Иванов?

МАРИЯ. Не.

БАРОНА. Голям архитект… Сто кила вино сме изпили.

В морето лодките са се раздвижили. Моторите загърмяват силно, на пълен ход.

БАРОНА /провиква се/. Хайдее! Прибирайте се!… На топлоо!… При женитеее!…

МАРИЯ /учудено/. Защо бягат?

БАРОНА. Защото ОНОВА иде!… Не го ли виждате?

МАРИЯ. Боже мой! /Гледа хоризонта./

БАРОНА. Иде, идее!…

МАРИЯ. Какво е това?

БАРОНА. Пълзи, пълзи насам!… Шефе, как казваще ти?

ФИЛИП /мълчи и гледа хоризонта/.

БАРОНА. Като стадо бизони!… Шефа каза така един ден…

МАРИЯ. А няма ли да правим нещо?

БАРОНА. Нищо… Ще пътуваме.

МАРИЯ. Буря ще има ли?

БАРОНА /смее се/. Каква ти буря!… Шефе, чу ли?… Ще ме скъсат тия архитекти.

Първите валма на мъглата се появяват наоколо. Те не са плътни, слънцето ги залива със светлината си, прави ги леки, ефирни. Лодките бягат.

МАРИЯ. Страхувам се.

БАРОНА. Спокойно. Ще си загубите красотата…

МАРИЯ /Загледана в настъпващата мъгла/. Колко бързо, нали?

БАРОНА. Като ламя.

„Сириус“ напредва по пътя си, рязко навлиза в дрипите на мъглата.

Следим го отдалеч, отзад.

Затъмнение. Оттъмнение.

 

„Сириус“ в мъглата. Стои. Тишина.

БАРОНА. Хубаво се насадихме.

ФИЛИП /рязко/. Бароне!

БАРОНА. Какво?

ФИЛИП. Млъкни!…

БАРОНА. Какво има?

ФИЛИП. Не чу ли?

БАРОНА. Не… Какво?

ФИЛИП. Не беше ли сирената на фара?

БАРОНА. Нищо не чух.

МАРИЯ. Аз чух нещо като сирена.

ФИЛИП. Сторило ми се е.

Мария седи спокойно на една от пейките.

Тримата мълчат.

Абсолютна тишина.

МАРИЯ /плахо/. Бих казала нещо, но се страхувам да не ми се скарате.

ФИЛИП /поглежда я право в лицето/. Кажете.

МАРИЯ. Това е абсолютната тишина. Сякаш добита по лабораторен начин. Струва ти се, че е невъзможно да съществува в естествено състояние.

ФИЛИП. След малко ще падне и нощта.

МАРИЯ. Тъмнината вече няма никакво значение. И без това се вижда само на два метра… Отново бих казала нещо, но се страхувам да не ме наругаете.

ФИЛИП. На вас пък кой ви е втълпил, че ще ви ругая?

МАРИЯ. Не знам. Вие можете ли да се усмихвате?

ФИЛИП /спокойно/. Какво искахте да кажете?

МАРИЯ. След малко ще потънем в абсолютната тъмнина и тишина. Бих казала – ще изчезнем от света.

ФИЛИП. Това мога да го кажа и аз.

МАРИЯ. Но не го казахте… Както не казвате много друго.

ФИЛИП. Например?

МАРИЯ. Например, че ви дразня.

ФИЛИП /отново рязко/. Тихо! /Ослушва се./ Нищо.

МАРИЯ. А как умеете да отклонявате разговора…

БАРОНА. Страхотно!

ФИЛИП /строго/. Какво?

БАРОНА. Умееш.

ФИЛИП. Млъкни.

БАРОНА. Хайде де!…

ФИЛИП /учудено/. Какво?

БАРОНА. Днес ще се наприказвам.

ФИЛИП. И ще те хвърля през борда.

БАРОНА. Ще се наприказвам и ще те зарежа. Щом стигнем в Бургас – търси си  друг будала!

ФИЛИП. Бароне, какво ти стана?

БАРОНА. Знам, че ще ми триеш пътничката на носа!…

ФИЛИП. Млъкни!…

БАРОНА. Защото АЗ я поканих. /Пауза./ Гледай ме! /Навира лицето си пред него./ Запомни ме!… /Още се навира./ Защото вече няма да ме видиш.

ФИЛИП. И отново ще ми плачеш да те взема.

БАРОНА. Ще плача на мук!

ФИЛИП. Сефте!…

БАРОНА. Мама му стара, който не ти избяга!… Само да се измъкнем от мъглата.

ФИЛИП /иронично/. Нали знаеш наказанията за бунт на екипажа?

МАРИЯ /засмива се/.

БАРОНА. Ще ме обесиш на мачтата, нали?

ФИЛИП. Ако я намеря в мъглата.

МАРИЯ /весело/. Сега ми харесвате.

ФИЛИП /не без злоба/. Умирам да ви се харесам!

МАРИЯ.  Това ви е хубавото – че не умирате.

ФИЛИП /отваря уста да каже нещо, но млъква/.

Рязко прозвучава звуковият сигнал на Созополския фар.

БАРОНА. Сега го чух и аз.

МАРИЯ. Фарът ли?

БАРОНА. Созополския.

МАРИЯ. Впрочем, знаете ли къде сме?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Бароне, къде сме?

БАРОНА. Около Созопол.

МАРИЯ. Близо или далеч?

ФИЛИП. На пет мили. А може би на пет метра.

МАРИЯ /оценява казаното и го гледа право в очите/. Стоим ли?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Така ли трябва?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Защо?

ФИЛИП. Нямаме право да се движим.

МАРИЯ. Кой забранява?

ФИЛИП. Морският правилник.

МАРИЯ /навежда глава и мълчи, а после отново вдига глава/. Далеч ли сме от Бургас?

ФИЛИП. Не повече от девет мили.

Замълчават. Слушат сигналите на гара.

Отсега нататък, сигналите ще звучат в пиесата на места, необходими на режисьора.

БАРОНА. Шефе, може ли?

ФИЛИП. Знаех, че ще кажеш това.

БАРОНА. Само десет минути.

ФИЛИП. Махай се.

БАРОНА. И без това стоим на място.

ФИЛИП. Добре… Махай се!…

БАРОНА /тръгва, към кабината/. Много си злобен, ей. /Преди да влезе в кабината./ Виждаш, че няма работа. /Излиза./

Мария гледа учудено след него.

Филип отива до кубрика, измъква петромаксовата лампа. На връщане запалва, светлината на мачтата, която е електрическа. Филип се заема с лампата.

МАРИЯ /плахо и в недоумение/. Съвсем ли не можем да се движим?

ФИЛИП /зает с петромакса/. Никак.

МАРИЯ. До кога?

ФИЛИП. Докато не се вдигне мъглата.

МАРИЯ. А кога ще се вдигне?

ФИЛИП /леко заядливо/. Утре.

МАРИЯ. Чак утре?

Петромаксът пламва.

ФИЛИП. Като я нагрее слънцето.

Филип понася петромакса към мачтата. Закачва го на нея. Изгася електрическата лампа.

МАРИЯ. И дотогава?…

ФИЛИП. Дотогава – все на едно място.

МАРИЯ. Боже мой!…

ФИЛИП. Съжалявам.

МАРИЯ. Съжалявате?

ФИЛИП. Ами  изтървахте влака.

Филип отива при носа на лодката. Мария го наблюдава.

Филип вдига котвата и я хвърля във водата.

Ефект от падането на котвата във водата. Филип отпуща въже.

ФИЛИП /обърнат към нея/. Облечете се.

МАРИЯ /глупавичко/. Трябва ли?

ФИЛИП. Както искате… Става хладно.

Мария облича шлифера и пъха ръце в джобовете му.

МАРИЯ /сякаш отнесено/. Едва сега разбрах какво значи мъгла. /Пауза./ Наистина действа на нервите.

ФИЛИП. Какво да правя – изненада ме.

МАРИЯ. Не ви се случва за първи път, нали?

ФИЛИП. Това е първата мъгла за тази година.

Продължителна пауза.

МАРИЯ. Често ли возите пътници?

ФИЛИП. Случва се.

МАРИЯ. Но пътнички – никога, нали? /Гледа но с полуусмивка./

ФИЛИП. Виж – това е изключено.

МАРИЯ. Струва ми се, че присъствието ми ви дразни.

ФИЛИП. На вас непрекъснато ви се струва нещо.

Филип отива при помпата и започва да изпомпва вода. Струята шурти глухо в морето.

МАРИЯ. Сега пък какво правите?

ФИЛИП. Изпомпвам водата.

МАРИЯ. Откъде е тази вода?

ФИЛИП. Прониква през обшивката.

МАРИЯ /след пауза/. Никога не съм предполагала.

ФИЛИП. Че в лодката влиза вода, ли?

МАРИЯ. Да.

ФИЛИП /натъртва/. Вода прониква дори в „Куин Мери“… Страхувате ли се?

МАРИЯ /поглежда го в упор/. Не.

ФИЛИП. Редно е да се страхувате. Това е вода, не е шега.

МАРИЯ /троснато/. Разбрах.

ФИЛИП /поглежда я/. Имате самочувствие.

МАРИЯ. Понеже ви повиших тон.

ФИЛИП /с едва забележима усмивка/. Много ли съжалявате?

МАРИЯ. За кое?

ФИЛИП. Че тръгнахте,

МАРИЯ. Пътуваше ми се по вода. Но не очаквах да налетя на такъв капитан.

ФИЛИП. Така говори само жена със самочувствие. /Пауза. Неловко положение./ Тази година не сме имали мъгли.

МАРИЯ. Това го казахте.

ФИЛИП. Чакате да ви развличам ли?

МАРИЯ. Чакам да се дигне мъглата.

ФИЛИП /след пауза/. Тази светлина има за цел да ни пази. /Мария мълчи./ Някой може да се блъсне в нас. /Мълчание./ Всяка година по света стават хиляди катастрофи.

МАРИЯ /измъква цигарите си. Взима последната цигара от кутията, смачква кутията и я хвърля във водата, но след това посяга сякаш да я вземе обратно./ Ох!

ФИЛИП /учудено/. Какво има?

МАРИЯ. Направих нещо некрасиво. /Гледа го втренчено./

ФИЛИП /издържа на погледа ѝ/. Аз пък не разбрах.

МАРИЯ. Хвърлих кутията в морето.

ФИЛИП. Защо? Трябва ли ви?

МАРИЯ /пали със запалката си/. Някои не обичат да им се замърсява морето.

ФИЛИП /сякаш трепва и я поглежда особено/. Така ли?

МАРИЯ. Това им е противно.

ФИЛИП. Виж ти!…

МАРИЯ. Морето е чисто и трябва да си остане чисто, нали?

ФИЛИП /поглежда я изпитателно и с подозрение/. Кой ви каза това?

МАРИЯ. Никой?

ФИЛИП. Защо казахте така?

МАРИЯ. Така го чувствувам.

ФИЛИП /наблюдава я още и после сякаш се отърсва/. Мислите ли, че една кутия?…

МАРИЯ. Важен е принципа… Освен това – всичко е важно.

ФИЛИП. А откога?

МАРИЯ. Какво?

ФИЛИП. Мислите така?

МАРИЯ /решително/. Нещо ми подсказва, че ще ви обидя, ако замърся морето.

ФИЛИП /отново я гледа директно/. Какво правихте в Мичурин?

МАРИЯ. Бях по работа.

ФИЛИП. Командировка.

МАРИЯ. Да.

ФИЛИП. Навярно ще строите нещо.

МАРИЯ. Огледах местността за един строеж. Ще участвувам в конкурс.

ФИЛИП /грубо/. Сигурен съм, че ще го спечелите.

МАРИЯ. Какво?

ФИЛИП. И вие сте с пиратите.

МАРИЯ. Да.

ФИЛИП. Които грабят брега, типовете от Балкантурист и държавата, която гадно ги насъсква и организира!… Грабете!… Стройте!… Кепазете!… Белите сгради, нали?… Хотелите!… Сега сте ударили око на Аркутинското блато, ще ви се да го пресушите и измисляте какви ли не хитрости да го циментирате!…

МАРИЯ. Вие сте луд!

ФИЛИП. Луд съм!… Наистина съм луд!… Защото гоня убийците на делфини, а зад гърба ми пъплят убийците на красотата!…

МАРИЯ /сепнато/. Аха!

ФИЛИП /ядосано/. Какво „аха“?

МАРИЯ. Как не се сетих!… Онези бяха делфиноловци!

ФИЛИП. Природата е създала Аркутинското блато за пет милиона години – тръстика по тръстика, костенурка по костенурка, изваяла е всяка лилия поотделно, за да дойдете ВИЕ и с един замах да превърнете блатото в аеродрум на Ка ел ем!

МАРИЯ /усмихнато/. Няма що – развеселихте ме!

ФИЛИП. Много ли ви е весело?

МАРИЯ. Разведрихте душата ми.

ФИЛИП /ядосано/. И как фарисейски заплакахте за една цигарена кутия в морето!…

МАРИЯ. Вие или наистина сте луд или…

ФИЛИП. Луд съм!

МАРИЯ. Или пък искате да ми се харесате. /Хладнокръвно/ Сега съм почти сигурна, че ви вълнувам.

ФИЛИП /поглежда я с ярост/. Ей, малката, с нежната кожа и златните очила, такива като вас са минавали през ръцете ми!

МАРИЯ /иронично/. И не сте ги пощадили.

ФИЛИП. Не ми се фукайте.

МАРИЯ /иронично/. Тогава не сте мислили за опазване на природата. /Нежно./ Защото всяка жена е създание на природата.

ФИЛИП. И все пак, иронията е въпрос на възпитание. Ако поискам, мога да ви ОБСИПЯ с ирония.

МАРИЯ. Ах, как се радвам, че се качих на лодката ви! А още повече, че се сблъсках с вас… Впрочем, чувала съм за вас. Трябваше да се досетя още като погнахте гемиджиите. Остава да разбера защо прибрахте готварските им съдове.

ФИЛИП /ядосано/. Защото вътре има мозъци!… Затуй!…

МАРИЯ /учудено/. Какви мозъци?

ФИЛИП. Мозък от делфини!… Любимото ядене на бракониерите!…

МАРИЯ. Боже мой!

ФИЛИП. Не врякайте!

МАРИЯ /не му обръща внимание/. Боже мой, възможно ли е?

ФИЛИП. Само не припадайте.

МАРИЯ /замълчава и след паузата/. Моля ви да приключим този диалог. /Мълчание, в което се прокрадва хъркането на Барона./ Какво това?

ФИЛИП. Кое?

МАРИЯ. Някакъв особен шум.

ФИЛИП. Това е Барона.

МАРИЯ. О, той вече спи?

ФИЛИП. ТРЕТИЯТ ЧОВЕК НА БОРДА… Хърка.

МАРИЯ /въздъхва/. Не знам… Може би трябва да му завидя.

ФИЛИП. Без обобщения.

МАРИЯ. Чувала съм, че имате семейство.

ФИЛИП. Да не говорим за тия, които са на брега.

МАРИЯ. Много говорят за вас.

ФИЛИП. Като за всеки луд… Да запушим ли?

МАРИЯ. Моите свършиха.

ФИЛИП. Имам достатъчно. Ще ни стигнат за цялата нощ. /Подава кутията си./

МАРИЯ. Благодаря. /Отказва се./

Филип запушва.

МАРИЯ. Чувате ли?

ФИЛИП. Нищо за забелязване.

МАРИЯ. Морето диша.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. То е около нас и диша… Чувствувате ли как повдига лодката?… /Потръпва в шлифера и се загръща по-добре, а след това се усмихва./ Нямам предвид душите на удавените моряци…

Филип измъква от кубрика дебел дълъг кожух го донася.

ФИЛИП. Ако не облечете това и вашата душа ще отлети при тях.

МАРИЯ. Наметнете ме.

ФИЛИП /намята шубата върху раменете ѝ/.

МАРИЯ. А вие?

ФИЛИП /измъква дебело яке/. Има и за мен и за още сто души.

МАРИЯ. Знаете ли нещо, което да е по-велико от морето?

ФИЛИП. Не обичам думи, казани от курортистки.

МАРИЯ /поглежда го с яд/. Извинете.

ФИЛИП. Няма защо… Това си е редно. Всяка дама в морето се разбъбря… Да пийнем ли нешо?

МАРИЯ. Какво?

ФИЛИП. Каквото и да е.

МАРИЯ. Наистина бих пила каквото и да е.

ФИЛИП. Предпочитам водка.

МАРИЯ. Умирам за чаша водка!

ФИЛИП. В  пластмасова чаша, други няма.

МАРИЯ. Умирам за водка, но мразя предвзетите мъже.

ФИЛИП. Имам руска и полска.

МАРИЯ. Каквато и да е.

ФИЛИП. И все пак, да започнем от столичная.

МАРИЯ. Искате да кажете нещо?

ФИЛИП. Ако Барона се събуди, ще трябва да наченем и полската.

МАРИЯ. Добре ли пие помощника ви?

ФИЛИП /отваря бутилката/. Най ме е страх, ако някой ден се удави. В него има толкова спирт, че рибите на световния океан ще изплуват с коремите нагоре… Ох, къде са чашите?

МАРИЯ. Защо не опитаме инак?

ФИЛИП. Как?

МАРИЯ. Класическия начин.

ФИЛИП. Направо от бутилката?

МАРИЯ. Разбира се.

ФИЛИП /поглежда я/. Интересно какво би казал за това мъжът ви.

МАРИЯ. Не е ли по-добре да не говорим за тия, които са на брега?

ФИЛИП /поднася ѝ бутилката/. Имате думата.

МАРИЯ /усмихва се/. Наздраве!…

ФИЛИП. Наздраве!

МАРИЯ /поглежда го/. Слушайте, да не би да ви смущавам?… Я дайте чашите!

ФИЛИП. Ако искате…

МАРИЯ. Не искам, но вие се смущавате.

ФИЛИП /троснато/. Пийте!

МАРИЯ /вдига бутилката/. Пия за тази чудна авантюра.

ФИЛИП. Много го усуквате.

МАРИЯ /поглежда го над бутилката/. Значи… това сте вие?

ФИЛИП. Имам нещо и за ядене.

МАРИЯ. Поне трима души са правили опит да ви опишат как изглеждате… Какво имате?

ФИЛИП. Консерви и сушена риба…

МАРИЯ. За вас се говорят лоши неща…. Предпочитам риба.

ФИЛИП. Знам… Много лоши неща… А хляб?

МАРИЯ. Нима имаме и хляб?

ФИЛИП. Черен.

МАРИЯ. Впрочем, не толкова лоши, отколкото странни неща… Не, не лоши!…

ФИЛИП. Обичате ли гарузи?

МАРИЯ. Ваше производство, нали?

ФИЛИП. Тук само лимоните не са мое производство.

МАРИЯ. С това ли си губите времето?

ФИЛИП /търси продукти и вилици/. Не ви разбрах.

МАРИЯ. Ловите риба, сушите я, консервирате дробовете ѝ, преследвате убийците на делфини…

ФИЛИП /иронично/. А бяхме започнали да пием.

МАРИЯ. Наздраве! /Вдига бутилката и пие./

Филип я наблюдава. Ръцете му са пълни с консерва, лимони, вилици…

МАРИЯ /смъква бутилката от устата си и му я подава/. Наблюдавахте ли ме?

ФИЛИП. Има какво да се види у вас. /Бутилката е вече в ръцете му./ Наздраве!

МАРИЯ. Непрекъснато ли ще си казваме наздраве?

ФИЛИП. Не е желателно.

МАРИЯ. Защо?

ФИЛИП. При тази дума Барона, колкото и дълбоко да спи, се събужда и иска своето. А то не е малко.

МАРИЯ. Откога е с вас?

ФИЛИП. От две години.

МАРИЯ. Барона несретник ли е?

ФИЛИП. Защо пък несретник?

МАРИЯ. Че кой друг би тръгнал след вас.

ФИЛИП. И за него ли ще говорим?

МАРИЯ. Няма да говорим само за тия, които са на брега, нали така казахте?

ФИЛИП /отпива едра глътка/. Вижте какво – жена ми ме остави.

МАРИЯ. Защо заговорихте за жена си?

ФИЛИП. Може би и вие като другите, мислите че АЗ я зарязах. Но ще ви кажа, а вие го кажете на другите – тя ме изрита, и с право; жените искат мъжете им да стоят до тях. Едва ли има жена, която би изтърпяла съпруг като мен, който не се прибира от морето, на петстотин километра от дома. Вечно мръсен и брадясъл.

МАРИЯ. Не се ли къпете?

ФИЛИП. Три пъти месечно, защото е сложно трябва да се отива в хотел Приморец в Бургас, пък пасажите идват, не те оставят свободен… А хигиенната норма на цивилизования човек е да се къпе всеки ден. Така ли е?

МАРИЯ. Забавлявате ме добре.

ФИЛИП. Но най-важното си остава отсъствието. Аз съм болен от море. Не мога и не мога да го напусна.

МАРИЯ. Знам.

ФИЛИП. Нищо не знаете.

МАРИЯ. Не взехте ли жена си при вас?

ФИЛИП. А вие как мислите?…

МАРИЯ. Значи, опитахте?

ФИЛИП. Стоя деветнайсет дни и избяга.

МАРИЯ. Обичахте ли я?

ФИЛИП. Тя ме обичаше повече… Слушайте, щом се върнете в София, пратете ми някаква жена, но да е съгласна да живее на лодка и в палатка. Готов съм на всички условия. Дори съм намислил да обявя във Вечерни новини.

МАРИЯ. Страхотен сте, да ви кажа!… Ненапразно се говори за вас.

ФИЛИП. Кажете ѝ, че напролет ще имам голям кораб с кабина, легла и кухня. В кабината ще може да пържи яйца и да ми плете пуловер.

МАРИЯ. Ще кажа. Ще се намерят доста кандидатки.

ФИЛИП /отпива/. Дано.

МАРИЯ. Но защо разправят, че сте лош?

ФИЛИП. Сигурно има причини… Кой е добър, а? Според вас може ли някой да бъде добър?

МАРИЯ. Знаете, че хората са добри.

ФИЛИП. Разбира се. Педрото също е добър.

МАРИЯ. Кой Педро?

ФИЛИП. Той е също добър, но бие рибата с бомби. Два път го предадох на граничните – нищо, затвориха си очите. Третият път го набих и го заплаших, че следващия път ще го убия. Сега не употребява бомби, но ме мрази, по цялото крайбрежие говори за мен като за побойник и ченге.

МАРИЯ. Боже мой, не знаех, че сте такъв приятен събеседник.

ФИЛИП /подава бутилката/. Пийте, но запушвайте бутилката. Барона ще подуши и ще ни се натрапи, а вие не сте интересна в компания на двама мъже.

МАРИЯ. Грубиян сте и сте убиец, но когато искате, можете да обиждате фино.

ФИЛИП. А, бе… Да убием времето. Знаете ли какво значи цяла нощ сред мъглата?

МАРИЯ. Тази лодка не се ли движи?

ФИЛИП. Разбира се, че се движи. Невидимо течение ни носи нанякъде, но къде, ще разберем утре.

МАРИЯ. Мисля, че пуснахте нещо като котва.

ФИЛИП. Но не до дъното. Виси на десет метра под нас.

МАРИЯ. Така ли?… Защо?

ФИЛИП. За да не целунем някоя скала. Котвата ще се закачи и ще се закотвим автоматически.

МАРИЯ. Не ви разбирам от работите.

ФИЛИП. Няма и защо. Вашето задължение е да сте жена.

МАРИЯ /подава му бутилката/. Лично аз не съм само жена.

ФИЛИП /язвително/. Да де… Вие строите.

МАРИЯ. Защо, лошо ли е?

ФИЛИП. Има си хас! В общото строителство защо да не застроите и брега… Докато ви усетят – на бърза ръка ще го застроите и край.

МАРИЯ. А вие как искате, да го оставим гол?

ФИЛИП. А, моля ви се, наблъскайте го с хотели! Задръстете го с механи и сервизи!… Брегът е безпомощен, не може да протестира, обковете го с камък, насмолете го с асфалт, да изчезне, да не се вижда, но после? Какво ще правите после?… Върху построеното ще построите нови хотели, върху тях – други и така нататък…

МАРИЯ. Говорете, говорете… Слушам.

ФИЛИП /многозначително/. Много ме интересува слушате или не слушате.

МАРИЯ. Защо? Интересно е да се чуе подобно реакционно гледище.

ФИЛИП. Охо, имаме си и гледища!…

МАРИЯ. А вие сте глупак, защото мислите, че казвате нещо ново. Слушайте какво ще ви кажа – и да плачете и да не плачете, брегът ще бъде застроен. Няма мърдане. Нищо не може да го спаси. Важното е как. Красиво или грозно – там е въпроса.

ФИЛИП. За мен е все едно дали ще бъде красиво или грозно.

МАРИЯ. Затова сте глупак. Всеки ден ще ставате все по-смешен.

ФИЛИП /решен да приключи спора/. Добре, добре… Ще се храним ли?

МАРИЯ. Предпочитам само да пия… /Отпива./

ФИЛИП /оставя продуктите/. Аз – също… Две одеала ще ви стигнат ли?

МАРИЯ. Нима ще трябва да се спи?

ФИЛИП. По-добре… отколкото да говорим.

МАРИЯ. На същото мнение съм… Останаха ли одеала за вас?

ФИЛИП. Едно… И шубата…

МАРИЯ. Прав сте… Нощта е дълга.

ФИЛИП. И ще стане тъй студено, че цялото ви добро настроение ще се изпари. /Подрежда леглото върху лявата пейка./

МАРИЯ /с бутилка в ръка/. Оня дребният все не ми излиза от мисълта.

ФИЛИП /подрежда/. Кой?

МАРИЯ. Най-дребният от екипажа на гемията, която спряхте.

ФИЛИП. Говорите за убиеца?

МАРИЯ. Искате да кажете – стрелеца.

ФИЛИП. За мен е чистокръвен убиец. Рецидивист. Досега е отнел живота на осем хиляди делфина.

МАРИЯ /трепва/. Боже мой!…

ФИЛИП. Какво говоря?… Повече.

МАРИЯ /замислено/. Осем хиляди!… Това е прекалено. И ги застрелва?

ФИЛИП. Той е добър стрелец.

МАРИЯ. Звяр.

ФИЛИП. Чудесен тих и добър човек. Единствената му вина се състои в това, че има вярно око. Стрелянето по делфини е забавно. То увлича и събужда страстта към интензивно стреляне.

МАРИЯ. Но нали делфините са забранени. Нали се оказа, че са нещо като хората.

ФИЛИП. Не е чак толкоз.

МАРИЯ. Как да не е?

ФИЛИП. Малко ги надценихме.

МАРИЯ. Но са забранени.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Тогава кой им дава право на тези…

ФИЛИП. Унищожаването на тия животни с мрежи е забранено категорично, но ловът им с пушка не е престанал. А и държавата си затваря очите.

МАРИЯ. Не може да бъде!

ФИЛИП /спокойно/. На известни отрасли са необходими мазнините на делфина и засега не могат да го заменят с друго.

МАРИЯ. Говорите ужасяващи неща.

ФИЛИП. Леглото ви е готово.

МАРИЯ. Вие къде ще легнете?

ФИЛИП. Долу. /Сочи пода на лодката./

МАРИЯ. Няма ли… на другата пейка?

ФИЛИП. Долу е по-топло.

МАРИЯ. А не го ли гризе съвестта?

ФИЛИП. Убиеца ли?…

МАРИЯ. Делфиноубиеца.

ФИЛИП. Тази възглавница е истинска.

МАРИЯ. Вашата.

ФИЛИП. Имам и друга… Не съм виждал по-гъста мъгла. /Вглежда се в мъглата./ Как ни затвори, а?

МАРИЯ. Сигурен ли сте, че утре няма да я има?

ФИЛИП. Утре ще бъде слънчево, ние ще продължим и вие ще вземете вместо влак – самолет.

МАРИЯ. А как ще разберете къде сме и накъде да потеглим?

ФИЛИП /с усмивка/. О, всичко ще заблести!… цялото море. Бреговете ще лъснат, пред нас ще се изблещи Бургас. Девет мили!… Час и половина пълен ход.

МАРИЯ. Ще има ли билет за самолета?

ФИЛИП. Това засяга само вас.

МАРИЯ. Не си ли служите със самолет?

ФИЛИП. Три или четири пъти в годината.

МАРИЯ. И обхождате всичките си приятели?

ФИЛИП. Обикновено приятелите идват при мен. Всеки знае къде съм… Ако му домъчнее, ще тръгне по брега и ще ме намери. Достатъчно е да дойдеш в Мичурин, а след това са достатъчни два дни да ме намериш. Не съм толкоз труден.

МАРИЯ. Изобщо търси ли ви някой?… Искам да кажа – имате ли приятели?

ФИЛИП. Като ме гледате, как мислите?

МАРИЯ Приличате ми на човек, който няма приятели.

ФИЛИП. А имам. Освен това Барона е винаги край мен. С него човек може да разговаря по всички въпроси, включително хороскопите. Защото какво правите в София всъщност? Говорите само за хороскопи. През лятото софиянките предават уроци на Барона по астрология.

МАРИЯ. А на вас?

ФИЛИП /поглежда я/. Аз знам всичко.

МАРИЯ. Много ли са софиянките?

ФИЛИП. Изпълват целия бряг.

МАРИЯ А вие?

ФИЛИП. Аз!… Аз съм в морето.

МАРИЯ. Измъквате се.

ФИЛИП. Понякога не мога…

МАРИЯ. Не се измъквате?

ФИЛИП. Е, не всякога.

МАРИЯ. Значи – не може без софиянки.

ФИЛИП. Може би.

МАРИЯ. Не може „може би“! Или – ИЛИ!…

ФИЛИП. Оставям на вас да решите.

МАРИЯ. Отговаряте доста уклончиво.

ФИЛИП. Струва ми се, че ревнувате.

МАРИЯ. Не… Понеже разговаряхме.

ФИЛИП. Да де… То е същото.

МАРИЯ /леко впрегната/. Чела съм един ваш труд.

ФИЛИП /играе изненадан/. А!…

МАРИЯ /натъртва/. Да!

ФИЛИП. Целия?

МАРИЯ. А, не… Понеже е невъзможно… Какво ме интересува мен движението на рибните пасажи!… Всичко е мъгла.

ФИЛИП. За книгата ли говорите?

МАРИЯ. Въпросът за пасажите. Никой не знае откъде идват и накъде отиват. Защо идват, защо отиват? Къде снасят и къде отиват малките… Вие сам не сте сигурен.

ФИЛИП. Това е въпрос на още проучвания.

МАРИЯ. Затова захвърлих книгата ви.

ФИЛИП. За тези приказки заслужавате да ви изхвърля през борда… А защо я зачетохте?

МАРИЯ. Някой ми каза, че имало нещо философско. Сравнявали сте пасажите с живота на човека. Не мога да ви обясня… Свързвали сте двете неща.

ФИЛИП. Не си спомням. Ако е вярно, бил съм доста глупав, защото книгата е научна и нямам право…

МАРИЯ. Изобщо обичате да се месите там, дето нямате право!

ФИЛИП /поглежда я остро/. А така!… по какво разбрахте?

МАРИЯ /леко объркано/. Боже, то си е ясно!… Днес не нападнахте ли гемията, не взехте ли съдовете на хората?

ФИЛИП. А вие не нарекохте ли стрелеца убиец?… Нали се възмутихте?

МАРИЯ. Всеки има право на възмущение…. Вие просто ги нападнахте… Както при абордаж.

ФИЛИП. Законите за обществото все още не са проникнали изцяло в морето. Тук още съществуват заканите на природата; нападай, убивай, защитавай… Да обяснявам ли повече? За да окепазите брега, вие се нуждаете от документи и подписи. Никой не ми е дал документ да защитавам делфините. Но и те нямат разрешително да ги избиват. Затова се намесвам.

МАРИЯ. Все пак, убийците на делфини могат да ви смачкат.

ФИЛИП. Затова обичам да работя в морето. Който изпревари.

МАРИЯ. Правото на по-силния.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Отде знаете, че сте по-силния?

ФИЛИП. Правата кауза е винаги по-силна.

МАРИЯ. Но някой ден ще ви пречукат.

ФИЛИП. Това окончателно ще спаси делфините.

МАРИЯ. Трудно се разговаря с вас… Дайте една цигара.

ФИЛИП. Вземете си. Кутията е там… През нощта ще се наложи да пушите.

МАРИЯ. Откъде знаете?

ФИЛИП. В нощ като тази, когато човек е заграден като в гроб, не заспива лесно, или се събужда и мисли. Истинският човек има за какво да мисли. В подобни необикновени нощи, увиснал в пространството, в безтегловността на мозъка, човекът започва да си дава сметка за много неща.

МАРИЯ. Случвало ли ви се е?

ФИЛИП. Да. Пък и на вас ще ви се случи… Още тази нощ. След два часа… Първо ще заспите, а после ще се събудите. Не от друго, а от студа. Тогава ще запомнете да мислите.

МАРИЯ. Струва ми се, че искате просто да ми натрапите да мисля.

ФИЛИП. Ааа, не… Не така, малката… Криво ме разбрахте Аз няма да ви ухажвам.

МАРИЯ /ядосана е, но скрива това, язвително/. Защо пък не? Не съм ли хубава жена?

ФИЛИП. Това няма значение.

МАРИЯ. Мисля, че имахте време да ме огледате.

ФИЛИП. Така оглеждам всяка уловена скумрия.

МАРИЯ. Смятате ли, че вече съм уловена?

ФИЛИП. Не съм ви спущал стръв.

МАРИЯ. Скумриите се ловят без стръв.

ФИЛИП. Но нещо трябва да им БЛЕСНЕ. Виждате ли нещо по мен, което може да блесне и да ви привлече?

МАРИЯ. А вие мислите ли, че ВЕДНАГА трябва да проговорим за това, което ни боли?

ФИЛИП /рязко и сякаш уплашено/. Не!… Само това не.

МАРИЯ. Сега ще кажете ли, че е време за сън?

ФИЛИП. Отдавна е настъпило това време.

МАРИЯ. За такива като Барона.

ФИЛИП. Не се различавате кой знае колко от Барона.

МАРИЯ. Ех, как бих искала… /Сподавя възмущението си и млъква./ И тук ще махна с ръка.

ФИЛИП. Май ще пием малко. /Надига шишето./ Винаги ме е интересувало в в този момент кой ще започне пръв.

МАРИЯ. И мен.

ФИЛИП. Интересува ме какво би ме интересувало МЕН. За ВАС не ме е грижа… Е, ще спим ли?

МАРИЯ. Някои обичат да се говори само за тях…  Какво ще си постелите?

ФИЛИП. Ей, как забравих!… Имам спален чувал. /Измъква го от кубрика./ Поне ВИЕ сте спасена.

МАРИЯ. Не обичам спалните чували.

ФИЛИП. Знаете ли колко е чист?

МАРИЯ. Не, вътре се чувствувам като в капан. Не мога да дишам.

ФЙЛИП. Ще ви дам и третото одеало. В чувала се чувствувам добре,

МАРИЯ. Направо на дъските?

ФИЛИП. Кожухът ще свърши работа… Легнете!

МАРИЯ. Защо АЗ?

ФИЛИП. Ще ви завия.

МАРИЯ. Все пак… Такава нощ!

ФИЛИП. Нищо, освен мъгла.

МАРИЯ. Необикновена нощ.

ФИЛИП. Малкото пространство, в което се намираме, може да бъде интересно само за двама, които имат да си кажат нещо. Един повреден асансьор за двамата в него, може да се окаже като космос, а космосът може да се окаже тесен като гроб за други, които не могат да се почувствуват.

МАРИЯ. Някой като си пийне казва неща, намиращи се някъде по средата.

ФИЛИП. Мислите ли?

МАРИЯ. Да. Говорите повече от неясно и глупаво.

ФИЛИП /спокойно/. Питах, мислите ли, че три глътки водка ще ме децентрират?… Това е обида.

МАРИЯ. Преди малко ме сравнихте с Барона.

ФИЛИП. Че откъде знаете какво е Барона.

МАРИЯ. Някои хора се изявяват за три минути.

ФИЛИП /гледа я/. Или пък в един миг.

МАРИЯ /сякаш се мъчи да прочете в лицето му/. Да.

ФИЛИП. А има хора, които не можеш да разбереш цял живот.

МАРИЯ /с досада/. Изтъркано, изтъркано…

ФИЛИП. Сега са модерни баналните изрази.

МАРИЯ. Ето че се интересувате и от модата. Впрочем, защо не? Това е присъщо за снобите.

ФИЛИП. Без сноби не може. Някои важни явления са немислими без тях. Снобите са ферментите за появата на доста неща.

МАРИЯ. Това исках да ви кажа – вие сте един доста издържан сноб. Самият факт, че не се къпете.

ФИЛИП. Думите ви не са проява на бон тон.

МАРИЯ. Защо? Сега спорим.

ФИЛИП. Неудобно е да се каже па мъж в лицето, че не се къпе – пет минути преди лягане.

МАРИЯ. И чувството ви за хумор е нечистоплътно.

ФИЛИП /измъква и поглежда някакво тефтерче, след което го скрива/. Да. Точно така.

МАРИЯ. Много лесно се съгласихте.

ФИЛИП. Погледнах бележника си. Тази нощ ще трябва да сънувам Хеопсовата пирамида. Моите сънища са програмирани.

МАРИЯ. Не е чак толкоз оригинално.

ФИЛИП. Гледам да отклоня разговора.

МАРИЯ. А не гледате ли да го привършите?

ФИЛИП. Умирам… Стига да се съгласите. /Внезапно променя тона./ Слушайте, утре ще се качите на самолета и ще си отлетите, в София ще си нанкате до насита, а аз имам да върша сума неща и да се връщам.

МАРИЯ /поглежда него, после „леглото“ и казва примирено/. Да свалям ли обущата?

ФИЛИП. Изключено!… Ще настинете.

МАРИЯ. Не мога с обуща.

ФИЛИП. Ще опитате. Това е извънредно положение.

МАРИЯ. Не мога с обуща, разберете!…

ФИЛИП. Знам!… /Окопитва се./ Предполагам. Но сега ще опитате.

МАРИЯ. Добре. /Ляга върху застланата пейка, подгъва ръце под главата си./

Филип започва да я покрива с одеалата. Едно по едно.

МАРИЯ. Засмяхте ли се?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ Защо?

ФИЛИП. Представих си шлифера ви… Утре… Ще бъде като сдъвкан.

МАРИЯ. Ще го огладя.

ФИЛИП /многозначително, но без да набляга/. Шлифера – да!

МАРИЯ /повдига глава/. А кое не?

ФИЛИП. Смятате ли, че ще се затоплите?

МАРИЯ. Не е толкоз студено.

ФИЛИП. Тази есен е изключителна. Незапомнена. От половин месец само тихо и топло време. Струва ми се, че вече изобщо няма да се промени. Това е най-за6еяежимия ноември в живота ми… Ако ви е кораво, имам един леководолазен костюм.

МАРИЯ. Добре ми е.

ФИЛИП. Върху дунапрен ще бъдете още по-добре.

МАРИЯ /връща главата си на възглавницата/. И все пак е чудно!… Тишината… Самотата… Изолацията… И пак тишината. /В нейното ослушване чуваме далечните призиви на Фаровата сирена./ Чувствувам се в люлка. Вися някъде в небитието.

Докато тя говори, той си приготвя постелята, извръща глава и го вижда как влиза в чувала.

МАРИЯ. Не се ли чувствате като в пашкул?

ФИЛИП. В замяна на това, ВИЕ ще се чувствувате спокойна. Във всеки мъж се потайва един нападател. Както виждате, ръцете ми ще бъдат вързани.

МАРИЯ. Не ме е страх от нищо.

ФИЛИП. Да де, вие сте еманципирана. /Пали цигара./

МАРИЯ. Може ли една и за мен?

ФИЛИП. Искате я запалена?

МАРИЯ. Познахте.

ФИЛИП /налапва една цигара, запалва я, взима я и я поднася направо в устата ѝ. Ръцете ѝ са под завивката./ Повторихме номера с бутилката. От моята уста – във вашата.

МАРИЯ /спокойно/. Още ли ви вълнуват тия неща?

ФИЛИП. Ох, как да ви обясня… Не става въпрос…

МАРИЯ. Знам, не го усуквайте. /Все пак измъква ръка и всмуква жадно дим./ Пепелник?

ФИЛИП. Морето.

МАРИЯ /изтърсва пепелта в морето/. Отново си помислих за убиеца… Защо убива този човек?

ФИЛИП. Навик… Страст… Хазарт… Отнеми му печалбата, пак ще убива… По едно време, като се зашумя за делфините, това де, че са хора, същият стрелец дойде при мен и ме запита „Вярно ли е, че са хора?“ Казах му, че в цялата история има преувеличени неща. „И аз мисля тъй.“ – рече той и си отиде.

МАРИЯ. Смятате ли, че ще му се размине?

ФИЛИП. Не.

МАРИЯ. Съдбата ще го накаже, така ли?

ФИЛИП. Сега-засега съдбата му съм аз.

МАРИЯ. И какво?

ФИЛИП. Не знам… Ще го съборя на колене.

МАРИЯ. Да де, това е любимата ви поза. Защитник на делфините.

ФИЛИП. Цял живот ще браня природата и морето.

МАРИЯ /след тишината/. И като си представи човек… Горе, зад мъглата, звездите си стоят… Как искам да ги зърна сега!… Да си припомня, че съществуват… Или по-добре е така.

ФИЛИП. Под звезди можете да спите винаги. Рядко можете да се намирате в затвореното кълбо на мъглата. Ще видите, утре ще се излюпите от него като малко пухкаво пиленце… Не бих казал невинно.

МАРИЯ. Някакъв намек ли е това?

ФИЛИП. Обичате ли подобни намеци?

МАРИЯ. Страхувах се да не поевтинее момента.

ФИЛИП. И аз.

МАРИЯ. Под нас сънливо се поклащат водораслите. В тъмнината плуват рибите… Боже мой!…

ФИЛИП. Крайно необходимо е един от нас да заспи.

МАРИЯ. Не сте в състояние да ме обидите.

ФИЛИП. Страхувам се, че след малко ще разговаряте сама.

Мария хвърля цигарата, потръпва от студ, загъва се по добре, обръща се на другата страна, отново се загъва, дори пъха глава под завивката.

Филип хвърля цигарата, вмъква ръце в чувала, издърпва ципа и намята качулката си.

От кабината излиза сънният Барон, прозява се, намира дамаджаната, надига я, нагълтва се с вода, хвърля безчувствен поглед на спящите и се прибира отново.

Затъмнение. Оттъмнение.

Мария се размърдва неспокойно. Студено е. Тръпне.

Загъва се още по-добре. Отново е неспокойна. Става, премества завивката си долу, при Филип. Ляга и се завива.

Опира гърба си на неговия. Така се търси човешката топлина, когато е студено. Загъва се старателно, скрива глава и може би заспива.

Сега се раздвижва Филип, отваря очи и изведнъж усеща човека до себе си. Леко извръща глава, поглежда празната пейка, после с крайчеца на окото си – НЕЯ.

 

МАРИЯ /неочаквано/. Студено, нали?

ФИЛИП. Не толкова, за да зъзнеш, но и не толкова топло, за да заспиш.

МАРИЯ. На пейката беше ужасно.

ФИЛИП. Съжалявам. Бе съобразих… Ако искате, мога да се преместя там.

МАРИЯ. Така е добре. Чувствувам топлината на гърба ви.

ФИЛИП. И аз… Но положението е доста унизително.

МАРИЯ. Защо? Положението е само извънредно. Останалото е предразсъдъци. Просто чувствувам топлината ви.

ФИЛИП. Наистина ме затоплихте.

МАРИЯ. Така се топлят кучетата на ескимосите.

ФИЛИП. Все пак, ще го раздрънкам… Навсякъде. Да знаят как сте спала цяла нощ с мен… Да стигне до НЕГОВИТЕ уши.

МАРИЯ. Интересно… Непрекъснато чувствам големия мек гръб на морето под себе си – чудесно живо същество, което ме поддържа здраво.

ФИЛИП. Тази командировка ще остане паметна в живота ви.

МАРИЯ. Не знам защо, но непрекъснато се взирам да зърна звездите.

ФИЛИП. А виждате само мъгла.

МАРИЯ. Що за копнеж, наистина. Искам да видя звезди.

ФИЛИП. Това е съвсем естествено. Темата за огънчето в далечината… Предлагам да поспим още малко.

Затъмнение.

Чува се нещо като песен. Гръцка песен.

Оттъмнение.

Мария едва ли не подскача от уплаха. Обляга се на лакът и се вслушва.

Нищо. Повече нищо.

МАРИЯ /тихо, почти шепти/. Филипе!

ФИЛИП. Спокойно!…

МАРИЯ. Слушай!.. /Съвзема се и отново минава на ВИ./ Не чухте ли?

ФИЛИП. Чух.

МАРИЯ. Какво беше? Някой пееше!…

ФИЛИП. Барона пее на сън.

МАРИЯ. Боже мой!

ФИЛИП. И винаги гръцки песни.

Барона запява отново. И млъква.

Мария се изправя и сяда на пейката. Придърпва едно одеяло и се загъва.

МАРИЯ. Що за човек е той?

ФИЛИП. Млад, мързелив непрокопсаник… Човек без гнездо. За покрив небето, за дом – морето. Небето и морето, а той по средата… Човек-сандвич.

МАРИЯ. Може ли една цигара?

ФИЛИП. На пейката са.

Мария запалва цигара и започва да пуши.

ФИЛИП /сърдитата нотка в гласа му си личи/. Някои хора не обичат удобствата.

МАРИЯ /нервно/. Какво!… Ще започваме ли?

ФИЛИП. Далеч съм от тази мисъл.

МАРИЯ. Но вече започна.

ФИЛИП /въздъхва/. Ох, няма да се разминем без пушене… Подайте кутията.

МАРИЯ /подава му цигарите/. Този път започна ТИ.

ФИЛИП. И през ум не ми е минавало, но карай да върви.

МАРИЯ. Не!… Ти сметна, че тук е най-удобното място и време.

ФИЛИП /не без досада се измъква от чувала, както пуши/. Въобразявате си… и предлагам да прекъснем този разговор.

МАРИЯ. Не ме лъжи!… Искаше отново да ми натриеш носа.

ФИЛИП. Защо пък ОТНОВО?

МАРИЯ. Точно така! Не ти е за първи път.

ФИЛИП. Уверявам ви, че щяхме да заспим и…

МАРИЯ /почти извиква/. Прекъсни да ми говориш на ВИ!

ФИЛИП. В тези часове на нощта се спи най-добре.

МАРИЯ. Така ли?

ФИЛИП. Нощта е за сън, а денят – за останалите неща.

МАРИЯ /извиква/. Искам да млъкнеш!

ФИЛИП. Добре е изобщо ДА МЛЪКНЕМ.

МАРИЯ. Не!… Ще говорим.

ФИЛИП. Достатъчно сме говорили.

МАРИЯ. Така ли?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Ти твърдиш, че сме говорили достатъчно?

ФИЛИП. Дори много.

МАРИЯ. Аз пък мисля, че не сме казали нищо.

ФИЛИП. А пък аз твърдя, че нямаме да си кажем абсолютно нищо и е смешно да започнем точно сега, когато…

МАРИЯ. Ти и тогава…

ФИЛИП /спокойно/. Видя ли?… А казвахте, че съм ви натрил носа.

МАРИЯ /язвително/. Достатъчно говорихме на ВИ, комедианте.

ФИЛИП /въздъхва/. Добре!… Казвай.

МАРИЯ /учудено/. Аз ли?

ФИЛИП. А кой?… Да събудя Барона? ТОЙ да каже? Който не знае нищо?…

МАРИЯ. Не ме баламосвай с Барона… ТИ беше този, който започна темата с морето и небето… Ти спомена за сандвича. /Вяло./ И за УДОБСТВАТА.

ФИЛИП. Мария, да млъкнем и да заспим. Утрото ще изчисти мъглата, ще видим брега и ще се разминем, без да си ближем раните.

МАРИЯ. Но не пропусна да споменеш за удобствата.

ФИЛИП. Не мога и не мога да те разбера. Дори ТОГАВА, дори тогава, разбираш ли какво ти казвам, ние свършихме всичко без инфекции, и ти сякаш намери себе си, дори стана по-красива и когато вчера се приближи към мен, бях заслепен от добрия ти вид.

МАРИЯ /усмихва се/. Природната ти хитрост се проявява. Отново знаеш как да говориш с жени. Това вече не ме топли.

ФИЛИП. Може, може би си права, но не трябваше да се появиш изведнъж на кея, нито вчера, нито някой друг ден.

МАРИЯ /иронично усмихната/. И сигурно искаш да ми кажеш, че знаех кого ще срещна там?

ФИЛИП. Не съм казал това… Допуснах, но само за момент. Видях добре изненаданото ти лице, ти се стъписа, аз – също. Не те обвинявам в предумишленост.

МАРИЯ. Слава богу… Ако си искрен, разбира се. Защото какво ти пречи да допуснеш и това.

ФИЛИП. Станалото – станало… Предложих ти да млъкнем и да поспим. След няколко часа мъглата ще се вдигне.

МАРИЯ. А как добре играеше, а?

ФИЛИП. А ти? Бях очарован от ситуацията и ако щеш – доволен. Беше тъй хубаво, че съм готов за още две такива срещи.

МАРИЯ. Наясно ли си защо отиваш в Бургас?

ФИЛИП. А ти наясно ли си защо ме питаш?

МАРИЯ. И често ли отиваш?

ФИЛИП. Тук всички пътища водят към Бургас.

МАРИЯ. Да, де… /нещо като ирония./ Да се окъпеш в хотел „Приморец“.

ФИЛИП. И да поръчам ново витло. Имам да въртя куп неща.

МАРИЯ. Така и предполагах.

ФИЛИП /поглежда я директно/. Ей, какво става? /Нещо като усмивка./ Мария, ти ме шашваш!… /Тя скланя глава и отбягва погледа му, а той е още повече учуден./ А!… /Засмива се открито./ Боже мой!… Ако искаш… да пусна музика. Може би тук е необходима музика, а?… Имам транзистор.

МАРИЯ /извън себе си/. Млъкни!

ФИЛИП /натиска педала/. Моментът стана нежен, а?

МАРИЯ /с отпаднал глас/. Наистина трябва да млъкнеш.

ФИЛИП /сепнато/. Сега разбирам…

МАРИЯ /вдига глава/. Какво?

ФИЛИП. Разбирам защо виждаше звездите зад мъглата.

МАРИЯ /изправя се/. Защо не допуснеш, че те възприемам като непознат?

ФИЛИП /тържествуващо/. Чуваш ли се какво говориш?

МАРИЯ /отпуща се обратно на пейката/. Такава ситуация може да се създаде на сто години веднъж. Освен това… ти… беше като непознат. Не исках да бъдеш ти, но беше ТИ. Какво съм виновна, че беше ТИ!… Една жена може да живее цял живот за такъв ноемврийски ден, за такава гонитба на бракониери, а после мъглата и всемогъщото увисване в пространството на вселената.

ФИЛИП /почесва се/. Искаш да кажеш – нещо като звезден миг за жената.

МАРИЯ. Ако мислиш, че не е шаблонно…

ФИЛИП. Нямаш си представа колко е шаблонно… Не говоря за изречението, а за другото.

МАРИЯ. Аз… искам да ме целунеш.

ФИЛИП. Най-добре е да се успокоиш. След няколко часа брегът ще се разположи в далечината, слънцето ще блести по крановете на пристанището, ще видиш и белите петна на корабите, които чакат реда си пред фара, може би ще видиш как хиляда докери и крановици ще запъплят по кея… Те и сега са там, но мъглата пречи да ги видим. Ако се вслушаме, ще чуем шумът на тяхната работа. Животът е труд, мила моя, ти го знаеш, и той ще те повика, през докерите, към чертожната ти маса, защото трябва да се чертае… По твоите чертежи те ще строят, макар и хотели, но дори игралните домове се строят с труд.

МАРИЯ /полузлобно/. Ти ПАК хитруваш.

ФИЛИП /не ѝ обръща внимание/. Само аз ще остана тук, защото успях да намеря разковничето на всичко – да слея труда си с романтиката на морето, ще пиша изследвания за движението на рибните пасажи и ще браня делфините от пиратите.

МАРИЯ /по женски/. И някоя делфинка в Бургас.

ФИЛИП /не ѝ обръща внимание/. А ти ще бъдеш ДРУГА само девет мили, за толкова ти стигат силите. /Смее се./ Впрочем, твоят рекорд е деветнайсет дни…

МАРИЯ /бързо/. Ти се забучи тук за цял живот…

ФИЛИП. Колкото се отнася до делфинката и тя е човек. Мен ме остави настрана.

Мария изведнъж започва да хлипа, заплаква сърцераздирателно, независимо от разговора за съществуването на друга жена, това е плач, който изригва спонтанно, отвътре, спотаен от дълго време насам.

Да не забравяме нещо важно: разсъмнало се е. Това не значи че се е възвърнала видимостта, мъглата си е мъгла, но утрото си идва настойчиво, разсъмването е започнало отдавна.

Филип наблюдава плачещата жена спокойно, философски, тя му прилича на дете, което ТРЯБВА да се наплаче, за да се успокои.

МАРИЯ /най-после, като млъква и забърсва сълзите си/. Разсъмна ли се?

ФИЛИП. Почти… Но мъглата няма да се предаде лесно.

МАРИЯ /скрива кърпичката си/. Важното е, че се съмна. /Отново измъква кърпичката, избърсва носа си./ И както каза ти, брегът ще се появи.

ФИЛИП. И всичко, което е на брега.

МАРИЯ. Искам да разбереш едно – когато тръгнах към лодката не знаех, че в кея си ТИ… Нямаше автобуси и… просто исках да пътувам по море.

