ЛИСКО в гората – 2000.

БОРИС АПРИЛОВ

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО В ГОРАТА – „ФЮТ“ 2000 г.

Глава първа

ЕДИН ПАМЕТЕН ДЕН

Днес стана първото сериозно излизане от къщата. Сутринта мама Лиса каза:
– Деца, ще ви заведа на потока. Трябва да ви изкъпя, тъй като довечера ще ходим на концерт.
– Какво е това поток? – запита Лиско.
– Поток е мястото, където тече вода.
– А какво е вода?
– Вода е едно нещо, което тече.
– Аха, разбрах!
Всъщност Лиско не разбра нищо, защото беше едно съвсем малко лисиче, което заедно с двете си сестрички Хитруша и Рунтавка видя света преди тридесет дни. Лиско бе дете чудо. Майка му и татко му се удивиха най-напред от това, че още първия ден можеше да изговаря буквата “р”. А Хитруша и Рунтавка доскоро все още изричаха “кливо клаче”.
– Нашият син е гений! – радваше се татко Лисан. – Той е умна глава. Може би ще завърши университет.
Ето защо Лисан и Лиса обикнаха Лиско повече, макар че обичаха силно и другите две деца.
– Тъй като довечера ще ви водя на концерт – рече мама Лиса, – сега ще ви изкъпя добре. Трябва да се пазите чисти през целия ден.
– Какво е това концерт? – запита Лиско.
– Това е нещо, което се дава вечер на Метличина поляна.
– Аха, разбрах! – рече Лиско. – Ами много ли ще дават? Ще се наядем ли добре?
– Това, което ще се дава, не се яде. И все пак концертът представлява нещо като духовна храна.
– Все пак храна! – зарадва се Лиско.
Той вирна опашка и тръгна след майка си.
– Прибери си опашката! – скара се мама Лиса. – Който те види, ще помисли, че си се възгордял.
– Защо? – запита Лиско.
– Защото… когато една лисица се възгордее, винаги вири опашката си.
Лиско прибра опашката си и посочи:
– Я виж татко! Върви най-отзад и вири опашка!
– И има защо – отвърна мама Лиса. – Той се гордее, че е глава на такова семейство.
Петимата вървяха един след друг през гората и учтиво поздравяваха всеки.
– Добър ден! – извика им свраката Нешка. – Накъде така рано?
– Отиваме на плажа – отвърна важно Лиса.
Щом отминаха, свраката Нешка отлетя при катеричката Сивелка.
– Просто не очаквах… Семейството на Лисан придобива някои богаташки привички.
– Стой по-далеч от дома ми! – рече Сивелка. – Вчера ми изчезнаха два ореха.
– И ти допускаш, че съм аз?!
– Де да знам, може би си ги помислила за яйца… За какви богаташки привички говореше?
– Семейството на Лисан отива на плаж – прошепна свраката Нешка.
– Щом се постопли още, и аз ще водя моите на потока – отвърна Сивелка.
– Така и предполагах – изкряска свраката Нешка.
Докато свраката и катеричката разговаряха, семейството на Лисан стигна при потока. Той течеше през малка слънчева поляна в края на гората. На това място водата се успокояваше, разливаше се и ставаше удобна за плуване. Наоколо растяха горски цветя, които сега растяха окъпани от росата.
– Вижте, деца! – извика мама Лиса и се търкулна. Хитруша и Рунтавка последваха примера й.
Лиско стоеше на мястото си и наблюдаваше потока.
– А ти какво чакаш? – запита татко Лисан.
– К-какво? – отвърна унесено Лиско.
– Търкулни се! Това успокоява нервите.
Но Лиско стоеше като вцепенен и не откъсваше поглед от водата.
– К-какво е това?
– Това е потокът – осведоми го Лисан. – В него ще се къпем.
– Защо ще се къпем? Нужно ли е?
– Къпането е нужно за всяко културно животно. Чистотата е важно нещо. Действа добре и на нервите. Живеем в напрегнат и динамичен век.
– Какво е това век?
Лисан се почеса по ухото.
– Право да ти кажа, така се говори навсякъде.
– Но защо да живеем във век? Нали си имаме къща?
– Прекаляваш с въпросите!… Хайде, търкаляй се!
Лиско се търкулна в тревата. Изведнъж му стана приятно, полази го хлад, навлажнената му козина затрепери и заблестя, обхвана го лудо желание да се върти върху меката постеля.
– А! – рече той, като се спря. – А! – повтори Лиско и падна.
Крачката му отказваха да му служат. Гората, небето, камъните се завъртяха пред очите му.
– Татко, земята се върти! – извика лисичето.
– Това е установено – каза Лисан. – Откриваш Америка.
Като се натъркаля добре, цялото семейство застана на припек. Изскочилото над гората слънце топлеше мокрия гръб на Лиско. Той се чувстваше толкова щастлив, че пожела да направи нещо, но се отказа, понеже не можа да измисли какво.
Лиско се изсуши, прозя се и тръгна към потока. Приближи се и потопи лапата си.
– Водата е мека! – прошепна си той.
Изведнъж скочи назад и застана до родителите си.
– Какво има? – запита мама Лиса.
Лиско трепереше.
– От… от потока м-ме п-погледна едно д-друго лисиче!
– Глупчо! – засмя се майка му. – Това е собственият ти образ!
Лиско се учуди на тия думи и отново се приближи до реката. Видя главата на същото лисиче със светли очи, дълги уши и продълговата остра муцунка. Поклати глава. Главата на лисичето от потока също се поклати.
– Не се чуди! – засмя се татко Лисан. – Всичко става по принципа на отражението.
– Разбрах! – Лиско престана да се интересува повече от своя образ.
– А сега да се изкъпем – предложи мама Лиса. – Елате!…
Тя влезе във водата и се потопи. Лиско стори същото. Стана му много приятно – това, което се наричаше вода, беше нещо много интересно, минаваше край него, гъделичкаше го, носеше го, издигаше го нагоре.
Татко Лисан започна да го посвещава в тайната на плуването.
– Най-важното е да се диша правилно!… О, не отваряй уста!… А така!… По-спокойно, спокойно движи лапите… Така!… Сега напредваш добре…
Лиско скимтеше и цапаше ли, цапаше…
– Много е хубаво! – извика той. – Усетя ли скука ще идвам тук.
Лисиците играха дълго във водата, хлапетата станаха толкова чисти, че не можеха да се разпознаят.
– Достатъчно! – извика най-после Лисан.
Щастливото семейство потегли обратно. Но щом се върнаха в старата тъмна дупка, Лиско внезапно почувства скука. Преди всичко на малките не им бе позволено да се търкалят, за да не се изцапат, а както е известно, отнемеш ли на децата търкалянето по земята, все едно им отнемаш смеха. Нещо го теглеше отново към леката, мечтаеше да отиде сам, без надзор, да прави каквото си ще. Щом видя, че всички са заети със закуската, Лиско се шмугна в гората и тръгна по познатата пътека към потока.
Горските животни учудено гледаха горското хлапаче да подскача между дърветата.
– Къде ли е тръгнало? – запита сърненцето Еди.
– Калпазанин – каза майка му Грациоза. – Ти никога не трябва да правиш така!…
– Да, ама е интересно – отвърна Еди и се дръпна настрана.
А Лиско продължаваше да върви. От време на време спираше до някое дърво, гледаше кората му, но какво гледаше – дявол знае. Изведнъж чу страшен рев и дъхът му замря. На две крачки от него стоеше грамаден звяр с дълги уши. Лиско се опита да избяга обратно, но звярът изрева още веднъж и го смрази на място.
– Къде бе, хлапак? – запита звярът.
– Н-никъде – излъга за пръв път през живота си Лиско.
– Виж каква, малкият – рече звярът. – Никъде никога не може да се отива. Друг е въпросът, ако вървиш без цел. И все пак ще стигнеш някъде. Защото никъде не може да се отива. Някъде все има едно някъде, а никъде – никъде няма! Разбра ли?
– Р-разбрах!… А ти кой си?
– Аз съм магарето!
– Татко и мама не са ми разказвали за тебе.
– Аз не съм горско животно. Винаги съм живял културно, сред хората.
– А какво търсиш тук?
– Бягам от баснописците. Тези лоши хора не ми дават мира. Между горските обитатели ще се намери място за един философ, нали?
– Все пак трябва да вървя – извика успокоеният Лиско. – Нека се видим отново.
Магарето наведе глава и започна да пасе.
“Изглежда, че светът е разнообразен – замисли се Лиско. – Колко много неща има, които не знам.”
Но тези мисли бързо изчезнаха от главата му, изместени от едно-единствено желание – минута по-скоро да се добере до реката.

Глава втора

КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО-НАТАТЪК

Хитруша бе първата, която откри, че Лиско го няма. Тя се огледа учудено на всички страни и рече:
– А!… Не бяхме ли две лисичета?… Доскоро бяхме две, а сега сме само едно.
– Как едно? – спря играта си сестричката Рунтавка, която бе по-умната, защото бе родена един час по-рано.
– Ето на – да се преброим: едно! – Хитруша посочи с лапа Рунтавка. – Видя ли?
Всъщност лисичетата бяха две, но тя не броеше себе си, а при това едва ли можеше да брои повече от едно.
– Някой от нас не е тук… Да, Лиско го няма… Мамо, Лиско го няма!
– Как може? – появи се от дупката Лиса. – Нали си играехте?
– Играехме си, но го няма.
Мама Лиса съобщи този факт на татко Лисан. Той няколко пъти извика името на немирника. Никой не му отвърна. Татко Лисан пообиколи набързо околността и като се върна запъхтян, съобщи:
– Работата става сериозна.
– Какво? – запита Лиса.
– Това дете е изчезнало.
– Но къде е отишло? – затюхка се Лиса. – То не познава гората.
Край лисичия дом минаха няколко животни. Те отиваха на концерта.
– Закъсняваме! – покани ги Таралежко. – Ще заемат първите места.
– Знаеш ли – каза Лисан, – Лиско се е изгубил.
– Не думай! – изплаши се Таралежко. – Ежко, къде си? Ами как е станало това?…
– Знам ли?… Няма го.
– Ей сега ще кажа на всички! – извика катеричката Сивелка и се затича към Метличина поляна.
Пред спуснатата завеса на естрадата вече се трупаха много животни. Всяко искаше да седне колкото може по-напред. Зад зелената, направена от листа завеса се нареждаше хорът. Разтревожените хористи непрекъснато се бутаха напред-назад за ужас на диригента Славейко. Съвсем настрана от всички спокойно се разхождаха свраката Нешка и Глухар. Свраката Нешка бъбреше:
– Ще видим какво ще излезе!… Ще им дръпна такава критика, че да ме запомнят!
Слън;ето, надвесено над естрадата, сякаш не бързаше да си отива, искаше да послуша част от програмата. Откъм реката подухна вятър. Върховете на дърветата трепнаха и листата запяха.
– Приятели! – чу се гласът на катеричката Сивелка. – Лиско се е изгубил!
Шумът на поляната затихна.
– Какво каза? – запита заекът Сивко.
– Лиско се е изгубил! – помнори Сивелка. – Няма го. Изчезна.
Всички погледнаха към Мецан Той единствен можеше да реши ще се състои ли концертът. Мецан се изправи върху камъка, който бе определен за негова ложа, обърна се срещу публиката и каза:
– Всички искаме да слушаме концерт… – Животните мълчаха и го гледаха право в очите. – Но ето че Лиско се е изгубил. Досега при такива случаи винаги сме зарязвали всичко и сме помагали. Моето лично мнение е, че в случая трябва да направим същото. Все пак, за да спазим законите, по които живеем в Тихата гора, предлагам въпроса на гласуване. Който е “за”, да си вдигне лапата.
Животните вдигнаха лапите си. Птиците се приобщиха към гласуването с разперване на криле. Решението бе взето. Мецан разпредели всички на отделни групички и ги изпрати на различни страни. Лично той, заедно със зайко Сивушко, вълчо Кафявко, катеричката Сивелка и пеперудата Дванадесет точки, веднага се отправиха към дома на Лисан.
Оставиха Хитруша и Рунтавка в лисичата дупка и тръгнаха.
Тихата гора закънтя от викове:
– Лиско-о-о!
– Къде си, Лиско-о-о!
Разбира се, най-усърдно от всички търсеха татко Лисан и мама Лиса. Те бързаха напред, следвани от Кафявко, Сивко, Сивелка и фазана Пембянко, който подскачаше, понеже му бе омръзнало непрекъснато да хвърчи. Дванадесетте точки летеше над тях, а над нея се носеха косовете и гълъбите.
Така групата стигна до мястото, където пасеше Магарето.
– Да сте виждали едно малко лисиче? – запита татко Лисан.
Магарето повдигна глава, поклати уши и каза:
– Тук нямате ли обичай да казвате “добър ден”? Особено щом видите магаре.
– Извинете, но сме разтревожени… Нашият Лиско се изгуби.
– В природата нищо не се губи – забеляза Магарето. – Практически се губи, теоретически – не. Материята си е материя. Тя се променя, превръща се в пепел, в дим, в пара и все пак продължава да заема място в пространството, има свое тегло, вкус и мирис. Съгласни ли сте?
– Съгласни сме – продума тихо Мецан.
– А не трябва да сте съгласни. Нещата не бива да се приемат лесно. Всичко подлежи на проверка, на опити, на лабораторни изследвания. По този случай искам да ви разкажа за една камила, която не повярва, че Екваторът съществува. Тя отиде лично да провери. Оказа се, че на мястото, където трябвало да бъде Екваторът, имало блата, гора, пустиня и всичко друго – но Екватор нямало. Тогава камилата прочете в енциклопедията, че Екваторът представлява мислена линия, създадена от въображението на човека. “Всичко е относително – каза си тя. – Тук пише, че линията съществува само във въображението на човека, а никъде не пише за въображението на камилата. Следователно: Екватор не съществува изобщо.”
– Не сте ли видели нашия син – прекъсна го Лиса.
– Видях го. Защо питате?
– Защото го търсим.
– Приятно търсене!
– Но кажете нещо! Дайте ни сведения!…
– Изглежда, че съм дошъл в тази гора само да давам сведения. Преди малко пак ми искаха сведения.
– Разберете! – нервира се Мецан. – Вие сте единственият, който може да ни насочи към някаква следа! Трябва да ни помогнете в нашето нещастие.
– Не знам по-голямо нещастие от това да си магаре и да попаднеш в област, където няма магарешки тръни… По този случай искам да ви разкажа как един мой братовчед…
– Накъде отиде Лиско? – изрева извън себе си Кафявко.
– Към реката.
– Какво го усуквате тогава?
– Защото имам желание да ви услужа както трябва. – И като погледна след бързо отдалечаващата се група, то промърмори: – Неблагодарен народ! Ти му обясняваш, а той крещи…
А в това време групата напредваше към реката.
“Как не ми мина през ума? – чудеше се Лисана. – На това хлапе водата му е харесала.”
На потока от Лиско нямаше и следа. Там се бяха струпали много животни, коментираха и се караха, но Лиско го нямаше.
Кафявко започна да души.
– Открих следите! – викна радостно той. – Тръгвам по тях!
Всички млъкнаха. Кафявко потегли бавно по невидимите следи. Всяка стъпка го приближаваше все по-близо до реката. Най-после той застана до самата водна ивица.
– Следите изчезват тук – доложи тихо той.
– Удавил се е! – изпищя Лиса. – Ами сега?
– Спокойно! – намеси се Мецан. – Защо да допускаме най-лошото? Представете си, че палавникът плува по течението и се забавлява.
– Ще му дам аз едно забавление! – измърмори Лисан. – Само да ми падне!
Всички потеглиха по течението.
– Безсмислено е да го търсим в реката! – вайкаше се Лиса. – Той не може да плува.
– Ами! – отвърна Лисан.
Тогава решиха да намерят видрата. Та нали тя знаеше всичко, което става тук. Откриха я върху белия чакъл на брега: обясняваше нещо на двете си деца.
– Да си видяла Лиско?
– Добър ден – рече мама Видра. – Както виждате, уча малките си да вървят по сушата. Така, както вие учите вашите деца да плуват.
– Да си видяла наоколо Лиско? – запита отново Кафявко.
– Не.
– Във водата?
– Не съм го зърнала дори.
– А можеш ли да ни направиш една услуга? – запита Мецан. – Да се гмурнеш за малко в реката, да го потърсиш.
– Добре, но какво разбирате под Лиско?
– Лиско – това е синът на Лисан и Лиса… Малко лисице, на един месец. Не го ли познаваш?
– Малко лисиче, значи – почеса се Видра. – Добре! Хайде, деца, ще потърсим из водата едно малко лисиче.
Палавниците на мама Видра, които скучаеха на брега, веднага се гмурнаха в реката, последвани от майка си. Останалите животни се разположиха по камъните и зачакаха.
Минаха минути, мина половин час, най-после се появиха мокрите глави на търсачите.
Мама Видра се излегна уморена, задъхана и доложи:
– В реката го няма!
– Сигурна ли си?
– Напълно.
– Търсихте навсякъде, нали? – запита Мецан.
– Абсолютно!
– Сухоземните животни се умълчаха. От време на време се чуваше трагичното хлипане на мама Лиса.
– Тук има някаква загадка – рече Кафявко.
– Истинска загадка – допълни Сивко. – Ако Лиско се е удавил, мама Видра щеше да го намери.
Докато Лиса плачеше, а Лисан се чудеше как да я успокои, слънцето пропадна зад хребета на Голямата планина и Тихата гора потъна в сумрак.
От близката скала се обади кукумявката Тотка.
– Тотке, да си виждала сина на Лисан? – запита я Кафявко.
– Без подигравки!… Знаеш, че денем не виждам по-далеч от носа си!…
– Извинявай! – отвърна Кафявко и наведе безпомощно глава.

Глава трета

ДА СЕ ВЪРНЕМ МАЛКО НАЗАД

Щом се отдалечи от Магарето, Лиско се затича още по-бързо. Споменът за приятната вода, в която можеше да се плиска до насита, го теглеше към реката. Лиско беше щастлив. Това бе първото му самостоятелно излизане от бащиния дом. Нямаше я мама Лиса да вика: “Не прави това, не прави онова!” Нямаше го и татко Лисан да дърпа ушите му. Приятното чувство, че е свободен, го накара изведнъж да се търкулне няколко пъти в тревата. После, без да знае как, Лиско внезапно запя:

ла-ла-ла! ла-ла-ла! ла-ла-ла! ла-ла-ла!

Според него мисълта, вложена в тази песен, достигаше големи дълбочини и разкриваше разнообразно съдържание, излято в богата музикална форма. Поне така би се изразила свраката Нешка във вестник “Горски глас”.
Лиско се озърташе с надеждата, че някой ще го чуе и ще го похвали за хубавото изпълнение. Но наоколо нямаше никой. Животните бяха на концерт. Само една гъсеница го чу и се опита да изръкопляска с всичките си четирийсет крайника, но се изпусна от дървото и се търкулна върху едно листо. Листото се откъсна, ветрецът го подхвана, вдигна го високо, гъсеницата погледна ужасено надолу:
– Ами сега!
Тя се опита да си наложи спокойствие. “Какво се правеше в такива случаи? – помисли си гъсеницата. Но не можа да си отговори. – В такива случаи най-важното е самообладанието!”
Докато листото се въртеше и се издигаше все по-нагоре, тя потъна в още по-дълбок размисъл. От въртенето главата й се замайваше така, че малкият гъсеничен мозък не можеше да измисли нищо.
– Ще ям листото! – извика тя. – То ще става все по-мъничко, все по-мъничко, все по-мъничко, докато стане толкова мъничко, че вятърът да не може да го носи.
И започна да гризе. Това бе неприятно за консумиране сухо листо, но инстинктът за живот надделя. Гъсеницата го ядеше с мълниеносна бързина. То ставаше все по-малко и по-малко.
– Спускам се! – извика гъсеницата и заръфа ожесточено.
Най-после изяденото наполовина листо се спусна плавно върху тревата. Гъсеницата се отърси победоносно, погледна небето и се запита:
– Нима бях там?
След това тръгна да дири своето дърво пасище.
Мразя отклоненията! Заговорих за гъсеницата и забравих нашия герой. А ето какво стана през това време:
Лиско се озова на поляната. Тук беше реката. Лиско млъкна (нали си пееше песничка) и затрепери от удоволствие. Само на няколко крачки си течеше неговата мила, внезапно заобичана водица. Той се устреми към нея, но неочаквано чу глас, който го зовеше. Лиско спря.
– Къде отиваш? – запита гласът.
– На реката – отвърна Лиско и едва сега видя едно тъмносиво животинче с лъскава кожа, остра муцуна и затворени очи. – Но кой си ти?
– Я го виж! – разсърди се животинчето. – Кой ти позволява да се обръщаш към по-възрастни на “ти”? Така ли те учат у дома?
– Кой сте вие? – поправи се Лиско.
– Аз съм къртицата Мрачевина! – рече непознатото животно. – Известна съм с това, че умея да разказвам увлекателни приказки. Ей сега ще ти разкажа една…
– Благодаря, но бързам към потока.
– Именно де. Затова ще ти разкажа приказката за Киселото мляко.
– Но каква връзка има това с потока? – запита отчаяно лисичето.
– Има, и то каква!… Слушай!
– Много бързам! – рече Лиско и погледна с копнеж към водата, която клокочеше само на два скока разстояние.
– Чуй приказката за Киселото мляко! – каза къртицата, без да му обръща повече внимание.

