Преписах друг, мисля че по-ранен? вариант на „Траверстаун“. Това е един текст, който ми се струва да е от първото „препечатване” на оригинала от професионална (не особено грамотна?) машинописка.
Авторът обикновено пишеше на ръка, или дори на машина под 2 индига текстовете за новите си произведения – и правеше поправките си върху едно от копията. После предаваше поправения ръкопис за преписване от машинописка, след което изчакваше да мине време, четеше, дописваше, поправяше наново и наново.
Точно този недовършен роман аз намерих преди много години на масата му и го изчетох с неописуемо удоволствие. Нямах търпение да прочета и останалото! – но постепенно го забравих: продължение нямаше…
Когато избягахме в чужбина, аз се върнах някъде в 1992 г. и опразних жилищата ни, за да ги дам под наем. Тогава включих и този ръкопис в пакета, който занесох в Израел, с надежда Ахото да се подсети да го завърши.
Това стана, уви!, едва в последните месеци от живота му, в напрегнатата пауза, когато очакваше да издадат последния му роман, написан в Израел. Именно тогава – като го видях да се щура из къщата безцелно, а знаех, че живее последните си дни – измъкнах ръкописа от библиотечката му и казах, че това е един от най-добрите му текстове – защо не опита да го завърши.
Изчете го и трескаво започна работа над него. За съжаление – не успя много, раздели го на няколко откъса и ги прати в България, където бяха публикувани в няколко периодични литературни издания.
Дали затова – но има няколко варианта на текста – и ще се опитам да ги проследя според периодите, в които са създадени; аз наистина много харесвам този текст! – този вариант е много приятен за четене, но е доста по-къс от първия, препечатан от мен и публикуван в Блога. За съжаление – не е датирал всички варианти, а обикновено най-грижливо го правеше! – и ще трябва да се ориентирам по цвета на листите, шрифта на пишещите машини и подобни дедуктивни белези.
По онова време нещата се развиха така: Той трескаво завърши „Хавайските острови” – много желан от него роман, наричаше го „романът на живота си”, който цял живот е мечтал да напише, но не е било възможно в онези времена. Завърши го в края на 1994 г. и веднага го прати за печат на Кин Стоянов в издателство…?, и се очакваше да излезе до февруари-март 1995 г. Но когато срокът наближи – Кин бе уволнен(?), или пък се закри Фондацията, която възглавяваше(?), и той предаде ръкописа на писателя Любен Петков, с извинение към автора, че няма да успее да изпълни обещанието си.
Най-убедено твърдя, че именно това довърши баща ми – като последен удар на… съдбата? – след като се провали издаването на юбилейните му Събрани съчинения през 1991 година. Почувства се обречен. За първи път се отпусна, отчая се и буквално в две седмици угасна…
Тогава Любен Петков се амбицира и с чудеса от организиране успя да издаде книгата близо година след смъртта му – само в 500 екземпляра (тя може да стане библиографска рядкост!) – които бяха по-скоро раздадени на приятелите му, отколкото разпродадени…
Целият архив на писателя – моят невероятен баща! – бях качила на тавана на апартамента на ул. Добруджа №2, където на няколко пъти Ахото идваше да живее и работи, когато се завръщаше в България. По онова време даде и документ на критика Юлиан Ж., че го задължава да прегледа, oпише и обработи Архива му в същото това таванче – беше се запознал с него на някаква конференция, харесал и избрал за „свой” изследовател след смъртта си.
Д. В.
12.06.2012, София
borisaprilov 