ФИЛИП. Казах, че ти вярвам. Видях изненадата в лицето ти. Но се учудвам, че си искала да пътуваш по море. Това ме учуди.

МАРИЯ. И мен… Но поисках. Може би… знаех, че ти си в него, иди пък че си част от него.

ФИЛИП. А като ме видя?

МАРИЯ. Тогава още бях в добро настроение. Тогава поисках да те докосна. Бях решила да те целуна.

ФИЛИП /изненадано/. А така!… Защо?

МАРИЯ. Исках да те прегърна и да целуна врата ти, небръснатото ти лице… Той има винаги бръснато лице.

ФИЛИП. Това е задължение на всеки мъж.

МАРИЯ. Но в къщи всичко е бръснато, стерилно.

ФИЛИП. Знам.

МАРИЯ /сепнато/. Откъде знаеш?

ФИЛИП. Един ден, когато бях в София, взех автобуса към Витоша, и видях домът ви.

МАРИЯ /изненадано/. Не вярвам.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ /още по-изненадано/. Самият ТИ… да дойдеш?… Да се заинтересуваш от мен?…

ФИЛИП. Тогава – да.  Исках да надзърна в твоя свят.

МАРИЯ. И смело се качи до вилата?

ФИЛИП Не беше толкоз смело.

МАРИЯ. А не се ли опасяваше, че ще те видя?

ФИЛИП. Бяха ми казали, че сте в Париж.

МАРИЯ. О, тогава ли?

ФИЛИП. Тогава… Озовах се…

МАРИЯ. Млъкни!… Знам какво ще кажеш.

ФИЛИП. Искам да кажа, че видях част от вашата стерилност. Видях светът в който живееш.

МАРИЯ. Но само отвън.

ФИЛИП. Представих си всичко и отвътре. Макар че капаците на прозорците бяха затворени, ролетката на гаража спусната и жълтата желязна врата на двора заключена… Страшна врата, прибра ми акъла, с пощенска кутия. Зад желязната ограда – стригана трева и борчета. Беседка, фенери от ковано желязо, фонтан с каменна риба. Сградата ми направи впечатление – камък, тухла и дърво; старинна стряха и турски керемиди, огромен комин със стряха, затревени плочи по двора, в дърветата пееха птици, по всяка вероятност не ваши. Всеки сантиметър от желязото и дървото бяше боядисан. Блясък и изрядна чистота. Веднага видях себе си, как изкормвам рибата и воня на нейната кръв, как се завирам в спалния чувал, видях се целия изплескан с машинно масло, защото моторът ми често отказва…

МАРИЯ /вяло/. Достатъчно…

ФИЛИП. Защо?… Има още.

МАРИЯ. Разбрах… Всичко.

ФИЛИП. А, имаше и ветропоказател…

МАРИЯ. Млъкни!…

ФИЛИП. Тогава разбрах, че никога няма да се върнеш при мен! Трудно се излиза от желязната ограда… /Неочаквано./ Виж!

МАРИЯ /поглежда пред себе си/. Да… Тя се разрежда.

ФИЛИП. Виж какъв коридор!… И тук!… /Сочи./ Отначало се появяват коридорите…

Изстрел. Още един.

Филип трепва. Бързо отива към кабината на мотора.

ФИЛИП /извиква/. Бароне! /Оглежда се тревожно./ Бароне, ставай!…

БАРОНА /подава разчорлена глава/. Какво, бе?…

ФИЛИП. Вдигни котвата!… /Влиза в кабината. Барона се измъква навън, вижда Мария и ѝ смига, след това се навежда над котвеното въже./ Бързо!…

БАРОНА. Сега, сега!

ФИЛИП /трескаво, както пали машината/. Не чу ли?

БАРОНА /тегли въжето/. Чух.

Шумът на мотора, който е заработил.

ФИЛИП /излиза от кабината и хваща руля/. Хайде!

БАРОНА. Сега.

ФИЛИП. Пипаш като баба!

Котвата е вън. Лодката потегля. На съвсем бавни обороти.

По повърхността на морето – слънчеви коридори между мъглата. Лодката се плъзга леко. Моторът работи тихо.

ФИЛИП. Наблизо са!…

БАРОНА. Какво наблизо?… Някъде край нас.

Нов изстрел. Още един.

БАРОНА. Шефе, да не ни чукнат?

ФИЛИП. Глупак!

БАРОНА. Мо̀ре!… Мадам, защо не влезете в кабината.

МАРИЯ. Има ли опасност?

БАРОНА. Както виждате – стрелят… Нищо чудно да пуснат едно желязо в главата на Шефа и да се отърват от него.

МАРИЯ. Филипе, те наистина могат да те…

ФИЛИП. Хайде!…

„Сириус“ напредва бавно. Барона се оглежда. Наблюдава и повърхността на морето.

БАРОНА /неочаквано/. Шефе!…

ФИЛИП. Кажи!

БАРОНА. Кръв! /Гледа водата./ Да!… Морето е кърваво!

ФИЛИП /оглежда/. Улучили са.

БАРОНА /внезапно/. Ето ги!

Изведнъж от мъглата се показва лодка с гребец. Капитанът на „Бялата ивица“ се е изправил с канджа в ръка, взира се в морето.

ФИЛИП /спира мотора/. Капитане, как си?

Капитанът се стресва, гледа го известно време и чак тогава се сеща да хвърли канджата.

Филип бързо пали мотора и „Сириус“ се понася напред. Приближава се към „Бялата ивица“ очертана в разредената мъгла.

Стрелецът Стоян гледа спокойно приближаващата се лодка. Дори не смята да хвърли или скрие пушката.

ФИЛИП /спира мотора, абсолютна тишина/. Стояне!

СТОЯН /спокойно/. Кажи.

ФИЛИП. Нищо.

СТОЯН. Какво искаш?

ФИЛИП. Цяла нощ сме били един до друг.

СТОЯН. Е?

ФИЛИП Искам да ти кажа нещо… Досега съм те гонил и всс пак съм те щадил. Ти знаеш това… Знаеш, че никога не съм те предавал. Но сега ще те предам… А и това не е най-важното… Най-важното е друго и ти го знаеш…. Каки де, знаеш ли го?

СТОЯН /мълчи/.

ФИЛИП. Мълчиш, а?… Знаеш го, но пак ще ти го кака. Да го чуят и другите…. Досега съм те обичал, отсега нататък ще те презирам!… Довиждане!

БАРОНА /навежда се да пали и после/. Разбра ли, бе?… Мръснико, напълни морето с кръв!…

„Сириус“ потегля обратно.

БАРОНА. Шефе, накъде?

ФИЛИП /мълчи/.

БАРОНА Към Бургас не мога… Мъглата е още пред нас.

ФИЛИП /мълчи/.

БАРОНА. Ще угася и ще чакаме.

Барона посяга към стартера и моторът утшева. Отново тишина.

БАРОНА. Мама му стара, завряхме се в нова мъгла!

МАРИЯ /тихо на Барона/. Нова мъгла ли?

БАРОНА. А, не… Тук не се е дигнала.

МАРИЯ. Отново ли ще чакаме.

БАРОНА /гледа Филип/. Малко… Мадам, поне засега да мълчим, че Шефа не е добре.

МАРИЯ /шепне/. Страхувате ли му се?

БАРОНА /за да приключи/. Страшен мъж. Затова не мога да го напусна.

Мария покрива лицето си с ръце и се разтърсва от тих, покъртващ плач.

Без да обръща внимание на никого, Филип измъква цигара и без да вижда, в своя унес, я поставя в устата си с филтъра навън. Запалва и пуши жадно. Не усеща нищо. Филтърът изгаря.

Появява се нов светъл коридор. Блесва слънцето. Мъглата се разчиства. Вече се вижда самото слънце. Бреговете зад лодката се очертават ясно.

Ето че се очертава и брегът на запад.

Всичко заблестява от слънчевата светлина. Бризът, който е помел мъглата, е набраздил водата.

На двайсет метра от „Сириус“ стои „Бялата ивица“. Капитанът и гребецът се качват от гребната лодка в кораба.

Барона поглежда въпросително Филип, който е навел глава, не обръща внимание на нищо и пуши ли пуши.

Барона повдига рамене. Погледът му попада на плачещата Мария. Отново повдига рамене.

Бяда на кърмата, хваща румпела и пали мотора.

Лодката се понася на запад.

Мария сякаш се успокоява, отгово избърсва очите си.

Мария бавно минава към кърмата и сяда до Барона.

Барона, както държи румпела, я поглежда.

Мария гледа напред.

МАРИЯ. Той ми беше мъж?

БАРОНА /ококорва се/. Какво?

МАРИЯ. Съпруг.

БАРОНА. Тогава сте за завиждане.

МАРИЯ. Сега не ми е.

БАРОНА /отрязва/. Въпреки това – завиждам ви!…

МАРИЯ. Защо?… От три години…

БАРОНА. Нищо!… Той трябва да бъде мъж и на други жени.

Лодката върви на запад. Море, небе, далечни брегове.

БАРОНА /след като е мълчал дълго/. Значи вие бяхте ОНАЯ?

МАРИЯ /поклаща утвърдително глава/.

БАРОНА /сякаш сега я вижда, фиксира я/. Виж ти!… Какви работи имало…

Мария отново скрива лице в шепите си.

Виждаме „Сириус“ откъм кърмата. Отдалечава се от нас. Далеч се очертават бреговете, все по-реално. „Сириус“ се отдалечава… с плачещата жена, с Барона и Филип, който още не е трепнал и мисли, мисли… може би за съдбата на делфините.

П О С Л Е Д Н И Т Е   Н А Д П И С И

в които се мяркат лицата на Барона, плачещата Мария и жестокото безкомпромисно лице на Филип, а после изчезващата лодка и следата оставена върху гладката повърхност на морето…

ДНЕС ЩЕ ДОЙДЕ ДИАНА – много оригинална пиеса, без шансове да се играе…

ТУК!  .pdf file за изтегляне.

Хисаря (18 ноември – 6 декември 1967 г.)

борис

априлов

*

Д Н Е С

Щ Е

Д О Й Д Е

Д И А Н А

*

Пиеса в две действия

*

1967

.

.

 

ЛИЦА:

ТОЙ –  четирийсет годишен, публицист или подобно, а може би и нещо друго.

К о в а р с т в о т о               40 г.

Л ъ ж ат а                              40 г.

Е г о и з м ъ т                        40 г.

С т р а х ъ т                            40 г.

М ъ ж е с т в е н и я т           40 г,

С а м о ч у в с т в и е т о      40 г.

Б л а г о р о д н и я т            40 г.

Ч е с т н и я т                        40 г.

С ъ в е с т т а                          40 г.

С м е л и я т                           40 г.

ДИАНА –  приятелка на жена му, 30 годишна.

.

.

.

Време на действието – наши дни. Всичко се развива в продължение на два часа, в хола на неговия дом.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Хол от неговото жилище. Всяка вещ е на мястото си. Личи един добър стандарт. Врати в ляво, в дясно и в дъното. Звъни телефонът. Няколко пъти. Никой не влиза да се обади. Телефонът млъква. Пауза. Отново звъни телефонът, този път настойчиво.

Най-после вратата в ляво се отваря и влиза ТОЙ –  сънен, по пижама, леко прошарен, с очила. Подчертано интелектуално и хубаво лице. Спокойно преминава до апарата и вдига слушалката.

 

ТОЙ /прокарва ръка по невчесаната си коса/. Да… Няма значение… Диана, ти ли си?… Моля ти се, и без това трябваше да ставам… Още не се е върнала. Да, и децата… Не знам, може би след пет дни… Във всеки случай, оставих добро време… Мисля че е тук. /оглежда масата, отрупана със списания/  Виждам го на масата… Моля ти се, Диана, ще го донеса довечера в клуба… Глупости! Защо да се разкарваш?… Както сме го взели, така ще ти го донесем. Ще направя сериозна бележка на Елена… Заслужава, заслужава.  Трябваше да ти го върне… Казах ти ясно –  аз ще го донеса… /дълга пауза/ Добре, но… Както искаш. Непрекъснато съм у дома… Не се ли чувствуваш малко неудобно?… Ами, така – сам мъж… /усмихва се/ Може да ти се случи нещо. /пауза/ Не ти гарантирам. Не е изключено… /смее се/ По твоя вина. /пауза/  Защото не си ми дала знак да атакувам… /пауза/ Шегувам се. Ще се държа прилично… Заповядай когато искаш… Митко в София ли е? Не съм го виждал от три месеца…

Влиза Мъжественият, облича ризата си.

ТОЙ /продължава./ Желанието ти да дойдеш ми прилича на малка женска провокация… /пауза/ Моля ти се, знаеш, че винаги си ми харесвала…

Влиза Самочувствието. Минава бодро, подсвирква си и се изправя пред огледалото. Започва да се реши.

 

ТОЙ /продължава./ Имай предвид, че съм съвсем сам… Много сам!… Повече, отколкото можеш да си помислиш.

 

Влиза Страхливият, чете нещо.

ТОЙ /продължава./ Елена те смята за една от добрите си приятелки. Освен това си съпруга на шеф… Не мога да не го взема под внимание. /Пауза и след това с променен тон./ Прекарах доста добре… Моля те, никакви!… Според мен, Париж е последното място където човек може да се занимава с жени. /пауза/ Това е тривиално… Трябва да опровергаваме тази ни склонност… Как да не разбираш –  тривиално е човек да отиде в Париж и да тръгне по жени… Остави възрастта! /пауза/ Да, няма да излизам и можеш да дойдеш винаги… Всичко хубаво. Заповядай. /затваря телефона/

Поглежда часовника, който е в дланта му, вдига го до ухото си, после набира номер, научава точния час и сверява, часовника си.

Влиза ЛЪЖАТА.

Той още сверява часовника си. ЛЪЖАТА се протяга сънливо с цигара в уста. През нощницата ѝ прозира истинска женственост. Мъжественият поднася запалката към цигарата ѝ, запалва я. ЛЪЖАТА всмуква и изпуска дима. Мъжественият минава край нея и я тупва по задника. Лъжата вяло удря ръката му.

ТОЙ си излиза, изчезва през вратата вдясно.

 

ЛЪЖАТА /сяда на фотьойл/. Кой се обади?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Диана.

ЛЪЖАТА. Това е доста интересно.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. По-скоро, неочаквано.

ЛЪЖАТА. И пожела да дойде?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да не ѝ се надяваш.

ЛЪЖАТА. Вече нищо не може да ме учуди… Радваш ли се?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Обзе ме сладостна тръпка. В цялата лятна скука и самота, изведнъж – не друг, а Диана.

САМОЧУВСТВИЕТО. Никога ли не се е обаждала?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. По този начин не.

Влиза Съвестта. Минава и измества Самочувствието от огледалото. Тя е дребничка жена, миньонче, красива.

СЪВЕСТТА. Диана ли се обади?

ЛЪЖАТА. Представи си – да.

СЪВЕСТТА. Това ме учудва.

САМОЧУВСТВИЕТО. Защо? Слава богу, не сме случайни. Впрочем, винаги съм подозирал, че някой ден ще се обади.

СЪВЕСТТА. Напротив, винаги се е държала настрани. Винаги е била добра приятелка на Елена.

САМОЧУВСТВИЕТО. Какво значи добра приятелка… Хубавият мъж интригува винаги. Не ме карайте да си служа с афоризми: хубавият мъж може да се сравни само с друг хубав мъж.

ЛЪЖАТА. Това не е афоризъм. Като всяко самочувствие си малко глупавичък и не мога да разбера как те понасяме.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Моля ви, не започвайте!

САМОЧУВСТВИЕТО /към Лъжата/. Питам се защо си ни ти.

ЛЪЖАТА /смее се, качва крака на кушетката, подгъва ги и вдишва дим/. Чухте ли?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Не му обръщай внимание. И не започвайте рано-рано. Какво ще правим целия ден?

ЛЪЖАТА. Днешният ден е определен за теб.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Знаете ли как ми е необходима една авантюра?

ЛЪЖАТА. Авантюрата с Диана е малко опасна.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Малката, за какво намекваш?

ЛЪЖАТА. Все пак, знаеш какво представлява една Диана.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Изобщо не вярвам да ме огрее. Смятам, че идва от скука. Съпругът ѝ го няма, сега е лято… Изобщо – скука!

САМОЧУВСТВИЕТО. Сваляли сме ги и ще ги сваляме.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Дори Диана?

САМОЧУВСТВИЕТО. Диана! Какво значи една Диана?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Голяма жена!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Жена на ШЕФ.

ЛЪЖАТА. Ще имам доста работа.

САМОЧУВСТВИЕТО. Мисля, че ще се справим… В края на лятото жените стават отстъпчиви.

ЛЪЖАТА. Не ми говори за есента. Тази тема веднага повишава кръвното ми налягане.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ.  Този който говори за кръвно налягане, издава възрастта си.

ЛЪЖАТА. Ще хвърля нещо отгоре ти! /търси и намира пепелник/

Влиза ЕГОИЗМЪТ.

ЕГОИЗМЪТ. Както винаги, с пепелник в ръка.

ЛЪЖАТА. Ще го пребия!…

ЕГОИЗМЪТ. Стига скандали!… Доколкото разбрах, ще ни гостува не друг, а Диана. Необходима е пълна мобилизация на силите. Трябва да атакуваме от всички страни, в краен случай ще употребим сила.

СЪВЕСТТА. Противопоставям се… и моля да се вразумите! Една жена ни гласува доверие, идва ни на гости у дома, сама между четири стени.

Лъжата, Самочувствието, Егоизмът и Мъжественият избухват в смях. Влиза Благородният.

БЛАГОРОДНИЯТ. Защо се смеете? Има принципи, има нещо, което се нарича джентълменство.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Но тя не идва току тъй. Добре знае какво я очаква.

ЛЪЖАТА. Решила е всичко предварително.

БЛАГОРОДНИЯТ. Не се знае.

ЛЪЖАТА. А ако сама даде повод?

БЛАГОРОДНИЯТ /налива си нещо и пие/. Ами ако не даде повод?

ЕГОИЗМЪТ. Искам да знам какво ще правим, ако даде повод. И тогава ли ти /сочи Благородния/ и ти /сочи Съвестта/ ще се противопоставите?

СЪВЕСТТА. И тогава.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. На какво основание?

ЛЪЖАТА /с убийствена усмивка/. За да бъдат винаги против нас.

САМОЧУВСТВИЕТО. Тихо!… Искам да знам от вас, мадам, и от вас, господине, защо трябва да се правим на благородни, ако самата Диана ни подскаже, че е дошла не за друго, а да изпита малко щастие.

БЛАГОРОДНИЯТ. Защото така постъпва истинският мъж.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ха-ха-ха!

ЕГОИЗМЪТ. Чухте ли?

Влиза Честният.

ЛЪЖАТА /вижда го/. Ела да подкрепиш мафията си.

Честният пали цигара и сяда мълчаливо на кушетката.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Не мога да разбера какво престъпно има в това да притиснеш една жена към леглото.

САМОЧУВСТВИЕТО.  Дошла доброволно.

СТРАХЛИВИЯТ. Нямам нищо против, само да не разбере съпругът ѝ,  но мразя скандалите. Мъжът на Диана може да направи поразии.

ЕГОИЗМЪТ. Ревнив ли е?

СТРАХЛИВИЯТ. Мъжете са ревниви.

САМОЧУВСТВИЕТО И жените.

ЛЪЖАТА /към тримата./ Мъжът и жената се стремят един към друг. В момента Диана има нужда от шефа, и шефът има нужда от Диана. Всичко ще стане без примеси от чувства.

ЧЕСТНИЯТ. Аз съм против такава биология.

Влиза Коварството.

КОВАРСТВОТО  /чисти зъби с клечка/. Каква биология?… Това е обикновена човешка нужда. Шефът е сам, жена му кой знае кога ще се върне.

ЧЕСТНИЯТ. Истинският мъж съумява да изтърпи. Е края на краищата, не живее първа младост.

КОВАРСТВОТО. Имам чувството, че се радваш на остаряването ни.

СЪВЕСТТА /ядосано/. Забравяте, чe Диана е приятелка на жена му.

ЛЪЖАТА. Какво значи приятелка? Съществува ли приятелство между жени?

СЪВЕСТТА. Съществува.

ЛЪЖАТА. Дори между Елена и Диана?

СЪВЕСТТА. Разбира се.

ЛЪЖАТА. Светските жени дружат примитивно. Едната иска да чувства другата до себе си…

КОВАРСТВОТО. Нe забравяйте, че човекът е все още социално животно.

ЕГОИЗМЪТ. Елена дружи с Диана защото Диана е жена на шеф. Шефските жени все още се котират.

ЛЪЖАТА. Дявол да го вземе, защо се обади Диана?

СЪВЕСТТА. Може би списанието ѝ трябва наистина.

ЛЪЖАТА /усмихнато/. Когато една жена иска да се обади на един мъж, винаги съществува едно списание.

КОВАРСТВОТО. Обикновено – модно списание.

ЛЪЖАТА. Има жени, които си го казват направо; Но Диана не е от тях. Може би ще се съпротивява; Нещо повече  – може би ще се стигне до боричкане; не е изключено в последния момент да откаже.

КОВАРСТВОТО. Защо?

ЛЪЖАТА. Ако играе на сериозно…

КОВАРСТВОТО.  Ами!… Сексуален каприз!

ЛЪЖАТА. Но как да си го обясним?

КОВАРСТВОТО. Понякога жените се настройват за някого, след като са го сънували.

ЛЪЖАТА. Диана не е авантюристка.

СТРАХЛИВИЯТ. Какво? Да не би чувства?

ЛЪЖАТА. Може би, но ние ще я излъжем.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Как?

ЛЪЖАТА. Ще си поиграем на чувства.

СТРАХЛИВИЯТ. С нея не може да се играе. Ами ако наистина се увлечем?

ЕГОИСТЪТ. Ще лъжем!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Докога?

ЛЪЖАТА. Докато можем.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. А после?

ЛЪЖАТА. Ще се оттеглим.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ако ни пуснат.

ЛЪЖАТА. Защо? Какво ще спечели тя с нас?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Все още ва̀жим.

ЛЪЖАТА. Да, но мъжът ѝ е шеф и важи повече.

КОВАРНИЯТ. Шефовете не са вечни и Диана го знае.

ЛЪЖАТА. Впрочем, как е като мъж?

КОВАРНИЯТ. Заети с ръководството, шефовете се разсейват.

ЛЪЖАТА. Познавам и обратното.

КОВАРНИЯТ. Какво обратното?

ЛЪЖАТА. Не мога да ти обясня.

Телефонът звъни.

ТОЙ влиза и вдига слушалката. Едната му страна е неизбръсната.

 

ТОЙ. Моля…

ЛЪЖАТА /брутално му взима слушалката/. Няма да мога… Да, най-добре ще е да пратите Станчев, а аз ще отида утре… Всичко хубаво! /затваря телефона/

ТОЙ се оттегля в банята да избръсне и другата страна на брадата си.

СЪВЕСТТА. Не биваше да отказваме… Днес беше най-удобния ден.

ЕГОИСТЪТ. Тази е луда. Обещали сме на Диана да я чакаме и ще я чакаме.

СТРАХЛИВИЯТ. Независимо дали ще постигнем нещо.

КОВАРНИЯТ. Една съвест понякога може и да мълчи.

СЪВЕСТТА. Защо? Имам право на глас!

КОВАРНИЯТ /усмихнато/. Сама чувствуваш, че правата ти се ограничават.

СЪВЕСТТА. Кой ги ограничава?

КОВАРНИЯТ. Развитието.

ЧЕСТНИЯТ. Никъде не е казано.

КОВАРНИЯТ. Но се подразбира.

ЛЪЖАТА. Докога ще ѝ давате обяснения?

ЧЕСТНИЯТ /към Лъжата/. А ти нямаш право да внушаваш по телефона само от твое име.

ЛЪЖАТА.  Искаха да пратят шефа на дежурство.

ЧЕСТНИЯТ. Можеше да се посъветваш с нас.

ЛЪЖАТА. Така не се лъже. Ще объркаме целия живот на шефа.

ЧЕСТНИЯТ /към Мъжествения и Самочувствието/. Вие защо мълчите? Ти, Мъжествени, напоследък взимаш тяхната страна. Също и ти /към Самочувствието/ нямаш вид на Самочувствие, а на лига!

САМОЧУВСТВИЕТО. Не обиждай!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Моят дял и без това е тежък. Предназначението ми е да се намесвам в решителните моменти.

СЪВЕСТТА. Мъжественост, която подбира моментите за намесване, вече не е мъжественост… Оставихте шефа да излъже най-нагло, когато беше длъжен да се яви на това дежурство.

САМОЧУВСТВИЕТО. Аз, като самочувствие, не знам вече какво да правя. Незнам кога трябва и кога не трябва да се намесвам.

ЧЕСТНИЯТ. А Мъжественият трябва да взима само нашата страна.

СЪВЕСТТА. Напоследък изобщо не ни подкрепяш.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Аз чакам сублимните моменти.

БЛАГОРОДНИЯТ. Плюя на сублимните ти моменти! /ядосано/ Вече ще прилагаме гласуването. Мненията трябва да се очертаят ясно.

КОВАРНИЯТ /усмихнато/. Не рискувате ли?

БЛАГОРОДНИЯТ. Но ще разберем кой с кого е. Не забравяйте, че има и отговорност._{_}

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Предчувствам, че ще избухне скандал.

ЧЕСТНИЯТ. Не се страхуваме от скандали.

ЕГОИСТЪТ. Но губите всички спорове…

ЛЪЖАТА. Егоистът има право.

ЧЕСТНИЯТ /ядосано/. Превърнали сте шефа в чучело!

КОВАРНИЯТ. Едно чучело не може да чака жена като Диана. Тя идва при човека, от когото се възхищава.

ЧЕСТНИЯТ. Заради старата му слава.

ЛЪЖАТА. Има ли значение? Важното е, че идва.

СЪВЕСТТА. Диана е честна жена и веднага ще разбере истината.

ЛЪЖАТА. Може би е БИЛА честна.

СЪВЕСТТА. За мен Диана е честен човек.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Която идва при един също честен и смел човек.

ЧЕСТНИЯТ. Губим се в предположения. Най-добре е да изчакаме идването ѝ.

ЕГОИСТЪТ /който сякаш се събужда от дрямка/. Чакай, какво каза преди малко Лъжата?

ЛЪЖАТА. Кога?

ЕГОИСТЪТ. Когато говорехме кой е най-важния съветник на шефа.

КОВАРНИЯТ. Накарайте Егоиста да млъкне!

ЕГОИСТЪТ. Защо да млъкна? Тази проститутка преди малко не каза ли, че е най-главният съветник на шефа?

ЛЪЖАТА /към Коварния/. Защити ме! Пред вас обидиха дама!

ЕГОИСТЪТ /презрително/. Дама!… Знаем каква дама си. Знаем и кой е главният съветник на щефа.

ЛЪЖАТА /хвърля се срещу него, одрасква го и избягва в другата стая/.

Егоистът хваща лицето си.

Сред шум и глъч всички излизат. На сцената остава само Съвестта.

Коварният се връща внезапно.

 

КОВАРНИЯТ. Най-после.

СЪВЕСТТА /вдига глава/. Какво искаш?

КОВАРНИЯТ. Присъствието ти.

СЪВЕСТТА. Напрежението е наистина непоносимо, а уж се връщаме от чужбина и море. Боже, какво ли ще стане? Защо се залавяме с тази нова авантюра?

КОВАРНИЯТ. Остави шефа! Да помислим за нас.

СЪВЕСТТА /унесено/. Можем ли да мислим за нас?

КОВАРНИЯТ. И ние имаме нужда.

СЪВЕСТТА Нямаме право да искаме нищо за себе си.

КОВАРНИЯТ. Лъжеш се, мила.

СЪВЕСТТА. Не ме наричай така.

КОВАРНИЯТ. Ще те наричам и ще се боря за твоята нежност.

СЪВЕСТТА. ЛЪЖАТА има пищни форми. Иди си при нея.

КОВАРНИЯТ. Не ми говори за тази изтъркана плоча. Ти ме интересуваш! Ти!…

СЪВЕСТТА. Виж ме каква съм дребна и невзрачна.

КОВАРНИЯТ /хваща ръката ѝ/. Харесвам миньончетата. Устните ти са малки, но са очертани и сочни.

СЪВЕСТТА /отдръпва ръката си/. Знаеш добре, че между нас не може да има нищо. Ние сме от различни лагери.

КОВАРНИЯТ. В това се състои интересното… Слушай, мила, интригуваш ме с всяко помръдваме на тялото си.

СЪВЕСТТА. Нима умея да помръдвам тялото си?

КОВАРНИЯТ. Правиш го несъзнателно и затова е чаровно. Освен това, никой не знае дали несъзнателно или съзнателно. Не забравяй, че си жена. /пристъпва към нея/.

СЪВЕСТТА /оттегля се назад/. Безсмислено е, Коварний!

КОВАРНИЯТ. Ще умра ако знам, че е така. Желая те, нещо повече – обичам те.

СЪВЕСТТА /смее се/. О-хоо! От кога?

КОВАРНИЯТ. От както се помня, още от времето когато беше  най-важната между нас.

СЪВЕСТТА. И сега, когато съм в немилост, си решил, че можеш да ме постигнеш?

КОВАРНИЯТ. Сега шансовете ми са по-големи.

СЪВЕСТТА. Лъжеш се, Коварний!… Забравяш, че съм Съвестта, непреклонната и неотстъпчивата. Виждам страстта в очите ти, зная, че ме желаеш искрено, ала не мога да ти помогна, защото сме замесени от различно тесто.

КОВАРНИЯТ. Предполагам, че имаш нещо с Честния. Кажи ми какво трябва да сторя, за да го изместя?

СЪВЕСТТА. Не намесвай името на Честния, който досега не ми е казал нито дума.

КОВАРНИЯТ. Но знаеш, че не е безразличен към теб.

СЪВЕСТТА. Неговата деликатност не му позволява да ми го каже.

КОВАРНИЯТ. Но не можеш без ласки. Ти си жена. Да изпием чашата на щастието, въпреки различията, които с всеки изминат ден стават все по-формални. /Съвестта се усмихва/. Ти също имаш нужда от ласки.

СЪВЕСТТА /отстъпва/. И да е така – няма да ги поискам от теб.

КОВАРНИЯТ. Можеш да го сториш без да правиш концесии. Едно моментно сливане – нищо повече. /тръгва към нея/

СЪВЕСТТА /отстъпва/. Не мога да понеса мръсните ти ръце.

КОВАРНИЯТ. Предубеждение! /настъпва./

СЪВЕСТТА. Никога! /отстъпва/.

КОВАРНИЯТ /спуща се и я обхваща с тръпнещи ръце/. Умирам при мисълта, че никога няма да бъдеш моя. /търси устните ѝ./ Бъди милостива!

СЪВЕСТТА /Отблъсква го с ярост, но той продължава да я придържа/. Пусни ме!

КОВАРНИЯТ. Не!

СЪВЕСТТА. Ще викам!

КОВАРНИЯТ. Викай!

СЪВЕСТТА. Тогава и ЛЪЖАТА ще ти откаже ласките си.

КОВАРНИЯТ. Интересуваш ме само ти.

СЪВЕСТТА /извън себе си/. Ще ме пуснеш ли най-после? /Рязко го блъсва, но пада върху кушетката. Той бързо се спуща, притиска я./

КОВАРНИЯТ. Мила моя!

СЪВЕСТТА. Мръснико! /измъква се изпод него и се изправя/ Подлец! /оправя косите си/.

КОВАРНИЯТ /запъхтяно/. Кажи, какво да направя за теб?

СЪВЕСТТА. Махни се!

КОВАРНИЯТ. Готов съм на всичко!… /идва му идея/. По въпроса за Диана ще застана на ваша страна.

СЪВЕСТТА. Никой не ти вярва, Коварни!

КОВАРНИЯТ. Съгласна ли си да ти докажа?

СЪВЕСТТА /замисля се/. Това е идея… Но не… /тръска с отвращение глава/ Тогава пък аз няма да бъда аз.

КОВАРНИЯТ. Все пак, помисли си. /чува се шум от другата стая/ Какво ли правят ония? /излиза към другата стая/

Съвестта въздъхва и сяда на стол. Оправя косата си и и се замисля. Отново въздъхва.

Влизат всички – първо Лъжата. Съглежда Съвестта.

 

ЛЪЖАТА. Успя ли да останеш насаме с Коварния?

СЪВЕСТТА. За мен това няма значение.

ЛЪЖАТА. Незадоволена си, миличка, и нещастна.

СЪВЕСТТА. Млъкни!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Млъкнете!… Това не е живот!

ЧЕСТНИЯТ. Накарай твоите да млъкнат!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Aз нямам свои. A3 съм сам.

ЧЕСТНИЯТ. Разбра се с кого си.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Яд ви е, че някога бях с вас, нали?

ЧЕСТНИЯТ. Напоследък намираш общ език с противника ни.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сам съм и съм свободен! Аз съм Мъжественият и съм далеч от дрязгите ви. Обърнахте живота ни на вулкан… Вижте се! /сочи всички/ Настръхнали, ще се избиете… А само преди два дни се върнахме от море.

ЧЕСТНИЯТ. Но по въпроса за Диана заставаш на тяхна страна.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Заставам, защото съм мъжествен.

ЧЕСТНИЯТ. Ако си мъжествен ще бъдеш с нас.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Искам това, което ми се полага от живота.

ЧЕСТНИЯТ. Достатъчно си получил от живота. Да ти изброя ли жените с които си спал?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ще спя докато мога. Животът си отива.

СТРАХЛИВЕЦЪТ. Хайде на закуска!…

КОВАРНИЯТ. Стана ли време?

САМОЧУВСТВИЕТО. Какво ще хапнем?

Тръгват към вратата вляво. Изчезват.

От вратата вдясно влиза ТОЙ, вече обръснат и сресан, по халат. От своя страна, изчезва зад вратата вляво.

Няколко секунди сцената остава празна.

Появява се Съвестта с чашка кафе в ръка. Отива пред огледалото, оглежда внимателно лицето си, прокарва пръсти по фаталните точки, където могат да се появят първите признаци на застаряването и сяда на кушетката. Пие кафето си потънала в мисли.

Влиза ЕГОИСТЪТ. Доизяжда нещо като сандвич или пирожка, сяда на стола и отпива първата глътка от кафето.

 

ЕГОИСТЪТ. Защо не закусваш?

СЪВЕСТТА. Кафето ми е достатъчно.

ЕГОИСТЪТ. Липса на апетит?

СЪВЕСТТА. Едно кафе ми е достатъчно.

ЕГОИСТЪТ. Някога закусваше добре.

СЪВЕСТТА. Омръзна ми да слушам какво е било някога… Не вярвам и ти да си закусил добре.

ЕГОИСТЪТ. Напуснах масата заради теб.

СЪВЕСТТА /учудено/. Така ли?

ЕГОИСТЪТ. Искам да поговорим.

СЪВЕСТТА. Тогава ще се върна в кухнята. /понечва да стане/

ЕГОИСТЪТ. Какво губиш от един разговор?

СЪВЕСТТА. Знам какво ще произлезе.

ЕГОИСТЪТ. Сигурна ли си?

СЪВЕСТТА. Почти.

ЕГОИСТЪТ. Все пак, този разговор трябва да се състои.

СЪВЕСТТА. Тогава говори.

ЕГОИСТЪТ. Чувствувам се уморен. Напоследък всичко ме тормози и бурният живот, който водим, ме отчайва… /пие кафе/ Все по-често се питам – кога ще съществуваме както трябва… Нервите ми не издържат. Виж. /протяга напред ръка/ Тръпне като лист. Това е от непрекъснатото напрежение. Нищо за духа. Липсва ми и полово равновесие.

СЪВЕСТТА. ЛЪЖАТА ти е винаги под ръка.

ЕГОИСТЪТ. Напоследък имам усещането, че дъвча хартия. Най-важното – тя е на всички.

СЪВЕСТТА. Пищна жена, стига на всички ви. Един детайл от нея може да ме замени изцяло.

ЕГОИСТЪТ. Никога! Ти си непокварена. Твоята непристъпност ме разпалва. Ти си като едно пътуване в неизвестното… Да се разберем. Мислиш ли, че макар и противници, можем да си забъркаме една опияняваща авантюра?

СЪВЕСТТА. Сигурна съм, че не.

ЕГОИСТЪТ. Не бързай!… Обещавам да вложа чувства.

СЪВЕСТТА /смее се/. Чувства?… Чуваш ли се?

ЕГОИСТЪТ. Ще се опитам.

СЪВЕСТТА. Егоисте, в момента държиш ключовата позиция. Представяш ли си, ако измениш на бандата си? Какво ще стане с шефа?

ЕГОИСТЪТ. Без мен е загубен. Аз поддържам усетът му за самосъхранение. От ден на ден, от година на година чувствувам как наедрявам и се развивам. Просто укрепвам с дни. Но силите, които натрупвам, ме водят при теб.

СЪВЕСТТА. ЛЪЖАТА е достатъчно щедра.

ЕГОИСТЪТ. Не ми говори за тази проститутка! Нуждая се от нещо недокоснато. /понеже тя се усмихва/ – Или пък, може би не си съвсем… Може би Честният, или Благородният?… Кажи ми истината!…

СЪВЕСТТА /играе/. Не мога.

ЕГОИСТЪТ. Кажи ми!… Ти си добра и ще ми кажеш.

СЪВЕСТТА. Предпочитам да премълча!

ЕГОИСТЪТ. Твоята цена е висока заради девическата ти непристъпност, /изправя се и тръгва към нея/ Кажи ми истината.

СЪВЕСТТА. Коя истина?

ЕГОИСТЪТ. Спала ли си с Благородния или с Честния?

СЪВЕСТТА /продължава играта/. Не рови с пръст в раната!

ЕГОИСТЪТ /трепва/. Кажи!

СЪВЕСТТА. Неудобно ми е.

ЕГОИСТЪТ. Ти не знаеш да лъжеш и ще ми кажеш. Чакам!

СЪВЕСТТА. Важно ли е?…

ЕГОИСТЪТ. Извънредно важно.

СЪВЕСТТА. Ако съм спала с някой от двамата, ще се промени ли нещо?

ЕГОИСТЪТ. Да.

СЪВЕСТТА. Как?

ЕГОИСТЪТ. Ще те заплюя и ще се махна от живота ти.

СЪВЕСТТА. О, Егоисте!

ЕГОИСТЪТ. Кажи ми истината.

СЪВЕСТТА /играе още по-ловко/. Съвсем точно не може да се каже.

ЕГОИСТЪТ /бързо/. Да не би и с… двамата?

СЪВЕСТТА /доволно усмихната/. Ооо, отиваш доста далеч.

ЕГОИСТЪТ /отдъхва си/. Само с единия?

СЪВЕСТТА. И това, не.

ЕГОИСТЪТ /отдъхва си/. Тогава ти си достойна за мен.

СЪВЕСТТА. Уви – не.

ЕГОИСТЪТ. Нали си нямала нищо?

СЪВЕСТТА. Не е точно така.

АТЕИСТЪТ. Чакам истината.

СЪВЕСТТА /отпива последната глътка и поставя чашата на масичката/. Имаше нещо като флирт.

ЕГОИСТЪТ /въздъхва тежко/. С кого?

СЪВЕСТТА. Това няма да ти кажа.

ЕГОИСТЪТ. Нещо сериозно ли?

СЪВЕСТТА. Уви! /клати утвърдително глава/

ЕГОИСТЪТ. Вложи ли чувства?

СЪВЕСТТА. Извънредно много!

ЕГОИСТЪТ. И още ли продължава?

СЪВЕСТТА. Да. /гледа трагично, играе/ И ще продължава цял живот.

ЕГОИСТЪТ /хваща се за главата/. Боже мой! Това е измама! Извинявай, но повече не мога да те обичам.

Излиза вляво, докато тя се смее зад гърба му.

Всички се връщат. Пръв влиза Мъжественият.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сега Диана може да дойде.

ЛЪЖАТА /навежда се и като вдига рокля, закопчава жартиера си/. Милата Диана!… Ще падне зрелище.

КОВАРНИЯТ. Просто невероятно.

САМОЧУВСТВИЕТО. Една от най-хубавите жени на София.

СТРАХЛИВЕЦЪТ /прегръща Лъжата/. Не знам… Ще бъде наистина чудно, но дано няма последствия. /бърка в пазвата ѝ. Лъжата удря ръката му/ Започне ли нещо сериозно, ще се разчуе.

КОВАРНИЯТ. Може и да не се разчуе.

СТРАХЛИВЕЦЪТ. Не може. Ще достигне до ушите на мъжа ѝ.

ЕГОИСТЪТ. Изтръпвам пред тази мисъл.

СТРАХЪТ. По-добре да не се залавяме.

КОВАРНИЯТ. Стига, пъзльо!

СТРАХЪТ. Ще си хванем някоя беля.

КОВАРНИЯТ /заплашително/. Ще те карам да млъкнеш!

СТРАХЪТ /избягва настрана и инстинктивно вдига ръка пред лицето си/ Все пак да помислим…

КОВАРНИЯТ /хваща го за ръката/. Казвай с кого си?

СТРАХЪТ /примигва/. С вас съм… Пусни ме!… Винаги съм с вас.

КОВАРНИЯТ /блъска го и го пуща с презрение/. Затвори си мръсната уста!

Влиза ТОЙ с гирички в ръце, разсъблечен.

ЕГОИСТЪТ. Започваме!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Защо след закуска?

САМОЧУВСТВИЕТО. Сега му е хрумнало.

Всички отиват в единия ъгъл и взимат по две гирички. Нареждат се в права линия срещу зрителите

Благородният се изтегля напред, идва на авансцената, така че между него и редицата има не по-повече от два-три метра.

Неусетно към нето се приближава Лъжата.

Редицата вдига бавно гиричките, Благородният и Лъжата вдигат гиричките, правят същите движения както редицата.

ЛЪЖАТА /изведнъж се отказва от упражнението/. Винаги съм се възхищавала от теб.

БЛАГОРОДНИЯТ /продължава с упражнението/. Нима? /вдига и смъква гиричките/

ЛЪЖАТА. Остави замалко тия железа!

БЛАГОРОДНИЯТ /смъква ръцете си, като продължава да стисна гиричките/. Какво има, дарлинг?

ЛЪЖАТА. Ще ми обърнеш ли внимание?

БЛАГОРОДНИЯТ. Моля?

ЛЪЖАТА. Не ме ли забелязваш?

БЛАГОРОДНИЯТ. Никога, лъжовна моя!

ЛЪЖАТА. А пък аз  те наблюдавам и ми се струва, че си мъжът по когото бих лудяла.

БЛАГОРОДНИЯТ. Какво?

ЛЪЖАТА. Благородний, никога ли не съм те интригувала като жена?

БЛАГОРОДНИЯТ. Абсолютно никога.

ЛЪЖАТА. Нима не харесваш формите ми?

БЛАГОРОДНИЯТ. За една лъжа е естествено да се крие под съблазни.

ЛЪЖАТА /сочи формите си/. Всичко може да е твое. Мечтая да ме прегърнеш!

БЛАГОРОДНИЯТ.

ЛЪЖАТА. Повече от всякога.

БЛАГОРОДНИЯТ. Не ти ли стигат Егоистът, Коварният и Страхливият?

ЛЪЖАТА. Отдавна ме отегчават.

Редицата е потънала в полумрак. Мяркат се смътните очертания на фигурите, които продължават упражнението с гиричките. Но те не ни интересуват. Интересуват ни двамата, които са та преден план.

БЛАГОРОДНИЯТ. Днес си неузнаваема. Диана раздвижи всички ни.

ЛЪЖАТА. Остави я. Тя ще дойде и ще получи своето. Аз също съм жена.

БЛАГОРОДНИЯТ. Не съм склонен на подобен подвиг. Обърни се към Мъжествения.

ЛЪЖАТА. Той е отдавна прочетена книга.

БЛАГОРОДНИЯТ. Тогава към Самочувствието.

ЛЪЖАТА. И той.

БЛАГОРОДНИЯТ /с усмивка/. Много си откровена за една лъжа. Опитай късмета си при Честния.

ЛЪЖАТА. Оставате само ти и той.

БЛАГОРОДНИЯТ /с усмивка/. Ти искаш да получиш всичко, а?

ЛЪЖАТА. Защо, много ли е?

БЛАГОРОДНИЯТ. Зависи.

ЛЪЖАТА. Искам живот пълен с ласки. Природата ме е създала за това… Слушай, малкия, ти не си ли мъж?

БЛАГОРОДНИЯТ. Предполагам, че съм.

ЛЪЖАТА. Тогава? Губиш ли нещо?

БЛАГОРОДНИЯТ. Искаш голям компромис.

ЛЪЖАТА. Навярно си влюбен в Съвестта?

БЛАГОРОДНИЯТ. Едва ли.

ЛЪЖАТА. Тази дребна жена е влязла в мислите на всички ви.

БЛАГОРОДНИЯТ. И тя има право на успехи.

ЛЪЖАТА. Но няма амплоа.

БЛАГОРОДНИЯТ. Не се знае.

ЛЪЖАТА /заинтригувано/. Има ли?

БЛАГОРОДНИЯТ. Мен ли питаш?

ЛЪЖАТА. Кажи ми!

БЛАГОРОДНИЯТ. Не искай това от мен.

ЛЪЖАТА. Пламенна ли е?

БЛАГОРОДНИЯТ. Сигурно.

ЛЪЖАТА. Тя има вид на девственица.

БЛАГОРОДНИЯТ. Видът понякога лъже.

ЛЪЖАТА. Какво харесвате на тия миниатюрни форми?

БЛАГОРОДНИЯТ. Въпрос на вкус.

ЛЪЖАТА. Не умее да се облича… А аз знам и да се обличам…

БЛАГОРОДНИЯТ /усмихнато/ …и да се събличаш.

ЛЪЖАТА. Точно така… Вече не си ли запален?

БЛАГОРОДНИЯТ. Никак!

ЛЪЖАТА. Ти си съмнителен мъж!

БЛАГОРОДНИЯТ. Дай боже!

ЛЪЖАТА. Ще го разпространя.

БЛАГОРОДНИЯТ. Няма да ти повярват.

ЛЪЖАТА. Ако ме изработиш, ще направя някои компромиси.

БЛАГОРОДНИЯТ. Например?

ЛЪЖАТА. Ще те подкрепя в някои пунктове.

БЛАГОРОДНИЯТ. Лъжеш!

ЛЪЖАТА Заклевам се!

БЛАГОРОДНИЯТ. Не ти вярвам.

ЛЪЖАТА. Вярваш ми… Мога да отстъпя по въпроса „Диана“.

БЛАГОРОДНИЯТ. Според мен, Диана ще се защити сама.

ЛЪЖАТА Не вярвам. Щом идва на краката ни…

БЛАГОРОДНИЯТ. Ти и твоята шайка винаги мислите най-мръсното. Диана е голяма жена.

ЛЪЖАТА. Падали са ни и други големи жени.

БЛАГОРОДНИЯТ. Но не и Диана.

ЛЪЖАТА. Ще видиш. Ще я скалпираме на бърза ръка.

БЛАГОРОДНИЯТ. Тя ще ви се изсмее.

ЛЪЖАТА. Не отклонявай въпроса!… Ще спиш ^ли с мен или не?

БЛАГОРОДНИЯТ. Не.

ЛЪЖАТА /изсъсква/. Тогава се пази! /бързо взима гиричките и продължава упражнението заедно с редицата./

Благородният също взима гиричките. Сега вече и редицата е осветена. Упражнението е към своя край.

Телефонът звъни.

ТОЙ /минава към телефона и вдига слушалката/. Да, същият… /изненадано/. Мария?… /усмихва се/ Мария, има цял век… /пауза/  Какво? /лицето му губи веселото си настроение/ Какво говориш? /слуша дълго, лицето му става все по-мрачно/ Моля ти се, съмняваш ли се? Ще направя всичко каквото мога… Така де, ще кажа както си е било… Точно в единайсет?… Бъди спокойна. Дано помогне… Как да не си спомням? Разказвал съм го пред толкова души… Да, Кирил донесе телеграмата и ми я показа, след което си събрах партушините и избягах…. Дано помогне. Как са го подгонили?… Обещавам ти, ще бъда точен… В службата му, нали?… Знам къде… Желая ти всичко хубаво и се стегни. Всичко ще мине и замине… Имам какво да им кажа… Довиждане!… Бъди спокойна! /бавно затваря и остава замислен до телефона/

Деветимата се раздвижват, а след това неусетно се разполагат така:

в една редица четиримата „черни“: Коварният, ЛЪЖАТА, Егоистът и Страхливият;

 втора редица, диагонално пред тях, „сивата“ група: Мъжественият и Егоистът;

трета редица, „бялата“ група: Благородният, Съвестта и Честният.

 

Пред трите групи, на креслото до телефона – ТОЙ.

БЛАГОРОДНИЯТ /както гледа напред/. Помните ли времето, когато бяхме единодушни? /всички мълчат с наведени глави/ Аз помня… Всички помним. Тогава между нас имаше още един, десетият, наричахме го Мечтателят. /пауза/ Имаше ли такъв между нас?

Съвсем леко раздвижване на стойките, няколко въздишки, едко-две кимвания с глава, две-три гласно изразени:“Да“, „Имаше“…

 

БЛАГОРОДНИЯТ /продължава/. Имаше, но сега го няма. Пръв изчезна, умря, не знам как изчезна, може би се разтопи – и го няма. От време-навреме си спомняме бледото му усмихнато лице, понякога си спомняме и някоя негова думичка… Той обичаше да строи лодки от дъбови ребра с борова обшивка. На тези лодки слагаше платна, качваше ни и тръгвахме с посоката на вятъра. Всички се качвахме, никой не оставаше на сушата – дори Егоистът, дори… Страхливият!… Страхливият, така ли беше?

СТРАХЛИВИЯТ. Така беше.

БЛАГОРОДНИЯТ. Извеждаше ни в открито море, край левия ни борд оставаха древни източни градове, попътните ветрове сочеха тихоокеанските острови, в ушите ни ечаха хавайски песни… Ние напредвахме и гонехме линията на мусоните…

КОВАРНИЯТ. Стана дълго. Какво искаш да кажеш с това?

БЛАГОРОДНИЯТ /поглежда го пронизително/. Искам да кажа, че този който ни обединяваше вече го няма, а трябва незабавно да се обединим. /мълчание/ Сега е десет часът. В единайсет трябва да бъдем там и да действуваме.

СЪВЕСТТА. Имаме възможност.

ЧЕСТНИЯТ. Поне сега няма какво да мислим.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Разбира се.

САМОЧУВСТВИЕТО. То се знае.

БЛАГОРОДНИЯТ. Дори тия четиримата да не се съгласят, ставаме пет срещу четири гласа.

ЛЪЖАТА. Не сме изразили несъгласие.

БЛАГОРОДНИЯТ. Още по-добре. Както някога в подобни случаи. /чувствува се въодушевление и в гласа му, и в движенията му/ Отдавна не сме имали такова единство. Иде ми да ви прегърна всички. Днес ни се дава възможност да спасим човек от беда. Чухте добре, в единайсет часът, след един час, ще се разглежда въпросът на Кирил Монев.

ЕГОИСТЪТ. Не може да се каже точно приятел… Искам да кажа, в истинския смисъл…

ЧЕСТНИЯТ. Може да се каже!

ЛЪЖАТА. С известни резерви.

БЛАГОРОДНИЯТ. Дори да е така. Дори да не е приятел… Знаете историята.

НЯКОЛКО ГЛАСА. Знаем.

БЛАГОРОДНИЯТ. Безсмислено е да ви я напомням. Работа отпреди двайсет години.

НЯКОЛКО ГЛАСА. Знаем!

ТОЙ става от креслото и посяга към телефона.

Набира номер. Ясно се чува сигналът на заето.

Полага слушалката.

Изчезва зад лявата врата.

КОВАРНИЯТ. Телефонът на Диана е зает. Той ще се облече и после ще я предупреди да не идва преди обед.

ЛЪЖАТА. Трябва да се съжалява. Сигурна съм, че тази сутрин Диана щеше да капитулира.

КОВАРНИЯТ. Решеният да се предаде преди обед, може да го стори и след обед.

ЛЪЖАТА. Не се знае. Желязото се кове докато е горещо. В следващите часове могат да се случат много неща.

КОВАРНИЯТ Например?

ЛЪЖАТА. Разколебаване, ангажименти…

КОВАРНИЯТ Да се надяваме…

Групите са се пръснали и „цветовете״ са се размесили. Всеки е зает с нещо: някой пуши, други се мият, трети се прозява…

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Какво ли е станало с Кирил Монев?

САМОЧУВСТВИЕТО. Загазил е.

ЛЪЖАТА. Не знам дали е сериозно.

КОВАРНИЯТ. Може би сериозно. Въпросът му е поставен за разглеждане внезапно.

ЕГОИСТЪТ. Що за практика?

ЛЪЖАТА. Дявол знае. Важното е, че трябва да се отбранява… Може би нещо служебно.

БЛАГОРОДНИЯТ. Предполагам, че е на политическа почва. В биографията му има нещо неясно.

КОВАРНИЯТ. Откъде знаеш?

БЛАГОРОДНИЯТ. Чували сме нещо. Най-вероятното да е наклеветен. Той работи в предприятие, в което се пътува в чужбина.

СЪВЕСТТА. Сигурно някой от завистниците, за да се вреди на негово място.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Някой му е направил сечено. Малко ли са ни правили подобни истории.

ЧЕСТНИЯТ. Имаме редица случаи…

ЕГОИСТЪТ. Съвсем пресни. Когато заминавахме за Париж…

БЛАГОРОДНИЯТ. Не ми напомняй за тази история!

ЛЪЖАТА. Напротив… Трябва да си напомняме, защото някои неща още не са се разминали. Фактите трябва да се гледат открито.