ПРИКАЗКА ЗА КИСЕЛОТО МЛЯКО, която къртицата Мрачевина разказа в този паметен ден

“– В едно почтено семейство – започна къртицата Мрачевина – живеело непослушното Кисело мляко. То било толкоз непослушно, че всички го сочели с пръст, а майките казвали на децата си да не дружат с него. Това огорчавало много Киселото мляко. Един ден му станало толкова мъчно, че то решило да избяга някъде далеч, кой знае къде, където никой не го познава, а там да започне нов живот като почтена и уважавана личност. За тази цел то си взело една порязаница хляб, намазало я с масло и тръгнало.
Но къде – не знае. Върви, гризе хляба и разглежда непознатите места, през които минава.
Най-после Киселото мляко стигнало до една гора. Насреща му забръмчала пчела.
– Здравей, мухичке! – извикало Киселото мляко.
– Глупак, не виждаш ли, че съм пчела?… А ти кой си?
– Аз съм Киселото мляко.
– А-а, чувала съм за теб. А защо не си в купичка?
– За разнообразие – отвърнало Киселото мляко.
– Ами ако те жилна, ще се подуеш ли?
– Не – рекло Киселото мляко. – Такива работи не ми действат.
– Довиждане тогава – разочаровала се пчелата.
– Забравих да те питам най-важното – сетило се Киселото мляко. – Ако вървя все нагоре, къде ще стигна?
– В гората.
– Това знам, но има ли в нея нещо особено?
– Нищо особено.
– Не ти вярвам – рекло палавничето и влязло в гората.”
– Не сте казали още нищо за потока – прекъсна приказката Лиско.
– Потърпи малко – рече къртицата. – “И така… Киселото мляко навлязло в гората. Като повървяло малко в нея, насреща му забръмчал един бръмбар.
– Здравей, голяма пчела! – поздравило палавничето.
– Не съм пчела, аз съм бръмбар!
– Е, така де – все едно!
– Не е все едно!… Не ме предизвиквай, защото ей сега ще те ощипя!…
– Уха! Сигурен ли си? – засмяло се палавничето. – Аз съм Киселото мляко!
– Какво като си този?
– Не чувствам никакви физически болки… Можеш да ме ощипеш, можеш да ме порежеш – всичко ще бъде напразен труд. Боли ме, само ако ме обидят.
– Че ти тогава трябва да си много щастливо!… Завиждам ти.
– Така ти се струва!… Според мен обидата нанася по-голяма болка от щипането. Ако беше обратното, аз не бих напуснал бащиния си дом… Има ли нещо интересно в тази гора?
– Зависи… Хайде довиждане!
Тръгнало палавничето отново. Вървяло, вървяло и му доскучало. Няма с кого да си играе, няма кого да удари, не се виждала нито една котка да й завърже тенекия на опашката. Гората за него била скучна. Най-после на пътя му се изпречила една река…”
– Като тази ли? – светнаха Лисковите очички.
– Сигурно – отвърна къртицата. – “Киселото мляко седнало на един камък и започнало да мисли. Мъчило се да си спомни какво се върши, като се стигне до една река. Най-после се сетило, че може да се окъпе, и се зарадвало. Започнало да се съблича. Съблякло се. Покачило се на един камък, скочило и – цоп! – във водата!”
– Завиждам му! – обади се Лиско и погледна за десети път към реката. – На него поне никой не му е попречил.
– Там е работата, че ако му беше попречил някой, сега Киселото мляко щеше да бъде живо. А нещастието станало още с влизането във водата. Киселото мляко веднага се разтворило в нея и потокът мигновено побелял. – “Нашата река се е превърнала в мътеница! – казали хората от близкото селище. – Сега поне ще си отпием мътеница!” И те започнали да пият и никой от тях дори не попитал как така изведнъж водата се превърнала в мътеница.” – Тази ли е цялата приказка? – въздъхна облекчено Лиско.
– Да. Нали е хубава?
– Глупава! – рязко отвърна Лиско. – Напразно ме забавихте.
– Ти си нахално лисиче! – ядоса се къртицата. – Моите приказки са известни на всички с тяхната дълбочина и увлекателност… Да вземем например тази за “Жълъдчо и Облакът”… Слушай сега да ти разкажа приказката за “Жълъдчо и Облакът”…
В това време Лиско внезапно откри, че къртицата не може да вижда. Той се зарадва и се усмихна.
– Слушаш ли? – запита тя.
– Слушам, слушам! – рече Лиско. – Вие си разказвайте спокойно. Аз няма да ви прекъсвам никъде, а само ще слушам.
Къртицата започна втората си приказка, а Лиско тихичко тръгна към потока. “Не трябваше да й казвам истината в очите – мислеше си лисичето. – Веднага станах лош.” И той започна да търси удобно за къпане място.
Трябваше да се отдалечи още малко. Дотук все още се чуваше гласът на къртицата, която разказваше как едно облаче слязло на земята, за да се запознае с едно мъничко жълъдче по простата причина, че й се сторило много симпатично и че…
Гласът на къртицата се изгуби. Лиско беше вече достатъчно далеч. Той изскимтя весело и се изпъна, за да се гмурне.

Глава четвърта

КАКВО СЕ БЕ СЛУЧИЛО ВСЪЩНОСТ

Лиско изскимтя весело и се изпъна, за да се гмурне в потока, но в това време стана нещо ужасно. Най-напред върху земята се появи една сянка, която се движеше много бързо. Докато разбере какво става, лисичето усети, че някой го сграбчва за гърба. По-късно то усети, че крачетата му не се допират до земята. Страшно нещо – реката се оказа под него и то видя в нея за миг, но много ясно, себе си и някаква грамадна птица, която стискаше гърба му. После реката се отдалечи и малкият палавник разбра, че хвърчи заедно с птицата. Земята се отдалечаваше все повече и повече. Уплашеният му поглед успя да зърне само къртицата, която продължаваше да разказва приказката за жълъдчето и облачето. Друго живо същество нямаше наоколо. Сърцето му тупаше лудо. Какво стана? Какво означава това?… Треперещите му крачета се размърдаха и напразно се опитваха да потърсят някаква опора. И, въпреки целия страх, Лиско започна да се удивява. Долу се откриваха толкова чудни и непознати неща. В Тихата гора беше едно такова… тясно, а оттук можеше да се гледа нашироко, нашироко… “Нима светът е толкова голям?” – запита се изпадналият в беда палавник.
Над него плавно и равномерно се размахваха две големи крила. Те произвеждаха въздушна струя, която го разхлаждаше. Всичко това щеше да бъде много приятно, ако не беше страшно.
Най-после Лиско се реши да продума:
– Нищо не разбирам.
– Ще разбереш! – отвърна орелът Каменар, защото това беше той. – Скоро ще разбереш.
– Все пак добре е да кажете нещо предварително.
– Трябваше да избирам между теб и оная стара къртица – каза Каменар. – Предпочетох тебе.
– Благодаря за предпочитанията!… Но защо мен?
– Защото си малък.
– Е, та?
– Имаш крехко месце.
– И все пак не разбирам.
– Черноперко и Клюнчо предпочитат нещо по-младо.
– Пррредпочитат?… Кои са те?
– Двете ми малки орлета.
Лиско замълча. Доколкото му стигаше умът, той разбра, че ще бъде изяден от децата на Каменар. Но какво можеше да се направи?… Отново погледна надолу, където светлееше реката.
– Да не ме изтървете! – рече лисичето. – Ще се пребия.
– Бъди спокоен.
– От такава височина смъртта е сигурна.
– За теб вече няма значение – каза спокойно орелът. – И без това ще умреш.
– Ами защо?… Ще заплача!…
И Лиско започна да плаче.
– Не плачи! – смъмри го орелът. – Сълзите ти падат долу и някой ще помисли, че вали дъжд.
Лиско се умълча и се замисли. Вече не можеше да се любува на красивите гледки, които се простираха под тях. Неживял още тридесетина дни, и трябваше да умира!… А никак не му се умираше. Животът в Тихата гора беше така красив и безгрижен! После той си спомни, че големите у дома винаги говореха за бъдещето на Лиско. “Той има голямо бъдеще” – обичаше да казва баща му. И майка му винаги се съгласяваше. Лиско с нетърпение очакваше да види какво ще бъде това “голямо бъдеще” и ще му причини ли удоволствие. Най-вече го интересуваше да разбере колко голямо ще бъде то. Често пъти заставаше пред един висок бук и си казваше: “Има си хас да е по-голямо от това дърво! Но как ще го нося тогава?”
– Не ми се умира! – продума тихичко лисичето.
– И Черноперко и Клюнчо да останат без вечеря, така ли?… Виж го ти!… Няма милост към такива хубави и умни орлета.
– Моето месо не е приятно на вкус – изхитрува Лиско. – За мене винаги са казвали, че имам безвкусно, отвратително месо.
– Не хитрувай! – скара му се Каменар. – Аз съм стар, сто и трийсет годишен! Не те е срам да лъжеш възрастни птици като мен!… Такова ли е домашното ти възпитание?
Лиско наведе глава и се засрами. Тежко се живее сред възрастни. Всякога навират възрастта си пред тебе. Дума не можеш да им кажеш. А този орел е просто невъзможен. Виж го ти как се обижда!… И какво нахалство – хем ще го яде, хем се обижда!… Но време за губене нямаше. Трябваше да се измисли нещо.
– Вие сте уморен – каза Лиско. – Не може ли да си покацнем? Трябва да си починете.
– Кой ти каза, че съм уморен?
– Така ми се стори – запримига палавникът. – Обещавам ви, че ако кацнем, няма да бягам.
– Малък и глупав! – каза Каменар. – Не можеш ли да разбереш, че пред мен хитростта не помага? С теб е свършено!
– Но защо?… Защо трябва да умирам?
– Такъв е законът на природата! Едни умират, за да живеят други.
– Не може ли да се живее някак си… другояче?
– Как?
– Де да знам… Така – без да се ядем.
– Разправяй това на баща си!
Лиско се разсърди:
– Макар и да съм на смъртно легло, не позволявам да се говори така за татко! Защо използвате притесненото ми положение, за да обиждате на семейна чест? Татко Лисан е благородна и почитана личност. Всеки в гората познава неговото добро сърце.
– Кокошките не са на такова мнение.
– Извинявайте! – отвърна Лиско. – В Тихата гора животните не се ядат помежду си. Вашето разбиране е остаряло и отречено.
– Не ме интересува – рече спокойно орелът. – Не живея в Тихата гора, а в Голямата планина.
– Далеч ли е гнездото ви?
– Не особено.
– Струва ми се, че бързате. Летете си бавно.
– Летя, както винаги.
– Напротив – бързате! А на тази скорост сърцето ви едва ли ще издържи.
– Бъди спокоен за сърцето ми!
– Все пак човек не знае кога ще стане неочакваното. Представете си, че изведнъж… Да не казвам най-лошото… И тогава вие спокойно ще си бъдете мъртъв, а аз ще се търкалям надолу по въздуха, и туп! – ще се пребия на земята… За ваше добро, летете по-бавно. И без това смъртта ми е неизбежна.
Всъщност на Лиско никак не му се умираше и гледаше да продължи още малко живота си. В същото време умът му работеше бързо. Няма ли най-после да му хрумне спасителната идея? Още от най-ранна възраст мама Лиса му казваше: “Никога не се отчайвай! Каквото и да се случи. Нищо не се знае. Няма беда, от която да не можеш да се измъкнеш. Освен ако си умрял.” И ето на – Лиско, макар и в тежко положение, все още е жив. Но какво да измисли?
– Какво е онова голямо и бяло? – запита той. – Хей онова там горе?
– Това голямото е едно малко облаче.
– Облаче? – зарадва се Лиско. – Значи, на това нещо казват облаче?… Ах, как бих искал да видя как изглежда отблизо!…
– Това сега трябва да ти е безразлично.
– Да знаете само как искам да видя едно облаче отблизо! – въздъхна Лиско. – То трябва да е нещо много интересно… Може ли да се покачим на него?
– Може – отвърна Каменар. – Ей сега.
И той пое нагоре. Облачето започна да големее. Най-после се превърна в нещо много голямо.
– Сега ще влезем вътре! – извика Каменар.
И се гмурнаха в мекия памук.
– Не може ли да си поиграя малко на това облаче? – запита Лиско.
– Не хитрувай! – усмихна се Каменар. – Учудваш ме с нахалството си. За пръв път виждам толкова хитро животинче.
– Но какво лошо има в това да си поиграя тук?
– И да изчезнеш. Така ли?
– Но защо? Какво ще правя да се скитам с облака по света. Просто ще умра от глад и нищо повече.
– Щом облачето се долепи до някой планински връх, ще слезеш, и готово! Не можеш ме излъга… Любувай се така, без да искаш повече. Не мога да оставя децата си гладни.
– А какво е това там лъскавото? – наивно запита Лиско, след като излязоха от облачето.
– Добре знаеш, че това е залязващото слънце.
– Хайде да ме заведете до него!
– Да не съм автобус! – разсърди се орелът. – За пръв път имам работа с такава нахална жертва.
– Извинете, но съм се родил любознателен.
– Родил си се хитър! – засмя се Каменар. – Хитрата сврака – с двата крака!
– Но аз не съм сврака.
– Така си е думата.
– Изглежда, че вашата съпруга е твърде добра и почтена. Бих желал да се сприятеля с нея.
– За такива неща няма да имаш време.
– На колко години е тя?
– На сто двадесет и пет.
– А вие на сто и трийсет…
– Напразно ме заговаряш на семейна тема. Няма да ме умилостивиш!
– Ах, как ми се спи! Обещавате ли да ме возите без друсане?
– Защо?
– Искам да поспя.
– Защо да заспиваш. По-добре нагледай се за последен път на света.
– Шегобиец!… На стари години няма да станете детеубиец.
– От брътвежите ти ме заболя главата.
Вече летяха над Голямата планина. Отначало долу се показа гъста гора, прилична на пяна, сякаш някой бе насапунисал планината да я бръсне. После зелената пяна изчезна и се появиха скалите. Лиско забеляза, че Каменар започна да се спуска, и сърцето му затупа силно. Едва сега се появи истинският страх.
– Виждаш ли тая самотна скала, която прилича на зъб?
– Вввиждам!
– Там е моето гнездо.
– Ппппрекрасно жилище! – направи опит да се удиви Лиско. – С изложение към всички посоки на света. Трябва да е много слънчево.
Това бе последното смешно нещо, което Лиско каза през време на полета. Орелът не му отвърна. Показа се голямото гнездо, направено от дебели пръчки, застлано с вехти парцали и пух от птици. На южната страна, замислена сякаш от векове, неподвижна като бронзова отливка, бе кацнала орлицата. През плета се подаваха две грозни глави с големи бледи човки. Това бяха главите на Черноперко и Клюнчо. Лиско разбра, че е дошъл неизбежният му край, и зарева.

Глава пета

ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ

Тихата гора бе потънала в хладната нощ и на пръв поглед в нея беше спокойно. Високото небе искреше от звезди. Някои от тях стояха мирно и съзерцаваха учудено земята, а другите се закачаха палаво и не искаха да висят на едно и също място. Месецът, който бе изплувал над гората още преди залеза на слънцето, сега блестеше по-ярко.
Но спокойствието на Тихата гора бе привидно.
Пред жилището на Лисан бяха дошли всички животни и тук се вдигаше такава врява, че Магарето, което страдаше от манията да си служи на всяка цена с поговорки, не можеше да се прояви както трябва.
– Тихо! – ревеше то. – Ако викаме така, вместо да извадим очи, ще изпишем вежди!
Магарето не употребяваше нито една поговорка на място, а при това всички поговорки изговаряше неправилно.
– Мълчете да чуем всяко мнение поотделно! – издигна отново гласа си то. – Всеки крак на своята коза!
Но никой не го слушаше. Лисан и Лиса стояха пред жилището си и ронеха сълзи. Около тях всеки казваше нещо подобно:
– Обзалагам се, че Лиско е жив!
– Утре ще го намерим!
– Лиско няма да се остави лесно!
И така нататък.
А всички знаеха, че това, което казват, е само за утеха. От Лиско нямаше следа. Изчезването беше станало по много тайнствен и чудноват начин. В търсенето бяха взели участие всички животни, включително и свраката Нешка, която на два пъти предложи да се претърси внимателно лисичата дупка, на което животните се изсмяха, защото действително беше смешно. Най-силно впечатление правеше Мецан, който председателстваше Съвета на Тихата гора. Той не взе нито веднъж думата. Само мълчеше и слушаше. Понякога и не слушаше, а мислеше. Тогава животните си казваха: “Ей сега ще предложи нещо умно.” Но Мецан продължаваше да мълчи и отново се замисляше.
Най-после към полунощ той поиска думата, и когато всички притихнаха, каза:
– Ние сме много глупави!
Най-умните животни наведоха глави, а глупавите си придадоха вид, че това е факт, който не се отнася до тях.
– Глупави и недосетливи! – подчерта Мецан. – Втурнали сме се да търсим безразборно, викаме, предлагаме, отхвърляме, а забравихме най-важния факт!…
– Какъв е той? – обади се Сивко.
– Забравихме, че си имаме детектив.
– Ей, вярно бе! – извика Кафявко.
– Детектив – продължи Мецан, – който се занимава изключително с разкриване на престъпления, или пък с намиране на изгубени лица.
– Да живее Костенурко! – извика Сивко.
Гората гръмна от “ура”.
– Към дома на Костенурко! – предложи някой.
Но Мецан направи гримаса и щом животните млъкнаха, заговори бавно:
– Предлагам всички да се разотидат. Всеки да си гледа работата. Животът трябва да потече, както по-рано. Ще изберем делегация. Тя ще отиде при Костенурко да му разкаже всички подробности, а той вече си знае работата. Приемате ли?
– Приемаме! Да изберем делегация!
Веднага се пристъпи към избора. След много шум и препирни се реши делегацията да има следния състав:
1. Вълчо Кафявко – като добър следотърсач.
2. Зайко Сивков – като бързоходец и слухар.
3. Ежко Таралежко – по простата причина, че редовно влизаше във всички делегации.
Реши се Лисан и Лиса да не участват в по-нататъшното търсене, тъй като бяха изпълнени със скръб. Животните се разотидоха, а делегацията тръгна към края на гората, защото Костенурко живееше точно там, където от векове растеше и старееше Къдравия дъб.
– Сега е полунощ – каза Сивко. – След три минути сме при Костенурко.
– След пет минути! – каза Кафявко.
– Не по-рано от три денонощия! – каза Таралежко. – Мерил съм това разстояние няколко пъти. Спокоен ход – четири дни, а с бързане – три.
– Хванахме си белята! – рече Кафявко. – Защо ли го избрахме?
– Как? – възмути се Сивко. – Делегация без Таралежко? Откакто се помня, Таралежко винаги е председателствал всички делегации.
– Има животни, които сякаш се раждат само за това – съгласи се Кафявко. – Дай им заседания и приветствия – нищо друго… Хайде, качвай се на гърба ми!…
След десетина минути делегацията се озова при Къдравия дъб, едно голямо и дебело дърво, израсло на границата между Тихата и Младата гора. Около Къдравия дъб се простираше китна полянка, която денонощно ухаеше на мента и здравец. По-нататък започваше Младата гора. Тя имаше ниски крехки дръвчета и се простираше чак до склоновете на Голямата планина. Младата гора нощем просто гъмжеше от светулки.
Домът на Костенурко се намираше между три големи камъка, обрасли с мъх и лишеи. Пред дома висеше табелка, на която пишеше:

Частно детективско
БЮРО
на
КОСТЕНУРКО
приемам по всяко време на
денонощието.
Чукай, без да влизаш!

