„ДА СПИМ НА ОТКРИТО“ 1969.

БОРИС АПРИЛОВ

ДА СПИМ НА ОТКРИТО

    – Хей, кога си пристигнал?

    – На мен ли говориш?

    – На теб.

    – Тази сутрин.

    – С автобуса ли?

    – С гемия… Много ли те интересува?

    – Не, бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да се познаваме и да се разговаряме.

    – Така ли?… Защо не си ми казал досега?

    – Защото съм един глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците?

    – Знам те… Защо не дойдеш при мен?

    Този, който си беше признал, че е глупав, се премести заедно с чашката си при другия.

    – Седни по-близо.

    – Как така си сам?

    – Не те разбирам.

    – Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят хора. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно подир малко ще те нападнат.

    – И да ме нападнат – какво? Ще останеш и ти.

    – Няма да остана, защото ме смятат за глупав.

    – Да ти кажа ли? Често съм те наблюдавал и не ми изглеждаш толкова глупав.

    – Защо ме наблюдаваш?

    – Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.

    – Знам.

    – Тогава всичко ти е ясно.

    – Не разбирам от писатели, но ти си ми симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.

    – И мен ме е яд… Отде знаеш, че съм слаб?

    – Разправят… и си личи.

    – Така ли разправят?… Не съм допускал. А от какво си личи?

    – Ходиш като бараба, личи си… Ще пийнем ли?

    – Ще пийнем… Наздраве!

    – Наздраве!… Мразиш ли ме?

    – Сега вече не. Яд ме беше – говориш с другите, а мен ме подминаваш.

    – И ти ме подминаваш. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра?

    – Мен ме остави!… Аз съм чешит.

    – Знам. Доста неща знам за теб. Имай предвид, че и аз съм чешит.

    Глупавият остави чашката и погледна писателя в очите.

    – Особен си!

    – Да.

    – Много ли си особен?

    – Така мисля.

    – Искаш ли да проверим кой е по-особен?

    – Как да проверим?

    – По-добре да оставим тая работа.

    – Защо да я оставим?

    – Ще помислиш, че съм още по-глупав.

    – Заключенията остави на мен. Кажи какво имаш предвид?

    – Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.

    – Ще дойда.

    – Ще дойдеш!… Знаеш ли къде?

    – Където и да е.

    – Много се силиш!… – Глупакът се засмя и брадясалото му лице стана хубаво. – Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?

    – Мога.

    – Тогава да тръгваме.

    – Готово!… Една бутилка за компания?

    – Може.

    Писателят отиде до тезгяха, уреди сметката и купи една бутилка сливова, купи и един хляб.

    Излязоха и тръгнаха по уличката. Отбиха се в квартирата на писателя и той си взе шубата. После накупиха цигари.

    Когато излизаха от градчето, слънцето бе паднало ниско.

    – Виж какво море!…

    – Идеално море… – съгласи се писателят. – От какво живееш?

    – Когато се наложи – работя.

    – Няма ли да се ожениш?

    – Понякога ми се жени… За какво пишеш сега?

    – Не е важно. Защо да говорим за тия работи?

    – Ти питаш и аз питам… Пишеш, за да живееш, нали?

    – Вярно ли е, че разговаряш с делфините?

    – Кой ти каза?

    – Говори се… Казват, че можеш да ги викаш.

    – Вярваш ли на такива глупости?

    – Дума да не става!… И все пак гордей се, че говорят…

    – Според теб хубаво ли е, ако човек може да разговаря с делфините?

    – Това е най-хубавото… Оттук ли ще минем?

    – През лозето. Да направим малко тараш.

    Забавиха се между лозите и отново излязоха на брега.

    Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите. Глупавият изчезна в една дупка и извади няколко големи дъски, извади и суха морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки и приятни. На това място морето беше изхвърлило още дъски и един сандък, на който пишеше Isabell.

    Двамата събраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Глупавият запали огъня, а писателят нареди сандъка и дъските близо, да съхнат. Сандъкът не беше много влажен – писателят седна на него. Глупавият в това време стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.

    – Какво гледаш?

    – Каква ли ще е тази Изабел, а?