БЛАГОРОДНИЯТ. Не му е сега времето. Трябва да се спасява човек. Някога Кирил Монев не разсъждаваше дълго, когато трябвате да помогне.

ЛЪЖАТА. Тогава беше въпрос на часове.

БЛАГОРОДНИЯТ. А сега на какво е?

ЛЪЖАТА. Кой знае дали това заседание е фатално.

СЪВЕСТТА. Щом се обажда жена му, значи е фатално.

ЕГОИСТЪТ. Впрочем, какво ще правим там?

БЛАГОРОДНИЯТ. Ще разкажем един факт, който окачествява обвиняемия като честен човек.

ЛЪЖАТА. Стига с тия понятия като честност и прочие. Придавате им прекалено  значение. Кой откъдето се вземе, все тая дума в устата му. Този честен, оня нечестен… Сякаш хората си нямат друга работа освен да определят кой е честен и кой не е.

ЧЕСТНИЯТ. Това е най-важно.

ЛЪЖАТА. За кого е важно?

ЧЕСТНИЯТ. За човека.

ЛЪЖАТА. Добре, но на кого служи честността?

ЧЕСТНИЯТ. На живота.

ЛЪЖАТА. Според мен, животът е по-интересен с нечестни хора. Представяте ли си, ако всички бяха честни? Майчице!… Каква скука!… По троарите се разхождат само честни, по учрежденията само честни, влизаш в банята – честни, голи но честни. Отиваш в затвора – честни!…

БЛАГОРОДНИЯТ. Ще съжаляваш ли?

ЛЪЖАТА. Eгa ти скуката!… Помислете и за цвета на живота. На човека му трябват преживявания, контрапункти, живот със спънки и грапавини. Иначе ще се получи равно и слънчево поле. по което пасат зайчета. Никакви хора, никакви характери – зайчета, които хрупкат. Разберете, дявол да го вземе.

СЪВЕСТТА. Ти пееш псалми за страданието.

ЛЪЖАТА. Без страдание няма да има… нищо няма да има. Няма да има Философия. Нямаше да има Дон Кихот, нямаше да има Хамлет, нямаше да бъде написан и Моби Дик… Ама, моля ви се, помислете – какво щяхме да четем? Пфу! И Библия нямаше да има… Поленце – равно във всички посоки и зайчета, които подскачат, и единствения им проблем е да хрупкат ли, или да не хрупкат.

Всички се смеят, все още им е весело, приемат думите на ЛЪЖАТА като шега, все още са устремени да се готвят за помощта, която трябва да окажат.

ЕГОИСТЪТ. Както виждам, никой не смее да ѝ отговори.

БЛАГОРОДНИЯТ. Има лесен отговор, но да не губим време.

ЧЕСТНИЯТ. Трябва да действаме.

ЛЪЖАТА /пред огледалото/. Лицето ми е по-свежо от всякога.

Останалите се смеят.

БЛАГОРОДНИЯТ. Лъжата напоследък наистина се е разхубавила.

ЛЪЖАТА /поглежда го/. Крайно време беше да го забележиш.

БЛАГОРОДНИЯТ. Добре е, когато има разбирателство.

ЛЪЖАТА. Ще видим.

Влиза ТОЙ, по риза и с вратовръзка, сресан. Набира номер, ясно се чува сигналът „заето“. Изчезва в ляво.

ЕГОИСТЪТ. Що за фаталност! Телефонът на Диана отново е зает.

ЧЕСТНИЯТ Каква Фаталност има тук?

ЕГОИСТЪТ. Може би си урежда нещо друго.

БЛАГОРОДНИЯТ. Тя не е от този тип жени.

ЕГОИСТЪТ. Според теб, с кого може да говори?

БЛАГОРОДНИЯТ. Де да знаеш – ежедневие.

ЕГОИСТЪТ. Знаем какво е ежедневието на красивите жени.

ЧЕСТНИЯТ. Може би фризьорския салон.

ЕГОИСТЪТ. За да дойде в нашия дом, отдавна е свършила със фризьорския салон. Страхувам се, че я изтървем.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Как?

ЕГОИСТЪТ. Не забравяй, че ние сме на четирийсет, а София гъмжи от млади тарикатчета. готови да се притекат в нужния момент… Не веднъж са ни правили сечено.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Глупости!… Тя е била винаги заинтригувана от кашия шеф. Неговата личност винаги е лежала в подсъзнанието ѝ.

ЕГОИСТЪТ. Какво разбираш под „винаги“. От колко години насам?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. От много.

ЕГОИСТЬТ. Подсъзнанието не е като виното – колкото повече отлежава, толкова да става по-добро. И то се уморява. Особено когато побелее косата. Четирийсет години не са шега.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Шефът ни не се дава на много трийсетгодишни.

ЕГОИСТЪТ. Дано.

ЛЪЖАТА. Стига сте плещили за възрастта!

ЕГОИСТЪТ. Ще вземем да я изтървем, ей!

БЛАГОРОДНИЯТ. Какво като я изтървем?… Засрами се! Става въпрос за спасяването на човек.

ЧЕСТНИЯТ /към Егоиста, ядно/. Това е истински егоизъм!

КОВАРНИЯТ. Оставете Диана настрана. Трябва да помислим за другото.

Внезапно стъписване у всички. Пауза. Никой не смее да проговори.

ЧЕСТНИЯТ /най-после нарушава мълчанието/. Какво е то – другото?

КОВАРНИЯТ. Не знам. Може би не е много разумно да се намесваме в тая история с Кирил Монев.

Отново стъписване. Всички го гледат втренчено. Мъжественият минава до магнетофона и натиска копчето. Музика.

БЛАГОРОДНИЯТ /отива до апарата и спира музиката/. Струва ми се, че Коварният изплю камъчето.

КОВАРНИЯТ /неспокойно/. Не желая да ми се преписват такива намерения.

СЪВЕСТТА. Най-добре е да се изкажеш докрай.

КОВАРНИЯТ /смутено/. Може би се изразих погрешно.

СЪВЕСТТА. Или прибързано.

ЕГОИСТЪТ. Защо прибързано?

СЪВЕСТТА /поглежда го/. Започвай! Усещам че те сърби езикът.

ЕГОИСТЪТ. Исках само да кажа… /млъква, тъй като усеща, че обстановката е доста нажежена/.

ЛЪЖАТА /внезапно и насърчително/. Оставете го да се изкаже свободно.

КОВАРНИЯТ. Вие съвсем забранявате свободното мнение… Кажи, Егоисте.

ЕГОИСТЪТ /неопределено, шикалкави/. Тъкмо сме получили известно равновесие… Не забравяйте, че доскоро и ние бяхме на топа на устата… Вижте какъв хубав дом си създадохме, децата са пораснали до такава степен, че наближава сериозното време, когато трябва да се помисли за близкото им бъдеще… Нали разбирате?…

ЛЪЖАТА. Точно така!

БЛАГОРОДНИЯТ. Какво точно така? Нищо не разбираме.

ЕГОИСТЪТ. Тъкмо спечелихме доверието, пратиха ни в Париж. Занапред следват нови радости… Нали разбирате?… Говори се за едно по-голямо излизане от страната, в смисъл, нещо като Римили подобни там… Изобщо, подреждаме се… Стига авантюри, било каквото било, вече сме на четирийсет години. /понеже смята че свършват аргументите му/ Вижте какъв спокоен дом.

СТРАХЛИВИЯТ. Колко труд ни е струвало да го уредим. Да ви кажа правата – страхувам се.

БЛАГОРОДНИЯТ /пряко/. От какво се страхуваш?

СТРАХЛИВИЯТ. Е, ако сме сигурни, че ще помогнем без да пострадаме, както и да е. Но кой ти гарантира?

БЛАГОРОДНИЯТ. Според мен, не съществува никакъв риск.

КОВАРНИЯТ. Ами!…

СЪВЕСТТА. И аз мисля, че не съществува.

КОВАРНИЯТ. Така си мислиш… Онзи ненапразно са го притиснали. За да го притискат, сигурно има нещо голямо…

СТРАХЛИВИЯТ. Както и да го въртим, съществува риск.

СЪВЕСТТА. А преди двайсет години за него не съществуваше ли риск?

СТРАХЛИВИЯТ /вдига ръце/. Не знам… Длъжен съм да предупредя.

ЧЕСТНИЯТ. И аз питам – преди двайсет години съществуваше ли риск?

КОВАРНИЯТ. Какво всъщност стана преди двайсет години? Според мен – нищо. Тогава Монев който работеше в щаба на Първи брегови артилерийски полк, получи една телеграма, в която се питаше дали в някоя от батареите служи лицето… нашият шеф.

БЛАГОРОДНИЯТ /бързо/. И какво се оказа?

КОВАРНИЯТ. Оказа се, че служи.

ЛЪЖАТА. Това го знаем всички.

БЛАГОРОДНИЯТ. Тогава Кирил Монев отиде в батареята и прошепна на шефа, че го издирват от София.

ЕГОИСТЪТ. Точно така. В това ли се състои цялата работа, която сега тъй преувеличавате?

СЪВЕСТТА. Мислиш, че тогава беше малък подвиг – да се разкрие текста на подобна телеграма?

ЕГОИСТЪТ. Направил се е на ударен и е разкрил.

ЧЕСТНИЯТ. И какво стана?

СТРАХЛИВИЯТ. Знаем какво стана.

ЧЕСТНИЯТ. Но трябва да ви припомня, понеже бързо забравяте…

ЛЪЖАТА. Боже мой, тук до втръсване се повтарят стари неща!…

БЛАГОРОДНИЯТ /енергично/. Трябва да се пoвтapят!…

КОВАРНИЯТ. Е, добре де – какво?

БЛАГОРОДНИЯТ. Започнахте да шикалкавите!

КОВАРНИЯТ. Подхвърляме само някои предположения.

БЛАГОРОДНИЯТ. Страхувам се от тези предположения.

КОВАРНИЯТ. Не сме казали, че няма да се притечем на помощ. Вие сами си го изровихте отнякъде.

БЛАГОРОДНИЯТ. Познавам бандата ви добре. /отдръпва се ядосано настрана/

ЛЪЖАТА. Без обиди, моля!… Ако е въпрос и ние можем да обиждаме.

СЪВЕСТТА /иска да омиротвори атмосферата/. Най-добре е да не започваме.

ЛЪЖАТА. Но чухте какво каза… Благородният напоследък не умее да се въздържа.

БЛАГОРОДНИЯТ /отстрана/. Това е невъзможно с вас! /Честният го дръпва за ръкава/

СЪВЕСТТА /опитва се да хитрува/. Значи, всичко е наред. Нищо не се е променило с първоначалното ни решение. Така ли е, Коварний?

КОВАРНИЯТ /недоволно, доста несигурно/. Така е.

СТРАХЛИВИЯТ. Все пак…

СЪВЕСТТА. Няма все пак! Има взето решение.

СТРАХЛИВИЯТ. Не знам кога сте взимали решенията.

ЧЕСТНИЯТ. Затвори си устата!

СТРАХЛИВИЯТ. Аз съм на особено мнение.

ЧЕСТНИЯТ. Кога ли не си на особено мнение.

СТРАХЛИВИЯТ. Пак почнаха да обиждат.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /събужда се от дълбок размисъл/. Както и да го мислим, няма никакъв риск. Отиваме и казваме, че еди кога си, когато беше трудно да се покаже телеграма с такова съдържание, Кирил Монев постъпи честно и не се уплаши от последствията…

СЪВЕСТТА. Точно така!… И спаси шефа, който избяга от батареята.

БЛАГОРОДНИЯТ. Какво опасно има в това. Казваме само един факт.

ЧЕСТНИЯТ. А те да си съдят по воля. Допринасяме нещо.

КОВАРНИЯТ. И аз мисля че е така…

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. А Диани на този свят мноого. Ако не е Диана, ще бъде Верчето.

ЛЪЖАТА. Ей, какво ли прави Верчето?

САМОЧУВСТВИЕТО. Тя поне е сигурна жертва.

КОВАРНИЯТ. Но не толкоз ценна.

ЛЪЖАТА. Е, друго нещо си е Диана.

САМОЧУВСТВИЕТО. Харесва ми, дявол да я вземе!… Линията на тялото, пропорциите, ами кожата?… Сякаш всеки сантиметър от нея е шлайфан от вековете, докато придобие гладката повърхност на порцелан… бяла като мляко…

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сега навярно е матова, след плажа.

САМОЧУВСТВИЕТО. Не матова! Тя става кафява като нова керемида… Но най хубавото в нея си остава лицето, чиято биологична архитектура няма равна на себе си. А очите?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Аз да кажа за очите!

САМОЧУВСТВИЕТО. Кажи, Мъжествений!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Откъде да започна?

САМОЧУВСТВИЕТО. От цвета.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сивозелен. /мечтателно/ Сутрин цветът им е зелен, а следобед сив. Вечерта очите стават сивозелени… Освен това, независимо дали е ден или нощ, когато Диана се ядоса стават сиви. Трудно можеш да си представиш такъв сив цвят. Сиво, което е пълно с обещание. В тяхната големина плуват милиарди светлини. Тези очи са тъй големи, че имат и хоризонти. От там изгряват и залязват настроенията, усмивките, тъгата.

КОВАРНИЯТ. На мен най ми харесват овалите на лицето ѝ. Никоя жена няма подобни ябълчни хълмове, да не говорим за устните, което са твърди в своята мекота. На тях им отива всякакъв вид червило, всички цветове и качества. Те попиват химикала и го превръщат в биологична тъкан.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ами носът?

КОВАРНИЯТ. Носът!… Тази ахилесова пета на всяко женско лице. Колко трудно е да се моделира той.

ЛЪЖАТА. Това е жената с най-красивия нос – голям, за да бъде малък и малък, за да бъде голям. Ноздричките ѝ приличат на възглавнички и трептят дори когато спи… Всичко в лицето ѝ е овал – когато трябва да е елипса – елипса, когато трябва да е кръг – кръг е.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да не говорим за овалите на тялото ѝ.

САМОЧУВСТВИЕТО. Не ми споменавай за тях. Ако започна да описвам тялото ѝ ще се получи еротика.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Пълно е с изпъкналости и вдлъбнатини.

ЛЪЖАТА. Аз пък никога не съм виждала толкова нервни крака.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Как нервни?

ЛЪЖАТА. Ей така!… Крака, а пък нервни. Глезените ѝ сякаш трептят. Тръпнат и коленете. Красиви кокалести колене… Жената с най-дребните кости.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Почти липсват кости.

ЛЪЖАТА. Само че е малко дребничка.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Това е най-голямото ѝ качество.

САМОЧУВСТВИЕТО. Тя е дребна колкото трябва и затова е съвременна класика.

ЛЪЖАТА. Глупости! /явно е ядосана/ Съвременна класика! /излиза/

КОВАРНИЯТ. На ръст е като нашата Съвест. /поглежда Съвестта/

СЪВЕСТТА /за да каже нещо/. Значи аз съм съвременна класика?

КОВАРНИЯТ. Почти… Макар че по мислене си старомодна.

ТОЙ се втурва и бързо върти телефона. Ясно се чува знакът „свободно“. Пали нервно цигара и чака. Никой не се обажда. Затваря, отново върти, отново същия знак. Чака. Никой не се обажда. Затваря и изчезва.

КОВАРНИЯТ. Накъде е тръгнала? – това е въпросът.

САМОЧУВСТВИЕТО. Само към нас!… Никъде другаде.

СЪВЕСТТА. Защо трябваше да се говори тъй много за Диана?

БЛАГОРОДНИЯТ. Защо ни занимавате с нея?

КОВАРНИЯТ. Заслужава си.

СЪВЕСТТА. Нали имаме работа?

ЕГОИСТЪТ. Работата си е работа…

ЧЕСТНИЯТ. Може да стане късно.

КОВАРНИЯТ. Няма да стане… Много ме интересува дали е тръгнала към нас.

ЛЪЖАТА /връща се, пили ноктите си/. Най-трудното е да се отгатне накъде е тръгнала една жена, след като излезе от дома си.

САМОЧУВСТВИЕТО. Особено когато съпругът го няма.

ЕГОИСТЪТ. И да е там и да го няма, все едно.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Защо да не тръгне към нас?… Аз вече тръпна.

КОВАРНИЯТ. Недей да тръпнеш толкова.

СТРАХЛИВИЯТ. Страхувам се!…

ЛЪЖАТА. От какво?

СТРАХЛИВИЯТ. Ако е тръгнала насам, се страхувам… Опасни са такива. Мисля, че ще се увлечем.

ЛЪЖАТА. Бъдете спокойни.

СТРАХЛИВИЯТ. Страхувам се, че ще разбием две семейства. Ще рухнат много

неща.

ЛЪЖАТА. Справяли сме се и ще се справим.

СТРАХЛИВИЯТ. Но не и с Диана.

ЛЪЖАТА. И с нея ще си уредим сметката.

СТРАХЛИВИЯТ. Справяли сме се някога, но сега сме възрастни. Устойчивостта ни е разколебана.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Всички сме стари тигри.

СТРАХЛИВИЯТ. Страхувам се, ви казвам… Ще видите.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Тя си има добра партия за мъж… Удобно е да имаш такъв мъж, а любовник – като шефа.

ЕГОИСТЪТ. Впрочем, как живее тя с мъжа си?

КОВАРНИЯТ. Както всички красиви жени омъжени за отговорни длъжности.

ЕГОИСТЪТ. Искам да кажа, как е като мъж?

КОВАРНИЯТ. Вече говорихме. Мъжете с по-големи обществени задължения се разкъсват между много въпроси. Но някои са добри и като съпрузи.

ЕГОИСТЪТ. Питам как е той!

КОВАРНИЯТ. Диана е умна и не е казала истината на Елена. Само глупави жени бъбрят подробно за мъжете си.

СТРАХЛИВИЯТ. Да не загазим, ей!.. Ако се разчуе, ще си имаме неприятности.

ЕГОИСТЪТ. Да обмислим, какво може да ни стори.

КОВАРНИЯТ. Нищо. Ако е умен ще преглътне хапа.

СТРАХЛИВИЯТ. Не искам скандали!

КОВАРНИЯТ. Ако избухне скандал, ще се получи голяма каша.

СТРАХЛИВИЯТ. Мъжът ѝ има ли пистолет?

ЛЪЖАТА. Сигурно. Но не вярвам да го употреби.

СТРАХЛИВИЯТ /уплашено/. Откъде знаеш?

ЛЪЖАТА. И на него му се живее.

КОВАРНИЯТ. Чака го по-голяма кариера.

СТРАХЛИВИЯТ /жално/. Защо да се навираме в тази история?

КОВАРНИЯТ. Може да се задоволим само с „днешното“.

СТРАХЛИВИЯТ. В смисъл?

КОВАРНИЯТ. Тричасова авантюра и край!… Станалото станало, по-нататък взаимно мълчание.

СТРАХЛИВИЯТ. Това е добре, но дали ще се спрем до тук?

ЛЪЖАТА. При Диана никой не може да се спре.

СТРАХЛИВИЯТ. Защо? Представете си, че тя е решила да дойде само веднъж.

ЛЪЖАТА. И тогава не сме спасени. Важното е ние да се задоволим само с един единствен сеанс. Но ако се увлечем?

СТРАХЛИВИЯТ. Видяхте ли?… Аз съм против!

КОВАРНИЯТ. Чакайте, де!… Не се знае дали ще дойде.

СТРАХЛИВИЯТ. Ще дойде! Ще видите, че ще дойде, за беля.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ох, тя да дойде!…

ЛЪЖАТА. И все пак, нещо ми подсказва, че ще дойде именно за списанието. Диана не е доказала още, че е решена на авантюри.

КОВАРНИЯТ. Това е вярно. Напразно си мечтаем. Ще дойде, ще изпуши една цигара и ще си върви.

ЕГОИСТЪТ. В това горещо време? Вие сте луди. Ако дойде тук, според мен, няма да си излезе същата.

ЛЪЖАТА. Има известен шанс, но малък.

СТРАХЛИВИЯТ. Така… около колко на сто, че ще си излезе същата?

ЛЪЖАТА /пресмята/. Според мен, осемдесет на сто, че ще си отиде след първата цигара и двайсет на сто, че ще изпуши още две цигари.

СТРАХЛИВИЯТ. А колко на сто, че ще остане три часа и ще използва банята?

ЛЪЖАТА. Около три на сто.

СТРАХЛИВИЯТ /наивно/. Че те станаха сто и три на сто.

ЛЪЖАТА. Така е. Искам да кажа, че шансовете са нищожни.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Изговорихте толкова противоречиви неща. Всеки опровергава дори себе си.

ЛЪЖАТА. Защото става въпрос за Диана. Тази жена още не е решила да започне. Според мен, сто на сто е сигурно, че ще изпуши една цигара, ще вземе журнала, който наистина ѝ трябва и ще си отиде.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /въздиша/. Жалко!

ЛЪЖАТА. Жалко, но факт!

СТРАХЛИВИЯТ. Слава богу! /отдъхва си/

БЛАГОРОДНИЯТ. Тогава не ни остава нищо друго освен да се заемем с Кирил Монев. Предлагам да оставим журнала на портиера, а на вратата да забодем бележка.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да направим така. Стига сме унижавали мъжкото си достойнство!

ЧЕСТНИЯТ. Обещали сме да спасяваме човек, приятел.

ТОЙ се появява, облечен съвсем, сложил е и сако. Сяда на бюрото и пише бележката. Посяга към магнетофона, пуща музика, запалва цигара, поглежда часовника и продължава да пише бележката. Звъни звънецът на входа.

ТОЙ скача, просто ще се пребие и изчезва.

Всички трепват и се раздвижват.

 

ЗАТЪМНЕНИЕ

З А В Е С А

*******

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Трите групи са в движение. На сцената кипи неспокойствие.

 

КОВАРНИЯТ /възбудено/. Птичето влиза в капана!…

ЛЪЖАТА. Трябва да внимаваме. Нито една излишна дума или жест.

ЕГОИСТЪТ. Ще видите, че нищо няма да стане.

КОВАРНИЯТ. Мълчи!… Ще опитаме всичко!

ЛЪЖАТА /разочаровано/ Ужас!…

КОВАРНИЯТ. Това най-малко очаквах! Съдбата се подиграва с нас.

Бялата група въздъхва облекчено.

 

ЕГОИСТЪТ. Кой е този?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ Някакъв… Звънил погрешно.

КОВАРНИЯТ. По дяволите! /разхожда се нервно/ Просто да го пребиеш!

САМОЧУВСТВИЕТО. Ставаме смешни.

СЪВЕСТТА. Отдавна сме смешни.

ЛЪЖАТА. Сърцето ми трепна.

КОВАРНИЯТ. А моето спря.

ЕГОИСТЪТ. Диана, защо не идваш?… Никога не сме чакали с такъв трепет.

КОВАРНИЯТ. От възрастта е. Двайсетгодишният може да чака още двайсет години, но колко да чака четирийсетгодишният?

ЛЪЖАТА. Стига сте говорили за възраст!

КОВАРНИЯТ. Спри със женските си глупости!… Опротивяваш ми!… Вече не мога да те понасям.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. И аз! Отвратителна жена! /навива се/ Ужасно е да живееш с такова тъпо същество! Ако не беше дама, отдавна да те набия.

ЕГОИСТЪТ /също ядосан/. Дама ли? Проститутка от най-долно качество.

ЛЪЖАТА. Простаци, млъкнете!…

САМОЧУВСТВИЕТО. Истинска проститутка!

ЛЪЖАТА. Млъкнете, изверги! /заплаква истерично/ Мизерни, гадни, пълзящи същества! Когато спите с мен каква съм бе, охлюви мръсни с брадавици!… Защо спите с мен?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. По липса на друга жена.

ЛЪЖАТА се тръшва на кушетката, рита с крака и плаче сърцераздирателно.

ТОЙ се връща, поглежда бележката, която е започнал да пише, взима я и я подхвърля обратно. Сяда на стола и навежда глава над дланите си.

БЛАГОРОДНИЯТ /приближава се до ЛЪЖАТА, погалва рамото ѝ/. Мадам, съвземете се. Безсмислени са тези настроения. Нищо не може да се оправи.

ЛЪЖАТА /рита назад/. Махайте се и вие с вашата деликатност!… Не ми трябвате нито вие, нито те!… Аз съм нещастна, жалка проститутка и те ми го казаха в момент на откровение.

БЛАГОРОДНИЯТ. В момент на ярост.

ЕГОИСТЪТ. Не се бъркай в нашите работи.

КОВАРНИЯТ. Не плачи на чужд гроб!

БЛАГОРОДНИЯТ. Бе мога да ви разбера.

ЧЕСТНИЯТ. Имаме право да се бъркаме, защото дигате олелия.

СЪВЕСТТА. И то каква!… Да не мислите, че не разбираме? Правите всичко възможно да забравим, че в момента имаме да спасяваме човек.

ЧЕСТНИЯТ. Мъжественият и Самочувствието са с нас. Ставаме пет на четири гласа и ще се подчините.

КОВАРНИЯТ /тихо/. Нещо се надигате.

БЛАГОРОДНИЯТ /категорично/. Ще се подчините на мнозинството. Длъжни сте да изпълните обикновен човешки дълг. /към Страхливия/ Страхливи, ти си против срещата с Диана. Това означава, че си за подкрепата на Кирил Монев.

СТРАХЛИВИЯТ. Не съм казал подобно нещо.

ЧЕСТНИЯТ. Но се разбира от самосебе си.

СТРАХЛИВИЯТ. Не, страх ме е.

ЕГОИСТЪТ. Нещо ми подсказва, че не бива да се намесваме.

СЪВЕСТТА. Ще се намесим.

ЕГОИСТЪТ. Вижте как сме се наредили… /сочи обстановката/ Не бива да нарушаваме спокойствието си.

СЪВЕСТТА. Някога Кирил Монев дори не помисли за риска.

ЕГОИСТЪТ. Защото беше млад. На младини се рискува лесно. Да рискуваш сега, обаче, на четирийсет, е направо глупаво.

ЧЕСТНИЯТ. Отде знаете, че рискуваме?

ЕГОИСТЪТ. Нещо ми подсказва. Този човек е притиснат да отговаря за деяния, които не знаем. Щом е притиснат, значи, че хората са помислили, че е виновен и ако му се притечем на помощ, някой някъде ще си каже: „Защо този му се притичва на помощ? Защо се меси където не му е работата? Я да видим кой е той и какви са скритите му намерения!“ Защото никой няма да предположи, че се намесваме без скрити намерения. Иди да обясняваш, че го правиш от чувство за човешки дълг. Но що за човешки дълг, ако оня е направил някаква поразия?

ЧЕСТНИЯТ. Ами ако не е поразия?

КОВАРНИЯТ. Тогава ще се оправдаят без наша помощ.

ЧЕСТНИЯТ. Искам да знам, какво може да ни се случи, ако напомним, че някога Кирил Монев е помогнал на шефа. Само да напомним.

КОВАРНИЯТ /въздиша/. Тъпчем на едно място! Вие непрекъснато се правите на завеяни.

БЛАГОРОДНИЯТ /рязко/. Безпредметно е да говорим повече. Мъжественият и Самочувствието са с нас. Следователно пет срещу четири и трябва да се подчините.

КОВАРНИЯТ. Ако Мъжественият и Самочувствието са наистина с вас, ще се подчиним.

Всички погледи са насочени към Мъжествения и Самочувствието.

БЛАГОРОДНИЯТ. Мъжествений, кажи им.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /неуверено/. Мога и да им кажа, но защо не помислим още? Според мен, предположенията на Егоиста не бива да се пренебрегват.

БЛАГОРОДНИЯТ /разочаровано/. Знам какво следва щом започнеш да шикалкавиш.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Не шикалкавя… Все пак, нека каже Самочувствието.

САМОЧУВСТВИЕТО. Защо поставяте въпроса така, сякаш аз съм всичко.

БЛАГОРОДНИЯТ. Може да не си всичко, но имаш право на глас.

САМОЧУВСТВИЕТО. Право на глас!… Кога съм имал това право?

БЛАГОРОДНИЯТ. Винаги.

САМОЧУВСТВИЕТО. Като Самочувствие, винаги съм бил малко глупав и прибързан. Досега винаги съм действувал необмислено. Време е да се вслушам в съветите и на другите. Ние с Мъжествения, като неутрални, сме в доста унизително положение. Или сме с едните или  с другите. Никога не се поставя въпроса вие да сте с нас. Това е обидно и сега просто…  не знам.

БЛАГОРОДНИЯТ. Що за глупости брътвиш?

САМОЧУВСТВИЕТО. Благородния, мисля че достатъчно сме взимали вашата страна. Не можете да се оплачете. Спомнете си.

БЛАГОРОДНИЯТ. Но през последните години сте повече с тях.

САМОЧУВСТВИЕТО. Ами и на нас ни се живее. Те ни гарантират спокойствие и сигурност, а вие все ще измислите нещо, или някоя кауза, или нещо друго. Например, както сега, да се втурваме в излишни разправии за тоя дето духа… И на мен ми се живее.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. И на мен.

БЛАГОРОДНИЯТ. Ти си Мъжеството и трябва да живееш мъжествено. Иначе ще се превърнеш в нищо.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да, но ми се ще да си поживея спокойно.

БЛАГОРОДНИЯТ /кипва/. Мръсни егоисти!

КОВАРНИЯТ. Пак ли започваш?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Само не обиждай!… Всички раздори започват от вас.

САМОЧУВСТВИЕТО. Винаги от вас. Не съм забелязал един път да се съгласите за нещо без скандал.

ЧЕСТНИЯТ /извън себе си/. Казахте,  че сте с нас и ще бъдете с нас!… Трябва да тръгваме.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Щом поставяте въпроса така, никъде не тpъгвaм!

ЧЕСТНИЯТ /хваща раменете му и го разтърсва/. Глупако, осъзнай се!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /хваща ръцете му/. Не блъскай! Кротко!… /блъска го и понеже е силен, Честният отхвръква доста назад/ Не блъскай, че знаеш ли?

СЪВЕСТТА /застава между двамата/. Моля ви се! /разперва ръце и им пречи да започнат отново/  Искам да ни оставите насаме с Мъжествения. /понеже никой не излиза/. Махайте се!

Всички се споглеждат. Някои се усмихват. Бавно се измъкват.

Остават само Мъжественият и Съвестта.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /заинтригувано/. Интересно, на какво мога да дължа вниманието ти.

СЪВЕСТТА. Имаш ли цигари? /разхожда се нервно/

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /вади учудено цигарите си/. Ти искаш цигара?

СЪВЕСТТА. Да.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Какво става с теб? /подава кутията си/

СЪВЕСТТА /взима една цигара и я пъха в устата си/. Не се учудвай! /Той пали цигарата ѝ/ Аз трябва да се учудвам. /закашля се/

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Малката, внимавай!

СЪВЕСТТА /героично всмуква втори път/. Ти внимавай!… Не с мен, а с теб става нещо. Крайно време е да си поговорим открито.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /вдишва дълбоко дим и сяда на фотьойла/. Добре. Чакам.

СЪВЕСТТА. Не усещаш ли развитието на нещата?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Мисля, че ги усещам.

СЪВЕСТТА. Случайно да усещаш, че се обезличаваш?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Такова нещо няма.

СЪВЕСТТА. Нима не ти е известно, че ти си ти, само ако запазиш своята най-важна черта – мъжествеността?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Нима ти изглеждам друго яче?

СЪВЕСТТА. Разбира се. От ден на ден се превръщаш в безлично същество. Ако продължаваш така, можеш да се приготвиш за най-страшното.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /изправя стойката си на фотьойла/. Кое е най-страшното?

СЪВЕСТТА. Да се затриеш.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /обляга се назад/. Това няма да стане!

СЪВЕСТТА. Мислиш, че няма да стане. А то става. Със всеки изминат ден ти умираш и накрая ще изчезнеш.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /уплашено/ Няма!

СЪВЕСТТА. Спомни си за Мечтателя. Той беше между нас. Жив. От плът и кръв. Всички го обичахме. Подчинявахме му се, водеше ни и го следвахме… Добре, къде е сега той?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /вяло/. Няма го.

СЪВЕСТТА. Няма и помен от него. Остана само споменът.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да, но живя като лъв.

СЪВЕСТТА. Живя, но сега го няма. Изгоря. Изчезна.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /мъчи се да бъде уверен/. С мен няма да стане така.

СЪВЕСТТА /категорично/. Очаква те същата съдба.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Няма да позволя.

СЪВЕСТТА. Казвам ти, че умираш всеки ден. Жив си само когато стане въпрос за Диана, Верчето и другите.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Това ми е достатъчно.

СЪВЕСТТА Тогава трябва да се прекръстиш. Наричай се Похотливият.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Това е унизително за мен.

СЪВЕСТТА. Знаеш добре, че умираш. Един ден ще изчезнеш съвсем. И като мъжество, и като похотливост.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /крещи/. НЕ!… Ще съумея да направя нещо.

СЪВЕСТТА. Какво?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ще бъда с ТЯХ и пак ще си остана.

СЪВЕСТТА /изумено/. Искаш да бъдеш мъжествен чрез злото?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Защо не?… Важното е да съм мъжествен.

СЪВЕСТТА. Не е същото.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Мога да стана злият мъжествен.

СЪВЕСТТА /усмихнато/. Не говори глупости!… Тогава ще се превърнеш в шушумига, подлизурко.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Все ще намеря начин да се проявявам и като мъжествен.

СЪВЕСТТА. Сега има начин, има повод.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Предпочитам да прескоча този повод. Живот и здраве, занапред ще ми се отдадат други поводи.

СЪВЕСТТА /след пауза/. Така ли мислиш?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Да.

СЪВЕСТТА. Да си избираш поводите?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Аз съм вече на възраст.

СЪВЕСТТА /с презрение/. Бих плюла в лицето ти, но още ще се въздържа. Напоследък всеки се оправдава с възрастта. /сяда и смачква цигарата си./

Мъжественият става, замисля се няколко секунди прокарва ръце през лицето си, сякаш го бърше от заплюването, смачква яростно цигарата в пепелника.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /тръгва си навън/. Помъчи се да намериш друг тон, когато разговаряш с мен. Трябвам ли ти още?

СЪВЕСТТА. Махай се!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ще ти дам едно „махай се“, ама… /бързо излиза/

Съвестта се изправя, взима от пепелника смачканата цигара, нервно се старае да я оправи, бърза да всмукне, но не излиза никакъв дим. Влиза Коварният.

КОВАРНИЯТ. Нашето красиво миньонче с цигара в уста!… За пръв път виждам Съвест, която пуши.

СЪВЕСТТА. Имаш ли кибрит?

КОВАРНИЯТ /приближава се и щрака със запалката пред лицето ѝ, осветява го/. Мили, нежни черти, които властват над мъжете и зоват към целувки… /поднася огъня към цигарата/ Приличаш ми на Бриджит Бардо. Малките форми са проверка на голямата култура.

СЪВЕСТТА. Искаш да кажеш  на вкуса.

КОВАРНИЯТ. На изящния вкус… Какво стана с Мъжествения?

СЪВЕСТТА. Казах му няколко истини.

КОВАРНИЯТ. А той се нуждае от няколко лъжи. Защо не опита по другия начин?

СЪВЕСТТА. Кой начин?

КОВАРНИЯТ. Класическият. Начинът на Клеопатра.

СЪВЕСТТА. Не те разбирам. Какво е направила Клеопатра?

КОВАРНИЯТ. Малко ласки, малко плът…

СЪВЕСТТА /удря му плесница/.

КОВАРНИЯТ /бързо хваща ударената си страна и се оглежда/. Имаш голям късмет!…

СЪВЕСТТА. Какво разбираш под късмет?

КОВАРНИЯТ. Че никой не видя… Щях да те смачкам. / излиза/

Влиза Благородният.

БЛАГОРОДНИЯТ /замислено, в лошо настроение/. Тежки мигове! Струва ми се, че няма да успеем. /понеже тя мълчи/ Какво искаше Коварният?

СЪВЕСТТА. Нищо особено.

БЛАГОРОДНИЯТ. Струва ми се, че се умилква около теб.

СЪВЕСТТА /замислено/. Има нещо такова.

БЛАГОРОДНИЯТ. Напоследък и други се умилкват около теб.

СЪВЕСТТА. Имаш ли нещо против?

БЛАГОРОДНИЯТ. Озадачен съм.

СЪВЕСТТА /въздъхва/. Аз пък съм уморена.

БЛАГОРОДНИЯТ. Понякога това уморява.

СЪВЕСТТА. Моля те, не ти прилича! Нито пък ти отива да ревнуваш.

БЛАГОРОДНИЯТ /прави няколко стъпки край нея/. Мисля, че нямам основание да ревнувам.

СЪВЕСТТА. Тогава не питай.

БЛАГОРОДНИЯТ. Завиждам на тяхната гъвкавост. Те оперират свободно, а  ние, потънали в скрупули, се мятаме насам-натам, като догматици.

СЪВЕСТТА /поглежда го учудено/. Искаш да кажеш нещо, ли?

БЛАГОРОДНИЯТ /вдига рамене/. Не знам. Те имат въображение, играят спокойно по терена, мамят ни, не знаем какво ще измислят в следващия момент…

СЪВЕСТТА. Струва ми се, че искаш да кажеш нещо важно.

БЛАГОРОДНИЯТ. Знаеш, че не мога да кажа нищо особено.

СЪВЕСТТА. Може би искаш да променим стила си? Да изневерим на себе си? Какво разбираш под гъвкавост?

БЛАГОРОДНИЯТ. Не знам. Те доминират, когато си искат.

СЪВЕСТТА /отпуща се на стола и търка слепоочията си с пръсти/. Камбаната не бие за нас, драги. Нито пък времето работи за нас. Един по един ще си отидем… При Мечтателя. В края на краищата – да става каквото ще. Омръзна ми ролята на положителен герой. Убийствено е.

Влиза Честният. Поглежда ги. Отива до масичката, налива си вода и пие. Поставя чашата на масичката.

ЧЕСТНИЯТ. Как се развиха нещата с Коварния и Мъжествения?

БЛАГОРОДНИЯТ. Зададох този въпрос. В момента се чудим кой от нас тримата ще умре пръв.

ЧЕСТНИЯТ /тъжно/. Всъщност, това е едно отърваване.

БЛАГОРОДНИЯТ. И на теб ли не ти се живее?

ЧЕСТНИЯТ. Не съм мислил подробно по този въпрос.

БЛАГОРОДНИЯТ. Заслужаваме съдбата си…. Пасивни сме, нямаме нищо общо с ония действуващи и побеждаващи същества от миналото.

ЧЕСТНИЯТ. Тогава, драги, беше лесно.

БЛАГОРОДНИЯТ А сега проявихме умора, при първите затруднения!

ЧЕСТНИЯТ. Защото сме роби на схващанията си. Защото ни бият с оперативност. Не разбирате ли защо?

БЛАГОРОДНИЯТ /тихо, като гледа надолу/. Не се пени!… Това си го казахме преди малко.

СЪВЕСТТА /отчаяно/. Не мога да изневеря на себе си!…

БЛАГОРОДНИЯТ. Никой не бива да изменя на себе си.

СЪВЕСТТА. Тогава как?… Кажете?… За какво говорим тогава?

ЧЕСТНИЯТ. Те ще ни бият винаги.

СЪВЕСТТА /скача / Не мога!

Благородният и Честният я поглеждат изненадано.

БЛАГОРОДНИЯТ. Какви… глупости… говориш?…

ЧЕСТНИЯТ. Като гръмнат съм. Ясно е, че някой от нас е изкукуригал.

СЪВЕСТТА. Знаете какво искат те!

Неловко мълчание.

БЛАГОРОДНИЯТ. Честний, все пак, нейната е по-тежка.

ЧЕСТНИЯТ. И сме несправедливи към нея.

СЪВЕСТТА /тръгва навън/. А сега сте жестоки, като ме съжалявате! /излиза/

ЧЕСТНИЯТ. Чакай! /излиза след нея/

Благородният на свой ред си налива вода.

Влиза Лъжата с чаша коняк.

ЛЪЖАТА. О, малкия, вода ли?

БЛАГОРОДНИЯТ /вдига пълната чаша, пие и я наблюдава през чашата/.

ЛЪЖАТА. Наздраве! /вдига чашката си/

БЛАГОРОДНИЯТ /поставя празната чаша на масичката/.

ЛЪЖАТА. Кавалерът – вода, а дамата – коняк. /изпразва съдържанието на чашката/ Бих казала, че живеете като догматици. На вас са ви чужди всекидневните неща. Красива жена като Съвестта така и ще си умре девствена. Вие – също. Жал ми е за теб, мили. Харесваш ми, непрекъснато си в мислите ми и съжалявам, че ще си отидеш от този свят без да си познал най-елементарната радост.

БЛАГОРОДНИЯТ. Струва ми се унизително за една дама да проси любов.

ЛЪЖАТА. Не се срамувам! Искам да живея и да се наслаждавам на всичко, а не да се боря. Борбата не е в кръвта ми, моята кръв гъмжи от плаващи амурчета. Интересно, какво ли плува в твоята?… Благородство? Неподкупност?… Според мен, ти не си мъж. Нямаш никакво хоби. Разбирам да си благороден в работно врене, но в свободните си часове? Защо не си измислиш странични занимания за отмора на психиката? Благородството се уморява от непрекъснатото си задължение да бъде благородство. /приближава се към него/ Виж устните ми!… /съвсем до него/ Виж ги добре. /притиска се до него/ Почувствай топлината ми!… Това, което се допира до теб, е моята гръд. Да наречем нещата по принцип – женска гръд. Когато вдишвам въздух, върховете ми се допират до дрехата ти, когато издишвам, се отдръпват и чакат оня миг, в който отново ще те почувстват… /стои до него и вече мълчи, може би чака решително действие/ Проговори, бе, дънер!… Кажи нещо, или ме прегърни!…

БЛАГОРОДНИЯТ /отдръпва се и смутено пали цигара/. Лъжлива, искам да ти говоря…

ЛЪЖАТА. Така ли?… Нима?

БЛАГОРОДНИЯТ.  Да.

ЛЪЖАТА /иронично/. Терзания?

БЛАГОРОДНИЯТ. Да.

ЛЪЖАТА. Можеш да пристъпваш, без да говориш.

БЛАГОРОДНИЯТ. Но искам да ти поставя условие.

ЛЪЖАТА. Какво?

БЛАГОРОДНИЯТ. Предлагам ти споразумение.

ЛЪЖАТА. Приемам!

БЛАГОРОДНИЯТ. Но ти не знаеш условията.

ЛЪЖАТА /понечва да го прегърне/. Приемам всичко!

БЛАГОРОДНИЯТ. Реших да ти докажа, че съм мъж.

ЛЪЖАТА. Бреей, тая работа ставала и с решения!…

БЛАГОРОДНИЯТ. Двамата трябва да направим компромис.

ЛЪЖАТА /нежно поставя ръка на рамото му/ Умирам за компромиси…

БЛАГОРОДНИЯТ Тогава ще се разберем.

ЛЪЖАТА. О, сладък компромис, направен заради Благородния! Говори!

БЛАГОРОДНИЯТ /плахо/. Реших да приема ласките ти.

ЛЪЖАТА. Значи, поумняваш.

БЛАГОРОДНИЯТ. Това за мен е компромис.

ЛЪЖАТА. Удивляваш ме.

БЛАГОРОДНИЯТ. Можеш да разчиташ на мен.

ЛЪЖАТА. Колко пъти?

БЛАГОРОДНИЯТ. Само веднъж.

ЛЪЖАТА. Веднъж – веднъж, кой ти го дава… И какво ще искаш срещу това

БЛАГОРОДНИЯТ /под напрежение/. Да заемеш нашата страна по въпроса с Кирил Монев.

ЛЪЖАТА. Готово, мили! /прегръща го и се надига да го целуне/

БЛАГОРОДНИЯТ /оттегля се/. Не сега.

ЛЪЖАТА. А кога?

БЛАГОРОДНИЯТ. След като свършим работата си.

ЛЪЖАТА Давам ти честна дума. /понечва да го прегърне/

БЛАГОРОДНИЯТ /отдръпва се/. Твоята честна дума!…

ЛЪЖАТА. Никога няма да излъжа точно теб. Отдай ми се и съм на ваша страна.

БЛАГОРОДНИЯТ. Знаеш, че не ти вярвам. Първо да действуваме, а после ще бъда твой.

ЛЪЖАТА. А аз как ще съм сигурна, че няма да се отметнеш?

БЛАГОРОДНИЯТ. Аз съм Благородният и знаеш, че ще сдържа обещанието си… Веднага щом спасим човека, ще бъда твой,

ЛЪЖАТА. Само веднъж?

БЛАГОРОДНИЯТ Само веднъж.

ЛЪЖАТА. Не може ли поне два пъти?

БЛАГОРОДНИЯТ /мъчително мисли/. Добре.

ЛЪЖАТА. Станаха два компромиса… Не може ли първия път да си го взема като аванс?

БЛАГОРОДНИЯТ. Никога!… Първо да спасим човека.

ЛЪЖАТА. Но аз горя…

БЛАГОРОДНИЯТ. Първо човека!

ЛЪЖАТА. Ако искаш, ще ти подпиша декларация.

БЛАГОРОДНИЯТ. Не.

ЛЪЖАТА. Ще полудея от ярост, че не ми вярваш!

БЛАГОРОДНИЯТ Казвай!… Приемаш ли?

ЛЪЖАТА. Не, глупако!… Ти искаш да изменя на себе си.

БЛАГОРОДНИЯТ. А какво правя аз?

ЛЪЖАТА. Печелиш двойно.

БЛАГОРОДНИЯТ. Как двойно?

ЛЪЖАТА. Печелиш и като мъж, и като кауза. Не правя компромис със каузата си. Ще ме уволнят. Сега съм най-необходима на шефа.

БЛАГОРОДНИЯТ. Той винаги е казвал, че не лъже и трябва да се предполага, че не му трябваш.

ЛЪЖАТА. Всъщност, често лъже и му трябвам.

БЛАГОРОДНИЯТ. Защо тогава обеща?

ЛЪЖАТА. За да те измамя, глупако!… Ние също не правим компромиси… Виж го ти… хитрецът! /смее се и сяда на фотьойла, като отпива от празната си чашка./

Благородният избягва.

Влиза Честният.

ЛЪЖАТА. Честни! Ще ми донесеш ли тази чашка пълна?

ЧЕСТНИЯТ /бавно взима чашката и гледа ЛЪЖАТА в очите/. Ще ти донеса.

Излиза.

Влиза Съвестта.

ЛЪЖАТА. Мадам, търсите ли нещо?

СЪВЕСТТА. Да, мадам.

ЛЪЖАТА. Това което търсите тук ли е?

СЪВЕСТТА. Не, мадам.

ЛЪЖАТА. Мога ли да ви услужа?

СЪВЕСТТА. Трябва ми Коварният.

ЛЪЖАТА. Мисля, че влезе в банята. Потърсете го там. /смее се/

СЪВЕСТТА. Ще го почакам да излезе.

ЛЪЖАТА. Тук ли ще го чакате, Мадам?

СЪВЕСТТА. Не, мадам.

ЛЪЖАТА. Нещо сте се раздвижили. Нервничите.

СЪВЕСТТА. Да, госпожо, /излиза/

Влиза Честният с чашката.

ЛЪЖАТА. Честни, не чувствате ли неудобство да прислужвате на ЛЪЖАТА? Не правите ли компромис?

ЧЕСТНИЯТ /подава ѝ коняка/. Все пак, вие сте дама.

ЛЪЖАТА. Радвам се да го чуя от вас.

ЧЕСТНИЯТ. Лъжлива, напоследък не сте ли самотна?

ЛЪЖАТА. Не може да се каже. /отпива от коняка/ Но ми липсва един истински мъж.

ЧЕСТНИЯТ. И аз мисля тъй… Смятате ли, че във вашите очи покривам представата за истински мъж?

ЛЪЖАТА. Вие сте мъж-мечта.

ЧЕСТНИЯТ. Искате ли… как да се изразя по-правилно…

ЛЪЖАТА. Да ми станете любовник?

ЧЕСТНИЯТ /леко учуден/. Да.

ЛЪЖАТА. За да взема вашата страна по оня въпрос?

ЧЕСТНИЯТ /изненадано/. Да.

ЛЪЖАТА. Съгласна съм… Елате на дивана.

ЧЕСТНИЯТ. Това ще стане после, мила.

ЛЪЖАТА. А защо да не стане сега?

ЧЕСТНИЯТ Защото не ви вярвам.

ЛЪЖАТА. Не може ли поне една целувка, като аванс?

ЧЕСТНИЯТ /мисли/. Може. /приближава се, навежда се към нея, тя го обвива жадно с ръце и го целува/.

Целувката е твърде продължителна, от чашката се излива коняка. Честният прави опити да се отскубне, но ръцете не го пущат.

ЧЕСТНИЯТ /най-после на свобода/. Останалото ще получиш после.

ЛЪЖАТА. Благодаря и за това. От цялата история спечелих една чудна целувка, която нареждам на първо място в колекцията си… Ах, защо има граница между нас!… Защо трябва да се спираме до целувката?

ЧЕСТНИЯТ Ще отидем и по-нататък. Обещах ви.

ЛЪЖАТА. Това няма да стане, мили!… Продавам всичко, но не и каузата си.

ЧЕСТНИЯТ. Нима не желаеш да бъдеш със мен?

ЛЪЖАТА. Желая го много, но не на тази цена, мили! Единственото нещо, което ми остана, е каузата.

ЧЕСТНИЯТ /ядосан/. Значи ме излъга?… Защо ми взе целувката?

ЛЪЖАТА /смее се/. Ако искаш да ти я върна обратно. /вдига нагоре устни, а след това се залива в нова вълна от смях/

ЧЕСТНИЯТ. Мизернице! /яростно обвива шията ѝ с пръсти/ Едно натискане и край!… Един враг по-малко…

ЛЪЖАТА. Натисни, мили, натисни!…

ЧЕСТНИЯТ. Едно стягане на пръстите!

ЛЪЖАТА. И готово, нали?

ЧЕСТНИЯТ. И повече няма да ни се месиш. Оставате с един човек по-малко.

ЛЪЖАТА. Но ти няма да го сториш, нали, защото си Честният. Ако го сториш – няма да си ти! /смее се в пръстите му/

ЧЕСТНИЯТ /пуща я и се отдръпва/. Гадно същество!

ЛЪЖАТА /продължава да се смее/. А ние можем да ви душим без да изменяме на принципите си. Това влиза в кодекса ни – лъжи, убивай, измамвай!… /смее се/

Честният излиза бавно. Тя става и го хваща под ръка.

 

ЛЪЖАТА /продължава/ Уверявам те, мили, целувките ти бият по точки най-добрите постижения на Коварния.

Излизат.

Влиза Съвестта, променена, весела, с чашка коняк в ръка, смее се.

След нея веднага влиза Коварният.

СЪВЕСТТА. Заболя ли те от плесницата?

КОВАРНИЯТ /обгръща я с една ръка/. Да не говорим за нещата, които ни разделят.

СЪВЕСТТА /надига се към лицето му и го целува по устата/. Това изкупва ли необмислената ми постъпка?

КОВАРНИЯТ. Мисля, че съвсем не е достатъчно.

СЪВЕСТТА /целува го отново/. А това достатъчно ли е?

КОВАРНИЯТ. Играеш, без да знаеш правилата на играта.

СЪВЕСТТА. Защо ми говориш за игра?… Мислиш ли, че една жена може да ти устои?

КОВАРНИЯТ /поглежда я пронизително/. Единственото, което ме утешава е това, че си Съвестта и трябва да се предполага, че си искрена. Освен това, според мен, вие загубихте битката.

СЪВЕСТТА /продължава да играе/. По дяволите битката!… Трябва да се живее. Красиво е да се отпуснеш, да махнеш с ръка и да приемеш плодовете на удоволствието.

КОВАРНИЯТ /старае се да не се поддаде/. И все пак, кажи какво трябва да платя за тия плодове.

СЪВЕСТТА. Страст! Колкото може повече… Моля те да не говорим за компенсации. Съвестта се влюбва за първи път в живота си.

КОВАРНИЯТ. Ти си влюбена?

СЪВЕСТТА. Да.

КОВАРНИЯТ. В мен?

СЪВЕСТТА. Ами да. Смятам че с теб ще бъде най-интересно. Благородният и Честният са като деца – нямат опит. Освен това… и аз нямам опит.

КОВАРНИЯТ. Има някаква логика в думите ти. Колкото се отнася до мен, омръзнали са ми опитните…

СЪВЕСТТА. Искаш да кажеш – ЛЪЖАТА.

КОВАРНИЯТ. Мечтая за нещо непокътнато. Всеки на четиридесет години търси нещо колкото е възможно по-неопитно.

СЪВЕСТТА /изпива коняка, хвърля чашата и повдига устни/. Коварния, целуни ме!

КОВАРНИЯТ /целува я/. Имаш устни на млада негърка. Представи си офертата.

СЪВЕСТТА. Кораво ли е тялото ми?

КОВАРНИЯТ. Достатъчно, за да не бъде меко и меко, за да не бъде много кораво… Слушай, обещавам ти да не участвувам в случая Кирил Монев. /гледа я проницателно/ За доказателство, ще се уединим чак след като се развият събитията. Това е единственият компромис, който ти обещавам.

СЪВЕСТТА. Не ти ли омръзна да говорим все по служба?

КОВАРНИЯТ. Нима вече не те интересува съдбата на човека, когото искате да спасите?

СЪВЕСТТА /олюлява се/. Целуни ме, дарлинг!

КОВАРНИЯТ /целува я/. Обожавам те! /прегръща я и я целува няколко пъти/ Имам чувството, че държа в ръцете си дете. Къде си била до сега? /целува я/ Как
сме пропуснали толкова време? /целува я/

СЪВЕСТТА. Можеш ли да обичаш?