Кафявко почука. Изтече малко време, но никой не се обади. Той почука повторно.
– Защо чукате, без да влизате? – чу се гласът на Костенурко.
– Защото тук пише така – рече Кафявко.
– Надписът е погрешен – отвърна гласът на Костенурко. – Художникът трябваше да напише: “Влизай, без да чукаш!”, но бе разсеян и написа това. А мен ме мързи да го поправя. Някои казват, че било оригинално, и съм съгласен… Влезте!… Вие сте трима: Кафявко, Сивко и Таралежко.
– Как позна?! – учуди се Кафявко, докато се промъкваше през тесния за него вход. – Просто съм изумен.
Костенурко седна на мекия стол, натъпка лулата си, запали я, смукна от нея и се усмихна:
– Нашият занаят е труден, но е приятен, защото е изпълнен с непрекъснато търсене. Малко са индивидите, които са успели в нашата професия. Преди всичко трябва да имаш дарба. Трябва да се родиш с нея и да я развиеш. Умът ти да бъде винаги изострен. Съобразителност и интелигентност – тези са двете неща, които трябва да вървят ръка за ръка с ума.
Представителите на Тихата гора наблюдаваха Великия детектив със зяпнали уста.
– Казвайте – мина към действие Костенурко. – Какво ви води насам?
– Нещастие – започна Таралежко. – Лиско, синът на Лисан, се изгуби преди залез слънце и макар че вдигнахме гората на крак, не го намерихме.
– Лиско? – замисли се Костенурко. – Ще го намеря.
Членовете на делегацията въздъхнаха облекчено.
– Най-напред трябва да ми го доведете – продължи Костенурко. – Трябва да го видя, за да зная какво да търся.
Представителите на Тихата гора се спогледаха.
– Но ако – започна неуверено Кафявко, – ако… може да го доведем тук, значи… няма смисъл да го търсим… ззащото той тогава ще бъде намерен.
– За съжаление това е така! – замисли се Великия детектив. – А това усложнява задачата ми… Но да почнем от самото начало. На въпросите ми да отговаря само един от вас. Например вие, Кафявко.
– Обикновено в такива случаи говори Таралежко.
– Добре, Таралежко, отговаряй: Кога изчезна Лиско?
– Днес следобед. Цялото му семейство се изкъпало в потока, върнали се у дома и Лиско изчезнал.
Костенурко се почеса по черупката:
– Хм!… А защо са се къпали?
– Таралежко се замисли и каза:
– Не знам.
– Видяхте ли? – рече Костенурко. – Не ми помагате с елементарни неща, които ще се окажат решителни за следствието.
– Не знам защо са се къпали – повтори Таралежко. – Лично аз не се къпя.
– Да е оставил някакво писмо?
– Кой?
– Този Лиско.
– Той е съвсем малък. Не може да пише.
– Хм!… Допускате ли причини от любовен характер?
– Лиско е само на тридесет дни.
– Щом е толкова малък, ще го открия.
– Следите му се губят до реката.
– Кой го е видял за последен път?
– Едно магаре.
– Какво магаре?
– Не го знаем добре. Пресели се в нашата гора.
– Да се арестува веднага!
Великия детектив смукна доволно дим от лулата си и допълни:
– Утре всичко ще бъде разкрито! Преди разсъмване искам да ми доведете това магаре. Смятайте, че с него ключът на загадката ще бъде в ръцете ми. Сега сте свободни!… Чакам ви с Магарето.
– Той е гениален! – извика Таралежко, когато тримата напуснаха каменната къща на Костенурко. – Какъв ум! А ние дори не помислихме, че похитителят е между нас.
Делегацията отново потъна в Тихата гора на път за Мецан. Той трябваше да подпише заповедта за арестуването на Магарето. Намериха го да седи умислен на камъка пред къщата си.
– Трябва да издадете заповед за арестуването на Магарето! – рече бързо Таралежко. – Той е виновен за Лиско.
– Кой ви каза?
– Детективът Костенурко.
– Това не е лесно – отвърна Мецан. – Тихата гора не познава арестите. Трябва да се допитам до Съвета.
– Но Магарето не е жител на Тихата гора – каза Таралежко.
– Това е вярно, Таралежко. И все пак се срамувам да подпиша такава заповед.
– Костенурко е сигурен, че Магарето е похитител! – намеси се Кафявко.
– Той е чужденец между нас! – намеси се Сивко.
– Всеки, който няма лоши мисли в главата си, може да живее спокойно в Тихата гора – отвърна Мецан.
– Но той е похитил Лиско!… Губим ценно време!… Ние трябва да изпълним желанието на детектива. Иначе как ще се води следствието?!
Мецан изчезна и донесе от дома си подписан от него лист. На листа пишеше:

Да се арестува Магарето.
Мецан

– Не му знам името – каза той.
– Нищо – рече Таралежко. – То е единственото магаре между вас.
Със заповедта в ръце тримата делегати намериха Магарето до реката. То стоеше там с вирната нагоре глава.
– Какво правите тук? – запита остро Кафявко.
– Кой каквото прави, за себе си го прави! – отвърна Магарето.
– И ние сме на това мнение – пошегува се Таралежко. – Затова в името на законите на Тихата гора молим да ни последвате!
– Ще ви последвам – съгласи се Магарето. – И без това се чувствам самотно.
– Защо гледате небето? – запита внезапно Сивко.
– Размишлявах – рече охотно Магарето. – Питах се дали не може от Млечния път да се получи масло.
– Знаете ли да четете? – запита все тъй остро Кафявко.
– Да. Защо питате?
– Прочетете това! – Кафявко му показа заповедта на Мецан.
– Съгласен съм – това за мен е комплимент.
– Защо?
– Едва сега разбрах, че съм нещо.
– Тръгнете с нас!
– Щях да забравя – рече то. – Мога ли да знам какво съм сторило?
– Ще узнаеш – усмихна се Сивко. – Костенурко ще ти каже.
Магарето подви опашка и спокойно тръгна пред Кафявко. Тримата го поведоха направо към дома на Великия детектив.

Глава шеста

ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ НА РАБОТА

Костенурко очакваше своята жертва пред жилището си, защото детективският му мозък се бе досетил, че Магарето не може да влезе вътре. Когато делегацията се яви отново пред него, той имаше вид на дремещ, потънал в мисли детектив, който сякаш се интересуваше единствено от лулата си. Магарето застана до него и наведе глава. То напразно чакаше да му зададат въпроси. Но Костенурко продължаваше да дреме. Всички мълчаха и очакваха да видят какво ще стане. Беше толкова тихо, че се чуваше тупането на Сивковото сърце. Една звезда се откъсна от небето и се търкулна по нанадолнището, като одраска тъмносиния купол и там се появи яркочервена кървава ивица.
– Пожелах си нещо – прошепна Магарето. – Дано ми се сбъдне.
– Къде е трупът? – внезапно прогърмя гласът на Великия детектив.
– Не вярвам много в падащи звезди, но все пак, пожелах си един сочен магарешки трън – продължаваше да бърбори Магарето. – В тази гора няма нито един трън! Все трева, трева – никакъв десерт.
– Къде е трупът? – отново извика гласът.
– Един сочен трън… едър…
– Къде си скрил останките на Лиско? – подскочи Великия детектив. – Говори, защото имам хиляда начина за изтръгване на признанията ти!
– Предпочитам да ми говорите на “Вие” – забеляза Магарето. – От това само ще спечелим.
– Опасен престъпник! – прошепна Костенурко на Сивко. – С него ще бъде трудно. Хитър и хладнокръвен… Я отскочи до ливадата зад Младата гора и откъсни един трън!…
Сивко не почака да го поканят повторно, хукна през полянката и се шмугна в Младата гора. Не мина много време, и се появи с един качествен магарешки трън. Той го подаде на Великия детектив. Костенурко го пое и го показа на Магарето.
– Виждате ли?
– Ох! Дайте да го схрускам!
– Ще говорите ли?
– Ще говоря!… Дайте ми по-скоро това чудо на природата!
– Признайте и ще ви го дам.
Костенурко развяваше апетитното растение пред муцуната на мъченика и ловко го махаше, когато Магарето отваряше уста да го налапа.
– Ще говорите ли?
– Казах, че ще говоря! Какво искате повече?
Всички си отдъхнаха. Костенурко погледна победоносно делегацията с изражение, което означаваше: “Видяхте ли?”
– Говорете! – каза високо той. – Говорете и трънът ще бъде ваш.
– Не мога да говоря. Трябва първо да го изям.
– Искаш да ни надхитриш ли?
– Трябва първо да изям деликатеса. Иначе ще полудея. А от луд не могат да се изтръгнат показания.
– Първо ще говориш!
– Първо ще ям!
– Ще говориш!
– А бе, разбирате ли какво значи магарешки инат?
Костенурко се замисли няколко секунди и бутна тръна в устата на престъпника. Магарето го схрупа набързо, но го изяде бавно, наслаждавайки се на приятния му вкус. Накрая то млясна няколко пъти и се облиза.
– Хайде! – рече Костенурко.
Магарето промълви:
– Няма да чуете нито дума, докато не ми донесете още един!
– Аа, така ли?
– Ако искате!
Костенурко зае отново обичайната си замислена поза и след това кимна на Сивко. Последният разбра жеста и за втори път хукна към ливадата. Магарето изяде сладко и този трън.
– Говорете! – смукна дим детективът.
– Ако ми донесете още един.
– Това е безобразие! – нервира се Великия детектив. – Вие се подигравате с професията ми.
– Не знам какво правя, но това е – ще говоря след третия!
Този път Сивко не дочака жеста на Костенурко, а хукна по собствена инициатива.
– Далеч ли е този земен рай? – питаше Магарето, докато унищожаваше третия стрък. – Има ли много такива радости там?
– Пълно е – отговори Сивко.
– А далеч ли е?
– Една минута път.
– Моля за още един!
Като потича още няколко пъти до ливадата, Сивко най-после не издържа и каза:
– Не мога повече!… Сърцето ми ще изскочи!
– За днес стига – заяви Магарето… – Та какво искахте вие?
– Да разкажете всичко подробно – каза облекчено Костенурко.
– С удоволствие. Какво да ви разкажа?
– Всичко, каквото знаете.
– Знам много неща.
– Започнете от самото начало.
– Добре. Да си помисля.
Магарето се замисли. Започна да се разсъмва. Над дърветата небето стана розово. Звездите отначало избледняха, а после се разтопиха в обилно бликналата розовина. По тревата и листата заблестя роса.
– И така – започна Магарето, – аз се родих една нощ в обора на стопанина Пантелей. Той носеше на главата си омачкана вехта капа. Когато говореше, всяко изречение започваше с думата “такова”. “Такова – казваше той, – требва да отида в града за ламбено шише…”
– Що за глупости? – нервира се отново Великия детектив. – Още ли хитрувате?
– Казахте да бъда подробен – отвърна Магарето. – Започвам от самото раждане.
– Но какво смятате да разкажете?
– Историята на моя живот. Нали искате да говоря? Да ви занимавам…
– Искам да ни разкажете как сте похитили Лиско!… Разбрахте ли?… Къде е сега той?… Жив ли е?… Ето това ни интересува!…
– Всеки свири на своята гайда – рече Магарето. – Искам да ви разкажа толкова интересни неща, а вие…
– Къде отвлякохте Лиско?
– Това не знам.
– Но как?… Нали ви дадохме цял куп тръни?
– За тях благодаря, но не си спомням да съм отвлякъл Лиско.
– Вода! – извика извън себе си Великия детектив… – Това магаре ме погуби!
Донесоха му вода. Великия детектив пи бързо – дишането му се оправи. Той смукна от лулата си, но тя бе изгаснала.
– Ще те науча!… Ще видиш!… Донесете въже от къщата ми!…
– Ще го бесим ли? – запита Таралежко.
– Нещо по-лошо – ще го изтезаваме!
Завързаха Магарето за едно дърво.
– Сега наберете тръни и ги донесете.
Кафявко и Сивко донесоха на няколко пъти голям куп тръни. През цялото време се питаха един друг какво ли крои великият им приятел. Костенурко набоде вкусните стръкове на такова разстояние от опънатото въже, че Магарето, колкото и да се мъчеше, никога не можеше да ги стигне. Щом видя тръните, Магарето се устреми към тях, но въжето не му позволи да ги стигне.
– Това е жестоко! – извика то. – Такова мъчение не е измислено дори през време на инквизицията!
– Това ще те научи да говориш! – каза победоносно Великия детектив. – Ще признаеш всичко от игла до конец.
Кафявко, Сивко и Таралежко гледаха като замаяни.
– Сега да продължим работата си! – продума Костенурко. – Предстои ми да разпитам всички животни, които населяват Тихата гора. Ние, детективите, обичаме да говорим, като изхождаме от най-дребните факти. Върнете се в гората и съобщете на жителите й, че ги очаквам на разпит. Да се явяват един по един, наредени на опашка. Всеки да мисли предварително… Щях да забравя – животните да бъдат наредени по ръст: най-напред Мецан, после Кафявко и тъй нататък до последната калинка.
– Какъв ум! – извика Кафявко, а очите му се насълзиха от гордост и умиление.

Глава седма

В ГНЕЗДОТО НА ОРЕЛА

Черноперко и Клюнчо бяха грозни орлета, но се мислеха за много интелигентни. Наистина техните родители бяха живели много и знаеха много, но децата им сякаш искаха да блеснат изведнъж. За това особено им помагаше “Речникът за чужди думи”. А ето как попадна този речник в гнездото на орела.
Един ден татко Каменар и мама Остронокта си летяха без никаква цел, просто за развлечение, над полите на Голямата планина. Върху покрит с лишеи камък те съгледаха да седят момък и девойка. Момъкът много обичаше девойката и се чудеше как да й каже това. Той се стараеше да й направи впечатление. За да изглежда интелигентен, преди да тръгне на екскурзията, грабна от бащината библиотека първата книга, която му попадна подръка и я пъхна в раницата си. Момъкът и девойката се поразходиха, наобядваха се върху скалата и момъкът каза:
– Сега ще си почета малко, защото не мога да живея без книга.
Той измъкна от раницата книгата, излегна се върху скалата и с ужас разбра, че това не е нито роман, нито поема, а обикновен речник за чужди думи. Ами сега?… Но връщане назад нямаше. Той си придаде вид, че е погълнат от интересното четиво.
По едно време момичето запита:
– Интересна ли е книгата?
– Извънредно! – отвърна момъкът.
– Моля ти се, чети високо, да слушам и аз.
Момъкът почервеня от смущение.
– Обичам хубавите книги! – настоя девойката.
Ръцете на момъка затрепераха.
– Хайде! – подкани го момичето.
Момъкът започна да чете:
– Озонатор – прибор за добиване на озон от въздуха под въздействието на електрическа искра. Океанография – морезнание, отдел от физическата география, занимаващ се с всестранното изучаване на моретата. Окултизъм (от латинската дума occultus – скрит, таен) – общо наименование на антинаучните мистически измислици като магия, астрология, спиритизъм – за тайнствените сили на природата… Не те ли отегчава?
– Ни най-малко. Продължавай!
Момъкът четеше и скришом поглеждаше към девойката, която в това време скучаеше, налапала стръкче трева, загледана в облачетата и орлите. Най-после тя не издържа, изправи се на крака, дръпна речника от ръцете му, захвърли го и заплака. Момъкът я погледна слисано и не знаеше какво да прави. Но девойката внезапно тръгна надолу. Време за губене нямаше. Момъкът обичаше силно тази девойка, затова взе раницата и хукна да я гони.
Каменар и Остронокта, които видяха тази сцена от висините, се усмихнаха и се спуснаха към захвърлената книга. Каменар прочете заглавието и каза:
– Тази ще бъде първата книга от домашната ни библиотека.
Отнесоха я в гнездото си и в дни на скука непрекъснато четяха от нея. По този начин старите орли станаха още по-мъдри и придобиха още по-обширни знания. Когато Черноперко и Клюнчо се появиха на бял свят, Остронокта бързо ги научи да четат. Те четяха от сутрин до вечер и учеха съдържанието наизуст. Остронокта започна да ги изпитва:
– Сега Черноперко да каже какво значи думата конституция!
Без да губи време, Черноперко отвръщаше:
– Конституция е латинска дума, която означава основния закон, определящите принципи и форми на държавното устройство, конституцията на държавните органи, избирателната система, правата и длъжностите на гражданите.
– Браво! – сияеше Остронокта. – Клюнчо, кажи какво означава думата “Мефистофел”?
– Мефистофел – невярващ в доброто: зъл дух, дух на отрицанието, описан от немския поет Гьоте в трагедията “Фауст”. Името на Мефистофел е станало нарицателно.
– Браво, Клюнчо! – усмихна се доволно мама Остронокта. – А сега кажи, кой е този Гьоте?
– Не знам.
– Но нали преди малко го спомена?
– Преди малко споменах за Мефистофел.
– Но вътре нали се споменава и за Гьоте? Хайде сега кажи!
– Мефистофел – невярващ в доброто…
– Стига! – усмихна се пак Остронокта. – Ясно, че не знаеш.
– За него няма писано в речника.
– Прав си. Ти знаеш по-мъчни неща, но за Гьоте не знаеш нищо, защото за него има писано в енциклопедията, а тази книга още не сме я набавили.
Но да се върнем към нашия разказ.
Тъкмо се канеше да запита какво означава думата неокантианство, мама Остронокта видя, че към гнездото се приближава стопанинът. Тя се вкамени веднага и прие вид на съсредоточена, такава, каквато обичаше да я вижда нейният съпруг.
– Папà пристига! – изкрещя Черноперко.
– Носи нещо интересно! – извика Клюнчо.
Каменар направи победоносен кръг над гнездото и бавно кацна. Лиско почувства чудна лекота в гърба си и усети как лапите му стъпиха на здрава почва.
– Добър ден! – поздрави учтиво той.
– Добър ден! – отвърнаха слисаните орлета.
Лиско погледна дяволито наоколо и бързо продължи:
– Това ми напомня за ония двама, дето се срещали веднъж. Първият казал “добър ден”, а вторият – “добър вечер”. И можете ли вие, малки деца, да познаете кой е бил прав?
– Не можем! – отвърнаха Черноперко и Клюнчо. – Ти можеш ли да кажеш?
– Да.
– Кой?
– Зависи – усмихна се Лиско. – Ако е било ден – първият, ако е било нощ – вторият.
– Браво! – извика Черноперко. – Умно измислено!… Татко, много ти благодарим за хубавата играчка!
– Никаква играчка! – разсърди се Каменар. – Това е вечеря!
– Това не е вечеря – това е играчка!
– Аз съм вашата вечеря! – добави Лиско. – Хайде, пригответе се да вечеряте!
– Не! – извика Клюнчо. – Искаме и ние най-после да си имаме играчка. В гнездото е скучно!
– Не разбирам, деца!… Що за капризи?
– Ще минем без вечеря! – рече Клюнчо.
– Без вечеря? – ужаси се мама Остронокта, както се ужасяват всички майки, когато децата им не желаят да ядат.
– Как е името ти, играчке? – обърна се Клюнчо към Лиско.
– Лиско.
– Хубаво име! – възхити се Черноперко.
– Ще живееш при нас! – реши Клюнчо. – Знаеш ли колко е хубаво! Вижда се надалеч, татко носи храна, мама разказва приказки. Имаме си речник за чужди думи… След няколко дни ще присъстваш на интересно забавление – ще ни учат да хвърчим.
– Обичам да гледам как се учи хвърченето! – рече възторжено Лиско, макар досега да не бе виждал подобно нещо. – Ами няма ли да ни бъде тясно. Станахме петима.
– Мама и татко ще спят на скалата.
Каменар и Остронокта се усмихнаха и не отговориха нищо. Те бяха щастливи, че децата им се забавляват. Ах, колко много обичаха те децата си!…
– Поговорете си – предложи татко Каменар, – а ние с мама ще потърсим нещо за ядене. Все пак трябва да се вечеря.
Родителите излетяха от гнездото.
– Хайде да играем на някаква игра! – предложи Черноперко.
– Хайде! – рече Клюнчо.
Лиско разбра изведнъж, че животът му е спасен. Той се протегна радостно и погледна щастливо широкия свят. А оттук имаше какво да се види – скалата беше висока, на върха на планината.

Глава осма

РАЗПИТЪТ

На полянката, при Къдравия дъб, цареше небивало оживление. Тук се събраха почти всички обитатели на Тихата гора. Повечето от животните роптаеха против Великия детектив и неговия метод. Заради него те бяха заразали работата си. Разпитът бе започнал преди пет часа. Животните се наредиха едно след друго, в индийска нишка, по големина. Най-напред мина Мецан, следван от Кафявко. На края на дългата опашка чакаше своя ред да бъде разпитана мравката Бързанка. За пет часа минаха само двадесетина свидетели и оставаха още петдесет хиляди. Магарето си стоеше вързано за дървото, пред сочния букет от тръни.
А Костенурко, опиянен от своя замисъл, седеше на камъка под дъба, бавно пушеше и спокойно задаваше въпросите си.
– Следващият! – извика Великия детектив.
Пред него бе изтикан глухарят Глухчо.
– Как се казвате? – запита Костенурко.
Глухчо погледна учудено и отвърна:
– Аз не знам нищо.
– Не ви питам дали знаете нещо, а как се казвате!…
– Не се занимавам с отвличане на лисичета.
– Как се казвате? – рече Костенурко. – Това е много важно за следствието. Трябва да се протоколира.
– Лиско не съм го виждал. Сега да ми го покажете, няма да го позная.
– Вие глух ли сте? – излезе извън себе си Костенурко.
– Да – отвърна лалугерът Бъзльо. – Затова му викат Глухчо. Опитайте се да му говорите по-силно.
– Защо ви викат Глухчо? – изгърмя Костенурко.
– Не ми викат, а ме наричат така.
– Сигурен съм, че ви викат!
– Дошъл съм да ме разпитате, а не да крещите! Какво ви интересува частният ми живот.
– Да сте чули някакъв подозрителен шум по време на концерта, когато изчезна Лиско?
– Не мога да чувам никакви шумове. По концерти не ходя.
– Защо?
– Защото съм глух.
– Да сте откраднали Лиско?
– За какво ми е? Какво ще го правя?
– Свободен сте, но сте под подозрение!
– Защо да съм под подозрение?
– Защото сте съмнителен.
– Как смеете!
– На всички казвам така!… Следващият!…
Така приключи разпитът на Глухчо. Разказвам ви го, за да разберете с какви въпроси си служеше Костенурко, решен на всяка цена да разкрие престъплението. Имайте предвид, че този разпит беше най-кратък.
Животните вървяха едно след друго, отговаряха на въпросите и си отиваха под завистливите погледи на останалите, които тепърва трябваше да минат. Течаха часове, течаха дни. Животът в Тихата гора се разстрои. Млъкнаха птичите песни, престанаха игрите – всичко говореше само за разпита.
В края на третото денонощие Мецан, който отговаряше за щастливия живот в Тихата гора, най-после се реши да прекъсне работата на Великия детектив с един въпрос.
– Извинете – започна той, – този разпит се проточи много. Никога не сме очаквали такова нещо. Трябва ли да бъдат разпитани непременно всички?
Великия детектив свали лулата от устата си, остави молива, с който водеше протокола, извърна се бавно към Мецан и отвърна хладно:
– Искате ли да ви намеря Лиско?
– Разбира се – смотолеви Мецан.
– Тогава защо ми се бъркате?… По стара детективска традиция трябва да разпитам всички. Следата може да се открие точно там, където не очакваш… Разбрахте ли ме правилно?
– Разбрах – смути се Мецан и се оттегли.
– Следващият! – обърна се той към чакащите на опашката и продължи недоволно: – Хем виждат, че не стоя със скръстени ръце, виждат, че се потя заради тях, и вместо благодарност – пречат!… Следващият, казах…
– Тук съм! – отвърна катеричката Сивелка. – Чакам да ме разпитате.
– Знаете ли къде е Лиско?
– Не знам.
– Тогава ще ми отговорите на следните…
И така разпитът продължаваше без прекъсване…
В края на седмото денонощие, когато всички животни минаха край Къдравия дъб и дадоха показанията си, пред изморения вече детектив спря мравката Бързанка. Тя повдигна невинно главичката си.
– Как е името ви? – запита Костенурко с отпаднал глас.
– Бързанка.
– Бързанка, значи… – Детективът се прозя. – Знаеш ли къде е Лиско?
– Да.
– Да?
– Да – отвърна Бързанка. – По-скоро не зная къде е, но видях как го отвлякоха.
Костенурко подскочи:
– А защо не каза отначало?… Защо чака цели седем дни?
– Защо вие казахте всеки да се нареди според ръста си и да не прережда. Казахте още, че никой не трябва да разговаря за съдбата на Лиско, преди да е минал през вас. Така казахте и аз се подчиних заради следствието.
Като чу тези думи, Костенурко размаха предните си крака, сякаш пъдеше досадни мухи, изправи се на задните, притвори очи и припадна. Той падна върху тревата на горната си черупка и се залюля. До него остана да дими вярната му лула.