    – Я марка за сапун, я нещо за пиене. Това е амбалаж… Много обичаш да се правиш на ударен.

    – Защо?

    – Питах те какво гледаш.

    – Ела и виж. Ако забележиш нещо, значи съм гледал.

    – И оттук се вижда, че няма нищо.

    – Тогава?

    – Често ли спиш край морето?

    – Когато ме прихванат.

    – Ще пием ли?

    – Първо ти.

    – Ела на сандъка… Седни, има място.

    – Тази Изабел трябва да е била много хубава… Наздраве!…

    – Защо да е била хубава?

    – Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени… Добре, че се сети за ракията.

    – Няма ли да ни дойде малко?

    – Не вярвам…

    – Ето ти цигари.

    – За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се – кеф ти ракия, кеф ти цигари.

    – Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим тук?

    – Казах ти – често спя тук.

    – Как разбра, че ще се повлека с теб?

    – Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?

    – Колко?

    – Броят се на пръсти.

    – Какво от това?

    – Защо да ти обяснявам? Знаеш какво.

    – Огънят цяла нощ ли ще гори?

    – Защо не!

    – И аз мисля, че трябва.

    – Трябва да ни топли.

    – И да ни топли, и за другото.

    – Сега не те разбрах.

    – Добре ме разбра.

    – За делфините ли мислиш?

    – Да.

    – Как можеш да мислиш такива глупости!…

    – Но огънят ще гори цяла нощ, нали?

    – Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?

    – Не.

    – Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.

    – Могат да разговарят.

    – За какво да разговарят?… По-добре дай шишето.

    – Ето го… В светлината на огъня надписът е по-красив.

    – В светлината на огъня и човекът се разкрасява… Знаеш ли, че сега и ти стана по-красив?… Заприлича на добър писател… Наздраве!…

    – Наздраве!… Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.

    – Остави тая работа!… Ракията е много хубава!… Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек? Като човек, който може да спи на открито.

    – Знам.

    – Смяташ ли да опишеш тази история?

    – Не.

    – И да я опишеш, никой няма да ти повярва.

    – Кое не е за вярване?

    – Че двама души спали край морето през октомври заради самото спане.

    – Няма значение… Дай бутилката…

    – Наздраве!…

    – Бутилката и цигарите ще бъдат в сандъка.

    Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се повдигаше бавно между камъните. Писателят го чувствуваше как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него идваше топлина. Полъхът откъм сушата беше хладен. Морската трева между дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се и се отпусна на дясната си страна. Топлината на огъня го удари в гърба. Кожата на лицето му усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше глупавият. Мидените черупки под дъските се трошеха и пееха. Наоколо се издигаха скали, само към морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цяла нощ трябва да се върти като на скара, ту гърбът – ту лицето към огъня. От време на време трябва да става и да мята дърва върху жарта.

    За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – оня е ставал и поддържал огъня. Щом отвори очи, видя го да седи върху Изабел.

    – Здравей!…

    – Здравей!… Да му ударим ли по глътка?

    – Има ли още?

    – “Изабел” ще каже… О-хоо!… Наздраве!…

    – “Изабел” има и хляб.

    – Знам… Наздраве!…

    – Ако искаш, можем да си го препечем на огъня.

    – Имаш ли нож?

    – У-ха!… Ей сега ще накълцам филийките… Да извадя ли малко миди? Има ги на плиткото. Бъркаш и вадиш.

    – Може. Ще ти помогна.

    Те откъртиха няколко шепи миди. Изтеглиха най-хубавата жар от огъня и ги наредиха върху нея. Мидите се отваряха като макове, водата им изтичаше върху въглените и съскаше. Ухаеше на печени миди, на препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета. Когато се нахраниха, глупавият рече:

    – Какво ще кажеш?

    – Тази е най-забележителната закуска в живота ми – отвърна писателят. – Можем ли да си пием, без да казваме наздраве?

    – Както искаш.

    – Какво имаш да вършиш днес?

    – Както винаги – нищо.

    – Да прекараме и деня тук, а?

    – Ако желаеш и ако никой не те чака в града.

    – Виж какво интересно слънце.

    – Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.

    – Ще се окъпя… Дай бутилката… Какви са тия цветове по водата?

    – Видя ли ги?… Тях може да ги види само този, който е спал до морето.

    – Искаш да кажеш – с морето… Тази есен ще работиш ли?

    – Може и да поработя… Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от морето?

    – Добре. Тук ли ще носим материала?

    – Тук. Решил съм да направя колиба в тази дупка… Трябва най-после да имам нещо собствено.

    – Не ме разсмивай!

    – Говоря ти сериозно.

    – Слушай, защо не повикаш делфините?

    – Остави тая работа…

    – Сигурен съм, че можеш да ги повикаш.

    – Никой не може да повика делфините.

    – Никой освен тебе.

    – Делфините са диви и никой не може да ги повика.

    – Добре, да тръгваме за материал.

    Писателят стана и прескочи няколко камъка. Глупавият тръгна след него. Прехвърлиха скалите и излязоха на пясъчната ивица – нататък се простираха все пясъци. Писателят вървеше напред. Глупавият го следваше на дистанция, разбрал, че му се сърдят сериозно.

    Последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още един Isabell. Имаше много дъски. Някои от тях все още плуваха във водата, затова двамата се събуха. Слънцето се издигаше и ставаше все по-топло. Няколко пъти се връщаха да пренесат плячката до фиорда, нареждаха я върху скалите да съхне. Накрая, щом свършиха работата си, писателят проговори:

    – Не можем да мълчим докрай… Обещавам, че няма да продумам повече за делфините.

    Глупавият помисли малко:

    – Можеш ли да се скриеш зад скалите?

    Писателят го погледна учудено и се поусмихна:

    – Мога.

    – И без шум… Ще стоиш там, докато ти дам знак.

    – Обещавам.

    – Залягай!

    Писателят предпочете да се изкачи на високия бряг, оттам се виждаше цялото море, беше му удобно да лежи в сухата трева и да се крие зад млечките.

    Глупавият скочи на един камък във водата, изправи се на него и се обърна към хоризонта. По панорамния път мина камион. Изчака го да отмине. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв звук. Търпеливо направи това втори, трети, четвърти път… Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, които извъртяха почти час. Не знаеше колко пъти се бе разнесъл този звук през това време. Докато го слушаше, той се мъчеше да го оприличи на нещо – може би наподобяваше скърцаща кола, може би писък или радиосигнал. Никога не бе чувал подобни звуци.

    Делфините се появиха внезапно. Стадото се показа на половин миля пред тях. Животните правеха огромни скокове. Неусетно, като си играеха във водата, те скъсяваха разстоянието до брега, ставаха все по-едри, вече се очертаваха муцуните им: най-странното беше, че писателят започна да различава техния смях; да, делфините се смееха, може би се радваха по свой, делфински начин, а глупавият махаше с ръце. Водата около стадото кипеше, в подножието на скалите морето се раздвижи и последва нещо много чудно – животните се запромъкваха във фиорда, заобикаляха плитките подводни скали, скупчиха се пред глупавия. Сега той приличаше на дете. Писателят се надигна още малко; понесен от любопитството си, ой искаше да види всичко, до най-малката подробност. Глупавият седна върху скалата и протегна напред ръка. Под магията на неговата длан делфините изпаднаха в лудост – буйно подскачаха в стремежа си да я близнат, близваха я, изтласкваха се един друг, бореха се за тази длан.

    Накрая глупавият се изправи и каза нещо, което ги поукроти, макар че животните сякаш искаха да се поглезят още малко, та трябваше да ги смъмри на своя неразбираем език. Стадото бавно започна да се оттегля. Животните заплуваха обратно, поривите им гаснеха, движенията им се успокояваха, докато най-после синият морски простор ги погълна.

    Писателят се изправи, напусна скривалището си и слезе при фиорда. Глупавият седеше върху своята Изабел. Пушеше. Писателят се приближи.

    – Е, ще пишеш ли какво видя?

    – Не! Нищо няма да пиша!…

    – Защо?… Можеш. И без туй никой няма да повярва.

    – Никой – съгласи се писателят. – Никой няма да повярва.