КОВАРНИЯТ. Искам да обичам!… Мечтая да обичам!…

СЪВЕСТТА. Опитай се да обичаш като мен… Боже мой, какво става? Днес се промених съвсем.

КОВАРНИЯТ. Жената на четирийсет години се променя. Понякога това става за няколко секунди.

СЪВЕСТТА /целува го/. Колко далеч съм била от живота!… Моля те, целувай ме непрекъснато!…

КОВАРНИЯТ. Не е ли по-добре да отидем в друга стая?

СЪВЕСТТА /наивно/. Защо, мили?

КОВАРНИЯТ. Тук всеки момент може да влезе някой.

СЪВЕСТТА. Какво като влезе?

КОВАРНИЯТ. Ще ни види.

СЪВЕСТТА. И какво от това?

КОВАРНИЯТ. Представяш ли си, ако влезе Благородният или Честният?

СЪВЕСТТА. По дяволите и двамата!

КОВАРНИЯТ. Искам да те съблека.

СЪВЕСТТА. Съблечи ме тук.

КОВАРНИЯТ. Мила моя неопитна, трябва да се усамотим.

СЪВЕСТТА. Добре… Но ти все забравяш да ме целуваш. /целува го/

КОВАРНИЯТ. Искам да играем честно. Обещавам ти да не се меся в оная история.

СЪВЕСТТА /разнежено и бавно, гальовно/. Каква история? Що за глупости?

КОВАРНИЯТ. Предлагам да се усамотим чак след като привърши въпросната история.

СЪВЕСТТА. Моля те, къде е стаята, в която мога да се съблека.

КОВАРНИЯТ. Изненадваш ме… Не забравяй, че съм луд по тебе.

СЪВЕСТТА. Докажи го без да говориш.

КОВАРНИЯТ. Мила, чуй какво… Аз… обещавам ти услуги от всякакъв род. За теб ще продам и каузата си.

СЪВЕСТТА. Защо, мили?

КОВАРНИЯТ. Влудяваш ме!… Устните ти говорят красноречиво за сладостта на твоето тяло.

СЪВЕСТТА. Искам те такъв, какъвто си. Остави служебните истории! Живее ми се. /мечтателно/ Ах, колко сладко е да се живее без задължения и рискове!…

КОВАРНИЯТ. Но ти си интересна за мен само като Съвестта. Иначе се обезценява победата ми.

СЪВЕСТТА /унесено/. Както искаш, скъпи. Ще бъда каквато желаеш.

КОВАРНИЯТ. Искам да си същата, както преди десет минути, преди да се напиеш. Дори… ще ми достави удоволствие ако се съпротивляваш.

СЪВЕСТТА. Трябва да ми кажеш как.

КОВАРНИЯТ. Влез в старата си роля.

СЪВЕСТТА. Не мога. Обичам те и те желая.

КОВАРНИЯТ. Позволи ми първо да ти докажа готовността си за компромис, а после…

СЪВЕСТТА /бързо/. Не!… Достатъчно живях между двама принципни. Къде е тази прословута стая за събличане?

КОВАРНИЯТ. На две крачки оттук. /прегръща я, тръгват/

Пресрещат ги всички, които се връщат на сцената.

Лъжливата се стъписва.

СЪВЕСТТА /погалва брадичката ѝ/ Отнемам ти го, мадам.

ЛЪЖАТА. Тази е полудяла.

ЕГОИСТЪТ Не виждаш ли, че е пияна.

БЛАГОРОДНИЯТ. Какво правиш, съвземи се.

ЧЕСТНИЯТ. Веднага се върни!

СЪВЕСТТА /с примрежен поглед/. Вие двамата сте мухльовци. /притиска се до Коварния/ Хайде, мили! /излизат/

Групата гледа след тях със зяпнали уста.

ЛЪЖАТА. Благородния, ако не ме лъжат очите, преди малко те нарекоха мухльо.

ЕГОИСТЪТ. И двамата са си мухльовци!… Да изтърват такава жена. /смее се/

МЪЖЕСТВЕНИЯТ Толкова години живеят до нея, без да я докоснат с пръст.

САМОЧУВСТВИЕТО. Но какво е станало?

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Пази се от жените на 40 години!

ЛЪЖАТА /лековато, с ехидна усмивка/. Обикновена смяна на тактиката.

ЕГОИСТЪТ. Мислиш ли, че е игра?

ЛЪЖАТА. А какво друго?… Нашите врагове са се раздвижили.

ЕГОИСТЪТ. Но тя не може да играе. Страхливий, какво мислиш?

СТРАХЛИВИЯТ. Според мен… Страхувам се, че Коварният се е продал. От подобни сладострастници можеш да очакваш всичко. Може да се случи със всеки, който има за полова храна сутрин обед и вечер ЛЪЖАТА.

ЛЪЖАТА /иронично/. Достатъчно е да ви накажа само три дни без ласки и ще изпадате в краката ми.

ЕГОИСТЪТ. Но не можеш. Това, все пак, са цели три дни без мъж.

ЛЪЖАТА /избухва/. Проклетници!… Мръсни, долнопробни мъже!…

ЕГОИСТЪТ. Биология, мадам… Срещу нея не се рита… /сякаш на себе си/ Коварният се е продал, но на каква цена?

СТРАХЛИВИЯТ. Може пък да се е продала Съвестта.

ЕГОИСТЪТ. Невъзможно. Тя е последната измежду нас, която би сторила това.

СТРАХЛИВИЯТ. Все пак, тя е най-нежната душа между нас. При това, конякът е довършил останалото. Не видяхте ли – беше пияна. Но всяка вероятност се е продала именно тя.

ЛЪЖАТА. Ще видите как тази нежна душа ще изиграе Коварния. Продал се е, подлецът, но не знам дали само за днес.

ЕГОИСТЪТ. Ами ако се е влюбил?

СТРАХЛИВИЯТ. Коварният? Никога.

ЕГОИСТЪТ. Защо пък не?

СТРАХЛИВИЯТ. Подобни типове – никога.

ЕГОИСТЪТ. Понякога типовете се влюбват така жестоко, че…

СТРАХЛИВИЯТ. Ако е така, нещата се объркват неочаквано. Съотношението на силите се променя. Те стават четири, а ние трима.

ЕГОИСТЪТ. Винаги можем да разчитаме на Мъжествения и Самочувствието.

СТРАХЛИВИЯТ. Отсега нататък не се знае.

ЕГОИСТЪТ. Не можем ли да предотвратим кашата?

СТРАХЛИВИЯТ. Как?

ЕГОИСТЪТ. Не знам… Да се втурнем и попречим.

СТРАХЛИВИЯТ. За любовта няма граници. /към Благородния и Честния, които мълчаливо са навели глави/ Най-после постигнахте целта си. Пазихте тази малка жена, консервирахте я а я пуснахте в момент на изпитание.

БЛАГОРОДНИЯТ /спуща се и хваща Страхливия за гърлото/. Затвори проклета та си уста!…

ЧЕСТНИЯТ /спуща се и го издърпва настрана/. Какво искаш?

БЛАГОРОДНИЯТ. Няма да му позволя да ни приписва подобни подли комбинации.

СТРАХЛИВИЯТ /държи гърлото си/. Веднага ръцете!… Спуща се и веднага с ръце. Винаги от позиция на силата.

ЕГОИСТЪТ. Мисля, че всички полудявате. Трябва да се успокоим. Имаме да живеем още. Поне трийсет години.

ЧЕСТНИЯТ. Сега си благоразумен, а когато решавахме важните въпроси, какво говореше?

ЕГОИСТЪТ Винаги съм мислил само за благото на нашия организъм.

ЛЪЖАТА /изпищява/. Млъкнете!

Мълчание. Благородният и Честният се разхождат нервно. Другите стоят прави и гледат пода.

Страхливият отива при магнетофона и го пуща. Музика – може би минута…

ЕГОИСТЪТ. Защо пусна магнитофона?

СТРАХЛИВИЯТ. Трябва ни една музикална пауза. В паузите узряват моментите и мислите. Всеки от нас има нужда от малко размисъл.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /към Самочувствието/. Ние с теб пък какво се безпокоим? Какво ни интересува нас – неутралните?

САМОЧУВСТВИЕТО. Както виждаш, не оставят на мира и нас.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Колко хубаво си живеехме някога!…

САМОЧУВСТВИЕТО. Прекрасни години! Къде отидоха?… Всичко беше равно и спокойно.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Лъжеш! Имахме големи сътресения.

САМОЧУВСТВИЕТО. Но взимахме бързо решения.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /въздъхва/. Мечтателят ни липсва много… Нито Коварният, нито ЛЪЖАТА, нито Егоистът и Страхливият тогава създаваха неприятности. /въздъхва/ Помниш ли как се потайваха и сумтяха?… Чудно, защо Мечтателят трябваше да загине пръв? Дали и другаде мечтателите загиват първи?

САМОЧУВСТВИЕТО. По всяка вероятност.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Но защо?

Самочувствието поклаща рамене в отговор.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /продължава/ Каква е тази музика?

САМОЧУВСТВИЕТО. Не знам. Няма значение? Тук има нужда от музика.

Влиза Коварният. Оправя едва забележимо косата си. Приближава се до магнетофона и го изключва. Най-после спира погледа си върху Благородния и Честния. Усмихва се лукаво.

БЛАГОРОДНИЯТ. Къде е тя?

КОВАРНИЯТ. Сигурно ще дойде.

БЛАГОРОДНИЯТ. Можеш ли да кажеш какво се случи?

КОВАРНИЯТ /отново лукаво усмихнат/. Джентълменът не говори за подвизите си… Ти би ли казал нещо на мое място?

ЧЕСТНИЯТ. Защо не идва?

КОВАРНИЯТ. Знам ли?… Ще се пооправи и ще дойде… Само че…

БЛАГОРОДНИЯТ. Какво?

КОВАРНИЯТ. Нещо в нея не ми харесва,

ЧЕСТНИЯТ /нетърпеливо/ Какво е станало?

КОВАРНИЯТ. Нищо… Изведнъж ми заприлича на Офелия.

БЛАГОРОДНИЯТ. Какво?

КОВАРНИЯТ. Струва ми се, че вече не е със всичкия си… Говори глупости… Поиска да ми издере очите. Твърди че съм я измамил… Наистина, аз ѝ дадох някакви обещания, но кой ли мъж не дава обещания преди да постигне своето. Изглежда че е получила сътресение. Така е, когато някой се прощава с девствеността си на четиридесет годишна възраст.

Без да продумат, Благородният и Честният побягват навън.

ЛЪЖАТА /приближава се към Коварния/. Как беше?

КОВАРНИЯТ. Интересно, ала не оправда очакванията. Важното е, че задоволих дългогодишната си амбиция.

ЕГОИСТЪТ. Ти със нас ли си, или…?

КОВАРНИЯТ /спокойно/. Никога не е ставало дума за това кой с кого да бъде. Мисля, че ТЯ не е вече с тях.

СТРАХЛИВИЯТ. А с нас ли?

КОВАРНИЯТ. С никого.  Тя полудя.

ЛЪЖАТА. Има ли хубави форми?

КОВАРНИЯТ. Формите ѝ са чудесни.

ЛЪЖАТА. Сравнена с мен?

КОВАРНИЯТ. Няма и част от твоя пламък.

ЛЪЖАТА. Винаги съм смятала, че формата не е толкова важна.

Бързо влизат Благородният и Честният.

БЛАГОРОДНИЯТ /с поглед, който не предвещава нищо добро/. Коварний, какво е станало?… Тя не отговаря на въпросите ни. Мисълта ѝ е несвързана.

КОВАРНИЯТ. Тъкмо това разправям. Много е нежна да играе ролята на Съвест. Липсва ѝ оперативност и гъвкавост.

ЧЕСТНИЯТ. Ти си употребил насилие!

КОВАРНИЯТ. Нищо подобно… Според мен, тя доста късно реши да промени амплоато си и плати скъпо. Ако искате да знаете, тя вече е луда, защото пожела да извърши нещо, което е извън убежденията ѝ.

БЛАГОРОДНИЯТ. Мръснико, ти си я измамил!

КОВАРНИЯТ. Напротив, тя направи опит да ме измами. /смее се/ Впрочем, лъгахме се взаимно. /спокойно/ Нямаме вече съвест. Занапред ще живеем без съвест.

БЛАГОРОДНИЯТ. И мислиш, че ще ти простим?

КОВАРНИЯТ. Трябва да се преглътне и този хап.

БЛАГОРОДНИЯТ /спуща се към него/. Мерзавец! /хваща го и със силата на тялото си го тръшва на пода/ Няма да има и коварство!

Но всички се спущат върху него. С изключение на Честния, който се намесва на негова страна, издърпва ги или прави опит да ги издърпа. Хаос. Борба.

Благородният успява да се изправи и се отбранява героично. Честният също. Но шестима срещу двама все пак са много.

ЛЪЖАТА /като удря през двама души/. Смачкайте го!

ЕГОИСТЪТ /удря/. Веднъж за винаги!

СТРАХЛИВИЯТ /понесъл удар/. 0x!… Притиснете го!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /извива ръката на Честния/. Ще ти строша кокалите!

Коварният, който е останал за момент настрана от схватката, измъква фински нож, натиска бутона му, острието изхвръква напред със щракане.

КОВАРНИЯТ. Обърнете гърба му към мен. /крие ножа/.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ Защо?

КОВАРНИЯТ /изкрещява/. Не е твоя работа!… Или стомаха му!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Какво си намислил? /боричка се с Благородния/

Благородният успява да го хване за гушата, но извръща гърба си към Коварния, който замахва и забива ножа в гърба му.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ /уплашено/.  Какво стана?

КОВАРНИЯТ. Нищо.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Ти извърши убийство!

Писъци. Оставен сам, БЛАГОРОДНИЯТ е с лице към зрителната зала.

Всички са замръзнали по местата си. В очите им ужас.

 

КОВАРНИЯТ /не съвсем спокойно/. Всички бяхте свидетели, че ме нападна.

ЛЪЖАТА. Разбира се!

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Не очаквах такава развръзка.

САМОЧУВСТВИЕТО /към Коварния/. Ти шаржира повече, отколкото трябваше.

КОВАРНИЯТ. Чиста самоотбрана.

ЛЪЖАТА. Самоотбрана беше!

Всички разговарят без да се поглеждат, защото вниманието им е приковано от героичната стойка на Благородния, който ги дарява предсмъртно с презрението си.

БЛАГОРОДНИЯТ. Може би някой ще дочака денят… в който… в който… коварството ще се отбранява.

Пада върху дивана, просто сяда и само по отпуснатата назад глава може да се разбере, че е мъртъв.

ЧЕСТНИЯТ /бавно тръгва към Коварния/. Започвай, мерзавецо! /подгъва ръце и се готви за скок/

Коварният, макар с нож в ръка, се отдръпва назад.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Скрий ножа!

КОВАРНИЯТ. Но той ме напада!

САМОЧУВСТВИЕТО. Ние ще се справим с него!

Цялата група скача върху Честния. Следват удари и душене. Пущат го върху пода. Наблюдават го отгоре.

СТРАХЛИВИЯТ. Свършихме ли го.

ЕГОИСТЪТ /навежда се над Честния, опипва пулса му/. Живее.

МЪЖЕСТВЕНИЯТ. Сигурно е изгубил съзнание.

КОВАРНИЯТ. Оставете го така. /прибира ножа си/

ЛЪЖАТА. Боже мой, кой знае какъв вид имам? /отива пред огледалото/ И това ако е жена! /оправя се/

Но останалите стоят все още неподвижни.

 

На входа се звъни.

Бързо влиза ТОЙ, прекосява хола и отива да отвори.

Връща се, придружен от Диана.

Двамата застават в предната част на сцената. Зад тях: мъртвият, падналият на пода, останалите в различни пози и ЛЪЖАТА, която спокойно реши косата си.

ДИАНА /гледа ШЕФА в очите/. Разочарована съм,

ТОЙ /зачудено/. Защо?

ДИАНА. Излизаш ли?

ТОЙ. Не. Защо?

ДИАНА. Не очаквах да те заваря по костюм. Сега ще трябва да се събличаш.

ТОЙ /прегръща я страстно/. Въпрос на секунди, Диана!…

Целува я жадно, ръцете му шарят нечисто зад гърба ѝ. Постепенно я повлича към другата стая.

Появява се и минава край тях Съвестта. Има вид на Офелия, с разпуснати коси и усмихната. В ръката ѝ – цветя.

СЪВЕСТТА. Някой ми каза да набера цветя… /учудено оглежда всички/ За кого са цветята?

З А В Е С А

 

Бележки на автора:Действието се развива за около 2 часа в апартамента на 40 годишен мъж, чието семейство е на курорт. Той се е прибрал току-що от Париж.
Това е „главният герой“ и единственият реален човек, до последните 2-3 минути на пиесата, когато ще се появи ДИАНА.
Но почти няма реплики, затова пък постоянно се върти между останалите герои, без да показва с нещо, че ги вижда, по-скоро – усеща, защото те са – както зрителят ще разбере постепенно – фиктивни, невидимите му същности.
Актъорът, който ще играе ролята, трябва да поддържа постоянно върху себе си вниманието на зрителите, именно с това, че извършва ежедневни действия, поняког може да се държи смешно, тъпо, грозно – както всички прави, когато сме сами в къщи.
ТОЙ, ШЕФА трябва да се играе от любимец на публиката, МНОГО ДОБЪР актьор, с високи умения в езикът на тялото, мимиката, усет за импровизации и контрапункти, по времето когато се занимава с тоалета и най-обикновените си действия всяка сутрин, на фона на разговарящите, влизащи и излизащи, спорещи и иронизиращи 8 души на сцената, които от своя страна непрекъснато го наблюдават, преценяват с поглед – и се опитват да му повлияят, защото  представляват отделните свойства на характера му, да разиграват неговите чувства и мисли, които ние научаваме изключително чрез техните действия и реплики. Понякога той може да спира замислен – докато 8те решават реакциите му.
Режисьорът и актьорите трябва да намерят и пресъздадат пред зрителите един плавен „танц“ между единственият РЕАЛЕН човек – и СИМВОЛИЧНИТЕ участници, които в това време – без изобщо да общуват с него – съчиняват съдбата му, променят живота и възгледите му за него, защитава илит унищожават идеалите му…
Този сценарий се разиграва ежедневно във всеки един от нас, без да си даваме сметка каква жестока борба се води в душата и разума ни, между Идеите и Идеалите ни – и Желанията и Срастите ни, под влияние на Действителността и нейните изисквания към нас.
Много е важно да се спази някакъв баланс между изживяванията на 8те – и действията на ШЕФА; 8те постоянно наблюдават и анализират действията и думите на Шефа, воюват за развитието му в бъдещето – докато той не подозира техните взаимодействия, макар едновременно да е и стимулатор, и последствие на техните отношения.
Добре е да се потърси по-комичен акцент в движенията им и разминаването на ШЕФА и 8те из дома, за да се поддържа свежото настроение и внимание на публиката – за да се стигне постепенно до трагичната развръзка, която да ни изненада накрая със жестокостта си, макар в същото време ТОЙ да триумфира като „победител“ и да не усеща с нищо трагедията на своята метаморфоза.
Желателно е тази пиеса да се поставя САМО от много опитни и интересни режисьори, както и много добри и доказали се актьори, инак няма никакъв смисъл.

Не бива да се търси физическа връзка между актьорите – и качествата на техните „характери“.  Желателно е те всички да са равностойни – красиви и без недостатъци във външния си вид, за да не се подсказват душевните им качества чрез физиката, за по-силен контраст в действието.

Комент на Дж. В. :
. . . . Всички са на еднаква възраст – 40 години, според Автора. Той самият е бил на 45 когато е писал пиесата, и за пореден път показва колко силно го е вълнувала и плашела възрастта, промените му в нея.
. . . . Без да е имал това предвид – Авторът е налучкал една от теориите за Човешкото съществуване – между невидими сили на нематериалните „същества“ окло него, които воюват за Душата му, направляват действията и мислите му… охраняват го и му подсказват понякога бъдещето.

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design…

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
– илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
– без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
„Да спим на открито“ 1969  и
„Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
„Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.
–
много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор…

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКО:  ТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…

0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   

0-2 ЧИМИ

0-3 ЧАСОВНИКЪТ

0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO

КВАРТИРАНТЪТ ЗАМИНАВА – сценка, 1964. (кич от времето си)

ХАИМ БЕНАДОВ

БОРИС АПРИЛОВ

•••

КВАРТИРАНТЪТ ЗАМИНАВА

Едноактна пиеса (кич от култа)

•••

София, 1964 г.

.

.

.

ЛИЦА:

ХАМСИЕВА   – СОБСТВЕНИЧКА НА АПАРТАМЕНТ

ЛИЛИ              – НЕЙНА ДЪЩЕРЯ

СТОЙЧЕВ       – ТЕХЕН КВАРТИРАНТ

ТАЛАШЕВА   – СЪСЕДКА И ПРИЯТЕЛКА НА ХАМСИЕВА

ТАЛАШЕВ      – НЕИН СЪПРУГ, АДВОКАТ

ЖОРЕТО

КАПАКА         – ПРИЯТЕЛИ НА ЛИЛИ

ЗАПРЯНОВ

МИНЧЕВ         – СЪСЕДИ

ДИМО              – ПРИЯТЕЛ НА СТОЙЧЕВ

РАЗСИЛЕН

.

.

.

Хол в дома на семейство Хамсиеви. Вляво, вдясно и в дъното врати. Вратата вдясно води към стаята на квартиранта Иван Стойчев, вратата вляво води навън, а вратата в дъното води към кухнята на апартамента.

При вдигането на завесата Хамсиева и нейната съседка по апартамент Талашева са увлечени в разговор.

 

ТАЛАШЕВА. Добре де, всичко разбирам…  оплакваш се, ама как можа да го приемеш и му дадеш източната стая…

ХАМСИЕВА. Стаята е северна.

ТАЛАШЕВА. Северна, северна!… Но как го допусна?

ХАМСИЕВА. Полъгах се.

ТАЛАШЕВА. Чудното е, че ти си се полъгала.

ХАМСИЕВА.Ах, говориш си ти, госпожа Талашева, а представи си – иде господинът в тъмносин костюм, изгладен, избръснат, висок и започва направо с „мадам“. Мадам тъй, мадам инак. Какво би сторила ти на мое място?…

ТАЛАШЕВА. Е, щом те е нарекъл „мадам“, то друг въпрос!

ХАМСИЕВА. Мошеник!… Разбрах го, но беше късно.

ТАЛАШЕВА. А как го разбра?

ХАМСИЕВА. Простакът си пролича веднага… Уреди дъщерята соаре, поканихме го най-учтиво, а той отказа. Прибра се в стаята си, представи си. Стои там и мълчи като пукал. Ние крещим, ревем, децата танцуват, а той не излезе поне да се скара… (навежда се към ухото на Талашева) Знаеш ли какво?… На синя риза носи зелена вратовръзка. (двете се смеят)

ТАЛАШЕВА. Да не е от село?

ХАМСИЕВА. Не е от село, ама е простак. Как не го разбрах навреме!…

ТАЛАШЕВА. Ами като те нарекъл „мадам“! …

ХАМСИЕВА. Сега се чудим как да го метлосаме… Какво ли не му предложих: замяна, да не плаща наема за последния месец, да поемем разноските по преместването – а той – не мога, казва, да намеря квартира.

ТАЛАШЕВА. Ооох, то нещастията ходят по хората!…

ХАМСИЕВА. На! Черният дроб ми се обажда отново, кръвното ми се повиши…  (хваща се за черния дроб) На всичко отгоре ми се свърши и специалитетът… Иде ми да продам апартамента и да тръгна дето ми видят очите… То да беше жив Кубрат! За два дни щеше да го разкара… Намериха сама жена, вдовица с едно дете да я разиграват …

ТАЛАШЕВА (разтревожена). Такива са сегашните – прости, груби, без маниери! Не признават завоеванията на културата, говорят направо на „ти“… (звъни се)

ХАМСИЕВА. Шшт!… Той е! (става) Постой да видиш какъв хубостник си имам! (отива до вратата и отваря. Влиза Стойчев.)

СТОЙЧЕВ. Добър ден!

ХАМСИЕВА. Вие, другарю Стойчев… защо звъните?

СТОЙЧЕВ. Знаете ли защо?

ХАМСИЕВА. Чакам да узная.

СТОЙЧЕВ. Защото нямам ключ.

ХАМСИЕВА. И няма да имате!… Няма да ви дам ключ!… Вие трябва да напуснете тази стая!… Аз съм болна! Имам млада дъщеря и какво ще кажат хората!… Ами утре, други ден могат да пуснат приказки…

СТОЙЧЕВ. Е, добре де – какво предлагате?

ХАМСИЕВА. Намерихме ви по-хубава квартира, при госпожа Божурова, в центъра.

СТОЙЧЕВ. Чудна работа, наистина!… Не разбирам нищо.

ХАМСИЕВА. Пощадете ме! (съвсем умолително) Слаба жена съм, беззащитна, виждате как се боря с живота…

ТАЛАШЕВА. Другарю Стойчев, вие трябва да влезете в положението на госпожата… В края на краищата, чухте предложението. Вие, днешните млади хора, поне сте разбрани, в крак с новото време, за което всички се борим и търпим лишения.

ХАМСИЕВА. Моля ви, напуснете…

СТОЙЧЕВ. (замисля се, махва с ръка) Добре!… Щом съм ви противен, ще напусна. (влиза в стаята си)

Хамсиева и Талашева остават като гръмнати от приятната изненада. Прегръщат се.

 

ХАМСИЕВА. Имало господ!

ТАЛАШЕВА. Уреди се по-лесно, отколкото предполагахме!

ХАМСИЕВА. Ама и ти помогна!… Благодаря ти!

ТАЛАШЕВА. Този ваш квартирант не е много простак, а пък е и хубавичък.

ХАМСИЕВА. Защо не го вземеш при вас като ти харесва!

ТАЛАШЕВА. Да не ми е изпила чавка акъла!

ХАМСИЕВА. Ех, да се махне веднъж!

ТАЛАШЕВА. Кого ще сложиш на негово място?

ХАМСИЕВА. Нашата Лили е говорила с някой си Жоро от филхармонията.

ТАЛАШЕВА. А, сигурно той ще плати повече.

ХАМСИЕВА. Кой ти гледа парите! Важното е, че бил интелигентен и учтив.

ТАЛАШЕВА (става). Ей, какво правя? Имам телефонен разговор.

Вратата към стаята на Стойчев се отваря. Стойчев излиза отново навън, без да им проговори.

ТАЛАШЕВА (гледа въпросително след излизащия). Къде отива?

ХАМСИЕВА. Може и на среща. Може да си има и любовница.

Звъни се. Хамсиева отваря външната врата. Влиза разсилен.

РАЗСИЛЕН (чете плик). Иван Стойчев?

ХАМСИЕВА. Току-що излезе. Разминали сте се по стълбите.

РАЗСИЛЕН. Има важно писмо за него.

ХАМСИЕВА. Елате друг път, да му го предадете лично.

РАЗСИЛЕН. Другарке, защо да ставаме сега такива… педанти и бюрократи!… Ще го получите вие, ще го разпишете ей тук (сочи кочана си) и край! Няма да ви заболи, я!…

ХАМСИЕВА. Що за писмо е?

РАЗСИЛЕН. Абее, важно е, понеже е от външното министерство, отдел „Легации“, ама не носи материална отговорност.

ХАМСИЕВА. Какво пък общо има моят квартирант с легациите?

РАЗСИЛЕН (смига). Не знам дали ме разбираш!

ТАЛАШЕВА (уж отекчено). Магде, вие се разправяйте, пък аз си отивам. Довиждане.

ХАМСИЕВА (подписвайки). Довиждане, Павлино!

РАЗСИЛЕН (прибира кочана си). Трябва да му се предаде веднага! Довиждане!

ХАМСИЕВА (чете). Хм! Отдел „Легации“! (затваря след разсилния вратата и върви към средата на хола, като чете плика. После го издига срещу светлината и се мъчи да прочете нещо, прави нерешителни опити да го разпечати и най-сетне го поставя на масата. Звъни се. Хамсиева отваря и веднага се чува гласът на Талашева, която е леко запъхтяна.

ТАЛАШЕВА. Знаеш ли, Магде, аз… размислих мъничко и си викам: а бе защо да не помогна на моето болно Магде, да я отърва от квартиранта ѝ, да намери и тя спокойствието си като хората?

ХАМСИЕВА (приятно изненадана и невярваща на ушите си). Какво, какво?

ТАЛАШЕВА (гръмка). Ами – какво, ще го взема при нас!

ХАМСИЕВА. Но как?

ТАЛАШЕВА. Ти ме знаеш каква съм. За три дни ще му видя сметката така, че сам ще пожелае да напусне!

ХАМСИЕВА (радостна). Ама, това е хубава идея, ей!… И ще го вземеш, а?

ТАЛАШЕВА. Ще го взема!… (уж небрежно, вдига плика от масата, прочита го и го захвърля пак там, като казва с безстрастен глас.) Ще го взема.

ХАМСИЕВА (въодушевено). Щом се върне ще ти го пратя!

ТАЛАШЕВА. Прати го, прати го! А пък аз ще го наредя! (двете се смеят) Твоята Лили не се ли е върнала още?

ХАМСИЕВА. Чакам я всяка минута. Нали ме знаеш – не ѝ държа сметка.

ТАЛАШЕВА. Е да, тя е толкова умна, самостоятелна и знае какво прави… Хайде, довиждане! (на входа се обръща) Ще го пратиш, нали?…

ХАМСИЕВА. Щом се върне.

Хамсиева затваря и се прибира в кухнята през средната врата.

Влизат Лили, Жорето и Мишо Капака. Носят две бутилки и мрежа с продукти. Пеят: Се си бооо, луната грее над ридооо…

 

ЛИЛИ (слага пръст на устата си). Шшшт!… Един момент! (отива пред вратата на Стойчев, чука предпазливо, а след това по-енергично) Няма го! (отваря вратата като гледа назад към гостите си)  Жоре, искаш ли да видиш стаята, в която ще живееш?

Всички влизат в стаята. Отвътре долитат гласове и смях. Излизат.

ЖОРЕТО. Стаята не е лоша! Остава само да ми се усмихне щастието.

ЛИЛИ. Бъди спокоен! Мама се е заела вече с тази работа.

ЖОРЕТО. И после?

ЛИЛИ (гледа го нежно). После ще си живеем един до друг.

КАПАКА. Като съпруга и съпруг!

ЖОРЕТО (недоволно). Аа, Капак!… Не обичам такива намеци!

ЛИЛИ. Какво? Уплаши ли се?… Веднага подскачате като чуете за женитба!…

ЖОРЕТО. Да оставим този сериозен разговор!… Капак, пусни музика.

ЛИЛИ. Тази вечер ще се напия!

Капака пуща радиото. Туист. Жорето и Лили танцуват. Капака, тананикайки танцува, обгърнал бутилките.

ЛИЛИ (в танца). Обичаш ли ме?

ЖОРЕТО. Да.

ЛИЛИ. Много или малко?

ЖОРЕТО (безстрастно). Много!… А ти?

ЛИЛИ. Много! (целува го)

КАПАКА. Без увлечения!… Пие ми се!… Да подредим масата.

Влиза Хамсиева.

ХАМСИЕВА. А! Деца, вие сте вече тук?

КАПАКА. Добър вечер, мадам! (целува ръка.)

ЛИЛИ. Маминко, да ти представя Жорето, който ще живее у нас.

Запознаване. Целуване на ръце. Капака грабва провизиите и ги отнася в кухнята.

КАПАКА. Елате да направим нашия специалитет!

Жорето и Лили тръгват с него към кухнята.

ХАМСИЕВА. Лили!… Един момент!

ЛИЛИ (връща си). Какво, мамо?

ХАМСИЕВА (към мъжете). Вие се занимавайте с вашия специалитет. (радостно към Лили.) Уредих въпроса с оня!

ЛИЛИ (изненадана). Как?

ХАМСИЕВА. Госпожа Талашева го взима при себе си!

ЛИЛИ (недоумяващо). Но защо?

ХАМСИЕВА. Много просто – да ни помогне!… Дава му стая, а после, ти знаеш как се разправя тя с такива.

ЛИЛИ (зарадвана). Той сигурно ще се съгласи!

ХАМСИЕВА. Говорих с него. По принцип е съгласен.

ЛИЛИ (доволна обикаля масата). Тогава не ми остава нищо друго, освен да кажа на Жорето!

ХАМСИЕВА (резервирано). Лили, я ми кажи какъв е тоя Жоро? Нищо не знам за него.

ЛИЛИ. Прекрасен, галантен, музикант!

ХАМСИЕВА. И колко ще плати?

ЛИЛИ. Ти ще уговаряш това. Той е ларж.

Влиза Капака, препасан с престилка.

КАПАКА. Къде е дългият нож за сандвичите?

ХАМСИЕВА. В бюфета.

Капака се връща в кухнята.

ЛИЛИ (съглежда писмото на масата) Какво е това писмо?

ХАМСИЕВА. За оня! (сочи с глава стаята на Стойчев)

ЛИЛИ (разсеяно гледа плика и чете) Министерство на външните работи… (оживява се) отдел „Легации“… (още повече се оживява) Легации! (гледа въпросително майка си) Кой го донесе?

ХАМСИЕВА. Разсилен от министерството.

ЛИЛИ (замислена) Кога?

ХАМСИЕВА. Преди малко.

ЛИЛИ (изведнъж оживено) Майко (хваща я с ръка) ти предупреди ли Стойчев да напусне?

ХАМСИЕВА. Нали ти казах!

ЛИЛИ. Ти си луда!

ХАМСИЕВА. (гледа я учудено) Какво става с теб?

ЛИЛИ (унесено) Никакво напускане!

ХАМСИЕВА (гледа ту писмото, ту Лили и сякаш подразбира нешо) Но аз вече отстъпих квартиранта ни на Талашева!

ЛИЛИ. Той самият знае ли за това?

ХАМСИЕВА. Не още. Талашева каза да ѝ го пратим щом се върне.

ЛИЛИ. Кога ти предложи това? След като видя писмото, нали?

ХАМСИЕВА. Е, да…

ЛИЛИ. Хитруша такава! (решително) Ще има да взема обаче! (още по-решително) Аз отивам в спалнята, а ти, само за една минута изгони гостите!

ХАМСИЕВА. Ама… как?

ЛИЛИ. Измисли нещо!… Ти знаеш… (излиза)

Хамсиева мисли един миг, след това изтичва в кухнята. Излиза от там с Жорето и Капака. Капака развълнувано развързва престилката.

КАПАКА. Ама, как така изведнъж, мадам?

ЖОРЕТО. Ако трябва нещо лекар…

ХАМСИЕВА. Нищо, нищо не трябва!… Аз си я познавам най-добре!… Ще ѝ дам капки… термофор… А вие извинявайте, че тъй се случи…  Друг път… нали разбирате … (докато говори ги изтиква постепенно навън)

ЖОРЕТО. Нищо, мадам!… Случват се тия работи!… Довиждане!

КАПАКА. Довиждане!

ХАМСИЕВА. (затваря вратата) Довиждане! (извръща глава назад) Лили!

ЛИЛИ (изтичва). Ликвидира ли ги? (отдъхва си) Сега, мамичко, разбираш ли какво има да става тука?

ХАМСИЕВА. Започвам да разбирам, ама…

ЛИЛИ (унесено). Министерството на външните работи, легации…

Пуска радиото и в мелодията на песента „Обичам Париж презпролетта“ леко танцува и приглася.

Звъни се. Хамсиева отваря. Влизат Талашева и Талашев

ТАЛАШЕВА. Купихме си дюли за сладко. Методи обича много сладко отдюли. Нали, Методи?

ТАЛАШЕВ. Да.

ТАЛАШЕВА. Оо, Лили, добър ден!

ЛИЛИ. Добър ден, госпожа Талашева!

ТАЛАШЕВА (към Хамсиева). Върна ли се квартирантът?

ЛИЛИ. За какво ви е потрябвал нашият квартирант?

ТАЛАШЕВА. Ние с майка ти наредихме нещо приятно! (Усмихва се и смига)

ЛИЛИ (иронично) Да го вземете при вас, нали?

ТАЛАШЕВА. Да. И ще ви освободим…

ЛИЛИ (рязко) Ще имате да вземате!

ТАЛАШЕВА (изненадано) Моля?

ЛИЛИ (енергично) Квартирантът си остава при нас.

ТАЛАШЕВ (кашля). Но… как така?… Искам да кажа… в какъв смисъл? Че нали има дадена дума?… Аз … като правист…

ЛИЛИ. Вие, какво „като правист“?

ТАЛАШЕВ. Това, чее… съгласно правото… дадената дума… както се казва… е консумирано задължение…

ЛИЛИ. Така де, подочули сте, че нашият квартирант заминава за чужбина.

ТАЛАШЕВА. Нищо подобно!

ЛИЛИ. Тъй де – прочели сте плика.

ТАЛАШЕВА. Чисто и просто, искахме да помогнем на г-жа майка ви.

ХАМСИЕВА. Благодаря! Отказвам се от вашата помощ!

ТАЛАШЕВА (започва да се кара) Как така се отказваш!… Аз вече опразних стаята!

ЛИЛИ. Пак ще си я напълниш!

ТАЛАШЕВА. Така ли?… Искате с лошо ли?

ТАЛАШЕВ (иска да успокои положението). Моля, моля – чакайте да се разберем като културни хора, а и да видим какво казва правната наука по този въпрос.

ЛИЛИ. Слушайте, да престанем с тези комедии. Квартирантът си е наш и никой не може да ни го отнеме!

ТАЛАШЕВА. Ахааа!…

ТАЛАШЕВ. Юридически… погледнатоо…

ТАЛАШЕВА. Ти мълчи, бе! (изтласква го) Охоо! (слага ръце на кръста) Госпожица Лили Хамсиева възнамерява да се омъжи за господин Иван Стойчев, простака, неукия, селендура, който сега заминава в странство като дипломат?

ЛИЛИ (дръзко) Да!

ТАЛАШЕВА… Може би Париж, Лондон, Кайро? Но бъдете уверени, че всичко това ще стигне до знанието на господин Стойчев и той ще избере …

ТАЛАШЕВ. Сам ще присъди…

ТАЛАШЕВА. …къде да остане: при вас, лицемерите, или при честните хора като нас …

ЛИЛИ. На вас да изпраща колети, така ли?

ХАМСИЕВА. Да вършите търговия!… Мислите, че нищо не знаем, нали? (Талашеви са малко изплашени) Вън! (Талашеви си излизат)

ТАЛАШЕВ (гласът му идва отвън) Тази обида ще трябва да докажете в съда!

Лили им хлопва вратата.

ЛИЛИ (към майка си) Видя ли какви ги обърка?… С твоята недосетливост!… Разбери бе – получаваш писмо от външно министерство, от отдел „Легации“! Не можа ли да се сетиш?… Сега, сигурно, са раздрънкали по цялата кооперация.

ХАМСИЕВА. Какво да я правя. Беше тук и видя писмото.

ЛИЛИ. Ами ти не видя ли писмото, ма?… Защо си отстъпваш квартирантите! Глупачка!

ХАМСИЕВА. Аз съм глупачка, а ти?

ЛИЛИ. Хайде да не си отварям устата!

ХАМСИЕВА. Отвори я, отвори да видим!

Звъни се, Лили, както е ядосана, отива да отвори,

ЛИЛИ (любезно). Мамичко, другарят Стойчев си е дошъл!

Хамсиева бързо сграбчва писмото и го скрива в пазвата си, Стойчев влиза.

ХАМСИЕВА. А!… Тъкмо говорихме за вас. Казах вече на Лили. Днес имах такава ужасна атака в черния дроб и съм наговорила такива глупости… а може и да съм ви обидила…

СТОЙЧЕВ. А, не. Казахте ми само да напусна квартирата.

ХАМСИЕВА. Та това малка обида ли е?

ЛИЛИ. Другарю Стойчев, нали познавате майка ми?

СТОЙЧЕВ. Всъщност, няма нищо – ще си отида и край!

ЛИЛИ. Не, вие няма да си отидете! Мамо, приготви вечерята. Аз ида след малко.

Хамсиева излиза. Лили му предлага цигара. Той взема, вади запалката си и пали двете цигари. Лили всмуква дълбоко дим.

ЛИЛИ. (интимно) Обичате ли музика?

СТОЙЧЕВ. Да.

ЛИЛИ. Дебюси, Цезар, Франк, Гершуин?

СТОЙЧЕВ. Обичам всякаква музика.

ЛИЛИ. Да видим какво ще ни предложи радиото. (отива и го пуща)

Хубава танцова мелодия. Тя се връща при него.

ЛИЛИ. Настанете се спокойно. (подава му възглавница)

СТОЙЧЕВ. Благодаря! (сяда)

ЛИЛИ (замечтано) Има мигове от живота ни, които са незабравими!… Живееш дни и нощи в близост с един човек, за когото смяташ, че ти е безразличен и един ден, изведнъж откриваш, че не е така…

СТОЙЧЕВ. Какво приказвате? Тази вечер сте много лирична.

ЛИЛИ (отпуща се още назад) Колко малко ме познавате вие, господин Стойчев! (играе си с коланчето) Ето, заминавате, може би далеч, далеч… Ееех! Как ви завиждам!

СТОЙЧЕВ. Вие ме учудвате. Не ви разбирам!

ЛИЛИ. Не крийте – всичко знаем… Тук дипломацията е неуместна въпреки че отивате на дипломатическа служба.

СТОЙЧЕВ (смее се) Аз? (става) На дипломатическа служба? (смее се и се разхожда)

ЛИЛИ. Доколкото знам, дипломатите трябва да бъдат женени.

СТОЙЧЕВ. Защо?

ЛИЛИ. Западът предлага толкова съблазни!…

 

Хамсиева влиза.

ХАМСИЕВА (от вратата) Господин Стойчев, нали ще вечеряте с нас? Приготвям за трима.

ЛИЛИ. Разбира се, маман, иска ли питане?… Нали, господин Стойчев?

СТОЙЧЕВ (кани се да стане, но сяда придърпан от Лили). Аз…

ЛИЛИ. Та да се върнем на въпроса… (Хамсиева излиза) Не чувствувате ли понякога, че самотата тежи?

СТОЙЧЕВ. Не съм мислил по този въпрос.

ЛИЛИ. На мен например ми тежи. И твърде често… Апропо – мога ли да ви наричам направо Сашо?

СТОЙЧЕВ. Ако желаете…

ЛИЛИ. Аз пък ви позволявам да ме наричате Лили… Имам чувството, че нашите характери ще се схождат много.

Звъни се. Лили изтичва. Влизат Запрянов и Минчев, възрастни мъже откооперацията.

ЗАПРЯНОВ. Добър вечер, другарю Стойчев! (разгръща един лист) Ето, това е скицата! Както виждате начертал съм я подробно. Моят радиоапарат се различава от другите… Вижте сега! Виждате ли тези срещуположни лампи?… Еф-ел-зет и ка-ел-ем. Нали може да разчетете?…

СТОЙЧЕВ. Мога, но какво желаете?

ЗАПРЯНОВ. Спокойно! Всичко ще обясня. Таа, тези лампи тук не се намират, а са изгорели и следователно, апаратът не работи. В който и магазин да влезете на запад, в която и работилничка, поискате ли тези лампи – ще ви ги дадат. На безценица. Ето ви скицата, лампите са подчертани… Вие през къде ще минете? През Германия или през Италия?

МИНЧЕВ. Ей, ти нареди твоя въпрос и го заприказва… Вижте сега, господин Стойчев. (смъква очилата си) Тези стъкла са цилиндрични. Счупя ли ги – край. Оставам без очи. Можете да ми изпратите два чифта. Освен това, ето и рецептата на жената. Тук тя е написала и за една пазарна чанта, но ще гледате със син ръб. Ще потърсите малко. Имало специални разпродажби…

ЛИЛИ. Вие откъде знаете, че господин Стойчев заминава?

МИНЧЕВ. Това не е тайна. Цялата кооперация знае… Довиждане, другарю Стойчев. Там са написани и адресите ни.

ЗАПРЯНОВ. Ако може и на мене една чанта със сини ръбове… Довиждане!

Излизат си.

ЛИЛИ (след като затваря вратата). Чухте ли? Разбрахте ли? Талашева е раздрънкала веднага на кооперацията.

СТОЙЧЕВ. Коя е пък тази?

ЛИЛИ. Една мошеничка, която като разбра, че заминавате, пожела да ви отнеме от нас…

Влиза Хамсиева с подноси и вино.

ХАМСИЕВА. Лили, помогни ми!

Лили и Стойчев се спущат да й помогнат в нареждането на масата. Всичко е наредено, те подреждат столовете. Сядат. Хамсиева подава бутилката на Стойчев, който трябва да налее.

ХАМСИЕВА. Господин Стойчев, вие сте кавалерът на нашия дом. (Стойчев напълва чашите. Всеки поема своята) Да пием за вашето щастие! (чукат се и пият)

ЛИЛИ. Ах, как съм щастлива!

ХАМСИЕВА. А вие, господин Стойчев?

СТОЙЧЕВ. Иска ли питане?… Хубава вечеря!… Приятни хазайки!…

Звъни се. Лили става с неохота.

ХАМСИЕВА. Преди да отвориш, погледни през шпионката!

ЛИЛИ (от вратата) Непознат мъж, маман! (отваря) Господин Стойчев, вас търсят!

СТОЙЧЕВ (се изправя) Мен ли? (тръгва към вратата) Оо, Димо!… По какъв случай?… Влез де!

ДИМО. А бе, няма какво да влизам.

СТОЙЧЕВ. Влез, влез! (вмъква се вътре и ги запознава) Моите хазаи.

ДИМО (ръкува се. Към Стойчев делово). А бе, брат, още не си отговорил на писмото от външното министерство? От теб зависи заминаването ми.

СТОЙЧЕВ. Какво писмо? Нищо не съм получил.

ЛИЛИ. Мамо, дай писмото!… Божичко, как забравих!

ХАМСИЕВА. (Обръща се с гръб към тях и вади от пазвата писмото) Ето го. Каних се да го дам и забравих.

СТОЙЧЕВ (разкъсва плика. Чете). Министерство на външните работи, отдел „Кадри“. Другарю Стойчев, моля дайте подробни сведения за Димо Петров Димов, ваш съгражданин, подал молба за назначение като шофьор в легацията на НР България в Лондон… Браво бе, Димо. (стиска му ръката)

Хамсиева и Лили мълчат поразени от неочаквания обрат. Гледат се втренчено, после поглеждат ту Стойчев, ту Димо, но още не могат да проговорят.

СТОЙЧЕВ (вдига чашата. Към Лили и Хамоиева) Да се чукнем ли за заминаването?

ХАМСИЕВА (излиза пред него) Вие сте един мошеник! (отива към телефона) Да ми се махате от тука! Още утре! (върти шайбата.) Талашева! (гласът и става нежен) Павлинче, тук е Магдето. Слез долу. Господин Стойчев пристигна. Ела да си го вземеш!

Лили изтичва и отваря широко вратата, като застава до нея.

СТОЙЧЕВ (като се смее) Димо, наздраве!

През отворената врата, като вихър връхлита семейство Талашеви, по пенюар и пижама. Талашева, цяла сияюща, разперва ръце и се хвърля върху Стойчев. Талашев гледа с умиление отстрани.

ТАЛАШЕВ. Правото победи!

ЛИЛИ (към недоумяващия Димо, нежно). Господин Димов, ще останете ли при нас тази вечер да ни правите компания?

З А В Е С А

АБСУРД – сценка за БТВ – ’60тте

ТУК!   .pdf file за сваляне.

 

 

борис априлов – в съавторство с

борис ангелов

*

А Б С У Р Д

*

телевизионна

пиеса

.

.

Л И Ц А :

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ на АПК – Връшник.

КАПКА –  негова жена

ГОШО –  разсилен

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ

АГРОНОМЪТ

ЗООТЕХНИКЪТ

БРИГАДИРЪТ

БАЙ МИТЬО – председател на съседния АПК – Копралево

.

.

Стаята на председателя на АПК. Бюро, телефон и столове. Утро.

Влиза разсилният бай Гошо с пощата. Както си върви, преглежда писмата, хвърля поглед на телеграмите, зяпа ги известно време и внимателно ги поставя на бюрото, точно пред стола на председателя.

Вади от джоба си кърпа, избърсва праха по бюрото и столовете. Столовете са разхвърляни в безпорядък. Бай Гошо ги изпраща по местата им с ритници, небрежно.

Телефонът звъни.

ГОШО /вдига слушалката/. А-пе-ка Връшник. Алоу, алоу!… /Рязко./ Няма го председателят!… Ааа, ще дойде. Всеки момент. Какво да му кажа?… Аа, добре, нищо… Алоу, алоу!… /Духва в слушалката и затваря телефона./

Рита един стол, за да го намести, и си излиза.

П а н т о м и м а: Влиза председателят бай Михал в отлично настроение, тананика си нещо и сяда зад бюрото. Обляга се и важно започва да преглежда пощата. Захвърля вестниците, отваря едно писмо, но погледът му попада на една телеграма, захвърля писмото, взима телеграмата. Отваря я. Чете. Взира се, чуди се, трепва, прокарва ръка по челото си, пак се взира, пие вода от чашата, разкопчава ризата си, поклаща глава наляво, надясно, взира се, разтрива очи, примигва, по едно време го „хващат нервите“, разкопчава ризата си още, барабани с пръсти по масата, става, прави няколко крачки, пак се връща, поглежда отдалеч телеграмата, взима я, поглежда я, приближава я до очите си и я захвърля на масата… Разперва ръце, пуща ги, въздъхва, поглежда телеграмата, въздъхва, сваля си палтото, поглежда телеграмата, опипва ризата си, но тя е разкопчана и той с нервни пръсти започва да я закопчава. Поглежда телеграмата, разкопчава отново ризата, въздъхва и смъква пуловера си.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ / вика/. Гошо!

ГОШО /появява се/. Кажи, другарю председател.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ти ли я донесе?

Гошо /поглежда телеграмата/. Туй всичко донесох топтан. /Сочи пощата./

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Излез!

Гошо излиза. Председателят прочита още веднъж телеграмата, разбърква нервно косата си с ръка, повдига панталона си и го пристяга по-здраво.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /изкрещява/. Гошо!

Гошо /връхлита/. Какво става?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Тази телеграма ти ли я донесе?

ГОШО /гледа учудено/. Нали ти казах, бай Петре.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Свободен си… Гошо!

ГОШО /връща се/. Да.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /трие лицето си, не му обръща внимание. Гошо стои и се пули, вече се безпокои. Председателят облича палтото си върху ризата, като забравя да сложи пуловера. Погледът му попада на разсилния, гледа го, взира се в него/. Какво, Гошо?

ГОШО /изплашен/. Нищо.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /с подозрение/. Какво гледаш?

ГОШО. Ти ме повика.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Така ли? /Изведнъж хуква навън и излиза./

Гошо гледа след изчезналия, почесва се многозначително, приближава се до бюрото, прочита телеграмата, тръсва глава, маха с ръце и също излиза.

Председателят се връща. Отваря пакетче цигари и слага една в устата си. Прочита отново телеграмата и бързо вдига слушалката.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Пенке, я звънни в къщи… /Чака./ Алоу!… Капке!… Слушай!… Намери енциклопедията на зетя, завий я в един вестник, никой да не те види, и ела веднага!… А бе ти чуваш ли!… Зарежи баницата и ела!… И никой да не види какво носиш във вестника! /Тряска слушалката./ Гошо!

ГОШО /влиза, вече доста изплашен/. Запяйте, другарю председател.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /подава му пари/. Купи цигари.

ГОШО /гледа уплашено/. Чакай, нали ги отказа?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Купи цигари!

ГОШО /плахо/. Ами, ето ги на масата. В ръката си държиш незапалена.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /отпуска се на стола. Поглежда Гошо, който още повече се изплашва./ Гошо, как е работата?

ГОШО /плахо/. Добре,

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Нашето стопанство развива голяма дейност, нали?

ГОШО /учудено/. Аха.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Всестранна,

ГОШО /изумено/. Така е.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Какво ли не сеем, какво ли не никне. Сто работи произвеждаме и отглеждаме, нали?

ГОШО /изплашено/. Около сто.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /замислено/. Там е работата. Какво ли не сеем и не отглеждаме. Човек не може да го обхване, да го изброи. /Поглежда го с невиждащ поглед./ Свободен си.

Гошо се измъква, изпълнен със съмнения. Председателят мълчи, загледан в една точка.

Влиза Капка с пакет. Още от първия миг се изненадва.

КАПКА. Михале, какво?… Защо си такъв, като сдъвкан.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /трепва/. Капке, ти ли си?

КАПКА. Какво ти стана?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Енциклопедията!

КАПКА. Какво те интересува?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Седни и намери буква Къ.

КАПКА. Къ.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Къ.

КАПКА. Къ… Сега! /Плюе на пръстите си и отмята вестника./ Къ!. /Започва да прелистя./ Къ… къ… къ… къ… Намерих я.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /поглежда телеграмата/. Сега думата Килигариконди.

КАПКА. Какво?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Килигариконди,

КАПКА. Килигариконди?… Сега… /Разгръща./ Кили… Кили…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Килигариконди.

КАПКА. Кили… Кили… Килиманджаро.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Това го знам.

КАПКА /унесено, продължава/. Кили… Кили… Килим… Километър. Няма! /Вдига глава./

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /уплашено/. Какво?

КАПКА. Няма такава.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Как да няма? Трябва да има!

КАПКА. Килигариконди няма… Какво значи килигариконди?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ако знаех, нямаше да те викам.. Не може да няма!

КАПКА. Няма, ти казвам!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /скача/. Дай! /Грабва книгата и чете/. Кили… кили… Килим… Километър… Килиманджаро!… А!

КАПКА. Какво ти стана?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /отчаяно/. Няма!