Глава девета

МЕЦАН ОБЯВЯВА ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

Бързанка стоеше до припадналия Костенурко изгубила и ума, и дума.
“Значи, аз – мислеше си тя – съм виновна за изгубеното време!… Досега може би всичко щеше да се свърши благополучно и Лиско щеше да бъде при родителите си… Но защо беше нужен този припадък точно в този момент? И колко ли траят припадъците въобще?”
Тъй като всяка минута беше скъпа и прескъпа, Бързанка се огледа тревожно наоколо. Няма ли някой да й помогне?… Няма ли поне един, който да й каже колко трае подобен припадък? Изведнъж тя съгледа Магарето.
– Слушайте, вие там!… Можете ли да ми кажете колко трае един припадък?
– Аз мога да отговоря на всички въпроси освен на един. Непрекъснато се питам докога ще бъда вързан тук и не мога да си отговоря.
– Това не знам и аз. И едва ли ще мога да ви помогна. Досега никога не съм развързвала въже… А вие знаете ли колко трае един припадък?
– Какъв припадък – обикновен или необикновен?
– Обикновен.
– Не повече от две или три минути.
Бързанка се успокои:
– Значи, време е Костенурко да се съвземе.
– Той ли е припаднал?
– Да.
– Неговият случай е особен. Костенурките имат голямо дълголетие, около сто години, и затова припадъците им траят около един месец.
Бързанка се изплаши:
– Ами сега?
Горката!… Нали си бе мравка, не се и досещаше, че това, което знае, може да го разкаже на друг, например на Мецан. Мравките са такива – вършат много работа, но все по един и същи начин. Освен тази работа нищо друго не могат да измислят.
В това време до Къдравия дъб спря Сивко. Той се изправи учудено на задните си крака и погледна Костенурко.
– Какво му стана?
– Припадна – отвърна Бързанка.
– Защо?
– Съобщих му нещо важно и припадна.
– Какво е било това важно нещо?
– Трябва да го кажа само на него.
Зайко Сивко подскочи до Костенурко и се усмихна.
– Дълго ли ще бъде припаднал? – запита Бързанка.
– Той не е припаднал – рече Сивков.
– Нима?
– Нещо по-лошо.
– Какво именно?
– Той спи.
Бързанка направи опит да се усмихне:
– Значи… значи, работата е лесна. Ще го събудим и готово!
– Ами!… Напротив! Той не е спал седем дни и нощи с този глупав разпит, който отне толкова време на всички ни… А татко Лисан и мама Лиса плачат ли, плачат за умрелия си Лиско.
– Той не е умрял! – избъбра Бързанка.
– Отде знаеш?
Бързанка мълчеше и се опитваше да мисли.
– Според вас, значи, този разпит е бил глупав?
– Глупав и излишен… А ти защо каза, че Лиско не е умрял?
– Така мисля.
– Вятър, мислиш!… Едно е да се мисли, друго е да имаш доказателства.
– Видях как… една голяма птица го сграби и…
Сивко подскочи:
– Кога?… Казвай бързо!
– Тттогава, когато бях при реката.
До тях стигна смехът на Магарето.
– Защо се смееш? – запита го Сивко.
– Как да не се смея! Костенурко каза на Мецан, че следата може да бъде там, дето не очакваш. Кой да вярва, че следата е у Бързанка. Значи, Костенурко за пръв път в живота си е бил прав.
– На гърба ми! – заповяда Сивко на Бързанка.
Сивко метна мравката на гърба си и хукна към Метличина поляна.
Над Тихата гора падаше мрак. Заекът прескачаше ловко храстите, заобикаляше дърветата, летеше по пътечките и фучеше през полянките. През цялото време той мислеше само за едно: дано Мецан не спи. Сивко нямаше смелост да събуди от сън такъв важен държавник, който подпомаган от четирима помощници, ръководи живота на Тихата гора… Още малко, още няколко скока… Ето я къщата му…
Сивко спря до нея и се ослуша. От разкази за животни знаеше, че Мецан хърка силно. За голяма радост на Сивко такова нещо не се чуваше. Сивко се притаи до прозореца. Сърцето му тупаше от умора и напрежение. Вътре се водеше някакъв разговор. Разговаряха Мецан и Лапчо – малкото мече, ученик от първи клас на горското училище.
– Колко прави две и две? – чу се гласът на Мецан.
– Две и две? – повтори въпроса Лапчо. – Две и две прави три.
– Ах, ти, ах, тии! – нервира се Мецан. – А две и едно?
– Две и едно прави четири!
– Видя ли?… Нищо не знаеш!… Ами кое е повече: пет или шест?
– Пет!
Гласът на Мецан прозвуча отчаяно:
– … Тъпаче, ако аз държа пет лъжици мед, а мама държи шест лъжици, кои лъжици ще предпочетеш?
– И на двамата.
– Трябва да избереш само лъжиците на единия.
– Ще взема лъжиците на мама.
– Защо?
– Защото са повече.
– Кое тогава е повече, пет или шест?
– Пет.
– Ще те пребия, тъпаче!… Срамиш ме пред всички!… Не мога да разбера на кого си се метнал.
– Ти си виновен! – чу се гласът на Мецана. – Цял ден тичаш по обществени работи. Не се заемаш с детето. Ще остане да повтаря и ще хвърли петно върху семейството ни.
Настъпи тишина.
– Какво мислиш? – чу се гласът на Мецана.
– Мисля за нещастието, което сполетя Лисан и Лиса… Къде ли е потънал този Лиско?
Чуха се две въздишки. Сивко реши, че сега моментът е най-удобен. Той почука на вратата. Понесоха се стъпки. Мецан отвори.
– Добър вечер! – поздрави Сивко.
– О, Сивко!… Какво те води насам?
– Открихме следите на Лиско.
– Следите на Лиско?… Къде?
– Бързанка ще ви разкаже всичко… Бързанке, слез от гърба ми!
Тишина.
– Бързанке, чуваш ли? Слез!
Мецан се приближи до Сивко и разгледа целия му гръб.
– Няма никаква мравка – рече той.
– Няма ли?… Че какво е станало?
Сивко сви уши и се замисли.
– Паднала е! – каза внезапно той. – Търкулнала се е от гърба ми, докато бягах… Трябва да я намерим незабавно.
Мецан погледна Сивко и се усмихна тъжно:
– Да търсиш една мравка в цяла гора през нощта – все едно да… не знам какво.
– Но трябва да я намерим – извика Сивко. – Тя видяла изчезването на Лиско. Една птица долетяла и го отвлякла от брега на реката.
Мецан се замисли.
– Хм! – рече той. – Работата се изяснява. Вдигнете Тихата гора в тревога!… Обявявам извънредно положение!… Всички животни да се съберат тук!… Най-много ще ни трябват светулките!… Да се повикат на помощ светулките от съседните гори!… Ще ни бъдат необходими около пет милиона светулки!
– Веднага! – извика Сивко и хукна към членовете на Горския съвет, който трябваше да организира по-нататък извънредно положение.
Докато тичаше, Сивко чувстваше как се уморява, как сърцето му премалява от биене, но бягаше все по-силно и по силно, защото знаеше, че се касае до спасяването на живот – най-ценното на този свят.

Глава десета

ВОЙНА!

Гълъбът Добрушко трепна и се събуди. В гората нямаше никакъв шум, но той бе усетил, че наоколо става нещо особено. Щом отвори очи, видя такава картина, каквато не бе виждал никога досега – вляво, откъм Папратовата гора, се бе появил чуден звезден облак, който бързо се движеше към Тихата гора. Добрушко плесна с криле и събуди останалите гълъби от ятото.
– Какво е това? – запита гълъбицата Светла. – Такова нещо не съм и сънувала.
– Бъдете нащрек! – изкомандва Добрушко. – Може би е някаква опасност.
– Нищо особено – опита се да обясни младият гълъб Многознайко. – Заблудени звезди. Скоро ще се ориентират и всичко ще приключи.
Но никой не му повярва, защото обясненията на Многознайко бяха все погрешни. Между това звездният облак навлезе в гората и изведнъж стана светло като ден.
Светулките от Папратовата гора, защото това бяха те, летяха бързо и пееха популярната светулчина песен:

Ние служим да светим
ние служим да светим
да блестим от звездите по-ясни!
И на много поети,
и на много поети
да бъдем тема за басни…

– Не се бойте! – извика една светулка, която мина до самата човка на Добрушко. – Ние сме светулки. Повикаха ни да светим. Трябва да бъде намерена Бързанка.
– Сега пък Бързанка! – измърмори Многознайко. – Досега търсихме Лиско, а сега Бързанка!… Много започнаха да се губят в тази гора.
– Мълчи! – смъмра го Добрушко. – Ние сме членове на обществото и имаме задължение към него… Пригответе се да помагаме!… Ято, строй се!
Гълъбите изхвърчаха от клоните и мигновено се наредиха във въздуха по старшинство. Добрушко застана пред всички и ятото полетя след звездния облак. Светулките излъчваха накова сияние в далечината, сякаш Тихата гора бе обхваната от пожар.
Че има пожар помисли и жабокът Скоклю. Той, както си мечтаеше за нещо, изведнъж видя сиянието и подскочи, без да има защо. Но в това време бухалите вече летяха наоколо и предупреждаваха:
– Тревога!… Обявено е извънредно положение!… Търсим мравката Бързанка!…
Макар че на Скоклю му се мечтаеше повече отвсякога, той веднага разбра, че като жител на Тихата гора, където всички живеят дружно, трябва да зареже мечтите и да помогне.
– Но какво свети тъй силно? – запита жабокът.
– Не се безпокой! – поясни един бухал. – Мобилизирали сме пет милиона светулки, които ни осигуряват триста хиляди вата светлина!
Отново се оживи Тихата гора, отново плъзнаха животните по нея. Те излизаха от дупки, изскачаха от тревата, подаваха се от клоните, съвземаха се и веднага се отправяха към Метличина поляна, обзети от една-единствена идея: честно и предано да се помогне на един-единствен член от колектива, па бил той и мъничкият Лиско.
– Търсете Бързанка! – предупреждаваха гласовете.
– Но къде се е изгубила! – питаха други.
– За пръв път чувам мравка да се губи!
– Тя знаела подробности за Лиско!
– Значи, трябва да намерим нея, за да открием Лиско? Добре!…
Мецан стоеше на командния си пост. Всяка минута към него дотичваха най-бързоногите животни и прелетяваха най-бързите птици, изпълняващи ролята на куриери.
– Сега търсят при Трите камъка! – съобщи едноухият заек.
– Минават вече към Дебелият бряст! – задъхано доложи гугутката Белка.
– Кажи им, че се отбиват от пътя, по който е минал Сивко! – нареди Мецан. – Да се придържат към диагонала, който съединява Къдравия дъб с моята къща!… Внимавайте да не я настъпите!
Съвсем ненадейно пристигна и радостна вест. Донесе я фазанът Златопер. Той кацна пред Мецан, пое въздух и доложи:
– Намерихме я! Сега пристига върху гърба на Кафявко… Триста хиляди светулки осветяват пътя й.
Мецан си отдъхна. Той се просълзи от умиление. Радваше се, че ръководи такива предани и разбрани животни.
Небето на Метличина поляна пламна – бяха долетели светулките. Те се закотвиха точно над поляната, като я обливаха в силна прожекторна светлина. Заедно с тях долетяха птиците, след това дотърчаха зайците… Ето го Кафявко! Той гордо бяга между шпалира и още по-гордо застава срещу Мецан. Навежда се. Бързанка се търкулва на белия камък. Върху него тя прилича на малка точица.
Прииждат останалите животни. Далеч се тътрят таралежите и костенурките. Те ще бъдат тук едва след няколко часа. Метличина поляна се е превърнала на арена, където е пълно с бурно коментиращи животни. Мецан изчаква още малко. През това време той непрекъснато разпитва Бързанка. Тя му разказва, което знае. След това Мецан се покачва на камъка-трибуна и с тържествено вдигане на предната лапа въдворява тишина.
– Животни от Тихата гора! – прогърмява неговият глас. – Благодаря ви за всичко, което сторихте!… Току-що разпитах Бързанка. В оня паметен ден, когато се изгуби Лиско, тя се намирала на реката и се е мъчила да отнесе до жилището си една сламка.
– Стръкче – поправи го мравката.
– Тогава именно тя видяла как Лиско е бил отвлечен от една голяма птица. Птицата сграбила Лиско за гърба, вдигнала се във въздуха и изчезнала по посока на Голямата планина.
– Това е извършил Каменар! – извика Добрушко. – В неговото гнездо има пера от моето ято!…
– И аз мисля така! – Мецан се изправи още по-високо. – Животни, няма какво да се лъжем – ясно е, че Лиско не е вече жив. Ние скърбим заедно с неговите родители. Но трябва ли само да скърбим?… Можем ли да направим нещо повече?
– Можем! – чуха се гласове от задните редици.
– Можем ли да отмъстим за смъртта на нашия Лиско?
– Можем! – поеха и останалите животни.
– Трябва ли да отмъстим?
– Трябва!
Животните зареваха одобрително.
– И аз мисля, че трябва! – понижи глас Мецан. – Ние сме мирни животни. Никому не причиняваме зло, най-много от всичко обичаме мира. Но трябва ли да оставим действията на орела Каменар ненаказани?… Не трябва. Прощавали сме много пъти. А неговото нахалство расте. Вярно ли е?
– Вярно е!
– Да го накажем!
Мецан пое дъх, обърна се на всички страни и започна отново:
– Ето защо ние, които мразим войната – обявяваме война!… Войната срещу Каменар е обявена!… Съгласни ли сте?
– Съгласни сме! – чуха се възгласи от всички страни.
Одобрителните викове се носеха дълго време над Тихата гора. Светулките се присъединяваха към решението на мнозинството с трепкане във въздуха.
– Животни – продължи Мецан, – борбата няма да бъде лека. Вие знаете кой е Каменар… Той е здрав и лети високо, там, където нашите птици стигат трудно, а и да стигнат – каква полза от това?… Най-лошото се състои в това, че гнездото на Каменар е недостъпно. То е свито върху най-високата скала на Голямата планина. Така са ми казали нашите гълъби. Стените на тази скала са гладки и недостъпни. – Мецан пое още веднъж дъх, направи умишлена пауза и по този начин тишината стана още по-пълна. После започна тихо и бавно: – И все пак, трябва да направим нещо. Трябва да измислим нещо. Да изработим хитър план и да победим. Как ще стане това, засега не знаем. Тук ще има думата бъдещият военен съвет. Засега знайте само едно – войната е обявена! Ние сме във военно положение!… Утре, след изгрев, когато слънцето допре с долния си край билото на Зеления хълм, ще потеглим в поход. Поход към Голямата планина!… Горският съвет ще се събере в моята къща, за да изберем военния съвет, а сега – по домовете си!… Спете и набирайте сили!
Половин час след речта на Мецан Тихата гора се превърна в истинска тиха гора.
Магарето, което все още стоеше завързано за дървото пред вкусния букет, се ослуша съсредоточено и като не можа да чуе никакъв шум, забеляза:
– Тихо е, като пред буря.

Глава единадесета

МЕЧТАЕЩИЯТ ЖАБОК СКОКЛЮ

Ако не ме лъже паметта, в глава десета на нашия разказ споменахме за жабока Скоклю. И вие помислихте, че за него повече в тази книга няма да се говори. Лъжете се.
Скоклю нямаше да вземе участие в това, което ви разказвам, ако не беше мечтател. Той обичаше да мечтае. Все седи и все мечтае. Затова с право можем да си го наречем Мечтаещия Жабок Скоклю.
В детските години Скоклю бе прочел една научна книга, където се разказваше, че луната представлявала същото нещо, каквото и земята. Тогава у него се породи идеята да се озове по някакъв начин на луната. Но как?… Много лесно. Като подскочи на нея.
В живота на хората и животните има два вида мечтатели. Едните обичат да мечтаят за достижими неща, а други – за неща, които никога не могат да бъдат постигнати. Последните си имат по една глупава идея, която обмислят цял живот и… нищо – само мечтаят. Към тях именно спада и нашият Скоклю. Той си замечта да се изтренира толкова в скачането на височина, че в края на краищата да направи един без… мер… но го…ляяяяяяям скок до луната, да кацне върху нея и оттам да извика към земята:
– Квак-кваак!
Нищо повече.
За тази цел той започна редовни и системни тренировки. От сутрин до вечер само скача и скача. Застане до някое стройно дърво, поеме дъх, извика: “Едно, две, три!”, и хоп! – подскочи донякъде си, като си отбелязва една точка от кората на дървото. Тази точка отбелязва рекорда му. Засега той можеше да скача само на метър и двадесет сантиметра, а луната беше на по-голяма височина, но жабокът не се отчайваше. Животът беше пред него. При това някъде някога беше чел, че с труд и постоянство може да се постигне всичко. Примери: Хеопсовата пирамида, Суецкият канал, Цимлянското море и прочие.
– Най-после дойде и моят момент! – си каза Скоклю, когато чу с ушите си, че Мецан обяви война на Каменар. – Каменар живее на недостъпна висока скала. Там може да се отиде само със скок. Това разстояние е много по-незначително от луната. Ако тренирам цяла нощ, утре ще успея да скоча направо в гнездото му.
И когато всички животни се прибраха да спят, Скоклю отиде на една полянка, придружен от Потривко, наречен така, защото по цял ден се потриваше и наблюдаваше скоковете на своя приятел.
Тук трябва да кажем две думи и за него. Потривко също бе жабок, но не скачаше, тъй като нямаше да му остане време да се потрива. Но той умееше да насърчава. Когато двата жабока застанаха в средата на полянката, Потривко каза:
– Ако успеем тази нощ, утре Каменар ще бъде ликвидиран!… Чакай да ти направя няколко масажа!… С песен или без песен?
– С песен! – отвърна Скоклю.
– Легни по гръб.
Скоклю изпълни заповедта на треньора си и легна върху тревата, както правят спортистите-състезатели. Потривко хвана левия му крак, повдигна го и започна да го разтрива.
– От Потривко стана Разтривко! – забеляза весело мечтаещият жабок.
А Потривко вече разтриваше в такт със следната песен:

Едно-две, едно-две,
едно-две-три.
Едно-две, едно-две,
слънцето се скри.

Та-ра, та-ра –
два ша-ма-ра,
ще я-деш ли таз по-па-ра.
Едно-две-три…
Като пееше, Потривко удряше шамари на мускулите, а Скоклю потреперваше и питаше не може ли да се масажира без шамари, на което Потривко отвръщаше, че не може.
Щом масажира левия крак, Потривко хвана десния, повтаряйки същата песен и същите удари по мускулите.
– Готово! – рече след време той. – Започни скоковете!
Скоклю се изправи и най-важната част от представлението започна. Скок след скок – скок след скок. Пак масажи – пак скокове… Чак до заранта.
На изток небето почервеня и на поляната започнаха да прииждат обитателите на Тихата гора. Животните се събраха бързо. На видно място застана Военният съвет в следния състав:
Мецан
Кафявко
Лисан
Зайко Сивко и
Таралежко,
който, както казахме, влизаше във всички комисии и съвети.
Мецан беше сериозен и съсредоточен. Сивко се изправи пред него и доложи, че Потривко иска да говори на всяка цена с него.
– Да дойде! – нареди Мецан.
Потривко застана пред главнокомандващия.
– Говори! – подкани го Мецан.
– Скоклю ще ни спаси! – съобщи важно Потривко. – Наредете веднага да го пуснат тук!
– Пуснете Скоклю!
Жабокът пристигна бързо и като придаде на лицето си колкото е възможно по-скромен вид, застана от дясната страна на Потривко.
– Аз ще говоря – рече Потривко. – Ти не се изразяваш добре. Мислите ти подскачат нагоре-надолу.
Той се обърна към Военния съвет и изгледа всеки един от членовете му.
– Господа от главното командване – започна Потривко. – Днес Тихата гора започна да живее в решителни дни, изпълнени с небивало напрежение. Положението е такова, че трябва да действаме бързо и ефикасно. Нашият спокоен живот е застрашен. Нашето щастие е поставено на… на…
– На карта – подсказа някой.
– На карта – повтори Потривко, макар че сам не знаеше как да си представи един живот, поставен на карта. – Ето защо ние трябва да мобилизираме силите си и… и…
– Умението си – чу се глас.
– И умението си – повтори отново Потривко. – Защото в противен случай…
– Какво бърбориш? – прекъсна го Кафявко. – Не разбра ли, че времето на думите мина, настъпи часът на делата?
– Е, да де – затова съм дошъл!
– Но защо го усукваш!… Не виждаш ли, че тръгваме в поход, че се бавим заради теб?… Ако предлагаш нещо – казвай, ако не – да тръгваме?
– Имам да предложа най-важното! – тържествено заяви Потривко, а Скоклю скромно наведе глава.
– Какво е то? – запита Мецан.
– Зная един начин да се вмъкнем в гнездото на Каменар!
Целият съвет изтръпна. Та нали всеки един от членовете му не бе мигнал цяла нощ, за да измисли тъкмо този начин.
– Говори! – подкани бързо Лисан. – Защо напрягаш нервите ни!
– Бъдете спокоен, татко Лисан! Вашият син ще бъде отмъстен! – Скоклю отново наведе срамежливо глава. А приятелят му продължи: – Скоклю ще направи това!
– Как? – Всички погледи се устремиха към скромния жабок, който в това време не знаеше накъде да гледа от щастие и смут.
– Цяла нощ – продължи Потривко – моят приятел изтренира високия скок.
– Но какво от това? – ядоса се Мецан.
– Как “какво от това”? – отвърна спокойно Потривко. – Този спортист ще скочи направо в гнездото!
Потривко изгледа победоносно присъстващите. Скоклю се сви и сякаш се превърна в сачма. Всички се умълчаха и се замислиха. Ясно, че бяха изненадани.
– И какво? – съвзе се най-напред Кафявко.
– Ще скочи в гнездото! – отсече Потривко.
– Това е явна глупост! – каза Мецан. – Какво може да стори една жаба в гнездото на орела?
Всички се умълчаха.
– Виж, за това… не бях… помислил – продума тихо Потривко. – Скоклю, какво ще направиш, като скочиш в гнездото?
– Скоклю сви изненадано рамене:
– Не знам!
– Жалко! – въздъхна Потривко. – Такъв гениален план! И толкова дълго тренирахме.
– Отнехте ни времето! – нервира се Мецан. – Как посмяхте да предложите такава глупост?
Той се изправи решително и се обърна към членовете на съвета:
– Хайде!… Животните губят търпение. Заповядайте на първата колона да потегли… Посока – Голямата планина!
Зайко Сивко се втурна да съобщи заповедта.
Жителите на Тихата гора се раздвижиха. Първата колона потегли напред, следвана от останалите. На големи гъсти редици тръгнаха животните към Голямата планина, към скалата, към прословутото гнездо на Каменар!
Щом отмина и последното животно, Потривко рече на Скоклю:
– Хайде да ги настигнем!
– Не мога да мръдна краката си! – проплака Скоклю. – Нещо става с мен.
– Мускулна треска – обясни Потривко. – Струва ми се, че тренирахме повече, отколкото трябваше.

