БОРИС АПРИЛОВ
ТРЯБВА ДА СПИМ НА ОТКРИТО
– Хей, кога си пристигнал? – На мен ли говориш? – На теб. – Тази сутрин. – С автобуса ли? – Много ли те интересува? – Искам да говоря, разбираш ли, да си говррим. Искам да се познаваме. – Така ли? Тогава защо не си ми казал досега? – Не знам, аз съм глупав човек. Не ме ли виждаш как ходя по улиците? – Защо не дойдеш при мен? – Аз ли? – Ела. Този който си беше признал, че е глупав се премести заедно с чашата си при другия. – Седни по-близо. – Как така си сам? – Какво значи сам? – Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Пиете, смеете се. Сигурно след малко ще те нападнат, – И да ме нападнат… ще останеш и ти. – Няма. – Оставаш и толкоз. – Не, не, аз съм глупак. – Не си толкоз голям глупак. Наблюдавам те. – Защо ме наблюдаваш? – Знам ли, не ми обръщай внимание. – Не разбирам от писатели, но си ми интересен, макар че си слаб. – Писател? – Яд ме е, че си слаб. – И мен ме е яд. Откъде знаеш, че съм слаб? – Разправят… И си личи, – Така ли разправят? Защото на мен разправят друго. И от какво си личи? – Ти си муха без глава. Ще пийнем ли? – Винаги. – Писателят надигна чашата. – Наздраве, – Намрази ли ме? – Мразил съм те винаги. Говориш с другите, а мен ме подминаваше. Презираше ме, признай. – И ти ме подминаваше. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра, да те запитам най-после защо ме подминаваш. – Мен ме остави, аз съм особен. Глупавият остави чашата на масата. Хубавите му далечни очи го погледнаха от дълбочината на един непознат и странно объркан свят, – Особен? – Направо луд. – А много ли си луд? – Това точно не знам. – Искаш ли да проверим кой е по-луд? – Е, за теб съм чувал. – Тогава да оставим тая работа. – Не, ти не можеш да бъдеш по-луд от мен. – Смятах, че ако наистина си луд, ще дойдеш с мен, – Веднага! – Веднага! – Погледът на лудия се изостри, – Знаеш ли къде? – Където и да е. – Писателят подразбра, че оня рови в мислите му, искаше да изчопли нещо повече. – Де да знам къде, но ще дойда навсякъде. – Много се силиш. – Лицето на този, който минаваше за луд, или, да си го кажем направо – местния идиот, бе леко брадясало, огледало на дълбоко залегнало в него бездушие, примесено с постоянно и весело лекомислие. – Можеш ли да преспиш на фиорда? – Мога. – Тогава да тръгваме. Лудият изпразни чашата си. Писателят отиде при бюфета. Затънаха му нещо много тежко и сигурно доста важно, добавиха още към него, а всичко заедно влезе в изнамерен от бюфетчията синтетичен плик. Излязоха от заведението, глупавият издърпа багажа от ръцете на писателя, тръгнаха по улицата. Писателят трябваше да се отбие до квартирата си, може би взе още някаква подробност със себе си, но лудия не можа да разбере точно какво, видя само огромната шуба. Понечи да поеме и нея, писателят отказа решително, после се отби в магазина и купи цигари. Когато напуснаха градчето следобедното слънце постопли добре гърбовете им. – Виж го. Лудият даде да се разбере, че става дума за морето. – Кво ще му гледам. – Тогава що си се затичал насам. – Ти никога ли не работиш? – Не знам, не си спомням. – От какво живееш? – Не знам… Може би не живея. – Не ти ли се жени? – За какво пишеш сега? – Не е важно. Защо да говорим за тия работи? – Ти питаш и аз питам. – Аха. – Пишеш, за да живееш, нали? – Вярно ли е, че викаш делфините? – За пари ли пишеш или за удоволствие? – Така говорят за теб. – Хубаво ли е да имаш пари? – Хубаво е да говорят за теб такива работи. – Сигурно имаш къща и жена, да, ти имаш жена, виждал съм я. – Може би ще имам късмет, а? – Макар че тук не идват често с жените си, – Лудият се раздразни, писателят се усмихваше недоброжелателно, – Според теб хубаво ли е или не е хубаво човек да разговаря с делфините? – Оттук ли ще минем? – направи се на ударен писателя. – Край лозята – отвърна лудият. Всъщност влязоха между лозите, там се забавиха, направиха малко тараш, намерените зърна бяха поизсъхнали, но много сладки и понеже ги откриваха трудно, смятаха ги за скъпоценни. Шубата на писателя насъбра сума ти сухолявици, когато излязоха на пътя той ги видя, но не посегна да ги почисти, стори му се излишно и абсолютно ненужно в следобед като този. Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите. Лудият изчезна в една дупка и измъкна няколко големи дъски, пак от там придърпа предварително натрупана морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки. На това място вълните бяха изхвърлили още дъски и един сандък с надпис „Isabelle”. Двамата насъбраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Лудият запали кладата, а писателят нареди по–влажните дъски и сандъка близо, да съхнат. Сандъкът не му са стори толкоз влажен, писателят седна на него. Лудият стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море. – Какво гледаш? – Коя ли ще е тая Изабел, а? – Я марка на сапун, я нещо за пиене. Амбалаж… Обичаш да се правиш на ударен. – Защо? – Питах какво гледаш? – Ела и виж, ако забележиш нещо, значи съм гледал. – И от тук се вижда, че няма нищо. – Тогава? – Често ли спиш край морето? – Когато полудея повече. – Ще пием ли? – Първо ти. – Ела на сандъка, седни. – Тая Изабел трябва да е била много красива… Наздраве! – Така ли смяташ? – Ще ми се да е така. Това име носят само истинските жени… Добре че се сега за ракията. – Няма ли да ни дойде малко? – Не вярвам. – Ето ти цигари. – За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и… Кеф ти ракия, кеф ти цигари, – Слушай, с теб може ли да се говори открито? Защо дойдохме да спим тук? – Казах ти, често спя тук, – Как подразбра, че ще ме повлечеш ? – Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите? – Колко? – Броят се на пръсти, – Какво от това, – На теб ли да обяснявам?г – Огънят цяла нощ ли ще гори? – Защо не, – И аз мисля, че трябва. – Трябва да ни топли, иначе ще се вдьрвим – И да топли, и за друго. – Не те разбрах. – Разбра ме. – Ти все за туй ли мислиш? – Да. – Как можеш да допуснеш такива глупости? – Но огънят ще гори през нощта, нали? – Знаеш ли кое е най-лошото когато хората спят на открито? – Подай. – Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят. Писателят го погледна над етикета. – Могат да разговарят. – За какво? Писателят върна бутилката в протегнатата му ръка. – В светлината на огъня надписът е по-красив. – В светлината на нощния огън и човекът се разкрасява. Знаеш ли, че и те стана по-красив? Заприлича на добър писател. Наздраве. – Напиваш ли се? – Еее!… – Някой ден ще ти дам нещо, сега вече ме амбицира да прочетеш две-три изречения. – Остави тая работа. Ракията е сладка. – Отпиваше леко, ритуално, по настръхналата му възбудена кожка се долавяше инстинктивното оживление на поканения в топъл дом скитник. – Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек? – Който може да спи на открито, – Ще напишеш ли тая история? – Ще те ударя. – И никой няма да ти повярва? – Кое точно не е вярване? – Че двама души спали край морето през октомври, ей така, заради самото спане. – Докога ще стискаш бутилката. Лудият побърза да му я подаде, Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на пламъците. Морето се повдигаше бавно между оковите си. Писателят го усещаше как набъбва и как се отдръпва с дъх, напомнящ отчаяние. От водата идеше топлина. Полъхът от към сушата бе сякаш по-хладен. Морската трева върху дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се, отпусна се на дясната си страна. Топлината на огъня отново го удари в гърба. С лицето си усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше лудият. Мидените черупки под дъските се трошаха и пееха. Наоколо се издигаха тъмните привидения на скалите, само по посока на морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цялата нощ трябва да се върти като на скара – ту гърбът, ту лицето към огъня, От време-навреме трябва и да става, да мята дърва върху жаравата. За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – другият бе поддържал пламъците. Щом отвори очи, видя го да седи върху „Isabelle”. – Добро утро. Писателят изръмжа нещо неразбираемо, но важната част на думите му се оказа по-ясна: – Да му ударим ли