КАПКА. Добре де, какво? Какво като няма?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Трябва ми, разбери! Много ми трябва тази дума!… /Започва да крачи пред бюрото./ Нямаш си представа колко много ми трябва тази дума и точно така: килигариконди. /Спира се./ Мама му стара, толкова пък да не знам какво… ние тук в стопанството… Чак пък… Ей, чак пък… Блъска си главата./ Чак пък… /Замисля се./ Пък чак… Не може да не… Трябва!

КАПКА /кипва/. Какво трябва!… Какво ти стана? Сутринта ти нямаше нищо. Стана и тръгна. Виж на какво си заприличал. Постегни се.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /вместо да ѝ отговори, подава ѝ телеграмата./ Чети!

КАПКА /чете/. Изпратете веднага сводка за изпълнението на плана по отглеждането на килигариконди и броя на наличните такива в стопанството към 30 юни тази година. Стоянов.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /троснато/. Начете ли се?

КАПКА /вдига глава/. Кой е този Стоянов?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. От там ще да е.

КАПКА. А килигариконди какво е?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /троснато/. Какво!… Затова те повиках… с енциклопедията.

КАПКА. Добре де, ти ги отглеждаш, ти трябва да знаеш.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Не знам… Хич не ми идва на акъла какво може да бъде. То, че отглеждаме много неща – отглеждаме. И зайци отглеждаме, и други дивечи отглеждаме, какво ли не отглеждаме, но баш килигариконди не знам… А хората искат да знаят броя. Леле-мале, изглежда, че са ни спуснали някакъв план, който се е загубил по пощата.

КАПКА. Това е невъзможно. Вие си ги отглеждате, а не знаеш.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Не само че не знам, ами хабер си нямам! Може да е растение, фураж, култура, а може… да е и… животно. Ние всичко отглеждаме. А бе веднъж да разбера растение ли е, или животно, после – лесно.

КАПКА /изненадано/. Дори не знаеш растение ли е или животно?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Хич!… Хич не знам.

КАПКА. Ами че ти си председател бе, Михале.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Мълчи!

КАПКА. Ще те обвинят в неком…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Некомпетентност.

КАПКА. Аха.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ще повикам счетоводителя.

КАПКА. Защо?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Да го попитам.

КАПКА /бързо/. Какво да го питаш?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Какво значи.

КАПКА. Ей!… Да не си луд?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Защо да съм луд?

КАПКА. И после?… Ще кажат…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ами да кажат… Кво да правя. Хората искат сведение. /Отчаяно./ И да се случи баш когато се разчу, че ще ме изтеглят. Представяш ли си, ако сме изостанали с килигарикондите?… /Решително./ Ще питам счетоводителя. /Тръгва./

КАПКА /застава пред него и разпорва ръце/. Не!… Нито крачка!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Капке’? /Гледа я./ Какво има?

КАПКА. Няма да мърдаш!…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Луда!… Нали трябва…

КАПКА. Никого няма да питаш!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Виж я! А какво? Кажи де? Какво да правя!… Помощниците ми за какво са?

КАПКА. Ще ги викаш по един. Ще показваш телеграмата и ще искаш отчет. Те са длъжни да знаят, не ти. Те са ти помощници, не ти на тях. Ти си председател!… 3наеш ли какво значи да си председател? /Променя тона./ Закопчай ризата! /Петров закопчава ризата./ Сложи си пуловера! /Слага си пуловера./ Палтото! /Облича се./ Стегни се!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Как да се стегна?

КАПКА. Седни на стола, викай и искай!… Разбра ли!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Разбрах. А ти?

КАПКА. Какво аз?… Ще си ходя при баницата… Внимавай как се държиш, разбра ли?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Разбрах. Махни тази празна енциклопедия!

КАПКА /загъва книгата във вестника. Повтаря/. Ще искаш. Няма да питаш, само ще изискваш. Колкото може повече изискваш. Стоянов как изисква от тебе.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Добре, ще изисквам… Хайде!

КАПКА. Колкото може повече ще изискваш! /Излиза./

Председателят сяда на стола, сресва косата си, оправя яката си, без да има защо, окашля се, прибира всички писма в чекмеджето.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /след като оправя още веднъж яката си/. Гошо!

ГОШО /влиза/. Кажи.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Не съм кажи, а другарю председател!

ГОШО. Кажи, другарю председател.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Повикай счетоводителя!

ГОШО. Сега, другарю председател. /Излиза./

Председателят търси позата си. Опитва няколко варианта: ту седнал, ту прав, ту с крак на стола. Най-после се спира на варианта седнал с ръце на бюрото. Влиза Счетоводителят.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Михале, здравей!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /безцеремонно/. Седни!

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /поглажда го изненадано и сяда/. От Копралево искат…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Остави сега Копралево… /Взима телеграмата и я държи./ Докъде стигнахте с килигарикондите? /Счетоводителят зяпва./ С килигарикондите как сме?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /преглъща и инстинктивно разкопчава ризата си/. Да.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Какво  да?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. АМИ… Ние…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Стоянов се интересува, не аз.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Кой?… Стоянов?… Ааа, Стоянов ли?… Стоянов.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /става и поднася телеграмата към него. Посочва му я демонстративно, подава му я/.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /поглежда телеграмата/. А, да… Стоянов.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Чети!

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /смутено започва да чете наум. След няколко секунди разтваря яката на ризата си, опъва шията си и това сякаш му става тик/. Да.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Какво – да? Счетоводителят /след тик/. Прави са хората. Искат си.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. А ние?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /след тик/. Ние ще дадем.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Докъде сме стигнали с килигарикондите?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. А, добре сме!…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /отдъхва си/. Голи думи! Факти искам, цифри!… Донеси книжата!…

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /два тика подред/. Амиии… Книжата… Такова… Килигарикондите още не са осчетоводени.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Защо?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Ами, още не са станали, тъй да се каже, счетоводен факт.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ново двайсет!

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /продължава си/. Те първо трябва да минат през производствен процес, докато се превърнат в резултат. Когато ни ги предадат като резултат, ние чак тогава ги превръщаме в счетоводен факт. А такова нещо в баланса още нямам. Върху тях изчислявам и наднорменото.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Значи…  /Мисли какво да каже./ Слушай, Якиме, поне нещо приблизително.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /тик/. Засега още… Как да кажа…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /нетърпеливо/. Да знаеш поне под или над плана?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Под или над?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /бързо/. Да… Да кажеш нещо допълнително. Хората чакат.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Нали казах?… Още нямаме данни за счетоводен факт. Агронома!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Какво агронома?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Може би той…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Свободен си.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. От Копралево…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Остави Копралево!

Счетоводителят излиза.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Гошо!

ГОШО /влиза/. Заповядайте, другарю председател! /С повишаване на напрежението Гошо става все повече и повече войник./

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Агронома!

ГОШО. Веднага, другарю председател!

Председателят поставя телеграмата на бюрото си и барабани с пръсти по масата.  Звъни телефонът.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /вдига слушалката/. Председателят на Апека-то. Слушам… /Пауза./ Копралево, обади се по-късно! /Затваря телефона/.

Влиза Агрономът, сравнително млад човек, имитиращ заетост.

АГРОНОМЪТ /още с влизането/. Бай Михале, знаеш ли ква работа имам?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /иронично/. Знам.

АГРОНОМЪТ. Страшна работа! Не мога да се измъкна! И чудя се откъде…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Да де, футбола… Дивизията!… Отбраната и нападението.

АГРОНОМЪТ. Остави охраната и нападението – вратар нямаме, разбираш ли? В неделя – бягай спасявай се!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /кипва/. Матейчо?…

АГРОНОМЪТ. Остави го туй копеле! Не го бива! Пуща ги като стотинки в касичка!…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /ядосано/. Ти друга работа освен Футбола знаеш ли?

АГРОНОМЪТ /гледа го с изненада/. Бай Михале, нали вчера ти казах, зарязвам всичко и докато… вратаря…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ.  Да, ама ти, изглежда – само туй…

АГРОНОМЪТ. Само туй, докато ги стегна, да влезем веднъж в дивизията, после други ше си трошат главите.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. А килигарикондите? /Фиксира го, докато Матейчо преглъща./ А?… Стоянов в това време чака!… Стоянов в това време чака!… Стоянов бие телеграми, та се къса!

АГРОНОМЪТ /искрено/. Кой Стоянов?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Тоя!

АГРОНОМЪТ. Кой, бе, кой?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /злобно/. Дето ще ти вкара гол! /Тръгва кям него с телеграмата и му я подава./ Виж кой!

АГРОНОМЪТ /чете на ум/. Дявол да го вземе, сега, когато… /Продължава да чете и се опулва, но успява да запази спокойствие, само леко бръква с химикалката в ухото си./

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Думай!

АГРОНОМЪТ. Кой туй!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /язвително/. Онуй!

АГРОНОМЪТ /поглежда отново телеграмата/. Е!…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Какво – е?

АГРОНОМЪТ. Викам първо а оправим въпроса с вратаря, а после…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /удря по масата/. На мен земята ми гори под гьона, а той… Казвай!…

АГРОНОМЪТ /лекомислено/. Лесна работа!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /отдъхва си/. Дай данни.

АГРОНОМЪТ. За килигарикондите ли?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. За тях. Докъде сме стигнали?

АГРОНОМЪТ. Бай Михале, напоследък, както знаеш, аз малко… се откъснах от туй…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /кипва/. Според мен ти хич не си тук!

АГРОНОМЪТ. Засега е вярно. Но ще бъда. И ще се заема.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /хитро/. Матейчо, признай, че умът ти хвърчи другаде и ако в момента… /смее се/, ако, да речем, в момента /смее се/ реша да те попитам за килигарикондите – растение ли е, или животно /смее се/, никак няма да ми отговориш?…

АГРОНОМЪТ /лекомислено/. Моля ти се, бай Михале!… Растение!… Туй е в моя сектор… Да, да – растение… Или пък… Растение, да.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /дълбоко си отдъхва/. Е, как смяташ, до 25-ти ще дадем ли сводката?

АГРОНОМЪТ. Хич не съм в течение, да ти кака, понеже сега главата ми, нали знаеш… Всичко съм прехвърлил на зоотехника .

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Махай се! Марш! Спортист такъв!

АГРОНОМЪТ. Е, вратар не може да не назначим, бай Михале. /Излиза./

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /реве/. Гошо!

ГОШО /влиза и застава мирно/. Запяйте, другарю председател!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Зоотехникът!

ГОШО. Слушам, другарю председател! /Обръща се кръгом и излиза./

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /вдига слушалката, тъй като се звъни/. Председателят…  Кажи, Капке… /Пауза./ Разпитвам ги… Да, един по един. Остави ме сега! /Затваря телефона, който след малка пауза звънва отново. Председателят вдига слушалката./ Председателят на АПК Връшник! /Пауза./ Стига с това Копралево! /Тряска слушалката, прави няколко крачки и запалва цигара./

Влиза Зоотехникът, облечен в дочени дрехи, целите във вар. Вар има и по лицето му.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /гледа го/. Още ли бе, Гичо?

ЗООТЕХНИКЪТ /виновно/. Още, другарю председател.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Казарма ли строиш?

ЗООТЕХНИКЪТ. Три стаи, хол, кухня и сервизни помещения.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. А иначе със здравето как си?

ЗООТЕХНИКЪТ. Добре.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Поседни.

ЗООТЕХНИКЪТ. Ще изцапам.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /неочаквано/. Седни! /Зоотехникът сяда като подкосен и гледа с изненада Председателя./ Дъхни ми! /Навежда се./

Зоотехникът дъхва.

ЗООТЕХНИКЪТ. Почерпих майсторите. Знаеш ги какви са майсторите.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /отчаяно/. Ти, Гичо, си само едно ЗОО! Не си никакъв техник.

3ООТЕХНИКЪТ. Един майстор не види ли ракията…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /внезапно/. А килигарикондите?

ЗООТЕХНИКЪТ /спокойно/. Ще ги оправим… Бай Гошо ми каза. Дойде на строежа и вика, ела, вика, че пристигна телеграма за килигарикондите. Председателят, вика, го втресе, вика, защото вика, сводката трябва, вика…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /изненадано/. Бай Гошо?

ЗООТЕХНИКЪТ. Аха… На всички каза. Щял си да ги викаш, да се подготвим.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /ядосано/. Значи бай Гошо? /извиква./ Гошо!

ГОШО /влиза с маршировка, застава мирно/. Запяйте, другарю председател!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Гошо, на теб известно ли ти е съдържанието на телеграмата?

ГОШО /реве/. Тъй вярно, другарю председател! Прочетох я.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. И веднага, а?… Да кажеш…

ГОШО. Тъй вярно, другарю председател! За да се избегне паниката.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Да ги подготвиш, а?

ГОШО. Тъй вярно!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /отново разкопчава ризата/. Шпионин!

Гошо маха с ръце, поглежда безпомощно към зоотехника.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /сяда на стола и мисли, после тихо./ Повикай ги.

ГОШО. Слушам! /Обръща се кръгом и излиза с маршова стъпка./

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /повдига глава, фиксира Гичо, който неловко размърдва крака/. Гичо, Гичоо, Копралево пак ще ни изпревари. Вече сигурно са изпратили и сводка. Сигурно имат и повече килигариконди.

ЗООТЕХНИКЪТ. Ами, ами!… Ние сме по-добре.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /с надежда/. Мислиш ли?

ЗООТЕХНИКЪТ. По килигарикондите – никога… такова, да ни бият. Слушай мен, това е моят сектор.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Така ли?

ЗООТЕХНИКЪТ. Лично аз си отглеждам в къщи два килигариконда – мъжки и женски, и чакам малки килигарикончета. Много са доходни.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Твоите килигариконди колко снасят?

ЗООТЕХНИКЪТ. А, моите лично… раждат.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /смутено/. Така де… без яйца?

ЗООТЕХНИКЪТ. А, понякога снасят.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Така ли?

ЗООТЕХНИКЪТ. Рядко, разбира се. Повече раждат. Зависи от годината. Понякога се размножават и чрез делене. Както им скимне и… зависи, разбира се, от годината… /Навива се./ Има години, когато се размножават и чрез опрашване. Капризни животинки.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /въздъхва/. Гичо, помниш ли когато предложи да отглеждаме ….. най-скъпото животно на света. Понеже сме имали условия за това.

ЗООТЕХНИКЪТ /обидено/. Бай Михале, пак ли?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ.  Спомних си…

ЗООТЕХНИКЪТ /обидено/. Пак ли започваш?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Спомням си как вместо визони, закупихме от зоологическата градина бизони и ги развъждахме, та станахме за смях.

ЗООТЕХНИКЪТ /нервно/. Не ми напомняй за черното минало!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Без да искам, извинявай.

ЗООТЕХНИКЪТ. Нищо.

Влизат Счетоводителят и Агрономът. Сядат на столовете.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. А бригадира?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Идва.

Влиза Бригадирът. Безшумно, нямо се присламчва и сяда.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Другари, събрах ви спешно заради телеграмата. Знаете я… Бригадирът знае ли я?

АГРОНОМЪТ. Разказах му я. /Бригадирът примигва и мълчи./

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Иване, ти чу ли? /Иван се пули и мълчи./ Нямаме време, другари. Веднага трябва да изготвим сводка за състоянието и наличието на килигарикондите в нашето стопанство.

ЗООТЕХНИКЪТ. Трябва да бързаме.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Бъдете спокойни.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ти ли ще записваш?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /приготвил е бележник и химикалка/. Аз.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Някакво предложение?

АГРОНОМЪТ. Диктувай направо.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Адреса – както винаги, нали?

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Написан е.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Съобщаваме, че в повереното ни стопанство към 30 юни тази година броят на килигарикондите възлиза на… /Оглежда ги./ Колко?… Матей, кажи.

АГРОНОМЪТ. Десет хиляди.

ЗООТЕХНИКЪТ. Ами, ами!

Поглеждат го.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Какво?

ЗООТЕХНИКЪТ. Най-малко петнайсет хиляди.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Другари, как ви се вижда цифрата?

ГЛАСОВЕ. Добре е. Толкова!… Море, че и повече.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /смига/. И като излъжем с две хиляди…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Да лъжем ли, как смятате?

АГРОНОМЪТ. Внимавайте. Станаха осемнайсет хиляди.

ЗООТЕХНИКЪТ. Спокойно можем да ги закръглим на двайсет хиляди.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ох, умирам да знам каква цифра са посочили от Копралево?

ЗООТЕХНИКЪТ. Не могат да бъдат повече.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Защо мислиш тъй?

ЗООТЕХНИКЪТ. Защото все пак това са килигариконди, не са мишки.

Шум. Препирни.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /чука по масата/. Добре… Другари!… Спираме на двайсет хиляди. /Към Счетоводителя./ Якиме, пиши!

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Спокойно, писах!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Прочети телеграмата!

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /чете/. Съобщаваме, че в повереното ни стопанство към 25-ти тази година броят на килигарикондите възлиза на двайсет хиляди. Председател…

АГРОНОМЪТ. Обикновено съобщаваме… нека Гичо каже какво съобщаваме.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Гичо?

ЗООТЕХНИКЪТ. Обикновено съобщаваме броя поотделно на големите и на малките.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Тогава?… Предложи.

ЗООТЕХНИКЪТ. Съобщаваме ви, че в повереното ни стопанство към 25-ти тази година броят на килигарикондите възлиза както следва: килигариконди – 3000, килигарикондчета – 10000, килигарикондки бременни в последния месец – 2000.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ /записва/. Точно така!… Да има перспектива!…

АГРОНОМЪТ. Така го замъгляваме добре. После да се отметнем, ако…

Шум, разговори, смях.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /почуква по масата/. Другари, уточнихме ли се?

ВСИЧКИ. Да.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Телеграмата – веднага… Нещо неясно?

ГЛАСОВЕ. Нищо. Всичко е ясно!

Бригадирът се размърдва на стола си.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /към него/. Бригадире, какво?

Бригадирът мълчи и шава неспокойно.

АГРОНОМЪТ. Питат те – кажи!

БРИГАДИРЪТ. Абе, какво е туй кили…

ВСИЧКИ /с усмивка/. Килигариконди!

БРИГАДИРЪТ. Да, де! Какво е туй?

ВСИЧКИ /през смеха си/. Този пък, тоз! – Не знае! – Дори не е чувал.

БРИГАДИРЪТ. Не съм. Какво е то?

ВСИЧКИ /бурен смях/. Ама наистина не знае. – Ще ме скъса! – Да не знае какво е килигариконди!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Сега разбра ли?

БРИГАДИРЪТ. Разбрах.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Съгласен ли си с телеграмата?

БРИГАДИРЪТ. Съгласен.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Другари, какво ще речете /подсмива се и после победоносно/ да изпратим копие от телеграмата на нашите конкуренти от Копралево?

Ръкопляскания, смях, викове.

– Веднага!

– Идеално!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Свободни сте… Всеки по задачите!

Излизат. Влиза Капка.

КАПКА. Михале, кво стана?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Пълно единодушие. Сводката пратихме телеграфически.

КАПКА /доволна/. При такива обстоятелства пращай сводка и не се бой. Искат ти – пращай… А какво е туй килигариконди? Разбра ли?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. А бе, още не съм. Не съм видял нито един килигарикондър, нито мъжки, нито женски, но важното, че сме имали, другарите потвърдиха. Двайсет хиляди броя сме имали. И килигариконди и килигарикондчета, и майки в затруднено положение – килигарикондки… Те, дяволите, са си уредили живота. И не са глупави, да ти кажа. Размножават се както им скимне: раждат, снасят яйца, чрез делене… Забравих да питам какво им е най-малкото общо кратно. А когато им скимне, моля ти се, и чрез опрашване,

КАПКА. Виж ти!…  Малки животни, а висока цивилизация!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. А, моли ти се!… Природата е чудно нещо.

КАПКА. И какво казваш? Двайсет хиляди?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Толкоз. Е, понадухме, но те и копралявчани ще понадуят,

КАПКА. Така де. И в Съвета ще понадуят.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Кой знае. Май че ще делят на две. Е, и десет хиляди стигат. Това са килигариконди, не са мишки! Всеки килигарикондьр е нещо, ехееей! /Смее се./ И как се размножават, гяволите, а?

Смеят се. Чука се.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Да.

ГОШО /влиза/. Другарю председател, бай Мито, от Копралево,

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /към Капка, с широка усмивка, готов да се кодоши/. Капке, какво ще кажеш, да го приема ли?

КАПКА /във весело настроение/. Ами, не знам – да го приемаш ли, да не го ли, що ли?… Човекът е бъхтал пътя.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. И сега да взема да го върна, а? Да дойде утре. /Примират от смях./ Или пък да го накарам да чака, а?… Понеже имам работа. /Примират от смях./ Да му кажа след два часа, а? /Примират от смях./ Или пък да измисля нещо по-така, а?

КАПКА. Я го излъжи, че имате четирийсет хиляди!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Така ще му кажа. /Към Гошо, който през далото време се пули./ Да влезе,

ГОШО /като струна/. Слушам! /Излиза,/

Председателят и Капка се смеят, умишлено примират от смях и чакат. Влиза бай Митьо. Двамата продължават да се смеят и уж не го виждат.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /изведнъж, уж че го съглежда случайно/. А! Бай Митьо, какво правиш тука, бе?… Кой те пусна?

БАЙ МИТЬО. Понеже от сутринта звъня… Продъних ти телефона…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /прекъсва го със смях/. Нашият телефон си е такъв, зает, говорим. И работим, бай Митьо. Действаме!… Там, където не върви, задействаме… Ти как си? Как са килигарикондите?

Съпрузите умират от смях.

БАЙ МИТЬО. Точно по този въпрос.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /през смеха си/. Размножавате ли ги, или сами се размножават?

БАЙ МИТЬО /също в добро настроение/. Важното е да се увеличават! /смига./

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ние не ги преувеличаваме и пак са към двайсет хиляди… Вашите? Скромни хора – писахме двайсет… А вие?

БАЙ МИТЬО. Къде сте писали?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. В телеграмата.

БАЙ МИТЬО /изненадано/. В коя телеграма?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. В сводката.

БАЙ МИТЬО /става сериозен/. Коя сводка?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. До града.

БАЙ МИТЬО /сломено/. Мога ли да седна?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Седни си! /Смее се./ Вода не искаш ли?

БАЙ МИТЬО. Искам… Налага се! /Поема чашата и пие./ Значи изпратихте и сводка?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ами да.

БАЙ МИТЬО /въздъхва/. Какво направихте, бай Михале!…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Отчетохме се!

БАЙ МИТЬО. За килигарикондите?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. И за тях, и за килигарикондчетата.

БАЙ МИТЬО. Може ли още една вода?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /като налива/. Пий, пий!… Една няма да те оправи!

БАЙ МИТЬО. Глупако, бягай да спреш телеграмата!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Ей сега ще хукна. /Смее се./

БАЙ МИТЬО. Боже, какво стана!… Бягай ти казвам. Затова ти звъня цяла сутрин.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Кондики не, бай Митьо. Съгласуване – не.

КАПКА. То май, нещо…

БАЙ МИТЬО. Какво ти нещо, Капке!… Бяхме в града. Пийнахме си по случая… и викаме, чакай да скроим един майтап на бай Михал…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. На мен? /Смее се./

БАЙ МИТЬО. И тази дума… Как я измислихме, мамоо!… Другари, бягайте, бързо, към пощата!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /вика/. Гошо!

ГОШО /влиза/. Тук съм.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /весело/. Повикай всички!

БАЙ МИТЬО. Михале, изкуфяваш!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Елате!

Влизат Счетоводителят, Агрономът, Зоотехникът и Бригадирът.

БАЙ МИТЬО. Няма килигариконди! Не съществуват!

Всички се смеят в лицето му.

БАЙ МИТЬО. Няма!

ВСИЧКИ. Има!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Нямало килигариконди!

БАЙ МИТЬО. Измислихме ги!

Силен смях.

БАЙ МИТЬО. Няма!

ГОШО. Има!

АГРОНОМЪТ. Ние имаме!

Смях.

ЗООТЕХНИКЪТ. Развъждаме ги.

Смях.

ГОШО. Чрез деление.

Смях.

ЗООТЕХНИКЪТ. И опрашване.

ГОШО. И умножеше.

Смях от сърце,

Бай Митьо се хваща за главата.

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Осчетоводяваме ги!

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Имаме точно двайсет хиляди!

СЧЕТОВОДИТЕЛЯТ. Вече са при Стоянов! /Смях./ Изпреварихме ви!

Дружен, спонтанен смях.

БАЙ МИТЬО /сериозен/. Вие сте луди.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Аха!

Смях.

Сега започва да се смее бай Митьо.

БАЙ МИТЬО /весело/. Няма килигариконди. /Още по-весело./ Ние ги измислихме. /Смее се./ Пошегувахме се, /Смее се от сърце./ Защо не се смеете? /Доволен от ефекта./ Метнахме ви. Направихме ви луди. Пратихте отчета телеграфически. /Смее се чудесно./ Килигариконди, а?… Килигарикондчета! /В настъпилия смут кънти само смехът на бай Митьо./ Заслужихте си го. Няма и никакъв Стоянов, измислихме и него. Бяхме в града, малко пийнали.

Смехът му кънти.

Другите са омърлушени.

Звънва телефонът.

В настъпилото униние /което не се отнася само за бай Митьо/ председателят бавно посяга и вдига слушалката.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. Да, аз съм. /Вяло./ Връшник, да. /Слуша съсредоточено./ Тук е, да. /Слуша./ При мен е. /Слуша./ Сега.

Протяга ръката си със слушалката към веселия, ухилен бай Митьо.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. /притиска мембраната с длан/. Търсил те в Копралево. Казали му, че си тук.

БАЙ МИТЬО /весело/. Кой бе?

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ /дава му слушалката и прошепва/. Стоянов.

БАЙ МИТЬО /енергично в мембраната/. Кой бе, кой? Какво иска, та ме намирате чак във Връшник? /Слуша./ Какво? Кой Стоянов? /Слуша съсредоточено./ Чакайте!… Слушам. /Слуша./ Килигарикондите? /Слуша,/ Добре. /Слуша./ Моля ви се. До двадесет и пети, нали? Ще пратим. Добре, телеграфически. /Слуша съсредоточено./ Моля ви се, слушам и записвам, /Записва./ Килигарикондите. Отчет. Да, имаме! /Слуша./ Двайсет и пет хиляди!

Председателят /скача/. Какво?

БАЙ МИТЬО. Осемнайсет хиляди. /Слуша./ Да, другарю Стоянов, и женски. Ще питам зоотехника колко са мъжките и колко са женските. /Слуша,/ Размножават се. Усилено, да. И чрез деление, но главно по естествения начин. /Слуша,/ Да, отчета до двайсет и пети. Разбрано, другарю Стоянов. Дочуване.

Поставя слушалката върху вилката и стои така като вкаменен.

Оживление сред другите. Спонтанен смях отново.

Председателят. Нямало килигариконди!…

Тъжното лице на бай Митьо.

Другите го гледат и се заливат от смях.

Край

.ЗЛАТНАТА ГРИВНА – сценка за БТВ – ’60тте

ТУК!  .pdf file за сваляне.

 

борис априлов, в съавторство с

борис ангелов

*

З Л А Т Н А Т А

Г Р И В Н А

*

телевизионна

пиеса

.

.

ЛИЦА:

 

МИШЕВА – 65 годишна

ПЕТРОВ   – 70 годишен

.

.

Хол в апартамента на Мишева. Канапе, маса с два стола. Телефон. Сцената е празна.

На входа се звъни. Повторно. Отново.

Появява се Мишева – по рокля, върху която е препасала престилка, явно че се занимава с нещо в кухнята,

МИШЕВА. Сега!… Идвам! /Инстинктивно оправя косата си/.

Излиза и се връща с Петров.

Петров е облечен особено – с кариран каскет, шлифер, карирано сако и голф, в устата му стърчи лула, избягва да говори много и непрекъснато се оглежда, наблюдава.

И сега той се озърта, за изненада на домакинята, която все повече го гледа в недоумение,

МИШЕВА.  Извинете, но все пак трябва да знам кой сте и по какъв повод…

Петров оглежда хола.

МИШЕВА. Извинете, но… Но какъв повод?

ПЕТРОВ /продължава огледа/. Кучето ми остана вън.

МИШЕВА. Кучето?

ПЕТРОВ /оглежда обстановката/. Никъде не отивам без него. То ми помага.

МИШЕВА /съвсем озадачено/. Но, моля ви, по какъв повод?… Не ви познавам.

ПЕТРОВ /вдига ваза от масата и я оглежда/. По повод на вашето обявление.

МИШЕВА /отдъхва си/. Така кажете. Изкарахте ми акъла.

ПЕТРОВ /към вратата/. Чарли, почакай вън. /Чува се лай./ Дали сте обявление за изчезнала златна гривна.

МИШЕВА. Да… Радвам се! Заповядайте! /Сочи му стол./

ПЕТРОВ. Да ви се намира някакъв бифтек?

МИШЕВА. Моля?

ПЕТРОВ. За кучето, викам… Докато разговаряме, да се забавлява.

МИШЕВА. Съжадавам… Имам парче месо.

ПЕТРОВ /отсича/. Не… То може да се забавлява само с бифтек алангле… И така… Започваме! /Сяда./

МИШЕВА /сваля престилката си/. Вие сте намерили гривната ми?

ПЕТРОВ. Не. Аз ЩЕ Я НАМЕРЯ.

МИШЕВА. О, вие сте от милицията?

ПЕТРОВ. Не. Аз съм Петров.

МИШЕВА /учудено/. Петров, в смисъл…

ПЕТРОВ. Частният детектив Петров!

МИШЕВА /изненадана, едва не подскача/. Нима у нас има частни детективи?

ПЕТРОВ. Няма. Аз съм ЛЮБИТЕЛ частен детектив. Работя сам, с куче! Не взимам хонорар. Имам собствен метод. Принадлежа към старата школа. /Усмихва се./ Школата на прочутия Шерлок Холмс, малко дедуктивност, малко размисъл, малко романтика… Разбира се – много наблюдателност и висока култура… Аз съм единствения частен детектив у нас.

МИШЕВА. Боже мой, интересно!… А квалификация?

ПЕТРОВ. Чета, госпожо. Поглъщам. Всичко каквото ми падне. Литература у мен – две стени и половина… Благодарение на книгите съм усвоил опита на най-известните криминалисти в света… Навярно знаете за кои става въпрос… /Въздъхва, слага крак върху крак, дръпва от лулата си, но напразно./ Не гори, госпожо. Кибрит?

МИШЕВА. Сега! /Скача и търси кибрит./

ПЕТРОВ /усмихнато/. Спокойно, мадам! /Вади запалка./ Проверих рефлексите ви. Искам да знам с какъв човек имам работа… /Пали и всмуква./ Седнете.

МИШЕВА. Интересно, другарю Петров, какво установихте за мен и /смее се/ рефлексите ми?

ПЕТРОВ. Оставете това за финала. /Усмихва се./ Ние, от дедуктивната школа, оставяме заключенията за края… И така, мадам. В обявлението пише, че златната гривна е изгубена.

МИШЕВА. Да.

ПЕТРОВ. Не бързайте, спокойно… Изгубена, за нас, частните детективи, се равнява на изчезнала.

МИШЕВА /изненадано/. – Моля?

ПЕТРОВ. Искам да кажа, че по точно – изгубена е само част от понятието ИЗЧЕЗНАЛА.

МИШЕВА. Искате да кажете…

ПЕТРОВ. Моля ви се, нищо не искам да кажа. Не съм дошъл да говоря, а да открия една скъпа златна гривна.

МИШЕВА. Де, тя е много скъпа, особено за мен, тъй като е подарък от свекърва ми.

ПЕТРОВ /подсвирква/. Обичате свекърва си, нали?

МИШЕВА. Не мога да я понасям!

ПЕТРОВ. Моля?

МИШЕВА. Тъкмо затова тази гривна ми трябва. Представяте ли си какво би станало, ако вещицата разбере, че се е загубила?

ПЕТРОВ /потрива ръце/. Ето, етоо!… Това харесвам аз! Заплетени случаи, които /съблича шлифера си/ придават на приключението особен аромат, достойни за моята класа… Бъдете добра. /Подава шлифера./

Тя го отнася и се връща. Намира го неподвижен, хърка.

Изплашва се. Навежда се към него, прави движение с ръка под носа му и въздъхва,

ПЕТРОВ /изведнъж/. Какви цигари ползвате?

МИШЕВА /изненадано/. „Феникс“.

ПЕТРОВ. Със или без?

МИШЕВА. Моля ви се – СЪС!

ПЕТРОВ. С какво?

МИШЕВА. Много просто – с филтър.

ПЕТРОВ /усмихва се снизходително/. Не става въпрос за филтър. С някого, или сама?

МИШЕВА. Как да ви кажа…

ПЕТРОВ /светкавично/. Свекърва ви пуши ли?

МИШЕВА. Не.

ПЕТРОВ. А дразни ли се от вашето пушене?

МИШЕВА. Тя не живее тук.

ПЕТРОВ. Така и предполагах. /Замисля се./ Значи свекървата отпада… /Делово./ Кога видяхте гривната за последен път? Апропо, когато си лягате, сваляте ли гривната?

МИШЕВА. Винаги. С нея се чувствувам в окови.

ПЕТРОВ. Да-а-а… Сега отново на първия въпрос: кога видяхте за последен път гривната? /Наблюдава как тя се замисля./ Спокойно… Помислете внимателно! Не бързаме за никъде…

МИШЕВА. Кога ли?

ПЕТРОВ. Да, кога.

МИШЕВА. Ами-и-и…

ПЕТРОВ. Спокойно, спокойно…

МИШЕВА. Кога беше… Кога беше-е-е… Вчера дадох обявлението във вестника, значи завчера.

ПЕТРОВ. Така-а-а!… /Бързо./ А къде?

МИШЕВА. Тук. Преди да изляза.

ПЕТРОВ. Така-а-а. А излязохте ли?

МИШЕВА /колебае се/. Не… Да… Впрочем, излязох… Но по-късно.

ПЕТРОВ. Значи не сте излязла.

МИШЕВА. Как да ви кажа…  Дойдоха ми гости и…

Петров се изправя и започва да се разхожда замислен пред нея. Тя го наблюдава с нарастващо любопитство, докато той всмуква няколко пъти от лулата си.

ПЕТРОВ /неочаквано. Този персийски килим колко бода е?

МИШЕВА. Моля?

ПЕТРОВ. Колко бода на квадратен сантиметър?

МИШЕВА. Ам-и-и…

ПЕТРОВ.  …Колко души?

МИШЕВА. Кое?

ПЕТРОВ /светкавично/ … Ви бяха на гости.

МИШЕВА /много смутена/. …А-а… Чакайте да помисля… Важно ли е?… Нима допущате?… Боже мой!…

ПЕТРОВ. Разберете, интересува ме само броя на хората, които са ви дошли на гости онзи ден.

МИШЕВА /внезапно/. Сетих се!

ПЕТРОВ. Колко?

МИШЕВА. Четиридесет и два бода на квадратен сантиметър!

ПЕТРОВ. Това е добре… Добър килим! Сега остава да си опомните колко души бяха в това помещение, като изключим вас и мъжа ви.

МИШЕВА. Мъжът ми не беше…

ПЕТРОВ. Така ли? Защо?

МИШЕВА. Той е в командировка. За петнайсет дни.

ПЕТРОВ /подсвирква/. В командировка? Интересно, много интересно! Отпада още един човек и се прибавя още едно обстоятелство. Хм!… И така – колко души ви бяха на гости?

МИШЕВА. Около четири.

ПЕТРОВ. По-точно?

МИШЕВА /примирено/. Четирима. Ше пиете ли кафе?

ПЕТРОВ. Спокойно! Ще стигнем и до кафето. И тези четирима душ бяха?…

МИШЕВА. Приятелки…

ПЕТРОВ. Само приятелки ли?

МИШЕВА. Три приятелки… И един техен приятел.

ПЕТРОВ. Техен или ваш?

МИШЕВА. Техен разбира се. В това съм абсолютно сигурна. В нашето семейство приятели има само мъжа ми, аз нямам!

ПЕТРОВ. Това е все едно.

МИШЕВА. Моля?

ПЕТРОВ. Искам да кажа, че нищо лошо няма, ако считате приятелите на мъжа си и за ваши приятели.

МИШЕВА. В такъв смисъл – да… Но този човек е само приятел на приятелките ми. В това съм категорична.

ПЕТРОВ. Идеално!… Разбрахме се… А можете ли да ми изброите имената на приятелите си?

МИШЕВА. Разбира се… /Замисля се./ Мима… Пепа и Галушка.

ПЕТРОВ. А името на приятеля им?

МИШЕВА. Мисля, че се казва Иванов… /Замисля се./ Май че тъй… Като се запозна, каза Иванов. А те как го наричаха? Чакайте, мисля че го наричаха Петьо. Да, Петьо. Добре си спомням.

ПЕТРОВ. Благодаря ви… За вас Петьо, за мен Петър Иванов… А Мима?

МИШЕВА. Какво, Мима?

ПЕТРОВ. Имената ѝ?

МИШЕВА. Мария Райкова, Първата ми приятелка… Нима мога да се съмнявам в…

ПЕТРОВ. Ще се съмняваме заедно, мадам. Във всички и за всичко. И така, тя има ди телефон?

МИШЕВА. Разбира се, но защо ви е?

ПЕТРОВ /тръгва към телефона/. Номерът?

МИШЕВА /бързо/. Чакайте!

ПЕТРОВ /обръща се учудено/. Да?

МИШЕВА. Сега си спомних, че Мария не беше. Бяха само две приятелки и въпросният.

ПЕТРОВ. Идеално! /Връща се като потрива ръце./ Отпада още един. /Спира се./ Какъв е номерът на телефона на втората ви приятелка, Пепа?

МИШЕВА. Да си спомня… /мисли./ Един момент… О, тя май че не беше… да, да – не беше. Не можа да дойде… Бяха само Галушка и нейния приятел… Знаете ли какво кафе имам?

ПЕТРОВ. Спокойно, госпожо, ще дойдем и до кафето.

МИШЕВА. С много захар, като за простак или с малко, като за интелигентен човек? /Смее се на шегата си,/

ПЕТРОВ. Пия го без, мадам… Чарли го обича със захар, но затова после… /Чува се лай./ Чарли, спокойно!… И така, мадам, отпадна оце един. Задачата ми се улеснява… Телефонният номер на Галушка?

МИШЕВА /въздъхва облегчено/. Тя няма телефон. Не може да си намери връзки.

ПЕТРОВ /отново към телефона/. Къде живее?

МИШЕВА. Далеч, в Бояна.

ПЕТРОВ /върти шайбата/. Таксита?… Ало, таксита… Другарко…

МИШЕВА /скача и затваря телефона. Диша зачестено/.

ПЕТРОВА /докато тя стои при телефона, се връща и сяда на кушетката, слага крак връз крак, всмуква лулата си/. Задачата ми се опрости съвсем.

МИШЕВА. В смисъл?

ПЕТРОВ. Остана само един, приятелят на приятелките ви, Петьо…

МИШЕВА. Да, другарят Иванов.

ПЕТРОВ. Хм!

Напрегнато мьлчание и от двете страни. Тя е изправена до телефона, а той, седнал до кушетката разглежда лулата си.

В това време отвън излайва Чарли.

МИШЕВА. Лае.

ПЕТРОВ. Затова го водя със себе си, мадам.

МИШЕВА. В смисъл?

ПЕТРОВ. В кулминационните моменти се обажда.

МИШЕВА. Едно кафе?

ПЕТРОВ. Момент. Ще дойдем и до кафето.

МИШЕВА. Да ви кажа правата, тази гривна ми опротивя.

ПЕТРОВ. Но аз трябва да я намеря. Въпрос на чест, мадам. Ако не я открия, ще дискредитирам добрата стара дедуктивна школа. /Става, целува ѝ ръка./… И най-важното – ще се компрометирам пред вас, а това сега не е в мой интерес. И така… Къде седяхте вие и къде – той?

МИШЕВА. Аз седях тук. /Сочи мястото на канапето./

ПЕТРОВ. Идеално! Седнете!

Мишева сяда. Той се изправя.

ПЕТРОВ. Чудесно. А той?

МИШЕВА. Кой?

ПЕТРОВ. Как кой? Иванов, Петър… Петьо.

МИШЕВА. А, той седеше далеч, там. /Сочи стола зад масата./

ПЕТРОВ /отива и взема посочения от нея стол/. Сега си представете, че аз съм Петьо, ще възстановим случая. Говорете, какво казахте вие, когато Петьо седна на стола!

МИШЕВА. Едно кафе.

ПЕТРОВ /леко усмихнат/. Видяхте ли? Стигнахме и до кафето, Само че, за разлика от него, аз го пия без захар. Но в интерес на следствието сложете шест лъжички, като за голям простак.

Мишева /става за кафето и се отдалечава с кокетна походка, а той наблюдава гъвкавите движения на ханшовете ѝ/. Ей сега.

ПЕТРОВ /малко преди тя да изчезне/. Момент!

МИШЕВА /спира се/. Моля?

ПЕТРОВ. Така ди бяхте облечена тогава?

МИШЕВА. Не.

ПЕТРОВ. Облечете се както тогава,

МИШЕВА. Добре. /Излиза./

ЧАРЛИ /лае зад вратата/. Бау!

ПЕТРОВ. Какво Чарли, случаят е обикновен, нали?

ЧАРЛИ /зад вратата/. Бау, бау!

ПЕТРОВ. И доста типичен?

ЧАРЛИ. Бау!

ПЕТРОВ. Как мислиш, ще успея ли?

ЧАРЛИ /изскимтява/. Ау-а!…

ПЕТРОВ. Какво, съмняваш ли се?

ЧАРЛИ. Бау, бау, бау!

ПЕТРОВ. Прав си! /Усмихнат, потрива дори ръце./ И аз мисля така.

Влиза Мишева в пищен пеньоар, весела, тананика си песничка. Носи поднос с две кафета. Поставя кафетата на масата.

ПЕТРОВ /с видима промяна в поведението му. Гледа я с възхищение/. Вие сте очарователна!

МИШЕВА. Така ли? Ха, ха, ха! /Посяга да му подаде кафето./

ПЕТРОВ /също посяга за чашата/. Позволете да се обслужа сам. О-о! Извинете!

МИШЕВА. Какво?

ПЕТРОВ. Докоснах ръката ви!

МИШЕВА. А-а, нищо!…

ПЕТРОВ. …имате приятна ръка…

МИШЕВА. Мислите ли? И други са ми го казвали, но мисля че това са само комплименти. Вие мъжете…

ПЕТРОВ. Кога се връща?

МИШЕВА. Мъжът ми? Още десет дни.

Двамата пият кафе и мълчат.

ПЕТРОВ /гледа я в очите/.

МИШЕВА /смутено/. Защо ме гледате в очите?

ПЕТРОВ. Това не са очи… А прозорци, през които се мъча да проникна във вашата нежна, но мечтателна душа.

МИШЕВА /въздиша/. Наистина, доста съм нежна и мечтателна.

ПЕТРОВ. Ще оправим работата…

МИШЕВА. Как?

ПЕТРОВ. Коя дата бяхме днес?

МИШЕВА. Пети.

ПЕТРОВ /тържествено/. Запомнете я! Запомнете този ден. От днес започва летоброенето на нашата близост,

МИШЕВА. Близост? Не отивате ли много далеч?

ПЕТРОВ. Защо? Не мечтаете ли за един близък човек, на който можете да разчитате, пред който да отворите душата си като мак и той да надзърне в него, да види тичинките, с които като с електрически крушки е написана думата… думата…

МИШЕВА /разнежена/. Коя дума?

ПЕТРОВ. Не мога да я измисля…

МИШЕВА. Моля ви, измислете я!

ПЕТРОВ. Ами, как да ви кажа…

МИШЕВА. Щастие?

ПЕТРОВ. Може би, не знам.

МИШЕВА /поглежда чашката си/. В кафето не я ли пише?

ПЕТРОВ. Подайте чашката си. /Поема я, гледа в нея./ Охооо!

МИШЕВА /заинтригувана, като всички жени/. Моля?

ПЕТРОВ. Охо-хоооо!

МИШЕВА /развълнувана/. Нима?

ПЕТРОВ. Ехеееей!

МИШЕВА. Моля ви!

ПЕТРОВ. Аааа!

МИШЕВА. Нали?

ПЕТРОВ. Еее, страшно!

МИШЕВА. Всички чаши се ми такива… На мен много ми гледат.

ПЕТРОВ. Голяма работа! /Премества се до нея на канапето./

МИШЕВА /плесва с ръце/. Изумително!

ПЕТРОВ /сега той поглежда към нея/. Кое, мадам?

МИШЕВА. Другарят Иванов при този момент също се премести на кушетката.

ПЕТРОВ. Всички мъже са такива, мадам. Шаблонни. Не могат да измислят нищо ново.

МИШЕВА А вие?

ПЕТРОВ. О, аз съм само любител-детектив.

МИШЕВА. Но не и любител-мъж.

ПЕТРОВ. За мен жените са само едни същества, нищо повече, същества, които губят по нещо, което трябва да намеря. В случая търся гривна.

МИШЕВА. Стига с тази гривна!

ПЕТРОВ. Да продължим. /Поглежда в чашата./ Има много фигури… Едната се е отдалечила…

МИШЕВА. Мъжът ми!… Той е в Силистра.

ПЕТРОВ. Но другият се е приближил. /Слага ръка върху раменете ѝ./

МИШЕВА /съвсем по женски/. Боже мой!…

ПЕТРОВ. Какво, мадам?

МИШЕВА. Другарят Иванов направи точно така!… Постави ръката си на същото място.

ПЕТРОВ. Нали ви казвам, мъжете са еднакви и улесняват задачите ми… Един момент. /Измъква лупа и става, отива до другото и рамо, наблюдава го през лупата./

МИШЕВА. Какво правите?

ПЕТРОВ. Търся отпечатъци от пръстите му.

МИШЕВА. Вие сте гениален.

ПЕТРОВ. И ги виждам, ще знаете. /Вглежда се./ Отпечатъците говорят за човек, който не се спира пред нищо, дори пред вашата непристъпност.

МИШЕВА. Нима изглеждам непристъпна?

ПЕТРОВ. Почти непревземаема. Приличате на крепост. Човек трябва да атакува цял живот.

МИШЕВА. Но все пак, трябва да се опита, нали?

ПЕТРОВ. О, аз съм само любител.

МИШЕВА. Не ми изглеждате чак толкоз любител.

ПЕТРОВ. Мадам, вие се лъжете. Моята цел е гривната. /Сяда отново до нея и поставя ръка през раменете ѝ./ Така беше, нали?

МИШЕВА. Точно така.

ПЕТРОВ. Е, няма ли да станете?

МИШЕВА /учудено/. Защо?

ПЕТРОВ. На това място жените стават тактично, уж да приберат чашките, а всъщност, да се освободят от нахалната ръка.

МИШЕВА. Защо? Не съм чак толкоз шаблонна.

ПЕТРОВ. Да, но затруднявате задачата ми.

МИШЕВА. Обичате съпротивата?

ПЕТРОВ /нервно, скача/. Мадам, забравяте, че търся гривна, а не любовни приключения!

МИШЕВА. Но какво да правя, когато обстоятелствата бяха такива. Той си сложи ръката, но аз не станах.

МИШЕВА /язвително/. Така, значи?

МИШЕВА. Точно така.

ПЕТРОВ. Не реагирахте!

МИШЕВА. Почти не.

ПЕТРОВ /ядосано/. А оставихте мръсната му лапа на рамото ви?

МИШЕВА. Казвам както беше.

ПЕТРОВ /ядосано/. И стояхте като добиче в ръцете на този гаден Дон Жуан?

МИШЕВА. Амии…

ПЕТРОВ. Не ви е срам, мадам!… Къде ми е шапката?

МИШЕВА. Казвам ви как беше.

ПЕТРОВ /язвително/. И какво? Стояхте така и приехте безропотно по-нататъшните му действия?

МИШЕВА. Във всеки случай – стояхме така.

ПЕТРОВ /извън себе си/. До кога?

МИШЕВА . Така ни завари здрача.

ПЕТРОВ /бързо, яростно/. И после?

МИШЕВА. После си отиде, като обеща да дойде отново, да стоим така и да чакаме новия здрач.

ПЕТРОВ. Само това ли?

МИШЕВА. Обеща, че другия път ще си държим ръцете.

ПЕТРОВ. Мръсен балкански Казанова!… А после?

МИШЕВА. Не се обади.

ПЕТРОВ /изсъсква/. Изчезнал е с гривната.

МИШЕВА. Е, стига вече с тая гривна!… Оставете я на страна.

ПЕТРОВ. Да се оставите в ръцете на този тип и да не реагирате. Не ви ли е срам?

МИШЕВА /навежда очи/. Какво да правя? Мъжът ми толкоз рядко заминава… И все пак, се радвам.

ПЕТРОВ. За какво?

МИШЕВА. Вие ревнувате, следователно обичате.

ПЕТРОВ. Обичам само професията си. Това е добрата стара школа на Шерлок Холмс, Поаро, Мегре и плеадата други като тях,

МИШЕВА. Не ги познавам. Може да са били добри детективи, но кофти мъже.

ПЕТРОВ. Забранявам ви!

МИШЕВА. Какво?

ПЕТРОВ. Да обиждате боговете ми. Това са мои учители. Върху техните плещи се крепи цялата криминална и детективска литература.

МИШЕВА. И вие ли започнахте за литература?

ПЕТРОВ /примирено, с променен тон/. Впрочем, да намеря гривната и да си вървя.

МИШЕВА. Ох, гривната, гривната! /Скача, отваря чекмеджето на масата и измъква гривната./ Ето я гривната. Трийте си я на носа.

ПЕТРОВ /взема гривната и гледа като агне/. Да, това е гривната, която търся. /Поглежда Мишева./ Какво, какво… Това пък, какво означава?

МИШЕВА. Нищо… Понеже оня не се яви три дни, дадох обявление във вестника да го подсетя, поне да го изплаша, че е откраднал гривна…

ПЕТРОВ. А той, мерзавецът, не се яви?

МИШЕВА /примирено/. Вместо него, цъфнахте вие.

ПЕТРОВ /язвително/. Будалата! От старата школа!… Ще се изям. Вие се подиграхте с мен!

МИШЕВА. А вие – с чувствата ми.

ПЕТРОВ /проплаква/. Не знам кой се подиграва с чувствата на бедните любители-детективи!…

МИШЕВА. Това е вече друго, говорите за чувства.

ПЕТРОВ. Какво? Да не мислите, че като сме любители, като сме детективи и частници, че сме застраховани?…

МИШЕВА. Думите ви радват душата ми.

ПЕТРОВ. А на мен ми се плаче. Защо… Как мислите, защо ОНЯ не благоволи да се върне отново?

МИШЕВА /замисля се/. Не знам. По всяка вероятност… Впрочем, знам. Седнете. Така ще разберете най-добре.

ПЕТРОВ. Сега пък вие ще възпроизвеждате. /Сяда./ Тук ли?

МИШЕВА. Там. /Сяда до него./ Прехвърлете ръката си през талията ми.

ПЕТРОВ /обидено/. Сега пък – талията!

МИШЕВА. Така си беше. Хайде!

ПЕТРОВ. Вие сте… Не мога да намеря думата! /Обвива ръка през талията ѝ./ И после?

МИШЕВА. Нищо… Седим така и пада здрача. Като падна здрача, той запита: Само като си помисля, че щастието ни ще продължава всичко-на всичко петнайсет дни, докато се върне съпругът ви, ми става тъжно!… Кажете, повторете това!

ПЕТРОВ. Само като си помисля, че щастието ни ще продължи всичко петнайсет дни, докато се върне съпругът ви, иде ми да си скубя косите!

МИШЕВА. Време е да ви кажа, че съпругът ми няма да се върне.

ПЕТРОВ /изненадано/. Какво?… Защо?

МИШЕВА. Няма такъв.

ПЕТРОВ /изненадано смъква ръката си/. Нямате съпруг?

МИШЕВА. Никога не съм имала.

ПЕТРОВ. Вие сте ергенка?

МИШЕВА. Да, свободна, като птичка.

ПЕТРОВ /изумено/. Но защо?… Защо са тези комедии?

МИШЕВА. Защото мъжете харесват така. Другото не им е интересно.

ПЕТРОВ. Слушайте, лъжете или не лъжете?

МИШЕВА. Това е истината.

ПЕТРОВ /уплашено/. Но, не е почтено!… Вие сте непочтена жена.

МИШЕВА. Ако бях омъжена, щеше ли да бъде почтено?

ПЕТРОВ. Разбира се. Това е нещо друго. То си е в реда на нещата. Изневерявате и толкоз… Мъжът ви е в командировка, изневерявате, губите гривни, това е естествено… /Става и започва да се облича./ Това е живота, нормалното поведение на всеки нормален човек. А така?

МИШЕВА. Какво така?

ПЕТРОВ. Прилича ми на клопка. Видяхте един представителен мъж, свободен, с бъдеще и хоп – да го гепим!… Не, мадам! Няма да стане!… Не на мен, мадам!… Аз съм от стара коза… Не мога да намеря думата! /Яростно налага шапката си./ Сбъркали сте адреса. Женската хитрост… /Закопчава се./ …ми е известна и… Не мадам!… Е, беше красиво, но на това място аз казвам ДОВИЖДАНЕ… Довиждане, мадам! /Целува ръка./ И жалко, че нещо в мен се обърна, почти усетих как любовта прави посещение в голямото ми топло сърце… Но ме измамихте и трябва да си вървя. Какви долни същества са жените!… Лъжат че са женени, а на практика се получава, че не са… Довиждане! /Целува повторно ръка./ Излизам си с леко обгоряло сърце и ярост в душата! /Яростно тръгва и излиза./

Тя остава сама, загледана след него.

Той се връща.