Глава дванадесета

В ГНЕЗДОТО НА КАМЕНАР
Утрото се появява най-напред на върха на Голямата планина. Докато равнината още тъми в сянка, в гнездото на орела кацват първите слънчеви лъчи. Каменар отваря едно след друго очите си и често се пита за кой ли път вижда изгряващото слънце и още колко пъти ще го среща така, докато един ден… Ах, колко неприятно е да се мисли за оня ден, когато слънцето ще се появи както винаги, над земята, а тебе няма да те има!… Няма нищо по-хубаво от живота. На него никой никога не може да се насити. Ето, Каменар живее вече сто и тридесет години, а все му се струва, че се е родил вчера.
Орелът се прозя и внимателно събуди съпругата си.
– Да тръгваме! – рече той.
– Да се полюбуваме малко на рожбите си – предложи Остронокта. – Виж ги какви са симпатични!
– Утре ще ги уча да летят – каза тържествено бащата.
За Лиско този ден бе както всички останали в гнездото. Щом се събуди, той започна да измисля нови забавления. Черноперко и Клюнчо бяха лакоми не само за храна, но и за игри. Лиско знаеше, че ако доскучае на орлетата, Каменар веднага ще разбере това и – край: ще го поднесе на децата си като обяд или вечеря. Щом отвори очи, лисичето видя, че Каменар и госпожата му стоят безмълвно на скалата и търпеливо очакват събуждането на рожбите си.
Пръв се раздвижи Клюнчо. Той разпери крила и плесна няколко пъти с тях. Това разсърди Черноперко, който се събуждаше винаги последен.
– По-внимателно, егоист!
– Време е за ставане – отвърна Клюнчо. – Да видим какво ново е измислил за днес нашият.
Докато Лиско се чудеше какво да отговори, татко Каменар каза:
– Деца, утре ще ви учим да летите!
За орлетата това бе най-радостната вест. Те размахаха крилца и оживено подскочиха като футболни топки. Остронокта ги погледа известно време с възхищение и покани съпруга си да тръгват на лов. Двамата излетяха от скалата, направиха плавен кръг над гнездото и се понесоха по посока на изгряващото слънце.
– Скоро ще си хапнем от месото на Лиско – каза Каменар.
– Взе ми думата от устата – рече Остронокта. – Засега той все още ги забавлява и убива скуката им, но утре, научим ли ги да летят, те няма да се застояват повече в гнездото и Лиско няма да им бъде интересен.
– Накъде сега?
– Към Младата гора. Вчера видях две сърнички.
Каменар сви към Младата гора.
Орлетата бяха подали глави от гнездото и с интерес наблюдаваха летенето на родителите си.
– Започвай! – обърна се Клюнчо към лисичето.
– Какво? – направи се на недочул Лиско.
– Забавлявай ни!
– Напоследък нещо недочувам – избърбори Лиско, докато се чудеше как да започне. Ах, каква благодарност дължи той на тази бъбрива къртица! Лиско зае подходяща поза и рече: – Искате ли да ви разкажа приказката за Киселото мляко?
– Искаме! – каза Черноперко. – Но какво е това кисело мляко?
– И аз не знам.
– Щом и ти не знаеш, как ще ни разказваш?
– По-добре да ви разкажа за лешника… който… който… попаднал на… к-к-камък.
– Започвай!
Лиско се замисли. Той разбра, че е влязъл в собствения си капан. Откъде пък му хрумна да разказва за лешници и за камъни? Той не знаеше никаква приказка за какъвто и да е лешник, а още по-малко за лешник, попаднал на камък.
Ами сега?
Лиско съжали искрено за думите си. Беше време да признае, че всичко е изказано, че не може да изненада с нищо ново, понеже се е изчерпал. И действително, всичко вече бе разказано. Каквото можа да измисли – измисли. Той бе разказал всичко, научено от Лиса, всички песнички и игри. И какво ще стане сега? Сбогом, живот!… Сбогом, гори, поточета!
В тоя момент отчаяното лисиче реши: “Каквото и да става, трябва да измисля приказка за лешник – и то не какъв да е лешник, а лешник, попаднал на камък…”
Ето и приказката, която Лиско измисли за

ЛЕШНИКА, КОЙТО ПОПАДНАЛ НА ЕДИН КАМЪК

– На един лешников храст – започна бавно Лиско, – на един лешников храст – повтори още по-бавно бедното, решено да спаси живота си лисиче, – в една гора – проточи то, – в една лешникова гора – мисълта му работеше с най-голяма бързина, – на един лешников храст се роди един лешник.
– Само един ли? – запита наивно Черноперко.
– Не само един – отвърна Лиско. – Там имало много лешници, но ние ще говорим само за един, защото в приказките се говори винаги само за едно нещо… И така, на един лешников храст се роди и узря един лешник. Щом узря, той се откъсна сам от клончето си и туп! – падна на тревата, откъдето подскочи и падна върху един камък. Това се случва много рядко, но някои неща се случват рядко.
Лешникът кацна върху камъка и си каза: “Ами сега? Какво ще правя тук?… Как ще израсна?”
Защото всяко лешниче, орехче и бадемче мечтае да попадне на земя, в която да пусне коренче и да израсне като фиданка. Тази фиданка след време ще се превърне в дърво или храст. А нашето лешниче стои изплашено на камъка, изпълнено с тревожни мисли за утрешния ден.
– Отмести се! – помоли се то на камъка. – Разтърси се, направи нещо, да падна върху земята!
– Не мога – отвърна му камъкът. – Така съм устроен, че не мога да направя нито едно движение.
– Не можеш! – разсърди се лешникът. – Защото сърцето ти е студено като камък!… Искаш да изгния на това място, или пък да стана жертва на първата катеричка, която всеки момент може да мине тук.
– Но какво да направя? – замисли се камъкът.
– Направи нещо! Защо си камък?
– Не знам нищо.
– Ще се пукна от яд!
– Дано мине някое животно и да го засърби кожата – рече камъкът.
– Защо? – учуди се лешникът.
– Ще се почеше на мен и ще те бутне долу.
– Това ли успя да измислиш?
– Не виждам друг изход.
Лешникът се умълча тъжно и едва не заплака. Изведнъж подухна вятър и го заклати.
– А! – оживи се лешникът. – Какво става?
– Ти се размърда нещо, а?
Вятърът се усили. Лешникът се търкулна веднъж.
– Още малко! – извика радостно той. – Духай, ветре!
Гората зашумя.
– Хайдеее! – опияни се лешникът. – Ураа, усилва се…
Лешникът не можа да довърши мисълта си. Той се търкулна няколко пъти и тупна на земята до камъка.
– Тук съм добре! – усмихна се той.
– Честито! – поздрави го камъкът.
– Благодаря! Да ти се връща!
Камъкът въздъхна дълбоко:
– Нищо няма да ми се върне!… Просто ви завиждам, на теб и подобните.
– Защо?
– Така се скитате по света, а аз… все на едно място, като наказан.
В думите на стария неподвижен камък имаше такава болка, че сърцето на лешника се сви. А тъй му беше радостно в момента.
– Не тъжи – продума той. – Сега ще раста до теб и ще ти правя компания. Ще имаш поне с кого да разговаряш.
Лешникът запя.
Тук Лиско се запъна, защото не можеше да измисли подходяща песен. А орлетата го гледаха в устата и го чакаха да запее, както винаги на такива места в приказките.
– И лешникът запя – повтори Лиско – следната песен:

Колкото е далеч от земята до небето,
толкова е далеч от небето до земята.
Колкото си висок от петите до главата,
толкова си висок от главата до петите.

И понеже не можа да измисли нещо друго, той се върна към приказката:
– Минаха години. До стария камък израсна хубав лешников храст. Ден и нощ си говореха двамата и живееха в прекрасни съседски отношения. Но един ден се скараха.
Това стана, когато до лешниковия храст за първи път спряха две деца и погледнаха едрите зрели лешници.
– Да си наберем – предложи едното.
– Много са високо – каза другото.
– Високо ли?… Ще стъпим на този камък.
Децата се покачиха на камъка и набраха цяла кошница лешници. Щом се отдалечиха, храстът се обърна сърдито към камъка:
– Видя ли какво ми стори? Ако не беше ти, децата нямаше да оберат вейките ми.
– Но какво да правя? – заоправдава се камъкът. – Ти пък не даваш нито един лешник. Нека си похапнат децата. Нали за това са плодовете ти!
Лешниковият храст се сърди три дни на камъка и мълча, но най-сетне каза:
– Прав си!… Защо да бъда егоист. Нима плодовете ми не зарадваха децата?
И двамата отново си заживяха щастливо… Харесва ли ви приказката?
– Да – рече Клюнчо, – макар че не е смешна като другите.
– Е, не може все смешно! – отвърна Лиско. – Смешните неща се измислят трудно. Ако прегледаме световната литература, ще разберем, че сериозните книги са безброй, а смешните се броят на пръсти.
– А сега какво ще правим? – запита Черноперко.
– Ще ми се да похвърча! – рече внезапно Клюнчо.
– Какво? – изненада се братчето му.
– Да си полетя!
– Че как така? Не чу ли какво казаха мама и татко? Утре ще ни учат да летим двамата.
– Не – рече Клюнчо. – Искам да ги изненадам. Чувствам сили в крилете си. Изглежда, че да се лети, не е много трудно.
И Клюнчо подскочи до края на гнездото, като гордо разпери криле:
– Вижте какво ще направя!
Той скочи от гнездото и падна в бездната. Сърцето му замря. Черноперко и Лиско изпищяха. Клюнчо пропадаше все по-надолу и ставаше все по-малък. Гордото преди малко орле се изплаши толкова, че не смееше да предприеме нищо, а само пропадаше. Но внезапно крилете му се разтвориха и Клюнчо усети как се задържа между небето и земята.
– А! – изписка радостно той. – Че то било приятно!
Клюнчо размаха криле и усети, че се движи. Плесна още по-силно, изви опашка и се издигна.
– Хей! – извика той към гнездото. – Видяхте ли?… Ах, че е приятно!…
– Върни се! – извика разтревоженият Черноперко. – Вършиш глупости!
Но Клюнчо започна да вие кръгове около гнездото, като непрекъснато се подиграваше на страхливото си братче:
– Смееш ли и ти?… Не смееш! Бъзльо!… Сега ще отида да посрещна татко и мама!…
Въодушевеното от първите си успехи орле се изви и полетя по посока на Младата гора.

Глава тринадесета

ТАЙНСТВЕНАТА КАЛИНКА

Военният съвет, който вървеше пред всички животни, бе преминал територията на Папратовата гора и вече напредваше през Боровата гора, която се изкачваше по стръмния хълбок на планината. Гълъбите летяха ниско, почти между дърветата, и оглеждаха небето. Но там все още нямаше нищо.
– Да спрем и да изчакаме – предложи Добрушко.
Ятото накаца по клоните на голям стар бор. Не мина много време и Военният съвет, начело с Мецан, се появи.
– Все още нищо – доложи Добрушко. – Не се вижда никакъв орел.
– А и да го видим – рече тъжно Кафявко, – какво ли можем да направим? Все още нямаме план.
– Сега ще заседаваме сериозно – предложи Мецан. – И без това ще трябва да почакаме, докато пристигнат всички животни.
Военният съвет се събра под бора. Членовете му бяха умислени и загрижени. Най-напред взе думата Лисан:
– За мен е ясно, че има някакво разрешение. Сигурен съм, че има начин поне да проникнем в гнездото на орела. Но какъв е този начин – ето кое не знам.
– И аз мисля същото – добави Сивко.
Той бе седнал на иглолистния килим и си играеше с една калинка. Тя лазеше по предната му лапа и Сивко напразно чакаше да отлети. Той повдигаше лапата си нагоре и си шепнеше: “Калинке-малинке, накъде ще отлетиш?” А калинката размахваше крилца, лъжеше го, че ще отлети, и все не отлиташе.
– Имайте предвид едно нещо – взе думата Кафявко. – Хей там, горе, завършва гората! От края на гората до гнездото на Каменар са все храсти и трева.
– И скала – допълни Сивко.
– Точно така – съвсем нагоре започва скалата. Няма къде да се укрием, няма как да се придвижим незабелязано.
– Това е известно – прошепна Мецан. – Трябва да се измисли нещо особено.
Съветът замълча. Сивко наблюдаваше своята калинка, казваше си на ума: “Калинке-малинке, накъде ще отлетиш?” и мислеше за Каменар и за някои свои неща. Калинката разперваше крилцата си и пак ги свиваше. Една шишарка се откъсна от бора и удари Таралежко по муцуната. Той извика:
– Нападение! – и се сви в бодлите си.
Членовете на съвета се засмяха от сърце и се смяха дълго. Мецан се смееше през сълзи, а Кафявко се търкаляше презглава и като се изправи, цялата му кожа бе покрита с борови иглички. Дори Лисан, който имаше защо да бъде тъжен, се поусмихна и рече:
– Ех, този Таралежко!…
Като се насмяха добре, животните отново се насъбраха в кръг. Всеки разбра с учудване, че сега му е по-леко.
– Хубаво нещо е смехът! – забеляза Мецан. – Почувствахте ли как ни олекна? Наистина, животът без смях е немислим. А колко малко сме направили в нашата гора да се смеем всеки ден!
– Трябва ми още да се посмея и мисля, че ще направя предложение – каза Кафявко. – Хайде, Таралежко, направи още една смешка.
Но Таралежко стоеше обиден настрана.
– Така е – забеляза Мецан. – Когато мнозинството се смее, почти винаги има един, който е сърдит.
– Който е предизвикал смеха – допълни Кафявко.
– Не винаги е така – рече Сивко. – Ей сега ще ви изпея една песничка, на която всички ще се смеете и никой няма да се сърди. Ще ви демонстрирам така наречения безобиден смях.
Зайко Сивко застана до дънера на бора и се поклони:
– Драги посетители – рече той, – сега ще ви изпълня…
– Не сме никакви посетители – прекъсна го учудено Таралежко, като гледаше Мецан, – откъде-накъде посетители! Ние сме Военен съвет!
– Таралежко, на ужким!
– Аха! Щом е на ужким – може.
– Сивко, кажи някоя къса смешка!
Сивко се замисли.
– Много дълго мислиш! – обади се Кафявко.
– Колкото една смешка е по-къса, толкова по-дълго трябва да се измисля… Понеже нямаме време за къса смешка, ще ви кажа… по-право – ще ви изпея една песен. Това е песента на четиримата неми. Слушайте сега!
Сивко вдигна едната лапа над главата си, а другата положи на рамото си. След това събра двете лапи, като че се ръкуват. После показа дланта на лявата си ръка и с нея притисна дясното си око. С другата лапа свали лявата от окото си и я разположи на корема си. Завъртя се, търкулна се по гръб, изправи се, намигна с око, отвори уста, затвори я, сложи лапа на сърцето си, порони две сълзи от лявото око, след това – една от дясното, наведе се, пое една борова игла, разтвори въображаемо ножче и започна да остри още повече иглата, след което бързо удари с нея мястото, където се намираше сърцето му. Веднага след това Сивко тупна на земята като мъртъв.
Докато траеше представлението, членовете на съвета се смееха: “Ех, този Сивко!” Само Таралежко недоумяваше.
Сивко се изправи и се поклони.
– Браво! – извика от клоните Добрушко.
– Браво! – викаха и останалите гълъби.
– Браво, Сивко! – рече доволният Мецан. – Ти си изпълнител от класа!
А Таралежко продължаваше да гледа учудено.
– Чакайте да се разберем – каза той. – Нали обеща да пее? Не чух никаква песен.
– Но нали казах, че ще ви пея песен на неми! – осведоми Сивко. – В нея се разказва…
– Но ти не пя! – прекъсна го Таралежко. – Обеща, че ще пееш, а не пя!
– Немите не могат да пеят! – отвърна Сивко.
– Тогава защо обеща да изпълниш песен на неми, щом като немите не могат да пеят!
Последва нов смях. Този път се смееха отново на Таралежко. Той наведе глава, изчака смеха и заговори:
– Признавам, че не разбрах нищо от песента. А вие, щом разбрахте – кажете!
– В тази песен се разказва за нещастната любов на един ням – осведоми Сивко. – Смешното тук е, че песента е трагична. И понеже немите не могат да пеят, става още по-смешно.
– Но защо аз не се засмях?
– Защото нямаш чувство за хумор – отвърна Сивко. – Ти приемаш всичко сериозно и сам ставаш смешен.
– Но само аз ли съм такъв?
– Не. Има много животни и хора като теб. А!… Хей, калинке, ти още ли си върху мен?…
В отговор на това калинката разпери криле и изведнъж отлетя.
– Приятели – извика Сивко, – тази калинка ме учудва!
– Защо? – запита Таралежко.
– Ами… как да кажа… вижда ми се съмнителна. През цялото време се въртя между нас и внезапно отлетя, дявол знае къде.
Мецан се намръщи.
– Говорихме ли за нашите планове? – запита той.
– Разбира се – каза Лисан. – Споменахме и за гнездото, и за това, че още не сме намислили как да проникнем в него.
Съветът се умълча.
– Постъпихме глупаво – въздъхна Мецан.
– На чужда територия сме и пак не съобразихме.
– Какво да съобразим? – запита Кафявко.
– Че между нас има чужд.
– Но това беше калинка!
– Тъкмо затуй!
– И… трябва ли да допуснем?… – не се доизказа Кафявко.
– Де да знаеш! – понижи глас Мецан.
– Искаш да кажеш, че може би тази малка калинка!…
– Да – отвърна Мецан. – В това съм почти сигурен.