по глътка? – Има ли още? – Изабел ще каже. Лудият бръкна в сандъка. – Има. – Изабел ще ни даде и малко хляб. – Ако искаш ще препечем филийки. – Имаш ли нож? – Да навадя ли малко миди? Има ги на плиткото – бъркаш само до лакти, – Ще ти помогна. Откъртиха май повече отколкото им се полагаше. Изтеглиха най-едрата жар настрана, наредиха мидите върху нея, те се отваряха като макове, част от водата им изтичаше върху въглените и съскаше; ухаеше на миди, препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета. Когато се нахраниха, лудият стана малко неспокоен, той чакаше нещо като оценка, но писателят си мислеше май за свои си някои работи. – Какво ще кажеш? – Да пием без да си викаме наздраве. – Ами, да, – Какво имаш да вършиш днес? – Както винаги. – Нищо, нали? – Правя каквото си искам, а нямам нищо за правене. Смешни са ми всички дето имат да вършат нещо. – Какво ще кажеш, ако прекараме и деня тук? – Само да искаш, и ако никой не те чака в града. – Виж какво слънце! – Днес ще бъде топло, ще се напечем, ако ти стиска – ще се окъпеш. – Така съм намислил. Дай! – Писателят прегърна бутилката. – Какви са тия багри по водата? – Видя ли ги? – лудият се ухили. – Тях може да ги види само този, който е спал до морето, – С морето! – Огледа без да има защо еднолитровата бутилка. Беше останало малко на дъното. Питаше се дали оня знае за втората бутилка и си отговори, че знае, на лудия май му бяха известни много работи. – Тази есен ще поработиш ли? – Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от бурята? – Тук ли ще го пренесем? – Решил съм да скърпя колиба в тази дупка. Трябва най–после да имам нещо собствено. – Смях в залата. – Говоря сериозно. – Защо не ги повикаш? – Да отворя ли другата? Писателят се усмихна не само за себе си, постара се да бъде разбран. Лудият обаче остана студен като камък, но тръгна и изрови бутилката от пясъка. Отвори я, подаде я па истинския ѝ собственик. – Тях никой не може да ги… – Освен тебе! – Те са диви бе, човек! Всичко за тях е лъжа, измислица, вие ги създадохте, искахте си ги и си ги измислихте, Писателят се изправи и прекрачи няколко камъка. Лудият го последва. Прехвърлиха зоната на скалите, слязоха на широката пясъчна ивица – нататък се простираха все известни плажове. Писателят настойчиво вървеше напред. Лудият крачеше отзад, стараеше се да спазва някаква дистанция, знаеше че му се сърдят. Изглежда, че последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още една „Isabelle”. Дъски много, някои от тях все още киснеха във водата. Няколко пъти им се наложи да се събуят. Слънцето се издигаше, ставаше все по-топло. Пренасяха плячката във фиорда, подреждаха я да съхне. Накрая, щом свършиха работата, писателят проговори: – Не можем да мълчим докрай. – Добре де, какво искаш? – Обещавам да не отроня дума по въпроса. – А можеш ли да се скриеш зад скалите? Писателят го погледна учудено, лицето му просветля. – Мога. – Ще кротуваш, докато ти дам знак. Писателят предложи да се изкачи на брега, позволиха му, там изчезна зад млечките, виждаше цялото море, а в сухата затоплена трева се лежеше удобно. Лудият се покатери на най-високата скала, изправи се и се обърна към хоризонта. По панорамния път профучаха камиони. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв труден за изпълнение звук. Търпеливо повтори, потрети и задържа така. Звукът, който наподобяваше скърцане на биволска кола, затрептя над гладката повърхност, повърхността на водата пъстрееше като тигрова кожа. Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, те извъртяха около час, беше станало особено приятно, почти горещо, природата бе поела майчински лудия в прегръдките си и му се радваше. Той се оказа повече отколкото трябва настойчив – скърцаше, скърцаше, с ръце край устата, приличаше на вестител и растеше, растеше, издигаше се към небето. Писателят слезе бавно до водата, съблече се и потъна в прохладната ѝ бистрота. Поплува малко, излезе и махна към вестителя. – Видя ли ги? – провикна се от скалата лудият. – Да – извика писателят.
borisaprilov 