ПЕТРОВ. Не мога да намеря вратата.

МИШЕВА. И това ми било детектив!…

ПЕТРОВ. Без иронии!… Жалко! /Гледа я./ Отивам си със съжаление. Адио, мадам, и жалко. Сбогом!… Имам чувството, че се измъквам от клопка за женитба. /Излиза./

Чува се енергичен лай на куче, яростен и задавен. Чуват се откъслечни фрази и думи на Петров към кучето.

– Чарли! Дръж се прилично!… Какво искаш?… Не, Чарли!

Връхлита обратно на сцената, оправя дрехите си.

МИШЕВА /учудено и изплашено/. Какво има? Защо се върнахте?

ПЕТРОВ /след тъжна и продължителна пауза/. Не ме пуска да изляза… Мръсно куче! Все в сублимните моменти!… /Започва да се съблича./

МИШЕВА /учудена/. Какво правите?

ПЕТРОВ /гледа към посоката на кучето/. Този мръсен пес! /Сваля шлифера си./

МИШЕВА /приближава се до него/. Но нали?…

ПЕТРОВ /прегръща я, като продължава да гледа към кучето/. Няма нали! Този гаден пес се намесва да ми крои съдбата, ама мамицата му! /целува я и отново към кучето./ Неблагодарник! /Целува я./

МИШЕВА. О, как съм щастлива! /Целува го./

ПЕТРОВ /леко я отстранява/. Слушайте, това вярно ли е, че само сте седели и сте гледали здрача?

МИШЕВА. Абсолюно вярно, мили! /Целува го по ухото./

ПЕТРОВ. Мамицата му на песа!… И нищо повече, нали?

МИШЕВА /щастлива/. Нищо.

ПЕТРОВ. Закълни се.

МИШЕВА. Заклевам се!

ПЕТРОВ. Проклето куче! /Към нея./ Тук ли ще вечеряме или на ресторант?

МИШЕВА. Предлагам – тук.

ПЕТРОВ. Предлагам на ресторант! Да ви покажа на света… /Към кучето./ Кучешка му работа! /Към нея./ Ама, вие как използвахте обстоятелствата, че съм от старата школа, а? Баламите от старата школа!

МИШЕВА. Ама, мили, все трябваше да стане някога…

ПЕТРОВ. Е, да! Точно с мен! /Към кучето./ Проклет, гаден пес!

Целува я. Стоят прегърнати. Кучето започва и се къса да лае.

Двамата продължават да се целуват – по-право стоят си целунати.

Кучето лае ли лае.

ХАЛТУРА… кво да се прави…

.
за TV:
* Златната гривна
* Абсурд

за ВЕСТНИЦИ:

ДРУГИ:
Квартирантът заминава – сценка, 1964.

СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДНО ЧУДОВИЩЕ – пантомима по разказ

борис

априлов

*

СЛЕДОБЕДЪТ

НА

ЕДНО

ЧУДОВИЩЕ

*

Пантомима

*

1980

.

ТУК – .pdf file за сваляне

.

.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.

ГАЛАТЕЯ – пиеса (1957-1958)

­

БОРИС АПРИЛОВ

Г А Л А Т Е Я

Пиеса в четири действия

 ТУК! .rtf file – за сваляне!

ЛИЦА:

МИШО – скулптор

СТЕФАН – писател, негов приятел

ГАЛАТЕЯ

МАРИЯ – приятелка на Мишо

БАЙ КОЛЮ – човек, който помага в ателието

ПЪРВИ ЧЛЕН на комисията

ВТОРИ ЧЛЕН на комисията

МУКИ – младеж, който продава часовници

ПАПАТАКОВ

ЛЕКАР

ТОЗИ, КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА без текст

ТОЙ

ДЕТЕ  без текст

.

.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Ателието на скулптора Михаил Велев. Завършени и незавършени творби върху една от лавиците. Малка драперия в дъното отделя кътче за почивка с легло. Етажерка с книги. На преден план – малка ниска масичка с два стола. Врата води към стълбището на жилищната кооперация, а друга – към спалнята на Велев.

И най-важното: в центъра, върху пиедестал, фигура на младо момиче по бански костюм и гумена шапка за плуване, което държи в лявата си ръка гребло от лодка тип „Русалка“.

При вдигането на завесата, домакинът Велев и приятелят му Стефан – млад белетрист, седят около масичката и пият коняк.

Бай Кольо, петдесет годишен човек с мустаци, който помага в черната работа на ателието, в момента подрежда разхвърляните парчета от гипс и глина. Той взима платнище и покрива статуята.

БАЙ КОЛЮ /към Михаил Велев/. Всичко е подредено! /гледа към коняка/ Утре да идвам ли?

МИШО. Ако искаш, ела!

БАЙ КОЛЮ /продължава да гледа коняка/.  Да донеса ли глина?

МИШО. Мисля че имаме достатъчно.

БАЙ КОЛЮ. Както кажеш, другарю Велев. /Все още не си отива и гледа коняка./

МИШО /долавя погледа му и се усмихва/. Извинявай, бай Кольо! Забравих те. /Налива му./ Я му обърни една чашка!

БАЙ КОЛЮ. А бе, ние, старите хора, сме за туй – да ни забравяте. /Вдига чашата/ Хайде, да сте живи и здрави! /изпива коняка до капка/. Кога ще предавате голата? /сочи с глава скулптурата/

МИШО. Тя е почти готова. Чакам комисия от физкултурата да я приеме. /налива му втора чашка/

БАЙ КОЛЮ /поема чашката/. Мразя ги тези комисии!

СТЕФАН /усмихнат/. Защо ги мразиш?

БАЙ КОЛЮ. Не разбирам от литература и изкуство, ама и те май не разбират… Не зная какво искат. Хайде, да сте живи и здрави! /пие/ Довиждане! /двамата му отговарят и той си излиза, но след малко се връща/. Онова хлапе пак звъни вън.

МИШО.  Кое хлапе?

БАЙ КОЛЮ. Баш хлапе не е, ама си е шмекер. Пита дали искаш да купиш някои неща от европейски характер.

МИШО.  Кажи му да дойде друг път.

БАЙ КОЛЮ. Ще му кажа!… Довиждане за втори път! /излиза/

СТЕФАН. Сега, като пипнеш десет хиляди /сочи с глава статуята/ ще се оправиш.

МИШО. /замислено/. Надявам се.

СТЕФАН. /допива си/. Мария ще идва ли?

МИШО. Чакам я всеки момент.

СТЕФАН. Аз ще си вървя. /става/ Поздрави я от мен… Кога ще правите сватба?

МИШО. Щом вземем парите.

СТЕФАН. /тръгва си, следван от Велев/. Довиждане!

МИШО. Довиждане! /затваря след него вратата/.

НЯМА СЦЕНА: Той отвива творбата си и дълго я наблюдава с любов. След това я покрива и сяда до масичката. Налива си и пие. С пълна чаша отива и изгася главното осветление. След това пуща радиото. Нежна музика. Той се облактява на масичката, впива пръсти в косата си и се замисля. Чува се усиленото тиктакане на часовника и течащото време. Музиката заглъхва. Девет удара на часовника. Пълна тишина. Изведнъж се чува въздишка. Мишо вдига учудено глава, ослушва се и пак скланя глава… Нова въздишка!… Той се изправя… Изразът на лицето му е учуден. Нещо му подсказва, че в ателието има друго живо същество.

МИШО /напосоки/. Кой е? /тишина/ Има ли някой тук? /тишина/ Мария, ключ ли имаш?

Никакъв отговор. Мишо отива до електрическия ключ и пали лампата. Никой!… И изведнъж той поглежда към статуята и прави крачка назад… Плащът се раздвижва, бавно, постепенно… Нова крачка назад!… Ясно е, че някой се мъчи да отметне плаща… И този някой успява. Първо се показват две хубави женски ръце. После плащът пада окончателно. Открива се хубаво младо момиче по бански костюм и гумена шапка. То жадно вдишва въздуха и плавно протяга ръце нагоре и встрани, сякаш за да ги освободи от тяхната скованост.

МИШО /унесено, изплашено, изненадано/. Какво става там?  /Момичето го вижда едва сега. В нейния поглед не може да се прочете абсолютно нищо./ Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Не знам.

МИШО. Как така не знаете?

ГАЛАТЕЯ. Вие кой сте?

МИШО. Аз съм скулптор.

ГАЛАТЕЯ. Къде съм аз?

МИШО.  В моето ателие?

ГАЛАТЕЯ.  Какво търся тук?

МИШО. Това се питам и аз… Какво означава това?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Нищо не знам.

МИШО /търка очи/. Къде е моята статуя? /объркано/ Там, където сте вие, беше моята статуя. /Отстъпва изплашено назад/ Моля, обяснете ми всичко!

ГАЛАТЕЯ. Вие ми обяснете.

МИШО. Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Казах ви, че не знам.

МИШО. Как се казвате?

ГАЛАТЕЯ. Галатея.

МИШО /идва на себе си/. Само това няма да мине… Една и съща легенда не може да се повтори два пъти.

ГАЛАТЕЯ. Каква легенда?

МИШО. Легендата за Пигмалион, който вдъхнал живот на своята статуя Галатея.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам.

МИШО. Какво знаете тогава?… Вие сте длъжна да ми дадете обяснение!… Появявате се изведнъж гола в стаята на мъж и нищо не знаете! /гледа я/ Дявол да го вземе, защо стоите и ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /вдига рамене/. Какво да правя?

МИШО /маха отчаяно ръце/. Не задавайте поне въпроси!… Ами аз какво да правя?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам. Струва ми се че съм спала дълбок сън. Сега се събуждам и първия човек, когото виждам, сте вие.

МИШО /смее се ненормално/. Ха-ха-ха!… Да не искате да кажете, че сте оживял камък? /с тикови движения гледа да се добере до вратата/ Ха-ха-ха!… /тихо/ Знаете ли какво?

ГАЛАТЕЯ. Какво?

МИШО. Аз страдам от нерви… Напоследък много работих. /поверително/. Изведнъж  камъните започнаха да оживяват. /бързо излиза/.

Галатея слиза от пиедестала и наивно започва да оглежда обстановката, като се върти. Той открехва вратата и подава глава.  

МИШО. Нима това не е сън? /главата му изчезва и вратата се затваря/.

Галатея размисля няколко мига и тръгва също към вратата. Натиска бравата, но врата се отваря отвън и Мишо влиза.

МИШО. Къде?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Навън.

МИШО. Веднага се връщайте!… Знаете ли какво е това „навън“?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. Тогава?… /влиза окончателно и затваря вратата/

ГАЛАТЕЯ. Ами сега?

МИШО. /отчаяноправи няколко крачки/. Как можахте да ми забъркате такава каша! /сепва се/ Но чудя се как е възможно всичко това!… Това е теоретически невъзможно!… Аз съм материалист и не вярвам в такива неща. Разбирате ли какво ви казвам?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. И аз не разбирам какво говоря… Винаги съм бягал от лекции по Маркс-Ленинизъм. И въобще не знам дали това спада към тази материя, но знам че мъртвата материя си е мъртва, молекулите са си молекули… Какво ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава и захлипва, като си бърше сълзите/.

МИШО. Плачѐте!… Правѐте трагедии! /налива си и пие/ А като влезе комисията какво ще ѝ покажа? Какво ще ѝ предам? /разхожда се нервно наоколо с чаша в ръка/. А след малко като влезе Мария? Какво ще казвам?

ГАДАТЕЯ /като бърше с длан сълзите си, с трептящ гласец/. Ккоя Мария

МИШО. Жената, която обичам!… За която ще се женя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Какво като влезе?

МИШО. Ще ви завари тук…

ГАЛАТЕЯ. И какво?

МИШО. Скандалът е готов!

ГАЛАТЕЯ. Защо?… Нали знае, че я обичате?

МИШО. И все пак ще ми счупи главата. А и вие няма да минете гратис.

ГАЛАТЕЯ. Нали ще ѝ обясните?

МИШО /гледа я втрещено/. И тя ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Но нали това е истината?

МИШО /гледа я раздразнено/. Вие от небето ли падате?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

МИШО. При това сте гола.

ГАЛАТЕЯ. Какво като съм гола?

МИШО. У нас жени в такова състояние /сочи я/ могат да се видят само на плажа. /Звъни се./ Чухте ли?… /нервно стиска пръстите си/ Тя звъни!… /върти се/ Тя иде! /гледа безпомощно в Галатея./ Вие трябва да изчезнете!

ГАЛАТЕЯ. Къде?

МИШО. Трябва да се скриете! /Звъни се./

ГАЛАТЕЯ Защо да се скрия?… Това прилича на лъжа.

МИШО /кипва/. Защо сте така нахална? /Звънецът настоява. Той я гледа страшно./ В такива минути трябва да се запази спокойствие !…/пристъпва към нея/ Веднага зад завесата!

Докато звънецът звъни нервно, Мишо я изтласква зад завесата и дръпва рязко драперията.

Застава един миг неподвижен.

МИШО. В такива случаи най-важното е да се запази спокойствие!

И понеже отново се звъни, тръгва да отвори.

Появява се след бързо крачещата Мария.

МАРИЯ /хвърля чантата си на масичката/. Никога не съм звъняла тъй продължително.

МИШО. Бях малко задрямал.

МАРИЯ. Ти не говореше ли преди малко с някого?

МИШО /чуди се какво да измисли/. Декламирах.

МАРИЯ. Докато дремеше? /оглежда ателието/

МИШО. Често декламирам на сън.

МАРИЯ /иронично/. Какви автори предпочиташ в такива случаи?

МИШО. В такова състояние не подбирам авторите.

­МАРИЯ. Къде е статуята?

МИШО /объркано/. А?

МАРИЯ. Какво е станало?

МИШО. /решен да лъже/. Отнесоха я.

МАРИЯ /радостно/. Отнесоха? /със съмнение/ Без да я приеме комисията?

МИШО. Едновремено я прие и отнесе.

МАРИЯ /сяда радостно на стола и става/. Значи утре парите?

ВЬЛЕВ /мрачно/. Утре парите.

МАРИЯ. Значи ще реализирам моя списък?

МИШО. Да, Мария!

МАРИЯ /е извадила списъка и чете/. Първо: ще си поръчаме две бели легла.

МИШО. Бели като лебеди.

МАРИЯ. Без нощни шкафчета, защото не са модерни. Второ: ще си направим зидана печка. Трето: зелена завеса да отделим хола от стаята. /Мишо сяда съкрушено и си налива/ На мен два костюма и четири рокли, на теб един костюм… /изведнъж поглежда чашите/ Кой е бил тук?

МИШО. Никой.

МАРИЯ. Кой е пил от тези чаши?

МИШО. Стефан… Стефан, бай Колю… много хора пиха… Токущо си отидоха. Гледахме статуята и пихме, и си отидоха. Чакаха, чакаха да те видят… и аз ги задържах… но изведнъж си отидоха.

МАРИЯ. Гледаха статуята, която ти днес си предал? /извиква/ Тук е имало жена!

МИШО. Амии! Кое те кара да мислиш така?

МАРИЯ. Моето шесто чувство!… Тук има жена!

МИШО. Не изглупявай!

МАРИЯ. А защо звънях толкова дълго?

МИШО. Мария, ти ме обиждаш!

МАРИЯ. Мога ли да погледна зад завесата?

МИШО /решително/. Заповядай! Погледни!

МАРИЯ. /разочаровано/. Щом ме каниш така решително, значи не е там. Сигурна съм, че е в спалнята.

МИШО /плахо/. Погледни първо в спалнята.

МАРИЯ. Щом ме караш да погледна първо в спалнята, значи е зад завесата.

МИШО. Щом смяташ така…

МАРИЯ /тръгва към завесата/.

МИШО. Мария, извадил съм билети за театър. /нервно/ Спри!

МАРИЯ /спира/. Спрях! /гледа завесата/ Мога или не мога?

МИШО. Трябва да се облечеш за театър.

МАРИЯ /тихо/. Мога или не мога?

Пауза от двете страни. Изведнъж Мария прави рязко крачка напред и дръпва завесата.

Галатея гледа с интерес Мария. След това Мишо. Всеки гледа всекиго.

Мария изхлипва, взима от масичката чантата и тръгва към вратата.

МИШО /след нея/. Мария! /Мария отваря вратата/

МАРИЯ /като се обръща, със светкавици в очите/. Злодей!… Престъпник! /търси нова дума/ Презрян!…

МИШО. Искам да ти обясня…­­­

МИШО /отваря вратата и вика зад нея/. Ти се заблуждаваш!… Това е недоразумение! /Той се връща и затваря вратата. Върви с наведена глава и замислено. Сяда на стола и забива пръсти в косата си/. Видяхте ли как развалихте всичко?… Само след няколко дни щяхме да се женим.

ГАЛАТЕЯ /отива зад гърба му, с наметнат върху раменете някакъв плат/.

МИШО /без да я погледне/. Ах, че история!

ГАЛАТЕЯ /все тъй мълчаливо тръгва към вратата и хваща дръжката ѝ/.

МИШО /обръща се и я вижда/. Къде?

ГАЛАТЕЯ /повдига рамене/. Ще си отида.

МИШО. Къде ще отидете?

ГАЛАТЕЯ. Вън!

МИШО. Какво ще правите там?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Трябва да си отида.

МИШО. Вие сте ненормална!… Знаете ли каква гледка ще бъдете?

ГАЛАТЕЯ. Но сам виждате, че ви преча.

МИШО. Пречите? /смее се нервно/ Вие разбихте живота ми!… Всичко отиде по дяволите!… Прогонихте годеницата ми, унищожихте договора ми… Сега ще ме съдят за неустойка. Трябва да връщам аванса с лихви. Независимо от всичко това, губя професионалния си авторитет. Кой ще поръчва вече при скулптор, който не изпълнява?

ГАЛАТЕЯ. Вие защо не ѝ обяснихте?

МИШО /гледа я/. И тя веднага ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не повярва?

МИШО. Хей, момиче, самият аз не вярвам в това, което се случи. Все още мисля, че е сън. Сигурен съм в това. Защото ако не е сън загубен съм.

ГАЛАТЕЯ /смирено/. Какво мога да направя аз?

МИШО. Вие?… Нищо!

ГАЛАТЕЯ. Затова ще си отида. /понечва да отвори/.

МИШО /скача и маха ръката ѝ от дръжката на вратата/. Върнете се!… Вие сте гола, а навън е хладно. Още с появяването си на улицата ще произведете паника. /изтиква я навътре и бързо намира пижамата си, като ѝ я подава. /Облечете това! /изтиква я в нишата и спуска завесата/.

Чака вън. Разхожда се нервно. Завесата се открехва и Галатея излиза. Ръкавите на пижамата му висят смешно надолу. Панталонът е дълъг. Но тя е наивно мила в това облекло.

Мишо я поглежда и не успява, въпреки всичко, да сдържи усмивката си.  

МИШО. Елате насам!

Галатея пристъпва плахо към него.

МИШО /рязко маха гумената шапка и хубавата ѝ косичка излиза на свобода. Навива ръкавите ѝ, а след това панталона. Отдръпва се назад и я наблюдава с умиление/. Знаете ли, че вие сте сграшно мила?

ГАЛАТЕЯ /усмихва се/.

МИШО. При това усмивката ви е привлекателна!… Сам се чудя как съм успял да създам такава красота.

ГАЛАТЕЯ. Хубаво ли е човек да е красив?

МИШО. Това е мечтата на всяка жена.

ГАЛАТЕЯ /диша бързо, повдига рамете си и киха/.

МИШО. Ой!… Вие сте настинала! /измъква кърпичката си и избърсва нослето ѝ/. Уви, не е сън!

ГАПАТЕЯ. По какво разбрахте?

МИШО. Носът ви тече… Ако беше сън, нямаше да имате хрема. /усмихва се/ А вие искахте да излезете навън?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МИШО. Знаете ли какво е това „навън“?… Мислите ли че „вън“ може да се ходи гола?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. У нас не е прието да се излиза така по улиците.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО /нервно/. Вие не разбирате нищо!… Вие сте дивачка!… Не знаете нищо, нямате никакви идеи, не умеете да се държите в обществото и въобще, вие сте една голяма беда. /налива си и пие/ Ще се пропия заради вас!… /хваща се за главата/ Божичко, вие нямате никакви документи. Паспорт нямате!… Нито квартирна карта!… Да не говорим за софийско жителство!

ГАЛАТЕЯ. Какви са тези неща?

МИШО. Много е трудно да се обясни. Слушайте сега, миличка!… Всеки човек, по цялото земно кълбо, с изключение на диваците и ескимосите, си имат регистрация… Това е за улеснение на администрацията… Разбирате ли?… Иначе би настъпил хаос… /Тя слуша и се разхожда около етажерката с книги, от която измъква албум с репродукции на Леонардо да Винчи. Разглежда репродукциите./ …Всеки човек си има три имена… Лично, бащино и фамилно… А вие нямате ни едно… Да речем, че ще ви наричам условно Галатея… Ами по нататък?… Кой е баща ви? Кой е дядо ви?… Пълна неизвестност. Вие сте извън времето, пространството и материята… Да речем  отивам в райсъвета да ви регистрирам. Там трябва да ви сложат в том и страница. Иди обяснявай къде сте родена, кой е баща ви и коя майка ви…

ГАЛАТЕЯ. Каква е тази книга?

МИШО. Това е албум с репродукции на един от най-големите художници в историята на човечеството. Казва се Леонардо да Винчи. Аз и моите колеги го наричаме интимно Леонардо. Един приятел го нарича Лео…

ГАЛАТЕЯ. Тази картина ми харесва!

МИШО /поглежда в албума/. Охоо, вие проявявате вкус. Какво съвпадение! Тя харесва на всички. Нарича се Мона Лиза. Най-прочутата творба на този художник. Намира се в Парижкия Лувър.

ГАЛАТЕЯ /измъква лист от книгата/. А това какво е?

МИШО /усмихнато/. Това е договорът ми с физкултурата за извайването на скулптурата „Скок във вода“… Знаеш ли какво е договор?… Аз съм скулптор. Човек, който произвежда красота и изкуство. Физкултурата, Градският народен съвет, Пловдивският панаир и други учреждения са мои клиенти… Те идват, казват си желанията, ние подписваме договор, където уговаряме сумата и срока за предаването и започваме да работим.

ГАЛАТЕЯ /унесено/. Чудно!… Ами… тази, Мона Лиза, по какъв договор е нарисувана и колко е получил художникът за нeя?

МИШО /взима албума и договора/. Вие ставате нахална! /слага ги на лавицата/.

ГАЛАТЕЯ. Извинете, какво съм аз?

МИШО /почесва се по тила и мисли/. Вие сте произведение на социалистическия реализъм.

ГАЛАТЕЯ /със съвсем друг тон и внезапно/. Знаете ли, че съм гладна?

МИШО. О! Извинете за разсеяността ми!… Та вие трябва да ядете!… Ей сега ще изтичам за колбаси! /взима си шлифера и излиза. След това се връща/. Дано като се върна всичко да излезе сън.

Галатея разглежда обстановката. Тя отива до радиото и отдалеч любопитно натиска единият от бутоните. От радиото се понася нежна музика. Тя се отдръпва назад и слуша удивено.

На вратата се звъни. Тя се обръща и се двоуми. Най-после решава да отвори. На прага застава Стефан. 

СТЕФАН /гледа я с широко опулени очи/.

ГАЛАТЕЯ. Търсите ли някого? /тя е мила в мъжката пижама/

СТЕФАН /все още не може да се съвземе/. Търся думата, с която бих могъл най-силно да ви обидя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

СТЕФАН /Пристъпва към нея, а тя отстъпва назад и го гледа уплашено в очите/. Защото вие сте една безсрамница, която се вмъква в живота на младите семейства и го разваля! Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

СТЕФАН. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Отиде за колбаси.

СТЕФАН Колбаси и вино, нали?

ГАЛАТЕЯ. Може би.

СТЕФАН. Сега разбирам защо бързаше да ме прогони от тук… Къде е статуята.

ГАЛАТЕЯ. Ще ви я покажа. /отива в нишата, спуска завесата и след това я маха, като застава в позата на скока във вода, по бански костюм и шапка/.

СТЕФАН /изненадан и сконфузен/. Вие сте моделът?

ГАЛАТЕЯ. Не. Аз съм оригиналът.

Мишо е влязъл и гледа последната сцена. В ръцете му са покупките. 

МИШО Галатея, защо не се държите прилично? /отива и спуща завесата/.

СТЕФАН. Презрян женкар! /стрелка го с възмутени погледи/ Това не е етично!… Ако ти се харесват и други жени, не ги показвай поне на годеницата си… Какво съм виновен аз, на мен да ми се обаждат по телефона и да ми плачат! /ядосва се/ Ще ми обясниш ли какво означава това?

МИШО /крещи със всичка сила/. Ти ми обясни!… И не ми чети морал, че както ми е причерняло! /захвърля ядосано покупките на масичката/

СТЕФАН. Къде е тя? /сочи с поглед празния пиедестал, където е стояла статуята/

МИШО /иронично сочи с глава към завесата/. Ето я!

СТЕФАН. Ти да не си луд?

МИШО. Като съм луд, ти тогава ми кажи къде е моята статуя!

СТЕФАН. Ей, актьоре, какво ми играеш?

МИШО /крещи извън себе си/. Забранявам на всекиго да ми задава въпроси! Забранявам на всекиго да се съмнява!… Още малко… Още мъничко ми трябва и ще започна да викам и чупя!… /сломено и тихо/ На края ще счупя и главата си!

СТЕФАН. Братко, успокой се!… По-тихо!… Аз дойдох да крещя на теб, а не ти на мен… Обясни ми сега цялата работа.

МИШО. Няма какво да ти обяснявам… Както си стоеше там и оживя.

СТЕФАН /изумено/. Разказваш легенди!

МИШО /дръзко отива и дръпва завесата/. За теб легенда, за мен действителност! /Галатея се усмихва кротко в пижамата./

СТЕФАН /гледа ту нея, ту него/. Слушай, можеш ли да ми направиш една услуга?

МИШО. Кажи.

СТЕФАН. Ощипи ме! /Мишо го щипе с ярост/ Ох! Не тъй силно! /гледа я/ Значи не сънувам! /към него/ Твоята Мария ми се обади по телефона и ми каза вече никога да не я търсиш!… Още тази вечер заминава с геоложка експедиция да търси петрол.

МИШО  /тихо/. Все ми е едно.

СТЕФАН. Как така?

МИШО. Не виждаш ли каква каша се забърка?

СТЕФАН /гледа Галатея/. А хубава, дявол да го вземе!

МИШО. Трий си я на главата… Като си помисля, че всеки момент може да влезе комисията, получавам кръвно налягане.

Звъни се.

МИШО /равнодушно/. Чу ли?… Комисията идва да я види… Кажи какво да правя?

СТЕФАН /гледа Галатея/. Ще им я покажем.

МИШО. Ти си луд!… Какво ще им покажем?

СТЕФАН. Нея! /сочи Галатея/ Моля ви да застанете на пиедестала!

МИШО. Не говори глупости!

СТЕФАН /решително/. Остави ме да действам!

МИШО. Ама това е комисия!

СТЕФАН. Именно!… Видял ли си някоя комисия да разбира от изкуство? /към Галатея/ Съблечете се и застанете на пиедестала!

ГАЛАТЕЯ. Омръзна ми да се събличам и обличам.

Двамата са изненадани.

МИШО /към Стефан/. Видя ли?

СТЕФАН /към нея, кротко/. Ще се събличате, мадам  щом сте жена ще се събличате.

Тя маха пижамата и застава върху пиедестала.

СТЕФАН /като я покрива с плаща/. Моля ви се, помъчете се да не мърдате!… Каквото и да става, стойте неподвижно. Каквото и да става! /загася главната светлина/

Мишо отваря вратата и влиза комисията. Тя се състои от двама души с чанти. Може да се търси разлика в ръста им или в дебелината им.

ПЪРВИ ЧЛЕН /гледа ателието/. Значи, така работят скулпторите! /гледа довършените и недовършените фигури и пипа с ръка/

ВТОРИ ЧЛЕН. От глина пари правят!

ПЪРВИ ЧЛЕН. И от камъни.

ВТОРИ ЧЛЕН. Камъкьт струва два лева кубика, а вие за вашата статуя, която я има, я няма един кубик, ни взимате десет хиляди!

ПЪРВИ ЧЛЕН. А един работник блъска по цял ден за двайсет и пет до трийсет лева.

ВТОРИ ЧЛЕН. На тези години да си художник!

ПЪРВИ ЧЛЕН /към МИШО/. Какво… готови ли сме?

МИШО. Почти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде, че като предадете статуята, ще ви ударим с десет бона по главата.

СТЕФАН. Вие защо не станахте скулптор, ами сте се заловили със счетоводство?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Защото съм будала!… На времето не съм мислил и сега си блъскам главата… За тази работа трябва ли образование?

СТЕФАН. Нищо не трябва. Отваряш един такъв дюкян, напълваш го със глина и камъни, и започваш производството.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да опитам през свободното си време.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим нашата поръчка?

МИШО. Ще ви я покажа.

Отива до статуята и маха плаща.

СТЕФАН. Само че без пипане, защото не е изсъхнала!

ВТОРИ ЧЛЕН. Моля, ние разбираме от изкуство!

Приближават се.

ВТОРИ ЧЛЕН /разкрачва се пред скулптурата, като държи с две ръце чантата зад гърба си/. Да си кажа правата, не за пръв път приемам статуи и картини, но сега за първи път ми се харесва.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че тя като жива бе, Върбане!

ВТОРИ ЧЛЕН. А! Хубаво, бе!… Банският костюм е като истински!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Виж косата!…

ВТОРИ ЧЛЕН. Ами очите?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Той е залепил и клепачи!

ВТОРИ ЧЛЕН. Като я гледам, струва ми се че диша!… Толкова е сполучливо!… Браво, майсторе!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Такова нещо си заслужава парите!… Значи, не можем да пипаме?

МИШО /бързо/. Засега още не.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Като жива бе, Върбане!… Сякаш ще проговори!

МИШО /покрива статуята/.

ВТОРИ ЧЛЕН. Защо я покривате?

МИШО. Страхувам се наистина да не проговори.

Напущат статуята.

Стефан измъква цигари и ги почерпва. Запушват.

ВТОРИ ЧЛЕН. Договорът ви изтича след няколко дни. Кога ще я получим?

МИШО /чуди се какво да отговори/.

СТЕФАН. Не по-рано от десет дни. Материалът трябва да изсъхне добре, защото иначе ще се повреди.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, да не си провалим плана?

ВТОРИ ЧЛЕН. Бъди спокоен имаме време… Хайде, довиждане момчета… Много ни хареса. Като жива!… Това наричам аз изкуство, а не разни там стилове и не знам какво си… Направѝ я като жива да хване око!  Трябва да се гледа реализма, а не формализма!… Хайде довиждане и бон шанс! /излизат/

Мишо и Стефан се гледат една секунда в очите, след това започват да се смеят високо, със сетни сили. Примират от смях.

Изведнъж Мишо престава да се смее. Престава да се смее и Стефан. 

МИШО /слага пръст пред устата си/. Шшшт! /тихо/.

СТЕФАН. Защо „шшт״?

МИШО /гледа към статуята/. Имам чувството че всичко това е било само чудноват сън!

СТЕФАН. Знаеш ли, че и аз мисля така?… Иначе не може и да бъде. Сигурен съм, че под плаща ще намерим само статуя и нищо друго. /тръгва на пръсти към плаща и бавно го маха/

ГАЛАТЕЯ. Докога ще стоя така?… Уморих се!

Двамата мъже се гледат съкрушено.

ЗАВЕСА

.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

 

На другия ден.

Обстановката както в първо действие.

Вратата се отваря и влиза Мишо, който носи куфар. Поставя го до масичката и сяда на един стол. Запалва цигара. Видът му е угрижен.

Той отива до вратата на спалнята си и се ослушва.

МИШО /кашля се/. Галатея!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Даа!

МИШО. Донесох ти дрехи.

ГАЛАТЕЯ /появява се по пижама, като държи разтворена книга в ръката си, а в другата ръка държи нахапана ябълка или портокал/. Това какво е?… Слушай? /чете/:

Комбайн, комбайн; комбайн 

желязо и дърво:

единство в двойна плът!

Чертаеш своя път

към новия живот

за целия народ

към

со-

ци-

а-

ли-

зъм!

МИШО. Това е вид поезия, миличка.

ГАЛАТЕЯ. Каква поезия?

МИШО. Стълбовидна.

ГАЛАТЕЯ. Защо стълбовидна?

МИШО. Защото, виждаш ли, думата „социализъм“ е разчленена по срички, които са подредени във вид на стълбичка.

ГАЛАТЕЯ. Защо във вид на стърбичка?

МИШО. Защото някои поети се катерят понея. Мнозина от нас са стигнали до началници на отдели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо разчленяват думите?

МИШО. Защото искат да пишат като Маяковски.Той е разчленявал така. /отива до лавицата и взима книжка на Маяковски/. Слушай! /чете/:

Поезия, 

значи

радий да добиеш:

за грам,

ти си губиш

с години труда,

за дума една

трябва ти

да промиеш

със хиляди тона

словесна руда!

ГАЛАТЕЯ. Това ми харесва. И то ли е на стълбички?

МИШО. На стълбички, но има голяма разлика… Вземи сега да се облечеш, че ми омръзна да те гледам все в моята пижама. /подава ѝ куфара/

ГАЛАТЕЯ /радостно/. Вече си имам дрехи?

МИШО. Бях при моята леля. Взех някои неща. Сигурно са отпреди тридесет години, но няма значение. Важното е да бъдеш облечена. При това женската мода е странно нещо все се връща на същото място, от където е тръгнала. Нищо чудно на леля дрехите сега да са модерни.

ГАЛАТЕЯ. /грабва радостно куфара/. Ей сега ще се облека. /излиза/

29.VIII.1957 / 12.IX.

МИШО /гледа часовника си и крачи по стаята. Отива при входа на спалнята/. Галатея!…

ГАЛАТЕЯ /без да се вижда/. Да.

МИШО /гледа с ужас към входа/. Моля те! Не така! /извръща се назад, като закрива с ръце очите си/ Защо се явяваш гола пред мен?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Какво от това?

МИШО. Така не може! Разбери!

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. Не е прилично!… Моля те, върни се!… Исках да ти кажа само, че ще изляза… Ако някой звъни, не отваряй!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Защо да не отварям?

МИШО. В никакъв случай. Разбра ли?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Разбрах.

МИШО /излиза/.

Пауза, изпълнена с музика. От спалнята, в плавния ритъм на демоде музика се понася с доволен вид тя облечена в невъзможно старовремска рокля. След като прави няколко кръга в същия ритъм на музиката, Галатея се изправя пред огледалото и започва внимателно да се оглежда.

Музиката затихва, превръща се в звуков тон, върху който се чува глас.

ГЛАСЪТ. О, жена!… Която и да си ти, откъдето и да идеш, от небето да паднеш, от камък да се родиш ти си все една и съща!… Изхвърлена на самотен остров от корабокрушение, докато друг на твое място би извикал „вода“ или „хляб!“, първото нещо, което ще кажеш ти е: „Огледало!… Парченце малко огледало!… Късче стъкло!…“

ГАЛАТЕЯ /извръща глава/. Кой говори?

ГЛАСЪТ. Един глас.

ГАЛАТЕЯ. Какъв е този глас?

ГЛАСЪТ. Глас!…Чисто и просто ­глас!

ГАЛАТЕЯ. Какво искаш да ми кажеш?

ГЛАСЪТ. Просто ми се говори.

ГАЛАТЕЯ. Като ти се говори, можеш ли да ми кажеш какво съм аз и какво трябва да правя?

ГЛАСЪТ. Ти си жена и трябва да правиш всичко, каквото прави една жена.

ГАЛАТЕЯ. Но аз не знам какво да правя.

ГЛАСЪТ. Ще се научиш. Жените се приспособяват лесно.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

ГЛАСЪТ /тайнствено/. Те имат нюх.

ГАЛАТЕЯ. Ще си говорим ли често с теб?

ГЛАСЪТ. Нямам нищо против.

ГАЛАТЕЯ. Как е твоето име?

ГЛАСЪТ. Аз нямам име!…

ГАЛАТЕЯ. Какво си тогава? Все трябва да си нещо?

ГЛАСЪТ. Аз съм нюх, опит, инстинкт, натрупана от векове интуиция, ако щеш така нареченото шесто чувство. Аз съм това нещо, за кое ти смяташ, че съм вън от теб, а всъщност аз съм вътре в теб. Аз съм бил във Ева, в Клеопатра, в Жана Д’арк, в Райна Княгиня, аз съм сега и в теб.

Звъни се. Галатея трепва.

ГАЛАТЕЯ. Чу ли?

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Звъни се.

ГЛАСЪТ. Звъни се.

Звъни се повторно. 

ГАЛАТЕЯ. Пак се звъни.

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Отвори!

ГАЛАТЕЯ. Казаха ми да не отварям.

ГЛАСЪТ. Жената рядко прави това, което ѝ казват.

ГАЛАТЕЯ Но защо да отворя? Кое може да ме накара да отворя?

ГЛАСЪТ. Любопитството… Пък, ако искаш, не отваряй!

ГАЛАТЕЯ. Тогава ще отворя. /тръгва/

ГЛАСЪТ. Галатея!

ГАЛАТЕЯ /спира се/. Какво?

ГЛАСЪТ. Довиждане!

ГАЛАТЕЯ. Довиждане! /отива да отвори/

На вратата е застанал Муки млад, суингстващ :) младеж с куфарче в ръка. 

МУКИ. Добър ден, мадам!… Господин Мишо?

ГАЛАТЕЯ /прави жест с ръка/. Заповядайте!

МУКИ /влиза/. Кажете му че иска да го види Муки.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го почакате. Седнете.

МУКИ /сяда на стола като поставя куфарчето на масата пред себе си и през цялото време като втрещен гледа облеклото и лицето на Галатея/. Може би вие сте госпожа съпругата? Поздравявам ви. В днешните тежки времена да имаш за мъж скулптор е доста фино и ценно.

ГАЛАТЕЯ. Кой сте вие?

МУКИ. Муки!

ГАЛАТЕЯ. Кой?

МУКИ. Муки, мадам!… М като Масачузетс, У като Уелингтън, К като Колорадо и И като Илиноис!… Муки!… Аз снабдявам вашия мъж с някои неща от първа необходимост. Той е мой клиент. Аз съм мост, мостче, мостченце, по което у нас минава западната лека промишленост… /разперва ръце/ Погледнете мадам! /дръпва надолу ръкава на сакото си, след това ръкава на бялата си найлонова риза и върху лявата му ръка заблестяват четири ръчни часовници/ „Докса“, „Марвин“, „Омега“, „Кортибер“! /сочи всичките с пръст/ Всичко е наредено по градация, по качество и цена… Седемнадесет рубина, анти-магнетик, уотърпруф, сиреч непромокаем, херметик и самонавиващ!… Хиляда и двеста, хиляда и триста, хиляда и осемстотин, две и четиристотин! /сваля бързо единият от ръката си/ Вижте, мадам! /хвърля го на пода/  Нихел!… Никс капут! /взима го от пода и го слага на ухото ѝ/ Чувате ли гласът на времето?

ГАЛАТЕЯ /учудена/. Да.

МУКИ. Това време работи за нас!

ГАЛАТЕЯ. За кои нас?

МУКИ. За вас, за мен… за социалното равенство… /свива рамене и пали цигара/ Но за съжаление, дотогава трябва да работим тежък физически труд… Тежко е мадам!… Тежки митнически такси, строги митничари понякога се получава голяма фира… /изведнъж дава обяснения/  Имам чичо в Канада четири сладкарници!… Вашият съпруг партиец ли е?

ГАЛАТЕЯ. Скулпторът не е мой съпруг!

МУКИ /изненадано/. О-о-о!… А кой е вашия съпруг?

ГАЛАТЕЯ. Нямам съпруг.

МУКИ /съвсем изненадано/. Вие сте свободна?

ГАЛАТЕЯ. Да.

МУКИ /гледа я/. Свободна и ултрамодерно облечена! /пипа плата на роклята/ Франс?… Парѝ?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

МУКИ. Такова нещо не съм получил, но имам две-три найлончета. /разтваря куфарчето и показва няколко блузки, чорапи и жилетки. Пъха ръка в единия чорап./ В този чорап кракът ви ще се чувства като в магнезий!… Нескъсваем! /налапва краят на чорапа и захапва със зъби/ Дръпнете сега!

ГАЛАТЕЯ /дръпва другия край, чорапът се скъсва моментално./

МУКИ /гледа като човек на когото му е зашлевен шамар/. Скъса се… Видяхте ли, че всяко правило има изключение, мадам? /прибира стоката си и я разглежда с възхищение/ Вие сте нещо невиждано, мадам!… Сякаш сте излезли изпод ръката на скулптор: кръст, бюст, ханш, глезен!… Защо не съм ви виждал по пиацата?… Играете ли тенис?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МУКИ /смига и маха настрани глава/. Той ревнив ли е?

ГАЛАТЕЯ. Няма основания да ме ревнува.

МУКИ. О, защото сте верна!

ГАЛАТЕЯ. Ние не сме свързани с нищо.

МУКИ. Обичате ли да танцувате?

ГАЛАТЕЯ. Бих опитала.

МУКИ /зарадван от неочаквания обрат на работата/. Довечера ще дойдете в сладкарница „Прага“ на Раковски!

ГАЛАТЕЯ. Нямам нищо против.

МУКИ. Аз ще наредя предварително нещо.

ГАЛАТЕЯ. Добре.

МУКИ. Ама сериозно ли искате да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МУКИ /навежда глава/. Трябва да бъда искрен!

ГАЛАТЕЯ. Кажете.

МУКИ. Трябва да ви кажа още сега, че няма да се стърпя и ще ви ухажвам.

ГАЛАТЕЯ. Ухажвайте ме!

МУКИ /хваща я за ръката, като се оглежда встрани/. После, нищо чудно да ви хвана и за ръката.

ГАЛАТЕЯ. Че защо да не ме хванете.

МУКИ /гали страстно ръката ѝ/. Да, но /навежда глава/ не е изключено да ви целуна.

ГАЛАТЕЯ. Ако искате…

МУКИ /на седмото небе/. Вижте какво… Вие трябва да знаете, че съм много нахален. Има опасност още сега… всеки момент да ви сграбча и да ви нацелувам!

ГАЛАТЕЯ. Както обичате.

МУКИ /съвсем изненадан/. Тук има ли някой?

ГАЛАТЕЯ. Не. Защо питате?

МУКИ. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Навън.

МУКИ. Някой друг да има тук?

ГАЛАТЕЯ. Никой.

МУКИ. Мога ли да проверя?… Залавян съм вече два пъти. /поглежда навсякъде, включително и в спалнята и се връща доволен/. Първо да се разберем: ще ви целуна, ако ми обещаете, че довечера ще дойдете на срещата.

ГАЛАТЕЯ. Щом съм обещала ще дойда.

МУКИ. Елате да ви прегърна! /тя се приближава и той я сграбчва/

Вратата се отваря и влиза Стефан с букет цветя.

 

СТЕФАН. При такива случаи се затваря поне вратата.

13.IX.

Муки се дръпва веднага назад, но задържа ръцете си във форма на пръстен.

28.IX.

МУКИ. Гръдна обиколка осемдесет и два сантиметра, госпожице!… /сваля си ръцете/ Ще потърся нещо подходящо. /бързо прибира нещата си/ Цветът няма значение, нали?… /измъква се майсторски/ Довиждане!

СТЕФАН /след пауза/. Какво беше това?

ГАЛАТЕЯ /невинно вдига рамене/. Не знам… Довечера ще се срещнем в сладкарница „Прага“ на улица Раковски и ще го питам.

СТЕФАН /стреснат/. Вие ще се срещнете?

ГАЛАТЕЯ. Ами да!

СТЕФАН. В сладкарница „Прага“?

ГАЛАТЕЯ. Да. Защо?

СТЕФАН. На Раковски?

ГАЛАТЕЯ. Там.

СТЕФАН /прави две крачки напред-назад/. Впрочем, това си е ваша работа… Къде е Мишо?

ГАЛАТЕЯ. Излезе.

СТЕФАН /гледа часовника си/. Имам малко време. Минавам случайно… /вижда цветята в ръцете си/ Това е за вас. /подава ѝ ги/. Не казвайте никому, че са от мен… Впрочем, не казвай на Мишо, че съм идвал… /изведнъж/ Вие ли позволихте на този тип да ви целуне?

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Да. Той искаше.

СТЕФАН. Той искаше!… Е?

ГАЛАТЕЯ. Какво „е“?

СТЕФАН. Успя ли?

ГАЛАТЕЯ. Вие ни прекъснахте.

СТЕФАН /отдъхва си/. Слава богу!… И ако не бях влязъл?…

ГАЛАТЕЯ Ами, ако не бяхте влязъл… щеше да ме целуне.

СТЕФАН. И какво щяхте да спечелите от това?

ГАЛАТЕЯ. Защо да печеля… Той просто искаше.

СТЕФАН. Представете си, че всеки иска да ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Щом им е приятно да целуват!

СТЕФАН /извън себе си/. Чувате ли се какво говорите?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

СТЕФАН. Знаете ли, че да се целувате е неморално?

ГАЛАТЕЯ. Не.

СТЕФАН. Знаете ли кои жени се целуват лесно, със всеки мъж?

ГАЛАТЕЯ. Кои?

СТЕФАН. Ще ви дам аз едно „кои“!… Представете си че сам поискам да ви целуна!

ГАЛАТЕЯ. Поискайте.

СТЕФАН /изненадан/. И ще ми позволите?

ГАЛАТЕЯ. Защо не.

СТЕФАН /отчаяно/. Момиче, момиче!… Знаеш ли какво нещо е целувката?… Целуват се само хора, които се обичат.

29.IX.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. Това не знаех.

СТЕФАН. Вие трябва да пазите първата си целувка за първия човек когото ще обикнете… Ако давате лесно целувките си, ще станете опетнена, неморална… В нашият живот имаме едно нещо, което наричаме морал. Морал в любовта, морал в политиката, морал в обществените взаимоотношения. Повечето от хората гледат да живеят морално и тях ние наричаме морални. Други предпочитат да живеят неморално: лъжат, крадат, правят кариера с непозволени действия, и тях наричаме неморални.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. А вие защо ме карате да лъжа?

СТЕФАН. Кога съм ви карал?

ГАЛАТЕЯ. Искате да излъжа Мишо, че не знам откъде са тези цветя, че вие не сте идвал тук.

СТЕФАН. Това, което искам от вас е незначително незначителна лъжа, съвсеем лекичко отклонение от морала, което няма да увреди никому. Вие ще го направите в името на нещо голямо.

ГАЛАТЕЯ. Какво е то?

СТЕФАН /хваща ръката ѝ/. В името на нашата любов, която вече се ражда. /Звъни се. Стефан оттегля ръката си./ Може би това е той!… /суети се известно време, след което грабва цветята си/ Слушайте, Галатея!… Аз трябва да се скрия /гледа наоколо/ например… зад завесата и щом Мишо влезе оттатък /посочва с глава спалнята/ мигновено да изхвръкна навън.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

СТЕФАН. Защото… положението в което се намирам е малко неудобно.

ГАЛАТЕЯ. Защо да е неудобно?

СТЕФАН. Защото… не е красиво… Помнете нито дума за мен! /скрива се зад завесата/

Галатея отива и отваря вратата. Влиза Мишо Велев.

МИШО /носи цветя/. Добър ден, Галатея!

ГАЛАТЕЯ. Добър ден.

МИШО. Вземи тези цветя и ги сложи в една ваза.

ГАЛАТЕЯ. Ах, какви хубави цветя!…

МИШО /малко неудобно/. Те са за вас.

ГАЛАТЕЯ. За мен?… Защо?

МИШО /маха безпомощно с ръце/. Тъкмо това не мога да ти обясня!… Слушайте! /сяда и отново става като се разхожда напред-назад/. Вие… трябва… сама да се досетите… На мен ми е неудобно да ви обясня… Ако бяхте обикновена жена, щяхте да се досетите и всичко би се развило другояче… /с друг глас/ Имате ли малко свободно време да ме изслушате?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се! Говорете!…

МШО. Ах, как бих желал да съм пиян, да ви разкажа всичко наведнъж.. ./обръща се с гръб към нея/ Малка, нежна Галатея… Животът на хората, нашият живот е устроен така, че всички живи същества са разделени на два пола… От една страна /размахва лявата ръка на ляво/ мъжкият пол, към който спадам аз /сочи се/ и отдруга /дясната ръка на дясно/ женският пол, към който спадате вие. Впрочем, така е било още от Адам и Ева. Може би в бъдеще науката и електронната теория ще променят нещата, но засега е така. Аз съм мъж, а вие сте жена.

ГАЛАТЕЯ. Това го знам.

МИШО. Знам че го знаете, но искам да започна от самото начало. И така /обръща се към нея/ откакто свят светува, мъжът търси жената, а жената търси или чака да бъде потърсена от мъжа… И докато чака, тя не пилее напразно времето си, а се гримира… Целта е да се привлече вниманието му. От друга страна, мъжете се делят на мъже които търсят упорито и други, които не търсят толкоз упорито. Тези които търсят упорито, се делят на такива които имат склонност към руси, други, които имат склонност към мургави, трети които търсят красотата, четвърти, които търсят ума и тъй нататък. Аз спадам към тия, които не знаят какво търсят. Не искам да кажа че спадам към мъжете, които търсят това което им падне. Не!…Аз съм преди всичко човек на изкуството. Аз съм естет и затова трябва да търся нещо, което е и хубаво, и същевремено да се отличава с що годе ум. И така вие не сте умна. По-скоро бих казал, че сте глупава, защото ми приличате на новородено дете. Но /маха с ръце/ аз съм ви създал и трябва да ви приема такава, каквато сте… Може би знаете, че аз имах връзка с едно друго момиче, което след като вие се появихте изчезна да търси петрол и ми изпрати телеграма че всичко е свършено.

ГАЛАТЕЯ. Тази дето ви вдигна скандала ли?

МИШО. Същата… Но да минем по същество: В самото начало аз се разсърдих на вашето появяване. Аз ви проклех… Сега, обаче, нещата се промениха. Само двадесет и четири часа бяха достатъчни да разбера че… /спира се/

ГАЛАТЕЯ. Говорете, моля ви се !… Много е интересно.

МИШО. Ще бъда откровен: аз ви обичам! /сяда на стола с гръб към нея и мълчи./

Неловко мълчание.Затъмнение.Само тя е осветена от прожектор.

Чува се гласът.

ГЛАСЪТ. Е, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Какво става тук? Нищо не разбирам.

ГЛАСЪТ. Ами,ами!… Ще разбереш.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам

ГЛАСЪТ. Глупачке! Три предложения за няколко минути. Това трябва да те прави горда.

ГАЛАТЕЯ. Тъкмо това е неудобното… Ако беше поне едно.

ГЛАСЪТ. Слушай сега!… На твоя път са застанали трима мъже. Ти трябва да ги прецениш. Единият е търговец на найлон, вторият е писател, третият е скулптор… От друга страна, положението ти е малко неудобно. Писателят е скрит зад паравана. Той тръпне и слуша всичко, което си говориш със скулптора. В ръката му тръпнат и цветята. Положението му е твърде неизгодно. Той трябва да се измъкне на всяка цена, а от друга страна, той чака да чуе нещо интересно.

ГАЛАТЕЯ. Е, добре! Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Едно единствено нещо: да бъдеш жена.

Светлина на сцената.

МИШО. Извинявай, все пак малко избързах с предложението, но положението е заплетено. Ние живеем под един покрив. И, понеже ти казах всичко, ще те оставя известно време да си помислиш… /става/ Търсил ли ме е някой?

ГАЛАТЕЯ. Дойде един на име Муки.

МИШО. Муки?… Кой е този Муки?

ГАПАТЕЯ. Носеше часовници и поиска да ме целуне.

МИШО /подскача от изненада/. Да те целуне?… Защо?…Вие… Целуна ли те?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО /успокоен/. Слава богу!… А защо не ви целуна?

ГАЛАТЕЯ. Прекъсна го вашият приятел Стефан.

МИШО /съвсем изненадан/. Стефан?… Кога?… Как?… Защо?

ГАЛАТЕЯ. Ами той влезе, оня избяга, тогава той каза „слава богу“, показа ми цветя и ми кава, че ме обича, а след това… се скри зад завесата.

МИШО. Зад завесата?… Там? /сочи с пръст/

ГАЛАТЕЯ. Да,там.

МИШО /към завесата/. Излез, мерзавец и дай обяснение!

СТЕФАН /излиза от завесата с оклюмана глава и цветя в ръка. Двамата застават един срещу друг, с цветя в ръцете./.

СТЕФАН. Нямаш право да ме наричаш мерзавец!

МИШО. А как, моля, да ви нарека?

Отново затъмнение. Галатея отново е осветена от прожектора.

ГАЛАТЕЯ. Май че сбърках нещо.

ГЛАСЪТ. Глупачке, как можа да забъркаш тази каша?

ГАЛАТЕЯ. Но какво да правя?

ГЛАСЪТ. Ами че ти непрекъснато бъркаш, непрекъснато говориш истината.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Искам да бъда морална.

ГЛАСЪТ. А не разбра ли най-после, глупачке, че си жена?… Трябва да правиш компромиси.

Светлина.

МИШО /към Галатея/. Моля ви, идете оттатък.

Галатея отива в спалнята.

МИШО. Стефане, получи се нещо смешно.

СТЕФАН. Пожелах да ѝ окажа малко внимание. /сочи цветята/ Все пак тя е жена.

МИШО. Да, но виж как налетяхме… като невидeли.

СТЕФАН. За мен поне не можеш да кажеш, че съм по тази част. Малко се интересувам от жени.