Глава четиринадесета

БЕЗЖИЧЕН ТЕЛЕГРАФ

Животните пристигаха, разполагаха се наоколо и почиваха под прикритието на гората. Те бяха спокойни. Какво да се прави по-нататък – за това се грижеше Военният съвет. Бяха си го избрали, имаха му доверие и знаеха, че той никога няма да злоупотреби с него. На Мецан и помощниците му можеше винаги да се разчита.
И ето, сега Съветът е изпълнен с тревожни мисли. Всеки член поотделно мислеше колко глупаво бяха постъпили и как не бяха съобразили ни най-малко, че военното положение изисква пълна бдителност.
– Да им съобщим ли? – запита тихо Кафявко.
– Мисля, че е рано – отвърна Мецан. – Да помислим още.
– Но кажете, какво може да направи калинката? – обади се Сивко.
– Всичко! – решително каза Лисан. – За нея стана ясно, че искаме да проникнем в гнездото на Каменар.
– И вие мислите, че ще му съобщи? – запита Сивко.
– Не знам – отвърна Мецан, – но на всички ни е ясно, че се въртеше около нас не току-тъй.
– А защо ще му съобщава?
– Това искам да разбера… В края на краищата калинката живее в тази гора. Тук Каменар е най-силният, а тя е почти най-беззащитната. Представете си, че поиска да му се подмаже.
Отново настъпи мълчание. Всеки потъна в мислите си.
– Да се обърнем към дивите кози – предложи нерешително Таралежко.
– Защо?
– Каменар е техен смъртен враг. А козите могат да се катерят по непристъпни скали.
– Безполезно! – намръщи се Мецан. – Скалата на Каменар е равна и стръмна като стена. Ненапразно той живее необезпокояван повече от сто години. Стратегическото му положение е такова, че го пази… А и да се покачат козите. После?
– Таралежко, говориш като Потривко и Скоклю! – рече Сивко.
– Но нали трябва да се предлага нещо? – оправда се Таралежко. – Нали трябва да се мисли…
– Тук си прав – рече Мецан. – При това вече нямаме време за губене… Ах, тази подла твар! Нищо и никаква животинка с червени крилца и точици!… Украшение на природата, а на каква подлост е способно!…
– На този свят най-много презирам предателството! – рече Таралежко.
– Мислите ли, че калинката може да отлети до гнездото на Каменар? – запита Сивко.
– Защо да не може?
– От края на гората до гнездото има най-малко един километър. А горе има въздушно течение. Как ще лети?
– Първо ще лети, а после ще пълзи. Калинката може да пропълзи по скалата.
– Ще мине сума ти време.
– Точно тъй! – подчерта Мецан. – Ние трябва да изпълним плана си само през това време. Закъснеем ли – край! Каменар ще вземе мерки… Ах, да може някак да ми се яви на двубой!… Да се бием само двама!
– Това той няма да приеме! – каза Сивко.
– Проклета калинка! – извика Лисан. – Искам да отмъстя за Лиско!…
– Бих премазал този подлец! – избухна Сивко. – Тази нищо и никаква мушица, която може да побере толкова хитрост и да се причисли към световноизвестните предатели като Юда, Троянския кон и други, които сега не ми идват на ум!…
– Вижте! – изкрещя Таралежко. – Погледнете към оня бор!
Там спокойно летяха три калинки. И чудното беше, че калинките не бягаха, а приближаваха. Направиха кръгче над главите им и едновременно кацнаха върху най-ниския клон на големия бор.
– Вие сте наши пленници! – извика Мецан. – Над главите ви е гълъбовото ято. По даден от мен знак ще бъдете унищожени!
– Добър ден! – рече спокойно едната от калинките.
Членовете на съвета се спогледаха и просто не знаеха какво да предприемат.
– Тази калинка вляво е нашата позната – прошепна Сивко. – Хей, нахалнице, какво искаш?
– Да си поговорим! – отвърна една от непознатите калинки.
Тя беше много едра и говореше спокойно, сякаш не ставаше въпрос за живота й, а се водеше разговор за това, дали утре времето ще бъде все тъй слънчево, както днес:
– Защо ни гледате така? – усмихна се тя. – Хайде да си поговорим!
– За какво да говорим? – запита Мецан. – Ние сме тръгнали да вършим едно дело, което засяга само нас. Вас не ви интересува. Никога не сме мислили да ви причиняваме зло. Може би сте чували за Тихата гора. Ние сме жители на тази гора. Всички там живеят в мир и съгласие.
– Това знаем! – усмихна се повторно едрата калинка.
– Затова сме дошли… да ви помогнем! – обади се познатата калинка.
Трите калинки като по даден знак се спуснаха от клонката и кацнаха върху иглолистния килим пред Военния съвет.
– Да се запознаем! – рече едрата калинка. – Аз съм Осемте точки!
– Аз съм Седемте точки! – представи се другата непозната.
– Аз пък съм Шестте точки! – добави познатата калинка.
– Сега вие трябва да ни разкажете всичко – предложи Осемте точки.
– Защо? – запита Мецан.
– Ще се опитаме да ви помогнем.
Едва сега Мецан се засмя и подаде лапа за здрависване:
– Малко е неудобно да се здрависвам с вас, тъй като нямам какво да ви подам – забеляза Осемте точки.
– Обърках се от радост! – смутено отвърна Мецан. – И така, какво предлагате?
– Чували сме за вас. Макар да живеем в Гората на боровете, ние сме ваши приятели и желаем да ви помогнем. Доколкото разбрахме, искате да отмъстите на Каменар.
– Нещо такова.
– Какво ви е сторил?
– Отвлече и изяде едно лисиче.
– Само това ли?
– Вече цял век, откакто Каменар се храни с животните от нашата гора. След отвличането на Лиско ни прекипя. Трябва или да го унищожим, или да му дадем урок. Искаме да живеем спокойно.
– Хм! – рече Осемте точки. – Не можете да проникнете в гнездото му.
– В края на краищата туй ни е и целта. Важното е да измислим начин за отмъщение или да го принудим да сключим някакъв договор. Сигурно съществува такъв начин, но как да го измислим?
– Имам нещо като план – рече Осемте точки. – Ще ви го кажем и ако го одобрите – да действаме.
– Кажете го – смотолеви Мецан, тъй като нямаше представа какво могат да предложат мъничките, немощни насекоми, въоръжени само с едни точки и нищо повече.
Осемте точки започна да обяснява:
– От края на гората до гнездото на орела има стръмно разстояние от километър.
– Да.
– Ние, калинките, можем да си изпращаме съобщения, без да говорим, чрез търкане на крилцата, без никой друг да ни чува, на разстояние от десет сантиметра.
– Да.
– И една от нас да влезе в самото гнездо.
– Е?
– Тогава тя ще може да наблюдава и да подслушва всичко, което става в жилището на орела.
– И после?
– И после ще съобщава чутото и видяното на тази, която е най-близо до нея.
– И?
– И тази ще съобщава всичко на съседката си.
– А тя?
– А тя на другата, другата на по-другата и тъй нататък… Нещо като безжичен телеграф, опънат от гнездото до вашия съвет.
Мецан, Кафявко, Лисан, Сивко и Таралежко се спогледаха. Ясно, че планът им харесваше. Преди всичко той беше почти осъществим. Но Мецан се намръщи:
– И каква полза? – запита той. – Какво ще спечелим от това?
– А малко ли е да знаете какво става всяка минута в гнездото?
Мецан подскочи внезапно:
– Стой! – извика той. – Измислих!… Идеално!… Щом орелът излети на лов, калинките ще ни съобщят. Ще знаем, че е излетял, ще знаем и посоката. В същото време в тази посока ще поставим едно малко животно за примамка.
– Какво животно? – запита Кафявко.
– Ще изберем онова животно, което е най-любимата храна на Каменар! То ще си пасе невинно в края на гората, за да привлече вниманието му. Аз и Кафявко ще бъдем скрити в храстите… И какво става по-нататък? Орелът вижда жертвата, спуща се върху нея, ние изскачаме от храстите и хващаме каменар за краката.
– Не е лошо – съгласи се Таралежко.
– Може, така може! – добави Кафявко.
– Браво! – удиви се Сивко.
– Само че – Мецан се обърна към Осемте точки – имате ли достатъчно калинки? Ще ни трябват много.
– Туй се мъча да разбера – отвърна Осемте точки. – На всеки десет сантиметра по една. Значи… за един километър колко калинки ще ни трябват?… Ей! Разсеяна съм и не мога да го сметна!
Всъщност Осемте точки не беше разсеяна, а не можеше да се справя с големи числа.
– Отивам да пия вода – каза Таралежко.
Зайко Сивко започна да подсвирква и да разглежда гората, а Кафявко си призна направо, че предпочита да излезе сам срещу десет орли, отколкото да реши такава задача.
– Аз и Лисан ще решим тази трудна задача! – предложи Мецан. – Значи, от края на гората до гнездото има около един километър?
– Да – каза Седемте точки.
– Един километър има хиляда метра.
– Толкова – каза Шестте точки.
– Или пък на десет места по сто метра! – рече Лисан.
– Чакай! – прекъсна го Мецан. – Не ме обърквай!… Един метър има сто сантиметра… Сто сантиметра правят десет дециметра… Един дециметър има десет сантиметра… На десет сантиметра ще ни трябва по една калинка… Значи на един метър ще са ни нужни?
– Сто калинки! – побърза да вземе участие Кафявко.
– Бъркаш ме! – рече Мецан. – На един метър… ще ни трябват… сто… Не! Десет калинки!… Такаа!… Десет на един метър… А имаме хиляда метра… Значи… Мълчете, не ме обърквайте!…
– Но ние мълчим – отвърна Сивков. – Никой нищо не казва.
– А сега не приказваш ли?
– Сега приказвам, за да ти кажа, че никой не приказва, а ти мислиш, че казвам нещо.
– Е!… Иди сега да изчисляваш при тези непоносими условия!
Мецан хвана глава с лапите си и се замисли:
– Имаме хиляда метра…
– Не хиляда метра, а един километър! – поправи го Таралежко.
– Видяхте ли? – отчая се Мецан. – Ти защо не отиде да пиеш вода?… Хиляда метра и един километър са едно и също нещо.
– Извинявай – заоправдава се Таралежко, – но аз никога не съм виждал нито едното, нито другото.
– Затова мълчи! – каза Мецан. – Имаме всичко хиляда метра… За един метър ще ни трябват десет калинки. Така ли?…
Мълчание.
– Така ли? – повтори Мецан.
Мълчание.
– Нали толкова? Защо мълчите?
– Защото ти е нужно мълчание – отвърна Кафявко.
– Тогава – продължи Мецан – трябва да умножим десет по хиляда. Ех, къде е сега моят Лапчо, да го сметне за секунда… правеше… За сто метра ще ни трябват на сто места по десет… значи – хиляда калинки. Десет по хиляда… Ще ни трябват тъкмо десет хиляди калинки! – обяви тържествено Мецан. След това се обърна към Осемте точки и запита: – Имате ли ги?
– При последното преброяване бяхме дванадесет хиляди.
– Къде са?
– Куриерите тръгнаха да ги събират.
– Благодаря ви много! – рече Мецан. – Услугата, която ни правите, е огромна. Сега не остава друго, освен да се придвижим към края на Боровата гора. Там ще се настаним и оттам ще опънем нашия безжичен телеграф.
Мецан погледна войниците си, разположени по боровете, после синьото небе, по което грееше слънцето, и върха на планината – далечен и недостъпен, гордо забит във висините. Там беше врагът: орелът Каменар, на когото природата бе дала здрави крила, остри нокти, клюн, остър поглед. В гнездото му по всяка вероятност ставаше нещо, но какво – никой не знаеше. Тайна! Там от векове дедите и прадедите на Каменар са изяждали хиляди невинни животни, за които трябваше да се отмъсти.
Мецан издаде къса заповед: да се тръгва веднага!
Докато се изкачваха към края на гората, до него се приближи Таралежко и запита:
– Интересува ме нещо?
– Кажи.
– Кой и как ще измерва по десет сантиметра разстояние от една калинка до друга?
– Калинките ще си определят разстоянието сами.
– Но откъде ще си вземат метри.
– Не с метри, Таралежко! – усмихна се Мецан. – Ще се нареждат на разстояние да се чуват.
– Хм! – отвърна Таралежко. – И аз си го представях тъй, но – питам, за всеки случай.

Глава петнадесета

ОСТРОТО РОГЧЕ

В края на Боровата гора започваха кленови храсти, висока жилава трева, камънаци, покрити с мъхове и алпийски рози. Още по-нагоре, към върха, се откриваха само бели скали, по които от милиони години се търкаляха ветровете, дъждовете и снеговете. Единствените обитатели на тези места бяха дивите кози. От незапомнени времена те враждуваха с Каменар и неговите предшественици. Всяка пролет орелът отвличаше някои от рожбите им. Козите бяха безпомощни срещу него.
И можете да си представите колко непредпазливо бе постъпило Острото рогче, избягало от майка си, спокойно застанало на това голо място. Тук то лесно можеше да бъде забелязано. Но като всяко дете и Острото рогче вършеше глупости. Та нали и Лиско обърка тази каша по същите причини!…
Острото рогче бе застанало на един камък и съзерцаваше долината. Какво ли има там? И няма ли начин да се стигне някак сред зеления пух, където лъкатуши онова интересно нещо, наречено река? Козлето скочи от камъка на тревата.
– Ей, ще ме смачкаш! – чу се тънък гласец.
Козлето видя една калинка до копитцето си.
– Какво търсиш тук? – запита Острото рогче.
– Строим кабел – рече калинката. – Решили сме да победим Каменар… Виждаш ли тази червена ивица? Да не стъпваш по нея.
Острото рогче проследи с поглед едва забележимата червена нишка, която се изкачваше по склона, и се изненада:
– Ама вие действително правите нещо сериозно!
– Нали ти казах – строим кабел. До утре сутринта последната калинка от кабела, Шестте точки, трябва да бъде в гнездото на Каменар.
– Ами не мога ли и аз да помогна с нещо? По цял ден скучая.
– Ако искаш, иди при Мецан в края на гората. Може да ти намери работа.
Но в това време Мецан бе зает с най-бурното заседание на Военния съвет.
– Противопоставям се! – извика Таралежко. – Не е хуманно!
Кафявко настръхна:
– Ще се намерят доброволци!
– Ще се намерят, но не трябва да допуснем!
– Защо?
– Нямаме право да рискуваме живота на никого!
– Таралежко, разбери – тук няма риск – намеси се Сивко. – Кафявко и Мецан ще скочат върху него, преди да докосне примката.
– Така е и все пак се противопоставям!
Спорът се водеше около смелия план на Мецан. Таралежко поддържаше мнението, че съветът няма право да излага ничий живот на опасност. Мецан и Кафявко бяха сигурни, че ще се намесят навреме и че ще рискуват по-скоро техния собствен живот. Най-сетне, като изтече цял час в препирни, Таралежко отстъпи:
– Добре! Убедихте ме! На посочете животното, което ще поставим като примамка.
Военният съвет се умълча. Настъпи непоносима тишина, в която заседаващите избягваха да се гледат в очите… Да – трябваше да се уточни кой да бъде “жертвата”.
Лисан се изкашля и другите разбраха, че искам думата.
– Какво месо обича най-много Каменар?
– То се знае – крехко! – отвърна Кафявко.
Отново мълчание. По едно време Сивко се опита да подсвирне, но се отказа.
– Да видим тогава кои животни имат крехко месце? – предложи той.
– Ясно, че сърничките – каза Таралежко. – Каменар би дал всичко за една малка, едва пристъпяща по тревата сърничка.
– Така е – съгласи се Мецан. – Но откъде да я вземем?… Всички малолетни животни сме оставили в Тихата гора.
– Трябва да изберем това, с което разполагаме тук – рече Кафявко. – Може би един от зайците ще свърши същата работа.
– Да застана аз – предложи Сивко.
– Не бива – намеси се Мецан. – Каменар ще се усъмни… Едно зайче – това е друго, но голям заек – не. Трябва ни невръстно животно. Ех, какво не бих дал за едно козленце!
– Добър ден! – обади се Острото рогче и подскочи при тях. – Може би не идвам в подходящ момент, но търся някакво забавление.
Членовете на съвета изтръпнаха:
– Признай, че си подслушвал! – каза Кафявко.
– Отчасти! – наведе глава козлето.
– Кой те праща? – запита Мецан.
– Калинките, които строят кабел.
– Кой ти каза, че строят кабел?
– Те.
– Кой им е разрешил да разправят наляво и надясно какво строят?
– Не знам. Казаха ми да ви потърся.
– Защо?
– Да ви помогна. Нали ще хващаме Каменар?
Мецан си мислеше вече за случайностите. Ето на, трябваше му озленце и изведнъж… Сякаш падна от небето.
– Слушай, козленце – промълви той, – как се казваш?
– Острото рогче.
– Имаш ли родители?
Козлето се замисли за няколко секунди и отвърна:
– Не.
– Нито татко, нито мама?
– Нито едното, нито другото.
– Да не лъжеш?
– Не лъжа.
– Къде са баща ти и майка ти?
Острото рогче се замисли отново:
– Отвлече ги Каменар!
– Отвлече ги? – усъмни се Мецан. – Толкова големи и ги отвлече!
– Отвлече ги, докато бяха малки.
Членовете на съвета се усмихнаха.
– А теб кой те роди?
Острото рогче заплака.
– Защо плачеш?
– Защото нямам татко и мама. Родило съм се кръгло сираче.
– Как се казва майка ти?
– Тихото копито.
– А татко ти?
– Златния рог.
– Нали каза, че си кръгло сираче?
Острото рогче погледна виновно, смути се, но веднага се съвзе и отвърна:
– Те са родители на моето братче. А аз съм кръгло сираче.
– Ти си кръгъл лъжец! – извика Мецан.
– Слушай, козленце – рече Кафявко, – защо лъжеш?
– От скука… – Кажете, какво друго да правя?… Нямам с кого да играя, не ме пущат самичко, непрекъснато ми набиват в главата, че рано или късно ще стана жертва на Каменар. При това положение не ми остава нищо друго, освен да лъжа.
– Как избяга от родителите си?
– Не знам… Избягах… Сега не мога да си спомня как.
– И какво искаш?
– Питам дали случайно нямате нужда от мен.
– За какво можеш да послужиш?
– Вие знаете по-добре.
– Ние ще те арестуваме! – рязка каза Мецан.
– Защо?
– Ще те задържим, докато те предадем на майка ти.
– Съгласен! Поне ще се разсея. Какво да правя като арестуван?
– Иди при катериците и кажи, че си арестуван!
– Досадно арестуване! – огорчи се козлето. – Жалко! Смятах ви за по-интересни животни!… Довиждане!
Острото рогче тръгна към вътрешността на гората. Трябваше да разбере къде се намира арестът, пазен от катеричките.
Мецан, Кафявко, Лисан, Таралежко и Сивко заеха замислената си поза.
– Ех! – въздъхна Мецан. – Само да му предложим! Ще подскочи от радост!
– Герой!
– Има и сладко месце!
– Идеален е за примамка!
– Съгласен! – чу се гласът на козлето.
Военният съвет скочи на крака.
– Подслушваш, а?… Още ли не си в ареста?
– Развърза ми се обувката, та спрях да я завържа.
Мецан се разгневи:
– Лъжец! Ти нямаш обуща!…
– Нямам ли? – учуди се козлето. – Не съм забелязал… Довиждане!
Този път членовете на съвета го следиха дълго с погледи. Щом се увериха, че се е отдалечило, Мецан каза:
– Въпреки всичко не можем! Нямаме съгласието на родителите му. А и никой не ни дава право да искаме това съгласие… Сивко, слушай! През цялата нощ ще се упражняваш да приличаш на зайче. Утре, щом получим известие от калинките, че Каменар се готви да излети на лов, ще те поставим в края на гората.
– Не възразявам – рече Сивко. – Само че…
– Какво!
– Само че… как да направя тъй, че да приличам на зайче?
– Не знам!… Направи всичко, вдетини се, но утре ще играеш ролята на зайче. Не виждам друг начин да се справим с Каменар.

Глава шестнадесета

БЯГСТВОТО

Мецан разбра, че тази нощ няма да спи. От утрешния ден зависеше всичко. Каменар трябва на всяка цена да забележи заека Сивко и при това трябва да му се стори, че това е малко зайче, в краен случай поне заек юноша. Спусне ли се към него – край на историята!… Мецан и Кафявко ще скочат бързо, нападението ще бъде неочаквано… Ах, кога ще стане “утре”!
Главнокомандващият се изправи, измъкна се тихо, да не събуди приятелите си, и отиде при Осемте точки.
– Добър вечер!… Как върви?
– Всяка секунда работи за нас – осведоми го калинката. – По съобщение, получено преди една минута, крайната точка на кабела вече е в подножието. По стръмната скала ще се наредят най-смелите калинки-алпинисти, под командата на Шестте точки, която лично ще влезе в гнездото.
– Кога ще стане това?
– Призори.
– Довиждане!
Мецан се върна в гората и тръгна между боровете. Придвижваха се тихо, да не събуди спящите “войници”. Някои от походниците бяха будни. Под един голям крив бор няколко животни замечтано слушаха песните на Славейко. Той пееше въодушевено и нежно.
Мецан се спря, заслушан в текста на песента:

Ах, как идва понякога време
да не роня слова за любов,
а да пея за родния край,
моят край там, далече, далече,
спящ под тихата, звездната вечер…

А останалите животни тихичко пригласяха припева:

Моят край, моят край, моят край –
Тихата гора…

Мецан изтри овлажнелите си очи и се отправи към ареста. Тук всички бяха будни, говореше се високо и катеричките се заливаха от смях. Мецан погледна през клоните. Около три млади борчета бе начертан кръг. В средата бе написано: АРЕСТ
Катеричките седяха в кръга на земята, а между тях току-що привършваше някаква забавна и смешна игра Острото рогче. Понесоха се ръкопляскания и възгласи: “Сега нещо друго!”
– Ако искате друга игра! – предложи козлето. – За проверяване на културата… Искате ли да играем на писателски имена?
– Искаме! – чуха се гласове.
– Как се играе?
– Ще ви обясня – отвърна козлето. – Ще си изберем една буква. После… ту вие, ту аз ще казваме презимето на писател, което започва с тази буква. Който каже повече имена – побеждава… И така – да почваме! Всички срещу мен, тъй като аз съм най-културният между вас. Да изберем например… буквата Л. Кажете един писател с тази буква!
– Лермонтов – извика една катеричка.
– Правилно! – рече козлето. – Аз казвам… Ламартин.
– Лесков! – изрече друга катеричка.
– Лесков ли?… Добре! Аз пък казвам… Кой, кой… – Острото рогче се почеса по едно от рогчетата – нещо, което означаваше, че е затруднено, и извика: – Лавоазие!
– Той е физик!
– Ооо, да бе!… Ей сега ще измисля един друг!… Лермонтов!
– Казахме го!
– Добре… Уу, колко знам на тази буква, но в момента не ми идват на ума… Например… Лондон!
– То е град! – обади се една катеричка.
– Има и писатели – рече втора. – Приема се. Аз пък казвам… Лафонтен – баснописец.
– Лопасан! – изтърси Острото рогче.
– Не Лопасан, а Мопасан!… Ти май започна да хитруваш.
– Сбърках!… Вместо да кажа Лисабон, казах Лопасан.
– Не съм чувала – рече първата катеричка. – Лисабон е столица на Португалия.
– Има и писател! – обади се козлето.
– Какво е написал?
– Книги.
– Кажи една!
– Една?… “Чичо Томовата колиба”!
Катеричките се засмяха от сърце. Мецан също се засмя, оттегли се назад и продължи пътя си през гората.
До един камък стоеше Сивко. Главнокомандващият се приближи. Двамата се погледнаха мълчаливо. Мецан се усмихна:
– Защо си самотен?
– Мъча се да си спомня какво съм правил като дете. Нали трябва да се вдетиня до утре?
– Първо ще скъсиш мустаците си.
– И аз мисля, че трябва.
– После… винаги ще вървиш със свити уши. – Мецан се замисли… – Ех, да можехме да подрежем и тях!
Сивко се уплаши:
– За нищо на света!…
– Шегувам се.
– Знаеш ли – рече Сивко, – постоянно мисля как да стана дете и без да искам, започвам да се вдетинявам. Дори успях да забравя таблицата за умножение. Изпитай ме, да видиш, че не я знам.
– Добре. Шест по шест?
– Трийсет и шест!
– Точно толкова!… Защо мислиш, че си забравил таблицата?
– По-рано, когато я знаех, винаги съм смятал, че прави трийсет и осем.
– Изобщо не си знаел таблицата… Седем по седем?
– Четирийсет и девет!
– Браво!
– А!… Какво става с мене? Досега винаги…
– Трябва да се съжалява… Гледай поне утре, като се събудиш, да не си измиеш лицето.
– Защо?
– Децата не обичат да мият лицата си.
– Тогава да си изцапам пръстите с мастило.
– Може.
– А защо да не взема тебешир и да драскам по дърветата?
– Какво?
– Най-различни неща.
– Ако направиш това, Каменар наистина ще се заблуди и ще те помисли за непослушно дете… Хайде да поспим… Интересно, чувствам, че ме обзема спокойствие… Да минем през ареста. Какъв хитрец е това козле. Напомня ми Лиско.
Двамата прекосиха полянката и се отправиха към ареста. Мецан забеляза с учудване, че катеричките стоят неподвижно в кръга, навели глави надолу, притиснали с очи лапите си.
– Какво става? – запита Мецан.
– Играем на една игра.
– Каква игра? – разтревожи се главнокомандващият.
– Ние всички жумим, Острото рогче ще се скрие и после ще го търсим.
– Докога ще жумите?
– Докато козлето извика “Хайде”.
– Вие сте глупави!… Откога жумите?
– От половин час.
– И чакате да ви извика “Хайде”?
– Да отвърна катеричката, която беше най-близо до тях.
– Вдигнете главите си! – извика Мецан. – Станахме за смях!… Утре ще се разправяме! Хайде, Сивко!
Като повървяха малко, Мецан каза:
– Хитро козле!… Измами ни и избяга. Да се надяваме, че няма да ни причини безпокойство.