МИШО. Започвам вече да се безспокоя. /сяда/ Как да ти кажа… /запушва/ Аз съм отговорен за това нещастно същество. Аз я създадох. Тя е нещо нереално, наивно, токущо родено, не разбира нищо. Длъжен съм да я пазя… Просто не знам каква ще бъде по-нататъшната ѝ съдба. Тя е нереално нещо, ефирно, божествено и носи белега на оживялото вдъхновено изкуство.

СТЕФАН. Само исках да ти кажа това. И няма защо да ме подозираш. Но не съм съгласен с твоето брутално отношение към нея. Тя няма никаква вина, че се е появила на света.

МИШО. Ти бъди спокоен за моето отношение към нея. /става съвсем сериозен/ Важното е да те предупредя. Ти вече си бил женен и си развеждан. Не си от най-младите…

СТЕФАН. И ти не си много млад… Впрочем, на колко години е тя?

МИШО. Де да знам. За статуята ми позира осемнадесет годишно момиче.

СТЕФАН /разочаровано/. Как не можа да я създадеш поне на двайсет и три години!

МИШО. Видя ли? Пак започваш!

СТЕФАН. Защо мислиш тъй?

ВЕДЕВ. Вече мислиш за разликата във възрастта.

СТЕФАН. Ти си глупак!

МИШО. Не знам как ще се развият по-нататък събитията, но аз съм длъжен да я пазя.

СТЕФАН. Сега какво ли прави Мария?

МИШО. Не искам и да зная.

СТЕФАН. А си длъжен да знаеш.

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Защото е твоя годеница.

МИШО. Всичко е свършено!

СТЕФАН. Да, но тя те обича.

МИШО. Ако ме обичаше, трябваше да ме изслуша.

СТЕФАН. И ти я обичаш.

МИШО /въздъхва/. Едва ли!…

СТЕФАН. Длъжен си да се ожениш за нея.

МИШО. Защо да съм длъжен?

СТЕФАН. Имате нещо като ангажимент. Всички знаят за вас. Вашата връзка е зарегистрирана пред очите на обществото. Ти не можеш да я изоставиш лекомислено и да я изложиш… що за морал, в противен случай?

МИШО. Ти не се грижи за това!

СТЕФАН. Аз съм първия ти приятел и ще се грижа за това… Още утре ще ѝ пратя телеграма да се върне. Никой не ви позволява да проваляте щастието си.

МИШО. Мария е лекомислена и е много земна.

СТЕФАН. Какво разбираш под „земна“?

МИШО. Кажи го направо еснафка… /тихо/ Вече чувствувам че не я обичам.

СТЕФАН. Откога?

МИШО. Мисля че отдавна.

СТЕФАН. Да не би от снощи?

МИШО. Какво искаш да кажеш?

СТЕФАН. Нищо.

МИШО. Забранявам да ме подозираш по отношение на Галатея!

СТЕФАН. На теб ти е забранено въобще да мислиш за това момиче!

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Ти си неин създател… Нещо като… баща.

МИШО. А ти си хитрец!

СТЕФАН. С теб няма да се разберем. /хитро/ Слушай, бъди реалист. Мария има професия. Човек не може да срещне много геоложки в живота си. Освен това има апртамент. А знаеш ли какво значи геоложка с апартамент?

МИШО. Какво значи?

СТЕФАН. Много нещо. При това баща ѝ е професор. Тя е домакиня, държи за семейството… Такива жени се срещат веднаж в живота.

МИШО. Моля те да не говорим за Мария… Вместо да ми говориш, напиши всичко това в романа си.

СТЕФАН. Моите романи нямат такава тематика.

МИШО. Те въобще нямат тематика.

СТЕФАН. Това се отнася за твоите скулптури.

МИШО. Аз съм скулптор с име. Търсят ме от всякъде.

СТЕФАН При теб идват за поръчки както при кундуржия.

МИШО. Интересно, досега никога не си ми говорил така.

СТЕФАН. Така де. Фактически какво изкуство правиш ти?… Дялаш, продаваш и разписваш при касиерите.

МИШО. Макар и по поръчка, винаги съм творил с вдъхновение.

СТЕФАН. В това не можеш да ме убедиш. Ти все повече и повече се отдалечаваш от изкуството… Никакъв пламък, никакъв огън! Това е твоето изкуство… Какво знаещ ти за божественото вдъхновение!

МИШО. Добре че съм чел романите ти.

СТЕФАН. Сега не говорим за литература, а за скулптура.

МИШО. Въобще не искам да разговарям с теб!

СТЕФАН. Аз пък говоря с теб по необходимост.

МИШО. Мисля че от елементарна учтивост трябва да пазиш известно благоприличие в моя дом.

СТЕФАН. Това не е дом, а ателие.

МИШО. Тук е дом на изкуството.

СТЕФАН. Можеш да го наричаш както си щеш.

МИШО. Все пак, държа в моя дом да се говори малко по-сдържано.

СТЕФАН. Искаш да ме изгониш ли?

МИШО. Давам ти възможност да си помислиш какво искам.

СТЕФАН. Ти искаш да се докопаш до Галатея!

МИШО. Тя и без това си е моя.

СТЕФАН. По договор Галатея е на физкултурата. Хората имат черно на бяло. С твоя подпис…

МИШО. Договорът е за скулптура, а не за жив човек.

СТЕФАН. Ако работата стигне до съд, може да ти я вземат и жива.

МИШО. Никой няма право да разполага с това момиче.

СТЕФАН. Да не го смяташ за твоя вещ?

МИШО Аз съм го създал аз ще разполагам с него.

СТЕФАН. Галатея е живо същество, при това е пълнолетна и може да

поиска правата си, дадени ѝ от конституцията.

МИШО. Конституцията ми дава пълно право да те пребия тук и никой няма да ме съди, защото си на моя територия.

СТЕФАН. Това е по старата, отречена конституция, която вече не важи.

МИШО. Препоръчвам ти, вместо да се мъчиш…

СТЕФАН. За какво да се мъча?

МИШО. Да иронизираш…

СТЕФАН. Какво да направя?

МИШО. Да си вървиш.

СТЕФАН. Ще си вървя!

МИШО. И добре ще направиш.

СТЕФАН /гледа го с презрение/. Ще си вървя, защото ако остана тук…

МИШО. Какво ако останеш тук?

СТЕФАН. Струва ми се че ще те пребия!

Спущат се един срещу друг. Появява се Галатея. Стефан си тръгва. Излиза.

Галатея стои зад гърба на Мишо и го наблюдава. Мишо измъква ракия, налива си и пие, като продължава да бъде с гръб към нея.

МИШО. Видя ли, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Видях.

МИШО. Малко остана!… /изпива глътка/ За малко щеше да се стигне до бой. Щяха да се сбият двама добри приятели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. За жена.

ГАЛАТЕЯ. За коя жена?

МИШО. За една жена, която вместо сърце, има камък. /Прибира ракията на мястото ѝ./ Трябва да ти купя панталон и яке.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО. Ще заминем за планината!

ГАЛАТЕЯ /радостно/. За планината?… Защо?

МИШО. Защото те обичам!

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера къква връзка има това с планината.

МИШО /обръща се, застава лице с лице с нея и хваща ръката ѝ/. Слушай миличка!… Ще те отведа в една малка къщичка сред гората. Там ще бъдем сами. Съвсем сами.

ГАЛАТЕЯ. Но защо съвсем сами?

МИШО. Там сред природата, в осамотение ти ще можеш да размислиш, да си отговориш на няколко въпроса и моята душа да намери покой.

ГАЛАТЕЯ. Все пак, радвам се че ще сменя обстановката.

МИШО. Обстановката е важно нещо. Искам да смениш обстановката.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО /пали цигара/. Защото те обичам страшно, жестоко, опустошаващо!

ЗАВЕСА

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Планината.

Пейка от планинска площадка край малка почивна станция. Наблизо някъде е летовището.

Появява се Папатаков  над четиридесет годишен, облечен в неподходящо за планината облекло: черен костюм.

ПАПАТАКОВ /застава в средата на сцената, обръща се към лявата страна на сцената, като ни предоставя да разгледаме профила му, слага ръце около устата си/. Еооооо!… /Отново/ Еооооо!… /Мълчание/ Еоооо!… /Отвръща му ехото/ Другарииии!… /Отвръща му ехото./ Другаарииии, чуйте! /Ехо./ Това на нищо не прилича!… Къде се пръснахте? Що за дезорганизация?… Ами доклада за храносмилането?… Другааарииии! Докладчикът, другарят лекар чака!

Появява се докладчикът лекар, облечен в тиролски костюм; живописни къси панталонки, кожено яке и шапка с перо. Запотен, заморен от изкачването до тук. Сяда немощно на пейката.

ПАПАТАКОВ /Плачевно/. Другарю лекар, виждате ли?.. ./Лекарят бърше с кърпа лицето си./ Виждате ли каква недисциплирана става класата?… /Лекарят си вее с яката на якето./ Даваш ѝ възможност да летува в първокласен планински курорт, където някога можеше да идва само експлоататорската върхушка, даваш ѝ туй, даваш ѝ онуй а тя бяга и се крие в гората… Готов ли е доклада?

ЛЕКАРЯТ /вее си със шапката/. Готов е.

ПАПАТАКОВ Колко минути?

ЛЕКАРЯТ. Тридесет и пет.

ПАПАТАКОВ. Видяхте ли? Кратък доклад, а те бягат!… Другарии! /Ехо./ Само ехото ми отвръща, сякаш ме интересува мнението му. Караш ги да пеят организирано те не пеят, караш ги да четем организирано роман те не четат…

В това време се чува хорово пеене отдалеч:

Речка движется и не движется в Подмосковские вечера…

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Чухте ли?

ЛЕКАРЯТ. Чух, другарю Папатаков!

ПАПАТАКОВ /радостно/. Те са!

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, да отидем при тях и да прочета доклада. /Непрекъснато се чува песента/

ПАПАТАКОВ. Не може, другарю лекар.

ЛЕКАРЯТ. Защо да не може?

ПАПАТАКОВ. Те винаги застават на такова място, дето не мога да се изкача.Трябва по някакъв начин да ги прикоткаме долу.

ЛЕКАРЯТ. Аз ще чета отдолу, а те ще слушат отгоре.

ПАПАТАКОВ. Нищо няма да чуят така.

ЛЕКАРЯТ. Все едно. Важното е да се изнесе доклада и да си изпълним плана.

ПАПАТАКОВ. Не обичам формалното изпълнение на задачите!…  Класата наистина трябва да се възпитава. На нея трябва да ѝ бъде осигурено правилно храносмилане. Затова избрах такава тема.

ЛЕКАРЯТ. Какво храносмилане?

ПАПАТАКОВ. Нали доклада ви е за храносмилането?

ЛЕКАРЯТ. Изглежда че не сме се разбрали. Аз съм написал доклад за чернодробните заболявания.

ПАПАТАКОВ /поразен/. Как така… чернодробни…? Аз ви казах ясно за храносмилането.

ЛЕКАРЯТ /навежда виновно глава/. Аз чета за черния дроб на всички смени. Този доклад си го имам от четири години…

ПАПАТАКОВ /отчаяно/. Това е вече формализъм!… Да не кажа бюрократизъм, защото не искам да обиждам един човек с висше образование! /печално/ Интелигенцио!… Как ще се разпрвяме с теб не знам.

ЛЕКАРЯТ И този доклад /показва го/ е интересен… Увлича като повест.

ПАПАТАКОВ /маха с ръка/. Добре! В края на краищата и работническата класа си има черен дроб. Няма да оставим сега този важен орган на буржоазията, я!… Хайде да ги търсим.

Лекарят става неохотно.Папатаков слага ръце пред устата си и вика: Ехооо!

ПАПАТАКОВ /като се обръща/. Идвате ли?

ЛЕКАРЯТ. Идвам, другарю Папатаков.

Излизат. Продължаваме да чуваме призивът: Ехооо!, който заглъхва в песента на почиващите, скрити хитро някъде, където едва ли ще ги достигне този възторжен организатор на работническата почивка.

Бързо влиза Галатея – жизнерадостна кактo никога досега. Застава в средата на сцената, обръща се по посоката от която се е появила, слага ръце около устата си. 

ГАЛАТЕЯ. Ехоооо! /ехото отвръща./ Ехоооо! /Ехото отвръща, но след това се чува отговора на Мишо Велев./

МИШО /гласът му/. Ехоо!

ГАЛАТЕЯ /като изтупва крачола на панталона си/. Днес ехото е особено силно.

МИШО /появява се натоварен с рибарски принадлежности/. Много бързо се катериш. Ще повредиш сърцето си.

ГУ1АТЕЯ /слага ръка върху сърцето си/. Нищо не чувствувам.

МИШО. Струва ми се че ти въобще нямаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /следи тупкането на сърцето си върху дланта си/. Защо непрекъснато ми повтаряш това?

МИШО. Може би имаш само един мускул и нищо повече.

ГАЛАТЕЯ. Ако е така това ще ме безспокои. Аз искам да съм като всички хора. /поглежда го сериозно/ Защо мислиш, че нямам сърце?

МИШО. /Хваща ръцете ѝ /. Защото не ме обичаш.

ГАЛАТЕЯ. Това ми повтаряш непрекъснато откакто сме дошли тук.

МИШО. Ще ти го повтарям нн цял живот. Но помни добре, Галатея на друг няма да те дам. Ще те задържа за себе си докато гледам, докато дишам. Ти си излязла изпод моята ръка. Ти си мое творение. Аз ще разбия живота си в една любов без перспектива, ще се изпепеля в нея, но няма да те дам на никого.

ГАЛАТЕЯ. Не знам какво е това, което ти нарич „обич“, не мога да го почувствам, но все пак, за мен ти си най-близкия, най-милия човек. Ти ме доведе в този рай, където разбрах, че светът е прекрасно творение. Какво искаш повече?

МИШО. Какво искам повече!… Искам душите ни да се слеят. Двамата да не можем един без друг, да се зовем на сън, да шептим болезнено красиво имената си и ако щеш… да се целуваме.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера какво толкова хубаво има в това, което наричаш целуване… Целувай ме! Аз съм съгласна. Защо никога не ме целуваш?

МИШО. И никога няма да те целуна.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. Защото в целувката трябва да участвуват двама души… Трябва да ти призная нещо.

ГАЛАТЕЯ Говори! Винаги обичам да те слушам. Чрез теб аз опознавам света и все по-здраво стъпвам на краката си в цялата неизвестност, която ме заобикаля. Нали ти си тоя, който ми обясни вчера защо цветята имат аромат!

МИШО /навежда глава/. Вчера сутрин, докато ти още спеше, аз се вмъкнах в твоята стая и целунах слепоочието ти.

ГАЛАТЕЯ /внезапно поглежда нагоре и съвсем непринудено казва/. Виж каква интересна синевина придоби небето. Защо небето е синьо?

МИШО. Цветът на безконечността е син.

ГАЛАТЕЯ. А моят син панталон безконечен ли е?

МИШО. Теб човек или трябва да те обича, или да те бие.

ГАЛАТЕЯ. Ти говореше нещо преди малко.

МИШО /с болка/. Тъй ти се е сторило.

ГАЛАТЕЯ. Защо имаш лошо настроение?

МИШО. Защото все повече прозирам една истина… И дано тази истина не излезе абсолютна. Дано съм се излъгал.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак започна да говориш неразбрано.

МИШО. Струва ми се, че когато съм те създавал аз не съм вложил сърцето си.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак вмъкна сърцето в разговора ни.

МИШО. Слушай, мила… Аз съм художник, човек на изкуството…

ГАЛАТЕЯ. Ти много обичаш да повтаряш, че си човек на изкуството.

МИШО. /нервно/. Забранявам ти да иронизираш! /нервно/.

ГАЛАТЕЯ. Забранявам ти да ми държиш такъв тон. /Сяда на пейката/

МИШО /сяда до нея/. И все пак искам да ти кажа това, което ме тревожи най-много последните дни… Но ти не слушаш.

ГАЛАТЕЯ. Винаги те слушам с внимание.

МИШО. За да те създам от корава материя, аз сключих договор с физкултурата. За теб трябваше да ми платят пари. Дори взех аванс. Така правят всички.

ГАЛАТЕЯ. Аз не те упреквам.

МИШО. Пък и никой не ти дава право!… И така аз те създадох.

ГАЛАТЕЯ. За което съм ти много благодарна.

МИШО /с полуусмивка/. Да, но с това отмъстих на себе си. След като ти оживя и аз се влюбих в теб, разбрах че не съм вложил сърцето си. Всяко произведение на изкуството трябва да излиза направо от сърцето. И аз мислех, че те създавах по този начин, а излезе че съм постъпил като занаятчия.

ГАЛАТЕЯ. И сега какво?… Би трябвало да ти се разсърдя.

МИШО. И с пълно право. Фактически ти си един инвалид  човек, на когото липсва нещо. А сърцето е важен орган. Твоето сърце изтласква само кръв и никакви чувства. На него му липсва вдъхновение.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

МИШО. Защото е липсвало и на мен.

ГАЛАТЕЯ /милва ръката му/. Все пак трябва да ме приемеш такава каквато съм… Виж колко прелестна е тази пчеличка, която се върти около цветето. Има нещо мило и трогващо в това.

МИШО. А като говори така ми се струва че имаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /сериозно/. Нещо ми подсказва че има сърце.

МИШО /оживено/. Когато мислиш за мен ли ти хрумва това?

ГАЛАТЕЯ Чувствам в себе си някакво неопределено очакване.

МИШО. Какво очакване?

ГАЛАТЕЯ. Сладостно.

МИШО /смутено/. Как да разбирам това?

ГАЛАТЕЯ /отмята детински рамене/. Не знам. /пауза/ Очаквам нещо.

МИШО. Аз знам какво очакваш.

ГАЛАТЕЯ. Кажи ми го.

МИШО. Ти очакваш оня ден, в който изведнъж ще разбереш, че ме обичаш силно и че без мен едва ли ще можеш да живееш. Но как си разбрала това?

ГАЛАТЕЯ. Каза ми го един глас.

МИШО. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

МИШО. Но какъв е този глас?

ГАЛАТЕЯ. Женски.

МИШО. Не обичам шеги в такива моменти!… Искам да ми дадеш обяснения.

ГАЛАТЕЯ. Просто, гласът ми идва на гости и се разговаряме.

МИШО. Това е гръм от ясно небе!… Не искам да слушаш никакви гласове, освен собствения си!

ГАЛАТЕЯ Изглежда, че е моят собствен.

МИШО. Все пак, не разбирам  в интимности влизате ли?

ГАЛАТЕЯ. С кого?

МИШО. С този глас.

ГАЛАТЕЯ Не знам.

МИШО /оживено/. Това е тревожно! /сепнато/ От къде иде той?

ГАЛАТЕЯ. От тук. /сочи сърцето си/

МИШО. Значи от сърцето. /успокоява се/ Винаги слушай внимателно този глас и изпълнявай заповедите му.

ГАЛАТЕЯ. Няма ли да отиваме за риба?

МИШО. Днес ще отида сам… Ще се изкача по горното течение на реката.

ГАЛАТЕЯ. И ще ме оставиш сама?

МИШО. Ще те оставя да си размислиш. Довел съм те в планината на спокойствие, само за да си размислиш добре, да не отвличаш мисълта си и да разбереш, че аз съм единствения мъж, който заслужава твоята любов.

ГАЛАТЕЯ. Защо да си единствения?

МИШО /весело/. Слушай,миличка!… Аз съм мъж с доста добра външност. Спортувал съм, а и сега спортувам. Освен това, аз съм човек на изкуството. Интелигент.

ГАЛАТЕЯ. Какво като си човек на изкуството.

МИШО /смее се/. Значи че съм добра партия за всяка жена. Днес всяка жена гледа да се ожени за човек на изкуството. Ние сме по-възвишени от другите хора.

ГАЛАТЕЯ. Какво правите вие?

МИШО. Творим красота.

ГАЛАТЕЯ. А другите хора не творят ли?

МИШО. И другите творят, но нашето творчество е божествено. Ние сме глезеници на съдбата. Ето защо не ти остава нищо друго, освен да си завиждаш сама на себе си. Просто не мога да разбера, защо още не се влюбваш в мен. /смее се/

ГАЛАТЕЯ. Значи искаш да ме оставиш сама?

МИШО /изненадано/. А ти не щеш ли да те оставя сама?

ГАЛАТЕЯ /тихо/. Не.

МИШО. Как да разбирам това?…

ГАЛАТЕЯ. Искам да бъда с теб.

МИШО /безкрайно щастлив/. Мила, искаш ли да ти кажа нещо? В теб се обажда жената.

ГАЛАТЕЯ. Аз ще дойда с теб!

МИШО /безкрайно доволен от победата си/. Ти ще останеш тук. Аз те наказвам!

ГАЛАТЕЯ. Но аз никога не съм се делила от теб.

МИШО. Сега ще се разделим!… Да почувствуваш липсата ми. Това е желязно правило в любовта: искаш ли някой да те обича, не се завирай непрекъснато в него.

ГАЛАТЕЯ. Но какво ще правя сама?

МИШО. Каквото искаш!… Имаш пълна свобода!… Аз отивам за риба, а ти приготви тигана! /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /след него/. Но нали казваш, че докато рибата е в реката, тиганът не трябва да се слага?

МИШО /като изчезва/. Без риба няма да се върна.

Галатея гледа след него.

Влиза Папатаков, като води за ръка една своя „жертва“. След тях се домъква лекарят, преуморен, едва пристъпващ и веднага рухва на пейката. 

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, не мога вече!… Аз, макар и да съм лекар, имам нужда от почивка.

ПАПАТАКОВ /като гледа Галатея/. Ето още една другарка. Трябват ни да съберем поне петима, за да проведем доклада. /Към нея/  Другарке, заповядайте с нас в залата! Ще заслушаме доклад от другаря лекар върху чернодробните заболявания.

ГАЛАТЕЯ /едва сега се обръща/. На мен ли казвате?

ПАПАТАКОВ. На вас. Вие от коя вила сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз живея в хотела.

ПАПАТАКОВ /учуден/. Кккакъв хотел?

ГАЛАТЕЯ. Хотела на летовището.

ПАПАТАКОВ. Как така на хотел?

ГАЛАТЕЯ. Живея в хотел. Не знам как.

ПаПАТАКОВ. Вие текстилна ли сте?

ГАЛАТЕЯ Не ви разбирам.

ПАПАТАКОВ. От кой завод сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз не съм от завод.

IIAПATAKОB. От кое учреждение?

ГАЛАТЕЯ. Не съм от учреждение.

ПАПАТАКОВ. Че каква сте тогава?… Неорганизирана?… Извън колектива?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм със скулптора Велев.

ПАПАТАКОВ. Ааа, вие сте човек на изкуството. Вие никога не идвате на доклади… но мисля, че няма да загубите ако изслушате един много интересен доклад върху чернодробните заболявания. По такъв начин ще оползотворите почивката си… Ето, другаря доброволно… /стиска ръката му/. Нали, другарю?…

ТОЗИ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /мъчи се да каже нещо и употребява за случая неимоверни усилия, но в замяна на това се чуват само няколко съвсем неразбираеми звуци./

ПАПАТАКОВ. Кажете на другарката, че не е толкова страшно.

ТОЗИ КОГОТО ЕОДЯТ ЗА РЪКА /отново полага усилия и ръкомаха/.

ПАПАТАКОВ. Но защо не говорите?

ЧОВЕКЪТ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /така се мъчи да продума, че от устата му излизат слюнки. Той неистово дърпа ръката си, като разтърсва цялата ръка на Папатаков./

ЛЕКАРЯТ /най-после нарушава мълчанието си/. Другарю Папатаков, не мъчете човека! Не виждате ли?

ПАПАТАКОВ. Какво да виждам?

ЛЕКАРЯТ. Не виждате ли че е глухоням?

ПАПАТАКОВ. Така ли? 4е защо не каже каква е работата! /пуща го, а глухонемият, почувствувал свободата си, хуква мигневено надолу./

ЛЕКАРЯТ /чува глъч набризо, отива настрана, поглежда/. Другарю Папатаков цяла група!

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Колко са?… Къде?

ЛЕКАРЯТ /ентусиазирано/. Най-малко десет!… Ето ги долу, завиват към чешмата!

ПАПАТАКОВ. Докторе, бързо!… Аз ще мина оттук, а ти от там. Да ги заградим!

ЛЕКАРЯТ. Тръгвам!

ПАПАТАКОВ. Да не ги изтървеш!… Преди всичко действай на съзнанието !

Двамата хукват от двете страни на сцената.

Галатея гледа усмихнато след изчезналия Папатаков. Тя е доволна, щастлива. Протяга ръце нагоре от здраве и щастие.

Влиза Борис Геров висок и плещест момък на двадесет и седем години, облечен с вълнена спортна фланелка и зелен панталон от шлиферен плат. Лицето му е обрасло с гъста черна брада, твърде голяма. Върху гърба му е седнало единадесет годишно пионерче, което е сключило ръце около врата му. Пионерът е облечен в къси гащети и потник.

Ярко изразена музика, която подчертава възлов момент в пиесата.

Галатея и Борис са вече един срещу друг и се гледат мълчаливо, без да правят каквото и да е движение.

Затъмнение. Остър лъч върху Галатея.

ГЛАСЪТ. Какво?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава/. Нищо.

ГЛАСЪТ. Ами!… Нищо!… Какво става със теб?

ГАЛАТЕЯ /гледа настрани и надолу/. Не знам.

ГЛАСЪТ. Нима искаш да излъжеш мен?

ГАЛАТЕЯ. Не искам да те лъжа.

ГЛАСЪТ. Пък и да искаш не можеш. Все едно, че лъжеш себе си. Глупачка, ти се влюби по най-обикновения и най-стария начин.

ГАЛАТЕЯ. Какъв начин?

ГЛАСЪТ. Любов от пръв поглед!

ГАЛАТЕЯ /съвсем засрамено/. Това ли е любов от пръв поглед?

ГЛАСЪТ. Сега внимавай! Дръж се достойно, но не го отблъсквай.

ГАЛАТЕЯ. Страх ме е!

ГЛАСЪТ. Да не си споменала това пред мен!

ГАЛАТЕЯ. Срамувам се.

ГЛАСЪТ. Жената трябва да се срамува малко. Сега довиждане и бон шанс!

Светлина.

Двамата един срещу друг.

БОРИС. Извинете, къде се намира курортната лечебница?

ГАЛАТЕЯ. Надолу, в ляво!

Двамата се гледат без да направят ни най-малко движение. Продължително мълчание.

БОРИС Лекарят там ли е?

ГАЛАТЕЯ. Той е някъде насам.

Гледат се и мълчат.

БОРИС. Иванчо си е навехнал крака.

Гледат се.

БOFИС. Значи… насам е?

ГАЛАТЕЯ. Търси летовници да изнесе един доклад…

БОРИС. Аз идвам от горе.

ГАЛАТЕЯ. От къде?

БОРИС. От пионерския лагер… Вие летовничка ли сте?

ГАЛАТЕЯ. Тук почивам.

БОРИС. Аз съм учител. /усмихва се/ Сега изпълнявам автобусна служба.

Музика.

Върху нейния фон:

БОРИС. Виж ти какви работи имало долу!

ГАЛАТЕЯ Какви работи?

БОРИС. Ами – вие… Какво правите тук?

ГАЛАТЕЯ. Бях тръгнала някъде, но спрях за малко да си почина.

БОРИС. И ако не бяхте спряла щяхме да се разминем.

ГАЛАТЕЯ. Може би.

БОРИС.  И, може би, никога нямаше да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. До края на живота си.

ГАЛАТЕЯ. Сигурно.

БОРИС. И аз нямаше да знам че вие съществувате?

ГАЛАТЕЯ. И аз нямаше да ви видя.

БОРИС. Защо късате цветето?

ГАЛАТЕЯ. Не знам… А вие защо дращите с крак по земята?

БОРИС /спира крака си/. Драскам ли?… Не съм забелязал.

ГАЛАТЕЯ. Лекарят е наблизо.

ГЛАСЪТ /в бързо настъпилата тъмнина/. Готова си да объркаш всичко!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Какво да правя?… Чувствувам, че губя сили! Моля те, кажи ми кой е той?

ГЛАСЪТ. Един мъж който заслужава.

ГАЛАТЕЯ. Но какво да говоря?

ГЛАСЪТ. Нищо. Остави той да говори!

Светлина.

БОРИС. Слушайте, аз не съм на себе си от радост, че ви срещнах! /Тя мълчи./ Страшно искам да ви срещна втори път. /Тя мълчи./ Дори трети път! /Тя мълчи./ Искам да ви срещам много пъти! Искам да мечтая за вас. Да ви сънувам. Да шептя имато ви на сън. Позволявате ли?

ГАЛАТЕЯ. Позволявам ви.

БОРИС. Но аз не знам какво име да шептя на сън.

ГАЛАТЕЯ. Казвам се Галатея.

БОРИС. Галатея?… Чудно име!… Трудно име!

ГАЛАТЕЯ. Защо трудно?

БОРИС. Мъчно се изговарят насън четири срички. Но ще се опитам.

Влиза лекарят.

ЛЕКАРЯТ. Другарке, някаква група да е минала оттук?

ГАЛАТЕЯ. Този другар е лекарят.

БОРИС. Догкторе, водя ви това дете да му оправите крака.

ЛЕКАРЯТ. Какво му има?

БОРИС. Навехване.

ЛЕКАРЯТ /приближава се до детето и посяга/. Кой крак?

БОРИС /като гледа нея/. Левият!

ЛЕКАРЯТ /пипва крака. Малкият изпищява./ Дребна работа!…  Донесете го на долната пейка да се скрия от другаря Папатаков. /Тръгва, последван от Борис, който се обръща и поглежда към Галатея/.

Тя остава сама.

Скоро долитат виковете на малчугана.

Пристига Борис.

БОРИС. Изгони ме. Болките са силни и не мога да изтрая на виковете. /Чуват се виковете на малчугана./

ГАЛАТЕЯ. Горкото момче!

БОРИС. Цяла нощ не е спало от болки. Незначително изкълчване с усложнения.

ЛЕКАРЯТ /появява се/. Ще го заведа в лечебницата.

БОРИС Е. Ще ви го пренеса.

ЛЕКАРЯТ. Вече може да стъпва. Елате да си го получите от там. /Излиза./

7.11.58

БОРИС /гледа я замаяно/. Виж ти какви работи имало долу!… А аз горе, при орлите, разучавам песни и се вдетинявам с малчуганите.

ГАЛАТЕЯ. Никога не съм се качвала горе. Какво има там?

БОРИС. Ветрове, ухание на билки и орли. Разговаряш сам със себе си, мечтаеш, задаваш въпроси на природата, на които си принуден да отговаряш сам… брадата ти расте и нито един подобен образ, който да стопли душата ти.

ГАЛАТЕЯ. Трудно ли се качва горе?

БОРИС. Един час път.

ГАЛАТЕЯ. Красиво ли е?

БОРИС. От там се вижда всичко, до най-малките подробности.

ГАЛАТЕЯ. Вие трябва да сте много щастлив!

БОРИС. Бях.

ГАЛАТЕЯ  Бяхте?… А сега?

БОРИС. Сега видях вас и ще бъда много нещастен.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

БОРИС. Защото ви срещнах.

ГАЛАТЕЯ. Но защо нещастен?

БОРИС. Вие няма да пожелаете… /спира/

ГАЛАТЕЯ. Какво…

БОРИС. …да се качите при орлите.

ГАЛАТЕЯ. Аз… не съм виждала орли.

БОРИС /хваща ръката ѝ/. Точно над нашия лагер, в скалите има гнездо на орли. Там,може би от сто години живеят орел и орлица. От сто години насам орелът не познава друга орлица, а орлицата друг орел. Цял век те са верни един на друг, обграждат се с нежност, търсят се в мъглите, зовят в бурите. Долу светът се промена всеки ден, а те остават едни и същи, горди, непрестъпни, самотни и винаги верни един на друг.

ГАЛАТЕЯ. Това е много интересно. А аз всеки ден чувам как хората се развеждат. В законодотелството има специален закон за брака и семейството… Вие все горе ли стоите?

БОРИС. След десет дни свършва смяната. Тогава и аз ще сляза долу.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да се кача при орлите!… Много стискате! /Той смутено пуща ръката ѝ,/

БОРИС. За пръв път стискам ръка.

ГАЛАТЕЯ.  Вие… /навежда глава/

БОРИС. Кажете! Говорете свободно!

ГАЛАТЕЯ. …Вие имате ли си орлица?

БОРИС. Не.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да видя орлите.

БОРИС. Елате някой ден горе.

ГАЛАТЕЯ. Не знам пътя.

БОРИС. Аз ще ви причакам тук и ще ви отведа. Кажете само кога след три, четири, пет дни… Само да не бъде след десет.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да си помисля.

БОРИС. И аз мисля, че трябва да си помислите.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да питам другаря Велев.

БОРИС. Кой е той?

ГАЛАТЕЯ. Човекът, който ме създаде.

БОРИС. Бащите при такива случаи не се питат.

ГАЛАТЕЯ. Той не мие баща, а…

БОРИС. Какъв е той?

ГАЛАТЕЯ. Скулптор.

БОРИС /досеща се мрачно/. Оо, скулпторът Велев! Чувал съм за него… /мрачно/ Значи вие сте с него.

ГАЛАТЕЯ. Той ме доведе тук.

БОРИС. Знае къде да ви доведе.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам.

БОРИС /отчаяно/. Оставете това!… Аз си представях съвсем друго яче нещата.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам, защото съм негово произведение. /пауза/ Слушайте, отначало аз бях от камък.

БОРИС /студено/. Можете ли да ми кажете къде е лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Не ви разбирам.

БОРИС. Все надолу ли трябва да вървя? /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /хваща ръката му/. Спрете!

БОРИС /дърпа се/. Ние, обикновените провинциални учители, не можем да се мерим с известните столични скулптори. /тръгва си/

ГАЛАТЕЯ /резко/. Аз ви обичам! / слага ръка пред устата си и сама се чуди как е казала това/

БОРИС /спира/. Как… ме обичате?

ГАЛАТЕЯ. Аз ви обикнах щом ви видях.

БОРИС. И Велев ли обикнахте веднага?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС /язвително/. Него обикнахте постепенно, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Разбирам!… Не го обичате, но той има име и пари. С него така… без обич.

ГАЛАТЕЯ. Да. Без обич.

БОРИС. Без чувства. Жена ли сте му?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Любовница!

ГАЛАТЕЯ. Вие разбирате нещата някак особено!

БОРИС /раздразнен/. И искате да се качите при орлите?

ГАЛАТЕЯ. Искам.

БОРИС. Защо?

ГАЛАТЕЯ. Защото ви обичам.

БОРИС. Не е честно от ваша страна. Вие сте тук на негови разноски.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да ви разбера.

БОРИС. Не се правете на ударена.

ГАЛАТЕЯ /енергично/. Аз не го обичам!

БОРИС. А го целувате!

ГАЛАТЕЯ. Не го целувам!

БОРИС. Той ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Не ме целува!

БОРИС. А какво правите тогава?

ГАЛАТЕЯ. Говорим си.

БОРИС. За какво си говорите?

ГАЛАТЕЯ. За всичко. Той иска да го обикна, а аз… не мога. Вас ви обикнах изведнъж, още от първо виждане. А него не мога. И Стефан не мога!

БОРИС. Кой е пък тоя Стефан.

ГАЛАТЕЯ. Той е писател… И Муки не можах да обикна.

БОРИС. Муки!…

ГАЛАТЕЯ. За него казват че е суинг.

БОРИС. Продължава ли още вашия списък?

ГАЛАТЕЯ. Други няма.

БОРИС. На колко сте години?

ГАЛАТЕЯ. Деветнайсет.

БОРИС. На деветнадесет години и вече трима. И какво искате от мен?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. Искате да бъда четвъртия. /смее се нервно/ Да ви покажа орлите!… Ще имате да взимате!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Разберете!… Отначало аз бях камък!

БОРИС. И после омекнахте!

ГАЛАТЕЯ. Не. /тихо/ После оживях.

БОРИС. Слушайте, вие за какво ме смятате?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Отначало бях скулпторно произведение.  Трябваше да крася входа на стадиона…

БОРИС. Как де го красите?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Ей така по бански костюм!

БОРИС. Слушайте!… Аз ви говоря сериозно. В края на краищата нищо не съм ви сторил да се подигррвате.

ГАЛАТЕЯ. Не се подигравам!… С гумена шапчица! /сочи главата си./

БОРИС /решава да я подиграва/. И стоите така… гола, пред публиката на стадиона?

ГАЛАТЕЯ. Не стоя, а се готвя да скоча във водата.

БОРИС. И цялата работа за какво?

ГАЛАТЕЯ. Защото другарят Велев трябваше да вземе петнайсет хиляди от физкултурата. Тези пари му трябваха да си плати малко дългове и да се ожени за Мария.

БОРИС /гледа я ужасено и прави крачка назад/. Защо не казахте отначало?

ГАЛАТЕЯ. За Мария ли?

БОРИС /със съжаление/. Простете… аз не разбрах веднага, че вие… такова… за пръв път срещам… Ще ме изпратите ли до лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Искам първо да се разберем тук.

БОРИС. На лекаря показахте ли се?

ГАЛАТЕЯ. Защо да му се показвам?

БОРИС. Наистина… той не е специалист, но на първо време… може такова… да ви помогне. Да ви даде първа помощ.

ГАЛАТЕЯ. Вие не можете да ме разберете.

БОРИС. Разбирам ви напълно.

ГАЛАТЕЯ. Ами тогава защо питахте толкова?

БОРИС. Не разбрах отначало случая.

ГАЛАТЕЯ. А всичко е толкова просто: отначало бях камък,докато една вечер оживях и другарят Велев ми донесе дрехи.

БОРИС. Вие не трябваше да бягате от там.

ГАЛАТЕЯ. От къдее?

БОРИС. Хората са ви завели там да ви помогнат. В края на краищата това е нещо, което се лекува… Хайде да отидем до лекаря…

ГАЛАТЕЯ. Ние трябва да се разберем напълно. Аз се влюбвам за първи път.

БОРИС. В коя вила живеете?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм на хотел.

БОРИС. А там не разбраха ли?… Не ви ли поискаха паспорта?

ГАЛАТЕЯ Аз нянам паспорт. Другарят Велев нареди по незнам какъв начин.

БОРИС. Вижте какво. Другарят Велев е благороден човек и вие трябва да го слушате. Не напразно ви е довел в планината.

ГАЛАТЕЯ. Той много разчиташе на планината. На променената обстановка.

БОРИС. Това обикновено помага.

ГАЛАТЕЯ. Но ето че срещнах вас и всичко свърши.

БОРИС. Какво свърши?

ГАЛАТЕЯ. Влюбих се именно във вас, а не в него. Вие също ме обичате. Още като ми хванахте ръката и разбрах всичко.

БОРИС /гали косата ѝ/. Малка нещастна моя… Аз поизбързах.

ГАЛАТЕЯ. Според мен, нито вие, нито аз избързахме. Нещата се развиха изведнъж, спонтанно. Не вярвате ли в любовта от пръв поглед?

БОРИС /гали я утешително/. Вярвам, вярвам, детето ми!… Да се разходим до лечебницата.

ГАЛАТЕЯ. Аз искам да ви целуна!

БОРИС. Слушайте!… Да отидем до лечебницата!

ГАЛАТЕЯ. Щом ви видях, веднага разбрах, че вие се отличавате от всички мои познати.

БОРИС. По какво се различавам?

ГАЛАТЕЯ. Вие сте по-друг. Някак си естествен, мъжествен, че живеете някъде другаде. Стефан и Велев са приятели, добри хора са, но живеят само в ателието и редакцията. Непрекъснато умуват и разрешават въпроси и то все в ателието. А вие дойдехте отгоре и носехте едно момченце със счупен крак. Вие действувахте. Разбирате ли ме? Вие действувахте, а те само умуват и непрекъснато създават красота. Впрочем, убийте ме, но не мога да ви кажа точно защо харесах именно вас. После…

БОРИС /със съжаление/. Какво после?

ГАЛАТЕЯ. Гласът!

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Говорим си с него. Той ми казва какво да правя.

БОРИС. На глас ли разговаряте?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се. Говорим си откровено.

БОРИС. Когато сте насаме?

ГАЛАТЕЯ. Само когато съм насаме.

БОРИС. Да отскочим до лечебниците.

ГАЛАТЕЯ. Ако ме целунете.

БОРИС. Слушайте, Галатея!… Вие ме принуждавате да ви кажа една истина право в лицето. Между нас стана недоразумение. Отначало не разбрах каква е работата и се извинявам. Вие… вие… не сте като другите хора…

ГАЛАТЕЯ. Интересно всеки ми казва това.

БОРИС. Видяхте ли?… Имате нужда от лечение.

ГАЛАТЕЯ /сякаш прозира частица ст положението/. От лечение?

БОРИС.  Да. Вие сте много млада и надеждата да бъдете спасена е почти сто на сто.

ГАЛАТЕЯ /Започва да се смее/. Вие ме смятате за човек… който не е на себе си?

БОРИС. Знам че ще отречете това.

ГАЛАТЕЯ. За луда?

БОРИС. Не искам да кажа съвсем това.

ГАЛАТЕЯ /смее се до припадък/. Сега разбирам всичко!… /прекъсва смехът си/ Слушайте! /хваща ръцете му/ Аз бях скулптурно произведение… След това оживях… След това /подскача около него и го върти/ в мен се влюбиха няколко души!… След това аз се влюбих във вас!… Разбирате ли?…

БОРИС. Да отида по дяволите ако разбирам нещо!

ГАЛАТЕЯ. Обичате ли ме?

БОРИС.  Да. Аз ви обичам и ще ви целуна, пък каквото ще да става!

Целува я. Завесата се затваря.

Написах го съвсем набързо и трябва да се преработи съвсем.

9. XI.

 

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Ателието.

Галатея седи на стол с лице към публиката. Ръцете ѝ са положени върху скута. Мълчаливо слуша това, което Велев ѝ говори. Мисълта ѝ лети далеч от ателието, към планината и орлите.

 

МИШО. /разхожда се нервно зад нея, с ръце в джобовете/. Просто не знам какво повече да говоря. /спира се/ Това се казва гръм от ясно небе!… Ами ако не бях открил всичко в самото начало?… /тръгва/ Не очаквах от теб такава глупост!… /спира се зад гърба ѝ/ Кажи!… Говори!… Оправдавай се! /пауза/ Мълчиш!… /тръгва/ Ти как я мислиш любовта? /спира/ И с първия срещнат!… /Тръгва/ За никъде не си така!… /спира/ Ами представи си, че не успях да ръзкрия всичко в началото?… Какво щеше да стане? /Галатея повдига рамене/ И какво е това мълчание от теб?… Страдаш ли?… Любовна мъка!… Да речем че си влюбена! В кого?… Един провинциален учител с петстотин лева заплата!… По цял ден с децата, в някакво затънтено градче!… Преподава литература. Ами моят приятел Стефан е писател, ако те влече литературата! Вече си е създал име. Квартира с баня в центъра на столицата!… Представяш ли си да отидеш в провинцията?… Родителско-учителски срещи, ученически литературно-музикални забави, акции по залесяването!… Ще живеете в една стая и ти ще му гладиш единствената риза!… И на този човек се наблъска в обятията! /Галатея въздъхва./ Въздъхваш!… Съжаляваш!… Може би страдаш! /въздъхва повторно/ Слушай, миличка, човек трябва да знае за какво страда!… Представям си как би живяла в едно градче с петнайсет хиляди жители!

Звъни се. Велев отива, отваря и се връща със Стефан.

СТЕФАН Какво става? /разтревожен/

МИШО. /сочи Галатея/. Гледай я и се любувай!

СТЕФАН. Какво има?

МИШО. Влюбена! /разхожда се/

СТЕФАН. В кого?… Къде бяхте отишли?… В кого е влюбена?

МИШО. В един провинциален учител по литература!

СТЕФАН /трескаво/. Къде го намери?

МИШО. В планината!

СТЕФАН. Защо я заведе в планината?

МИШО /гледа го накриво/. Какво? Обяснения ли искаш?

СТЕФАН. Малко я оставих в ръцете ти и обърка работите!

МИШО. Ти ли ще ме учиш какво да правя?

СТЕФАН. Трябваше да остане при мен!

МИШО.  Няма ли да ти приседне?

СТЕФАН. Какво си надробил?

МИШО. За това ли те повиках?… По-добре да си мълчах!

СТЕФАН. Аз я обичам!

МИШО. Никой не те пита!

СТЕФАН. А мен малко ме интересува дали питаш или не питаш!

МИШО /ядосано/. Добре тогава! Ти я обичаш, а тя обича друг!

СТЕФАН. Кого обича?

МИШО. Колко пъти ще ти повтарям!… Един учител!

СТЕФАН. Защо?

МИШО. Не се прави на теле, ами кажи какво да правим?

СТЕФАН. Ще предотвратяваме!

МИШО. Виж я! Мълчи като… риба!… /по-меко/ Галатея, защо направи така?

Двамата я гледат, а тя мълчаливо повдига рамене.

СТЕФАН. Остави аз да разговарям с нея… Галатея, погледни ме в очите! /тя навежда глава/ Погледни ме в очите, ти казвам! /тя не прави никакво движение/ На тебе казвам! /Тя не реагира и той е принуден да говори по-меко./ Обичаш ли го? /тя клати утвърдително/ Какво му хареса? /тя повдига рамене/

МИШО. Поразговаря ли с нея?

СТЕФАН. Какъв е този тип?

30.IX.

МИШО. Тип.

СТЕФАН. Какво представлява?

МИШО. Човек.

СТЕФАН. Като те питат отговаряй!…

МИШО. Нали ти отговарям!… Човек!

СТЕФАН. Добре! Какво прави този човек? С какво се занимава!… Има ли професия, няма ли? Да не е някой тарикат, който е замаял главата й?

МИШО. Напротив!… Пее с учениците, прави стенвестници и им поправя класните упражнения.

ГАЛАТЕЯ /внезапно/. Той е учител!

СТЕФАН /просто подскача/. Какво?… Учител ли?… И то сигурно  провинциален?

ГА ЛАТЕЯ. Провинциален.

СТЕФАН. И сигурно е бил в планината с пионерите?

ГАЛАТЕЯ. С пионерите.

СТЕФАН. Някъде наблизо?

ГАЛАТЕЯ. При орлите!

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Даскал!… Какво доживяхме! /успокоено/ Тогава работата е наред. Временно увлечение и нищо повече.

МИШО. Ами!… Не може да се съвземе от любов!

СТЕФАН /към Галатея/. Верно ли е?

ГАЛАТЕЯ. Не мога да живея без него!

СТЕФАН. Но защо?… Да не би да ни превъзхожда с нещо?

ГАЛАТЕЯ. Превъзхожда ви!

СТЕФАН. И двамата?

ГАЛАТЕЯ /сърдито/. И двамата!

СТЕФАН. По интелигентност?

ГАЛАТЕЯ. И по интелигентност!

СТЕФАН. Ти чела ли си моите разкази?

ГАЛАТЕЯ. Не ме интересуват!… И той пише стихове.

СТЕФАН. А печатат ли му ги?

ГАЛАТЕЯ. Печатат му ги.

СТЕФАН. Щом му ги печатат, значи скоро ще напусне провинцията и ще дойде в София.

ГАЛАТЕЯ. Той няма да дойде в София! Ше остане там!

СТЕФАН /подигравателно/. И ти при него!

ГАЛАТЕЯ. Да.

МИШО. При народа!… Ше си правят туршии и ще учавствуват в бригади!

СТЕФАН /към МИШО/. До къде са стигнали?

МИШО /вдига рамене/. Не знам. Доколкото мога да предполагам, видяли са се три-четири пъти.

СТЕФАН. Какво можем да направим сега?

МИШО. Ще я държим тук, затворена. Докато проумее нещата.

Звъни се. Велев отваря и се връща с Бай Колю.

БАЙ КОЛЮ. Другарю Велев, вчера получих тази телеграма.

МИШО /взима телеграмата, отваря и чете. Лицето му се намръщва./

СТЕФАН. От кого е?

МИШО /отпуща ръце/. От Мария. Размислила и дошла до заключение, че не може без мен. Прощава ми всичко и се връща.

СТЕФАН. Кога е подадена телеграмата?

МИШО /гледа датата/. Вчера.

СТЕФАН. Значи, всеки момент може да влезе.

МИШО. Само това оставаше.

Двамата гледат седящата нямо на стола Галатея.

Гледа и бай Колю.

БАЙ КОЛЮ Аз си отивам. Да донеса ли гипс?

МИШО. Утре!

БАЙ КОЛЮ. Довиждане! /излиза/

МИШО. /внезапно/. Все ми е едно. Ако дойде ще ѝ кажа истината.

СТЕФАН. Коя истина?

МИШО. Че обичам Галатея.

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Това лесно, ами какво ще каже Галатея.

МИШО. Това не ме интересува. Създал съм я аз. Тя беше камък. Ако не бях аз Галатея нямаше да съществува. /Сяда, посяга към коняка, налива си и пие./

СТЕФАН. Ти забравяш едно.

МИШО /отлепя устни от чашата/. Какво?

СТЕФАН. Че и аз я обичам.

МИШО /пие/. Не говори глупости!

СТЕФАН. Ти все пак си имаш Мария, а аз никого. Мария е прекрасно същество.

МИШО. Какво да правим сега съдба!

СТЕФАН /хитричко/. Това казвам и аз. Мария ти е съдбата.

МИШО. Не ти обръщам внимание!

Звъни се.

МИШО. Виж кой е!… Ако е Мария, кажи ѝ да дойде утре. Кажи ѝ… че сам ще я потърся. Кажи ѝ, че размишлявам как да оценя постъпката ѝ.

Стефан излиза и се връща разтревожен.

МИШО. Какво има?

СТЕФАН. Комисията!

МИШО /като че става от сън/. Коя комисия?

СТЕФАН. От физкултурата! За нея.

МИШО /изправя се/. Това е най-лошото, което можеше да стане! Какво да правим?

СТЕФАН. Същият номер.

МИШО /още не се опомня/. Кой номер?

СТЕФАН. Ще им покажем Галатея.

Двамата я поглеждат.Тя също ги гледа с кротък поглед.

МИШО. Галатея!

ГАЛАТЕЯ Моля!

МИШО. Разбра ли⁷

ГАЛАТЕЯ. Разбрах. Започнах да разбирам всичко.

МИШО. Може ли?

ГАЛАТЕЯ. Да застана там ли?

МИШО. Да.

ГАЛАТЕЯ. До кога ще продължава това?

МИШО. После ще видим до кога!… Сега трябва да се спасява положението.

ГАЛАТЕЯ /става неохотно/. Тези работи вече ми досаждат. /тръгва към пиедестала. Музика. Застава в позата. Покриват я./

СТЕФАН. Да намалим пак осветлението. Както по-рано.

МИШО. Дано не разберат.

СТЕФАН. Нищо няма да разберат! /изгасят съвсем осветлението/ Мишо, къде се палеше тази крушка?

МИШО /в тъмното/. Там до ъгъла!

СТЕФАНОВ. Дяволски контакт!… Не мога да го намеря! /звъни се/ Помогни ми!

МИШО. Чакай!… Къде си?…

СТЕФАН. Ей!… Стъпваш върху краката ми! /нещо пада/

МИШО. Какво събори?

СТЕФАН. Ти събаряш!

МИШО. Шишето падна. /Завъртява контакта и нахлува светлина./

СТЕФАН. Бързо отваряй!

Велев излиза и се връща с комисията.  

ПЪРВИ ЧЛЕН. Каменоделци,как сте?

МИШО. Добре сме.

ВТОРИ ЧЛЕН. Готови ли сме?

МИШО. А!…Разбира се!… Почти!…

СТЕФАН. Готови сме! Готови сме!… След два дни.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, хора! Вие шега си играете!… Комисията иска да дойде утре.

ВТОРИ ЧЛЕН. Срокът вече изтече!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да поставяме статуята за празника на физкултурата.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим пак?… Изсъхна ли?

МИШО. Съхне.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че колко трябва да съхне тази пущина, бе?

СТЕФАН. Хубавите работи много съхнат.

ВТОРИ ЧЛЕН. Утре пристигат всички. Наели сме и художници.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Открийте я да я видим!

Мишо маха покривката. Музика.

Мишо и Стефан се оттеглят резко назад.

Музиката бучи силно.

Вместо живата Галатея, на пиедестала стои каменната статуя. Велев и Стефан са онемели от учудване. Часовникът бие десет пъти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Сега нещо не ми хваща очи.

ВТОРИ ЧЛЕН. И на мен.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Много е стилизирана!

ВТОРИ ЧЛЕН. Но това не е наша работа. Комисията ще си каже думата… Да си вървим, а?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде!… Довиждане, каменоделци! /тръгват си/.

Излизат си, а двамата продължават да стоят безмълвно пред статуята.

Звъни се.

Отново се звъни. Рязко и продължително.

Влиза Мария.

МАРИЯ /застава до вратата/. Аз се върнах!

ЗАВЕСА

НИКОГА НЕ Е КЪСНО – хумор за естрада

Борис

Априлов

*

Н И К О Г А

Н Е

Е

К Ъ С Н О

*

Комедия в две действия

 

. ТУК! .pdf file за изтегляне

.

.

Действащи лица:

Т О Й – пенсионер
ТЯ       – пенсионерка

.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Кът от градината. Дръвче и пейка. Зад пейката – бюст паметник на писател.

Влиза ТОЙ, като чете вестник. И толкова е обзет от това което чете, че отминава. После се връща.