Глава седемнадесета

ШПИОНАЖ

Шестте точки пълзеше по стръмната скала и наблюдаваше как сестриците й мълчаливо заемаха местата си; една по една, секунда подир секунда “кабелът” също пълзеше нагоре. Всяка от калинките използваше най-малката вдлъбнатинка да се скрие, да стане незабелязана. Те скърцаха с крилца и съобщаваха местонахождението си. Там, където разстоянието не бе добре изчислено, веднага се внасяше поправка.
– Чуваш ли ме?
– Чувам те.
Нощта майчински покриваше шпионската операция. Калинките се приближаваха спокойно, без страх, че могат да бъдат открити. Всички се молеха само за едно – да не духне силен вятър. Такъв вятър можеше да отбрули много от тях и да прекъсне предаването.
Но времето беше прекрасно. Шестте точки се радваше и непрекъснато си повтаряше:
– Още двайсетина метра! Още не се е зазорило. Успяваме.
Калинката едва се сдържаше да не прелети в гнездото. Тя искаше минута по-скоро да види какво става там. Но работата все още не бе свършена. Сантиметър по сантиметър, метър след метър – скалата биваше завладявана и гордостта на Шестте точки все повече растеше. Ето, остават само няколко метра! Тук е най-изостреният край на скалата. Шестте точки може да види вече гнездото. То е свито на южната част, защитено от ветровете. Над него се издига само късче скала, прилично на голям зъб.
Под крилцата малкото сърце на калинката се блъскаше със страшна за нея сила. Настъпваше дългоочакваният миг. Последните калинки са заели местата си. Ето и последната калинка – до самото гнездо. По-нататък?… По-нататък е нейният ред. Тя трябва да премине през старите пръти, от които е изплетен домът на Каменар, да се вмъкне в него. Калинката започва последните сто крачки и… замръзва от изненада.
Изненада!
Шестте точки вижда, че Каменар и съпругата му не спят в гнездото. Те са застанали вън от него, върху скалата. Това я озадачава. Какво да прави по-нататък? Да влезе в гнездото? Орлите могат да бъдат наблюдавани и оттук. А заповедта е да се влезе вътре. Но има ли смисъл?… Ето за какво мислеше в тази минута Шестте точки. И калинката изведнъж реши, че трябва да предаде първото официално съобщение.
Тя предаде по кабела:
– Внимание!… Говори Шестте точки!… Аз съм до гнездото. Каменар и Остронокта не спят в него, а на скалата… Какво да правя? Да влизам ли в дома на орлите?
След малко тя получи първата заповед от Мецан:
– Чудно защо е така!… Все пак надникни в гнездото! Ако в него няма нещо особено, наблюдавай неприятеля отвън!
– Разбрано! – отвърна калинката.
Започна най-сериозното катерене. Шестте точки вече пристъпваше по плета… Тя измина един сантиметър, втори, трети, четвърти… Вече се прехвърля… Какво е това?
Калинката подскочи в изненада. Залови се здраво за гнездото и предаде следното съобщение, което се плъзна по кабела:
В
гнездото
има
две орлета
и
едно лисиче!
Когато съобщението влезе в ухото на Мецан, той потърси с лапа сърцето си, обърна се към Лисан и извика:
– Вввода!
– Какво има? – изплаши се Лисан.
– Лллисссско е жжжжив!… Ввввода!
И падна на земята. Лисан последва примера му.
– Ами сега? – стресна се Кафявко. – Таралежко, бягай до извора!
– Не се подигравай! – наведе глава Таралежко. – Не знаеш ли приказката за таралежа, който бил изпратен със стомна за вода.
– Съвсем се обърках! – съвзе се Кафявко. – Ти стой на кабела, а аз ще отскоча…
Но в това време Сивко вече пристигаше с водата.
– От уплаха забравих, че и Сивко е с нас – рече Кафявко. – Но какво правя? Трябва да приемам съобщенията… Да!… Продължавайте да предавате!… Наблюдавайте зорко!… Щом се събудят орлите, съобщете веднага!
Мецан и Лисан бавно идваха на себе си. Първото нещо, което каза Мецан след пробуждането си, гласеше:
– Това променя досегашния ни план!
А Лисан каза:
– Лиско, миличкият Лиско!… Жив!… Да съобщим на мама Лиса!…
– Сега ще пратя най-бързия заек! – рече Сивко и хукна към гората.
Малко след това жителите на Тихата гора, които бяха тръгнали да отмъщават за смъртта на Лиско, знаеха новината, че той е жив. Не можеха да си обяснят защо е жив, как е останал жив, но знаеха най-важното – че е жив.
– Чудна работа! – разтрепера се Лисан. – Да няма някаква грешка?… Питай отново!
– Бъди спокоен! Питах… В момента Лиско спи между орлетата.
– Какви са тези орлета? – чудеше се Лисан.
– Какви!… Децата на Каменар!
– Сега какво ще правим?
– Това се питам и аз.
– Ще спасим Лиско, нали?
– Разбира се. Но как – това е въпросът.
– Трябва да измислим най-умното, най-хитрото.
– Засега трябва да слушаме само съобщенията на калинките – продума съсредоточено Мецан. – Как мислиш? Лесно ли е да се вземе Лиско от гнездото на Каменар? Единственото нещо, което можем да сторим сега, е да слушаме съобщенията. Един момент!… Да, слушам!… Ново съобщение?… Казвай!… Какво?… Благодаря.
Мецан се обърна към Лисан и каза:
– Каменар се е събудил!… Предавай подробно! – отново се обърна той към Шестте точки.
– Каменар отвори първо лявото, а след това дясното око – доложи Шестте точки.
– После?
– В момента мисли нещо.
– Не можеш ли да разбереш какво мисли?
– Нещо много дълбоко.
– Какво точно?
– Не знам… Сега се прозява… Сега събужда съпругата си. Казва й, че е време за тръгване, тъй като призори имало най-богат лов. Остронокта го подканва да се полюбуват на рожбите си, които били много симпатични… Каменар казва тържествено, че ще ги учат да летят…
– С този телеграф можем да знаем всичко! – извика доволно Мецан.
– Лиско се събуди – доложи Шестте точки.
– Какво прави!
– Нищо. И той мисли.
– Какво мисли?
– Ама отде да знам какво може да мисли!… Вече втори подобен въпрос!… Изглежда, че мисли нещо хитро… И орлетата се събудиха… Внимание, орлите се готвят да излетят… Сега съобщават радостната вест, че утре ще учат малчуганите да хвърчат. Хлапетата се радват… Ето, орлите излетяха!…
Мецан погледна към върха на планината и видя своя смъртен враг да излита спокойно и гордо, следван от съпругата си.
– Какво става в гнездото? – запита той.
– Нищо особено. Орлетата наблюдават полета на родителите си.
– Обади ни се, щом стане интересно! – заповяда Мецан. Той се обърна към приятелите си: – Положението става особено.
– Защо? – запита Лисан. – Важното е, че Лиско е жив.
– Жив, но докога? Все пак чудо е защо не са го изяли.
Мецан не изтрая и веднага се приближи до края на кабела:
– Какво става?
– Нищо особено. Лиско разказва на орлетата някаква приказка.
– Каква приказка? – учуди се главнокомандващият.
– За един лешник, който попаднал на камък… Моля ви, оставете ме да послушам. Много е интересна. Ако искате, мога да повтарям всичко, което казва. Вярвам, че ще ви направи удоволствие.
– Добре – съгласи се Мецан. – Ти разказвай на мен, а аз ще предавам всичко на бойците.
Зайко затича между дърветата:
– Специален радиочас!… Предаваме от гнездото на орела! Който иска да слуша Лиско, да заповяда при командния пункт!
Бойците поглъщаха с интерес измислената приказка на хитрия пленник, който в това време не знаеше, че го слушат толкова много животни. Всяка негова дума се поемаше от слуха на Шестте точки, плъзгаше се по кабела, влизаше в ухото на Мецан и той изговаряше думата като високоговорител.
Лисан не знаеше какво да стори от гордост. Що се отнася до вас, вие вече четохте тази приказка и няма защо да ви я повтарям. Според някои тя е хубава, а според други – не. Но хубава или лоша – такава успя да измисли Лиско. Ако вие бяхте на негово място, и толкова нямаше да измислите.
– Жалко! – каза Таралежко, когато затихнаха последните думи. – Жалко, че свърши. Такава хубава приказка!
Но Мецан трепна.
– Внимание! – съобщи Шестте точки. – Става нещо! Черноперко и Клюнчо се… размърдват… А!… Ще се случи нещо!… Охохоо! Клюнчо иска да лети!… Чувствал сили в крилете си, искал да изненада баща си… Каца на края на гнездото… Скача!…
– Добрушко! – извика с всички сили Мецан. – Добрушко, къде си?…
Глава осемнадесета

ПРИНУДИТЕЛНО КАЦАНЕ

– Тук съм – отвърна Добрушко от върха на бора. – Какво има?
– Бързо, Добрушко!… Отлети с ятото към гнездото на Каменар! Синът му Клюнчо се мъчи да лети. Ако го принудите да кацне тук, Лиско е спасен!…
– Тръгваме!
– Всяка секунда е ценна! Пресечете пътя му! Направете невъзможно връщането му в гнездото!… Той не може да лети, ще се умори и ще се справите лесно.
– Тогава – напред!
Гълъбите излетяха от клоните. Добрушко бе развълнуван. Това бе най-отговорната и опасна задача, която някога бяха възлагали на ятото му. Той прелетя край всеки гълъб поотделно и го запита как се чувства. Във въздуха се започна следният разговор:
– Ако някой се страхува – да се върне!
Мълчание.
– Чухте ли какво казах?
– Чухме!
– Ще се справим ли?
– Ще се справим!
– Искам да чуя мнението на всеки от вас.
– Ще се справим! – отвърнаха гълъбите.
– Преди всичко знайте едно – започна Добрушко. – За първи път, откакто е създаден светът, гълъби излитат срещу орел. Наистина Клюнчо все още не е орел, а орле, което не може да лети, но като начало това е похвално. Ако изпълним плана си добре, успехът е сигурен. Не забравяйте, че всеки от нас има за какво да си отмъщава. Сега да изложа плана си…
Докато Добрушко “излага” плана си, ние можем да проследим какво става с Клюнчо, изхвърчал тъй радостно от гнездото. Припомнете си: в първия момент Клюнчо пропадна надолу, после се задържа и започна да се носи във въздуха.
– Ох, бабачкооо! – викаше той. – Сега ще си полетя, а после ще посрещна татко и мама!… Нека се чудят!
Орлето изви лявото крило и сведе дясното. С удоволствие забеляза, че прави кръг. След това стори обратното – нов кръг, в обратна посока. Изви опашка нагоре – понесе се нагоре. Сви я надолу – устреми се надолу.
– Където си искам! – извика Клюнчо. – Ей сега ще отлетя до слънцето!
Клюнчо се устреми към слънцето. Приятното чувство го обземаше все повече и повече. Щом попадна във въздушно течение, Клюнчо разпери крилете си и забеляза, че се носи напред.
– Ех, че удоволствие!… Така ще стигна до слънцето.
И той, като всяко радостно дете, започна да пее:
Защо ти са перата?
– За моите крила!
Защо ти са крилата?
– Да мога да летя!
Но след време настроението му се помрачи. Орлето усещаше, че нещо в крилата му не в ред. Те се движеха все по-трудно, все по-често се оставяше да го носи въздушното течение.
“Какво е това?” – запита се орлето.
“Умора!” – отговори съзнанието му.
“А татко и мама защо не се уморяват?” – запита Клюнчо.
“Защото са опитни летци” – отвърна съзнанието му.
“Ами тогава, защо тръгнах на далечен път?” – запита Клюнчо.
“Защото си глупаво!” – отвърна съзнанието.
“Ами сега?” – запита се Клюнчо.
“Сега да се връщаме!” – отвърна му съзнанието.
Но крилете вече не го слушаха, не го задържаха добре във въздуха и Клюнчо усещаше как незабелязано лети към земята. Сърцето му заби силно. Клюнчо усети, че го е страх. Уплахата му растеше.
– Помоооощ! – извика орлето.
– Идем! – обади се Добрушко. – Тъкмо навреме, нали?
– Благодаря ви! – рече Клюнчо. – Яаа, колко сте много!… Можете да ме вземете и да ме занесете в гнездото.
– С удоволствие – съгласи се Добрушко. – Ние смятахме да те принуждаваме, но щом искаш да те носим, дадено!… Качвай се върху нас!… Само че, за да не тежиш много, и ти помагай малко с крилете си!
– Ще се помъча… Но кои сте вие, добри птици? Приличате ми на гълъби.
– Такива сме… Обичаш ли гълъби?
– Много.
– За обяд или за вечеря?
– Безразлично. Завърне ли се татко с гълъб, у дома настъпва празник.
– Често ли си правите такива празници?
– Напоследък по-рядко.
– Това да се чува! – засмя се Добрушко.
– След колко време ще си бъда в гнездото?
– Не знаем.
– Ще почакате ли татко да ви изядем?
– Ако се държиш добре…
– Защо слизаме?
– Да пием вода.
Мецан и бойците на Тихата гора видяха това, което стана във въздуха, и с нетърпение очакваха до командния пункт своя “гост”. Когато ятото положи Клюнчо на земята, гръмна ура и Мецан разбра, че речта, която бе намислил да поздрави подвига на гълъбите, изведнъж се изпари от ума му. Лисан се хвърли да целува Добрушко, а животните продължаваха да викат ура.
– Гълъби! – понесе се гласът на Мецан. – Бях приготвил голяма реч, но я забравих. Знайте едно – големият подвиг не се нуждае от голяма реч. Мога да ви кажа само това: за вас в Тихата гора ще се пеят песни, за подвига ви нашите деца ще учат в училищата!
Гълъбите гледаха гордо пред себе си.
– Едва сега почувствах, че живея! – прошепна Многознайко. – Ах, колко съм щастлив!…
Мецан нареди на ятото да си почива. Той съобщи радостната вест, че още днес ще предложи Добрушко да влезе като редовен член на Военния съвет. След това се приближи до орлето, погали го по главичката и рече:
– Как се казваш?
– Клюнчо.
– Юнак!… Как можа да ни направиш такава услуга?
– Искам в гнездото!
– Защо? – направи се на учуден Мецан.
– Защото там ми е мястото!
– А на Лиско мястото в гнездото ли е?
Клюнчо замълча.
– Не е ли по-добре ти да си отидеш в гнездото, а Лиско да си дойде тук?
– Искам да си отида! – зарева Клюнчо.
– Бъди спокоен!… Ще си отидеш.
– Татко ще ви набие! – извика през сълзи Клюнчо.
– Ще видим! – засмя се Мецан. – Отведете го! И помнете, ако се повтори историята с Острото рогче, върху вас ще се излее проклятието на цялата гора!…
Членовете на Военния съвет останаха отново сами. Мецан предложи да се гласува за Добрушко. Гълъбът бе приет веднага и го извикаха.
– Е? – Мецан въздъхна: – Чувствате ли как леко се диша?
– Сега е друго! – усмихна се Кафявко.
– Таралежко, какво да правим по-нататък?
– По-нататък е лесно… Щом Каменар се върне в гнездото, ще му съобщим, че Клюнчо е в наши ръце, и ще поискаме размяна.
– Размяна – съгласи се Мецан. – Но няма да му съобщим по калинките.
– Защо?
– Ей така!
– А как?
– Добрушко ще отлети в гнездото, ще изчака орлите и ще им съобщи лично.
– Но защо да не използваме безжичния?
– Орелът не трябва да знае за телеграфа. Не забравяйте, че войната ще бъде свършена едва след края на Каменар.

Глава деветнадесета

ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ НАМИРА ЛИСКО

“Чудна работа! – мислеше си Добрушко. – Просто не е за вярване – гълъб в гнездото на орела!” Добрушко летеше и се чудеше какво да прави, щом застане очи срещу очи с Каменар. Как ще го погледне? Как ще устои на острия му поглед? Какво ще му каже… Ами ако се изплаши? Той си спомни думите на Мецан: “Каменар не може да ти стори нищо. Ще иска да спаси Клюнчо. Ще побеснее от ярост, ще излезе извън себе си, но перо няма да падне от теб!”
И все пак Добрушко знаеше, че в момента над него виси смъртна опасност. Представете си, че Каменар и Остронокта се зададат още сега и го нападнат? Те са бързи като мълния. Иди им обяснявай, че си пратен за важни преговори, от които зависи животът на сина им. Ето защо той бързаше да влезе в гнездото му. Там е лесно. Орлите ще се изумят от нахалството му, но докато се изумяват, Добрушко ще им разкаже.
Домът на Каменар!… Гълъбът настръхна. Значи, това е гробницата на десетки негови приятели, рожби и колеги от другите гори! Очите му се овлажниха. Преди една година тук е била изядена и другарката му – най-хубавата гълъбица – Сребрянка.
Но време за сълзи ли е сега? Сега трябва да се действа. Добрушко се появи внезапно над гнездото и кацна спокойно върху плетеницата от пръчки.
– Здравей, Лиско!
– Здравей! – извика Лиско. – Какво те води насам?
– Време е да се връщаш у дома.
Лиско завъртя опашка.
– Нима?… А как?
– Каменар ще те върне.
Черноперко гледаше изумено.
– Моля ти се, почакай малко! – обърна се той към гълъба. – Ей сега татко ще се върне и ще те изядем!… Не си ли виждал Клюнчо?
Добрушко не му отговори. Той гледаше двете прекрасни гълъбови пера върху перушината, с която бе застлано гнездото. Тези пера той би разпознал между милиони други, защото бяха единственото, останало от Сребрянка. Погали ги нежно с крилото си и ги прибра.
– Защо плачеш? – запита Лиско.
– Не плача.
– Ами! Не виждам ли?… Какво правят татко и мама?
– Добре са.
– Как ме открихте?
– Намерихме начин. Добре ли си?
– Засега добре – да.
– Трябва да се сбогуваш с гнездото.
– С удоволствие, само че не ми е ясно как ще стане това.
– Ще узнаеш… Охо, ето ги и тях! Пак носят нещо. – Добрушко се опита да разбере каква е плячката. – Костенурка!… А, това не е ли нашият Костенурко!… Той е! Великия детектив!
Настъпи решителният момент. Орлите кацнаха. Каменар се изненада, зяпна и Костенурко падна върху Черноперко.
– Невероятно – рече Каменар.
– Чудесно! – допълни Остронокта.
Добрушко и орлите се гледаха няколко секунди в пълно безмълвие.
– Вашият Клюнчо е в ръцете ни! – каза направо Добрушко.
– В к-какъв смисъл?
– В тесния и в широкия смисъл! – отвърна гълъбът.
Орлите потърсиха с поглед рожбата си.
– Къде е детенцето ми? – изпищя Остронокта.
– Ако запазите спокойствие, ще ви обясня – отговори Добрушко.
И водачът на гълъбовото ято разказа цялата история. Докато говореше, той усети, че нещо лази към главата му, и чу шепот:
– Аз съм шестте точки. Мецан заповядва да преговаряш така, че и Костенурко да бъде спасен.
Добрушко кимна в знак на съгласие и рече:
– Чухте всичко. Сега не остава друго, освен да вземете Лиско и Костенурко и да се явите в края на Боровата гора. Там ще ви чакат Мецан и Кафявко с вашия син.
– По дяволите! – извика Каменар.
– Това е положението! – отвърна Добрушко.
– Безобразие! – извика Каменар.
– Съжалявам! – иронизира Добрушко.
– Как смееш да говориш с мен така? – изграчи Каменар.
– И аз се питам – усмихна се Добрушко.
– Ще те изям!
Добрушко не отвърна. Той усети как се разтреперва от страх.
– Ще те изям при първия удобен случай! – допълни Каменар.
– За това ще говорим допълнително – рече Добрушко.
– Ще разперушиня всички гълъби на света!
– Отсега нататък едва ли.
– Ама ти знаеш ли, че мога да те убия с едно замахване на клюна?
– Знам.
– Тогава защо държиш такъв език?
– Защото можеш да се сърдиш до утре и пак няма да ми сториш нищо!… Ако не се върна до петнадесет минути долу, Клюнчо ще стане на парчета.
Каменар погледна съпругата си. Тя му даде знак и двамата се отделиха от скалата.
– Знам си аз – прошепна Костенурко, – заловя ли се да открия някого, ще го намеря, дори ако трябва да отида в гнездото на орела.
Добрушко се засмя. Казаното бе наистина смешно.
– Лиско, приготви се да те предам на баща ти – допълни Костенурко.
– Чудно – усмихна се Добрушко към Костенурко – как първо не са те убили, а после да те домъкнат.
– Наблизо нямаше скала. Чух ги как си говореха във въздуха, че ще ме убият на тяхната скала до гнездото. – Великия детектив забеляза със свойственото си спокойствие: – Никога не съм се надявал, че ще понеса леко едно пътуване по въздуха. Не ми прилоша.
Каменар и съпругата му пристигнаха.
– Слушайте! – рече Каменар. – Ще ни върнете ли детето?
– Разбира се.
– Да не ни излъжете?
– Ние никога не лъжем.
– Да не е клопка?
– Ние сме честни.
– Да тръгваме!
Каменар разтвори хищните си нокти и обхвана гърба на Лиско.
– По внимателно! – забеляза Лиско. – У теб няма капка нежност!
– Не говори много! – изсъска Каменар.
– Ще летиш без друсане!
Остронокта обхвана Костенурко и групата излетя.
– Нали е приятно? – обърна се Лиско към Костенурко. – Чувстваш се като цар на въздуха.
– Страшно ми се пуши – рече Костенурко. – Никога не съм пушил на такава височина… Проклетниците ме издебнаха, докато спях без лула в устата. Бях страшно уморен от това да те търся. Но нищо, важното е, че те намерих.
Лиско си запя:
Ла-ла-ла, ла-ла-ла!
Ла-ла-ла, ла-ла-ла!
– Млъкни! – извика над него Каменар. – Дразниш ме!
– Това ми е целта – отвърна лисичето и отново запя.