ТОЙ. Толкова интересен вестник, че ме накара да подмина собствената си пейка. /гледа бюста./ Да, драги мой, другарю Вазов. Вече не помня от колко години тази пейка е наша… /сваля шапка и леко се покланя на бюста./ Впрочем… добър ден!.. извинявай, че малко закъснях… /сяда на пейката, кръстосва крак върху крак и се извръща към бюста./ Беше свършил мача и не можах да си пробия път. Тълпата срещу мен – аз срещу тълпата. Един срещу всички!… Искаха да ме изтласкат… /пали цигара/ Сега да те осведомя по някои лични въпроси: Вчера ти казах, че днес ще взимам пенсията. Взех я!… Четиристотин и осемдесет лева!… /вади малко тефтерче и дава отчет./ Двадесет лева дадох за нови токове на обущата. /вдига крака и показва подметките си на бюста./ Стъпям малко накриво, /обяснява му, като показва с ръка токовете/ – малко съм кривокрак. Краката ми образуват буквата „О“. „О“ – като Оряхово. После /гледа в тевтерчето/ си купих една бутилка лимонов сироп, дето го правят само от лимонови кори и лимонтузу… Дадох единадесе лева и двадесет стотинки… Двадесет стотинки за вестник. /показва вестника/. Сега да ти прочета последните новини. /разглежда вестника/. Виж тука!… Земята си има вече нов спътник. С този и станаха два. /забележа: Аз нямам нито един… В кино „Влайкова“ дават „Хора без зрачение“. Изглежда че става дума за мен… /взира се/. Чакай да ти прочета прогнозата за времето. Слушай прогнозата за днес! /обяснява/ Винаги си купувам вчерашен вестник, на старо, с петдесет на сто намаление. Въобще – аз съм човек със стара дата. /Чете/ След обяд ще се развие богата облачност, която ще се изрази в силен, непрекъснат дъжд и буря. /засмива се/ А както виждаш – приятен есеннен следобед. Слънцето залязва сред безупречно чисто небе. /гледа към лявата страна на сцената, като прави известна пауза/. Извинявай. /обръща се отново към бюста/ Заплеснах се по една любовна двойка, която се целува. /гледа/ Сега го целува тя, а сега… той… /симпатично усмихнат/ Не мога да ги разбера младите – ту той целува нея, ту тя целува него, сякаш не е все едно… /гледа вестника/ Градския съвет провежда акция по чистотата. /пак се усмихва приятно/ Това ми напомня, че отдавна не съм ходил на баня… /замисля се/ Хей! /обляга се с две ръце на пейката, като държи вестника с едната/ Знаеш ли, че днес се навършват точно тридесет години, откакто не съм женен. Преди тридесет години щях да се оженя и се размина, да!… Цял юбилей!… Иска ми се просто да го отпразнувам с някой, да почерпя някого, но нямам кого… Ако бях женен щях да го отпазнувам с жена си. А сега имам само теб, тази пейка /ляга на нея/ и това кротко невръстно дръвче. /мисли/ Впрочем, защо не се ожених? /става и говори на бюста/ Знаеш ли защо не се ожених? Тогава някакъв стар ерген ми каза следната своя мисъл: „Ергенът е буен поток, който се влива в горчиво-соленото море на брака“.  /ляга отново/ И си казвам: Щом този мъдър човек не се е оженил, значи бракът е лошо нещо… За мен бракът е ТОТО, само че не с дванадесет, а с много повече неизвестни. Каквито и комбинации да правиш, печалбата е трудна… Въобщем – жената е едно голямо неизвестно. /протяга се доволно/ Извинявай, че ти досаждам.

Влиза ТЯ. Приближава се към пейката и сякаш търси празно кътче да седне. Тя е около петдесет годишна, спретнато облечена, с добър вид, жизнена. В едната си ръка носи голяма пазарна чанта, в която събира гъби.

ТЯ. Хей, господинчо, много си се разположил!

ТОЙ /повдига глава и я поглежда/. Аз не съм никакъв „господинчо“, а съм „другарю“!

ТЯ.  Като си другар, защо се разполагаш така?

ТОЙ. Вие не знаете ли, че има учтива форма на обръщение към непознат човек?

ТЯ. По-добре ще бъде, ако и вие заемете учтива форма, във вид на седнал човек… Дайте възможност и на другите да живеят.

ТОЙ. Градината е пълна с пейки.

ТЯ. Двойките са заели всичко.

ТОЙ. Тази пейка си е моя.

ТЯ. Да не сте я купили от „Софжилфонд“ с двадесет на сто амортизация и първоначална вноска от четиредесет процента, а останалото на месечно изплащане за двадесет години?

ТОЙ /сяда на пейката, като забива поглед във вестника/. Когото и да питате, ще ви каже, че тази пейка е моя.

ТЯ /оглежда се/ Няма кого да питам.

ТОЙ. Това е хубавото на тази пейка.

ТЯ. Знаете какво да избираше. Типична следобедна пейка, със западно изложение.

ТОЙ. Със западно – да. От тук се виждат Париж, Лондон и Мостът на въздишките във Венеция.

ТЯ /гледа го с интерес/ Ти си порядъчно изкуфял.

ТОЙ /кипва/ Както виждате, аз заех учтива Форма, а вие продължавате да ми говорите на „ти“ !

ТЯ. Вие нямате право да разговаряте с непозната дама!… Не забравяйте, че винаги мога да извикам милиция!

ТОЙ /кипи/ Вие заговорихте първа!… Има нещо съмнително у вас, щом сядате, на една пейка с непознат мъж!

ТЯ. На пейките могат да сядат всякакви хора!…

ТОЙ. Не на такива отдалечени, обаче!… Представете си, че ви нападна.

ТЯ /изведнаж се усеща/ Кой ви дава право да ме наричате съмнителна? /вика/ А ако ме нападнете, веднага ще получите няколко чанти по главата.

ТОЙ. С какво е пълна чантата?

ТЯ. С гъби,

ТОЙ. И вие сте една отровна гъба!

ТЯ. Ще те халосам!…

ТОЙ /усмихнат гледа вестника/. Прогнозата за времето се сбъдна: след-обяд –  бури и гръмотевици. /смеее се/

ТЯ /презрително/ Ха-ха-ха! /съвзема се отново/ Ама на вас кой ви позволи да ме заговаряте?

ТОЙ /хвърля ѝ страшни погледи, клати глава в знак, че излиза извън кожата си и троснато се зачита във вестника./ Аз си чета.

Тя вади ръкоделието си и започва да плете пуловер, който е толкова дълъг, че краят му се докосва до земята. Той учудено гледа ту дългия пуловер, ту нея.

ТЯ. Какво гледаш, бе?… Какво гледаш?

ТОЙ. Ако това е мъжки пуловер, вашия съпруг е един твърде голям човек. Имам чувството, че сте се оженили за Айфеловата кула.

ТЯ. Няма да обиждаш!

ТОЙ. Извинявам се! Несъзнателно обидих на съпруг.

ТЯ. Не виждаш ли, че не съм женена, бе?… Аз съм момиче.

ТОЙ. Не сте женена ли?… Че тогава на кого плетеш този пуловер?

ТЯ /троснато/ Глупак!… Плета да се намирам на работа!… Вместо да разплитам и започвам отново, плета докато свърши преждата.

ТОЙ /учудено/ Така ли?… Ами защо плетеш?

ТЯ. Ами какво друго да правя, ако не плета?

ТОЙ. Правете като мен – съзерцавайте…

ТЯ. Аз не съм безделничка. Искам да бъда полезна на обществото.

ТОЙ. Щом искате да бъдете полезна на обществото, защо ме заговаряте?

ТЯ. Ами вие да не се смятате за общество!…

ТОЙ. Ще ме оставите ли да си чета вестника? /обръща гръб/

ТЯ /продължава да плете и отвреме на време го поглежда/ Вие женен ли сте?

ТОЙ. Слава богу!

ТЯ. Какво слава богу?

Той. Щом един мъж казва слава богу, знае се защо го казва.

ТЯ. Значи сте женен.

ТОЙ /извръща глава/ Значи не съм женен!

ТЯ. А защо не сте женен?

ТОЙ. Защото преди трийсет години щях да се оженя, но успях да се отскубна и се спасих. /връща се на старото положение на пейката/ А вие защо не сте омъжена?

ТЯ. И аз по същите причини.

ТОЙ. И вие преди трийсет години се отскубнахте, така ли?

ТЯ. Не е така.

ТОЙ. А как е?

ТЯ. Той ми се отскубна

ТОЙ. Шастливец!

ТЯ. Кой е щастливец?

ТОЙ. Този който се е отскубнал.

ТЯ. Ах, само да ми падне в ръцете!

ТОЙ /смее се/ Да не е луд!

ТЯ. Все пак – ако ми падне в ръцете, ще хвърчат пера!

ТОЙ. Защо пера?

ТЯ. Все едно. Ако не пера – мустаци!

ТОЙ /инстинктивно хваща мустаците си/ Хубаво ви е изиграл. Представям си колко сте била смешна.

ТЯ. Представям си колко смешен ще стане той , ако ми падне в ръчичките !

ТОЙ. Вече е късно, сигурно вече си има жена и деца.

ТЯ. Все ми е едно!… Горя за отмъщение!

ТОЙ. Толкова ли сте злопаметна?… Какво ви е сторил?

ТЯ. Подигра се с чувствата ми и изчезна. Оттогава не съм го срещала.

ТОЙ. Започвам да се уверявам, че София е действително голям град.

ТЯ. Той замина за провинцията.

ТОЙ /леко изтръпнал/. Ха-ха-ха! /опитва се да се смее иронично, гледа я втренчено в лицето, но след това се успокоява/.

Тук е нужен майсторски мизансцен и игра, както и хрумване на актьорите.

ТЯ /като плете/. Вие отдавна ли сте пенсиониран?

ТОЙ. Отскоро.

ТЯ. 3начи сте млад пенсионер.

ТОЙ. Да. /Изведнаж/ А, не! Стар съм!… Аз съм много стар.

ТЯ /Поглежда го/ Все в София ли живеет?

ТОЙ. Не… /сепва се/ Да, да! Все в София!… Вижте какво…може би този ваш измамник е загинал през бомбардировките.

ТЯ. Едва ли.

ТОЙ. Защо едва ли?

ТЯ. Нещо ми подсказва че е жив.

ТОЙ. Защо да е жив?

ТЯ. Такива мерзавци бомбардировки не ги ловят.

ТОЙ. Вие сте нещо като Бътерфлай.

ТЯ. Какво съм?

ТОЙ. Героиня от опера.

ТЯ. Не забравяйте че всяка опера има трагичен край.

ТОЙ. Вие къде работехте?

ТЯ. Кога?

ТОЙ. Тогава де… преди трийсет години.

ТЯ. В статистиката ./въздъхва/ Бях момиче като цвят!

ТОЙ /инстинктивно прибира краката си и сгъва вестника/ Извинете…

ТЯ. Няма защо да ми се извинявате!

ТОЙ. Исках да кажа, извинете за любопитството, но мога ли да узная името ви?

ТЯ /поглежда го очудено/ Защо ви е името ми?

ТОй /сумти/ Ей тъй на!… Понеже се запознахме…

ТЯ. Кой ви каза че се запознахме?… Какво си въобразявате?

ТОЙ. Човешко любопитство.

ТЯ. Вие за каква ме смятате?

ТОЙ. Оттеглям думите си.!

ТЯ. Искам да знам за каква ме сметнахте?

ТОЙ. Боже мой! За нищо не ви сметнах!

ТЯ. Не!… Вие си въобразихте!

ТОЙ /съвсем объркан/ Да сложим пепел на делата тая работа!

ТЯ /категорично/ Не! Трябва да ми кажете защо ви е моето име!

ТОЙ /извръща се да не чува някой/ Моля ви – по тихо!… Ето на готов съм да ви се извиня.

ТЯ /извън себе си/. Знаете ли как ми се харесват такива опити за флирт?

ТОЙ /забравя се, защото е извън себе си – троснато/ Христина!

ТЯ /прави големи очи/ Какво?… /объркано/ Откъде знаете името ми?

ТОЙ /сложил ръка на предателската си уста/ Ккк-какво?

ТЯ /изправя се пред него/ Името ми откъде знаете?

ТОЙ. Какво име?

ТЯ. Моето име! Което споменахте преди малко!

ТОЙ /въ необрано лозе/ Ама… вие бълнувате ли? Не съм споменал никакво име!

ТЯ. Вие ясно казахте – Христина.

ТОЙ /мъчи се да хитрува/.  Просто споменах едно име… Вие… да не би? /сочи я с пръст/ Така ли се казвате?… Ей, виж ти съвпадение!… Просто невероятно.

ТЯ. /разглежда го и се мъчи да долови някаква прилика с некогашния млад неин познат/ Как се казвате вие?

ТОЙ. Аз ли?… Аз се казвам… Про… Прокопи!

ТЯ. Дайте си паспорта!

ТОЙ. Кое?… /изведнаж/ С какво право? Да не сте милиционер?

ТЯ.  …или ще си го взема сама! /бърка във вътрешния джоб на паятото му/

ТОЙ. Вие посягате на гражданската ми неприкосновеност! /тя продължава/

ТЯ. Искам да се уверя дали не сте този, който някога посегна на моята неприкосновеност. /докато той се съпротивлява, тя го пребърква/

ТОЙ /подскача/ Ой!… Гъделичкате ме!

ТЯ /измъква паспорта и бързо го разгръща. Чете/. Иван Кочанов Терзиев… /пронизва го с поразяващ поглед и хваща ревера му/ Измамник! Спипах ли ви!

ТОЙ. Какво впрочем съм ви направил?

ТЯ /сяда сломено на пейката до него и го гледа в лицето/. Как не ви познах веднага. Почти същият!

ТОЙ /Сломено/. Аз съм един много стар човек. Немощен. В трамвая ми правят място.

ТЯ. Вие сте един Дон Жуан!

ТОЙ. Аз съм един самотен човек, пенсионер, индивидуалист…

ТЯ. А като ме целунахте, индивидуалист ли бяхте?

ТОЙ. Кога ви целунах?

ТЯ. Преди трийсет години!… Когато работехте в статистиката.

ТОЙ /хваща челото си/ Един момент… да приведа мислите си в ред. /диша тежко/ Та какво казахте за статистиката? Какво направих тогава?

ТЯ. Един ден, както пишех на машината, вие дойдохте зад гърба ми, закрихте очите ми с ръце и казахте: „Знаете ли кой е?“. Аз казах „не“, макар че знаех добре кой е. Тогава вие ми казахте: „Аз съм бъдещия ви съпруг!“

ТОЙ. Е, бил съм глупав – казал съм!

ТЯ. А глупав ли бяхте като взехте първата ми целувка?

ТОЙ. Де да знам дали ви е била първата!

Тя /кипва/. Не обиждайте!… Ще ви ударя! /вдига ръка, а той се накланя настрани за да се предпази/

ТОЙ. Боже мой! Това бяха лудории на младостта, /изправя се, като сяда малко настрани/ Дори да е било така. Какво искате сега?

ТЯ. Ще ви кажа аз какво искам!… После не ме ли черпихте боза?

ТОЙ. Де да знам!… Аз въобще много черпя. Не съм стиснат.

ТЯ. А после заредиха ли се красиви нощи в Парка на свободата?

ТОЙ /леко/ Тогава въобще нямаше Парк на свободата!

ТЯ. А Борисова градина имаше ли?

ТОЙ. Не ми напомняйте за черното фашистко минало!

ТЯ. Тогава наричахте ли ме „пантера“?

ТОЙ. Вие сте чуден човек!… Де да помня от преди трийсет години как съм ви наричал.

ТЯ. А аз помня много добре. Помня и оня мрачен ден, когато вие избягахте без следа.

ТОЙ. Преместиха ме в друг град. Бях обикновена щатна единица.

ТЯ. В любовта няма щат, няма щатни единици!… От тогава започна моето страдание. /започва да хлипа и вади кърпичката си/

ТОЙ. Без сълзи моля! На сълзи не издържам!… И въобще, стана късно… Трябва да си ходя. /става/

Тя /хваща пеша на пардесюто му/. Къде?

ТОЙ. Трябва да си ходя.

ТЯ. Да си ходите ли?… /смее се/ Ха-ха-ха!… Вие да не сте ненормален?

ТОЙ. Какво ненормално има в това, че искам да си ходя?

ТЯ. Няма да ви изпусна, както преди трийсет години!

ТОЙ /изненадано/ Как…. да ме изпуснете?

ТЯ. Ей така – или-или!

ТОЙ. Как или-или?

ТЯ /дърпа го на пейката и той сяда изведнаж/ Или ще се ожените за мен, или… /съска/ Ше ви премажа кратуната!

ТОЙ. Аз ще си отида ей сега.

ТЯ. Ако направите една крачка, ще викам милиция!

ТОЙ. Вие откъде сте се научила непрекъснато да викате милицията?

ТЯ. Тя пази беззащитните хора като мен.

ТОЙ. Аз трябва да викам милиция – не вие!… Ама ха!… Напада и вика милиция.

ТЯ /вкопчва двете си ръце в реверите му/ Вие сте мой похитител и трябва сам да измиете петното, което ми нанесохте!

ТОЙ. Добре, но кажете как?

ТЯ. Като се ожените за мен!

ТОЙ. Вие сте луда! Вече ви казах, че съм индивидуалист.

ТЯ. Индивидуалистите имат щастливи бракове.

ТОЙ. Аз съм вече възрастен.

ТЯ. И аз съм възрастна.

ТОЙ. Не съм подготвен… психологически.

ТЯ. Ше караме без психологическа подготовка. Нямаме време. Трябва да се живее. Животът си иска своето.

ТОЙ. Но аз си живея и така щастливо.

ТЯ. Вие се лъжете. Ще видите каква щастлива двойка ще станем.

ТОЙ. Вие сериозно ли сте решила? /иска да се оттегли/

ТЯ. Говоря ви напълно сериозно.

ТОЙ /решително/ Аз ще откажа.

ТЯ. В чантата си случайно нося голям кухненски нож!… Утре всички вестници ще пишат за убийството на млад пенсионер с мустаци в един от най-затулените кътове на парка!

ТОЙ. Сега вестниците не се занимават с такиза неща.

ТЯ. На вас ще ви е все едно. Вие ще бъдете на оня свят, заедно с пенсионната си книжка.

ТОЙ /сломено/ Имате ли сили да направите това?

ТЯ. Ще ви насека на късове и ще ви изпратя като колетни пратки по всички главни телеграфопощенски станции в страната.

ТОЙ /съвсем сломено/ Е, добре… И все пак, не може ли да не избързваме?

ТЯ. Какво искате да кажете?

ТОЙ. Още не сме опознали характерите си. Да си дадем малко време.

ТЯ. Нямаме време за губене. Животът си тече.

Той /просиява/ Да направим нещо като милиционерски брак!

ТЯ. Това е в разрез с моралните ми принципи… Вие непрекъснато ме обиждате. /раздрусва го/

ТОЙ. Ако продължавате така да ме друсате, след малко ще преговаряте с един труп.

ТЯ. Хайде да потърсим свидетели.

ТОЙ. Това е най-лесната работа. Важното е аз да реша.

ТЯ. Не забравяйте, че аз вече реших.

ТОЙ. Чакайте един момент… Откакто ви избягах минаха тридесет години. Де да знам какво сте правили през този период.

ТЯ. В какъв смисъл?

ТОЙ. Ей тъй на – дали сте ми била верна…

ТЯ. Аз любя веднаж в живота си.

ТОЙ / хитрува/. Да, но с мен не е така… Аз съм коцкар. Ще ви изменям на всяка крачка.

ТЯ. Само да посмеете!

ТОЙ /отново сломено/. Пуснете ме малко да си поема въздух. /тя го отпуща/ Чакайте малко…  да си помисля… /поглежда я/ Вие сте доста запазена… /изведнаж/ Какви доходи имате?

ТЯ. Пенсия от триста лева.

ТОЙ. Жилище?

ТЯ. Една стая… Аз съм бедна, но честна.

ТОЙ. От мен какво ще искате?

ТЯ. Да ми наваксате изгубеното щастие.

ТОЙ /преговаря с достойнство/. Например!

ТЯ. Тих семеен кът, разговори, вечери пред радиото, екскурзии с „Балкантурист“ по чужбина, през лятото „Златни пясъци“…

ТОЙ /кандардисан, с шепот/. Кога искате да правим свадба?

Тя /гледа часовника си/ Сега е затворено. Утре!

Той /въздъхва/. Ех! Добър човек съм аз! Мека душа!… Жертва на жените! /стават и тя го хваща под ръка. Към бюста паметник/ Довиждане, другарю Вазов! Ти поне си умря ерген!

Тя /като го дръпва/. Хайде!

ТОЙ. Един момент. Имам да кажа нещо на публиката. /изправя се пред салона/ Все пак успях да изкопча цели трийсет години!

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ.

Стая от жилището на семейство Терзиеви. Той чете вестник.Тя плете пуловер. Той я поглежда крадешком и отново забива очи във вестника. Тя го поглежда остро крадешком и също забива очи в плетивото. След това двамата срещат погледите си и бързо ги отместват.

Той поглежда отегчено през прозореца и се усмихва.

ТЯ /сякаш го залавя на местопрестъплението/. Защо се смееш?

ТОЙ. Просто ми се прииска да се засмея.

ТЯ. Но защо?…Трябва да има някаква причина.

ТОЙ. Реших да се засмея веднъж без причина.

ТЯ /започва нервно да плете/. Трябва да покажеш на лекар. /Той започва да си чете/ Все пак, не ми каза защо се засмя.

ТОЙ. Едно дете поиска да ритне едно куче.

ТЯ. Какво смешно има в това?

ТОЙ. Да, но кучето се отмести и детето шутира електрическия стълб.

ТЯ. Не мога да разбера какво удоволствие ти доставя да гледаш навън.

ТОЙ. Това не е удоволствие, а копнеж.

ТЯ! И какъв е този жаргон… Какво означава това „шутира“?

ТОЙ. Така казват.

ТЯ. Какъв е този копнеж, който те е обхванал?

ТОЙ. Разпитваш много кръстосано.

ТЯ. А ти избягваш въобще да говориш.

ТОЙ. За какво да говоря?

ТЯ. Да разискваме по някой въпрос.

ТОЙ. Какъв въпрос?

ТЯ. Културен въпрос… Да си създадем културни занимания.

ТОЙ. Преди малко ти казах да стоплиш вода.

ТЯ. Сложих. Защо ти е?

ТОЙ. Ще си мия краката.

ТЯ /троснато/. Това ли ти е културата?

ТОЙ /учудено/. Всеки културен човек трябва да мие краката си.

Тя става, и донася леген.Той потапя краката си в него и чете вестник.

ТЯ /както плете/. Чети на глас.

ТОЙ /като гледа вестника/. Става горещо.

ТЯ. Къде?

ТОЙ. В легена. Не можа ли да разхладиш тази вода?

ТЯ. С теб човек не може да води семеен разговор.

ТОЙ. Още не съм навикнал…  Ами че ние сме женени само от десет дни. При това, случва ми се за първи път.

ТЯ. Бъди спокоен. Ще бъде и за последен.

ТОЙ. Ох!

ТЯ. Горещо ли е?

ТОЙ. Не.

ТЯ. Ами какво?

ТОЙ. Казах „ох“ при мисълта, че ще бъде за последен. /вади кракатаси/ Къде е кърпата?

ТЯ /става/. Ще я донеса.

Звъни се.

ТОЙ. Звъни се!

ТЯ /отвън/. Чух!

ТОЙ. А защо не отвориш?

Тя преминава край него, хвърля кърпата на коленете му и отива да отвори. Той си бърше краката. Тя се връща.

ТОЙ /след като минава известно време в мълчание/ Искаш да говорим, а не казваш кой звъня.

ТЯ. Някаква грешка.

ТОЙ. Каква грешка?

ТЯ. Не запитах.

ТОЙ. Значи и други грешат.

ТЯ. Какво искаш да кажеш?

ТОЙ. Искам да кажа, че не греша само аз. /Обува се/ Слушай, какво удоволствие ти доставя този брак?

ТЯ. Бракът осмисля живота на всяко висше същество. Ние не сме амеби, а хора.

ТОЙ. Хайде, холан!

ТЯ. Ти непрекъснато излизаш от стила на културния разговор.

ТОЙ. Ти знаеш ли, че действително трябва да изляза?

ТЯ. Къде ще ходиш?

ТОЙ. Там, където ходят културните хора – на кино.

ТЯ. И аз ще дойда.

ТОЙ. Виж какво, миличка. Решил съм да ти дам пълна свобода. Не съм еснаф и ревнивец като повечето мъже.

ТЯ. Какво искаш да кажеш?

ТОЙ. Искам да разбереш,  че си свободна. Скитай си на кино, на театър… Защо не отидеш на джадов концерт!

ТЯ. Няма нужда. Аз съм човек със стари възгледи.

ТОЙ. Видя ли?… Аз пък съм с модерни и характерите ни не се схождат.

ТЯ. Всеки от нас ще направи по малко компромис.

ТОЙ. Никакъв компромис не помага. Не виждаш ли, че нямаме с какво да осмислим живота си? Защото нямаме най-важното нещо – младостта.

ТЯ. За брачното щастие няма рецепти.

ТОЙ. Ти не можеш да ме разбереш. Какви рецепти могат да помогнат, например, при обстоятелството, че никога не ще имаме деца? Няма какво да циментира брака ни.

Звъни се.

ТОЙ. Не чуваш ли, че се звъни?

ТЯ. Чувам.

ТОЙ. Какво чакаш тогава?

Тя отива да отвори Бави се доста и се връща с бебе, увито в пелени.

ТОЙ /завързва обущата си и не вижда нищо/. Кой беше?

ТЯ. Всестранни услуги.

TOЙ /завързва другата си обувка/. Те пък какво искат?

ТЯ. Нищо не искат… Донесоха нещо.

ТОЙ /връзва връзките/. Какво донесоха?

ТЯ. Бебе.

ТОЙ /изправя глава/. Какво?

ТЯ. Дете.

ТОЙ. Защо дете?

ТЯ. Поръчах си го чрез „всестранни услуги“ от яслите.

ТОЙ /скача/. Какво?… Ти си ненормална!… Ама сериозно ли говориш?

ТЯ. Не виждаш ли? /Сочи му пакета/

ТОЙ. Не се шегувай!

ТЯ. Никаква шега.

ТОЙ. Бебе?… А защо ни е?

ТЯ. Да си го отгледаме.

ТОЙ. Ама защо?

ТЯ. Да циментира брака ни.

ТОК /кипи/. Веднага да го върнеш с наложен платеж!

ТЯ /гледа бебето/. Виж го какво е сладко!

ТОЙ. Ще го махнеш!

ТЯ. Вече е късно.

ТОЙ. Ще го махнеш!

ТЯ. Казах ти – късно е вече.

TOЙ. Ще го махнеш, или аз ще се махна!

ТЯ. Сега вече ми е все едно. /гледа влюбено детето/

ТОЙ. Слушай!… Видя ли, че характерите ни са различни?… Ето на – ти обичаш деца, а аз не обичам!… Това ще ни пречи в живота. Ще ни разделя.

ТЯ. Ще навикнеш.

ТОЙ. На такива работи не се навиква.

ТЯ. Колко като теб са навикнали!

ТОЙ. Аз съм особен човек!… Индивидуалист!… Волна птичка!

ТЯ. Бъди си пак волна птичка!

ТОЙ. Не мога, разбери!… След като знам, че в семейното ми гнездо има такова гардже – не мога. Ей сега ще се разбуди и ще се развряка!

ТЯ. В данните за него пише, че е много кротко дете. Никога не плачело.

ТОЙ. Точно така!… Значи е глухонямо!

ТЯ. Пише още, че непрекъснато било усмихнато.

ТОЙ. Значи е ненормално.

ТЯ /гледа детето/. Я го виж! Прилича ли ти на ненормално?

ТОЙ. Ти си го гледай, а аз си излизам. /трагва/

ТЯ. Къде отиваш?

ТОЙ. Където ми видят очите!… Далеч от този звяр!

ТЯ. Кога ще се върнеш?

ТОЙ. Може и да не се върна. Ще отида в градината да размишлявам. Ще вървя, ще скитам и ще оплаквам съдбата си. Как можа?… Бяхме свободни и волни като птички. Щяхме да ходим на екскурзии с „Балкантурист“… Всичко отиде по дяволите!… /взима си шапката и намусено минава край нея, като поглежда детето./ Какво се хилиш? /Тръгва си./

Звъни се.

ТОЙ /отива да отвори и след малко се връща, като тика бебешко кошче върху колелца/. Какво означава това?

ТЯ /радостно/. Оо, кошчето дошло!… Съседката ни го предлага на половин цена! /слага радостно детето вътре/ Видя ли как всичко се нарежда?

ТОЙ. Виждам. Виждам, че разноските започнаха.

ТЯ. Бъди спокоен!… Приготвила съм всичко предварително. Пеленки, дрешки – всичко е наред.

ТОИ /учудено/. Кога успя?… И защо вършиш всичко зад гърба ми?

ТЯ. Ако се сърдиш, че върша всичко зад гърба ти, иди да купиш малко краве мляко – пастьоризирано.

ТОЙ. Какво? /кипва/ На всичко отгоре и да ме разкарваш?… Слушай, и дума да не става това ужасно нещо тук да преспи у нас тази нощ!

ТЯ /спокойно, като се занимава с бебето/. Ще преспи!

ТОЙ. Тогава аз няма да преспя тук!

ТЯ. Както обичаш!

ТОЙ. Ама ти наистина ли мислиш, че ще търпя този звяр в къщата си?

ТЯ. Въпрос на желание! Нали си волна птичка?

ТОЙ /объркан/. Ти… какво?… Намеци ли правиш? Може би ще искаш и да ме прогониш?

ТЯ. Нищо не искам.

ТОЙ. А какво говореше преди малко?… Да не мислиш, че ние не разбираме от намеци?… Малко си избързала, ако смяташ да ме разкараш още на десетия ден!… Охо-хоо, правиш сметка без кръчмаря!… За тази работа си има съдилище, трябва да се установи вина!… Да не би аз да исках тая женитба?

ТЯ. Ще отидеш ли за мляко?… Това дете иска да яде.

ТОЙ. Никъде няма да отида и ти забранявам да ме пращаш!

ТЯ. Тогава ти стой при него, за да изтичам до млекарницата.

ТОЙ /обиден/. Да ме оставиш насаме с този… злодей? Ти се забравяш!

ТЯ /изправя се/. Слушай! Не обиждай детето. Каквото и да правиш, нищо няма да помогне. Ние сме осиновили това дете.

ТОЙ. Аз не съм дал съгласието си.

ТЯ. Казах, че си в командировка и като се варнеш ще дадеш съгласието си.

ТОЙ. А ето,че аз няма да го дам.

ТЯ. И да го дадеш, и да не го дадеш, това дете е вече наше и не можем да се отървем от него.

ТОЙ. Можем, можем!… Ще дадем обявление във вестника, че преотстъпваме красиво и добре запазено дете, на износна цена… Ако няма солидни клиенти, ще го дадем безплатно.

ТЯ. Стига глупости!

ТОЙ /нахакано/. Слушай, миличка, каквото шях да казвам – казах го. Предложих ти най-износни условия. Сигурно си разбрала вече, че си направила една велика глупост. Предложих ти да използваме и пресата. Щом не си съгласна – край!… Режем!… Убедих се, че с теб не може да се живее. Аз се махам от тук и още утре подавам заявление. Големите спорни въпроси в семейството се разрешават чрез развод. И без това е модерно.

ТЯ. Прави каквото искаш и ме остави да си гледам рожбата!

ТОЙ. Ахаа! Видя ли?… Видя ли колко ти беше любовта?… Заряза ме още при първия срещнат човек! И то какъв човек! Нищо и никакъв човек – човече /ядосано слага шапката си, излиза и тръшва вратата./

ТЯ полюлява малко кошчето. Слага си палто, отива в кухнята, появява се със шише за мляко, поглежда усмихнато в кошчето и излиза.

Леко затъмнение.

Тя се връща с млякото. Отнася го в кухнята.

Влиза ТОЙ. Най-напред се показва главата, му и се скрива. Вижда, че вътре няма никой и се вмъква. Минава край кошчето и поглежда по посока на кухнята. След това се връща към кошчето и поглежда крадешком в него, но бързо отмахва погледа си. Застава зад кошчето и гледа бебето намусено. Изглежда, обаче,че бебето му се усмихва, защото и той се усмихва.

ТОЙ /усмихнато/. Какво има?… Събуди ли се?… Какво си размахало тези ръце? /подава ръката си/ Здрасти!… Не можеш да правиш здрасти!… /подава му показалец/ Боц!… Не можеш и боц! Какво можеш тогава?… Хилиш се, а? /появява се Тя с биберонено шише. Вижда го и се скрива обратно. Той продължава да се занимава с бебето./  Ти си лошо дете!… Какво се хилиш? Оше не можеш да говориш, а се смееш!

ТЯ /влиза вече/. Ти защо се върна толкова рано?

ТОй /отстъпва от кошчето и малко се обърква/. Защо? Искаш да скитам по улиците ли? Аз не съм уличник.

ТЯ /навежда се над бебето и му дава шишето с биберона/. Нещо разговаряхте двамата. /Сочи с глава кошчето/

ТОЙ /с мек тон/. Това дете… аз ще го разкарам от тук.

ТЯ /играе/. Щом толкова настояваш… Но сега да го нахраня.

ТОЙ. Ще го върнем.

ТЯ. Добре де. Казвам ли ти нещо?

ТОЙ /учудено/. Ти… какъв си такъв характер?

ТЯ. Какъв характер?

ТОЙ. Непрекъснато мениш мнението си.

ТЯ. Реших да отстъпя. По-добре е да запазим хармонията в нашия брак.

ТОЙ. И да оставим това беззащитно същество на произвола на съдбата… така ли?

ТЯ. Щом се налага…

ТОЙ.  Ти каква си такава… непостоянна. Просто ме учудваш.

ТЯ /увлечена в работата си/. Дръж малко това шише. /Той поема шишето, а тя бърше нещо бебето./

ТОЙ /като държи шишето и наблюдава движенията ѝ/. Не обичам безхарактерни хора. Вземи пример от мен.

ТЯ. Всъщност, какво искаш ти?

ТОЙ. Искам като вземеш едно решение да държиш докрай! Поръча бебе без да ме питаш – поръча. Аз, разбира се, не съм съгласен. Съгласен, несъгласен – ти трябва да държиш на своето. Да не се отмяташ.

ТЯ. Да, но… мисля, че малко прекалих в своеволията си.

ТОЙ. Ако!… Сега трябва да държиш… Аз може да не съм съгласен, да се противя. Но ще поспорим. Аз ще кажа едно, ти ще кажеш друго и така, всеки като защити каузата си, ще дойдем до някакво решение. В споровете се създават отстъпките. По пътя на убеждението. Нали в споровете се ражда и прогреса?

ТЯ. Ти си прав. А аз веднага реших да върна детето.

ТОЙ. Ааа, това е прибързано!… По този начин ме правиш за кашмер.

ТЯ. Моля ти се, какви са тези жаргони?… Детето слуша всичко, попива и току виж че станало хулиганче.

ТОЙ. Какво е? /сочи с глава детето/

ТЯ. Как – какво е?

ТОЙ. Момче или момиче?

ТЯ. Момиче.

ТОЙ /реагира рязко/. Какво?… Момиче? /тръгва нервно по стаята/ Ти подиграваш ли се с мен?

ТЯ /учудено/. Какво те е прихванало пак?

ТОЙ. Ти луда ли си? Имаш ли ум в главата си?

ТЯ. Не разбирам нищо.

ТОЙ /високо/. Не искам да бъда женски баща!

ТЯ. Тук не мога да помогна с нищо.

ТОЙ. А къде ти бяха очите като избираше? Нали избираше?

ТЯ. Кой ти дава да избираш!… Знаеш ли какво натискане имаше, цяла опашка… А сега се раждали само момичета. От време на време, тук-там, ще се появи някое момче. /гледа детето/ Аз пък предпочитам момиче.

ТОЙ. Ти предпочиташ, но питаш ли мен!… Как ще гледам приятелите в очите?… Като отворят едни уста! Едни подигравки! /разхожда се сломено с ръце в джобовете/

ТЯ. /тихо/. Ще отговориш някакси.

ТОЙ /спира внезапно и я поглежда/. А ти как успя да получиш дете? Нали не отпущат на пенсионери. Предпочитат млади осиновители.

ТЯ. Използвах някои връзки.

ТОЙ. Никога не съм предполагал, че ще имам дете чрез връзки!

ТЯ. Понякога се налага.

ТОЙ /неспокоен/. А как ще го кръстим?

ТЯ. Много лесно – на мама.

ТОЙ. Тук ще почакаш малко!… Тук вече ще се скараме… Защото и аз си имам майка.

ТЯ. Да, но мама има хубаво име.

ТОЙ. Как се казва майка ти?

ТЯ. Смарайда!

ТОЙ /кипва/. Искаш и дъщеря ми да се казва Смарайда, тъй ли?

ТЯ. Тъй!

ТОЙ. Ще има да вземаш!… Предпочитам името на майка си.

ТЯ. Как се казва майка ти?

ТОЙ. Нанка!

ТЯ /сега кипва тя/. Ако прикача това име на дъщеря си, цял живот ще ѝ виси като дрънкалка!… Де я кръстим Лили.

ТОЙ. Всички жени на света се казват Лили!

ТЯ. Аз държа за Смарайда. Интересно звуково съчетание. При това, игла и-кратко.

ТОЙ /хваща единия край на кошчето/. Остави детето на мен. /Придърпва кошчето към себе си./

ТЯ /хваща другия край и тегли към себе си/. Да не си посмял!

ТОЙ. Иди да топлиш вода!… Трябва да го къпем!

ТЯ. Остави ми детето!

ТОЙ. Ти го остави!

ТЯ. Аз съм се разписала за него.

ТОЙ. Подписът е нещо формално.

Като теглят количката, те обикалят около стаята.

ТЯ. Пусни, ти казвам!

ТОЙ. Защо?

ТЯ. Не виждаш ли, че го хваща морска болест!

ТОЙ. Защо клатушкаш?

ТЯ. Ти клатушкаш!

ТОЙ /дърпа рязко/. Името му е Нанка!

ТЯ /дърпа/. Смарайда!

ТОЙ. Нанка!

ТЯ /хитро/. Направи две листчета да теглим жребие!

ТОЙ /мисли кратко/. Добре! /пуща количката и започва да приготвя томбола./

Тя използва положението и бързо издърпва количката в кухнята, като заключва вратата.

ТОЙ /разбира че е измамен/. Това е измама! /удря на вратата/ Отвори! /чува се бебешки плач/

ТЯ /гласът ѝ се понася отвътре/. Чуваш ли?

ТОЙ. /притихва/. Чувам!

ТЯ. Плаче!

ТОЙ /умолително/. Защо плаче?

ТЯ. Ти го разтревожи!

ТОЙ. Плаче за млен! То свикна с мен.

ТЯ. Напротив! То те мрази!

ТОЙ. Ами ако е болно?… Премери му температурата!

ТЯ. Опитах с ръка. Няма температура.

ТОЙ. Виж да не се е намокрило.

ТЯ /мълчи/

Мъчителна, тягостна пауза, докато тя разпакова вътре бебето.

Той слуша напрегнато.

Най-после се чува нейният глас отвътре.

ТЯ. Мокро е и нещо повече! Сега ще го подсуша.

ТОЙ /отдъхва си/. Христинче, моля те – пусни ме да вляза!

Звъни се.Той неохотно отива да отвори.

Влиза, придружен с ПЪРВИ ЧИНОВНИК ОТ ЯСЛИТЕ.

ТОЙ. Какво има?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Аз съм от яслите.

ТОЙ. Какво като сте от яслите?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. На този адрес е изпратено едно дете.

ТОЙ. Не знам такова нещо. Сбъркали сте адреса.

Чува се детски плач от кухнята.

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Какво е това?

ТОЙ. В тази къща има най-разнообразни шумове.

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /учуден/. Вие не се ли казвате Терзиев?

ТОЙ. Казвам се както се казвам!

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Нашият чиновник е постъпил неправилно като ви е отпуснал дете, без да има подписите на двамата родители .

ТОЙ. Е?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Трябва да взема детето.

ТОЙ /тръгва към него/. Какво да вземете? Детето ли?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /като отстъпва/. Да.

ТОЙ. А как го искате? Да ви го увия в зелена хартия със син ръб открая, така ли?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /като продължаза да отстъпва/. Не държа много на опаковката. Важното е да оправим документите си. Книжата ни по този начин се объркват.

ТОЙ. Дайте да подпиша, че съм съгласен.

ПЬРВИ ЧИНОВНИК. Не може вече. Трябва да върнете това бебе и да подадете ново заявление. Срокът за гаранции изтече.

ТОЙ. Да се махате от тук!… Вие сте бюрократ!

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Защо?

ТОЙ. Кой ви дава право да си играете с чувствата на един беден родител? /погва го/

Оня избягва.

Звъни се отново.Той отваря.

ТОЙ. Пак ли вие?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Моля да се подпишете! /подава му документа/

ТОЙ /като се усмихва/. Това е нещо друго. Къде да подпиша? /вади стило и подписва където му показват/

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Довиждане и извинявайте за главоболието! /излиза./

Появява се тя.

ТЯ. Кой беше?

ТОЙ. Чиновник от яслите. Уредих подписа.

Звъни се. Той отваря.

ТОЙ /на влезлия с чанта в ръка/. Какво има? Човек не може да си гледа детето от посетители.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Aз съм чиновник от яслите.

ТОЙ /кипи/. И?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Вашето заявление за отпущане на дете има номер тридесет и пет.

ТЯ. Да.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Допуснали сме една малка грешка.На вашия номер се пада момченце, а на номер четиридесет и пет – момиченце.

ТЯ. Aз държа за момиченце.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Да, но не може. Тук си има ред.

ТЯ. Стига вече…

ТОЙ /прекъсва я/. Чакай!… A3 ще говоря!

ТЯ. Защо ти?… A3 ще говоря.

ТОЙ. Ти отивай в кухнята!

ТЯ. Няма да отивам! Aз искам момиченце.

ТОЙ /страшно/. Марш от тук !

Тя го гледа изплашено и изненадана от неочаквания повелителен тон се прибира, като го гледа изумено.

ТОЙ /към чиновника/. Та… какво искахте вие?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Искам да върнете момиченцето, за да ви дадем момченце.

ТОЙ /многозначително/. А защо?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Така ще ни се оправят книгите.

ТОЙ. Не може !

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Вие сте чуден човек!З а пръв път ми се случва да ми отказват момченце. Всички искат момчета. /смее се/ Може би искате да бъдете женски баща?

ТОЙ. Моля да не ме занимавате с вашите еснафски предразсъдъци! Аз никога няма да споделя вашите дребноеснафски идеи. Пък, ако искате да знаете, повечето от големите личности на историята са били женски бащи… /изтласква го/ Хайде сега да ви видя гърба! /затваря вратата за него/

Влиза Тя с детето, увито внимателно.

ТОЙ. Къде с това дете?

ТЯ. Нали ще го връщаме?… Ще го разменим за момче.

ТОЙ. Ама ти си много непостоянен човек!… Защо не зземеш за пример моя стоманен характер?… Щом кажа нещо – режа! Връщане назад няма!… Ааа, така няма да направим нашата семейна хармония!

ТЯ /зарадвана/. Значи… Смарайда остава при нас?

ТОЙ. Смарайда не остава, а Нанка! /поема детето/ Ох, на татко! /като гледа жена си/ Едно нещо знам аз – никога не е късно!

 ЗАВЕСА

Woman_Being: Спомен отново…

РАЗКАЗ

ЗА ИЛЮСТРАЦИИТЕ МИ…

ТУК! .pdf file за изтегляне…

Много смешно беше – когато се сещахме за това по-късно –  как аз станах художничка.

Винаги се знаеше, че аз ще съм „художничка”, а сестра ми  – „писателка”… Тогава казвахме така, а сега знам вече, че е по-добре да се казва „художник” и „писател”,  въпреки че става дума за жени…

Родителите ми започнаха да ми обещават да ме пратят в Полша да уча, ако ме приемат в академията.

Не нам защо – мечтата ми беше да посетя именно Полша! Не мога да я обясня и досега. Даваха по телевизията полски филми – и изведнъж се оказа, че съм научила Полски доста добре, разговарях си с поляци и се разбирахме, те дори мислеха, че съм следвала там.

Но аз не заминах, защото не успях да вляза в Академията! Голям позор!

Когато преполових 11 клас – седнах една вечер и нарисувах с молив 6В на лист за пишеща машина една чиния с ябълки. Едната беше паднала от чинията.

Моливът много гадно блестеше върху тази хартия, но рисунката беше обявена за шедьовър, сложена в рамка – лично от Тати – и окачена на стената, редом с картини на Стоян Венев, Мария Недкова, Павлето, Морозов, Цвятко Димчевски и други приятели на семейството, които са подарявали картини на родителите ми от приятелски чувства.

После се осведомихме как се влиза в Академията – с молба, ли, с какво – и с голяма изненада научихме, че се полага изпит! И то не къф да е – а цели 4-5 изпита, от сложни по-сложни.

Тогава взе, че свърши годината, почна страшното премеждие „МАТУРА!” – и ме записаха на курс по рисуване при един известен учител по подготовка за изпитите – Иван Матеев.

Явих се аз на първия урок – със споменатия молив 6В, гума и кадастрон. Аз никога не бях рисувала, освен в училище – но бях ВИЖДАЛА рисунки и графики – най-вече на художничката Мария Недкова. Седнах пред някакъв модел – един мустакат дядка. Малко се зачудих какво да правя, но извъртях една артистична скица в стил Мария Недкова – и готово! Седя и чакам похвалите.

В един момент седна до мен учителят и се смая. Запита ЗАЩО рисувам с такива дебели черти – а аз му обясних кого визирам…

Тогава той взе един много по-твърд молив, идеално заострен отпред – и започна първия етюд в живота ми. Да не ви преразказвам точно как се подхожа, как се мижи с едното или другото око, как се поставя главата в листа, и подобни…

Гледах с интерес.

В един момент, обаче, той очерта носа – и изведнъж започна с много фини щрихи да го запълва и създава форми, сенки, блясъци, после косичката на модела, после мустака и какво ли не още – и се оказа, че рисуването изобщо не е няколко виртуозни замаха с ръката, а един с часове изпълняван сложен процес, който трябва да се заучи, изтренира и усвои до рефлекс.

Мен ме лишиха от полагащото ми се ежегодно море през ваканцията, и аз към два и половина месеца рисувах и рисувах разни дядки и бабички, циганки и циганета, тук таме някоя моделка с по-пищни форми – и дори започна да ми доставя удоволствие.

На изпита по рисуване получих 5.30, ако щете вярвайте! Но никой не ми каза, че е трябвало да се подготвя и за втория изпит – Илюстрация!

С моето невежествено нахалство – аз възжелах да стана именно Илюстратор – за да илюстрирам книгите на Тати!…

По „Илюстрация” ме скъсаха. Двойка. Аз пак с дебелото моливче изрисувах няколко селяни как пият вода от стомна, под некви сенчести дървета – защото „темата” беше „работа на полето”. Което за мен си означаваше: ЖЕГА! УМОРА и ЖАЖДА!

Аз останах извънредно изненадана, че не ме приеха. Не съм и допускала, че може да ми се случи това.

Е, после ходих на уроци цялата година, но вече се беше появила нова специалност, с голяма бройка за приемане – и ме приеха, макар да се представих много по-зле по рисуване. Но по специалностите получих 6!!! – тогава кандидатствах и Керамика..

Е, и не станах „Илюстратор”, какво да се прави – а „Дизайнер”. Макар че специалността не я кръстиха Дизайн – беше мръсна дума за тогава! – ами „Промишлена естетика”…

Както в СССР!

2.

В това време започнаха да излизат една след друга разни книги от Ахото, обикновено илюстрирани от художник, определен от издателството.

Първата  –  „Тревоги” –  не беше много много илюстрирана, а и тогава така ѝ се радвахме, че хич и не гледахме илюстрациите.

Следващата книжка беше детска – и се казваше „Приключенията на Лиско”. Корицата много ни се хареса, но вътре илюстрациите бяха черно-бели и малко страшни. Но художникът беше много добър – Иван Лазаркевич.  Тя си остана „култова” книга  – да не се бърка с КУЛТОВСКА!

Разказите за Лиско растяха заедно с нас и ставаха все по-сложни и интересни, подходящи за все по-големи човечета, та дори и за хора! Мисля, че имаше поне 15 издания. Някои с много разочароващи илюстрации – например чудесният художник Иван Кирков, също и Иван Димов – кой знае защо, направиха много незадоволителни (за нашето око!) рисунки…

В това време аз се бях сприятелила с Никифор Русков – много талантлив студент от академията и го предложих на Ахото; той следваше моята мечтана специалност, вече му даваха и да илюстрира тук таме по издателствата.

Направи много книжки за Лиско – освен всички останали, той стана и постоянен илюстратор на Валери Петров…

Но всички тези илюстрации не задоволиха виждането на Ахото за илюстрации на неговите книжки!

Той ме хвана и ми обясни, че винаги е искал животинките да НЕ СА с дрешки! Да са си естествени! Да са смешни  – И ДЕТСКИ!

Но не знам защо – винаги ги рисуваха с народни носии! Къф ужас! Лиско – с потурки и поясче! Дори последното издание на книжките през 2000 г на издателство ФЮТ, след като изрично помолих да са БЕЗ дрешки – все пак облякоха Лиско с некви нелепи дрешки!

(Когато десет години по-късно се разправяхме с издателството за непочтените им авторски права – аз си позволих да запитам жлъчно шефката ЗАЩО животните са с дрешки? И ако трябва да са облечени – ЗАЩО тогава делфинчето плува голо! Не е ли това безсрамно?

Тя ме гледаше със зяпнала уста – не можа да ме разбере.)

 

3.

По едно време – през 1980 година – изведнъж и сестра ми прописа, и създаде една доста хубава книжка! – „Златен прах по миглите” – със смешни и романтични приказки за деца.

Издателство „Отечество” я прие много добре и веднага я включиха за издаване.

И тогава тя пожела аз да я илюстрирам, макар никога да не бях илюстрарала книги. Но бях „илюстрирала” няколко филмчета за „Лека нощ, деца” в Телевизията, където работих 15 години.

С голям страх да не се изложа седнах да рисувам, като единствената цел, която си поставих беше, илюстрациите ми да са АБСОЛЮТНО различни от всички илюстрации дотогава.

Абсолютно си забраних да заимствам стил и техники от колегите си!

Някак ме улесни това, че определиха книжката да бъде без цвят – съмнявам се дали щях да се справя с цветни илюстрации… И после някак си хванах един стил – и ми се струва, че илюстрациите станаха доста сполучливи.

А се изложи единствено издателството, което отпечата изданието на една ОТВРАТИТЕЛНА хартия, като при печатането се получиха по 2-3 контура, размазани, отвратителни отпечатъци! За корицата да не говорим! Ужасяващи цветове и разместване на контурите… Гадна „амбалажна“ хартия…

Сестра ми доста си поплака, когато я получи!

Е, и точно тогава Ахото дописа Новите приключения на Лиско до 10 броя, пак в „Отечество” се заеха да я издадат – като този път той помоли да я възложат на мен.

Е, бая зор видях, докато „налучкам типажа”, имаше някои „измъчени” рисунки… Но по едно време изведнъж тръгна от раз – илюстрациите си ставаха „сами“ – както и друг път ми е правило впечатление: когато рисувам – понякога рисувам „от самосебе си”, направо без участието на съзнанието ми – аз само изпълнявам „музиката” под нечие невидимо ръководство!…

И така останах само с тези две книжки, но нарисувани с много любов и желание да съм на нивото на скъпите ми автори!

Разбира се, ЗНАМ и ВИЖДАМ много прекрасни илюстрации на мои колеги! Има някои направо виртуози – не искам сега да ги изброявам, много са, един от друг по и по-добри!

Някои доста си приличат по стил, но все пак са чудесни!

Е, а моите останаха ТАКИВА! – уникати, именно за тези приказки и САМО за тях!

И двете бяха отпечатани ужасяващо! – но някога всички книги ги печатаха лошо.

Гледам оригиналите им – хартията пожълтява, буквите опадат, или стават на лекета, загубва им се качеството…

Затова ги сканирах и възстанових на компютъра си – една специалност, която изучих в чужбина и я работих няколко години. И по този начин ще се запазят – да ме питате ЗАЩО – нямам представа, но НЕКА ги има! Не ги бях поглеждала поне 25 години.

В илюстрациите на „Златен прах по миглите” тайно съм изрисувала баба си по баща; Лорчето – с кривогледото оче; голямата ми дъщеря – която винаги си обуваше едното чорапче, и се заблейваше в пространството – с едно босо краче…

В Лисковските илюстрации, пък, изрисувах безброй цветя и растения, предимно диви и полски – по които се бях силно увлякла по онова време. Сега ги гледам – и се сещам всякакви случки от някога…

И им се дивя – и откривам разни забравени подробности, както например днес открих и си спомних забравеното, че двамата представители на Телевизията в „Питонът“ – са облечени както Димби и Домби, и са нещо като възрастни техни образи; а ситуациите и „декорите“ съм предала такива, каквито ги е видяло въображението ми докато съм ги чела…

Странните рамки, които съм наслагала на големите илюстрации, ги сложих, за да мога да ги „разчупя” в последствие по един винаги нелогичен начин – за да подскажа, че случките в тази книжка, са хем абсолютно реални, хем и абсолютно излизащи извън ежедневието.

Рисунките излизат веднъж от „рамките”, но допълнително – и от листа понякога – точно както и Реалността на живота излиза извън нормалното, но и съдържа много подсказки и намеци за реалността – особено в най-идиотските ситуации…

Давам си сметка, че може би съм нереалистична към себе си, но съм много доволна, че съм нарисувала тези особени и различни картинки, за едни особени и различни герои, от едни особени и различни книжки на едни особени и чудесни автори!

Дано съм разказала добре всичко.

Дж.В.