Глава двадесета

РАЗВРЪЗКАТА

Острото рогче бе довело всички кози от планината. Те бяха заградили Мецан и преговаряха с него, но по такъв начин, че разговорът приличаше на караница.
– Да говори само един! – извика Мецан.
Напред излезе прочутият борец Голяморожко, който накара колегите си да млъкнат, и каза:
– Острото рогче ни каза, че ви предстои среща с Каменар.
– Това е вярно.
– Вие ще му предадете Клюнчо, а той ще ви предаде Лиско. Така ли?
– Така.
– Ние, козите от планината, настояваме енергично Каменар да не се връща в гнездото си.
– Това няма да стане.
– Защо?
– Защото сме му обещали да се върне и ще се върне. В нашата гора имаме обичай да не погазваме думата си.
– Острото рогче ни запозна с вашия план, но мислим, че няма да успеете. Дошли сме да ви убедим, че с Каменар няма защо да се спазва честната дума. Щом имаме възможност – да го ликвидираме. Да отвръщаш на подлеца с честност е глупост.
– Ние ще спазим думата си!
– А ние мислим, че трябва да използваме случая.
– Ние пък не мислим тъй.
– Защото не познавате Каменар… Как ще се явите пред него?
– Понеже не идва сам, а с орлицата, ще се явим също двама – аз и Кафявко.
– Бъдете сигурни, че Каменар ще ви изиграе. Остронокта ще вземе детето си, а Каменар ще се опита да направи нещо.
– Тогава ще направим и ние.
– Предлагам мястото на срещата да бъде заградено от петстотин животни.
– Как?
– Можем да се прикрием във високата трева.
– И какво?
– Ако усетим жест за нападение, ще изскочим, ще се втурнем, ще се развикаме да го стреснем, а в същото време Кафявко, който е по-бърз от вас, ще го хване за краката.
Мецан се замисли.
– Добре. Сивко, заеми се с разположението на животните. Направете кръг, но се замаскирайте. При даден от мен знак втурвате се към нас и вдигайте колкото може по-голям шум. И по-бързо, че всяка минута е скъпа… Къде е Клюнчо?
Кафявко пристигна с орлето.
– Тръгваме! – рече Мецан.
Когато Мецан и Кафявко потеглиха към мястото на срещата, от двете им страни се заниза нишката на животните, които трябваше да се скрият в тревата. Замаскирането стана бързо. Гълъбите летяха над тях и гледаха зорко надолу:
– Виждаш се!
– Прибери опашката!
– Ухото!… Ухото!…
– Ей, така можем да те фотографираме!
Преди да се приюти в гората, ятото направи последен кръг над мястото за свиждане.
Мецан и Кафявко стояха спокойно в центъра на кръга и наблюдаваха небето.
– Още ги няма – промълви Кафявко.
– Ще ги има – отвърна Мецан. – Според калинките, ще тръгнат веднага. Отделили са се на съвещание, шепнат си нещо, обмислят.
– Това ме тревожи.
– Вече нищо не ме тревожи… Между нас казано, Шестте точки смята, че наистина ще опитат нещо.
– Ти ще предадеш орлето, а аз ще съм готов за скок.
– Според мен Клюнчо ще бъде взет от майката.
– А бащата ще напада, така ли?
– Аха… Тръпнеш ли?
– Да.
– И аз съм нещо по-така…
– Ето ги!
– Видях.
– Подай ми това проклето орле! – Кафявко пое Клюнчо. – Знаеш ли?
– Какво?
– Хайде да не говоря.
– Кажи.
– Като си помисля… Съжалявам и Клюнчо, и Черноперко. Можем да направим нещо от тях.
– Какво? – усмихна се Мецан.
– Да ги превъзпитаме.
– Не се разнежвай!
Орлите отдавна бяха съгледали пратениците на Тихата гора, но не бързаха да се спуснат, направиха няколко кръга, сякаш искаха да напомнят, че са господари на въздуха. Мецан и Кафявко чакаха изпълнени с напрежение – достатъчно бе да мръдне някое от замаскираните животни, да се белне ухо, да се покаже крак между тревите и – край. Но господарите на въздуха не зърнаха нищо подозрително, затова величествено се спуснаха и кацнаха на десетина метра пред Мецан и Кафявко.
– Мамче! – побърза да извика Клюнчо.
– Сега ще те взема, детето ми – отвърна Остронокта.
– Можем ли да пристъпим към размяната? – запита Каменар.
– Готови сме! – извика Мецан.
– Как ще стане церемонията? – запита отново Каменар.
– Не виждам нужда от церемония, но все пак – предложете нещо.
– Вие тръгнете срещу нас, а ние – срещу вас; вие ще предадете Клюнчо на съпругата ми, а ние ще ви оставим Лиско и Костенурко… Съгласни ли сте?
– Не се правете на важни!… Съгласни сме.
– Можем и без обиди.
– Но и без скрити помисли.
– Решил е да напада – прошепна Кафявко.
– Прибере ли рожбата си, ще нападне – съгласи се Мецан.
– Започнете да се приближавате! – предложи Каменар.
– Започваме.
– И ние.
Мецан и Кафявко направиха първите крачки и спряха.
– Защо спирате? – попита Каменар.
– Да ви се нагледам – рече полуусмихнато Мецан. – Радвам ви се. Големи сте и сте красиви, но ви съжалявам, защото скверните света. Не ви ли омръзна, питам, да проливате кръв?
– Хайде, сега да си четем морал… Тръгвате ли?
– Тръгваме.
Разстоянието намаляваше бавно. Над планинската степ повя хладен вятър, тревата затрептя със зеленикав восъчен блясък. Небето беше равно и синьо, изпълнено с безмълвие. Беше тъй тихо, че се чуваше как се търкат стръковете на тревите.
Представителите на Тихата гора и господарите на Високата планина стояха един срещу друг. Между тях лежеше разстоянието от два метра ничия земя.
– Предайте Клюнчо на съпругата ми! – наруши мълчанието Каменар.
– Ще го предадем, но и вие предайте в същия миг вашите пленници!
Като се гледаха в очите, враговете избутваха напред пленниците си. Мецан почувства под лапите си меката козина на Лиско и твърдата коруба на Костенурко. Острият поглед на Каменар бе впит в него. И какво друго остава?… Каменар е съвсем свободен.
Мецан изрева – усети как Кафявко профуча край ухото му, точно в определения миг, и го защити от клюна на орела. Петстотин животни извикаха изведнъж, в очите на Каменар се появи вцепенение, мярна се отлитаща орлица. Мецан усети силен повей и разбра – орелът разперваше криле да отлети. Каменар изпищя. Тласъците на мощните му криле го повдигнаха, но заедно с орела се повдигаше и тялото на Кафявко, впил зъби в крака му. Каменар изпищя още веднъж и направи ново усилие да полети. Към него се втурнаха животните от засадата. Кафявко висеше във въздуха, опашката му метеше тревата, но челюстите му упорито стискаха крака на орела. Каменар насочваше клюна си като меч към хълбока на Кафявко.
Животните гледаха смаяно и безпомощно, не знаеха какво да предприемат, никой не можеше да достигне орела.
– Пирамида! – изрева Мецан. – Направете я с телата си!… Бързо!… Лягайте! Качвайте се!… Един върху друг… Още!
Мецан изтича по телата на животните, изправи се и сграби краката на Кафявко. Каменар се отпусна и преди да се съвземе от неочаквания обрат, животните го притиснаха към земята.
Мецан се оттегли от полесражението и пое дъх:
– Спрете!…
– Защо да спираме!
– Ще го смачкате!
– Ще го препарираме!
– Забранявам ви, разбрахте ли?
– Но защо?
– Трябва ми жив!
Каменар разтърси глава, усети как го притискат отстрани, но разбра, че е жив.
– Боли ли? – запита Мецан.
– Не – усмихна се Кафявко. – Наблюдавам Лисан как прегръща сина си, а се кълнеше, че ще го пребие от бой, ако го намери.
– Такива сме всички бащи – забеляза Мецан, като се стараеше да скрие вълнението и радостта си. – Е, Каменар, да преговаряме ли?
– За какво? – учуди се орелът.
– Хитрата сврака – с двата крака!
Мецан се обърна и вече не издържа – прихна. Магарето се бе появило заедно с поговорките си. На врата му висеше скъсано въже, а дебелият му търбух бе пълен с набързо излапани тръни.
– Брат брата не храни – сам пада в него!
За доказателство – от лакомия ли, или от неправилно цитиране на поговорките – магарето се изтърси на тревата и заспа.
– Какъв е този? – запита внезапно Каменар.
– Имаме ги всякакви – обясни Мецан. – При нас имаме от всичко по малко.
– За какви преговори намеквахте?
– Ами, как да ви кажа… Става дума за децата ви.
– Кои деца?
– Вашите!
– Какво моите? – Каменар изрази най-голямото учудване в живота си.
– Вас ще пуснем, а ще вземем децата ви.
– Какво, какво?
– Не се правете на ударен… Условието е такова – срещу Клюнчо и Черноперко ще ви пуснем при дамата ви. С нея ще се изселите на десет дни разстояние по въздуха, ще си направите нов дом, а децата ви ще останат при нас.
– За какво ви са? – извика яростно Каменар.
– За залог… Че няма да ни нападате.
– Но какво ще правите с тях?
– Ще ги пратим да се учат в колеж, ще им дадем образовани и възпитание, ще ги направим членове на обществото.
– Каменар се надигна, но разбра, че е безполезно:
– Какво… Какво разбирате под възпитание?
– Ще променим начина им на живот. Ще говорят учтиво, ще се хранят учтиво…
– А какво ще ядат?
– Амии, ще станат вегетарианци.
Смях от всички страни.
– Моля? Чух ли добре?
– Ще станат вегетарианци, като нас – натърти вече ядосано Мецан. – Не се правете, че не разбирате!… Вас и жена ви не можем да превъзпитаме, но децата ще пораснат в нашата гора и ще бъдат обичани. При нас всички се обичат… Хайде, нямам време за разправии.
– Вие се подигравате – проплака орелът. – Това… това е нечовешко.
– Ние не сме хора, а животни!
– А ако не се съглася?
– Тогава ще ви отведем в Тихата гора и ще ви поставим в клетка.
Орелът зарева с глас. Не сте чували как реве орел, нали? И аз не съм, но щом ви казвам, така е.

ЕПИЛОГ

Пред завесата на естрадата тази вечер се трупаха много посетители. Всеки искаше да седне по-напред, разпоредителите се отчаяха и издигнаха апел за съзнание, станаха по-смешни от смешните номера на програмата. Метличина поляна не помни концерт с толкова публика.
– Ще видим – заканваше се свраката Нешка. – Ще им дръпна страхотна критика!…
– Какво? – наклони се към нея Глухчо.
– Казах, че ще ги критикувам – извика свраката на ухото му.
– За кое?
– За изпълнението.
– Защо?
– Така.
– Аха.
– Този, който минава, е Костенурко детективът.
– И него ли?
– Аз съм само по изкуствата.
Великият детектив пристъпваше гордо, оглеждаше се настрани, приемаше поздравите и от време на време поемаше дим от лулата си. Намести се на специалното си място и отново хвърли поглед към амфитеатъра.
– Как се чувствате? – запита Таралежко.
– Не особено добре – отвърна Костенурко.
– Така ли? – изненада се Таралежко. – Какво ви е?
– Ами, всичко е спокойно… За личности от моя бранш това е равносилно на вегетиране. Орлетата се успокоиха, не бягат, кажете какво да правя?
– Живейте.
– Това не е живот. Аз съм авантюрист, разбирате ли?
– Разбирам.
– Следя ги, наблюдавам внимателно – не бягат. Харесвало им при нас.
– За орлетата ли говорите?
– Да промениха мирогледа си.
– Ето ги, дойдоха.
– Знам. За тях съм дошъл.
– Няма ли да гледате програмата?
Великият детектив погледна Таралежко с презрение:
– Вие разбирате ли какво значи професия?…
– Извинете.
– Виждате ли цялата тази публика?
– Виждам.
– Всичко, що е тук, съм го разпитвал.
– Спомням си – въздъхна Таралежко и се усмихна. – Изобщо “случаят Лиско” е най-големият ви подвиг в кариерата.
– Е, да – съгласи се скромно Великия детектив. – Наложи се да вляза и в гнездото, но го намерих… Само тази съмнителна личност…
– Пак ли орлетата?
– Не – отвърна Великия детектив. – Магарето.
– Какво му е на магарето?
– А бе откъде дойде, защо дойде?… И говори все с подтекстове, едни такива – неразбираеми.
– Чисто и просто поговорки – усмихна се повторно Таралежко. – Само че непрекъснато ги бърка и не ги употребява на място.
– Ще го науча!
– Какво?
– Да ги употребява.
Магарето мина по пътеката и влезе в гримьорните. Имаше индивидуален номер в програмата.
Мечтаещият жабок Скоклю бе телом на концерта, а духом на луната. Както винаги, и сега мечтите го отнасяха натам – представяше си как ще скочи на нея и как ще извика “квааак” към земята. До него се потриваше Потривко, който от време на време не забравяше да го поощрява:
– Днес беше добре. Още малко тренировки и – готово!
Тържествено бяха посрещнати козите от Голямата планина, поканиха ги напред и им дадоха почетни места. Долетя и ятото на Добрушко, накаца вляво от сцената.
Когато пристигна семейството на Лисан, зрителите пожелаха да видят Лиско и се изправиха, но лисичето го нямаше и татко Лисан извика:
– Къде е Лиско?… Да сте го виждали?
– И моят изчезна – извика майката на Острото рогче. – Ей сега беше до мен и изчезна!
Настъпи суматоха.
В това време, недалеч от Метличина поляна, Лиско и Острото рогче стояха един срещу друг и се наблюдаваха с интерес. Най-после козлето рече:
– Значи… ти си Лиско, а?
– Да.
– Дето вдигна всички на крак.
– Аха. А ти кой си?
– Аз съм Острото рогче.
– За теб ли се говори, че по интелигентност в известни отношения се доближаваш до мен?
– За мен се говори доста. А за твоята интелигентност може да поспорим.
Лиско се засмя:
– Твоята самонадеяност ми харесва… Ти бил ли си в гнездото на орел?
Без да му мисли, Острото рогче отвърна:
– Бил съм… А ти можеш ли да играеш на писателски имена?
– Мога! – отвърна Лиско, макар че не знаеше такава игра.
– А бил ли си някога в арест?
Без да му мисли много, лисичето излъга:
– Няколко пъти!… А ти бил ли си герой на роман?
– Седем пъти – рече козлето. – Чел ли си приказката за седемте козлета?
– Чччел съм я.
– А знаеш ли кой е най-високият връх на света?
– Знам… Ами ти знаеш ли коя е най-дългата река на света?
– Знам.
– Кажи де.
– А ти кажи кой е най-високият връх на света.
– Какъв си, че да ти казвам.
Двамата замълчаха.
– Аз съм ходил в Америка – внезапно рече Лиско.
– Къде е Америка?
– Зад гората, вляво.
– Утре ще отскоча.
– А мен в момента отново ме търсят, разбра ли?
– И мен ме търсят.
Лиско разгледа събеседника си:
– Лъжеш, че се казваш Острото рогче.
– Бреей!
– Нямаш никакви рогца.
– Но ще имам. Татко и мама казаха.
– Но опашката ти е по-къса от моята и изобщо нямаш опашка.
– В това отношение стоя по-близо до човека.
– Голяма работа!… Намерил с какво да се перчи!… А знаеш ли, че предавам частни уроци на Клюнчо и Черноперко по вегетарианско изкуство?… Чакай, чакай! Ти чел ли си речника за чуждите думи?… Веднъж едно момче и едно момиче отишли на екскурзия…
Но да се върнем при естрадата. Една коза разправяше на съседката си:
– Навлякохме си беда, да ти кажа. Вече няма с кого да плашим децата си.
– Защото няма Каменари?
– Ами да… Затова бягат спокойно.
Пристигна и семейството на Мецан. Мечето Лапчо лапаше пръста си и майка му непрекъснато го удряше. Съобщи на Мецан за двамата изчезнали. Той се усмихна:
– Невъзможно.
– Защо мислиш така? – запита с надежда Лисан.
– Ами не виждаш ли, че романът свърши. Омръзна ни да търсим. Време е да заживеем спокойно… Заемайте местата си и почваме.
Той се качи на естрадата и каза:
– Обявявам тържествената част на концерта за открита!… Първо – награждаване на светулките. Второ – награждаване на козите. Трето – награждаване на гълъбите. И четвърто – награждаване на калинките.
Публиката стана на крака, заръкопляска и завика ура. Десетте хиляди калинки почервеняха от смущение, но не се забеляза, тъй като всички и без това си бяха червени.
– Аз върша главното, а други обират славата – забеляза Великия детектив.
– Така е – съгласи се с усмивка Таралежко. Вие, великите, сте винаги в сянка.
– И така трябва, Таралежко… Но всички тия, дето ръкопляскат, съм ги разпитвал.
Внезапно гръмна хоровата песен на славеите.
Лиско вдигна глава:
– Чуваш ли?
– Програмата! – рече Острото рогче.
– Да побързаме. Имам да рецитирам.
– Какво?
– Не знам.Винаги го измислям в момента. Сега ми хрумна една приказка за един лешник, който попаднал на един камък.
Немирниците се отправиха към Метличина поляна.
А славеите пееха възторжено химна на Тихата гора:

Хубаво е в нашата гора!
Хубаво във нея се живее!
Разбирате ли какво ви казвам?
Хубаво е!
Питайте, когото щете –
хубаво е в нея да живееш!…

Песента трептеше в настъпващия здрач, подета от животните, издигаше се високо и се разнасяше надалеч, сякаш се стремеше да залее света.

:)

СЪДЪРЖАНИЕ

Глава първа
ЕДИН ПАМЕТЕН ДЕН……………….. 5
Глава втора
КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО-НАТАТЪК………… 12
Глава трета
ДА СЕ ВЪРНЕМ МАЛКО НАЗАД…………. 18
Глава четвърта
КАКВО СЕ БЕ СЛУЧИЛО ВСЪЩНОСТ……… 24
Глава пета
ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ………………… 30
Глава шеста
ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ НА РАБОТА……….. 38
Глава седма
ГНЕЗДОТО НА ОРЕЛА……………….. 43
Глава осма
РАЗПИТЪТ……………………….. 49
Глава девета
МЕЦАН ОБЯВЯВА ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ… 53
Глава десета
ВОЙНА!…………………………. 59
Глава единадесета
МЕЧТАЕЩИЯТ СКОКЛЮ……………….. 64
Глава дванадесета
В ГНЕЗДОТО НА КАМЕНАР……………. 70
Глава тринадесета
ТАЙНСТВЕНАТА КАЛИНКА…………….. 77
Глава четиринадесета
БЕЗЖИЧНИЯТ ТЕЛЕГРАФ……………… 82
Глава петнадесета
ОСТРОТО РОГЧЕ…………………… 90
Глава шестнадесета
БЯГСТВОТО………………………. 97
Глава седемнадесета
ШПИОНАЖ…………………………102
Глава осемнадесета
ПРИНУДИТЕЛНО КАЦАНЕ…………….. 108
Глава деветнадесета
ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ НАМИРА ЛИСКО……. 113
Глава двадесета
РАЗВРЪЗКАТА…………………… 119
ЕПИЛОГ………………………….126

(текстът е по III издание на библ. “Златно ключе”
на Фондация за детско кино и литература “Братя Мормареви” – 1990)

II издание:
Борис Априлов
ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО ПО МОРЕ:

Редактор Атанас Мочуров
Художник Иван Кирков
Худ. редактор Иван Кенаров
Техн. редактор Константин Пасков
Коректор Денка Мутафчиева
Дадена за набор на 1. III. 1968 г.
Излязла от печат на 30. IX. 1968 г.
Печатни коли 9,25
Формат 16X59/84
Издателски коли 7,67
Тематичен № 1400
Тираж 25080
Издателски № 558
Цена 0,94 лв.
ДПК „Странджата“, гр. Варна
Пор. № 6406/1968

I издание – 1956.